Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
8
,
9
,
10
,
11
,
12
,
13
,
14
,
15
,
16
,
17
,
18
,
19
,
20
,
21
,
22
,
23
,
24
,
25
,
26
,
27
,
28
,
Намерени са
27168
резултата от
1727
текста в
28
страници с която и да е от думите за : '
Закони на Космоса, а не със силите на Земята
'.
На страница
1
:
1000
резултата в
139
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
00. УВОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Вярно е, че Гьоте е направил редица големи отделни открития, както например това
на
междучелюстната кост и
на
прешленната теория
на
черепа в остеологията,
на
тъждествеността
на
всички растителни органи
със
стебления лист в ботаниката и т.н.
Тези думи се крие гледната точка, от която трябва да разглеждаме научните трудове на Гьоте. При него не се касае за откриването на нови факти, а за една нова гледна точка, за един определен начин да се разглежда природата.
Вярно е, че Гьоте е направил редица големи отделни открития, както например това на междучелюстната кост и на прешленната теория на черепа в остеологията, на тъждествеността на всички растителни органи със стебления лист в ботаниката и т.н.
Обаче като душа оживяваща всички тези подробности ние трябва да разгледаме величествения възглед за природата, който носи тези открития, трябва да обгърнем с поглед в учението за организмите преди всичко едно велико откритие, поставящо в сянка всички открития: Откритието на същността на самия организъм. Онзи принцип, чрез който един организъм е това, като което той се представя, причините, чиито следствия ни се явяват проявите на живота, с една дума всичко, за което трябва да питаме принципно в това отношение, бе изложено и обяснено от Гьоте.*(* Който заявява, че такава една цел е предварително непостижимо, той никога не ще стигне до едно разбиране на Гьотевите възгледи върху природата; напротив онзи, който, оставяйки този въпрос открит, пристъпва без предразсъдък към неговото проучване, той, завършвайки своето изследване, сигурно ще даде един положителен отговор. Някои забележки, които самия Гьоте е направил, могат да събудят известни съмнения.Такава забележка е например следната "Без да проявяваме дързостта, че искаме да открием първите двигателни пружини на природните действия ние бихме насочили нашето внимание върху проявата на силите, чрез които растението постепенно превръща в орган”. Обаче такива изказвания на Гьоте не са насочени против принципната възможност да познаем същността на нещата, а в него Гьоте проявява достатъчна предпазливост, като не иска да отсъжда прибързано върху физико-механическите условия, които стоят на основата на организма, тъй като знаеше добре, че такива въпроси могат да бъдат разрешени само в течение на времето.
към текста >>
Някои забележки, които самия Гьоте е направил, могат да събудят известни съмнения.Такава забележка е например следната "Без да проявяваме дързостта, че искаме да открием първите двигателни пружини
на
природните действия ние бихме насочили нашето внимание върху проявата
на
силите
, чрез които растението постепенно превръща в орган”.
Тези думи се крие гледната точка, от която трябва да разглеждаме научните трудове на Гьоте. При него не се касае за откриването на нови факти, а за една нова гледна точка, за един определен начин да се разглежда природата. Вярно е, че Гьоте е направил редица големи отделни открития, както например това на междучелюстната кост и на прешленната теория на черепа в остеологията, на тъждествеността на всички растителни органи със стебления лист в ботаниката и т.н. Обаче като душа оживяваща всички тези подробности ние трябва да разгледаме величествения възглед за природата, който носи тези открития, трябва да обгърнем с поглед в учението за организмите преди всичко едно велико откритие, поставящо в сянка всички открития: Откритието на същността на самия организъм. Онзи принцип, чрез който един организъм е това, като което той се представя, причините, чиито следствия ни се явяват проявите на живота, с една дума всичко, за което трябва да питаме принципно в това отношение, бе изложено и обяснено от Гьоте.*(* Който заявява, че такава една цел е предварително непостижимо, той никога не ще стигне до едно разбиране на Гьотевите възгледи върху природата; напротив онзи, който, оставяйки този въпрос открит, пристъпва без предразсъдък към неговото проучване, той, завършвайки своето изследване, сигурно ще даде един положителен отговор.
Някои забележки, които самия Гьоте е направил, могат да събудят известни съмнения.Такава забележка е например следната "Без да проявяваме дързостта, че искаме да открием първите двигателни пружини на природните действия ние бихме насочили нашето внимание върху проявата на силите, чрез които растението постепенно превръща в орган”.
Обаче такива изказвания на Гьоте не са насочени против принципната възможност да познаем същността на нещата, а в него Гьоте проявява достатъчна предпазливост, като не иска да отсъжда прибързано върху физико-механическите условия, които стоят на основата на организма, тъй като знаеше добре, че такива въпроси могат да бъдат разрешени само в течение на времето.
към текста >>
са тъждествени органи, а във величественото мисловно построение
на
едно живо цяло
на
действащи едни през други формиращи
закони
, което произтича от това и което построение определя от себе отделните степени
на
развитието.
Важното в метаморфозата на растението не се състои например в откриването на отделните факти, че лист, чашка, корона и т.н.
са тъждествени органи, а във величественото мисловно построение на едно живо цяло на действащи едни през други формиращи закони, което произтича от това и което построение определя от себе отделните степени на развитието.
Величието на мисълта, която след това Гьоте се опитва да разпростре и върху животинския свят, минава някому през ума само тогава, когато той се опитва да я оживи в своя дух, когато се залови да я размисли. Тогава той забелязва, че преведената в идеята природа на растението е самата тази, която живее в нашия дух също така, както в обекта; той забелязва също, че оживява един организъм и до най-малките части, когато си го представи в себе си не като мъртъв, завършен предмет, а като нещо развиващо се, ставащо, намиращо се в постоянно безпокойство.
към текста >>
2.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ние го срещаме още веднъж във "Фауст", а именно
на
Земята
е представен като онзи принцип
на
живота, който прониква всемирния организъм:
Проявяваше се стремеж да се долови чрез някакъв опит онзи принцип проникващ цялата вселена, да бъде той изобразен в някакво вещество. 1) Обаче този клонящ към мистичното начин на разглеждане света съставлява само един преходен епизод в развитието на Гьоте и скоро отстъпва на една по-здрава и по-обективна форма на мислене. Възгледът за цялата вселена като един велик организъм, както го намерихме загатнат по-горе в цитатите от "Фауст" и "Сатирос", остава обаче да съществува до времето около 1870 година, както ще видим по-късно, където Духът късно от статията "Природа".
Ние го срещаме още веднъж във "Фауст", а именно на Земята е представен като онзи принцип на живота, който прониква всемирния организъм:
към текста >>
“Тя /природата/ вечно се превръща и в нея няма нито момент почивка”, но “нейните
закони
са неизменими”.
Ние ги намираме свързано представени в неговата статия "Природа", която е била писана около 1780 година.Тъй като в тази статия са събрани всички мисли на Гьоте върху природата, които досега посочихме само разпръснато, тя добива особено голямо значение. Идеята за едно същество, което е обхванато в постоянно изменение и при това винаги остава тъждествено, срещаме тук в тази статия: "Всичко е ново и все пак винаги старо”.
“Тя /природата/ вечно се превръща и в нея няма нито момент почивка”, но “нейните закони са неизменими”.
към текста >>
Даже отношението, което той по-късно заема спрямо изключителни случаи, а именно да
не
ги счита просто като грешки
на
формирането, а да ги обяснява като произхождащи от природни
закони
, е съвсем ясно изразено вече тук: "И най-неестественото е природа" и "нейните изключения са рядки"* /*Рудолф Щайнер имаше намерението да напише за специалното издание
на
Гьотевите съчинения върху естествените науки,1.5.издание Дорнах Швейцария 1926 г.
По-късно ще видим, че в безкрайното множество от растителни форми Гьоте търси едно първично растение (прарастение). И тази мисъл ние намираме отбелязана тук: “Всяко едно от нейните /на природата/ произведения има своя собствена същност, всяко едно от нейните явления най-изолираното понятие, и въпреки това всичко съставлява едно цяло”.
Даже отношението, което той по-късно заема спрямо изключителни случаи, а именно да не ги счита просто като грешки на формирането, а да ги обяснява като произхождащи от природни закони, е съвсем ясно изразено вече тук: "И най-неестественото е природа" и "нейните изключения са рядки"* /*Рудолф Щайнер имаше намерението да напише за специалното издание на Гьотевите съчинения върху естествените науки,1.5.издание Дорнах Швейцария 1926 г.
на това и на други 36 отбелязани от него места, носещи в предстоящия текст знака*, забележки. Той не може да осъществи това си намерение./
към текста >>
Само такъв човек ще бъде в състояние да си състави правилни представи върху изменчивостта навъншните форми
на
организмите и върху свързаните с това
закони
на
приспособлението и
на
борбата за съществуване.*/*Ненужно е да се каже, че с това съвсем
не
се съмняваме в модерната теория за произхода или че с това нейните твърдения трябва да бъдат ограничени; напротив, с това и се създава една сигурна основа.
Тази същност намираме именно в идеите на Гьоте. Онзи, който е въоръжен с разбиране за тази същност, той първо ще бъде в състояние да разбере, защо организмите отговарят (реагират) на определени условия именно по един такъв, а съвсем не по друг начин.
Само такъв човек ще бъде в състояние да си състави правилни представи върху изменчивостта навъншните форми на организмите и върху свързаните с това закони на приспособлението и на борбата за съществуване.*/*Ненужно е да се каже, че с това съвсем не се съмняваме в модерната теория за произхода или че с това нейните твърдения трябва да бъдат ограничени; напротив, с това и се създава една сигурна основа.
към текста >>
Тази външна форма
не
е нещо сковано с онзи комплекс от формиращи
закони
, произхождат по необходимост от него.
Като такова то е нещо идейно, което може да бъде задържано само в мисълта; обаче то добива форма, добива определена форма, цвят, брой на своите органи и пр.
Тази външна форма не е нещо сковано с онзи комплекс от формиращи закони, произхождат по необходимост от него.
Когато сме схванали тези формиращи закони, този първообраз на растението, ние сме задържали в идеята това, което природата поставя някакси на основата на всеки отделен растителен индивид и от който последствие същия и правим той да се роди от него.
към текста >>
Когато сме схванали тези формиращи
закони
, този първообраз
на
растението, ние сме задържали в идеята това, което природата поставя някакси
на
основата
на
всеки отделен растителен индивид и от който последствие същия и правим той да се роди от него.
Като такова то е нещо идейно, което може да бъде задържано само в мисълта; обаче то добива форма, добива определена форма, цвят, брой на своите органи и пр. Тази външна форма не е нещо сковано с онзи комплекс от формиращи закони, произхождат по необходимост от него.
Когато сме схванали тези формиращи закони, този първообраз на растението, ние сме задържали в идеята това, което природата поставя някакси на основата на всеки отделен растителен индивид и от който последствие същия и правим той да се роди от него.
към текста >>
Когато
силите
, които организират съществото
на
растението, се явяват в действителното съществуване, те приемат редица пространствени форми.
Но също така и единството на строежа на всички листа се показа скоро достатъчно нагледно. Наред с други примери Гьоте откри в това отношение особено при пресния копър разликата между долните и горните листа,които обаче въпреки това бяха един и същ орган. На 25 март */* Пътуване в Италия/ той моли да съобщят на Хердер, че неговото учение за котиледоните /семеделите/ е така сублимирано, че трудно би могло да се отиде по-далеч. Трябваше да се направи още една малка крачка, за да се открие, че и цветните листенца, тичинките и близалцето са също метаморфозирани листа. До това можаха да доведат изследванията на английския ботаник Хил, който по онова време бяха общоизвестни и имаха за обект превръщането на отделните цветни органи в други.
Когато силите, които организират съществото на растението, се явяват в действителното съществуване, те приемат редица пространствени форми.
Сега става вече въпрос за живото понятие, което свързва назад и напред тези форми.
към текста >>
В чашката
силите
отново се свиват в една осова точка; короната се произвежда от следващото разширение /тук под корона трябва да се разбират венчелисчетата
на
цвета); тичинките и близалцето се раждат от следващото свиване; плодът чрез последното /трето/ разширение, след което цялата сила
на
живота
на
растението /ентелехичният принцип/ се скрива отново в най-високо свитото състояние
на
семето.
Когато разглеждаме учението за метаморфозите на Гьоте, както го имаме от 1790 година, ние намираме в него, че това понятие у Гьоте е понятието за сменяващото се разширение и свиване. В семето формата на растението е най-много свита /концентрирана/. По-нататък с листата следва първото разгръщане, разширение на формиращите сили. Това, което в семето е концентрирано в една точка, в листата то се явява разгърнато в пространството.
В чашката силите отново се свиват в една осова точка; короната се произвежда от следващото разширение /тук под корона трябва да се разбират венчелисчетата на цвета); тичинките и близалцето се раждат от следващото свиване; плодът чрез последното /трето/ разширение, след което цялата сила на живота на растението /ентелехичният принцип/ се скрива отново в най-високо свитото състояние на семето.
Ние можем да проследим приблизително всички подробности на мисълта за метаморфозата до последното превръщане в излязлата в 1790 година статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването. Обаче не ще сгрешим, ако допуснем, че тази кореняща се дълбоко в духа на Гьоте мисъл е била свързана още в Италия с понятието за образуването на растението. Тъй като съдържанието на тази мисъл е обусловеното от формиращите сили по-голямо или по-малко разгръщане в пространството.
към текста >>
3.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Те са тъждествени
със
схващането
на
Гьоте.
В същата година (1776) намираме обаче също, че Гьоте добива яснота върху това, от което трябва да се изходи, когато искаме да разгледаме формата на животинския организъм. Той позна, че костите са здрави основи на формирането, една мисъл която той запази по-късно, като при своите работи върху анатомията изходи напълно от учението за костите. През тази година той написа важното в това отношение изречение*(* Естествени Науки II,стр.69.): “Подвижните части се образуват според тях /костите/, казано всъщност с тях, и вършат своята работа само дотолкова, доколкото твърдите части позволяват това”. И още едно друго указание във физиогномиката на Лаватер: “Някой може вече да е забелязъл, че аз считам костната система като основна схема на човека – черепа като основа на костната система и цялата месеста част като колорит на тази рисунка”.*/*Фрагменти на Лаватер II,143.); това изречение е написано може би по подбуди на Гьоте, който е разговарял с Лаватер върху тези въпроси.
Те са тъждествени със схващането на Гьоте.
към текста >>
В издадения от Кайл дневник той от белязва под датата 15 октомври 1781 година, че е отишъл в Йена
със
стария отшелник и там се занимавал с анатомия.
В тази година започна също и Гьотевото изучаване на подробностите на анатомията. На 22 януари той пише на Лаватер в 1776 година: “Херцогът ми изпрати шест черепа, аз направих прекрасни забележки, които стоят в услуга на ваше преподобие ако те бяха стигнали до вас без мене”. По-нататъшните подбуди за по-подробно изучаване на анатомията му предложиха отношенията с университета в Йена. Първите указания върху това ние имаме от 1781 година.
В издадения от Кайл дневник той от белязва под датата 15 октомври 1781 година, че е отишъл в Йена със стария отшелник и там се занимавал с анатомия.
Тук се намираше един учен, който подпомага извънредно много проучванията на Гьоте: Лодер.
към текста >>
велики
закони
велики закони
към текста >>
Обаче при него тези
закони
се развиват към една страна, която му дава възможност да може "невъзможното".
Обаче при него тези закони се развиват към една страна, която му дава възможност да може "невъзможното".
към текста >>
“От камъка до кристала, от кристала до металите, от тези последните до създаването
на
растенията, от растенията до животното, от това последното до човека ние виждаме как формата
на
организация се повишава, а заедно с нея и
силите
и инстнктите
на
създанията стават все по-разнообразни и най-после всички се съединяват във формата
на
човека, доколкото тя можеше да ги обхване”.
В първата част на книгата*(* Хердер, Идеи към философията на историята на човечеството.Част I, т.5, в "Събрани съчинения на Хердер". Издадена от В.Суфан, Берлин 1877 1915 г., т.13, стр.167.) Хердер има за същността на света следния възглед. Трябва да се предположи една главна форма, която преминава през всички същества и се осъществява по различен начин.
“От камъка до кристала, от кристала до металите, от тези последните до създаването на растенията, от растенията до животното, от това последното до човека ние виждаме как формата на организация се повишава, а заедно с нея и силите и инстнктите на създанията стават все по-разнообразни и най-после всички се съединяват във формата на човека, доколкото тя можеше да ги обхване”.
Една идейна, типична форма на човека, която като такава самата не съществува действително сетивно, се осъществява в неограничен брой отделени пространствено едни от други и различни по своите качества същества до човека. На по-ниските степени на организацията тя се осъществява постоянно в определена посока; според тази посока тя се развива по особен начин. Като се издига до човека, тази типична форма събира всички формиращи принципи, които при по-нисшите организми беше развила винаги само едностранчиво, които тя беше разпределила в различните същества, за да се образува една форма. От това се получава възможността за едно такова високо съвършенство при човека. При него природата е използувала едно същество това, което при животните беше разпръснала върху множество класи и раздели.
към текста >>
Ако в първия случай тя приеме една форма отговаряща
на
нейните собствени
закони
, във втория случай /при човека/ тя трябва да се подчини
на
едно цяло, да приспособи законите
на
нейната форма към целия организъм.
Обаче един такъв основен възглед води до заключението, че всяка част на едно животно може да бъде отново намерена в човека, само че развита до границите наложени от хармонията на цялото. Например при определен вид животно една кост може да бъде развита особено много, може да изпъква на преден план, обаче при всички други видове същата кост трябва да бъде най-малко в зачатъчна форма и тя не трябва да липсва у човека.
Ако в първия случай тя приеме една форма отговаряща на нейните собствени закони, във втория случай /при човека/ тя трябва да се подчини на едно цяло, да приспособи законите на нейната форма към целия организъм.
Но тази кост не може да липсва, ако не искаме да се получи едно разкъсване в природата, чрез което би се нарушило последователно развитие на един тип.
към текста >>
Ако в
силите
, които образуват един организъм, има заложбата, според която между двете кости
на
горната челюст у животните да бъде вмъкната една междинна кост, същите тези сили трябва да се намират в действие и у човека
на
същото място, по същество действащи еднакво, само че външно се проявяват различно.
Твърдението: Животните имат една междучелюстна кост, а човекът няма такава, не можеше да има никакъв смисъл за Гьоте.
Ако в силите, които образуват един организъм, има заложбата, според която между двете кости на горната челюст у животните да бъде вмъкната една междинна кост, същите тези сили трябва да се намират в действие и у човека на същото място, по същество действащи еднакво, само че външно се проявяват различно.
към текста >>
Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от
Земята
до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждественост.
Тяхното разглеждане на нещата не беше идейно, а едно външно сравнение; а за това последното междинната кост не съществуваше у човека. Това, което Гьоте изискваше: да виждаме с очите на духа, за това имаха малко разбиране. Това създаде после и разликата между тяхното съждение и това на Гьоте.
Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждественост.
към текста >>
Обаче между писмата
на
Мерк до Кампер, който
не
са още напечатани, и които се намират в "Библиотеката
на
нидерландското дружество за прогреса
на
медицината" се намира едно писмо от 17 януари 1785 година
със
следното място (цитираме буквално): "mon sieur de goethe, poete celebre, conseiller intime du duc de weimar, vient dem, envoyer un specimen osteologicum, gue doit vfus etre envoye apres gue mr.somering l,aura vu...c, est un petit traite sur l,os intermaxi naire, gui nfus apprend entre autres la verite, gue le triche /chus/ a dents incicives etdue le chameau en a deux." Едно писмо от 10 март 1785 година показва, че съобразно с това Мерк ще изпрати студията
на
Кампер, при което от ново се споменава изрично името
на
Гьоте: "j,aurais l,honneur de vous envoyer le specimen osteoflfg.
Тя е стигнала до него по околен път: Гьоте я изпратил първо на Зьомеринг, този последният на Мерк и Мерк я доставил на Кампер.
Обаче между писмата на Мерк до Кампер, който не са още напечатани, и които се намират в "Библиотеката на нидерландското дружество за прогреса на медицината" се намира едно писмо от 17 януари 1785 година със следното място (цитираме буквално): "mon sieur de goethe, poete celebre, conseiller intime du duc de weimar, vient dem, envoyer un specimen osteologicum, gue doit vfus etre envoye apres gue mr.somering l,aura vu...c, est un petit traite sur l,os intermaxi naire, gui nfus apprend entre autres la verite, gue le triche /chus/ a dents incicives etdue le chameau en a deux." Едно писмо от 10 март 1785 година показва, че съобразно с това Мерк ще изпрати студията на Кампер, при което от ново се споменава изрично името на Гьоте: "j,aurais l,honneur de vous envoyer le specimen osteoflfg.
de goethe, mon ami, par une voie, gui ne sera pas couteuse un de ces jours.
към текста >>
Така също, според указанията
на
древните, скелетът
не
се изучава като една изкуствено съчетана маска, а едновременно
със
сухожилията, чрез което той добива вече живот и движение."
В големия лазарет Сан Спирито е било приготвен за ползване от художниците едно красиво мускулно тяло, красотата на което предизвиква удивлението можеше действително да се заеме за един одран полубог, за един марсиас.
Така също, според указанията на древните, скелетът не се изучава като една изкуствено съчетана маска, а едновременно със сухожилията, чрез което той добива вече живот и движение."
към текста >>
Както в редицата от безброй растителни форми той търси прарастенията, чрез което могат да се измислят растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които са напълно съобразни с тенденцията
на
природата и които биха съществували, ако биха били налице подходящите условия; така и по отношение
на
животните и
на
човека Гьоте залагаше
на
това, "да открие идеални характерни черти", които са напълно съобразени
със
законите
на
природата.
Тук при Гьоте се касаеше преди всичко за това, да бъдат познати законите, според които природата образува органическите и предимно човешките форми, тенденцията, която тя преследва при формирането на същите.
Както в редицата от безброй растителни форми той търси прарастенията, чрез което могат да се измислят растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които са напълно съобразни с тенденцията на природата и които биха съществували, ако биха били налице подходящите условия; така и по отношение на животните и на човека Гьоте залагаше на това, "да открие идеални характерни черти", които са напълно съобразени със законите на природата.
Скоро след неговото завръщане от Италия ние научаваме, че Гьоте се занимава "усърдно с анатомия", и в 1789 година той пише на Хердер: "Имам да говоря за една новооткрита хармония на природата". Това, което е било открито тук като нещо ново, би трябвало да бъде една част от прешленната теория за черепа* (*виж Естествени Науки, забележки към стр.316, 318, 344 и следв.). Завършването на това откритие се пада обаче в 1790 година. Това, което той е знаел до тогава, е било, че всички кости, които образуват задната част на главата, представляват изменени три прешлена на гръбначния стълб. Гьоте си представяше нещата по следния начин: Мозъкът представлява само една маса от гръбначен мозък, доведен до най–висока степен.
към текста >>
Когато през април 1790 година последва херцога в лагера от Шлесвиг, той беше там /Браслау/ зает предимно
със
своите проучвания относно образуването
на
животните.
С това беше доказано че всички членове на едно органическо цяло са тъждествени според идеята и че "вътрешно неоформени" органически маси се проявяват външно по различен начин, че е едно и също нещо това, което на по-ниска степен съществува и действа като нерв на гръбначния стълб, а на по-висока степен съществува и действа като сетивен нерв и се разтваря за външния свят като сетивен орган, който възприема и обхваща външния свят. С това всяко живо същество бе показана в неговата формираща се, изграждаща се от вътре сила; едва сега то бе разбрано като действително живо. Гьотевите основни идеи стигнаха сега до един завършек и по отношение на образуването на животните. Дошло беше времето за разработването на тези основни идеи, въпреки че той от по-рано имаше плана за това, както ни доказва кореспонденцията на Гьоте с Фр. Х. Якоби.
Когато през април 1790 година последва херцога в лагера от Шлесвиг, той беше там /Браслау/ зает предимно със своите проучвания относно образуването на животните.
Там той действително започва да записва своите мисли върху този въпрос. На 31 август 1790 година той пише на Фриц Щайн: "В цялата тази бъркотия аз започнах да пиша моята студия върху образуването на животните."
към текста >>
4.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Защото обектът
не
се явява владян от законите
на
сетивния свят, но въпреки това съществува за сетивата, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите
на
природата, при които общовалидни
закони
са като че изведнъж нарушени.
С това обаче се явява едно отдалечаване от възприятието и понятието; те не изглеждат вече да се покриват; понятието плува над възприятието. Става трудно да се съзре връзката на двете. Докато в неорганичната природа понятие и действителност бяха едно, тук те изглежда да се отделят и да принадлежат всъщност на два различни свята. Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност. Обектът не изглежда обясним от себе си, защото неговото понятие не е взето от самия него, а от нещо друго.
Защото обектът не се явява владян от законите на сетивния свят, но въпреки това съществува за сетивата, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите на природата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени.
Тази пропаст се приемаше всеобщо в науката до Гьоте; едва той успя да произнесе решаващата дума на загадката. Преди него се мислеше, че обяснима чрез самата нея е само не органичната природа; при органичната природа престава човешката познавателна способност. Ние ще оценим най-добре величието на Гьотевото дело, на делото, което той извърши, когато помислим, че великият реформатор на по-новата философия, Кант, не само споделяше тази стара грешка, а даже се опита да намери едно научно основание за това, че човешкият дух никога не ще успее да обясни органическите образувания. Той наистина съзираше възможността за едно разбиране на един интелектус архетипус, на един интуитивен ум -, на което би било дадено да прозре връзката между понятие и действителност при органическите същества както и при неорганическите; обаче на самия човек той отричаше възможността да притежава подобен ум. Според Кант човешкият ум трябва именно да има свойството да може да си представя единството, понятието на нещото на нещо само като произлизащо от взаимодействието на частите като нещо общо аналитично добито чрез абстракция, а не така, че отделната част да се явява като произтичаща от едно конкретно (синтетично) единство, на едно понятие в интуитивна форма.
към текста >>
Този последният, който се беше занимавал подробно
със
Спиноза за което свидетелстват неговите писма върху учението
на
Спиноза, 1785 година,беше напълно подходящ да въведе Гьоте по-дълбоко в същността
на
философа.
През лятото на същата година Гьоте се срещна с Фриц Якоби.
Този последният, който се беше занимавал подробно със Спиноза за което свидетелстват неговите писма върху учението на Спиноза, 1785 година,беше напълно подходящ да въведе Гьоте по-дълбоко в същността на философа.
Тогава за Спиноза се говореше твърде много, защото у Гьоте "всичко беше още в началното действие и противодействие, ферментиращо и кипящо*./*Пътуване в Италия, 5.Х.1787 година/. Известно време по-късно той намери в библиотеката на своя баща една книга, чийто автор остро се бореше против Спиноза, даже го изопачаваше до най-висока степен. Това стана повод Гьоте да се заеме още веднъж сериозно с дълбокия мислител. Той намери в неговите съчинения обяснения на най-дълбоките научни въпроси, които беше способен да повдигне тогава. През 1784 година поетът чете Спиноза заедно с госпожа фон Щайн.
към текста >>
Той пише
на
4 ноември 1784 година
на
приятелката: "Аз ще донеса
със
себе си Спиноза
на
латински език, тъй като в него всичко е много по-ясно." Въздействието
на
този философ върху Гьоте беше извънредно голямо.
Тогава за Спиноза се говореше твърде много, защото у Гьоте "всичко беше още в началното действие и противодействие, ферментиращо и кипящо*./*Пътуване в Италия, 5.Х.1787 година/. Известно време по-късно той намери в библиотеката на своя баща една книга, чийто автор остро се бореше против Спиноза, даже го изопачаваше до най-висока степен. Това стана повод Гьоте да се заеме още веднъж сериозно с дълбокия мислител. Той намери в неговите съчинения обяснения на най-дълбоките научни въпроси, които беше способен да повдигне тогава. През 1784 година поетът чете Спиноза заедно с госпожа фон Щайн.
Той пише на 4 ноември 1784 година на приятелката: "Аз ще донеса със себе си Спиноза на латински език, тъй като в него всичко е много по-ясно." Въздействието на този философ върху Гьоте беше извънредно голямо.
Самият Гьоте беше наясно върху това. В 1816 година /7.11/ той пише на Целтер: "Освен Шекспир и Спиноза аз не зная някой от покойниците да е упражнил такова въздействие върху мене както Лине." Следователно той счита Шекспир и Спиноза като двама духове, който са упражнили най-голямо влияние върху него. Как се прояви сега това влияние върху изучаването на образуването на организмите, това ни става най-ясно, когато вземем под внимание думите написани върху Лаватер от пътуването в Италия: Лаватер застъпваше именно всеобщоприетото тогава мнение, че едно същество може да се роди само чрез едно незаложено в природата на самото същество влияние, чрез едно нарушение на общите природни закони. Върху това Гьоте писа думите: Наскоро намерих в една страстна апостолско-капуцинска декламация на цюрихския пророк безсмислените думи: всичко, което има живот, живее чрез нещо вън от него или така звучаха приблизително думите му. Така може да пише само някой, който обръща езичниците към християнство и при проверка духът не го подканя"*./* Някои атрибути (свойства) на Бога в нещата/.
към текста >>
Как се прояви сега това влияние върху изучаването
на
образуването
на
организмите, това ни става най-ясно, когато вземем под внимание думите написани върху Лаватер от пътуването в Италия: Лаватер застъпваше именно всеобщоприетото тогава мнение, че едно същество може да се роди само чрез едно незаложено в природата
на
самото същество влияние, чрез едно нарушение
на
общите природни
закони
.
Той намери в неговите съчинения обяснения на най-дълбоките научни въпроси, които беше способен да повдигне тогава. През 1784 година поетът чете Спиноза заедно с госпожа фон Щайн. Той пише на 4 ноември 1784 година на приятелката: "Аз ще донеса със себе си Спиноза на латински език, тъй като в него всичко е много по-ясно." Въздействието на този философ върху Гьоте беше извънредно голямо. Самият Гьоте беше наясно върху това. В 1816 година /7.11/ той пише на Целтер: "Освен Шекспир и Спиноза аз не зная някой от покойниците да е упражнил такова въздействие върху мене както Лине." Следователно той счита Шекспир и Спиноза като двама духове, който са упражнили най-голямо влияние върху него.
Как се прояви сега това влияние върху изучаването на образуването на организмите, това ни става най-ясно, когато вземем под внимание думите написани върху Лаватер от пътуването в Италия: Лаватер застъпваше именно всеобщоприетото тогава мнение, че едно същество може да се роди само чрез едно незаложено в природата на самото същество влияние, чрез едно нарушение на общите природни закони.
Върху това Гьоте писа думите: Наскоро намерих в една страстна апостолско-капуцинска декламация на цюрихския пророк безсмислените думи: всичко, което има живот, живее чрез нещо вън от него или така звучаха приблизително думите му. Така може да пише само някой, който обръща езичниците към християнство и при проверка духът не го подканя"*./* Някои атрибути (свойства) на Бога в нещата/. Това е изречено напълно в духа на Спиноза. Спиноза различава три вида познание. Първият вид е онова познание, при което при определени чути или прочетени думи си спомняме за нещата и си образуваме определени представи за нещата, подобни на тези, чрез които си представяме нещата образно.
към текста >>
В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени
закони
, така че и самото божеството
не
би искало да измени нищо в тях".
Накратко казано: Органичната природа се обясняваше според първия възглед, а неорганичната според втория. Както видяхме, Спиноза беше доказал необходимостта от единно познание. Той беше твърде много философ, за да може да разпростре това теоретическо изискване и върху специалния клон на науката за организмите. Това оставаше да направи Гьоте. Не само горното изказване, но и множество други ни доказват, че той се обявяваше решително за схващането на Спиноза.
В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях".
И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога. При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах? " Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения.
към текста >>
Но тъй като тук той е изложен
не
само
на
своите собствени формиращи
закони
, а също и
на
условията навъншния свят, тъй като тук той
не
е само такъв, какъвто би трябвало да бъде съобразно същността
на
определящия се от само себе си ентелехиен принцип, а такъв, както е зависим, повлиян от нещо друго, той се явява някакси никога съобразен напълно
със
себе си, никога подчиняващ се само
на
своята собствена същност.
Чрез приемането на храна и т.н. организмът се намира във връзка с външния свят; всички физически условия навъншния свят действат върху него. Естествено това може да стане само дотолкова, доколкото организмът е обект на сетивния свят, доколкото той е пространствено-времев обект. Този обект навъншния свят, стигналият до съществуване ентелехиен принцип, е външното явление на организма.
Но тъй като тук той е изложен не само на своите собствени формиращи закони, а също и на условията навъншния свят, тъй като тук той не е само такъв, какъвто би трябвало да бъде съобразно същността на определящия се от само себе си ентелехиен принцип, а такъв, както е зависим, повлиян от нещо друго, той се явява някакси никога съобразен напълно със себе си, никога подчиняващ се само на своята собствена същност.
Сега се явява човешкият разум и се образува в идеята един организъм, който отговаря не на влиянията навъншния свят, а на своя собствен принцип. При това отпада всяко случайно влияние, което няма нищо общо с организма като такъв. Тази идея отговаряща чисто на органичното в организма е идеята на първичния организъм, на праорганизмът, на типа на Гьоте. От това се вижда и високото оправдание на тази идея на типа. Тя не е само едно понятие на ума, тя е онова, което във всеки организъм е истински органичното, без което той не би бил организъм.
към текста >>
Тук се крие причината, защо в неорганическата естествена наука говорим за
закони
(природни
закони
) и обясняваме фактите чрез тях, а в органичната природа напротив вършим това чрез типове.
Обясняващото формалното на познанието, понятието и обясненото материалното, възприятието са тъждествени. Идеята, чрез която схващаме органическото, е следователно съществено различна от понятието, чрез което обясняваме неорганичното; тя не само обхваща едно дадено разнообразие като един сбор а изнася от себе си своето собствено съдържание. Тя е резултат на даденото /на опитността/, конкретно явление.
Тук се крие причината, защо в неорганическата естествена наука говорим за закони (природни закони) и обясняваме фактите чрез тях, а в органичната природа напротив вършим това чрез типове.
Законът не е едно и също нещо с разнообразието на възприятието, което той владее, той стои над него; обаче в типа идейното и реалното са станали единство, разнообразието може да бъде обяснено само като изхождащо от една точка на тъждественото с него цяло.
към текста >>
Ето защо греши се, когато днес многократно това изследване се обявява като един предшественик
на
онзи монизъм, който иска да основе един единен възглед за природата, обхващащ както органичното така и неорганичното, чрез това, че приписва
на
органичното, свежда органичното до същите
закони
механо-физическите категории и природни
закони
-, които обуславят неорганичното.
В познаването на това отношение между науката и неорганичното и онази на органичното се състои важното в Гьотевото изследване.
Ето защо греши се, когато днес многократно това изследване се обявява като един предшественик на онзи монизъм, който иска да основе един единен възглед за природата, обхващащ както органичното така и неорганичното, чрез това, че приписва на органичното, свежда органичното до същите закони механо-физическите категории и природни закони -, които обуславят неорганичното.
Как Гьоте си представя един монистичен възглед, това ние виждаме. Начинът, по който той обяснява органичното, е съществено различен от този, по който той постъпва при неорганичното. Той иска да счита механичния начин на обяснение строго отделен от това, което е от по-висше естество.*(*Сентенции в проза, а.а. О. стр.413). Той укорява Кизер и Линк, че те искат да сведат органичните явления до неорганични форми на действие.*(* Естеств.Науки I,стр.198 и 206).
към текста >>
Когато един камък падне
на
земята
, тогава от случайната форма
на
обекта, върху който той пада, зависи, какво действие ще упражни.
Когато един камък падне на земята, тогава от случайната форма на обекта, върху който той пада, зависи, какво действие ще упражни.
Не така стоят нещата при един организъм. Тук първото е единството. Изградената на себе си ентелехия съдържа определен брой на развитие, от които едната трябва да бъде първата, другата последната; при тези форми винаги едната може да следва другата по напълно определен начин. Идейното единство изнася от себе си редица сетивно възприемаеми органи, които се редуват във времето и се нареждат един друг в пространството и се отделя по съвършено определен начин от останалата природа. То изнася своите състояния вън от себе си.
към текста >>
Как е възможно
на
формиращите
закони
, които всички действат по един формиращ принцип, да произведат единият път един обикновен лист, другият път едно венчелистче?
Сега възниква въпросът: Чрез какво се произвежда онова различие в явлението на тъждествените на вътрешния принцип органи на растението?
Как е възможно на формиращите закони, които всички действат по един формиращ принцип, да произведат единият път един обикновен лист, другият път едно венчелистче?
към текста >>
Разликата между пъпка и семе е само тази, че семето има като почва за своето развитие непосредствено
земята
, докато пъпката представлява общо взето едно растително образуване върху самото растение.
Цялото растение представлява едно разгръщане, едно осъществяване на това, което се намира в потенциал на форма в пъпката или в семето. Пъпката в семето се нуждаят само от подходящи външни условия, за да се превърнат напълно в растителна форма.
Разликата между пъпка и семе е само тази, че семето има като почва за своето развитие непосредствено земята, докато пъпката представлява общо взето едно растително образуване върху самото растение.
Семето представлява един растителен индивид от по-висше естество, или, ако искаме, един цикъл от растителни форми. С всяко образуване на пъпка растението започва един вид един нов стадий на неговия живот, то се възобновява, концентрира своите сили, за да ги разгърне отново. Следователно образуването на пъпките е същевременно едно прекъсване на вегетацията. Животът на растението може да се свие до пъпка, когато липсват условията за същински действителен живот, за да се развие отново при настъпването на същите.
към текста >>
Учените са се опълчили особено против Гьотевото понятие за разширението сменящо се
със
свиването.
Учените са се опълчили особено против Гьотевото понятие за разширението сменящо се със свиването.
Обаче всички нападения в това отношение изхождат от едно криво разбиране. Счита се, че тези понятия имат валидност само тогава, когато за тях би се намерила една физическа причина, когато би искало да се докаже един начин на действие на работещите в растението закони, от които следва едно такова разширение и свиване. Това показва само, че нещата се поставят на върха вместо на основата. Не може да се предположи нищо, което да произвежда разширението или свиването; напротив: Всичко друго е последствие на тези два фактора, те произвеждат една напредваща метаморфоза от степен на степен.
към текста >>
Счита се, че тези понятия имат валидност само тогава, когато за тях би се намерила една физическа причина, когато би искало да се докаже един начин
на
действие
на
работещите в растението
закони
, от които следва едно такова разширение и свиване.
Учените са се опълчили особено против Гьотевото понятие за разширението сменящо се със свиването. Обаче всички нападения в това отношение изхождат от едно криво разбиране.
Счита се, че тези понятия имат валидност само тогава, когато за тях би се намерила една физическа причина, когато би искало да се докаже един начин на действие на работещите в растението закони, от които следва едно такова разширение и свиване.
Това показва само, че нещата се поставят на върха вместо на основата. Не може да се предположи нищо, което да произвежда разширението или свиването; напротив: Всичко друго е последствие на тези два фактора, те произвеждат една напредваща метаморфоза от степен на степен.
към текста >>
до органа, който способства за приемането
на
храната от
земята
, и онези, които приемат хранителните вещества минали вече през други органи.
Животът на растението се подържа чрез обмяната на веществата. По отношение на тази обмяна на веществата се явява една съществена разлика между онези органи които са по-близко до корена, т.е.
до органа, който способства за приемането на храната от земята, и онези, които приемат хранителните вещества минали вече през други органи.
Първите се явяват като непосредствено зависими от заобикалящата ги външна неорганична среда, вторите напротив като зависими от предшестващите ги органични части. Ето защо всеки орган получава една, така да се каже, приготвена за себе си храна от предидущия.
към текста >>
При растението във всеки орган се съдържа цялото растение, обаче жизненият принцип никъде
не
съществува като определен център, тъждествеността
на
органите лежи в образуването им според същите
закони
.
При растението във всеки орган се съдържа цялото растение, обаче жизненият принцип никъде не съществува като определен център, тъждествеността на органите лежи в образуването им според същите закони.
към текста >>
Той
не
можа да изпълни това свое намерение;
не
изложи особено връзката
на
своите общи мисли
със
света
на
особеното, с действителността
на
отделните форми.
Това, което може да се каже тук е, че Гьоте никога не е изпълнил своите основни мисли, че той твърде малко е навлязъл в царството на особеното. Ето защо неговите работи остават откъслечни. Неговото намерение, да създаде светлина и тук, ние показано в неговите думи от "Пътуване в Италия" /27 септември 1786 г./ с които той се изразява, че с помощта на неговите идеи ще му бъде възможно "да спре ли действително родове и видове, което, както ми се струва, досега става произволно".
Той не можа да изпълни това свое намерение; не изложи особено връзката на своите общи мисли със света на особеното, с действителността на отделните форми.
Това той самият считаше като един недостатък на неговите фрагменти; относно това той пише на 28 юни 1828 година на Соре за Декендол: "На мене също ми става все по-ясно, как той разглежда намеренията, в които аз продължавам да се движа и които са изразени достатъчно ясно в моята студия върху метаморфозата, чието отношение обаче към опитната ботаника, както отдавна зная това, не изпъква достатъчно ясно." Тази е също и причината, поради която Гьотевите възгледи бяха толкова малко разбрани и криво разбирани; това се случи затова, защото те въобще не бяха разбрани.
към текста >>
Както физикът
не
се задоволява с това, само да изказва и да описва фактите, а проучва техните
закони
, т.е.
Ето защо в развитието на едно по-висше животно ние трябва да виждаме отново развитието на всички по-нисши /биогенетичен закон/.
Както физикът не се задоволява с това, само да изказва и да описва фактите, а проучва техните закони, т.е.
понятията на явленията, така и за онзи, който иска да проникне в естеството на органичните същества, не може да бъде достатъчно, да изтъква само фактите за сродство, наследственост, борба за съществуване и т.н., а той иска да познае идеите които стоят на основата на тези неща. Това, което за физиката са трите кеплерови закони, това са за представителя на науката на организмите гьотевите мисли за типа. Без тях светът е за нас само един лабиринт от факти. Това често е било криво разбрано. Твърди се, че понятието за метаморфозата в смисъла на Гьоте е само един образ, който всъщност се е изградил в нашия ум чрез абстракция.
към текста >>
Това, което за физиката са трите кеплерови
закони
, това са за представителя
на
науката
на
организмите гьотевите мисли за типа.
Ето защо в развитието на едно по-висше животно ние трябва да виждаме отново развитието на всички по-нисши /биогенетичен закон/. Както физикът не се задоволява с това, само да изказва и да описва фактите, а проучва техните закони, т.е. понятията на явленията, така и за онзи, който иска да проникне в естеството на органичните същества, не може да бъде достатъчно, да изтъква само фактите за сродство, наследственост, борба за съществуване и т.н., а той иска да познае идеите които стоят на основата на тези неща.
Това, което за физиката са трите кеплерови закони, това са за представителя на науката на организмите гьотевите мисли за типа.
Без тях светът е за нас само един лабиринт от факти. Това често е било криво разбрано. Твърди се, че понятието за метаморфозата в смисъла на Гьоте е само един образ, който всъщност се е изградил в нашия ум чрез абстракция. Счита се, че на Гьоте е било неясно, че понятието за превръщането на листата в органи на цвета има смисъл само тогава, когато последните, например тичинките, са били някога действителни листа. Обаче това поставя възгледите на Гьоте с главата надолу.
към текста >>
Процесите
на
осеяното
със
звезди небе са били наблюдавани дълго пред и Кеплер и Коперник.
Ако емпиричните факти, които той използува, са отдавна вече надвишени чрез по-точни изследвания на подробностите, даже са отчасти опровергани; то поставените от него идеи са веднъж завинаги основни за науката на организмите, защото те са независими от онези емпирични факти. Както всяка новооткрита планета трябва да се върти около нейното слънце по законите на Кеплер, така всеки процес в органическата природа трябва да става според идеите на Гьоте.
Процесите на осеяното със звезди небе са били наблюдавани дълго пред и Кеплер и Коперник.
Обаче тези последните откриха първо законите. Органическото царство на природата е било наблюдавано дълго преди Гьоте, обаче Гьоте откри новите закони. Гьоте е Кеплер и Коперник на органическия свят.
към текста >>
Органическото царство
на
природата е било наблюдавано дълго преди Гьоте, обаче Гьоте откри новите
закони
.
Ако емпиричните факти, които той използува, са отдавна вече надвишени чрез по-точни изследвания на подробностите, даже са отчасти опровергани; то поставените от него идеи са веднъж завинаги основни за науката на организмите, защото те са независими от онези емпирични факти. Както всяка новооткрита планета трябва да се върти около нейното слънце по законите на Кеплер, така всеки процес в органическата природа трябва да става според идеите на Гьоте. Процесите на осеяното със звезди небе са били наблюдавани дълго пред и Кеплер и Коперник. Обаче тези последните откриха първо законите.
Органическото царство на природата е било наблюдавано дълго преди Гьоте, обаче Гьоте откри новите закони.
Гьоте е Кеплер и Коперник на органическия свят.
към текста >>
Наред с обикновената емпирична механика, която събира само фактите, съществува още една рационална механика, която извежда като необходими априористичните
закони
от вътрешната природа
на
основните принципи
на
механиката.
Наред с обикновената емпирична механика, която събира само фактите, съществува още една рационална механика, която извежда като необходими априористичните закони от вътрешната природа на основните принципи на механиката.
Както първата се отнася към последната, така се отнася теорията на Дарвин, Хекел и т.н. към рационалната органическа наука на Гьоте. Тази страна на неговата теория не беше още от самото начало ясна на Гьоте. Обаче по-късно той изказва вече съвсем решително това. Когато на 21 януари 1832 година пише на Хайнрих вилхелм Фердинанд Вакенродер: "продължавайте с всичко, което ви интересува и ме запознайте с него то се свързва някъде с моите съзерцания", с това той иска да каже, че е открил основните принципи на науката на организмите, от които трябва да бъде изведе но всичко останало.
към текста >>
Общението
със
съвременните философи както и четенето
на
техните съчинения доведе Гьоте до определена гледна точка в това отношение.
Общението със съвременните философи както и четенето на техните съчинения доведе Гьоте до определена гледна точка в това отношение.
Съчинението на Шелинг за Мировата душа и неговият очерк на една Натурфилософия*(*Гьотеви анали към 1798-1799 г.) както и книгата на Щефен "Основни черти на общата естествена наука" му подействаха плодотворно. Той води разговори по някои въпроси и с Хегел. Тези подбуди доведоха най-после дотам, Гьоте да се заеме отново с изучаването на Кант, с който той вече се беше занимавал веднъж по подбудата на Шилер.
към текста >>
Наред
със
студиите върху Гьотевите собствени възгледи, ние намираме тук разговори върху знаменитите литературни явления, из областта
на
морфологията, а също и студии
на
други учени, чиито изложения обаче постоянно се отнасят като нещо допълващо към Гьотевото обяснение върху природата.
След това до 1824 година излязоха два тома, първият в четири, вторият в две тетрадки.
Наред със студиите върху Гьотевите собствени възгледи, ние намираме тук разговори върху знаменитите литературни явления, из областта на морфологията, а също и студии на други учени, чиито изложения обаче постоянно се отнасят като нещо допълващо към Гьотевото обяснение върху природата.
към текста >>
5.
05. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той наистина си представяше Вселената по монистичен начин като нераздвоено единство от което
не
изключваше и човека -, обаче поради това той признаваше все пак, че вътре в това единство трябва да бъдат различени степени, които имат свои собствени
закони
.
Първото от охарактеризираните мнения е напълно право, когато твърди, че благодарение на това, че Гьоте се е стремил да обясни органичната природа, той води борба срещу дуализма, който приема непреодолими граници между органичната и неорганичната природа. Обаче Гьоте поддържаше възможността на това обяснение не затова, защото си представяше формите и явленията на органичната природа в една механическа връзка, а защото разбираше, че по-висшата връзка, в която те се намират, съвсем не е затворена за нашето познание.
Той наистина си представяше Вселената по монистичен начин като нераздвоено единство от което не изключваше и човека -, обаче поради това той признаваше все пак, че вътре в това единство трябва да бъдат различени степени, които имат свои собствени закони.
Още от своята младост той заемаше отрицателно становище спрямо стремежите, които си представят единството като еднообразие и считат органическия свят, както въобще това, което в природата се явява като по-висша природа, годспоствуван от законите действащи в неорганичния свят. Това отрицателно становище беше също онова, което по-късно го принуди да приеме съществуването на съзерцателната разсъдъчна способност, чрез която ние схващаме органичната природа, противоположно на дискурсивния /минаващ от едно съдържание към друго/ ум, чрез който познаваме неорганичната природа. Гьоте си представя света като един кръг от кръгове, от които всеки един си има свой собствен обяснителен принцип. Модерните монисти познават само един кръг, този на неорганичните природни закони.
към текста >>
Модерните монисти познават само един кръг, този
на
неорганичните природни
закони
.
Обаче Гьоте поддържаше възможността на това обяснение не затова, защото си представяше формите и явленията на органичната природа в една механическа връзка, а защото разбираше, че по-висшата връзка, в която те се намират, съвсем не е затворена за нашето познание. Той наистина си представяше Вселената по монистичен начин като нераздвоено единство от което не изключваше и човека -, обаче поради това той признаваше все пак, че вътре в това единство трябва да бъдат различени степени, които имат свои собствени закони. Още от своята младост той заемаше отрицателно становище спрямо стремежите, които си представят единството като еднообразие и считат органическия свят, както въобще това, което в природата се явява като по-висша природа, годспоствуван от законите действащи в неорганичния свят. Това отрицателно становище беше също онова, което по-късно го принуди да приеме съществуването на съзерцателната разсъдъчна способност, чрез която ние схващаме органичната природа, противоположно на дискурсивния /минаващ от едно съдържание към друго/ ум, чрез който познаваме неорганичната природа. Гьоте си представя света като един кръг от кръгове, от които всеки един си има свой собствен обяснителен принцип.
Модерните монисти познават само един кръг, този на неорганичните природни закони.
към текста >>
Обаче в принципно отношение той е стигнал до основните възгледи, които имат за науката
на
организмите същото значение, каквото основните
закони
на
Галилей имат за неорганичната природа.
Обаче в принципно отношение той е стигнал до основните възгледи, които имат за науката на организмите същото значение, каквото основните закони на Галилей имат за неорганичната природа.
към текста >>
6.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ако някакъв творец би се заловил да създаде човека с мисълта, заедно
със
своя образ подобие да му даде като наследство и щастието, той би направил по-добре да
не
го създаде.
Нека помислим само за майката: как процъфтяването на нейните деца и доставя увеличена радост, когато някога е постигнала това с грижи, страдания и усилия. Всеки по-добре мислещ човек би трябвало да отхвърли едно щастие, което би му предложила някаква външна сила, защото той не може да чувства като щастие това, което му се дава като незаслужен подарък.
Ако някакъв творец би се заловил да създаде човека с мисълта, заедно със своя образ подобие да му даде като наследство и щастието, той би направил по-добре да не го създаде.
към текста >>
Защото сетивата доставят само такива връзки
на
нещата, които позволяват да се стигне до механически
закони
.
Счита се, че признаването на първия води след себе си отхвърлянето на последния. Това съвсем не е правилно. Когато сетивата се считат за единствените органи за схващане на една обикновена действителност, тогава трябва да се стигне до този възглед.
Защото сетивата доставят само такива връзки на нещата, които позволяват да се стигне до механически закони.
И с това механическият възглед за света би бил даден като единствената истинска форма на един такъв възглед. При това се прави грешката, че се изпускат изпредвид другите обективни съставни части на действителността, които не могат да бъдат сведени до механически закони. Обективно даденото съвсем не се покрива със сетивното даденото, както вярва механическото схващане на света. Последното е само половината от даденото.
към текста >>
При това се прави грешката, че се изпускат изпредвид другите обективни съставни части
на
действителността, които
не
могат да бъдат сведени до механически
закони
.
Счита се, че признаването на първия води след себе си отхвърлянето на последния. Това съвсем не е правилно. Когато сетивата се считат за единствените органи за схващане на една обикновена действителност, тогава трябва да се стигне до този възглед. Защото сетивата доставят само такива връзки на нещата, които позволяват да се стигне до механически закони. И с това механическият възглед за света би бил даден като единствената истинска форма на един такъв възглед.
При това се прави грешката, че се изпускат изпредвид другите обективни съставни части на действителността, които не могат да бъдат сведени до механически закони.
Обективно даденото съвсем не се покрива със сетивното даденото, както вярва механическото схващане на света. Последното е само половината от даденото.
към текста >>
Обективно даденото съвсем
не
се покрива
със
сетивното даденото, както вярва механическото схващане
на
света.
Това съвсем не е правилно. Когато сетивата се считат за единствените органи за схващане на една обикновена действителност, тогава трябва да се стигне до този възглед. Защото сетивата доставят само такива връзки на нещата, които позволяват да се стигне до механически закони. И с това механическият възглед за света би бил даден като единствената истинска форма на един такъв възглед. При това се прави грешката, че се изпускат изпредвид другите обективни съставни части на действителността, които не могат да бъдат сведени до механически закони.
Обективно даденото съвсем не се покрива със сетивното даденото, както вярва механическото схващане на света.
Последното е само половината от даденото.
към текста >>
А какво друго значи това, освен че ние трябва да търсим нашето щастие само в творчеството, в неуморната дейност: само действащият, а именно безкористното действащият, който
със
своята дейност
не
се стреми към никаква награда, изпълнява своето определение.
Ние трябва именно да се откажем от един такъв стремеж напълно, и да търсим нашето определение чисто в това, да изпълним безкористно онези идеални задачи, които нашият разум ни предписва.
А какво друго значи това, освен че ние трябва да търсим нашето щастие само в творчеството, в неуморната дейност: само действащият, а именно безкористното действащият, който със своята дейност не се стреми към никаква награда, изпълнява своето определение.
Глупаво е за човека да иска да бъде възнаграден за неговата дейност; не съществува никаква истинска награда. Тук Хартман би трябвало да гради по-нататък. Той би трябвало да покаже, какво може да бъде при такива предпоставки единствената двигателна пружина на нашите действия. Когато перспективата, изгледът на една преследвана цел отпадне, тази двигателна пружина може да бъде само безкористната отдайност на обекта, на който човек посвещава своята дейност, това може да бъде само любовта. Само едно действие от любов може да бъде едно действие.
към текста >>
7.
07. ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той се опита да внесе този метод в науката
със
спомагателни средства, които имаше
на
разположение.
Той е стигнал до един напълно природосъобразен метод.
Той се опита да внесе този метод в науката със спомагателни средства, които имаше на разположение.
Допустимо е, че добитите по този начин отделни резултати, са или преобразени от напредващата наука; обаче научният процес, който е бил въведен с това, е една трайна придобивка на науката.
към текста >>
8.
08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
За нейните
закони
меродавен е обективния свят,
на
него трябва тя да се подчинява.
Нашата епоха вярва, че е налучкала правилния път, когато държи изкуството колкото е възможно по-далече от науката. Счита се, че наука и изкуство трябва да бъдат две съвършено противоположни полюса в културното развитие на човечеството. Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произвол тя трябва да се придържа чисто към даденото.
За нейните закони меродавен е обективния свят, на него трябва тя да се подчинява.
Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността.
към текста >>
Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът
на
научните
закони
; вътре в нас, в нашата индивидуалност този
на
естетическите
закони
.
Според днешното разбиране, съвсем различно трябва да бъде при творението на изкуството. Те получават закона от самотворческата сила на човешкия дух. За науката всяка намеса на човешката субективност би било изопачаване на действителността, превишаване на опитността; напротив изкуството израства на почвата на гениалната субективност. Неговите творения трябва да бъдат образи на човешкото въображение, а не огледални образи навъншния свят.
Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуалност този на естетическите закони.
Ето защо последните нямат ни най-малката познавателна стойност, те създават илюзии без и най-малкия фактор на действителността.
към текста >>
Прекрасното е "една проява
на
тайствените природни
закони
, които без неговото появяване биха останали вечно скрити".
Гьоте и Шилер вземат изкуството в неговата цяла дълбочина.
Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити".
Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение. Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”. Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход. В тази насока той казва относно изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”.
към текста >>
Когато той казва: " Висшите произведения
на
изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения
на
природата според истински и природни
закони
”.
Гьоте и Шилер вземат изкуството в неговата цяла дълбочина. Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити". Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение.
Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”.
Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход. В тази насока той казва относно изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”.
към текста >>
В тази насока той казва относно изкуството
на
гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите
закони
, по които самата природа постъпва и по следите
на
които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата
не
е скрито нищо; но докато работата
на
мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането
на
поета е да издаде тайната като се разбърбори”.
Гьоте и Шилер вземат изкуството в неговата цяла дълбочина. Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити". Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение. Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”. Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход.
В тази насока той казва относно изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”.
към текста >>
Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период
на
живота", който поетът дължи
на
Квантовата "Критика
на
чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи
на
обстоятелството, че видя, как тук "произведенията
на
изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват
на
същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя
със
същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене.
Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене.
към текста >>
9.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Защото онези абстрактни понятия
на
Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага
на
сетивата
със
всички качества
на
непосредствената опитност.
Това не е никакво истинско познание.
Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност.
Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието. Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опитност скрива от нас, но което въпреки това е действително. Ето защо познанието на Мил не е истинско познание, защото то е само една развита сетивна опитност. То оставя нещата такива, каквито ни ги показват очите и ушите.
към текста >>
Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме
със
сетивата, от това, което доставя процесът
на
познанието.
Първо светът ни се представя като едно разнообразие в пространството и във времето. Ние възприемаме пространствено и по време отделни неща: Тук този цвят, там онази форма; сега този тон, после онзи шум и т.н.
Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със сетивата, от това, което доставя процесът на познанието.
виждаме един камък, който лети срещу една стъклена плоча, пробива я и после след определено време пада на земята. Питаме: Какво е дадено тук в непосредствената опитност? Една поредица от последователни зрителни възприятия, изхождащи от местата, които камъкът последователно е заел, една поредица от звукови възприятия при строшаването на стъклената плоча, отхвръкването на парчета стъкло и т.н. Ако не искаме да измамваме себе си, трябва да кажем: На непосредствената опитност не е дадено нищо повече от този лишен от връзка агрегат от възприемателни актове.
към текста >>
виждаме един камък, който лети срещу една стъклена плоча, пробива я и после след определено време пада
на
земята
.
Първо светът ни се представя като едно разнообразие в пространството и във времето. Ние възприемаме пространствено и по време отделни неща: Тук този цвят, там онази форма; сега този тон, после онзи шум и т.н. Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със сетивата, от това, което доставя процесът на познанието.
виждаме един камък, който лети срещу една стъклена плоча, пробива я и после след определено време пада на земята.
Питаме: Какво е дадено тук в непосредствената опитност? Една поредица от последователни зрителни възприятия, изхождащи от местата, които камъкът последователно е заел, една поредица от звукови възприятия при строшаването на стъклената плоча, отхвръкването на парчета стъкло и т.н. Ако не искаме да измамваме себе си, трябва да кажем: На непосредствената опитност не е дадено нищо повече от този лишен от връзка агрегат от възприемателни актове.
към текста >>
За едно същество надарено само
със
способността да възприема сетивно цялата тази работа
не
би съществувала.
Да се върнем отново към нашия пример с хвърления камък. Ние свързваме зрителните възприятия, които изхождат от отделните места, където се намира камъкът. Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо. Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание. Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух.
За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала.
За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас.
към текста >>
Гаранцията за тъждествеността трябва да бъде за мене това, което е пълно
със
значение, съдържанието.
Пита се сега: Кое е всъщност носителят на тази тъждественост на понятието? Фактически такъв носител не може да бъде неговата външна форма като представа, защото Бъркли е съвършено прав, когато твърди, че една представа, която сега имам за дървото няма нищо общо с тази за същото дърво след една минута, ако междувременно аз държа очите си затворени; също така нямат нищо общо помежду си различните представи на няколко индивида за един предмет. Следователно тъждествеността може да се намира само в съдържанието на представата, в нейното Що.
Гаранцията за тъждествеността трябва да бъде за мене това, което е пълно със значение, съдържанието.
към текста >>
Моето съзнание, че стоя вътре в една вещ, е само последствие от вътрешното устройство
на
тази вещ, че тя носи
със
себе си своя принцип.
Но това изглежда да противоречи на казаното от нас по-горе: Че идеята се явява в една задоволяваща ни форма затова, защото ние съдействаме активно при нейното възникване. Но това не произлиза от организацията на нашето съзнание. Ако идеята не била една построена на самата си същност, ние не бихме могли да имаме едно такова съзнание. Когато нещо няма вътре в себе си центъра, от който то произлиза, а вън от себе си, аз не мога да се обявя задоволен от него, когато то застава срещу мене; аз трябва да се издигна над него, именно до онзи център. Само когато се натъкна на нещо, което не сочи над себе си, тогава аз добивам съзнанието: Сега ти стоиш вътре в центъра; тук можеш да останеш.
Моето съзнание, че стоя вътре в една вещ, е само последствие от вътрешното устройство на тази вещ, че тя носи със себе си своя принцип.
Завладявайки идеята, ние стигаме в ядката на света. Това, което с хващаме тук, е онова, от което всичко произлиза. Ние ставаме едно единство с този принцип; ето защо идеята, която е най-обективното нещо, ни се явява същевременно като най-субективното.
към текста >>
Тя престава да бъде загадъчна, когато познаем, че тя има същия център
със
света
на
мислите, който се изявява в нас.
Сетивната действителност е загадъчна за нас затова, защото не намираме нейния център в самата нея.
Тя престава да бъде загадъчна, когато познаем, че тя има същия център със света на мислите, който се изявява в нас.
към текста >>
Така за нас теорията
на
познанието става една наука пълна
със
значение за хората.
Тя ни даде осветление върху това, че добитото в отделните науки е обективна основа на мировото съществуване. Науките стигат до редица понятия; върху същинската задача на тези понятия ни поучава теорията на познанието. С този характерен резултат нашата теория на познанието, изработва в смисъла на Гьотевия начин на мислене, се отклонява от всички други теории на познанието на нашето съвремие. Тя не иска само да установи една формална връзка между мислене и битие; тя иска да реши теоретико-познавателната проблема не само логически, а иска да стигне до един положителен резултат. Тя показва, що е съдържанието на нашето мислене; и намира, че това "що" е съвременно обективното съдържание на света.
Така за нас теорията на познанието става една наука пълна със значение за хората.
Тя осветлява човека върху самия него, показва му неговото положение в света; с това тя е един извор на задоволство за него. Едва тя му казва, за какво е призван той. В притежание на нейните истини човекът се чувства повдигнат; неговото научно изследване добива едно ново осветление. Едва сега той знае, че е свързан най-непосредствено с ядката на света, че той открива тази ядка, която остава скрита за всички други същества, че в него се изявява мировия Дух, че този миров Дух му е вроден. Той вижда в самия себе си довършителя на мировия процес; вижда, че е призван да довърши това, което другите сили на света не могат, че той трябва да постави венеца на сътворението.
към текста >>
10.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение
не
съвпада
със
субективните основания, от които ние произнасяме това съждение.
Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съвпада със субективните основания, от които ние произнасяме това съждение.
Според това мнение нашите логически основания нямат нищо общо с обективните. Може да бъде така, че това мнение да прокара някакъв път, за да стигнем до обективните основания на нашето разбиране; обаче средствата, с които нашето познавателно мислене разполага, не са достатъчни за това. За познанието обуславящата моите твърдения същност се намира в един непознат свят; твърдението с неговите формални основания /непротиворечивост, подкрепяне с различни аксиоми и т.н./, те единствено се намират в моя свят. Една наука, която почива на този възглед, е догматична.
към текста >>
Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам
със
сетивата.
Той се явява в две форми. Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/. Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята. Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм. Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света?
Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата.
Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене. Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение. За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление. Изискването за обяснение на света произхожда от потребността на мисленето да обедини, да слее постижимото от него /от мисленето/ съдържание с действителността на явлението в едно, да проникне с понятия всичко; това, което виждаме, чуваме и т.н., нашето мислене иска да го превърне в нещо което ние разбираме. Който прецени тези изречения в тяхното истинско значение, за него е невъзможно той да бъде един последовател на охарактеризирания по-горе реализъм.
към текста >>
11.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
притегателната сила
на
земята
и 3.
От това ние получаваме една група от действащи едни върху други сетивни елементи на действителността; и явлението, което се разгръща пред нас, следва непосредствено от въпросните фактори по един прозрачен, ясен начин. Такова едно явление ние наричаме заедно с Гьоте първоначално явление или основен факт. Това първоначално явление е тъждествено с обективния природен закон. Съпоставянето и съединението, за което говорим тук, може да стане или само в мисли, както когато си представим трите обуславящи фактори при хоризонтално хвърляне на един камък: 1. тласкащата сила, 2.
притегателната сила на земята и 3.
съпротивлението на въздуха, и след това извеждам пътя на летящия камък от тези фактори, или пък: Мога да събера действително отделните фактори и тогава да очаквам следващото от тяхното взаимодействие явление.
към текста >>
Общият емпиризъм е грубата ненаучност, защото той никога
не
излиза вън от голото схващане
на
случайностите; напротив рационализмът
със
своите тълкувания внася в света
на
явленията причини и връзки, които
не
са в него.
В сравнение с общия емпиризъм рационализмът съставлява следващата по-висша степен. Той се залавя с научното явление. Този възглед не се ограничава вече само в голото описание на явленията, а се стреми да ги обясни чрез откриване на причините, чрез поставяне на хипотези и т.н. Това е степента, при която умът вади заключения от явленията за причините и връзките. Гьоте обяснява като едностранчивости както първия така и втория метод.
Общият емпиризъм е грубата ненаучност, защото той никога не излиза вън от голото схващане на случайностите; напротив рационализмът със своите тълкувания внася в света на явленията причини и връзки, които не са в него.
Първият не може да се издигне от изобилията на явленията до свободното мислене, вторият изгубва тази пълнота като сигурна почва под нозете си и изпада в произвола на въображението и на субективното хрумване. Гьоте укорява с най-остри думи манията да се свързва веднага изводи чрез субективния произвол; така в "Сентенции в проза" /Сентенции в проза, цитирано на др. място, стр. 375 съотв. 376 съотв.
към текста >>
12.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат
на
закони
, които могат да бъдат изразени в понятия.
Първата задача, която трябва да си поставим сега, ще бъде изследването характера на човешката дейност. Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия процес? Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца.
И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия.
Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността. В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях. Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност. Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата.
към текста >>
Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт
на
определящите го природни
закони
, докато при колелото
на
каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет.
Първата задача, която трябва да си поставим сега, ще бъде изследването характера на човешката дейност. Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия процес? Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия.
Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет.
Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността. В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях. Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност. Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата. Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци.
към текста >>
Когато гледаме едно произведение
на
природата, което действува върху едно друго такова, нещата се представят така: Ние виждаме едно действие; това действие е обусловено от
закони
, които могат да бъдат обхванати в понятия.
Произведението на природата съвсем не съдържа в себе си идейната закономерност, под чиято власт изглежда да се намира. При него е нужно да застане насреща му нещо по-висше, човешкото мислене; тогава на това мислене се явява онова, което властва над природните произведения. Не е така при човешката дейност. Тук на действащия обект е непосредствено присъща идеята; и ако пред него би застанало едно друго по-висше същество, то не би могло да намери в неговата дейност нищо друго, освен това, което самият действащ обект е заложил в своята дейност. Защото една съвършена човешка деятелност е резултат на нашите намерения и само това.
Когато гледаме едно произведение на природата, което действува върху едно друго такова, нещата се представят така: Ние виждаме едно действие; това действие е обусловено от закони, които могат да бъдат обхванати в понятия.
Но ако искаме да разберем действието, тогава не е достатъчно да го свържем с някакви закони, трябва да имаме една втора възприемаема но следваща да бъде отново претопена в понятия вещ. Когато виждаме една следа в почвата, ние търсим предмета, който е направил тази следа. Това ни води до едно такова следствие, където причината на едно такова следствие ни се явява отново във формата на едно външно възприятие, а това е понятието за сила. Силата може да застане срещу нас само там, където идеята ни се явява първо на един възприемаем обект и едва под тази форма действа върху един друг обект. Противоположното на това имаме, когато посредничеството отпада, когато идеята пристъпва непосредствено към сетивния свят.
към текста >>
Но ако искаме да разберем действието, тогава
не
е достатъчно да го свържем с някакви
закони
, трябва да имаме една втора възприемаема но следваща да бъде отново претопена в понятия вещ.
При него е нужно да застане насреща му нещо по-висше, човешкото мислене; тогава на това мислене се явява онова, което властва над природните произведения. Не е така при човешката дейност. Тук на действащия обект е непосредствено присъща идеята; и ако пред него би застанало едно друго по-висше същество, то не би могло да намери в неговата дейност нищо друго, освен това, което самият действащ обект е заложил в своята дейност. Защото една съвършена човешка деятелност е резултат на нашите намерения и само това. Когато гледаме едно произведение на природата, което действува върху едно друго такова, нещата се представят така: Ние виждаме едно действие; това действие е обусловено от закони, които могат да бъдат обхванати в понятия.
Но ако искаме да разберем действието, тогава не е достатъчно да го свържем с някакви закони, трябва да имаме една втора възприемаема но следваща да бъде отново претопена в понятия вещ.
Когато виждаме една следа в почвата, ние търсим предмета, който е направил тази следа. Това ни води до едно такова следствие, където причината на едно такова следствие ни се явява отново във формата на едно външно възприятие, а това е понятието за сила. Силата може да застане срещу нас само там, където идеята ни се явява първо на един възприемаем обект и едва под тази форма действа върху един друг обект. Противоположното на това имаме, когато посредничеството отпада, когато идеята пристъпва непосредствено към сетивния свят. Тук идеята сама се явява като действаща причина.
към текста >>
А това е действието
със
свобода.
Ние имаме работа с едно проявяващо се съществуване, при което можем да останем, при което нямаме нужда да питаме за условия лежащи по-дълбоко. Ние сме разбрали едно произведение на изкуството, когато познаваме идеята, която е въплътена в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна връзка между идея /причина/ и произведение /следствие/. Ние разбираме действието на един държавник, когато познаваме неговите намерения /идеи/; нямаме нужда да отидем по-нататък от това, което се показва в явлението. Следователно процесите на природата се различават от действията на хората чрез това, че при първите законът трябва да се счита като обуславящата причина на появяващото се съществуване, докато при вторите самото съществуване е закон и се явява обусловено от нищо друго освен от самото себе си. Чрез това всеки природен процес се разлага на нещо обуславящо и нещо обусловено и последното следва по необходимост от първото, докато човешката дейност обуславя само себе си.
А това е действието със свобода.
Когато намеренията на природата, които стоят зад явленията и ги обуславят, влизат в човека, те самите стават явления; но сега те са, така да се каже, със свободен тил. Ако всички процеси на природата са само прояви на идеята, то човешкото действие е самата действаща идея.
към текста >>
Когато намеренията
на
природата, които стоят зад явленията и ги обуславят, влизат в човека, те самите стават явления; но сега те са, така да се каже,
със
свободен тил.
Ние сме разбрали едно произведение на изкуството, когато познаваме идеята, която е въплътена в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна връзка между идея /причина/ и произведение /следствие/. Ние разбираме действието на един държавник, когато познаваме неговите намерения /идеи/; нямаме нужда да отидем по-нататък от това, което се показва в явлението. Следователно процесите на природата се различават от действията на хората чрез това, че при първите законът трябва да се счита като обуславящата причина на появяващото се съществуване, докато при вторите самото съществуване е закон и се явява обусловено от нищо друго освен от самото себе си. Чрез това всеки природен процес се разлага на нещо обуславящо и нещо обусловено и последното следва по необходимост от първото, докато човешката дейност обуславя само себе си. А това е действието със свобода.
Когато намеренията на природата, които стоят зад явленията и ги обуславят, влизат в човека, те самите стават явления; но сега те са, така да се каже, със свободен тил.
Ако всички процеси на природата са само прояви на идеята, то човешкото действие е самата действаща идея.
към текста >>
Обаче неговото поведение
не
трябва да се разбира изхождайки само от природните
закони
нито по отношение
на
него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество.
Тя не признава за човешки деяния нито валидността на природната необходимост, нито влиянието на един намиращ се вън от света Творец или Миров Управител. И в единия и в другия случай човекът би бил несвободен. Ако в него би действала необходимостта на природата както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно търсене на условията, които лежат на основата на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква свобода. Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия. Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие.
Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони нито по отношение на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество.
Като познаващо и като морално същество той излиза вън от сферата на природните действителности. И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече идеал отколкото действителност, важи установеното тук. Пътят на живота на човека се състои в това, той да се развие от едно природно същество в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни закони и да стане свой собствен законодател.
към текста >>
Пътят
на
живота
на
човека се състои в това, той да се развие от едно природно същество в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни
закони
и да стане свой собствен законодател.
Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия. Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие. Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони нито по отношение на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество. Като познаващо и като морално същество той излиза вън от сферата на природните действителности. И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече идеал отколкото действителност, важи установеното тук.
Пътят на живота на човека се състои в това, той да се развие от едно природно същество в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни закони и да стане свой собствен законодател.
към текста >>
Човекът би се чувствал
не
като
със
свободен тил, а като зависим, като средство за намеренията
на
една по-висша Сила.
Но ние трябва да отхвърлим също и един намиращ се вън от света Управител /Ръководител/ на човешките съдби. Също и там, където един такъв се приема, не може да става дума за истинска свобода. Там той определя насоката на човешката дейност и човекът трябва само да изпълнява това, което мировият Ръководител му предопределя да върши. Той чувства подбудата за своите действия не като идеал, който той сам си поставя, а като заповед на мировия Ръководител; тук отново неговата дейност не е необусловена, а обусловена.
Човекът би се чувствал не като със свободен тил, а като зависим, като средство за намеренията на една по-висша Сила.
към текста >>
Човекът действа, когато търси подбудите за своето действане в заповеди, според
закони
, чието основание
не
зависи от него; той си представя една норма, която е предписана за неговото действие отвън.
Видяхме, че догматизмът се състои в това, че основанието, защо дадено нещо е истинно, се търси в нещо намиращо се вън от нашето съзнание, в нещо недостъпно /транссубективно/, противоположно на мнението, което счита едно съждение за вярно заради това, че основанието за него се намира в живеещите в съзнанието, във вливащите се в съждението понятия. Който си представя една Първопричина на света вън от нашия идеен свят, той си представя, че идейното основание, защо ние познаваме нещо като истинно, е нещо различно от това, защото е обективно истинно. Така истината се схваща като догма. А в областта на етиката заповедта е това, което в науката е догмата.
Човекът действа, когато търси подбудите за своето действане в заповеди, според закони, чието основание не зависи от него; той си представя една норма, която е предписана за неговото действие отвън.
Той действа по дълг. Да се говори за дълг има смисъл само при това схващане. Ние трябва да чувстваме подбудата отвън и да признаем необходимостта да следваме тази подбуда, тогава ние действаме по дълг. Нашата теория на познанието не може да допусне едно такова действие там, където човекът се явява в своето морално съвършенство. Ние знаем, че идейният свят е самото безкрайно съвършенство; знаем, че с този свят подбудите на нашите действия лежат в самите нас; и съобразно с това трябва да считаме като морално само едно такова действие, при което деянието произтича само от намиращата се в нас идея на това деяние.
към текста >>
Защото какво би могло да го изпълни
със
стремежа да извърши нещо, ако
не
една възникваща в неговия дух активна идея?
Ако действието на човека не трябва да бъде нищо друго освен осъществяването на неговото собствено идейно съдържание, тогава естествено е, че такова едно съдържание трябва да се намира в него. Неговият дух трябва да действува производително.
Защото какво би могло да го изпълни със стремежа да извърши нещо, ако не една възникваща в неговия дух активна идея?
Тази идея ще се окаже толкова по-плодотворна, колкото тя се явява в неговия дух с по-определени очертания, с по-ясно съдържание. Защото само това може да ни тласка с пълна сила към осъществяване, което е напълно определено по отношение на неговото цяло "що". Идеалът, който си представяме само смътно, който оставяме неопределен, е неподходящ като подбуда за действие. Какво може да ни разпали при него, тъй като неговото съдържание не стои открито и ясно пред очите ни. Ето защо подбудите за нашето действие трябва винаги да се явяват във формата на индивидуални намерения.
към текста >>
Напълно лишени от стойност се /явяват/ оказват общите морални
закони
, моралните
закони
, и т.н., които са валидни за всички хора.
Защото само това може да ни тласка с пълна сила към осъществяване, което е напълно определено по отношение на неговото цяло "що". Идеалът, който си представяме само смътно, който оставяме неопределен, е неподходящ като подбуда за действие. Какво може да ни разпали при него, тъй като неговото съдържание не стои открито и ясно пред очите ни. Ето защо подбудите за нашето действие трябва винаги да се явяват във формата на индивидуални намерения. Всичко, което човек върши като плодотворно, дължи своето раждане на такива индивидуални подтици.
Напълно лишени от стойност се /явяват/ оказват общите морални закони, моралните закони, и т.н., които са валидни за всички хора.
Когато Кант счита за морално само онова, което важи като закон за всички хора, срещу това трябва да кажем, че би трябвало да престане да съществува всяка положителна дейност, би трябвало да изчезне от света всичко велико, ако всеки би трябвало да върши само това, което важи за всички.
към текста >>
Не
съществуват никакви общи
закони
върху това, което човек трябва да върши или
не
.
Докато тази последната трябва да ни открие законите на това, което съществува, което е, Етиката би имала да ни учи законите на това, което трябва да бъде. Етиката трябва да бъде един кодекс на всички идеали на човека, един подробен отговор на въпроса: що е добро? Обаче една такава наука е невъзможна. Не може да има никакъв общ отговор на този въпрос. Етичното /моралното/ действие е един продукт на това, което налага своето право в индивида; то е винаги дадено в отделния случай, никога в общото.
Не съществуват никакви общи закони върху това, което човек трябва да върши или не.
Не бива да считаме като такива отделните правни устави на различните народи. Те не са нищо друго освен излияния на индивидуални намерения. Това, което една или друга личност е почувствала като морален мотив, то се е предало на цял един народ, станало е "право на този народ". Едно общо природно право, което да е валидно за всички хора и за всички времена, е едно безсмислие. Правните възгледи и моралните понятия идват и си отиват заедно с народите, даже с индивидите.
към текста >>
Това, което той върши,
не
изглежда да е само излияние
на
неговия собствен индивидуален аз; той се явява обусловен от общностите, които има
със
своя народ, неговата индивидуалност изглежда унищожена от народностния характер.
Юриспруденцията не е никаква наука, а само един сборник от бележки на онези правни навици, които са присъщи на една народностна индивидуалност. Обаче човекът не принадлежи само на себе си; той принадлежи като член на две по-висши цялости. Първо той е член на своя народ, с който го свързват общи обичаи, общ културен живот, един език и общи възгледи. След това той е също един гражданин на историята, отделен член във великия исторически процес на развитието на човечеството. Чрез тази двойна съпринадлежност към едно цяло неговото свободно действане изглежда възпрепятствано.
Това, което той върши, не изглежда да е само излияние на неговия собствен индивидуален аз; той се явява обусловен от общностите, които има със своя народ, неговата индивидуалност изглежда унищожена от народностния характер.
Но не съм ли аз и тогава свободен, когато моите действия се намират обясними не само от моята природа, но и от природата на моя народ? Не действам ли аз тук така затова, защото природата ме е направила именно член на тази народностна общност? А и с втората съпринадлежност работата не стои различно. Историята ми посочва мястото на моята деятелност. Аз съм зависим от културната епоха, в която съм роден; аз съм дете на моята епоха.
към текста >>
Тогава той ще изпълни по свобода задачите
на
своето време, тогава ще може да застане
на
подобаващо място
със
своята работа.
Той се издига до познанието на ръководните идеи, на моралните сили които действат в това развитие; и тогава те не действат вече като обуславящи го, а в него те стават индивидуални двигателни сили. Следователно човекът трябва да се издигне чрез своите усилия, за да не бъде ръководен, а сам да ръководи себе си. Той не трябва да се оставя да бъде ръководен слепешката от характера на неговия народ, а да се издигне до познанието на този характер, за да действа съзнателно в смисъла на своя народ. Той не трябва да се оставя носен от културния напредък, а трябва да си усвои идеите на своето време. За целта е необходимо преди всичко човекът да разбере своето време.
Тогава той ще изпълни по свобода задачите на своето време, тогава ще може да застане на подобаващо място със своята работа.
Тук духовните науки /историята, историята на културата и историята на литературата/ трябва да се намесят косвено, като посредници. В духовните науки човекът има работа със своите собствени произведения, с творенията на културата, на литературата,на изкуството и т.н. Духовното бива обхващано от духа. А целта на духовните науки не трябва да бъде никоя друга, освен човек да познае, къде го е поставила случайността; той трябва да познае това, което е вече създадено, какво предстои нему да прави. Чрез духовните науки той трябва да намери правилната точка, за да вземе участие със своята личност в движението на света.
към текста >>
В духовните науки човекът има работа
със
своите собствени произведения, с творенията
на
културата,
на
литературата,
на
изкуството и т.н.
Той не трябва да се оставя да бъде ръководен слепешката от характера на неговия народ, а да се издигне до познанието на този характер, за да действа съзнателно в смисъла на своя народ. Той не трябва да се оставя носен от културния напредък, а трябва да си усвои идеите на своето време. За целта е необходимо преди всичко човекът да разбере своето време. Тогава той ще изпълни по свобода задачите на своето време, тогава ще може да застане на подобаващо място със своята работа. Тук духовните науки /историята, историята на културата и историята на литературата/ трябва да се намесят косвено, като посредници.
В духовните науки човекът има работа със своите собствени произведения, с творенията на културата, на литературата,на изкуството и т.н.
Духовното бива обхващано от духа. А целта на духовните науки не трябва да бъде никоя друга, освен човек да познае, къде го е поставила случайността; той трябва да познае това, което е вече създадено, какво предстои нему да прави. Чрез духовните науки той трябва да намери правилната точка, за да вземе участие със своята личност в движението на света. Човек трябва да познава света на духа и според това познание да определя своето участие в него.
към текста >>
Чрез духовните науки той трябва да намери правилната точка, за да вземе участие
със
своята личност в движението
на
света.
Тогава той ще изпълни по свобода задачите на своето време, тогава ще може да застане на подобаващо място със своята работа. Тук духовните науки /историята, историята на културата и историята на литературата/ трябва да се намесят косвено, като посредници. В духовните науки човекът има работа със своите собствени произведения, с творенията на културата, на литературата,на изкуството и т.н. Духовното бива обхващано от духа. А целта на духовните науки не трябва да бъде никоя друга, освен човек да познае, къде го е поставила случайността; той трябва да познае това, което е вече създадено, какво предстои нему да прави.
Чрез духовните науки той трябва да намери правилната точка, за да вземе участие със своята личност в движението на света.
Човек трябва да познава света на духа и според това познание да определя своето участие в него.
към текста >>
13.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
За тази цел изучи той Спиноза в своята младост и влезе в научни преговори
със
съвременните му философи.
Неговото същество действаше философски, т.е. така, че то може да се изрази само във философски формули, може да бъде оправдано само от философски предпоставки. И за да осъзнае ясно това, което той самият беше, за да знае това, което беше в него живо действие, за това търсеше той философите. Той търсеше при тях едно обяснение и едно оправдание на своето същество. Това е неговото отношение към философите.
За тази цел изучи той Спиноза в своята младост и влезе в научни преговори със съвременните му философи.
На млади години на поета му се струваше, че най-добре изразяват неговото собствено същество Спиноза и Джордано Бруно. Знаменателно е, че и с двамата философи той се запознава първо чрез съчинения на техните противници и въпреки това обстоятелство той позна, че техните учения отговаряха на неговата природа. Особено при неговите отношения към ученията на Джордано Бруно ние виждаме потвърдено казаното от нас. Той се запознава с него от речника на Бейл, където той е остро нападан. И Гьоте получи от него толкова дълбоко впечатление, че ние намираме изразни отзвуци от изречения на Бруно в онези части на "Фауст", които по замисъл произхождат от 1770 година * /* Годишник на Гьоте, т.VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./.
към текста >>
Когато възприемаме
със
сетивата, това
не
е достатъчно, защото сетивата
не
ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло.
Той го нарича вътрешния художник, който дава форма на материята и я изгражда отвътре. Той е първопричината на всичко съществуващо и няма нито едно същество, в чието битие той да не участва любвеобилно. "Колкото и малко и незначително да бъде нещо, то има в себе си една част от духовната субстанция.* /*Джордано Бруно, За причината, Принципа и Единния. Преведено от италиански и предвидено с обяснителна бележка от Х.Ласон; 2-ро издание, Хайделберг 1889 г./. Това беше също и мнението на Гьоте, че ние знаем да съдим за дадено нещо тогава, когато виждаме, както е било поставено на своето място от всеобщия разум, как то е станало именно това, което се представя на нашия поглед.
Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло.
Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа. За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога.
към текста >>
За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както
не
познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние
не
виждаме с едно и също око основата
на
изкуството и основата
на
природата", защото основата
на
изкуството ние виждаме
със
сетивните очи, а основата
на
природата с окото
на
разума.*/*Цитирано
на
друго място,стр.77./.
"Колкото и малко и незначително да бъде нещо, то има в себе си една част от духовната субстанция.* /*Джордано Бруно, За причината, Принципа и Единния. Преведено от италиански и предвидено с обяснителна бележка от Х.Ласон; 2-ро издание, Хайделберг 1889 г./. Това беше също и мнението на Гьоте, че ние знаем да съдим за дадено нещо тогава, когато виждаме, както е било поставено на своето място от всеобщия разум, как то е станало именно това, което се представя на нашия поглед. Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло. Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа.
За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./.
Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света.
към текста >>
Не
стои различна работа и
със
Спиноза.
Преведено от италиански и предвидено с обяснителна бележка от Х.Ласон; 2-ро издание, Хайделберг 1889 г./. Това беше също и мнението на Гьоте, че ние знаем да съдим за дадено нещо тогава, когато виждаме, както е било поставено на своето място от всеобщия разум, как то е станало именно това, което се представя на нашия поглед. Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло. Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа. За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./.
Не стои различна работа и със Спиноза.
Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света. Но ние трябва да го търсим там, където Той се намира.
към текста >>
В това се състои родството
на
Гьоте
със
Спиноза.
Законите, които нашия дух познава в природата са следователно Бог в неговата същност, а не само създадени от него. Това, което познаваме като логическа необходимост, е това, защото на него му е присъща същността на Божественото, т.е. вечната закономерност. Това беше един възглед съобразен с Гьотевия дух. Неговата твърда вяра, че в цялата своя работа природата ни изявява нещо божествено, стоеше пред него в най-ясни изречения: "Аз се придържам здраво и по-здраво към обожанието на Бога на атеиста /Спиноза/", пише той на Якоби, когато този по следният искаше да покаже учението на Спиноза в една друга светлина.
В това се състои родството на Гьоте със Спиноза.
И когато по отношение на тази дълбока, вътрешна хармония на Гьотевото същество с участието на Спиноза постоянно се изтъква съвършено вътрешното обстоятелство: Гьоте е бил привлечен към Спиноза, защото както и този последният не е искал да търпи крайните причини в обяснението на света, това свидетелства за едно повърхностно оценяване на положението на нещата. Че Гьоте както и Спиноза отхвърляха последните причини, това беше само едно последствие на техните възгледи. Нека само ясно си представим теорията за последните причини. Дадено нещо се обяснява по отношение на неговото съществуване и устройство чрез това, че се излага /доказва/ неговата необходимост за нещо друго. Показва се, това нещо е така и така устроено, защото другото е така и така.
към текста >>
Естествено е сега, че няма никакъв смисъл да приписваме
на
света, който умът е образувал заедно
със
сетивата, едно друго значение освен едно такова за нашата познавателна способност.
Умът трябва да се схваща като сбор от дейности, които имат за цел да обхванат сетивния свят според определени, предварително набелязани в него форми. Той обхваща две сетивни възприятия, като например назовава едното като причина другото като следствие, или едното като вещество, другото като свойство и т.н. И тук също задачата на философската наука е да покаже, при какви условия умът успява да си образува една система на света. Така в смисъла на Кант светът е всъщност едно субективно явление, което се явява,което се явява във формите на сетивния свят на ума. Сигурно е само едно, че съществува една вещ в себе си; как тази вещ в себе си се явява за нас, това зависи от нашата организация.
Естествено е сега, че няма никакъв смисъл да приписваме на света, който умът е образувал заедно със сетивата, едно друго значение освен едно такова за нашата познавателна способност.
Това става най-ясно там, където Кант говори за значението на идейния свят. За него идеите не са нищо друго освен по-висшите единици, които умът е създал. Например умът довежда психическите явления в определена връзка; разумът, като способност за образуване на идеи, обхваща тогава тази връзка така, като че тя изхожда от една душа. Обаче за самата вещ това няма значение, то е само средство за ориентиране за нашата познавателна способност. Това е съдържанието на Квантовата теоретична философия, доколкото то може да ни интересува тук.
към текста >>
До онзи знаменит разговор
със
Шилер Гьоте беше упражнил определен начин да гледа света.
Гьоте е бил несравнимо повече подпомогнат във философско отношение от Шилер отколкото от Кант. Чрез Шилер той бе доведен именно с една степен по-нататък в познанието на своя начин на мислене.
До онзи знаменит разговор със Шилер Гьоте беше упражнил определен начин да гледа света.
Той беше разглеждал растения, беше поставил на тяхната основа едно първично растение /прарастение/ и беше извел отделните форми от това прарастение. Това прарастение, /а също така и едно съответно първично животно/ се беше оформило в неговия дух, и му беше послужило при обяснението на съответните явления. Обаче той никога не беше размислил върху това, що е това прарастение в неговата същност. Шилер му отвори очите, като му каза: То е една идея. Едва от сега нататък Гьоте има съзнание за своя идеализъм.
към текста >>
Със
своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои
на
почвата
на
Гьотевия възглед за света.
Със своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света.
Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света.
към текста >>
Ние можем да разберем само това, което е пълно
със
съдържание, а
не
това, което няма съдържание.
Според Хартман волята никога не може сама да стигне до сътворението на света, защото тя е празният, сляп стремеж към съществуване. Ако волята трябва да произведе нещо, трябва да се прибави идеята, защото само тази и дава съдържанието на нейното действие. Обаче какво трябва да предприемем ние с такава воля? Тя ни се изплъзва, когато искаме да я обхванем; защото не можем да обхванем безсъдържателния, празен стремеж. И така става, че все пак всичко онова, което действително схващаме от мировия Принцип, е идея, защото това, което може да бъде схванато, трябва именно да има съдържание.
Ние можем да разберем само това, което е пълно със съдържание, а не това, което няма съдържание.
Следователно, ако искаме да схванем понятието воля, то трябва да се яви в съдържанието на идеята; то може да се яви само при идеята и с идеята, като форма на нейната изява, а никога самостоятелно. Това, което съществува, трябва да има съдържание, то може да даде едно запълнено, а не празно битие. Ето защо Гьоте си представя идеята като дейна, като нещо действуващо, което не се нуждае вече от някакъв тласък. Защото това, което е пълно със съдържание не трябва и не може да получи тласък от нещо лишено от съдържание, за да се яви в съществуването. Ето защо в смисъла на Гьоте идеята трябва да се схваща като ентелехия, т.е.
към текста >>
Защото това, което е пълно
със
съдържание
не
трябва и
не
може да получи тласък от нещо лишено от съдържание, за да се яви в съществуването.
И така става, че все пак всичко онова, което действително схващаме от мировия Принцип, е идея, защото това, което може да бъде схванато, трябва именно да има съдържание. Ние можем да разберем само това, което е пълно със съдържание, а не това, което няма съдържание. Следователно, ако искаме да схванем понятието воля, то трябва да се яви в съдържанието на идеята; то може да се яви само при идеята и с идеята, като форма на нейната изява, а никога самостоятелно. Това, което съществува, трябва да има съдържание, то може да даде едно запълнено, а не празно битие. Ето защо Гьоте си представя идеята като дейна, като нещо действуващо, което не се нуждае вече от някакъв тласък.
Защото това, което е пълно със съдържание не трябва и не може да получи тласък от нещо лишено от съдържание, за да се яви в съществуването.
Ето защо в смисъла на Гьоте идеята трябва да се схваща като ентелехия, т.е. вече като действуващо съществуване; и ние трябва първо да се абстрахираме от нейната форма като нещо действащо, когато след това искаме отново да я представим под името воля. Мотивът на волята е съвършено без стойност и за положителната наука. Хартман също не се нуждае от него, там, където той пристъпва към конкретните явления.
към текста >>
14.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той искаше сам да се запознае точно
със
състоянието
на
нещата.
Когато Карл Август дойде на власт, той се посвети с голяма сериозност на тази мина, която дълго време беше пренебрегната. Трябваше първо да бъдат проучени причините за нейното западане от специалисти и след това да се направи всичко възможно за съживяването на предприятието. В тази работа Гьоте стоеше до херцога Карл Август. Той движеше работата най-енергично. Това го доведе често пъти в мините от Илменау.
Той искаше сам да се запознае точно със състоянието на нещата.
Той беше за първи път в Илменау през май 1776 година и след това още често пъти.
към текста >>
След тази практическа грижа в него възникна научната потребност да се запознае по-отблизо
със
законите
на
онези явления, които беше в състояние да наблюдава там.
След тази практическа грижа в него възникна научната потребност да се запознае по-отблизо със законите на онези явления, които беше в състояние да наблюдава там.
Широкият възглед за природата, който се разви в неговия дух до все по-голяма яснота*/*виж статията "Природата"; Ест. Н.ІІ, стр.5 и следв./, го принуди да обясни в своя смисъл това, което се простираше пред неговите очи. Тук веднага се проявява една дълбоко залегнала в Гьотевата природа особеност. Той има съвършено друга потребност в сравнение с други изследователи. Докато при тези последните главното седи в познанието на отделните неща, докато те проявяват интерес към едно идейно построение, към една система дотолкова, доколкото това може да им бъде в помощ при наблюдението на отделните неща, за Гьоте подробността е само преходна точка към едно цялостно разбиране на битието.
към текста >>
Така също за него това, което той наблюдава върху повърхността
на
земята
и под нея, става средство, за да проникне в загадката
на
образуването
на
света.
Тук веднага се проявява една дълбоко залегнала в Гьотевата природа особеност. Той има съвършено друга потребност в сравнение с други изследователи. Докато при тези последните главното седи в познанието на отделните неща, докато те проявяват интерес към едно идейно построение, към една система дотолкова, доколкото това може да им бъде в помощ при наблюдението на отделните неща, за Гьоте подробността е само преходна точка към едно цялостно разбиране на битието. В статията "Природата" ние четем: "Тя живее само в деца, а майката, къде е тя? " Същият стремеж, да познае не само непосредствено съществуващото, а неговата по-дълбока основа, ние намираме също във "Фауст" /"наблюдавай всяка действаща сила и семена"/.
Така също за него това, което той наблюдава върху повърхността на земята и под нея, става средство, за да проникне в загадката на образуването на света.
Това, което той пише на 28 декември 1789 г. на херцогинята Луиза: "Произведенията на природата са винаги като едно прясно изречено слово на Бога", одушевява цялото негово изследване; и това, което може да се проследи със сетивата, става за него писменост, от която следва да чете словото на твореца. В този смисъл пише той на 22 август 1784 година на госпожа фон Щайн: "Великата и красива писменост е винаги четлива и не може да бъде разчетена само тогава, когато хората пренасят своите дребни представи и своята ограниченост върху безкрайните същества." Същата тенденция намираме и във "Вилхелм Майстер": "Ако сега бих третирал тези пукнатини и цепнатини като букви, и би трябвало да ги разчета, бих образувал от тях думи и бих искал да ги чета готови, би ли имал ти нещо против това? "
към текста >>
на
херцогинята Луиза: "Произведенията
на
природата са винаги като едно прясно изречено слово
на
Бога", одушевява цялото негово изследване; и това, което може да се проследи
със
сетивата, става за него писменост, от която следва да чете словото
на
твореца.
Докато при тези последните главното седи в познанието на отделните неща, докато те проявяват интерес към едно идейно построение, към една система дотолкова, доколкото това може да им бъде в помощ при наблюдението на отделните неща, за Гьоте подробността е само преходна точка към едно цялостно разбиране на битието. В статията "Природата" ние четем: "Тя живее само в деца, а майката, къде е тя? " Същият стремеж, да познае не само непосредствено съществуващото, а неговата по-дълбока основа, ние намираме също във "Фауст" /"наблюдавай всяка действаща сила и семена"/. Така също за него това, което той наблюдава върху повърхността на земята и под нея, става средство, за да проникне в загадката на образуването на света. Това, което той пише на 28 декември 1789 г.
на херцогинята Луиза: "Произведенията на природата са винаги като едно прясно изречено слово на Бога", одушевява цялото негово изследване; и това, което може да се проследи със сетивата, става за него писменост, от която следва да чете словото на твореца.
В този смисъл пише той на 22 август 1784 година на госпожа фон Щайн: "Великата и красива писменост е винаги четлива и не може да бъде разчетена само тогава, когато хората пренасят своите дребни представи и своята ограниченост върху безкрайните същества." Същата тенденция намираме и във "Вилхелм Майстер": "Ако сега бих третирал тези пукнатини и цепнатини като букви, и би трябвало да ги разчета, бих образувал от тях думи и бих искал да ги чета готови, би ли имал ти нещо против това? "
към текста >>
В заключение
на
него му изглежда правилна онази геологическа система, която пресъздава процесите в
земята
, която показва, защо
на
това място трябваше да се роди това,
на
онова място другото.
Следователно, когато Гьоте говори за едно преминаване на една скала в една друга, с това той не разбира едно фактическо превръща не, а едно развитие на обективната идея, която се оформява в различните отделни образования, като приема сега тази форма и става гранит, след това произвежда от себе си една друга възможност и става шист и т.н. И в тази област Гьотевият възглед не е една пуста теория на метаморфозата, а един конкретен идеализъм. Обаче този образуващ скали принцип може да стигне до пълна валидност с всичко, което лежи в него, само в цялото земно тяло. Ето защо за Гьоте главното става цялата история на образуването на земното тяло и всяка отделно явление трябва да се включи в него. За него е важно, какво място приема в земното цяло една скала; отделното нещо го интересува вече само като част на цялото.
В заключение на него му изглежда правилна онази геологическа система, която пресъздава процесите в земята, която показва, защо на това място трябваше да се роди това, на онова място другото.
Това, което става, то е за него решаващо. Ето защо той укорява учението на Вернер*/*Абракам Готлоб Вернер, 26.9.1750 30.6. 1817 г./, което иначе цени така високо, че той подрежда минералите не според тяхното находище, което хвърля светлина върху тяхното възникване, а напротив според случайни външни признаци. Не, изследователят прави съвършената система, а това е направила самата природа.
към текста >>
Разпростирането
на
неорганичните
закони
на
действие върху геологията е геологическо дело
на
Гьоте.
Трябва да се запомни, че Гьоте е виждал в цялата природа едно велико царство, една хармония. Той твърди, че всички природни неща са одушевени от една тенденция. Ето защо това, което е от също естество, трябваше да се яви за него обусловено от същата закономерност. Той не можеше да допусне, че в геологическите явления, които не са нищо друго освен неорганични същества, се проявяват други двигателни пружини отколкото в останалата неорганична природа.
Разпростирането на неорганичните закони на действие върху геологията е геологическо дело на Гьоте.
Този беше принципът, който го ръководеше при обяснението на планините на Бохемия и при обяснението на явленията наблюдавани при храма на Серапис в Пуцуола. Чрез това той се стараеше да внесе принцип в мъртвата земна кора, като си я представяше възникнала чрез онези закони, които ние постоянно виждаме да действат пред нашите очи при физическите явления. Геологическите теории на един Хутон*/*Джеимс Хутон, 3. 6. 172626. 5.1797 г./, на Ели дьо Бомон*/*Жан Бапт. Ели дьо Бомон, 25.
към текста >>
Чрез това той се стараеше да внесе принцип в мъртвата земна кора, като си я представяше възникнала чрез онези
закони
, които ние постоянно виждаме да действат пред нашите очи при физическите явления.
Той твърди, че всички природни неща са одушевени от една тенденция. Ето защо това, което е от също естество, трябваше да се яви за него обусловено от същата закономерност. Той не можеше да допусне, че в геологическите явления, които не са нищо друго освен неорганични същества, се проявяват други двигателни пружини отколкото в останалата неорганична природа. Разпростирането на неорганичните закони на действие върху геологията е геологическо дело на Гьоте. Този беше принципът, който го ръководеше при обяснението на планините на Бохемия и при обяснението на явленията наблюдавани при храма на Серапис в Пуцуола.
Чрез това той се стараеше да внесе принцип в мъртвата земна кора, като си я представяше възникнала чрез онези закони, които ние постоянно виждаме да действат пред нашите очи при физическите явления.
Геологическите теории на един Хутон*/*Джеимс Хутон, 3. 6. 172626. 5.1797 г./, на Ели дьо Бомон*/*Жан Бапт. Ели дьо Бомон, 25. 9. 1798-22. 9. 1874 г./ му бяха извънредно противни.
към текста >>
И
на
това чувство дължи той, че още от рано /още от 1782 г./ стигна до един възглед, до който официалната геология се издигна едва след десетилетия: до възгледа, че вкаменените животински и растителни остатъци стоят в една необходима връзка
със
скалите, в които те се намират.
Какво можеше той да предприеме с обяснения, които нарушават всякакъв ред на природата? Банално е, когато така често чуваме фразата, че теорията на повдигането и потъването и т.н. е противоречала на Гьотевата спокойна натура. Не, тя противоречеше на неговото чувство за един единен възглед за природата. Той не можеше да я включи в това, което беше природосъобразно.
И на това чувство дължи той, че още от рано /още от 1782 г./ стигна до един възглед, до който официалната геология се издигна едва след десетилетия: до възгледа, че вкаменените животински и растителни остатъци стоят в една необходима връзка със скалите, в които те се намират.
Волтер беше говорил за тях още като за игри на природата, защото нямаше никакво предчувствие за последователността в закономерността на природата. Гьоте можеше да намери едно нещо дадено на определено място само тогава, когато съществуваше една проста, естествена връзка с околната среда на това нещо. Същият този принцип беше онзи, който доведе Гьоте до плодотворната идея за ледената епоха*/* Геологически проблеми и опит за тяхното решение; Ест. Н.ІІ. стр.308/. Той търсеше едно просто, природосъобразно обяснение на появяването на отдалечените върху големи площи гранитни маси.
към текста >>
Той трябваше да отхвърли обяснението, според което те са били хвърлени там при буйните революционни процеси станали в планините, които са разположени далече назад в страната, защото това обяснение извеждаше един факт
на
природата
не
от съществуващите, действащи природни
закони
, даже чрез едно пренебрегване
на
тези
закони
.
Волтер беше говорил за тях още като за игри на природата, защото нямаше никакво предчувствие за последователността в закономерността на природата. Гьоте можеше да намери едно нещо дадено на определено място само тогава, когато съществуваше една проста, естествена връзка с околната среда на това нещо. Същият този принцип беше онзи, който доведе Гьоте до плодотворната идея за ледената епоха*/* Геологически проблеми и опит за тяхното решение; Ест. Н.ІІ. стр.308/. Той търсеше едно просто, природосъобразно обяснение на появяването на отдалечените върху големи площи гранитни маси.
Той трябваше да отхвърли обяснението, според което те са били хвърлени там при буйните революционни процеси станали в планините, които са разположени далече назад в страната, защото това обяснение извеждаше един факт на природата не от съществуващите, действащи природни закони, даже чрез едно пренебрегване на тези закони.
Той допускаше, че някога северна Германия при по-голям студ е имала едно водно ниво високо хиляда стъпки, че една голяма част е била покрита от ледена повърхност и че въпросните гранитни блокове са останали на място, след като ледът се е стопил. С това беше даден един възглед опиращ се на познати, достъпни за нашия опит закони. В това изтъкване на една всеобща природна закономерност трябва да търсим значението на Гьоте за геологията.
към текста >>
С това беше даден един възглед опиращ се
на
познати, достъпни за нашия опит
закони
.
Същият този принцип беше онзи, който доведе Гьоте до плодотворната идея за ледената епоха*/* Геологически проблеми и опит за тяхното решение; Ест. Н.ІІ. стр.308/. Той търсеше едно просто, природосъобразно обяснение на появяването на отдалечените върху големи площи гранитни маси. Той трябваше да отхвърли обяснението, според което те са били хвърлени там при буйните революционни процеси станали в планините, които са разположени далече назад в страната, защото това обяснение извеждаше един факт на природата не от съществуващите, действащи природни закони, даже чрез едно пренебрегване на тези закони. Той допускаше, че някога северна Германия при по-голям студ е имала едно водно ниво високо хиляда стъпки, че една голяма част е била покрита от ледена повърхност и че въпросните гранитни блокове са останали на място, след като ледът се е стопил.
С това беше даден един възглед опиращ се на познати, достъпни за нашия опит закони.
В това изтъкване на една всеобща природна закономерност трябва да търсим значението на Гьоте за геологията.
към текста >>
Как той обяснява планината Камер, дали
със
своето мнение върху Карлбадския водоскок е налучкал правилното, това има малко значение.
Как той обяснява планината Камер, дали със своето мнение върху Карлбадския водоскок е налучкал правилното, това има малко значение.
"тук не става дума за мнение, което трябва да се прокара, а за един метод, който трябва да бъде предаден, с който всеки един може да си служи като с един инструмент, според неговата природа”*/*Гьоте до Хегел, 7.10.1820 г./".
към текста >>
15.
14. МЕТЕОРОЛОГИЧНИТЕ ПРЕДСТАВИ НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
"Обаче ние отхвърлихме всички подобни явления; явленията
на
времето
на
земята
ние
не
считаме нито за космически, нито за планетни, а според нашите предсилки трябва да ги обясним за чисто земни*/*Цит.
За него не беше природосъобразно да обяснява явленията на този кръг прибягвайки до отношения намиращи се вън от него. Тук ние имаме ключа за принципа, който той поставяше в метеорологията. "Цялата недостатъчност, да приписваме такива постоянни явления на планетите, на луната, на един непознат отлив и прилив на атмосферата, се чувстваше все повече всеки ден*/*виж "Опит за една теория на времето"; цит. на др. място, стр.396/.
"Обаче ние отхвърлихме всички подобни явления; явленията на времето на земята ние не считаме нито за космически, нито за планетни, а според нашите предсилки трябва да ги обясним за чисто земни*/*Цит.
на др. място, раздел "Увод и общи положения", стр. 378 съотв. стр.376 и следв./ Той искаше да свърже атмосферните явления с техните причини, които считаше, че се намират в самата същност на Земята. Първо се касаеше за това, да се намери точката, където непосредствено се изразява обуславящата всичко основна закономерност.
към текста >>
стр.376 и следв./ Той искаше да свърже атмосферните явления с техните причини, които считаше, че се намират в самата същност
на
Земята
.
място, стр.396/. "Обаче ние отхвърлихме всички подобни явления; явленията на времето на земята ние не считаме нито за космически, нито за планетни, а според нашите предсилки трябва да ги обясним за чисто земни*/*Цит. на др. място, раздел "Увод и общи положения", стр. 378 съотв.
стр.376 и следв./ Той искаше да свърже атмосферните явления с техните причини, които считаше, че се намират в самата същност на Земята.
Първо се касаеше за това, да се намери точката, където непосредствено се изразява обуславящата всичко основна закономерност. Тази точка Гьоте считаше също като първично явление и се стремеше да свърже всичко друго с нея. Покачването и понижението на барометъра, това се стремеше той да проследи и в това мислеше, че долавя една правилност. Той проучи таблицата на Шрьон*/*Цит. на др.
към текста >>
16.
15. ГЬОТЕ И ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНИЯТ ИЛЮЗИОНИЗЪМ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Последователно е само едно: Ако съществуват атоми, тогава това са части
на
материята
със
свойствата
на
материята и те
не
са възприемаеми за нашите сетива поради твърде малките им размери.
В това се състои половинчастотта. През средата на сетивно възприемаемото се тегли една черта и едната част се обяснява като обективна, а другата като субективна.
Последователно е само едно: Ако съществуват атоми, тогава това са части на материята със свойствата на материята и те не са възприемаеми за нашите сетива поради твърде малките им размери.
към текста >>
Обаче тогава аз трябваше да търся във взаимообразната зависимост
на
фактите именно
на
този сетивен свят това, което изразяваме в природните
закони
.
Тези разсъждения са, които ме принудиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която принципно излиза над и вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука.
Обаче тогава аз трябваше да търся във взаимообразната зависимост на фактите именно на този сетивен свят това, което изразяваме в природните закони.
към текста >>
Който намира за правилни тези разсъждения, той ще гледа тази теория
на
цветовете
със
съвършено други очи, отколкото могат да сторят това модерните природоизследователи.
И с това аз бях заставен да стигна до онзи възглед на естествено-научния метод, който стои на основата на Гьотевата теория на цветовете.
Който намира за правилни тези разсъждения, той ще гледа тази теория на цветовете със съвършено други очи, отколкото могат да сторят това модерните природоизследователи.
Той ще види, че тук не Гьотевата хипотеза стои срещу тази на Нютон, а тук се касае за въпроса: Може ли да бъде или не днешната теоретическа физика? Ако не, тогава обаче трябва да се изгуби и светлината, която тази физика хвърля върху учението за цветовете. Кое е нашата теоретическа основа на физиката, това читателят може да узнае от следващите глави, за да види след това в истинска светлина, изхождайки от тази основа, Гьотевите обяснения.
към текста >>
17.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче при това тя съвсем
не
осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само
на
света, който може да бъде наблюдаван
със
сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята.
Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в идейното съдържание на познанието. Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните процеси.
Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята.
А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н. На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес.
към текста >>
То няма още нищо общо
със
самата същност.
Защото това, за което по-рано говорихме, е изцяло лишената от време и пространство същност на тези комплекси. Ако А2, Б2, В2, Г2, Д2, трябва да се появи, тогава А1, Б1, В1, Г1, Д1, също трябва да бъде явление, а именно така, че сега А2, Б2, В2, Г2, Д2, се явява също в неговата зависимост от това. Това значи, явление то А1, Б1, В1, Г1, Д1, трябва да бъде налице, да стори място на явлението А2, Б2, В2, Г2, Д2, на което това последното да се яви. Тук ние виждаме, че времето се явява едва там, когато същността на дадено нещо излиза наяве. Времето принадлежи на света на явленията.
То няма още нищо общо със самата същност.
Тази същност може да бъде схваната само идейно. Само който не може да направи този обратен път от явлението към същността в ходовете на своите мисли, той конкретизира времето като нещо предхождащо фактите. Но тогава той се нуждае от едно съществуване, което надживява промените. Като такова съществуване той схваща неразрушимата материя. С това той си е създал нещо, над което времето няма никаква сила, нещо постоянствуващо във всяка промяна.
към текста >>
Който схваща нещата както ние ги схващаме, той
не
може да търси доказателства за неразрушимостта
на
същността
на
дадено нещо, защото разрушението включва в себе си понятието за време, което няма нищо общо
със
същността.
Но всъщност той е показал само своята неспособност да проникне от временното явление на фактите до тяхната същност, която няма нищо общо с времето. Мога ли аз да кажа за същността на един факт: тя се ражда и умира? Аз мога само да кажа, че нейното съдържание обуславя едно друго съдържание и че тогава това обуславяне се явява като редуване на времето /като протичане на времето/. Същността на дадено нещо не може да бъде разрушена; защото тя е вън от всякакво време и обуславя това време. С това ние хвърлихме светлина върху две понятия, за които може да се намери още малко разбиране, върху същността и явлението.
Който схваща нещата както ние ги схващаме, той не може да търси доказателства за неразрушимостта на същността на дадено нещо, защото разрушението включва в себе си понятието за време, което няма нищо общо със същността.
към текста >>
Светът
на
възприятието съществува като основа
на
себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо
със
субекта и обекта.
Но нашите забележки ни показаха и нещо друго. Видяхме, че не можем да говорим за един субективен характер на възприятията. Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на възприятието. С това е опроверган субективният характер на света на възприятията.
Светът на възприятието съществува като основа на себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо със субекта и обекта.
към текста >>
Естествено с гореизложеното е засегнато само онова понятие за материята, което физиката поставя
на
основата
на
своите съзерцания и което тя отъждествява
със
старото, също така неоправдано понятие за веществото
на
метафизиката.
Естествено с гореизложеното е засегнато само онова понятие за материята, което физиката поставя на основата на своите съзерцания и което тя отъждествява със старото, също така неоправдано понятие за веществото на метафизиката.
Едно нещо е материята като истински реалното, което стои на основата на явленията, друго нещо е материята като явление, като феномен. Нашето разглеждане засяга само първото понятие. Последното не се засяга от него. Защото, когато наричам "материя" това, което изпълва пространството, това е просто една дума за едно явление, на което не може да се препише никаква по-висша реалност, освен тази, която се приписва и на другите явления. Нужно е само при това да държа постоянно в съзнанието си този характер на материята.
към текста >>
И говорно понятният израз за такива необходими връзки са природните
закони
.
Тук за нас става ясна задачата на науката. Тя трябва да проникне така далече през света на явленията, че да търси явления, които са зависими само от необходими условия.
И говорно понятният израз за такива необходими връзки са природните закони.
към текста >>
Нютон също виждаше цветът да се явява във връзка
със
светлината, обаче той размишляваше само спекулативно: Как се ражда цветът от светлината?
Само който схваща безусловната правилност на тези наши изводи, той може да разбере Гьотевата теория за цветовете. На Гьоте беше съвършено чуждо да размишлява върху това, какво са още възприятията като например светлината, цветът вън от същността, под която те се явяват. Защото той познаваше въпросното право, въпросната власт на разсъдливото мислене. За него светлината беше дадена като усещане. Когато искаше да обясни връзката между светлина и цвят, това не можеше да стане чрез една спекулация, а само чрез едно първично явление, в което той търсеше необходимото условие, което трябва да се прибави към светлината, за да направи да се роди цветът.
Нютон също виждаше цветът да се явява във връзка със светлината, обаче той размишляваше само спекулативно: Как се ражда цветът от светлината?
Това беше присъщо на неговия спекулативен начин на мислене; това не беше присъщо на Гьотевия обективен и правилно разбиращ себе си начин на мислене. Ето защо за него Нютоновото предположение: "светлината е съставена от цветни светлини" трябваше да се яви като резултат на една неправилна спекулация. Той считаше, че има право да се изкаже само върху връзката между светлина и цвят при прибавянето на определено условие, но не и да се произнесе върху самата светлина прибягвайки до едно спекулативно понятие. Ето защо неговото изречение: "Светлината е най-простата, най-неразложената, най-хомогенната същност, която познаваме. Тя не е съставена от по-прости елементи", изразява неговия възглед в това отношение.
към текста >>
18.
16_2. СИСТЕМАТА НА ЕСТЕСТВЕНАТА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Аз
не
бих могъл никога да създам
на
един слепец за червения цвят представата за качеството "червено", даже ако бих му описал същото
със
всички мислими средства чрез понятия.
Да разгледаме две възприятия, А и Б, те ни са дадени като лишени от понятия същности. Качествата, които са дадени на моето сетивно възприятие, аз не мога да превърна в нещо друго чрез никакво размишление в понятия. Аз не мога също да намеря никакво мислително качество, чрез което бих могъл да построя това, което ми е дадено в сетивната действителност, ако би ми липсвало възприятието.
Аз не бих могъл никога да създам на един слепец за червения цвят представата за качеството "червено", даже ако бих му описал същото със всички мислими средства чрез понятия.
Следователно сетивното възприятие съдържа нещо, което никога не влиза в понятието; което трябва да бъде възприето /чрез сетивата/, ако трябва въобще да стане обект на нашето познание. Следователно, каква роля играе понятието, което ние свързваме с някое сетивно възприятие? Явно то трябва да бъде един съвършено самостоятелен елемент, да прибави нещо ново, което наистина принадлежи на възприятието, на сетивата, но което не се проявява в сетивното възприятие.
към текста >>
В тази сфера ние имаме работа с явления и
закони
, които, когато са първични, ние наричаме първични явления или проявления.
Начинът, как понятието /идеята/ се проявява в сетивния свят, прави разликата на природните царства. Ако сетивното действително същество стига само до едно такова съществуване, че то стои изцяло вън от понятието, господствано е от това понятие само като от един закон в неговите промени, тогава ние наричаме това същество неорганично. Всичко, което става с едно такова същество, може да се припише на влиянията на едно друго същество; и как двете действат едно върху друго, това може да бъде обяснено с един стоящ вън от тях закон.
В тази сфера ние имаме работа с явления и закони, които, когато са първични, ние наричаме първични явления или проявления.
Следователно в този случай понятното, което трябва да бъде възприето, стои вън от едно възприемано разнообразие.
към текста >>
Ние имаме работа
със
себесъзнателния човек.
Но и тук понятието не се явява в неговата свойствена форма като понятие, а първо като тип. Когато понятието не се явява вече само като такъв, като проникващ принцип, а в самата негова форма на понятие, тогава най-после се проявява това, което на ниските степени съществува само по същество. Тук самото понятие става възприятие.
Ние имаме работа със себесъзнателния човек.
към текста >>
19.
16_3. СИСТЕМАТА НА ТЕОРИЯТА НА ЦВЕТОВЕТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Познанието още веднъж се осмелява
със
свещенно усърдие да изследва всички средства
на
познанието, за да се приближи до решението
на
най-висшите въпроси.
Дейността на Гьоте се пада в едно време, в което стремежът към едно абсолютно, намиращо в самото себе си своето задоволяване знание изпълваше мощно всички духове.
Познанието още веднъж се осмелява със свещенно усърдие да изследва всички средства на познанието, за да се приближи до решението на най-висшите въпроси.
Времето на източната теософия, на Платон и Аристотел, после на Картезиус и Спиноза са представители на едно еднакво вътрешно задълбочаване в предидущите епохи на мировата история. Гьоте не е мислил без Кант, Фихте, Шелинг и Хегел. Ако на тези духове беше присъщ погледът в дълбочината, окото на най-възвишеното, неговият поглед беше насочен върху нещата на непосредствената действителност. Обаче в това съзерцание на нещата се намира нещо от гореспоменатата дълбочина Гьоте упражняваше този поглед в разглеждането на природата. Духът на онова време е разлят като един флуид над неговите разглеждания на природата.
към текста >>
Вечните неуловими
закони
на
природата биха властвували наистина, даже когато те никога
не
биха се изявили в един човешки дух, обаче тяхното явление като такова
не
би било възможно.
За да се прояви нещо, което е основано в същността на природата, за това е необходима предпоставката да съществува една поводна причина, един орган, в който да се изяви току-що казаното.
Вечните неуловими закони на природата биха властвували наистина, даже когато те никога не биха се изявили в един човешки дух, обаче тяхното явление като такова не би било възможно.
Те биха съществували само по същество, но не и като явление. Така би било също и със света на светлината и на цвета, ако срещу тях не би застанало никакво възприемащо око. Цветът не трябва да се извежда по маниера на Шопенхауер от окото, що се касае за неговата същност, но в окото трябва да бъде доказана възможността за явяването на цвета. Окото не обуславя цвета, но то е причината за неговото явление.
към текста >>
Така би било също и
със
света
на
светлината и
на
цвета, ако срещу тях
не
би застанало никакво възприемащо око.
За да се прояви нещо, което е основано в същността на природата, за това е необходима предпоставката да съществува една поводна причина, един орган, в който да се изяви току-що казаното. Вечните неуловими закони на природата биха властвували наистина, даже когато те никога не биха се изявили в един човешки дух, обаче тяхното явление като такова не би било възможно. Те биха съществували само по същество, но не и като явление.
Така би било също и със света на светлината и на цвета, ако срещу тях не би застанало никакво възприемащо око.
Цветът не трябва да се извежда по маниера на Шопенхауер от окото, що се касае за неговата същност, но в окото трябва да бъде доказана възможността за явяването на цвета. Окото не обуславя цвета, но то е причината за неговото явление.
към текста >>
Този е строгия, приключен път
на
една наука: От субекта като условие отново обратно към субекта като същество задоволяващо се във и
със
света.
Този е строгия, приключен път на една наука: От субекта като условие отново обратно към субекта като същество задоволяващо се във и със света.
Кой не ще познае тук отново стремежът на епохата от субекта към обекта и от нова обратно в субекта -, който беше довел Хегеля до архитектониката на цялата негова система?
към текста >>
20.
16_4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Аз
не
свързвам с тях никаква друга представа, освен тази, че те са именно отделни фактори
на
обхванатия от мене
със
сетивния свят.
За никого не може да има съмнение върху това, какво отношение може да бъде това, което установявам между двата предмета, без да засягам тяхното устройство, тяхната същност. Който се запитва, какъв преход може да бъде намерен от единия предмет към другия, щом при това самият предмет остава безразличен, на това той трябва без условно да си даде отговора: пространството. Всяка друго отношение трябва да се основава на качественото устройство на това, което се явява отделно в мировото съществуване. Само пространството не взема под внимание нищо друго освен това, че нещата са именно отделени. Когато разсъждавам: А е горе, В долу, за мене остава напълно безразлично, какво са А и В.
Аз не свързвам с тях никаква друга представа, освен тази, че те са именно отделни фактори на обхванатия от мене със сетивния свят.
към текста >>
Чрез това добиваме понятия за отделните неща; след това разглеждаме самите тези понятия от същите гледни точки, така че тогава имаме пред себе си само понятията за понятията; свържем ли и тези последните, тогава те се претопяват в онова идейно единство, което
не
може да бъде доведено под една гледна точка вече с нищо друго освен
със
самото себе си.
Ето защо пространството може да има само три намерения. Това, което предприехме тук с представата за пространството, е всъщност един специален случай на постоянно прилагания от нас метод, когато пристъпваме към нещата разглеждайки ги. Ние поставяме конкретни обекти под една обща гледна точка.
Чрез това добиваме понятия за отделните неща; след това разглеждаме самите тези понятия от същите гледни точки, така че тогава имаме пред себе си само понятията за понятията; свържем ли и тези последните, тогава те се претопяват в онова идейно единство, което не може да бъде доведено под една гледна точка вече с нищо друго освен със самото себе си.
Да вземем един особен случай. Познавам двама човека: А и В. Разглеждам ги от гледна точка на приятелството. В този случай ще получа едно на пълно определено понятие "а" за приятелството на двамата човека. Сега разглеждам други двама човека, С и Д, от същата гледна точка.
към текста >>
21.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато в Италия Гьоте застана
не
само срещу най-висшите творения
на
изкуството от този род, но и срещу великолепно оцветената природа, в него се събуди особено силно стремежът да познае природните
закони
на
цветовете.
Когато Гьоте пристъпи към разглеждане същността на цветовете, това беше един художествен интерес, който го доведе до този предмет. Неговият интуитивен дух скоро разбра, че нанасянето на боите /цветовете/ в живописта е подчинено на една дълбока закономерност. В какво се състоеше тази закономерност, това не можеше да открие нито той, докато се движеше теоретизирайки в областта на живописта, нито пък сведущи живописци можаха да му дадат едно задоволително сведение върху този въпрос. Наистина те знаеха практически, как трябва да размесват и употребяват боите, но не можеха да се изкажат в понятия върху това.
Когато в Италия Гьоте застана не само срещу най-висшите творения на изкуството от този род, но и срещу великолепно оцветената природа, в него се събуди особено силно стремежът да познае природните закони на цветовете.
към текста >>
Съвършено неправилно е, когато се вярва, че
със
светлината Гьоте е разбирал конкретната слънчева светлина, която обикновено е наречена "бяла светлина".
Никакъв цвят без светлина. Обаче цветове са изменения на светлината. И сега той трябваше да търси онзи елемент в действителността, който изменя светлината, специфицира я. Той намери, че това е лишената от светлина материя, дейната тъмнина, накратко казано, която е противоположна на светлината. Така за него всеки един цвят беше светлина изменена чрез тъмнината.
Съвършено неправилно е, когато се вярва, че със светлината Гьоте е разбирал конкретната слънчева светлина, която обикновено е наречена "бяла светлина".
Само обстоятелството, че хората не могат да се освободят от тези представи и считат по такъв сложен съставената слънчева светлина като представител на светлината в себе си, им пречи да разберат Гьотевата теория на цветовете. Светлината, така както Гьоте я схваща и както той я противопоставя на тъмнината като нейна противоположност, е една чисто духовна същност, просто общото на всички усещания на цветове. Макар и Гьоте да не е изказал никъде ясно това, цялата негова теория на цветовете е така поставена, че само това трябва да се разбира под думата светлина, така както той я схващаше. Когато провежда своите опити със слънчевата светлина, за да изгради своята теория, причината за това е само тази, че слънчевата светлина, въпреки че е резултат на толкова сложни процеси, каквито стават именно в тялото на Слънцето, все пак се представя за нас като единство, което съдържа в себе си своите части като отменени. Това, което добиваме с помощта на слънчевата светлина за теорията на цветовете, е обаче само една приблизителност към действителността.
към текста >>
Когато провежда своите опити
със
слънчевата светлина, за да изгради своята теория, причината за това е само тази, че слънчевата светлина, въпреки че е резултат
на
толкова сложни процеси, каквито стават именно в тялото
на
Слънцето, все пак се представя за нас като единство, което съдържа в себе си своите части като отменени.
Така за него всеки един цвят беше светлина изменена чрез тъмнината. Съвършено неправилно е, когато се вярва, че със светлината Гьоте е разбирал конкретната слънчева светлина, която обикновено е наречена "бяла светлина". Само обстоятелството, че хората не могат да се освободят от тези представи и считат по такъв сложен съставената слънчева светлина като представител на светлината в себе си, им пречи да разберат Гьотевата теория на цветовете. Светлината, така както Гьоте я схваща и както той я противопоставя на тъмнината като нейна противоположност, е една чисто духовна същност, просто общото на всички усещания на цветове. Макар и Гьоте да не е изказал никъде ясно това, цялата негова теория на цветовете е така поставена, че само това трябва да се разбира под думата светлина, така както той я схващаше.
Когато провежда своите опити със слънчевата светлина, за да изгради своята теория, причината за това е само тази, че слънчевата светлина, въпреки че е резултат на толкова сложни процеси, каквито стават именно в тялото на Слънцето, все пак се представя за нас като единство, което съдържа в себе си своите части като отменени.
Това, което добиваме с помощта на слънчевата светлина за теорията на цветовете, е обаче само една приблизителност към действителността. Гьотевата теория не трябва да се схваща така, като че според нея във всеки цвят светлината и тъмнината се съдържат реално. Не, а действителното, което застава срещу нашите очи, е само определена цветна отсенка. Само духът може да разложи този сетивен факт на две духовни същности: светлина и не-светлина.
към текста >>
Обаче това, което действително произвежда едно възприятие, то няма, както вече показахме, нищо общо
със
същността
на
съдържанието.
С това ни най-малко не се засягат външните устройства, чрез които става това, материалните процеси в материята. Това е съвършено друг въпрос. Че в етера става някакъв процес на трептене, докато пред мене застава "червеният" цвят, това не искаме да оспорваме.
Обаче това, което действително произвежда едно възприятие, то няма, както вече показахме, нищо общо със същността на съдържанието.
към текста >>
Същото е положението и
със
света
на
окото.
Същото е положението и със света на окото.
Теорията трябва да се разпростре върху това, което е възприемаемо за окото и да търси сред това възприемаемо връзките. Материалните пространствено-времеви процеси може да са много важни за възникването на възприятията; обаче те нямат нищо общо със същността на тези възприятия.
към текста >>
Материалните пространствено-времеви процеси може да са много важни за възникването
на
възприятията; обаче те нямат нищо общо
със
същността
на
тези възприятия.
Същото е положението и със света на окото. Теорията трябва да се разпростре върху това, което е възприемаемо за окото и да търси сред това възприемаемо връзките.
Материалните пространствено-времеви процеси може да са много важни за възникването на възприятията; обаче те нямат нищо общо със същността на тези възприятия.
към текста >>
Неотдавна Харц показа, че разпространението
на
електрическите въздействия в пространството е подчинено
на
същите
закони
както и разпространението
на
действията
на
светлината.
Същото важи и за много разисквания днес въпрос: дали на основата на природните явления: светлина, топлина, електричество и т.н. не стои една и съща форма на движението на етера?
Неотдавна Харц показа, че разпространението на електрическите въздействия в пространството е подчинено на същите закони както и разпространението на действията на светлината.
От това може да се заключи, че вълни, както те са носители на светлината, стоят също и на основата на електричеството. Досега даже също се приемаше, че в слънчевия спектър действува само един вид вълново движение, което, според това, дали пада върху светлинни, топлинни или химически реагенти, ражда светлинни, топлинни или химически действия.
към текста >>
Но и това "бяло"
не
трябва да бъде отъждествено
със
светлината в себе си.
Модерната физика всъщност няма никакво понятие за "светлина". Тя познава само специфицирани светлини, цветове, които в определена смес предизвикват впечатлението: бяло.
Но и това "бяло" не трябва да бъде отъждествено със светлината в себе си.
Всъщност аз не зная нищо по-нататък освен една смес от цветове. Модерната физика не познава "светлината" в Гьотевия смисъл; също така малко познава тя и "тъмнината". Следователно Гьотевата теория на цветовете се движи в една област, която съвсем не засяга определения на физиците. Физиката не познава просто нито едно от основните понятия на Гьотевата теория на цветовете. Следователно тя съвсем не може да съди от нейното становище за тази теория.
към текста >>
22.
17_а. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Същото казва и Оствалд
със
следните думи: "че този механически възглед за света
не
изпълнява задачата, целта, за която е развит; че той влиза в противоречие с несъмнени и общоизвестни и признати истини." Съвпадането
на
изложенията
на
Оствалд и
на
моите отива още по-далеч.
В по-ново време един именит природоизследовател на нашето съвремие, химикът Вилхелм Оствалд, е изказал същото мнение. Той казва* /*"Преодоляването на научния материализъм": сказка държана на 5-то общо заседание на Събранието на Германските Природоизследователи и лекари в Любек на 20.9.1895 г.; Лайпциг 1895 г. Това е написано наскоро, след като са били направени съответните изказвания на Оствалд /:"от математиката до практикуващия лекар всеки естественонаучно мислещ човек ще изкаже своето мнение върху въпроса, как той си представя света устроен вътрешно, че нещата се състоят от движещи се атоми и че тези атоми и действащите между тях сили са последните действителности, от които се състоят отделните явления. Това изречение може да бъде слушано и четено в хиляди повторения, че за света на физиката не може да бъде намерено никакво друго разбиране, освен ако той бъде сведен до "механиката на атомите"; материя и движение се явяват като последните понятия, към които трябва да бъдат отнесени природните явления в тяхното разнообразие. Това схващане може да бъде наречено научен материализъм." В този труд аз казах, че модерните основни възгледи на физиката са неудържими.
Същото казва и Оствалд със следните думи: "че този механически възглед за света не изпълнява задачата, целта, за която е развит; че той влиза в противоречие с несъмнени и общоизвестни и признати истини." Съвпадането на изложенията на Оствалд и на моите отива още по-далеч.
Аз казвам: "сетивният образ на света е сборът на метаморфозиращите се съдържания на възприятията без на тяхната основа да има някаква материя." Оствалд казва: "Когато обаче разсъдим, че всичко, което знаем за определено вещество, е познанието на неговите свойства, ние виждаме, че твърдението, че все пак наистина съществува определено вещество, но не притежава вече никое от неговите свойства, не е никак далеч от едно безсмислие”.
към текста >>
Фактически това формално предположение ни служи само за да съединим общите факти
на
химическите процеси, особено стехиометричните
закони
на
измерването, с действителното понятие
на
една неразбрана в себе си материя.
Фактически това формално предположение ни служи само за да съединим общите факти на химическите процеси, особено стехиометричните закони на измерването, с действителното понятие на една неразбрана в себе си материя.
И на страниците на настоящия труд може да се прочете: "Тези разсъждения са, които ме заставиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която излиза вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука." Същото намираме изразено и в лекцията на Оствалд*/*Оствалд, цит. на др. място стр.12 и следв./: "Но каква опитност имаме ние за физическия свят? Явно само това, което нашите сетивни органи позволяват да стигне до нас от него." "Да поставя в определено отношение действителностите, доказуеми и измерими величини помежду им, така че, когато са дадени едните, да могат да бъдат изведени другите, тази е задачата на науката и тя не може да бъде решена поставяйки на основата някакъв хипотетичен образ, а само чрез доказването на взаимните отношения на зависимост на измерими величини." Когато се абстрахираме от това, че Оствалд говори в смисъла на един природоизследовател на съвременността и затова не вижда в сетивния свят нищо освен доказуеми и измерими величини, неговият възглед отговаря напълно на моя, така както аз го изразих в изречението: "Теорията трябва да се разпростира върху.....възприемаемото и да търси сред това възприемаеми връзки."
към текста >>
стр.13/ за един такъв дух: за него "космите
на
нашите глави биха били броени и без неговото знание никакво врабче
не
би паднало
на
земята
." Идеалът
на
модерния възглед за природата е да направи от света една задача по смятане.
Те казват: Това, което възприемаме като светлина, е произведено чрез един процес на движение, който може да бъде изразен чрез една математическа формула. Когато един цвят се явява в света на явленията, те приписват това на едно трептящо движение и изчисляват брой на трептенията в определено време. Те вярват, че целият сетивен свят би бил обяснен, ако биха успели да сведат всички възприятия към отношения, които могат да бъдат изразени в такива математически формули. Един дух, който би могъл да даде едно такова обяснение, би достигнал, според тези учени, крайната цел на това, което е възможно за човека по отношение познанието на природните явления. Дю Боа Раймонд, един представител на тези учени, казва* /*"За границите на природопознанието" и т.н., Лайпциг 1882 г.
стр.13/ за един такъв дух: за него "космите на нашите глави биха били броени и без неговото знание никакво врабче не би паднало на земята." Идеалът на модерния възглед за природата е да направи от света една задача по смятане.
към текста >>
23.
17_б. ВТОРО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Или има явления, които
не
могат да бъдат представени чрез досега известните
закони
на
енергията в тяхната пълнота?.....
Накрая на своята сказка Оствалд казва: "Енергията, колкото и необходима и полезна да бъде тя за разбирането на природата, достатъчна ли е също тя за тази цел /именно за обяснение на света на телата/?
Или има явления, които не могат да бъдат представени чрез досега известните закони на енергията в тяхната пълнота?.....
Вярвам, че не бих искал да се справя с отговорността, която днес съм поел към вас с моето изложение, че на този въпрос трябва да отговорим с не. Колкото и огромни да са предимствата, които енергийното схващане на света има пред механическото или материалистичното, както ми се струва, още отсега могат да бъдат посочени точките, които не могат да бъдат покрити чрез познатите главни принципи на енергетиката и които поради това сочат към съществуването на принципи които са над тях. Енергетиката ще остане наред с тези нови принцип. Само че в бъдеще тя не ще бъде, както трябва да я считаме днес, най-обхватният принцип за овладяването на природните явления, а вероятно ще се яви като един особен случай на още по-общи отношения, за чиято форма засега едва ли можем да имаме някакво предчувствие."
към текста >>
24.
17_в ТРЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Механиката описва ставащите в природата движения
не
само по най-простия начин и напълно, а тя търси определени необходими процеси
на
движение, които се открояват от сбора
на
ставащите в природата движения и нарича тези необходими процеси
на
движение основни механически
закони
.
Законите на математиката и на механиката са също така само изрази на първичните явления както законите, които привеждат в една формула други сетивни връзки Когато Г. Кирххоф казва: Задачата на механиката е: "Да опише напълно и по най-простия начин движенията, които стават в природата", той греши.
Механиката описва ставащите в природата движения не само по най-простия начин и напълно, а тя търси определени необходими процеси на движение, които се открояват от сбора на ставащите в природата движения и нарича тези необходими процеси на движение основни механически закони.
Трябва да наречем връх на липса на мисъл, когато постоянно и постоянно се цитира изречението на Кирххоф като нещо особено важно, без ни най-малкото чувство за това, че постановката на най-простия основен закон на механиката го отрича.
към текста >>
25.
17_д. ПЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
явления, той трябва да го счита също така и като създател
на
разпростряността, величината, положението, движението,
на
силите
и т.н.
Онзи, чиято способност да си образува представи не е основно покварена от Декарт, Лок, Кант и модерната физиология, никога не ще разбере, как светлината, цветът, звукът, топлината и т.н. могат да се считат за субективни състояния на човешкия организъм и въпреки това може да се твърди, че съществува един обективен свят от процеси вън от организма. Който счита човешкия организъм за създател на звуковите, топлините, цветните и т.н.
явления, той трябва да го счита също така и като създател на разпростряността, величината, положението, движението, на силите и т.н.
Защото тези математически и механически качества са неразривно свързани с останалото съдържание на света на опитността. Отделянето на пространствените, числови и двигателни отношения както и на силовите прояви от топлинните, цветните и другите сетивни качества е само една функция на абстрахиращото мислене. Законите на математиката и механиката се отнасят към абстрактните предмети и процеси, които са отвлечени от света на опитността и поради това могат да намерят приложение само сред света на опитността. Но когато в математическите и механическите форми и отношения се обяснят като чисто субективни състояния, това не остава нищо, което би могло да служи като съдържание на понятието за обективни неща и събития. А от едно празно понятие не могат да бъдат изведени никакви явления.
към текста >>
При това той си служи
със
законите
на
математиката, доколкото движенията и проявите
на
силите
могат да бъдат изразени чрез пространствени форми и числа.
Наистина всяка математическа формула хвърля един "жив мост" до елементарните явления, които са служили като изходна точка на изследванията. Обаче тези елементарни явления са от същото естество както неелементарните, от които е изграден мостът. Математика свежда свойствата на сложните числови и пространствени форми както и техните взаимни отношения до свойства и отношения на по-простите числови и пространствени форми. Същото върши и механикът в своята област. Той привежда сложни процеси на движение в действие на сили към прости, лесно обозрими движения и действия на сили.
При това той си служи със законите на математиката, доколкото движенията и проявите на силите могат да бъдат изразени чрез пространствени форми и числа.
В една математическа формула, която изразява един механически закон, отделните членове не изразяват вече чисто математически форми, а сили и движения. Отношенията, в които стоят тези членове, не са определени чрез една чисто математическа закономерност, а чрез свойства на силите и движенията. Щом се абстрахираме от особеното съдържание на механическите формули, ние нямаме вече работа с механически, а само с математически закономерности. Както механиката се отнася към математиката, така и физиката се отнася към механиката. Задачата на физиката е да приведе сложни процеси в областта на цветовете, на звуковите, топлинните явления, на електричеството, на магнетизма и т.н.
към текста >>
Отношенията, в които стоят тези членове,
не
са определени чрез една чисто математическа закономерност, а чрез свойства
на
силите
и движенията.
Математика свежда свойствата на сложните числови и пространствени форми както и техните взаимни отношения до свойства и отношения на по-простите числови и пространствени форми. Същото върши и механикът в своята област. Той привежда сложни процеси на движение в действие на сили към прости, лесно обозрими движения и действия на сили. При това той си служи със законите на математиката, доколкото движенията и проявите на силите могат да бъдат изразени чрез пространствени форми и числа. В една математическа формула, която изразява един механически закон, отделните членове не изразяват вече чисто математически форми, а сили и движения.
Отношенията, в които стоят тези членове, не са определени чрез една чисто математическа закономерност, а чрез свойства на силите и движенията.
Щом се абстрахираме от особеното съдържание на механическите формули, ние нямаме вече работа с механически, а само с математически закономерности. Както механиката се отнася към математиката, така и физиката се отнася към механиката. Задачата на физиката е да приведе сложни процеси в областта на цветовете, на звуковите, топлинните явления, на електричеството, на магнетизма и т.н. до прости процеси вътре в същата сфера. Той трябва да приведе например сложните цветни явления до най-простите цветни явления.
към текста >>
26.
17_е. ШЕСТ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Стремежът да бъдат прескочени цветовете, звуците, топлинните явления като такива и да се разглеждат само отговарящите
на
тях механически процеси, може да произлезе само от вярването, че
на
простите
закони
на
математиката и
на
механиката отговаря една по-висока степен
на
разбираемост отколкото
на
свойствата и
на
взаимните отношения
на
останалите форми
на
света
на
възприятията.
Стремежът да бъдат прескочени цветовете, звуците, топлинните явления като такива и да се разглеждат само отговарящите на тях механически процеси, може да произлезе само от вярването, че на простите закони на математиката и на механиката отговаря една по-висока степен на разбираемост отколкото на свойствата и на взаимните отношения на останалите форми на света на възприятията.
Но това съвсем не е така. Най-простите свойства и отношения на пространствените и времеви форми се считат за направо разбираеми, защото позволяват да бъдат лесно и на пълно обгърнати с поглед. Всяко математическо и механическо разбиране е свеждането до прости, ясни при непосредственото съзерцаване факти. Теоремата, че две величини, които са равни на една трета, трябва да бъдат също равни и помежду си, се познава чрез непосредствено съглеждане на факта, който тя изразява. В същия смисъл също и простите събития на света на звуците и цветовете и на останалите сетивни възприятия биват познати чрез непосредствено виждане /възприемане/.
към текста >>
Който
не
е завладян от тези предразсъдъци
на
физиците, трябва да разбере, че процесите
на
движение са състояния, които са свързани
със
сетивните качества.
Всяко математическо и механическо разбиране е свеждането до прости, ясни при непосредственото съзерцаване факти. Теоремата, че две величини, които са равни на една трета, трябва да бъдат също равни и помежду си, се познава чрез непосредствено съглеждане на факта, който тя изразява. В същия смисъл също и простите събития на света на звуците и цветовете и на останалите сетивни възприятия биват познати чрез непосредствено виждане /възприемане/. Само поради това, че са съблазнени от предразсъдъка, че един прост математически или механически факт е по-разбираем отколкото едно елементарно събитие на звуковото или цветно явление, модерните физици заличават специфичното на звука или на цвета и разглеждат само процесите на движение, които отговарят на сетивните възприятия. И понеже не могат да мислят движения без нищо, което се движи, те считат съблечената от всякакви сетивни качества материя като носител на движенията.
Който не е завладян от тези предразсъдъци на физиците, трябва да разбере, че процесите на движение са състояния, които са свързани със сетивните качества.
Съдържанието на вълнообразните движения, които отговарят на звуковите процеси, са звукови качества. Същото важи и за останалите сетивни качества. Чрез непосредствено съглеждане ние познаваме съдържанието на трептящите движения на света на явленията, а не чрез мислено прибавяне на една абстрактна материя към явленията.
към текста >>
27.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това, което човешкият дух измисля като природни
закони
; то
не
е измислено допълнително към природата; то е само арената, върху която природата прави да станат видими тайните
на
нейното действие.
Природата не изговаря сама своята последна дума. Нашият опит ни показва, това, което природата може да създаде, обаче тя не ни казва, как става това създаване. В самия човешки дух се намира средството за откриване на двигателните сили на природата. От човешкия дух възникват идеите, които ни дават осветление върху това, как природата произвежда своите творения. Това, което явленията на външния свят крият, то става явно във вътрешността на човека.
Това, което човешкият дух измисля като природни закони; то не е измислено допълнително към природата; то е само арената, върху която природата прави да станат видими тайните на нейното действие.
Това, което наблюдаваме на нещата, е само една част от нещата. Това, което избликва нагоре в нашия дух, когато той застава срещу нещата, то е другата част. Същите неща са тези, които ни говорят отвън, и същите, които говорят вътре в нас. Едва когато съпоставим езикът навъншния свят с този на нашата вътрешност, ние имаме пълната действителност. Какво са искали всички истински философи на всички времена?
към текста >>
Не
е нужно тези
закони
да се явят в неговия дух във формата
на
мисълта.
Във философа проблясва една мисъл, една идея, когато той стои срещу един природен процес. В художника се ражда един образ на този процес, който показва този процес по-съвършен, отколкото може да бъде наблюдаван във външния свят. Философът и художникът развиват по-нататък наблюдението по различен начин, по различни пътища. Художникът няма нужда да познава двигателните сили на природата във формата, в която те се откриват на философа. Когато той възприема една вещ или един процес, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите на природата са изразени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния процес навъншния свят.
Не е нужно тези закони да се явят в неговия дух във формата на мисълта.
Въпреки това познание и изкуство са вътрешно сродни. Те показват заложбите на природата, които в чисто външната природа не стигат до пълно развитие.
към текста >>
Ето защо Гьоте счита като грешка, когато природоизследователят иска да проникне във вътрешността
на
природата чрез инструменти и обективни опити, защото "В самия себе си човекът, доколкото той си служи
със
своите здрави сетива, е най-великият и най-точен физически апарат, който може да съществува и това е най-голямото нещастие
на
по-новата физика, че тя някакси отделя експериментите от човека и иска да познае природата само в това, което изкуствени инструменти показват и чрез това иска да разграничи и докаже това, което тя произвежда." "Но в замяна
на
това човекът стои така високо, че това, което иначе е неизобразимо, се изобразява в него.
се чувства в света като в едно велико, красива, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би могла да чувства себе си, би възкликнала като че е достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето собствено развитие и същество*/*Гьоте, Ванкелман, "Мислене виждане Размисъл", т.16, стр.7/." Целта на вселената и същността на съществуването не се състои в това, което външния свят доставя, а в това, което живее в човешкия дух и произлиза от него.
Ето защо Гьоте счита като грешка, когато природоизследователят иска да проникне във вътрешността на природата чрез инструменти и обективни опити, защото "В самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави сетива, е най-великият и най-точен физически апарат, който може да съществува и това е най-голямото нещастие на по-новата физика, че тя някакси отделя експериментите от човека и иска да познае природата само в това, което изкуствени инструменти показват и чрез това иска да разграничи и докаже това, което тя произвежда." "Но в замяна на това човекът стои така високо, че това, което иначе е неизобразимо, се изобразява в него.
Какво е една струна и всяко нейно механическо деление спрямо ухото на музиканта? Можем даже да кажем, какво са елементарните явления на природата спрямо човека, който трябва първо да ги обуздае и да ги измени, за да може някакси да си ги асимилира*/*"Сентенции в проза, цит. на др. място стр.351/? "
към текста >>
След виждането
на
гръцките произведения
на
изкуството в Италия Гьоте пише: "Висшите произведения
на
изкуството са същевременно произведени като най-висши произведения
на
природата, създадени от човека според истински и природни
закони
." Спрямо чисто сетивната действителност
на
опитността произведенията
на
изкуството са една красива илюзия; за този, който може да вижда по-дълбоко, те са "една изява
на
тайни природни
закони
", които без тях
не
биха никога излезли
на
бял свят*/*Сентенции в проза, цит.
Ако човекът не би имал способността да създава творения, които да са изградени напълно в смисъла, в който са изградени произведенията на природата, и да покаже нагледно само този смисъл в по-съвършена форма отколкото природата може да стори това, тогава в смисъла на Гьоте не би имало никакво изкуство. Това, което художникът създава, са обекти на природата на една по-висока степен на съвършенство. Изкуството е продължение на природата, "защото като е поставен на върха на природата, човекът вижда отново себе си като една цяла природа, която трябва отново да произведе в себе си един връх. До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, създава подбор, ред и хармония и накрая издига до произведението на творения на изкуството* /*Гьоте, винкелман, Мислене-Гледане-Размисъл, т.16, стр.13 и следв./....".
След виждането на гръцките произведения на изкуството в Италия Гьоте пише: "Висшите произведения на изкуството са същевременно произведени като най-висши произведения на природата, създадени от човека според истински и природни закони." Спрямо чисто сетивната действителност на опитността произведенията на изкуството са една красива илюзия; за този, който може да вижда по-дълбоко, те са "една изява на тайни природни закони", които без тях не биха никога излезли на бял свят*/*Сентенции в проза, цит.
на др. място, стр.494/
към текста >>
28.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение
на
философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си
със
своите вътрешни изживявания.
В много идейни построения се търси сигурност, положителност на познанието. Насоката, която е следвана, поема своята изходна точка повече или по-малко от представите на Кант. При оформлението на мислите действат естественонаучния начин на мислене, определяйки това оформление съзнателно или несъзнателно. Но че в "себесъзнателната душа" трябва да се търси изворът, от който трябва да се черпи познанието, за да се добие светлина и върху извъндушевния свят, това мнозина предчувстват. И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност?
Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания.
Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността. Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието. Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването.
към текста >>
Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините
на
неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял
със
сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието.
Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”. Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа. Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа? Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи.
Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието.
Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата. Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи. Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност. Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност.
към текста >>
Преодоляна чрез това, което му дава разбирането, че като човек той трябва да прояви в определено състояние
на
развитието една преходна форма
на
Аза, като изтласка вън от съзнанието
силите
, които свързват душата
със
света.
Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възможността да си представя плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз. Този е възгледът, към който се стреми философското развитие от Гръцката епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно.
Преодоляна чрез това, което му дава разбирането, че като човек той трябва да прояви в определено състояние на развитието една преходна форма на Аза, като изтласка вън от съзнанието силите, които свързват душата със света.
Ако тези сили биха действали непрестанно в съзнанието, тогава човек не би развил едно пълно силно, почиващо в себе си себесъзнание. Той не би могъл да изживее себе си като себесъзнателен Аз. Следователно развитието на себесъзнанието зависи именно от това, че на душата е дадена възможността да възприема света без онази част на действителността, която на определена степен, а именно на онази, която стои преди познанието, себесъзнателният Аз заличава, угасва. Следователно мировите сили на този член на действителността работят върху душевното същество така, че се оттеглят в скритост, за да позволят да просияе в пълна сила себесъзнателният Аз. Следователно този себесъзнателен Аз трябва да разбере, че той дължи своето себепознание на един факт, който разпростира едно було върху познанието на света.
към текста >>
Човек чувства себе си като един себесъзнателен Аз благодарение
на
това, че възприема
със
своите сетива един външен свят, че изживява себе си вън от този свят и стои в такова отношение с този външен свят, което
на
определена степен
на
научното изследване прави "този свят да се яви като илюзия".
Следователно развитието на себесъзнанието зависи именно от това, че на душата е дадена възможността да възприема света без онази част на действителността, която на определена степен, а именно на онази, която стои преди познанието, себесъзнателният Аз заличава, угасва. Следователно мировите сили на този член на действителността работят върху душевното същество така, че се оттеглят в скритост, за да позволят да просияе в пълна сила себесъзнателният Аз. Следователно този себесъзнателен Аз трябва да разбере, че той дължи своето себепознание на един факт, който разпростира едно було върху познанието на света. Чрез това по необходимост се обуславя, щото всичко, което води душата до пълно силното, енергично изживяване на Аза, закрива по-дълбоките основи, в които се корени този Аз. Обаче всяко познание на обикновеното съзнание е такова, че то произвежда пълната сила на себесъзнателния Аз.
Човек чувства себе си като един себесъзнателен Аз благодарение на това, че възприема със своите сетива един външен свят, че изживява себе си вън от този свят и стои в такова отношение с този външен свят, което на определена степен на научното изследване прави "този свят да се яви като илюзия".
Ако всичко това не би било така, тогава не би се явил себесъзнателният Аз. Следователно, когато в познанието се стремим само към това, да копираме това, което вече наблюдаваме преди познанието, ние не постигаме никакво истинско изживяване в пълната действителност, а само едно копие на "половината действителност"
към текста >>
С това е посочена причината, защо едни стремеж към познание, което иска да напредне философски
със
средствата
на
естественонаучния начин
на
мислене или с друг и подобни, винаги трябва да стигне до една точка, където преследваното се разпада в познанието.
Ако приеме, че нещата стоят така, ние не можем да търсим отговора на загадъчните въпроси на философията в изживяването на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание. Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят.
С това е посочена причината, защо едни стремеж към познание, което иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с друг и подобни, винаги трябва да стигне до една точка, където преследваното се разпада в познанието.
В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане у много мислители на новото време. Защото в действителност научният стремеж на новото време работи със средства на научните мислители, които служат на откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност. И силата и величието на науката, именно на естествената наука, почива на безрезервното прилагане на тези мислителни средства.
към текста >>
Защото в действителност научният стремеж
на
новото време работи
със
средства
на
научните мислители, които служат
на
откъсването
на
себесъзнателния Аз от истинската действителност.
Ако приеме, че нещата стоят така, ние не можем да търсим отговора на загадъчните въпроси на философията в изживяването на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание. Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят. С това е посочена причината, защо едни стремеж към познание, което иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с друг и подобни, винаги трябва да стигне до една точка, където преследваното се разпада в познанието. В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане у много мислители на новото време.
Защото в действителност научният стремеж на новото време работи със средства на научните мислители, които служат на откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност.
И силата и величието на науката, именно на естествената наука, почива на безрезервното прилагане на тези мислителни средства.
към текста >>
Тези извори
не
могат да се намерят там, където
със
своето обикновено съзнание душата застава първо срещу самата себе си наблюдавайки се.
Отделни философи, като Дилгей, Ойкен и други, насочват философското наблюдение върху себенаблюдението на душата. Обаче това, което те разглеждат, са онези изживявания на душата, които образуват основата на себесъзнателния Аз. Поради това те не проникват до онзи извор на света, в който изживяванията на душата бликат от истинската действителност.
Тези извори не могат да се намерят там, където със своето обикновено съзнание душата застава първо срещу самата себе си наблюдавайки се.
Ако иска да стигне до тези извори, душата трябва да проникне вън от това обикновено съзнание. Тя трябва да изживее нещо в себе си, което това съзнание не може да и даде. Отначало едно такова изживяване се явява на обикновеното познание като пълна нелепост. Душата трябва да изживее себе си със знание в един елемент, без да внася своето съзнание със себе си в този елемент. Тя трябва да надхвърли съзнанието и въпреки това да остане същевременно съзнателна!
към текста >>
Душата трябва да изживее себе си
със
знание в един елемент, без да внася своето съзнание
със
себе си в този елемент.
Поради това те не проникват до онзи извор на света, в който изживяванията на душата бликат от истинската действителност. Тези извори не могат да се намерят там, където със своето обикновено съзнание душата застава първо срещу самата себе си наблюдавайки се. Ако иска да стигне до тези извори, душата трябва да проникне вън от това обикновено съзнание. Тя трябва да изживее нещо в себе си, което това съзнание не може да и даде. Отначало едно такова изживяване се явява на обикновеното познание като пълна нелепост.
Душата трябва да изживее себе си със знание в един елемент, без да внася своето съзнание със себе си в този елемент.
Тя трябва да надхвърли съзнанието и въпреки това да остане същевременно съзнателна! И все пак: в своя философски стремеж хората или ще стигнат все по-далеч до нещо невъзможно, или ще трябва да си отворят изгледа за това, че "гореспоменатата нелепост" е само привидна и че именно тя показва пътя, по който трябва да се търси помощ в разрешаването на загатките на философията.
към текста >>
Когато виждам един цвят, когато чувам един звук, аз изживявам цвета, звука
не
като резултат
на
тялото, а като себесъзнателен Аз, аз съм свързан с цвета,
със
звука намиращи се вън от тялото.
И като една първа опитност на този добит нов духовен живот се представя истинското познание на обикновения душевен живот. В действителност и този душевен живот не е произведен чрез тялото, а той протича вън от тялото.
Когато виждам един цвят, когато чувам един звук, аз изживявам цвета, звука не като резултат на тялото, а като себесъзнателен Аз, аз съм свързан с цвета, със звука намиращи се вън от тялото.
тялото има задачата да действува така, че то може да бъде сравнено с едно огледало. Когато обикновеното съзнание съм свързан само психически с един цвят, поради устройството на това съзнание аз не мога да възприемам нищо от цвета. Както не мога да вида моето лице, когато гледам пред себе си. Но щом пред мене стои едно огледало, аз виждам това лице като тяло. Когато не стоя пред огледалото, Аз Съм тялото, аз изживявам себе си като такова тяло.
към текста >>
Така е и
със
сетивното възприятие разбира се трябва да се има предвид недостатъчността
на
едно сравнение.
Когато обикновеното съзнание съм свързан само психически с един цвят, поради устройството на това съзнание аз не мога да възприемам нищо от цвета. Както не мога да вида моето лице, когато гледам пред себе си. Но щом пред мене стои едно огледало, аз виждам това лице като тяло. Когато не стоя пред огледалото, Аз Съм тялото, аз изживявам себе си като такова тяло. Стоейки пред огледалото, аз възприемам тялото като образ в огледалото.
Така е и със сетивното възприятие разбира се трябва да се има предвид недостатъчността на едно сравнение.
Аз живея с цвета вън от моето тяло; чрез дейността на тялото /на окото, на нервната система/ цветът се превръща за мене в съзнателно възприятие. Тялото не е един производител на възприятия, на душевния живот въобще, а това човешко тяло е един огледален апарат на това, което става душевно-духовно вън от тялото.
към текста >>
Ние изживяваме
със
знание същността
на
човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път.
Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път.
Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи. По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз. Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата. Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва. След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света.
към текста >>
Когато той се стреми към една такава идея за растението, която
не
може да бъде виждана
със
сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина
на
всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои
на
посочената тук почва.
Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път. Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи. По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз. Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата.
Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва.
След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света. Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите наистина е било елементът, чрез който себесъзнателния Аз трябваше да бъде поставен на собствената си основа, че трябва да се премине над изживяването на мислите към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание. Защото също и Хегеловото изживяване на мислите протича още в областта на това обикновено съзнание.
към текста >>
Когато сме чели една пълна
със
значение книга в нашата двадесета година и след това отново я прочитаме в нашата четиридесета година, ние я чувстваме като един друг човек.
От гледна точка на този светоглед човекът ще види някои неща на науката за душата /психологията/ в една нова светлина. Ще обърнем вниманието само върху едно. Нека наблюдаваме, как човешката душа се променя, преобразява се чрез изживявания, които в известен смисъл представляват едно възвръщане на предишни изживявания.
Когато сме чели една пълна със значение книга в нашата двадесета година и след това отново я прочитаме в нашата четиридесета година, ние я чувстваме като един друг човек.
И когато запитаме безпристрастно за причината на този факт, получава се, че това, което сме приели чрез книгата в двадесетата година, продължава да живее в нас и е станало една част на нашето собствено същество. Ние имаме в нашето собствено духовно-душевно същество силата, която се намира в книгата; и в четиридесетата година на човека в тази книга се намира тази сила, която е проникнала в човека. Така е и с опитностите на живота. Те стават самия човек. Те живеят в неговия "Аз".
към текста >>
Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че
силите
на
човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното.
Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независимия от тялото духовен свят позволява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен начин, както в спомена изплува миналото. Но това духовно-душевно естество се оказва надхвърлящо отделния живот. Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото. И този предхождащ образуването на тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби на един минал физически живот.
Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното.
И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение. То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания има едно чисто духовно съществуване.
към текста >>
Обаче в това напредване се поставят човешките души, които донасят
със
себе си резултата
на
техните минали съществувания във формата
на
вътрешно душевно настроение, които обаче трябва да усвоят чрез външно учение това, което се е развило във физическия културен свят през времето, когато те са се намирали в чисто духовно съществуване.
От такава гледна точка приемането на един духовен свят добива действителност. Самите човешки души са тези, които пренасят постигнатото от една културна епоха в по-късната. Душата се явява във физическия живот с определено вътрешно устройство, чието развитие се долавя, когато човек не е така пристрастен, да иска да вижда в това развитие само резултата на физическото наследство. Това, което се явява като духовен свят в културния живот, за който говорят Дилтей и Ойкен, има такава форма, че следващото е постоянно непосредствено свързано с прехождащото.
Обаче в това напредване се поставят човешките души, които донасят със себе си резултата на техните минали съществувания във формата на вътрешно душевно настроение, които обаче трябва да усвоят чрез външно учение това, което се е развило във физическия културен свят през времето, когато те са се намирали в чисто духовно съществуване.
към текста >>
В описанията
на
представителните мислещи личности се показва в разнообразните форми, как философите са се опитвали да изследват себесъзнателния Аз от всички страни,
със
средствата
на
обикновеното съзнание.
Един от учителите на този светоглед е самата история на философията. Разглеждането на тази история показва, че ходът на философската работа напира към един светоглед, който не може да бъде постигнат в обикновеното съзнание.
В описанията на представителните мислещи личности се показва в разнообразните форми, как философите са се опитвали да изследват себесъзнателния Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание.
Едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябва да дойдат до незадоволителни точки, не влиза в рамките на едно историческо изложение. Въпреки това историческите факти сами изразяват ясно, как обикновеното съзнание, проучено от всички страни, не може да стигне дотам, да реши въпроси, което то все пак трябва да постави. И защо на обикновеното, а също и на привичното научно съзнание трябва да липсват средствата за разработката на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава. От друга страна тя трябваше да изложи, накъде се стремят несъзнателно охарактеризираните светогледи. Ако от определена гледна точка тази последна глава не принадлежи вече на същинската история на философията, от друга гледна точка обаче тя ще се яви като оправдана, а именно от една такава, за която резултатите на тази книга са ясни.
към текста >>
Това става ясно веднага, когато размислим, че,
със
или бездушевна субстанция,
не
може да бъде отречено определено продължаващо съществуване
на
нашия душевен живот тук
на
земята
.
Юм знае само за едно наблюдение на душата, което се насочва към душата без да е минало през една вътрешна работа. Без съмнение едно такова наблюдение не може да проникне до същината на душата. Брентано свързва своите разсъждения само с изреченията на Юм и казва: "не по-малко същият Юм забелязва, че всички доказателства за безсмъртието при един светоглед като неговия притежават още напълно същата сила както и противоположното установено предположение" Към това обаче трябва да кажем, че към думите на Юм би искала да се придържа само една вяра, а не едно познание, ако неговото мнение би било правилно, че в душата не може да се намери нищо друго освен това, което той посочва. Защото кое би могло да гарантира за едно по-нататъшно съществуване на това, което Юм намира като съдържание на душата? Брентано продължава по-нататък: "Защото ако и този който отрича субстанцията на душата, не може самопонятно да говори в истинския смисъл за едно безсмъртие, все пак никак не е правилно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл.
Това става ясно веднага, когато размислим, че, със или бездушевна субстанция, не може да бъде отречено определено продължаващо съществуване на нашия душевен живот тук на земята.
Ако някой отхвърли душевната субстанция, остава му само предположението, че за едно продължаващо съществуване като това не е нужен един субстанциален носител. И въпросът, дали нашият психически живот продължава да съществува и след разрушението на нашето телесно явление, не ще бъде затова безсмислен за него както и за другите. Чиста непоследователност е, когато мислители на това направление отхвърлят поради посочените причини въпроса за безсмъртието и в това негово съществено значение, в което то може да бъде наречено по-добре безсмъртие на живота отколкото безсмъртие на душата" /Брентано, Психология, стр.21 и следв./.
към текста >>
Тогава душата трябва съзнателно да подтисне
силите
които, изхождайки от тялото, заличават свободното от тялото съзнание.
Тази работа ни учи да познаем, че душата може да има съзнание и без посредничеството на тялото. Чрез тази работа душата намира в свръхсетивното виждане състоянието, в което тя се намира, когато е положила /съблякла/ тялото. И тя констатира, че през време когато носи тялото /въплътена е в тялото/, самото тяло е това, което затъмнява онова друго съзнание. С въплътяването във физическото тялото действа така силно върху душата, че тя не може да развие охарактеризираното съзнание /свръхсетивното съзнание/ в обикновения живот. Това става ясно, когато посочените в настоящата глава психически упражнения се правят с успех.
Тогава душата трябва съзнателно да подтисне силите които, изхождайки от тялото, заличават свободното от тялото съзнание.
Това заличаване /угасване/ не може да стане вече след разлагането на тялото. Следователно описаното друго съзнание е онова, което се запазва преминавайки през редуващите се съществувания на душата и в течение на чисто духовен живот между смъртта и раждането. И от тази гледна точка не се говори за някаква мъглива душевна субстанция, а се показва една представа подобна на естественонаучните идеи, как душата продължава да съществува затова, защото в един живот се подготвя зародиш но следващият, подобно на растителния зародиш в растението. В настоящия живот се намира основата на бъдещия. Показана е истината, която се продължава, когато тялото се разлага чрез смъртта.
към текста >>
Трябва само да се допусне, че
със
самия този начин
на
мислене
не
могат да се добият никакви схващания върху областта
на
духовния живот.
В духовната наука, която разбираме тук, ние не се намираме никъде в противоречие с по-новия естествено научен начин на мислене.
Трябва само да се допусне, че със самия този начин на мислене не могат да се добият никакви схващания върху областта на духовния живот.
Познаем ли факта на едно друго съзнание, различно от обикновеното, ние ще намерим, че това съзнание ни довежда до представи върху духовния свят, които дават за този свят една закономерна връзка, напълно подобна на тази, която естественонаучното изследване открива за физическия свят.
към текста >>
Защото от гледна точка
на
охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед
не
се предприема опит да се стигне зад сетивния свят
със
средствата
на
обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/.
И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния свят. Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем. Мисълта се оказа възпитател на душата. Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света.
Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/.
Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният свят трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него.
към текста >>
Когато човек се запознае с това, че "Азът" живее
със
своя душевно-духовен свят вън от тялото, че следователно самият той донася изживяванията навъншния свят до това тяло, тогава той ще намери също и пътя до едно истинско духовносъобразно схващане
на
загадката
на
съдбата.
Когато човек се запознае с това, че "Азът" живее със своя душевно-духовен свят вън от тялото, че следователно самият той донася изживяванията навъншния свят до това тяло, тогава той ще намери също и пътя до едно истинско духовносъобразно схващане на загадката на съдбата.
В своето душевно изживяване човекът е напълно свързан с това, което той изживява като съдба. Нека разгледаме душевното състояние на един 30-годишен човек. Действителното съдържание на неговото външно битие би било съвършено друго, ако пред предидущите години той би изживял нещо друго, различно от това, което е изживял. Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И когато те са го сполетели като болезнени удари на съдбата, чрез тях той е станал това, което е.
към текста >>
Те принадлежат към
силите
които действат в неговия "Аз".
В своето душевно изживяване човекът е напълно свързан с това, което той изживява като съдба. Нека разгледаме душевното състояние на един 30-годишен човек. Действителното съдържание на неговото външно битие би било съвършено друго, ако пред предидущите години той би изживял нещо друго, различно от това, което е изживял. Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И когато те са го сполетели като болезнени удари на съдбата, чрез тях той е станал това, което е.
Те принадлежат към силите които действат в неговия "Аз".
Както човек живее духовно-душевно с цвета и този цвят е доведен до неговото възприятие само чрез отражението на тялото, така той живее като в едно единство със своята съдба. С цвета той е свързан душевно; въпреки това той може да го възприеме само тогава, когато тялото го отразява; с причините на един удар на съдбата човекът е едно от своите минали съществувания, въпреки това той го изживява благодарение на това, че неговата душа е навлязла в едно ново земно съществуване, като се е спуснала несъзнателно в изживявания, които отговарят на тези причини. В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба. Също и загадката на съдбата не се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване на душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства със своята съдба. Тогава той познава, че в зародишните заложби на земното съществуване предхождащо настоящето се намират причините, поради които той изживява това или онова събитие на съдбата.
към текста >>
Както човек живее духовно-душевно с цвета и този цвят е доведен до неговото възприятие само чрез отражението
на
тялото, така той живее като в едно единство
със
своята съдба.
Нека разгледаме душевното състояние на един 30-годишен човек. Действителното съдържание на неговото външно битие би било съвършено друго, ако пред предидущите години той би изживял нещо друго, различно от това, което е изживял. Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И когато те са го сполетели като болезнени удари на съдбата, чрез тях той е станал това, което е. Те принадлежат към силите които действат в неговия "Аз".
Както човек живее духовно-душевно с цвета и този цвят е доведен до неговото възприятие само чрез отражението на тялото, така той живее като в едно единство със своята съдба.
С цвета той е свързан душевно; въпреки това той може да го възприеме само тогава, когато тялото го отразява; с причините на един удар на съдбата човекът е едно от своите минали съществувания, въпреки това той го изживява благодарение на това, че неговата душа е навлязла в едно ново земно съществуване, като се е спуснала несъзнателно в изживявания, които отговарят на тези причини. В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба. Също и загадката на съдбата не се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване на душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства със своята съдба. Тогава той познава, че в зародишните заложби на земното съществуване предхождащо настоящето се намират причините, поради които той изживява това или онова събитие на съдбата. Във формата, в която се представя на обикновеното съзнание, съдбата не се явява в нейната истинска форма.
към текста >>
Също и загадката
на
съдбата
не
се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване
на
душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства
със
своята съдба.
И когато те са го сполетели като болезнени удари на съдбата, чрез тях той е станал това, което е. Те принадлежат към силите които действат в неговия "Аз". Както човек живее духовно-душевно с цвета и този цвят е доведен до неговото възприятие само чрез отражението на тялото, така той живее като в едно единство със своята съдба. С цвета той е свързан душевно; въпреки това той може да го възприеме само тогава, когато тялото го отразява; с причините на един удар на съдбата човекът е едно от своите минали съществувания, въпреки това той го изживява благодарение на това, че неговата душа е навлязла в едно ново земно съществуване, като се е спуснала несъзнателно в изживявания, които отговарят на тези причини. В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба.
Също и загадката на съдбата не се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване на душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства със своята съдба.
Тогава той познава, че в зародишните заложби на земното съществуване предхождащо настоящето се намират причините, поради които той изживява това или онова събитие на съдбата. Във формата, в която се представя на обикновеното съзнание, съдбата не се явява в нейната истинска форма. Тя протича като последствие от миналите земни съществувания, които обикновеното съзнание не може да вижда. Да разбере човек, че той е свързан с ударите на своята съдба чрез предишни съществувания, това значи той същевременно да се примири със съдбата.
към текста >>
Да разбере човек, че той е свързан с ударите
на
своята съдба чрез предишни съществувания, това значи той същевременно да се примири
със
съдбата.
В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба. Също и загадката на съдбата не се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване на душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства със своята съдба. Тогава той познава, че в зародишните заложби на земното съществуване предхождащо настоящето се намират причините, поради които той изживява това или онова събитие на съдбата. Във формата, в която се представя на обикновеното съзнание, съдбата не се явява в нейната истинска форма. Тя протича като последствие от миналите земни съществувания, които обикновеното съзнание не може да вижда.
Да разбере човек, че той е свързан с ударите на своята съдба чрез предишни съществувания, това значи той същевременно да се примири със съдбата.
към текста >>
С това съзерцание е както
със
зрънцето семе, което се развива в растението.
Чрез своите собствени пътища философията води до познанието, че от съзерцанието на света тя трябва да премине към едно изживяване на света, който търси. В съзерцанието на света душата изживява нещо, при което тя не може да спре, ако не иска да остане постоянно загадка за себе си.
С това съзерцание е както със зрънцето семе, което се развива в растението.
Когато е узряло, то може да намери своя път по два начина.
към текста >>
Защото по-важни от философските резултати за
силите
на
душата, които могат да бъдат развити във философската работа.
Чрез такава вътрешна работа човешката душа може да постигне това, към което философията се стреми. Наистина значението на тази последната не е малко затова, защото по пътя, по който нейните обработватели вървят, тя не може да стигне до това, което иска да постигне.
Защото по-важни от философските резултати за силите на душата, които могат да бъдат развити във философската работа.
И накрая тези сили трябва да доведат дотам, където на философията ще бъде възможно да признае "свободния от тялото душевен живот". Там тя ще познае, че мировите загадки не искат да бъдат само мислени, а изживени от човешката душа, след като тази последната се е домогнала до състоянието, при което такова изживяване е възможно. Близко стои въпроса: трябва ли обикновеното, също и напълно научното познание да отрече себе си и да счита валидно за един светоглед само това, което му се подава от една област, която се намира вън от неговата? Но въпросът стои така, че изживяванията на охарактеризираното съзнание, различаващо се от обикновеното, са веднага ясни и за обикновеното съзнание, доколкото това последното само не си поставя пречки, като иска да се затвори само в собствената си област. Свръхсетивните истини могат да бъдат намерени само от онази душа, която се поставя в свръхсетивното.
към текста >>
29.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
“Досега аз излагах моите философски възгледи винаги като ги свързвах
със
светогледа
на
Гьоте.
За първи том на естествено-научните трудове на Гьоте трябваше първо да разработя неговите идеи за метаморфозите. Начинът на мислене, който нарушаваше в естествената наука от началото на нейното голямо влияние върху цивилизацията на 19-то столетие, ми се стори неподходящ за добиване едно разбиране на това, към което Гьоте се беше стремил за познанието на природата и беше постигнал до висока степен. Аз открих, че за Гьотевия начин на познание не съществува никаква теория за познанието. Това ме накара да направя опит да извлека една такава теория на познанието, поне в една зачатъчна форма. Рудолф Щайнер в своята книга "Пътят на моя живот" върху своя труд "Основни линии на една теория на познанието в светогледа на Гьоте".
“Досега аз излагах моите философски възгледи винаги като ги свързвах със светогледа на Гьоте.
Сега с този труд надявам се да съм показал, че сградата на моите мисли е едно основано на себе си цяло, което не се нуждае да бъде извлечено от Гьотевия светоглед. С настоящия труд аз създадох един пролог съм една "Философия на свободата". Рудолф Щайнер в предговор към "Истина и Наука".
към текста >>
30.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Аз имах впечатлението, че във всичко, което Гьоте беше дал
на
света
със
своето творчество,
със
своето изследване и
със
своя живот, царуваше пълното и чисто човешко естество.
Тази теория на познанието в Гьотевия светоглед бе написана от мене в средата на 80-те години на миналото столетие. Тогава в душата ми живееха две мисловни дейности. Едната се беше насочила към творчеството на Гьоте и се стремеше да изгради възгледа за света и живота, който се изявява като двигателна сила в това творчество.
Аз имах впечатлението, че във всичко, което Гьоте беше дал на света със своето творчество, със своето изследване и със своя живот, царуваше пълното и чисто човешко естество.
Никъде в по-ново време аз не намерих онази вътрешна сигурност, хармонична завършеност и онова чувство за истината, за действителността по отношение на света, който Гьоте беше проявил. От тези мисли трябваше да бликне също и признанието на факта, че също и начинът, по който Гьоте се отнасяше към познанието, произлизаше от същността на човека и света.
към текста >>
Навсякъде се признаваше, че
със
своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той
не
може да излезе и да проникне в областта
на
истинската действителност.
Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно.
Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действителност.
По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно. Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието със същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание. По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи.
към текста >>
По отношение
на
всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че
със
своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността
на
света като нещо духовно.
Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно. Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действителност.
По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно.
Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието със същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание. По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи.
към текста >>
Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието
със
същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание.
Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно. Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действителност. По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно.
Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието със същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание.
По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи.
към текста >>
Тогава развитието
на
света трябва да се разбира така, че
не
духовното, което съществуваше по-рано, от което по-късно се развива духовното естество
на
човека, има наред
със
себе си и вън от себе си нещо духовно.
По отношение на това правилно познание на сетивния свят за мене беше ясно, че "Граници на познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен свят и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите на буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми. Така моят поглед бе насочен в пътя от наблюдението на сетивното към това на духовното. Зад сетивните явления аз търсих не лишени от дух светове на атомите, а духовното, което се изявява привидно вътре в човека, но което в действителност принадлежи на самите сетивни неща и процеси. Чрез поведението на познаващия човек се ражда илюзията, като че мислите за нещата са вътре в човека, докато в действителност те царуват в самите неща. Човекът има нужда да ги отдели от нещата в едно илюзорно изживяване; в истинското изживяване на нещата той отново ги възвръща на нещата.
Тогава развитието на света трябва да се разбира така, че не духовното, което съществуваше по-рано, от което по-късно се развива духовното естество на човека, има наред със себе си и вън от себе си нещо духовно.
По-късната одухотворена сетивност, в която се явява човекът, се явява тогава благодарение на това, че духовния прадед на човека се съединява с несъвършените не духовни форми и, преобразявайки ги, се явява после в една достъпна за сетивата форма. Този ход на мислите ме изведе над тогавашните теоретици на познанието, чието остроумие и научно чувство на отговорност аз напълно признавах. Той ме доведе до Гьоте.
към текста >>
31.
02. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Те считаха, че
със
своя гениален поглед той е успял да предчувства закономерности, които след това бяха намерени независимо от него чрез строгата наука.
Докато убеждението, че поетичните творби на Гьоте са основата на цялото наше образование, добиваше все по-широко разпространение, даже онези, които отиват най-далече с признаването на неговите научни стремежи, не виждаха в тези стремежи нищо друго, освен предчувствия на истините, които намираха своето пълно потвърждение в по-късното развитие на науката.
Те считаха, че със своя гениален поглед той е успял да предчувства закономерности, които след това бяха намерени независимо от него чрез строгата наука.
Това, което се признава в пълен размер за останалата дейност на Гьоте, а именно, че всеки образован човек трябва да се изясни с нея, то се отрича при неговия научен възглед. Никак не може да се отрече, че чрез едно задълбочаване в научните трудове на поета може да се добие нещо, което науката не би предположила днес и без него.
към текста >>
32.
03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА
GA_2 Светогледа Гьоте
Който се задълбочава в Гьотевата цялостна природа, ако носи
със
себе си философски заложби, той ще разкрие онова философско чувство и разбиране и ще може да го представи като Гьотева наука.
Без съмнение Гьоте не е бил никакъв философ в обикновения смисъл на думата; но не трябва да се забравя, че чудесната хармония на неговата личност накара Шилер да се изкаже: “Поетът е единствения истински човек". Това, което тук Шилер разбира под "истински човек", това е бил Гьоте. В неговата личност не липсваше нито един елемент, който да не принадлежи на най-висшия израз на всеобщо човешкото. А всички тези елементи се съединяваха в него в една цялост, която действа като такава. Така се получава, че на основата на неговите възгледи върху природата стои едно дълбоко философско чувство, въпреки че това философско чувство не стига в неговото съзнание до едно оформяне на определени научни принципи.
Който се задълбочава в Гьотевата цялостна природа, ако носи със себе си философски заложби, той ще разкрие онова философско чувство и разбиране и ще може да го представи като Гьотева наука.
Но той ще трябва да изходи от Гьоте, а не да пристъпи към него с един завършен възглед. Духовните сили на Гьоте действат винаги по начин, който е съобразен с най-строгата философия, макар и той да не е оставил никакво систематично цяло на тази философия.
към текста >>
33.
04_б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Върху този цялостен образ, след като е действало мисленето, всяко отделно нещо
не
се явява вече така, както ни го предават сетивата, а вече
със
значението, което то има за цялостта
на
действителността.
Върху този цялостен образ, след като е действало мисленето, всяко отделно нещо не се явява вече така, както ни го предават сетивата, а вече със значението, което то има за цялостта на действителността.
Следователно то се явява надарено с качество, които напълно му липсват във формата на опитността.
към текста >>
Разбира се той направи това за да подкрепи един възглед, който основно се различава от нашия, и
със
съвършено друго намерение в сравнение с нашето настоящо намерение.
Според нашето убеждение Йоханес Фолкелт е успял отлично да обрисува в строги черти това, което ние сме оправдани да наречем опитност. Още преди 5 години в своята книга "Квантовата теория на познанието" той много сполучливо я охарактеризира и я доразви в своята нова публикация "Опитност и Мислене".
Разбира се той направи това за да подкрепи един възглед, който основно се различава от нашия, и със съвършено друго намерение в сравнение с нашето настоящо намерение.
към текста >>
Фолкет казва: "- Например сега моето съзнание има представата, че съм работил днес усърдно, като свое съдържание; непосредствено след това идва съдържанието
на
представите, че мога с добра съвест да отида да се разходя; но внезапно се явява образът
на
възприятието
на
отварящата се врата
на
влизащия разносвач
на
писма; образът
на
пощенския разносвач се явява ту протягащ ръка, ту отварящ уста, ту вършещ противоположното; същевременно
със
съдържанието
на
възприятието
на
отварящата се уста се свързват всякакви слухови впечатления, между другите и едно такова впечатление, че вън започва да вали.
Обаче това не може да ни попречи да приемем тук неговото отлично охарактеризиране на чистата опитност. Тази характеристика ни описва просто образите, които минават пред нашето съзнание в ограничен откъс от време без да имат някаква връзка помежду си.
Фолкет казва: "- Например сега моето съзнание има представата, че съм работил днес усърдно, като свое съдържание; непосредствено след това идва съдържанието на представите, че мога с добра съвест да отида да се разходя; но внезапно се явява образът на възприятието на отварящата се врата на влизащия разносвач на писма; образът на пощенския разносвач се явява ту протягащ ръка, ту отварящ уста, ту вършещ противоположното; същевременно със съдържанието на възприятието на отварящата се уста се свързват всякакви слухови впечатления, между другите и едно такова впечатление, че вън започва да вали.
Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н. и се свързват едни с други по най-различни и най-сложни начини; и по един подобен начин продължава по-нататък”. Тук ние имаме описано за определен, ограничен откъс от време това, което действително изпитваме, онези форми на действителността, в която мисленето няма никакво участие. Сега съвсем не трябва да се мисли, че би се стигнало един друг резултат, ако освен тази всекидневна опитност бихме описали една такава, която имаме при един научен опит или при едно особено природно явление. Тук както и там това са отделни образи без връзка, които минават пред нашето съзнание.
към текста >>
Образът
на
пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане
на
ножицата, отваряне
на
писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи
на
най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи
на
фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие
на
продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа
със
съдържанието, че една трудност през време
на
днешната работа, която смятах за решена,
не
е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода
на
волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност
на
добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н.
Обаче това не може да ни попречи да приемем тук неговото отлично охарактеризиране на чистата опитност. Тази характеристика ни описва просто образите, които минават пред нашето съзнание в ограничен откъс от време без да имат някаква връзка помежду си. Фолкет казва: "- Например сега моето съзнание има представата, че съм работил днес усърдно, като свое съдържание; непосредствено след това идва съдържанието на представите, че мога с добра съвест да отида да се разходя; но внезапно се явява образът на възприятието на отварящата се врата на влизащия разносвач на писма; образът на пощенския разносвач се явява ту протягащ ръка, ту отварящ уста, ту вършещ противоположното; същевременно със съдържанието на възприятието на отварящата се уста се свързват всякакви слухови впечатления, между другите и едно такова впечатление, че вън започва да вали.
Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н.
и се свързват едни с други по най-различни и най-сложни начини; и по един подобен начин продължава по-нататък”. Тук ние имаме описано за определен, ограничен откъс от време това, което действително изпитваме, онези форми на действителността, в която мисленето няма никакво участие. Сега съвсем не трябва да се мисли, че би се стигнало един друг резултат, ако освен тази всекидневна опитност бихме описали една такава, която имаме при един научен опит или при едно особено природно явление. Тук както и там това са отделни образи без връзка, които минават пред нашето съзнание. Едва мисленето установява връзката.
към текста >>
34.
05_б.МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако то би било основателно, ние бихме свързали именно съдържанието
на
нашето мислене според
закони
, за които действително
не
бихме знаели, откъде идват те.
Обаче това възражение може много лесно да бъде отхвърлено.
Ако то би било основателно, ние бихме свързали именно съдържанието на нашето мислене според закони, за които действително не бихме знаели, откъде идват те.
Ако тези закони не произлизат от нашата субективност, която оспорихме по-горе и сега считаме като завършен факт, кое тогава трябва да ни даде закони на свързването за едно съдържание, което ние самите произвеждаме? Следователно нашият свят на мислите е едно изградено напълно на себе си същност, едно завършено в себе си, съвършено цяло. Тук ние виждаме, коя от двете страни на света на мислите е съществено: Обективната страна на неговото съдържание, а не субективната страна на неговото явяване.
към текста >>
Ако тези
закони
не
произлизат от нашата субективност, която оспорихме по-горе и сега считаме като завършен факт, кое тогава трябва да ни даде
закони
на
свързването за едно съдържание, което ние самите произвеждаме?
Обаче това възражение може много лесно да бъде отхвърлено. Ако то би било основателно, ние бихме свързали именно съдържанието на нашето мислене според закони, за които действително не бихме знаели, откъде идват те.
Ако тези закони не произлизат от нашата субективност, която оспорихме по-горе и сега считаме като завършен факт, кое тогава трябва да ни даде закони на свързването за едно съдържание, което ние самите произвеждаме?
Следователно нашият свят на мислите е едно изградено напълно на себе си същност, едно завършено в себе си, съвършено цяло. Тук ние виждаме, коя от двете страни на света на мислите е съществено: Обективната страна на неговото съдържание, а не субективната страна на неговото явяване.
към текста >>
Трябва да си представим две неща: Че първо ние дейно произвеждаме като явление идейния свят и същевременно, че това, което дейно произвеждаме,
на
което дейно даваме съществуване, почива
на
своите собствени
закони
.
Хегел изтъква само обективната страна на мисълта; но понеже това е по-лесно, по-голяма част от хората виждат субективната страна; и на това множество се струва, че Хегел е третирал, мистифицирал нещо чисто идейно като една вещ. Даже много съвременни учени не са се освободили от тази грешка. Те осъждат Хегеля заради един недостатък, който той не притежава, но който може да му се припише, защото твърде малко е изяснил съответния въпрос. Съгласни сме, че тук за нашата разсъдъчна способност съществува една трудност. Но вярваме, че всяко енергично мислене може да я преодолее.
Трябва да си представим две неща: Че първо ние дейно произвеждаме като явление идейния свят и същевременно, че това, което дейно произвеждаме, на което дейно даваме съществуване, почива на своите собствени закони.
Без съмнение ние сме свикнали да си представяме едно явление така, че е нужно да застанем срещу него само пасивно, наблюдателно. Но това съвсем не е едно безусловно изискване. Колкото и необикновено да ни изглежда представата, че сами произвеждаме дейно нещо обективно като явление, че с други думи не само възприемаме едно явление, а същевременно го произвеждаме: Все пак такава представа никак не е недопустима. Нужно е просто да се откажем от обикновеното мнение, че съществуват толкова светове на мислите, колкото човешки индивиди. Направо казано това мнение не е нищо друго освен един стар предразсъдък.
към текста >>
Както този последният поставя
силите
на
природата във взаимодействие и чрез това произвежда една целесъобразна дейност и проява
на
сила, така и мислителя поставя мислите в едно живо взаимодействие и те се развиват в мислителните системи, които съставляват нашите науки.
По отношение на обективността работата на мислителя може много добре да бъде сравнена с тази на механика.
Както този последният поставя силите на природата във взаимодействие и чрез това произвежда една целесъобразна дейност и проява на сила, така и мислителя поставя мислите в едно живо взаимодействие и те се развиват в мислителните системи, които съставляват нашите науки.
Един възглед не може да бъде осветлен по-добре чрез нищо друго освен чрез разкриването на противостоящите му грешки. Тук отново искаме да приложим този метод, който няколкократно вече използувахме с успех. Обикновено се вярва, че ние свързваме определени понятия в по-големи комплекси или мислим въобще по определен начин затова, защото долавяме определена вътрешна (логическа) принуда, да сторим това.
към текста >>
35.
05_в. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Или с други думи: Що значи, да си образуваме мисли върху действителността; що значи да искаме да си обясним
със
света чрез мисленето?
Стигнахме до възгледа, че сред този свят на опитността мисленето заема едно изцяло предимствено положение, че играе една централна роля. Сега искаме да се абстрахираме от това. Тук искаме да се ограничим само върху вътрешната природа на мисленето. Искаме да изследваме собствения характер на света на мислите, за да изпитаме, как една мисъл зависи от друга; как мислите стоят едни спрямо други. Едва тогава ще получим средствата да намерим отговор на въпроса: Що е въобще познание?
Или с други думи: Що значи, да си образуваме мисли върху действителността; що значи да искаме да си обясним със света чрез мисленето?
Тук трябва да се държим свободни от всяко предвзето мнение. Такова едно предвзето мнение би било, когато бихме искали да предположим, че понятието (мисълта) е образът сред нашето съзнание, чрез който искаме да добием осветление върху един намиращ се вън от него предмет. Тук на това място ние нямаме работа с това или други подобни предположения. Ние вземаме мислите такива, каквито предварително ги намираме. Дали те имат отношение към нещо друго и какво отношение имат, това именно искаме да проучим.
към текста >>
Гьоте се стреми да даде
на
природата възможност да прояви своята закономерност при особено характерни обстоятелства, които той произвежда, стреми се да и даде възможност да изрази някакси само нейните
закони
.
Гьоте навсякъде върви в най-строгия смисъл по пътя на опитността. Той взема първо обектите такива, каквито те са, старае се да проникне тяхната природа държейки настрана всяко субективно мнение; след това установява условията, при които тези обекти могат да влязат във взаимодействие и чака, какво ще се получи от това.
Гьоте се стреми да даде на природата възможност да прояви своята закономерност при особено характерни обстоятелства, които той произвежда, стреми се да и даде възможност да изрази някакси само нейните закони.
Как ни се явява нашето мислене разгледано само за себе си? То е едно множество от мисли, които са преплетени и органически свързани едни с други по най-разнообразен начин.
към текста >>
Тук имаме едно мислене, което
не
се покрива напълно
със
света
на
сетивата, следователно върху което
не
може да се приложи порицаното по-горе излишество и което въпреки това е твърде далече от това, да прибави нещо ново към света
на
сетивата.
А би имало признаците п, к, я, р, Б; л, м, б, н; в: к, х, в, с и Г: п, у, а, в. Ние намираме при Г отново признаците а и п, които бихме намерили при А. Отбелязваме тези признаци като съществени. И доколкото А и Г притежават съществените признаци еднакви, ние ги наричаме аналогични (еднородни). Така ние обгръщаме А и Г като запазваме в мисленето техните съществени признаци.
Тук имаме едно мислене, което не се покрива напълно със света на сетивата, следователно върху което не може да се приложи порицаното по-горе излишество и което въпреки това е твърде далече от това, да прибави нещо ново към света на сетивата.
Напротив може преди всичко да се каже: За да познаем, кои свойства са съществени за дадена вещ, необходима е определена норма, която ни дава възможност да различаваме същественото от несъщественото. Нормата не може да се намери в самия обект, защото този последният съдържа същественото и несъщественото в неразделно единство. Следователно но тази норма трябва да бъде едно собствено съдържание на нашето мислене. Обаче това възражение не оборва още напълно гореспоменатия възглед. Може именно да се каже: Това е едно неоправдано предположение, че това или онова е по-съществено или по-несъществено за дадена вещ.
към текста >>
36.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Науката пропива възприемателната действителност
със
заченатите и обработени от нашето мислене понятия.
Науката пропива възприемателната действителност със заченатите и обработени от нашето мислене понятия.
Тя допълва и задълбочава пасивно възприемаемото чрез това, което нашият дух е издигнал той самият чрез своята дейност от тъмата на чистата възможност в светлината на действителността. Това предполага, че възприятието се нуждае от допълване чрез духа, че то съвсем не е нищо окончателно, последно, завършено.
към текста >>
На
мисленето е достъпна онази страна
на
действителността, за която едно същество надарено само
със
сетива
не
би изпитвало никога нищо.
По-новата наука наистина желае това, поставя една пълна теория на опитността, за да я пристъпи веднага, когато предприеме първата стъпка в действителната наука. Ние би трябвало да се откажем напълно от нашето мислене, ако бихме искали да се придържаме към чистата опитност. Ние понижаваме мисленето, когато му отнемаме възможността да възприема в самото себе си същности които са недостъпни за сетивата. В действителността трябва да съществува освен сетивните качества още един фактор, който бива обхванат от мисленето. Мисленето е един орган на човека, който е определен да наблюдава нещо по-висше от това, което сетивата предлагат.
На мисленето е достъпна онази страна на действителността, за която едно същество надарено само със сетива не би изпитвало никога нищо.
То не съществува само за да предъвква сетивността, а за да проникне онова, което е скрито за това последното. Възприятието на сетивата доставя само една страна на действителността. Другата страна е мислителното схващане на света. Обаче в първия момент мисленето ни се явява като нещо съвършено чуждо на възприятието. Възприятието прониква отвън в нас; мисленето се изработва от нашата вътрешност.
към текста >>
Да вземе мислителното определение:
Земята
привлича всяко едно тяло; в случая ние скоро ще забележим, че мисълта оставя възможността тя да бъде задоволена по най-различен начин.
Да вземе мислителното определение: Земята привлича всяко едно тяло; в случая ние скоро ще забележим, че мисълта оставя възможността тя да бъде задоволена по най-различен начин.
Обаче това са различия, които не могат вече да бъдат постигнати с мисленето. Тук има място за един друг елемент. Този елемент е сетивното възприятие. Възприятието предлага едно такова специализиране на мислителните определения, което е оставено открито от самите тези определения. Именно това специализиране е, в което ни се явява светът, когато си служим само с опитността.
към текста >>
Но нима сборът
на
всички възможни понятия е тъждествен
със
сбора
на
тези, които аз съм си образувал в моя досегашен живот?
Че това е така, най-доброто доказателство за него ни доставя обстоятелството, че две лица, които водят един по-богат духовен живот, проникват също така по-дълбоко в света на опитността отколкото други, при които не е този случаят. Много неща, които минават без да оставят следа при тези последните, правят на първите едно дълбоко впечатление. ("Ако окото ни беше от слънчево естество, то не би искало да види слънцето."). Да но, ще каже някой, не срещаме ли ние в живота много неща, за които до сега не сме си образува ли и най-малкото понятие? Съвършено вярно.
Но нима сборът на всички възможни понятия е тъждествен със сбора на тези, които аз съм си образувал в моя досегашен живот?
Нима моята система от понятия не е способна да се развива? Не мога ли аз по отношение на една неразбираема за мене действителност да поставя веднага в действие моето мислене, за да развия именно на място понятието, което трябва да държа срещу един предмет? От мене се изисква само способността да извлека от фонда на света на мислите определено понятие. Не се касае за това, щото в течение на моя живот една определена мисъл да е била осъзната от мене, а за това, че тя може да бъде изведена от света на достижимите за мене мисли. За нейното съдържание е несъществено, къде и как аз я зачевам.
към текста >>
37.
06_б. УМ И РАЗУМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Нашето мислене има да изпълни една двойна задача: Първо, да създава понятия
със
строго очертани граници; второ, да съедини така създадените отделни понятия в едно единно цяло.
Нашето мислене има да изпълни една двойна задача: Първо, да създава понятия със строго очертани граници; второ, да съедини така създадените отделни понятия в едно единно цяло.
В първият случай се касае за дейността, която различава нещата, във втория за съединяващата дейност. Тези две духовни тенденции не се радват на същите грижи в науките. Остроумието, което стига до най-малките подробности в своето различаване на нещата, е достояние на значително по-голям брой хора отколкото обгръщащата способност на мисленето, която прониква в глъбините на съществата.
към текста >>
Тази действителност е фактически едно единство, а такъв човек поставя
на
нейното място едно множество, една разнообразност, който няма нищо общо
със
същността
на
действителността.
Той трябва да направи създадените от ума понятия да преминат едни в други. Той трябва да покаже, че това, което умът запазва в строго отделеност, е всъщност едно вътрешно единство. Отделеността е нещо изкуствено произведено, една необходима преходна точка за нашето познание, а не неговото приключване. Който обхваща действителността само с ума, той се отдалечава от нея.
Тази действителност е фактически едно единство, а такъв човек поставя на нейното място едно множество, една разнообразност, който няма нищо общо със същността на действителността.
към текста >>
Обаче обектите
на
моята опитност трябва да дойдат до мене посредством моето виждане, следователно те трябва да се подчинят
на
неговите
закони
.
Кант намира, че теоремите на математиката и на естествената наука са такива валидни синтетични принципи а преори. Той взема например изречението: 7 + 5 = 12. В 7 и 5 съвсем не се съдържа сборът 12, така заключава Кант. Аз трябва да се издигна над 7 и 5 и да апелирам към моето виждане, тогава намирам понятието 12. Моят възглед прави, защото по необходимост да си представя 7+5=12.
Обаче обектите на моята опитност трябва да дойдат до мене посредством моето виждане, следователно те трябва да се подчинят на неговите закони.
Ако опитността трябва да бъде възможна, такива теореми трябва да бъдат правилни. Това изцяло изкуствено построение от мисли на Кант не издържа пред едно обективно обсъждане. Невъзможно е да нямам в понятието за подлога никаква опорна точка, която да ме доведе до понятието за сказуемото. Защото и двете понятия са добити чрез моя ум, и това при една вещ, която е единна в себе си. Нека не се мамим тук.
към текста >>
38.
06_в. ПОЗНАНИЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако трябва да стане това последното, тогава между формата
на
явлението и закона трябва да се яви едно същество, което е надарено както с органи, чрез които възприема онази сетивна, зависима от законите форма
на
действителността, така и
със
способността да възприема и самите
закони
.
В първия случай нямаме пред себе си цялата вещ, когато обгръщаме опитността, във втория ние я имаме. На това се основава дуализмът, който науката, мислителното познание, трябва да преодолее. Човекът се намира пред два свята, чиято връзка той трябва да установи. Единият свят е опитността, за което той знае, че тя съдържа само половината от действителността; другият е мисленето, което е завършено в себе си, в което трябва да се влее онази външна опитност на действителността, ако искаме да се получи един задоволителен възглед за света. Ако светът би бил обитаван само от същества имащи сетива, неговата същност (неговото идейно съдържание) би останала винаги скрита; наистина законите биха царували над мировите процеси, но те не биха се изявили.
Ако трябва да стане това последното, тогава между формата на явлението и закона трябва да се яви едно същество, което е надарено както с органи, чрез които възприема онази сетивна, зависима от законите форма на действителността, така и със способността да възприема и самите закони.
На едно такова същество трябва да се яви от едната страна сетивният свят, от другата страна идейната същност на този свят и то трябва да съедини чрез собствена дейност двата фактора на действителността. Тук виждаме съвсем ясно, че нашият дух не трябва да бъде считан като един резервоар на идейния свят, който съдържа в себе си мислите, а като орган, който възприема тези мисли. Той е също така възприемателен орган, както окото и ухото. Мисълта не се отнася към нашия дух по начин различен от този на светлината към окото, на звука към ухото. Без съмнение, никому не хрумна да счита цвета като нещо, което се отпечатва на окото като нещо трайно оставащо в него, което се задържа в него.
към текста >>
Обаче още
със
самия факт, че искаме да обясним участието, което онази втора съставна част в мировите процеси има, и при това си служим с понятията, ние си противоречим.
Тя е тази, да се счита, че мисленето не е достатъчно да състави, да образува, че трябва да се прибавя и нещо друго (сила, воля и пр.), за да стане възможен светът. При едно по-точно разсъждение се вижда обаче веднага, че всички подобни фактори не са нищо освен отвлеченост от света на възприятието, които сами очакват да бъдат обяснени. Всяка друга съставна част на мировата същност освен мисленето би наложила веднага един друг вид схващане, един друг вид познание освен мислителното. Ние би трябвало да стигнем до онази друга съставна част по друг начин освен чрез мисленето. Защото мисленето доставя само мисли.
Обаче още със самия факт, че искаме да обясним участието, което онази втора съставна част в мировите процеси има, и при това си служим с понятията, ние си противоречим.
Но освен това вън от сетивното възприятие и мисленето не ни е дадено никакво трето нещо, защото при едно по-близко разглеждане всички негови членове показват, че като такива те не съдържат същността на света. Ето защо тази същност може да се търси единствено в мисленето.
към текста >>
39.
07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
След това намирам, че без d процесът наистина би настъпил, обаче
със
значително изменение, а напротив виждам, че в няма никакво съществено значение и би могъл да бъде заменен и чрез нещо друго.
Ако аз гледам само на посоки в сетивния свят, тогава виждам само процеси, които са произведени чрез съвместното действие на толкова много фактори, щото ми е невъзможно да видя непосредствено, какво всъщност се намира като действащ фактор зад това действие. Аз виждам един процес и същевременно фактите а, в, c и d. Как мога аз тук да зная веднага, кой от тези факти участва повече и кой по-малко в този процес? Нещата стават прозрачни, когато първо проуча, кой от четирите факта е безусловно необходим, за да може процесът въобще да настъпи. Намирам например, че а и с са безусловно необходими.
След това намирам, че без d процесът наистина би настъпил, обаче със значително изменение, а напротив виждам, че в няма никакво съществено значение и би могъл да бъде заменен и чрез нещо друго.
В приведения пример чрез I изразяваме символично групирането на елементите за чистото сетивно възприятие, чрез II това за духа.
към текста >>
Когато разгледам движещите сили, които влизат в действие тук, намирам: 1.тласкащата сила, която аз упражних; 2.силата, с която
Земята
привлича камъка; 3.силата
на
съпротивление
на
въздуха.
Друг един пример е следният: хвърлям един камък в хоризонтална посока. Той описва един път, който имаме изобразен в линията 11.
Когато разгледам движещите сили, които влизат в действие тук, намирам: 1.тласкащата сила, която аз упражних; 2.силата, с която Земята привлича камъка; 3.силата на съпротивление на въздуха.
към текста >>
Неговите
закони
са обобщения
на
отделни факти.
Неговите закони са обобщения на отделни факти.
Той трябва винаги да очаква от отделните факти потвърждението на правилото. Нашият метод знае, че неговите закони са просто факти, които са изтръгнати от объркаността на случайността и са превърнати в нещо необходимо. Ние знаем, че когато факторите а и б са на лице, трябва да настъпи по необходимост определено следствие. Ние не излизаме вън от света на явлението. Съдържанието на науката, както ние го мислим, не е нищо друго освен обективен процес.
към текста >>
Нашият метод знае, че неговите
закони
са просто факти, които са изтръгнати от объркаността
на
случайността и са превърнати в нещо необходимо.
Неговите закони са обобщения на отделни факти. Той трябва винаги да очаква от отделните факти потвърждението на правилото.
Нашият метод знае, че неговите закони са просто факти, които са изтръгнати от объркаността на случайността и са превърнати в нещо необходимо.
Ние знаем, че когато факторите а и б са на лице, трябва да настъпи по необходимост определено следствие. Ние не излизаме вън от света на явлението. Съдържанието на науката, както ние го мислим, не е нищо друго освен обективен процес. Изменена е само формата на съчетаването на фактите. Но именно благодарение на това ние сме проникнали една стъпка по-дълбоко в обективността, отколкото ни дава възможност опитността.
към текста >>
Докато много от нашите съвременници се поставят в противоречие
със
своите собствени теории, когато навлизат в полето
на
практическото изследване, то хармонията
на
всяко истинско изследване с нашите обяснения може да се докаже във всеки отделен случай.
Изменена е само формата на съчетаването на фактите. Но именно благодарение на това ние сме проникнали една стъпка по-дълбоко в обективността, отколкото ни дава възможност опитността. Ние така съчетаваме фактите, че те действат само съобразно тяхната собствена природа и че това действие не е изменено от тези или онези отношения. Ние приписваме най-голяма стойност на това, че настоящите изложения могат да бъдат навсякъде оправдани, където се насочва поглед в действителната работа на науката. На тях противоречат само погрешните възгледи, които хората имат върху значението и естеството на научните принципи.
Докато много от нашите съвременници се поставят в противоречие със своите собствени теории, когато навлизат в полето на практическото изследване, то хармонията на всяко истинско изследване с нашите обяснения може да се докаже във всеки отделен случай.
към текста >>
Ето защо всеки природен закон трябва да има формата: Когато този факт действа съвместно с онзи, ражда се това явление... Лесно би могло да се докаже, че всички природни
закони
имат действително тази форма: Когато две тела с нееднаква температура граничат едно с друго, тогава от по-топлото преминава топлина в по-студеното дотогава, докато температурата
на
двете тела се изравнява.
Нашата теория изисква от всеки природен закон определена форма. Тя предполага една връзка на факти и установява, че когато някъде тази връзка е налице в действителността, трябва да настъпи определен процес.
Ето защо всеки природен закон трябва да има формата: Когато този факт действа съвместно с онзи, ражда се това явление... Лесно би могло да се докаже, че всички природни закони имат действително тази форма: Когато две тела с нееднаква температура граничат едно с друго, тогава от по-топлото преминава топлина в по-студеното дотогава, докато температурата на двете тела се изравнява.
Когато една течност се намира в два съда се установява еднакво високо. Когато едно тяло стои между един източник на светлина и едно друго тяло, то хвърля върху това последното сянка. Това, което в математиката, физиката и механиката не е просто описание, то трябва да бъде първично явление. В откриването на първичните явления почива всеки напредък на науката. Когато успяваме да отделим един процес от връзките с други и да го обясним чисто като последствие от определени елементи на опитността, ние сме проникнали една крачка по-дълбоко в процесите на света.
към текста >>
Те наричат този метод рационален емпиризъм, защото той прави като съдържание
на
науката нещо друго освен обективни процеси; обаче тези обективни процеси са свързани от една тъкан от понятия /
закони
/, която нашият дух открива в тях.
Зародишите на развития тук от нас възглед се намират в писмата разменени между Гьоте и Шилер. Писмата на Гьоте и на Шилер от началото на 1798 година се занимават с това.
Те наричат този метод рационален емпиризъм, защото той прави като съдържание на науката нещо друго освен обективни процеси; обаче тези обективни процеси са свързани от една тъкан от понятия /закони/, която нашият дух открива в тях.
Сетивните процеси в една връзка, която може да бъде схваната само от мисленето, това е рационалния емпиризъм. Ако съпоставим гореспоменатите писма от Гьотевата статия: "Опитът като посредник между субект и обект”, тогава и горната теория ще видим логичното последствие от това. Следователно в неорганичната природа напълно се потвърждава общото отношение, което ние установихме между опитност и наука. Обикновената опитност е само половината действителност.
към текста >>
Проникващото разбиране
на
Космоса е цел и идеал
на
неорганичната естествена наука.
Сетивният свят като неорганичен не стига до индивидуалност. Той е завършен само в неговата цялостност. Ето защо ние трябва да се стремим, за да имаме едно цяло, да разберем целия неорганичен свят като една система. Такава система е Космосът.
Проникващото разбиране на Космоса е цел и идеал на неорганичната естествена наука.
Всеки научен стремеж, който не прониква дотам, е само една подготовка; той е само един член, а не самото цяло.
към текста >>
40.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Това, което се образува в организма, то се считаше за произведение
на
тази сила, която просто
не
се подчинява
на
останалите природни
закони
.
Ако в неорганическия свят изследователите се обръщаха към предварителните условия на дадено нещо, за фактите на живота тези предварителни условия се считаха като съвършено безразлични и главната стойност се влагаше в определението на вещта. Също така при процесите, които съпровождаха живота, не се питаше както при физикалните явления за естествените причини, а се считаше, че трябва да се припишат на някаква особена жизнена сила.
Това, което се образува в организма, то се считаше за произведение на тази сила, която просто не се подчинява на останалите природни закони.
До началото на нашето столетие (19-ти век) науката не знаеше да започне нищо с организма. Тя се ограничаваше само в областта на неорганическия свят. Като не се търсеше по този начин закономерността на органичното в природата на обекта, а в мисълта, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възможността да стигне до едно обяснение. Как мога да узная аз онази мисъл? Аз съм ограничен само в това, което имам пред себе си.
към текста >>
Щом самото то
не
ми открива своите
закони
в моето мислене, тогава моята наука престава да съществува.
До началото на нашето столетие (19-ти век) науката не знаеше да започне нищо с организма. Тя се ограничаваше само в областта на неорганическия свят. Като не се търсеше по този начин закономерността на органичното в природата на обекта, а в мисълта, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възможността да стигне до едно обяснение. Как мога да узная аз онази мисъл? Аз съм ограничен само в това, което имам пред себе си.
Щом самото то не ми открива своите закони в моето мислене, тогава моята наука престава да съществува.
Не може да става дума за едно отгатване. В научен смисъл на планове, които едно стоящо отвън същество е имало.
към текста >>
Според него частното, отделните неща му са дадени и от това той абстрахира своите общи
закони
.
Според него частното, отделните неща му са дадени и от това той абстрахира своите общи закони.
Кант нарича този начин на мислене дискурсивен и го счита за единствен подходящ за човека. Ето защо, според неговото мнение, съществува една наука само за нещата, при които частното взето по себе си и за себе си напълно непонятно и може да бъде подведено под едно абстрактно понятие. Това условие Кант не намери изпълнено при организмите.
към текста >>
Един такъв научен подход повтаря просто
на
една по-висока степен това, което е добил
на
една по-ниска степен; и докато вярва, че поставя по-висшата форма
на
съществуването под установените по друг начин и
на
друго място
закони
, тази форма се изплъзва при усилията, които прави, понеже
не
знае да я запази и да се отнася към нея според нейната особеност.
В предидущата глава разбрахме, че неорганичната закономерност не е единственото съществуващата, а е само един специален случай от всички възможни закономерности въобще. Методът на физиката е просто един особен случай на един всеобщ научен начин на изследване, при което се взема под внимание природата на разгледаните предмети, областта, на която тази наука принадлежи. Ако този метод се разпростре върху органическия свят, тогава се заличава специфичната природа на този свят. Вместо органичното да бъде изследвано според неговата природа, натрапва му се една чужда нему закономерност. По този начин, отричайки органичното, хората никога не ще го познаят.
Един такъв научен подход повтаря просто на една по-висока степен това, което е добил на една по-ниска степен; и докато вярва, че поставя по-висшата форма на съществуването под установените по друг начин и на друго място закони, тази форма се изплъзва при усилията, които прави, понеже не знае да я запази и да се отнася към нея според нейната особеност.
Всичко това иде от погрешния възглед, който вярва, че методът на една наука е нещо външно на обектите на тази наука, обусловено не от самите тези обекти, а от нашата природа. Вярва се, че върху обектите можем да мислим по определен начин, а именно върху всички върху цялата вселена по същия начин. Предприемат се изследвания, които трябва да покажат това: По силата на нашата природа ние можем да мислим само индуктивно, само дедуктивно и т.н. Това е природата на нашия дух. При това се изпуска изпредвид, че обектите, на които искаме да наложим нашия начин на разглеждане, може би съвсем не го понасят.
към текста >>
Забравя се обаче напълно, че по своите пълни
със
съдържание определения този характер
не
може никога да се счита като последствие
на
тези условия.
Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната връзка на явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие на психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия свят според шаблона на метода на физиката. Но това изискване стои и на основата на дарвинизма, не в неговата първоначална форма, а в неговото днешно тълкуване. видяхме, че в неорганическата природа един процес бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действителности, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият на сетивния свят. Обаче как днешната органика (наука за организмите, биология) прилага принципа на приспособяването и борбата за съществуване, която и двата не можем да подложим на съмнение като израз на едно състояние на нещата? Съвременните естественици вярва, че могат да извлекат характера на определен вид растения или животни отвъншните условия, в които те са живели, както например затоплянето на едно тяло се обяснява от падащите върху него слънчеви лъчи.
Забравя се обаче напълно, че по своите пълни със съдържание определения този характер не може никога да се счита като последствие на тези условия.
Условията могат да имат едно определящо влияние, но те не са една съдържаща причина. Ние сме наистина в състояние да кажем: Под впечатлението на това или онова състояние на нещата един вид трябваше да се развие така, че да се развие по-особено този или онзи орган; обаче съдържателната част, специфично-органичното не може да бъде извлечено отвъншните условия. Едно органическо същество би имало съществените свойства а, в, с; но в своето развитие то е попаднало под влиянието на определени външни условия.
към текста >>
В неорганичната природа ние възприемаме
със
сетивата един факт и за да го обясним търсим един друг факт, един трети и т.н.; и резултатът е, че първият факт ни се явява необходимо последствие от последните.
Обаче самата специализирана форма трябва да я извлечем от един вътрешен принцип. Че се е развила именно тази специализирана форма, върху това ние се осветляваме, когато проучим околната среда на едно същество. Но все пак тази специализирана форма е нещо по себе си и за себе си; ние я виждаме надарена с определени качества. Виждаме е за какво се касае, от какво зависят нещата. Срещу външното явление застава едно оформено в себе си съдържание, което ни дава в ръцете това, от което се нуждаем, за да извлечем споменатите качества.
В неорганичната природа ние възприемаме със сетивата един факт и за да го обясним търсим един друг факт, един трети и т.н.; и резултатът е, че първият факт ни се явява необходимо последствие от последните.
Но в органическия свят не е така. Тук освен от фактите ние се нуждаем от още един фактор. На основата на въздействието навъншните обстоятелства трябва да поставим нещо, което не се оставя да бъде определено от тези последните по един пасивен начин, а се определя активно от себе си под тяхното влияние.
към текста >>
Това е точно така, както един природен закон управлява безкрайно много отделни явления, защото специалните определения, които се явяват в отделния случай, нямат нищо общо
със
самия закон.
Това е точно така, както един природен закон управлява безкрайно много отделни явления, защото специалните определения, които се явяват в отделния случай, нямат нищо общо със самия закон.
Въпреки това тук се касае за нещо съвършено различно, съществено различно отколкото в неорганичната природа. Там се касаеше за това, да покажем, че един определен сетивен факт може да протече така, а не по друг начин, защото съществува този или онзи природен закон. Фактът и законът стоят един срещу друг като отделни фактори и по-нататък не е нужна никаква духовна работа, освен, когато видим един факт, да си припомним закона, който е меродавен. При едно живо същество и неговите явления това е различно. Тук се касае за това, да развием отделната форма, която се явява в нашата опитност, от типа, който трябва да сме схванали.
към текста >>
Че всяко тяло, ако
не
бъде възпрепятствано от странични обстоятелства, пада
на
земята
така, че изминалите разстояния в последователните времена се отнасят едно към друго както 1:3:5:7 и т.н., това е един веднъж завинаги установен закон.
Фактът и законът стоят един срещу друг като отделни фактори и по-нататък не е нужна никаква духовна работа, освен, когато видим един факт, да си припомним закона, който е меродавен. При едно живо същество и неговите явления това е различно. Тук се касае за това, да развием отделната форма, която се явява в нашата опитност, от типа, който трябва да сме схванали. Ние трябва да извършим един духовен процес от съвършено друг род. Не трябва да срещу поставяме на отделното явление типа като нещо завършено, както вършим това с природния закон.
Че всяко тяло, ако не бъде възпрепятствано от странични обстоятелства, пада на земята така, че изминалите разстояния в последователните времена се отнасят едно към друго както 1:3:5:7 и т.н., това е един веднъж завинаги установен закон.
Той е едно първично явление, което се явява, когато две маси (земя, тялото върху нея) влизат във взаимоотношение. Ако в нашето наблюдение се яви един специален случай, върху който можем да приложим този закон, нужно е само да разгледаме сетивно наблюдаваните факти в онова отношение, което ни дава на ръка законът, и ще намерим потвърждението на този закон. Ние отнасяме отделния случай към закона. Природният закон изразява връзката на фактите, които в сетивния свят са разделени; обаче той остава да съществува като такъв по отношение на отделното явление. При типа ние трябва да развием от първичната форма онзи особен случай, който стои пред нас.
към текста >>
Механиката също е едно съединение
на
различните природни
закони
, при което реалните условия са приети изцяло хипотетично.
Природният закон изразява връзката на фактите, които в сетивния свят са разделени; обаче той остава да съществува като такъв по отношение на отделното явление. При типа ние трябва да развием от първичната форма онзи особен случай, който стои пред нас. Ние не трябва да срещу поставяме типа на отделната форма, за да видим, как той регулира последната; трябва да направим тази форма да произлезе от него. Законът властва над явлението като нещо стоящо над него; ти път се влива в отделното живо същество; той се отъждествява с него. Ето защо една наука на организмите, когато тя иска да бъде наука в смисъла, в който е механиката или физиката, трябва да покаже типа като най-обща форма и след това и различните идейни отделни форми.
Механиката също е едно съединение на различните природни закони, при което реалните условия са приети изцяло хипотетично.
Същото трябва да бъде и в науката на организмите. И тук трябва да се приемат хипотетично определени форми, в които се развива типът, ако искаме да имаме една рационална наука. След това би трябвало да покажем, как тези хипотетични форми могат да бъдат пренесени върху определена, стояща пред нашето наблюдение
към текста >>
Както механиката е една система от природни
закони
, така и науката
на
организмите трябва да бъде една поредица от развойни форми
на
типа.
Както механиката е една система от природни закони, така и науката на организмите трябва да бъде една поредица от развойни форми на типа.
Само че в механиката ние съединяваме отделните закони и ги подреждаме в едно цяло, докато тук трябва да направим отделните форми да произлязат живо един от други. Тук е възможно една възражение. Щом типичната форма е нещо точно, как тогава е въобще възможно да установим една верига от наредени един до друг отделни типове като съдържание на една наука на организмите? Можем добре да си представим, че във всеки особен случай, който наблюдаваме, ние познаваме една специална форма на типа, обаче по отношение на науката ние не можем просто да съберем такива действително наблюдавани случаи. Но ние можем да направим нещо друго.
към текста >>
Само че в механиката ние съединяваме отделните
закони
и ги подреждаме в едно цяло, докато тук трябва да направим отделните форми да произлязат живо един от други.
Както механиката е една система от природни закони, така и науката на организмите трябва да бъде една поредица от развойни форми на типа.
Само че в механиката ние съединяваме отделните закони и ги подреждаме в едно цяло, докато тук трябва да направим отделните форми да произлязат живо един от други.
Тук е възможно една възражение. Щом типичната форма е нещо точно, как тогава е въобще възможно да установим една верига от наредени един до друг отделни типове като съдържание на една наука на организмите? Можем добре да си представим, че във всеки особен случай, който наблюдаваме, ние познаваме една специална форма на типа, обаче по отношение на науката ние не можем просто да съберем такива действително наблюдавани случаи. Но ние можем да направим нещо друго. Можем да направим типът да измине своята редица от възможности и след това винаги да задържаме (хипотетично) тази или онази форма.
към текста >>
изхождайки от материала
на
възприятието, но човек ги има в неразделно единство
със
съдържанието.
Английският философ Рейд нарича интуиция способността, с която от възприятието навъншните явления (сетивни впечатления) черпим същевременно убеждението за битието. Якоби считаше, че в нашето чувство за Бога ни е дадено не само това чувство, но същевременно и гаранцията, че Бог е. Това съждение също се нарича интуитивно. Когато виждаме, винаги характерното е, че в съдържанието постоянно ни е дадено нещо повече от самото това съдържание, че знаем за едно мислително определение, без доказателство, просто чрез непосредствено убеждение. Счита се, че не е нужно да се доказват мислителните определения "битие" и т.н.
изхождайки от материала на възприятието, но човек ги има в неразделно единство със съдържанието.
А този е действително случаят при типа. Ето защо той не може да даде никакво средство за доказателство, а дава на ръка само възможността да бъде развита от него всяка особена форма. Съобразно с това при схващането на типа нашият дух трябва да действа много по-интензивно отколкото при схващането на природния закон. Той трябва да поеме върху себе си една дейност, за която наричаме съзерцание (гледане, наблюдаване). Следователно на тази по-висока степен самият дух трябва да бъде съзерцаващ.
към текста >>
Както учените са мислили, че могат да приложат към органичната природа същите
закони
, които са меродавни за една по-ниска степен
на
познанието, така те са считали също, че същият метод важи тук както и там.
Следователно на тази по-висока степен самият дух трябва да бъде съзерцаващ. Нашата разсъдъчна способност трябва да съзерцава мислено и да мисли съзерцаващо. Както Гьоте за първи път обясни, тук ние имаме работа с една съзерцаваща разсъдъчна способност. По този повод Гьоте е доказал, че в човешкия дух съществува като необходима форма на схващането това, за което Кант смяташе да е доказал, че то не е присъщо на човека въз основа на цялата негова заложба. Ако типът представлява в органичната природа това, което в неорганичната е природен закон (първичното явление), то интуицията (съзерцателна разсъдъчна способност) представлява доказателствена (размислителна) разсъдъчна способност.
Както учените са мислили, че могат да приложат към органичната природа същите закони, които са меродавни за една по-ниска степен на познанието, така те са считали също, че същият метод важи тук както и там.
И двете са една грешка. Твърде често интуицията се е подценявала в науката. Учените са считали като един недостатък на Гьотевия дух, че той е искал да постигне с интуицията научни истини.
към текста >>
Който
не
вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме
със
сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ
на
нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито
не
само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността
на
нещата.
Трябва да се помисли, че интуицията означава нещо съвършено различно в нашето научно направление, което е убедено, че в мисленето ние схващаме действително ядката на света, а не както в онова научно направление, което поставя тази ядка на света в една неизследваема отвъдна област.
Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата.
Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова. Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност. Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност.
към текста >>
Той ни доведе до разбирането, че ядката
на
света се влива в нашето мислене, че ние
не
само мислим върху същността
на
света, а мисленето е едно сливане
със
същността
на
действителността.
Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение.
Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността.
С интуицията на нас не ни се натрапва една истина отвън, защото за нашето становище не съществува едно такова външно и вътрешно по начина, по който го приема току-що споменатото от нас и противоположно на нашето научно направление. За нас интуицията е едно непосредствено разбиране, едно проникване в истината, което ни дава всичко отнасящо за нея. Тя преминава напълно в това, което ни е дадено на нашето интуитивно разсъждение. Характерното, което е важно при вярата, а именно, че ни е дадена само готовата истина и не основанията, и че ние не можем да вникнем във въпросната вещ, тук липсват напълно. Разбирането получено по пътя на интуицията е също така научно както и доказаното.
към текста >>
Идеалът
на
неорганичната наука е: Да схване целостта
на
всички явления в една единна система, за да може да застанем пред всяко отделно явление
със
съзнанието: Ние го познаваме като член
на
Космоса.
Идеалът на неорганичната наука е: Да схване целостта на всички явления в една единна система, за да може да застанем пред всяко отделно явление със съзнанието: Ние го познаваме като член на Космоса.
Напротив в органичната наука идеалът трябва да бъде, да имаме в типа и във формите на неговите явления в най-възможното съвършенство онова, което виждаме да се развива в редицата от отделните същества. Прекарването на типа през всички явления е тук меродавното. В неорганичната наука съществува системата, а науката на организмите сравнението (на всяка отделна форма с типа).
към текста >>
41.
08_а. ДУХОВНИТЕ НАУКИ - А. УВОД. ДУХ И ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако човекът би бил само едно същество надарено
със
сетива, без духовно схващане, то неорганичната природа би била
не
по-малко зависима от природни
закони
, но тези
закони
никога
не
биха се явили в съществуване.
Тези последните изискват едно съвършено различно отнасяне на човешкия дух към обекта в сравнение с естествените науки. При естествените науки духът имаше да играе една универсална роля. На него се падаше задачата да доведе до завършек самия миров процес. Това, което съществуваше без духа, беше половината от действителността, беше незавършено, във всички точки само частично произведение. Тук духът трябва да извиква в съществуване най-вътрешните двигателни пружини на действителността, които без съмнение и без него биха имали значение и без неговата субективна намеса.
Ако човекът би бил само едно същество надарено със сетива, без духовно схващане, то неорганичната природа би била не по-малко зависима от природни закони, но тези закони никога не биха се явили в съществуване.
Наистина би имало същества, които биха възприемали произведеното (сетивния свят), но не и произвеждащото. Това, което се изявява в човешкия дух, е действително същинската, а именно най-истинската форма на природата, докато за едно същество надарено само със сетива съществува само нейната външна форма. Тук науката има една роля от световно значение. Тя е завършекът на делото на творението.
към текста >>
Това, което се изявява в човешкия дух, е действително същинската, а именно най-истинската форма
на
природата, докато за едно същество надарено само
със
сетива съществува само нейната външна форма.
На него се падаше задачата да доведе до завършек самия миров процес. Това, което съществуваше без духа, беше половината от действителността, беше незавършено, във всички точки само частично произведение. Тук духът трябва да извиква в съществуване най-вътрешните двигателни пружини на действителността, които без съмнение и без него биха имали значение и без неговата субективна намеса. Ако човекът би бил само едно същество надарено със сетива, без духовно схващане, то неорганичната природа би била не по-малко зависима от природни закони, но тези закони никога не биха се явили в съществуване. Наистина би имало същества, които биха възприемали произведеното (сетивния свят), но не и произвеждащото.
Това, което се изявява в човешкия дух, е действително същинската, а именно най-истинската форма на природата, докато за едно същество надарено само със сетива съществува само нейната външна форма.
Тук науката има една роля от световно значение. Тя е завършекът на делото на творението.
към текста >>
Това е обяснението
на
природата
със
самата себе си, което се извършва в съзнанието
на
човека.
Това е обяснението на природата със самата себе си, което се извършва в съзнанието на човека.
Мисленето е последният член в поредицата от процеси, които образуват природата.
към текста >>
Тук нашето съзнание има работа
със
самото духовно съдържание: С отделния човешки дух, с творенията
на
изкуството,
на
литературата, с редуващите се научни убеждения, с творенията
на
изкуството.
Не така е при духовната наука.
Тук нашето съзнание има работа със самото духовно съдържание: С отделния човешки дух, с творенията на изкуството, на литературата, с редуващите се научни убеждения, с творенията на изкуството.
Тук духовното е схващано от духа. Тук действителността има вече идейното, закономерното в себе си, което иначе се проявява едва в духовното схващане. Това, което в естествената наука е едва произведение на размислянето върху предметите, тук то е вродено в самите предмети. Науката играе една друга роля. Същността би била налице в обекта и без нейната намеса, и без нейната работа.
към текста >>
Това е едно обяснение
на
човека
със
самия себе си и с неговия род.
Тук духовното е схващано от духа. Тук действителността има вече идейното, закономерното в себе си, което иначе се проявява едва в духовното схващане. Това, което в естествената наука е едва произведение на размислянето върху предметите, тук то е вродено в самите предмети. Науката играе една друга роля. Същността би била налице в обекта и без нейната намеса, и без нейната работа.
Това е едно обяснение на човека със самия себе си и с неговия род.
Науката има да изпълнява тук една мисия различна от тази по отношение на природата.
към текста >>
Когато неговите действия са резултати
на
закони
, тези
закони
трябва да бъдат такива, които той сам си дава, това, което той е по себе си, това, което той е между своите себеподобни в държавата и в историята, той
не
трябва да го бъде чрез външно определение.
Първо тази мисия се явява отново като една човешка нужда. Както необходимост да се намери към природната действителност идеята за природата се явява първо като една нужда на нашия дух, така и задачата на духовната наука съществува също първо като стремеж на човека. Тук отново имаме един обективен факт, който се проявява като субективна нужда. Човекът не трябва да действува както съществото на неорганичната природа върху едно друго същество по външни норми, според една господстваща над него закономерност, той също не трябва да бъде просто отделната форма на един общ тип, а трябва сам да си поставя целта на своето съществуване, на своята дейност.
Когато неговите действия са резултати на закони, тези закони трябва да бъдат такива, които той сам си дава, това, което той е по себе си, това, което той е между своите себеподобни в държавата и в историята, той не трябва да го бъде чрез външно определение.
Как той се включва в структурата на света, зависи от него. Той трябва да намери точката, за да вземе участие в движението на света. Тук духовните науки получават своята задача. Човекът трябва да познава духовния свят, за да определя своето участие в него според това познание. Тук изниква мисията, която психологията, етнографията, историческата наука трябва да изпълняват.
към текста >>
Когато ни се удаде да доловим в историята общи
закони
са дотолкова такива, доколкото историческите личности са си ги поставили като цел, като идеали.
Естествено меродавна е не случайната отделна личност, не тази или онази личност, а личността въобще; обаче тази личност неразвиваща се от себе си в особени форми и явяваща се така в сетивното съществувание, а достатъчна в себе си, завършена в себе си, намираща в себе си своето определение. Типът има определението да се реализира първо в индивида. Личността има определението да добие едно идейно, действително почиващо на себе си съществуване. Съвършено различно нещо е, когато някой говори за едно общо човечество, отколкото за една обща природна закономерност. При последната особеното е обусловена от особеното, от частното.
Когато ни се удаде да доловим в историята общи закони са дотолкова такива, доколкото историческите личности са си ги поставили като цел, като идеали.
Тази е вътрешната противоположност между природа и дух. първата изисква една наука, която се издига от непосредствено даденото, като нещо обусловено, към това, което духът може да схване, като обуславящ фактор, духът изисква една наука, коятонапредва от даденото, като обуславящ фактор, към обусловеното. Че особеното е същевременно законодателно, това характеризира духовните науки; че тази роля се пада на общото, това характеризира естествените науки. Това, което в естествената наука е за нас ценно само като преходна точка, особеното, това единствено ни интересува в духовните наука.
към текста >>
42.
08_б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Първата наука, в която духът има работа
със
себе си, е психологията.
Първата наука, в която духът има работа със себе си, е психологията.
Духът стои наблюдаващ се срещу себе си. Фихте приписваше на човека едно съществуване само дотолкова, доколкото той поставя това съществуване в себе си. С други думи: Човешката личност има само онези признаци, свойства, способности и т.н., които тя си приписва по силата на вникването в своето същество. Една човешка способност, за която човекът не би знаел нищо, той не би я признал като своя, би я приписал на нещо чуждо нему. Когато Фихте считаше, че може да основе върху тази истина цялата наука, това беше една грешка.
към текста >>
Със
своята мисия той изпълнява една част от тази
на
неговата народностна общност.
При всички прояви на духа: Мислене, чувстване, воление, важното и да ги познаем в тяхната същност като прояви на личността. Върху това почива психологията. Обаче човекът не принадлежи само на себе си, той принадлежи и на обществото. Това, което се проявява в него, не е само неговата индивидуалност, а същевременно тази на народната общност, на която той принадлежи. Това, което той върши, произтича от неговата пълна сила както и от тази на неговия народ.
Със своята мисия той изпълнява една част от тази на неговата народностна общност.
Важното е, неговото място сред народа му да бъде такова, че може да прояви напълно силата на своята индивидуалност. А това е възможно само тогава, когато организмът на народа е от такова естество, че отделният човек да може да си намери мястото, на което да може да постави своя лост. Не трябва да бъде оставено на случайността, дали той ще намери това място. По какъв начин трябва да се проучи, как индивидуалността се проявява сред народностната общност, това е работа на етнографията и на държавната наука. Индивидуалността на народа е предмет на тази наука.
към текста >>
43.
08_в. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Тогава човекът действа според
закони
, основанието
на
които във фактическо отношение му липсват: Той си мисли една норма, която е предписана отвън
на
неговото действие.
Това, което върши, се насочва според намерения, цели, които той си поставя. Но напълно самопонятно е, че тази цел, намерения, идеали и т.н. ще носят същия характер, както останалият мисловен свят на човека. И така ще има една практическа истина на догматичната наука, която има един характер същевременно различен от този, който се получава като последствие на нашата теория на познанието. Ако истините, до които човек стига в науката, са обусловени от една фактическа необходимост, която има своето седалище вън от мисленето, такива ще бъдат и идеалите, които той поставя на основата на своите действия.
Тогава човекът действа според закони, основанието на които във фактическо отношение му липсват: Той си мисли една норма, която е предписана отвън на неговото действие.
Този е обаче характерът на заповедта, която човекът трябва да съблюдава. Догмата като практическа истина е морална заповед.
към текста >>
Човекът
не
се оставя една външна сила да му дава
закони
, той е своят собствен законодател.
Ние се чувствахме подчинени на моралната заповед, трябваше да действаме по определен начин, защото така ни повелява този закон. Тук на първо място идва трябва и след това искам, което трябва да се прибави към първото. Но не е така при нашия възглед. Тук волението е властващо. То само изпълнява това, което се намира като мислително съдържание в човешката личност.
Човекът не се оставя една външна сила да му дава закони, той е своят собствен законодател.
към текста >>
Кой би трябвало да му даде тези
закони
, според нашия възглед за света?
Кой би трябвало да му даде тези закони, според нашия възглед за света?
Първопричината на света се е разляла напълно в света; тя не се е оттеглила от света, за да го управлява отвън, а го движи отвътре; тя не се е укрила от него. Най-висшата форма, в която първопричината на света /Бог/ се явява след действителността на обективения живот, е мисленето и с него заедно човешката личност. Следователно, ако Първопричината на света има някакви цели, те са тъждествени с целите, които човекът си поставя, когато се проявява. Човекът действа според намеренията на Първопричината на света не когато изследва някакви заповеди на Ръководителя на света, а когато действува според своите собствени разбирания. Защото в тях се проявява Ръководителят на света.
към текста >>
Когато човекът
не
носи в себе си основанията
на
неговото действане,
на
своето постъпване, а трябва да се ръководи според
закони
, той действа под една принуда, стои под властта
на
една необходимост, почти само като една природна твар.
Този Ръководител на света не живее като воля някъде вън от човека; той се е отказал от всяка собствена воля, за да направи всичко зависимо от човешката воля. За да може човекът да стане свой собствен законодател, всички мисли върху извън човешки мирови определения и тем подобни трябва да бъдат изоставени. По този случай обръщаме вниманието върху съвсем сполучливата студия на Крайенбюл в списанието "Философски месечни тетрадки", том 18, 3-та тетрадка. В тази студия е изложено по един правилен начин, как максимите на нашето действане следват непосредствено от нашия индивид; как всичко велико се изпълнява не чрез силата на моралния закон, а чрез непосредствения подтик на индивидуалната идея. Само при този възглед е възможна истинска свобода на човека.
Когато човекът не носи в себе си основанията на неговото действане, на своето постъпване, а трябва да се ръководи според закони, той действа под една принуда, стои под властта на една необходимост, почти само като една природна твар.
Ето защо нашата философия е философия на свободата в истинския смисъл. Тя показва първо теоретично, как трябва да отпадат всички сили и т.н., които биха ръководили света отвън, за да направи след това от човека свой собствен господар в най-добрия смисъл на думата. Когато човекът постъпва морално, за нас това не е изпълнение на дълг, а проява на неговата изцяло свободна природа. Човекът действа не за това, защото трябва, а защото иска.
към текста >>
44.
09. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ето защо за него изкуството е също едно проявление
на
тайни природни
закони
.
Ето защо Гьоте укоряваше тези, които говорят за една идея на красивото, като че самата красота не е просто сетивният блясък на идеята. Тук се показва, как истинският художник трябва да черпи посредственото от Първоизточника на всяко битие, как той отпечатва на своите произведения необходимото, което име търсим идейно в природата и в духа на науката. Науката подслушва от природата нейната закономерност; изкуството върши не по-малко това, само че то всажда още тази закономерност в грубата материя. Едно произведение на изкуството е не по-малко природата от едно произведение на природата, само че в произведението на изкуството природната закономерност е вече така влята, както тя се явява на човешкия дух. Великите произведения на изкуството, които Гьоте видя в Италия, му се явиха като непосредствен отпечатък на необходимостта, която човекът открива в природата.
Ето защо за него изкуството е също едно проявление на тайни природни закони.
Всичко в изкуството се касае до това, доколко художникът е въплътил идеята в материята. Важното не е, както той третира, а как го третира. Ако външно възприеманата материя се е потопила изцяло в науката, така че да остане нейната същност, идеята, то в изкуството тази материя трябва да остане, само че нейната особеност, нейната случайност трябва да бъде съвършено превъзмогната чрез художественото третиране. Обектът трябва да бъде напълно повдигнат от сферата на случайното и пренесен в тази на необходимото. В художествено красивото не трябва да остане нищо, на което художникът да не отпечатал своя дух.
към текста >>
45.
00. ПРЕДГОВОР
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
По отношение
на
мировия процес човекът
не
е празен зрител, повтарящ образно в пределите
на
своя дух това, което става в космоса без неговото действие, той е деен сътворец
на
мировия процес; а познанието е най-висшият член в организъма
на
вселената.
Резултатът от тези изследвания е, че истината не представлява, както обикновено се разбира, едно идеално отражение на нещо реално, а е свободно създание на човешкия дух, създание, което въобще не би съществувало никъде, ако ние сами не го бихме произвели. Задачата на познанието не се състои в едно повторение във форма на понятия на нещо вече съществуващо на друго место, но в създаването на една съвършено нова област, която единствена заедно с дадения ни по сетивен начин свят ни дава пълната действителност. Висшата дейност на човека, неговото духовно творчество, се включва с това органически в общия миров процес. Без тази дейност мировият процес би бил напълно немислим като завършено в себе си цяло.
По отношение на мировия процес човекът не е празен зрител, повтарящ образно в пределите на своя дух това, което става в космоса без неговото действие, той е деен сътворец на мировия процес; а познанието е най-висшият член в организъма на вселената.
към текста >>
С това се отстранява също така и властта, която би трябвало да считаме като диктуваща нашите нравствени
закони
.
Важно последствие на такова въззрение за законите на нашите постъпки, за нашите нравствени идеали е това, че те трябва да се разглеждат не като отражение на нещо, намиращо се вън от нас, а като нещо, намиращо се в самите нас.
С това се отстранява също така и властта, която би трябвало да считаме като диктуваща нашите нравствени закони.
Ние не знаем за някакъв "категорически императив" подобен на глас от отвъдния свят, който би ни предписал, кое следва да вършим и кое да не вършим. Нашите нравствени предмети са наше собствено свободно създание. Ние трябва да изпълняваме даже това което предписваме на себе си, като карма на нашата деятелност. Считането на истината като дело на свободата обоснована по този начин нравственото учение, чиято основа е съвършено свободната личност.
към текста >>
Естествено тези положения имат значение само за тази част
на
нашата деятелност, чиито
закони
ние постигаме идейно и съвършеното познание.
Естествено тези положения имат значение само за тази част на нашата деятелност, чиито закони ние постигаме идейно и съвършеното познание.
Докато тези закони остават само естествени или още логически неясни мотиви, естествено някой стоящ по-високо в духовно отношение може да узнае, до каква степен тези закони на нашите действия са обосновани в пределите на нашата индивидуалност, обаче самите ние ги чувствуваме като действуващи върху нас отвън и принудително. Всеки път, когато ни се удаде да обгърнем ясно с познанието такъв мотив, ние извършваме завоевание в областта на свободата.
към текста >>
Докато тези
закони
остават само естествени или още логически неясни мотиви, естествено някой стоящ по-високо в духовно отношение може да узнае, до каква степен тези
закони
на
нашите действия са обосновани в пределите
на
нашата индивидуалност, обаче самите ние ги чувствуваме като действуващи върху нас отвън и принудително.
Естествено тези положения имат значение само за тази част на нашата деятелност, чиито закони ние постигаме идейно и съвършеното познание.
Докато тези закони остават само естествени или още логически неясни мотиви, естествено някой стоящ по-високо в духовно отношение може да узнае, до каква степен тези закони на нашите действия са обосновани в пределите на нашата индивидуалност, обаче самите ние ги чувствуваме като действуващи върху нас отвън и принудително.
Всеки път, когато ни се удаде да обгърнем ясно с познанието такъв мотив, ние извършваме завоевание в областта на свободата.
към текста >>
46.
02. ОСНОВНИЯТ ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛЕН ВЪПРОС НА КАНТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Но всичко това няма нищо общо
със
самата същина
на
това начало, намира се съвършено вън от него,
не
говори нищо от него.
Би могло да се каже, че всяка теория на познанието би трябвало да доведе читателя още там, където може да бъде намерена една изходна точка лишена от предпоставки. Понеже това, което притежаваме като познание в кой да е момент на нашия живот, е вече твърде отдалечено от тази изходна точка, ние трябва отново да се върнем към нея по изкуствен път. Всъщност, такива чисто дидактически уговорки относно началото на науката за познанието е една необходимост за всеки гноселог. Но тази наука трябва във всеки случай да се ограничи с указанието, доколкото това начало на познанието, за което става дума, е действително начало; тя би трябвало да се състои напълно само от разбиращи се от само себе си аналитически положения и да не поставя никакви действителни, съдържателни твърдения, оказващи влияние върху съдържанието на по-нататъшните разсъждения, както това става у Канта. Гносеологът е длъжен също да покаже, че приетото от него начало е действително свободно от предпоставки.
Но всичко това няма нищо общо със самата същина на това начало, намира се съвършено вън от него, не говори нищо от него.
В началото на преподаването на математиката аз също трябва да убедя ученика в аксиоматическия характер на известни истини. Но никой не иска да твърди, че съдържанието на аксиомата е зависимо от тези предварителни съображения/1/ /* Дали ние така се отнасяме с нашите собствени теоретико-познавателни съображения, това ще покажем в ІV глава: Изходните точки на теорията на познанието./ Точно по същия начин и гносеологът в своите встъпителни забележки би трябвало да покаже пътя, как можем да стигнем до свободното от предпоставки начало; обаче самото съдържание на това начало трябва да бъда независимо от тези съображения. Във всеки случай от такова встъпление е далече този, който подобно на Кант поставя в началото твърдения със съвършено определен догматически характер.
към текста >>
Във всеки случай от такова встъпление е далече този, който подобно
на
Кант поставя в началото твърдения
със
съвършено определен догматически характер.
Но тази наука трябва във всеки случай да се ограничи с указанието, доколкото това начало на познанието, за което става дума, е действително начало; тя би трябвало да се състои напълно само от разбиращи се от само себе си аналитически положения и да не поставя никакви действителни, съдържателни твърдения, оказващи влияние върху съдържанието на по-нататъшните разсъждения, както това става у Канта. Гносеологът е длъжен също да покаже, че приетото от него начало е действително свободно от предпоставки. Но всичко това няма нищо общо със самата същина на това начало, намира се съвършено вън от него, не говори нищо от него. В началото на преподаването на математиката аз също трябва да убедя ученика в аксиоматическия характер на известни истини. Но никой не иска да твърди, че съдържанието на аксиомата е зависимо от тези предварителни съображения/1/ /* Дали ние така се отнасяме с нашите собствени теоретико-познавателни съображения, това ще покажем в ІV глава: Изходните точки на теорията на познанието./ Точно по същия начин и гносеологът в своите встъпителни забележки би трябвало да покаже пътя, как можем да стигнем до свободното от предпоставки начало; обаче самото съдържание на това начало трябва да бъда независимо от тези съображения.
Във всеки случай от такова встъпление е далече този, който подобно на Кант поставя в началото твърдения със съвършено определен догматически характер.
към текста >>
47.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Шопенхауер
със
свойствения си философски патос изказва възгледа, че здравата придобивка
на
кантовската философия е възгледът, че светът е моя представа.
Кантовият възглед, че всички дадени предмети са наши представи, е резултат на неговия априоризъм. От сега нататък този възглед, става основно положение и изходна точка на почти всички теоретико-познавателни истини. Всичко, което за нас е преди всичко и непосредствено достоверно, е единствено положението, че ние имаме знание за нашите представи; това е станало общопризнато убеждение на философите. Още в 1792 г. Г.Е.Шулце в своя... ................. твърди, че всички наши познания са просто представи и че ние никога не можем да отидем зад границите на нашите представи.
Шопенхауер със свойствения си философски патос изказва възгледа, че здравата придобивка на кантовската философия е възгледът, че светът е моя представа.
Едуард Ф.Хартман намира това положение толкова безспорно, че в своя труд "Критически обосновки на трансцеденталния реализъм" предполага въобще само такива читатели, които са се освободили критически от наивното отъждествяване на образа на своите възприятия с вещите в себе си и са дошли до признанието, че даденото посредством акта на представянето, във вид на субективно-идеално съдържание на съзнанието, обектът на съзерцаването и независимата от акта на представянето и от формата на съзнанието, съществуваща сама по себе си вещ са неща абсолютно хетерогенни, т.е. той предполага такива читатели, които са проникнати от убеждението, че цялата съвкупност от това, което ни е дадено непосредствено, е редица от представи/1/. В своята, последна теоретико-познавателна работа Хартман се опитва, да обоснове своя възглед. Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование свободната от предпоставки теория на познанието. Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/.
към текста >>
Доводите, които са довели до него намираме
със
сравнителна пълнота съпоставени систематически в V.
Ние по-добре от всичко ще се убедим, че не бива да доставяме в началото на теорията на познанието това положение, ако проследим пътя, по който трябва да мине човешкият дух, за да стигне до това положение. Това положение е станало почти съставна част на съвременното научно съзнание.
Доводите, които са довели до него намираме със сравнителна пълнота съпоставени систематически в V.
отдел от труда на Ед. Ф.Хартман! "Основен проблем на теорията на познанието". Изложеното в този труд може да служи като своего рода ръководна нишка, ако си поставим задачата да обясним всички основания, които могат да доведат до приемането на указаното положение.
към текста >>
Хартман приключва равносметката
на
тези разсъждения
със
следните думи: "Това съдържание
на
съзнанието се състои първоначално от усещания, с които душата реагира рефлексно
на
състоянието
на
движение
на
своя мозъчен център, но които нямат ни най-малко сходство с молекулярните състояния
на
движение, които ги предизвикват".
Ясно е, че благодарение на тези изменения, които изпитва раздразнението, действуващо на сетивните органи, това раздразнение толкова много се изменя, че трябва да се заличи всяка следа на сходство между първото въздействие на сетивата и появяващото се, накрая, усещане в съзнанието.
Хартман приключва равносметката на тези разсъждения със следните думи: "Това съдържание на съзнанието се състои първоначално от усещания, с които душата реагира рефлексно на състоянието на движение на своя мозъчен център, но които нямат ни най-малко сходство с молекулярните състояния на движение, които ги предизвикват".
към текста >>
По този начин ние можем да изразим резултата
на
предидущите разсъждения
със
следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира
със
средствата
на
новия реализъм, към опровергаването,
на
който той се стреми.
Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм. Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален идеализъм.
По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми.
Той е прав, ако наивният реализъм е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед. За този, за който това става очевидно, не остава нищо друго, освен да напусне пътя, начертан тук за постигането на някакъв мироглед и да хване друг път. Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния? Едуард Ф. Хартман несъмнено се придържа към този възглед, когато мисли, че е доказал значимостта на своята теоретико-познавателна гледна точка с това, че тя обяснява явленията на света, докато другите гледища не правят това.
към текста >>
Когато след това намерим, защото той трябва да е недостатъчен, ние ще намерим верния път вече
със
съвършено друга увереност, отколкото ако бихме се опитали да го търсим просто чрез налучкване.
Именно затова се препоръчва да се започне изправянето именно от него.
Когато след това намерим, защото той трябва да е недостатъчен, ние ще намерим верния път вече със съвършено друга увереност, отколкото ако бихме се опитали да го търсим просто чрез налучкване.
към текста >>
В такова положение се намира художникът, който
не
е проникнал
със
своята мисъл в законите
на
своето творчество, а се ползува от тях по чувство, по усет.
Изхождайки от тези положения искаме да определим по-точно понятието за наивното. Във всяка деятелност, която извършваме, се вземат под внимание две неща: самата деятелност и познанието на нейните закономерности. Ние можем всецяло да се потопим в първата, без да питаме за втората.
В такова положение се намира художникът, който не е проникнал със своята мисъл в законите на своето творчество, а се ползува от тях по чувство, по усет.
Него ние наричаме наивен. Обаче съществува особен род самонаблюдение, което си задава въпроса относно законите на собствените действия в което заменя, току-що описаната наивност със съзнанието, че знае с точност пределите и правомерността за това, което върши. Такъв род самонаблюдение ще наречем критическо. Смятаме, че по този начин изразихме по-добре смисъла на това понятие, както то с по-малко или повече ясно съзнание е добило право на гражданство във философията от времето на Кант. Съобразно с това, критическото обмисляне се явява като противоположност на наивността.
към текста >>
Обаче съществува особен род самонаблюдение, което си задава въпроса относно законите
на
собствените действия в което заменя, току-що описаната наивност
със
съзнанието, че знае с точност пределите и правомерността за това, което върши.
Изхождайки от тези положения искаме да определим по-точно понятието за наивното. Във всяка деятелност, която извършваме, се вземат под внимание две неща: самата деятелност и познанието на нейните закономерности. Ние можем всецяло да се потопим в първата, без да питаме за втората. В такова положение се намира художникът, който не е проникнал със своята мисъл в законите на своето творчество, а се ползува от тях по чувство, по усет. Него ние наричаме наивен.
Обаче съществува особен род самонаблюдение, което си задава въпроса относно законите на собствените действия в което заменя, току-що описаната наивност със съзнанието, че знае с точност пределите и правомерността за това, което върши.
Такъв род самонаблюдение ще наречем критическо. Смятаме, че по този начин изразихме по-добре смисъла на това понятие, както то с по-малко или повече ясно съзнание е добило право на гражданство във философията от времето на Кант. Съобразно с това, критическото обмисляне се явява като противоположност на наивността.
към текста >>
48.
04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Когато при изгрев луната изглежда по-голяма, отколкото когато се намира
на
зенита, имаме работа
не
със
заблуждение, а с факта добре обоснован в законите
на
природата.
Доколкото гносеологически става въпрос за заблуждение, то може да се намира само вътре в акта на познанието. Измамата на сетивата не може да бъде заблуждение.
Когато при изгрев луната изглежда по-голяма, отколкото когато се намира на зенита, имаме работа не със заблуждение, а с факта добре обоснован в законите на природата.
Грешката в познанието би възникнала само когато при съчетанието на данните на възприятията в мисленето, бихме изтълкували по неправилен начин споменатото по-горе "по-голямо" или "по-малко". Но това тълкуване се съдържа вече вътре в акта на познанието.
към текста >>
Даже
със
самото понятие "непосредствено дадено" ние
не
изказваме нищо за това, което се намира преди познанието.
Ето защо да се въздържим от каквото и да е било определение на непосредственото даденото до тогава, докато не знаем, какво отношение има такова определение към определеното.
Даже със самото понятие "непосредствено дадено" ние не изказваме нищо за това, което се намира преди познанието.
Това понятно има единствената цел да укаже на това непосредствено дадено, да насочи нашия поглед към него. Формата на понятие тук, в началото на теорията на познанието, е само първото отношение, в което се поставя познанието към съдържанието на света. С това обозначение е предвиден и случаят, че цялото съдържание на света е само признак на нашето собствено "Аз"; така щото тук би запазил своите права и изключителният субективизъм, тъй като за дадеността на този факт не може и да става дума; той може да бъде само резултат на познавателни съображения, т.е. да се окаже правилен само благодарение на теорията на познанието, но не може да и служи за предпоставка.
към текста >>
Но при това се сблъскваме
със
следната трудност.
Ние трябва да намерим мост от дадения образ на света към този, който развиваше чрез нашето познание.
Но при това се сблъскваме със следната трудност.
До тогава, докогато гледаме пасивно на даденото, ние никъде не можем да намерим началната точка, към която да се присъединим, за да продължим нишката на нашето познание. Ние трябва да намерим някъде в даденото такова място, където трябва да встъпим, където е заложено нещо еднородно на познанието. ако действително всичко би било само дадено, би се случило да останем при простото гледане на външния свят и при съвършено равноценното нему гледане в света на нашата индивидуалност. Най-многото, което бихме могли, е да описваме нещата, като намиращи се вън от нас, но никога да не ги разберем. Нашите понятия биха имали чисто външно отношение към това, към което те се отнасят, но никакво вътрешно отношение.
към текста >>
Умопобърканият смята за действителни само нещата и отношенията, снабдени
със
сказуемото "действителности", въпреки че фактически те да
не
са такива; но той никога
не
ще каже за своите понятия и идеи, че те се явяват в света
на
даденото без неговата собствена дейност.
От това следва, че сетивните качества не задоволяват нашето изискване. Тъй като за обстоятелството, че те възникват не без нашата деятелност ние не знаем непосредствено, а само чрез физически и физиологически съображения. Но ние знаем действително непосредствено, че понятията и идеите влизат в сферата на непосредствено даденото винаги в акта на познанието или чрез него. Ето защо никой човек не се излъгва относно такъв характер на понятията и идеите. Естествено може да се счита каква да е халюцинация за дадена отвън, но никой никога не мисли за своите понятия, че те ни са дадени без нашата собствена мислителна работа.
Умопобърканият смята за действителни само нещата и отношенията, снабдени със сказуемото "действителности", въпреки че фактически те да не са такива; но той никога не ще каже за своите понятия и идеи, че те се явяват в света на даденото без неговата собствена дейност.
Всичко друго в нашия образ на света носи именно такъв характер, че то трябва да бъде дадено, ако искаме да го преживеем; само при понятията и идеите настъпва още и обратното: ние трябва да ги произведем, ако искаме да ги преживеем. Само понятията и идеите ни са дадени в онази форма, която е била наречена интелектуално съзерцание. Кант и много нови придържащи се към него философи напълно отричат на човека тази способност, затова защото всяко мислене се отнася само към предметите и не произвежда абсолютно нищо от себе си. В интелектуалното съзерцание заедно с формата на мисленето трябва да бъде дадено едновременно и съдържанието. Но не става ли това при чистите понятия и идеи?
към текста >>
49.
05. ПОЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Ние трябва да разберем, че отделната от даденото част, независимо от нашето искане и вън от него, стои в необходима връзка
със
съдържанието
на
света.
Посредством постулата ние отделихме от дадения образ на света една част, защото естеството на познанието е такова да изхожда именно от такъв род. По този начин това отделяне бе сторено само за това, за да се направи възможно разбирането на познанието. При това същевременно трябва да ни бъде съвършено ясно, че ние изкуствено разкъсваме единството на образа на света.
Ние трябва да разберем, че отделната от даденото част, независимо от нашето искане и вън от него, стои в необходима връзка със съдържанието на света.
С това е дадена следващата стъпка в теорията на познанието. Тя ще се състои в това, да възстанови единството, което беше разкъсано, за да направим възможно познанието. Това възстановяване се извършва в мисленето за дадения свят. В мислителното разглеждане на света фактически става съединяването на двете части на съдържанието на света: тази, която ние разглеждаме като дадена на хоризонта на нашите преживявания и тази, която трябва да бъде произведена в акта на познанието, за да бъде също дадена. Актът на познанието е синтез на тези два елемента и при това във всеки отделен акт на познанието единият от тях се оказва произведен в самия акт, прибавен е чрез този акт към това, което е само дадено.
към текста >>
По този начин само от синтетическата дейност
на
мисленето
не
произтича никакви обективни
закони
.
Пред Канта е плувала изведената от нас дейност на мисленето, служаща за систематично разчленение на съдържанието на света, при неговото "синтетическо" единство на аперцепцията, но колко малко е съзнавал той при това собствената задача на мисленето личи от това, че той смята, какво от правилата, по които става този синтез, може да извлече законите .... ....... на чистото естествознание. При това той не съобразил, че синтетическа деятелност на мисленето е само тази, която подготвя намирането на законите на природата в собствен смисъл. Да си представим, че от картините на света виждаме две някакви съдържания А и Б. За да дойдем до познанието на закономерната връзка между А и Б, мисленето трябва първо да преведе А в такова отношение към Б, което да направи възможно щото съществуващата зависимост да ни се представи като дадена. Собственото съдържание на закона на природата произтича по този начин от даденото и на мисленето се пада само делът да предизвика условието, благодарение на което частите от образа на света се привеждат в такива отношения, че става явна тяхната закономерност.
По този начин само от синтетическата дейност на мисленето не произтича никакви обективни закони.
към текста >>
В Кантовски смисъл може да се говори винаги така: за да може вещта да стане обект
на
някакъв възможен опит, тя трябва да се подчинява
на
тези
закони
.
От това, че мисленето проявява само формалната дейност при осъществяването на нашия научен свят, следва, че съдържанието на всяко познание не може да бъде твърдо установено в ........... преди наблюдението /мисленето трябва да се ориентира в даденото/, а трябва да произтича без остатък от последното /от наблюдението/. В този смисъл всички наши познания са емпирични. Но също така съвършено непонятно е, как би могло да бъде иначе. Защото Кантовските съждения а ............ всъщност не са никакви познания, а само постулати.
В Кантовски смисъл може да се говори винаги така: за да може вещта да стане обект на някакъв възможен опит, тя трябва да се подчинява на тези закони.
Такива са предписанията, които правят субекта обект. Но би следвало да предположим, че ако познанията на даденото трябва да стане наше достояние, тези познания трябва да произтичат не от субективността, а от обективността.
към текста >>
Обаче, който разбира, че законите
на
природата водят своето начало от даденото и затова това, което съставлява и определя свръзката
на
явленията, нему съвсем
не
минава през ума да говори само за относителности, всеобщност
на
получените чрез наблюдения
закони
.
Само възгледът, изхождащ от това, че всяка научна дейност се заключава в съединението на фактите на опита, може да се мисли, че А и Б могат да бъдат съединени днес по един закон, утре по друг. /Джон Стюарт Милл/.
Обаче, който разбира, че законите на природата водят своето начало от даденото и затова това, което съставлява и определя свръзката на явленията, нему съвсем не минава през ума да говори само за относителности, всеобщност на получените чрез наблюдения закони.
С това,естествено, ние не искаме да твърдим, че законите, признати веднъж от нас за правилни, трябва да имат безусловно значение; обаче ако следващият случай събаря установения закон, това става не защото този закон първият път може да е бил изведен с относителна всеобщност, но защото и тогава още той е бил изведен неправилно. Истинският закон на природата не е нищо друго, освен израз на свръзката в дадения образ на света и той съществува толкова малко без тези факти, които управлява, колкото и самите тези факти съществуват без него.
към текста >>
50.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Останалите категории /идеи/ биха били също по необходимост свързани
със
съответствуващите форми
на
даденото и тогава, когато те
не
биха били възприети в познанието.
При всеки друг обект разделението няма никакво значение за обекта, а само за познанието. Тук първо съществува съединението, а разделението е нещо производно. Познанието извършва разделението само за това, защото по своему то не може да овладее съединението, ако то не е било преди това разделено. Обаче понятието и дадената действителност на съзнанието са първоначално разделени; съединението е производно и затова познанието е такова, каквото го описахме по-горе. Понеже в съзнанието идеята и даденото се явяват по необходимост разделено, затова всяка действителност се разцепва за съзнанието на тези две части; и понеже познанието може да осъществи съединението на двата посочени елемента само по пътя на собствената деятелност, то достига пълна действителност само чрез осъществяването на акта на познанието.
Останалите категории /идеи/ биха били също по необходимост свързани със съответствуващите форми на даденото и тогава, когато те не биха били възприети в познанието.
Идеята на познанието може да бъде съединена със съответствуващото на нея дадено само чрез устойчивостта на съзнанието. Действително съзнание съществува само тогава, когато то осъществява самото себе си. Считаме, че с всичко това сме достатъчно подготвени, за да открием основната грешка в наукоучението на Фихте и същевременно да дадем ключа за неговото разбиране. Фихте е онзи философ, който сред приемниците на Кант най-живо от всички е чувствувал, че обоснованието на всички науки може да се състои само в теорията на съзнанието; обаче той никога не е стигнал до познанието, защо това е така? Той чувствувал, че това, което ние обозначаваме като втора стъпка на теорията на познанието и на което ние даваме формата на постулат, трябва действително да бъде изпълнено от нашия "Аз".
към текста >>
Идеята
на
познанието може да бъде съединена
със
съответствуващото
на
нея дадено само чрез устойчивостта
на
съзнанието.
Тук първо съществува съединението, а разделението е нещо производно. Познанието извършва разделението само за това, защото по своему то не може да овладее съединението, ако то не е било преди това разделено. Обаче понятието и дадената действителност на съзнанието са първоначално разделени; съединението е производно и затова познанието е такова, каквото го описахме по-горе. Понеже в съзнанието идеята и даденото се явяват по необходимост разделено, затова всяка действителност се разцепва за съзнанието на тези две части; и понеже познанието може да осъществи съединението на двата посочени елемента само по пътя на собствената деятелност, то достига пълна действителност само чрез осъществяването на акта на познанието. Останалите категории /идеи/ биха били също по необходимост свързани със съответствуващите форми на даденото и тогава, когато те не биха били възприети в познанието.
Идеята на познанието може да бъде съединена със съответствуващото на нея дадено само чрез устойчивостта на съзнанието.
Действително съзнание съществува само тогава, когато то осъществява самото себе си. Считаме, че с всичко това сме достатъчно подготвени, за да открием основната грешка в наукоучението на Фихте и същевременно да дадем ключа за неговото разбиране. Фихте е онзи философ, който сред приемниците на Кант най-живо от всички е чувствувал, че обоснованието на всички науки може да се състои само в теорията на съзнанието; обаче той никога не е стигнал до познанието, защо това е така? Той чувствувал, че това, което ние обозначаваме като втора стъпка на теорията на познанието и на което ние даваме формата на постулат, трябва действително да бъде изпълнено от нашия "Аз". Ние виждаме това например, от следните негови думи: "Наукоучението съзнава по този начин, доколко то трябва да бъде систематическа наука, съвършено по същия начин, както всички възможни науки, доколкото те трябва да бъдат систематични, чрез определение на свободата, което тук е особено предназначена въобще да издигне до съзнанието определен род действия на интелекта.
към текста >>
Обаче за този, който
не
е извършил заедно с нас горепосоченото наше разглеждане, който по този начин
не
знае, че "Азът" стига до пълното съдържание
на
действителността само, когато пристъпва
със
своите форми
на
мислене към даденото, за него процесът
на
познанието се представя като едно създаване
на
света
на
"Аза".
"Наблюдавай себе си, отвръщай погледа си от всичко, което те заобикаля, насочи го вътре в себе си" ето кое е първото изискване, което философията поставя на своя ученик. Не става дума за нещо, което е вън от тебе, а изключително за самия тебе"/1/. Естествено този род въведение в Наукоучението има по-голямо преимущество пред другите. Защото самонаблюдението произвежда деятелността на "Аза" действително не едностранчиво, в едно определено направление; то го показва не само като полагащо битие, а в неговото всестранно разкриване, как то се старае мислено да разбере непосредствено даденото съдържание на света. За самонаблюдението "Азът" се явява как той си изгражда образа на света от съчетаване на даденото и на понятието.
Обаче за този, който не е извършил заедно с нас горепосоченото наше разглеждане, който по този начин не знае, че "Азът" стига до пълното съдържание на действителността само, когато пристъпва със своите форми на мислене към даденото, за него процесът на познанието се представя като едно създаване на света на "Аза".
Поради това за Фихте образът на света става все повече едно построение на "Аза". Той все повече е едно построение на "Аза". Той все по-силно подчертава, че в Наукоучението въпросът се касае за това, да се пробуди онова разбиране, което би било в състояние да долавя "Аза" при това построение на света. Този, който може това, стои за него на по-висока степен на знанието отколкото онзи, който вижда само построението, готово битие. Който наблюдава само света на обектите, той не познава, че "Азът" още само ги създава.
към текста >>
Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията
на
познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост
със
съответното за тях дадено.
Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено.
Изследването същността на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката. На него се пада също да проучи въпроса, може ли "Азът" да осъществи още и други идеи, освен познанието. Но че осъществяването на познанието става по свобода, това ясно следва от направената по-горе забележка. Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на свободата.
към текста >>
За този, който подробно се е занимавал
със
системата
на
Фихте, изпъква като най-истинско желание
на
този философ запазването
на
положението, че в "Аза"
не
може да влезе нищо отвън и че в него
не
се среща нищо такова, което да
не
е било положено първоначално от самия него.
Но нашите разсъждения хвърлят още една съвсем друга светлина върху критическият идеализъм.
За този, който подробно се е занимавал със системата на Фихте, изпъква като най-истинско желание на този философ запазването на положението, че в "Аза" не може да влезе нищо отвън и че в него не се среща нищо такова, което да не е било положено първоначално от самия него.
При това безспорно е, че никакъв идеализъм не ще бъде никога в състояние да изведе от "Аза" онази форма на съдържанието на света, която обозначихме като непосредствено дадена. Тази форма може да бъде именно само дадена, а никога построена от мисленето. Нека само помислим, че ние не бихме били в състояние, ако бихме имали дадена цялата останала гама на цветове, да допълним изхождайки от "Аза" поне един липсващ цветен оттенък. Можем да си съставим картината на най-отдалечените, никога не виждани от нас страна, ако веднъж сме преживели индивидуално съответствуващите елементи, като дадени. Тогава ние си комбинираме образа, съобразно дадените указания от преживяните от нас отделни факти.
към текста >>
Тази същина
не
става ясна за нас, независимо от това, че тя е тясно свързана
със
съдържанието
на
света, докато ние самите
не
построим действителността от даденото и от мисленето.
Нека само помислим, че ние не бихме били в състояние, ако бихме имали дадена цялата останала гама на цветове, да допълним изхождайки от "Аза" поне един липсващ цветен оттенък. Можем да си съставим картината на най-отдалечените, никога не виждани от нас страна, ако веднъж сме преживели индивидуално съответствуващите елементи, като дадени. Тогава ние си комбинираме образа, съобразно дадените указания от преживяните от нас отделни факти. Но напразно ще се стремим да съчиним по себе си макар и един елемент на възприятието, който никога не е бивал в областта на даденото. Обаче едно нещо е простото знание на дадения свят; друго познаването на неговата същина.
Тази същина не става ясна за нас, независимо от това, че тя е тясно свързана със съдържанието на света, докато ние самите не построим действителността от даденото и от мисленето.
Истинското "какво" на даденото за "Аза" се полага само от самия този последния. У "Аза" никога не би имало повод да полага същността на даденото в себе си, ако първо той не бе виждал пред себе си вещта в образ съвършено лишен от определение. И така, това, което се полага от този "Аз" като същност на света, полага се не без "Аза", а чрез този последния.
към текста >>
51.
07. ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Едностранчивостта се явява обикновено затова, защото изследването, вместо да се занимава
със
самия процес
на
познанието, веднага пристъпва към някой обект
на
този процес.
Ние обосновахме теорията на познанието като наука за значението на всяко човешко знание. Само чрез нея ние получаваме разяснение за отношението на съдържанието на отделните науки към света. Тя ни дава възможност с помощта на науките да стигнем до съзерцанието на света. Ние добиваме положително знание чрез отделните познания; обаче ние узнаваме ценността на знанието за действителността чрез теорията на познанието. Благодарение на това, че се придържаме строго към това основно положение и в нашите разсъждения не се възползуваме от никакви обособени знания, ние преодоляхме всички едностранни възгледи за света.
Едностранчивостта се явява обикновено затова, защото изследването, вместо да се занимава със самия процес на познанието, веднага пристъпва към някой обект на този процес.
След нашите разяснения догматизмът трябва да се откаже, като от основен принцип, от своята "вещ в себе си", а субективния идеализъм от своя "Аз", понеже по тяхното взаимоотношение те се определят съществено само в мисленето. "Вещта в себе си" и "Азът" не могат да се определят по пътя на извода от друго, но и двете трябва да бъдат определени от мисленето съобразно с техния характер и отношение. Скептицизмът трябва да изостави своето съмнение относно възможността за познаването на света, тъй като относително "даденото" не можем никак да се съмняваме, защото то още не е засегнато от никакви прибавки от познанието сказуеми. Но ако скептицизмът би искал да твърди, мислителното познание никога не може да стигне до нещата, той би могъл да стори това само чрез самото мислително съображение, с което обаче той опровергава самия себе си. Защото, който иска чрез мисленето да обоснове съмнението, той......../включително признава на мисленето достатъчна сила на убеждение.
към текста >>
Ние отдаваме
на
емпирика дължимото, като показваме, че по съдържание всички познания за даденото могат да бъдат постигнати само в непосредствено съприкосновение
със
самото дадено.
Скептицизмът трябва да изостави своето съмнение относно възможността за познаването на света, тъй като относително "даденото" не можем никак да се съмняваме, защото то още не е засегнато от никакви прибавки от познанието сказуеми. Но ако скептицизмът би искал да твърди, мислителното познание никога не може да стигне до нещата, той би могъл да стори това само чрез самото мислително съображение, с което обаче той опровергава самия себе си. Защото, който иска чрез мисленето да обоснове съмнението, той......../включително признава на мисленето достатъчна сила на убеждение. Накрая, нашата теория на познанието преодолява едностранчивия емпиризъм и едностранчивия рационализъм с това, че съединява и двата тези възгледа на по-висока степен. По този начин тя отдава дължимото и на двете.
Ние отдаваме на емпирика дължимото, като показваме, че по съдържание всички познания за даденото могат да бъдат постигнати само в непосредствено съприкосновение със самото дадено.
Рационалистът също така намира полагаемото за себе си в нашите разяснения, тъй като ние обясняваме мисленето като необходим единствен посредник на познанието.
към текста >>
52.
08. ПРАКТИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Ето защо призванието
на
човека е да въдвори основните мирови
закони
, които въобще управляват всяко съществувание, но сами никога
не
биха достигнали съществувание в областта, която се явява като действителност.
Ето защо призванието на човека е да въдвори основните мирови закони, които въобще управляват всяко съществувание, но сами никога не биха достигнали съществувание в областта, която се явява като действителност.
към текста >>
И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните
закони
, т.е.
Познаването на тази закономерност за човешката деятелност е само един особен случай на познанието. изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този начин да бъдат приложими и тук.
И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните закони, т.е.
нравствени понятия и идеали, като знание. Когато сме познали тази закономерност, тогава и нашата деятелност става наше дело. Тогава закономерността не ни е дадена като нещо, което лежи вън от обекта, над който се извършва процесът, но като съдържание на самия обхват в живото действие обект. В дадения случай обектът е нашия собствен "Аз". Ако този последния действително е проникнал своята дейност, с познание съгласно нейната същност, тогава той същевременно се чувствува и като неин господар.
към текста >>
Когато тези
закони
са превърнати от такава чужда същност в първоначално собствено действие
на
нашия "Аз", тогава това принуждение престава.
Когато сме познали тази закономерност, тогава и нашата деятелност става наше дело. Тогава закономерността не ни е дадена като нещо, което лежи вън от обекта, над който се извършва процесът, но като съдържание на самия обхват в живото действие обект. В дадения случай обектът е нашия собствен "Аз". Ако този последния действително е проникнал своята дейност, с познание съгласно нейната същност, тогава той същевременно се чувствува и като неин господар. Докато това не е настъпило, законите на деятелността ни се явяват като нещо чуждо; те ни владеят; това, което сме вършили, вършим го по принуждение, което се упражнява върху нас.
Когато тези закони са превърнати от такава чужда същност в първоначално собствено действие на нашия "Аз", тогава това принуждение престава.
Принуждаващото е станало наше собствена същина. Закономерността владее вече не над нас, а в нас върху изхождащата от "Аза" деятелност. Осъществяването на дадена деятелност с помощта намираща се вън от осъществителя закономерност е акт на несвобода, а онова осъществяване, извършено чрез самия осъществител акт на свободата. Да познаваме законите на своята деятелност значи да съзнаваме своята свобода. Процесът на познанието, съгласно нашето разсъждение, е процес на развитие към свободата.
към текста >>
53.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
При това
не
трябва да смятаме, че тази идея е плод
на
някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност
на
човека нито
със
субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух."
Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780 1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в антропософията едно „повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия": „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една Антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята.
При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух."
към текста >>
Разбира се, по-късно Рудолф Щайнер изпълва това понятие
със
съвсем друго съдържание.
През 1882 Роберт Цимерман издава във Виена своя основен труд „Въведение в антропософията", който оказва известно въздействие върху Рудолф Щайнер.
Разбира се, по-късно Рудолф Щайнер изпълва това понятие със съвсем друго съдържание.
към текста >>
Просто към методологията
на
естественонаучното познание, той прибавя методологията
на
свръхсетивното познание, като и в двата случая обектите са едни и същи: Човекът,
Земята
, Космоса.
Просто към методологията на естественонаучното познание, той прибавя методологията на свръхсетивното познание, като и в двата случая обектите са едни и същи: Човекът, Земята, Космоса.
към текста >>
Трябва ли тогава да останем безволеви роби
на
тези
закони
?
Доколкото свободно си въобразяваме едно или друго, ние сме под желязната необходимост на природата. Дори най-величествените идеи, до които стигаме, са само резултат от сляпо бушуващата в нас природа. А най-после трябва да проумеем, че едно същество, което познава себе си, не може да бъде несвободно!... Ние виждаме как законите ръководят нещата и това причинява необходимостта. Но в нашето познание ние притежаваме онази мощ, с която можем да освободим природните неща от силата на закона.
Трябва ли тогава да останем безволеви роби на тези закони?
"
към текста >>
Така че този етичен индивидуализъм, като последна етично-еволюционна цел
на
човека, вече включва в себе си така наречения свободен Дух, който си пробива път и постепенно се освобождава както от принудата
на
природните
закони
, така и от принудата
на
всички общоприети нравствени
закони
."
В своята „биографична" лекция от 27.10.1918 („Историческа симптоматология", Събр. Съч. №185), Рудолф Щайнер допълва по този повод: „Това, което оставих тогава под писмена форма, беше преди всичко един етичен индивидуализъм. С други думи, аз посочих: Човек никога не би могъл да бъде свободен, ако неговите действия не произтичат от онези идеи, които се коренят в интуициите на отделната човешка индивидуалност.
Така че този етичен индивидуализъм, като последна етично-еволюционна цел на човека, вече включва в себе си така наречения свободен Дух, който си пробива път и постепенно се освобождава както от принудата на природните закони, така и от принудата на всички общоприети нравствени закони."
към текста >>
54.
02. Предговор към новото издание (1918 г.)
GA_4 Философия на свободата
Но сега, след като най-задълбочено се запознах
със
съвременната философска дейност, аз се убедих, че колкото и съблазнително да е само по себе си едно такова вземане
на
отношение, то
не
е във връзка с тематиката
на
моята книга и за него няма място в нея.
Книгата бе разпродадена още преди много години. И макар - както личи от току-що казаното - да ми се струва, че днес по същия начин трябва да се заяви онова, което преди двайсет и пет години съм заявил относно посочените въпроси, аз доста забавих подготвянето на това ново издание. Непрекъснато се питах дали не би трябвало на едно или друго място да взема отношение към многобройните философски възгледи, възникнали след появата на първото издание. Ангажираността ми в последно време с изследвания изцяло в науката за Духа ми попречиха да сторя това по желания от мен начин.
Но сега, след като най-задълбочено се запознах със съвременната философска дейност, аз се убедих, че колкото и съблазнително да е само по себе си едно такова вземане на отношение, то не е във връзка с тематиката на моята книга и за него няма място в нея.
Онова, което от гледище на „Философия на свободата“ според мен заслужава да се каже за по-новите философски направления, читателят може да намери във втория том на моя труд „Загадки на философията“.
към текста >>
55.
03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Дали в мисленето и действията си човекът е духовно свободно същество, или стои под принудата
на
една желязна необходимост от рода
на
природните
закони
?
Дали в мисленето и действията си човекът е духовно свободно същество, или стои под принудата на една желязна необходимост от рода на природните закони?
Малко въпроси са разглеждани с такава проницателност, както този. Идеята за свободата на човешката воля намери многобройни горещи привърженици и упорити противници. Има хора, които в своя нравствен патос обявяват за ограничен ум всеки, който дръзне да отрече такъв очевиден факт като свободата. Противостоят им други, които смятат за връх на ненаучността, ако някой вярва, че в сферата на човешката дейност и мислене закономерността на природата се прекъсва. Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най- драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия.
към текста >>
И понеже човекът - в съгласие
със
своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви.
В своята „Феноменология на нравственото съзнание" (стр. 451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера. Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната воля се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях. Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният характер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън.
И понеже човекът - в съгласие със своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви.
Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях.
към текста >>
Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак
не
своеволно, а според необходимостта
на
нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал
със
съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях.
В своята „Феноменология на нравственото съзнание" (стр. 451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера. Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната воля се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях. Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният характер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън. И понеже човекът - в съгласие със своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви.
Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях.
към текста >>
Ако едно разумно решение се появява у мен без моя намеса, а
със
съвсем същата необходимост като глада и жаждата, тогава аз само по неволя мога да го следвам и моята свобода е илюзия.
Но с твърдения от този род не се печели нищо. Защото въпросът се състои тъкмо в това, дали разумът, дали целите и решенията упражняват по еднакъв начин принуда върху човека, както животинските желания.
Ако едно разумно решение се появява у мен без моя намеса, а със съвсем същата необходимост като глада и жаждата, тогава аз само по неволя мога да го следвам и моята свобода е илюзия.
към текста >>
56.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Защо тя
не
е просто доволна от себе си и
не
се примири
със
своето съществуване?
Както приписва на материята механични и органични действия, така той и прикачва и способността да мисли при определени условия. Той забравя, че така само прехвърля проблема на друго място. Вместо на самия себе си, той приписва на материята способността да мисли. Така той отново се озовава на изходната си точка. Как материята стига до размишление над собствената си същност?
Защо тя не е просто доволна от себе си и не се примири със своето съществуване?
Материалистът е извърнал поглед от определения субект, от нашия собствен Аз и е стигнал до някакво неопределено, мъгляво образувание, където пред него застава същата загадка. Материалистическият възглед не е в състояние да реши проблема, а само го измества.
към текста >>
А как стоят нещата
със
спиритуалистическия?
А как стоят нещата със спиритуалистическия?
Чистият спиритуалист отрича материята в нейното самостоятелно битие и я схваща само като продукт на Духа. Приложи ли този светоглед за разгадаване на собственото си човешко същество, той изпада в затруднение. Пред Аза, който може да се постави на страната на Духа, ненадейно застава сетивният свят. Към него явно не се разкрива духовен достъп, той трябва да се възприема и изживява от Аза посредством материални процеси. Такива материални процеси Азът не намира у себе си, ако иска да има валидност само като духовна същност.
към текста >>
Ако при това са се промъкнали отделни изречения относно опити за примиряване
на
съзнанието
със
света, единствената им цел е била да осветлят същинските факти.
Очаквам, че някой, който е чел дотук, ще прецени изложеното от мен като несъответствуващо на „съвременното равнище на науката". Нему мога само да отговоря, че дотук не исках да се занимавам с никакви научни резултати, а просто с описанието на онова, което всеки изживява в собственото си съзнание.
Ако при това са се промъкнали отделни изречения относно опити за примиряване на съзнанието със света, единствената им цел е била да осветлят същинските факти.
Затуй и не отдавах значение на това, отделни изрази като „Аз", „Дух", „свят", „природа" и така нататък да се употребяват прецизно, както е обичайно в психологията и философията. Обикновеното съзнание не познава строгото различаване в науката, а дотук се целеше единствено да се установи обикновеното положение на нещата. Интересуваме не как науката досега е интерпретирала съзнанието, а както ежечасно се изживява.
към текста >>
57.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Но че без мисленето философът
не
може да се сдобие
със
знания по този въпрос - това поначало е ясно.
Какъвто и принцип да създадем, ние сме длъжни да посочим къде сме го наблюдавали, или пък да го изразим като една ясна мисъл, възпроизводима за всекиго другиго. Заговори ли за основните си принципи, на всеки философ се налага да си служи с понятийната форма, а оттук и с мисленето. По такъв начин той косвено признава, че мисленето е предпоставка за неговата дейност. Нека тук все още да не уточняваме дали мисленето или нещо друго е главен елемент на световното развитие.
Но че без мисленето философът не може да се сдобие със знания по този въпрос - това поначало е ясно.
При възникване на явленията в света мисленето може да играе второстепенна роля, обаче при възникването на даден възглед за тях то несъмнено придобива главна роля.
към текста >>
Който няма доброто желание да вникне в това становище, с него за мисленето би могло да се говори толкова, колкото
със
слепия за цветовете.
Днес твърде много хора се затрудняват да схванат понятието мислене в неговата чистота. Ако на представата, която развих тук за мисленето, някой веднага възрази с изявлението на Кабанис „Мозъкът отделя мисли, както черния дроб - жлъчка, слюнчените жлези - слюнка и т.н.", той просто не знае за какво говоря. С помощта на чисто наблюдение той се опитва да открие мисленето по същия начин, както постъпваме с други обекти от съдържанието на света. Но по този път той не може да го открие, понеже то - както доказах - тъкмо тук се изплъзва на нормалното наблюдение. Който не може да превъзмогне материализма, на него му липсва способността да предизвика у себе си описаното извънредно положение, довеждащо до съзнанието му онова, което остава неосъзнато при всяка друга духовна дейност.
Който няма доброто желание да вникне в това становище, с него за мисленето би могло да се говори толкова, колкото със слепия за цветовете.
Нека обаче поне да не предполага, че ние смятаме физиологични процеси за мислене. Той не обяснява мисленето, защото изобщо не го вижда.
към текста >>
Но
със
съзерцанието
на
мисленето това би могло да се сравни само ако подир туй аз имам намерение храносмилането
не
да го съзерцавам мисловно, а да го поглъщам и смилам.
На моята теза, че трябва да мислим, преди да сме в състояние да съзерцаваме мисленето, някой лесно може да противопостави като равноправна тезата, че и при храносмилането не можем да изчакаме, докато извършим наблюдение над процеса на храносмилането. Такова възражение би наподобавало онова, което Паскал отправил към Декарт, твърдейки, че можело също да се каже: Разхождам се, следователно съществувам. Безспорно е, че аз също така енергично трябва да смилам храна, преди да изуча процеса на храносмилането.
Но със съзерцанието на мисленето това би могло да се сравни само ако подир туй аз имам намерение храносмилането не да го съзерцавам мисловно, а да го поглъщам и смилам.
И сигурно не ще да е без причина, че храносмилането не може да стане обект на храносмилането, докато мисленето явно може да бъде обект на мисленето.
към текста >>
Когато някой различава предсъзнателното мислене от по-късното съзнателно мислене, той все пак
не
би трябвало да забравя, че това различаване е съвсем формално, и няма нищо общо
със
самия обект.
Който стига до такива изводи, не разбира, че това не му дава възможност по този начин да се изплъзне от мисленето. Ако искам да го съзерцавам, аз изобщо не мога да изляза извън мисленето.
Когато някой различава предсъзнателното мислене от по-късното съзнателно мислене, той все пак не би трябвало да забравя, че това различаване е съвсем формално, и няма нищо общо със самия обект.
Аз ни най-малко не превръщам даден обект в друг поради това, че го съзерцавам мисловно. Мога да допусна, че някакво същество със сетивни органи от съвсем друг вид и с другояче функциониращ интелект има съвсем друга представа за един кон в сравнение с моята, но не мога да допусна, че собственото ми мислене става друго поради това, че го наблюдавам. Самият аз наблюдавам извършваното от самия мен. Тук въпросът не е как някакъв друг интелект, различаващ се от моя, вижда моето мислене, а как аз го виждам. При всички случаи обаче образът на моето мислене в един друг интелект не може да бъде по-истинен от моя собствен.
към текста >>
Мога да допусна, че някакво същество
със
сетивни органи от съвсем друг вид и с другояче функциониращ интелект има съвсем друга представа за един кон в сравнение с моята, но
не
мога да допусна, че собственото ми мислене става друго поради това, че го наблюдавам.
Който стига до такива изводи, не разбира, че това не му дава възможност по този начин да се изплъзне от мисленето. Ако искам да го съзерцавам, аз изобщо не мога да изляза извън мисленето. Когато някой различава предсъзнателното мислене от по-късното съзнателно мислене, той все пак не би трябвало да забравя, че това различаване е съвсем формално, и няма нищо общо със самия обект. Аз ни най-малко не превръщам даден обект в друг поради това, че го съзерцавам мисловно.
Мога да допусна, че някакво същество със сетивни органи от съвсем друг вид и с другояче функциониращ интелект има съвсем друга представа за един кон в сравнение с моята, но не мога да допусна, че собственото ми мислене става друго поради това, че го наблюдавам.
Самият аз наблюдавам извършваното от самия мен. Тук въпросът не е как някакъв друг интелект, различаващ се от моя, вижда моето мислене, а как аз го виждам. При всички случаи обаче образът на моето мислене в един друг интелект не може да бъде по-истинен от моя собствен. Само ако мислещото същество не бях самият аз и мисленето ми се явяваше като дейност на някакво чуждо за мен същество, аз бих могъл да заявя, че моят образ на мисленето наистина изглежда по определен начин, но че не мога да зная какво представлява мисленето на съществото само по себе си.
към текста >>
Докато геологията говореше за измислени революции, за да обясни съвременното състояние
на
Земята
, тя вървеше пипнешком в тъмнината.
Защото в субекта и обекта ние вече имаме понятия, създадени чрез мисленето. Не подлежи на отричане, че преди да може да се разбере нещо друго, трябва да бъде разбрано мисленето. Който го отрича, той изпуща от внимание, че като човек, не представлява начална, а крайна брънка на сътворението. Ето защо за обясняване на света чрез понятия може да се изхожда не от първите във времето елементи на битието, а от онова, което ни е дадено като най-близко, като най-интимно. Не можем с един скок да се пренесем в началото на света и оттам да наченем нашето съзерцание, а трябва да изходим от настоящия момент и да видим дали от по-късното можем да се върнем към по-ранното.
Докато геологията говореше за измислени революции, за да обясни съвременното състояние на Земята, тя вървеше пипнешком в тъмнината.
Едва след като се зае да изследва какви процеси все още се разиграват на Земята и от тях направи заключение за миналото, тя стъпи на здрава почва. Докато философията приема всевъзможни принципи, като атом, движение, материя, воля, неосъзнато, тя ще виси във въздуха. Философът може да постигне целта си само ако погледне на абсолютно последното като на свое първо. А това абсолютно последно, до което е довело световното развитие, е мисленето.
към текста >>
Едва след като се зае да изследва какви процеси все още се разиграват
на
Земята
и от тях направи заключение за миналото, тя стъпи
на
здрава почва.
Не подлежи на отричане, че преди да може да се разбере нещо друго, трябва да бъде разбрано мисленето. Който го отрича, той изпуща от внимание, че като човек, не представлява начална, а крайна брънка на сътворението. Ето защо за обясняване на света чрез понятия може да се изхожда не от първите във времето елементи на битието, а от онова, което ни е дадено като най-близко, като най-интимно. Не можем с един скок да се пренесем в началото на света и оттам да наченем нашето съзерцание, а трябва да изходим от настоящия момент и да видим дали от по-късното можем да се върнем към по-ранното. Докато геологията говореше за измислени революции, за да обясни съвременното състояние на Земята, тя вървеше пипнешком в тъмнината.
Едва след като се зае да изследва какви процеси все още се разиграват на Земята и от тях направи заключение за миналото, тя стъпи на здрава почва.
Докато философията приема всевъзможни принципи, като атом, движение, материя, воля, неосъзнато, тя ще виси във въздуха. Философът може да постигне целта си само ако погледне на абсолютно последното като на свое първо. А това абсолютно последно, до което е довело световното развитие, е мисленето.
към текста >>
Има хора, които казват: - Ние все пак
не
можем да установим
със
сигурност дали нашето мислене, само по себе си, е правилно или
не
.
Има хора, които казват: - Ние все пак не можем да установим със сигурност дали нашето мислене, само по себе си, е правилно или не.
Следователно изходната точка във всеки случай остава съмнителна. Такова изявление е точно толкова разумно, колкото ако проявим съмнение дали едно дърво само по себе си е правилно или не. Мисленето е факт; а да се говори за правилността или погрешността на един факт, е безсмислено. Съмнения мога да имам най-много в това, дали мисленето се използва правилно, както мога да се съмнявам дали дадено дърво предлага подходящ дървен материал за направата на определено сечиво. Задачата на тази книга ще бъде именно да покаже доколко прилагането на мисленето по отношение на света е правилно или погрешно.
към текста >>
58.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
Образът, който древните са имали за отношението
на
Земята
към Слънцето и другите небесни тела, е трябвало да бъде заменен от Коперник с друг, понеже
не
се е съгласувал с възприятия, които по-преди
не
са били известни.
Когато същият човек сутрин вижда слънцето да се появява като диск на хоризонта и проследява хода на този диск, той е на мнение, че всичко това (само по себе си) съществува и протича по начина, по който го наблюдава. Към това убеждение той се придържа дотогава, докато се натъкне на други възприятия, които противоречат на предходните. Детето, което още не е придобило опит за разстоянията, посяга към луната и поправя това, което на пръв поглед е смятало за действително, едва тогава, когато някое друго възприятие се окаже в противоречие с първото. Всяко разширяване на кръга на моите възприятия ме принуждава да коригирам своя образ за света. Това се проявява както във всекидневния живот, така и в духовното развитие на човечеството.
Образът, който древните са имали за отношението на Земята към Слънцето и другите небесни тела, е трябвало да бъде заменен от Коперник с друг, понеже не се е съгласувал с възприятия, които по-преди не са били известни.
Когато д-р Франц оперирал един сляп по рождение, пациентът заявил, че чрез възприятията на своето осезание преди операцията си е бил създал съвсем друг образ за големината на предметите. Осезателните си възприятия той е трябвало да коригира чрез своите зрителни възприятия.
към текста >>
За Слънцето и планетната система също така е безразлично, че хората ги съзерцават именно от
Земята
.
Едно просто разсъждение дава отговор на този въпрос. Когато стоя в края на една алея, дърветата в другия, отдалечения край ми изглеждат по-малки и по-нагъсто, отколкото там, където съм застанал. Променя ли мястото, от което извършвам наблюдението си, образът на моите възприятия става друг. Следователно във вида, в който ми се представя, той зависи от някакво обстоятелство, свързано не с обекта, а изхождащо от мен, възприемащия. За една алея е напълно безразлично къде стоя, но образът, който получавам за нея, зависи значително от това.
За Слънцето и планетната система също така е безразлично, че хората ги съзерцават именно от Земята.
Но възприятийният образ, предоставящ се на хората, се определя от това тяхно местонахождение. Тази зависимост на възприятийния образ от мястото на нашите наблюдения се прозира най-лесно. По-трудно е положението, когато се запознаваме със зависимостта на света на нашите възприятия от телесното и духовното ни устройство, физикът ни показва, че в пространството, в което чуваме звук, са налице трептения на въздуха и че тялото, в което търсим източника на звука, също притежава трептеливи движения на свои части. Това движение възприемаме като звук, само ако имаме нормално устроено ухо. Без такова ухо целият свят би останал за нас вечно ням.
към текста >>
По-трудно е положението, когато се запознаваме
със
зависимостта
на
света
на
нашите възприятия от телесното и духовното ни устройство, физикът ни показва, че в пространството, в което чуваме звук, са налице трептения
на
въздуха и че тялото, в което търсим източника
на
звука, също притежава трептеливи движения
на
свои части.
Следователно във вида, в който ми се представя, той зависи от някакво обстоятелство, свързано не с обекта, а изхождащо от мен, възприемащия. За една алея е напълно безразлично къде стоя, но образът, който получавам за нея, зависи значително от това. За Слънцето и планетната система също така е безразлично, че хората ги съзерцават именно от Земята. Но възприятийният образ, предоставящ се на хората, се определя от това тяхно местонахождение. Тази зависимост на възприятийния образ от мястото на нашите наблюдения се прозира най-лесно.
По-трудно е положението, когато се запознаваме със зависимостта на света на нашите възприятия от телесното и духовното ни устройство, физикът ни показва, че в пространството, в което чуваме звук, са налице трептения на въздуха и че тялото, в което търсим източника на звука, също притежава трептеливи движения на свои части.
Това движение възприемаме като звук, само ако имаме нормално устроено ухо. Без такова ухо целият свят би останал за нас вечно ням. Физиологията ни учи, че има хора, които не възприемат нищо от заобикалящата ни великолепна пищност от багри. Образът на техните възприятия съдържа само оттенъци на светло и тъмно. Други пък не възприемат само някой отделен цвят, примерно червения.
към текста >>
За такава считам важната постановка, че цялото множество
на
небето и всичко спадащо към
Земята
, с една дума, - всички тела, съставляващи огромното мироздание, нямат самостоятелно съществуване извън Духа, че битието им се състои в тяхното възприемане или опознаване, че докато
не
бъдат действително възприемани от мен или
не
съществуват било в моето съзнание, било в съзнанието
на
някакъв друг сътворен Дух, те следователно или изобщо
не
съществуват, или пък съществуват в съзнанието
на
един вечен Дух." Ако се абстрахираме от момента възприемане, според този възглед, от възприятието
не
остава нищо друго.
Следователно образите на моите възприятия са преди всичко субективни. Разбирането за субективния характер на нашите възприятия лесно може да породи съмнение дали в основата им изобщо лежи нещо обективно. Когато знаем, че едно възприятие - например това на червения цвят или на определен тон - не е възможно без определено устройство на нашия организъм, може да се стигне до убеждението, че това възприятие - независимо от субективния ни организъм - не е нещо в наличност, че без акта на възприемането, чийто обект представлява, няма форма на съществуване. Този възглед намери класически застъпник в лицето на Джордж Бъркли, който изрази мнението, че от мига, в който осъзнал значението на субекта за възприятието, човекът повече не можел да вярва в някакъв свят, съществуващ без съзнателния Дух. Той казва: „- Някои истини са толкова понятни и така явни, че трябва само да си отвориш очите, за да ги видиш.
За такава считам важната постановка, че цялото множество на небето и всичко спадащо към Земята, с една дума, - всички тела, съставляващи огромното мироздание, нямат самостоятелно съществуване извън Духа, че битието им се състои в тяхното възприемане или опознаване, че докато не бъдат действително възприемани от мен или не съществуват било в моето съзнание, било в съзнанието на някакъв друг сътворен Дух, те следователно или изобщо не съществуват, или пък съществуват в съзнанието на един вечен Дух." Ако се абстрахираме от момента възприемане, според този възглед, от възприятието не остава нищо друго.
Няма цвят, ако не бъде виждан, няма тон, ако не бъде чуван. Подобно на цвета и тона, извън акта на възприемането не съществуват измерение, форма и движение. Ние никъде не сме виждали измерение или форма самостоятелно, а винаги в съчетание с цвят или други безспорно независими от нашата субективност свойства. Щом последните изчезнат ведно с нашето възприятие, това трябва да е валидно и за първите, които са свързани с тях.
към текста >>
Това гледище
не
бива да се смесва
със
споменатия възглед
на
Бъркли.
Сега мога също да направя и разликата, че тези други обекти, които застават пред мен, наричам външен свят, докато съдържанието на моето самовъзприятие означавам като вътрешен свят. Неправилното схващане на отношението между представа и обект предизвикваше най-големите недоразумения в по-новата философия. Възприятието за промяна у нас, преобразованието, което изпитва моето себе, биваше изтласквано на преден план, а обектът, причиняващ това преобразование, изцяло се изпускаше от погледа. Заявяваше се, че ние възприемаме не обектите, а само нашите представи. Аз не трябва да зная нищо за масата сама по себе си, която е обект на моето наблюдение, а само за промяната, извършваща се в мен, докато възприемам масата.
Това гледище не бива да се смесва със споменатия възглед на Бъркли.
Бъркли утвърждава субективната природа на моето възприятийно съдържание, но не казва, че аз мога да зная единствено за моите представи. Той ограничава знанието ми върху моите представи, защото е на мнение, че извън представянето няма обекти. В смисъла на Бъркли смятаното от мен за маса вече го няма, щом погледът ми престане да бъде насочен към нея. Затова според Бъркли моите възприятия възникват непосредствено от силата на Бога. Аз виждам една маса, понеже Бог предизвиква това възприятие у мен.
към текста >>
Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той
не
познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства
земята
; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е.
Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост.
Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е.
изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка.
към текста >>
Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма
на
целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в
не
по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и
Земята
.
Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той.
Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята.
В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка. Но критическият идеализъм смее да говори само за последните.
към текста >>
В духа
на
Шопенхауер и в съответствие с неговия начин
на
изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства
земята
, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя.
Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята.
В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя.
Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка. Но критическият идеализъм смее да говори само за последните.
към текста >>
59.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Но докато за този, който
със
съня смята достъпната ни вселена за изчерпана, всяка наука е безсмислица, то за другия, смятащ се в правото си от представите да вади заключения за нещата, науката ще се състои в изследването
на
тези „неща сами за себе си".
Независимо от това, дали онзи, който схваща непосредствения живот като сън, не предполага нищо повече над този сън, или пък отнася своите представи към действителни неща, за него самият живот трябва да загуби някакъв научен интерес.
Но докато за този, който със съня смята достъпната ни вселена за изчерпана, всяка наука е безсмислица, то за другия, смятащ се в правото си от представите да вади заключения за нещата, науката ще се състои в изследването на тези „неща сами за себе си".
Първият светоглед може да се означи с името абсолютен илюзионизъм, а вторият бива наричан от своя най-последователен застъпник Едуард фон Хартман, трансцендентален реализъм*/* Трансцендентално в смисъла на този светоглед се нарича едно познание, което е убедено, че за нещата сами за себе си пряко не може да се каже нищо, но което от познатото субективно прави косвени заключения за непознатото, за намиращото се отвъд субективното, т.е. (за трансцендентното). Според този възглед нещото само за себе си е отвъд областта на пряко познаваемия за нас свят, т.е. то е трансцендентно. Но нашият свят може Трансцендентално да бъде отнесен към трансцендентното.
към текста >>
Нима светът
не
поражда мисленето в ума
на
човека
със
същата необходимост, както цъфтежът
на
растението?
Разсъждаващите по този начин трябва обаче да бъдат запитани: С какво право обявявате света за готов, без да включвате мисленето?
Нима светът не поражда мисленето в ума на човека със същата необходимост, както цъфтежът на растението?
Посадете едно семе в земята - то пуска корен и стъбло, покарват му листа и цветове. Застанете пред растението. В душата ви то се свързва с едно определено понятие. Защо това понятие принадлежи към цялото растение в по-малка степен, отколкото листата и цветовете? Ще кажете: листата и цветовете съществуват без възприемащ ги субект, а понятието се появява едва когато човекът застане пред растението.
към текста >>
Посадете едно семе в
земята
- то пуска корен и стъбло, покарват му листа и цветове.
Разсъждаващите по този начин трябва обаче да бъдат запитани: С какво право обявявате света за готов, без да включвате мисленето? Нима светът не поражда мисленето в ума на човека със същата необходимост, както цъфтежът на растението?
Посадете едно семе в земята - то пуска корен и стъбло, покарват му листа и цветове.
Застанете пред растението. В душата ви то се свързва с едно определено понятие. Защо това понятие принадлежи към цялото растение в по-малка степен, отколкото листата и цветовете? Ще кажете: листата и цветовете съществуват без възприемащ ги субект, а понятието се появява едва когато човекът застане пред растението. Точно така.
към текста >>
Пълно своеволие е сборът от това, което узнаваме за едно нещо чрез простото възприятие, да се смята за съвкупност, за едно цяло, а резултатът от мисловното съзерцание да се схваща като нещо присъединило се, което нямало нищо общо
със
самия предмет.
Пълно своеволие е сборът от това, което узнаваме за едно нещо чрез простото възприятие, да се смята за съвкупност, за едно цяло, а резултатът от мисловното съзерцание да се схваща като нещо присъединило се, което нямало нищо общо със самия предмет.
Ако днес получа розова пъпка, образът, който се предлага на моето възприятие, само на първо време е окончателен. Сложа ли пъпката във вода, утре ще получа съвършено друг образ на моя обект. Ако не отмествам поглед от розовата пъпка, ще видя как днешното й състояние през безброй междинни степени непрекъснато ще преминава във утрешното. Образът, който ми се представя в определен момент, е само случаен отрязък от обекта, намиращ се в непрестанен развой. Ако не сложа пъпката във вода, тя няма да развие цяла редица състояния, потенциално заложени в нея.
към текста >>
Това отделяне е субективен акт, обусловен от обстоя- телството, че ние
не
сме тъждествени
със
световния процес, а едно същество, сред други същества.
Поради нашата ограниченост ние приемаме за единично онова, което в действителност не е единично. Така например единичното качество червено никъде не съществува отделно за себе си. То отвсякъде е заобиколено от други качества, към които принадлежи и без които не би могло да съществува. Но ние изпитваме необходимост да обособяваме отделни отрязъци от света и да ги разглеждаме самостоятелно. Нашето око може да различава последователно отделни цветове от едно многосъставно цветово цяло, нашият ум може да обхваща отделни понятия от една цялостна понятийна система.
Това отделяне е субективен акт, обусловен от обстоя- телството, че ние не сме тъждествени със световния процес, а едно същество, сред други същества.
към текста >>
За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените
на
всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им
не
му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта
на
познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен
на
техните
закони
; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля.
„Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло). Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света.
За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля.
Всеки истински акт на неговата воля незабавно и неминуемо е също така движение на неговото тяло: Той не може действително да иска акта, без едновременно да забелязва, че същият се явява като движение на тялото. Волевият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна връзка, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обективността" на волята. По негово мнение в действията на тялото той непосредствено чувства някаква реалност и конкретно нещото само за себе си. На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия. Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи.
към текста >>
Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка
на
обектите
на
възприемането
със
субекта
на
възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия.
Същия резултат получавам, когато изучавам по-нататъшното предаване от сетивния орган към мозъка. Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в пространството и времето възприятия, е мисленето. На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията.
Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия.
Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм. Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане. Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото.
към текста >>
От своя страна точното понятие за представа ще ни даде възможност да се сдобием
със
задоволителна яснота относно връзката между представа и обект.
Сега най-напред ще се занимаем с по-точното определяне на понятието представа. Изложеното от нас дотук не бе понятието за представата, а само посочване на пътя, по който тя може да се открие в сферата на възприемането.
От своя страна точното понятие за представа ще ни даде възможност да се сдобием със задоволителна яснота относно връзката между представа и обект.
По-нататък това ще ни отведе отвъд границата, където връзката между човешки субект и принадлежащ към света обект се насочва от чисто понятийната област на познанието към конкретния индивидуален живот. Когато вече знаем как трябва да гледаме на света, тогава ще ни бъде лесно да се нагаждаме към него. С пълна сила можем да действаме едва когато познаваме принадлежащия към света обект, на който посвещаваме дейността си.
към текста >>
Коментираният тук възглед може да се разглежда като такъв, към който човекът сякаш природно бива подтикван, когато започне да размишлява за своята връзка
със
света.
Коментираният тук възглед може да се разглежда като такъв, към който човекът сякаш природно бива подтикван, когато започне да размишлява за своята връзка със света.
Той се вижда заплетен в една мисловна конструкция, която се разпада, докато я гради. Тази мисловна конструкция е от такъв род, че само с теоретичното и опровергаване не се изчерпва всичко, което заслужава. Редно е да бъде изживяна, за да се потърси изход от прозряната заблуда, в която въвежда. Тя трябва да намери място в едно разискване относно връзката на човека със света не поради желание да бъде опроверган някой, за когото се смята, че има неправилен възглед за тази връзка, а за да се знае в каква заблуда може да изпадне всяко първо размишление за една такава връзка. Трябва да се добие поглед как човек опровергава самия себе си по отношение на това първо размишление.
към текста >>
Тя трябва да намери място в едно разискване относно връзката
на
човека
със
света
не
поради желание да бъде опроверган някой, за когото се смята, че има неправилен възглед за тази връзка, а за да се знае в каква заблуда може да изпадне всяко първо размишление за една такава връзка.
Коментираният тук възглед може да се разглежда като такъв, към който човекът сякаш природно бива подтикван, когато започне да размишлява за своята връзка със света. Той се вижда заплетен в една мисловна конструкция, която се разпада, докато я гради. Тази мисловна конструкция е от такъв род, че само с теоретичното и опровергаване не се изчерпва всичко, което заслужава. Редно е да бъде изживяна, за да се потърси изход от прозряната заблуда, в която въвежда.
Тя трябва да намери място в едно разискване относно връзката на човека със света не поради желание да бъде опроверган някой, за когото се смята, че има неправилен възглед за тази връзка, а за да се знае в каква заблуда може да изпадне всяко първо размишление за една такава връзка.
Трябва да се добие поглед как човек опровергава самия себе си по отношение на това първо размишление. От такава гледна точка трябва да се разбира горното изложение.
към текста >>
Поиска ли някой да си изработи възглед за връзката
на
човека
със
света, той съзнава, че поне една част от тази връзка се осъществява посредством създаването
на
представи за нещата и процесите в света.
Поиска ли някой да си изработи възглед за връзката на човека със света, той съзнава, че поне една част от тази връзка се осъществява посредством създаването на представи за нещата и процесите в света.
По този начин погледът му се отмества от онова, което се намира вън в света и се насочва към вътрешния му свят, към живота на неговите представи. Той започва да разсъждава: Аз не мога да имам отношение към никой предмет и към никой процес, ако у мен не се появи някаква представа. А от установяването на това фактическо положение има само една крачка до схващането: но нали аз изживявам само моите представи; някакъв външен свят ми е известен само дотолкова, доколкото той е представа в мен. Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята връзка със света. От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща.
към текста >>
Това мнение води до изоставяне
на
наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята връзка
със
света.
Поиска ли някой да си изработи възглед за връзката на човека със света, той съзнава, че поне една част от тази връзка се осъществява посредством създаването на представи за нещата и процесите в света. По този начин погледът му се отмества от онова, което се намира вън в света и се насочва към вътрешния му свят, към живота на неговите представи. Той започва да разсъждава: Аз не мога да имам отношение към никой предмет и към никой процес, ако у мен не се появи някаква представа. А от установяването на това фактическо положение има само една крачка до схващането: но нали аз изживявам само моите представи; някакъв външен свят ми е известен само дотолкова, доколкото той е представа в мен.
Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята връзка със света.
От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща. От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си. Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същност и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава. През вмъкналия се свят на представите човекът вече не може да види една такава действителност. Той трябва да приеме, че е сляп за тази действителност.
към текста >>
Тази мисловна конструкция
не
ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането
на
връзката, която човекът като че ли създава
със
света посредством живота
на
своите представи.
От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си. Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същност и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава. През вмъкналия се свят на представите човекът вече не може да види една такава действителност. Той трябва да приеме, че е сляп за тази действителност. Така възниква мисълта за някакво недостижимо за познанието „нещо само за себе си".
Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на връзката, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи.
Наивното гледище за действителността не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание. Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено. Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене. В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи.
към текста >>
Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем
не
се мисли в неговата връзка
със
самостоятелната същност
на
човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността.
Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено. Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене. В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи. Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало.
Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността.
Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек. И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността. Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето. Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите.
към текста >>
60.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Но намиращото се в тази кожа принадлежи към Космоса като цяло.
За философите главната трудност при обясняване на представите се крие в обстоятелството, че ние самите не сме външните неща, а нашите представи все пак трябва да имат облик, отговарящ на нещата. Но при по-внимателно вглеждане се установява, че тази трудност изобщо не съществува. Без да сме външните неща, ние ведно с тях принадлежим към един и същ свят. Частта от света, която аз възприемам като мой субект, се пронизва от хода на общата всемирна събитийност. За моето възприемане, аз, от една страна, съм затворен в границите на кожата на моето тяло.
Но намиращото се в тази кожа принадлежи към Космоса като цяло.
Следователно, за да съществува връзка между моя организъм и обекта извън мен, изобщо не е нужно нещо от обекта да се промъкне в мен или да остави в Духа ми отпечатък, както метален печат във восък. Напълно погрешно поставен е въпросът как получавам вест от дървото, което е отдалечено на десет крачки от мен. Той произхожда от възгледа, че границите на моето тяло са абсолютни преградни стени, през които в мен проникват вестите за нещата. Силите, действащи под кожата на моето тяло, са същите, както съществуващите извън него. Така че аз действително съм нещата - впрочем не Аз, доколкото съм субект на възприятията, а Аз, доколкото съм част в рамките на всеобщия миров процес.
към текста >>
Силите
, действащи под кожата
на
моето тяло, са същите, както съществуващите извън него.
За моето възприемане, аз, от една страна, съм затворен в границите на кожата на моето тяло. Но намиращото се в тази кожа принадлежи към Космоса като цяло. Следователно, за да съществува връзка между моя организъм и обекта извън мен, изобщо не е нужно нещо от обекта да се промъкне в мен или да остави в Духа ми отпечатък, както метален печат във восък. Напълно погрешно поставен е въпросът как получавам вест от дървото, което е отдалечено на десет крачки от мен. Той произхожда от възгледа, че границите на моето тяло са абсолютни преградни стени, през които в мен проникват вестите за нещата.
Силите, действащи под кожата на моето тяло, са същите, както съществуващите извън него.
Така че аз действително съм нещата - впрочем не Аз, доколкото съм субект на възприятията, а Аз, доколкото съм част в рамките на всеобщия миров процес. Възприятието за дърво се намира заедно с моя Аз в същото цяло. Този всеобщ миров процес в еднаква степен предизвиква там възприятието за дърво, както тук възприятието за моя Аз. Ако не бях познаващият света, а творец на света, тогава обект и субект (възприятие и Аз) щяха да възникнат в един акт. Защото те взаимно се обуславят.
към текста >>
Нашето мислене ни свързва
със
света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие.
Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие.
Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични. Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си.
към текста >>
Един напълно лишен от мисли емоционален живот би трябвало постепенно да загуби всяка връзка
със
света.
Един напълно лишен от мисли емоционален живот би трябвало постепенно да загуби всяка връзка със света.
В предразположения към цялостност човек, познанието на нещата ще върви ръка за ръка с изграждането и развитието на емоционалния живот.
към текста >>
61.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Той подразделя цялостното битие
на
две области, всяка от които си има свои
закони
и противопоставя тези области външно.
Дуализмът почива на едно погрешно схващане за онова, което наричаме познание.
Той подразделя цялостното битие на две области, всяка от които си има свои закони и противопоставя тези области външно.
към текста >>
Познанието
не
е някакво всемирно дело, а работа, която човекът трябва да уреди
със
самия себе си.
От понятието познание, както бе дефинирано от нас, следва, че за граници на познанието не може да се говори.
Познанието не е някакво всемирно дело, а работа, която човекът трябва да уреди със самия себе си.
Нещата не настояват за никакво обяснение. Те съществуват и си влияят взаимно по закони, които са установими чрез мисленето. Те съществуват в неразривно единство с тези закони. Пред нещата обаче застава нашата индивидуалност (Азова същност) и от тях най-напред долавя само онова, което означихме като възприятие. Но във вътрешността на тази индивидуалност (Азова същност) се таи силата за откриване и на другата част от действителността.
към текста >>
Те съществуват и си влияят взаимно по
закони
, които са установими чрез мисленето.
От понятието познание, както бе дефинирано от нас, следва, че за граници на познанието не може да се говори. Познанието не е някакво всемирно дело, а работа, която човекът трябва да уреди със самия себе си. Нещата не настояват за никакво обяснение.
Те съществуват и си влияят взаимно по закони, които са установими чрез мисленето.
Те съществуват в неразривно единство с тези закони. Пред нещата обаче застава нашата индивидуалност (Азова същност) и от тях най-напред долавя само онова, което означихме като възприятие. Но във вътрешността на тази индивидуалност (Азова същност) се таи силата за откриване и на другата част от действителността. Познавателна удовлетвореност настъпва едва когато индивидуалността и за себе си самата е сляла двата елемента на действителността, които в света са неразривно свързани: Азът отново се е домогнал до действителността.
към текста >>
Те съществуват в неразривно единство с тези
закони
.
От понятието познание, както бе дефинирано от нас, следва, че за граници на познанието не може да се говори. Познанието не е някакво всемирно дело, а работа, която човекът трябва да уреди със самия себе си. Нещата не настояват за никакво обяснение. Те съществуват и си влияят взаимно по закони, които са установими чрез мисленето.
Те съществуват в неразривно единство с тези закони.
Пред нещата обаче застава нашата индивидуалност (Азова същност) и от тях най-напред долавя само онова, което означихме като възприятие. Но във вътрешността на тази индивидуалност (Азова същност) се таи силата за откриване и на другата част от действителността. Познавателна удовлетвореност настъпва едва когато индивидуалността и за себе си самата е сляла двата елемента на действителността, които в света са неразривно свързани: Азът отново се е домогнал до действителността.
към текста >>
Противоречието
със
себе си той избягва, представяйки си тяхната форма
на
битие като аналогична
на
тази
на
сетивните обекти.
Утвърдилото се у мен е родът лале. Но за наивния реализъм този род е „само" идея, а не действителност. Така този светоглед изпада в положението да вижда как реалностите му се появяват и изчезват, докато считаното от него за нереално фактически се утвърждава спрямо реалното. Следователно наред с възприятията наивният реализъм трябва да признае валидността и на нещо идеално. Той трябва да допусне наличието на същности, които не могат да се възприемат сетивно.
Противоречието със себе си той избягва, представяйки си тяхната форма на битие като аналогична на тази на сетивните обекти.
Такива хипотетично приемани реалности са невидимите сили, чрез които сетивно възприеманите неща си въздействат взаимно. Едно такова нещо е наследствеността, която проявява действието си извън рамките на индивида и на чиято основа от индивида се развива нов, подобен нему индивид, чрез което родът се запазва. Едно такова нещо е жизнен принцип - душата, която пронизва органичното тяло и за която в наивното съзнание винаги е налице понятие, образувано по аналогия на сетивните реалности. Такова нещо за наивния човек най-сетне е божественото Същество. Това божествено Същество се мисли, че действува по начин, отговарящ изцяло на това, което може да се възприема като деятелност на самия човек: Тоест антропоморфно.
към текста >>
Наред
със
света
на
възприятията и понятията този светоглед
не
може да допусне наличие
на
трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип.
Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето. Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята). Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения. Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта.
Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип.
към текста >>
Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че
със
света
на
моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (
на
силите
), той в
не
по-малка степен допуска вече осъдената грешка.
Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка.
За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него.
към текста >>
За връзка
на
силите
може да става дума само в рамките
на
света
на
възприятията (сферата
на
осезанието), но
не
и извън него.
Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане. Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка.
За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него.
към текста >>
За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти
на
възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен
на
възприятията се полага и
на
невъзприемаемите сили;
на
мястото
на
силите
монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето.
За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето.
Такива взаимовръзки обаче са природните закони. Един природен закон не е нищо друго освен понятиен израз за взаимовръзката на определени възприятия.
към текста >>
Такива взаимовръзки обаче са природните
закони
.
За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето.
Такива взаимовръзки обаче са природните закони.
Един природен закон не е нищо друго освен понятиен израз за взаимовръзката на определени възприятия.
към текста >>
В света
на
възприятията, както непосредствено се предоставя за възприемане, той вижда нещо полудействително; в съединяването му
със
света
на
понятията той открива пълната действителност.
На монизма изобщо не му се налага да търси извън възприятието и понятието други принципи за обясняване на действителността. Той знае, че в цялата сфера на действителността не се намира никакъв повод за това.
В света на възприятията, както непосредствено се предоставя за възприемане, той вижда нещо полудействително; в съединяването му със света на понятията той открива пълната действителност.
Метафизическият реалист може да възрази на привърженика на монизма: Да речем, че за твоето органично устройство познанието ти е съвършено и не му липсва никое звено; но ти не знаеш как светът се отразява в един интелект, който е устроен по-иначе в сравнение с твоя. Отговорът на монизма ще бъде: Ако има и други видове интелект освен човешкия и ако техните възприятия имат по-друг облик в сравнение с нашите, тогава за мен има значение само онова, което от тях достига до мен посредством възприемане и понятие. Чрез моето възприемане, сиреч чрез специфичното човешко възприемане, аз като субект съм противопоставен на обекта. По такъв начин взаимовръзката на нещата е прекъсната. Чрез мисленето субектът възстановява тази взаимовръзка.
към текста >>
Чрез разсъждения за процеса
на
познанието, той е убеден в наличието
на
една обективно-реална взаимовръзка
на
света, редом
със
„субективната", познаваема чрез възприятието и понятието.
Обликът, който метафизическият реалист понастоящем придава на своите неща сами за себе си, е получен но пътя на индуктивни заключения.
Чрез разсъждения за процеса на познанието, той е убеден в наличието на една обективно-реална взаимовръзка на света, редом със „субективната", познаваема чрез възприятието и понятието.
Посредством индуктивни заключения на базата на своите възприятия той вярва, че може да определи как е сътворена тази обективна реалност.
към текста >>
Не
фантастичното обрисуване
на
това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка
със
света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност.
Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение връзка между възприятие и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността. Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата. Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността. Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят. Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността.
Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност.
Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността. Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н. Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие.
към текста >>
Както животът, редом
със
съзнателното будно състояние се нуждае от несъзнателното състояние
на
съня, така себеизживяването
на
човека редом
със
сферата
на
неговото сетивно възприятие се нуждае от една – дори далеч по-голяма - сфера
на
възприемаеми
не
по сетивен път елементи в областта, от която произхождат сетивните възприятие.
Както животът, редом със съзнателното будно състояние се нуждае от несъзнателното състояние на съня, така себеизживяването на човека редом със сферата на неговото сетивно възприятие се нуждае от една – дори далеч по-голяма - сфера на възприемаеми не по сетивен път елементи в областта, от която произхождат сетивните възприятие.
Всичко това косвено е изразено още в първоначалната версия на тази книга. Тук нейният автор прибавя настоящото разширение на съдържанието, понеже практиката му е показала че някои читатели не са чели достатъчно точно. Редно е също така да се обърне внимание, че идеята за възприятието, както е развита в настоящата книга, не бива да се смесва с идеята за външно сетивно възприятие, което представлява само негов частен случай. От предходното и в още по-голяма степен от по-нататъшното изложение ще се види, че тук всичко, което постъпва в човека по сетивен и духовен път, се схваща като възприятие, преди да бъде обхванато от активно изграденото понятие. За наличието на възприятия от душевно или духовно естество не са нужни сетива в обичайния смисъл на думата.
към текста >>
62.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
Той се опитва
със
собственото си себе да проникне целия свят.
Това обстоятелство кара наивния човек да вярва, че в чувстването битието му се представя пряко, а в знанието – косвено. Ето защо формирането на емоционалния живот ще му се струва най-важното нещо. За него взаимовръзката на света ще му е станала понятна едва тогава, когато я е поел в своето чувстване. В средство към познанието той се стреми да превърне не знаенето, а чувстването. Тъй като чувството е нещо съвсем индивидуално, нещо сравнимо с възприятието, философът на чувството превръща във всемирен един принцип, който има значение само в рамките на неговата личност.
Той се опитва със собственото си себе да проникне целия свят.
Онова, което описаният тук монизъм се старае да обхване в понятието, философът на чувството се стреми да го постигне с чувството и смята това свое съприкосновение с обектите за по-непосредствено.
към текста >>
63.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Извършващото се в този организъм чрез мисленето може да няма нищо общо
със
същността
на
мисленето, но то явно има нещо общо с възникването
на
Азовото съзнание от това мислене.
Тук обаче възниква един важен въпрос. Щом човешкият организъм няма дял в същността на мисленето, каква роля играе той тогава в цялостната същност на човека?
Извършващото се в този организъм чрез мисленето може да няма нищо общо със същността на мисленето, но то явно има нещо общо с възникването на Азовото съзнание от това мислене.
Явно в самата същност на мисленето се намира действителният
към текста >>
Той ще трябва само да се примири
със
загиването и разрушаването
на
някои неща, които също допринасят за благото
на
човечеството.
За онзи, който свързва културните ценности с чувството на удоволствие, културният напредък се оказва частен случай на предходния морален принцип.
Той ще трябва само да се примири със загиването и разрушаването на някои неща, които също допринасят за благото на човечеството.
Но възможно е също така в културния напредък - отделно от свързаното с него чувство на удоволствие - някой да съзира нравствена необходимост. В такъв случай за него културният напредък е самостоятелен морален принцип редом с предходния.
към текста >>
При тази степен
на
нравствеността за всеобщи нравствени понятия (норми,
закони
) може да се говори само дотолкова, доколкото те следват от обобщаването
на
индивидуалните подтици.
Меродавно за едно интуитивно определено действие в конкретен случай е намирането на съответстващата, напълно индивидуална интуиция.
При тази степен на нравствеността за всеобщи нравствени понятия (норми, закони) може да се говори само дотолкова, доколкото те следват от обобщаването на индивидуалните подтици.
Всеобщите норми винаги предполагат конкретни факти, от които те могат да бъдат изведени. Фактите обаче се създават едва чрез човешката дейност.
към текста >>
Едва установените по този път
закони
се отнасят към човешките действия така, както природните
закони
към едно частно явление.
Ако издирим закономерното (понятийното) в действията на индивидите, народите и епохите, ние получаваме една етика, но не като наука за нравствените форми, а като природознание на нравствеността.
Едва установените по този път закони се отнасят към човешките действия така, както природните закони към едно частно явление.
Те обаче съвсем не са идентични с подтиците, които полагаме в основата на нашите действия. Ако искаме да разберем как едно действие на човека произтича от неговата нравствена воля, първо трябва да се вгледаме в отношението на тази воля към действието. Най-напред вниманието ни трябва да се насочи към действия, при които това отношение е определящо. Ако по-късно аз, или някой друг размисля над едно такова действие, може да проличи кои нравствени максими играят роля при него. Докато действувам, нравствената максима ме движи, доколкото тя интуитивно може да живее у мен; тя е свързана с обичта към обекта, който искам да осъществя чрез моето действие.
към текста >>
Свободното действие
не
изключва, а включва нравствените
закони
; то се оказва само по-висше спрямо онова, което е продиктувано единствено от тези
закони
.
Свободното действие не изключва, а включва нравствените закони; то се оказва само по-висше спрямо онова, което е продиктувано единствено от тези закони.
На какво основание моето действие, извършено от обич, ще служи на всеобщото благо по-малко, отколкото ако съм го извършил само затова, защото усещам служенето на всеобщото благо като дълг? Самото понятие за дълг изключва свободата, понеже то не иска да признае индивидуалното, а налага подчиняването му на една всеобща норма. Свободата на действията е мислима само от гледна точка на етичния индивидуализъм.
към текста >>
Ако първоизточникът
на
съвместимостта
не
беше заложен в човешкото същество, тя
не
би могла да му се внуши чрез някакви външни
закони
!
Ако първоизточникът на съвместимостта не беше заложен в човешкото същество, тя не би могла да му се внуши чрез някакви външни закони!
към текста >>
За една определена гледна точка е съвсем безразлично, дали липсата
на
свобода се преодолява чрез физически средства или чрез нравствени
закони
, дали човекът е несвободен, защото следва прекомерния си полов нагон или защото е стегнат в оковите
на
конвенционалната нравственост.
Ние обаче имаме работа с действителни хора, при които нравственост може да се очаква само ако се подчиняват на някоя нравствена заповед, ако нравствената си мисия схващат като дълг и не следват свободно своите влечения и своята обич. Аз ни най-малко не се съмнявам в това. Само слепец би го сторил. Но щом това ще е последното гледище, тогава да се престане с всяко притворство относно нравствеността. Кажете просто, че докато не е свободна, човешката природа трябва да бъде принуждавана към своите действия.
За една определена гледна точка е съвсем безразлично, дали липсата на свобода се преодолява чрез физически средства или чрез нравствени закони, дали човекът е несвободен, защото следва прекомерния си полов нагон или защото е стегнат в оковите на конвенционалната нравственост.
Нека обаче да не се твърди, че такъв човек с право нарича едно действие свое, тъй като той явно бива подтикван към него от чужда сила. Но от недрата на принудителния ред се издигат хората, свободните духове, които откриват себе си сред хаоса от морал, принуда на закона, верското обучение, и т.н. Те са свободни, доколкото следват само себе си; те са несвободни, доколкото се подчиняват. Кой от нас може да каже, че във всички свои действия е действително свободен? У всеки от нас обаче пребивава една по-дълбока същност, в която се проявява свободният човек.
към текста >>
Растението ще се преобразува поради обективна закономерност, заложена в него; човекът остава в незавършеното си състояние, ако
не
подхване преобразуващата субстанция в самия себе си и
не
се преобразува
със
собствени сили.
В обекта на възприемане „човек" е дадена възможността за неговото преобразуване така, както в зародиша на растението е заложена възможността за превръщането му в растение.
Растението ще се преобразува поради обективна закономерност, заложена в него; човекът остава в незавършеното си състояние, ако не подхване преобразуващата субстанция в самия себе си и не се преобразува със собствени сили.
към текста >>
А свободният Дух превъзмогва нормите в такъв смисъл, че той
не
само усеща заповедите като мотиви, но и съобразява действията си
със
своите импулси (интуиции).
Следователно гледището за свободната нравственост не твърди, че свободният Дух е единствената форма, в която може да съществува един човек. В свободната духовност тя вижда само последния етап от развитието на човека. С това не се отрича, че действията според нормите имат своето право като степен на развитие. Само че те не могат да бъдат признати за абсолютно гледище за нравствеността.
А свободният Дух превъзмогва нормите в такъв смисъл, че той не само усеща заповедите като мотиви, но и съобразява действията си със своите импулси (интуиции).
към текста >>
Ако за дълга Кант казва: „- О, дълг, ти възвишено величаво име, което
не
съдържа нищо угодно, свързано с ласкателство, а изисква подчинение", име, което „постановява закон..., пред който онемяват всички влечения, въпреки че тайно му противодействат", то човекът
със
съзнание за свободния Дух отвръща: „О, свобода, ти дружелюбно, човешко име, което съдържа всичко нравствено угодно и цени най-много моята човешка същност, и което
не
ме превръща в нечий слуга, име, което
не
само постановява закон, но и изчаква какво самата моя нравствена обич ще признае за закон, защото тя се чувства несвободна пред всеки насилствено наложен закон."
Ако за дълга Кант казва: „- О, дълг, ти възвишено величаво име, което не съдържа нищо угодно, свързано с ласкателство, а изисква подчинение", име, което „постановява закон..., пред който онемяват всички влечения, въпреки че тайно му противодействат", то човекът със съзнание за свободния Дух отвръща: „О, свобода, ти дружелюбно, човешко име, което съдържа всичко нравствено угодно и цени най-много моята човешка същност, и което не ме превръща в нечий слуга, име, което не само постановява закон, но и изчаква какво самата моя нравствена обич ще признае за закон, защото тя се чувства несвободна пред всеки насилствено наложен закон."
към текста >>
Защото държавните
закони
, както и всички други обективни
закони
на
нравствеността, изцяло са произлезли от интуиции
на
свободни Духове.
веднага би трябвало да забележи, че на свободния Дух, подобно на самия него, рядко му се налага да престъпва законите на своята държава, но никога не влиза в действително противоречие с тях.
Защото държавните закони, както и всички други обективни закони на нравствеността, изцяло са произлезли от интуиции на свободни Духове.
Няма упражняван чрез семейния авторитет закон, който някога да не е бил интуитивно доловен и установен като такъв от някой родоначалник; конвенционалните закони на нравствеността първоначално също се постановяват от определени хора; а държавните закони винаги възникват в ума на някой държавник. Тези духове са поставили законите над другите хора, а несвободен става само онзи, който забравя произхода им и ги превръща или в извънчовешки закони, в обективни нравствени понятия за дълга, независещи от човешкото, или пък в заповеден глас на собствената си вътрешност, неправдоподобно схващана, като мистично налагаща се. Но за онзи, който не игнорира произхода им и го търси в човека, то ще бъде една брънка от същия свят на идеите, от който и той добива своите нравствени интуиции. Сметне ли, че неговите са по-добри, той се стреми да ги постави на мястото на съществуващите; намери ли съществуващите за правомерни, тогава постъпва според тях, като че ли са негови собствени.
към текста >>
Няма упражняван чрез семейния авторитет закон, който някога да
не
е бил интуитивно доловен и установен като такъв от някой родоначалник; конвенционалните
закони
на
нравствеността първоначално също се постановяват от определени хора; а държавните
закони
винаги възникват в ума
на
някой държавник.
веднага би трябвало да забележи, че на свободния Дух, подобно на самия него, рядко му се налага да престъпва законите на своята държава, но никога не влиза в действително противоречие с тях. Защото държавните закони, както и всички други обективни закони на нравствеността, изцяло са произлезли от интуиции на свободни Духове.
Няма упражняван чрез семейния авторитет закон, който някога да не е бил интуитивно доловен и установен като такъв от някой родоначалник; конвенционалните закони на нравствеността първоначално също се постановяват от определени хора; а държавните закони винаги възникват в ума на някой държавник.
Тези духове са поставили законите над другите хора, а несвободен става само онзи, който забравя произхода им и ги превръща или в извънчовешки закони, в обективни нравствени понятия за дълга, независещи от човешкото, или пък в заповеден глас на собствената си вътрешност, неправдоподобно схващана, като мистично налагаща се. Но за онзи, който не игнорира произхода им и го търси в човека, то ще бъде една брънка от същия свят на идеите, от който и той добива своите нравствени интуиции. Сметне ли, че неговите са по-добри, той се стреми да ги постави на мястото на съществуващите; намери ли съществуващите за правомерни, тогава постъпва според тях, като че ли са негови собствени.
към текста >>
Тези духове са поставили законите над другите хора, а несвободен става само онзи, който забравя произхода им и ги превръща или в извънчовешки
закони
, в обективни нравствени понятия за дълга, независещи от човешкото, или пък в заповеден глас
на
собствената си вътрешност, неправдоподобно схващана, като мистично налагаща се.
веднага би трябвало да забележи, че на свободния Дух, подобно на самия него, рядко му се налага да престъпва законите на своята държава, но никога не влиза в действително противоречие с тях. Защото държавните закони, както и всички други обективни закони на нравствеността, изцяло са произлезли от интуиции на свободни Духове. Няма упражняван чрез семейния авторитет закон, който някога да не е бил интуитивно доловен и установен като такъв от някой родоначалник; конвенционалните закони на нравствеността първоначално също се постановяват от определени хора; а държавните закони винаги възникват в ума на някой държавник.
Тези духове са поставили законите над другите хора, а несвободен става само онзи, който забравя произхода им и ги превръща или в извънчовешки закони, в обективни нравствени понятия за дълга, независещи от човешкото, или пък в заповеден глас на собствената си вътрешност, неправдоподобно схващана, като мистично налагаща се.
Но за онзи, който не игнорира произхода им и го търси в човека, то ще бъде една брънка от същия свят на идеите, от който и той добива своите нравствени интуиции. Сметне ли, че неговите са по-добри, той се стреми да ги постави на мястото на съществуващите; намери ли съществуващите за правомерни, тогава постъпва според тях, като че ли са негови собствени.
към текста >>
Човешките индивиди
със
своите принадлежащи към съществото им нравствени идеи са предпоставка за нравствения ред
на
света.
По отношение на науката за човечеството твърдящият това би продължавал да стои на позициите, застъпвани от онова естествознание, което смяташе, че бикът имал рога, за да можел да боде. Естествоизпитателите успяха да се отърсят от едно такова понятие за целта. Етиката по-трудно може да се освободи от него. Но както рогата не съществуват заради боденето, а има бодене чрез рогата, така и човекът не съществува заради нравствеността, а има нравственост чрез човека. Свободният човек действа нравствено, защото притежава нравствена идея; той обаче не действа, за да се създаде нравственост.
Човешките индивиди със своите принадлежащи към съществото им нравствени идеи са предпоставка за нравствения ред на света.
към текста >>
64.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Силите
,
на
които той се опира, винаги са възприемаеми.
Той ще позволи тези мотиви да му бъдат диктувани като заповеди от някой човек, когото смята за по-мъдър и по-могъщ от себе си или когото поради някоя друга причина признава за стояща над него сила. По този начин като нравствени принципи възникват вече споменатите принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет. Най-предубеденият човек вярва все още на един отделен друг човек; малко по-напредналият допуска нравственото му поведение да бъде диктувано от някое множество (държава, общество).
Силите, на които той се опира, винаги са възприемаеми.
Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства. Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат.
към текста >>
Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява
със
сетивно възприемаеми свойства.
Той ще позволи тези мотиви да му бъдат диктувани като заповеди от някой човек, когото смята за по-мъдър и по-могъщ от себе си или когото поради някоя друга причина признава за стояща над него сила. По този начин като нравствени принципи възникват вече споменатите принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет. Най-предубеденият човек вярва все още на един отделен друг човек; малко по-напредналият допуска нравственото му поведение да бъде диктувано от някое множество (държава, общество). Силите, на които той се опира, винаги са възприемаеми.
Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства.
Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат.
към текста >>
Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява
със
съвестта.
Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност.
Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта.
към текста >>
По този начин обаче ние вече сме изоставили степента
на
наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените
закони
се обособяват като норми.
По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми.
Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си. Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното. Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм. Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности.
към текста >>
Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични
закони
, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него.
Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си. Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното. Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм. Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности.
Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него.
В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм. Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви. „Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр.
към текста >>
На
дуалиста от това направление нравствените
закони
му изглеждат като продиктувани от абсолютното, а чрез своя разум човекът просто трябва да изследва и изпълнява тези решения
на
абсолютната същност.
Друга възможност е тази, някой да вижда в една духовна същност, абсолютното извън човека, криещо се зад явленията. Тогава той ще търси и подтика към действията в една такава духовна сила. Откриваемите в неговия разум нравствени принципи той ще разглежда като еманация на тази същност сама по себе си, която има свои специални намерения спрямо човека.
На дуалиста от това направление нравствените закони му изглеждат като продиктувани от абсолютното, а чрез своя разум човекът просто трябва да изследва и изпълнява тези решения на абсолютната същност.
На дуалиста нравствения ред в света му изглежда като възприемаем отблясък на един по-висш ред, стоящ зад него. Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека. В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество. Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание.
към текста >>
Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът
не
участва
със
своето съзнателно изживяване) го превръща в роб
на
волята
на
абсолютното.
Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен.
Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното.
За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява.
към текста >>
65.
13. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)
GA_4 Философия на свободата
Той издирва природни
закони
, а
не
природни цели.
Монизмът отхвърля представата за целесъобразност във всички области, изключвайки единствено човешките действия.
Той издирва природни закони, а не природни цели.
Природните цели са произволни допускания като невъзприемаемите сили (срв. стр.110 и сл.). Но от гледна точка на монизма неоправдани са също допусканията за житейски цели, които човекът не си поставя сам. Целесъобразно е само онова, което едва човекът го е направил такова, защото нещо целесъобразно възниква само чрез осъществяването на дадена идея. А действена в реалистичен смисъл идеята става единствено в човека.
към текста >>
191 от същия том: „Теорията за целесъобразността твърди само, че - въпреки хилядите неудобства и мъки в живота
на
тварите - в природните образувания и еволюции несъмнено съществува голяма целесъобразност и планомерност, но целесъобразност и планомерност, които се осъществяват само в рамките
на
природните
закони
и които
не
могат да целят някакъв свят
на
безделието, където
на
живота да
не
противостои смъртта, нито
на
развитието - изчезването с всички негови повече или по-малко неприятни, но просто неизбежни междинни степени.
Както оформлението на един крайник на човешкото тяло не се определя и обуславя от някаква витаеща във въздуха идея за този крайник, а от взаимовръзката с по-голямото цяло - тялото, към което крайникът принадлежи, така и оформлението на всяко природно творение, било то растение, животно или човек, не се определя и обуславя от някаква витаеща във въздуха идея за него, а от принципа за формата на по-голямото, целесъобразно изявяващо се и оформящо се цяло на природата." И на стр.
191 от същия том: „Теорията за целесъобразността твърди само, че - въпреки хилядите неудобства и мъки в живота на тварите - в природните образувания и еволюции несъмнено съществува голяма целесъобразност и планомерност, но целесъобразност и планомерност, които се осъществяват само в рамките на природните закони и които не могат да целят някакъв свят на безделието, където на живота да не противостои смъртта, нито на развитието - изчезването с всички негови повече или по-малко неприятни, но просто неизбежни междинни степени.
към текста >>
Но тъй като в основата
на
всички възприятия лежат
закони
(идеи), които установяваме чрез нашето мислене, тогава планомерното схождане
на
съставките
на
едно възприятийно цяло е именно идейното схождане
на
съставките
на
едно идейно цяло, съдържащи се в това възприятийно цяло.
Кое бива наричано тук целесъобразност? Схождането на възприятия в едно цяло.
Но тъй като в основата на всички възприятия лежат закони (идеи), които установяваме чрез нашето мислене, тогава планомерното схождане на съставките на едно възприятийно цяло е именно идейното схождане на съставките на едно идейно цяло, съдържащи се в това възприятийно цяло.
Когато се казва, че животното или човекът не били определяни от някаква витаеща във въздуха идея, изразът е формулиран погрешно и при неговото коригиране осъжданият възглед автоматично губи абсурдния си характер. Животното наистина не е определено от някаква витаеща във въздуха идея, а явно от една вродена му идея, представляваща неговата законосъобразна същност. За целесъобразност тук не може да се говори именно защото идеята не се намира извън нещото, а действа вътре в него като негова същност. Тъкмо онзи, който отрича, че природното творение е определено отвън (все едно дали от някаква витаеща във въздуха идея, или от една идея, намираща се извън творението и съществуваща в духа на един творец на света), трябва да признае, че това творение се определя не целесъобразно и планомерно отвън, а причинно и законосъобразно отвътре. Аз оформям една машина целесъобразно тогава, когато между частите създавам взаимовръзка, каквато те по своето естество нямат.
към текста >>
По такъв начин машината се е превърнала в обект
на
възприемането
със
съответна идея.
Животното наистина не е определено от някаква витаеща във въздуха идея, а явно от една вродена му идея, представляваща неговата законосъобразна същност. За целесъобразност тук не може да се говори именно защото идеята не се намира извън нещото, а действа вътре в него като негова същност. Тъкмо онзи, който отрича, че природното творение е определено отвън (все едно дали от някаква витаеща във въздуха идея, или от една идея, намираща се извън творението и съществуваща в духа на един творец на света), трябва да признае, че това творение се определя не целесъобразно и планомерно отвън, а причинно и законосъобразно отвътре. Аз оформям една машина целесъобразно тогава, когато между частите създавам взаимовръзка, каквато те по своето естество нямат. Тогава целесъобразното в устройството се състои в това, че в основата на машината съм положил принципа на действие като нейна идея.
По такъв начин машината се е превърнала в обект на възприемането със съответна идея.
Такива същности са и природните творения. Който нарича дадено нещо целесъобразно затуй, защото то е образувано законосъобразно, той може да прикачи същото название и към природните творения. Тази законосъобразност обаче не бива да се смесва със законосъобразността на субективните човешки действия. Абсолютно необходимо за наличието на цел е действащата причина да бъде понятие, и то понятието за следствието. Но в природата никъде не могат да се открият понятия като причина; оказва се, че понятието винаги представлява само идейната взаимовръзка между причина и следствие.
към текста >>
Тази законосъобразност обаче
не
бива да се смесва
със
законосъобразността
на
субективните човешки действия.
Аз оформям една машина целесъобразно тогава, когато между частите създавам взаимовръзка, каквато те по своето естество нямат. Тогава целесъобразното в устройството се състои в това, че в основата на машината съм положил принципа на действие като нейна идея. По такъв начин машината се е превърнала в обект на възприемането със съответна идея. Такива същности са и природните творения. Който нарича дадено нещо целесъобразно затуй, защото то е образувано законосъобразно, той може да прикачи същото название и към природните творения.
Тази законосъобразност обаче не бива да се смесва със законосъобразността на субективните човешки действия.
Абсолютно необходимо за наличието на цел е действащата причина да бъде понятие, и то понятието за следствието. Но в природата никъде не могат да се открият понятия като причина; оказва се, че понятието винаги представлява само идейната взаимовръзка между причина и следствие. Причини в природата съществуват само под формата на възприятия.
към текста >>
При едно свободно от предразсъдъци премисляне
на
казаното тук
не
може да се стигне до извода, че
със
своето отрицание
на
представата за целесъобразност по отношение
на
извънчовешки факти авторът
на
това изложение е заел позицията
на
онези мислители, които чрез отхвърляне
на
това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен процес.
Добавка към новото издание (1918 г.).
При едно свободно от предразсъдъци премисляне на казаното тук не може да се стигне до извода, че със своето отрицание на представата за целесъобразност по отношение на извънчовешки факти авторът на това изложение е заел позицията на онези мислители, които чрез отхвърляне на това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен процес.
От такъв извод би трябвало да предпазва самото обстоятелство, че в тази книга мисловният процес е представен като чисто духовен. Ако тук мисълта за цел се отхвърля и по отношение на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството. А когато едно целесъобразно предназначение на човешкия род, приемано по образец на човешката целесъобразност, бе окачествено като погрешна мисъл, имаше се предвид, че отделният човек си поставя цели и те оформят резултата от цялостната дейност на човечеството. Този резултат пък е нещо по-висше от своите съставки - човешките цели.
към текста >>
66.
14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
GA_4 Философия на свободата
На
несвободния дух
закони
за това, което е наложително да извърши, трябва да се дават в съвсем конкретна форма: Почисти улицата пред твоята порта!
Ако иска да извърши нещо, той го прави така, както го е видял или както му е заповядано за отделния случай. Поради това авторитетът действа най-добре чрез примери, тоест чрез предаване на точно определени отделни действия в съзнанието на несвободния дух. Християнинът действа не толкова според учението, колкото по образец на Спасителя. Правилата имат по-малко значение за положителните действия, отколкото не извършването на определени деяния. Законите приемат форма на всеобщи понятия само тогава, когато забраняват действия, но не и когато повеляват извършването им.
На несвободния дух закони за това, което е наложително да извърши, трябва да се дават в съвсем конкретна форма: Почисти улицата пред твоята порта!
Плати в данъчната служба Х данъците си в установения тук размер! и т.н., форма на понятия имат законите за предотвратяване на деяния: Не кради! Не прелюбодействай! Но и тези закони въздействат на несвободния дух само чрез насочване към някоя конкретна представа, например към представата за съответните временни наказания, за терзание на съвестта или за вечно проклятие и подобни.
към текста >>
Но и тези
закони
въздействат
на
несвободния дух само чрез насочване към някоя конкретна представа, например към представата за съответните временни наказания, за терзание
на
съвестта или за вечно проклятие и подобни.
Законите приемат форма на всеобщи понятия само тогава, когато забраняват действия, но не и когато повеляват извършването им. На несвободния дух закони за това, което е наложително да извърши, трябва да се дават в съвсем конкретна форма: Почисти улицата пред твоята порта! Плати в данъчната служба Х данъците си в установения тук размер! и т.н., форма на понятия имат законите за предотвратяване на деяния: Не кради! Не прелюбодействай!
Но и тези закони въздействат на несвободния дух само чрез насочване към някоя конкретна представа, например към представата за съответните временни наказания, за терзание на съвестта или за вечно проклятие и подобни.
към текста >>
Така редом с моралната идейна способност* и с нравственото въображение моралните действия предполагат способността за преоформяне
на
света
на
възприятията, без да се накърни подчинената му
на
природните
закони
взаимовръзка.
Действието на човека не създава възприятия, а преоформя наличните възприятия и им придава нов облик. За преобразуването на определен обект на възприемането или на съвкупност от такива обекти в съответствие с дадена морална представа човек трябва да е схванал законосъобразното съдържание (дотогавашния принцип на действие, който човек иска да обнови или да му даде нова насока) на този образ на възприятието. Освен туй трябва да се намери начинът, по който тази законосъобразност може да се превърне в нова. Тази част на моралната активност почива върху знания за света на явленията, за който става въпрос. Следователно тя трябва да се търси в някой клон на научното познание въобще.
Така редом с моралната идейна способност* и с нравственото въображение моралните действия предполагат способността за преоформяне на света на възприятията, без да се накърни подчинената му на природните закони взаимовръзка.
Тази способност се нарича морална техника. Тя е усвоима в смисъла, в който може да се усвои всяка наука. Общо взето, на хората по-лесно им се удава да намерят понятията за вече съществуващия свят, отколкото чрез въображението да определят продуктивно още несъществуващите бъдещи действия. Ето защо напълно възможно е хората без нравствено въображение да приемат моралните представи от другаде и умело да ги вграждат в действителността. Възможен е също така обратният случай, когато на хора с нравствено въображение им липсва техническото умение, така че, за да осъществят своите представи, те трябва да привличат други хора.
към текста >>
Онова, с което трябва да се съобразяваме тук, са природните
закони
.
Доколкото за моралните действия са необходими знания относно обектите от сферата на нашата дейност, действията ни се опират на тези знания.
Онова, с което трябва да се съобразяваме тук, са природните закони.
Ние имаме работа с естествознание, а не с етика.
към текста >>
Поддържането
на
нормативния характер
на
моралните
закони
е било желателно поне дотолкова, доколкото етиката се е разбирала в смисъла
на
диетиката, която от условията
на
живот
на
организма извежда общи правила, за да може след туй въз основа
на
тях да влияе по-специално
на
тялото (Паулсен, Система
на
етиката).
Поддържането на нормативния характер на моралните закони е било желателно поне дотолкова, доколкото етиката се е разбирала в смисъла на диетиката, която от условията на живот на организма извежда общи правила, за да може след туй въз основа на тях да влияе по-специално на тялото (Паулсен, Система на етиката).
Такова съпоставяне е погрешно, понеже нашият морален живот не може да се сравнява с живота на организма, функционирането на организма протича без наша намеса; неговите закони фактически са ни дадени наготово, сиреч ние можем да ги издирваме и после да прилагаме намерените. Моралните закони обаче се създават едва от нас. Ние не можем да ги прилагаме, преди да бъдат създадени. Заблудата се поражда от това, че по съдържание моралните закони не се създават всеки момент наново, а се унаследяват. Впоследствие, възприетите от нашите предци морални закони ни се струват дадени, както природните закони на организма.
към текста >>
Такова съпоставяне е погрешно, понеже нашият морален живот
не
може да се сравнява с живота
на
организма, функционирането
на
организма протича без наша намеса; неговите
закони
фактически са ни дадени наготово, сиреч ние можем да ги издирваме и после да прилагаме намерените.
Поддържането на нормативния характер на моралните закони е било желателно поне дотолкова, доколкото етиката се е разбирала в смисъла на диетиката, която от условията на живот на организма извежда общи правила, за да може след туй въз основа на тях да влияе по-специално на тялото (Паулсен, Система на етиката).
Такова съпоставяне е погрешно, понеже нашият морален живот не може да се сравнява с живота на организма, функционирането на организма протича без наша намеса; неговите закони фактически са ни дадени наготово, сиреч ние можем да ги издирваме и после да прилагаме намерените.
Моралните закони обаче се създават едва от нас. Ние не можем да ги прилагаме, преди да бъдат създадени. Заблудата се поражда от това, че по съдържание моралните закони не се създават всеки момент наново, а се унаследяват. Впоследствие, възприетите от нашите предци морални закони ни се струват дадени, както природните закони на организма. Но от едно по-късно поколение те съвсем не се прилагат със същото право като диетични правила, защото са насочени към индивида, а не - както природния закон - към представителя на един род.
към текста >>
Моралните
закони
обаче се създават едва от нас.
Поддържането на нормативния характер на моралните закони е било желателно поне дотолкова, доколкото етиката се е разбирала в смисъла на диетиката, която от условията на живот на организма извежда общи правила, за да може след туй въз основа на тях да влияе по-специално на тялото (Паулсен, Система на етиката). Такова съпоставяне е погрешно, понеже нашият морален живот не може да се сравнява с живота на организма, функционирането на организма протича без наша намеса; неговите закони фактически са ни дадени наготово, сиреч ние можем да ги издирваме и после да прилагаме намерените.
Моралните закони обаче се създават едва от нас.
Ние не можем да ги прилагаме, преди да бъдат създадени. Заблудата се поражда от това, че по съдържание моралните закони не се създават всеки момент наново, а се унаследяват. Впоследствие, възприетите от нашите предци морални закони ни се струват дадени, както природните закони на организма. Но от едно по-късно поколение те съвсем не се прилагат със същото право като диетични правила, защото са насочени към индивида, а не - както природния закон - към представителя на един род. Като организъм аз съм такъв родов представител и ще живея природосъобразно, ако в моя частен случай прилагам природните закони на рода; като нравствено същество аз съм индивид и имам мои напълно собствени закони.*/* Когато Паулсен (стр.15 от посочената книга) казва, че „различни естествени предразположения и условия за живот изискват както различна телесна, така и различна духовно-морална диета", той е съвсем близо до правилното прозрение, ала все пак не стига до същината.
към текста >>
Заблудата се поражда от това, че по съдържание моралните
закони
не
се създават всеки момент наново, а се унаследяват.
Поддържането на нормативния характер на моралните закони е било желателно поне дотолкова, доколкото етиката се е разбирала в смисъла на диетиката, която от условията на живот на организма извежда общи правила, за да може след туй въз основа на тях да влияе по-специално на тялото (Паулсен, Система на етиката). Такова съпоставяне е погрешно, понеже нашият морален живот не може да се сравнява с живота на организма, функционирането на организма протича без наша намеса; неговите закони фактически са ни дадени наготово, сиреч ние можем да ги издирваме и после да прилагаме намерените. Моралните закони обаче се създават едва от нас. Ние не можем да ги прилагаме, преди да бъдат създадени.
Заблудата се поражда от това, че по съдържание моралните закони не се създават всеки момент наново, а се унаследяват.
Впоследствие, възприетите от нашите предци морални закони ни се струват дадени, както природните закони на организма. Но от едно по-късно поколение те съвсем не се прилагат със същото право като диетични правила, защото са насочени към индивида, а не - както природния закон - към представителя на един род. Като организъм аз съм такъв родов представител и ще живея природосъобразно, ако в моя частен случай прилагам природните закони на рода; като нравствено същество аз съм индивид и имам мои напълно собствени закони.*/* Когато Паулсен (стр.15 от посочената книга) казва, че „различни естествени предразположения и условия за живот изискват както различна телесна, така и различна духовно-морална диета", той е съвсем близо до правилното прозрение, ала все пак не стига до същината.
към текста >>
Впоследствие, възприетите от нашите предци морални
закони
ни се струват дадени, както природните
закони
на
организма.
Поддържането на нормативния характер на моралните закони е било желателно поне дотолкова, доколкото етиката се е разбирала в смисъла на диетиката, която от условията на живот на организма извежда общи правила, за да може след туй въз основа на тях да влияе по-специално на тялото (Паулсен, Система на етиката). Такова съпоставяне е погрешно, понеже нашият морален живот не може да се сравнява с живота на организма, функционирането на организма протича без наша намеса; неговите закони фактически са ни дадени наготово, сиреч ние можем да ги издирваме и после да прилагаме намерените. Моралните закони обаче се създават едва от нас. Ние не можем да ги прилагаме, преди да бъдат създадени. Заблудата се поражда от това, че по съдържание моралните закони не се създават всеки момент наново, а се унаследяват.
Впоследствие, възприетите от нашите предци морални закони ни се струват дадени, както природните закони на организма.
Но от едно по-късно поколение те съвсем не се прилагат със същото право като диетични правила, защото са насочени към индивида, а не - както природния закон - към представителя на един род. Като организъм аз съм такъв родов представител и ще живея природосъобразно, ако в моя частен случай прилагам природните закони на рода; като нравствено същество аз съм индивид и имам мои напълно собствени закони.*/* Когато Паулсен (стр.15 от посочената книга) казва, че „различни естествени предразположения и условия за живот изискват както различна телесна, така и различна духовно-морална диета", той е съвсем близо до правилното прозрение, ала все пак не стига до същината.
към текста >>
Но от едно по-късно поколение те съвсем
не
се прилагат
със
същото право като диетични правила, защото са насочени към индивида, а
не
- както природния закон - към представителя
на
един род.
Такова съпоставяне е погрешно, понеже нашият морален живот не може да се сравнява с живота на организма, функционирането на организма протича без наша намеса; неговите закони фактически са ни дадени наготово, сиреч ние можем да ги издирваме и после да прилагаме намерените. Моралните закони обаче се създават едва от нас. Ние не можем да ги прилагаме, преди да бъдат създадени. Заблудата се поражда от това, че по съдържание моралните закони не се създават всеки момент наново, а се унаследяват. Впоследствие, възприетите от нашите предци морални закони ни се струват дадени, както природните закони на организма.
Но от едно по-късно поколение те съвсем не се прилагат със същото право като диетични правила, защото са насочени към индивида, а не - както природния закон - към представителя на един род.
Като организъм аз съм такъв родов представител и ще живея природосъобразно, ако в моя частен случай прилагам природните закони на рода; като нравствено същество аз съм индивид и имам мои напълно собствени закони.*/* Когато Паулсен (стр.15 от посочената книга) казва, че „различни естествени предразположения и условия за живот изискват както различна телесна, така и различна духовно-морална диета", той е съвсем близо до правилното прозрение, ала все пак не стига до същината.
към текста >>
Като организъм аз съм такъв родов представител и ще живея природосъобразно, ако в моя частен случай прилагам природните
закони
на
рода; като нравствено същество аз съм индивид и имам мои напълно собствени
закони
.*/* Когато Паулсен (стр.15 от посочената книга) казва, че „различни естествени предразположения и условия за живот изискват както различна телесна, така и различна духовно-морална диета", той е съвсем близо до правилното прозрение, ала все пак
не
стига до същината.
Моралните закони обаче се създават едва от нас. Ние не можем да ги прилагаме, преди да бъдат създадени. Заблудата се поражда от това, че по съдържание моралните закони не се създават всеки момент наново, а се унаследяват. Впоследствие, възприетите от нашите предци морални закони ни се струват дадени, както природните закони на организма. Но от едно по-късно поколение те съвсем не се прилагат със същото право като диетични правила, защото са насочени към индивида, а не - както природния закон - към представителя на един род.
Като организъм аз съм такъв родов представител и ще живея природосъобразно, ако в моя частен случай прилагам природните закони на рода; като нравствено същество аз съм индивид и имам мои напълно собствени закони.*/* Когато Паулсен (стр.15 от посочената книга) казва, че „различни естествени предразположения и условия за живот изискват както различна телесна, така и различна духовно-морална диета", той е съвсем близо до правилното прозрение, ала все пак не стига до същината.
към текста >>
Диетика се нарича умението отделният представител
на
рода да бъде приведен в хармония с общите
закони
на
рода.
Доколкото съм един индивид, аз не се нуждая от диета.
Диетика се нарича умението отделният представител на рода да бъде приведен в хармония с общите закони на рода.
Но като индивид аз не съм представител на рода. - Б. а./
към текста >>
Под еволюция се разбира реалното възникване
на
по-късното от по-ранното по пътя
на
природни
закони
.
Застъпваният тук възглед като че ли изпада в противоречие с онова фундаментално учение на съвременното естествознание, означавано като еволюционна теория. Но това е само привидно.
Под еволюция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони.
В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони. Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота. По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир. Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго.
към текста >>
В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци
на
по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните
закони
.
Застъпваният тук възглед като че ли изпада в противоречие с онова фундаментално учение на съвременното естествознание, означавано като еволюционна теория. Но това е само привидно. Под еволюция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони.
В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони.
Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота. По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир. Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго. По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината.
към текста >>
Привържениците
на
теорията за еволюцията
на
организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога
на
земята
е имало епоха, когато едно същество
със
собствените си очи би могло да проследи появата
на
влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага
със
съответната продължителност
на
живота.
Застъпваният тук възглед като че ли изпада в противоречие с онова фундаментално учение на съвременното естествознание, означавано като еволюционна теория. Но това е само привидно. Под еволюция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони. В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони.
Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота.
По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир. Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго. По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината. С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното.
към текста >>
По отношение
на
проявяващото се като нравствено продуктивно това е в същата степен безсмислено, както ако речем да сравняваме една нова природна форма
със
старата и кажем: Тъй като влечугите
не
съвпадат с праамниотите, те са една неоправдана (болнава) форма.
А не е ли възможно старото да бъде мерило за новото? Няма ли всеки човек да бъде принуден да сравнява произведеното от неговото нравствено въображение с унаследените нравствени учения?
По отношение на проявяващото се като нравствено продуктивно това е в същата степен безсмислено, както ако речем да сравняваме една нова природна форма със старата и кажем: Тъй като влечугите не съвпадат с праамниотите, те са една неоправдана (болнава) форма.
към текста >>
Той
не
може да приеме за изчерпана същността
на
една воля като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление
на
света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване
на
десетте заповеди), или пък към явяването
на
Бога
на
земята
(Христос).
За еволюционната теория появата на съвсем нови нравствени идеи от нравственото въображение е толкова естествена, колкото и възникването на нов животински вид от някой друг. Като монистичен светоглед тази теория е длъжна единствено да отхвърля всяко чисто хипотетично, неподлежащо на идейно изживяване отвъдно (метафизическо) въздействие както в природния, така и в нравствения живот. При това тя следва същия движещ я принцип, с чиято помощ издирва причините за нови органични форми, без да се позовава на намесата на някакво извънземно същество, което с оглед на някоя нова съзидателна мисъл чрез свръхестествено въздействие предизвиква появата на всеки нов вид. Точно както за обясняване на живото същество монизмът не може да изхожда от някаква свръхестествена съзидателна мисъл, така и на него му е невъзможно да изведе нравствения ред в света от причини, които не се намират в рамките на изживяемия свят.
Той не може да приеме за изчерпана същността на една воля като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление на света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване на десетте заповеди), или пък към явяването на Бога на земята (Христос).
Резултатът от действието на всичко това във и при човека се превръща в нравствено, едва когато чрез човешкото изживяване стане индивидуална собственост. За монизма нравствените процеси представляват продукти на света като всичко съществуващо в него и техните причини трябва да се търсят в света и по-точно в човека, защото човекът е носител на нравствеността.
към текста >>
А какво е - от тази гледна точка - положението
със
споменатата още
на
стр.
А какво е - от тази гледна точка - положението със споменатата още на стр.
25 разлика между двете тези: „Да бъдеш свободен означава да вършиш, каквото искаш" и другата - „да можеш по свое усмотрение да искаш и да не искаш е истинският смисъл на догмата за свободната воля"? На тази разлика Хамерлинг основава именно своя възглед за свободната воля, като обявява първата теза за вярна, а втората нарича абсурдна тавтология. Той казва:
към текста >>
67.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен
със
страдания и нищета, неудоволствието и болката навред надделяват над удоволствието и радостта.
Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен със страдания и нищета, неудоволствието и болката навред надделяват над удоволствието и радостта.
Съществуването е бреме, а небитието при всички случаи би било за предпочитане пред битието.
към текста >>
Но тъй като Хартман
не
отрича присъствието
на
идейното (
на
мъдростта) в света и дори му признава равно право редом
със
слепия устрем (волята), той може да припише
на
своето първично същество сътворяването
на
света само ако насочи страданието
на
света към някаква мъдра всемирна цел.
Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот.
Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел.
Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие. Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването.
към текста >>
Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо
със
стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение.
Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие.
Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение.
Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието.
към текста >>
Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според
силите
си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че
не
само
не
е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание.
Тази радост съпътства труда, с чиито плодове трябва да се сдобием едва в бъдещето. Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта. А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа. Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението. Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах!
Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание.
към текста >>
Със
своето духовно око той би трябвало да разглежда дотогавашния си живот без лещи.
За честолюбивия несъмнено е истинска благодат, че това е така. В миговете на самонаблюдение илюзията умалява чувството на неудоволствие. При все това неговата преценка е погрешна. Страданията, над които за него сега се простира едно було, той е трябвало да преживее действително в целия им размер, така че той фактически ги поставя погрешно в сметководната книга на своя живот. За да стигне до правилна оценка, в момента на разсъжденията си честолюбивият би трябвало да се отърси от своето честолюбие.
Със своето духовно око той би трябвало да разглежда дотогавашния си живот без лещи.
В противен случай ще прилича на търговец, който при приключване на своите сметки на страната на приходите поставя и своето търговско усърдие.
към текста >>
Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани
със
съответните илюзии
на
неговото честолюбие.
„На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332).
Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие.
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
към текста >>
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността
на
живота трябва да отпаднат също чувствата
на
удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност
на
удоволствието в живота, която в сравнение
със
съвкупността
на
неудоволствието била толкова малка, че животът
не
бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
„На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие.
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
към текста >>
Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба
не
се покрива
със
стоката, доказуемо реализирана или подлежаща
на
реализиране чрез фирмата.
Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата.
И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането.
към текста >>
Гладът възниква, когато без нов приток
на
вещества нашите органи
не
могат да продължават функционирането си в съответствие
със
своето предназначение.
Гладът възниква, когато без нов приток на вещества нашите органи не могат да продължават функционирането си в съответствие със своето предназначение.
Преди всичко гладният се стреми да се засити. Щом подаването на храна се извърши в такава степен, че гладът да престане, тогава е постигнато всичко, което цели нагонът за хранене. Насладата, свързана със засищането, се състои най-напред в отстраняване на страданието, което причинява гладът. Към чистия нагон се прибавя и една друга нужда. Чрез приемане на храна човекът иска не само да възстанови нарушените функции на своите органи, респективно да премахне страданието от глада, но се старае да постигне това при наличие на приятни вкусови усещания.
към текста >>
Насладата, свързана
със
засищането, се състои най-напред в отстраняване
на
страданието, което причинява гладът.
Гладът възниква, когато без нов приток на вещества нашите органи не могат да продължават функционирането си в съответствие със своето предназначение. Преди всичко гладният се стреми да се засити. Щом подаването на храна се извърши в такава степен, че гладът да престане, тогава е постигнато всичко, което цели нагонът за хранене.
Насладата, свързана със засищането, се състои най-напред в отстраняване на страданието, което причинява гладът.
Към чистия нагон се прибавя и една друга нужда. Чрез приемане на храна човекът иска не само да възстанови нарушените функции на своите органи, респективно да премахне страданието от глада, но се старае да постигне това при наличие на приятни вкусови усещания. Когато е гладен и след половин час го очаква апетитна трапеза, той може дори да избегне да си развали удоволствието от по-доброто чрез лошокачествена храна, която би могла да го задоволи преди това.
към текста >>
Същото е положението с величината
на
удоволствието, сравнена
със
степента
на
моята нужда.
Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина.
Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда.
Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад.
към текста >>
Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването
на
едно желание, сметката, правена от живота, а
не
от една разсъдъчна философия, може да се сравни
със
следната.
Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати. Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания. Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека. Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може.
Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната.
Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите.
към текста >>
Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам
със
задоволяването
на
едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания.
Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания.
към текста >>
За истинска стойност
на
живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие
със
своята воля.
Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него.
За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля.
То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота. Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител.
към текста >>
68.
16. ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД
GA_4 Философия на свободата
Като основа той използва дадените му от природата особености и придава
на
родовото форма в съответствие
със
собствената си същност.
Но човекът се освобождава от това характерно-родово у себе си. Защото - правилно изживяно от човека - характерно-родовото у него не е нищо ограничаващо свободата му, и не е редно по изкуствен начин да бъде превръщано в такова. Човекът развива у себе си качества и функции, чиято определяща основа можем да търсим единствено в него самия. При това характерно-родовото му служи само като средство, за да изрази специфичната си същност в него.
Като основа той използва дадените му от природата особености и придава на родовото форма в съответствие със собствената си същност.
А ние напразно търсим причината за проявата на тази същност в законите на рода. Ние имаме работа с един индивид, който може да бъде обяснен само чрез самия себе си. Ако един човек се е домогнал до това освобождаване от характерно-родовото, а ние все още искаме да обясним всичко у него чрез характера на рода, тогава ние нямаме усет за индивидуалното.
към текста >>
Определянето
на
индивида по
закони
на
рода спира там, където започва сферата
на
свободата (
на
мислене и действие).
а./ Когато някой преценява хората по родови характеристики, той неминуемо стига да границата, над която те се явяват като същества, чиято дейност почива върху свободно самоопределяне. Намиращото се под тази граница може естествено да бъде предмет на научно разглеждане. Спецификата на расата, племето, народа и пола са съдържание на частни науки. Само хората, които биха искали да живеят единствено като представители на рода, биха могли да се покриват с една обща картина, създавана от такова научно разглеждане. Но всички тези науки не могат да проникнат до особеното съдържание на отделния индивид.
Определянето на индивида по закони на рода спира там, където започва сферата на свободата (на мислене и действие).
Никой не може веднъж завинаги да фиксира и в готов вид да завещае на човечеството понятийното съдържание, което човекът мисловно трябва да свърже с възприятието, за да се добере до пълната реалност (срв. стр.83 сл.). С понятията си индивидът трябва да се сдобие чрез собствена интуиция. Начинът на индивидуалното мислене не може да се изведе от някакво родово понятие. Меродавен за него е единствено индивидът.
към текста >>
69.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
Щом в края
на
краищата философите се чувстват удовлетворени да извеждат света от принципи, които вземат от опита и пренасят в някакво хипотетично отвъдно, такова удовлетворение трябва да бъде възможно и тогава, когато същото съдържание се остави тук
на
земята
, където му е мястото, според подлежащото
на
изживяване мислене.
Човешкият Дух наистина не напуска никога рамките на действителността, в която живеем, а и не му е необходимо, тъй като на този свят се намира всичко, което му е нужно за неговото обяснение.
Щом в края на краищата философите се чувстват удовлетворени да извеждат света от принципи, които вземат от опита и пренасят в някакво хипотетично отвъдно, такова удовлетворение трябва да бъде възможно и тогава, когато същото съдържание се остави тук на земята, където му е мястото, според подлежащото на изживяване мислене.
Всяко излизане извън рамките на света е само привидно, а изнесените извън света принципи не го обясняват по-добре, отколкото намиращите се в него. Пък и разбиращото самото себе си мислене въобще не призовава към такова излизане, защото единствено в света, а не извън него, едно мисловно съдържание трябва да търси някое възприятийно съдържание, ведно с което образува нещо реално. Обектите на въображението също са съдържания, имащи своето оправдание едва след като станат представи, които сочат към някакво възприятийно съдържание. Чрез него те се вграждат в действителността. Едно понятие, което би трябвало да се изпълни със съдържание, намиращо се уж извън дадения ни свят, представлява абстракция, на която не съответства никаква действителност.
към текста >>
Едно понятие, което би трябвало да се изпълни
със
съдържание, намиращо се уж извън дадения ни свят, представлява абстракция,
на
която
не
съответства никаква действителност.
Щом в края на краищата философите се чувстват удовлетворени да извеждат света от принципи, които вземат от опита и пренасят в някакво хипотетично отвъдно, такова удовлетворение трябва да бъде възможно и тогава, когато същото съдържание се остави тук на земята, където му е мястото, според подлежащото на изживяване мислене. Всяко излизане извън рамките на света е само привидно, а изнесените извън света принципи не го обясняват по-добре, отколкото намиращите се в него. Пък и разбиращото самото себе си мислене въобще не призовава към такова излизане, защото единствено в света, а не извън него, едно мисловно съдържание трябва да търси някое възприятийно съдържание, ведно с което образува нещо реално. Обектите на въображението също са съдържания, имащи своето оправдание едва след като станат представи, които сочат към някакво възприятийно съдържание. Чрез него те се вграждат в действителността.
Едно понятие, което би трябвало да се изпълни със съдържание, намиращо се уж извън дадения ни свят, представлява абстракция, на която не съответства никаква действителност.
Ние можем да измисляме само понятия за действителността, а за разкриването на нея самата е необходимо и възприемането. Някакво Първично Същество на света, за което се измисля съдържание, е невъзможно допускане за едно разбиращо самото себе си мислене. Монизмът не отрича идейното и дори смята едно възприятийно съдържание, на което липсва идейно съответствие, за непълна действителност; но в цялата област на мисленето той не намира нищо, което би наложило да се излезе извън сферата на мисловното изживяване чрез отричане на обективно-духовната реалност на мисленето. Монизмът смята за половинчата една наука, която се ограничава в описанието на възприятията, без да се добира до идейните им допълнения. Но също така като половинчати той разглежда и всички абстрактни понятия, които не намират своето допълнение във възприятието и никъде не се вграждат в понятийната мрежа, обгръщаща наблюдаемия свят.
към текста >>
70.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Що се отнася до разискваното в тази книга,
на
мен то ми се струва задача, която засяга всеки човек, стремящ се към яснота относно същността
на
човека и неговата връзка
със
света.
Възражения, отправени ми от страна на философите веднага след появата на тази книга, ми дават повод в това ново издание да добавя следното кратко разяснение. Не е трудно да си представя, че има читатели, които проявяват интерес към останалото съдържание на тази книга, но на които изложеното по-долу ще се стори излишна и недостижима плетеница от абстрактни понятия. В такъв случай може и да не го четат. При философското разглеждане на света обаче се появяват проблеми, които водят началото си по-скоро от някои предразсъдъци у мислителите, отколкото от естествения ход на всяко човешко мислене като такова.
Що се отнася до разискваното в тази книга, на мен то ми се струва задача, която засяга всеки човек, стремящ се към яснота относно същността на човека и неговата връзка със света.
А долуизложеното представлява главно проблем, за чието третиране някои философи настояват, когато става дума за описаните в тази книга неща, тъй като чрез своите представи тези философи са си създали известни трудности, които по принцип не съществуват. Когато такива проблеми биват изцяло подминавани, някои лица незабавно имат готовност да упрекват в дилетантство и прочее. Така се създава мнението, като че ли авторът на едно изложение от рода на това в настоящата книга не е запознат с възгледи, останали необсъдени в самата книга.
към текста >>
Не
се проумявало, че
със
съдържанието
на
своето съзнание човек се намирал само в собственото си съзнание.
Едно такова становище бива отхвърлено от Едуард фон Хартман като невъзможно. Основанията за това са следните. Съгласно виждането, изразявано в посочената статия, съществували само три възможни гносеологически становища. Първо, да се остане на наивното становище, което смята възприеманите явления за реални неща извън човешкото съзнание. Това щяло да означава липса на критично разбиране.
Не се проумявало, че със съдържанието на своето съзнание човек се намирал само в собственото си съзнание.
Не се прозирало, че човек нямал работа с някаква „маса, сама за себе си", а единствено с обекта на собственото си съзнание. Онзи, който оставал на това становище или поради някакви съображения се връщал към него, бил наивен реалист. То обаче било неприемливо, понеже игнорирало факта, че съзнанието имало само свои собствени обекти. Второто становище е, когато човек разбира това състояние на нещата и го приема напълно само за себе си. Така отпърво се ставало трансцендентален идеалист.
към текста >>
71.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Силите
на
изтерзания от съмнения са парализирани.
Само истината може да ни вдъхне увереност при разгръщане на индивидуалните сили.
Силите на изтерзания от съмнения са парализирани.
В един загадъчен за него свят той не може да намери цел за своето творчество.
към текста >>
Тогава ние
не
само разполагаме
със
знания за нещата, но и сме превърнали знанието в реален, самоуправляващ се организъм; нашето действително, дейно съзнание се е поставило над чисто пасивното възприемане
на
истини.
В съвсем същия смисъл философията е едно изкуство. Всички истински философи са били художествени творци на понятия. За тях човешките идеи са се превръщали в художествен материал, а научният метод - в художествена техника. По този начин абстрактното мислене придобива конкретен индивидуален живот. Идеите стават жизнена сила.
Тогава ние не само разполагаме със знания за нещата, но и сме превърнали знанието в реален, самоуправляващ се организъм; нашето действително, дейно съзнание се е поставило над чисто пасивното възприемане на истини.
към текста >>
Ето защо настоящата книга
не
разглежда връзката между науката и живота като задължение
на
човека да се прекланя пред идеята и да поставя
силите
си в нейна услуга, а в такъв смисъл, че той овладява света
на
идеите, за да го използва за своите човешки цели, които превишават чисто научните.
Ето защо настоящата книга не разглежда връзката между науката и живота като задължение на човека да се прекланя пред идеята и да поставя силите си в нейна услуга, а в такъв смисъл, че той овладява света на идеите, за да го използва за своите човешки цели, които превишават чисто научните.
към текста >>
72.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
„Спадам към онези читатели
на
Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, знаят
със
сигурност, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той е казал.
Фридрих Ницше се определя като самотен мислител и приятел на загадките7, като несвоевременна личност. Който върви по такива пътеки като него, „не среща никого: това е участта на ходещия по собствени пътеки. Никой не идва на помощ; той трябва да се справя сам с всяка опасност, злополука, нещастие и буря“8, казва Ницше в предговора към второто издание на своята „Утринна заря“. Вълнуващо е обаче да го последваме в неговата самота. Думите, които той е написал за отношението си към Шопенхауер, бих искал да ги кажа аз самият за отношението ми към Ницше.
„Спадам към онези читатели на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, знаят със сигурност, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той е казал.
Доверието ми е спечелено веднага... Разбирам го така, сякаш е писал за самия мен, за да изрази всичко, което бих казал разбираемо, но по един нескромен и безразсъден начин.“9 Човек може да говори така и да е далеч от това да се признае за „последовател“ на Ницшевия мироглед. Но Ницше със сигурност не е далеч от желанието да има „последователи“. Той слага в устата на своя „Заратустра“ следните думи: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене.
към текста >>
Но Ницше
със
сигурност
не
е далеч от желанието да има „последователи“.
Никой не идва на помощ; той трябва да се справя сам с всяка опасност, злополука, нещастие и буря“8, казва Ницше в предговора към второто издание на своята „Утринна заря“. Вълнуващо е обаче да го последваме в неговата самота. Думите, които той е написал за отношението си към Шопенхауер, бих искал да ги кажа аз самият за отношението ми към Ницше. „Спадам към онези читатели на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, знаят със сигурност, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той е казал. Доверието ми е спечелено веднага... Разбирам го така, сякаш е писал за самия мен, за да изрази всичко, което бих казал разбираемо, но по един нескромен и безразсъден начин.“9 Човек може да говори така и да е далеч от това да се признае за „последовател“ на Ницшевия мироглед.
Но Ницше със сигурност не е далеч от желанието да има „последователи“.
Той слага в устата на своя „Заратустра“ следните думи: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене. Ала що значат всички вярващи люде? Още не бяхте подирили себе си: тогава ме открихте.
към текста >>
Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги
със
съвременните свободомислещи.
Той се отвръща с инстинктивна антипатия от най-важните културни идеи на онези, в чиято среда се е развивал, но не по начин, по който човек отхвърля едно твърдение, в което е открил логическо противоречие, а както се отвръща от един цвят, който му причинява болка в очите. Антипатията е плод на непосредствено чувство, въобще не става въпрос за съзнателно обмисляне. Усещането на други хора, когато през главата им минават мисли за вина, угризение на съвестта, отвъден живот, блаженство, родина, действа върху Ницше неприятно. Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“. Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях?
Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи.
Мисленето приема от традиционните идеи един независим характер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен характер на разбирането. Тези „свободомислещи“ поставят някакво понятие от модерната наука на мястото на една по-стара представа, но те говорят за него така, че човек разбира как разумът върви по друг път от този на инстинктите. Разумът търси в материята, в силата, в природната закономерност причината на явленията; инстинктите обаче подвеждат така, че някой по отношение на тези същности да чувства същото, което други чувстват по отношение на своя личен бог. Хора от този вид се защитават от обвинението за отричане на Бог, но те не го правят поради факта, че техният мироглед ги води към нещо, което се съгласува с някаква представа за Бог, а защото са наследили от своите прадеди качеството да усещат едно инстинктивно изтръпване при думите „отричане на Бог“. Велики изследователи подчертават, че не отричат представи като Бог, безсмъртие, но искат да ги реконструират само в смисъла на модерната наука.
към текста >>
Искам да се опитам да достигна свободата, така си казва младата душа и би трябвало да я смущава фактът, че случайно две нации се мразят и воюват или че едно море разделя две части от
земята
, или че се изучава религия, която преди няколко хиляди години
не
е съществувала.“13
Също и патриотичните чувства на сънародниците му са чужди на природата на Ницше. Той не може да свърже своите чувства и мисли нито с мисловния кръг на народа, в който е роден и възпитан, нито с времето, в което живее. В „Шопенхауер като възпитател“ казва: „Толкова е провинциално да се обвържеш с мнения, които след няколкостотин мили вече не са валидни. Изток и запад са тебеширени линии, очертани пред очите ни от някого, за да залъже нашата страхливост.
Искам да се опитам да достигна свободата, така си казва младата душа и би трябвало да я смущава фактът, че случайно две нации се мразят и воюват или че едно море разделя две части от земята, или че се изучава религия, която преди няколко хиляди години не е съществувала.“13
към текста >>
Вие искате да направите всичко съществуващо отпърво възможно: защото се съмнявате
със
справедливо недоверие дали то вече е възможно.
Вие искате да направите всичко съществуващо отпърво възможно: защото се съмнявате със справедливо недоверие дали то вече е възможно.
към текста >>
За Ницше е слабост, ако човек подчинява мисленето и действията си
на
така наречените „вечни“
закони
на
разума.
Ницше усеща всички начини на подчинение под чужда воля като слабост. За това, което представлява „чужда воля“, той мисли другояче в сравнение с онези, които се смятат за „независими, свободни духове“.
За Ницше е слабост, ако човек подчинява мисленето и действията си на така наречените „вечни“ закони на разума.
Това, което прави всестранно развитата личност, не е предписано от някаква наука за морала, то се ръководи от подбудите на личния аз. Човек вече е слаб в мига, когато търси закони и правила, според които трябва да мисли и действа. Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същност.
към текста >>
Човек вече е слаб в мига, когато търси
закони
и правила, според които трябва да мисли и действа.
Ницше усеща всички начини на подчинение под чужда воля като слабост. За това, което представлява „чужда воля“, той мисли другояче в сравнение с онези, които се смятат за „независими, свободни духове“. За Ницше е слабост, ако човек подчинява мисленето и действията си на така наречените „вечни“ закони на разума. Това, което прави всестранно развитата личност, не е предписано от някаква наука за морала, то се ръководи от подбудите на личния аз.
Човек вече е слаб в мига, когато търси закони и правила, според които трябва да мисли и действа.
Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същност.
към текста >>
Това беше свобода
на
духа, с която бе възвестена вярата
на
истината...“ („Към генеалогията
на
морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията
на
една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени
закони
, без уважение към вечни истини и предписания
на
морала, това
не
могат да почувстват хора, склонни към покорство.
Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух. „Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено.
Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство.
Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност. Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет.
към текста >>
Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин
на
мислене и действия, който
не
е подчинен
на
закони
, измислени от други хора, който следва единствено „вечните
закони
на
разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“.
Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух. „Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено. Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство. Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност.
Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“.
Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет. Дали робът се подчинява на произвола на своя господар, дали религиозният следва откровенията на един Бог или философът се вслушва в решенията на разума, това не променя обстоятелството, че всички те са подчинени. Няма значение какво се повелява, решаващото е, че изобщо се повелява, че човекът не дава насока на своите действия, а е на мнение, че има сила, която му предначертава тази посока. Силният, истински свободният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен.
към текста >>
Защото
на
силния, стъпил здраво
на
земята
, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност.
Особена черта на човешката слабост Ницше вижда в начина на вярване в едно отвъдно, в друг свят, в който човек може да живее. Според мнението му човек не може да причини по-голяма вреда на живота от това да организира съществуването си съгласно някакъв живот в отвъдното. Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията на този свят да допуска съществуването на същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко битие. Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привидност, до празно отражение на една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност на друг, измислен свят; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности. Само от слабост може да възникне такъв възглед.
Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност.
Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи. Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества. Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията.
към текста >>
Ницше представя една мисъл, едно съждение в онази форма, която е в хармония
със
свободно действащите житейски инстинкти.
Ницше представя една мисъл, едно съждение в онази форма, която е в хармония със свободно действащите житейски инстинкти.
Той приема без логическо съмнение възгледи, за които решава животът. По този начин мисленето му запазва сигурен, свободен характер. То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възможностите на познанието и т.н. Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото. Не го е грижа за границите на познанието.
към текста >>
Във всеки случай,
със
смелите си мисловни скокове Ницше се озовава в по-дълбоки тайни
на
човешката природа, отколкото мнозина логически мислители с предпазливото си пълзене.
Във всеки случай, със смелите си мисловни скокове Ницше се озовава в по-дълбоки тайни на човешката природа, отколкото мнозина логически мислители с предпазливото си пълзене.
Какъв е смисълът от логиката, щом с мрежата си от понятия тя улавя само едно безстойностно съдържание? Когато чуваме стойностни мисли, се изпълваме със задоволство, дори да не са свързани с логически нишки. Житейската радост не зависи само от логиката, а също и от създаването на мисли. Нашата философия понастоящем е достатъчно безплодна и би могла добре да използва живителната сила от мисли на един смел и решителен писател, какъвто е Ницше. Силата на развитие на тази философия е парализирана от влиянието, оказано върху нея от Кантовото мислене.
към текста >>
Когато чуваме стойностни мисли, се изпълваме
със
задоволство, дори да
не
са свързани с логически нишки.
Във всеки случай, със смелите си мисловни скокове Ницше се озовава в по-дълбоки тайни на човешката природа, отколкото мнозина логически мислители с предпазливото си пълзене. Какъв е смисълът от логиката, щом с мрежата си от понятия тя улавя само едно безстойностно съдържание?
Когато чуваме стойностни мисли, се изпълваме със задоволство, дори да не са свързани с логически нишки.
Житейската радост не зависи само от логиката, а също и от създаването на мисли. Нашата философия понастоящем е достатъчно безплодна и би могла добре да използва живителната сила от мисли на един смел и решителен писател, какъвто е Ницше. Силата на развитие на тази философия е парализирана от влиянието, оказано върху нея от Кантовото мислене. Чрез това влияние тя е загубила цялата си самобитност и кураж. От школската философия на своето време Кант е възприел понятието за истина, което произлиза от „чистия разум“.
към текста >>
Ако преведем баналностите
на
съвременните философски книги от школската им форма
на
здрав език, ще изведем твърде бедно съдържание в сравнение с това
на
афоризмите
на
Ницше, който във връзка
със
съвременната философия с пълно право можеше да изрече гордите думи: „Моето честолюбие е да кажа в десет изречения това, което други казват в цяла книга, това, което някой друг
не
казва в книга...“24
Чрез това влияние тя е загубила цялата си самобитност и кураж. От школската философия на своето време Кант е възприел понятието за истина, което произлиза от „чистия разум“. Той се е опитал да покаже, че чрез такава истина ние не можем да знаем нищо за нещата, намиращи се извън нашето преживяване, за „нещата в себе си“. От едно столетие се прилага изключително остроумие, за да се преосмислят мислите на Кант от всички страни. Резултатите от това остроумие са във всеки случай често доста оскъдни и тривиални.
Ако преведем баналностите на съвременните философски книги от школската им форма на здрав език, ще изведем твърде бедно съдържание в сравнение с това на афоризмите на Ницше, който във връзка със съвременната философия с пълно право можеше да изрече гордите думи: „Моето честолюбие е да кажа в десет изречения това, което други казват в цяла книга, това, което някой друг не казва в книга...“24
към текста >>
Във всеки идеал Ницше вижда само израз
на
инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство
на
един орган резултата
на
органични
закони
на
развитието.
С разбирането на идеалистите, приписващи на истината самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо. Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили. Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма.
Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието.
Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост. На такива личности им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития. Когато човек вярва, че преследва идеал, който не произлиза от действителността, той вярва в това само защото не познава инстинкта, от който произлиза този идеал.
към текста >>
Накратко,
силите
, които действително застават враждебно едни срещу други,
не
се проявяват толкова често.
Не вярва, че трябва да се бори за някаква идея в ролята на неин защитник, а се бори, защото инстинктите му го подтикват към това. Това не е по-различно при всяка духовна битка. Обикновено борците са също толкова малко съзнателни за действителните си подбуди, колкото философите за своята „воля за власт“ или последователите на нравствения световен ред за естествените причини на нравствените си идеали. Те вярват, че се борят само мнения срещу мнения и покриват действителните си мотиви под мантията на понятия. Също така те не посочват инстинктите на противника, които са им несимпатични, вероятно не ги осъзнават.
Накратко, силите, които действително застават враждебно едни срещу други, не се проявяват толкова често.
Ницше посочва инстинктите на противника, които са му неприятни, както и инстинктите, с които той им се противопоставя. Който иска да нарече това цинизъм, може да го направи, но не трябва да отрича факта, че във всяка човешка дейност не действа нищо друго освен такъв цинизъм и че всички мрежи на идеалистични илюзии са изплетени от този цинизъм.
към текста >>
73.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Особеност
на
човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен
със
сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност.
Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин. Когато човек се стреми към добродетелност, справедливост, познание и изкуство, тогава се случва това, защото добродетелност, справедливост и т.н. са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели.
Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност.
Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост.
към текста >>
Когато всички се устремят към една цел, казват те, тогава ще има удовлетворение и щастие
на
земята
.
Заратустра е изживял величието, че за него всяка добродетел се е превърнала в погнуса, поставяна над човека. „Какво е най-великото, което можете да преживеете? Това е мигът на най-голямото презрение. Мигът, в който и щастието ви ще се превърне в погнуса, както и вашият разум, и вашата добродетел.“25 Мъдростта на Заратустра не е в смисъла на „модерните образовани“. Те искат да направят всички хора еднакви.
Когато всички се устремят към една цел, казват те, тогава ще има удовлетворение и щастие на земята.
Човек трябва да контролира, съветват те, личните си желания и да служи само на общочовешкото, на всеобщото щастие. Тогава ще се възцарят на земята мир и покой. Когато всеки има едни и същи потребности, тогава никой не нарушава чуждата хармония. Не индивидуални цели, а веднъж установени шаблони трябва да се следват в живота. Трябва да изчезне отделният живот и всички да станат членове на един всеобщ световен ред.
към текста >>
Тогава ще се възцарят
на
земята
мир и покой.
Това е мигът на най-голямото презрение. Мигът, в който и щастието ви ще се превърне в погнуса, както и вашият разум, и вашата добродетел.“25 Мъдростта на Заратустра не е в смисъла на „модерните образовани“. Те искат да направят всички хора еднакви. Когато всички се устремят към една цел, казват те, тогава ще има удовлетворение и щастие на земята. Човек трябва да контролира, съветват те, личните си желания и да служи само на общочовешкото, на всеобщото щастие.
Тогава ще се възцарят на земята мир и покой.
Когато всеки има едни и същи потребности, тогава никой не нарушава чуждата хармония. Не индивидуални цели, а веднъж установени шаблони трябва да се следват в живота. Трябва да изчезне отделният живот и всички да станат членове на един всеобщ световен ред.
към текста >>
„
На
една нова гордост ме научи моят Аз,
на
нея уча хората: повече да
не
заравят глава в пясъка
на
небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла
на
земята
!
„Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове! “31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света. И е станал доволен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното. Сляп е бил някога и не е можел да вижда света, защото е търсил своето благо извън света. Но Заратустра се е научил да вижда и е познал, че светът има смисъл в самия себе си.
„На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята!
“32
към текста >>
Той вижда живота
на
земята
като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот.
Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците. Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност. Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили. Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля.
Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот.
Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“.
към текста >>
Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст
със
съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си.
Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга.
Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си.
Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“. Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си.
към текста >>
Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че
земята
е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които
не
могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от
земята
, от целия живот.“ („Към генеалогията
на
морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“
на
жизнените сили, защото страдат от действителността.
Но този посредствен възглед не е изключение. „Той е един от най-разпространените и най-старите факти, които съществуват.
Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността.
към текста >>
(„Веселата наука“, § 373) Такъв учен
не
си приписва право да интерпретира преминаващите пред сетивата и разума му световни събития, така че той да властва
със
своето мислене.
Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал. Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността. За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване. Фактът, че по този начин „битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени.
(„Веселата наука“, § 373) Такъв учен не си приписва право да интерпретира преминаващите пред сетивата и разума му световни събития, така че той да властва със своето мислене.
Той казва, че истината трябва да е независима от интерпретациите му, че няма работа с истината, а трябва да оставя световните явления да му я диктуват.
към текста >>
Съвременните учени
не
мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията
на
действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната
на
случките,
със
собственото действие.
Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие.
Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от личността им. Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват. Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ.
към текста >>
Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите
на
отделни наблюдения нахвърля обща картина
на
развитието
на
органичния живот
на
земята
, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици
на
фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината.
Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината.
Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка. Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността. При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат личността.
към текста >>
Със
средствата
на
съвременната наука
не
може да се докаже съществуването
на
Бог.
Сред тези съвременни учени се намират и атеистите. Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог.
Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог.
Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра. Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си.
към текста >>
Хората
със
слаби познавателни инстинкти
не
се осмеляват от изграждащата понятия сила
на
личността си да придават значение
на
световните явления.
Хората със слаби познавателни инстинкти не се осмеляват от изграждащата понятия сила на личността си да придават значение на световните явления.
Те искат пред сетивата им да пристъпи „закономерността на природата“ като обективен факт. Един субективен, оформен според организацията на човешкия дух световен образ им се струва без стойност. Но простото наблюдение на световните събития ни предоставя само един световен образ без връзка и без детайли. На обикновения наблюдател на нещата никой обект или събитие не му се струва по-важно и значимо от друго. Недоразвитият орган на един организъм, който може би е без значение за развитието на живота, стои там точно със същата претенция за внимание, както и най-развитата част на организма, докато ние просто наблюдаваме обективните факти.
към текста >>
Недоразвитият орган
на
един организъм, който може би е без значение за развитието
на
живота, стои там точно
със
същата претенция за внимание, както и най-развитата част
на
организма, докато ние просто наблюдаваме обективните факти.
Хората със слаби познавателни инстинкти не се осмеляват от изграждащата понятия сила на личността си да придават значение на световните явления. Те искат пред сетивата им да пристъпи „закономерността на природата“ като обективен факт. Един субективен, оформен според организацията на човешкия дух световен образ им се струва без стойност. Но простото наблюдение на световните събития ни предоставя само един световен образ без връзка и без детайли. На обикновения наблюдател на нещата никой обект или събитие не му се струва по-важно и значимо от друго.
Недоразвитият орган на един организъм, който може би е без значение за развитието на живота, стои там точно със същата претенция за внимание, както и най-развитата част на организма, докато ние просто наблюдаваме обективните факти.
Причина и следствие са следващи едно след друго явления, които преливат едно в друго, без нещо да е разделено, докато ние просто наблюдаваме. Когато с нашето мислене направим така, че преливащите едно в друго явления да се отделят и мисловно едно след друго да се свържат, може да се види една закономерна взаимовръзка. Мисленето обявява едното явление за причина, а другото за следствие. Ние виждаме една дъждовна капка да пада върху почвата и да образува вдлъбнатинка. Същество, което не може да мисли, няма да види тук причина и следствие, а само последователност от явления.
към текста >>
За Фихте „всяка реалност“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан
със
самия себе си в сън“51.
Й. Г. Фихте обобщава този възглед в думите: „Каквото възниква чрез знание и от знание, е само знание. Всяко знание обаче е само отражение и в него винаги ще се търси нещо, което да съответства на образа. Това търсене не може да се удовлетвори с никакво знание. Необходима е система на познанието, система от прости образи, без реалност, значение и цел“50.
За Фихте „всяка реалност“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан със самия себе си в сън“51.
към текста >>
Човекът
със
слаб и лишен от смелост интелект обаче
не
иска да признае това.
Когато силният дух търси причината за дадена човешка дейност, той я намира винаги във волята за власт на отделната личност.
Човекът със слаб и лишен от смелост интелект обаче не иска да признае това.
Той не се чувства достатъчно силен да направи от себе си господар на своите действия и да ги направлява. Смята инстинктите, които го тласкат, за повели на чужда сила. Той не казва: действам, защото искам. Казва: аз действам според повеля, защото трябва. Той не иска да си заповядва, а да слуша.
към текста >>
За слабите и лишените от смелост силната личност, искаща да си създава
закони
и цели, става лоша и греховна.
Силният не може да признае „доброто и злото“, защото той не признава силата, определяща доброто и злото за слабия. Каквото силният желае, е добро за него. Той го прави срещу всички противопоставящи му се сили. И се стреми да преодолява всичко, възпрепятстващо тази дейност. Той не вярва, че някаква „вечна световна воля“ води всички волеви решения към велика хармония, а е на мнение, че цялото човешко развитие е резултат от волевите импулси на отделните личности и че възниква вечна борба между отделните прояви на волята, в която по-силната воля надделява над по-слабата.
За слабите и лишените от смелост силната личност, искаща да си създава закони и цели, става лоша и греховна.
Тя предизвиква страх, защото руши установения ред. За нея е без стойност това, с което слабите са свикнали, за нея има стойност да открива нещо ново и непознато досега. „Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас. Не е пресметнато какво точно по-особените, избраните, по-самобитните духове в целия ход на историята е трябвало да изстрадат поради факта, че винаги са били считани за лоши и опасни, че те самите са се усещали такива. Под господството на нравствеността на обичая оригиналността от всеки вид е получавала нечиста съвест; така до този миг небето на най-добрите е било още по-помрачено, отколкото е трябвало да бъде.“58 Един истински свободомислещ взима своите решения непосредствено.
към текста >>
Той е този, който създава човешката цел и дава смисъл и бъдеще
на
земята
.
„Когато пристигнах при хората, аз ги заварих да седят върху една стара самонадеяност. Всички си въобразяваха, че отдавна вече знаят какво е за човека добро и какво - зло. Говоренето за добродетели им се струваше нещо овехтяло. И който искаше да спи добре, преди сън говореше още за „добро“ и „зло“. Тази сънливост аз обезпокоих, когато учех: що е добро и зло, това още никой не знае, освен ако не е творец!
Той е този, който създава човешката цел и дава смисъл и бъдеще на земята.
Той твори така, че нещо да е добро или зло.“60
към текста >>
Свободомислещият
не
се занимава
със
състраданието.
Свободомислещият не се занимава със състраданието.
Който иска да му съчувства, трябва да бъде питан от него: за толкова ли слаб ме смяташ, че да не мога да понеса страданието си? За него всяко състрадание е унижение. Ницше изразява отвращението си към състраданието в Четвърта част на „Заратустра“. Заратустра пристига в една долина, която се нарича „змийска смърт“64. Тук няма живо същество.
към текста >>
Също така силните ще си служат
със
слабите като средство към целта, което значи, че ще си служат с тях като с роби.
Тъй като Ницше вижда в човешкия начин на действие само резултат от инстинктите, а те самите при различните хора са различни, на него му се струва необходимо техният начин на действие да е различен. Затова Ницше е категоричен противник на основните демократични принципи: еднакви права и задължения за всички. Хората не са еднакви, затова правата и задълженията им не трябва да са еднакви. Естественият ход на световната история ще показва винаги силни и слаби, създаващи и безплодни хора. И силните винаги ще бъдат призвани да определят целите за слабите.
Също така силните ще си служат със слабите като средство към целта, което значи, че ще си служат с тях като с роби.
Разбира се, Ницше не говори за „морално право“ на силните да третират слабите. „Морални права“ той не признава. Иначе е на мнение, че превъзмогването на по-слабото чрез по-силното, което той смята за принцип на живота, по необходимост трябва да води до робството.
към текста >>
Не
стои извън света като наблюдател, който иска да познава; станал е едно
със
своето познание.
Ницше нарича тази мъдрост дионисиева. Мъдрост, която не е дадена на човека отвън, е създадена лично мъдрост. Дионисиевият начин не изследва, той твори.
Не стои извън света като наблюдател, който иска да познава; станал е едно със своето познание.
Той не търси Бог. Това, което все още може да си представи като божествено, е самият той като творец на своя собствен свят. Когато това състояние завладее всички сили на човешкия организъм, се получава дионисиевият човек, за когото е невъзможно да не разбере която и да е сугестия. Той не пропуска никой знак на афект, притежава най-висшата степен на разбиращ и разгадаващ инстинкт, както и най-висшата степен на откривателското изкуство. Влиза във всяка кожа и афект, постоянно се променя.
към текста >>
Със
сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор.
Този смях обаче характеризира дионисиевия дух. Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек. И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота. Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска. Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да носи леко.
Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор.
към текста >>
Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които
не
се обясняват непосредствено
със
сетивни инстинкти, а с онези подбуди, които се означават като по-висши форми
на
инстинкта.
Ницше нарича инстинкти както наличните при животните инстинкти за прехрана и самосъхранение, така също и най-висшите инстинкти на човешката природа, например страстта за познание, влечение към изкуството, нравствения импулс и т.н. Тези инстинкти са проявление на една и съща основна сила. Но те представят различни нива на развитието на тази сила. Например моралните импулси представляват обособено ниво на инстинктите. Ако приемем също, че те са само по-висша форма на сетивните инстинкти, така се проявяват по един особен начин в битието на човека.
Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които не се обясняват непосредствено със сетивни инстинкти, а с онези подбуди, които се означават като по-висши форми на инстинкта.
Човек създава подбуди за своята дейност, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от съзнателното мислене. Той си поставя лични цели, но си ги поставя със съзнание. И това е голямата разлика, а именно дали той следва един несъзнателно възникнал и по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една мисъл, която от самото начало е създал сам. Да се храня, защото инстинктът ми за прехрана ме подтиква, е нещо съществено различно от решаването на математическа задача. Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие.
към текста >>
Той си поставя лични цели, но си ги поставя
със
съзнание.
Но те представят различни нива на развитието на тази сила. Например моралните импулси представляват обособено ниво на инстинктите. Ако приемем също, че те са само по-висша форма на сетивните инстинкти, така се проявяват по един особен начин в битието на човека. Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които не се обясняват непосредствено със сетивни инстинкти, а с онези подбуди, които се означават като по-висши форми на инстинкта. Човек създава подбуди за своята дейност, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от съзнателното мислене.
Той си поставя лични цели, но си ги поставя със съзнание.
И това е голямата разлика, а именно дали той следва един несъзнателно възникнал и по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една мисъл, която от самото начало е създал сам. Да се храня, защото инстинктът ми за прехрана ме подтиква, е нещо съществено различно от решаването на математическа задача. Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие. То се различава от простото сетивно възприятие. За човека по-висшите форми на развитие са също толкова естествени, колкото и по-нисшите.
към текста >>
Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка
със
своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията.
Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие. То се различава от простото сетивно възприятие. За човека по-висшите форми на развитие са също толкова естествени, колкото и по-нисшите. Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода. Може да имаме случай, когато една слаба личност с напълно здрави сетивни инстинкти има само слаби духовни инстинкти.
Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията.
Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти. Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота.
към текста >>
Само този, който
не
е навлязъл дотолкова навътре в разбиранията
на
Ницше, че да съумее да извлече последните изводи от неговия мироглед, въпреки че Ницше сам
не
го е направил, може да види в него човек, който „
със
сигурна стилистическа наслада е намерил смелостта да разбулва това, което досега е могло да стои скрито в най-тайните душевни глъбини
на
скандални престъпни типове.“ (Лудвиг Щайн, „Мирогледът
на
Ницше и неговите опасности“, стр.
Само този, който не е навлязъл дотолкова навътре в разбиранията на Ницше, че да съумее да извлече последните изводи от неговия мироглед, въпреки че Ницше сам не го е направил, може да види в него човек, който „със сигурна стилистическа наслада е намерил смелостта да разбулва това, което досега е могло да стои скрито в най-тайните душевни глъбини на скандални престъпни типове.“ (Лудвиг Щайн, „Мирогледът на Ницше и неговите опасности“, стр.
5) Все още средната образованост на немския професор не е толкова висока, че да може да разграничи величието на една личност от нейните малки заблуди. В противен случай може да не се забележи, че критиката на такъв професор е насочена тъкмо към подобни малки заблуди. Мисля, че истинското образование приема величието на една личност и коригира малките заблуди или извежда докрай недовършените мисли.
към текста >>
74.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Ницше е трябвало
със
свои собствени сили да излезе от немския идеализъм и да достигне до разбиране
на
света, подобно
на
това
на
Щирнер.
Кой ли път щеше да поеме Ницше, ако вместо Шопенхауер негов възпитател бе станал Щирнер? В творбите на Ницше по никакъв начин не се среща влияние от Щирнер.
Ницше е трябвало със свои собствени сили да излезе от немския идеализъм и да достигне до разбиране на света, подобно на това на Щирнер.
към текста >>
Щирнер като Ницше е
на
мнение, че
силите
на
подбудите
на
човешкия живот могат да се търсят само в отделната, реална личност.
Щирнер като Ницше е на мнение, че силите на подбудите на човешкия живот могат да се търсят само в отделната, реална личност.
Той отрича всяка власт, която иска да формира и определя отделната личност. Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, а с безлични цели и задачи. Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдава на такива цели по-голяма стойност, освен като на средство за развиване на своята личност. Свободният човек определя своите цели. Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях.
към текста >>
Както керванът
на
светостта и чистотата върви през стария свят, така въплъщението върви през християнството: Бог се низвергва в този свят, става плът и иска да го изкупи, което значи да го изпълни
със
себе си.
Както керванът на светостта и чистотата върви през стария свят, така въплъщението върви през християнството: Бог се низвергва в този свят, става плът и иска да го изкупи, което значи да го изпълни със себе си.
Така обаче Той е „идеята“ или „духът“, както човекът (например Хегел) провежда накрая идеята във всичко, в света, и посочва, „че идеята, че разумът е във всичко“. На това, което езическите стоици определят като „мъдрец“, отговаря днешният образ на „човека“, единият е като другия - едно безплътно същество. Нереалният „мъдрец“, този безплътен „светия“, стоикът, става реална личност, телесен „светия“, в приелия тяло Бог. Нереалният „човек“, безплътният аз ще стане реален във въплътения аз, в мен.
към текста >>
Според Ницше този момент в развитието
на
елинската култура настъпва
със
Сократ.
Според Ницше този момент в развитието на елинската култура настъпва със Сократ.
Сократ е враг на всеки инстинктивен и свързан с природните сили живот. За него е важно само това, което разумът може да докаже, което е поучително. Така е обявена война на мита. И посоченият от Ницше за ученик на Сократ Еврипид72 разрушава трагедията, защото неговото творчество вече не произлиза, като това на Есхил, от дионисиевите инстинкти, а от критическото разбиране. Вместо отражение на волевите движения на мировия дух, при Еврипид се среща разбираемата връзка на отделните събития в трагичното действие.
към текста >>
В „Залезът
на
кумирите“ четем: „
Със
Сократ гръцкият вкус се обръща към диалектиката: какво се случва всъщност?
Когато към тази форма не се прибавя още някаква изразна форма, тогава личността изглежда като инвалид, като организъм, чиито важни органи са осакатени. Понеже Ницше е могъл да открие в творбите на Кант само размишляващия разум, той нарича Кант „изкривен понятиен инвалид“73. Само когато логиката служи за изразяване на по-дълбоките основни инстинкти на личността, само тогава тя има стойност за Ницше. Тя трябва да бъде резултат на надлогичното в личността. Ницше винаги е отхвърлял сократовия дух.
В „Залезът на кумирите“ четем: „Със Сократ гръцкият вкус се обръща към диалектиката: какво се случва всъщност?
Преди всичко е победен аристократичният вкус; сганта взима надмощие с диалектиката. Преди Сократ в доброто общество диалектичните маниери са били отричани, смятали са се за лоши маниери.“ („Проблемът на Сократ“, § 5) Там, където за нещо не говорят здрави основни инстинкти, навлиза доказващият разум, който се аргументира чрез адвокатски способи.
към текста >>
В противоположност
на
писателите, които в повечето случаи се чудят
на
себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори
със
себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом.
В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти.
към текста >>
Ницше иска, когато е писал изречението, точно това, което по-къс-но иска
със
своя Заратустра.
„Копнежът към по-крепка природа, към по-здраво и по-просто човечество при него е копнеж към самия себе си, и докато овладява времето в себе си, с удивление съзира гения в себе си.“ („Шопенхауер“, § 3) В Ницшевия дух още тогава работи стремежът към идеята за свръхчовека, търсещ себе си и намиращ в търсенето смисъла на съществуването си. Такъв търсещ Ницше вижда в Шопенхауер. В него той съзира достигната целта, единствената цел на мировото съществуване. Природата му изглежда достигнала до целта, когато е създала такъв човек. „Природата, която никога не скача, прави (тук) своя единствен скок, един радостен скок, защото тя се чувства за първи път до целта, именно когато проумява, че трябва да забрави за своите цели.“ („Шопенхауер“, § 5) В това изречението се намира зародишът на концепцията за свръхчовека.
Ницше иска, когато е писал изречението, точно това, което по-къс-но иска със своя Заратустра.
Но му липсва още силата да изкаже желанието си на свой език. Когато пише книгата за Шопенхауер, той вече вижда концепцията за свръхчовека, основната идея на културата.
към текста >>
Той си спомня за своите преживявания, иска да се сдобие
със
съзнание за преживяванията
на
народа си, рода си,
на
цялото човечество чрез хода
на
историята.
В развитието на личните инстинкти на отделния човек Ницше вижда целта на цялото човешко развитие. Работещото срещу това развитие за него представлява най-същественото прегрешение срещу човечеството. Но в човека има нещо, което се противопоставя по един напълно естествен начин на неговото свободно развитие. Във всеки отделен момент човек не се самоопределя сам чрез действащите в него подбуди, а също чрез това, което е натрупано в паметта му.
Той си спомня за своите преживявания, иска да се сдобие със съзнание за преживяванията на народа си, рода си, на цялото човечество чрез хода на историята.
Човекът е историческо същество. Животните не живеят исторически. Те следват инстинктите, които действат в тях във всеки отделен момент. Човек се самоопределя чрез миналото си. Когато иска да предприеме нещо, той се пита: какъв опит имам или какво е направил някой друг в подобно начинание?
към текста >>
В човек, който при всеки импулс, който се надига в него, първо търси да определи до какво е довел в миналото подобен импулс,
силите
отслабват, преди да са се задействали.
Такова изповедание му се набива в ушите. Само който знае как се е развил един народ, може да прецени какво е необходимо за неговото бъдеще. Този зов чува Ницше. Философите не искат да измислят нещо ново, а само да изучават мислите на своите предшественици. Този исторически смисъл действа парализиращо на настоящото творчество.
В човек, който при всеки импулс, който се надига в него, първо търси да определи до какво е довел в миналото подобен импулс, силите отслабват, преди да са се задействали.
„Да вземем за пример човек, който изобщо не притежава способността да забравя, който ще бъде осъден, че вижда навсякъде само развитие. Той не вярва вече в битието си, не вярва вече в себе си, вижда всичко да тече и се загубва в потока на развитието... Забравянето е характерно за всяко действие. Както за живота на всичко органично е нужна не само светлина, но и тъмнина. Човек, който иска да възприема нещата само исторически, е подобен на такъв, който е бил принуден да се въздържа от сън, или на животно, което трябва да живее само от преживяне и от вечно повтарящо се преживяне.“ („История“, § I) Ницше смята, че може да изтърпи само толкова история, колкото съответства на сумата от неговите творчески сили. Силната личност реализира своите намерения, въпреки че тя си спомня за преживяванията от миналото.
към текста >>
Силите
на
слабия човек обаче отслабват благодарение
на
историческия смисъл.
Той не вярва вече в битието си, не вярва вече в себе си, вижда всичко да тече и се загубва в потока на развитието... Забравянето е характерно за всяко действие. Както за живота на всичко органично е нужна не само светлина, но и тъмнина. Човек, който иска да възприема нещата само исторически, е подобен на такъв, който е бил принуден да се въздържа от сън, или на животно, което трябва да живее само от преживяне и от вечно повтарящо се преживяне.“ („История“, § I) Ницше смята, че може да изтърпи само толкова история, колкото съответства на сумата от неговите творчески сили. Силната личност реализира своите намерения, въпреки че тя си спомня за преживяванията от миналото. Може би тъкмо благодарение на спомена за тези преживявания тя преживява усилване на личната сила.
Силите на слабия човек обаче отслабват благодарение на историческия смисъл.
За да се определи степента и чрез нея границата, „при която трябва да се забрави миналото, ако то не трябва да се превърне в гробар на настоящето, би трябвало да се знае колко точно е голяма пластичната сила на един човек, на един народ, на една култура. Имам предвид силата своеобразно да расте, минало и чуждо да се преобразяват и интегрират“. („История“, § I) Ницше смята, че за историята трябва да се грижим дотолкова, доколкото тя е нужна за здравето на отделен човек, на отделен народ или култура. Затова той казва: „по-добре историята да се научи да се занимава с целта на живота! “ („История“, § I) Той присъжда правото на човека да разглежда историята така, че тя да работи по възможно най-добър начин за насърчаването на импулсите на определено настояще.
към текста >>
(„История“, § 6) Ницше
не
вярва, че такава слаба личност може да почувства
силите
, които са действали в миналото.
(„История“, § I) Ницше смята, че за историята трябва да се грижим дотолкова, доколкото тя е нужна за здравето на отделен човек, на отделен народ или култура. Затова той казва: „по-добре историята да се научи да се занимава с целта на живота! “ („История“, § I) Той присъжда правото на човека да разглежда историята така, че тя да работи по възможно най-добър начин за насърчаването на импулсите на определено настояще. От тази гледна точка, той е противник на всяко историческо разглеждане, което търси полза само в „историческата обективност“, което иска само да вижда и разказва това, което „действително“ се е случило в миналото, което търси само „чистото познание или по-точно, истината, от която нищо не произлиза.“ („История“, § 6) Такова разглеждане може да има само при слаба личност, която не взима под внимание своите усещания, когато вижда реката на събитията да преминава покрай нея. Такава личност се е „превърнала в отзвучаваща пасивност, която чрез своето отзвучаване произвежда друга такава пасивност, докато накрая целият въздух се изпълни от такива пърхащи нежно отзвуци“.
(„История“, § 6) Ницше не вярва, че такава слаба личност може да почувства силите, които са действали в миналото.
„Струва ми се, че човек възприема само оберто-новете на онзи оригинален исторически основен тон.
към текста >>
Този, който иска да остане средностатистически човек, има работа единствено
със
себе си.
В особено голяма степен противодейства на здравото развитие на личността схващането, което се появява в гражданското филистерство. Един филистер е противоположност на човека, който намира удовлетворение в свободното изживяване на своите заложби. Филисте-рът признава това изживяване само дотолкова, доколкото то съответства на средностатистическото човешкото дарование. Докато филистерът остава в своите граници, не може нищо да му се възрази.
Този, който иска да остане средностатистически човек, има работа единствено със себе си.
Ницше открива сред своите съвременници такива, които искат да наложат филистерските си разбирания като норма за всички хора и разглеждат своето филистерство като единственото истинско човешко. Към тях той причислява Давид Фридрих Щраус74, естетика Фридрих Теодор Вишер и други. Той вярва, че Вишер е представил филистерското вероизповедание откровено в една реч, която държи в памет на Хьолдерлин. Той вижда това в думите: „Той (Хьолдерлин) е една от беззащитните души, Вертер на гръцката земя, безнадеждно влюбен. Животът му е изпълнен с благост и копнеж, но също така във волята му има сила и съдържание, и величие; пълнота и живот - в стила му, който понякога напомня дори на този на Есхил.
към текста >>
Въздействието
на
по-новите постижения
на
естествената наука върху филистера е такова, че той казва: „Християнската перспектива за един безсмъртен, небесен живот, заедно с другите надежди (
на
християнската религия), е безвъзвратно пропаднала.“ („Давид Щраус“, § 4) Той иска удобно да нагласи живота
на
земята
според представите
на
естествената наука, толкова удобно, както това е угодно
на
филистера.
Той не може да изтърпи, че човек още не е варварин, щом е станал вече филистер. („Давид Щраус“, § 2) Филистерът не иска чисто и просто да оспорва екзистенциалното право на забележителни хора, той обаче смята, че те загиват от действителността, ако не могат да се помирят с институциите, които средностатистическият човек е създал за своите нужди. Тези институции са единственото, което е реално и разумно и с тях трябва да се помири също и великият човек. Изхождайки от това филистерско убеждение, Давид Щраус пише книгата „Старата и новата вяра“. Срещу тази книга и още повече срещу изразеното в нея убеждение е отправено първото от Ницшевите „Несвоевременни размишления“, „Давид Щраус, изповедникът и писателят“ (1873).
Въздействието на по-новите постижения на естествената наука върху филистера е такова, че той казва: „Християнската перспектива за един безсмъртен, небесен живот, заедно с другите надежди (на християнската религия), е безвъзвратно пропаднала.“ („Давид Щраус“, § 4) Той иска удобно да нагласи живота на земята според представите на естествената наука, толкова удобно, както това е угодно на филистера.
Така филистерът показва как човек може да е щастлив и доволен, въпреки че се знае, че над звездите не владее по-висш дух, а над историческите събития властват вкостенелите и безчувствени сили на природата. „През последните години ние взехме живо участие във великата национална война и в издигането на немската държава и чрез този така неочакван обрат на съдбата на нашата претърпяла безчет изпитания нация се откриваме израснали вътрешно. За разбирането на тези неща си помагаме с исторически изследвания, които са направени лесно разбираеми и за неукия посредством редица привлекателно и популярно написани исторически творби. При това се стремим да разширим нашето природознание, за което в същото време не липсват общоразбираеми помощни средства. И накрая намираме в произведенията на нашите велики поети и при изпълненията на творбите на нашите велики музиканти едно внушение за дух и душевност, за фантазия и хумор, които не оставят нищо повече да се желае.
към текста >>
Този императив за жалост е безполезен и безсилен, защото с понятието човек са свързани и най-различни концепции, например патагонец и магистър Щраус, и защото никой
не
ще се осмели да каже
със
същото право: живей като патагонец и живей като магистър Щраус!
Така живеем, така вървим щастливи.“ (Щраус, „Старата и новата вяра“, § 88) От тези думи говори евангелието на тривиална-та житейска наслада. Всичко, което надхвърля тривиалното, филистерът нарича нездраво. Щраус казва за Девета симфония на Бетовен, че тя е харесвана само от тези, които считат „барока за гениален, безформеното за възвишено.“ („Старата и новата вяра“, § 109) За Шопенхауер месията на филистерството казва, че за една толкова „нездрава и неплодотворна“ философия като Шопенхауеровата човек може да търси не основания, а може да си прави с нея най-много весели шеги. („Давид Щраус“, § 6) Филистерът нарича здраво само отговарящото на средностатистическото образование. Като основна нравствена повеля Щраус полага изречението: „Всяко нравствено действие е себеопределяне на отделния човек според идеята на рода.“ („Старата и новата вяра“, § 7) Ницше отвръща: „Преведено ясно и разбираемо, това означава: живей като човек, не като маймуна или тюлен!
Този императив за жалост е безполезен и безсилен, защото с понятието човек са свързани и най-различни концепции, например патагонец и магистър Щраус, и защото никой не ще се осмели да каже със същото право: живей като патагонец и живей като магистър Щраус!
“ („Давид Щраус“, § 7) Това е идеал от най-жалък вид, предлаган на хората от Щраус. И Ницше протестира. Протестира, защото в него зове жизненият инстинкт: не живей като магистър Щраус, а живей съгласно себе си!
към текста >>
Човек живее „сред хората и
със
себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се
на
много неща като
на
пиеса, изпълвала го по-рано с ужас.
Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене. Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт.
Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас.
Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора. За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1. § 34) Ницше се отказва от вяра и идеали. Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение. Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание.
към текста >>
За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние
на
свободно и безстрашно носене над хора, обичаи,
закони
и обикновени преценки
на
нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1.
Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене. Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас. Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора.
За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1.
§ 34) Ницше се отказва от вяра и идеали. Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение. Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита. Ницше не иска да се запознае само със слънцето, а също и със сенчестата страна на нещата.
към текста >>
Ницше
не
иска да се запознае само
със
слънцето, а също и
със
сенчестата страна
на
нещата.
За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1. § 34) Ницше се отказва от вяра и идеали. Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение. Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита.
Ницше не иска да се запознае само със слънцето, а също и със сенчестата страна на нещата.
От този стремеж възниква книгата „Странникът и неговата сянка“ (1879). В нея той иска да обхване явленията на живота от всички страни. Става „философ на действителността“ в най-добрия смисъл на думата.
към текста >>
В тази книга показва, че
не
съществува свръх-земен нравствен световен ред, че няма вечни
закони
за доброто и злото и че нравствеността е възникнала от действащите природни импулси и инстинкти в хората.
В „Утринна заря“ (1881) той описва моралния процес в развитието на човечеството като природен процес.
В тази книга показва, че не съществува свръх-земен нравствен световен ред, че няма вечни закони за доброто и злото и че нравствеността е възникнала от действащите природни импулси и инстинкти в хората.
Сега пътят вече е свободен за оригиналния странстващ ход на Ницше. Когато свръхчовешка сила не може да наложи на човека някакво обвързващо задължение, тогава той е в състояние да освободи личното творчество. Това познание е лайтмотивът на „Веселата наука“ (1882). Това „свободно“ познание на Ницше сега е освободено от окови. Той се чувства призван да създава нови ценности, след като е разпознал причината за старите и е открил, че те представляват само човешки, а не божествени ценности.
към текста >>
Този, чиято душа жадува да изживее целия обхват
на
досегашните ценности и желания, да преплава край всички брегове
на
това идеалистично „Средиземно море“, този, който желае да узнае от собствен опит какво е да си покорител и откривател
на
един идеал... има нужда от по-крепко здраве... И сега, след като сме вървели дълго, ние, аргонавтите
на
идеала, може би по-смели, отколкото мъдри... като награда изглежда ще ни се разкрие още една неоткрита земя... И сега, след такива гледки, с такава жажда за знание, как бихме се задоволили
със
съвременния човек?
Когато свръхчовешка сила не може да наложи на човека някакво обвързващо задължение, тогава той е в състояние да освободи личното творчество. Това познание е лайтмотивът на „Веселата наука“ (1882). Това „свободно“ познание на Ницше сега е освободено от окови. Той се чувства призван да създава нови ценности, след като е разпознал причината за старите и е открил, че те представляват само човешки, а не божествени ценности. Осмелява се да отхвърли противоречащото на неговите инстинкти и да постави на мястото му нещо друго, което съответства на подбудите му: „Ние, новите, безименните, зле разбраните, ние, рано родените за едно далечно бъдеще, се нуждаем за една нова цел от ново средство, именно от ново здраве, по-крепко, по-духовито, по-твърдо, по-дръзновено, по-весело, отколкото е имало досега.
Този, чиято душа жадува да изживее целия обхват на досегашните ценности и желания, да преплава край всички брегове на това идеалистично „Средиземно море“, този, който желае да узнае от собствен опит какво е да си покорител и откривател на един идеал... има нужда от по-крепко здраве... И сега, след като сме вървели дълго, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото мъдри... като награда изглежда ще ни се разкрие още една неоткрита земя... И сега, след такива гледки, с такава жажда за знание, как бихме се задоволили със съвременния човек?
“ („Веселата наука“, § 382)
към текста >>
В „царството божие“ християнинът иска да открие реализирано всичко, което
на
земята
му изглежда несъвършено.
От характеризираното настроение в предходните изречения израства образът на Ницшевия свръхчовек. Той е противоположност на съвременния човек. Той е преди всичко противоположност на християнина. В християнството възражението срещу грижата за здравия живот е станало религия. („Антихрист“, § 5) Основателят на тази религия учи, че от Бог е презряно имащото стойност за хората.
В „царството божие“ християнинът иска да открие реализирано всичко, което на земята му изглежда несъвършено.
Християнството е религията, която желае да отнеме на човека всички грижи за земния живот. То е религията на слабите, които с удоволствие приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива. Християнинът няма никакво понятие за благородната личност, която иска да създава силата си от своята собствена реалност. Той вярва, че погледът за земното царство унищожава силата за виждане на Божието царство. Дори напредничавите християни, които повече не вярват, че в края на дните ще възкръснат в телесен облик, за да бъдат взети в рая или хвърлени в ада, мечтаят за „свръхсетивен“ ред на нещата.
към текста >>
75.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Разпространението
на
възгледите му се обяснява по-скоро
със
същите причини, които правят възможно за мечтатели и фанатици от всички времена да изпълняват своята роля в света.*
Не пиша следващите редове като добавка към твърденията на противниците на Фридрих Ницше, а с намерението да се даде принос за разбирането на този мъж от гледна точка, която несъмнено се взима под внимание при преценката на неговия забележителен мисловен път. Който се задълбочи в мирогледа на Фридрих Ницше, ще се сблъска с безчет проблеми, които могат да се разяснят само от гледището на психопатологията. От друга страна, тъкмо за психиатрията може да бъде от значение да се занимава с една значима личност, която има неизмеримо голямо влияние върху съвременната култура. Същевременно това влияние носи съществено различен отпечатък в сравнение с въздействията, които философите имат върху своите ученици. Защото Ницше не въздейства върху съвременниците си чрез логическата сила на аргументите.
Разпространението на възгледите му се обяснява по-скоро със същите причини, които правят възможно за мечтатели и фанатици от всички времена да изпълняват своята роля в света.*
към текста >>
„Шопенхау-ер говори
със
себе си или ако човек си представи един слушател, тогава трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик. В книгата „Шопенхауер като възпитател“ Ницше описва впечатлението, което е получил от учението на песимистичния философ.
„Шопенхау-ер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, тогава трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Това е прямо, солидно, добро-душно изразяване пред слушател, който слуша с любов. Такива писатели ни липсват. Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас. Чувстваме се така, сякаш навлизаме в обширна гора, дишаме дълбоко и се чувстваме изключително добре. Въздухът е хомогенен, укрепващ.
към текста >>
65) И понеже той съзнава, че неговото противоположно мнение
не
се съгласува
със
старите естественонаучни истини, излага твърдението, че тези истини всъщност
не
са истини, а заблуди, които хората са възприели само защото са се оказали полезни в живота.
По това време той също така казва какво го е примамило да изложи противоположни мнения спрямо всеобщо признатите истини. „Каква е реакцията на мненията? Когато едно мнение престане да е интересно, тогава човек се стреми да му придаде очарование, като го превръща в негова противоположност. Обикновено тази противоположност подвежда и си създава нови привърженици; междувременно тя става по-интересна. (Ницше, Съчинения, том XI, стр.
65) И понеже той съзнава, че неговото противоположно мнение не се съгласува със старите естественонаучни истини, излага твърдението, че тези истини всъщност не са истини, а заблуди, които хората са възприели само защото са се оказали полезни в живота.
Принципите на механиката и естествената наука са всъщност измама. Това е искал да изрази в една творба, за която е направил план през 1881 г. Всичко това прави заради идеята за „вечното възвръщане“. Логическата сила на истината трябва да бъде отречена, за да може да се изложи едно противопоставящо се на същността на тази истина мнение.
към текста >>
Колкото и голяма да е разликата между Ницше и психопатично малоценния,
на
когото в ежедневния живот липсва чувство за истина, и в двата случая имаме работа
със
същата психологическа особеност, граничеща с патологията.
Обикновено този скептицизъм е в основата на едно изразено чувство за истина. Стремежът към истина подтиква философите да изследват своите ценности, извори, граници. При Ницше този стремеж не е налице. И начинът, по който той се занимава с проблемите на познанието, е само доказателство за липсата му на чувство за истина. Че такава липса в една гениална личност се проявява по по-друг начин, отколкото в една обикновена личност, е разбираемо.
Колкото и голяма да е разликата между Ницше и психопатично малоценния, на когото в ежедневния живот липсва чувство за истина, и в двата случая имаме работа със същата психологическа особеност, граничеща с патологията.
към текста >>
Почти навсякъде замръзва „нещото в себе си...“ С „Човешко, твърде човешко“ сложих внезапен край
на
всяко „по-висше главозамайване“,
на
„идеализма“,
на
„прекрасното чувство“ и
на
всяка друга женственост...“ Този стремеж към разрушение кара Ницше
със
сляпа ярост да преследва жертвата,
на
която е попаднал.
Също и в четирите книги, които се появяват от 1878 до 1882 г., преобладава тенденцията да се разрушават общопризнати направления, а именно това, което Ницше е смятал за позитивно. Не става въпрос за това да се търсят нови разбирания, а много повече за това да се разклащат съществуващите. Той пише през 1888 г. в „Ecce homo“ за разрушителната творба, която през 1876 г. започва с „Човешко, твърде човешко“: „Грешка след грешка се полагат спокойно върху лед, идеалът не е опроверган, той замръзва... Тук например замръзва „геният“; по-нататък в друг ъгъл замръзва „светецът“; под една дебела ледена висулка замръзва „героят“; накрая замръзва „вярата“, така нареченото „убеждение“; също изстива „съчувствието“.
Почти навсякъде замръзва „нещото в себе си...“ С „Човешко, твърде човешко“ сложих внезапен край на всяко „по-висше главозамайване“, на „идеализма“, на „прекрасното чувство“ и на всяка друга женственост...“ Този стремеж към разрушение кара Ницше със сляпа ярост да преследва жертвата, на която е попаднал.
За една идея, за една личност, за която вярва, че е отрекъл, той издава присъди, които изобщо нямат връзка с причините, които е изложил за своето отричане. Методът, по който преследва противникови мнения, се различава не в степента, а само в начина на онези типични недоволстващи, които преследват своите противници. При това се касае по-малко за съдържанието на произнесените от Ницше присъди. Често пъти може да му се даде право за това съдържание. Но трябва да се признае в случаи, когато той без съмнение до известна степен има право, че пътят, по който достига до присъди, представлява изкривяване в психологически смисъл.
към текста >>
35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат
на
Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях
не
със
спокойствието
на
познавач, който е в състояние да прецени важността
на
своите идеи, а
със
страстта
на
фанатика и мечтателя.
Цялото му биологическо схващане на моралните понятия носи този характер. Етичните понятия не са нищо друго освен прояви на физиологични процеси. „Какво е моралност? Един човек, един народ, претърпял физиологична промяна, усеща това във всеобщото чувство и я обяснява чрез езика на своите афекти, според степента на своето познание, без да забелязва, че седалището на промяната е във физиката. Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр.
35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя.
Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната мисъл в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“. Борбата срещу „вярата в отвъдното“, която Ницше води толкова страстно в „Заратустра“, представлява само друга форма на борбата, която води материалистичното и монистичното учение за природата. Ново в Ницшевите идеи се явява само тонът на чувството, който се свързва с представите. И този тон на чувството може да се схване в неговия интензитет, ако приемем, че тези представи са откъснати от тяхната систематична връзка, когато му въздействат натрапчиви идеи.
към текста >>
Едно е да се обяснява гениалността като болестно състояние
на
духа, съвсем друго е да се разбере цялостната личност
на
един гениален човек във връзка
със
заболяването му.
Не гениалността на Фридрих Ницше трябва да се разглежда в заболяването му. Ницше е гений, макар и да е болен.
Едно е да се обяснява гениалността като болестно състояние на духа, съвсем друго е да се разбере цялостната личност на един гениален човек във връзка със заболяването му.
Можем да сме привърженици на Ницшевите идеи и въпреки това да сме на мнение, че начинът, по който той открива тези идеи, по който ги свързва една с друга, по който ги преценява и защитава, става разбираем само посредством психопатологични понятия. Можем да се удивляваме на величавия му характер, на забележителното му мисловно изразяване и въпреки това да признаем, че в този характер, в този израз се намесват здравословни фактори. Проблемът на Ницше поражда такъв огромен интерес, защото един гениален човек се бори години наред с болестни елементи, защото той съумява да изложи велики мисли само във връзката, която се обяснява чрез психопатологията. Не самият гений, само изразната форма на гения трябва да се обяснява по този път. Медицината може да добави важни неща за изясняване на духовния образ на Ницше.
към текста >>
Колкото основателно е да се посочва психопатичният произход
на
известни религиозни представи и секти, толкова основателно е също така да се провери такъв произход
на
човешката личност, който
не
може да се обясни от разглежданите в психологията
закони
.
Колкото основателно е да се посочва психопатичният произход на известни религиозни представи и секти, толкова основателно е също така да се провери такъв произход на човешката личност, който не може да се обясни от разглежданите в психологията закони.
към текста >>
Поради приликата в звученето
на
средновисоконемската дума „tiusche“, означаваща „немски“,
със
съвременния глагол „tauschen“
със
значение „мамя“, той иска да каже, че „немски народ“ произлиза от „измамлив народ“.
*** Ницше прави игра на думи.
Поради приликата в звученето на средновисоконемската дума „tiusche“, означаваща „немски“, със съвременния глагол „tauschen“ със значение „мамя“, той иска да каже, че „немски народ“ произлиза от „измамлив народ“.
- Бел. ред.
към текста >>
76.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
„Връщам се отново, с това слънце, с тази земя, с този орел, с тази змия -
не
към нов живот или към по-добър живот, или към подобен живот, - вечно се връщам към същия този блажен живот, в най-голямото и в най-малкото.“ „Защото
земята
е божествена трапеза, тръпнеща от нови творчески слова и божествени намерения.
5) При Ницше двете се редуват. Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му. Затова той създава вече философията на най-висшето жизнеутвърждаване. Нуждае се от един светоглед на „себе-утвърждаването, на себевъзхвалата“, от един господарски морал. Нуждае се от философията на „вечното възвръщане“.
„Връщам се отново, с това слънце, с тази земя, с този орел, с тази змия - не към нов живот или към по-добър живот, или към подобен живот, - вечно се връщам към същия този блажен живот, в най-голямото и в най-малкото.“ „Защото земята е божествена трапеза, тръпнеща от нови творчески слова и божествени намерения.
О, как да не съм обзет от страст към вечността и към сватбения пръстен на пръстените, към пръстена на възвръщането? “ („Заратустра“, Трета част)
към текста >>
Да, в Хайне откриваме предшественик
на
Ницше във връзка
със
съпоставянето
на
аполоновото или спокойното отношение към живота (срв.
В Ницшевия душевен живот се срещат редица граничещи с патологичното черти, напомнящи за Хайнрих Хайне и Леопарди82, които иначе имат също много общо с него. Хайне е мъчен още от младостта си от дълбока меланхолия, страда от съноподобни състояния. По-късно от своето физическо страдание и продължително боледуване се научава да създава идеи, близки до тези на Ницше.
Да, в Хайне откриваме предшественик на Ницше във връзка със съпоставянето на аполоновото или спокойното отношение към живота (срв.
„Философията на Фридрих Ницше като психопатологичен проблем“, стр. 120) и дионисиево-дитирамбическото одобрение на живота. Също и душевният живот на Хайне остава необясним от психологическа гледна точка, ако не се вземе под внимание патологичната същност в неговата природа, наследена от баща му, който е бил дегенерирала личност, пълзяща през живота като сянка.
към текста >>
Те
не
са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези
на
Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че
на
всяко външно дразнение се реагира като
на
враждебна намеса
със
силна отбранителна реакция.
Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях.
Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция.
При Ницще това може да се забележи съвсем ясно. Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин. Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност. „Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения. Видовете не се стремят към съвършенство.
към текста >>
Напълно проти-воположна
на
Ницшевия начин
на
мислене е Гьотевата гледна точка: „
Не
трябва да тълкуваме в аскетичен смисъл израза „познай себе си.“ По никакъв начин това
не
е себепознанието
на
съвременните хипохондрици, хумористи и самоизмъчващи се, това означава просто: обърни внимание до известна степен
на
себе си, забележи се, за да осъзнаеш връзката си с другите и
със
света.
Без съмнение повишената чувствителност и импулсите го карат до известна степен да насочи наблюденията си върху своята личност. Здрави и хармонични натури като Гьоте намират в достигащото далеч себенаблюдение нещо съмнително.
Напълно проти-воположна на Ницшевия начин на мислене е Гьотевата гледна точка: „Не трябва да тълкуваме в аскетичен смисъл израза „познай себе си.“ По никакъв начин това не е себепознанието на съвременните хипохондрици, хумористи и самоизмъчващи се, това означава просто: обърни внимание до известна степен на себе си, забележи се, за да осъзнаеш връзката си с другите и със света.
За това не са нужни някакви психологични мъчения. Всеки способен човек знае и преживява какво трябва да значи това. Това е един добър съвет, който е от голяма практическа полза за всекиго... Как може човек да се познае? Никога чрез наблюдение, а чрез действие. Опитай да изпълниш дълга си и ще разбереш веднага какво ти е присъщо.“ Знаем, че също и Гьоте притежава фина чувствителност.
към текста >>
Такава организация е в конфликт
със
света и е лесно ранима.
Това е един добър съвет, който е от голяма практическа полза за всекиго... Как може човек да се познае? Никога чрез наблюдение, а чрез действие. Опитай да изпълниш дълга си и ще разбереш веднага какво ти е присъщо.“ Знаем, че също и Гьоте притежава фина чувствителност. Но същевременно има и необходимия баланс: способността, която е описал чудесно в един разговор с Екерман на 20 септември 1829 г. „Изключителното, което постигат отлични таланти, предпоставя една много нежна организация, за да са способни на особени усещания.
Такава организация е в конфликт със света и е лесно ранима.
И който не може, като Волтер, да съчетае голямата чувствителност с извънредна издръжливост, е изложен на непрекъсната болнавост.“ Тази издръжливост липсва на натури като Ницше и Леопарди. Те биха се загубили напълно в своите впечатления, ако не се заключваха за света артистично, ако не му се противопоставяха враждебно. Може да се сравни душевното усилие, от което Ницше се нуждае в общуването си с хората, с Гьотевото удоволствие от общуването, което той описва с думите: „На природата ми е присъща общителност. По този начин печеля съмишленици при различни начинания и сам се възпитавам да им бъда съмишленик. И така постигам щастието да виждам как продължавам да живея в тях, както и те в мен.“
към текста >>
Той почти никога
не
посреща противника
със
своите мнения.
В душевния живот на Ницше е налично ясно изразено в латентно състояние, но понякога силно проявяващо се раздвоение на съзнанието. Това „две души живеят -ах! - в гърдите ми“ при него граничи с патологично-то. Той не може да прозре разликата между тези „две души“. Неговите полемики едва ли могат да бъдат разбрани, освен ако не се подходи от тази гледна точка.
Той почти никога не посреща противника със своите мнения.
Измисля си това, което иска да обори, по забележителен начин и после се бори срещу един илюзорен образ, който няма нищо общо с действителността. Това може да се разбере, ако се допусне, че прин-ципно той не се бори срещу външен враг, а срещу самия себе си. И той се бори най-ожесточено, когато по друго време сам заема позиция, която вижда като противниковата или когато тя има определяща роля в душевния му живот. Походът му срещу Вагнер е поход срещу самия него. По едно време, когато се намира сред противоречиви идейни кръгове, той почти неволно се свързва с Вагнер.
към текста >>
Ницше
не
може да се помири
със
съдържанието
на
съчинението „Рихард Вагнер в Байрот“ по друг начин, освен да признае, че
не
е имал предвид Вагнер, а самия себе си.
През есента на 1888 г.
Ницше не може да се помири със съдържанието на съчинението „Рихард Вагнер в Байрот“ по друг начин, освен да признае, че не е имал предвид Вагнер, а самия себе си.
„Един психолог може да добави, че това, което съм чул в младежките си години в музиката на Вагнер, няма абсолютно нищо общо с Вагнер; че когато съм описвал дионисиевата музика, съм описал това, което аз съм чул; че инстинк-тивно е трябвало да преведа и преобразувам всичко в новия дух, който нося в себе си. Доказателство за това, толкова силно, колкото едно доказателство може да бъде, е моята творба „Вагнер в Байройт“. На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер. Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер.
към текста >>
259) Когато Ницше воюва, почти винаги воюва
със
самия себе си.
На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер. Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер. Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ (E. Фьорстер-Ницше, „Животът на Фридрих Ницше, II, 1, стр.
259) Когато Ницше воюва, почти винаги воюва със самия себе си.
Когато в първия си писателски период се нахвърля върху филологията, тогава това е филологът в него, срещу когото се бори, този изключителен филолог, който преди завършване на докторантурата, вече е назначен за професор в университета. Когато от 1876 г. започва битката си срещу идеалите, той вече има изграден свой собствен идеал. И когато в края на писателския си път написва безподобно гневния „Антихрист“, това отново не е нищо друго освен скритият в самия него християнски елемент, чрез който той е предизвикан. Той не трябва да води особена борба със себе си, за да се освободи от християнството.
към текста >>
Той
не
трябва да води особена борба
със
себе си, за да се освободи от християнството.
259) Когато Ницше воюва, почти винаги воюва със самия себе си. Когато в първия си писателски период се нахвърля върху филологията, тогава това е филологът в него, срещу когото се бори, този изключителен филолог, който преди завършване на докторантурата, вече е назначен за професор в университета. Когато от 1876 г. започва битката си срещу идеалите, той вече има изграден свой собствен идеал. И когато в края на писателския си път написва безподобно гневния „Антихрист“, това отново не е нищо друго освен скритият в самия него християнски елемент, чрез който той е предизвикан.
Той не трябва да води особена борба със себе си, за да се освободи от християнството.
Но той бива освободен от разума, от едната страна на същността си. В сърцето си, в своите чувства той остава верен на християнските представи в практическия живот. Действа като страстен противник на едната страна на същността си. „Човек трябва да погледне гибелта отблизо, още по-добре да я изживее в себе си, трябва да стигне почти до същността и, за да разбере, че тук няма шега. Свободомислието на нашите господа учени и филолози за мен е шега.
към текста >>
Как ярко се открояват римляните
със
своята суха сериозност от гениалните гърци!
Той не се уморява постоянно да подчертава величието на гръцката култура. През 1875 г. пише: „Гърците са единственият гениален народ в световната история. Като учещи те са това, разбират го много добре и знаят не просто да украсяват и кичат това, което са взаимствали, както правят римляните. Геният подчинява всички полударовити: така персите са пращали пратеници до гръцкия оракул.
Как ярко се открояват римляните със своята суха сериозност от гениалните гърци!
“ (Съчинения, Том X, стр. 352) И какви хубави думи е намерил през 1873 г. за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ. Всички тези майстори са издялани от един камък. Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република.
към текста >>
77.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Странно е, че в наши дни, когато е налице забележителна екзалтираност по отношение
на
Ницше, трябва да се появи някой, който
със
своите чувства
не
по-малко от другите да е привлечен към своеобразната личност и който все пак трябва да вижда най-дълбокото противоречие, което съществува между естеството
на
този дух и идеите и усещанията
на
онези, които се представят като познавачи
на
неговия мироглед.
Странно е, че в наши дни, когато е налице забележителна екзалтираност по отношение на Ницше, трябва да се появи някой, който със своите чувства не по-малко от другите да е привлечен към своеобразната личност и който все пак трябва да вижда най-дълбокото противоречие, което съществува между естеството на този дух и идеите и усещанията на онези, които се представят като познавачи на неговия мироглед.
Един стоящ отстрани човек трябва да си спомни контраста в отношението на съвременниците на Ницше отпреди едно десетилетие, когато се спусна нощта на безумието над този „борец срещу своето време“ и когато на 25 август 1900 г. смъртта го отне от нас. Но изглежда, че пълното противоречие е настъпило от това, което в последните дни на своята творческа дейност Ницше предрича за въздействието си върху своите съвременници. Първата част на книгата „Антихрист“, в която той мисли да пренапише ценностите на столетието, е била завършена при неговото заболяване. Той започва с думите: „Тази книга принадлежи на малцината.
към текста >>
Те са натоварени
със
задачата да изнамират идеи, пред него възниква трудният въпрос как да се живее с тези идеи.
Гръцката култура, възгледът на Шопенхауер, музикалната драма на Вагнер, знанията на по-новите естествени науки при него освобождават чувства, толкова лични, толкова дълбоки, колкото при други са изживяванията на една силна любовна страст. Каквото цялата епоха изживява като надежди и съмнения, като изкушения и радости от познанието, Ницше го изживява на самотна висина по свой особен начин. Той не открива нови идеи, но изстрадва идеите и им се радва по начин, който е различен от този на съвременниците му.
Те са натоварени със задачата да изнамират идеи, пред него възниква трудният въпрос как да се живее с тези идеи.
към текста >>
Ницше се потапя във великия свят
на
гръцката духовна култура толкова, че учителят му Ричъл84 го препоръчва
със
следните думи в университета в Базел, който го ангажира, преди да е приключил своята докторантура: Фридрих Ницше може всичко, което иска.85 Той постига отлични резултати в смисъла
на
изискванията, поставени пред филолога.
Образованието му го прави филолог.
Ницше се потапя във великия свят на гръцката духовна култура толкова, че учителят му Ричъл84 го препоръчва със следните думи в университета в Базел, който го ангажира, преди да е приключил своята докторантура: Фридрих Ницше може всичко, което иска.85 Той постига отлични резултати в смисъла на изискванията, поставени пред филолога.
Но отношението му към гръцката култура не е просто отношение на филолог. Той не живее просто в духа на древна Елада. Той се потапя със сърцето си напълно в гръцкото мислене и чувстване. Гръцките културтрегери не остават обекти на неговите изследвания. Те му стават лични приятели.
към текста >>
Той се потапя
със
сърцето си напълно в гръцкото мислене и чувстване.
Образованието му го прави филолог. Ницше се потапя във великия свят на гръцката духовна култура толкова, че учителят му Ричъл84 го препоръчва със следните думи в университета в Базел, който го ангажира, преди да е приключил своята докторантура: Фридрих Ницше може всичко, което иска.85 Той постига отлични резултати в смисъла на изискванията, поставени пред филолога. Но отношението му към гръцката култура не е просто отношение на филолог. Той не живее просто в духа на древна Елада.
Той се потапя със сърцето си напълно в гръцкото мислене и чувстване.
Гръцките културтрегери не остават обекти на неговите изследвания. Те му стават лични приятели. През първия период от преподавателската си дейност в Базел той работи над книга за философите на трагичната епоха преди Сократ. Тя бива издадена по-смъртно. Той не пише като учен за Талес, Хераклит и Парменид, а беседва с тези фигури от античността като с личности, с които е свързан сърдечно.
към текста >>
Животът
не
може да се помири
със
самия себе си.
Той не пише като учен за Талес, Хераклит и Парменид, а беседва с тези фигури от античността като с личности, с които е свързан сърдечно. Страстта, която той изпитва към тях, го прави чужденец в западноевропейската култура, която, според усещането му, след Сократ поема по различни пътища от тези на античните времена. Сократ става враг на Ницше, защото той притъпява великото трагично основно усещане на своите предшественици. Назидателният дух на Сократ се стреми към разбиране на действителността и иска помирение с живота чрез добродетел. Нищо не може, в смисъла на Ницше, да унижи хората повече от търпеливото приемане на живота такъв, какъвто е.
Животът не може да се помири със самия себе си.
Човек може да понася живота само когато създава нещо повече от него. Гърците преди Сократ са разбирали това. Ницше вярва, че основното им усещане е изразено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава отговор на въпроса какво е най-доброто за хората. „Жалък род от еднодневки, деца на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва? Най-доброто за теб е напълно непостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо.
към текста >>
Трябва да разбере, че той
не
е смисълът
на
някаква надземна сила, а е „смисълът
на
земята
“.
Потапя се в по-новата естествена наука, за да открие в нея истинска предводителка в реалността. Всички отвъдни светове, които отклоняват човека от тази действителност, за него стават противни и далечни светове, измислени от фантазията на слаби хора, които нямат достатъчно сила да открият удовлетворение в непосредственото съществуване. Естествената наука поставя човека на края на едно чисто природно развитие. Всичко, което е под него, е получило по-висш смисъл чрез факта, че е създало човека от себе си. Човекът не трябва да отрича този свой смисъл и да иска да направи от себе си отражение на някакво отвъдно.
Трябва да разбере, че той не е смисълът на някаква надземна сила, а е „смисълът на земята“.
Каквото иска да постигне повече от това, което е тук, той трябва да го постига без враждебност към съществуващото. В действителността Ницше търси зародиша на по-висшето, което трябва да направи действителността поносима. Човек не трябва да се стреми към някакво божествено същество; от своята действителност той трябва да роди един по-висш начин на съществуване. Тази действителност се разширява над себе си. Човечеството има възможност да се развие до свръхчовечество.
към текста >>
78.
НИЦШЕ, СЪЧИНЕНИЯ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Двете части са обединени в един том с предисловие и
със
заглавие „Човешко, твърде човешко.
Двете части на тази книга: „Различни мнения и сентенции“ и „Странникът и неговата сянка“ излизат първоначално като отделни книги. Първата част излиза през 1879 г. под заглавието „Човешко, твърде човешко. Една книга за свободни духове. Приложение: Различни мнения и сентенции“; втората излиза през 1880 г.
Двете части са обединени в един том с предисловие и със заглавие „Човешко, твърде човешко.
Една книга за свободни духове.“ Втори том. Ново издание с предговор.
към текста >>
79.
Бележки
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Щайнер е в приятелски отношения
със
сестрата
на
философа.
4. сърдечно да благодаря: След първата среща с Елизабет Фьорстер-Ницше през май 1894 г. Р.
Щайнер е в приятелски отношения със сестрата на философа.
На 29 юли 1895 г. той й подарява екземпляр от книгата си за Ницше със следното посвещение: „На заслужилата биографка на Ницше и пазителка на Ницшевата съкровищница, госпожа д-р Е. Фьорстер-Ницше, с почитание, авторът.“ След тежък конфликт през декември 1896 г. Щайнер окончателно се оттегля от Архива. През 1900 г.
към текста >>
той й подарява екземпляр от книгата си за Ницше
със
следното посвещение: „
На
заслужилата биографка
на
Ницше и пазителка
на
Ницшевата съкровищница, госпожа д-р Е.
4. сърдечно да благодаря: След първата среща с Елизабет Фьорстер-Ницше през май 1894 г. Р. Щайнер е в приятелски отношения със сестрата на философа. На 29 юли 1895 г.
той й подарява екземпляр от книгата си за Ницше със следното посвещение: „На заслужилата биографка на Ницше и пазителка на Ницшевата съкровищница, госпожа д-р Е.
Фьорстер-Ницше, с почитание, авторът.“ След тежък конфликт през декември 1896 г. Щайнер окончателно се оттегля от Архива. През 1900 г. той заклеймява публично самовластната и безотговорна дейност на архиварката. В този писмен спор той оттегля всички хвалебствени слова: „Може би поради учтивост и други съображения тогава твърде много възхвалих нейните качества.
към текста >>
80.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
На
тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение
със
света достижим без това чувство прилича
на
отношението
на
физически видимия свят към света
на
слепия.
На всички тези духове е общо едно силно чувство, че себепознанието на човека изгрява едно слънце, което озарява не само случайната отделна личност на съзерцателя, а и нещо друго. Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество.
На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия.
Не ще бъде лесно да се намери едно по-добро описание на това ново чувство, отколкото онова, което Й. Г. Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813 година "представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им позволява тяхното сетиво на осезанието. Застанете сред тях и им говорете за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината. Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно. Или пък поради някаква причина ще искате да създадете известно разбиране за вашето учение: Тогава те ще могат да го разберат само от това, което им е познато чрез осезанието: Те ще искат да почувстват светлината и цветовете и другите отношения на видимостта, ще си въобразят, че ги чувстват, ще измислят и ще се залъжат с нещо в своето чувство относно това, което наричате светлина.
към текста >>
Йоханес Таулер /1300-1361 г./е изразил тази истина
със
сполучливите думи: Ако бях цар и
не
бих знаел това, тогава
не
бих бил никакъв цар.
Ако то не е пробудено, тогава в съобщенията за самите нас ние мислим че чуваме само такива за един външен нам предмет; мислим, че някъде има нещо скрито, което ни говори по същия начин, както говорят външните неща. Когато притежаваме новото сетиво, ние знаем, че възприятията на това сетиво се различават съществено от тези, които се отнасят за външните неща. Тогава ние знаем, че това сетиво не оставя вън от себе си това, което възприема, както окото оставя вън от себе си вижданите предмети, а може без остатък да приеме в себе си своя предмет. Когато виждам един предмет, този предмет остава вън от мене; когато възприемам себе си, аз самият влизам в моето възприятие. Който освен възприетото търси още нещо от своето себе, той показва, че неговото възприятие не просветва същинското съдържание.
Йоханес Таулер /1300-1361 г./е изразил тази истина със сполучливите думи: Ако бях цар и не бих знаел това, тогава не бих бил никакъв цар.
Ако в моето себевъзприятие не проблясвам за самия себе си, тогава аз не съществувам за себе си. Проблясвам ли за себе си, тогава аз съществувам за себе си в моето възприятие в моята най-първична същност. Тогава извън моето възприятие не остава никакъв остатък от мене. Й. Г. Фитхе сочи енергично на разликата между себевъзприятието и всякакъв друг род възприятие със следните думи: "По-голяма част от хората са повече склонни да считат себе си за парче лава от луната отколкото да се считат за един аз.
към текста >>
Фитхе сочи енергично
на
разликата между себевъзприятието и всякакъв друг род възприятие
със
следните думи: "По-голяма част от хората са повече склонни да считат себе си за парче лава от луната отколкото да се считат за един аз.
Йоханес Таулер /1300-1361 г./е изразил тази истина със сполучливите думи: Ако бях цар и не бих знаел това, тогава не бих бил никакъв цар. Ако в моето себевъзприятие не проблясвам за самия себе си, тогава аз не съществувам за себе си. Проблясвам ли за себе си, тогава аз съществувам за себе си в моето възприятие в моята най-първична същност. Тогава извън моето възприятие не остава никакъв остатък от мене. Й. Г.
Фитхе сочи енергично на разликата между себевъзприятието и всякакъв друг род възприятие със следните думи: "По-голяма част от хората са повече склонни да считат себе си за парче лава от луната отколкото да се считат за един аз.
Който не е още съгласен със самия себе си по въпроса, той не познава никаква дълбока философия и не се нуждае от никаква философия. Природата, на която той е машина, ще го ръководи във всички сделки, които има да върши, без неговото участие. За да философства човек, изисква се самостоятелност: А тази самостоятелност човек сам може да си я даде. Не трябва да искаме да виждаме без очи; но не трябва също да твърдим, че окото вижда."
към текста >>
Който
не
е още съгласен
със
самия себе си по въпроса, той
не
познава никаква дълбока философия и
не
се нуждае от никаква философия.
Ако в моето себевъзприятие не проблясвам за самия себе си, тогава аз не съществувам за себе си. Проблясвам ли за себе си, тогава аз съществувам за себе си в моето възприятие в моята най-първична същност. Тогава извън моето възприятие не остава никакъв остатък от мене. Й. Г. Фитхе сочи енергично на разликата между себевъзприятието и всякакъв друг род възприятие със следните думи: "По-голяма част от хората са повече склонни да считат себе си за парче лава от луната отколкото да се считат за един аз.
Който не е още съгласен със самия себе си по въпроса, той не познава никаква дълбока философия и не се нуждае от никаква философия.
Природата, на която той е машина, ще го ръководи във всички сделки, които има да върши, без неговото участие. За да философства човек, изисква се самостоятелност: А тази самостоятелност човек сам може да си я даде. Не трябва да искаме да виждаме без очи; но не трябва също да твърдим, че окото вижда."
към текста >>
Той се движи по една крива линия и след известно време пада
на
земята
.
Един друг пример: Аз хвърлям един камък в хоризонтална посока от мене.
Той се движи по една крива линия и след известно време пада на земята.
Аз го виждам в редуващите се една след друга точки на времето на различни места. Чрез моето наблюдение аз добивам следното: През време на своето движение камъкът се намира под различни влияния. Ако той би се намирал само под действието на тласъка, който съм му дал, той вечно би летял в права линия, без да измени своята скорост. Но земята упражнява влияние върху него. Тя го привлича към себе си.
към текста >>
Но
земята
упражнява влияние върху него.
Един друг пример: Аз хвърлям един камък в хоризонтална посока от мене. Той се движи по една крива линия и след известно време пада на земята. Аз го виждам в редуващите се една след друга точки на времето на различни места. Чрез моето наблюдение аз добивам следното: През време на своето движение камъкът се намира под различни влияния. Ако той би се намирал само под действието на тласъка, който съм му дал, той вечно би летял в права линия, без да измени своята скорост.
Но земята упражнява влияние върху него.
Тя го привлича към себе си. Ако без да го тласна, аз просто бих го пуснал, той би паднал отвесно на земята. При това неговата скорост постоянно би се увеличавала. От взаимодействието на тези две влияния се ражда това, което аз действително виждам. Да предположим, че аз не бих искал да отделя мислено двете влияния и да съчетая с мисълта това, което виждам, свързвайки ги закономерно: Тогава нещата биха останали с това, което е станало.
към текста >>
Ако без да го тласна, аз просто бих го пуснал, той би паднал отвесно
на
земята
.
Аз го виждам в редуващите се една след друга точки на времето на различни места. Чрез моето наблюдение аз добивам следното: През време на своето движение камъкът се намира под различни влияния. Ако той би се намирал само под действието на тласъка, който съм му дал, той вечно би летял в права линия, без да измени своята скорост. Но земята упражнява влияние върху него. Тя го привлича към себе си.
Ако без да го тласна, аз просто бих го пуснал, той би паднал отвесно на земята.
При това неговата скорост постоянно би се увеличавала. От взаимодействието на тези две влияния се ражда това, което аз действително виждам. Да предположим, че аз не бих искал да отделя мислено двете влияния и да съчетая с мисълта това, което виждам, свързвайки ги закономерно: Тогава нещата биха останали с това, което е станало. Моето виждане би било едно духовно сляпо гледане; едно възприемане на редуващите се положения, които камъкът заема. Но всъщност нещата не остават тук.
към текста >>
С него
не
може да се спори; също както
не
може да се спори и
със
слепия върху цветовете.
Това изложение не съдържа нищо, което да се нуждае от едно логическо доказателство или да бъде способно за такова доказателство. То не е нищо друго, освен резултат на вътрешни опитности. Който отрича неговото съдържание, с това само показва, че му липсва тази вътрешна опитност.
С него не може да се спори; също както не може да се спори и със слепия върху цветовете.
Обаче не трябва да се твърди, че тази вътрешна опитност е възможна само за надареността на малцина избрани. Тя е едно общочовешко свойство. Всеки може да стигне до нея по пътя, ако сам не затваря пред себе си този път. Обаче това затваряне на пътя е много често. И при възражения, които се правят в това направление, винаги имаме чувството: Тук не се касае за такива хора, които не могат да добият вътрешна опитност, а за такива, които сами си залостват достъпа чрез една мрежа от всякакъв вид логически измислици.
към текста >>
Така може да говори само онзи, който може да осветли изживяванията
на
мисленето
със
светлината
на
вътрешната опитност.
Така може да говори само онзи, който може да осветли изживяванията на мисленето със светлината на вътрешната опитност.
към текста >>
И това Паул Асмес е изразил
със
сполучливи думи /виж неговата книга "Индогерманските религии в главните точки
на
тяхното развитие", стр.
Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес. Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите. И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване. Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си. Следователно ще трябва да кажа: Веднъж аз съм индивид, ограничен Аз; другият път аз съм все общ, всемирен Аз.
И това Паул Асмес е изразил със сполучливи думи /виж неговата книга "Индогерманските религии в главните точки на тяхното развитие", стр.
29, т.І/: "Дейността да се потопяваме в нещо друго ние наричаме "мислене"; в мисленето Азът е изпълнил своето понятие, той се е отказал от самата своя особеност; ето защо мислейки ние се намираме в една еднаква за всички ни сфера, защото принципът на отделеността, който се състои в отношението на нашия Аз към другите неща, е изчезнал в дейността на самозаличаване на отделния Аз, тук имаме работа с общата за всички азовост."
към текста >>
Това напредване
не
е нищо друго, освен осветляването
на
нещата
със
светлината
на
вътрешната опитност.
Точно същото има предвид и Спиноза, когато счита за най-висша познавателната дейност онази, която "напредва от достатъчната представа за действителната същност на някои качества на Бога до достатъчното познание на същността на нещата".
Това напредване не е нищо друго, освен осветляването на нещата със светлината на вътрешната опитност.
Спиноза описва във величествени багри живеенето в тази вътрешна опитност: "Най-висшата добродетел на душата е да познае бога, или да разбере нещата в третия най-висшия род познание. Тази добродетел става толкова по-голяма, колкото повече душата познава нещата в този род познание; следователно този, който обхваща нещата в този род познание, достига най-висшето човешко съвършенство и вследствие на това бива изпълнен от най-висшата радост, а именно съпроводен от представите за себе си и от добродетелта. Следователно от това познание извира, блика най-висшият мир на душата, който е възможен." Който познава нещата по такъв начин, той се преобразява в самия себе си; защото в такива моменти неговият отделен Аз е погълнат от всемирния Аз; всички същества му се явяват не в подчинение на един отделен ограничен индивид; те се явяват на самите себе си. На тази степен няма вече никаква разлика между Платон и мене; защото това, което ни разделя, принадлежи на една по-ниска степен на познанието. Ние сме разделени само като индивиди; всеобщото, което действа в нас, е едно и също.
към текста >>
Когато лъчезарният дух се въплъщава в пространство и време, или когато се обезплътява, той обхваща нещата и ги взема
със
себе си, както полъхът
на
вятъра обхваща благоуханията
на
цветята и ги отнася
със
себе си.
Преобразуването, което се произвежда в цялото същество на човека, когато той гледа нещата, е показано с прекрасни думи в индийската поема "Бхагават Гита", поради което Вилхелм фон Хумболдт казваше за нея, че е признателен на своята съдба, защото го е оставила да живее достатъчно дълго, докато е станал в състояние да се запознае с тази творба. Вътрешната светлина говори в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата.
Когато лъчезарният дух се въплъщава в пространство и време, или когато се обезплътява, той обхваща нещата и ги взема със себе си, както полъхът на вятъра обхваща благоуханията на цветята и ги отнася със себе си.
Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща. Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова. "Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата. От това става ясно, колко много мъдрият превъзхожда незнаещия и е по-могъщ от него, който е тласкан само от удоволствията.
към текста >>
Когато след това пристъпи към себепознанието, той се запознава
със
своето отношение към самия себе си, тогава неговата особена истина се разтопява във всеобщата истина; тази всеобща истина е една и съща във всички.
По величествен начин е посочил Гьоте гледището на най-висшето познание в думите: "Когато позная моето отношение към самия себе си и към външния свят, аз наричам това истина. И така всеки може да има своята истина и все пак тя е една и съща винаги." Всеки си има своята собствена истина: Защото всеки е едно индивидуално, особено същество наред с другите и заедно с другите. Тези други същества действат върху него чрез неговите органи. От индивидуална гледна точка, на която е поставен, и според устройството на неговата възприемателна способност той си образува своята истина в общение с нещата. Той добива своето отношение спрямо нещата.
Когато след това пристъпи към себепознанието, той се запознава със своето отношение към самия себе си, тогава неговата особена истина се разтопява във всеобщата истина; тази всеобща истина е една и съща във всички.
към текста >>
Да осветли човек законите
на
своите действия
със
светлината
на
себенаблюдението, това значи той да победи всяка принуда
на
мотивите.
Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда. Не така стои въпросът, когато е обхванато в себепознанието. Тогава основанието е станало член на самото Себе. Волята не е вече определена от нещо друго; тя сама определя себе си. Закономерността, мотивите на волята не властват вече над проявяващия волята, но те са едно и също нещо с тази воля.
Да осветли човек законите на своите действия със светлината на себенаблюдението, това значи той да победи всяка принуда на мотивите.
Чрез това волята се поставя в областта на свободата.
към текста >>
Със
свободното действие човекът разрешава едно противоречие между себе си и света Неговите собствени дела
на
всеобщото битие.
Със свободното действие човекът разрешава едно противоречие между себе си и света Неговите собствени дела на всеобщото битие.
Той се чувства в пълна хармония с това всеобщо битие. Той чувства всяка дисхармония между себе си и един друг като резултат на едно непробудено още напълно Себе. Но тази е съдбата на Себе-то, че само в неговото отделяне от всемира той може да намери съединяването с този все мир. Човекът не би бил човек, ако той не би бил един Аз отделен от всичко друго; но той не би бил също човек в най-висшия смисъл, ако като такъв отделен Аз не би се разширил отново от себе си до мировия Аз. Напълно е присъщо на човешкото съществото да победи едно противоречие първоначално вложено в него.
към текста >>
Той ще сравни свежото, живо цвете, в пълнотата
на
неговите багри във външния свят,
със
схематичната мисъл за цветето.
Който би искал да счита духа само като логически ум, той може да почувства, че кръвта замръзва при мисълта, че нещата трябва да изпитат своето новораждане в духа.
Той ще сравни свежото, живо цвете, в пълнотата на неговите багри във външния свят, със схематичната мисъл за цветето.
Той ще се чувства особено неудобно при представата, че човекът, който черпи своите мотиви за действие от самотата на своето себесъзнание, трябва да бъде свободен отколкото първоначалната, наивна личност, която действа от своите непосредствени импулси, от пълнотата на своята природа. За такъв човек виждащ едностранно логичното този, който се потопява в своята вътрешност, ще изглежда като една странстваща схема от понятия, като един призрак в сравнение с онзи, който пребивава в своята природна индивидуалност.
към текста >>
Подобни възражения против новораждането
на
нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които
на
истина са надарени
със
здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение
на
обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи.
Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи.
Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание?
към текста >>
Защо животът
на
моята личност трябва да обеднее, когато аз
не
следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам
със
светлината
на
едно по-висше познание?
Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи. Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето.
Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание?
Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата. Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх. Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
към текста >>
81.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той беше се сраснал напълно
със
съдържанието, което беше получил по предание.
Това трябва да ни бъде понятно, когато вземем под внимание целия начин на мислене на Майстер Екхарт. Той вярваше, че се намира в пълна хармония с ученията на християнската църква, считайки, че същото отношение има и към Томас. Екхарт не искаше да отнеме нищо от съдържанието на християнството, нито пък да прибави към него. Но той искаше са произведе отново това съдържание по свой начин. Една личност като неговата не чувстваше необходимостта да постави нови истини от този или онзи род на мястото на старите.
Той беше се сраснал напълно със съдържанието, което беше получил по предание.
Но искаше да даде на това съдържание една нова форма, един нов живот. Той искаше без съмнение да си остане правоверен християнин. християнските истини бяха негови истини.
към текста >>
Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите
на
Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините
на
вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно
със
същността
на
Бога.
Небесният отец ражда своя еднороден син в себе си и в мене. Защо в него и в мене? Аз съм едно с него; и той не може да ме изключи. Дух святи приема своята същност в същото дело, и го приема от мене, както от Бога. Защо? Аз съм в Бога, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога.
Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога.
"Бог е станал човек, за да стана аз Бог."
към текста >>
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога,
не
ползва
силите
на
душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността
не
се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител
на
петте сетива, за да
не
станат те в своя стремеж роби
на
животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той
не
може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност
на
нещата.
Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека.
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата.
Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност. Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива. Само те ти дават знание за външния свят. Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка.
към текста >>
И тази пробудена духовна същност в мене е същевременно едно и също нещо
със
духовната същност във всички неща.
Моят личен душевен живот, моите мисли, спомени и чувства, са в мене, защото аз съм едно организирано така и така природно същество, с напълно определен сетивен апарат, с напълно определена нервна система. Тази моя човешка душа аз не трябва да пренасям върху нещата. Аз бих искал да сторя това само тогава, ако бих намерил някъде една подобно организирана нервна система. Обаче моята индивидуална душа не е най-висшата духовна същност в мене. Тази най-висша духовна същност трябва да бъде тепърва пробудена в мене чрез вътрешното чувство.
И тази пробудена духовна същност в мене е същевременно едно и също нещо със духовната същност във всички неща.
Пред тази духовна същност растението се явява непосредствено в неговата духовност. Не е необходимо аз да го даря с една духовност, която да бъде подобна на моята собствена духовност. За този светоглед всяко говорене за непознатата "вещ в себе си" изгубва всякакъв смисъл. Защото именно "вещта в себе си" се разкрива на вътрешното сетиво. Всяко говорене върху непознатата "вещ в себе си" иде само оттам, че онези, които говорят така, не са в състояние да познаят отново "вещите в себе си" в духовните съдържания на тяхната вътрешност.
към текста >>
82.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той живее благодарение
на
това, че
силите
и веществата
на
този свят действат в него; той възприема този сетивен свят и го обсъжда според законите, според които сетивния свят и самият той са устроени.
Ако Екхарт се явява като човек, който в блаженото изживяване на духовното новораждане говори за естеството и същността на познанието като за една картина, която е постигнал да нарисува: Другите ни се представят като странстващи хора, като поклонници, на които това ново раждане е показало един нов път, по който те искат да вървят, чиято цел обаче им изглежда безкрайно отдалечна. Екхарт рисува повече великолепията на своята картина, а те трудностите на новия път. Трябва да си изясним напълно, какво е положението на човека спрямо неговите висши познания, ако искаме да изпъкне пред нашата душа разликата между такива личности като Екхарт и Таулер. Човекът е вплетен в сетивния свят и в природната закономерност, която царува в сетивния свят. Той самият е резултат на този свят.
Той живее благодарение на това, че силите и веществата на този свят действат в него; той възприема този сетивен свят и го обсъжда според законите, според които сетивния свят и самият той са устроени.
Когато насочва погледа си върху един предмет, този предмет му се представя не само като сбор от действуващи една в друга сили, над които царува природните закони, но и самото око и едно тяло изградено според същите закони и същите сили; и виждането става според такива закони и такива сили. Ако бихме достигнали докрай в естествената наука, ни е бихме искали да проследим тази игра на природните сили в смисъла на природните закони до най-висшите области на образуването на мислите. Но още вършейки това, ние се издигаме над тази игра. Не стоим ли ние над всяка природна закономерност в нейния външен вид, когато обгръщаме с поглед, как ние сами сме включени в природата? Ние виждаме с нашите очи според законите на природата.
към текста >>
Когато насочва погледа си върху един предмет, този предмет му се представя
не
само като сбор от действуващи една в друга сили, над които царува природните
закони
, но и самото око и едно тяло изградено според същите
закони
и същите сили; и виждането става според такива
закони
и такива сили.
Екхарт рисува повече великолепията на своята картина, а те трудностите на новия път. Трябва да си изясним напълно, какво е положението на човека спрямо неговите висши познания, ако искаме да изпъкне пред нашата душа разликата между такива личности като Екхарт и Таулер. Човекът е вплетен в сетивния свят и в природната закономерност, която царува в сетивния свят. Той самият е резултат на този свят. Той живее благодарение на това, че силите и веществата на този свят действат в него; той възприема този сетивен свят и го обсъжда според законите, според които сетивния свят и самият той са устроени.
Когато насочва погледа си върху един предмет, този предмет му се представя не само като сбор от действуващи една в друга сили, над които царува природните закони, но и самото око и едно тяло изградено според същите закони и същите сили; и виждането става според такива закони и такива сили.
Ако бихме достигнали докрай в естествената наука, ни е бихме искали да проследим тази игра на природните сили в смисъла на природните закони до най-висшите области на образуването на мислите. Но още вършейки това, ние се издигаме над тази игра. Не стоим ли ние над всяка природна закономерност в нейния външен вид, когато обгръщаме с поглед, как ние сами сме включени в природата? Ние виждаме с нашите очи според законите на природата. Но ние познаваме също законите, според които виждаме.
към текста >>
Ако бихме достигнали докрай в естествената наука, ни е бихме искали да проследим тази игра
на
природните сили в смисъла
на
природните
закони
до най-висшите области
на
образуването
на
мислите.
Трябва да си изясним напълно, какво е положението на човека спрямо неговите висши познания, ако искаме да изпъкне пред нашата душа разликата между такива личности като Екхарт и Таулер. Човекът е вплетен в сетивния свят и в природната закономерност, която царува в сетивния свят. Той самият е резултат на този свят. Той живее благодарение на това, че силите и веществата на този свят действат в него; той възприема този сетивен свят и го обсъжда според законите, според които сетивния свят и самият той са устроени. Когато насочва погледа си върху един предмет, този предмет му се представя не само като сбор от действуващи една в друга сили, над които царува природните закони, но и самото око и едно тяло изградено според същите закони и същите сили; и виждането става според такива закони и такива сили.
Ако бихме достигнали докрай в естествената наука, ни е бихме искали да проследим тази игра на природните сили в смисъла на природните закони до най-висшите области на образуването на мислите.
Но още вършейки това, ние се издигаме над тази игра. Не стоим ли ние над всяка природна закономерност в нейния външен вид, когато обгръщаме с поглед, как ние сами сме включени в природата? Ние виждаме с нашите очи според законите на природата. Но ние познаваме също законите, според които виждаме. Ние можем да застанем на една по-висока наблюдателна точка и да обгърнем с поглед същевременно външния свят и самите нас в тяхното взаимодействие.
към текста >>
Не
действа ли тогава в нас една същност, която е по-висша отколкото действащата според природните
закони
и природни сили сетивно-органическа личност?
Но още вършейки това, ние се издигаме над тази игра. Не стоим ли ние над всяка природна закономерност в нейния външен вид, когато обгръщаме с поглед, как ние сами сме включени в природата? Ние виждаме с нашите очи според законите на природата. Но ние познаваме също законите, според които виждаме. Ние можем да застанем на една по-висока наблюдателна точка и да обгърнем с поглед същевременно външния свят и самите нас в тяхното взаимодействие.
Не действа ли тогава в нас една същност, която е по-висша отколкото действащата според природните закони и природни сили сетивно-органическа личност?
При такъв един акт съществува ли още една разделяща стена между нашата вътрешност и външния свят? Това, което разсъждава тук, което си създава изяснение, не е вече нашата отделна личност; това е по-скоро всеобщата мирова същност, която е съборила преградите между вътрешния свят и външния свят и която обгръща вече и двата свята. Както е вярно, че аз оставам същата отделна личност по външен изглед, когато съм премахнал по този начин преградата, така вярно е също, че по същност аз не съм вече тази отделна личност. От ега нататък в мене живее чувството, че в моето същество говори всемирното същество, което обхваща мене и целия свят.
към текста >>
Ако
със
своето духовно разположение Таулер би бил природоизследовател: Той би трябвало да приеме да обясни всичко природно, включително целия човек, първия и втория, чисто природосъобразно.
Единият е външният, животинският, сетивният човек; другият е вътрешният, разумният човек, с неговите разумни сили; третият човек е духът, най-висшата част на душата." /виж В. Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.161/. Колко високо стои този третият човек над първия и втория, това Екхарт е изразил в думите: "Окото, чрез което аз виждам Бога, е същото око, чрез което Бог вижда мене. Моето око и божието око е едно око и едно виждане и едно познание и едно чувстване." Но заедно е това чувство в Таулер живее и едно друго чувство. Той се издига до един действителен възглед за духовното и не смесва постоянно, както лъжливите материалисти и лъжливите идеалисти, сетивно-природното с духовното.
Ако със своето духовно разположение Таулер би бил природоизследовател: Той би трябвало да приеме да обясни всичко природно, включително целия човек, първия и втория, чисто природосъобразно.
Той никога не би пренесъл "чисто" духовни сили в самата природа. Никога не би говорил за една "целесъобразност" в природата, измислена по образеца на човешката. Той би знаел, че там, където възприемаме със сетивата, не могат да се намерят никакви "творчески мисли". В него живееше напротив най-силно съзнанието, че човекът е едно чисто природно същество. И понеже не се чувстваше като природоизследовател, а като човек, който работи за развитието на моралния живот, той чувствуваше противоположността, която се разтваря между тази природна същност на човека и виждането на Бога, което възниква сред природното естество по природен начин, но като духовност.
към текста >>
Той би знаел, че там, където възприемаме
със
сетивата,
не
могат да се намерят никакви "творчески мисли".
Моето око и божието око е едно око и едно виждане и едно познание и едно чувстване." Но заедно е това чувство в Таулер живее и едно друго чувство. Той се издига до един действителен възглед за духовното и не смесва постоянно, както лъжливите материалисти и лъжливите идеалисти, сетивно-природното с духовното. Ако със своето духовно разположение Таулер би бил природоизследовател: Той би трябвало да приеме да обясни всичко природно, включително целия човек, първия и втория, чисто природосъобразно. Той никога не би пренесъл "чисто" духовни сили в самата природа. Никога не би говорил за една "целесъобразност" в природата, измислена по образеца на човешката.
Той би знаел, че там, където възприемаме със сетивата, не могат да се намерят никакви "творчески мисли".
В него живееше напротив най-силно съзнанието, че човекът е едно чисто природно същество. И понеже не се чувстваше като природоизследовател, а като човек, който работи за развитието на моралния живот, той чувствуваше противоположността, която се разтваря между тази природна същност на човека и виждането на Бога, което възниква сред природното естество по природен начин, но като духовност. Именно в тази противоположност изпъква пред него смисълът на живота. Като отделно същество, като природно създание намира себе си човек. И никаква наука не може да му разкрие нещо друго върху този живот, освен че той е едно такова природно създание.
към текста >>
"Ако човек трябва наистина да стане едно с Бога, тогава трябва да умрат и да замлъкнат и
силите
на
вътрешния човек.
Като човек, който се подвизава с моралния живот, той иска да покаже на човека пътищата към всемирното същество. Той има твърдата вяра и доверие, че всемирното същество просиява в човека, когато този устройва своя живот така, че в него се намира място за божественото. Но никога това всемирно същество не може да просияе, ако човек се затвори в своята чиста, естествена, отделна личност. В езика на Таулер този изолиран в себе си човек е само част от света; едно отделно създание. Колкото повече се затваря в това съществуване като част на света, толкова по-малко може всемирното същество да намери място в него.
"Ако човек трябва наистина да стане едно с Бога, тогава трябва да умрат и да замлъкнат и силите на вътрешния човек.
Волята трябва да бъде съблечена от самото добро и от всяко воление и да стане безволна." "Човек трябва да се оттегли от всички свои сетива в себе си всички сили и да стигне до една забрава на всички неща и на самия себе си." "Защото истинното и вечно слово божие се изговаря само в пустинята, когато човек е излязъл от самия себе си и от всички неща и стои съвършено свободен, празен и самотен."
към текста >>
То се състои в проникването
на
един вече съществуващ предмет чрез
силите
на
нашия дух.
Една нова цел е началото на един нов път. Чрез такава нова цел човекът е постигнал една степен на развитието; самото развитие се движи в неизмерното. И какво ще постигне на една следваща степен, той никога не знае това в настоящата степен. Не съществува едно познание на последната цел; съществува само доверие в пътя, в развитието. За всичко, което човекът е достигнал вече, съществува едно познание.
То се състои в проникването на един вече съществуващ предмет чрез силите на нашия дух.
За по-висшия живот на вътрешността не съществува подобно познание. Тук силите на нашия дух трябва да доведат до съществуване тепърва самия предмет; те трябва да му създадат едно съществуване, което е подобно на естественото съществуване. Естествената наука проследява развитието на съществата от най простото до най-съвършеното, човека. Това развитие стои пред нас като нещо завършено. Ние го познаваме, като го проникваме със способностите на нашия дух.
към текста >>
Тук
силите
на
нашия дух трябва да доведат до съществуване тепърва самия предмет; те трябва да му създадат едно съществуване, което е подобно
на
естественото съществуване.
И какво ще постигне на една следваща степен, той никога не знае това в настоящата степен. Не съществува едно познание на последната цел; съществува само доверие в пътя, в развитието. За всичко, което човекът е достигнал вече, съществува едно познание. То се състои в проникването на един вече съществуващ предмет чрез силите на нашия дух. За по-висшия живот на вътрешността не съществува подобно познание.
Тук силите на нашия дух трябва да доведат до съществуване тепърва самия предмет; те трябва да му създадат едно съществуване, което е подобно на естественото съществуване.
Естествената наука проследява развитието на съществата от най простото до най-съвършеното, човека. Това развитие стои пред нас като нещо завършено. Ние го познаваме, като го проникваме със способностите на нашия дух. Когато развитието е стигнало до човека, той не намира предварително никакво по-нататъшно продължение. Той сам произвежда по-нататъшното развитие.
към текста >>
Ние го познаваме, като го проникваме
със
способностите
на
нашия дух.
То се състои в проникването на един вече съществуващ предмет чрез силите на нашия дух. За по-висшия живот на вътрешността не съществува подобно познание. Тук силите на нашия дух трябва да доведат до съществуване тепърва самия предмет; те трябва да му създадат едно съществуване, което е подобно на естественото съществуване. Естествената наука проследява развитието на съществата от най простото до най-съвършеното, човека. Това развитие стои пред нас като нещо завършено.
Ние го познаваме, като го проникваме със способностите на нашия дух.
Когато развитието е стигнало до човека, той не намира предварително никакво по-нататъшно продължение. Той сам произвежда по-нататъшното развитие. Сега той живее това, което за предишните степени само познава. Той твори съобразно предмета това, което при преходните степени се е задоволявал само да подражава. Че истината не е едно със съществуващото в природата, а обгръща природно съществуващото и не-съществуващото: Това убеждение изпълва всички чувства на Таулер.
към текста >>
Че истината
не
е едно
със
съществуващото в природата, а обгръща природно съществуващото и
не
-съществуващото: Това убеждение изпълва всички чувства
на
Таулер.
Ние го познаваме, като го проникваме със способностите на нашия дух. Когато развитието е стигнало до човека, той не намира предварително никакво по-нататъшно продължение. Той сам произвежда по-нататъшното развитие. Сега той живее това, което за предишните степени само познава. Той твори съобразно предмета това, което при преходните степени се е задоволявал само да подражава.
Че истината не е едно със съществуващото в природата, а обгръща природно съществуващото и не-съществуващото: Това убеждение изпълва всички чувства на Таулер.
Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение на един озарен мирянин, на един "приятел на Бога от Оберланд". Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие. Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това. Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача. Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя".
към текста >>
Той го мисли
със
своя ум; но
не
живее още в него с всяка нишка
на
неговата личност.
Но Учителят знае, че това учение не е оживяло още напълно в него.
Той го мисли със своя ум; но не живее още в него с всяка нишка на неговата личност.
Следователно той поучава за едно състояние, което не е осъществил още напълно в себе си. Описанието на състоянието отговаря на истината; обаче тази истина няма стойност, ако не добие живот, ако не произведе себе си като съществуване в действителността. "Мирянинът" или "приятелят божи" чува за Учителя и неговите учения. Той не е по-малко проникнат от истината, която Учителят изказва, отколкото самия този последен. Обаче за него тази истина не е истина на ума.
към текста >>
Той
не
говори за смисъла, който животът има вече чрез
силите
и законите
на
света; но той дава първо
на
този живот един нов смисъл.
Духът започва един природен процес на по-висша степен. Говоренето за Бога, който гледа себе си във вътрешността на човека, приема един друг характер у този, който е познал подобно нещо. Той отдава малко значение на това, че едно вече добито познание го е довело до дълбините на Мировото същество; но в замяна на това неговото духовно устройство добива един нов отпечатък. То се развива в направлението, което се определя от Мировото същество, по-нататък. Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота.
Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл.
Както рибата не съдържа в себе си това, което на една по-късна степен на развитието се явява като млекопитаещо, така и човекът на ума няма още в себе си това, което ще се роди от него като по-висш човек. Ако рибата би могла да познае себе си и нещата около нея: Тя би считала битието-риба като смисъл на живота. Тя би казала: Всемирното същество е подобно на рибата; мировото същество вижда себе си в рибата. Така може да говори рибата до тогава, докато тя се придържа само към своето познание добито чрез ума. Но в действителност тя не се придържа към това.
към текста >>
Ето защо безименното божествено същество трябва да бъде едно цялостно, абсолютно същество, което подържа всички частични същества
със
своето присъствие." Така говори Сузо в своята автобиография, която е написал заедно
със
своята ученичка Елзбет Щеглин.
Приеми в себе си само битието, което е непримесено с не-битие; защото всяко не-битие отрича всяко битие; същото прави и битието, което отрича всяко небитие. Едно нещо, което още трябва да става или е станало, е лишено сега от същност на настоящето. Ние не можем да познаем едно примесено битие или не-битие, освен с един признак на всемирното същество. Защото щом искаме да разберем дадено нещо, разумът среща съществото и това е съществото, което произвежда всички неща. Това не е едно частично същество на това или онова създание; защото частичното същество е изцяло примесено с нещо друго или с други възможности.
Ето защо безименното божествено същество трябва да бъде едно цялостно, абсолютно същество, което подържа всички частични същества със своето присъствие." Така говори Сузо в своята автобиография, която е написал заедно със своята ученичка Елзбет Щеглин.
Той също е един благочестив свещеник и живее напълно в кръга на християнските представи. Той така живее в тези представи, като че би било немислимо с неговото духовно направление да живее в един друг духовен свят. Но и за него също важи това, че с неговото духовно направление може да бъде свързано едно друго съдържание на представите. За това ясно говори фактът, как за него съдържанието на християнското учение става вътрешно изживяване, как неговото отношение към Христа се превръща в отношение на неговия дух към вечната Истина по чисто идейно-духовен начин. Той е съчинил една "Книжка за вечната мъдрост".
към текста >>
83.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В естествената наука може да бъде считан като предшественик
на
Коперник, защото той беше
на
становището, че
Земята
е едно подвижно небесно тяло подобно
на
другите.
Една чудно блестяща звезда на небето на средновековния духовен живот е Николай Крипфс Куес или Куза/ близо до гр. Триер, Ренания -1401-1464 г./. Той стои на върха на знанието от неговата епоха. В областта на математиката неговият принос е забележителен.
В естествената наука може да бъде считан като предшественик на Коперник, защото той беше на становището, че Земята е едно подвижно небесно тяло подобно на другите.
Той беше скъсал вече с един възглед, на който се опираше още сто години по-късно великият астроном Тихо де Брахе, който бе противопоставил на учението на Коперник изречението: "Земята е една твърде груба, тежка и неспособна да се движи; как Коперник може да направи от нея една звезда и да я разхожда из пространството? " Никола от Куза, който не само обгръщаше знанието на неговата епоха, но водеше още по-далеч, притежаваше също до висока степен способността да събужда това знание в един вътрешен живот, така щото то хвърляше светлина не само върху външния свят, но доставяше също на човека онзи духовен живот, към който той трябва да се стреми из най-дълбоките основи на своята душа. Когато сравним Николай Кузански с духове като Екхарт или Таулер, получаваме един забележителен резултат. Николай е научният мислител, който от изследването върху нещата на света иска да се издигне на степента на един по-висш възглед; Екхарт и Таулер бяха религиозни последователи, които търсят по-висшия живот изхождайки от съдържанието на вярата. Накрая Николай стига до същия вътрешен живот както Майстер Екхарт; но вътрешният живот на първия има като съдържание едно богато знание.
към текста >>
Той беше скъсал вече с един възглед,
на
който се опираше още сто години по-късно великият астроном Тихо де Брахе, който бе противопоставил
на
учението
на
Коперник изречението: "
Земята
е една твърде груба, тежка и неспособна да се движи; как Коперник може да направи от нея една звезда и да я разхожда из пространството?
Една чудно блестяща звезда на небето на средновековния духовен живот е Николай Крипфс Куес или Куза/ близо до гр. Триер, Ренания -1401-1464 г./. Той стои на върха на знанието от неговата епоха. В областта на математиката неговият принос е забележителен. В естествената наука може да бъде считан като предшественик на Коперник, защото той беше на становището, че Земята е едно подвижно небесно тяло подобно на другите.
Той беше скъсал вече с един възглед, на който се опираше още сто години по-късно великият астроном Тихо де Брахе, който бе противопоставил на учението на Коперник изречението: "Земята е една твърде груба, тежка и неспособна да се движи; как Коперник може да направи от нея една звезда и да я разхожда из пространството?
" Никола от Куза, който не само обгръщаше знанието на неговата епоха, но водеше още по-далеч, притежаваше също до висока степен способността да събужда това знание в един вътрешен живот, така щото то хвърляше светлина не само върху външния свят, но доставяше също на човека онзи духовен живот, към който той трябва да се стреми из най-дълбоките основи на своята душа. Когато сравним Николай Кузански с духове като Екхарт или Таулер, получаваме един забележителен резултат. Николай е научният мислител, който от изследването върху нещата на света иска да се издигне на степента на един по-висш възглед; Екхарт и Таулер бяха религиозни последователи, които търсят по-висшия живот изхождайки от съдържанието на вярата. Накрая Николай стига до същия вътрешен живот както Майстер Екхарт; но вътрешният живот на първия има като съдържание едно богато знание. Пълното значение на разликата ни става ясно, когато помислим, че за онзи, който се занимава с различните науки, съществува близката опасност да не оцени правилно значението на онзи начин на познание, който изяснява отделните области на науката.
към текста >>
Николай от Куза
не
говори
със
своето "учено невежество" за нищо друго освен за онова знание, което е новородено като вътрешно изживяване.
Ясно е, обаче, че същността на нещата може да бъде намерена само чрез тази степен на познанието.
Николай от Куза не говори със своето "учено невежество" за нищо друго освен за онова знание, което е новородено като вътрешно изживяване.
Той сам разказва, как е стигнал до това вътрешно изживяване. "Аз правих много опити да съединя в една основна идея мислите върху бога и света, върху Христа и църквата, но нито една не ме задоволяваше, докато най-после при завръщането ми от Гърция по море като чрез озарение отгоре моят поглед на духа се издигна до възгледа, в който Бог ми се яви като най-висшето единство на всички противоположности." В това озарение участват повече или по-малко влиянията, които идват от изучаването на неговите предшественици. В неговия начин на мислене ние познаваме едно съобразно възобновяване на възгледите, които срещаме в съчиненията на някой си Дионисий. Споменатият вече Скотус Еригена е превел тези съчинения на латински. Той нарича автора "великият и божествен откривател".
към текста >>
Ето защо човек
не
трябва да иска да схване тази първична основа
със
същите понятия и идеи както нещата.
Ето защо човек не трябва да иска да схване тази първична основа със същите понятия и идеи както нещата.
Ето защо ако припише на първичната основа /Бог/ качества, които е познал при нисшите неща, такива качества могат да бъдат само помощни представи на слабия дух, който снижава първичната основа до себе си, за да може да си я представи. Всъщност не трябва да се твърди, че Бог притежава някакво качество, което нисшите неща имат. Никога не трябва да се казва, че Бог е. Защото и "битието" е една представа, която човек си е образувал при нисшите неща. Обаче Бог е над "битието" и "не-битието".
към текста >>
Съществуват главно три пътища, по които човек може да тръгне, когато стигне там, където Николай е стигнал: Единият е положителната вяра, която идва към нас отвън; вторият е отчаянието; човек стои сам
със
своя товар и чувства цялото съществуване да се люлее заедно с него; третият е развитието
на
най-дълбоките, собствени сили
на
човека.
Сега той трябва да познае, че сам трябва вече да включи, да внесе своето богатство в потока на мировите действия, както по-рано самата природа включваше неговата бедност в себе си. Тук най-злите демони дебнат човека. Неговата сила лесно може да бъде парализирана. Вместо сам да извърши присъединяването с природата, при едно такова парализиране той ще прибегне до едно идващо отвън откровение, което отново го спасява от неговата самотност, което отново връща знанието чувствано от него като товар в първичното лоно на съществуването, в Бога. Както Николай от Куза, той ще вярва, че върви по свой собствен път; но в действителност ще намери само онзи път, който му е показало неговото духовно развитие.
Съществуват главно три пътища, по които човек може да тръгне, когато стигне там, където Николай е стигнал: Единият е положителната вяра, която идва към нас отвън; вторият е отчаянието; човек стои сам със своя товар и чувства цялото съществуване да се люлее заедно с него; третият е развитието на най-дълбоките, собствени сили на човека.
Единият водач в този трети път трябва да бъде доверието в света. Другият водач трябва да бъде смелостта да следва това доверие, безразлично къде той го води.*/*Тук се загатва само с малко думи върху Пътя на духовното познание, който аз подробно описах в моите по-късно излезли книги, особено в "Как се добиват познания за висшите светове", "Очерк на една тайна наука" и "Загадки на душата"/.
към текста >>
84.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Те се задълбочават в природата и се стремят да изследват нейните
закони
със
всички средства, които тяхната епоха им предлага, а именно колкото е възможно по-всестранно.
Хайнрих Корнелиус Агрипа от Нетесхайм /1487 до 1535 г./ и Теофраст Парацелзий /1493 до 1541 г./ са вървели по пътя, посочен от начина на мислене застъпен от Николай от Куза.
Те се задълбочават в природата и се стремят да изследват нейните закони със всички средства, които тяхната епоха им предлага, а именно колкото е възможно по-всестранно.
В това природознание те виждат същевременно истинската основа за всяко висше познание. Те се стремят да развият това висше познание от самото природознание, като работят това природознание да се новороди в духа.
към текста >>
На
такива хора духът
не
показва никакъв дух; затова те го търсят
със
сетивата.
Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези процеси, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена връзка не може веднага да бъде съзряна. Но спиритистът снижава и духа в една по-нисша сфера. За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото. На основата на подобен начин на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата. Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той задоволява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин.
На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата.
Както виждат да летят облаците във въздуха, така те биха искали да виждат, че летят и духовете.
към текста >>
Естествено Агрипа ще бъде съвсем криво разбран, ако се сравни неговата естествена наука с тази
на
следващите векове, която разполага
със
съвършено други опитности.
Агрипа от Нетесхайм води борба за една истинска естествена наука, която не иска да обяснява природните явления чрез духовни същества, които бродят в сетивния свят, но която иска да вижда в природата само природни явления, а в духа духовни явления.
Естествено Агрипа ще бъде съвсем криво разбран, ако се сравни неговата естествена наука с тази на следващите векове, която разполага със съвършено други опитности.
При такова едно сравнение лесно може да изглежда, че това, което почива само на природни отношения или на лъжлива опитност, той го свързва направо с действия на духове. Такава несправедливост върши към него Мориц Кериер, когато макар и не в зложелателен смисъл казва: "Агрипа изброява много неща, които принадлежат на Слънцето, на Луната, на планетите или неподвижните звезди и се влияят от тях; например сродни със слънцето са огънят, кръвта, лавровото дърво, златото, хризолитът; те предават дарове на слънцето; смелост, веселост, светлина.... Животните имат едно естествено чувство, който се приближава до духа на предсказването до по-висока степен отколкото човешкия ум..... Хората могат да бъдат обвързани за любов, за омраза, болест и здраве.
към текста >>
Такава несправедливост върши към него Мориц Кериер, когато макар и
не
в зложелателен смисъл казва: "Агрипа изброява много неща, които принадлежат
на
Слънцето,
на
Луната,
на
планетите или неподвижните звезди и се влияят от тях; например сродни
със
слънцето са огънят, кръвта, лавровото дърво, златото, хризолитът; те предават дарове
на
слънцето; смелост, веселост, светлина.... Животните имат едно естествено чувство, който се приближава до духа
на
предсказването до по-висока степен отколкото човешкия ум..... Хората могат да бъдат обвързани за любов, за омраза, болест и здраве.
Агрипа от Нетесхайм води борба за една истинска естествена наука, която не иска да обяснява природните явления чрез духовни същества, които бродят в сетивния свят, но която иска да вижда в природата само природни явления, а в духа духовни явления. Естествено Агрипа ще бъде съвсем криво разбран, ако се сравни неговата естествена наука с тази на следващите векове, която разполага със съвършено други опитности. При такова едно сравнение лесно може да изглежда, че това, което почива само на природни отношения или на лъжлива опитност, той го свързва направо с действия на духове.
Такава несправедливост върши към него Мориц Кериер, когато макар и не в зложелателен смисъл казва: "Агрипа изброява много неща, които принадлежат на Слънцето, на Луната, на планетите или неподвижните звезди и се влияят от тях; например сродни със слънцето са огънят, кръвта, лавровото дърво, златото, хризолитът; те предават дарове на слънцето; смелост, веселост, светлина.... Животните имат едно естествено чувство, който се приближава до духа на предсказването до по-висока степен отколкото човешкия ум..... Хората могат да бъдат обвързани за любов, за омраза, болест и здраве.
към текста >>
Когато бе открит "фактът", че
Земята
е кръгла, всички предишни предположения бяха изхвърлени в областта
на
"суеверието".
"Не, то напомня за подобно нещо, когато правилно разберем Агрипа. Естествено той е вярвал в неща, в които хората от неговата епоха не можели да се съмняват. Но ние също вършим това днес по отношение на това, което днес важи като "факти". Нима смятаме, че следващите векове не ще хвърлят в стаята за непотребни вещи някои неща от това, което днес смятаме за несъмнени факти, окачествявайки ги като "сляпо" суеверие? Във всеки случай аз съм убеден, че в познаването на фактите от страна на човека има действителен напредък.
Когато бе открит "фактът", че Земята е кръгла, всички предишни предположения бяха изхвърлени в областта на "суеверието".
Така е с някои истини на астрономията, на биологията и пр. Учението за естествения произход в сравнение със съществуващите по-рано "хипотези на сътворението" е един напредък както и познанието, че Земята е кръгла по отношение на всички предишни предположения за нейната форма. Въпреки това за мене е много ясно, че в научните трудове и трактати по естествена наука от наше време има някои "факти", които за бъдещите векове съвсем не ще изглеждат факти, както и за нас не са факти някои неща, които Агрипа и Парацелзий твърдят. Важно не е това, какво те са считали за "факти", а това, в какъв дух се тълкували те тези факти.
към текста >>
Учението за естествения произход в сравнение
със
съществуващите по-рано "хипотези
на
сътворението" е един напредък както и познанието, че
Земята
е кръгла по отношение
на
всички предишни предположения за нейната форма.
Но ние също вършим това днес по отношение на това, което днес важи като "факти". Нима смятаме, че следващите векове не ще хвърлят в стаята за непотребни вещи някои неща от това, което днес смятаме за несъмнени факти, окачествявайки ги като "сляпо" суеверие? Във всеки случай аз съм убеден, че в познаването на фактите от страна на човека има действителен напредък. Когато бе открит "фактът", че Земята е кръгла, всички предишни предположения бяха изхвърлени в областта на "суеверието". Така е с някои истини на астрономията, на биологията и пр.
Учението за естествения произход в сравнение със съществуващите по-рано "хипотези на сътворението" е един напредък както и познанието, че Земята е кръгла по отношение на всички предишни предположения за нейната форма.
Въпреки това за мене е много ясно, че в научните трудове и трактати по естествена наука от наше време има някои "факти", които за бъдещите векове съвсем не ще изглеждат факти, както и за нас не са факти някои неща, които Агрипа и Парацелзий твърдят. Важно не е това, какво те са считали за "факти", а това, в какъв дух се тълкували те тези факти.
към текста >>
Той самият казва: "Аз
не
съм тънко изпреден от природата,
не
съм също отгледан
със
смокини и пшеничен хляб, но
със
сирене, мляко и овесен хляб, и за това без съмнение изглеждам груб пред малките господари и префинените велможи; защото тези, които са облечени в меки дрехи, и ние, които сме били възпитани при груби условия,
не
можем да се разберем помежду си.
Ние можем да сгрешим съдейки за Парацелзий по неговата груба външност, която понякога зад шегата крие дълбока сериозност.
Той самият казва: "Аз не съм тънко изпреден от природата, не съм също отгледан със смокини и пшеничен хляб, но със сирене, мляко и овесен хляб, и за това без съмнение изглеждам груб пред малките господари и префинените велможи; защото тези, които са облечени в меки дрехи, и ние, които сме били възпитани при груби условия, не можем да се разберем помежду си.
Даже ако бих си въобразил, че съм очарователен, за другите ще изглеждам груб. Как няма да изглеждам тогава странен за онзи, който никога не е пътувал под слънчевия припек? "
към текста >>
Той е член
на
този поток, и този член, тази част е във взаимоотношения
със
всички други части.
Тази е противоположността, която Парацелзий чувствува като Микрокосмос /човекът/ и Макрокосмос /вселената/. За него човекът е светът в малък размер. Това, което позволява на човека да вижда така своето отношение към света, е неговият дух. Този дух се явява свързан с едно отделно същество, с един отделен организъм. По своята цяла същност този организъм принадлежи на великия поток на вселената.
Той е член на този поток, и този член, тази част е във взаимоотношения със всички други части.
Но духът изглежда като един резултат на този отделен организъм. Той вижда себе си отначало свързан само с този организъм. Той откъсва този организъм от почвата-майка, от която е израснал. Така за Парацелзий в природната основа на битието се крие една дълбока връзка между човека и цялата вселена, която се скрива чрез съществуването на духа. Духът, който ни води до висшето познание, като ни доставя знанието, и прави това знание да се новороди на по-висока степен, има първо за нас хората като последствие, че ни скрива нашата собствена връзка с Цялото.
към текста >>
Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите
на
околния свят и
със
състояния
на
нашата собствена вътрешност, са произведения
на
нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина
на
душата.
Следователно в "астралните" явления Парацелзий вижда една междинна степен между телесните и същинските душевни явления. Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност. Най-простото явление на тази област ние имаме в света на сънищата.
Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата.
Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание. С тази област са свързани всички явления, които принадлежат на областта на хипнотизма и внушението. При внушението ние можем да видим едно въздействие от човек на човек, което сочи към една връзка на съществата в природата забулена чрез по-висшата дейност на духа. От тук се разкрива една възможност да разберем това, което Парацелзий нарича "астрално" тяло. То е сбор от онези природни действия, под чието влияние ние се намираме и можем да се намираме при особени обстоятелства; тези действия излизат от нас, без душата да знае за това; те не влизат в обсега на понятието на чисто физическите явления.
към текста >>
Човекът е първо едно физическо-телесно същество, следователно подложено
на
същите
закони
,
на
които е подчинено всяко тяло.
На основата на тези възгледи Парацелзий разделя човешката природа на седем члена. Това са същите членове, които срещаме у древните египтяни, у неоплатониците и в Кабалата.
Човекът е първо едно физическо-телесно същество, следователно подложено на същите закони, на които е подчинено всяко тяло.
В това отношение той е едно чисто елементарно тяло. Чисто телесно-физическите закони са организирани в органически жизнен процес. Парацелзий нарича органическата закономерност "археус" или "спиритус вите" /"дух на живота"/; органическото се издига до явленията подобни на духовното, които не са още дух. Това са "астралните" явления. От "астралните" процеси възникват функциите на "животинския дух".
към текста >>
Чисто телесно-физическите
закони
са организирани в органически жизнен процес.
На основата на тези възгледи Парацелзий разделя човешката природа на седем члена. Това са същите членове, които срещаме у древните египтяни, у неоплатониците и в Кабалата. Човекът е първо едно физическо-телесно същество, следователно подложено на същите закони, на които е подчинено всяко тяло. В това отношение той е едно чисто елементарно тяло.
Чисто телесно-физическите закони са организирани в органически жизнен процес.
Парацелзий нарича органическата закономерност "археус" или "спиритус вите" /"дух на живота"/; органическото се издига до явленията подобни на духовното, които не са още дух. Това са "астралните" явления. От "астралните" процеси възникват функциите на "животинския дух". Човекът е сетивно същество. Той свързва смислено сетивните впечатления чрез своя ум.
към текста >>
Парацелзий е изразил това чувство в простите думи: "А това великото, което трябва да помислите: Няма нищо
на
небето и
на
земята
, което да
не
е в човека.
Той се вглъбява в своите собствени духовни произведения, научава се да познава духа като дух. Така той се е издигнал до степента на "Духовната душа". На края той познава, че в тази духовна душа изживява най-дълбоката Първопричина на света, на мировото съществуване; духовната душа престава да бъде индивидуална, отделна. Ражда се познанието, за което Екхарт говореше, когато човек чувства да говори в него не той самият, а Първичното същество. Настъпило е онова състояние, когато Всемирният Дух вижда самия себе си в човека.
Парацелзий е изразил това чувство в простите думи: "А това великото, което трябва да помислите: Няма нищо на небето и на земята, което да не е в човека.
И Бог, който е на небето, той е в човека".
към текста >>
Също така живот има
не
само в това, което се движи, каквито са хората, животните, червеите
на
земята
, птиците
на
небето и рибите във водата, но и всяка телесна и веществена вещ." Но с такива изказвания Парацелзий иска само да предварди от повърхностното разглеждане
на
природата, което само с няколко "бедни" понятия/ Гьоте сполучливо казва "с няколко забити като колове понятия"/ иска да изчерпи същността
на
нещата.
На тази степен още не съществува един "Дух" във физическия смисъл. Този "Дух" не е никаква фактическа основа на природния процес, а един фактически резултат на този процес. Този Дух не създава природата, а се развива от нея. Някои думи на Парацелзий могат да бъдат изтълкувани в обратен смисъл. Така когато казва: "Няма нищо телесно, което да не съдържа в себе си един дух, който се крие и живее в него.
Също така живот има не само в това, което се движи, каквито са хората, животните, червеите на земята, птиците на небето и рибите във водата, но и всяка телесна и веществена вещ." Но с такива изказвания Парацелзий иска само да предварди от повърхностното разглеждане на природата, което само с няколко "бедни" понятия/ Гьоте сполучливо казва "с няколко забити като колове понятия"/ иска да изчерпи същността на нещата.
Той не иска да вложи в нещата една измислена същност, а да постави в движение всички способности на човека, за да извлече това, което фактически се намира в нещата.
към текста >>
Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал
със
следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите
на
живота, "да ги сътвори", естествената наука
на
19-ия век можа да отдаде
на
природата това, което е
на
природата, а
на
духа това, което е
на
духа.
Той е бил "груба плът" както животното, плът, която "може да бъде свързана и хваната, както дървото и камъкът". Следователно в естественонаучен смисъл и душата е едно придобито качество /свойство/ на "грубата плът". Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато говори за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама". Естествено чрез такова разглеждане на нещата съвсем не трябва да се заличава разликата между един естественик от 16-ия век и един такъв от 19-ия век. Едва този последен век беше в състояние да вижда в пълен научен смисъл явленията на живите същества в такава връзка, че тяхното естествено родство и фактически произход изпъкват пред погледа чак до човека.
Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа.
На самата природа се предоставя да обясни своите творения; а духът може да се вглъби в себе се там, където той единствено може да бъде намерен, във вътрешността на човека.
към текста >>
През различните времена различни неща са назовавани
със
същите имена.
Следователно очите на Парацелзий са насочени в най-строгия смисъл върху природата, за да долови от самата нея, какво има тя да каже върху своите произведения. Той иска да изследва химическата закономерност, за да действува в своя смисъл като алхимик. Той счита, че всички тела са съставени от три основни вещества, от сол, сяра и живак. Естествено това, което той нарича така, не се покрива с онова, което по-късната химия назовава с тези имена, също както и това, което Парацелзий схваща като основно вещество, не е такова в смисъла на развилата се по-късно химия.
През различните времена различни неща са назовавани със същите имена.
Това, което древните наричаха четири елемента: земя, вода, въздух и огън, съществува и в наше време. Ние не наричаме вече тези четири "елемента" елементи, а агрегатни състояния и имаме за тях наименованията: Твърдо, течно, газообразно, етернообразно. Например за древните хора земята не беше Земя, а "твърдото" състояние. Ние познаваме също трите основни вещества на Парацелзий със съвременни понятия, но не ги назоваваме със същите имена. За Парацелзий разтварянето в една течност и горенето са двата химически процеса, които той употребява.
към текста >>
Например за древните хора
земята
не
беше Земя, а "твърдото" състояние.
Той счита, че всички тела са съставени от три основни вещества, от сол, сяра и живак. Естествено това, което той нарича така, не се покрива с онова, което по-късната химия назовава с тези имена, също както и това, което Парацелзий схваща като основно вещество, не е такова в смисъла на развилата се по-късно химия. През различните времена различни неща са назовавани със същите имена. Това, което древните наричаха четири елемента: земя, вода, въздух и огън, съществува и в наше време. Ние не наричаме вече тези четири "елемента" елементи, а агрегатни състояния и имаме за тях наименованията: Твърдо, течно, газообразно, етернообразно.
Например за древните хора земята не беше Земя, а "твърдото" състояние.
Ние познаваме също трите основни вещества на Парацелзий със съвременни понятия, но не ги назоваваме със същите имена. За Парацелзий разтварянето в една течност и горенето са двата химически процеса, които той употребява. Когато едно тяло е разтворено или изгорено, то се разлага на своите части. Нещо остава като остатък: Нещо се разтваря или изгаря. За не го остатъкът е сол, разтворимото /течното/ е живак; това, което изгаря, то се нарича сяра.
към текста >>
Ние познаваме също трите основни вещества
на
Парацелзий
със
съвременни понятия, но
не
ги назоваваме
със
същите имена.
Естествено това, което той нарича така, не се покрива с онова, което по-късната химия назовава с тези имена, също както и това, което Парацелзий схваща като основно вещество, не е такова в смисъла на развилата се по-късно химия. През различните времена различни неща са назовавани със същите имена. Това, което древните наричаха четири елемента: земя, вода, въздух и огън, съществува и в наше време. Ние не наричаме вече тези четири "елемента" елементи, а агрегатни състояния и имаме за тях наименованията: Твърдо, течно, газообразно, етернообразно. Например за древните хора земята не беше Земя, а "твърдото" състояние.
Ние познаваме също трите основни вещества на Парацелзий със съвременни понятия, но не ги назоваваме със същите имена.
За Парацелзий разтварянето в една течност и горенето са двата химически процеса, които той употребява. Когато едно тяло е разтворено или изгорено, то се разлага на своите части. Нещо остава като остатък: Нещо се разтваря или изгаря. За не го остатъкът е сол, разтворимото /течното/ е живак; това, което изгаря, то се нарича сяра.
към текста >>
Който
не
вижда по-далече от подобни природни процеси, с него те могат да оставят студен като материални-бездушни неща; който иска
на
всяка цена да обхване духа
със
сетивата, той ще насели тези процеси с всички възможни душевни същества.
Който не вижда по-далече от подобни природни процеси, с него те могат да оставят студен като материални-бездушни неща; който иска на всяка цена да обхване духа със сетивата, той ще насели тези процеси с всички възможни душевни същества.
Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин загадката на съществуването. Това, което тези природни процеси имат да разкрият чрез своята сетивна действителност от душата на човека, за онзи, който се стреми към висшето познание, то стои по-високо отколкото всички свръхестествени чудеса, които човек може да измисли или да направи да му се изявят относно техния пред полагаем "Дух". Не съществува никакъв "дух на природата", който да може да изрази по-възвишени истини, отколкото сами те велики творения на природата, когато нашата душа се свърже с любов с тази природа и в интимно общение с нея слуша нейните тайни. Такава любов, такова приятелство търсеше Парацелзий с природата.
към текста >>
85.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Така е и
със
сетивния предмет.
Цветът съществува като "отражение"; но от себе си той не може да даде нищо на окото. Окото трябва да познае от себе си, що е цветът. Както съдържанието на книгата не е в самия читател, така и цветът не е в окото. Ако съдържанието на книгата би било в читателя: Той не би имал нужда да го чете. Въпреки това при четенето това съдържание не се разлива от книгата, а от читателя.
Така е и със сетивния предмет.
Това, което този сетивен предмет е вън, то не се разлива отвън вътре в човека, а от вътре навън. Изхождайки от тези мисли, бихме искали да кажем: Щом познанието се разлива от човека в предмета, тогава ние не познаваме това, което е в предмета, а само това, което е в самия човек. Подобно развитие на този ход на мислите бе направено от Имануел Кант / 1724-1804 г./. Погрешността на този ход на мислите е показана подобно в моята книга "Философия на свободата", /Ново издание, Берлин, Философско-антропософско издателство/. Тук аз трябва да се огранича само в това да спомена, че със своя прост, първобитен начин на мислене Валентин Вайгел стои много по-високо от Кант./.
към текста >>
Тук аз трябва да се огранича само в това да спомена, че
със
своя прост, първобитен начин
на
мислене Валентин Вайгел стои много по-високо от Кант./.
Така е и със сетивния предмет. Това, което този сетивен предмет е вън, то не се разлива отвън вътре в човека, а от вътре навън. Изхождайки от тези мисли, бихме искали да кажем: Щом познанието се разлива от човека в предмета, тогава ние не познаваме това, което е в предмета, а само това, което е в самия човек. Подобно развитие на този ход на мислите бе направено от Имануел Кант / 1724-1804 г./. Погрешността на този ход на мислите е показана подобно в моята книга "Философия на свободата", /Ново издание, Берлин, Философско-антропософско издателство/.
Тук аз трябва да се огранича само в това да спомена, че със своя прост, първобитен начин на мислене Валентин Вайгел стои много по-високо от Кант./.
към текста >>
Когато веднъж като момче се намирал
на
върха
на
една планина, той вижда там горе, където големите червени скали като че затварят планината, входът отворен и в дълбочината един съд
със
злато.
Границите на неговата личност не му се явяват като граници на Духа, който говори от него. За него този Дух е вездесъщ. Той знае, че "софистът ще го укорява, когато говори за началото на света и на сътворението", понеже не съм бил там и не съм го видял сам. На него аз отговорих, че същността на моята душа и на моето тяло, докато аз не бях Аз, а бях същността на Адама, аз присъствувах там /при сътворението/ и проиграх моята слава в самия Адам. Бьоме може да покаже само във външни символи, как в неговата вътрешност беше бликнала светлината.
Когато веднъж като момче се намирал на върха на една планина, той вижда там горе, където големите червени скали като че затварят планината, входът отворен и в дълбочината един съд със злато.
Обзема го страх; той продължава своя път, без да достигне съкровището. По-късно става ученик на един обущар от Гьорлиц. Един ден в обущарската работилница влиза един чужденец и иска един чифт обуща. Бьоме не смее да му ги продаде в отсъствие на обущаря. Чужденецът се отдалечава, но след малко повиква ученика навън и му казва: Яков, ти си малък, но някога ти ще станеш съвършено друг човек, на който светът много ще се чуди.
към текста >>
Той вярва, че
със
своя дух е потопен в една божествена хармония; но когато се оглежда около себе си, навсякъде вижда дисхармония в божествените творения.
В душата на Яков Бьоме живее неспокойно една мирова загадка, която тласка към познание.
Той вярва, че със своя дух е потопен в една божествена хармония; но когато се оглежда около себе си, навсякъде вижда дисхармония в божествените творения.
Светлината на Мъдростта принадлежи на човека; и въпреки това той е изложен на погрешност; в него живее подтикът към доброто, и въпреки това през цялото човешко развитие звучи дисонансът на злото. В природата царуват природните закони; и въпреки това нейната хармония е размътена от нецелесъобразности и една дива борба на елементите. Как трябва да се разбира дисхармонията в хармоничното мирово Цяло? Този въпрос измъчва Яков Бьоме. Той застава в центъра на света на неговите представи.
към текста >>
В природата царуват природните
закони
; и въпреки това нейната хармония е размътена от нецелесъобразности и една дива борба
на
елементите.
В душата на Яков Бьоме живее неспокойно една мирова загадка, която тласка към познание. Той вярва, че със своя дух е потопен в една божествена хармония; но когато се оглежда около себе си, навсякъде вижда дисхармония в божествените творения. Светлината на Мъдростта принадлежи на човека; и въпреки това той е изложен на погрешност; в него живее подтикът към доброто, и въпреки това през цялото човешко развитие звучи дисонансът на злото.
В природата царуват природните закони; и въпреки това нейната хармония е размътена от нецелесъобразности и една дива борба на елементите.
Как трябва да се разбира дисхармонията в хармоничното мирово Цяло? Този въпрос измъчва Яков Бьоме. Той застава в центъра на света на неговите представи. Той иска да добие един възглед за мировото Цяло, което включва в себе си дисхармонията. Защото как една представа би искала да обясни света, ако тя остави необяснена съществуващата дисхармония?
към текста >>
И в двете той вижда подобни
закони
и процеси.
Като говорим за тези неща, нека се ограничим върху доброто и злото, в което в по-тесен смисъл дисхармонията намира своя израз в човешкия живот. Защото всъщност Яков Бьоме се ограничава именно върху тях. Той може да стори това, понеже за него природа и човек се явяват като едно същество.
И в двете той вижда подобни закони и процеси.
За него нецелесъобразното в природата е зло, както и злото е една нецелесъобразност в съдбата на човека. Същите основни сили царуват и на едното и на другото място. Който е познал произхода на злото в човека, за него стои също открит и произхода на злото в природата.
към текста >>
"Външният свят
не
е Бог и във вечността
не
ще бъде наречен Бог, а той е само една същност, в която Бог се изявява..... Когато се казва: Бог е всичко, Бог е небето и
земята
, а също и външния свят, това е истината; защото от него и в него води своето начало всичко.
Ето защо напълно в смисъла на Яков Бьоме е, да виждаме Добро и Зло във всяко нещо и във всеки процес на света; но съвсем не е в неговия смисъл да търсим първичното същество направо в едно смесване на доброто и злото. Първичното същество трябваше да погълне Злото; но злото не е съставна част на първичното същество. Яков Бьоме търси Първопричината на света; Но самият свят е произлязъл чрез първопричината от небитието.
"Външният свят не е Бог и във вечността не ще бъде наречен Бог, а той е само една същност, в която Бог се изявява..... Когато се казва: Бог е всичко, Бог е небето и земята, а също и външния свят, това е истината; защото от него и в него води своето начало всичко.
Но що мога да направя аз с такова говорене, което не е никаква религия? "
към текста >>
Съществата надарени
със
сетива представят тази форма
на
природата.
Този борещ се в себе си живот се изявява на себе си; отсега нататък той вече не живее в една вътрешна борба на своите членове; той живее себе си като единно просияваща светкавица, осветявайки своята същност /огън/. Тази четвърта форма на природата се издига до петата, на почиващата в себе си жива борба на частите /вода/. На тази степен съществува една вътрешна суровост и безмълвие, както на първата степен; само че това не е една абсолютна почивка, едно мълчание на вътрешните противоположности, а едно вътрешно движение на противоположностите. Не почива в себе си неподвижното, а подвижното, запаленото от светкавичния огън на четвъртата степен. На шестата степен самото Първично същество възприема себе си като такъв вътрешен живот; то възприема себе си чрез сетивните органи.
Съществата надарени със сетива представят тази форма на природата.
Яков Бьоме ги нарича звук или ехтене и като символ за сетивното възприятие поставя сетивното възприятие на звука. Седмата форма на природата е Духът издигащ се върху основата на своите сетивни възприятия /мъдростта/. Той отново намира себе си като Първопричина сред света израснал от небитието и образуващ се от хармоничното и дисхармоничното. "Духът святи донася сиянието на величието в същността, в която божеството се изявява."
към текста >>
В този случай един такъв Яков Бьоме би проникнал
със
своя начин
на
мислене
на
библейското сътворение
на
света в шест дни и борбата
на
ангелите и дявола, а географските познания
на
Лиелли факта
на
Хекеловата "Естествена история
на
сътворението".
С такива възгледи Яков Бьоме се опитва да обясни света, който според знанието на неговата епоха той считаше за фактически. За него са факти онези, които естествената наука на неговото време и Библията считаха за такива. Едно нещо е начинът на неговото мислене, друго нещо е светът на фактите. Можем да си представим начина на неговото мислене приложен към едно съвършено друго познание на фактите. И така пред нашия дух се явява Яков Бьоме, който би искал да живее и на границата на 19-ия и 20-ия век.
В този случай един такъв Яков Бьоме би проникнал със своя начин на мислене на библейското сътворение на света в шест дни и борбата на ангелите и дявола, а географските познания на Лиелли факта на Хекеловата "Естествена история на сътворението".
Който прониква в духа на съчиненията на Яков Бьоме, той трябва да дойде до това убеждение. /Изброяваме тук най-важните от тези съчинения: "Изгревът на зората"; "Трите принципа на божествената същност"; "За троичния живот на човека"; "Сигнатура рерум" или "Раждането и именуването на всички същества"; "Мистериум магнум"*./*Това изречение не трябва да се разбира така, като че днес изследването на Библията и на духовния свят е една заблуда: то трябва да се разбира в смисъл, че един "Яков Бьоме на 19-ия век" е стигнал до "естествената история на сътворението" по същите пътища, по които в 16-ия век той стигна до библията. Но от там той би се издигнал в духовния свят./
към текста >>
86.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
За тези последните
Земята
беше обиталище
на
човечеството намиращо се в центъра
на
вселената.
В първото десетилетие на 16-ия век в замъка от Хайлсберг в Прусия естественонаучният гений Николай Коперник /1473-1543 г./ измисля една постройка от мисли, която принуждава хората от следващите столетия да гледат с други представи към звездното небе, различни от тези, които техните прадеди са имали в древността и в Средновековието.
За тези последните Земята беше обиталище на човечеството намиращо се в центъра на вселената.
Обаче за тях звездите бяха същества имащи съвършена природа, движението на тези звезди се извършваше в кръг, защото кръгът е образ на съвършенството. В това, което звездите показваха на човешките сетива, хората виждаха нещо не посредствено душевно, духовно. Друг език говореха на човека нещата и процесите на Земята; друг език му говореха светещите звезди, които се явяваха отвъд луната в чистия етер като една духовна същност изпълваща пространството. Николай от Куес си беше съставил вече други мисли. Чрез Коперник за хората на Земята се превърна в едно небесно тяло подобно на другите небесни тела, една звезда, която се движи както другите звезди.
към текста >>
Друг език говореха
на
човека нещата и процесите
на
Земята
; друг език му говореха светещите звезди, които се явяваха отвъд луната в чистия етер като една духовна същност изпълваща пространството.
В първото десетилетие на 16-ия век в замъка от Хайлсберг в Прусия естественонаучният гений Николай Коперник /1473-1543 г./ измисля една постройка от мисли, която принуждава хората от следващите столетия да гледат с други представи към звездното небе, различни от тези, които техните прадеди са имали в древността и в Средновековието. За тези последните Земята беше обиталище на човечеството намиращо се в центъра на вселената. Обаче за тях звездите бяха същества имащи съвършена природа, движението на тези звезди се извършваше в кръг, защото кръгът е образ на съвършенството. В това, което звездите показваха на човешките сетива, хората виждаха нещо не посредствено душевно, духовно.
Друг език говореха на човека нещата и процесите на Земята; друг език му говореха светещите звезди, които се явяваха отвъд луната в чистия етер като една духовна същност изпълваща пространството.
Николай от Куес си беше съставил вече други мисли. Чрез Коперник за хората на Земята се превърна в едно небесно тяло подобно на другите небесни тела, една звезда, която се движи както другите звезди. Всяко различие, което тя показва за човека, можеше от сега нататък да бъде приписано само на обстоятелството, че тя беше негово обиталище. Той беше принуден да не си представя вече различно процесите на тази Земя и процесите на останалото мирово пространство. Неговият сетивен свят се разшири до най-далечните пространства.
към текста >>
Чрез Коперник за хората
на
Земята
се превърна в едно небесно тяло подобно
на
другите небесни тела, една звезда, която се движи както другите звезди.
За тези последните Земята беше обиталище на човечеството намиращо се в центъра на вселената. Обаче за тях звездите бяха същества имащи съвършена природа, движението на тези звезди се извършваше в кръг, защото кръгът е образ на съвършенството. В това, което звездите показваха на човешките сетива, хората виждаха нещо не посредствено душевно, духовно. Друг език говореха на човека нещата и процесите на Земята; друг език му говореха светещите звезди, които се явяваха отвъд луната в чистия етер като една духовна същност изпълваща пространството. Николай от Куес си беше съставил вече други мисли.
Чрез Коперник за хората на Земята се превърна в едно небесно тяло подобно на другите небесни тела, една звезда, която се движи както другите звезди.
Всяко различие, което тя показва за човека, можеше от сега нататък да бъде приписано само на обстоятелството, че тя беше негово обиталище. Той беше принуден да не си представя вече различно процесите на тази Земя и процесите на останалото мирово пространство. Неговият сетивен свят се разшири до най-далечните пространства. Това, което от етера проникваше в неговите очи, той трябваше отсега нататък да го счита също така за сетивен свят, както и нещата на Земята. Не можеше вече да търси в етера по сетивен начин духа.
към текста >>
Това, което от етера проникваше в неговите очи, той трябваше отсега нататък да го счита също така за сетивен свят, както и нещата
на
Земята
.
Николай от Куес си беше съставил вече други мисли. Чрез Коперник за хората на Земята се превърна в едно небесно тяло подобно на другите небесни тела, една звезда, която се движи както другите звезди. Всяко различие, което тя показва за човека, можеше от сега нататък да бъде приписано само на обстоятелството, че тя беше негово обиталище. Той беше принуден да не си представя вече различно процесите на тази Земя и процесите на останалото мирово пространство. Неговият сетивен свят се разшири до най-далечните пространства.
Това, което от етера проникваше в неговите очи, той трябваше отсега нататък да го счита също така за сетивен свят, както и нещата на Земята.
Не можеше вече да търси в етера по сетивен начин духа.
към текста >>
Както мислителят в 16-ия век трябваше да каже;
земята
е една звезда между звездите, подчинена
на
същите
закони
, както другите звезди; така този от 19-ия век трябва да каже: "Какъвто и да бъде неговият произход, неговото бъдеще, за антропологията човекът е само едно млекопитаещо, а именно онова млекопитаещо, чиято организация, потребности и болести са най-сложните и чийто мозък, с неговата чудесна производителност е достигнал най-високата степен
на
развитие." /Паул Топинард: Антропология, Лайпциг 1888 г., стр.528/.
16-ят век предаде за естествената наука небесното пространство на сетивния свят, на който то по право принадлежи; до края на 19-ия век тази наука беше стигнала толкова далеч, че тя можа да предаде на света от факти на сетивния свят и онова от растителния, животинския и човешки живот, което се полага на този свят. Тази естествена наука не трябва да търси вече нищо друго освен фактически-сетивни процеси нито в етерното в развитието на живите същества.
Както мислителят в 16-ия век трябваше да каже; земята е една звезда между звездите, подчинена на същите закони, както другите звезди; така този от 19-ия век трябва да каже: "Какъвто и да бъде неговият произход, неговото бъдеще, за антропологията човекът е само едно млекопитаещо, а именно онова млекопитаещо, чиято организация, потребности и болести са най-сложните и чийто мозък, с неговата чудесна производителност е достигнал най-високата степен на развитие." /Паул Топинард: Антропология, Лайпциг 1888 г., стр.528/.
към текста >>
Той имаше смелостта да си представя звездите като светове, които бяха напълно аналогични
на
нашата Земя; той разшири погледа
на
естествено-научната мисъл извън
земята
и
не
си представяше небесните тела вече като телесни духове; обаче все пак си ги представяше като душевни духове.
Понеже Джордано Бруно не е изживял действително духа в себе си, затова той можа да смеси духа с външните механически действия, с които Раймундус Лулус /1233-1315 г./ искаше да разбули тайните на духа в своята така наречена книга "Великото изкуство". Един по-нов философ, Франц Брентано, описва това "Велико изкуство" така: "върху концентрични, въртящи се по отделно кръгли дискове се написани понятия и след това по този начин могат да се образуват най-различните комбинации". Това, което при въртенето случайността поставяше едно над друго, с него се образуваше едно съждение върху най-висшите истини. И при своите най-разнообразни странствувания из Европа Джордано Бруно се явяваше в различни висши училища като учител на това "Велико изкуство".
Той имаше смелостта да си представя звездите като светове, които бяха напълно аналогични на нашата Земя; той разшири погледа на естествено-научната мисъл извън земята и не си представяше небесните тела вече като телесни духове; обаче все пак си ги представяше като душевни духове.
към текста >>
Не
трябва да бъдем несправедливи с този човек, когото католическа църква накара да изкупи своите напредничави мисли
със
смъртта.
Не трябва да бъдем несправедливи с този човек, когото католическа църква накара да изкупи своите напредничави мисли със смъртта.
Неговата заслуга е извънредно голяма. Той има смелостта да разглежда цялото небесно пространство с онзи начин на разглеждане на света, който дотогава се прилагаше само към земните неща, макар и Бруно да си представяше още сетивното като душевно.
към текста >>
87.
ЙОХАН ШЕФЛЕР, НАРЕЧЕН АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
" "аз съм така богат, както Бога;
не
може да съществува даже една прашинка, която аз /вярвай ми човече/ да
не
притежавам заедно с него." "Бог ме люби повече от себе си: Ако аз го любя повече от себе си: Тогава аз му давам толкова, колкото и той ми дава от себе си." – "птичката /живее/ във въздуха, камъкът лежи
на
земята
; рибата живее във водата, а моят дух в Бога." "ако си роден от Бог, Бог цъфти в тебе: и неговата божественост е твоят сок и твоя украса." "спри, къде тичаш; небето е в тебе: Ако търсиш Бога някъде другаде, ти никога
не
ще го намериш."
Богати на дух смислови и заключителни рими." И всичко, което Ангелус Силезиус изказва, се явява като такова непосредствено, самопонятно откровение на неговата личност, като че този човек е бил избран от едно особено провидение, за да въплъти мъдростта в лична форма. Естественият начин, по който той живее мъдростта, се изразява чрез това, че той я описва в сентенции, които заслужават удивление и по отношение на тяхната художествена форма. Той плува като едно духовно същество над всяко земно съществуване; и това, което говори, е като дихание от един друг свят, предварително освободено от всяко грубо и нечисто, от което иначе човешката мъдрост трудно се освобождава. В смисъла на Ангелус Силезиус като истински познаващ се отнася само онзи, който е направил да прогледне в себе си окото на Всемира /Бога/; Само онзи вижда в истинската светлина своите деяния, който чувства, че тези деяния са извършени в него чрез ръката на всемира /Бога/. "Бог е в мене огънят, а аз в него блясъкът: Не сме ли ние най-тясно свързани един с друг?
" "аз съм така богат, както Бога; не може да съществува даже една прашинка, която аз /вярвай ми човече/ да не притежавам заедно с него." "Бог ме люби повече от себе си: Ако аз го любя повече от себе си: Тогава аз му давам толкова, колкото и той ми дава от себе си." – "птичката /живее/ във въздуха, камъкът лежи на земята; рибата живее във водата, а моят дух в Бога." "ако си роден от Бог, Бог цъфти в тебе: и неговата божественост е твоят сок и твоя украса." "спри, къде тичаш; небето е в тебе: Ако търсиш Бога някъде другаде, ти никога не ще го намериш."
към текста >>
88.
ЕПИЛОГ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той се стремеше да проследи вечните, неумолими
закони
на
природата и нейното действие до върха, където те произвеждат човека
със
същата необходимост, както
на
по-ниска степен произвеждат камъка /виж моята книга "Гьотевият светоглед", Берлин, Философско-антропософско издателство/.
Изминали са близо два века и половина, откакто в своя "Херувимски странстващ поклонник" Ангелус Силезиус бе събрал мъдростта на своите предшественици. Тези векове донесоха богати възгледи за природата. Гьоте разкри една велика перспектива за естествената наука.
Той се стремеше да проследи вечните, неумолими закони на природата и нейното действие до върха, където те произвеждат човека със същата необходимост, както на по-ниска степен произвеждат камъка /виж моята книга "Гьотевият светоглед", Берлин, Философско-антропософско издателство/.
Ламарк, Дарвин, Хекел и др. действаха по-нататък в смисъла на този начин на мислене. "Въпросът на въпросите", този за естествения произход на човека, получи своя отговор през 19-ия век. Намериха се също така разрешение и други свързани с него въпроси в областта на природните процеси. Днес ние разбираме, че не е необходимо да излезем вън от областта на фактите и на сетивните явления, когато искаме да разберем по чисто естествен начин различните степени на съществата в тяхното развитие чак до човека.
към текста >>
За нея формите
на
организмите
не
са създадени от един човекоподобен Бог; тя проследява тяхното развитие в сетивния свят според чисто природни
закони
.
Тази естествена наука не даде на природата нищо, което да не и принадлежи. Тя прогони от нея всичко, което не трябва да се търси там, но което се намира само във вътрешността на човека. Тя не вижда вече в природата никакво същество, което да е подобно на човешката душа и което да твори както човекът твори.
За нея формите на организмите не са създадени от един човекоподобен Бог; тя проследява тяхното развитие в сетивния свят според чисто природни закони.
Майстер Екхарт както и Таулер, а също Яков Бьоме както и Ангелус Силезиус би трябвало да изпитат най-дълбоко задоволство наблюдавайки тази естествена наука. Духът, в който те искаха да разглеждат света, е преминал в пълния смисъл върху наблюдението на природата, ако това наблюдение се разбира правилно. Това, което те още не можеха да сторят, а именно да осветят и фактите на природата със светлината, която беше изгряла за тях, това несъмнено би било техен копнеж, ако тази естествена наука би съществувала по тяхно време. Те не можаха да сторят това; защото никаква геология, никаква "естествена история на сътворението" не им разказва за процесите в природата. Само Библията им разказваше по свой начин за такива процеси.
към текста >>
Това, което те още
не
можеха да сторят, а именно да осветят и фактите
на
природата
със
светлината, която беше изгряла за тях, това несъмнено би било техен копнеж, ако тази естествена наука би съществувала по тяхно време.
Тя прогони от нея всичко, което не трябва да се търси там, но което се намира само във вътрешността на човека. Тя не вижда вече в природата никакво същество, което да е подобно на човешката душа и което да твори както човекът твори. За нея формите на организмите не са създадени от един човекоподобен Бог; тя проследява тяхното развитие в сетивния свят според чисто природни закони. Майстер Екхарт както и Таулер, а също Яков Бьоме както и Ангелус Силезиус би трябвало да изпитат най-дълбоко задоволство наблюдавайки тази естествена наука. Духът, в който те искаха да разглеждат света, е преминал в пълния смисъл върху наблюдението на природата, ако това наблюдение се разбира правилно.
Това, което те още не можеха да сторят, а именно да осветят и фактите на природата със светлината, която беше изгряла за тях, това несъмнено би било техен копнеж, ако тази естествена наука би съществувала по тяхно време.
Те не можаха да сторят това; защото никаква геология, никаква "естествена история на сътворението" не им разказва за процесите в природата. Само Библията им разказваше по свой начин за такива процеси. Ето защо, доколкото им е било възможно, те са търсили Духа там, където той единствено може да бъде намерен: Във вътрешността на човека. Днес те биха разполагали със съвършено други средства отколкото през тяхната епоха, за да покажат, че един съществуващ в достъпна за сетивната форма дух може да бъде намерен само в човека. Днес те без колебание се съгласили с онези, които търсят духа като факт не в корена на природата, а в нейния плод.
към текста >>
Днес те биха разполагали
със
съвършено други средства отколкото през тяхната епоха, за да покажат, че един съществуващ в достъпна за сетивната форма дух може да бъде намерен само в човека.
Духът, в който те искаха да разглеждат света, е преминал в пълния смисъл върху наблюдението на природата, ако това наблюдение се разбира правилно. Това, което те още не можеха да сторят, а именно да осветят и фактите на природата със светлината, която беше изгряла за тях, това несъмнено би било техен копнеж, ако тази естествена наука би съществувала по тяхно време. Те не можаха да сторят това; защото никаква геология, никаква "естествена история на сътворението" не им разказва за процесите в природата. Само Библията им разказваше по свой начин за такива процеси. Ето защо, доколкото им е било възможно, те са търсили Духа там, където той единствено може да бъде намерен: Във вътрешността на човека.
Днес те биха разполагали със съвършено други средства отколкото през тяхната епоха, за да покажат, че един съществуващ в достъпна за сетивната форма дух може да бъде намерен само в човека.
Днес те без колебание се съгласили с онези, които търсят духа като факт не в корена на природата, а в нейния плод. Те биха допуснали, че духът в сетивно тяло е резултат на развитието, и че подобен дух не може и не трябва да се търси на по-ниските степени на развитието. Те биха разбрали, че при раждането на духа в организма не е царувала една "мисъл на сътворението", както такава една мисъл не е направила маймуната да произлезе от двуутробните животни.
към текста >>
89.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици
не
могат да се подминат
със
затворени очи: загубването
на
Небето,
на
ведростта
на
Бога; загубване
на
изживяването за противоположността между Дух и материя.
Стрелките, обозначаващи пътя към модерното развитие бяха отдавна поставени още когато науките бяха решили окончателно да осъществят закъснялото си отделяне от метафизиката. Яростно дискутираният в миналото проблем за превъзходството на Духа над материята от една страна и на материята над Духа от другата, остави само незадоволителния, съвсем еднозначен белег: На безрезервна вяра в науката и техниката и на резервирано неверие спрямо всичко, чието съществуване не би могло да се докаже чрез методите и инструментариума на природните науки. Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абстрактно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване.
С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на Бога; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя.
към текста >>
Преди няколко години един кръг от реномирани учени („Римският клуб") шокира обществеността с прогнозите си за скорошното приближаване до границите
на
еволюцията: Природата,
земята
, атмосферата са в края
на
своята поносимост по отношение
на
дегенеративните процеси в човешката цивилизация, се казва в дискусионния доклад.
Преди няколко години един кръг от реномирани учени („Римският клуб") шокира обществеността с прогнозите си за скорошното приближаване до границите на еволюцията: Природата, земята, атмосферата са в края на своята поносимост по отношение на дегенеративните процеси в човешката цивилизация, се казва в дискусионния доклад.
Но, както писа поетът Фридрих Хьолдерлин: „Там, където е опасността, израства и спасението." Дали обаче това се вижда и разбира добре? Може би първата стъпка би била да се премахнат най- напред всички граници, разделенията, които хората сами поставиха и които доведоха до едностранчивост, както и до усамотеност в мисленето и в действията. Никога досега границите между науката и религията, между изкуството и религията не са били така силно подчертани, както днес. Затова и повикът за цялостно, единно мислене от много време насам става все по-силен. И ако досега той е бил чут само от малцина, днес този повик вече загатва за копнежа на хората за възприемането на единството между човека и природата, между човека и Космоса, между трансцеденталното и иманентното; за копнежа по възвръщане на единството между изкуство, наука и религия.
към текста >>
И ако досега той е бил чут само от малцина, днес този повик вече загатва за копнежа
на
хората за възприемането
на
единството между човека и природата, между човека и Космоса, между трансцеденталното и иманентното; за копнежа по възвръщане
на
единството между изкуство, наука и религия.
Преди няколко години един кръг от реномирани учени („Римският клуб") шокира обществеността с прогнозите си за скорошното приближаване до границите на еволюцията: Природата, земята, атмосферата са в края на своята поносимост по отношение на дегенеративните процеси в човешката цивилизация, се казва в дискусионния доклад. Но, както писа поетът Фридрих Хьолдерлин: „Там, където е опасността, израства и спасението." Дали обаче това се вижда и разбира добре? Може би първата стъпка би била да се премахнат най- напред всички граници, разделенията, които хората сами поставиха и които доведоха до едностранчивост, както и до усамотеност в мисленето и в действията. Никога досега границите между науката и религията, между изкуството и религията не са били така силно подчертани, както днес. Затова и повикът за цялостно, единно мислене от много време насам става все по-силен.
И ако досега той е бил чут само от малцина, днес този повик вече загатва за копнежа на хората за възприемането на единството между човека и природата, между човека и Космоса, между трансцеденталното и иманентното; за копнежа по възвръщане на единството между изкуство, наука и религия.
към текста >>
Това бе антропософията, както той нарече своята духовна наука, което означава наука за мъдростта
на
човека; свързана същевременно с мъдростта
на
Космоса, тя представлява космософия.
„В нашата епоха ние изживяваме процеса на разчленението на религия, изкуства и наука в неговия пълен триумф." добави философът и антропософ Рудолф Щайнер на конгреса „Изтокът и Западът", състоял се във Виена през 1922 год. Изводите, които могат да се направят от това, той формулира така: „Онова, което трябва да търсим и да намерим като разбирателство между Изтока и Запада е хармонията, вътрешното единство между религия, изкуство и наука," Рудолф Щайнер (1868-1925) принадлежи несъмнено към най-изтъкнатите мислители на нашия век. Станал известен първоначално като изследовател на Гьоте, по-късно като писател и редактор на престижно литературно списание, като лектор и преподавател, той развива в края на миналия и началото на нашия век своя духовно-научен светоглед, като същевременно се придържа и към точните природни науки. „Едва когато превърнем космическото съдържание в съдържание на нашето мислене, едва тогава ще намерим отново връзката, от която сами сме се отделили.", пише той в 1893 в своя философски труд „Философия на свободата". Основната посока на това, което Рудолф Щайнер създаде през следващите години чрез многобройните си статии и преди всичко реферати, както и в творческо- художествените си изпълнения, беше ясно очертана още в този труд.
Това бе антропософията, както той нарече своята духовна наука, което означава наука за мъдростта на човека; свързана същевременно с мъдростта на Космоса, тя представлява космософия.
А онази наука, която няма за цел „да повдигне битието на личността, всъщност не може да бъде нищо друго, освен задоволяване на повърхностно любопитство".
към текста >>
Християнството, както става съвсем ясно от множеството изследвания
на
Рудолф Щайнер е изминало различни степени
на
развитие, чието начало е много преди явяването
на
Христос
на
Земята
.
„Християнството като мистичен факт и Мистериите на древността". Не мистичните усещания са предмет на неговия анализ, а разкриването на онова, което преминава като едно духовно течение през цялата културна еволюция на човечеството; като нещо, което се е проявявало само в скритите, сакрални обреди. Така например духовните импулси през епохата на античността са оставали извън обикновения живот и са били поддържани само в мистерийните светилища.
Християнството, както става съвсем ясно от множеството изследвания на Рудолф Щайнер е изминало различни степени на развитие, чието начало е много преди явяването на Христос на Земята.
Затова той насочва вниманието ни първо към мистерийните места на древен Египет, Мала Азия и Гърция и накрая към живота на Буда. „Легендата за живота на Буда не трябва да се приема като биография в обикновения смисъл, точно както и Евангелията не могат да се считат за биографии на Христос Исус. И в двата случая се разкриват не случайни събития, а един предначертан за Спасителя жизнен път." Христовият принцип се разкрива в описанията на Рудолф Щайнер като изключително, универсално по своята значимост събитие, като знаменателна съставна част от историята на човешката еволюция. Така Рудолф Щайнер постепенно лишава религиозните фанатици от митологизацията, а също и от демитологизацията на Христос, като му отрежда място в онова духовно-земно събитие, чрез което за човека стана възможно да постигне една нова степен на възприемане на самия себе си и на света.
към текста >>
В своя предговор към първото издание
на
тази книга той изтъква бедната едностранчивост
на
науката която може почти всичко да разбере, но
не
е в състояние да го изживее
със
сърцето.
Рудолф Щайнер проявява еднаква критичност както към тогавашната наука, така и към църквата. И то не защото те винаги са играли трагична роля в миналото на човечеството, а защото тази роля породи в последствие страх или ограниченост спрямо сферата на духовното, каквито могат да се срещнат и в науката.
В своя предговор към първото издание на тази книга той изтъква бедната едностранчивост на науката която може почти всичко да разбере, но не е в състояние да го изживее със сърцето.
„Човекът обаче" се казва в книгата „който с разума си се стреми към природните познания, а със сърцето си (без сам да подозира колко силно) е привлечен към църковните традиции, наподобява някакво същество, отдавна изживяло еволюционната си степен на риба, което обаче все още би искало да плува във водата."
към текста >>
„Човекът обаче" се казва в книгата „който с разума си се стреми към природните познания, а
със
сърцето си (без сам да подозира колко силно) е привлечен към църковните традиции, наподобява някакво същество, отдавна изживяло еволюционната си степен
на
риба, което обаче все още би искало да плува във водата."
Рудолф Щайнер проявява еднаква критичност както към тогавашната наука, така и към църквата. И то не защото те винаги са играли трагична роля в миналото на човечеството, а защото тази роля породи в последствие страх или ограниченост спрямо сферата на духовното, каквито могат да се срещнат и в науката. В своя предговор към първото издание на тази книга той изтъква бедната едностранчивост на науката която може почти всичко да разбере, но не е в състояние да го изживее със сърцето.
„Човекът обаче" се казва в книгата „който с разума си се стреми към природните познания, а със сърцето си (без сам да подозира колко силно) е привлечен към църковните традиции, наподобява някакво същество, отдавна изживяло еволюционната си степен на риба, което обаче все още би искало да плува във водата."
към текста >>
90.
УВОД КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Още
със
самото заглавие трябваше да бъде загатнат особеният характер
на
книгата.
Авторът озаглави този труд „Християнството като мистичен факт", след като преди осем години той обобщи в него съдържанието на лекциите, които изнесе през 1902 година.
Още със самото заглавие трябваше да бъде загатнат особеният характер на книгата.
Тук се предприема не просто опит за историческо представяне на мистичния характер на християнството, а се описва самото възникване на християнството от мистичния възглед. В основата на всичко залегна мисълта", че в хода на това възникване действуваха духовни факти, които можеха да бъдат виждани само от мистична гледна точка. Самото съдържание на книгата вече може да потвърди, че нейният автор нарича „мистичен" не онзи възглед, който се придържа по-скоро към неопределени чувствени познания и пренебрегва „строгата научна последователност". Вярно е, че днес много хора разбират „мистиката" само по този начин и я разглеждат като област на човешкия душевен живот, която няма нищо общо с „истинската наука". В смисъла на предлаганата книга думата „мистика" се употребява за обозначаването та един духовен факт, който в своята същност може да бъде разбран само тогава, когато разбирането и познанието са получени от изворите на самия духовен живот.
към текста >>
Авторът би желал да изрази и своето дълбоко задоволство, че подобна трактовка
на
Християнството срещна одобрение от страна
на
една личност, която
със
забележителните си трудове върху духовния живот
на
човечеството обогати в най-дълбок смисъл съвременната култура.
Авторът би желал да изрази и своето дълбоко задоволство, че подобна трактовка на Християнството срещна одобрение от страна на една личност, която със забележителните си трудове върху духовния живот на човечеството обогати в най-дълбок смисъл съвременната култура.
към текста >>
91.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Ние ходим
със
същата сила, с която мислим.
И така, не може да има никакво съмнение, че естественонаучният начин на мислене е най-могъщата сила в съвременния духовен живот. И който говори за духовните интереси на човечеството, не може да го отмине без да му обърне нужното внимание. Няма никакво съмнение също, че начинът, по който той задоволява първоначално духовните нужди на хората, е повърхностен. Би било трагично, ако този начин на мислене беше правилният. Нима не ще бъде подтискащо за човешката душа, ако трябва да се съгласим с изказването: Мисълта е една форма на силата.
Ние ходим със същата сила, с която мислим.
Човекът е един организъм, който превръща различните форми на силата в мисловни сили, той е един организъм, чиято деятелност ние поддържаме с това, което наричаме „храна" и с негова помощ продуцираме всичко, което наричаме мисли? Какъв чуден химически процес, който може да превърне известно количество храна в божествената трагедия на един „Хамлет". Това е написано в една брошура от Роберт Г. Ингерсол, която носи заглавието „Съвременният залез на Боговете".
към текста >>
Тогава в областта
на
духовния живот той стига до един начин
на
разглеждане
на
нещата, който се различава от естествено научния метод, както геологичният се различава от чисто физичния, както изследването
на
развитието
на
живота се различава от това
на
чисто химическите
закони
.
Човек работи в смисъла на естествената наука, само тогава, когато разглежда духовното развитие на човека също така безпристрастно, както естествоизпитателят наблюдава физическия свят.
Тогава в областта на духовния живот той стига до един начин на разглеждане на нещата, който се различава от естествено научния метод, както геологичният се различава от чисто физичния, както изследването на развитието на живота се различава от това на чисто химическите закони.
Човек се стреми към по-висши методи, които несъмнено не са естественонаучните, но са издържани напълно в техния смисъл.
към текста >>
92.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Когато проследяваме как са били задоволявани такива потребности, ние навлизаме в мрака
на
пълни
със
загадъчност култове.
Как са задоволявали своите духовни потребности онези хора от древните култури, които са търсели един по-дълбок религиозен и познавателен живот от този, който народните религии можеха да им предложат? Едно тайнствено було покрива пътя, по който те са постигали това.
Когато проследяваме как са били задоволявани такива потребности, ние навлизаме в мрака на пълни със загадъчност култове.
Всяка личност, която намира едно подобно задоволяване, се изтръгва за известно време от нашето наблюдение.
към текста >>
„Предателят" бивал наказван
със
смърт и отнемане
на
имотите.
Нямало е по-голямо престъпление от това да се „издадат" тайните на непосветения.
„Предателят" бивал наказван със смърт и отнемане на имотите.
Знае се, че поетът Есхил бил обвинен в това, че изнесъл на сцената нещо от Мистериите. Той можал да избегне смъртта, само като избягал в олтара на Дионисий и доказал пред съда, че не е бил никакъв посветен.
към текста >>
Той нарича неговите процеси действителни, защото ги възприема
със
своите сетива.
Първоначално светът, който заобикаля човека, е действителен за него. Той усеща, вижда и чува неговите процеси.
Той нарича неговите процеси действителни, защото ги възприема със своите сетива.
И той размишлява върху тях, за да си изясни техните взаимни връзки.
към текста >>
Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че
със
своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия
на
сля породения.
За някои хора това отношение изпъква в строго определен момент от живота. За тях цялото отношение към света се променя. Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни. А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество. Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин.
Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения.
Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа. Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите. Те искат само да предложат плодовете, които техният Дух сам е събрал; дали другият ги вижда, това ще зависи само от обстоятелството, дали неговото духовно око е отворено.
към текста >>
И както става с всички други неща по света, това става и
със
самия човек.
Човек се домогва до една мъдрост и само с помощта на тази мъдрост прониква с поглед до илюзорното естество на сетивния живот. Всичко, което сетивният живот вижда и счита за битие, за действителност, е потопено в потока на развитието.
И както става с всички други неща по света, това става и със самия човек.
Той сам се разпилява пред своето духовно око, неговата цялост се разпада на части, на преходни явления. Раждането и смъртта изгубват своето особено значение, те се превръщат в мигове на създаването и разрушението, както и всичко друго, което става в света. Висшият свят не може да бъде намерен в съотношението между създаването и разрушението. Той може да се търси само в това, което действително е трайно, което гледа назад към миналото и напред към бъдещето.Това виждане в посока назад и напред е именно следващата степен на познанието. То е Духът, който се изявява в сетивния свят.
към текста >>
Той няма нищо общо
със
сетивния свят.
Той сам се разпилява пред своето духовно око, неговата цялост се разпада на части, на преходни явления. Раждането и смъртта изгубват своето особено значение, те се превръщат в мигове на създаването и разрушението, както и всичко друго, което става в света. Висшият свят не може да бъде намерен в съотношението между създаването и разрушението. Той може да се търси само в това, което действително е трайно, което гледа назад към миналото и напред към бъдещето.Това виждане в посока назад и напред е именно следващата степен на познанието. То е Духът, който се изявява в сетивния свят.
Той няма нищо общо със сетивния свят.
Той не възниква и не се разрушава както сетивните явления. Който живее в сетивния свят, той има скрит в себе си този Дух, който прониква с погледа в илюзорното естество на сетивния свят; той го има в себе си като изявяваща се действителност. Който стига до такова виждане, той е развил в себе си един нов орган. С него е станало нещо както с растението, което първо има зелени листа и след това покарва от себе си един или друг обагрен цвят. Несъмнено: Силите, от които се развива цветът, са лежали скрити в растението още преди възникването на цвета, но те стават действителност едва сега.
към текста >>
Несъмнено:
Силите
, от които се развива цветът, са лежали скрити в растението още преди възникването
на
цвета, но те стават действителност едва сега.
Той няма нищо общо със сетивния свят. Той не възниква и не се разрушава както сетивните явления. Който живее в сетивния свят, той има скрит в себе си този Дух, който прониква с погледа в илюзорното естество на сетивния свят; той го има в себе си като изявяваща се действителност. Който стига до такова виждане, той е развил в себе си един нов орган. С него е станало нещо както с растението, което първо има зелени листа и след това покарва от себе си един или друг обагрен цвят.
Несъмнено: Силите, от които се развива цветът, са лежали скрити в растението още преди възникването на цвета, но те стават действителност едва сега.
Също и в човека, който живее само един сетивен живот, лежат скрити божествено-духовните сили, но те се проявяват едва в миста.
към текста >>
Но той долавя в себе си и
силите
, от които е родена тази сетивност.
Природата се развива от най-несъвършеното към съвършеното. От неживото тя поражда съществата през една дълга редица от степени и през всички форми на живота стига до сетивния човек. В своята сетивност той отваря очи и се вижда като сетивно-действително, като променливо същество.
Но той долавя в себе си и силите, от които е родена тази сетивност.
Тези сили не са идентични със самото сетивно същество. Човек ги носи в себе си като признак на това, че в него живее нещо повече от онова, което той възприема чрез сетивата. Човек чувствува, че в него проблясва нещо, което е създало всичко, включително и него самия; и той чувствува, че ще се превърне в една сила, която ще го окрили за по-висше творчество. То е в него, било е преди неговото сетивно появяване и ще бъде и след това. Той е станал човек чрез него, но сега трябва да го обхване и да участвува сам в неговия съзнателен порив.
към текста >>
Тези сили
не
са идентични
със
самото сетивно същество.
Природата се развива от най-несъвършеното към съвършеното. От неживото тя поражда съществата през една дълга редица от степени и през всички форми на живота стига до сетивния човек. В своята сетивност той отваря очи и се вижда като сетивно-действително, като променливо същество. Но той долавя в себе си и силите, от които е родена тази сетивност.
Тези сили не са идентични със самото сетивно същество.
Човек ги носи в себе си като признак на това, че в него живее нещо повече от онова, което той възприема чрез сетивата. Човек чувствува, че в него проблясва нещо, което е създало всичко, включително и него самия; и той чувствува, че ще се превърне в една сила, която ще го окрили за по-висше творчество. То е в него, било е преди неговото сетивно появяване и ще бъде и след това. Той е станал човек чрез него, но сега трябва да го обхване и да участвува сам в неговия съзнателен порив.
към текста >>
Със
строга логика е изтъкнал този факт философът Ксенофан (575 до 480 година преди Хр.) Знаем, че старите гръцки философи са били тясно свързани с мъдростта
на
Мистериите.
Със строга логика е изтъкнал този факт философът Ксенофан (575 до 480 година преди Хр.) Знаем, че старите гръцки философи са били тясно свързани с мъдростта на Мистериите.
Това може да се докаже особени точно за Хериклит. Ето защо това, което казва Ксенофан трябва да се приеме като принцип на Мистериите. Той гласи:
към текста >>
Така и мистът
не
може да се задоволи
със
създадените Богове, с Боговете
на
народа.
Така и мистът не може да се задоволи със създадените Богове, с Боговете на народа.
Ако растението можеше да мисли, то би видяло, че силите, които са създали зелените листа, са предназначени да създадат и цветовете. Обаче то не би престанало да изследва тези сили, за да ги види. По същия начин постъпва и мистът с народните Богове. Той не ги отрича, не ги счита за празна работа, но знае, че те са създадени от хората. Същите природни сили, същият божествен елемент, които творят в природата, творят също и в миста.
към текста >>
Ако растението можеше да мисли, то би видяло, че
силите
, които са създали зелените листа, са предназначени да създадат и цветовете.
Така и мистът не може да се задоволи със създадените Богове, с Боговете на народа.
Ако растението можеше да мисли, то би видяло, че силите, които са създали зелените листа, са предназначени да създадат и цветовете.
Обаче то не би престанало да изследва тези сили, за да ги види. По същия начин постъпва и мистът с народните Богове. Той не ги отрича, не ги счита за празна работа, но знае, че те са създадени от хората. Същите природни сили, същият божествен елемент, които творят в природата, творят също и в миста. И в него те създават представи за Боговете.
към текста >>
Обучи своя ум и ти ще прозреш по какви
закони
се раждат и умират нещата; но и твоят ум също няма да ти открие божествения свят.
Обучи своя ум и ти ще прозреш по какви закони се раждат и умират нещата; но и твоят ум също няма да ти открие божествения свят.
Пропий фантазията си с религиозно чувство; ти ще създадеш образите, които можеш да вземеш за Богове, но твоят ум ги разпокъсва, защото той показва, че ти сам си ги създал, като за целта си взел материала от сетивния свят. Докато наблюдаваш нещата около теб като надарен с ум, ти ще бъдеш човек, който отрича Бога. Защото Бог не съществува за твоите сетива и за твоя ум, който е насочен към сетивните възприятия. Бог е като омагьосан в света. Ти се нуждаеш от неговата собствена сила, за да го намериш.
към текста >>
93.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Човек, който мисли подобни неща, е проникнал
със
своя поглед естеството
на
преходните неща.
Човек, който мисли подобни неща, е проникнал със своя поглед естеството на преходните неща.
Защото той чувствува нуждата да опише същността на преходното със силни думи. Ние не можем да дадем такава характеристика, ако не мерим преходното с вечното. И не можем да разпрострем тази характеристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същност. Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност. Относно това, той се изказва още по-силно:
към текста >>
Защото той чувствува нуждата да опише същността
на
преходното
със
силни думи.
Човек, който мисли подобни неща, е проникнал със своя поглед естеството на преходните неща.
Защото той чувствува нуждата да опише същността на преходното със силни думи.
Ние не можем да дадем такава характеристика, ако не мерим преходното с вечното. И не можем да разпрострем тази характеристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същност. Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност. Относно това, той се изказва още по-силно:
към текста >>
Именно това откъсване от удоволствието
на
живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит
със
своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме!
Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането. Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота. Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност. Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно. Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят.
Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме!
когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме? " (Виж Хераклит: фрагмент N 81).
към текста >>
Чрез стремежа
на
силите
да се отделят една от друга и чрез хармонизирането
на
тези отделящи се една от друга сили, се постига единството.
За него от преходността говори нещо вечно. За тази вечност той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ!
Чрез стремежа на силите да се отделят една от друга и чрез хармонизирането на тези отделящи се една от друга сили, се постига единството.
Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията. Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете."
към текста >>
Обаче никой
не
разбира Хераклит, ако
не
мисли върху него както Филон, живял през първите времена
на
християнството, е мислил върху законите
на
Библията: „Има хора", казва той, „които считат писаните
закони
само като символи
на
духовните учения, търсят грижливо тези последните, а първите презират; такива хора заслужават укор, защото те трябва да обръщат внимание и
на
двете: и познаването
на
скритото, и спазването
на
откритото."
Съзерцаването на вечността действува като изгарящ огън върху обикновеното илюзорно разбиране на нещата. Духът разтопява мислите, които идват от сетивното; той им причинява болка. Той е унищожаващият огън. Този е висшият смисъл на Хераклитовата мисъл, че огънят е първичното вещество на всички неща. Несъмнено тази мисъл трябва първо да се разбира в смисъла на обикновеното физикално обяснение на световните явления.
Обаче никой не разбира Хераклит, ако не мисли върху него както Филон, живял през първите времена на християнството, е мислил върху законите на Библията: „Има хора", казва той, „които считат писаните закони само като символи на духовните учения, търсят грижливо тези последните, а първите презират; такива хора заслужават укор, защото те трябва да обръщат внимание и на двете: и познаването на скритото, и спазването на откритото."
към текста >>
Когато се спори върху това, дали
със
своето понятие за огъня, Хераклит е разбирал сетивния огън, или за него огънят е бил само символ
на
вечния Дух, който разтопява и отново съгражда нещата, тогава неговата мисъл се изопачава.
Когато се спори върху това, дали със своето понятие за огъня, Хераклит е разбирал сетивния огън, или за него огънят е бил само символ на вечния Дух, който разтопява и отново съгражда нещата, тогава неговата мисъл се изопачава.
Той е разбирал същевременно и двете; но и нито едното от двете. Защото за него и в обикновения огън живее Духът. И силата, която в огъня действува по обикновен начин, същата тази сила живее на по-висока степен в човешката душа, която в своите реторти разтопява сетивното познание и от него извлича своя възглед за вечността.
към текста >>
Че нещо временно действува като нещо вечно, че то тласка и прониква
със
сила като нещо вечно: Тази е особеността
на
човешката душа.
Но той действува в него по особен начин. Той действува от временното.
Че нещо временно действува като нещо вечно, че то тласка и прониква със сила като нещо вечно: Тази е особеността на човешката душа.
Едновременно тя е подобие и на Бога и на червея. Така човекът стои по средата между Бога и животното. Това, което в него тласка и прониква със сила, е неговата демонична част. То е онова, което го тласка вън от него. Хераклит е категоричен: „Демонът на човека е неговата съдба." (Тук думата „Демон" е употребена в смисъла на древните гърци.
към текста >>
Това, което в него тласка и прониква
със
сила, е неговата демонична част.
Но той действува в него по особен начин. Той действува от временното. Че нещо временно действува като нещо вечно, че то тласка и прониква със сила като нещо вечно: Тази е особеността на човешката душа. Едновременно тя е подобие и на Бога и на червея. Така човекът стои по средата между Бога и животното.
Това, което в него тласка и прониква със сила, е неговата демонична част.
То е онова, което го тласка вън от него. Хераклит е категоричен: „Демонът на човека е неговата съдба." (Тук думата „Демон" е употребена в смисъла на древните гърци. Днес би трябвало да кажем „Дух".) Ето как за Хераклит това, което живее в човека, се разширява над личното. Личното е носител на нещо демонично, което е включено в границите на личността; за демоничното умирането и раждането на личното нямат никакво значение. Какво общо има демоничното с онова, което се ражда и умира като личност?
към текста >>
„Това са умопобъркани, защото
със
своите мисли
не
стигат далече,
„Това са умопобъркани, защото със своите мисли не стигат далече,
към текста >>
С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези
на
поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под
Земята
, той познава що е край
на
живота, познава обещаното от Зевса начало."
Като познаващ субект, той не е само ленив зрител на Вселената, който си съставя само образи за това, което и без него би съществувало. Неговата разсъдъчна способност е една по-висша творческа сила на природата. Това, което духовно проблясва в него, е нещо Божествено, нещо което по-рано е било като омагьосано и което без неговото познание би останало в мрака. Човешката личност не живее в себе си и за себе си, тя живее за света. Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този начин.
С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало."
към текста >>
Питагорейците виждаха в числата и фигурите, чийто
закони
изучаваха чрез математиката, основата
на
нещата.
Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност. Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания. Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема. Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общност, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр. в Южна Италия.
Питагорейците виждаха в числата и фигурите, чийто закони изучаваха чрез математиката, основата на нещата.
Гръцкият мислител Аристотел разказва за тях: „Те първо се занимаваха с математиката и като се вглъбяваха изцяло в нея, считаха началото в математиката и като начало на всички неща. Така както в математиката по начало числата са първичното нещо, и така както в числата те виждаха много работи, подобни на развитието, а именно в числата повече отколкото в огъня, земята и водата, то за тях дадено число означаваше справедливостта, друго душата и Духа, трето времето и т.н. за всички неща. По-нататък в числата те намираха свойствата и отношенията на хармонията и така всичко друго по своето естество се явяваше като изображение на числата, а числата като първичното в природата."
към текста >>
Така както в математиката по начало числата са първичното нещо, и така както в числата те виждаха много работи, подобни
на
развитието, а именно в числата повече отколкото в огъня,
земята
и водата, то за тях дадено число означаваше справедливостта, друго душата и Духа, трето времето и т.н.
Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема. Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общност, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр. в Южна Италия. Питагорейците виждаха в числата и фигурите, чийто закони изучаваха чрез математиката, основата на нещата. Гръцкият мислител Аристотел разказва за тях: „Те първо се занимаваха с математиката и като се вглъбяваха изцяло в нея, считаха началото в математиката и като начало на всички неща.
Така както в математиката по начало числата са първичното нещо, и така както в числата те виждаха много работи, подобни на развитието, а именно в числата повече отколкото в огъня, земята и водата, то за тях дадено число означаваше справедливостта, друго душата и Духа, трето времето и т.н.
за всички неща. По-нататък в числата те намираха свойствата и отношенията на хармонията и така всичко друго по своето естество се явяваше като изображение на числата, а числата като първичното в природата."
към текста >>
94.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той трябва да бъде осветен
със
светлината, която блика от Мистериите.
Какво значение са имали Мистериите в духовния живот на древните гърци, може да се види от мирогледа на Платон. Има само едно средство, за да бъде разбран напълно този философ.
Той трябва да бъде осветен със светлината, която блика от Мистериите.
По-късните ученици на Платон, неоплатониците му при писват също и едно тайно учение, в което той е допускал да участвуват само достойните, но само под „печата на мълчанието". Неговото учение било забулено в пълна тайнственост, както и мъдростта на Мистериите. Въпреки, че седмото от Платиновите писма не произхожда, както се твърди, от самия него, за целта, която тук преследваме, това няма никакво значение. Защото дали той или някой друг се изказва по този начин върху настроението, изразено в писмото, това може да ни бъде безразлично. В това писмо се казва: „Толкова мога да кажа аз за всички онези, които са писали или ще пишат, че знаят към какво съм се стремил, било, че са го чули от мен, или от някой друг: не трябва да им се вярва в нищо.
към текста >>
Следователно, в това се проявява
на
първо място философът: Да освободи своята душа от връзката и с тялото, много повече от всички други хора." После допълва: Стремежът към мъдростта има общо
със
смъртта, защото и при него човек се отвръща от тялото.
Или другите грижи, отнасящи се само за тялото? Мислиш ли, че такъв човек ще им обърне особено голямо внимание? Например, да има хубави дрехи, обуща и други украшения по тялото? Мислиш ли, че той ги зачита или презира в по-висока степен, отколкото изисква външната нужда? Не ти ли се струва, че цялото занимание на такъв човек ще бъде насочено не към тялото, но ще бъде, колкото е възможно, отвърнато от тялото и насочено към душата?
Следователно, в това се проявява на първо място философът: Да освободи своята душа от връзката и с тялото, много повече от всички други хора." После допълва: Стремежът към мъдростта има общо със смъртта, защото и при него човек се отвръща от тялото.
Но тогава, къде се обръща той? Той се обръща към духовния свят. Но може ли той да иска от духовния свят същото, което иска от сетивния? По отношение на това Сократ подчертава: „Но как стои сега въпросът с разумното познание? Е ли при това тялото спътник или не, когато човек го взима за другар в стремежа си към познанието?
към текста >>
Защото, когато се старае да разглежда нещо с помощта
на
тялото, тя явно е излъгана от него." Всичко, което възприемаме
със
сетивата
на
тялото, се ражда и умира.
Но може ли той да иска от духовния свят същото, което иска от сетивния? По отношение на това Сократ подчертава: „Но как стои сега въпросът с разумното познание? Е ли при това тялото спътник или не, когато човек го взима за другар в стремежа си към познанието? Искам да кажа: Гарантират ли зрението и слухът някаква истина на човека? Или поетите са прави, когато казват, че ние нищо не чуваме и нищо не виждаме... Следователно, кога душата намира истината?
Защото, когато се старае да разглежда нещо с помощта на тялото, тя явно е излъгана от него." Всичко, което възприемаме със сетивата на тялото, се ражда и умира.
Имен но това раждане и умиране води до там, че ние оставаме излъгани. Но когато чрез разумното познание погледнем по-дълбоко в нещата, тогава вечното в тях става наше достояние. Следователно, сетивата не ни дават Вечността в нейните истински форми. В същия миг, когато им се доверим, те ни излъгват. Но те престават да ни мамят, когато им противопоставим светлината на мисълта и осветляваме техните резултати с тази светлина.
към текста >>
Следователно, това, което е истинно или погрешно в нещата, върху него се произнася нещо, което се противопоставя
на
„сетивното тяло" и което, следователно,
не
е подчинено
на
неговите
закони
.
Но когато чрез разумното познание погледнем по-дълбоко в нещата, тогава вечното в тях става наше достояние. Следователно, сетивата не ни дават Вечността в нейните истински форми. В същия миг, когато им се доверим, те ни излъгват. Но те престават да ни мамят, когато им противопоставим светлината на мисълта и осветляваме техните резултати с тази светлина. Но как би могла светлината на мисълта да бъде съдия над това, което сетивата казват, ако в нея не живее нещо, което надвишава възприятията на сетивата?
Следователно, това, което е истинно или погрешно в нещата, върху него се произнася нещо, което се противопоставя на „сетивното тяло" и което, следователно, не е подчинено на неговите закони.
Преди всичко, това „нещо" не трябва да бъде подчинено на законите на раждането и умирането. Защото това „нещо" съдържа истината в себе си. Но истината не може да има вчера и днес, тя не може да бъде веднъж едно, друг път друго, какъвто е случаят при сетивните неща. Следователно, самата истина трябва да бъде нещо вечно. И когато философът се отвръща от сетивното, от преходното и се обръща към истинното, той пристъпва към нещо вечно, което обитава в него.
към текста >>
Само когато душата е сама
със
себе си, само тогава тя може да породи в себе си такива вечни истини.
Само когато душата е сама със себе си, само тогава тя може да породи в себе си такива вечни истини.
Следователно, душата е сродна с истината, с вечното, а не с временното, илюзорното. Ето защо Сократ казва: „- Когато душата съзерцава чрез себе си, тогава тя се издига до чистото и безсмъртното, винаги до подобното на себе си Битие; чувствувайки се сродна нему, тя се свързва с него винаги, когато има възможност да остане сама със себе си. Тогава тя си отпочива от своето заблуждение и има също връзка с „винаги подобното", защото го докосва и това нейно състояние се нарича именно разумност... Погледни сега, не следва ли от всичко казано, че душата има най-голямо сходство с Божественото, Безсмъртното, Разумното, Единородното, Неизчезващото? А тялото е подобно на човешкото, смъртното, неразумното, многообразното и умиращото... Следователно, ако това е така, душата отива към лишеното от форма и подобно на нея, към Божественото, Безсмъртното, Разумното, където тя живее в блаженство, освободена от грешки и незнание, от страх и дива любов, и от всички други човешки злини, за да живее наистина, както казват посветените, през останалото време с Бога."
към текста >>
Ето защо Сократ казва: „- Когато душата съзерцава чрез себе си, тогава тя се издига до чистото и безсмъртното, винаги до подобното
на
себе си Битие; чувствувайки се сродна нему, тя се свързва с него винаги, когато има възможност да остане сама
със
себе си.
Само когато душата е сама със себе си, само тогава тя може да породи в себе си такива вечни истини. Следователно, душата е сродна с истината, с вечното, а не с временното, илюзорното.
Ето защо Сократ казва: „- Когато душата съзерцава чрез себе си, тогава тя се издига до чистото и безсмъртното, винаги до подобното на себе си Битие; чувствувайки се сродна нему, тя се свързва с него винаги, когато има възможност да остане сама със себе си.
Тогава тя си отпочива от своето заблуждение и има също връзка с „винаги подобното", защото го докосва и това нейно състояние се нарича именно разумност... Погледни сега, не следва ли от всичко казано, че душата има най-голямо сходство с Божественото, Безсмъртното, Разумното, Единородното, Неизчезващото? А тялото е подобно на човешкото, смъртното, неразумното, многообразното и умиращото... Следователно, ако това е така, душата отива към лишеното от форма и подобно на нея, към Божественото, Безсмъртното, Разумното, където тя живее в блаженство, освободена от грешки и незнание, от страх и дива любов, и от всички други човешки злини, за да живее наистина, както казват посветените, през останалото време с Бога."
към текста >>
Всички трябва да покажат, че човек намира нещо друго, когато върви по пътищата
на
преходното сетивно възприятие, а
не
това, когато неговия Дух е сам
със
себе си.
Не е тук наша задача да покажем всички пътища, по които Сократ води своите приятели към вечността. Всички те дишат същия Дух.
Всички трябва да покажат, че човек намира нещо друго, когато върви по пътищата на преходното сетивно възприятие, а не това, когато неговия Дух е сам със себе си.
Именно към тази първична природа на духовния свят насочва Сократ онези, които го слушат. Когато го намират, те сами виждат с духовните очи, че той е вечен.
към текста >>
Но какво става
със
слушателите, когато разговорът стига до своя край?
Нека обгърнем с поглед цялото развитие на този разговор, в който Сократ довежда своите слушатели до там, да виждат вечното в човешката личност. Слушателите приемат неговите мисли и търсят в себе си нещо, чрез което да кажат „да" на неговите идеи. Те повдигат и възражения.
Но какво става със слушателите, когато разговорът стига до своя край?
Те намират в себе си нещо, което по-рано не са имали. Те не са приели в себе си само една отвлечена истина; те са осъществили едно развитие. В тях е оживяло нещо, което по-рано не е било живо. Не е ли това нещо, което може да се сравни с едно посвещение? Не хвърля ли то светлина върху това, защо Платон излага своята философия под формата на диалог?
към текста >>
Върху това той се изказва в „Тимей": „Всички, които що годе имат правилно чувство, призовават в своите малки или големи начинания Боговете; ние обаче,
на
които предстои да учим за Цялото, доколкото то е създадено и несъздадено, трябва ако
не
искаме да се заблудим напълно да призоваваме и молим Боговете и Богините да изучаваме всичко в техния Дух и в съгласие
със
самите нас." А
на
последователите
на
такъв един път Платон обещава: „че Божеството-Спасител ще направи, щото блуждаещото и отклонено от истината търсене да завърши с озаряващ отговор".
Тези диалози не са нищо друго, освен литературната форма за процесите в Мистериите. Това, което Платон казва на много места, ни убеждава в истинността на този извод. Като философски учител, Платон е искал да бъде това, което йерофантът е бил в Мистериите, доколкото е възможно то да бъде предадено във философска форма. Колко близо е Платон до метода на Мистериите! Той счита своя метод за верен само тогава, когато този метод води там, докъдето трябва да бъде доведен мистът!
Върху това той се изказва в „Тимей": „Всички, които що годе имат правилно чувство, призовават в своите малки или големи начинания Боговете; ние обаче, на които предстои да учим за Цялото, доколкото то е създадено и несъздадено, трябва ако не искаме да се заблудим напълно да призоваваме и молим Боговете и Богините да изучаваме всичко в техния Дух и в съгласие със самите нас." А на последователите на такъв един път Платон обещава: „че Божеството-Спасител ще направи, щото блуждаещото и отклонено от истината търсене да завърши с озаряващ отговор".
към текста >>
Защото това, което се разказва и при вас, че някога Фаетон, син
на
Хелиос, се качил
на
колесницата
на
своя баща и понеже
не
умеел да кара по пътя
на
своя баща, изгорил всичко по
Земята
и сам бил ударен от светкавица.
Особено „Тимей" е онова съчинение на Платон, което ни разкрива мистерийния характер на Платоновия мироглед. Още в началото на този диалог става дума за едно „посвещение". Един египетски жрец „посвещава" Солон в еволюцията на света и показва как в получените по предание митове са изразени образно вечните истини. „Станали са множество и много видове унищожения на човеците (така учи египетският жрец Солон), а ще станат такива и в бъдеше; но най-големите: Чрез огъня и водата; по-малките: Чрез безброй други причини.
Защото това, което се разказва и при вас, че някога Фаетон, син на Хелиос, се качил на колесницата на своя баща и понеже не умеел да кара по пътя на своя баща, изгорил всичко по Земята и сам бил ударен от светкавица.
Това наистина звучи като приказка, но истината е, че движението на съседните на Земята небесни тела се изменило и предизвикало унищожаването на всичко, намиращо се по Земята чрез много огън, а такива изменения стават след изтичането на определени дълги периоди от време."
към текста >>
Това наистина звучи като приказка, но истината е, че движението
на
съседните
на
Земята
небесни тела се изменило и предизвикало унищожаването
на
всичко, намиращо се по
Земята
чрез много огън, а такива изменения стават след изтичането
на
определени дълги периоди от време."
Особено „Тимей" е онова съчинение на Платон, което ни разкрива мистерийния характер на Платоновия мироглед. Още в началото на този диалог става дума за едно „посвещение". Един египетски жрец „посвещава" Солон в еволюцията на света и показва как в получените по предание митове са изразени образно вечните истини. „Станали са множество и много видове унищожения на човеците (така учи египетският жрец Солон), а ще станат такива и в бъдеше; но най-големите: Чрез огъня и водата; по-малките: Чрез безброй други причини. Защото това, което се разказва и при вас, че някога Фаетон, син на Хелиос, се качил на колесницата на своя баща и понеже не умеел да кара по пътя на своя баща, изгорил всичко по Земята и сам бил ударен от светкавица.
Това наистина звучи като приказка, но истината е, че движението на съседните на Земята небесни тела се изменило и предизвикало унищожаването на всичко, намиращо се по Земята чрез много огън, а такива изменения стават след изтичането на определени дълги периоди от време."
към текста >>
С това мъдростта намира своето правилно отношение към Космоса.
Тя трябва да възкръсне от своята смърт, от своето омагьосване. Къде може тя да възкръсне отново? Само в душата на посветения човек.
С това мъдростта намира своето правилно отношение към Космоса.
Възкресението, освобождаването на Бога: това е истинското познание. В „Тимей" се проследява развитието на света от несъвършеното към съвършеното. Лесно можем да си представим този възходящ процес. Съществата се развиват. Бог се разкрива в това развитие.
към текста >>
В края
на
„Тимей" стоят думите: „Сега вече бихме могли да твърдим, че нашето обяснение за Всемира постигна своята цел, защото след като този свят е бил надарен и изпълнен
със
смъртни и безсмъртни същества по описания начин, той сам се е превърнал в едно видимо същество от такова естество, което обхваща всичко видимо.
Развитието е едно възкресение на Бога от гроба. В хода на развитието се появява човекът. Платон показва, че заедно с човека възниква нещо особено. Човекът не е по-божествен от другите същества. Обаче в другите същества Бог присъствува по един скрит начин, а в човека по открит начин.
В края на „Тимей" стоят думите: „Сега вече бихме могли да твърдим, че нашето обяснение за Всемира постигна своята цел, защото след като този свят е бил надарен и изпълнен със смъртни и безсмъртни същества по описания начин, той сам се е превърнал в едно видимо същество от такова естество, което обхваща всичко видимо.
Той се е превърнал в един образ на Твореца и в сетивно-възприемаемия Бог, превърнал се е в най-красивия, в най-добрия и съвършен свят, в този единствен и единороден свят."
към текста >>
Когато Филон встъпва в този път, за да търси Логоса, който за него е Син Божи, той чувствува това като едно посвещение: „Аз
не
се боя да съобщя това, което безброй пъти е ставало
със
самия мен.
Когато Филон встъпва в този път, за да търси Логоса, който за него е Син Божи, той чувствува това като едно посвещение: „Аз не се боя да съобщя това, което безброй пъти е ставало със самия мен.
Понякога, когато исках да запиша по обикновен начин моите философски мисли и ясно виждах какво би трябвало да изтъкна, аз намирах духа си безплоден и вцепенен, така че без да завърша нещо, трябваше да се откажа от своето намерение и се отдавах на едно празно мечтателство. Но същевременно аз се учудвах на тайнствената сила, която придава реалност на мисълта, способна да отваря и затваря глъбините на душата. Друг път започвах с празно съзнание и внезапно стигах до просветление, като мислите падаха невидимо отгоре подобно на снежинки или на семена и ме обхващаше и одухотворяваше един вид божествена сила, така че не знаех къде съм, кой е при мен, кой съм аз самият, какво говоря и какво пиша: защото сега мисълта течеше леко, притежавах чудна светлина, остър поглед, ясно овладяване на материята, като че сега вътрешното око можеше да познае всичко с най-голяма яснота."
към текста >>
Или човек следва сетивното, това, което възприятието и умът предлагат и тогава той се ограничава в своята личност, откъсва се от Космоса; или пък става съзнателен за великата космическа Сила и тогава в личността си той изживява Вечното.
За Филон съществуват само два пътя.
Или човек следва сетивното, това, което възприятието и умът предлагат и тогава той се ограничава в своята личност, откъсва се от Космоса; или пък става съзнателен за великата космическа Сила и тогава в личността си той изживява Вечното.
към текста >>
Той свързва познанието с най-висшето, което човек може да достигне
със
своите чувства.
Платоническият мироглед иска да бъде едно познание, което по самото си естество е религия.
Той свързва познанието с най-висшето, което човек може да достигне със своите чувства.
Само когато чувството може да бъде напълно задоволено в познанието, такова познание Платон счита за истинско. Тогава то не е образно знание; то е съдържание на живот. То е един по-висш човек в човека. Личността е само бледо копие на този висш човек. В самия човек се ражда превъзхождащият, при човекът.
към текста >>
Тази сила
не
действува така, както действуват
силите
, които са присъщи и родствени
на
душата.
Трябва да запитаме: - Коя е тази „мъдра жена", която пробужда Демона в Сократ? Не трябва да считаме това само като едно поетично хрумване. Защото никоя конретна жена не би могла да пробуди Демона в душата, ако силата за това пробуждане не би се намирала в самата душа. Следователно, ние трябва да търсим тази „мъдра жена" в самата душа на Сократ. Но трябва да има някакво основание, за да се появи като външно-действително същество това, което поражда Демона.
Тази сила не действува така, както действуват силите, които са присъщи и родствени на душата.
В лицето на „мъдрата жена" Сократ представя силата на душата, съществуваща в нея преди приемането на Мъдростта. Това е майчиният принцип, който ражда Сина Божи, Мъдростта, Логоса. Несъзнателно действуващата сила на душата е представена като женствен елемент, който улеснява проникването на божествените сили в съзнанието. Лишената още от Мъдрост душа е майка на това, което води към Божественото. Тук стигаме до една важна представа на мистиката.
към текста >>
95.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Мистът сам си задавал въпроса за неговите собствени духовни сили и
закони
, които надвишават низшата му природа.
Мистът търсел в себе си сили и Същества, които остават скрити за човека дотогава, докато той запазвал обикновените възгледи за живота.
Мистът сам си задавал въпроса за неговите собствени духовни сили и закони, които надвишават низшата му природа.
Човекът с обикновен, сетивно-логически възглед за живота си създава Богове или, когато разбира техния произход, той ги отрича. Мистът знае, че той сам създава Боговете; той разбира защо ги създава. Той вижда, така да се каже, какво се крие зад това създаване и разбира неговата естествена закономерност. Нека вземем едно растение, което внезапно би станало знаещо и би вникнало в законите на собствения си растеж, на собственото си развитие. То се развива в една блажена безсъзнателност.
към текста >>
Ако би знаело за своите
закони
, то би имало съвършено друго отношение спрямо себе си.
Човекът с обикновен, сетивно-логически възглед за живота си създава Богове или, когато разбира техния произход, той ги отрича. Мистът знае, че той сам създава Боговете; той разбира защо ги създава. Той вижда, така да се каже, какво се крие зад това създаване и разбира неговата естествена закономерност. Нека вземем едно растение, което внезапно би станало знаещо и би вникнало в законите на собствения си растеж, на собственото си развитие. То се развива в една блажена безсъзнателност.
Ако би знаело за своите закони, то би имало съвършено друго отношение спрямо себе си.
Това, което лирикът чувствува, когато възпява растението; което ботаникът мисли, когато изучава неговите закони; всичко това би стояло от само себе си като идеал пред знаещото растение.
към текста >>
Това, което лирикът чувствува, когато възпява растението; което ботаникът мисли, когато изучава неговите
закони
; всичко това би стояло от само себе си като идеал пред знаещото растение.
Мистът знае, че той сам създава Боговете; той разбира защо ги създава. Той вижда, така да се каже, какво се крие зад това създаване и разбира неговата естествена закономерност. Нека вземем едно растение, което внезапно би станало знаещо и би вникнало в законите на собствения си растеж, на собственото си развитие. То се развива в една блажена безсъзнателност. Ако би знаело за своите закони, то би имало съвършено друго отношение спрямо себе си.
Това, което лирикът чувствува, когато възпява растението; което ботаникът мисли, когато изучава неговите закони; всичко това би стояло от само себе си като идеал пред знаещото растение.
към текста >>
Така е и с миста, по отношение
на
неговите собствени
закони
,
на
силите
, действуващи в него.
Така е и с миста, по отношение на неговите собствени закони, на силите, действуващи в него.
Като знаещ, той трябва да създаде над себе си нещо Божествено. Такова отношение са заемали и посветените спрямо това, което народът създавал свръх природата. Такова отношение са заемали те спрямо света на Боговете и митовете на народа. Те са искали да познаят законите на Боговете и на митовете. Там, където народът изграждал образа на един Бог, на един мит, там те търсели по-висшата истина.
към текста >>
Както ботаникът изучава растежа
на
растенията, за да открие неговите
закони
, така и той иска да изучи творческия дух.
За миста трябвало да стане ясно как творческият човешки дух достига до подобен разказ.
Както ботаникът изучава растежа на растенията, за да открие неговите закони, така и той иска да изучи творческия дух.
Той търсеше истина там, където народът поставяше един мит. Салустий ни открива гледището на един мистичен мъдрец относно един такъв мит:
към текста >>
Това божествено същество, което древните откривали във вятъра, видяло веднъж красивата Орития, дъщеря
на
атическия цар Ерехтей, която беряла цветя заедно
със
своите дружки по игра.
Ако искаме да се запознаем с връзките между мистиката и митичните разкази, трябва да вникнем в отношението на митичното към светогледът на онези, които в своята мъдрост се чувствуват в хармония с начина на мислене, валиден за Мистериите. Такава хармония съществува до най-висока степен у Платон. Тук за нас може да бъде меродавно как той тълкува митовете и как ги използува в своите описания. Във „Федър", един диалог на душата, се изнася мита за Борей.
Това божествено същество, което древните откривали във вятъра, видяло веднъж красивата Орития, дъщеря на атическия цар Ерехтей, която беряла цветя заедно със своите дружки по игра.
Той се влюбил в нея и я отвлякъл в своята пещера. В своето тълкуване, чрез устата на Сократ, Платон отхвърля едно чисто умствено тълкуване на този мит. Такова тълкуване би казало, че в разказа се изразява символично, в поетична форма, един природен факт. Силният вятър задигнал царската дъщеря и я хвърлил долу от скалата.
към текста >>
Един глас му обръща вниманието върху един шести убиец, който иска да му отреже главата
със
своя меч.
Той чува един глас, който му заповядва да храни и да къпе от време на вре ме четирите змии. Човекът побягва от страх пред четирите змии. Той отново чува един глас. Този глас му обръща внимание, че след него идват петима убийци. Отново човекът побягва.
Един глас му обръща вниманието върху един шести убиец, който иска да му отреже главата със своя меч.
Човекът отново побягва и стига до едно напуснато село, в което няма нито един жител. Отново чува глас, които му казва, че скоро разбойници ще оберат селото. Тогава човекът побягва и стига до една голяма река. На отсамния бряг той не се чувствува в сигурност. От сламки, клони и листа той си изплита един кош и преплува на другия бряг.
към текста >>
Безлюдното село е душата, която се е освободила от впечатленията
на
сетивата, но все още
не
е сигурна, когато е сама
със
себе си.
Смисълът на този символичен разказ е следният Човек трябва да мине през най-различните състояния, докато стигне до Божественото. Четирите змии са четирите елемента: огън, вода, земя и въздух. Петимата убийци са петте сетива.
Безлюдното село е душата, която се е освободила от впечатленията на сетивата, но все още не е сигурна, когато е сама със себе си.
Ако нейната низша природа я завладее отново, тя е изгубена. Човек трябва да си построи лодка, която да го пренесе през реката на преходното от единия бряг, този на сетивната природа, на другия, вечно божествения.
към текста >>
Около Озирис и неговата съпруга Изида се образува един пълен
със
значение кръг от митове.
Нека в тази светлина разгледаме египетското тайнство на Озирис. Озирис постепенно става едно от най-важните египетски божества. Представата за него измества други представи за божества, които съществували в някои части от народа.
Около Озирис и неговата съпруга Изида се образува един пълен със значение кръг от митове.
Озирис бил син на Бога на Слънцето, неговият брат бил Тифон-Сет, а неговата сестра – Изида. Озирис се оженва за своята сестра. Заедно с нея той царува над Египет. Злият брат Тифон обмисля как да погуби Озирис. Той заповядва да направят един сандък, който имал точно дължината на Озирис.
към текста >>
Човекът
със
своето познание, което е от божествено естество, трябва отново да го възкреси.
Тези мисли за света и човека, които надвишават сетивната опитност, мистът можел да намери в мита за Озирис. Божествената творческа сила е разлята в света. Тя се явява под формата на четирите елемента. Бог (Озирис) е умъртвен.
Човекът със своето познание, което е от божествено естество, трябва отново да го възкреси.
Той трябва отново да го намери като Хорус (Син Божи, Логос, Мъдрост) в противоположността между Борбата (Тифон) и Любовта (Изида). Самият Емпедокъл изразява в гръцка форма своето основно убеждение, служейки си с представи, които са сходни с мита. Любовта е Афродита, Нейкос Борбата. Те свързват и разделят елементите.
към текста >>
Боговете им изпратили един овен
със
златно руно, който ги отнася от там, летейки по въздуха.
Подобно тълкуване е възможно и за похода на Аргонавтите. Фрикс и неговата сестра Хела, деца на беотийския цар, били много измъчвани от тяхната мащеха.
Боговете им изпратили един овен със златно руно, който ги отнася от там, летейки по въздуха.
Когато преминавали над морския пролив между Европа и Азия, Хела паднала във водата и се удавила. От там този пролив носи името Хелеспонт. Фрикс достига при царя на Колхида, на източния бряг на Черно море. Той принася овена в жертва на Боговете и подарява златното руно на цар Етес. Царят заповядал да окачат руното в една гора и поставил да го пази един страшен дракон.
към текста >>
Той може да постигне това, когато неговото собствено съзнание (Медея) му дойде
на
помощ
със
своята магична сила.
Така е с Вечното в човешката душа. То принадлежи на човека. Но той е откъснат от него. Разделя го именно неговата низша природа. Само когато човек побеждава, приспива тази низша природа, той може да придобие отново Вечното.
Той може да постигне това, когато неговото собствено съзнание (Медея) му дойде на помощ със своята магична сила.
За Язон Медея става това, което беше Диотима за Сократ, а именно учителката на Любовта. Собствената мъдрост на човека притежава магичната сила, за да постигне той Божественото след побеждаването на преходното. От низшата природа може да се роди само низше-човешкото, въоръжените мъже, които са победени чрез духовната сила, съветът на Медея. Но и когато човек е намерил Вечното в себе си, той все още не е в пълна сигурност. Той трябва да пожертвува една част от своето съзнание (Абсиртус).
към текста >>
Титаните са синове от най-старото поколение
на
Боговете, Уран (Небето) и Гея (
Земята
).
Особен интерес представлява в този смисъл сказанието за Прометей. Прометей и Епиметей са синовете на титана Япет.
Титаните са синове от най-старото поколение на Боговете, Уран (Небето) и Гея (Земята).
Кронос, най-младият от титаните, сваля от престола своя баща и завладява властта над света. В замяна и той самият бива победен заедно с другите титани от своя син Зевс. В борбата срещу титаните, Прометей стои откъм страната на Зевс. По негов съвет Зевс изгонва титаните в долния свят. Обаче в Прометей продължава да живее настроението на титаните.
към текста >>
В известно отношение той е свързан
със
Зевс, който завзема властта над света, след като бушуващата природна сила (Кронос) е вече обуздана.
Титаните са силата на волята, която се ражда като природа (Кронос) от първичния световен Дух (Уран). Тук не трябва да разбираме волевите сили под една абстрактна форма, а като действителни Същества на волята. Към тях принадлежи и Прометей. С това е охарактеризирана неговата същност. Обаче той не е напълно титан.
В известно отношение той е свързан със Зевс, който завзема властта над света, след като бушуващата природна сила (Кронос) е вече обуздана.
Следователно Прометей е представител на онези светове, които са дали на човечеството силата, която тласка напред, сила полу-природна, полу-духовна, а именно волята. Волята е обърната от една страна към доброто, от друга към злото. Според това, дали тя е склонна към духовното или към преходното, се формира нейната съдба. Тази съдба е съдбата на самия човек. Човекът е окован с веригите на преходното.
към текста >>
Тя се състои в това, че Божественото (Зевс) трябва да се съедини с една простосмъртна,
със
самото човешко съзнание, което е свързано с физическото тяло, за да роди един син човешката мъдрост (Логосът), която освобождава Бога.
Човекът е окован с веригите на преходното. Орелът кълве неговото тяло. Той трябва да търпи. Той може да постигне най-висшето само когато търси съдбата си в уединение. Той има една тайна.
Тя се състои в това, че Божественото (Зевс) трябва да се съедини с една простосмъртна, със самото човешко съзнание, което е свързано с физическото тяло, за да роди един син човешката мъдрост (Логосът), която освобождава Бога.
Чрез това съзнанието става безсмъртно. Човекът не трябва да издава своята тайна до тогава, докато един мист (Херкулес) дойде при него и премахне силата, която постоянно го заплашва със смърт. Едно същество, полу-животно, полу-човек, един Кентавър, трябва да се жертвува за да спаси човека. Кентавърът е самият човек, а именно полу-животинският, полу-духовният човек. Той трябва да умре, за да бъде спасен чисто духовният човек.
към текста >>
Човекът
не
трябва да издава своята тайна до тогава, докато един мист (Херкулес) дойде при него и премахне силата, която постоянно го заплашва
със
смърт.
Той трябва да търпи. Той може да постигне най-висшето само когато търси съдбата си в уединение. Той има една тайна. Тя се състои в това, че Божественото (Зевс) трябва да се съедини с една простосмъртна, със самото човешко съзнание, което е свързано с физическото тяло, за да роди един син човешката мъдрост (Логосът), която освобождава Бога. Чрез това съзнанието става безсмъртно.
Човекът не трябва да издава своята тайна до тогава, докато един мист (Херкулес) дойде при него и премахне силата, която постоянно го заплашва със смърт.
Едно същество, полу-животно, полу-човек, един Кентавър, трябва да се жертвува за да спаси човека. Кентавърът е самият човек, а именно полу-животинският, полу-духовният човек. Той трябва да умре, за да бъде спасен чисто духовният човек. Това, което Прометей, човешката воля отхвърля, приема го Епиметей, умът, интелигентността.
към текста >>
Пред Одисей още веднъж застава светът
със
своите радости, и Духът, който се придържа към този свят се събужда в него.
Още преди връщането си в своето отечество, Одисей стига до острова на феакийците. Тук той намира добър прием. Дъщерята на царя му оказва съдействие и самият цар Алкиной го приема в двореца си и му отдава почит.
Пред Одисей още веднъж застава светът със своите радости, и Духът, който се придържа към този свят се събужда в него.
Но той намира пътя към своето отечество, към Божественото. Отначало в неговия дом не го очаква нищо добро. Съпругата му Пенелопа е обкръжена от многобройни кандидати за женитба. На всекиго от тях тя обещава да се омъжи за него, щом изтъче едно платно. Тя отбягва да изпълни своето обещание, като постоянно разнищва през нощта това, което е изтъкала през деня.
към текста >>
Кандидатите трябва да бъдат победени от Одисей, за да може той отново спокойно да се събере
със
своята съпруга.
Но той намира пътя към своето отечество, към Божественото. Отначало в неговия дом не го очаква нищо добро. Съпругата му Пенелопа е обкръжена от многобройни кандидати за женитба. На всекиго от тях тя обещава да се омъжи за него, щом изтъче едно платно. Тя отбягва да изпълни своето обещание, като постоянно разнищва през нощта това, което е изтъкала през деня.
Кандидатите трябва да бъдат победени от Одисей, за да може той отново спокойно да се събере със своята съпруга.
към текста >>
Тя докарала неплодородие
на
Земята
.
Така безсмъртието се осуетило. То станало невъзможно. Деметра напуснала дома. Келей издигнал в нейна чест един храм. Тъгата на Деметра по Персефона била безкрайно голяма.
Тя докарала неплодородие на Земята.
Боговете трябвало да я утешат, за да не настъпи нещо страшно по Земята. Плутон бил посъветван от Зевс да пусне отново Персефона в горния свят. Но преди да стори това, Богът на ада й дал да яде от един наров плод. Тя е принудена да слиза периодично отново в долния свят. От тогава тя прекарва една трета от годината в долния свят, а две трети в горния.
към текста >>
Боговете трябвало да я утешат, за да
не
настъпи нещо страшно по
Земята
.
То станало невъзможно. Деметра напуснала дома. Келей издигнал в нейна чест един храм. Тъгата на Деметра по Персефона била безкрайно голяма. Тя докарала неплодородие на Земята.
Боговете трябвало да я утешат, за да не настъпи нещо страшно по Земята.
Плутон бил посъветван от Зевс да пусне отново Персефона в горния свят. Но преди да стори това, Богът на ада й дал да яде от един наров плод. Тя е принудена да слиза периодично отново в долния свят. От тогава тя прекарва една трета от годината в долния свят, а две трети в горния. Деметра се примирява, тя се връща на Олимп.
към текста >>
Деметра е представителка
на
онази същност, от която е произлязло човешкото съзнание; но тук трябва така да разбираме това съзнание, както то е могло да се роди от духовните сили
на
Земята
.
С това е символизирана вечността на душата и нейното преобразяване чрез раждането и смъртта. Душата произхожда от Безсмъртието, Деметра. Обаче тя е съблазнена от преходното и определена да участвува в неговата съдба. Тя вкусва от плода на долния свят: човешката душа се насища с преходното; заради него тя не може да обитава постоянно във висините на Божествено то. Тя постоянно трябва да се връща в страната на преходното.
Деметра е представителка на онази същност, от която е произлязло човешкото съзнание; но тук трябва така да разбираме това съзнание, както то е могло да се роди от духовните сили на Земята.
Деметра е най-първичната Земна същност, а надаряването на Земята със семенните сили на полските плодове от страна на Деметра, само загатва за една още по-дълбока страна на нейното същество. Това същество иска да подари на човека безсмъртие. Деметра скрива през нощта своя възпитаник в огъня. Но човек не може да понася чистата сила на огъня (на Духа). Деметра трябва да се откаже от своето намерение.
към текста >>
Деметра е най-първичната Земна същност, а надаряването
на
Земята
със
семенните сили
на
полските плодове от страна
на
Деметра, само загатва за една още по-дълбока страна
на
нейното същество.
Душата произхожда от Безсмъртието, Деметра. Обаче тя е съблазнена от преходното и определена да участвува в неговата съдба. Тя вкусва от плода на долния свят: човешката душа се насища с преходното; заради него тя не може да обитава постоянно във висините на Божествено то. Тя постоянно трябва да се връща в страната на преходното. Деметра е представителка на онази същност, от която е произлязло човешкото съзнание; но тук трябва така да разбираме това съзнание, както то е могло да се роди от духовните сили на Земята.
Деметра е най-първичната Земна същност, а надаряването на Земята със семенните сили на полските плодове от страна на Деметра, само загатва за една още по-дълбока страна на нейното същество.
Това същество иска да подари на човека безсмъртие. Деметра скрива през нощта своя възпитаник в огъня. Но човек не може да понася чистата сила на огъня (на Духа). Деметра трябва да се откаже от своето намерение. Тя може само да създаде един култ, чрез който, доколкото това е възможно, човек да участвува в Божественото.
към текста >>
96.
ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Когато тялото е вече предадено
на
Земята
и запазено между земните неща, Вечното поема пътя към Пра-Вечното.
Когато тялото е вече предадено на Земята и запазено между земните неща, Вечното поема пътя към Пра-Вечното.
То се явява на съд пред Озирис, обкръжен от четиридесет и двама съдии. Съдбата на Вечното в човека зависи от това, какво отсъждат тези четиридесет и двама съдии. Когато душата е изповядала своите грехове и съдиите намират, че тя е помирена с вечната Правда, до нея се приближават невидими Същества и й казват: „- Озирис бе пречистен в езерото, което е на юг от полето Хотеп и на север от полето на скакалците, където Боговете на зеленината се измиват през четвъртия час на нощта и осмия час на деня, с образа на сърцето на Боговете, преминавайки от нощта към деня". Следователно, във вечния порядък на Всемира, към вечната същност на човека се обръщат като към Озирис. След името на Озирис следва името на мъртвия.
към текста >>
Който би искал да го разбере правилно, трябва да пробуди в себе си
силите
, за да устои в по-висшата степен
на
живота.
Той не може да знае какво е станало в действителност в душата на посветения. За него последният е умрял физически, бил е положен в гроба и е възкръснал. Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се изразява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата. Той е едно „чудо". Такова „чудо" е било и посвещението.
Който би искал да го разбере правилно, трябва да пробуди в себе си силите, за да устои в по-висшата степен на живота.
За тази висша опитност той трябва да е подготвен чрез един особен начин на живот. Въпреки че подготвителните степени в отделните случаи приемат една или друга разновидност, те винаги могат да бъдат сведени до определена типична форма. Следователно, животът на посветения е един типичен живот. Той може да бъде описан независимо от отделната личност. По-скоро за една личност може да се каже, че тя се намира по пътя към Божественото, когато минава през отделните типични опитности.
към текста >>
През посвещението
на
Буда, изкусителят Мара, Духът
на
злото, се приближава до усамотения в съзерцание и му обещава всички царства
на
Земята
.
През посвещението на Буда, изкусителят Мара, Духът на злото, се приближава до усамотения в съзерцание и му обещава всички царства на Земята.
„Аз добре зная, че ми е отредено едно царство, но не желая никакво царство от този свят; аз ще стана Буда и всички царства на света ще ликуват от радост." Изкусителят трябваше да признае: „Моето царство свърши."
към текста >>
Със
своя живот Буда е доказал, че човекът е Логос и че той се връща отново в този Логос, в Светлината, когато неговото земно тяло умира.
В момента на своето преобразяване, Буда се разлива в блажения живот на Всеобщия Дух. Христос Исус събужда още веднъж този Миров Дух като човешка форма в настоящия живот. Подобни неща са били практикувани под формата на образи с посветените в по-висшите степени. Посветените в смисъла на мита за Озирис са достигали до такова възкресение, но само в сферата на своето съзнание и то под формата на образи. Следователно, в живота на Исус към посвещението, с което е бил удостоен Буда, се прибавя и великото посвещение.
Със своя живот Буда е доказал, че човекът е Логос и че той се връща отново в този Логос, в Светлината, когато неговото земно тяло умира.
В Исус самият Логос става личност. В него Словото става плът.
към текста >>
Коледният антифнар (църковна книга с песни) говори за рождеството
на
Исус така, като че ли то става
на
всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите
на
Земята
."
Мистите се стремели да осъществяват Божественото в себе си; те искали да го изживеят. Исус е бил обоготворен; ние трябва да се държим за него; тогава, бидейки в основаната от него общност, ние самите ставаме участници в неговата Божественост: ето християнското верую. Това, което беше обоготворено в Исус, беше обоготворено за цялата общност. "Ето, Аз съм с вас до свършека на света." (Матей, 28, 20). Този, който се роди във Витлеем, носи характера на вечността.
Коледният антифнар (църковна книга с песни) говори за рождеството на Исус така, като че ли то става на всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите на Земята."
към текста >>
97.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
Какво е искал да каже Йоан
със
своите встъпителни думи?
Който слага в началото на своето изложение такива думи, той нагледно посочва, че написаното от него трябва да се тълкува в особено дълбок смисъл. Ако човек иска да се доближи до този смисъл само с умствени усилия или с други средства, които остават на повърхността на нещата, ще прилича на този, който смята, че Отело „действително" е убил Дездемона на сцената.
Какво е искал да каже Йоан със своите встъпителни думи?
Той говори за нещо вечно, за нещо, което е било още в праначалото на света. Той посочва факти, но те не трябва да се вземат за такива факти, които очите виждат и ушите чуват и върху които логическата мисъл може да упражни своето изкуство. Зад фактите той крие „Словото", което се намира в мировия Дух. Тези факти са за него средство, чрез което се изявява един по-висш смисъл. Ето защо трябва да предположим, че в събитието на едно възкресение от мъртвите, което представлява най-голяма трудност за очите, ушите и логичната мисъл, се крие възможно най-дълбок смисъл.
към текста >>
Обаче Ренан
не
може да изтълкува и оправдае това усещане
със
свои средства.
Не изглежда ли подобно тълкуване съвършено наивно, когато, както прави Ренан, с него свързваме възгледа: „Всичко изглежда да говори за това, че чудото от Витания е допринесло значително за ускоряване смъртта на Исус? " Въпреки това няма съмнение, че в основата на Ренановото твърдение лежи едно вярно усещане.
Обаче Ренан не може да изтълкува и оправдае това усещане със свои средства.
към текста >>
Нека прибавим още, че Йоан е единственият евангелист, който е имал точни сведения за отношенията
на
Исус
със
семейството от Витания и че би било непонятно как една измислица
на
народа може да заеме място в рамките
на
толкова лични спомени.
Исус би трябвало да е извършил нещо особено важно във Витания, за да се оправдаят думите: „Тогавашните свещеници и старейшини свикваха съвет и казаха: Какво да правим? Този човек върши много знамения." (Йоан, 11, 47). Ренан също предполага нещо особено. „Трябва да се признае, че този разказ на Йоан се различава съществено от другите съобщения за чудеса, които са изблик на народната фантазия и с които са пълни синоптиците.
Нека прибавим още, че Йоан е единственият евангелист, който е имал точни сведения за отношенията на Исус със семейството от Витания и че би било непонятно как една измислица на народа може да заеме място в рамките на толкова лични спомени.
Следователно, това чудо не е едно от онези легендарни чудеса, за които никой не е отговорен. Накратко, аз мисля, че във Витания е станало нещо, което е могло да се счита за истинско възкресение. С други думи, Ренан предполага, че във Витания е станало нещо, за което той не намира никакво обяснение. Той се скрива зад думите: „При голямото разстояние, на което днес се намираме от това събитие, при наличността на един единствен текст, който носи явни следи на изкуствено съчинение, невъзможно е да решим дали в този случай всичко е измислица, или във Витания едно действително събитие е дало повод за разпространението на един слух."
към текста >>
Исус имал връзки
със
семейството от Витания.
Нека отново да си представим целия процес като едно посвещение. Лазар е обичан от Исус (Йоан, 11, 36). Тук не се разбира една обич в обикновения смисъл на думата. Това би противоречило на Йоановото Евангелие, където Исус е „Словото". Исус е възлюбил Лазар, защото го смятал узрял, за да бъде пробудено в него „Словото".
Исус имал връзки със семейството от Витания.
А това означава само, че Исус е подготвил в това семейство всичко, което трябва да кулминира във великото заключително действие на драмата: Възкресението на Лазар. Лазар е ученик на Исус. Той е такъв ученик, че Исус знае положително: някога с него ще се извърши възкресението. Заключителното действие на подобна драма се състояло в един символичен акт. Съответният човек посвещаващият се трябвало да разбере не само смисъла на думите „Умри и бъди".
към текста >>
98.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
Когато се обърнал, Йоан видял „седем златни светилника" и „всред светилниците образа
на
Сина Човешки, с дълга дреха и препасан
със
златен колан
на
кръста; и неговата глава и коса бяха блестящо бели като бяла вълна или сняг, а очите Му като искрящ огън".
Когато се обърнал, Йоан видял „седем златни светилника" и „всред светилниците образа на Сина Човешки, с дълга дреха и препасан със златен колан на кръста; и неговата глава и коса бяха блестящо бели като бяла вълна или сняг, а очите Му като искрящ огън".
Обяснява ни се (гл. I ст. 20), „че седемте светилници са седем църкви". С това се загатва, че светилниците са седем различни пътища за постигане на Божественото. Всички те са човече или по-малко несъвършени.
към текста >>
Това показва състоянието, до което достига този, който иска да има опитност за Божественото, за да „проблесне пред него лицето
на
мъдростта
със
сияние подобно
на
слънцето".
„А от устата Му излизаше двуостър меч и лицето Му сияеше като светещо слънце." Този меч съществува и в мъдростта на Мистериите. Посвещаваният бивал изплашван, като пред очите му размахвали „гол меч".
Това показва състоянието, до което достига този, който иска да има опитност за Божественото, за да „проблесне пред него лицето на мъдростта със сияние подобно на слънцето".
към текста >>
Седморното естество
на
книгата е свързано
със
свещения характер
на
числото седем.
„В дясната ръка на този, който седеше на престола, имаше книга, в която е описан пътят за най-висшата мъдрост." (гл. 5, ст. 1) Само един е достоен да отвори книгата. „Ето победи лъвът, който е от коляното на Юда, Давидовият корен, за да отвори книгата и нейните седем печата." Седем печата има книгата.
Седморното естество на книгата е свързано със свещения характер на числото седем.
Човешката мъдрост има седем пътя, които водят към същата цел. Мистичната мъдрост на Филон нарича „печати" великите космични мисли, които се изразяват в нещата. Човешката мъдрост търси тези мисли на сътворението. Обаче Божествената Мъдрост се намира само в книгата, която е запечатана с тях. Първо трябва да бъдат открити основните мисли на сътворението, да бъдат отворени печатите, тогава ще се открие това, което се намира в книгата.
към текста >>
Агнето, което е било заклано и което Бог е изкупил
със
своята кръв, Исус, който е донесъл Христос в себе си, който следователно е минал през Мистерията
на
живота и смъртта, отваря книгата (гл.
Агнето, което е било заклано и което Бог е изкупил със своята кръв, Исус, който е донесъл Христос в себе си, който следователно е минал през Мистерията на живота и смъртта, отваря книгата (гл.
5, ст. 9-10). И при отварянето на всеки печат животните обясняват това, което знаят (гл. 6). При отварянето на първия печат, Йоан вижда един бял кон, на който седи конник с лък. Тук става видима първата космична сила, въплъщение на мисълта на сътворението. Тя се насочва по нов път от новия конник, християнството.
към текста >>
„Първият ангел затръби и се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха върху
земята
.
Явяват се седемте ангели, „които стоят пред Бога" (гл.8, ст.2). Тези ангели са пак Духове на древните Мистерии, сега вече християнизирани. Следователно, те са Духовете, които водят към съзерцанието на Бога по истинския път на християнството. Следователно това, което става сега, същинския път към Бога; това е едно „посвещение", с което е удостоен Йоан. Възвестяването на това посвещение се съпровожда от знаците, необходими в хода на посвещението.
„Първият ангел затръби и се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха върху земята.
И третата част от Земята изгоря, изгоря и една трета от дърветата на земята и всичката зелена трева изгоря." Подобно нещо се случва и при тръбните звуци на другите ангели.
към текста >>
И третата част от
Земята
изгоря, изгоря и една трета от дърветата
на
земята
и всичката зелена трева изгоря." Подобно нещо се случва и при тръбните звуци
на
другите ангели.
Тези ангели са пак Духове на древните Мистерии, сега вече християнизирани. Следователно, те са Духовете, които водят към съзерцанието на Бога по истинския път на християнството. Следователно това, което става сега, същинския път към Бога; това е едно „посвещение", с което е удостоен Йоан. Възвестяването на това посвещение се съпровожда от знаците, необходими в хода на посвещението. „Първият ангел затръби и се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха върху земята.
И третата част от Земята изгоря, изгоря и една трета от дърветата на земята и всичката зелена трева изгоря." Подобно нещо се случва и при тръбните звуци на другите ангели.
към текста >>
При посвещението
на
Йоан, нему се открива това, което ще стане в бъдеще
със
Земята
и нейните жители.
То трябваше да стане достояние за цялото човечество. Християнството трябваше да стане една народна религия; истината трябваше да бъде приготвена за всеки, „който има уши да чува". Древните мисти бяха избирани измежду мнозинството; тръбите на християнството прозвучават за всеки, който може да ги чуе. От него зависи да отиде той при тях. Ето защо ужасите, които съпровождат това посвещение на човечеството, ни се показват разраснали до огромни размери.
При посвещението на Йоан, нему се открива това, което ще стане в бъдеще със Земята и нейните жители.
Тук е вложена мисълта, че посветеният може предварително да вижда това, което за по-низшия свят ще се осъществи едва в бъдеще. Седемте послания представляват значението на християнството за настоящето; седемте печата това, което християнството подготвя днес за бъдещето. За непосветения бъдещето е скрито, запечатано; при посвещението то се разпечатва. Когато завърши Земният период, за който важат седемте послания, ще започне една по-духовна епоха. Тогава животът няма да протича така, както се явява в сетивните форми, а външно той ще бъде копие, образ на своите свръхсетивни форми.
към текста >>
В още по-късно време се явява онази форма
на
Земята
, която за посветените е обозначена чрез тръбите.
Седемте послания представляват значението на християнството за настоящето; седемте печата това, което християнството подготвя днес за бъдещето. За непосветения бъдещето е скрито, запечатано; при посвещението то се разпечатва. Когато завърши Земният период, за който важат седемте послания, ще започне една по-духовна епоха. Тогава животът няма да протича така, както се явява в сетивните форми, а външно той ще бъде копие, образ на своите свръхсетивни форми. Тези свръхсетивни форми са представени чрез четирите животни и останалите образи на печатите.
В още по-късно време се явява онази форма на Земята, която за посветените е обозначена чрез тръбите.
Така посветеният вижда пророчески това, което има да стане. А посветеният в християнския смисъл узнава как Христовият Импулс действува и продължава да действува в земния живот. И след като ни се показва как всичко, което е силно привързано към преходното, намира своята смърт за да се издигне до истинското християнство, явява се един мощен ангел с отворена книга в ръце и я подава на Йоан (гл. 10, ст. 9): „И той ми каза: - Вземи я и я изяж, и в сто махати тя ще бъде горчива, но в устата ти ще бъде сладка като мед." Следователно, Йоан трябва не само да чете в книгата, той трябва изцяло да я приеме в себе си, да се проникне от нейното съдържание.
към текста >>
Само чрез едно такова посвещение, християнството може да стане нещо реално
на
Земята
.
Само чрез едно такова посвещение, християнството може да стане нещо реално на Земята.
То умъртвява всичко, което принадлежи на низшата природа. „И труповете им ще лежат на площада на големия град, който духовно се нарича Содом и Египет, където и нашият Господ Христос биде разпнат." Тук се разбират последователите на Христос. Те са измъчвани от силите на преходното. Но това, което изтърпява страдания, са само низшите съставни части на човешката природа, над които ще бъде извоювана победа. Тогава тяхната съдба става символ на първообразната съдба на Христос Исус.
към текста >>
Те са измъчвани от
силите
на
преходното.
Само чрез едно такова посвещение, християнството може да стане нещо реално на Земята. То умъртвява всичко, което принадлежи на низшата природа. „И труповете им ще лежат на площада на големия град, който духовно се нарича Содом и Египет, където и нашият Господ Христос биде разпнат." Тук се разбират последователите на Христос.
Те са измъчвани от силите на преходното.
Но това, което изтърпява страдания, са само низшите съставни части на човешката природа, над които ще бъде извоювана победа. Тогава тяхната съдба става символ на първообразната съдба на Христос Исус. „Содом и Египет в духовен смисъл" е символ на живота, който се придържа към външното и не се изменя чрез Христовия Импулс. Христос е разпнат навсякъде в низшата природа. Там, където тази низша природа побеждава, всичко остава мъртво.
към текста >>
„И биде свален големият змей, старата змия, наречена Дявол и Сатана, който прелъстява цялата вселена, и биде той свален
на
земята
и заедно с него бяха свалени и ангелите му." (гл.12, ст.9).
Жената, човешката душа, ражда низшето знание, което е една негативна сила, ако не се издигне до мъдростта. Човек трябва да мине през това низше знание. Тук, в Откровението това низше знание се явява под формата на „старата змия". От най-древни времена, във всяка мистична мъдрост змията е символ на познанието. Човек може да бъде съблазнен от тази змия на знанието, ако той не роди в себе си Сина Божи, който стъпква главата на змията.
„И биде свален големият змей, старата змия, наречена Дявол и Сатана, който прелъстява цялата вселена, и биде той свален на земята и заедно с него бяха свалени и ангелите му." (гл.12, ст.9).
В тези думи може да се прочете какъв е идеалът на християнството. Това, което беше постигнато в Мистериите, трябва да бъде обновено. Защото и там змията трябва да бъде победена. Но сега това не можеше да стане по същия начин, както по-рано. На мястото на множеството Мистерии трябваше да застане Едната, Първичната, Християнската Мистерия.
към текста >>
99.
ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
GA_8 Християнството като мистичен факт
Мистът имал работа с определена степен
на
Божественото в себе си и
със
своята земна сетивна личност.
На всички гностици е било ясно, че те трябваше да си изяснят идеята за личността на Исус. Трябваше да се намери отношението между Исус и Христос. На човешката личност беше отнето Божественото; то трябваше да бъде отново намерено по някакъв начин, а именно в Исус.
Мистът имал работа с определена степен на Божественото в себе си и със своята земна сетивна личност.
Към нея християнинът прибавял и един съвършен Бог, който се издигал над всичко човешко. Ако се застане твърдо на това гледище, основното мистично настроение на душата е възможно само тогава, когато тя, намирайки висшата духовна същност в себе си, отваря своите духовни очи така, че те да бъдат озарени от светлината, излизаща от Христос в Исус. Съединението на душата с нейните най-висши сили е същевременно съединение с историческия Христос. Защото мистиката е непосредствено чувствуване и усещане на божествения свят в собствената душа. Обаче един Бог, издигащ се над всичко човешко, не може да живее истински в душата.
към текста >>
Както окото си казва: чрез Слънцето аз ще видя това, което мога да виждам чрез моите сили, така и мистикът си казва: Аз възвисявам душата си до състояние
на
божественото виждане; светлината, която позволява такова виждане, е дадена в явилия се
на
Земята
Христос.
Християнската мистика не е така безусловна. Тя има една важна предпоставка. Християнският мистик иска да вижда Бога в самия себе си, но той трябва да гледа към историческия Христос, както физическото око гледа Слънцето.
Както окото си казва: чрез Слънцето аз ще видя това, което мога да виждам чрез моите сили, така и мистикът си казва: Аз възвисявам душата си до състояние на божественото виждане; светлината, която позволява такова виждане, е дадена в явилия се на Земята Христос.
Той е всичко онова, чрез което мога да се издигна до най-висшето. Именно тук се различават средновековните мистици от мистите на древните Мистерии (Виж моята книга: Мистиката в зората на съвременния духовен живот).
към текста >>
100.
ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Този възглед е в съгласие
със
схващането
на
Мистериите относно народните митове.
А относно това, какво и чрез какво виждаме, той прибавя: „И понеже те са, ние ги виждаме външно; и понеже те са съвършени, ние ги виждаме вътрешно." У Платон намираме същата представа. Филон, точно както и Платон, вижда в съдбините на човешката душа завършека на мировата драма, пробуждането на омагьосания Бог. Той описва вътрешните дела на душата с думите: Мъдростта в човека напредва, „подражавайки пътищата на Бога и съзерцавайки първообразите, тя образува формите". Ето защо, когато човек създава форми и образи вътре в себе си, това не е само негова лична работа. Тези форми са вечната Мъдрост, те са космическият живот.
Този възглед е в съгласие със схващането на Мистериите относно народните митове.
Мистът търси в митовете дълбоката същност на мъдростта. Това, което мистът върши с езическите митове, Филон го върши с разказа на Мойсей за сътворението на света. Описаното в Стария Завет представлява за него образи на вътрешни душевни процеси. Библията разказва за сътворението на света. Който взема това за описание на външни събития, той ги познава само на половина.
към текста >>
Вярно е, че е писано: „В начало Бог създаде небето и
земята
.
Вярно е, че е писано: „В начало Бог създаде небето и земята.
И Земята бе пуста и неустроена и тъмнина бе в бездната, и Духът Божи се носеше над водите." Обаче истинският, дълбокият смисъл на тези думи, трябва да бъде изживян в глъбините на душата. Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон. Почти както в Библията намираме следните думи и у Платон (в Тимей): „Когато Отец, който е създал Вселената, видя, че тя бе станала жив и одушевен образ на вечните богове, той се възрадва." В Библията четем: „И Бог видя, че това бе добро."
към текста >>
И
Земята
бе пуста и неустроена и тъмнина бе в бездната, и Духът Божи се носеше над водите." Обаче истинският, дълбокият смисъл
на
тези думи, трябва да бъде изживян в глъбините
на
душата.
Вярно е, че е писано: „В начало Бог създаде небето и земята.
И Земята бе пуста и неустроена и тъмнина бе в бездната, и Духът Божи се носеше над водите." Обаче истинският, дълбокият смисъл на тези думи, трябва да бъде изживян в глъбините на душата.
Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон. Почти както в Библията намираме следните думи и у Платон (в Тимей): „Когато Отец, който е създал Вселената, видя, че тя бе станала жив и одушевен образ на вечните богове, той се възрадва." В Библията четем: „И Бог видя, че това бе добро."
към текста >>
Плотин описва какъв живот трябва да води душата: „Тя трябва да донесе мир в живота
на
тялото и в неговите трепети, да съзерцава мира във всичко, което я заобикаля:
земята
и морето, и въздуха, и самото небе, в тяхната неподвижност.
Плотин описва какъв живот трябва да води душата: „Тя трябва да донесе мир в живота на тялото и в неговите трепети, да съзерцава мира във всичко, което я заобикаля: земята и морето, и въздуха, и самото небе, в тяхната неподвижност.
Да се научи да наблюдава как душата се разлива и влива отвън в тихия Космос, как се втурва и излъчва от него на всички страни; както слънчевите лъчи осветяват тъмния облак и го правят да блести като злато, така и душата, когато влиза в тялото на обградения от небето свят, му предава живот и безсмъртие."
към текста >>
101.
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
„Аз питах
Земята
и тя отговори: -
Не
съм аз и това, което е по нея, каза същото.
Тези мислители смесват това, което смятат, че могат да твърдят за собствения си душевен живот, с човешките възможности. Напротив, истината е, че човек може да стигне до едно висше познание, само когато се издигне до едно мислене, свободно от всяка сетивна субстанция. Този душевен живот е такъв, че неговите представи не изчезват, дори и с прекъсването на физическите впечатления. Августин разказва как се е издигнал до духовното виждане. Той питал навсякъде къде се намира „Божественото"?
„Аз питах Земята и тя отговори: - Не съм аз и това, което е по нея, каза същото.
Аз питах морето и бездните и всичко живо, което те съдържат, и те ми отговаряха:
към текста >>
Словото, станало човек, Исус, беше показало пътя, по който трябва да върви душата, ако иска да стигне до онова, за което трябва да говори, когато се намира сама
със
себе си.
външните неща с помощта на телесните сетива." Човек познава Божественото, когато развие душата си така, че първо познава самия себе си като духовна същност и като Дух намира пътя за духовния свят. До такава висота се беше издигнал Августин. От подобно настроение се пораждаше и копнежът на отделни личности от езическите народи, които търсеха истината; тези личности стигаха до Мистериите. В епохата на Августин, с такива убеждения човек можеше да стане християнин.
Словото, станало човек, Исус, беше показало пътя, по който трябва да върви душата, ако иска да стигне до онова, за което трябва да говори, когато се намира сама със себе си.
През 385 година в Милано, Августин се запозна с учението на Амброзий. Всички негови съмнения относно Новия и Стария Завет изчезнаха, когато учителят му изтълкува важните места не само в буквален смисъл, но „с повдигане на мистичната завеса, коя то закрива Духа". За Августин това, което бе пазено в Мистериите, се въплъщава в историческата традиция на Евангелията и в обществото, което пази тази традиция. Той постепенно се убеждава, че „законът на църквата, които гласи, че трябва да вярваме в това, което е недоказано, е напълно умерен и без никаква злоба". Той стига до представата: „Кой може да бъде толкова заслепен да каже, че църквата на апостолите не заслужава никаква вяра, когато тази църква е така вярна на своята мисия, поддържана от единството на множество братя, които така съвестно са предали писанията на следващите поколения и когато църквата е поддържала амвоните на християнското учение в непрекъсната верига до днешните епископи?
към текста >>
Начинът
на
мислене, характерен за Августин, му показва, че
със
Събитието
на
Христос, за душата, търсеща Духа, настъпват условия, различни от съществуващите по-рано.
Начинът на мислене, характерен за Августин, му показва, че със Събитието на Христос, за душата, търсеща Духа, настъпват условия, различни от съществуващите по-рано.
За него е било твърдо установено, че в Христос Исус се изявява във външния исторически свят онова, което мистът е търсел чрез своята подготовка в Мистериите. Едно от неговите най-важни изказвания е: „Това, което днес се нарича християнска религия, е съществувало и у древните, а не е липсвало и в началото на човешкия род до момента, когато Христос се яви в плът; едва сега истинската религия, която е съществувала и по-рано, получава названието християнство." За такъв начин на мислене са били възможни два пътя. Единият от тези пътища е този, за който може да се каже: когато човешката душа развие онези сили, чрез които тя стига до познанието на своя истински Аз, ако е отишла достатъчно далече, тя ще стигне и до познанието на Христос, и на всичко, което е свързано с него. Това би било едно мистерийно познание, обогатено чрез Христовото Събитие.
към текста >>
102.
ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
Сдобиването
със
собствени усилия
на
един такъв отговор
не
задоволява само стремежа към знания, но и дава способност за действуване и израстване в живота.
Сдобиването със собствени усилия на един такъв отговор не задоволява само стремежа към знания, но и дава способност за действуване и израстване в живота.
Ако човек не би намерил отговор на тази загадка, той би се чувствувал парализиран не само морално, но и физически. Следователно, познанието на свръхсетивните истини има значение не само за теоретичните нужди, но и за реалната житейска практика.
към текста >>
103.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_9 Теософия
Тази книга
не
разглежда нищо, което да
не
дава
на
онзи, който я приема без интелектуален предразсъдък и
със
свободно чувство за истина, впечатлението за истините, чрез които можем да се приближим по един задоволителен начин до загадката
на
човешкия живот и
на
Вселената.
Един съществен въпрос е: защо е необходимо да се говори за тези неща на хората чийто познавателни сили още не са пробудени и които, следователно, остават недостъпни за тях? Но не по този начин трябва да се гледа на въпроса. За разкриването на тези висши истини са необходими известни способности; след като са открити, те могат да се споделят и тогава всеки човек, който притежават здраво чувство за истина и си служи с безпристрастна логика, може да ги разбере.
Тази книга не разглежда нищо, което да не дава на онзи, който я приема без интелектуален предразсъдък и със свободно чувство за истина, впечатлението за истините, чрез които можем да се приближим по един задоволителен начин до загадката на човешкия живот и на Вселената.
към текста >>
104.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Една далеч по-трудна работа предприемат тези, които
със
своето живо увлечение към познанието се стремят да наблюдават нещата в природата сами по себе си и в техните отношения едно към друго; защото те скоро забелязват липсата
на
мярката, която им би дошла
на
помощ, когато те, като човешки същества разглеждат нещата по отношение
на
самите себе си.
Следните думи на Гьоте показват по един хубав начин началото на един от пътищата, по който стигаме до естеството на човека: "Щом като човек започне да осъзнава предметите, които го заобикалят, той започва да ги разглежда по отношение на себе си; и с право, защото цялата му съдба зависи от това, дали те ще му допаднат или не, от привлекателността, която той намира в тези предмети или отвращението, което те му вдъхват, от това дали те ще му донесат някаква полза или ще му навредят. Този напълно естествен начин да се разглеждат и оценяват нещата, изглежда да е толкова лесен, колкото и необходим, но човекът е проявил тук хиляди грешки, които често го засрамват и огорчават.
Една далеч по-трудна работа предприемат тези, които със своето живо увлечение към познанието се стремят да наблюдават нещата в природата сами по себе си и в техните отношения едно към друго; защото те скоро забелязват липсата на мярката, която им би дошла на помощ, когато те, като човешки същества разглеждат нещата по отношение на самите себе си.
Липсва им мярката, представена от благоприятното или неблагоприятното впечатление, от привлекателността или отвращението, от ползата или вредата, които нещата им причиняваха. Те трябва напълно да се отрекат от тази мярка, те трябва да разглеждат нещата с безразличието на сякаш божествени същества, така както тези неща са сами по себе си, а не както им се харесват. Така истинският ботаник не трябва да засяга нито красотата, нито полезността на растенията, той трябва да изследва тяхното устройство и отношението им към останалия растителен свят; и както всички те са извикани на живот и огрени от слънцето, така и той трябва да ги наблюдава и обхване със същия спокоен поглед, като взема мярката и данните за това познание не от себе си, а от кръга на нещата, които наблюдава"
към текста >>
Така истинският ботаник
не
трябва да засяга нито красотата, нито полезността
на
растенията, той трябва да изследва тяхното устройство и отношението им към останалия растителен свят; и както всички те са извикани
на
живот и огрени от слънцето, така и той трябва да ги наблюдава и обхване
със
същия спокоен поглед, като взема мярката и данните за това познание
не
от себе си, а от кръга
на
нещата, които наблюдава"
Следните думи на Гьоте показват по един хубав начин началото на един от пътищата, по който стигаме до естеството на човека: "Щом като човек започне да осъзнава предметите, които го заобикалят, той започва да ги разглежда по отношение на себе си; и с право, защото цялата му съдба зависи от това, дали те ще му допаднат или не, от привлекателността, която той намира в тези предмети или отвращението, което те му вдъхват, от това дали те ще му донесат някаква полза или ще му навредят. Този напълно естествен начин да се разглеждат и оценяват нещата, изглежда да е толкова лесен, колкото и необходим, но човекът е проявил тук хиляди грешки, които често го засрамват и огорчават. Една далеч по-трудна работа предприемат тези, които със своето живо увлечение към познанието се стремят да наблюдават нещата в природата сами по себе си и в техните отношения едно към друго; защото те скоро забелязват липсата на мярката, която им би дошла на помощ, когато те, като човешки същества разглеждат нещата по отношение на самите себе си. Липсва им мярката, представена от благоприятното или неблагоприятното впечатление, от привлекателността или отвращението, от ползата или вредата, които нещата им причиняваха. Те трябва напълно да се отрекат от тази мярка, те трябва да разглеждат нещата с безразличието на сякаш божествени същества, така както тези неща са сами по себе си, а не както им се харесват.
Така истинският ботаник не трябва да засяга нито красотата, нито полезността на растенията, той трябва да изследва тяхното устройство и отношението им към останалия растителен свят; и както всички те са извикани на живот и огрени от слънцето, така и той трябва да ги наблюдава и обхване със същия спокоен поглед, като взема мярката и данните за това познание не от себе си, а от кръга на нещата, които наблюдава"
към текста >>
С това правя този факт родствен
със
себе си.
С това правя този факт родствен със себе си.
Чрез моите чувства аз свързвам цветята със собственото си съществувание. След една година минавам отново през същата ливада. Тук има нови цветя, изпитвам чрез тях една нова наслада.
към текста >>
Чрез моите чувства аз свързвам цветята
със
собственото си съществувание.
С това правя този факт родствен със себе си.
Чрез моите чувства аз свързвам цветята със собственото си съществувание.
След една година минавам отново през същата ливада. Тук има нови цветя, изпитвам чрез тях една нова наслада.
към текста >>
Но цветята, които виждам сега са същите, както тези от миналата година; те са израснали по същите
закони
, както и онези.
Удоволствието ми от предишната година изплува като спомен. Той е в мен; предметът, от който то е възбудено, е в миналото.
Но цветята, които виждам сега са същите, както тези от миналата година; те са израснали по същите закони, както и онези.
Ако аз съм изучил тези закони и съм схванал тяхното естество, ще ги открия отново в тазгодишните цветя, както съм ги открил и в тези от миналата година. Цветята от миналата година са изчезнали, ще си помисля аз, насладата, която те сами причинили, остава само в спомена ми. Той е свързан само с моето съществуване.
към текста >>
Ако аз съм изучил тези
закони
и съм схванал тяхното естество, ще ги открия отново в тазгодишните цветя, както съм ги открил и в тези от миналата година.
Удоволствието ми от предишната година изплува като спомен. Той е в мен; предметът, от който то е възбудено, е в миналото. Но цветята, които виждам сега са същите, както тези от миналата година; те са израснали по същите закони, както и онези.
Ако аз съм изучил тези закони и съм схванал тяхното естество, ще ги открия отново в тазгодишните цветя, както съм ги открил и в тези от миналата година.
Цветята от миналата година са изчезнали, ще си помисля аз, насладата, която те сами причинили, остава само в спомена ми. Той е свързан само с моето съществуване.
към текста >>
Това естество и тези
закони
, които ми се откриват,
не
зависят от моето съществуване, както зависи от него моето удоволствие.
Това обаче, което съм познал миналата година за цветята и което отново познавам тази година, ще остане в мен, докато растат такива цветя.
Това естество и тези закони, които ми се откриват, не зависят от моето съществуване, както зависи от него моето удоволствие.
Моето чувство на удоволствие остава в мен; законите, същината на цветята остават извън мен, в света.
към текста >>
Ето как човекът постоянно е свързан
със
света по три начина.
Ето как човекът постоянно е свързан със света по три начина.
Нека засега да не влагаме нищо друго в този факт, а да го схванем така, както ни се представя. От това следва, че човекът има три страни в своето естество. Тях трябва да означим с думите тяло, душа и дух. Този, който свързва каквито и да са предубеждения или хипотези с тези три думи, не може да разбере следващите обяснения.
към текста >>
Под Душа разбирам това, чрез което човекът свързва нещата
със
своето съществуване, това, чрез което той изпитва удоволствие или страдание, привличане или отблъскване по отношение
на
нещата.
Под Душа разбирам това, чрез което човекът свързва нещата със своето съществуване, това, чрез което той изпитва удоволствие или страдание, привличане или отблъскване по отношение на нещата.
към текста >>
Благодарение
на
Душата, той запазва в себе си впечатленията, които те са му направили; и
със
своя Дух той открива това, което нещата пазят за себе си.
Чрез Тялото човек е способен веднага да влезе във връзка с нещата.
Благодарение на Душата, той запазва в себе си впечатленията, които те са му направили; и със своя Дух той открива това, което нещата пазят за себе си.
Само ако разглеждаме човека по отношение на тези три страни, можем да се надяваме, че ще осветлим естеството му, защото тези три страни показват по три различни начина положението му в света.
към текста >>
Веществата
на
външния свят съставляват неговото тяло;
силите
на
външния свят действуват в него.
Неговото тяло го поставя във връзка с нещата, които са му дадени отвън на неговите сетива.
Веществата на външния свят съставляват неговото тяло; силите на външния свят действуват в него.
Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си. Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа. Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива. Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг. Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко възприятие; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той носи само в себе си.
към текста >>
Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите
на
външния свят
със
сетивата си.
Неговото тяло го поставя във връзка с нещата, които са му дадени отвън на неговите сетива. Веществата на външния свят съставляват неговото тяло; силите на външния свят действуват в него.
Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си.
Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа. Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива. Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг. Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко възприятие; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той носи само в себе си. Най-после, чрез Духа, външният свят му се открива по един по-висш начин.
към текста >>
Човекът отправя поглед към звездното небе: възхищението, което изпълва неговата душа, му принадлежи; вечните
закони
на
звездите, които той схваща в духа, в мисълта,
не
му принадлежат; те принадлежат
на
самите звезди.
Човекът отправя поглед към звездното небе: възхищението, което изпълва неговата душа, му принадлежи; вечните закони на звездите, които той схваща в духа, в мисълта, не му принадлежат; те принадлежат на самите звезди.
към текста >>
105.
2. ДУШЕВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Със
сетивното усещане, преди всичко, се свързва чувството.
Със сетивното усещане, преди всичко, се свързва чувството.
Едни усещания предизвикват у нас удоволствие, а други страдание. Това са трептенията на нашия вътрешен, душевен живот. В своите чувства, човекът сътворява един втори свят, който трябва да се прибави към онзи свят, който му въздейства отвън. Тук се добавя нещо трето: Волята. Чрез нея човекът се противопоставя на външния свят.
към текста >>
106.
3 ДУХОВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Да осъзнае в самия себе си разликата между тяло, душа и Дух и да я изясни, е едно изискване, което се предявява към всеки, който иска да разкрие естеството
на
човека
със
силата
на
своето мислене.
Да осъзнае в самия себе си разликата между тяло, душа и Дух и да я изясни, е едно изискване, което се предявява към всеки, който иска да разкрие естеството на човека със силата на своето мислене.
към текста >>
107.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Една жива връзка свързва потомъка с предшественика;
силите
чрез които възниква минералът, са насочени към веществата, които го съставят.
Подчиненото на мозъка като на собствен център минерално тяло възниква чрез размножаването. И получава своята развита форма чрез растежа. Размножаването и растежът са общи за човека, растенията и животните. Чрез размножаването и растежа животното се отличава от неживия минерал. Живото същество възниква от живо същество чрез зародиша.
Една жива връзка свързва потомъка с предшественика; силите чрез които възниква минералът, са насочени към веществата, които го съставят.
към текста >>
Но
силите
, които образуват един дъб, трябва да потърсим по един обиколен път, чрез зародиша
на
бащиния и майчиния организъм.
Един планински кристал се образува от външните сили на силиция и кислорода които се съединяват в него.
Но силите, които образуват един дъб, трябва да потърсим по един обиколен път, чрез зародиша на бащиния и майчиния организъм.
Формата на дъба се получава при размножаването от предците към потомците. Тук се намираме пред вродени, присъщи на живото същество условия.
към текста >>
Допускането
на
неговото съществуване
не
би навредило
на
задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дейност
на
силите
в неорганичната природа, да се проследи също и в света
на
организмите.
В известен смисъл, авторът е съгласен с модерните учени, които отхвърлят старото схващане, претендиращо да обясни особения начин, по който неорганичните сили действуват в организма. Но това, което действува в организма като "неорганично", не действува никъде другаде, освен в неорганичния свят. Законите на неорганичната природа в организма са същите, както и в кристала. Но в организма съществуват нещо, което не е неорганично: това е творческият живот. Неговата основа е етерното тяло или "тяло на строителните сили".
Допускането на неговото съществуване не би навредило на задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дейност на силите в неорганичната природа, да се проследи също и в света на организмите.
Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят. Въпреки всичко, авторът не намира основание да замести тук израза "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран.
към текста >>
За изследователя
на
духовния живот, този въпрос се представя по следния начин за него етерното тяло
не
е простия сбор от веществата и
силите
на
физическото тяло, а една самостоятелна реална същност, която оживява така наречените физически вещества и сили.
За изследователя на духовния живот, този въпрос се представя по следния начин за него етерното тяло не е простия сбор от веществата и силите на физическото тяло, а една самостоятелна реална същност, която оживява така наречените физически вещества и сили.
От гледна точка на Духовната Наука, ние твърдим: Обикновеното физическо тяло, напр. Един кристал, дължи своята форма на неорганичните градивни сили, свойствени на инертните вещества; едно живо тяло не дължи своите форми на тези сили, защото в мига, когато животът го напусне и в него остават само физическите сили, то се разлага. Жизненото тяло е една такава същност, която във всеки момент, докато трае животът, предпазва физическото тяло от разлагане.
към текста >>
Тук изразът "тяло"
не
трябва да се смесва
със
сетивната телесна форма.
Тук изразът "тяло" не трябва да се смесва със сетивната телесна форма.
В смисъла, който аз влагам тук, то може да се употреби и за всичко, което е от душевно и духовно естество.
към текста >>
Може да се каже, че една част от етерното тяло е по-фина от останалата и тази по-фина част от етерното тяло изгражда едно единство
със
сетивната душа, докато по-грубата част изгражда едно единство с физическото тяло.
Тя се издига много над физическото тяло. Оттук може да се заключи, че тя е много по-силна, отколкото е то. Обаче силата, която я ограничава, произлиза от физическото тяло. Ето как между физическото тяло и етерното тяло от една страна, и Сетивната Душа от друга, се разполага още един особен елемент на човешкото същество. Това е душевното тяло или "тялото на усещанията".
Може да се каже, че една част от етерното тяло е по-фина от останалата и тази по-фина част от етерното тяло изгражда едно единство със сетивната душа, докато по-грубата част изгражда едно единство с физическото тяло.
Но, както споменах Сетивната Душа се издига над Душевното Тяло.
към текста >>
Тук те
не
са свързани
със
самостоятелни мисли, а с импулси, които произлизат от непосредствените изживявания.
Жизнената строителна сила свързва физическото тяло за предшественика с това на потомъка и така го подчинява на една закономерност, която не се подчинява на чисто минералния принцип. Мисловната сила подчинява душата на една закономерност, която не е характерна за Сетивната Душа. Посредством Сетивната Душа, човекът се сродява с животното. Още при животното ние забелязваме усещания, влечения, инстинкти и страсти. То им се подчинява сляпо.
Тук те не са свързани със самостоятелни мисли, а с импулси, които произлизат от непосредствените изживявания.
Същото до известна степен и с недоразвития човек. Следователно, Сетивната Душа се различава от по-развития висш елемент на душата, който кара мисленето, ще наречем разсъдъчна душа. Тя може да се назове още "сърдечна душа" или "сърце". Разсъдъчната Душа пронизва Сетивната Душа. Ясновидецът, който притежава органа за "съзерцание" на душата, вижда Разсъдъчната Душа като едно особено същество в сравнение с обикновената Сетивна Душа.
към текста >>
Човек, който би живял изключително само
със
своите склонности, удоволствия или неудоволствия, би имал една Разсъдъчна Душа, чиито граници биха съвпадали с границите
на
Сетивната Душа.
Човек, който би живял изключително само със своите склонности, удоволствия или неудоволствия, би имал една Разсъдъчна Душа, чиито граници биха съвпадали с границите на Сетивната Душа.
Това образование, всред което физическото тяло се появява като обвито в един облак, може да се назове човешка аура. С нея се обогатява "естеството на човека", ако тя се разгледа по начина, по който това съчинение се опитва да я изложи.
към текста >>
Доколкото живее във физическото тяло, той се подчинява
на
минералните
закони
, чрез етерното тяло
на
законите
на
размножението и растежа, посредством Сетивната и Разсъдъчна Душа
на
законите
на
душевния свят; доколкото приема в себе си духа, той е подчинен
на
законите
на
духа.
"Азът" живее в тялото и душата, но Духът живее в "Азът". Онази част на Духа, която живее в Азът, е вечна. Защото Азът получава същност и смисъл от това, с което е свързан.
Доколкото живее във физическото тяло, той се подчинява на минералните закони, чрез етерното тяло на законите на размножението и растежа, посредством Сетивната и Разсъдъчна Душа на законите на душевния свят; доколкото приема в себе си духа, той е подчинен на законите на духа.
Всичко, което е проява на минералните и жизнените закони, възниква и умира; духът, обаче, няма нищо общо с раждането и смъртта.
към текста >>
Всичко, което е проява
на
минералните и жизнените
закони
, възниква и умира; духът, обаче, няма нищо общо с раждането и смъртта.
"Азът" живее в тялото и душата, но Духът живее в "Азът". Онази част на Духа, която живее в Азът, е вечна. Защото Азът получава същност и смисъл от това, с което е свързан. Доколкото живее във физическото тяло, той се подчинява на минералните закони, чрез етерното тяло на законите на размножението и растежа, посредством Сетивната и Разсъдъчна Душа на законите на душевния свят; доколкото приема в себе си духа, той е подчинен на законите на духа.
Всичко, което е проява на минералните и жизнените закони, възниква и умира; духът, обаче, няма нищо общо с раждането и смъртта.
към текста >>
Туземецът също усеща природата; но природните
закони
се разкриват едва от оплодените чрез интуицията мисли
на
по-високо развития човек.
Най-обикновената мисъл съдържа вече интуицията, защото тя не може да се пипне с ръка, нито да се види с око: Нейното откровение трябва да се долови от духа чрез Азът. Когато един примитивен и един развит човек разглеждат едно растение, в Азът на първия оживява нещо съвсем различно, от това, което оживява в Азът на втория. Усещанията на двамата са предизвикани от един и същи предмет. Разликата се състои в това, че единият може да изгради много по-съвършени мисли за този предмет, отколкото другия. Ако проявлението на физическия свят се изчерпваше само с усещания, не би имало духовно развитие.
Туземецът също усеща природата; но природните закони се разкриват едва от оплодените чрез интуицията мисли на по-високо развития човек.
Детето усеща дразненията на външния свят като подтици за волята, но повелята на морално доброто, му се разкрива едва в хода на неговото развитие, когато заживява в Духа и се научава да разбира неговите откровения.
към текста >>
И както човекът е роден от физическия материален свят и му дължи своя живот, така той е роден също и от Духа чрез вечните
закони
на
истината и доброто.
Също както във физическия свят отделното човешко тяло е създадено като самостоятелна същност, така и в духовния свят "духовното тяло" е самостоятелна същност. И както във физическия, така и в духовния свят, за човека има един вътрешни един външен живот. Както човекът приема веществата от физическия обкръжаващ го свят и ги преработва в своето физическо тяло, така той приема от духовния Духа и го прави свое собствено достояние. Духът е вечната храна за човека.
И както човекът е роден от физическия материален свят и му дължи своя живот, така той е роден също и от Духа чрез вечните закони на истината и доброто.
Той е отделен от намиращия се извън него духовен свят, както е отделен и от цялостния физически свят като едно самостоятелно същество ще нарека "Човекът-Дух".
към текста >>
В него пулсират елементите и действуват
силите
на
външния духовен свят.
Когато изследваме физическото тяло на човека, откриваме в него същите сили и вещества, които съществуват извън него в останалия физически свят. Така е и с Човекът-Дух.
В него пулсират елементите и действуват силите на външния духовен свят.
Във физическия свят, живото и усещащо същество е обвито от кожа, която го изолира отвън. Също така един вид "духовна кожа" изолира Човекът-Дух от заобикалящия го духовен свят. Тази духовна кожа която отделя Човекът- Дух от цялостния духовен свят и го прави едно самостоятелно същество, което живее в себе си и възприема интуитивно духовното съдържание на света, който го заобикаля, ще нарека духовна обвивка (или аурична обвивка). Трябва да се отбележи, че тази "духовна кожа" се разширява непрестанно заедно с напредващото развитие на човека, така че духовната му индивидуалност /неговата аурична обвивка/ е способна на едно безкрайно уголемяване. В тази духовна обвивка живее Човекът-Дух.
към текста >>
Така Човекът-Дух е свързан
със
Съзнаващата Душа в едно единство, както физическото тяло е свързано
със
Сетивната Душа в "душевно тяло".
Тогава тя става Разсъдъчна Душа. Чрез Интуициите тя може да се отваря нагоре, към духовния свят, както чрез усещанията се отваря надолу, към физическия свят. Тя е вече Съзнаваща Душа. Това тя дължи на духовния свят, който изгражда в нея органа на Интуицията, както физическия свят и дава сетивните органи. Както сетивата предават усещанията чрез "душевното тяло", така и Духа и предава Интуициите чрез органа на интуицията.
Така Човекът-Дух е свързан със Съзнаващата Душа в едно единство, както физическото тяло е свързано със Сетивната Душа в "душевно тяло".
Съзнаващата Душа и Духът-Себе изграждат едно единство. В това единство, Човекът-Дух живее като Дух на Живота, също както етерното тяло изгражда жизнената телесна основа за "душевното тяло". И както физическото тяло се граничава във физическата кожа, така и Човекът-Дух се ограничава от духовната обвивка.
към текста >>
108.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
С тази клонка би се случило нещо съвсем различно, ако аз
не
се бях намесил
със
своето действие.
Обаче и действията съдържат елемент на трайност, ако веднъж са отпечатани във външния свят. Ако отрежа клонка от едно дърво, чрез душата ми настъпва нещо, което напълно изменя хода на събитията във външния свят.
С тази клонка би се случило нещо съвсем различно, ако аз не се бях намесил със своето действие.
Аз предизвиках една поредица от събития, които нямаше да се случат, ако не съществувах
към текста >>
Но като "Аз" той влиза в друго отношение
със
света, според това дали е извършил едно действие или
не
.
"Азът" съди за новите впечатления в зависимост от това, дали има спомен за получените по-рано впечатления или не.
Но като "Аз" той влиза в друго отношение със света, според това дали е извършил едно действие или не.
От впечатлението, което едно мое действие е направило на един друг човек ще зависи, дали нещо в отношението на света към моя "Аз" ще съществува или не. Отношението на света към мен се променя, след като съм упражнил едно въздействие върху моята обкръжаваща среда. Че това, което се има предвид тук не се забелязва така, както промените в "Азът" при получаването на един спомен, се дължи на простата причина, че споменът, веднага след своето образуване, се свързва с душевния живот, който се възприема като собствен, докато външното следствие от действията се отделя от този душевен живот в поредица от събития, които са нещо различно от онова, което споменът е запазил за тях. Въпреки това трябва да се признае, че след едно извършено действие, в света настъпва известна промяна, чийто характер носи отпечатъка на "Азът". Ако наистина размислим върху това, което разглеждаме тук, ще стигнем до въпроса: Не би ли могло да стане така, че последствията от едно извършено деяние, на което е дадена същност чрез "Азът", да получат тенденцията да се приближат отново до "Азът", както едно запазено в паметта впечатление оживява отново ако за тази цел е налице една външна подбуда?
към текста >>
Следователно, във всеки един момент от своя живот, Духът носи в себе си два елемента: Първият вечните
закони
на
доброто и истината, вторият спомена за миналите изживявания.
Аз мога да различа вярното от невярното, защото като човек съм едно мислещо същество и мога да схвана истината в Духа. Истината е вечна; тя винаги би могла да ми се открие в нещата, макар и постоянно да бих изгубвал миналото от своя поглед, така че всяко впечатление да заставаше пред мен като нещо напълно ново. Но Духът в мен не се задоволява само с впечатленията от настоящето; душата разширява неговия кръгозор и върху миналото. И колкото повече тя може да прибавя към него подробности от миналото, толкова повече тя го обогатява. Така душата предава по-нататък на Духа онези опитности, които е получила от тялото.
Следователно, във всеки един момент от своя живот, Духът носи в себе си два елемента: Първият вечните закони на доброто и истината, вторият спомена за миналите изживявания.
Тези два фактора определят неговите дела. Ако искаме да разберем един човешки Дух, ние трябва да знаем за него две неща: До каква степен в него са се открили вечните закони и какви богатства от миналото е събрал той.
към текста >>
Ако искаме да разберем един човешки Дух, ние трябва да знаем за него две неща: До каква степен в него са се открили вечните
закони
и какви богатства от миналото е събрал той.
Но Духът в мен не се задоволява само с впечатленията от настоящето; душата разширява неговия кръгозор и върху миналото. И колкото повече тя може да прибавя към него подробности от миналото, толкова повече тя го обогатява. Така душата предава по-нататък на Духа онези опитности, които е получила от тялото. Следователно, във всеки един момент от своя живот, Духът носи в себе си два елемента: Първият вечните закони на доброто и истината, вторият спомена за миналите изживявания. Тези два фактора определят неговите дела.
Ако искаме да разберем един човешки Дух, ние трябва да знаем за него две неща: До каква степен в него са се открили вечните закони и какви богатства от миналото е събрал той.
към текста >>
Физическите вещества и сили изграждат тялото по време
на
живота:
силите
на
размножението позволяват появата
на
едно друго същество, разполагащо с форма, която е носител
на
същото това жизнено тяло.
Но ние няма да спрем до тук. Който би поискал да стори това, би приличал на онзи изследовател, който разглежда човешкото тяло единствено в границите на физическия човешки организъм. Положително много неща могат да се открият в тези граници; но те никога не биха били достатъчни, за да ни обяснят човешката форма, защото съществуват само в периода между раждането и смъртта. Човешката форма не може да се изгради непосредствено от физическите вещества и сили. Тя може да произлезе само от подобна на нея форма, чрез процесите на размножението.
Физическите вещества и сили изграждат тялото по време на живота: силите на размножението позволяват появата на едно друго същество, разполагащо с форма, която е носител на същото това жизнено тяло.
към текста >>
Силите
, които са направили възможна моята човешка форма, са съществували в моите прародители.
Всяко жизнено или етерно тяло е едно повторение на своите предци. Само поради това то не придобива случайна форма, а само онази, която наследява.
Силите, които са направили възможна моята човешка форма, са съществували в моите прародители.
Но и Духът на човека също се появява в една определена форма /разбира се, думата "форма" тук се употребява в духовен смисъл/. Формите на Духа са най-различни при отделните хора. Два души не притежават една и съща форма. В тази област нещата трябва да се разглеждат така спокойно и обективно, както и в сферата на физическия свят. Не може да се каже, че в духовно отношение различията между хората се основават само на различията в тяхната обкръжаващата среда, възпитание и т.н.
към текста >>
Следователно, трябва да приемем, че те са започнали жизнения си път
със
съвсем различни заложби.
Формите на Духа са най-различни при отделните хора. Два души не притежават една и съща форма. В тази област нещата трябва да се разглеждат така спокойно и обективно, както и в сферата на физическия свят. Не може да се каже, че в духовно отношение различията между хората се основават само на различията в тяхната обкръжаващата среда, възпитание и т.н. Не, случаят изобщо не е такъв: Защото двама души се развиват по съвсем различен начин въпреки еднаквото влияние на обкръжаващата среда, възпитание и т.н.
Следователно, трябва да приемем, че те са започнали жизнения си път със съвсем различни заложби.
към текста >>
За истинския изследовател става ясно, че всичко, което произлиза от материалните заложби, се различава от това, което възниква при взаимодействието
на
човека
със
собствените му изживявания, като от една страна то формира себе си само благодарение
на
това, че душата влиза в посоченото взаимодействие.
Защото съответното наблюдение показва, че външните обстоятелства се отразяват по различен начин върху различните хора чрез нещо, което изобщо няма никакво непосредствено отношение към материално развитие.
За истинския изследовател става ясно, че всичко, което произлиза от материалните заложби, се различава от това, което възниква при взаимодействието на човека със собствените му изживявания, като от една страна то формира себе си само благодарение на това, че душата влиза в посоченото взаимодействие.
Така душата явно влиза в отношение към "нещо" от видимия свят което по своята същност няма нищо общо с материалния зародиш.
към текста >>
С физическата си форма, човекът се различава от своите животински събратя
на
Земята
.
С физическата си форма, човекът се различава от своите животински събратя на Земята.
Но те си приличат само до известна степен. Съществува само един човешки вид. Колкото и големи да са различията между расите, народите, индивидите физическата прилика между човек и човек е по-голяма, отколкото между човек и който и да е животински вид. Всяка характерна черта, която се появява в човешки вид, се обуславя от наследствеността. Човешката форма също е свързана с нея.
към текста >>
Но като тази форма
не
може да израсне просто от
земята
, така стоят нещата и с духовната същност
на
Шилер.
За да наблюдаваме правилно тези отношения, нека видим как в човешкия живот се получават онези активни впечатления, които действуват на душевните заложби така, както когато сме поставени пред едно действие, което трябва да извършим и самият този факт на свой ред действува върху способностите, които вече сме упражнили през настоящия живот, а върху душевни заложби, на които може да се въздействува като на вече придобити способности. Когато схванем тези неща, идваме до заключението, че настоящият живот е бил предхождан от предишен земен живот. Мисълта обаче не може да остане при някакви чисто духовни изживявания, свързани с периода преди този земен живот. Физическата форма, която Шилер има, е тази, която е наследил от своите прародители.
Но като тази форма не може да израсне просто от земята, така стоят нещата и с духовната същност на Шилер.
Тя трябва да е повторение на едно друго духовно същество, от чиято биография може да се обясни неговата собствена биография, както и физическата човешка форма на Шилер може да се обясни с физическата наследственост и размножението.
към текста >>
Върху човека с отворено духовно око, мисловните процеси действуват
със
същата сила, която е характерна за един процес, разиграващ се пред физическото око.
Върху човека с отворено духовно око, мисловните процеси действуват със същата сила, която е характерна за един процес, разиграващ се пред физическото око.
Който приписва по-голяма убедителност на т.нар. "доказателство", което е създадено според метода на обикновеното естествонаучно познание, отколкото това, което беше казано за значението на биографията, може да бъде в обикновения смисъл на думата един голям учен; но е твърде далеч от истинското духовно изследване.
към текста >>
Душата е посредница между тялото и духа като изпълва третия елемент
на
тялото "душевното тяло",
със
способност за усещане, а като Съзнаваща Душа, тя прониква първия елемент
на
Духа, Духът-Себе.
Горните разсъждения съдържат предпоставките за изследване на човешкото същество отвъд границите на раждането и смъртта. Вътре в тези граници, човекът принадлежи на трите свята: На телесния, душевния и духовния.
Душата е посредница между тялото и духа като изпълва третия елемент на тялото "душевното тяло", със способност за усещане, а като Съзнаваща Душа, тя прониква първия елемент на Духа, Духът-Себе.
Чрез това, по време на физическия живот, тя става част както на тялото, така и на Духа. Това нейно участие се проявява през цялото и съществувание. Тя ще зависи от организацията на Душевното Тяло, както и от развитието на способностите на Сетивната Душа. И от живота на Съзнаващата Душа, от друга страна, ще зависи степента на развитие, което Духът-Себе може да постигне в нея. Сетивната Душа може да разгърне толкова по-добро общуване с външния свят, колкото по-развито е Душевното Тяло.
към текста >>
Веществата и
силите
, които изграждат физическото тяло, са подобни
на
онези, които изпълват цялата околна природа.
Веществата и силите, които изграждат физическото тяло, са подобни на онези, които изпълват цялата околна природа.
То ги черпи непрестанно от нея и отново и ги връща. В един период от няколко години, веществата, които съставят нашето физическо тяло, се обновяват напълно. Етерното тяло е това, което предава на тези вещества и сили формата на човешкото тяло. Тази форма не се определя единството от процесите между раждането (или зачатието) и смъртта, а от законите на наследствеността, които се простират отвъд раждането и смъртта.
към текста >>
Духът-Себе донася
на
"Азът" от света
на
Духа вечните
закони
на
истината и доброто.
Духът-Себе донася на "Азът" от света на Духа вечните закони на истината и доброто.
Тези закони се свързват посредством Съзнаващата Душа с личните душевни опитности, които, макар и преходни в своето естество, носят трайни плодове. Фактът, че Духът-Себе е бил свързан с тях, внася в него един елемент на трайност. Ако човешкия Дух се приближи до едно изживяване, подобно на друго, с което той вече е бил свързан, той вижда в него нещо познато и умее да се отнася към него по-добре, отколкото, ако го срещне за първи път. На този факт се основава цялата възможност за обучение на човека. А плодовете от обучението са нашите придобити способности.
към текста >>
Тези
закони
се свързват посредством Съзнаващата Душа с личните душевни опитности, които, макар и преходни в своето естество, носят трайни плодове.
Духът-Себе донася на "Азът" от света на Духа вечните закони на истината и доброто.
Тези закони се свързват посредством Съзнаващата Душа с личните душевни опитности, които, макар и преходни в своето естество, носят трайни плодове.
Фактът, че Духът-Себе е бил свързан с тях, внася в него един елемент на трайност. Ако човешкия Дух се приближи до едно изживяване, подобно на друго, с което той вече е бил свързан, той вижда в него нещо познато и умее да се отнася към него по-добре, отколкото, ако го срещне за първи път. На този факт се основава цялата възможност за обучение на човека. А плодовете от обучението са нашите придобити способности.
към текста >>
Човек започва земния си жизнен път само с онези способности, които сам донася
със
себе си.
Така Духът събира плодовете на своя преходен живот. Възприемаме ли ние обаче тези плодове в самите нас? Върху какво се основават заложбите, които като особеност на духовния човек бяха изложени по-горе?
Човек започва земния си жизнен път само с онези способности, които сам донася със себе си.
Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота. Нека вземем за пример гениалността на един човек. За Моцарт е известно, че като момче е можел само по памет да запише дълги музикални произведения. Той е бил способен на това, защото е можел да обгърне тяхната цялост дори с един поглед. В определени граници, човек развива по време на живота своята способност да обгръща цялото, да прониква в отношенията между нещата по такъв начин, че да постига нови способности.
към текста >>
Следователно този живот е повторение
на
един друг живот и носи
със
себе си това, което Духът-Себе е постигнал в предишния живот.
Човешкият Дух се явява в живота като едно възпроизвеждане на самия себе си обогатен с плодовете на минали опитности, изживени в предишни съществувания.
Следователно този живот е повторение на един друг живот и носи със себе си това, което Духът-Себе е постигнал в предишния живот.
Ако той приеме нещо в себе си, което може да даде плод, той се прониква с Духът-Живот. Както жизненото тяло предава формата на вида, така и Духът-Живот предава на душата от едно лично съществувание към друго лично съществувание.
към текста >>
Със
своя Дух той живее в един по-висш свят.
Като Сетивна Душа, тя приема впечатленията от външния свят, предава ги на Духа, за да извлече той плодовете им за вечността. Нейното предназначение е да бъде посредница и тази роля е достатъчна. Тялото създава нейните впечатления, тя ги формира като усещания, съхранява ги в паметта като представи и ги предава на Духа, за да може той да ги отнесе във вечността. Всъщност душата е нещо, чрез което човек принадлежи на своя земен живот. Чрез тялото си той принадлежи на човешкия вид; той е част от този вид.
Със своя Дух той живее в един по-висш свят.
Душата свързва временно тези два свята.
към текста >>
Тази съдба, изградена от самия човек, може да се назове
със
старото име, негова карма.
Душите на тези хора също се стремят да се преродят в същото време, в което се преражда и тя. Следователно, животът на душата е едно следствие от съдбата, която човешкия Дух изковава сам. Животът на човека между раждането и смъртта зависи от три фактора. Те лежат отвъд границите на живота и смъртта. Тялото се подчинява на законите на наследствеността; душата се подчинява на съдбата, която човек изгражда сам.
Тази съдба, изградена от самия човек, може да се назове със старото име, негова карма.
А Духът се подчинява на закона на прераждането, на повтарящите се земни животи.
към текста >>
109.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
От физическия материален свят са взети веществата и
силите
, които изграждат физическото му тяло.
Разглеждането на човека показа, че той принадлежи на три свята.
От физическия материален свят са взети веществата и силите, които изграждат физическото му тяло.
Той притежава познание за този свят посредством своите външни физически сетива. Който се доверява единствено на тези сетива и развива само тяхната способност за възприятие, не може да намери никакво обяснение за другите два свята, за душевния и духовния свят.
към текста >>
Както веществата и
силите
, които съставят и владеят нашия стомах, сърце, бели дробове и мозък, произлизат от физическия свят, така и нашите душевни качества, нашите желания, влечения, чувства, страсти, усещания, подтици произлизат от душевния свят.
Както веществата и силите, които съставят и владеят нашия стомах, сърце, бели дробове и мозък, произлизат от физическия свят, така и нашите душевни качества, нашите желания, влечения, чувства, страсти, усещания, подтици произлизат от душевния свят.
Душата на човека е част от този душевен свят, както и неговото тяло е част от физическия телесен свят. Ако трябва да се посочи някаква разлика между физическия и душевен свят, може да се каже, че последният е по-фин, по-подвижен, по-пластичен по отношение на всички неща и същества в него, отколкото първия. Но човек трябва да си даде ясна сметка, че той встъпва в един напълно нов свят, противоположен на физическия, когато прониква в душевния свят.
към текста >>
Ако се вземат под внимание
силите
на
душевния свят, може да се говори за "същност
на
желанието".
Ето защо душевният свят може да се означи също като свят на желанието, свят на влеченията или свят на "копнежа". Тези изрази са взаимствани от човешкия душевен живот. Ето защо трябва да се отбележи, че нещата в тези части от душевния свят, които се намират извън човешката душа, са също толкова различни от душевните сили в нея, както и материалните вещества и сили от физическия свят са различни от тези, които изграждат човешкото физическо тяло. ("влечение", "желание", "стремеж" са обозначения за веществения елемент в душевния свят. Този веществен елемент означаваме като "астрален".
Ако се вземат под внимание силите на душевния свят, може да се говори за "същност на желанието".
Обаче не бива да забравяме, че различието между "вещество" и "сила" тук може да не е толкова явно, както във физическия свят. Едно влечение може еднакво добре да се нарече както "сила", така и "вещество".)
към текста >>
В душевния свят винаги са валидни по-различни
закони
от тези във физическия свят.
В душевния свят винаги са валидни по-различни закони от тези във физическия свят.
Наистина, от друга страна, много душевни образования са свързани с форми от други светове. Например човешката душа е свързана с физическото човешко тяло и с човешкия Дух. Процесите, които могат да се наблюдават в нея, са повлияни едновременно от физическия и духовния свят. Това трябва да се вземе под внимание при наблюдението на душевния свят; и не бива да се взема за душевен закон това, което произхожда под въздействието на други светове.
към текста >>
Ако, например, един човек проявява някакво желание, то ще бъде носено от една мисъл, от една представа
на
Духа и ще следва неговите
закони
.
Ако, например, един човек проявява някакво желание, то ще бъде носено от една мисъл, от една представа на Духа и ще следва неговите закони.
Но както могат да се установят законите на физическия свят, с оглед въздействията, които човекът упражнява върху неговите процеси, така могат да се установят и законите на душевния свят.
към текста >>
Във физическото пространство има определени оптически
закони
.
Например, във физическото пространство е валиден закона на "удара". Когато една движеща се билярдна топка се сблъска с една намираща се в покой, тогава тя я задвижва в посока, която може да се прецени от движението и еластичността на първата. В душевното пространство, взаимодействието на две форми, които се срещат една с друга, ще зависи от техните вътрешни качества. Те взаимно се проникват, сякаш са вътрешно сродни. Напротив, те се отблъскват, ако техните качества си противоречат.
Във физическото пространство има определени оптически закони.
Отдалечените предмети изглеждат по-малки, по причина на перспективата. Ако се гледа по протежението на една алея, то по законите на перспективата отдалечените дърветата ще изглеждат на по-малко разстояние едно от друго, отколкото по-близките.
към текста >>
Отвън едно такова образование изглежда сякаш оформено от
силите
на
антипатията.
И тези видове се различават един от друг по това, че симпатията и антипатията в тях се намират в точно определени взаимни отношения. Във всички три душевни формации съществуват тези две основни сили. Нека най-напред да разгледаме едно образование, една душевна формация от първи вид. Тя привлича другите формации от своето обкръжение поради преобладаващата в нея симпатия. Но освен симпатията, в нея съществува и антипатията, с която тя отблъсква другите образования.
Отвън едно такова образование изглежда сякаш оформено от силите на антипатията.
Но това не е така. В него съществуват и антипатия, и симпатия. Само че антипатията надделява. Тя има надмощие над симпатията. В душевното пространство, тези формации играят една егоистична роля.
към текста >>
Както твърдите, течните и газообразните вещества във физическия свят се проникват взаимно, така се проникват взаимно в душевния свят горещото желание, лесноподвижната възбудимост и
силите
на
света
на
желанията.
От само себе си се разбира, че тези седем подразделения на душевния живот не представляват области, изолирани една от друга.
Както твърдите, течните и газообразните вещества във физическия свят се проникват взаимно, така се проникват взаимно в душевния свят горещото желание, лесноподвижната възбудимост и силите на света на желанията.
И както във физическия свят топлината прониква телата, а светлината ги осветява, така и в душевния свят удоволствието и страданието, както и светлината на душата заливат душевните същества. Нещо подобно се извършва с душевната сила и с душевния живот.
към текста >>
110.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Неговите идеи са привлечени към физическия свят именно чрез
силите
на
душата.
Чрез душата, една мисъл, която се поражда в Духа, може да се превърне в желание за своето собствено осъществяване, и едва по този начин с помощта на тялото да прерасне в действие. Но човек може да изпълни своето призвание, само ако позволи на духа да ръководи всичките му действия. Душата може чрез самата себе си да насочи своите склонности както към тялото, така и към духа. Тя спуска своите пипала надолу към физическия свят, както ги протяга и нагоре към духовния свят. Навлизайки в материята, нейната собствена същност се прониква от природата на физическия свят.
Неговите идеи са привлечени към физическия свят именно чрез силите на душата.
Нека да разгледаме недоразвития човек. Наклонностите на неговата душа зависят от процесите в неговото тяло. Той изпитва удоволствие само от въздействията, които физическия свят упражнява върху неговите сетива.
към текста >>
По-нататък тялото се оказва напълно подчинено
на
физическия свят и неговите
закони
; то потъва в материята, за да се разложи в нея.
Разгледана като факт от физическия свят, смъртта представлява едно изменение в процесите на тялото. След смъртта то престава да бъде посредник между душата и Духа.
По-нататък тялото се оказва напълно подчинено на физическия свят и неговите закони; то потъва в материята, за да се разложи в нея.
Достъпна за физическите сетива са само физическите явления, които настъпват след смъртта на тялото. Тези сетива не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен израз във физическите процеси. След смъртта такъв израз е вече невъзможен. Ето защо наблюдението на физическите сетива и на основаващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стойност за съдбата на душата и Духа след смъртта. Тогава именно влиза в действие едно висше познание, което се основава върху наблюдението на процесите в душевния и духовния свят.
към текста >>
Ето защо само
силите
на
душевния свят могат да действуват върху нея.
Душевният свят само временно трябва да го свърже с неговото поле на действие, с физическия свят. Обаче, за да се появи в едно ново прераждане с една по-съвършена форма, той трябва да черпи сили от духовния свят. Но ето, че той е заплетен чрез душата именно във физическия свят; той е свързан с едно душевно същество, проникнато от природата на физическия свят. След смъртта, душата не е свързана повече с тялото, а само с Духа. Тя живее само в едно душевно обкръжение.
Ето защо само силите на душевния свят могат да действуват върху нея.
Духът е свързан с този живот на душата в душевния свят, както беше свързан с тялото по време на физическото въплъщение.
към текста >>
Когато тялото умира, това е предопределено от неговите
закони
.
Когато тялото умира, това е предопределено от неговите закони.
Изобщо трябва да се каже: Не душата и духът напускат тялото, а то се освобождава от тях, когато неговите сили не могат повече да действуват в смисъла на човешката организация.
към текста >>
Без този нюанс, дължащ се
на
нейното пребиваване във физическото тяло, веднага след смъртта, тя би се подчинила само
на
законите
на
душевния и
на
духовния свят и би изгубила всякаква връзка
със
сетивния свят.
За да изучим съдбата на душата след смъртта, трябва да разгледаме нейният процес на разпадане. По време на въплъщението, тя имаше задачата да насочи Духа към физическия свят. В мига, когато тази задача е изпълнена, душата се обръща към духовния свят. Като се има предвид естеството на тази задача, щом тялото я освобождава при смъртта и, следователно, щом не може да играе вече своята роля на посредница, тя би трябвало да има всъщност само духовна дейност. Това би било така ако по време на своя живот в тялото, тя не би се повлияла от него, ако не би била привлечена от него.
Без този нюанс, дължащ се на нейното пребиваване във физическото тяло, веднага след смъртта, тя би се подчинила само на законите на душевния и на духовния свят и би изгубила всякаква връзка със сетивния свят.
Ето защо, заедно със смъртта, човек би трябвало да изгуби всякакъв интерес към земния живот и всички страсти, всички желания, произлизащи от съществуването, което той напуска, да са вече задоволени. Доколкото това не е станало, незадоволените страсти и желания остават свързани с душата.
към текста >>
Ето защо, заедно
със
смъртта, човек би трябвало да изгуби всякакъв интерес към земния живот и всички страсти, всички желания, произлизащи от съществуването, което той напуска, да са вече задоволени.
По време на въплъщението, тя имаше задачата да насочи Духа към физическия свят. В мига, когато тази задача е изпълнена, душата се обръща към духовния свят. Като се има предвид естеството на тази задача, щом тялото я освобождава при смъртта и, следователно, щом не може да играе вече своята роля на посредница, тя би трябвало да има всъщност само духовна дейност. Това би било така ако по време на своя живот в тялото, тя не би се повлияла от него, ако не би била привлечена от него. Без този нюанс, дължащ се на нейното пребиваване във физическото тяло, веднага след смъртта, тя би се подчинила само на законите на душевния и на духовния свят и би изгубила всякаква връзка със сетивния свят.
Ето защо, заедно със смъртта, човек би трябвало да изгуби всякакъв интерес към земния живот и всички страсти, всички желания, произлизащи от съществуването, което той напуска, да са вече задоволени.
Доколкото това не е станало, незадоволените страсти и желания остават свързани с душата.
към текста >>
За да избегнем всяко недоразумение, трябва грижливо да различаваме причините, свързващи човека
със
земния живот, които ще могат да бъдат заличени в едно бъдещо въплъщение, от тези, които го свързват за едно определено въплъщение, а именно последното.
За да избегнем всяко недоразумение, трябва грижливо да различаваме причините, свързващи човека със земния живот, които ще могат да бъдат заличени в едно бъдещо въплъщение, от тези, които го свързват за едно определено въплъщение, а именно последното.
Първите причини ще бъдат унищожени чрез закона на съдбата, на Кармата; вторите могат да бъдат унищожени само след смъртта.
към текста >>
Душата, която прониква в душевния свят след смъртта, е подчинена
на
неговите
закони
.
А след смъртта душата не изгубва веднага своите желания: тя вече не притежава телесните органи, необходими за тяхното задоволяване. Тогава положението макар и по различни причини, чийто ефект е подобен, само че неизмеримо по-силен е същото, както с един човек, който се намира в пустиня, лишен от вода, и който страда от изгаряща жажда. Така страда душата, изгаряйки от желание, защото е лишена от органите, които биха могли да го задоволят. Същото е положението и с всички онези желания на душата, които могат да бъдат задоволени само от тялото. И периодът, през който душата се намира в това състояние, може да бъде наречен "място" на желанието, въпреки че, както се разбира, не се касае за едно "място", а за едно състояние.
Душата, която прониква в душевния свят след смъртта, е подчинена на неговите закони.
Действията на тези закони определят начина, според който ще бъдат премахнати наклонностите, които я привличат към физическия свят. Този начин е различен, според душевните субстанции и сили, с които душата влиза в допир. Всеки вид субстанция и сила ще упражнява върху нея своето пречистващо действие.
към текста >>
Действията
на
тези
закони
определят начина, според който ще бъдат премахнати наклонностите, които я привличат към физическия свят.
Тогава положението макар и по различни причини, чийто ефект е подобен, само че неизмеримо по-силен е същото, както с един човек, който се намира в пустиня, лишен от вода, и който страда от изгаряща жажда. Така страда душата, изгаряйки от желание, защото е лишена от органите, които биха могли да го задоволят. Същото е положението и с всички онези желания на душата, които могат да бъдат задоволени само от тялото. И периодът, през който душата се намира в това състояние, може да бъде наречен "място" на желанието, въпреки че, както се разбира, не се касае за едно "място", а за едно състояние. Душата, която прониква в душевния свят след смъртта, е подчинена на неговите закони.
Действията на тези закони определят начина, според който ще бъдат премахнати наклонностите, които я привличат към физическия свят.
Този начин е различен, според душевните субстанции и сили, с които душата влиза в допир. Всеки вид субстанция и сила ще упражнява върху нея своето пречистващо действие.
към текста >>
Процесът е следния: Всички елементи
на
антипатия, които душата притежава, биват малко по малко победени от
силите
на
симпатията, а тази последната сама нараства до най-висока степен.
Процесът е следния: Всички елементи на антипатия, които душата притежава, биват малко по малко победени от силите на симпатията, а тази последната сама нараства до най-висока степен.
Защото тази крайна симпатия към целия душевен свят е силата, която ще предизвика, така да се каже, сливането на душата с този свят и пълното угасване на егоизма. Душата престава да бъде като същество, което е привлечено към физическия свят; тя освобождава духа. Следователно, тя се пречиства, минавайки през различните области които описахме, докато стигне до областта на съвършената симпатия, в която се съединява с целия душевен свят.
към текста >>
След смъртта там биват унищожени най-грубите и низши егоистични страсти, които са свързани
със
живота
на
тялото.
Най-низшата област от душевния свят е тази на "горещото желание".
След смъртта там биват унищожени най-грубите и низши егоистични страсти, които са свързани със живота на тялото.
Защото чрез тях душата може да изпита действието на силите на тази душевна област. Незадоволените желания, които и остават от физическия живот, образуват допирната точка. Симпатията на тези души се простира само до елементите, които подхранват тяхното егоистично съществувание, а антипатията, която те разливат върху всичко останало, е безкрайно по-силна. Цялото им желание насочено към физическите наслади, които не могат да бъдат задоволени в душевния свят. И тази невъзможност да бъдат задоволени, възбужда до най-висока степен тяхното желание.
към текста >>
Защото чрез тях душата може да изпита действието
на
силите
на
тази душевна област.
Най-низшата област от душевния свят е тази на "горещото желание". След смъртта там биват унищожени най-грубите и низши егоистични страсти, които са свързани със живота на тялото.
Защото чрез тях душата може да изпита действието на силите на тази душевна област.
Незадоволените желания, които и остават от физическия живот, образуват допирната точка. Симпатията на тези души се простира само до елементите, които подхранват тяхното егоистично съществувание, а антипатията, която те разливат върху всичко останало, е безкрайно по-силна. Цялото им желание насочено към физическите наслади, които не могат да бъдат задоволени в душевния свят. И тази невъзможност да бъдат задоволени, възбужда до най-висока степен тяхното желание. Въпреки това, именно тази невъзможност за задоволяване на желанието става причина то да угасне постепенно.
към текста >>
Вторият род явления, които душата среща в душевния свят, се характеризират с равновесието, което
силите
на
симпатията и антипатията достигат там.
Вторият род явления, които душата среща в душевния свят, се характеризират с равновесието, което силите на симпатията и антипатията достигат там.
Душата ще бъде повлияна от тези явления известно време след смъртта, според това, до каква степен се намира тя в едно подобно състояние. Това състояние се отличава с онова лекомислие и радост, които някой изпитва от преходните впечатление на сетивата. То е характерно за онези лица, които се оставят под влиянието на всички незначителни събития на деня; но понеже тяхната симпатия не се стреми към определен обект, влиянията, които изпитват, са преходни. Всичко, което надвишава сферата на нищожните "неща", е антипатично за тези лица. След смъртта, техните души, бидейки лишени от сетивно-физическите процеси, които по необходимост са свързани с удовлетворението на този вид желание, изпадат в едно състояние, което рано или късно стига до своя закономерен край.
към текста >>
Тя тържествува над всичко, което е свързваше с физическия свят и оставя
силите
на
симпатията да се разгърнат напълно свободни.
Следователно, действието на четвъртата област се състои в това, да унищожи илюзията за телесния човек. Душата се научава да не приписва на тялото някаква съществена стойност. Тя е излекувана и пречистена от влечението си към него.
Тя тържествува над всичко, което е свързваше с физическия свят и оставя силите на симпатията да се разгърнат напълно свободни.
Тя се е освободила, така да се каже от себе си и е готова да се разлее в душевния свят, и да вземе участие в неговия живот.
към текста >>
Според условията, които е създала по време
на
своя живот
на
Земята
, тя ще остане по-кратко или по-дълго време в една или в друга от областите
на
душевния свят.
Според условията, които е създала по време на своя живот на Земята, тя ще остане по-кратко или по-дълго време в една или в друга от областите на душевния свят.
В онази област, към която изпитва родство, тя ще остане докато това родство се заличи. Тя ще премине, без да почувствува никакво влияние, през онези области към които не е развивала никакво родство. Тук исках да опиша само основните характерни черти на душевния свят и в общи черти живота на душата в този свят. По същия начин ще постъпя и с описанието на духовния свят. Да се разпростра повече върху естеството на тези висши светове, би означавало да надхвърля рамките на този труд.
към текста >>
111.
3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
За да го опишем, ние трябва да си послужим
със
символи, и то в много по-голяма степен, отколкото за душевния свят.
За да го опишем, ние трябва да си послужим със символи, и то в много по-голяма степен, отколкото за душевния свят.
Защото нашият език, който е подходящ най-вече за сетивната действителност, съвсем не е богат на изрази, които бихме могли да употребим направо за "светът на духовете". Ето защо моля читателя, да счита много от нещата, които ще кажа, само като едно загатване. Всичко, което ще опиша, е толкова различно от физическия свят, че този е единственият метод, който може да се приеме, и аз съзнавам колко малко моето описание се доближава до истинската опитност в този свят. Причина за това е в несъвършенството на езика, който ползуваме в условията на физическия свят.
към текста >>
В хармонията, ритмите, мелодиите, които се раждат от тези звуци, първичните
закони
на
света изразяват своето съществувание, своите взаимни отношения и сродства.
Успоредно с живите картини, които се представят на "духовното" зрение в "светът на духа", ясновидецът има някои опитности, свързани с "духовния слух". Действително, щом ясновидецът се издига от "светът на душата" в този на "духа", видимите първообрази стават същевременно звучащи. "Звукът", за който става дума тук, е едно явление от съвършено духовно естество. Той съвсем не трябва да бъде сравняван с физическия звук. Наблюдателят се чувствува потопен в едно море от звуци, чрез които изразяват себе си Съществата от духовния свят.
В хармонията, ритмите, мелодиите, които се раждат от тези звуци, първичните закони на света изразяват своето съществувание, своите взаимни отношения и сродства.
Всичко, което на човешкото разбиране се представя под формата на закон, на идея, се открива на "духовното ухо" като нещо духовно-музикално. (Ето защо питагорейците са наричали това възприятие на духовния свят "музика на сферите". За този, който е надарен с "духовен слух" това не е само един символ, а добре позната духовна действителност). За да изградим понятие за тази "духовна музика", трябва да отстраним всички представи за сетивната музика, която се възприема от "телесното ухо". Тук става дума за едно "духовно възприятие", за което, следователно, "физическото ухо" остава напълно глухо.
към текста >>
Сега да си представим и междинните пространства, които по-рано бяха празни, като изпълнени с най-разнообразни форми, намиращи се в най-различни отношения
със
съществуващите по-рано тела.
Тя образува контенталната маса в "светът на духовете". Нейното отношение към физическия свят може да бъде изразено само в образи. Да предположим, че имаме пред себе си едно ограничено пространство, изпълнено с всякакъв вид физически тела. Да си представим сега, че тези физически тела изчезват, оставяйки празни пространства, които запазват техните форми.
Сега да си представим и междинните пространства, които по-рано бяха празни, като изпълнени с най-разнообразни форми, намиращи се в най-различни отношения със съществуващите по-рано тела.
към текста >>
Например, тук може да се говори за ураганни бури, с бляскащи светкавици и тътнещи гръмотевици; и ако се разгледат нещата по-нататък, ще се установи, че в една такава "духовна буря" се отпечатват страстите
на
една истинска битка, разразила се
на
земята
.
Човек, който може да се изгради представа за тези неща, прониква дълбоко в страданията на всяко същество, стига да насочи към него своето внимание.
Например, тук може да се говори за ураганни бури, с бляскащи светкавици и тътнещи гръмотевици; и ако се разгледат нещата по-нататък, ще се установи, че в една такава "духовна буря" се отпечатват страстите на една истинска битка, разразила се на земята.
към текста >>
112.
4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
GA_9 Теософия
През време
на
земния живот Духът, посредством физическото тяло, влиза във връзка
със
света
на
телата.
От него произхождат подтиците и насоките за действие във физическия свят. Докато обитава физическото тяло, Духът не може да приеме своя истински облик. Той може само леко да просветне през булото на физическото съществувание. Всъщност мисловния живот на човека принадлежи на духовният свят; и това, което просветва от него в рамките на физическия свят, е само една загатната и смътна форма. Можем също да кажем, че мисловният живот на физическия човек е една сянка, едно отражение на действителното духовно същество, част от което е самия човек.
През време на земния живот Духът, посредством физическото тяло, влиза във връзка със света на телата.
Въпреки че неговото действие върху този свят съставлява една от задачите, които му предстоят, докато траят неговите въплъщения, той би бил неспособен да я изпълни, ако би познавал само физическото съществувание.
към текста >>
Както архитектът, без да си служи с тухли и хоросан, подготвя в своя кабинет плана
на
къщата, според архитектурните и други
закони
,
на
които трябва да се подчинява, така и архитектът
на
човешкия живот, Духът или висшето себе трябва да обозрат в "царството
на
духовете" способностите и целите, съгласно законите
на
това Царство, което после ще пренесат в земния свят.
Човешкият Дух трябва постепенно да се връща в това "царство", за да черпи от него всички елементи, необходими за работата във физическия свят.
Както архитектът, без да си служи с тухли и хоросан, подготвя в своя кабинет плана на къщата, според архитектурните и други закони, на които трябва да се подчинява, така и архитектът на човешкия живот, Духът или висшето себе трябва да обозрат в "царството на духовете" способностите и целите, съгласно законите на това Царство, което после ще пренесат в земния свят.
Само при условие, че човешкият Дух постоянно се връща в своя собствен свят, той може да пренася духовни импулси чрез своето физическо тяло.
към текста >>
През време
на
своето въплъщение човекът се научава да познава качествата и
силите
на
физическия свят.
През време на своето въплъщение човекът се научава да познава качествата и силите на физическия свят.
Докато твори, той събира опитности, опознава условията, които физическият свят налага на всеки, който иска да работи в него. Той сякаш открива качествата на "веществото", в което иска да въплъти своите мисли, своите идеи. Той не би могъл да извлече тези последните от "веществото". Следователно, физическият свят е едновременно арена за творчество и за ученичество. Резултатите от това ученичество после се превръщат в живи способности на Духа в "царството на духовете".
към текста >>
Ето защо той работи непрестанно, следвайки еволюцията
на
Земята
, доколкото тази последната съставлява поле
на
неговата дейност.
Същото е и с последователните съществувания на човека. Между преражданията, Духът живее в своята собствена област. Той е свободен да се посвети напълно на изискванията на духовния живот; освободен от физическото тяло, той се развива във всички направления и събира в себе си плодовете от миналите си прераждания. Следователно, неговото внимание е винаги обърнато към физическия свят и към целите които този свят му налага.
Ето защо той работи непрестанно, следвайки еволюцията на Земята, доколкото тази последната съставлява поле на неговата дейност.
Той работи за своето собствено развитие, за да може всеки път, когато се преражда, да служи в името на Земята, според изискванията за момента.
към текста >>
Той работи за своето собствено развитие, за да може всеки път, когато се преражда, да служи в името
на
Земята
, според изискванията за момента.
Същото е и с последователните съществувания на човека. Между преражданията, Духът живее в своята собствена област. Той е свободен да се посвети напълно на изискванията на духовния живот; освободен от физическото тяло, той се развива във всички направления и събира в себе си плодовете от миналите си прераждания. Следователно, неговото внимание е винаги обърнато към физическия свят и към целите които този свят му налага. Ето защо той работи непрестанно, следвайки еволюцията на Земята, доколкото тази последната съставлява поле на неговата дейност.
Той работи за своето собствено развитие, за да може всеки път, когато се преражда, да служи в името на Земята, според изискванията за момента.
към текста >>
Това, което
на
Земята
се мисли тук се изживява.
В първата област от "царството на духовете", човекът се вижда заобиколен от духовните първообрази на земните неща. През време на физическия живот, с помощта на своите мисли, той опознава само техните сенки.
Това, което на Земята се мисли тук се изживява.
Човекът се движи всред мисли, но тези мисли са действителни същества. Предметите, които възприемаме на Земята с помощта на сетивата, тук се явяват в своята мисловна форма. Но мисълта вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действителност, която създава тези предмети. Тук ние се намираме, така да се каже, в живата мисловна "работилница", където се формират и изграждат физическите предмети. Защото всичко в "царството на духа" е жива и подвижна деятелност.
към текста >>
Предметите, които възприемаме
на
Земята
с помощта
на
сетивата, тук се явяват в своята мисловна форма.
В първата област от "царството на духовете", човекът се вижда заобиколен от духовните първообрази на земните неща. През време на физическия живот, с помощта на своите мисли, той опознава само техните сенки. Това, което на Земята се мисли тук се изживява. Човекът се движи всред мисли, но тези мисли са действителни същества.
Предметите, които възприемаме на Земята с помощта на сетивата, тук се явяват в своята мисловна форма.
Но мисълта вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действителност, която създава тези предмети. Тук ние се намираме, така да се каже, в живата мисловна "работилница", където се формират и изграждат физическите предмети. Защото всичко в "царството на духа" е жива и подвижна деятелност. Това е един свят от одушевени Същества, творци и строители. Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили.
към текста >>
Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме
на
Земята
; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността
на
духовните строителни сили.
Предметите, които възприемаме на Земята с помощта на сетивата, тук се явяват в своята мисловна форма. Но мисълта вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действителност, която създава тези предмети. Тук ние се намираме, така да се каже, в живата мисловна "работилница", където се формират и изграждат физическите предмети. Защото всичко в "царството на духа" е жива и подвижна деятелност. Това е един свят от одушевени Същества, творци и строители.
Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили.
Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло. Ние се чувствуваме отдалечени от него. Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас. И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят. Ние се научаваме да гледаме на него като на една малка част от външния свят.
към текста >>
На
Земята
човек се ражда в едно семейство, в един народ; той живее в една държава, създава приятелства, упражнява професии.
На Земята човек се ражда в едно семейство, в един народ; той живее в една държава, създава приятелства, упражнява професии.
Тези обстоятелства определят неговото земно съществувание. През време на нашето пребиваване в първата област от "царството на духовете" те застават пред нас като живи мисловни Същества. Ние изживяваме тези неща още веднъж, но откъм тяхната активна духовна страна. Любовта към семейството, която сме поддържали в сърцата си, приятелството, на което сме отдавали своите сили, бликват от нашите душевни дълбини; способностите ни в тази област нарастват. Духовните сили, които укрепват семейната любов и приятелството, непрекъснато се увеличават.
към текста >>
Тук човек действително може да се слее с единството, пред което се е прекланял
на
Земята
.
В "царството на духовете" всичко това е не вече отражението, а живата същност на мисълта, откриваща се в своята истинска форма.
Тук човек действително може да се слее с единството, пред което се е прекланял на Земята.
Плодовете на религиозния живот и всичко, свързано с него, ясно изпъкват в тази област.
към текста >>
Тук зреят плодовете
на
всички дела, които са извършени
на
Земята
в служба
на
общността с чувство
на
преданост към нашите братя човеци.
Тук се намират първообразите на желанията, страстите, чувствата и т.н. Но тук, в духовния свят, тези душевни състояния изгубват своя егоистичен характер. Както във втората област и в тази трета област всички страсти, всички желания, удоволствия и неудоволствия също образуват едно неделимо цяло, едно единство. Страстите, желанията и удоволствията на другите същества не се различават от моите желания и страсти. Усещанията и чувствата на всички същества образуват един единен свят, обгръщат всичко останало, както физическата атмосфера на "царството на духовете".
Тук зреят плодовете на всички дела, които са извършени на Земята в служба на общността с чувство на преданост към нашите братя човеци.
Защото, извършвайки ги, човек дава израз на своя живот в третата област от "царството на духовете". Великите благодетели на човечеството, преданите натури, онези, които истински и всеотдайно служат на общността, са развили в предишните прераждания, те непрекъснато са се стремили към родство с нея.
към текста >>
Тук са и другите земни твари: нашата безкористна мисъл се обръща към тях, независимо че те съществуват според съвсем други
закони
, в които ние нямаме никакво участие.
Едва в четвъртата област представлява чистото "царство на духовете". Но дори и тя не е такава в истинския смисъл на думата. От трите по-низши области тя се различава по това, че в тях се намират първообразите на онези физически и душевни процеси, които откриваме във физическия и душевен свят, преди да сме навлезли в тези светове. Обстоятелствата на всекидневния живот са свързани с нещата и Съществата, които човек намира в света; от преходните неща на този свят, нашият поглед се издига към техните вечни причини.
Тук са и другите земни твари: нашата безкористна мисъл се обръща към тях, независимо че те съществуват според съвсем други закони, в които ние нямаме никакво участие.
Обаче благодарение на нас, земният свят разполага с постиженията на изкуствата и науките, на техниката, на държавните институции, накратко, с всичко онова, което оригиналните произведения на нашия Дух въплъщават в условията на физическия свят. Без нас, светът не би притежавал всички тези неща. Първообразите на всички тези чисто човешки произведения се намират в четвъртата област от "царството на духовете".
към текста >>
Това е така, защото културното равнище, с което хората напускат
Земята
, продължава да оказва влияние върху тяхното духовно съществувание.
По-горе споменахме, че тази област също не може да се нарече "чисто царство на духовете" в пълния смисъл на тази дума.
Това е така, защото културното равнище, с което хората напускат Земята, продължава да оказва влияние върху тяхното духовно съществувание.
В "царството на духовете" те могат само да се наслаждават от плодовете на това, което са извършели според личните си дарби и според еволюционната степен на народа и държавата, в която са се родили.
към текста >>
За такава гледна точка, например, земния живот би могъл да изглежда несъвършен, изпълнен
със
страдание и т.н.
Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието. Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят. Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят. Окото също не вижда себе си, понеже в него действуват сили, чрез които става видимо нещо съвсем друго. Искаме ли да преценим, доколко един човешки живот, произтичащ между раждането и смъртта, представлява резултат от предходно въплъщение, следва да знаем, че една гледна точка, разположена единствено в този живот, не ни предоставя никакви оценъчни възможности.
За такава гледна точка, например, земния живот би могъл да изглежда несъвършен, изпълнен със страдание и т.н.
, обаче от друга гледна точка, лежаща извън земния живот сегашното въплъщение протича по този начин тъкмо поради някои особености от миналото прераждане. С встъпването си по Пътя на познанието така, както е описан в следващата глава, душата се откъсва от условията на телесния живот.
към текста >>
113.
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Ние възприемаме минералното царство
със
сетивата и го разбираме чрез мисленето.
Ние възприемаме минералното царство със сетивата и го разбираме чрез мисленето.
Когато формулираме една мисъл за дадено минерално тяло, ние имаме работа с два елемента: физическия предмет и мисълта. Следователно, редно е да си представим, че физическият предмет е една сгъстена мисловна същност. Обаче минералите си взаимодействуват по външен начин: те се докосват, привеждат се в движение, нагряват се и т. н. Този начин на външно взаимодействие може да бъде изразен чрез мислите. Човекът изгражда определена мисъл за това, как минералните предмети си взаимодействуват външно по един строго закономерен начин.
към текста >>
Освен свойствата, присъщи
на
растенията и животните, човекът е надарен и
със
способността да преработва своите усещания в представи и в мисли, както и разумно да ръководи своите инстинкти.
Освен свойствата, присъщи на растенията и животните, човекът е надарен и със способността да преработва своите усещания в представи и в мисли, както и разумно да ръководи своите инстинкти.
Докато при растението, мисълта се проявява като форма, при животното тя се проявява като душевна сила; в последния случай мисълта се проявява сама по себе си, в своята собствена форма. Животното е душа; човекът е дух. Духовната същност е слязла с една степен по-долу. При животното тя изгражда душата. При човека тя прониква в самия материален свят.
към текста >>
Ето защо, ако животното има себеусещане, човекът разполага
със
себесъзнание.
Само доколкото той е сетивно същество с определен облик, в него работят елементарни Същества, близки до тези, които срещаме всред растителния и животински свят. Обаче мисловния организъм при човека изцяло се определя от вътрешната страна на неговото физическо тяло. В духовния организъм на човека, в неговия мозък, или изградената до съвършенство нервна система, имаме пред себе си видимият израз на онези невидими свръхсетивни Същества, които работят в растителния и в животинския свят.
Ето защо, ако животното има себеусещане, човекът разполага със себесъзнание.
В животинското Духът усеща себе си като душа; той все още не възприема себе си като дух. Едва при човека, духът възприема себе си като дух, въпреки че в резултата на физическите условия това става единствено под формата на смътно отражение на Духа каквото представляват човешките мисли.
към текста >>
Има и други свръхсетивни Същества, които
не
слизат до равнището
на
душевния свят; техните обвивки са изтъкани от
силите
, които откриваме в царството
на
духовете.
Има и други свръхсетивни Същества, които не слизат до равнището на душевния свят; техните обвивки са изтъкани от силите, които откриваме в царството на духовете.
След като човек "отвори" за тях своето духовно око и духовно ухо, той започва да ги различава и се превръща в техен спътник. Сега, след "отварянето" на духовните възприемателни органи, на човека стават разбираеми много от нещата, които по-рано му бяха чужди и непонятни. Около него се разлива светлина; сега той вижда истинските принципи на това, което в сетивния свят е само тяхно следствие. Сега той разбира всичко онова, което без отворено духовно око е длъжен да отхвърли или да му противопостави твърдението, че "на небето и земята има много повече неща, отколкото си въобразява нашата школска мъдрост". По-фините и духовно чувствителни хора стават неспокойни, когато предусетят около себе си един друг свят, различен от сетивния, където трябва да се движат пипнешком, както слепецът пристъпва всред физическите предмети.
към текста >>
Сега той разбира всичко онова, което без отворено духовно око е длъжен да отхвърли или да му противопостави твърдението, че "
на
небето и
земята
има много повече неща, отколкото си въобразява нашата школска мъдрост".
Има и други свръхсетивни Същества, които не слизат до равнището на душевния свят; техните обвивки са изтъкани от силите, които откриваме в царството на духовете. След като човек "отвори" за тях своето духовно око и духовно ухо, той започва да ги различава и се превръща в техен спътник. Сега, след "отварянето" на духовните възприемателни органи, на човека стават разбираеми много от нещата, които по-рано му бяха чужди и непонятни. Около него се разлива светлина; сега той вижда истинските принципи на това, което в сетивния свят е само тяхно следствие.
Сега той разбира всичко онова, което без отворено духовно око е длъжен да отхвърли или да му противопостави твърдението, че "на небето и земята има много повече неща, отколкото си въобразява нашата школска мъдрост".
По-фините и духовно чувствителни хора стават неспокойни, когато предусетят около себе си един друг свят, различен от сетивния, където трябва да се движат пипнешком, както слепецът пристъпва всред физическите предмети. Само ясното познание за тези по-висши области на съществуванието и дълбокото вникване в разиграващите се там свръхсетивни процеси, могат наистина да укрепят човека в усилията му да изпълни своята велика мисия. След проникването в това, което досега беше скрито за сетивата, човешкия живот се разширява до такава степен, че индивидът е в правото си да заяви: "Целият ми живот преди този момент, изглежда само като един бегъл сън".
към текста >>
114.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
Същественото тук е
не
че "ясновидецът" свързва чуждите представи
със
"синия цвят", какъвто той възприема в своето сетивно обкръжение, а че разполага с една опитност, позволяваща му да назове тези представи именно "сини", също както физическият човек назовава една завеса "синя".
Спрямо физическия цвят, душата изпитва не само сетивно впечатление, но и определено душевно изживяване. Това душевно изживяване е едно, когато душата чрез окото възприема една жълта повърхност, и съвсем друго, когато тя възприема синя повърхност. Ще наречем това изживяване "живот в жълто" или "живот в синьо". Душата, поела Пътят на познанието, изпитва подобна "опитност в жълто" спрямо активните душевни изживявания на другите същества; и една "опитност в синьо" спрямо жертвоготовното душевно настроение.
Същественото тук е не че "ясновидецът" свързва чуждите представи със "синия цвят", какъвто той възприема в своето сетивно обкръжение, а че разполага с една опитност, позволяваща му да назове тези представи именно "сини", също както физическият човек назовава една завеса "синя".
А по-нататък, същественото е, че "ясновидецът" напълно съзнава: с тези свои изживявания той се намира извън тялото и е в състояние да говори за значението на душевния живот в един свят, за чието възприятие той изобщо не се нуждае от своето физическо тяло. Макар и никога да не подминава този смисъл на изложението, за "ясновидеца" е напълно естествено да описва "аурата" с думи като "синьо", "жълто", "зелено" и т.н.
към текста >>
В този случай втората аура непрекъснато се уголемява, изпълвайки
със
своята светлинна сила онази оцветена формация всред която живее физическия човек.
Колкото повече човекът отдалечава от себе си своята животинска природа, толкова повече първата аура губи значението си.
В този случай втората аура непрекъснато се уголемява, изпълвайки със своята светлинна сила онази оцветена формация всред която живее физическия човек.
към текста >>
Доколкото човешките същества притежават тази аура, те са пламъците, чрез които божественият свят осветява
Земята
.
А колкото повече човекът се превръща в "служител на вечността", толкова повече изпъква чудната трета аура, която свидетелствува до каква степен той е станал поданик на духовния свят. Това е така, защото през тази част на аурата, Божественият Аз е в земния свят.
Доколкото човешките същества притежават тази аура, те са пламъците, чрез които божественият свят осветява Земята.
Чрез тази част на аурата доколкото живеят не за себе си, а в името на вечната истина, вечната красота и вечното добро те показват до каква степен са се изтръгнали от личните си интереси, за да се принесат в жертва пред олтара на великата космическа еволюция. Ето как в аурата се проявява това, което човекът е направил от себе си в хода на неговите въплъщения. Трите части на аурата съдържат цветове с най-различни нюанси. Обаче според еволюционната степен на човека, характерът на тези нюанси непрекъснато се променя.
към текста >>
Когато мисленето стане интуитивно и се обогати
със
съвършената чистота
на
своите собствени
закони
, жълтия цвят добива един златист отблясък, зеленото носи в себе си любовта към всички живи същества; синьото е признак
на
безкористна жертвоготовност в името
на
другите.
Основните цветове на третата аура са жълтото, зеленото и синьото. Ясно-жълтото се появява тук, когато мисленето се определя от висши и всеобхватни идеи които в божествения миров ред откриват причините за всяко отделно нещо.
Когато мисленето стане интуитивно и се обогати със съвършената чистота на своите собствени закони, жълтия цвят добива един златист отблясък, зеленото носи в себе си любовта към всички живи същества; синьото е признак на безкористна жертвоготовност в името на другите.
Когато тази жертвоготовност прерасне в непоколебимата воля да работиш за напредъка на целия свят, синьото се прояснява до светло виолетово. Ако въпреки напредналото развитие на една душа, тя все още носи следи от гордост и честолюбие тези последни останки от личния егоизъм към жълтите нюанси се прибавят и оранжеви. За отбелязване е, че в тази част на аурата, цветовете са твърде различни от нюансите, които сме свикнали да виждаме във физическия свят. Нищо от този свят не може да се сравни с красотата и величието, пред които се изправя "ясновидецът".
към текста >>
Тези описания са замислени с цел да разширят познанието за духовния свят и
не
бива да се смесват
със
съмнителното изкуство, което претендира, че отгатва човешките души според тяхната аура.
Човек не може да оцени правилно беглите описания на аурата, ако не постави ударението върху това, че "виждането на аурата" е свързано с едно разширение и обогатяване на всичко онова, което ние възприемаме във физическия свят. Това разширение има за цел да вникне в онези форми на душевния живот, до които той израства не само в сетивната, а и в духовната действителност. Горните описания нямат нищо общо с онова тълкуване на характера или мислите на даден човек, което се опира на една халюцинаторно възприемана аура.
Тези описания са замислени с цел да разширят познанието за духовния свят и не бива да се смесват със съмнителното изкуство, което претендира, че отгатва човешките души според тяхната аура.
към текста >>
115.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
И който има твърдото и трайно намерение да ги обхване
със
своето мислене, може да бъде сигурен, че рано или късно, те ще го доведат до някоя от разновидностите
на
личното ясновидство.
Предпоставка за отварянето на свръхсетивните възприемателни органи е не сляпата вяра, а запознаването с духовнонаучния мисловен свят. Духовният изследовател се изправя пред своя ученик с думите: "Аз не искам от теб да вярваш това, което казвам, а да го мислиш, да го превърнеш в съдържание на твоя собствен мисловен свят и едва тогава моите мисли ще ти помогнат да разбереш скритата в тях истина. " Ето, такова е светоусещането на духовния изследовател. Той дава на своя ученик необходимия подтик, обаче ученикът сам трябва да намери в себе си силата, с която ще провери истинността на едни или други послания от духовния свят. Духовно-научните данни следва да бъдат разглеждани тъкмо в този смисъл.
И който има твърдото и трайно намерение да ги обхване със своето мислене, може да бъде сигурен, че рано или късно, те ще го доведат до някоя от разновидностите на личното ясновидство.
към текста >>
(*Това душевно състояние няма нищо общо
със
"сляпата вяра".
Или пък, намирайки се в определена среда, която изисква от нас една или друга оценка, просто да не я правим, а да се оставим под влиянието на непосредствените си впечатления*.
(*Това душевно състояние няма нищо общо със "сляпата вяра".
Тук не става дума за това, човек сляпо да вярва в нещо, а да не поставя своите или чужди предразсъдъци на мястото на живите и непосредствени впечатления.)
към текста >>
Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните
закони
на
истината, според законите
на
самия свят.
Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят.
Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят.
Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин. Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз. Защото в този случай, мислите следват онази посока, която им налага физическата природа. Безпорядъчен и объркан изглежда мисловния свят на един човек, чиято духовна дейност се опира на мислите, породени от физическия мозък. Една мисъл се проявява после изчезва, прогонена от друга.
към текста >>
Защото духовните
закони
, които са валидни в тези светове, далеч
не
са сгъстени до някакво физическо измерение и, следователно,
не
могат да упражнят върху мен каквато и да е принуда.
Съвсем по друг начин изглеждат нещата, когато аз разглеждам моето отношение към висшите области на съществуванието. Те ми се откриват само тогава, когато навлизам в тях с ясно и строго подредено мислене. Тук единствено мисленето ще ме упъти за вярната посока, иначе изобщо не ще намеря своя път.
Защото духовните закони, които са валидни в тези светове, далеч не са сгъстени до някакво физическо измерение и, следователно, не могат да упражнят върху мен каквато и да е принуда.
Аз мога да следвам тези закони само дотолкова, доколкото моята мислеща природа е сродна с тях. Тук сам трябва да бъда сигурният водач на самия себе си.
към текста >>
Аз мога да следвам тези
закони
само дотолкова, доколкото моята мислеща природа е сродна с тях.
Съвсем по друг начин изглеждат нещата, когато аз разглеждам моето отношение към висшите области на съществуванието. Те ми се откриват само тогава, когато навлизам в тях с ясно и строго подредено мислене. Тук единствено мисленето ще ме упъти за вярната посока, иначе изобщо не ще намеря своя път. Защото духовните закони, които са валидни в тези светове, далеч не са сгъстени до някакво физическо измерение и, следователно, не могат да упражнят върху мен каквато и да е принуда.
Аз мога да следвам тези закони само дотолкова, доколкото моята мислеща природа е сродна с тях.
Тук сам трябва да бъда сигурният водач на самия себе си.
към текста >>
Преходът от една представа към друга също трябва да се ръководи според тези строги
закони
.
Окултният изследовател трябва да дисциплинира своето мислене. Постепенно, неговите мисли ще откликват да следват грижите и тревогите на всекидневието. Те трябва да протичат съобразно вътрешния характер на духовния свят. Човекът е длъжен да се наблюдава добре и да държи нещата в свои ръце. Сега вече не му е позволено случайното свързване на една мисъл с друга; връзката между тях трябва да съответствува на строгото съдържание в духовния свят.
Преходът от една представа към друга също трябва да се ръководи според тези строги закони.
Като мислещо същество, човекът сам трябва да бъде, така да се каже, едно постоянно отражение на тези мисловни закони. В своето мислене той не бива да допуща нищо, което не произтича от тези закони. Ако му хрумне някаква привлекателна идея, която смущава неговото закономерно и подредено мислене, той трябва да я отстрани веднага. Ако някакво лично чувство се опита да внесе в мислите му объркване или нещо друго, той трябва де се намеси без колебание.
към текста >>
Като мислещо същество, човекът сам трябва да бъде, така да се каже, едно постоянно отражение
на
тези мисловни
закони
.
Постепенно, неговите мисли ще откликват да следват грижите и тревогите на всекидневието. Те трябва да протичат съобразно вътрешния характер на духовния свят. Човекът е длъжен да се наблюдава добре и да държи нещата в свои ръце. Сега вече не му е позволено случайното свързване на една мисъл с друга; връзката между тях трябва да съответствува на строгото съдържание в духовния свят. Преходът от една представа към друга също трябва да се ръководи според тези строги закони.
Като мислещо същество, човекът сам трябва да бъде, така да се каже, едно постоянно отражение на тези мисловни закони.
В своето мислене той не бива да допуща нищо, което не произтича от тези закони. Ако му хрумне някаква привлекателна идея, която смущава неговото закономерно и подредено мислене, той трябва да я отстрани веднага. Ако някакво лично чувство се опита да внесе в мислите му объркване или нещо друго, той трябва де се намеси без колебание.
към текста >>
В своето мислене той
не
бива да допуща нищо, което
не
произтича от тези
закони
.
Те трябва да протичат съобразно вътрешния характер на духовния свят. Човекът е длъжен да се наблюдава добре и да държи нещата в свои ръце. Сега вече не му е позволено случайното свързване на една мисъл с друга; връзката между тях трябва да съответствува на строгото съдържание в духовния свят. Преходът от една представа към друга също трябва да се ръководи според тези строги закони. Като мислещо същество, човекът сам трябва да бъде, така да се каже, едно постоянно отражение на тези мисловни закони.
В своето мислене той не бива да допуща нищо, което не произтича от тези закони.
Ако му хрумне някаква привлекателна идея, която смущава неговото закономерно и подредено мислене, той трябва да я отстрани веднага. Ако някакво лично чувство се опита да внесе в мислите му объркване или нещо друго, той трябва де се намеси без колебание.
към текста >>
И наистина,
със
своите строги
закони
, които
не
се ръководят от сетивните явления, математиката е една добра подготовка за устремените към познания хора.
Ето защо Платон изисквал от онези, които пожелавали да влязат в неговата школа най-напред да преминат през едно математическо обучение.
И наистина, със своите строги закони, които не се ръководят от сетивните явления, математиката е една добра подготовка за устремените към познания хора.
Ако искат да напредват, те са длъжни да се освободят от всеки произвол, който застрашава самостоятелния ход на тяхното мислене. Изобщо, окултният изследовател започва да се подчинява само на онези изисквания, които идват от чистото мислене. Той се научава да дава предимство на онези мисли, които служат на душевното познание. Неговият мисловен живот става отражение на безпристрастното математическо съждение и дедукция.
към текста >>
Действията му трябва да са в съгласие с вечните
закони
на
красотата и истината, без смущаващото влияние от страна
на
неговата личност.
Окултният изследовател трябва да прилага към своите действия същите мерки, как както и към своето мислене.
Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата личност.
Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетвореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина. Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони на истината и красотата. Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от удоволствието или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях. Така те натрапват на света своите лични особености и предпочитания. Те не се борят за истината, която е записана в законите на духовния свят, а за осъществяване на своите собствени цели.
към текста >>
Обаче той
не
бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му
не
са в съгласие с вечните
закони
на
истината и красотата.
Окултният изследовател трябва да прилага към своите действия същите мерки, как както и към своето мислене. Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата личност. Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетвореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина.
Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони на истината и красотата.
Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от удоволствието или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях. Така те натрапват на света своите лични особености и предпочитания. Те не се борят за истината, която е записана в законите на духовния свят, а за осъществяване на своите собствени цели. Човек действува в съгласие с духовния свят, когато се подчинява единствено на неговите закони. Действията, произтичащи от личните мотиви, не допринасят за напредъка на духовното познание.
към текста >>
Човек действува в съгласие с духовния свят, когато се подчинява единствено
на
неговите
закони
.
Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетвореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина. Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони на истината и красотата. Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от удоволствието или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях. Така те натрапват на света своите лични особености и предпочитания. Те не се борят за истината, която е записана в законите на духовния свят, а за осъществяване на своите собствени цели.
Човек действува в съгласие с духовния свят, когато се подчинява единствено на неговите закони.
Действията, произтичащи от личните мотиви, не допринасят за напредъка на духовното познание.
към текста >>
" Решителен отказ от личната изгода, отказ от всеки произвол: ето строгите
закони
,
на
които трябва да се подчини той.
Окултният изследовател не може да постави въпроса: "Как мога да стигна до успеха? "; той следва да попита: "Какво съм признал за добро?
" Решителен отказ от личната изгода, отказ от всеки произвол: ето строгите закони, на които трябва да се подчини той.
И тогава поемайки по пътищата на духовния свят, цялата му вътрешна същност ще се проникне от тези закони. Той ще се освободи от всякаква принуда на сетивния свят: Човекът-Дух, който носи у себе си, ще напусне своите материални обвивки. Одухотворявайки себе си, той напредва в духовния свят. Недопустимо е да се казва: "Какво постигам, следвайки законите на истината, когато може би се заблуждавам относно самата истина? "
към текста >>
И тогава поемайки по пътищата
на
духовния свят, цялата му вътрешна същност ще се проникне от тези
закони
.
Окултният изследовател не може да постави въпроса: "Как мога да стигна до успеха? "; той следва да попита: "Какво съм признал за добро? " Решителен отказ от личната изгода, отказ от всеки произвол: ето строгите закони, на които трябва да се подчини той.
И тогава поемайки по пътищата на духовния свят, цялата му вътрешна същност ще се проникне от тези закони.
Той ще се освободи от всякаква принуда на сетивния свят: Човекът-Дух, който носи у себе си, ще напусне своите материални обвивки. Одухотворявайки себе си, той напредва в духовния свят. Недопустимо е да се казва: "Какво постигам, следвайки законите на истината, когато може би се заблуждавам относно самата истина? "
към текста >>
Егоистичната човешка воля
не
може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение
на
вечните
закони
от царството
на
духовете.
Тук става дума за един основен стремеж на душата. Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към истината една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки. Възражението, което човек си отправя: "Но аз бих могъл и да се заблуждавам" подсказва едно истинско и много вредно неверие. То подсказва, че човек просто няма доверие в силата на истината. Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа.
Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете.
Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота.
към текста >>
Човекът трябва да се проникне от тези вечни
закони
и да ги приложи в живота.
Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към истината една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки. Възражението, което човек си отправя: "Но аз бих могъл и да се заблуждавам" подсказва едно истинско и много вредно неверие. То подсказва, че човек просто няма доверие в силата на истината. Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа. Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете.
Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота.
към текста >>
Ако окултният изследовател съблюдава посочените
закони
, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик.
Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик.
Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове. Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления.
към текста >>
Той знае, че по този начин престава да бъде воден от нещата, а самият той е, който ги направлява, с оглед
на
вложените в тях
закони
, които са станали и
закони
на
неговата собствена личност.
Когато предприема едно действие, той има ясното съзнание, че го върши с оглед вечната същност на нещата. Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него. Следователно, когато подчинява своите действия на живеещия в душата му вечен принцип, той работи в смисъла на вечния миров порядък.
Той знае, че по този начин престава да бъде воден от нещата, а самият той е, който ги направлява, с оглед на вложените в тях закони, които са станали и закони на неговата собствена личност.
Разбира се, действията, произтичащи от вътрешната същност на човека, са само един идеал, чието осъществяване лежи в далечното бъдеще. Обаче окултният ученик трябва да има необходимата воля, да не изпуска този път от своя поглед. В това се състои и неговата воля за свобода. Защото свободата означава да действуваш, ръководен от себе си. А това може да стори само онзи, който извлича мотивите за своите действия от вечната природа на нещата.
към текста >>
Отсега нататък той ще общуване с творенията
на
Духа, а
със
самия Дух-Творец.
Тук можем само да загатнем за промените, които настъпват в окултния ученик. Той получава едно ново отечество и съзнателно става поданик на свръхсетивния свят. Отсега нататък духовните прозрения се вливат в него от една още по-висша област. Занапред светлината на познанието ще го осветява не отвън, а отвътре, понеже той се намира в самия център, откъдето тя блика. Загадките на света грейват за него в нова светлина.
Отсега нататък той ще общуване с творенията на Духа, а със самия Дух-Творец.
В мига на духовното познание, животът на отделната личност се превръща в един съзнателен символ на вечността. Всяко съмнение в Духа, което по-рано можеше да смути окултния ученик, сега изчезва; понеже може да се съмнява само онзи, който се оставя да бъде заблуден от нещата и не разпознава духа, който го изпълва. И тъй като "ученикът на мъдростта" вече умее да разговаря непосредствено с Духа, за него изчезва и всеки погрешен образ, под който той си е представял досега в духовния свят. Суеверието например, е един от погрешните начини да си представим духовния свят. Обаче посветеният е извън всяко суеверие, понеже той познава истинския облик на Духа.
към текста >>
116.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
Дори онези мислители, които предпочитат да изграждат своите възгледи
на
чисто научна основа, напоследък изоставят убежденията, валидни за втората половина
на
19 век, според които всички явления
на
живота могат да се обяснят само
със
силите
, действуващи в неживата природа.
Днес тук и там в научните среди хората отново се обръщат към тази идея, която на времето беше общопризната. Ако внимателно се вгледаме в съвременните тенденции на науката, ще установим една много по-последователна логика всред тези, които не искат и да чуят за някаква "жизнена сила". Тя изобщо не принадлежи към това, което наричаме "природни сили". Който не иска да се издигне над мисловните навици на съвременната наука, не би трябвало да говори за "жизнена сила". Едва предпоставките и начинът на мислене, извлечени от "Науката за духа", ни позволяват да пристъпим към тези неща без никакво вътрешно противоречие.
Дори онези мислители, които предпочитат да изграждат своите възгледи на чисто научна основа, напоследък изоставят убежденията, валидни за втората половина на 19 век, според които всички явления на живота могат да се обяснят само със силите, действуващи в неживата природа.
Книгата на един толкова изтъкнат естествоизпитател като Оскар Хертвиг: "Развитието на организмите. Опровержение на дарвиновата теория за случайността", е научно произведение с голяма стойност. То се противопоставя на хипотезата, според която животът се формира единствено от сбора на физическите и химически закономерности. Забележително е също, че всред представителите на т. нар. неовитализъм отново си пробива път идеята за една присъща на живите същества сила, която в миналото наричаха "жизнена сила".
към текста >>
Ако
не
вникнем в описаното делене
на
душата,
не
можем да обхванем и нейните връзки с Космоса.
И в двата случая деленето се основава на самите факти и тяхната вътрешна природа. Разликата е тази, че седемте съставни цвята на светлината стават видими чрез един външен процес, докато седемте съставни части на душата стават видими чрез духовното наблюдение върху нейната истинска природа. А истинската природа на душата изобщо не може да бъде разбрана без споменатото обособяване на нейните седем части. Чрез трите си части: физическо тяло, жизнено тяло и душевно тяло, душата принадлежи към преходния свят; с другите си четири части тя пуска своите корени във вечността. В "единната душа" преходното и вечното са неразделно свързани.
Ако не вникнем в описаното делене на душата, не можем да обхванем и нейните връзки с Космоса.
Нека да прибегнем до следното сравнение. Химикът разлага водата на водород и кислород. В "единната вода" тези два елемента не могат да бъдат наблюдавани, макар и всеки от тях да запазва своята собствена същност. Както водородът, така и кислородът образуват химически съединения с другите елементи. Така и при смъртта трите "низши части на душата" се съединяват с преходния свят, а четирите по-висши части влизат във връзка с вечността.
към текста >>
Ако например във фразата: "При животното усещанията
не
са свързани
със
самостоятелни мисли, а с импулси, които произлизат от непосредствените изживявания" пренебрегнем думата "самостоятелни", лесно бихме стигнали до погрешното становище, че в животинските усещания или инстинкти
не
се намесват никакви мисли.
КЪМ СТР. 13 Духовнонаучните изложения следва да бъдат приемани в техния точен смисъл. Защото цялата им стойност се състои в точното формулиране на идеите.
Ако например във фразата: "При животното усещанията не са свързани със самостоятелни мисли, а с импулси, които произлизат от непосредствените изживявания" пренебрегнем думата "самостоятелни", лесно бихме стигнали до погрешното становище, че в животинските усещания или инстинкти не се намесват никакви мисли.
Обаче истинската Наука за духа почива върху познанието, според което всички вътрешни изживявания на животното (както и на всяко съществувание изобщо) са изцяло проникнати от мисли. Само че в мислите на животното са не израз на един свободен "Аз", а на онзи животински "групов Аз", който определя животинското поведение като една външна сила. Този групов Аз не се намира във физическия свят, както Азът на човека, а упражнява своите действия от душевния свят. (По-точни описания ще намери те в моята "Тайна наука") Същественото при човека е, че вътре в него мислите водят един самостоятелен живот и биват изживявани като мисли непосредствено, а не по косвен път на усещанията.
към текста >>
40 Принуден съм да употребя думата "цели", за да обознача
силите
, направляващи световното развитие, макар че по този начин давам повод те да бъдат отъждествени с чисто човешки намерения.
КЪМ СТР.
40 Принуден съм да употребя думата "цели", за да обознача силите, направляващи световното развитие, макар че по този начин давам повод те да бъдат отъждествени с чисто човешки намерения.
Тази грешка може да бъде избегната, само ако на думите заети по необходимост от областта на човешките взаимоотношения се придаде един много по-висш смисъл, който премахва от тях ограниченото човешко тълкуване, за да ги обогати с нещо съвършено ново, до което се приближаваме в онези моменти от живота, когато, така да се каже, се издигаме над самите себе си.
към текста >>
Разбира се,
не
бива да смесваме прозрението, което обикновено е от образно естество,
със
самите изживявания; обаче следва да сме наясно, че тези изживявания намират своя съвършен израз тъкмо в прозрението, в образа.
Разбира се, не бива да смесваме прозрението, което обикновено е от образно естество, със самите изживявания; обаче следва да сме наясно, че тези изживявания намират своя съвършен израз тъкмо в прозрението, в образа.
Душата не създава произволно този образ; той изгражда сам себе си в процеса на свръхсетивното възприятие.
към текста >>
117.
01. УСЛОВИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ако някой застава пред вратата
на
дълбоко почитан човек и се изпълва с истински трепет, когато влиза в стаята, която му се струва като "светилище", той вече има в себе си усещането, че разполага
със
зародиша
на
бъдещето окултно обучение.
От редиците на такива деца произлизат бъдещите окултни ученици.
Ако някой застава пред вратата на дълбоко почитан човек и се изпълва с истински трепет, когато влиза в стаята, която му се струва като "светилище", той вече има в себе си усещането, че разполага със зародиша на бъдещето окултно обучение.
към текста >>
В духовния живот също има
закони
, както в материалния свят.
Ако не се проникнем с дълбоко усещане, че има нещо по-високо от самите нас, ние няма да намерим в себе си и силата, която може да ни отведе във висшите светове. Посветеният е овладял силата да се издига във висшето познание, само защото е изпитал преклонение в своето сърце. Висините на Духа могат да бъдат превзети само ако се мине през портата на смирението. Никой не може да стигне до истинското познание, ако не изпитва преклонение пред него. Несъмнено, човек има правото да гледа светлината в лицето, но той трябва да придобие това право.
В духовния живот също има закони, както в материалния свят.
Ако натриете стъклена пръчка с подходяща тъкан, тя се наелектризирва, т.е. получава силата да привлича малки частици. Това явление произтича от един природен закон и е познато на всеки, който е запознат с физиката. Но по същия начин и всеки, който е запознат с началните положения на Тайната Наука, знае: Всяко чувство на истинско смирение поражда в душата сила, която рано или късно издига човека в областта на висшето познание.
към текста >>
Обаче това, което добихме по този начин в областта
на
външната култура, трябваше да заплати и
със
съответната загуба
на
духовен живот и пропуснати възможности за висше познание.
Човек никога не би постигнал съвременното равнище на науката, индустрията, съобщенията и законодателството, ако той не упражняваше критиката навсякъде; ако не прибягваше до мащабите на своя собствен разум.
Обаче това, което добихме по този начин в областта на външната култура, трябваше да заплати и със съответната загуба на духовен живот и пропуснати възможности за висше познание.
Нека подчертаем: При висшето познание не става дума за преклонение пред човека, а за преклонение пред истината.
към текста >>
В духовен смисъл, жълто-червените и керемидено-червените цветове изчезват и се заменят
със
синьо-червени.
Духовният изследовател може да провери този факт като разглежда човешката аура. Душата, която е склонна към смирение и преклонение, предизвиква определена промяна в своята аура.
В духовен смисъл, жълто-червените и керемидено-червените цветове изчезват и се заменят със синьо-червени.
Така обаче се разширява и диапазонът на познавателната способност. Около себе си човек започва да възприема факти, за които по-рано е нямал никаква представа. Преклонението пробужда в душата една симпатическа сила, която привлича към нас определени качества на обкръжаващите ни същества, които дотогава са били скрити за нас.
към текста >>
Това ще го подготви да гледа
на
външния свят
със
съвсем други очи.
Окултният ученик се научава да създава такива мигове в своя живот, през които той потъва в себе си. Обаче в тези мигове той съвсем не трябва да се отдава на своя личен Аз, защото така ще постигне обратни резултати от тези, към които се стреми. В подобни състояния той трябва да се потопи в дълбоката вътрешна тишина и да осмисли ехото от вси чко, което му е открил външния свят. Всяко цвете, всяко животно и всяко явление ще му открият в тези минути неподозирани тайни.
Това ще го подготви да гледа на външния свят със съвсем други очи.
Постоянното и удоволствено прехвърляне от едно впечатление на друго, притъпява познавателната способност. Тя нараства само ако човек съумява да извлича от тази своеобразна наслада едно или друго откровение на сетивния свят. Човек трябва да отхвърли насладата и да подложи своите опитности на сериозна вътрешна работа.
към текста >>
Той е длъжен да търси насладата, защото само тя го свързва
със
сетивния свят.
Вместо да работи в себе си, човек лесно се увлича от обратната възможност, опитвайки се да изчерпи насладата докрай. Не трябва да подценяваме обстоятелството, че за окултният ученик тук се откриват необозрими източници на заблуждение. Той трябва да премине през много изкушения. Всички те се стремят да втвърдят неговия "Аз", така че той да се затвори в себе си. Обаче той трябва да отвори Аза за външния свят.
Той е длъжен да търси насладата, защото само тя го свързва със сетивния свят.
Ако върши обратното ще заприлича на растение, което не може вече да извлича хранителните вещества от околната среда. Но ако се придържа към насладата, той се капсулира в себе си и има значение единствено за себе си, а не за света. Колкото и интензивен да е неговия живот, колкото и силно да развива своя "Аз", светът ще го отдели от себе си. За света той е мъртъв.
към текста >>
Той се учи
не
да трупа свои съкровища от знание, а да ги постави в служба
на
света и Космоса.
Окултният ученик третира насладата само като едно средство да облагороди себе си с оглед на мировата еволюция. За него насладата е само наставник, чиито уроци за света той следва, превръщайки насладата от сетивния свят в наслада към вътрешната работа на душата.
Той се учи не да трупа свои съкровища от знание, а да ги постави в служба на света и Космоса.
към текста >>
118.
03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Напротив: Човекът по правилен начин се стреми към подобни мигове от живота, скоро забелязва, че едва благодарение
на
тях той се добира до истинската сила, за да се справи
със
задачите
на
деня.
Окултният ученик трябва да отдели от своя всекидневен живот определено време, през което да се отдаде на нещо съвсем различно от обичайните му занимания. През това кратко време, той трябва да постигне един съвършено друг душевен живот. Погрешно е да смятаме обаче, че това, което той постига през тези минути, няма връзка с неговите нормални задължения.
Напротив: Човекът по правилен начин се стреми към подобни мигове от живота, скоро забелязва, че едва благодарение на тях той се добира до истинската сила, за да се справи със задачите на деня.
От друга страна, не трябва да мислим, че времето, отделено за изпълняването на това правило, ще пречи на другите ни задължения. Защото ако някой не може да разполага с повече време, достатъчни са и пет минути дневно, стига той да знае как да ги използва.
към текста >>
Докато човек е вплетен в тях, той е еднакво свързан както
със
същественото, така и с несъщественото.
Окултният ученик трябва да потърси необходимата сила, за да погледне в себе си като в едно друго същество. В тишината на вътрешното спокойствие той трябва да застане пред самия себе си. Успее ли да го постигне, неговите собствени изживявания му се явяват в съвсем нова светлина.
Докато човек е вплетен в тях, той е еднакво свързан както със същественото, така и с несъщественото.
Но погледът, отправен към нещата от едно вътрешно спокойствие, вече разграничава същественото от несъщественото. Вече всяка грижа и радост, всяка мисъл, всеки волеви акт изглеждат съвсем различно.
към текста >>
Окултният ученик
не
постига нищо, ако прилага това към своите сегашни грижи и изживявания; достатъчно е да го прави
със
своите минали изживявания.
Нека да си представим, как цял ден сме обхождали една местност, отчитайки всички малки и големи подробности, и как после се изкачваме на близкия хълм, за да хвърлим поглед от високо. Сега отделните части на местността застават пред нас по друг начин.
Окултният ученик не постига нищо, ако прилага това към своите сегашни грижи и изживявания; достатъчно е да го прави със своите минали изживявания.
към текста >>
И всеки сам може да го пробуди в себе си, единствено
със
собствени сили.
Стойността на такова спокойно самонаблюдение се свежда не до това, което установяваме, а до това, че откриваме в себе си силата за изграждане на вътрешното спокойствие. Защото във всяко човешко същество, наред с обикновения човек, съществува и едни по-висш човек. Той остава скрит дотогава, докато бъде пробуден.
И всеки сам може да го пробуди в себе си, единствено със собствени сили.
Докато този по-висш човек остава спящ, остават спящи и висшите способности, намиращи се у всеки човек, които водят до свръхсетивни познания.
към текста >>
Сега вече той насочва ладията
на
своя живот
със
здрава и сигурна ръка, докато по-рано вълните я люшкаха
на
всички посоки.
По-рано при всяко ново начинание той е изпитва съмнения: "дали моите сили са достатъчни, за да свърша това". Сега вече не тази мисъл го навестява, а съвсем друга: "искам да събера всичките си сили, за да се справя с моите задачи по най-добрия начин". Сега той прогонва всяко опасение, всеки страх. Защото знае, че тъкмо този страх би могъл да влоши, а не да подобри качеството на неговата работа. И така, мисъл след мисъл проникват в светоусещането на окултния ученик и оказват своето благотворно влияние върху живота му, измествайки мислите, който по-рано спъваха неговото развитие.
Сега вече той насочва ладията на своя живот със здрава и сигурна ръка, докато по-рано вълните я люшкаха на всички посоки.
към текста >>
Той започва да борави
със
своите мисли, така както борави с предметите и околното пространство.
Това тихо съзерцаване трябва да се превърне за окултния ученик в една естествена потребност. Първоначално той се потопява изцяло в един мисловен свят. За тази тиха мисловна дейност той трябва да се научи да пробуди в себе си едно ново чувство. Той трябва да се научи да обича това, което Духът влива в него. И съвсем скоро той престава да усеща този мисловен свят като нещо, което е по-малко реално от нещата, заобикалящи го във всекидневния живот.
Той започва да борави със своите мисли, така както борави с предметите и околното пространство.
Ето че идва и моментът, когато това, което му се открива в тишината на вътрешната мисловна работа, става за него много по-реално от явленията във физическия свят.
към текста >>
Защото той вижда, че и най-незначителното изживяване през което минава, са свързани с великите сили и Същества
на
Космоса.
Необходимо е отново да подчертаем: това преобразяване не откъсва окултния ученик от света. Той не спира да изпълнява своите всекидневни задължения.
Защото той вижда, че и най-незначителното изживяване през което минава, са свързани с великите сили и Същества на Космоса.
И когато благодарение на медитирането, той вникне в естеството на тази връзка, той ще поеме всекидневните си грижи и задължения с нова, нарастваща енергия. Защото сега той знае: всичко, което прави и всичко, което понася, той го прави и понася в името на великия духовен космос. От медитацията блика сила за живот, а не апатия и леност.
към текста >>
119.
05. А. ПОДГОТОВКА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Благодарение
на
тази грижа, в "душевното" и "духовното" тяло се появяват висши сетивни и действени органи, както и предишните еволюционни епохи природните сили са снабдили физическото тяло
със
съответните сетива и органи.
Подготовката се състои в една точно определена грижа за живота на чувствата и мислите.
Благодарение на тази грижа, в "душевното" и "духовното" тяло се появяват висши сетивни и действени органи, както и предишните еволюционни епохи природните сили са снабдили физическото тяло със съответните сетива и органи.
Началото започва с това, че вниманието на душата се насочва към определени явления от външния физически свят. От една страна, това са процесите на поникване, растеж и зреене, от друга процесите на прецъфтяване, увяхване, умиране. Навсякъде, където и да отправи поглед, човек среща тези явления. И съвсем естествено, те пробуждат в него определени чувства и мисли. Обаче при обикновени условия, човек не се отдава достатъчно на тези чувства и мисли, защото прекалено бързо сменя едно впечатление с друго.
към текста >>
Когато някой види пред себе си стена, той
не
се опитва да премине през нея, а я заобикаля, съобразявайки се
със
законите
на
физическия свят.
Докато човек не се проникне от съзнанието за всичко това, той не ще повярва, че една лоша мисъл може да упражни истински разрушително действие върху другите мисли, които изпълват мисловното пространство, както един напосоки изстрелян куршум разрушава физическите предмети по своя път. Вероятно той никога няма да си позволи едно физическо видимо действие, което счита за безсмислено, обаче съвсем няма да изпита страх, ако в душата му възникнат лоши мисли и чувства, защото те му се струват безвредни за света. Но в Тайната Наука той може да напредва, само ако внимава за своите мисли и чувства по същия начин, както във физическия свят внимава за своите действия.
Когато някой види пред себе си стена, той не се опитва да премине през нея, а я заобикаля, съобразявайки се със законите на физическия свят.
към текста >>
Подобни
закони
съществуват и в света
на
чувствата и мислите, само че те
не
действат върху човека отвън.
Подобни закони съществуват и в света на чувствата и мислите, само че те не действат върху човека отвън.
Те трябва да се породят от живота на неговата душа. Това се постига, когато човек не допуска до себе си лоши чувства и мисли. Всяко произволно мечтателство и фантазиране, всички случайно възникващи и бързо преходни чувства трябва да бъдат отстранени. В същото време човек далеч не обеднява душевно. Напротив, той скоро установява, че когато контролира своя вътрешен свят по описания начин, богатството на неговите чувства и творческата продуктивност на неговото въображение рязко нарастват.
към текста >>
Който обмислено и планомерно се отдава
на
подобно упражнение, развива способността, така да се каже, да се слива
със
съществото, което издава звука.
Окултният ученик обръща внимание тъкмо на този вид звуци. Той трябва да съсредоточи цялата си бдителност към това, звукът да му открие нещо, което се намира извън неговата душа. И той трябва да се потопи в тази чужда душевност. Длъжен е да слее своето собствено чувство с радостта или болката, които му се откриват в звуците. Той трябва да се абстрахира от това, какво представляват звуците за него, дали са му приятни или не, мелодични или дразнещи; душата му трябва да се изпълва само от онова, което се разиграва в съществото, от което идват звуците.
Който обмислено и планомерно се отдава на подобно упражнение, развива способността, така да се каже, да се слива със съществото, което издава звука.
Човек надарен с музикално чувство ще бъде значително улеснен в това душевно упражнение, отколкото немузикалния. И все пак не трябва да смятаме, че музикалния усет вече замества тези упражнения. Като окултен ученик, човек трябва да усеща по този начин цялата природа.
към текста >>
Това, което по-рано е било за него само непонятен шум, се превръща в преизпълнения
със
смисъл език
на
природата.
И сега, благодарение на всичко това, в неговия чувствен и мисловен свят покълва една нова способност. Чрез своите звуци, цялата природа започва да му открива своите тайни.
Това, което по-рано е било за него само непонятен шум, се превръща в преизпълнения със смисъл език на природата.
Там, където по-рано е чувал само звуци от т.н. неживи предмети, сега долавя един нов език на душата. Ако редовно поддържа такава дисциплина на своите чувства, той скоро ще забележи, че може да чува звуци, каквито по-рано изобщо не е допускал, че съществуват. Той започва да чува с душата.
към текста >>
120.
06. Б. ПРОСВЕТЛЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
След броени минути човек трябва да прекратява упражненията и спокойно да се занимава
със
своята ежедневна работа, без да я смущава с мисли от упражненията.
Необходимо е да бъде споделена, макар и само част от истината, за да се избегне вредното въздействие на заблужденията. Но ако човек не прекалява с темпото и интензивността на посочените упражнения той изобщо не може да пострада. Строго трябва да бъде спазено правилото: Никой не бива да изразходва за посочените упражнения повече време и сили, отколкото му позволяват неговите задължения и неговото място в живота. Встъпването в "пътя" далеч не трябва да се съпровожда с каквато и да е външна промяна. За да се постигнат действителни резултати, необходимо е търпение.
След броени минути човек трябва да прекратява упражненията и спокойно да се занимава със своята ежедневна работа, без да я смущава с мисли от упражненията.
Който не е усвоил изкуството да чака в най-добрия и висш смисъл на думата, той не е подходящ за окултно обучение и никога няма да постигне значителни резултати в своя път.
към текста >>
121.
07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Първоначално
силите
и способностите, които подлежат
на
развитие, са твърде нежни и неустойчиви.
След като човек търси пътища към Тайната Наука чрез описаните по-горе средства, има една мисъл, с която той може да укрепва себе си в хода на цялото обучение. Той следва да е напълно наясно, че след известно време неговите сериозни постижения могат да се проявят в съвършено неочаквана за него форма. Ако не държи сметка за този факт, лесно може да изгуби търпение и да се откаже от по-нататъшни опити.
Първоначално силите и способностите, които подлежат на развитие, са твърде нежни и неустойчиви.
Тяхната вътрешна природа се различава коренно от неговите предишни представи. Той е свикнал да се занимава единствено със физическия свят, а духовния и душевния свят са останали необхванати от неговия поглед и от неговите понятия. Ето защо не е чудно, че сега, когато в него се развиват определени духовни и душевни сили, той не ги забелязва веднага. Тук е скрита и голяма опасност за всеки, който се подлага на окултно обучение без помощта на истински духовен наставник.
към текста >>
Той е свикнал да се занимава единствено
със
физическия свят, а духовния и душевния свят са останали необхванати от неговия поглед и от неговите понятия.
След като човек търси пътища към Тайната Наука чрез описаните по-горе средства, има една мисъл, с която той може да укрепва себе си в хода на цялото обучение. Той следва да е напълно наясно, че след известно време неговите сериозни постижения могат да се проявят в съвършено неочаквана за него форма. Ако не държи сметка за този факт, лесно може да изгуби търпение и да се откаже от по-нататъшни опити. Първоначално силите и способностите, които подлежат на развитие, са твърде нежни и неустойчиви. Тяхната вътрешна природа се различава коренно от неговите предишни представи.
Той е свикнал да се занимава единствено със физическия свят, а духовния и душевния свят са останали необхванати от неговия поглед и от неговите понятия.
Ето защо не е чудно, че сега, когато в него се развиват определени духовни и душевни сили, той не ги забелязва веднага. Тук е скрита и голяма опасност за всеки, който се подлага на окултно обучение без помощта на истински духовен наставник.
към текста >>
Ако това семе бъде посадено в
земята
, от него ще поникне растение съвсем живо и нагледно, обрисувайте го подробно във вашето въображение и се замислете: "Това, което си представям сега в моето въображение, е нещо, което по-късно действително ще произлезе от това семе чрез
силите
на
земята
и светлината.
Поставете пред себе си семе от някакво растение. Сега съсредоточете всичките си мисли към семето и направете така, че от тях да възникнат определени чувства. Преди всичко, представете си ясно, какво виждате с очите. Опишете за себе си формата, цвета и всички отличителни белези на семето. После преминете към следното размишление.
Ако това семе бъде посадено в земята, от него ще поникне растение съвсем живо и нагледно, обрисувайте го подробно във вашето въображение и се замислете: "Това, което си представям сега в моето въображение, е нещо, което по-късно действително ще произлезе от това семе чрез силите на земята и светлината.
Ако бих имал пред себе си един изкуствен предмет, колкото и да би приличал на семето, така че да не може да бъде различен от него, никакви сили на земята и светлината неща са в състояние да извлекат едно растение". Който си представя тази мисъл пределно ясно и я изживява вътрешно, той ще почувствува и още нещо; вътре в семето, макар и в скрита форма а именно като сила вече се намира онова, което ще израсне по-късно от него. В изкуствения предмет, наподобяващ семето, тази сила липсва, въпреки че за моите очи двете семена са еднакви. Следователно в истинското семе има нещо невидимо, което в изкуственото не съществува. Сега чувствата и мислите трябва да се насочат тъкмо към тази невидима същност*(*Ако някой възрази, че микроскопичното изследване ясно различава истинското семе от изкуственото, това само показва, че този човек не схваща основната цел на упражнението.
към текста >>
Ако бих имал пред себе си един изкуствен предмет, колкото и да би приличал
на
семето, така че да
не
може да бъде различен от него, никакви сили
на
земята
и светлината неща са в състояние да извлекат едно растение".
Сега съсредоточете всичките си мисли към семето и направете така, че от тях да възникнат определени чувства. Преди всичко, представете си ясно, какво виждате с очите. Опишете за себе си формата, цвета и всички отличителни белези на семето. После преминете към следното размишление. Ако това семе бъде посадено в земята, от него ще поникне растение съвсем живо и нагледно, обрисувайте го подробно във вашето въображение и се замислете: "Това, което си представям сега в моето въображение, е нещо, което по-късно действително ще произлезе от това семе чрез силите на земята и светлината.
Ако бих имал пред себе си един изкуствен предмет, колкото и да би приличал на семето, така че да не може да бъде различен от него, никакви сили на земята и светлината неща са в състояние да извлекат едно растение".
Който си представя тази мисъл пределно ясно и я изживява вътрешно, той ще почувствува и още нещо; вътре в семето, макар и в скрита форма а именно като сила вече се намира онова, което ще израсне по-късно от него. В изкуствения предмет, наподобяващ семето, тази сила липсва, въпреки че за моите очи двете семена са еднакви. Следователно в истинското семе има нещо невидимо, което в изкуственото не съществува. Сега чувствата и мислите трябва да се насочат тъкмо към тази невидима същност*(*Ако някой възрази, че микроскопичното изследване ясно различава истинското семе от изкуственото, това само показва, че този човек не схваща основната цел на упражнението. Не става дума за достоверно проучване на сетивния предмет, а за развитието на определени душевно-духовни сили).
към текста >>
И ако приема тази мисъл в душата си и ако я свържа
със
съответното чувство след известно време тя ще пробуди в мен една сила, която ще ме издигне до нови възприятия.
Аз отново и отново се изпълвам с усещането: Ето, в това, което виждам, е скрито нещо, което аз не виждам. В мен нараства една точно определена мисъл: цялото това растение, с неговите форми и багри занапред няма да съществува. Обаче представата, че то дава семена, ми напомня, че все пак то няма да изчезне в нищото. Това, което го предпазва от унищожение, остава скрито за моя поглед, както беше скрито и самото растение в зародиша на семето. Следователно, в растението има нещо, което аз не виждам с очите си.
И ако приема тази мисъл в душата си и ако я свържа със съответното чувство след известно време тя ще пробуди в мен една сила, която ще ме издигне до нови възприятия.
Сега от растението започва да израства разбира се в духовен смисъл един вид пламък. Естествено този пламък е по-голям от описания преди малко. В средната си част той е синьо-зелен, а по краищата: Жълто-червен.
към текста >>
Не
може да се отрече, че има по-кратки и по-прости пътища за да вникнем
със
собствени сили в явленията
на
раждането и смъртта, без да минаваме през описаните тук степени.
За да отговорим веднага на едно възражение, което биха отправили хора с известни душевни опитности, ще добавим следното.
Не може да се отрече, че има по-кратки и по-прости пътища за да вникнем със собствени сили в явленията на раждането и смъртта, без да минаваме през описаните тук степени.
Има хора, които притежават забележителни душевни заложби, нуждаещи се от незначителен тласък, за да се развият.
към текста >>
Най-добре е първоначално той да
не
ги споделя с никого, освен
със
своя учител, ако изобщо има такъв.
Най-добре е първоначално той да не ги споделя с никого, освен със своя учител, ако изобщо има такъв.
Защото ако се опита несръчно да формулира с думи подобно явление, в повечето случаи става жертва на горчиво разочарование. За целта той си служи с обикновени думи, които обаче са твърде груби и неподходящи. Като резултат от опита му да облече в думи своите изживявания, той вмъква всевъзможни фантастни образи в истинските си духовни възприятия.
към текста >>
А един ден той ще се окаже достатъчно зрял, за да обхване с поглед и тайнствените връзки, които поддържат хармонията между човека и Космоса.
Но те са достатъчни, за да очертаят пътя, по който трябва да се върви. Ако човек постигне онази вътрешна тишина и онова вътрешно спокойствие, които са характерни за този вид наблюдения, той вече извършва и едно голямо душевно преобразяване. И скоро то стига дотам, че вътрешното обогатяване на душевния му живот внася увереност и спокойствие в неговото външно поведение. На свой ред тази външна промяна ще се отрази благотворно и в чисто душевен смисъл. Напредвайки, той все повече ще открива пътищата и средствата за опознаване на човешката природа, включително и за онези нейни качества, които остават скрити за физическите сетива.
А един ден той ще се окаже достатъчно зрял, за да обхване с поглед и тайнствените връзки, които поддържат хармонията между човека и Космоса.
По този път човек все повече се доближава до момента, когато може да предприеме първите стъпки в посвещението.
към текста >>
Както физическият човек се нуждае от силата
на
нервната система, за да си служи
със
своите физически сетива, така и душевния човек се нуждае от онази сила, която се развива единствено в смелите и неустрашими натури.
Например, изправен пред една опасност, той веднага трябва да породи в себе си усещането: Моят страх не ми помага в нищо; аз просто не бива да го допускам до себе си; аз съм длъжен само да мисля за това, което следва да направя. Той трябва да стигне дотам, че "изпитването на страх" и "липсата на смелост", в които по-рано често е изпадал, да се превърнат за него в напълно невъзможни неща. Чрез себевъзпитание в тази насока, човек развива строго определени сили, от които той има нужда, ако се стреми към Посвещение.
Както физическият човек се нуждае от силата на нервната система, за да си служи със своите физически сетива, така и душевния човек се нуждае от онази сила, която се развива единствено в смелите и неустрашими натури.
към текста >>
По своето същество,
силите
на
света са разрушителни и съзидателни; съдбата
на
видимите същества е да се раждат и да умират.
По своето същество, силите на света са разрушителни и съзидателни; съдбата на видимите същества е да се раждат и да умират.
Обаче знае щият е длъжен да проникне във вътрешната същност на тези сили. Завесата, която в обикновения живот се простира пред духовния поглед, трябва да бъде премахната. Но самият човек също е вплетен в тези сили и в тази съдба. В неговата собствена природа да действуват същите разрушителни и съзидателни сили. И както пред отворения поглед на окултиста се откриват всички неща, така и душата се открива на самата себе си.
към текста >>
122.
08. ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Знаците
на
окултната писменост
не
са произволно съставени, а отговарят
на
реално действуващи сили в Космоса.
Знаците на окултната писменост не са произволно съставени, а отговарят на реално действуващи сили в Космоса.
Благодарение на тези знаци човек вниква в езика на нещата. Кандидатът скоро установява, че знаците, които опознава, съответствуват на фигурите, цветовете и звуците, възприемани от него по време на подготовката и просветлението. Оказа се, че всички досегашни опитности изграждат само азбуката на окултната писменост. Едва сега той може да чете във висшите светове. Всичко, което по-рано е представлявало за него само откъслечни фигури, звуци, цветове и т.н., сега застава пред него в своята цялост и единство.
към текста >>
Така чрез второто "изпитание" той трябва да покаже, че ръководен
не
от тези правила, е способен да действува
със
същата увереност, с която например един държавен служител изпълнява своите служебни задължения.
При посочената степен на Посвещение съществува задължения, които не се определят от външни мотиви. Окултният ученик се ръководи не от външни обстоятелства, а от онези правила, до които достига благодарение на "тайния" език.
Така чрез второто "изпитание" той трябва да покаже, че ръководен не от тези правила, е способен да действува със същата увереност, с която например един държавен служител изпълнява своите служебни задължения.
За тази цел окултното обучение поставя пред кандидата определена задача. Той трябва да се справи с нея, благодарение на опитностите, които е натрупал в хода на Подготовката и Просветлението. А това, което той трябва да извърши, ще узнае с помощта на усвоените от него писмени знаци. Ако разпознае своите задължения и ако действува съобразно тях, тогава той е издържал изпитанието.
към текста >>
Сега те се разкриват пред него в своите собствени
закони
.
Окултният ученик трябва да завоюва едно безценно богатство: Всяко съмнение във висшите светове да изчезне завинаги от душата му.
Сега те се разкриват пред него в своите собствени закони.
Обаче той не може да завоюва това богатство, ако се поддава на илюзии и измами. Би било твърде зле, ако неговите предразсъдъци и фантазии се намесват в неговото мислене. Мечтатели и фантасти са също така неподходящи за окултно обучение, както и суеверните хора. Защото най-опасните врагове по пътя към висшето познание са спотаени тъкмо в мечтателството, фантазьорството и суеверието. Обаче съвсем не е нужно да смятаме, че за окултния ученик изчезва поетичният усет към живота или могъщата способност за вдъхновение, само защото над портата, която води към втората степен на Посвещението, стоят думите: "Нека всички предразсъдъци да изчезнат от теб", а над портата към първата степен вече е прочел: "без здрав разум всяка твоя стъпка е напразна".
към текста >>
123.
09. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Подобно желание остава напълно безцелно и безрезултатно, докато съответният индивид
не
вникне антропософски в законите за самата същност
на
вечността, докато
не
разпростре своето познание и то в най-дълбоките му и интимни форми върху тези
закони
.
Мъдрецът първо се научава да вниква в законите на света и чак тогава неговите желания се превръщат в сила, готови да се осъществят в действие. Нека се обърнем към един пример. Вероятно мнозина биха жела ли да научат от собствен опит нещо за живота си преди своето раждане.
Подобно желание остава напълно безцелно и безрезултатно, докато съответният индивид не вникне антропософски в законите за самата същност на вечността, докато не разпростре своето познание и то в най-дълбоките му и интимни форми върху тези закони.
Ако обаче той действително овладее този вид познание, и едва тогава се устреми по-нататък, неговите облагородени и пречистени желания ще му бъдат от несъмнена полза.
към текста >>
Мнозина вярват, че за да се бори
със
страхът, човек трябва да е безумно смел; че за да преодолява расовите и съсловни предразсъдъци, трябва да се откаже от различията между хората.
Наред с гневът и раздразнението, борбата трябва да се води и срещу други душевни състояния като страхът, суеверието и предразсъдъците, суетата и честолюбието, любопитството и ненужната приказливост, склонността да разграничаваме хората според тяхното обществено положение, пол, произход и т.н. Днес е изключително трудно да се разбере, че борбата срещу такива недостатъци има нещо общо с развитието на човешките познавателни способности. Обаче всеки окултист е наясно, че нещата зависят много повече тъкмо от това обстоятелство, а не от повишаването на интелигентността или от практикуването на изкуствени упражнения.
Мнозина вярват, че за да се бори със страхът, човек трябва да е безумно смел; че за да преодолява расовите и съсловни предразсъдъци, трябва да се откаже от различията между хората.
Правилното познание е свързано с освобождаване от предразсъдъците. Още на пръв поглед е ясно, че страхът пред дадено явление ни пречи да съдим за него точно; че расовите предразсъдъци ни пречат да проникнем в душата на даден човек. Тъкмо този обикновен усет за нещата окултният ученик трябва да развие в себе си с изключителна прецизност.
към текста >>
И все пак този, който предприема своите упражнения всред едно обкръжение, изпълнено само с егоистични интереси, ангажирано изцяло например
със
съвременната борба за съществуване, трябва да знае, че това обкръжение активно влияе върху изграждането
на
неговите душевни органи.
Тук е уместно да споменем и нещо за обкръжението, всред което е редно да се извършват окултните упражнения. Естествено, за повечето хора външните условия са различни.
И все пак този, който предприема своите упражнения всред едно обкръжение, изпълнено само с егоистични интереси, ангажирано изцяло например със съвременната борба за съществуване, трябва да знае, че това обкръжение активно влияе върху изграждането на неговите душевни органи.
Разбира се вътрешните закони, формиращи тези органи са достатъчно силни, за да се противопоставят на всякакви вредни влияния. Както дори и най-неподходящите условия не биха могли да превърнат лилията в бодил, така и душевните очи не могат да се превърнат в нещо различно от това, за което са предназначени, независимо от грубо егоистичната атмосфера на нашите модерни градове. Но при всички обстоятелства, препоръчително е за окултният ученик да прекарва известно време всред тихото спокойствие, прелестта и вътрешното достойнство на природата. Особено благотворно се отразява върху окултното обучение, ако то изцяло протича всред зеления растителен свят, всред огрените от Слънцето планински вериги или всред чудния трепет на простодушието. Такава среда довежда вътрешните духовни органи до една хармония, която никога не може да възникне в модерните градове.
към текста >>
Разбира се вътрешните
закони
, формиращи тези органи са достатъчно силни, за да се противопоставят
на
всякакви вредни влияния.
Тук е уместно да споменем и нещо за обкръжението, всред което е редно да се извършват окултните упражнения. Естествено, за повечето хора външните условия са различни. И все пак този, който предприема своите упражнения всред едно обкръжение, изпълнено само с егоистични интереси, ангажирано изцяло например със съвременната борба за съществуване, трябва да знае, че това обкръжение активно влияе върху изграждането на неговите душевни органи.
Разбира се вътрешните закони, формиращи тези органи са достатъчно силни, за да се противопоставят на всякакви вредни влияния.
Както дори и най-неподходящите условия не биха могли да превърнат лилията в бодил, така и душевните очи не могат да се превърнат в нещо различно от това, за което са предназначени, независимо от грубо егоистичната атмосфера на нашите модерни градове. Но при всички обстоятелства, препоръчително е за окултният ученик да прекарва известно време всред тихото спокойствие, прелестта и вътрешното достойнство на природата. Особено благотворно се отразява върху окултното обучение, ако то изцяло протича всред зеления растителен свят, всред огрените от Слънцето планински вериги или всред чудния трепет на простодушието. Такава среда довежда вътрешните духовни органи до една хармония, която никога не може да възникне в модерните градове. Известно предимство пред градския човек има този който поне през детството си, е имал случай да диша боровия въздух, да се вглежда в снежните планински върхове и да наблюдава тихите движения на горските животни и насекоми.
към текста >>
124.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Духовният възприемателен орган, намиращ се в близост до ларинкса, позволява да се вникне с ясновиждащ поглед в начина
на
мислене, характерен за другите хора, както и да се разбират истинските
закони
на
природните явления.
Духовният възприемателен орган, намиращ се в близост до ларинкса, позволява да се вникне с ясновиждащ поглед в начина на мислене, характерен за другите хора, както и да се разбират истинските закони на природните явления.
Органът в близост до сърцето позволява на ясновиждащото познание да вникне в душевното състояние на другите душевни същества и който го е развил в достатъчна степен, може да се добере също и до скритите сили в животинския и растителен свят. Сетивният орган разположен в пъпната област възприема душевните способности и таланти, като наред с това той вниква в значението, което имат животните, растенията, металите, атмосферните явления и т. н. за природния свят. Органът в близост до ларинкса има 16 "листа" или "лъчи"; този до сърцето 12; а този до пъпа 10.
към текста >>
Окултният ученик се стреми да живее в съгласие с природните и духовни
закони
.
Петото Условие се състои в правилната организация на цялостния живот.
Окултният ученик се стреми да живее в съгласие с природните и духовни закони.
Той еднакво избягва както прибързаността, така и леността. За него животът е арена за работа и той насочва всичките си действия в съответствие с този факт. Грижата за здравето и всички навици имат единствената цел да му осигурят смислен и хармоничен живот.
към текста >>
Така той се справя
със
задълженията си по все по-съвършен начин.
Шестото Условие се отнася за човешките стремежи. Окултният ученик непрекъснато проверява своите способности и умения; така той напредва по пътя на себепознанието. Той не предприема нищо, което е извън неговите възможности, но и не пренебрегва задачите, които може да изпълни. От друга страна той сам си определя цели отговарящи на високите му идеали и задължения. В живия социален организъм той не се включва механично, а се стреми да обхване задачите си, надхвърляйки ежедневните грижи.
Така той се справя със задълженията си по все по-съвършен начин.
към текста >>
Когато окултният ученик предприеме определено действие, той задължително ще го постави в логическа връзка
със
своето дотогавашно поведение.
На Второ Място окултният ученик се стреми да внесе същата последователност и ред в своите действия. Това качество наричаме "контрол на действията". Всяка непоследователност и дисхармония в поведението деформират лотосовия цвят за който става дума.
Когато окултният ученик предприеме определено действие, той задължително ще го постави в логическа връзка със своето дотогавашно поведение.
Ако човек днес действува по един начин, а утре по друг, той никога няма да развие този свръхсетивен орган.
към текста >>
Ако окултният ученик се изправи пред някаква неприятност, той
не
упреква никого, а се съобразява с необходимостта и се стреми, доколкото му позволяват
силите
, да тласне нещата в добра посока.
На Четвърто Място идва търпението и толерантността към другите хора, същества и неща в живота. Окултният ученик подтиска всяка излишна критика спрямо несъвършенството и злото и се стреми да разбере всичко, което среща по своя път. Както Слънцето свети и за лошите, за злите, така и той не трябва да ги лишава от своята проникновена обич и разбиране.
Ако окултният ученик се изправи пред някаква неприятност, той не упреква никого, а се съобразява с необходимостта и се стреми, доколкото му позволяват силите, да тласне нещата в добра посока.
Той не само че уважава чуждите мнения, но се старае да се постави на мястото на другия.
към текста >>
Той си припомня някакво събитие, станало преди много години и го свързва
със
сегашната мисъл.
Нека вземем следния пример: даден човек пътува с влак и е погълнат от една мисъл. Внезапно тази мисъл взема съвършено друга посока.
Той си припомня някакво събитие, станало преди много години и го свързва със сегашната мисъл.
Обаче той изобщо не забелязва, че през прозореца е зърнал нечие лице, имащо голяма прилика с някого, който е взел участие в споменатото събитие. До неговото съзнание стига не гледката от прозореца, а нейното последствие. Ето защо смята, че всичко му е "хрумнало от само себе си". И колко подобни случаи има в живота. Колко много фактори се намесват в него, за които само сме чели или слушали, без да са обхванати от нашето съзнание.
към текста >>
Случва се например, някой да
не
понася даден цвят; обаче той съвсем
не
си дава сметка, че причината е в неговия училищен възпитател който го е измъчвал преди много години, облечен в костюм
със
същия цвят.
Обаче той изобщо не забелязва, че през прозореца е зърнал нечие лице, имащо голяма прилика с някого, който е взел участие в споменатото събитие. До неговото съзнание стига не гледката от прозореца, а нейното последствие. Ето защо смята, че всичко му е "хрумнало от само себе си". И колко подобни случаи има в живота. Колко много фактори се намесват в него, за които само сме чели или слушали, без да са обхванати от нашето съзнание.
Случва се например, някой да не понася даден цвят; обаче той съвсем не си дава сметка, че причината е в неговия училищен възпитател който го е измъчвал преди много години, облечен в костюм със същия цвят.
Безброй илюзии в нашия живот се основават на такива несъзнателни асоциации. Много неща се отпечатват върху душата, без тя да ги фиксира в съзнанието.
към текста >>
От своя страна духът е длъжен да
не
се налага над душата както господар над робите си с присъщите си нравствени категории и
закони
.
Значително по-трудно е изграждането на "16-листния лотосов цвят" разположен в средата на тялото. За тази цел чрез своето себесъзнание окултният ученик трябва да постигне съвършена хармония между тяло, душа и Дух. Процесите на физическия организъм, влеченията и страстите на душата, мислите и идеите на Духа всички те трябва да заживеят в пълно съзвучие. Тялото трябва да бъде така пречистено и облагородено, че неговите органи да се подчиняват единствено на импулсите, които работят в служба на душата и Духа. Благодарение на тялото, душата не трябва да се увлича в горещи желания и страсти, влизащи в противоречие с правилното и точно мислене.
От своя страна духът е длъжен да не се налага над душата както господар над робите си с присъщите си нравствени категории и закони.
Душата сама трябва да им се подчини, и то свободно, по своя собствена воля.
към текста >>
Изграждането
на
16-листния лотосов цвят позволява да общуваме
със
Съществата от по-висшите светове, при условие, че те се проявяват в душевния свят.
Изграждането на 16-листния лотосов цвят позволява да общуваме със Съществата от по-висшите светове, при условие, че те се проявяват в душевния свят.
Обаче окултното обучение не препоръчва изграждането на този лотосов цвят, преди ученикът да е дотолкова напреднал, че да издига своя Дух в още по-висши области на духовния свят. Това проникване в същинския духовен свят по правило се съпровожда от лотосовите цветове. В противен случай ученикът изпада в объркване и несигурност. Дори и да постигне виждането в духовния свят, мъчително ще му липсва способността за правилна преценка на това, което вижда. Впрочем качествата, необходими за изграждането на 16-листния лотосов цвят са вече известна гаранция срещу всяко объркване, срещу всяка несигурност.
към текста >>
Когато окултният ученик следва предписаните указания, той поражда такива потоци и движения в своето етерно тяло, които са в пълна хармония
със
законите и еволюцията
на
света, комуто той принадлежи.
Когато окултният ученик следва предписаните указания, той поражда такива потоци и движения в своето етерно тяло, които са в пълна хармония със законите и еволюцията на света, комуто той принадлежи.
Ето защо тези указания са един вид отражение на самите еволюционни закони. Те се състоят във вече споменатите и подобни на тях упражнения за медитация и концентрация, които имат точно определени въздействия. Окултният ученик е длъжен редовно да изпълва цялата си душа със съдържанието на тези упражнения. Започва се с най-достъпните упражнения, целящи да задълбочат и средоточат мисловната дейност на ученика. Благодарение на тях мисленето се освобождава от всички сетивни впечатления и опитности.
към текста >>
Ето защо тези указания са един вид отражение
на
самите еволюционни
закони
.
Когато окултният ученик следва предписаните указания, той поражда такива потоци и движения в своето етерно тяло, които са в пълна хармония със законите и еволюцията на света, комуто той принадлежи.
Ето защо тези указания са един вид отражение на самите еволюционни закони.
Те се състоят във вече споменатите и подобни на тях упражнения за медитация и концентрация, които имат точно определени въздействия. Окултният ученик е длъжен редовно да изпълва цялата си душа със съдържанието на тези упражнения. Започва се с най-достъпните упражнения, целящи да задълбочат и средоточат мисловната дейност на ученика. Благодарение на тях мисленето се освобождава от всички сетивни впечатления и опитности. То се съсредоточава, така да се каже, в една точка, която човек държи под пълен контрол.
към текста >>
Окултният ученик е длъжен редовно да изпълва цялата си душа
със
съдържанието
на
тези упражнения.
Когато окултният ученик следва предписаните указания, той поражда такива потоци и движения в своето етерно тяло, които са в пълна хармония със законите и еволюцията на света, комуто той принадлежи. Ето защо тези указания са един вид отражение на самите еволюционни закони. Те се състоят във вече споменатите и подобни на тях упражнения за медитация и концентрация, които имат точно определени въздействия.
Окултният ученик е длъжен редовно да изпълва цялата си душа със съдържанието на тези упражнения.
Започва се с най-достъпните упражнения, целящи да задълбочат и средоточат мисловната дейност на ученика. Благодарение на тях мисленето се освобождава от всички сетивни впечатления и опитности. То се съсредоточава, така да се каже, в една точка, която човек държи под пълен контрол. Така се изгражда един временен център за потоците на етерното тяло. Първоначално той е разположен не в сърдечната област, а в главата, и за ясновидеца се превръща в изходна точка за движенията на етерното тяло.
към текста >>
Своите нравствени
закони
те черпят от познанието.
Своите нравствени закони те черпят от познанието.
Те добре знаят, че тези закони оказват въздействие върху по-фините съставни части на човешката природа. Да живееш според нравствените закони, означава да работиш над своето духовно усъвършенствуване. Друг начин да служиш на Космоса, не съществува. Само усъвършенствуването няма нищо общо с егоизма. Защото несъвършеният човек служи по несъвършен начин на човечеството и Космоса.
към текста >>
Те добре знаят, че тези
закони
оказват въздействие върху по-фините съставни части
на
човешката природа.
Своите нравствени закони те черпят от познанието.
Те добре знаят, че тези закони оказват въздействие върху по-фините съставни части на човешката природа.
Да живееш според нравствените закони, означава да работиш над своето духовно усъвършенствуване. Друг начин да служиш на Космоса, не съществува. Само усъвършенствуването няма нищо общо с егоизма. Защото несъвършеният човек служи по несъвършен начин на човечеството и Космоса. Колкото по-напреднал си, толкова по-добре служиш на другите.
към текста >>
Да живееш според нравствените
закони
, означава да работиш над своето духовно усъвършенствуване.
Своите нравствени закони те черпят от познанието. Те добре знаят, че тези закони оказват въздействие върху по-фините съставни части на човешката природа.
Да живееш според нравствените закони, означава да работиш над своето духовно усъвършенствуване.
Друг начин да служиш на Космоса, не съществува. Само усъвършенствуването няма нищо общо с егоизма. Защото несъвършеният човек служи по несъвършен начин на човечеството и Космоса. Колкото по-напреднал си, толкова по-добре служиш на другите. "когато розата краси себе си, тя украсява и цялата градина".
към текста >>
Друг начин да служиш
на
Космоса,
не
съществува.
Своите нравствени закони те черпят от познанието. Те добре знаят, че тези закони оказват въздействие върху по-фините съставни части на човешката природа. Да живееш според нравствените закони, означава да работиш над своето духовно усъвършенствуване.
Друг начин да служиш на Космоса, не съществува.
Само усъвършенствуването няма нищо общо с егоизма. Защото несъвършеният човек служи по несъвършен начин на човечеството и Космоса. Колкото по-напреднал си, толкова по-добре служиш на другите. "когато розата краси себе си, тя украсява и цялата градина".
към текста >>
Защото несъвършеният човек служи по несъвършен начин
на
човечеството и Космоса.
Своите нравствени закони те черпят от познанието. Те добре знаят, че тези закони оказват въздействие върху по-фините съставни части на човешката природа. Да живееш според нравствените закони, означава да работиш над своето духовно усъвършенствуване. Друг начин да служиш на Космоса, не съществува. Само усъвършенствуването няма нищо общо с егоизма.
Защото несъвършеният човек служи по несъвършен начин на човечеството и Космоса.
Колкото по-напреднал си, толкова по-добре служиш на другите. "когато розата краси себе си, тя украсява и цялата градина".
към текста >>
Сега той може да наблюдава вътрешните проявления
на
своята личност, както по-рано е наблюдавал външния свят
със
своите физически сетива.
За окултното познание вътрешният свят се превръща в част от външния свят. Както в условията на физическия свят даден човек би могъл да бъде заобиколен с огледала от всички страни и би виждал в тях своя телесен образ, така и в по-висшите светове неговата душевна същност застава пред него под формата на образ. Сега за окултният ученик настъпва момента, когато той трябва да преодолее всички илюзии, свързани с неговата лична ограниченост.
Сега той може да наблюдава вътрешните проявления на своята личност, както по-рано е наблюдавал външния свят със своите физически сетива.
Постепенно той започва да се отнася към себе си така, както по-рано се е отнасял с нещата и съществата от заобикалящия го свят.
към текста >>
Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните
закони
имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности.
В тази фаза от развитието на преден план излиза здравото мислене, нормалната и ясна логика. Висшият Аз, който досега е бил в зародишно състояние и напълно неосъзнат, се ражда за съзнателен живот. Тук имаме работа и то не в символичен, а в действителен смисъл с едно раждане в духовния свят. За да бъде жизнеспособен, новородения висш Аз трябва да се появи в света с всичките си необходими органи и заложби.
Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности.
А законите, гарантиращи изграждането на висшите духовни органи, са идентични със здравите закони на разума и нравствеността, които са валидни за физическия свят. Както новороденото дете се развива в майчината утроба, така и духовният човек изниква от физическото тяло. Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба. По същия начин и здравето на духовния човек зависи от законите на здравия разум и прилагането им в условията на физическия живот. Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят.
към текста >>
А законите, гарантиращи изграждането
на
висшите духовни органи, са идентични
със
здравите
закони
на
разума и нравствеността, които са валидни за физическия свят.
В тази фаза от развитието на преден план излиза здравото мислене, нормалната и ясна логика. Висшият Аз, който досега е бил в зародишно състояние и напълно неосъзнат, се ражда за съзнателен живот. Тук имаме работа и то не в символичен, а в действителен смисъл с едно раждане в духовния свят. За да бъде жизнеспособен, новородения висш Аз трябва да се появи в света с всичките си необходими органи и заложби. Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности.
А законите, гарантиращи изграждането на висшите духовни органи, са идентични със здравите закони на разума и нравствеността, които са валидни за физическия свят.
Както новороденото дете се развива в майчината утроба, така и духовният човек изниква от физическото тяло. Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба. По същия начин и здравето на духовния човек зависи от законите на здравия разум и прилагането им в условията на физическия живот. Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят. Природосъобразният и смислен живот е основата на истинското духовно развитие.
към текста >>
Здравето
на
детето зависи от нормалното действие
на
природните
закони
в майчината утроба.
Тук имаме работа и то не в символичен, а в действителен смисъл с едно раждане в духовния свят. За да бъде жизнеспособен, новородения висш Аз трябва да се появи в света с всичките си необходими органи и заложби. Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности. А законите, гарантиращи изграждането на висшите духовни органи, са идентични със здравите закони на разума и нравствеността, които са валидни за физическия свят. Както новороденото дете се развива в майчината утроба, така и духовният човек изниква от физическото тяло.
Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба.
По същия начин и здравето на духовния човек зависи от законите на здравия разум и прилагането им в условията на физическия живот. Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят. Природосъобразният и смислен живот е основата на истинското духовно развитие. Както детето още в майчината утроба живее според природните сили, които след раждането си то започва да възприема със своите сетивни органи, така и висшия Аз на човека живее според законите на духовния свят още по време на физическото съществувание.
към текста >>
Както детето още в майчината утроба живее според природните сили, които след раждането си то започва да възприема
със
своите сетивни органи, така и висшия Аз
на
човека живее според законите
на
духовния свят още по време
на
физическото съществувание.
Както новороденото дете се развива в майчината утроба, така и духовният човек изниква от физическото тяло. Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба. По същия начин и здравето на духовния човек зависи от законите на здравия разум и прилагането им в условията на физическия живот. Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят. Природосъобразният и смислен живот е основата на истинското духовно развитие.
Както детето още в майчината утроба живее според природните сили, които след раждането си то започва да възприема със своите сетивни органи, така и висшия Аз на човека живее според законите на духовния свят още по време на физическото съществувание.
към текста >>
В противен случай той би приличал
на
едно дете в майчината утроба, което отказва да приеме
силите
, идващи към него от майчиния организъм, с намерението да си ги достави самостоятелно.
Както детето инстинктивно извлича необходимите за живота сили, така и човекът може да извлече необходимите сили от духовния свят, още преди раждането на своя висш Аз. Да, той трябва да постигне това, ако иска неговият Аз да се появи в нормален и добре развит вид. Погрешно би било някой да казва: "Аз не мога да приема антропософската наука за духа, преди сам да съм прогледнал в духовния свят". Защото без задълбочаване в духовните изследване, никой не може да се издигне до свръхсетивното познание.
В противен случай той би приличал на едно дете в майчината утроба, което отказва да приеме силите, идващи към него от майчиния организъм, с намерението да си ги достави самостоятелно.
Както човешкият зародиш несъзнателно приема хранителни вещества, така и човек все още невиждащ в духовния свят може да приеме истините на антропософската Наука за Духа. Съществува един вид интуиция, изградена върху обикновения усет за истината и върху ясния и здрав разум, която ни позволява да вникваме в тези учения дори и без да имаме свръхсетивни опитности.
към текста >>
125.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Окултният учител никога няма да предложи нещо, ако то е в противоречие
със
свободната воля
на
ученика.
Окултният учител никога няма да предложи нещо, ако то е в противоречие със свободната воля на ученика.
Обаче налага се да подчертаем, че един твърде общ стремеж към висшето познание не е достатъчен. Естествено, този стремеж е присъщ на мнозина, но ако човек се задоволява само с него и не зачита специалните условия за окултно обучение, той няма да постигне нищо. Върху този факт следва да се замислят онези, които се оплакват от трудностите на окултното обучение. Наистина, условията са строги, но не и тежки, така че тяхното изпълнение трябва да бъде резултат на свободната воля. За човек, който не се замисля върху това обстоятелство, изискванията на окултното обучение лесно могат да изглеждат като принуда над душата и съвестта.
към текста >>
Ако някой е взел твърдото и честно решение да изпълнява посочените условия той може да се заеме
със
своето окултно обучение.
Сега отделните му проявления са поставени в хармония и не си противоречат. Ученикът се приближава към спокойствието, до което трябва да стигне още в първите стъпки на окултното обучение.
Ако някой е взел твърдото и честно решение да изпълнява посочените условия той може да се заеме със своето окултно обучение.
Той ще се увери, че е готов да следва горните наставления, макар и за някого те да изглеждат твърде повърхностни. Такъв човек може би ще възрази, очаквайки обучението да протича в не толкова строги форми. Обаче всеки вътрешен порив трябва да има своя външен еквивалент. Както една картина не е нещо реално, ако съществува само в главата на художника, така и не може да има окултно обучение без съответните външни признаци. Вярно е, че същността на нещата е в духа, а не във формата, но както формата, лишена от Дух, е безлична и жалка, така и Духът би останал инертен, ако не съумее да създаде за себе си подходящите форми.
към текста >>
Окултният ученик съвсем
не
се поставя в никаква робска зависимост, ако преди да обхване едно становище
със
своя собствен разум, го посрещне с доверие и пълно спокойствие.
Окултният ученик съвсем не се поставя в никаква робска зависимост, ако преди да обхване едно становище със своя собствен разум, го посрещне с доверие и пълно спокойствие.
Онези, които са напреднали в познанието, знаят, че го дължат не на своите егоистични и лични преценки, а на способността си спокойно да изслушват и приемат всичко, до което се докосват. Нека не изпущаме предвид, че когато съдим за дадено нещо, ние изобщо не се стремим да го изучаваме. Следователно, ако искаме само да съдим, ние не можем вече да се учим. А в окултното обучение става дума именно за учене. Там човек трябва да е проникнат от твърдата воля да бъде ученик.
към текста >>
126.
12. ПРОМЕНИ В СЪНИЩАТА НА ОКУЛТНИЯ УЧЕНИК
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Обаче както вече казахме, първоначално тези опитности
не
са нищо друго, освен това, което свързаните
със
физическите сетива представи отпечатват в духовния свят.
С други думи, слабите впечатления от духовния свят отстъпват пред мощните впечатления от физическия свят. Само когато нощем сънят затвори пролуките на външните сетива, проблясват смътни и неясни очертания на духовния свят. И тогава сънуващият ще постигне там своите нови опитности.
Обаче както вече казахме, първоначално тези опитности не са нищо друго, освен това, което свързаните със физическите сетива представи отпечатват в духовния свят.
Човек може да получи възприятия в свръхсетивния свят, само ако е развил своите лотосови цветове.
към текста >>
То ще се прояви в пълния размер едва след смъртта
на
човека, когато душата в съответствие
със
своята природа продължава да изгаря в това желание, но без да може да го задоволи, понеже липсват както предмета, така и физическите сетива.
По време на човешкия физически живот, тези астрални форми не могат да бъдат възприемани отчетливо, защото физическия живот просто ги заглушава. Например силното желание, насочено към даден предмет поражда едно отражение, освен формите, които са самото желание предизвикани в астралния свят. Ако обаче желанието бъде задоволено чрез постигането на този предмет, или ако е налице поне възможността за такова задоволяване, отражението ще бъде твърде неясно.
То ще се прояви в пълния размер едва след смъртта на човека, когато душата в съответствие със своята природа продължава да изгаря в това желание, но без да може да го задоволи, понеже липсват както предмета, така и физическите сетива.
Човекът, отдаден предимно на сетивните изживявания, ще изпитва например гастрономически удоволствия. Обаче възможността да ги задоволи ще липсва, просто защото сетивния орган на вкуса е изчезнал. Като последица идва това, че желанието поражда един особено активен астрален образ, който измъчва душата. Тази опитност чрез астралните образи на низшите желания след смъртта наричаме "изживявания в царството на душите". Те изчезват, когато душата се пречисти от всички желания, характерни за физическия свят.
към текста >>
127.
13. НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА СЪЗНАНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
2. СЪН, ПРОТИЧАЩ
СЪС
СЪНОВИДЕНИЯ
2. СЪН, ПРОТИЧАЩ СЪС СЪНОВИДЕНИЯ
към текста >>
Както изживяванията по време
на
сънуването могат сполучливо да бъдат описани като зрителни, ако искаме да ги сравним
със
сетивните изживявания, така и опитностите от дълбокия сън можем да сравним с един по-висш вид слухови изживявания.
Самото окултно обучение отчасти се осъществява с думите от говоримия език, макар и ученикът по най-естествен път да овладява един чисто символен начин на изразяване. Това неизбежно трябва да стане в хода на окултното обучение. Обаче за характера на свръхсетивните светове могат да послужат и най-обикновени описания, каквито се предлагат и в настоящата книга. Все пак, най-добрата представа за опитностите, които възникват най-напред от океана на безсъзнанието по време на дълбокия сън, дава сравнението им с един вид слухови изживявания. В случая може да се говори за възприемане на звуци и думи.
Както изживяванията по време на сънуването могат сполучливо да бъдат описани като зрителни, ако искаме да ги сравним със сетивните изживявания, така и опитностите от дълбокия сън можем да сравним с един по-висш вид слухови изживявания.
към текста >>
Ако предишните понятия са били аморфни и неточни, сега стават пълнозвучни и живи, така че могат да бъдат сравнени единствено
със
звуците и думите от сетивния свят.
Специфичните изживявания по време на дълбок сън имат отношение тъкмо към тези представи и понятия.
Ако предишните понятия са били аморфни и неточни, сега стават пълнозвучни и живи, така че могат да бъдат сравнени единствено със звуците и думите от сетивния свят.
Човек усеща, как разрешението на загадките, над които напразно размишлява, се излива върху него от един по-висш свят под формата на звуци и думи. И сега той започва да свързва в едно цяло послание от другия свят с нещата от обикновения живот. Всичко, което по-рано достигаше само до неговите мисли, сега се превръща в такова непосредствено и живо изживяване, каквото е характерно за сетивния свят. От друга страна, оказа се, че нещата и съществата от сетивния свят, не са просто това, което ни говорят за тях нашите сетивни възприятия. Те са израз и еманация на един духовен свят.
към текста >>
Концентрацията и медитацията дават
силите
, чрез които човек работи над своята душа, за да изгради там новите си възприемателни органи.
Следващото упражнение е медитацията изкуството да живеем в нашите идеи и да им се отдаваме в пълно спокойствие.
Концентрацията и медитацията дават силите, чрез които човек работи над своята душа, за да изгради там новите си възприемателни органи.
Докато той напредва в концентрацията и медитацията, душата му израства в неговото тяло, също както човешкият зародиш израства в утробата на майката. И когато по време на дълбокия сън се появят описаните изживявания, идва забележителният момент, отбелязващ раждането на вече освободената душа, която сега е буквално едно друго Същество.
към текста >>
Ето как, чрез
силите
на
духовния свят и чрез съответните упражнения, настъпва едно нарастващо разширение
на
съзнанието в условията
на
дълбокия сън.
Окултният ученик е длъжен да упражнява и най-строг самоконтрол. Най-добре е да се стреми към все повече яснота относно своите нови изживявания, търпеливо да изчаква и следващите, които ще се свържат с първите по най-естествен и непринуден начин.
Ето как, чрез силите на духовния свят и чрез съответните упражнения, настъпва едно нарастващо разширение на съзнанието в условията на дълбокия сън.
Все повече изживяванията се зараждат в океана на безсъзнанието и все по-кратки стават безсъзнателните периоди в рамките на дълбокия сън. Неусетно отделните опитности се сливат една в друга, без този процес да бъде смущаван от каквито и да е мисловни асоциации и умозаключения, опиращи се единствено на външния сетивен свят.
към текста >>
128.
14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Отсега нататък, той ще предприема своите действия сам, докато по-рано те бяха извършвани вместо него от
силите
и Съществата
на
духовния свят.
Ясно е, че в началото ще бъде изложен на заблуждения и грешки, каквито обикновеното съзнание изобщо не подозира. Сега той открива мотивите за своите действия в онзи свят, от където по-рано висши сили и Същества независимо от неговото съзнание го насочваха в една или друга посока. Тези висши сили и Същества са част от всеобщата мирова хармония, която сега той трябва да напусне.
Отсега нататък, той ще предприема своите действия сам, докато по-рано те бяха извършвани вместо него от силите и Съществата на духовния свят.
Тъкмо поради тази причини в окултната литература често се говори за опасностите, свързани с навлизането в духовните светове. Много от описанията могат да изпълнят по-боязливите души с истински ужас, когато те отправят поглед във висшия живот. Трябва категорично да заявим, че тези опасности възникват само тогава, когато са пренебрегнати необходимите защитни мерки. Ако обаче защитните мерки и указанията, които дава истинското окултно обучение, бъдат спазени, човек не само прониква в духовния свят понесен от изживявания, чиито величие и мощ надхвърлят дори и най-смелите и фантастични очаквания на сетивния човек, но прави това така, че не може и дума да става за увреждане на неговото душевно или телесно здраве.
към текста >>
Една сериозна опасност дебне окултния ученик само тогава, когато поради нетърпение и гордост си припише твърде рано известна самостоятелност спрямо определени свръхсетивни опитности, без да изчака подробно запознаване
със
законите
на
свръхсетивния свят.
Обаче не трябва да забравяме: Враждебните спрямо живота сили съществуват и за тези, които не знаят нищо за тях. Вярно е, че в този случай отношението им към човека се определя от още по-висши фактори, и че то се променя, ако човек пристъпи в непознатия досега свят в пълно съзнание. За тази цел той трябва да извиси личното си битие и неимоверно да разшири полето на своите действия.
Една сериозна опасност дебне окултния ученик само тогава, когато поради нетърпение и гордост си припише твърде рано известна самостоятелност спрямо определени свръхсетивни опитности, без да изчака подробно запознаване със законите на свръхсетивния свят.
Смирение и скромност, в тази област са не по-малко важни качества, отколкото в обикновения живот. И ако окултният ученик действително ги притежава, може да е сигурен, че навлизането му във висшите светове няма да представлява никаква опасност за неговото здраве и за неговия живот. Преди всичко, не бива да се пропуска никакво противоречие между висшите опитности и изисквания на обикновения живот. Истинските си задачи човек има да извърши тук на Земята. И ако някой пренебрегне земните си задачи и потърси убежище в един друг свят, може да бъде сигурен, че няма да постигне своята цел.
към текста >>
Истинските си задачи човек има да извърши тук
на
Земята
.
За тази цел той трябва да извиси личното си битие и неимоверно да разшири полето на своите действия. Една сериозна опасност дебне окултния ученик само тогава, когато поради нетърпение и гордост си припише твърде рано известна самостоятелност спрямо определени свръхсетивни опитности, без да изчака подробно запознаване със законите на свръхсетивния свят. Смирение и скромност, в тази област са не по-малко важни качества, отколкото в обикновения живот. И ако окултният ученик действително ги притежава, може да е сигурен, че навлизането му във висшите светове няма да представлява никаква опасност за неговото здраве и за неговия живот. Преди всичко, не бива да се пропуска никакво противоречие между висшите опитности и изисквания на обикновения живот.
Истинските си задачи човек има да извърши тук на Земята.
И ако някой пренебрегне земните си задачи и потърси убежище в един друг свят, може да бъде сигурен, че няма да постигне своята цел.
към текста >>
Човекът активно формира облика
на
Земята
, влагайки в нея познанията си от духовния свят.
Човекът активно формира облика на Земята, влагайки в нея познанията си от духовния свят.
Тази е неговата истинска задача. И той е длъжен да се устреми към нея, защото физическата Земя зависи от духовния свят; защото тук, на земята, истинските и автентични човешки действия са единствено в ръцете на тези, които проникват в световете, където са скрити всички съзидателни сили. Ако човек пристъпи с такова светоусещане към своето окултно обучение и нито за миг не се отклонява от предварително избраната посока, не трябва да се опасява от нищо. Евентуалните опасности не бива да отклоняват никого от стремежа към окултното обучение; но за всеки от нас те могат да се превърнат в строг призив за овладяване на едни или други качества, каквито окултният ученик е длъжен да притежава.
към текста >>
И той е длъжен да се устреми към нея, защото физическата Земя зависи от духовния свят; защото тук,
на
земята
, истинските и автентични човешки действия са единствено в ръцете
на
тези, които проникват в световете, където са скрити всички съзидателни сили.
Човекът активно формира облика на Земята, влагайки в нея познанията си от духовния свят. Тази е неговата истинска задача.
И той е длъжен да се устреми към нея, защото физическата Земя зависи от духовния свят; защото тук, на земята, истинските и автентични човешки действия са единствено в ръцете на тези, които проникват в световете, където са скрити всички съзидателни сили.
Ако човек пристъпи с такова светоусещане към своето окултно обучение и нито за миг не се отклонява от предварително избраната посока, не трябва да се опасява от нищо. Евентуалните опасности не бива да отклоняват никого от стремежа към окултното обучение; но за всеки от нас те могат да се превърнат в строг призив за овладяване на едни или други качества, каквито окултният ученик е длъжен да притежава.
към текста >>
Преди окултното обучение, тези три сили се намират в точно определени съотношения, поддържани от висши космически
закони
.
Нека след тези предварителни обяснения, имащи за цел да прогонят всеки страх, пристъпим към описанието на някои от т. н. "опасности". Впрочем в по-фините тела на окултния ученик действително настъпват големи промени. Те са свързани с определени еволюционни процеси в трите основни сили на душата: волята, чувствата и мисленето.
Преди окултното обучение, тези три сили се намират в точно определени съотношения, поддържани от висши космически закони.
Човекът не може да си позволи произвол в своята воля, чувства и мислене. Когато например в съзнанието му изниква определена представа, по чисто природна закономерност към нея се присъединява дадено чувство или някакво волево решение. Влизайки в непроветрена стая, отваряме прозореца. Чувайки името си се обръщаме към този, който го произнася, долавяйки лоша миризма, изпитваме неприятно чувство. Такива са елементарните зависимости и асоциации между мислене, чувства и воля.
към текста >>
В разрез с тези
закони
би се поставил например човек, ако лошата миризма предизвиква у него приятно чувство, или ако
не
отговори
на
зададен въпрос.
Влизайки в непроветрена стая, отваряме прозореца. Чувайки името си се обръщаме към този, който го произнася, долавяйки лоша миризма, изпитваме неприятно чувство. Такива са елементарните зависимости и асоциации между мислене, чувства и воля. Ако обгърнем с поглед човешкия живот, ще установим, че всичко в него се основава на подобни зависимости. Дори сме склонни да считаме живота на един човек за "нормален", само ако там констатираме такива зависимости между мислене, чувства и воля, каквито са вложени в законите на самата човешка природа.
В разрез с тези закони би се поставил например човек, ако лошата миризма предизвиква у него приятно чувство, или ако не отговори на зададен въпрос.
към текста >>
Успехът,
на
който можем да разчитаме при правилно възпитание и добро преподаване, се основава
на
предпоставката, че при детето бихме могли да постигнем такава зависимост между мислене, чувства и воля, която е съответствие
със
здравата човешка природа.
Успехът, на който можем да разчитаме при правилно възпитание и добро преподаване, се основава на предпоставката, че при детето бихме могли да постигнем такава зависимост между мислене, чувства и воля, която е съответствие със здравата човешка природа.
Ако пробуждаме в детето определени представи, правим това с надеждата, че по-късно те ще влязат в закономерни връзки с неговите чувства и с неговите волеви решения. Всичко това произлиза от обстоятелството, че трите сили на мисленето, чувствата и волята осъществяват закономерната връзка тъкмо във фините тела на човека. Тази връзка в етерно-астралния човешки организъм има своето отражение в човешкото физическо тяло. Дори и в него органите на волята са закономерно свързани с тези на мисленето и чувствата. Ето защо определена мисъл закономерно поражда определено чувство или определен волев импулс.
към текста >>
"разделянето" е от такова естество, че
не
може да бъде констатирано нито
със
сетива, нито с каквито и да е помощни инструменти.
В хода на окултното обучение, нишките, които свързват трите основни душевни сили, са разкъсани. Първоначално тяхното разкъсване се осъществява само в сферата на етерно-астралния душевен организъм; обаче по-късно то засяга също и физическото тяло. Фактически мозъкът на един духовно напреднал човек се разделя на три отделни и независими части.
"разделянето" е от такова естество, че не може да бъде констатирано нито със сетива, нито с каквито и да е помощни инструменти.
Обаче то е факт, и ясновидецът може да го потвърди. Да, мозъкът на напредналия ясновидец се разпада на три самостоятелно действуващи сили: Мисловен мозък, чувствен мозък и волев мозък. По този начин органите на мисленето, чувствата и волята стават независими. Сега тяхната връзка не се гарантира вече от анонимни сили а се постига чрез будното и активно съзнание на самия човек.
към текста >>
Налице е дълбоко сродство между неговите собствени душевни сили и част от
силите
на
Космоса.
Едва чрез това преобразяване на своята вътрешна същност, човек може да влезе в съзнателна връзка с определени свръхсетивни сили и Същества.
Налице е дълбоко сродство между неговите собствени душевни сили и част от силите на Космоса.
Например силата, която е вложена във волята, може да действува върху определени процеси и Същества от духовния свят, но може и да ги възприема. Обаче тя може това едва след като е станала душевно свободна и независима от връзките си с чувствата и волята. След като тази зависимост е прекъсната волята е свободна и се насочва навън. Така стоят нещата и със силите на чувствата и на мисленето.
към текста >>
Така стоят нещата и
със
силите
на
чувствата и
на
мисленето.
Едва чрез това преобразяване на своята вътрешна същност, човек може да влезе в съзнателна връзка с определени свръхсетивни сили и Същества. Налице е дълбоко сродство между неговите собствени душевни сили и част от силите на Космоса. Например силата, която е вложена във волята, може да действува върху определени процеси и Същества от духовния свят, но може и да ги възприема. Обаче тя може това едва след като е станала душевно свободна и независима от връзките си с чувствата и волята. След като тази зависимост е прекъсната волята е свободна и се насочва навън.
Така стоят нещата и със силите на чувствата и на мисленето.
към текста >>
Докато хармоничното действие
на
трите сили остава подчинено
на
космическите
закони
, преобладаването
на
една или друга от тях
не
може да има вредни последици.
Първата Опасност може да настъпи, когато асоциативните връзки бъдат разкъсани, преди висшето познание да е напреднало дотам, че да поддържа свободно и хармонично взаимодействие между трите основни но вече разделени сили на душата. Защото по правило, в дадена възраст, трите основни сили на човека не са еднакво напреднали в своето развитие. При един човек мисленето има надмощие над чувствата и волята; при друг преобладават чувствата, при трети волята.
Докато хармоничното действие на трите сили остава подчинено на космическите закони, преобладаването на една или друга от тях не може да има вредни последици.
При волевият човек например, според горните закони, мисленето и чувствата действуват уравновесяващо и не позволяват на прекалено силната воля да стигне до някои нежелателни крайности. Ако обаче този волеви човек поеме пътя на окултното обучение, уравновесяващото влияние на чувствата и мисленето спира, и волевите изблици стават неудържими. В случай, че контролът от страна на висшето съзнание е недостатъчен да поддържа равновесие и хармония, необузданата воля тръгва по свои собствени пътища. Тя започва непрекъснато да тиранизира човека. Мисленето и чувствата изпадат в пълна безпомощност, а волята сграбчва човека и размахва своя бич над него.
към текста >>
При волевият човек например, според горните
закони
, мисленето и чувствата действуват уравновесяващо и
не
позволяват
на
прекалено силната воля да стигне до някои нежелателни крайности.
Първата Опасност може да настъпи, когато асоциативните връзки бъдат разкъсани, преди висшето познание да е напреднало дотам, че да поддържа свободно и хармонично взаимодействие между трите основни но вече разделени сили на душата. Защото по правило, в дадена възраст, трите основни сили на човека не са еднакво напреднали в своето развитие. При един човек мисленето има надмощие над чувствата и волята; при друг преобладават чувствата, при трети волята. Докато хармоничното действие на трите сили остава подчинено на космическите закони, преобладаването на една или друга от тях не може да има вредни последици.
При волевият човек например, според горните закони, мисленето и чувствата действуват уравновесяващо и не позволяват на прекалено силната воля да стигне до някои нежелателни крайности.
Ако обаче този волеви човек поеме пътя на окултното обучение, уравновесяващото влияние на чувствата и мисленето спира, и волевите изблици стават неудържими. В случай, че контролът от страна на висшето съзнание е недостатъчен да поддържа равновесие и хармония, необузданата воля тръгва по свои собствени пътища. Тя започва непрекъснато да тиранизира човека. Мисленето и чувствата изпадат в пълна безпомощност, а волята сграбчва човека и размахва своя бич над него. Ражда се едно брутално човешко същество, което неуморно крачи от едно безсмислено действие към друго.
към текста >>
И доколкото дълбокият сън е обхванат от просветление денем сетивният живот направляван от общовалидните космически
закони
действува уравновесяващо върху душата.
При него нещата се свеждат до правилното и хармонично развитие на трите основни сили на душата мислене, чувства и воля преди да са разрушени взаимните им връзки и преди висшето съзнание да е установило своя контрол над тях. Защото ако грешката е направена и една от трите сили изпадне в безредие, висшата душа идва като един вид преждевременно родена. Необузданата сила напира и изпълва цялата личност на човека и за дълго време изобщо не може да се очаква, че равновесието ще бъде възстановено. Ако за обикновения човек е една безобидна характерова особеност това, дали той е предимно волева, чувствена или мисловна натура, за окултния ученик този факт добива чудовищни размери и го лишава от толкова необходимите за живота нормални човешки реакции. Впрочем опасността става действително сериозна едва в мига, когато окултният ученик е вече в състояние да пренася изживяванията си от дълбокия сън в своето будно съзнание.
И доколкото дълбокият сън е обхванат от просветление денем сетивният живот направляван от общовалидните космически закони действува уравновесяващо върху душата.
Ето защо е така необходимо будният живот на окултният ученик да бъде нормален и здрав във всяко отношение. Колкото повече се стреми да отговори на вътрешните изисквания за здравословно поддържане на тяло, душа и Дух, толкова по-добре е за него Жалко ще бъде, ако всекидневният живот му се отразява възбуждащо или подтискащо, причинявайки колебания във вътрешния му душевен живот. Той е длъжен да издири всичко, което подпомага неговите сили и способности, осигурявайки му хармоничен и здрав живот в околната среда. Обратно, трябва да избягва всичко, което руши тази хармония, внасяйки в живота му неспокойствие и припряност. Тук не става дума за едно външно овладяване на неспокойствието, а да избегнем постоянните колебание в мислите, в намеренията и в телесното здраве.
към текста >>
Никога
не
трябва да губи присъствие
на
Духа, а да обхваща
със
спокоен и ясен поглед всички изненади в живота.
Тук не става дума за едно външно овладяване на неспокойствието, а да избегнем постоянните колебание в мислите, в намеренията и в телесното здраве. Всичко това е по-трудно постижимо за окултния ученик, отколкото за обикновения човек. Защото висшите изживявания, които изпълват живота му, променят и цялото му същество. И ако всред тях има нещо нередно, сътресенията ще го дебнат от всички страни и при първа възможност ще го изхвърлят от верният път. Ето защо окултният ученик не бива да пренебрегва нищо, което би му позволило да упражнява постоянен и пълен контрол над цялото си същество.
Никога не трябва да губи присъствие на Духа, а да обхваща със спокоен и ясен поглед всички изненади в живота.
Впрочем истинското окултно обучение поражда всички тези качества чрез самото себе си. Човек се научава да предвижда опасностите, а в решителния момент и да ги отстранява от своя път.
към текста >>
129.
15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Но ако вече разполага
със
свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области.
Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение. Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят. Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят.
Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области.
И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности. Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят. За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно. Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опитности в "низшия" свят.
към текста >>
И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага
със
съответните качества и способности.
Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение. Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят. Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят. Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области.
И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности.
Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят. За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно. Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опитности в "низшия" свят.
към текста >>
Времето между раждането и смъртта е само израз
на
това, доколко новият живот побеждава
силите
на
миналото.
Ако в мига на своята смърт той би могъл да се обърне към себе си в ясно и пълно съзнание, би трябвало да си каже: "Това, което умира в мен, е моят велик учител. Моята смърт е последица от онова минало, с което бях здраво свързан. Обаче в процесите на смъртта покълнаха зародишите на безсмъртието и сега аз ги отнасям в един друг свят. Ако нещата зависиха от миналото, аз никога не бих могъл да се родя животът от миналото се прекъсва в мига на раждането. Животът в сетивния свят е изтръгнат от универсалната смърт чрез новите си зародишни кълнове.
Времето между раждането и смъртта е само израз на това, доколко новият живот побеждава силите на миналото.
А болестта не е нищо друго, освен удълженото действие на умиращото минало".
към текста >>
Силите
, които си извоювал заедно с тях, трябва да споделиш също с тях.
Твоята съдба ще изглежда различна от тяхната. Обаче всички вие сте здраво свързани в едно цяло. Всички вие трябваше да слизате в сетивния свят, за да извличате от него сили за висшите светове. Ако сега ти би се разделил с тях, ще злоупотребиш с онези сили, които можа да развиеш само в условията на вашата общност. Ако те не бяха слезли в сетивния свят, ти нямаше да постигнеш нищо; без тях нямаше да разполагаш с никакви сили за твоето свръхсетивно съществувание.
Силите, които си извоювал заедно с тях, трябва да споделиш също с тях.
Ето защо аз няма да ти позволя да навлезеш в по-висшите свръхсетивни области, докато не употребиш всичките си сили за спасението на целия сетивен свят. С това, което вече си постигнал, ти можеш да останеш в по-долните области на свръхсетивния свят; обаче пред портата на висшите светове, аз се изправям като херувима с огнен меч пред рая и ти забранявам влизането там, докато все още имаш неизразходвани сили за спасението на сетивния свят. Ако ти не искаш да изразходваш твоите сили, ще дойдат други и ще ги изразходват те; и тогава висшият свръхсетивен свят ще е събрал всички плодове на сетивния свят; само че ти ще изгубиш под нозете си здравата почва, на която си стоял досега. Ти ще бъдеш изключен от всяко по-нататъшно развитие. Твоят път се оказва черният път, а онези, от които ти се отдели, поемат по белия път".
към текста >>
Ето защо от истинските окултисти могат да се получат само указания и съвети за прилагане
на
силите
в името
на
общата цел.
Никой не може да очаква от истинския окултист указания и съвети за развитието на собствения, егоистичен Аз. Щастието на отделния индивид съвсем не го интересува. Това може да направи всеки сам за себе си. Задачите на белия окултизъм нямат нищо общо с борбата за лично щастие. Те са свързани изключително с развитието и спасението на всички същества, едно от които е самия човек.
Ето защо от истинските окултисти могат да се получат само указания и съвети за прилагане на силите в името на общата цел.
Безкористната им всеотдайност и жертвоготовност изпъкват пред всички други качества. Те не отблъскват никого, защото и най-егоистичното същество подлежи на развитие. Ако обаче някой потърси изгода само за себе си, при окултистите няма да намери нищо. Те съвсем не му отказват своята помощ; напротив, той, търсещият, сам се отказва от тяхната мъдрост и подкрепа. Но ако някой следва указанията и съветите на истинските окултни учители, лесно ще
към текста >>
130.
16. ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ако би се случвала тази беда, бих те завлякла
със
себе си в един мрачен, прокълнат свят.
Но сега, след като излизам навън от теб, напуска те също и тази скрита мъдрост на твоята съдба. Занапред тя няма да се грижи повече за теб. Грижата поемаш само ти. А аз трябва да се превърна в едно съвършено и сияйно Същество, ако не искам да потъна в гибел и разрушение.
Ако би се случвала тази беда, бих те завлякла със себе си в един мрачен, прокълнат свят.
Но сега, за да я избегнеш, твоята собствена мъдрост трябва да е толкова голяма, че да се справи със задачата, която по-рано изпълняваше скритата за теб космическа мъдрост. И когато прекрачиш моят праг, аз няма да те напусна нито за миг. Сега вече, винаги щом разсъждаваш неправилно, отблъскващата и демонична маска на моя образ, ще се изправя веднага пред теб. Едва когато поправиш миналите си грешки и си пречистен до такава степен, че злодеянията ще са напълно невъзможни за теб, злокобната маска ще се преобрази в нещо приказно красиво. И тогава аз ще мога в името на твоите бъдещи действия да се съединя отново с теб.
към текста >>
Но сега, за да я избегнеш, твоята собствена мъдрост трябва да е толкова голяма, че да се справи
със
задачата, която по-рано изпълняваше скритата за теб космическа мъдрост.
Но сега, след като излизам навън от теб, напуска те също и тази скрита мъдрост на твоята съдба. Занапред тя няма да се грижи повече за теб. Грижата поемаш само ти. А аз трябва да се превърна в едно съвършено и сияйно Същество, ако не искам да потъна в гибел и разрушение. Ако би се случвала тази беда, бих те завлякла със себе си в един мрачен, прокълнат свят.
Но сега, за да я избегнеш, твоята собствена мъдрост трябва да е толкова голяма, че да се справи със задачата, която по-рано изпълняваше скритата за теб космическа мъдрост.
И когато прекрачиш моят праг, аз няма да те напусна нито за миг. Сега вече, винаги щом разсъждаваш неправилно, отблъскващата и демонична маска на моя образ, ще се изправя веднага пред теб. Едва когато поправиш миналите си грешки и си пречистен до такава степен, че злодеянията ще са напълно невъзможни за теб, злокобната маска ще се преобрази в нещо приказно красиво. И тогава аз ще мога в името на твоите бъдещи действия да се съединя отново с теб. Обаче моят праг е изграден не от друго, а от твоите собствени страхове, както и от ужаса пред онази сила, чиято отговорност спрямо твоите действия и мисли, сега ще трябва да поемеш самият ти.
към текста >>
Разбира се, самият аз, и по-точно моето несъвършенство беше причината, която непрекъснато принуждаваше кармичните сили да те връщат към нови и нови въплъщения
на
Земята
.
Досега аз напусках твоята личност, само когато смъртта те отнемаше от живота. Но и тогава моят образ оставаше скрит и неразгадаем за теб. Забелязваха ме само кармичните сили, които бдяха над теб, и които според това как изглеждах започваха да изграждат в междинния период между смъртта и поредното ново раждане твоите сили и способности за новия ти земен живот, когато ще работиш за облагородяването на моя образ и за крайната цел на твоята еволюция.
Разбира се, самият аз, и по-точно моето несъвършенство беше причината, която непрекъснато принуждаваше кармичните сили да те връщат към нови и нови въплъщения на Земята.
Умираше ли ти, появявах се и аз; заради мен господарите на кармата искаха и твоето следващо прераждане. И едва след като в хода на твоите прераждания, ти би ме преобразил съвсем несъзнателно в едно съвършено Същество, ти би се освободил от силите на смъртта, за да се съединиш окончателно с мен и заедно с мен да преминеш в безсмъртието. Ето как заставам аз днес видим пред теб, както впрочем, макар и невидим, винаги съм стоял до теб в часа на твоята смърт. Прекрачвайки моя праг, ти навлизаш в царството, което иначе те очаква след физическата смърт. Ти влизаш в него, и то в пълно съзнание; оттук нататък, докато ти бродиш в сетивния свят на земята, ще бродиш също и в царството на смъртта, което е не друго, а царство на вечния живот.
към текста >>
И едва след като в хода
на
твоите прераждания, ти би ме преобразил съвсем несъзнателно в едно съвършено Същество, ти би се освободил от
силите
на
смъртта, за да се съединиш окончателно с мен и заедно с мен да преминеш в безсмъртието.
Досега аз напусках твоята личност, само когато смъртта те отнемаше от живота. Но и тогава моят образ оставаше скрит и неразгадаем за теб. Забелязваха ме само кармичните сили, които бдяха над теб, и които според това как изглеждах започваха да изграждат в междинния период между смъртта и поредното ново раждане твоите сили и способности за новия ти земен живот, когато ще работиш за облагородяването на моя образ и за крайната цел на твоята еволюция. Разбира се, самият аз, и по-точно моето несъвършенство беше причината, която непрекъснато принуждаваше кармичните сили да те връщат към нови и нови въплъщения на Земята. Умираше ли ти, появявах се и аз; заради мен господарите на кармата искаха и твоето следващо прераждане.
И едва след като в хода на твоите прераждания, ти би ме преобразил съвсем несъзнателно в едно съвършено Същество, ти би се освободил от силите на смъртта, за да се съединиш окончателно с мен и заедно с мен да преминеш в безсмъртието.
Ето как заставам аз днес видим пред теб, както впрочем, макар и невидим, винаги съм стоял до теб в часа на твоята смърт. Прекрачвайки моя праг, ти навлизаш в царството, което иначе те очаква след физическата смърт. Ти влизаш в него, и то в пълно съзнание; оттук нататък, докато ти бродиш в сетивния свят на земята, ще бродиш също и в царството на смъртта, което е не друго, а царство на вечния живот. Аз наистина съм Ангелът на смъртта, но в същото време аз съм вестителя на висшия, никога непресъхващ живот. Чрез мен ти умираш в живото тяло, за да се родиш отново за едно неразрушимо съществувание.
към текста >>
Ти влизаш в него, и то в пълно съзнание; оттук нататък, докато ти бродиш в сетивния свят
на
земята
, ще бродиш също и в царството
на
смъртта, което е
не
друго, а царство
на
вечния живот.
Разбира се, самият аз, и по-точно моето несъвършенство беше причината, която непрекъснато принуждаваше кармичните сили да те връщат към нови и нови въплъщения на Земята. Умираше ли ти, появявах се и аз; заради мен господарите на кармата искаха и твоето следващо прераждане. И едва след като в хода на твоите прераждания, ти би ме преобразил съвсем несъзнателно в едно съвършено Същество, ти би се освободил от силите на смъртта, за да се съединиш окончателно с мен и заедно с мен да преминеш в безсмъртието. Ето как заставам аз днес видим пред теб, както впрочем, макар и невидим, винаги съм стоял до теб в часа на твоята смърт. Прекрачвайки моя праг, ти навлизаш в царството, което иначе те очаква след физическата смърт.
Ти влизаш в него, и то в пълно съзнание; оттук нататък, докато ти бродиш в сетивния свят на земята, ще бродиш също и в царството на смъртта, което е не друго, а царство на вечния живот.
Аз наистина съм Ангелът на смъртта, но в същото време аз съм вестителя на висшия, никога непресъхващ живот. Чрез мен ти умираш в живото тяло, за да се родиш отново за едно неразрушимо съществувание.
към текста >>
Но ако би присвоил единствено за себе си
силите
на
"народностната душа" и "расовата душа", човек би се втвърдил в себе си и би насочил своето развитие в крайно погрешна посока.
Едно друго разкритие след срещата с "пазачът на прага" е, че тези духовни Същества постепенно ще се оттеглят от него. Той трябва напълно да се откъсне от всяка човешка общност.
Но ако би присвоил единствено за себе си силите на "народностната душа" и "расовата душа", човек би се втвърдил в себе си и би насочил своето развитие в крайно погрешна посока.
Наистина, мнозина ще възразят: "Да, обаче аз вече съм свободен от всякакви народностни и расови връзки; аз искам да бъда само човек и нищо повече от човек". Тук следва да попитаме: Кому дължиш ти тази свобода? Нима не чрез твоето семейство си заел точно това място в света? Нима не твоя народ и твоята раса постигнаха това, което ти представляваш днес? Те са тези, които те възпитаваха; и ако се издигнеш над всички предразсъдъци, превръщайки се в истински благодетел за другите, нима не дължиш това на тяхното възпитание?
към текста >>
131.
ПОСЛЕСЛОВ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Когато чрез своите опитности душата прониква в свръхсетивните области, оказа се, че тези опитности са от такова естество, че
не
могат да бъдат описани
със
словесни изрази, до които прибягваме за да опишем изживяванията в сетивния свят.
Когато чрез своите опитности душата прониква в свръхсетивните области, оказа се, че тези опитности са от такова естество, че не могат да бъдат описани със словесни изрази, до които прибягваме за да опишем изживяванията в сетивния свят.
При описанието на свръхсетивните опитности често забелязваме едно разминаване между словесния израз и свръхсетивния факт. Трябва да се разбере, че някои изрази са само един вид символ, който загатва за по-дълбоката природа на нещата. Още в първите страници четем: "Писмена система". Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е говорим език. Нека припомним: винаги е имало, има и сега, духовнонаучни школи и общества, притежаващи онези символни знаци, с чиято помощ се обозначават свръхсетивните процеси и събития.
към текста >>
Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това
със
знаците и звуците
на
който и да е говорим език.
Когато чрез своите опитности душата прониква в свръхсетивните области, оказа се, че тези опитности са от такова естество, че не могат да бъдат описани със словесни изрази, до които прибягваме за да опишем изживяванията в сетивния свят. При описанието на свръхсетивните опитности често забелязваме едно разминаване между словесния израз и свръхсетивния факт. Трябва да се разбере, че някои изрази са само един вид символ, който загатва за по-дълбоката природа на нещата. Още в първите страници четем: "Писмена система".
Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е говорим език.
Нека припомним: винаги е имало, има и сега, духовнонаучни школи и общества, притежаващи онези символни знаци, с чиято помощ се обозначават свръхсетивните процеси и събития. И ако някой е посветен в смисъла и значението на тези символи, той вече разполага с надеждно средство, за да насочва душевните си изживявания в една или друга област на свръхсетивната действителност. Тук външният символен език изобщо не влиза в съображение. Същественото е, че в хода на свръхсетивните изживявания, както те са описани в тази книга чрез виждането си в духовния свят, душата сама стига до откровенията на окултната писменост. Свръхсетивният свят се обръща към душата и сега тя трябва да преведе окултните знаци на свой език и да проникне в тях с ясно и будно съзнание.
към текста >>
Нека тази книга се приеме като един вид разговор, който авторът води
със
своя читател.
Тук външният символен език изобщо не влиза в съображение. Същественото е, че в хода на свръхсетивните изживявания, както те са описани в тази книга чрез виждането си в духовния свят, душата сама стига до откровенията на окултната писменост. Свръхсетивният свят се обръща към душата и сега тя трябва да преведе окултните знаци на свой език и да проникне в тях с ясно и будно съзнание. Нека потвърдим: всичко, което се описва в тази книга, може да бъде осъществено от всеки човек. В хода на този процес, в който душата сама определя своето място, възникват и вече описаните изживявания.
Нека тази книга се приеме като един вид разговор, който авторът води със своя читател.
Когато твърдим: "Окултният ученик се нуждае от лични указания и съвети", близко до ума е, че и самата книга носи в себе си подобни лични указания и съвети. В миналите епохи имаше достатъчно основания личните указания да се дават само в устна форма; днес човечеството е напреднало до такава степен, че окултното познание трябва да намери много по-голямо разпространение, отколкото по-рано. Всеки човек може да търси достъп до него, само че по начин, съвършено различен от миналите епохи. Ето защо книгата идва да замести предишния стил на окултното обучение. Възражението, че освен казаното в тази книга, са необходими и лични указания, е валидно само отчасти.
към текста >>
132.
СЪДЪРЖАНИЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
За произхода
на
Земята
140
За произхода на Земята 140
към текста >>
Земята
и нейното бъдеще 150
Земята и нейното бъдеще 150
към текста >>
Животът
на
Земята
195
Животът на Земята 195
към текста >>
133.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Геологията, учението за образуването
на
Земята
беше стигнала дотам да обяснява развитието
на
нашата планета според същите
закони
, които действат и днес.
Знаменито беше станало грубото изказване, което бе направено по онова време, че “мислите стоят приблизително в същото съотношение с мозъка, в както жлъчката с черния дроб”. Това изказване направи Карл Фогт, който в своята книга “Наивна вяра и наука” както и в други произведения обяви за превъзмогнато всичко, което не довежда духовната дейност, душевния живот до механизма на нервната система и на мозъка така, както физикът обяснява, че движението на стрелките произлиза от механизма на часовника. Това беше времето, когато книгата на Лудвиг Бюхнер “Сила и материя” беше станала един вид евангелие за широк кръг от образовани хора. Можем да кажем, че отлични, задълбочени и независимо мислещи глави стигнаха до подобни убеждения чрез силното впечатление, което бяха направили успехите на естествената наука в по- ново време. Неотдавна микроскопът беше научил хората, че живите същества се състоят от техните най-малки частици, клетките.
Геологията, учението за образуването на Земята беше стигнала дотам да обяснява развитието на нашата планета според същите закони, които действат и днес.
Дарвинизмът обещаваше да обясни произхода на човека по един чисто природен начин и със своя победоносен път навлезе в образования свят така многообещаващо, че чрез него за мнозина цялата “стара вяра” изглеждаше ликвидирана. Това неотдавна се измени. Вярно е, че все още се намират закъснели последователи на учени, които изповядват тези възгледи, които също както Ладенбург възвестяваха материалистичното евангелие на Конгреса на природоизследователите през 1903 г.; обаче срещу тях застанаха други, които чрез позряло размишление върху научните въпроси започнаха да говорят на един съвършено друг език. Току що е излязла една книга, която носи заглавието “Естествена наука и светоглед”. Неин автор е Макс Ферворн, един физиолог, който е излязъл от школата на Хекел.
към текста >>
Дарвинизмът обещаваше да обясни произхода
на
човека по един чисто природен начин и
със
своя победоносен път навлезе в образования свят така многообещаващо, че чрез него за мнозина цялата “стара вяра” изглеждаше ликвидирана.
Това изказване направи Карл Фогт, който в своята книга “Наивна вяра и наука” както и в други произведения обяви за превъзмогнато всичко, което не довежда духовната дейност, душевния живот до механизма на нервната система и на мозъка така, както физикът обяснява, че движението на стрелките произлиза от механизма на часовника. Това беше времето, когато книгата на Лудвиг Бюхнер “Сила и материя” беше станала един вид евангелие за широк кръг от образовани хора. Можем да кажем, че отлични, задълбочени и независимо мислещи глави стигнаха до подобни убеждения чрез силното впечатление, което бяха направили успехите на естествената наука в по- ново време. Неотдавна микроскопът беше научил хората, че живите същества се състоят от техните най-малки частици, клетките. Геологията, учението за образуването на Земята беше стигнала дотам да обяснява развитието на нашата планета според същите закони, които действат и днес.
Дарвинизмът обещаваше да обясни произхода на човека по един чисто природен начин и със своя победоносен път навлезе в образования свят така многообещаващо, че чрез него за мнозина цялата “стара вяра” изглеждаше ликвидирана.
Това неотдавна се измени. Вярно е, че все още се намират закъснели последователи на учени, които изповядват тези възгледи, които също както Ладенбург възвестяваха материалистичното евангелие на Конгреса на природоизследователите през 1903 г.; обаче срещу тях застанаха други, които чрез позряло размишление върху научните въпроси започнаха да говорят на един съвършено друг език. Току що е излязла една книга, която носи заглавието “Естествена наука и светоглед”. Неин автор е Макс Ферворн, един физиолог, който е излязъл от школата на Хекел. В тази книга може да се прочете следното: “Даже и да бихме притежавали най-съвършеното познание за физиологичните процеси в клетката и нишките на мозъчната кора, с които са свързани физическите процеси, даже и да бихме могли да вникнем с поглед в механизма на мозъчното действие също като в действието на колелцата на един часовник, ние никога не бихме могли фактически да намерим нищо друго, освен движещи се атоми.
към текста >>
Остатъци от първобитни култури, които се изравят от
Земята
, както и кости
на
допотопни животни и отпечатъците
на
загинали растителни светове: Всичко това трябваше да служи като свидетелство за факта, че при своето първо явяване върху Земното кълбо човекът се е различавал от по-висшите животни само по степента
на
развитието си, но че духовно-душевно той се е издигнал до неговата сегашна висота, започвайки развитието си от чисто животинското естество.
И в помощ на тези, които градяха върху основите на новата естествена наука, дойдоха историците на културата. Бяха проучени нравите и възгледите на дивите племена.
Остатъци от първобитни култури, които се изравят от Земята, както и кости на допотопни животни и отпечатъците на загинали растителни светове: Всичко това трябваше да служи като свидетелство за факта, че при своето първо явяване върху Земното кълбо човекът се е различавал от по-висшите животни само по степента на развитието си, но че духовно-душевно той се е издигнал до неговата сегашна висота, започвайки развитието си от чисто животинското естество.
Настъпил беше моментът, когато всичко изглеждаше да се съгласува в тази материалистическа постройка. И намирайки се под известна принуда, която представите на времето упражняваха върху тях, хората мислеха така, както пише един вярващ материалист: “Усърдното проучване на науката ме доведе дотам да приема всичко спокойно, да нося търпеливо неизменящото се и за останалото да се грижа и помагам, за да бъдат смекчени бедствията на човечеството. Аз мога толкова по-лесно да се откажа от фантастичните утешения, които едно вярващо сърце търси в чудотворни формули, колкото моята фантазия намира най-хубавите импулси чрез литературата и изкуството. Когато следя развитието на една велика драма или с помощта на учените участвувам в едно пътуване до други звезди, или предприемам екскурзия до съществуващи преди човечеството пейзажи, когато се възхищавам от величието на природата, изкачил планинските върхове или почитам изкуството на хората в тонове и багри, не е ли достатъчно всичко това, което ме възвисява? Имам ли тогава нужда от още нещо, което противоречи на моя разум?
към текста >>
Разделям се
със
Земята
с твърдата вяра, че всичко ще се изгради по-добро и по-красиво!
Аз зная, че когато моето тяло се разложи, ще живея понататък толкова малко, колкото съм живял и преди да се родя. За мене не съществуват мъките на едно чистилище и на един ад. Аз ще се върна обратно в безграничното царство на природата, което обгръща с любов всички свои деца. Животът ми не е бил напразен. Аз добре съм използувал силата, която съм притежавал.
Разделям се със Земята с твърдата вяра, че всичко ще се изгради по-добро и по-красиво!
” (От вярата към знанието. Един поучителен път на развитие, описан достоверно от Куно Фрайданк). Така мислят днес мнозина, върху които още имат сила принудителните представи, които са действали през горепосоченото време върху представителите на материалистическия светоглед.
към текста >>
134.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Нашите атлантски прадеди се различаваха от съвременния човек повече отколкото си представя онзи, който се ограничава
със
своите познания, като обхваща само света
на
сетивата.
Нашите атлантски прадеди се различаваха от съвременния човек повече отколкото си представя онзи, който се ограничава със своите познания, като обхваща само света на сетивата.
Тази разлика засяга не само външността, но също и духовните способности. Техните познания и техните технически изкуства, цялата тяхна култура беше различна от това, което може да се наблюдава днес. Ако се върнем в миналото, в първите времена на атлантското човечество, ние ще намерим духовни способности, които са напълно различни от нашите. Логическият ум, комбинативното мислене, върху които почива всичко, което днес се създава, напълно липсваха на първите атлантци. В замяна на това те имаха високо развита памет.
към текста >>
Но
със
същността
на
една човешка способност винаги са свързани други способности.
Доверието, което се оказваше на посветените и на техните представители през време на атлантската епоха, почиваше не на изобилието на техния личен опит, а на възрастта на тяхната мъдрост. При посветения личността престава да има значение. Той изцяло стои в служба на вечната мъдрост. Ето защо за него също не важи характеристиката на определен период от време. Докато логическата мисловна способност липсваше още на атлантците (именно на първите атлантци), те имаха във високо развитата паметова способност нещо, което придаваше особен характер на тяхната дейност.
Но със същността на една човешка способност винаги са свързани други способности.
Паметта стои по-близо до по-дълбоката природа на човека отколкото умствените способности и във връзка с нея бяха развити други сили, които много повече приличаха на силите на тогавашните по-низши природни същества, отколкото на съвременните човешки инстинктивни способности. Така атлантците можеха да владеят това, което се нарича жизнена сила. Както днес от каменните въглища се извлича силата на топлината, която се изполва като двигателна сила при нашите транспортни средства, така атлантците разбираха, как да поставят силата на семената в служба на техните технически уреди. Можем да си съставим представа за това, за което става дума тук чрез следното. Нека помислим за едно житно зърно.
към текста >>
Паметта стои по-близо до по-дълбоката природа
на
човека отколкото умствените способности и във връзка с нея бяха развити други сили, които много повече приличаха
на
силите
на
тогавашните по-низши природни същества, отколкото
на
съвременните човешки инстинктивни способности.
При посветения личността престава да има значение. Той изцяло стои в служба на вечната мъдрост. Ето защо за него също не важи характеристиката на определен период от време. Докато логическата мисловна способност липсваше още на атлантците (именно на първите атлантци), те имаха във високо развитата паметова способност нещо, което придаваше особен характер на тяхната дейност. Но със същността на една човешка способност винаги са свързани други способности.
Паметта стои по-близо до по-дълбоката природа на човека отколкото умствените способности и във връзка с нея бяха развити други сили, които много повече приличаха на силите на тогавашните по-низши природни същества, отколкото на съвременните човешки инстинктивни способности.
Така атлантците можеха да владеят това, което се нарича жизнена сила. Както днес от каменните въглища се извлича силата на топлината, която се изполва като двигателна сила при нашите транспортни средства, така атлантците разбираха, как да поставят силата на семената в служба на техните технически уреди. Можем да си съставим представа за това, за което става дума тук чрез следното. Нека помислим за едно житно зърно. В него дреме определена сила.
към текста >>
Така бяха поставени в движение летящите
на
неголяма височина над
Земята
превозни средства.
През време на атлантската епоха растенията се отглеждаха не само, за да бъдат използувани като хранителни средства, а също за да се поставят дремещите в тях сили в служба на съобщенията и на индустрията. Както ние имаме устройства да превърнем дремещата в каменните въглища сила в двигателната сила на нашите локомотиви, така и атлантците имаха съоръжения, които – така да се каже – те отопляваха с растителни семена и в които жизнената сила се превръщаше в технически използваема сила.
Така бяха поставени в движение летящите на неголяма височина над Земята превозни средства.
Тези превозни средства се движеха на по-малка височина от височината на планините от атлантската епоха и те имаха механизми за управление, чрез които можеха да се издигат над тези планини.
към текста >>
Тяхната използваемост почиваше
на
това, че тогава въздушната обвивка, която обгръщаше
Земята
, беше много по-гъста отколкото днес.
Трябва да си представим, че с напредването на времето всички условия на нашата Земя много са се изменили. Гореспоменатите превозни средства на атлантците биха били напълно неизползуваеми в наше време.
Тяхната използваемост почиваше на това, че тогава въздушната обвивка, която обгръщаше Земята, беше много по-гъста отколкото днес.
Дали според днешните научни понятия хората биха могли да си представят една такава гъстота на въздуха, това не трябва да ни занимава тук. Поради същността си науката и логичното мислене никога не могат да решат, дали нещо е възможно или не е. Те имат за задача да обяснят само това, което се установява чрез опита и наблюдението. А гореспоменатата гъстота на въздуха за окултното познание е така здраво установена, както може да бъде здраво установен днес един сетивно даден факт. Също така здраво установен обаче е, може би необяснимия за днешната физика и химия факт, че през време на атлантската епоха водата по цялата Земя беше много по-рядка отколкото днес.
към текста >>
Той разполагаше, така да се каже,
със
средствата да умножава в самия себе си физическите сили, когато се нуждаеше от това за извършване
на
своите действия.
Чрез сгъстяването на водата е станало невъзможно тя да бъде движена и направлявана по такъв изкусен начин, както това е било възможно през онези времена. От това достатъчно добре се вижда, че цивилизацията на атлантската епоха е била съвсем различна от нашата. И по-нататък става разбираемо, че също и физическата природа на един атлантец е била съвършено различна от тази на съвременния човек. Атлантецът пиеше вода, която можеше да бъде обработена от живеещата в неговото собствено тяло жизнена сила по съвършено различен начин, отколкото това е възможно в днешното физическо тяло. Поради това атлантецът можеше да използва по своя воля своите физически сили съвсем различно от днешния човек.
Той разполагаше, така да се каже, със средствата да умножава в самия себе си физическите сили, когато се нуждаеше от това за извършване на своите действия.
Ние можем да си съставим правилни представи за атлантците само тогава, когато знаем, че те имаха също и съвършено други понятия за умората и за изразходването на силите в сравнение със съвременните хора.
към текста >>
Ние можем да си съставим правилни представи за атлантците само тогава, когато знаем, че те имаха също и съвършено други понятия за умората и за изразходването
на
силите
в сравнение
със
съвременните хора.
От това достатъчно добре се вижда, че цивилизацията на атлантската епоха е била съвсем различна от нашата. И по-нататък става разбираемо, че също и физическата природа на един атлантец е била съвършено различна от тази на съвременния човек. Атлантецът пиеше вода, която можеше да бъде обработена от живеещата в неговото собствено тяло жизнена сила по съвършено различен начин, отколкото това е възможно в днешното физическо тяло. Поради това атлантецът можеше да използва по своя воля своите физически сили съвсем различно от днешния човек. Той разполагаше, така да се каже, със средствата да умножава в самия себе си физическите сили, когато се нуждаеше от това за извършване на своите действия.
Ние можем да си съставим правилни представи за атлантците само тогава, когато знаем, че те имаха също и съвършено други понятия за умората и за изразходването на силите в сравнение със съвременните хора.
към текста >>
Населявани по-рано области
на
Земята
са били разрушени; възникнали са други.
Който отблизо се запознае с мисълта, че атлантците са били надарени с такива духовни и физически сили и способности, каквито описахме, ще се научи също да разбира, че в още по-стари времена човечеството още по-малко прилича на това, което днес сме свикнали да виждаме. И не само хората, но също и заобикалящата природа невероятно се е изменила в течение на времената. Формите на растенията и животните са станали други. Цялата Земна природа е минала през преобразования.
Населявани по-рано области на Земята са били разрушени; възникнали са други.
Прадедите на атлантците са обитавали една изчезнала част от сушата, главната област на която се е намирала на юг от днешна Азия. В теософските книги те се наричат лемурийци. След като бяха минали през различни степени на развитието, при по-голямата част от тях настъпи упадък. Те станаха изостанали човеци, чиито потомци и днес още населяват определени части на Земята като така наречените диви народи. Само една малка част от лемурийското човечество беше способна да се развива по-нататък.
към текста >>
Те станаха изостанали човеци, чиито потомци и днес още населяват определени части
на
Земята
като така наречените диви народи.
Цялата Земна природа е минала през преобразования. Населявани по-рано области на Земята са били разрушени; възникнали са други. Прадедите на атлантците са обитавали една изчезнала част от сушата, главната област на която се е намирала на юг от днешна Азия. В теософските книги те се наричат лемурийци. След като бяха минали през различни степени на развитието, при по-голямата част от тях настъпи упадък.
Те станаха изостанали човеци, чиито потомци и днес още населяват определени части на Земята като така наречените диви народи.
Само една малка част от лемурийското човечество беше способна да се развива по-нататък. От нея се образуваха атлантците. Също и по-късно стана нещо подобно. По-голямата част от населението на Атлантида премина в упадък и само от една малка част от него произхождат така наречените арийци, към които принадлежи нашето днешно културно човечество. Според наименованията дадени от духовната наука, лемурийци, атлатци и арийци са коренни раси на човечеството.
към текста >>
Така
на
Земята
винаги живеят едно до друго населения, които имат различни степени
на
развитие.
А именно тези степени винаги са 7 на брой. В началото на периода, който принадлежи на една коренна раса, главните нейни качества се намират в едно младенческо състояние; те постепенно стигат до узряване и накрая също до упадък. Чрез това населението на една коренна раса се разделя на 7 подраси. Само че не трябва да си представяме, че една подраса изчезва веднага, когато се развива нова. Всяка една от тях се запазва още дълго време, когато наред с нея се развиват други подраси.
Така на Земята винаги живеят едно до друго населения, които имат различни степени на развитие.
към текста >>
Силите
в душите
на
тези първи атлантци имаха още нещо от рода
на
природните сили.
В атлантската епоха започна своето развитие говорът. И с говора беше създадена връзка между човешката душа и нещата, намиращи се вън от нея. Човекът роди звучната реч вътре в себе си; и тази звучна реч принадлежеше към предметите на външния свят. Роди се също и една нова връзка между човек и човека чрез съобщението по пътя на говора. Всичко това беше в една още младенческа форма при рмоахалите; но все пак това съществено ги отличаваше от техните лемурийски прадеди.
Силите в душите на тези първи атлантци имаха още нещо от рода на природните сили.
Тези човеци в известна степен бяха още сродни със заобикалящите ги природни същества, по-сродни отколкото по-късните хора. Техните душевни сили бяха още повече природни сили, отколкото тези на съвременните хора. Така също и звучната реч, която те произвеждаха, беше нещо подобно на природните сили. Те не просто назоваваха нещата, а в техните думи се криеше власт над нещата, а също и над техните себеподобни. Думата при рмоахалите имаше не само смисъл, но също и сила.
към текста >>
Тези човеци в известна степен бяха още сродни
със
заобикалящите ги природни същества, по-сродни отколкото по-късните хора.
И с говора беше създадена връзка между човешката душа и нещата, намиращи се вън от нея. Човекът роди звучната реч вътре в себе си; и тази звучна реч принадлежеше към предметите на външния свят. Роди се също и една нова връзка между човек и човека чрез съобщението по пътя на говора. Всичко това беше в една още младенческа форма при рмоахалите; но все пак това съществено ги отличаваше от техните лемурийски прадеди. Силите в душите на тези първи атлантци имаха още нещо от рода на природните сили.
Тези човеци в известна степен бяха още сродни със заобикалящите ги природни същества, по-сродни отколкото по-късните хора.
Техните душевни сили бяха още повече природни сили, отколкото тези на съвременните хора. Така също и звучната реч, която те произвеждаха, беше нещо подобно на природните сили. Те не просто назоваваха нещата, а в техните думи се криеше власт над нещата, а също и над техните себеподобни. Думата при рмоахалите имаше не само смисъл, но също и сила. Когато се говори за вълшебна сила на думите, се загатва за нещо, което за тези хора беше далеч по-действително, отколкото за съвременността.
към текста >>
Още при рмоахалите човекът имаше дотолкова значение, доколкото в даден момент той можеше да се наложи чрез превес
на
силите
си.
Разви се един вид царствен чин. Даже това признание се простираше отвъд смъртта. Разви се споменът за прадедите или за онези, които бяха си спечелили заслуги в живота. И от това при отделните племена покъсно произлезе един вид религиозно почитане на умрелите, един култ към прадедите. Този култ продължи много дълго време и прие най-различни форми.
Още при рмоахалите човекът имаше дотолкова значение, доколкото в даден момент той можеше да се наложи чрез превес на силите си.
Ако там някой искаше признание за това, което беше направил през изминалите дни, той трябваше да покаже чрез нови дела, че още притежава старата сила. Той трябваше, така да се каже, да припомни старите си дела чрез нови. Извършеното в миналото нямаше вече стойност. Едва втората подраса започна да оценява личния характер на един човек, вземайки под внимание неговия минал живот.
към текста >>
Когато една група хора се отделяше от друга за основаването
на
нова общност, тя донасяше
със
себе си живия спомен за изживяното
на
предишното й местожителство.
При такива условия при третата подраса личният опит доби все по-голямо значение.
Когато една група хора се отделяше от друга за основаването на нова общност, тя донасяше със себе си живия спомен за изживяното на предишното й местожителство.
Обаче в този спомен същевременно имаше и нещо, което тя усещаше като не съответстващо й, в което тя не се чувстваше добре. Поради това тя опитваше нещо ново. И така с всяко подобно ново основаване се подобряваха условията. И беше нещо естествено, по-доброто да намери своето подражание. Тези бяха фактите, на основата на които през времето на третата подраса се стигна до онези процъфтяващи държави, които се описват в теософската литература.
към текста >>
И личните опитности, които се придобиваха, намираха подкрепа от страна
на
онези, които бяха посветени във вечните
закони
на
духовното развитие.
Обаче в този спомен същевременно имаше и нещо, което тя усещаше като не съответстващо й, в което тя не се чувстваше добре. Поради това тя опитваше нещо ново. И така с всяко подобно ново основаване се подобряваха условията. И беше нещо естествено, по-доброто да намери своето подражание. Тези бяха фактите, на основата на които през времето на третата подраса се стигна до онези процъфтяващи държави, които се описват в теософската литература.
И личните опитности, които се придобиваха, намираха подкрепа от страна на онези, които бяха посветени във вечните закони на духовното развитие.
Самите силни владетели получаваха посвещението, за да има личната им способност една силна опора. Чрез своето лично усърдие и чрез своята лична способност човекът постепенно става способен да получи посвещение. Той първо трябва да развие своите сили, започвайки отдолу нагоре, за да може след това отгоре да му бъде дарено озарението. Така се създадоха посветените царе и ръководителите на народите в Атлантида. В техните ръце се съсредоточи голяма власт; а също голямо беше и уважението, което им се оказваше.
към текста >>
И с това започна злоупотребата
със
силите
.
Но в този факт се криеше също и причината за упадък и разложение. Развитието на паметта доведе до пълновластието на личността. Човекът искаше да представлява нещо чрез това свое пълновластие. И колкото по-голяма беше властта, толкова повече той искаше да я използува за себе си. Честолюбието, което се беше развило, се превърна в изразен егоизъм.
И с това започна злоупотребата със силите.
Когато се помисли, какво можеха да правят атлантците чрез владеенето на жизнената сила, ще се разбере, че тази злоупотреба трябваше да има мощни последствия. Една широка власт над природата можа да бъде поставена в служба на личното себелюбие.
към текста >>
В тази своя вътрешност човекът започна сам
със
себе си да урежда какво има да върши или да изостави.
Така петата подраса пренесе подтика за действие във вътрешността на човека.
В тази своя вътрешност човекът започна сам със себе си да урежда какво има да върши или да изостави.
Обаче това, което бе придобито във вътрешността като способност на мисленето, доведе до изгубване властта над природните сили. С комбиниращо мислене могат да се покоряват само силите на минералния свят, но не и жизнената сила. Следователно петата подраса разви мисленето за сметка на властта над жизнената сила. Но именно благодарение на това тя създаде зародиша за по-нататъшното развитие на човечеството. Сега колкото и да са големи личността, себелюбието и егоизмът, мисленето, което изцяло работи във вътрешността и не може вече да заповядва непосредствено на природата, не може да причини такива унищожителни въздействия, както злоупотребените по-рано сили.
към текста >>
С комбиниращо мислене могат да се покоряват само
силите
на
минералния свят, но
не
и жизнената сила.
Така петата подраса пренесе подтика за действие във вътрешността на човека. В тази своя вътрешност човекът започна сам със себе си да урежда какво има да върши или да изостави. Обаче това, което бе придобито във вътрешността като способност на мисленето, доведе до изгубване властта над природните сили.
С комбиниращо мислене могат да се покоряват само силите на минералния свят, но не и жизнената сила.
Следователно петата подраса разви мисленето за сметка на властта над жизнената сила. Но именно благодарение на това тя създаде зародиша за по-нататъшното развитие на човечеството. Сега колкото и да са големи личността, себелюбието и егоизмът, мисленето, което изцяло работи във вътрешността и не може вече да заповядва непосредствено на природата, не може да причини такива унищожителни въздействия, както злоупотребените по-рано сили. От тази пета подраса бе избрана най-надарената част, която надживя упадъка на четвъртата коренна раса и образува зародиша на петата, арийската раса, която имаше за задача напълно да развие мисловната сила с всичко, което е свързано с нея.
към текста >>
Ето защо в петата подраса започнаха да се появяват размирици, които в шестата доведоха дотам, да се почувства необходимост своенравното мислене
на
отделния човек да бъде поставено под общи
закони
.
Обаче под въздействието на мисловната способност се разви жажда за новаторство и за изменения. Всеки искаше да наложи това, което неговият ум му подсказваше.
Ето защо в петата подраса започнаха да се появяват размирици, които в шестата доведоха дотам, да се почувства необходимост своенравното мислене на отделния човек да бъде поставено под общи закони.
Блясъкът в държавите на третата подраса почиваше на това, че общите спомени произвеждаха ред и хармония. В шестата подраса този ред трябваше да бъде наложен чрез измислени закони. Така в тази шеста подраса трябва да търсим произхода на правните и законни разпореждания. През време на третата подраса отделянето на една група хора ставаше само тогава, когато тя в известна степен беше принудена да напусне общността, защото вече не се чувствуваше добре при създадените чрез спомена условия. В шестата подраса това беше съвсем различно.
към текста >>
В шестата подраса този ред трябваше да бъде наложен чрез измислени
закони
.
Обаче под въздействието на мисловната способност се разви жажда за новаторство и за изменения. Всеки искаше да наложи това, което неговият ум му подсказваше. Ето защо в петата подраса започнаха да се появяват размирици, които в шестата доведоха дотам, да се почувства необходимост своенравното мислене на отделния човек да бъде поставено под общи закони. Блясъкът в държавите на третата подраса почиваше на това, че общите спомени произвеждаха ред и хармония.
В шестата подраса този ред трябваше да бъде наложен чрез измислени закони.
Така в тази шеста подраса трябва да търсим произхода на правните и законни разпореждания. През време на третата подраса отделянето на една група хора ставаше само тогава, когато тя в известна степен беше принудена да напусне общността, защото вече не се чувствуваше добре при създадените чрез спомена условия. В шестата подраса това беше съвсем различно. Преценяващата мисловна сила търсеше новото като стимул за предприемаческа и съзидателна дейност. Поради това акадийците бяха народ, стремящ се към предприемане на нещо ново, към колонизиране.
към текста >>
Така за техните съседни народи те изглеждаха като обсебени от тази тайнствена сила,
на
която самите те се отдаваха
със
сляпо доверие.
Те останаха верни на чувството за спомена. И така монголите стигнаха до убеждението, че най-старото е най-умното, това, което най-добре може да се защитава пред мисловната способност. Те също изгубиха властта над жизнените сили; обаче това, което се разви в тях като сила на мисълта, самото то имаше нещо от природната мощ на тази жизнена сила. Те бяха изгубили властта над живота, но не и непосредствената наивна вяра в тази власт. Тази сила беше станала техен Бог, по поръчението на който вършеха всичко, което считаха за правилно.
Така за техните съседни народи те изглеждаха като обсебени от тази тайнствена сила, на която самите те се отдаваха със сляпо доверие.
Техните потомци в Азия и в някои европейски области показаха, и още показват тази особеност.
към текста >>
135.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Мъдростта, която тези ръководители притежаваха и
силите
, които те владееха,
не
можеха да се постигнат чрез никакво Земно възпитание.
Това, което в предишното изложение бе казано за четвъртата коренна раса, за атлантците, се отнася за голямата маса от човечеството. Но тази маса имаше ръководители, които по отношение на техните способности изпъкваха високо над нея.
Мъдростта, която тези ръководители притежаваха и силите, които те владееха, не можеха да се постигнат чрез никакво Земно възпитание.
Те им бяха дарени от висши същества, които не принадлежаха непосредствено към Земята. Естествено беше, че голямата маса от хората чувствуваше тези ръководители като същества от по-висше естество, като “пратеници” на боговете. Защото това, което тези ръководители знаеха и можеха да извършват, не можеше да се постигне с човешките сетивни органи и с човешкия ум. Обикновените хора ги почитаха като “пратеници на боговете” и приемаха техните заповеди, техните повеления, а също и тяхното учение. Чрез същества от такъв род човечеството беше запознато с науките, изкуствата и с изработването на уреди.
към текста >>
Те им бяха дарени от висши същества, които
не
принадлежаха непосредствено към
Земята
.
Това, което в предишното изложение бе казано за четвъртата коренна раса, за атлантците, се отнася за голямата маса от човечеството. Но тази маса имаше ръководители, които по отношение на техните способности изпъкваха високо над нея. Мъдростта, която тези ръководители притежаваха и силите, които те владееха, не можеха да се постигнат чрез никакво Земно възпитание.
Те им бяха дарени от висши същества, които не принадлежаха непосредствено към Земята.
Естествено беше, че голямата маса от хората чувствуваше тези ръководители като същества от по-висше естество, като “пратеници” на боговете. Защото това, което тези ръководители знаеха и можеха да извършват, не можеше да се постигне с човешките сетивни органи и с човешкия ум. Обикновените хора ги почитаха като “пратеници на боговете” и приемаха техните заповеди, техните повеления, а също и тяхното учение. Чрез същества от такъв род човечеството беше запознато с науките, изкуствата и с изработването на уреди. Такива “пратеници на боговете” ръководеха сами обществата, или обучаваха хора, които бяха достатъчно напреднали в изкуството на управлението.
към текста >>
Със
своите сетива народът можеше да разбере само това, което ставаше непосредствено
на
Земята
, но
не
и това, което се даваше от висшите светове за благото
на
Земята
.
Това, което ставаше в светилищата на мистериите, беше неразбираемо за народа. И народът също така малко познаваше намеренията на тези ръководители.
Със своите сетива народът можеше да разбере само това, което ставаше непосредствено на Земята, но не и това, което се даваше от висшите светове за благото на Земята.
Ето защо и ученията на ръководителите бяха съставени във форма, която не приличаше на формата, под която се съобщаваха Земните събития. Езикът, на който боговете говореха в мистериите с техните пратеници, съвсем не беше Земен и формите, в които тези богове се изявяваха също не бяха Земни. Висшите духове се явяваха на своите пратеници “в огнени облаци”, за да им съобщят как трябва да ръководят хората. В човешка форма може да се яви само един човек; същества, чиито способности се издигат над човешките, трябва да се изявяват във форми, които не могат да бъдат намерени между Земните форми. Фактът, че “пратениците на боговете” можеха да приемат тези откровения, идва оттам, че самите те бяха най- съвършените между техните братя-човеци.
към текста >>
Тяхното истинско отечество
не
беше
Земята
.
Само в определени отношения те приличаха на останалите хора. Те можеха да приемат човешката форма. Обаче техните душевно-духовни качества бяха от свръхчовешко естество. Те бяха, следователно, божествено-човешки същества. Ние можем да ги считаме като по-висши духове, които бяха приели човешки тела, за да помагат по- нататък на човечеството в неговия Земен път.
Тяхното истинско отечество не беше Земята.
Тези същества ръководеха хората, без да могат да им съобщят принципите, според които ги ръководеха. Защото до петата, прасемитската раса на атлантците хората не притежаваха никакви способности да разберат тези принципи. Едва мисловната способност, която се разви в тази подраса, представляваше такава способност. Обаче тя се разви бавно и постепенно. Също и последните подраси на атлантците можеха да разбират твърде малко от принципите на техните божествени ръководители.
към текста >>
Това стана, като ръководителят изолира избраните
на
едно място
на
Земята
– във вътрешността
на
Азия – и ги предпази от всяко влияние от страна
на
изостаналите или от тези, които бяха тръгнали по неправилни пътища.
От тази трета група гореспоменатият главен ръководител, който в духовната литература носи името Ману, избра най-способните, за да ги подготви така, че от тях да произлезе едно ново човечество. Тези най- способни хора съществуваха в петата подраса. Мисловната способност на шестата и седмата подраса по определен начин беше тръгнала по неправилни пътища и не беше годна за по-нататъшно развитие. Най- добрите качества на най-добрите хора трябваше да бъдат развити.
Това стана, като ръководителят изолира избраните на едно място на Земята – във вътрешността на Азия – и ги предпази от всяко влияние от страна на изостаналите или от тези, които бяха тръгнали по неправилни пътища.
Задачата, която ръководителят си постави, беше да отведе своята група толкова далече, щото принадлежащите на тази група да могат в собствената си душа, със собствената си мисловна способност да схванат принципите, според които те бяха ръководени досега по един предчувствуван от тях, обаче не ясно осъзнат начин. Хората трябваше да познаят божествените сили, които бяха следвали несъзнателно. Досега боговете бяха ръководили хората чрез техните пратеници; сега хората трябваше да знаят за тези божествени същества. Те трябваше да се научат да считат себе си като изпълнителни органи на божественото провидение.
към текста >>
Задачата, която ръководителят си постави, беше да отведе своята група толкова далече, щото принадлежащите
на
тази група да могат в собствената си душа,
със
собствената си мисловна способност да схванат принципите, според които те бяха ръководени досега по един предчувствуван от тях, обаче
не
ясно осъзнат начин.
От тази трета група гореспоменатият главен ръководител, който в духовната литература носи името Ману, избра най-способните, за да ги подготви така, че от тях да произлезе едно ново човечество. Тези най- способни хора съществуваха в петата подраса. Мисловната способност на шестата и седмата подраса по определен начин беше тръгнала по неправилни пътища и не беше годна за по-нататъшно развитие. Най- добрите качества на най-добрите хора трябваше да бъдат развити. Това стана, като ръководителят изолира избраните на едно място на Земята – във вътрешността на Азия – и ги предпази от всяко влияние от страна на изостаналите или от тези, които бяха тръгнали по неправилни пътища.
Задачата, която ръководителят си постави, беше да отведе своята група толкова далече, щото принадлежащите на тази група да могат в собствената си душа, със собствената си мисловна способност да схванат принципите, според които те бяха ръководени досега по един предчувствуван от тях, обаче не ясно осъзнат начин.
Хората трябваше да познаят божествените сили, които бяха следвали несъзнателно. Досега боговете бяха ръководили хората чрез техните пратеници; сега хората трябваше да знаят за тези божествени същества. Те трябваше да се научат да считат себе си като изпълнителни органи на божественото провидение.
към текста >>
То бе запознавано с науките, които се отнасяха за онова, което можеше да се възприема
със
сетивата.
Отделената група хора стоеше пред едно важно решение. Божественият ръководител беше сред тях в човешка форма. И по-рано от такива пратеници на боговете човечеството получаваше указания, заповеди относно това, какво трябваше да прави или да изостави.
То бе запознавано с науките, които се отнасяха за онова, което можеше да се възприема със сетивата.
Хората бяха предчувствали едно божествено управление на света, бяха го чувствали в техните собствени действия; обаче те не знаеха нищо за него. Сега техният ръководител им говореше по съвършено нов начин. Той ги учеше, че невидими същества ръководят и направляват това, което е видимо за тях; и че самите те са служители на тези невидими същества, че с техните мисли трябва да изпълняват законите на тези невидими същества. Хората слушаха за нещо свръхземно-божествено. И че невидимият дух е творецът и той се грижи за видимо телесното.
към текста >>
Отзвук от тази първична заповед
на
петата човешка подраса са познатите ни от Библията думи: “
Не
си създавай никакъв кумир или някакво подобие
на
нещо, което е горе
на
небето, долу
на
Земята
, във водата или под
Земята
...” (2.
Сега обаче те бяха удостоени с достойнството, пратеникът на боговете да им говори за самите богове. Мощна бе речта, която той отново и отново отправяше към своята група. “Досега вие виждахте онези, които ви ръководеха; обаче има по-висши ръководители, които вие не виждате. И вие сте подчинени на тези ръководители. Вие трябва да изпълнявате заповедите на Бога, когото не виждате; и трябва да слушате един, за когото не можете да си съставите никакъв образ.” Така от устата на великия ръководител звучеше новата висша заповед, която предписваше почитането на един Бог на когото не можеше да бъде подобен никакъв сетивен образ, поради което за него не биваше и да се създава някакъв образ.
Отзвук от тази първична заповед на петата човешка подраса са познатите ни от Библията думи: “Не си създавай никакъв кумир или някакво подобие на нещо, което е горе на небето, долу на Земята, във водата или под Земята...” (2.
Мойсей, 10. глава).
към текста >>
И човекът трябваше да устрои своята работа, своя морален живот така, че те да отговарят
на
пълните с мъдрост
закони
на
Божественото.
Протичането на този човешки живот зависи от деня и нощта, от зимата и лятото, от лъчите на Слънцето и от дъжда. На човека му беше показвано, как тези значителни видими факти стоят във връзка с невидимите (божествени) сили и как той трябва да устройва своя живот съобразно тези невидими сили. Всяко знание и всяка работа трябваше да се извършват в този смисъл. В движението на звездите и в отношенията на атмосферните процеси (състоянията на времето) човекът трябваше да вижда божествените решения, изливането на божествената мъдрост. Астрономията и метеорологията бяха преподавани в този смисъл.
И човекът трябваше да устрои своята работа, своя морален живот така, че те да отговарят на пълните с мъдрост закони на Божественото.
Животът беше уреждан според божествените заповеди; както в движението на звездите, така и в атмосферните процеси бяха изследвани божествените мисли. Своите дела човекът трябваше да привежда в съзвучие с промислите на боговете чрез жертвоприношения. Намерението на Ману беше всичко в човешкия живот да насочва към висшите светове. Всяко човешко действие, всички разпореждания трябваше да носят религиозен характер. Чрез това Ману искаше да внедри истинската задача на петата коренна раса.
към текста >>
Човекът трябваше да си служи
със
своята мисловна сила; обаче тази мисловна сила трябваше да бъде осветена чрез погледа, насочен към Божественото.
Намерението на Ману беше всичко в човешкия живот да насочва към висшите светове. Всяко човешко действие, всички разпореждания трябваше да носят религиозен характер. Чрез това Ману искаше да внедри истинската задача на петата коренна раса. Тази раса трябваше да се научи да се ръководи сама чрез нейните собствени мисли. Обаче подобно самоопределение може да бъде за благото на човечеството само тогава, когато самият човек се постави в служба на висшите сили.
Човекът трябваше да си служи със своята мисловна сила; обаче тази мисловна сила трябваше да бъде осветена чрез погледа, насочен към Божественото.
към текста >>
Преди средата
на
атлантската епоха хората още
не
бяха достатъчно напреднали, за да могат
със
собствени сили да разберат божествените решения.
Това са онези, които бяха развили тяхната мисловна способност по Земен начин, както техните останали себеподобни. Съществуващите по-рано пратеници на боговете също и Ману не притежаваха това. Тяхното развитие принадлежи на по-висшите светове. Те внесоха тяхната по-висша мъдрост в Земните отношения. Това, което те дариха на човечеството, беше един “дар свише”.
Преди средата на атлантската епоха хората още не бяха достатъчно напреднали, за да могат със собствени сили да разберат божествените решения.
Сега – в гореспоменатото време – те трябваше да стигнат до това. Земното мислене трябваше да се издигне до понятието за Божественото. Към свръхчовешките посветени се прибавиха и човешките. Това означава важен поврат в развитието на човешкия род. Първите атлантци нямаха още избор, дали да считат техните ръководители за божествени пратеници или не.
към текста >>
Тогава те вършеха дела, които хората
не
разбираха според познатите им
закони
и затова с право ги считаха за чудеса.
То носеше печата на божествения произход. Така божествените пратеници на атлантската епоха, чрез тяхната сила бяха свещени същества, обгърнати от блясъка, който им предаваше тази сила. Човешките посветени от следващите времена, външно погледнато бяха хора между хората. Обаче те останаха свързани с висшите светове и откровенията и явленията на пратениците на боговете проникваха до тях. Само по изключение, когато се явяваше по-висша необходимост, те използуваха определени сили, които им бяха дарени оттам.
Тогава те вършеха дела, които хората не разбираха според познатите им закони и затова с право ги считаха за чудеса.
Обаче по- висшето намерение при всичко това е да помогнат на човечеството да застане на собствените си крака, да развият напълно неговата мисловна сила. Човешките посветени днес са посредниците между народа и по- висшите същества; и само посвещението позволява и дарява способността за общение с пратениците на боговете.
към текста >>
Висшите пратеници
на
боговете се оттеглиха все повече от
Земята
и предоставиха ръководството
на
тези човешки посветени, до които обаче те стояха
със
съвети и дела.
Човешките посветени, свещените учители, станаха сега в началото на петата коренна раса ръководители на останалото човечество. Великите царе свещеници на миналото време, за които свидетелствува не историята, а света на легендите, принадлежат към групата на тези посветени.
Висшите пратеници на боговете се оттеглиха все повече от Земята и предоставиха ръководството на тези човешки посветени, до които обаче те стояха със съвети и дела.
Ако това не беше така, човекът никога не би стигнал до свободната употреба на своята мисловна сила. Светът стои под божествено ръководство; но човекът не бива да бъде принуден да признае това, а трябва да го види и разбере чрез свободно разсъждение. Когато той стигне така далеч, тогава посветените постепенно му разкриват техните тайни. Обаче това не може да стане из веднъж. Цялото развитие на петата коренна раса е бавният път към тази цел.
към текста >>
136.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
През време
на
нейното развитие
със
Земята
и с човека станаха събития от най-голямо значение.
Четвъртата (атлантска) коренна раса беше предшествана от така наречената лемурийска раса.
През време на нейното развитие със Земята и с човека станаха събития от най-голямо значение.
Сега първо трябва да кажем нещо за характера на тази коренна раса след тези събития и едва след това ще разгледаме самите тях. Общо взето при тази раса още не беше развита паметта. Хората можеха да си съставят представи за нещата и събитията; но тези представи не оставаха запазени в спомена. Поради това те не притежаваха още никакъв език в истинския смисъл. Това, което можеха да произнасят, бяха повече природни звуци, които изразяваха техните усещания, удоволствие, радост, страдание и т.н., които обаче не обозначаваха външни неща.
към текста >>
Така лемуриецът строеше без инженерно изкуство от силата
на
своята представа, действаща
със
сигурността
на
един вид инстинкт.
Лемуриецът черпеше силата на своите представи направо от нещата, които го заобикаляха. Тя се вливаше в него от растежната сила на растенията, от жизнената сила на животните. Така той разбираше растенията и животните в техния вътрешен живот. Той разбираше даже физическите и химическите сили на неживите неща. Когато градеше нещо, той не се нуждаеше да изчислява носещата сила на дървеното стебло и теглото на един строителен камък; той с поглед преценяваше доколко може да носи едно стебло, къде трябваше да бъде поставен камъкът съобразно с неговото тегло.
Така лемуриецът строеше без инженерно изкуство от силата на своята представа, действаща със сигурността на един вид инстинкт.
И при това той до голяма степен владееше своето тяло. Чрез просто усилие на волята той можеше да закали своята ръка, когато беше необходимо. Можеше да повдигне например извънредно големи товари чрез простото развитие на волята. Ако по-късно на атлантеца служеше неговата власт над жизнената сила, на лемуриеца служеше овладяването на волята. Той беше родения маг – нека този израз да не бъде криво разбран – във всички области на по-нисшите човешки работи.
към текста >>
По- късно те самите си изграждаха такива пещери в
земята
и при такива строежи развиваха голяма сръчност.
С изключение на последните времена, лемурийците нямаха жилища в нашия смисъл. Те пребиваваха там, където самата природа даваше възможност за това. Например пещерите, които изполваха, те само ги преобразяваха, снабдяваха ги с такива прибавки, от които се нуждаеха.
По- късно те самите си изграждаха такива пещери в земята и при такива строежи развиваха голяма сръчност.
Ние не бива да мислим, че лемурийците не са изграждали също и изкуствени постройки. Само че тези постройки не служеха за жилища. Те произхождаха на първо време от нуждата да се даде на природните неща една произведена от човека форма. Могилите бяха така преустроени, че човекът изпитваше радост, удоволствие от тяхната форма. Поради същата причина се натрупваха камъни, също и за да служат при определени действия.
към текста >>
Местата, където децата бяха закалявани, бяха заградени
със
стени от този род.
Ние не бива да мислим, че лемурийците не са изграждали също и изкуствени постройки. Само че тези постройки не служеха за жилища. Те произхождаха на първо време от нуждата да се даде на природните неща една произведена от човека форма. Могилите бяха така преустроени, че човекът изпитваше радост, удоволствие от тяхната форма. Поради същата причина се натрупваха камъни, също и за да служат при определени действия.
Местата, където децата бяха закалявани, бяха заградени със стени от този род.
Обаче към края на тази епоха все помощни и по-изкусни ставаха постройките, които служеха за подържане на “божествената мъдрост и божественото изкуство”. Тези съоръжения по всичко бяха различни от това, което за по- късното човечество бяха храмовете, защото те бяха същевременно заведения за обучение и центрове на науката. Който беше намерен подходящ за това, можеше да бъде посветен тук в науката за мировите закони и в боравенето с тези закони. Ако лемуриецът беше един роден маг, тук тази заложба тогава беше развивана, за да се превърне в изкуство и в разбиране. Само онези можеха да бъдат допуснати там, които чрез всевъзможни начини на закаляване до най-висока степен бяха развили способността да побеждават.
към текста >>
Който беше намерен подходящ за това, можеше да бъде посветен тук в науката за мировите
закони
и в боравенето с тези
закони
.
Могилите бяха така преустроени, че човекът изпитваше радост, удоволствие от тяхната форма. Поради същата причина се натрупваха камъни, също и за да служат при определени действия. Местата, където децата бяха закалявани, бяха заградени със стени от този род. Обаче към края на тази епоха все помощни и по-изкусни ставаха постройките, които служеха за подържане на “божествената мъдрост и божественото изкуство”. Тези съоръжения по всичко бяха различни от това, което за по- късното човечество бяха храмовете, защото те бяха същевременно заведения за обучение и центрове на науката.
Който беше намерен подходящ за това, можеше да бъде посветен тук в науката за мировите закони и в боравенето с тези закони.
Ако лемуриецът беше един роден маг, тук тази заложба тогава беше развивана, за да се превърне в изкуство и в разбиране. Само онези можеха да бъдат допуснати там, които чрез всевъзможни начини на закаляване до най-висока степен бяха развили способността да побеждават. За всички останали това, което ставаше в тези заведения, беше най-дълбока тайна. Чрез непосредствено съзерцание приетите тук се научаваха да познават, а също така и да владеят природните сили. Учението беше така устроено, че природните сили при човека се превръщаха в сили на волята.
към текста >>
Ако бихме искали да употребим един израз за тези заведения, който да улесни разбирането ни, бихме могли да ги наречем “висши училища за
силите
на
волята и за ясновиждащата сила
на
представата”.
Благодарение на това той можеше сам да извършва това, което правеше природата. Това, което по-късното човечество извършваше чрез обмисляне, чрез комбиниране, тогава имаше характер на инстинктивна дейност. Думата “инстинкт” тук не бива да се употребява в същия смисъл, както сме свикнали да я прилагаме за животните. Защото това, което лемурийците вършеха, надвишава извънредно много всичко онова, което животинският свят може да извърши чрез инстинкта. То надвишаваше даже и това, което от тогава досега като изкуства и науки човечеството е усвоило чрез паметта, ума и фантазията.
Ако бихме искали да употребим един израз за тези заведения, който да улесни разбирането ни, бихме могли да ги наречем “висши училища за силите на волята и за ясновиждащата сила на представата”.
От тях излизаха хората, които във всяко отношение ставаха владетели на другите. Трудно е днес с думи да се даде една правилна представа за всички тези отношения. Защото от тогава насам всичко на Земята се е изменило. Самата природа и целият човешки живот бяха различни; ето защо и работата на човека и отношението на човек към човека бяха съвсем различни.
към текста >>
Защото от тогава насам всичко
на
Земята
се е изменило.
Защото това, което лемурийците вършеха, надвишава извънредно много всичко онова, което животинският свят може да извърши чрез инстинкта. То надвишаваше даже и това, което от тогава досега като изкуства и науки човечеството е усвоило чрез паметта, ума и фантазията. Ако бихме искали да употребим един израз за тези заведения, който да улесни разбирането ни, бихме могли да ги наречем “висши училища за силите на волята и за ясновиждащата сила на представата”. От тях излизаха хората, които във всяко отношение ставаха владетели на другите. Трудно е днес с думи да се даде една правилна представа за всички тези отношения.
Защото от тогава насам всичко на Земята се е изменило.
Самата природа и целият човешки живот бяха различни; ето защо и работата на човека и отношението на човек към човека бяха съвсем различни.
към текста >>
И това благоговение и тази почит
не
бяха установени чрез някакви
закони
или нещо подобно
на
закони
, а чрез самата непосредствена сила, които те излъчваха.
И когато получаваше това, което му се даряваше по този начин, той сам смяташе себе си за “служител” на тези мирови сили. Той се чувстваше “осветен” пред всичко недуховно. Ако на тази степен на развитието на човечеството искаме да говорим за религия, бихме могли да я наречем “религия на волята”. Религиозното настроение и посвещение се състоеше в това, че човекът пазеше подарените му сили като строга божествена “тайна”, че водеше един живот, чрез който освещаваше своята сила. Благоговението и почитта, с които лицата, имащи подобни сили бяха посрещани от страна на другите, бяха големи.
И това благоговение и тази почит не бяха установени чрез някакви закони или нещо подобно на закони, а чрез самата непосредствена сила, които те излъчваха.
Който не беше посветен, стоеше напълно под магическото влияние на посветените. И самопонятно беше също, че последните се считаха за свещени лица. Защото в техните храмови центрове те съзерцаваха действащите природни сили. Те проникваха с поглед в творческата работилница на природата. Това, което изживяваха, беше едно общение със съществата, които строят в самия свят.
към текста >>
Това, което изживяваха, беше едно общение
със
съществата, които строят в самия свят.
И това благоговение и тази почит не бяха установени чрез някакви закони или нещо подобно на закони, а чрез самата непосредствена сила, които те излъчваха. Който не беше посветен, стоеше напълно под магическото влияние на посветените. И самопонятно беше също, че последните се считаха за свещени лица. Защото в техните храмови центрове те съзерцаваха действащите природни сили. Те проникваха с поглед в творческата работилница на природата.
Това, което изживяваха, беше едно общение със съществата, които строят в самия свят.
Това общение може да бъде наречено общение с боговете. И това, което по-късно се яви като “посвещение”, като “тайнство”, произлезе от тази първоначална форма на общението на хората с боговете. В следващите времена това общение трябваше да приеме други форми, защото човешката способност да си образува представи, човешкият дух приеха други форми.
към текста >>
Те съзерцателно приемаха в себе си
силите
на
природата и ги оставяха да действат в тяхната душа.
От особено значение е нещо, което стана с напредването на лемурийското развитие благодарение на това, че жените живееха по описания начин. Чрез това те развиха особени човешки сили. Тяхната способност на въображението, намираща се във връзка с природата, стана основа за едно особено развитие на живота на представите.
Те съзерцателно приемаха в себе си силите на природата и ги оставяха да действат в тяхната душа.
С това се образуваха зародишите на паметта. И заедно с паметта в света се появи също и способността за създаване на първите най-прости морални понятия. Развитието на волята при мъжете не познаваше отначало нещо подобно. Мъжът следваше инстинктивно подбудите на природата, или влиянията на посветените. От женския елемент се родиха първите представи за “добро” и “зло”.
към текста >>
Развитието, през което мина жената през време
на
лемурийската епоха доведе дотам, че при настъпването
на
следващата – атлантската коренна раса
на
Земята
на
нея се падна една важна роля.
Развитието, през което мина жената през време на лемурийската епоха доведе дотам, че при настъпването на следващата – атлантската коренна раса на Земята на нея се падна една важна роля.
Това появяване на тази коренна раса стана под влиянието на високо развити същества, които бяха запознати с образуването на расите и които бяха в състояние да насочат съществуващите човешки сили, силите на човешката природа в такива пътища, че да може да се роди една нова раса. Ние ще говорим още за тези същества. За сега нека бъде достатъчно да кажем, че те притежаваха свръхчовешка мъдрост и сила. Те отделиха от лемурийското човечество една малка група и я определиха за родоначалник на бъдещата атлантска раса. Мястото, на което те направиха това, се намираше в горещата зона.
към текста >>
Това появяване
на
тази коренна раса стана под влиянието
на
високо развити същества, които бяха запознати с образуването
на
расите и които бяха в състояние да насочат съществуващите човешки сили,
силите
на
човешката природа в такива пътища, че да може да се роди една нова раса.
Развитието, през което мина жената през време на лемурийската епоха доведе дотам, че при настъпването на следващата – атлантската коренна раса на Земята на нея се падна една важна роля.
Това появяване на тази коренна раса стана под влиянието на високо развити същества, които бяха запознати с образуването на расите и които бяха в състояние да насочат съществуващите човешки сили, силите на човешката природа в такива пътища, че да може да се роди една нова раса.
Ние ще говорим още за тези същества. За сега нека бъде достатъчно да кажем, че те притежаваха свръхчовешка мъдрост и сила. Те отделиха от лемурийското човечество една малка група и я определиха за родоначалник на бъдещата атлантска раса. Мястото, на което те направиха това, се намираше в горещата зона. Под тяхно ръководство мъжете от тази групичка развиваха способността да владеят природните сили.
към текста >>
Те бяха силни и разбираха как да добиват от
Земята
най-разнообразни съкровища.
Ние ще говорим още за тези същества. За сега нека бъде достатъчно да кажем, че те притежаваха свръхчовешка мъдрост и сила. Те отделиха от лемурийското човечество една малка група и я определиха за родоначалник на бъдещата атлантска раса. Мястото, на което те направиха това, се намираше в горещата зона. Под тяхно ръководство мъжете от тази групичка развиваха способността да владеят природните сили.
Те бяха силни и разбираха как да добиват от Земята най-разнообразни съкровища.
Можеха да обработват почвата и да използват нейните плодове за живота си. Чрез възпитанието, което бяха получили, те бяха станали силни волеви натури. По-слабо беше развита при тях душата и сърдечността. В замяна на това последните бяха развити при жените. Памет и фантазия, и всичко, което беше свързано с тези способности, се намираха при жените.
към текста >>
В кръг около нея седят мъже и жени
със
замечтани лица, поемайки вътрешен живот от това, което чуват.
Слънцето току що е изгряло от изток. Подобно на палма дърво хвърля мощни сенки. Другите дървета около него са били отстранени. С лице обърнато към изток, изпаднала в екстаз, жрицата седи върху трон, направен от редки природни предмети и растения. Бавно, в ритмично редуване от нейната уста се изливат чудесни, малко на брой звуци, които постоянно се повтарят.
В кръг около нея седят мъже и жени със замечтани лица, поемайки вътрешен живот от това, което чуват.
Могат да бъдат видени още и други сцени. На друго подобно устроено място “пее” една жрица, обаче нейните тонове имат нещо по-мощно, по-силно. И хората около нея се движат в ритмични танци. Защото този беше другият начин, по който “душата” навлизаше в човечеството. Пълните с тайнственост ритми, които бяха подслушани от природата, бяха подражавани в движенията на собствените крайници.
към текста >>
Мястото
на
Земята
, където беше създадено това племе
на
една бъдеща човешка раса, беше особено подходящо за това.
Мястото на Земята, където беше създадено това племе на една бъдеща човешка раса, беше особено подходящо за това.
То беше такова място, където бурно раздвижваната Земя от онова време беше стигнала до успокоение. Защото Лемурия беше разтърсвана от бури. В онези времена Земята нямаше още нейната по-късна гъстота. Навсякъде тънката почва беше разтърсвана от вулканически сили, които изригваха на по-малки или по-големи потоци. Мощни вулкани съществуваха почти навсякъде и постоянно развиваха една разрушителна дейност.
към текста >>
В онези времена
Земята
нямаше още нейната по-късна гъстота.
Мястото на Земята, където беше създадено това племе на една бъдеща човешка раса, беше особено подходящо за това. То беше такова място, където бурно раздвижваната Земя от онова време беше стигнала до успокоение. Защото Лемурия беше разтърсвана от бури.
В онези времена Земята нямаше още нейната по-късна гъстота.
Навсякъде тънката почва беше разтърсвана от вулканически сили, които изригваха на по-малки или по-големи потоци. Мощни вулкани съществуваха почти навсякъде и постоянно развиваха една разрушителна дейност. Хората бяха свикнали да се съобразяват с тази огнена дейност. Те използваха този огън също при тяхната работа и строителства. Огънят на природата служеше като основа на техните действия и съоръжения, както днес изкуственият огън служи при човешката работа.
към текста >>
Тук човешката природа можеше да се развива по-спокойно и по-мирно отколкото в останалите области
на
Земята
.
Чрез дейността на този вулканически огън бе предизвикана и гибелта на лемурийския континент. Онази част от Лемурия, от която трябваше да се развие племенната раса на Атлантида, имаше наистина горещ климат, но общо взето тя беше предпазена от вулканичната дейност.
Тук човешката природа можеше да се развива по-спокойно и по-мирно отколкото в останалите области на Земята.
Скитническият живот от по-ранните времена трябваше да бъде изоставен и установените населени места ставаха все по-многобройни.
към текста >>
Това човешко физическо тяло доби приблизително твърда форма всъщност едва с развитието
на
умствената способност и
със
свързаното с това втвърдяване
на
скалите, минералите и металните образувания
на
Земята
.
Колонията имаше същевременно една напреднала, външно благородно устроена човешка форма. Трябва да кажем: Чрез това, което ръководителите бяха направили, те създадоха първо правилната форма на човека. Това стана обаче съвсем бавно и постепенно. Но то стана така, че първо в човека бе развит душевният живот и към този душевен живот се приспособи все още мекото и гъвкаво тяло. Закон в развитието на човечеството е, че с напредването на това развитие човекът има все по-малко и по-малко влияние върху преобразяването на неговото физическо тяло.
Това човешко физическо тяло доби приблизително твърда форма всъщност едва с развитието на умствената способност и със свързаното с това втвърдяване на скалите, минералите и металните образувания на Земята.
Защото през времето на Лемурия, а и по-късно, през времето на Атлантида камъните и металите бяха много по-меки отколкото днес. На това не противоречи фактът, че още съществуват потомци на последните лемурийци и атлантци, които показват също такива твърди форми, както по-късно образуваните човешки раси. Тези остатъци трябваше да се приспособят към изменените условия на околната Земна среда и те също се втвърдиха. Именно в това се крие причината, че те се намират в процес на упадък. Те не се преобразуваха отвътре, а тяхната по-малко развита вътрешност бе прикована към втвърдяването отвън и чрез това бе осъдена да изостане в нейното развитие.
към текста >>
Това ставаше в такъв размер, че после, когато хората тръгнаха да образуват различните атлански раси, те можаха да вземат
със
себе си големи познания относно селекцията
на
животните и растенията.
Най-голямо влияние върху преобразуването на хората и животните имаше самият човек. Това ставаше, било когато той инстинктивно довеждаше живите същества в такава околна среда, където те приемаха определени форми, било когато човекът провеждаше опити за селекция. Преобразуващото влияние на човека върху природата, сравнено с днешните условия, тогава беше неизмеримо по-голямо. Такъв беше случаят особено в описаната колония. Защото там ръководителите насочваха това преобразуване по един несъзнателен за човека начин.
Това ставаше в такъв размер, че после, когато хората тръгнаха да образуват различните атлански раси, те можаха да вземат със себе си големи познания относно селекцията на животните и растенията.
Културната работа на Атлантида тогава по същество беше последствие на тези, донесени от лемурийците познания. Но и тук трябва да подчертаем, че тези познания имаха инстинктивен характер. Така остана положението и при първите атлантски раси.
към текста >>
Това важи предимно за онази част от населението
на
Земята
, от която по-късно произлязоха същинските напреднали раси.
Горепосоченото господство на женската душа е особено силно в последните времена на Лемурия и трае до атлантските времена, в които се подготвяше четвъртата подраса. Обаче не бива да си представяме, че такъв беше случаят с почти цялото човечество.
Това важи предимно за онази част от населението на Земята, от която по-късно произлязоха същинските напреднали раси.
И това влияние беше най-силно върху всичко онова в човека, което съществуваше “несъзнателно” в него. Образуването на определени постоянни жестове, тънкостите на сетивното виждане, чувството за красота, една част от общия за хората живот на усещанията и чувствата произлиза първоначално от душевното влияние на жената. Не е казано прекалено много, ако съобщенията на Хрониката Акаша се тълкуват така, че се твърди: “Културните народи имат форма на тялото и израз на тялото, както и определени основи на телесно-душевен живот, които са им били отпечатани от жената. “
към текста >>
137.
РАЗДЕЛЯНЕ НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
В сравнение с нейното по-късно втвърдено състояние
Земята
се намираше още в едно по-течно състояние.
Колкото и различна да беше в древни времена формата на човека, както я описахме в миналите извлечения от “Хрониката Акаша” от неговата днешна форма, когато отидем още по-далеч в миналото на историята на човечеството ние стигаме до още по-различни състояния. Защото също и формите на мъжа и на жената са се родили в течение на времената от една още по-стара основна форма, в която човекът не беше нито мъж, нито жена, а двете едновременно. Който иска да си състави понятие за тези прадревни времена на миналото, трябва напълно да се освободи от обикновените представи, които са взети от това, което човекът вижда около себе си. Времената, в които сега проникваме с нашия поглед в миналото, се намират приблизително преди средата на лемурийската епоха. Тогава човешкото тяло, както и другите форми в природата, бяха още меки и пластични.
В сравнение с нейното по-късно втвърдено състояние Земята се намираше още в едно по-течно състояние.
Когато в онези времена човешката душа се въплъщаваше в материята, тя можеше да приспособява тази материя към себе си до много по-висока степен отколкото по-късно. Развитието на външната Земна природа налагаше на човешката душа да приеме мъжко или женско тяло. Докато веществата не бяха още втвърдени, душата можеше да ги подчинава на нейните собствени закони. Тя правеше тялото да бъде съответствие на нейното собствено същество. Когато материята се сгъсти, душата трябваше да се нагоди към законите, които бяха присъщи на тази материя от външната
към текста >>
Докато веществата
не
бяха още втвърдени, душата можеше да ги подчинава
на
нейните собствени
закони
.
Времената, в които сега проникваме с нашия поглед в миналото, се намират приблизително преди средата на лемурийската епоха. Тогава човешкото тяло, както и другите форми в природата, бяха още меки и пластични. В сравнение с нейното по-късно втвърдено състояние Земята се намираше още в едно по-течно състояние. Когато в онези времена човешката душа се въплъщаваше в материята, тя можеше да приспособява тази материя към себе си до много по-висока степен отколкото по-късно. Развитието на външната Земна природа налагаше на човешката душа да приеме мъжко или женско тяло.
Докато веществата не бяха още втвърдени, душата можеше да ги подчинава на нейните собствени закони.
Тя правеше тялото да бъде съответствие на нейното собствено същество. Когато материята се сгъсти, душата трябваше да се нагоди към законите, които бяха присъщи на тази материя от външната
към текста >>
Външното преобразуване
на
Земята
доведе дотам, тялото да приеме едностранна форма.
Земна природа. Докато душата още можеше да владее материята, тя изграждаше своето тяло не като мъжко, или женско, а като една двойнственост. Защото самата душа е същевременно мъжка и женска. Тя носи в себе си тези две природи. Нейният мъжки елемент е сроден с това, което наричаме воля, а нейният женски елемент е сроден с това, което назоваваме представи.
Външното преобразуване на Земята доведе дотам, тялото да приеме едностранна форма.
Мъжкото тяло прие форма, която е определена от елемента на волята, а женското тяло носи повече отпечатъка на представите. Така стана, че двуполовата, мъжко-женска душа обитава в еднополово, мъжко или женско тяло. Следователно в течение на развитието тялото прие форма, определена от външните Земни сили така, че отсега нататък за душата не беше вече възможно да излее цялата своя вътрешна сила в него. Тя трябваше да задържи вътре в себе си нещо от тази своя сила и в тялото се вливаше само част от нея.
към текста >>
Разделянето
на
полове се появи, когато
Земята
достигна определено състояние
на
сгъстяване.
Разделянето на полове се появи, когато Земята достигна определено състояние на сгъстяване.
Гъстотата на материята обвърза една част от размножителната сила. И онази част от тази сила, която още е действена, стана необходимо да бъде допълнена отвън, чрез противоположната сила на един друг човек. Обаче душата както в мъжа така и в жената трябваше да задържи в себе си една част от нейната предишна сила. Тя не можеше да употреби тази част във външния телесен свят. Тази част от нейната сила се насочи сега към вътрешността на човека.
към текста >>
Сега обаче душевната сила, която
не
намира никаква употреба навън, може да влезе във връзка
със
силата
на
духа; и чрез това свързване в тялото се развиват онези органи, които по-късно правят от човека мислещо същество.
Тя не можеше да се прояви навън; ето защо стана свободна за да гради вътрешните органи. И тук в развитието на човечеството настъпва една важна точка. По-рано това, което наричаме дух, способността на мисленето, не можеше да намери място в човека. Защото тази способност не би намерила никакъв орган, чрез който да прояви своята дейност. Душата беше използвала всичките си сили навън, за да изгражда тялото.
Сега обаче душевната сила, която не намира никаква употреба навън, може да влезе във връзка със силата на духа; и чрез това свързване в тялото се развиват онези органи, които по-късно правят от човека мислещо същество.
Така човекът можа да употреби една част от силата, която по-рано използваше за възпроизвеждането на своите себеподобни, за усъвършенстване на своето собствено същество. Силата, чрез която човечеството си образува мислещ мозък, е същата, чрез която в древни времена човекът се самооплождаше. Мисленето бе изкупено чрез еднополовостта. Когато хората не се оплождаха вече сами, а взаимно, те можеха да насочат една част от тяхната възпроизвеждаща сила навътре и да станат мислещи същества. Външно мъжкото и женското тяло получиха несъвършена форма, в която се проявяваше душата; но чрез това в тяхната вътрешност те станаха по-съвършени същества.
към текста >>
Постепенно наред
със
старите двуполови човешки форми се явявиха по-младите еднополови.
Това преобразуване на човека се извършваше съвсем бавно и постепенно.
Постепенно наред със старите двуполови човешки форми се явявиха по-младите еднополови.
към текста >>
Не
трябва да вярваме, че
със
Земята
преди
не
са били свързани разумни същества.
Така физическият човек се разви от еднополовост до двуполовост, до разделянето на мъж и жена. И благодарение на това, човекът стана такова духовно същество, каквото е сега.
Не трябва да вярваме, че със Земята преди не са били свързани разумни същества.
Когато проследяваме Хрониката Акаша, виждаме, че в първите времена на Лемурия по-късният физически човек чрез своята двуполовост беше съвършено друго същество в сравнение с това, което днес наричаме човек. Той не можеше да свърже с мисли никакви сетивни възприятия: Той не мислеше. Неговият живот беше инстинктивен. Душата му се проявяваше само в инстинкти, в страсти, в животински желания, и т.н.. Неговото съзнание беше сънищноподобно; той живееше в смътно състояние. Обаче сред това човечество имаше и други същества.
към текста >>
Тя беше обитавала в посгъстена материя, наистина
не
на
Земята
, а
на
други небесни тела.
Гореспоменатите вътрешни органи на човека узряха за влизане в допир с духа едва на онази степен от Земното съществуване, която се намира в средата на лемурийската епоха; но те бяха развити в една несъвършена заложба още на една много по-ранна степен от развитието. Защото още в по-предни времена душата беше минала през физическо въплъщение.
Тя беше обитавала в посгъстена материя, наистина не на Земята, а на други небесни тела.
По-точни сведения върху това можем да дадем по-късно. Сега можем да кажем само това, че по-рано човешките същества обитаваха една предишна планета (предишна инкарнация на самата Земя б.пр.) и съобразно съществуващите там условия, се бяха развили до степента, на която се намираха, когато дойдоха на Земята. Те бяха “съблекли” материята на тази предишна планета като една дреха и чрез достигнатата благодарение на това степен на развитието станаха чисти душевни зародиши, със способността да усещат, да чувствуват и така нататък, накратко казано, да водят онзи сънищен живот, който им остана свойствен също и през първите степени от тяхното Земно съществуване. – Гореспоменатите свръхчовешки същества, ръководителите в полето на любовта също се намираха на предишната планета на такава степен на съвършенство, че нямаха нужда да слизат вече до развитието на заложбите на онези вътрешни органи. Имаше обаче други същества, които не бяха стигнали така далече в тяхното развитие както тези ръководители на любовта, които на предишната планета още се числяха към “човеците”, обаче по онова време те бяха изпреварили човеците.
към текста >>
Сега можем да кажем само това, че по-рано човешките същества обитаваха една предишна планета (предишна инкарнация
на
самата Земя б.пр.) и съобразно съществуващите там условия, се бяха развили до степента,
на
която се намираха, когато дойдоха
на
Земята
.
Гореспоменатите вътрешни органи на човека узряха за влизане в допир с духа едва на онази степен от Земното съществуване, която се намира в средата на лемурийската епоха; но те бяха развити в една несъвършена заложба още на една много по-ранна степен от развитието. Защото още в по-предни времена душата беше минала през физическо въплъщение. Тя беше обитавала в посгъстена материя, наистина не на Земята, а на други небесни тела. По-точни сведения върху това можем да дадем по-късно.
Сега можем да кажем само това, че по-рано човешките същества обитаваха една предишна планета (предишна инкарнация на самата Земя б.пр.) и съобразно съществуващите там условия, се бяха развили до степента, на която се намираха, когато дойдоха на Земята.
Те бяха “съблекли” материята на тази предишна планета като една дреха и чрез достигнатата благодарение на това степен на развитието станаха чисти душевни зародиши, със способността да усещат, да чувствуват и така нататък, накратко казано, да водят онзи сънищен живот, който им остана свойствен също и през първите степени от тяхното Земно съществуване. – Гореспоменатите свръхчовешки същества, ръководителите в полето на любовта също се намираха на предишната планета на такава степен на съвършенство, че нямаха нужда да слизат вече до развитието на заложбите на онези вътрешни органи. Имаше обаче други същества, които не бяха стигнали така далече в тяхното развитие както тези ръководители на любовта, които на предишната планета още се числяха към “човеците”, обаче по онова време те бяха изпреварили човеците. Така при началото на Земното съществуване те бяха по-напреднали в тяхното развитие отколкото човеците, обаче все пак се намираха на такава степен, на която трябваше да добият познанието чрез вътрешни органи. Тези същества се намираха в едно особено положение.
към текста >>
Те бяха “съблекли” материята
на
тази предишна планета като една дреха и чрез достигнатата благодарение
на
това степен
на
развитието станаха чисти душевни зародиши,
със
способността да усещат, да чувствуват и така нататък, накратко казано, да водят онзи сънищен живот, който им остана свойствен също и през първите степени от тяхното Земно съществуване.
Гореспоменатите вътрешни органи на човека узряха за влизане в допир с духа едва на онази степен от Земното съществуване, която се намира в средата на лемурийската епоха; но те бяха развити в една несъвършена заложба още на една много по-ранна степен от развитието. Защото още в по-предни времена душата беше минала през физическо въплъщение. Тя беше обитавала в посгъстена материя, наистина не на Земята, а на други небесни тела. По-точни сведения върху това можем да дадем по-късно. Сега можем да кажем само това, че по-рано човешките същества обитаваха една предишна планета (предишна инкарнация на самата Земя б.пр.) и съобразно съществуващите там условия, се бяха развили до степента, на която се намираха, когато дойдоха на Земята.
Те бяха “съблекли” материята на тази предишна планета като една дреха и чрез достигнатата благодарение на това степен на развитието станаха чисти душевни зародиши, със способността да усещат, да чувствуват и така нататък, накратко казано, да водят онзи сънищен живот, който им остана свойствен също и през първите степени от тяхното Земно съществуване.
– Гореспоменатите свръхчовешки същества, ръководителите в полето на любовта също се намираха на предишната планета на такава степен на съвършенство, че нямаха нужда да слизат вече до развитието на заложбите на онези вътрешни органи. Имаше обаче други същества, които не бяха стигнали така далече в тяхното развитие както тези ръководители на любовта, които на предишната планета още се числяха към “човеците”, обаче по онова време те бяха изпреварили човеците. Така при началото на Земното съществуване те бяха по-напреднали в тяхното развитие отколкото човеците, обаче все пак се намираха на такава степен, на която трябваше да добият познанието чрез вътрешни органи. Тези същества се намираха в едно особено положение. Те бяха стигнали твърде далече в тяхното развитие, за да имат нужда да минат през мъжкото или женското физическо тяло, но все пак не достатъчно далече, за да могат да действат чрез пълно ясновиждане, подобно на ръководителите на любовта.
към текста >>
Само благодарение
на
това
на
Земята
можа да се появи една мъдрост от човешко естество.
Те бяха стигнали твърде далече в тяхното развитие, за да имат нужда да минат през мъжкото или женското физическо тяло, но все пак не достатъчно далече, за да могат да действат чрез пълно ясновиждане, подобно на ръководителите на любовта. Те не можеха още да бъдат същества на любовта, нито пък можеха да бъдат вече “човеци”. Така на тях им беше възможно да продължат тяхното развитие само като полу-свръхчовеци, обаче с помощта на човеците. Те можеха да говорят на същества надарени с мозък на един разбираем за тези същества език. Чрез това насочената към вътрешността човешка душевна сила можа да бъде подбудена и можеше да се свърже с познанието и с мъдростта.
Само благодарение на това на Земята можа да се появи една мъдрост от човешко естество.
Гореспоменатите “полу-свръхчовеци” можеха да се хранят от тази човешка мъдрост, за да постигнат това, което още им липсваше като съвършенство. Така те станаха подбудителите на човешката мъдрост. Ето защо те са наречени Носители на светлината (Луцифер). Следователно детското човечество имаше два вида ръководители: Същества на мъдростта и същества на любовта. Човешката природа беше впрегната между любовта и мъдростта, когато тя прие на Земята нейната днешна форма.
към текста >>
Човешката природа беше впрегната между любовта и мъдростта, когато тя прие
на
Земята
нейната днешна форма.
Само благодарение на това на Земята можа да се появи една мъдрост от човешко естество. Гореспоменатите “полу-свръхчовеци” можеха да се хранят от тази човешка мъдрост, за да постигнат това, което още им липсваше като съвършенство. Така те станаха подбудителите на човешката мъдрост. Ето защо те са наречени Носители на светлината (Луцифер). Следователно детското човечество имаше два вида ръководители: Същества на мъдростта и същества на любовта.
Човешката природа беше впрегната между любовта и мъдростта, когато тя прие на Земята нейната днешна форма.
Чрез съществата на любовта тя бе подбудена за физическо развитие, чрез съществата на мъдростта към усъвършенствуване на вътрешната си същност. Вследствие на физическото развитие човечеството върви напред от поколение на поколение, образува нови племена и раси; чрез вътрешното развитие отделните хора израстват до вътрешно съвършенство, стават знаещи, мъдреци, хора на изкуството, техници и т.н.. Във физическо отношение човечеството върви напред от една раса към друга, чрез физическото развитие всяка раса предава на следващите по наследство нейните сетивно възприемаеми качества. Тук царува законът на наследствеността. Децата носят в себе си характерните физически черти на бащите. Но освен това съществува едно духовно-душевно усъвършенствуване, което може да прогресира само чрез развитието на самата душа.
към текста >>
То е свързано
със
закона и тайната
на
раждането и смъртта, за който също ще говорим по-нататък.
Вследствие на физическото развитие човечеството върви напред от поколение на поколение, образува нови племена и раси; чрез вътрешното развитие отделните хора израстват до вътрешно съвършенство, стават знаещи, мъдреци, хора на изкуството, техници и т.н.. Във физическо отношение човечеството върви напред от една раса към друга, чрез физическото развитие всяка раса предава на следващите по наследство нейните сетивно възприемаеми качества. Тук царува законът на наследствеността. Децата носят в себе си характерните физически черти на бащите. Но освен това съществува едно духовно-душевно усъвършенствуване, което може да прогресира само чрез развитието на самата душа. И с това ние стоим пред закона на душевното развитие сред Земното съществуване.
То е свързано със закона и тайната на раждането и смъртта, за който също ще говорим по-нататък.
към текста >>
138.
ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА ПРЕДИ РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Човекът донасяше
със
себе си в света определени органи, които по-късно изхвърляше.
Над тази маса волята имаше много по-голяма власт, отколкото беше случаят при по-късния човек. Когато се отделяше от майката човекът се появяваше наистина вече като оформен организъм, но още несъвършен. По-нататъшното развитие на органите ставаше извън родителското същество. Много от това, което по-късно трябваше да узрее вътре в майчиното същество, в онези времена се развиваше вън от майката чрез една сила, която е сродна с нашата волева сила. За да стане такова външно узряване, беше необходима грижата на прадедите.
Човекът донасяше със себе си в света определени органи, които по-късно изхвърляше.
Развиваха се други органи, които при неговото раждане бяха още съвсем несъвършени. Целият процес имаше нещо, което можем да сравним с раждането от една яйчена форма и изхвърлянето на една яйчена черупка, но не бива да си представяме някаква твърда яйчена черупка.
към текста >>
Човекът се появи в света
със
слух и с осезание, по-късно се разви способността да се възприема светлината.
Развитите органи на човека в онези времена бяха двигателни органи. Днешните сетивни органи бяха още съвсем неразвити. Най-напреднали в развитието бяха органът на слуха и възприемателните органи за студено и топло, а възприемането на светлината беше още неразвито.
Човекът се появи в света със слух и с осезание, по-късно се разви способността да се възприема светлината.
към текста >>
На
тях природните процеси им се явяваха
не
като мъртви природни
закони
както
на
днешните учени, а като дела
на
духовни същества.
В бученето на вятъра, в шумоленето на дърветата на тях им се разкриваха законите, мъдростта на природата. А в образите на тяхната душа бяха дадени не само отраженията на външния свят, а копия на духовните сили на света. Те възприемаха не сетивни неща, а духовни същества. Средно развитият човек изпитваше например страх, и в неговата душа изникваше грозен, тъмен образ. Свръхчовешките същества получаваха чрез тези образи съобщение, откровение от духовните същества на света.
На тях природните процеси им се явяваха не като мъртви природни закони както на днешните учени, а като дела на духовни същества.
Външната действителност не съществуваше още, защото не съществуваха никакви външни сетива, но на по-висшите същества им се разкриваше духовната действителност. Духът се вливаше в тях, както в телесното око на днешния човек Слънцето изпраща своите лъчи.
към текста >>
Преди да продължим в тази насока, трябва да кажем нещо за обкръжението
на
човека
на
Земята
.
Преди да продължим в тази насока, трябва да кажем нещо за обкръжението на човека на Земята.
Наред с човека съществуваха животни, които в своя вид стояха на същата степен на развитие както него. В днешния смисъл бихме причислили тези животни към влечугите. Освен тях имаше нисши форми на животинския свят. Но между човека и животните имаше съществена разлика. Поради неговото пластично тяло човекът можеше да обитава само онези области на Земята, които не бяха преминали още в по-грубата материална форма.
към текста >>
Поради неговото пластично тяло човекът можеше да обитава само онези области
на
Земята
, които
не
бяха преминали още в по-грубата материална форма.
Преди да продължим в тази насока, трябва да кажем нещо за обкръжението на човека на Земята. Наред с човека съществуваха животни, които в своя вид стояха на същата степен на развитие както него. В днешния смисъл бихме причислили тези животни към влечугите. Освен тях имаше нисши форми на животинския свят. Но между човека и животните имаше съществена разлика.
Поради неговото пластично тяло човекът можеше да обитава само онези области на Земята, които не бяха преминали още в по-грубата материална форма.
И в тези области с него живееха животински същества, които също имаха пластично тяло. В други области обаче живееха животни, които вече имаха гъсти тела, и които също бяха развили еднополовостта и сетивата. Откъде бяха дошли те, това ще покажат по-късните съобщения. Те не можеха да се развиват вече по-нататък, защото техните тела преждевременно бяха приели по-гъстата материя. Някои видове от тях загинаха; други се развиха в техния вид до днешните форми.
към текста >>
Междувременно жизнените условия
на
Земята
се бяха изменили така, че едно по-нататъшно слизане надолу
не
би създало създания подобни
на
животните, а въобще нежизнеспособни същества.
В своя път човекът изостави, така да се каже, една част от неговите събратя назад, за да се издигне той-самият по-високо. Този процес съвсем не беше приключил. Също и от хората с притъпен духовен живот онези, които стояха по-високо, можеха да се развият по-нататък само чрез това, че бяха включени в обществото на по-високо развитите, като се отделиха от по-малко изпълнените с дух. Само благодарение на това те можаха да развият тела, които по-късно бяха годни да приемат целия човешки дух. След известно време физическото развитие стигна дотам, че в тази насока настъпи един вид застой, като всичко, което се намираше над определена граница, се задържа всред човешката област.
Междувременно жизнените условия на Земята се бяха изменили така, че едно по-нататъшно слизане надолу не би създало създания подобни на животните, а въобще нежизнеспособни същества.
Обаче това, което беше изтласкано в областта на животинското, или е загинало, или продължава да живее в различните по-висши животни. Следователно в тези животни трябва да виждаме същества, които е трябвало да изостанат на една по-ранна степен от човешкото развитие. Само че те не са запазили същата форма, която са имали при тяхното отделяне, а са се изродили от една по-висша в една по-нисша степен. Така маймуните са изродени човеци от една минала епоха. Както някога човекът е бил по-несъвършен от днес, така те са били някога по-съвършени отколкото днес.
към текста >>
139.
ХИПЕРБОРЕЙСКАТА И ПОЛЯРНАТА ЕПОХА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тук
не
се казва нищо, което да
не
е било грижливо изпитано
със
средствата
на
духовната наука.
Следващото изложение от Хрониката Акаша води в онези времена на миналото, които предхождат описаното в предишните глави. Начинанието, което предприемаме с тези съобщения, може би, е още посмело в очите на материалистическия начин на мислене, типичен за нашата съвременност, отколкото описаното в досегашните изложения. Днес много лесно можем да бъдем упрекнати във фантастичност по отношение на такива неща. Когато знаем, колко далеч е за образования в естествените науки човек в смисъла на днешното време да приеме сериозно тези неща – за да ги споделим – ни дава опора само съзнанието, че се описват сведения единствено в смисъла на духовните опитности.
Тук не се казва нищо, което да не е било грижливо изпитано със средствата на духовната наука.
Нека природоизследователят бъде толкова толерантен по отношение на духовната наука, колкото последната е толерантна спрямо естествено-научния начин на мислене. (Виж моята книга “Възгледи за света и за живота през 19-то столетие”, където вярвам да съм показал, че зная да ценя материалистическия естествено-научен възглед.)*/* През 1914 последва ново издание на произведението, допълнено с “Предистория на западната философия, разширена до съвременността” под заглавието “Загадките на философията в нейната история” Събр. Съч.18./ За онези обаче, които имат склонност към тези духовнонаучни неща, бих искал да отбележа още нещо особено по отношение на сегашното описание. В следващото изложение ще се опишат особено важни неща. И всичко се отнася до отдавна преминали времена.
към текста >>
Читателите ще видят, че си струва човек да полага усилия, за да преодолее трудното разбиране, когато насочи поглед към дълбоките тайни, към пълните
със
значение загадки, засягащи човека.
Този път един голям период от време трябва да бъде описан само като очерк, за да бъде създаден веднъж един обзор. Едно по-точно описание на много неща, които сега само се загатват, ще бъде направено по-късно. Записите в “Хрониката Акаша” трудно могат да се преведат на нашия обикновен език. Те могат по-лесно да бъдат съобщени на символичния език, който се практикува в окултните школи, но съобщението на тези знаци днес още не е позволено. Ето защо читателят трябва да приеме някои неясни и трудно разбираеми неща и да положи усилия да стигне до разбиране, както самият автор полага големи усилия да даде едно общодостъпно описание.
Читателите ще видят, че си струва човек да полага усилия, за да преодолее трудното разбиране, когато насочи поглед към дълбоките тайни, към пълните със значение загадки, засягащи човека.
Едно действително себепознание на човека се поражда от тези “Хрониката Акаша”, които за окултния изследовател са толкова сигурни действителности както планините и реките за сетивните очи. Естествено възможно е да се получи някоя грешка на възприятието както там, така и тук. – Трябва да обърнем вниманието само върху това, че в предстоящия раздел ще разгледаме първо само развитието на човека. Наред с него естествено протича и развитието на другите природни царства минералното, растителното и животинското царство. За това ще говорим в следващите раздели.
към текста >>
Човекът стъпи
на
Земята
, когато тя се намираше в такава епоха
на
развитието.
Ако отидем още по-далече в миналото на Земното развитие, отколкото сторихме това в предишните статии, стигаме до съвсем различни от сега състояния на материята на нашето небесно тяло. Веществата, които са се втвърдили по-късно, са били преди това течни, а още по-рано въздухообразни и парообразни, а преди това много фини (етерни). Намаляването на топлината е довело до втвърдяването на веществата. Тук ще се върнем назад в миналото до най-ефирните етерни състояния на веществата на нашето Земно местожителство.
Човекът стъпи на Земята, когато тя се намираше в такава епоха на развитието.
По-рано той принадлежеше на други светове, за които ще говорим по-късно. Ще загатнем и за непосредствено предшестващия свят. Това беше астрален или душевен свят. Съществата на този свят не водеха никакво външно (физическо), телесно съществуване. Така също и човекът.
към текста >>
Този дух се съедини
със
съществото, което се беше родило от онзи предшественик в средата
на
лемурийската епоха.
Такъв един човек би могъл да се види само с ясновиждащия поглед. И без съмнение, всички по-високо развити тогавашни човешки същества имаха такова ясновидство, въпреки че то беше съвсем смътно и подобно на сънуване. То не беше себесъзнателно ясновидство. Тези астрални същества в определен смисъл са предшествениците на сегашния човек. Това, което днес наричаме “човек”, носи в себе си себесъзнателния дух.
Този дух се съедини със съществото, което се беше родило от онзи предшественик в средата на лемурийската епоха.
(Върху това съединение вече говорихме в миналите статии. Когато тук изложим хода на развитието на човешкия предшественик до това време, въпросът трябва отново да бъде разгледан по-точно.) Душевните или астрални прадеди на човека бяха пренесени в ефирната етерна Земя. Те всмукаха фината материя в себе си – както, грубо казано, гъбата всмуква в себе си водата. Като се проникнаха по този начин с материята, те си образуваха етерни тела. Тези тела имаха продълговата елипсовидна форма, но въпреки това чрез нежни оттенъци в материята бяха вече заложени крайниците и други органи, които трябваше да се развият по-късно.
към текста >>
При свързването им
със
Земната материя към това изживяване бе прибавено нещо съвършено ново.
Докато душите не бяха свързани с нещо материално, върху тях не можеше да действува никакъв материален процес. Всяко въздействие върху тях беше чисто душевно. Така те живееха с душевното в тяхната околна среда. Всичко, което съществуваше тогава, беше съизживявано по този начин. Въздействията на камъните, растенията, животните, които по това време съществуваха също само като астрални (душевни) форми, бяха чувствани като вътрешни душевни изживявания.
При свързването им със Земната материя към това изживяване бе прибавено нещо съвършено ново.
Външните материални процеси упражняваха въздействие върху самата душа, която сама беше облечена в една материална дреха. Отначало това бяха само двигателните процеси на този материален свят, които предизвикваха движения във вътрешността на самото етерно Земно тяло. Както днес ние възприемаме трептенето на въздуха като звук, така тези етерни същества възприемаха раздвижванията в заобикалящите ги етерни вещества. Едно такова същество всъщност изцяло беше един слухов орган. Това сетиво се разви първо.
към текста >>
Тя е подчинена
на
химическите и физическите
закони
на
заобикалящия го свят.
То е още в такова състояние, в каквото по-рано се намираше цялото тяло. В отделената част действа по-нататък душевното естество. Тук душата става носител на жизнения принцип (наречен в теософската литература „прана”). Сега телесният предшественик на човека става двустранен. Едната му съставна част е физическото тяло (физическата обвивка).
Тя е подчинена на химическите и физическите закони на заобикалящия го свят.
Втората част е съвкупността от онези органи, които са подчинени на особения жизнен принцип. Благодарение на това се освободи и една част от душевната дейност. Тя вече нямаше власт над физическата част от тялото. Тази част на душевната дейност се обърна към вътрешността на организма и оформи една част от тялото, образувайки вътрешни органи. И чрез това започва един вътрешен живот на тялото.
към текста >>
То се разлага в момента, в който душата
не
може вече да господства над него
със
своята дейност.
С това е достигната важна степен в развитието на човечеството. Душата се е оттеглила от непосредственото въздействие върху физическото тяло. Това тяло е предадено напълно на физическия и химическия материален свят.
То се разлага в момента, в който душата не може вече да господства над него със своята дейност.
И сега всъщност се явява това, което се нарича “смърт”. По отношение на съществуващите по-рано състояния не можеше да се говори за смърт. При делението майчината форма продължаваше да живее във формите на дъщерите. Защото в тези форми действаше цялата преобразена душевна сила също както по-рано във формата на майката. При делението не остава нищо, в което да няма душа.
към текста >>
Вижда се, че целият досегашен процес от развитието
на
човека е свързан с изменение
на
топлинното състояние
на
Земята
.
Вижда се, че целият досегашен процес от развитието на човека е свързан с изменение на топлинното състояние на Земята.
Действително, намиращата се в нейната околност топлина беше тази, която доведе човека до описаната степен. Обаче сега външната топлина беше стигнала до такава точка, при която по-нататъшно развитие на човешката форма не би било вече възможно. Сега във вътрешната форма възникна противодействие срещу по-нататъшното изстиване на Земята. Човекът става създател на един вътрешен източник на топлина, който е собствен източник. Досега той имаше онази степента на топлина, която му доставяше околната среда.
към текста >>
Сега във вътрешната форма възникна противодействие срещу по-нататъшното изстиване
на
Земята
.
Вижда се, че целият досегашен процес от развитието на човека е свързан с изменение на топлинното състояние на Земята. Действително, намиращата се в нейната околност топлина беше тази, която доведе човека до описаната степен. Обаче сега външната топлина беше стигнала до такава точка, при която по-нататъшно развитие на човешката форма не би било вече възможно.
Сега във вътрешната форма възникна противодействие срещу по-нататъшното изстиване на Земята.
Човекът става създател на един вътрешен източник на топлина, който е собствен източник. Досега той имаше онази степента на топлина, която му доставяше околната среда. Сега в него се явяват органи, които го правят способен да развива онази степен на топлина, от която той се нуждае за своя живот. Досега неговата вътрешност беше пронизана от циркулиращи вещества, които в тази насока бяха зависими от заобикалящия го свят. Сега той можеше да развие собствена топлина за тези вещества.
към текста >>
Изпълването
със
собствена топлина даде
на
тялото самостоятелен физически вътрешен живот.
Сега той можеше да развие собствена топлина за тези вещества. Соковете на тялото се превърнаха в топла кръв. С това тялото като физическа същност стигна до една далеч по-висока степен на самостоятелност в сравнение с по-рано. Целият вътрешен живот се повиши. Осезанието още напълно зависеше от действията на външния свят.
Изпълването със собствена топлина даде на тялото самостоятелен физически вътрешен живот.
Сега душата във вътрешността на тялото имаше арена, върху която можеше да развие един живот, който не беше вече само живеене заедно с външния свят.
към текста >>
Това, което в теософската литература се нарича „Кама” – тялото
на
желанията, – се свърза
със
Земния човек.
По-рано страстите, желанията, копнежите, удоволствието и страданието на душата можеха да се породят само в допир с нещо душевно. Това, което излизаше от едно друго душевно същество, събуждаше в определена душа симпатия, отблъскване, възбуждаше страсти и т.н.. Никакъв външен предмет не можеше да произведе такова действие. Едва сега се яви възможността, външните предмети да имат някакво значение за душата. Защото тя чувствуваше стимулирането на събудения от собствената й топлина живот като приятно чувство, а неговото смущение като неприятно чувство. Един външен предмет, който е годен за подържане на телесното приятно чувство, можеше да бъде желан, жадуван.
Това, което в теософската литература се нарича „Кама” – тялото на желанията, – се свърза със Земния човек.
Сетивните неща станаха предмети, които душата можеше да желае. Чрез своето тяло на желанията човекът бе свързан със Земното съществуване.
към текста >>
Чрез своето тяло
на
желанията човекът бе свързан
със
Земното съществуване.
Едва сега се яви възможността, външните предмети да имат някакво значение за душата. Защото тя чувствуваше стимулирането на събудения от собствената й топлина живот като приятно чувство, а неговото смущение като неприятно чувство. Един външен предмет, който е годен за подържане на телесното приятно чувство, можеше да бъде желан, жадуван. Това, което в теософската литература се нарича „Кама” – тялото на желанията, – се свърза със Земния човек. Сетивните неща станаха предмети, които душата можеше да желае.
Чрез своето тяло на желанията човекът бе свързан със Земното съществуване.
към текста >>
Досега
Земята
, Слънцето и Луната
не
бяха отделени материално.
Този факт съвпада с едно голямо мирово събитие, с което той причинно е свързан.
Досега Земята, Слънцето и Луната не бяха отделени материално.
Тези три тела с тяхното въздействие върху човека бяха едно тяло. Сега настъпи отделянето: По-тънката материя, която включва в себе си всичко, което преди това беше дало на душата възможност да действа непосредствено оживяващо, се отдели като Слънце; най-грубата част се отдели като Луна; а със своята материя Земята остана по средата. Естествено това отделяне съвсем не беше нещо внезапно, а целият процес се извърши постепенно, през което време човекът премина от размножението чрез делене до описаното напоследък размножение. Именно горепосоченият миров процес даде насоката на по-нататъшното развитие на човека.
към текста >>
Сега настъпи отделянето: По-тънката материя, която включва в себе си всичко, което преди това беше дало
на
душата възможност да действа непосредствено оживяващо, се отдели като Слънце; най-грубата част се отдели като Луна; а
със
своята материя
Земята
остана по средата.
Този факт съвпада с едно голямо мирово събитие, с което той причинно е свързан. Досега Земята, Слънцето и Луната не бяха отделени материално. Тези три тела с тяхното въздействие върху човека бяха едно тяло.
Сега настъпи отделянето: По-тънката материя, която включва в себе си всичко, което преди това беше дало на душата възможност да действа непосредствено оживяващо, се отдели като Слънце; най-грубата част се отдели като Луна; а със своята материя Земята остана по средата.
Естествено това отделяне съвсем не беше нещо внезапно, а целият процес се извърши постепенно, през което време човекът премина от размножението чрез делене до описаното напоследък размножение. Именно горепосоченият миров процес даде насоката на по-нататъшното развитие на човека.
към текста >>
НАГОРЕ