Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
Намерени са
1448
резултата от
484
текста в
2
страници с корен от думите : '
Идеал
'.
На страница
1
:
1000
резултата в
306
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тази най-строга обективност би направила от Гьотевото дело едно най-съвършено дело на естествената наука; то би било един
идеал
, към който би трябвало да се стреми всеки естествоизпитател; за философа то би било един типичен образец на намиране законите на обективното разглеждане на света.
Тук ние бихме имали работа с делото на един дух, при който не изпъква на преден план един отделен клон на човешкия стремеж, изтласквайки на заден план всички останали клонове, а при който целостта на човешкото битие постоянно плува на задната основа, когато той третира една отделна област. Чрез това всяка една отделна дейност получава своето подходящо място във връзката с цялото. Обективното потопяване в разглежданите предмети става причина духът да изгрее напълно в тях, така че Гьотевите теории ни се явяват по такъв начин, като че те не абстрахират един дух от предметите, а като че самите предмети се изобразяват в един дух, който при разглеждането забравя самия себе си.
Тази най-строга обективност би направила от Гьотевото дело едно най-съвършено дело на естествената наука; то би било един идеал, към който би трябвало да се стреми всеки естествоизпитател; за философа то би било един типичен образец на намиране законите на обективното разглеждане на света.
към текста >>
Както в редицата от безброй растителни форми той търси прарастенията, чрез което могат да се измислят растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които са напълно съобразни с тенденцията на природата и които биха съществували, ако биха били налице подходящите условия; така и по отношение на животните и на човека Гьоте залагаше на това, "да открие
идеал
ни характерни черти", които са напълно съобразени със законите на природата.
Тук при Гьоте се касаеше преди всичко за това, да бъдат познати законите, според които природата образува органическите и предимно човешките форми, тенденцията, която тя преследва при формирането на същите.
Както в редицата от безброй растителни форми той търси прарастенията, чрез което могат да се измислят растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които са напълно съобразни с тенденцията на природата и които биха съществували, ако биха били налице подходящите условия; така и по отношение на животните и на човека Гьоте залагаше на това, "да открие идеални характерни черти", които са напълно съобразени със законите на природата.
Скоро след неговото завръщане от Италия ние научаваме, че Гьоте се занимава "усърдно с анатомия", и в 1789 година той пише на Хердер: "Имам да говоря за една новооткрита хармония на природата". Това, което е било открито тук като нещо ново, би трябвало да бъде една част от прешленната теория за черепа* (*виж Естествени Науки, забележки към стр.316, 318, 344 и следв.). Завършването на това откритие се пада обаче в 1790 година. Това, което той е знаел до тогава, е било, че всички кости, които образуват задната част на главата, представляват изменени три прешлена на гръбначния стълб. Гьоте си представяше нещата по следния начин: Мозъкът представлява само една маса от гръбначен мозък, доведен до най–висока степен.
към текста >>
2.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Считаме като един правилен път за решението на тази задача едно идейно направление добито на основата на германската
идеал
истична философия.
Това затруднява съществено нашата задача. Ние искаме да се приближим до Гьоте от философската страна. Ако той би назовал като свое едно научно становище, ние бихме се позовали на него. Но не е този случаят. И така предстои ни задачата, от всичко, което притежаваме от поета, да познаем философската ядка, която се намираше в него, и да обрисуваме една картина за това.
Считаме като един правилен път за решението на тази задача едно идейно направление добито на основата на германската идеалистична философия.
Тази философия се стремеше да задоволи по свой начин най-висшите човешки нужди, на които Гьоте и Шилер посветиха своя живот. Тя произлиза от същото течение на времето. Ето защото тази философия стои много по-близо до Гьоте отколкото онези възгледи, които днес многократно господствуват науките. От нея ще може да се състави едно мнение, като последствие на което ще се получи това, което Гьоте е оформил поетически, което той е изложил научно. Това никога не ще може да се извлече от днешните научни направления.
към текста >>
А германската
идеал
истична философия се обвинява в ненаучност, защото тя е имала тази смелост.
Но едва ли може да се твърди, че това са прогреси на дълбочина. Обаче за съдържанието на една епоха меродавни са само прогресите на дълбочина. Ние бихме могли най-добре да охарактеризираме нашата епоха, като кажем: Тя въобще отхвърля прогреса на дълбочина като непостижими за човека. Ние сме станали безмилостни във всички области, но особено в областта на мисленето и волението. Що се отнася за мисленето: Наблюдава се безкрайно, трупат се наблюдения и не се намира смелост те да бъдат оформени в едно общо научно схващане на действителността.
А германската идеалистична философия се обвинява в ненаучност, защото тя е имала тази смелост.
Днес хората искат само да наблюдават сетивно, а не да мислят. Изгубена е била всяка вяра в мисленето. То се счита за недостатъчно, за да може да се проникне в тайните на света и на живота; хората се отказват въобще от всякакво разрешение на великите въпроси-загадки на съществуването. Единствено, което се счита за възможно, е: Да се приведе в една система това, което опитът казва. При това обаче забравя се само, че с това мнение хората се приближават до едно становище, което отдавна се счита за превъзмогнато.
към текста >>
Те си мечтаят в неопределени, неясни
идеал
и и се оплакват след това, когато не постигат онова, за което не са имали една и най-малко ясна представа, а една едва смътна представа.
А с волята и с действието е същото нещо. Хората не знаят да си поставят никакви определени задачи в живота, с които да могат да се справят.
Те си мечтаят в неопределени, неясни идеали и се оплакват след това, когато не постигат онова, за което не са имали една и най-малко ясна представа, а една едва смътна представа.
Нека запитаме един от песимистите на нашето време, какво всъщност иска той и какво се очакват да постигне? Той не знае това. Всички те са проблематични натури, които не са способни да се справят с никакво положение и които никое положение не задоволява. Нека не бъда криво разбран. Аз не искам да пея хвалебствия на плоския оптимизъм, който, доволен с тривиалните наслади на живота, не желае нищо по-възвишено и поради това никога не чувства да му липсва нещо.
към текста >>
Този възглед е в състояние да съедини две неща, които днес се считат като напълно несъединими: Емипирическия метод и
идеал
изма като научен възглед на света.
Този възглед е в състояние да съедини две неща, които днес се считат като напълно несъединими: Емипирическия метод и идеализма като научен възглед на света.
към текста >>
Вместо да се придържа към това, как стигаме ние до нашите възгледи, тя предварително определя въпроса "що" относно тези възгледи единственото задоволително хващане на действителността е емпирическият метод с
идеал
истически резултат на изследването.
Днешната наука на опита следва съвсем правилния метод: Придържа се към даденото; но тя прибавя недопустимото твърдение, че този метод може да достави само факти достъпни за сетивата.
Вместо да се придържа към това, как стигаме ние до нашите възгледи, тя предварително определя въпроса "що" относно тези възгледи единственото задоволително хващане на действителността е емпирическият метод с идеалистически резултат на изследването.
Това е идеализъм, обаче съвсем не такъв, който следва една мъглива, мечтателно единство на нещата, а едно такова единство, което търси конкретно идейно съдържание на действителността също така съобразно опита, както днешното свръхточно изследване търси съдържанието на фактите.
към текста >>
Това е
идеал
изъм, обаче съвсем не такъв, който следва една мъглива, мечтателно единство на нещата, а едно такова единство, което търси конкретно идейно съдържание на действителността също така съобразно опита, както днешното свръхточно изследване търси съдържанието на фактите.
Днешната наука на опита следва съвсем правилния метод: Придържа се към даденото; но тя прибавя недопустимото твърдение, че този метод може да достави само факти достъпни за сетивата. Вместо да се придържа към това, как стигаме ние до нашите възгледи, тя предварително определя въпроса "що" относно тези възгледи единственото задоволително хващане на действителността е емпирическият метод с идеалистически резултат на изследването.
Това е идеализъм, обаче съвсем не такъв, който следва една мъглива, мечтателно единство на нещата, а едно такова единство, което търси конкретно идейно съдържание на действителността също така съобразно опита, както днешното свръхточно изследване търси съдържанието на фактите.
към текста >>
Ние се придържаме към
идеал
изма, обаче при развитието на същия не поставяме като основа диалектическия метод на Хегел, а един пречистен, по-висш емпиризъм.
Постъпвайки с тези възгледи към Гьоте, ние вярваме, че можем да проникнем в неговата същност.
Ние се придържаме към идеализма, обаче при развитието на същия не поставяме като основа диалектическия метод на Хегел, а един пречистен, по-висш емпиризъм.
към текста >>
Такъв един
идеал
изъм стои също и на основата на философията на Едуард фон Хартман.
Такъв един идеализъм стои също и на основата на философията на Едуард фон Хартман.
Едуард фон Хартман търси в природата идейно-съобразното единство, както то се получава положително за едно пълно съдържателно мислене. Той отхвърля чисто механическото схващане на природата и придържащия се към външното хипер-дарвинизъм. В науката той е основател на един конкретен монизъм. В историята и естетиката той търси конретната идея. Всичко това по емпирично-индуктивен метод.
към текста >>
Ние трябва именно да се откажем от един такъв стремеж напълно, и да търсим нашето определение чисто в това, да изпълним безкористно онези
идеал
ни задачи, които нашият разум ни предписва.
Ние трябва именно да се откажем от един такъв стремеж напълно, и да търсим нашето определение чисто в това, да изпълним безкористно онези идеални задачи, които нашият разум ни предписва.
А какво друго значи това, освен че ние трябва да търсим нашето щастие само в творчеството, в неуморната дейност: само действащият, а именно безкористното действащият, който със своята дейност не се стреми към никаква награда, изпълнява своето определение. Глупаво е за човека да иска да бъде възнаграден за неговата дейност; не съществува никаква истинска награда. Тук Хартман би трябвало да гради по-нататък. Той би трябвало да покаже, какво може да бъде при такива предпоставки единствената двигателна пружина на нашите действия. Когато перспективата, изгледът на една преследвана цел отпадне, тази двигателна пружина може да бъде само безкористната отдайност на обекта, на който човек посвещава своята дейност, това може да бъде само любовта.
към текста >>
Подхождайки по строго естественонаучен метод, аз открих в обективния
идеал
изъм единствено задоволяващия възглед за света.
Подхождайки по строго естественонаучен метод, аз открих в обективния идеализъм единствено задоволяващия възглед за света.
Начинът, по който едно разбиращо себе си и без противоречие мислене стига до този възглед за света, показва моята Теория на познанието*(*"Основни линии на една теория на познананието на Гьотевия светоглед с особено позоваване на Шилер", 1 издание Берлин и Щутгарт 1886 г.; Джобно издание на Щайнерови съчинения т.1). След това аз открих, че по своите черти този обективен идеализъм пропива Гьотевия възглед за света. Ето как следователно изграждането на моите възгледи върви естествено успоредно с изучаването на Гьоте; и никога аз не съм открил някакво принципно противоречие между моите основни възгледи и Гьотевата научна дейност. Ако съм успял поне отчасти: първо да развия моето становище така, че то оживее и в други, и второ да създам убеждението, че това становище е действително гьотево, тогава ще считам, че моята задача е изпълнена.
към текста >>
След това аз открих, че по своите черти този обективен
идеал
изъм пропива Гьотевия възглед за света.
Подхождайки по строго естественонаучен метод, аз открих в обективния идеализъм единствено задоволяващия възглед за света. Начинът, по който едно разбиращо себе си и без противоречие мислене стига до този възглед за света, показва моята Теория на познанието*(*"Основни линии на една теория на познананието на Гьотевия светоглед с особено позоваване на Шилер", 1 издание Берлин и Щутгарт 1886 г.; Джобно издание на Щайнерови съчинения т.1).
След това аз открих, че по своите черти този обективен идеализъм пропива Гьотевия възглед за света.
Ето как следователно изграждането на моите възгледи върви естествено успоредно с изучаването на Гьоте; и никога аз не съм открил някакво принципно противоречие между моите основни възгледи и Гьотевата научна дейност. Ако съм успял поне отчасти: първо да развия моето становище така, че то оживее и в други, и второ да създам убеждението, че това становище е действително гьотево, тогава ще считам, че моята задача е изпълнена.
към текста >>
3.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ето защо
идеал
измът може много добре да се съедини с принципа на емпиричното изследване.
Всяко обгръщане, подреждане, групиране на сетивните факти не би имало никаква обективна стойност. Познанието има смисъл само тогава, когато считаме дадената на сетивната форма като незавършена, когато то е за нас нещо половинчато, което крие в себе си нещо още по-висше, което обаче не е вече сетивно възприемаемо. Ето защо и мисленето не трябва да бъде схващано така, като че то прибавя нещо към съдържанието на действителността. То е ни повече ни по-малко орган на възприемането, както окото и ухото. Както окото възприема цветове, а ухото звуци, така и мисленето възприема идеи.
Ето защо идеализмът може много добре да се съедини с принципа на емпиричното изследване.
Идеята не е съдържание на субективното мислене, а резултат на изследването. Когато заставаме с отворени сетива пред действителността, тя се явява срещу нас. Тя ни се явява в онази форма, която не можем да считаме за нейна истинска форма, едва тогава, когато поставяме в движение нашето мислене. Да познаваме значи: Да прибавим към половината действителност на сетивната опитност възприятието на мисленето, за да стане нейният образ пълен.
към текста >>
Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-
идеал
ният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят.
Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата. Тук се предполага два съвършено отделни свята.
Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят.
Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед. Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг. Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание.
към текста >>
Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният
идеал
на този основен възглед.
Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата. Тук се предполага два съвършено отделни свята. Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят.
Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед.
Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг. Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание.
към текста >>
Обаче който счита тази невъзможност като един недостатък на
идеал
ната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждествеността тя да му изведе неговите писци.
Обаче който счита тази невъзможност като един недостатък на идеалната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждествеността тя да му изведе неговите писци.
Това, което различава действително по същество възприятието от идеята, е именно този елемент, който не може да бъде доведен в понятие и който именно трябва да бъде изпитан /да имаме опитност за него/. Чрез това понятието и възприятието стоят едно срещу друго наистина като подобни по същество, но въпреки това като различни страни на света. И тъй като възприятието изисква понятието, както обяснихме това, то доказва, че има своята есенция /своята същност/ не в своята особеност, а в понятната всеобщност. Обаче тази всеобщност трябва да бъде намерена според нейното явление едва в субекта: защото тя може да бъде добита от този последния.
към текста >>
4.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Следователно ние основахме всъщност един
идеал
изъм, който същевременно е реализъм.
Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност. Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него. Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително.
Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм.
Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята. То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността? За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността. Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това.
към текста >>
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив
идеал
изъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност. Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята.
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно.
към текста >>
Тези
идеал
исти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта.
Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност. Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята. Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта.
Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно.
към текста >>
Реалистите не разбират, че обективното е идея,
идеал
истите не разбират, че идеята е нещо обективно.
Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята. Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/. Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност.
Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно.
към текста >>
Позитивистичният принцип на опита трябва да остави напълно открит въпроса, какво е дадено, и следователно много добре се съединява с един
идеал
истичен резултат на изследването.
Изискването, че трябва да се придържаме само към даденото, означава само: Трябва да устоим това, което застава срещу нас. Но що е това дадено, становището на емпириците не може да реши и най-малкото нещо върху него; защото това що трябва да му дойде именно от самото дадено нещо. За нас е напълно неразбираемо, как заедно с изискването да се придържаме само към опитността се поставя и това да не излизаме вън от сетивния свят, тъй като и самата идея изпълнява изискването за даденост.
Позитивистичният принцип на опита трябва да остави напълно открит въпроса, какво е дадено, и следователно много добре се съединява с един идеалистичен резултат на изследването.
Обаче тогава това изискване съвпада също така с нашето. И ние съединяваме в нашия възглед всички становища, доколкото те са оправдани. Нашето становище е идеализъм, защото вижда основата на света в идеята; то е реализъм, защото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрористични построения, а като към нещо дадено. Ние имаме един емпиричен метод, който прониква в реалното и накрая се задоволява с идеалистичния резултат на изследването. Ние не познаваме нещо подобно: От нещо дадено като познато да се направи заключение за нещо недадено, което да стои на основата на даденото, което да обуславя това дадено.
към текста >>
Нашето становище е
идеал
изъм, защото вижда основата на света в идеята; то е реализъм, защото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрористични построения, а като към нещо дадено.
Но що е това дадено, становището на емпириците не може да реши и най-малкото нещо върху него; защото това що трябва да му дойде именно от самото дадено нещо. За нас е напълно неразбираемо, как заедно с изискването да се придържаме само към опитността се поставя и това да не излизаме вън от сетивния свят, тъй като и самата идея изпълнява изискването за даденост. Позитивистичният принцип на опита трябва да остави напълно открит въпроса, какво е дадено, и следователно много добре се съединява с един идеалистичен резултат на изследването. Обаче тогава това изискване съвпада също така с нашето. И ние съединяваме в нашия възглед всички становища, доколкото те са оправдани.
Нашето становище е идеализъм, защото вижда основата на света в идеята; то е реализъм, защото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрористични построения, а като към нещо дадено.
Ние имаме един емпиричен метод, който прониква в реалното и накрая се задоволява с идеалистичния резултат на изследването. Ние не познаваме нещо подобно: От нещо дадено като познато да се направи заключение за нещо недадено, което да стои на основата на даденото, което да обуславя това дадено. Ние отхвърлихме едно такова заключение, при което един член на заключението не е даден. Да се направи заключение, това значи да се премине от дадени елементи към други също така дадени елементи. В заключението ние свързваме А с В чрез С; обаче всичко това трябва да бъде дадено.
към текста >>
Ние имаме един емпиричен метод, който прониква в реалното и накрая се задоволява с
идеал
истичния резултат на изследването.
За нас е напълно неразбираемо, как заедно с изискването да се придържаме само към опитността се поставя и това да не излизаме вън от сетивния свят, тъй като и самата идея изпълнява изискването за даденост. Позитивистичният принцип на опита трябва да остави напълно открит въпроса, какво е дадено, и следователно много добре се съединява с един идеалистичен резултат на изследването. Обаче тогава това изискване съвпада също така с нашето. И ние съединяваме в нашия възглед всички становища, доколкото те са оправдани. Нашето становище е идеализъм, защото вижда основата на света в идеята; то е реализъм, защото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрористични построения, а като към нещо дадено.
Ние имаме един емпиричен метод, който прониква в реалното и накрая се задоволява с идеалистичния резултат на изследването.
Ние не познаваме нещо подобно: От нещо дадено като познато да се направи заключение за нещо недадено, което да стои на основата на даденото, което да обуславя това дадено. Ние отхвърлихме едно такова заключение, при което един член на заключението не е даден. Да се направи заключение, това значи да се премине от дадени елементи към други също така дадени елементи. В заключението ние свързваме А с В чрез С; обаче всичко това трябва да бъде дадено. Когато Фолкелт казва: Мисленето ни заставя към даденото да направим едно предположение и да го надминем, ние казваме: В нашето мислене ни напира вече това, което ние искаме да прибавим към непосредствено даденото.
към текста >>
5.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Етиката и историята са
идеал
ни науки.
След това в етическите и историческите науки ние имаме работа с идеята в по-тесния смисъл на думата.
Етиката и историята са идеални науки.
Тяхната действителност са идеите.
към текста >>
6.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече
идеал
отколкото действителност, важи установеното тук.
Ако в него би действала необходимостта на природата както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно търсене на условията, които лежат на основата на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква свобода. Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия. Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие. Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони нито по отношение на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество. Като познаващо и като морално същество той излиза вън от сферата на природните действителности.
И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече идеал отколкото действителност, важи установеното тук.
Пътят на живота на човека се състои в това, той да се развие от едно природно същество в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни закони и да стане свой собствен законодател.
към текста >>
Той чувства подбудата за своите действия не като
идеал
, който той сам си поставя, а като заповед на мировия Ръководител; тук отново неговата дейност не е необусловена, а обусловена.
Но ние трябва да отхвърлим също и един намиращ се вън от света Управител /Ръководител/ на човешките съдби. Също и там, където един такъв се приема, не може да става дума за истинска свобода. Там той определя насоката на човешката дейност и човекът трябва само да изпълнява това, което мировият Ръководител му предопределя да върши.
Той чувства подбудата за своите действия не като идеал, който той сам си поставя, а като заповед на мировия Ръководител; тук отново неговата дейност не е необусловена, а обусловена.
Човекът би се чувствал не като със свободен тил, а като зависим, като средство за намеренията на една по-висша Сила.
към текста >>
Идеал
ът, който си представяме само смътно, който оставяме неопределен, е неподходящ като подбуда за действие.
Ако действието на човека не трябва да бъде нищо друго освен осъществяването на неговото собствено идейно съдържание, тогава естествено е, че такова едно съдържание трябва да се намира в него. Неговият дух трябва да действува производително. Защото какво би могло да го изпълни със стремежа да извърши нещо, ако не една възникваща в неговия дух активна идея? Тази идея ще се окаже толкова по-плодотворна, колкото тя се явява в неговия дух с по-определени очертания, с по-ясно съдържание. Защото само това може да ни тласка с пълна сила към осъществяване, което е напълно определено по отношение на неговото цяло "що".
Идеалът, който си представяме само смътно, който оставяме неопределен, е неподходящ като подбуда за действие.
Какво може да ни разпали при него, тъй като неговото съдържание не стои открито и ясно пред очите ни. Ето защо подбудите за нашето действие трябва винаги да се явяват във формата на индивидуални намерения. Всичко, което човек върши като плодотворно, дължи своето раждане на такива индивидуални подтици. Напълно лишени от стойност се /явяват/ оказват общите морални закони, моралните закони, и т.н., които са валидни за всички хора. Когато Кант счита за морално само онова, което важи като закон за всички хора, срещу това трябва да кажем, че би трябвало да престане да съществува всяка положителна дейност, би трябвало да изчезне от света всичко велико, ако всеки би трябвало да върши само това, което важи за всички.
към текста >>
Не, не такива неопределени, общи морални норми, а най-индивидуалните
идеал
и трябва да ръководят нашите действия.
Не, не такива неопределени, общи морални норми, а най-индивидуалните идеали трябва да ръководят нашите действия.
Не всичко е еднакво достойно за всички да го изпълняват, а това за един, онова за друг, според това, доколко някой чувства призванието за дадено нещо. Й. Крайенбюл е казал в това отношение сполучливи думи в своята статия*/* Философски месечни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако свободата трябва да стане моя свобода, ако моралното деяние трябва да бъде мое деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална личност, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуалност и особеност на съдействащите при деянието обстоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали мотивът, който стои на неговата основа отговаря на абстрактната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действа в мене, той може да стане една общовалидна максима"..... "Едно подобно приспособяване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка свобода, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значително, изпъкващо и отварящо пътища морално действие."
към текста >>
Етиката трябва да бъде един кодекс на всички
идеал
и на човека, един подробен отговор на въпроса: що е добро?
Тези изложения хвърлят светлина върху онези въпроси, на които трябва да отговори една обща Етика. Тази последната много пъти се третира така, като че тя е сбор от норми, по които трябва да се ръководи човешката деятелност. От тази гледна точка Етиката се срещу поставя на естествената наука и въобще на науката за битието. Докато тази последната трябва да ни открие законите на това, което съществува, което е, Етиката би имала да ни учи законите на това, което трябва да бъде.
Етиката трябва да бъде един кодекс на всички идеали на човека, един подробен отговор на въпроса: що е добро?
Обаче една такава наука е невъзможна. Не може да има никакъв общ отговор на този въпрос. Етичното /моралното/ действие е един продукт на това, което налага своето право в индивида; то е винаги дадено в отделния случай, никога в общото. Не съществуват никакви общи закони върху това, което човек трябва да върши или не. Не бива да считаме като такива отделните правни устави на различните народи.
към текста >>
7.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Едва от сега нататък Гьоте има съзнание за своя
идеал
изъм.
До онзи знаменит разговор със Шилер Гьоте беше упражнил определен начин да гледа света. Той беше разглеждал растения, беше поставил на тяхната основа едно първично растение /прарастение/ и беше извел отделните форми от това прарастение. Това прарастение, /а също така и едно съответно първично животно/ се беше оформило в неговия дух, и му беше послужило при обяснението на съответните явления. Обаче той никога не беше размислил върху това, що е това прарастение в неговата същност. Шилер му отвори очите, като му каза: То е една идея.
Едва от сега нататък Гьоте има съзнание за своя идеализъм.
Ето защо дотогава той се наричаше прарастението една опитност, защото вярваше, че го вижда с очите си. Обаче в увода, който прибави по-късно към студията върху метаморфозата на растението, той казва: "Така от сега нататък аз се стремях да намеря първичното животно, а това значи в последна сметка, понятието, идеята за животното". При това обаче трябва да се запомни, че Шилер не предаде на Гьоте нищо чуждо, а напротив сам тепърва чрез наблюдението на Гьотевия дух стигна до познанието на обективния идеализъм. Той само намери израза за начина на мислене, който позна у Гьоте и му се възхищаваше.
към текста >>
При това обаче трябва да се запомни, че Шилер не предаде на Гьоте нищо чуждо, а напротив сам тепърва чрез наблюдението на Гьотевия дух стигна до познанието на обективния
идеал
изъм.
Обаче той никога не беше размислил върху това, що е това прарастение в неговата същност. Шилер му отвори очите, като му каза: То е една идея. Едва от сега нататък Гьоте има съзнание за своя идеализъм. Ето защо дотогава той се наричаше прарастението една опитност, защото вярваше, че го вижда с очите си. Обаче в увода, който прибави по-късно към студията върху метаморфозата на растението, той казва: "Така от сега нататък аз се стремях да намеря първичното животно, а това значи в последна сметка, понятието, идеята за животното".
При това обаче трябва да се запомни, че Шилер не предаде на Гьоте нищо чуждо, а напротив сам тепърва чрез наблюдението на Гьотевия дух стигна до познанието на обективния идеализъм.
Той само намери израза за начина на мислене, който позна у Гьоте и му се възхищаваше.
към текста >>
Ето защо неговото учение се явява като един едностранчив
идеал
изъм който взема цялото свое съдържание от съзнанието.
Малко помощ получи Гьоте от Фихте. Фихте се движеше в една твърде чужда на Гьотевото мислене сфера, поради което не беше възможно Гьоте да получи някаква помощ от него. Фихте основа науката на съзнанието по най-остроумен начин. Това изведе дейността, чрез която "Азът" превръща дадения свят в един мислен свят, по естествено образцов начин. Обаче при това той направи грешката, че не схващаше тази дейност на Аза само като една такава, която привежда даденото съдържание в една задоволителна форма, която довежда несвързаното дадено в съответната връзка; той я считаше като едно създаване на всичко онова, което се разиграва вътре в "Аза".
Ето защо неговото учение се явява като един едностранчив идеализъм който взема цялото свое съдържание от съзнанието.
Гьоте, който винаги се насочваше към обективното, можа да намери твърде малко нещо, което да го привлича, във Фехтевата философия на съзнанието. На Гьоте му липсваше разбиране за областта, за която тази философия беше валидна; обаче разширението, което Фихте и даде той я считаше като универсална наука -, можа да се яви на поета само като една грешка.
към текста >>
Философията на Хартман е
идеал
изъм.
Философията на Хартман е идеализъм.
Вярно е,че той не иска да бъде само идеалист. Обаче там, където по отношение на обяснението на света се нуждае от нещо положително, той призовава на помощ идеята. И най-важното е, че той си представя, че идеята стои навсякъде на основата.
към текста >>
Вярно е,че той не иска да бъде само
идеал
ист.
Философията на Хартман е идеализъм.
Вярно е,че той не иска да бъде само идеалист.
Обаче там, където по отношение на обяснението на света се нуждае от нещо положително, той призовава на помощ идеята. И най-важното е, че той си представя, че идеята стои навсякъде на основата.
към текста >>
Със своя обективен
идеал
изъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света.
Със своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света.
Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света.
към текста >>
За мощно и здраво действащия дух на Хартман е характерно, че въпреки че е схванал първо идеята в едностранчивата форма на несъзнателното, той все пак е проникнал до конкретния
идеал
изъм и че, въпреки че в етиката е изходил от песимизма, това погрешно становище все пак го е довело до моралното учение на Любовта.
Хартман е третирал това понятие във феноменално и метафизическо отношение /виж "Моралното Съзнание" ІІ издание Берлин 1885 г., стр.225-247, 629-651, 641, 638-641/. Само че той не предава на любовта стойността на последната дума на етиката./ Там, където не повдигаме никаква лична претенция, понеже обективно е това, което ни движи, там, където намираме мотива на дейността в самото действие, в самото деяние, там ние постъпваме морално. Обаче там ние действаме от любов. Тук всяка собствена воля, всичко лично трябва да изчезне.
За мощно и здраво действащия дух на Хартман е характерно, че въпреки че е схванал първо идеята в едностранчивата форма на несъзнателното, той все пак е проникнал до конкретния идеализъм и че, въпреки че в етиката е изходил от песимизма, това погрешно становище все пак го е довело до моралното учение на Любовта.
Песимизмът на Хартман няма смисъл, който влагат в него онези хора, които се оплакват за безплодието на нашата деятелност, защото смятат да извлекат от това едно оправдание за своето бездействие, не искайки да правят нищо. Хартман не спира при оплакването; той се издига над всеки подобен пристъп до чистата етика. Той показва безстойността на гонитбата по щастие, като разкрива нейното безплодие. С това той ни насочва към нашата дейност. Че той е въобще песимист, това е негова грешка.
към текста >>
8.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
И в тази област Гьотевият възглед не е една пуста теория на метаморфозата, а един конкретен
идеал
изъм.
Грешка е, когато някой мисли, че е опровергал този метод на Гьоте като показва, че днешната геология не познава едно такова преминаване на една скала в друга. Това, което е веднъж гранит, е готов, завършен продукт и не притежава вече вътрешна двигателна сила да стане от себе си нещо друго. Обаче това, което Гьоте търсеше, то липсва именно на днешната геология, а именно идеята, принципа, който образува гранита, преди той да е станал гранит, и тази идея е същата, която стои също и на основата на всички други образувания. Следователно, когато Гьоте говори за едно преминаване на една скала в една друга, с това той не разбира едно фактическо превръща не, а едно развитие на обективната идея, която се оформява в различните отделни образования, като приема сега тази форма и става гранит, след това произвежда от себе си една друга възможност и става шист и т.н.
И в тази област Гьотевият възглед не е една пуста теория на метаморфозата, а един конкретен идеализъм.
Обаче този образуващ скали принцип може да стигне до пълна валидност с всичко, което лежи в него, само в цялото земно тяло. Ето защо за Гьоте главното става цялата история на образуването на земното тяло и всяка отделно явление трябва да се включи в него. За него е важно, какво място приема в земното цяло една скала; отделното нещо го интересува вече само като част на цялото. В заключение на него му изглежда правилна онази геологическа система, която пресъздава процесите в земята, която показва, защо на това място трябваше да се роди това, на онова място другото. Това, което става, то е за него решаващо.
към текста >>
9.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Да има някой един светоглед, това за нашите съвременници с "механистично" или за онези с "позитивистично" разбиране е една
идеал
истична приумица.
Днес се счита за дилетант всеки един, който въобще взема сериозно философското размишление върху същността на нещата.
Да има някой един светоглед, това за нашите съвременници с "механистично" или за онези с "позитивистично" разбиране е една идеалистична приумица.
Това мнение става разбираемо, когато виждаме, в какво безпомощно непознаване се намират тези позитивистични мислители, когато се оставят да бъдат разпитани върху "същността на материята", върху "границите на познанието", върху "природата на атомите" или т.н. При тези примери човек може да направи истински изследвания върху дилетантското третиране на такива решаващи въпроси на науката.
към текста >>
Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само
идеал
изъм.
Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само идеализъм.
Защото тя има своята последна основа в потребности, които произхождат от духа. Природата събужда в нас въпроси, проблеми, които се стремят към решение. Обаче тя не може сама да достави това решение. Само обстоятелството, че с нашата познавателна способност срещу природата застава един по-висш свят, това създава също по-висши изисквания. Едно същество, на което не би била присъща тази по-висша природа, за него не биха възникнали тези проблеми.
към текста >>
Обаче с него е осигурен
идеал
истичният характер на всяка наука.
Срещу това необходимо разсъждение не може да се възрази нищо.
Обаче с него е осигурен идеалистичният характер на всяка наука.
към текста >>
10.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това е особеното схващане на Гьоте, което най-добре може да бъде назовано с името емпиричен
идеал
изъм.
Това е особеното схващане на Гьоте, което най-добре може да бъде назовано с името емпиричен идеализъм.
То може да бъде резюмирано с думите: На основата на нещата на едно сетивно разнообразие, доколкото те са еднородни, стои едно духовно единство, което произвежда въпросното еднородство и съпринадлежност.
към текста >>
11.
17_а. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
стр.13/ за един такъв дух: за него "космите на нашите глави биха били броени и без неговото знание никакво врабче не би паднало на земята."
Идеал
ът на модерния възглед за природата е да направи от света една задача по смятане.
Те казват: Това, което възприемаме като светлина, е произведено чрез един процес на движение, който може да бъде изразен чрез една математическа формула. Когато един цвят се явява в света на явленията, те приписват това на едно трептящо движение и изчисляват брой на трептенията в определено време. Те вярват, че целият сетивен свят би бил обяснен, ако биха успели да сведат всички възприятия към отношения, които могат да бъдат изразени в такива математически формули. Един дух, който би могъл да даде едно такова обяснение, би достигнал, според тези учени, крайната цел на това, което е възможно за човека по отношение познанието на природните явления. Дю Боа Раймонд, един представител на тези учени, казва* /*"За границите на природопознанието" и т.н., Лайпциг 1882 г.
стр.13/ за един такъв дух: за него "космите на нашите глави биха били броени и без неговото знание никакво врабче не би паднало на земята." Идеалът на модерния възглед за природата е да направи от света една задача по смятане.
към текста >>
12.
03_б. НАУКАТА НА ГЬОТЕ ПО МЕТОДА НА ШИЛЕР
GA_2 Светогледа Гьоте
В своите писма до Гьоте той е представил на този последния един огледален образ на неговото същество; в своите писма “Върху естественото възпитание на човека” той извежда
идеал
а на художника така, както го е познал от самия Гьоте; и в своята статия “Върху наивната и сентиментална поезия” той рисува същността на истинското изкуство, каквато е беше добил от Гьотевата поезия.
Шилер е предначертал насоката на пътя, по който трябва да вървят такива изследвания. Никой като него не е обхванал с поглед величието на Гьотевия гений.
В своите писма до Гьоте той е представил на този последния един огледален образ на неговото същество; в своите писма “Върху естественото възпитание на човека” той извежда идеала на художника така, както го е познал от самия Гьоте; и в своята статия “Върху наивната и сентиментална поезия” той рисува същността на истинското изкуство, каквато е беше добил от Гьотевата поезия.
С това същевременно се оправдава фактът, защо посочваме нашите изложения като изградени на основата на светогледа на Гьоте и на Шилер. Тези изложения искат да разгледат научното мислене на Гьоте според онзи метод, за който Шилер е дал образеца. Погледът на Гьоте е насочен върху природата и живота; и начинът, по който той разглежда нещата, трябва да бъде темата /съдържанието/ за нашето изложение; погледът на Шилер е насочен към Гьотевия дух; и начинът, по който той постъпва в разглеждането на този дух, трябва да бъде идеалът на нашия метод. По този начин ние считаме да сме направили научните стремежи на Гьоте и на Шилер плодотворни за нашето съвремие.
към текста >>
Погледът на Гьоте е насочен върху природата и живота; и начинът, по който той разглежда нещата, трябва да бъде темата /съдържанието/ за нашето изложение; погледът на Шилер е насочен към Гьотевия дух; и начинът, по който той постъпва в разглеждането на този дух, трябва да бъде
идеал
ът на нашия метод.
Шилер е предначертал насоката на пътя, по който трябва да вървят такива изследвания. Никой като него не е обхванал с поглед величието на Гьотевия гений. В своите писма до Гьоте той е представил на този последния един огледален образ на неговото същество; в своите писма “Върху естественото възпитание на човека” той извежда идеала на художника така, както го е познал от самия Гьоте; и в своята статия “Върху наивната и сентиментална поезия” той рисува същността на истинското изкуство, каквато е беше добил от Гьотевата поезия. С това същевременно се оправдава фактът, защо посочваме нашите изложения като изградени на основата на светогледа на Гьоте и на Шилер. Тези изложения искат да разгледат научното мислене на Гьоте според онзи метод, за който Шилер е дал образеца.
Погледът на Гьоте е насочен върху природата и живота; и начинът, по който той разглежда нещата, трябва да бъде темата /съдържанието/ за нашето изложение; погледът на Шилер е насочен към Гьотевия дух; и начинът, по който той постъпва в разглеждането на този дух, трябва да бъде идеалът на нашия метод.
По този начин ние считаме да сме направили научните стремежи на Гьоте и на Шилер плодотворни за нашето съвремие.
към текста >>
13.
06_б. УМ И РАЗУМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Благодарение на Лине
идеал
на това природознание беше станало да търси точно разликите на отделните растителни индивиди, за да може по този начин да използва в най-малките признаци да установи нови видове и под видове.
Дълго време задачата на науката е била търсена въобще в едно точно различаване на нещата. Достатъчно е само да помислим за онова състояние, в което Гьоте намери природознанието.
Благодарение на Лине идеал на това природознание беше станало да търси точно разликите на отделните растителни индивиди, за да може по този начин да използва в най-малките признаци да установи нови видове и под видове.
Два животински или растителни вида, които се различават само по извънредно малки признаци биват веднага поставяни в отделни видове. Когато при едно същество, което до сега е било поставено в някой вид, е било намирало някакво неочаквано отклонение от произволно установената характерна черта на вида, учените не се размисляли, как едно такова отклонение можело да се обясни изхождайки от самата тази характерна черта, а чисто и просто са установявали един нов вид.
към текста >>
14.
06_в. ПОЗНАНИЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Една наука на познанието, която иска да обхване познанието в неговата имаща световно значение роля, трябва да даде първо неговата
идеал
на цел.
Гражданин на два свята, на света на сетивата и на света на мислите, единият проникващ към него отдолу, другият светещ отгоре, човекът овладява науката, чрез която свързва и двата тези свята в едно неразривно единство. От една страна върху нас действа външната форма, от друга страна вътрешната същност; ние трябва да съединим и двете. С това нашата теория на познанието се издига над онова становище, което най-често възприемат подобни изследвания и което не се издига над формалностите. Казва се: "Познанието е обработването на опитността”, без да се определя, какво се вработва в тази опитност; определя се: “При познанието възприятието се влива в мисленето, или по силата на една вътрешна принуда мисленето прониква от опитността до намиращата зад нея същност”. Това са обаче чисти формалности.
Една наука на познанието, която иска да обхване познанието в неговата имаща световно значение роля, трябва да даде първо неговата идеална цел.
към текста >>
15.
07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Проникващото разбиране на Космоса е цел и
идеал
на неорганичната естествена наука.
Сетивният свят като неорганичен не стига до индивидуалност. Той е завършен само в неговата цялостност. Ето защо ние трябва да се стремим, за да имаме едно цяло, да разберем целия неорганичен свят като една система. Такава система е Космосът.
Проникващото разбиране на Космоса е цел и идеал на неорганичната естествена наука.
Всеки научен стремеж, който не прониква дотам, е само една подготовка; той е само един член, а не самото цяло.
към текста >>
16.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Идеал
ът на неорганичната наука е: Да схване целостта на всички явления в една единна система, за да може да застанем пред всяко отделно явление със съзнанието: Ние го познаваме като член на Космоса.
Идеалът на неорганичната наука е: Да схване целостта на всички явления в една единна система, за да може да застанем пред всяко отделно явление със съзнанието: Ние го познаваме като член на Космоса.
Напротив в органичната наука идеалът трябва да бъде, да имаме в типа и във формите на неговите явления в най-възможното съвършенство онова, което виждаме да се развива в редицата от отделните същества. Прекарването на типа през всички явления е тук меродавното. В неорганичната наука съществува системата, а науката на организмите сравнението (на всяка отделна форма с типа).
към текста >>
Напротив в органичната наука
идеал
ът трябва да бъде, да имаме в типа и във формите на неговите явления в най-възможното съвършенство онова, което виждаме да се развива в редицата от отделните същества.
Идеалът на неорганичната наука е: Да схване целостта на всички явления в една единна система, за да може да застанем пред всяко отделно явление със съзнанието: Ние го познаваме като член на Космоса.
Напротив в органичната наука идеалът трябва да бъде, да имаме в типа и във формите на неговите явления в най-възможното съвършенство онова, което виждаме да се развива в редицата от отделните същества.
Прекарването на типа през всички явления е тук меродавното. В неорганичната наука съществува системата, а науката на организмите сравнението (на всяка отделна форма с типа).
към текста >>
С това те се приближават към първия
идеал
.
Спектралната анализа и усъвършенствуването на астрономията разпростират добитите истини в ограничената област на земното върху целия свят.
С това те се приближават към първия идеал.
Вторият идеал ще бъде изпълнен, когато използуваният от Гьоте сравнителен метод бъде познат в неговото значение.
към текста >>
Вторият
идеал
ще бъде изпълнен, когато използуваният от Гьоте сравнителен метод бъде познат в неговото значение.
Спектралната анализа и усъвършенствуването на астрономията разпростират добитите истини в ограничената област на земното върху целия свят. С това те се приближават към първия идеал.
Вторият идеал ще бъде изпълнен, когато използуваният от Гьоте сравнителен метод бъде познат в неговото значение.
към текста >>
17.
08_а. ДУХОВНИТЕ НАУКИ - А. УВОД. ДУХ И ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Когато ни се удаде да доловим в историята общи закони са дотолкова такива, доколкото историческите личности са си ги поставили като цел, като
идеал
и.
Естествено меродавна е не случайната отделна личност, не тази или онази личност, а личността въобще; обаче тази личност неразвиваща се от себе си в особени форми и явяваща се така в сетивното съществувание, а достатъчна в себе си, завършена в себе си, намираща в себе си своето определение. Типът има определението да се реализира първо в индивида. Личността има определението да добие едно идейно, действително почиващо на себе си съществуване. Съвършено различно нещо е, когато някой говори за едно общо човечество, отколкото за една обща природна закономерност. При последната особеното е обусловена от особеното, от частното.
Когато ни се удаде да доловим в историята общи закони са дотолкова такива, доколкото историческите личности са си ги поставили като цел, като идеали.
Тази е вътрешната противоположност между природа и дух. първата изисква една наука, която се издига от непосредствено даденото, като нещо обусловено, към това, което духът може да схване, като обуславящ фактор, духът изисква една наука, коятонапредва от даденото, като обуславящ фактор, към обусловеното. Че особеното е същевременно законодателно, това характеризира духовните науки; че тази роля се пада на общото, това характеризира естествените науки. Това, което в естествената наука е за нас ценно само като преходна точка, особеното, това единствено ни интересува в духовните наука.
към текста >>
18.
08_б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Обаче тук неговото чувство се вълнува от онези предмети, които го одушевява този
идеал
за дела и т.н.
За типа е съществено, че като нещо общо той стои срещу своите отделни форми. Но не е така с понятието за човешкия индивид. Тук общото е непосредствено действащо в отделното същество, само че тази дейност се проявява по различен начин, според обектите, върху които тя се насочва. Типът се проявява в отделните форми и в тези отделни форми той влиза във взаимодействие с външния свят. Човешкият дух има само една форма.
Обаче тук неговото чувство се вълнува от онези предмети, които го одушевява този идеал за дела и т.н.
Това не е една особена форма на човешкия дух; това е винаги цялостният човек, с когото имаме работа. Ние трябва да отделим този цялостен човек от неговата окръжаваща среда, ако искаме да го схванем. Ако искаме да стигнем до типа, ние трябва да се издигнем от отделната форма до първичната форма; ако искаме да стигнем до духа, ние трябва да се абстрахираме от израженията, чрез които той се проявява, от специалните дела, които той извършва, и да разгледаме по себе си и за себе си. Трябва да го подслушваме, как той въобще действа, а не как е действал в този или онзи случай. При типа трябва да освободим общата форма от отделните форми чрез сравнения; в психологията трябва просто да освободим отделната форма от окръжаващата среда.
към текста >>
19.
08_в. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Но напълно самопонятно е, че тази цел, намерения,
идеал
и и т.н.
Нашият възглед относно източниците на нашето познание не може да остане без влияние върху възгледа за нашите практически действия. Човекът действа според мислителни определения, които са в него. Това, което върши, се насочва според намерения, цели, които той си поставя.
Но напълно самопонятно е, че тази цел, намерения, идеали и т.н.
ще носят същия характер, както останалият мисловен свят на човека. И така ще има една практическа истина на догматичната наука, която има един характер същевременно различен от този, който се получава като последствие на нашата теория на познанието. Ако истините, до които човек стига в науката, са обусловени от една фактическа необходимост, която има своето седалище вън от мисленето, такива ще бъдат и идеалите, които той поставя на основата на своите действия. Тогава човекът действа според закони, основанието на които във фактическо отношение му липсват: Той си мисли една норма, която е предписана отвън на неговото действие. Този е обаче характерът на заповедта, която човекът трябва да съблюдава.
към текста >>
Ако истините, до които човек стига в науката, са обусловени от една фактическа необходимост, която има своето седалище вън от мисленето, такива ще бъдат и
идеал
ите, които той поставя на основата на своите действия.
Човекът действа според мислителни определения, които са в него. Това, което върши, се насочва според намерения, цели, които той си поставя. Но напълно самопонятно е, че тази цел, намерения, идеали и т.н. ще носят същия характер, както останалият мисловен свят на човека. И така ще има една практическа истина на догматичната наука, която има един характер същевременно различен от този, който се получава като последствие на нашата теория на познанието.
Ако истините, до които човек стига в науката, са обусловени от една фактическа необходимост, която има своето седалище вън от мисленето, такива ще бъдат и идеалите, които той поставя на основата на своите действия.
Тогава човекът действа според закони, основанието на които във фактическо отношение му липсват: Той си мисли една норма, която е предписана отвън на неговото действие. Този е обаче характерът на заповедта, която човекът трябва да съблюдава. Догмата като практическа истина е морална заповед.
към текста >>
Обаче когато се ражда един морален
идеал
, тогава вътрешната сила, която се намира в неговото съдържание, е тази, която направлява нашето действие.
Съвсем различно е положението, когато за основа се постави нашата теория на познанието. Тази последната не познава никаква друга основа на истините, освен намиращото се в тях съдържание на мислите.
Обаче когато се ражда един морален идеал, тогава вътрешната сила, която се намира в неговото съдържание, е тази, която направлява нашето действие.
Ние действаме според един идеал, не защото той ни е даден като закон, а защото по силата на своето съдържание този идеал е действен в нас и ни ръководи. Подтикът за действие не се намира вън, а вътре в нас.
към текста >>
Ние действаме според един
идеал
, не защото той ни е даден като закон, а защото по силата на своето съдържание този
идеал
е действен в нас и ни ръководи.
Съвсем различно е положението, когато за основа се постави нашата теория на познанието. Тази последната не познава никаква друга основа на истините, освен намиращото се в тях съдържание на мислите. Обаче когато се ражда един морален идеал, тогава вътрешната сила, която се намира в неговото съдържание, е тази, която направлява нашето действие.
Ние действаме според един идеал, не защото той ни е даден като закон, а защото по силата на своето съдържание този идеал е действен в нас и ни ръководи.
Подтикът за действие не се намира вън, а вътре в нас.
към текста >>
Историята е по същество една
идеал
на наука.
Законите на историята са от по-висше естество. Един факт на физиката се определя от друг факт така, че законът стои над явленията. Един исторически факт се определя като нещо идейно от нещо идейно. Тук може да става дума за причина и следствие само тогава, когато се придържаме към външността на нещата. Кой би искал да повярва, че предава самият факт, когато нарича Лутера причина на реформацията?
Историята е по същество една идеална наука.
Нейната действителност са вече идеи. Ето защо придържането към обекта е единствено правилният метод. Всяко излизане извън този обект е не историческо.
към текста >>
20.
00. ПРЕДГОВОР
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Резултатът от тези изследвания е, че истината не представлява, както обикновено се разбира, едно
идеал
но отражение на нещо реално, а е свободно създание на човешкия дух, създание, което въобще не би съществувало никъде, ако ние сами не го бихме произвели.
Резултатът от тези изследвания е, че истината не представлява, както обикновено се разбира, едно идеално отражение на нещо реално, а е свободно създание на човешкия дух, създание, което въобще не би съществувало никъде, ако ние сами не го бихме произвели.
Задачата на познанието не се състои в едно повторение във форма на понятия на нещо вече съществуващо на друго место, но в създаването на една съвършено нова област, която единствена заедно с дадения ни по сетивен начин свят ни дава пълната действителност. Висшата дейност на човека, неговото духовно творчество, се включва с това органически в общия миров процес. Без тази дейност мировият процес би бил напълно немислим като завършено в себе си цяло. По отношение на мировия процес човекът не е празен зрител, повтарящ образно в пределите на своя дух това, което става в космоса без неговото действие, той е деен сътворец на мировия процес; а познанието е най-висшият член в организъма на вселената.
към текста >>
Важно последствие на такова въззрение за законите на нашите постъпки, за нашите нравствени
идеал
и е това, че те трябва да се разглеждат не като отражение на нещо, намиращо се вън от нас, а като нещо, намиращо се в самите нас.
Важно последствие на такова въззрение за законите на нашите постъпки, за нашите нравствени идеали е това, че те трябва да се разглеждат не като отражение на нещо, намиращо се вън от нас, а като нещо, намиращо се в самите нас.
С това се отстранява също така и властта, която би трябвало да считаме като диктуваща нашите нравствени закони. Ние не знаем за някакъв "категорически императив" подобен на глас от отвъдния свят, който би ни предписал, кое следва да вършим и кое да не вършим. Нашите нравствени предмети са наше собствено свободно създание. Ние трябва да изпълняваме даже това което предписваме на себе си, като карма на нашата деятелност. Считането на истината като дело на свободата обоснована по този начин нравственото учение, чиято основа е съвършено свободната личност.
към текста >>
21.
01. ВЪВЕДЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
И, показвайки това, ние обосноваваме Обективния
идеал
изъм, като необходимо следствие на разбиращата себе си теория на познанието.
Следващите разсъждения имат за задача да формализират правилника, посредством стигащия до последните елементи анализ на акта на познанието, проблема на познанието и да набележат пътя към неговото решение. Те показват, по пътя на критиката на различните серии на познанието, че от тази гледна точка никога не ще бъде възможно решението на поставените въпроси. Естествено, при това трябва да признаем, че точното определение на понятието даденото, както се опитваме да сторим това тук, би било твърде затруднено без предварителните основни работи на Фолкелт,/1/ в които основно е изследвано понятието на познанието. Но надяваме се, че положихме основата за опровержението на субективизма, присъщ на теорията на познанието, която изхожда от Кант; а именно, мислим, че сторихме това, като показахме, че субективната форма, в която се явява образът на света за акта на познанието до обработването на този образ чрез науката, е само една необходима преходна степен, преодоляла в процеса на познанието. За нас така нареченият опит, който позитивизмът и неокантианството толкова охотно биха искали да представят за единствено достоверен, а именно истински субективизъм.
И, показвайки това, ние обосноваваме Обективния идеализъм, като необходимо следствие на разбиращата себе си теория на познанието.
Този идеализъм се отличава от метафизическия, абсолютен идеализъм на Хегел с това, че той търси основанието за разлагане на действителността в дадено битие и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния процес на познанието. Авторът на тези редове вече изложи веднъж в литературата това становище в 1885 година в своите "Основни черти на познанието" Берлин и Щутгарт, във основа на изследванията, които вярно е, по метод се различаваха съществено от настоящите и в които липсва също издигането до първите елементи на познанието.
към текста >>
Този
идеал
изъм се отличава от метафизическия, абсолютен
идеал
изъм на Хегел с това, че той търси основанието за разлагане на действителността в дадено битие и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния процес на познанието.
Те показват, по пътя на критиката на различните серии на познанието, че от тази гледна точка никога не ще бъде възможно решението на поставените въпроси. Естествено, при това трябва да признаем, че точното определение на понятието даденото, както се опитваме да сторим това тук, би било твърде затруднено без предварителните основни работи на Фолкелт,/1/ в които основно е изследвано понятието на познанието. Но надяваме се, че положихме основата за опровержението на субективизма, присъщ на теорията на познанието, която изхожда от Кант; а именно, мислим, че сторихме това, като показахме, че субективната форма, в която се явява образът на света за акта на познанието до обработването на този образ чрез науката, е само една необходима преходна степен, преодоляла в процеса на познанието. За нас така нареченият опит, който позитивизмът и неокантианството толкова охотно биха искали да представят за единствено достоверен, а именно истински субективизъм. И, показвайки това, ние обосноваваме Обективния идеализъм, като необходимо следствие на разбиращата себе си теория на познанието.
Този идеализъм се отличава от метафизическия, абсолютен идеализъм на Хегел с това, че той търси основанието за разлагане на действителността в дадено битие и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния процес на познанието.
Авторът на тези редове вече изложи веднъж в литературата това становище в 1885 година в своите "Основни черти на познанието" Берлин и Щутгарт, във основа на изследванията, които вярно е, по метод се различаваха съществено от настоящите и в които липсва също издигането до първите елементи на познанието.
към текста >>
22.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Едуард Ф.Хартман намира това положение толкова безспорно, че в своя труд "Критически обосновки на трансцеденталния реализъм" предполага въобще само такива читатели, които са се освободили критически от наивното отъждествяване на образа на своите възприятия с вещите в себе си и са дошли до признанието, че даденото посредством акта на представянето, във вид на субективно-
идеал
но съдържание на съзнанието, обектът на съзерцаването и независимата от акта на представянето и от формата на съзнанието, съществуваща сама по себе си вещ са неща абсолютно хетерогенни, т.е.
От сега нататък този възглед, става основно положение и изходна точка на почти всички теоретико-познавателни истини. Всичко, което за нас е преди всичко и непосредствено достоверно, е единствено положението, че ние имаме знание за нашите представи; това е станало общопризнато убеждение на философите. Още в 1792 г. Г.Е.Шулце в своя... ................. твърди, че всички наши познания са просто представи и че ние никога не можем да отидем зад границите на нашите представи. Шопенхауер със свойствения си философски патос изказва възгледа, че здравата придобивка на кантовската философия е възгледът, че светът е моя представа.
Едуард Ф.Хартман намира това положение толкова безспорно, че в своя труд "Критически обосновки на трансцеденталния реализъм" предполага въобще само такива читатели, които са се освободили критически от наивното отъждествяване на образа на своите възприятия с вещите в себе си и са дошли до признанието, че даденото посредством акта на представянето, във вид на субективно-идеално съдържание на съзнанието, обектът на съзерцаването и независимата от акта на представянето и от формата на съзнанието, съществуваща сама по себе си вещ са неща абсолютно хетерогенни, т.е.
той предполага такива читатели, които са проникнати от убеждението, че цялата съвкупност от това, което ни е дадено непосредствено, е редица от представи/1/. В своята, последна теоретико-познавателна работа Хартман се опитва, да обоснове своя възглед. Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование свободната от предпоставки теория на познанието. Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/. Фолкелт изказва съждението, че първата най-непосредствена истина е тази, че всяко наше знание се простира преди всичко върху нашите представи и нарича, това позитивистически принципи на познанието.
към текста >>
Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален
идеал
изъм.
Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм.
Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален идеализъм.
По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми. Той е прав, ако наивният реализъм е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед. За този, за който това става очевидно, не остава нищо друго, освен да напусне пътя, начертан тук за постигането на някакъв мироглед и да хване друг път. Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния? Едуард Ф.
към текста >>
По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният
идеал
изъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми.
Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм. Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален идеализъм.
По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми.
Той е прав, ако наивният реализъм е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед. За този, за който това става очевидно, не остава нищо друго, освен да напусне пътя, начертан тук за постигането на някакъв мироглед и да хване друг път. Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния? Едуард Ф. Хартман несъмнено се придържа към този възглед, когато мисли, че е доказал значимостта на своята теоретико-познавателна гледна точка с това, че тя обяснява явленията на света, докато другите гледища не правят това.
към текста >>
23.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
В 1791 година във "Въведение към Наукоучението", той намира, че съществуват две теоретически системи: догматизъм, определящ "Аза" чрез вещите и
идеал
изъм, определящ вещите чрез "Аза".
Веднъж даже Фихте е бил много близо до правилния възглед.
В 1791 година във "Въведение към Наукоучението", той намира, че съществуват две теоретически системи: догматизъм, определящ "Аза" чрез вещите и идеализъм, определящ вещите чрез "Аза".
Според неговото мнение и двете се явяват в качеството на напълно възможни мирогледи. Както едната, така и другата допускат тяхното последователно провеждане. Обаче ако се отдадем на догматизма, ние трябва да се откажем от самостоятелността на "Аза" и да го направим зависим от "вещите в себе си". Ние се намираме в обратното положение, когато приемем идеализма. Каква система иска да се избере този или онзи философ, това Фихте представя всецяло на желанието на "Аза".
към текста >>
Ние се намираме в обратното положение, когато приемем
идеал
изма.
Веднъж даже Фихте е бил много близо до правилния възглед. В 1791 година във "Въведение към Наукоучението", той намира, че съществуват две теоретически системи: догматизъм, определящ "Аза" чрез вещите и идеализъм, определящ вещите чрез "Аза". Според неговото мнение и двете се явяват в качеството на напълно възможни мирогледи. Както едната, така и другата допускат тяхното последователно провеждане. Обаче ако се отдадем на догматизма, ние трябва да се откажем от самостоятелността на "Аза" и да го направим зависим от "вещите в себе си".
Ние се намираме в обратното положение, когато приемем идеализма.
Каква система иска да се избере този или онзи философ, това Фихте представя всецяло на желанието на "Аза". Но ако "Аза" иска да запази своята самостоятелност, той трябва да се откаже от вещите извън нас и да се отдаде на идеализма. Сега не се има само предвид, че "Азът" съвсем може да стигне до действителното, обосновано решение и определение, ако той не предположи нещо, което да му помогне в това. Всяко определение, изхождащо от "Аза", остава празно и безсъдържателно, ако той не намери нещо съдържателно, определено докрай, което да му направи възможно определението на даденото и чрез това да му позволи да направи избор между идеализма и догматизма. Но това докрай определено е светът на мисленето.
към текста >>
Но ако "Аза" иска да запази своята самостоятелност, той трябва да се откаже от вещите извън нас и да се отдаде на
идеал
изма.
Според неговото мнение и двете се явяват в качеството на напълно възможни мирогледи. Както едната, така и другата допускат тяхното последователно провеждане. Обаче ако се отдадем на догматизма, ние трябва да се откажем от самостоятелността на "Аза" и да го направим зависим от "вещите в себе си". Ние се намираме в обратното положение, когато приемем идеализма. Каква система иска да се избере този или онзи философ, това Фихте представя всецяло на желанието на "Аза".
Но ако "Аза" иска да запази своята самостоятелност, той трябва да се откаже от вещите извън нас и да се отдаде на идеализма.
Сега не се има само предвид, че "Азът" съвсем може да стигне до действителното, обосновано решение и определение, ако той не предположи нещо, което да му помогне в това. Всяко определение, изхождащо от "Аза", остава празно и безсъдържателно, ако той не намери нещо съдържателно, определено докрай, което да му направи възможно определението на даденото и чрез това да му позволи да направи избор между идеализма и догматизма. Но това докрай определено е светът на мисленето. А да се определи даденото чрез мисленето се нарича познание. Можем да отворим Фихтовите произведения, където пожелаем: навсякъде ще намерим, че ходът на неговите мисли веднага добива здрава почва, ако си представим безцветната, празна у него деятелност на "Аза"изпълнени и подредени от това, което нарекохме процес на познанието.
към текста >>
Всяко определение, изхождащо от "Аза", остава празно и безсъдържателно, ако той не намери нещо съдържателно, определено докрай, което да му направи възможно определението на даденото и чрез това да му позволи да направи избор между
идеал
изма и догматизма.
Обаче ако се отдадем на догматизма, ние трябва да се откажем от самостоятелността на "Аза" и да го направим зависим от "вещите в себе си". Ние се намираме в обратното положение, когато приемем идеализма. Каква система иска да се избере този или онзи философ, това Фихте представя всецяло на желанието на "Аза". Но ако "Аза" иска да запази своята самостоятелност, той трябва да се откаже от вещите извън нас и да се отдаде на идеализма. Сега не се има само предвид, че "Азът" съвсем може да стигне до действителното, обосновано решение и определение, ако той не предположи нещо, което да му помогне в това.
Всяко определение, изхождащо от "Аза", остава празно и безсъдържателно, ако той не намери нещо съдържателно, определено докрай, което да му направи възможно определението на даденото и чрез това да му позволи да направи избор между идеализма и догматизма.
Но това докрай определено е светът на мисленето. А да се определи даденото чрез мисленето се нарича познание. Можем да отворим Фихтовите произведения, където пожелаем: навсякъде ще намерим, че ходът на неговите мисли веднага добива здрава почва, ако си представим безцветната, празна у него деятелност на "Аза"изпълнени и подредени от това, което нарекохме процес на познанието.
към текста >>
Но нашите разсъждения хвърлят още една съвсем друга светлина върху критическият
идеал
изъм.
Но нашите разсъждения хвърлят още една съвсем друга светлина върху критическият идеализъм.
За този, който подробно се е занимавал със системата на Фихте, изпъква като най-истинско желание на този философ запазването на положението, че в "Аза" не може да влезе нищо отвън и че в него не се среща нищо такова, което да не е било положено първоначално от самия него. При това безспорно е, че никакъв идеализъм не ще бъде никога в състояние да изведе от "Аза" онази форма на съдържанието на света, която обозначихме като непосредствено дадена. Тази форма може да бъде именно само дадена, а никога построена от мисленето. Нека само помислим, че ние не бихме били в състояние, ако бихме имали дадена цялата останала гама на цветове, да допълним изхождайки от "Аза" поне един липсващ цветен оттенък. Можем да си съставим картината на най-отдалечените, никога не виждани от нас страна, ако веднъж сме преживели индивидуално съответствуващите елементи, като дадени.
към текста >>
При това безспорно е, че никакъв
идеал
изъм не ще бъде никога в състояние да изведе от "Аза" онази форма на съдържанието на света, която обозначихме като непосредствено дадена.
Но нашите разсъждения хвърлят още една съвсем друга светлина върху критическият идеализъм. За този, който подробно се е занимавал със системата на Фихте, изпъква като най-истинско желание на този философ запазването на положението, че в "Аза" не може да влезе нищо отвън и че в него не се среща нищо такова, което да не е било положено първоначално от самия него.
При това безспорно е, че никакъв идеализъм не ще бъде никога в състояние да изведе от "Аза" онази форма на съдържанието на света, която обозначихме като непосредствено дадена.
Тази форма може да бъде именно само дадена, а никога построена от мисленето. Нека само помислим, че ние не бихме били в състояние, ако бихме имали дадена цялата останала гама на цветове, да допълним изхождайки от "Аза" поне един липсващ цветен оттенък. Можем да си съставим картината на най-отдалечените, никога не виждани от нас страна, ако веднъж сме преживели индивидуално съответствуващите елементи, като дадени. Тогава ние си комбинираме образа, съобразно дадените указания от преживяните от нас отделни факти. Но напразно ще се стремим да съчиним по себе си макар и един елемент на възприятието, който никога не е бивал в областта на даденото.
към текста >>
Нашата теория на познанието дава основата за разбиращия себе си
идеал
изъм в истинския смисъл на тази дума.
Нашата теория на познанието дава основата за разбиращия себе си идеализъм в истинския смисъл на тази дума.
Тя обосновава убеждението, че в мисленето не става достъпна същността на света. Само чрез мисленето може да бъде разкрито отношението между частите на съдържанието на света, било то отношението на слънчевата топлина към нагретия камък или отношението на нашия "Аз" към външния свят. Само в мисленето е даден елементът, определящ всички неща н техните взаимни отношения.
към текста >>
24.
07. ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
След нашите разяснения догматизмът трябва да се откаже, като от основен принцип, от своята "вещ в себе си", а субективния
идеал
изъм от своя "Аз", понеже по тяхното взаимоотношение те се определят съществено само в мисленето.
Само чрез нея ние получаваме разяснение за отношението на съдържанието на отделните науки към света. Тя ни дава възможност с помощта на науките да стигнем до съзерцанието на света. Ние добиваме положително знание чрез отделните познания; обаче ние узнаваме ценността на знанието за действителността чрез теорията на познанието. Благодарение на това, че се придържаме строго към това основно положение и в нашите разсъждения не се възползуваме от никакви обособени знания, ние преодоляхме всички едностранни възгледи за света. Едностранчивостта се явява обикновено затова, защото изследването, вместо да се занимава със самия процес на познанието, веднага пристъпва към някой обект на този процес.
След нашите разяснения догматизмът трябва да се откаже, като от основен принцип, от своята "вещ в себе си", а субективния идеализъм от своя "Аз", понеже по тяхното взаимоотношение те се определят съществено само в мисленето.
"Вещта в себе си" и "Азът" не могат да се определят по пътя на извода от друго, но и двете трябва да бъдат определени от мисленето съобразно с техния характер и отношение. Скептицизмът трябва да изостави своето съмнение относно възможността за познаването на света, тъй като относително "даденото" не можем никак да се съмняваме, защото то още не е засегнато от никакви прибавки от познанието сказуеми. Но ако скептицизмът би искал да твърди, мислителното познание никога не може да стигне до нещата, той би могъл да стори това само чрез самото мислително съображение, с което обаче той опровергава самия себе си. Защото, който иска чрез мисленето да обоснове съмнението, той......../включително признава на мисленето достатъчна сила на убеждение. Накрая, нашата теория на познанието преодолява едностранчивия емпиризъм и едностранчивия рационализъм с това, че съединява и двата тези възгледа на по-висока степен.
към текста >>
В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и
идеал
но битие".
Изчерпващо разяснение върху тази точка е дал Едуард фон Хартман/. Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието. Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието. Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността. Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1.
В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие".
И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално". Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието. Необходимо е да признаем, че твърденията на Бидерман са в много отношения сходни с нашите; обаче нашият метод няма никакви общи черти с неговия. Ето защо никъде ние не намерихме повод да се позовем на него. Бидерман се опитва с помощта на някои метафизични аксиоми да добие едно теоретико-познавателно гледище; ние се опитваме чрез разглеждане процеса на познанието да стигнем до възгледа на действителността.
към текста >>
И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува
идеал
но, то е реално, като съществуващо-
идеал
но".
Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието. Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието. Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността. Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1. В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие".
И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално".
Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието. Необходимо е да признаем, че твърденията на Бидерман са в много отношения сходни с нашите; обаче нашият метод няма никакви общи черти с неговия. Ето защо никъде ние не намерихме повод да се позовем на него. Бидерман се опитва с помощта на някои метафизични аксиоми да добие едно теоретико-познавателно гледище; ние се опитваме чрез разглеждане процеса на познанието да стигнем до възгледа на действителността.
към текста >>
25.
08. ПРАКТИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени
идеал
и.
Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени идеали.
Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дейност.
към текста >>
нравствени понятия и
идеал
и, като знание.
Познаването на тази закономерност за човешката деятелност е само един особен случай на познанието. изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този начин да бъдат приложими и тук. И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните закони, т.е.
нравствени понятия и идеали, като знание.
Когато сме познали тази закономерност, тогава и нашата деятелност става наше дело. Тогава закономерността не ни е дадена като нещо, което лежи вън от обекта, над който се извършва процесът, но като съдържание на самия обхват в живото действие обект. В дадения случай обектът е нашия собствен "Аз". Ако този последния действително е проникнал своята дейност, с познание съгласно нейната същност, тогава той същевременно се чувствува и като неин господар. Докато това не е настъпило, законите на деятелността ни се явяват като нещо чуждо; те ни владеят; това, което сме вършили, вършим го по принуждение, което се упражнява върху нас.
към текста >>
26.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
Според думите на самия Рудолф Щайнер „праначалото" на тази книга се съдържа в следните изречения от неговата статия „За естеството на нашите
идеал
и": „Все пак аз не мога да повярвам, че не съществува едно извисяване над дълбокия песимизъм на познанието.
През 1894 излиза едно от най-забележителните съчинения на Рудолф Щайнер, „Философия на свободата", след като предпоставките за неговата „теория на познанието" и проблемът за отношението между „познание" и „действителност" са вече изложени преди две години в неговата дисертация, носеща заглавието: „Истина и наука. Увод във “Философията на свободата".
Според думите на самия Рудолф Щайнер „праначалото" на тази книга се съдържа в следните изречения от неговата статия „За естеството на нашите идеали": „Все пак аз не мога да повярвам, че не съществува едно извисяване над дълбокия песимизъм на познанието.
И когато разглеждам вътрешната човешка същност, когато се приближавам до нашия идеен свят, аз се докосвам до това извисяване. То представлява един съвършен и затворен в себе си свят, който не зависи от преходността на външния физически свят. И нима нашите идеали не са действително живи и самостоятелни същества (Wesenheiten), независещи от благоприятните или враждебни условия на природата?
към текста >>
И нима нашите
идеал
и не са действително живи и самостоятелни същества (Wesenheiten), независещи от благоприятните или враждебни условия на природата?
През 1894 излиза едно от най-забележителните съчинения на Рудолф Щайнер, „Философия на свободата", след като предпоставките за неговата „теория на познанието" и проблемът за отношението между „познание" и „действителност" са вече изложени преди две години в неговата дисертация, носеща заглавието: „Истина и наука. Увод във “Философията на свободата". Според думите на самия Рудолф Щайнер „праначалото" на тази книга се съдържа в следните изречения от неговата статия „За естеството на нашите идеали": „Все пак аз не мога да повярвам, че не съществува едно извисяване над дълбокия песимизъм на познанието. И когато разглеждам вътрешната човешка същност, когато се приближавам до нашия идеен свят, аз се докосвам до това извисяване. То представлява един съвършен и затворен в себе си свят, който не зависи от преходността на външния физически свят.
И нима нашите идеали не са действително живи и самостоятелни същества (Wesenheiten), независещи от благоприятните или враждебни условия на природата?
към текста >>
27.
03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
GA_4 Философия на свободата
И колкото по-
идеал
истически са тези представи, толкова по-ощастливяваща е любовта.
Те ги предпоставят и ги приемат в своята среда. Състраданието се настанява в моето сърце, когато в съзнанието ми е изплувала представата за лице, будещо състрадание. Пътят към сърцето минава през ума. От това и любовта не прави изключение. Ако не е само израз на половия нагон, тя се опира на представите, които сме си създали за любимото същество.
И колкото по- идеалистически са тези представи, толкова по-ощастливяваща е любовта.
Мисълта и тук е родител на чувството. Казват, че любовта правела човека сляп за слабостите на любимото същество. В случая може да се подходи и от обратната страна и да се твърди, че любовта отваря очите тъкмо за неговите плюсове. Мнозина нехайно минават покрай тези положителни качества, без да ги забелязват. Но един ги съзира и именно затова в душата му се пробужда любов.
към текста >>
28.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Най-крайният спиритуалист или, ако искате мислителят, който чрез абсолютния си
идеал
изъм се представя като краен спиритуалист, е Йохан Готлиб Фихте.
Такива материални процеси Азът не намира у себе си, ако иска да има валидност само като духовна същност. В онова, което той изработва по духовен път, сетивният свят никога не присъства. Азът като че ли трябва да признае, че за него светът би останал недостъпен, ако по духовен начин не се постави в някаква връзка с него. Същото важи за нас, когато с помощта на материалните неща и сили се заемаме да превърнем нашите намерения в реалност. Следователно ние сме зависими от външния свят.
Най-крайният спиритуалист или, ако искате мислителят, който чрез абсолютния си идеализъм се представя като краен спиритуалист, е Йохан Готлиб Фихте.
Той се опитва да изведе цялото мироздание от Аза. Онова, което наистина му се отдаде, е един грандиозен мисловен образ на света без всякакво опитно съдържание. Както на материалиста не е възможно с декрет да обяви липсата на Духа, така и спиритуалистът не може да стори това по отношение на материалния външен свят.
към текста >>
По този начин спиритуализмът се превръща в едностранчив
идеал
изъм.
Тъй като човекът, насочвайки познанието към Аза, първоначално възприема действието на този Аз в мисловното оформяне на света на идеите, спиритуалистически ориентираният светоглед може с оглед на собствената човешка същност да се почувства изкушен да признае от Духа само този свят на идеите.
По този начин спиритуализмът се превръща в едностранчив идеализъм.
Той не съумява посредством света на идеите да потърси един духовен свят, а вижда духовния свят в самия свят на идеите. Това го кара като омагьосан да спре и да ограничи своя светоглед в рамките на действеността на самия Аз.
към текста >>
Странна разновидност на
идеал
изма е гледището на Фридрих Алберт Лангес, застъпено в неговата доста четена „История на материализма".
Странна разновидност на идеализма е гледището на Фридрих Алберт Лангес, застъпено в неговата доста четена „История на материализма".
към текста >>
29.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически
идеал
изъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм.
Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм.
Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка.
към текста >>
Критическият
идеал
ист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ.
Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ.
В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора. Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око". Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм.
към текста >>
Така нареченият критически
идеал
изъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм.
Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ. В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора. Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око".
Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм.
Последният бива опроверган само с това, че се допуска собствените му предпоставки без проверка да бъдат валидни в друга област.
към текста >>
Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият
идеал
изъм не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си характер.
Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият идеализъм не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си характер.
към текста >>
Но критическият
идеал
изъм смее да говори само за последните.
изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка.
Но критическият идеализъм смее да говори само за последните.
към текста >>
Критическият
идеал
изъм е напълно непригоден за създаване на възглед относно връзката между възприятие и представа.
Критическият идеализъм е напълно непригоден за създаване на възглед относно връзката между възприятие и представа.
Той не може да извърши загатнатото на стр. 63 и сл. разграничаване между това, какво става с възприятието по време на възприемането и какво трябва да представлява то, преди да бъде възприето. Следователно към тази цел трябва да се тръгне по друг път.
към текста >>
30.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валидността на изводите, както постъпва критическият
идеал
ист, който в основата на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход.
От предходните разсъждения проличава невъзможността чрез изследване съдържанието на нашите наблюдения да се приведе доказателство, че нашите възприятия са представи. Такова доказателство именно се цели да се приведе, като се покаже, че ако процесът на възприемането протича така, както се схваща съгласно наивно- реалистичните предположения за психологическото и физиологичното устройство на нашия индивид, тогава имаме работа не с неща сами за себе си, а само с наши представи за нещата. Но ако наивният реализъм - последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за обосноваването на един светоглед и да ги изоставим.
Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валидността на изводите, както постъпва критическият идеалист, който в основата на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход.
(В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард фон Хартман представя подробно този доказателствен подход.)
към текста >>
Едно е правилност на критическия
идеал
изъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства.
Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства.
Въпросът за правилността ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение. Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула. Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж. Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж.
към текста >>
Наивният реализъм и критическият
идеал
изъм се отнасят като основата и първият етаж.
Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства. Въпросът за правилността ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение. Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула. Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж.
Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж.
към текста >>
Ако философът, като критически
идеал
ист изобщо признава някакво битие, неговият стремеж към познание се насочва чрез косвено използване на представите единствено към това битие.
Той пита: колко от тях можем да опознаем косвено, след като те не са пряко достъпни за нашето наблюдение? Застъпващият това становище се интересува не за вътрешната взаимовръзка на своите осъзнати възприятия, а за техните вече неосъзнавани причини, които имат независещо от него битие, докато възприятията - по негово мнение - изчезват, щом той отвърне сетивата си от нещата. Според това гледище нашето съзнание функционира като огледало, чиито образи на определени предмети изчезват в мига, в който отразяващата му повърхност не е обърната към тях. Но който не вижда самите неща, а само техните огледални отражения, той трябва от поведението им чрез заключения да се осведоми непряко за естеството на нещата. Такова становище заема по-новото естествознание, което използва възприятията само като последно средство, за да намери обяснение за стоящите зад тях и сами реално съществуващи процеси на материята.
Ако философът, като критически идеалист изобщо признава някакво битие, неговият стремеж към познание се насочва чрез косвено използване на представите единствено към това битие.
Неговият интерес прескача субективния свят на представите и се устремява към това, което поражда представи.
към текста >>
Но критическият
идеал
ист може да стигне дотам, че да каже: Аз съм затворен в света на моите представи и не мога да изляза от него.
Но критическият идеалист може да стигне дотам, че да каже: Аз съм затворен в света на моите представи и не мога да изляза от него.
Дори да си мисля, че зад моите представи съществува нещо, тази мисъл също не е нищо друго освен моя представа. Тогава такъв идеалист или ще отрече напълно нещото само за себе си, или поне ще заяви, че за нас, хората, то няма никакво значение, сиреч то не съществува, понеже не можем да узнаем нищо за него.
към текста >>
Тогава такъв
идеал
ист или ще отрече напълно нещото само за себе си, или поне ще заяви, че за нас, хората, то няма никакво значение, сиреч то не съществува, понеже не можем да узнаем нищо за него.
Но критическият идеалист може да стигне дотам, че да каже: Аз съм затворен в света на моите представи и не мога да изляза от него. Дори да си мисля, че зад моите представи съществува нещо, тази мисъл също не е нищо друго освен моя представа.
Тогава такъв идеалист или ще отрече напълно нещото само за себе си, или поне ще заяви, че за нас, хората, то няма никакво значение, сиреч то не съществува, понеже не можем да узнаем нищо за него.
към текста >>
На критическия
идеал
ист от този род целият свят му се струва като сън, спрямо който всеки порив за познание и бил просто безсмислен.
На критическия идеалист от този род целият свят му се струва като сън, спрямо който всеки порив за познание и бил просто безсмислен.
За него може да има само два вида хора: Предубедени, които смятат собствените си фантазии за действителни неща, и мъдри, които прозират недействителността на този свят на фантазиите, и които постепенно трябва да загубят всяко желание да проявяват интерес към него. За такова гледище дори собствената личност може да се превърне в съновидение. Точно както сред сънуваните от нас образи се появява нашият собствен сънищен образ, така в будното съзнание представата за собствения Аз се прибавя към представата за външния свят. Сиреч за нашето съзнание е даден не нашият действителен Аз, а само представите ни за Аза. В такъв случай, който отрича, че има неща, или поне че можем да знаем нещо за тях, той трябва да отрече и съществуването, респективно познанието за собствената личност.
към текста >>
Тогава критическият
идеал
ист стига до твърдението: „Цялата действителност се превръща в един чудесен сън - без живот, който бива сънуван, и без дух, който сънува; в един сън, който е в зависимост от един сън, сам за себе си" срв.
За него може да има само два вида хора: Предубедени, които смятат собствените си фантазии за действителни неща, и мъдри, които прозират недействителността на този свят на фантазиите, и които постепенно трябва да загубят всяко желание да проявяват интерес към него. За такова гледище дори собствената личност може да се превърне в съновидение. Точно както сред сънуваните от нас образи се появява нашият собствен сънищен образ, така в будното съзнание представата за собствения Аз се прибавя към представата за външния свят. Сиреч за нашето съзнание е даден не нашият действителен Аз, а само представите ни за Аза. В такъв случай, който отрича, че има неща, или поне че можем да знаем нещо за тях, той трябва да отрече и съществуването, респективно познанието за собствената личност.
Тогава критическият идеалист стига до твърдението: „Цялата действителност се превръща в един чудесен сън - без живот, който бива сънуван, и без дух, който сънува; в един сън, който е в зависимост от един сън, сам за себе си" срв.
Фихте, Предназначението на човека).
към текста >>
Гледището на Хартман се нарича реализъм, понеже излиза извън рамките на субективното,
идеал
ното и се насочва към трансцендентното, реалното.
Първият светоглед може да се означи с името абсолютен илюзионизъм, а вторият бива наричан от своя най-последователен застъпник Едуард фон Хартман, трансцендентален реализъм*/* Трансцендентално в смисъла на този светоглед се нарича едно познание, което е убедено, че за нещата сами за себе си пряко не може да се каже нищо, но което от познатото субективно прави косвени заключения за непознатото, за намиращото се отвъд субективното, т.е. (за трансцендентното). Според този възглед нещото само за себе си е отвъд областта на пряко познаваемия за нас свят, т.е. то е трансцендентно. Но нашият свят може Трансцендентално да бъде отнесен към трансцендентното.
Гледището на Хартман се нарича реализъм, понеже излиза извън рамките на субективното, идеалното и се насочва към трансцендентното, реалното.
- Б.а./
към текста >>
Ние действително установихме, че привежданото от критическия
идеал
изъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда.
Освен чрез мислене и възприемане на нас пряко не ни е дадено нищо. Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието?
Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда.
В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава. А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето?
към текста >>
В аргументацията си критическият
идеал
изъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава.
Освен чрез мислене и възприемане на нас пряко не ни е дадено нищо. Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието? Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда.
В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава.
А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето?
към текста >>
Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически
идеал
изъм.
Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в пространството и времето възприятия, е мисленето. На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията. Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия.
Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм.
Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане. Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото. Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните.
към текста >>
С оглед на това въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия
идеал
изъм изобщо не може да се поставя.
Поставен най-общо, този въпрос е абсурден. Възприятието винаги се явява като съвсем определено, като конкретно съдържание. Това съдържание е дадено непосредствено и се изчерпва с даденото. Но по отношение на даденото може да се запита какво представлява то извън възприятието, сиреч какво представлява то за мисленето. Следователно във връзка с едно възприятие, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства.
С оглед на това въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да се поставя.
Като субективно е редно да се означава само онова, което се възприема като принадлежащо към субекта. Създаването на връзка между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл процес, тоест на никой възприемаем процес, а единствено на мисленето. Следователно за нас обективно е онова, което по отношение на възприятието се явява като намиращо се извън субекта на възприемането. За мен моят субект на възприемането остава възприемаем, когато стоящата пред мен маса ще бъде изчезнала от кръга на моето наблюдение. Наблюдаването на масата е предизвикало у мен една - също така оставаща - промяна.
към текста >>
Смесването на субективното с обективното възприятие води до заблудата на
идеал
изма: Светът е моя представа.
Психологията означава този образ като спомен-представа. Но той е онова, което единствено може с право да се нарече представа за масата. Именно то съответства на възприемаемата промяна в собственото ми състояние, поради наличието на масата в моя кръгозор. При това тя не означава промяна на някакъв стоящ зад субекта на възприемането „Аз, сам за себе си", а промяна на самия възприемаем субект. Следователно представата е субективно възприятие, в противовес на обективното възприятие при наличие на обекта в кръгозора на възприемането.
Смесването на субективното с обективното възприятие води до заблудата на идеализма: Светът е моя представа.
към текста >>
31.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Това отношение било
идеал
но.
Този реален процес не достигал до нашето съзнание, но предизвиквал в субекта противодействие на изхождащото от обекта действие. Резултатът от това противодействие било възприятието. Едва то достигало до съзнанието. Обектът представлявал обективна (независима от субекта) реалност, а възприятието - субективна реалност. Тази субективна реалност субектът отнасял към обекта.
Това отношение било идеално.
По такъв начин дуализмът разделя процеса на познанието на две части. Според него едната от тях - произвеждането на обекта на възприемането от „нещото само за себе си" - протичала извън съзнанието, а другата - свързването на възприятието с понятието и отнасянето на понятието към обекта - се извършвала в съзнанието. При това положение става ясно, че в своите понятия дуалистът вижда само субективни представители на онова, което се намира пред неговото съзнание. За един такъв дуалист обективно- реалният процес в субекта, чрез който възниква възприятието, и най-вече обективните отношения на „нещата сами за себе си" остават пряко непознаваеми; по негово мнение човекът може да се сдобие само с понятийни представители на обективно реалното. Единната връзка на нещата, която ги свързва помежду им и обективно с нашия индивидуален дух (като „неща сами за себе си"), се намира отвъд съзнанието в едно същество само за себе си, за което в съзнанието си бихме могли да имаме също така само понятиен представител.
към текста >>
С други думи: Откриваемите чрез мисленето
идеал
ни принципи изглеждат на дуалиста твърде въздушни, та освен тях търси и реални принципи, на които те да бъдат опрени.
Дуализмът вярва, че ако наред с понятийните взаимовръзки на обектите не въведе и реални взаимовръзки, той ще размие целия свят в някаква абстрактна схема от понятия.
С други думи: Откриваемите чрез мисленето идеални принципи изглеждат на дуалиста твърде въздушни, та освен тях търси и реални принципи, на които те да бъдат опрени.
към текста >>
В противовес на този негов реален свят, за наивния реалист всичко друго, най-вече светът на идеите, е нещо нереално, „чисто
идеал
но".
В противовес на този негов реален свят, за наивния реалист всичко друго, най-вече светът на идеите, е нещо нереално, „чисто идеално".
Онова, което ние мисловно прибавяме към обектите, е само мисъл за нещата. Мисълта не прибавя нищо реално към възприятието.
към текста >>
Почиващата върху себе си същност на онова, което може да се изживее само мисловно,
идеал
но, не се приема от наивното съзнание като реално в същия смисъл, както поддаващото се на сетивно преживяване.
Почиващата върху себе си същност на онова, което може да се изживее само мисловно, идеално, не се приема от наивното съзнание като реално в същия смисъл, както поддаващото се на сетивно преживяване.
Оформеният „само като идея" обект, остава чиста фантазия дотогава, докато чрез сетивно възприятие не се стигне до убеждението за неговата реалност. Накратко казано, наивният човек държи да прибави към идеалното свидетелство на своето мислене и реалното свидетелство на сетивата. В тази нужда на наивния човек се крие причината за възникване на примитивните форми на вярата в откровението. За наивното съзнание даденият чрез мисленето Бог винаги остава само един „измислен" Бог. Наивното съзнание държи той да му се разкрие чрез средства, които са достъпни за сетивното възприятие.
към текста >>
Накратко казано, наивният човек държи да прибави към
идеал
ното свидетелство на своето мислене и реалното свидетелство на сетивата.
Почиващата върху себе си същност на онова, което може да се изживее само мисловно, идеално, не се приема от наивното съзнание като реално в същия смисъл, както поддаващото се на сетивно преживяване. Оформеният „само като идея" обект, остава чиста фантазия дотогава, докато чрез сетивно възприятие не се стигне до убеждението за неговата реалност.
Накратко казано, наивният човек държи да прибави към идеалното свидетелство на своето мислене и реалното свидетелство на сетивата.
В тази нужда на наивния човек се крие причината за възникване на примитивните форми на вярата в откровението. За наивното съзнание даденият чрез мисленето Бог винаги остава само един „измислен" Бог. Наивното съзнание държи той да му се разкрие чрез средства, които са достъпни за сетивното възприятие. Бог трябва да се яви въплътен; на мисловното свидетелство човек е склонен да обръща по-малко внимание, отколкото примерно на това, че божествеността се удостоверява чрез сетивно установимо превръщане на водата във вино.
към текста >>
Те съществуват, за да създават
идеал
ни еквивалентни образи на възприятията.
Ако поиска да изгради една наука, наивният реализъм ще я вижда изцяло като точно описание на възприятийното съдържание. За наивния реализъм понятията са само средство към целта.
Те съществуват, за да създават идеални еквивалентни образи на възприятията.
За самите неща те не означават нищо. Реални за наивния реалист са единствено отделните лалета, които биват виждани или могат да бъдат видени; за него идеята за лале е нещо абстрактно - нереален мисловен образ, който душата си е съставила от общите за всички лалета белези.
към текста >>
Следователно наред с възприятията наивният реализъм трябва да признае валидността и на нещо
идеал
но.
Наивният реализъм с неговия принцип за реалност на всичко възприемано се опровергава от опита, който учи, че съдържанието на възприятията има преходен характер. Вижданото от мен лале днес е действително, но след година то ще е изчезнало в небитието. Утвърдилото се у мен е родът лале. Но за наивния реализъм този род е „само" идея, а не действителност. Така този светоглед изпада в положението да вижда как реалностите му се появяват и изчезват, докато считаното от него за нереално фактически се утвърждава спрямо реалното.
Следователно наред с възприятията наивният реализъм трябва да признае валидността и на нещо идеално.
Той трябва да допусне наличието на същности, които не могат да се възприемат сетивно. Противоречието със себе си той избягва, представяйки си тяхната форма на битие като аналогична на тази на сетивните обекти. Такива хипотетично приемани реалности са невидимите сили, чрез които сетивно възприеманите неща си въздействат взаимно. Едно такова нещо е наследствеността, която проявява действието си извън рамките на индивида и на чиято основа от индивида се развива нов, подобен нему индивид, чрез което родът се запазва. Едно такова нещо е жизнен принцип - душата, която пронизва органичното тяло и за която в наивното съзнание винаги е налице понятие, образувано по аналогия на сетивните реалности.
към текста >>
Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и
идеал
изъм.
Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и идеализъм.
Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества. Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето. Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята). Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения.
към текста >>
Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и
идеал
ният принцип.
Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето. Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята). Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения. Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта.
Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип.
към текста >>
Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и
идеал
изма в едно по-висше единство.
Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство.
към текста >>
32.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Който се придържа към нравствения принцип за всеобщото благо, той при всички свои действия първо ще се запита какво допринасят
идеал
ите му за това всеобщо благо.
Както максимата за всеобщото благо, така и тази за културния напредък се основават на представата, тоест на връзката, която се придава на съдържанието на нравствените идеи за определени изживявания (възприятия). Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава връзка, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси връзката с възприятието (с живота). Тук определянето на това, какво да се желае, изхожда от по-друга инстанция в сравнение с предходните случаи.
Който се придържа към нравствения принцип за всеобщото благо, той при всички свои действия първо ще се запита какво допринасят идеалите му за това всеобщо благо.
Точно така ще постъпи и привърженикът на нравствения принцип за културния напредък. Има обаче един по-висш принцип, който в отделния случай не изхожда от определена единична нравствена цел, а отдава определено значение на всички нравствени максими и винаги пита дали в съответния случай по-важен е единият или другият морален принцип.
към текста >>
Мнозина ще кажат, това е един
идеал
.
Мнозина ще кажат, това е един идеал.
Несъмнено, но идеал, който изплува като реален елемент на повърхността на нашето същество. Това не е някакъв измислен или мечтан идеал, а жив и ясно проявяващ се дори в най-несъвършената форма на своето битие. Ако човекът беше просто природно творение, тогава щеше да бъде безсмислено да се издирват идеали, тоест идеи, които в момента не действат, но чието осъществяване се цели. При нещото от външния свят идеята се определя чрез възприятието; ние сме си свършили работата, щом сме познали взаимовръзката между идея и възприятие. При човека това не е така.
към текста >>
Несъмнено, но
идеал
, който изплува като реален елемент на повърхността на нашето същество.
Мнозина ще кажат, това е един идеал.
Несъмнено, но идеал, който изплува като реален елемент на повърхността на нашето същество.
Това не е някакъв измислен или мечтан идеал, а жив и ясно проявяващ се дори в най-несъвършената форма на своето битие. Ако човекът беше просто природно творение, тогава щеше да бъде безсмислено да се издирват идеали, тоест идеи, които в момента не действат, но чието осъществяване се цели. При нещото от външния свят идеята се определя чрез възприятието; ние сме си свършили работата, щом сме познали взаимовръзката между идея и възприятие. При човека това не е така. Целокупността на неговото съществуване не се определя без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (свободен дух) не е предварително обективно съчетано с възприятийния образ „човек", та едва подир това да бъде установено чрез познанието.
към текста >>
Това не е някакъв измислен или мечтан
идеал
, а жив и ясно проявяващ се дори в най-несъвършената форма на своето битие.
Мнозина ще кажат, това е един идеал. Несъмнено, но идеал, който изплува като реален елемент на повърхността на нашето същество.
Това не е някакъв измислен или мечтан идеал, а жив и ясно проявяващ се дори в най-несъвършената форма на своето битие.
Ако човекът беше просто природно творение, тогава щеше да бъде безсмислено да се издирват идеали, тоест идеи, които в момента не действат, но чието осъществяване се цели. При нещото от външния свят идеята се определя чрез възприятието; ние сме си свършили работата, щом сме познали взаимовръзката между идея и възприятие. При човека това не е така. Целокупността на неговото съществуване не се определя без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (свободен дух) не е предварително обективно съчетано с възприятийния образ „човек", та едва подир това да бъде установено чрез познанието. Човекът от само себе си трябва да съедини своето понятие с възприятието „човек".
към текста >>
Ако човекът беше просто природно творение, тогава щеше да бъде безсмислено да се издирват
идеал
и, тоест идеи, които в момента не действат, но чието осъществяване се цели.
Мнозина ще кажат, това е един идеал. Несъмнено, но идеал, който изплува като реален елемент на повърхността на нашето същество. Това не е някакъв измислен или мечтан идеал, а жив и ясно проявяващ се дори в най-несъвършената форма на своето битие.
Ако човекът беше просто природно творение, тогава щеше да бъде безсмислено да се издирват идеали, тоест идеи, които в момента не действат, но чието осъществяване се цели.
При нещото от външния свят идеята се определя чрез възприятието; ние сме си свършили работата, щом сме познали взаимовръзката между идея и възприятие. При човека това не е така. Целокупността на неговото съществуване не се определя без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (свободен дух) не е предварително обективно съчетано с възприятийния образ „човек", та едва подир това да бъде установено чрез познанието. Човекът от само себе си трябва да съедини своето понятие с възприятието „човек". Тук понятие и възприятие се покриват, само ако човекът сам осъществи тяхното покриване.
към текста >>
33.
14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
GA_4 Философия на свободата
Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен
идеал
, а насочваща сила, заложена в човешката същност.
стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна. Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля. В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт.
Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност.
Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
34.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Нравствените
идеал
и били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение.
За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата.
Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение.
Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма.
към текста >>
Според песимистите нравствените
идеал
и не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма.
За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение. Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот.
Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма.
към текста >>
Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените
идеал
и на човека.
Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи. Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го неудоволствие. Следователно гонитбата на щастие, която песимизмът иска да изкорени, изобщо не съществува. А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност. Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие.
Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека.
Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него. Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища. Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен.
към текста >>
Нравствените
идеал
и се пораждат от нравственото въображение на човека.
С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив.
Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека.
Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие.
към текста >>
Той ще се стреми към нравствени
идеал
и, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие.
Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми.
Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие.
към текста >>
Който се стреми към
идеал
и от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно.
Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно.
Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност.
към текста >>
Идеал
истите се опияняват духовно при превръщане на
идеал
ите им в реалност.
Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно.
Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност.
към текста >>
Който смята нравствените
идеал
и за постижими само ако човекът умъртви собствената си воля, нему не му е известно, че тези
идеал
и са желани от човека точно както задоволяването на така наречените животински нагони.
Само ако се застъпва мнението, че човекът изобщо не притежава такива, може да се твърди, че той трябва да ги приема отвън. Тогава с право може да се каже също, че той е длъжен да върши нещо, което не иска. Всяка етика, изискваща от човека да потиска волята си, за да изпълнява задачи, които не иска, не се съобразява с цялостния човек, а с такъв, комуто липсва способността за духовни желания. За хармонично развития човек така наречените идеи за доброто се намират не извън, а вътре в кръга на неговото същество. Нравственото поведение не се състои в извличането на някаква едностранчива собствена воля, а в пълното развитие на човешката натура.
Който смята нравствените идеали за постижими само ако човекът умъртви собствената си воля, нему не му е известно, че тези идеали са желани от човека точно както задоволяването на така наречените животински нагони.
към текста >>
35.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
Дори най-ортодоксалният субективен
идеал
ист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действителността.
Дори най-ортодоксалният субективен идеалист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действителността.
Но ще оспори, че с нашето познание ние идейно достигаме и до онова, което реално преживяваме. В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността. Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност. Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане. Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното.
към текста >>
36.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Така отпърво се ставало трансцендентален
идеал
ист.
Не се проумявало, че със съдържанието на своето съзнание човек се намирал само в собственото си съзнание. Не се прозирало, че човек нямал работа с някаква „маса, сама за себе си", а единствено с обекта на собственото си съзнание. Онзи, който оставал на това становище или поради някакви съображения се връщал към него, бил наивен реалист. То обаче било неприемливо, понеже игнорирало факта, че съзнанието имало само свои собствени обекти. Второто становище е, когато човек разбира това състояние на нещата и го приема напълно само за себе си.
Така отпърво се ставало трансцендентален идеалист.
Но тогава трябвало да се отхвърли, че в даден момент в човешкото съзнание може да се появи следа от някакво „нещо само за себе си". А по този начин, ако се процедира достатъчно последователно, не се избягвало от абсолютния илюзионизъм. Защото за нас светът, пред който заставаме, се превръщал просто в сбор от обекти на съзнанието, и то само от обекти на собственото съзнание. В такъв случай сме бивали принудени да си мислим, че и другите хора присъстват единствено в съдържанието на собственото ни съзнание, което е абсурд. Възможно било само третото становище - трансценденталният реализъм.
към текста >>
Ако гласи, че са прекъснати, налице е трансцендентален
идеал
изъм.
1. Дали в наличието си нещата са прекъснати или непрекъснати. Ако отговорът гласи, че са непрекъснати, тогава имаме работа с някаква форма на наивния реализъм.
Ако гласи, че са прекъснати, налице е трансцендентален идеализъм.
Но ако отговорът гласи, че те, от една страна (като съдържания на абсолютното съзнание или като несъзнателни представи, или пък като възприятийни възможности), са непрекъснати, а от друга страна (като съдържания на ограниченото съзнание) - прекъснати, тогава установяваме трансцендентален реализъм;
към текста >>
Който отговори, че налице е един екземпляр, той е наивен реалист; който отговори, че екземплярите са три, той е трансцендентален
идеал
ист; който пък отговори, че са четири, той е трансцендентален реалист.
2. Ако три лица седят на една маса, колко екземпляра от масата са налице?
Който отговори, че налице е един екземпляр, той е наивен реалист; който отговори, че екземплярите са три, той е трансцендентален идеалист; който пък отговори, че са четири, той е трансцендентален реалист.
Разбира се, в случая се предпоставя, че нееднородността на едната маса като нещо само за себе си и трите маси като обекти на възприятието в трите съзнания би могла да се подведе под общото означение „екземпляри от масата". Ако някой сметне това за твърде голямо своеволие, ще трябва вместо „четири" да отговори: един плюс три;
към текста >>
Който отговори, че са два, той е наивен реалист; който отговори, че са четири (а именно по един Аз и още някой във всяко от двете съзнания), той е трансцендентален
идеал
ист; който пък отговори, че са шест (а именно две лица като неща сами за себе си и четири обекта като представи за лица в двете съзнания), той е трансцендентален реалист.
3. Ако две лица се намират сами в една стая, колко екземпляра от тези лица са налице?
Който отговори, че са два, той е наивен реалист; който отговори, че са четири (а именно по един Аз и още някой във всяко от двете съзнания), той е трансцендентален идеалист; който пък отговори, че са шест (а именно две лица като неща сами за себе си и четири обекта като представи за лица в двете съзнания), той е трансцендентален реалист.
Който рече да доказва, че гносеологичният монизъм е нещо различно от тези три становища, би трябвало да даде друг отговор на всеки от трите въпроса; аз обаче не виждам какъв би могъл да бъде той."
към текста >>
37.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
С разбирането на
идеал
истите, приписващи на истината самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо.
С разбирането на идеалистите, приписващи на истината самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо.
Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили. Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма. Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието. Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост. На такива личности им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития.
към текста >>
Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели,
идеал
и, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма.
С разбирането на идеалистите, приписващи на истината самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо. Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили.
Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма.
Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието. Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост. На такива личности им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития. Когато човек вярва, че преследва идеал, който не произлиза от действителността, той вярва в това само защото не познава инстинкта, от който произлиза този идеал.
към текста >>
Във всеки
идеал
Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието.
С разбирането на идеалистите, приписващи на истината самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо. Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили. Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма.
Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието.
Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост. На такива личности им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития. Когато човек вярва, че преследва идеал, който не произлиза от действителността, той вярва в това само защото не познава инстинкта, от който произлиза този идеал.
към текста >>
Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения
идеал
изъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на
идеал
ен ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост.
С разбирането на идеалистите, приписващи на истината самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо. Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили. Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма. Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието.
Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост.
На такива личности им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития. Когато човек вярва, че преследва идеал, който не произлиза от действителността, той вярва в това само защото не познава инстинкта, от който произлиза този идеал.
към текста >>
Когато човек вярва, че преследва
идеал
, който не произлиза от действителността, той вярва в това само защото не познава инстинкта, от който произлиза този
идеал
.
Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили. Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма. Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието. Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост. На такива личности им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития.
Когато човек вярва, че преследва идеал, който не произлиза от действителността, той вярва в това само защото не познава инстинкта, от който произлиза този идеал.
към текста >>
Ницше не смята за по-мъдро да се каже, че човек трябва да осъществи даден нравствен
идеал
, отколкото да се обясни, че бикът има рога, за да може да боде.
Ницше е антиидеалист в смисъла, в който модерният естествоизпитател е противник на приемането на цели, които природата трябва да реализира. Той говори за нравствени цели също толкова малко, колкото естествоизпитателят говори за природни цели.
Ницше не смята за по-мъдро да се каже, че човек трябва да осъществи даден нравствен идеал, отколкото да се обясни, че бикът има рога, за да може да боде.
Той смята едното, както и другото твърдение за продукт на мироглед, говорещ за „божествено провидение“, за „мъдра сила“, вместо за природни действия.
към текста >>
Такъв мироглед е като спирачка за всяко здраво мислене, той създава гъста,
идеал
истична мъгла, която пречи на естественото, насочено към разглеждане на действителността зрение да наблюдава световните събития.
Такъв мироглед е като спирачка за всяко здраво мислене, той създава гъста, идеалистична мъгла, която пречи на естественото, насочено към разглеждане на действителността зрение да наблюдава световните събития.
Накрая той притъпява напълно усета за реалност.
към текста >>
Обикновено борците са също толкова малко съзнателни за действителните си подбуди, колкото философите за своята „воля за власт“ или последователите на нравствения световен ред за естествените причини на нравствените си
идеал
и.
При това той има намерение, каквото има всеки, който се бори срещу вредно природно действие или унищожава някакво вредно природно същество. Той гради не чрез „убеждаващата“ сила на истината, а въз основа на убедеността си, че ще победи противника, който, за разлика от него, притежава нездрави и вредни инстинкти. За него е достатъчно оправдание за такава борба, ако инстинктите му усетят тези на противника като вредни. Не вярва, че трябва да се бори за някаква идея в ролята на неин защитник, а се бори, защото инстинктите му го подтикват към това. Това не е по-различно при всяка духовна битка.
Обикновено борците са също толкова малко съзнателни за действителните си подбуди, колкото философите за своята „воля за власт“ или последователите на нравствения световен ред за естествените причини на нравствените си идеали.
Те вярват, че се борят само мнения срещу мнения и покриват действителните си мотиви под мантията на понятия. Също така те не посочват инстинктите на противника, които са им несимпатични, вероятно не ги осъзнават. Накратко, силите, които действително застават враждебно едни срещу други, не се проявяват толкова често. Ницше посочва инстинктите на противника, които са му неприятни, както и инстинктите, с които той им се противопоставя. Който иска да нарече това цинизъм, може да го направи, но не трябва да отрича факта, че във всяка човешка дейност не действа нищо друго освен такъв цинизъм и че всички мрежи на идеалистични илюзии са изплетени от този цинизъм.
към текста >>
Който иска да нарече това цинизъм, може да го направи, но не трябва да отрича факта, че във всяка човешка дейност не действа нищо друго освен такъв цинизъм и че всички мрежи на
идеал
истични илюзии са изплетени от този цинизъм.
Обикновено борците са също толкова малко съзнателни за действителните си подбуди, колкото философите за своята „воля за власт“ или последователите на нравствения световен ред за естествените причини на нравствените си идеали. Те вярват, че се борят само мнения срещу мнения и покриват действителните си мотиви под мантията на понятия. Също така те не посочват инстинктите на противника, които са им несимпатични, вероятно не ги осъзнават. Накратко, силите, които действително застават враждебно едни срещу други, не се проявяват толкова често. Ницше посочва инстинктите на противника, които са му неприятни, както и инстинктите, с които той им се противопоставя.
Който иска да нарече това цинизъм, може да го направи, но не трябва да отрича факта, че във всяка човешка дейност не действа нищо друго освен такъв цинизъм и че всички мрежи на идеалистични илюзии са изплетени от този цинизъм.
към текста >>
38.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво
идеал
но благо.
са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях.
Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо.
Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си.
към текста >>
По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до
идеал
и, които придават на живота му святост.
Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели.
По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост.
Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“.
към текста >>
Изисква се подчинение на
идеал
ите, които той цени повече от самия себе си.
Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост.
Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си.
Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“. Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел.
към текста >>
Изнамира неестествена причина за
идеал
ите си.
Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел.
Изнамира неестествена причина за идеалите си.
Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“. Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел. На такъв идеалист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване.
към текста >>
Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква
идеал
на цел.
Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“.
Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел.
На такъв идеалист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване.
към текста >>
На такъв
идеал
ист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване.
Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“. Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел.
На такъв идеалист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване.
към текста >>
Всички
идеал
и произлизат от естествени инстинкти.
Всички идеали произлизат от естествени инстинкти.
Също и това, което християнинът смята за добродетел, която му е разкрил Бог, е открито от хора, които са искали да задоволят някакви инстинкти. Същинската причина е забравена и обожествена. Така е и с добродетелите, провъзгласявани от философите и проповедниците на морала.
към текста >>
Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите
идеал
и, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези
идеал
и не би била вредна.
Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна.
Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота.
към текста >>
Идеал
истите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява.
Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна.
Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява.
Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец.
към текста >>
Тези
идеал
исти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел.
Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване.
Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел.
Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума.
към текста >>
Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв
идеал
.
Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел.
Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал.
Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате.
към текста >>
Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива
идеал
и или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота.
Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал.
Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота.
Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него.
към текста >>
Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени
идеал
и, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате.
Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума.
Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате.
Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек. Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му. Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него. Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си.
към текста >>
Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил
идеал
а на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него.
Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате.
Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него.
Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек. Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му. Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него. Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си.
към текста >>
Не трябва да се отправя към анти
идеал
иста възражението: ти смяташ, че всичко, към което човек се стреми и всички
идеал
и са естествено възникнали, но въпреки това се бориш с
идеал
изма.
В нездравото отвръщане на човека от инстинктите антиидеалистът ще види още едно инстинктивно проявление. Той знае, че човек може да се противопоставя на инстинктите само от инстинкт. Той ще се бори обаче срещу отвръщането от инстинктите така, както лекарят се бори с някоя болест, въпреки че знае, че тя е произлязла естествено от определени причини.
Не трябва да се отправя към антиидеалиста възражението: ти смяташ, че всичко, към което човек се стреми и всички идеали са естествено възникнали, но въпреки това се бориш с идеализма.
Разбира се, идеали възникват също така естествено, както и болести, но здравият се бори с идеализма, както и с болестта. Идеалистът обаче смята идеалите за нещо, което трябва да бъде пазено и за което трябва да се полагат грижи.
към текста >>
Разбира се,
идеал
и възникват също така естествено, както и болести, но здравият се бори с
идеал
изма, както и с болестта.
В нездравото отвръщане на човека от инстинктите антиидеалистът ще види още едно инстинктивно проявление. Той знае, че човек може да се противопоставя на инстинктите само от инстинкт. Той ще се бори обаче срещу отвръщането от инстинктите така, както лекарят се бори с някоя болест, въпреки че знае, че тя е произлязла естествено от определени причини. Не трябва да се отправя към антиидеалиста възражението: ти смяташ, че всичко, към което човек се стреми и всички идеали са естествено възникнали, но въпреки това се бориш с идеализма.
Разбира се, идеали възникват също така естествено, както и болести, но здравият се бори с идеализма, както и с болестта.
Идеалистът обаче смята идеалите за нещо, което трябва да бъде пазено и за което трябва да се полагат грижи.
към текста >>
Идеал
истът обаче смята
идеал
ите за нещо, което трябва да бъде пазено и за което трябва да се полагат грижи.
В нездравото отвръщане на човека от инстинктите антиидеалистът ще види още едно инстинктивно проявление. Той знае, че човек може да се противопоставя на инстинктите само от инстинкт. Той ще се бори обаче срещу отвръщането от инстинктите така, както лекарят се бори с някоя болест, въпреки че знае, че тя е произлязла естествено от определени причини. Не трябва да се отправя към антиидеалиста възражението: ти смяташ, че всичко, към което човек се стреми и всички идеали са естествено възникнали, но въпреки това се бориш с идеализма. Разбира се, идеали възникват също така естествено, както и болести, но здравият се бори с идеализма, както и с болестта.
Идеалистът обаче смята идеалите за нещо, което трябва да бъде пазено и за което трябва да се полагат грижи.
към текста >>
Човек трябва да погледне в себе си и да осъзнае, че той е създал
идеал
и само за да служи на самия себе си.
Вярата, че човекът става завършен едва когато служи на „по-висши“ цели, е, според мнението на Ницше, нещо, което трябва да се превъзмогне.
Човек трябва да погледне в себе си и да осъзнае, че той е създал идеали само за да служи на самия себе си.
Да се живее естествено е по-здравословно, отколкото да се преследват идеали, които не произлизат от действителността. Човекът, който не служи на безлични цели, а търси целта и смисъла на своето съществуване в самия себе си и прави от това своя добродетел, служеща за разгръщане на личната му сила, на осъществяването на личната му сила - този човек е поставен от Ницше по-високо от безкористния идеалист.
към текста >>
Да се живее естествено е по-здравословно, отколкото да се преследват
идеал
и, които не произлизат от действителността.
Вярата, че човекът става завършен едва когато служи на „по-висши“ цели, е, според мнението на Ницше, нещо, което трябва да се превъзмогне. Човек трябва да погледне в себе си и да осъзнае, че той е създал идеали само за да служи на самия себе си.
Да се живее естествено е по-здравословно, отколкото да се преследват идеали, които не произлизат от действителността.
Човекът, който не служи на безлични цели, а търси целта и смисъла на своето съществуване в самия себе си и прави от това своя добродетел, служеща за разгръщане на личната му сила, на осъществяването на личната му сила - този човек е поставен от Ницше по-високо от безкористния идеалист.
към текста >>
Човекът, който не служи на безлични цели, а търси целта и смисъла на своето съществуване в самия себе си и прави от това своя добродетел, служеща за разгръщане на личната му сила, на осъществяването на личната му сила - този човек е поставен от Ницше по-високо от безкористния
идеал
ист.
Вярата, че човекът става завършен едва когато служи на „по-висши“ цели, е, според мнението на Ницше, нещо, което трябва да се превъзмогне. Човек трябва да погледне в себе си и да осъзнае, че той е създал идеали само за да служи на самия себе си. Да се живее естествено е по-здравословно, отколкото да се преследват идеали, които не произлизат от действителността.
Човекът, който не служи на безлични цели, а търси целта и смисъла на своето съществуване в самия себе си и прави от това своя добродетел, служеща за разгръщане на личната му сила, на осъществяването на личната му сила - този човек е поставен от Ницше по-високо от безкористния идеалист.
към текста >>
Заратустра вече не спи, за да сънува
идеал
и, той е един буден, който се изправя свободен пред действителността.
Заратустра избира самотата, за да се освободи от смирението, с което хората се кланят пред своите добродетели. Той се връща отново сред хората, когато се е научил да презира добродетелите, обуздаващи живота и не желаещи да му служат. Сега той се движи леко като танцьор, защото следва само себе си и своята воля и не зачита предначертанията на добродетелите. Вече не му тежи на плещите вярата, че не е правилно да следва само себе си.
Заратустра вече не спи, за да сънува идеали, той е един буден, който се изправя свободен пред действителността.
За него е кална река човекът, който е загубил себе си и лежи в прахта на своите творения. Свръхчовекът за него е море, което приема тази река, без само да стане нечисто. Защото свръхчовекът е открил сам себе си, разпознавал се е като господар и творец на добродетелите си. Заратустра е изживял величието, че за него всяка добродетел се е превърнала в погнуса, поставяна над човека. „Какво е най-великото, което можете да преживеете?
към текста >>
Защото те биха повярвали, че неговият свръхчовек е онзи
идеал
ен образец, на който трябва да се уподобят всички.
Враг на живота, на чистия и пълнокръвен живот е този, който оставя тези гласове да прозвучат нечути и се вслушва във всеобщия крясък на тълпата. На приятелите на равенството между хората Заратустра не желае да говори. Те биха могли да го разберат само погрешно.
Защото те биха повярвали, че неговият свръхчовек е онзи идеален образец, на който трябва да се уподобят всички.
Но Заратустра не желае да дава на хората предписания какви трябва да станат. Той само иска да насочи всеки един към самия себе си и да му каже: остави се на самия себе си, следвай само себе си, постави се над добродетел, мъдрост и познание. На такива, които искат да се търсят, говори Заратустра. Думите му са валидни не за тълпа, която търси всеобща цел, а за спътници, които като него вървят по собствен път. Само те го разбират, защото знаят, че не иска да каже: вижте, това е свръхчовекът, станете като него, а: вижте, аз се търсех; това съм аз, както ви уча; вървете и се търсете така, тогава ще имате свръхчовека.
към текста >>
Добродетелен трябва да е човек, за да може да мечтае, според своя дълг, за изпълнени
идеал
и и да не чувства угризения на съвестта.
Какво искат мъдреците, които поставят добродетелта над човека? - пита Заратустра. Те казват: душевен покой може да има само този, който служи на дълга си, който е последвал святото „ти трябва“.
Добродетелен трябва да е човек, за да може да мечтае, според своя дълг, за изпълнени идеали и да не чувства угризения на съвестта.
Човек с угризения на съвестта е подобен, казват добродетелните, на спящ, чийто нощен покой е нарушаван от лоши сънища. „Малцина знаят това: човек обаче трябва да притежава всички добродетели, за да спи добре. Ще лъжесвидетелствам ли? Ще изневерявам ли? Ще бъда ли изкушен от жената на ближния?
към текста >>
Идеал
истите са разделили човека на тяло и душа, разделили са битието на идея и реалност.
Идеалистите са разделили човека на тяло и душа, разделили са битието на идея и реалност.
Те са придали на душата, духа и идеята особена стойност, за да могат така повече да презрат реалността и тялото. Заратустра обаче казва: само една реалност, само едно тяло има, а душата е нещо притурено към тялото, идеята е само нещо притурено към реалността. Едно единство са тялото и душата на човека; от един корен израстват тялото и духът. Затова духът е тук, защото тук е тялото, което има сили да развива духа. Както растенията развиват цветовете, така тялото развива духа.
към текста >>
Що за
идеал
и са създали тези презрители на реалността?
Що за идеали са създали тези презрители на реалността?
Нека ги видим, идеалите на аскетите, които казват: отвърнете поглед от настоящето и погледнете към от-въдното! Какво означават аскетичните идеали? С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото неудовлетворено от западната по-нова култура сърце. („Към генеалогията на морала“, Трета част)
към текста >>
Нека ги видим,
идеал
ите на аскетите, които казват: отвърнете поглед от настоящето и погледнете към от-въдното!
Що за идеали са създали тези презрители на реалността?
Нека ги видим, идеалите на аскетите, които казват: отвърнете поглед от настоящето и погледнете към от-въдното!
Какво означават аскетичните идеали? С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото неудовлетворено от западната по-нова култура сърце. („Към генеалогията на морала“, Трета част)
към текста >>
Какво означават аскетичните
идеал
и?
Що за идеали са създали тези презрители на реалността? Нека ги видим, идеалите на аскетите, които казват: отвърнете поглед от настоящето и погледнете към от-въдното!
Какво означават аскетичните идеали?
С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото неудовлетворено от западната по-нова култура сърце. („Към генеалогията на морала“, Трета част)
към текста >>
Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен
идеал
, това не е от голямо значение.
Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение.
Творецът поставя живота си над своите творби. Той гледа отгоре надолу към своите реалности. Той твори реалности, които не са неговата реалност. „Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер.
към текста >>
Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични
идеал
и!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5)
Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“. Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове. „Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката.
Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5)
към текста >>
Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните
идеал
и.
Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали.
Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38
към текста >>
Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични
идеал
и.
Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали.
Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт. Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба. „Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете. Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40
към текста >>
Той учи на отричане от живота, на аскетичен
идеал
.
Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща. Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея. Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност. Тогава философът се превръща в адвокат на отрицанието на света.
Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал.
Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици. Така че от самото начало не е изненадващо, че аскетичният идеал тъкмо от философите не е третиран никога без някои възражения.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 9)
към текста >>
Така че от самото начало не е изненадващо, че аскетичният
идеал
тъкмо от философите не е третиран никога без някои възражения.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 9)
Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея. Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност. Тогава философът се превръща в адвокат на отрицанието на света. Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал. Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици.
Така че от самото начало не е изненадващо, че аскетичният идеал тъкмо от философите не е третиран никога без някои възражения.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 9)
към текста >>
Друг произход имат аскетичните
идеал
и на свещениците.
Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците.
Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност. Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили. Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот.
към текста >>
Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния
идеал
на проповедническата дейност.
Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците.
Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност.
Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили. Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът.
към текста >>
Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота
идеал
.
Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото.
Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал.
към текста >>
Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният
идеал
.
Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал.
Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността. За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване. Фактът, че по този начин „битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени. („Веселата наука“, § 373) Такъв учен не си приписва право да интерпретира преминаващите пред сетивата и разума му световни събития, така че той да властва със своето мислене. Той казва, че истината трябва да е независима от интерпретациите му, че няма работа с истината, а трябва да оставя световните явления да му я диктуват.
към текста >>
Аскетичният
идеал
е нещото, което владее фанатиците на фактическото.
Аскетичният идеал е нещото, което владее фанатиците на фактическото.
Те искат истина, която се намира отвъд личното индивидуално мнение. Не ги касае какво човек може „да вложи чрез въображението си“ в нещата. „Истината“ за тях е нещо абсолютно съвършено, Бог. Човек трябва да я открие, да й се отдаде, но не да я създава. Естествоизпитателите и писачите на история в днешно време са въодушевени от същия дух на аскетичния идеал.
към текста >>
Естествоизпитателите и писачите на история в днешно време са въодушевени от същия дух на аскетичния
идеал
.
Аскетичният идеал е нещото, което владее фанатиците на фактическото. Те искат истина, която се намира отвъд личното индивидуално мнение. Не ги касае какво човек може „да вложи чрез въображението си“ в нещата. „Истината“ за тях е нещо абсолютно съвършено, Бог. Човек трябва да я открие, да й се отдаде, но не да я създава.
Естествоизпитателите и писачите на история в днешно време са въодушевени от същия дух на аскетичния идеал.
Навсякъде изброяване, описание на факти и нищо повече. Всяко организиране на фактите е забранено.
към текста >>
„Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен]
идеал
, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности.
Сред тези съвременни учени се намират и атеистите. Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог. Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог.
„Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности.
Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра. Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си. Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч. Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво?
към текста >>
Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият
идеал
за истина му забранява тази вяра.
Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог. Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности.
Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра.
Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си. Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч. Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво? Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата.
към текста >>
Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от
идеал
изма.
В началото на писателския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от изкуството. Ето защо тогава той е бил привърженик на Вагнер.
Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма.
Известно време вярва в идеализма и се заблуждава с идеални потребности. По-късно забелязва, че идеализмът се противопоставя на неговите инстинкти. Става по-искрен спрямо себе си. Казва как се е почувствал. И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело.
към текста >>
Известно време вярва в
идеал
изма и се заблуждава с
идеал
ни потребности.
В началото на писателския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от изкуството. Ето защо тогава той е бил привърженик на Вагнер. Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма.
Известно време вярва в идеализма и се заблуждава с идеални потребности.
По-късно забелязва, че идеализмът се противопоставя на неговите инстинкти. Става по-искрен спрямо себе си. Казва как се е почувствал. И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело. Естетите, възлагащи на изкуството задачата да онагледи идеята, да въплъти божественото, внасят в тази област подобен възглед, както правят философите нихилисти в областта на познанието и морала.
към текста >>
По-късно забелязва, че
идеал
измът се противопоставя на неговите инстинкти.
В началото на писателския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от изкуството. Ето защо тогава той е бил привърженик на Вагнер. Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма. Известно време вярва в идеализма и се заблуждава с идеални потребности.
По-късно забелязва, че идеализмът се противопоставя на неговите инстинкти.
Става по-искрен спрямо себе си. Казва как се е почувствал. И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело. Естетите, възлагащи на изкуството задачата да онагледи идеята, да въплъти божественото, внасят в тази област подобен възглед, както правят философите нихилисти в областта на познанието и морала. Те търсят в обектите на изкуството отвъдното, което обаче се превръща в нищо пред действителността.
към текста >>
Досега човек е виждал целта на човешкото развитие в някакви
идеал
и.
Човека с инстинкти за здраве, дух, красота, постоянство, благородство той оценява по-високо, отколкото такъв с инстинкти за слабост, омраза, робство. Съди за дадено творение на изкуството според степента, в която то допринася за увеличаването на неговите сили. Под този последен човешки тип Ницше разбира своя свръхчовек. Такива свръхчовеци можеха да се появяват досега по стечението на случайни обстоятелства. Да се направи тяхното развиване съзнателна цел на човечеството, е възгледът, който има Заратустра.
Досега човек е виждал целта на човешкото развитие в някакви идеали.
Ницше смята за необходимо да се променят възгледите. „По-стойностният тип е вече налице, но като щастлив случай, като изключение, никога като желан. Много по-често е предизвиквал страх, почти е олицетворявал ужасното. И от страха се е родил противоположният тип, който е бил култивиран и постигнат: домашният питомец, стадното животно, болното човекоживотно - Христос...“ („Антихрист“, § 3)
към текста >>
39.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
В началото се намира под влиянието на немския
идеал
изъм, по-точно във формата, която е получил от Шопенхауер и Вагнер.
Ницше не излага мислите си в завършена форма още в началото на своя писателски път.
В началото се намира под влиянието на немския идеализъм, по-точно във формата, която е получил от Шопенхауер и Вагнер.
В първите си творби той се изразява във формулите на Шопенхауер и Вагнер. Но който успее да погледне през същността на тези формули до сърцевината на Ницшевите мисли, той ще открие в тези книги същите възгледи и цели, които се изразяват в по-късните му творби.
към текста >>
Ницше е трябвало със свои собствени сили да излезе от немския
идеал
изъм и да достигне до разбиране на света, подобно на това на Щирнер.
Кой ли път щеше да поеме Ницше, ако вместо Шопенхауер негов възпитател бе станал Щирнер? В творбите на Ницше по никакъв начин не се среща влияние от Щирнер.
Ницше е трябвало със свои собствени сили да излезе от немския идеализъм и да достигне до разбиране на света, подобно на това на Щирнер.
към текста >>
Той притежава своите
идеал
и, не се оставя да бъде притежаван от тях.
Щирнер като Ницше е на мнение, че силите на подбудите на човешкия живот могат да се търсят само в отделната, реална личност. Той отрича всяка власт, която иска да формира и определя отделната личност. Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, а с безлични цели и задачи. Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдава на такива цели по-голяма стойност, освен като на средство за развиване на своята личност. Свободният човек определя своите цели.
Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях.
Човекът, който не властва като свободна личност над своите идеали, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея. За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е „цар на Китай“, или „си внушава, че е негово призвание да е доволен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна личност. Всичко това са просто „фиксидеи“. Който никога не е опитал и не се е осмелил да бъде добър християнин, вярващ протестант, добродетелна личност и т.н., е попаднал под властта на вяра, добродетелност и т.н.“
към текста >>
Човекът, който не властва като свободна личност над своите
идеал
и, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея.
Той отрича всяка власт, която иска да формира и определя отделната личност. Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, а с безлични цели и задачи. Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдава на такива цели по-голяма стойност, освен като на средство за развиване на своята личност. Свободният човек определя своите цели. Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях.
Човекът, който не властва като свободна личност над своите идеали, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея.
За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е „цар на Китай“, или „си внушава, че е негово призвание да е доволен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна личност. Всичко това са просто „фиксидеи“. Който никога не е опитал и не се е осмелил да бъде добър християнин, вярващ протестант, добродетелна личност и т.н., е попаднал под властта на вяра, добродетелност и т.н.“
към текста >>
Първото иска да
идеал
изира реалното, второто - да реализира
идеал
ното.
„Предхристиянското и християнското време преследват противоположни цели.
Първото иска да идеализира реалното, второто - да реализира идеалното.
Едното търси „светия дух“, другото - „одухотвореното тяло“. Така първото приключва с безчувственост към реалното, с „презрение към света“. А другото - с отхвърляне на идеалите, с „презрение към духа“69.
към текста >>
А другото - с отхвърляне на
идеал
ите, с „презрение към духа“69.
„Предхристиянското и християнското време преследват противоположни цели. Първото иска да идеализира реалното, второто - да реализира идеалното. Едното търси „светия дух“, другото - „одухотвореното тяло“. Така първото приключва с безчувственост към реалното, с „презрение към света“.
А другото - с отхвърляне на идеалите, с „презрение към духа“69.
към текста >>
Идеал
ът „човек“ се реализира, когато християнският възглед се преобръща в изречението: „Аз, този единствен, съм човекът.“ Въпросът „Какво е човекът?
Идеалът „човек“ се реализира, когато християнският възглед се преобръща в изречението: „Аз, този единствен, съм човекът.“ Въпросът „Какво е човекът?
“ се променя сега в личното „Кой е човекът? “ При „какво“ се търси понятие, което да се реализира. При „кой“ няма вече въпрос, а отговорът е налице в питащия: въпросът намира отговор в самия себе си.
към текста >>
Когато представящият си
идеал
изира своя представен свят и въплътява своите
идеал
изирани представи в творби на изкуството, възниква аполоновото изкуство.
От тези възгледи се оформят при Ницше двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света71 . Той ги употребява за гръцкия живот на изкуството, който възниква от два корена: от едно изкуство на представата и от друго изкуство на волята.
Когато представящият си идеализира своя представен свят и въплътява своите идеализирани представи в творби на изкуството, възниква аполоновото изкуство.
Той придава на отделните представни обекти блясъка на вечното чрез това, че отпечатва красотата върху тях. Но той остава в представния свят. Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята.
към текста >>
“ („Давид Щраус“, § 7) Това е
идеал
от най-жалък вид, предлаган на хората от Щраус.
Всичко, което надхвърля тривиалното, филистерът нарича нездраво. Щраус казва за Девета симфония на Бетовен, че тя е харесвана само от тези, които считат „барока за гениален, безформеното за възвишено.“ („Старата и новата вяра“, § 109) За Шопенхауер месията на филистерството казва, че за една толкова „нездрава и неплодотворна“ философия като Шопенхауеровата човек може да търси не основания, а може да си прави с нея най-много весели шеги. („Давид Щраус“, § 6) Филистерът нарича здраво само отговарящото на средностатистическото образование. Като основна нравствена повеля Щраус полага изречението: „Всяко нравствено действие е себеопределяне на отделния човек според идеята на рода.“ („Старата и новата вяра“, § 7) Ницше отвръща: „Преведено ясно и разбираемо, това означава: живей като човек, не като маймуна или тюлен! Този императив за жалост е безполезен и безсилен, защото с понятието човек са свързани и най-различни концепции, например патагонец и магистър Щраус, и защото никой не ще се осмели да каже със същото право: живей като патагонец и живей като магистър Щраус!
“ („Давид Щраус“, § 7) Това е идеал от най-жалък вид, предлаган на хората от Щраус.
И Ницше протестира. Протестира, защото в него зове жизненият инстинкт: не живей като магистър Щраус, а живей съгласно себе си!
към текста >>
§ 34) Ницше се отказва от вяра и
идеал
и.
Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас. Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора. За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1.
§ 34) Ницше се отказва от вяра и идеали.
Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение. Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита. Ницше не иска да се запознае само със слънцето, а също и със сенчестата страна на нещата. От този стремеж възниква книгата „Странникът и неговата сянка“ (1879).
към текста >>
Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на
идеал
истичното познание.
Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас. Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора. За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1. § 34) Ницше се отказва от вяра и идеали. Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение.
Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание.
Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита. Ницше не иска да се запознае само със слънцето, а също и със сенчестата страна на нещата. От този стремеж възниква книгата „Странникът и неговата сянка“ (1879). В нея той иска да обхване явленията на живота от всички страни. Става „философ на действителността“ в най-добрия смисъл на думата.
към текста >>
Този, чиято душа жадува да изживее целия обхват на досегашните ценности и желания, да преплава край всички брегове на това
идеал
истично „Средиземно море“, този, който желае да узнае от собствен опит какво е да си покорител и откривател на един
идеал
... има нужда от по-крепко здраве... И сега, след като сме вървели дълго, ние, аргонавтите на
идеал
а, може би по-смели, отколкото мъдри... като награда изглежда ще ни се разкрие още една неоткрита земя... И сега, след такива гледки, с такава жажда за знание, как бихме се задоволили със съвременния човек?
Когато свръхчовешка сила не може да наложи на човека някакво обвързващо задължение, тогава той е в състояние да освободи личното творчество. Това познание е лайтмотивът на „Веселата наука“ (1882). Това „свободно“ познание на Ницше сега е освободено от окови. Той се чувства призван да създава нови ценности, след като е разпознал причината за старите и е открил, че те представляват само човешки, а не божествени ценности. Осмелява се да отхвърли противоречащото на неговите инстинкти и да постави на мястото му нещо друго, което съответства на подбудите му: „Ние, новите, безименните, зле разбраните, ние, рано родените за едно далечно бъдеще, се нуждаем за една нова цел от ново средство, именно от ново здраве, по-крепко, по-духовито, по-твърдо, по-дръзновено, по-весело, отколкото е имало досега.
Този, чиято душа жадува да изживее целия обхват на досегашните ценности и желания, да преплава край всички брегове на това идеалистично „Средиземно море“, този, който желае да узнае от собствен опит какво е да си покорител и откривател на един идеал... има нужда от по-крепко здраве... И сега, след като сме вървели дълго, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото мъдри... като награда изглежда ще ни се разкрие още една неоткрита земя... И сега, след такива гледки, с такава жажда за знание, как бихме се задоволили със съвременния човек?
“ („Веселата наука“, § 382)
към текста >>
Също и те са на мнение, че човек трябва да се издигне над обикновените земни цели и да отиде в едно
идеал
но царство.
Християнството е религията, която желае да отнеме на човека всички грижи за земния живот. То е религията на слабите, които с удоволствие приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива. Християнинът няма никакво понятие за благородната личност, която иска да създава силата си от своята собствена реалност. Той вярва, че погледът за земното царство унищожава силата за виждане на Божието царство. Дори напредничавите християни, които повече не вярват, че в края на дните ще възкръснат в телесен облик, за да бъдат взети в рая или хвърлени в ада, мечтаят за „свръхсетивен“ ред на нещата.
Също и те са на мнение, че човек трябва да се издигне над обикновените земни цели и да отиде в едно идеално царство.
Те вярват, че животът има някакъв чисто духовен заден план и че чрез това той има стойност. Християнинът не иска да се грижи за инстинктите за здраве, красота, растеж, благополучие, устойчивост, за натрупване на сили, а за омразата към духа, гордостта, смелостта, благородството, доверието към самия себе си и свободата на духа; за омразата към радостите на сетивния свят, към радостта и ведростта на реалността, в която човекът живее. („Антихрист“, § 21) Тъкмо затова християнството определя природното като „осъдително“. Християнският Бог представлява отвъдно същество, което ще рече нищо; волята за нищо е обявена за святост. („Антихрист“, § 5 ) Затова Ницше се бори в първата книга на „Преоценка на всички ценности“ срещу християнството.
към текста >>
40.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една
идеал
истка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една
идеал
истка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г.
Забележително е как се държи Ницше, когато през 1876 г. среща една личност като Паул Рее, който разглежда част от проблемите, преди всичко етическите, които занимават Ницше, напълно в духа на строгата обективна научност. Този начин на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм.
Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г.
Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее. „Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията. Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот. Философията е също така една огромна заблуда като религията. Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно.
към текста >>
Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина,
идеал
изира този начин на мислене, когато го срещне при другиго.
Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее. „Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията. Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот. Философията е също така една огромна заблуда като религията. Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно.
Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този начин на мислене, когато го срещне при другиго.
Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната научност. Начинът на собствените му действия остава такъв, какъвто е бил по-рано. И сега истината не му въздейства чрез своята логична природа, а тя му прави естетическо, доставящо наслада впечатление. В двата тома „Човешко, твърде човешко“ (1878) той пее хвалебствена песен за обективната научност. Ала не променя методите на тази научност.
към текста >>
започва с „Човешко, твърде човешко“: „Грешка след грешка се полагат спокойно върху лед,
идеал
ът не е опроверган, той замръзва... Тук например замръзва „геният“; по-нататък в друг ъгъл замръзва „светецът“; под една дебела ледена висулка замръзва „героят“; накрая замръзва „вярата“, така нареченото „убеждение“; също изстива „съчувствието“.
Само че той също така одобрява отхвърленото от християнството, големите културни събития на човечеството все още в християнски, тоест в нихилистичен смисъл.“ Така Ницшевият инстинкт за разрушение се надига срещу явления, от които някога се е въодушевявал. Също и в четирите книги, които се появяват от 1878 до 1882 г., преобладава тенденцията да се разрушават общопризнати направления, а именно това, което Ницше е смятал за позитивно. Не става въпрос за това да се търсят нови разбирания, а много повече за това да се разклащат съществуващите. Той пише през 1888 г. в „Ecce homo“ за разрушителната творба, която през 1876 г.
започва с „Човешко, твърде човешко“: „Грешка след грешка се полагат спокойно върху лед, идеалът не е опроверган, той замръзва... Тук например замръзва „геният“; по-нататък в друг ъгъл замръзва „светецът“; под една дебела ледена висулка замръзва „героят“; накрая замръзва „вярата“, така нареченото „убеждение“; също изстива „съчувствието“.
Почти навсякъде замръзва „нещото в себе си...“ С „Човешко, твърде човешко“ сложих внезапен край на всяко „по-висше главозамайване“, на „идеализма“, на „прекрасното чувство“ и на всяка друга женственост...“ Този стремеж към разрушение кара Ницше със сляпа ярост да преследва жертвата, на която е попаднал. За една идея, за една личност, за която вярва, че е отрекъл, той издава присъди, които изобщо нямат връзка с причините, които е изложил за своето отричане. Методът, по който преследва противникови мнения, се различава не в степента, а само в начина на онези типични недоволстващи, които преследват своите противници. При това се касае по-малко за съдържанието на произнесените от Ницше присъди. Често пъти може да му се даде право за това съдържание.
към текста >>
Почти навсякъде замръзва „нещото в себе си...“ С „Човешко, твърде човешко“ сложих внезапен край на всяко „по-висше главозамайване“, на „
идеал
изма“, на „прекрасното чувство“ и на всяка друга женственост...“ Този стремеж към разрушение кара Ницше със сляпа ярост да преследва жертвата, на която е попаднал.
Също и в четирите книги, които се появяват от 1878 до 1882 г., преобладава тенденцията да се разрушават общопризнати направления, а именно това, което Ницше е смятал за позитивно. Не става въпрос за това да се търсят нови разбирания, а много повече за това да се разклащат съществуващите. Той пише през 1888 г. в „Ecce homo“ за разрушителната творба, която през 1876 г. започва с „Човешко, твърде човешко“: „Грешка след грешка се полагат спокойно върху лед, идеалът не е опроверган, той замръзва... Тук например замръзва „геният“; по-нататък в друг ъгъл замръзва „светецът“; под една дебела ледена висулка замръзва „героят“; накрая замръзва „вярата“, така нареченото „убеждение“; също изстива „съчувствието“.
Почти навсякъде замръзва „нещото в себе си...“ С „Човешко, твърде човешко“ сложих внезапен край на всяко „по-висше главозамайване“, на „идеализма“, на „прекрасното чувство“ и на всяка друга женственост...“ Този стремеж към разрушение кара Ницше със сляпа ярост да преследва жертвата, на която е попаднал.
За една идея, за една личност, за която вярва, че е отрекъл, той издава присъди, които изобщо нямат връзка с причините, които е изложил за своето отричане. Методът, по който преследва противникови мнения, се различава не в степента, а само в начина на онези типични недоволстващи, които преследват своите противници. При това се касае по-малко за съдържанието на произнесените от Ницше присъди. Често пъти може да му се даде право за това съдържание. Но трябва да се признае в случаи, когато той без съмнение до известна степен има право, че пътят, по който достига до присъди, представлява изкривяване в психологически смисъл.
към текста >>
Той смята, че цялата досегашна култура е реализирала един фалшив човешки
идеал
.
При това се касае по-малко за съдържанието на произнесените от Ницше присъди. Често пъти може да му се даде право за това съдържание. Но трябва да се признае в случаи, когато той без съмнение до известна степен има право, че пътят, по който достига до присъди, представлява изкривяване в психологически смисъл. Само омагьосващото на неговата изразна форма, само художественият подход към езика при Ницше може да ни заблуди за този факт. Интелектуалното желание за разрушение при Ницше обаче става особено ясно, когато помислим колко малко той успява да постави на мястото на критикуваните мнения позитивни такива.
Той смята, че цялата досегашна култура е реализирала един фалшив човешки идеал.
На този реализиран тип човек той противопоставя представата за „свръхчовека“. Като пример за свръхчовек той дава един истински разрушител: Чезаре Борджия. На него му доставя истинска наслада да си представя такъв разрушител във важна историческа роля. „Виждам пред себе си възможността от една пълна свръхземна магия и цветно обаяние. Изглежда ми, че тя блести във всеки трепет на рафинирана красота, че едно изкуство е доведено в нея до дело тъй божествено, тъй дяволски божествено, че хилядолетия напразно се е търсела втора такава възможност.
към текста >>
41.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Въпреки това той си изгражда един
идеал
истичен образ на Вагнер, който не живее в действителността, а само в неговата фантазия.
Той се идентифицира напълно с Вагнер. Разглежда го като първия голям обновител на трагическата култура, която в древна Гърция изживява забележително начало, но която чрез умуващата разумна мъдрост на Сократ и чрез едностранчивостта на Платон е трябвало да бъде тласната назад и само още веднъж по времето на Ренесанса изживява кратко възраждане. Това, което Ницше познава като Вагнерова мисия, става съдържание на дейността му. Може да се види обаче в неиздадените му съчинения как той под влиянието на Вагнер напълно изтласква своя втори аз. В тези съчинения се намират изложения отпреди и по времето на неговото Вагнерово вдъхновение, които се движат в напълно противоположни посоки на усещането и мисълта.
Въпреки това той си изгражда един идеалистичен образ на Вагнер, който не живее в действителността, а само в неговата фантазия.
И този идеалистичен образ напълно погълва неговия аз. По-късно в този аз се явява представният начин, който оформя противоположността на Вагнеровия мироглед. Той става, в истинския смисъл на думата, най-яростен противник на собствения си мисловен свят. Защото реално не се бори срещу Вагнер, а се бори срещу образа на Вагнер, който по-рано си е създал. Страстта му, несправедливостта му стават разбираеми едва тогава, когато видим, че става толкова яростен затова, защото се бори срещу нещо, което, според мнението му, го е погубило, което го е отклонило от истинския му път.
към текста >>
И този
идеал
истичен образ напълно погълва неговия аз.
Разглежда го като първия голям обновител на трагическата култура, която в древна Гърция изживява забележително начало, но която чрез умуващата разумна мъдрост на Сократ и чрез едностранчивостта на Платон е трябвало да бъде тласната назад и само още веднъж по времето на Ренесанса изживява кратко възраждане. Това, което Ницше познава като Вагнерова мисия, става съдържание на дейността му. Може да се види обаче в неиздадените му съчинения как той под влиянието на Вагнер напълно изтласква своя втори аз. В тези съчинения се намират изложения отпреди и по времето на неговото Вагнерово вдъхновение, които се движат в напълно противоположни посоки на усещането и мисълта. Въпреки това той си изгражда един идеалистичен образ на Вагнер, който не живее в действителността, а само в неговата фантазия.
И този идеалистичен образ напълно погълва неговия аз.
По-късно в този аз се явява представният начин, който оформя противоположността на Вагнеровия мироглед. Той става, в истинския смисъл на думата, най-яростен противник на собствения си мисловен свят. Защото реално не се бори срещу Вагнер, а се бори срещу образа на Вагнер, който по-рано си е създал. Страстта му, несправедливостта му стават разбираеми едва тогава, когато видим, че става толкова яростен затова, защото се бори срещу нещо, което, според мнението му, го е погубило, което го е отклонило от истинския му път. Ако бе застанал пред това обективно, като някой друг съвременник на Вагнер, може би щеше по-късно също да стане Вагнеров противник.
към текста >>
започва битката си срещу
идеал
ите, той вече има изграден свой собствен
идеал
.
Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ (E. Фьорстер-Ницше, „Животът на Фридрих Ницше, II, 1, стр. 259) Когато Ницше воюва, почти винаги воюва със самия себе си. Когато в първия си писателски период се нахвърля върху филологията, тогава това е филологът в него, срещу когото се бори, този изключителен филолог, който преди завършване на докторантурата, вече е назначен за професор в университета. Когато от 1876 г.
започва битката си срещу идеалите, той вече има изграден свой собствен идеал.
И когато в края на писателския си път написва безподобно гневния „Антихрист“, това отново не е нищо друго освен скритият в самия него християнски елемент, чрез който той е предизвикан. Той не трябва да води особена борба със себе си, за да се освободи от християнството. Но той бива освободен от разума, от едната страна на същността си. В сърцето си, в своите чувства той остава верен на християнските представи в практическия живот. Действа като страстен противник на едната страна на същността си.
към текста >>
за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно
идеал
изирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ.
Като учещи те са това, разбират го много добре и знаят не просто да украсяват и кичат това, което са взаимствали, както правят римляните. Геният подчинява всички полударовити: така персите са пращали пратеници до гръцкия оракул. Как ярко се открояват римляните със своята суха сериозност от гениалните гърци! “ (Съчинения, Том X, стр. 352) И какви хубави думи е намерил през 1873 г.
за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ.
Всички тези майстори са издялани от един камък. Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република. Един великан вика към другия през празните интервали на времето и необезпокоявани от пакостливи, шумни джуджета, които пълзят под тях, те продължават своите висши духовни разговори... Подобно на първото преживяване на философията на гръцка почва, санкцията на седемте мъдреци е една ясна и незабравима линия в картината на елинизма. Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът? “ (Съчинения, Том X, стр.
към текста >>
7) За Ницше този гръцки мъдрец винаги е представлявал един
идеал
.
Всички тези майстори са издялани от един камък. Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република. Един великан вика към другия през празните интервали на времето и необезпокоявани от пакостливи, шумни джуджета, които пълзят под тях, те продължават своите висши духовни разговори... Подобно на първото преживяване на философията на гръцка почва, санкцията на седемте мъдреци е една ясна и незабравима линия в картината на елинизма. Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът? “ (Съчинения, Том X, стр.
7) За Ницше този гръцки мъдрец винаги е представлявал един идеал.
Винаги се е стремял с едната страна на същността си да стане като него; с другата обаче той го е отричал. В „Залезът на кумирите“ (1888) (Съчинения, Том VIII, стр. 167) четем описанието на това, което той дължи на римляните: „На гърците не дължа никакви силни сродни впечатления и да го кажа направо, те не могат да бъдат за нас това, което са римляните. Човек не учи от гърците. Тяхната природа е твърде чужда, те са също така твърде променливи, за да действат императивно и „класически“.
към текста >>
42.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Или може да потърси удовлетворение в
идеал
ен образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието.
Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура. „С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност. Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието. Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души.
Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието.
Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение. По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура.
към текста >>
За да може да намери във Вагнер това, което търси, той трябва първо да издигне истинската личност на Вагнер до
идеал
ен образ.
Ницше вярва, че вижда в личността на Рихард Вагнер по-висшите светове, които биха могли да направят живота за него толкова поносим, колкото си го представя в смисъла на старогръцкия мироглед. По този начин не извършва ли именно в своя смисъл най-голямата грешка? Той търси в живота това, което според неговите допускания животът не може никога да предложи. Иска да се извиси над живота, но се хвърля с всички сили в живота, който живее Вагнер. Ето защо е разбираемо, че неговото най-голямо преживяване трябва да бъде и неговото най-горчиво разочарование.
За да може да намери във Вагнер това, което търси, той трябва първо да издигне истинската личност на Вагнер до идеален образ.
Ницше прави от него това, което Вагнер никога не е могъл да бъде. Не вижда и не обожава истинския Вагнер. А в този идеален образ неговият аз се претопява напълно. И когато Вагнер постига това, към което се стреми, когато той осъществява целта си, Ницше започва да чувства дисхармонията между своя и реалния Вагнер. И тогава той се отрича от Вагнер.
към текста >>
А в този
идеал
ен образ неговият аз се претопява напълно.
Иска да се извиси над живота, но се хвърля с всички сили в живота, който живее Вагнер. Ето защо е разбираемо, че неговото най-голямо преживяване трябва да бъде и неговото най-горчиво разочарование. За да може да намери във Вагнер това, което търси, той трябва първо да издигне истинската личност на Вагнер до идеален образ. Ницше прави от него това, което Вагнер никога не е могъл да бъде. Не вижда и не обожава истинския Вагнер.
А в този идеален образ неговият аз се претопява напълно.
И когато Вагнер постига това, към което се стреми, когато той осъществява целта си, Ницше започва да чувства дисхармонията между своя и реалния Вагнер. И тогава той се отрича от Вагнер. Психологически правилно обаче може да тълкува отстъпничество му само този, който казва: Ницше не се е отрекъл от истинския Вагнер, защото никога не е бил негов последовател; той просто е осъзнал своето разочарование. Това, което е търсил във Вагнер, никога не го е открил в него. То няма нищо общо с Вагнер.
към текста >>
Неговият „
идеал
на Заратустра“ има по-друго отношение към действителността от това на по-ранните му
идеал
и.
Доказателство за това, толкова силно, колкото едно доказателство може да бъде, е моята творба „Вагнер в Байройт“. На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер. Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер. Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ В „Заратустра“ Ницше скицира света, който търси напразно при Вагнер, свободен от действителността.
Неговият „идеал на Заратустра“ има по-друго отношение към действителността от това на по-ранните му идеали.
От непосредственото му отвръщане от битието той има лоши преживявания. Представата, че е трябвало да извърши неправда спрямо съществуването и че то поради това така фатално му е отмъстило, все повече и повече го завладява. Разочарованието, което неговият идеализъм му е причинил, го тласка в едно враждебно настроение срещу всеки идеализъм. Творбите му по времето на отстъпничеството му от Вагнер стават обвинения срещу идеалите. „Заблуда след заблуда се поставят върху лед, идеалът не се опровергава, той замръзва.“ Така се изказва през 1888 г.
към текста >>
Разочарованието, което неговият
идеал
изъм му е причинил, го тласка в едно враждебно настроение срещу всеки
идеал
изъм.
Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер. Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ В „Заратустра“ Ницше скицира света, който търси напразно при Вагнер, свободен от действителността. Неговият „идеал на Заратустра“ има по-друго отношение към действителността от това на по-ранните му идеали. От непосредственото му отвръщане от битието той има лоши преживявания. Представата, че е трябвало да извърши неправда спрямо съществуването и че то поради това така фатално му е отмъстило, все повече и повече го завладява.
Разочарованието, което неговият идеализъм му е причинил, го тласка в едно враждебно настроение срещу всеки идеализъм.
Творбите му по времето на отстъпничеството му от Вагнер стават обвинения срещу идеалите. „Заблуда след заблуда се поставят върху лед, идеалът не се опровергава, той замръзва.“ Така се изказва през 1888 г. за целта на появилата се през 1878 г. книга ,Човешко, твърде човешко“. По-късно Ницше търси убежище в действителността.
към текста >>
Творбите му по времето на отстъпничеството му от Вагнер стават обвинения срещу
идеал
ите.
Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ В „Заратустра“ Ницше скицира света, който търси напразно при Вагнер, свободен от действителността. Неговият „идеал на Заратустра“ има по-друго отношение към действителността от това на по-ранните му идеали. От непосредственото му отвръщане от битието той има лоши преживявания. Представата, че е трябвало да извърши неправда спрямо съществуването и че то поради това така фатално му е отмъстило, все повече и повече го завладява. Разочарованието, което неговият идеализъм му е причинил, го тласка в едно враждебно настроение срещу всеки идеализъм.
Творбите му по времето на отстъпничеството му от Вагнер стават обвинения срещу идеалите.
„Заблуда след заблуда се поставят върху лед, идеалът не се опровергава, той замръзва.“ Така се изказва през 1888 г. за целта на появилата се през 1878 г. книга ,Човешко, твърде човешко“. По-късно Ницше търси убежище в действителността. Потапя се в по-новата естествена наука, за да открие в нея истинска предводителка в реалността.
към текста >>
„Заблуда след заблуда се поставят върху лед,
идеал
ът не се опровергава, той замръзва.“ Така се изказва през 1888 г.
Неговият „идеал на Заратустра“ има по-друго отношение към действителността от това на по-ранните му идеали. От непосредственото му отвръщане от битието той има лоши преживявания. Представата, че е трябвало да извърши неправда спрямо съществуването и че то поради това така фатално му е отмъстило, все повече и повече го завладява. Разочарованието, което неговият идеализъм му е причинил, го тласка в едно враждебно настроение срещу всеки идеализъм. Творбите му по времето на отстъпничеството му от Вагнер стават обвинения срещу идеалите.
„Заблуда след заблуда се поставят върху лед, идеалът не се опровергава, той замръзва.“ Така се изказва през 1888 г.
за целта на появилата се през 1878 г. книга ,Човешко, твърде човешко“. По-късно Ницше търси убежище в действителността. Потапя се в по-новата естествена наука, за да открие в нея истинска предводителка в реалността. Всички отвъдни светове, които отклоняват човека от тази действителност, за него стават противни и далечни светове, измислени от фантазията на слаби хора, които нямат достатъчно сила да открият удовлетворение в непосредственото съществуване.
към текста >>
В последния си творчески период Ницше се стреми да добие от действителността това, което по-рано вярва, че е достигнал в илюзията, в една
идеал
на област.
Другите водят духовна битка срещу стари предразсъдъци. Ницше се пита как би могъл да живее с новите идеи. Неговата борба се води изцяло в душата му. Той се нуждае от по-нататъшно развитие към свръхчовека, за да понася човека. Така, на самотна висина, чувствителната му душевност трябва да превъзмогне научното познание, което е бил възприел.
В последния си творчески период Ницше се стреми да добие от действителността това, което по-рано вярва, че е достигнал в илюзията, в една идеална област.
Животът съдържа задача, която е вкоренена дълбоко в битието, но и извежда извън него. Човек не може просто да стои в непосредственото съществуване, в действителния живот, както и в това, което е осветено от естествената наука. Този живот трябва да бъде изстрадан. Това остана мнението на Ницше. Също и „свръхчовекът“ е средство да се понася битието.
към текста >>
43.
Бележки
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
- Мемоарите на една
идеал
истка, 1876.
77. Малвида фон Майзенбург (1816-1903), писателка. Ницше се запознава с Ваг-неровата привърженичка през 1872 г. в Байройт; той живее в нейния кръг между 1876 и 1882 г. в Сорент и Рим.
- Мемоарите на една идеалистка, 1876.
- Заникът на една идеалистка, Берлин и Лайпциг, 1898.
към текста >>
- Заникът на една
идеал
истка, Берлин и Лайпциг, 1898.
77. Малвида фон Майзенбург (1816-1903), писателка. Ницше се запознава с Ваг-неровата привърженичка през 1872 г. в Байройт; той живее в нейния кръг между 1876 и 1882 г. в Сорент и Рим. - Мемоарите на една идеалистка, 1876.
- Заникът на една идеалистка, Берлин и Лайпциг, 1898.
към текста >>
44.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Тя може да доведе своята воля в хармония с моралните
идеал
и само външно.
Той не може да стори друго, освен да върши доброто. Защото той не служи на доброто, а доброто се изявява в него. "Праведният човек не служи нито на Бога, нито на създанията; защото той е свободен и колкото е по-близо до правдата, толкова повече той е самата свобода." Тогава какво само може да бъде злото за Майстер Екхарт? Това може да бъде само действието под влияние на едно подчинено схващане; действане на една душа, която е преминала през състоянието на /на отставането, на анихилацията на личността/. Такава душа е егоистична в смисъла, че тя иска само себе си.
Тя може да доведе своята воля в хармония с моралните идеали само външно.
виждащата душа не може да бъде егоистична в този смисъл. Даже ако би искала себе си, тя би искала господството на идеалното; защото тя самата се е превърнала в този идеал. Тя не може вече да иска целите на нисшата природа, защото няма вече нищо общо с тази нисша природа. За виждащата душа да действа в смисъла на моралните идеали не означава никаква принуда, никакво ли отношение. "човекът, който живее в божията воля и в божията любов, за него е истинска радост да върши всички добри неща, които Бог иска, и да изоставя всички лоши неща, които са противни на Бога.
към текста >>
Даже ако би искала себе си, тя би искала господството на
идеал
ното; защото тя самата се е превърнала в този
идеал
.
"Праведният човек не служи нито на Бога, нито на създанията; защото той е свободен и колкото е по-близо до правдата, толкова повече той е самата свобода." Тогава какво само може да бъде злото за Майстер Екхарт? Това може да бъде само действието под влияние на едно подчинено схващане; действане на една душа, която е преминала през състоянието на /на отставането, на анихилацията на личността/. Такава душа е егоистична в смисъла, че тя иска само себе си. Тя може да доведе своята воля в хармония с моралните идеали само външно. виждащата душа не може да бъде егоистична в този смисъл.
Даже ако би искала себе си, тя би искала господството на идеалното; защото тя самата се е превърнала в този идеал.
Тя не може вече да иска целите на нисшата природа, защото няма вече нищо общо с тази нисша природа. За виждащата душа да действа в смисъла на моралните идеали не означава никаква принуда, никакво ли отношение. "човекът, който живее в божията воля и в божията любов, за него е истинска радост да върши всички добри неща, които Бог иска, и да изоставя всички лоши неща, които са противни на Бога. За не го е невъзможно да изостави нещо, което Бог иска да бъде извършено. Както един човек, чиито нозе са завързани, не може да ходи, така и за човека, който живее в божията воля, е невъзможно да извърши една лоша постъпка." Екхарт сам изрично предупреждава, че казаното от него не може да служи за открит лист на всеки отделен човек, за да върши каквото си ще.
към текста >>
За виждащата душа да действа в смисъла на моралните
идеал
и не означава никаква принуда, никакво ли отношение.
Такава душа е егоистична в смисъла, че тя иска само себе си. Тя може да доведе своята воля в хармония с моралните идеали само външно. виждащата душа не може да бъде егоистична в този смисъл. Даже ако би искала себе си, тя би искала господството на идеалното; защото тя самата се е превърнала в този идеал. Тя не може вече да иска целите на нисшата природа, защото няма вече нищо общо с тази нисша природа.
За виждащата душа да действа в смисъла на моралните идеали не означава никаква принуда, никакво ли отношение.
"човекът, който живее в божията воля и в божията любов, за него е истинска радост да върши всички добри неща, които Бог иска, и да изоставя всички лоши неща, които са противни на Бога. За не го е невъзможно да изостави нещо, което Бог иска да бъде извършено. Както един човек, чиито нозе са завързани, не може да ходи, така и за човека, който живее в божията воля, е невъзможно да извърши една лоша постъпка." Екхарт сам изрично предупреждава, че казаното от него не може да служи за открит лист на всеки отделен човек, за да върши каквото си ще. Именно по това се познава виждащият, че той не иска вече нищо като отделен човек. "Някои хора казват: Щом имам Бога и божията свобода, аз мога да върша всичко, каквото си искам.
към текста >>
45.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той се издига до един действителен възглед за духовното и не смесва постоянно, както лъжливите материалисти и лъжливите
идеал
исти, сетивно-природното с духовното.
Такива чувства живеят в Таулер, когато той казва: "Човекът е такъв, като че е съставен от трима човеци: Животинският човек, какъвто той е според сетивата, след това разумният човек и най-после най-висшият, по образ и подобие на Бога човек. Единият е външният, животинският, сетивният човек; другият е вътрешният, разумният човек, с неговите разумни сили; третият човек е духът, най-висшата част на душата." /виж В. Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.161/. Колко високо стои този третият човек над първия и втория, това Екхарт е изразил в думите: "Окото, чрез което аз виждам Бога, е същото око, чрез което Бог вижда мене. Моето око и божието око е едно око и едно виждане и едно познание и едно чувстване." Но заедно е това чувство в Таулер живее и едно друго чувство.
Той се издига до един действителен възглед за духовното и не смесва постоянно, както лъжливите материалисти и лъжливите идеалисти, сетивно-природното с духовното.
Ако със своето духовно разположение Таулер би бил природоизследовател: Той би трябвало да приеме да обясни всичко природно, включително целия човек, първия и втория, чисто природосъобразно. Той никога не би пренесъл "чисто" духовни сили в самата природа. Никога не би говорил за една "целесъобразност" в природата, измислена по образеца на човешката. Той би знаел, че там, където възприемаме със сетивата, не могат да се намерят никакви "творчески мисли". В него живееше напротив най-силно съзнанието, че човекът е едно чисто природно същество.
към текста >>
В него живее познанието, че даже понятието за сътворението, което църковните учители имат, е само едно
идеал
изирано човешко творение.
Той трябва да остане в нея. И въпреки това неговият вътрешен живот го издига над това положение на природно създание. Той трябва да има доверие в това, което никаква наука на външната природа не може да му даде и покаже. Ако нарича това природа съществуващото, той трябва да се издигне до възгледа, който признава несъществащото като нещо по-висше. Таулер не търси никакъв Бог, който съществува в смисъла на една природна сила; той не търси никакъв Бог, който би създал света в смисъла на човешките творения.
В него живее познанието, че даже понятието за сътворението, което църковните учители имат, е само едно идеализирано човешко творение.
За него е ясно, че Бог не може да бъде намерен така, както науката открива действието на природата и закономерността на природата. Таулер съзнава, че не можем да прибавим към природата нищо, което да е Бог. Той знае, че който мисли за Бога в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли. Ето защо Таулер не иска да мисли Бога, а иска да мисли божествено. Познанието на природата не се обогатява чрез знанието за Бога, а се преобразява.
към текста >>
Аз забравих всичко, което си извършил някога срещу мене, като че никога не е било, понеже сега изцяло се връщаш към мене и не се разделяш вече от мене." Всичко телесно-временно в християнските представи за света е за Сузо, както се вижда, превърнато в един духовно-
идеал
ен процес във вътрешността на неговата душа.
на самия него: "Не ме ли познаваш? Как си паднал така дълбоко, или от дълбоката душевна мъка е изчезнал разума у тебе, мое нежно дете? Ето аз съм, милостивата мъдрост, която е разтворила широка пропастта на бездънната милост, скрита за всички светии, за да приема с благост тебе и всички чисти сърца; аз съм благата, вечна мъдрост, която бях бедна и клета, за да те доведа отново до твоето достойнство; която понесе горчивата смърт, за да ти дам отново живот! Ето ме бледа и окървавена и любвеобилна, както стоях на високата бесилка на кръста, между строгия съд на отца и тебе. Аз съм твоят брат; погледни, аз съм, твоят съпруг!
Аз забравих всичко, което си извършил някога срещу мене, като че никога не е било, понеже сега изцяло се връщаш към мене и не се разделяш вече от мене." Всичко телесно-временно в християнските представи за света е за Сузо, както се вижда, превърнато в един духовно-идеален процес във вътрешността на неговата душа.
към текста >>
46.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В действителността на сетивата не съществува никакъв /
идеал
ен/ кръг.
Защото то е мъчно достъпно за хората на по-голяма част от областите на знанието. По-голяма част от хората на знанието се издигат в това поле ясно само до изкуството на броенето и смятането /Аритметиката/, а при размишлението до връзката на геометрическите фигури. Ние можем да броим, като мислено прибавим по една единица към едно число, без да вземаме на помощ сетивните представи. Също ние смятаме, без такива представи, оставяйки само в чистия елемент на мисленето. За геометрическите фигури знаем, че те не се покриват напълно с никоя сетивна представа.
В действителността на сетивата не съществува никакъв /идеален/ кръг.
Въпреки това нашето мислене се занимава с такъв кръг. За нещата и процесите, които са по-сложни от формите на числата и пространството, е по-трудно да се намерят съответните идейни части. Това е довело до там, да се твърди от някои страни, че в отделните области на познанието има само толкова действителна наука, колкото в тях може да се измерва и брои. Така изказано това е неправилно, както е неправилно всяко едностранчиво нещо; обаче то съблазнява мнозина, както се получава често само с едностранчивост. Истината в това отношение е тази, че по-голяма част от хората не са в състояние да обхванат чисто мисловното също и там, където не става въпрос за измерване и броене.
към текста >>
Друг един отличен познавател на схоластиката /Отто Вилман, в своята История на
Идеал
изма, т.21 изд.2., стр.
Ето защо от това, което е сетивна част на света ние можем да вземем само образи в нашето познание. Когато възприемаме един цвят или един камък, за да познаем същността на цвета или на камъка, ние не можем да станем цвят или камък. Също така цветът и камъкът ни най-малко не могат да се превърнат в част на нашето същество! Поставя се обаче въпросът, дали понятието добито чрез едно такова познание, насочено към вътрешността на нещата, е изчерпателно? Във всеки случай за схоластиката всяко човешко познание съвпада по същество с това познание.
Друг един отличен познавател на схоластиката /Отто Вилман, в своята История на Идеализма, т.21 изд.2., стр.
396/ характеризира това направление на мисленето понятие на познанието по следния начин: "Нашият дух, който в земния живот е свързан с тялото, е обърнат предимно към заобикалящия го телесен свят, но е ориентиран към духовното намиращо се в този свят; съществата, създанията на природата, формите на нещата, са елементи на съществуването сродни нему и му предлагат възможности да се издигне до свръхсетивното. Следователно полето на нашето познание е областта на опитността, но ние трябва да се научим да разбираме това, което то предлага, докато проникнем до неговия смисъл и неговата мисъл и с това си разтворим света на мислите."
към текста >>
Вилман, История на
Идеал
изма, т.2., стр.383/.
Постига се обаче една разлика между познанието на Божественото и на това, което е създадено, благодарение на това, че при създаденото външният предмет е даден в опитността, че можем да имаме знание за него. При Божественото обектът не е даден в опитността; той може да бъде постигнат само във вярата. Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата. Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата. Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О.
Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/.
Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление. Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме. Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/.
към текста >>
47.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
За тях не е важен Исус, за който проповядва Евангелието, а Христос, който може да бъде роден във всеки човек от неговата по-дълбока природа и който трябва да бъде за него спасител от нисшия живот и ръководител към
идеал
ното възвисяване.
За Парацелзий беше преди всичко важно да добие върху природата идеи, които дишат духа на застъпеното от него висше познание. Един сроден нему мислител, който приложи същия начин на мислене предимно върху собствената природа на човека, е Валентин Вайгел /1533-1588 г./. Той е израснал от протестантското богословие в същия смисъл, в който Екхарт, Таулер и Сузо бяха израснали от католическото богословие. Негови предшественици са Сабастиан Франк и Каспар Швенкфелдт. Противоположно на църковната вяра, която се придържаше към външното изповедание на религията, те насочваха към задълбочаването на вътрешния живот.
За тях не е важен Исус, за който проповядва Евангелието, а Христос, който може да бъде роден във всеки човек от неговата по-дълбока природа и който трябва да бъде за него спасител от нисшия живот и ръководител към идеалното възвисяване.
Вайгел упражняваше спокойно и скромно своята длъжност като свещеник в Чопау. Едва от оставените от него и напечатани през 17-ия век съчинения може да се разбере нещо от важните идеи, които се бяха родили в него върху природата на човека. /От неговите съчинения цитираме: Златната дръжка, как да познаем без погрешка всички неща, неизвестни на много учени и въпреки това необходимо е да бъдат познати от всички хора. Познай себе си. За мястото на света./.
към текста >>
48.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Обаче това е все едно, както когато някой начертае с молив един кръг и счита този кръг за действителния,
идеал
ен математически кръг.
Карнери/ в своята книга "Усещане и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: Никакъв дух без материя, но също и никаква материя без дух, би ни оправдало да разпрострем въпроса и върху растението, даже и върху близката скала, при която едва ли нещо би искало да говори в полза на тази връзка на понятията." Духовните процеси като факти са резултати от различните действия на един организъм; духът на света не съществува по материален начин, а само по духовен начин в света. Душата на човека е сбор от процеси, в които духът се явява като факт непосредствено. Обаче духът съществува само в човека под формата на такава душа. И да търсим духа в душевната форма другаде, освен в човека, да си представяме и други същества одушевени така, както човекът, то би значило да извършим най-големия грях против духа, това значи да сме разбрали криво духа. Който върши това, той показва само, че не е изживял духа и в самия себе си; той е изживял само царуващата в него външна форма на проява на духа, душата.
Обаче това е все едно, както когато някой начертае с молив един кръг и счита този кръг за действителния, идеален математически кръг.
Който не изживява в себе си нищо друго, освен душевната форма на духа, той изпитва тогава стремеж да предполага, че такава душевна форма съществува и в нещата извън човека, за да не остане при грубо-сетивната материалност. Вместо да си представи Първопричината на света като Дух, той си я представя като мирова душа и приема, че природата навсякъде е одушевена.
към текста >>
49.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Това, което лирикът чувствува, когато възпява растението; което ботаникът мисли, когато изучава неговите закони; всичко това би стояло от само себе си като
идеал
пред знаещото растение.
Мистът знае, че той сам създава Боговете; той разбира защо ги създава. Той вижда, така да се каже, какво се крие зад това създаване и разбира неговата естествена закономерност. Нека вземем едно растение, което внезапно би станало знаещо и би вникнало в законите на собствения си растеж, на собственото си развитие. То се развива в една блажена безсъзнателност. Ако би знаело за своите закони, то би имало съвършено друго отношение спрямо себе си.
Това, което лирикът чувствува, когато възпява растението; което ботаникът мисли, когато изучава неговите закони; всичко това би стояло от само себе си като идеал пред знаещото растение.
към текста >>
50.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
В тези думи може да се прочете какъв е
идеал
ът на християнството.
Човек трябва да мине през това низше знание. Тук, в Откровението това низше знание се явява под формата на „старата змия". От най-древни времена, във всяка мистична мъдрост змията е символ на познанието. Човек може да бъде съблазнен от тази змия на знанието, ако той не роди в себе си Сина Божи, който стъпква главата на змията. „И биде свален големият змей, старата змия, наречена Дявол и Сатана, който прелъстява цялата вселена, и биде той свален на земята и заедно с него бяха свалени и ангелите му." (гл.12, ст.9).
В тези думи може да се прочете какъв е идеалът на християнството.
Това, което беше постигнато в Мистериите, трябва да бъде обновено. Защото и там змията трябва да бъде победена. Но сега това не можеше да стане по същия начин, както по-рано. На мястото на множеството Мистерии трябваше да застане Едната, Първичната, Християнската Мистерия. Исус, в когото Словото стана плът, трябваше да бъде посветителят (йерофантьт) на цялото човечество.
към текста >>
51.
ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
GA_8 Християнството като мистичен факт
Исус става единственият Бого-човек и трябва да стои пред всеки като най-великият
идеал
.
Този Логос, който е в непрестанно развитие, се насочва и концентрира в неповторимата личност на Исус. Това, което по-рано е било разпределено върху цялото човечество, се съсредоточава сега върху една единствена личност.
Исус става единственият Бого-човек и трябва да стои пред всеки като най-великият идеал.
С този велик идеал човек трябва все повече да се съединява в хода на своите прераждания. Исус поема върху себе си обожествяването на цялото човечество. В него търсят това, което по-рано е било търсено само в собствената душа. На човешката личност се отнема всичко, което винаги е било набирано в нея като Божествен принцип. Целият този Божествен Принцип можеше да бъде видян в Исус.
към текста >>
С този велик
идеал
човек трябва все повече да се съединява в хода на своите прераждания.
Този Логос, който е в непрестанно развитие, се насочва и концентрира в неповторимата личност на Исус. Това, което по-рано е било разпределено върху цялото човечество, се съсредоточава сега върху една единствена личност. Исус става единственият Бого-човек и трябва да стои пред всеки като най-великият идеал.
С този велик идеал човек трябва все повече да се съединява в хода на своите прераждания.
Исус поема върху себе си обожествяването на цялото човечество. В него търсят това, което по-рано е било търсено само в собствената душа. На човешката личност се отнема всичко, което винаги е било набирано в нея като Божествен принцип. Целият този Божествен Принцип можеше да бъде видян в Исус. Не Вечното в душата побеждава смъртта и не то се пробужда като Божествен Принцип чрез своята сила; а това, което е било в Исус единният Бог, то ще се яви и ще възкреси душите.
към текста >>
52.
БЕЛЕЖКИ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг (1775-1854), наред с Фихте и Хегел, главен представител на немския
идеал
изъм
Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг (1775-1854), наред с Фихте и Хегел, главен представител на немския идеализъм
към текста >>
53.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_9 Теософия
Най-висшият
идеал
, към който могат да издигнат поглед човешките очи, е назован "божествено".
Най-висшият идеал, към който могат да издигнат поглед човешките очи, е назован "божествено".
И човекът чувствува, че неговата върховна съдба и висше призвание са свързани независимо от начина, с това Божествено. Поради това мъдростта, която надхвърля света на сетивата и която открива на човека същността и съдбата му, може да се нарече "Божествена мъдрост" или "Теософия".
към текста >>
54.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Мнозина са онези, които виждат своя
идеал
в институциите, служащи на чувственото удоволствие, в една система на възпитанието, която преследва преди всичко удоволствията на физическото съществувание.
Мнозина са онези, които виждат своя идеал в институциите, служащи на чувственото удоволствие, в една система на възпитанието, която преследва преди всичко удоволствията на физическото съществувание.
Не може да се каже, че тези лица служат само на своите егоистични наклонности, но въпреки това, душата им е обърната към света на усещанията и силата на симпатията, която царува в петата област на душевния свят, трябва да я излекува. Тук тя постепенно разбира, че трябва да търси нови пътища за своята симпатия. Тя ще ги намери, само ако насочи своята симпатия към заобикалящия свят, ако тя самата се разлее в околното душевно пространство. Душите, които се отдават на религиозни обреди с цел да подобрят своето сетивно благосъстояние, също ще бъдат пречистени, независимо дали техните копнежи са насочени към един земен, или небесен рай. Те ще намерят този рай в "царството на душите", но само за да разберат неговата суета.
към текста >>
Индивидите, които поддържат това желание за действие, оставят впечатления за
идеал
исти; те изглеждат въодушевени от духа на саможертвата.
Шестата област, тази на душевната сила, влече след себе си пречистването от жаждата за действие, което една душа може да притежава. Лишена от егоистичен характер, я все пак търси сетивното удоволствие, което произтича от самите действия.
Индивидите, които поддържат това желание за действие, оставят впечатления за идеалисти; те изглеждат въодушевени от духа на саможертвата.
Но всъщност това, което ги интересува, е да увеличат чувствената радост, която изпитват в хода на действията. Много артистични натури и хора отдадени на науката, се намират именно там. Това, което свърза тези души с физическия свят, е вярата, че изкуството и науката имат смисъл за техния живот, само защото им доставя определено удоволствие.
към текста >>
55.
4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
GA_9 Теософия
През време на физическия живот това е само един
идеал
, на който човек може да се отдаде; в "царството на духовете" то е един непосредствен факт, който все повече и повече се потвърждава от духовните опитности.
Тук се потвърждава една от основните идеи на старата ведическа индийска мъдрост. "Мъдрецът" извлича още в земния живот познанието, което другите ще имат едва след смъртта; още в този живот той разбира своето родство с всички неща: "Там изпитвам Аза", което значи: "Ти си това".
През време на физическия живот това е само един идеал, на който човек може да се отдаде; в "царството на духовете" то е един непосредствен факт, който все повече и повече се потвърждава от духовните опитности.
А самият човек все повече и повече се убеждава, че неговата истинска същност принадлежи на духовния свят. Той възприема себе си като Дух между Духовете, като част от първоначалните Духове и думите: "Аз съм първоначален дух" звучат в самия него. (Мъдростта на Венданта казва: "Аз съм Брахман", т.е. аз съм част от първоначалното Същество, от което са произлезли всички същества).
към текста >>
56.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
Според това, дали представите, бликащи от активните души, се поставят в служба на собствените животински влечения, или напротив в служба на
идеал
и и високи цели, съответните аури показват различни цветове.
Според това, дали представите, бликащи от активните души, се поставят в служба на собствените животински влечения, или напротив в служба на идеали и високи цели, съответните аури показват различни цветове.
към текста >>
Идеал
измът и сериозното отношение към живота изглеждат оцветени в индигово синьо.
Колкото повече благочестието се доближава до религиозната екзалтация, толкова повече синьото преминава във виолетово.
Идеализмът и сериозното отношение към живота изглеждат оцветени в индигово синьо.
към текста >>
57.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
Разбира се, действията, произтичащи от вътрешната същност на човека, са само един
идеал
, чието осъществяване лежи в далечното бъдеще.
Когато предприема едно действие, той има ясното съзнание, че го върши с оглед вечната същност на нещата. Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него. Следователно, когато подчинява своите действия на живеещия в душата му вечен принцип, той работи в смисъла на вечния миров порядък. Той знае, че по този начин престава да бъде воден от нещата, а самият той е, който ги направлява, с оглед на вложените в тях закони, които са станали и закони на неговата собствена личност.
Разбира се, действията, произтичащи от вътрешната същност на човека, са само един идеал, чието осъществяване лежи в далечното бъдеще.
Обаче окултният ученик трябва да има необходимата воля, да не изпуска този път от своя поглед. В това се състои и неговата воля за свобода. Защото свободата означава да действуваш, ръководен от себе си. А това може да стори само онзи, който извлича мотивите за своите действия от вечната природа на нещата. Всеки, който постъпва по друг начин, се ръководи от случайните мотиви.
към текста >>
58.
01. УСЛОВИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Но в епохата на нашата прекалено критична цивилизация,
идеал
ите изчезват.
За всеки от нас трябва да е напълно ясно, че ако човек се остави да бъде завладян от външната страна на днешната цивилизация, той много трудно ще стигне до познанието за висшите светове. Той може да постигне това само след упорита работа върху себе си. През епохите, когато условията на материалния живот не бяха толкова сложни, духовното извисяване беше по-лесно осъществимо. Достойните за преклонение неща вземаха превес над всички ежедневни подробности от живота.
Но в епохата на нашата прекалено критична цивилизация, идеалите изчезват.
Вместо преклонение, удивлението, страхопочитанието и молитвената нагласа, на преден план настъпват съвсем други чувства. Нашата цивилизация все повече изтласква първите чувства и в ежедневието човек рядко се докосва до тях. Ако някой търси висшето познание, той трябва да породи тези чувства в себе си, да ги влива сам в своята душа. А това се постига не чрез изучаване, а чрез самия живот. Ако човек иска да стане окултен ученик, той сам трябва да възпитава в себе си чувство на смирение и преклонение.
към текста >>
Тази окултна истина на духовното обучение може да бъде формулирана така: "Всяка идея, която не се превръща в твой
идеал
, убива в душата ти една сила; но всяка идея, която се превръща в
идеал
, пробужда в теб нови жизнени сили. "
Този закон трябва строго да се спазва. Ти не можеш да станеш окултен ученик преди да си го превърнал в ръководна нишка на своя живот.
Тази окултна истина на духовното обучение може да бъде формулирана така: "Всяка идея, която не се превръща в твой идеал, убива в душата ти една сила; но всяка идея, която се превръща в идеал, пробужда в теб нови жизнени сили. "
към текста >>
59.
08. ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Който вече е постигнал способността да следва висшите принципи и
идеал
и, и да се противопоставя на личните си капризи и настроения, който умее да изпълнява своите задължения дори и там, където неговите предпочитания и симпатии го карат да върши обратното, той е вече Посветен, макар и в рамките на обикновения живот, и то по един несъзнаван начин.
Който вече е постигнал способността да следва висшите принципи и идеали, и да се противопоставя на личните си капризи и настроения, който умее да изпълнява своите задължения дори и там, където неговите предпочитания и симпатии го карат да върши обратното, той е вече Посветен, макар и в рамките на обикновения живот, и то по един несъзнаван начин.
Необходимо е само незначително усилие и той ще се справи с описаното изпитание. Да, тук дори следва да прибавим, че за да се справи с второто изпитание, кандидатът трябва вече да е извоювал, макар и несъзнавано, известна степен на Посвещение.
към текста >>
60.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
От друга страна той сам си определя цели отговарящи на високите му
идеал
и и задължения.
Шестото Условие се отнася за човешките стремежи. Окултният ученик непрекъснато проверява своите способности и умения; така той напредва по пътя на себепознанието. Той не предприема нищо, което е извън неговите възможности, но и не пренебрегва задачите, които може да изпълни.
От друга страна той сам си определя цели отговарящи на високите му идеали и задължения.
В живия социален организъм той не се включва механично, а се стреми да обхване задачите си, надхвърляйки ежедневните грижи. Така той се справя със задълженията си по все по-съвършен начин.
към текста >>
Великите Посветени бяха хора на познанието и от него те изковаха
идеал
ите на човечеството.
Основателите на великите учения и религии са именно най-големите Посветени. Това, което идва от тях, се влива в човешките души. Наред с човечеството, напредва и целия свят. Посветените работят напълно съзнателно в името на този еволюционен процес. Смисълът на техните указания може да бъде разбран само ако знаем, че идва от най-големите дълбини на човешката природа.
Великите Посветени бяха хора на познанието и от него те изковаха идеалите на човечеството.
Но човек се приближава до тези предводители, само когато вземе собственото си развитие в свои ръце.
към текста >>
61.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ако например съм възпитател и моят възпитаник не се развива според желаният от мен
идеал
, не трябва да се настройвам срещу детето, а срещу самия себе си.
Второто Условие предполага, окултният ученик да изживява себе си като една част от цялостния живот. От изпълнението на това условие зависи изключително много. Разбира се, всеки може да го изпълнява по свой индивидуален начин.
Ако например съм възпитател и моят възпитаник не се развива според желаният от мен идеал, не трябва да се настройвам срещу детето, а срещу самия себе си.
И тогава съм длъжен да стана едно цяло с детето, и то дотакава степен, че да се запитам: "Дали пропуските на детето не са всъщност последици от моите лични недостатъци? " Вместо да насочвам недоволството си срещу него, сега аз ще размисля какво трябва да направя, за да може в бъдеще детето да отговори по-добре на моите изисквания.
към текста >>
62.
13. НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА СЪЗНАНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
(*Това, което загатваме тук, може да се разглежда като "
идеал
", стоящ в самия край на едно продължително окултно развитие.
Тайната Наука определя тази важна степен, която се състои в съзнателно обхващане на отделните изживявания, които човек има по време на своя дълбок сън, като непрекъснатост (континуитет) на съзнанието*.
(*Това, което загатваме тук, може да се разглежда като "идеал", стоящ в самия край на едно продължително окултно развитие.
Първоначално окултният ученик трябва да изучи двете основни състояния: Съзнанието, при което са възможни само хаотични сънища, и съзнанието, при което е налице само дълбокия, лишен от сънища сън.). Тази степен означава, че дори когато физическото тяло спи и душата не разполага с никакви сетивни възприятия, човешкото същество далеч не прекратява своите изживявания и опитности.
към текста >>
63.
15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Една раса, един народ са толкова по-високо, колкото повече техните представители осъществяват чистото и
идеал
но човечество, колкото повече са напреднали от физически преходния към свръхсетивния свят.
И сега става напълно ясно, какво все още липсва, за да бъде постигната онази чудна светлинна форма, която отново ще може да обитава в чистия духовен свят. Чрез "Пазачът на прага" става видима степента, до която човек е потънал във физическия свят. Тя се изразява на първо място в наличието на инстинкти, страсти, желания и всички възможни форми на егоизма. Тя намира израз още и в принадлежността към дадена раса, народ и т.н. Защото народите и расите са само отделни еволюционни степени по пътя към чистото човечество.
Една раса, един народ са толкова по-високо, колкото повече техните представители осъществяват чистото и идеално човечество, колкото повече са напреднали от физически преходния към свръхсетивния свят.
В същото време, минавайки през различни прераждания, човек се издига до все по-напреднали народи и раси, като по този начин се включва и в един велик процес на освобождение. Накрая той трябва да постигне своето пълно съвършенство. По сходен начин човек се издига и до все по-чисти нравствени и религиозни убеждения. Защото всяка нравствена степен, наред с идеалите на бъдещето, съдържа и копнежа по преходните стойности.
към текста >>
Защото всяка нравствена степен, наред с
идеал
ите на бъдещето, съдържа и копнежа по преходните стойности.
Защото народите и расите са само отделни еволюционни степени по пътя към чистото човечество. Една раса, един народ са толкова по-високо, колкото повече техните представители осъществяват чистото и идеално човечество, колкото повече са напреднали от физически преходния към свръхсетивния свят. В същото време, минавайки през различни прераждания, човек се издига до все по-напреднали народи и раси, като по този начин се включва и в един велик процес на освобождение. Накрая той трябва да постигне своето пълно съвършенство. По сходен начин човек се издига и до все по-чисти нравствени и религиозни убеждения.
Защото всяка нравствена степен, наред с идеалите на бъдещето, съдържа и копнежа по преходните стойности.
към текста >>
64.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Това, което те изнасят от тяхната нова
идеал
истическа гледна точка, е бедно, то може временно да ги задоволи, но не и онези, които по-дълбоко вникват в мировите загадки.
Естествено е при това положение на фактите разумните хора да признават, че материалистичният мисловен свят не е годен за изграждането на един светоглед. Изхождайки от него ние не можем ни най- малко да се произнесем върху душевните и духовните явления. И днес съществуват вече много природоизследователи, които се стремят да си изградят една световна постройка върху съвършено други представи. Достатъчно е да споменем само труда на ботаника Райнке “Светът като дело”. При това се оказа, че такива природоизследователи не безнаказано са били възпитани в чисто материалистичните представи.
Това, което те изнасят от тяхната нова идеалистическа гледна точка, е бедно, то може временно да ги задоволи, но не и онези, които по-дълбоко вникват в мировите загадки.
Такива природоизследователи не могат да се решат да пристъпят към онези методи, които изхождат от действителното разглеждане на духа и душата. Те изпитват най-голям страх пред “мистиката”, пред “гнозиса” или “Теософията”. Това ясно проличава от гореспоменатите книги на Ферворн. Той казва: “В естествената наука кипи. Неща, които изглеждаха ясни и прозрачни на всички, днес са се размътили.
към текста >>
65.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Едната черта е свойствена на хората, които са въодушевени от висши
идеал
и, считащи себе си за деца на една божествена Мирова сила, на едно божествено Мирово същество; другата черта е свойствена на онези, които поставят всичко само в служба на личния си интерес, на собствената си полза.
Не всички хора, които Ману беше събрал около себе си, бяха узрели за такова решение, а само една малка част от тях. И само от числото на тези последните Ману действително можа да образува зародиша на новата раса. Той се оттегли с тези така избрани хора, изолира се, за да ги развие по-нататък, докато останалите се смесиха с другите хора. От тези така избрани малко на брой хора, които Ману събра около себе си, произхожда след това всичко, което съставлява и до днес истинските прогресивни зародиши на петата коренна раса. Ето защо също е обяснимо, че две характерни черти преминават през цялото развитие на тази пета коренна раса.
Едната черта е свойствена на хората, които са въодушевени от висши идеали, считащи себе си за деца на една божествена Мирова сила, на едно божествено Мирово същество; другата черта е свойствена на онези, които поставят всичко само в служба на личния си интерес, на собствената си полза.
към текста >>
66.
НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Това, което може да бъде казано сега пророчески за бъдещето на човека, е основа за всички
идеал
и, които имат действително практическо значение.
Това, което може да бъде казано сега пророчески за бъдещето на човека, е основа за всички идеали, които имат действително практическо значение.
Ако идеалите трябва да имат стойност, те трябва така дълбоко да бъдат вкоренени в духовния свят, както природните закони лежат в основата на чисто природния свят. Законите на развитието трябва да бъдат такива истински идеали. Иначе те произлизат от едно празно мечтателство и фантазия и не могат никога да се осъществят. Всички велики идеали на мировата история са произлезли в най-широкия смисъл от ясновидското познание. Защото в крайна сметка всички велики идеали произхождат от великите окултни изследователи или посветени, а по-обикновените хора, които сътрудничат за изграждането на човечеството, се насочват – или съзнателно или повечето пъти несъзнателно – към определените от окултните изследователи задачи.
към текста >>
Ако
идеал
ите трябва да имат стойност, те трябва така дълбоко да бъдат вкоренени в духовния свят, както природните закони лежат в основата на чисто природния свят.
Това, което може да бъде казано сега пророчески за бъдещето на човека, е основа за всички идеали, които имат действително практическо значение.
Ако идеалите трябва да имат стойност, те трябва така дълбоко да бъдат вкоренени в духовния свят, както природните закони лежат в основата на чисто природния свят.
Законите на развитието трябва да бъдат такива истински идеали. Иначе те произлизат от едно празно мечтателство и фантазия и не могат никога да се осъществят. Всички велики идеали на мировата история са произлезли в най-широкия смисъл от ясновидското познание. Защото в крайна сметка всички велики идеали произхождат от великите окултни изследователи или посветени, а по-обикновените хора, които сътрудничат за изграждането на човечеството, се насочват – или съзнателно или повечето пъти несъзнателно – към определените от окултните изследователи задачи. Всичко несъзнателно в крайна сметка има своя произход в нещо съзнателно.
към текста >>
Законите на развитието трябва да бъдат такива истински
идеал
и.
Това, което може да бъде казано сега пророчески за бъдещето на човека, е основа за всички идеали, които имат действително практическо значение. Ако идеалите трябва да имат стойност, те трябва така дълбоко да бъдат вкоренени в духовния свят, както природните закони лежат в основата на чисто природния свят.
Законите на развитието трябва да бъдат такива истински идеали.
Иначе те произлизат от едно празно мечтателство и фантазия и не могат никога да се осъществят. Всички велики идеали на мировата история са произлезли в най-широкия смисъл от ясновидското познание. Защото в крайна сметка всички велики идеали произхождат от великите окултни изследователи или посветени, а по-обикновените хора, които сътрудничат за изграждането на човечеството, се насочват – или съзнателно или повечето пъти несъзнателно – към определените от окултните изследователи задачи. Всичко несъзнателно в крайна сметка има своя произход в нещо съзнателно. Зидарят строи една къща без непременно да знае нещата, които са известни на други хора, които са определили мястото, на което трябва да бъде построена къщата, стила, в който трябва да бъде изградена и т.н.. Но и зад това определяне на мястото и на стила стои нещо, което от своя страна е несъзнателно за определителите, а е съзнателно за други или е било съзнателно.
към текста >>
Всички велики
идеал
и на мировата история са произлезли в най-широкия смисъл от ясновидското познание.
Това, което може да бъде казано сега пророчески за бъдещето на човека, е основа за всички идеали, които имат действително практическо значение. Ако идеалите трябва да имат стойност, те трябва така дълбоко да бъдат вкоренени в духовния свят, както природните закони лежат в основата на чисто природния свят. Законите на развитието трябва да бъдат такива истински идеали. Иначе те произлизат от едно празно мечтателство и фантазия и не могат никога да се осъществят.
Всички велики идеали на мировата история са произлезли в най-широкия смисъл от ясновидското познание.
Защото в крайна сметка всички велики идеали произхождат от великите окултни изследователи или посветени, а по-обикновените хора, които сътрудничат за изграждането на човечеството, се насочват – или съзнателно или повечето пъти несъзнателно – към определените от окултните изследователи задачи. Всичко несъзнателно в крайна сметка има своя произход в нещо съзнателно. Зидарят строи една къща без непременно да знае нещата, които са известни на други хора, които са определили мястото, на което трябва да бъде построена къщата, стила, в който трябва да бъде изградена и т.н.. Но и зад това определяне на мястото и на стила стои нещо, което от своя страна е несъзнателно за определителите, а е съзнателно за други или е било съзнателно. Един художник например знае, защо съответният стил изисква тук една права линия и др.п.. Този, който избира стила за своята къща, не съзнава, може би, това “защо”. Също така е и с великите процеси в развитието на света и на човечеството.
към текста >>
Защото в крайна сметка всички велики
идеал
и произхождат от великите окултни изследователи или посветени, а по-обикновените хора, които сътрудничат за изграждането на човечеството, се насочват – или съзнателно или повечето пъти несъзнателно – към определените от окултните изследователи задачи.
Това, което може да бъде казано сега пророчески за бъдещето на човека, е основа за всички идеали, които имат действително практическо значение. Ако идеалите трябва да имат стойност, те трябва така дълбоко да бъдат вкоренени в духовния свят, както природните закони лежат в основата на чисто природния свят. Законите на развитието трябва да бъдат такива истински идеали. Иначе те произлизат от едно празно мечтателство и фантазия и не могат никога да се осъществят. Всички велики идеали на мировата история са произлезли в най-широкия смисъл от ясновидското познание.
Защото в крайна сметка всички велики идеали произхождат от великите окултни изследователи или посветени, а по-обикновените хора, които сътрудничат за изграждането на човечеството, се насочват – или съзнателно или повечето пъти несъзнателно – към определените от окултните изследователи задачи.
Всичко несъзнателно в крайна сметка има своя произход в нещо съзнателно. Зидарят строи една къща без непременно да знае нещата, които са известни на други хора, които са определили мястото, на което трябва да бъде построена къщата, стила, в който трябва да бъде изградена и т.н.. Но и зад това определяне на мястото и на стила стои нещо, което от своя страна е несъзнателно за определителите, а е съзнателно за други или е било съзнателно. Един художник например знае, защо съответният стил изисква тук една права линия и др.п.. Този, който избира стила за своята къща, не съзнава, може би, това “защо”. Също така е и с великите процеси в развитието на света и на човечеството. Зад тези, които работят в една определена област, стоят по-висши и по-съзнателни работници и така стълбата на съзнателността върви нагоре и надолу.
към текста >>
67.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
В настоящата степен на развитие само най-висшите човешки мисли – например математическите или моралните
идеал
и – са изтъкани от веществото, което на описаната степен притежават всички същества.
Първо всичко, което вече по-рано съществуваше като растително, животинско и човешко царство, започна да се отделя в зародишно състояние от неразличимата маса. Първо като самостоятелни зародиши могат да се явят само прадедите на човека, върху висшето астрално тяло на които в предишния малък цикъл (кръг) бяха работили Духовете на личността. Всички други същества на минералното, растителното и животинското царство тук още не водят никакво самостоятелно съществуване, защото на тази степен всичко е още в онова висше духовно състояние, което се нарича “безформено” състояние или състояние Арупа.
В настоящата степен на развитие само най-висшите човешки мисли – например математическите или моралните идеали – са изтъкани от веществото, което на описаната степен притежават всички същества.
Това, което е по-низше от тези прадеди на човека, може да се яви само като дейност на едно по-висше същество. Така животните съществуват първо като състояние на съзнанието на Духовете на огъня, растенията като състояние на съзнанието на Духовете на сумрака. Минералите обаче имат двойно мисловно съществуване. Първо те съществуват като мисловни зародиши в гореспоменатите прадеди на човека и освен това като мисли в съзнанието на Духовете на формата. Също и висшият човек (Човекът-дух, Духът-живот и Духовното себе) съществува в съзнанието на Духовете на формата.
към текста >>
68.
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Практически обаче, това е само един вид
идеал
.
Когато се насочи към Тайната Наука, пред човека се изправят и други пречки за разбирането на нещата. По принцип е вярно, че в изложението на Тайната Наука читателят намира едно описание на душевни опитности, които могат да го отведат към свръхсетивния свят.
Практически обаче, това е само един вид идеал.
На първо време читателят трябва да се запознае с много по-голям брой свръхсетивни опитности и то не негови, а чужди. Друг начин не съществува и тази книга също ще се придържа към него. Ще бъде описана голяма част от това, което авторът смята, че знае върху същността на човека, върху неговото поведение от раждането до смъртта, както и върху процесите в духовния свят след смъртта, по време на които човек не е вече свързан със своето тяло; по нататък ще бъде описано развитието на Земята и на човечеството. На пръв поглед би могло да изглежда сякаш тук ще бъдат изнесени поредица от въображаеми познания с характера на догми, изискващи респект пред нечий авторитет. Но това не е така.
към текста >>
69.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
сетивни удоволствия, с човек, облъхнат от благороден
идеал
изъм.
И тогава той се издига до още по-висока степен на своето развитие. Към своите телесни и душевни съставки той прибавя вече нещо ново. Следващото, което той сам завладява, е потопено в по-низшите пластове на душата му. И всичко това става чрез определена работа на Аза върху човешката душа. Доколко човек е напреднал в тази работа, проличава, ако сравним едно лице, което все още е напълно отдадено на низши страсти и на т.н.
сетивни удоволствия, с човек, облъхнат от благороден идеализъм.
В известен смисъл, можем да разглеждаме последния като произлязъл от първия, ако той би превъзмогнал низшите влечения и би се обърнал към висшия живот. Така той чрез Аза е по действувал облагородяващо и одухотворяващо върху своята душа. Азът е станал господар на целия душевен живот. Това въздействие може да се усили до такава степен, че в душата да не се пробужда вече никаква страст, никакво удоволствие, без Азът да бъде силата, която допуска това. По този начин цялата душа се превръща в едно откровение на Аза, каквото по-рано е била само Съзнаващата Душа.
към текста >>
70.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Обаче същинският и обединяващ център на личността тук липсва; защото при едно по-внимателно наблюдение се установява, че дори и тези душевни качества са само една обвивка, един инструмент за обхващането на истинските духовни,
идеал
ни заложби на човека, който е в състояние както да ги насърчава, така и да ги спъва в тяхното развитие, но не и да ги поражда от себе си." И по-нататък: „Според своя духовен първообраз, всеки човек съществува и преди своето раждане; от духовна гледна точка нито един индивид не прилича на друг, така както и нито един животински вид не прилича на друг." (стр.532).
„Родителите не са създатели в истинския смисъл на думата. Те предлагат органическите вещества, но не само тях, а в същото време и нещо средно, сетивно-душевно, което се проявява в темперамента, в особения душевен колорит, в известна нюансировка на инстинктите и т.н., все неща, чийто общ източник се оказва фантазията в онзи по-широк и посочен от мен смисъл. Във всички тези елементи на личността смесването и своеобразното съчетаване на родителските душевни качества е несъмнено. Ето защо напълно основателно е те да бъдат считани като резултат на зачатието, още повече, ако решим да приемем зачатието за един действителен душевен процес.
Обаче същинският и обединяващ център на личността тук липсва; защото при едно по-внимателно наблюдение се установява, че дори и тези душевни качества са само една обвивка, един инструмент за обхващането на истинските духовни, идеални заложби на човека, който е в състояние както да ги насърчава, така и да ги спъва в тяхното развитие, но не и да ги поражда от себе си." И по-нататък: „Според своя духовен първообраз, всеки човек съществува и преди своето раждане; от духовна гледна точка нито един индивид не прилича на друг, така както и нито един животински вид не прилича на друг." (стр.532).
към текста >>
71.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Първата форма, в която това познание може да се излее, бихме определили като един всеобхватен
идеал
на живота.
Първата форма, в която това познание може да се излее, бихме определили като един всеобхватен идеал на живота.
Като такъв, той се противопостави срещу онези форми на живот, които се обособиха в развитието на следатлантското човечество. По-горе описахме условията, при които човешките души слизаха на Земята в епохата на Лемурия. В душевен смисъл, хората могат да бъдат отнесени към различни Същества, които идвайки от други светове, се въплъщаваха в телесните потомци на древните лемурийци. Едно от последствията на това са и различните човешки раси. Поради тяхната различна карма, в превъплътените души възникнаха най-различни жизнени интереси.
към текста >>
Доколкото беше в сила този ред на нещата, не можеше да се породи и никакъв „общочовешки
идеал
".
Като такъв, той се противопостави срещу онези форми на живот, които се обособиха в развитието на следатлантското човечество. По-горе описахме условията, при които човешките души слизаха на Земята в епохата на Лемурия. В душевен смисъл, хората могат да бъдат отнесени към различни Същества, които идвайки от други светове, се въплъщаваха в телесните потомци на древните лемурийци. Едно от последствията на това са и различните човешки раси. Поради тяхната различна карма, в превъплътените души възникнаха най-различни жизнени интереси.
Доколкото беше в сила този ред на нещата, не можеше да се породи и никакъв „общочовешки идеал".
Човечеството бликна от един общ извор, но дотогавашното Земно развитие водеше само до разделение. Едва в представата за Христос имаме идеала, който премахва всяко разделение, защото в човека, носещ името Христос, живеят също и силите на висшия Слънчев Дух, в който всеки човешки Аз намира своята прародина. Още израелският народ се чувствуваше като народ, а израелтянинът като член от този народ. Едва когато хората ясно разбраха, че в Христос Исус живее идеалният човек, недосегаем за силите на разделението, християнството се превърна в идеал на всеобхватно братство. Над всички отделни интереси и отделни родства изгря чувството, че истинският човешки Аз има общ произход за всички хора.
към текста >>
Едва в представата за Христос имаме
идеал
а, който премахва всяко разделение, защото в човека, носещ името Христос, живеят също и силите на висшия Слънчев Дух, в който всеки човешки Аз намира своята прародина.
В душевен смисъл, хората могат да бъдат отнесени към различни Същества, които идвайки от други светове, се въплъщаваха в телесните потомци на древните лемурийци. Едно от последствията на това са и различните човешки раси. Поради тяхната различна карма, в превъплътените души възникнаха най-различни жизнени интереси. Доколкото беше в сила този ред на нещата, не можеше да се породи и никакъв „общочовешки идеал". Човечеството бликна от един общ извор, но дотогавашното Земно развитие водеше само до разделение.
Едва в представата за Христос имаме идеала, който премахва всяко разделение, защото в човека, носещ името Христос, живеят също и силите на висшия Слънчев Дух, в който всеки човешки Аз намира своята прародина.
Още израелският народ се чувствуваше като народ, а израелтянинът като член от този народ. Едва когато хората ясно разбраха, че в Христос Исус живее идеалният човек, недосегаем за силите на разделението, християнството се превърна в идеал на всеобхватно братство. Над всички отделни интереси и отделни родства изгря чувството, че истинският човешки Аз има общ произход за всички хора. (Наред с останалите земни предшественици се появи и общият Отец на всички хора. „Аз и Отец сме едно").
към текста >>
Едва когато хората ясно разбраха, че в Христос Исус живее
идеал
ният човек, недосегаем за силите на разделението, християнството се превърна в
идеал
на всеобхватно братство.
Поради тяхната различна карма, в превъплътените души възникнаха най-различни жизнени интереси. Доколкото беше в сила този ред на нещата, не можеше да се породи и никакъв „общочовешки идеал". Човечеството бликна от един общ извор, но дотогавашното Земно развитие водеше само до разделение. Едва в представата за Христос имаме идеала, който премахва всяко разделение, защото в човека, носещ името Христос, живеят също и силите на висшия Слънчев Дух, в който всеки човешки Аз намира своята прародина. Още израелският народ се чувствуваше като народ, а израелтянинът като член от този народ.
Едва когато хората ясно разбраха, че в Христос Исус живее идеалният човек, недосегаем за силите на разделението, християнството се превърна в идеал на всеобхватно братство.
Над всички отделни интереси и отделни родства изгря чувството, че истинският човешки Аз има общ произход за всички хора. (Наред с останалите земни предшественици се появи и общият Отец на всички хора. „Аз и Отец сме едно").
към текста >>
72.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
За окултния ученик
идеал
ът се състои в следното: да посреща житейските събития с вътрешна увереност и душевно спокойствие, да съди за тях не според своята душевна нагласа, а според тяхното вътрешно значение, според тяхната вътрешна стойност.
За окултния ученик идеалът се състои в следното: да посреща житейските събития с вътрешна увереност и душевно спокойствие, да съди за тях не според своята душевна нагласа, а според тяхното вътрешно значение, според тяхната вътрешна стойност.
Обръщайки поглед към този идеал, той ще създаде и душевните предпоставки, за да може чрез символни и други мисли и чувства да се отдава на описаните медитации.
към текста >>
Обръщайки поглед към този
идеал
, той ще създаде и душевните предпоставки, за да може чрез символни и други мисли и чувства да се отдава на описаните медитации.
За окултния ученик идеалът се състои в следното: да посреща житейските събития с вътрешна увереност и душевно спокойствие, да съди за тях не според своята душевна нагласа, а според тяхното вътрешно значение, според тяхната вътрешна стойност.
Обръщайки поглед към този идеал, той ще създаде и душевните предпоставки, за да може чрез символни и други мисли и чувства да се отдава на описаните медитации.
към текста >>
Това познание се отдава особено добре на хора, които в своите детски и юношески години са гледали към някои лица с онова удивление, с което се обръщаме към висшите
идеал
и.
Това особено важи за едно душевно качество, което е от изключително значение за развитието на човека, а именно чувството на преклонение. Който възпитава това чувство в себе си или го има предварително като щастлив дар от природата, той разполага с добра основа за постигане на свръхсетивно познание.
Това познание се отдава особено добре на хора, които в своите детски и юношески години са гледали към някои лица с онова удивление, с което се обръщаме към висшите идеали.
Също и в по-късните години, когато човек със здрав разум и с безусловна всеотдайност поглежда към звездното небе и към откровението на висшите сили, той вече е узрял за познанието на свръхсетивните светове. По същия начин стоят и нещата с този, който се удивлява на силите, ръководещи човешкия живот. От не по-малко значение е и случаят, когато един възрастен и зрял човек може да изпитва преклонение, и то до най-висша степен, пред други хора, чиято стойност той предусеща или се надява да познае. Само това преклонение може да разкрие достъпа към висшите светове. Който не стига до преклонението, не може да напредне далеч в своето познание.
към текста >>
Идеал
ът на развитието е чрез физическото тяло да не се правят никакви дори и дихателни упражнения, а всичко, което става с него, да идва само като една последица от чистите интуитивни упражнения.
Интуитивните опитности са нежни, интимни и фини; в сегашната степен от развитието си, човешкото физическо тяло е твърде грубо за тях. Ето защото представлява трудно преодолимо препятствие за упражненията, стремящи се към резултати в Интуицията. Но ако се практикуват с енергия, постоянство и с необходимото вътрешно спокойствие, накрая те сломяват силните препятствия на физическото тяло. Ученикът забеляза това от факта, че постепенно добива власт над определени прояви на физическото тяло, които до тогава са се изплъзвали от неговото съзнание. Той забелязва това и от обстоятелството, че за кратко време усеща стремежа да приведе на пример дишането (или други подобни функции) в един вид съзвучие или хармония с това, което душата постига по време на медитациите.
Идеалът на развитието е чрез физическото тяло да не се правят никакви дори и дихателни упражнения, а всичко, което става с него, да идва само като една последица от чистите интуитивни упражнения.
към текста >>
73.
НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
GA_13 Въведение в Тайната наука
Нека повторим, че в „познанието за Граала" е вложен възможно най-висшия
идеал
за развитие, който човек може да си представи: Одухотворяване, което човек постига чрез своите собствени усилия.
Нека повторим, че в „познанието за Граала" е вложен възможно най-висшия идеал за развитие, който човек може да си представи: Одухотворяване, което човек постига чрез своите собствени усилия.
Защото това развитие се явява накрая като резултат от хармонията, която ще се установи през Петата и Шестата следатлантска епоха между умствените и чувствени способности от една страна, и познанията за свръхсетивните светове от друга. Това, което човек изработва във вътрешността на своята душа, накрая ще се превърне в един обективен, външен свят. Човешкият Дух се издига до могъщите впечатления от околния свят и първо предусеща, а после и разпознава духовните Същества зад тези впечатления; човешкото сърце се изпълва с трепет пред величието на необхватния духовен свят. Постепенно човек разбира, че неговите интелектуал ни, чувствени и волеви изживявания са просто зародишите на идващия духовен свят.
към текста >>
74.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Природата, преобразена в
идеал
и,
Природата, преобразена в идеали,
към текста >>
75.
ИЗПИТАНИЕТО НА ДУШАТА. Сценични картини от живота като епилог на „Портата на посвещението“
GA_14 Четири мистерийни драми
Картините от ретроспективното виждане в 14-ти век са резултати на имагинативното познание и като такива представляват по отношение на историята
идеал
изирано описание на житейски отношения, които във физическия свят могат да бъдат познати само от техните следствия.
Събитията от Шеста, Седма, Осма и Девета картина са съдържание на духовното ретроспективно виждане на Капезий в предишния му живот. Същото (както показва изложението) изживяват същевременно Мария и Йохан, но не и Щрадер, чието предишно въплъщение се съзира само от Капезий, Мария и Йохан.
Картините от ретроспективното виждане в 14-ти век са резултати на имагинативното познание и като такива представляват по отношение на историята идеализирано описание на житейски отношения, които във физическия свят могат да бъдат познати само от техните следствия.
Начинът на повтаряне на живота (на събития от 14-ти век в настоящето) не трябва да се разбира като нещо всеобщо валидно, а като такова, което може да се случи само в повратна точка на времето. Оттам и конфликтите, представени тук като последствия от минал живот, са възможни само за такъв период от време.
към текста >>
76.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Всичко, което човек може да постигне като
идеал
и или художествено творчество, а и всичко, което той може да произведе като естествени лечебни сили в собственото си тяло, уравновесявайки пораженията от живота, идва не от обикновения разум, а от онези дълбоки сили, работили в първите години след раждането върху ориентирането ни в пространството, върху формирането на ларинкса и мозъка.
Всичко, което човек може да постигне като идеали или художествено творчество, а и всичко, което той може да произведе като естествени лечебни сили в собственото си тяло, уравновесявайки пораженията от живота, идва не от обикновения разум, а от онези дълбоки сили, работили в първите години след раждането върху ориентирането ни в пространството, върху формирането на ларинкса и мозъка.
Същите сили продължават да действуват в човека и по-късно. Често пъти, когато говорим за болести и страдания, трябва да знаем, че външните сили не могат да ни помогнат, а тъкмо собственият организъм трябва да развие вложените в него лечебни сили, защото вътре в нас работят импулси, изпълнени с мъдрост. От тези източници по-късно идват и най-добрите сили, чрез които се постига познание за духовният свят или истинското ясновидство.
към текста >>
" Та какво друго може да бъде най-висшият
идеал
за човека, ако приемем казаното за вярно?
Сега обаче, ако бъде правилно изтълкувана, се поражда една мисъл от огромно значение. В Новия Завет се казва: „- Ако не станете като децата, няма да влезете в царството небесно!
" Та какво друго може да бъде най-висшият идеал за човека, ако приемем казаното за вярно?
Нищо друго, освен: все повече и по-вече да се приближава до това, което може да се нарече съзнателно отношение към силите, които през първите детски години са далеч от неговото детско съзнание. Трябваш само да подчертаем, че ако тези сили продължават да действуват направо в съзнателния живот на човека, той би рухнал. Ето защо за постигането на способности, позволяващи възприемането на свръхсетивните светове, е необходимо сериозна, внимателна подготовка. Тя ще помогне на човека да понася това, което в обикновения си живот той не би могъл да понесе.
към текста >>
И когато обгърнем с поглед всичко, пред нас трябва да застане като най-висш
идеал
: В мига на планетарната смърт на Земята, човек да е стигнал толкова напред, че да е усвоил всички плодове от живота на Земята.
Преминаването през последователната поредица от прераждания има своето значение за цялостната еволюция на човешкото същество. То е минало през такива прераждания в миналото и продължава пътя си напред към други. Паралелно с това напредва и еволюцията на Земята и тя ще продължи до определен момент, когато нейният път ще стигне до своя край. Тогава като физическо същество планетата Земя трябва да отпадне от единната обилност на човешките души, така както при смъртта физическото тяло на човека отпада от Духа, а човешката душа, за да живее по-нататък, навлиза в духовното царство, отредено и между смъртта и новото раждане.
И когато обгърнем с поглед всичко, пред нас трябва да застане като най-висш идеал: В мига на планетарната смърт на Земята, човек да е стигнал толкова напред, че да е усвоил всички плодове от живота на Земята.
към текста >>
Когато вникнем в този образ, пред нас се очертава най-висшият човешки
идеал
.
Какво се появява в този по-висш Аз, който е свързан с духовните Йерархии и който навлезе в човешкото тяло на Исус от Назарет при Кръщението в Йордан. Събитието беше символично описано в образа на гълъба като знак на слизащия Дух с думите: „Този е моят Възлюбен син, аз днес го родих! " (защото тези са истинските думи).
Когато вникнем в този образ, пред нас се очертава най-висшият човешки идеал.
Защото всичко това не означава нищо друго, освен че в историята за Исус от Назарет ни се възвестява: „Във всеки човек може да бъде открит Христос! " Дори и да не съществуваха никакви Евангелия и никакви предания за живота на Христос чрез вникването в човешката природа ние пак бихме стигнали до истината, че Христос живее във всеки човек.
към текста >>
Бихме могли да допуснем, че Христос е казал: „Аз искам да бъда за вас, хората, такъв
идеал
, който издигнат в духовния свят да представлява същото, което иначе се извършва в тялото.
Бихме могли да допуснем, че Христос е казал: „Аз искам да бъда за вас, хората, такъв идеал, който издигнат в духовния свят да представлява същото, което иначе се извършва в тялото.
През първите години от своя живот човек се научава да върви, благодарение на духовния свят, т.е. човек поема своя земен път чрез Духа. От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците. А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години. И така човек научава тялото си да върви, т.е.
към текста >>
„Сократ говореше за нещо демонично в себе си, което идва от висшите светове, но едва чрез Христовия
идеал
става ясно, за какво точно е говорел Сократ." Само че Сократ все още не можеше да говори за Христос, защото по негово време никой не можеше да намери Христовото Същество в себе си.
„Сократ говореше за нещо демонично в себе си, което идва от висшите светове, но едва чрез Христовия идеал става ясно, за какво точно е говорел Сократ." Само че Сократ все още не можеше да говори за Христос, защото по негово време никой не можеше да намери Христовото Същество в себе си.
към текста >>
77.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Ето защо в Лемурийската и Атлантската епоха по Земята са ходили не само обикновени човешки същества, които по пътя на своите реинкарнации трябваше да стигнат до това, което отговаря на
идеал
а на човечеството, но между хората от тези епохи имало и такива, които само външно наподобявали човека.
Защото те съвсем не са „зли", въпреки че произхода на злото в развитието на човечеството трябва да се търси в тях. Те стоят, както казахме, между човека и свръхчовеците. В известен смисъл те надвишават по съвършенство човека. По отношение на всички способности, които хората тепърва трябва да развият и придобият, те са стигнали вече до една висока степен и се различават от описаните по-горе предци на човека по това, че поради недовършената си човешка еволюция на Старата Луна те все "още са способни да се инкарнират в човешки тела, докато хората напредваха в своето развитие на Земята. Докато истинските дхианически или Ангелски Същества, великите вдъхновители на човека, на които се позоваваха египтяните, не можеха да се явят в човешки тела, а показваха своите откровения чрез човеците, то Съществата, които са между човека и Ангелите бяха способни още през далечното минало да се въплъщават в човешки тела.
Ето защо в Лемурийската и Атлантската епоха по Земята са ходили не само обикновени човешки същества, които по пътя на своите реинкарнации трябваше да стигнат до това, което отговаря на идеала на човечеството, но между хората от тези епохи имало и такива, които само външно наподобявали човека.
Те имали човешко тяло, защото външната форма на един човек от плът зависи от земните условия. С други думи, през тези древни епохи между човеците се намирали и такива същества, които принадлежали към най-низшата категория луциферически индивидуалности. Освен Ангелските Същества, които действуват върху човешката култура чрез човеците, на различни места са се инкарнирали такива луциферически Същества, които основават различните човешки култури. И когато в митовете и легендите на древните народи се описва, че тук или там е живял един или друг велик Учител, който е основал дадена култура, за такава индивидуалност не може да се твърди: тук имаме въплъщение на едно луциферическо Същество, което носи в себе си нещо зло; всъщност чрез тези Същества в човешката култура били внасяни изключително благотворни импулси. От Духовната Наука знаем, че в древните епохи, а именно през Атлантската епоха е съществувал един вид човешки праезик, един вид говор, който бил еднакъв по цялата Земя, защото през онези времена говорът бил нещо, което идва от вътрешността на душата в много по-голяма степен, отколкото днес.
към текста >>
78.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Отначало изглежда, че Платон е
идеал
изирал съществото на Сократ, а Ксенофон го е обрисувал повече според непосредствената действителност.
Веднъж той се явява в образа, който е нарисувал за него неговият ученик Платон /427-347 г. пр.Хр./. Платон излага своя светоглед във формата на диалози. И Сократ се явява в тези "диалози" като поучаващ. Там той се явява като "мъдрец", който води обкръжаващите го лица до високи степени на познанието. Един втори образ на Сократ ни е обрисувал Ксенофон в своите "Спомени" за него.
Отначало изглежда, че Платон е идеализирал съществото на Сократ, а Ксенофон го е обрисувал повече според непосредствената действителност.
Едно проникващо повече в този въпрос разглеждане би могло обаче да открие, че както Платон така и Ксенофон, всеки един рисува за Сократа образа, който са добили съгласно своите особени гледища и че поради това трябва да имаме предвид, доколко и двамата се допълват и взаимно се осветляват.
към текста >>
Идеал
ът на човека е "мъдрецът", който не затъмнява чрез никакъв порок вътрешното развитие на човешкото същество.
пр. Хр. /и др. Те вземат от съществуващите по-рано светогледи това, което им се струва разумно в тези светогледи; но за тях е важно преди всичко, да изпитат чрез разглеждането на света, как е поставен човекът в света. Според това те искат да определят, как трябва да бъде устроен животът, за да отговаря той на мировия ред и за да прояви човекът в своя живот онова в смисъл на този миров ред, което е съобразено с неговото същество. В техния смисъл, чрез желанията, страстите, нуждите човек заглушава своето природосъобразно същество; чрез сдържаност, спокойствие, непроявяване на нужди той чувства най-добре, какво трябва да бъде и може да бъде.
Идеалът на човека е "мъдрецът", който не затъмнява чрез никакъв порок вътрешното развитие на човешкото същество.
към текста >>
Едно учение на добродетелите, което, както това на Епикур, се стреми да живее в хармония с мировия разум, от само себе си разбира, че ще може да цени един такъв
идеал
на живота, който води до отбягването на страданието, на неудоволствието.
Епикур можа да отговори на този въпрос само по такъв начин, който взема под внимание душевния живот между раждането и смъртта, защото при пълна откровеност от атомистичния светоглед не може да се получи нищо друго. За един такъв възглед особена загадка на живота трябва да представлява болката, страданието. Защото страданието е един от онези факти, които убиват в душата съзнанието на миналите времена движението на звездите, падането на дъжда могат да бъдат разглеждани така, както се разглежда движението на собствената ръка, т.е. да се чувствува и в двете една единна духовно-душевна същност. Но че съществуват в човека процеси, които могат да причинят страдание, а вън от него няма такива, това заставя обаче душата да признае своята особена същност.
Едно учение на добродетелите, което, както това на Епикур, се стреми да живее в хармония с мировия разум, от само себе си разбира, че ще може да цени един такъв идеал на живота, който води до отбягването на страданието, на неудоволствието.
Така всичко, което отстранява неприятното, става най-висше епикурейско благо на живота.
към текста >>
79.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Вие обгръщате цялата природа, за да получите светлината върху отделните неща; в цялостта на нейните видове явления вие търсите обяснителната причина за индивида... Ако бихте се родили като грък, даже само като италианец, и ако още от люлката би ви заобиколила една подбрана природа и едно
идеал
изиращо изкуство, Вашият път би бил безкрайно съкратен, а може би щеше да бъде излишен.
Вашето чувство и пробния камък за нея". В едно подобно отношение към двамата мислители стоеше Шилер. Върху Кант той пише в 1794 година: "Аз не се плаша да мисля, че законът на изменението, пред който никое човешко и никое божествено творение не намира милост, ще разруши също и формата на Кантовата философия както и всяка друга форма; обаче основите на тази философия няма защо да се страхуват от тази съдба, защото откакто съществува човешкият род и докато съществува един разум, хората мълком са ги признали и са действали напълно според тях". Шилер описва възгледа на Гьоте в едно писмо до него от 23 август 1794 година: "Отдавна вече, макар и от известно разстояние, аз следих хода на вашия Дух и пътя, който вие предначертахте, събуждаше в мене постоянно ново удивление. Вие търсите необходимото в природата, но го търсите по най-трудния път, пред който всеки по-слаб дух би отстъпил.
Вие обгръщате цялата природа, за да получите светлината върху отделните неща; в цялостта на нейните видове явления вие търсите обяснителната причина за индивида... Ако бихте се родили като грък, даже само като италианец, и ако още от люлката би ви заобиколила една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, Вашият път би бил безкрайно съкратен, а може би щеше да бъде излишен.
Още при първото гледане на нещата вие бихте възприели тогава формата на необходимото и с вашите първи опитности у вас би се развил великият стил. Но понеже сте роден като германец, тъй като вашият гръцки дух е бил захвърлен в това северно творение, не ви оставаше никакъв избор, освен или да замените вашето въображение с това, което действителността поставя пред вас с помощта на вашата мислителна сила, и по този начин да родите един вид от вътре и по рационален път една Гърция".
към текста >>
Той малко мисли за онези, които не разбират една такава
идеал
на насока на духа." Докато в онази окръжност, която обикновеният опит е начертал около нас, хората мислят по-правилно и по-общо отколкото може би когато и да е, по-голяма част от тях са напълно заблудени и заслепени, щом излязат макар и малко от тази окръжност.
Така говори един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото в предговора към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината". Ние разбираме за едни човек, който живееше по този начин в истината, че той искаше не само да насочи другите към разбиране, а да ги принуди. Той може да даде на едно от своите съчинения заглавието: "Ясен като слънцето отчет пред голямата публика върху истинската същност на най-новата философия. Опит да бъдат принудени читателите към разбиране". Една личност, която вярва че не се нуждае от действителността и нейните факти, за да върви по своя жизнен път, а има погледа неотклонно насочен към света на идеите, това е Фихте.
Той малко мисли за онези, които не разбират една такава идеална насока на духа." Докато в онази окръжност, която обикновеният опит е начертал около нас, хората мислят по-правилно и по-общо отколкото може би когато и да е, по-голяма част от тях са напълно заблудени и заслепени, щом излязат макар и малко от тази окръжност.
Ако е невъзможно да бъде отново запалено в тези хора загасналата искра на по-висшия дух, трябва да ги оставим спокойни в този кръг, и доколкото те са полезни и незаменими в него, да им оставим ненамалена стойност за този кръг. Обаче когато те даже за това искат да снижат до себе си всичко, до което не могат да се издигнат, когато например изискват всичко напечатано да може да се използва като една готварска книга и като една сметачна книга, или като някой служебен устав и очернят всичко, което не може да се употреби по този начин, те не са прави по отношение на нещо велико. Че идеалите не могат да бъдат представени в действителния свят, това ние другите знаем също така добре, а може би и по-добре. Ние твърдим само, че за действителността трябва да се съди според тези идеали и че онези, които чувстват, че имат сила за това, трябва да изменят тази действителност според идеалите. Да приемем, че те не могат да се убедят и в това, в такъв случай, след като са такива, каквито са, те губят с това много малко; а човечеството не губи нищо при това.
към текста >>
Че
идеал
ите не могат да бъдат представени в действителния свят, това ние другите знаем също така добре, а може би и по-добре.
Опит да бъдат принудени читателите към разбиране". Една личност, която вярва че не се нуждае от действителността и нейните факти, за да върви по своя жизнен път, а има погледа неотклонно насочен към света на идеите, това е Фихте. Той малко мисли за онези, които не разбират една такава идеална насока на духа." Докато в онази окръжност, която обикновеният опит е начертал около нас, хората мислят по-правилно и по-общо отколкото може би когато и да е, по-голяма част от тях са напълно заблудени и заслепени, щом излязат макар и малко от тази окръжност. Ако е невъзможно да бъде отново запалено в тези хора загасналата искра на по-висшия дух, трябва да ги оставим спокойни в този кръг, и доколкото те са полезни и незаменими в него, да им оставим ненамалена стойност за този кръг. Обаче когато те даже за това искат да снижат до себе си всичко, до което не могат да се издигнат, когато например изискват всичко напечатано да може да се използва като една готварска книга и като една сметачна книга, или като някой служебен устав и очернят всичко, което не може да се употреби по този начин, те не са прави по отношение на нещо велико.
Че идеалите не могат да бъдат представени в действителния свят, това ние другите знаем също така добре, а може би и по-добре.
Ние твърдим само, че за действителността трябва да се съди според тези идеали и че онези, които чувстват, че имат сила за това, трябва да изменят тази действителност според идеалите. Да приемем, че те не могат да се убедят и в това, в такъв случай, след като са такива, каквито са, те губят с това много малко; а човечеството не губи нищо при това. Чрез това става ясен фактът, че в плана на облагородяване на човечеството не се разчита само на тях. Човечеството без съмнение ще продължи своя път; дано върху гореспоменатите хора царува добрата природа и им дарява навреме дъжд и слънчева светлина, достатъчно храна и несмущавано обръщение на соковете и при това мъдри мисли! " Тези думи предхождаха напечатването на лекциите, в които Фихте обясняваше на студентите от Йена "Определението на учения".
към текста >>
Ние твърдим само, че за действителността трябва да се съди според тези
идеал
и и че онези, които чувстват, че имат сила за това, трябва да изменят тази действителност според
идеал
ите.
Една личност, която вярва че не се нуждае от действителността и нейните факти, за да върви по своя жизнен път, а има погледа неотклонно насочен към света на идеите, това е Фихте. Той малко мисли за онези, които не разбират една такава идеална насока на духа." Докато в онази окръжност, която обикновеният опит е начертал около нас, хората мислят по-правилно и по-общо отколкото може би когато и да е, по-голяма част от тях са напълно заблудени и заслепени, щом излязат макар и малко от тази окръжност. Ако е невъзможно да бъде отново запалено в тези хора загасналата искра на по-висшия дух, трябва да ги оставим спокойни в този кръг, и доколкото те са полезни и незаменими в него, да им оставим ненамалена стойност за този кръг. Обаче когато те даже за това искат да снижат до себе си всичко, до което не могат да се издигнат, когато например изискват всичко напечатано да може да се използва като една готварска книга и като една сметачна книга, или като някой служебен устав и очернят всичко, което не може да се употреби по този начин, те не са прави по отношение на нещо велико. Че идеалите не могат да бъдат представени в действителния свят, това ние другите знаем също така добре, а може би и по-добре.
Ние твърдим само, че за действителността трябва да се съди според тези идеали и че онези, които чувстват, че имат сила за това, трябва да изменят тази действителност според идеалите.
Да приемем, че те не могат да се убедят и в това, в такъв случай, след като са такива, каквито са, те губят с това много малко; а човечеството не губи нищо при това. Чрез това става ясен фактът, че в плана на облагородяване на човечеството не се разчита само на тях. Човечеството без съмнение ще продължи своя път; дано върху гореспоменатите хора царува добрата природа и им дарява навреме дъжд и слънчева светлина, достатъчно храна и несмущавано обръщение на соковете и при това мъдри мисли! " Тези думи предхождаха напечатването на лекциите, в които Фихте обясняваше на студентите от Йена "Определението на учения". Възгледи като тези на Фихте са израснали от една голяма душевна енергия, която предава сигурност на познанието на света и за живота.
към текста >>
Действително съществуващата красота е достойна за действително съществуващата игрална подбуда; обаче с
идеал
а на красотата, който поставя разумът, е даден също и
идеал
ът на игралната подбуда, която човек трябва да има пред погледа си във всички игри".
Ако след едно наслаждение от този род ние се намираме настроени към някой особен начин на чувства не или на действане, а напротив към някое друго несръчни и неразположени, това служи като едно сигурно доказателство, че не сме изпитали никакво чисто естетическо въздействие, независимо дали това се дължи на самия предмет или на нашия начин на чувстване или /какъвто е почти винаги случаят/ и на двете". /Двадесет и второ писмо върху Естетическото възпитание/. Понеже чрез красотата човекът не е роб нито на сетивността, нито на разума, а чрез нея и двете действат заедно в неговата душа, Шилер сравнява подбудата към красота с тази на детето, което в своята игра не подчинява своя дух на законите на разума, а го използва свободно, според неговата наклонност. Ето защо той нарича тази подбуда към красота играл на подбуда; "приятното, доброто, съвършеното, с тях човекът се отнася сериозно; но с красотата той играе. Естествено тук ние не трябва да си спомняме за игрите, които са в ход в действителния живот и които обикновено са насочени само към твърде материални предмети; но също така ние напразно бихме търсили в действителния живот красотата, за която става дума тук.
Действително съществуващата красота е достойна за действително съществуващата игрална подбуда; обаче с идеала на красотата, който поставя разумът, е даден също и идеалът на игралната подбуда, която човек трябва да има пред погледа си във всички игри".
/25-то писмо/. В изпълнението на тази идеална подбуда към игра човекът намира действителността на свободата. Сега той вече не слуша разума; и не следва вече сетивната наклонност. Той действа от наклонност така, като че действа по разум. "С красотата човек трябва само да играе, и той трябва да играе само с красотата... Защото, за да го изкажем най-после, човекът играе само там, където той е в пълното значение на думата човек, а той е само там напълно човек, където играе".
към текста >>
В изпълнението на тази
идеал
на подбуда към игра човекът намира действителността на свободата.
Понеже чрез красотата човекът не е роб нито на сетивността, нито на разума, а чрез нея и двете действат заедно в неговата душа, Шилер сравнява подбудата към красота с тази на детето, което в своята игра не подчинява своя дух на законите на разума, а го използва свободно, според неговата наклонност. Ето защо той нарича тази подбуда към красота играл на подбуда; "приятното, доброто, съвършеното, с тях човекът се отнася сериозно; но с красотата той играе. Естествено тук ние не трябва да си спомняме за игрите, които са в ход в действителния живот и които обикновено са насочени само към твърде материални предмети; но също така ние напразно бихме търсили в действителния живот красотата, за която става дума тук. Действително съществуващата красота е достойна за действително съществуващата игрална подбуда; обаче с идеала на красотата, който поставя разумът, е даден също и идеалът на игралната подбуда, която човек трябва да има пред погледа си във всички игри". /25-то писмо/.
В изпълнението на тази идеална подбуда към игра човекът намира действителността на свободата.
Сега той вече не слуша разума; и не следва вече сетивната наклонност. Той действа от наклонност така, като че действа по разум. "С красотата човек трябва само да играе, и той трябва да играе само с красотата... Защото, за да го изкажем най-после, човекът играе само там, където той е в пълното значение на думата човек, а той е само там напълно човек, където играе". Шилер би искал също да каже: В играта човекът е свободен; в изпълнението на дълга и в отдаването на сетивността той е несвободен. Ако човек иска сега да бъде в пълно значение на думата човек и в моралното постъпване, т.е., ако иска да бъде способен, той трябва да има към своите добродетели същото отношение както към красотата.
към текста >>
Така Шилер разглежда едно морално царство като
идеал
, в което добродетелното убеждение царува със същата лекота и свобода както вкусът в царството на красотата.
Той би следвал винаги само своето собствено удоволствие, ако държавата не би регулирала съвместния живот чрез разумни закони. Свободният човек върши от собствена подбуда това, което държавата трябва да изисква от егоистичния човек. В едно съвместно съществуване на свободни хора няма нужда от никакви принудителни закони. "Сред ужасното царство на силите и сред свещеното царство на законите естетическата формираща подбуда гради незабелязано едно трето, радостно царство на играта, където тя снема от човека всички вериги, веригите на всички отношения и го освобождава от всичко, което се нарича принуда, както във физическата така и в моралната област"./27то писма/. "Това царство се простира нагоре, до там, където разумът царува с безусловна необходимост и всяка материя престава да съществува; надолу то се простира дотам, където природната подбуда властва със сляпа необходимост".
Така Шилер разглежда едно морално царство като идеал, в което добродетелното убеждение царува със същата лекота и свобода както вкусът в царството на красотата.
Той прави от живота в царството на красотата един образец на един съвършен морален обществен ред, освобождаващ човека във всяко направление. Той завършва красивото съчинение, в което излага този свой идеал, с въпроса, дали един такъв ред съществува някъде и отговаря на него с думите: "- Според нуждата той съществува във всяко фино настроена душа; в действителността той би искал да бъде намерен, както чистата църква и чистата република, само в малки избрани кръгове, където не бездушното подражание на чужди нрави, а собствената красива природа направлява поведението, където човекът минава през най-заплетените отношения със смела простота и спокойна невинност и нито има нужда да нарушава чуждата свобода, за да утвърди своята, нито да захвърли своето достойнство, за да покаже прелест".
към текста >>
Той завършва красивото съчинение, в което излага този свой
идеал
, с въпроса, дали един такъв ред съществува някъде и отговаря на него с думите: "- Според нуждата той съществува във всяко фино настроена душа; в действителността той би искал да бъде намерен, както чистата църква и чистата република, само в малки избрани кръгове, където не бездушното подражание на чужди нрави, а собствената красива природа направлява поведението, където човекът минава през най-заплетените отношения със смела простота и спокойна невинност и нито има нужда да нарушава чуждата свобода, за да утвърди своята, нито да захвърли своето достойнство, за да покаже прелест".
В едно съвместно съществуване на свободни хора няма нужда от никакви принудителни закони. "Сред ужасното царство на силите и сред свещеното царство на законите естетическата формираща подбуда гради незабелязано едно трето, радостно царство на играта, където тя снема от човека всички вериги, веригите на всички отношения и го освобождава от всичко, което се нарича принуда, както във физическата така и в моралната област"./27то писма/. "Това царство се простира нагоре, до там, където разумът царува с безусловна необходимост и всяка материя престава да съществува; надолу то се простира дотам, където природната подбуда властва със сляпа необходимост". Така Шилер разглежда едно морално царство като идеал, в което добродетелното убеждение царува със същата лекота и свобода както вкусът в царството на красотата. Той прави от живота в царството на красотата един образец на един съвършен морален обществен ред, освобождаващ човека във всяко направление.
Той завършва красивото съчинение, в което излага този свой идеал, с въпроса, дали един такъв ред съществува някъде и отговаря на него с думите: "- Според нуждата той съществува във всяко фино настроена душа; в действителността той би искал да бъде намерен, както чистата църква и чистата република, само в малки избрани кръгове, където не бездушното подражание на чужди нрави, а собствената красива природа направлява поведението, където човекът минава през най-заплетените отношения със смела простота и спокойна невинност и нито има нужда да нарушава чуждата свобода, за да утвърди своята, нито да захвърли своето достойнство, за да покаже прелест".
към текста >>
Колкото и голям да беше чарът, който Кант упражняваше върху Шилер, когато той самият защищаваше
идеал
ът на чистата човечност против действително царуващия ред на морала: Когато опозна по-отблизо Гьоте, Шилер стана един удивляващ се почитател на неговия начин да разглежда света и живота и неговото чувство, което постоянно го тласкаше към най-чистата яснота на мислите, не му даваше покой, докато не успя да проникне тази Гьотева мъдрост и с понятия.
В тази облагородена и превърната в красота добродетелност Шилер е намерил едно посредничество между светогледа на Кант и този на Гьоте.
Колкото и голям да беше чарът, който Кант упражняваше върху Шилер, когато той самият защищаваше идеалът на чистата човечност против действително царуващия ред на морала: Когато опозна по-отблизо Гьоте, Шилер стана един удивляващ се почитател на неговия начин да разглежда света и живота и неговото чувство, което постоянно го тласкаше към най-чистата яснота на мислите, не му даваше покой, докато не успя да проникне тази Гьотева мъдрост и с понятия.
Висшето задоволство, което Гьоте извличаше от своите възгледи върху красотата и изкуството също и за своето поведение в живота, доведе все повече и повече Шилера до начина на мислене на първия. Когато благодари на Гьоте, че му е изпратил "Вилхелм Майстер", той върши това с думите: "- Не мога да ви изкажа, колко мъчително е често пъти за мене чувството, да проникна от едно произведение от този род във философската същност. Там всичко не е така радостно, така живо, така хармонично разрешено и така човешки истинно; тук всичко е така строго, сковано и абстрактно и така неестествено, защото всяка природа е синтеза, а философията антитеза. Наистина аз трябва да си засвидетелствам, че съм останал верен на природата в моите спекулации дотолкова, доколкото позволява понятието за анализа: Може би даже съм и останал много по-верен от колкото нашите кантианци биха считали за позволено и възможно. Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и разсъждението и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата.
към текста >>
Това, което човек обича, към което има наклонност: Всичко непосредствено естествено в човешкото същество трябва да бъде подчинено на този
идеал
на дълга.
Благодарение на това всички нейни съждения са лишени от онази свежа, пълносъдържателна цветистост, която има всичко, което ние добиваме чрез непосредственото съзерцаване на природните процеси и неща. Тази философия се движи в безкръвни, студени, сиви абстракции. Тя изгубва топлината, която добиваме от непосредствения допир с нещата и съществата и я заменя със студенината на нейните отвлечени понятия. А също и в моралната област Кантовата философия показва същата противоположност по отношение на природата. Чисто разсъдъчното понятие за дълг стои пред нея като най-висшето нещо.
Това, което човек обича, към което има наклонност: Всичко непосредствено естествено в човешкото същество трябва да бъде подчинено на този идеал на дълга.
Даже чак в областта на красотата Кант унищожава онзи дял, който човекът трябва да има съобразно своите първични усещания и чувства.
към текста >>
Съгласуването на неговото усещане и мислене, което в първото състояние действително ставаше, сега съществува само
идеал
но; то не е вече в него, а вън от него, като една мисъл, която тепърва трябва да бъде осъществена, а не като факт на неговия живот.
"Докато човекът е чиста, разбира се, не сурова, груба природа, той действа като неделено сетивно единство и като едно хармонизиращо цяло. Сетива и разум, възприемателна и самодейна способност, не са се разделили още в тяхната работа, още по-малко те се намират в противоречие една с друга. Усещанията на човека не са безформена игра на способността за образуване на представи; първите произлизат от законите на необходимостта, вторите от действителността. Ако човек е навлязъл в съответното на културата и ако изкуството е сложило ръка на него, онази сетивна хармония в него е премахната и той може още да се проявява като морално единство, т.е. като стремящ се към единство.
Съгласуването на неговото усещане и мислене, което в първото състояние действително ставаше, сега съществува само идеално; то не е вече в него, а вън от него, като една мисъл, която тепърва трябва да бъде осъществена, а не като факт на неговия живот.
"Основното настроение на гръцкия дух беше наивно, това на модерния е сантиментално; ето защо светогледът на първия трябваше да бъде реалистичен. Защото при него природното не беше още отделено от духовното; за него природата още включваше духа. Ако се изоставяше на природата, това ставаше по отношение на изпълнената с дух природа. Не така е при модерния човек. Той е откъснал духа от природата, издигнал го е в сивото царство на отвлечеността.
към текста >>
Ето защо неговият най-висш стремеж трябва да бъде обърнат към
идеал
а; чрез стремежа към този
идеал
той отново ще примири духа с природата.
Защото при него природното не беше още отделено от духовното; за него природата още включваше духа. Ако се изоставяше на природата, това ставаше по отношение на изпълнената с дух природа. Не така е при модерния човек. Той е откъснал духа от природата, издигнал го е в сивото царство на отвлечеността. Ако би се отдал на своята природа, той бил сторил това по отношение на лишената от дух природа.
Ето защо неговият най-висш стремеж трябва да бъде обърнат към идеала; чрез стремежа към този идеал той отново ще примири духа с природата.
Шилер намери в духовния способ на Гьоте нещо сродно с гръцкия способ. Гьоте вярваше, че вижда с очите си своите идеи и мисли, защото чувстваше действителността като неразделно единство на духа и природата. Според мнението на Шилер той си е запазил нещо, до което сантименталният човек отново ще стигне, когато достигне върха на своя стремеж. А такъв един връх той изкачва в описаното от Шилер естетическо състояние, при което сетивността и разумът се намирали своето съзвучие.
към текста >>
С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно
идеал
изиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен.
С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен.
Тогава още при първото съзерцаване на нещата вие бихте при ели необходимото и с вашите първи опитности във вас би се развил вашият велик стил. А сега... тъй като вашият гръцки дух е бил хвърлен в това северно сътворение, не ви оставаше никакъв избор, освен или сам да станете един северен човек на изкуството или да замените това, което действителността държи пред вашето въображение, с помощта на мислителната сила и по този начин да родите от вътре по рационален път една Гърция". Шилер чувства това разкриват тези негови изречения хода на развитието на душевния живот от гръцката епоха до неговата. В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците. За по-новия човек тази мисъл е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението.
към текста >>
Шилер е отговорил на този въпрос по свой начин, като е взел за себе си под внимание художественото чувство като
идеал
.
Понеже в модерния човек съзнанието за душата се е превърнало в себесъзнание, възниква въпросът на светогледа: Как себесъзнанието изживява себе си живо така, че неговото изживяване да знае, че се на мира в творчеството на живите мирови сили?
Шилер е отговорил на този въпрос по свой начин, като е взел за себе си под внимание художественото чувство като идеал.
И това чувство човешкото себесъзнание изпитва своето родство с това, което се намира над простия образ на природата. В него човекът се чувства обзет от духа, когато се отдава на природата като природно и сетивно същество. Лайбниц се стреми да разбере човешката душа като монада; Фихте не изхожда само от една идея, чрез която трябва да стане ясно що е човешката душа; той търси едно изживяване, в което тази душа да схване себе си; Шилер пита: Съществува ли едно изживяване на човешката душа, в което тя да може да чувства, как се корени в духовната действителност? Гьоте изживява в себе си идеи, които за него представляват същевременно природни идеи. В Гьоте, Фихте, Шилер в душата се оформи борейки се изживяната идея, бихме искали също да кажем: Идейното изживяване в душата; при гърците това ставаше с възприеманата идея, с идейното възприятие.
към текста >>
Възгледът за света и живота, който съществуваше в Гьоте по наивен начин и към който Шилер се стремеше по всички околни пътища на мисленето, няма нужда от една общовалидна истина, която вижда своя
идеал
в математиката: Той е задоволен от другата истина, която се получава за нашия дух от непосредственото общение с действителния свят.
Възгледът за света и живота, който съществуваше в Гьоте по наивен начин и към който Шилер се стремеше по всички околни пътища на мисленето, няма нужда от една общовалидна истина, която вижда своя идеал в математиката: Той е задоволен от другата истина, която се получава за нашия дух от непосредственото общение с действителния свят.
към текста >>
Неговият
идеал
не е нужно да бъде кантианският, един веднъж завинаги затворен теоретически възглед по образа на математиката.
Вътрешният съюз, който бе сключен от Гьоте, Шилер и техните съвременници между поезията и светогледа, отне на последния в началото на нашето столетие безжизнения отпечатък, в който той трябва да дойде, ако се движи само в областта на абстрахиращия ум. Този съюз даде като свой резултат вярата, че в светогледа има един личен, индивидуален елемент. Човекът има възможност да създаде своето отношение към света съобразно своята особеност и въпреки това да се потопи в действителността, а на един чисто фантастичен схематичен свят.
Неговият идеал не е нужно да бъде кантианският, един веднъж завинаги затворен теоретически възглед по образа на математиката.
Само от духовната атмосфера на едно такова възвишаващо човешката индивидуалност убеждение може да се роди една представа като тази на Жан Паул /1763-1825 г./: "Сърцето на гения, на когото служат всички бляскави и спомагателни сили, има и дава един истински признак, а именно един нов възглед за света и за живота". Как характерната черта на най-високо развития човек, на гения, би могла да създаде един нов възглед за света и живота, ако би съществувал само един истински, общовалиден светоглед, ако светът на представите би имал само една форма? Жан Паул е своего рода един защитник на Гьотевия възглед, че човекът изживява вътре в себе си най-висшата форма на съществуването. Той пише на Якоби: "Всъщност ние не вярваме в божествената свобода, в Бога, в добродетелта, а ги виждаме действително като вече дадени или даващи се, и това виждане е именно едно знание, и то едно по-висше знание, докато знанието на ума се отнася за едно по-нисше виждане. Бихме искали да на речем разума единствено положително, защото всяка положителност на сетивността се разтваря накрая в духовността и умът се занимава вечно само с относителното, което по себе си не е нищо, поради което пред Бога повечето или по-малкото и всички степени на сравнение отпадат".
към текста >>
80.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Шелинг впряга фактите на природата в една изкусна мрежа от мисли, така че пред неговата творческа фантазия стояха нейните явления като един
идеал
ен хармоничен организъм.
Шелинг впряга фактите на природата в една изкусна мрежа от мисли, така че пред неговата творческа фантазия стояха нейните явления като един идеален хармоничен организъм.
Той беше одушевен от чувството, че идеите, които се явяват в неговата фантазия, са също така истинските творчески сили на природните явления. Следователно на основата на природните явления стоят духовни сили; и това, което на нашите очи се явява като мъртво и безжизнено, то произхожда първоначално от духовното. Когато насочим нашия дух върху това, тогава ние освобождаваме идеите, духовното на природата. Така, в смисъла на Шелинг, за човека нещата на природата са откровения на духа, зад чиято външна обвивка той един вид се скрива. Тогава той се показва в неговата истинска форма в нашата собствена вътрешност.
към текста >>
Шелинг изразява това в изречението: "
Идеал
истичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят.
В разглеждането на света в нашия дух възникват самите идеи, които лежат на основата на нещата и са ги произвели. От света човекът оставя настрана всичко, което сетивата казват за него, и запазва само онова, което чистото мислене доставя. В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата. Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие. Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата.
Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят.
Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството.
към текста >>
Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един
идеал
на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото.
Обаче природата съвсем не показва тази последователност. "Цялата природа ни казва, че тя съвсем не съществува по силата на една чисто геометрична необходимост, в нея няма ясен, чист разум, а личност и дух, иначе геометричният ум, който така дълго е царувал, би отдавна я проникнал и би трябвало да потвърди повече своя идол на всеобщи и вечни природни закони, отколкото това е станало досега, тъй като ежедневно все повече трябва да познае нерационалното отношение на природата към него". Както човекът не е само ум и разум, а съединява в себе си и други способности и сили, така, в смисъла на Шелинг, трябва да бъде и при първичното божествено Същество. Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество". Неговият живот има най-голяма аналогия с човешкия.
Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото.
Шелинг сравнява бога на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко говореха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха". Шелинг дава на своя бог все по-индивидуални черти. Той ги описва като един човек, когато казва: "- Когато размислим за ужасното в природата и в духовния свят и много повечето, което изглежда ни протяга една благоволителна ръка, която ни закриля, тогава не можем да се съмняваме, че Бог царува над един свят на ужасите и можем да наречем Бога според това, което е скрито в него и чрез него, не в несъщинския, а в същинския смисъл ужасният, страшният".
към текста >>
С такива възгледи Шелинг се оказа като най-дръзкият и най-смел от онези философи, които се оставиха да бъдат подбудени от Кант към един
идеал
истичен светоглед.
С такива възгледи Шелинг се оказа като най-дръзкият и най-смел от онези философи, които се оставиха да бъдат подбудени от Кант към един идеалистичен светоглед.
Философстването върху неща, които се намират отвъд онова, което човешките сетива наблюдават, и което мисленето казва върху наблюденията, е било изоставено под влиянието на тези подбуди. Философите търсеха да се задоволят с това, което е границите на наблюдението и на мисленето. Но докато изхождайки от необходимостта на едно такова скромно задоволяване Кант заключи, че върху отвъдните неща не може да се знае нищо, следкантианците обясняваха: Тъй като наблюдението и мисленето не сочат към никакво отвъдно божествено, те самите са божественото. И между тези, които обясняваха подобно нещо, Шелинг беше най-енергичният. Фихте прие всичко вътре в азовостта; Шелинг разпростря азовостта над всичко.
към текста >>
Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето
идеал
истично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност.
Отделната човешка личност живее в духовното първично същество и чрез него; въпреки това тя е в притежание на нейната пълна свобода и самостоятелност. Тази представа Шелинг считаше като най-важната в своя светоглед.
Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност.
"Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза". Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./. В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало". За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост. Тя е за него "едно развитие из самото себе си".
към текста >>
"Защото до откриването на
идеал
изма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза".
Отделната човешка личност живее в духовното първично същество и чрез него; въпреки това тя е в притежание на нейната пълна свобода и самостоятелност. Тази представа Шелинг считаше като най-важната в своя светоглед. Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност.
"Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза".
Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./. В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало". За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост. Тя е за него "едно развитие из самото себе си". Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл.
към текста >>
Ето защо той водеше борба против неопределените
идеал
и за държавата и обществото и се явяваше като защитник на действително съществуващото.
Ако човек действа в смисъла на държавата, той действа следователно свободно. "Държавата по себе си и за себе си е моралното цяло, осъществяване на свободата и абсолютната цел на разума е, свободата ще бъде действително. Държавата е духът, който стои в света и се осъществява съзнателно в него, докато в природата той се осъществява като нещо друго, като спящ дух... Фактът, че държавата съществува, това означава, че Бог ходи в света; неговата основа е силата на разума осъществяващ се като воля". За Хегел никъде не са важни нещата като такива, а важно е само разумното, мисловно съдържание на същите. Както в полето на разглеждането на света навсякъде той търсеше мислите, така също той искаше да знае живото ръководен от гледна точка на мисълта.
Ето защо той водеше борба против неопределените идеали за държавата и обществото и се явяваше като защитник на действително съществуващото.
Който мечтае за един неопределен идеал в бъдещето, той вярва, според мнението на Хегел, че всеобщия разум е очаквал него, за да се яви. На такъв един човек трябва особено да се изясни, че във всичко действително има вече разумност. Той наричаше професор Фриз, чийто колега беше в Йена и чийто приемник в Хайделберг, "пълководец на всяка плиткост", защото този професор искаше да изгради един такъв идеал от "кашата на сърцето".
към текста >>
Който мечтае за един неопределен
идеал
в бъдещето, той вярва, според мнението на Хегел, че всеобщия разум е очаквал него, за да се яви.
"Държавата по себе си и за себе си е моралното цяло, осъществяване на свободата и абсолютната цел на разума е, свободата ще бъде действително. Държавата е духът, който стои в света и се осъществява съзнателно в него, докато в природата той се осъществява като нещо друго, като спящ дух... Фактът, че държавата съществува, това означава, че Бог ходи в света; неговата основа е силата на разума осъществяващ се като воля". За Хегел никъде не са важни нещата като такива, а важно е само разумното, мисловно съдържание на същите. Както в полето на разглеждането на света навсякъде той търсеше мислите, така също той искаше да знае живото ръководен от гледна точка на мисълта. Ето защо той водеше борба против неопределените идеали за държавата и обществото и се явяваше като защитник на действително съществуващото.
Който мечтае за един неопределен идеал в бъдещето, той вярва, според мнението на Хегел, че всеобщия разум е очаквал него, за да се яви.
На такъв един човек трябва особено да се изясни, че във всичко действително има вече разумност. Той наричаше професор Фриз, чийто колега беше в Йена и чийто приемник в Хайделберг, "пълководец на всяка плиткост", защото този професор искаше да изгради един такъв идеал от "кашата на сърцето".
към текста >>
Той наричаше професор Фриз, чийто колега беше в Йена и чийто приемник в Хайделберг, "пълководец на всяка плиткост", защото този професор искаше да изгради един такъв
идеал
от "кашата на сърцето".
За Хегел никъде не са важни нещата като такива, а важно е само разумното, мисловно съдържание на същите. Както в полето на разглеждането на света навсякъде той търсеше мислите, така също той искаше да знае живото ръководен от гледна точка на мисълта. Ето защо той водеше борба против неопределените идеали за държавата и обществото и се явяваше като защитник на действително съществуващото. Който мечтае за един неопределен идеал в бъдещето, той вярва, според мнението на Хегел, че всеобщия разум е очаквал него, за да се яви. На такъв един човек трябва особено да се изясни, че във всичко действително има вече разумност.
Той наричаше професор Фриз, чийто колега беше в Йена и чийто приемник в Хайделберг, "пълководец на всяка плиткост", защото този професор искаше да изгради един такъв идеал от "кашата на сърцето".
към текста >>
81.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
В това съчетаване на сетивния свят и на духовния свят лежи
идеал
ът на изкуството на един светоглед, който вижда в произвеждането на духа целта на природата, следователно може да вижда красотата само в едно произведение, което се явява като непосредствен израз на изявяващия се в природата дух.
Всяка форма навъншната природа иска да бъде дух; но тя не го постига. Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на изкуството. Този е случаят в пластиката. Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя. Душата, чувството, което възприемаме в нашето съзнание без форма, те говорят от статуята, от една форма на пространството.
В това съчетаване на сетивния свят и на духовния свят лежи идеалът на изкуството на един светоглед, който вижда в произвеждането на духа целта на природата, следователно може да вижда красотата само в едно произведение, което се явява като непосредствен израз на изявяващия се в природата дух.
Напротив, който както Шопенхауер вижда в цялата природа само представа, за него е невъзможно да види този идеал в едно произведение, което подражава на природата. Той трябва да хване за един род изкуство, което е свободно от всяка природа: А това е музиката.
към текста >>
Напротив, който както Шопенхауер вижда в цялата природа само представа, за него е невъзможно да види този
идеал
в едно произведение, което подражава на природата.
Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на изкуството. Този е случаят в пластиката. Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя. Душата, чувството, което възприемаме в нашето съзнание без форма, те говорят от статуята, от една форма на пространството. В това съчетаване на сетивния свят и на духовния свят лежи идеалът на изкуството на един светоглед, който вижда в произвеждането на духа целта на природата, следователно може да вижда красотата само в едно произведение, което се явява като непосредствен израз на изявяващия се в природата дух.
Напротив, който както Шопенхауер вижда в цялата природа само представа, за него е невъзможно да види този идеал в едно произведение, което подражава на природата.
Той трябва да хване за един род изкуство, което е свободно от всяка природа: А това е музиката.
към текста >>
Ето защо аскетизмът е за Шопенхауер моралният
идеал
.
Всичко, което води до унищожаването, даже до убиването на волята, него Шопенхауер считаше логично за заслужаващо да се стреми човек към него. Защото унищожаването на неразумното в света означава едно унищожаване на волята. Човекът не трябва да проявява воля. Той трябва да убие всяко желание в себе си.
Ето защо аскетизмът е за Шопенхауер моралният идеал.
Мъдрецът ще заличи в себе си всяко желание, ще отрече напълно своята воля. Той довежда това дотам, че вече никакъв мотив не го принуждава да прояви воля. Неговият стремеж се състои още само от квистистичния порив за освобождение от всеки живот. Шопенхауер виждаше в отричащите света възгледа за живота на будизма едно висше учение на мъдростта. Ето защо можем да наречем неговия възглед на света реакционен по отношение на този на Хегел.
към текста >>
Шопенхауер считаше като
идеал
на мъдреца враждебността към живота, отвращението от действителността, бягството от света.
Той довежда това дотам, че вече никакъв мотив не го принуждава да прояви воля. Неговият стремеж се състои още само от квистистичния порив за освобождение от всеки живот. Шопенхауер виждаше в отричащите света възгледа за живота на будизма едно висше учение на мъдростта. Ето защо можем да наречем неговия възглед на света реакционен по отношение на този на Хегел. Хегел търсеше навсякъде да примири човека с живота, той се стремеше към това, да представи всяка деятелност като сътрудничество в един разумен ред на света.
Шопенхауер считаше като идеал на мъдреца враждебността към живота, отвращението от действителността, бягството от света.
към текста >>
Фихте само онзи е стигнал до най-висшето познание, който е разбрал, че "най-висшата, действително решаваща мировата проблема мисъл е идеята за знаещия себе си в своята
идеал
на, както и реална безкрайност и проникващ със своя поглед тази безкрайност Първичен субект, или за абсолютната личност".
За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн. Фишер, Налибеус, Фр. Хофман, Улричи, вирт и др. През 1837 година за издаваното на "Списание на философия и спекулативно богословие". Според убеждението на Й. Х.
Фихте само онзи е стигнал до най-висшето познание, който е разбрал, че "най-висшата, действително решаваща мировата проблема мисъл е идеята за знаещия себе си в своята идеална, както и реална безкрайност и проникващ със своя поглед тази безкрайност Първичен субект, или за абсолютната личност".
"Създаването и подържането на света, което именно съставлява действителността, се състои единствено в непрекъснато, проникнатото от съзнанието засвидетелстване на Волята Божия, така че той е само съзнание и воля, но и двете и най-висше единство, следователно той самият е лице, или е такова в превъзходния смисъл". Кр. Херман Вайсе вярваше, че трябва да се издигне от Хегеловия светоглед до един съвършено богословски начин за разглеждане нещата. Той виждаше целта на своето мислене в християнската идея за трите лица в единното божество. Ето защо той искаше да изтъкне тази идея с необикновен разход на остроумие като резултат на едно естествено, безпристрастно мислене. Вайсе вярваше, че притежава в своето триединно лично Божество нови безкрайно по-богати отколкото Хегел с неговата сива идея, защото на неговото Божество е присъща живата воля.
към текста >>
82.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Ти си въобразяваш велики неща и си рисуваш цял един свят от богове, който уж съществува за тебе, един свят на духове, към който уж си призван, един
идеал
, който ти прави знак.
Следователно те почиват за това, че Азът се мами. В действителност той не е зависим. Защото всичко, от което той трябва да бъде зависим, той трябва първо сам да го създаде. Той трябва да вземе от себе си нещо, за да го постави като "признаци" над себе си. "Човече, нещо не е ред в главата ти; дъската ти хлопа!
Ти си въобразяваш велики неща и си рисуваш цял един свят от богове, който уж съществува за тебе, един свят на духове, към който уж си призван, един идеал, който ти прави знак.
Ти имаш една фикс идея! " в действителност никакво мислене не може да стигне до това, което живее като Аз в мене. Аз мога да стигна с моето мислене до всичко, само пред моя Аз трябва да спра. Него аз не мога да мисля, него мога само да го изживявам. Аз не съм воля; аз не съм идея, също както не съм и образ и подобие на едно Божество.
към текста >>
Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за
идеал
изма.
Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за идеализма.
Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на идеалистическия светоглед и в интерес на същия. Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст. Илер застъпи мисълта за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи. Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина на столетието, се превърнаха за развитието на светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз Дарвин беше открил за познанието на живия свят в 1859 година нови изгледи за същото схващане на природата.
към текста >>
Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на
идеал
истическия светоглед и в интерес на същия.
Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за идеализма.
Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на идеалистическия светоглед и в интерес на същия.
Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст. Илер застъпи мисълта за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи. Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина на столетието, се превърнаха за развитието на светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз Дарвин беше открил за познанието на живия свят в 1859 година нови изгледи за същото схващане на природата.
към текста >>
83.
СЪДЪРЖАНИЕ
GA_18_2 Загадки на философията
7. Модерни
идеал
истични светогледи
7. Модерни идеалистични светогледи
към текста >>
84.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Идеал
истичните философи вярват, според мнението на Бюхнер и на неговите съмишленици, че черпят от разума; но чрез един такъв подход, твърди Бюхнер, не може да се роди никаква пълносъдържателна сграда от представи.
Ако искаме да охарактеризираме основното чувство, което е одушевлявало тези трима мъже, ние можем да направим това с думите на последния от тях: "Щом човек е изследвал всички свойства на веществата, които могат да направят впечатление върху неговите развити сетива, тогава той е схванал също и същността на нещата. С това той постига своето абсолютно знание, т.е. абсолютното знание на човечеството. Едно друго знание няма за човека никаква трайност". Според мнението на тези мислители, цялата досегашна философия е предала на човека едно такова несъстоятелно знание.
Идеалистичните философи вярват, според мнението на Бюхнер и на неговите съмишленици, че черпят от разума; но чрез един такъв подход, твърди Бюхнер, не може да се роди никаква пълносъдържателна сграда от представи.
"Истината може да бъде доловена от природата и от нейното царуване", казва Молешот. В тяхното и в следващото време борците за един подслушан от природата светоглед са били наречени с общото име материалисти. И подчертавало се е, че този техен материализъм е един прадревен светоглед, за който видни духове отдавна са познавали, колко незадоволителен е той за едно по-висше мислене. Бюхнер се е обърнал срещу едно такова мнение. Той изтъква: "Първо материализмът или цялото направление въобще никога не е било опровергано и то е само най-старото философско разглеждане на света, а също е възникнало отново при всяка оживяване на философията с нови сили в историята; и второ днешният материализъм не е вече някогашният материализъм на Епикур или на енциклопедистите, а е едно съвършено ново, носено от постиженията на положителните науки направление или метод, което освен това се различава така съществено от своите предшественици, че то не е вече, както някогашният материализъм, система, а едно просто реалистично разглеждане на съществуването, което преди всичко търси единните принципи в света на природата и на духа и се стреми навсякъде към обяснението на една естествена и закономерна връзка на всички явления на този свят".
към текста >>
Все по-редки ставаха хората, които се стремяха към едно
идеал
истично тълкуване на мировите явления.
По този начин навсякъде хората се отдалечаваха от това, да търсят идеите, които стоят на основата на природните неща. В замяна на това бяха наблюдавани фактите, които показват, как по-висшите, по-сложните природни процеси и природни същества се изграждат от прости и нисши.
Все по-редки ставаха хората, които се стремяха към едно идеалистично тълкуване на мировите явления.
Това беше духът на идеалистичния светоглед, който в 1837 година вдъхна на антрополога Бурдах възгледа, че животът има своята основа не в материята, а напротив той дава форма на материята от една по-висша сила, за да може да я използва. Молешот можа вече да каже: "Жизнената сила, както и животът, не е нещо друго освен резултат на сложно действащите задружно и една в друга намесващи се физически и химически сили".
към текста >>
Това беше духът на
идеал
истичния светоглед, който в 1837 година вдъхна на антрополога Бурдах възгледа, че животът има своята основа не в материята, а напротив той дава форма на материята от една по-висша сила, за да може да я използва.
По този начин навсякъде хората се отдалечаваха от това, да търсят идеите, които стоят на основата на природните неща. В замяна на това бяха наблюдавани фактите, които показват, как по-висшите, по-сложните природни процеси и природни същества се изграждат от прости и нисши. Все по-редки ставаха хората, които се стремяха към едно идеалистично тълкуване на мировите явления.
Това беше духът на идеалистичния светоглед, който в 1837 година вдъхна на антрополога Бурдах възгледа, че животът има своята основа не в материята, а напротив той дава форма на материята от една по-висша сила, за да може да я използва.
Молешот можа вече да каже: "Жизнената сила, както и животът, не е нещо друго освен резултат на сложно действащите задружно и една в друга намесващи се физически и химически сили".
към текста >>
Не би ли искало тук да се намира една съединителна точка на
идеал
изма на Лайбниц, който считаше целия свят състоящ се от одушевени същества /монади/, с модерния натурализъм?
Но Чолбе не можеше да твърди за своето хипотетично кръгово движение, че то е ограничено само в мозъка. То би могло да се яви също и вън от животинския организъм. Но тогава би трябвало то да доведе със себе си душевни явления и в неоживените неща. Фактически стремящият се към нагледна яснота Чолбе не счита за изключено едно одушевление на цялата природа. "Не би ли искало казва той моят възглед да бъде едно осъществяване на това, което Платон защищава в своя "Тимей" като мирова Душа?
Не би ли искало тук да се намира една съединителна точка на идеализма на Лайбниц, който считаше целия свят състоящ се от одушевени същества /монади/, с модерния натурализъм?
"
към текста >>
Той укорява германския
идеал
изъм на Фихте, Шелинг и Хегел, че този
идеал
изъм търсеше същността на нещата едностранно в идеята.
Грешката, която Чолбе направи със своето кръгово движение, се явява в увеличен размер при гениалния Карл Кристиян Планк /1819-1880 г./. Съчиненията на този мислител са били изцяло забравени, въпреки, че те са едни от най-интересните, които по-новата философия е произвела. Също така живо както материализмът Планк се стремеше към едно обяснение на възприемаемата действителност.
Той укорява германския идеализъм на Фихте, Шелинг и Хегел, че този идеализъм търсеше същността на нещата едностранно в идеята.
"Да обясняваме нещата действително независимо изхождайки от самите тях, това значи да ги познаем в тяхната първична обусловеност и крайност"/виж Планк, Ерата, стр. 103/ "Това е само една и истински чиста природа, така щото чистата природа в по-тесен смисъл и духът са в по-висш и широк сми съл само противоположности в единната природа". /на др. м. стр. 101/. Но сега странното, което се явява при Планк е, че той обявява действителното, пространственото като онова, което трябва да търси обяснението на света, към наблюдението на фактите, за да стегне до реалното, до пространственото /триизмерното/.
към текста >>
Изграждащият един
идеал
истичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на мисълта един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола.
Мислещите съобразно резултатите на естествените науки хора живееха в едни начин на мисленето съвършено различен от този на хегелианците. Тези последните можеха да останат в техния идеен свят. Те можеха да развият тяхната идея за човека от идеята на маймуната, без да се грижат за това, как природата извършва това, да направи защото в действителния свят човекът да се роди наред с маймуната. Още Мишеле беше казал /виж по-горе/, че не е работа на идеята тя да се изкаже върху въпроса "как" на процесите в действителния свят.
Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на мисълта един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола.
Обаче който се стреми към едно обяснение изхождайки от фактите, би трябвало да покаже действителните процеси, чрез които би искало да стане едно такова превръщане. В този случай той е създател на един реалистичен светоглед. Той не ще застане на становището, което Хегел загатва с думите: "Това е една несръчна представа на по-старата и на по-новата натурфилософия, да счита превръщането и преминаването на една природна форма и сфера в една по-висша за едно външно действително произведение, която обаче, за да бъде направена по-ясна, бива поставена в тъмата на далечното минало. На природата е присъща именно външността, да прави тази външност да се разпадне на различни форми и да ги направи да се явят като безразлични съществувания; идеята, която ръководи напред степените, е вътрешността на тези степени. Мислителното разглеждане на нещата трябва да се освободи от такива мъгливи и всъщност сетивни представи, каквито е например така нареченото произхождане например на растенията и животните от водата и след това произлизането на по-развитите животински организми от по-нисшите и т.н.".
към текста >>
Срещу такова изказване на един
идеал
истичен мислител стои реалистичното изказване на Ламарк: "В самото начало са се родили само най-простите и най-нисши животни и растения и едва накрая онези с най-сложно съставена организация.
В този случай той е създател на един реалистичен светоглед. Той не ще застане на становището, което Хегел загатва с думите: "Това е една несръчна представа на по-старата и на по-новата натурфилософия, да счита превръщането и преминаването на една природна форма и сфера в една по-висша за едно външно действително произведение, която обаче, за да бъде направена по-ясна, бива поставена в тъмата на далечното минало. На природата е присъща именно външността, да прави тази външност да се разпадне на различни форми и да ги направи да се явят като безразлични съществувания; идеята, която ръководи напред степените, е вътрешността на тези степени. Мислителното разглеждане на нещата трябва да се освободи от такива мъгливи и всъщност сетивни представи, каквито е например така нареченото произхождане например на растенията и животните от водата и след това произлизането на по-развитите животински организми от по-нисшите и т.н.". /Хегелови съчинения, 1847 г., т.7, стр. 33./.
Срещу такова изказване на един идеалистичен мислител стои реалистичното изказване на Ламарк: "В самото начало са се родили само най-простите и най-нисши животни и растения и едва накрая онези с най-сложно съставена организация.
Ходът на развитието на Земята и на нейното органическо население е бил напълно непрекъснат, той не е бил прекъсван от мощни революции. Най-простите животни и най-простите растения, които стоят на най-долното стъпало на стълбата на организацията, са се родили и се раждат още и днес чрез самозараждане"
към текста >>
Те се стремяха към това, да противопоставят на
идеал
истическия образ на света от първата половина на столетието един такъв, който получава цялата светлина за обяснението на света от факти на природата.
Такива трудности, които възникват за някои мислители по отношение на един образ на света, който иска да вземе своите елементи само от сетивно възприемаемата природа, не забелязваха материалистично настроените мислители.
Те се стремяха към това, да противопоставят на идеалистическия образ на света от първата половина на столетието един такъв, който получава цялата светлина за обяснението на света от факти на природата.
Те имаха доверие само в познанията, които се добиват на основата на тези факти.
към текста >>
85.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
На онези, които бяха свикнали с един
идеал
истичен начин на мислене не беше никак лесно да схванат това реформирано понятие за развитието.
На онези, които бяха свикнали с един идеалистичен начин на мислене не беше никак лесно да схванат това реформирано понятие за развитието.
Произлезлият от школата на Хегел извънредно остроумен и тънък дух Фридрих Теодор Вишер пише след 1874 година в една статия: "Еволюцията е едно развиване от един зародиш, който напредва от опит на опит, докато формата, която е било заложена като възможност в зародиша, е станала действителна, след това обаче спирайки запазва намерената форма като трайна. Въобще всяко понятие изпада в колебание, ако трябва да приемем, че типовете, които от много хилядолетия насам съществуват на нашата планета, и особено нашият собствен човешки тип са още изменяеми за винаги. Тогава ние не можем да уповаваме в нашата душа на никаква опора за нашите мисли, за законите на нашето мислене, за нашите чувства, за нашите идеални образи на фантазията, които все пак не са нищо друго освен пречистващи копия на формите на позната нам природа; не можем да намерим здрава опора за нашата душа по отношение на нищо от гореизброеното. Всичко е поставено под въпрос". А на друго място в същата статия четем: "Ще ми бъде например още винаги малко трудно да вярвам, че ние получаваме очите от виждането, ушите от чуването.
към текста >>
Тогава ние не можем да уповаваме в нашата душа на никаква опора за нашите мисли, за законите на нашето мислене, за нашите чувства, за нашите
идеал
ни образи на фантазията, които все пак не са нищо друго освен пречистващи копия на формите на позната нам природа; не можем да намерим здрава опора за нашата душа по отношение на нищо от гореизброеното.
На онези, които бяха свикнали с един идеалистичен начин на мислене не беше никак лесно да схванат това реформирано понятие за развитието. Произлезлият от школата на Хегел извънредно остроумен и тънък дух Фридрих Теодор Вишер пише след 1874 година в една статия: "Еволюцията е едно развиване от един зародиш, който напредва от опит на опит, докато формата, която е било заложена като възможност в зародиша, е станала действителна, след това обаче спирайки запазва намерената форма като трайна. Въобще всяко понятие изпада в колебание, ако трябва да приемем, че типовете, които от много хилядолетия насам съществуват на нашата планета, и особено нашият собствен човешки тип са още изменяеми за винаги.
Тогава ние не можем да уповаваме в нашата душа на никаква опора за нашите мисли, за законите на нашето мислене, за нашите чувства, за нашите идеални образи на фантазията, които все пак не са нищо друго освен пречистващи копия на формите на позната нам природа; не можем да намерим здрава опора за нашата душа по отношение на нищо от гореизброеното.
Всичко е поставено под въпрос". А на друго място в същата статия четем: "Ще ми бъде например още винаги малко трудно да вярвам, че ние получаваме очите от виждането, ушите от чуването. Необикновената тежест, която се придава на подбора, аз също не мога да разбера".
към текста >>
Ние ще можем да измерим това, което беше направено по този начин, само тогава, когато насочим поглед към опозицията, с която беше прието Хекеловото широко прилагане на дарвинистичните принципи от привържениците на
идеал
истическите светогледи.
Ние ще можем да измерим това, което беше направено по този начин, само тогава, когато насочим поглед към опозицията, с която беше прието Хекеловото широко прилагане на дарвинистичните принципи от привържениците на идеалистическите светогледи.
При това не е нужно да насочим поглед към онези, които с една сляпа вяра в едно предадено по традиция мнение се обръщаха против "Маймунската теория", или към онези, които считаха, че е поставена в опасност всяка по-тънка, по-висша моралност, когато хората не вярват вече, че те имат един "по-чист и по-висш произход". Можем да се спрем също и на такива, които са напълно склонни да приемат в себе си нови истини. Но и на такива мислители беше трудно да се ориентират в тази нова истина. Те се питаха: Не отричаме ли ние нашето съобразно с разума мислене, когато търсим неговия произход не вече в един всеобщ миров разум над нас, а в животинските царства между нас? Такива духове обръщаха с голямо усърдие вниманието на онези точки, при които Хекеловото схващане изглеждаше опровергано от самите факти.
към текста >>
Хекел живее напълно в идеята и взема от света на естественонаучните факти само толкова, колкото се нуждае за илюстриране на своя
идеал
ен образ на света.
Когато сравним Хекел с Хекел, ние получаваме в резки черти разликата на светогледните интереси в двете половини на 19-тото столетие.
Хекел живее напълно в идеята и взема от света на естественонаучните факти само толкова, колкото се нуждае за илюстриране на своя идеален образ на света.
Хекел се корени с всички нишки на своето битие в света на фактите и от този свят той извлича само онзи сбор от идеи, към който той тласка. Хекел постоянно се стреми да покаже, как всички същества работят към това, да постигнат накрая върха на тяхното развитие в човешкия дух; Хекел непрестанно се стреми да докаже, как най-сложните човешки действия сочат назад към най-простите произходи на съществуването. Хекел обяснява природата от духа; Хекел извежда духа от природата. Ето защо можем да говорим за едно обръщане на посоката на мисленето в течение на 19-тото столетие. Щраус, Фойербах и други бяха тези, които въведоха това обръщане в германския духовен живот; новото направление намери в материализма един предварителен израз, един краен израз, а в Хекеловия свят на мислите то намери един методически научен израз.
към текста >>
Идеал
истическите светогледи се нуждаят за извеждането на една вещ или на един процес от същества, които не се намират вътре в областта на фактите.
Идеалистическите светогледи се нуждаят за извеждането на една вещ или на един процес от същества, които не се намират вътре в областта на фактите.
Хекел извежда формата на чашковидния зародиш, която се явява в течение на развитието на животните, от един действително съществувал някога организъм. Един идеалист търси идейни сили, под влиянието на които развиващият се зародиш става гаструла. Монизмът на Хекел извежда всичко, от което той се нуждае за обяснение на действителния свят, също от този действителен свят. Той се оглежда в царството на действителното, за да познае, как нещата и процесите се осветляват едни други. За него неговите теории не съществуват както тези на идеалиста затова, да търсят към фактическото нещо по-висше, едно идейно съдържание, което обяснява действителното, а затова, да му направят разбираема връзката на самите факти.
към текста >>
Един
идеал
ист търси идейни сили, под влиянието на които развиващият се зародиш става гаструла.
Идеалистическите светогледи се нуждаят за извеждането на една вещ или на един процес от същества, които не се намират вътре в областта на фактите. Хекел извежда формата на чашковидния зародиш, която се явява в течение на развитието на животните, от един действително съществувал някога организъм.
Един идеалист търси идейни сили, под влиянието на които развиващият се зародиш става гаструла.
Монизмът на Хекел извежда всичко, от което той се нуждае за обяснение на действителния свят, също от този действителен свят. Той се оглежда в царството на действителното, за да познае, как нещата и процесите се осветляват едни други. За него неговите теории не съществуват както тези на идеалиста затова, да търсят към фактическото нещо по-висше, едно идейно съдържание, което обяснява действителното, а затова, да му направят разбираема връзката на самите факти. Фихте, идеалистът, е питал за определението на човек. С това той разбираше нещо, което не се изчерпва във формата на действителното, на фактическото; той разбираше нещо, което разумът намира допълнително към фактически даденото съществуване; нещо, което прониква със своята светлина, което озарява с една по-висша светлина реалното съществуване на човека.
към текста >>
За него неговите теории не съществуват както тези на
идеал
иста затова, да търсят към фактическото нещо по-висше, едно идейно съдържание, което обяснява действителното, а затова, да му направят разбираема връзката на самите факти.
Идеалистическите светогледи се нуждаят за извеждането на една вещ или на един процес от същества, които не се намират вътре в областта на фактите. Хекел извежда формата на чашковидния зародиш, която се явява в течение на развитието на животните, от един действително съществувал някога организъм. Един идеалист търси идейни сили, под влиянието на които развиващият се зародиш става гаструла. Монизмът на Хекел извежда всичко, от което той се нуждае за обяснение на действителния свят, също от този действителен свят. Той се оглежда в царството на действителното, за да познае, как нещата и процесите се осветляват едни други.
За него неговите теории не съществуват както тези на идеалиста затова, да търсят към фактическото нещо по-висше, едно идейно съдържание, което обяснява действителното, а затова, да му направят разбираема връзката на самите факти.
Фихте, идеалистът, е питал за определението на човек. С това той разбираше нещо, което не се изчерпва във формата на действителното, на фактическото; той разбираше нещо, което разумът намира допълнително към фактически даденото съществуване; нещо, което прониква със своята светлина, което озарява с една по-висша светлина реалното съществуване на човека. Хекел, монистичният наблюдател на света, пита за произхода на човека и с това той разбира действителният произход, по-нисшите същества, от които човекът се е развил чрез фактически процеси.
към текста >>
Фихте,
идеал
истът, е питал за определението на човек.
Хекел извежда формата на чашковидния зародиш, която се явява в течение на развитието на животните, от един действително съществувал някога организъм. Един идеалист търси идейни сили, под влиянието на които развиващият се зародиш става гаструла. Монизмът на Хекел извежда всичко, от което той се нуждае за обяснение на действителния свят, също от този действителен свят. Той се оглежда в царството на действителното, за да познае, как нещата и процесите се осветляват едни други. За него неговите теории не съществуват както тези на идеалиста затова, да търсят към фактическото нещо по-висше, едно идейно съдържание, което обяснява действителното, а затова, да му направят разбираема връзката на самите факти.
Фихте, идеалистът, е питал за определението на човек.
С това той разбираше нещо, което не се изчерпва във формата на действителното, на фактическото; той разбираше нещо, което разумът намира допълнително към фактически даденото съществуване; нещо, което прониква със своята светлина, което озарява с една по-висша светлина реалното съществуване на човека. Хекел, монистичният наблюдател на света, пита за произхода на човека и с това той разбира действителният произход, по-нисшите същества, от които човекът се е развил чрез фактически процеси.
към текста >>
Тук един
идеал
ист би се позовал на заключения на ума.
Знаменателно е, как Хекел обосновава одушевеността на по-нисшите живи същества.
Тук един идеалист би се позовал на заключения на ума.
Той би дошъл с мислителните необходимости. Хекел се позовава на това, което е видял. "Всеки природоизследовател, който подобно на мене години наред е наблюдавал жизнената дейност на едноклетъчните протисти, е положително убеден, че и те също притежават една душа; също и тази клетъчна душа се състои от множество усещания, представи и волеви действия; усещането, мисленето и волението на нашите човешки души се различават само по степен от тях". Идеалистът приписва на материята дух, защото не може да си представи, че от лишена от дух материя може да се роди дух. Той вярва, че трябва да отречем духа, ако не допуснем, че той съществува, преди да се е проявил, т.е.
към текста >>
Идеал
истът приписва на материята дух, защото не може да си представи, че от лишена от дух материя може да се роди дух.
Знаменателно е, как Хекел обосновава одушевеността на по-нисшите живи същества. Тук един идеалист би се позовал на заключения на ума. Той би дошъл с мислителните необходимости. Хекел се позовава на това, което е видял. "Всеки природоизследовател, който подобно на мене години наред е наблюдавал жизнената дейност на едноклетъчните протисти, е положително убеден, че и те също притежават една душа; също и тази клетъчна душа се състои от множество усещания, представи и волеви действия; усещането, мисленето и волението на нашите човешки души се различават само по степен от тях".
Идеалистът приписва на материята дух, защото не може да си представи, че от лишена от дух материя може да се роди дух.
Той вярва, че трябва да отречем духа, ако не допуснем, че той съществува, преди да се е проявил, т.е. във всички форми на съществуването, където за него не съществува още никакъв орган, никакъв мозък. За мониста съвсем не съществува един такъв ход на идеите. Той не говори за едно съществуване, което като такова да не се представи и външно. Той не приписва на нещата два вида свойства: Такива, които действително съществуват на тях и се проявяват на тях, и такива, които са скрити в тях, за да се проявят на една по-висока степен, до която нещата се развиват.
към текста >>
Такива изказвания показват достатъчно ясно, че за Хекел важното не е както при
идеал
истическите обяснители на света, да се поставя духът още в по-нисшите степени на материалното съществуване, за да бъде намерен отново при по-висшите степени, а това, с помощта на наблюдението да бъдат проследени най-простите явления до най-сложните, за да се покаже, как дейността на материята, която в първобитните области се изявява като привличане и отблъскване, се издига до най-висшите духовни дейности.
Такива изказвания показват достатъчно ясно, че за Хекел важното не е както при идеалистическите обяснители на света, да се поставя духът още в по-нисшите степени на материалното съществуване, за да бъде намерен отново при по-висшите степени, а това, с помощта на наблюдението да бъдат проследени най-простите явления до най-сложните, за да се покаже, как дейността на материята, която в първобитните области се изявява като привличане и отблъскване, се издига до най-висшите духовни дейности.
към текста >>
Когато той казва, че атомите са одушевени, това има съвършено друго значение, отколкото когато това би било казано от един привърженик на
идеал
истическия светоглед.
Хекел не търси един общ духовен принцип, защото не успява да обясни нещата с общата закономерност на природните и духовни явления, но своите нужди той се задоволява напълно с тази обща закономерност. Закономерността, която се изразява в духовните действия, е за него от същото естество както онази, която се проявява в привличането и отблъскването на материалните частици.
Когато той казва, че атомите са одушевени, това има съвършено друго значение, отколкото когато това би било казано от един привърженик на идеалистическия светоглед.
Този последният изхожда от духа и пренася представите, които е до бил при наблюдаването на духа в простите действия на атомите, когато си представя тези последните одушевени. Следователно той обяснява природните явления от същностите, които първо сам е вложил в тях. Хекел изхожда от разглеждането на най-простите природни явления и ги проследява от духовните действия нагоре. Следователно той обяснява духовните явления от закони, които е наблюдавал при най-простите природни явления.
към текста >>
Неин
идеал
може да стане, да прозре това, което процесите и съществата сами казват върху тяхното развитие и взаимодействие и да отхвърли всичко, което се прибавя мислено отвън за едно обяснение на процесите и на действието.
Хекеловият образ на света може да се роди в една душа, наблюдението на която се простира само върху природните процеси и природните същества. Една такава душа ще иска да разбере връзката сред тези процеси и същества.
Неин идеал може да стане, да прозре това, което процесите и съществата сами казват върху тяхното развитие и взаимодействие и да отхвърли всичко, което се прибавя мислено отвън за едно обяснение на процесите и на действието.
Един такъв идеал постъпва с цялата природа така, както се постъпва приблизително при обяснението на механизма на един часовник, за неговите сръчности и мисли, които той е проявил при изработването на часовника. Ние разбираме вървежа на часовника, когато можем да прозрем механическите закони на съвместното действие на частите. В определени граници с едно такова прозрение ние сме направили всичко, което е допустимо за обяснение вървенето на часовника. Даже трябва да ни бъде ясно, че самият часовник като такъв не може да бъде обяснен, когато допуснем един друг начин на обяснение. Ако например освен механическите сили и закони бихме измислили още особени духовни сили, които движат напред стрелките на часовника съобразно с движението на слънцето.
към текста >>
Един такъв
идеал
постъпва с цялата природа така, както се постъпва приблизително при обяснението на механизма на един часовник, за неговите сръчности и мисли, които той е проявил при изработването на часовника.
Хекеловият образ на света може да се роди в една душа, наблюдението на която се простира само върху природните процеси и природните същества. Една такава душа ще иска да разбере връзката сред тези процеси и същества. Неин идеал може да стане, да прозре това, което процесите и съществата сами казват върху тяхното развитие и взаимодействие и да отхвърли всичко, което се прибавя мислено отвън за едно обяснение на процесите и на действието.
Един такъв идеал постъпва с цялата природа така, както се постъпва приблизително при обяснението на механизма на един часовник, за неговите сръчности и мисли, които той е проявил при изработването на часовника.
Ние разбираме вървежа на часовника, когато можем да прозрем механическите закони на съвместното действие на частите. В определени граници с едно такова прозрение ние сме направили всичко, което е допустимо за обяснение вървенето на часовника. Даже трябва да ни бъде ясно, че самият часовник като такъв не може да бъде обяснен, когато допуснем един друг начин на обяснение. Ако например освен механическите сили и закони бихме измислили още особени духовни сили, които движат напред стрелките на часовника съобразно с движението на слънцето. Като такива прибавени с мисълта към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност".
към текста >>
86.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Лаплас даде едно описание на
идеал
а на едно такова обяснение на света: "Един дух, който за даден момент ще познава всички сили, които оживяват природата, и взаимното положение на съществата, от които тя се състои, когато освен това той би бил достатъчно обхватен, за да може да подложи на анализ тези данни, би разбрал в същата формула движението на големите небесни тела и на най-лекия атом: За него нищо не би било сигурно, и бъдещето както и миналото биха стояли пред неговия поглед.
Лаплас даде едно описание на идеала на едно такова обяснение на света: "Един дух, който за даден момент ще познава всички сили, които оживяват природата, и взаимното положение на съществата, от които тя се състои, когато освен това той би бил достатъчно обхватен, за да може да подложи на анализ тези данни, би разбрал в същата формула движението на големите небесни тела и на най-лекия атом: За него нищо не би било сигурно, и бъдещето както и миналото биха стояли пред неговия поглед.
В съвършенството, което е знаел да даде на астрономията, човешкият ум предлага едно слабо копие на един такъв ум". Във връзка с тези думи Дю Боа Реймонд казва: "Както астрономът предсказва деня, в който след години една комета отново ще се яви от глъбините на мировото пространство на небесния свод, така един такъв дух би прочел в своите изчисления деня, когато гръцкият кръст отново ще блесне на джамията св. София и когато Англия ще изгори своите последни въглища".
към текста >>
"Последователно материалистичното разглеждане на нещата се превръща чрез това в едно последователно
идеал
истично разглеждане.
Ланге се пита: - Докъде води логически последователния материализъм? Да приемем, че всички заключения на нашия ум и всички усещания на нашите сетива са произведени чрез дейността на нашия свързан с материални условия мозък и на също така материалните органи. Тогава ние се намираме пред необходимостта да изследваме нашия организъм, за да видим, как той действа. Но това ние можем да сторим пак с нашите органи. Никакъв цвят без око; но също така никакво око без око.
"Последователно материалистичното разглеждане на нещата се превръща чрез това в едно последователно идеалистично разглеждане.
В нашето същество не можем да предположим никаква пропаст. Ние не можем да приписваме отделни функции на нашия организъм, на нашето същество на една физическа природа, а други на една духовна природа, и имаме право, когато за всичко, също и за механизма на мисленето, предположим физически условия и не си почиваме, докато не ги намерим. Но не по-малко имаме право, да считаме не само явяващия се за нас външен свят, но също и органите, с които схващаме този свят, като чисти образи на действително съществуващото. Окото, с което вярваме, че виждаме, е самото то един продукт на нашата представа, и когато намираме, че нашите зрителни образи са предизвикани от устройството на окото, ние никога не трябва да забравяме, че също и окото заедно с всички свързани с него органи, зрителният нерв заедно с мозъка и всички структури, които бихме искали да открием още там като причина на мисленето, са само представи, които на истина образуват един свързан в себе си свят, но все пак един свят, който сочи над самия себе си... Както казва Хелмхолц, сетивата ни дават въздействията на нещата, а не верни образи, камо ли самите неща. Към тези части въздействия принадлежат обаче също и самите сетива заедно с мозъка и с молекулярните движения, които си представяме в него".
към текста >>
Но именно чрез това той вярва, че не е нужно да признава никаква истинност на познанията на сетивата и на ума и следователно има открит път за идеите и
идеал
ите, които човешкият дух си образува извън и над това, което сетивата и умът дават.
Че всеки научен стремеж трябва да остане безплоден, ако той не се придържа към това, което сетивата казват и към логическия ум, който свързва данните на сетивата: Това е убеждението на Ланге. Но че сетивата и умът заедно не ни доставят нищо, освен един резултат на нашия собствен организъм, това му е ясно от неговите разглеждания върху произхода на познанието. Следователно всъщност за него светът е едно творение на сетивата и на ума. Това мнение го довежда до там, да не повдига никакъв въпрос за истинността на идеите. Ланге не познава една истина, която да ни изясни същността на света.
Но именно чрез това той вярва, че не е нужно да признава никаква истинност на познанията на сетивата и на ума и следователно има открит път за идеите и идеалите, които човешкият дух си образува извън и над това, което сетивата и умът дават.
Той несъмнено счита всичко, което се издига над сетивното наблюдение и над умственото познание, на измислица. Каквото и да е измислил някога еди н идеалистически философ върху същността на фактите, то е нещо измислено. Чрез обрата, който Ланге е дал на материализма, се ражда по необходимост въпросът: Защо измислените висши идеи да нямат стойност, тъй като самите сетива измислят? Чрез какво се различава едната форма на измисляне от другата? За този, който така мисли, трябва да съществува едно съвършено друго основание, защо той прави една представа да има значение, отколкото за този, който вярва, че трябва да я остави да важи, защото тя е вярна.
към текста >>
Каквото и да е измислил някога еди н
идеал
истически философ върху същността на фактите, то е нещо измислено.
Следователно всъщност за него светът е едно творение на сетивата и на ума. Това мнение го довежда до там, да не повдига никакъв въпрос за истинността на идеите. Ланге не познава една истина, която да ни изясни същността на света. Но именно чрез това той вярва, че не е нужно да признава никаква истинност на познанията на сетивата и на ума и следователно има открит път за идеите и идеалите, които човешкият дух си образува извън и над това, което сетивата и умът дават. Той несъмнено счита всичко, което се издига над сетивното наблюдение и над умственото познание, на измислица.
Каквото и да е измислил някога еди н идеалистически философ върху същността на фактите, то е нещо измислено.
Чрез обрата, който Ланге е дал на материализма, се ражда по необходимост въпросът: Защо измислените висши идеи да нямат стойност, тъй като самите сетива измислят? Чрез какво се различава едната форма на измисляне от другата? За този, който така мисли, трябва да съществува едно съвършено друго основание, защо той прави една представа да има значение, отколкото за този, който вярва, че трябва да я остави да важи, защото тя е вярна. И Ланге намира това основание във факта, че една представа има стойност за живота. Важното не е това, че една представа е вярна, а това, че тя е ценна за човека.
към текста >>
Така Ланге смята чрез това да осигури на
идеал
ния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия.
Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител".
Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия.
Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията". "Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в свободно творящото изкуство. Обаче в тяхното цяло и в тяхната връзка те не могат да бъдат подчинени на друга духовна дейност. Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване. Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната основа за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света".
към текста >>
Ланге счита за грешка на
идеал
истическите светогледи ни това, че с техните идеите са се издигнали над света на сетивата и на ума, а тяхното вярване, че с тези идеи е постигнато нещо повече от едно индивидуално поетизиране, измисляне.
Ланге счита за грешка на идеалистическите светогледи ни това, че с техните идеите са се издигнали над света на сетивата и на ума, а тяхното вярване, че с тези идеи е постигнато нещо повече от едно индивидуално поетизиране, измисляне.
Човек трябва де си изгради един идеален свят; но той трябва да има съзнанието, че този идеален свят не е нищо друго освен едно измисляне. Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината; идеализмът е измислица. Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия. В идеализма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът. Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата.
към текста >>
Човек трябва де си изгради един
идеал
ен свят; но той трябва да има съзнанието, че този
идеал
ен свят не е нищо друго освен едно измисляне.
Ланге счита за грешка на идеалистическите светогледи ни това, че с техните идеите са се издигнали над света на сетивата и на ума, а тяхното вярване, че с тези идеи е постигнато нещо повече от едно индивидуално поетизиране, измисляне.
Човек трябва де си изгради един идеален свят; но той трябва да има съзнанието, че този идеален свят не е нищо друго освен едно измисляне.
Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината; идеализмът е измислица. Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия. В идеализма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът. Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата. "Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение на действителността чрез един създаден от самия него идеален свят, и че най-висшите и най-благородни функции на неговия дух действат съвместно в такива творения.
към текста >>
Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината;
идеал
измът е измислица.
Ланге счита за грешка на идеалистическите светогледи ни това, че с техните идеите са се издигнали над света на сетивата и на ума, а тяхното вярване, че с тези идеи е постигнато нещо повече от едно индивидуално поетизиране, измисляне. Човек трябва де си изгради един идеален свят; но той трябва да има съзнанието, че този идеален свят не е нищо друго освен едно измисляне.
Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината; идеализмът е измислица.
Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия. В идеализма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът. Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата. "Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение на действителността чрез един създаден от самия него идеален свят, и че най-висшите и най-благородни функции на неговия дух действат съвместно в такива творения. Трябва ли обаче това свободно деяние на духа да приема постоянно и постоянно измамната форма на една доказваща наука?
към текста >>
Така да бъде, казва Ланге:
Идеал
измът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия.
Ланге счита за грешка на идеалистическите светогледи ни това, че с техните идеите са се издигнали над света на сетивата и на ума, а тяхното вярване, че с тези идеи е постигнато нещо повече от едно индивидуално поетизиране, измисляне. Човек трябва де си изгради един идеален свят; но той трябва да има съзнанието, че този идеален свят не е нищо друго освен едно измисляне. Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината; идеализмът е измислица.
Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия.
В идеализма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът. Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата. "Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение на действителността чрез един създаден от самия него идеален свят, и че най-висшите и най-благородни функции на неговия дух действат съвместно в такива творения. Трябва ли обаче това свободно деяние на духа да приема постоянно и постоянно измамната форма на една доказваща наука? Тогава материализмът винаги ще се явява отново и ще разрушава най-смелите спекулации, като се стреми да отговаря на стремежа към единство на разума с един минимум на издигане над действителното и доказуемото".
към текста >>
В
идеал
изма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът.
Ланге счита за грешка на идеалистическите светогледи ни това, че с техните идеите са се издигнали над света на сетивата и на ума, а тяхното вярване, че с тези идеи е постигнато нещо повече от едно индивидуално поетизиране, измисляне. Човек трябва де си изгради един идеален свят; но той трябва да има съзнанието, че този идеален свят не е нищо друго освен едно измисляне. Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината; идеализмът е измислица. Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия.
В идеализма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът.
Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата. "Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение на действителността чрез един създаден от самия него идеален свят, и че най-висшите и най-благородни функции на неговия дух действат съвместно в такива творения. Трябва ли обаче това свободно деяние на духа да приема постоянно и постоянно измамната форма на една доказваща наука? Тогава материализмът винаги ще се явява отново и ще разрушава най-смелите спекулации, като се стреми да отговаря на стремежа към единство на разума с един минимум на издигане над действителното и доказуемото". /История на материализма, стр. 828/.
към текста >>
"Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение на действителността чрез един създаден от самия него
идеал
ен свят, и че най-висшите и най-благородни функции на неговия дух действат съвместно в такива творения.
Човек трябва де си изгради един идеален свят; но той трябва да има съзнанието, че този идеален свят не е нищо друго освен едно измисляне. Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината; идеализмът е измислица. Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия. В идеализма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът. Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата.
"Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение на действителността чрез един създаден от самия него идеален свят, и че най-висшите и най-благородни функции на неговия дух действат съвместно в такива творения.
Трябва ли обаче това свободно деяние на духа да приема постоянно и постоянно измамната форма на една доказваща наука? Тогава материализмът винаги ще се явява отново и ще разрушава най-смелите спекулации, като се стреми да отговаря на стремежа към единство на разума с един минимум на издигане над действителното и доказуемото". /История на материализма, стр. 828/.
към текста >>
При Ланге един пълнен
идеал
изъм върви тържествено наред с едно пълно отказване от истината.
При Ланге един пълнен идеализъм върви тържествено наред с едно пълно отказване от истината.
За него светът е измислица, съчинение; обаче едно съчинение, което той като такова не по-малко цени, както ако би искал да го познае за истина, за действителност. Сред модерното развитие на светогледите две течения с рязко изразен естественонаучен характер стоят сурово едно срещу друго. Монистичното, в което се движи Хекеловият начин на мислене, и едно дуалистично течение, чийто най-енергичен и най-последователен защитник е Ф. А. Ланге. Монизмът вижда в света, който човек може да наблюдава, една истинска действителност и не се съмнява в това, че със своето придържащо се към наблюдението мислене той може да добие също познания от съществено значение върху тази действителност.
към текста >>
В идеите и
идеал
ите, които черпи от природното съществува не, той вижда същности, които задоволяват неговата душа, неговата морална потребност.
Обаче за тези свои идеи той е убеден, че те му дават едно знание за едно истинско съществуване. Дуалистичният възглед на Ланге дели света на един познат и на един непознат свят. Първия свят той третира по същия начин както монизмът според ръководната нишка на наблюдението и на съзерцаващото мислене. Обаче той вярва, че чрез това наблюдение и чрез това мислене не може да се знае и най-малкото нещо върху истинската ядка на света. Монизмът вярва в истинността на действителното и вижда най-добрата опора за човешкия идеен свят в това, че основа на този идеен свят на света на наблюдението.
В идеите и идеалите, които черпи от природното съществува не, той вижда същности, които задоволяват неговата душа, неговата морална потребност.
В природата той вижда най-висшето съществуване, което иска да познае не само чрез мисленето, но на което дарява една сърдечна отдайност, своята цяла любов. Дуализмът на Ланге счита природата за неподходяща да задоволи най-висшите потребности на духа. Той трябва да приеме за този дух съществуването на един особен свят на по-висшето измисляне, на по-висшето съчинение, който го извежда над това, което разкриват наблюдението и мисленето. В истинското познание на монизма е дадена една най-висша духовна стойност, която поради нейната истинност придава на човека също и най-чистия морален и религиозен патос. Познанието не може да гарантира на дуализма едно такова задоволство.
към текста >>
Строгото подчертаване на наблюдението и едностранното разработване на методите на естественонаучните представи върху целия обхват на човешкото знание чрез Спенсер: Те трябваше да съответствуват на чувствата на една епоха, която виждаше в
идеал
истичните светогледи на Фихте, Шелинг, Хегел само израждания на човешкото мислене и която ценеше единствено успехите на естественонаучното изследване, докато липсата на единство при
идеал
истичните мислители и, според мнението на мнозина, пълното безплодие на задълбочаващото се в себе си мислене създадоха едно дълбоко недоверие по отношение на
идеал
изма.
Спенсер и Мил са упражнили голямо влияние върху развитието на светогледа през последната полови на 19-тото столетие.
Строгото подчертаване на наблюдението и едностранното разработване на методите на естественонаучните представи върху целия обхват на човешкото знание чрез Спенсер: Те трябваше да съответствуват на чувствата на една епоха, която виждаше в идеалистичните светогледи на Фихте, Шелинг, Хегел само израждания на човешкото мислене и която ценеше единствено успехите на естественонаучното изследване, докато липсата на единство при идеалистичните мислители и, според мнението на мнозина, пълното безплодие на задълбочаващото се в себе си мислене създадоха едно дълбоко недоверие по отношение на идеализма.
Можем да твърдим, че един широко разпространен през последните четири десетилетия възглед изразява това, което Рудолф Вирхов /1893 г./ казва в своята реч: "Основаването на Берлинския Университет и преминаването от епохата на философията в тази на естествената наука": "От както вярата във вълшебни формули бе изтласкана в най-външните кръгове на народа, формулите на натурфилософите намираха също малък отзвук". И един от най-бележитите философи от втората половина 19-тото столетие, Едуард Хартман, резюмира характера на своя светоглед в мотото, което той поставя начело на своята книга "Философия на несъзнателното": Спекулативни резултати на индуктивно-естествено научни методи". Даже той е на мнение, че трябва да се признае "величието на произведения от Мил напредък", чрез който бе преодолян и победен завинаги всеки опит за дедуктивно философстване". /виж Е.Ф. Хартман: История на метафизиката.
към текста >>
Напротив тези религиозно настроени духове считаха
идеал
истичния начин на мислене за дръзновение.
Признаването на определени граници на човешкото познание, което мнозина природоизследователи показаха, подейства симпатично също и върху религиозно настроените души. Те си казваха: - Природоизследователите наблюдават органичните и неорганичните факти и чрез свързването на отделни явления се стремят да намерят общи закони, с помощта на които могат да бъдат обяснени процеси, даже и редовното протичане на бъдещите явления може да бъде определено. По същия начин трябва да постъпи и обобщаващият светоглед; той трябва да се придържа към фактите, от тях да изследва общи истини в скромни граници и да не проявяват никакви претенции да проникне в областта на "неразбираемото". Със своето пълно разделяне на "разбираемото" и "неразбираемото" Спенсер дойде до най-високата степен в помощ на такива религиозни нужди.
Напротив тези религиозно настроени духове считаха идеалистичния начин на мислене за дръзновение.
По принцип този начин на мислене не може да признае нещо неразбираемо, защото трябва да се придържа към това, че чрез потопяване във вътрешния живот на човека познанието е възможно не само по отношение навъншната страна на мировото съществуване, но също и по отношение на действителната ядка на същото.
към текста >>
87.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Това предприятие, което показва в книгата на Конт "Курс по положителна философия" /6 тома, 1830-1842 г./ един обширен образ на света, стои в рязка противоположност с
идеал
истичните възгледи на Фихте, Шелинг, Хегел от първата половина на столетието, както и в една по-слаба, обаче ясна противоположност с всички мислителни построения, които вземат своите резултати от еволюционните идеи на Ламарк и Дарвин.
Един опит да се добие един общ поглед върху света и живота изхождайки само от основата на строгата наука, бе направен в течение на 19-тото столетие във Франция от Огюст Конт /1798-1857 г./.
Това предприятие, което показва в книгата на Конт "Курс по положителна философия" /6 тома, 1830-1842 г./ един обширен образ на света, стои в рязка противоположност с идеалистичните възгледи на Фихте, Шелинг, Хегел от първата половина на столетието, както и в една по-слаба, обаче ясна противоположност с всички мислителни построения, които вземат своите резултати от еволюционните идеи на Ламарк и Дарвин.
Това, което при Хегел стои в центъра на целия светоглед, разглеждането и схващането на собствения дух на човека: Това Конт отхвърля напълно. Той си казва: - Ако човешкият дух би искал да разглежда себе си, той трябва несъмнено да се раздели на две части; той би трябвало да излезе от себе си и да застане срещу самия себе си. Огюст Конт не счита за валидна даже и психологията, която не се изчерпва във физиологичното разглеждане на психическите явления, а иска да разглежда духовните процеси за себе си. Всичко, което иска да стане обект на познанието, трябва да се отнася към обективни връзки на фактите, трябва да се представя обективно, както законите на математическите науки. И от това се получава също противоположността на Конт спрямо това, което Спенсер и естественонаучните мислители градящи върху Ламарк и Дарвин са търсили в техните образи на света.
към текста >>
За него
идеал
на познанието са простите, прозрачни природни закони, каквито физиката използува при нейните явления.
Той си казва: - Ако човешкият дух би искал да разглежда себе си, той трябва несъмнено да се раздели на две части; той би трябвало да излезе от себе си и да застане срещу самия себе си. Огюст Конт не счита за валидна даже и психологията, която не се изчерпва във физиологичното разглеждане на психическите явления, а иска да разглежда духовните процеси за себе си. Всичко, което иска да стане обект на познанието, трябва да се отнася към обективни връзки на фактите, трябва да се представя обективно, както законите на математическите науки. И от това се получава също противоположността на Конт спрямо това, което Спенсер и естественонаучните мислители градящи върху Ламарк и Дарвин са търсили в техните образи на света. За Конт човешкият род е даден като установен и неизменим; той не иска да знае нищо за теорията на Ламарк.
За него идеал на познанието са простите, прозрачни природни закони, каквито физиката използува при нейните явления.
Докато една наука не работи още с такива прости закони, за Конт тя е незадоволителна като познание. Той е един математически ум. И това, което не може да се третира прозрачно и просто както една математическа задача, е за него неузряло за науката. Конт няма никакво чувство за това, че човек се нуждае от толкова по-изпълнени с живот идеи, колкото повече се издига от чисто механически и физикални процеси към по-висшите природни форми и към човека. Чрез това неговият светоглед добива нещо мъртво, сковано.
към текста >>
Виктор Кузен /1792-1868 г./ предприе няколко пътувания през Германия и по този случай се запозна с ръководните духове на
идеал
истичната епоха.
Виктор Кузен /1792-1868 г./ предприе няколко пътувания през Германия и по този случай се запозна с ръководните духове на идеалистичната епоха.
Най-дълбоко впечатление му направи Хегел и Гьоте. Той донесе техния идеализъм и във Франция. Той можа да действа за този идеализъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната. Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от идеалистичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция. Той обосноваваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже.
към текста >>
Той донесе техния
идеал
изъм и във Франция.
Виктор Кузен /1792-1868 г./ предприе няколко пътувания през Германия и по този случай се запозна с ръководните духове на идеалистичната епоха. Най-дълбоко впечатление му направи Хегел и Гьоте.
Той донесе техния идеализъм и във Франция.
Той можа да действа за този идеализъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната. Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от идеалистичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция. Той обосноваваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже. А от Хегел беше усвоил, че дух, идея, мисъл царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността. Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята.
към текста >>
Той можа да действа за този
идеал
изъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната.
Виктор Кузен /1792-1868 г./ предприе няколко пътувания през Германия и по този случай се запозна с ръководните духове на идеалистичната епоха. Най-дълбоко впечатление му направи Хегел и Гьоте. Той донесе техния идеализъм и във Франция.
Той можа да действа за този идеализъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната.
Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от идеалистичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция. Той обосноваваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже. А от Хегел беше усвоил, че дух, идея, мисъл царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността. Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята. Върху неговите френски слушатели, които имаха да разбера несравнимите световноисторически бури в най-новите фази на развитие на своя народ, трябваше да направи дълбоко впечатление да чуят изложена от един блестящ оратор разумността на историческото развитие на основата на велики светогледни мисли.
към текста >>
Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от
идеал
истичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция.
Виктор Кузен /1792-1868 г./ предприе няколко пътувания през Германия и по този случай се запозна с ръководните духове на идеалистичната епоха. Най-дълбоко впечатление му направи Хегел и Гьоте. Той донесе техния идеализъм и във Франция. Той можа да действа за този идеализъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната.
Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от идеалистичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция.
Той обосноваваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже. А от Хегел беше усвоил, че дух, идея, мисъл царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността. Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята. Върху неговите френски слушатели, които имаха да разбера несравнимите световноисторически бури в най-новите фази на развитие на своя народ, трябваше да направи дълбоко впечатление да чуят изложена от един блестящ оратор разумността на историческото развитие на основата на велики светогледни мисли.
към текста >>
В издигането от богословския светоглед, минавайки през
идеал
истичния и стигайки до научния Конт вижда необходимия ход на развитието на човечеството.
Огюст Конт застава енергично и целенасочено в този ход на развитието на френските светогледи с неговия основен принцип: Изходната точка за един светоглед може да се търси само в научността, която изхожда от такива строги и наблюдавани математически истини, която изхожда от такива строги и наблюдава ни математически истини, както физиката и химията. Той може да счита за зряло само едно такова човешко мислене, което се е издигнало до този възглед. За да стигне дотук, човечеството трябваше да мине през две епохи на незрялост, една такава, в която то вярваше в богове, и една следваща, в която се отдаде на абстрактните идеи.
В издигането от богословския светоглед, минавайки през идеалистичния и стигайки до научния Конт вижда необходимия ход на развитието на човечеството.
В първия стадий човекът си представяше, че в природните процеси има човекоподобни богове, които произвеждат тези процеси така волево както човекът своите действия. По-късно той постави на мястото на боговете абстрактните идеи, като жизнена сила, миров разум, мирова цел и т.н. Също и тази фаза на развитието трябваше до отстъпи място на една по-висша. Трябва да се разбере, че едно обяснение на явленията на света може да бъде намерено само в наблюдението и в строго математическото и логическото разглеждане на фактите. Само това, което физиката, химията и науката за живите същества /биологията/ изследват по този път, мисленето трябва да свърже за целите на един светоглед.
към текста >>
То не трябва да прибави към това, което отделните науки са изследвали, нищо, както прави това богословието с неговите божествени същества и
идеал
истичната философия с нейните абстрактни мисли.
В първия стадий човекът си представяше, че в природните процеси има човекоподобни богове, които произвеждат тези процеси така волево както човекът своите действия. По-късно той постави на мястото на боговете абстрактните идеи, като жизнена сила, миров разум, мирова цел и т.н. Също и тази фаза на развитието трябваше до отстъпи място на една по-висша. Трябва да се разбере, че едно обяснение на явленията на света може да бъде намерено само в наблюдението и в строго математическото и логическото разглеждане на фактите. Само това, което физиката, химията и науката за живите същества /биологията/ изследват по този път, мисленето трябва да свърже за целите на един светоглед.
То не трябва да прибави към това, което отделните науки са изследвали, нищо, както прави това богословието с неговите божествени същества и идеалистичната философия с нейните абстрактни мисли.
Също и възгледите върху хода на развитието на човечеството, върху съвместния живот на хората в държавата, в обществото и т.н. ще станат напълно ясни само тогава, когато те търсят такива закони както строгите естествени науки. Причините, поради които се раждат семействата, съюзи, правни възгледи, държавни устройства, трябва да се търсят по същия начин, както онези, поради които телата падат върху земята, или поради които храносмилателните органи на животното извършват тяхната работа. Науката за съвместния човешки живот, за човешкото развитие, социологията, е поради това особено при сърце на Конт. Той се стреми да и придаде строгия характер, който другите науки постепенно са приели.
към текста >>
Неговият "Курс по приложна философия" е едни опит в недуховен стил, да изгради в един светоглед научните постижения на неговото време само чрез ориентиращото съединяване и чрез изграждане на социологията в нейния дух, без да прибягва до помощта на богословски или
идеал
истични мисли.
В тази насока той има един предтеча в лицето на Клод Анри Сен-Симон /1760-1825 г./. Този последният създаде възгледа, че човекът ще бъде един съвършен кормчия на своите собствени съдбини, когато схваща в строг научен смисъл своя собствен живот в държавата, в обществото, в течение на историята и го устрои в смисъла на едно развитие на природните закони. Известно време Конт се намираше в приятелски отношения със Сен-Симон. Той се раздели от него, когато този последният изглеждаше, че се е изгубил във всевъзможни безпочвени мечтателства и утопии. Конт работеше с рядко усърдие в поетата веднъж посока.
Неговият "Курс по приложна философия" е едни опит в недуховен стил, да изгради в един светоглед научните постижения на неговото време само чрез ориентиращото съединяване и чрез изграждане на социологията в нейния дух, без да прибягва до помощта на богословски или идеалистични мисли.
Конт не поставяше на философа никаква друга задача, освен една такава на подобно ориентиращо съчетаване. Той не трябва да прибавя нищо от себе си към това, което науките са установили относно връзката на фактите. Чрез това бе изразен по един рязък начин мнението, че само науките, с тяхното наблюдение на действителността, с техните методи, трябва да имат думата, когато се касае да бъде изграден един светоглед.
към текста >>
Това, което са извършили Кант, Фихте, Шелинг, Хегел, той ги осъжда като излияние на шарлатанска професорска мъдрост; за него
идеал
изма като светоглед е една теория на лудостта.
Дюринг обсипва с най-груби изрази всички светогледи, които не изхождат от строго научни изходни точки, а от други. Всички подобни ненаучни начини на мислене "могат да бъдат разбрани в стадия на детската незрялост или на трескави пристъпи, или в обратното развитие на остарялостта; при тези предпоставки те могат да завладеят цели епохи и части на човечеството или случайно отделни елементи на западнали слоеве на обществото, но винаги те принадлежат на областта на незрялостта, на патологичното или на обхванатите вече от разлагане остатъци". /Курс по философия стр. 44/.
Това, което са извършили Кант, Фихте, Шелинг, Хегел, той ги осъжда като излияние на шарлатанска професорска мъдрост; за него идеализма като светоглед е една теория на лудостта.
Той иска да създаде една философия на действителността, която единствено е природосъобразна, защото "отстранява изкуствените и противните на природата съчинения и за първи път прави от понятието на действителността по един начин, който изключва всякакъв пристъп на мечтателска и субективистично ограничена представа за света". /Курс по философия стр. 13/.
към текста >>
Дюринг приписва на природата мисли, даже цели и морални тенденции, без да допусне, че с това той я
идеал
изира.
Дюринг приписва на природата мисли, даже цели и морални тенденции, без да допусне, че с това той я идеализира.
За обяснението на природата са необходими по-висши, издигащи се над действителното идеи; обаче според Дюринг такива идеи не могат да съществуват; следователно той ги претълкува във факти. Нещо подобно се прояви и в светогледа на Й. Х. Ф. Кирхман, който се яви по същото време със своята "Философия на знанието", както Дюринг със своята "Природна диалектика" /1864 г./. Действително е само това, което възприемаме: От това изхожда Кирхман.
към текста >>
Докато при Хегел в мисълта, следователно в това, което душата прибавя към възприятието чрез нейната собствена дейност, се изявява същността на дадена вещ, Кирхман поставя един
идеал
за знанието, в който това знание е един освободен от всички прибавки на душата огледален образ на възприятията.
Като знание, а само като такова трябва да бъде изследвано тук, то скрива своето собствено битие и прави от себе си едно огледало на едно чуждо битие. Няма по-добър символ за това, каквото е огледалото. Както огледалото е толкова по-съвършено, колкото повече то не позволява да се оглежда само, а оглежда, отразява само чуждо битие, такова е и знанието. Неговото битие е това чисто отразяване на едно чуждо битие, без примес на собственото съществуващо състояние". Не можем да си представим една по-силна противоположност спрямо Хегеловия начин на мислене, освен този възглед за знанието.
Докато при Хегел в мисълта, следователно в това, което душата прибавя към възприятието чрез нейната собствена дейност, се изявява същността на дадена вещ, Кирхман поставя един идеал за знанието, в който това знание е един освободен от всички прибавки на душата огледален образ на възприятията.
към текста >>
Тяхното състояние достигаше само за това, да бъде разклатена вярата в класическия,
идеал
истичен светоглед, който трябваше да построи своята горда сграда без помощта на новата естествена наука.
Ако искаме да съдим правилно за положението на Кирхман в духовния живот, трябва да вземем под внимание големите трудности, които по времето на неговата поява изпитваше някой, който имаше в себе си стремежа да построи една самостоятелна светогледна сграда. Резултатите на естествената наука, които трябваше да имат едно дълбоко проникващо влияние върху развитието на светогледите, бяха още млади.
Тяхното състояние достигаше само за това, да бъде разклатена вярата в класическия, идеалистичен светоглед, който трябваше да построи своята горда сграда без помощта на новата естествена наука.
Обаче не беше лесно да се стигне спрямо изобилието от отделни резултати до основни мисли, които трябваше да бъдат ориентирани в нова форма. В широки кръгове се изгубваше нишката, която от научното познание на фактите водеше до един задоволителен общ възглед. Мнозина бяха завладени от известна безпомощност във въпросите за светогледа. Едва ли можеше да се намери разбиране за един полет на мисълта, какъвто се беше проявил в светогледа на Хегел.
към текста >>
88.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
МОДЕРНИ
ИДЕАЛ
ИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
към текста >>
През втората половина на 19-тото столетие трима мислители претопиха естественонаучния начин на мислене с
идеал
истичните традиции за първата половина на това столетие и създадоха три светогледа, които носят един рязък индивидуален отпечатък.
През втората половина на 19-тото столетие трима мислители претопиха естественонаучния начин на мислене с идеалистичните традиции за първата половина на това столетие и създадоха три светогледа, които носят един рязък индивидуален отпечатък.
Това бяха Херман Лотце /1817-1881 г./, Густав Теодор Фехнер /1801-1887 г./ и Едуард фон Хартман /1842-1906 г./.
към текста >>
Фехнер даде съчинения, които носят в себе си духа на строг естественонаучен начин на мислене, и това в области, които преди него бяха разработени почти изключително в духа на
идеал
истичния начин на мислене.
Със своята публикувана в 1842 година работа "Живот и жизнена сила" /в Малкия речник по физиология на Р. Вагнер/ Лотце излезе решително против вярването, че в живите същества съществува една особена сила, жизнена сила, и защити мисълта, че явленията на живота трябва да се обясняват само чрез сложни процеси от същия род, каквито стават и в неживата природа. В това отношение той застана напълно на страната на естественонаучния начин на мислене от новото време, който се стремеше да хвърли мост между старата противоположност между неживата и жива природа. В смисъла на тези гледища са написани неговите книги, които разглеждат въпроси на естествената наука: Неговата "Обща патология и терапия като механически науки"/1842 г./ и "Обща физиология на телесния живот" /1851 г./. В своите "Елементи на психофизиката" /1860 г./ и "Въведение в Естетиката" /1876 г./.
Фехнер даде съчинения, които носят в себе си духа на строг естественонаучен начин на мислене, и това в области, които преди него бяха разработени почти изключително в духа на идеалистичния начин на мислене.
Обаче Лотце и Фехнер чувстваха категоричната нужда да си изградят един идеалистичен мисловен свят издигайки се над естественонаучния начин на разглеждане на нещата. Лотце бе подтикнат към това от устройството на неговата душа, което изискваше от него не само едно мислително проследяване на природната закономерност в света, а го накара да търси във всички неща и процеси живот и вътрешност от рода на тези, които самият човек чувствува в своите гърди. Той иска "постоянно да се бори против представите, които искат да познаят от света само една и по-малката половина, само развитието на факти в нови факти, на форми в нови форми, но не постоянното преовътрешняване на всички тези външни неща и превръщането им в това, което единствено има стойност и истинност в света, в щастие и отчаяние, в удивление и отвращение, в любов и омраза, в радостна сигурност и съмняващ се копнеж, във всички мъки и тревоги, в които животът протича, което единствено заслужава името живот". Както и мнозина други Лотце има чувството, че образът, който човек представи, които са взети от човешката душа. /виж по-горе стр. 20/.
към текста >>
Обаче Лотце и Фехнер чувстваха категоричната нужда да си изградят един
идеал
истичен мисловен свят издигайки се над естественонаучния начин на разглеждане на нещата.
Вагнер/ Лотце излезе решително против вярването, че в живите същества съществува една особена сила, жизнена сила, и защити мисълта, че явленията на живота трябва да се обясняват само чрез сложни процеси от същия род, каквито стават и в неживата природа. В това отношение той застана напълно на страната на естественонаучния начин на мислене от новото време, който се стремеше да хвърли мост между старата противоположност между неживата и жива природа. В смисъла на тези гледища са написани неговите книги, които разглеждат въпроси на естествената наука: Неговата "Обща патология и терапия като механически науки"/1842 г./ и "Обща физиология на телесния живот" /1851 г./. В своите "Елементи на психофизиката" /1860 г./ и "Въведение в Естетиката" /1876 г./. Фехнер даде съчинения, които носят в себе си духа на строг естественонаучен начин на мислене, и това в области, които преди него бяха разработени почти изключително в духа на идеалистичния начин на мислене.
Обаче Лотце и Фехнер чувстваха категоричната нужда да си изградят един идеалистичен мисловен свят издигайки се над естественонаучния начин на разглеждане на нещата.
Лотце бе подтикнат към това от устройството на неговата душа, което изискваше от него не само едно мислително проследяване на природната закономерност в света, а го накара да търси във всички неща и процеси живот и вътрешност от рода на тези, които самият човек чувствува в своите гърди. Той иска "постоянно да се бори против представите, които искат да познаят от света само една и по-малката половина, само развитието на факти в нови факти, на форми в нови форми, но не постоянното преовътрешняване на всички тези външни неща и превръщането им в това, което единствено има стойност и истинност в света, в щастие и отчаяние, в удивление и отвращение, в любов и омраза, в радостна сигурност и съмняващ се копнеж, във всички мъки и тревоги, в които животът протича, което единствено заслужава името живот". Както и мнозина други Лотце има чувството, че образът, който човек представи, които са взети от човешката душа. /виж по-горе стр. 20/. Това, което при Лотце е една душевна заложба, при Фехнер то се явява като резултат на една богато развита фантазия, която действува така, че от едно логическо схващане на нещата тя непрестанно води до едно пълно с поезия тълкуване на същите.
към текста >>
Неговият подход се представя като едно проследяване на строгата природна закономерност в света и едно следващо подреждане на тази закономерност в смисъла на един
идеал
ен, хармоничен, изпълнен с душевност ред и действие на Първопричината на света.
Лотце даде едно тълкувание на явленията на света, както това отговаря на нуждите на неговата душа, в своя труд "Микрокосмос" /1856-1864 г./ и в своите книги "Три книги на логиката" /1874 г./ и "Три книги на метафизиката" /1879 г./. Публикувани са също записките от лекциите, които той е изнесъл върху различните области на философията.
Неговият подход се представя като едно проследяване на строгата природна закономерност в света и едно следващо подреждане на тази закономерност в смисъла на един идеален, хармоничен, изпълнен с душевност ред и действие на Първопричината на света.
Ние виждаме, как една вещ действува върху друга; обаче първата не би искала да произведе едно действие на втората, ако между двете не съществуваше едно първоначално сродство и единство. На втората вещ би трябвало да и остане безразлично това, което първата върши, ако тя не притежава способността да устрои своето собствено действие в смисъла на това, което първата иска. Една топка, която е ударена от друга, може да бъде поставена от нея в движение само тогава, когато тя така да се каже идва насреща на другата с разбиране на движение както в първата. Способността за движение е нещо, което се съдържа както в едната така и в другата топка като тяхна обща черта. Всички неща и процеси трябва да имат такива общи черти.
към текста >>
С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга мисъл извън общото
идеал
истично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на смисъла на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света.
Тя е така много убедена от това, че живият, притежаващ самия себе си и вкусващ се Аз е неопровержимото предварително условие и единствено възможното отечество на доброто и на всички добрини, така много изпълнена от тихото пренебрегване на всяко привидно неживо съществуване, че ние намираме начинаещата религия постоянно заета в нейните образуващи митове начала заета с това, да преобрази природната действителност в духовна, напротив тя никога не е чувствувала нуждата да припише духовния живот на една сляпа действителност като неговата по-здрава основа". И Лотце облича своето собствено чувство по отношение нещата на природата в думите: "Аз не познавам мъртвите маси, за които вие говорите; за мене всеки живот и движение, а също покой и смърт е само една смътна преходна илюзия на неспиращото вътрешно тъкане". И щом природните процеси, както те се явяват на наблюдението, са само една такава смътна преходна илюзия, тогава също и тяхната най-дълбока същност не може да се търси в тази стояща пред наблюдението закономерност, а в "неспирното тъкане" на одушевяващата ги обща Личност, в техните намерения и цели. Ето защо Лотце си представя, че във всяко природно действие се изразява една морална цел поста вена от една личност, към която светът се стреми. Природните закони са външен израз на една всецаруваща етична закономерност на света.
С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга мисъл извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на смисъла на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света.
Че този принцип не позволява никакво друго приложение в човешките ръце, едва ли е нужно да споменаваме това; ние положително не познаваме заслугите, които могат да спечелят на едно същество претенцията за вечно съществуване, нито недостатъците, които го лишават от тези претенция". /Три книги на метафизиката, параграф 245/. Там, където Лотце прави неговите съзерцания да се влеят в областта на философските загадъчни въпроси неговите мисли добиват един несигурен характер. При тях може да се забележи, че техният носител не може да добие от неговите два източника на познанието, от естествената наука и от психологическото самонаблюдение, никаква сигурна представа върху отношението на човека към течението на света. Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло.
към текста >>
Когато в 1868 година се яви със своята "Философия на несъзнателното", Едуард фон Хартман имаше предвид по-малко един светоглед, който се съобразява с фактите на модерната естетическа наука, отколкото напротив един такъв, който издига на по-висока степен идеите на
идеал
истическата система от първата половина на 19-тото столетие, които в много точки му изглеждаха недостатъчни, един светоглед, който да пречисти тези идеи от противоречия и да ги оформи всестранно.
Когато в 1868 година се яви със своята "Философия на несъзнателното", Едуард фон Хартман имаше предвид по-малко един светоглед, който се съобразява с фактите на модерната естетическа наука, отколкото напротив един такъв, който издига на по-висока степен идеите на идеалистическата система от първата половина на 19-тото столетие, които в много точки му изглеждаха недостатъчни, един светоглед, който да пречисти тези идеи от противоречия и да ги оформи всестранно.
На него му се струваше, че както в Хегеловите идеи така и в тези на Шелинг и на Шопенхауер се крият зародиши, които би трябвало да бъдат доведени до зрялост. Човекът не може да се задоволи с наблюдението на фактите, когато иска да познае нещата и процесите на света. Той трябва да премине по-нататък от фактите към идеите. Тези идеи не могат да бъдат нещо прибавено произволно от мисленето към фактите. На тях трябва да отговаря нещо в нещата и събитията.
към текста >>
89.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
"Докато моралната философия поставя определени морални закони и заповядва те да бъдат спазвани, за да бъде човекът това, което той трябва да бъде, етиката развива човека такъв, какъвто той е, ограничавайки се да му покаже, какво може още да стане от него: В първия случай има задължения, неспазването на които води след себе си наказания, във втория случай имаме един
идеал
, от който всяко принуждение би ни отклонило, за щото приближаването до този
идеал
става само по пътя на познанието и свободата".
като маса върху нашите сетива. Ако делението и диференцирането отиват толкова далеч, че получаващите се от това явления не са вече сетивни, а възприемаеми вече само за мисленето, тогава действието на материята е духовно". Също и моралното не съществува като една особена форма на съществуването; то е един природен процес на една особена форма на съществуването; то е един природен процес на една по-висока степен. Съобразно с това не може да се задава въпросът: Какво трябва да върши човекът в смисъла на някакви важащи особено за него морални заповеди? , а само този: Какво се явява като моралност, когато по-нисшите процеси се издигат до най-висшите духовни процеси?
"Докато моралната философия поставя определени морални закони и заповядва те да бъдат спазвани, за да бъде човекът това, което той трябва да бъде, етиката развива човека такъв, какъвто той е, ограничавайки се да му покаже, какво може още да стане от него: В първия случай има задължения, неспазването на които води след себе си наказания, във втория случай имаме един идеал, от който всяко принуждение би ни отклонило, за щото приближаването до този идеал става само по пътя на познанието и свободата".
Както химическият процес се индивидуализира на по-висша степен в живо същество, така и животът се индивидуализира на още по-висока степен в себесъзнанието. Съществото имащо съзнание за себе си не гледа вече само навън в природата, то гледа и вътре в себе си. "Събуждащото се себесъзнание, схващано дуалистично, беше едно скъсване с природата и човекът се чувстваше отделен от нея. Това скъсване съществуваше само за него, обаче за него то беше пълно. Човекът не се е родил така изведнъж, както учи Битието, а и самите дни на сътворението не трябва да се вземат така дословно; обаче със завършването на себесъзнанието откъсването от природата беше един факт и с чувството на безгранично усамотение, което завладя човека при този процес, започна неговото морално развитие.
към текста >>
В тази фантазия Карнери намира новото понятие, което очертава на нашето мислене
идеал
ите на нашата дейност.
Тъй като природата дава на човека само потребността от щастие, самият образ на щастието трябва да се роди от човека. Човекът е този, който си създава образите на своето щастие. Те извират от неговата морална фантазия.
В тази фантазия Карнери намира новото понятие, което очертава на нашето мислене идеалите на нашата дейност.
За Карнери "доброто" е тъждествено с напредващото развитие. И тъй като напредващото развитие е удоволствие, щастието съставлява не само целта, но и двигателният елемент, който тласка към целта".
към текста >>
Той вярва, че е намерил
идеал
ната сила, която като двигателен елемент на моралния ред на света действа също така творчески от моралното събитие, както материалните сили развиват във физическия свят една форма от друга, един факт от друг.
Карнери се опита да намери пътя от природната закономерност към изворите на моралното.
Той вярва, че е намерил идеалната сила, която като двигателен елемент на моралния ред на света действа също така творчески от моралното събитие, както материалните сили развиват във физическия свят една форма от друга, един факт от друг.
към текста >>
Идеал
ите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене.
В един втори период на своя живот съдбата на Ницше беше да изпита, какво може да бъде за човешката душа един светоглед, който се опира само на естественонаучните начини на мислене. Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./.
Идеалите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене.
Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата. Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека? И сега Ницше изживява в душата си изтръгването на свръхчовека от човека; тази душа се опиянява в това, да издигне новата еволюционна идея, която се опира на сетивния свят, в областта, която сетивата не виждат, която се чувства, когато душата изживява в себе си смисъла на развитието. Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже богатство, сила и влияние. Жаждата, стремежът за непрестанно подобрение на жизненото положение е характерния стремеж на животното и човека"; при Ницше този резултат на разглеждане се превръща във вътрешно изживяване, във величествен химн на познанието.
към текста >>
Те се представят като
идеал
ни последствия на реалните факти; те нямат никакъв дял в тези факти.
Според него това, което трябва да стои на основата на това развитие, са действителните фактори на живота, от които са се родили мненията върху света, които хората са искали да си образуват, според това, в какви особени условия на живота са били те поставени. Работещият физически, под властта на друг, има едно схващане за света различно от това на духовно работещия. Една епоха, която замества една стара стопанска форма с друга, донася също на повърхността на историята други възгледи за живота. Ако искаме да разберем една епоха, за нейното обяснение трябва да вземем под внимание нейните социални отношения, нейните стопански събития. Всички политически и духовни течения са едно ставащо на повърхността отражение на тези събития.
Те се представят като идеални последствия на реалните факти; те нямат никакъв дял в тези факти.
Следователно също така един светоглед възникнал чрез идеални фактори не може да има никакъв дял в развитието на съвременното поведение в живота; нашата задача е да приемем реалните конфликти там, където те са стигна ли днес и да ги продължим в същия смисъл.
към текста >>
Следователно също така един светоглед възникнал чрез
идеал
ни фактори не може да има никакъв дял в развитието на съвременното поведение в живота; нашата задача е да приемем реалните конфликти там, където те са стигна ли днес и да ги продължим в същия смисъл.
Работещият физически, под властта на друг, има едно схващане за света различно от това на духовно работещия. Една епоха, която замества една стара стопанска форма с друга, донася също на повърхността на историята други възгледи за живота. Ако искаме да разберем една епоха, за нейното обяснение трябва да вземем под внимание нейните социални отношения, нейните стопански събития. Всички политически и духовни течения са едно ставащо на повърхността отражение на тези събития. Те се представят като идеални последствия на реалните факти; те нямат никакъв дял в тези факти.
Следователно също така един светоглед възникнал чрез идеални фактори не може да има никакъв дял в развитието на съвременното поведение в живота; нашата задача е да приемем реалните конфликти там, където те са стигна ли днес и да ги продължим в същия смисъл.
към текста >>
И същества на природата новото време е довело до един
идеал
на изследването, с който то се чувства сигурно в своето търсени.
При такъв светогледен стремеж изпъква, как в душата работят за познание сили, за които тези души имат едно смътно чувство които отначало те не могат никак да се задоволят с това, което са произвели новите навици на мислене и изследване. В душите работи един скрит за съзнанието духовен живот. Този живот кара душите да слязат така дълбоко в себесъзнателния Аз, че този Аз да може да намери в своите глъбини нещо, което води в извора на мировото съществуване. В онзи извор, в който човешката душа се чувства сродна с една мирова същност, която не се изявява в голите природни явления и същества. По отношение на тези явления.
И същества на природата новото време е довело до един идеал на изследването, с който то се чувства сигурно в своето търсени.
Така сигурни биха искали да се чувстват изследователите и по отношение на същността на човешката душа. Предидущите изложения показаха, как придаващи тон мислители стремежът към такава сигурност в изследването доведе до образи на света, които не се съдържа нищо от елементите, от които могат да се добият задоволителни представи върху човешката душа. Те искат да изградят философията по образеца на естествената наука; обаче при това изграждане изгубват смисъла на поставянето на философските въпроси. Задачата, която е поставена на човешката душа от нейните глъбини, се простира далече над онова, което личностите мислители искат да признаят като сигурен начин на изследване според новите начини на мислене.
към текста >>
Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния
идеал
изъм"/виж Кинкел,
Идеал
изъм и реализъм, стр. 13/.
Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо.
Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/.
Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам. Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта. При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят. Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие".
към текста >>
90.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Тя отдавна се е превърнала в негов
идеал
.
По пътя към Красивата Лилия тя среща един чудно хубав момък, на когото обаче, както той казва, е отнета цялата му някогашна сила и мощ; и от разговора между тях, ние узнаваме как точно се е случило това. Момъкът е обзет от силното желание да се срещне с Красивата Лилия.
Тя отдавна се е превърнала в негов идеал.
Обаче нейните прекрасни очи действуват по толкова гибелен начин, че сега той е останал без капчица сила и въпреки това, нещо непрекъснато го влече към нея.
към текста >>
Под формата на писма, това произведение е изпратено до херцог фон Аугустенбург и там Шилер пише: „Може да се твърди, че всеки индивидуален човек според своите заложби носи в себе си един чист,
идеал
ен човек, и намирайки се в пълна хармония с него, той е в състояние да обхване основната задача на своя живот независимо от всички външни промени." И Шилер се опитва да обясни, как е възможно човек да се възвиси до по- висшите степени на съществуването.
Той си задава въпроса, как човекът може да стигне дотам, че, развивайки все повече и повече своите сили, да проникне в тайните на света по един свободен и чисто човешки начин.
Под формата на писма, това произведение е изпратено до херцог фон Аугустенбург и там Шилер пише: „Може да се твърди, че всеки индивидуален човек според своите заложби носи в себе си един чист, идеален човек, и намирайки се в пълна хармония с него, той е в състояние да обхване основната задача на своя живот независимо от всички външни промени." И Шилер се опитва да обясни, как е възможно човек да се възвиси до по- висшите степени на съществуването.
към текста >>
В образа на Блуждаещите Светлини ние виждаме, как душата непрекъснато взема нещо от света, но и дава от себе си, как в Змията са персонализирани строго определени сили, които са валидни само в земните условия, нещо което се отнася и за човешката изследователска дейност, за човешкия разум и изобщо за опита, който остава в хоризонталната плоскост, докато
идеал
ът се стреми нагоре по вертикалата.
Там той казва същото, само че по свой начин. Гьоте съвсем не искаше да покаже загадките на душата с помощта на някакви абстрактни понятия. За Гьоте душевните загадки бяха прекалено дълбоки и могъщи, за да ги вкарва в тесните рамки на природната необходимост и логиката. Ето защо у Гьоте бликна поривът да персонализира отделните душевни сили именно в образите на своята Приказка. На Шилеровия въпрос Гьоте отговаря с образите от своята Приказка, и ние ще видим, че тя съдържа в себе си цялото богатство на Гьотевата психология.
В образа на Блуждаещите Светлини ние виждаме, как душата непрекъснато взема нещо от света, но и дава от себе си, как в Змията са персонализирани строго определени сили, които са валидни само в земните условия, нещо което се отнася и за човешката изследователска дейност, за човешкия разум и изобщо за опита, който остава в хоризонталната плоскост, докато идеалът се стреми нагоре по вертикалата.
Силата на религиозното чувство е представена в образа на Стареца с лампата, а накрая чрез описаните от Гьоте събития ние виждаме как трябва да протича развитието на всяка отделна душевна сила.
към текста >>
91.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
И тя винаги е смятала, че човекът разполага с един сигурен
идеал
за познавателно съвършенство.
Но поради какви причини човекът е в състояние да развива своите познавателни способности? Строго погледнато, Духовната наука е толкова древна, колкото и самото човечество.
И тя винаги е смятала, че човекът разполага с един сигурен идеал за познавателно съвършенство.
Принципът, който е залегнал в основата на този идеал, винаги е бил известен като принцип на посвещението или инициацията. Следователно, посвещението или инициацията не е нищо друго, освен човешката способност да се издигаме до все по-високи степени на познание, като по този начин съумяваме да вникнем все по-дълбоко в същността на света. Нека още веднъж да посочим, че през целия си живот Гьоте се ръководеше от принципа на посвещението, на инициацията, според който човешкото познание подлежи на непрекъснато възходящо развитие. И неговата Приказка потвърждава това съвсем недвусмислено. Най-лесно ще намерим общ език, ако изходим от възгледа, който днес е широко разпространен и донякъде противоположен на посвещението.
към текста >>
Принципът, който е залегнал в основата на този
идеал
, винаги е бил известен като принцип на посвещението или инициацията.
Но поради какви причини човекът е в състояние да развива своите познавателни способности? Строго погледнато, Духовната наука е толкова древна, колкото и самото човечество. И тя винаги е смятала, че човекът разполага с един сигурен идеал за познавателно съвършенство.
Принципът, който е залегнал в основата на този идеал, винаги е бил известен като принцип на посвещението или инициацията.
Следователно, посвещението или инициацията не е нищо друго, освен човешката способност да се издигаме до все по-високи степени на познание, като по този начин съумяваме да вникнем все по-дълбоко в същността на света. Нека още веднъж да посочим, че през целия си живот Гьоте се ръководеше от принципа на посвещението, на инициацията, според който човешкото познание подлежи на непрекъснато възходящо развитие. И неговата Приказка потвърждава това съвсем недвусмислено. Най-лесно ще намерим общ език, ако изходим от възгледа, който днес е широко разпространен и донякъде противоположен на посвещението.
към текста >>
На другия бряг живее Красивата Лилия
идеал
ът на съвършеното познание,
идеал
ът на живота и творчеството.
От едната страна на реката се намират тези душевни сили, които са представени в образите на Блуждаещите Светлини, Зелената Змия и Царете.
На другия бряг живее Красивата Лилия идеалът на съвършеното познание, идеалът на живота и творчеството.
За Лодкаря ние научаваме, че той може да превози пътниците до отсрещния бряг, но не и да ги върне обратно. Нека да приложим всичко това към нашата душа и нейните непрекъснати усилия за постигане на съвършенството.
към текста >>
Благодарение на това, че тя приема в себе си
идеал
и, златото, тя може да освети тези очертания, обаче в общи линии днес храмът може да съществува само като една подземна тайна.
После ние виждаме, че това, което човекът трябва да постигне като по-висша степен от еволюцията на своето познание, е представено в образа на храма. Следователно, „храмът" означава една по-висша еволюционна степен от развитието на човека. В наши дни, иска да каже Гьоте, храмът е нещо скрито и се намира, в тесните пукнатини на Земята. Една такава душевна сила, каквато е представена в образа на Змията, може да долови очертанията на храма само приблизително.
Благодарение на това, че тя приема в себе си идеали, златото, тя може да освети тези очертания, обаче в общи линии днес храмът може да съществува само като една подземна тайна.
Представяйки на външната култура, на външния свят този храм като едно под земно творение, Гьоте загатва, че всъщност тайният „храм" може да бъде намерен от по-будните и напреднали човешки души. Тук Гьоте просто предвижда нашето духовно-научно течение, което днес обхваща все повече хора и се стреми да популяризира богатото съдържание на Духовната наука, на инициацията или принципа на посвещението, което всъщност е и съдържание на храмовите тайни.
към текста >>
92.
03. 3. Въведение
GA_23 Същност на социалния въпрос
Нека да приемем, че някои притежава
идеал
ното теоретично „разрешение" на социалните Въпроси.
Днес подобно твърдение може да ни тласне в областта на едно привидно безсмислие; и все пак то може би улучва самата истина.
Нека да приемем, че някои притежава идеалното теоретично „разрешение" на социалните Въпроси.
В същото време, ако иска да предложи на човечеството разработеното от самия него „разрешение" той ще бъде обхванат от вярата в нещо напълно абсурдно. Защото ние живеем в епоха, когато подобни намеси в обществения живот са вече невъзможни. Днешната душевна нагласа на хората не позволява да се отправя примерно следният лозунг по отношение на обществения живот: „ето, там се намира едно лице, което знае какви социални промени са необходими; както предлага то, така ще направим и ние."
към текста >>
93.
04. 4.Относно целта на тази книга
GA_23 Същност на социалния въпрос
Защото тяхната „компетентност" изглежда като нещо, което самите факти и събития, изстрадани от съвременното човечество, безусловно превръщат в една тежка заблуда, подобна на тази, която опустоши Европа всички те неизбежно ще разберат колко необходимо е да признаят за „практично" това, което според тях е един непоправим
идеал
изъм.
Недоволни от разсъжденията на автора първоначално ще бъдат и онези личности, които се смятат за компетентни в областта на социалните проблеми, понеже са под влиянието на традиционните представи. Те ще установят, че авторът съвсем не говори като „практик" особено в смисъла, които те влагат в тази дума. Точно по отношение на тези лица, авторът смята, че се налага тяхното основно преобучение.
Защото тяхната „компетентност" изглежда като нещо, което самите факти и събития, изстрадани от съвременното човечество, безусловно превръщат в една тежка заблуда, подобна на тази, която опустоши Европа всички те неизбежно ще разберат колко необходимо е да признаят за „практично" това, което според тях е един непоправим идеализъм.
Вероятно и сега те ще сметнат, че изходната точка на книгата е погрешна, понеже в първите и части се говори много повече за духовния живот на съвременното човечество, отколкото за икономика и стопанство. Обаче, опирайки се на своето познание за живота, авторът е длъжен да посочи, че ако по някакъв начин отклоним вниманието си от духовния живот на човечеството, възможните грешки ще нараснат неимоверно.
към текста >>
От съдържанието на книгата ще бъдат разочаровани също и онези, които под най-различна форма издигат лозунга, че най-после човечеството би трябвало да се освободи от чисто материалните си интереси и да се обърне „към Духа", „към
идеал
изма".
От съдържанието на книгата ще бъдат разочаровани също и онези, които под най-различна форма издигат лозунга, че най-после човечеството би трябвало да се освободи от чисто материалните си интереси и да се обърне „към Духа", „към идеализма".
Защото авторът не предава особена стойност на елементарното позоваване на „Духа", както и на приказките за един далечен и призрачен духовен свят. Той признава само този духовен свят, които човек превръща в смисъл и съдържание на своя живот. При разрешаването на жизнените проблеми, ясно осъзнатите от човека духовни връзки имат същото огромно значение, както и при изграждането на един светоглед, засягащ на първо място душевните потребности на индивида. Работата не се свежда до това да знаем или да ни се струва, че знаем нещо за духовния свят, а до това, че той може да се прояви също и в практическото разрешаване на конкретни жизнени проблеми.
към текста >>
94.
06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси
GA_23 Същност на социалния въпрос
Тя разглежда тази област като свой
идеал
, които включва духовния живот в една обществена система, изградена върху стопанския живот.
Защото в духовния свят, и духовния живот, всичко е взаимно свързано. Свободата на единия, на едната област, не може да съществува без свободата на другия, без свободата на другата област. Дори математиката и физиката да не трябваше да завесят пряко от потребностите на държавата, то: какво точно от тях да се развива, как хората да ги оценяват, какво благотворно въздействие могат да имат върху останалия духовен живот и още ред други неща, всичко това се обуславя именно от тези потребности, ако държавата ръководи едни или други области от духовния живот. Едно е, ако учителят от най-долните класове следва импулсите на държавния живот и съвсем друго, ако той извлича тези импулси от един духовен живот, който съществува сам по себе си. Социалната демокрация пренесе и в тази област само наследството от мисловните навици и привички на ръководните класи.
Тя разглежда тази област като свой идеал, които включва духовния живот в една обществена система, изградена върху стопанския живот.
Тя би могла в случай, че постигне поставената си цел само да влезе в пътя, по който духовния живот ще намери своето пълно обезценяване. Тя погледна правилно, но твърде едностранчиво на нещата, когато заяви, че религията би трябвало да бъде само личен проблем, защото в здравия социален организъм както тук разглеждаме тези въпроси целия духовен живот трябва да бъде противопоставен като „личен проблем" спрямо държавата и икономиката. Обаче социалната демокрация, когато препраща религията в областта на личната проблематика, не се ръководи от мнението, че по този начин вгражда в социалния организъм една духовна сила, благодарение на която той ще израсне в много по-голяма степен, отколкото ако бъде оставен под въздействията на държавата. Социалната демокрация смята, че чрез своите средства социалният организъм би трябвало да обезпечава само това, което е негова жизнена потребност. Но религиозните духовни стойности не са такава потребност.
към текста >>
И мнозина не можеха друго, освен да се съгласят с тези, които посочваха въпросното противоречие; и все пак, сякаш по силата на едно общочовешко усещане се пораждаше един вид симпатия към всеки от тези три
идеал
а!
Като девиз прозвучаха думите: Братство, Равенство, Свобода. Естествено, човек с непредубедено мислене и здрав усет за нещата, свързани с развитието на човешкия род, ще поиска да вникне докрай в значението на тези думи. Въпреки това, намериха се остроумни мислители, които в хода на 19 век си направиха труда да покажат, че в единния социален организъм е невъзможно да се осъществи идеята за братство, равенство и свобода. Те смятаха, че са наясно: ако трите импулса заработят, в социалния организъм те неизбежно ще стигнат до противоречие. Много от тях остроумно посочваха например колко абсурдно е, когато се прояви импулсът за равенство, да говориш в същото време за свободата, като за нещо, вложено по необходимост във всяко човешко същество.
И мнозина не можеха друго, освен да се съгласят с тези, които посочваха въпросното противоречие; и все пак, сякаш по силата на едно общочовешко усещане се пораждаше един вид симпатия към всеки от тези три идеала!
към текста >>
Въпросните противоречия възникват поради обстоятелството, че истинското социално значение на трите
идеал
а се проявява едва чрез осмислянето на необходимото троично разчленение на социалния организъм.
Въпросните противоречия възникват поради обстоятелството, че истинското социално значение на трите идеала се проявява едва чрез осмислянето на необходимото троично разчленение на социалния организъм.
Трите му съставни части не трябва да са централизирани по парламентарен път в никакво абстрактно теоретично единство. Те трябва да са реални и жизнеспособни сили. Всяка една от трите съставни части трябва да бъде централизирана в себе си; едва чрез тяхното живо взаимодействие може да възникне единството на цялостния социален организъм. В реалния живот привидните противоречия внасят едно истинско единство. А животът на социалния организъм може да бъде обхванат само ако вникнем в неговото формиране с оглед на братството, равенството и свободата.
към текста >>
Само ако бъдат разгледани по този начин, трите
идеал
а показват своята реална стойност.
В реалния живот привидните противоречия внасят едно истинско единство. А животът на социалния организъм може да бъде обхванат само ако вникнем в неговото формиране с оглед на братството, равенството и свободата. Тогава ще разберем, че човешките взаимодействия в стопанския живот трябва да се опират на братството, което възниква в различните стопански сдружения и асоциации. В системата на гражданското право, където имаме работа с чисто човешките отношения между една личност и друга, трябва да градим върху идеята за равенството. А в духовната област, която е не по-малко самостоятелна в рамките на социалния организъм, трябва да осъществяваме импулса на свободата.
Само ако бъдат разгледани по този начин, трите идеала показват своята реална стойност.
Те не могат да бъдат реализирани в един хаотичен социален живот, а само в троичния здрав социален организъм. Идеалите за свобода, равенство и братство могат да бъдат съвместно осъществени не в една абстрактно-централизирана социална общност; всяка от трите съставни части на социалния организъм следва да черпи силите си от съответния импулс. И само тогава те трите ще стигнат до смислено и плодотворно взаимодействие.
към текста >>
Идеал
ите за свобода, равенство и братство могат да бъдат съвместно осъществени не в една абстрактно-централизирана социална общност; всяка от трите съставни части на социалния организъм следва да черпи силите си от съответния импулс.
Тогава ще разберем, че човешките взаимодействия в стопанския живот трябва да се опират на братството, което възниква в различните стопански сдружения и асоциации. В системата на гражданското право, където имаме работа с чисто човешките отношения между една личност и друга, трябва да градим върху идеята за равенството. А в духовната област, която е не по-малко самостоятелна в рамките на социалния организъм, трябва да осъществяваме импулса на свободата. Само ако бъдат разгледани по този начин, трите идеала показват своята реална стойност. Те не могат да бъдат реализирани в един хаотичен социален живот, а само в троичния здрав социален организъм.
Идеалите за свобода, равенство и братство могат да бъдат съвместно осъществени не в една абстрактно-централизирана социална общност; всяка от трите съставни части на социалния организъм следва да черпи силите си от съответния импулс.
И само тогава те трите ще стигнат до смислено и плодотворно взаимодействие.
към текста >>
95.
07. III. Капитализъм и социални идеи
GA_23 Същност на социалния въпрос
Само онзи може да се включи енергично и адекватно в еволюционните сили на човечеството, който не се подава на илюзията, че едно ръководство на капитала, осъществявано от освободения духовен живот би се оказало някакъв „непрактичен
идеал
изъм".
Теориите за капитализма възникнаха в една епоха, когато той просто разболя социалния организъм. Болестният процес е налице; ясно е, че трябва да му се противопоставим, като най-напред се научим да виждаме нещата по-добре. Трябва да проумеем: причината за болестта е, че действуващите в капитала сили бяха погълнати от кръговрата на стопанския живот.
Само онзи може да се включи енергично и адекватно в еволюционните сили на човечеството, който не се подава на илюзията, че едно ръководство на капитала, осъществявано от освободения духовен живот би се оказало някакъв „непрактичен идеализъм".
към текста >>
И тогава, движен от „духовни" импулси, човек: може и да се стреми към всевъзможни
идеал
и, към всевъзможни качества, които той нарича „добри"; обаче на инстинктите пораждани в обикновените жизнени потребности, към същите инстинкти, чието задоволяване трябва да стане в икономическата сфера които се противопоставят на тези „
идеал
и", на тези инстинкти, човек се отдава без какъвто и да е „Дух".
Другата позиция, другото мисловно течение е потопено в ежедневието и практически не разсъждава. Обаче животът е един неделим и цялостен. Той може да напредва само тогава, когато движещите сили от целия етично-религиозен живот нахлуват и проникват в ежедневния прозаичен живот, лишен според мнозина от каквото и да е благородство. Защото, ако не прекараме мост между двете области на живота, ще изпаднем по отношение на религиозния, нравствен живот, както и по отношение на социалното мислене в празно мечтателство, което е твърде далеч от ежедневната действителност. И това, което следва е, че тази ежедневна действителност, рано или късно, започва да си отмъщава.
И тогава, движен от „духовни" импулси, човек: може и да се стреми към всевъзможни идеали, към всевъзможни качества, които той нарича „добри"; обаче на инстинктите пораждани в обикновените жизнени потребности, към същите инстинкти, чието задоволяване трябва да стане в икономическата сфера които се противопоставят на тези „идеали", на тези инстинкти, човек се отдава без какъвто и да е „Дух".
Той остава без никакъв адекватен път, който може да го отведе от духовните понятия към ежедневната действителност. Така обаче ежедневието приема един облик, които няма нищо общо с етичните импулси от „по-благородния" душевно-духовен свят. И сега отмъщението на реалния свят бликва по такъв начин, че етично-религиозният живот на човека се превръща в огромна и неосъзнавана вътрешна лъжа, понеже нравствените импулси са напълно откъснати от непосредствените и конкретни жизнени условия.
към текста >>
Той в никой случай няма да смята, че едно начинание, което според неговото мислене е „
идеал
но" няма в хода на времето да се развие по безпроблемен начин.
Обстоятелството, че отвсякъде възникват възражения тъкмо срещу онзи социален ред и неговите принципи, които съответствуват на истинските съотношения в живота, е нещо естествено. Защото истинският живот винаги поражда противоречия. И ако човек ръководи мисленето си с оглед на този живот, той трябва да се стреми към такива действия, чиито последици и противоречия съответно ще бъдат неутрализирани чрез друг вид действия.
Той в никой случай няма да смята, че едно начинание, което според неговото мислене е „идеално" няма в хода на времето да се развие по безпроблемен начин.
към текста >>
96.
09. V. Обръщение към немския народ и към културния свят
GA_23 Същност на социалния въпрос
Нека престане дребнавият стремеж, да се принизяват като непрактични
идеал
исти всички, които са отправили своя поглед към тези еволюционни сили.
От непредубедената оценка на тези факти зависи цялото бъдеще на германския народ. В сегашното нещастие би трябвало да се появи тъкмо онова разбиране за нещата, до което през последните 50 години никой не успя да се приближи. Вместо повърхностното обсъждане на незначителни проблеми, днес е необходим широк и мощен размах в самото светоусещане, в самия светоглед, за да проникнем в еволюционните сили с ясни и точни мисли, да им се посветим с решителна и твърда воля.
Нека престане дребнавият стремеж, да се принизяват като непрактични идеалисти всички, които са отправили своя поглед към тези еволюционни сили.
Нека престанат и високомерието, и претенциите на тези, които се смятат за непогрешими практици, макар че точно те доведоха нещастието, прикривайки ограничения си ум под формата на „практични" действия. Нека се вслушаме в обявените за „идеалисти", които обаче в действителност са истинските практици, що се отнася до еволюционните импулси на новото време.
към текста >>
Нека се вслушаме в обявените за „
идеал
исти", които обаче в действителност са истинските практици, що се отнася до еволюционните импулси на новото време.
От непредубедената оценка на тези факти зависи цялото бъдеще на германския народ. В сегашното нещастие би трябвало да се появи тъкмо онова разбиране за нещата, до което през последните 50 години никой не успя да се приближи. Вместо повърхностното обсъждане на незначителни проблеми, днес е необходим широк и мощен размах в самото светоусещане, в самия светоглед, за да проникнем в еволюционните сили с ясни и точни мисли, да им се посветим с решителна и твърда воля. Нека престане дребнавият стремеж, да се принизяват като непрактични идеалисти всички, които са отправили своя поглед към тези еволюционни сили. Нека престанат и високомерието, и претенциите на тези, които се смятат за непогрешими практици, макар че точно те доведоха нещастието, прикривайки ограничения си ум под формата на „практични" действия.
Нека се вслушаме в обявените за „идеалисти", които обаче в действителност са истинските практици, що се отнася до еволюционните импулси на новото време.
към текста >>
97.
Статия 01: Необходимост на епохата
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Те презираха онези, които настояваха за нови мисли, понеже били непрактични
идеал
исти.
Вместо глупава рутина и непрактични теоретични програми е нужна упорита добра воля у съвременниците, които искат да мислят с истинска практичност. Рутинираните прагматици, които всъщност са много непрактични, трябва да се опитат да видят, че старият начин за правене на бизнес — без план и без мисли — не само не спасява от катастрофата, ами я задълбочава. Дори сега хората не искат да видят, че липсата на мисли, което те погрешно припознаха с практичност, доведе до бъркотията.
Те презираха онези, които настояваха за нови мисли, понеже били непрактични идеалисти.
А сега същите те не искат да признаят, че, като постъпиха така, направиха възможно най-непрактичното. И наистина — като правят така, те се показват като същинските идеалисти, само че в най-лошия смисъл на думата.
към текста >>
И наистина — като правят така, те се показват като същинските
идеал
исти, само че в най-лошия смисъл на думата.
Вместо глупава рутина и непрактични теоретични програми е нужна упорита добра воля у съвременниците, които искат да мислят с истинска практичност. Рутинираните прагматици, които всъщност са много непрактични, трябва да се опитат да видят, че старият начин за правене на бизнес — без план и без мисли — не само не спасява от катастрофата, ами я задълбочава. Дори сега хората не искат да видят, че липсата на мисли, което те погрешно припознаха с практичност, доведе до бъркотията. Те презираха онези, които настояваха за нови мисли, понеже били непрактични идеалисти. А сега същите те не искат да признаят, че, като постъпиха така, направиха възможно най-непрактичното.
И наистина — като правят така, те се показват като същинските идеалисти, само че в най-лошия смисъл на думата.
към текста >>
98.
Статия 09: Какво изисква Новият дух
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Има хора, които казват: „Тези
идеал
исти имат отлични и добронамерени идеи.
Има хора, които казват: „Тези идеалисти имат отлични и добронамерени идеи.
Обаче в условията на днешната реалност техните идеи не могат да се осъществят.“
към текста >>
99.
Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Това чувство ги кара да желаят нов,
идеал
истичен начин на мислене за уреждането на обществените работи.
Ще е фатално образователните възгледи, върху които се гради Валдорфското училище, да бъдат доминирани от дух, който не е в крак с живота. В днешно време такъв дух може прекалено лесно да възникне, защото хората са започнали да чувстват изцяло ролята за неотдавнашното разрушение на цивилизацията, която изигра нашата погълнатост в материалистичния начин на живот и мислене в последните две десетилетия.
Това чувство ги кара да желаят нов, идеалистичен начин на мислене за уреждането на обществените работи.
Всеки, който обърне вниманието си за развитието на образователния живот и на системата за обучение, ще желае да види такъв начин на мислене приложен особено там. Това е мисловно поведение, което показва много добра воля. Не е нужно да споменаваме, че тази добра воля трябва да бъде ценена. Ако бъде използвана правилно, тя може да служи за събирането на хора около инициативи за социални начинания, изискващи нови основи. Въпреки това, нужно е в този случай да се посочи, че и най-добрите намерения трябва да бъдат спрени, ако не отчитат тези основополагащи условия, които се основават на практическо вникване в нещата.
към текста >>
Идеал
измът трябва да работи в духа на учебния план и методология на училището.
Следователно, това е едно от условията за разглеждане, когато се планира основаването на каквато и да е институция като Валдорфското училище.
Идеализмът трябва да работи в духа на учебния план и методология на училището.
Но трябва и да бъде идеализъм, който има силата да събужда у младите и растящи човешки същества силите и уменията, от които те ще имат нужда в по-късния си живот, за да имат пособията за работа в модерното общество и за да добиват за себе си адекватна прехрана.
към текста >>
Но трябва и да бъде
идеал
изъм, който има силата да събужда у младите и растящи човешки същества силите и уменията, от които те ще имат нужда в по-късния си живот, за да имат пособията за работа в модерното общество и за да добиват за себе си адекватна прехрана.
Следователно, това е едно от условията за разглеждане, когато се планира основаването на каквато и да е институция като Валдорфското училище. Идеализмът трябва да работи в духа на учебния план и методология на училището.
Но трябва и да бъде идеализъм, който има силата да събужда у младите и растящи човешки същества силите и уменията, от които те ще имат нужда в по-късния си живот, за да имат пособията за работа в модерното общество и за да добиват за себе си адекватна прехрана.
към текста >>
В тази рамка обаче педагогическите
идеал
и и учебен план ще добият форма, която възниква от знанието за човешкото същество и реалния живот.
Според настоящия план Валдорфското училище ще е основно училище, в което образователните цели и учебен план се базират на живото вникване на всеки отделен учител в цялостната природа на човешкото същество – доколкото това е възможно в сегашните условия. Разбира се, децата трябва да са достатъчно напреднали в различните училищни класове, за да удовлетворят наложените от текущите възгледи стандарти.
В тази рамка обаче педагогическите идеали и учебен план ще добият форма, която възниква от знанието за човешкото същество и реалния живот.
към текста >>
100.
Статия 19: Копнежът за нови мисли
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Тези хора не трябва да са страхливи в това критично време, понеже ще бъдат замеряни с презрителните думи: „Превъзнесени
идеал
исти!
Светът е доведен до сегашното си състояние от онези, които пречат на новите идеи да се осъществят, понеже те бягат от тях. Спасението е възможно само ако се образува едно силно тяло от хора, които все още са способни да повдигнат съзнанието си и да разберат истинското положение на нещата.
Тези хора не трябва да са страхливи в това критично време, понеже ще бъдат замеряни с презрителните думи: „Превъзнесени идеалисти!
Утопични фантазьори! “ Напротив — те трябва да изпълняват дълга си и да градят, докато присмехулниците1[1] разрушават.
към текста >>
101.
03. ВТОРА ЛЕКЦИЯ: ВЪТРЕШНИ УПРАЖНЕНИЯ ЗА МИСЪЛТА, ЧУВСТВОТО И ВОЛЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Идеал
ът, който трябва да бъде достигнат е една философия, която да бъде отново възприемана в етерното тяло, но не в това съновидно състояние, каквото е било това на миналото.
Това, което е необходимо, е да се възстанови в душата това състояние на съзнанието. Но от тези древни времена човечеството е следвало своето развитие и не може от само себе си да намери това състояние на съзнанието. За да се пресъздаде една философия, човечеството трябва да се издигне до нещо аналогично, но което все пак ще бъде напълно различно. Старото състояние на съзнанието, от което се е родила философията и в което философът чувстваше дейността на своето собствено етерно тяло, беше това на една полу-яснота. По отношение на съвременната съзнание, което ни позволява да мислим по един рационален начин, то беше нещо подобно на съновидното съзнание.
Идеалът, който трябва да бъде достигнат е една философия, която да бъде отново възприемана в етерното тяло, но не в това съновидно състояние, каквото е било това на миналото.
От друга страна трябва ясно да се види, че тези сънища на древните философи не могат да се сравнят с тези, които ние имаме днес. Нашите сънища са образни пред стави, съдържанието на които никога не е гарантирано от тяхната външност. Те могат да бъдат съставени от най-различни възпоминания или могат да произхождат от органически явления. През време когато се разгръща, сънят не ни доставя никога от само себе си гаранцията за неговата достоверност. Друго е било състоянието на съзнанието, което в миналото са имали философите.
към текста >>
102.
07. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ: ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ДУХОВНОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ КЪМ ФИЗИЧЕСКИЯ ЖИВОТ
GA_25 Философия, космология, религия
Философията е винаги малко един
идеал
изъм, тя почива на Земята, особено когато е жива.
Защото именно действието на космическия етер върху организма на човека е това, което дава на философията погледа, който прониква в живите действителности. Обаче нещо и липсва още. Защото по този начин тя би имала своя произход в един период на предземния живот, в течение на който човекът не знае нищо затова, което е неговият физически организъм, и няма никакво съзнание за него. Ето защо най-живата философия тази, която в древни времена се е родила от едно съновидно ясновидство, има в себе си нещо чуждо за Земята. Когато философията е жива, това е в зависимост от една духовна опитност чужда на Земята; ето защо тя винаги има голяма нужда да разбере земната действителност, над които се чувства да плува.
Философията е винаги малко един идеализъм, тя почива на Земята, особено когато е жива.
Действително човекът е философ само през време на последния период на своя предрожден живот. За да бъде философ и на Земята, той трябва да си припомни всичко, което през време на този последен период е било спонтанно присъстващо за неговото съзнание. По същия начин той беше истински космолог в течение на предидущия период, когато имаше пред своя поглед проявленията на Космоса, от който се бяха оттеглили вече действителните духовни същества. Той е познал един истински и религиозен живот в първата фаза на предземния живот, както вече показах това днес.
към текста >>
103.
09. 10. Как трябва да се използват ръководните принципи
GA_26 Мистерията на Михаил
Но трябва
идеал
ният вариант да се по мисли само, каква сложна техническа организация би трябвало да се създаде, за да може да се изпълни това Президиумът на Гьотеанума полага всички възможни усилия в това направление и ще продължава да работи в този смисъл.
Без съмнение, желателно би било всяка седмица сказките, които се изнасят в Дорнах, да могат да бъдат разпратени веднага по всички направления до отделните кръжоци.
Но трябва идеалният вариант да се по мисли само, каква сложна техническа организация би трябвало да се създаде, за да може да се изпълни това Президиумът на Гьотеанума полага всички възможни усилия в това направление и ще продължава да работи в този смисъл.
Но трябва да се съобразяваме със съществуващите възможности. Намеренията, които бяха изказани по случай Коледното Празненство, ще бъдат осъществени. Но необходимо е време.
към текста >>
104.
36. 4. Трето съзерцание: Страданието на Михаел над развитието на човечеството преди да навлезе в епохата на своята земна дейност
GA_26 Мистерията на Михаил
В своите "естетически писма" Шилер беше обрисувал
идеал
ния човек, който така, както звучи в тези думи, носи вселената в себе си и я осъществява в социално обединение с други хора.
Други личности се стремят с повече вътрешно-художествената сила да почувствуват природата и човека като едно цяло. Мощно звучат думите, които Гьоте е произнесъл, когато е охарактеризирал действието на Винкелман в една хубава книга: "когато здравата природа на човека действува като едно цяло, когато той се чувствува в света като едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното задоволство му позволява едно чисто, свободно очарование; тогава вселената, ако тя би могла да чувствува самата себе си, като постигнала своя та цел, би възникнала и би се удивлявала на върха на своето собствено развитие. "Това, което възбуждаше Лесинг в огъня на ду ха, което одушевяваше в Хердер великия поглед върху света: то звучи в тези думи на Гьоте. И цялото творчество на Гьоте е като едно всестранно откровение на тези негови думи.
В своите "естетически писма" Шилер беше обрисувал идеалния човек, който така, както звучи в тези думи, носи вселената в себе си и я осъществява в социално обединение с други хора.
Но от къде произхожда този образ на човека? Той блести като утринно Слънце над пролетта на Земята. Обаче той е проникнал в чувството на хората чрез съзерцанието на гръцкия човек. Съхраняваха го хора, в които живееше един мощен вътрешен импулс на Михаела; но те можаха да дадат форма на този импулс само тогава, когато потопяваха погледа на своята душа в древното минало. Когато искаше да изживее, да почувствува "човека", Гьоте изпитваше най-силните конфликти със Съзнателната душа.
към текста >>
105.
40. 6. Небесна история. Митологическа история. Земна история. Тайната на Голгота
GA_26 Мистерията на Михаил
Неговият
идеал
е космическо безусловно действие на Интелигентността /Разума/ и на Волята.
Против реда, който е установен между неизчисляемото и изчислимото чрез божествено-духовните Същества, които са свързани с човека от самото му създаване против произвеждането от тях хармонизиране на Космоса според "мярка, число и тегло" застават луциферическите и ариманически същества. Луцифер не може да съедини с особеността, която е предал на своето същество, нищо изчислимо.
Неговият идеал е космическо безусловно действие на Интелигентността /Разума/ и на Волята.
към текста >>
Неговият
идеал
е "единствено" "мярка, число и тегло".
В пълна противоположност към това живее в алчното желание на ариманическите същества студената омраза към всичко, което се развива в свобода. Стремежът на Ариман е насочен към целта, да направи от това, което той прави да се разлива от Земята в мировото пространство, една космическа машина.
Неговият идеал е "единствено" "мярка, число и тегло".
Той бе призван в Космоса служещ на развитието на човека затова, защото трябваше да бъде развито "мярка, число и тегло", което е в негова област.
към текста >>
106.
44. 8. Първа част на съзерцанието: Какво се открива, когато погледнем назад в миналите съществувания между смъртта и едно ново раждане
GA_26 Мистерията на Михаил
Обаче при Ексузиаи това единство беше още една
идеал
на форма, една форма от мирови мисли.
Те приемат човеците от ръцете на Ексузиаи /Властите/. Тези последните бяха създали вече в мисли от многообразието на човеците едно единство.
Обаче при Ексузиаи това единство беше още една идеална форма, една форма от мирови мисли.
От нея Архаите създадоха етерната форма, но така, че тази етерна форма съдържаше вече силите за раждането на физическата форма.
към текста >>
Човекът е
идеал
и цел на боговете.
Нещо величествено се разкрива, когато човек гледа това състояние на нещата.
Човекът е идеал и цел на боговете.
Обаче гледането на това състояние на нещата не може да бъде източник на превъзнасяне и гордост за човека. Защото той трябва да счита като нещо идващо от него само това, което в течение на земните съществувания е направил себесъзнателно от себе си. А изразено в космически отношения, това е твърде малко в сравнение с онова, което Боговете са създали като основа на неговото собствено същество от Макрокосмоса, който те представляват, като микрокосмос, какъвто е самият човек. Божествено-духовните същества стоят в космоса едни срещу други. Видимият израз на това срещустоене е формата на звездното небе.
към текста >>
107.
61. 2. Памет и Съвест
GA_26 Мистерията на Михаил
Луцифер разчита на хора, които са организирани в посоката към сферата на волята, които обаче мощно изграждат сетивното вижданото в образи на фантазията от вътрешна любов и го превръщат в
идеал
ен светоглед.
Луцифер разчита на хора, които са организирани в посоката към сферата на волята, които обаче мощно изграждат сетивното вижданото в образи на фантазията от вътрешна любов и го превръщат в идеален светоглед.
Чрез такива хора Луцифер би искал да задържи развитието на човечеството напълно в импулсите на миналото. Тогава той би могъл да предпази човечеството от потопяването в сферата, в която трябва да бъде победен Ариман.
към текста >>
108.
65. 4. Исторически сътресения при възникването на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
В
идеал
изма от първата половина на 19-ия век те считат опразнените от духовното идеи като творящо мирови съдържание.
Мислителите изгубват от своите идеи духовното съдържание.
В идеализма от първата половина на 19-ия век те считат опразнените от духовното идеи като творящо мирови съдържание.
Така е в философията на Фихте, Хегел; или пък указват на нещо свръхсетивно, което се изпарява, понеже е лишено от дух. Такъв е случаят със Спенсер, Джон Милл и други. Идеите са мъртви, когато не търсят живия Дух.
към текста >>
109.
II. Ученически години
GA_28 Моят жизнен път
В трети клас имахме един учител, който наистина отговаряше на „
идеал
а“, стоящ пред душата ми.
Към това се прибави и нещо друго.
В трети клас имахме един учител, който наистина отговаряше на „идеала“, стоящ пред душата ми.
Него можех да следвам. Той преподаваше по аритметика, геометрия и физика. Часовете му бяха изключително систематични и прегледни. Той изграждаше от отделните елементи всичко толкова ясно, че за мисълта беше във висша степен благодат да го следва.
към текста >>
Идеал
ът ми беше да постигна възможно най-голяма точност при изпълнение на геометрическото построение, както и безупречна чистота в защриховането и полагането на цветовете.
Четенето на Кант се натъкна на всякакви препятствия в обстоятелствата от външния ми живот. Поради дългия път, който трябваше да изминавам между дома и училището, всеки ден губех най-малко по три часа. Вечер не се прибирах вкъщи преди шест. След това трябваше да се справям с безкрайно количество домашни работи. А в неделите се посвещавах почти изключително на конструктивната геометрия.
Идеалът ми беше да постигна възможно най-голяма точност при изпълнение на геометрическото построение, както и безупречна чистота в защриховането и полагането на цветовете.
Така че за четене на „Критика на чистия разум“ точно тогава почти не ми оставаше време. Намерих следния изход. Часовете по история протичаха така, че учителят привидно ни преподаваше, но в действителност четеше от един учебник. После след всеки час трябваше да научаваме преподаваното ни по този начин от нашия учебник. Помислих си, че така и така вкъщи трябва да прочитам намиращото се в него.
към текста >>
110.
III. Студентски години
GA_28 Моят жизнен път
В тези съчинения открих нещо като
идеал
, към който сам исках да се стремя.
Като изхождах от „Наукоучение“, у мен се появи особен интерес към научните статии на Фихте „За призванието на учения“ и „За същността на учения“.
В тези съчинения открих нещо като идеал, към който сам исках да се стремя.
Освен това прочетох и „Речи до немската нация“. Тогава те ме заплениха много по-малко от другите произведения на Фихте.
към текста >>
111.
IV. Младежки приятелства
GA_28 Моят жизнен път
Едно от тях беше с един прекрасен
идеал
истически настроен млад мъж.
Винаги съм бил общителен човек. Затова още през ученическите си години във Винер Нойщат, а след това във Виена, си бях създал много приятелства. Мнението ми рядко съвпадаше с това на приятелите ми. Което обаче изобщо не означаваше, че в тези приятелства липсваше сърдечност и силно взаимно стимулиране.
Едно от тях беше с един прекрасен идеалистически настроен млад мъж.
С русите си къдрици и честните си сини очи той представляваше типичния немски младеж. Беше изцяло увлечен по вагнерианството. Музика, която живее в самата себе си, която иска да съществува само в тонове, за него беше ненужен свят на ужасни филистери. Разкриващото се от тоновете като чрез един вид език за него беше нещото, което им придава ценност. С него посетихме заедно няколко концерта и някои опери.
към текста >>
Едва смогваше да припечели хляба си, накрая беше писар при мен, след което почина от туберкулоза.“ Тази новина ме прободе в сърцето, защото знаех, че
идеал
истично настроеният русокос младеж някога се беше разделил с младежката си любов под принудата на обстоятелствата с чувството, че му е все едно какво още има да му предложи животът.
Дълго след като животът беше сложил край на кореспонденцията ни с този приятел от младежките ми години, срещнах човек от града, в който той си беше намерил работа като журналист. Бях запазил най-топли чувства към него и попитах как е. Тогава човекът ми каза: „Да, на него наистина не му провървя.
Едва смогваше да припечели хляба си, накрая беше писар при мен, след което почина от туберкулоза.“ Тази новина ме прободе в сърцето, защото знаех, че идеалистично настроеният русокос младеж някога се беше разделил с младежката си любов под принудата на обстоятелствата с чувството, че му е все едно какво още има да му предложи животът.
Той не придаваше значение на това да полага основите на един живот, който не може да бъде такъв, какъвто беше идеалът в мечтите му по време на разходките ни по тясната уличка.
към текста >>
Той не придаваше значение на това да полага основите на един живот, който не може да бъде такъв, какъвто беше
идеал
ът в мечтите му по време на разходките ни по тясната уличка.
Дълго след като животът беше сложил край на кореспонденцията ни с този приятел от младежките ми години, срещнах човек от града, в който той си беше намерил работа като журналист. Бях запазил най-топли чувства към него и попитах как е. Тогава човекът ми каза: „Да, на него наистина не му провървя. Едва смогваше да припечели хляба си, накрая беше писар при мен, след което почина от туберкулоза.“ Тази новина ме прободе в сърцето, защото знаех, че идеалистично настроеният русокос младеж някога се беше разделил с младежката си любов под принудата на обстоятелствата с чувството, че му е все едно какво още има да му предложи животът.
Той не придаваше значение на това да полага основите на един живот, който не може да бъде такъв, какъвто беше идеалът в мечтите му по време на разходките ни по тясната уличка.
към текста >>
Ние, младите, имахме възможност да представяме това, което раждаше духът ни, а Шрьоер обсъждаше всичко с нас и възвисяваше душите ни чрез великолепния си
идеал
изъм и благородната си способност да въодушевява.
Заедно с тези двама мои приятели ходехме на „упражненията по устно и писмено изложение“, водени от Шрьоер във висшето училище. От тях ние тримата, а и някои други, получавахме най-голямо вдъхновение.
Ние, младите, имахме възможност да представяме това, което раждаше духът ни, а Шрьоер обсъждаше всичко с нас и възвисяваше душите ни чрез великолепния си идеализъм и благородната си способност да въодушевява.
към текста >>
112.
V. Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика)
GA_28 Моят жизнен път
Шрьоер беше
идеал
ист, а идейният свят като такъв за него беше това, което действа като движеща сила в природните и човешките творения.
Шрьоер винаги ми даваше книги от своята библиотека, в които можех да продължа да проследявам съдържанието на нашия разговор. Наистина, винаги когато седях сам при Шрьоер, имах чувството, че там присъства и един трети: духът на Гьоте. Защото Шрьоер живееше толкова силно в същността и делото на Гьоте, че при всяко усещане или идея, възникващи в душата му, се явяваше продиктуваният от чувството въпрос: така ли би усещал или мислил Гьоте? С най-голяма симпатия се вслушвах духовно във всичко, което идваше от Шрьоер. Въпреки това не можех да направя нищо друго освен в собствената си душа да изграждам напълно независимо по отношение и на него това, към което се стремях най-съкровено.
Шрьоер беше идеалист, а идейният свят като такъв за него беше това, което действа като движеща сила в природните и човешките творения.
За мен идеята представляваше сянката на един напълно жив духовен свят. Тогава даже ми се струваше трудно да изразя с думи за самия себе си разликата между начина на мислене на Шрьоер и своя собствен. Той говореше за идеите като за движещата мощ в историята. Чувстваше живот в битието на идеите. За мен животът на духа беше зад идеите, а те бяха само неговото проявление в човешката душа.
към текста >>
За начина си на мислене тогава не можех да намеря друго определение освен „обективен
идеал
изъм“.
За мен идеята представляваше сянката на един напълно жив духовен свят. Тогава даже ми се струваше трудно да изразя с думи за самия себе си разликата между начина на мислене на Шрьоер и своя собствен. Той говореше за идеите като за движещата мощ в историята. Чувстваше живот в битието на идеите. За мен животът на духа беше зад идеите, а те бяха само неговото проявление в човешката душа.
За начина си на мислене тогава не можех да намеря друго определение освен „обективен идеализъм“.
С това исках да кажа, че за мен същественото в идеята не е това, че се проявява в човешкия субект, а че тя, подобно на цвета на сетивния предмет, се проявява в духовния обект и човешката душа – субектът – я възприема така, както окото възприема цвета на живото същество.
към текста >>
Аз исках да съгласувам своя „обективен
идеал
изъм“ с естествознанието.
Така по онова време преживяванията ми зависеха много силно от отношенията ми с Карл Юлиус Шрьоер. Обаче това, което му беше по-чуждо и на което преди всичко се стремях да получа вътрешно обяснение, бяха естествените науки.
Аз исках да съгласувам своя „обективен идеализъм“ с естествознанието.
към текста >>
113.
VI. Домашен учител в семейство Шпехт; изследвания върху Гьоте
GA_28 Моят жизнен път
Как са се оживили идеите в духа на Гьоте, как са се превърнали в
идеал
ни форми, това се опитвах да представя в поясненията към Гьотевия възглед за природата.
Как са се оживили идеите в духа на Гьоте, как са се превърнали в идеални форми, това се опитвах да представя в поясненията към Гьотевия възглед за природата.
към текста >>
Гьоте се стреми да постигне това чрез опита си да задържи в духа си един
идеал
ен образ на листото на растението, който не е закостеняло, безжизнено понятие, а такова, което може да се представи в най-различни форми.
В познаването на неорганичното едно понятие се прибавя последователно към друго, за да може да се обозре взаимовръзката от сили, които оказват влияние в природата. В случая на органичното е необходимо едно понятие да произлиза от другото така, че в непрекъснато живо преобразуване на понятията да възникнат образи на това, което се проявява в природата във вид на оформени същества.
Гьоте се стреми да постигне това чрез опита си да задържи в духа си един идеален образ на листото на растението, който не е закостеняло, безжизнено понятие, а такова, което може да се представи в най-различни форми.
Ако човек остави тези форми да се развият една от друга в неговия дух, той ще може да конструира цялото растение. Човек ще пресъздаде по идеален начин в душата си процеса, по който природата създава растението по действителен начин.
към текста >>
Човек ще пресъздаде по
идеал
ен начин в душата си процеса, по който природата създава растението по действителен начин.
В познаването на неорганичното едно понятие се прибавя последователно към друго, за да може да се обозре взаимовръзката от сили, които оказват влияние в природата. В случая на органичното е необходимо едно понятие да произлиза от другото така, че в непрекъснато живо преобразуване на понятията да възникнат образи на това, което се проявява в природата във вид на оформени същества. Гьоте се стреми да постигне това чрез опита си да задържи в духа си един идеален образ на листото на растението, който не е закостеняло, безжизнено понятие, а такова, което може да се представи в най-различни форми. Ако човек остави тези форми да се развият една от друга в неговия дух, той ще може да конструира цялото растение.
Човек ще пресъздаде по идеален начин в душата си процеса, по който природата създава растението по действителен начин.
към текста >>
114.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Струваше ми се, че сякаш в една личност като Робеспиер тя искаше да представи трагизма на всеки
идеал
изъм.
Това ми донесе голямата радост да мога да я посетя. При това си посещение имах възможността да проведа един разговор с поетесата, който през живота ми често изникваше в душата ми. По това време тя вече се беше посветила на една задача от най-висш стил, на нейната епическа поема „Робеспиер“. Тя говорѝ с мен за основните идеи в нея. Още тогава в речта ѝ звучеше песимистично основно настроение.
Струваше ми се, че сякаш в една личност като Робеспиер тя искаше да представи трагизма на всеки идеализъм.
Идеалите възникват в човешката гръд, но те нямат никаква власт над безидейната, жестока, разрушителна дейност на природата, която изкрещява срещу всеки идеал своя безмилостен призив: „Ти си само илюзия, мое призрачно създание, което яз отново и отново захвърлям в небитието! “
към текста >>
Идеал
ите възникват в човешката гръд, но те нямат никаква власт над безидейната, жестока, разрушителна дейност на природата, която изкрещява срещу всеки
идеал
своя безмилостен призив: „Ти си само илюзия, мое призрачно създание, което яз отново и отново захвърлям в небитието!
При това си посещение имах възможността да проведа един разговор с поетесата, който през живота ми често изникваше в душата ми. По това време тя вече се беше посветила на една задача от най-висш стил, на нейната епическа поема „Робеспиер“. Тя говорѝ с мен за основните идеи в нея. Още тогава в речта ѝ звучеше песимистично основно настроение. Струваше ми се, че сякаш в една личност като Робеспиер тя искаше да представи трагизма на всеки идеализъм.
Идеалите възникват в човешката гръд, но те нямат никаква власт над безидейната, жестока, разрушителна дейност на природата, която изкрещява срещу всеки идеал своя безмилостен призив: „Ти си само илюзия, мое призрачно създание, което яз отново и отново захвърлям в небитието!
“
към текста >>
Скоро след това се появи още едно стихотворение от деле Грацие, в което природата беше възпявана като найвисшата сила, но така, че тя говори подигравателно за всички
идеал
и, които извиква към съществуване, за да заслепи човека, и отново запраща в небитието, когато заслепяването бъде постигнато.
Шрьоер беше възмутен. Според него изкуството не следваше да потъва в такива бездни на „ужасяващото“. Дамите се оттеглиха. Те бяха на ръба на нервен срив. Не можех да се съглася с Шрьоер, защото ми се струваше, че той е изцяло изпълнен от чувството, че ужасяващите преживявания в душата на човека никога не трябва да се превръщат в поезия, дори когато тези ужасяващи неща са преживени искрено и правдиво.
Скоро след това се появи още едно стихотворение от деле Грацие, в което природата беше възпявана като найвисшата сила, но така, че тя говори подигравателно за всички идеали, които извиква към съществуване, за да заслепи човека, и отново запраща в небитието, когато заслепяването бъде постигнато.
към текста >>
По повод на това стихотворение написах статията „Природата и нашите
идеал
и“, която не публикувах, а отпечатах в малък брой екземпляри.
По повод на това стихотворение написах статията „Природата и нашите идеали“, която не публикувах, а отпечатах в малък брой екземпляри.
В нея говорех за привидността на основанията, които имат възгледите на деле Грацие. Казвах, че възгледи, които не се затварят пред враждебността, заложена в природата в противовес на човешките идеали, за мен стоят по-високо от един „повърхностен оптимизъм“, който няма поглед върху бездните на битието. Но говорих също и за това, че вътрешната свободна същност на човека създава из самата себе си това, което дава смисъл и съдържание на живота, и че тази същност не би могла да се разгърне, ако като дар от природата, отвън ѝ бъде дадено това, което трябва да произлезе отвътре.
към текста >>
Казвах, че възгледи, които не се затварят пред враждебността, заложена в природата в противовес на човешките
идеал
и, за мен стоят по-високо от един „повърхностен оптимизъм“, който няма поглед върху бездните на битието.
По повод на това стихотворение написах статията „Природата и нашите идеали“, която не публикувах, а отпечатах в малък брой екземпляри. В нея говорех за привидността на основанията, които имат възгледите на деле Грацие.
Казвах, че възгледи, които не се затварят пред враждебността, заложена в природата в противовес на човешките идеали, за мен стоят по-високо от един „повърхностен оптимизъм“, който няма поглед върху бездните на битието.
Но говорих също и за това, че вътрешната свободна същност на човека създава из самата себе си това, което дава смисъл и съдържание на живота, и че тази същност не би могла да се разгърне, ако като дар от природата, отвън ѝ бъде дадено това, което трябва да произлезе отвътре.
към текста >>
Често беседвахме с този „
идеал
“ за учен човек, но същевременно „верен син на своята църква“.
Около двамата се събираха преподаватели от теологическия факултет, католически свещеници с най-изтънчена ерудиция. Пръв измежду всички тях беше свещеникът от Цистерцианския орден на Светия кръст Вилхелм Нойман. Мюлнер с право го обожаваше заради неговата всеобхватна ерудиция. Веднъж, когато в отсъствието на Нойман говореше с ентусиазирано възхищение за неговите обширни и всестранни знания, той ми каза: „Да, професор Нойман познава целия свят и още три села.“ С удоволствие се присъединявах към този начетен мъж, когато си тръгвахме от посещения у деле Грацие.
Често беседвахме с този „идеал“ за учен човек, но същевременно „верен син на своята църква“.
Тук бих искал да спомена само за два наши разговора. Единият беше за същността на Христос. Изразих схващането си за това, че Исус от Назарет, благодарение на свръхземно влияние, е приел Христос в себе си и как след Мистерията на Голгота Христос живее като духовно същество в еволюцията на човечеството. Този разговор се запечата дълбоко в душата ми и нееднократно отново изплуваше в нея. Защото за мен той беше от голямо значение.
към текста >>
В гореспоменатото непубликувано съчинение за деле Грацие, „Природата и нашите
идеал
и“, в следните изречения се намират зародишите на тази книга: „Нашите
идеал
и вече не са толкова повърхностни, за да се задоволяват с често толкова плоска, толкова празна действителност.
Но тъкмо по това време у мен започнаха да узряват първите мисли за появилата се по-късно „Философия на свободата“.
В гореспоменатото непубликувано съчинение за деле Грацие, „Природата и нашите идеали“, в следните изречения се намират зародишите на тази книга: „Нашите идеали вече не са толкова повърхностни, за да се задоволяват с често толкова плоска, толкова празна действителност.
Въпреки това не мога да повярвам, че не съществуват средства, с които да се издигнем над дълбокия песимизъм, идващ от това познание. Това издигане се получава, когато погледна в света на нашата душевност, когато пристъпя по-близо до същността на нашия идеален свят. Той е един затворен в себе си, съвършен в себе си свят, който не може да спечели или пък да загуби нещо от преходността на външните неща. Та не са ли нашите идеали, ако са истински живи индивидуалности, същности сами по себе си, независими от благосклонността или неблагосклонността на природата? Макар и листата на прекрасната роза да могат да бъдат завинаги откъснати от безмилостния порив на вятъра, все пак тя е изпълнила своето послание, защото е зарадвала стотици човешки очи.
към текста >>
Това издигане се получава, когато погледна в света на нашата душевност, когато пристъпя по-близо до същността на нашия
идеал
ен свят.
Но тъкмо по това време у мен започнаха да узряват първите мисли за появилата се по-късно „Философия на свободата“. В гореспоменатото непубликувано съчинение за деле Грацие, „Природата и нашите идеали“, в следните изречения се намират зародишите на тази книга: „Нашите идеали вече не са толкова повърхностни, за да се задоволяват с често толкова плоска, толкова празна действителност. Въпреки това не мога да повярвам, че не съществуват средства, с които да се издигнем над дълбокия песимизъм, идващ от това познание.
Това издигане се получава, когато погледна в света на нашата душевност, когато пристъпя по-близо до същността на нашия идеален свят.
Той е един затворен в себе си, съвършен в себе си свят, който не може да спечели или пък да загуби нещо от преходността на външните неща. Та не са ли нашите идеали, ако са истински живи индивидуалности, същности сами по себе си, независими от благосклонността или неблагосклонността на природата? Макар и листата на прекрасната роза да могат да бъдат завинаги откъснати от безмилостния порив на вятъра, все пак тя е изпълнила своето послание, защото е зарадвала стотици човешки очи. Ако утре на унищожителната природа ѝ се прииска да унищожи цялото звездно небе, все пак хората хилядолетия наред са вдигали към него поглед, изпълнен с благоговение, и това е достатъчно. Не съществуването във времето, не, вътрешната същност на нещата ги прави съвършени.
към текста >>
Та не са ли нашите
идеал
и, ако са истински живи индивидуалности, същности сами по себе си, независими от благосклонността или неблагосклонността на природата?
Но тъкмо по това време у мен започнаха да узряват първите мисли за появилата се по-късно „Философия на свободата“. В гореспоменатото непубликувано съчинение за деле Грацие, „Природата и нашите идеали“, в следните изречения се намират зародишите на тази книга: „Нашите идеали вече не са толкова повърхностни, за да се задоволяват с често толкова плоска, толкова празна действителност. Въпреки това не мога да повярвам, че не съществуват средства, с които да се издигнем над дълбокия песимизъм, идващ от това познание. Това издигане се получава, когато погледна в света на нашата душевност, когато пристъпя по-близо до същността на нашия идеален свят. Той е един затворен в себе си, съвършен в себе си свят, който не може да спечели или пък да загуби нещо от преходността на външните неща.
Та не са ли нашите идеали, ако са истински живи индивидуалности, същности сами по себе си, независими от благосклонността или неблагосклонността на природата?
Макар и листата на прекрасната роза да могат да бъдат завинаги откъснати от безмилостния порив на вятъра, все пак тя е изпълнила своето послание, защото е зарадвала стотици човешки очи. Ако утре на унищожителната природа ѝ се прииска да унищожи цялото звездно небе, все пак хората хилядолетия наред са вдигали към него поглед, изпълнен с благоговение, и това е достатъчно. Не съществуването във времето, не, вътрешната същност на нещата ги прави съвършени.
към текста >>
Идеал
ите на нашия дух представляват свят сам по себе си, който също трябва да се изживее за себе си, и който не може да спечели нищо от съдействието на една блага природа.
Идеалите на нашия дух представляват свят сам по себе си, който също трябва да се изживее за себе си, и който не може да спечели нищо от съдействието на една блага природа.
Какво заслужаващо съжаление същество щеше да бъде човекът, ако не можеше да намери удовлетворение в собствения си идеален свят, а се нуждаеше от съдействието на природата за това? Къде щеше да остане божествената свобода, ако природата ни пазеше и се грижеше за нас, безпомощните деца, водейки ни на повод? Не, тя трябва да ни откаже всичко, за да може, когато сме щастливи, това да е изцяло резултат от дейността на свободното ни същество. Нека природата всеки ден да разрушава това, което съграждаме, за да можем ежедневно да се радваме на ново съзидание! Не желаем за нищо да благодарим на природата, за всичко искаме да благодарим на себе си!
към текста >>
Какво заслужаващо съжаление същество щеше да бъде човекът, ако не можеше да намери удовлетворение в собствения си
идеал
ен свят, а се нуждаеше от съдействието на природата за това?
Идеалите на нашия дух представляват свят сам по себе си, който също трябва да се изживее за себе си, и който не може да спечели нищо от съдействието на една блага природа.
Какво заслужаващо съжаление същество щеше да бъде човекът, ако не можеше да намери удовлетворение в собствения си идеален свят, а се нуждаеше от съдействието на природата за това?
Къде щеше да остане божествената свобода, ако природата ни пазеше и се грижеше за нас, безпомощните деца, водейки ни на повод? Не, тя трябва да ни откаже всичко, за да може, когато сме щастливи, това да е изцяло резултат от дейността на свободното ни същество. Нека природата всеки ден да разрушава това, което съграждаме, за да можем ежедневно да се радваме на ново съзидание! Не желаем за нищо да благодарим на природата, за всичко искаме да благодарим на себе си!
към текста >>
Това беше доста възрастен господин, но с по младежки сияещи очи и лице с фини изразителни черти, разкриващи поета и
идеал
иста.
Аз обаче исках непременно да се запозная с него. Така че една вечер цялото общество се вдигна и тръгнахме към мястото, където „знаещите“ можеха да го открият. Това беше малка винарна на една улица, паралелна на Кернтнерщрасе. Той седеше в един ъгъл с немалка чаша червено вино пред себе си. Седеше така, сякаш беше седял там цяла вечност и искаше да остане да седи още безкрайно дълго.
Това беше доста възрастен господин, но с по младежки сияещи очи и лице с фини изразителни черти, разкриващи поета и идеалиста.
Отначало не ни видя да влизаме. Защото беше ясно, че в благородно очертаната му глава се раждаше някакво стихотворение. Наложи се Фриц Лемермайер да го хване за рамото. Тогава той извърна глава към нас и ни погледна. Бяхме го обезпокоили.
към текста >>
Така се запознах с Ферхер фон Щайнванд – един целенасочен, пълен с идеи, приемащ себе си за
идеал
ист поет от Каринтия.
Така се запознах с Ферхер фон Щайнванд – един целенасочен, пълен с идеи, приемащ себе си за идеалист поет от Каринтия.
Син на бедни родители, той беше прекарал младостта си сред големи лишения. Изтъкнатият анатом Хиртл разбрал колко ценен е той и му осигурил един начин на съществуване, чрез който да може да живее изцяло в своите стихове, мисли и концепции. Светът наистина дълго знаеше твърде малко за него. След появата на първата му поетична творба „Графиня Зеленбранд“, Роберт Хамерлинг му отдаде пълното си признание.
към текста >>
115.
VIII. Размишления върху изкуството и естетиката; редактор при „Немски седмичник“
GA_28 Моят жизнен път
Поглеждах назад към времето, в което Гьоте и съратниците му бяха довели
идеал
изма до достойна за човека висота.
Той показваше, така ми се струваше, силите, действащи в съвременната цивилизация по духовно помрачаващ начин. В него откривах сериозно предупреждение към епохата. Но също така се затруднявах да заема някаква позиция спрямо Хамерлинг. Първоначално появата на „Хомункулус“ увеличи трудностите в моята душа. У Хамерлинг виждах личност, която в някакъв смисъл сама беше откровение на епохата.
Поглеждах назад към времето, в което Гьоте и съратниците му бяха довели идеализма до достойна за човека висота.
Изпитвах необходимост да проникна в света на истинския дух през портата на този идеализъм. Той ми се струваше като великолепната сянка, хвърляна в душата на човека не от сетивния свят, а падаща във вътрешното му същество от един духовен свят, която поставя изискването от самата нея да се стигне до света, който я хвърля.
към текста >>
Изпитвах необходимост да проникна в света на истинския дух през портата на този
идеал
изъм.
В него откривах сериозно предупреждение към епохата. Но също така се затруднявах да заема някаква позиция спрямо Хамерлинг. Първоначално появата на „Хомункулус“ увеличи трудностите в моята душа. У Хамерлинг виждах личност, която в някакъв смисъл сама беше откровение на епохата. Поглеждах назад към времето, в което Гьоте и съратниците му бяха довели идеализма до достойна за човека висота.
Изпитвах необходимост да проникна в света на истинския дух през портата на този идеализъм.
Той ми се струваше като великолепната сянка, хвърляна в душата на човека не от сетивния свят, а падаща във вътрешното му същество от един духовен свят, която поставя изискването от самата нея да се стигне до света, който я хвърля.
към текста >>
Харесвах Хамерлинг, който беше нарисувал тази
идеал
истична сянка в толкова величествени образи.
Харесвах Хамерлинг, който беше нарисувал тази идеалистична сянка в толкова величествени образи.
Но дълбоко ме наскърбяваше фактът, че е останал само дотук и че погледът му е насочен не толкова напред към реалния свят на духа, пробиващ си път чрез една нова форма, колкото назад, към сянката на една духовност, разрушена от материализма. Въпреки това „Хомункулус“ ме привличаше. Макар и да не показваше как човек да проникне в духовния свят, все пак той представяше докъде се стига, ако той иска да действа единствено в свят, лишен от духовност.
към текста >>
Исках да открия причините защо
идеал
измът на такава смела философия, изразена толкова убедително в трудовете на Фихте и Хегел, не е могъл да проникне до живия дух.
Размишленията над „Хомункулус“ съвпаднаха с времето, в което бях започнал да се замислям над същността на художественото творчество и красотата. Това, което преминаваше през душата ми тогава, се изля в краткото съчинение „Гьоте като баща на една нова естетика“, написано въз основа на една лекция, която изнесох пред Виенското Гьотево общество.
Исках да открия причините защо идеализмът на такава смела философия, изразена толкова убедително в трудовете на Фихте и Хегел, не е могъл да проникне до живия дух.
Един от пътищата, по които поех, за да открия тези причини, беше размишлението над заблужденията на чисто идеалистическата философия в областта на естетиката. Хегел и мислещите подобно на него намират съдържанието на изкуството в сетивното проявление на „идеята“. Когато „идеята“ се проявява в сетивен облик, тя се разкрива като нещо красиво. Това беше тяхното мнение. Но периодът, следващ този идеализъм, не искаше повече да признае каквато и да е било реалност в една „идея“.
към текста >>
Един от пътищата, по които поех, за да открия тези причини, беше размишлението над заблужденията на чисто
идеал
истическата философия в областта на естетиката.
Размишленията над „Хомункулус“ съвпаднаха с времето, в което бях започнал да се замислям над същността на художественото творчество и красотата. Това, което преминаваше през душата ми тогава, се изля в краткото съчинение „Гьоте като баща на една нова естетика“, написано въз основа на една лекция, която изнесох пред Виенското Гьотево общество. Исках да открия причините защо идеализмът на такава смела философия, изразена толкова убедително в трудовете на Фихте и Хегел, не е могъл да проникне до живия дух.
Един от пътищата, по които поех, за да открия тези причини, беше размишлението над заблужденията на чисто идеалистическата философия в областта на естетиката.
Хегел и мислещите подобно на него намират съдържанието на изкуството в сетивното проявление на „идеята“. Когато „идеята“ се проявява в сетивен облик, тя се разкрива като нещо красиво. Това беше тяхното мнение. Но периодът, следващ този идеализъм, не искаше повече да признае каквато и да е било реалност в една „идея“. Понеже идеята на идеалистическия мироглед, както живее в съзнанието на идеалистите, не насочва към духовния свят, в следващото поколение тя не може да се утвърди като нещо, имащо реална стойност.
към текста >>
Но периодът, следващ този
идеал
изъм, не искаше повече да признае каквато и да е било реалност в една „идея“.
Исках да открия причините защо идеализмът на такава смела философия, изразена толкова убедително в трудовете на Фихте и Хегел, не е могъл да проникне до живия дух. Един от пътищата, по които поех, за да открия тези причини, беше размишлението над заблужденията на чисто идеалистическата философия в областта на естетиката. Хегел и мислещите подобно на него намират съдържанието на изкуството в сетивното проявление на „идеята“. Когато „идеята“ се проявява в сетивен облик, тя се разкрива като нещо красиво. Това беше тяхното мнение.
Но периодът, следващ този идеализъм, не искаше повече да признае каквато и да е било реалност в една „идея“.
Понеже идеята на идеалистическия мироглед, както живее в съзнанието на идеалистите, не насочва към духовния свят, в следващото поколение тя не може да се утвърди като нещо, имащо реална стойност. Така възниква „реалистическата“ естетика, която вижда в произведението на изкуството не проявлението на идеята в сетивен образ, а само сетивния образ, който поради потребностите на човешката природа приема нереална форма в художественото произведение.
към текста >>
Понеже идеята на
идеал
истическия мироглед, както живее в съзнанието на
идеал
истите, не насочва към духовния свят, в следващото поколение тя не може да се утвърди като нещо, имащо реална стойност.
Един от пътищата, по които поех, за да открия тези причини, беше размишлението над заблужденията на чисто идеалистическата философия в областта на естетиката. Хегел и мислещите подобно на него намират съдържанието на изкуството в сетивното проявление на „идеята“. Когато „идеята“ се проявява в сетивен облик, тя се разкрива като нещо красиво. Това беше тяхното мнение. Но периодът, следващ този идеализъм, не искаше повече да признае каквато и да е било реалност в една „идея“.
Понеже идеята на идеалистическия мироглед, както живее в съзнанието на идеалистите, не насочва към духовния свят, в следващото поколение тя не може да се утвърди като нещо, имащо реална стойност.
Така възниква „реалистическата“ естетика, която вижда в произведението на изкуството не проявлението на идеята в сетивен образ, а само сетивния образ, който поради потребностите на човешката природа приема нереална форма в художественото произведение.
към текста >>
И трябваше да боравя с гледната точка, произтичаща от този факт така, че пълната обосновка на това виждане да не доведе дотам, статията ми да изглежда като продукт на един „чужд на света
идеал
ист“.
Това списание беше основано от историка Хайнрих Фридюнг. Кратката ми редакторска работа се случи по времето, когато противоречията между народностите на Австрия бяха придобили особено остър характер. Не ми беше лесно всяка седмица да пиша по една статия върху обществените процеси. Защото по принцип бях толкова далече от каквото и да е партийно разбиране за живота, колкото изобщо беше възможно. Интересуваше ме ходът на културното развитие в еволюцията на човечеството.
И трябваше да боравя с гледната точка, произтичаща от този факт така, че пълната обосновка на това виждане да не доведе дотам, статията ми да изглежда като продукт на един „чужд на света идеалист“.
Към това се прибавяше обстоятелството, че в тогавашна Австрия, особено поради въведената от министър Гауч „образователна реформа“, виждах ощетяване на културните интереси. Над забележките ми в тази област веднъж започна да се замисля дори Шрьоер, който все така имаше голяма симпатия към частичното разглеждане на нещата. Аз хвалех целесъобразните начинания, които беше предприел католически-клерикалният министър Лео Тун за австрийските гимназии още през петдесетте години, в противовес на непедагогическите мерки на Гауч. Когато Шрьоер прочете статията ми, каза: „Нима искате отново клерикална образователна политика в Австрия? “
към текста >>
116.
XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт
GA_28 Моят жизнен път
И ако
идеал
и, проявяващи се по време на прилив, оказват приповдигащо въздействие, то тези, породени от упадъка и желаещи да го задържат, са не по-малко възвишени в своя трагизъм.
Често си спомнях за тези безкрайни разговори, които тогава водехме в едно популярно кафене на Михаелплац във Виена. Имах повод за това особено по времето, когато след световната война старата Австрия беше разцепена. Защото предпоставките за този разпад още тогава бяха навсякъде налице. Но никой не искаше да го признае. Всеки имаше една или друга готова рецепта в зависимост от националните или културните си наклонности.
И ако идеали, проявяващи се по време на прилив, оказват приповдигащо въздействие, то тези, породени от упадъка и желаещи да го задържат, са не по-малко възвишени в своя трагизъм.
Такива трагични идеали въздействаха тогава на душите на най-добрите виенчани и австрийци.
към текста >>
Такива трагични
идеал
и въздействаха тогава на душите на най-добрите виенчани и австрийци.
Имах повод за това особено по времето, когато след световната война старата Австрия беше разцепена. Защото предпоставките за този разпад още тогава бяха навсякъде налице. Но никой не искаше да го признае. Всеки имаше една или друга готова рецепта в зависимост от националните или културните си наклонности. И ако идеали, проявяващи се по време на прилив, оказват приповдигащо въздействие, то тези, породени от упадъка и желаещи да го задържат, са не по-малко възвишени в своя трагизъм.
Такива трагични идеали въздействаха тогава на душите на най-добрите виенчани и австрийци.
към текста >>
Често предизвиквах недоволство у такива
идеал
исти, когато изказвах убеждението си, наложило се у мен поради увлечението ми от епохата на Гьоте.
Често предизвиквах недоволство у такива идеалисти, когато изказвах убеждението си, наложило се у мен поради увлечението ми от епохата на Гьоте.
Твърдях, че през този период е бил достигнат връх в западноевропейското културно развитие. Но той не е бил задържан. Епохата на естествените науки с нейните последствия в живота на хората и народите означава упадък. За по-нататъшен напредък имаме нужда от съвършено нов импулс откъм духовната страна. Не може да се напредва по положени преди това духовни пътища, без да се наложи първо да се върнем обратно по тях.
към текста >>
Начинание, състоящо се изцяло от
идеал
изъм и нито грам практическа мисъл, на което обаче сътрудничеха почти всички представители на саксонството.
Съсредоточие на всичките ми преживявания там беше моят дългогодишен приятел. Той все измисляше по нещо ново, за да опозная по-добре трансилванското саксонство. Той все още продължаваше да прекарва известно време ту във Виена, ту в Херманщат. За насърчаване на трансилванското саксонство в този период беше основал седмичен вестник в Херманщат.
Начинание, състоящо се изцяло от идеализъм и нито грам практическа мисъл, на което обаче сътрудничеха почти всички представители на саксонството.
След няколко седмици то се провали.
към текста >>
117.
XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер
GA_28 Моят жизнен път
Това (дохристиянско) откровение, изложено по доста интересен начин в „История на
идеал
изма“ на Ото Вилман, не се проявява във възгледите на Щайн.
При Щайн ми липсваше и съзнанието, че все пак Платоновият идеен свят също води своето начало от едно древно откровение на духовния свят.
Това (дохристиянско) откровение, изложено по доста интересен начин в „История на идеализма“ на Ото Вилман, не се проявява във възгледите на Щайн.
Той не разглежда платонизма като идеен остатък от праоткровението, който след това получава обратно загубеното си духовно съдържание в по-висша форма в християнството. Платоническите идеи при него са представени като понятийно съдържание, развило се от самото себе си и след това получило живот чрез Христос.
към текста >>
118.
XV. Срещи с Хекел, Трайчке и Лайстнер
GA_28 Моят жизнен път
С Лудвиг Лайстнер, както с много малко други хора, можех да говоря за
идеал
изма на немските философи Фихте, Хегел и Шелинг.
С Лудвиг Лайстнер, както с много малко други хора, можех да говоря за идеализма на немските философи Фихте, Хегел и Шелинг.
Той притежаваше жив усет за реалността на идеалното, присъща за тези философи. Когато веднъж му говорих за своето безпокойство по повод едностранчивостта на естественонаучния светоглед, той каза: „Хората изобщо си нямат представа за значението на творческото в човешката душа. Те не знаят, че именно в това творческо начало живее същото такова мирово съдържание, каквото и в природните явления.“
към текста >>
Той притежаваше жив усет за реалността на
идеал
ното, присъща за тези философи.
С Лудвиг Лайстнер, както с много малко други хора, можех да говоря за идеализма на немските философи Фихте, Хегел и Шелинг.
Той притежаваше жив усет за реалността на идеалното, присъща за тези философи.
Когато веднъж му говорих за своето безпокойство по повод едностранчивостта на естественонаучния светоглед, той каза: „Хората изобщо си нямат представа за значението на творческото в човешката душа. Те не знаят, че именно в това творческо начало живее същото такова мирово съдържание, каквото и в природните явления.“
към текста >>
Колкото и силно да се бяха втвърдили идеите на някого в Архива от съпреживяването на „филологическия метод“, те отново ставаха свободни и подвижни, когато отидеше в дома на Олден, в който приемаха с интерес всеки, който носеше в главата си идеята, че сред хората трябва да намери място нов начин на мислене, но също и всеки, който в дълбините на душата си намираше за болезнени много от старите културни предразсъдъци и мислеше за бъдещи
идеал
и.
Колкото и силно да се бяха втвърдили идеите на някого в Архива от съпреживяването на „филологическия метод“, те отново ставаха свободни и подвижни, когато отидеше в дома на Олден, в който приемаха с интерес всеки, който носеше в главата си идеята, че сред хората трябва да намери място нов начин на мислене, но също и всеки, който в дълбините на душата си намираше за болезнени много от старите културни предразсъдъци и мислеше за бъдещи идеали.
към текста >>
Ханс Олден беше дълбоко убеден в това, че за човека единственият смисъл на литературата и художественото творчество е да се обърне към великите
идеал
и, за които наистина много се говореше в неговия кръг.
Ханс Олден можеше да стане очарователен, когато с леко скептичния си начин на мислене на часа прекъсваше някой разговор, който заплашваше да се изгуби в сантименталност, но и сам можеше да стане сантиментален, когато други изпаднеха в лековатост. В този кръг искаха да развият най-дълбоко „разбиране“ за всичко „човешко“, но се отнасяха с безпощадна критика към едно или друго, което не им се нравеше у някого.
Ханс Олден беше дълбоко убеден в това, че за човека единственият смисъл на литературата и художественото творчество е да се обърне към великите идеали, за които наистина много се говореше в неговия кръг.
Но самият той се отнасяше твърде презрително към хората, за да осъществи идеалите си в собствените си произведения. Той смяташе, че идеалите могат да живеят в малък кръг избраници, и само този, който разсъждава „детински“, може да вярва, че би могъл да изнесе такива идеали пред по-широка публика. По това време той положи началото на художествената реализация на своите идеи в пиесата „Умната Кете“. Тази пиеса имаше скромен успех във Ваймар. Това засили у него разбирането, че на публиката трябва да се дава каквото иска, а по-висшите интереси трябва да бъдат запазени за неголям кръг от хора, които имат разбиране за тях.
към текста >>
Но самият той се отнасяше твърде презрително към хората, за да осъществи
идеал
ите си в собствените си произведения.
Ханс Олден можеше да стане очарователен, когато с леко скептичния си начин на мислене на часа прекъсваше някой разговор, който заплашваше да се изгуби в сантименталност, но и сам можеше да стане сантиментален, когато други изпаднеха в лековатост. В този кръг искаха да развият най-дълбоко „разбиране“ за всичко „човешко“, но се отнасяха с безпощадна критика към едно или друго, което не им се нравеше у някого. Ханс Олден беше дълбоко убеден в това, че за човека единственият смисъл на литературата и художественото творчество е да се обърне към великите идеали, за които наистина много се говореше в неговия кръг.
Но самият той се отнасяше твърде презрително към хората, за да осъществи идеалите си в собствените си произведения.
Той смяташе, че идеалите могат да живеят в малък кръг избраници, и само този, който разсъждава „детински“, може да вярва, че би могъл да изнесе такива идеали пред по-широка публика. По това време той положи началото на художествената реализация на своите идеи в пиесата „Умната Кете“. Тази пиеса имаше скромен успех във Ваймар. Това засили у него разбирането, че на публиката трябва да се дава каквото иска, а по-висшите интереси трябва да бъдат запазени за неголям кръг от хора, които имат разбиране за тях.
към текста >>
Той смяташе, че
идеал
ите могат да живеят в малък кръг избраници, и само този, който разсъждава „детински“, може да вярва, че би могъл да изнесе такива
идеал
и пред по-широка публика.
Ханс Олден можеше да стане очарователен, когато с леко скептичния си начин на мислене на часа прекъсваше някой разговор, който заплашваше да се изгуби в сантименталност, но и сам можеше да стане сантиментален, когато други изпаднеха в лековатост. В този кръг искаха да развият най-дълбоко „разбиране“ за всичко „човешко“, но се отнасяха с безпощадна критика към едно или друго, което не им се нравеше у някого. Ханс Олден беше дълбоко убеден в това, че за човека единственият смисъл на литературата и художественото творчество е да се обърне към великите идеали, за които наистина много се говореше в неговия кръг. Но самият той се отнасяше твърде презрително към хората, за да осъществи идеалите си в собствените си произведения.
Той смяташе, че идеалите могат да живеят в малък кръг избраници, и само този, който разсъждава „детински“, може да вярва, че би могъл да изнесе такива идеали пред по-широка публика.
По това време той положи началото на художествената реализация на своите идеи в пиесата „Умната Кете“. Тази пиеса имаше скромен успех във Ваймар. Това засили у него разбирането, че на публиката трябва да се дава каквото иска, а по-висшите интереси трябва да бъдат запазени за неголям кръг от хора, които имат разбиране за тях.
към текста >>
119.
XVI. Сред учени и хора на изкуството; Гьотеви събрания
GA_28 Моят жизнен път
Естественонаучните,
идеал
истическите и много нюанси на двата.
Пред душата си виждах най-различни светогледи.
Естественонаучните, идеалистическите и много нюанси на двата.
Чувствах порив да проникна в тях, да се движа в тях. В моя духовен свят обаче те не хвърляха никаква светлина. За мен те представляваха явления, намиращи се пред мен, а не реалности, в които да мога да се вживея.
към текста >>
120.
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Такива „гледни точки“ като материализъм, реализъм,
идеал
изъм, спиритуализъм, каквито се развиват в обширни теории от абстрактно ориентирани личности във физическия свят, за да се придаде значение на тези неща, не представляват никакъв интерес за познавача на свръхсетивното.
Това беше истинско, дадено ми от живота и съдбата душевно упражнение за преодоляване на абстрактното интелектуално съждение „или-или“. Това съждение поставя пред душата граници пред свръхсетивния свят. В него не съществуват същества и процеси, даващи повод за такова „или-или“. По отношение на свръхсетивното следва да сме многостранни. Трябва да се учим не само теоретично, а да си изградим навика да възприемаме всичко в глъбините на душевния си живот, да разглеждаме всичко от най-разнообразни гледни точки.
Такива „гледни точки“ като материализъм, реализъм, идеализъм, спиритуализъм, каквито се развиват в обширни теории от абстрактно ориентирани личности във физическия свят, за да се придаде значение на тези неща, не представляват никакъв интерес за познавача на свръхсетивното.
Той знае, че материализмът например не може да бъде нищо друго освен поглед върху света от тази гледна точка, от която той се разкрива в материалните явления.
към текста >>
121.
XX. Ваймарски приятелски кръг
GA_28 Моят жизнен път
Това бе разбиране за битието на духа в
идеал
ното.
Този човек виждаше – бих казал, вдъхновено, – че животът в чистите идеи се явява живот в духа и че в света на чистите идеи цялата природа се озарява от познанието, а материята се явява само привидност (илюзия) и че чрез идеите цялото физическо битие се разкрива като дух. Изпитвах дълбоко удовлетворение да открия такова пълно разбиране за същността на духовното в тази личност.
Това бе разбиране за битието на духа в идеалното.
Там духът живее така, че от морето на всеобщото идеално битие на духа пред възприемащия поглед още не могат да бъдат отделени чувстващите и творчески духовни индивидуалности. За тези духовни индивидуалности още не можех да говоря на Макс Кристлиб. Това би означавало да искам нещо непосилно от неговия красив идеализъм. Но затова пък с него можех да обсъждам истинското битие на духа. Той беше прочел най-задълбочено всичко, което бях написал дотогава.
към текста >>
Там духът живее така, че от морето на всеобщото
идеал
но битие на духа пред възприемащия поглед още не могат да бъдат отделени чувстващите и творчески духовни индивидуалности.
Този човек виждаше – бих казал, вдъхновено, – че животът в чистите идеи се явява живот в духа и че в света на чистите идеи цялата природа се озарява от познанието, а материята се явява само привидност (илюзия) и че чрез идеите цялото физическо битие се разкрива като дух. Изпитвах дълбоко удовлетворение да открия такова пълно разбиране за същността на духовното в тази личност. Това бе разбиране за битието на духа в идеалното.
Там духът живее така, че от морето на всеобщото идеално битие на духа пред възприемащия поглед още не могат да бъдат отделени чувстващите и творчески духовни индивидуалности.
За тези духовни индивидуалности още не можех да говоря на Макс Кристлиб. Това би означавало да искам нещо непосилно от неговия красив идеализъм. Но затова пък с него можех да обсъждам истинското битие на духа. Той беше прочел най-задълбочено всичко, което бях написал дотогава. И в началото на деветдесетте години имах впечатлението, че Макс Кристлиб притежава дарбата да прониква в духовния свят благодарение на живата духовност на идеалното по пътя, който смятах за най-подходящ.
към текста >>
Това би означавало да искам нещо непосилно от неговия красив
идеал
изъм.
Този човек виждаше – бих казал, вдъхновено, – че животът в чистите идеи се явява живот в духа и че в света на чистите идеи цялата природа се озарява от познанието, а материята се явява само привидност (илюзия) и че чрез идеите цялото физическо битие се разкрива като дух. Изпитвах дълбоко удовлетворение да открия такова пълно разбиране за същността на духовното в тази личност. Това бе разбиране за битието на духа в идеалното. Там духът живее така, че от морето на всеобщото идеално битие на духа пред възприемащия поглед още не могат да бъдат отделени чувстващите и творчески духовни индивидуалности. За тези духовни индивидуалности още не можех да говоря на Макс Кристлиб.
Това би означавало да искам нещо непосилно от неговия красив идеализъм.
Но затова пък с него можех да обсъждам истинското битие на духа. Той беше прочел най-задълбочено всичко, което бях написал дотогава. И в началото на деветдесетте години имах впечатлението, че Макс Кристлиб притежава дарбата да прониква в духовния свят благодарение на живата духовност на идеалното по пътя, който смятах за най-подходящ. За това, че по-късно той спря да поддържа напълно този курс, а пое в малко по-друга посока, няма основание да говоря тук.
към текста >>
И в началото на деветдесетте години имах впечатлението, че Макс Кристлиб притежава дарбата да прониква в духовния свят благодарение на живата духовност на
идеал
ното по пътя, който смятах за най-подходящ.
Там духът живее така, че от морето на всеобщото идеално битие на духа пред възприемащия поглед още не могат да бъдат отделени чувстващите и творчески духовни индивидуалности. За тези духовни индивидуалности още не можех да говоря на Макс Кристлиб. Това би означавало да искам нещо непосилно от неговия красив идеализъм. Но затова пък с него можех да обсъждам истинското битие на духа. Той беше прочел най-задълбочено всичко, което бях написал дотогава.
И в началото на деветдесетте години имах впечатлението, че Макс Кристлиб притежава дарбата да прониква в духовния свят благодарение на живата духовност на идеалното по пътя, който смятах за най-подходящ.
За това, че по-късно той спря да поддържа напълно този курс, а пое в малко по-друга посока, няма основание да говоря тук.
към текста >>
122.
XXI. Приятелства (Нойфер, Анзорге); книгата „Гьотевият светоглед“ възниква като завършек на работата във Ваймарското академично изданието
GA_28 Моят жизнен път
Благодарение на този философ, последовател на Хегел, Рудолф Шмит разбираше прекрасно немската
идеал
истическа философия.
По-късно той се появяваше на много събития, събиращи във Ваймар множество посетители от други места. Стройната му фигура с развяващи се къдрици често се мяркаше сред тези посетители. За неговата душа имаше нещо привлекателно в начина, по който човек „е“ във Ваймар. Той беше много ярко изразена личност. Във философията беше привърженик на Размус Нилсен.
Благодарение на този философ, последовател на Хегел, Рудолф Шмит разбираше прекрасно немската идеалистическа философия.
Така че Шмит беше еднакво рязък както в положителните, така и в отрицателните си съждения. Така например, когато говореше за Георг Брандес, той ставаше хаплив, сатиричен, напълно унищожителен. Когато човек се разкрива в широка област на чувствата, включително антипатия, в това има някакъв нюанс на художественост. Тези прояви не можаха да ми направят някакво друго впечатление, освен художествено. Защото бях чел много неща от Георг Брандес.
към текста >>
Но трябва да кажа, че тъкмо този кръг се отнасяше с поголямо разбиране към това, което Ницше смяташе, че е познал, както и че се опитваше да съпреживее неговите житейски
идеал
и по начин, пълен с по-голямо разбиране, отколкото това се случваше в някои други кръгове, в които „свръхчовечеството“ и „отвъд доброто и злото“ не винаги разцъфтяваха в радостни краски.
Но трябва да кажа, че тъкмо този кръг се отнасяше с поголямо разбиране към това, което Ницше смяташе, че е познал, както и че се опитваше да съпреживее неговите житейски идеали по начин, пълен с по-голямо разбиране, отколкото това се случваше в някои други кръгове, в които „свръхчовечеството“ и „отвъд доброто и злото“ не винаги разцъфтяваха в радостни краски.
към текста >>
123.
XXII. Да можеш да живееш в и с противоположности
GA_28 Моят жизнен път
Разглеждах като
идеал
идеята да го опозная единствено чрез това, което той има да каже, без човекът да привнася в него нещо чрез своето мислене или чрез друго душевно съдържание.
Допреди за мен великите научни взаимовръзки, които могат да бъдат разбрани по духовен начин, ставаха мое душевно достояние без никакво усилие, а сетивното възприятие и по-точно задържането му в паметта представляваше най-висше затруднение за мен. Сега всичко това се промени. У мен се събуди внимание към сетивно възприемаемото, каквото нямаше преди. Детайлите станаха важни за мен. Имах чувството, че сетивният свят може да разкрие нещо, което само той може да ми разкрие.
Разглеждах като идеал идеята да го опозная единствено чрез това, което той има да каже, без човекът да привнася в него нещо чрез своето мислене или чрез друго душевно съдържание.
към текста >>
Още преди бях водил медитативен живот, но подбудата за това идваше от
идеал
ното познание за неговата стойност за един духовен светоглед.
Преломът в душевния ми живот е свързан със значителни по съдържание вътрешни опитности. В душевния си живот познах същността на медитацията и нейното значение за прозренията в духовния свят.
Още преди бях водил медитативен живот, но подбудата за това идваше от идеалното познание за неговата стойност за един духовен светоглед.
Сега във вътрешното ми същество настъпи нещо, което изискваше медитацията като жизнена необходимост за моя душевен живот. Извоюваният душевен живот се нуждаеше от медитация, както организмът на определена степен от своето развитие се нуждае от дишане с белите дробове.
към текста >>
При това
идеал
но-духовно познание вече не е достатъчно такова усвояване, както при сетивното, водещо до това, че човек го има в паметта си.
При това идеално-духовно познание вече не е достатъчно такова усвояване, както при сетивното, водещо до това, че човек го има в паметта си.
Процесът на усвояване трябва да се превърне в непрекъснат. Както за организма не е достатъчно да е дишал известно време, за да трансформира усвоеното при дишането в по-нататъшен жизнен процес, така и за идеално-духовното познание не е достатъчно усвояване, подобно на това при сетивното познание. За него е нужно душата да се намира в непрекъснато живо взаимодействие със света, в което човек се пренася благодарение на това познание. Това става чрез медитацията, подбудата за която – както беше посочено по-горе – произхожда от идеалното прозрение в ценността на медитирането. Вече дълго бях търсил това взаимодействие преди прелома в душата си (през тридесет и петата година от живота ми).
към текста >>
Както за организма не е достатъчно да е дишал известно време, за да трансформира усвоеното при дишането в по-нататъшен жизнен процес, така и за
идеал
но-духовното познание не е достатъчно усвояване, подобно на това при сетивното познание.
При това идеално-духовно познание вече не е достатъчно такова усвояване, както при сетивното, водещо до това, че човек го има в паметта си. Процесът на усвояване трябва да се превърне в непрекъснат.
Както за организма не е достатъчно да е дишал известно време, за да трансформира усвоеното при дишането в по-нататъшен жизнен процес, така и за идеално-духовното познание не е достатъчно усвояване, подобно на това при сетивното познание.
За него е нужно душата да се намира в непрекъснато живо взаимодействие със света, в което човек се пренася благодарение на това познание. Това става чрез медитацията, подбудата за която – както беше посочено по-горе – произхожда от идеалното прозрение в ценността на медитирането. Вече дълго бях търсил това взаимодействие преди прелома в душата си (през тридесет и петата година от живота ми).
към текста >>
Това става чрез медитацията, подбудата за която – както беше посочено по-горе – произхожда от
идеал
ното прозрение в ценността на медитирането.
При това идеално-духовно познание вече не е достатъчно такова усвояване, както при сетивното, водещо до това, че човек го има в паметта си. Процесът на усвояване трябва да се превърне в непрекъснат. Както за организма не е достатъчно да е дишал известно време, за да трансформира усвоеното при дишането в по-нататъшен жизнен процес, така и за идеално-духовното познание не е достатъчно усвояване, подобно на това при сетивното познание. За него е нужно душата да се намира в непрекъснато живо взаимодействие със света, в което човек се пренася благодарение на това познание.
Това става чрез медитацията, подбудата за която – както беше посочено по-горе – произхожда от идеалното прозрение в ценността на медитирането.
Вече дълго бях търсил това взаимодействие преди прелома в душата си (през тридесет и петата година от живота ми).
към текста >>
Не беше така, ако се свържех със същества или процеси от духовния свят чрез
идеал
но-духовно познание.
Не беше така, ако се свържех със същества или процеси от духовния свят чрез идеално-духовно познание.
Тук във всяко отделно съзерцание настъпва непосредствено преживяване, че възприемаемото съществува, независимо от продължителността на неговото съзерцание. Ако се преживява например „Аз-а“ на човека като негова изконна вътрешна същност, в съзерцаващото преживяване той знае, че този „Аз“ е съществувал преди живота във физическото тяло и ще съществува и след него. Това, което се преживява по този начин в „Аз-а“, се открива непосредствено така, както розата разкрива своя червен цвят в непосредственото възприятие.
към текста >>
Но и
идеал
но-духовното познание е все още зависимо от организма.
В такава медитация, провеждана от вътрешна духовна жизнена потребност, се развива все повече съзнанието за „вътрешния духовен човек“, който може да живее, да възприема и да се движи в духовното, съвършено свободен от физическия си организъм. Този самостоятелен в себе си духовен човек встъпи в сферата на моите преживявания под влияние на медитацията. Благодарение на това преживяването на духовното претърпя съществено задълбочаване. За факта, че сетивното познание възниква посредством организма може да даде достатъчно свидетелства възможното за това познание самонаблюдение.
Но и идеално-духовното познание е все още зависимо от организма.
към текста >>
За
идеал
но-духовното познание отделният акт е напълно независим от физическия организъм.
Самонаблюдението показва, че сетивното наблюдение е единственият акт на познание, който е свързан с организма.
За идеално-духовното познание отделният акт е напълно независим от физическия организъм.
Обаче възможността изобщо такова познание да бъде развивано от човека зависи от това, животът по принцип да е наличен в организма. При третия вид познание нещата стоят така, че то може да се прояви в духовния човек само тогава, когато той е станал дотолкова свободен от физическия си организъм, че сякаш той изобщо не съществува.
към текста >>
Защото в истинността на духовното преживяване можа да ме убеди още най-началното
идеал
но-духовно познание, а именно най-първото, получило своя живот не просто благодарение на медитирането, а това, което започна да живее.
Осъзнаване на всичко това се разви у мен под влиянието на описания медитативен живот. За себе си бях в състояние да опровергая действено мнението, че при такава медитация човек се подлага на своего рода самовнушение, резултатът от който се явява духовното познание.
Защото в истинността на духовното преживяване можа да ме убеди още най-началното идеално-духовно познание, а именно най-първото, получило своя живот не просто благодарение на медитирането, а това, което започна да живее.
Както когато е в здравомислещо съзнание човек съвсем точно може да установи истината, така бях постъпил и по отношение на този въпрос, преди изобщо да може да стане и дума за самовнушение. Реалността на това, което се постига чрез медитацията (тук се има предвид само преживяването на някакво явление), бях напълно в състояние да проверя още преди самото преживяване.
към текста >>
Почувствах как
идеал
ното начало в предишния ми живот отстъпи в определена посока и на негово място дойде волевото начало.
Почувствах как идеалното начало в предишния ми живот отстъпи в определена посока и на негово място дойде волевото начало.
За да стане възможно това, при развитието на познанието волята трябва да умее да се въздържа от всякакъв субективен произвол. Волята ми се усили в същата степен, в която отслабна идеалното. Волята пое също и духовното познание, което преди беше контролирано почти изцяло от идеалното. Вече знаех, че разделението на душевния живот на мислене, чувства и воля има само ограничено значение. В действителност в мисленето се съдържат и чувства, и воля, само дето мисленето преобладава над тях.
към текста >>
Волята ми се усили в същата степен, в която отслабна
идеал
ното.
Почувствах как идеалното начало в предишния ми живот отстъпи в определена посока и на негово място дойде волевото начало. За да стане възможно това, при развитието на познанието волята трябва да умее да се въздържа от всякакъв субективен произвол.
Волята ми се усили в същата степен, в която отслабна идеалното.
Волята пое също и духовното познание, което преди беше контролирано почти изцяло от идеалното. Вече знаех, че разделението на душевния живот на мислене, чувства и воля има само ограничено значение. В действителност в мисленето се съдържат и чувства, и воля, само дето мисленето преобладава над тях. В чувствата живеят мислене и воля, а във волята – също мислене и чувства. Сега в мен се превърна в преживяване това как волята взема повече от мисленето, а мисленето – повече от волята.
към текста >>
Волята пое също и духовното познание, което преди беше контролирано почти изцяло от
идеал
ното.
Почувствах как идеалното начало в предишния ми живот отстъпи в определена посока и на негово място дойде волевото начало. За да стане възможно това, при развитието на познанието волята трябва да умее да се въздържа от всякакъв субективен произвол. Волята ми се усили в същата степен, в която отслабна идеалното.
Волята пое също и духовното познание, което преди беше контролирано почти изцяло от идеалното.
Вече знаех, че разделението на душевния живот на мислене, чувства и воля има само ограничено значение. В действителност в мисленето се съдържат и чувства, и воля, само дето мисленето преобладава над тях. В чувствата живеят мислене и воля, а във волята – също мислене и чувства. Сега в мен се превърна в преживяване това как волята взема повече от мисленето, а мисленето – повече от волята.
към текста >>
124.
XXIV. Редактор на „Списание за литература“; срещи с Хартлебен, Шеербарт и Ведекинд
GA_28 Моят жизнен път
Те си казваха, че въпреки известни наченки на практичност в живота, в него Щайнер все пак си остава „
идеал
ист“.
Досегашните издатели на „Списание за литература“ не усещаха нещата по този начин.
Те си казваха, че въпреки известни наченки на практичност в живота, в него Щайнер все пак си остава „идеалист“.
И тъй като условията на продажба на „Списание за литература“ бяха такива, че в течение на годината трябваше да се изплащат проценти на предишния собственик, той беше силно заинтересован от това седмичникът да продължава да съществува. Така че от своята си гледна точка той не можеше да направи нищо друго освен да осигури за себе си и за делото гаранция, различна от предоставената в мое лице, за която не можеше да каже как ще се развие сред кръга от хора, групирал се досега около „Списанието“ и „Свободното литературно общество“. Затова едно от условията на продажба беше Ото Ерих Хартлебен да бъде съиздател и да сътрудничи активно.
към текста >>
125.
XXVII. Перспективи по време на смяната на века; размишления за Хегел, Маккей и анархизма
GA_28 Моят жизнен път
Наистина се появяват всевъзможни „социални
идеал
и“, но те нямат силата да въздействат върху реалността.
Така крайностите на деветнадесети век се изживяват чрез импулсите, изразени от Хегел и Щирнер: безлично мислене, което за предпочитане се впуска в съзерцание на света, в който човекът не взима никакво участие с вътрешните си творчески сили, и изцяло лична воля, която носи малко полза за хармоничното сътрудничество между хората.
Наистина се появяват всевъзможни „социални идеали“, но те нямат силата да въздействат върху реалността.
Тя все повече се превръща в това, което може да възникне благодарение на паралелното действие на волята на отделните личности.
към текста >>
126.
XXVIII. Като учител в Берлинското общообразователно училище за работещи
GA_28 Моят жизнен път
Следователно, ако аз преподавах
идеал
истическа история до пълното им игнориране, учениците съвсем неволно щяха да усетят в липсата на материалистическите полуистини това, което да ги отблъсне от моите лекции.
Трябва да имаме предвид, че в икономическия материализъм, приет от работниците чрез марксизма като „материалистическа история“, се крият полуистини. И че тези полуистини са тъкмо това, което те лесно разбират.
Следователно, ако аз преподавах идеалистическа история до пълното им игнориране, учениците съвсем неволно щяха да усетят в липсата на материалистическите полуистини това, което да ги отблъсне от моите лекции.
към текста >>
Това даваше възможност да говоря съвсем надлежно за
идеал
но-духовните импулси в историята на предшестващите епохи и да покажа как в по-ново време те са отслабнали в сравнение с материално-икономическите.
Това даваше възможност да говоря съвсем надлежно за идеално-духовните импулси в историята на предшестващите епохи и да покажа как в по-ново време те са отслабнали в сравнение с материално-икономическите.
към текста >>
Аз трябваше да изведа
идеал
изма от материализма.
По този начин работниците придобиваха представа за способностите за познание, за религиозните, художествените и нравствените движещи сили в историята и преставаха да ги разглеждат единствено като „идеология“. При това полемиката с материализма не би имала никакъв смисъл.
Аз трябваше да изведа идеализма от материализма.
към текста >>
127.
XXIX. Сред литературни дейци („Идващите“) и монисти („Съюз Джордано Бруно“)
GA_28 Моят жизнен път
„Повече, отколкото в която и да е друга област, в тази учещият е предоставен изцяло на самия себе си и на случайността... При формата, която прие нашият обществен живот, понастоящем почти всеки може да изпадне в положение да трябва все по-често да се изказва публично... Издигането на обикновената реч в произведение на изкуството се явява рядкост... Почти изцяло ни липсва усетът към красотата на словото, а още повече към характерната реч... Никому няма да бъде дадено право да пише за някой певец, ако не притежава знания за правилния начин на пеене... По отношение на сценичното изкуство се поставят далеч по-малко изисквания... Хората, които разбират дали даден стих е произнесен правилно или не, стават все по-голяма рядкост... Художествената реч днес често бива считана за несполучлив
идеал
изъм... До това никога нямаше да може да се стигне, ако осъзнавахме по-добре присъщата на речта способност за художествено усъвършенстване...“
„Повече, отколкото в която и да е друга област, в тази учещият е предоставен изцяло на самия себе си и на случайността... При формата, която прие нашият обществен живот, понастоящем почти всеки може да изпадне в положение да трябва все по-често да се изказва публично... Издигането на обикновената реч в произведение на изкуството се явява рядкост... Почти изцяло ни липсва усетът към красотата на словото, а още повече към характерната реч... Никому няма да бъде дадено право да пише за някой певец, ако не притежава знания за правилния начин на пеене... По отношение на сценичното изкуство се поставят далеч по-малко изисквания... Хората, които разбират дали даден стих е произнесен правилно или не, стават все по-голяма рядкост... Художествената реч днес често бива считана за несполучлив идеализъм... До това никога нямаше да може да се стигне, ако осъзнавахме по-добре присъщата на речта способност за художествено усъвършенстване...“
към текста >>
Позволих си да вмъкна това тук, за да покажа как определени
идеал
и са търсили своето разгръщане през целия ми живот, въпреки че мнозина искат да открият противоречия в моето развитие.
Позволих си да вмъкна това тук, за да покажа как определени идеали са търсили своето разгръщане през целия ми живот, въпреки че мнозина искат да открият противоречия в моето развитие.
към текста >>
Тази склонност обаче беше смекчена от обстоятелството, че Марта Асмус беше изцяло посветила живота си на спомени за своя преждевременно починал брат Паул Асмус, който е убеден
идеал
ист.
В този период възникнаха и приятелски отношения с Марта Асмус, мислеща философски дама, но със силен уклон към материализъм.
Тази склонност обаче беше смекчена от обстоятелството, че Марта Асмус беше изцяло посветила живота си на спомени за своя преждевременно починал брат Паул Асмус, който е убеден идеалист.
Паул Асмус, като философ отшелник, още веднъж през последната третина на деветнадесети век изживява философския идеализъм от епохата на Хегел. Той пише труд за „аз-а“ и друг за индогерманските религии. И двата в хегелиански стил, но напълно самостоятелни по съдържание.
към текста >>
Паул Асмус, като философ отшелник, още веднъж през последната третина на деветнадесети век изживява философския
идеал
изъм от епохата на Хегел.
В този период възникнаха и приятелски отношения с Марта Асмус, мислеща философски дама, но със силен уклон към материализъм. Тази склонност обаче беше смекчена от обстоятелството, че Марта Асмус беше изцяло посветила живота си на спомени за своя преждевременно починал брат Паул Асмус, който е убеден идеалист.
Паул Асмус, като философ отшелник, още веднъж през последната третина на деветнадесети век изживява философския идеализъм от епохата на Хегел.
Той пише труд за „аз-а“ и друг за индогерманските религии. И двата в хегелиански стил, но напълно самостоятелни по съдържание.
към текста >>
128.
XXX. Езотерика и публичност
GA_28 Моят жизнен път
Ото Вилман написа забележителната книга „История на
идеал
изма“, в която се изявява като панегирист на светогледа на миналия век.
Във връзка с това от мен се изтръгна мисълта: „Въпреки всички тези и някои други постижения, например в областта на изкуството, по-проницателният човек все пак не може да се радва истински на съдържателността на нашето време. Нашите най-висши духовни потребности жадуват за нещо, което нашата съвременност предоставя едва в оскъдна степен.“ А с оглед на празнотата на тогавашната съвременна култура поглеждах назад към епохата на схоластиката, в която духовете, поне в понятия, все още са живеели в съгласие с духа. „Не трябва да се учудваме, ако по отношение на такива явления някои духове с по-дълбоки духовни потребности намират за по-удовлетворителни гордите мисловни построения на схоластиката в сравнение с идейното съдържание на собственото ни време.
Ото Вилман написа забележителната книга „История на идеализма“, в която се изявява като панегирист на светогледа на миналия век.
Трябва да признаем, че човешкият дух копнее за онова гордо, всеобхватно озарение на мисълта, което човешкото знание изпитва във философските системи на схоластиката.“ „Обезсърчеността е характерен признак на духовния живот в края на стария и началото на новия век. Тя помрачава радостта ни от постиженията на неотдавна отминалите времена.“
към текста >>
Ако и тогава да бях навлязъл в културата на епохата, за да намеря духовен фон за редактирането на „Списанието“, след това ми стана дълбока потребност да „възстановя“ душата си с четене на неща като „История на
идеал
изма“ на Вилман.
Такава беше душевната ми настройка, изхождайки от която могат да се разберат фактите, довели до антропософската ми дейност в рамките на Теософското общество.
Ако и тогава да бях навлязъл в културата на епохата, за да намеря духовен фон за редактирането на „Списанието“, след това ми стана дълбока потребност да „възстановя“ душата си с четене на неща като „История на идеализма“ на Вилман.
Ако и да имаше цяла пропаст между духовните ми възгледи и идеите на Ото Вилман, все пак чувствах тези идеи като духовно близки.
към текста >>
129.
Тайната на четирите темперамента
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Като трето звено на човешката същност схващаме носителя на всички наслади и страдания, радости и болки, инстинкти, нагони, страсти, желания и всички възникващи и затихващи усещания и представи, та дори и на всички представи за това, което обозначаваме като нравствени
идеал
и и пр.
Като трето звено на човешката същност схващаме носителя на всички наслади и страдания, радости и болки, инстинкти, нагони, страсти, желания и всички възникващи и затихващи усещания и представи, та дори и на всички представи за това, което обозначаваме като нравствени идеали и пр.
Това звено наричаме астрално тяло. Не се шокирайте от този израз. Това тяло би могло да се нарече и нервно тяло. Духовната Наука вижда в него нещо напълно действително. Тъкмо това тяло на нагоните и желанията, за нея не е следствие от физическото тяло, а причината за това тяло: тя знае, че тази духовно-душевна сила изгражда физическото тяло.
към текста >>
130.
Възпитанието на детето от гледна точка на Антропософията
GA_34 Тайната на четирите темперамента
необразованият дивак, европейският средностатистически гражданин с един
идеал
ист се вижда, че всички имат способността да се назоват с „Аз".
Това Азово тяло е носител на по-висшата човешка душа. Чрез него човек се превръща във венец на мирозданието. „Азът" на съвременния човек обаче в никакъв случай не е една проста същност. Неговата природа може да се опознае, ако се сравняват хората в различните степени от тяхното развитие. Ако се сравнят напр.
необразованият дивак, европейският средностатистически гражданин с един идеалист се вижда, че всички имат способността да се назоват с „Аз".
Азово тяло имат и тримата. Необразованият дивак следва обаче своите страсти и желания почти като животно. Високоразвитият, напротив, се подчинява на някои, а други сам обуздава. Идеалистът доразвива от първоначалните нагони и страсти много по-висши качества. Всичко това произтича от факта, че „Азът" действува върху другите елементи на човешката природа.
към текста >>
Идеал
истът доразвива от първоначалните нагони и страсти много по-висши качества.
Ако се сравнят напр. необразованият дивак, европейският средностатистически гражданин с един идеалист се вижда, че всички имат способността да се назоват с „Аз". Азово тяло имат и тримата. Необразованият дивак следва обаче своите страсти и желания почти като животно. Високоразвитият, напротив, се подчинява на някои, а други сам обуздава.
Идеалистът доразвива от първоначалните нагони и страсти много по-висши качества.
Всичко това произтича от факта, че „Азът" действува върху другите елементи на човешката природа. Дори в това се състои и задачата му - да облагородява и пречиства другите съставни части на човека.
към текста >>
Такива хора смятат себе си за
идеал
исти или даже близки до спиритуалния начин за възприемане на света.
Материалистическият начин на мислене се отдава много лесно на вярването, че не може да се проникне в нещата освен чрез абстрактни понятия; трудно се стига до прозрението, че другите душевни сили са поне толкова важни, колкото и разумът. Не случайно се твърди, че човек разбира не само с разума, но и със сърцето си. Понятията са само едно от средствата за разбиране на този свят. И само за материалистическите възгледи те са единственото възможно средство. Разбира се, има много хора, които няма да повярват, че са материалисти, и които имат все пак опиращото се на разума схващане за единствения вид разбиране.
Такива хора смятат себе си за идеалисти или даже близки до спиритуалния начин за възприемане на света.
Но в душата си те се отнасят като истински материалисти към този свят. Защото разумът е само душевен инструмент за разбиране на материалното.
към текста >>
131.
Педагогика и изкуство
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Но
идеал
ът на възпитателската и преподавателска практика е да се пробуди у детето усета, че то учи със същата сериозност, с която и играе, доколкото играта в детската възраст е единственото душевно съдържание на живота.
Но идеалът на възпитателската и преподавателска практика е да се пробуди у детето усета, че то учи със същата сериозност, с която и играе, доколкото играта в детската възраст е единственото душевно съдържание на живота.
към текста >>
132.
1. Основаване на Единното Антропософско общество на Коледното събрание 1923 г. в Дорнах, Швейцария, 13 януари 1924
GA_39 Писма до членовете
Полагането на този Камък може да бъде само в
идеал
но-духовен смисъл.
В тясна връзка с Учредителното събрание в утрото на 25 декември бе тържеството, наименовано "Полагане на Основния Камък на Единното Антропософско общество".
Полагането на този Камък може да бъде само в идеално-духовен смисъл.
Почвата, в която този Камък бе положен можеха да бъдат само сърцата и душите на личностите, обединени в Обществото, а самият Основополагащ Камък може да бъде извиращият от антропософския живот начин на мислене. Както се определя от знаците на настоящето, той се изразява във волята, чрез задълбочаването на човешката душа, да се намери пътя към виждането на Духа и към живота с Духа. Искам първо тук да представя стиховете, в които се опитах да оформя този Основополагащ Камък и да опиша по-нататък Учредителното събрание в този вестник.
към текста >>
133.
6. До всички членове * V 17 Февруари 1924 Относно ръководните антропософски принципи
GA_39 Писма до членовете
Не бива да мислим, че нашият
идеал
в Обществото може да бъде постигнат от днес за утре.
Не бива да мислим, че нашият идеал в Обществото може да бъде постигнат от днес за утре.
Ще бъде нужно време, а също и търпение. Ако си въобразим, че това което залегна в намеренията на Коледното събрание, би могло да се осъществи за няколко седмици, това също би било вредно.
към текста >>
134.
7. До всички членове * VI 24 Февруари 1924 Относно стремежа към познание и волята за самодисциплина
GA_39 Писма до членовете
Да разбереш ближния си, дори когато той мисли и прави неща, които ти самият не би желал да мислиш или да правиш, ето това би трябвало да бъде
идеал
.
Може обаче лесно да се случи тези, които бързо се сближават, не по-малко бързо отново да се разделят. Когато някой по-пълно е опознал ближния си, понеже той е бил искрен и открит, скоро започва да вижда слабостите му и тогава може да последва отрицателна екзалтираност. В Антропософското общество тази опасност се промъква навсякъде и противопоставянето и е една от задачите на Обществото като такова. Този, който би искал да бъде истински член, би трябвало да се стреми и в най-дълбоките кътчета на душата към вътрешна търпимост спрямо събратята си.
Да разбереш ближния си, дори когато той мисли и прави неща, които ти самият не би желал да мислиш или да правиш, ето това би трябвало да бъде идеал.
към текста >>
Един духовен
идеал
би могъл да пробуди душевни качества, които без него биха останали неизявени.
Тези въпроси посочват съвсем ясно как по-живият стремеж към познание в Антропософското общество трябва да се придружава от непрестанното усилие за облагородяване на живота на чувствата и усещания та. Засиленият стремеж към познание задълбочава душевния живот и достига областите, където дебнат горделивостта, самонадеяността, липсата на съчувствие към другите и много други. Един по-слаб стремеж към познание навлиза само незначително в тези области и ги оставя дремещи в дълбините на душата. Но един енергичен познавателен живот ги пробужда от дрямка. Навиците, които са държали тези качества в дълбините, губят от своята сила.
Един духовен идеал би могъл да пробуди душевни качества, които без него биха останали неизявени.
Антропософското общество трябва да е тук, за да се противопоставя чрез развиване на благородството и чистотата на чувствата и усещанията на опасностите, скрити в тези области. В човешката природа действително съществуват инстинкти, които насаждат у човека страх от познанието поради простата причина, че предусещат тези закономерности. Но човек, който оставя импулса към познание да дреме, за да не би да пробуди грозните чувства в него, пропуска да развие целия обхват на истинския човек в себе си. Човешки недостойно е да спъваме своята проницателност, понеже се боим от слабост на характера. Развиването на стремежа към познание и едновременното му съчетаване с волята за самодисциплиниране само това е достойно за човечеството.
към текста >>
135.
2. Как се добива познание на духовния свят; Берлин, 15. 12. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Аз мога да сравня в известно отношение тази кръв с това, което в червената роза е растителният сок, хлорофилът, и мога да кажа: Когато човекът е станал така силен в себе си, че червената кръв не е вече израз на това, което го снижава под самия него, а го издига над самия него, когато тя става израз на едно също така девствено същество както превърналият се в червено растителен сок на розата, или с други думи: Когато червеният цвят на розата изразява чистата вътрешност, пречистеното същество на човека в неговата кръв, тогава аз имам пред себе си
идеал
ът на това, което човекът може да постигне чрез побеждаване на външната природа, която ми се представя под символа на черния кръст, на овъгленото дърво.
Защото когато разглеждам растението, аз трябва да си кажа: В него аз имам пред себе си едно материално същество, което не е проникнато от страсти, инстинкти, нагони, които да го снижат от неговата висота, където то би трябвало иначе да стои. Растението има своите вродени закони, то следва тези закони от листа през цвета и чак до плода нагоре; Така то стои пред мене без нагони, девствено. Наред с него живее човекът, който несъмнено по своето естество е едно по-висше същество, но проникнато от нагони, инстинкти, страсти, чрез които може да се отклони от своята строга закономерност и да сгреши. Той трябва първо да преодолее, да победи нещо в себе си, ако иска да следва своите собствени закони, както растението следва вродените му закони. Сега човекът може да си каже: Изразът за нагоните, инстинктите, страстите в мене е червената кръв.
Аз мога да сравня в известно отношение тази кръв с това, което в червената роза е растителният сок, хлорофилът, и мога да кажа: Когато човекът е станал така силен в себе си, че червената кръв не е вече израз на това, което го снижава под самия него, а го издига над самия него, когато тя става израз на едно също така девствено същество както превърналият се в червено растителен сок на розата, или с други думи: Когато червеният цвят на розата изразява чистата вътрешност, пречистеното същество на човека в неговата кръв, тогава аз имам пред себе си идеалът на това, което човекът може да постигне чрез побеждаване на външната природа, която ми се представя под символа на черния кръст, на овъгленото дърво.
И червеният цвят на розата символизира по-висшия живот, който се пробужда, когато червената кръв се превръща в един девствен израз на издигналата се над себе си инстинктивна природа на човека.
към текста >>
136.
4. Заратустра; Берлин, 19. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
С това гръцкият писател обръща вниманието върху факта, че Питагор не можеше да намери най-чистия морален
идеал
,
идеал
ът за моралното пречистване на човека, нито при египтяните, от които можа да научи геометрията, нито при финикийците, от които можа да научи аритметиката, нито даже при халдейците, от които можа да научи астрономията, а трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да има един героичен светоглед, който сериозно признава побеждаването на Злото в пречистването.
Когато разглеждаме Заратустра, ние виждаме фактически в него един дух, който в много далечни времена на миналото е дал на културата на човечеството мощни импулси. Защото достатъчно е само да проследим това, което е било изживяно в Предна Азия и в по-късни времена на асирийските и вавилонски народи, даже до епохата на Египет и до времето, когато Християнството се разпространи в света: навсякъде ние ще намерим представи, които можем да проследим в миналото, и ще намерим, че те имат своя произход във великите светлини, които Заратустра е дал на човечеството. На нас ще ни бъде разбираемо, когато гръцкият писател, който искаше да изрази, как отделните ръководители са дали на своите народи винаги по-късния дял, от който тези народи се нуждаеха в културата, на нас ще ни бъде разбираемо, когато този писател изтъква: Когато Питагор научи от прадедите това, което трябваше да премине върху него от египтяните геометрията, от финикийците аритметиката, от халдейците астрономията -, той трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да научи от тях пълните с тайнственост учения за отношението на човечеството към духовния свят и за истинското поведение в живота. С това писателят, който ни казва това за Питагор, констатира, че учението на Заратустра върху поведението в живота води над всички други противоположности и прави всички други противоположности да завършат в противоположността на доброто и злото,която противоположност може да бъде превъзмогната само чрез едно пречистване от злото, от лъжата и измамата. Например като най-злия противник на Ормузд се счита онзи, който е назован с името "КЛЕВЕТА": това е едно от най-важните качества на Ариман.
С това гръцкият писател обръща вниманието върху факта, че Питагор не можеше да намери най-чистия морален идеал, идеалът за моралното пречистване на човека, нито при египтяните, от които можа да научи геометрията, нито при финикийците, от които можа да научи аритметиката, нито даже при халдейците, от които можа да научи астрономията, а трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да има един героичен светоглед, който сериозно признава побеждаването на Злото в пречистването.
С това древността признава високото благородство и единствеността на Заратустризма.
към текста >>
137.
5. Какво има да каже астрономията върху възникването на света; Берлин, 16. 03. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Това беше един вид модна дума и не означаваше нищо друго, освен че
идеал
ът на едно обяснение на природата би трябвало да бъде да сведем всичко, което виждаме около нас, до познаването на движението на атомите и молекулите по астрономически начин.
водят накрая до такива действия, които са обусловени от силите и движенията на атомите, които стават така, както силите и движенията в големия свят, когато гледаме в небесното пространство. В някои духове се раждаше един странен образ: Когато поглеждаме в човешкия мозък, той също се състои от веществата и силите, които намираме вън в света; и ако бихме могли да виждаме в най-малките форми на човешкия мозък, в циркулиращата кръв на човека, накрая ние бихме видели навсякъде като много малки атомни и молекулярни светове, които в малък мащаб са едно копие на големия небесен свят. Вярваше се, че ако бихме могли да проследим чрез изчисление това, което се получава чрез атомите и техните движения, тогава бихме могли да познаем, как определен вид атомни движения действувайки върху нашите очи предизвикват впечатлението на светлина, други впечатлението на топлина. Накратко казано, хората се представяха, че могат да сведат всички явления на природата до една малка, извънредно малка астрономия: до астрономията на атомите и на молекулите. Даже бе създадена думата, която играете голяма роля в сказките предизвикващи удивление, които през 70-те години Емил Дю Боа Реймонд държа върху границите на природопознанието, думата за "Лапласовия дух".
Това беше един вид модна дума и не означаваше нищо друго, освен че идеалът на едно обяснение на природата би трябвало да бъде да сведем всичко, което виждаме около нас, до познаването на движението на атомите и молекулите по астрономически начин.
Лаплас беше онзи ум, който обгърна със своите сили нашето пространство на звездния свят. А онзи ум, който би могъл да пренесе това обгръщане с погледа на звездите от мировото пространство в най-малките молекулярни и атомни форми, би се приближил така да се каже все повече и повече до идеала да познава нашата природа астрономически. Ето защо сега можем и това с право да кажем: Имаше хора, които мислеха: когато имам впечатлението, че чувам тона cis /до диез/, или виждам червено, тогава в действителност в моя мозък става едно движение; и ако бих могъл да опиша тези движения така, както астрономите описват движението на звездите на небето, тогава бих могъл да разбера, за какво се касае при разбирането на природните явления и на човешкия организъм. Тогава бихме имали в нашето съзнание факта: аз чувам cis, аз виждам червено. Обаче в действителност работата би била така: Когато възприемаме червено, в нас се разиграва един малък атомен и молекулярен Космос и ако бихме знаели, какви са движенията, тогава бихме разбрали, защо възприемаме червено, а не жълто, защото при жълтото би станало едно друго движение.
към текста >>
А онзи ум, който би могъл да пренесе това обгръщане с погледа на звездите от мировото пространство в най-малките молекулярни и атомни форми, би се приближил така да се каже все повече и повече до
идеал
а да познава нашата природа астрономически.
Вярваше се, че ако бихме могли да проследим чрез изчисление това, което се получава чрез атомите и техните движения, тогава бихме могли да познаем, как определен вид атомни движения действувайки върху нашите очи предизвикват впечатлението на светлина, други впечатлението на топлина. Накратко казано, хората се представяха, че могат да сведат всички явления на природата до една малка, извънредно малка астрономия: до астрономията на атомите и на молекулите. Даже бе създадена думата, която играете голяма роля в сказките предизвикващи удивление, които през 70-те години Емил Дю Боа Реймонд държа върху границите на природопознанието, думата за "Лапласовия дух". Това беше един вид модна дума и не означаваше нищо друго, освен че идеалът на едно обяснение на природата би трябвало да бъде да сведем всичко, което виждаме около нас, до познаването на движението на атомите и молекулите по астрономически начин. Лаплас беше онзи ум, който обгърна със своите сили нашето пространство на звездния свят.
А онзи ум, който би могъл да пренесе това обгръщане с погледа на звездите от мировото пространство в най-малките молекулярни и атомни форми, би се приближил така да се каже все повече и повече до идеала да познава нашата природа астрономически.
Ето защо сега можем и това с право да кажем: Имаше хора, които мислеха: когато имам впечатлението, че чувам тона cis /до диез/, или виждам червено, тогава в действителност в моя мозък става едно движение; и ако бих могъл да опиша тези движения така, както астрономите описват движението на звездите на небето, тогава бих могъл да разбера, за какво се касае при разбирането на природните явления и на човешкия организъм. Тогава бихме имали в нашето съзнание факта: аз чувам cis, аз виждам червено. Обаче в действителност работата би била така: Когато възприемаме червено, в нас се разиграва един малък атомен и молекулярен Космос и ако бихме знаели, какви са движенията, тогава бихме разбрали, защо възприемаме червено, а не жълто, защото при жълтото би станало едно друго движение.
към текста >>
Така през 19-тия век астрономическото познание се превърна в един
идеал
, прониквайки всяко познание на природата със същите ясни понятия, които важат и за астрономията.
Така през 19-тия век астрономическото познание се превърна в един идеал, прониквайки всяко познание на природата със същите ясни понятия, които важат и за астрономията.
Можем даже да кажем, че е до висока степен интересно да проследим, как се е развила теоретическата естествена наука под влиянието на една такава мисъл. Ако трябва да обърна вниманието върху нещо, което преди много години се случи със самия мене, то би могло да бъде следното. Познавах един училищен директор, който беше отличен човек, също и като училищен директор. Обаче през време на своята останала училищна дейност, още от началото на 70-те години на 19-тия век той се беше занимавал да измисли една такава система на природата, в която човек може да се лиши от силата на привличане и отблъскване, приета като меродавна още от Нютоново време. Така щото този училищен директор, който се наричаше Хайнрих Шрам, чиито трудове са забележителни, се опита в своя труд "Общото движение на материята като основна причина на всички природни явления", наред с всичко, което беше вече изхвърлено от астрономическото познание, да изхвърли и това, което дотогава се наричаме сила на привличане, с която се привличат материите в пространството.
към текста >>
Това стоеше като един велик и мощен
идеал
през цялото време пред мислителите на 19-то столетие.
В посочената книга ще намерите тази мисъл прокарана с голямо остроумие. Бих могъл да посоча и по-късно излезли трудове от същия характер, обаче Шрам първи е третирал въпроса. Така щото когато едно ново явление се явява, ние винаги трябва да го отнасяме там, където то за първи път се е появило. Така следователно Шрам можа да покаже, как съвършено по същия закон две молекули упражняват сили на привличане, точно по същия начин както най-големите небесни тела. Така астрономическото познание стана нещо, което зае място в най-голямото мирово пространство и действуваше чак в предположените най-малки части на материята и на етера.
Това стоеше като един велик и мощен идеал през цялото време пред мислителите на 19-то столетие.
Който се е учил през това време, знае, как тогава този идеал бе разработен за най-различните явления, как астрономическото познание беше един завладяващ идеал. И можем да кажем, че всичко първо през 70-те години беше способно да благоприятствува подържането на този идеал, защото към всичко, което.../има допълнителен текст не се разчита/... във връзка с великите постижения на естествените науки, се прибавяше в това време още и онова, което се яви на бял свят чрез по-точното изследване на отношението на топлината към другите природни сили. През 60-те години получи все по-голямо признание това, което Юлиус Роберт Майер беше показал с гениален поглед още през 40-те години на 19-тия век: че топлината може да бъде превърната в други природни сили съгласно напълно определени числови отношения. Че това беше така, ние виждаме, когато например прокарваме пръста си върху една повърхност: натискането се превръща в топлина. Когато нагряваме една парна машина, топлината се превръща в двигателните сили на машината.
към текста >>
Който се е учил през това време, знае, как тогава този
идеал
бе разработен за най-различните явления, как астрономическото познание беше един завладяващ
идеал
.
Бих могъл да посоча и по-късно излезли трудове от същия характер, обаче Шрам първи е третирал въпроса. Така щото когато едно ново явление се явява, ние винаги трябва да го отнасяме там, където то за първи път се е появило. Така следователно Шрам можа да покаже, как съвършено по същия закон две молекули упражняват сили на привличане, точно по същия начин както най-големите небесни тела. Така астрономическото познание стана нещо, което зае място в най-голямото мирово пространство и действуваше чак в предположените най-малки части на материята и на етера. Това стоеше като един велик и мощен идеал през цялото време пред мислителите на 19-то столетие.
Който се е учил през това време, знае, как тогава този идеал бе разработен за най-различните явления, как астрономическото познание беше един завладяващ идеал.
И можем да кажем, че всичко първо през 70-те години беше способно да благоприятствува подържането на този идеал, защото към всичко, което.../има допълнителен текст не се разчита/... във връзка с великите постижения на естествените науки, се прибавяше в това време още и онова, което се яви на бял свят чрез по-точното изследване на отношението на топлината към другите природни сили. През 60-те години получи все по-голямо признание това, което Юлиус Роберт Майер беше показал с гениален поглед още през 40-те години на 19-тия век: че топлината може да бъде превърната в други природни сили съгласно напълно определени числови отношения. Че това беше така, ние виждаме, когато например прокарваме пръста си върху една повърхност: натискането се превръща в топлина. Когато нагряваме една парна машина, топлината се превръща в двигателните сили на машината. Както тук топлината се превръща в двигателна сила или силата на налягане се превръща в топлина, така и другите природни сили, електричество и т.н.
към текста >>
И можем да кажем, че всичко първо през 70-те години беше способно да благоприятствува подържането на този
идеал
, защото към всичко, което.../има допълнителен текст не се разчита/... във връзка с великите постижения на естествените науки, се прибавяше в това време още и онова, което се яви на бял свят чрез по-точното изследване на отношението на топлината към другите природни сили.
Така щото когато едно ново явление се явява, ние винаги трябва да го отнасяме там, където то за първи път се е появило. Така следователно Шрам можа да покаже, как съвършено по същия закон две молекули упражняват сили на привличане, точно по същия начин както най-големите небесни тела. Така астрономическото познание стана нещо, което зае място в най-голямото мирово пространство и действуваше чак в предположените най-малки части на материята и на етера. Това стоеше като един велик и мощен идеал през цялото време пред мислителите на 19-то столетие. Който се е учил през това време, знае, как тогава този идеал бе разработен за най-различните явления, как астрономическото познание беше един завладяващ идеал.
И можем да кажем, че всичко първо през 70-те години беше способно да благоприятствува подържането на този идеал, защото към всичко, което.../има допълнителен текст не се разчита/... във връзка с великите постижения на естествените науки, се прибавяше в това време още и онова, което се яви на бял свят чрез по-точното изследване на отношението на топлината към другите природни сили.
През 60-те години получи все по-голямо признание това, което Юлиус Роберт Майер беше показал с гениален поглед още през 40-те години на 19-тия век: че топлината може да бъде превърната в други природни сили съгласно напълно определени числови отношения. Че това беше така, ние виждаме, когато например прокарваме пръста си върху една повърхност: натискането се превръща в топлина. Когато нагряваме една парна машина, топлината се превръща в двигателните сили на машината. Както тук топлината се превръща в двигателна сила или силата на налягане се превръща в топлина, така и другите природни сили, електричество и т.н. също се превръщат в природни сили, за които се мислеше, че те са превръщаеми.
към текста >>
За да не попаднем още от самото начало на това, което Духовната наука има да каже и което лесно може да бъде атакувано от противниците, трябва да хвърлим поглед върху идеите, които са имали такива хора, които са стояли сред духовния живот и сред
идеал
ите на онова време.
Така хората мислят, че могат да обгърнат и да проникнат с погледа всичко. И впечатлението на астрономическото познание беше толкова голямо, че то можеше да даде една такава цел. Но ние трябва да кажем, че чрез всички тези мисли бе добито първоначално твърде малко за една теория за възникването на света. Защо?
За да не попаднем още от самото начало на това, което Духовната наука има да каже и което лесно може да бъде атакувано от противниците, трябва да хвърлим поглед върху идеите, които са имали такива хора, които са стояли сред духовния живот и сред идеалите на онова време.
Можем да се убедим по най-прост начин за това, как са се разиграли тези неща, ако насочим по-отблизо поглед върху онази реч "Върху границите на природопознанието", която Дю Боа-Реймонд е държал на 14 август 1872 година на събранието на естествениците в Лайпциг. В тази реч Дю Боа-Реймонд възхвали във всички нюанси този идеал на астрономическото познание и каза, че истинска естествена наука има само там, където сме в състояние да сведем отделните природни явления към една астрономия на атомите и молекулите, а всичко останало не важи като обяснение на природата. Следователно според това изказване някой би обяснил природонаучно човешкия душевен живот, ако би успял да покаже, как трябва да се групират в човека атомите и молекулите по образеца на астрономическите движения, за да направят да се яви един човешки мозък. Обаче същевременно Дю Боа-Реймонд обърна вниманието на това, че всъщност за обяснението на душата и на нейните факти не е направено още нищо чрез едно такова астрономическо обяснение, защото казваше той: Да предположим, че бихме постигнали идеала, че бихме могли действително да кажем: така и така стават движенията на атомите в човешкия мозък според образеца на астрономическите движения: при възприятието на тона до диез бихме видели този комплекс от движения, при възприятието на червения цвят един друг комплекс тогава от гледището на естествената наука ние бихме задоволили нашата причинна нужда. Обаче никой човек, подчерта Дю Боа-Реймонд, не би могъл да разбере, защо определен вид движения се превръща в нашия душевен живот именно в изживяването: виждам червено, чувам оргелов тон, изпитвам миризма на рози или тем подобни.
към текста >>
В тази реч Дю Боа-Реймонд възхвали във всички нюанси този
идеал
на астрономическото познание и каза, че истинска естествена наука има само там, където сме в състояние да сведем отделните природни явления към една астрономия на атомите и молекулите, а всичко останало не важи като обяснение на природата.
Така хората мислят, че могат да обгърнат и да проникнат с погледа всичко. И впечатлението на астрономическото познание беше толкова голямо, че то можеше да даде една такава цел. Но ние трябва да кажем, че чрез всички тези мисли бе добито първоначално твърде малко за една теория за възникването на света. Защо? За да не попаднем още от самото начало на това, което Духовната наука има да каже и което лесно може да бъде атакувано от противниците, трябва да хвърлим поглед върху идеите, които са имали такива хора, които са стояли сред духовния живот и сред идеалите на онова време. Можем да се убедим по най-прост начин за това, как са се разиграли тези неща, ако насочим по-отблизо поглед върху онази реч "Върху границите на природопознанието", която Дю Боа-Реймонд е държал на 14 август 1872 година на събранието на естествениците в Лайпциг.
В тази реч Дю Боа-Реймонд възхвали във всички нюанси този идеал на астрономическото познание и каза, че истинска естествена наука има само там, където сме в състояние да сведем отделните природни явления към една астрономия на атомите и молекулите, а всичко останало не важи като обяснение на природата.
Следователно според това изказване някой би обяснил природонаучно човешкия душевен живот, ако би успял да покаже, как трябва да се групират в човека атомите и молекулите по образеца на астрономическите движения, за да направят да се яви един човешки мозък. Обаче същевременно Дю Боа-Реймонд обърна вниманието на това, че всъщност за обяснението на душата и на нейните факти не е направено още нищо чрез едно такова астрономическо обяснение, защото казваше той: Да предположим, че бихме постигнали идеала, че бихме могли действително да кажем: така и така стават движенията на атомите в човешкия мозък според образеца на астрономическите движения: при възприятието на тона до диез бихме видели този комплекс от движения, при възприятието на червения цвят един друг комплекс тогава от гледището на естествената наука ние бихме задоволили нашата причинна нужда. Обаче никой човек, подчерта Дю Боа-Реймонд, не би могъл да разбере, защо определен вид движения се превръща в нашия душевен живот именно в изживяването: виждам червено, чувам оргелов тон, изпитвам миризма на рози или тем подобни. Защото Дю Боа-Реймонд обърна вниманието върху нещо, което всъщност още Лайбниц беше подчертал и срещу което не може да се възрази нищо: Да си представим ако въпросът би се касаел само за движение да си представим човешкия мозък уголемен до огромни размери, така щото тогава бихме го имали пред нас така, че бихме могли да ходим из него като из една фабрика, където можем да наблюдаваме всички движения на колелетата и на ремъците и бихме могли да покажем: тук има определено движение него бихме могли тогава да нарисуваме и да го изчислим, както можем да изчислим движенията на планетите около Слънцето. Обаче никой човек не би знаел, ако не би го познавал от други неща: това движение, което аз наблюдавам, отговаря в душата на изживяването: аз виждам червенокоси не би могъл да извлече това, а само би могъл да открие закони на движението и да си каже: така и така протича движението, това и това става в пространството, но не би могъл да намери връзката между тези мислени по образеца на астрономията движения и същинското изживяване: виждам червено, чувам оргелов тон, помирисвам розово ухание.
към текста >>
Обаче същевременно Дю Боа-Реймонд обърна вниманието на това, че всъщност за обяснението на душата и на нейните факти не е направено още нищо чрез едно такова астрономическо обяснение, защото казваше той: Да предположим, че бихме постигнали
идеал
а, че бихме могли действително да кажем: така и така стават движенията на атомите в човешкия мозък според образеца на астрономическите движения: при възприятието на тона до диез бихме видели този комплекс от движения, при възприятието на червения цвят един друг комплекс тогава от гледището на естествената наука ние бихме задоволили нашата причинна нужда.
Но ние трябва да кажем, че чрез всички тези мисли бе добито първоначално твърде малко за една теория за възникването на света. Защо? За да не попаднем още от самото начало на това, което Духовната наука има да каже и което лесно може да бъде атакувано от противниците, трябва да хвърлим поглед върху идеите, които са имали такива хора, които са стояли сред духовния живот и сред идеалите на онова време. Можем да се убедим по най-прост начин за това, как са се разиграли тези неща, ако насочим по-отблизо поглед върху онази реч "Върху границите на природопознанието", която Дю Боа-Реймонд е държал на 14 август 1872 година на събранието на естествениците в Лайпциг. В тази реч Дю Боа-Реймонд възхвали във всички нюанси този идеал на астрономическото познание и каза, че истинска естествена наука има само там, където сме в състояние да сведем отделните природни явления към една астрономия на атомите и молекулите, а всичко останало не важи като обяснение на природата. Следователно според това изказване някой би обяснил природонаучно човешкия душевен живот, ако би успял да покаже, как трябва да се групират в човека атомите и молекулите по образеца на астрономическите движения, за да направят да се яви един човешки мозък.
Обаче същевременно Дю Боа-Реймонд обърна вниманието на това, че всъщност за обяснението на душата и на нейните факти не е направено още нищо чрез едно такова астрономическо обяснение, защото казваше той: Да предположим, че бихме постигнали идеала, че бихме могли действително да кажем: така и така стават движенията на атомите в човешкия мозък според образеца на астрономическите движения: при възприятието на тона до диез бихме видели този комплекс от движения, при възприятието на червения цвят един друг комплекс тогава от гледището на естествената наука ние бихме задоволили нашата причинна нужда.
Обаче никой човек, подчерта Дю Боа-Реймонд, не би могъл да разбере, защо определен вид движения се превръща в нашия душевен живот именно в изживяването: виждам червено, чувам оргелов тон, изпитвам миризма на рози или тем подобни. Защото Дю Боа-Реймонд обърна вниманието върху нещо, което всъщност още Лайбниц беше подчертал и срещу което не може да се възрази нищо: Да си представим ако въпросът би се касаел само за движение да си представим човешкия мозък уголемен до огромни размери, така щото тогава бихме го имали пред нас така, че бихме могли да ходим из него като из една фабрика, където можем да наблюдаваме всички движения на колелетата и на ремъците и бихме могли да покажем: тук има определено движение него бихме могли тогава да нарисуваме и да го изчислим, както можем да изчислим движенията на планетите около Слънцето. Обаче никой човек не би знаел, ако не би го познавал от други неща: това движение, което аз наблюдавам, отговаря в душата на изживяването: аз виждам червенокоси не би могъл да извлече това, а само би могъл да открие закони на движението и да си каже: така и така протича движението, това и това става в пространството, но не би могъл да намери връзката между тези мислени по образеца на астрономията движения и същинското изживяване: виждам червено, чувам оргелов тон, помирисвам розово ухание. Ако не би знаел от някъде другаде, откъде идват тези изживявания той никога не би могъл до заключи за тях от движението на атомите. Даже Дю Боа-Реймонд каза твърде рязко: "Каква мислима връзка съществува между определени движения на определени атоми в моя мозък от една страна, и първичния, неопределим по-нататък, неоспорим факт, от друга страна: чувствувам болка, изпитвам радост, вкусвам сладко, мириша розово ухание, чувам оргелов тон, виждам червено, и също така между непосредствено произтичащата от това сигурност: следователно аз съм?
към текста >>
Тогава когато Дю Боа-Реймонд изказа това за всеки, който можеше да мисли, беше възможно заключението, което обаче оттогава насам никой не е направил: Ако е вярно това, на което с определена сигурност обърна вниманието Дю Боа-Реймонд, трябва също да кажем: Щом нещо душевно, нещо духовно изпълва пространството, тогава никаква астрономия, никакво астрономическо познание особено тогава, когато то изпълнява споменатия
идеал
на 19-тия век не може да говори по някакъв начин за или против духовното или душевното, което изпълва пространството, защото от движенията не може да се заключи за духовното.
Обаче ценното в тази реч е: в нея има нещо като една реакция против всесилата и всемъдростта на астрономическото познание. Ако размислим върху това, което можахме да извлечем така богато, ние ще намерим възможност да го пренесем върху голямото астрономическо познание. Да предположим, което без съмнение е правилно: че от астрономическите познания на движението на най-малките частици на материята не можем да намерим мост към душевните и духовните изживявания. Но тогава и от това, което голямата астрономия предлага от описанието на звездното небе и неговите движения и отношенията по звездите помежду им също не можем да изградим мост до евентуални изпълващи пространството душевни и духовни действия! Щом е вярно и правилно е да приемем това като вярно -, че когато в смисъла на Лайбниц и на Дю Боа-Реймонд увеличим нашия мозък толкова много /по-добре казано: ако си го представим увеличен толкова много/, че бихме могли да ходим из него и да гледаме движенията в него както гледаме движенията на небесните тела, и щом в тези движения на нашия мозък не възприемаме нищо от насрещните образи на тези движения, никак не трябва да се чудим, че когато стоим в един така увеличен мозък а именно в образа на света също не можем да намерим моста между движенията на звездите в небесното пространство и евентуалните душевни и духовни дейности, които пронизват мировото пространство и биха се намирали в същото отношение към движенията на звездите, както нашите мисли, чувства и душевни изживявания към движенията на нашата мозъчна материя.
Тогава когато Дю Боа-Реймонд изказа това за всеки, който можеше да мисли, беше възможно заключението, което обаче оттогава насам никой не е направил: Ако е вярно това, на което с определена сигурност обърна вниманието Дю Боа-Реймонд, трябва също да кажем: Щом нещо душевно, нещо духовно изпълва пространството, тогава никаква астрономия, никакво астрономическо познание особено тогава, когато то изпълнява споменатия идеал на 19-тия век не може да говори по някакъв начин за или против духовното или душевното, което изпълва пространството, защото от движенията не може да се заключи за духовното.
към текста >>
Едва тогава, когато тези познавателни сили са били издигнати до една по-висока степен, е възможно да намерим в пространството и във времето нещо различно от това, което се считаше като най-
идеал
ното постижение за времето и пространството в 19-тия век: астрономически установяеми движения на силите и атомите в пространството.
С това бе дадена необходимостта да кажем: Астрономът трябва да се ограничи в описанието на това, което става в небесното пространство, а във връзка с това, което стана в небесното пространство, той ни най-малко не може да се произнесе, дали към движенията на звездите в голям мащаб принадлежат душевни изживявания от душевно естество, както към нашите движения на материалните частици в мозъка принадлежат нашите душевни изживявания. С това още през 70-те години на 19-тия век бяха посочени границите на астрономията. Обаче би трябвало да се пита по начин съвършено различен от този на Дю Боа-Реймонд, а именно: Съществува ли някаква възможност да се проникне по някакъв друг начин, за да се намерят изпълващите космическото пространство душевни и духовни същества? Ето защо, за разлика от астрономията, Духовната наука ни обръща вниманието на нещо, което многократно разглеждахме в тези сказки: че човекът е в състояние да развие и повиши своите познавателни сили до други степени, различни от тези, които той има в нормалния живот.
Едва тогава, когато тези познавателни сили са били издигнати до една по-висока степен, е възможно да намерим в пространството и във времето нещо различно от това, което се считаше като най-идеалното постижение за времето и пространството в 19-тия век: астрономически установяеми движения на силите и атомите в пространството.
към текста >>
Защото фактите на естествената наука, които развити в една радикална и фантастична форма доведоха до
идеал
а на едно астрономическо-молекулярно и атомно познание, от друга страна през 19-то столетие са изхвърлили от себе си нещо, което трябва да считаме като образец на природонаучен, осветляващ дълбоко тайните на съществуването факт.
Но ние не трябва да подценяваме и това, което външната естествена наука има да каже върху развитието на света.
Защото фактите на естествената наука, които развити в една радикална и фантастична форма доведоха до идеала на едно астрономическо-молекулярно и атомно познание, от друга страна през 19-то столетие са изхвърлили от себе си нещо, което трябва да считаме като образец на природонаучен, осветляващ дълбоко тайните на съществуването факт.
И въпреки че този факт има ограничено значение, все пак той е от първостепенно естество. Днес ние можем само да загатнем за него, защото това, за което се касае при него, е отговорът на въпроса: "Какво има да каже Астрономията върху възникването на света? ". Освен горното трябва да обърнем вниманието и на това, което може да бъде показано във външния свят, за да дадем отговора на този въпрос: че в природонаучното мислене, изследване и експериментиране е било доказано ясно, колко правилно е общо взето, че можем да превръщаме природните сили едни в други, че например можем да превърнем топлината в работа или определена работа в топлина, но това е правилно при едно важно ограничение. Докато от една страна важи: Топлината може да бъде превърната в механическа работа, в двигателна енергия и отново двигателната енергия в топлина от друга страна трябва да кажем, че, когато искаме да превърнем обратно топлината в работа, в двигателна енергия, това не може да стане по един неограничен начин. Това можем да видим най-нагледно при парната машина.
към текста >>
Пред нас стои един
идеал
на бъдещето на човечеството, който ни казва: В течение на земното развитие индивидуалното, азовата природа на всеки човек ще победи напълно видовосъобразното.
Това различава човека от животното, при което видовосъобразното преобладава. Но работата стои така, че такива неща преминават едни в други чрез преходи. При животното преобладава видовосъобразното, обаче видовосъобразното преминава в човешката природа. Колкото по-назад отиваме в течението на времената по което течение ние вървяхме, когото разгледахме великите духове -, толкова повече намираме, че човекът също е едно видовосъобразно същество и виждаме как все повече и повече индивидуалното израства от видовосъобразното. Индивидуалното израства върху почвата на видовосъобразното.
Пред нас стои един идеал на бъдещето на човечеството, който ни казва: В течение на земното развитие индивидуалното, азовата природа на всеки човек ще победи напълно видовосъобразното.
Обаче отивайки назад в миналото на човечеството, ние виждаме на основата на човешкото развитие именно видовосъобразното. Отивайки по този начин назад в миналото, ние можахме също да се приближим все повече и повече до едно друго състояние на съзнанието, при което човекът е бил свързан с духовния свят по един съновиден начин, образно. Така щото трябва да разглеждаме като принадлежащи едно към друго тези две неща: видовосъобразното съществуване и образното, съновидно съзнание на древните времена от една страна, а от друга страна развитието на индивидуалността и свързано с развитието на индивидуалността преминаването на нашето индивидуално съзнание през това, което човекът усвоява в течение на времената. Едно такова израстване на индивидуалното от видовосъобразното, на интелектуалното, осветлено от ума съзнание от ясновидско-съновидното съзнание, това трябва да търсим в неговия произход в цялото мирово развитие. Защото както така да се каже камъкът, който пада на Земята, стои под общите закони на света, така и това възникване на човешката индивидуалност и на човешката интелектуалност от видовосъобразното и ясновидското състояние на човека стои във връзка с великите космически закони, които действуват навсякъде в пространството.
към текста >>
138.
ІІ. Мисията на Манихейството
GA_92 Езотерична космология
Само тогава можем да видим неговия висш
идеал
.
За да бъде разбрано развитието на човечеството, то трябва да бъде погледнато в неговата цялост.
Само тогава можем да видим неговия висш идеал.
Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка. Човек без идеали е човек без сила. Ролята на идеала в живота е като на парата в двигателя. Парата включва огромен обем "сгъстено пространство" в малко място - затова и огромната й сила на разширяване. Магичната сила на мисълта е от същото естество.
към текста >>
Да вярваме, че за действието не е необходим
идеал
, е голяма грешка.
За да бъде разбрано развитието на човечеството, то трябва да бъде погледнато в неговата цялост. Само тогава можем да видим неговия висш идеал.
Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка.
Човек без идеали е човек без сила. Ролята на идеала в живота е като на парата в двигателя. Парата включва огромен обем "сгъстено пространство" в малко място - затова и огромната й сила на разширяване. Магичната сила на мисълта е от същото естество. Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
към текста >>
Човек без
идеал
и е човек без сила.
За да бъде разбрано развитието на човечеството, то трябва да бъде погледнато в неговата цялост. Само тогава можем да видим неговия висш идеал. Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка.
Човек без идеали е човек без сила.
Ролята на идеала в живота е като на парата в двигателя. Парата включва огромен обем "сгъстено пространство" в малко място - затова и огромната й сила на разширяване. Магичната сила на мисълта е от същото естество. Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
към текста >>
Ролята на
идеал
а в живота е като на парата в двигателя.
За да бъде разбрано развитието на човечеството, то трябва да бъде погледнато в неговата цялост. Само тогава можем да видим неговия висш идеал. Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка. Човек без идеали е човек без сила.
Ролята на идеала в живота е като на парата в двигателя.
Парата включва огромен обем "сгъстено пространство" в малко място - затова и огромната й сила на разширяване. Магичната сила на мисълта е от същото естество. Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
към текста >>
Нека тогава се издигнем до мисълта за
идеал
а на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка. Човек без идеали е човек без сила. Ролята на идеала в живота е като на парата в двигателя. Парата включва огромен обем "сгъстено пространство" в малко място - затова и огромната й сила на разширяване. Магичната сила на мисълта е от същото естество.
Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
към текста >>
139.
Х.Астралният свят (продължение)
GA_92 Езотерична космология
Ние имаме друг пример в Гьотевата поема "Die Geheimnisse", която изразява
идеал
а на розенкройцерите.
Придобиването на шест добродетели, в идващите времена, ще развие останалите шест. Тези шест добродетели са: контрол на мисълта, сила за начинание, балансиране на способностите, оптимизъм, позволяващ на човека винаги да вижда положителната страна на нещата, свобода от предразсъдък, и накрая, хармония на душевния живот. Когато са били придобити тези шест добродетели, дванадесетте листа започват да се движат. Те изразяват свещения характер на числото дванадесет, което имаме в дванадесетте Апостоли, дванадесетте рицари на крал Артур, и също във всяко творение, във всяко действие. Всичко в света се развива според дванадесет различни аспекта.
Ние имаме друг пример в Гьотевата поема "Die Geheimnisse", която изразява идеала на розенкройцерите.
Според обяснението, дадено от Гьоте на определени ученици, всеки от дванадесетте Братя на Розовия Кръст представя едно религиозно изповедание.
към текста >>
140.
ХVІІІ. Апокалипсисът
GA_92 Езотерична космология
Езотеричното Християнство не е основано на неясен и сантиментален
идеал
изъм, а на осъзнаване, родено от познанието на висшите светове.
Езотеричното Християнство не е основано на неясен и сантиментален идеализъм, а на осъзнаване, родено от познанието на висшите светове.
Такова бе познанието, притежавано от автора на Апокалипсиса, Пророка от Патмос, който даде една картина за бъдещето на човечеството.
към текста >>
Когато извличаме от миналото разбиране за бъдещето, и се стремим да осъзнаем
идеал
а на това бъдеще, неговият план започва да се разгръща пред нас.
Тогава човечеството ще се раздели на два раси. Също както днес виждаме скали или животни, в това бъдеще ние ще срещаме същества, които са изцяло зли, изцяло грозни. В наше време само ясновидецът е способен да вижда моралната красота или моралната грозота в човешките същества. Но когато самите черти на човека изразяват неговата Карма, човешките същества ще се разделят в групи от само себе си, според потока на който очевидно принадлежат, според това дали низшата природа е била победена от Духа или е победила Духа. Това диференциране започва малко по-малко да оказва влияние.
Когато извличаме от миналото разбиране за бъдещето, и се стремим да осъзнаем идеала на това бъдеще, неговият план започва да се разгръща пред нас.
Ще възникне нова раса, за да бъде тя връзката между човека на настоящето и духовния човек на бъдещето.
към текста >>
141.
ОСМА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 9.12.1904 г./втора лекция/. Същността и задачата на Свободното зидарство
GA_93 Легендата за храма
Аз говоря за едно
идеал
но положение, което възниква много рядко, само когато се случва да присъстват подходящи хора./*7/
Първият, който представя най-важното в кръга на 12те, се нарича Зерубабел./*6/ Той е водач, подобен на Слънцето. От него се излъчва светлината, която трябва да освети другите. Той трябва да бъде най-умният и трябва да има известно знание за същността и значението на тайните науки. Това е много рядко при настоящия стил на степента Царска дъга.
Аз говоря за едно идеално положение, което възниква много рядко, само когато се случва да присъстват подходящи хора./*7/
към текста >>
В този смисъл се тълкува манифеста, който е бил издаден от Гранд Ориент на Мемфиския и Мизриамския ритуал/*17/ като един вид
идеал
ен документ.
В този смисъл се тълкува манифеста, който е бил издаден от Гранд Ориент на Мемфиския и Мизриамския ритуал/*17/ като един вид идеален документ.
Аз ще ви го прочета, като дам едно, две обяснения. Това, което е дадено в него, не бива да се възприема, като че ли може да бъде практикувано понастоящем.
към текста >>
142.
ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 15. май 1905 г. /първа лекция/
GA_93 Легендата за храма
Техният
идеал
може да бъде правилно реализиран само в едно велико всемирно движение, което в единство води към всемирния световен храм.
Погрешно е да се смята, че теософите са отшелници, неангажирани в оформянето на света. Ако бихме могли да накараме хората да се ангажират в социална реформа от теософска основа/*9/, то много от тях биха постигнали по-бързо и по-сигурно онова, което искат да стане. Тъй като отделните реформаторски движения водени сами за себе си, – без да се казва нещо против никакво социално движение, – довеждат само до фанатизъм. Всички отделни реформаторски движения – еманципатори, въздържатели, вегетарианци, защитници на животните и т.н. – са полезни само ако работят заедно.
Техният идеал може да бъде правилно реализиран само в едно велико всемирно движение, което в единство води към всемирния световен храм.
към текста >>
143.
ПЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 21. октомври 1905 г. /Бележки/ Атомите и Логосът в светлината на окултизма.
GA_93 Легендата за храма
Нека сега да погледнем обсега на човешките действия на Земята, като започнем с най-низшето човешко ниво на развитие – с инстинктите и страстите – и се издигнем до моралните
идеал
и, религиозните общества и т.н.; тогава ще видим, че човешките същества същевремено предят нишки едни между други, които втъкават от едно лице към друго, образувайки непрекъснато по-висши сдружения: Семейството, племето, по-нататъшните етнически и политически групи и накрая религиозните общества.
Нека сега да погледнем обсега на човешките действия на Земята, като започнем с най-низшето човешко ниво на развитие – с инстинктите и страстите – и се издигнем до моралните идеали, религиозните общества и т.н.; тогава ще видим, че човешките същества същевремено предят нишки едни между други, които втъкават от едно лице към друго, образувайки непрекъснато по-висши сдружения: Семейството, племето, по-нататъшните етнически и политически групи и накрая религиозните общества.
В тях се изразява дейността на по-висшите индивидуалности. Такива сдружения са произлезли чрез един религиозен основател от изворите на чиста всемирна мъдрост. Всички религии в дълбокия си смисъл се съгласуват, защото те имат за основатели онези, които принадлежат към великата ложа на Учителите. Има една специална Бяла ложа, която има 12 членове, от които 7 имат специално влияние и тези 7 основат религиозните общности. Такива са били Буда, Хермес, Питагор и др.
към текста >>
144.
ШЕСТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 22. октомври 1905 г. Отношението на окултизма към теософското движение.
GA_93 Легендата за храма
Когато ученикът все повече е напредвал до по-висши
идеал
и, преминавайки от страстите и инстинктите на обикновения живот към желания, стоящи над човешките дребнавости и така е прочиствал неговите симпатии и антипатии така, че великите световни работи на човешката раса са ставали негови собствени, – когато е достигал в своите чувства и възприятия отвъд себе си, тогава той е бил по пътя да завърши онова, което може да се нарече прочистване на астралното тяло.
В такива храмове са били обучавани ученици, които е трябвало да бъдат приети в първата степен. Имало е и по-нататъшни занимания за всяка последователна по-висша степен в развитието на учениците. При първата степен учениците са усъвършенствали астралното си тяло. Това е означавало, че те не само е трябвало да приемат обикновената гражданска етика. Гражданската етика беше предварително изискване; онова, за което става въпрос е трябвало най-строго да се изпълнява.
Когато ученикът все повече е напредвал до по-висши идеали, преминавайки от страстите и инстинктите на обикновения живот към желания, стоящи над човешките дребнавости и така е прочиствал неговите симпатии и антипатии така, че великите световни работи на човешката раса са ставали негови собствени, – когато е достигал в своите чувства и възприятия отвъд себе си, тогава той е бил по пътя да завърши онова, което може да се нарече прочистване на астралното тяло.
След това му е било позволено да работи върху по-гъстите тела. Позволявало му се е да работи върху своето етерно тяло и повече не е бил ограничаван до преоформяне на меката, гъвкава и пригодлива астрална субстанция в неговия дух и душевното му тяло, а вече му е било позволявано да работи върху своето етерно тяло. Тогава той ставаше това, което се наричаше Хела. Такъв един Хела е онзи, който приема не само по-висши задължения, който не само е достигнал толкова далеч в очистването, че е направил задълженията на човечеството свои собствени, но е така напреднал, че е надживял по-нисшите и по-висшите работи на отделните народи и дори на отделните изповедания. Неговият поглед вече е отправен към живота на цялото човечество.
към текста >>
Има достатъчно движения, които са
идеал
истични, които са етични.
Това е задачата на окултизма. Тя трябва да се изпълни, защото това изпълнение е необходимо.
Има достатъчно движения, които са идеалистични, които са етични.
Ала движението, наречено теософия се различава от другите в това, че окултизмът съзнателно се изразява в това движение.
към текста >>
145.
ОСЕМНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23 октомври 1905 г. Свободното масонство и човешката еволюция ІІ. /само за жени/.
GA_93 Легендата за храма
Древните свободни-масони са си поставили за
идеал
следователно да продължат това дело.
Древните свободни-масони са си поставили за идеал следователно да продължат това дело.
Те са искали да използват мъжката мъдрост, за да работи срещу женската мъдрост, която е била поета от свещеничеството. Великите образи на Библията трябва да се смятат като интуитивна женска мъдрост, прехвърлена на свещениците; на която те желаеха да противопоставят самостоятелно придобитата от мъжа мъдрост. Тази борба срещу мъдростта на свещениците се изрази в опозицията на свободните-масони. Онези, които участваха в нея трябваше да бъдат държани независими от каквото и да било влияние на женската мъдрост. Тази битка беше във връзка с физическата еволюция и затова за свободните-масони беше необходимо да избягват какъвто и да е контакт с женския пол, що се отнасяше до тяхната работа.
към текста >>
Да въздейства на това, от мъжкия пол чрез силата на ларинкса да се създаде този син, беше
идеал
ът, към който се стремяха свободните масони.
Говорът се променя в пубертета на мъжа. Това се считаше като предзнаменование за новия син на Хирам /ІІ Паралипоменон 2:13/.
Да въздейства на това, от мъжкия пол чрез силата на ларинкса да се създаде този син, беше идеалът, към който се стремяха свободните масони.
Всичко което по-късно се е появило на Земята във физическа форма, има своят произход от божественото. В пра началото действаше само това, което се е породило на Земята от Божествения дух. След това от една страна се появява женската образна мъдрост на жреците, на свещениците и от друга страна не образната, /понятийната, интелектуалната/ мъдрост на Каин. Интересно е, че когато е било потърсено образното съдържание за мъдростта на Каин, мъжката мъдрост е взела на заем от женската мъдрост. Легендата за храма и цялото съдържание на Свободното масонство произтичат от древната свещеническа мъдрост, от откровението отгоре.
към текста >>
Сега вие вече ще схванете, защо през Средните векове църквата трябваше да развие един съвсем специфичен
идеал
.
Сега вие вече ще схванете, защо през Средните векове църквата трябваше да развие един съвсем специфичен идеал.
Свободното масонство създаваше своя идеал за бъдещето. Църквата създаваше своя идеал за бъдещето. Този идеал нямаше нищо общо със Свободното масонство. Христос живееше в църквата като идеал – мъжки идеал наистина. Този мъжки идеал не можеше да бъде достатъчен за окултното течение вътре в църквата.
към текста >>
Свободното масонство създаваше своя
идеал
за бъдещето.
Сега вие вече ще схванете, защо през Средните векове църквата трябваше да развие един съвсем специфичен идеал.
Свободното масонство създаваше своя идеал за бъдещето.
Църквата създаваше своя идеал за бъдещето. Този идеал нямаше нищо общо със Свободното масонство. Христос живееше в църквата като идеал – мъжки идеал наистина. Този мъжки идеал не можеше да бъде достатъчен за окултното течение вътре в църквата. Човек имаше нужда както от активния, така и от пасивния принцип; той трябваше да измисля онова, което му липсваше.
към текста >>
Църквата създаваше своя
идеал
за бъдещето.
Сега вие вече ще схванете, защо през Средните векове църквата трябваше да развие един съвсем специфичен идеал. Свободното масонство създаваше своя идеал за бъдещето.
Църквата създаваше своя идеал за бъдещето.
Този идеал нямаше нищо общо със Свободното масонство. Христос живееше в църквата като идеал – мъжки идеал наистина. Този мъжки идеал не можеше да бъде достатъчен за окултното течение вътре в църквата. Човек имаше нужда както от активния, така и от пасивния принцип; той трябваше да измисля онова, което му липсваше. Като средство за съсредоточване той внесе нещо, което го допълваше.
към текста >>
Този
идеал
нямаше нищо общо със Свободното масонство.
Сега вие вече ще схванете, защо през Средните векове църквата трябваше да развие един съвсем специфичен идеал. Свободното масонство създаваше своя идеал за бъдещето. Църквата създаваше своя идеал за бъдещето.
Този идеал нямаше нищо общо със Свободното масонство.
Христос живееше в църквата като идеал – мъжки идеал наистина. Този мъжки идеал не можеше да бъде достатъчен за окултното течение вътре в църквата. Човек имаше нужда както от активния, така и от пасивния принцип; той трябваше да измисля онова, което му липсваше. Като средство за съсредоточване той внесе нещо, което го допълваше. Той беше мъж; трябваше да добави жената.
към текста >>
Христос живееше в църквата като
идеал
– мъжки
идеал
наистина.
Сега вие вече ще схванете, защо през Средните векове църквата трябваше да развие един съвсем специфичен идеал. Свободното масонство създаваше своя идеал за бъдещето. Църквата създаваше своя идеал за бъдещето. Този идеал нямаше нищо общо със Свободното масонство.
Христос живееше в църквата като идеал – мъжки идеал наистина.
Този мъжки идеал не можеше да бъде достатъчен за окултното течение вътре в църквата. Човек имаше нужда както от активния, така и от пасивния принцип; той трябваше да измисля онова, което му липсваше. Като средство за съсредоточване той внесе нещо, което го допълваше. Той беше мъж; трябваше да добави жената. Окултистът, който разбираше нещо от това, ала не беше свободен масон, трябваше да породи в себе си жената.
към текста >>
Този мъжки
идеал
не можеше да бъде достатъчен за окултното течение вътре в църквата.
Сега вие вече ще схванете, защо през Средните векове църквата трябваше да развие един съвсем специфичен идеал. Свободното масонство създаваше своя идеал за бъдещето. Църквата създаваше своя идеал за бъдещето. Този идеал нямаше нищо общо със Свободното масонство. Христос живееше в църквата като идеал – мъжки идеал наистина.
Този мъжки идеал не можеше да бъде достатъчен за окултното течение вътре в църквата.
Човек имаше нужда както от активния, така и от пасивния принцип; той трябваше да измисля онова, което му липсваше. Като средство за съсредоточване той внесе нещо, което го допълваше. Той беше мъж; трябваше да добави жената. Окултистът, който разбираше нещо от това, ала не беше свободен масон, трябваше да породи в себе си жената. И така от монашеството съзнателно възникна култът към Мария.
към текста >>
Това се намираше подсъзнателно в основата на масонския ум като
идеал
; ала той беше едностранчив.
Трябва да сме наясно с факта, че истинският вътрешен човек е независим от пола, който разделя; ето защо човекът преминава през двата пола в течение на различните въплъщения. И сега вие трябва да размислите, че при Свободното масонство битката се водеше на външното физическо поле така, че всички индивидуалности, които се въплъщават в женски тела постепенно да бъдат отвеждани към мъжкото, така че мъжкото да трае повече, отколкото женското. То би трябвало да надживее женското, защото женското беше по-първото.
Това се намираше подсъзнателно в основата на масонския ум като идеал; ала той беше едностранчив.
към текста >>
Какъв
идеал
изгражда теософският ум?
Какъв идеал изгражда теософският ум?
Идеалът на теософията е: Чрез мъдростта, която идва от висшите полета, да се създаде на физическото поле човешко поколение, която стои над сексуалността. Следователно теософията е също една мъдрост, която не е диферинцирана в различни религии, която не се опира на никаква специфична религия, а се връща назад към първичната мъдрост, която създаде света и която сменя онази мъдрост, която като свещеническа мъдрост е диференцирана в различните религии. Тя трябваше да направи това; защото, в течение на времето, свещеническата мъдрост завърши своята задача. Теософията обаче иска да завладее бъдещето, да завладее онова, което ще дойде, вместо онова, което вече е било. В известен смисъл тя е продължение на древната свещеническа мъдрост, на мъдростта на мистериите, но в друг смисъл е в контраст с тях.
към текста >>
Идеал
ът на теософията е: Чрез мъдростта, която идва от висшите полета, да се създаде на физическото поле човешко поколение, която стои над сексуалността.
Какъв идеал изгражда теософският ум?
Идеалът на теософията е: Чрез мъдростта, която идва от висшите полета, да се създаде на физическото поле човешко поколение, която стои над сексуалността.
Следователно теософията е също една мъдрост, която не е диферинцирана в различни религии, която не се опира на никаква специфична религия, а се връща назад към първичната мъдрост, която създаде света и която сменя онази мъдрост, която като свещеническа мъдрост е диференцирана в различните религии. Тя трябваше да направи това; защото, в течение на времето, свещеническата мъдрост завърши своята задача. Теософията обаче иска да завладее бъдещето, да завладее онова, което ще дойде, вместо онова, което вече е било. В известен смисъл тя е продължение на древната свещеническа мъдрост, на мъдростта на мистериите, но в друг смисъл е в контраст с тях.
към текста >>
Този орден /йезуитският орден/ избра
идеал
ния мъж като контраст на култа към Мария.
Съществуваха също сили, които искаха да превземат отново света за древната свещеническа мъдрост. За това бе основан един орден с целта да спечели отново Земята за древната свещеническа мъдрост.
Този орден /йезуитският орден/ избра идеалния мъж като контраст на култа към Мария.
Този орден използваше окултни сили, за да създаде нещо като бент, за да попречи и противодейства на целия поток независим живот, като консервира онова, което иска да се държи към кръста. Той представяше мъжкия принцип, представляваше кръста сам по себе си, без розите. Обаче друг орден прибави розите към кръста. И нов живот произтече от тях.
към текста >>
146.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23. октомври 1905 г. /вечерна лекция/ Отношението между окултното знание и ежедневния живот.
GA_93 Легендата за храма
В зависимост от това, какво поема детето, дали то идва от материалистичен или
идеал
истичен мироглед, се вливат различни формации в астралното тяло на детето и го оформят.
В зависимост от това, какво поема детето, дали то идва от материалистичен или идеалистичен мироглед, се вливат различни формации в астралното тяло на детето и го оформят.
Душата все повече се изпълва с такива представи. Ако детето е гледано без любов, ехото на това безлюбие се проявява в астралното тяло. Детето тогава се затваря като в една обвивка срещу външния свят. Всичко това ни показва, че наистина се извършва едно продължително преобразуване на астралното тяло и че взаимодействието с хората има огромно влияние в това преобразуване.
към текста >>
Да вземем астралното тяло на едно дете, което има един
идеал
истичен възпитател, с хармонична душа, който с преданост гледа на света и е възприемчив за неговата красота и възвишеност; възпитател, който е в състояние да създава вътре в себе си един образ на красотата на света.
Детето има едно още еднородно астрално тяло, но съдържащо безгранично изобилие от възможности.
Да вземем астралното тяло на едно дете, което има един идеалистичен възпитател, с хармонична душа, който с преданост гледа на света и е възприемчив за неговата красота и възвишеност; възпитател, който е в състояние да създава вътре в себе си един образ на красотата на света.
Такъв възпитател ще развие също способност, положително да повлияе детската душа. Той ще допринесе в детската душа да се образуват нежни и чувствителни структури, като изпраща в нея потоци, които се абсорбират от собствената астрална субстанция на детето. Възпитател, който е така хармонично формиран в себе си, непрекъснато отправя хармонични потоци към детето. Характерните свойства на възпитателя съвсем естествено протичат и в детето, а заедно с тях всичко от онази световна хармония, която възпитателят е поел чрез заобикаляща обстановка под формата на красота. Като учител, той отправя към детската природа цялото величие и красота, които като благороден човек и добър наблюдател е възприел.
към текста >>
Когато онова, което просветва надолу от това по-висше ниво се схване интелектуално или умствено, тогава много лесно могат да бъдат възприети
идеал
ите.
С развитието си обаче човекът повдига собственото си астрално тяло, то става по-диференцирано, по-специфично. И тогава става възможно за неговото астрално тяло да придобие онази нагласа на ума, която стои над манталитета на неговия народ.
Когато онова, което просветва надолу от това по-висше ниво се схване интелектуално или умствено, тогава много лесно могат да бъдат възприети идеалите.
Понякога се случва, чувствата на астралното тяло на един човек да не са развити колкото неговото мислене. Мислите на народа биха могли да влияят върху мисленето на индивида толкова силно, че те да го обземат, преди той достатъчно да се е развил.
към текста >>
Индивиди, при които е такъв случаят, са
идеал
исти; те са мъчениците за прогреса на един народ.
Индивиди, при които е такъв случаят, са идеалисти; те са мъчениците за прогреса на един народ.
Те са такива, защото те самите бързат напред пред онова, което фактически е в останалото тяхно астрално тяло, защото те отправят тяхната цялостна въздигната душа към един идеал по един самопожертвувателен начин. Когато такива хора умрат, тяхната недоразвита астралност се установява още по-силно; онази част от нея, която не е включена в националния идеал започва да се проявява. В бъдеще те започват да се занимават само със собственото си развитие. Когато един такъв човек, който е бил велик и благороден идеалист, който е посветил себе си на идеалите на своя народ умре, той бива победен от личния елемент, който все още е в него. Тогава изпъкват по-низшите качества на астралното му тяло.
към текста >>
Те са такива, защото те самите бързат напред пред онова, което фактически е в останалото тяхно астрално тяло, защото те отправят тяхната цялостна въздигната душа към един
идеал
по един самопожертвувателен начин.
Индивиди, при които е такъв случаят, са идеалисти; те са мъчениците за прогреса на един народ.
Те са такива, защото те самите бързат напред пред онова, което фактически е в останалото тяхно астрално тяло, защото те отправят тяхната цялостна въздигната душа към един идеал по един самопожертвувателен начин.
Когато такива хора умрат, тяхната недоразвита астралност се установява още по-силно; онази част от нея, която не е включена в националния идеал започва да се проявява. В бъдеще те започват да се занимават само със собственото си развитие. Когато един такъв човек, който е бил велик и благороден идеалист, който е посветил себе си на идеалите на своя народ умре, той бива победен от личния елемент, който все още е в него. Тогава изпъкват по-низшите качества на астралното му тяло. Да предположим, че един такъв човек е станал мъченик.
към текста >>
Когато такива хора умрат, тяхната недоразвита астралност се установява още по-силно; онази част от нея, която не е включена в националния
идеал
започва да се проявява.
Индивиди, при които е такъв случаят, са идеалисти; те са мъчениците за прогреса на един народ. Те са такива, защото те самите бързат напред пред онова, което фактически е в останалото тяхно астрално тяло, защото те отправят тяхната цялостна въздигната душа към един идеал по един самопожертвувателен начин.
Когато такива хора умрат, тяхната недоразвита астралност се установява още по-силно; онази част от нея, която не е включена в националния идеал започва да се проявява.
В бъдеще те започват да се занимават само със собственото си развитие. Когато един такъв човек, който е бил велик и благороден идеалист, който е посветил себе си на идеалите на своя народ умре, той бива победен от личния елемент, който все още е в него. Тогава изпъкват по-низшите качества на астралното му тяло. Да предположим, че един такъв човек е станал мъченик. Той е създал нещо благородно, ала е бил зле третиран от своя народ, както такива напреднали хора често са третирани така.
към текста >>
Когато един такъв човек, който е бил велик и благороден
идеал
ист, който е посветил себе си на
идеал
ите на своя народ умре, той бива победен от личния елемент, който все още е в него.
Индивиди, при които е такъв случаят, са идеалисти; те са мъчениците за прогреса на един народ. Те са такива, защото те самите бързат напред пред онова, което фактически е в останалото тяхно астрално тяло, защото те отправят тяхната цялостна въздигната душа към един идеал по един самопожертвувателен начин. Когато такива хора умрат, тяхната недоразвита астралност се установява още по-силно; онази част от нея, която не е включена в националния идеал започва да се проявява. В бъдеще те започват да се занимават само със собственото си развитие.
Когато един такъв човек, който е бил велик и благороден идеалист, който е посветил себе си на идеалите на своя народ умре, той бива победен от личния елемент, който все още е в него.
Тогава изпъкват по-низшите качества на астралното му тяло. Да предположим, че един такъв човек е станал мъченик. Той е създал нещо благородно, ала е бил зле третиран от своя народ, както такива напреднали хора често са третирани така. Обикновено, въпреки че по време на живота си смело и храбро следва своите идеали, той не се оглежда настрани. Но ако е бил преследван, може би и убит, поради своите идеали, тогава мисълта за отмъщение го обзема непосредствено след неговата смърт.
към текста >>
Обикновено, въпреки че по време на живота си смело и храбро следва своите
идеал
и, той не се оглежда настрани.
В бъдеще те започват да се занимават само със собственото си развитие. Когато един такъв човек, който е бил велик и благороден идеалист, който е посветил себе си на идеалите на своя народ умре, той бива победен от личния елемент, който все още е в него. Тогава изпъкват по-низшите качества на астралното му тяло. Да предположим, че един такъв човек е станал мъченик. Той е създал нещо благородно, ала е бил зле третиран от своя народ, както такива напреднали хора често са третирани така.
Обикновено, въпреки че по време на живота си смело и храбро следва своите идеали, той не се оглежда настрани.
Но ако е бил преследван, може би и убит, поради своите идеали, тогава мисълта за отмъщение го обзема непосредствено след неговата смърт. Онова, което той е подтискал като личност все още е в него, когато е в камалока.
към текста >>
Но ако е бил преследван, може би и убит, поради своите
идеал
и, тогава мисълта за отмъщение го обзема непосредствено след неговата смърт.
Когато един такъв човек, който е бил велик и благороден идеалист, който е посветил себе си на идеалите на своя народ умре, той бива победен от личния елемент, който все още е в него. Тогава изпъкват по-низшите качества на астралното му тяло. Да предположим, че един такъв човек е станал мъченик. Той е създал нещо благородно, ала е бил зле третиран от своя народ, както такива напреднали хора често са третирани така. Обикновено, въпреки че по време на живота си смело и храбро следва своите идеали, той не се оглежда настрани.
Но ако е бил преследван, може би и убит, поради своите идеали, тогава мисълта за отмъщение го обзема непосредствено след неговата смърт.
Онова, което той е подтискал като личност все още е в него, когато е в камалока.
към текста >>
Един народ, който третира своите
идеал
исти по този начин, си създава лоши сили в камалока, които се обръщат срещу него.
Един народ, който третира своите идеалисти по този начин, си създава лоши сили в камалока, които се обръщат срещу него.
Русия си е създала такива лоши сили. Години наред там зле са третирани много благородни личности. По-нисшите сили на тези личности действат в камалока като неприятели на онова, което живее в Русия, като неприятели на онези, заради които са пожертвали живота си. Такива мъченици, които напоследък са умрели, могат да бъдат видени да се бият на страната на японците срещу собствения си народ. Това е факт, който става разбираем за нас, когато погледнем в по-дълбоко действащите сили на душевния живот.
към текста >>
147.
ДВАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 2 януари 1906 г. Царственото изкуство в нова форма. /на смесена аудитория от мъже и жени/.
GA_93 Легендата за храма
Ако ме попитате каква е всъщност работата на Свободното масонство, аз трябва да ви отговоря с абстрактни думи: – Тя се състои в това, че няколко века неговите членове мисловно подготвяха събитията, които светът е трябвало да осъществи; че по един напълно съзнателен начин са изработвали висшите
идеал
и на човечеството, така че тези
идеал
и да не са само абстрактни идеи. –
Ако ме попитате каква е всъщност работата на Свободното масонство, аз трябва да ви отговоря с абстрактни думи: – Тя се състои в това, че няколко века неговите членове мисловно подготвяха събитията, които светът е трябвало да осъществи; че по един напълно съзнателен начин са изработвали висшите идеали на човечеството, така че тези идеали да не са само абстрактни идеи. –
към текста >>
Когато един свободен масон говори днес за
идеал
и и някой го попита, какво има предвид, той ще каже: – Най-висшите
идеал
и са мъдрост, красота и сила; – което при по задълбочено разглеждане обаче се оказва обикновено само една фраза.
Когато един свободен масон говори днес за идеали и някой го попита, какво има предвид, той ще каже: – Най-висшите идеали са мъдрост, красота и сила; – което при по задълбочено разглеждане обаче се оказва обикновено само една фраза.
Ако по онова време, а също и сега се говори за тези идеали с някой, който наистина разбира нещо от това, тогава разискването се отнася до нещо съвсем определено, което е свързано с протичане на събитията през идващите векове по същия начин, както мислите на строителя, съграждащ една фабрика са свързани с фабриката, когато тя вече е завършена.
към текста >>
Ако по онова време, а също и сега се говори за тези
идеал
и с някой, който наистина разбира нещо от това, тогава разискването се отнася до нещо съвсем определено, което е свързано с протичане на събитията през идващите векове по същия начин, както мислите на строителя, съграждащ една фабрика са свързани с фабриката, когато тя вече е завършена.
Когато един свободен масон говори днес за идеали и някой го попита, какво има предвид, той ще каже: – Най-висшите идеали са мъдрост, красота и сила; – което при по задълбочено разглеждане обаче се оказва обикновено само една фраза.
Ако по онова време, а също и сега се говори за тези идеали с някой, който наистина разбира нещо от това, тогава разискването се отнася до нещо съвсем определено, което е свързано с протичане на събитията през идващите векове по същия начин, както мислите на строителя, съграждащ една фабрика са свързани с фабриката, когато тя вече е завършена.
към текста >>
148.
Бележки.
GA_93 Легендата за храма
Щайнер има няколко изказвания по този въпрос особено в лекцията, дадена по време на Първата световна война на 20 юни 1916 г.: "Космическото същество аза", където той казва: "Това все още бе само един
идеал
.
Един трактат върху неговия експеримент може да се намери в "Тайната доктрина" т. 1, кн. 3 "Идващата сила" на Е. П. Блаватска. Сред лекциите на Р.
Щайнер има няколко изказвания по този въпрос особено в лекцията, дадена по време на Първата световна война на 20 юни 1916 г.: "Космическото същество аза", където той казва: "Това все още бе само един идеал.
Да благодарим на Бога, че по онова време, беше самоедин идеал, тъй като, ако този идеал на Кили бе станало реалност тогава, какво би станало при тази война! "Сравни също лекцията, държана в Дорнах на 1 декември 1918 г. в "Променените условия на времената".
към текста >>
Да благодарим на Бога, че по онова време, беше самоедин
идеал
, тъй като, ако този
идеал
на Кили бе станало реалност тогава, какво би станало при тази война!
1, кн. 3 "Идващата сила" на Е. П. Блаватска. Сред лекциите на Р. Щайнер има няколко изказвания по този въпрос особено в лекцията, дадена по време на Първата световна война на 20 юни 1916 г.: "Космическото същество аза", където той казва: "Това все още бе само един идеал.
Да благодарим на Бога, че по онова време, беше самоедин идеал, тъй като, ако този идеал на Кили бе станало реалност тогава, какво би станало при тази война!
"Сравни също лекцията, държана в Дорнах на 1 декември 1918 г. в "Променените условия на времената".
към текста >>
149.
ІІ. Мисията на Манихейството.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Само тогава можем да видим неговия висш
идеал
.
За да бъде разбрано развитието на човечеството, то трябва да бъде погледнато в неговата цялост.
Само тогава можем да видим неговия висш идеал.
Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка. Човек без идеали е човек без сила. Ролята на идеала в живота е като на парата в двигателя. Парата включва огромен обем “сгъстено пространство” в малко място затова и огромната й сила на разширяване. Магичната сила на мисълта е от същото естество.
към текста >>
Да вярваме, че за действието не е необходим
идеал
, е голяма грешка.
За да бъде разбрано развитието на човечеството, то трябва да бъде погледнато в неговата цялост. Само тогава можем да видим неговия висш идеал.
Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка.
Човек без идеали е човек без сила. Ролята на идеала в живота е като на парата в двигателя. Парата включва огромен обем “сгъстено пространство” в малко място затова и огромната й сила на разширяване. Магичната сила на мисълта е от същото естество. Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
към текста >>
Човек без
идеал
и е човек без сила.
За да бъде разбрано развитието на човечеството, то трябва да бъде погледнато в неговата цялост. Само тогава можем да видим неговия висш идеал. Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка.
Човек без идеали е човек без сила.
Ролята на идеала в живота е като на парата в двигателя. Парата включва огромен обем “сгъстено пространство” в малко място затова и огромната й сила на разширяване. Магичната сила на мисълта е от същото естество. Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
към текста >>
Ролята на
идеал
а в живота е като на парата в двигателя.
За да бъде разбрано развитието на човечеството, то трябва да бъде погледнато в неговата цялост. Само тогава можем да видим неговия висш идеал. Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка. Човек без идеали е човек без сила.
Ролята на идеала в живота е като на парата в двигателя.
Парата включва огромен обем “сгъстено пространство” в малко място затова и огромната й сила на разширяване. Магичната сила на мисълта е от същото естество. Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
към текста >>
Нека тогава се издигнем до мисълта за
идеал
а на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка. Човек без идеали е човек без сила. Ролята на идеала в живота е като на парата в двигателя. Парата включва огромен обем “сгъстено пространство” в малко място затова и огромната й сила на разширяване. Магичната сила на мисълта е от същото естество.
Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
към текста >>
150.
Х. Астралният свят (продължение).
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Ние имаме друг пример в Гьотевата поема “Die Geheimnisse”, която изразява
идеал
а на розенкройцерите.
Придобиването на шест добродетели, в идващите времена, ще развие останалите шест. Тези шест добродетели са: Контрол на мисълта, сила за начинание, балансиране на способностите, оптимизъм, позволяващ на човека винаги да вижда положителната страна на нещата, свобода от предразсъдък, и накрая, хармония на душевния живот. Когато са били придобити тези шест добродетели, дванадесетте листа започват да се движат. Те изразяват свещения характер на числото дванадесет, което имаме в дванадесетте Апостоли, дванадесетте рицари на крал Артур, и също във всяко творение, във всяко действие. Всичко в света се развива според дванадесет различни аспекта.
Ние имаме друг пример в Гьотевата поема “Die Geheimnisse”, която изразява идеала на розенкройцерите.
Според обяснението, дадено от Гьоте на определени ученици, всеки от дванадесетте Братя на Розовия кръст представя едно религиозно изповедание.
към текста >>
151.
ХVІІІ. Апокалипсисът.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Езотеричното християнство не е основано на неясен и сантиментален
идеал
изъм, а на осъзнаване, родено от познанието на висшите светове.
Езотеричното християнство не е основано на неясен и сантиментален идеализъм, а на осъзнаване, родено от познанието на висшите светове.
Такова бе познанието, притежавано от автора на Апокалипсиса, Пророка от Патмос, който даде една картина за бъдещето на човечеството.
към текста >>
Когато извличаме от миналото разбиране за бъдещето, и се стремим да осъзнаем
идеал
а на това бъдеще, неговият план започва да се разгръща пред нас.
Тогава човечеството ще се раздели на два раси. Също както днес виждаме скали или животни, в това бъдеще ние ще срещаме същества, които са изцяло зли, изцяло грозни. В наше време само ясновидецът е способен да вижда моралната красота или моралната грозота в човешките същества. Но когато самите черти на човека изразяват неговата Карма, човешките същества ще се разделят в групи от само себе си, според потока на който очевидно принадлежат, според това дали низшата природа е била победена от Духа или е победила Духа. Това диференциране започва малко по-малко да оказва влияние.
Когато извличаме от миналото разбиране за бъдещето, и се стремим да осъзнаем идеала на това бъдеще, неговият план започва да се разгръща пред нас.
Ще възникне нова раса, за да бъде тя връзката между човека на настоящето и духовния човек на бъдещето.
към текста >>
152.
Вътрешността на Земята и вулканичните изригвания
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Всички души, които загиват чрез такива земетресения, получават чрез това възможност да преодолеят последната пречка, лежаща на пътя на кармата им, за да станат от материалисти
идеал
исти и да достигнат до познанието на духовното.
Вижда се, че хората, които загиват при такова разтърсващо събитие, независимо от всичките им останали кармически заложби, са доведени кармически до връзката им с души, живеещи на място, където се появява земетресение.
Всички души, които загиват чрез такива земетресения, получават чрез това възможност да преодолеят последната пречка, лежаща на пътя на кармата им, за да станат от материалисти идеалисти и да достигнат до познанието на духовното.
към текста >>
153.
Минало и бъдещо духовно познание
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
В по-новото време става необходимо мощта на мисленето, от една страна, да се изрази
идеал
но, от друга – по повече материалистически начин.
В по-новото време става необходимо мощта на мисленето, от една страна, да се изрази идеално, от друга – по повече материалистически начин.
Също и Хегел не е повече разбиран. Той принадлежи изобщо към забравените духове на човечеството. През втората половина на 19-ти век всичко бива проникнато от духа на материализма, а този дух също и днес цари в широките кръгове. Ако остане да преобладава, той ще доведе човечеството до пълно вкаменяване в културния му живот.
към текста >>
За
идеал
и никога не се е говорило толкова много, а се е разбирало толкова малко, колкото в наше време.
Практическият живот е станал стремеж и бързане за постигането на материални блага, за задоволяването на чисто физически нужди, и неща, които са далеч по-лоши, заплашват да се появят като следствие. Науката с нейния девиз «Колко много сме постигнали» се чувства същевременно невероятно издигната над всичко, създадено от човечеството преди, за да се постигне взаимовръзката със света – халдейските и вавилонските мъдреци-жреци, ученията на Питагор и други. За великия Платон се казва, че човек не може да се ориентира в обърканите му писания, които е оставил. «Тимей» се смята за неразбираем, но не се търси причината, защо не се разбира. Нека да си припомним думите на Лихтенберг: «Когато глава и книга се сблъскат и звучи на кухо, не е нужно причината да е книгата.» В практическия живот материализмът проявява лицемерие, като не иска да си признае, че само чисто материалният стремеж владее живота.
За идеали никога не се е говорило толкова много, а се е разбирало толкова малко, колкото в наше време.
към текста >>
154.
Духовното познание като най-висша освобождаваща същност. Първа лекция, Берлин, 1 октомври 1906 г.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Може да се чуе, че антропософията е нещо, което представя света в много хубава светлина, представя висши
идеал
и, но отклонява от живота, от удоволствието и истинската радост в живота.
Когато антропософията се приема като нещо чуждо на живота, отричащо живота, това са предразсъдъци.
Може да се чуе, че антропософията е нещо, което представя света в много хубава светлина, представя висши идеали, но отклонява от живота, от удоволствието и истинската радост в живота.
Дори се твърди, че това, което говорят теософите, е хубаво, но не може да се приеме.
към текста >>
След петдесет години всички днешни социални
идеал
и биха противоречали гротескно на астралния свят, ако астралният свят, човешките страсти, влечения и желания същевременно не биха се променили.
Той вижда как хората живеят заедно, някои в дълбока мизерия, бедни и потиснати от работа и нужди, други – плуващи в изобилие, наслаждавайки се на различните неща. Лесно можем да си представяме как да се промени това, когато оставаме само на физическия план. Това правят повечето от тези, които днес се чувстват призвани да реформират. Те не се намират в същото състояние като успешно оперирания слепец, около когото светът изведнъж се представя в багри, защото иначе биха видели най-разнообразните същества зад всичко физическо. Ако се опитате да осъществите добронамерените си реформаторски планове, но не вземете под внимание духовните същества, след петдесет години ще стане още по-лошо, отколкото е било преди.
След петдесет години всички днешни социални идеали биха противоречали гротескно на астралния свят, ако астралният свят, човешките страсти, влечения и желания същевременно не биха се променили.
Всеобща мизерия, ужасен световен упадък, страшна борба за съществуването би настъпила на мястото на днешната вече достатъчно ужасна борба. Нужно е само малко да се погледне в духовния свят и се вижда за какво става въпрос там. Хората не са само тела, които трябва да се обслужват с храна. Хората са също духове и са в отношения с други духове. Задачата на окултния мироглед е да доведе до съзнанието им, че са другари на по-висшите светове.
към текста >>
155.
Пътят и степените на познанието. Втора лекция, Берлин, 21 октомври 1906 г.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Когато човек се сравни с него, ще си каже: По някакъв начин той представлява
идеал
за самия човек.
По такъв начин можем да стигнем до мъртвия камък. Има едно основно усещане при минералите. Да вземем проникнатия със светлина планински кристал.
Когато човек се сравни с него, ще си каже: По някакъв начин той представлява идеал за самия човек.
Както физическото тяло на човека представлява физическа материя, така и кристалът е физически материален. Но има една бъдеща перспектива, към която окултният учител насочва ученика. Днес човекът още е проникнат от нагони, копнежи и страсти. Това насища физическата натура. Но пред окултиста стои един идеал.
към текста >>
Но пред окултиста стои един
идеал
.
Когато човек се сравни с него, ще си каже: По някакъв начин той представлява идеал за самия човек. Както физическото тяло на човека представлява физическа материя, така и кристалът е физически материален. Но има една бъдеща перспектива, към която окултният учител насочва ученика. Днес човекът още е проникнат от нагони, копнежи и страсти. Това насища физическата натура.
Но пред окултиста стои един идеал.
Той си казва: Животинската природа на човека постепенно ще се просветли и пречисти до степен, на която човешкото тяло ще може да застане пред нас също така вътрешно целомъдрено и без копнежи, както минералът, който не копнее за нищо, който не се вълнува от желания, когато се появи нещо в негова близост. Целомъдрена и чиста е вътрешната материална природа на минерала. Тази целомъдреност и чистота е чувството, което следва да проникне ученика при виждането на минералния свят.
към текста >>
156.
Знаци и символи на Коледния празник
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Така у учениците била възпитавана вярата в живота, вярата в най-великия човешки
идеал
.
Така у учениците била възпитавана вярата в живота, вярата в най-великия човешки идеал.
Така те се научавали да поглеждат нагоре към най-висшия човешки идеал, към този момент, когато Земята ще приключи развитието си и светлината ще заблести сред цялото човечество. Самата Земя ще се разпадне на прах, но духовната есенция на Земята ще остане с всички хора, които заблестяват в себе си чрез духовната светлина. Тогава Земята и човечеството ще се събудят за по-висше съществуване, за нова фаза на битието.
към текста >>
Така те се научавали да поглеждат нагоре към най-висшия човешки
идеал
, към този момент, когато Земята ще приключи развитието си и светлината ще заблести сред цялото човечество.
Така у учениците била възпитавана вярата в живота, вярата в най-великия човешки идеал.
Така те се научавали да поглеждат нагоре към най-висшия човешки идеал, към този момент, когато Земята ще приключи развитието си и светлината ще заблести сред цялото човечество.
Самата Земя ще се разпадне на прах, но духовната есенция на Земята ще остане с всички хора, които заблестяват в себе си чрез духовната светлина. Тогава Земята и човечеството ще се събудят за по-висше съществуване, за нова фаза на битието.
към текста >>
Когато християнството се появява в течение на развитието, то носи този
идеал
в себе си в най-висока степен.
Когато християнството се появява в течение на развитието, то носи този идеал в себе си в най-висока степен.
Хората чувствали, че Христос следва да пристъпи като безсмъртния дух на Земята, като носител не само на материалния покълващ и избуяващ живот, а като носител на духовното прераждане, като най-великия идеал на всички хора, който се ражда на Светата Коледна нощ по времето на най-дълбокия мрак като знак, че от мрака на материята може да се роди по-висш човек в човешката душа. Преди да се заговори за Христос, в древните мистерии се е говорило за един слънчев герой. С него бил свързван същият идеал, който християнството свързва с Христос. Слънчев герой бил наричан носителят на този идеал. Както Слънцето завършва пътя си в течение на годината, както светлината му се увеличава и намалява, а топлината му привидно се отдръпва от Земята и отново заблестява, както в смъртта си тя съдържа живота и отново го излъчва, така слънчевият герой е станал господар над смъртта и нощта на мрака чрез силата на своя духовен живот.
към текста >>
Хората чувствали, че Христос следва да пристъпи като безсмъртния дух на Земята, като носител не само на материалния покълващ и избуяващ живот, а като носител на духовното прераждане, като най-великия
идеал
на всички хора, който се ражда на Светата Коледна нощ по времето на най-дълбокия мрак като знак, че от мрака на материята може да се роди по-висш човек в човешката душа.
Когато християнството се появява в течение на развитието, то носи този идеал в себе си в най-висока степен.
Хората чувствали, че Христос следва да пристъпи като безсмъртния дух на Земята, като носител не само на материалния покълващ и избуяващ живот, а като носител на духовното прераждане, като най-великия идеал на всички хора, който се ражда на Светата Коледна нощ по времето на най-дълбокия мрак като знак, че от мрака на материята може да се роди по-висш човек в човешката душа.
Преди да се заговори за Христос, в древните мистерии се е говорило за един слънчев герой. С него бил свързван същият идеал, който християнството свързва с Христос. Слънчев герой бил наричан носителят на този идеал. Както Слънцето завършва пътя си в течение на годината, както светлината му се увеличава и намалява, а топлината му привидно се отдръпва от Земята и отново заблестява, както в смъртта си тя съдържа живота и отново го излъчва, така слънчевият герой е станал господар над смъртта и нощта на мрака чрез силата на своя духовен живот.
към текста >>
С него бил свързван същият
идеал
, който християнството свързва с Христос.
Когато християнството се появява в течение на развитието, то носи този идеал в себе си в най-висока степен. Хората чувствали, че Христос следва да пристъпи като безсмъртния дух на Земята, като носител не само на материалния покълващ и избуяващ живот, а като носител на духовното прераждане, като най-великия идеал на всички хора, който се ражда на Светата Коледна нощ по времето на най-дълбокия мрак като знак, че от мрака на материята може да се роди по-висш човек в човешката душа. Преди да се заговори за Христос, в древните мистерии се е говорило за един слънчев герой.
С него бил свързван същият идеал, който християнството свързва с Христос.
Слънчев герой бил наричан носителят на този идеал. Както Слънцето завършва пътя си в течение на годината, както светлината му се увеличава и намалява, а топлината му привидно се отдръпва от Земята и отново заблестява, както в смъртта си тя съдържа живота и отново го излъчва, така слънчевият герой е станал господар над смъртта и нощта на мрака чрез силата на своя духовен живот.
към текста >>
Слънчев герой бил наричан носителят на този
идеал
.
Когато християнството се появява в течение на развитието, то носи този идеал в себе си в най-висока степен. Хората чувствали, че Христос следва да пристъпи като безсмъртния дух на Земята, като носител не само на материалния покълващ и избуяващ живот, а като носител на духовното прераждане, като най-великия идеал на всички хора, който се ражда на Светата Коледна нощ по времето на най-дълбокия мрак като знак, че от мрака на материята може да се роди по-висш човек в човешката душа. Преди да се заговори за Христос, в древните мистерии се е говорило за един слънчев герой. С него бил свързван същият идеал, който християнството свързва с Христос.
Слънчев герой бил наричан носителят на този идеал.
Както Слънцето завършва пътя си в течение на годината, както светлината му се увеличава и намалява, а топлината му привидно се отдръпва от Земята и отново заблестява, както в смъртта си тя съдържа живота и отново го излъчва, така слънчевият герой е станал господар над смъртта и нощта на мрака чрез силата на своя духовен живот.
към текста >>
И ние ще можем да празнуваме празника на Христос като един празник в името на най-висшия
идеал
на човечеството.
Човекът върви към бъдеще, когато светлината следва да бъде родена в него, когато едни думи ще бъдат заменени с други, когато няма вече да се казва, че мракът не може да разбере, да познае светлината, а истината трябва да прозвучи нагоре в мировото пространство и мракът ще познае светлината, заблестяла към нас от звездата на човечеството. Мракът ще отстъпи и ще познае светлината, което означава, че ще бъде обхванат от нея. Това следва да прозвучи от душевността ни по времето на Коледния празник. Тогава ще празнуваме Коледа, осъзнавайки дълбокото и прадревно значение, понеже то ще ни показва, че духовната светлина ще проблесне от вътрешността на човека, ще заблести в целия свят.
И ние ще можем да празнуваме празника на Христос като един празник в името на най-висшия идеал на човечеството.
Тогава отново ще получи значение, отново ще оживее в душата ни и коледното дърво, като отново се превърне в символ на райското дърво, имащ най-важното значение за нас. Празнуването на Свещената нощ ще породи в душата ни радостната сигурност: Да, и аз ще изживея в себе си това, което трябва да се нарече раждането на висшия човек, също и в мен ще се извърши раждането на Спасителя, раждането на Христос.
към текста >>
157.
Световноисторическото значение на изтеклата на кръста кръв
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Колко са доволни днес хората в такива кръгове, когато се стремят да схванат Христос Исус като простия мъж от Назарет93, образ, който наистина на драго се представя като висш
идеал
на човечеството, подобен на Сократ, Платон, Гьоте или Шилер, но не искат да го издигнат повече от средноаритметическата мярка на човечеството.
Тук често е било посочвано, че насоката на времето днес както в теологичните, също така и в останалите религиозни кръгове е да се опростяват религиозните истини, да не се схващат достатъчно дълбоко.
Колко са доволни днес хората в такива кръгове, когато се стремят да схванат Христос Исус като простия мъж от Назарет93, образ, който наистина на драго се представя като висш идеал на човечеството, подобен на Сократ, Платон, Гьоте или Шилер, но не искат да го издигнат повече от средноаритметическата мярка на човечеството.
Хората са далеч от мисълта да се запитат, дали в тялото на Исус от Назарет не е живяло нещо, надхвърлящо всичко в обикновеното човечество. Изглежда, че днешното човечество далеч е задминало стария гностически въпрос, който се нуждае от цялата човешка мъдрост, за да се разбере какво всъщност е станало в началото на нашето летоброене. И така хората са доволни, когато с няколко морални проповеди и съвсем прости изречения се търси да се схване една толкова голяма истина като греха срещу Светия дух.
към текста >>
Оттам мисията на Христос Исус и
идеал
ът на християнството се изразява с думите: «Който не напусне баща, майка, братя и сестри, не може да бъде мой апостол.» Оттам произлиза и отговорът: «Това не е майка ми; майка ми и братята ми са тези, които следват волята на Отца.» Това е новият дух, който следва да дойде в човечеството на мястото на принципа на кръвта.
И когато Земята е готова да стане ново астрално кълбо, ще е узрял плодът, всички съюзи ще са разкъсани и един велик съюз ще обхване цялото човечество. Задачата, импулсът и силата да основе такъв братски съюз, си е поставил Христос Исус.
Оттам мисията на Христос Исус и идеалът на християнството се изразява с думите: «Който не напусне баща, майка, братя и сестри, не може да бъде мой апостол.» Оттам произлиза и отговорът: «Това не е майка ми; майка ми и братята ми са тези, които следват волята на Отца.» Това е новият дух, който следва да дойде в човечеството на мястото на принципа на кръвта.
към текста >>
158.
Съдържание
GA_98 Природни и духовни същества
Новообразуване на групови души при хората чрез овътрешняване на
идеал
ите.
Развитието на човека от груповата душа до индивидуалната душа от Атлантида до сега. Германците при Тацит. Времето на патриарсите на еврейския народ. Същност на груповите души на животните. Откъсване от груповата душа.
Новообразуване на групови души при хората чрез овътрешняване на идеалите.
Празникът на Петдесятница като бъдеща задача в душевния общ стремеж.
към текста >>
159.
За така наречените опасности на окултното развитие
GA_98 Природни и духовни същества
Човекът е трябвало да смени растителното тяло с пронизаната от страсти плът, но пред очите му стои един висш
идеал
.»
А сега погледни животното: То стои между растението и човека. Растението, животното и нагоре човекът образуват кръста, който преминава през цялата природа.» На ученика освен това се е казвало: «Виж при растението как то обръща цвета си нагоре и как е целувано от Слънцето, от лъча на светлината, наречен свещеното любовно копие.
Човекът е трябвало да смени растителното тяло с пронизаната от страсти плът, но пред очите му стои един висш идеал.»
към текста >>
Това е и символът на Свещения Граал, неговият висш
идеал
.
Затова на различни картини могат да се видят хермафродити6 с растителни органи. Когато в Библията се разказва за смокиновите листа на Адам и Ева, под символите трябва да се разбира, че тези органи са били последните, които са се развили от плътта. Така трябва да се проникне в религиозните документи. Сексуалните органи са органи в упадък, а ларинксът се намира в пълно преобразуване и когато човекът стане отново непорочен, ларинксът ще се обърне отново към духовното Слънце. Цветната чашка на растението се е развила до изпълнената със страсти плътска форма, а ларинксът отново ще стане непорочния, пречистен съд, който ще се опложда от духа и ще трябва да се разтвори пред свещеното любовно копие.
Това е и символът на Свещения Граал, неговият висш идеал.
към текста >>
160.
Розенкройцерството
GA_98 Природни и духовни същества
В невинната целувка на слънчевия лъч, свещеното любовно копие, към което се разтваря цветната чашка на растението, се посочва
идеал
ът на бъдещето, когато човекът отново ще преобрази своите органи до невинността на растението.
След това учителят казва на ученика: «Погледни как растението невинно разтваря цветната си чашка към слънчевия лъч – свещеното любовно копие.
В невинната целувка на слънчевия лъч, свещеното любовно копие, към което се разтваря цветната чашка на растението, се посочва идеалът на бъдещето, когато човекът отново ще преобрази своите органи до невинността на растението.
Сега човекът се е развил нагоре до степента, където е проникнат от страсти. По-нататък човекът ще се развие до онази степен, когато той ще преобрази своите страсти, когато отново ще бъде целунат от духовния слънчев лъч, когато отново ще създава себеподобни на по-висша степен и репродукционната сила бъде одухотворена. В тайните школи това се нарича Свещеният Граал. То е реалният идеал на Свещения Граал – един орган, който човекът ще има, когато се одухотвори неговата репродукционна сила.»
към текста >>
То е реалният
идеал
на Свещения Граал – един орган, който човекът ще има, когато се одухотвори неговата репродукционна сила.»
След това учителят казва на ученика: «Погледни как растението невинно разтваря цветната си чашка към слънчевия лъч – свещеното любовно копие. В невинната целувка на слънчевия лъч, свещеното любовно копие, към което се разтваря цветната чашка на растението, се посочва идеалът на бъдещето, когато човекът отново ще преобрази своите органи до невинността на растението. Сега човекът се е развил нагоре до степента, където е проникнат от страсти. По-нататък човекът ще се развие до онази степен, когато той ще преобрази своите страсти, когато отново ще бъде целунат от духовния слънчев лъч, когато отново ще създава себеподобни на по-висша степен и репродукционната сила бъде одухотворена. В тайните школи това се нарича Свещеният Граал.
То е реалният идеал на Свещения Граал – един орган, който човекът ще има, когато се одухотвори неговата репродукционна сила.»
към текста >>
161.
«Тайните» – коледно и великденско стихотворение от Гьоте
GA_98 Природни и духовни същества
В Христовия принцип те виждат една сила, която за човека представлява лежащ далеч в бъдещето човешки
идеал
, до който човекът може да се приближи, когато в духа си все повече разбира целия свят.
Онези, които по това време, когато легендата получава такъв наклон, са навлезли в мистерийните принципи на езотеричното християнство, виждат в Христовия принцип не само една сила, която навлиза в човешкото развитие, а в съществото, въплътило се в Исус от Назарет, те виждат една световна сила, която далеч надхвърля обичайната в нашето време човешка същност.
В Христовия принцип те виждат една сила, която за човека представлява лежащ далеч в бъдещето човешки идеал, до който човекът може да се приближи, когато в духа си все повече разбира целия свят.
Първоначално те виждат в човека едно малко същество, малък свят, микрокосмос, който за тях е отражение на макрокосмоса, на великия всеобхватен свят, съдържащ всичко, което човекът първоначално възприема с външните сетива, вижда с очите, чува с ушите, но който съдържа и всичко, което духът може да възприеме, което може да възприеме нисшият и най-ясновиждащият дух. Защото в началото така е изглеждал светът за езотеричния християнин. Всичко, което той вижда като процеси в небесния свод и върху нашата Земя, което вижда като гръмотевици и светкавици, буря, дъжд и слънчеви лъчи, като ход на звездите, изгрев и залез на Слънцето, изгрев и залез на Луната, за него е мимика, жест, външен израз на вътрешни духовни процеси.
към текста >>
162.
Петдесятница – празникът на общия душевен стремеж и работата върху одухотворяването на света. Първа лекция, Кьолн, 7 юни 1908 г.
GA_98 Природни и духовни същества
Днес стигаме така далеч, че всеки има своята собствена религия и поставя своето собствено мнение като най-висш
идеал
.
Сега хората нямат повече и духовни връзки.
Днес стигаме така далеч, че всеки има своята собствена религия и поставя своето собствено мнение като най-висш идеал.
Но ако хората приемат вътрешно (истинските) идеали, това води до обединение, до общо мнение. Ние вътрешно признаваме например, че три по три е равно на девет, или че трите ъгъла в един триъгълник са равни на 180 градуса. Това е вътрешно познание. Относно вътрешните познания няма нужда да се гласува, там няма разлика в мненията, те водят до единство. Всички духовни истини са от такъв характер.
към текста >>
Но ако хората приемат вътрешно (истинските)
идеал
и, това води до обединение, до общо мнение.
Сега хората нямат повече и духовни връзки. Днес стигаме така далеч, че всеки има своята собствена религия и поставя своето собствено мнение като най-висш идеал.
Но ако хората приемат вътрешно (истинските) идеали, това води до обединение, до общо мнение.
Ние вътрешно признаваме например, че три по три е равно на девет, или че трите ъгъла в един триъгълник са равни на 180 градуса. Това е вътрешно познание. Относно вътрешните познания няма нужда да се гласува, там няма разлика в мненията, те водят до единство. Всички духовни истини са от такъв характер. Те водят до абсолютно съгласие, мир и хармония.
към текста >>
Идеал
ът е възможно най-голямото задълбочаване и то води до съгласие, до мир.
Това е вътрешно познание. Относно вътрешните познания няма нужда да се гласува, там няма разлика в мненията, те водят до единство. Всички духовни истини са от такъв характер. Те водят до абсолютно съгласие, мир и хармония. Няма две мнения относно една истина, без едното от тях да е погрешно.
Идеалът е възможно най-голямото задълбочаване и то води до съгласие, до мир.
към текста >>
Това е било представено пред човечеството веднъж във величествена, мощна форма, за да се покаже, че без този жив духовен
идеал
човекът ще премине в други отношения, той е емблемата, която с непреодолима сила може да покаже на хората как човечеството да намери пътя, предлагайки чрез душевното си обединяване възможност за въплъщаването на всеобщия дух.
Това е било представено пред човечеството веднъж във величествена, мощна форма, за да се покаже, че без този жив духовен идеал човекът ще премине в други отношения, той е емблемата, която с непреодолима сила може да покаже на хората как човечеството да намери пътя, предлагайки чрез душевното си обединяване възможност за въплъщаването на всеобщия дух.
Тази емблема ни е дадена в общността на Петдесятница като общо усещане, пламенна любов и отдаденост на група хора, събрани за общо дело. Там е група хора, чиито души още трептят от разтърсващото събитие така, че във всички живее един и същ идеал. В изливането на това единно чувство те предоставят това, което дава възможност да се въплъти нещо висше, една обща душа. Това се изразява с думите, които известяват, че Светият дух, груповата душа слиза и се разпределя като огнени езици. Това е великият символ за човечеството на бъдещето.
към текста >>
Там е група хора, чиито души още трептят от разтърсващото събитие така, че във всички живее един и същ
идеал
.
Това е било представено пред човечеството веднъж във величествена, мощна форма, за да се покаже, че без този жив духовен идеал човекът ще премине в други отношения, той е емблемата, която с непреодолима сила може да покаже на хората как човечеството да намери пътя, предлагайки чрез душевното си обединяване възможност за въплъщаването на всеобщия дух. Тази емблема ни е дадена в общността на Петдесятница като общо усещане, пламенна любов и отдаденост на група хора, събрани за общо дело.
Там е група хора, чиито души още трептят от разтърсващото събитие така, че във всички живее един и същ идеал.
В изливането на това единно чувство те предоставят това, което дава възможност да се въплъти нещо висше, една обща душа. Това се изразява с думите, които известяват, че Светият дух, груповата душа слиза и се разпределя като огнени езици. Това е великият символ за човечеството на бъдещето.
към текста >>
От самите хора зависи колко ценна ще е Земята в бъдеще и колко резултатни ще могат да бъдат такива
идеал
и за човечеството.
Чрез свързването на душите и стремежът им към общата мъдрост винаги трябва да се извършва това, което създава жива връзка със силите и съществата на висшите светове и с нещо, което сега има още толкова малко значение за човечеството като празника Петдесятница. Той отново ще стане важен за човека чрез науката за духа. Когато хората знаят какво ще означава за човечеството в бъдеще слизането на Светия дух, тогава празникът Петдесятница отново ще оживее. Тогава той няма да е само спомен за Събитието в Йерусалим, а за хората ще настъпи вечно траещият празник на душевния общ стремеж – Петдесятница. Той ще е символът за бъдещата голяма общност, когато хората ще се обединяват в името на общата истина, за да дадат на висшите същества възможност да се въплъщават.
От самите хора зависи колко ценна ще е Земята в бъдеще и колко резултатни ще могат да бъдат такива идеали за човечеството.
Когато човечеството се стреми към мъдростта по този правилен начин, тогава висшите духове ще се обединят с хората.
към текста >>
163.
Елементарни и други висши духовни същества. Духовната същност на природните царства
GA_98 Природни и духовни същества
И той няма нужда да прави нищо друго освен там, където вижда линиите, да прибави каменния материал и само да запълни с физически материал това, което
идеал
но е начертано.
Целият храм е породен от конкретното пространство. Това го вижда този, който вижда пространствените линии.
И той няма нужда да прави нищо друго освен там, където вижда линиите, да прибави каменния материал и само да запълни с физически материал това, което идеално е начертано.
Духовността на пространството в гръцкия храм е изцяло превърната във видима структура. Чрез това, че по този начин е създадена кристализиралата пространствена представа, са създадени формите, в които духовните същества, имащи етерното тяло за най-долната си съставна част, са могли да се потопят в създаденото чрез това затворено пространство и чрез формите на пространството да намерят възможност да останат там. Затова не е гола фантазия, а пълна истина, правдива истина, че гръцкият храм е бил обиталище на бога. Да, богът е живял вътре! Той е живял вътре чрез формите на пространството.
към текста >>
164.
Бележки.
GA_98 Природни и духовни същества
Да споделя по-нататъшното намерение, да, общо взето плана и с това смисъла на стихотворението, разкривам, че читателят се води през един вид
идеал
на планина и след като преминава пътя си през различните области – хълмове, скали и трудни възвишения, от време на време следва да достигне до приятни равнини.
Да споделя по-нататъшното намерение, да, общо взето плана и с това смисъла на стихотворението, разкривам, че читателят се води през един вид идеална планина и след като преминава пътя си през различните области – хълмове, скали и трудни възвишения, от време на време следва да достигне до приятни равнини.
Всеки един от рицарите монаси е било възможно да бъде посетен в неговото жилище и чрез опознаването на климатични и национални различия би се узнало, че превъзходните мъже са се събрали от всички краища на Земята, където всеки от тях тихо почита Бог по свой собствен начин.
към текста >>
165.
2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 25 май 1907 г. Деветчленната същност на човека.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Ако сравним този човек с извисения
идеал
ист, то разликата е в това, че дивака още не е работил, със своя "Аз" над своето астрално тяло.
Но работата е там, че всичко това все още не обхваща цялата човешка природа. Тези четири начала са били в човека още по време на неговото първо въплъщение тук на Земята, а преминаването през различните въплъщения е знак за развитието на човека, на неговия подем. Този подем се състои в това, че човек изхождайки от своя "Аз", въздейства на трите горепосочени начала и ги преобразува. Ако погледнем човека в далечното минало, в неговото първо въплъщение на Земята, ще стане ясно, че той е следвал всичките свои страсти и желания. Притежавал е всичките четири начала, в това число и своя "Аз", но се е държал като животно.
Ако сравним този човек с извисения идеалист, то разликата е в това, че дивака още не е работил, със своя "Аз" над своето астрално тяло.
Следващата крачка в прогреса на човешката еволюция се състои в това че човекът започва да работи над астралното си тяло. Тази работа се изразява в това, че човекът придобива отвътре от себе си власт на някои притежаващи свойства на астралното тяло. Редовият европеец си казва: някои от своите влечения мога да следвам, а други не бива. И ето това, над което човекът е придобил власт, ние наричаме "Дух-Себе" това е същото, на което е дадено името "Манас". Този Манас е продукт от преобразуването на астралното тяло от човешкия "Аз".
към текста >>
166.
5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 29 май 1907 г. Общ живот на хората между смърт и ново раждане; навлизане във физическия свят.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Предизвикано е от това, че в последния период от руската история много благородни
идеал
исти са починали в затворите и в страх.
Ето друг пример, който касае непосредствено събитията в последно време. Окултните изследвания показаха, че сред астралните същества, взели участие в някои от сраженията на руско-японската война, е имало мъртви руснаци, които са действали против своя народ.
Предизвикано е от това, че в последния период от руската история много благородни идеалисти са починали в затворите и в страх.
Това са били хора с високи идеали, но не дотолкова развити, за да се научат да прощават. Те умрели със силно чувство за мъст спрямо тези, които станали причина за тяхната смърт. Това чувство трябвало да се прояви в периода на Камалока, доколкото само там се освобождават такива чувства. След своята смърт те, действувайки на астрално ниво, изпълнели душите на японските войници с ненавист и мъст срещу народа, към които самите са принадлежали. Ако те биха се намирали вече в Девакан, те биха казали: аз прощавам на моите врагове!
към текста >>
Това са били хора с високи
идеал
и, но не дотолкова развити, за да се научат да прощават.
Ето друг пример, който касае непосредствено събитията в последно време. Окултните изследвания показаха, че сред астралните същества, взели участие в някои от сраженията на руско-японската война, е имало мъртви руснаци, които са действали против своя народ. Предизвикано е от това, че в последния период от руската история много благородни идеалисти са починали в затворите и в страх.
Това са били хора с високи идеали, но не дотолкова развити, за да се научат да прощават.
Те умрели със силно чувство за мъст спрямо тези, които станали причина за тяхната смърт. Това чувство трябвало да се прояви в периода на Камалока, доколкото само там се освобождават такива чувства. След своята смърт те, действувайки на астрално ниво, изпълнели душите на японските войници с ненавист и мъст срещу народа, към които самите са принадлежали. Ако те биха се намирали вече в Девакан, те биха казали: аз прощавам на моите врагове! Тъй като в Девакан те биха видели по излизащите срещу тях облаци от ненавист и мъст, колко са ужасни и недостойни такива чувства.
към текста >>
Идеал
ните стремежи на нашето време не могат да достигнат до своите
идеал
и, защото желаят да действат само с физически средства и само на физическо ниво.
Идеалните стремежи на нашето време не могат да достигнат до своите идеали, защото желаят да действат само с физически средства и само на физическо ниво.
Например, така постъпват обществото на Пацифистите, желаещи да постигнат мир само с физически средства. само тогава, когато се научим да влияем и на астралното ниво, ще узнаем, кои средства са верни. Само тогава ние ще можем да действаме така, че когато човек отново се роди в света, да го открие пригоден за плодотворна работа в него.
към текста >>
167.
12. ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 4 юни 1907 г. Развитието на човечеството на Земята. / ІІ част/.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Ако гъркът създавал в своите произведения на изкуството
идеал
истичния образ на своя душевен живот и го отлял в човешката форма, ако римлянинът създал със своите закони нещо такова, което по-скоро представлява вече личните потребности, то върхът на нашата епоха това са машините, които се явяват само материален израз на съвършенно личните потребности на хората.
Нашата задача е в това, да свалим още повече от физически план това, което се изляло от душата в гръко-латинската епоха. Това прави човека същество, все по-силно потапящо се в материалното.
Ако гъркът създавал в своите произведения на изкуството идеалистичния образ на своя душевен живот и го отлял в човешката форма, ако римлянинът създал със своите закони нещо такова, което по-скоро представлява вече личните потребности, то върхът на нашата епоха това са машините, които се явяват само материален израз на съвършенно личните потребности на хората.
Все повече и повече слизало човечеството от небесата, и тази пета епоха се спуснала най-ниско от всички и се оказала най-силно свързана с материята. Ако гъркът в своите творения издигнал човек над човека /понеже Зевс е човек, издигнат над самия себе си/, ако в римските закони вие откривате още нещо от човека, превъзхождащо пределите на личното, доколкото римлянинът повече ценял в себе си римския гражданин, отколкото частното лице, то в нашата епоха вие ще откриете човек, на практика прилагащ духа за удовлетворение на своите материални потребности. Понеже всички машини, железни пътища, всички сложни изобретения за каква цел служат? По-рано древният халдеец удовлетворявал своята потребност като се препитавал по-прост начин; днес за това се прилагат огромните запаси на мъдростта. За да утоли глада и жаждата, използват изкристализираната човешка мъдрост.
към текста >>
168.
14. ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 6 юни 1907 г. Какво е посвещение?
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Така ученикът обръща своя поглед към великия
идеал
.
Така ученикът обръща своя поглед към великия идеал.
Това, което се случва бавно, с развитие на човечеството, посветеният изживява по-рано. Той ни показва еволюцията на човечеството в образи, и тези образи въздействат не така, като абстрактни понятия, които създава сегашната епоха на материализма. Ако вие си представите това развитие в такива възвисени и могъщи образи, като Граала, то въздействието ще бъде напълно различно, от обикновеното познание, неспособно да оказва дълбоко влияние върху вашия организъм. Въздействието на имагинативното познание се спуска до етерното тяло и чрез него влияе върху кръвта, която става посредник, преобразяваща организма. Човекът все повече придобива способността посредством етерното си тяло да работи над своя организъм.
към текста >>
И така, Духовната наука за нас не е само велик
идеал
, а сила, с която ние се изпълваме, и от тази сила към нас идва познанието.
И така, Духовната наука за нас не е само велик идеал, а сила, с която ние се изпълваме, и от тази сила към нас идва познанието.
Духовната наука ще придобива все по-голяма популярност, тя ще прониква всички религиозни и практически сфери на живота както великия закон на битието пронизва всички същества. Тя е фактор за развитие на човечеството.
към текста >>
169.
ВТОРА ЧАСТ: 7. Берлин, 21.10.1907 г., сутрин. Бяла и черна магия.
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Ако някой каже, че желае да се прояви несебично в света, то това е един много, много красив
идеал
.
Тук може би ще се появи някой, който ще каже: Аз бих желал да действувам в света изцяло несебично! Най-напред той съвсем не може да знае, че под силите, с които той работи се намират огромно количество окултни сили. От всеки човек си излъчват окултни сили.
Ако някой каже, че желае да се прояви несебично в света, то това е един много, много красив идеал.
Ако обаче се опитаме да продължим да задаваме въпроси: Защо искаш да си несебичен, защо си поставяш заповедта да бъдеш несебичен? То ние бихме получили странни отговори, като например: Чрез несебичността бих могъл да стигна до по-високо ниво на съвършенство; не мога да понеса да съм човек без стойност; искам да съм човек, ценен за света. Ако някой анализира това чувство, той ще стигне до извода, че зад причините за несебичността се крие невероятен егоизъм, често много по-голям отколкото при хора, които съвсем не желаят да бъдат несебични, а просто се ръководят от инстинктите си.
към текста >>
170.
ТРЕТА ЧАСТ: Окултни знаци и символи. 8. Първа лекция, Щутгарт, 13.09.1907 г. Отношението на окултните знаци към астралния и духовния свят.
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
човекът, който се отнася към нагоните и страстите си така, че си казва: това мога да следвам, това не -, си съставя морални понятия и
идеал
и, което означава преобразуване и облагородяване на астралното тяло.
Ако сега се запитаме: Какво е това, което човек обработва в астралното тяло? , то отговорът гласи: То е това, което наричаме доброто, правилното, чрез което човек облагородява астралното си тяло. Ако наблюдаваме един дивак, който се намира на стъпалото на канибализма, който следва сляпо всички страсти, и се запитаме по какво се отличава той от високоразвития човек, то ние трябва да кажем: по това, че културният човек вече е работил върху етерното си тяло, а дивакът не е.
човекът, който се отнася към нагоните и страстите си така, че си казва: това мога да следвам, това не -, си съставя морални понятия и идеали, което означава преобразуване и облагородяване на астралното тяло.
Поради това, че в продължение но много въплъщения човек работи върху астралното си тяло той все повече се облагородява и се преобразява в онова светещо същество, за което току що говорих. Това се нарича "Работене с мъдростта". Колкото повече мъдрост се съдържа в астралното тяло, толкова по светлинно ще става то. Елохимите, онези същества, които живееха на слънцето бяха изцяло проникнати от мъдрост. Така както нашата душа се отнася към тя лото ни, така мъдростта се отнася към светлината.
към текста >>
171.
12. Пета лекция, Кьолн, 26.12.1907 г. Мястото на човека в обкръжаващия го свят.
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Това е елементът на любовта, всичко, което е любов от най-простата форма на кръвната любов между родствените същества, до най-висшата
идеал
на любов на общото човешко братство.
Налице е един своеобразен факт: ако се сравни интелигентността и мъдростта на животинските групови Азове на астралния план с тази на човека на физическия план, то ще стане ясно, че животинските Азове са доста по-напреднали. Всичко, което те трябва да извършват се осъществява с голяма естественост. В хода на развитието си човекът трябва да доведе своя Аз до мъдростта, която животинските Азове в астрала вече притежават. Всъщност в тези групови Азове липсва нещо, което човекът трябва да получи тук на физическия план по време на земното развитие. Този специфичен елемент изобщо не може да се от крие в груповите Азове на животните.
Това е елементът на любовта, всичко, което е любов от най-простата форма на кръвната любов между родствените същества, до най-висшата идеална любов на общото човешко братство.
Този елемент ще бъде разгърнат от човечеството по време на земното развитие. Чувствата, усещанията, волевите импулси са свойствени и на груповите Азове на животните. Но мисията на хората тук на земята е именно да развият любов, това отсъствува при животните. Основният елемент на груповия Аз на животните е мъдростта, така както основният елемент на човешкия аз е любовта.
към текста >>
172.
13. Шеста лекция, Кьолн, 27.12.1907 г. Групов Аз и индивидуален Аз.
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Науката чака да се осъществи
идеал
ът и да създаде живо същество в лабораторията.
Науката чака да се осъществи идеалът и да създаде живо същество в лабораторията.
Тя няма да успее в това, докато човечеството не е достигнало една необходима степен в морално отношение. Ужасно би било ако човечеството можеше да стори това още днес. Както днес според минералните закони се създават часовници, строят се къщи, така в бъдеще човекът ще може да създаде живо същество според законите на живота. Тогава обаче той ще трябва да е в състояние сам да вдъхне живот в живото същество. Този, който ще стои пред лабораторната маса, ще трябва да бъде в състояние да пренесе от себе си тези нека ги наречем така трептения, които са в неговото собствено етерно тяло, върху това, което трябва да получи живот.
към текста >>
173.
15. Осма лекция, Кьолн, 29.12.1907 г. Образните представи като необходимо възпитателно средство в духовното обучение.
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Това е един реален
идеал
.
Така както учителят посочи на ученика девственото венчелистче на растението, и както той му посочи човека, който беше осъществил едно понижаване на растителната си субстанция посредством по-нисшата природа на страстите, желанията и инстинктите, но за сметка на това беше постигнал светлото дневно съзнание, така учителят му показа и как съвременния човек ще се издигне към по-висши състояния на съзнанието, и как бъдещият човек ще преобразува изпълнената със страсти субстанция в чисти и девствени органи. Той посочи на ученика миналото, настоящето и бъдещето. Както чашката на растението срамежливо се протяга към слънцето и оплодителните му органи растат към него, същото ще се повтори на по-високо ниво, когато човекът ще подложи ларинкса си като потир на духовния слънчев лъч. Този духовен потир, преустроеният говорен орган, се наричаше Светия Граал.
Това е един реален идеал.
Началото, средата и края на развитието на човечеството, тук вие виждате преобразуваните в образ мисли за развитието на човечеството.
към текста >>
174.
1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 6. 1. 1908 г.
GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека
По-изтънчените или по-грубите действия на хората, най-
идеал
ните и възвишени постъпки и най-разрушителните действия – всичко това е повод и причина за присъствието на тези създания, които се намесват в силата на хората и действат в тях, и които трябва да се знаят, ако ние искаме наистина да разберем живота.
По този начин, виждате, как в най-различните положения от живота човекът непрекъснато е обкръжен и обхванат от тези тълпи, както ние още ги наричаме елементарни същества. Той действително никога не е сам каквото и да прави, каквото и да предприема, това винаги дава повод за проявление на цял род същества.
По-изтънчените или по-грубите действия на хората, най-идеалните и възвишени постъпки и най-разрушителните действия – всичко това е повод и причина за присъствието на тези създания, които се намесват в силата на хората и действат в тях, и които трябва да се знаят, ако ние искаме наистина да разберем живота.
Който не вижда тези неща, преминава именно като сляп през живота. Тук става дума не за теория и не за някаква теоретична необходимост, а за това, всички тези неща да станат непосредствена практика. Защото в бъдещето земно развитие, човек само тогава постепенно ще се научи правилно да действа и да постъпва, ако знае все повече за това, какви същества се призовават с едни или други дела и обстоятелства. Всичко, което човек прави е като зов, обърнат към невидимите същества. Дадените същества, сред които се срещат достатъчно такива коварни безделници, осмеляващи се да доближават не само до умопобърканите и медиумите, но, например и до съвсем малки деца, ако така неразумно ги закърмят, че в тях се възбужда жажда за храна; тогава тези същества могат да се доближат до тях и да провалят тяхното развитие.
към текста >>
175.
6. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 24. 3. 1908 г.
GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека
Ако искаме да охарактеризираме великия
идеал
, който ни се поднася като царство на любовта, то ние можем да направим това по следния начин.
Те донесли на хората свободата. Ако Христовото начало е донесло любовта, то тези духове, които ние наричаме луциферични, донесли на хората свободата, свободата на личността. Те дали на човека възможност да избира между доброто и злото. Изоставането на определени духове има също така и положителна страна, и всичко, било то предвижване напред или изоставане има Божествена природа. И така, имало Духове на Кръговрата на времето, които ръководели последователните инкарнации – по такъв начин, че индивидуалността преминава през всички инкарнации; и имало и Духове на Любовта, които се намирали пад ръководството на Христовия принцип, и подготвяли тази индивидуалност, така че личността да може постепенно да премине в царството на любовта.
Ако искаме да охарактеризираме великия идеал, който ни се поднася като царство на любовта, то ние можем да направим това по следния начин.
към текста >>
176.
10. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 16. 5. 1908 г.
GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека
Идеал
ното състояние би било това, когато във всяка инкарнация човекът напълно използва своя живот, не пропуска нищо от онова, което може да научи, което може да изживее и може да пренесе плодовете за следващата инкарнация, и всичко това го взема със себе си.
Но може да бъде различно. Стрелката на везните може да се наклони ту на една ту на друга страна.
Идеалното състояние би било това, когато във всяка инкарнация човекът напълно използва своя живот, не пропуска нищо от онова, което може да научи, което може да изживее и може да пренесе плодовете за следващата инкарнация, и всичко това го взема със себе си.
Но като правило, това не става. Човек се накланя на една или друга страна. Или не използва достатъчно своя живот, оставяйки не употребени някои сили и пренася в бъдещата инкарнация по-малко, отколкото би могъл; или той твърде дълбоко навлиза в своята организация и твърде много се сраства с тази инкарнация, със своето телесно същество. Има два вида хора. Едните биха искали да живеят изцяло в духа и не се спускат до телесното.
към текста >>
177.
11. ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 1. 6. 1908 г.
GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека
Сред нас вече има хора, които виждат висшия
идеал
в това, всеки човек да има своя религия.
В средата на Средновековието продължил по-нататъшния преход от груповата душа към индивидуалната душа. Ако погледнем в бъдещето, то трябва да кажем: все повече и повече човекът се еманципира от всякаква групова душевност, все повече и повече се обособява. Ако бихте могли да разгледате много по-ранни фази на развитие на човечеството, то бихте видели, че тези култури са били, така да се каже, монолитни, например египетската и римската. Сега, такива монолитни култури има в много слаба степен. Човекът е слязъл сега до тази точка, където не само нравите и обичаите, а дори мненията и вярванията са станали индивидуални.
Сред нас вече има хора, които виждат висшия идеал в това, всеки човек да има своя религия.
Различно се поднася идеята, че някога трябва да настъпи време, когато ще могат да съществуват толкова религии и истини, колкото са хората.
към текста >>
178.
13. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 11. 6. 1908 г.
GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека
Истинското автентично архитектурно изкуство произтича не от нещо друго, а от това, че в насочените линии които вече ги има в пространството, се залагат камъни и тухли, и по този начин стават видими, благодарение внасянето на материя, в тази постройка, която
идеал
но, духовно вече се е определила в пространството.
Всички тези различно насочени сили, които човекът явно усеща в пространството, всъщност са реалност, действителност – и от това чувство на пространството се ражда цялото архитектурно изкуство.
Истинското автентично архитектурно изкуство произтича не от нещо друго, а от това, че в насочените линии които вече ги има в пространството, се залагат камъни и тухли, и по този начин стават видими, благодарение внасянето на материя, в тази постройка, която идеално, духовно вече се е определила в пространството.
В най-чист вид това чувство за пространството е имал гръцкият архитект, който в своя храм във всичките негови форми е изразявал това, което живее в пространството, което можело да се почувства в пространството. Простият факт, че колоната поддържа хоризонтално или наклонено разположените линии на телата, е възпроизводство на съдържащите се в пространството духовни сили. И целият гръцки храм не е нещо различно, от запълване с материя на това, което живее вътре в пространството. За това гръцкия храм е чиста архитектонична мисъл, кристализирало пространство. И колко странно да се струва на съвременния човек, гръцкият храм се явява създание от мислите на физическата телесност, дава възможност на тези същества, които гърците почитали като свои богове, наистина да се докоснат със своите етерни тела линиите на посветените на тях здания и да ги обитават.
към текста >>
И такъв човек се надсмива над
идеал
истичното, над спиритуалното изкуство и казва, че изкуството съществува само за това, за да се фотографира външната действителност, защото само тогава то има под краката си нещо реално.
Разбира се, това става само тогава, когато изкуството се издигне на чисто външно, чувствено съзерцание. В простото подражание на външното, в това, което в груб смисъл сега се нарича натурализъм, няма нищо поетично, което да би могло да е донесено на човека от духовния свят. И това чисто подражателно външно изкуство, което ние днес имаме в много области, има само доказателство за това, че хората са изгубили връзка с божествено-духовния свят. Човекът, който със всички свои интереси се слива с външния физически свят, с това, което се пронизва и допуска само от външните органи на чувствата, действа благодарение на тези интереси към външния физически свят на своето астрално тяло с такава сила, че то става сляпо и глухо, когато през нощта се намира в духовния свят. тогава могат да звучат най-прекрасните звуци на сферите, може да се нашепват с най-високите тонове думи, но то нищо не донася от себе си в дневния живот!
И такъв човек се надсмива над идеалистичното, над спиритуалното изкуство и казва, че изкуството съществува само за това, за да се фотографира външната действителност, защото само тогава то има под краката си нещо реално.
към текста >>
179.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_103 Евангелието на Йоан
В известен смисъл, този възглед е станал истински
идеал
за много теолози.
В известен смисъл, този възглед е станал истински идеал за много теолози.
По начало хората се стремят да поставят всеки исторически факт на еднакво равнище с обикновените човешки възможности. Ето защо те се смущават, когато пред тях се изправя такава висша индивидуалност, каквато е Христос от Евангелието на Йоан. Те говорят за него като за един апотеоз на Исус, “скромния човек от Назарет”, който им харесва, защото си казват: “Ние имаме също и Сократ, както и други велики мъже.”
към текста >>
180.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ
GA_103 Евангелието на Йоан
Свободният човек - на определена степен от езотеричното обучение, той се нарича “безотечествен” - е все още само един
идеал
!
Обаче, за да се развие докрай, този импулс се нуждае от целия планетарен цикъл на Земята. Началото му беше поставено от Христос Исус и образът на Христос винаги ще бъде силата, която ще възпитава човеците. Докато те не бяха още достатъчно напреднали, за да приемат в себе си самостоятелния Аз и съществуваха като членове на една група, техният социален порядък трябваше да се ръководи от един външен закон. Но в много неща, дори и днес, хората не са се издигнали над груповия Аз. В колко много неща съвременният човек не е свободно, а групово същество!
Свободният човек - на определена степен от езотеричното обучение, той се нарича “безотечествен” - е все още само един идеал!
Само този, който доброволно се включи във всеобщата мирова еволюция, става индивидуален и престава да се ръководи от закона. В Христовия Принцип е вложено и преодоляването на закона: “Защото Законът бе даден чрез Мойсей, а благодатта чрез Христос” (1, 17). В християнски смисъл под благодат се разбира душевната способност да се върши добро по вътрешен подтик. Благодатта и познаваемата по вътрешен път истина, идват чрез Христос. Вие виждате, колко дълбоко свързана е тази мисъл с цялата еволюция на човечеството.
към текста >>
Сам Христос, който дава този Импулс, казва по един друг, важен повод, че споменатият
идеал
ще се осъществи някога, но че неговото време още не е дошло.
Сам Христос, който дава този Импулс, казва по един друг, важен повод, че споменатият идеал ще се осъществи някога, но че неговото време още не е дошло.
На сватбата в Кана Галилейска, когато майка Му, която е там, Го подканва да направи нещо за човечеството, Той пророчески загатва за новото време. Тя е права, когато Му дава повод да извърши нещо важно за хората. Но Той отговаря: Да, но това, което днес ние можем да извършим, е все още свързано с кръвните връзки, с отношението между “мен” и “теб”, защото “моето време още не е дошло” (2,4). Епохата на самостоятелния човешки Аз обаче идва и това е подчертано в разказа за сватбата в Кана Галилейска. Майката казва: “вино нямат” (2, 3), а Исус отговаря: “Това е нещо, което все още е свързано с “мен” и “теб”; моят час още не е дошъл.” Този текст от Евангелието има отношение към една голяма тайна.
към текста >>
181.
СЕДМА ЛЕКЦИЯ
GA_103 Евангелието на Йоан
И тогава, в едно далечно бъдеще, християнският
идеал
ще бъде постигнат.
Днес хората далеч не са стигнали равнището, което ще им позволи да обхванат истинското, вътрешното християнство. Обаче, когато се научат да разбират, какво се крие в писание като Йоановото Евангелие, те постепенно ще започнат да приемат вложените в него импулси.
И тогава, в едно далечно бъдеще, християнският идеал ще бъде постигнат.
към текста >>
182.
1. ВСТЪПИТЕЛНА ЛЕКЦИЯ. Нюрнберг, 17 Юни 1908 г.
GA_104 Апокалипсисът на Йоан
Кое са чувствували първите ученици като
идеал
на тяхната мъдрост?
Той казва: "Ако не вярвате в мене, то вярвайте поне в Мойсея; защото вярата в Мойсея, тогава ще вярвате и в мене, защото Мойсей е говорил за мене. "Ние още днес видяхме: Мойсей говори за него, като казва: "Аз Съм" ти каза това; "Аз Съм", който обаче до тогава можеше да бъде възприеман само духовно. Че Христос се яви видимо на хората в света, като човек между човеците, в това се състои разликата на Христовото Евангелие в сравнение с божественото благовестие на другите религии. Защото у другите религии цялата духовна мъдрост е била свързана с нещо, което е било извън света: Сега, с Христа Исуса, идва в света нещо, което трябваше да бъде разбрано като сетивно явление.
Кое са чувствували първите ученици като идеал на тяхната мъдрост?
Не само да разберат, как живеят духовете в духовното царство, но как най-висшето начало е могло да съществува, да присъствува на Земята в тази историческа личност на Христа Исуса. Много по-лесно е да се отрича божествеността на тази Личност, отколкото да се чувствува по този начин.
към текста >>
183.
3. ВТОРА ЛЕКЦИЯ. Нюрнберг 19 Юни 1908 г.
GA_104 Апокалипсисът на Йоан
Ясновиждащото съзнание вижда изобразено в това астрално тяло всичко, което наричаме душевни изживявания, от най-нисшите нагони до най-висшите
идеал
и.
Астралното тяло е израз на страстите, инстинктите, нагоните и желанията на човека, а също и на неговите мисли и чувства, на неговите представи.
Ясновиждащото съзнание вижда изобразено в това астрално тяло всичко, което наричаме душевни изживявания, от най-нисшите нагони до най-висшите идеали.
След това имаме четвъртия член на човешкото същество, което бихме могли да нарисуваме така, като че нещо изпраща лъчи към точката, която се намира около един сантиметър от челото /да се разбира под външната обвивка на челото. Бележка на преводача./ Това би било схематичното описание на четиричленния човек. В течение на тази сказка ние ще видим, как изглеждат отделните части в цялото. Това е следователно човекът през деня, от сутрин, когато се събужда, до вечерта, когато заспива. Но вечер, когато той заспива, в леглото остават физическото и етерното тяло и ние виждаме един вид излъчване на това, което нарекохме астрално тяло.
към текста >>
184.
13. ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Нюрнберг, 30 Юни 1908 г.
GA_104 Апокалипсисът на Йоан
н." Да предположим, че той оставя да възникнат в неговата душа великите образи, които се съдържат в Евангелието на Йоана, че е постоянно изпълнен с мисълта: Някога, в началото на нашето летоброене, в Палестина живя едно същество, което аз искам да следвам; аз искам да устроя моя живот така, че всичко, което мисля, чувствувам и върша, да може да стои пред това същество; да мога да гледам на себе си като човек, който е взел тази личност за свой
идеал
.
Ако искаме да го опишем нагледно, можем да кажем: да вземем човека в неговото будно дневно състояние; да предположим, че наред с работата свързана с неговата професия и наред с неговите задължения той намира макар и кратко време, за да се отдаде на по-висши съзерцания, за да усвои великите импулси, които например се намират в Евангелието на Йоана, започвайки от думите: "В начало бе Словото и словото бе у Бога и т.
н." Да предположим, че той оставя да възникнат в неговата душа великите образи, които се съдържат в Евангелието на Йоана, че е постоянно изпълнен с мисълта: Някога, в началото на нашето летоброене, в Палестина живя едно същество, което аз искам да следвам; аз искам да устроя моя живот така, че всичко, което мисля, чувствувам и върша, да може да стои пред това същество; да мога да гледам на себе си като човек, който е взел тази личност за свой идеал.
Но при това, ние не трябва да бъдем нетолерантни и да мислим само за Евангелието на Йоана.
към текста >>
185.
Втора лекция: Еволюцията на Земята. Първичният атом. Земните епохи и културни периоди.
GA_106 Египетски митове и мистерии
Ние трябва да си кажем: Да, всъщност Съществата на тази Земя са чисти,
идеал
ни Същества и фактически човекът е там само като едно етерно тяло и е видим само за духовните очи.
А сега да проследим четирите периода от нашето Земно развитие. Първо ще проследим периода, в който Слънцето и Луната все още бяха съединени със Земята. Нека живо да си представим този период.
Ние трябва да си кажем: Да, всъщност Съществата на тази Земя са чисти, идеални Същества и фактически човекът е там само като едно етерно тяло и е видим само за духовните очи.
към текста >>
186.
Трета лекция: Последното атлантско и следатлантско човечество.
GA_106 Египетски митове и мистерии
Той непрекъснато се изправяше пред този мисловен образ като пред един
идеал
.
И какво правеше атлантския посветен? Той поставяше пред душата на своите ученици именно този първообраз, този първообраз на човека, който израстваше от първичното семе. Ученикът трябваше да медитира върху този първообраз. Атлантският посветен поставяше пред ясновиждащия поглед на ученика човешката форма като мисловна форма с всички импулси и усещания, които се съдържаха в нея. И в зависимост от това, дали ученикът се приближаваше до типа на лъва или до някой друг от споменатите типа, той трябваше да държи пред погледа си съответния мисловен образ, образът на това, което човекът щеше да представлява в следатлантското време.
Той непрекъснато се изправяше пред този мисловен образ като пред един идеал.
Той трябваше да се стреми към тази мисъл: Моето физическо тяло трябва да стане като този образ. И чрез силите на този образ, който ученикът трябваше да опознае, върху тялото се въздействаше така, че то започваше да се различава от телата на другите хора. Силите на този образ успяха да преобразят определени части от тялото и постепенно най-напредналите ученици започнаха все повече и повече да приличат на днешните хора. Ако се вгледаме в чудните тайни на миналото, в Мистериите на атлантското време, ние ще се удивим и от нещо друго. Каквито и форми да имаха хората, една форма витаеше като образ пред тяхната душа и тази форма съществуваше като духовен образ още от времето, когато Слънцето беше съединено със Земята.
към текста >>
И този образ се явяваше на хората не в тази или онази форма, в тази или онази раса, а като един всеобщ
идеал
на човечеството.
И чрез силите на този образ, който ученикът трябваше да опознае, върху тялото се въздействаше така, че то започваше да се различава от телата на другите хора. Силите на този образ успяха да преобразят определени части от тялото и постепенно най-напредналите ученици започнаха все повече и повече да приличат на днешните хора. Ако се вгледаме в чудните тайни на миналото, в Мистериите на атлантското време, ние ще се удивим и от нещо друго. Каквито и форми да имаха хората, една форма витаеше като образ пред тяхната душа и тази форма съществуваше като духовен образ още от времето, когато Слънцето беше съединено със Земята. И този образ изпъкваше все повече и повече като смисъл на Земята, като нещо, което лежи в духовните основи на Земята.
И този образ се явяваше на хората не в тази или онази форма, в тази или онази раса, а като един всеобщ идеал на човечеството.
към текста >>
И в този висш
идеал
се вливаха чувствата, които медитацията пробуждаше в душите на учениците.
И в този висш идеал се вливаха чувствата, които медитацията пробуждаше в душите на учениците.
към текста >>
187.
Четвърта лекция: Учениците на Ришите и техните опитности.
GA_106 Египетски митове и мистерии
И пред душевния ни поглед се очерта, как пред душата на атлантския кандидат за посвещение заставаше една
идеал
на човешка форма, представляваща един мисловен образ, върху който той, медитирайки, трябваше да се съсредоточава, и как тази дейност се разгръщаше в пред-ставния, чувствен и волев живот на атлантския кандидат за посвещение.
Вчера привършихме с описанието на едно изключително важно събитие, отнасящо се до вътрешния живот, до истинския духовен живот на човека. Ние се опитахме да извикаме пред душата си едно от впечатленията, които атлантският кандидат за посвещение имаше през последната третина от Атлантската епоха.
И пред душевния ни поглед се очерта, как пред душата на атлантския кандидат за посвещение заставаше една идеална човешка форма, представляваща един мисловен образ, върху който той, медитирайки, трябваше да се съсредоточава, и как тази дейност се разгръщаше в пред-ставния, чувствен и волев живот на атлантския кандидат за посвещение.
Този мисловен образ все повече и повече трябваше да се превръща в модел за бъдещия човек.
към текста >>
В пра-атома той виждаше
идеал
ния образ на човека.
Ето в каква посока насочваше своя поглед кандидатът за посвещение.
В пра-атома той виждаше идеалния образ на човека.
Кандидатът за посвещение имаше пред себе си тази човешка форма и сега му ставаше ясно: „Ето, сега аз се пренасям в пра-началото на Земното развитие. Това, което живееше на Земята, идеалният образ, идеалната човешка форма, тя ми говори следното: Божествеността действува от вечността във вечността; тя се е изляла в тези форми и е издишала от себе си тази човешка форма.” После той си задаваше въпроса: „А от къде са дошли животните, растенията и другите същества? ”
към текста >>
Това, което живееше на Земята,
идеал
ният образ,
идеал
ната човешка форма, тя ми говори следното: Божествеността действува от вечността във вечността; тя се е изляла в тези форми и е издишала от себе си тази човешка форма.” После той си задаваше въпроса: „А от къде са дошли животните, растенията и другите същества?
Ето в каква посока насочваше своя поглед кандидатът за посвещение. В пра-атома той виждаше идеалния образ на човека. Кандидатът за посвещение имаше пред себе си тази човешка форма и сега му ставаше ясно: „Ето, сега аз се пренасям в пра-началото на Земното развитие.
Това, което живееше на Земята, идеалният образ, идеалната човешка форма, тя ми говори следното: Божествеността действува от вечността във вечността; тя се е изляла в тези форми и е издишала от себе си тази човешка форма.” После той си задаваше въпроса: „А от къде са дошли животните, растенията и другите същества?
”
към текста >>
И така, както днес, издигайки се до един
идеал
ен образец, човекът може да въздействува много по-силно, отколкото ако се позовава на всякакви морални поучения, така в миналото египетския посветен въздействуваше върху ученика чрез сили и образи, чиито произход се коренеше в по-висши процеси.
Египетският лечител и посветен само би се изсмял над това, което днес хората наричат медицина. Древният египетски лекар знаеше едно нещо: че онези състояния, които първоначално съществуваха в Атлантида, и които можеха да бъдат наблюдавани при посвещението, в известен смисъл можеха да бъдат пробудени също и в настоящия момент. Съзнанието на древния атлантец представляваше един вид сумрачно ясновидство. Имало е времена, казваше си египетският посветен, когато духовните Същества са упражнявали много по-голяма власт върху човека. Днес, докато спи, човекът няма никаква представа за по-висшите светове, обаче атлантският човек все още общуваше там с Боговете, намирайки се в своето сумрачно ясновиждащо съзнание.
И така, както днес, издигайки се до един идеален образец, човекът може да въздействува много по-силно, отколкото ако се позовава на всякакви морални поучения, така в миналото египетския посветен въздействуваше върху ученика чрез сили и образи, чиито произход се коренеше в по-висши процеси.
Всичко това действуваше не само външно, а и дълбоко вътрешно: то действуваше така, че се получаваше един напълно завършен процес.
към текста >>
188.
10. Десета лекция, 18. Април 1909, вечер
GA_110 Духовните йерархии
Напротив, те живеят за нас като един
идеал
на бъдещето.
А онези Ангелски Същества, които останаха "добри", успяха да се откъснат от по-нататъшното Лунно развитие. Макар и под различни форми, този образ винаги е вълнувал човешката душа. С него е свързан и Михаил респективно неговата битка със Змея. Същият този образ стои и зад Бика и Митра. Естествено, ние не бива да си казваме: Ето, тези Ангелски Същества са се отклонили от своите задачи!
Напротив, те живеят за нас като един идеал на бъдещето.
Тези Същества просто ускориха издигането на човека в духовния свят. Първоначално ти си тръгнал по другия път, ти си слязъл долу, а заедно с теб са слезли онези духовни Същества, които са поели след Боговете на препятствията. Но сега ти трябва да преосмислиш всичко, което си получил и да го отнесеш обратно горе в духовния свят; сега при завръщането си на Небето, ти трябва да си победителят, ти трябва да си един Михаил.
към текста >>
Нека да си представим един човек, който приема Христос в себе си, и то напълно свободно ние знаем, че християнството е едва в своето начало, но нека да си представим
идеал
ния случай: Човешкият Аз приема в себе си Христовата сила, приема я в пълна свобода.
Но ето че настъпи Събитието на Голгота.
Нека да си представим един човек, който приема Христос в себе си, и то напълно свободно ние знаем, че християнството е едва в своето начало, но нека да си представим идеалния случай: Човешкият Аз приема в себе си Христовата сила, приема я в пълна свобода.
И когато този Аз е достатъчно напреднал, за да се върже с Христос тогава Христовата светлина нахлува и в астралното тяло. Да, Христовата светлина започва да свети в същото астрално тяло, което по-рано беше завладяно от луцифирическите Същества. И какво ще стане в бъдеще? Поради акта, че с помощта на Христос и единствено с помощта на Христос ние се освобождаваме от всички онези качества, които идват от Луцифер, ние като хора постигаме и нещо друго: Ние освобождаваме самите и луцефирически Същества! И един ден ще бъде възможно следното: луциферическите Същества, които през епохата на Старата Луна потънаха заради човешката свобода в едно низходящо развитие и по-късно, вече на Земята, бяха лишени от възможността да изживяват Христос, сега сами ще могат да изживяват Христовата сила!
към текста >>
Да, ето кое чувство трябва да развиваме всички ние: За нас мъдростта трябва да се превърне в
идеал
, роден от недрата на Космоса, за да ни изпълни с най-могъщата сила, която ще ни позволи да се справим с нашата собствена съдба и да осъществим както нашите непосредствени земни задачи, така и всичко, което Космосът очаква от нас.
И нашето познание е реално само тогава, когато то израства пред очите ни като един огромен процес, обхващащ цялата Вселена. И тогава то застава пред нас не като някаква спекулация или фантазьорство, а като нещо, родено от недрата на самия Космос.
Да, ето кое чувство трябва да развиваме всички ние: За нас мъдростта трябва да се превърне в идеал, роден от недрата на Космоса, за да ни изпълни с най-могъщата сила, която ще ни позволи да се справим с нашата собствена съдба и да осъществим както нашите непосредствени земни задачи, така и всичко, което Космосът очаква от нас.
към текста >>
189.
3. СКАЗКА ПЪРВА. Касел, 24 юни /ден Йоан Кръстител/, 1909
GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия
Това стои като един
идеал
пред човешката душа и този
идеал
става действителност за онези, които следват наставленията на духовните изследователи.
Това стои като един идеал пред човешката душа и този идеал става действителност за онези, които следват наставленията на духовните изследователи.
Те стигат до там да си кажат: Азът, за който знаех до сега, участвува в целия външен свят. Той е преходен, както е преходен и външният свят. Но в мене дреме един втори Аз, за който хората нямат никакво съзнание, обаче могат да го осъзнаят. Този втори Аз е свързан с непреходното, с Вечното, също както обикновеният Аз е свързан с преходното и с временното. Чрез новораждането този висш Аз може да прогледне в един духовен свят, също както нисшият Аз може да има възприятия в сетивния свят чрез своите сетива очи, уши и т.н.
към текста >>
190.
8. СКАЗКА ШЕСТА. Оракулите на Атлантида. Светилищата през следатлантския период. Кръщението в реката Йордан.
GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия
До сега хората само са предчувствували това, което Христос е станал за света; защото този
идеал
е осъществен още твърде малко.
Споменът, че е живял някога в духовните божествени светове, оживяваше тогава отново в него и въпреки, че човекът беше станал един Аз, той се подготвяше по този начин да си създаде нови връзки със своите себеподобни, но този път връзки почиващи на една духовна любов. Ето как можем да охарактеризираме от друга гледна точка Христовото събитие. Христос представлява онази духовна сила на Любовта, която слиза на нашата Земя, сила, която днес е още само в началото на своето действие. В светлината на Евангелието на Йоана и на Лука трябва да следваме тази мисъл, че Христовият импулс е духовната Любов. Любовта чрез която различни до тогава човешки "Азове" ще се сближат отново все повече и повече, но чрез вътрешния подтик на душата.
До сега хората само са предчувствували това, което Христос е станал за света; защото този идеал е осъществен още твърде малко.
Силата на разделянето, която е резултат от действията на Луцифер все още съществува и Христовият Принцип действува не от дълго време. Въпреки че днес хората се стремят да осъществят хармония и съгласие на душите в някои външни области на живота, те още не подозират какво би могла да бъде тази хармония за най-интимните и най-важни неща на живота, ако те предчувствуват това, то е по-скоро като една отвлечена идея, която в тази област има твърде малка стойност. В действителност Християнството се намира още в началото на своето истинско действие; то все повече и повече ще проникне в душите на хората и ще облагороди техния Аз. Младите още народи долавят това. Те виждат, че за да вървят напред, трябва да се съединят със силата на Христа, да се проникнат от тази сила.
към текста >>
191.
9. СКАЗКА СЕДМА. Кръщението с вода и Кръщение с огън и дух.
GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия
Даже когато те са
идеал
исти, тяхното под-съзнание така да се каже отказва да вярва в това.
Първо трябва добре да отбележим, че зад всяко физическо събитие се намира едно духовно явление, даже и зад физически събития, каквито са делата на хората. Съвременният човек трудно може да повярва това. Той трябва да се издигне до това разбиране само постепенно и само тогава ще стигне до пълното разбиране на Христа. Даже и онези, които днес допускат съществуването на духа, не вярват действително, че зад всички физически събития се намира нещо духовно, един духовен план.
Даже когато те са идеалисти, тяхното под-съзнание така да се каже отказва да вярва в това.
Има например един американец, който грижливо събира всички факти, способни да докажат, че в ненормални състояния човекът се издига в един духовен свят: и той се надява да обясни по този начин голям брой явления. Този човек Уйлям Джеймс преследва много съвестно своята работа; но и най-добрият от хората не може нищо против силата на окръжаващите го идеи. Той не би искал да бъде материалист, но въпреки това си остава такъв. Философията на Уйлям Джеимс има известно влияние върху някои учени в Европа и поради това бих искал да илюстрирам чрез някой пример това, което току що казах. Между другото Уйлям Джеймс заявява: човек не плаче защото е тъжен, но той е тъжен, защото плаче.
към текста >>
192.
10. СКАЗКА ОСМА. Тайните на Посвещението. Пробуждането чрез Христа Исуса.
GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия
Всяка външна цивилизация е произлязла от тези мистерии и онези, чието виждане достигаше до духовните същества под
идеал
на а форма на лъва, виждаха в тялото на лъва един вид отражение на това, което бяха съзерцавали.
Но според планетите, от които, в даден момент на тяхното развитие, бяха слезли човеците, Марс, Юпитер, Венера, посвещението приемаше различна форма. Ето защо още на Атлантида съществуваха различни оракули. Някои от тях насочваха с предпочитание своето духовно виждане към духовете-орел, други към духовете-лъв, духовете-телец или духовете-човеци, според собствената природа на тези, които трябваше да бъдат посветени. Тази разнообразност е една от особеностите на атлантските времена, споменът от които е траял още дълго време. Например в Мала Азия, в Египет биха могли да се намерят центрове на мистерии, където посвещението се даваше по такъв начин, че посветените съзерцаваха божествените същества под формата на духове-телец или духове-орел.
Всяка външна цивилизация е произлязла от тези мистерии и онези, чието виждане достигаше до духовните същества под идеална а форма на лъва, виждаха в тялото на лъва един вид отражение на това, което бяха съзерцавали.
Но тъй като си даваха сметка, също, че тези духове работеха над човешкото развитие, те изобразяваха тялото на лъва с човешка глава. От там впоследствие е произлязъл свинксът. Онези, които бяха съзерцавали духовете-телец, изразяваха това, като превеждаха това свидетелство на духовния свят чрез култа на телеца, който те въведоха в Египет под формата на култа на бика Аписа, а в Персия под формата на култа на бика на Митра. Защото външните церемонии на тези различни народи са родини от обредите на посвещението. Така следователно навсякъде се срещат посветени, чийто духовен поглед е нарочен към една или друга от тези групи духове.
към текста >>
193.
11. СКАЗКА ДЕВЕТА. Художественият строеж на Евангелието на Йоана.
GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия
Невъзможно е да приемем такива думи; ние си представяме отношенията на Исуса от Назарет с неговата майка като
идеал
на любовта и въпреки това той да си послужи с такива изрази!
Невъзможно е да приемем такива думи; ние си представяме отношенията на Исуса от Назарет с неговата майка като идеал на любовта и въпреки това той да си послужи с такива изрази!
Но в действителност, не това е било казано. Прочетете оригиналния гръцки текст. Там не ще намерите нищо друго освен тези прости думи, чрез които Исус загатва за една тайна: "О, жено, това преминава от мене към тебе! " Тук той загатва за онази ефирна сила, която преминава от една душа към друга и която от него се предава на неговата майка. А именно от тази сила има той нужда в този момент.
към текста >>
194.
13. СКАЗКА ЕДИНАДЕСЕТА. Хармоничното равновесие на вътрешните сили на човека, създадено от Христа.
GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия
И за
идеал
се считаше хармонизирането в себе си на "бащата" и на "майката".
Те са знаели също, какви ще бъдат последствията във външния свят, ако борбата не би била водена първо вътре в душата. Казахме, че там където етерното тяло и астралното тяло се проникват царува майчиният елемент, а там, където Азът обитава физическото тяло, се изразява ''бащиният принцип". А това значи: във всичко онова, което ние имаме общо с хората на нашата раса, животът на нашите мисли, нашата философия, нашата мъдрост, живее женският елемент; във всичко, което се ражда от съединението на Аза с физическото тяло, във формата, чрез която изразяваме нашата личност, нашия Аз, действува мъжкият елемент. Древните мъдреци, които са знаели това, трябвало да изискват преди всичко от хората те да си съставят една ясна представа за отношенията, които свързват тяхното етерно и астрално тяло с физическото тяло и Аза; това означаваше да осъзнаят в себе си бащиния и майчиния елементи. Защото освен физическата майка човек носи в себе си един майчин принцип, също както освен физическия баща той съдържа в себе си бащиния елемент.
И за идеал се считаше хармонизирането в себе си на "бащата" и на "майката".
Ако човек не постига това, дисхармонията се предава от човека до физическото поле и причинява там истински опустошения. Това равновесие между двата принципа беше следователно едно задължение, което се налагаше, за да се избягнат най-страшни катастрофи.
към текста >>
Великият
идеал
на хармоничното съгласуване в самия себе си е намерен, без да е било необходимо да се убие бащата,
идеал
ът на излизането от физическото тяло, за да се установи една връзка с майчиния принцип в Аза.
А Исус и учениците му също бяха поканени на сватбата. "Исус или по-скоро Христос трябваше да постави пред хората образеца на Онзи, който съединяваше в себе си Аза и майчиния принцип. "Нещо преминава от мене към тебе". Едно ново общение се установява между "мене" и "тебе". Отношенията са се изменили.
Великият идеал на хармоничното съгласуване в самия себе си е намерен, без да е било необходимо да се убие бащата, идеалът на излизането от физическото тяло, за да се установи една връзка с майчиния принцип в Аза.
Беше дошло времето, когато човек трябваше да води в самия себе си борба с преобладаващата сила на егоизма, на Аза, и да постави тази сила в правилно отношение с майчиния принцип на етерното и астрално тела. Сватбата от Кана Галилейска ни представя един чудесен образ на тези отношения на Аза, на бащиния принцип с майчиния принцип.
към текста >>
195.
14. СКАЗКА ДВАНАДЕСЕТА. Как пресъхна древният източник на мъдростта и как той бе възобновен от Христос.
GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия
И днешният
идеал
е да се обясни вселената механично и да се прогони от нея всяка духовна сила.
Най-простото явление, така както физиката го обяснява днес, е било описвано съвсем различно преди него. Ако хвърлим един камък днес се казва, че камъкът запазва своето движение чрез силата на инерцията, докато той не е спрян чрез действието на една друга сила. Но преди Галилей са мислели, че за да продължава камъкът да се движи, необходимо е някой да продължава да го тласка. Зад камъка се намираше една активна сила. Галилей съвсем е обърнал начина на мислене, но той е сторил това по такъв начин, че хората са започнали да схващат света като един механизъм.
И днешният идеал е да се обясни вселената механично и да се прогони от нея всяка духовна сила.
Причината за това е именно, че онези части на човешкия мозък, които са инструмент на мисълта, днес са пресъхнали до такава степен, че не могат да вдъхнат никакъв нов живот на понятията, които все повече обедняват.
към текста >>
Пред нас се явява великият
идеал
, който в бъдеще ще се осъществи за цялото човечество; препятствията на Луцифер-Ариман ще бъдат изхвърлени вън от физическото тяло, благодарение на Христовия Импулс!
В този момент Луцифер-Ариман е изхвърлен вън от физическото тяло на Христа.
Пред нас се явява великият идеал, който в бъдеще ще се осъществи за цялото човечество; препятствията на Луцифер-Ариман ще бъдат изхвърлени вън от физическото тяло, благодарение на Христовия Импулс!
И земното тяло на човека ще бъде оживотворено от Христовия Импулс до такава степен, че плодът на мисията на Земята ще може да бъде пренесен във времената следващи земната епоха.
към текста >>
196.
2. СКАЗКА ПЪРВА
GA_113 Изтокът в светлината на Запада
Както можахме да чакаме седем години за този
идеал
, така ще можем да чакаме и за други, за много други неща, които трябва да се осъществят чрез нашето Движение, докато те узреят в лоното на времето.
Обаче практиката ни учи, че духът има сила да развърже в душата тайни радости, тайна и пълна с отдаденост радост; тя ни учи, че ако винаги и постоянно сме в състояние да предложим на нашето съвремие хляба на духовния живот, ще бъдат налице човешките души, които с пълен копнеж ще искат да ядат този хляб. Такъв един обзор, който може да бъде направен в течение на десет дни, такъв един обзор може да бъде много поучителен. Той може да ни вдъхне вярата в това, което искаме като последователи на Духовната наука; и той може да ни даде смелостта безспирно да работим по-нататък за делото, което сме си поставили като цел. Последователят на Духовната наука трябва да има открит поглед за живота, за да се учи от живота. Защото само благодарение на това, че на всяка крачка в нашия живот поглеждаме назад като учащи се, ние можем да прогресираме.
Както можахме да чакаме седем години за този идеал, така ще можем да чакаме и за други, за много други неща, които трябва да се осъществят чрез нашето Движение, докато те узреят в лоното на времето.
Ние ще можем да чакаме с вяра. Защото когато разбираме Духовната наука в смисъла на настоящето, когато разбираме правилно Духовна наука, тогава имам е централната точка на това, което се нарича вяра в най-висшия смисъл; ние сме поставили винаги тази централна точка пред лицето си: поставили сме винаги една здрава точка пред нашия поглед, пред нашето лице, която вчера застана срещу нас чрез символа на кръста. Ние знаем, що значи кръстът на човешката душа. И в течение на годините се постарахме да считаме това, което се вливаше в нас, като един дар на духовните светове. Постарахме да направим от това съдържание на Духовната наука един инструмент, за да разберем все по-добре и по-добре тази централна точка на прогреса на човечеството, да разберем Христа и кръста.
към текста >>
197.
3. СКАЗКА ВТОРА
GA_113 Изтокът в светлината на Запада
В този момент ние виждаме, колко ниско стоим под онова съвършенство, което трябва да плува пред нас като наш бъдещ
идеал
на развитието.
Тогава, ако същевременно ставаме ясновиждащи, пред нашите очи стоят всички наклонности и страсти, които още имаме от това, което сме били в предишните земни съществувания. Да предположим, че в течение на бъдещите земни епохи ще минем през още много земни съществувания; през време на тези съществувания ще извършим това или онова. За някои неща, които ще извършим, още от сега в нас съществуват наклонностите, инстинктите и страстите; ние сме ги създали в течение на нашите минали съществувания. Всичко, което човек е способен да извърши в света, всичко, с което той се провинява спрямо един или друг човек което той ще трябва да изплати спрямо този или онзи човек в бъдеще всичко това е въплътено в неговото астрално тяло и в неговото етерно тяло, когато той излиза от физическото тяло. Ние заставаме така да се каже душевно гол пред себе си, когато при излизането сме едновременно ясновиждащи; сиреч ние така стоим пред нашите духовни очи, че сега знаем, колко сме по-лоши, отколкото бихме били, ако бяхме достигнали онова съвършенство, което боговете имаха, за да могат да създадат чудесната сграда на нашето физическо тяло.
В този момент ние виждаме, колко ниско стоим под онова съвършенство, което трябва да плува пред нас като наш бъдещ идеал на развитието.
В този момент ние знаем, колко ниско сме слезли под света на съвършенството.
към текста >>
198.
6. СКАЗКА ПЕТА
GA_113 Изтокът в светлината на Запада
Кое можеше да бъде
идеал
на развитието на народа в тази област?
Другото течение на народите водеше до там, щото външният човек, който живее между раждането и смъртта в сетивно въплъщение, да стане колкото е възможно повече от един образ, едно копие на божественото в своята външна форма.
Кое можеше да бъде идеал на развитието на народа в тази област?
Този идеал можеше да бъде именно само, да бъде създадено по този начин най-възвишеното, да се направи всичко онова, което да произведе поне веднъж на Земята едно толкова съвършено, толкова одухотворено външно тяло, че това тяло да бъде в състояние не само да бъде образ и подобие на божеството, но да може да приеме в себе си самото това божество. С други думи: като идеал в това друго течение на народите трябваше да бъде това, да се даде възможност на една човешка индивидуалност така да се усъвършенствува, така да се одухотвори и облагороди по отношение на всичко, което човекът има между раждането и смъртта, че това външно тяло да стане един благороден съсъд за приемането на най-висшето духовно. И за първи път тази велика мисъл възникна в онзи, който по най-съвършен начин обърна вниманието на хората върху духовния свят, намиращ се зад булото на сетивния килим, Заратустра */*Тук естествено със "Заратустра" ние разбираме непознатата историческа фигура, а един предисторически прадед. На основата на това е вложена мисълта, че потомците на една велика индивидуалност в течение на дълги епохи са си присвоявали нейното име. Такъв е бил обичаят в древните времена./: Трябва да бъде създадено едно външно тяло чрез една такава морална, интелектуална и духовна сили, че това тяло да бъде така одухотворено, както само то би могло да бъде одухотворено.
към текста >>
Този
идеал
можеше да бъде именно само, да бъде създадено по този начин най-възвишеното, да се направи всичко онова, което да произведе поне веднъж на Земята едно толкова съвършено, толкова одухотворено външно тяло, че това тяло да бъде в състояние не само да бъде образ и подобие на божеството, но да може да приеме в себе си самото това божество.
Другото течение на народите водеше до там, щото външният човек, който живее между раждането и смъртта в сетивно въплъщение, да стане колкото е възможно повече от един образ, едно копие на божественото в своята външна форма. Кое можеше да бъде идеал на развитието на народа в тази област?
Този идеал можеше да бъде именно само, да бъде създадено по този начин най-възвишеното, да се направи всичко онова, което да произведе поне веднъж на Земята едно толкова съвършено, толкова одухотворено външно тяло, че това тяло да бъде в състояние не само да бъде образ и подобие на божеството, но да може да приеме в себе си самото това божество.
С други думи: като идеал в това друго течение на народите трябваше да бъде това, да се даде възможност на една човешка индивидуалност така да се усъвършенствува, така да се одухотвори и облагороди по отношение на всичко, което човекът има между раждането и смъртта, че това външно тяло да стане един благороден съсъд за приемането на най-висшето духовно. И за първи път тази велика мисъл възникна в онзи, който по най-съвършен начин обърна вниманието на хората върху духовния свят, намиращ се зад булото на сетивния килим, Заратустра */*Тук естествено със "Заратустра" ние разбираме непознатата историческа фигура, а един предисторически прадед. На основата на това е вложена мисълта, че потомците на една велика индивидуалност в течение на дълги епохи са си присвоявали нейното име. Такъв е бил обичаят в древните времена./: Трябва да бъде създадено едно външно тяло чрез една такава морална, интелектуална и духовна сили, че това тяло да бъде така одухотворено, както само то би могло да бъде одухотворено. Понеже за първи път тази мисъл възниква у Заратустра, затова той положи грижи така да се усъвършенствува от едно прераждане в друго, щото с всяко ново преражда не да живее в едно по-благородно, по-морално, по-естетично, по-интелектуално тяло.
към текста >>
С други думи: като
идеал
в това друго течение на народите трябваше да бъде това, да се даде възможност на една човешка индивидуалност така да се усъвършенствува, така да се одухотвори и облагороди по отношение на всичко, което човекът има между раждането и смъртта, че това външно тяло да стане един благороден съсъд за приемането на най-висшето духовно.
Другото течение на народите водеше до там, щото външният човек, който живее между раждането и смъртта в сетивно въплъщение, да стане колкото е възможно повече от един образ, едно копие на божественото в своята външна форма. Кое можеше да бъде идеал на развитието на народа в тази област? Този идеал можеше да бъде именно само, да бъде създадено по този начин най-възвишеното, да се направи всичко онова, което да произведе поне веднъж на Земята едно толкова съвършено, толкова одухотворено външно тяло, че това тяло да бъде в състояние не само да бъде образ и подобие на божеството, но да може да приеме в себе си самото това божество.
С други думи: като идеал в това друго течение на народите трябваше да бъде това, да се даде възможност на една човешка индивидуалност така да се усъвършенствува, така да се одухотвори и облагороди по отношение на всичко, което човекът има между раждането и смъртта, че това външно тяло да стане един благороден съсъд за приемането на най-висшето духовно.
И за първи път тази велика мисъл възникна в онзи, който по най-съвършен начин обърна вниманието на хората върху духовния свят, намиращ се зад булото на сетивния килим, Заратустра */*Тук естествено със "Заратустра" ние разбираме непознатата историческа фигура, а един предисторически прадед. На основата на това е вложена мисълта, че потомците на една велика индивидуалност в течение на дълги епохи са си присвоявали нейното име. Такъв е бил обичаят в древните времена./: Трябва да бъде създадено едно външно тяло чрез една такава морална, интелектуална и духовна сили, че това тяло да бъде така одухотворено, както само то би могло да бъде одухотворено. Понеже за първи път тази мисъл възниква у Заратустра, затова той положи грижи така да се усъвършенствува от едно прераждане в друго, щото с всяко ново преражда не да живее в едно по-благородно, по-морално, по-естетично, по-интелектуално тяло. Така ние виждаме как индивидуалността, която като Заратустра се появи първо в древна Персия, да работи така над себе си, че тя постоянно се явява вън все по-съвършени физически тела, докато най-после доведе това съвършенство на физическото тяло до такава степен, че в това тяло бе даден един благороден съсъд, който беше не само образ и подобие на божествено-духовния свят, но то можа да стане съсъдът, в който се потопи Божеството, което иначе можеше да бъде виждано само зад булото на външния сетивен свят.
към текста >>
199.
7. СКАЗКА ШЕСТА
GA_113 Изтокът в светлината на Запада
Още вчера казахме, че само от предните постове на северното течение на народите, от древно-персийската култура на Заратустра можеше да произлезе
идеал
ът, да се създаде едно тяло, в което можеше да се въплъти Съществото, което се приближаваше от вън към човечеството и към Земята.
А сега да отправим поглед към самото развитие.
Още вчера казахме, че само от предните постове на северното течение на народите, от древно-персийската култура на Заратустра можеше да произлезе идеалът, да се създаде едно тяло, в което можеше да се въплъти Съществото, което се приближаваше от вън към човечеството и към Земята.
И самият Заратустра се погрижи за това, да мине от едно прераждане в друго, за да се роди най-после в едно тяло, което е така одухотворено, че по-късно можа да приеме в себе си висшия Бог на Слънцето в неговата пълна форма, във формата на Христа. Заратустра се роди като Исус от Назарет и минавайки през своите различни прераждания беше узрял, за да може да стане носител на Бога на Слънцето в течение на три години. Следователно, какво е отношението между Аполон и Христос? Този въпрос трябва да стои, така да се каже, на душата Ви. Когато гъркът изговаряше името на Аполон, той без съмнение сочеше към онова духовно царство, което се намира зад Слънцето.
към текста >>
200.
9. СКАЗКА ОСМА
GA_113 Изтокът в светлината на Запада
Проникнатото от Христа познание на първата следатлантска епоха, това стои като един висок
идеал
пред съвременните хора.
Първата епоха ще се яви отново на една по-висока степен в седмата.
Проникнатото от Христа познание на първата следатлантска епоха, това стои като един висок идеал пред съвременните хора.
Да се стигне до един такъв начин на чувствуване, до един такъв начин на виждане нещата, каквито са съществували на една по-нисша степен в първата следатлантска епоха, този идеал стои пред съвременните хора. В края на голямата следатлантска епоха, когато поеме пътя навън в сетивния свят и вработи в собствения душевен свят това, което сетивния свят му разкрива, човекът отново ще познае, че тези два пътя го довеждат до едно единство. Ето защо добре е, когато се пренесем в това чувствуване и мислене на древните индийци, което стои толкова далече от днешното чувствуване, тъй като ние се намираме в една междинна епоха. Даже когато вземем само някои черти, ние забелязваме нещо от съвършено различно чувствуване и мислене, от съвършено различно становище спрямо мъдростта и живота, които съществуваха у тогавашните хора, непробудени към азовото съзнание както днес. Онова, което е било тогава написано във Ведите, то е учението на първите велики учители на древна Индия, на свещените Риши.
към текста >>
Да се стигне до един такъв начин на чувствуване, до един такъв начин на виждане нещата, каквито са съществували на една по-нисша степен в първата следатлантска епоха, този
идеал
стои пред съвременните хора.
Първата епоха ще се яви отново на една по-висока степен в седмата. Проникнатото от Христа познание на първата следатлантска епоха, това стои като един висок идеал пред съвременните хора.
Да се стигне до един такъв начин на чувствуване, до един такъв начин на виждане нещата, каквито са съществували на една по-нисша степен в първата следатлантска епоха, този идеал стои пред съвременните хора.
В края на голямата следатлантска епоха, когато поеме пътя навън в сетивния свят и вработи в собствения душевен свят това, което сетивния свят му разкрива, човекът отново ще познае, че тези два пътя го довеждат до едно единство. Ето защо добре е, когато се пренесем в това чувствуване и мислене на древните индийци, което стои толкова далече от днешното чувствуване, тъй като ние се намираме в една междинна епоха. Даже когато вземем само някои черти, ние забелязваме нещо от съвършено различно чувствуване и мислене, от съвършено различно становище спрямо мъдростта и живота, които съществуваха у тогавашните хора, непробудени към азовото съзнание както днес. Онова, което е било тогава написано във Ведите, то е учението на първите велики учители на древна Индия, на свещените Риши. Тук трябва да обърнем внимание върху факта, че свещените Риши са получили своята подбуда от онази висша индивидуалност, която беше отвела народите на древна Атлантида през днешна Европа към Азия.
към текста >>
И ние трябва да се научим да разбираме някои неща, защото отиваме към един
идеал
, към
идеал
а да намерим отново първата културна епоха на по-висока степен, т.е.
трябва да каже "Онова, което се намира в самите Веди, никой човек не го е усвоил първо и след това да го напише като израз на божествената мъдрост, а то е едно непосредствено предаване на това, което е вдишана мъдрост". Ето защо думите на Ведите, частите на Ведите, особено на Риг-Веда, не са само документи върху нещо свещено, но самите те са не що свещено за онези, които са чувствували, каква е връзката. От тук и онова безгранично почитане на Ведите като едно божествено същество в древни времена. Това трябва ние да разберем. И ние трябва да го разберем от душата на древния индиец.
И ние трябва да се научим да разбираме някои неща, защото отиваме към един идеал, към идеала да намерим отново първата културна епоха на по-висока степен, т.е.
да основем отново тази епоха на по-висока степен. Ние трябва да научим нещо от това, което се казва, например за думите на Ведите, че Варавадша е изучавал Ведите в течение на три столетия. Днешният човек ще вярва, че когато е изучавал три столетия Ведите, ще знае безкрайно много. Даже когато ще ги е изучавал много по-кратко време, той ще вярва, че знае много.
към текста >>
201.
5. Пета лекция, 19 септември 1909 г.
GA_114 Евангелието на Лука
А как отделните задачи са разпределяни между великите индивидуалности, за това се досещаме, когато в будизма откриваме първоизточника на всичко, което човекът може да изживее в душата си като свой висш
идеал
.
Да, тази беше задачата на Бодисатва.
А как отделните задачи са разпределяни между великите индивидуалности, за това се досещаме, когато в будизма откриваме първоизточника на всичко, което човекът може да изживее в душата си като свой висш идеал.
Висшият идеал на човешката душа, това което човекът е и може да бъде ето какво представлява будизмът. Но това беше достатъчно за тази индивидуалност. Всичко в будизма се свежда до интимната същност на човешката душа, до нейното израстване, и в първоначалния, в истинския будизъм ние не откриваме до ри следа от космология, макар по-късно подобни елементи да бяха внесени в него. Разбира се, нещата трябва да бъдат взаимно свързани и уравновесени. Обаче същинската мисия на Бодисатва беше тази: Да даде на хората учението за интимната и първична същност на човешката душа.
към текста >>
Висшият
идеал
на човешката душа, това което човекът е и може да бъде ето какво представлява будизмът.
Да, тази беше задачата на Бодисатва. А как отделните задачи са разпределяни между великите индивидуалности, за това се досещаме, когато в будизма откриваме първоизточника на всичко, което човекът може да изживее в душата си като свой висш идеал.
Висшият идеал на човешката душа, това което човекът е и може да бъде ето какво представлява будизмът.
Но това беше достатъчно за тази индивидуалност. Всичко в будизма се свежда до интимната същност на човешката душа, до нейното израстване, и в първоначалния, в истинския будизъм ние не откриваме до ри следа от космология, макар по-късно подобни елементи да бяха внесени в него. Разбира се, нещата трябва да бъдат взаимно свързани и уравновесени. Обаче същинската мисия на Бодисатва беше тази: Да даде на хората учението за интимната и първична същност на човешката душа. Ето защо в своите проповеди Буда не казва нищо за космическите закономерности.
към текста >>
202.
8. Осма лекция, 24 септември 1909 г.
GA_114 Евангелието на Лука
В същото време Лука посочва и великия
идеал
на човечеството: Вгледайте се във вашето бъдеще; днес вашият Аз според степента на неговото развитие е твърде слаб.
Ето колко нагледно ни се показва, как Христовият Аз може да действува във всички съставни части на човешкото същество. И точно това е същественото. Евангелистът Лука, който в тази част от своето Евангелие се спира предимно върху лечебните въздействия на Аза и тяхното място във върховата точка от човешката еволюция, показва как Христос трябваше да проникне в човешкото астрално, етерно и физическо тяло.
В същото време Лука посочва и великия идеал на човечеството: Вгледайте се във вашето бъдеще; днес вашият Аз според степента на неговото развитие е твърде слаб.
Обаче постепенно той ще извоюва пълно господство над астралното, етерното и физическото тяло, и ще ги преобрази напълно. Пред вас се изправя великият идеал на Христос, показващ на човечеството бъдещата власт, която Азът ще упражнява над астралното, етерното и физическото тяло. Ето какви истини са залегнали в основата на Евангелията; те можеха да бъдат описани само от онези, които не се опираха на външни документи, а черпеха от опитностите на онези, които бяха „самовидци" и „служители на Слово то". Бавно и постепенно човечеството ще се издигне до това, което лежи зад Евангелията. И тогава хората ще овладеят това, което е скрито в религиозните първоизточници, с такава интензивност и с такава сила, че то действително ще се разпростре върху всички съставни части на човешкия организъм.
към текста >>
Пред вас се изправя великият
идеал
на Христос, показващ на човечеството бъдещата власт, която Азът ще упражнява над астралното, етерното и физическото тяло.
Ето колко нагледно ни се показва, как Христовият Аз може да действува във всички съставни части на човешкото същество. И точно това е същественото. Евангелистът Лука, който в тази част от своето Евангелие се спира предимно върху лечебните въздействия на Аза и тяхното място във върховата точка от човешката еволюция, показва как Христос трябваше да проникне в човешкото астрално, етерно и физическо тяло. В същото време Лука посочва и великия идеал на човечеството: Вгледайте се във вашето бъдеще; днес вашият Аз според степента на неговото развитие е твърде слаб. Обаче постепенно той ще извоюва пълно господство над астралното, етерното и физическото тяло, и ще ги преобрази напълно.
Пред вас се изправя великият идеал на Христос, показващ на човечеството бъдещата власт, която Азът ще упражнява над астралното, етерното и физическото тяло.
Ето какви истини са залегнали в основата на Евангелията; те можеха да бъдат описани само от онези, които не се опираха на външни документи, а черпеха от опитностите на онези, които бяха „самовидци" и „служители на Слово то". Бавно и постепенно човечеството ще се издигне до това, което лежи зад Евангелията. И тогава хората ще овладеят това, което е скрито в религиозните първоизточници, с такава интензивност и с такава сила, че то действително ще се разпростре върху всички съставни части на човешкия организъм.
към текста >>
203.
9. Девета лекция, 25 септември 1909 г.
GA_114 Евангелието на Лука
Можем да поставим въпроса и по друг начин: докъде стига човекът, който извлича от дълбините на душата си този осемстепенен път и го следва като
идеал
на своя живот?
Но след като знаем, че великото учение за любовта и състраданието, което Буда донесе, се съдържа в осем степенния път, ние се питаме: Каква е всъщност целта на този осемстепенен път?
Можем да поставим въпроса и по друг начин: докъде стига човекът, който извлича от дълбините на душата си този осемстепенен път и го следва като идеал на своя живот?
Той неизбежно се пита: „Как да стигна до съвършенството? Как да пречистя моя Аз? Какво трябва да направя, за да поставя моя Аз в служба на света? ". После той ще добави: „Ако следвам всички предписания, съдържащи се в осемстепенния път, моят Аз ще стане възможно най-съвършен, понеже всичко се свежда до пречистването и облагородяването на Аза; всичко, което се излъчва от този чуден осемстепенен път, трябва, така да се каже, да се преработи от нас самите; всичко се свежда до усилията на Аза за неговото собствено пречистване и облагородяване." Ето кое е същественото. Следователно, ако човечеството би развило още по-нататък това, което Буда завъртя като „колело на закона" както гласи техническият израз то рано или късно ще стигне до там, да притежава възможно най-съвършените Азове, респективно, да знае кои точно са те.
към текста >>
Ето един от най-висшите християнски
идеал
и!
И под различна форма, Христос посочва, как Азът трябва да се възпламени и как хората трябва да постъпват в света, носени от неудържимия порив на Аза. Това са и най-трогателните думи от Евангелието на Лука за тази преливаща, неудържима любов. Да, Евангелието на Лука наистина е наситено до краен предел с нея, и ако се оставим под въздействие на неговите думи, ще установим, че те имат силата да променят външния свят. Един друг евангелист, който от своята гледна точка не поставя акцента върху преливащата неудържима любов, обобщава в няколко думи тази голяма тайна на християнството: От преизобилието на Аза бликва любовта и, естествено, тя трябва да се влее във всичко, което ние говорим и вършим. Евангелието на Матей съдържа латинския превод на онези прости и затрогващи думи от Евангелието на Лука; там се казва: „Ех abundantia cordis os loquitur": Защото от препълнено сърце говорят устата (Матей 12,34).
Ето един от най-висшите християнски идеали!
Устата проговаря от преливащото сърце, от това, което сърцето не успява да побере в себе си. Обаче сърцето се движи от кръвта, а кръвта е израз на Аза*15. Следователно, горните думи означават нещо по-друго: Тази сила проговаря от един преливащ, неудържим Аз, излъчващ от самия себе си силата на вярата! Тогава твоите думи ще са такива, че те наистина ще съдържат силата на Христос. „От препълненото сърце говорят устата".
към текста >>
204.
10. Десета лекция, 26 септември 1909 г.
GA_114 Евангелието на Лука
Хората ще изпитат онова вътрешно спокойствие, което се разля от Кръста на Голгота, превръщайки се в най-голямата надежда на бъдещия свят, в
идеал
а: „Ето, аз оставям да покълне в мен вярата, да покълне в мен любовта; и тогава вярата и любовта ще заживеят в мен, а аз ще зная, че ако са достатъчно силни, те ще изпълнят целия външен свят.
И сега, в душевната област на човека, се сбъдва още нещо, което евангелистът Лука държи да ни опише на всяка цена. След като е изпълнен с онази безгранична любов, която се разлива от Кръста на Голгота, човек може да се вгледа в бъдещето и да потвърди: цялата еволюция трябваше да протече по такъв начин, че онова, което живее в мен като Дух, постепенно да обхване и преобрази цялото планетарно битие на Земята. Това, което беше тук преди намесата на луциферическите Същества, принципът на Отца, Духът, който ние приехме, всичко това ние отново ще върнем на Отца; обаче постепенно ние ще проникнем целия си Дух с Христовия Принцип, и ръцете ни ще дадат израз на това, което живее в душите ни, под формата на един чист и ясен образ. Както нашите ръце са създадени не от нас, а от Принципа на Отца, така и занапред те ще се изпълнят от Принципа на Христос. Преминавайки от едно прераждане в друго, хората постепенно ще внесат в своите външни тела духовния поток от Мистерията на Голгота, стигащ чак до Принципа на Отца, така че и външният свят ще бъде проникнат от Христовия Принцип.
Хората ще изпитат онова вътрешно спокойствие, което се разля от Кръста на Голгота, превръщайки се в най-голямата надежда на бъдещия свят, в идеала: „Ето, аз оставям да покълне в мен вярата, да покълне в мен любовта; и тогава вярата и любовта ще заживеят в мен, а аз ще зная, че ако са достатъчно силни, те ще изпълнят целия външен свят.
Защото ще зная още, че те ще изпълнят дори Принципа на Отца."
към текста >>
И тогава хората ще разберат думите, които прозвучаха от Кръста, като един висш
идеал
:
Надеждата за бъдещето ще се прибави към вярата и любовта, и хората ще разберат, че занапред те трябва да извоюват следната увереност: имам ли вярата, имам ли любовта, аз ще се отдам на надеждата, че всичко, което е в мен благодарение на Христос Исус, постепенно ще обхване и преобрази целия външен свят.
И тогава хората ще разберат думите, които прозвучаха от Кръста, като един висш идеал:
към текста >>
Това, което по-рано беше дадено на човечеството като мъдрост, сега се вля в него като душевна сила, като висшия
идеал
на самия Христос.
Ето как звучат от Кръста думите на любовта, думите на вярата и на надеждата, според Евангелието, описващо как в душата на Исус от Назарет се сливат разделените дотогава духовни потоци.
Това, което по-рано беше дадено на човечеството като мъдрост, сега се вля в него като душевна сила, като висшия идеал на самия Христос.
И една от задачите на човешката душа е, да вникне все по-добре в един такъв първоизточник, какъвто е Евангелието на Лука, да обхване все по-живо и по-дълбоко трогателните звуци, скрити в трите думи, произнесени от Кръста.
към текста >>
205.
Евангелията. Щутгарт, 14 ноември 1909 година.
GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
Това, което е дошло тук на Земята като индивидуалност, сега се приема като велик, всеобемащ
идеал
за всеки отделен човек.
Имаме пред себе си огромната индивидуалност на Христос Исус, индивидуалност, за която знаем от описанията, които вече са се споменавали тук, че се е спуснала от духовния свят и се е появила в Палестина в началото на нашето летоброене.
Това, което е дошло тук на Земята като индивидуалност, сега се приема като велик, всеобемащ идеал за всеки отделен човек.
Отделният човек се стреми, така да се каже, нагоре, когато в безкрайната далечина той провижда в себе си съвършенството, изобразено в индивидуалността на Христос Исус, и се стреми да следва този идеал. Тогава човек вижда това, което може да разглежда като свой стремеж – в интелектуално, в морално отношение, и така нататък. Но той вижда още повече ако влезе в това, което се нарича духовнонаучно движение. Тук той вижда развитието, врастването в духовния свят. Той знае, че човек може да надрасне своя обикновен аз, че той може да врасне в съзерцанието на духовния свят, че той може да развива своите духовни сетива за да се вживява в духовния свят.
към текста >>
Отделният човек се стреми, така да се каже, нагоре, когато в безкрайната далечина той провижда в себе си съвършенството, изобразено в индивидуалността на Христос Исус, и се стреми да следва този
идеал
.
Имаме пред себе си огромната индивидуалност на Христос Исус, индивидуалност, за която знаем от описанията, които вече са се споменавали тук, че се е спуснала от духовния свят и се е появила в Палестина в началото на нашето летоброене. Това, което е дошло тук на Земята като индивидуалност, сега се приема като велик, всеобемащ идеал за всеки отделен човек.
Отделният човек се стреми, така да се каже, нагоре, когато в безкрайната далечина той провижда в себе си съвършенството, изобразено в индивидуалността на Христос Исус, и се стреми да следва този идеал.
Тогава човек вижда това, което може да разглежда като свой стремеж – в интелектуално, в морално отношение, и така нататък. Но той вижда още повече ако влезе в това, което се нарича духовнонаучно движение. Тук той вижда развитието, врастването в духовния свят. Той знае, че човек може да надрасне своя обикновен аз, че той може да врасне в съзерцанието на духовния свят, че той може да развива своите духовни сетива за да се вживява в духовния свят. Човек разбира това.
към текста >>
206.
Универсалният човек. Групова душа и индивидуалност. Мюнхен, първа лекция, 4 декември 1909 година.
GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
И мнозина, които с радост днес биха искали да бъдат
идеал
исти, се изразяват съблазнени от езика-тиранин, съвсем в материалистичен смисъл.
Това е нещо, което бих искал да обознача като представа от най-материалистичен вид. Материализмът, така да се каже, е яхнал желаещите да мислят духовно. Това трябва да бъде само характеристика на нашето днешно време; но е важно, да го осъзнаваме. И затова следва да обръщаме внимание на това, което беше казано: езикът ни, който за човешкото мислене е нещо като тиранин, нашият език насажда в душата влечение към материализъм.
И мнозина, които с радост днес биха искали да бъдат идеалисти, се изразяват съблазнени от езика-тиранин, съвсем в материалистичен смисъл.
Този език не може да бъде разбираем за душата, когато тя не се чувства вече свързана с човешкия мозък.
към текста >>
Затова има древен текст, в който величавият
идеал
за развитието на Аза от Христос Исус е описан по следния начин: „ако двама станат едно, ако външното стане като вътрешното, човек е достигнал в себе си качествата на Христа“.
В това се заключава смисълът на земното развитие – човек все повече да достига способността в своята външност да представя вътрешния си свят.
Затова има древен текст, в който величавият идеал за развитието на Аза от Христос Исус е описан по следния начин: „ако двама станат едно, ако външното стане като вътрешното, човек е достигнал в себе си качествата на Христа“.
Това е смисълът на едно място от така нареченото Египетско евангелие[4]. Такива неща се разбират с антропософската мъдрост.
към текста >>
207.
4. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ. Колон, 27. 2. 1910 г. Будизъм и Павловото Християнство.
GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят
Вие трябва да предприемате трансформирането на абстрактните
идеал
и в конкретни
идеал
и, за да допринесете за една еволюция, която се движи напред.
Те ще са в състояние да виждат обаче, че вътрешна доброта работи по-различно върху заобикалящата среда от злото. Онзи, който притежава тази наука в най-голяма степен е, Мантрея Буда, който ще дойде приблизително след 3000 г. "Майтрея Буда" означава "Буда с правилен разум". Той е този, който ще изясни на човешките същества значението на правилното мислене. Всичко това ще доведе човешките същества до разбиране в какво направление трябва да вървят.
Вие трябва да предприемате трансформирането на абстрактните идеали в конкретни идеали, за да допринесете за една еволюция, която се движи напред.
Ако не успеем в това, земята ще пропадне в материализъм и човечеството ще трябва да започне отново или на земята, след огромна катастрофа, или на следната планета. Земята има нужда от Антропософия! Който осъзнае това, е антропософ.
към текста >>
208.
10. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ. Базел, 1. 11. 1911 г. Етеризация на кръвта.
GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят
В човек с високи морални
идеал
и лъчите са лилаво-виолетови.
Моралните качества твърде лесно се разкриват в особените багри на теченията, които се втичат в човешкото същество по време на сън. В индивид с ниски морални качества теченията са съвсем различни от тези, които се наблюдават в индивид с благородни принципи. Всякакви старания за прикриване деня на човешката природа са безполезни. В лицето на космичните висши сили не е възможно никакво лицемерие. При човек, който има само слаба склонност към морални принципи, лъчите, течащи в него са кафеникова-червени по цвят различни нюанси, приближаващи се към кафяво-червено.
В човек с високи морални идеали лъчите са лилаво-виолетови.
В момента са събуждане или на засипване се извършва един вид борба в областта за пинеалната жлеза между това, което тече надолу отгоре и онова, което тече отдолу нагоре. Когато човек е буден, интелектуалният елемент тече отдолу нагоре във формата на течения светлина; а онова от морално-естетична природа тече отгоре надолу. В момента на събуждането или на засипването тези две течения се срещат в човек с нисък морал в областта на пинеалната жлеза става яростна борба между двете течения. В човек с висок морал около пинеалната жлеза се образува нещо като малко море от светлина. Когато в този момент тиха светлина обкръжава пинеалната жлеза, това разкрива морално благородство.
към текста >>
209.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 18. 11. 1917 г. Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света. Част І.
GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят
Аз бих искал да ви охарактеризирам
идеал
а, който имат подобни братства.
Аз бих искал да ви охарактеризирам идеала, който имат подобни братства.
Човек трябва да положи известни усилия, за да разбере това положение. Представете си следователно един безвреден свят на хора, които малко нещо са отклонени от правилния път чрез преобладаващите днес материалистични понятия, които малко нещо са се отклонили от старите установени религиозни идеи. Представете си едно такова безвредно човечество. Бихме могли да си го изобразим графическия.
към текста >>
210.
12. ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 19. 11. 1917 г. Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света. Част ІІ.
GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят
Има известни братства обаче, чийто
идеал
е да водят човешките същества като малки деца, както те все още бяха водени през Третата и Четвъртата Следатлантска епоха.
На човека е дадена вече свобода до най-висша степен през тази Пета Следатлантска епоха! Той трябва да понесе това. До известна степен идеята за човешката свобода трябва да бъде опитното поле за всичко, което преживява човека в Петата Следатлантска епоха. Ако силите на човека отслабнат, всичко може да тръгне към много лошо. През тази епоха човекът не е в положение да бъде воден като малко дете.
Има известни братства обаче, чийто идеал е да водят човешките същества като малки деца, както те все още бяха водени през Третата и Четвъртата Следатлантска епоха.
Тези братства следователно не правят това, което е правилно те никак не помагат и не вършат онова, което трябва да бъде вършено за човешката еволюция: да направляват човешките същества към духовния свят по такъв начин, че приемането или отхвърлянето на духовния свят трябва да бъде оставено на абсолютно свободната воля на човешкото същество.
към текста >>
211.
14. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Берн, 29. 11. 1917 г. Трите области на мъртвите: живот между смърт и ново раждане.
GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят
идеал
исти днес мечтаят да създадат, без да се взима предвид никаква духовност, чисто програмиране на организации по целия свят, както домашни, така и международни, за да се подтикват програми, чрез които се предполага, че ще се анулира всякаква война.
Това е най-великата илюзия, на която човечеството може да се подаде. Ние намираме нейната радикална крайност например в чисто материалистичния социализъм, който подрежда всичко според икономическите закони, с други думи според чисто физически закони. Очевидно материалистичният социализъм никога не ще приеме идеята, че когато ние човешките същества вършим и най-малкото нещо помежду си, участвуват мъртвите. Социализмът е крайност в едно направление. На другия полюс е крайността, която всички т.нар.
идеалисти днес мечтаят да създадат, без да се взима предвид никаква духовност, чисто програмиране на организации по целия свят, както домашни, така и международни, за да се подтикват програми, чрез които се предполага, че ще се анулира всякаква война.
Не е възможно да се убедят хора, които лелеят такава една илюзия, че чрез това те не разрушават това, което искат да разрушат, а по-скоро обременяват повече себе си с чудовището, което те желаят да убият. Има твърде много добра воля в тези неща. Тя е само онова, което може да изскочи от материалистичното съзнание на времето, онова, което произтича като резултати бих искал да кажа като политически връх на цялата същина на света.
към текста >>
212.
4. Четвърта лекция. Способностите на човешката душа и тяхното развитие.
GA_119 Макрокосмос и микрокосмос
Като истински мистици ние имаме чувството: Ти пренебрегваш този дълг, докато не се опитваш с всички сили да развиеш скромните сили на своята душа до висотата, която ти се разкрива като постижим
идеал
, когато погледнеш съзнателно в макрокосмическия извор на онези сили.
Следва друго чувство. Ако сега ние стоим в началото, където онези Същества някога се били, за да постигнем целта на своето съществуване, не трябва ли ние да работим върху самите себе си и да направим всичко възможно така да преобразим своите нищожни мислене, чувство и воля, че някой ден да се нуждаем не само от това да вземаме, но също и от това и да даваме, и да станем способни да изливаме сили като онези, които се вливат в нас, когато сме предадени на Макрокосмоса по време на сън? Тогава това чувство се превръща в непреодолимо задължение да се допринесе за развитието на душата.
Като истински мистици ние имаме чувството: Ти пренебрегваш този дълг, докато не се опитваш с всички сили да развиеш скромните сили на своята душа до висотата, която ти се разкрива като постижим идеал, когато погледнеш съзнателно в макрокосмическия извор на онези сили.
Ако не правиш нищо за своето собствено развитие, ако го отказваш, тогава ти ще спомагаш за това да се попречи на други същества да се развиват, както си се развил ти; ти ще допринасяш за упадъка на света вместо за неговия напредък.
към текста >>
Не е обикновен
идеал
да се представя сега Духовната Наука; тя не работи по същия начин като други движения, където хората се запалват по някакъв
идеал
, но са способни само да го проповядват на останалите.
Не е обикновен идеал да се представя сега Духовната Наука; тя не работи по същия начин като други движения, където хората се запалват по някакъв идеал, но са способни само да го проповядват на останалите.
Не такъв импулс работи в онези, които гледат на Духовната Наука като на световна мисия; те са подтиквани от знанието, че определени сили в Макрокосмоса започват да се изчерпват, че се движим към бъдеще, когато твърде малко ще тече отгоре надолу, ако самите хора не работят върху развитието на своите души. Такава е епохата, в която живеем. По тази причина трябва да появи Духовната Наука, за да подбуди хората да попълнят, от своя страна, струящите надолу сили, които се изчерпват. Това познание е източникът, от който Духовната Наука извлича своя импулс и ако не бяха тези факти, Духовната Наука щеше да остави човешката еволюция да се погрижи за себе си. Но Духовната Наука предсказва, че ако в идващите столетия няма достатъчно човешки същества, които да се стремят да достигнат висшите светове, това ще завърши с човешката раса, получаваща все по-малко сили отгоре.
към текста >>
213.
7. Седма лекция. Четирите сфери на висшите светове.
GA_119 Макрокосмос и микрокосмос
Но той трябва също да може да не възприема само този образ на себе си, а също и друг образ, който му казва: Ако сега работиш върху себе си, ако направиш възможно най-много за да развиеш зародишните качества, лежащи в твоята най-дълбока природа, тогава ти можеш да се превърнеш в същество като онзи, който стои до теб като
идеал
, когото ти не можеш да погледнеш без да бъдеш обхванат от благоговение и обезсърчение.
Тази опитност му дава богата възможност да изгуби своята увереност в себе си, своята надежда в себе си. Най-добрата му защита срещу тази загуба на собствената увереност е преди навлизането във висшия свят да е извършил вътрешна подготовка, водеща до мъдро осъзнаване, че както сега е несъвършен, така винаги има възможност за добиване на способности, които ще му позволят да израсне във висшия свят. Той трябва да обучи себе си да осъзнава своите недостатъци и трябва също да бъде способен да понесе гледката на онова, което може да стане след преодоляване на тези несъвършенства и добиване на способностите, които сега му липсват. Има едно чувство, което трябва да дойде до човешката душа, когато прагът, водещ в Макрокосмоса, бива пресичан съзнателно. Човек трябва да се научи да вижда себе си като несъвършено същество, да понесе осъзнаването: Когато погледна назад към моя сегашен живот и в моите предишни инкарнации, аз виждам, че те са онези, които са ме направили това, което съм.
Но той трябва също да може да не възприема само този образ на себе си, а също и друг образ, който му казва: Ако сега работиш върху себе си, ако направиш възможно най-много за да развиеш зародишните качества, лежащи в твоята най-дълбока природа, тогава ти можеш да се превърнеш в същество като онзи, който стои до теб като идеал, когото ти не можеш да погледнеш без да бъдеш обхванат от благоговение и обезсърчение.
към текста >>
214.
10. Десета лекция. Преобразуване на духовните сили и етапи в еволюцията на физическите органи. Четене в хрониката Акаша.
GA_119 Макрокосмос и микрокосмос
Така, за да бъде възможно развитието на човека в бъдещето, за да може той един ден да бъде способен да се доближи до онова, което в настоящето стои пред душата му като
идеал
, той първо трябваше да се развие до настоящата степен.
Никой етап на човешкото развитие не може да бъде пропуснат; трябва да бъде преминат всеки един от тях.
Така, за да бъде възможно развитието на човека в бъдещето, за да може той един ден да бъде способен да се доближи до онова, което в настоящето стои пред душата му като идеал, той първо трябваше да се развие до настоящата степен.
Преди да достигне степента на логиката на сърцето, трябва да бъде разгърната логиката на главата посредством органите на мозъка и гръбнака. Мозъкът и гръбнакът са били формирани от силите, вливащи се в човека от Света на Разума; всичко друго бе задържано. Това беше възможно, защото човекът бе успял в изключването от чудесното образувание на своя мозък на всички сили от другите светове, допускайки само онези на Света на Разума. Също както сега ние трябва да работим с мозъка като основа, така и по-рано трябваше работата на Света на Разума да бъде извършена. Мозъкът като инструмент и дейността на Света на Разума предполагаха работата на света, който е непосредствено под него.
към текста >>
215.
11. Единадесета лекция. Човекът и планетарната еволюция.
GA_119 Макрокосмос и микрокосмос
Когато има висш
идеал
, душата ни грее с топлина; но това действа чак във физическото и ние ставаме също и физически топли.
Но на Стария Сатурн не е имало въздух или газ. Представете си топлина, проникваща цялото пространство, и тогава ще почувствате как топлината става свойство на душата. Наричаното днес топлина е нещо, което усещаме, когато например поставим пръста си близо до твърд предмет, нагорещен до червено. Но по време на епохата на Стария Сатурн не е съществувало нищо твърдо; нямало е нищо освен недиференцирана топлина, пронизваща пространството. Възможно е тя да се опише само преминавайки от понятието за външна топлина към такова за вътрешна топлина, душевна топлина.
Когато има висш идеал, душата ни грее с топлина; но това действа чак във физическото и ние ставаме също и физически топли.
Кръвта се затопля и се движи различно. За чувствителния наблюдател е съвсем явно, че топлината, изживяна в душевния живот, работи чак във физическото устройство. Ние трябва да мислим за тази топлина, проникваща човека и неговия организъм, като за резултат на духовна активност, във връзка с първото планетарно въплъщение на нашата Земя, когато дух и топлина са работили заедно от Макрокосмоса.
към текста >>
Защото никой не може да разбере как един висш
идеал
може да накара човек да се сгрее с топлина, освен ако самият той не е способен да бъде стоплен от някой
идеал
.
Ако впечатление от душевно-духовно естество стопля човека, би било абсурдно да се пита: как става това?
Защото никой не може да разбере как един висш идеал може да накара човек да се сгрее с топлина, освен ако самият той не е способен да бъде стоплен от някой идеал.
Такъв процес трябва да бъде разбран вътрешно. Има личности, които виждат как други са вътрешно стоплени от впечатление от духовно естество, но намират това за непонятно и често могат да бъдат чути да казват: "Тези хора са глупаци. Те се вълнуват от нещо, което ме оставя студен! " Такова изказване показва, че говорещите не са способни на никакво подобно изживяване. Ако бяха, те щяха да намерят, че самото човешко устройство дава обяснението.
към текста >>
Те ще положат усилия да подражават на велики
идеал
и, които сияят от духовния свят.
Целта на Духовната Наука е да води целия човек към висшите светове, не само мислещия човек, но също и човека на чувствата и на волята. Ние можем да разсъждаваме за нещата в света и да оставаме студени и равнодушни правейки това, но не можем да познаем висшите светове без да обърнем погледа си нагоре и тогава неминуемо пробуждаме чувствени импулси, извличаме импулси за своите действия от познанието. Онези, които чувстват това за естествено, няма да стигнат до застой в този момент.
Те ще положат усилия да подражават на велики идеали, които сияят от духовния свят.
Нашата воля също, както и чувствата ни, става благочестива, когато стигнем до последното изпитание в търсенето на духовно познание. Всеки, който претендира да има познание за духа и остава равнодушен в своите чувства и воля, не е бил повлиян правилно от това познание. Духовната Наука достига най-високата си точка в едно настроение на благоговение, и в изпълнено с чувство на дълг прилагане на принципите на действие, признати за правилни. Духовната Наука трябва да бъде приета във волята. Когато попиваме духовно познание в истинското му значение, в нашата душа работи нещо като духовно Слънце.
към текста >>
Оттук е естествено, че онези, имащи еднакъв стремеж за духовен
идеал
днес, усещат подтика да се съберат.
Но понеже фактите, разкрити от Духовната Наука, трябва да бъдат приети в сърцето, е естествено, че те трябва да струят през нашата цивилизация посредством общуване между човешките същества. Друго познание може да бъде постигнато от отшелник, но когато е намесено сърцето, човек чувства себе си привлечен към другите сърца. Духовното познание е обединяваща връзка между хората.
Оттук е естествено, че онези, имащи еднакъв стремеж за духовен идеал днес, усещат подтика да се съберат.
От безкрайно значение е, че когато Духовната Наука се разпространява по този начин, тя събира човешки същества, събира заедно онези, които в определен смисъл се разпознават един друг и се чувстват близки. Къде другаде в настоящия свят на обществен хаос бихме могли да намерим човешки същества, с които да се чувстваме вътрешно сродни? Днес светът е така разпокъсан! Има хора, които стоят един до друг в офиси или работни стаи или заводи, вършещи еднакъв вид работа, но те може да бъдат далеч, много далеч душевно! Това е последствие от съвременния живот.
към текста >>
В размера, в който се разпространяват тези
идеал
и, ние ще намерим родствени души по цялото земно кълбо.
В размера, в който се разпространяват тези идеали, ние ще намерим родствени души по цялото земно кълбо.
Тогава се казва нещо от неизразимо значение за нашата епоха, за съвременния духовен живот. Познанието, свалено от висините на духа, променя човешките същества, превръща ги в индивиди, които в основната част на своето естество са свързани в духа, без значение колко далеч и безразлични един към друг са те. В разпространяването на такова познание ние не само разпръскваме мъдрост за висшите светове, а и нещо, което поражда любов между човешките души. Ние не провъзгласяваме човешко братство посредством програми, а поставяме основите на братството всеки път, когато сходни идеали биват запалвани в много човешки същества, всеки път когато други поглеждат нагоре като нас към онова, което ние считаме за свято.
към текста >>
Ние не провъзгласяваме човешко братство посредством програми, а поставяме основите на братството всеки път, когато сходни
идеал
и биват запалвани в много човешки същества, всеки път когато други поглеждат нагоре като нас към онова, което ние считаме за свято.
В размера, в който се разпространяват тези идеали, ние ще намерим родствени души по цялото земно кълбо. Тогава се казва нещо от неизразимо значение за нашата епоха, за съвременния духовен живот. Познанието, свалено от висините на духа, променя човешките същества, превръща ги в индивиди, които в основната част на своето естество са свързани в духа, без значение колко далеч и безразлични един към друг са те. В разпространяването на такова познание ние не само разпръскваме мъдрост за висшите светове, а и нещо, което поражда любов между човешките души.
Ние не провъзгласяваме човешко братство посредством програми, а поставяме основите на братството всеки път, когато сходни идеали биват запалвани в много човешки същества, всеки път когато други поглеждат нагоре като нас към онова, което ние считаме за свято.
към текста >>
Дано поне малко от този
идеал
да е бил постигнат!
Ако си тръгваме от лекционен курс като този не само с обогатен запас от познание, а също и с увеличена душевна топлина, която ще остане до края на живота ни, курсът е постигнал своята цел.
Дано поне малко от този идеал да е бил постигнат!
Колкото и дълги да са били лекциите, в природата на нещата стои това, че можеше да бъде дадено само малко. Най-прекрасният резултат ще бъде, ако в отделните сърца и души е била породена толкова топлина, че тя да остане до следващата ни среща. Дано нейният пламък продължи до времето, в очакване на което ви казвам от дълбините на сърцето си: Auf Wiedersehen!
към текста >>
216.
Съдържание
GA_120 Откровенията на Кармата
Луцифер и Ариман в хода на културното развитие: Ентусиазъм и
идеал
и, копнеж към надмощие на отделните култури; частичното разрушение, което постига Ариман спрямо успехите на Луцифер.
Войните на персите и съотношението между индивидуалната Карма и общочовешката Карма. Преходни и трайни елементи в хода на културното развитие.
Луцифер и Ариман в хода на културното развитие: Ентусиазъм и идеали, копнеж към надмощие на отделните култури; частичното разрушение, което постига Ариман спрямо успехите на Луцифер.
Ариман като Карма на Луцифер. Елохимите и Луцифер. Непрекъснатите разочарования на луциферическите Духове. Приносът на Луцифер за покълването на свободната воля у човека. Себепознанието и познанието на външния свят като единствените оръжия срещу Луцифер и Ариман.
към текста >>
217.
1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Хамбург, 16 май 1910 г. Същност и значение на Кармата в живота на индивида, човечеството, Земята и света.
GA_120 Откровенията на Кармата
Несъмнено, ако човек е приел нашия мироглед, нашия
идеал
, за който отново ще стане дума, и се опита да обхване с поглед цялата съвременна епоха, за да провери до каква степен е в състояние да пренесе там антропософските импулси, ще изпита може би едно твърде нерадостно чувство.
Несъмнено, ако човек е приел нашия мироглед, нашия идеал, за който отново ще стане дума, и се опита да обхване с поглед цялата съвременна епоха, за да провери до каква степен е в състояние да пренесе там антропософските импулси, ще изпита може би едно твърде нерадостно чувство.
Защото, ако се вгледаме без предубеждение в онова, което светът претендира, че „знае", в това, което днес тласка хората към определени чувства и действия, бихме могли да заявим: То е така безкрайно далеч от антропософските идеи и идеали, че антропософът просто няма никаква възможност да се намеси непосредствено в живота с помощта на импулсите, които му дава Антропософията.
към текста >>
Защото, ако се вгледаме без предубеждение в онова, което светът претендира, че „знае", в това, което днес тласка хората към определени чувства и действия, бихме могли да заявим: То е така безкрайно далеч от антропософските идеи и
идеал
и, че антропософът просто няма никаква възможност да се намеси непосредствено в живота с помощта на импулсите, които му дава Антропософията.
Несъмнено, ако човек е приел нашия мироглед, нашия идеал, за който отново ще стане дума, и се опита да обхване с поглед цялата съвременна епоха, за да провери до каква степен е в състояние да пренесе там антропософските импулси, ще изпита може би едно твърде нерадостно чувство.
Защото, ако се вгледаме без предубеждение в онова, което светът претендира, че „знае", в това, което днес тласка хората към определени чувства и действия, бихме могли да заявим: То е така безкрайно далеч от антропософските идеи и идеали, че антропософът просто няма никаква възможност да се намеси непосредствено в живота с помощта на импулсите, които му дава Антропософията.
към текста >>
218.
11. ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 28 май 1910 г. Индивидуална и универсална Карма.
GA_120 Откровенията на Кармата
От същите извори, от които блика всяко желание и всяка страст, израстват и преклонението пред великите
идеал
и, и поривът към всеобщо човешко щастие, и възторга пред чудните произведения на изкуството; от същите извори, от които се надигат покварата и злото, покълват и копнежите към най-висшите духовни ценности, които са възможни на Земята.
Благодарение на нормално развиващите се духовни Същества, човекът можа все повече и повече да изпълни своя Аз с квинтесенцията на човешкото развитие. Но ако в него периодически се вливаха даровете на духовния свят, тогава накрая, след като Земята би постигнала своята космическа цел, напълно естествено би било, човекът да носи в себе си всички положителни въздействия от страна на духовните светове. Обаче в този случай едно нещо би било невъзможно: човекът да развие у себе си едно първично, страстно и ревностно усърдие, една огнена всеотдайност към всичко, което човечеството създава във всяка отделна културна епоха.
От същите извори, от които блика всяко желание и всяка страст, израстват и преклонението пред великите идеали, и поривът към всеобщо човешко щастие, и възторга пред чудните произведения на изкуството; от същите извори, от които се надигат покварата и злото, покълват и копнежите към най-висшите духовни ценности, които са възможни на Земята.
А последното не би било осъществимо, ако от друга страна, душата беше лишена от възможността да изпитва същите страсти, само че в обратна посока, в посока на злото. Тази възможност е дело на луциферическите Духове. Ние не бива да пренебрегваме обстоятелството, че наред със злото, луциферическите Духове дадоха на човека и свободата, възможността той свободно да приема в себе си всичко онова, което иначе би се вливало в душата му по механичен или насилствен начин.
към текста >>
Виждаме как цялото войнство на Луцифер конкретно действува в рамките на гръцката култура и това, което тя дава като принос към възхода на цялото човечество: например в лицето на гръцките герои, на гръцките поети и художници; да, Луцифер прониква в човешките астрални тела и просто ги възпламенява и свързва с най-високите
идеал
и.
Обаче ние виждаме също, че всяко начинание на Луцифер, влече след себе си отговора на Ариман.
Виждаме как цялото войнство на Луцифер конкретно действува в рамките на гръцката култура и това, което тя дава като принос към възхода на цялото човечество: например в лицето на гръцките герои, на гръцките поети и художници; да, Луцифер прониква в човешките астрални тела и просто ги възпламенява и свързва с най-високите идеали.
Ето как всичко онова, което гръцката култура беше длъжна да влее в развитието на земното човечество се превръща в един вид ентусиазъм на народностната Душа*5 (Volksseele). Тъкмо този момент използва Луцифер! И понеже Луцифер дължи своите сили на Лунното, а не на Земното развитие, той просто предизвиква появата на Ариман; но докато Луцифер разгръща своята активност от една епоха в друга, Ариман се намесва по такъв начин, че той подлага ако ми позволите този израз на частична поквара това, което е постигнал Луцифер на Земята.
към текста >>
219.
3. Трета лекция, 9. Юни 1910. Духовете на Народите и възникването на човешките раси.
GA_121 Отделните души на народите
Да, ние можем съвсем точно да установим наличието на тези процеси в човешката Разсъдъчна душа, когато се замислим, примерно, как стигаме до нашите морални
идеал
и.
Всичко, което Вие изживявате в Сетивната душа, всяко удоволствие, предизвикано от външния свят, както и всяко страдание, предизвикано от външния свят, всички сетивни усещания, независимо дали те са звуци,цветове и т.н., всичко това изобщо не интересува Архангелите. Следователно, ако изключите цялото съдържание на човешката Сетивна душа и се замислите, че нашият образ на света е изграден предимно чрез Сетивната душа, Вие трябва да признаете, че за Архангелите всичко това няма никакво значение; Архангелите изобщо не действуват в тази област. Дори и една част от Разсъдъчната душа доколкото тя се опре деля от външните усещания все още не представлява някакъв интерес за Архангелите. За тях не са от значение също и онези изживявания, които са породени от външния свят, макар и впоследствие те да са преработени от силите на разума и душата. И все пак в Разсъдъчната душа на човека се разиграват определени процеси, които човекът изживява заедно с Архангелите и то, бих казал, на същия терен.
Да, ние можем съвсем точно да установим наличието на тези процеси в човешката Разсъдъчна душа, когато се замислим, примерно, как стигаме до нашите морални идеали.
Не биха съществували никакви морални идеали, ако ние бихме били заставени да възприемаме и да подлагаме на мисловен анализ единствено външния физически свят и произтичащите от него удоволствия и страдания. Наистина, в този случай не бихме могли да изпитваме радост от полските цветя или от красивата природа, обаче никога не бихме могли да се възпламеним от един истински идеал, изграден не от външния свят, а от самите нас. Да, ние трябва не само да горим в чувствата на Сетивната душа, но и да мислим върху тях. Човекът, който живее главно в своите усещания, а не в своите мисли, се превръща в мечтател и не достига до осмислянето на своите истински житейски задачи. Ние не бива да получаваме идеалите си от Сетивната душа, а да им позволим да се влеят в нас направо и по-точно в Разсъдъчната душа от духовния свят.
към текста >>
Не биха съществували никакви морални
идеал
и, ако ние бихме били заставени да възприемаме и да подлагаме на мисловен анализ единствено външния физически свят и произтичащите от него удоволствия и страдания.
Следователно, ако изключите цялото съдържание на човешката Сетивна душа и се замислите, че нашият образ на света е изграден предимно чрез Сетивната душа, Вие трябва да признаете, че за Архангелите всичко това няма никакво значение; Архангелите изобщо не действуват в тази област. Дори и една част от Разсъдъчната душа доколкото тя се опре деля от външните усещания все още не представлява някакъв интерес за Архангелите. За тях не са от значение също и онези изживявания, които са породени от външния свят, макар и впоследствие те да са преработени от силите на разума и душата. И все пак в Разсъдъчната душа на човека се разиграват определени процеси, които човекът изживява заедно с Архангелите и то, бих казал, на същия терен. Да, ние можем съвсем точно да установим наличието на тези процеси в човешката Разсъдъчна душа, когато се замислим, примерно, как стигаме до нашите морални идеали.
Не биха съществували никакви морални идеали, ако ние бихме били заставени да възприемаме и да подлагаме на мисловен анализ единствено външния физически свят и произтичащите от него удоволствия и страдания.
Наистина, в този случай не бихме могли да изпитваме радост от полските цветя или от красивата природа, обаче никога не бихме могли да се възпламеним от един истински идеал, изграден не от външния свят, а от самите нас. Да, ние трябва не само да горим в чувствата на Сетивната душа, но и да мислим върху тях. Човекът, който живее главно в своите усещания, а не в своите мисли, се превръща в мечтател и не достига до осмислянето на своите истински житейски задачи. Ние не бива да получаваме идеалите си от Сетивната душа, а да им позволим да се влеят в нас направо и по-точно в Разсъдъчната душа от духовния свят. Художествените, архитектурните идеали и т.н.
към текста >>
Наистина, в този случай не бихме могли да изпитваме радост от полските цветя или от красивата природа, обаче никога не бихме могли да се възпламеним от един истински
идеал
, изграден не от външния свят, а от самите нас.
Дори и една част от Разсъдъчната душа доколкото тя се опре деля от външните усещания все още не представлява някакъв интерес за Архангелите. За тях не са от значение също и онези изживявания, които са породени от външния свят, макар и впоследствие те да са преработени от силите на разума и душата. И все пак в Разсъдъчната душа на човека се разиграват определени процеси, които човекът изживява заедно с Архангелите и то, бих казал, на същия терен. Да, ние можем съвсем точно да установим наличието на тези процеси в човешката Разсъдъчна душа, когато се замислим, примерно, как стигаме до нашите морални идеали. Не биха съществували никакви морални идеали, ако ние бихме били заставени да възприемаме и да подлагаме на мисловен анализ единствено външния физически свят и произтичащите от него удоволствия и страдания.
Наистина, в този случай не бихме могли да изпитваме радост от полските цветя или от красивата природа, обаче никога не бихме могли да се възпламеним от един истински идеал, изграден не от външния свят, а от самите нас.
Да, ние трябва не само да горим в чувствата на Сетивната душа, но и да мислим върху тях. Човекът, който живее главно в своите усещания, а не в своите мисли, се превръща в мечтател и не достига до осмислянето на своите истински житейски задачи. Ние не бива да получаваме идеалите си от Сетивната душа, а да им позволим да се влеят в нас направо и по-точно в Разсъдъчната душа от духовния свят. Художествените, архитектурните идеали и т.н. присъствуват именно в Разсъдъчната и Съзнателната душа.
към текста >>
Ние не бива да получаваме
идеал
ите си от Сетивната душа, а да им позволим да се влеят в нас направо и по-точно в Разсъдъчната душа от духовния свят.
Да, ние можем съвсем точно да установим наличието на тези процеси в човешката Разсъдъчна душа, когато се замислим, примерно, как стигаме до нашите морални идеали. Не биха съществували никакви морални идеали, ако ние бихме били заставени да възприемаме и да подлагаме на мисловен анализ единствено външния физически свят и произтичащите от него удоволствия и страдания. Наистина, в този случай не бихме могли да изпитваме радост от полските цветя или от красивата природа, обаче никога не бихме могли да се възпламеним от един истински идеал, изграден не от външния свят, а от самите нас. Да, ние трябва не само да горим в чувствата на Сетивната душа, но и да мислим върху тях. Човекът, който живее главно в своите усещания, а не в своите мисли, се превръща в мечтател и не достига до осмислянето на своите истински житейски задачи.
Ние не бива да получаваме идеалите си от Сетивната душа, а да им позволим да се влеят в нас направо и по-точно в Разсъдъчната душа от духовния свят.
Художествените, архитектурните идеали и т.н. присъствуват именно в Разсъдъчната и Съзнателната душа. Те са свързани с нещо, което човекът никога не би могъл да възприеме от външния свят, но въпреки това то неудържимо прониква в него и възпламенява вътрешните му душевни сили, превръщайки се в неотделима част от неговия живот.
към текста >>
Художествените, архитектурните
идеал
и и т.н.
Не биха съществували никакви морални идеали, ако ние бихме били заставени да възприемаме и да подлагаме на мисловен анализ единствено външния физически свят и произтичащите от него удоволствия и страдания. Наистина, в този случай не бихме могли да изпитваме радост от полските цветя или от красивата природа, обаче никога не бихме могли да се възпламеним от един истински идеал, изграден не от външния свят, а от самите нас. Да, ние трябва не само да горим в чувствата на Сетивната душа, но и да мислим върху тях. Човекът, който живее главно в своите усещания, а не в своите мисли, се превръща в мечтател и не достига до осмислянето на своите истински житейски задачи. Ние не бива да получаваме идеалите си от Сетивната душа, а да им позволим да се влеят в нас направо и по-точно в Разсъдъчната душа от духовния свят.
Художествените, архитектурните идеали и т.н.
присъствуват именно в Разсъдъчната и Съзнателната душа. Те са свързани с нещо, което човекът никога не би могъл да възприеме от външния свят, но въпреки това то неудържимо прониква в него и възпламенява вътрешните му душевни сили, превръщайки се в неотделима част от неговия живот.
към текста >>
Това, което ние внасяме в моралното съзнание, представлява сбор от
идеал
и, морални, естетически, идейни мисли.
И тогава Вие стигате до онова, което наричаме нашия Аз. За всички нас Азът е най-висшата част на нашата човешка същност.
Това, което ние внасяме в моралното съзнание, представлява сбор от идеали, морални, естетически, идейни мисли.
Както от една страна, бих казал, „изгледът“ към вътрешността на човека е затворен, така и от друга страна, чрез сетивата, човекът може да се отвори към външния свят и да каже: Ето, сега аз възприемам цветовете, звуците, топлото и студеното. Обаче той има ясното съзнание, че зад тези възприятия на цветовете, звуците, топлото и студеното, съществува нещо реално. И това са съществата на животинското, растителното и минералното царство. Именно те стоят зад споменатите възприятия; така че по този начин човекът може да си представи света, простиращ се извън тези възприятия. Обаче за обикновения човек изгледът към света, простиращ се извън сетивата, е затворен.
към текста >>
220.
7. Седма лекция, 12. Юни 1910, вечер. Духовете на Народите и тяхното израстване до степента на Духове на Времето. Монотеизъм и плурализъм. Екзотерично и езотерично християнство.
GA_121 Отделните души на народите
Взети сами за себе си, монизмът или монотеизмът представляват само един краен
идеал
.
Ако обаче човекът се стреми да обхване великия Космос, той не би стигнал далеч с убеждението: В основата на света лежи единството!
Взети сами за себе си, монизмът или монотеизмът представляват само един краен идеал.
И той никога не би могъл да доведе до някакво цялостно и в същото време конкретно познание за света. Въпреки това през Следатлантската епоха трябваше да се появи и течението на монотеизма, така че един на род беше натоварен със задачата за осигури фермента, импулса за този монотеизъм. Тази задача беше възложена семитския народ. И Вие виждате, как монистичният принцип беше застъпен в семитския народ с една сурова и абстрактна строгост, с една абстрактна неумолимост и всички други народи, доколкото те се стремят да обхванат своите божествени Същества в едно единно цяло, дължат този импулс именно на семитите. Монистичният импулс винаги идва от страна на семитите.
към текста >>
Напротив, един
идеал
истичен народ обогатява Духа на Времето с
идеал
истичен нюанс.
Всичко това предизвика много раздори и разцепление в нашата епоха. Нашият Дух на Времето в Петата следатлантска културна епоха, освен че се стреми към издигане до по-висока степен в духовния свят, иска да стори същото и с Четвъртата следатлантска културна епоха. Обаче тук на преден план излизат материалистичните тенденции, материалистичните стремежи и според това, доколко различните архангелски Същества, различните Души на Народите се оказват податливи на тази материалистична тенденция, под ръководството на Духа на Времето, отговарящ за Петата следатлантска културна епоха, попада един повече или по-малко материалистичен на род, който придава, бих казал, известен материалистичен нюанс на Духа на Времето.
Напротив, един идеалистичен народ обогатява Духа на Времето с идеалистичен нюанс.
към текста >>
221.
10. Десета лекция,16. Юни 1910. Мисията на отделните народи и култури в миналото, настоящето и бъдещето Соловьов.
GA_121 Отделните души на народите
Изхождайки от тях, ние ще продължим наша та тема и ще посочим, как следва да изглежда една бъдеща Европа, която ще потвърди надеждността на нашите познания, на нашите
идеал
и; ние ще посочим, как под тези влияния северно-германският Дух на Народа по степенно ще се превърне в един Дух на Времето.
Ето как се разпределят мисиите между народите на Западна, Средна и Северна Европа, и тези от Източна Европа. Аз исках да дам само отделни указания върху тези неща.
Изхождайки от тях, ние ще продължим наша та тема и ще посочим, как следва да изглежда една бъдеща Европа, която ще потвърди надеждността на нашите познания, на нашите идеали; ние ще посочим, как под тези влияния северно-германският Дух на Народа по степенно ще се превърне в един Дух на Времето.
към текста >>
222.
11. Единадесета лекция, 17. Юни 1910. Нертус, Видар и новото Христово откровение.
GA_121 Отделните души на народите
Тогавашният човек все още беше далеч от
идеал
а на свободната воля, но чрез своето познание, чрез своите духовни усещания, той можеше да открива истината.
Тогавашният човек все още беше далеч от идеала на свободната воля, но чрез своето познание, чрез своите духовни усещания, той можеше да открива истината.
Обаче през 20 век би означавало голямо нещастие, ако под натиска на материализма стане така, че учението за новото идване на Христос бъде проповядвано в смисъл, че Христос отново ще се роди във физическо тяло. В този случай хората само биха доказали, че те са далеч от каквито и да е възгледи относно напредъка на човешките способности. Естествено, лъжливи пророци ще се явяват и занапред, и поради материализма на нашето време те ще се радват на големи почести, на каквито се радваше и Сабатаи Зви през 17 век. И за хората, които минават през едно или друго окултно обучение, ще представлява важна проба, едно сурово изпитание, да узнаят къде е истината и дали духовните теории действително крият някакви надеждни импулси, или там е намерил място един прикрит материализъм.
към текста >>
И така, ако искаме да обсъждаме тази опасна тема, нашата изходна точка не може да бъде друга, освен упованието в една общност от душите на всички онези, които са обединени под знака на духовно-научното мислене, под знака на духовно-научните чувства и
идеал
и.
И доколкото всичко това се намира в своя подготвителен стадий, първата половина на Петата следатлантска културна епоха е напълно оправдана от духовно-научна гледна точка. Първоначално, под формата на философия, там можа да възникне само един твърде сублимиран духовен възглед. Но за да се превърне в общочовешко достояние, той трябва да бъде напълно обхванат от народностните сили и, следователно, разбираем за останалите народи по Земята. Запитайте се поне веднъж дали ние можем да постигнем взаимно разбиране в тази област; и тогава когато ние извличаме същественото от Северна, Южна, Източна и Западна Европа, и я разглеждаме най-вече с оглед на това, дали то е от значение за цялото човечество, и ако стигаме до усещането, че както големите народи, така и най-малките техни разклонения имат своята особена мисия тази иначе опасна тема няма да ни застрашава с нищо. И често пъти най-големият принос е в ръцете на най-незначителните народи, защото тъкмо те са призвани да се погрижат за най-древните или за най-новите душевни сили.
И така, ако искаме да обсъждаме тази опасна тема, нашата изходна точка не може да бъде друга, освен упованието в една общност от душите на всички онези, които са обединени под знака на духовно-научното мислене, под знака на духовно-научните чувства и идеали.
към текста >>
Да, колкото по-интензивно живеем с нашия духовно-научен
идеал
, толкова по-добри последователи ще бъдем на Духовната наука.
Благодарение на Духовната наука и в това ние се убеждаваме все повече и повече ще престане всяко разцепление на човешките общности. Ето защо точно сега е подходящото време да изучим Душите на Народите, защото Духовната наука е тук не за да ги противопоставя, а за да ги подтиква към единство и хармония. И колкото по-добре разберем всичко това, толкова по-добри последователи ще бъдем на Духовната наука. Тук нашето изложение идва към своя край.
Да, колкото по-интензивно живеем с нашия духовно-научен идеал, толкова по-добри последователи ще бъдем на Духовната наука.
Аз виждам, как някои от тези, които дойдоха тук на Север, ще си заминат с най-добри впечатления, така че по устните им се четат думите: „Колко добре се чувствувам аз тук на Север! “
към текста >>
223.
1. СКАЗКА ПЪРВА
GA_122 Тайните на библейското сътворение на света
Миналата година аз трябваше да напомня, че в началната точка на основаването на нашата германска секция /на Теософското общество/ в Берлин във връзка с тази драма "Децата на Луцифер" държах една сказка и че тогава пред душата ми плуваше като един
идеал
да можем да покажем тази драма на сцената.
Още в началото на миналогодишния цикъл /"Изтокът в светлината на Запада. Децата на Луцифер и братята Христови"/ аз трябваше да обърна вниманието върху това, колко важни в символично отношение са именно тези наши мюнхенски празненства за нашия антропософски живот. И трябваше да обърна вниманието на това, как години наред ни е крепяло това, което в истински антропософски смисъл бихме могли да наречем "търпение на чакането", докато силите узреят за определена работа. Позволете ми още веднъж да припомня, че драмата "Децата на Луцифер", която мижахме да представим миналата година и която имахме щастието да повторим тези дни, трябваше да я чакаме с търпение 7 години. Необходима беше работа от 7 година на антропософското поле, докато се подготвим, за да можем да представим тази драма.
Миналата година аз трябваше да напомня, че в началната точка на основаването на нашата германска секция /на Теософското общество/ в Берлин във връзка с тази драма "Децата на Луцифер" държах една сказка и че тогава пред душата ми плуваше като един идеал да можем да покажем тази драма на сцената.
Това успяхме да постигнем след седемгодишна антропософска работа и трябва да кажем: това представление през миналата година означаваше в известно отношение един граничен камък в нашия антропософски живот. Ние трябваше да поставим пред духовните очи на нашите обични приятели една художествена проява на антропософско чувствуване и мислене. И в такива моменти ние се чувствуваме истински в нашата антропософска среда, когато чувствуваме, как ни обхваща и ни прониква антропософският живот, автор на "Децата на Луцифер" /Едуард Шуре: "Децата на Луцифер", автор също на ""Великите посветени"/, които още миналата година имахме щастието да видим при онова представление и при миналогодишния цикъл и на чието присъствие се радваме и тази година, че създал за съвремения духовен живот в своята епохална творба "Великите посветени" една постройка от идеи, чието действие върху душите и сърцата на съвременните хора ще може да бъде оценено едва в бъдещето.
към текста >>
Уверявам ви, че това на е някакъв образ, някакъв символ, а то е описано реалистично, когато сцената, където младият Капезиус развива своите
идеал
и изхождайки от чувства на сърцето, които са напълно оправдани за сетивния свят, ни показва, как това, което той заедно със Щрадер казва, разтърсва стихиите, развързва светкавици и гръмотевици.
Уверявам ви, че това на е някакъв образ, някакъв символ, а то е описано реалистично, когато сцената, където младият Капезиус развива своите идеали изхождайки от чувства на сърцето, които са напълно оправдани за сетивния свят, ни показва, как това, което той заедно със Щрадер казва, разтърсва стихиите, развързва светкавици и гръмотевици.
Това е така, защото идеалите на Капезиус по отношение на духовния свят се коренят само във външния, възприемем чрез сетивата свят. Човекът съвсем не е едно изолирано същество. Това, което той изговаря в своите думи, което действува в неговите мисли, което живее в неговите чувства, е свързано с целия космос. И всяка дума, всяко чувство, всяка мисъл продължава да действуват в света; без човек да знае това, неговата грешка, неговото изопачено чувство действуват разрушително в елементарните царства на нашето съществуване. И това, което преди всичко заляга в душата на този, който върви в пътя на познанието, което се събужда в душата му от тези опитности в духовния свят, е великото чувство на отговорност, което ни казва: "това, което вършиш като човек, то не се ограничава само на мястото, на което твоите усилия се движат, на което ти мислиш, на което твоето сърце тупти: това принадлежи на целия свят.
към текста >>
Това е така, защото
идеал
ите на Капезиус по отношение на духовния свят се коренят само във външния, възприемем чрез сетивата свят.
Уверявам ви, че това на е някакъв образ, някакъв символ, а то е описано реалистично, когато сцената, където младият Капезиус развива своите идеали изхождайки от чувства на сърцето, които са напълно оправдани за сетивния свят, ни показва, как това, което той заедно със Щрадер казва, разтърсва стихиите, развързва светкавици и гръмотевици.
Това е така, защото идеалите на Капезиус по отношение на духовния свят се коренят само във външния, възприемем чрез сетивата свят.
Човекът съвсем не е едно изолирано същество. Това, което той изговаря в своите думи, което действува в неговите мисли, което живее в неговите чувства, е свързано с целия космос. И всяка дума, всяко чувство, всяка мисъл продължава да действуват в света; без човек да знае това, неговата грешка, неговото изопачено чувство действуват разрушително в елементарните царства на нашето съществуване. И това, което преди всичко заляга в душата на този, който върви в пътя на познанието, което се събужда в душата му от тези опитности в духовния свят, е великото чувство на отговорност, което ни казва: "това, което вършиш като човек, то не се ограничава само на мястото, на което твоите усилия се движат, на което ти мислиш, на което твоето сърце тупти: това принадлежи на целия свят. Ако е плодотворно, то е плодотворно за целия свят; ако е една разрушителна грешка, то е една разрушителна сила в целия свят".
към текста >>
224.
2. СКАЗКА ВТОРА
GA_122 Тайните на библейското сътворение на света
Следователно имаме едно множество от Същества, единното нещо, което трябва да произведат тези Същества, живее още само като
идеал
.
Всеки един от тях може да направи нещо и сега те си казват един на друг: Ти можеш това, за мога това, третият може онова. Сега всички искаме да слеем в едно нашита дейности, за да създадем едно общо произведение, в което всеки да участвува със своя дял, всеки да направи нещо. Следователно да предположим една такава група хора, всеки един от които може да направи нещо различно от другата, но които имат една обща цел. Това, което трябва да се роди, не съществува още. Единствено, върху което те работят, живее още само като цел, то не съществува още.
Следователно имаме едно множество от Същества, единното нещо, което трябва да произведат тези Същества, живее още само като идеал.
Представете си сега една такава група от духовни Същества, които са се развили през Сатурновия, Слънчевия и Лунния периоди и от които всяко едно може да направи нещо съвсем определено. В момента, който ви описах, тези Същества вземат решението: Искаме да съединим нашите дейности в една обща цел; искаме да си дадем една единна насока. И пред погледа на всяко едно от тях изплува образът на тази цел. А коя беше тази цел? Човекът, земния човек.
към текста >>
225.
4. СКАЗКА ЧЕТВЪРТА
GA_122 Тайните на библейското сътворение на света
Тези думи ни разкриват нашия произход и същевременно ни сочат нашата цел, нашия най-висш
идеал
.
Почувствувайте цялата тежест на тези думи: човешката форма на земята е една цел на Боговете! Защото когато почувствувате цялата тежест на тези думи, тогава вие ще си кажете: човешката форма е нещо, спрямо което отделната душа има извънредно голяма отговорност, има задължението да я направи колкото е възможно по-съвършена. Възможността за усъвършенствуването беше дадено в момента, когато Елохимите взеха общото решение да влеят в една цел всичко, което можеха. Това, което е наследство от Боговете, е предадено на човека, за да го развие той все по-високо и по-високо в бъдещите времена. Да чувствуваме тези цел, в търпение и смирение, но също и в сила, този трябва да бъде един от резултатите на космическото съзерцание, което можем да свържем с величествените думи от началото на Библията.
Тези думи ни разкриват нашия произход и същевременно ни сочат нашата цел, нашия най-висш идеал.
Ние чувствуваме, че имаме божествен произход; но чувствуваме също и това, което се опитах да покаже в розенкройцерската драма, там, където посветеният е минал вече определена степен, където се чувствува в думите: "о човече, изживей себе си". Наистина той чувствува тук своята човешка слабост, но същевременно и своята божествена цел. Той вече не умира, не изсъхва вътрешно, а се чувствува повдигнат, чувствува, че изживява себе си вътрешно, когато изживява себе си, когато може да изживее себе си в другото Себе, което му е влято от нещо сродно на неговата души, понеже е неговата собствена божествена цел.
към текста >>
226.
8. Осма лекция, 8. Септември 1910
GA_123 Евангелието на Матей
Човекът отправя поглед към мъдростта като към един
идеал
; изпълвайки се с мъдрост, той усеща извисена цялата си душа.
След като можеше действително да слезе по тези стъпала на своята вътрешна природа, човекът започваше да възприема онова, което древноеврейското окултно учение окачествяваше по следния начин: то притежава такива свойства, които можем да си представим само ако размислим за най-висшето, за това, което можем да постигнем в душите си като мъдрост.
Човекът отправя поглед към мъдростта като към един идеал; изпълвайки се с мъдрост, той усеща извисена цялата си душа.
Онези, които слизаха във физическото тяло, знаеха: сега те се докосват до определени Същества, чиято природа е идентична с това, което човек може да усвои в твърде ограничен вид, ако е устремен към мъдростта, към онази мъдрост, която е непостижима в рамките на официалната наука; защото тези опитности могат да бъдат постигнати и то само частично единствено ако човекът се справи с тежките душевни изпитания, разбира се не в хода на една инкарнация, а в хода на много поредни инкарнации. Притежател на мъдростта може да бъде само онзи, който опознае всичките и страни. Човекът заставаше пред Съществата, преизпълнени с мъдрост, пред Съществата, чиито основни качества се свеждаха до могъщите изблици на чиста и висша мъдрост. Древноеврейското окултно учение обозначаваше тези Същества на мъдростта, респективно техните качества, с името Хохмах, което днес бихме превели по един не твърде сполучлив начин като „мъдрост".
към текста >>
227.
12. Дванадесета лекция, 12. Септември 1910
GA_123 Евангелието на Матей
Но за да се борим за този
идеал
, ние имаме нужда от смирение.
Какво застава пред нас, когато вземем Евангелието на Матей и се изправим пред човешките измерения на Христос Исус? Колкото и голяма да изглежда разликата между обикновения земен човек и онзи човек, кой то приема Христос в себе си, разлистим ли Евангелието на Матей с необходимото смирение, пред нас застава не друго, а самата стойност на човека, както и отговорът на големия въпрос: В какво точно се състои достойнството на човека? Защото колкото и по-ниско да стои нашата човешка природа от природата на Исус от Назарет, все пак трябва да заявим: Ние носим тази човешка природа в себе си и тъкмо тя е в състояние да приеме Божия Син, Сина на живия Бог, в резултат на което идва обещанието: Отсега нататък Божият Син може да остане свързан с духовното съществуване на Земята, и ако един ден Земята достигне крайната си цел, всички хора доколкото самите те го желаят ще бъдат проникнати от Христос.
Но за да се борим за този идеал, ние имаме нужда от смирение.
Липсва ли смирението, този идеал ще ни прави горди и високомерни, а тогава ние ще разсъждаваме само върху това, което бихме могли да постигнем като човешки същества, без да оценяваме колко малък е бил всъщност личния ни принос в нашата досегашна еволюция. Да, всички тези неща ние трябва да изживеем в пълно смирение. Изградим ли за тях необходимото разбиране, те ни се откриват в такова величие и в такъв блясък, че смирението е неизбежно. Само че това смирение няма да ни подтиска, понеже ние вече сме съзрели цялата истинност, цялото величие на този идеал. И след като сме съзрели истината, колкото и нищожна да е нашата сила, тя ще нараства все повече и повече и ще ни издига все по-високо към нашата божествена цел.
към текста >>
Липсва ли смирението, този
идеал
ще ни прави горди и високомерни, а тогава ние ще разсъждаваме само върху това, което бихме могли да постигнем като човешки същества, без да оценяваме колко малък е бил всъщност личния ни принос в нашата досегашна еволюция.
Какво застава пред нас, когато вземем Евангелието на Матей и се изправим пред човешките измерения на Христос Исус? Колкото и голяма да изглежда разликата между обикновения земен човек и онзи човек, кой то приема Христос в себе си, разлистим ли Евангелието на Матей с необходимото смирение, пред нас застава не друго, а самата стойност на човека, както и отговорът на големия въпрос: В какво точно се състои достойнството на човека? Защото колкото и по-ниско да стои нашата човешка природа от природата на Исус от Назарет, все пак трябва да заявим: Ние носим тази човешка природа в себе си и тъкмо тя е в състояние да приеме Божия Син, Сина на живия Бог, в резултат на което идва обещанието: Отсега нататък Божият Син може да остане свързан с духовното съществуване на Земята, и ако един ден Земята достигне крайната си цел, всички хора доколкото самите те го желаят ще бъдат проникнати от Христос. Но за да се борим за този идеал, ние имаме нужда от смирение.
Липсва ли смирението, този идеал ще ни прави горди и високомерни, а тогава ние ще разсъждаваме само върху това, което бихме могли да постигнем като човешки същества, без да оценяваме колко малък е бил всъщност личния ни принос в нашата досегашна еволюция.
Да, всички тези неща ние трябва да изживеем в пълно смирение. Изградим ли за тях необходимото разбиране, те ни се откриват в такова величие и в такъв блясък, че смирението е неизбежно. Само че това смирение няма да ни подтиска, понеже ние вече сме съзрели цялата истинност, цялото величие на този идеал. И след като сме съзрели истината, колкото и нищожна да е нашата сила, тя ще нараства все повече и повече и ще ни издига все по-високо към нашата божествена цел.
към текста >>
Само че това смирение няма да ни подтиска, понеже ние вече сме съзрели цялата истинност, цялото величие на този
идеал
.
Защото колкото и по-ниско да стои нашата човешка природа от природата на Исус от Назарет, все пак трябва да заявим: Ние носим тази човешка природа в себе си и тъкмо тя е в състояние да приеме Божия Син, Сина на живия Бог, в резултат на което идва обещанието: Отсега нататък Божият Син може да остане свързан с духовното съществуване на Земята, и ако един ден Земята достигне крайната си цел, всички хора доколкото самите те го желаят ще бъдат проникнати от Христос. Но за да се борим за този идеал, ние имаме нужда от смирение. Липсва ли смирението, този идеал ще ни прави горди и високомерни, а тогава ние ще разсъждаваме само върху това, което бихме могли да постигнем като човешки същества, без да оценяваме колко малък е бил всъщност личния ни принос в нашата досегашна еволюция. Да, всички тези неща ние трябва да изживеем в пълно смирение. Изградим ли за тях необходимото разбиране, те ни се откриват в такова величие и в такъв блясък, че смирението е неизбежно.
Само че това смирение няма да ни подтиска, понеже ние вече сме съзрели цялата истинност, цялото величие на този идеал.
И след като сме съзрели истината, колкото и нищожна да е нашата сила, тя ще нараства все повече и повече и ще ни издига все по-високо към нашата божествена цел.
към текста >>
228.
Лекция четвърта
GA_126 Окултна история
Също тогава се водела достатъчно силно, с всякакви средства, борба с древния елинско-езически
идеал
, с древните богове и древните мистерии.
Също тогава се водела достатъчно силно, с всякакви средства, борба с древния елинско-езически идеал, с древните богове и древните мистерии.
Всичко, както вече беше казано, е било пуснато в ход, за да направят Юлиан, за когото все пак е могло да се очаква, че някога ще се възкачи на престола на цезарите, да го направят, така да се каже, добър християнин. Но в тази душа се оформило своеобразно влечение. Тази душа съвсем не могла да придобие действително дълбоко разбиране на християнството. Навсякъде, където и да отвеждали това дете и където имало остатъци не само на древното езичество, но и на древната духовност, на него му се разтваряло сърцето. Той попивал в себе си това, което живеело в културата на четвъртия период от древните свещени предания и закони.
към текста >>
229.
Лекция пета
GA_126 Окултна история
Въздействието на духовете на Формата става по-скоро така, че външната страна на сетивния свят привлича човека, че неговите чувства с радост, с въодушевление се насочват към това, което се простира наоколо, че той се опитва да придаде
идеал
ен образ на това, което се простира наоколо.
Те действат на вътрешното у човека: ангелите - инспирирайки индиеца, архангелите по сходен начин действат върху древния персиец, но така, че човешкото придобива вече малко по-голямо значение; духът на Личността е стоял, като че зад душата на египтянина, подбуждайки я да изнесе духовното на физически план. По друг начин се проявяват духовете на Формата. Те се проявяват, действайки отдолу нагоре, като много по-мощни духове, които нямат необходимост да ползват човека само като инструмент; те се проявяват в природните царства, които са около нас, в конфигурациите на съществата от минералното, растителното, животинското царства. И ако човек иска да познае духовете на Формата по тяхното проявление, той трябва да насочи своя поглед навън, трябва да наблюдава природата, трябва да вникне в това, което са внесли в природата духовете на Формата. Затова в гръцката епоха, когато преимуществено са се проявявали духовете на Формата, човек не получава непосредствено влияние, което би действало инспириращо.
Въздействието на духовете на Формата става по-скоро така, че външната страна на сетивния свят привлича човека, че неговите чувства с радост, с въодушевление се насочват към това, което се простира наоколо, че той се опитва да придаде идеален образ на това, което се простира наоколо.
към текста >>
230.
8. ОСМА ЛЕКЦИЯ Прага, 28 март 1911 г.
GA_128 Окултна физиология
И когато хората, които подозират или вече познават този висш
идеал
на познанието, се събират като истински побратимени души, които ще се слеят в стремежът си към най-висшето, това означава, ще опознаят себе си в най-интимната си същност, тогава в земното битие ще има хора, които ще могат да съзнават, че сами съдържат зародишите, които ще продължат да се развиват ще дадат плод за по-нататъшното развитие на Земята и човечеството.
Така духовната наука ни позволява да свържем физиологическите процеси в човешкия организъм с предопределеността ни във Вселената. И тази наука, ако я разглеждаме като нещо, което трябва да се спусне над нас, нещо, което няма да ни даде само голи теории или абстрактно познание, тази наука ще ни изпълни с всички сили, които ни превръщат в хора: с това ние заставаме не само на Земята, но и в цялата вселена! Когато се научим така да разсъждаваме за висшето и вечно предопределение на човечество то, за това, как човекът взема сили от Земята, за да се възкачи до Вечността, тогава и чрез Духовната Наука ще вземем това, което може да се получи от нея за целия човек не само за нашето познание.
И когато хората, които подозират или вече познават този висш идеал на познанието, се събират като истински побратимени души, които ще се слеят в стремежът си към най-висшето, това означава, ще опознаят себе си в най-интимната си същност, тогава в земното битие ще има хора, които ще могат да съзнават, че сами съдържат зародишите, които ще продължат да се развиват ще дадат плод за по-нататъшното развитие на Земята и човечеството.
С цялата скромност антропософите имат право да се събират и да свържат усещанията си с това, което е най-висше и най-всеобхватно за човека. И там, където се събират хора с такива мисли, там те опознават себе си в най-дълбоката си същност, защото опознават себе си не като отделни хора в тяхното земно предназначение, но в тяхното предназначение във Вечността.
към текста >>
231.
Розенкройцерското християнство. Нойшател, 27. Септември 1911, Първа лекция
GA_130 Езотеричното християнство
Когато стана на двадесет и осем години, той се посвети на един чуден
идеал
.
Индивидуалността на тринадесетия се прероди още през четиринадесетото столетие, приблизително към средата на четиринадесетото столетие. В това си въплъщение тази индивидуалност живя повече от сто години. Той бе възпитан по един подобен начин в кръга на учениците и последователите на дванадесетте, обаче не така отчужден от света, както в предходната си инкарнация.
Когато стана на двадесет и осем години, той се посвети на един чуден идеал.
Той трябваше да пътува и да напусне Европа. Първо отиде в Дамаск, където за него още веднъж се повтори събитието, което Павел изживя там. Това изживяване трябва да бъде определено като плод на един зародиш от предишната инкарнация. Всички сили, бликащи от чудотворното етерно тяло на индивидуалността на тринадесетия бяха останали непокътнати и след неговата смърт нищо от тях не премина в общия миров етер. Това беше едно устойчиво етерно тяло, което оттогава остана непокътнато в етерните сфери.
към текста >>
232.
Етеризацията на кръвта. Наместа на етерния Христос в развитието на Земята. Базел, 1. Октомври 1911
GA_130 Езотеричното християнство
А при онези, които имат високи морални
идеал
и, се явяват лилаво-виолетови лъчения.
Фактически работата стои така, че моралните качества се показват до висока степен в особеното оцветяване на това, което при съня се влива в човека, така че онзи човек, който следва нисши морални принципи има едно съвършено друго течение в сравнение с това на един човек с високи морални принципи. Тук няма никакъв смисъл човек да се крие през деня. По отношение на висшите мирови Същества човек не може да се скрие. Положението е такова, че при един човек, който има и най-леката склонност към не твърде морални принципи, постоянно се вливат кафяво-червени и всякакъв вид други, клонящи към червено-кафявото, лъчения.
А при онези, които имат високи морални идеали, се явяват лилаво-виолетови лъчения.
В момента на събуждането и в момента на заспиването в областта на епифизата се разиграва един вид борба между това, което тече отгоре надолу и това, което тече отдолу нагоре. Интелектуалният елемент тече отдолу нагоре във формата на светлинни действия при будния човек, а това, което е всъщност от моралноестетическо естество, тече отгоре надолу. И в момента на събуждането или на заспиването теченията, отиващи нагоре и тези, отиващи надолу, се срещат и тогава може да се прецени дали някой е особено умен и има нисши принципи, тъй като в областта на епифизата се разиграва една силна борба, или дали той има добри принципи и срещу тях тече неговата интелектуалност: Тогава се показва едно спокойно разпространение на блещукащо светлинно явление около епифизата. В момента на събуждането или на заспиването тази епифизна жлеза е потопена в едно малко море от светлина. И по това дали в момента на събуждането или на заспиването епифизната жлеза е заобиколена от една спокойна светлина, се показва моралното превъзходство.
към текста >>
233.
Йешу бен Пандира подготвителят за разбиране на Христовия Импулс. Кармата като съдържание на живота. Лайпциг, 4. Ноември 1911, Първа лекция
GA_130 Езотеричното християнство
Нисшият Девакан Чувства: естетически
идеал
и
Нисшият Девакан Чувства: естетически идеали
към текста >>
Днес чрез словото на ларинкса е възможно да направим разбираема целта на Земното развитие в понятия и представи, а чрез мисленето да действуваме върху душите по такъв начин, че да ги разпалим и въодушевим за естетическите и моралните
идеал
и.
Духовното изследване разпространява това учение все повече и повече всред хората и все повече и повече хората ще се научат да разбират Христовия Импулс, докато накрая самият Христос ще навлезе в тях.
Днес чрез словото на ларинкса е възможно да направим разбираема целта на Земното развитие в понятия и представи, а чрез мисленето да действуваме върху душите по такъв начин, че да ги разпалим и въодушевим за естетическите и моралните идеали.
Обаче днешният словесен език ще бъде заменен през следващите епохи от по-силни пробуждащи импулси, отколкото е възможно днес само чрез езика. В бъдеще езикът на словото ще действува така, че в него , в самите думи ще живеят сили, които ще пренасят душевните трепети от една душа в друга, от учителя в ученика, от Бодисатва върху всички, които не ще се отвърнат от него. Тогава говорът ще бъде носител на естетическите чувства. Обаче за това е необходимо настъпването на едно ново време. В нашето време дори за Бодисатва не е възможно да упражнява такова въздействие чрез ларинкса, каквото ще бъде възможно в бъдеще.
към текста >>
234.
Основно настроение спрямо човешката карма Виена, 8. Февруари 1912
GA_130 Езотеричното християнство
Обаче едно по-дълбоко познание ни показва именно това, че едно от най-трудните неща на света е човек да бъде добър и че нищо не се нуждае от толкова голяма подготовка, както този
идеал
– да бъдеш един добър човек.
Ние внимателно трябва да проверим себе си: Дали, задавайки въпроса, ние не влагаме вече в него нещо от обичайната рутина на живота, която, извинете, може да бъде сполучливо изразена с думите: Всъщност човекът с нежелание иска да учи нещо, с нежелание иска да усвои нещо духовно. Това е неудобно за него. Трябва да се запитаме, дали в този въпрос не прибавяме част от това усещане за неудобство. Защото всъщност ние не сме убедени, че постигаме висшите дарове на антропософията по един по-удобен начин, отколкото онова, което примерно извличаме от нашите литературни произведения. Често пъти се подчертава по един лекомислен начин, че е достатъчно само човек да познае себе си, че е достатъчно да се стреми да бъде един добър човек и тогава той вече е антропософ.
Обаче едно по-дълбоко познание ни показва именно това, че едно от най-трудните неща на света е човек да бъде добър и че нищо не се нуждае от толкова голяма подготовка, както този идеал – да бъдеш един добър човек.
към текста >>
Обаче който би казал: Удоволствието и радостта имат в себе си нещо парализиращо, нещо заличаващо, ето защо трябва да ги отбягваме – което е
идеал
на аскетизма, на самоизмъчването – той би отхвърлил милостта, благодатта, които му се дават от Боговете.
Обаче който би казал: Удоволствието и радостта имат в себе си нещо парализиращо, нещо заличаващо, ето защо трябва да ги отбягваме – което е идеал на аскетизма, на самоизмъчването – той би отхвърлил милостта, благодатта, които му се дават от Боговете.
И всъщно ст самоизмъчванията на аскетите, монасите и монахините са непрестанни бунтове против Боговете. За нас е подобаващо да чувствуваме страданията като нещо, произтичащо от нашата карма, а удоволствието и радостта – като милост, като благодат, дадена от Боговете. Удоволствието и радостта да бъдат за нас като един знак, колко близо ни е допуснал Бог до себе си, а мъките и страданията да бъдат за нас като знак, колко много сме се отдалечили от това, което трябва да постигнем като разумни хора. Ето кое ни дава основното настроение по отношение на кармата и без това основно настроение ние не можем да напредваме истински в живота. Ние трябва да усетим: Зад това, което светът ни предлага като добро, като красиво, зад този свят стоят Съществата, за които Библията казва: И те видяха, че светът беше красив и добър!
към текста >>
235.
Фактът на преминалия през смъртта божествен импулс. „Пет Великдена” от Анастасиус Грюн. Дюселдорф, 5. Май 1912
GA_130 Езотеричното християнство
Тази първична мъдрост и първична истина, неразмътена от едно или друго вероизповедание – тъкмо нея Духовната наука се стреми да намери отново и да я възвърне на хората; това е нейният
идеал
!
От какво изхожда Духовната наука? От това, че човечеството води своя произход от един общ Бог и че първичната мъдрост на цялото човечество, която произхожда от общия Бог, е разпределена само временно в определен брой лъчи, озаряващи различните народи и човешки групи.
Тази първична мъдрост и първична истина, неразмътена от едно или друго вероизповедание – тъкмо нея Духовната наука се стреми да намери отново и да я възвърне на хората; това е нейният идеал!
Ето защо тя може да се впусне в разглеждането на отделните религии. Обаче тя не спира погледа си върху външните обреди и церемонии, а върху това как в тази или онази религия се съдържа прадревният извор на мъдростта. За нея религиите са като един вид канали, през които се разлива в отделни потоци онова, което някога беше разлято равномерно върху цялото човечество.
към текста >>
И те знаеха, че дори някой, който не може да изпита този мир на Земята, той ще го почувствува след смъртта като изпълнение на неговите най-скъпи
идеал
и, когато погледне надолу към Земята и види как мирът се ражда между народите в същия размер, в който те се отварят за такива познания.
Такива познания бяха култивирани в розенкройцерските школи на миналите столетия от тринадесетото, четиринадесетото насам. Те знаеха, че с такива познания в човешките души се влива мир.
И те знаеха, че дори някой, който не може да изпита този мир на Земята, той ще го почувствува след смъртта като изпълнение на неговите най-скъпи идеали, когато погледне надолу към Земята и види как мирът се ражда между народите в същия размер, в който те се отварят за такива познания.
към текста >>
236.
При освещаването на антропософския клон „Кристиян Розенкройц” Хамбург, 17. Юни 1912
GA_130 Езотеричното християнство
Не ние изключваме материалистите, защото когато всичко се схваща правилно, не може да има никаква злоупотреба и никакво израждане сред Теософското движение, понеже то обхваща великия
идеал
на душевната хармония и душевния мир.
Но би могло да се добави: Материалистите са изключени от това общество. Те са изключени само тогава, когато тяхната материалистична вяра стои за тях по-високо от търсенето на силите, които стоят в основата на всички явления.
Не ние изключваме материалистите, защото когато всичко се схваща правилно, не може да има никаква злоупотреба и никакво израждане сред Теософското движение, понеже то обхваща великия идеал на душевната хармония и душевния мир.
Нека нагледно да си представим как истината и мирът могат да навлязат в света.
към текста >>
Когато се чувствуваме привлечени към нещо, което вече съществува, така че го превръщаме в поле за работа, ние вече апелираме към силите на вече утвърдения
идеал
изъм.
Казвам: един човек, защото това, което Христос изстрада, изстрада го един Бог. Това е свързано с голямата опасност, пред която един ден ще се изправи истината. Когато кръщаваме нещо с името „Кристиян Розенкройц” следва да сме наясно колко трудно се поддържа тъкмо този съюз. Ние даваме обет за една вярност, за която може би не ще бъдем достатъчно силни. Въпреки това никому не бива да бъде забранявано да поддържа в своята душа тази вярност, една вярност, която прави необходимо да поемем в ръцете си посоката на нашето бъдеще.
Когато се чувствуваме привлечени към нещо, което вече съществува, така че го превръщаме в поле за работа, ние вече апелираме към силите на вече утвърдения идеализъм.
Обаче когато основаваме нещо ново, зад нас стои приятелят на всеки сепаратизъм, на всеки свръхземен егоизъм: За Луцифер възниква една нова надежда при всяко ново основаване. Не е така, когато се присъединяваме към нещо старо. Ето защо горко ни, ако сме забравили думите: „Народът не усеща Дявола, дори когато той го държи за яката”. Обаче ние винаги можем да го отстраним от нашата яка, когато имаме добрата воля за това.
към текста >>
237.
Допълнение. Значението на годината 1250. Бележки от лекция в Кьолн, 29. Януари 1911
GA_130 Езотеричното християнство
Днес те преследват абстрактни
идеал
и.
Но тази епоха е отминала. Ние живеем в епохата на Архангелите, с мисли, които могат да се издигнат в областта, където се намират Архангелите и противниците на Архангелите. Противниците на Архангелите не проникват вече толкова дълбоко в душите на великите личности, както вършеха това Духовете на Личността. Не съществуват вече никакви личности, които като Леонардо да Винчи да стоят във връзка с добрите Духове на Личността или като папа Александър VI, който стоеше във връзка с лошите Духове на Личността. Днес хората са по-скоро стандартни.
Днес те преследват абстрактни идеали.
Все повече идеите, мненията, чувствата са тези, чрез които хората са като обсебени от противниците на Архангелите. Хората се екзалтират от абстрактни идеали, стават фантазьори, не обичат вече своя вечен собствен Аз, а са движени от всевъзможни удоволствия и страсти. Те се привързват само към земната личност, мечтаят за някакъв нереален фантастичен образ. Но само стремежът към духовния свят може действително да изпълни душите със съдържание.
към текста >>
Хората се екзалтират от абстрактни
идеал
и, стават фантазьори, не обичат вече своя вечен собствен Аз, а са движени от всевъзможни удоволствия и страсти.
Противниците на Архангелите не проникват вече толкова дълбоко в душите на великите личности, както вършеха това Духовете на Личността. Не съществуват вече никакви личности, които като Леонардо да Винчи да стоят във връзка с добрите Духове на Личността или като папа Александър VI, който стоеше във връзка с лошите Духове на Личността. Днес хората са по-скоро стандартни. Днес те преследват абстрактни идеали. Все повече идеите, мненията, чувствата са тези, чрез които хората са като обсебени от противниците на Архангелите.
Хората се екзалтират от абстрактни идеали, стават фантазьори, не обичат вече своя вечен собствен Аз, а са движени от всевъзможни удоволствия и страсти.
Те се привързват само към земната личност, мечтаят за някакъв нереален фантастичен образ. Но само стремежът към духовния свят може действително да изпълни душите със съдържание.
към текста >>
Обаче мечтателният антиалкохолизъм и вегетарианството си остават твърде абстрактни
идеал
и.
Едно вторично въздействие лошите Духове на Личността се ражда чрез виното. Виното става противник, враг в собственото тяло на човека. Въздържанието от вино е правило за онзи, който иска да прониква в духовните светове.
Обаче мечтателният антиалкохолизъм и вегетарианството си остават твърде абстрактни идеали.
Същото е например с фантазирането за гръцка култура на тялото, за олимпийски игри и така нататък. Днешната приумица за студените душове също принадлежи към тези неща. Така екзалтацията на пияните прераства в дива склонност към престъпност, защото противниците на Архаите действуват по този начин в сетивния Земен свят.
към текста >>
238.
1.ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 5. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
Ако вече сме стигнали до известна степен на себепознание, редно е да си признаем: Да, моралните преценки и
идеал
и наистина възникват в нашия душевен живот, обаче ние далеч не винаги знаем, каква е тяхната връзка с основните въпроси на съществуването, или да речем, каква е тяхната връзка с Божията воля, където в крайна сметка се намират техните корени.
Нека тук на първо място да посочим, как всяка сутрин ние се пробуждаме с един укрепнал и освежен от нашия сън душевен живот; как ние явно сме получили нещо именно спейки, т.е. в състояние на безсъзнание -, което никога не бихме могли да получим в нашето будно дневно съзнание. Също и по отношение на духовния дневен живот трябва да се съгласим, че сме тласкани от сили, нагони и инстинкти, които макар и да се проявяват в полето на човешкото съзнание, фактически работят долу, в подсъзнанието. Ние забелязваме, че те работят под съзнанието, едва когато те излязат над повърхността, която разделя нашия съзнателен живот от подсъзнателния. Общо взето, дори и нашите морални преценки, също произтичат от подсъзнателния душевен живот.
Ако вече сме стигнали до известна степен на себепознание, редно е да си признаем: Да, моралните преценки и идеали наистина възникват в нашия душевен живот, обаче ние далеч не винаги знаем, каква е тяхната връзка с основните въпроси на съществуването, или да речем, каква е тяхната връзка с Божията воля, където в крайна сметка се намират техните корени.
Нещата стоят така, че целият ни душевен живот би могъл да бъде сравнен с това, което става в дълбините на едно море. Душевният живот напира от тези морски дълбини, които сякаш изхвърлят своите вълни горе, на повърхността и едва това, което е изхвърлено горе, във въздушното пространство и което можем да сравним с нормалния душевен живот, става по-късно обект на съзнанието, на познанието. Обаче по начало целият съзнателен живот се корени долу, в подсъзнателния душевен живот.
към текста >>
И така, през последните столетия ние виждаме, наред с много други, две основни направления в европейския духовен живот: Едното води до хипертрофия на Исусовия елемент и смята Царя Исус за единствения
идеал
на християнството; другото се съсредоточава единствено върху Христовия елемент и внимателно следи за всичко, което би могло да произлезе от него; то често е било оклеветявано, понеже посочва съвсем ясно: Христос е изпратил Духа, за да може Той, по околния път на Духа, да проникне в сърцата и душите на хората.
И така, през последните столетия ние виждаме, наред с много други, две основни направления в европейския духовен живот: Едното води до хипертрофия на Исусовия елемент и смята Царя Исус за единствения идеал на християнството; другото се съсредоточава единствено върху Христовия елемент и внимателно следи за всичко, което би могло да произлезе от него; то често е било оклеветявано, понеже посочва съвсем ясно: Христос е изпратил Духа, за да може Той, по околния път на Духа, да проникне в сърцата и душите на хората.
Едва ли има по-голяма противоположност в културното развитие през последните столетия от тази между йезуитизма и розенкройцерството, защото йезуитизмът не съдържа нищо от това, което розенкройцерството смята за най-висше измерение на човешкото достойнство, и защото розенкройцерството винаги се е предпазвало от всякакъв досег с елементи, които биха могли да имат макар и далечна прилика с йезуитиските елементи.
към текста >>
239.
2.ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 6. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
Но ако не притежавах това физическо тяло, тогава Азът, когото за сега смятам за мой висш
идеал
, не би се свързал с мен.
По пътя на посвещението възникват толкова различни изживявания, че не е възможно да бъдат описани всички. В книгата „Как се постигат познания за висшите светове? “ Вие ще намерите само някои от тях. Това, което можем да изживеем най-напред, това което може да изживее почти всеки, който преминава от външния живот в пътя на познанието е, че предимно в чувствен аспект той си казва: „Аз не съм изградил сам това физическо тяло, такова, каквото застава пред мен. Аз действително не съм създавал това физическо тяло, в което ходя по Земята.
Но ако не притежавах това физическо тяло, тогава Азът, когото за сега смятам за мой висш идеал, не би се свързал с мен.
Аз съм това, което представлявам, само благодарение на факта, че аз съм получил физическото тяло като един вид прикрепено към мен.“ И от всичко това се поражда един вид ненавист, един вид огорчение спрямо мировите Същества, че сме станали такива.
към текста >>
Така той се доближава до образа на божествения
идеал
ен човек, който също като нас живее в едно физическо тяло, но и също като нас усеща в това физическо тяло всичко, което може да се случи с едно физическо тяло.
Тук ние сме изправени пред нашата съдбовна среща с Пазача на прага*18. Но след като сме напреднали до тази степен, изживявайки току що описаните опитности, чрез продължителни и строги упражнения, тогава изхождайки от общата човешка природа ние опознаваме самите себе си и нашата сегашна форма като резултат от нашите минали инкарнации. Обаче ние научаваме и друго: Че можем да изпитаме най-силната болка, но и да се извисим над тази болка, за да издигнем сегашното си съществуване на една още по-висока степен. И за всеки един, който е достатъчно напреднал и е изпитал споменатите усещания в цялата им интензивност, който е видял Пазача на прага, неизбежно възниква един имагинативен образ един образ, който не е произволно съставен, както това става при йезуитизма поради факта, че той е описан в Библията а непосредствено изживян като нещо, което е заложено в нашата общочовешка природа.
Така той се доближава до образа на божествения идеален човек, който също като нас живее в едно физическо тяло, но и също като нас усеща в това физическо тяло всичко, което може да се случи с едно физическо тяло.
Изкушението и образът, който синоптичните Евангелия дават за изкушението, отвеждането на Христос Исус към планината с обещанието за всички външни реалности, за придържането към външните реалности, изкушението да остане свързан с материята, накратко, изкушението да остане при Пазача на прага и да не се осмели да го прекрачи ето какво застава пред нас във величествения идеален образ на Христос Исус, стоящ на планината, редом с Изкусителя, и всичко това би застанало пред нас, дори и ако не сме чували нито дума за Евангелията! И сега ние знаем: този, който написа историята за Изкушението, е описал своите лични опитности, и че той действително е видял Христос Исус и Изкусителя там, в духовния свят. Сега ние знаем още нещо: Действително вярно е, вярно в Духа е, че този, който написа Евангелията, всъщност описа нещо, което и самите ние можем да изживеем, дори ако не сме чували нищо за Евангелията.
към текста >>
Изкушението и образът, който синоптичните Евангелия дават за изкушението, отвеждането на Христос Исус към планината с обещанието за всички външни реалности, за придържането към външните реалности, изкушението да остане свързан с материята, накратко, изкушението да остане при Пазача на прага и да не се осмели да го прекрачи ето какво застава пред нас във величествения
идеал
ен образ на Христос Исус, стоящ на планината, редом с Изкусителя, и всичко това би застанало пред нас, дори и ако не сме чували нито дума за Евангелията!
Тук ние сме изправени пред нашата съдбовна среща с Пазача на прага*18. Но след като сме напреднали до тази степен, изживявайки току що описаните опитности, чрез продължителни и строги упражнения, тогава изхождайки от общата човешка природа ние опознаваме самите себе си и нашата сегашна форма като резултат от нашите минали инкарнации. Обаче ние научаваме и друго: Че можем да изпитаме най-силната болка, но и да се извисим над тази болка, за да издигнем сегашното си съществуване на една още по-висока степен. И за всеки един, който е достатъчно напреднал и е изпитал споменатите усещания в цялата им интензивност, който е видял Пазача на прага, неизбежно възниква един имагинативен образ един образ, който не е произволно съставен, както това става при йезуитизма поради факта, че той е описан в Библията а непосредствено изживян като нещо, което е заложено в нашата общочовешка природа. Така той се доближава до образа на божествения идеален човек, който също като нас живее в едно физическо тяло, но и също като нас усеща в това физическо тяло всичко, което може да се случи с едно физическо тяло.
Изкушението и образът, който синоптичните Евангелия дават за изкушението, отвеждането на Христос Исус към планината с обещанието за всички външни реалности, за придържането към външните реалности, изкушението да остане свързан с материята, накратко, изкушението да остане при Пазача на прага и да не се осмели да го прекрачи ето какво застава пред нас във величествения идеален образ на Христос Исус, стоящ на планината, редом с Изкусителя, и всичко това би застанало пред нас, дори и ако не сме чували нито дума за Евангелията!
И сега ние знаем: този, който написа историята за Изкушението, е описал своите лични опитности, и че той действително е видял Христос Исус и Изкусителя там, в духовния свят. Сега ние знаем още нещо: Действително вярно е, вярно в Духа е, че този, който написа Евангелията, всъщност описа нещо, което и самите ние можем да изживеем, дори ако не сме чували нищо за Евангелията.
към текста >>
И сега ние изтръпваме от страх пред
идеал
а, към който се стремим, от страх пред огромните усилия, които евентуално ще ни приближат до този
идеал
!
Възниква следното усещане: Ние принадлежим на Духа, който живее във всички неща и с който ние трябва да се съобразяваме. Ние не можем да надникнем зад Духа, ако не се отдадем на Духа. И тогава ни обхваща страх! Ние изпадаме в един страх, който трябва да бъде изпитан от всеки истински познавач на духовния свят; ние изтръпваме пред величието на мировия Дух, който изпълва световете! Това величие се изправя застрашително пред нас и сега ние ясно усещаме своето безсилие, ясно усещаме в какво бихме се превърнали през последователните епохи от Земното развитие, ясно усещаме дълбоката пропаст между нашата безпомощност и света на Боговете.
И сега ние изтръпваме от страх пред идеала, към който се стремим, от страх пред огромните усилия, които евентуално ще ни приближат до този идеал!
към текста >>
И когато осъзнаем нашата безпомощност, нашата незначителност, както и необходимостта, че трябва да се борим за постигането на нашия
идеал
, за да станем едно цяло с това, което движи световете, когато осъзнаем този страх, едва тогава ние ще можем да отхвърлим страха от себе си и да тръгнем по пътя, по пътищата, които ще ни отведат до нашия
идеал
.
Както чрез езотеризма стигаме до усещането за предстоящите усилия, така ние трябва да усетим този страх като една борба, която предприемаме с Духа на света!
И когато осъзнаем нашата безпомощност, нашата незначителност, както и необходимостта, че трябва да се борим за постигането на нашия идеал, за да станем едно цяло с това, което движи световете, когато осъзнаем този страх, едва тогава ние ще можем да отхвърлим страха от себе си и да тръгнем по пътя, по пътищата, които ще ни отведат до нашия идеал.
към текста >>
Дори и да не бихме прочели никакво Евангелие, дори и хората никога да не биха разполагали с една такава външна книга пред нашия ясновиждащ поглед също би се появил един духовен образ: Ето, ние сме отведени в усамотение и това ясно се забелязва от нашето вътрешно око -, ние заставаме пред образа на
идеал
ния човек, който намирайки се в своето физическо тяло изпитва всевъзможните страхове, които изпитваме и самите ние в този момент.
И когато ясно осъзнаем всичко това, тогава пред нас отново застава една забележителна имагинация.
Дори и да не бихме прочели никакво Евангелие, дори и хората никога да не биха разполагали с една такава външна книга пред нашия ясновиждащ поглед също би се появил един духовен образ: Ето, ние сме отведени в усамотение и това ясно се забелязва от нашето вътрешно око -, ние заставаме пред образа на идеалния човек, който намирайки се в своето физическо тяло изпитва всевъзможните страхове, които изпитваме и самите ние в този момент.
Да, пред нас застава образът на Христос в Гетсиманската градина, обхванат от неописуемия, максимално усилен страх, същия страх който трябва да изпитаме и самите ние по пътя на познанието: Страхът, който избива по челото Му като кървава пот! В определен момент от нашето окултно развитие, този образ действително застава пред нас, и то без посредничеството на какъвто и да е външен религиозен източник! И сега в окултния път пред нас застават като два мощни стълба двете духовно изживени събития: Разказът за Изкушението и сцената от Маслиновата планина. И едва сега ние разбираме думите: Бдете и молете се, и живейте в молитва, за да не бъдете изкушени, за да не изпаднете в изкушението да останете привързани към една точка от своето развитие, а непрекъснато да вървите напред!
към текста >>
240.
3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 7. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
Но така или иначе, повечето хора успяваха да си изградят един образ на Христос не според фактите, а според личните си предпочитания, според
идеал
а, с който разполагаха.
Но така или иначе, повечето хора успяваха да си изградят един образ на Христос не според фактите, а според личните си предпочитания, според идеала, с който разполагаха.
И тук трябва да добавим, че в известен смисъл днешните теософи вършат същото. Когато например в теософската литература се споменава за по-висши човешки индивидуалности, които са изпреварили човечеството в неговото развитие, това отговаря на една истина, която не може да оспори никой, който мисли ясно и конкретно. Едно ясно и конкретно мислене е длъжно да допусне понятия като „Учител“, „по-висша индивидуалност“ и „Адепт“. Само едно мислене, което отрича развитието, не би допуснало тези понятия. Когато обсъждаме понятията „Учител“ и „Адепт“, трябва да сме наясно: Тук става дума за една такава индивидуалност, която е минала през много инкарнации и в резултат на продължително обучение и благочестив живот тя е постигнала нещо повече от другите хора, така че тя е изпреварила човечеството и е натрупала такива сили и способности, които останалото човечество ще постигне едва в бъдеще.
към текста >>
Когато се опира на теософското познание, на теософското светоусещане, теософът се приближава до образа на Христос Исус и напълно естествено у него се ражда една потребност не може да се отрече, че това е една естествена потребност една потребност, която изисква той да свърже своя Христос Исус със същото
идеал
но понятие, което вече е изградил за един Учител, за един Адепт, а вероятно и за нашия Буда.
Когато се опира на теософското познание, на теософското светоусещане, теософът се приближава до образа на Христос Исус и напълно естествено у него се ражда една потребност не може да се отрече, че това е една естествена потребност една потребност, която изисква той да свърже своя Христос Исус със същото идеално понятие, което вече е изградил за един Учител, за един Адепт, а вероятно и за нашия Буда.
И може би той ще усети подтика да каже: Ние трябва да си представим Исус от Назарет като един велик Адепт! Но този предразсъдък би обърнал истинското познание за Христос с главата надолу! Макар че такъв предразсъдък е съвсем разбираем. Защото как би могъл онзи, който е постигнал толкова дълбоко, интимно отношение към Христос, да не постави носителя на Христовото Същество на същата висота, където стоят Учителят, Адептът, или Буда? Би ли могъл да постъпи по друг начин?
към текста >>
241.
5.ПЕТА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 9. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
От тях просто се излъчва цялата класическа красота, цялото класическо величие на човешките
идеал
и, валидни за видимия физически свят.
Впрочем от древна Гърция до нас са достигнали и онези забележителни думи, които ни позволяват да проникнем дълбоко в душата на гръцкия герой: По-добре е да си просяк. в горния свят, отколкото цар в страната на сенките*34. Тези думи са извънредно показателни за дълбоките усещания на гръцката душа.
От тях просто се излъчва цялата класическа красота, цялото класическо величие на човешките идеали, валидни за видимия физически свят.
Замислим ли се за древните гърци, неизбежно си спомняме и онези превъзходни форми на човешкото тяло, култивирани в гръцката гимнастика, в монументалните състезателни игри, към чието карикатурно подражание днес се стремят само онези, които нямат дори някакво далечно предчувствие за истинската същност на древното елинство*35. Че всяка епоха трябва да има своите собствени идеали ето какво следва да имаме предвид, ако искаме да разберем, как формирането на външното физическо тяло, такова, каквото го виждаме в условията на физическия свят, беше една от особените привилегии на гръцкия дух; и как по-нататък изобразяването на художествения идеал на човека, това подчертаване на външната човешка форма с помощта на пластиката, също се очерта като една от привилегиите на гръцкия дух.
към текста >>
Че всяка епоха трябва да има своите собствени
идеал
и ето какво следва да имаме предвид, ако искаме да разберем, как формирането на външното физическо тяло, такова, каквото го виждаме в условията на физическия свят, беше една от особените привилегии на гръцкия дух; и как по-нататък изобразяването на художествения
идеал
на човека, това подчертаване на външната човешка форма с помощта на пластиката, също се очерта като една от привилегиите на гръцкия дух.
Впрочем от древна Гърция до нас са достигнали и онези забележителни думи, които ни позволяват да проникнем дълбоко в душата на гръцкия герой: По-добре е да си просяк. в горния свят, отколкото цар в страната на сенките*34. Тези думи са извънредно показателни за дълбоките усещания на гръцката душа. От тях просто се излъчва цялата класическа красота, цялото класическо величие на човешките идеали, валидни за видимия физически свят. Замислим ли се за древните гърци, неизбежно си спомняме и онези превъзходни форми на човешкото тяло, култивирани в гръцката гимнастика, в монументалните състезателни игри, към чието карикатурно подражание днес се стремят само онези, които нямат дори някакво далечно предчувствие за истинската същност на древното елинство*35.
Че всяка епоха трябва да има своите собствени идеали ето какво следва да имаме предвид, ако искаме да разберем, как формирането на външното физическо тяло, такова, каквото го виждаме в условията на физическия свят, беше една от особените привилегии на гръцкия дух; и как по-нататък изобразяването на художествения идеал на човека, това подчертаване на външната човешка форма с помощта на пластиката, също се очерта като една от привилегиите на гръцкия дух.
към текста >>
242.
8. ОСМА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 12. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
И сега Заратустровата индивидуалност получи възможността да свърже цялата си висша сила, до която беше стигнала до този момент, с чудното троично тяло, останало непомрачено, незаблудено от нищо; да развие всичко онова, което представляваше едно
идеал
но физическо тяло, едно
идеал
но етерно тяло и едно
идеал
но астрално тяло.
Ето как, следователно, живее това момче Исус, развивайки такива качества, които са присъщи за едно троично тяло, останало за разлика от всички други троични човешки тела незасегнато от влиянията на Луцифер и Ариман.
И сега Заратустровата индивидуалност получи възможността да свърже цялата си висша сила, до която беше стигнала до този момент, с чудното троично тяло, останало непомрачено, незаблудено от нищо; да развие всичко онова, което представляваше едно идеално физическо тяло, едно идеал но етерно тяло и едно идеално астрално тяло.
Точно затова става дума в току-що посоченото изречение от Евангелието на Лука. И така се стигна до там, че след като този млад човек навърши 30 години, индивидуалността на Заратустра можа да влее в неговото троично тяло всичко онова, до което беше стигнала в своето продължително развитие. Да, ние следва да си представяме 30-годишния Исус от Назарет като една високо развита човешка индивидуалност; а именно като една индивидуалност, в името на която беше извършена възможно най-внимателната и мащабна подготовка.
към текста >>
243.
9. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 13. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
Ако човек вярва, че може да постигне най-висшия човешки
идеал
, отговарящ на сегашната степен от планетарната еволюция на Земята, единствено по вътрешен душевен път, чрез един вид себеспасение, тогава отношението към обективния Христос се оказва невъзможно.
Доколкото застъпваме възгледите на теолозите от 19 век, а именно, че човешкото развитие е нещо, което би могло да протече в чисто вътрешните измерения на човека, без да има, така да се каже, нищо общо с външния Макрокосмос, ние изобщо не можем да стигнем до едно признаване на Христос Исус. В такъв случай ние стигаме до всевъзможни гротескни идеи, но не и до едно истинско отношение към Христовото Събитие.
Ако човек вярва, че може да постигне най-висшия човешки идеал, отговарящ на сегашната степен от планетарната еволюция на Земята, единствено по вътрешен душевен път, чрез един вид себеспасение, тогава отношението към обективния Христос се оказва невъзможно.
към текста >>
Обаче който проникне по-дълбоко в мировите тайни, скоро ще открие, че ако някой смята постигането на най-висшия човешки
идеал
в сегашната степен от Земното развитие за нещо, което е възможно единствено чрез някакъв вътрешен напредък на душата, тогава той фактически прекъсва своята връзка с Макрокосмоса; в този случай той има пред себе си Макрокосмоса като един вид природа, а вътрешното душевно развитие като нещо, протичащо успоредно с него; обаче връзката между двете остава непостижима.
Или с други думи: Доколкото идеята за спасението е нещо, на което човекът може да отговори по чисто психологически пътища, не съществува никакво отношение към Христос.
Обаче който проникне по-дълбоко в мировите тайни, скоро ще открие, че ако някой смята постигането на най-висшия човешки идеал в сегашната степен от Земното развитие за нещо, което е възможно единствено чрез някакъв вътрешен напредък на душата, тогава той фактически прекъсва своята връзка с Макрокосмоса; в този случай той има пред себе си Макрокосмоса като един вид природа, а вътрешното душевно развитие като нещо, протичащо успоредно с него; обаче връзката между двете остава непостижима.
Точно тук лежи ужасяващата гротескност в развитието на 19 век, че това, което се нуждае от свързване Микрокосмосът и Макрокосмосът продължава да е раздвоено и разпокъсано. Ако това не беше се случило, тогава нямаше да възникнат и всички онези недоразумения, които от една страна са свързани с името „теоретичен материализъм“, а от друга страна с името „абстрактен идеализъм“. Помислете само, как разделянето на Микрокосмоса и Макрокосмоса доведе до там, че хората, които не обръщаха голямо внимание на вътрешния душевен живот, стигнаха до там, да причислят вътрешния душевен живот, както и външното тяло към Макрокосмоса, за да пренесат после всичко това в областта на материалните процеси. Другите, които бяха убедени в съществуването на един вътрешен живот, постепенно изпаднаха в абстракции що се отнася до всичко, което в крайна сметка беше от значение само за човешката душа.
към текста >>
Ако това не беше се случило, тогава нямаше да възникнат и всички онези недоразумения, които от една страна са свързани с името „теоретичен материализъм“, а от друга страна с името „абстрактен
идеал
изъм“.
Или с други думи: Доколкото идеята за спасението е нещо, на което човекът може да отговори по чисто психологически пътища, не съществува никакво отношение към Христос. Обаче който проникне по-дълбоко в мировите тайни, скоро ще открие, че ако някой смята постигането на най-висшия човешки идеал в сегашната степен от Земното развитие за нещо, което е възможно единствено чрез някакъв вътрешен напредък на душата, тогава той фактически прекъсва своята връзка с Макрокосмоса; в този случай той има пред себе си Макрокосмоса като един вид природа, а вътрешното душевно развитие като нещо, протичащо успоредно с него; обаче връзката между двете остава непостижима. Точно тук лежи ужасяващата гротескност в развитието на 19 век, че това, което се нуждае от свързване Микрокосмосът и Макрокосмосът продължава да е раздвоено и разпокъсано.
Ако това не беше се случило, тогава нямаше да възникнат и всички онези недоразумения, които от една страна са свързани с името „теоретичен материализъм“, а от друга страна с името „абстрактен идеализъм“.
Помислете само, как разделянето на Микрокосмоса и Макрокосмоса доведе до там, че хората, които не обръщаха голямо внимание на вътрешния душевен живот, стигнаха до там, да причислят вътрешния душевен живот, както и външното тяло към Макрокосмоса, за да пренесат после всичко това в областта на материалните процеси. Другите, които бяха убедени в съществуването на един вътрешен живот, постепенно изпаднаха в абстракции що се отнася до всичко, което в крайна сметка беше от значение само за човешката душа.
към текста >>
Истински разбира християнството само този, който е проникнат от убеждението, че всички църкви, които поддържат
идеал
а за Христос, всички външни ритуали и форми са само временни и, следователно, преходни, докато занапред мисълта за Христос ще оживява под съвършено нови форми направо в сърцата и душите на хората, колкото и съмнително да звучи това в ушите на днешното човечество.
Обаче мисълта за причастието тя ще продължи да съществува. Трябва обаче да е налице и една друга възможност, а именно: определени мисли, които се вливат в сърцата ни чрез истините на антропософията, определени вътрешни мисли, вътрешни чувства да ни обхванат и одухотворят с онзи свещен трепет, с който доскоро причастието грабваше човешките души. И когато това стане възможно а то действително ще стане възможно -, тогава ние ще сме напреднали с още една степен в нашата еволюция. И тогава хората ще разполагат с реалното доказателство, че християнство е нещо много повече от своята външна форма! Колко ограничени са онези умове, които смятат, че с премахването на външните ритуали, на външните форми, присъщи за християнството, ще изчезне и самото християнство.
Истински разбира християнството само този, който е проникнат от убеждението, че всички църкви, които поддържат идеала за Христос, всички външни ритуали и форми са само временни и, следователно, преходни, докато занапред мисълта за Христос ще оживява под съвършено нови форми направо в сърцата и душите на хората, колкото и съмнително да звучи това в ушите на днешното човечество.
Ето как Антропософията ни показва огромното значение на причастието като един екзотеричен път към Христос в миналите времена.
към текста >>
244.
10. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 14. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
Обаче всичко, което се отнася до въпросната подготовка, е свързано в известен смисъл и с това, че хората все повече и повече се приближават до един
идеал
, който, общо взето, възникна още в древна Гърция, до онзи
идеал
, който беше формулиран от Сократ: Когато се вгледа в идеята за доброто, за моралното, за етичното, той трябва да усети в нея магическия импулс, че ще намери сили да живее според тази идея.
И така, ние разбираме как миналото обхваща и част от бъдещето. И ако си припомним, как в астралното тяло на Натановото момче Исус действуваше не друг, а Буда, след като той вече не можеше да се инкарнира отново на Земята, ние ще разберем как силите на Буда продължават да действуват и по-нататък. Ако си припомним, как импулсите, които не бяха не-посредствено свързани с Буда, се намесиха в духовното развитие на Западна Европа, в тяхно лице ние виждаме намесата на самия духовен свят.
Обаче всичко, което се отнася до въпросната подготовка, е свързано в известен смисъл и с това, че хората все повече и повече се приближават до един идеал, който, общо взето, възникна още в древна Гърция, до онзи идеал, който беше формулиран от Сократ: Когато се вгледа в идеята за доброто, за моралното, за етичното, той трябва да усети в нея магическия импулс, че ще намери сили да живее според тази идея.
Днес ние сме все още далеч от осъществяването на този идеал; днес ние сме стигнали само до там, че при определени обстоятелства човек би могъл да разбере доброто, би могъл да постъпва като умен и мъдър човек и все пак в основата си да не е морално добър. Обаче смисълът на вътрешното развитие ще бъде именно този: Да превръщаме нашите идеи за доброто в непосредствени морални подтици. Този особеност ще бъде извънредно характерна за идващите времена. И ученията, които ще се разпространяват по Земята, ще са от такова естество, че през следващите столетия и хилядолетия човешкият говор ще оказва неподозирано могъщо въздействие в сравнение с миналото и настоящето. Днес някой ясно може да различи във висшите светове как изглежда връзката между интелекта и морала; обаче днес не съществува такъв човешки език, чийто магически сили да предизвикат следното: а именно, когато се изговаря един морален принцип, той да прониква в другия човек по един толкова непосредствено-морален начин, че последният да няма друг избор, освен да го осъществи като морален импулс.
към текста >>
Днес ние сме все още далеч от осъществяването на този
идеал
; днес ние сме стигнали само до там, че при определени обстоятелства човек би могъл да разбере доброто, би могъл да постъпва като умен и мъдър човек и все пак в основата си да не е морално добър.
И така, ние разбираме как миналото обхваща и част от бъдещето. И ако си припомним, как в астралното тяло на Натановото момче Исус действуваше не друг, а Буда, след като той вече не можеше да се инкарнира отново на Земята, ние ще разберем как силите на Буда продължават да действуват и по-нататък. Ако си припомним, как импулсите, които не бяха не-посредствено свързани с Буда, се намесиха в духовното развитие на Западна Европа, в тяхно лице ние виждаме намесата на самия духовен свят. Обаче всичко, което се отнася до въпросната подготовка, е свързано в известен смисъл и с това, че хората все повече и повече се приближават до един идеал, който, общо взето, възникна още в древна Гърция, до онзи идеал, който беше формулиран от Сократ: Когато се вгледа в идеята за доброто, за моралното, за етичното, той трябва да усети в нея магическия импулс, че ще намери сили да живее според тази идея.
Днес ние сме все още далеч от осъществяването на този идеал; днес ние сме стигнали само до там, че при определени обстоятелства човек би могъл да разбере доброто, би могъл да постъпва като умен и мъдър човек и все пак в основата си да не е морално добър.
Обаче смисълът на вътрешното развитие ще бъде именно този: Да превръщаме нашите идеи за доброто в непосредствени морални подтици. Този особеност ще бъде извънредно характерна за идващите времена. И ученията, които ще се разпространяват по Земята, ще са от такова естество, че през следващите столетия и хилядолетия човешкият говор ще оказва неподозирано могъщо въздействие в сравнение с миналото и настоящето. Днес някой ясно може да различи във висшите светове как изглежда връзката между интелекта и морала; обаче днес не съществува такъв човешки език, чийто магически сили да предизвикат следното: а именно, когато се изговаря един морален принцип, той да прониква в другия човек по един толкова непосредствено-морален начин, че последният да няма друг избор, освен да го осъществи като морален импулс. След изтичането на следващите три хилядолетия, ще бъде възможно да се говори на такъв език, какъвто днес нашите глави изобщо не могат да си представят; интелектуалното и моралното съдържание ще имат еднаква сила, еднаква валидност.
към текста >>
И когато хората проумеят това дело на Божията любов, когато се опитат да го превърнат в свой първостепенен
идеал
, спрямо който всяка проява на човешка любов е нещо съвсем незначително, тогава те ще се приближат и до чувството на пълна несъизмеримост между човешката любов и Божията Любов, онази Божия Любов, довела до Мистерията на Голгота, както и до онези имагинации, които ни позволяват да извикваме пред духовния си поглед редица отделни моменти от Събитието на Голгота.
Христос извърши нещо, което не беше необходимо за самия Него! В какво се състоеше Неговото дело? Неговото дело беше израз на чистата и божествена Любов! Трябва да сме наясно: Засега нито едно човешко сърце не е в състояние да усети онази сила на Любовта, която беше необходима, за да вземе този Бог едно такова решение, от което лично Той нямаше никаква нужда решението да се инкарнира и да разгръща своите божествени действия в тесните рамки на едно човешко тяло. Ето как от делото на Любовта се стигна до онова събитие, което е най-важното в цялата еволюция на човечеството.
И когато хората проумеят това дело на Божията любов, когато се опитат да го превърнат в свой първостепенен идеал, спрямо който всяка проява на човешка любов е нещо съвсем незначително, тогава те ще се приближат и до чувството на пълна несъизмеримост между човешката любов и Божията Любов, онази Божия Любов, довела до Мистерията на Голгота, както и до онези имагинации, които ни позволяват да извикваме пред духовния си поглед редица отделни моменти от Събитието на Голгота.
към текста >>
245.
Как действа кармата . Бележки от Рудолф Щайнер
GA_135 Прераждане и Карма
(Същността на свободния човешки дух се опитах да представя в моята „Философия на свободата“, Берлин, 1893 г.) Пълната свобода на човешкия дух е
идеал
ът на неговото развитие.
С други думи, той се изпълва с все по-голямо съзнание. Все по-маловажен става натискът на околния свят. Все повече духът съумява да се утвърди. Но дух, който се самоутвърждава, е свободен дух. Едно действие в ярката светлина на съзнанието е едно свободно действие.
(Същността на свободния човешки дух се опитах да представя в моята „Философия на свободата“, Берлин, 1893 г.) Пълната свобода на човешкия дух е идеалът на неговото развитие.
Не можем да питаме дали човекът е свободен или не. Философите, които поставят въпроса за свободата по този начин, не могат никога да достигнат до някаква ясна мисъл относно този проблем. Защото човекът в сегашното си състояние не е нито свободен, нито несвободен. Той се намира по пътя към свободата. Отчасти той е свободен, отчасти – не.
към текста >>
246.
1. УКАЗАНИЕ
GA_136 Духовните същества в небесните тела и природните царства
И онези хора, които имат общи цели, общи интереси те обединяват особено в нашето време под общи
идеал
и, защото знаят, че се срещат едни с други в тези общи
идеал
и.
Това е нещо като един мощен копнежен вик на хората, които днес разбират вече това, което трябва да обедини хората все повече и повече в бъдеще, което трябва да направи да оживее все повече и повече обединяващото звено във всички сърца в бъдеще, както това е било, когато отидем все по-далече и по-далече в миналото. Ето защо самопонятно е, че ние се срещаме в най-добрия поздрав, който можем да си предложим, когато се срещаме като търсители на Бога. Хората се срещат едни други по цялото лице на Земята. Едни се познават помежду си повече, други по-малко, някои са сприятелени, други се обичат. Така върви във всекидневието.
И онези хора, които имат общи цели, общи интереси те обединяват особено в нашето време под общи идеали, защото знаят, че се срещат едни с други в тези общи идеали.
Но когато ние като стремящи се към духов но познание се срещаме, това означава още и нещо друго. Тогава ние се събираме така, че всъщност всеки един познава веднага другия. Защото чрез какво се познават хората? Чрез това, че знаят нещо един за друг. В света ние минаваме безразлични покрай онзи, за когото не знаем нищо; подаваме с любов ръка на онзи, който ни е стар познат; усмихваме се на този, когото не сме срещали отдавна и който чрез неговата среща ни изпълва с вътрешна радост.
към текста >>
Ние знаем за другия, че в неговото най-вътрешно същество, в неговата истинска човешка ядка живее с нас заедно същият духовен
идеал
.
Защото чрез какво се познават хората? Чрез това, че знаят нещо един за друг. В света ние минаваме безразлични покрай онзи, за когото не знаем нищо; подаваме с любов ръка на онзи, който ни е стар познат; усмихваме се на този, когото не сме срещали отдавна и който чрез неговата среща ни изпълва с вътрешна радост. На кратко казано, създава се една връзка от човек на човек чрез това, че единият знае нещо за другия. Когато се събираме като търсители на духа, тогава всички знаем нещо един за друг и никой не ни е чужд.
Ние знаем за другия, че в неговото най-вътрешно същество, в неговата истинска човешка ядка живее с нас заедно същият духовен идеал.
И така той ни се явява като един стар познат, като един самопонятен познат. Наред с всичко друго, което духовното познание може да ни донесе, ще бъде и това, че хора, които не са се виждали още никога на физическото поле, ще могат да се срещнат по цялото земно кълбо така, че ще знаят най-важното едни за други, просто чрез това, че се срещат на общата почва на духовното познание. Това предава на всичко, което вършим и говорим, онзи тон на сърдечност, който не трябва да липсва, когато се събираме, онзи тон на сърдечност, който бе изразен именно тук и за който аз така сърдечно благодаря. Обични приятели, когато в сказките, които бяха искани да изнеса, въпреки привидно само духовното, в което ще ни въведат именно първите сказки, когато в тези сказки Вие ще доловите нещо от сърдечния тон, тогава ще сте ме разбрали правилно. Това трябва да правим ние така многократно като духовни изследователи и като стремящи се: да пребродим първо полетата на духовното, за да можем накрая, когато сме оставили да действуват върху нас най-разнообразните неща на духовния живот, да се срещнем отново в резултатите на тези духовни познания като в един сърдечен хармоничен тон.
към текста >>
247.
4. ТРЕТА СКАЗКА
GA_136 Духовните същества в небесните тела и природните царства
Всеки за себе си това ние знаем твърде добре като човеци всеки един за себе си има своите особени страдания, своите особени радости, своите тревоги и своите грижи, има своите особени надежди и
идеал
и; и по определен начин тези грижи, тези страдания, тези тревоги, тези надежди и
идеал
и представляват едно особено царство, което не можем да видим веднага с физическия поглед у другите хора, което човек носи със себе си през света именно като един самостоятелен вътрешен живот.
За нашата днешна характеристика ще бъде необходимо да изходим от природата на човека да си изясним първо определени свойства, определени качества на човешката природа, за да можем, изхождайки от тук, да охарактеризираме по-висши същества, които намираме в по-висшите светове. И нека за целта изтъкнем по един твърде особен начин едно свойство на човешката природа, което можем да охарактеризираме така: Човекът е надарен с възможността да води един независим от всичко външно вътрешен живот. Тази възможност се явява пред нашия поглед през всеки час на нашия буден дневен живот. Знаем, че по отношение на това, което виждаме с нашите очи, което чуваме с нашите уши, ние имаме нещо общо с всички други същества, които също могат да си служат с техните сетива. Като човеци ние имаме по отношение на външния свят един общ живот с другите човеци и може би също с другите същества.
Всеки за себе си това ние знаем твърде добре като човеци всеки един за себе си има своите особени страдания, своите особени радости, своите тревоги и своите грижи, има своите особени надежди и идеали; и по определен начин тези грижи, тези страдания, тези тревоги, тези надежди и идеали представляват едно особено царство, което не можем да видим веднага с физическия поглед у другите хора, което човек носи със себе си през света именно като един самостоятелен вътрешен живот.
Когато се намираме, в същото пространство с един човек, ние знаем, какво може да действува върху неговите очи върху неговите уши. Това, което става в неговата душа, което той изживява вътрешно, върху него можем вероятно да имаме предчувствия от онова, което той иска да ни изрази чрез израженията на неговото лице, чрез неговите жестове, или също чрез неговите думи; обаче когато той иска да има за себе си своя вътрешен живот като свой особен свят, тогава ние не можем да проникнем направо в този особен вътрешен свят.
към текста >>
Това чувствуват хората, когато винаги допускат, че върху цялото земно кълбо може да има разбиране за определени морални
идеал
и, за определени логически
идеал
и, върху които никой човек не може да се съмнява, който могат да станат ясни на всеки човек, защото те не идват от външния свят, а от вътрешния свят на човека.
Кой не е изпитвал, че може би трудно може да се разбере с един човек, с когото се е срещнал в една отдалечена област, че не може да се разбере с него върху външния свят, който и двамата имат, но че лесно може да се разбере върху това, което сърцето чувствува и за което сърцето копнее? С нашия вътрешен свят ние хората сме вече много по-близо едни до други отколкото с нашия външен свят, и наистина би имало малко надежда да пренесем идеята на Духовната Наука в цялото човечество, ако не бихме могли да имаме съзнанието, че във вътрешността на всеки човек, където и да се намира той по лицето на Земята, живее нещо, което може да се разбере с нас. Обаче за да стигнем сега до нещо, което е напълно свободно от специалната, егоистична вътрешност, ние трябва да се освободим също и от онази окраска, която още се влияе от външния свят. Това може да стане само тогава, когато човек си създава възможността, да може да изживява в своята вътрешност нещо, което отговаря на това, което можем да наречем вътрешни хрумвания, вътрешни вдъхновения, онова, което расте и вирее само вътрешно в самата душа. Човек може да се издигне от специалния вътрешен живот така, че да чувствува: в моята вътрешност се изявява нещо, което е независимо от моето специално, егоистично съществувание.
Това чувствуват хората, когато винаги допускат, че върху цялото земно кълбо може да има разбиране за определени морални идеали, за определени логически идеали, върху които никой човек не може да се съмнява, който могат да станат ясни на всеки човек, защото те не идват от външния свят, а от вътрешния свят на човека.
към текста >>
248.
11. ДЕСЕТА СКАЗКА
GA_136 Духовните същества в небесните тела и природните царства
Ето защо най-сигурното средство за постигане на висшите
идеал
и на антропософския живот е това, да насочваме от време на време погледа към звездните светове и техните духовни Ръководители, ангелските йерархии.
Защото също в нашите природни царства се показват самите йерархии или техните потомци. Когато насочваме така поглед в небесното пространство, чрез едно такова разглеждане може да получим също едно морално впечатление; Едно морално впечатление, което трябва да се състои в това, че, когато оставим мощните действия на йерархиите от небесното пространство да добият влияние върху нас, ние сме откъснати от страстите, от инстинктите, желанията, представите, които произвежда физическият земен живот. Тези представи, тези инстинкти, желания и страсти, които произвежда физическият живот, те са главно тези, които хвърлят върху земното развитие това, което разделя хората на партии, което прави хората по лицето на Земята противници и привърженици на най-различните направления. Ние стигаме да един по-висок морален смисъл до една, свобода, когато поне за кратки моменти се откъснем от разглеждането на земното и наблюдаваме световете на Духовете в мировото пространство. Там ние се освобождава ме от това, което иначе действува в нашите егоистични инстинкти, които са причините на всички земни борби и на всички земни дребнавости.
Ето защо най-сигурното средство за постигане на висшите идеали на антропософския живот е това, да насочваме от време на време погледа към звездните светове и техните духовни Ръководители, ангелските йерархии.
Когато, както се опитахме вчера, изследваме културните течения и вдъхновяващите Духове на религиите, а също така носителите на мъдростта за човечеството, тогава ще изгубим вкуса да водим борби на Земята като последователи на отделни системи. Ние не ще се придържаме към имена, нито към изповедания на отделни групи хора по Земята. Когато хората ще търсят техните познания там, накъдето могат да се насочат погледите на всички хора на Земята и където ще намерят общи познания познания, които обединяват, а не раздвояват -, когато хората действително ще проникнат до това, което като език на небето изговаря, изказва значението на различните основатели на религии и вдъхновители на човечеството, тогава ще може да настъпи духовно-научният идеал на едно търпимо и безпристрастно разглеждане на всички религии и светогледи, тогава ще настъпи действително този идеал. Хората не ще се карат постоянно, когато не принадлежат на една група създадена от този или онзи религиозен носител или на други културни течения, а когато потърсят произхода на тези носители навън в небесното пространство. В този смисъл също едно такова разглеждане може да добие едно голямо морално значение, като вместо някои неща, които донасят на Земята раздвоения, дисхармонии, бъдат основани мир, хармония.
към текста >>
Когато хората ще търсят техните познания там, накъдето могат да се насочат погледите на всички хора на Земята и където ще намерят общи познания познания, които обединяват, а не раздвояват -, когато хората действително ще проникнат до това, което като език на небето изговаря, изказва значението на различните основатели на религии и вдъхновители на човечеството, тогава ще може да настъпи духовно-научният
идеал
на едно търпимо и безпристрастно разглеждане на всички религии и светогледи, тогава ще настъпи действително този
идеал
.
Ние стигаме да един по-висок морален смисъл до една, свобода, когато поне за кратки моменти се откъснем от разглеждането на земното и наблюдаваме световете на Духовете в мировото пространство. Там ние се освобождава ме от това, което иначе действува в нашите егоистични инстинкти, които са причините на всички земни борби и на всички земни дребнавости. Ето защо най-сигурното средство за постигане на висшите идеали на антропософския живот е това, да насочваме от време на време погледа към звездните светове и техните духовни Ръководители, ангелските йерархии. Когато, както се опитахме вчера, изследваме културните течения и вдъхновяващите Духове на религиите, а също така носителите на мъдростта за човечеството, тогава ще изгубим вкуса да водим борби на Земята като последователи на отделни системи. Ние не ще се придържаме към имена, нито към изповедания на отделни групи хора по Земята.
Когато хората ще търсят техните познания там, накъдето могат да се насочат погледите на всички хора на Земята и където ще намерят общи познания познания, които обединяват, а не раздвояват -, когато хората действително ще проникнат до това, което като език на небето изговаря, изказва значението на различните основатели на религии и вдъхновители на човечеството, тогава ще може да настъпи духовно-научният идеал на едно търпимо и безпристрастно разглеждане на всички религии и светогледи, тогава ще настъпи действително този идеал.
Хората не ще се карат постоянно, когато не принадлежат на една група създадена от този или онзи религиозен носител или на други културни течения, а когато потърсят произхода на тези носители навън в небесното пространство. В този смисъл също едно такова разглеждане може да добие едно голямо морално значение, като вместо някои неща, които донасят на Земята раздвоения, дисхармонии, бъдат основани мир, хармония. Само че ние трябва да се научим да четем мощната, дадена във формите и движенията на небесните тела писменост; Да четем как действително не различни Духове, а същите Духове действуват на Земята за всички отделни хора, как те принадлежат на всички хора. Бихме могли да изясним този факт с един физически образ: докато оставаме на Земята, една група хора може да живее горе или долу, на изток или на запад. След това обаче поглеждаме към движенията на Земята, как тя обръща своето лице към звездите, като променя своето място, било в течение на кратки периоди или в течение на милиони години; как южната половина се обръща към северната и започва да вижда нашето северно звездно небе, и след това северната половина се обръща към юг и започва да вижда южното звездно небе.
към текста >>
И както Земята обръща в течение на времената своето лице така да се каже към всички звезди, които ни светят от мировото пространство, нека и човечеството се научи чрез
идеал
ите на Духовната Наука да гледа безпристрастно към всичко, което му говори от мировото пространство.
Хората не ще се карат постоянно, когато не принадлежат на една група създадена от този или онзи религиозен носител или на други културни течения, а когато потърсят произхода на тези носители навън в небесното пространство. В този смисъл също едно такова разглеждане може да добие едно голямо морално значение, като вместо някои неща, които донасят на Земята раздвоения, дисхармонии, бъдат основани мир, хармония. Само че ние трябва да се научим да четем мощната, дадена във формите и движенията на небесните тела писменост; Да четем как действително не различни Духове, а същите Духове действуват на Земята за всички отделни хора, как те принадлежат на всички хора. Бихме могли да изясним този факт с един физически образ: докато оставаме на Земята, една група хора може да живее горе или долу, на изток или на запад. След това обаче поглеждаме към движенията на Земята, как тя обръща своето лице към звездите, като променя своето място, било в течение на кратки периоди или в течение на милиони години; как южната половина се обръща към северната и започва да вижда нашето северно звездно небе, и след това северната половина се обръща към юг и започва да вижда южното звездно небе.
И както Земята обръща в течение на времената своето лице така да се каже към всички звезди, които ни светят от мировото пространство, нека и човечеството се научи чрез идеалите на Духовната Наука да гледа безпристрастно към всичко, което му говори от мировото пространство.
Чрез едно такова положително разглеждане на фактите ще бъде най-добре постигнат този антропософски идеал, а не чрез едно сантиментално подчертаване и говорене за любов и мир. Ние ще постигнем по един действителен начин любов, мир и хармония, когато отвърнем нашия поглед от земните работи, които разделят хората на раси, народности, религии и го насочим към света на звездите, където ни говорят Духове, които говорят същия език за всички човешки души, за всяко човешко сърце през всички времена, даже през всички вечности, когато правилно ги разбираме.
към текста >>
Чрез едно такова положително разглеждане на фактите ще бъде най-добре постигнат този антропософски
идеал
, а не чрез едно сантиментално подчертаване и говорене за любов и мир.
В този смисъл също едно такова разглеждане може да добие едно голямо морално значение, като вместо някои неща, които донасят на Земята раздвоения, дисхармонии, бъдат основани мир, хармония. Само че ние трябва да се научим да четем мощната, дадена във формите и движенията на небесните тела писменост; Да четем как действително не различни Духове, а същите Духове действуват на Земята за всички отделни хора, как те принадлежат на всички хора. Бихме могли да изясним този факт с един физически образ: докато оставаме на Земята, една група хора може да живее горе или долу, на изток или на запад. След това обаче поглеждаме към движенията на Земята, как тя обръща своето лице към звездите, като променя своето място, било в течение на кратки периоди или в течение на милиони години; как южната половина се обръща към северната и започва да вижда нашето северно звездно небе, и след това северната половина се обръща към юг и започва да вижда южното звездно небе. И както Земята обръща в течение на времената своето лице така да се каже към всички звезди, които ни светят от мировото пространство, нека и човечеството се научи чрез идеалите на Духовната Наука да гледа безпристрастно към всичко, което му говори от мировото пространство.
Чрез едно такова положително разглеждане на фактите ще бъде най-добре постигнат този антропософски идеал, а не чрез едно сантиментално подчертаване и говорене за любов и мир.
Ние ще постигнем по един действителен начин любов, мир и хармония, когато отвърнем нашия поглед от земните работи, които разделят хората на раси, народности, религии и го насочим към света на звездите, където ни говорят Духове, които говорят същия език за всички човешки души, за всяко човешко сърце през всички времена, даже през всички вечности, когато правилно ги разбираме.
към текста >>
Тогава всички глави /всички сказки/, също и онези, които привидно засягат много далечни неща, ще ни послужат да следваме непосредствените цели и
идеал
и на Духовната Наука.
Когато се научим да ги познаваме в истинския окултен смисъл, те се вливат тогава в нашето сърце така, че това, което сме научили се превръща в сила на живота, в надежда на живота и преди всичко в морална енергия и прави от нас действително това, което можем да наречем граждани на небесните светове. Тогава чрез своя духовен живот човекът внася небето в работите на Земята и произвежда в течение на културния процес това, което можем да наречем в най-висшия смисъл хармония, мир. И тогава той все повече и повече ще осъзнае, че действително в началната точка и в края на културното развитие царува един Дух на единството, един Дух на Формата, който действува единно през хората и се оставя подбуден от своите братя, другите Духове на Формата, които му служат, за да изпрати едно единно действие през цялото човечество. Така чрез истинската небесна наука се внася нещо единно във всички човеци и с това се подпомага моралното разбирателство, моралното разбиране на човечеството на Земята. Така ние не искаме да разглеждаме само нещо абстрактно, теоретическо, а всяко едно такова разглеждане трябва да се превърне в нас вреди всичко в един морален извор на сила.
Тогава всички глави /всички сказки/, също и онези, които привидно засягат много далечни неща, ще ни послужат да следваме непосредствените цели и идеали на Духовната Наука.
към текста >>
249.
1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ. Кристияния (Осло), 3 юни 1912
GA_137 Човекът в светлината на окултизма
Обаче според своя
идеал
, теософията беше длъжна да бъде едно постоянно възобновяване на окултизма.
Ние все повече трябва да се издигаме до там, че да не ограничаваме една теософия в определени и неподвижни рамки. Защото в хода на човешкото развитие стана така, че поради религиозни предразсъдъци а по-точно поради религиозни предчувствия, теософиите застинаха в определени и неизменни форми.
Обаче според своя идеал, теософията беше длъжна да бъде едно постоянно възобновяване на окултизма.
Затова не може да има една будистка или индуистка теософия, нито пък заратустрова или християнска теософия. Разбира се, необходимо е да се съобразяваме с етническите своеобразия, с особените представи и понятия, каквито окултизмът среща в лицето на един определен народ. Обаче по-важно е, че според своя идеал, теософията е длъжна да бъде един чист израз на окултните истини. И в известен смисъл, когато в средна Европа възникнаха общности, където се говореше за "християнска теософия", това представляваше отричане от основния принцип на всички окултисти по света. В действителност не може да има християнска теософия, както не може да има и будистка или заратустрова теософия.
към текста >>
Обаче по-важно е, че според своя
идеал
, теософията е длъжна да бъде един чист израз на окултните истини.
Ние все повече трябва да се издигаме до там, че да не ограничаваме една теософия в определени и неподвижни рамки. Защото в хода на човешкото развитие стана така, че поради религиозни предразсъдъци а по-точно поради религиозни предчувствия, теософиите застинаха в определени и неизменни форми. Обаче според своя идеал, теософията беше длъжна да бъде едно постоянно възобновяване на окултизма. Затова не може да има една будистка или индуистка теософия, нито пък заратустрова или християнска теософия. Разбира се, необходимо е да се съобразяваме с етническите своеобразия, с особените представи и понятия, каквито окултизмът среща в лицето на един определен народ.
Обаче по-важно е, че според своя идеал, теософията е длъжна да бъде един чист израз на окултните истини.
И в известен смисъл, когато в средна Европа възникнаха общности, където се говореше за "християнска теософия", това представляваше отричане от основния принцип на всички окултисти по света. В действителност не може да има християнска теософия, както не може да има и будистка или заратустрова теософия.
към текста >>
Ние вече отбелязахме, че на това, което описваме тук, трябва да се гледа като на един
идеал
.
Ние вече отбелязахме, че на това, което описваме тук, трябва да се гледа като на един идеал.
Различните теософски одежди на вътрешно единния окултизъм, само потвърждават, че всички окултисти всъщност са единодушни в своето познание, и това още повече ни задължава да говорим за окултизма особено в наше време по един непротиворечив и всеобхватен начин. Необходимо е да се отърсим от всякакви предварителни мнения, от всякакви разслоения. Ние трябва да изпитваме радост, дори и само поради това, че най-елементарните подробности на окултното познание изискват все повече и повече една непротиворечива и логична оценка. Най-важните окултни познания за реинкарнацията и Кармата ще бъдат разпространени от теософията по цялата Земя. И рано или късно религиозните предразсъдъци окончателно ще капитулират пред тях.
към текста >>
Един друг
идеал
би бил този: чрез теософията човечеството да достигне онова състояние, което подтиква окултното познание към единство и хармония в още по-високите сфери.
Един друг идеал би бил този: чрез теософията човечеството да достигне онова състояние, което подтиква окултното познание към единство и хармония в още по-високите сфери.
Но това е един труден идеал. Ако се замислим само колко интимно е свързан човека със своите религиозни чувства и предразсъдъци, със своето религиозно възпитание, веднага ще разберем, колко трудно е на теософията да поднесе такива истински верни образи на окултното познание, които да не са белязани с печата на религиозното предубеждение.
към текста >>
Но това е един труден
идеал
.
Един друг идеал би бил този: чрез теософията човечеството да достигне онова състояние, което подтиква окултното познание към единство и хармония в още по-високите сфери.
Но това е един труден идеал.
Ако се замислим само колко интимно е свързан човека със своите религиозни чувства и предразсъдъци, със своето религиозно възпитание, веднага ще разберем, колко трудно е на теософията да поднесе такива истински верни образи на окултното познание, които да не са белязани с печата на религиозното предубеждение.
към текста >>
Идеал
ът обаче би бил достигнат, когато и двамата започнат да се разбират еднакво добре, и когато върху цялата Земя настъпи едно изпълнено с хармония и мир взаимно разбиране.
Обикновено се стига до там, че доколкото изповядва будистката религия, един будист никога не признава възгледите на един християнин. И ако теософията съдържа някакви елементи от будизма, естествено е, че тази будистка теософия ще се отнася недоверчиво или враждебно към окултизма. Съвсем понятно е също това, че в една област, където господствуват християнските умонастроения, ще бъде изключително труд но да се стигне до едно обективно познание или, бихме казали, до онези страни на окултизма, които са намерили израз в будистката религия.
Идеалът обаче би бил достигнат, когато и двамата започнат да се разбират еднакво добре, и когато върху цялата Земя настъпи едно изпълнено с хармония и мир взаимно разбиране.
към текста >>
Пред теософа ще израсне един
идеал
, който ще го тласка към "всеобщият и единен окултизъм" и към очистване на този окултизъм от всякакви религиозни предразсъдъци.
Будисткият теософ и християнският теософ или по-добре казано, будистът и християнинът, след като те са станали теософи неизбежно ще започнат да се разбират, те неизбежно ще достигнат до едно хармонично уравновесяване.
Пред теософа ще израсне един идеал, който ще го тласка към "всеобщият и единен окултизъм" и към очистване на този окултизъм от всякакви религиозни предразсъдъци.
Християнинът, който е станал теософ, ще разбира будиста, дори и тогава, когато този будист му казва: "Невъзможно е, един Бодисатва, едно човешко същество, минало от инкарнация в инкарнация, и в конкретния случай при смъртта на Судодхана, издигнало се до Буда, невъзможно е това същество отново да се върне в едно човешко тяло; достигайки степента Буда, тази човешка индивидуалност е постигнала толкова високо равнище в човешкото си развитие, че тя вече не се нуждае от друго въплъщение в човешко тяло."
към текста >>
По същия начин за теософията доколкото остава вярна на своя
идеал
, е невъзможно да проповядва неща, без те да са отблясък от всеобщият и единен окултизъм.
Истинската пред поставка на християнското развитие е не едно учение, а едно действие. И будистът, който е станал теософ, вече възприема окултните принципи на християнството, което по този начин допринася за утвърждаването на хармонията всред земното човечество. Този будист обаче би нарушил хармонията, ако поиска да приложи своите тясно-религиозни понятия към християнството. Както християнинът-теософ е задължен истински да вниква в будизма и не само да прекроява понятията си за Бодисатва и Буда, така и будистът е задължен да се отнася към християнските понятия според както те са залегнали в самите окултни принципи на християнството. Невъзможно е да се съедини това, което отбелязваме като Христос, с онова, което е от по-низше естество и което отбелязваме с името Бодисатва.
По същия начин за теософията доколкото остава вярна на своя идеал, е невъзможно да проповядва неща, без те да са отблясък от всеобщият и единен окултизъм.
към текста >>
По-нататък ние ще покажем, че великият
идеал
на нашето време не се състои в това, една религия да удържи победа над друга религия, а в това, че световните религии трябва да се разберат взаимно, да се помирят.
Ето това е, което ще обогати нашето разбиране, за да ни подскаже как в досегашното развитие на човечеството, окултизмът трябваше да приеме най-различни теософски форми.
По-нататък ние ще покажем, че великият идеал на нашето време не се състои в това, една религия да удържи победа над друга религия, а в това, че световните религии трябва да се разберат взаимно, да се помирят.
Важно предусловие за това е вникването в окултните принципи, които са едни и същи за всички религии.
към текста >>
250.
10. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 12 юни 1912
GA_137 Човекът в светлината на окултизма
А сега, наред с другите
идеал
и, опитайте се да разберете и този, че Вие сте призвани да вникнете и в това: По какъв начин философският
идеал
на нашето време постигнат впрочем от твърде малко хора трябва да се преобрази в един нов теософски
идеал
и да стане много по-близък и достъпен за хората, защото теософията говори на човека от неговите дълбини, а не го омаломощава, както прави това абстрактната философия, която е длъжна да остане студена и абстрактна, и която може да улови само най-далечния и слаб полъх от космическото човешко същество.
А сега, наред с другите идеали, опитайте се да разберете и този, че Вие сте призвани да вникнете и в това: По какъв начин философският идеал на нашето време постигнат впрочем от твърде малко хора трябва да се преобрази в един нов теософски идеал и да стане много по-близък и достъпен за хората, защото теософията говори на човека от неговите дълбини, а не го омаломощава, както прави това абстрактната философия, която е длъжна да остане студена и абстрактна, и която може да улови само най-далечния и слаб полъх от космическото човешко същество.
Вие добре разбирате, скъпи приятели, че когато разглеждаме нещата по този начин, ние следваме една световно-историческа необходимост, и ясно предусещаме какво трябва да бъде теософията за модерното човечество и как трите гледни точки на окултизма, теософията и философията възникват и се развиват в хода на общочовешката еволюция. И когато Вие мислите върху всичко това, когато го оставите да се потопи от Вашата глава във Вашето сърце, тогава Вие се издигате до едно чувство за истинската стойност, до едно чувство за величието и светостта на теософията и на това, което теософията трябва да бъде за всички нас.
към текста >>
251.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 28 август 1912 г.
GA_138 За инициацията
Човек трябва да упражнява именно себесъзнание, трябва да се опита безпощадно, безцеремонно да се укори за истински големите недостатъци, които има, така че пред душата му да се яви фактът доколко малко всъщност отговаря той на великия
идеал
на човечеството.
Сега е налице необходимостта в душата да се остави да влезе нещо съвсем определено. Налице е необходимост тези неща да бъдат разбрани от душите възможно най-точно. Затова в книгата си „Път към себепознанието на човека“ систематизирах, макар и не съвсем същите, ала подобни неща, които отиват в същата посока, и ако свържете лекциите с тази книга, можете да извлечете някои изводи. Тогава трябва да навлезе едно съвсем определено душевно съдържание, което човек сам предизвиква, подобно на това, което описах вчера.
Човек трябва да упражнява именно себесъзнание, трябва да се опита безпощадно, безцеремонно да се укори за истински големите недостатъци, които има, така че пред душата му да се яви фактът доколко малко всъщност отговаря той на великия идеал на човечеството.
Човек трябва да се вживее в това твърде малко съответствие с големия идеал на човечеството: истински медитативно, истински мисловно силно да извика пред душата си своите морални или други слабости. Когато той прави това, става по-силен чрез него. И това, което вече е започнало да избледнява, което вече се е представило така, сякаш е искало да изчезне в едно голямо душевно безсилие, отново става по-светло. Човек отново започва да го вижда. Но при този случай той разбира нещо друго, което може да се изрази с прости думи, което обаче при първите стъпки по пътя към инициацията е потискащо и дори поразяващо.
към текста >>
Човек трябва да се вживее в това твърде малко съответствие с големия
идеал
на човечеството: истински медитативно, истински мисловно силно да извика пред душата си своите морални или други слабости.
Сега е налице необходимостта в душата да се остави да влезе нещо съвсем определено. Налице е необходимост тези неща да бъдат разбрани от душите възможно най-точно. Затова в книгата си „Път към себепознанието на човека“ систематизирах, макар и не съвсем същите, ала подобни неща, които отиват в същата посока, и ако свържете лекциите с тази книга, можете да извлечете някои изводи. Тогава трябва да навлезе едно съвсем определено душевно съдържание, което човек сам предизвиква, подобно на това, което описах вчера. Човек трябва да упражнява именно себесъзнание, трябва да се опита безпощадно, безцеремонно да се укори за истински големите недостатъци, които има, така че пред душата му да се яви фактът доколко малко всъщност отговаря той на великия идеал на човечеството.
Човек трябва да се вживее в това твърде малко съответствие с големия идеал на човечеството: истински медитативно, истински мисловно силно да извика пред душата си своите морални или други слабости.
Когато той прави това, става по-силен чрез него. И това, което вече е започнало да избледнява, което вече се е представило така, сякаш е искало да изчезне в едно голямо душевно безсилие, отново става по-светло. Човек отново започва да го вижда. Но при този случай той разбира нещо друго, което може да се изрази с прости думи, което обаче при първите стъпки по пътя към инициацията е потискащо и дори поразяващо. Всичко това са думи, отнасящи се до душевния живот, а не до телесния, защото на този, който бива въведен в духовния свят по правилен начин, непрекъснато му се дава и такова напътствие, че не може да става дума за външни телесни опасности.
към текста >>
252.
ОТДЕЛНА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 30 август 1912 г.
GA_138 За инициацията
Не виждаме ли във Фауст житейския практик на нашето време, който има преди всичко един практически
идеал
?
Сред множество германисти имаше един, който е особено обещаващ в своята област. Това е Конрад Бурдах, който е бил професор в Хале, после се е отказал от този пост, за да продължи да живее като свободен учен. През последните седмици Конрад Бурдах представи на събирането на Берлинската академия на науките едно изключително интересно изследване. То фигурира засега само сред академичните трудове, но в него е поставен един важен въпрос, който въпрос обаче не може да се реши със средствата на Конрад Бурдах, но на който може да се отговори само със средствата на духовната наука. Ще се убедите, че е съвсем естествено за отделната душа, когато обмисля взаимовръзките в живота, да се запита за съпоставката на поемата за Фауст и модерната душа.
Не виждаме ли във Фауст житейския практик на нашето време, който има преди всичко един практически идеал?
Да погледнем Гьоте в неговата практическа дейност: можем да проследим как той говори на Екерман, своя верен секретар. Гьоте е бил подтикнат да представи духовното развитие на Фауст. Към него идва духовното съдържание на Сикстинската Мадона от Рафаело; той успява да го схване в по-късните години от живота си, например при първото си посещение в Дрезден все още не го е схванал. Той е искал да представи как се приема накрая безсмъртието на Фауст в по-висшите светове. Виждаме го как се бори с проблема си така, че веднъж е казал на Екерман: Забележително е как през света вървят демонични сили и оставят да възникват фигури като Рафаело от една непозната свръхсетивност; как човек не може да завърши един образ като Рафаело, ако не вземе под внимание неговия произход от свръхсетивното.
към текста >>
В последните дни пред душата ми се яви отново това усещане по отношение на мъжа, който искаше да опише хода на развитието на човечеството, изхождайки от фантазията и си казах: Той е имал
идеал
а да открие удовлетворяващото го по отношение на мировите загадки от духовния живот чрез духовните средства, дадени му от неговото време.
В последните дни пред душата ми се яви отново това усещане по отношение на мъжа, който искаше да опише хода на развитието на човечеството, изхождайки от фантазията и си казах: Той е имал идеала да открие удовлетворяващото го по отношение на мировите загадки от духовния живот чрез духовните средства, дадени му от неговото време.
Но каквото е постигнал от своето време, каквото е могъл да възприеме честно и искрено в своята душа, не му е дало разрешението. И понеже е бил честен, той е изоставил това решение! Така виждаме как нашето време достига това, което може да разбули мировите загадки, които стоят зад сетивните явления и са причина за сетивните явления. Защо това се явява пред душата ми през последните дни? Никога не съм се боял да споменавам и личното, когато то е обективно, а всеки може да мисли за това, както той иска.
към текста >>
253.
Първа лекция, Базел, 15 Септември 1912
GA_139 Евангелието на Марко
Обаче това, което той можа да проумее и което озари душата му, беше следното: В лицето на Христос Исус всяко човешко сърце има пред себе си един неповторим, величествен образ, един
идеал
ен образ, който може да служи на целия свят.
Естествено, Рам Мохан Рой имаше последователи: Дебендранат Тагор и други. Един от тях, и това е особено показателно, изнесе през 1870 една лекция под наслов „Христос и християнството“. Извънредно интересно е да слушаш как един индиец говори за Христос и за християнството. За индийския лектор същинската Мистерия на християнството остана недокосната. От цялостния ход на лекцията ясно се вижда, че той не схваща основния факт, а именно: християнството тръгва не от един учител, а направо от Мистерията на Голгота, от един световноисторически факт, от смъртта и Възкресението.
Обаче това, което той можа да проумее и което озари душата му, беше следното: В лицето на Христос Исус всяко човешко сърце има пред себе си един неповторим, величествен образ, един идеален образ, който може да служи на целия свят.
Да, забележително е да чуеш как един индиец говори за Христос и заявява, че християнството в Европа тепърва ще се развива. Защото това, смяташе той, което европейците изповядват като християнство в моята страна, не ми се струва, че е истинското християнство.
към текста >>
254.
Девета лекция, 23 Септември 1912
GA_139 Евангелието на Марко
На какво се дължи това, че не само през Възраждането европейските души копнееха за страната на гърците, за страната на красотата, откривайки в прекрасното извайване на телесните форми един истински
идеал
за човешкото развитие, но дори и през по-късните епохи духове като Гьоте също търсеха с душата си тази страна на гърците, тази страна на красивите форми?
Ние насочихме нашето внимание към онези самотни образи от Древна Гърция, които ясно усетиха в душата си бавното заглъхване на старото ясновидство и се постараха да го заменят с това, от което трябваше да израсне човешкият Аз, съвременното съзнание, абстрактните понятия, абстрактните представи. Сега бихме искали да посочим и нещо друго, което именно в рамките на гръцката култура се явява като един вид завършек на цяла епоха от общочовешката еволюция, сякаш тя е стигнала до една крайна точка, след която развитието тръгва по съвсем нов път. Тук става дума за гръцкото изкуство.
На какво се дължи това, че не само през Възраждането европейските души копнееха за страната на гърците, за страната на красотата, откривайки в прекрасното извайване на телесните форми един истински идеал за човешкото развитие, но дори и през по-късните епохи духове като Гьоте също търсеха с душата си тази страна на гърците, тази страна на красивите форми?
Това се дължи на факта, че всъщност в Древна Гърция онази красота, която непосредствено се излива от външните форми, стигна до своята кулминация, до своя завършек.
към текста >>
255.
Десета лекция, 24 Септември 1912
GA_139 Евангелието на Марко
Да, той е един измислен Бог, един
идеал
изиран образ.
Нека само да си припомним изключително гротескната форма на този преход, какъвто го срещаме в книгата „Ессе Deus“ на Бенджамин Смит26, както и в другите негови съчинения. И какво излиза според подобни „изследвания“? Ето какво излиза: Никакъв Исус от Назарет не е съществувал: всичко е само един мит! Но Евангелията говорят за Христос Исус. Какъв е този Христос Исус?
Да, той е един измислен Бог, един идеализиран образ.
И от тази гледна точка, хората вече имат достатъчно основания да отричат реалния Исус от Назарет; защото Евангелията говорят за Христос и му приписват такива качества, каквито според материалистическото светоусещане не могат да съществуват. Логически следва изводът, че той не е съществувал като историческа личност, че е бил измислен. Следователно, митът за Христос възниква като един поетичен образ от епохата, когато се разиграва Мистерията на Голгота. Ето как през последните години се забелязва едно връщане от Исус към Христос; обаче Христос не е нещо реално, а нещо, което присъства единствено в човешките мисли. Днес всичко в тази област, тъй да се каже, виси във въздуха.
към текста >>
Там, докато се разиграваше Мистерията на Голгота, пред очите на своите братя човеци, стоеше Христос, като един образец, пред когото хората би трябвало да се преклонят и, молейки се, да кажат: Ето, това съм самият аз в моята истинска същност, в моя най-висш
идеал
, в моя истински образ, до който мога да се издигна единствено след максималните усилия, на които е способна моята душа.
Но по отношение на познанието си за Христос хората успяха да постигнат само това, което можаха да разберат чрез хилядолетното влияние на Луцифер и Ариман. Но там стоеше човекът, който в продължение на три години беше отстранил от себе си всички луциферически и ариманически влияния. Там, пред другите хора, стоеше възстановен онзи първоначален човек, какъвто е бил още преди идването на Луцифер и Ариман. Едва чрез импулса на космическия Христос човекът отново стана онзи, който беше, когато извлечен от духовния свят трябваше да бъде пренесен във физическия свят. Там стоеше Духът на човечеството, Синът Човешки, пред онези, които тогава в Йерусалим бяха негови съдии и гонители; но стоеше там такъв, какъвто можа да стане, след като всичко, което Го беше принизило, сега отново беше отстранено от човешката природа.
Там, докато се разиграваше Мистерията на Голгота, пред очите на своите братя човеци, стоеше Христос, като един образец, пред когото хората би трябвало да се преклонят и, молейки се, да кажат: Ето, това съм самият аз в моята истинска същност, в моя най-висш идеал, в моя истински образ, до който мога да се издигна единствено след максималните усилия, на които е способна моята душа.
И сега аз съм застанал пред това, което единствено на този свят е достойно за уважение и преклонение, аз съм застанал пред Божеството в мен, за което апостолите в техния стремеж към себепознание би трябвало да си кажат: В целия свят не съществува нищо друго, което по своето величие и непреходност може да бъде сравнено с това, което застава пред нас като Син Човешки.
към текста >>
И душата би трябвало поне за кратко да се издига до онова чувствено съзерцание, към което ни води Евангелието на Марко, за да си зададе въпроса: Къде бяха моите братя човеци, които съпровождаха Сина Човешки и как можаха да попаднат в такова заблуждение, вместо да видят в Христос своя най-висш
идеал
?
Ако погледнем нещата по този начин, пред нас изпъква огромната разлика между това, което Евангелието на Марко всъщност иска да представи, и всичко онова, което хората днес смятат, че са открили в него. Който действително разбира Евангелията, и особено Евангелието на Марко, го разбира по такъв начин, че започва непосредствено да усеща както дълбокото му съдържание, така и неговия художествен замисъл, и това непосредствено усещане, това чувство се превръща в реален вътрешен факт, в онзи реален вътрешен факт, без който впрочем е немислимо да влезем в някакво отношение с Христос Исус.
И душата би трябвало поне за кратко да се издига до онова чувствено съзерцание, към което ни води Евангелието на Марко, за да си зададе въпроса: Къде бяха моите братя човеци, които съпровождаха Сина Човешки и как можаха да попаднат в такова заблуждение, вместо да видят в Христос своя най-висш идеал?
към текста >>
И когато те влеят своите импулси в нашите души, тогава душите без помощта на каквито и да е исторически документи, а единствено чрез това, което те чувствуват и изживяват, отправяйки поглед към Мистерията на Голгота, убеждавайки се в упадъка на човешкото разбиране и човешкото познание по отношение на човешкото същество, което те подложиха на мъчение и разпятие ще изпитат потребност да се преклонят пред Него като пред възможно най-висшия
идеал
.
Ние намираме пътя към Мистерията на Голгота само тогава, когато усещаме нещата, описани в Евангелията, именно по този начин и се оставим под тяхното непосредствено въздействие. И тогава отпада въпросът: Дали в исторически смисъл тези Евангелия са верни или не са верни? Това може и да се проверява от хората, които не разбират нищо от тези неща. Обаче на онези, които чрез Духовната наука се издигат до истинското усещане и разбиране на Евангелията, постепенно ще стане ясно: Евангелията не претендират да са исторически документи, а нещо съвсем друго те искат направо да се влеят в нашите души.
И когато те влеят своите импулси в нашите души, тогава душите без помощта на каквито и да е исторически документи, а единствено чрез това, което те чувствуват и изживяват, отправяйки поглед към Мистерията на Голгота, убеждавайки се в упадъка на човешкото разбиране и човешкото познание по отношение на човешкото същество, което те подложиха на мъчение и разпятие ще изпитат потребност да се преклонят пред Него като пред възможно най-висшия идеал.
И тогава от това усещане ще бликне онази най-висша сила, с чиято помощ душите ще се издигнат до този идеал на Голгота, свързващ и озаряващ всички, които се стремят към него. Защото хората действително ще се убедят, че Земята е свързана с духовните светове едва тогава, когато проумеят как духовната реалност, Христос, като космическа сила, можа да живее в тялото на Исус от Назарет; когато проумеят, че всички велики предводители на човечеството са били изпратени от Христос, за да подготвят пътя към Него, така че хората да Го познаят, да Го разберат. Впрочем в мига, когато Мистерията на Голгота стигна до своята кулминация, цялата тази подготовка остана без значение; защото в решителния момент всичко отказа да действува! Обаче занапред хората все повече и повече ще разбират не само Мистерията на Голгота, но и другите събития, разиграващи се покрай Мистерията на Голгота, с чиято помощ те все повече и повече ще се приближават до Мистерията на Голгота.
към текста >>
И тогава от това усещане ще бликне онази най-висша сила, с чиято помощ душите ще се издигнат до този
идеал
на Голгота, свързващ и озаряващ всички, които се стремят към него.
Ние намираме пътя към Мистерията на Голгота само тогава, когато усещаме нещата, описани в Евангелията, именно по този начин и се оставим под тяхното непосредствено въздействие. И тогава отпада въпросът: Дали в исторически смисъл тези Евангелия са верни или не са верни? Това може и да се проверява от хората, които не разбират нищо от тези неща. Обаче на онези, които чрез Духовната наука се издигат до истинското усещане и разбиране на Евангелията, постепенно ще стане ясно: Евангелията не претендират да са исторически документи, а нещо съвсем друго те искат направо да се влеят в нашите души. И когато те влеят своите импулси в нашите души, тогава душите без помощта на каквито и да е исторически документи, а единствено чрез това, което те чувствуват и изживяват, отправяйки поглед към Мистерията на Голгота, убеждавайки се в упадъка на човешкото разбиране и човешкото познание по отношение на човешкото същество, което те подложиха на мъчение и разпятие ще изпитат потребност да се преклонят пред Него като пред възможно най-висшия идеал.
И тогава от това усещане ще бликне онази най-висша сила, с чиято помощ душите ще се издигнат до този идеал на Голгота, свързващ и озаряващ всички, които се стремят към него.
Защото хората действително ще се убедят, че Земята е свързана с духовните светове едва тогава, когато проумеят как духовната реалност, Христос, като космическа сила, можа да живее в тялото на Исус от Назарет; когато проумеят, че всички велики предводители на човечеството са били изпратени от Христос, за да подготвят пътя към Него, така че хората да Го познаят, да Го разберат. Впрочем в мига, когато Мистерията на Голгота стигна до своята кулминация, цялата тази подготовка остана без значение; защото в решителния момент всичко отказа да действува! Обаче занапред хората все повече и повече ще разбират не само Мистерията на Голгота, но и другите събития, разиграващи се покрай Мистерията на Голгота, с чиято помощ те все повече и повече ще се приближават до Мистерията на Голгота.
към текста >>
256.
3. ТРЕТА СКАЗКА. Хановра, 18 ноември 1912 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
Ние можем да имаме това благословение само тогава, когато се стремим към висшите духовни
идеал
и с вътрешна честност, истинност и искреност.
Тази вечер сме се събрали в една нова сграда на нашия любим клон от Хановра и с днешната вечер е даде но едно от най-хубавите освещения на тази сграда с това, че тук се явиха толкова много от нашите приятели и чрез това отново проявяват в техните сърца, че за тях е един сериозен въпрос това, което обхващаме в нашето духовно светогледно течение. От известно време при такива случаи винаги се явява като една трудност, която действително от една страна е трудност, обаче от друга страна може да ни изпълни с известно задоволство: че тогава когато нашите приятели са си създали една такава сграда за тяхната работа още при първите събирания тя веднага се явява като много малка. Естествено това е нещо, което има две страни: но то е същевременно онова, което изпълва нашите души със сигурност и надежда за здравината на нашето движение. И така позволете ми при навлизането в нашето разглеждане съвсем накратко да изкажа моите пожелания, щото в тази сграда винаги да се разцъфтява благословение и благоденствие на духовната работа, която се извършва тук. Позволете ми да изкажа най-сърдечно пожелание, тази работа да може да протича така, че чрез нейната вътрешна сила и здравина да има благословението на онези, които бдят като духовни ръководители на нашето движение.
Ние можем да имаме това благословение само тогава, когато се стремим към висшите духовни идеали с вътрешна честност, истинност и искреност.
Обаче когато работим тук с този стремеж, заедно с един сериозен истински и честен дух, тогава можем да бъдем сигурни, че благословението на онези, които наричаме Учители на Мъдростта, на Хармонията и на Чувствата царуват над нашата работа. И така аз пожелавам това благословение да се разлива над нас, за да може нашата работа да бъде нещо, което дава сила и крепкост на душата за да може тази работа да достави еди малък градивен камък затова, което трябва да бъде внесено като Духовна работа в цялата култура на човечеството.
към текста >>
И който умее да изживее тази молитва от най-дълбоките глъбини на своята душа, той може също да се надява, тя да се превърне в него в един истински
идеал
, може също да се надява, че чрез силите на една такава молитва ще стане все по-добър и все по-съвършен човек.
Тя не може да бъде отречена, или доказана чрез логически спорове. И тя ще се окаже вярна чрез това, че ще може да намери хора, в душите на които ще може да проникне. Но кое би могло да ни възвиси повече, освен когато сме в състояние да знаем, че се запознаваме с изворите на нашия истински живот между смъртта и едно ново раждане, да чувствуваме нашето родство с цялата Вселена? Кое може да ни укрепи повече в нашите задължения в живота, освен знанието, че носим в нас силите на Вселената, за вливането на които трябва да се подготвим в живота, за да могат да станат те действени в нас, когато отново влизаме в света на планетите и в света на Слънцето между смъртта и едно ново раждане. И този, който действително разбира нещата, които Окултизмът му разкрива, върху отношението на човека със света на звездите, при него е честа молитвата, която той отправя с пълно разбиране към света и която може да гласи така: "Колкото повече осъзнавам, че съм роден от Вселената, толкова повече чувствувам аз отговорността да развия в мене силите, които ми е дала цяла една Вселена, толкова по-добър човек ще мога да стана аз".
И който умее да изживее тази молитва от най-дълбоките глъбини на своята душа, той може също да се надява, тя да се превърне в него в един истински идеал, може също да се надява, че чрез силите на една такава молитва ще стане все по-добър и все по-съвършен човек.
Така това, което получаваме чрез истинската Духовна наука, работи до най-интимните дълбочини.
към текста >>
257.
5. ПЕТА СКАЗКА. Мюнхен, 26 ноември 1912 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
Защото човекът все повече и повече трябва да добие съзнание за това, което е реално в него, представлява без съмнение един висок
идеал
да знае нещо за Тайната на Голгота.
Защото едно нещо е това реално действие, което се разля от Голгота, но дали хората са си усвоили едно разбиране за това. Хората трябва да се стремят да знаят Що е Христос? Обаче никой след Тайната на Голгота не можем да считаме един човек по друг начин, освен така че да кажем: Дали ти си това, или онова, Христос е понесъл смъртта също и за тебе и Той има значение за тебе както и за някой друг. При правилното разбиране на Тайната на Голгота се получава възгледът, че ние можем да застанем пред всеки човек и да го запитаме: Колко християнско има той в себе си? безразлично каква вяра има.
Защото човекът все повече и повече трябва да добие съзнание за това, което е реално в него, представлява без съмнение един висок идеал да знае нещо за Тайната на Голгота.
Но това е нещо различно за схващането, което човек може да има за Тайната на Голгота Универсалното, което е валидно за всички хора. Сега важното е да чувствуваме това в душата си: това прави от нас общителни, дружелюбни същества в сферата на Слънцето. Там ние сме самотници, когато се чувствуваме самотници, когато се чувствуваме затворени в някое религиозно вероизповедание. Ние сме общителни, дружелюбни същества в сферата на Слънцето, когато имаме разбиране за универсалността на Тайната на Голгота. Тогава имаме възможност да общуваме със всяко едно същество, което идва в сферата на Слънцето при нас.
към текста >>
258.
9. ДЕВЕТА СКАЗКА. Линц, 26 януари 1913 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
Но извършването на една такава работа съвсем, за такива разглеждания не е само преследването само на един
идеал
, както днес съществуват други
идеал
и.
Когато се събираме за разглеждането на въпроси от Духовната наука, когато се събираме въобще за духовно-научна работа: Какви цели преследваме всъщност тогава? Този въпрос може да се зададе наистина някоя душа, защото онзи, който стои в духовно научната работа, използва една част от своя живот за разглеждането на неща, които днес не съществуват всъщност за други хора. Наистина ние разглеждаме светове, които съвсем не съществуват за едно преобладаващо мнозинство от хора.
Но извършването на една такава работа съвсем, за такива разглеждания не е само преследването само на един идеал, както днес съществуват други идеали.
Без съмнение, когато определен брой хора преследват този, или онзи идеал, това е нещо красиво, даже нещо извънредно красиво. Но нещо съвършено различно е, когато човек преследва идеалите на Духовната наука, когато той следва онзи призив, който е твърде слаб и бива чуван от още много малко души, който обаче ще бъде чуван все повече и повече в свата. Онези, които днес си казват вече съвсем ясно, или също само от неопределени инстинкти, че Духовната наука е една необходимост от какви осно ви на тяхната душа правят те това? Без съмнение, единият следва повече, или по-малко един инстинкт, който може да бъде наречен духовен може би определен подтик, който той не може да осъзнае напълно. Но също и такива инстинкти, отговарят на една много правилна воля.
към текста >>
Без съмнение, когато определен брой хора преследват този, или онзи
идеал
, това е нещо красиво, даже нещо извънредно красиво.
Когато се събираме за разглеждането на въпроси от Духовната наука, когато се събираме въобще за духовно-научна работа: Какви цели преследваме всъщност тогава? Този въпрос може да се зададе наистина някоя душа, защото онзи, който стои в духовно научната работа, използва една част от своя живот за разглеждането на неща, които днес не съществуват всъщност за други хора. Наистина ние разглеждаме светове, които съвсем не съществуват за едно преобладаващо мнозинство от хора. Но извършването на една такава работа съвсем, за такива разглеждания не е само преследването само на един идеал, както днес съществуват други идеали.
Без съмнение, когато определен брой хора преследват този, или онзи идеал, това е нещо красиво, даже нещо извънредно красиво.
Но нещо съвършено различно е, когато човек преследва идеалите на Духовната наука, когато той следва онзи призив, който е твърде слаб и бива чуван от още много малко души, който обаче ще бъде чуван все повече и повече в свата. Онези, които днес си казват вече съвсем ясно, или също само от неопределени инстинкти, че Духовната наука е една необходимост от какви осно ви на тяхната душа правят те това? Без съмнение, единият следва повече, или по-малко един инстинкт, който може да бъде наречен духовен може би определен подтик, който той не може да осъзнае напълно. Но също и такива инстинкти, отговарят на една много правилна воля. Можем да забележим това, когато изследваме Духовният /път/ живот.
към текста >>
Но нещо съвършено различно е, когато човек преследва
идеал
ите на Духовната наука, когато той следва онзи призив, който е твърде слаб и бива чуван от още много малко души, който обаче ще бъде чуван все повече и повече в свата.
Когато се събираме за разглеждането на въпроси от Духовната наука, когато се събираме въобще за духовно-научна работа: Какви цели преследваме всъщност тогава? Този въпрос може да се зададе наистина някоя душа, защото онзи, който стои в духовно научната работа, използва една част от своя живот за разглеждането на неща, които днес не съществуват всъщност за други хора. Наистина ние разглеждаме светове, които съвсем не съществуват за едно преобладаващо мнозинство от хора. Но извършването на една такава работа съвсем, за такива разглеждания не е само преследването само на един идеал, както днес съществуват други идеали. Без съмнение, когато определен брой хора преследват този, или онзи идеал, това е нещо красиво, даже нещо извънредно красиво.
Но нещо съвършено различно е, когато човек преследва идеалите на Духовната наука, когато той следва онзи призив, който е твърде слаб и бива чуван от още много малко души, който обаче ще бъде чуван все повече и повече в свата.
Онези, които днес си казват вече съвсем ясно, или също само от неопределени инстинкти, че Духовната наука е една необходимост от какви осно ви на тяхната душа правят те това? Без съмнение, единият следва повече, или по-малко един инстинкт, който може да бъде наречен духовен може би определен подтик, който той не може да осъзнае напълно. Но също и такива инстинкти, отговарят на една много правилна воля. Можем да забележим това, когато изследваме Духовният /път/ живот.
към текста >>
Основните въпроси, които възникват и които първо са меродавни за нашите
идеал
и са всъщност от разглеждането на този живот между смъртта и едно ново раждане.
При това наше събиране, не бих искал да ви развивам общи теории, а да разгледам конкретни неща, когато искаме да отговорим на такива въпроси като този, който току що бе зададен. Ясновидецът, който може да вижда в духовните светове, стига също постепенно до това, да прозре онзи живот, който човек води между смъртта и едно ново раждане. Този живот между смъртта и едно ново раждане протича в духовните царства, които постоянно са около нас, на които ние постоянно принадлежим с една най-добра част на нашият духовно душевен живот. Когато човекът е минал през вратата на смъртта и е съблякъл своето физическо тяло, той живее единствено в духовният свят, живее в един свят, който иначе остава затворен за него, докато той си служи с физическите сетива и с ума свързан с мозъка. Ясновидецът може да проследи живота между смъртта и едно ново раждане.
Основните въпроси, които възникват и които първо са меродавни за нашите идеали са всъщност от разглеждането на този живот между смъртта и едно ново раждане.
Някой лесно може да вярва, че този живот няма нищо общо с този живот тук във физическото тяло, но той има много нещо общо с него в най-дълбокият смисъл. Ние забелязваме това особено тогава, когато обгърнем с поглед душите, които вече са минали през вратата на смъртта и разглеждаме тяхното отношение с такива души, които още се намират тук във физическото поле, във физическото тяло. Нека разгледаме веднага един особен случай: Един мъж беше минал през вратата на смъртта и беше оставил тук на Земята своята жена и своите деца. Минава известно време откакто този човек беше минал през вратата на смъртта. Тогава на един човек му беше възможно, благодарение на способността му да вижда в духовните светове, да намери тази съответна душа.
към текста >>
Виковете на мъртвите са викове, от които се развива духовно научният
идеал
.
В древни времена на развитието на човечеството, човешките души донасяха със себе си идвайки на Земята толкова много, защото се намираха още в тяхното детство и приемаха по едни детски начин религиозните предания и представи. Благодарение на това те имаха един език за духовния живот и можеха да общуват със духовните същества. Днес, а именно започвайки от нашата епоха, човекът трябва да бъде все по-свободен относно духовният свят, то не идва като нещо, което може да бъде разпространявано произволно, както например различните дружества искат да разпространяват това, или онова. Онези, които днес се чувствуват призвани да внесат духовни мисли в нашият духовен живот са имали такъв опит като току що охарактеризирания, те познават такива души, които вече живеят в онази страна на смъртта с техния мъчителен зов за душите, които са останали тук на Земята и които не могат да се намерят, защото тези души са духовно празни в себе си.
Виковете на мъртвите са викове, от които се развива духовно научният идеал.
Който днес влиза в този духовен свят и може да констатира мъките, копнежите, лишението, а също и безнадежността на миналите през вратата на смъртта души, той знае, защо ние се събираме тук. Той знае също, че не може да постъпи другояче, освен да застъпва този духовен живот. Това е един сериозен, дълбок въпрос, който ще произлезе от най-дълбоките копнежи на човечеството. Днес съществуват души, които чувствуват макар и от тъмнината на инстинкта: Аз искам да науча нещо за духовните светове! Това са пионерите на бъдещето на човечеството, което трябва да дойде, това са онези души, които ще считат, че култивирането на духовният живот е една важна работа, култивирането на такъв духовен живот, който е изведен от познанието на основните условия на духовният живот.
към текста >>
259.
12. ДВАНАДЕСЕТА СКАЗКА. Щутгарт, 20. 2. 1913 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
И тя сигурно ще върши това, защото не ще действува като един мъртъв
идеал
, който се проповядва, който се разпространява чрез дружества.
Ще може да се осъществи едно свободно, взаимно съобщение и общение между живите и мъртвите. Хората ще се научат да проучват това, което мъртвите искат за физическото поле. Обрисувайте си в съзнанието великият преврат, бих могъл да кажа, също във външните неща на земният живот, когато мъртвите ще участвуват и действуват чрез живите върху физическото поле. Ако Духовната наука бъде правилно разбрана, а тя трябва да бъде винаги добре разбрана, тя не ще бъде само една теория. Духовната наука ще стане постепенно еди истински елексир на живата, който ще действува в цялото съществувание, колкото повече се разпространява.
И тя сигурно ще върши това, защото не ще действува като един мъртъв идеал, който се проповядва, който се разпространява чрез дружества.
Тя наистина бавно, но сигурно ще обхване душите и ще преобрази земните души. Но в нашите представи ще бъде обогатено също и нещо друго. В нашето съществувание ние ще можем да живеем по-съвършено по друг начин заедно с мъртвите, защото ще разберем, какво правят мъртвите. Отначало много неща стават остават неразбрани във връзка между света тек на Земята, между физическото поле и света в който живеем между смъртта и едно ново раждане. Защото неразбираеми остават много неща, които стават тук във физическия свят.
към текста >>
260.
13. ТРИНАДЕСЕТА СКАЗКА. Франкфурт, 2. 3. 1913 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
Само такива духовни общества, в които се култивира общодуховни
идеал
и, разширяват това положение.
Понякога обаче, може да бъде също така, че ясновидецът да си постави задачата, да чете на мъртвите, които не е познавал на Земята. Много по-често се констатира обаче, че не може да намери възможността, че не може да се чете на един мъртъв, с когото този, който иска да му чете, не е дошъл по-рано в допир. От този факт можете да почувствувате голямото значение, което духовните общества като антропософските имат. Тогава може да бъде заместено по определен начин това, което сега можахме да охарактеризираме като един вид съвместен живот, като едно идване в допир. Ако не биха съществували такива общества, тогава фактически всеки мъртвец би бил заставен да му се чете само от много близки хора.
Само такива духовни общества, в които се култивира общодуховни идеали, разширяват това положение.
И така може да се случи и това се случва, да се намери един антропософ, който по определен начин е в състояние, благодарение на това, което вече е научил, да чете силно концентрирано духовни мисли, или да прекара тези мисли през своята душа. Тогава може да му се каже: ето, че е умрял един човек, аз ви показвам неговият почерк, той беше също антропософ, принадлежи на същото общество. Тогава е достатъчно, може би съответният да види само почеркът не фотография научава за едно любимо изречение на мъртвия и не може да бъде така, че съответният вече малко по-напреднал антропософ да чете плодотворно на едни такъв, с когото не е имал никакъв допир през време на земният живот. Това ще бъде една хубава задача на Духовната наука, да бъде хвърлено един такъв силен начин мост над пропастта разделяща живите от мъртвите.
към текста >>
261.
17. СЕДЕМНАДЕСЕТА СКАЗКА. Дюселдорф, 27. 4. 1913 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
Обаче всичко това ще бъде скоро познато като една грешка, защото за физическата наука остава само като един
идеал
да разбере тя живота.
Науката, която тук във физическия свят се занимава със физическите неща стига до всякакви закони, до всякакви връзки на съществуванието в този физически свят. Онова, което може да бъде намерено с тези закони при физическите същества и явления, които ни заобикалят, не е все пак нищо друго, освен закономерност на външната сетивна действителност. Когато например изследваме едно цвете с обикновените помощни научни средства, ние се запознаваме с физическите и химически закони, които действуват върху растението. Обаче винаги остава нещо, което избягва на науката, а именно самият живот. Без съмнение в последно време, отделни особено надарени с фантазия учени се заловиха да разработят всякакви хипотези, според които растителният живот би могъл да бъде разбран от чисто неживите вещества.
Обаче всичко това ще бъде скоро познато като една грешка, защото за физическата наука остава само като един идеал да разбере тя живота.
Хората се запознават все повече и повече с химическите закони, обаче те не познават живота. Така за физическите познавателни способности изследването на живота е един идеал, обаче с тези познавателни способности животът никога не ще може да бъде изследван, защото той е нещо което се влива във физическия свят от над физическия свят и не може да разкрие своята собствена закономерност във физическия свят. Същото нещо важи за живота по отношение на свръхсетивния свят, само че там е относно волята. Никакъв волев акт, никакъв импулс не може да доведе някога в свръхсетивните светове до това което тук на Земята познаваме като смърт. Във всички свръхсетивни светове може да се роди най.
към текста >>
Така за физическите познавателни способности изследването на живота е един
идеал
, обаче с тези познавателни способности животът никога не ще може да бъде изследван, защото той е нещо което се влива във физическия свят от над физическия свят и не може да разкрие своята собствена закономерност във физическия свят.
Когато например изследваме едно цвете с обикновените помощни научни средства, ние се запознаваме с физическите и химически закони, които действуват върху растението. Обаче винаги остава нещо, което избягва на науката, а именно самият живот. Без съмнение в последно време, отделни особено надарени с фантазия учени се заловиха да разработят всякакви хипотези, според които растителният живот би могъл да бъде разбран от чисто неживите вещества. Обаче всичко това ще бъде скоро познато като една грешка, защото за физическата наука остава само като един идеал да разбере тя живота. Хората се запознават все повече и повече с химическите закони, обаче те не познават живота.
Така за физическите познавателни способности изследването на живота е един идеал, обаче с тези познавателни способности животът никога не ще може да бъде изследван, защото той е нещо което се влива във физическия свят от над физическия свят и не може да разкрие своята собствена закономерност във физическия свят.
Същото нещо важи за живота по отношение на свръхсетивния свят, само че там е относно волята. Никакъв волев акт, никакъв импулс не може да доведе някога в свръхсетивните светове до това което тук на Земята познаваме като смърт. Във всички свръхсетивни светове може да се роди най. много копнежът за смъртта, обаче в свръхсетивният свят не може да настъпи никога смъртта. Особеното затрогващо за човешката душа е, когато тя непосредствено разбере: Да, тогава всъщност всички същества на висшите йерархии не познават смъртта, щом смъртта е нещо което може да бъде изпитана на Земята.
към текста >>
262.
20. ДВАДЕСЕТА СКАЗКА. Берген 11. 10. 1913 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
Например случвало се е, някой да е живял в духовния свят като душа в 18-тото столетие и в първата половина на 19-тото столетие приема като свой
идеал
един изпълняващ човек на земният свят.
Например случвало се е, някой да е живял в духовния свят като душа в 18-тото столетие и в първата половина на 19-тото столетие приема като свой идеал един изпълняващ човек на земният свят.
След това той иска да стане като този земен човек, да го следва след като се роди на Земята. той гледа например и вижда книгите на едни такъв земен човек, като когото иска да бъде след като се роди. Той гледа от духовният свят с определен вътрешен копнеж, гледа от небето долу на Земята с определен вътрешен подтик, както някой гледа като жив човек с копнеж към другия свят, към небето, обаче с малко по-различно чувство. Но съществува тази голяма разлика, че когато някой гледа към небето като земен човек без познанието на Духовната наука това остава като нещо неопределено. Обаче човекът на небето, онзи който живее в духовният свят има тази особеност, гледа към човешката душа, която той особено много почита и чиито съчинения той може би иска да прочете.
към текста >>
263.
4. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Кьолн, 30. Декември 1912
GA_142 Бхагават Гита и посланието на ап. Павел
Така великият Кришна доближава своя ученик Арджуна до един от
идеал
ите на човечеството, който се свежда до това, че човекът казва: "Аз напредвам в моите действия, в моите дела.
Ето до какво великият Кришна иска да доведе своя ученик Арджуна: До освобождаването, до еманципацията на ученика от неговите собствени действия, до онази вътрешна вертикалност казано от гледна точка на Бхагавад Гита -, която душата успява да съхрани, независимо от всичко, което нашата уста изговаря, независимо от всичко, което нашите ръце и нашият меч успяват да постигнат или не!
Така великият Кришна доближава своя ученик Арджуна до един от идеалите на човечеството, който се свежда до това, че човекът казва: "Аз напредвам в моите действия, в моите дела.
Обаче независимо от това, дали зад тях стоя аз или някой друг, аз ясно виждам моите действия. Всичко, което става чрез моите ръце и което прозвучава от моята уста аз го виждам също толкова обективно, както например наблюдавам една скала, която се откъсва от планинския връх и полита надолу в пропастта. Ето как аз гледам на моите собствени действия. Дори и когато съм в състояние да опозная нещо, да си изградя едно или друго понятие за света: Нещо в мен се разграничава от тези понятия; да, вътре в мен живее един страничен наблюдател, наистина той е свързан с мен и осъществява една или друга степен на познание, но аз гледам на това познание като на нещо чуждо: и по този начин аз сам се освобождавам от моето познание! Да, сега аз сам се освобождавам от моите действия, от моето познание!
към текста >>
Ето пред какъв висш
идеал
се изправяме сега ние.
Ето пред какъв висш идеал се изправяме сега ние.
А когато по-нататък аз се издигам в духовния свят, мога да срещна демони или свещени Богове, но сега те ми изглеждат като нещо външно, аз заставам пред тях вътрешно свободен от всичко, което се разиграва около мен в духовния свят. Аз съм с широко отворени очи и вървя по своя път; в известен смисъл аз вече не участвувам в събитията, защото съм станал техен зрител. Ето в какво се състои учението на Кришна.
към текста >>
И какво разбира тогава човекът, след като се стреми да постигне онзи
идеал
, който великият Кришна поставя пред неговия поглед какво разбира той тогава?
И какво разбира тогава човекът, след като се стреми да постигне онзи идеал, който великият Кришна поставя пред неговия поглед какво разбира той тогава?
Разбира ли той по-добре външните форми на видимия свят? Не, тях той отдавна е разбрал; сега той се издига над тях. Разбира ли той по-добре отношението на душата към тези външни форми? Не, и това той отдавна е разбрал; сега той се издига над всякакви лични отношения. Освобождавайки се от трите Гуни, той престава да разбира както многообразието на външните форми, така и своето отношение към тях; защото всичко това принадлежи към вече постигнати сте пени от раз битието на душата.
към текста >>
264.
5. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Кьолн, 31. Декември 1912
GA_142 Бхагават Гита и посланието на ап. Павел
Лесно мога да си предоставя, скъпи мои приятели, че някой би могъл да попита: Добре, каква по-велика цел би могла да съществува, освен онзи възвишен
идеал
на цялото човечество, какъвто ни е даден в лице то на Кришна?
Лесно мога да си предоставя, скъпи мои приятели, че някой би могъл да попита: Добре, каква по-велика цел би могла да съществува, освен онзи възвишен идеал на цялото човечество, какъвто ни е даден в лице то на Кришна?
Може да има по-велика цел! И ние се доближаваме до нея, когато започнем духовната борба срещу Луцифер и Ариман, а не просто срещу Тамас и Раджас. Тук ние срещаме Христос. Невъзможността да видим нещо по-велико се корени в самите нас, доколкото сме готови да признаем най-великия общочовешки идеал тъкмо в лицето на Кришна.
към текста >>
Невъзможността да видим нещо по-велико се корени в самите нас, доколкото сме готови да признаем най-великия общочовешки
идеал
тъкмо в лицето на Кришна.
Лесно мога да си предоставя, скъпи мои приятели, че някой би могъл да попита: Добре, каква по-велика цел би могла да съществува, освен онзи възвишен идеал на цялото човечество, какъвто ни е даден в лице то на Кришна? Може да има по-велика цел! И ние се доближаваме до нея, когато започнем духовната борба срещу Луцифер и Ариман, а не просто срещу Тамас и Раджас. Тук ние срещаме Христос.
Невъзможността да видим нещо по-велико се корени в самите нас, доколкото сме готови да признаем най-великия общочовешки идеал тъкмо в лицето на Кришна.
към текста >>
265.
6. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, Кьолн, 1. Януари 1913
GA_142 Бхагават Гита и посланието на ап. Павел
И всъщност пред всеки, който иска да се развива според учението на Кришна, се издига тъкмо този
идеал
: някога той да стане като един Парамахамза, или с други думи, да стане като онзи посветен, който е оставил зад себе си цялото материално съществувание и триумфира над своите собствени дела в сетивния свят, който живее в един чисто духовен свят и е преодолял сетивната реалност до такава степен, че не изпитва вече никаква жажда за прераждане, и не желае да има нищо общо с досегашния си живот в сетивния свят.
Като нещо чуждо на душата. В условията на източното развитие, на източното посвещение, целият стремеж се свежда до следното: Човекът трябва да се освободи от материалното съществувание, от всичко онова, което се разпростира във външната природа, защото това, което се разпростира там, във външния природен свят, според философията на Ведите, представлява не друго, а Майя! Всичко навън е само една илюзия, Майя; и човекът може да се освободи от Майя само с помощта на Йога. Нека да припомним още, как тъкмо Бхагавад Гита иска от човека да се освободи от всичко, което той желае, мисли и върши, от всяко удоволствие, от всяка наслада, и накрая като душа да тържествува над целия външен свят. Делата, в които човекът е така или иначе въвлечен, трябва да отпаднат от него и, почиваш в себе си, той трябва да стане напълно независим от външния свят.
И всъщност пред всеки, който иска да се развива според учението на Кришна, се издига тъкмо този идеал: някога той да стане като един Парамахамза, или с други думи, да стане като онзи посветен, който е оставил зад себе си цялото материално съществувание и триумфира над своите собствени дела в сетивния свят, който живее в един чисто духовен свят и е преодолял сетивната реалност до такава степен, че не изпитва вече никаква жажда за прераждане, и не желае да има нищо общо с досегашния си живот в сетивния свят.
Ето как Бхагавад Гита ни представя освобождаването от Майя, преодоляването на Майя.
към текста >>
Нека и занапред да се срещаме под знака на антропософията така, че с пълно право да се позоваваме на онези думи, които сега бихме искали да повторим в самия край на този лекционен цикъл, думите „скромност" и „себепознание", за да ги издигнем в този миг като един истински
идеал
пред нашата душа.
И ако антропософията, скъпи мои приятели, бъде приета от Вас по този начин, тя ще тръгне по добър път и ще постигне една цел, която ще означава истинско благо както за отделния индивид, така и за всяко човешко общество. Нека тези бъдат и последните думи от лекционния цикъл върху Бхагавад Гита и Посланията на Павел, макар че мнозина от Вас вероятно ще отнесат в душите си нещо от казаното, което след време ще се окаже плодотворно в рамките на нашето Атропософско Движение. Защото Вие, скъпи мои приятели, бяхте събрани тук, така да се каже, за пръв път тъкмо в името на Антропософското Движение.
Нека и занапред да се срещаме под знака на антропософията така, че с пълно право да се позоваваме на онези думи, които сега бихме искали да повторим в самия край на този лекционен цикъл, думите „скромност" и „себепознание", за да ги издигнем в този миг като един истински идеал пред нашата душа.
към текста >>
266.
Човешките душевни дейности в течение на времето
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Тогавашните хора, които ще се инкарнират, ще преследват това, което е Сократов
идеал
.
Тогава няма да трябва дълго да се мъчим да доказваме нещо, то ще може изведнъж да се обхване. Днес трябва да доказваме, да развиваме. Тогава няма да е нужно да се доказва, а да се харесва. След културата на възприятието при гърците и след културата на представите в наше време, когато ние отново ще се инкарнираме, ще последва една култура на душата. После ще последва култура, свързана с импулсите; тогава волевите импулси ще достигнат до голямо усъвършенстване.
Тогавашните хора, които ще се инкарнират, ще преследват това, което е Сократов идеал.
Ако не стане така, човекът, който е много умен, би могъл да бъде идеален мошеник; иначе напразно ще е записаното от Хамлет на писмената му плоча, че някой може непрекъснато да се усмихва и въпреки това да е изпечен мошеник10.
към текста >>
Ако не стане така, човекът, който е много умен, би могъл да бъде
идеал
ен мошеник; иначе напразно ще е записаното от Хамлет на писмената му плоча, че някой може непрекъснато да се усмихва и въпреки това да е изпечен мошеник10.
Днес трябва да доказваме, да развиваме. Тогава няма да е нужно да се доказва, а да се харесва. След културата на възприятието при гърците и след културата на представите в наше време, когато ние отново ще се инкарнираме, ще последва една култура на душата. После ще последва култура, свързана с импулсите; тогава волевите импулси ще достигнат до голямо усъвършенстване. Тогавашните хора, които ще се инкарнират, ще преследват това, което е Сократов идеал.
Ако не стане така, човекът, който е много умен, би могъл да бъде идеален мошеник; иначе напразно ще е записаното от Хамлет на писмената му плоча, че някой може непрекъснато да се усмихва и въпреки това да е изпечен мошеник10.
към текста >>
267.
Пътят на познанието и неговата връзка с моралната природа на хората
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Тогава това, което морално ни харесва, което предизвиква нашето морално одобрение, което може да ни изпълни с възхищение и ентусиазъм, можем да поставим пред нас същевременно като
идеал
, като при това човекът е изцяло при самия себе си, съвсем в своята вътрешна същност.
Някой естествено би могъл да каже: В душата ни също има и зли гласове; често следваме импулси, които ясно усещаме като вътрешни импулси, а те изобщо не са такива, че да можем да ги означим като морални. Тогава можем да кажем макар че точно днес не можем изчерпателно да обсъдим тази тема, понеже имаме друга задача, когато човек следва такива привидно вътрешни импулси, които са лоши, зли, то в действителност не следва самия себе си, а следва импулси, чийто произход не познава и ги взима за такива, които идват отвътре. От нашата духовно-научна работа ние всички познаваме луциферическите сили. Те не идват отвътре, а всъщност отвън поради това, че луциферическите същества са се загнездили в нашето астрално тяло, а не в нашия Аз, така че ние, когато така дефинираме моралното, изпадаме в многобройни противоречия. Когато искаме да се задълбочим, ще видим, че характерното на моралността е, че всички морални импулси трябва да произлизат от най-дълбоката сърцевина на нашето същество.
Тогава това, което морално ни харесва, което предизвиква нашето морално одобрение, което може да ни изпълни с възхищение и ентусиазъм, можем да поставим пред нас същевременно като идеал, като при това човекът е изцяло при самия себе си, съвсем в своята вътрешна същност.
И щом в обикновения живот е изключително полезно и необходимо човек да е наясно, че само при моралните решения, в преценките си той се намира изцяло при самия себе си, или при решения, които се взимат по подобен начин, то това е едно основно изискване за практическия окултизъм. Това трябва да се приеме като основен принцип на окултистите. Важното е всички събития в човешкия живот да протичат според образеца на моралните импулси; когато човек пристъпи по висшия път на познанието, в душата му да не става нищо, което да не протича според образеца на един истински морален импулс.
към текста >>
268.
ТРИТЕ ПЪТЯ НА ДУШАТА КЪМ ХРИСТОС. Първа лекция: Пътят през Евангелията и пътят на вътрешния опит
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Всичко, което той преживява като раздвоение между външната организация и вътрешното изживяване, като страдания и болки в живота поради това, че някои неща не му се отдават поради неговата организация, дисхармонията между това, което той желае и иска, и това, което може да изпълни, фактът, че той може да има
идеал
и, които са непостижими за неговата организация, всичко това ни отвежда назад към факта, че съзнанието за нашия Аз върви по един съвсем друг път, различен от пътя, по който върви носителят на нашия Аз.
Какво се получава тогава, когато свържа двата факта този, че истинският носител на Аза на човека се ражда през двадесетата, двадесет и първата година, и че ние душевно можем да се означим като един Аз от третата или четвъртата си година? Тук е налице фактът, че в сегашния цикъл от своето развитие човекът има представа, има чувство за самия себе си, което не съответства на неговата вътрешна организация, както тя се е развила. Защото съзнанието за Аза настъпва с третата или четвъртата година, организацията, носеща Аза обаче чак през двадесетата, двадесет и първата година. Този факт е от фундаментално значение за разбирането на човека. Когато този факт се постави абстрактно като духовно-научно познание, тогава човек не е особено впечатлен; но понеже този факт е истински, има многобройни изживявания, които човекът много добре познава, но не ги разглежда в светлината на този факт.
Всичко, което той преживява като раздвоение между външната организация и вътрешното изживяване, като страдания и болки в живота поради това, че някои неща не му се отдават поради неговата организация, дисхармонията между това, което той желае и иска, и това, което може да изпълни, фактът, че той може да има идеали, които са непостижими за неговата организация, всичко това ни отвежда назад към факта, че съзнанието за нашия Аз върви по един съвсем друг път, различен от пътя, по който върви носителят на нашия Аз.
В това отношение сме двустранен човек: един външен човек, който е организиран да развие своята азовост през двадесетата, двадесет и първата година, и един вътрешен душевен човек, който още през четвъртата или петата година се еманципира от своята външна организация по отношение на своя душевен живот. Еманципирането на азовото съзнание от външната организация се осъществява в детска възраст. В нашата душа ние изживяваме нещо, което протича независимо от нашата външна организация, което дори може да влезе в груби противоречия с нашата външна организация. Ние сме склонни по отношение на вътрешното съзнание на Аза да изоставим нашата външна организация, това, което се намира долу в нашите тела. Душевно ние се развиваме съвсем различно, отколкото се развиват нашите тела.
към текста >>
На човека щеше да му бъде невъзможно да се развива различно от
идеал
а, който днес се изисква, както е изложено например в моята малка книжка „Възпитанието на детето от гледна точка на духовната наука“.
Когато разглеждаме различните неща, също и човека във взаимна връзка с действителността, установяваме, че ако в едно определено време от земното развитие, а именно през лемурийската епоха, в човешкото развитие биха взимали участие само прогресивни сили, младежкото развитие на човека днес би протекло другояче, а именно така, че то би вървяло паралелно с азовото развитие. По всяко време душевното развитие щеше да върви със същата крачка както азовото развитие. По всяко време душевното развитие щеше да съответства на телесното развитие.
На човека щеше да му бъде невъзможно да се развива различно от идеала, който днес се изисква, както е изложено например в моята малка книжка „Възпитанието на детето от гледна точка на духовната наука“.
Ако тогава биха действали само прогресивни сили, би се получило особеното, че през първите двадесет години от живота на човека той би станал много по-несамостоятелен отколкото е сега. Тази несамостоятелност не бива да се разглежда в лош смисъл, тя е от такова естество, че всеки от вас би бил напълно съгласен с тази несамостоятелност. Човешката природа през първите седем години е ориентирана към чисто подражателство. Понеже хората като възрастни, ако биха действали само прогресивните сили, не биха вършили нищо позорно, то децата през първите седем години от живота си нямаше да подражават на нищо лошо. През вторите седем години щеше да цари принципът на авторитета, докато днес не само е местна напаст, но е станало земна напаст между седмата и четиринадесетата си година човек да иска да бъде самостоятелен, дори да бъде възпитаван да си съставя самостоятелни преценки.
към текста >>
Силата на
идеал
ите, силата да се вживява в мечтите на живота щеше да бъде невероятно значима за него.
Човешката природа през първите седем години е ориентирана към чисто подражателство. Понеже хората като възрастни, ако биха действали само прогресивните сили, не биха вършили нищо позорно, то децата през първите седем години от живота си нямаше да подражават на нищо лошо. През вторите седем години щеше да цари принципът на авторитета, докато днес не само е местна напаст, но е станало земна напаст между седмата и четиринадесетата си година човек да иска да бъде самостоятелен, дори да бъде възпитаван да си съставя самостоятелни преценки. Възрастните щяха да са безспорен авторитет за децата*./*Авторитет, който определя дадено действие, защото то е положително за развитието на детето, а не от лични, най-често неосъзнати подбуди, в които се изживяват егоистични чувства, най-често стремеж към власт и лично благоденствие Бел пр/. От четиринадесетата до двадесет и първата си година човекът щеше да обръща много по-малко внимание на себе си и на своя вътрешен живот, той би се обръщал повече навън.
Силата на идеалите, силата да се вживява в мечтите на живота щеше да бъде невероятно значима за него.
От сърцето му щяха да покълват мечти за живота и тогава през двадесетата, двадесет и първата година щеше да настъпи пълното азово съзнание. През първите седем години той щеше да навлиза в периода на подражанието, през вторите седем години щеше да следва авторитетите, а през третите седем години от живота му щяха да покълват идеалите, които щяха да доведат човека до неговото пълно азово съзнание*. От този път на развитието човечеството беше отклонено в хода на развитието си от действащите в еволюцията сили, които са наречени луциферични сили. Още през лемурийското време те са откъснали човешкото азово съзнание от основата на неговата организацията. Че ние имаме азовото съзнание още от ранна детска възраст, това се дължи точно на луциферичните сили.
към текста >>
През първите седем години той щеше да навлиза в периода на подражанието, през вторите седем години щеше да следва авторитетите, а през третите седем години от живота му щяха да покълват
идеал
ите, които щяха да доведат човека до неговото пълно азово съзнание*.
През вторите седем години щеше да цари принципът на авторитета, докато днес не само е местна напаст, но е станало земна напаст между седмата и четиринадесетата си година човек да иска да бъде самостоятелен, дори да бъде възпитаван да си съставя самостоятелни преценки. Възрастните щяха да са безспорен авторитет за децата*./*Авторитет, който определя дадено действие, защото то е положително за развитието на детето, а не от лични, най-често неосъзнати подбуди, в които се изживяват егоистични чувства, най-често стремеж към власт и лично благоденствие Бел пр/. От четиринадесетата до двадесет и първата си година човекът щеше да обръща много по-малко внимание на себе си и на своя вътрешен живот, той би се обръщал повече навън. Силата на идеалите, силата да се вживява в мечтите на живота щеше да бъде невероятно значима за него. От сърцето му щяха да покълват мечти за живота и тогава през двадесетата, двадесет и първата година щеше да настъпи пълното азово съзнание.
През първите седем години той щеше да навлиза в периода на подражанието, през вторите седем години щеше да следва авторитетите, а през третите седем години от живота му щяха да покълват идеалите, които щяха да доведат човека до неговото пълно азово съзнание*.
От този път на развитието човечеството беше отклонено в хода на развитието си от действащите в еволюцията сили, които са наречени луциферични сили. Още през лемурийското време те са откъснали човешкото азово съзнание от основата на неговата организацията. Че ние имаме азовото съзнание още от ранна детска възраст, това се дължи точно на луциферичните сили. /*Азово съзнание, при което човек се изживява като отделен от света, отделен от другите, с право на свои лични изживявания, чувства и действия. От детската си възраст до 21 година, съответно 1-7 той се намира в изграждането на физическата си органна система, когато отделните органи от една духовно-душевна форма трябва да се консолидират във физическа форма (трайност и консистенция), 7-14 изграждане на астралната душевна организация (астрално тяло), което ще рече освобождаване на силите, заети и в изграждането на органите и поставянето им на разположение на душевния живот изживяване сега вече на душевна радост, а не само физическа наслада от комуникацията с хората и заобикалящата природа, 14-21 постепенно изграждане на азовата организация, която е носител на божествената, индивидуализирана в човешкото същество най-интимна същност, постепенно изграждане на самостоятелни преценки и способност за самостоятелни решения, които след 21 година са здравата основа за разумен творчески живот, благодатен за самия човек, за целия космос, обществото и природата Бел пр/.
към текста >>
269.
Втора лекция: Пътят на инициацията
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Почерпени от изследванията му в духовния свят, как то и под формата на мантри, дадените средства за постигане на самостоятелни сили, които да доведат до самостоятелно навлизане в духовните сфери Бел пр/./**Трябва да се прави разлика между организацията в нейния
идеал
ен образ, непомрачена от луциферичните сили и организацията, станала болнава, смъртна и несъвършена поради тяхното въздействие Бел пр/.
Ако трябва с няколко думи още веднъж накратко да се посочи това, към което беше насочено вчерашното изложение, то искам да кажа, че сега за всеки човек би трябвало да произлезе възможността чрез съответно задълбочаване на неговото същество, чрез доверие към духовните светове, в него да се появи такова душевно настроение, такава душевна нагласа, която му казва: В човека навлизат не само онези неща, които се намират в обкръжението на Земята, не само нещата, които произлизат от самата еволюция на Земята, но за човека е възможно така да настрои душата си, че от духовните светове да получи помощни сили*, които да могат да се влеят в него и да доведат до равновесие между отделния егоистичен Аз и съвкупността на нашата организация**, ако той се отвори за тази възможност, която се е вляла в мисията на Земята. Който може да постигне доверие към този прилив от духовните светове, той има както и да нарича това вътрешно събитие, това вътрешно изживяване личното изживяване на Христос вътре в себе си. Всичко друго относно този факт ще ни стане ясно, когато днес тръгнем от третия път към Христос, от пътя на инициацията. /*Като помощни сили трябва да се разбира изживяването на Христос, постигнато въз основа на дадените от духовния изследовател, в случая Рудолф Щайнер под формата на понятия сведения за духовния свят.
Почерпени от изследванията му в духовния свят, как то и под формата на мантри, дадените средства за постигане на самостоятелни сили, които да доведат до самостоятелно навлизане в духовните сфери Бел пр/./**Трябва да се прави разлика между организацията в нейния идеален образ, непомрачена от луциферичните сили и организацията, станала болнава, смъртна и несъвършена поради тяхното въздействие Бел пр/.
към текста >>
270.
Раждането на земната светлина от мрака на свещената нощ
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Ако истински сме изживявали великия
идеал
, на който искаме да дадем израз чрез Антропософското общество и ако сме склонни да вложим нашите сили по съответния начин в този велик
идеал
на човечеството, то трябва да желаем да насочим мислите си от тази наша духовна светлина или средство на светлината към изгрева на великата светлина на човешката еволюция на Земята, която се празнува чрез тази нощ на любов и мир, в която наистина имаме духовно или душевно това, което може да се нарече раждането на земната светлина, на светлината, която трябва да се роди от мрака на Коледната нощ, която обаче трябва да освети в човешките души и в човешките сърца всичко, от което те се нуждаят, за да намерят пътя, който извежда към духовните висини, който трябва да се изкачи чрез мисията на Земята.
Хубаво е, мои мили приятели, че условията позволяват да се съберем днес вечерта на този празник. Между нас има много приятели, които на този ден в известно отношение са сами, докато нормално по-голямата част празнуват празника на любовта и мира навън в кръга на хората, с които те са свързани в света. Въпреки това се подразбира, че също и ние, които точно чрез духовното течение, в което се намираме, сме най-малко изключени от участие в празника на любовта и мира. Какво би било по-подходящо да ни съедини тази вечер в атмосферата на духовния въздух от взаимната любов и изпълващия нашите сърца мир, от движението, посветено на изследването на духовното? Като щастливо събитие виждам възможността, точно тази година, на тази вечер, да се съберем заедно и да доближим този празник до нашите сърца с едно малко разглеждане, понеже през тази година заставаме пред раждането на това, което, ако го разберем, ще трябва да изпълни сърцата ни: пред раждането на нашето Антропософско общество55.
Ако истински сме изживявали великия идеал, на който искаме да дадем израз чрез Антропософското общество и ако сме склонни да вложим нашите сили по съответния начин в този велик идеал на човечеството, то трябва да желаем да насочим мислите си от тази наша духовна светлина или средство на светлината към изгрева на великата светлина на човешката еволюция на Земята, която се празнува чрез тази нощ на любов и мир, в която наистина имаме духовно или душевно това, което може да се нарече раждането на земната светлина, на светлината, която трябва да се роди от мрака на Коледната нощ, която обаче трябва да освети в човешките души и в човешките сърца всичко, от което те се нуждаят, за да намерят пътя, който извежда към духовните висини, който трябва да се изкачи чрез мисията на Земята.
към текста >>
За всемогъщество, за всесила ние можем да говорим като за един
идеал
; но срещу него застава Ариман.
Между тях между мощта и мъдростта стои любовта и ние чувстваме, когато тя е истинска любов, че единствено тя е божествена.
За всемогъщество, за всесила ние можем да говорим като за един идеал; но срещу него застава Ариман.
За всезнание можем да говорим като за един идеал; но срещу него застава силата на Луцифер. „Все-любов“ да кажем изглежда абсурдно, понеже тя не подлежи на усилване, когато истински е упражнявана. Мъдростта може да бъде малка тя може да се увеличи; Мощта може да бъде малка тя може да се увеличи. Затова всемъдростта и Всемогъществото могат да служат за идеали. Световна любов ние чувстваме, че понятието „все-любов“ трябва да бъде изключено от нея, понеже любовта е нещо единствено.
към текста >>
За всезнание можем да говорим като за един
идеал
; но срещу него застава силата на Луцифер.
Между тях между мощта и мъдростта стои любовта и ние чувстваме, когато тя е истинска любов, че единствено тя е божествена. За всемогъщество, за всесила ние можем да говорим като за един идеал; но срещу него застава Ариман.
За всезнание можем да говорим като за един идеал; но срещу него застава силата на Луцифер.
„Все-любов“ да кажем изглежда абсурдно, понеже тя не подлежи на усилване, когато истински е упражнявана. Мъдростта може да бъде малка тя може да се увеличи; Мощта може да бъде малка тя може да се увеличи. Затова всемъдростта и Всемогъществото могат да служат за идеали. Световна любов ние чувстваме, че понятието „все-любов“ трябва да бъде изключено от нея, понеже любовта е нещо единствено.
към текста >>
Затова всемъдростта и Всемогъществото могат да служат за
идеал
и.
Между тях между мощта и мъдростта стои любовта и ние чувстваме, когато тя е истинска любов, че единствено тя е божествена. За всемогъщество, за всесила ние можем да говорим като за един идеал; но срещу него застава Ариман. За всезнание можем да говорим като за един идеал; но срещу него застава силата на Луцифер. „Все-любов“ да кажем изглежда абсурдно, понеже тя не подлежи на усилване, когато истински е упражнявана. Мъдростта може да бъде малка тя може да се увеличи; Мощта може да бъде малка тя може да се увеличи.
Затова всемъдростта и Всемогъществото могат да служат за идеали.
Световна любов ние чувстваме, че понятието „все-любов“ трябва да бъде изключено от нея, понеже любовта е нещо единствено.
към текста >>
Духовно-царственият аспект така ни се представя, че ни се припомня най-висшата мъдрост и пред нас застава
идеал
ът на най-висшата мъдрост.
Така правилно можем да почувстваме какво е значението на това, че точно в детето-Христос, посрещнато от простите пастири, ни е представен третият аспект на Христовия импулс: Редом до величествения космически аспект, редом до духовно-царствения аспект, застава детският аспект.
Духовно-царственият аспект така ни се представя, че ни се припомня най-висшата мъдрост и пред нас застава идеалът на най-висшата мъдрост.
Космическият аспект ни се представя така, че ние знаем: чрез него ще бъде преобразена цялата насока на земното развитие. Най-висшата сила ни се показва чрез космическия импулс, най-висшата сила толкова огромна, че побеждава самата смърт. Това, което като трето трябва да се присъедини към мъдростта и силата, и трябва да потъне в душата ни като нещо, което надвишава другите две, ни се представя като това, от което произхожда човешкото развитие на Земята, във физически план. И това беше достатъчно, чрез повтарящото се изживяване на Исусовото раждане през свещената Коледна нощ, да направи близко на хората цялото значение на любовта в света и в развитието на човечеството. Така през Коледа пред нас е представено раждането на детето Исус, но през всяка Коледна нощ, отправяйки вътрешен поглед към раждането на детето Исус в нашата душа може да бъде родено разбирането на истинската, правдивата, всичко надвишаващата любов.
към текста >>
И както детето чувства по отношение на Коледния ангел, който му донася своите коледни подаръци по неговия наивен начин то се чувства свързано с духовното така и ние бива да се свържем с духовното, което очакваме на Бъдни вечер като импулс, който може да донесе това, към което се стремим като към висш
идеал
.
Защото те знаят същото, което знае и детето: Христовият импулс навлиза в земното развитие, идвайки от висшите светове! И така, на Бъдни вечер пред душата ни духовно застава не само детето от Евангелието на Лука, но също и това, което свещената Коледна нощ би трябвало да приближи до човешкото сърце, и по най-красивия начин особено до всяка детска душа, съединявайки детското разбиране с разбирането на възрастните. Всичко, което може да чувства детето, когато започне изобщо самостоятелно нещо да мисли, това е единият полюс. А другият полюс е това, което можем да почувстваме в нашите най-висши духовни стремежи, което можем да почувстваме, когато вярно се отдадем на онзи импулс, който споменахме като изходна точка на нашето днешно разглеждане, където ние развиваме волята за това, към което се стремим като към духовна светлина във възникващото Антропософско общество. Защото също и тук искаме това, което трябва да влезе в човешкото развитие, да бъде носено от нещо, което слиза при нас от духовните царства като един импулс.
И както детето чувства по отношение на Коледния ангел, който му донася своите коледни подаръци по неговия наивен начин то се чувства свързано с духовното така и ние бива да се свържем с духовното, което очакваме на Бъдни вечер като импулс, който може да донесе това, към което се стремим като към висш идеал.
И успеем ли в този кръг да се почувстваме обединени с такава любов, която може да се излъчи от правилното разбиране на Бъдни вечер, тогава можем да постигнем това, което би трябвало да се постигне чрез нашето Антропософско общество, чрез нашия антропософски идеал. Това, което би трябвало да се постигне, ние ще го постигнем с обединена работа, когато ни обхване един лъч на онази любов от човек към човек, когато по правилен начин вникнем в същността на Бъдни вечер.
към текста >>
И успеем ли в този кръг да се почувстваме обединени с такава любов, която може да се излъчи от правилното разбиране на Бъдни вечер, тогава можем да постигнем това, което би трябвало да се постигне чрез нашето Антропософско общество, чрез нашия антропософски
идеал
.
И така, на Бъдни вечер пред душата ни духовно застава не само детето от Евангелието на Лука, но също и това, което свещената Коледна нощ би трябвало да приближи до човешкото сърце, и по най-красивия начин особено до всяка детска душа, съединявайки детското разбиране с разбирането на възрастните. Всичко, което може да чувства детето, когато започне изобщо самостоятелно нещо да мисли, това е единият полюс. А другият полюс е това, което можем да почувстваме в нашите най-висши духовни стремежи, което можем да почувстваме, когато вярно се отдадем на онзи импулс, който споменахме като изходна точка на нашето днешно разглеждане, където ние развиваме волята за това, към което се стремим като към духовна светлина във възникващото Антропософско общество. Защото също и тук искаме това, което трябва да влезе в човешкото развитие, да бъде носено от нещо, което слиза при нас от духовните царства като един импулс. И както детето чувства по отношение на Коледния ангел, който му донася своите коледни подаръци по неговия наивен начин то се чувства свързано с духовното така и ние бива да се свържем с духовното, което очакваме на Бъдни вечер като импулс, който може да донесе това, към което се стремим като към висш идеал.
И успеем ли в този кръг да се почувстваме обединени с такава любов, която може да се излъчи от правилното разбиране на Бъдни вечер, тогава можем да постигнем това, което би трябвало да се постигне чрез нашето Антропософско общество, чрез нашия антропософски идеал.
Това, което би трябвало да се постигне, ние ще го постигнем с обединена работа, когато ни обхване един лъч на онази любов от човек към човек, когато по правилен начин вникнем в същността на Бъдни вечер.
към текста >>
271.
Новалис като вестител на духовно разбрания Христов импулс
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
И от съня на живота, от вдъхновения от Христос Аз, душата на Новалис създаде магическия
идеал
изъм, както той го нарече, или с други думи един носен от Духа
идеал
изъм.
Новалис узряваше във всичко това, което тогавашният Ваймар, тогавашната Йена изживяваха като едно възродено прозвучаване на философията Санхия, той узряваше със своето обърнато към Христос сърце. И понякога човек възприема един такъв дух, какъвто е Фихте с неговата сухота, който в съвременен нюанс е проникнат от настроението на Санхия, чувства как той бива омекотен до истински дух на времето, когато редом с него човек си представи Новалис, който го възприема с всеотдайно въодушевление. От една страна човек чува забележително обновените стари индийски думи от устата на Фихте64, че светът така, както ни обгръща, е само един сън и че мисленето, каквото е обикновено, е сънуване на този сън, но че човешката душа, която влива волята си като сила в този сънищен свят, е действителност. Такива са обновените мисли на Фихте, подобни по смисъл на мислите от Ведите; редом с това увереността на Новалис. О, той чувстваше тази увереност горе-долу така: Да, физическото съществуване е един сън, мисленето - сън за съня, но от този сън извира всичко това, което човешката душа усеща и чувства като най-скъпото си, което тя духовно може да осъществи в областта на чувствата и усещанията.
И от съня на живота, от вдъхновения от Христос Аз, душата на Новалис създаде магическия идеализъм, както той го нарече, или с други думи един носен от Духа идеализъм.
И ние чувстваме как, като че ли нещата се свързват по-хармонично, отколкото иначе може да бъде в световното пространство, когато виждаме любвеобилната душа на Новалис да стои до един друг духовен герой на своето време, вслушана как Шилер се опитва да вдъхнови света със своя идеализъм и как Новалис, описвайки Шилеровия идеализъм, оповестява своя магически идеализъм от самото си сърце, вдъхновено от Христос. Колко дълбоко говори на душата ни това, което наричаме „да си добър“, това най-интимно западноевропейско Новалисово „да си добър“, когато той възторжено пише за Шилер65. Там виждаме да се отразява цялата доброта на една човешка душа, цялата способност на една човешка душа да обича, виждаме всичко това, когато оставим да ни действат думите на Новалис, както Новалис ги произнася, за да възхвали Шилер за това, което този Шилер представляваше за него и за цялото човечество. За да изрази тази възхвала, Новалис казва приблизително следното:
към текста >>
И ние чувстваме как, като че ли нещата се свързват по-хармонично, отколкото иначе може да бъде в световното пространство, когато виждаме любвеобилната душа на Новалис да стои до един друг духовен герой на своето време, вслушана как Шилер се опитва да вдъхнови света със своя
идеал
изъм и как Новалис, описвайки Шилеровия
идеал
изъм, оповестява своя магически
идеал
изъм от самото си сърце, вдъхновено от Христос.
И понякога човек възприема един такъв дух, какъвто е Фихте с неговата сухота, който в съвременен нюанс е проникнат от настроението на Санхия, чувства как той бива омекотен до истински дух на времето, когато редом с него човек си представи Новалис, който го възприема с всеотдайно въодушевление. От една страна човек чува забележително обновените стари индийски думи от устата на Фихте64, че светът така, както ни обгръща, е само един сън и че мисленето, каквото е обикновено, е сънуване на този сън, но че човешката душа, която влива волята си като сила в този сънищен свят, е действителност. Такива са обновените мисли на Фихте, подобни по смисъл на мислите от Ведите; редом с това увереността на Новалис. О, той чувстваше тази увереност горе-долу така: Да, физическото съществуване е един сън, мисленето - сън за съня, но от този сън извира всичко това, което човешката душа усеща и чувства като най-скъпото си, което тя духовно може да осъществи в областта на чувствата и усещанията. И от съня на живота, от вдъхновения от Христос Аз, душата на Новалис създаде магическия идеализъм, както той го нарече, или с други думи един носен от Духа идеализъм.
И ние чувстваме как, като че ли нещата се свързват по-хармонично, отколкото иначе може да бъде в световното пространство, когато виждаме любвеобилната душа на Новалис да стои до един друг духовен герой на своето време, вслушана как Шилер се опитва да вдъхнови света със своя идеализъм и как Новалис, описвайки Шилеровия идеализъм, оповестява своя магически идеализъм от самото си сърце, вдъхновено от Христос.
Колко дълбоко говори на душата ни това, което наричаме „да си добър“, това най-интимно западноевропейско Новалисово „да си добър“, когато той възторжено пише за Шилер65. Там виждаме да се отразява цялата доброта на една човешка душа, цялата способност на една човешка душа да обича, виждаме всичко това, когато оставим да ни действат думите на Новалис, както Новалис ги произнася, за да възхвали Шилер за това, което този Шилер представляваше за него и за цялото човечество. За да изрази тази възхвала, Новалис казва приблизително следното:
към текста >>
272.
Бележки
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
34. Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831), философ на немския
идеал
изъм.
34. Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831), философ на немския идеализъм.
Сравни изказванията на Рудолф Щайнер за него в глава „Реакционерни мирогледи“, стр. 279-285, в „Загадки на философията“, 1914, Събр. съч. № 18; и „Немският идеализъм като мисловен мироглед: Хегел“; в „За загадките на човека“ 1916, (Събр. съч. № 20, стр. 46. 57).
към текста >>
№ 18; и „Немският
идеал
изъм като мисловен мироглед: Хегел“; в „За загадките на човека“ 1916, (Събр. съч.
34. Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831), философ на немския идеализъм. Сравни изказванията на Рудолф Щайнер за него в глава „Реакционерни мирогледи“, стр. 279-285, в „Загадки на философията“, 1914, Събр. съч.
№ 18; и „Немският идеализъм като мисловен мироглед: Хегел“; в „За загадките на човека“ 1916, (Събр. съч.
№ 20, стр. 46. 57).
към текста >>
Йохан Готлиб Фихте (1762-1814), философ на немския
идеал
изъм; първоначално професор в университета в Йена, по-късно в Берлин, понеже бил уволнен от Йена поради написана от него статия, която уж била срещу религията.
Йохан Готлиб Фихте (1762-1814), философ на немския идеализъм; първоначално професор в университета в Йена, по-късно в Берлин, понеже бил уволнен от Йена поради написана от него статия, която уж била срещу религията.
към текста >>
Той поставя като етичен
идеал
освобождаването от господството на афекта; човекът би трябвало да се ръководи от ясното прозрение на необходимите закони на битието.
60. Спиноза проповяда опиращ се на неоплатонизма на Декрат една пантеистическа философия на необходимостта.
Той поставя като етичен идеал освобождаването от господството на афекта; човекът би трябвало да се ръководи от ясното прозрение на необходимите закони на битието.
Гьоте се изказва в биографията си „Поезия и истина“ относно влиянието на този светоглед върху него: „Спиноза беше този дух, който така решително действаше върху мен и който имаше толкова голямо влияние върху целия мой начин на мислене. След като навсякъде в света напразно търсих средство за образоване на моето особено същество, най-сетне попаднах на „Етика“-та на този мъж. Какво бях прочел в този труд, какво сам съм внасял в него, не бих могъл да преценя, но важното е, че тук намерих успокоение на моите страсти, струваше ми се, че ми се отваря един обширен и свободен поглед върху сетивния и моралния свят. (...) Уравновесяващото всичко наоколо спокойствие на Спиноза контрастираше на моя възбуждащ всичко стремеж, неговият математически метод беше противоположен на моето поетическо усещане и начин на изразяване и точно онзи начин на внасящо ред третиране на нещата, който човек не искаше да допусне като съответстващ на моралните дадености, ме правеше негов страстен ученик, негов решителен почитател. Духът и сърцето, разумът и чувството се търсеха в необходимото сродство на свободния избор и чрез него се постигаше единение на различните същности.
към текста >>
273.
8. СЕДМА ЛЕКЦИЯ. 26 март 1913 г.
GA_145 Какво значение има окултното развитие за човека и неговите тела
Така между Парцивал и Амфортас или първоначалния цар на рибарите витае по един чудесен начин по средата
идеал
ът на Тайната на Голгота.
При Парцивал е нужно той да издигне своя интерес над чисто невинното гледане към вътрешното разбира не на това, което е едно също нещо във всеки човек което се полага на цялото човечество, дарът на свещения Граал.
Така между Парцивал и Амфортас или първоначалния цар на рибарите витае по един чудесен начин по средата идеалът на Тайната на Голгота.
И по един нежен начин ни се показва именно на решава щото място в легендата, че от една страна царят на рибарите беше внесъл много личен елемент чак до сферата на астралното тяло, а от друга страна стои Парцивал, който може да занесе горе още много малко общ миров интерес, който има още много наивно, много малко чувство към общия интерес на свата. Това е имен но също извънредно голяма педагогическа сила на легендата за Граала, че тя можеше да действува по този начин в душите на учениците на свещения Граал. Чрез това те имаха пред себе си като една везна: от едната страна това, което беше Амфортас, а от другата страна това, което беше при Парцивал.
към текста >>
Оправдани са да действуват на окултното поле в същност само онези личности, които се отказват напълно от това, да имат някакви лични интереси, и най-високият
идеал
на онзи окултист, който иска да постигне нещо оправдано, е той да не иска да постигне нещо чрез своята личност.
Вие виждате, колко много е необходимо моралът да расте върху една почва, на която трябва да се развива Окултизмът. Защото естествено Окултизмът не може да бъде развиван, без човек действително да се стреми да еманципира астралното тяло от другите членове на човешката природа. Най-вредното и най-пагубно то е обаче, когато на полето на Окултизма по-силните личности се стремят по някакъв начин към власт за техните интереси и техните лични намерения.
Оправдани са да действуват на окултното поле в същност само онези личности, които се отказват напълно от това, да имат някакви лични интереси, и най-високият идеал на онзи окултист, който иска да постигне нещо оправдано, е той да не иска да постигне нещо чрез своята личност.
Идеалът на такъв окултист е, да заличи по възможност своите лична симпатия или антипатия от всичко, което иска да направи.
към текста >>
Идеал
ът на такъв окултист е, да заличи по възможност своите лична симпатия или антипатия от всичко, което иска да направи.
Вие виждате, колко много е необходимо моралът да расте върху една почва, на която трябва да се развива Окултизмът. Защото естествено Окултизмът не може да бъде развиван, без човек действително да се стреми да еманципира астралното тяло от другите членове на човешката природа. Най-вредното и най-пагубно то е обаче, когато на полето на Окултизма по-силните личности се стремят по някакъв начин към власт за техните интереси и техните лични намерения. Оправдани са да действуват на окултното поле в същност само онези личности, които се отказват напълно от това, да имат някакви лични интереси, и най-високият идеал на онзи окултист, който иска да постигне нещо оправдано, е той да не иска да постигне нещо чрез своята личност.
Идеалът на такъв окултист е, да заличи по възможност своите лична симпатия или антипатия от всичко, което иска да направи.
към текста >>
274.
9. ОСМА ЛЕКЦИЯ. 27 март 1913 г.
GA_145 Какво значение има окултното развитие за човека и неговите тела
Най-вътрешната природа на астралното тяло е егоизъм; обаче
идеал
ът трябва да бъде той да смее да бъде егоист, защото интересите на света стават негови собствени интереси.
Макар и пътищата, по които върви черната магия, да са твърде различни, целта, която те постигат, има нещо от съюзяването с Ариман или с Шива. И ние се научаваме да познаваме астралното тяло и Аза в тяхната действителна форма само благодарение на това, че знаем: ние можем да се осмелим да ги познаем само тогава, когато утвърждаваме (казваме "да") необходимостта те да бъдат развити и направени достойни, да бъдат това, което трябва да бъдат.
Най-вътрешната природа на астралното тяло е егоизъм; обаче идеалът трябва да бъде той да смее да бъде егоист, защото интересите на света стават негови собствени интереси.
Идеалът трябва да бъде (относно Аза), да можем, да смее да се потапяме в другите същества, защото е налице волята, да не търсим в другите същества с нашите интереси и самите себе си, а да считаме другите същества по-ценни от самите нас. Самовъзпитанието трябва да стигне до там, да чувствуваме този горен образ в цялото негово окултно морално значение; този образ; това, което сме ние самите, да го преобразим постепенно така, че собствените афекти, собствените инстинкти, желания и страсти да не могат вече да ни сгряват, а с вживяването в астралното тяло да се вживеем в ледената самотност и с това да се отворим за топлината. Това ще рече: да се отворим за топлия интерес, който се разлива от другото същество и да искаме да се съединим с благославящите сили, които излизат от това друго същество.
към текста >>
Идеал
ът трябва да бъде (относно Аза), да можем, да смее да се потапяме в другите същества, защото е налице волята, да не търсим в другите същества с нашите интереси и самите себе си, а да считаме другите същества по-ценни от самите нас.
Макар и пътищата, по които върви черната магия, да са твърде различни, целта, която те постигат, има нещо от съюзяването с Ариман или с Шива. И ние се научаваме да познаваме астралното тяло и Аза в тяхната действителна форма само благодарение на това, че знаем: ние можем да се осмелим да ги познаем само тогава, когато утвърждаваме (казваме "да") необходимостта те да бъдат развити и направени достойни, да бъдат това, което трябва да бъдат. Най-вътрешната природа на астралното тяло е егоизъм; обаче идеалът трябва да бъде той да смее да бъде егоист, защото интересите на света стават негови собствени интереси.
Идеалът трябва да бъде (относно Аза), да можем, да смее да се потапяме в другите същества, защото е налице волята, да не търсим в другите същества с нашите интереси и самите себе си, а да считаме другите същества по-ценни от самите нас.
Самовъзпитанието трябва да стигне до там, да чувствуваме този горен образ в цялото негово окултно морално значение; този образ; това, което сме ние самите, да го преобразим постепенно така, че собствените афекти, собствените инстинкти, желания и страсти да не могат вече да ни сгряват, а с вживяването в астралното тяло да се вживеем в ледената самотност и с това да се отворим за топлината. Това ще рече: да се отворим за топлия интерес, който се разлива от другото същество и да искаме да се съединим с благославящите сили, които излизат от това друго същество.
към текста >>
275.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. 29 март 1913 г.
GA_145 Какво значение има окултното развитие за човека и неговите тела
Защото когато човек чувствува тази мисъл за ентусиазиращата сила на
идеал
а на развитието, той може вече да започне да чувствува блаженството на развитието.
Вие можахте да предчувствувате и да почувствувате, че човекът бива изправен пред някои потресающи и носещи също опасност положения, когато минава през едно окултно развитие. Обаче наред с някои неща, които може би още при теоретичния начин на разглеждане вдъхваха лек страх, пред душата трябваше да бъде извикана мисълта, която премахва всякакъв страх от опасност, която събужда просто ентусиазъм, сила на волята в нашата душа: мисълта, че ние съучаствуваме поне отчасти в работата върху исканата от боговете еволюция, като се развиваме по-нататък чрез нашата воля. Който може да обгърне тази мисъл в цялото величие, в цялото нейно ентусиазиращо и разпалващо значение, кой то знае да обгърне тази мисъл така, че да направи, щото еволюцията, окултното развитие да му се яви в най-красивия смисъл като негово задължение, който може да почувствува това, той чувствува началото на това, което наред с всичката опасност, наред с всичката борба, наред с всички заблуждения, наред с всички пречки е свързано с цялото развитие на отиването към блаженството на духовните светове.
Защото когато човек чувствува тази мисъл за ентусиазиращата сила на идеала на развитието, той може вече да започне да чувствува блаженството на развитието.
Но това блаженство означава: да признае това развитие, този окултен напредък като една необходимост. Такова ще бъде бъдещето на такива духовно-езотерични движения, каквито е нашето, че духовното развитие на човешките души ще бъде считано все повече и повече като една необходимост и че изключването, враждебното становище спрямо духовното развитие ще означава човек да се свърже с отпадъчните продукти на земното, които водят гибелно в собствената земна тежест, с отпадането от исканата от Боговете еволюция на Вселената.
към текста >>
276.
Съдържание
GA_147 Тайните на прага
Душевният път на Капезий: борба за
идеал
изъм и атомизъм.
Душевният път на Капезий: борба за идеализъм и атомизъм.
Разказ на приказка от г-жа Балде. Разбиране на учението на Бенедикт за управлението на троичността в мировите явления: уравновесяване на ариманическата и луциферическата полярност по мяра и брой. Мисъл, писмо, слово. Развитие на езика. Медитирането като средно състояние между мислене и възприятие.
към текста >>
277.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 25 август 1913 г.
GA_147 Тайните на прага
Всички фантасмагории, всички неразбории на своеволните мнения, всички особняшки мнения, всеки лъжлив, фантасмагоричен
идеал
изъм произхождат от сенчестата страна на луциферическите импулси.
Тогава в чувстваното душевно се появява елементът на своенравието, така че човекът в свободно творчество си създава всевъзможни идеи за света – може да се каже по свободна воля. Колко хора философстват, така да се каже, като на шега, без да се интересуват дали философстването им се вписва във всеобщия необходим ход на мировия порядък! Философстващите особняци са наистина много разпространени в света. Те се влюбват в собствените си мнения, не уравновесяват луциферическия елемент чрез ариманическия, който винаги е длъжен да пита дали това, което се придобива по пътя на мисленето във физическо-сетивния свят, е също така и съвместимо със законите на физическо-сетивния свят. И така виждаме как тези хора се шляят по света с техните мнения, които не представляват нищо друго освен фантасмагории, които не се вписват във всеобщия мирови порядък.
Всички фантасмагории, всички неразбории на своеволните мнения, всички особняшки мнения, всеки лъжлив, фантасмагоричен идеализъм произхождат от сенчестата страна на луциферическите импулси.
Обаче луциферическият и ариманическият елемент застават пред нас особено ясно в тяхното значение за граничната област или за прага между сетивното и свръхсетивното, ако насочим поглед към ясновиждащото съзнание.
към текста >>
278.
СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 30 август 1913 г.
GA_147 Тайните на прага
За да се разберем както следва, да вземем най-напред, скъпи мои приятели теософи, така да се каже,
идеал
ното нормално вживяване в духовния свят, т.е.
Много неща могат да се наблюдават в това врастване в духовните светове.
За да се разберем както следва, да вземем най-напред, скъпи мои приятели теософи, така да се каже, идеалното нормално вживяване в духовния свят, т.е.
такова вживяване, което би настъпило при душа, която няма никакъв вид разстройства. Може да се каже, че едва ли съществува такава душа. Това е причината, поради която се стремях да не описвам духовния път само в общи линии, а да го представя толкова драматично, както го и направих, защото всяка душа изхожда от определена изходна точка и затова всъщност не може да има нормално идеално издигане. Всяка душа има своя индивидуален духовен път. Това, разбира се, може да се покаже само ако чрез отделни души като Мария, Йохан Томасий, Капезий, Щрадер и т.н.
към текста >>
Това е причината, поради която се стремях да не описвам духовния път само в общи линии, а да го представя толкова драматично, както го и направих, защото всяка душа изхожда от определена изходна точка и затова всъщност не може да има нормално
идеал
но издигане.
Много неща могат да се наблюдават в това врастване в духовните светове. За да се разберем както следва, да вземем най-напред, скъпи мои приятели теософи, така да се каже, идеалното нормално вживяване в духовния свят, т.е. такова вживяване, което би настъпило при душа, която няма никакъв вид разстройства. Може да се каже, че едва ли съществува такава душа.
Това е причината, поради която се стремях да не описвам духовния път само в общи линии, а да го представя толкова драматично, както го и направих, защото всяка душа изхожда от определена изходна точка и затова всъщност не може да има нормално идеално издигане.
Всяка душа има своя индивидуален духовен път. Това, разбира се, може да се покаже само ако чрез отделни души като Мария, Йохан Томасий, Капезий, Щрадер и т.н. бъде показано как става индивидуалното издигане при тези отделни души. Но нека първо оставим този момент настрана. Нека помислим какво щеше да бъде, ако изкачването на една душа би могло да е нормално идеално, ако, значи, са изпълнени всички най-идеални условия за преминаването през прага, за издигането в духовните светове.
към текста >>
Нека помислим какво щеше да бъде, ако изкачването на една душа би могло да е нормално
идеал
но, ако, значи, са изпълнени всички най-
идеал
ни условия за преминаването през прага, за издигането в духовните светове.
Това е причината, поради която се стремях да не описвам духовния път само в общи линии, а да го представя толкова драматично, както го и направих, защото всяка душа изхожда от определена изходна точка и затова всъщност не може да има нормално идеално издигане. Всяка душа има своя индивидуален духовен път. Това, разбира се, може да се покаже само ако чрез отделни души като Мария, Йохан Томасий, Капезий, Щрадер и т.н. бъде показано как става индивидуалното издигане при тези отделни души. Но нека първо оставим този момент настрана.
Нека помислим какво щеше да бъде, ако изкачването на една душа би могло да е нормално идеално, ако, значи, са изпълнени всички най-идеални условия за преминаването през прага, за издигането в духовните светове.
Когато срещне своя друг Аз в духовния свят, човекът може да го изживее не така, сякаш изживява фотография на самия себе си, а така, че това, което във физическо-сетивния и в елементарния свят е субективно, което живее в душата в абстрактна субективност, което се явява душевни сили: мислене, чувства и воля, за което се казва, че се намира вътре, тогава то вече не е вътре. Тези мислене, чувства и воля, които човек има във физическия свят, се представят обективно пред него, когато срещне другия си Аз в духовния свят, и то като троичност. Тази троичност, която човек среща и по отношение на която трябва да има съзнание в себе си, тези три елемента представлява самият човек. Опитах се да представя тази троичност в образите на Филия, Астрид и Луна. Тези образи са напълно реални.
към текста >>
Но да се види другият Аз в пълната му троичност, изисква тъкмо нормален,
идеал
ен ход на развитие на душата, какъвто едва ли може да съществува в човешката душа.
И това, което е нужно човек да има в укрепналата си душа, е съзнанието, че представлява единство от тези три същества. Той трябва да има съзнание и за факта, че това, което се нарича мислене, чувства и воля, е майя, а именно образ-сянка, хвърляна в душата от тези три същества. Болезненото в душата би могло да се състои в това, че човек или не се разпознава като тези три същества в духовния свят, че ги разглежда като три същества, нямащи нищо общо с него, или пък че не може да удържи единството, а сам се държи така, сякаш една част от душата му е Луна, другата – Астрид, а третата – Филия.
Но да се види другият Аз в пълната му троичност, изисква тъкмо нормален, идеален ход на развитие на душата, какъвто едва ли може да съществува в човешката душа.
към текста >>
279.
8.Берлин, Трета лекция, 18 Ноември 1913
GA_148 От изследването на Акаша Петото евангелие
Въпросът на Ариман не получи отговор и с оглед на този неполучен отговор, в Христос Исус се роди един
идеал
, според който Той трябваше постепенно да се включи в планетарното развитие на Земята.
Въпросът на Ариман не получи отговор и с оглед на този неполучен отговор, в Христос Исус се роди един идеал, според който Той трябваше постепенно да се включи в планетарното развитие на Земята.
Но това не можеше да бъде постигнато само по душевен път. Цялото следващо планетарно развитие на Земята трябваше да бъде проникнато от Христос. Христос трябваше да се включи в самото планетарно развитие на Земята. Ариман имаше тази сила: да наложи на Христос едно действително свързване със Земята! Ето за що по-късно Ариман завладя Юда и в лицето на Юда той видя средството, чрез което отведе Христос до смъртта.
към текста >>
280.
12.Хамбург, 16 Ноември 1913
GA_148 От изследването на Акаша Петото евангелие
Ако всички биха се устремили към този
идеал
, те би трябвало да се откажат в най-скоро време.
Обаче само отделни хора можеха да спазват онзи стил на живот, който беше присъщ на есеите. За известно време Исус се свърза с тяхната окултна общност. Но когато ги напускаше, той видя как Луцифер и Ариман побягват от есейските порти, за да се слеят с останалия свят. После в сградата на есеите той проведе един имагинативен разговор с Буда. Сега вече той знаеше: действително съществува възможност за съединяване с божествено-духовния свят, но тя е само по силите на отделни хора.
Ако всички биха се устремили към този идеал, те би трябвало да се откажат в най-скоро време.
Само отделни личности, за сметка на останалите, постигаха този идеал, освобождавайки се от Луцифер и Ариман; но тогава Луцифер и Ариман побягваха от есеите и намираха убежище всред останалите хора. Следователно, нито евреите, нито езичниците, нито есеите можеха да покажат на човечеството пътя към божествено-духовния свят.
към текста >>
Само отделни личности, за сметка на останалите, постигаха този
идеал
, освобождавайки се от Луцифер и Ариман; но тогава Луцифер и Ариман побягваха от есеите и намираха убежище всред останалите хора.
За известно време Исус се свърза с тяхната окултна общност. Но когато ги напускаше, той видя как Луцифер и Ариман побягват от есейските порти, за да се слеят с останалия свят. После в сградата на есеите той проведе един имагинативен разговор с Буда. Сега вече той знаеше: действително съществува възможност за съединяване с божествено-духовния свят, но тя е само по силите на отделни хора. Ако всички биха се устремили към този идеал, те би трябвало да се откажат в най-скоро време.
Само отделни личности, за сметка на останалите, постигаха този идеал, освобождавайки се от Луцифер и Ариман; но тогава Луцифер и Ариман побягваха от есеите и намираха убежище всред останалите хора.
Следователно, нито евреите, нито езичниците, нито есеите можеха да покажат на човечеството пътя към божествено-духовния свят.
към текста >>
281.
3. ЧЕТВЪРТИ ЛАЙТМОТИВ
GA_149 Христос и духовният свят за търсенето на свещения Граал
Гърците държаха на свободата на своите градове, поради което нямаха една единна държава, а имаха
идеал
ното единство, което им беше дадено чрез техния бог Аполон, за който те по-късно основаха един вид съюз на градовете.
И когато веднъж се роди едно дете, което нямаше така да се каже никаква кожа, което се роди без кожа, то беше познато в митологията под името на одрания Марсиас -, тогава те казаха: Този човек се роди така, защото преди раждането не се е вслушал в това, което изхождаше от подобното на ангел същество. Така се представят нещата за окултното наблюдение. За окултното наблюдение Марсиас не е бил одран когато е бил на Земята в живо тяло, а той така се е родил. Това, което е престъпил, той го е престъпил преди своето раждане. Много градове, които гърците бяха основали като колонии, и носят името Аполония, защото хората черпеха съвети от Пития, дали трябва да основат колонии тук или там.
Гърците държаха на свободата на своите градове, поради което нямаха една единна държава, а имаха идеалното единство, което им беше дадено чрез техния бог Аполон, за който те по-късно основаха един вид съюз на градовете.
Ние виждаме, как в бога, който гърците наричаха Аполон, те почитаха съществото, за което ние току що говорихме. И бихме могли да кажем: В това, което действително отговаря на Аполон в края на Атлантската епоха, в него беше "вдушевено" Христовото Същество. И когато задаваме въпроса: Що е действително Аполон? Не неговият сянков образ, който гърците почитаха след това, а що е всъщност Аполон? Като свръхземно същество той е онова Същество, което разля от висшите светове целебните сили за душата, парализирайки луциферическите и ариманически същества.
към текста >>
282.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 21. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
Според възгледа на такива хора
идеал
ното трябва да е в основата на мировите процеси.
Обаче има и друг вид хора, които разсъждават по следния начин. Около нас е разположен светът на материята, на материалните процеси и явления. Но фактически, сам по себе си, светът на материалните явления е лишен от смисъл. Ако в него липсва онази тенденция, която осигурява движението напред, ако от този свят, разположен около нас, не може да възникне нещо, към което човешката душа да се стреми, тогава този свят наистина няма смисъл.
Според възгледа на такива хора идеалното трябва да е в основата на мировите процеси.
Такива хора отдават дължимото на реалните мирови процеси. Те не са реалисти, но въпреки това отдават дължимото на реалния живот, и все пак според тях реалният живот получава смисъл, само ако е проникнат от идеалното. – В порива на едно такова настроение Фихте каза веднъж следното: - Целият свят, който се разпростира около нас е онагледеният материал за изпълнението на дълга! – Привържениците на такъв мироглед, според който всичко е само средство за идеите, които пронизват и ръководят мировите процеси, можем да наречем идеалисти, а техния мироглед – идеализъм. Красиви и величествени думи са изречени в прослава на идеализма.
към текста >>
Те не са реалисти, но въпреки това отдават дължимото на реалния живот, и все пак според тях реалният живот получава смисъл, само ако е проникнат от
идеал
ното.
Около нас е разположен светът на материята, на материалните процеси и явления. Но фактически, сам по себе си, светът на материалните явления е лишен от смисъл. Ако в него липсва онази тенденция, която осигурява движението напред, ако от този свят, разположен около нас, не може да възникне нещо, към което човешката душа да се стреми, тогава този свят наистина няма смисъл. Според възгледа на такива хора идеалното трябва да е в основата на мировите процеси. Такива хора отдават дължимото на реалните мирови процеси.
Те не са реалисти, но въпреки това отдават дължимото на реалния живот, и все пак според тях реалният живот получава смисъл, само ако е проникнат от идеалното.
– В порива на едно такова настроение Фихте каза веднъж следното: - Целият свят, който се разпростира около нас е онагледеният материал за изпълнението на дълга! – Привържениците на такъв мироглед, според който всичко е само средство за идеите, които пронизват и ръководят мировите процеси, можем да наречем идеалисти, а техния мироглед – идеализъм. Красиви и величествени думи са изречени в прослава на идеализма. В тази област на живота, която аз току-що охарактеризирах, за да посоча, че светът би бил лишен от цел и смисъл, ако идеите бяха само празни човешки фантазии и не лежаха в основата на мировите процеси, в тази област идеализмът има своето пълно право. Обаче с помощта на този идеализъм е невъзможно, примерно, да бъде обяснена външната действителност, външната реалност, за която говорят реалистите.
към текста >>
– Привържениците на такъв мироглед, според който всичко е само средство за идеите, които пронизват и ръководят мировите процеси, можем да наречем
идеал
исти, а техния мироглед –
идеал
изъм.
Ако в него липсва онази тенденция, която осигурява движението напред, ако от този свят, разположен около нас, не може да възникне нещо, към което човешката душа да се стреми, тогава този свят наистина няма смисъл. Според възгледа на такива хора идеалното трябва да е в основата на мировите процеси. Такива хора отдават дължимото на реалните мирови процеси. Те не са реалисти, но въпреки това отдават дължимото на реалния живот, и все пак според тях реалният живот получава смисъл, само ако е проникнат от идеалното. – В порива на едно такова настроение Фихте каза веднъж следното: - Целият свят, който се разпростира около нас е онагледеният материал за изпълнението на дълга!
– Привържениците на такъв мироглед, според който всичко е само средство за идеите, които пронизват и ръководят мировите процеси, можем да наречем идеалисти, а техния мироглед – идеализъм.
Красиви и величествени думи са изречени в прослава на идеализма. В тази област на живота, която аз току-що охарактеризирах, за да посоча, че светът би бил лишен от цел и смисъл, ако идеите бяха само празни човешки фантазии и не лежаха в основата на мировите процеси, в тази област идеализмът има своето пълно право. Обаче с помощта на този идеализъм е невъзможно, примерно, да бъде обяснена външната действителност, външната реалност, за която говорят реалистите.
към текста >>
Красиви и величествени думи са изречени в прослава на
идеал
изма.
Според възгледа на такива хора идеалното трябва да е в основата на мировите процеси. Такива хора отдават дължимото на реалните мирови процеси. Те не са реалисти, но въпреки това отдават дължимото на реалния живот, и все пак според тях реалният живот получава смисъл, само ако е проникнат от идеалното. – В порива на едно такова настроение Фихте каза веднъж следното: - Целият свят, който се разпростира около нас е онагледеният материал за изпълнението на дълга! – Привържениците на такъв мироглед, според който всичко е само средство за идеите, които пронизват и ръководят мировите процеси, можем да наречем идеалисти, а техния мироглед – идеализъм.
Красиви и величествени думи са изречени в прослава на идеализма.
В тази област на живота, която аз току-що охарактеризирах, за да посоча, че светът би бил лишен от цел и смисъл, ако идеите бяха само празни човешки фантазии и не лежаха в основата на мировите процеси, в тази област идеализмът има своето пълно право. Обаче с помощта на този идеализъм е невъзможно, примерно, да бъде обяснена външната действителност, външната реалност, за която говорят реалистите.
към текста >>
В тази област на живота, която аз току-що охарактеризирах, за да посоча, че светът би бил лишен от цел и смисъл, ако идеите бяха само празни човешки фантазии и не лежаха в основата на мировите процеси, в тази област
идеал
измът има своето пълно право.
Такива хора отдават дължимото на реалните мирови процеси. Те не са реалисти, но въпреки това отдават дължимото на реалния живот, и все пак според тях реалният живот получава смисъл, само ако е проникнат от идеалното. – В порива на едно такова настроение Фихте каза веднъж следното: - Целият свят, който се разпростира около нас е онагледеният материал за изпълнението на дълга! – Привържениците на такъв мироглед, според който всичко е само средство за идеите, които пронизват и ръководят мировите процеси, можем да наречем идеалисти, а техния мироглед – идеализъм. Красиви и величествени думи са изречени в прослава на идеализма.
В тази област на живота, която аз току-що охарактеризирах, за да посоча, че светът би бил лишен от цел и смисъл, ако идеите бяха само празни човешки фантазии и не лежаха в основата на мировите процеси, в тази област идеализмът има своето пълно право.
Обаче с помощта на този идеализъм е невъзможно, примерно, да бъде обяснена външната действителност, външната реалност, за която говорят реалистите.
към текста >>
Обаче с помощта на този
идеал
изъм е невъзможно, примерно, да бъде обяснена външната действителност, външната реалност, за която говорят реалистите.
Те не са реалисти, но въпреки това отдават дължимото на реалния живот, и все пак според тях реалният живот получава смисъл, само ако е проникнат от идеалното. – В порива на едно такова настроение Фихте каза веднъж следното: - Целият свят, който се разпростира около нас е онагледеният материал за изпълнението на дълга! – Привържениците на такъв мироглед, според който всичко е само средство за идеите, които пронизват и ръководят мировите процеси, можем да наречем идеалисти, а техния мироглед – идеализъм. Красиви и величествени думи са изречени в прослава на идеализма. В тази област на живота, която аз току-що охарактеризирах, за да посоча, че светът би бил лишен от цел и смисъл, ако идеите бяха само празни човешки фантазии и не лежаха в основата на мировите процеси, в тази област идеализмът има своето пълно право.
Обаче с помощта на този идеализъм е невъзможно, примерно, да бъде обяснена външната действителност, външната реалност, за която говорят реалистите.
към текста >>
Между материализма и
идеал
изма съществува известен преход.
И така, ние разграничихме четири мирогледа, всеки от който има своите основания и своето значение, които са напълно оправдани в съответстващите им области от живота.
Между материализма и идеализма съществува известен преход.
Целият материализъм – в наши дни можем да го наблюдаваме особено ясно, въпреки че той вече залязва – се състои в доведената до крайност кантова теза, че отделните науки са действителни, само дотолкова, доколкото съдържат в себе си математиката. Или с други думи, материалистите стават изчисляващите слуги на Вселената, за които не съществува никакъв друг свят, освен този, който е изпълнен с материални атоми. Те вибрират, блъскат се един в друг и накрая учените изчисляват техните трептения. И тогава получаваме хубавите резултати, което доказва, че този мироглед е напълно оправдан. Тогава получаваме честотата на трептения, отговаряща на синьото, на червеното и т.н.; получаваме целия свят като един вид механичен апарат и всичко в него може да се изчисли до най-малките подробности.
към текста >>
Такъв човек става рационалист, и ние обозначаваме неговия мироглед с името рационализъм – Ако освен идеите, произтичащи от сетивно-реалните неща, човек признае за валидни също и онези идеи, които идват от моралната, от интелектуалната област, той е вече
идеал
ист.
Обаче този, който е поразмислил, и след като вече е бил математик, би искал да възрази: - Това, че синият цвят има такива и такива трептения, не може да бъде никакво суеверие. - Все пак, някога светът е бил математически замислен и подреден. - След като математическите идеи са осъществени в света, защо това да не е възможно и за други идеи? - Да, в света живеят и други идеи. Обаче този човек приема за валидни само идеите, които той е срещнал, но не и такива идеи, до които би могъл да стигне по вътрешен път, например чрез интуиция или инспирация; той признава само тези, които произтичат от сетивно-реалните неща.
Такъв човек става рационалист, и ние обозначаваме неговия мироглед с името рационализъм – Ако освен идеите, произтичащи от сетивно-реалните неща, човек признае за валидни също и онези идеи, които идват от моралната, от интелектуалната област, той е вече идеалист.
Така изглежда пътят от грубия материализъм към математизма и рационализма, до идеализма.
към текста >>
Така изглежда пътят от грубия материализъм към математизма и рационализма, до
идеал
изма.
- Все пак, някога светът е бил математически замислен и подреден. - След като математическите идеи са осъществени в света, защо това да не е възможно и за други идеи? - Да, в света живеят и други идеи. Обаче този човек приема за валидни само идеите, които той е срещнал, но не и такива идеи, до които би могъл да стигне по вътрешен път, например чрез интуиция или инспирация; той признава само тези, които произтичат от сетивно-реалните неща. Такъв човек става рационалист, и ние обозначаваме неговия мироглед с името рационализъм – Ако освен идеите, произтичащи от сетивно-реалните неща, човек признае за валидни също и онези идеи, които идват от моралната, от интелектуалната област, той е вече идеалист.
Така изглежда пътят от грубия материализъм към математизма и рационализма, до идеализма.
към текста >>
Обаче
идеал
измът на свой ред може да бъде подсилен от човека.
Обаче идеализмът на свой ред може да бъде подсилен от човека.
В наши дни има такива хора, които се опитват да подсилят идеализма. Така или иначе, те срещат различни идеи по света. И когато срещнат някакви идеи, те трябва да потърсят такива условия, всред които идеите биха искали да живеят. Защото идеите не могат да живеят току така всред външните неща. Идеите не могат просто да увиснат във въздуха.
към текста >>
В наши дни има такива хора, които се опитват да подсилят
идеал
изма.
Обаче идеализмът на свой ред може да бъде подсилен от човека.
В наши дни има такива хора, които се опитват да подсилят идеализма.
Така или иначе, те срещат различни идеи по света. И когато срещнат някакви идеи, те трябва да потърсят такива условия, всред които идеите биха искали да живеят. Защото идеите не могат да живеят току така всред външните неща. Идеите не могат просто да увиснат във въздуха. Наистина дори и през 19.
към текста >>
Който смята, че идеите – ако те изобщо са налице – всъщност са свързани с определено същество, което разполага с идеите, той вече не е
идеал
ист, а приема възгледа, че идеите са свързани, прикрепени към съществото.
Идеите не могат просто да увиснат във въздуха. Наистина дори и през 19. век вярващите смятаха, че идеите определят и насочват историята. Но това представляваше само една липса на яснота, защото идеите, като такива, не притежават непосредствената сила, за да упражняват едно или друго действие. Ето защо не можем да говорим за идеи в областта на историята.
Който смята, че идеите – ако те изобщо са налице – всъщност са свързани с определено същество, което разполага с идеите, той вече не е идеалист, а приема възгледа, че идеите са свързани, прикрепени към съществото.
Този човек става психист, а неговия мироглед наричаме психизъм. Психистът, който също показва голямо остроумие в защита на своя мироглед, всъщност стига до него само чрез една своя едностранчивост, която той евентуално би искал да забележи.
към текста >>
Както Слънцето, дори и да споделяме коперниковата система, преминава през всичките зодиакални знаци, за да осветява Земята от 12 различни точки, така и ние трябва да сме в състояние да обгръщаме света от всички страни и напълно да се вживяваме в 12-те различни гледни точки, а не да застиваме в една от тях, независимо дали тя отговаря на
идеал
изма, сензуализма, феноменализма и т.н.
Възможно е да постулираме и други мирогледи; те обаче ще са само модификации на вече описаните дванадесет основни типа. Искаме ли да познаем света, трябва да помним, че това може да стане чрез тези дванадесет входа. Съществува не един мироглед, който е правилен и следва да бъде защитаван, а съществуват дванадесет мирогледа. И тук трябва да прибавим: Колкото добри основания има за един от мирогледите, толкова добри основания има и за всички останали. Светът може да бъде разглеждан не от едностранчивото становище на един мироглед; светът се открива само на този, който знае, че трябва да го обгърне от всички страни.
Както Слънцето, дори и да споделяме коперниковата система, преминава през всичките зодиакални знаци, за да осветява Земята от 12 различни точки, така и ние трябва да сме в състояние да обгръщаме света от всички страни и напълно да се вживяваме в 12-те различни гледни точки, а не да застиваме в една от тях, независимо дали тя отговаря на идеализма, сензуализма, феноменализма и т.н.
От мисловна гледна точка оправдани са всичките 12 мирогледа. За мислителя, който може да навлезе в природата на мисленето, съществува не един мироглед, а 12 равнопоставени мирогледа, спрямо всеки от които мисленето може да представи еднакво добри доводи и основания. Изхождайки от извоюваната по този начин гледна точка, утре ние ще продължим да говорим, издигайки се от мисловното разглеждане на човека към мисловното разглеждане на Космоса.
към текста >>
283.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 22. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
Ако искаме да си припомни още веднъж тези 12 различни мирогледа, които разгледахме вчера, нека да ги назовем отново: - Това са материализмът, сензуализмът, феноменализмът, реализмът, динамизмът, монадизмът, спиритуализмът, пневматизмът, психизмът,
идеал
измът, рационализмът и математизмът.
Вчера аз се опитах да представя онези мирогледи, които са възможни за човека, и то дотолкова възможни, доколкото за всеки един от тях могат да бъдат посочени напълно валидни доказателства, що се се отнася до тяхната правилност и истинност. За този, който не се стреми да размишлява върху определена и тясно ограничена област с помощта на система от понятия, а допълнително търси доказателства за нещата, за този, който действително навлиза в истините на света, е важно да знае, че тази многостранност е необходима и че тя се изрзява тъкмо в способността на човешкия Дух да си служи с всеки един от тези 12 типични мирогледа, като в случая преходните степени не са толкова важни. Ако искаме действително да навлезем в истината, ние трябва да се опитаме да си изясним значението на тези мирогледни различия, и да си отговорим на въпроса: - Кои области от Битието отключва този или онзи от въпросните 12 мирогледа?
Ако искаме да си припомни още веднъж тези 12 различни мирогледа, които разгледахме вчера, нека да ги назовем отново: - Това са материализмът, сензуализмът, феноменализмът, реализмът, динамизмът, монадизмът, спиритуализмът, пневматизмът, психизмът, идеализмът, рационализмът и математизмът.
към текста >>
Има такива души, които, бих казал, са изцяло склонни да приемат само онези въздействия върху конфигурацията на техния вътрешен живот, на техните научни, философски и всякакви други духовни направления, които се излъчват непосредствено от
идеал
изма.
На първо време няма да говорим за това, че съществува, примерно, една лесно разбираема зависимост между зодакалния знак Овен и Земята. Но когато Слънцето, Сатурн или Меркурий са разположени така, че те, гледани от Земята, се намират в знака на Овена, те действат по съвсем различен начин, отколкото ако биха се намирали в знака на Лъва. Следователно, планетарните въздействия идващи към нас от Космоса са различни, според това, дали отделната планета „покрива” един или друг зодиакален знак. Ако пренесем тези отношения в областта на човешката душа, ние ще установим, че за нас е дори по-лесно да потвърдим въздействията на тези 12 мирогледа, изграждащи въпросния „духовен Зодиак”.
Има такива души, които, бих казал, са изцяло склонни да приемат само онези въздействия върху конфигурацията на техния вътрешен живот, на техните научни, философски и всякакви други духовни направления, които се излъчват непосредствено от идеализма.
Други души се оставят под въздействията на материализма, трети души – под въздействията на сензуализма. Даден човек не става сензуалист, материалист, спиритуалист или пневматик, понеже единият или другият възглед е правилен и той може да потвърди тази правилност, а той става пневматик, спиритуалист, материалист или сензуалист, защото в душата си е така предразположен, че се оставя главно под духовнодушевното „облъчване” на съответния сектор от духовния Зодиак. В тези 12 сектора или образа на духовния Зодиак ние имаме нещо, което ни отвежда дълбоко навътре в начина, по който възникват човешките мирогледи, отвежда ни дълбоко навътре в причините, поради които хората, от една страна, спорят за мирогледите, въпреки че от друга страна би трябвало не да спорят, а кротко и дружелюбно да се запитат: - Защо всъщност хората имат различни мирогледи? И защо все пак през определените епохи е било строго необходимо да бъде следван един или друг мироглед, на този въпрос ние ще се спрем по време на утрешната лекция. Това, което казах досега, следователно, се отнася до формирането на човешкото мислене от страна на Космоса, респективно от страна на 12-те основни мирогледа, чиито първообрази откриваме в духовния Зодиак, намиращ се в нашето духовно обкръжение.
към текста >>
Докато при други обстоятелства човек може да се изяви като гностик в полето на
идеал
изма; и тогава той ще има особената предразположба ясно да разпознава
идеал
ите на човечеството и идеите на света.
Докато при други обстоятелства човек може да се изяви като гностик в полето на идеализма; и тогава той ще има особената предразположба ясно да разпознава идеалите на човечеството и идеите на света.
И тук разликата между единия и другия човек по отношение на идеализма е много съществена, понеже, нали така, и двамата могат да са негови привърженици. Първият си остава един идеалистичен мечтател, който винаги подчертава, че е идеалист, и думата идеал, идеал, идеал не слиза от устата му, обаче той всъщност не познава много идеали и няма способността да отправя към тях своя вътрешен взор и ясно да различава техните контури. За разлика от него, вторият не само говори за идеали, но е в състояние така да ги изобразява в душата си, сякаш е художник, който рисува върху своето платно. Той навлиза съвсем конкретно в идеализма и го „улавя” толкова интензивно, сякаш държи в ръцете си някакъв предмет; този човек е гностик в полето на идеализма. Или казано с други думи: Той поначало е гностик, обаче в конкретния случай се оставя главно под въздействието на онази част от духовния Зодиак, която определихме като „идеализъм”.
към текста >>
И тук разликата между единия и другия човек по отношение на
идеал
изма е много съществена, понеже, нали така, и двамата могат да са негови привърженици.
Докато при други обстоятелства човек може да се изяви като гностик в полето на идеализма; и тогава той ще има особената предразположба ясно да разпознава идеалите на човечеството и идеите на света.
И тук разликата между единия и другия човек по отношение на идеализма е много съществена, понеже, нали така, и двамата могат да са негови привърженици.
Първият си остава един идеалистичен мечтател, който винаги подчертава, че е идеалист, и думата идеал, идеал, идеал не слиза от устата му, обаче той всъщност не познава много идеали и няма способността да отправя към тях своя вътрешен взор и ясно да различава техните контури. За разлика от него, вторият не само говори за идеали, но е в състояние така да ги изобразява в душата си, сякаш е художник, който рисува върху своето платно. Той навлиза съвсем конкретно в идеализма и го „улавя” толкова интензивно, сякаш държи в ръцете си някакъв предмет; този човек е гностик в полето на идеализма. Или казано с други думи: Той поначало е гностик, обаче в конкретния случай се оставя главно под въздействието на онази част от духовния Зодиак, която определихме като „идеализъм”. Но нека да продължим нататък.
към текста >>
Първият си остава един
идеал
истичен мечтател, който винаги подчертава, че е
идеал
ист, и думата
идеал
,
идеал
,
идеал
не слиза от устата му, обаче той всъщност не познава много
идеал
и и няма способността да отправя към тях своя вътрешен взор и ясно да различава техните контури.
Докато при други обстоятелства човек може да се изяви като гностик в полето на идеализма; и тогава той ще има особената предразположба ясно да разпознава идеалите на човечеството и идеите на света. И тук разликата между единия и другия човек по отношение на идеализма е много съществена, понеже, нали така, и двамата могат да са негови привърженици.
Първият си остава един идеалистичен мечтател, който винаги подчертава, че е идеалист, и думата идеал, идеал, идеал не слиза от устата му, обаче той всъщност не познава много идеали и няма способността да отправя към тях своя вътрешен взор и ясно да различава техните контури.
За разлика от него, вторият не само говори за идеали, но е в състояние така да ги изобразява в душата си, сякаш е художник, който рисува върху своето платно. Той навлиза съвсем конкретно в идеализма и го „улавя” толкова интензивно, сякаш държи в ръцете си някакъв предмет; този човек е гностик в полето на идеализма. Или казано с други думи: Той поначало е гностик, обаче в конкретния случай се оставя главно под въздействието на онази част от духовния Зодиак, която определихме като „идеализъм”. Но нека да продължим нататък.
към текста >>
За разлика от него, вторият не само говори за
идеал
и, но е в състояние така да ги изобразява в душата си, сякаш е художник, който рисува върху своето платно.
Докато при други обстоятелства човек може да се изяви като гностик в полето на идеализма; и тогава той ще има особената предразположба ясно да разпознава идеалите на човечеството и идеите на света. И тук разликата между единия и другия човек по отношение на идеализма е много съществена, понеже, нали така, и двамата могат да са негови привърженици. Първият си остава един идеалистичен мечтател, който винаги подчертава, че е идеалист, и думата идеал, идеал, идеал не слиза от устата му, обаче той всъщност не познава много идеали и няма способността да отправя към тях своя вътрешен взор и ясно да различава техните контури.
За разлика от него, вторият не само говори за идеали, но е в състояние така да ги изобразява в душата си, сякаш е художник, който рисува върху своето платно.
Той навлиза съвсем конкретно в идеализма и го „улавя” толкова интензивно, сякаш държи в ръцете си някакъв предмет; този човек е гностик в полето на идеализма. Или казано с други думи: Той поначало е гностик, обаче в конкретния случай се оставя главно под въздействието на онази част от духовния Зодиак, която определихме като „идеализъм”. Но нека да продължим нататък.
към текста >>
Той навлиза съвсем конкретно в
идеал
изма и го „улавя” толкова интензивно, сякаш държи в ръцете си някакъв предмет; този човек е гностик в полето на
идеал
изма.
Докато при други обстоятелства човек може да се изяви като гностик в полето на идеализма; и тогава той ще има особената предразположба ясно да разпознава идеалите на човечеството и идеите на света. И тук разликата между единия и другия човек по отношение на идеализма е много съществена, понеже, нали така, и двамата могат да са негови привърженици. Първият си остава един идеалистичен мечтател, който винаги подчертава, че е идеалист, и думата идеал, идеал, идеал не слиза от устата му, обаче той всъщност не познава много идеали и няма способността да отправя към тях своя вътрешен взор и ясно да различава техните контури. За разлика от него, вторият не само говори за идеали, но е в състояние така да ги изобразява в душата си, сякаш е художник, който рисува върху своето платно.
Той навлиза съвсем конкретно в идеализма и го „улавя” толкова интензивно, сякаш държи в ръцете си някакъв предмет; този човек е гностик в полето на идеализма.
Или казано с други думи: Той поначало е гностик, обаче в конкретния случай се оставя главно под въздействието на онази част от духовния Зодиак, която определихме като „идеализъм”. Но нека да продължим нататък.
към текста >>
Или казано с други думи: Той поначало е гностик, обаче в конкретния случай се оставя главно под въздействието на онази част от духовния Зодиак, която определихме като „
идеал
изъм”.
Докато при други обстоятелства човек може да се изяви като гностик в полето на идеализма; и тогава той ще има особената предразположба ясно да разпознава идеалите на човечеството и идеите на света. И тук разликата между единия и другия човек по отношение на идеализма е много съществена, понеже, нали така, и двамата могат да са негови привърженици. Първият си остава един идеалистичен мечтател, който винаги подчертава, че е идеалист, и думата идеал, идеал, идеал не слиза от устата му, обаче той всъщност не познава много идеали и няма способността да отправя към тях своя вътрешен взор и ясно да различава техните контури. За разлика от него, вторият не само говори за идеали, но е в състояние така да ги изобразява в душата си, сякаш е художник, който рисува върху своето платно. Той навлиза съвсем конкретно в идеализма и го „улавя” толкова интензивно, сякаш държи в ръцете си някакъв предмет; този човек е гностик в полето на идеализма.
Или казано с други думи: Той поначало е гностик, обаче в конкретния случай се оставя главно под въздействието на онази част от духовния Зодиак, която определихме като „идеализъм”.
Но нека да продължим нататък.
към текста >>
Те не са нито
идеал
исти, нито спиритуалисти, те са съвсем обикновени реалисти.
Има хора, които се оставят главно под въздействието на друг мироглед, да кажем „реализма”, обаче те вървят през света по такъв начин, с такова светоусещане, че могат да разкажат на другите хора много, много неща за този свят.
Те не са нито идеалисти, нито спиритуалисти, те са съвсем обикновени реалисти.
Те са в състояние да долавят много финно това, което става във външния свят около тях, те са много чувствителни спрямо особеностите на нещата. Те също са гностици, истински гностици; само че те са гностици на реализма, гностици в полето на реализма. Такива гностици в полето на реализма действително съществуват, и понякога спиритуалистите или идеалистите изобщо не могат да са гностици на реализма. Дори ние можем да установим, как хора, които смятат, че са добри теософи, посещават една картинна галерия и просто не могат да кажат нито дума за изложените картини, докато други, без да са теософи, но са гностици в полето на реализма, често пъти споделят безкрайно важни неща, идващи от дълбочината на техните души. Или как много теософи излизат навън в природата без да се докосват до нейната красота и величие.: Те не са гностици в полето на реализма.
към текста >>
Такива гностици в полето на реализма действително съществуват, и понякога спиритуалистите или
идеал
истите изобщо не могат да са гностици на реализма.
Има хора, които се оставят главно под въздействието на друг мироглед, да кажем „реализма”, обаче те вървят през света по такъв начин, с такова светоусещане, че могат да разкажат на другите хора много, много неща за този свят. Те не са нито идеалисти, нито спиритуалисти, те са съвсем обикновени реалисти. Те са в състояние да долавят много финно това, което става във външния свят около тях, те са много чувствителни спрямо особеностите на нещата. Те също са гностици, истински гностици; само че те са гностици на реализма, гностици в полето на реализма.
Такива гностици в полето на реализма действително съществуват, и понякога спиритуалистите или идеалистите изобщо не могат да са гностици на реализма.
Дори ние можем да установим, как хора, които смятат, че са добри теософи, посещават една картинна галерия и просто не могат да кажат нито дума за изложените картини, докато други, без да са теософи, но са гностици в полето на реализма, често пъти споделят безкрайно важни неща, идващи от дълбочината на техните души. Или как много теософи излизат навън в природата без да се докосват до нейната красота и величие.: Те не са гностици в полето на реализма. Но такива гностици в полето на реализма съществуват.
към текста >>
Напоследък това второ мирогледно настроение, в неговата полека разновидност – и все пак „лекото е тежко” – там, в духовно-зодиакалния знак на
идеал
изма се застъпваше именно от Хегел.
Има и едно друго мирогледно настроение. Аз казвам „настроение”, макар че иначе бих предпочел да говоря за „нюанси” и „образи”.
Напоследък това второ мирогледно настроение, в неговата полека разновидност – и все пак „лекото е тежко” – там, в духовно-зодиакалния знак на идеализма се застъпваше именно от Хегел.
Обаче светоусещането на Хегел, особеното мирогледно настрение на Хегел няма никаква потребност от това да стои неподвижно в духовно-зодиакалния знак на идеализма, понеже то също може да преминава през целия духовен Зодиак. Става дума за мирогледното настроение на логизма. Мирогледното настрение на логизма се състои главно в това, че душата може да се окаже в такова състояние, при което да изживява в себе си непосредственото присъствие на мислите, понятията и идеите, и то до такава степен, че душата да извървява пътя от едно понятие до друго понятие, от една идея до друга идея по такъв начин, както например един човек разглежда човешкия организъм и последователно описва очите, носа, устата и т.н., за да ги обхване накрая като принадлежащи на едно цяло; така постъпва и Хегел, който подрежда всички понятия в един голям понятиен организъм. Така изглежда логическият понятиен организъм на Хегел. Той просто беше в състояние да издири всичко, което – като мисли – можеше да бъде намерено по света, да подреди една мисъл до друга мисъл и да ги превърне в един цялостен организъм: Логизмът!
към текста >>
Обаче светоусещането на Хегел, особеното мирогледно настрение на Хегел няма никаква потребност от това да стои неподвижно в духовно-зодиакалния знак на
идеал
изма, понеже то също може да преминава през целия духовен Зодиак.
Има и едно друго мирогледно настроение. Аз казвам „настроение”, макар че иначе бих предпочел да говоря за „нюанси” и „образи”. Напоследък това второ мирогледно настроение, в неговата полека разновидност – и все пак „лекото е тежко” – там, в духовно-зодиакалния знак на идеализма се застъпваше именно от Хегел.
Обаче светоусещането на Хегел, особеното мирогледно настрение на Хегел няма никаква потребност от това да стои неподвижно в духовно-зодиакалния знак на идеализма, понеже то също може да преминава през целия духовен Зодиак.
Става дума за мирогледното настроение на логизма. Мирогледното настрение на логизма се състои главно в това, че душата може да се окаже в такова състояние, при което да изживява в себе си непосредственото присъствие на мислите, понятията и идеите, и то до такава степен, че душата да извървява пътя от едно понятие до друго понятие, от една идея до друга идея по такъв начин, както например един човек разглежда човешкия организъм и последователно описва очите, носа, устата и т.н., за да ги обхване накрая като принадлежащи на едно цяло; така постъпва и Хегел, който подрежда всички понятия в един голям понятиен организъм. Така изглежда логическият понятиен организъм на Хегел. Той просто беше в състояние да издири всичко, което – като мисли – можеше да бъде намерено по света, да подреди една мисъл до друга мисъл и да ги превърне в един цялостен организъм: Логизмът! Но логизмът може да бъде изграден, както прави това Хегел, в духовно-зодиакалния знак на идеализма, може да бъде изграден, както прави това Фихте, в духовно-зодиакалния знак на психизма, както и във всички останали знаци на духовния Зодиак.
към текста >>
Но логизмът може да бъде изграден, както прави това Хегел, в духовно-зодиакалния знак на
идеал
изма, може да бъде изграден, както прави това Фихте, в духовно-зодиакалния знак на психизма, както и във всички останали знаци на духовния Зодиак.
Обаче светоусещането на Хегел, особеното мирогледно настрение на Хегел няма никаква потребност от това да стои неподвижно в духовно-зодиакалния знак на идеализма, понеже то също може да преминава през целия духовен Зодиак. Става дума за мирогледното настроение на логизма. Мирогледното настрение на логизма се състои главно в това, че душата може да се окаже в такова състояние, при което да изживява в себе си непосредственото присъствие на мислите, понятията и идеите, и то до такава степен, че душата да извървява пътя от едно понятие до друго понятие, от една идея до друга идея по такъв начин, както например един човек разглежда човешкия организъм и последователно описва очите, носа, устата и т.н., за да ги обхване накрая като принадлежащи на едно цяло; така постъпва и Хегел, който подрежда всички понятия в един голям понятиен организъм. Така изглежда логическият понятиен организъм на Хегел. Той просто беше в състояние да издири всичко, което – като мисли – можеше да бъде намерено по света, да подреди една мисъл до друга мисъл и да ги превърне в един цялостен организъм: Логизмът!
Но логизмът може да бъде изграден, както прави това Хегел, в духовно-зодиакалния знак на идеализма, може да бъде изграден, както прави това Фихте, в духовно-зодиакалния знак на психизма, както и във всички останали знаци на духовния Зодиак.
Логизмът също представлява нещо, което подобно на една планета, прекосяваща Зодиака, може кръгообразно да премине всичките 12 знака на духовния Зодиак.
към текста >>
– Да, човек може да е мистик в полето на материята, но може да е мистик и в полето на
идеал
изма.
Защото мистикът в полето на материализма е човек, който притежава, например, изключително фино усещане за здравословното състояние, в което се оказваме, след като сме погълнали едно или друго вещество. Има разлика, когато сме погълнали сока на едно или друго растение, има разлика в нашите очаквания, относно това, какви ще са последиците за нашия организъм. Следователно, когато в своите вътрешни изживявания човек израства заедно с материята, той става мистик в полето на материята. Може да се случи дори така, че главната задача в живота да се свежда до следното: Човекът да изследва по какъв начин действа едно или друго растение в организма, защото едно растение действа главно върху един орган, друго растение – върху друг орган и т.н. И така, да си мистик в полето на материализма е едно предисловие, за да бъдат проучвани лечебните сили на отделните субстанции.
– Да, човек може да е мистик в полето на материята, но може да е мистик и в полето на идеализма.
Един обикновен мистик или един гностичен идеалист не може да бъде истински мистик в полето на идеализма. Мистик в полето на идеализма е този, който има душевната способност да извлича от скритите извори на своя вътрешен живот не друго, а идеалите на цялото човечество, да ги вижда като цел на Боговете и като такива да ги държи неотклонно пред своята душа. Един от мистиците в полето на идеализма беше например Майстер Екхарт.
към текста >>
Един обикновен мистик или един гностичен
идеал
ист не може да бъде истински мистик в полето на
идеал
изма.
Има разлика, когато сме погълнали сока на едно или друго растение, има разлика в нашите очаквания, относно това, какви ще са последиците за нашия организъм. Следователно, когато в своите вътрешни изживявания човек израства заедно с материята, той става мистик в полето на материята. Може да се случи дори така, че главната задача в живота да се свежда до следното: Човекът да изследва по какъв начин действа едно или друго растение в организма, защото едно растение действа главно върху един орган, друго растение – върху друг орган и т.н. И така, да си мистик в полето на материализма е едно предисловие, за да бъдат проучвани лечебните сили на отделните субстанции. – Да, човек може да е мистик в полето на материята, но може да е мистик и в полето на идеализма.
Един обикновен мистик или един гностичен идеалист не може да бъде истински мистик в полето на идеализма.
Мистик в полето на идеализма е този, който има душевната способност да извлича от скритите извори на своя вътрешен живот не друго, а идеалите на цялото човечество, да ги вижда като цел на Боговете и като такива да ги държи неотклонно пред своята душа. Един от мистиците в полето на идеализма беше например Майстер Екхарт.
към текста >>
Мистик в полето на
идеал
изма е този, който има душевната способност да извлича от скритите извори на своя вътрешен живот не друго, а
идеал
ите на цялото човечество, да ги вижда като цел на Боговете и като такива да ги държи неотклонно пред своята душа.
Следователно, когато в своите вътрешни изживявания човек израства заедно с материята, той става мистик в полето на материята. Може да се случи дори така, че главната задача в живота да се свежда до следното: Човекът да изследва по какъв начин действа едно или друго растение в организма, защото едно растение действа главно върху един орган, друго растение – върху друг орган и т.н. И така, да си мистик в полето на материализма е едно предисловие, за да бъдат проучвани лечебните сили на отделните субстанции. – Да, човек може да е мистик в полето на материята, но може да е мистик и в полето на идеализма. Един обикновен мистик или един гностичен идеалист не може да бъде истински мистик в полето на идеализма.
Мистик в полето на идеализма е този, който има душевната способност да извлича от скритите извори на своя вътрешен живот не друго, а идеалите на цялото човечество, да ги вижда като цел на Боговете и като такива да ги държи неотклонно пред своята душа.
Един от мистиците в полето на идеализма беше например Майстер Екхарт.
към текста >>
Един от мистиците в полето на
идеал
изма беше например Майстер Екхарт.
Може да се случи дори така, че главната задача в живота да се свежда до следното: Човекът да изследва по какъв начин действа едно или друго растение в организма, защото едно растение действа главно върху един орган, друго растение – върху друг орган и т.н. И така, да си мистик в полето на материализма е едно предисловие, за да бъдат проучвани лечебните сили на отделните субстанции. – Да, човек може да е мистик в полето на материята, но може да е мистик и в полето на идеализма. Един обикновен мистик или един гностичен идеалист не може да бъде истински мистик в полето на идеализма. Мистик в полето на идеализма е този, който има душевната способност да извлича от скритите извори на своя вътрешен живот не друго, а идеалите на цялото човечество, да ги вижда като цел на Боговете и като такива да ги държи неотклонно пред своята душа.
Един от мистиците в полето на идеализма беше например Майстер Екхарт.
към текста >>
Започвайки с
идеал
изма, ще го определим като духовно-зодиакален знак на Овена, рационализмът ще свържем с Телеца, математизмът – с Близнаци, материализмът с Рак, сензуализмът – с Лъв, феноменализмът – с Дева, реализмът – с Везни, динамизмът – със Скорпион, монадизмът – със Стрелец, спиритуализмът – с Козирога, пневматизмът – с Водолей, психизмът – с Риби.
Започвайки с идеализма, ще го определим като духовно-зодиакален знак на Овена, рационализмът ще свържем с Телеца, математизмът – с Близнаци, материализмът с Рак, сензуализмът – с Лъв, феноменализмът – с Дева, реализмът – с Везни, динамизмът – със Скорпион, монадизмът – със Стрелец, спиритуализмът – с Козирога, пневматизмът – с Водолей, психизмът – с Риби.
Разглеждани в рамките на външния пространствено-материален свят връзките между отделните знаци на Зодиака съществуват обективно, но всъщност те се пренасят и в духовната област, съответно като връзки между посочените 12 основни мирогледа. И това, което възниква в резултат на придвижването на разглежданите от нас планети през Зодиакалния кръг има своето съответствие в лицето на отношенията, които възникват всред 7-те мирогледни нагласи, но по такъв начин, че сега ние можем да усетим гнозиса като Сатурн, логизма като Юпитер, волунтаризма като Марс, емпиризма като Слънце, мистицизма като Венера, трансцедентализма като Меркурий и окултизма като Луна.
към текста >>
284.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 23. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
Нека да предположим, че един човек носи в себе си онези особени сили, които му позволяват да се остави под въздействията, свързани с мирогледния нюанс на
идеал
изма.
Нека да предположим, че един човек носи в себе си онези особени сили, които му позволяват да се остави под въздействията, свързани с мирогледния нюанс на идеализма.
Или, казано с други думи: - Той активира в себе си мирогледния нюанс на идеализма. Нека да предположим още, че той го превръща в господстващ фактор, определящ неговия вътрешен живот и подхранващ онази мирогледна нагласа, която аз вчера описах като мистицизъм, като Венерина нагласа. Ето защо, ако прибегнем до символите на астрологията, би трябвало да кажем, че според духовната констелация на един такъв човек, що се отнася до неговите духовни заложби, Венера се намира в Овен.
към текста >>
Или, казано с други думи: - Той активира в себе си мирогледния нюанс на
идеал
изма.
Нека да предположим, че един човек носи в себе си онези особени сили, които му позволяват да се остави под въздействията, свързани с мирогледния нюанс на идеализма.
Или, казано с други думи: - Той активира в себе си мирогледния нюанс на идеализма.
Нека да предположим още, че той го превръща в господстващ фактор, определящ неговия вътрешен живот и подхранващ онази мирогледна нагласа, която аз вчера описах като мистицизъм, като Венерина нагласа. Ето защо, ако прибегнем до символите на астрологията, би трябвало да кажем, че според духовната констелация на един такъв човек, що се отнася до неговите духовни заложби, Венера се намира в Овен.
към текста >>
Нещата стоят така, че засиленото въздействие, което по този начин – а именно, чрез мистицизма, намиращ се в знака на
идеал
изма – се упражнява върху човешката душа, нараства и изчаква онзи благоприятен момент, в който то може до такава степен да развълнува душата, че тя да извлича най-пълноценно това, което възниква поради самото разположение на мистицизма в знака на
идеал
изма.
Аз бих искал специално да подчертая, за да не възникват никакви недоразумения, че тези констелации са много по-важни за човешкия живот, отколкото констелациите на обикновения хороскоп, и че те далеч не съвпадат с „наивността” на обикновения хороскоп.
Нещата стоят така, че засиленото въздействие, което по този начин – а именно, чрез мистицизма, намиращ се в знака на идеализма – се упражнява върху човешката душа, нараства и изчаква онзи благоприятен момент, в който то може до такава степен да развълнува душата, че тя да извлича най-пълноценно това, което възниква поради самото разположение на мистицизма в знака на идеализма.
При това съвсем не е задължително тези въздействия, възникващи поради разположението на мистицизма в знака на идеализма да се проявят още с раждането; те могат да проявят своите претенции както преди раждането, така и по-късно. Накратко, трябва да се изчака подходящия момент, когато според вътрешната органическа конфигурация на човека е най-уместно тези заложби да бъдат включени в човешкия организъм.
към текста >>
При това съвсем не е задължително тези въздействия, възникващи поради разположението на мистицизма в знака на
идеал
изма да се проявят още с раждането; те могат да проявят своите претенции както преди раждането, така и по-късно.
Аз бих искал специално да подчертая, за да не възникват никакви недоразумения, че тези констелации са много по-важни за човешкия живот, отколкото констелациите на обикновения хороскоп, и че те далеч не съвпадат с „наивността” на обикновения хороскоп. Нещата стоят така, че засиленото въздействие, което по този начин – а именно, чрез мистицизма, намиращ се в знака на идеализма – се упражнява върху човешката душа, нараства и изчаква онзи благоприятен момент, в който то може до такава степен да развълнува душата, че тя да извлича най-пълноценно това, което възниква поради самото разположение на мистицизма в знака на идеализма.
При това съвсем не е задължително тези въздействия, възникващи поради разположението на мистицизма в знака на идеализма да се проявят още с раждането; те могат да проявят своите претенции както преди раждането, така и по-късно.
Накратко, трябва да се изчака подходящия момент, когато според вътрешната органическа конфигурация на човека е най-уместно тези заложби да бъдат включени в човешкия организъм.
към текста >>
И бихме искали да добавим, че по този начин една душа, вече в духовен смисъл, наистина има заложбите, произтичащи от факта, че Венера се намира в Овен, че мистицизмът е разположен в знака на
идеал
изма.
Следователно, обичайната наивност на астрологията тук няма никакво място.
И бихме искали да добавим, че по този начин една душа, вече в духовен смисъл, наистина има заложбите, произтичащи от факта, че Венера се намира в Овен, че мистицизмът е разположен в знака на идеализма.
Силите, възникващи по този начин, не винаги остават съхранени през целия живот. Те се променят, а това означава, че човекът попада под други въздействия, под други знаци на духовния Зодиак, под други душевни настроения. Нека да допуснем, че е възможно и следното: Един човек се променя по такъв начин, че по-късно в хода на своя живот той навлиза в душевното настроение на емпиризма, сякаш сега мистицизмът е напреднал до сферата на емпиризма, а емпиризмът се е придвижвал до знака на рационализма.
към текста >>
Всичко онова, което се е пораждало в нея, може би именно тогава, когато тя, като една силна личност, е разгръщала своята мистика в знака на
идеал
изма, сега тя ще го промени и ще го насочи към друг мирогледен нюанс.
Всичко онова, което се е пораждало в нея, може би именно тогава, когато тя, като една силна личност, е разгръщала своята мистика в знака на идеализма, сега тя ще го промени и ще го насочи към друг мирогледен нюанс.
Когато душата е извършила този преход от мистицизма към емпиризма и заедно с него се е поставила в знака на рационализма, тя започва да се изразява и говори по друг начин. Следователно, от моите описания вие бихте искали да стигнете до извода, че човешките души могат да претърпят определено развитие, в хода на което те променят знака и нагласата на своя мироглед. – Тенденцията за промени вече е налице при „тези” души. Нека да предположим, че една такава душа ще поиска да развие тази тенденция още по-добре в своя живот. Тя ще поиска да напредне от емпиризма към следващата мирогледна нагласа, към волунтаризма.
към текста >>
После тя би преминала към един друг мироглед, който в този символичен образ ще се отклонява с 60 градуса от първата линия, където мистицизмът се намира в знака на
идеал
изма.
Следователно, от моите описания вие бихте искали да стигнете до извода, че човешките души могат да претърпят определено развитие, в хода на което те променят знака и нагласата на своя мироглед. – Тенденцията за промени вече е налице при „тези” души. Нека да предположим, че една такава душа ще поиска да развие тази тенденция още по-добре в своя живот. Тя ще поиска да напредне от емпиризма към следващата мирогледна нагласа, към волунтаризма. И ако тя би напредвала по този начин също и през знаците на духовния Зодиак, сега тя би навлязла в математизма.
После тя би преминала към един друг мироглед, който в този символичен образ ще се отклонява с 60 градуса от първата линия, където мистицизмът се намира в знака на идеализма.
Ето как в хода на една и съща инкарнация една такава душа би дала израз на математическата представа за света, на протъканото от воля, на опиращото се върху воля математическо мироздание.
към текста >>
Ако се опитате да вникнете в първите му произведения, вие ще ги разберете най-вече чрез разположението на мистицизма в знака на
идеал
изма.
С тези думи аз накратко скицирах пред вас какво изпита душата на Нитче в хода на неговия живот.
Ако се опитате да вникнете в първите му произведения, вие ще ги разберете най-вече чрез разположението на мистицизма в знака на идеализма.
През този период той написа „Раждането на трагедията от духа на музиката” и „Несвоевременни размишления”, съдържащи четирите части: „Давид Щраус – изповедникът и писателят”, „За ползата и вредата от историята”, „Шопенхауер като възпитател”, „Рихард Вагнер в Байрот”. Всичко това е мистицизъм в знака на идеализма. После душата на Нитче рязко поема напред. Настъпва една втора епоха. Тогава възникват „Човешко, твърде човешко”, „Утринна зора”, „Весела наука”.
към текста >>
Всичко това е мистицизъм в знака на
идеал
изма.
С тези думи аз накратко скицирах пред вас какво изпита душата на Нитче в хода на неговия живот. Ако се опитате да вникнете в първите му произведения, вие ще ги разберете най-вече чрез разположението на мистицизма в знака на идеализма. През този период той написа „Раждането на трагедията от духа на музиката” и „Несвоевременни размишления”, съдържащи четирите части: „Давид Щраус – изповедникът и писателят”, „За ползата и вредата от историята”, „Шопенхауер като възпитател”, „Рихард Вагнер в Байрот”.
Всичко това е мистицизъм в знака на идеализма.
После душата на Нитче рязко поема напред. Настъпва една втора епоха. Тогава възникват „Човешко, твърде човешко”, „Утринна зора”, „Весела наука”. Тук емпиризмът стои в знака на рационализма. През третия период, инспирирани от духовно-задиакалната опозиция, се появяват онези съчинения, които са свързани с волята за власт, които са протъкани от сили, от мощ: „Отвъд доброто и злото”, „Генеалогия на морала”, „Случаят Вагнер”, „Залезът на идолите”, „Антихрист”, „Тъй рече Заратустра”.
към текста >>
Обаче тази констелация – а именно, когато душата нахлува в по-долните равнища, под линията
идеал
изъм–реализъм (Рис.
И така, вие долавяте дълбоката вътрешна закономерност, която съществува между духовния Космос от една страна, и начина, по който човекът стои в този духовен Космос, от друга страна. И ако си послужим със символите на астрологията, които в случая означават нещо съвсем друго, ние бихме искали да кажем: - При Нитче нещата стояха така, че през определен период от неговия живот Венера се намираше в Овен, а после когато тази констелация се промени и Слънцето застана в знака на Телеца – той не можеше да напредва, така че не успя да се придвижи с Марс в знака на Близнаците, а застана в опозиция, т.е. с Марс в знака на Скорпиона. И за последната фаза от неговия философски живот е характерно именно това, че с Марс той стоеше в знака на Скорпиона.
Обаче тази констелация – а именно, когато душата нахлува в по-долните равнища, под линията идеализъм–реализъм (Рис.
13) – може да бъде понесена само, ако човекът се потопи в един духовен мироглед, окултизъм или нещо подобно; в противен случай тази констелация ще има неблагоприятни последици за него. Ето откъде идва трагичната съдба на Нитче. Човекът понася горните констелации, ако по съответен начин успее да се справя с външните отношения на света. Но с това, което лежи под линията идеализъм-реализъм, човекът може да се справи само ако се потопи в духовната наука, нещо, което Нитче не успя да направи. Когато казвам „външните отношения на света” аз имам предвид всичко, което, примерно, може да бъде постигнато чрез възпитанието, чрез външните обстоятелства; всички тези неща са от значение само ако душата се намира над линията идеализъм-реализъм.
към текста >>
Но с това, което лежи под линията
идеал
изъм-реализъм, човекът може да се справи само ако се потопи в духовната наука, нещо, което Нитче не успя да направи.
И за последната фаза от неговия философски живот е характерно именно това, че с Марс той стоеше в знака на Скорпиона. Обаче тази констелация – а именно, когато душата нахлува в по-долните равнища, под линията идеализъм–реализъм (Рис. 13) – може да бъде понесена само, ако човекът се потопи в един духовен мироглед, окултизъм или нещо подобно; в противен случай тази констелация ще има неблагоприятни последици за него. Ето откъде идва трагичната съдба на Нитче. Човекът понася горните констелации, ако по съответен начин успее да се справя с външните отношения на света.
Но с това, което лежи под линията идеализъм-реализъм, човекът може да се справи само ако се потопи в духовната наука, нещо, което Нитче не успя да направи.
Когато казвам „външните отношения на света” аз имам предвид всичко, което, примерно, може да бъде постигнато чрез възпитанието, чрез външните обстоятелства; всички тези неща са от значение само ако душата се намира над линията идеализъм-реализъм.
към текста >>
Когато казвам „външните отношения на света” аз имам предвид всичко, което, примерно, може да бъде постигнато чрез възпитанието, чрез външните обстоятелства; всички тези неща са от значение само ако душата се намира над линията
идеал
изъм-реализъм.
Обаче тази констелация – а именно, когато душата нахлува в по-долните равнища, под линията идеализъм–реализъм (Рис. 13) – може да бъде понесена само, ако човекът се потопи в един духовен мироглед, окултизъм или нещо подобно; в противен случай тази констелация ще има неблагоприятни последици за него. Ето откъде идва трагичната съдба на Нитче. Човекът понася горните констелации, ако по съответен начин успее да се справя с външните отношения на света. Но с това, което лежи под линията идеализъм-реализъм, човекът може да се справи само ако се потопи в духовната наука, нещо, което Нитче не успя да направи.
Когато казвам „външните отношения на света” аз имам предвид всичко, което, примерно, може да бъде постигнато чрез възпитанието, чрез външните обстоятелства; всички тези неща са от значение само ако душата се намира над линията идеализъм-реализъм.
към текста >>
Това, което накрая застава пред нас като идеи, което ние, например, застъпваме като
идеал
изъм, то вече е налице като активираща дейност в духовния Космос и тя може да въздейства върху един човек по такъв начин, че да подготви целия му организъм не за друго, а за една подчертана склонност към
идеал
изъм.
Нашият мозък не би искал да бъде „третиран” от ежедневната работа, ако целият ни организъм не беше така подготвен, че да служи като основа за ежедневната работа. И тази работа, която организмът подготвя за човека, се извършва от Космоса. Както всеки ден ние, от пробуждането до заспиването, образно казано, работим за „гравирането” върху мозъка, което го превръща в рефлекторен апарат за ежедневните мисли, така и там, където гравираме не самите ние, трябва да ни бъдат давани съответните форми и тези форми идват от Космоса. Както нашите малки мисли работят в мозъка и вписват там своите малки гравюри, така по същия образец Космосът изгражда целия ни организъм, упражнявайки върху него мисловна дейност. Защото същото, което работи в нас, вписвайки малките си гравюри, е налице и в Космоса, пронизва и протъкава като мисловна дейност целия Космос.
Това, което накрая застава пред нас като идеи, което ние, например, застъпваме като идеализъм, то вече е налице като активираща дейност в духовния Космос и тя може да въздейства върху един човек по такъв начин, че да подготви целия му организъм не за друго, а за една подчертана склонност към идеализъм.
По същия начин, от недрата на духовния Космос към човека се отправят и въздействията на всевъзможните други нюанси, присъщи за нагласите и знаците на духовния Зодиак.
към текста >>
Ако си припомним примера с Нитче, трябва да кажем: - Поради въздействието на Космоса и поради своята предишна инкарнация Нитче беше подготвил своята Карма по такъв начин, че в един определен момент силите на
идеал
изма и на мистицизма – които действаха съвместно, понеже мистицизмът стоеше в знака на
идеал
изма – модифицираха цялата му телесна конституция така, че преди всичко той успя да се прояви като един изтъкнат мистичен
идеал
ист.
Какво означава това?
Ако си припомним примера с Нитче, трябва да кажем: - Поради въздействието на Космоса и поради своята предишна инкарнация Нитче беше подготвил своята Карма по такъв начин, че в един определен момент силите на идеализма и на мистицизма – които действаха съвместно, понеже мистицизмът стоеше в знака на идеализма – модифицираха цялата му телесна конституция така, че преди всичко той успя да се прояви като един изтъкнат мистичен идеалист.
После, както вече посочих, констелацията се промени.
към текста >>
Както когато ние мислим и, примерно, стигаме до съждението „лъвът е бозайник”, ние свързваме две понятия, така и духовните йерархии, мислейки, свързват две неща: Мистицизмът и
идеал
измът, мистицизмът проявен в знака на
идеал
изма.
Човешката мисъл е регент на мозъка; космическата мисъл е такъв регент, който ни отвежда към една цел, на която ние вече принадлежим с цялата си същност. И понеже този регент не винаги е в състояние да насочи по един и същ начин всички свои мисли към нашата карма, ние трябва да бъдем изградени според неговата логика. Ние хората имаме нашата логика, според която мислим, духовните йерархии на Космоса имат тяхната логика. И тяхната логика се изразява в това, което обозначихме на рисунката. (Рис. 13).
Както когато ние мислим и, примерно, стигаме до съждението „лъвът е бозайник”, ние свързваме две понятия, така и духовните йерархии, мислейки, свързват две неща: Мистицизмът и идеализмът, мистицизмът проявен в знака на идеализма.
Опитайте се да погледнете на всичко това като на подготвителна дейност от страна на Космоса: Мистицизмът се проявява в идеализма – така звучи творческото „fiat”, творческото Слово. За съществата на духовните йерархии тази подготвителна дейност в случая се състои в това, че според кармата на един човек, в него се посажда заложбата да се утвърди като един мистичен идеалист. Обратно към йерархиите на Космоса се връща това, което ние за себе си бихме нарекли една „мисъл”, но за тях тя става израз на един човек, който е станал мистичен идеалист, който е тяхната собствена мисъл, след като те вече са подготвили своята космическа преценка, една космическа присъда: мистицизмът ще се прояви в знака на идеализма.
към текста >>
Опитайте се да погледнете на всичко това като на подготвителна дейност от страна на Космоса: Мистицизмът се проявява в
идеал
изма – така звучи творческото „fiat”, творческото Слово.
И понеже този регент не винаги е в състояние да насочи по един и същ начин всички свои мисли към нашата карма, ние трябва да бъдем изградени според неговата логика. Ние хората имаме нашата логика, според която мислим, духовните йерархии на Космоса имат тяхната логика. И тяхната логика се изразява в това, което обозначихме на рисунката. (Рис. 13). Както когато ние мислим и, примерно, стигаме до съждението „лъвът е бозайник”, ние свързваме две понятия, така и духовните йерархии, мислейки, свързват две неща: Мистицизмът и идеализмът, мистицизмът проявен в знака на идеализма.
Опитайте се да погледнете на всичко това като на подготвителна дейност от страна на Космоса: Мистицизмът се проявява в идеализма – така звучи творческото „fiat”, творческото Слово.
За съществата на духовните йерархии тази подготвителна дейност в случая се състои в това, че според кармата на един човек, в него се посажда заложбата да се утвърди като един мистичен идеалист. Обратно към йерархиите на Космоса се връща това, което ние за себе си бихме нарекли една „мисъл”, но за тях тя става израз на един човек, който е станал мистичен идеалист, който е тяхната собствена мисъл, след като те вече са подготвили своята космическа преценка, една космическа присъда: мистицизмът ще се прояви в знака на идеализма.
към текста >>
За съществата на духовните йерархии тази подготвителна дейност в случая се състои в това, че според кармата на един човек, в него се посажда заложбата да се утвърди като един мистичен
идеал
ист.
Ние хората имаме нашата логика, според която мислим, духовните йерархии на Космоса имат тяхната логика. И тяхната логика се изразява в това, което обозначихме на рисунката. (Рис. 13). Както когато ние мислим и, примерно, стигаме до съждението „лъвът е бозайник”, ние свързваме две понятия, така и духовните йерархии, мислейки, свързват две неща: Мистицизмът и идеализмът, мистицизмът проявен в знака на идеализма. Опитайте се да погледнете на всичко това като на подготвителна дейност от страна на Космоса: Мистицизмът се проявява в идеализма – така звучи творческото „fiat”, творческото Слово.
За съществата на духовните йерархии тази подготвителна дейност в случая се състои в това, че според кармата на един човек, в него се посажда заложбата да се утвърди като един мистичен идеалист.
Обратно към йерархиите на Космоса се връща това, което ние за себе си бихме нарекли една „мисъл”, но за тях тя става израз на един човек, който е станал мистичен идеалист, който е тяхната собствена мисъл, след като те вече са подготвили своята космическа преценка, една космическа присъда: мистицизмът ще се прояви в знака на идеализма.
към текста >>
Обратно към йерархиите на Космоса се връща това, което ние за себе си бихме нарекли една „мисъл”, но за тях тя става израз на един човек, който е станал мистичен
идеал
ист, който е тяхната собствена мисъл, след като те вече са подготвили своята космическа преценка, една космическа присъда: мистицизмът ще се прояви в знака на
идеал
изма.
И тяхната логика се изразява в това, което обозначихме на рисунката. (Рис. 13). Както когато ние мислим и, примерно, стигаме до съждението „лъвът е бозайник”, ние свързваме две понятия, така и духовните йерархии, мислейки, свързват две неща: Мистицизмът и идеализмът, мистицизмът проявен в знака на идеализма. Опитайте се да погледнете на всичко това като на подготвителна дейност от страна на Космоса: Мистицизмът се проявява в идеализма – така звучи творческото „fiat”, творческото Слово. За съществата на духовните йерархии тази подготвителна дейност в случая се състои в това, че според кармата на един човек, в него се посажда заложбата да се утвърди като един мистичен идеалист.
Обратно към йерархиите на Космоса се връща това, което ние за себе си бихме нарекли една „мисъл”, но за тях тя става израз на един човек, който е станал мистичен идеалист, който е тяхната собствена мисъл, след като те вече са подготвили своята космическа преценка, една космическа присъда: мистицизмът ще се прояви в знака на идеализма.
към текста >>
То може да изглежда примерно така: Мистицизмът се проявява в знака на
идеал
изма!
Ето как ние се опитахме да представим вътрешната същност на космическото слово, на космическото мислене. Това, което изобразихме на рисунката като космическа логика, застава пред нас като нещо, което ни подсказва как мислят духовните йерархии на Космоса, например: Емпиризмът ще се прояви в знака на рационализма! – и т.н. Нека още веднъж нагледно да си представим мисленето на Космоса.
То може да изглежда примерно така: Мистицизмът се проявява в знака на идеализма!
После нещата се променят! Емпиризмът ще се прояви в знака на рационализма! – Противодействие! Това, което би последвало, би се оказало една погрешна космическа преценка. Мисълта ще се пренасочи – и тогава ние имаме едно коригирано „погрешно мислене”.
към текста >>
285.
Христос по времето на Голгота и Христос в XX век
GA_152-2 Христос по времето на Голгота и Христос в XX век
Но ние би трябвало да бъдем чисти мечтатели, ако не познаем, че разбирането на живота като такъв е един
идеал
, който може да бъде разбран само чрез развитие, но никога чрез изучаването на природните закони.
Разгледайте природните закони. Чрез тяхното изучаване може да бъдат разбрани много неща и в бъдещата еволюция на Земята ще бъде научено още повече чрез това.
Но ние би трябвало да бъдем чисти мечтатели, ако не познаем, че разбирането на живота като такъв е един идеал, който може да бъде разбран само чрез развитие, но никога чрез изучаването на природните закони.
Без съмнение в наши дни съществуват мечтатели, които вярват, че чрез познанието на науката с времето ще бъде постигнато истинско разбиране на принципа на живота. Но това никога няма да се случи. По време на еволюцията на Земята ще бъдат открити още много закони чрез сетивата, но принципът на живота като такъв не може да се разкрие на света по този начин. Това може да стане само чрез средства на окултната наука.
към текста >>
286.
1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_153 Вътрешната същност на човека и живота между смъртта и новото раждане
Дали това са егоистичните, социални враждебните ефекти и страсти на престъпните натури, които се вливат във волята и от там се превръщат в част на света внасяйки разрушение, или са висшите чисти
идеал
и, които
идеал
истът извлича от своя допир с един духовен ред на света и ги прави да се влеят в неговите дела прави ги да се вливат може би само в думи, които действуват върху хората поощряващо или показващи им човешкото достойнство -: винаги ние имаме работа с това, което се намира в областта на човешката воля, което придава стойност на човека.
И когато посочим четвъртата област, тази на волята, касае се за нещо, което ни придава стойност за света, което така ни поставя в живота, че ние живеем не само като познаващи същества, не само като чувствуващи в нас същества, а можем да въздействуваме обратно на света. Това, което един човек иска, може да иска и което от волята се излива в делата, то образува неговата стойност за света. Следователно можем да си кажем: Посочвайки към областта на волята, ние имаме работа с онзи елемент, който ни показва човека като член на света, и нашият вътрешен живот е този, който се влива като един член в света.
Дали това са егоистичните, социални враждебните ефекти и страсти на престъпните натури, които се вливат във волята и от там се превръщат в част на света внасяйки разрушение, или са висшите чисти идеали, които идеалистът извлича от своя допир с един духовен ред на света и ги прави да се влеят в неговите дела прави ги да се вливат може би само в думи, които действуват върху хората поощряващо или показващи им човешкото достойнство -: винаги ние имаме работа с това, което се намира в областта на човешката воля, което придава стойност на човека.
Така щото цялото царство, което човекът може да има всъщност като душевно същество, бива изразено, когато изброим тези четири области: възприятия, мислене, чувствуване, воля.
към текста >>
287.
2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_153 Вътрешната същност на човека и живота между смъртта и новото раждане
И странно, докато всичко онова, което има около себе си духовни същества и духовни процеси -, той го изживява така, както тук изживява физически същества и физически процеси, там през цялото време на този живот или през една голяма част на този живот между смъртта и едно ново раждане има пред себе си една мощна духовна картина: образа на
идеал
а за човека.
От друга страна да се запитаме по отношение на това, което току-що описахме като излизане на човешката душа отвъд границите на раждането и зачатието в един предхождащ земния живот духовен свят, където душата се намира извън пространството да се запитаме по отношение на това: Съществува ли между смъртта и едно ново раждане в света, в който навлизаме така, както обяснихме, съществува ли там нещо, което бихме могли да наречем една религия на онова духовно царство? Съществува ли там отвъд нещо, което би могло да се сравни с религиозния живот на Земята? Ние вече описахме в някои подробности и ще продължаваме да описваме процесите, които човек преживява между смъртта и едно ново раждане; но сега нека се запитаме: Съществува ли нещо подобно като една религия в този духовен живот? , нещо, за което можем да кажем: то се отнася към изживяванията, които описахме за духовното царство така, както стремежът към свръхсетивния свят се отнася към всекидневния живот на физическото поле? Онзи, който излиза от своето тяло по описания начин, идва до познанието, че съществува нещо подобно като религиозен живот и отвъд в духовното царство.
И странно, докато всичко онова, което има около себе си духовни същества и духовни процеси -, той го изживява така, както тук изживява физически същества и физически процеси, там през цялото време на този живот или през една голяма част на този живот между смъртта и едно ново раждане има пред себе си една мощна духовна картина: образа на идеала за човека.
Тук на Земята имаме като религия всичко, което е над човека, отвъд в духовния свят съществува като религия идеалът за човека. Ние се научаваме да разбираме, че различните същества на различните духовни йерархии са съединили своите намерения, своите сили, за да създадат човека в мировия поток по начин, както това е описано в моята книга "Тайната наука". Пред боговете плуваше като цел на тяхното творение идеалът на човека, а именно онзи идеал на човека, който действително не се изявява така, както сега физическият човек, но така, както би могъл да се изяви най-висшият душевно-духовен живот в съвършено развитите заложби на този физически човек.
към текста >>
Тук на Земята имаме като религия всичко, което е над човека, отвъд в духовния свят съществува като религия
идеал
ът за човека.
Съществува ли там отвъд нещо, което би могло да се сравни с религиозния живот на Земята? Ние вече описахме в някои подробности и ще продължаваме да описваме процесите, които човек преживява между смъртта и едно ново раждане; но сега нека се запитаме: Съществува ли нещо подобно като една религия в този духовен живот? , нещо, за което можем да кажем: то се отнася към изживяванията, които описахме за духовното царство така, както стремежът към свръхсетивния свят се отнася към всекидневния живот на физическото поле? Онзи, който излиза от своето тяло по описания начин, идва до познанието, че съществува нещо подобно като религиозен живот и отвъд в духовното царство. И странно, докато всичко онова, което има около себе си духовни същества и духовни процеси -, той го изживява така, както тук изживява физически същества и физически процеси, там през цялото време на този живот или през една голяма част на този живот между смъртта и едно ново раждане има пред себе си една мощна духовна картина: образа на идеала за човека.
Тук на Земята имаме като религия всичко, което е над човека, отвъд в духовния свят съществува като религия идеалът за човека.
Ние се научаваме да разбираме, че различните същества на различните духовни йерархии са съединили своите намерения, своите сили, за да създадат човека в мировия поток по начин, както това е описано в моята книга "Тайната наука". Пред боговете плуваше като цел на тяхното творение идеалът на човека, а именно онзи идеал на човека, който действително не се изявява така, както сега физическият човек, но така, както би могъл да се изяви най-висшият душевно-духовен живот в съвършено развитите заложби на този физически човек.
към текста >>
Пред боговете плуваше като цел на тяхното творение
идеал
ът на човека, а именно онзи
идеал
на човека, който действително не се изявява така, както сега физическият човек, но така, както би могъл да се изяви най-висшият душевно-духовен живот в съвършено развитите заложби на този физически човек.
, нещо, за което можем да кажем: то се отнася към изживяванията, които описахме за духовното царство така, както стремежът към свръхсетивния свят се отнася към всекидневния живот на физическото поле? Онзи, който излиза от своето тяло по описания начин, идва до познанието, че съществува нещо подобно като религиозен живот и отвъд в духовното царство. И странно, докато всичко онова, което има около себе си духовни същества и духовни процеси -, той го изживява така, както тук изживява физически същества и физически процеси, там през цялото време на този живот или през една голяма част на този живот между смъртта и едно ново раждане има пред себе си една мощна духовна картина: образа на идеала за човека. Тук на Земята имаме като религия всичко, което е над човека, отвъд в духовния свят съществува като религия идеалът за човека. Ние се научаваме да разбираме, че различните същества на различните духовни йерархии са съединили своите намерения, своите сили, за да създадат човека в мировия поток по начин, както това е описано в моята книга "Тайната наука".
Пред боговете плуваше като цел на тяхното творение идеалът на човека, а именно онзи идеал на човека, който действително не се изявява така, както сега физическият човек, но така, както би могъл да се изяви най-висшият душевно-духовен живот в съвършено развитите заложби на този физически човек.
към текста >>
Така пред Боговете плува като цел, като най-висш
идеал
, като религия на боговете един образ на човека.
Така пред Боговете плува като цел, като най-висш идеал, като религия на боговете един образ на човека.
И като на далечния бряг на битието на Боговете плува за тях храмът, който представя като най-висше художествено произведение на Боговете образа и подобието на божественото битие в образа на човека. И това е особеното, че през времето, когато човекът се подготвя и развива в страната на духовете между смъртта и едно ново раждане, той постепенно узрява там все повече и повече, за да може да гледа този храм на човека, този идеал на човека. И докато тук на Земята чувствуваме религиозния живот така, че той трябва да бъде наше свободно дело, трябва да го извлечем из самите нас и за материалистичното разбиране е възможно да го отрече, в страната на духовете между смъртта и едно ново раждане е точно обратното. Колкото повече преминаваме с нашия живот във втората половина на периода между смъртта и едно ново раждане, толкова по-ясно стои пред нас най-величественият идеал на човека, целта на Боговете в световете, така щото не можем да не го видим, защото той постоянно стои пред нашия духовен поглед. Тук на Земята човек може да бъде нерелигиозен, защото намирайки се пред физическия свят душата може да не види духа.
към текста >>
И това е особеното, че през времето, когато човекът се подготвя и развива в страната на духовете между смъртта и едно ново раждане, той постепенно узрява там все повече и повече, за да може да гледа този храм на човека, този
идеал
на човека.
Така пред Боговете плува като цел, като най-висш идеал, като религия на боговете един образ на човека. И като на далечния бряг на битието на Боговете плува за тях храмът, който представя като най-висше художествено произведение на Боговете образа и подобието на божественото битие в образа на човека.
И това е особеното, че през времето, когато човекът се подготвя и развива в страната на духовете между смъртта и едно ново раждане, той постепенно узрява там все повече и повече, за да може да гледа този храм на човека, този идеал на човека.
И докато тук на Земята чувствуваме религиозния живот така, че той трябва да бъде наше свободно дело, трябва да го извлечем из самите нас и за материалистичното разбиране е възможно да го отрече, в страната на духовете между смъртта и едно ново раждане е точно обратното. Колкото повече преминаваме с нашия живот във втората половина на периода между смъртта и едно ново раждане, толкова по-ясно стои пред нас най-величественият идеал на човека, целта на Боговете в световете, така щото не можем да не го видим, защото той постоянно стои пред нашия духовен поглед. Тук на Земята човек може да бъде нерелигиозен, защото намирайки се пред физическия свят душата може да не види духа. Отвъд е невъзможно човек да не вижда, да не гледа целта на Боговете; защото тази цел застава със сигурност пред очите. Така стои именно през втората половина на живото между смъртта и едно ново раждане като на брега на битието, т.е.
към текста >>
Колкото повече преминаваме с нашия живот във втората половина на периода между смъртта и едно ново раждане, толкова по-ясно стои пред нас най-величественият
идеал
на човека, целта на Боговете в световете, така щото не можем да не го видим, защото той постоянно стои пред нашия духовен поглед.
Така пред Боговете плува като цел, като най-висш идеал, като религия на боговете един образ на човека. И като на далечния бряг на битието на Боговете плува за тях храмът, който представя като най-висше художествено произведение на Боговете образа и подобието на божественото битие в образа на човека. И това е особеното, че през времето, когато човекът се подготвя и развива в страната на духовете между смъртта и едно ново раждане, той постепенно узрява там все повече и повече, за да може да гледа този храм на човека, този идеал на човека. И докато тук на Земята чувствуваме религиозния живот така, че той трябва да бъде наше свободно дело, трябва да го извлечем из самите нас и за материалистичното разбиране е възможно да го отрече, в страната на духовете между смъртта и едно ново раждане е точно обратното.
Колкото повече преминаваме с нашия живот във втората половина на периода между смъртта и едно ново раждане, толкова по-ясно стои пред нас най-величественият идеал на човека, целта на Боговете в световете, така щото не можем да не го видим, защото той постоянно стои пред нашия духовен поглед.
Тук на Земята човек може да бъде нерелигиозен, защото намирайки се пред физическия свят душата може да не види духа. Отвъд е невъзможно човек да не вижда, да не гледа целта на Боговете; защото тази цел застава със сигурност пред очите. Така стои именно през втората половина на живото между смъртта и едно ново раждане като на брега на битието, т.е. на брега на течащото напред време приемете всички тези изрази сега така, че да разбирате нещо намиращо се извън пространството и навън във времето -, така стои там идеалът за човечеството. Там в отвъдния свят не може да има една религия на познанието; защото ние трябва да познаем това, което е съдържание на една религия.
към текста >>
на брега на течащото напред време приемете всички тези изрази сега така, че да разбирате нещо намиращо се извън пространството и навън във времето -, така стои там
идеал
ът за човечеството.
И докато тук на Земята чувствуваме религиозния живот така, че той трябва да бъде наше свободно дело, трябва да го извлечем из самите нас и за материалистичното разбиране е възможно да го отрече, в страната на духовете между смъртта и едно ново раждане е точно обратното. Колкото повече преминаваме с нашия живот във втората половина на периода между смъртта и едно ново раждане, толкова по-ясно стои пред нас най-величественият идеал на човека, целта на Боговете в световете, така щото не можем да не го видим, защото той постоянно стои пред нашия духовен поглед. Тук на Земята човек може да бъде нерелигиозен, защото намирайки се пред физическия свят душата може да не види духа. Отвъд е невъзможно човек да не вижда, да не гледа целта на Боговете; защото тази цел застава със сигурност пред очите. Така стои именно през втората половина на живото между смъртта и едно ново раждане като на брега на битието, т.е.
на брега на течащото напред време приемете всички тези изрази сега така, че да разбирате нещо намиращо се извън пространството и навън във времето -, така стои там идеалът за човечеството.
Там в отвъдния свят не може да има една религия на познанието; защото ние трябва да познаем това, което е съдържание на една религия. Това, което сега обрисувахме там отвъд религиозно съдържание; в този смисъл някой човек не може да бъде арелигиозен, за да няма пред себе си религиозния идеал на духовното царство; защото този идеал стои от само себе си там, той е цел на Боговете и е поставен там като най-мощната имагинация /образ/, като най-блестящата имагинация, когато навлизаме във втората половина на нашия живот между смъртта и едно ново раждане. Но ако и да не можем да развием там отвъд една религия на познанието, все пак под ръководството на висшите духовни Същества, които работят там отвъд за човека, ние развиваме един вид религия.
към текста >>
Това, което сега обрисувахме там отвъд религиозно съдържание; в този смисъл някой човек не може да бъде арелигиозен, за да няма пред себе си религиозния
идеал
на духовното царство; защото този
идеал
стои от само себе си там, той е цел на Боговете и е поставен там като най-мощната имагинация /образ/, като най-блестящата имагинация, когато навлизаме във втората половина на нашия живот между смъртта и едно ново раждане.
Тук на Земята човек може да бъде нерелигиозен, защото намирайки се пред физическия свят душата може да не види духа. Отвъд е невъзможно човек да не вижда, да не гледа целта на Боговете; защото тази цел застава със сигурност пред очите. Така стои именно през втората половина на живото между смъртта и едно ново раждане като на брега на битието, т.е. на брега на течащото напред време приемете всички тези изрази сега така, че да разбирате нещо намиращо се извън пространството и навън във времето -, така стои там идеалът за човечеството. Там в отвъдния свят не може да има една религия на познанието; защото ние трябва да познаем това, което е съдържание на една религия.
Това, което сега обрисувахме там отвъд религиозно съдържание; в този смисъл някой човек не може да бъде арелигиозен, за да няма пред себе си религиозния идеал на духовното царство; защото този идеал стои от само себе си там, той е цел на Боговете и е поставен там като най-мощната имагинация /образ/, като най-блестящата имагинация, когато навлизаме във втората половина на нашия живот между смъртта и едно ново раждане.
Но ако и да не можем да развием там отвъд една религия на познанието, все пак под ръководството на висшите духовни Същества, които работят там отвъд за човека, ние развиваме един вид религия.
към текста >>
Това е един вид обучение, което говори на нашата вътрешност и което се проявява там, че ние все повече и повече добиваме способността да искаме да вървим в пътя, който ни води към този възвишен, виждан от нас
идеал
.
Но докато познанието, виждането не може да ни бъде предадено като учение, през втората половина на живота между смъртта и едно ново раждане нашата воля, нашето волящо чувствуване, нашето чувствуващо воление трябва да бъде подбудено, за да се стремим действително към това, което виждаме там. В нашето валящо чувствуване, в нашето чувствуващо воление се влива една божествена воля, едно божествено чувствуване. За да изберем в това направление пътя през втората половина на нашия живот между смъртта и едно ново раждане, ние сме поучавани тук по отношение на нашия ум всички изрази на нашия език се несръчни за този съвършено различен живот, но въпреки това ние трябва да ги употребим. Само когато един учител минава през представата, той действува на Земята по-нататък върху нашето чувство; но там отвъд е така, че когато сме преминали половината, средата на периода между смъртта и едно ново раждане, когато сме преминали тази точка, която в моята последна мистерийна драма "Пробуждане на душата" аз нарекох "среднощния час", тогава по отношение на волята и на чувствуването настъпва известно притъпяване спрямо това, което стои като един величествен храм в далечините на времената. Тогава божествени сили разпалват и разгряват нашите вътрешни душевни способности.
Това е един вид обучение, което говори на нашата вътрешност и което се проявява там, че ние все повече и повече добиваме способността да искаме да вървим в пътя, който ни води към този възвишен, виждан от нас идеал.
Докато във физическия живот можем да стоим пред един учител или пред един възпитател и той може да стои пред нас, чувствувайки се общо взето така, че той говори от вън на нашето сърце, то по отношение на нашите духовни възпитатели от висшите йерархии ние чувствуваме как те вливат в нашата собствена вътрешност техните собствени сили, когато ни възпитават така, както току-що описах. Земните възпитатели ни говорят, духовните възпитатели в живота между смъртта и едно ново раждане вливат самия техен живот в нашите души, когато ни възпитават религиозно по духовен начин. И така ние чувствуваме тези възпитатели от висшите йерархии все повече и повече в нас, чувствуваме се все по-вътрешно свързани с тях. Но чрез това нашият вътрешен живот укрепва и се засилва. Ти си поет все повече и повече от боговете, в тебе все повече и повече живеят боговете и ти помагат, за да станеш все по-силен и крепък вътрешно: Това е, което преминава като едно основно чувство през този живот между смъртта и едно ново раждане, а именно чрез неговата втора половина.
към текста >>
Ние виждаме
идеал
а на човечеството в най-далечни времена; обаче силите, които могат да бъдат вложени в нас от тези наши божествено-духовни възпитатели, са зависими от това, което ние сме направили от самите нас в течение на нашите прераждания, в течение на нашия предидущ живот като човек.
Така, обични приятели, ние виждаме, как всичко в този живот е така устроено, че нашите изживявания да протичат непосредствено в глъбините на самата наша душа. Но при нашето обучение от страна на Боговете ние стигаме до определена точка на живота между смъртта и едно ново раждане, до една важна точка.
Ние виждаме идеала на човечеството в най-далечни времена; обаче силите, които могат да бъдат вложени в нас от тези наши божествено-духовни възпитатели, са зависими от това, което ние сме направили от самите нас в течение на нашите прераждания, в течение на нашия предидущ живот като човек.
И живеейки така от мировата полунощ насам, от средата на периода между смъртта и едно ново раждане, напредвайки в този живот все по-нататък, ние достигаме най-после една точка, от която имаме последната перспектива на идеала на човечеството. Но ние се намираме на тази точка така, че трябва да си кажем естествено ние не си го казваме, а го изживяваме напълно вътрешно, но трябва да го изкажем с думи на обикновения живот -: Над тебе са съдействували божествено-духовни сили, те са станали все по-вътрешни в тебе, живеят сега в тебе; но сега се намираш в онази точка на твоя живот, където не можеш вече да се проникнеш с тези сили, защото ти би трябвало да бъдеш много по-съвършен, ако би искал да отидеш по-нататък от тук. И сега настъпва един важен решаващ момент. В този момент ние сме подложени на едно силно изкушение.
към текста >>
И живеейки така от мировата полунощ насам, от средата на периода между смъртта и едно ново раждане, напредвайки в този живот все по-нататък, ние достигаме най-после една точка, от която имаме последната перспектива на
идеал
а на човечеството.
Така, обични приятели, ние виждаме, как всичко в този живот е така устроено, че нашите изживявания да протичат непосредствено в глъбините на самата наша душа. Но при нашето обучение от страна на Боговете ние стигаме до определена точка на живота между смъртта и едно ново раждане, до една важна точка. Ние виждаме идеала на човечеството в най-далечни времена; обаче силите, които могат да бъдат вложени в нас от тези наши божествено-духовни възпитатели, са зависими от това, което ние сме направили от самите нас в течение на нашите прераждания, в течение на нашия предидущ живот като човек.
И живеейки така от мировата полунощ насам, от средата на периода между смъртта и едно ново раждане, напредвайки в този живот все по-нататък, ние достигаме най-после една точка, от която имаме последната перспектива на идеала на човечеството.
Но ние се намираме на тази точка така, че трябва да си кажем естествено ние не си го казваме, а го изживяваме напълно вътрешно, но трябва да го изкажем с думи на обикновения живот -: Над тебе са съдействували божествено-духовни сили, те са станали все по-вътрешни в тебе, живеят сега в тебе; но сега се намираш в онази точка на твоя живот, където не можеш вече да се проникнеш с тези сили, защото ти би трябвало да бъдеш много по-съвършен, ако би искал да отидеш по-нататък от тук. И сега настъпва един важен решаващ момент. В този момент ние сме подложени на едно силно изкушение.
към текста >>
Но той може да стори това само, като отклони своя път от посоката към великия
идеал
на човечеството, като напусне този път.
Боговете са имали добри мисли с нас; те са ни дали всичко, което можеха първо да ни дадат; те са ни направили толкова силни, колкото е било възможно според силата, която сме добили в досегашния си живот. Така в нас се намира тази дадена ни от Боговете крепкост и към нас пристъпва изкушението, което ни казва: Да, ти можеш сега да следваш тези Богове, ти можеш сега да влееш всичко, което си ти самият, в това, което боговете са ти дали като сили, можеш да отидеш в духовните светове. Защото боговете са ти дали много, много сега човек може да се одухотвори, тази перспектива стои пред него.
Но той може да стори това само, като отклони своя път от посоката към великия идеал на човечеството, като напусне този път.
С други думи бихме могли да кажем: човек хваща пътя за духовните светове, като взема със себе си в тези духовни светове всички негови несъвършенства; там те ще се превърнат в съвършенства. И това би станало действително, човек би могъл да влезе в духовните светове със своите несъвършенства. Понеже ще бъде проникнат от божествени сили, той би бил с тези несъвършенства едно същество, но това същество би трябвало да се откаже от заложбите, които има, които носи в себе си, които не е развил в своя досегашен път и които са насочени към посоката на великия идеал на човечеството; той би трябвало да се откаже от тях. Всеки път, преди да слезем в едно земно въплъщение, ние сме подложени на изкушението да останем в духовния свят, да влезем в духа и да се развиваме напред с онова, което сме вече, което сега е напълно проникнато от Боговете, и да се откажем от това, което бихме могли да станем все повече като човек по пътя към далечния религиозен идеал на божествено-духовния свят. Пред нас се изправя изкушението да станем арелигиозни за царството на духа.
към текста >>
Понеже ще бъде проникнат от божествени сили, той би бил с тези несъвършенства едно същество, но това същество би трябвало да се откаже от заложбите, които има, които носи в себе си, които не е развил в своя досегашен път и които са насочени към посоката на великия
идеал
на човечеството; той би трябвало да се откаже от тях.
Така в нас се намира тази дадена ни от Боговете крепкост и към нас пристъпва изкушението, което ни казва: Да, ти можеш сега да следваш тези Богове, ти можеш сега да влееш всичко, което си ти самият, в това, което боговете са ти дали като сили, можеш да отидеш в духовните светове. Защото боговете са ти дали много, много сега човек може да се одухотвори, тази перспектива стои пред него. Но той може да стори това само, като отклони своя път от посоката към великия идеал на човечеството, като напусне този път. С други думи бихме могли да кажем: човек хваща пътя за духовните светове, като взема със себе си в тези духовни светове всички негови несъвършенства; там те ще се превърнат в съвършенства. И това би станало действително, човек би могъл да влезе в духовните светове със своите несъвършенства.
Понеже ще бъде проникнат от божествени сили, той би бил с тези несъвършенства едно същество, но това същество би трябвало да се откаже от заложбите, които има, които носи в себе си, които не е развил в своя досегашен път и които са насочени към посоката на великия идеал на човечеството; той би трябвало да се откаже от тях.
Всеки път, преди да слезем в едно земно въплъщение, ние сме подложени на изкушението да останем в духовния свят, да влезем в духа и да се развиваме напред с онова, което сме вече, което сега е напълно проникнато от Боговете, и да се откажем от това, което бихме могли да станем все повече като човек по пътя към далечния религиозен идеал на божествено-духовния свят. Пред нас се изправя изкушението да станем арелигиозни за царството на духа. Това изкушение ни обзема толкова повече, понеже в никой момент от развитието на човечеството Луцифер няма по-голяма сила над човека отколкото в този момент, когато той му нашепва: Използувай сега случая; ти можеш да останеш в духа, можеш да пренесеш в духовната светлина всичко, което си развил! И Луцифер се стреми, колкото е възможно, да направи душата да забрави това, което съществува още като заложби, което стои там в далечния храм на далечния бряг на битието на времето. Такова, каквото е човечеството сега, никой човек не би бил в състояние да противостои в тази точка на изкушението на Луцифер, ако работите на човека не биха били поети сега от Духовете, чийто противник е Луцифер.
към текста >>
Всеки път, преди да слезем в едно земно въплъщение, ние сме подложени на изкушението да останем в духовния свят, да влезем в духа и да се развиваме напред с онова, което сме вече, което сега е напълно проникнато от Боговете, и да се откажем от това, което бихме могли да станем все повече като човек по пътя към далечния религиозен
идеал
на божествено-духовния свят.
Защото боговете са ти дали много, много сега човек може да се одухотвори, тази перспектива стои пред него. Но той може да стори това само, като отклони своя път от посоката към великия идеал на човечеството, като напусне този път. С други думи бихме могли да кажем: човек хваща пътя за духовните светове, като взема със себе си в тези духовни светове всички негови несъвършенства; там те ще се превърнат в съвършенства. И това би станало действително, човек би могъл да влезе в духовните светове със своите несъвършенства. Понеже ще бъде проникнат от божествени сили, той би бил с тези несъвършенства едно същество, но това същество би трябвало да се откаже от заложбите, които има, които носи в себе си, които не е развил в своя досегашен път и които са насочени към посоката на великия идеал на човечеството; той би трябвало да се откаже от тях.
Всеки път, преди да слезем в едно земно въплъщение, ние сме подложени на изкушението да останем в духовния свят, да влезем в духа и да се развиваме напред с онова, което сме вече, което сега е напълно проникнато от Боговете, и да се откажем от това, което бихме могли да станем все повече като човек по пътя към далечния религиозен идеал на божествено-духовния свят.
Пред нас се изправя изкушението да станем арелигиозни за царството на духа. Това изкушение ни обзема толкова повече, понеже в никой момент от развитието на човечеството Луцифер няма по-голяма сила над човека отколкото в този момент, когато той му нашепва: Използувай сега случая; ти можеш да останеш в духа, можеш да пренесеш в духовната светлина всичко, което си развил! И Луцифер се стреми, колкото е възможно, да направи душата да забрави това, което съществува още като заложби, което стои там в далечния храм на далечния бряг на битието на времето. Такова, каквото е човечеството сега, никой човек не би бил в състояние да противостои в тази точка на изкушението на Луцифер, ако работите на човека не биха били поети сега от Духовете, чийто противник е Луцифер. И настава една борба на Боговете, които водят човека напред към неговия идеал, на боговете, които изповядват божествената религия на човешкия идеал, настава една борба с Луцифер за една човешка душа.
към текста >>
И настава една борба на Боговете, които водят човека напред към неговия
идеал
, на боговете, които изповядват божествената религия на човешкия
идеал
, настава една борба с Луцифер за една човешка душа.
Всеки път, преди да слезем в едно земно въплъщение, ние сме подложени на изкушението да останем в духовния свят, да влезем в духа и да се развиваме напред с онова, което сме вече, което сега е напълно проникнато от Боговете, и да се откажем от това, което бихме могли да станем все повече като човек по пътя към далечния религиозен идеал на божествено-духовния свят. Пред нас се изправя изкушението да станем арелигиозни за царството на духа. Това изкушение ни обзема толкова повече, понеже в никой момент от развитието на човечеството Луцифер няма по-голяма сила над човека отколкото в този момент, когато той му нашепва: Използувай сега случая; ти можеш да останеш в духа, можеш да пренесеш в духовната светлина всичко, което си развил! И Луцифер се стреми, колкото е възможно, да направи душата да забрави това, което съществува още като заложби, което стои там в далечния храм на далечния бряг на битието на времето. Такова, каквото е човечеството сега, никой човек не би бил в състояние да противостои в тази точка на изкушението на Луцифер, ако работите на човека не биха били поети сега от Духовете, чийто противник е Луцифер.
И настава една борба на Боговете, които водят човека напред към неговия идеал, на боговете, които изповядват божествената религия на човешкия идеал, настава една борба с Луцифер за една човешка душа.
И резултатът от тази борба е, че първообразът, който човекът си е образувал за своето земно съществуване, е изхвърлен вън от времето в пространството, този първообраз е привлечен магнетично от пространственото съществуване. Този е също моментът, когато се явява онова магнетично привличане чрез двойката родители, когато човекът е пренесен в сферите на пространството, добива сродство със сферата на пространството. Но чрез това около човека бива забулено всичко онова, което би могло да му нашепне изкушението, да остане само в духовния свят. И това забулване се изразява именно с неговото обличане в тялото. Той бива свързан с тялото, за да не може да вижда това, което Луцифер иска да постави пред него.
към текста >>
И така стоим ние като човеци в света с нашето съзнание в нашето физическо тяло и си казваме: благодарим ви, богове: защото сте ни оставили от възможността да знаем нещо за света само толкова, колкото е добре за нас; защото ако бихме прогледнали зад прага на онова, което е хоризонтът на нашето съзнание, ние бихме се намерили във всеки момент пред опасността да не искаме да постигнем нашия
идеал
на човечеството.
И така стоим ние като човеци в света с нашето съзнание в нашето физическо тяло и си казваме: благодарим ви, богове: защото сте ни оставили от възможността да знаем нещо за света само толкова, колкото е добре за нас; защото ако бихме прогледнали зад прага на онова, което е хоризонтът на нашето съзнание, ние бихме се намерили във всеки момент пред опасността да не искаме да постигнем нашия идеал на човечеството.
От онова по-ясно, по-висше състояние на съзнанието, при което имаме около нас духовни светове и духовни същества, при което се намираме в духа, ние трябваше да бъдем пренесени в света на пространството, за да ни бъде закрит в света на пространството онзи свят, който не бихме могли да понесем, докато изминем времето между раждането и смъртта; благодарение на това, че през това време бяхме откъснати от духовния свят, че през това време този свят не е действувал върху нас, че са ни заобикаляли само материални неща, ние сме получили един нов подтик към далечните цели на идеала за човечеството. Защото през цялото време, през което живеем на Земята, през което не стоим с нашето съзнание в духовния свят, действуват отново в нас тласкащите ни напред божествени Духове, без да бъдат смущавани от нашето съзнание, без да бъдат смущавани чрез това, че сме изкушавани да следваме Луцифера. И те ни вдъхват отново толкова много сила, че когато минем през вратата на смъртта, ние отново можем да проникнем малко напред към идеала на човечеството.
към текста >>
От онова по-ясно, по-висше състояние на съзнанието, при което имаме около нас духовни светове и духовни същества, при което се намираме в духа, ние трябваше да бъдем пренесени в света на пространството, за да ни бъде закрит в света на пространството онзи свят, който не бихме могли да понесем, докато изминем времето между раждането и смъртта; благодарение на това, че през това време бяхме откъснати от духовния свят, че през това време този свят не е действувал върху нас, че са ни заобикаляли само материални неща, ние сме получили един нов подтик към далечните цели на
идеал
а за човечеството.
И така стоим ние като човеци в света с нашето съзнание в нашето физическо тяло и си казваме: благодарим ви, богове: защото сте ни оставили от възможността да знаем нещо за света само толкова, колкото е добре за нас; защото ако бихме прогледнали зад прага на онова, което е хоризонтът на нашето съзнание, ние бихме се намерили във всеки момент пред опасността да не искаме да постигнем нашия идеал на човечеството.
От онова по-ясно, по-висше състояние на съзнанието, при което имаме около нас духовни светове и духовни същества, при което се намираме в духа, ние трябваше да бъдем пренесени в света на пространството, за да ни бъде закрит в света на пространството онзи свят, който не бихме могли да понесем, докато изминем времето между раждането и смъртта; благодарение на това, че през това време бяхме откъснати от духовния свят, че през това време този свят не е действувал върху нас, че са ни заобикаляли само материални неща, ние сме получили един нов подтик към далечните цели на идеала за човечеството.
Защото през цялото време, през което живеем на Земята, през което не стоим с нашето съзнание в духовния свят, действуват отново в нас тласкащите ни напред божествени Духове, без да бъдат смущавани от нашето съзнание, без да бъдат смущавани чрез това, че сме изкушавани да следваме Луцифера. И те ни вдъхват отново толкова много сила, че когато минем през вратата на смъртта, ние отново можем да проникнем малко напред към идеала на човечеството.
към текста >>
И те ни вдъхват отново толкова много сила, че когато минем през вратата на смъртта, ние отново можем да проникнем малко напред към
идеал
а на човечеството.
И така стоим ние като човеци в света с нашето съзнание в нашето физическо тяло и си казваме: благодарим ви, богове: защото сте ни оставили от възможността да знаем нещо за света само толкова, колкото е добре за нас; защото ако бихме прогледнали зад прага на онова, което е хоризонтът на нашето съзнание, ние бихме се намерили във всеки момент пред опасността да не искаме да постигнем нашия идеал на човечеството. От онова по-ясно, по-висше състояние на съзнанието, при което имаме около нас духовни светове и духовни същества, при което се намираме в духа, ние трябваше да бъдем пренесени в света на пространството, за да ни бъде закрит в света на пространството онзи свят, който не бихме могли да понесем, докато изминем времето между раждането и смъртта; благодарение на това, че през това време бяхме откъснати от духовния свят, че през това време този свят не е действувал върху нас, че са ни заобикаляли само материални неща, ние сме получили един нов подтик към далечните цели на идеала за човечеството. Защото през цялото време, през което живеем на Земята, през което не стоим с нашето съзнание в духовния свят, действуват отново в нас тласкащите ни напред божествени Духове, без да бъдат смущавани от нашето съзнание, без да бъдат смущавани чрез това, че сме изкушавани да следваме Луцифера.
И те ни вдъхват отново толкова много сила, че когато минем през вратата на смъртта, ние отново можем да проникнем малко напред към идеала на човечеството.
към текста >>
Те са ни оставили в пространството, за да имаме в това пространство тъкмо толкова съзнание, колкото тези Богове намират за добре да ни оставят, когато искат зад това съзнание да направляват нашите съдбини по-нататък към великия
идеал
на човечеството, към
идеал
а на религията на Боговете.
Това е също още една тайна, която стои зад човешкото съществуване, която аз посочих с тези думи. И считам че е едно добро великденско чувство да насочим нашия поглед към онези отношения на живота, които могат да бъдат постигнати повече чрез вътрешно излизане от тялото, да насочим нашия поглед към отношенията между смъртта и едно ново раждане, от една страна, и живота, който после добиваме във физическото тяло, от друга страна. Ние поглеждаме към този живот между смъртта и едно ново раждане и забелязваме, виждаме ръководството на добрите божествено-духовни Същества, които ни помагат да вървим напред. Ние гледаме духом към тези божествено-духовни Същества като към нашето минало преживяно в духа и разбираме сега за това наше битие в тялото между раждането и смъртта, че то ни е било дарено от Боговете, за да могат те да се грижат за нашето по-нататъшно развитие за известно време, без ние да трябва да вършим нещо. Докато ние възприемаме света, чувствуваме в него, проявяваме нашата воля, докато трупаме нашето съкровище от спомени, за да имаме във физическото съществуване едно свързано битие, зад всичко това, зад целия наш съзнателен живот работят божествено-духовните Същества; те направляват напред потока на времето.
Те са ни оставили в пространството, за да имаме в това пространство тъкмо толкова съзнание, колкото тези Богове намират за добре да ни оставят, когато искат зад това съзнание да направляват нашите съдбини по-нататък към великия идеал на човечеството, към идеала на религията на Боговете.
Следователно, да погледнем сега в нашата вътрешност, в онази вътрешност, която при нормалните условия на живота никак не можем да виждаме и изследваме с нашето съзнание, да се опитаме да се проникнем с чувството: там в тебе живее нещо, което ти обаче не можеш да прозреш с нормалните сили на човешкия живот, но което съставлява най-дълбоката вътрешност на твоята душа: да се стремим да съгледаме, да съзрем в нас тази по-дълбока страна на нашата душа и да се опитаме да съзрем, как в тази по-дълбока страна на душата ни, която ние самите не управляваме, царуват боговете, бог царува в нас – тогава ще добием истинското чувство за царуващия в нас Бог. И да се роди едно такова чувство във връзка с Великденския празник, този бих искал да бъде плодът на казаните от мене думи; аз не ги произнесох толкова заради тяхното теоретическо съдържание. Ако, поглеждайки към това, което се представя на душата, когато тя един вид излива из себе си в пространството, ако при такова поглеждане в пространството душата може да знае, да научи: от Бога съм роден то чрез казаното днес тя може да задълбочи още повече това знание, когато може да съзре: с всичко онова, което зная, с всичко онова, което е достъпно за моята душа във възприемането, мисленето, чувствуването и волята, аз съм роден от една по-дълбока страна на душата, от онази страна на душата в мене, която е още у Бога, която тече в потока времето, но тече нататък с божественото. Ние можем да съзрем едно знание, което може да бъде изразено в един още по-дълбок смисъл отколкото онова, което вчера посочихме накрая на нашето съзерцание. Като резултат на нашето съзерцание днес ние можем в още по-дълбок смисъл да издигнем думите: от Бога сме родени!
към текста >>
288.
3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_153 Вътрешната същност на човека и живота между смъртта и новото раждане
Но можем ли да помислим другояче, освен че този човек стои като едно много сложно същество в света, когато преценим, че истинският
идеал
ен образ на човека, това, което човекът може да бъде, когато той действително развие всички намиращи се в него заложби, че този истински
идеал
ен образ на човека съставлява всъщност съдържанието на религията на Боговете и че всъщност всички духовни Същества, които можем да познаем във връзка с човешката природа, съединяват своите цели и действия, за да изградят човека от целия Космос като смисъл на този Космос!
Днес трябва да обърнем първо вниманието върху отделни положителни резултати на окултното изследване, които от една страна са много подходящи да ни въведат в същността на човека, но които от друга страна ни показват, колко сложен е всъщност този човек, така както той стои в света.
Но можем ли да помислим другояче, освен че този човек стои като едно много сложно същество в света, когато преценим, че истинският идеален образ на човека, това, което човекът може да бъде, когато той действително развие всички намиращи се в него заложби, че този истински идеален образ на човека съставлява всъщност съдържанието на религията на Боговете и че всъщност всички духовни Същества, които можем да познаем във връзка с човешката природа, съединяват своите цели и действия, за да изградят човека от целия Космос като смисъл на този Космос!
Първото нещо, което трябва да кажем, е, че със своите възприятия, които получава от външния свят, така както те се явяват в неговото съзнание, човекът възприема действително само една малка част от онова, което се влива към него. Когато човекът стои във физическия свят, има отворени своите сетивни органи, и наблюдава света със своя ум, който е свързан с неговия мозък, с неговата нервна система, и се стреми да си обясни, какво идва по този начин от света към него, до човешката представа достига само една малка част от това, което се влива към него, само една малка част влиза действително в съзнанието на човека. В светлината и в цветовете, в звука и т.н. се съдържа много повече от онова, което стига в съзнанието на човека. В своето детинско схващане на света официалната материалистична физика говори са това, че зад цветовете, зад светлината и т.н.
към текста >>
Тези Имагинация, Инспирация, Интуиция биха действували така върху нас, че бихме получили стремежа да изоставим всичко, всичко, което още съществува в нас като заложби за далечното бъдеще с оглед на човешкия
идеал
и ние бихме искали да се одухотворим с всичко онова, което сме в момента; ние бихме искали да станем духовни същества на онази степен на съвършенство, която сме постигнали чрез нашия дотогавашен живот.
Онова, което идва до нашето съзнание като усещане на светлина и звук, е един вид най-горният слой, един вид само пяната на това, което се разнася трептящо към нас. Но ако бихме имали съзнание за него, ние бихме видели, че в тази пяна, в този повърхностен слой живее това, което би могло да бъде в нас Имагинация, Инспирация, Интуиция. Следователно в това, което се струи бурно към нас и се явява в нашето съзнание като възприятие, ние имаме само една четвърт в нашето усещане; другите три четвърти проникват в нас, без да стигнат до нашето съзнание. Следователно когато стоим така в света и имаме усещането на един цвят, през повърхността на усещането на света в нас проникват така да се каже творческата Имагинация, Инспирацията и Интуицията, потопяват се в нас. Когато ги проучим по-отблизо, тези последни три натрапници, откриваме, че ако тази Имагинация, Инспирация, Интуиция, такива, каквито те искат да проникнат в нашия организъм, ако те действително биха прониквали в нашия организъм, биха действували така, че още през времето на нашето земно съществуване между раждането и смъртта биха предизвикали в нас едно такова одухотворяване, каквото посочих вчера като един възможен резултат от изкушението на Луцифер.
Тези Имагинация, Инспирация, Интуиция биха действували така върху нас, че бихме получили стремежа да изоставим всичко, всичко, което още съществува в нас като заложби за далечното бъдеще с оглед на човешкия идеал и ние бихме искали да се одухотворим с всичко онова, което сме в момента; ние бихме искали да станем духовни същества на онази степен на съвършенство, която сме постигнали чрез нашия дотогавашен живот.
Бихме си казали някакси: Да станем човеци, това изисква твърде големи усилия от нас, за целта ще трябва да изминем още един тежък път в бъдещето. Нека изоставим това, което още съществува в нас като възможности за осъществяване на идеалния човек, нека по-добре да станем ангели с всички несъвършенства, които носим в нас, защото така непосредствено отиваме в духовния свят, одухотворяваме нашето същество. Без съмнение ние бихме станали тогава по-несъвършени, отколкото бихме могли да станем в Космоса съобразно нашите заложби, но ще бъдем пак духовни, подобни на ангелите същества.
към текста >>
Нека изоставим това, което още съществува в нас като възможности за осъществяване на
идеал
ния човек, нека по-добре да станем ангели с всички несъвършенства, които носим в нас, защото така непосредствено отиваме в духовния свят, одухотворяваме нашето същество.
Следователно в това, което се струи бурно към нас и се явява в нашето съзнание като възприятие, ние имаме само една четвърт в нашето усещане; другите три четвърти проникват в нас, без да стигнат до нашето съзнание. Следователно когато стоим така в света и имаме усещането на един цвят, през повърхността на усещането на света в нас проникват така да се каже творческата Имагинация, Инспирацията и Интуицията, потопяват се в нас. Когато ги проучим по-отблизо, тези последни три натрапници, откриваме, че ако тази Имагинация, Инспирация, Интуиция, такива, каквито те искат да проникнат в нашия организъм, ако те действително биха прониквали в нашия организъм, биха действували така, че още през времето на нашето земно съществуване между раждането и смъртта биха предизвикали в нас едно такова одухотворяване, каквото посочих вчера като един възможен резултат от изкушението на Луцифер. Тези Имагинация, Инспирация, Интуиция биха действували така върху нас, че бихме получили стремежа да изоставим всичко, всичко, което още съществува в нас като заложби за далечното бъдеще с оглед на човешкия идеал и ние бихме искали да се одухотворим с всичко онова, което сме в момента; ние бихме искали да станем духовни същества на онази степен на съвършенство, която сме постигнали чрез нашия дотогавашен живот. Бихме си казали някакси: Да станем човеци, това изисква твърде големи усилия от нас, за целта ще трябва да изминем още един тежък път в бъдещето.
Нека изоставим това, което още съществува в нас като възможности за осъществяване на идеалния човек, нека по-добре да станем ангели с всички несъвършенства, които носим в нас, защото така непосредствено отиваме в духовния свят, одухотворяваме нашето същество.
Без съмнение ние бихме станали тогава по-несъвършени, отколкото бихме могли да станем в Космоса съобразно нашите заложби, но ще бъдем пак духовни, подобни на ангелите същества.
към текста >>
Трупът образува тежестта, чрез която добрите духовни Същества, чийто противник е Луцифер, ни задържат първо във физическия свят; те ни задържат така, че в този свят ни се забулва това, което би трябвало да се роди като стремеж към одухотворение, за да ни се даде възможност чрез това забулване да се стремим към истинския
идеал
на човешката природа, към развитието на всички заложби, които могат да съществуват в нас.
От това Вие виждате, какво се разиграва всъщност във вътрешността на човешката природа. И резултатът от тази борба, която се разиграва, е това, което аз охарактеризирах като един вид труп, като един вид частичен труп в нас. Този труп е израз на това, което в нас трябва да стане напълно материално, като едно минерално включване, за да не дойдем в състояние да го одухотворим. Ако този труп не би се образувал чрез борбата на Луцифер и неговите противници, тогава вместо този труп ние бихме имали в себе си резултата на Имагинацията, Инспирацията и Интуицията и бихме възлезли непосредствено в духовния свят.
Трупът образува тежестта, чрез която добрите духовни Същества, чийто противник е Луцифер, ни задържат първо във физическия свят; те ни задържат така, че в този свят ни се забулва това, което би трябвало да се роди като стремеж към одухотворение, за да ни се даде възможност чрез това забулване да се стремим към истинския идеал на човешката природа, към развитието на всички заложби, които могат да съществуват в нас.
Благодарение на това, че в нас се образува това включване, този така да се каже труп-призрак, благодарение на това, че винаги, когато възприемаме външния свят ние сме проникнати от нещо, което е същевременно труп, през време на възприеманието ние убиваме този постоянно възникващ стремеж към одухотворение. И през време, когато се образува това включване, ражда се това, за което често съм загатвал и което е важно да прозрем в неговото цялостно значение:
към текста >>
Там ние искаме това, което иначе никога не бихме искали; там ние искаме, щото това, което отговаря на едно враждебно настроение, да бъде действително изправено, защото там ние имаме правилния, истинския интерес по отношение съдържанието на религията на Боговете, по отношение на съвършения
идеал
на човечеството, който иска да направи от нас съвършения човек; там ние знаем, че това, което е било предизвикано от едно враждебно чувство, трябва да бъде компенсирано чрез едно противоположно изправяне.
Това, което идва до нашето съзнание в това враждебно чувство, е само външната игра на вълните, тяхната външна пяна; но във вътрешността се намират такива сили, които се разпространени в цялата планетна система. Обаче това, което остава скрито в нас, то е именно, което ни казва: чрез твоето враждебно чувство ти посаждаш нещо несъвършено в тебе, ти трябва да изправиш това. В момента, когато би изплувало нагоре това, което живее долу заедно с нашето чувство, пред нас би изникнала Имагинацията на онова, което в Кармата трябва да изправи враждебното чувство. И ние бихме се съединили с Луцифер и Ариман, за да отхвърлим това изправяне, защото бихме разсъждавали от гледището на физическото поле. Но това бива скрито за нас на това физическо поле; Пазачът на прага го скрива от нас, поради простата причина, защото можем да преценим тези неща, които остават неродени при нашето чувство, при нашата воля, само тогава, когато живеем в духовния свят между смъртта и едно ново раждане.
Там ние искаме това, което иначе никога не бихме искали; там ние искаме, щото това, което отговаря на едно враждебно настроение, да бъде действително изправено, защото там ние имаме правилния, истинския интерес по отношение съдържанието на религията на Боговете, по отношение на съвършения идеал на човечеството, който иска да направи от нас съвършения човек; там ние знаем, че това, което е било предизвикано от едно враждебно чувство, трябва да бъде компенсирано чрез едно противоположно изправяне.
Това, което остави неродено при нашите чувства и нашата воля, трябва да бъде запазено за бъдещето след смъртта и едва тогава да се прояви.
към текста >>
Ние оставяме да умира долу в нас онова, което трябва да умре, за да се приближим до действителния
идеал
на човечеството с всички наши заложби.
Ние можем да имаме това съзнание, когато чрез Духовната наука познаем смисъла на цялото развитие! Да, ние изпращаме там долу в основите на нашето подсъзнание това, което умира в нас; но това умиране, което все повече и повече потопяваме в нашето собствено същество, бива прието от идващия насреща ни Христос. В това, което умира в нас, което се затъмнява в нас, което остава неродено, оживява в нас Христос.
Ние оставяме да умира долу в нас онова, което трябва да умре, за да се приближим до действителния идеал на човечеството с всички наши заложби.
Но това, което ние вливаме в нас като умиране, ние го вливаме в Христовото Същество, така както то прониква и изпълва човешкото развитие от основаването на Християнството насам; а това, което остава неродено в нас, нашето чувствуване и нашата воля, ние знаем, че то е прието от Христовата субстанция, в която то бива потопено след смъртта.
към текста >>
289.
4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ
GA_153 Вътрешната същност на човека и живота между смъртта и новото раждане
През последните дни аз Ви говорих за това, че на духовното поле ние имаме пред себе си
идеал
а на човечеството, съдържанието на религията на Боговете, че трябва да си пробием път чрез работа към този
идеал
.
През последните дни аз Ви говорих за това, че на духовното поле ние имаме пред себе си идеала на човечеството, съдържанието на религията на Боговете, че трябва да си пробием път чрез работа към този идеал.
Но ние не можем да сторим това, ако на духовното поле не сме стигнали в състояние да приложим нашата воля, т.е. това, което нашата воля е станала там, чувствуващата воля, волящото чувство, воля и чувство така, че постоянно да намаляваме мъдростта, която непрестанно се струи към нас, която се намира там както явленията на природата във физическия свят, ако не сме в състояние постоянно да отнемаме нещо от нея. Ние трябва да имаме тази способност, да отнемаме все повече и повече от мъдростта, която срещаме там. Тук на физическото поле ние трябва да станем все по-мъдри и по-мъдри; там трябва да полагаме усилия да прилагаме нашата воля, нашето чувствуване така, че все повече и повече да отнемаме от мъдростта, да я затъмняваме, защото колкото по-малко можем да отнемаме там от нея, толкова по-малко намираме силите, за да се проникнем така с тези сили, че да се приближаваме като действителни същества към идеала на човечеството. Приближаването трябва да се състои в това, че все повече и повече отнемаме от мъдростта.
към текста >>
Тук на физическото поле ние трябва да станем все по-мъдри и по-мъдри; там трябва да полагаме усилия да прилагаме нашата воля, нашето чувствуване така, че все повече и повече да отнемаме от мъдростта, да я затъмняваме, защото колкото по-малко можем да отнемаме там от нея, толкова по-малко намираме силите, за да се проникнем така с тези сили, че да се приближаваме като действителни същества към
идеал
а на човечеството.
През последните дни аз Ви говорих за това, че на духовното поле ние имаме пред себе си идеала на човечеството, съдържанието на религията на Боговете, че трябва да си пробием път чрез работа към този идеал. Но ние не можем да сторим това, ако на духовното поле не сме стигнали в състояние да приложим нашата воля, т.е. това, което нашата воля е станала там, чувствуващата воля, волящото чувство, воля и чувство така, че постоянно да намаляваме мъдростта, която непрестанно се струи към нас, която се намира там както явленията на природата във физическия свят, ако не сме в състояние постоянно да отнемаме нещо от нея. Ние трябва да имаме тази способност, да отнемаме все повече и повече от мъдростта, която срещаме там.
Тук на физическото поле ние трябва да станем все по-мъдри и по-мъдри; там трябва да полагаме усилия да прилагаме нашата воля, нашето чувствуване така, че все повече и повече да отнемаме от мъдростта, да я затъмняваме, защото колкото по-малко можем да отнемаме там от нея, толкова по-малко намираме силите, за да се проникнем така с тези сили, че да се приближаваме като действителни същества към идеала на човечеството.
Приближаването трябва да се състои в това, че все повече и повече отнемаме от мъдростта. Това, което отнемаме така от мъдростта, ние можем да го преобразим в самите нас, така щото преобразената мъдрост съставлява силите на живота, които ни тласкат към идеала на човечеството. И тези жизнени сили трябва да добием ние в това време между смъртта и едно ново раждане. Ние можем да посрещнем по един правилен начин едно ново въплъщение само благодарение на това, че преобразяваме мъдростта, която се струи изобилно към нас, че преобразяваме тази мъдрост в жизнени сили. И когато отново сме дошли на Земята, ние трябва да сме превърнали толкова мъдрост и жизнени сили, трябва да сме намалили толкова мъдрост, че да имаме достатъчно жизнени сили, за да проникнем с достатъчно организиращи духовни жизнени сили наследственото вещество, което получаваме от майката и бащата.
към текста >>
Това, което отнемаме така от мъдростта, ние можем да го преобразим в самите нас, така щото преобразената мъдрост съставлява силите на живота, които ни тласкат към
идеал
а на човечеството.
Но ние не можем да сторим това, ако на духовното поле не сме стигнали в състояние да приложим нашата воля, т.е. това, което нашата воля е станала там, чувствуващата воля, волящото чувство, воля и чувство така, че постоянно да намаляваме мъдростта, която непрестанно се струи към нас, която се намира там както явленията на природата във физическия свят, ако не сме в състояние постоянно да отнемаме нещо от нея. Ние трябва да имаме тази способност, да отнемаме все повече и повече от мъдростта, която срещаме там. Тук на физическото поле ние трябва да станем все по-мъдри и по-мъдри; там трябва да полагаме усилия да прилагаме нашата воля, нашето чувствуване така, че все повече и повече да отнемаме от мъдростта, да я затъмняваме, защото колкото по-малко можем да отнемаме там от нея, толкова по-малко намираме силите, за да се проникнем така с тези сили, че да се приближаваме като действителни същества към идеала на човечеството. Приближаването трябва да се състои в това, че все повече и повече отнемаме от мъдростта.
Това, което отнемаме така от мъдростта, ние можем да го преобразим в самите нас, така щото преобразената мъдрост съставлява силите на живота, които ни тласкат към идеала на човечеството.
И тези жизнени сили трябва да добием ние в това време между смъртта и едно ново раждане. Ние можем да посрещнем по един правилен начин едно ново въплъщение само благодарение на това, че преобразяваме мъдростта, която се струи изобилно към нас, че преобразяваме тази мъдрост в жизнени сили. И когато отново сме дошли на Земята, ние трябва да сме превърнали толкова мъдрост и жизнени сили, трябва да сме намалили толкова мъдрост, че да имаме достатъчно жизнени сили, за да проникнем с достатъчно организиращи духовни жизнени сили наследственото вещество, което получаваме от майката и бащата. Следователно в духовния свят ние трябва да отнемаме все повече и повече от прииждащата изобилно към нас мъдрост.
към текста >>
Някога той ще може това, но може би това ще бъде за него един далечен
идеал
.
Можем да кажем: Който разбира правилно духовната наука, той проследява това, което тя казва, навсякъде не само с мисълта, но и с определени чувства. Който приема в себе си Духовната наука, благодарение на това, че понятията на Духовната науки живеят в него, че усвоява онези навици да си представя нещата, които току-що посочихме като необходими по отношение на Духовната наука, той ще преобрази действително своята душа още на физическия свят. Аз често пъти съм обръщал вниманието върху това, че едни от най-добрите упражнения за духовния ученик са изучаването, сериозното изучаване на самата Духовна наука. Но постепенно у човека, който прониква в Духовната наука, се оказва нещо особено. Такъв един човек, който може би прави упражнения, а може би и не прави такива упражнения, за да стане сам духовен изследовател, а сериозно се старае да разбере Духовната наука, може би дълго, дълго време не ще може да мисли за това, сам да вижда нещо по ясновидски начин.
Някога той ще може това, но може би това ще бъде за него един далечен идеал.
Обаче който оставя Духовната наука да действува върху неговата душа действително в посочения смисъл, ще види, че в неговата душа инстинктите на живота, повече несъзнателните пружини на живота се изменят. Неговата душа действително става друга. Човек не може да се отдаде на Духовната наука, без тази Духовна наука да повлияе инстинктивно на неговата душа, да я направи друга, да създаде в нея други симпатии и антипатии, да я залее така да се каже с една светлина, така щото душата се чувствува по-сигурно отколкото е чувствувала по-рано. Това можем да забележим във всяка област на живота; във всяка област на живота Духовната наука се проявява по описания начин. Някой човек може да бъде несръчен; той става последовател на Духовната наука и скоро забелязва, че без да е направил нещо друго освен това, че се е проникнал с Духовната наука, става по-сръчен в своите действия и движения.
към текста >>
Духовната наука ни показва, че човекът, такъв ,какъвто е той в настоящия цикъл на развитието, когато той минава през живота между смъртта и едно ново раждане, постоянно и все повече и повече трябва да дава отговор пред питащите го същества в подходящото време, защото от това, дали може да даде отговор, зависи неговото правилно развитие по-нататък, неговото приближаване до
идеал
а на боговете за съвършения човек.
Аз често съм споменавал, че колкото по-надалече отиваме в миналото на развитието на човечеството, толкова повече съзираме, как хората не са имали настоящето устройство на духа, а са притежавали на физическото поле един вид ясновиждане; нашият настоящ възглед за нещата се е развил от едно смътно, съноподобно ясновиждане. И колкото повече хора намираме, които стоят още на първобитни елементарни степени на душевното развитие, толкова повече откриваме, че тяхното мислене и чувствуване е по-сродно с първоначалното ясновидство. Въпреки че действителното ясновидство искам да кажа първобитно, атавистично ясновиждане става нещо все по-рядко, все пак, ако отидем в елементарните селски условия, ще намерим винаги хора, които са запазили нещо от предишните времена, така че намираме отзвуци от времената на предишното ясновидство. Това ясновидство ни показва, макар и в една смътна, съновидна форма, понеже то е едно виждане в духовните светове, това ясновидство ни показва особености, които отново се явяват при развитото ясновидство, само че при това последното ясновидство тези особености не се явяват в смътна, съноподобна форма, а застават ясно пред нас.
Духовната наука ни показва, че човекът, такъв ,какъвто е той в настоящия цикъл на развитието, когато той минава през живота между смъртта и едно ново раждане, постоянно и все повече и повече трябва да дава отговор пред питащите го същества в подходящото време, защото от това, дали може да даде отговор, зависи неговото правилно развитие по-нататък, неговото приближаване до идеала на боговете за съвършения човек.
Както казахме, по-рано хората са изживявали това като на сън и от него е останал един остатък в мотивите на приказките и сказанията. Такива хора се намират все по-малко между народа. Но тези мотиви от приказките и сказанията ни разказват следното: Този или онзи среща едно духовно същество; това същество винаги му задава отново и отново въпроси и той стои пред него и трябва да му отговори; но той има съзнанието: докато се чуе определен звън на звънец или нещо подобно, той трябва да отговори. Това, което можем да наречем въпросен мотив на приказките и сказанията, е много разпространено: при миналото съновидско ясновидство то е било същото нещо, каквото сега отново се явява във формата, която аз описах, явява се, когато се намираме в духовния свят. Всъщност онова, което характеризира духовния свят, може да бъде във всички случаи едно чудесно ръководство, за да разберем правилно митовете, сказанията, приказките и т.н.
към текста >>
290.
Съдържание
GA_155 Христос и човешката душа
Гаранцията, която се дава чрез действителността на световния порядък и несигурността на нашите
идеал
и.
Гаранцията, която се дава чрез действителността на световния порядък и несигурността на нашите идеали.
Отношението на Христос към човешката душа. „Не аз, а Христос в мен".
към текста >>
291.
1. ПРЕДГОВОР
GA_155 Христос и човешката душа
Хората търсят човек, който да поеме вината за достойната за съжаление ситуация, за нуждата и мизерията, в която е попаднал германският народ, те търсят човек, на който да вярват, защото той се застъпи за живия Дух и срещу възгледите на времето установи границите на познанието, в които намери онова, което винаги се е представяло за най-висши
идеал
и на германизма, заклеймявайки всичко медиумистично и всеки мъгляв окултизъм.
Аз повтарям, на драго сърце не бих споменавала тук тези неща повече. Гротескната форма на сегашната борба обаче, почти надвишава гротескната форма на тогавашната борба. Човек не случайно прави сравнения. Днешната кампания е по-малко романтична, въпреки това е по-коварна.
Хората търсят човек, който да поеме вината за достойната за съжаление ситуация, за нуждата и мизерията, в която е попаднал германският народ, те търсят човек, на който да вярват, защото той се застъпи за живия Дух и срещу възгледите на времето установи границите на познанието, в които намери онова, което винаги се е представяло за най-висши идеали на германизма, заклеймявайки всичко медиумистично и всеки мъгляв окултизъм.
Отношенията към Ани Безант също бяха използувани от споменатите ловци на хора и бяха обърнати в тяхната противоположност. В тези лекции Рудолф Щайнер трябваше ясно да покаже, че не приема възгледите на Ани Безант. Той говори два пъти за това в края на лекциите. И за да останат тези лекции непомрачени от тежките сенки на събитията на деня, тук трябва отново да бъдат приведени онези два откъса, които имат трагичната задача да насочат вниманието към едни от най-долнопробните борби, които тъмнината наистина е бодила срещу светлината. Тези откъси в стенографския запис принадлежат към тридесетата страница на книгата, първият откъс като отговор на една нападка от църковна страна, вторият откъс принадлежи към страница 26, където се говори за Ани Безант и нейните заблуждения.
към текста >>
292.
3. ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_155 Христос и човешката душа
Това е думата „нашите
идеал
и".
Ние насочваме поглед към растителната покривка на Земята, ние се удивляваме през тази година на тогава; ние поддържаме нашия живот от плодовете на Земята; ние знаем, че има основания в реалността на мировия ред, щото от семето на тази година да израснат същите растения и плодове в следващата година. И отново, ако бихме били запитани защо продължаваме да живеем с такава сигурност, ще дадем отговора по съответния начин: „На нас ни изглежда да е гарантирана действителността на мировия ред, на нас ни се явява гарантирано, че онова, което е узряло като семе в старите посеви, ще се появи отново в царството на действителността". Но съществува нещо, скъпи мои приятели, по отношение на което ние се нуждаем от една подкрепа, когато мислим за гарантирането на действителността. А това е нещо, което е от особено голямо значение за нашия вътрешен душевен живот. И е нужно да се произнесе само една единствена дума, за да почувствуваме веднага, как в живота съществува нещо, за което се нуждаем от една такава гаранция, защото за един действително мислещ човек, за един действително чувствуващ човек то не носи в себе си непосредствено една такава гаранция.
Това е думата „нашите идеали".
Какво ли не съдържат в себе си, скъпи мои приятели, тези думи: нашите идеали! Нашите идеали, те принадлежат към това, което е по-важно за нашата душа от външната действителност, когато ние мислим и чувствуваме в един по-висш смисъл. Нашите идеали са онова, което вътрешно запалва нашата душа, което прави живота по-ценен за нашата душа в много отношения.
към текста >>
Какво ли не съдържат в себе си, скъпи мои приятели, тези думи: нашите
идеал
и!
И отново, ако бихме били запитани защо продължаваме да живеем с такава сигурност, ще дадем отговора по съответния начин: „На нас ни изглежда да е гарантирана действителността на мировия ред, на нас ни се явява гарантирано, че онова, което е узряло като семе в старите посеви, ще се появи отново в царството на действителността". Но съществува нещо, скъпи мои приятели, по отношение на което ние се нуждаем от една подкрепа, когато мислим за гарантирането на действителността. А това е нещо, което е от особено голямо значение за нашия вътрешен душевен живот. И е нужно да се произнесе само една единствена дума, за да почувствуваме веднага, как в живота съществува нещо, за което се нуждаем от една такава гаранция, защото за един действително мислещ човек, за един действително чувствуващ човек то не носи в себе си непосредствено една такава гаранция. Това е думата „нашите идеали".
Какво ли не съдържат в себе си, скъпи мои приятели, тези думи: нашите идеали!
Нашите идеали, те принадлежат към това, което е по-важно за нашата душа от външната действителност, когато ние мислим и чувствуваме в един по-висш смисъл. Нашите идеали са онова, което вътрешно запалва нашата душа, което прави живота по-ценен за нашата душа в много отношения.
към текста >>
Нашите
идеал
и, те принадлежат към това, което е по-важно за нашата душа от външната действителност, когато ние мислим и чувствуваме в един по-висш смисъл.
Но съществува нещо, скъпи мои приятели, по отношение на което ние се нуждаем от една подкрепа, когато мислим за гарантирането на действителността. А това е нещо, което е от особено голямо значение за нашия вътрешен душевен живот. И е нужно да се произнесе само една единствена дума, за да почувствуваме веднага, как в живота съществува нещо, за което се нуждаем от една такава гаранция, защото за един действително мислещ човек, за един действително чувствуващ човек то не носи в себе си непосредствено една такава гаранция. Това е думата „нашите идеали". Какво ли не съдържат в себе си, скъпи мои приятели, тези думи: нашите идеали!
Нашите идеали, те принадлежат към това, което е по-важно за нашата душа от външната действителност, когато ние мислим и чувствуваме в един по-висш смисъл.
Нашите идеали са онова, което вътрешно запалва нашата душа, което прави живота по-ценен за нашата душа в много отношения.
към текста >>
Нашите
идеал
и са онова, което вътрешно запалва нашата душа, което прави живота по-ценен за нашата душа в много отношения.
А това е нещо, което е от особено голямо значение за нашия вътрешен душевен живот. И е нужно да се произнесе само една единствена дума, за да почувствуваме веднага, как в живота съществува нещо, за което се нуждаем от една такава гаранция, защото за един действително мислещ човек, за един действително чувствуващ човек то не носи в себе си непосредствено една такава гаранция. Това е думата „нашите идеали". Какво ли не съдържат в себе си, скъпи мои приятели, тези думи: нашите идеали! Нашите идеали, те принадлежат към това, което е по-важно за нашата душа от външната действителност, когато ние мислим и чувствуваме в един по-висш смисъл.
Нашите идеали са онова, което вътрешно запалва нашата душа, което прави живота по-ценен за нашата душа в много отношения.
към текста >>
И когато насочим поглед към външния живот, когато насочим поглед към онова, което ни гарантира сигурността на живота, тогава ние често сме измъчвани от мисълта: „Съдържа ли тази действителност нещо, което именно да гарантира осъществяването на нашите
идеал
и като най-ценното в живота?
И когато насочим поглед към външния живот, когато насочим поглед към онова, което ни гарантира сигурността на живота, тогава ние често сме измъчвани от мисълта: „Съдържа ли тази действителност нещо, което именно да гарантира осъществяването на нашите идеали като най-ценното в живота?
". Безброй конфликти на човешката душа произхождат от това, че хората се съмняват повече или по-малко, по-силно или по-слабо в осъществяването на това, за което биха искали да се придържат с всичките нишки на своята душа за осъществяването на техните идеали. И достатъчно е само да разгледаме света на физическото поле, и ако разглеждаме безпристрастно това физическо поле, ние ще намерим безброй много човешки души, които преминават през най-силни, през най-сурови душевни борби без осъществяването на това, което те считат за ценно в идеален смисъл. Защото от развитието на действителността ние не можем да кажем някакси в същия смисъл, че нашите идеали ще се окажат в живота като семена на една бъдеща действителност също така, както например семената на растенията от тази година се оказват като заложба на плодовете на следващата година.
към текста >>
". Безброй конфликти на човешката душа произхождат от това, че хората се съмняват повече или по-малко, по-силно или по-слабо в осъществяването на това, за което биха искали да се придържат с всичките нишки на своята душа за осъществяването на техните
идеал
и.
И когато насочим поглед към външния живот, когато насочим поглед към онова, което ни гарантира сигурността на живота, тогава ние често сме измъчвани от мисълта: „Съдържа ли тази действителност нещо, което именно да гарантира осъществяването на нашите идеали като най-ценното в живота?
". Безброй конфликти на човешката душа произхождат от това, че хората се съмняват повече или по-малко, по-силно или по-слабо в осъществяването на това, за което биха искали да се придържат с всичките нишки на своята душа за осъществяването на техните идеали.
И достатъчно е само да разгледаме света на физическото поле, и ако разглеждаме безпристрастно това физическо поле, ние ще намерим безброй много човешки души, които преминават през най-силни, през най-сурови душевни борби без осъществяването на това, което те считат за ценно в идеален смисъл. Защото от развитието на действителността ние не можем да кажем някакси в същия смисъл, че нашите идеали ще се окажат в живота като семена на една бъдеща действителност също така, както например семената на растенията от тази година се оказват като заложба на плодовете на следващата година.
към текста >>
И достатъчно е само да разгледаме света на физическото поле, и ако разглеждаме безпристрастно това физическо поле, ние ще намерим безброй много човешки души, които преминават през най-силни, през най-сурови душевни борби без осъществяването на това, което те считат за ценно в
идеал
ен смисъл.
И когато насочим поглед към външния живот, когато насочим поглед към онова, което ни гарантира сигурността на живота, тогава ние често сме измъчвани от мисълта: „Съдържа ли тази действителност нещо, което именно да гарантира осъществяването на нашите идеали като най-ценното в живота? ". Безброй конфликти на човешката душа произхождат от това, че хората се съмняват повече или по-малко, по-силно или по-слабо в осъществяването на това, за което биха искали да се придържат с всичките нишки на своята душа за осъществяването на техните идеали.
И достатъчно е само да разгледаме света на физическото поле, и ако разглеждаме безпристрастно това физическо поле, ние ще намерим безброй много човешки души, които преминават през най-силни, през най-сурови душевни борби без осъществяването на това, което те считат за ценно в идеален смисъл.
Защото от развитието на действителността ние не можем да кажем някакси в същия смисъл, че нашите идеали ще се окажат в живота като семена на една бъдеща действителност също така, както например семената на растенията от тази година се оказват като заложба на плодовете на следващата година.
към текста >>
Защото от развитието на действителността ние не можем да кажем някакси в същия смисъл, че нашите
идеал
и ще се окажат в живота като семена на една бъдеща действителност също така, както например семената на растенията от тази година се оказват като заложба на плодовете на следващата година.
И когато насочим поглед към външния живот, когато насочим поглед към онова, което ни гарантира сигурността на живота, тогава ние често сме измъчвани от мисълта: „Съдържа ли тази действителност нещо, което именно да гарантира осъществяването на нашите идеали като най-ценното в живота? ". Безброй конфликти на човешката душа произхождат от това, че хората се съмняват повече или по-малко, по-силно или по-слабо в осъществяването на това, за което биха искали да се придържат с всичките нишки на своята душа за осъществяването на техните идеали. И достатъчно е само да разгледаме света на физическото поле, и ако разглеждаме безпристрастно това физическо поле, ние ще намерим безброй много човешки души, които преминават през най-силни, през най-сурови душевни борби без осъществяването на това, което те считат за ценно в идеален смисъл.
Защото от развитието на действителността ние не можем да кажем някакси в същия смисъл, че нашите идеали ще се окажат в живота като семена на една бъдеща действителност също така, както например семената на растенията от тази година се оказват като заложба на плодовете на следващата година.
към текста >>
Ако сега насочим поглед върху нашите
идеал
и, ние наистина можем да храним в душата си вярата, че тези
идеал
и имат някакво значение, някаква стойност за живота; но ние не можем да имаме в същия смисъл една сигурност по отношение на тези
идеал
и.
Когато насочим поглед върху тези семена на растенията, ние знаем: те носят в себе си онова, което в следващата година ще стане действителност в най-широк размер.
Ако сега насочим поглед върху нашите идеали, ние наистина можем да храним в душата си вярата, че тези идеали имат някакво значение, някаква стойност за живота; но ние не можем да имаме в същия смисъл една сигурност по отношение на тези идеали.
Като човеци ние бихме искали те да бъдат семена за по-късното бъдеще, но напразно търсим с погледа си това, което може да им даде една сигурна действителност. Така още когато насочим поглед към физическото поле, ние намираме нашата душа с нейния идеализъм често пъти в едно отчаяно положение.
към текста >>
Така още когато насочим поглед към физическото поле, ние намираме нашата душа с нейния
идеал
изъм често пъти в едно отчаяно положение.
Когато насочим поглед върху тези семена на растенията, ние знаем: те носят в себе си онова, което в следващата година ще стане действителност в най-широк размер. Ако сега насочим поглед върху нашите идеали, ние наистина можем да храним в душата си вярата, че тези идеали имат някакво значение, някаква стойност за живота; но ние не можем да имаме в същия смисъл една сигурност по отношение на тези идеали. Като човеци ние бихме искали те да бъдат семена за по-късното бъдеще, но напразно търсим с погледа си това, което може да им даде една сигурна действителност.
Така още когато насочим поглед към физическото поле, ние намираме нашата душа с нейния идеализъм често пъти в едно отчаяно положение.
към текста >>
И е от голямо значение, скъпи мои приятели, човек да насочи духовния си поглед към онези души, които са били наситени в земния живот с високи
идеал
и, с
идеал
и, които те бяха родили от огъня и светлината на техните сърца.
А сега да отидем от физическия свят в света на окултното, в света на скритата духовност. Този, който е станал духовен изследовател, се учи да познава душите във времето, което те прекарват между смъртта и едно ново раждане.
И е от голямо значение, скъпи мои приятели, човек да насочи духовния си поглед към онези души, които са били наситени в земния живот с високи идеали, с идеали, които те бяха родили от огъня и светлината на техните сърца.
към текста >>
Когато човекът е преминал през Портата на смъртта и има пред себе си добре познатата карти на живота, която представлява един спомен за из миналия живот, тогава в тази картина на живота е втъкан също и светът на неговите
идеал
и.
Когато човекът е преминал през Портата на смъртта и има пред себе си добре познатата карти на живота, която представлява един спомен за из миналия живот, тогава в тази картина на живота е втъкан също и светът на неговите идеали.
И този; свят на идеалите може да застане за човека след смъртта по такъв на чин пред неговата душа, че той да чувствува по отношение на него нещо, което бихме могли да облечем с думите: "Да, тези идеали, които бяха разпалили и озарили най-дълбоко моето сърце, на които съм гледал като на най-ценното, като на най-вътрешното благо на моето сърце, тези идеали сега ми изглеждат като нещо чуждо. Те изглеждат така, като че ли съвсем не принадлежат на всичко онова, за което аз си спомням като за действителни земни преживявания на физическото поле". И въпреки това, умрелият човек отново се чувствува като магнетически привлечен към тези свои идеали, той се чувствува като че ли е омагьосан от тези идеали. Тези идеали могат да имат нещо извънредно привличащо за мъртвия. Но те могат да имат и нещо, което да го изпълва с една лека уплаха, за която той чувствува, че може да стане опасно за него, че това може да го отчужди от Земната еволюция и от всичко, което свързва Земната еволюция с един живот, който е между смъртта и едно ново раждане.
към текста >>
И този; свят на
идеал
ите може да застане за човека след смъртта по такъв на чин пред неговата душа, че той да чувствува по отношение на него нещо, което бихме могли да облечем с думите: "Да, тези
идеал
и, които бяха разпалили и озарили най-дълбоко моето сърце, на които съм гледал като на най-ценното, като на най-вътрешното благо на моето сърце, тези
идеал
и сега ми изглеждат като нещо чуждо.
Когато човекът е преминал през Портата на смъртта и има пред себе си добре познатата карти на живота, която представлява един спомен за из миналия живот, тогава в тази картина на живота е втъкан също и светът на неговите идеали.
И този; свят на идеалите може да застане за човека след смъртта по такъв на чин пред неговата душа, че той да чувствува по отношение на него нещо, което бихме могли да облечем с думите: "Да, тези идеали, които бяха разпалили и озарили най-дълбоко моето сърце, на които съм гледал като на най-ценното, като на най-вътрешното благо на моето сърце, тези идеали сега ми изглеждат като нещо чуждо.
Те изглеждат така, като че ли съвсем не принадлежат на всичко онова, за което аз си спомням като за действителни земни преживявания на физическото поле". И въпреки това, умрелият човек отново се чувствува като магнетически привлечен към тези свои идеали, той се чувствува като че ли е омагьосан от тези идеали. Тези идеали могат да имат нещо извънредно привличащо за мъртвия. Но те могат да имат и нещо, което да го изпълва с една лека уплаха, за която той чувствува, че може да стане опасно за него, че това може да го отчужди от Земната еволюция и от всичко, което свързва Земната еволюция с един живот, който е между смъртта и едно ново раждане. За да се изкажа съвсем ясно, скъпи мои приятели, бих искал да свържа тези неща с конкретни изживявания, бих искал да ги свържа с изживявания, кои то някои от приятелите, стоящи тук, вече познават, които обаче тази вечер ще осветлим особено от една определена гледна точка, за да могат да бъдат съпоставени с това, което току-що казах за природата на човешките идеали.
към текста >>
И въпреки това, умрелият човек отново се чувствува като магнетически привлечен към тези свои
идеал
и, той се чувствува като че ли е омагьосан от тези
идеал
и.
Когато човекът е преминал през Портата на смъртта и има пред себе си добре познатата карти на живота, която представлява един спомен за из миналия живот, тогава в тази картина на живота е втъкан също и светът на неговите идеали. И този; свят на идеалите може да застане за човека след смъртта по такъв на чин пред неговата душа, че той да чувствува по отношение на него нещо, което бихме могли да облечем с думите: "Да, тези идеали, които бяха разпалили и озарили най-дълбоко моето сърце, на които съм гледал като на най-ценното, като на най-вътрешното благо на моето сърце, тези идеали сега ми изглеждат като нещо чуждо. Те изглеждат така, като че ли съвсем не принадлежат на всичко онова, за което аз си спомням като за действителни земни преживявания на физическото поле".
И въпреки това, умрелият човек отново се чувствува като магнетически привлечен към тези свои идеали, той се чувствува като че ли е омагьосан от тези идеали.
Тези идеали могат да имат нещо извънредно привличащо за мъртвия. Но те могат да имат и нещо, което да го изпълва с една лека уплаха, за която той чувствува, че може да стане опасно за него, че това може да го отчужди от Земната еволюция и от всичко, което свързва Земната еволюция с един живот, който е между смъртта и едно ново раждане. За да се изкажа съвсем ясно, скъпи мои приятели, бих искал да свържа тези неща с конкретни изживявания, бих искал да ги свържа с изживявания, кои то някои от приятелите, стоящи тук, вече познават, които обаче тази вечер ще осветлим особено от една определена гледна точка, за да могат да бъдат съпоставени с това, което току-що казах за природата на човешките идеали.
към текста >>
Тези
идеал
и могат да имат нещо извънредно привличащо за мъртвия.
Когато човекът е преминал през Портата на смъртта и има пред себе си добре познатата карти на живота, която представлява един спомен за из миналия живот, тогава в тази картина на живота е втъкан също и светът на неговите идеали. И този; свят на идеалите може да застане за човека след смъртта по такъв на чин пред неговата душа, че той да чувствува по отношение на него нещо, което бихме могли да облечем с думите: "Да, тези идеали, които бяха разпалили и озарили най-дълбоко моето сърце, на които съм гледал като на най-ценното, като на най-вътрешното благо на моето сърце, тези идеали сега ми изглеждат като нещо чуждо. Те изглеждат така, като че ли съвсем не принадлежат на всичко онова, за което аз си спомням като за действителни земни преживявания на физическото поле". И въпреки това, умрелият човек отново се чувствува като магнетически привлечен към тези свои идеали, той се чувствува като че ли е омагьосан от тези идеали.
Тези идеали могат да имат нещо извънредно привличащо за мъртвия.
Но те могат да имат и нещо, което да го изпълва с една лека уплаха, за която той чувствува, че може да стане опасно за него, че това може да го отчужди от Земната еволюция и от всичко, което свързва Земната еволюция с един живот, който е между смъртта и едно ново раждане. За да се изкажа съвсем ясно, скъпи мои приятели, бих искал да свържа тези неща с конкретни изживявания, бих искал да ги свържа с изживявания, кои то някои от приятелите, стоящи тук, вече познават, които обаче тази вечер ще осветлим особено от една определена гледна точка, за да могат да бъдат съпоставени с това, което току-що казах за природата на човешките идеали.
към текста >>
За да се изкажа съвсем ясно, скъпи мои приятели, бих искал да свържа тези неща с конкретни изживявания, бих искал да ги свържа с изживявания, кои то някои от приятелите, стоящи тук, вече познават, които обаче тази вечер ще осветлим особено от една определена гледна точка, за да могат да бъдат съпоставени с това, което току-що казах за природата на човешките
идеал
и.
И този; свят на идеалите може да застане за човека след смъртта по такъв на чин пред неговата душа, че той да чувствува по отношение на него нещо, което бихме могли да облечем с думите: "Да, тези идеали, които бяха разпалили и озарили най-дълбоко моето сърце, на които съм гледал като на най-ценното, като на най-вътрешното благо на моето сърце, тези идеали сега ми изглеждат като нещо чуждо. Те изглеждат така, като че ли съвсем не принадлежат на всичко онова, за което аз си спомням като за действителни земни преживявания на физическото поле". И въпреки това, умрелият човек отново се чувствува като магнетически привлечен към тези свои идеали, той се чувствува като че ли е омагьосан от тези идеали. Тези идеали могат да имат нещо извънредно привличащо за мъртвия. Но те могат да имат и нещо, което да го изпълва с една лека уплаха, за която той чувствува, че може да стане опасно за него, че това може да го отчужди от Земната еволюция и от всичко, което свързва Земната еволюция с един живот, който е между смъртта и едно ново раждане.
За да се изкажа съвсем ясно, скъпи мои приятели, бих искал да свържа тези неща с конкретни изживявания, бих искал да ги свържа с изживявания, кои то някои от приятелите, стоящи тук, вече познават, които обаче тази вечер ще осветлим особено от една определена гледна точка, за да могат да бъдат съпоставени с това, което току-що казах за природата на човешките идеали.
към текста >>
Въпросният човек дойде в нашето Антропософско движение, идвайки от един живот, посветен на най-чист
идеал
изъм, идвайки от един живот, който още преди теософското време премина през едно мистично задълбочаване.
През последните години към нас се присъедини една поетическа личност.
Въпросният човек дойде в нашето Антропософско движение, идвайки от един живот, посветен на най-чист идеализъм, идвайки от един живот, който още преди теософското време премина през едно мистично задълбочаване.
Въпреки че него вата душа пребиваваше в едно загиващо, разпадащо се тяло, той се посвети със сърце и душа на нашето духовно движение. През пролетта на тази година ние го загубихме за земния живот: той премина през Портата на смъртта. Той остави на човечеството серия от чудесни стихотворения, които бяха публикувани в един том, излязъл от печат скоро след неговата смърт. Той беше пространствено отделен от нашето движение, в известно отношение поради трудностите на неговия външен телесен живот, в продължение на много време, в един усамотен планински кът на Швейцария, където той трябваше да се грижи за своето оздравяване, но той също клонеше отдалеч към нашето движение и неговите стихотворения, които постоянно се рецитират в някои антропософски кръгове, именно в последно време са сякаш поетическото отражение на това, което ние сме изработили в течение на повече от едно десетилетие. Сега той е преминал вече през Портата на смъртта и окултното разглеждане на душата на този човек констатира нещо твърде забележително.
към текста >>
Това, което тази душа можеше да даде чрез нейните заложби по отношение на красотата за осъществяване на нашите духовни
идеал
и, това действуваше от духовния свят надолу, идващо като от един Ангел пазител на нашите мистерийни драми, така че ние чувствувахме в себе си сила да предприемем онези инициативи, които бяха необходими; защото както във физическия свят нашата мускулна сила ни подкрепя, така и духовната сила, която се излива надолу от духовния свят, се вливаше в нашата собствена духовна сила.
И не още през 1907 година, но откакто започнаха нашите представления на мистерийните драми в Мюнхен, от 1909 година нататък, след това с все по-нарастваща сила в следващите времена, тази душа беше там и винаги стоеше закриляща и пречистваща зад това, което аз трябваше да предприема за нашите мюнхенски празнични представления.
Това, което тази душа можеше да даде чрез нейните заложби по отношение на красотата за осъществяване на нашите духовни идеали, това действуваше от духовния свят надолу, идващо като от един Ангел пазител на нашите мистерийни драми, така че ние чувствувахме в себе си сила да предприемем онези инициативи, които бяха необходими; защото както във физическия свят нашата мускулна сила ни подкрепя, така и духовната сила, която се излива надолу от духовния свят, се вливаше в нашата собствена духовна сила.
Така мъртвите действуват заедно с нас. Така те са с нас. Отново ни се представя един друг случай и сега идва обратът, за които трябва особено да говоря днес това беше отново един случаи, при който това, което въпросната личност бе приела на антропософското поле, допринасяше очебийно не само за нейния собствен напредък в индивидуалния живот, а то се разливаше отново обратно към нас в нещо, което ние трябваше да правим за цялото Антропософско Общество. Съществуваха две възможности: едната възможност, че именно тази личност беше приела в себе си това, което можа да приеме, че тя го имаше в нейната душа и можеше сега да го използува за нейното по-нататъшно напредване през живота, но също и през живота след смъртта.... Това е нещо правилно, това трябва да стане точно по този начин, защото ако човешката душа трябва да постигне нейната божествена цел, тя трябва да става все по-съвършена и по-съвършена; тя трябва да направи всичко, което може да допринесе за това усъвършенствуване... Но понеже и тази душа също беше вече приела в себе си цялото настроение и цялото проникване от Христос, това, което тя бе приела, можа да действува не само за самата нея, а можа да се разлее надолу върху нас, можа да стане едно общо благо, едно общо благо в неговата действеност. Това е, което прави Христос, когато Той прониква плодовете на нашето познание.
към текста >>
Казано бе, че когато след смъртта погледнем на зад в панорамата на изминалия живот върху онова, което сме преживели, тогава ни се струва, като че ли нашите
идеал
и биха имали нещо чуждо.
Казано бе, че когато след смъртта погледнем на зад в панорамата на изминалия живот върху онова, което сме преживели, тогава ни се струва, като че ли нашите идеали биха имали нещо чуждо.
Чувството, което преживяваме, е това, че ние чувствуваме по отношение на тези идеали следното: те не ни водят всъщност към общозначимия човешки живот, те нямат никаква собствена гаранция за действителност в общозначимия човешки живот; тези идеали ни водят надалеч от общозначимия човешки живот. Луцифер има именно една силна власт над нашите идеали, защото те избират така красиво от човешката душа, но именно само от човешката душа, а не се коренят във външната действителност; ето защо Луцифер има такава власт и всъщност това е магнетичното привличане на Луцифер, което ние долавяме в нашите идеали след смъртта. Луцифер идва насам към нас и именно, когато ние имаме идеали, те са особено ценни за него и чрез тези идеали той може да ни привлече към себе си по един заобиколен път. Но когато оставим онова, което ние проникваме духовно, да се напои от Христос, когато чувствуваме Христос вътре в нас и когато знаем: „Онова, което ние приемаме, го приема и Христос вътре в нас" и „Не аз, а Христос в мен", когато преминем през Портата на смъртта, тогава не става така, че когато гледаме назад към нашите идеали, те като че ли искат да ни отчуждят от света, а тогава сме предали един вид нашите идеали на Христос; тогава ние познаваме, че Христос е този, който прави от нашите идеали негово собствено дело. Той приема върху себе си нашите идеали.
към текста >>
Чувството, което преживяваме, е това, че ние чувствуваме по отношение на тези
идеал
и следното: те не ни водят всъщност към общозначимия човешки живот, те нямат никаква собствена гаранция за действителност в общозначимия човешки живот; тези
идеал
и ни водят надалеч от общозначимия човешки живот.
Казано бе, че когато след смъртта погледнем на зад в панорамата на изминалия живот върху онова, което сме преживели, тогава ни се струва, като че ли нашите идеали биха имали нещо чуждо.
Чувството, което преживяваме, е това, че ние чувствуваме по отношение на тези идеали следното: те не ни водят всъщност към общозначимия човешки живот, те нямат никаква собствена гаранция за действителност в общозначимия човешки живот; тези идеали ни водят надалеч от общозначимия човешки живот.
Луцифер има именно една силна власт над нашите идеали, защото те избират така красиво от човешката душа, но именно само от човешката душа, а не се коренят във външната действителност; ето защо Луцифер има такава власт и всъщност това е магнетичното привличане на Луцифер, което ние долавяме в нашите идеали след смъртта. Луцифер идва насам към нас и именно, когато ние имаме идеали, те са особено ценни за него и чрез тези идеали той може да ни привлече към себе си по един заобиколен път. Но когато оставим онова, което ние проникваме духовно, да се напои от Христос, когато чувствуваме Христос вътре в нас и когато знаем: „Онова, което ние приемаме, го приема и Христос вътре в нас" и „Не аз, а Христос в мен", когато преминем през Портата на смъртта, тогава не става така, че когато гледаме назад към нашите идеали, те като че ли искат да ни отчуждят от света, а тогава сме предали един вид нашите идеали на Христос; тогава ние познаваме, че Христос е този, който прави от нашите идеали негово собствено дело. Той приема върху себе си нашите идеали. "Аз не мога да приема моите идеали сам върху себе си така, че те да бъдат също така сигурни семена за човечеството на Земята, както семената на растенията на настоящото лято са сигурни зародиши за растителната покривка на следващото лято, Христос обаче в мен може да направи това.
към текста >>
Луцифер има именно една силна власт над нашите
идеал
и, защото те избират така красиво от човешката душа, но именно само от човешката душа, а не се коренят във външната действителност; ето защо Луцифер има такава власт и всъщност това е магнетичното привличане на Луцифер, което ние долавяме в нашите
идеал
и след смъртта.
Казано бе, че когато след смъртта погледнем на зад в панорамата на изминалия живот върху онова, което сме преживели, тогава ни се струва, като че ли нашите идеали биха имали нещо чуждо. Чувството, което преживяваме, е това, че ние чувствуваме по отношение на тези идеали следното: те не ни водят всъщност към общозначимия човешки живот, те нямат никаква собствена гаранция за действителност в общозначимия човешки живот; тези идеали ни водят надалеч от общозначимия човешки живот.
Луцифер има именно една силна власт над нашите идеали, защото те избират така красиво от човешката душа, но именно само от човешката душа, а не се коренят във външната действителност; ето защо Луцифер има такава власт и всъщност това е магнетичното привличане на Луцифер, което ние долавяме в нашите идеали след смъртта.
Луцифер идва насам към нас и именно, когато ние имаме идеали, те са особено ценни за него и чрез тези идеали той може да ни привлече към себе си по един заобиколен път. Но когато оставим онова, което ние проникваме духовно, да се напои от Христос, когато чувствуваме Христос вътре в нас и когато знаем: „Онова, което ние приемаме, го приема и Христос вътре в нас" и „Не аз, а Христос в мен", когато преминем през Портата на смъртта, тогава не става така, че когато гледаме назад към нашите идеали, те като че ли искат да ни отчуждят от света, а тогава сме предали един вид нашите идеали на Христос; тогава ние познаваме, че Христос е този, който прави от нашите идеали негово собствено дело. Той приема върху себе си нашите идеали. "Аз не мога да приема моите идеали сам върху себе си така, че те да бъдат също така сигурни семена за човечеството на Земята, както семената на растенията на настоящото лято са сигурни зародиши за растителната покривка на следващото лято, Христос обаче в мен може да направи това. Христос в мен пропива моите идеали във веществена действителност".
към текста >>
Луцифер идва насам към нас и именно, когато ние имаме
идеал
и, те са особено ценни за него и чрез тези
идеал
и той може да ни привлече към себе си по един заобиколен път.
Казано бе, че когато след смъртта погледнем на зад в панорамата на изминалия живот върху онова, което сме преживели, тогава ни се струва, като че ли нашите идеали биха имали нещо чуждо. Чувството, което преживяваме, е това, че ние чувствуваме по отношение на тези идеали следното: те не ни водят всъщност към общозначимия човешки живот, те нямат никаква собствена гаранция за действителност в общозначимия човешки живот; тези идеали ни водят надалеч от общозначимия човешки живот. Луцифер има именно една силна власт над нашите идеали, защото те избират така красиво от човешката душа, но именно само от човешката душа, а не се коренят във външната действителност; ето защо Луцифер има такава власт и всъщност това е магнетичното привличане на Луцифер, което ние долавяме в нашите идеали след смъртта.
Луцифер идва насам към нас и именно, когато ние имаме идеали, те са особено ценни за него и чрез тези идеали той може да ни привлече към себе си по един заобиколен път.
Но когато оставим онова, което ние проникваме духовно, да се напои от Христос, когато чувствуваме Христос вътре в нас и когато знаем: „Онова, което ние приемаме, го приема и Христос вътре в нас" и „Не аз, а Христос в мен", когато преминем през Портата на смъртта, тогава не става така, че когато гледаме назад към нашите идеали, те като че ли искат да ни отчуждят от света, а тогава сме предали един вид нашите идеали на Христос; тогава ние познаваме, че Христос е този, който прави от нашите идеали негово собствено дело. Той приема върху себе си нашите идеали. "Аз не мога да приема моите идеали сам върху себе си така, че те да бъдат също така сигурни семена за човечеството на Земята, както семената на растенията на настоящото лято са сигурни зародиши за растителната покривка на следващото лято, Христос обаче в мен може да направи това. Христос в мен пропива моите идеали във веществена действителност". А за идеалите, които храним в себе си казваме: „Да, като хора, ние улавяме идеалите по земното кълбо, но в нас живее Христос и той поема върху себе си нашите идеали...тези идеали са действителни семена за една бъдеща дейност.
към текста >>
Но когато оставим онова, което ние проникваме духовно, да се напои от Христос, когато чувствуваме Христос вътре в нас и когато знаем: „Онова, което ние приемаме, го приема и Христос вътре в нас" и „Не аз, а Христос в мен", когато преминем през Портата на смъртта, тогава не става така, че когато гледаме назад към нашите
идеал
и, те като че ли искат да ни отчуждят от света, а тогава сме предали един вид нашите
идеал
и на Христос; тогава ние познаваме, че Христос е този, който прави от нашите
идеал
и негово собствено дело.
Казано бе, че когато след смъртта погледнем на зад в панорамата на изминалия живот върху онова, което сме преживели, тогава ни се струва, като че ли нашите идеали биха имали нещо чуждо. Чувството, което преживяваме, е това, че ние чувствуваме по отношение на тези идеали следното: те не ни водят всъщност към общозначимия човешки живот, те нямат никаква собствена гаранция за действителност в общозначимия човешки живот; тези идеали ни водят надалеч от общозначимия човешки живот. Луцифер има именно една силна власт над нашите идеали, защото те избират така красиво от човешката душа, но именно само от човешката душа, а не се коренят във външната действителност; ето защо Луцифер има такава власт и всъщност това е магнетичното привличане на Луцифер, което ние долавяме в нашите идеали след смъртта. Луцифер идва насам към нас и именно, когато ние имаме идеали, те са особено ценни за него и чрез тези идеали той може да ни привлече към себе си по един заобиколен път.
Но когато оставим онова, което ние проникваме духовно, да се напои от Христос, когато чувствуваме Христос вътре в нас и когато знаем: „Онова, което ние приемаме, го приема и Христос вътре в нас" и „Не аз, а Христос в мен", когато преминем през Портата на смъртта, тогава не става така, че когато гледаме назад към нашите идеали, те като че ли искат да ни отчуждят от света, а тогава сме предали един вид нашите идеали на Христос; тогава ние познаваме, че Христос е този, който прави от нашите идеали негово собствено дело.
Той приема върху себе си нашите идеали. "Аз не мога да приема моите идеали сам върху себе си така, че те да бъдат също така сигурни семена за човечеството на Земята, както семената на растенията на настоящото лято са сигурни зародиши за растителната покривка на следващото лято, Христос обаче в мен може да направи това. Христос в мен пропива моите идеали във веществена действителност". А за идеалите, които храним в себе си казваме: „Да, като хора, ние улавяме идеалите по земното кълбо, но в нас живее Христос и той поема върху себе си нашите идеали...тези идеали са действителни семена за една бъдеща дейност. Проникнатият от Христос идеализъм е пропит със зародиша на действителността.
към текста >>
Той приема върху себе си нашите
идеал
и.
Казано бе, че когато след смъртта погледнем на зад в панорамата на изминалия живот върху онова, което сме преживели, тогава ни се струва, като че ли нашите идеали биха имали нещо чуждо. Чувството, което преживяваме, е това, че ние чувствуваме по отношение на тези идеали следното: те не ни водят всъщност към общозначимия човешки живот, те нямат никаква собствена гаранция за действителност в общозначимия човешки живот; тези идеали ни водят надалеч от общозначимия човешки живот. Луцифер има именно една силна власт над нашите идеали, защото те избират така красиво от човешката душа, но именно само от човешката душа, а не се коренят във външната действителност; ето защо Луцифер има такава власт и всъщност това е магнетичното привличане на Луцифер, което ние долавяме в нашите идеали след смъртта. Луцифер идва насам към нас и именно, когато ние имаме идеали, те са особено ценни за него и чрез тези идеали той може да ни привлече към себе си по един заобиколен път. Но когато оставим онова, което ние проникваме духовно, да се напои от Христос, когато чувствуваме Христос вътре в нас и когато знаем: „Онова, което ние приемаме, го приема и Христос вътре в нас" и „Не аз, а Христос в мен", когато преминем през Портата на смъртта, тогава не става така, че когато гледаме назад към нашите идеали, те като че ли искат да ни отчуждят от света, а тогава сме предали един вид нашите идеали на Христос; тогава ние познаваме, че Христос е този, който прави от нашите идеали негово собствено дело.
Той приема върху себе си нашите идеали.
"Аз не мога да приема моите идеали сам върху себе си така, че те да бъдат също така сигурни семена за човечеството на Земята, както семената на растенията на настоящото лято са сигурни зародиши за растителната покривка на следващото лято, Христос обаче в мен може да направи това. Христос в мен пропива моите идеали във веществена действителност". А за идеалите, които храним в себе си казваме: „Да, като хора, ние улавяме идеалите по земното кълбо, но в нас живее Христос и той поема върху себе си нашите идеали...тези идеали са действителни семена за една бъдеща дейност. Проникнатият от Христос идеализъм е пропит със зародиша на действителността. И този, които действително разбира Христос, той гледа на тези идеали така, че си казва: „Сега идеалите нямат в себе си нещо, което да им гарантира реалност, което да им гарантира техния действителен характер така, както на растителните семена е гарантиран действителният характер за следващата година, но когато ние схващаме нашите идеали така, че ги предаваме на Христос вътре в нас, тогава те са истински семена.
към текста >>
"Аз не мога да приема моите
идеал
и сам върху себе си така, че те да бъдат също така сигурни семена за човечеството на Земята, както семената на растенията на настоящото лято са сигурни зародиши за растителната покривка на следващото лято, Христос обаче в мен може да направи това.
Чувството, което преживяваме, е това, че ние чувствуваме по отношение на тези идеали следното: те не ни водят всъщност към общозначимия човешки живот, те нямат никаква собствена гаранция за действителност в общозначимия човешки живот; тези идеали ни водят надалеч от общозначимия човешки живот. Луцифер има именно една силна власт над нашите идеали, защото те избират така красиво от човешката душа, но именно само от човешката душа, а не се коренят във външната действителност; ето защо Луцифер има такава власт и всъщност това е магнетичното привличане на Луцифер, което ние долавяме в нашите идеали след смъртта. Луцифер идва насам към нас и именно, когато ние имаме идеали, те са особено ценни за него и чрез тези идеали той може да ни привлече към себе си по един заобиколен път. Но когато оставим онова, което ние проникваме духовно, да се напои от Христос, когато чувствуваме Христос вътре в нас и когато знаем: „Онова, което ние приемаме, го приема и Христос вътре в нас" и „Не аз, а Христос в мен", когато преминем през Портата на смъртта, тогава не става така, че когато гледаме назад към нашите идеали, те като че ли искат да ни отчуждят от света, а тогава сме предали един вид нашите идеали на Христос; тогава ние познаваме, че Христос е този, който прави от нашите идеали негово собствено дело. Той приема върху себе си нашите идеали.
"Аз не мога да приема моите идеали сам върху себе си така, че те да бъдат също така сигурни семена за човечеството на Земята, както семената на растенията на настоящото лято са сигурни зародиши за растителната покривка на следващото лято, Христос обаче в мен може да направи това.
Христос в мен пропива моите идеали във веществена действителност". А за идеалите, които храним в себе си казваме: „Да, като хора, ние улавяме идеалите по земното кълбо, но в нас живее Христос и той поема върху себе си нашите идеали...тези идеали са действителни семена за една бъдеща дейност. Проникнатият от Христос идеализъм е пропит със зародиша на действителността. И този, които действително разбира Христос, той гледа на тези идеали така, че си казва: „Сега идеалите нямат в себе си нещо, което да им гарантира реалност, което да им гарантира техния действителен характер така, както на растителните семена е гарантиран действителният характер за следващата година, но когато ние схващаме нашите идеали така, че ги предаваме на Христос вътре в нас, тогава те са истински семена. И този, който има истински Христово съзнание и който превръща думите на апостол Павел „Не аз, а Христос в мен е носителят на моите идеали" в субстанция на своя живот, той гледа на нещата така, че си казва: „Да, тук има узрели посеви, които раждат семена, тук има реки и морета, тук се образуват планини и долини но наред с тях е светът на идеализма, този свят на идеализма Христос е приел в себе си и в настоящия свят той е като семето за бъдещия свят, защото Христос пренася нашите идеали в бъдещия свят така, както Богът на природата пренася растителните семена от настоящата година в следващата година".
към текста >>
Христос в мен пропива моите
идеал
и във веществена действителност".
Луцифер има именно една силна власт над нашите идеали, защото те избират така красиво от човешката душа, но именно само от човешката душа, а не се коренят във външната действителност; ето защо Луцифер има такава власт и всъщност това е магнетичното привличане на Луцифер, което ние долавяме в нашите идеали след смъртта. Луцифер идва насам към нас и именно, когато ние имаме идеали, те са особено ценни за него и чрез тези идеали той може да ни привлече към себе си по един заобиколен път. Но когато оставим онова, което ние проникваме духовно, да се напои от Христос, когато чувствуваме Христос вътре в нас и когато знаем: „Онова, което ние приемаме, го приема и Христос вътре в нас" и „Не аз, а Христос в мен", когато преминем през Портата на смъртта, тогава не става така, че когато гледаме назад към нашите идеали, те като че ли искат да ни отчуждят от света, а тогава сме предали един вид нашите идеали на Христос; тогава ние познаваме, че Христос е този, който прави от нашите идеали негово собствено дело. Той приема върху себе си нашите идеали. "Аз не мога да приема моите идеали сам върху себе си така, че те да бъдат също така сигурни семена за човечеството на Земята, както семената на растенията на настоящото лято са сигурни зародиши за растителната покривка на следващото лято, Христос обаче в мен може да направи това.
Христос в мен пропива моите идеали във веществена действителност".
А за идеалите, които храним в себе си казваме: „Да, като хора, ние улавяме идеалите по земното кълбо, но в нас живее Христос и той поема върху себе си нашите идеали...тези идеали са действителни семена за една бъдеща дейност. Проникнатият от Христос идеализъм е пропит със зародиша на действителността. И този, които действително разбира Христос, той гледа на тези идеали така, че си казва: „Сега идеалите нямат в себе си нещо, което да им гарантира реалност, което да им гарантира техния действителен характер така, както на растителните семена е гарантиран действителният характер за следващата година, но когато ние схващаме нашите идеали така, че ги предаваме на Христос вътре в нас, тогава те са истински семена. И този, който има истински Христово съзнание и който превръща думите на апостол Павел „Не аз, а Христос в мен е носителят на моите идеали" в субстанция на своя живот, той гледа на нещата така, че си казва: „Да, тук има узрели посеви, които раждат семена, тук има реки и морета, тук се образуват планини и долини но наред с тях е светът на идеализма, този свят на идеализма Христос е приел в себе си и в настоящия свят той е като семето за бъдещия свят, защото Христос пренася нашите идеали в бъдещия свят така, както Богът на природата пренася растителните семена от настоящата година в следващата година".
към текста >>
А за
идеал
ите, които храним в себе си казваме: „Да, като хора, ние улавяме
идеал
ите по земното кълбо, но в нас живее Христос и той поема върху себе си нашите
идеал
и...тези
идеал
и са действителни семена за една бъдеща дейност.
Луцифер идва насам към нас и именно, когато ние имаме идеали, те са особено ценни за него и чрез тези идеали той може да ни привлече към себе си по един заобиколен път. Но когато оставим онова, което ние проникваме духовно, да се напои от Христос, когато чувствуваме Христос вътре в нас и когато знаем: „Онова, което ние приемаме, го приема и Христос вътре в нас" и „Не аз, а Христос в мен", когато преминем през Портата на смъртта, тогава не става така, че когато гледаме назад към нашите идеали, те като че ли искат да ни отчуждят от света, а тогава сме предали един вид нашите идеали на Христос; тогава ние познаваме, че Христос е този, който прави от нашите идеали негово собствено дело. Той приема върху себе си нашите идеали. "Аз не мога да приема моите идеали сам върху себе си така, че те да бъдат също така сигурни семена за човечеството на Земята, както семената на растенията на настоящото лято са сигурни зародиши за растителната покривка на следващото лято, Христос обаче в мен може да направи това. Христос в мен пропива моите идеали във веществена действителност".
А за идеалите, които храним в себе си казваме: „Да, като хора, ние улавяме идеалите по земното кълбо, но в нас живее Христос и той поема върху себе си нашите идеали...тези идеали са действителни семена за една бъдеща дейност.
Проникнатият от Христос идеализъм е пропит със зародиша на действителността. И този, които действително разбира Христос, той гледа на тези идеали така, че си казва: „Сега идеалите нямат в себе си нещо, което да им гарантира реалност, което да им гарантира техния действителен характер така, както на растителните семена е гарантиран действителният характер за следващата година, но когато ние схващаме нашите идеали така, че ги предаваме на Христос вътре в нас, тогава те са истински семена. И този, който има истински Христово съзнание и който превръща думите на апостол Павел „Не аз, а Христос в мен е носителят на моите идеали" в субстанция на своя живот, той гледа на нещата така, че си казва: „Да, тук има узрели посеви, които раждат семена, тук има реки и морета, тук се образуват планини и долини но наред с тях е светът на идеализма, този свят на идеализма Христос е приел в себе си и в настоящия свят той е като семето за бъдещия свят, защото Христос пренася нашите идеали в бъдещия свят така, както Богът на природата пренася растителните семена от настоящата година в следващата година".
към текста >>
Проникнатият от Христос
идеал
изъм е пропит със зародиша на действителността.
Но когато оставим онова, което ние проникваме духовно, да се напои от Христос, когато чувствуваме Христос вътре в нас и когато знаем: „Онова, което ние приемаме, го приема и Христос вътре в нас" и „Не аз, а Христос в мен", когато преминем през Портата на смъртта, тогава не става така, че когато гледаме назад към нашите идеали, те като че ли искат да ни отчуждят от света, а тогава сме предали един вид нашите идеали на Христос; тогава ние познаваме, че Христос е този, който прави от нашите идеали негово собствено дело. Той приема върху себе си нашите идеали. "Аз не мога да приема моите идеали сам върху себе си така, че те да бъдат също така сигурни семена за човечеството на Земята, както семената на растенията на настоящото лято са сигурни зародиши за растителната покривка на следващото лято, Христос обаче в мен може да направи това. Христос в мен пропива моите идеали във веществена действителност". А за идеалите, които храним в себе си казваме: „Да, като хора, ние улавяме идеалите по земното кълбо, но в нас живее Христос и той поема върху себе си нашите идеали...тези идеали са действителни семена за една бъдеща дейност.
Проникнатият от Христос идеализъм е пропит със зародиша на действителността.
И този, които действително разбира Христос, той гледа на тези идеали така, че си казва: „Сега идеалите нямат в себе си нещо, което да им гарантира реалност, което да им гарантира техния действителен характер така, както на растителните семена е гарантиран действителният характер за следващата година, но когато ние схващаме нашите идеали така, че ги предаваме на Христос вътре в нас, тогава те са истински семена. И този, който има истински Христово съзнание и който превръща думите на апостол Павел „Не аз, а Христос в мен е носителят на моите идеали" в субстанция на своя живот, той гледа на нещата така, че си казва: „Да, тук има узрели посеви, които раждат семена, тук има реки и морета, тук се образуват планини и долини но наред с тях е светът на идеализма, този свят на идеализма Христос е приел в себе си и в настоящия свят той е като семето за бъдещия свят, защото Христос пренася нашите идеали в бъдещия свят така, както Богът на природата пренася растителните семена от настоящата година в следващата година".
към текста >>
И този, които действително разбира Христос, той гледа на тези
идеал
и така, че си казва: „Сега
идеал
ите нямат в себе си нещо, което да им гарантира реалност, което да им гарантира техния действителен характер така, както на растителните семена е гарантиран действителният характер за следващата година, но когато ние схващаме нашите
идеал
и така, че ги предаваме на Христос вътре в нас, тогава те са истински семена.
Той приема върху себе си нашите идеали. "Аз не мога да приема моите идеали сам върху себе си така, че те да бъдат също така сигурни семена за човечеството на Земята, както семената на растенията на настоящото лято са сигурни зародиши за растителната покривка на следващото лято, Христос обаче в мен може да направи това. Христос в мен пропива моите идеали във веществена действителност". А за идеалите, които храним в себе си казваме: „Да, като хора, ние улавяме идеалите по земното кълбо, но в нас живее Христос и той поема върху себе си нашите идеали...тези идеали са действителни семена за една бъдеща дейност. Проникнатият от Христос идеализъм е пропит със зародиша на действителността.
И този, които действително разбира Христос, той гледа на тези идеали така, че си казва: „Сега идеалите нямат в себе си нещо, което да им гарантира реалност, което да им гарантира техния действителен характер така, както на растителните семена е гарантиран действителният характер за следващата година, но когато ние схващаме нашите идеали така, че ги предаваме на Христос вътре в нас, тогава те са истински семена.
И този, който има истински Христово съзнание и който превръща думите на апостол Павел „Не аз, а Христос в мен е носителят на моите идеали" в субстанция на своя живот, той гледа на нещата така, че си казва: „Да, тук има узрели посеви, които раждат семена, тук има реки и морета, тук се образуват планини и долини но наред с тях е светът на идеализма, този свят на идеализма Христос е приел в себе си и в настоящия свят той е като семето за бъдещия свят, защото Христос пренася нашите идеали в бъдещия свят така, както Богът на природата пренася растителните семена от настоящата година в следващата година".
към текста >>
И този, който има истински Христово съзнание и който превръща думите на апостол Павел „Не аз, а Христос в мен е носителят на моите
идеал
и" в субстанция на своя живот, той гледа на нещата така, че си казва: „Да, тук има узрели посеви, които раждат семена, тук има реки и морета, тук се образуват планини и долини но наред с тях е светът на
идеал
изма, този свят на
идеал
изма Христос е приел в себе си и в настоящия свят той е като семето за бъдещия свят, защото Христос пренася нашите
идеал
и в бъдещия свят така, както Богът на природата пренася растителните семена от настоящата година в следващата година".
"Аз не мога да приема моите идеали сам върху себе си така, че те да бъдат също така сигурни семена за човечеството на Земята, както семената на растенията на настоящото лято са сигурни зародиши за растителната покривка на следващото лято, Христос обаче в мен може да направи това. Христос в мен пропива моите идеали във веществена действителност". А за идеалите, които храним в себе си казваме: „Да, като хора, ние улавяме идеалите по земното кълбо, но в нас живее Христос и той поема върху себе си нашите идеали...тези идеали са действителни семена за една бъдеща дейност. Проникнатият от Христос идеализъм е пропит със зародиша на действителността. И този, които действително разбира Христос, той гледа на тези идеали така, че си казва: „Сега идеалите нямат в себе си нещо, което да им гарантира реалност, което да им гарантира техния действителен характер така, както на растителните семена е гарантиран действителният характер за следващата година, но когато ние схващаме нашите идеали така, че ги предаваме на Христос вътре в нас, тогава те са истински семена.
И този, който има истински Христово съзнание и който превръща думите на апостол Павел „Не аз, а Христос в мен е носителят на моите идеали" в субстанция на своя живот, той гледа на нещата така, че си казва: „Да, тук има узрели посеви, които раждат семена, тук има реки и морета, тук се образуват планини и долини но наред с тях е светът на идеализма, този свят на идеализма Христос е приел в себе си и в настоящия свят той е като семето за бъдещия свят, защото Христос пренася нашите идеали в бъдещия свят така, както Богът на природата пренася растителните семена от настоящата година в следващата година".
към текста >>
Това дава действителност на
идеал
изма.Това снема от душата онези сурови, тъмни съмнения, които могат да възникнат в нея, когато тя е обзета от чувството: „Какво става със света на
идеал
ите, които са интимно свързани с външната действителност, които са свързани с всичко онова, което аз трябва да считам за ценно?
Това дава действителност на идеализма.Това снема от душата онези сурови, тъмни съмнения, които могат да възникнат в нея, когато тя е обзета от чувството: „Какво става със света на идеалите, които са интимно свързани с външната действителност, които са свързани с всичко онова, което аз трябва да считам за ценно?
". Това, което зрее като идеализъм в човешката душа като благо на мъдростта, това се улавя от онзи, които приема в себе си Христовия Импулс като нещо, проникнато от действителност, като нещо наситено с действителност. И аз ви приведох двата примера, скъпи мои приятели, за да ви покажа с тези два примера, взети от окултния свят, колко различно действува онова, което е поверено на една душа, проникната от Христос, в сравнение с това, което е поверено на друга душа, която не е проникната от Христос, а е проникната само от Мъдрост. Наистина съвършено различно прониква надолу към нас това, което проникнатата от Христос душа има в този земен живот, в сравнение с това, което тази душа има, когато не е проникната от Христос.
към текста >>
". Това, което зрее като
идеал
изъм в човешката душа като благо на мъдростта, това се улавя от онзи, които приема в себе си Христовия Импулс като нещо, проникнато от действителност, като нещо наситено с действителност.
Това дава действителност на идеализма.Това снема от душата онези сурови, тъмни съмнения, които могат да възникнат в нея, когато тя е обзета от чувството: „Какво става със света на идеалите, които са интимно свързани с външната действителност, които са свързани с всичко онова, което аз трябва да считам за ценно?
". Това, което зрее като идеализъм в човешката душа като благо на мъдростта, това се улавя от онзи, които приема в себе си Христовия Импулс като нещо, проникнато от действителност, като нещо наситено с действителност.
И аз ви приведох двата примера, скъпи мои приятели, за да ви покажа с тези два примера, взети от окултния свят, колко различно действува онова, което е поверено на една душа, проникната от Христос, в сравнение с това, което е поверено на друга душа, която не е проникната от Христос, а е проникната само от Мъдрост. Наистина съвършено различно прониква надолу към нас това, което проникнатата от Христос душа има в този земен живот, в сравнение с това, което тази душа има, когато не е проникната от Христос.
към текста >>
Прави едно потресающо впечатление, когато ясновидското съзнание гледа нагоре в духовния свят и вижда, как душите се борят за своите
идеал
и, души, които в последната си инкарнация не са стигнали още до Христовото съзнание ясновиждащото съзнание вижда, как душите се борят за това, което е най-скъпо за тях, защото Луцифер има една сила над душите и техните
идеал
и, така че той може да ги отдели от плодовете, които целият свят трябва да вкуси като действителни плодове.
Прави едно потресающо впечатление, когато ясновидското съзнание гледа нагоре в духовния свят и вижда, как душите се борят за своите идеали, души, които в последната си инкарнация не са стигнали още до Христовото съзнание ясновиждащото съзнание вижда, как душите се борят за това, което е най-скъпо за тях, защото Луцифер има една сила над душите и техните идеали, така че той може да ги отдели от плодовете, които целият свят трябва да вкуси като действителни плодове.
към текста >>
293.
5. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ
GA_155 Христос и човешката душа
Всичко това е все още един
идеал
в земното битие, но поне антропософът би могъл да съзерцава нагоре към един такъв
идеал
.
И трябва да се упражнява толерантност! Както онзи, който вярва, че чрез това, че е обхванал в своята вътрешност духа на Мистерията на Голгота, на Христос, така дълбоко, че да може да подхранва, така да се каже, един диалог с Христос, както такъв човек трябва да гледа с разбиране към онези хора, които се нуждаят от положителните тези на едно вероизповедание и се нуждаят от Христови служители, които винаги и винаги да ги утешават с думите „Твоите грехове са простени", така от друга страна трябва да бъдат толерантни и онези, които виждат, че се намират хора, които вече сами могат да се справят със себе си.
Всичко това е все още един идеал в земното битие, но поне антропософът би могъл да съзерцава нагоре към един такъв идеал.
към текста >>
294.
2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ. Берлин, 27 януари 1916 г.
GA_166 Необходимост и свобода в мировите процеси и човешките действия
Ние дори знаем, че
идеал
ът на природоизследователя е този, да изчисли математически всички възможни бъдещи събития, опирайки се на миналите.
Но този усет за ариманическото и луциферическото начало ние трябва отново да пробудим у себе си, ако искаме да стигнем до едно правилно решение на посочения труден въпрос. И всъщност светът винаги застава пред нас в една двойственост. Да насочим поглед към природата. Онова, което е само природа, винаги застава пред нас под формата на една или друга строга необходимост.
Ние дори знаем, че идеалът на природоизследователя е този, да изчисли математически всички възможни бъдещи събития, опирайки се на миналите.
Този идеал е валиден за всички природни явления: Да се направи същото, каквото правим по отношение на Слънчевите и Лунните затъмнения, които могат да бъдат предварително изчислени според констелациите на небесните тела. Ето какво чувствува човекът: доколкото е застанал пред природните явления, той стои пред една строга необходимост, пред една абсолютна необходимост. И тъкмо от 15-16 век насам хората свикнаха да приемат тази строга необходимост изобщо като модел. За едно цялостно разглеждане на света. Ето как постепенно се стигна дотам, историческите събития също да бъдат разглеждани като процеси, проникнати от една строга необходимост.
към текста >>
Този
идеал
е валиден за всички природни явления: Да се направи същото, каквото правим по отношение на Слънчевите и Лунните затъмнения, които могат да бъдат предварително изчислени според констелациите на небесните тела.
Но този усет за ариманическото и луциферическото начало ние трябва отново да пробудим у себе си, ако искаме да стигнем до едно правилно решение на посочения труден въпрос. И всъщност светът винаги застава пред нас в една двойственост. Да насочим поглед към природата. Онова, което е само природа, винаги застава пред нас под формата на една или друга строга необходимост. Ние дори знаем, че идеалът на природоизследователя е този, да изчисли математически всички възможни бъдещи събития, опирайки се на миналите.
Този идеал е валиден за всички природни явления: Да се направи същото, каквото правим по отношение на Слънчевите и Лунните затъмнения, които могат да бъдат предварително изчислени според констелациите на небесните тела.
Ето какво чувствува човекът: доколкото е застанал пред природните явления, той стои пред една строга необходимост, пред една абсолютна необходимост. И тъкмо от 15-16 век насам хората свикнаха да приемат тази строга необходимост изобщо като модел. За едно цялостно разглеждане на света. Ето как постепенно се стигна дотам, историческите събития също да бъдат разглеждани като процеси, проникнати от една строга необходимост.
към текста >>
295.
5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ. Берлин, 8 февруари 1916 г.
GA_166 Необходимост и свобода в мировите процеси и човешките действия
Онова, което наричаме вътрешни
идеал
и, ще среща все по-слаб прием у хората.
Занапред онова, което човекът изисква от своя собствен Аз, ще въздействува много слабо върху хората. Ако всичко продължава така, както може да бъде описано по отношение на това, което природата дава на хората, занапред те за да могат въобще да направят нещо ще се нуждаят или от един продължителен навик, или от една външна принуда. Хората например ще стават сутрин от леглото не по своя воля, а ще трябва първо да се научат да стават и това ще трябва да се превърне за тях в на вик. Занапред чисто волевото решение за ставане няма да прави никакво впечатление. Сега то е едно болестно състояние; обаче естественото развитие се насочва тъкмо в тази посока.
Онова, което наричаме вътрешни идеали, ще среща все по-слаб прием у хората.
Напротив, онова, което се явява като външно предписа ние, онова, към което хората ще бъдат подтиквани външно, то ще бъде крайно необходимо с оглед развитието на волята, за да могат импулсите на волята да бъдат довеждани докрай.
към текста >>
в епохата, която все още вярва макар и физиците да носят в себе си
идеал
а на Шестата епоха, че цветовете са нещо действително във външния свят, че зачервеното или побледняло лице има нещо общо с човека... Нека оставим физиците или физиолозите да ни убеждават: ние сънуваме цветовете но в действителност ние съвсем не го вярваме, а вярваме ако живеем природосъобразно, че цветовете наистина украсяват външния свят.
Ето как би изглеждал естественият ход на нещата, които се очертават пред нас. И онзи, който знае, че нещо, което трябва да се прояви по-късно, се подготвя от по-рано, той се досеща, естествено, че след бащата Шестата следатлантска епоха вече се подготвя в наши дни. И в крайна сметка човек не се нуждае от на пълно отворени, а само от наполовина отворени очи, за да види как една голяма част от човечеството се стреми към онези тенденции, които аз току-що описах. Все повече и повече наближава времето, когато всичко ще бъде предварително замислено, всичко ще бъде заповядано и хората ще мислят, че точно така е редно. Аз вече казах, скъпи мои приятели: Сега се намираме приблизително в първата третина на Петата следатлантска епоха, т.е.
в епохата, която все още вярва макар и физиците да носят в себе си идеала на Шестата епоха, че цветовете са нещо действително във външния свят, че зачервеното или побледняло лице има нещо общо с човека... Нека оставим физиците или физиолозите да ни убеждават: ние сънуваме цветовете но в действителност ние съвсем не го вярваме, а вярваме ако живеем природосъобразно, че цветовете наистина украсяват външния свят.
към текста >>
Следователно за мнозина това се превръща в
идеал
: Азът да бъде премахнат, заличен!
Следователно за мнозина това се превръща в идеал: Азът да бъде премахнат, заличен!
Но в действителност в този си вид Азът ще бъде премахнат едва през Шестата следатлантска епоха, и то само тогава, когато човечеството започне да се осланя единствено на природата; защото, ако липсват волевите импулси, идващи от средищния център на личността, тогава за Аза ще се говори все по-малко и по-малко. През Петата следатлантска епоха хората все пак имаха задачата да се издигнат до развитието на един Аз; но този Аз би могъл да им се изплъзне, ако те не го търсят с цената на непрекъснати вътрешни усилия. И за съжаление колко много хора срещаме днес, които споделят усещането за едно безсилие на техния Аз; да, нека да не забравяме, че от друга страна, има и хора, които са наясно с тези неща. Колко много човешки същества има днес, които са направо безпомощни и не могат да подхванат нищо, понеже не са в състояние да изпълнят душите си с едни или други конкретни импулси от духовния свят! Да, ние сме изправени пред тази мъчителна гледка на неизразими душевни бедствия и те са много по-разпространени в нашия свят, отколкото обикновено си мислим.
към текста >>
296.
Съдържание
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
Идеал
ът на духовната наука.
Възгледи на съвременната наука за мисленето, чувствата и волята. „Разцветът“ на материализма през 1840 г. За изследванията на взаимовръзките на мозъчната структура и престъпността; допълнения чрез духовната наука. Развитие на материализма в материалистически спиритизъм. Старото ясновидство в примера с грехопадението на Майстер Бертрам (Луцифер като змия с човешка глава).
Идеалът на духовната наука.
Отделянето на Антропософското движение от Теософското и световните процеси.
към текста >>
Конкретните
идеал
и на съвременната културна епоха: 1.
Изграждането на съзнателната душа като задача на петата следантлантска културна епоха. Особености на четвъртата културна епоха: бързи запознанства между хората и взаимна духовна дейност. Съвременното трудно запознанство и разбиране благодарение на засилващата се индивидуализация. Самота и егоизъм като отличителни белези на съзнателната душа. Постепенно осъзнаване на кармичните връзки чрез вътрешна работа.
Конкретните идеали на съвременната културна епоха: 1.
Социално разбирателство: необходимост от една практическа психология и наука за живота и от едно действително разбиране на другата индивидуалност. Опасностите на симпатиите и антипатиите в лично и национално отношение. 2. Свобода на мисълта. Необходимостта от религиозна свобода и толерантност към по-старите религиозни вероизповедания. Опасностите на възникналата от йезуитството вяра в авторитета в примера с медицината.
към текста >>
297.
Съставните части на човека между смъртта и ново раждане
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
Ние разглеждаме с право това като един висш
идеал
на човечеството, но не трябва да си затваряме очите пред факта, че животът на съвременна Европа формира един чудовищен контраст в сравнение с този
идеал
.
Тези знаци на времето са сериозни и сериозност се открива, когато размишляваме за много от нещата, които ни заобикалят. Помислете, ние говорим за това, което трябва да очертае нашия път с един сериозен принцип: търсене на общото във всички човешки души20 от всички народности и раси.
Ние разглеждаме с право това като един висш идеал на човечеството, но не трябва да си затваряме очите пред факта, че животът на съвременна Европа формира един чудовищен контраст в сравнение с този идеал.
Можем ли да кажем, че това, което европейското човечество изразява, се намира неимоверно далеч от този идеал? Колко далеч се намира то от него! И можем ли – можем ли, казвам – да разглеждаме този идеал като нещо, което днес да приложим така непосредствено? Като германци не сме ли длъжни, при тези европейски обстоятелства, да мислим за реализирането на един такъв идеал тъкмо сега? Като германци бихме изпълнили много лошо възложената ни специфична мисия, ако днес просто се включим към всеобщи неясни идеали.
към текста >>
Можем ли да кажем, че това, което европейското човечество изразява, се намира неимоверно далеч от този
идеал
?
Тези знаци на времето са сериозни и сериозност се открива, когато размишляваме за много от нещата, които ни заобикалят. Помислете, ние говорим за това, което трябва да очертае нашия път с един сериозен принцип: търсене на общото във всички човешки души20 от всички народности и раси. Ние разглеждаме с право това като един висш идеал на човечеството, но не трябва да си затваряме очите пред факта, че животът на съвременна Европа формира един чудовищен контраст в сравнение с този идеал.
Можем ли да кажем, че това, което европейското човечество изразява, се намира неимоверно далеч от този идеал?
Колко далеч се намира то от него! И можем ли – можем ли, казвам – да разглеждаме този идеал като нещо, което днес да приложим така непосредствено? Като германци не сме ли длъжни, при тези европейски обстоятелства, да мислим за реализирането на един такъв идеал тъкмо сега? Като германци бихме изпълнили много лошо възложената ни специфична мисия, ако днес просто се включим към всеобщи неясни идеали. Времето ни задължава да разгърнем специфичното на нашата средноевропейска същност.
към текста >>
И можем ли – можем ли, казвам – да разглеждаме този
идеал
като нещо, което днес да приложим така непосредствено?
Тези знаци на времето са сериозни и сериозност се открива, когато размишляваме за много от нещата, които ни заобикалят. Помислете, ние говорим за това, което трябва да очертае нашия път с един сериозен принцип: търсене на общото във всички човешки души20 от всички народности и раси. Ние разглеждаме с право това като един висш идеал на човечеството, но не трябва да си затваряме очите пред факта, че животът на съвременна Европа формира един чудовищен контраст в сравнение с този идеал. Можем ли да кажем, че това, което европейското човечество изразява, се намира неимоверно далеч от този идеал? Колко далеч се намира то от него!
И можем ли – можем ли, казвам – да разглеждаме този идеал като нещо, което днес да приложим така непосредствено?
Като германци не сме ли длъжни, при тези европейски обстоятелства, да мислим за реализирането на един такъв идеал тъкмо сега? Като германци бихме изпълнили много лошо възложената ни специфична мисия, ако днес просто се включим към всеобщи неясни идеали. Времето ни задължава да разгърнем специфичното на нашата средноевропейска същност. И вече свързани с него, ние трябва да разглеждаме кармата, която, бих казал, ни е отредена.
към текста >>
Като германци не сме ли длъжни, при тези европейски обстоятелства, да мислим за реализирането на един такъв
идеал
тъкмо сега?
Помислете, ние говорим за това, което трябва да очертае нашия път с един сериозен принцип: търсене на общото във всички човешки души20 от всички народности и раси. Ние разглеждаме с право това като един висш идеал на човечеството, но не трябва да си затваряме очите пред факта, че животът на съвременна Европа формира един чудовищен контраст в сравнение с този идеал. Можем ли да кажем, че това, което европейското човечество изразява, се намира неимоверно далеч от този идеал? Колко далеч се намира то от него! И можем ли – можем ли, казвам – да разглеждаме този идеал като нещо, което днес да приложим така непосредствено?
Като германци не сме ли длъжни, при тези европейски обстоятелства, да мислим за реализирането на един такъв идеал тъкмо сега?
Като германци бихме изпълнили много лошо възложената ни специфична мисия, ако днес просто се включим към всеобщи неясни идеали. Времето ни задължава да разгърнем специфичното на нашата средноевропейска същност. И вече свързани с него, ние трябва да разглеждаме кармата, която, бих казал, ни е отредена.
към текста >>
Като германци бихме изпълнили много лошо възложената ни специфична мисия, ако днес просто се включим към всеобщи неясни
идеал
и.
Ние разглеждаме с право това като един висш идеал на човечеството, но не трябва да си затваряме очите пред факта, че животът на съвременна Европа формира един чудовищен контраст в сравнение с този идеал. Можем ли да кажем, че това, което европейското човечество изразява, се намира неимоверно далеч от този идеал? Колко далеч се намира то от него! И можем ли – можем ли, казвам – да разглеждаме този идеал като нещо, което днес да приложим така непосредствено? Като германци не сме ли длъжни, при тези европейски обстоятелства, да мислим за реализирането на един такъв идеал тъкмо сега?
Като германци бихме изпълнили много лошо възложената ни специфична мисия, ако днес просто се включим към всеобщи неясни идеали.
Времето ни задължава да разгърнем специфичното на нашата средноевропейска същност. И вече свързани с него, ние трябва да разглеждаме кармата, която, бих казал, ни е отредена.
към текста >>
298.
Как се преодолява душевната нищета на съвремието?
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
Досега сме имали абстрактни
идеал
и, всевъзможни абстрактни
идеал
и, свързани с националното благосъстояние и човешкото щастие, имали сме и различни форми на социализъм.
Каква форма на социално разбиране сме имали досега?
Досега сме имали абстрактни идеали, всевъзможни абстрактни идеали, свързани с националното благосъстояние и човешкото щастие, имали сме и различни форми на социализъм.
Ако такива социални идеали действително се въведат в практическия живот тук или там, се вижда, че те не могат да сработят. Това, за което става дума, няма абсолютно нищо общо със създаването на секти или общества с определени програми. Става въпрос за разпространяването на познания за човека, които ни дават възможност да разберем правилно развиващия се, растящия човек, да разберем правилно детето, действително да разберем как се развива собствената му индивидуалност. По този начин се учим да приемаме живота така, че когато чрез кармата срещнем даден човек, с когото осъществяваме връзка, да развиваме правилна, дълготрайна връзка, връзка, която действително да бъде плодотворна за живота. Практическа психология, практически интерес към човека, това е, за което става дума.
към текста >>
Ако такива социални
идеал
и действително се въведат в практическия живот тук или там, се вижда, че те не могат да сработят.
Каква форма на социално разбиране сме имали досега? Досега сме имали абстрактни идеали, всевъзможни абстрактни идеали, свързани с националното благосъстояние и човешкото щастие, имали сме и различни форми на социализъм.
Ако такива социални идеали действително се въведат в практическия живот тук или там, се вижда, че те не могат да сработят.
Това, за което става дума, няма абсолютно нищо общо със създаването на секти или общества с определени програми. Става въпрос за разпространяването на познания за човека, които ни дават възможност да разберем правилно развиващия се, растящия човек, да разберем правилно детето, действително да разберем как се развива собствената му индивидуалност. По този начин се учим да приемаме живота така, че когато чрез кармата срещнем даден човек, с когото осъществяваме връзка, да развиваме правилна, дълготрайна връзка, връзка, която действително да бъде плодотворна за живота. Практическа психология, практически интерес към човека, това е, за което става дума. Днес човечеството има все още съвсем малък успех в тази област.
към текста >>
Защото необходимото за осъществяване на социалното разбирателство твърде често се прокламира с всевъзможни
идеал
истично звучащи високопарни речи.
Това го води до физическо заболяване, до физическа неустойчивост. Правилно разбиране за това е нещото, което винаги и все по-настойчиво ще се изисква. Това, което ще се излее над човечеството, тъй като е необходимо в петата следатлантска епоха, ще представлява и опасността от душевна нищета в различни нюанси, така, както го описах в днешната лекция. Много хора виждат описаното от мен и чувстват, че е необходимо, наистина необходимо, от една страна, хората да постигнат социално разбирателство, а от друга страна – свобода на мисълта. Но днес все още твърде малко хора са склонни да използват правилните средства за постигането на целта.
Защото необходимото за осъществяване на социалното разбирателство твърде често се прокламира с всевъзможни идеалистично звучащи високопарни речи.
Вижте само какво се пише днес за необходимостта от индивидуален подход към подрастващото дете! Какви обстойни теории се измислят във всички възможни педагогически сфери!
към текста >>
Навсякъде виждаме доктрини, родени само от абстракции, доктрини, в които на хората се представят всевъзможни идеи и
идеал
и.
Започва се с правилата и устава. Това може и да е нещо добро, тъй като външните условия го изискват. Но в нашите среди трябва да сме наясно, че да се говори за програми и правила представлява само писмено съгласие с външния свят, а това, за което става дума, трябва да бъде живот на индивидуалности в общност, да произлиза от реални човешки същества, че взаиморазбирателството е това, което е от значение. По такъв начин ще се предоставят възможностите и за петата следатлантска епоха, която ще продължи още столетия, от кръговете на онези, които имат разбиране за това, да се роди разбирането за индивидуалното развитие, за жизненоважното развитие в света, в който днес всичко се стяга в параграфи, като в ботуш за изтезание, в параграфи, закони или тем подобни. По този начин навсякъде се появяват високопарните доктрини, звучащи от катедри, от различни трибуни, доктрини, които ни наставляват как да живеем.
Навсякъде виждаме доктрини, родени само от абстракции, доктрини, в които на хората се представят всевъзможни идеи и идеали.
За това не може и дума да става, а само за проникване чрез пълно разбиране в конкретния, в реалния живот. Как може да се случи това?
към текста >>
Тези три неща трябва да бъдат големите, действителни
идеал
и за петата следатлантска епоха.
Първото е социалното разбирателство, второто е спечелването на мисловна свобода, третото е живо познание на духовния свят чрез духовната наука.
Тези три неща трябва да бъдат големите, действителни идеали за петата следатлантска епоха.
В сферата на социалния живот трябва да настъпи социално разбирателство; в сферата на религията и другите сфери на обществения живот – мисловна свобода; в областта на познанието – духовно познание. Социално разбирателство, мисловна свобода, духовно познание – това са трите големи цели, импулси на петата следатлантска епоха. В светлината на тези импулси ние трябва да се развиваме, защото те представляват правилните импулси за нашата епоха. Някои хора чувстват силно, че са необходими някои промени, особено в сферата на социалния живот, че следва да се приемат нови понятия. Но до крайни заключения те не достигат поради незнание или липса на желание.
към текста >>
Но докато тази добра воля се изразява във всевъзможни речи, докато се ръководи все още от горещи страсти, тя е безполезна, ако познанията, които могат да дойдат само от духовната наука, не оживеят така, че трите големи реални
идеал
и да могат да се реализират: социално разбирателство– свобода на мисълта – духовно познание.
Няма нужда да се обръща внимание на клеветите, хвърляни върху духовната наука, теософията или антропософията, няма нужда са обръща внимание на злонамерените и враждебни нападки към духовната наука – ние можем да разглеждаме искрената воля, която е налична в съвременното човечество, искрената воля, която желае да създава в живота такива импулси, които са в съзвучие с правилните импулси на петата следатлантска епоха. Само помислете колко много реформатори се появяват в различните житейски области, колко много социални пастори, социални проповедници, които не принадлежат към теологичните или религиозните кръгове. Как всички те вземат думата, водени от най-добра воля! Всичко това води хората към нещо, което изисква съвременният живот! Добрата воля е налице и сега ние искаме да видим това, което произхожда от добрата воля, не това, което произхожда от лоши намерения.
Но докато тази добра воля се изразява във всевъзможни речи, докато се ръководи все още от горещи страсти, тя е безполезна, ако познанията, които могат да дойдат само от духовната наука, не оживеят така, че трите големи реални идеали да могат да се реализират: социално разбирателство– свобода на мисълта – духовно познание.
Но в момента, с изключение на малки групи хора, обединени от духовно-научния мироглед, разбирането на човечеството за тези неща не е достигнало дори начален етап. В днешно време можем да попаднем на много хубави, възвишени знания в тази посока. И като пример бих искал да Ви разкажа за нещо, което се случва, както се казва, „случайно“, което обаче в действителност ми се предостави чрез кармата. Веднъж погледът ми попадна върху заглавието на малка книга34, изложена на една витрина, която си купих. В нея се разказва за съвременния човек, какво търси този съвременен човек, под какви впечатления израства.
към текста >>
В днешната лекция исках да посоча трите големи
идеал
и, конкретните
идеал
и за петата следатлантска епоха: конкретно социално човешко разбирателство, мисловна свобода, духовно познание.
В днешната лекция исках да посоча трите големи идеали, конкретните идеали за петата следатлантска епоха: конкретно социално човешко разбирателство, мисловна свобода, духовно познание.
Трите конкретни идеали трябва да зададат на учените посоката към бъдещето. Те трябва да пречистят живота, да дадат на морала импулсите, трябва да станат в най-широк смисъл ориентировачни и насочващи, трябва да изпълват живота и да го на насърчават в рамките на съвременното човечество. Но първите два няма да могат да се изпълнят – социалното разбирателство и мисловната свобода, – ако към тях не се присъедини като трето и духовното познание, защото трябва да бъде развивана съзнателната душа. А най-високата степен на тази съзнателна душа е духът-себесъщност, който ще трябва да бъде естествена заложба в шестия следатлантски културен период. Той не може да се развие без подготвителния етап на онази вътрешна самостоятелност на човека, която се постига чрез разгръщане на съзнателната душа.
към текста >>
Трите конкретни
идеал
и трябва да зададат на учените посоката към бъдещето.
В днешната лекция исках да посоча трите големи идеали, конкретните идеали за петата следатлантска епоха: конкретно социално човешко разбирателство, мисловна свобода, духовно познание.
Трите конкретни идеали трябва да зададат на учените посоката към бъдещето.
Те трябва да пречистят живота, да дадат на морала импулсите, трябва да станат в най-широк смисъл ориентировачни и насочващи, трябва да изпълват живота и да го на насърчават в рамките на съвременното човечество. Но първите два няма да могат да се изпълнят – социалното разбирателство и мисловната свобода, – ако към тях не се присъедини като трето и духовното познание, защото трябва да бъде развивана съзнателната душа. А най-високата степен на тази съзнателна душа е духът-себесъщност, който ще трябва да бъде естествена заложба в шестия следатлантски културен период. Той не може да се развие без подготвителния етап на онази вътрешна самостоятелност на човека, която се постига чрез разгръщане на съзнателната душа. В нашата духовно-научна дейност трябва да вземем под внимание факта, че това, което познаваме като абстрактни истини, носи в себе си действителна магическа сила, която само трябва да се освободи, за да може да хвърли истинска ясна светлина върху целия живот.
към текста >>
В този смисъл тези три конкретни социални
идеал
и и
идеал
и на познанието представляват също и това, което ще даде на съзнателната душа способността да разбира по нов начин Мистерията на Голгота в петата следатлантска епоха, да приема по нов начин Христос.
В този смисъл тези три конкретни социални идеали и идеали на познанието представляват също и това, което ще даде на съзнателната душа способността да разбира по нов начин Мистерията на Голгота в петата следатлантска епоха, да приема по нов начин Христос.
Защото ние изграждаме реална връзка с духовните светове, като се учим да разбираме как тези светове се отнасят към централния импулс на земното развитие, към Христовия импулс. Христовият импулс ще стане наша реална връзка с духовния свят под влиянието на мислите, които струят от него към земното битие, защото в земното битие след Мистерията на Голгота в човешките души могат да просияят мисли, утешаващи като ярки звезди, както го описах, нагоре към света на ангелите, които са загубили Христос от своите сфери, и така те отново могат да го видят да блести от сферите на човешките мисли.
към текста >>
299.
Житейските лъжи на съвременното културно човечество
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
При това обаче тази култура е изпълнена с прекалено много
идеал
и.
Като наистина мислещо същество с напълно здрав разум, човек едва ли може да разглежда това, което е налице днес като всеобща култура в така наречения култивиран свят, без да му стане ясно, че на тази култура ѝ липсва много, че на тази култура преди всичко ѝ липсват достатъчно жизнени импулси.
При това обаче тази култура е изпълнена с прекалено много идеали.
Затова се основават сдружения, общества, които си изработват програми, чрез които трябва да се изразяват едни или други идеали! Всичко това се замисля изключително добре, толкова добре, че човек може да си каже: хората, които от всички кръгове и слоеве на обществото работят в малки или големи сдружения под влиянието на тези или онези идеали, от своята гледна точка се стремят към доброто и техните възгледи заслужават уважение. Но тези хора живеят най-често под възпиращото действие на определена ограниченост, произтичаща от несъзнателна нерешителност и от несъзнателна спиритуална боязливост, които им пречат да осъзнаят найважното, от което човечеството се нуждае днес. Ние казваме: най-важното! Това, от което човечеството се нуждае днес, е духовно познание.
към текста >>
Затова се основават сдружения, общества, които си изработват програми, чрез които трябва да се изразяват едни или други
идеал
и!
Като наистина мислещо същество с напълно здрав разум, човек едва ли може да разглежда това, което е налице днес като всеобща култура в така наречения култивиран свят, без да му стане ясно, че на тази култура ѝ липсва много, че на тази култура преди всичко ѝ липсват достатъчно жизнени импулси. При това обаче тази култура е изпълнена с прекалено много идеали.
Затова се основават сдружения, общества, които си изработват програми, чрез които трябва да се изразяват едни или други идеали!
Всичко това се замисля изключително добре, толкова добре, че човек може да си каже: хората, които от всички кръгове и слоеве на обществото работят в малки или големи сдружения под влиянието на тези или онези идеали, от своята гледна точка се стремят към доброто и техните възгледи заслужават уважение. Но тези хора живеят най-често под възпиращото действие на определена ограниченост, произтичаща от несъзнателна нерешителност и от несъзнателна спиритуална боязливост, които им пречат да осъзнаят найважното, от което човечеството се нуждае днес. Ние казваме: най-важното! Това, от което човечеството се нуждае днес, е духовно познание.
към текста >>
Всичко това се замисля изключително добре, толкова добре, че човек може да си каже: хората, които от всички кръгове и слоеве на обществото работят в малки или големи сдружения под влиянието на тези или онези
идеал
и, от своята гледна точка се стремят към доброто и техните възгледи заслужават уважение.
Като наистина мислещо същество с напълно здрав разум, човек едва ли може да разглежда това, което е налице днес като всеобща култура в така наречения култивиран свят, без да му стане ясно, че на тази култура ѝ липсва много, че на тази култура преди всичко ѝ липсват достатъчно жизнени импулси. При това обаче тази култура е изпълнена с прекалено много идеали. Затова се основават сдружения, общества, които си изработват програми, чрез които трябва да се изразяват едни или други идеали!
Всичко това се замисля изключително добре, толкова добре, че човек може да си каже: хората, които от всички кръгове и слоеве на обществото работят в малки или големи сдружения под влиянието на тези или онези идеали, от своята гледна точка се стремят към доброто и техните възгледи заслужават уважение.
Но тези хора живеят най-често под възпиращото действие на определена ограниченост, произтичаща от несъзнателна нерешителност и от несъзнателна спиритуална боязливост, които им пречат да осъзнаят найважното, от което човечеството се нуждае днес. Ние казваме: най-важното! Това, от което човечеството се нуждае днес, е духовно познание.
към текста >>
Виждате ли, този, който не признава такива духовни факти и си изгражда всевъзможни мисли и
идеал
и за това, как може да се стимулира развитието на човечеството днес, прилича на човек, който има градина с много растения, които започват да линеят и съхнат, а той прави ту едно, ту друго, през цялото време полага грижи, но не постига нищо.
Виждате ли, този, който не признава такива духовни факти и си изгражда всевъзможни мисли и идеали за това, как може да се стимулира развитието на човечеството днес, прилича на човек, който има градина с много растения, които започват да линеят и съхнат, а той прави ту едно, ту друго, през цялото време полага грижи, но не постига нищо.
Да, някое растение малко се подобрява, с друго нещата се влошават. Но като цяло нещата с растенията не се подобряват. Защо става така? Защото е възможно някаква болест да е поразила корените, които той не е проверил. Такова е положението със социалните стремежи на хора като Жорес.
към текста >>
Това, за което се касае, не е просто налице, понеже се изричат всевъзможни хубави думи, звучащи прекрасно, думи за възвишени
идеал
и, които трябва да се предоставят на човечеството; напротив, преди всичко трябва да се приеме това, което не може да се приеме от най-изтъкнатите наши съвременници: че духовният свят е този, който трябва да се открие.
Вече е необходимо действително да се прозре цялата сериозност и цялото значение на едно такова разглеждане. И след като сме приели достатъчно много от духовния свят, ще разберем, че сме преминали в противоположната страна на онзи мироглед, който днес властва в хората в много по-голяма степен, отколкото вярваме. За съжаление днес хората живеят прекалено безсмислено! Това е душевното усилие: че трябва да се погледне толкова разпространената в света – простете, че трябва да го кажа, но трябва да сме наясно с това – тъпота, тъпота, в която човечеството живее по отношение на това, което действа в процеса на развитие на човечеството и го ръководи. Ние трябва да получим необходимите нюанси на усещането за вида истина, която се съдържа в духовната наука, също и чрез разглеждане на противоположното.
Това, за което се касае, не е просто налице, понеже се изричат всевъзможни хубави думи, звучащи прекрасно, думи за възвишени идеали, които трябва да се предоставят на човечеството; напротив, преди всичко трябва да се приеме това, което не може да се приеме от най-изтъкнатите наши съвременници: че духовният свят е този, който трябва да се открие.
Има добри причини – и защо това е така, не може да се обясни тук, тъй като ще изиска твърде много време, – има добри причини, че през цели столетия човечеството е отказвало да разбере християнството в духовен смисъл. В първите столетия на християнството е съществувал гностицизмът78. Всички Вие знаете: нашата духовна наука не е едно повторно възраждане на гностицизма, но гностицизмът се е стремял тогава да достигне до някаква духовна наука. Той е трябвало да отстъпи, защото хората не са искали да видят християнските истини в духовна светлина. Същата тенденция е продължила, тя също така се е промъкнала и в естественонаучния стремеж.
към текста >>
И постигането на все по-голяма хармония в нашия живот, благодарение на духовната наука, представлява нашия духовно-научен
идеал
.
Защото вътре в нашето движение не става дума за това, катехизирайки, да се приеме едно или друго от духовната наука, а за това да открием правилната връзка на нашата душа с познанията от духовния свят. Тогава духовната наука няма да бъде просто наука, тогава тя ще бъде за нас наистина житейски път, ще бъде за нас душевна храна, но такава душевна храна, която не подкопава духовното ни здраве и духовната ни свежест, а напротив, стимулира ги по такъв начин, че ние, въпреки всички съпротиви на външния свят, чието естество днес отчасти изследвахме, да навлизаме в света по хармоничен начин. Как човек би трябвало да се отнася към духовната наука душевно, за това исках да Ви говоря днес. И когато беше необходимо да Ви посоча явления, които могат да бъдат осветлени по такъв начин може би само чрез духовната наука, това беше поради причината, че ние, като познавачи на антропософския светоглед, можем да открием истинска вътрешна хармония само чрез ясно и точно схващане в хода на света, в който живеем. И от тази вътрешна хармония може също да настъпи и хармония в нашия живот.
И постигането на все по-голяма хармония в нашия живот, благодарение на духовната наука, представлява нашия духовно-научен идеал.
В смисъла на този идеал днес исках да Ви изнеса една малка лекция.
към текста >>
В смисъла на този
идеал
днес исках да Ви изнеса една малка лекция.
Тогава духовната наука няма да бъде просто наука, тогава тя ще бъде за нас наистина житейски път, ще бъде за нас душевна храна, но такава душевна храна, която не подкопава духовното ни здраве и духовната ни свежест, а напротив, стимулира ги по такъв начин, че ние, въпреки всички съпротиви на външния свят, чието естество днес отчасти изследвахме, да навлизаме в света по хармоничен начин. Как човек би трябвало да се отнася към духовната наука душевно, за това исках да Ви говоря днес. И когато беше необходимо да Ви посоча явления, които могат да бъдат осветлени по такъв начин може би само чрез духовната наука, това беше поради причината, че ние, като познавачи на антропософския светоглед, можем да открием истинска вътрешна хармония само чрез ясно и точно схващане в хода на света, в който живеем. И от тази вътрешна хармония може също да настъпи и хармония в нашия живот. И постигането на все по-голяма хармония в нашия живот, благодарение на духовната наука, представлява нашия духовно-научен идеал.
В смисъла на този идеал днес исках да Ви изнеса една малка лекция.
към текста >>
300.
Връзката на човека с духовния свят
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
Преди години човекът е имал едни или други житейски
идеал
и, едни или други надежди, едни или други планове.
Според психоаналитика трябва да се изследва какво е преживял този човек преди много години, което като преживяване той не е преработил напълно, а е потиснал в подсъзнанието. Но понеже е забравено, то не е налично. Психоаналитикът си представя правилно, че онова, което се изважда от съзнанието, няма много общо с реалността, то се намира долу в подсъзнанието. Сега той изхожда от следното: да се издигне нагоре към съзнанието чрез един вид катехизиране това, което там долу прояжда душевния живот на пациента. Изхождайки от това – аз не мога тук, разбира се, да разясня всички психоаналитични направления, но искам да посоча някои характерни особености на психоанализата, – психоаналитикът търси множество неща в душевните основи.
Преди години човекът е имал едни или други житейски идеали, едни или други надежди, едни или други планове.
Той не ги е реализирал, не е могъл да ги реализира. Това вече не е в съзнанието му, но то се намира в душевността му и я прояжда. Цялостното му състояние зависи от това, което се намира долу в неговото подсъзнание. Този човек е преживял – а най-често психоаналитиците откриват това, защото изхождат от него – някаква нещастна любов. Това представлява една изолирана провинция от неговото душевно съзнание.
към текста >>
301.
Бележки .
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
2. Якоб Бьоме, 1575-1624, немски мистик и теософ, първият философ, който пише на немски език, затова наречен също „Philosophus Teutonicus“; оказва огромно влияние върху немския
идеал
изъм и романтизъм.
2. Якоб Бьоме, 1575-1624, немски мистик и теософ, първият философ, който пише на немски език, затова наречен също „Philosophus Teutonicus“; оказва огромно влияние върху немския идеализъм и романтизъм.
към текста >>
Система на теоретическите, практическите и религиозните фикции въз основа на един
идеал
истичен позитивизъм“, Берлин, 1913.
12 В Хале имаше един професор: Ханс Вайхинген (1852-1933), философ. „Философия на като-че-ли.
Система на теоретическите, практическите и религиозните фикции въз основа на един идеалистичен позитивизъм“, Берлин, 1913.
към текста >>
Система на теоретическите, практическите и религиозните фикции въз основа на един
идеал
истичен позитивизъм“, Берлин, 1913.
12. В Хале имаше един професор: Ханс Вайхинген (1852-1933), философ. „Философия на като-че-ли.
Система на теоретическите, практическите и религиозните фикции въз основа на един идеалистичен позитивизъм“, Берлин, 1913.
към текста >>
302.
1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 4 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Духовната Наука е нещо, което поне засега трябва по
идеал
ен начин да опознае връзката си с цялостната съвременна култура.
Не го схващайте така, като че ли бих искал да уязвя точно нашите антропософски кръгове! Това би означавало,че ме разбирате напълно погрешно.
Духовната Наука е нещо, което поне засега трябва по идеален начин да опознае връзката си с цялостната съвременна култура.
И ако в тази съвременна култура става дума за работи, които правят напълно невъзможно заемането на правилно становище спрямо Духовната Наука, то с това ни най-малко не се има предвид кръгът, който като антропософски кръг съзнателно се опитва да вникне в духовните нужди на съвременността и се старае да открие кое е благотворно за нея, зачитайки коректно всичко създадено от тази съвременност.
към текста >>
"С удивление обаче чуваме от пророците на новото време, че старите думи свобода, равенство, братство били "бакалски
идеал
и" и трябвало да се заменят с нови.
"С удивление обаче чуваме от пророците на новото време, че старите думи свобода, равенство, братство били "бакалски идеали" и трябвало да се заменят с нови.
Така например неотдавна от професор Шелен, .."*3 тъй като понастоящем това е извънредно необходимо, изрично подчертавам, че професорът не е немец, а швед, ще рече неутрален "който в съчинението си за "идеите на 1914 г." на старите думи от 1789 противопоставя новите от 1914 г. Назовава ги ред, дълг, справедливост! Впрочем тези уж нови думи, строго погледнато, също така са доста овехтели и изтъркани. В това противопоставяне намира израз прастарата борба, която характеризира духовния живот на човека: борбата между един вътрешен свят на свободна изява на личността и външния свят на закостенелия закон, на принудителните мерки. Още по времето на Христос справедливостта като изпълнение на закона намира своята противоположност в милосърдието, както дългът в любовта, а законовият ред в доброволното следване.
към текста >>
303.
4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 11 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Достатъчно е само с няколко думи да Ви предам какво е заявил за
идеал
а на Михаил Обренович човек, който го е познавал добре.
При Михаил Обренович положението било такова, че със своите идеи той всъщност общо взето следвал разрешете ми да употребя този израз, макар да е може би малко едностранчив духа на добрите европейски импулси. Но от тези добри европейски импулси той се нуждаел само дотолкова, доколкото можел да действа като истински сръбски патриот. Човек трябва да съумее да заеме сръбско становище, за да изпита разбиране относно частичната едностранчивост у Михаил. Но това не е важно. Може да се каже, че когато един мъж като Михаил Обренович изявява патриотизма си по такъв начин, то това изявяване положително е понятно за всеки, който по рождение, потекло и възпитание трябва да има друг патриотизъм.
Достатъчно е само с няколко думи да Ви предам какво е заявил за идеала на Михаил Обренович човек, който го е познавал добре.
Милан Пиротшанац казва:
към текста >>
И макар този
идеал
навярно да не е бил по вкуса на някого, все пак трябва да се каже, че е бил
идеал
, който стоял във взаимовръзка с определени реални импулси на Петата следатлантска епоха.
И тъй, Михаил замислял балканска конфедерация. За такава конфедерация говорели също така осведомените и действащи в най-положителен смисъл на думата окултисти на Западна Европа в добрите време на западноевропейския окултизъм.
И макар този идеал навярно да не е бил по вкуса на някого, все пак трябва да се каже, че е бил идеал, който стоял във взаимовръзка с определени реални импулси на Петата следатлантска епоха.
към текста >>
Но ето че срещу този
идеал
на Михаил Обренович се надигнало онова, което може да се окачестви като голяма част от сръбската интелигенция, и то под предводителството на Йован Ристич*77.
Но ето че срещу този идеал на Михаил Обренович се надигнало онова, което може да се окачестви като голяма част от сръбската интелигенция, и то под предводителството на Йован Ристич*77.
Тази сръбска интелигенция привнесла друг елемент, различаващ се от онова, което водело началото си от Михаил. Докато той искал да създаде балканска федерация със силите на балканските славяни и без помощта на Русия и Австрия, за ония, към чиито водачи се числил Йован Ристич, целта била да поставят Сърбия на всяка цена в услуга на водещото началото си от Русия, та чрез сугестиране на славянската душа посредством завещанието на Петър Велики да създадат рамка за русизма.
към текста >>
304.
5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 16 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
На първо време няма да критикувам тези идеи, а само ще спомена, че тук, макар и по дилетантски начин, се проявява една оценка, която, понасяйки се преди години от Америка, гласи: Пазете се от илюзията, че можете да опънете човечеството или по-точно човешките ботуши на който си искате калъп, не смятайте, че можете да създадете еднакви
идеал
и за всички!
На първо време няма да критикувам тези идеи, а само ще спомена, че тук, макар и по дилетантски начин, се проявява една оценка, която, понасяйки се преди години от Америка, гласи: Пазете се от илюзията, че можете да опънете човечеството или по-точно човешките ботуши на който си искате калъп, не смятайте, че можете да създадете еднакви идеали за всички!
Имайте предвид, че е допустимо да се говори само за онова, което се опира на еволюцията, и че от един народ, примерно от славянския, който притежава имагинативен характер, не може да се очаква да бъде неагресивен. За внимателния читател на книгата на Брукс Адамс особено се набляга именно на последния пример. Оценка е редно да се дава не по външни признаци, а по вътрешни стойности, по вътрешни афинитети.
към текста >>
Работата обаче взема друго развитие, бих казал нещо подобно макар може би със съвсем друга отсянка -, каквото установихме при благородния сръбски княз Михаил Обренович, когато той принася предишните си
идеал
истически възгледи в жертва на изискванията на държавната необходимост нещо подобно намираме във факта, че величавата душа на Камило Кавур се прекланя пред кармическата необходимост и извършва преход от
идеал
а към привидния реализъм.
Случилото се по-късно се дължи на факта, че в лицето на Какило Кавур*112 Италия наистина намира един величав държавник, в чиято душа покълва идеята от тази изходна точка Италия да бъде превърната в нещо, което да доведе до своеобразно съживяване на старата римска слава.
Работата обаче взема друго развитие, бих казал нещо подобно макар може би със съвсем друга отсянка -, каквото установихме при благородния сръбски княз Михаил Обренович, когато той принася предишните си идеалистически възгледи в жертва на изискванията на държавната необходимост нещо подобно намираме във факта, че величавата душа на Камило Кавур се прекланя пред кармическата необходимост и извършва преход от идеала към привидния реализъм.
към текста >>
305.
6.ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 17 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
И от такива реални вътрешни преживявания произлязло разказаното от него в "Утопия" То не е измислица, не е фантазия, а нещо, което наистина бил изживял като плод на своите медитации и което представил така, както го бил изживял, за да каже: Вижте как един човек, който живее в Англия по времето на Хенри VIII, който дори е държавен служител при Хенри VІІІ и в душата си носи чувствата, желанията, съкровените цели на Англия от онова време, изживява когато виденията му разравят неговата вътрешност това като своеобразен
идеал
за държава.
Чрез своите медитации, на Томас Мор му се удавало по полуатавистичен, полусъзнателен начин да придобива представи от по-висшия свят, конто обаче у него се размесвали с материалното от световете на мечти те.
И от такива реални вътрешни преживявания произлязло разказаното от него в "Утопия" То не е измислица, не е фантазия, а нещо, което наистина бил изживял като плод на своите медитации и което представил така, както го бил изживял, за да каже: Вижте как един човек, който живее в Англия по времето на Хенри VIII, който дори е държавен служител при Хенри VІІІ и в душата си носи чувствата, желанията, съкровените цели на Англия от онова време, изживява когато виденията му разравят неговата вътрешност това като своеобразен идеал за държава.
Искал е да изрази какви желания, цели, идеи дебнат в известен смисъл в подсъзнанието на онези, които са недоволни от външния свят. Това е искал да представи.
към текста >>
Един мъдър човек като Томас Мор представя не просто някакъв
идеал
за бъдещето, а изживяваното от него, за щото така по свой начин и съобразно с епохата си иска да приближи до хората голямата истина, че външната сетивна действителност е само Майя и че тази външна сетивна действителност трябва да се съпостави със свръхсетивния свят.
Ето защо може да се каже: Става дума за астралното себепознание на един човек от онова време.
Един мъдър човек като Томас Мор представя не просто някакъв идеал за бъдещето, а изживяваното от него, за щото така по свой начин и съобразно с епохата си иска да приближи до хората голямата истина, че външната сетивна действителност е само Майя и че тази външна сетивна действителност трябва да се съпостави със свръхсетивния свят.
Но когато тя бъде съпоставена така, че в същото време се усеща въздействието на всички страсти, на всички желания, присъщи на определена епоха и отговарящи на естеството на тази епоха, тогава се получава нещо, което ако човек се взре в него ни най-малко не би му се искало да го представи като идеал. Защото, откровено казано, ако аз самият се бях родил в Утопия, за своя първа задача вероятно щях да смитам възможно по-бързото премахване на тези утопични условия и тяхното заместване с други. Абстрахирайки се от сегашните времена, условията, които царят тук-таме по земята, щяха може би да ми се сторят дори по-идеални от царящите в Утопия. Но и Томас Мор е искал да опише не идеални условия, а онова, което действително бил изживял при обрисуваните от мен обстоятелства. В известен смисъл, той е искал да каже на хората: Ако можехте да видите желанията си, ако можехте нагледно да видите окова, което ви се иска да си представите като идеални условия, то щеше да изглежда така, че сигурно нямаше да бъдете доволни от него.
към текста >>
Но когато тя бъде съпоставена така, че в същото време се усеща въздействието на всички страсти, на всички желания, присъщи на определена епоха и отговарящи на естеството на тази епоха, тогава се получава нещо, което ако човек се взре в него ни най-малко не би му се искало да го представи като
идеал
.
Ето защо може да се каже: Става дума за астралното себепознание на един човек от онова време. Един мъдър човек като Томас Мор представя не просто някакъв идеал за бъдещето, а изживяваното от него, за щото така по свой начин и съобразно с епохата си иска да приближи до хората голямата истина, че външната сетивна действителност е само Майя и че тази външна сетивна действителност трябва да се съпостави със свръхсетивния свят.
Но когато тя бъде съпоставена така, че в същото време се усеща въздействието на всички страсти, на всички желания, присъщи на определена епоха и отговарящи на естеството на тази епоха, тогава се получава нещо, което ако човек се взре в него ни най-малко не би му се искало да го представи като идеал.
Защото, откровено казано, ако аз самият се бях родил в Утопия, за своя първа задача вероятно щях да смитам възможно по-бързото премахване на тези утопични условия и тяхното заместване с други. Абстрахирайки се от сегашните времена, условията, които царят тук-таме по земята, щяха може би да ми се сторят дори по-идеални от царящите в Утопия. Но и Томас Мор е искал да опише не идеални условия, а онова, което действително бил изживял при обрисуваните от мен обстоятелства. В известен смисъл, той е искал да каже на хората: Ако можехте да видите желанията си, ако можехте нагледно да видите окова, което ви се иска да си представите като идеални условия, то щеше да изглежда така, че сигурно нямаше да бъдете доволни от него.
към текста >>
Абстрахирайки се от сегашните времена, условията, които царят тук-таме по земята, щяха може би да ми се сторят дори по-
идеал
ни от царящите в Утопия.
Ето защо може да се каже: Става дума за астралното себепознание на един човек от онова време. Един мъдър човек като Томас Мор представя не просто някакъв идеал за бъдещето, а изживяваното от него, за щото така по свой начин и съобразно с епохата си иска да приближи до хората голямата истина, че външната сетивна действителност е само Майя и че тази външна сетивна действителност трябва да се съпостави със свръхсетивния свят. Но когато тя бъде съпоставена така, че в същото време се усеща въздействието на всички страсти, на всички желания, присъщи на определена епоха и отговарящи на естеството на тази епоха, тогава се получава нещо, което ако човек се взре в него ни най-малко не би му се искало да го представи като идеал. Защото, откровено казано, ако аз самият се бях родил в Утопия, за своя първа задача вероятно щях да смитам възможно по-бързото премахване на тези утопични условия и тяхното заместване с други.
Абстрахирайки се от сегашните времена, условията, които царят тук-таме по земята, щяха може би да ми се сторят дори по-идеални от царящите в Утопия.
Но и Томас Мор е искал да опише не идеални условия, а онова, което действително бил изживял при обрисуваните от мен обстоятелства. В известен смисъл, той е искал да каже на хората: Ако можехте да видите желанията си, ако можехте нагледно да видите окова, което ви се иска да си представите като идеални условия, то щеше да изглежда така, че сигурно нямаше да бъдете доволни от него.
към текста >>
Но и Томас Мор е искал да опише не
идеал
ни условия, а онова, което действително бил изживял при обрисуваните от мен обстоятелства.
Ето защо може да се каже: Става дума за астралното себепознание на един човек от онова време. Един мъдър човек като Томас Мор представя не просто някакъв идеал за бъдещето, а изживяваното от него, за щото така по свой начин и съобразно с епохата си иска да приближи до хората голямата истина, че външната сетивна действителност е само Майя и че тази външна сетивна действителност трябва да се съпостави със свръхсетивния свят. Но когато тя бъде съпоставена така, че в същото време се усеща въздействието на всички страсти, на всички желания, присъщи на определена епоха и отговарящи на естеството на тази епоха, тогава се получава нещо, което ако човек се взре в него ни най-малко не би му се искало да го представи като идеал. Защото, откровено казано, ако аз самият се бях родил в Утопия, за своя първа задача вероятно щях да смитам възможно по-бързото премахване на тези утопични условия и тяхното заместване с други. Абстрахирайки се от сегашните времена, условията, които царят тук-таме по земята, щяха може би да ми се сторят дори по-идеални от царящите в Утопия.
Но и Томас Мор е искал да опише не идеални условия, а онова, което действително бил изживял при обрисуваните от мен обстоятелства.
В известен смисъл, той е искал да каже на хората: Ако можехте да видите желанията си, ако можехте нагледно да видите окова, което ви се иска да си представите като идеални условия, то щеше да изглежда така, че сигурно нямаше да бъдете доволни от него.
към текста >>
В известен смисъл, той е искал да каже на хората: Ако можехте да видите желанията си, ако можехте нагледно да видите окова, което ви се иска да си представите като
идеал
ни условия, то щеше да изглежда така, че сигурно нямаше да бъдете доволни от него.
Един мъдър човек като Томас Мор представя не просто някакъв идеал за бъдещето, а изживяваното от него, за щото така по свой начин и съобразно с епохата си иска да приближи до хората голямата истина, че външната сетивна действителност е само Майя и че тази външна сетивна действителност трябва да се съпостави със свръхсетивния свят. Но когато тя бъде съпоставена така, че в същото време се усеща въздействието на всички страсти, на всички желания, присъщи на определена епоха и отговарящи на естеството на тази епоха, тогава се получава нещо, което ако човек се взре в него ни най-малко не би му се искало да го представи като идеал. Защото, откровено казано, ако аз самият се бях родил в Утопия, за своя първа задача вероятно щях да смитам възможно по-бързото премахване на тези утопични условия и тяхното заместване с други. Абстрахирайки се от сегашните времена, условията, които царят тук-таме по земята, щяха може би да ми се сторят дори по-идеални от царящите в Утопия. Но и Томас Мор е искал да опише не идеални условия, а онова, което действително бил изживял при обрисуваните от мен обстоятелства.
В известен смисъл, той е искал да каже на хората: Ако можехте да видите желанията си, ако можехте нагледно да видите окова, което ви се иска да си представите като идеални условия, то щеше да изглежда така, че сигурно нямаше да бъдете доволни от него.
към текста >>
306.
7. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 18 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Най-напред тези признаци се оформили по много силно
идеал
истечески начин и който познава развитието на XIX век, знае, че идеята за държава, обзела обитателите на Централна Европа, се била загнездила преди всичко в главите на чисти
идеал
исти, на хора,които навярно били настроени не толкова практично, колкото
идеал
истически и които специално по отношение на идеята за държава били абсолютно непрактични в сравнение с практичните западняци.
Ала в течение на XIX век от импулси, които първоначално били чисто вътрешни, сред обитателите на Централна Европа се появили признаци за желание да притежават някакъв вид държава.
Най-напред тези признаци се оформили по много силно идеалистечески начин и който познава развитието на XIX век, знае, че идеята за държава, обзела обитателите на Централна Европа, се била загнездила преди всичко в главите на чисти идеалисти, на хора,които навярно били настроени не толкова практично, колкото идеалистически и които специално по отношение на идеята за държава били абсолютно непрактични в сравнение с практичните западняци.
към текста >>
Така ние виждаме как се появяват
идеал
истически по своето естество стремежи за обединяване на централноевропейсконемските народи в една Германска империя.
Така ние виждаме как се появяват идеалистически по своето естество стремежи за обединяване на централноевропейсконемските народи в една Германска империя.
Виждаме как те особено през 1848 г. приемат определени форми, които са изцяло идеалистически обагрени. Но тъй като XIX столетие се оказва епоха на материализма, на идеалистически обагреното не му била отредена особена сполука не толкова по народностна вина, колкото поради онова, което тъкмо през XIX столетие възниква като материализъм. И ето че сега въпросът бил да се извоюва по практически начин онова, което по идеалистически не било възможно да бъде извоювано, сиреч то трябвало да се извоюва така, както е бивало извоювано и другаде в дотогавашната история на Европа. Защото по кой начин са възниквали държавите?
към текста >>
приемат определени форми, които са изцяло
идеал
истически обагрени.
Така ние виждаме как се появяват идеалистически по своето естество стремежи за обединяване на централноевропейсконемските народи в една Германска империя. Виждаме как те особено през 1848 г.
приемат определени форми, които са изцяло идеалистически обагрени.
Но тъй като XIX столетие се оказва епоха на материализма, на идеалистически обагреното не му била отредена особена сполука не толкова по народностна вина, колкото поради онова, което тъкмо през XIX столетие възниква като материализъм. И ето че сега въпросът бил да се извоюва по практически начин онова, което по идеалистически не било възможно да бъде извоювано, сиреч то трябвало да се извоюва така, както е бивало извоювано и другаде в дотогавашната история на Европа. Защото по кой начин са възниквали държавите? Държавите са възниквали чрез войни, държавите са възниквали чрез всички ония неща, чрез които от 1864 до 1870 г. е възникнал и Германският райх.
към текста >>
Но тъй като XIX столетие се оказва епоха на материализма, на
идеал
истически обагреното не му била отредена особена сполука не толкова по народностна вина, колкото поради онова, което тъкмо през XIX столетие възниква като материализъм.
Така ние виждаме как се появяват идеалистически по своето естество стремежи за обединяване на централноевропейсконемските народи в една Германска империя. Виждаме как те особено през 1848 г. приемат определени форми, които са изцяло идеалистически обагрени.
Но тъй като XIX столетие се оказва епоха на материализма, на идеалистически обагреното не му била отредена особена сполука не толкова по народностна вина, колкото поради онова, което тъкмо през XIX столетие възниква като материализъм.
И ето че сега въпросът бил да се извоюва по практически начин онова, което по идеалистически не било възможно да бъде извоювано, сиреч то трябвало да се извоюва така, както е бивало извоювано и другаде в дотогавашната история на Европа. Защото по кой начин са възниквали държавите? Държавите са възниквали чрез войни, държавите са възниквали чрез всички ония неща, чрез които от 1864 до 1870 г. е възникнал и Германският райх.
към текста >>
НАГОРЕ