Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
Намерени са резултати от
535
текста в
6
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Дар
'.
На страница
1
:
559
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Като непосредствена подбуда за изучаването на растенията трябва да считаме за вниманието на поета с посаждането на растения в по
дар
ената му от херцог Карл Август градина.
Да мина в твойта /на Луната/ мила светлина, Да летя в пещери планински духовете, В ливади да тъка в сумрака твой! ” Като едно изпълнение на този копнеж се явява за нас, когато при неговото влизане във Ваймар му се удава "Да замени стайния и градски въздух с полската, горската и градинска атмосфера”*."(* Естествени науки I,стр. 64.)
Като непосредствена подбуда за изучаването на растенията трябва да считаме за вниманието на поета с посаждането на растения в подарената му от херцог Карл Август градина.
Приемането на тази градина от страна на Гьоте стана на 21 април 1776 година и издаденият от Кайл "Дневник" ни съобщава от сега нататък често за работата на Гьоте в тази градина, която стана едно от неговите любими занимания. Едно друго поле за стремежи в тази насока му предложи Тюрингската гора, където той имаше случай да се запознае и с по-нисшите организми в техните жизнени явления. Особено много го интересуват мъховете и лишеите. На 31 октомври 1777 година той моли госпожа фон Щайн да му изпрати мъхове от всички сортове и доколкото е възможно с корени и влажни, за да може отново да ги размножи. За нас трябва да има много голямо значение, че тук Гьоте се занимава вече с този по-нискостоящ свят на организмите и въпреки това по-късно извлече законите на организацията на растенията от по-висшите растения.
към текста >>
От подобни наблюдения, както Гьоте тук, изходи и
Дар
вин, когато той изказа своето съмнение върху постоянството навъншните форми на рода и на вида.
Подобни наблюдения се повтаряха. При морето във Венеция той открива растения, които му показваха свойства, които можеше да им даде само солта съдържаща се в песъчливите почви, повече обаче соленият въздух. Той намира там едно растение, което му изглеждаше като нашия "невинен подбел", “Тук обаче въоръжен с остри оръжия и листата като кожа, също и семенните кутийки, дръжките на листата, всичко беше дебело и тлъсто”.*/*Пътуване в Италия, 8 септември 1786 г./ Тук Гьоте видя всички външни признаци на растението, всичко, което принадлежеше навъншния изглед, непостоянно, променливо. От това той извади заключението, че следователно същността на растението не се намира в тези свойства, а трябва да се търси по-дълбоко.
От подобни наблюдения, както Гьоте тук, изходи и Дарвин, когато той изказа своето съмнение върху постоянството навъншните форми на рода и на вида.
Обаче резултатите, които двамата извлякоха от това, са съвършено различни. Докато Дарвин считаше същността на организма вече за изчерпана в посочените свойства и от изменчивостта вади заключението; следователно в живота на растенията не съществува нищо постоянно, Гьоте отива по-дълбоко и извежда заключението: Щом тези свойства не са постоянни, тогава постоянното трябва да се търси в нещо друго, което лежи на основата на въпросните изменчиви външни признаци. Да развие това последното става цел на Гьоте, докато стремежите на Дарвин са насочени към това, да изследва и опише причините на посочената изменчивост. И двете форми на разглеждане са необходими и се допълват една друга. Ще се сгреши напълно, ако се счита, че величието на Гьоте в органичната наука се състои в това, че той е бил само един предшественик на Дарвин.
към текста >>
Докато
Дар
вин считаше същността на организма вече за изчерпана в посочените свойства и от изменчивостта вади заключението; следователно в живота на растенията не съществува нищо постоянно, Гьоте отива по-дълбоко и извежда заключението: Щом тези свойства не са постоянни, тогава постоянното трябва да се търси в нещо друго, което лежи на основата на въпросните изменчиви външни признаци.
Той намира там едно растение, което му изглеждаше като нашия "невинен подбел", “Тук обаче въоръжен с остри оръжия и листата като кожа, също и семенните кутийки, дръжките на листата, всичко беше дебело и тлъсто”.*/*Пътуване в Италия, 8 септември 1786 г./ Тук Гьоте видя всички външни признаци на растението, всичко, което принадлежеше навъншния изглед, непостоянно, променливо. От това той извади заключението, че следователно същността на растението не се намира в тези свойства, а трябва да се търси по-дълбоко. От подобни наблюдения, както Гьоте тук, изходи и Дарвин, когато той изказа своето съмнение върху постоянството навъншните форми на рода и на вида. Обаче резултатите, които двамата извлякоха от това, са съвършено различни.
Докато Дарвин считаше същността на организма вече за изчерпана в посочените свойства и от изменчивостта вади заключението; следователно в живота на растенията не съществува нищо постоянно, Гьоте отива по-дълбоко и извежда заключението: Щом тези свойства не са постоянни, тогава постоянното трябва да се търси в нещо друго, което лежи на основата на въпросните изменчиви външни признаци.
Да развие това последното става цел на Гьоте, докато стремежите на Дарвин са насочени към това, да изследва и опише причините на посочената изменчивост. И двете форми на разглеждане са необходими и се допълват една друга. Ще се сгреши напълно, ако се счита, че величието на Гьоте в органичната наука се състои в това, че той е бил само един предшественик на Дарвин. Неговият начин на разглеждане нещата е много по-широк; той обхваща две страни: 1/ Напротив, с това и се създава една сигурна основа: т.е. изявяващата се в организма закономерност на животинското битие в животното, образуващият се, развиващият се от себе си живот, който има сила и способност, да се развие в разнообразни външни форми /видове, родове/ чрез намиращите се в него възможности.
към текста >>
Да развие това последното става цел на Гьоте, докато стремежите на
Дар
вин са насочени към това, да изследва и опише причините на посочената изменчивост.
Тук Гьоте видя всички външни признаци на растението, всичко, което принадлежеше навъншния изглед, непостоянно, променливо. От това той извади заключението, че следователно същността на растението не се намира в тези свойства, а трябва да се търси по-дълбоко. От подобни наблюдения, както Гьоте тук, изходи и Дарвин, когато той изказа своето съмнение върху постоянството навъншните форми на рода и на вида. Обаче резултатите, които двамата извлякоха от това, са съвършено различни. Докато Дарвин считаше същността на организма вече за изчерпана в посочените свойства и от изменчивостта вади заключението; следователно в живота на растенията не съществува нищо постоянно, Гьоте отива по-дълбоко и извежда заключението: Щом тези свойства не са постоянни, тогава постоянното трябва да се търси в нещо друго, което лежи на основата на въпросните изменчиви външни признаци.
Да развие това последното става цел на Гьоте, докато стремежите на Дарвин са насочени към това, да изследва и опише причините на посочената изменчивост.
И двете форми на разглеждане са необходими и се допълват една друга. Ще се сгреши напълно, ако се счита, че величието на Гьоте в органичната наука се състои в това, че той е бил само един предшественик на Дарвин. Неговият начин на разглеждане нещата е много по-широк; той обхваща две страни: 1/ Напротив, с това и се създава една сигурна основа: т.е. изявяващата се в организма закономерност на животинското битие в животното, образуващият се, развиващият се от себе си живот, който има сила и способност, да се развие в разнообразни външни форми /видове, родове/ чрез намиращите се в него възможности. 2/ Взаимодействието на организма и на неорганичната природа и на организмите помежду им /приспособление и борба за съществуване/.
към текста >>
Ще се сгреши напълно, ако се счита, че величието на Гьоте в органичната наука се състои в това, че той е бил само един предшественик на
Дар
вин.
От подобни наблюдения, както Гьоте тук, изходи и Дарвин, когато той изказа своето съмнение върху постоянството навъншните форми на рода и на вида. Обаче резултатите, които двамата извлякоха от това, са съвършено различни. Докато Дарвин считаше същността на организма вече за изчерпана в посочените свойства и от изменчивостта вади заключението; следователно в живота на растенията не съществува нищо постоянно, Гьоте отива по-дълбоко и извежда заключението: Щом тези свойства не са постоянни, тогава постоянното трябва да се търси в нещо друго, което лежи на основата на въпросните изменчиви външни признаци. Да развие това последното става цел на Гьоте, докато стремежите на Дарвин са насочени към това, да изследва и опише причините на посочената изменчивост. И двете форми на разглеждане са необходими и се допълват една друга.
Ще се сгреши напълно, ако се счита, че величието на Гьоте в органичната наука се състои в това, че той е бил само един предшественик на Дарвин.
Неговият начин на разглеждане нещата е много по-широк; той обхваща две страни: 1/ Напротив, с това и се създава една сигурна основа: т.е. изявяващата се в организма закономерност на животинското битие в животното, образуващият се, развиващият се от себе си живот, който има сила и способност, да се развие в разнообразни външни форми /видове, родове/ чрез намиращите се в него възможности. 2/ Взаимодействието на организма и на неорганичната природа и на организмите помежду им /приспособление и борба за съществуване/. Дарвин е развил само последната страна на науката за организмите. Следователно не може да се каже: Дарвиновата теория е развитие на основните идеи на Гьоте, а тя е само развитие на едната страна на последните.
към текста >>
Дар
вин е развил само последната страна на науката за организмите.
И двете форми на разглеждане са необходими и се допълват една друга. Ще се сгреши напълно, ако се счита, че величието на Гьоте в органичната наука се състои в това, че той е бил само един предшественик на Дарвин. Неговият начин на разглеждане нещата е много по-широк; той обхваща две страни: 1/ Напротив, с това и се създава една сигурна основа: т.е. изявяващата се в организма закономерност на животинското битие в животното, образуващият се, развиващият се от себе си живот, който има сила и способност, да се развие в разнообразни външни форми /видове, родове/ чрез намиращите се в него възможности. 2/ Взаимодействието на организма и на неорганичната природа и на организмите помежду им /приспособление и борба за съществуване/.
Дарвин е развил само последната страна на науката за организмите.
Следователно не може да се каже: Дарвиновата теория е развитие на основните идеи на Гьоте, а тя е само развитие на едната страна на последните. Тя насочва погледа само върху онези факти, които дават повод, щото светът на живите същества да се развие по определен начин, не обаче и върху онова “нещо”, върху което фактите действат определящо. Когато се преследва само едната страна, тя не може никак да доведе до една пълна теория на организмите, тя трябва да бъде действително проследена в духа на Гьоте, трябва да бъде допълнена и задълбочена чрез другата страна на неговата теория. Едно просто сравнение ще изясни нещата. Да вземем едно парче олово, да го доведем в течно състояние чрез нагряване и след това да го излеем в студена вода.
към текста >>
Следователно не може да се каже:
Дар
виновата теория е развитие на основните идеи на Гьоте, а тя е само развитие на едната страна на последните.
Ще се сгреши напълно, ако се счита, че величието на Гьоте в органичната наука се състои в това, че той е бил само един предшественик на Дарвин. Неговият начин на разглеждане нещата е много по-широк; той обхваща две страни: 1/ Напротив, с това и се създава една сигурна основа: т.е. изявяващата се в организма закономерност на животинското битие в животното, образуващият се, развиващият се от себе си живот, който има сила и способност, да се развие в разнообразни външни форми /видове, родове/ чрез намиращите се в него възможности. 2/ Взаимодействието на организма и на неорганичната природа и на организмите помежду им /приспособление и борба за съществуване/. Дарвин е развил само последната страна на науката за организмите.
Следователно не може да се каже: Дарвиновата теория е развитие на основните идеи на Гьоте, а тя е само развитие на едната страна на последните.
Тя насочва погледа само върху онези факти, които дават повод, щото светът на живите същества да се развие по определен начин, не обаче и върху онова “нещо”, върху което фактите действат определящо. Когато се преследва само едната страна, тя не може никак да доведе до една пълна теория на организмите, тя трябва да бъде действително проследена в духа на Гьоте, трябва да бъде допълнена и задълбочена чрез другата страна на неговата теория. Едно просто сравнение ще изясни нещата. Да вземем едно парче олово, да го доведем в течно състояние чрез нагряване и след това да го излеем в студена вода. Оловото е минало през две следващи един след друг стадии на неговото състояние; първият стадий е предизвикан от по-високата, вторият от по-ниската температура.
към текста >>
Тук изпъква още една друга разлика на Гьотевото схващане от
Дар
виновото, а именно когато се вземе предвид, как се застъпва
Дар
виновото схващане*/*Тук ние имаме по-малко предвид еволюционната теория на онези природоизследователи, които стоят на почвата на сетивния емпиризъм, а напротив теоретичните основи, принципите, които са били поставени на основите на
Дар
винизма.
По този начин Гьоте се стреми да си изобрази духом това, което природата извършва при образуването на нейните същества. Той пише на Хердер на 17 май 1787 година: “По-нататък трябва да ти поверя, че съм съвсем близо до тайната на създаването на растенията, и че това е най-простата работа, която можем да си представим прарастението става най-чудното създание на света, за което природата ще ми завиди. С този модел и с ключа за това ние можем след това да измислим още растения до безкрайност, които трябва да бъдат логични т.е. такива, които макар и да не съществуват, все пак биха могли да съществуват и не са просто сянка и илюзии на живописец или на поет, а притежават една вътрешна истиност и необходимост. Същият закон ще може да се разпростре върху всичко живо.
Тук изпъква още една друга разлика на Гьотевото схващане от Дарвиновото, а именно когато се вземе предвид, как се застъпва Дарвиновото схващане*/*Тук ние имаме по-малко предвид еволюционната теория на онези природоизследователи, които стоят на почвата на сетивния емпиризъм, а напротив теоретичните основи, принципите, които са били поставени на основите на Дарвинизма.
Преди всичко Йенската Школа начело с Хекел; в този първостепенен дух дарвиновото учение е намирало несъмнено с цялата си едностранчивост своето последователно развитие. Това последното приема, че външните условия действат като механически причини върху природата на един организъм и го изменят съответно с това. При Гьоте отделните изменения са проява на организма, който притежава при себе си способността да приеме разнообразните форми и в определен случай приема онази форма, която е най-съответстваща на условията на външния свят, които го заобикалят. Тези външни условия са само повод вътрешните формиращи сили да се изявят по един определен начин. Единствено тези последните са съставният принцип, творческият принцип в растението.
към текста >>
Преди всичко Йенската Школа начело с Хекел; в този първостепенен дух
дар
виновото учение е намирало несъмнено с цялата си едностранчивост своето последователно развитие.
Той пише на Хердер на 17 май 1787 година: “По-нататък трябва да ти поверя, че съм съвсем близо до тайната на създаването на растенията, и че това е най-простата работа, която можем да си представим прарастението става най-чудното създание на света, за което природата ще ми завиди. С този модел и с ключа за това ние можем след това да измислим още растения до безкрайност, които трябва да бъдат логични т.е. такива, които макар и да не съществуват, все пак биха могли да съществуват и не са просто сянка и илюзии на живописец или на поет, а притежават една вътрешна истиност и необходимост. Същият закон ще може да се разпростре върху всичко живо. Тук изпъква още една друга разлика на Гьотевото схващане от Дарвиновото, а именно когато се вземе предвид, как се застъпва Дарвиновото схващане*/*Тук ние имаме по-малко предвид еволюционната теория на онези природоизследователи, които стоят на почвата на сетивния емпиризъм, а напротив теоретичните основи, принципите, които са били поставени на основите на Дарвинизма.
Преди всичко Йенската Школа начело с Хекел; в този първостепенен дух дарвиновото учение е намирало несъмнено с цялата си едностранчивост своето последователно развитие.
Това последното приема, че външните условия действат като механически причини върху природата на един организъм и го изменят съответно с това. При Гьоте отделните изменения са проява на организма, който притежава при себе си способността да приеме разнообразните форми и в определен случай приема онази форма, която е най-съответстваща на условията на външния свят, които го заобикалят. Тези външни условия са само повод вътрешните формиращи сили да се изявят по един определен начин. Единствено тези последните са съставният принцип, творческият принцип в растението. Ето защо на 6 септември 1787 година*/*Пътуване в Италия) Гьоте го нарича също ev xainay /едно и всичко/ на растителния свят.
към текста >>
2.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ако става сега въпрос, да разберем едно такова явление, това може да се постигне само благо
дар
ение на това, като превърнем непосредствено явяващото се сетивата в понятия.
ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ Високото значение на Гьотевите морфологични работи трябва да се търси в това, че в тях са установени теоретическата основа и методът на изследване на органическите натури, което представлява едно научно дело от първа степен. Ако искаме да оценим това по един правилен начин, трябва да имаме преди всичко предвид голямата разлика, която съществува между явленията на неорганическата и тази на органическата природа. Едно явление от първия род е например сблъскването на две еластични топки. Ако едната топка е неподвижна, а другата я удря с определена скорост на движение.
Ако става сега въпрос, да разберем едно такова явление, това може да се постигне само благодарение на това, като превърнем непосредствено явяващото се сетивата в понятия.
Това ние ще успеем до такава степен, че да не остане нищо от достъпната за сетивата действителност, която да не бъде проникнато от понятията. Ние виждаме как една топка идва, удря другата, как последната се движи по-нататък. Ние сме разбрали това явление, когато от масата, посоката и скоростта на първата и от масата на втората можем да дадем скоростта и посоката на последната; когато видим, че при дадените условия трябва по необходимост да се получи посоченото явление. Последното не значи нищо друго, освен; това, което се предлага на нашите сетива, трябва да се яви като едно необходимо последствие на онова, което трябва да предположим идейно. Ако се случи това последното, ние можем да кажем, че понятие и явление се покриват.
към текста >>
При растението вътрешното единство се разпростира един вид в ширина, изявява своя живот в разнообразието, изгубва се в това разнообразие, така че то не добива, както ще видим това по-късно при животното, едно конкретно съществуване на
дар
ено с известна самостоятелност, което да стои като жизнен център срещу разнообразието на органите и да ги използува като посредници с външния свят.
Така всеки орган се явява като тъждествен с всички други, а също и с цялото растение. Гьоте изразява това така: "Аз разбрах, че в онзи орган на растението, който наричаме обикновено лист, се крие истинският протей, който може да се скрие и изяви във всички форми. Напред и назад растението е винаги само лист, така тясно свързан с бъдещия зародиш, че не може да си представим единия без другия." Така растението се явява един вид съставено само от отделни растения, като един сложен индивид, който се състои на свой ред от по-прости индивид. Следователно образуването на растението напредва от степен на степен и образува органи; всеки орган е тъждествен с всеки друг, т.е. еднакъв според формиращия принцип, различен във външната форма.
При растението вътрешното единство се разпростира един вид в ширина, изявява своя живот в разнообразието, изгубва се в това разнообразие, така че то не добива, както ще видим това по-късно при животното, едно конкретно съществуване надарено с известна самостоятелност, което да стои като жизнен център срещу разнообразието на органите и да ги използува като посредници с външния свят.
Сега възниква въпросът: Чрез какво се произвежда онова различие в явлението на тъждествените на вътрешния принцип органи на растението? Как е възможно на формиращите закони, които всички действат по един формиращ принцип, да произведат единият път един обикновен лист, другият път едно венчелистче? При намиращия се напълно във вътрешността живот на растението разликата може да почива също навъншни, т.е. пространствени моменти. Като такива Гьоте вижда едно разширение сменящо се с едно свиване.
към текста >>
Дар
бата на Гьоте да познава в чисто външните форми вътрешната закономерност, изпъква тук особено силно.
Връзката на външните формиращи сили с този принцип съвсем не трябва да се схваща така, като че първите биха действали определящо върху втория по начина, както действат едно неорганично същество върху друго такова. Вярно е, че външните условия дават повода типът да се оформи по определен начин, да добие определена форма; обаче тази форма не може да бъде изведена отвъншните условия, а от вътрешния принцип. При това обяснение трябва винаги да се търсят първите, обаче самата форма не трябва да се разглежда като тяхно последствие. Извеждането на формите на един организъм от заобикалящия външен свят чрез чиста причинност би било отхвърлено от Гьоте също така, както той направи с теологичния принцип, според който формата на един орган е сведена до една външна цел, на която той трябва да служи. При онези организмени системи на животното, при които се касае повече за външността на стоежа, например при костите, там отново изпъква онзи наблюдаван у растенията закон, както при образуването на черепните кости.
Дарбата на Гьоте да познава в чисто външните форми вътрешната закономерност, изпъква тук особено силно.
Разликата, която се установява тук между растението и животното с тези възгледи на Гьоте, може да изглежда незначителна по отношение на това, че по-новата наука намира основания да се съмнява с право в някаква рязка граница между растение и животно. Обаче самият Гьоте имаше пълно съзнание за невъзможността да бъде установена една такава граница* (*Ест.Н., стр.11). Въпреки това той дава определени дефиниции за растението и животното. Това е свързано с целия негов възглед за природата. Той въобще не приема в явлението нещо постоянно, установено; защото в явлението всичко се колебае в постоянно движение.
към текста >>
Когато
дар
винизмът трябва да предположи един първичен организъм, за Гьоте можем да кажем, че той е открил същността на този първичен организъм.*(*В модерното природознание под първичен организъм се разбира обикновено една първична клетка (първична цитода), т.е.
Той намери същността на организма. Това лесно може да се оцени неправилно, когато някой изисква, защото типът, онзи формиращ от себе си принцип /ентелехия/, да бъде самият той обяснен чрез нещо друго. Обаче това е едно неоснователно изискване, защото типът, установен в интуитивна форма, сам обяснява себе си. За всеки, който е схванал онова "формиране на себе си според самото себе си" на ентелехийния принцип, то съставлява решението на загадката на живота. Едно друго решение е невъзможно, защото това е същността на самата вещ.
Когато дарвинизмът трябва да предположи един първичен организъм, за Гьоте можем да кажем, че той е открил същността на този първичен организъм.*(*В модерното природознание под първичен организъм се разбира обикновено една първична клетка (първична цитода), т.е.
едно просто същество, което стои на най-ниското стъпало на органическото развитие. Тук се има предвид едно съвсем определено, действително сетивно същество. Когато говорим за първичен организъм в Гьотевия смисъл, не се има предвид това просто действително първично същество, а онази есенция /същност/, онзи формиращ, ентелехиен принцип, който прави, щото онази първична клетка да бъде един организъм. Този принцип се изявява както в най-простия организъм така и в най-съвършения, само че в различна форма. Това е животинското, това, чрез което едно същество е един организъм.
към текста >>
Дар
вин го предполага от самото начало; то е налице, въведено е и след това той казва за него, че то реагира на влиянията на външния свят по този или онзи начин.
едно просто същество, което стои на най-ниското стъпало на органическото развитие. Тук се има предвид едно съвсем определено, действително сетивно същество. Когато говорим за първичен организъм в Гьотевия смисъл, не се има предвид това просто действително първично същество, а онази есенция /същност/, онзи формиращ, ентелехиен принцип, който прави, щото онази първична клетка да бъде един организъм. Този принцип се изявява както в най-простия организъм така и в най-съвършения, само че в различна форма. Това е животинското, това, чрез което едно същество е един организъм.
Дарвин го предполага от самото начало; то е налице, въведено е и след това той казва за него, че то реагира на влиянията на външния свят по този или онзи начин.
При Дарвин съществува едно неопределено Х, това неопределено Х се стремеше Гьоте да обясни.). Гьоте е този, който скъса и предприе едно възобновяване на науката за организмите според същността на организма. Докато преди Гьотевата систематика се нуждаеше от също толкова различни понятия (идеи), колкото външни различни видове съществуваха, между които не се намираше никаква връзка, Гьоте обясни, че по идея всички организми са еднакви, а се различават само по тяхното външно явление; И той обясни защо те са такива. С това бе създадена философската основа за една научна система на организмите. Касаеше се още само за провеждането на същата.
към текста >>
При
Дар
вин съществува едно неопределено Х, това неопределено Х се стремеше Гьоте да обясни.).
Тук се има предвид едно съвсем определено, действително сетивно същество. Когато говорим за първичен организъм в Гьотевия смисъл, не се има предвид това просто действително първично същество, а онази есенция /същност/, онзи формиращ, ентелехиен принцип, който прави, щото онази първична клетка да бъде един организъм. Този принцип се изявява както в най-простия организъм така и в най-съвършения, само че в различна форма. Това е животинското, това, чрез което едно същество е един организъм. Дарвин го предполага от самото начало; то е налице, въведено е и след това той казва за него, че то реагира на влиянията на външния свят по този или онзи начин.
При Дарвин съществува едно неопределено Х, това неопределено Х се стремеше Гьоте да обясни.).
Гьоте е този, който скъса и предприе едно възобновяване на науката за организмите според същността на организма. Докато преди Гьотевата систематика се нуждаеше от също толкова различни понятия (идеи), колкото външни различни видове съществуваха, между които не се намираше никаква връзка, Гьоте обясни, че по идея всички организми са еднакви, а се различават само по тяхното външно явление; И той обясни защо те са такива. С това бе създадена философската основа за една научна система на организмите. Касаеше се още само за провеждането на същата. Трябваше да бъде показано, как всички действителни организми са само откровения, изяви на една идея и как те се изявяват в един определен случай.
към текста >>
Най-после Фойгт* (*също II, 360) пише на 6 юни 1831 година: "С живо участие и покорна благо
дар
ност аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него.
Касаеше се още само за провеждането на същата. Трябваше да бъде показано, как всички действителни организми са само откровения, изяви на една идея и как те се изявяват в един определен случай. Великото дело, което бе извършено с това в науката, беше също многократно признато от по-дълбоко мислещи учени. Младшият д, Алтон пише на 6 юли 1827 година на Гьоте: "бих считал за най-голяма награда, ако ваше превъзходителство, на когото естествената наука дължи не само едно пълно преобразоване с величествени обзори и нови възгледи на ботаниката, но и множество обогатявания на остеологията, бихте познали в предстоящите листове едно достойно за одобрение усърдие"* (*Естественонаучна кореспонденция I,28.). Неес фон Евенбек пише на 24 юни 1820 година*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението говори първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад.
Най-после Фойгт* (*също II, 360) пише на 6 юни 1831 година: "С живо участие и покорна благодарност аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него.
Странно е, че учените са се отнесли по-тривиално спрямо метаморфозата на животните /разбирам не старата метаморфоза на насекомите, а тази изходяща от гръбначния стълб/ отколкото към тази на растенията. Независимо от плагиатите и злоупотребите, тихото признание би имало своето основание в това, че при нея те вярваха, че ще има да рискуват по-малко. Защото при скелета изолираните кости остават вечно същите, обаче в ботаниката метаморфозата застрашава да преобърне цялата терминология и следователно определението на видовете, и слабите се страхуват следователно, защото не знаят, до къде може да доведе нещо подобно." Тук е налице съзнанието, че един нов вид виждаме на индивидуалното трябва да настъпи; и от този нов възглед трябва да произлезе новата систематика, разглеждането на особеното. Изграденият върху себе си тип съдържа възможността да приеме при своята изява безкрайно разнообразни форми; и тези форми са обект на нашето сетивно възприятие, те са живеещите във времето и пространството родове и видове на организмите. Схващайки онази обща идея, типа, нашият дух е разбрал цялото царство на организмите в неговото единство.
към текста >>
В Гьотевите понятия ние получаваме също едно идейно обяснение за открития от
Дар
вин и Хекел факт, че историята на развитието на индивида е едно повторение на развитието на рода (на езика на биологията: Онтогенезата е повторение на филогенезата.
Това, което може да се каже тук е, че Гьоте никога не е изпълнил своите основни мисли, че той твърде малко е навлязъл в царството на особеното. Ето защо неговите работи остават откъслечни. Неговото намерение, да създаде светлина и тук, ние показано в неговите думи от "Пътуване в Италия" /27 септември 1786 г./ с които той се изразява, че с помощта на неговите идеи ще му бъде възможно "да спре ли действително родове и видове, което, както ми се струва, досега става произволно". Той не можа да изпълни това свое намерение; не изложи особено връзката на своите общи мисли със света на особеното, с действителността на отделните форми. Това той самият считаше като един недостатък на неговите фрагменти; относно това той пише на 28 юни 1828 година на Соре за Декендол: "На мене също ми става все по-ясно, как той разглежда намеренията, в които аз продължавам да се движа и които са изразени достатъчно ясно в моята студия върху метаморфозата, чието отношение обаче към опитната ботаника, както отдавна зная това, не изпъква достатъчно ясно." Тази е също и причината, поради която Гьотевите възгледи бяха толкова малко разбрани и криво разбирани; това се случи затова, защото те въобще не бяха разбрани.
В Гьотевите понятия ние получаваме също едно идейно обяснение за открития от Дарвин и Хекел факт, че историята на развитието на индивида е едно повторение на развитието на рода (на езика на биологията: Онтогенезата е повторение на филогенезата.
Бел.на прев.). Защото това, което Хекел предлага тук, не може да бъде взето за нещо повече от един необоснован факт. Това е фактът, че всеки индивид преминава в съкратена форма онези стадии на развитието, които същевременно палеонтологията ни посочва като отделни органически форми. Хекел и неговите последователи обясняват това чрез закона на наследствеността. Обаче този закон не е самият той нищо друго освен един съкратен израз за посочения факт.
към текста >>
Както първата се отнася към последната, така се отнася теорията на
Дар
вин, Хекел и т.н.
Обаче тези последните откриха първо законите. Органическото царство на природата е било наблюдавано дълго преди Гьоте, обаче Гьоте откри новите закони. Гьоте е Кеплер и Коперник на органическия свят. Можем да си изясним същността на Гьотевата теория също и по следния начин. Наред с обикновената емпирична механика, която събира само фактите, съществува още една рационална механика, която извежда като необходими априористичните закони от вътрешната природа на основните принципи на механиката.
Както първата се отнася към последната, така се отнася теорията на Дарвин, Хекел и т.н.
към рационалната органическа наука на Гьоте. Тази страна на неговата теория не беше още от самото начало ясна на Гьоте. Обаче по-късно той изказва вече съвсем решително това. Когато на 21 януари 1832 година пише на Хайнрих вилхелм Фердинанд Вакенродер: "продължавайте с всичко, което ви интересува и ме запознайте с него то се свързва някъде с моите съзерцания", с това той иска да каже, че е открил основните принципи на науката на организмите, от които трябва да бъде изведе но всичко останало. Обаче по-рано всичко това е действало несъзнателно в неговия дух и той е третирал фактите според него*/*Гьоте чувстваше тава негово несъзнателно действане често пъти като една тъпост.
към текста >>
Дьо Кандол по
дар
и на Гьотевото учение за метаморфозата най-голямото внимание, той третираше ботаниката по начин, който не беше далече от Гьотевите възгледи.
Жьофроай не се позоваваше само на своите собствени изследвания, а също на тези на няколко германски съмишленици и между тези назовава също и Гьоте. Интересът, който Гьоте проявяваше към този въпрос, беше извънредно голям. Той много се зарадва, че намери в Жьофроай дьо Сент-Илер един съмишленик: "Сега Жьофроай дьо Сент-Илер е решително на нашата страна и с него всички знаменити учени и последователи на Франция. Това събитие има неимоверно голяма стойност за мене и аз с право ликувам върху крайната победа на една кауза, на която посветих своя живот и която е предимно също и моя", казва той на 2 август 1830 година на Екерман. Въобще странно явление е, че в Германия изследванията на Гьоте намериха отзвук само при философите, а само малко при естествоизпитателите, докато напротив във Франция те намериха най-голям отзвук при естествоизпитателите.
Дьо Кандол подари на Гьотевото учение за метаморфозата най-голямото внимание, той третираше ботаниката по начин, който не беше далече от Гьотевите възгледи.
Също така Гьотевата "Метаморфоза" бе преведена на френски от Жинжинс-Лазараз. При тези обстоятелства Гьоте можеше да се надява, че един превод на френски език на неговите ботанически съчинения, направен с негово сътрудничество, не би попаднал на една неплодородна почва. Един такъв превод направи в 1831 година Фридрих Якоб Соре, при постоянното съдействие на Гьоте. Той съдържаше онзи първи "опит" от 1790 година; историята на гьотевото изучаване на ботаниката и въздействието на неговото учение върху съвременниците* /*Естеств.Науки І, стр.17 и следв., 61 и следв., 194 и следв./; също и някои неща върху дьо Кандол, на френски език съпоставен с немския текст.
към текста >>
3.
05. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Представителите на модерния монизъм начело с професор Хекел признават в лицето на Гьоте пророка на
дар
винизма, който си представя органическия свят съвършено в техен смисъл господстван от законите, които действат и в неорганическата природа.
5. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ Когато на края на разглеждането върху Гьотевите мисли за метаморфозата хвърля поглед назад върху възгледите, които се чувствах подбуден да изкажа, аз не мога да премълча, какъв голям брой изпъкващи представители на различни направления на науката са на различно мнение. Тяхното становище към Гьоте стои ясно пред погледа ми; и съждението, което те ще произнесат върху моят опит да защищавам становището на нашия велик мислител и поет, трябваше предварително да бъде обмислено. Мненията на Гьотевите стремежи в областта на естествената наука стоят разположени едни срещу други в два противни лагера.
Представителите на модерния монизъм начело с професор Хекел признават в лицето на Гьоте пророка на дарвинизма, който си представя органическия свят съвършено в техен смисъл господстван от законите, които действат и в неорганическата природа.
Според тях това, което е липсвало на Гьоте, е било теорията на селекцията, чрез която първо Дарвин основа монистичния светоглед и издигна еволюционната теория до научно убеждение. Срещу това становище застана едно друго, което приема, че идеята за типа у Гьоте не е нищо друго освен едно общо понятие, една идея в смисъла на платоновата философия. Те допускат, че Гьоте наистина е направил някои твърдения, които припомнят за еволюционна теория, до което той е стигнал чрез заложения в неговата природа пантеизъм; но, казват те, той не е почувствал нужда да напредне до последната механична основа. Ето защо при него не може да става дума за еволюционна теория в модерен смисъл. Като се опитах да обясня Гьотевите възгледи без предпоставката на някакво положително становище, а изхождайки чисто от същността на Гьоте, от цялостта на неговия дух, на мене ми стана ясно, че нито едното, нито другото от споменатите направления не е изтълкувало съвършено правилно неговия възглед за природата колкото и извънредно важно да е онова, което те са допринесли за оценката на Гьоте.
към текста >>
Според тях това, което е липсвало на Гьоте, е било теорията на селекцията, чрез която първо
Дар
вин основа монистичния светоглед и издигна еволюционната теория до научно убеждение.
5. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ Когато на края на разглеждането върху Гьотевите мисли за метаморфозата хвърля поглед назад върху възгледите, които се чувствах подбуден да изкажа, аз не мога да премълча, какъв голям брой изпъкващи представители на различни направления на науката са на различно мнение. Тяхното становище към Гьоте стои ясно пред погледа ми; и съждението, което те ще произнесат върху моят опит да защищавам становището на нашия велик мислител и поет, трябваше предварително да бъде обмислено. Мненията на Гьотевите стремежи в областта на естествената наука стоят разположени едни срещу други в два противни лагера. Представителите на модерния монизъм начело с професор Хекел признават в лицето на Гьоте пророка на дарвинизма, който си представя органическия свят съвършено в техен смисъл господстван от законите, които действат и в неорганическата природа.
Според тях това, което е липсвало на Гьоте, е било теорията на селекцията, чрез която първо Дарвин основа монистичния светоглед и издигна еволюционната теория до научно убеждение.
Срещу това становище застана едно друго, което приема, че идеята за типа у Гьоте не е нищо друго освен едно общо понятие, една идея в смисъла на платоновата философия. Те допускат, че Гьоте наистина е направил някои твърдения, които припомнят за еволюционна теория, до което той е стигнал чрез заложения в неговата природа пантеизъм; но, казват те, той не е почувствал нужда да напредне до последната механична основа. Ето защо при него не може да става дума за еволюционна теория в модерен смисъл. Като се опитах да обясня Гьотевите възгледи без предпоставката на някакво положително становище, а изхождайки чисто от същността на Гьоте, от цялостта на неговия дух, на мене ми стана ясно, че нито едното, нито другото от споменатите направления не е изтълкувало съвършено правилно неговия възглед за природата колкото и извънредно важно да е онова, което те са допринесли за оценката на Гьоте. Първото от охарактеризираните мнения е напълно право, когато твърди, че благодарение на това, че Гьоте се е стремил да обясни органичната природа, той води борба срещу дуализма, който приема непреодолими граници между органичната и неорганичната природа.
към текста >>
Първото от охарактеризираните мнения е напълно право, когато твърди, че благо
дар
ение на това, че Гьоте се е стремил да обясни органичната природа, той води борба срещу дуализма, който приема непреодолими граници между органичната и неорганичната природа.
Според тях това, което е липсвало на Гьоте, е било теорията на селекцията, чрез която първо Дарвин основа монистичния светоглед и издигна еволюционната теория до научно убеждение. Срещу това становище застана едно друго, което приема, че идеята за типа у Гьоте не е нищо друго освен едно общо понятие, една идея в смисъла на платоновата философия. Те допускат, че Гьоте наистина е направил някои твърдения, които припомнят за еволюционна теория, до което той е стигнал чрез заложения в неговата природа пантеизъм; но, казват те, той не е почувствал нужда да напредне до последната механична основа. Ето защо при него не може да става дума за еволюционна теория в модерен смисъл. Като се опитах да обясня Гьотевите възгледи без предпоставката на някакво положително становище, а изхождайки чисто от същността на Гьоте, от цялостта на неговия дух, на мене ми стана ясно, че нито едното, нито другото от споменатите направления не е изтълкувало съвършено правилно неговия възглед за природата колкото и извънредно важно да е онова, което те са допринесли за оценката на Гьоте.
Първото от охарактеризираните мнения е напълно право, когато твърди, че благодарение на това, че Гьоте се е стремил да обясни органичната природа, той води борба срещу дуализма, който приема непреодолими граници между органичната и неорганичната природа.
Обаче Гьоте поддържаше възможността на това обяснение не затова, защото си представяше формите и явленията на органичната природа в една механическа връзка, а защото разбираше, че по-висшата връзка, в която те се намират, съвсем не е затворена за нашето познание. Той наистина си представяше Вселената по монистичен начин като нераздвоено единство от което не изключваше и човека -, обаче поради това той признаваше все пак, че вътре в това единство трябва да бъдат различени степени, които имат свои собствени закони. Още от своята младост той заемаше отрицателно становище спрямо стремежите, които си представят единството като еднообразие и считат органическия свят, както въобще това, което в природата се явява като по-висша природа, годспоствуван от законите действащи в неорганичния свят. Това отрицателно становище беше също онова, което по-късно го принуди да приеме съществуването на съзерцателната разсъдъчна способност, чрез която ние схващаме органичната природа, противоположно на дискурсивния /минаващ от едно съдържание към друго/ ум, чрез който познаваме неорганичната природа. Гьоте си представя света като един кръг от кръгове, от които всеки един си има свой собствен обяснителен принцип.
към текста >>
Бих желал мислители и изследователи с млади стремежи, които с техните мнения се простират не само нашироко, а насочват поглед направо към централната част на нашето познание, да
дар
ят известно внимание на моите изложения и да последват на орляци, за да представят по-добре това, което аз се постарах да направя.
Обаче в принципно отношение той е стигнал до основните възгледи, които имат за науката на организмите същото значение, каквото основните закони на Галилей имат за неорганичната природа. Аз си поставих като задача да докажа именно това. Нека онзи, които моите думи не могат да убедят, видят поне искрената воля, която аз вложих, без оглед на лицата, а само насочена към въпроса, да изясня споменатата проблема, да разреша проблемата за изяснение на Гьотевите научни трудове изхождайки от цялостта на неговата природа и да изразя едно възвисяващо за мене убеждение. По същия начин е започнато щастливо и сполучливо обяснението на Гьотевите поетични произведения; това е една подбуда да бъдат разгледани по този начин всички творения на неговия дух. Това не може да бъде изоставено завинаги и аз не ще бъда последният, от онези, които от сърце ще се радват, ако моите следовници успеят по-добре от мене.
Бих желал мислители и изследователи с млади стремежи, които с техните мнения се простират не само нашироко, а насочват поглед направо към централната част на нашето познание, да дарят известно внимание на моите изложения и да последват на орляци, за да представят по-добре това, което аз се постарах да направя.
към текста >>
4.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
По повод на това той писа на 24 юни на философа: "Що се отнася за мене, аз ще ви дължа най-голяма благо
дар
ност, ако най-после ме помирите с философите, от които никога не мога да се лиша и с които никога не можах да се съединя." Това, което поетът беше търсил тук при Фихте, той го беше търсил по-рано при Спиноза; по-късно той го търси при Шелинг и Хегел: един философски възглед за света, който да бъде съобразен с неговия начин на мислене.
6. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ Йохан Готлиб Фихте изпрати през юни 1794 година на Гьоте първите коли на своята книга "Науко учение".
По повод на това той писа на 24 юни на философа: "Що се отнася за мене, аз ще ви дължа най-голяма благодарност, ако най-после ме помирите с философите, от които никога не мога да се лиша и с които никога не можах да се съединя." Това, което поетът беше търсил тук при Фихте, той го беше търсил по-рано при Спиноза; по-късно той го търси при Шелинг и Хегел: един философски възглед за света, който да бъде съобразен с неговия начин на мислене.
Обаче поетът не беше напълно задоволен от никое философско направление, с което той се запозна. Това затруднява съществено нашата задача. Ние искаме да се приближим до Гьоте от философската страна. Ако той би назовал като свое едно научно становище, ние бихме се позовали на него. Но не е този случаят.
към текста >>
Всеки по-добре мислещ човек би трябвало да отхвърли едно щастие, което би му предложила някаква външна сила, защото той не може да чувства като щастие това, което му се дава като незаслужен по
дар
ък.
Нека не бъда криво разбран. Аз не искам да пея хвалебствия на плоския оптимизъм, който, доволен с тривиалните наслади на живота, не желае нищо по-възвишено и поради това никога не чувства да му липсва нещо. Аз не искам да обсъждам индивидите, които чувстват болезнено дълбокия трагизъм състоящ се в това, че ние зависим от условия, който действат парализиращо върху всичката наша работа и които напразно се стараем да изменим. Но нека само не забравяме, че страданието е обвивката на щастието. Нека помислим само за майката: как процъфтяването на нейните деца и доставя увеличена радост, когато някога е постигнала това с грижи, страдания и усилия.
Всеки по-добре мислещ човек би трябвало да отхвърли едно щастие, което би му предложила някаква външна сила, защото той не може да чувства като щастие това, което му се дава като незаслужен подарък.
Ако някакъв творец би се заловил да създаде човека с мисълта, заедно със своя образ подобие да му даде като наследство и щастието, той би направил по-добре да не го създаде. Достойнството на човека е повишено с това, че винаги бива жестоко унищожено това, което той създава; защото той винаги отново трябва да работи и да твори; а в работата се крие нашето щастие, в това което сами произвеждаме. С подареното щастие е същото както с разкритата истина. За човека е достойно само това, че той сам търси истината, че в това не го ръководи нито опитът, нито откровението. Когато това бъде добре разбрано, тогава ще се сложи край на религиите на откровението.
към текста >>
С по
дар
еното щастие е същото както с разкритата истина.
Но нека само не забравяме, че страданието е обвивката на щастието. Нека помислим само за майката: как процъфтяването на нейните деца и доставя увеличена радост, когато някога е постигнала това с грижи, страдания и усилия. Всеки по-добре мислещ човек би трябвало да отхвърли едно щастие, което би му предложила някаква външна сила, защото той не може да чувства като щастие това, което му се дава като незаслужен подарък. Ако някакъв творец би се заловил да създаде човека с мисълта, заедно със своя образ подобие да му даде като наследство и щастието, той би направил по-добре да не го създаде. Достойнството на човека е повишено с това, че винаги бива жестоко унищожено това, което той създава; защото той винаги отново трябва да работи и да твори; а в работата се крие нашето щастие, в това което сами произвеждаме.
С подареното щастие е същото както с разкритата истина.
За човека е достойно само това, че той сам търси истината, че в това не го ръководи нито опитът, нито откровението. Когато това бъде добре разбрано, тогава ще се сложи край на религиите на откровението. Тогава човекът не ще иска вече, Бог да му се изяви или да разлее върху него благословение. Чрез собствено мислене той ще се добере до познанието и чрез собствена сила ще създаде своето щастие. Дали някаква по-висша сила направлява нашите съдбини към доброто или злото, това не ни засяга; ние сами трябва да си начертаем пътя, по който трябва да вървим.
към текста >>
Той отхвърля чисто механическото схващане на природата и придържащия се към външното хипер-
дар
винизъм.
Това е идеализъм, обаче съвсем не такъв, който следва една мъглива, мечтателно единство на нещата, а едно такова единство, което търси конкретно идейно съдържание на действителността също така съобразно опита, както днешното свръхточно изследване търси съдържанието на фактите. Постъпвайки с тези възгледи към Гьоте, ние вярваме, че можем да проникнем в неговата същност. Ние се придържаме към идеализма, обаче при развитието на същия не поставяме като основа диалектическия метод на Хегел, а един пречистен, по-висш емпиризъм. Такъв един идеализъм стои също и на основата на философията на Едуард фон Хартман. Едуард фон Хартман търси в природата идейно-съобразното единство, както то се получава положително за едно пълно съдържателно мислене.
Той отхвърля чисто механическото схващане на природата и придържащия се към външното хипер-дарвинизъм.
В науката той е основател на един конкретен монизъм. В историята и естетиката той търси конретната идея. Всичко това по емпирично-индуктивен метод. Философията на Хартман се различава от моята само по въпроса за песимизма и чрез метафизическо изостряне на системата към "несъзнателното". Що се отнася за тази последна точка, нека се прочете изложеното по-нататък.
към текста >>
5.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
с благо
дар
ност да се отдадем свободно
Той се стреми да добие от всяко нещо онази страна, чрез която то става свещено. Карл Юлиус Шрьоер е показал това по един много одухотворен начин по отношение на поведението на Гьоте в любовта. Всичко лекомислено, повърхностно е изхвърлено и любовта става за Гьоте едно религиозно чувство. Тази основна черта на неговото същество е изразена най-красиво в неговите думи: "В чистотата на нашето сърце се вълнува един стремеж,
с благодарност да се отдадем свободно
на нещо по-висше, по-чисто, непознато ние наричаме това: н а б о ж н о с т! " Тази страна на неговото същество е свързано неразривно с една друга. Той никога не се стреми да пристъпи непосредствено към това по-висше; той винаги се стреми да се приближи до него чрез природата.
към текста >>
Той не иска това щастие като
дар
отвън.
С това той ни насочва към нашата дейност. Че той е въобще песимист, това е негова грешка. Това е може би остатък от предишни стадии на неговото мислене. Там, където стои сега, той би трябвало да разбере, че емпирическото доказателство, че в света на действителността незадоволителното преобладава не може да оправдае песимизма. Защото по-висшият човек съвсем не може да желае нещо друго, освен да трябва да извоюва своето щастие.
Той не иска това щастие като дар отвън.
Той иска да има щастието само в своето деяние. Пред едно по-висше мислене /каквото е това на Хартман/ песимизмът се изпарява. Понеже светът ни оставя незадоволени, ние самите си създаваме най-хубавото щастие в нашата дейност. Така за нас философията на Хартман е отново едно доказателство за това, как, изхождайки от различни изходни точки, човек стига до същата цел. Хартман изхожда от предпоставки различни от тези на Гьоте; обаче в хода на развитието на неговите мисли на всяка крачка ние срещаме пътя на идеите на Гьоте.
към текста >>
6.
03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА
GA_2 Светогледа Гьоте
Хекел, който е изградил
дар
винизма с желязна последователност и по гениален начин, когото трябва да считаме като един от най-значителните последователи на английския изследовател, вижда своя възглед предварително оформен у Гьоте.
Възгледи за света, които нямат нищо общо помежду си, сочат с привидно същото право към Гьоте, когато почувстват нуждата да видят своето становище признато на върховете на човечеството. Не можем да си представим по-големи противоположности от тези съществуващи между учението на Хекел и това на Шопенхауер. Този последният нарече Хегеля шарлатанин, а неговата философия повърхностна сбирщина от думи, чиста безсмислица, безсмислица, варварско съчетание на думи. И двамата тези мъже нямат всъщност нищо общо помежду си освен една неограничена почит към Гьоте и вярата, че последният е споделял техния възглед за света. Не стоят по-различно нещата и с по-новите научни направления.
Хекел, който е изградил дарвинизма с желязна последователност и по гениален начин, когото трябва да считаме като един от най-значителните последователи на английския изследовател, вижда своя възглед предварително оформен у Гьоте.
Един друг изследовател на нашето съвремие, К. Ф. В. Йесен, пише за теорията на Дарвин: "Удивлението, което намира у някой изследовател по специалността и у мнозина непосветени тази теория, изнасяна и от по-рано, но опровергана от едно задълбочено изследване, показва, как винаги народите много малко са познавали и разбирали резултатите на природоизследването." Същият изследовател казва за Гьоте, че той "се е издигнал до обширни изследвания в областта на неживата както и на живата природа", като е намерил в "едно разсъдливо и дълбоко проникващо наблюдение на природата основния закон на образуването на растенията". Всеки един от изброените изследователи знае да изнесе безброй доказателства за съвпадението на неговото научно направление с разумните наблюдения на Гьоте. И щом всяко едно от тези становища с право би могло да се позове на Гьотевата мисъл, това би трябвало да хвърля твърде съмнителна светлина върху единността на тази мисъл.
към текста >>
Йесен, пише за теорията на
Дар
вин: "Удивлението, което намира у някой изследовател по специалността и у мнозина непосветени тази теория, изнасяна и от по-рано, но опровергана от едно задълбочено изследване, показва, как винаги народите много малко са познавали и разбирали резултатите на природоизследването." Същият изследовател казва за Гьоте, че той "се е издигнал до обширни изследвания в областта на неживата както и на живата природа", като е намерил в "едно разсъдливо и дълбоко проникващо наблюдение на природата основния закон на образуването на растенията".
И двамата тези мъже нямат всъщност нищо общо помежду си освен една неограничена почит към Гьоте и вярата, че последният е споделял техния възглед за света. Не стоят по-различно нещата и с по-новите научни направления. Хекел, който е изградил дарвинизма с желязна последователност и по гениален начин, когото трябва да считаме като един от най-значителните последователи на английския изследовател, вижда своя възглед предварително оформен у Гьоте. Един друг изследовател на нашето съвремие, К. Ф. В.
Йесен, пише за теорията на Дарвин: "Удивлението, което намира у някой изследовател по специалността и у мнозина непосветени тази теория, изнасяна и от по-рано, но опровергана от едно задълбочено изследване, показва, как винаги народите много малко са познавали и разбирали резултатите на природоизследването." Същият изследовател казва за Гьоте, че той "се е издигнал до обширни изследвания в областта на неживата както и на живата природа", като е намерил в "едно разсъдливо и дълбоко проникващо наблюдение на природата основния закон на образуването на растенията".
Всеки един от изброените изследователи знае да изнесе безброй доказателства за съвпадението на неговото научно направление с разумните наблюдения на Гьоте. И щом всяко едно от тези становища с право би могло да се позове на Гьотевата мисъл, това би трябвало да хвърля твърде съмнителна светлина върху единността на тази мисъл. Но причината на това явление се крие именно във факта, че в действителност нито един от тези възгледи не е израснал от светогледа на Гьоте, а всеки един от тях има своите корени вън от този светоглед. Тя се крие в това, че споменатите изследователи търсят едно външно съвпадение, еднавъншна съгласуваност с подробности, които откъснати от цялостното мислене на Гьоте изгубват своя смисъл, но не искат да признаят вътрешната самородност на това цяло, неговата способност да създаде едно научно направление. Никога възгледите на Гьоте не са били изходна точка на научни изследвания, а само обект на сравнение.
към текста >>
7.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Но това изискване стои и на основата на
дар
винизма, не в неговата първоначална форма, а в неговото днешно тълкуване.
Предприемат се изследвания, които трябва да покажат това: По силата на нашата природа ние можем да мислим само индуктивно, само дедуктивно и т.н. Това е природата на нашия дух. При това се изпуска изпредвид, че обектите, на които искаме да наложим нашия начин на разглеждане, може би съвсем не го понасят. Че е справедлив упрекът, който отправяме към органичната естествена наука на нашите дни: Тя пренася върху органическата природа не принципа на научния начин на разглеждане въобще, а този на неорганическата природа, това ни показва един поглед върху възгледите, на Хегел, който без съмнение е най-забележителният съвременен теоретик на изследването на природата. Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната връзка на явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие на психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия свят според шаблона на метода на физиката.
Но това изискване стои и на основата на дарвинизма, не в неговата първоначална форма, а в неговото днешно тълкуване.
видяхме, че в неорганическата природа един процес бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действителности, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият на сетивния свят. Обаче как днешната органика (наука за организмите, биология) прилага принципа на приспособяването и борбата за съществуване, която и двата не можем да подложим на съмнение като израз на едно състояние на нещата? Съвременните естественици вярва, че могат да извлекат характера на определен вид растения или животни отвъншните условия, в които те са живели, както например затоплянето на едно тяло се обяснява от падащите върху него слънчеви лъчи. Забравя се обаче напълно, че по своите пълни със съдържание определения този характер не може никога да се счита като последствие на тези условия. Условията могат да имат едно определящо влияние, но те не са една съдържаща причина.
към текста >>
Но все пак тази специализирана форма е нещо по себе си и за себе си; ние я виждаме на
дар
ена с определени качества.
Обаче специфичната природа на а, в, и с не може да се получи за нас никога като резултат навъншните условия. Преди всичко трябва да насочим нашето внимание върху това: От къде вземаме съдържанието на онова всеобщото, като специален случай на което считаме отделното органическо същество? Ние знаем напълно добре, че специализирането се получава чрез въздействие отвън. Обаче самата специализирана форма трябва да я извлечем от един вътрешен принцип. Че се е развила именно тази специализирана форма, върху това ние се осветляваме, когато проучим околната среда на едно същество.
Но все пак тази специализирана форма е нещо по себе си и за себе си; ние я виждаме надарена с определени качества.
Виждаме е за какво се касае, от какво зависят нещата. Срещу външното явление застава едно оформено в себе си съдържание, което ни дава в ръцете това, от което се нуждаем, за да извлечем споменатите качества. В неорганичната природа ние възприемаме със сетивата един факт и за да го обясним търсим един друг факт, един трети и т.н.; и резултатът е, че първият факт ни се явява необходимо последствие от последните. Но в органическия свят не е така. Тук освен от фактите ние се нуждаем от още един фактор.
към текста >>
Той няма абсолютно нищо общо с това, което Агасиз, забележителния противник на
Дар
вин, нарече една "въплътена творческа мисъл на Бога".
Няма значение, че думата тип може да означава според своето езиково развитие каквото и да е друго; ние я употребяваме в този смисъл на Гьоте и при това никога не разбираме нищо друго освен даденото. Този тип не е развит в неговото съвършенство в никой отделен организъм. Само нашето разумно мислене е в състояние да го овладее, като го извлича като общ образ от явленията. Следователно типът е идеята на организма: Животинското в животното, общото растение в специалното. Под този тип не трябва да си представяме нещо сковано.
Той няма абсолютно нищо общо с това, което Агасиз, забележителния противник на Дарвин, нарече една "въплътена творческа мисъл на Бога".
Типът е нещо изцяло течно, от което могат да бъдат извлечени всички особени видове и родове, които можем да считаме като подтипове, като специализирани типове. Типът не изключва теорията на произхода. Той не противоречи на факта, че органическите форми се развиват една от друга. Той е само логическият протест срещу това, че органическото развитие преминава чисто в явяващите се поред, фактически (сетивно възприемаеми) форми. Той е онзи, който установява връзката в това безкрайно разнообразие.
към текста >>
Теорията на
Дар
вин предполага типа.
Типът не изключва теорията на произхода. Той не противоречи на факта, че органическите форми се развиват една от друга. Той е само логическият протест срещу това, че органическото развитие преминава чисто в явяващите се поред, фактически (сетивно възприемаеми) форми. Той е онзи, който установява връзката в това безкрайно разнообразие. Той е вътрешната страна на това, което ние виждаме във външните форми на живите същества.
Теорията на Дарвин предполага типа.
Ти път е истинският първичен организъм (праорганизъм); според това, как се специализира идейно: Прарастение и праживотно. Той не може да бъде нито едно отделно, сетивно-действително живо същетво. Това, което Хекел или други естественици считат като първична форма, то е вече една особена форма; то е именно най-простата форма на типа. Че по време типът се явява първо в най-простата форма, това не обуславя, защото явяващите се следващи по време форми да се получават като последствие на предшествуващите го по време. Всички форми се явяват като последствие на типа, първата както и последната са явления на същия.
към текста >>
Веднъж Фридрих Теодор Вишер е изказал по отношение на теорията на
Дар
вин възгледа, че тя налага като необходима една ревизия на нашето понятие за времето.
Типът минава като червена нишка през всички степени на развитие на органическия свят. Ние трябва да го задържим и след това с него да пребродим цялото това велико, разновидно царство. Тогава то става разбираемо за нас. Иначе той се разпада, както целият останал свят на опитността се разпада в едно лишено от връзка множество от отделни неща. Даже когато вярваме, че по-късното, по-сложното, по-устроеното произхожда от по-ранната, от предишната по-проста форма и считаме тази форма за първично, ние се мамим, защото сме извели само една специална форма от друга специална форма.
Веднъж Фридрих Теодор Вишер е изказал по отношение на теорията на Дарвин възгледа, че тя налага като необходима една ревизия на нашето понятие за времето.
Тук ние стигнахме до една точка, която явно ни показва, в какъв смисъл би трябвало да стане една такава ревизия. Тя би трябвало да покаже, че извеждането на нещо по-късно от нещо по-ранно не е никакво обяснение, че първото по време е принципно първото. Всяко извеждане трябва да става от нещо принципно и най-много би трябвало да се покаже, кои фактори са действали, за да се развие един растителен или животински вид по време преди други видове. Типът играе в органическия свят същата роля, каквато природният закон играе в неорганическия свят. Както това последният ни дава възможността да познаем всеки отделен процес като член на едно велико цяло, така и типът ни поставя в състояние да считаме отделният организъм като една особена форма на първичната форма.
към текста >>
Считаме от нашите изложения да следва ясно, че Гьотевият дух е намерил правилния път в науката на организмите именно затова, защото е бил на
дар
ен с интуиция.
Защото често пъти се нарича интуиция, когато някой случайно е налучкал нещо правилно, вярно, за чиято истинност изследователят се убеждава само по околен път. Но често се отрича, че самата интуиция може да бъде един принцип на науката. Това, което се разкривало на интуицията, трябва първо да бъде доказано допълнително така се мисли ако то трябва да има научна стойност. По този начин също учени те са считали научните постижения на Гьоте като остроумни хрумвания, които са получили своето потвърждение допълнително чрез строгата наука. Обаче за науката на организмите интуицията е правилният метод.
Считаме от нашите изложения да следва ясно, че Гьотевият дух е намерил правилния път в науката на организмите именно затова, защото е бил надарен с интуиция.
Методът присъщ на науката на организмите съвпадаше с устройството на неговия дух. Ето защо за него стана толкова по-ясно, до каква степен тази наука на организмите се различава от неорганичната естествена наука. Едното му стана ясно чрез другото. Поради това той очертаваше също с ярки черти същността на неорганичното. За подценяване на работата с интуицията допринася не малко фактът, че на нейните постижения не се отдава онова доверие, онази степен на доверие, както на доказателните науки.
към текста >>
Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благо
дар
ение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова.
Поради това той очертаваше също с ярки черти същността на неорганичното. За подценяване на работата с интуицията допринася не малко фактът, че на нейните постижения не се отдава онова доверие, онази степен на доверие, както на доказателните науки. Често пъти наука се нарича само това, което е било доказано, а останалото вяра. Трябва да се помисли, че интуицията означава нещо съвършено различно в нашето научно направление, което е убедено, че в мисленето ние схващаме действително ядката на света, а не както в онова научно направление, което поставя тази ядка на света в една неизследваема отвъдна област. Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата.
Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова.
Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност. Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност. Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение. Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността. С интуицията на нас не ни се натрапва една истина отвън, защото за нашето становище не съществува едно такова външно и вътрешно по начина, по който го приема току-що споменатото от нас и противоположно на нашето научно направление.
към текста >>
8.
08_г. ОПТИМИЗЪМ И ПЕСИМИЗЪМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Не може да се гарантира задоволяването на човека, ако той самият не си
дар
и първо тази способност.
Това е един възглед, според който човекът има опората, целта и ядката на своето съществуване в самия себе си. Той прави от човека едно същество достатъчно за себе си. Следователно достатъчно и за своето щастие. Ако трябва да има такова щастие, той трябва да го дължи на самия себе си. Всяка сила, която би му го раздала отвън би го осъдила на несвобода.
Не може да се гарантира задоволяването на човека, ако той самият не си дари първо тази способност.
Ако нещо трябва да означава радост за него, ние трябва първо да му дарим онази сила, чрез която той може да стори такова нещо. Удоволствие и неудоволствие съществуват за човека в по-висш смисъл само тогава, и дотолкова, доколкото той ги чувства като такива. С това обаче пропада всеки оптимизъм и песимизъм. Оптимизмът допуска, че светът е такъв, че в него всичко е добро, че той води човека до най-висшето задоволство. Но ако това е така, тогава човекът трябва сам да добие от предметите на света нещо, което той желае, т.е.
към текста >>
Ако нещо трябва да означава радост за него, ние трябва първо да му
дар
им онази сила, чрез която той може да стори такова нещо.
Той прави от човека едно същество достатъчно за себе си. Следователно достатъчно и за своето щастие. Ако трябва да има такова щастие, той трябва да го дължи на самия себе си. Всяка сила, която би му го раздала отвън би го осъдила на несвобода. Не може да се гарантира задоволяването на човека, ако той самият не си дари първо тази способност.
Ако нещо трябва да означава радост за него, ние трябва първо да му дарим онази сила, чрез която той може да стори такова нещо.
Удоволствие и неудоволствие съществуват за човека в по-висш смисъл само тогава, и дотолкова, доколкото той ги чувства като такива. С това обаче пропада всеки оптимизъм и песимизъм. Оптимизмът допуска, че светът е такъв, че в него всичко е добро, че той води човека до най-висшето задоволство. Но ако това е така, тогава човекът трябва сам да добие от предметите на света нещо, което той желае, т.е. той не може да бъде щастлив чрез света, а чрез самия себе си.
към текста >>
9.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_4 Философия на свободата
14 .Нравственото въображение (
Дар
винизъм и нравственост)
Реалността на свободата 10.Факторите на живота 11.Идеята за свободата 12.Философия на свободата и монизъм 13. Всемирна цел и цел на Живота (Предназначение на човека)
14 .Нравственото въображение (Дарвинизъм и нравственост)
15. Стойността на живота (Песимизъм и оптимизъм) 16. Индивидуалност и род Заключителни въпроси. Обобщение на монизма Първо приложение (Добавка към новото издание от 1918 г.)
към текста >>
10.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Многобройни са отредените ни
дар
ове, но още по-многобройни са нашите желания.
- Б. пр./ С тези думи Гьоте обрисува една черта на характера, произтичаща от дълбините на човешката природа. Човекът не представлява единно устроена същност. Той винаги настоява за повече, отколкото светът му дава доброволно. Природата ни е дала нужди, сред които има такива, чието задоволяване тя предоставя на собствената ни дейност.
Многобройни са отредените ни дарове, но още по-многобройни са нашите желания.
Ние сякаш сме родени за недоволство. Стремежът ни към познание е само частен случай на това недоволство. Поглеждаме едно дърво два пъти. Първия път виждаме клоните му в покой, втория път - в движение. Ние не се задоволяваме с това наблюдение.
към текста >>
11.
14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
GA_4 Философия на свободата
НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (
ДАР
ВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
/* Бележка на редактора: В оригиналния текст на заглавието на XIIглава - Нравствено въображение - отговаря буквално преведено„Моралната фантазия". Моралната фантазия е термин въведен от Рудолф Щайнер, има специфична окраска и не се среща често в обичайната философска литература. Читателят следва да се съобразява с горното, тъй като терминът „морална фантазия" се среща и в следващите страници, преведен с „нравствено въображение"./ Свободният дух действа по свои импулси, а именно интуиции, мисловно подбрани от целостта на неговия свят на идеите. За несвободния дух причината, поради която той отделя определена интуиция от своя свят на идеите, за да я положи в основата на едно действие, се намира в дадения му възприятиен свят, тоест в досегашните му преживявания.
към текста >>
Така етичният индивидуализъм увенчава сградата, която
Дар
вин и Хекел се стремяха да издигнат за естествознанието.
При това тя следва същия движещ я принцип, с чиято помощ издирва причините за нови органични форми, без да се позовава на намесата на някакво извънземно същество, което с оглед на някоя нова съзидателна мисъл чрез свръхестествено въздействие предизвиква появата на всеки нов вид. Точно както за обясняване на живото същество монизмът не може да изхожда от някаква свръхестествена съзидателна мисъл, така и на него му е невъзможно да изведе нравствения ред в света от причини, които не се намират в рамките на изживяемия свят. Той не може да приеме за изчерпана същността на една воля като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление на света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване на десетте заповеди), или пък към явяването на Бога на земята (Христос). Резултатът от действието на всичко това във и при човека се превръща в нравствено, едва когато чрез човешкото изживяване стане индивидуална собственост. За монизма нравствените процеси представляват продукти на света като всичко съществуващо в него и техните причини трябва да се търсят в света и по-точно в човека, защото човекът е носител на нравствеността.
Така етичният индивидуализъм увенчава сградата, която Дарвин и Хекел се стремяха да издигнат за естествознанието.
Той е одухотворено еволюционно учение, пренесено върху нравствения живот. Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие. Последователно процедиращият еволюционист не може да изпадне в такова тесногърдие. Той не може да приключи естествения път на развитие до маймуната и да припише на човека „свръхестествен" произход; редом с издирването на естествените предци на човека той е длъжен да търси и началото на духа в самата природа; при органичните дейности на човека той също не може да спре и да приеме само тях за естествени, а трябва да разглежда и нравствено-свободния живот като духовно продължение на органичния. Съгласно своето основно схващане еволюционистът може да твърди само, че съвременните нравствени действия произхождат от други видове световни процеси; характеристиката на действията, сиреч тяхното определяне като свободни, той трябва да предостави на тяхното непосредствено наблюдение.
към текста >>
12.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван
дар
.
Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието. Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието.
Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар.
Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание. А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198). Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения.
към текста >>
Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен госпо
дар
и неговия собствен ценител.
Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля. То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота.
Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител.
ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята. Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота. Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи свободата, носител на волята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една воля може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стойност се проявяват само в произтичащото от човешкото същество свободно осъществяване на интуицията. Етичният индивидуализъм е подходящ за представяне на нравствеността, с цялото и достойнство, защото той смята за истински нравствено не онова, което по външен начин довежда до съгласуването на една воля с някоя норма, а онова, което човекът поражда, разгръщайки у себе си нравствената воля като брънка на цялостното си същество, така че вършенето на нещо неморално да му се струва обезобразяване, осакатяване на неговото същество.
към текста >>
13.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Суверенната индивидуалност, която знае, че може да живее само чрез своята природа и вижда целта си в съответстващ на същността й житейски образ, представлява за Ницше свръхчовекът, който е противоположност на човека, вярващ, че животът му е по
дар
ък, за да служи на някаква намираща се извън самия него цел.
Вярата, че човекът става завършен едва когато служи на „по-висши“ цели, е, според мнението на Ницше, нещо, което трябва да се превъзмогне. Човек трябва да погледне в себе си и да осъзнае, че той е създал идеали само за да служи на самия себе си. Да се живее естествено е по-здравословно, отколкото да се преследват идеали, които не произлизат от действителността. Човекът, който не служи на безлични цели, а търси целта и смисъла на своето съществуване в самия себе си и прави от това своя добродетел, служеща за разгръщане на личната му сила, на осъществяването на личната му сила - този човек е поставен от Ницше по-високо от безкористния идеалист. Тъкмо това провъзгласява той чрез своя „Заратустра“.
Суверенната индивидуалност, която знае, че може да живее само чрез своята природа и вижда целта си в съответстващ на същността й житейски образ, представлява за Ницше свръхчовекът, който е противоположност на човека, вярващ, че животът му е подарък, за да служи на някаква намираща се извън самия него цел.
Свръхчовекът е човек, който приема да живее естествено, учи Заратустра. Заратустра учи хората да разглеждат добродетелите си като свои творения. Той им заповядва да презират онези, които поставят добродетелите си по-високо от самите себе си. Заратустра избира самотата, за да се освободи от смирението, с което хората се кланят пред своите добродетели. Той се връща отново сред хората, когато се е научил да презира добродетелите, обуздаващи живота и не желаещи да му служат.
към текста >>
Защото свръхчовекът е открил сам себе си, разпознавал се е като госпо
дар
и творец на добродетелите си.
Сега той се движи леко като танцьор, защото следва само себе си и своята воля и не зачита предначертанията на добродетелите. Вече не му тежи на плещите вярата, че не е правилно да следва само себе си. Заратустра вече не спи, за да сънува идеали, той е един буден, който се изправя свободен пред действителността. За него е кална река човекът, който е загубил себе си и лежи в прахта на своите творения. Свръхчовекът за него е море, което приема тази река, без само да стане нечисто.
Защото свръхчовекът е открил сам себе си, разпознавал се е като господар и творец на добродетелите си.
Заратустра е изживял величието, че за него всяка добродетел се е превърнала в погнуса, поставяна над човека. „Какво е най-великото, което можете да преживеете? Това е мигът на най-голямото презрение. Мигът, в който и щастието ви ще се превърне в погнуса, както и вашият разум, и вашата добродетел.“25 Мъдростта на Заратустра не е в смисъла на „модерните образовани“. Те искат да направят всички хора еднакви.
към текста >>
Този, на когото липсват гордост и себеуважение, вярва, че мъдростта му е небесен
дар
.
Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие. Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си. Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели. Заратустра би желал да загуби по-скоро мъдростта си, отколкото гордостта си. Защото мъдростта, която все още не е съпровождана от гордост, не се разглежда като човешко дело.
Този, на когото липсват гордост и себеуважение, вярва, че мъдростта му е небесен дар.
Такъв човек казва: глупак е човекът и има толкова мъдрост, колкото му е дарило небето. „И ако някога ме изостави мъдростта: ах, тя обича да отлита! - тогава нека мъдростта ми с глупостта ми да политне! “28 13.
към текста >>
Такъв човек казва: глупак е човекът и има толкова мъдрост, колкото му е
дар
ило небето.
Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си. Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели. Заратустра би желал да загуби по-скоро мъдростта си, отколкото гордостта си. Защото мъдростта, която все още не е съпровождана от гордост, не се разглежда като човешко дело. Този, на когото липсват гордост и себеуважение, вярва, че мъдростта му е небесен дар.
Такъв човек казва: глупак е човекът и има толкова мъдрост, колкото му е дарило небето.
„И ако някога ме изостави мъдростта: ах, тя обича да отлита! - тогава нека мъдростта ми с глупостта ми да политне! “28 13. Три преображения трябва да извърши духът, за да открие себе си.
към текста >>
Тогава иска да стане свободен и госпо
дар
в своя собствен свят.
Само търпеливият е силен. Искам да съм послушен, казва духът на това ниво, и да изпълнявам повелите на мировия дух, без да питам за смисъла на тези повели. Духът чувства натиска, който упражнява над него една по-висша сила. Не по свои пътища върви духът, а по пътищата на тогова, на когото служи. Идва времето, когато духът осъзнава, че никакъв бог не му говори.
Тогава иска да стане свободен и господар в своя собствен свят.
Той търси някакво ръководно начало за съдбата си. Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си. Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“. Той търси мярка, за да измери стойността на нещата. Търси отличителен знак за доброто и злото.
към текста >>
Трудът на Ницше достига връхната си точка благо
дар
ение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото.
Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост. Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение. Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт.
Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото.
Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал. 18. Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал. Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността. За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване.
към текста >>
Цялата истина възниква благо
дар
ение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата.
Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра. Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си. Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч. Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво?
Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата.
Човекът е създател на истината. „Свободомислещият“ осъзнава, че създава истината. Той вече не разглежда истината като нещо, на което се подчинява, а я разглежда като неин създател. 19. Хората със слаби познавателни инстинкти не се осмеляват от изграждащата понятия сила на личността си да придават значение на световните явления.
към текста >>
Той не се чувства достатъчно силен да направи от себе си госпо
дар
на своите действия и да ги направлява.
Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията. Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм. 20. Когато силният дух търси причината за дадена човешка дейност, той я намира винаги във волята за власт на отделната личност. Човекът със слаб и лишен от смелост интелект обаче не иска да признае това.
Той не се чувства достатъчно силен да направи от себе си господар на своите действия и да ги направлява.
Смята инстинктите, които го тласкат, за повели на чужда сила. Той не казва: действам, защото искам. Казва: аз действам според повеля, защото трябва. Той не иска да си заповядва, а да слуша. На определено ниво на развитие хората разглеждат своите подбуди за действие като Божествени повели, а на друго ниво вярват, че вътрешен глас им говори и им повелява.
към текста >>
Нямам друга благо
дар
ност, нямам и друго мерило за това, кое е добро.“ („Случаят Вагнер“, § 1) Понеже музиката на Вагнер не му оказва такова въздействие, Ницше я отрича.
Светът се вижда като от връх. Дефинирах философския патос. И внезапно ми паднаха отговори в скута, градушка от лед и мъдрост, от разрешени проблеми... Къде съм? Бизе ме прави продуктивен. Всичко добро ме прави продуктивен.
Нямам друга благодарност, нямам и друго мерило за това, кое е добро.“ („Случаят Вагнер“, § 1) Понеже музиката на Вагнер не му оказва такова въздействие, Ницше я отрича.
„Моите възражения срещу Вагнеровата музика са физиологични... Като „факт“, моят „petit fait vrai“** е, че повече не мога да дишам леко, когато тази музика ми въздейства, че незабавно кракът ми започва да й се сърди и се бунтува. Той има потребност от такт, от танц, от марш... Той желае от музиката преди всичко възторзите, които се намират в доброто вървене, ходене, в добрия танц. Но не протестират ли също стомахът ми, сърцето ми, кръвообращението ми? Не се ли нарушава храносмилането ми? Не се ли сгорещявам внезапно?...
към текста >>
14.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благо
дар
ение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото.
Превръща се сам в творение. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля. По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис. В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец.
Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото.
По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия. Приема, че трагедията е възникнала от трагичния хор. Дионисиевият човек става зрител, наблюдател на картина, представяща самия него. Хорът е себеотражение на един дионисиево развълнуван човек, това значи, че дионисиевият човек вижда отразено своето дионисиево вълнение чрез една аполонова творба. Представянето на дионисиевото в аполоновия образ представлява примитивната трагедия.
към текста >>
Благо
дар
ение на тази вяра той пише през 1876 г.
В „Залезът на кумирите“ четем: „Със Сократ гръцкият вкус се обръща към диалектиката: какво се случва всъщност? Преди всичко е победен аристократичният вкус; сганта взима надмощие с диалектиката. Преди Сократ в доброто общество диалектичните маниери са били отричани, смятали са се за лоши маниери.“ („Проблемът на Сократ“, § 5) Там, където за нещо не говорят здрави основни инстинкти, навлиза доказващият разум, който се аргументира чрез адвокатски способи. 36. Ницше вярва, че в Рихард Вагнер ще открие обновяване на дионисиевия дух.
Благодарение на тази вяра той пише през 1876 г.
четвъртото от своите „Несвоевременни размишления“: „Рихард Вагнер в Байройт“. По това време той се придържа към значението на диони-сиевия дух, което си е изградил на базата на Шопенха-уеровата философия. Още вярва, че действителността е само човешка представа и отвъд тази представа се намира същността на нещата под формата на праволя. И творческият дионисиев дух не е бил все още създаващият от самия себе си, а самозабравящият се, разкриващият се в праволята човек. Образи на властващата праволя, създадени от един отдаден на тази праволя дионисиев дух, за него са музикалните драми на Вагнер.
към текста >>
Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са госпо
дар
и на много богат дом.
Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се изразява, следвайки своите основни инстинкти. Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме.
Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом.
В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти. Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си. „Копнежът към по-крепка природа, към по-здраво и по-просто човечество при него е копнеж към самия себе си, и докато овладява времето в себе си, с удивление съзира гения в себе си.“ („Шопенхауер“, § 3) В Ницшевия дух още тогава работи стремежът към идеята за свръхчовека, търсещ себе си и намиращ в търсенето смисъла на съществуването си. Такъв търсещ Ницше вижда в Шопенхауер.
към текста >>
Може би тъкмо благо
дар
ение на спомена за тези преживявания тя преживява усилване на личната сила.
„Да вземем за пример човек, който изобщо не притежава способността да забравя, който ще бъде осъден, че вижда навсякъде само развитие. Той не вярва вече в битието си, не вярва вече в себе си, вижда всичко да тече и се загубва в потока на развитието... Забравянето е характерно за всяко действие. Както за живота на всичко органично е нужна не само светлина, но и тъмнина. Човек, който иска да възприема нещата само исторически, е подобен на такъв, който е бил принуден да се въздържа от сън, или на животно, което трябва да живее само от преживяне и от вечно повтарящо се преживяне.“ („История“, § I) Ницше смята, че може да изтърпи само толкова история, колкото съответства на сумата от неговите творчески сили. Силната личност реализира своите намерения, въпреки че тя си спомня за преживяванията от миналото.
Може би тъкмо благодарение на спомена за тези преживявания тя преживява усилване на личната сила.
Силите на слабия човек обаче отслабват благодарение на историческия смисъл. За да се определи степента и чрез нея границата, „при която трябва да се забрави миналото, ако то не трябва да се превърне в гробар на настоящето, би трябвало да се знае колко точно е голяма пластичната сила на един човек, на един народ, на една култура. Имам предвид силата своеобразно да расте, минало и чуждо да се преобразяват и интегрират“. („История“, § I) Ницше смята, че за историята трябва да се грижим дотолкова, доколкото тя е нужна за здравето на отделен човек, на отделен народ или култура. Затова той казва: „по-добре историята да се научи да се занимава с целта на живота!
към текста >>
Силите на слабия човек обаче отслабват благо
дар
ение на историческия смисъл.
Той не вярва вече в битието си, не вярва вече в себе си, вижда всичко да тече и се загубва в потока на развитието... Забравянето е характерно за всяко действие. Както за живота на всичко органично е нужна не само светлина, но и тъмнина. Човек, който иска да възприема нещата само исторически, е подобен на такъв, който е бил принуден да се въздържа от сън, или на животно, което трябва да живее само от преживяне и от вечно повтарящо се преживяне.“ („История“, § I) Ницше смята, че може да изтърпи само толкова история, колкото съответства на сумата от неговите творчески сили. Силната личност реализира своите намерения, въпреки че тя си спомня за преживяванията от миналото. Може би тъкмо благодарение на спомена за тези преживявания тя преживява усилване на личната сила.
Силите на слабия човек обаче отслабват благодарение на историческия смисъл.
За да се определи степента и чрез нея границата, „при която трябва да се забрави миналото, ако то не трябва да се превърне в гробар на настоящето, би трябвало да се знае колко точно е голяма пластичната сила на един човек, на един народ, на една култура. Имам предвид силата своеобразно да расте, минало и чуждо да се преобразяват и интегрират“. („История“, § I) Ницше смята, че за историята трябва да се грижим дотолкова, доколкото тя е нужна за здравето на отделен човек, на отделен народ или култура. Затова той казва: „по-добре историята да се научи да се занимава с целта на живота! “ („История“, § I) Той присъжда правото на човека да разглежда историята така, че тя да работи по възможно най-добър начин за насърчаването на импулсите на определено настояще.
към текста >>
Филисте-рът признава това изживяване само дотолкова, доколкото то съответства на средностатистическото човешкото
дар
ование.
Въпросът е поставен от Ницше в неговата „История“ и с този въпрос той вече стои на мястото, което е описал в гореспоменатите (на стр. 20) изречения от „Отвъд доброто и злото“. 39. В особено голяма степен противодейства на здравото развитие на личността схващането, което се появява в гражданското филистерство. Един филистер е противоположност на човека, който намира удовлетворение в свободното изживяване на своите заложби.
Филисте-рът признава това изживяване само дотолкова, доколкото то съответства на средностатистическото човешкото дарование.
Докато филистерът остава в своите граници, не може нищо да му се възрази. Този, който иска да остане средностатистически човек, има работа единствено със себе си. Ницше открива сред своите съвременници такива, които искат да наложат филистерските си разбирания като норма за всички хора и разглеждат своето филистерство като единственото истинско човешко. Към тях той причислява Давид Фридрих Щраус74, естетика Фридрих Теодор Вишер и други. Той вярва, че Вишер е представил филистерското вероизповедание откровено в една реч, която държи в памет на Хьолдерлин.
към текста >>
15.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Да, три години по-късно, когато завършва гимназията в Шулпфорта, пише: „На Него, на Когото най-много съм благо
дар
ен, поднасям първите творби на мисълта си; какво друго мога да Му поднеса като жертва, освен топлото чувство на сърцето си, което възприема по-живо от всякога любовта Му, дала ми да преживея най-хубавите часове в живота.
Неприлично е да се показват всичките пет пръста. Малка стойност има това, което може да се докаже“75, казва той през 1888 г. в написаната малко преди болестта му книга „Залезът на кумирите“ (том VIII на Събрани съчинения). Тъй като му липсва това чувство за истина, никога не е водил борбата, която са водили мнозина други, които чрез своето развитие са принудени да се отказват от придобити чрез възпитанието мнения. Когато се конфирмира на седемнадесет години, той е напълно вярващ.
Да, три години по-късно, когато завършва гимназията в Шулпфорта, пише: „На Него, на Когото най-много съм благодарен, поднасям първите творби на мисълта си; какво друго мога да Му поднеса като жертва, освен топлото чувство на сърцето си, което възприема по-живо от всякога любовта Му, дала ми да преживея най-хубавите часове в живота.
Нека ме закриля също и занапред верният Бог! “ (Е. Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше, I., стр. 194) За кратко време от вярващ той се превръща в атеист, без вътрешна борба. В спомените си, които издава през 1888 г.
към текста >>
Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са госпо
дар
и на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер.
Това е прямо, солидно, добро-душно изразяване пред слушател, който слуша с любов. Такива писатели ни липсват. Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас. Чувстваме се така, сякаш навлизаме в обширна гора, дишаме дълбоко и се чувстваме изключително добре. Въздухът е хомогенен, укрепващ.
Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са господари на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер.
Сред бележките, които той си прави по същото време, когато е писал хвалебствената книга „Шопенхауер като възпитател“, намираме следното: „Далече съм от това да вярвам, че съм разбрал правилно Шопенхауер, а чрез него съм се научил само да разбирам малко по-добре самия себе си. Заради това му дължа огромна благодарност. Но изобщо не ми изглежда важно как човек сега приема, че при даден философ е проучено точно това, което той действително е учел. Такова познание най-малкото не е предназначено за хора, които търсят една философия за своя живот, а не нови знания за своята памет. И накрая за мен остава невероятно, че така нещо действително може да се изследва.“
към текста >>
Заради това му дължа огромна благо
дар
ност.
Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас. Чувстваме се така, сякаш навлизаме в обширна гора, дишаме дълбоко и се чувстваме изключително добре. Въздухът е хомогенен, укрепващ. Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са господари на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер. Сред бележките, които той си прави по същото време, когато е писал хвалебствената книга „Шопенхауер като възпитател“, намираме следното: „Далече съм от това да вярвам, че съм разбрал правилно Шопенхауер, а чрез него съм се научил само да разбирам малко по-добре самия себе си.
Заради това му дължа огромна благодарност.
Но изобщо не ми изглежда важно как човек сега приема, че при даден философ е проучено точно това, което той действително е учел. Такова познание най-малкото не е предназначено за хора, които търсят една философия за своя живот, а не нови знания за своята памет. И накрая за мен остава невероятно, че така нещо действително може да се изследва.“ Ницше изгражда идеите си за „Раждането на трагедията“ върху основата на философска постановка, която не е сигурно дали е разбрана правилно. Той не търси логическо, а само естетическо удовлетворение.
към текста >>
И цялата история за него е средство за култивиране на малцина такива госпо
дар
и, които да си служат с останалата човешка маса за реализиране на целите си.
Когато наблюдавам правилно, такива хора, непоносими за моята свръхчувствителност, усещат също така вътрешно моето отвращение. От това те не стават по-благоуханни... Търпението не ми е присъщо в отношенията с други хора; моята хуманност не се изразява в съчувствието, както правят другите, а в изтрайването на това съчувствие... Моята хуманност е едно постоянно себепревъзмогване. Имам нужда обаче от самота за оздравяване, завръщане към самия себе си, за да вдъхвам свободен, лек и игрив въздух... Най-голяма опасност за мен е била винаги сганта, към която изпитвам отвращение.“ (М. Г. Конрад: „Еретична кръв“) Такива инстинкти са в основата на учението в „Отвъд доброто и злото“ и в много други негови мисли. Той иска да образова каста от аристократи, които да създават житейските си цели от своето пълно самовластие.
И цялата история за него е средство за култивиране на малцина такива господари, които да си служат с останалата човешка маса за реализиране на целите си.
„Човек разбира погрешно хищника или грабителя (например Чезаре Борджия), разбира погрешно природата, докато все още търси в основата на тези най-здрави тропически чудовища и растения някаква нездравост, или докато търси някакъв туземски ад, както досега са търсили почти всички моралисти.“ Така пише в § 197 на „Отвъд доброто и злото“. За Ницше същественото за една истинска аристокрация е, че тя „принася в жертва голямо количество хора, които заради вас трябва да се принизят до непълноценни хора, роби и инструменти.“ („Отвъд доброто и злото“ § 258) От този извор произлиза при Ницше също неговото граничещо с тесногръдие отношение към социалния въпрос. Работниците трябва, според мнението му, да останат стадо, те не трябва да се възпитават да разглеждат себе си като цел. „Налице са инстинктите, чрез които един работник сам става в състояние да разрушава из основи всичко чрез най-безотговорна мисловна слободия. Направили са работника годен за военна служба, дали са му коалиционно право, политическо право на глас.
към текста >>
Искаме ли роби, тогава ще сме глупаци, ако ги възпитаваме за госпо
дар
и.“ (Съчинения, Том VIII, стр.153)
„Налице са инстинктите, чрез които един работник сам става в състояние да разрушава из основи всичко чрез най-безотговорна мисловна слободия. Направили са работника годен за военна служба, дали са му коалиционно право, политическо право на глас. Чудно ли е, щом днес работникът усеща своето съществуване вече като бедствено положение (морал-но изразено като несправедливост)? Но какво трябва да се запитаме още веднъж? Искаме ли да имаме цел, трябва също да искаме средството.
Искаме ли роби, тогава ще сме глупаци, ако ги възпитаваме за господари.“ (Съчинения, Том VIII, стр.153)
В последната фаза на своето творчество той поставя личността изцяло в центъра на световните събития. „Тази книга принадлежи на малцината. Може би все още никой от тях не живее. Това биха могли да са онези, които разбират моя Заратустра. Как мога да бъда объркан с онези, на които днес още растат уши?
към текста >>
Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната мисъл в
Дар
винистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“.
Етичните понятия не са нищо друго освен прояви на физиологични процеси. „Какво е моралност? Един човек, един народ, претърпял физиологична промяна, усеща това във всеобщото чувство и я обяснява чрез езика на своите афекти, според степента на своето познание, без да забелязва, че седалището на промяната е във физиката. Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр. 35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя.
Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната мисъл в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“.
Борбата срещу „вярата в отвъдното“, която Ницше води толкова страстно в „Заратустра“, представлява само друга форма на борбата, която води материалистичното и монистичното учение за природата. Ново в Ницшевите идеи се явява само тонът на чувството, който се свързва с представите. И този тон на чувството може да се схване в неговия интензитет, ако приемем, че тези представи са откъснати от тяхната систематична връзка, когато му въздействат натрапчиви идеи. Така се обяснява честото повторение на същата представа, както и немотивираният характер, с който се явяват определени мисли. Тази пълна немотиви-раност можем да забележим в идеята му за „вечното възвръщане“ на всички неща и събития.
към текста >>
Дух, който иска чрез мислите си да разбере света и човешкото развитие, се нуждае освен от
дар
бата на фантазията, която го води към тези мисли, също и от самодисциплина, от самокритичност, чрез които мислите придобиват значение, важност и взаимовръзка.
Можем да видим как той описва взаимовръзката между мислите във „Веселата наука“ и своето усещане. „Весела наука, това означава вакханалия на духа, който се противопоставя търпеливо на един ужасно продължителен натиск - търпеливо, силно, студено, без да се подчини, но без надежда - и който сега внезапно е завладян от надеждата, от надеждата за здраве, от опиянението на оздравяването. Какво чудо е, че при това толкова неразумност и глупост излизат наяве, че толкова закачлива нежност се прахосва заради проблеми, които са с бодлива козина и не са предназначени за ласки и примамване. Цялата книга не е нищо повече от едно забавление след дълги лишения и безсилие, ликуване от възвръщащата се сила, от новопробудената вяра...“ (Ницше, Съчинения, Том V, стр. 3) Не става въпрос за истината в тази книга, а за откриване на мисли, в които един болен дух може да има лечебно средство за себе си, разведряващо средство.
Дух, който иска чрез мислите си да разбере света и човешкото развитие, се нуждае освен от дарбата на фантазията, която го води към тези мисли, също и от самодисциплина, от самокритичност, чрез които мислите придобиват значение, важност и взаимовръзка.
Тази самодисциплина при Ницше не е налична в голяма степен. Идеите при него се вихрят, без да бъдат овладявани чрез самокритичност. Между продуктивността и логиката при него няма взаимовръзка. Не съществува съответстваща степен на разсъждения, която да помогне на интуицията му. Колкото основателно е да се посочва психопатичният произход на известни религиозни представи и секти, толкова основателно е също така да се провери такъв произход на човешката личност, който не може да се обясни от разглежданите в психологията закони.
към текста >>
16.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Нуждае се от един светоглед на „себе-утвърждаването, на себевъзхвалата“, от един госпо
дар
ски морал.
Но има една съществена разлика. В единия случай философства липсата, в другия случай изобилието и силата са тези, които философстват.“ (Съчинения, Том V, стр. 5) При Ницше двете се редуват. Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му. Затова той създава вече философията на най-висшето жизнеутвърждаване.
Нуждае се от един светоглед на „себе-утвърждаването, на себевъзхвалата“, от един господарски морал.
Нуждае се от философията на „вечното възвръщане“. „Връщам се отново, с това слънце, с тази земя, с този орел, с тази змия - не към нов живот или към по-добър живот, или към подобен живот, - вечно се връщам към същия този блажен живот, в най-голямото и в най-малкото.“ „Защото земята е божествена трапеза, тръпнеща от нови творчески слова и божествени намерения. О, как да не съм обзет от страст към вечността и към сватбения пръстен на пръстените, към пръстена на възвръщането? “ („Заратустра“, Трета част) Несигурните сведения, които имаме за потеклото на Ницше, за съжаление не са достатъчни за една задоволителна преценка за това колко от Ницшевите душевни особености са унаследени.
към текста >>
Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на
Дар
вин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция.
Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликатност пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие поносим човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов. И трябва да им се помогне за това. (Съчинения, Том VIII, стр. 218) Ницше казва за живота, че е „всъщност заграбване и завладяване на чуждото, коравосърдечие и нараняване на по-слабите, потискане на другите и накрая следва тяхното експлоатиране“ („Отвъд доброто и злото“, § 259) Също и за Леопарди животът представлява непрестанна и ужасяваща борба, в която едните стъпкват другите. Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях.
Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция.
При Ницще това може да се забележи съвсем ясно. Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин. Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност. „Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения. Видовете не се стремят към съвършенство.
към текста >>
Той открива мисълта за борбата за съществуване при
Дар
вин.
(Съчинения, Том VIII, стр. 218) Ницше казва за живота, че е „всъщност заграбване и завладяване на чуждото, коравосърдечие и нараняване на по-слабите, потискане на другите и накрая следва тяхното експлоатиране“ („Отвъд доброто и злото“, § 259) Също и за Леопарди животът представлява непрестанна и ужасяваща борба, в която едните стъпкват другите. Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях. Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция. При Ницще това може да се забележи съвсем ясно.
Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин.
Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност. „Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения. Видовете не се стремят към съвършенство. Слабите винаги господстват над силните, защото са мнозинство, а също са по-умни... Дарвин е забравил за духа (типично по английски!), слабите имат повече дух... Силните жертват духа.“ (Съчинения, Том VIII. стр. 128)
към текста >>
„Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на
Дар
вин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения.
Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях. Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция. При Ницще това може да се забележи съвсем ясно. Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин. Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност.
„Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения.
Видовете не се стремят към съвършенство. Слабите винаги господстват над силните, защото са мнозинство, а също са по-умни... Дарвин е забравил за духа (типично по английски!), слабите имат повече дух... Силните жертват духа.“ (Съчинения, Том VIII. стр. 128) Без съмнение повишената чувствителност и импулсите го карат до известна степен да насочи наблюденията си върху своята личност. Здрави и хармонични натури като Гьоте намират в достигащото далеч себенаблюдение нещо съмнително.
към текста >>
Слабите винаги господстват над силните, защото са мнозинство, а също са по-умни...
Дар
вин е забравил за духа (типично по английски!), слабите имат повече дух... Силните жертват духа.“ (Съчинения, Том VIII.
При Ницще това може да се забележи съвсем ясно. Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин. Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност. „Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения. Видовете не се стремят към съвършенство.
Слабите винаги господстват над силните, защото са мнозинство, а също са по-умни... Дарвин е забравил за духа (типично по английски!), слабите имат повече дух... Силните жертват духа.“ (Съчинения, Том VIII.
стр. 128) Без съмнение повишената чувствителност и импулсите го карат до известна степен да насочи наблюденията си върху своята личност. Здрави и хармонични натури като Гьоте намират в достигащото далеч себенаблюдение нещо съмнително. Напълно проти-воположна на Ницшевия начин на мислене е Гьотевата гледна точка: „Не трябва да тълкуваме в аскетичен смисъл израза „познай себе си.“ По никакъв начин това не е себепознанието на съвременните хипохондрици, хумористи и самоизмъчващи се, това означава просто: обърни внимание до известна степен на себе си, забележи се, за да осъзнаеш връзката си с другите и със света. За това не са нужни някакви психологични мъчения.
към текста >>
Геният подчинява всички полу
дар
овити: така персите са пращали пратеници до гръцкия оракул.
Навсякъде в книгите му може да се открие какво огромно влияние оказват древните гърци върху него. Той не се уморява постоянно да подчертава величието на гръцката култура. През 1875 г. пише: „Гърците са единственият гениален народ в световната история. Като учещи те са това, разбират го много добре и знаят не просто да украсяват и кичат това, което са взаимствали, както правят римляните.
Геният подчинява всички полударовити: така персите са пращали пратеници до гръцкия оракул.
Как ярко се открояват римляните със своята суха сериозност от гениалните гърци! “ (Съчинения, Том X, стр. 352) И какви хубави думи е намерил през 1873 г. за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ. Всички тези майстори са издялани от един камък.
към текста >>
17.
Бележки
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
4. сърдечно да благо
дар
я: След първата среща с Елизабет Фьорстер-Ницше през май 1894 г. Р.
е в приятелски отношения с Ницше. Неговите Психологически наблюдения (1875) оказват огромно въздействие върху Ницше. 3. Фриц Кьогел (1860-1904), доктор по философия. От 1894 до 1897 г. е упълномощен от Елизабет Фьорстер-Ницше да издаде Ницшевите Събрани съчинения и през този период е в приятелски отношения с Рудолф Щайнер.
4. сърдечно да благодаря: След първата среща с Елизабет Фьорстер-Ницше през май 1894 г. Р.
Щайнер е в приятелски отношения със сестрата на философа. На 29 юли 1895 г. той й подарява екземпляр от книгата си за Ницше със следното посвещение: „На заслужилата биографка на Ницше и пазителка на Ницшевата съкровищница, госпожа д-р Е. Фьорстер-Ницше, с почитание, авторът.“ След тежък конфликт през декември 1896 г. Щайнер окончателно се оттегля от Архива.
към текста >>
той й по
дар
ява екземпляр от книгата си за Ницше със следното посвещение: „На заслужилата биографка на Ницше и пазителка на Ницшевата съкровищница, госпожа д-р Е.
От 1894 до 1897 г. е упълномощен от Елизабет Фьорстер-Ницше да издаде Ницшевите Събрани съчинения и през този период е в приятелски отношения с Рудолф Щайнер. 4. сърдечно да благодаря: След първата среща с Елизабет Фьорстер-Ницше през май 1894 г. Р. Щайнер е в приятелски отношения със сестрата на философа. На 29 юли 1895 г.
той й подарява екземпляр от книгата си за Ницше със следното посвещение: „На заслужилата биографка на Ницше и пазителка на Ницшевата съкровищница, госпожа д-р Е.
Фьорстер-Ницше, с почитание, авторът.“ След тежък конфликт през декември 1896 г. Щайнер окончателно се оттегля от Архива. През 1900 г. той заклеймява публично самовластната и безотговорна дейност на архиварката. В този писмен спор той оттегля всички хвалебствени слова: „Може би поради учтивост и други съображения тогава твърде много възхвалих нейните качества.
към текста >>
Сега признавам, че това беше огромна глупост от моя страна и съм готов да оттегля всяка похвала, с която съм
дар
ил госпожа Фьорстер-Ницше под каквато и да е форма.“
Фьорстер-Ницше, с почитание, авторът.“ След тежък конфликт през декември 1896 г. Щайнер окончателно се оттегля от Архива. През 1900 г. той заклеймява публично самовластната и безотговорна дейност на архиварката. В този писмен спор той оттегля всички хвалебствени слова: „Може би поради учтивост и други съображения тогава твърде много възхвалих нейните качества.
Сега признавам, че това беше огромна глупост от моя страна и съм готов да оттегля всяка похвала, с която съм дарил госпожа Фьорстер-Ницше под каквато и да е форма.“
5. госпожа Фьорстер-Ницше: Елизабет Фьорстер-Ницше (1846-1935), по-малка сестра на Ницше, която от 1885 г. е омъжена за антисемита и колониалиста Бернхард Фьорстер, с когото основава в Паргвай немска колония. След провалянето на проекта за колония и самоубийството на нейния съпруг, през 1893 г. Елизабет Фьорстер-Ницше се завръща в Германия и поема управлението на литературното наследство на брат си, който от 1889 г. е душевно болен.
към текста >>
10. „Вие казвате, че вярвате на Заратустра?...“: Тъй рече, Първа част, За
дар
яващата добродетел.
съч. 28. 7. приятел на загадките: Раждането на трагедията от духа на музиката. Предговор към второто издание: Опит за самокритика. 8. не среща никого: Утринна заря, Предговор. 9. „Спадам към онези читатели (на Шопенхауер),.,“: Несвоевременни размишления, Трета част, Шопенхауер като възпитател.
10. „Вие казвате, че вярвате на Заратустра?...“: Тъй рече, Първа част, За даряващата добродетел.
11. инстинкти: вж. изложенията на Рудолф Щайнер за инстинктите и изследването на тази тема от Алберт Винсент, Преобразуване на инстинктите на Фридрих Ницше, Базел, 1999. 12. „Ала аз откривам сърцето си напълно пред вас...“: Тъй рече , Втора Част, На блажените острови. 13. „Толкова е провинциално...“: Шопенхауер като възпитател. 14. „бурите на битката...“: Раждането на трагедията, Опит за самокритика.
към текста >>
255: „За мен е несъмнено, че при практическа нужда той би могъл, предвид неговото високо
дар
ование, да се изяви успешно и в други области.
Като учител и приятел той насърчава Ницше по всякакъв начин. Те се отчуждават чрез неразбирателството, с което Ричъл, както почти целият тогавашен учен свят, посреща Раждането на трагедията. 85. „Фридрих Ницше може всичко, което иска.“: вж. писмото на Ричъл до съветника по възпитанието Вилхелм Вишер в Базел от 11 януари 1869; Ц. П. Янц, Фридрих Ницше, биография, том 1, Мюнхен, 1978, стр.
255: „За мен е несъмнено, че при практическа нужда той би могъл, предвид неговото високо дарование, да се изяви успешно и в други области.
Той ще може да прави всичко, което поиска.“ -------------------- * Николаус Ленау, „Стихотворения“, Издателско ателие Аб, 2006, преводач: Христо Маринов. - Бел. ред.
към текста >>
18.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Независимият от нас свят живее за нас благо
дар
ение на това, че се разкрива на нашия дух.
Той чува само думи, в най-добрия случай отвлечени мисли при това, което за дълбоко виждащия е основа на неговия вътрешен живот; така се случва, когато чува изречението, че при всички други родове познание предметът се намира вън от нас, а при себепознанието ние се намираме сред този предмет, че всеки друг предмет ние виждаме да се явява пред нас като нещо завършено, докато в нашето себе ние втъкаваме като действащи и като творци това, което наблюдаваме в нас. Това може да изглежда само като едно словесно обяснение, то може да се яви като една висша светлина, която наново осветлява всяко друго познание. Онзи, за когото то се явява по първия начин, се намира в положението на един слепец, на когото казват: Там има един бляскав предмет. Той чува думите, но блясъкът не съществува за него. Човек може да събере в себе си цялото знание на своята епоха; но ако не чувствува значението на себепознанието, тогава в един по-висш смисъл цялото знание е нещо сляпо.
Независимият от нас свят живее за нас благодарение на това, че се разкрива на нашия дух.
Това, което ни се разкрива, то трябва да бъде обхванато в характерния за нас език. Една книга, която би ни се предложила написано на един чужд за нас език, би била без значение за нас. Също така светът би бил без значение за нас, ако той не би ни говорил на наш език. Същият език, който прониква в нас от нещата, ние го чуваме отвътре от самите нас. Но тогава и ние самите сме тези, които говорят.
към текста >>
Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благо
дар
ение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят.
Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт. "Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма. Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло. Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива.
Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят.
Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение. То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие. Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа. За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък. Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят.
към текста >>
Благо
дар
ение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение.
Фитхе, което добре изразява този факт. "Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма. Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло. Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива. Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят.
Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение.
То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие. Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа. За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък. Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят. И този процес на външния свят се включва в съществуващото вече съдържание.
към текста >>
Обаче не трябва да се твърди, че тази вътрешна опитност е възможна само за на
дар
еността на малцина избрани.
Духовното съдържание, което принадлежи на дадено нещо, се влива без остатък в идейния свят чрез осветлението от вътре, както и самото собствено Себе. Това изложение не съдържа нищо, което да се нуждае от едно логическо доказателство или да бъде способно за такова доказателство. То не е нищо друго, освен резултат на вътрешни опитности. Който отрича неговото съдържание, с това само показва, че му липсва тази вътрешна опитност. С него не може да се спори; също както не може да се спори и със слепия върху цветовете.
Обаче не трябва да се твърди, че тази вътрешна опитност е възможна само за надареността на малцина избрани.
Тя е едно общочовешко свойство. Всеки може да стигне до нея по пътя, ако сам не затваря пред себе си този път. Обаче това затваряне на пътя е много често. И при възражения, които се правят в това направление, винаги имаме чувството: Тук не се касае за такива хора, които не могат да добият вътрешна опитност, а за такива, които сами си залостват достъпа чрез една мрежа от всякакъв вид логически измислици. Това е почти така, както когато някой, който гледа през един далекоглед, открива една нова планета, но отрича нейното съществуване, понеже неговото изчисление му е показало, че на това място не трябва да има никаква планета.
към текста >>
Това, което би трябвало да постигнат благо
дар
ение на факта, че още веднъж възприемат с вътрешното сетиво на по-висока степен това, което са възприели чрез сетивата и са обхванали с ума, те го пренасят във външния свят като нещо недостижимо и непознато.
И при възражения, които се правят в това направление, винаги имаме чувството: Тук не се касае за такива хора, които не могат да добият вътрешна опитност, а за такива, които сами си залостват достъпа чрез една мрежа от всякакъв вид логически измислици. Това е почти така, както когато някой, който гледа през един далекоглед, открива една нова планета, но отрича нейното съществуване, понеже неговото изчисление му е показало, че на това място не трябва да има никаква планета. При това обаче, по-голяма част от хората имат ясното чувство, че с това, което външните сетива и разлагащият ум познават, не може още да бъде дадено всичко, което се крие в същността на нещата. Тогава те вярват, че останалата част трябва също да се намира във външния свят, както и нещата на самото външно възприятие. Те смятат, че трябва да съществува нещо, което остава недостижимо за познанието.
Това, което би трябвало да постигнат благодарение на факта, че още веднъж възприемат с вътрешното сетиво на по-висока степен това, което са възприели чрез сетивата и са обхванали с ума, те го пренасят във външния свят като нещо недостижимо и непознато.
Тогава говорят за границите на познанието, които им пречат да стигнат до "нещото в себе си". Те говорят за непознатата "същност" на нещата. Че тази "същност" на нещата просиява, когато вътрешното сетиво прави да падне неговата светлина върху нещата, това те не искат да признаят. Един особено красноречив пример за грешката, която се крие тук, имаме в знаменателната реч върху "игнорабимус" /не ще знаем"/ на естественика Дю Боа-Реймонд, произнесена през 1876 година. Според тази реч, ние навсякъде можем да стигнем само до там, да виждаме в природните процеси изяви на "материята".
към текста >>
Окото, например, благо
дар
ение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес.
Този миров процес би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне. Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия процес; без това вътрешно изживяване мировият процес би бил непълен. Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот. Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си. Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способност.
Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес.
Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите. И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване. Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си. Следователно ще трябва да кажа: Веднъж аз съм индивид, ограничен Аз; другият път аз съм все общ, всемирен Аз. И това Паул Асмес е изразил със сполучливи думи /виж неговата книга "Индогерманските религии в главните точки на тяхното развитие", стр.
към текста >>
Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са на
дар
ени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи.
Напълно е присъщо на човешкото съществото да победи едно противоречие първоначално вложено в него. Който би искал да счита духа само като логически ум, той може да почувства, че кръвта замръзва при мисълта, че нещата трябва да изпитат своето новораждане в духа. Той ще сравни свежото, живо цвете, в пълнотата на неговите багри във външния свят, със схематичната мисъл за цветето. Той ще се чувства особено неудобно при представата, че човекът, който черпи своите мотиви за действие от самотата на своето себесъзнание, трябва да бъде свободен отколкото първоначалната, наивна личност, която действа от своите непосредствени импулси, от пълнотата на своята природа. За такъв човек виждащ едностранно логичното този, който се потопява в своята вътрешност, ще изглежда като една странстваща схема от понятия, като един призрак в сравнение с онзи, който пребивава в своята природна индивидуалност.
Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи.
Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание?
към текста >>
Обаче който има
дар
бата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание.
Той ще се чувства особено неудобно при представата, че човекът, който черпи своите мотиви за действие от самотата на своето себесъзнание, трябва да бъде свободен отколкото първоначалната, наивна личност, която действа от своите непосредствени импулси, от пълнотата на своята природа. За такъв човек виждащ едностранно логичното този, който се потопява в своята вътрешност, ще изглежда като една странстваща схема от понятия, като един призрак в сравнение с онзи, който пребивава в своята природна индивидуалност. Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи. Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума".
Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание.
Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание? Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата. Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх. Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
към текста >>
19.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Благо
дар
ение на това аз възприемам цвета.
Твоето око ти казва, какъв е цветът; това, което твоят дух познава от цвета, то съвсем не се намира в цвета. От гледището на Майстер Екхарт би трябвало да отговорим: Сетивата са физически уреди. Следователно техните съобщения за нещата могат да се отнасят само за физическото на нещата. И това физическо в нещата ми се предава така, че в мене самия се възбужда един физически процес. Цветът като физически процес на външния свят възбужда в мене, в моето око и в моя мозък също физически причини.
Благодарение на това аз възприемам цвета.
Но по този път аз мога да възприема от цвета само това, което у него е физическо, сетивно. Сетивното възприятие изключва от нещата всичко несетивно. Чрез него нещата са съблечени от всичко, което е несетивно в тях. Когато след това пристъпвам към духовното, към идейното съдържание, аз само възстановявам отново онова, което сетивното възприятие е заличило от нещата. Следователно сетивното възприятие не ми показва най-дълбоката същност на нещата; напротив то ме отделя от тази същност.
към текста >>
Не е необходимо аз да го
дар
я с една духовност, която да бъде подобна на моята собствена духовност.
Аз бих искал да сторя това само тогава, ако бих намерил някъде една подобно организирана нервна система. Обаче моята индивидуална душа не е най-висшата духовна същност в мене. Тази най-висша духовна същност трябва да бъде тепърва пробудена в мене чрез вътрешното чувство. И тази пробудена духовна същност в мене е същевременно едно и също нещо със духовната същност във всички неща. Пред тази духовна същност растението се явява непосредствено в неговата духовност.
Не е необходимо аз да го даря с една духовност, която да бъде подобна на моята собствена духовност.
За този светоглед всяко говорене за непознатата "вещ в себе си" изгубва всякакъв смисъл. Защото именно "вещта в себе си" се разкрива на вътрешното сетиво. Всяко говорене върху непознатата "вещ в себе си" иде само оттам, че онези, които говорят така, не са в състояние да познаят отново "вещите в себе си" в духовните съдържания на тяхната вътрешност. Те смятат, че познават в своята вътрешност само недействителни сенки и схеми, "голи понятия и идеи" на нещата. Но понеже имат едно предчувствие за "вещта в себе си", те вярват, че тази "вещ в себе си" се крие и че на човешката познавателна способност са поста вени граници.
към текста >>
Екхарт изразява това, като рисува своето чувство спрямо Бога: "Аз не благо
дар
я на Бога, че той ме люби, защото той не може да стори другояче; дали иска или не това, неговата природа го принуждава все пак... Ето защо аз не искам да моля Бога да ми даде нещо, нито да го възхвалявам за това, което ми е дал.."
Следователно и тогава отношението на човека към Бога не може да се схваща така, че в това да има нещо образно, заето от индивидуално човешкото. Екхарт съзнава, че за да осъществи своето съвършенство първичното същество на света трябва да намери себе си в човешката душа. Това първично същество би било несъвършено, даже незавършено, ако в неговия облик то би било лишено от онази състав на част, която се проявява в човешката душа. Това, което става в човека, принадлежи на първичното същество; и ако то не би станало, тогава първичното същество би било само една част от себе си. В този смисъл човекът трябва да се чувства като необходим член /част/ на мировото същество.
Екхарт изразява това, като рисува своето чувство спрямо Бога: "Аз не благодаря на Бога, че той ме люби, защото той не може да стори другояче; дали иска или не това, неговата природа го принуждава все пак... Ето защо аз не искам да моля Бога да ми даде нещо, нито да го възхвалявам за това, което ми е дал.."
Обаче това отношение на човешката душа към първичното същество не трябва да се схваща така, като че душата в нейната индивидуална същност се счита за едно и също нещо с първичното същество. Душата, която е вплетена в сетивния свят и с това в ограничението, няма още като такава съдържанието на първичното същество в себе си. Тя трябва тепърва да го развие в себе си. Тя трябва да унищожи себе си като отделно същество. Майстер Екхарт характеризира много сполучливо това унищожение като отставане.
към текста >>
20.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Такава несправедливост върши към него Мориц Кериер, когато макар и не в зложелателен смисъл казва: "Агрипа изброява много неща, които принадлежат на Слънцето, на Луната, на планетите или неподвижните звезди и се влияят от тях; например сродни със слънцето са огънят, кръвта, лавровото дърво, златото, хризолитът; те предават
дар
ове на слънцето; смелост, веселост, светлина.... Животните имат едно естествено чувство, който се приближава до духа на предсказването до по-висока степен отколкото човешкия ум..... Хората могат да бъдат обвързани за любов, за омраза, болест и здраве.
На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата. Както виждат да летят облаците във въздуха, така те биха искали да виждат, че летят и духовете. Агрипа от Нетесхайм води борба за една истинска естествена наука, която не иска да обяснява природните явления чрез духовни същества, които бродят в сетивния свят, но която иска да вижда в природата само природни явления, а в духа духовни явления. Естествено Агрипа ще бъде съвсем криво разбран, ако се сравни неговата естествена наука с тази на следващите векове, която разполага със съвършено други опитности. При такова едно сравнение лесно може да изглежда, че това, което почива само на природни отношения или на лъжлива опитност, той го свързва направо с действия на духове.
Такава несправедливост върши към него Мориц Кериер, когато макар и не в зложелателен смисъл казва: "Агрипа изброява много неща, които принадлежат на Слънцето, на Луната, на планетите или неподвижните звезди и се влияят от тях; например сродни със слънцето са огънят, кръвта, лавровото дърво, златото, хризолитът; те предават дарове на слънцето; смелост, веселост, светлина.... Животните имат едно естествено чувство, който се приближава до духа на предсказването до по-висока степен отколкото човешкия ум..... Хората могат да бъдат обвързани за любов, за омраза, болест и здраве.
Така могат да бъдат обвързани крадци, за да не крадат някъде, търговци, за да не търгуват, кораби, мелници, за да не вървят, светкавици, за да не удрят. Това става чрез питиета, мехлеми, образи, пръстени, заклинания; кръвта на хиените е подходяща за подобно използване, всичко това напомня за шекспировия казан на магьосниците. "Не, то напомня за подобно нещо, когато правилно разберем Агрипа. Естествено той е вярвал в неща, в които хората от неговата епоха не можели да се съмняват. Но ние също вършим това днес по отношение на това, което днес важи като "факти".
към текста >>
Той самият казва: "Аз не съм тънко изпреден от природата, не съм също отгледан със смокини и пшеничен хляб, но със сирене, мляко и овесен хляб, и за това без съмнение изглеждам груб пред малките госпо
дар
и и префинените велможи; защото тези, които са облечени в меки дрехи, и ние, които сме били възпитани при груби условия, не можем да се разберем помежду си.
Това самоизпитване поставя в неговата уста гордото изречение: "Който търси истината, трябва да дойде в моето царство..... И да ме следва; а не аз вас, Авицена, Разес, Гален, Месур! След мене, а не аз след вас, вие от Париж, вие от Монтпелие, вие от Бавария, вие от Майсен, вие от Кьолн, вие от Виена и всичко, което се намира край Дунав и Рейн; вие острови в морето, ти Италия, ти Атина, ти Гърция, ти арабино, ти израелитино; след мене, а не аз след вас! Мое е царството! " Ние можем да сгрешим съдейки за Парацелзий по неговата груба външност, която понякога зад шегата крие дълбока сериозност.
Той самият казва: "Аз не съм тънко изпреден от природата, не съм също отгледан със смокини и пшеничен хляб, но със сирене, мляко и овесен хляб, и за това без съмнение изглеждам груб пред малките господари и префинените велможи; защото тези, които са облечени в меки дрехи, и ние, които сме били възпитани при груби условия, не можем да се разберем помежду си.
Даже ако бих си въобразил, че съм очарователен, за другите ще изглеждам груб. Как няма да изглеждам тогава странен за онзи, който никога не е пътувал под слънчевия припек? " В своята книга върху винкелман, Гьоте рисува отношението на човека към природата с прекрасните изречения: "Когато здравата природа на човека действа като едно цяло, когато той се чувства в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование; тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възликувала, като че е достигнала своята цел и би се възхитила на върха на своето собствено развитие и същество." Парацелзий е дълбоко проникнат от едно такова чувство, както е изразено в такива изречения.
към текста >>
Благо
дар
ение на това той можа да припише на човека действително една самотворческа дейност.
Едва този последен век беше в състояние да вижда в пълен научен смисъл явленията на живите същества в такава връзка, че тяхното естествено родство и фактически произход изпъкват пред погледа чак до човека. Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа. На самата природа се предоставя да обясни своите творения; а духът може да се вглъби в себе се там, където той единствено може да бъде намерен, във вътрешността на човека. Обаче, въпреки че в известен смисъл Парацелзий мисли напълно в духа на своето време, той все пак е схванал по един дълбокомислен начин отношението на човека към природата по отношение на развитието, ставането. Той не виждаше в Първичното същество на света нещо, което съществува някъде като нещо завършено, а схващаше Божественото в ставане, в развитие.
Благодарение на това той можа да припише на човека действително една самотворческа дейност.
Ако Първичното Божествено същество съществуваше веднъж за винаги, тогава не може да става дума за едно истинско творчество на човека. Тогава твори не човекът, който живее във времето, а Бог твори, който е от вечността. Обаче за Парацелзий не съществува такъв Бог от вечността. За него има само едно вечно ставане и човекът е един член в това вечно ставане. Това, което човекът образува, не е съществувало по никакъв начин по-рано.
към текста >>
Ето защо Парацелзий може да определи на човека една роля в изграждането на света, която прави от него самия един съработник зи
дар
на това творение.
Обаче за Парацелзий не съществува такъв Бог от вечността. За него има само едно вечно ставане и човекът е един член в това вечно ставане. Това, което човекът образува, не е съществувало по никакъв начин по-рано. Това, което човекът твори, така както той твори, то е едно първично творение. Ако трябва да го наречем божествено, ние трябва да го наречем така само в смисъла, в който то е човешко творение.
Ето защо Парацелзий може да определи на човека една роля в изграждането на света, която прави от него самия един съработник зидар на това творение.
Първичното Божествено същество не е без човека това, което то е с човека. "защото природата не произвежда нищо, което да е съвършено на своето място, а човекът трябва да го завърши". Тази самотворческа работа, тази самотворческа дейност на човека при изграждането на природата Парацелзий нарича алхимия. "Това завършване е алхимия”. Следователно алхимикът е хлебар, когато пече хляба, лозарят, когато прави виното, тъкачът, когато прави платното." В своята област като лекар Парацелзий иска да бъде алхимик.
към текста >>
21.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Следователно, разделяйки се на различни животи, Първичният живот
дар
ява на всеки живот способността да се обърне срещу Цялото.
Многообразието на света участвува в това съществуване. Както човешкото тяло живее своя живот не като отделен член, а като множество членове /органи/, така и Първичното Същество. И както човешкият живот е разлят в това множество от членове /органи/, така и Първичното същество е разлято в многообразието на нещата. Както е вярно, че целият човек има един живот, вярно е също, че всеки орган си има своя собствен живот. И както не противоречи на целия хармоничен живот на човека, че неговата ръка се обръща срещу собственото тяло и го наранява, също така не е невъзможно нещата на света, които живеят живота на Първичното същество по свой собствен начин, да се обърнат един срещу други.
Следователно, разделяйки се на различни животи, Първичният живот дарява на всеки живот способността да се обърне срещу Цялото.
Злото не извира от доброто, а от начина, по който доброто живее. Както светлината може да свети само тогава, когато прониква тъмнината, така и Доброто може да съществува само тогава, когато прониква своята противоположност. Светлината лъчезари от "първичната основа" на тъмнината; доброто се ражда от "първичната основа" на безразличието. И както в сянката само светлостта ни показва съществуването на светлината; а тъмнината се чувства като нещо, което отслабва светлината: Така и в света във всички неща се търси само закономерността; а злото, нецелесъобразно се приема като нещо самопонятно. Следователно, въпреки че за Яков Бьоме Първичното същество е Цялото, нищо в света не може да бъде разбрано, ако не вземем предвид едновременно Първичното същество и неговата противоположност.
към текста >>
Съществата на
дар
ени със сетива представят тази форма на природата.
Този борещ се в себе си живот се изявява на себе си; отсега нататък той вече не живее в една вътрешна борба на своите членове; той живее себе си като единно просияваща светкавица, осветявайки своята същност /огън/. Тази четвърта форма на природата се издига до петата, на почиващата в себе си жива борба на частите /вода/. На тази степен съществува една вътрешна суровост и безмълвие, както на първата степен; само че това не е една абсолютна почивка, едно мълчание на вътрешните противоположности, а едно вътрешно движение на противоположностите. Не почива в себе си неподвижното, а подвижното, запаленото от светкавичния огън на четвъртата степен. На шестата степен самото Първично същество възприема себе си като такъв вътрешен живот; то възприема себе си чрез сетивните органи.
Съществата надарени със сетива представят тази форма на природата.
Яков Бьоме ги нарича звук или ехтене и като символ за сетивното възприятие поставя сетивното възприятие на звука. Седмата форма на природата е Духът издигащ се върху основата на своите сетивни възприятия /мъдростта/. Той отново намира себе си като Първопричина сред света израснал от небитието и образуващ се от хармоничното и дисхармоничното. "Духът святи донася сиянието на величието в същността, в която божеството се изявява." С такива възгледи Яков Бьоме се опитва да обясни света, който според знанието на неговата епоха той считаше за фактически.
към текста >>
22.
ЕПИЛОГ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Ламарк,
Дар
вин, Хекел и др.
ЕПИЛОГ Изминали са близо два века и половина, откакто в своя "Херувимски странстващ поклонник" Ангелус Силезиус бе събрал мъдростта на своите предшественици. Тези векове донесоха богати възгледи за природата. Гьоте разкри една велика перспектива за естествената наука. Той се стремеше да проследи вечните, неумолими закони на природата и нейното действие до върха, където те произвеждат човека със същата необходимост, както на по-ниска степен произвеждат камъка /виж моята книга "Гьотевият светоглед", Берлин, Философско-антропософско издателство/.
Ламарк, Дарвин, Хекел и др.
действаха по-нататък в смисъла на този начин на мислене. "Въпросът на въпросите", този за естествения произход на човека, получи своя отговор през 19-ия век. Намериха се също така разрешение и други свързани с него въпроси в областта на природните процеси. Днес ние разбираме, че не е необходимо да излезем вън от областта на фактите и на сетивните явления, когато искаме да разберем по чисто естествен начин различните степени на съществата в тяхното развитие чак до човека. Също и в същността на човешкия "Аз" Й. Г.
към текста >>
В моята книга "Философия на свободата" аз описах моя светоглед, според който духът не е прогонен от природата поради това, че човек гледа на природата така, както са гледали
Дар
вин и Хекел.
Имам непоколебимо чувство, че при едно разглеждане на природата, каквото е това на Ернст Хекел, само онзи може да изпадне в плиткост, който пристъпва към него с плиткоумни мисли. Аз чувствам нещо по-възвишено, по-величествено, когато оставам да действат върху мене откровенията на "Естествената история на сътворението", отколкото когато ми се предлагат свръхестествените разкази с чудеса на религиозни вероизповедания. Не познавам в нито една "свещена" книга нещо, което да ми разказва толкова възвишени неща, както "прозаичният" факт, че всеки човешки зародиш повтаря в утробата на майката поред и накратко онези форми на животните, през които са минали неговите животински прадеди. Ако изпълним душата си с величието на фактите, които нашите сетива виждат, тогава малко ще ни остане за "чудесата", които не се намират в кръга на природата. Когато изживяваме духа в нас, тогава ние не се нуждаем от никакъв такъв дух вън в природата.
В моята книга "Философия на свободата" аз описах моя светоглед, според който духът не е прогонен от природата поради това, че човек гледа на природата така, както са гледали Дарвин и Хекел.
За мене едно растение, едно животно не добиват нищо, когато ги населяваме с души, за които моите сетива не ми дават никакви сведения. Аз не търся във външния свят една "по-дълбока", "душевна" същност на нещата, даже не предполагам една такава, защото вярвам, че познанието, което проблясва в моята вътрешност, ме предпазва от това. Аз вярвам, че нещата на сетивния свят са именно такива, каквито те ни се представят, защото виждам, че едно истинско себепознание ме довежда дотам, да не търся в природата нищо, освен природни процеси. Аз не търся никакъв божествен Дух в природата, защото вярвам, че долавям в себе си същността на човешкия дух. Аз спокойно признавам моя произход от животните, защото там, от където произхождат моите прадеди-животни, не може да действа никакъв душевноподобен дух.
към текста >>
23.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Биха ли направили някога
Дар
вин и Ернст Хекел великите открития в областта на развитието на живота, ако вместо да наблюдават живота и строежа на съществата, биха се затворили в лабораторията, за да правят химически изследвания върху парче тъкан, взето от един организъм?
Защото такъв човек трябва да си каже: Нека хората спорят върху отделни въпроси, нека се пишат томове след томове, нека се трупат наблюдения върху наблюдения относно „борбата за съществувание" и нейното безсмислие, относно „могъществото или безсилието на естествения отбор". Самата естествена наука се движи по една посока, която в определени граници трябва да намери все по-висока степен на одобрение. Но нима изискванията на естествената наука са такива, каквито някои от нейните представители ги смятат? Не, те не са такива, това показва поведението на самите нейни представители. То не е такова, каквото мнозина го описват и го изискват за други области.
Биха ли направили някога Дарвин и Ернст Хекел великите открития в областта на развитието на живота, ако вместо да наблюдават живота и строежа на съществата, биха се затворили в лабораторията, за да правят химически изследвания върху парче тъкан, взето от един организъм?
Би ли могъл Лиел да опише развитието на Земната повърхност, ако не би изследвал земните пластове и тяхното съдържание, но вместо това би проучил безброй камъни относно техните химически свойства? Нека действително вървим по следите на тези изследователи, които се издигат като величествени образи сред новото развитие на науката. Тогава ние ще постъпим по същия начин във висшите области на духовния живот, както са постъпилите в наблюдението на природния свят. И тогава няма да вярваме, че сме разбрали същността на божествената трагедия „Хамлет", когато казваме: Един чуден химически процес е превърнал известно количество храна в тази трагедия. Ние няма да вярваме, както и един естествоизпитател не може сериозно да вярва, че е разбрал задачата на топлината в Земното развитие, ако е изследвал нейното действие върху сярата в химическата реторта.
към текста >>
24.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Когато към Крит трябвало да бъде изпратен за трети път печалният
дар
, с младежите отишъл и царският син Тезей.
Такова отношение са заемали те спрямо света на Боговете и митовете на народа. Те са искали да познаят законите на Боговете и на митовете. Там, където народът изграждал образа на един Бог, на един мит, там те търсели по-висшата истина. Ето един пример: Атиняните били принудени от критския цар Минос да му принасят в жертва на всеки осем години по седем момчета и седем момичета. Те били давани за храна на Минотавъра, едно страшно чудовище.
Когато към Крит трябвало да бъде изпратен за трети път печалният дар, с младежите отишъл и царският син Тезей.
Когато той пристигнал в Крит, Ариадна, дъщерята на цар Минос се влюбила в него. Минотавърът живеел в Лабиринта, една чудновата градина, от която никой от тези, които влизали, не можел да намери пътя и да се върне обратно. Тезей искал да освободи бащиния си град от позорния данък. Той трябвало да влезе в Лабиринта, където хвърляли плячката на чудовището. Той искал да убие Минотавъра.
към текста >>
„Подобни тълкувания", казва Сократ, „са само фантазии на учени, колкото и да са ценени те днес... Защото, който е проучил един от тези митологични образи, той трябва да бъде последователен и да стори същото и с всички останали образи и да постави под съмнение тяхната истинност... Но даже ако такава една работа би могла да бъде доведена докрай, във всички случаи тя не би показвала у този, който я извършва, някаква щастлива
дар
ба, а само едно повърхност но остроумие, една селяческа мъдрост и смешна прибързаност... Ето защо, аз се отказвам от такива опити и вярвам за митовете само това, което поначало се мисли за тях.
Това божествено същество, което древните откривали във вятъра, видяло веднъж красивата Орития, дъщеря на атическия цар Ерехтей, която беряла цветя заедно със своите дружки по игра. Той се влюбил в нея и я отвлякъл в своята пещера. В своето тълкуване, чрез устата на Сократ, Платон отхвърля едно чисто умствено тълкуване на този мит. Такова тълкуване би казало, че в разказа се изразява символично, в поетична форма, един природен факт. Силният вятър задигнал царската дъщеря и я хвърлил долу от скалата.
„Подобни тълкувания", казва Сократ, „са само фантазии на учени, колкото и да са ценени те днес... Защото, който е проучил един от тези митологични образи, той трябва да бъде последователен и да стори същото и с всички останали образи и да постави под съмнение тяхната истинност... Но даже ако такава една работа би могла да бъде доведена докрай, във всички случаи тя не би показвала у този, който я извършва, някаква щастлива дарба, а само едно повърхност но остроумие, една селяческа мъдрост и смешна прибързаност... Ето защо, аз се отказвам от такива опити и вярвам за митовете само това, което поначало се мисли за тях.
Аз не проучвам тях, както вече казах, а самия себе си; дали и аз не съм едно ужасно чудовище, по-объркващо от Химера, по-диво от Тифон, или представлявам една по-питомна твар, надарена с частица морално и божествено естество." Ето какво не одобрява Платон, а именно: умственото и рационалистично тълкуване на митовете. Нека го съпоставим с начина, по който той си служи с митовете и как сам се изразява чрез тях. Там, където говори за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита. „Федър" говори за вечното в душата. Тук душата е представена под формата на два впрегнати коня, снабдени от всички страни с крила, и един водач.
към текста >>
Аз не проучвам тях, както вече казах, а самия себе си; дали и аз не съм едно ужасно чудовище, по-объркващо от Химера, по-диво от Тифон, или представлявам една по-питомна твар, на
дар
ена с частица морално и божествено естество." Ето какво не одобрява Платон, а именно: умственото и рационалистично тълкуване на митовете.
Той се влюбил в нея и я отвлякъл в своята пещера. В своето тълкуване, чрез устата на Сократ, Платон отхвърля едно чисто умствено тълкуване на този мит. Такова тълкуване би казало, че в разказа се изразява символично, в поетична форма, един природен факт. Силният вятър задигнал царската дъщеря и я хвърлил долу от скалата. „Подобни тълкувания", казва Сократ, „са само фантазии на учени, колкото и да са ценени те днес... Защото, който е проучил един от тези митологични образи, той трябва да бъде последователен и да стори същото и с всички останали образи и да постави под съмнение тяхната истинност... Но даже ако такава една работа би могла да бъде доведена докрай, във всички случаи тя не би показвала у този, който я извършва, някаква щастлива дарба, а само едно повърхност но остроумие, една селяческа мъдрост и смешна прибързаност... Ето защо, аз се отказвам от такива опити и вярвам за митовете само това, което поначало се мисли за тях.
Аз не проучвам тях, както вече казах, а самия себе си; дали и аз не съм едно ужасно чудовище, по-объркващо от Химера, по-диво от Тифон, или представлявам една по-питомна твар, надарена с частица морално и божествено естество." Ето какво не одобрява Платон, а именно: умственото и рационалистично тълкуване на митовете.
Нека го съпоставим с начина, по който той си служи с митовете и как сам се изразява чрез тях. Там, където говори за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита. „Федър" говори за вечното в душата. Тук душата е представена под формата на два впрегнати коня, снабдени от всички страни с крила, и един водач. Единият от конете е търпелив и мъдър, другият непокорен и див.
към текста >>
На едно угощение сандъкът бил предложен в
дар
на този, който точно се побере в него.
Озирис бил син на Бога на Слънцето, неговият брат бил Тифон-Сет, а неговата сестра – Изида. Озирис се оженва за своята сестра. Заедно с нея той царува над Египет. Злият брат Тифон обмисля как да погуби Озирис. Той заповядва да направят един сандък, който имал точно дължината на Озирис.
На едно угощение сандъкът бил предложен в дар на този, който точно се побере в него.
Само Озирис успява да се побере в сандъка. Той влиза вътре и ляга. Тогава Тифон и неговите другари се хвърлят върху Озирис, затварят сандъка и го хвърлят в реката. Когато Изида научава страшната вест, тя тръгва да търси трупа на своя съпруг. Но когато го намира, Тифон отново го завладява.
към текста >>
Това означава: той става госпо
дар
на чисто физическата сила в човека, той оковава тази сила.
Следователно, Мистериите са превеждали човека през смъртта на преходното в долния свят и по този начин, чрез посвещението, са спасявали от загиване неговата вечна същност. Като мист той може да победи смъртта. Херкулес преодолява опасностите на ада като мист. Това ни дава право да тълкуваме и другите негови дела като вътрешни степени от развитието на душата. Той побеждава Немейския лъв и го довежда в Микена.
Това означава: той става господар на чисто физическата сила в човека, той оковава тази сила.
По-нататък той убива деветоглавата Хидра от Лерна. Той я побеждава с горящи главни и потопява стрелите си в нейната жлъчка, така щото те стават безпогрешни. Това означава, че той побеждава низшата наука, знанието на сетивата чрез огъня на Духа и от това, което придобива от низшето знание, той взема силата, с помощта на която може да вижда низшето в такава светлина, каквато е свойствена на духовното око. Херкулес хваща сърната на Артемида, Богинята на лова. Това, което свободната природа може да предложи на човешката душа, него улавя Херкулес.
към текста >>
Той принася овена в жертва на Боговете и по
дар
ява златното руно на цар Етес.
Фрикс и неговата сестра Хела, деца на беотийския цар, били много измъчвани от тяхната мащеха. Боговете им изпратили един овен със златно руно, който ги отнася от там, летейки по въздуха. Когато преминавали над морския пролив между Европа и Азия, Хела паднала във водата и се удавила. От там този пролив носи името Хелеспонт. Фрикс достига при царя на Колхида, на източния бряг на Черно море.
Той принася овена в жертва на Боговете и подарява златното руно на цар Етес.
Царят заповядал да окачат руното в една гора и поставил да го пази един страшен дракон. Гръцкият герой Язон заедно с Херкулес, Тезей, Орфей предприема отнемането на златното руно от Колхида. За да спечели това съкровище, цар Етес му възлага тежки изпитания. Но Медея, посветената в магия дъщеря на царя, го подкрепя. Той укротил два бика, които изпускали огън из ноздрите си, изорал с тях една нива и посял драконови зъби.
към текста >>
На Хефест, син на Зевс, било заповядано да създаде жена с голяма хубост, която Боговете украсяват с всички възможни
дар
ове.
По негов съвет Зевс изгонва титаните в долния свят. Обаче в Прометей продължава да живее настроението на титаните. Той бил само наполовина приятел на Зевс. Когато последният иска да погуби човеците поради тяхното високомерие, Прометей се застъпва за тях, предава им изкуството на числата и на писмената и още нещо, което създава културата, а именно употребата на огъня. Това предизвиква гнева на Зевс против Прометей.
На Хефест, син на Зевс, било заповядано да създаде жена с голяма хубост, която Боговете украсяват с всички възможни дарове.
Тази жена се нарича Пандора, Всенадарената. Хермес, посланикът на Боговете, я довежда при Епиметей, брата на Прометей. Тя му донася една кутия като дар от Боговете. Въпреки съвета на Прометей да не приема никакъв дар от Боговете, Епиметей приема поднесения му дар. Когато кутията е отворена, от нея излизат всички възможни беди и нещастия за човечеството.
към текста >>
Тази жена се нарича Пандора, Всена
дар
ената.
Обаче в Прометей продължава да живее настроението на титаните. Той бил само наполовина приятел на Зевс. Когато последният иска да погуби човеците поради тяхното високомерие, Прометей се застъпва за тях, предава им изкуството на числата и на писмената и още нещо, което създава културата, а именно употребата на огъня. Това предизвиква гнева на Зевс против Прометей. На Хефест, син на Зевс, било заповядано да създаде жена с голяма хубост, която Боговете украсяват с всички възможни дарове.
Тази жена се нарича Пандора, Всенадарената.
Хермес, посланикът на Боговете, я довежда при Епиметей, брата на Прометей. Тя му донася една кутия като дар от Боговете. Въпреки съвета на Прометей да не приема никакъв дар от Боговете, Епиметей приема поднесения му дар. Когато кутията е отворена, от нея излизат всички възможни беди и нещастия за човечеството. В кутията остава само надеждата и то затова, защото Пандора бързо затворила капака.
към текста >>
Тя му донася една кутия като
дар
от Боговете.
Когато последният иска да погуби човеците поради тяхното високомерие, Прометей се застъпва за тях, предава им изкуството на числата и на писмената и още нещо, което създава културата, а именно употребата на огъня. Това предизвиква гнева на Зевс против Прометей. На Хефест, син на Зевс, било заповядано да създаде жена с голяма хубост, която Боговете украсяват с всички възможни дарове. Тази жена се нарича Пандора, Всенадарената. Хермес, посланикът на Боговете, я довежда при Епиметей, брата на Прометей.
Тя му донася една кутия като дар от Боговете.
Въпреки съвета на Прометей да не приема никакъв дар от Боговете, Епиметей приема поднесения му дар. Когато кутията е отворена, от нея излизат всички възможни беди и нещастия за човечеството. В кутията остава само надеждата и то затова, защото Пандора бързо затворила капака. Следователно, надеждата останала като един съмнителен дар от Боговете. Поради отношението на Прометей към човеците, Зевс заповядал да го оковат на една скала в планината Кавказ.
към текста >>
Въпреки съвета на Прометей да не приема никакъв
дар
от Боговете, Епиметей приема поднесения му
дар
.
Това предизвиква гнева на Зевс против Прометей. На Хефест, син на Зевс, било заповядано да създаде жена с голяма хубост, която Боговете украсяват с всички възможни дарове. Тази жена се нарича Пандора, Всенадарената. Хермес, посланикът на Боговете, я довежда при Епиметей, брата на Прометей. Тя му донася една кутия като дар от Боговете.
Въпреки съвета на Прометей да не приема никакъв дар от Боговете, Епиметей приема поднесения му дар.
Когато кутията е отворена, от нея излизат всички възможни беди и нещастия за човечеството. В кутията остава само надеждата и то затова, защото Пандора бързо затворила капака. Следователно, надеждата останала като един съмнителен дар от Боговете. Поради отношението на Прометей към човеците, Зевс заповядал да го оковат на една скала в планината Кавказ. Един орел непрекъснато кълвял от неговия черен дроб, който отново се възстановявал.
към текста >>
Следователно, надеждата останала като един съмнителен
дар
от Боговете.
Хермес, посланикът на Боговете, я довежда при Епиметей, брата на Прометей. Тя му донася една кутия като дар от Боговете. Въпреки съвета на Прометей да не приема никакъв дар от Боговете, Епиметей приема поднесения му дар. Когато кутията е отворена, от нея излизат всички възможни беди и нещастия за човечеството. В кутията остава само надеждата и то затова, защото Пандора бързо затворила капака.
Следователно, надеждата останала като един съмнителен дар от Боговете.
Поради отношението на Прометей към човеците, Зевс заповядал да го оковат на една скала в планината Кавказ. Един орел непрекъснато кълвял от неговия черен дроб, който отново се възстановявал. Прометей трябва да прекара в мъчителна усамотеност своите дни, докато един от Боговете доброволно се пожертвува, т.е. ако се отдаде на смъртта. Измъченият Прометей понася с голямо търпение своите страдания.
към текста >>
Обаче
дар
овете, които се предлагат на Епиметей, са само страдания и язви.
Човекът не трябва да издава своята тайна до тогава, докато един мист (Херкулес) дойде при него и премахне силата, която постоянно го заплашва със смърт. Едно същество, полу-животно, полу-човек, един Кентавър, трябва да се жертвува за да спаси човека. Кентавърът е самият човек, а именно полу-животинският, полу-духовният човек. Той трябва да умре, за да бъде спасен чисто духовният човек. Това, което Прометей, човешката воля отхвърля, приема го Епиметей, умът, интелигентността.
Обаче даровете, които се предлагат на Епиметей, са само страдания и язви.
Защото умът се придържа към нищожното, към преходното. И остава само надеждата, че и от преходното някога ще се роди Вечното. Нишката, която преминава през сказанието за Аргонавтите, Херкулес и Прометей, се оказва вярна и в Омировата Одисея. Може би някой ще възрази, че тук начинът на тълкуване е твърде пресилен. Обаче при внимателна преценка на всичко, за което става дума тук, ще изчезнат всички съмнения.
към текста >>
Там я намерили дъщерите на Келей, който е бил един от госпо
дар
ите на Елевзис.
Тя е дъщеря на Кронос. От Зевс, преди неговия брак с Хера, тя има една дъщеря, Персефона. Веднъж, когато си играела, тя била отвлечена от Плутон, Бога на ада. Оплаквайки своята дъщеря, Деметра скита по цялата Земя за да я търси. Пристигнала в Елевзис и седнала на един камък.
Там я намерили дъщерите на Келей, който е бил един от господарите на Елевзис.
Предрешена като стара жена, тя влязла в дома на Келей за да се грижи за сина на господарката. Тя искала да даде безсмъртие на този син. За целта всяка нощ го скривала в горяща жарава. Когато веднъж майката видяла това, тя се ужасила, започнала да плаче и се вайка. Така безсмъртието се осуетило.
към текста >>
Предрешена като стара жена, тя влязла в дома на Келей за да се грижи за сина на госпо
дар
ката.
От Зевс, преди неговия брак с Хера, тя има една дъщеря, Персефона. Веднъж, когато си играела, тя била отвлечена от Плутон, Бога на ада. Оплаквайки своята дъщеря, Деметра скита по цялата Земя за да я търси. Пристигнала в Елевзис и седнала на един камък. Там я намерили дъщерите на Келей, който е бил един от господарите на Елевзис.
Предрешена като стара жена, тя влязла в дома на Келей за да се грижи за сина на господарката.
Тя искала да даде безсмъртие на този син. За целта всяка нощ го скривала в горяща жарава. Когато веднъж майката видяла това, тя се ужасила, започнала да плаче и се вайка. Така безсмъртието се осуетило. То станало невъзможно.
към текста >>
Деметра е най-първичната Земна същност, а на
дар
яването на Земята със семенните сили на полските плодове от страна на Деметра, само загатва за една още по-дълбока страна на нейното същество.
Душата произхожда от Безсмъртието, Деметра. Обаче тя е съблазнена от преходното и определена да участвува в неговата съдба. Тя вкусва от плода на долния свят: човешката душа се насища с преходното; заради него тя не може да обитава постоянно във висините на Божествено то. Тя постоянно трябва да се връща в страната на преходното. Деметра е представителка на онази същност, от която е произлязло човешкото съзнание; но тук трябва така да разбираме това съзнание, както то е могло да се роди от духовните сили на Земята.
Деметра е най-първичната Земна същност, а надаряването на Земята със семенните сили на полските плодове от страна на Деметра, само загатва за една още по-дълбока страна на нейното същество.
Това същество иска да подари на човека безсмъртие. Деметра скрива през нощта своя възпитаник в огъня. Но човек не може да понася чистата сила на огъня (на Духа). Деметра трябва да се откаже от своето намерение. Тя може само да създаде един култ, чрез който, доколкото това е възможно, човек да участвува в Божественото.
към текста >>
Това същество иска да по
дар
и на човека безсмъртие.
Обаче тя е съблазнена от преходното и определена да участвува в неговата съдба. Тя вкусва от плода на долния свят: човешката душа се насища с преходното; заради него тя не може да обитава постоянно във висините на Божествено то. Тя постоянно трябва да се връща в страната на преходното. Деметра е представителка на онази същност, от която е произлязло човешкото съзнание; но тук трябва така да разбираме това съзнание, както то е могло да се роди от духовните сили на Земята. Деметра е най-първичната Земна същност, а надаряването на Земята със семенните сили на полските плодове от страна на Деметра, само загатва за една още по-дълбока страна на нейното същество.
Това същество иска да подари на човека безсмъртие.
Деметра скрива през нощта своя възпитаник в огъня. Но човек не може да понася чистата сила на огъня (на Духа). Деметра трябва да се откаже от своето намерение. Тя може само да създаде един култ, чрез който, доколкото това е възможно, човек да участвува в Божественото. Елевзинските тържества били красноречиво свидетелство за вярата във вечността на човешката душа.
към текста >>
25.
БЕЛЕЖКИ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Чарлс
Дар
вин (1809-1882), английски естественик
БЕЛЕЖКИ Едуард Шуре (1841-1929), френски писател. „Les Grands Inities Esguisses de I,Historie secrete des Rligions, Paris 1889. Авторизиран немски превод от Мари фон Сиверс (по-късно Мари Щайнер фон Сиверс) Роберт Грийн Ингерсол (1833-1899), американски писател и политически оратор
Чарлс Дарвин (1809-1882), английски естественик
Ернст Хекел (1834-1919), немски естественик. За становището на Р. Щайнер към Чарлс Дарвин и Ернст Хекел виж „Методологични принципи на Антропософията" (Събрани Съчинения №30) Менип от Кадара (около 280 пр. Хр.), гръцки философ, циник
към текста >>
Щайнер към Чарлс
Дар
вин и Ернст Хекел виж „Методологични принципи на Антропософията" (Събрани Съчинения №30)
Авторизиран немски превод от Мари фон Сиверс (по-късно Мари Щайнер фон Сиверс) Роберт Грийн Ингерсол (1833-1899), американски писател и политически оратор Чарлс Дарвин (1809-1882), английски естественик Ернст Хекел (1834-1919), немски естественик. За становището на Р.
Щайнер към Чарлс Дарвин и Ернст Хекел виж „Методологични принципи на Антропософията" (Събрани Съчинения №30)
Менип от Кадара (около 280 пр. Хр.), гръцки философ, циник Елий Аристид (129-189 сл. Хр.), гръцки ритор Софокьл (496-406 пр.
към текста >>
Менип от Ка
дар
а (около 280 пр.
Роберт Грийн Ингерсол (1833-1899), американски писател и политически оратор Чарлс Дарвин (1809-1882), английски естественик Ернст Хекел (1834-1919), немски естественик. За становището на Р. Щайнер към Чарлс Дарвин и Ернст Хекел виж „Методологични принципи на Антропософията" (Събрани Съчинения №30)
Менип от Кадара (около 280 пр.
Хр.), гръцки философ, циник Елий Аристид (129-189 сл. Хр.), гръцки ритор Софокьл (496-406 пр. Хр.), гръцки автор на трагедии 31 Плутарх (45-125 сл.
към текста >>
Пин
дар
(518-446 пр.
Хр.), предсократов философ Филон Александрийски (25 пр. Хр. 50 сл. Хр.) юдейско-гръцки философ Давид Фридрих Щраус (1808-1874), теолог Емпедокъл (490-430 пр. Хр.), предсократов философ и лекар от Сицилия
Пиндар (518-446 пр.
Хр.), гръцки поет Питагор (580-496 пр. Хр.), предсократов философ; писмени съчинения за своето учение не е оставил. Аристотел (384-322 пр. Хр.), философ, ученик на Платон и възпитател на Александър Велики.
към текста >>
26.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Чрез тази своя
дар
ба душата така приспособява външния свят към своя вътрешен свят, че го запазва чрез паметта за спомена и може да води с него по-нататък един собствен живот, независимо от придобитите впечатления.
По този начин тя го изтръгва от преходността и го приема във вечността на своята духовна същност. Тя внася един елемент на трайност във временно-преходното, като в живота си не се отдава само на мимолетните дразнения, а сама определя нещата извън нея, като въплътява в тях своята същина чрез делата, които извършва. Чрез спомена, душата запазва вчерашното; чрез делата се подготвя за утрешното. За да запази съзнанието на червения цвят на розата, моята душа непрекъснато би трябвало да възобновява сетивното възприятие, ако споменът не бил в състояние да го съхрани. Това, което остава в душата след изчезването на впечатлението, може да стане отново една представа, независимо от съответното външно впечатление.
Чрез тази своя дарба душата така приспособява външния свят към своя вътрешен свят, че го запазва чрез паметта за спомена и може да води с него по-нататък един собствен живот, независимо от придобитите впечатления.
Душевният живот става едно постоянно следствие на преходните въздействие от външния свят. Обаче и действията съдържат елемент на трайност, ако веднъж са отпечатани във външния свят. Ако отрежа клонка от едно дърво, чрез душата ми настъпва нещо, което напълно изменя хода на събитията във външния свят. С тази клонка би се случило нещо съвсем различно, ако аз не се бях намесил със своето действие. Аз предизвиках една поредица от събития, които нямаше да се случат, ако не съществувах
към текста >>
За истинския изследовател става ясно, че всичко, което произлиза от материалните заложби, се различава от това, което възниква при взаимодействието на човека със собствените му изживявания, като от една страна то формира себе си само благо
дар
ение на това, че душата влиза в посоченото взаимодействие.
Тук заставаме пред един важен факт, който разширява познанието ни за същността на човека. Който иска да насочи погледа си само към материалната страна на въпроса, той наистина може да твърди, че индивидуалните различия в човешката личност, идват като резултат от различията в състава на материалните зародиши. Ако се вземат под внимание законите на наследствеността, открити от Грегор Мендел, може да се предаде на тази хипотеза дори вид на научно издържано съждение. Един такъв съдник, обаче, показва само, че той не притежава истинско разбиране за отношението на човека към собствените му изживявания. Защото съответното наблюдение показва, че външните обстоятелства се отразяват по различен начин върху различните хора чрез нещо, което изобщо няма никакво непосредствено отношение към материално развитие.
За истинския изследовател става ясно, че всичко, което произлиза от материалните заложби, се различава от това, което възниква при взаимодействието на човека със собствените му изживявания, като от една страна то формира себе си само благодарение на това, че душата влиза в посоченото взаимодействие.
Така душата явно влиза в отношение към "нещо" от видимия свят което по своята същност няма нищо общо с материалния зародиш. С физическата си форма, човекът се различава от своите животински събратя на Земята. Но те си приличат само до известна степен. Съществува само един човешки вид. Колкото и големи да са различията между расите, народите, индивидите физическата прилика между човек и човек е по-голяма, отколкото между човек и който и да е животински вид.
към текста >>
Другият възможен случай на обяснение би бил този, че аз имам облика на това, което съдържа моята биография само благо
дар
ение на един духовен живот раждането /или, по-точно, преди зачатието/.
И понеже аз не навлизам в света с неопределени, а с определени душевни заложби, чрез които, както и чрез биографията, е определен жизнения ми път то работата, която съм извършил над себе си, не може да е започнала само с моето раждане. Като духовен човек, аз съм съществувал още преди моето раждане. Сигурно е, че аз не съм съществувал в моите прародители, понеже те като духовни човеци се различават от мен. Моята биография не може да се обясни с тяхната. Като духовно същество, в много по-голяма степен аз съм повторение на едно друго, от чиято биография трябва да се обясни и моята.
Другият възможен случай на обяснение би бил този, че аз имам облика на това, което съдържа моята биография само благодарение на един духовен живот раждането /или, по-точно, преди зачатието/.
За тази представа бихме имали основание, само ако приемем, че това, което въздействува на човешката душа от външния физически свят, би било подобно на това, което душата получава от един чисто духовен свят. Едно такова допускане противоречи на истинското и точно наблюдение. Защото това, което е определящо за човешката душа от този физически свят е такова, че въздействува по един и същи начин, както една по-късна опитност въздействува на една по-ранна опитност в условията на физическия свят. За да наблюдаваме правилно тези отношения, нека видим как в човешкия живот се получават онези активни впечатления, които действуват на душевните заложби така, както когато сме поставени пред едно действие, което трябва да извършим и самият този факт на свой ред действува върху способностите, които вече сме упражнили през настоящия живот, а върху душевни заложби, на които може да се въздействува като на вече придобити способности. Когато схванем тези неща, идваме до заключението, че настоящият живот е бил предхождан от предишен земен живот.
към текста >>
Самият Лесинг не казва ли за себе си, че чрез
дар
бата на критичното наблюдение е придобил нещо, което го доближило до гениалността?
Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота. Нека вземем за пример гениалността на един човек. За Моцарт е известно, че като момче е можел само по памет да запише дълги музикални произведения. Той е бил способен на това, защото е можел да обгърне тяхната цялост дори с един поглед. В определени граници, човек развива по време на живота своята способност да обгръща цялото, да прониква в отношенията между нещата по такъв начин, че да постига нови способности.
Самият Лесинг не казва ли за себе си, че чрез дарбата на критичното наблюдение е придобил нещо, което го доближило до гениалността?
Ако такива способности, които се основават на заложбите, не се разглеждат като чудеса, те трябва да се приемат като плодове на възприятията, до които Духът-Себе е стигнал посредством една душа; те са били отпечатани в него. Той не ги е получил в този живот, а в предишен живот. Човешкият Дух е един вид сам по себе си. И както човекът, като представител на един физически вид, наследява своите качества вътре в този вид, така и Духът ги наследява в рамките на своя вид, т. е. вътре в себе си.
към текста >>
27.
4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Тук, благо
дар
ение на своите духовни опитности, човек разбира, че неговата индивидуална съдба не трябва да се отделя от тази на общността, към която той принадлежи.
Преходното вече изглежда за него само "символ" и бледо копие на вечното, на хармоничното единство. Към това единство устремява той сега своя поглед, пълен с обожание и преклонение; съобразно него изпълнява и своите култови действия. В "царството на духовете" всичко това е не вече отражението, а живата същност на мисълта, откриваща се в своята истинска форма. Тук човек действително може да се слее с единството, пред което се е прекланял на Земята. Плодовете на религиозния живот и всичко, свързано с него, ясно изпъкват в тази област.
Тук, благодарение на своите духовни опитности, човек разбира, че неговата индивидуална съдба не трябва да се отделя от тази на общността, към която той принадлежи.
Точно в тази област, човек изгражда способността да гледа на себе си като на част от едно цяло. Религиозните чувства, както и всички морални качества, към които човекът се е стремил още през земния живот, ще получат сили тъкмо от тази област на духовния свят. Ето защо в следващото прераждане, човекът идва с укрепнали религиозни и морални качества. Докато в първата област, човекът отново се събира с душите, с които е бил тясно свързан през отминалия физически живот, във втората област той навлиза в сферата на онези, с които се е чувствувал свързан в един по-широк смисъл: Чрез общо преклонение, общо вероизповедание и т.н. Налага се да отбележим, че духовните опитности от предходните области продължават и след като преминем в следващата област.
към текста >>
Обаче благо
дар
ение на нас, земният свят разполага с постиженията на изкуствата и науките, на техниката, на държавните институции, накратко, с всичко онова, което оригиналните произведения на нашия Дух въплъщават в условията на физическия свят.
Едва в четвъртата област представлява чистото "царство на духовете". Но дори и тя не е такава в истинския смисъл на думата. От трите по-низши области тя се различава по това, че в тях се намират първообразите на онези физически и душевни процеси, които откриваме във физическия и душевен свят, преди да сме навлезли в тези светове. Обстоятелствата на всекидневния живот са свързани с нещата и Съществата, които човек намира в света; от преходните неща на този свят, нашият поглед се издига към техните вечни причини. Тук са и другите земни твари: нашата безкористна мисъл се обръща към тях, независимо че те съществуват според съвсем други закони, в които ние нямаме никакво участие.
Обаче благодарение на нас, земният свят разполага с постиженията на изкуствата и науките, на техниката, на държавните институции, накратко, с всичко онова, което оригиналните произведения на нашия Дух въплъщават в условията на физическия свят.
Без нас, светът не би притежавал всички тези неща. Първообразите на всички тези чисто човешки произведения се намират в четвъртата област от "царството на духовете". Тук проникват зародишите на научните открития, на художествените идеи и образи на техническите изобретения, които човек осъществява в своя земен живот. От тази област художници, учени и откриватели черпят своите импулси и усъвършенствуват тук своя гений, за да могат при следващото си прераждане да допринасят още повече за напредъка на човешката култура. Съвсем не трябва да си представяме, че тази четвърта област от "царството на духовете" е предназначена само забележити личности.
към текста >>
В "царството на духовете" те могат само да се наслаждават от плодовете на това, което са извършели според личните си
дар
би и според еволюционната степен на народа и държавата, в която са се родили.
Тя е от значение за всички хора. Всеки интерес, който през физическия ни живот надхвърля сферата на ежедневните грижи, на баналните желания и стремежи, има свой източник в тази област. Ако през времето между смъртта и своето ново раждане, човекът не е преминал през нея, в следващия си живот той не би имал никакъв интерес който да го изведе от тесния кръг на личното съществувание към общочовешките цели и стремежи. По-горе споменахме, че тази област също не може да се нарече "чисто царство на духовете" в пълния смисъл на тази дума. Това е така, защото културното равнище, с което хората напускат Земята, продължава да оказва влияние върху тяхното духовно съществувание.
В "царството на духовете" те могат само да се наслаждават от плодовете на това, което са извършели според личните си дарби и според еволюционната степен на народа и държавата, в която са се родили.
В още по-висшите области от "царството на духовете", човешкият Дух се освобождава от всякакви земни окови. Той се издига в чистото "царство на духовете", където разпознава целите и намеренията, които Духът сам поставя на себе си в земния живот. Всичко, което е вече осъществено в земния свят, не е друго, освен едно малко или много съвършено копие на висшите цели на Духа. Всеки кристал, всяко животно и растение, всичко което напира в областта на човешкото творчество, е само образ на целта, която Духът преследва чрез тях. И в хода на своите въплъщения, човекът може само да се приближи към този несъвършен образ на неговите съвършени цели и намерения.
към текста >>
28.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
Благо
дар
ение на тях, то се превръща в светлинно пространство.
Първият вид съдържа цветовете, които са малко или повече непрозрачни. Въпреки това, когато ги сравним с цветовете които вижда нашето физическо око, те се оказват подвижни и прозрачни. И все пак, изпълвайки с облаковидни маси пространството в свръхсетивния свят, те го "сгъстяват", правят го непрозрачно. Вторият вид обхваща цветовете, които сякаш целите са изградени от светлина. Те осветляват пространството, което заемат.
Благодарение на тях, то се превръща в светлинно пространство.
Коренно различен изглежда. Третият вид. Тук цветовете имат проблясващ, искрящ, сияещ характер. Те не само осветляват пространството, което заемат; те го пронизват с лъчите си. В тези цветове има нещо действено и подвижно, до като другите се отличават с повече спокойствие и липса на блясък.
към текста >>
Най-висшата "ясновидска
дар
ба" се състои в това, човек да възприема и трите аури, като за целите на духовното изследване, той да насочва вниманието си към всяка една от тях.
Ето как "ясновидецът" притежава, така да се каже, три вида органи за трите вида цветове. И за да не бъде смущаван в наблюдението си, той може да "отваря" единия или другия орган, а респективно да "затваря" останалите. Разбира се, възможно е той да е развил само единия от тези органи, който съответствува на първия вид цветове. Тогава той ще вижда само една аура, а другите две ще останат невидими за него. В друг случай някой може да възприема първите две аури, но не и третата.
Най-висшата "ясновидска дарба" се състои в това, човек да възприема и трите аури, като за целите на духовното изследване, той да насочва вниманието си към всяка една от тях.
Троичната аура е свръхсетивно-видимия израз, отговарящ на човешката същност. В аурата са представени трите части на човека: тялото, душата и духът. Първата аура отразява влиянието на тялото върху душата; Втората изразява собствения живот на душата, който се е издигнал над сетивните влечения, обаче все още не се е обърнал към вечните цели на мирозданието; Третата отразява господството, което вечния дух е постигнал над преходния човек.
към текста >>
Човек не може да оцени правилно беглите описания на аурата, ако не постави у
дар
ението върху това, че "виждането на аурата" е свързано с едно разширение и обогатяване на всичко онова, което ние възприемаме във физическия свят.
Когато мисленето стане интуитивно и се обогати със съвършената чистота на своите собствени закони, жълтия цвят добива един златист отблясък, зеленото носи в себе си любовта към всички живи същества; синьото е признак на безкористна жертвоготовност в името на другите. Когато тази жертвоготовност прерасне в непоколебимата воля да работиш за напредъка на целия свят, синьото се прояснява до светло виолетово. Ако въпреки напредналото развитие на една душа, тя все още носи следи от гордост и честолюбие тези последни останки от личния егоизъм към жълтите нюанси се прибавят и оранжеви. За отбелязване е, че в тази част на аурата, цветовете са твърде различни от нюансите, които сме свикнали да виждаме във физическия свят. Нищо от този свят не може да се сравни с красотата и величието, пред които се изправя "ясновидецът".
Човек не може да оцени правилно беглите описания на аурата, ако не постави ударението върху това, че "виждането на аурата" е свързано с едно разширение и обогатяване на всичко онова, което ние възприемаме във физическия свят.
Това разширение има за цел да вникне в онези форми на душевния живот, до които той израства не само в сетивната, а и в духовната действителност. Горните описания нямат нищо общо с онова тълкуване на характера или мислите на даден човек, което се опира на една халюцинаторно възприемана аура. Тези описания са замислени с цел да разширят познанието за духовния свят и не бива да се смесват със съмнителното изкуство, което претендира, че отгатва човешките души според тяхната аура.
към текста >>
29.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
Благо
дар
ение на тези упражнения, ние ставаме възприемчиви към всичко, което ни заобикаля.
Нека да разширим този подход върху целият наш мисловен свят. Нека заглушим в себе си това, което поражда една или друга мисъл, а да се съсредоточим изключително върху външните условия, които пробуждат нашите мисли. Тези упражнения водят към висшите познавателни цели, само ако подхождаме към тях с огромно постоянство и една свещена сериозност. А който има личен опит в тези неща, добре знае, че безкористната преданост е един неподозиран източник на сили. Както топлината, произвеждана в парния котел, се превръща в подемна сила за локомотива, така и упражненията, свързани с безкористната преданост, се превръщат в сила, с чиято помощ човекът може да вижда в духовните светове.
Благодарение на тези упражнения, ние ставаме възприемчиви към всичко, което ни заобикаля.
Обаче към възприемателната способност трябва де се прибави и правилната оценка за нещата. Докато сме склонни да се надценяваме за сметка на обкръжаващия ни свят, ние сами си затваряме достъпа до висшето познание. Всеки, който застава пред нещата и събитията в зависимост от удоволствието или болката, които те предизвикват у него, е твърде застрашен от подобно надценяване. Ако изпитвам симпатия към един човек, аз усещам преди всичко моето отношение към него. Ако позволя на моите съждения, на моето поведение, да зависят само от това чувство на удоволствие и симпатия, аз поставям на преден план моето лично мнение и го натрапвам на света.
към текста >>
Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благо
дар
ение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си.
Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание. Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие. За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета. За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие. Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства.
Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си.
Обаче за окултния изследовател удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата. При това изследователят съвсем не става нечувствителен към удоволствието и болката; той се издига над тях и така се приближава до истинската природа на нещата. Всеки, който напредва в тази посока скоро ще се убеди, какви незаменими учители са удоволствието и болката. Той се научава да вниква в нещата заедно с другите същества. Окултният изследовател никога вече няма да каже: "О, колко страдам!
към текста >>
Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния госпо
дар
в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете.
Тук става дума за един основен стремеж на душата. Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към истината една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки. Възражението, което човек си отправя: "Но аз бих могъл и да се заблуждавам" подсказва едно истинско и много вредно неверие. То подсказва, че човек просто няма доверие в силата на истината. Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа.
Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете.
Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота. Окултният изследовател трябва да държи в строго подчинение както своето мислене, така и своята воля. Така той се превръща без никакво високомерие и самомнителност в пратеник, идващ от света на истината и красотата. Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят. Ето как израства от една еволюционна степен в друга.
към текста >>
Благо
дар
ение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят.
Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа. Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете. Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота. Окултният изследовател трябва да държи в строго подчинение както своето мислене, така и своята воля. Така той се превръща без никакво високомерие и самомнителност в пратеник, идващ от света на истината и красотата.
Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят.
Ето как израства от една еволюционна степен в друга. Защото човек не може да постигне духовния живот единствено чрез съзерцанието; той трябва да го изживее. Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик. Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове. Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления.
към текста >>
Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го
дар
яват с радостта.
Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик. Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове. Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления. Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния свят. Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали.
Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта.
Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват. Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път. Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие. Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят. Докато човекът е погълнат от удоволствието и страданието, чрез тях той не узнава нищо.
към текста >>
30.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
Опровержение на
дар
виновата теория за случайността", е научно произведение с голяма стойност.
Тя изобщо не принадлежи към това, което наричаме "природни сили". Който не иска да се издигне над мисловните навици на съвременната наука, не би трябвало да говори за "жизнена сила". Едва предпоставките и начинът на мислене, извлечени от "Науката за духа", ни позволяват да пристъпим към тези неща без никакво вътрешно противоречие. Дори онези мислители, които предпочитат да изграждат своите възгледи на чисто научна основа, напоследък изоставят убежденията, валидни за втората половина на 19 век, според които всички явления на живота могат да се обяснят само със силите, действуващи в неживата природа. Книгата на един толкова изтъкнат естествоизпитател като Оскар Хертвиг: "Развитието на организмите.
Опровержение на дарвиновата теория за случайността", е научно произведение с голяма стойност.
То се противопоставя на хипотезата, според която животът се формира единствено от сбора на физическите и химически закономерности. Забележително е също, че всред представителите на т. нар. неовитализъм отново си пробива път идеята за една присъща на живите същества сила, която в миналото наричаха "жизнена сила". Обаче в тази област никой не може да се издигне над абстрактните и схематични понятия, ако не приеме, че силата, която изгражда живота и чиито източници имат по-висш произход от този на неорганичните сили, може да бъде възприета единствено в рамките на свръхсетивното прозрение. Тук става дума не за пренасяне на естественонаучните методи, валидни в условията на неорганичния свят и прилагането им в живота, а за постигането на нов вид познание.
към текста >>
Подобен възглед не отдава никакво значение на факт, че един "у
дар
на съдбата", засягащ Аза, е твърде близък до всичко онова, което се разиграва в областта на усещанията, когато чрез спомена извикваме в съзнанието едно аналогично събитие от миналото.
Нека да се има предвид, че в тази глава аз се опитах да изградя представи, позволяващи да разглеждаме до каква степен човешкия живот и човешката съдба свидетелствуват за прераждането, като при това прибягнах не до определени духовнонаучни факти, а до едно чисто мисловно обхващане на самия човешки живот. Естествено, тези представи ще изглеждат твърде съмнителни за онзи, който е свикнал само с общоприетите, "здраво подплатени" представи, отнасящи се до еднократния живот на човек. които ръководят нашата съдба. Ето защо ние сме длъжни да потърсим други представи, които само привидно противоречат на общоприетите представи. Ако не ги потърсим, това означава принципен отказ от възможността да обхванем душевните явления с помощта на мисленето, нещо което постигаме в условията на физическия свят.
Подобен възглед не отдава никакво значение на факт, че един "удар на съдбата", засягащ Аза, е твърде близък до всичко онова, което се разиграва в областта на усещанията, когато чрез спомена извикваме в съзнанието едно аналогично събитие от миналото.
Ако обаче се опитаме да вникнем в начина, по който даден човек изживява удара на съдбата, ние ще успеем да разграничим това изживяване от мнението, което се поражда в случай, че извеждаме нашите заключения само от видимия външен свят, изключвайки каквато и да е жива връзка между травмиращото събитие и Азът. От тази гледна точка "ударът" ще изглежда или като случайност, или като резултат от определени външни причини. И понеже може да се случи така, че "ударът на съдбата да бъде не следствие, а причина, чиито следствия ще се проявят едва по-късно, хората са склонни да обобщават тези случаи и да изключват всякакви други възможности. Те им обръщат внимание едва когато житейският опит тласне техните разсъждения в определена посока, добре доловена от Гьотевия приятел Кнебел. В едно от писмата си той пише: "Ако внимателно наблюдаваме живота, ще установим че в съдбата на повечето хора съществува определен план, който им е наложен или от тяхната собствена природа, или от външни обстоятелства.
към текста >>
Ако обаче се опитаме да вникнем в начина, по който даден човек изживява у
дар
а на съдбата, ние ще успеем да разграничим това изживяване от мнението, което се поражда в случай, че извеждаме нашите заключения само от видимия външен свят, изключвайки каквато и да е жива връзка между травмиращото събитие и Азът.
Естествено, тези представи ще изглеждат твърде съмнителни за онзи, който е свикнал само с общоприетите, "здраво подплатени" представи, отнасящи се до еднократния живот на човек. които ръководят нашата съдба. Ето защо ние сме длъжни да потърсим други представи, които само привидно противоречат на общоприетите представи. Ако не ги потърсим, това означава принципен отказ от възможността да обхванем душевните явления с помощта на мисленето, нещо което постигаме в условията на физическия свят. Подобен възглед не отдава никакво значение на факт, че един "удар на съдбата", засягащ Аза, е твърде близък до всичко онова, което се разиграва в областта на усещанията, когато чрез спомена извикваме в съзнанието едно аналогично събитие от миналото.
Ако обаче се опитаме да вникнем в начина, по който даден човек изживява удара на съдбата, ние ще успеем да разграничим това изживяване от мнението, което се поражда в случай, че извеждаме нашите заключения само от видимия външен свят, изключвайки каквато и да е жива връзка между травмиращото събитие и Азът.
От тази гледна точка "ударът" ще изглежда или като случайност, или като резултат от определени външни причини. И понеже може да се случи така, че "ударът на съдбата да бъде не следствие, а причина, чиито следствия ще се проявят едва по-късно, хората са склонни да обобщават тези случаи и да изключват всякакви други възможности. Те им обръщат внимание едва когато житейският опит тласне техните разсъждения в определена посока, добре доловена от Гьотевия приятел Кнебел. В едно от писмата си той пише: "Ако внимателно наблюдаваме живота, ще установим че в съдбата на повечето хора съществува определен план, който им е наложен или от тяхната собствена природа, или от външни обстоятелства. Колкото разнообразни и променливи да са техните жизнени условия, в крайна сметка проличава едно цяло, една съгласуваност... Ръката на съдбата, колкото и да са скрити нейните действия, се проявява съвсем ясно: тя може да бъде задвижена както от външни, така и от вътрешни импулси, а много често дори от коренно противоположни мотиви колкото и объркан да е един живот, в него винаги може да се открие определена посока, определена тенденция".
към текста >>
От тази гледна точка "у
дар
ът" ще изглежда или като случайност, или като резултат от определени външни причини.
които ръководят нашата съдба. Ето защо ние сме длъжни да потърсим други представи, които само привидно противоречат на общоприетите представи. Ако не ги потърсим, това означава принципен отказ от възможността да обхванем душевните явления с помощта на мисленето, нещо което постигаме в условията на физическия свят. Подобен възглед не отдава никакво значение на факт, че един "удар на съдбата", засягащ Аза, е твърде близък до всичко онова, което се разиграва в областта на усещанията, когато чрез спомена извикваме в съзнанието едно аналогично събитие от миналото. Ако обаче се опитаме да вникнем в начина, по който даден човек изживява удара на съдбата, ние ще успеем да разграничим това изживяване от мнението, което се поражда в случай, че извеждаме нашите заключения само от видимия външен свят, изключвайки каквато и да е жива връзка между травмиращото събитие и Азът.
От тази гледна точка "ударът" ще изглежда или като случайност, или като резултат от определени външни причини.
И понеже може да се случи така, че "ударът на съдбата да бъде не следствие, а причина, чиито следствия ще се проявят едва по-късно, хората са склонни да обобщават тези случаи и да изключват всякакви други възможности. Те им обръщат внимание едва когато житейският опит тласне техните разсъждения в определена посока, добре доловена от Гьотевия приятел Кнебел. В едно от писмата си той пише: "Ако внимателно наблюдаваме живота, ще установим че в съдбата на повечето хора съществува определен план, който им е наложен или от тяхната собствена природа, или от външни обстоятелства. Колкото разнообразни и променливи да са техните жизнени условия, в крайна сметка проличава едно цяло, една съгласуваност... Ръката на съдбата, колкото и да са скрити нейните действия, се проявява съвсем ясно: тя може да бъде задвижена както от външни, така и от вътрешни импулси, а много често дори от коренно противоположни мотиви колкото и объркан да е един живот, в него винаги може да се открие определена посока, определена тенденция". Подобно твърдение лесно може да бъде оспорени, особено от хора, които просто не желаят да насочат своето внимание към същинския произход на душевните изживявания.
към текста >>
И понеже може да се случи така, че "у
дар
ът на съдбата да бъде не следствие, а причина, чиито следствия ще се проявят едва по-късно, хората са склонни да обобщават тези случаи и да изключват всякакви други възможности.
Ето защо ние сме длъжни да потърсим други представи, които само привидно противоречат на общоприетите представи. Ако не ги потърсим, това означава принципен отказ от възможността да обхванем душевните явления с помощта на мисленето, нещо което постигаме в условията на физическия свят. Подобен възглед не отдава никакво значение на факт, че един "удар на съдбата", засягащ Аза, е твърде близък до всичко онова, което се разиграва в областта на усещанията, когато чрез спомена извикваме в съзнанието едно аналогично събитие от миналото. Ако обаче се опитаме да вникнем в начина, по който даден човек изживява удара на съдбата, ние ще успеем да разграничим това изживяване от мнението, което се поражда в случай, че извеждаме нашите заключения само от видимия външен свят, изключвайки каквато и да е жива връзка между травмиращото събитие и Азът. От тази гледна точка "ударът" ще изглежда или като случайност, или като резултат от определени външни причини.
И понеже може да се случи така, че "ударът на съдбата да бъде не следствие, а причина, чиито следствия ще се проявят едва по-късно, хората са склонни да обобщават тези случаи и да изключват всякакви други възможности.
Те им обръщат внимание едва когато житейският опит тласне техните разсъждения в определена посока, добре доловена от Гьотевия приятел Кнебел. В едно от писмата си той пише: "Ако внимателно наблюдаваме живота, ще установим че в съдбата на повечето хора съществува определен план, който им е наложен или от тяхната собствена природа, или от външни обстоятелства. Колкото разнообразни и променливи да са техните жизнени условия, в крайна сметка проличава едно цяло, една съгласуваност... Ръката на съдбата, колкото и да са скрити нейните действия, се проявява съвсем ясно: тя може да бъде задвижена както от външни, така и от вътрешни импулси, а много често дори от коренно противоположни мотиви колкото и объркан да е един живот, в него винаги може да се открие определена посока, определена тенденция". Подобно твърдение лесно може да бъде оспорени, особено от хора, които просто не желаят да насочат своето внимание към същинския произход на душевните изживявания. Авторът на настоящата книга смята, че в изложението си за повтарящите се земни съществувания и съдбата, е очертал точните граници, всред които човек може да стигне до ясни представи за причините, които стоят в основата на неговия живот.
към текста >>
Ако "у
дар
ът на съдбата" засяга човека по време на физическия живот, душевната нагласа, характерна за този живот, ще го възприемаме като нещо, което е в противоречие с човешката воля: обаче през периода между смъртта и новото раждане, в душата пулсира една сила подобна на волята която неумолимо води човека към времето и мястото, където той ще понесе у
дар
ите на съдбата.
Тази грешка може да бъде избегната, само ако на думите заети по необходимост от областта на човешките взаимоотношения се придаде един много по-висш смисъл, който премахва от тях ограниченото човешко тълкуване, за да ги обогати с нещо съвършено ново, до което се приближаваме в онези моменти от живота, когато, така да се каже, се издигаме над самите себе си. КЪМ СТР. 45 По-големи подробности за "духовното слово" ще намерите в моята книга "Въведение в Тайната наука". КЪМ СТР. 49 Когато тук заявявам, че "човекът, достигнал тази степен, сам определя целите, към които ще се стреми през следващото въплъщение", аз искам да загатна за особено състояние на душата, в което се намира тя през периода между смъртта и новото раждане.
Ако "ударът на съдбата" засяга човека по време на физическия живот, душевната нагласа, характерна за този живот, ще го възприемаме като нещо, което е в противоречие с човешката воля: обаче през периода между смъртта и новото раждане, в душата пулсира една сила подобна на волята която неумолимо води човека към времето и мястото, където той ще понесе ударите на съдбата.
Сега душата вижда своето несъвършенство, дължащо се на предишните земни животи и най-вече на допуснатите злодеяния или неправилни мисли. През периода между смъртта и новото раждане, у нея се пробужда един подтик, подобен на волята, който я кара да отстрани това несъвършенство. Следователно, тя създава в себе си определена тенденция, според която в следващия живот ще се устреми към едно или друго нещастие, за да отстрани несъвършенствата чрез понесеното страдание. Въплъщавайки се във физическото тяло, душата дори не подозира, че тя сама се стреми към "ударите на съдбата" още по времето на своето чисто духовно съществувание. С други думи, това което от гледна точка на земния живот изглежда крайно нежелателно и отблъскващо, е било пожелано от душата още преди физическото раждане на човека.
към текста >>
Въплъщавайки се във физическото тяло, душата дори не подозира, че тя сама се стреми към "у
дар
ите на съдбата" още по времето на своето чисто духовно съществувание.
49 Когато тук заявявам, че "човекът, достигнал тази степен, сам определя целите, към които ще се стреми през следващото въплъщение", аз искам да загатна за особено състояние на душата, в което се намира тя през периода между смъртта и новото раждане. Ако "ударът на съдбата" засяга човека по време на физическия живот, душевната нагласа, характерна за този живот, ще го възприемаме като нещо, което е в противоречие с човешката воля: обаче през периода между смъртта и новото раждане, в душата пулсира една сила подобна на волята която неумолимо води човека към времето и мястото, където той ще понесе ударите на съдбата. Сега душата вижда своето несъвършенство, дължащо се на предишните земни животи и най-вече на допуснатите злодеяния или неправилни мисли. През периода между смъртта и новото раждане, у нея се пробужда един подтик, подобен на волята, който я кара да отстрани това несъвършенство. Следователно, тя създава в себе си определена тенденция, според която в следващия живот ще се устреми към едно или друго нещастие, за да отстрани несъвършенствата чрез понесеното страдание.
Въплъщавайки се във физическото тяло, душата дори не подозира, че тя сама се стреми към "ударите на съдбата" още по времето на своето чисто духовно съществувание.
С други думи, това което от гледна точка на земния живот изглежда крайно нежелателно и отблъскващо, е било пожелано от душата още преди физическото раждане на човека. "В лоното на вечността, човек сам определя своето бъдеще". КЪМ СТР. 55 Главата "За мисловните форми и човешката аура" съдържа неща, които лесно могат да породят редица недоразумения. Противниците на изложените идеи ще намерят тук твърде удобни поводи за своите възражения.
към текста >>
Свръхсетивните възприятия идват като
дар
от духовния свят.
Да, всеки би могъл да поиска следното: Лицата, претендиращи че виждат аурата, да бъдат събрани заедно с други, за да получат впечатлението от тяхната аура и да разкажат какви мисли и чувства откриват те там. Ако техните описания съвпадат и ако се установи, че наблюдаваните лица действително имат посочените мисли и чувства, тогава може да се приеме нали чието на човешката аура. Несъмнено, това е казано напълно в духа на естественонаучното мислене. Обаче нека да размислим и върху следното: Работата, която духовният изследовател извършва над своята душа и която ще развие у него способността за духовно виждане, има за цел той да постигне тъкмо тази способност. А дали в конкретния случай той ще долови нещо от духовния свят и какво ще бъде то, това вече не зависи от него.
Свръхсетивните възприятия идват като дар от духовния свят.
Той не може да ги предизвика, а трябва да изчака тяхното появяване. Неговите лични намерения за ускоряване на този род възприятия, изобщо не могат да бъдат разглеждани като пораждащ фактор. Обаче всеки експеримент, замислен в духа на естественонаучното мислене, насърчава тъкмо тези намерения. Само че духовният свят не се подчинява на заповеди. Ако все пак трябва да се направи подобен опит, той ще стане под ръководството на духовния свят.
към текста >>
31.
06. Б. ПРОСВЕТЛЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Напротив, в хода на окултното обучение, то непрекъснато развива своята нравствена сила, своята вътрешна чистота и
дар
бата си за наблюдение.
А когато се издигнат до степените, които описваме тук, пред него се откриват много и различни пътища, но никого не съветваме да продължава нататък без грижливото ръководство и без наставленията на един или друг духовен изследовател. Впрочем, дори и за описаните тук упражнения, подобно ръководство е за предпочитане. А след като има в себе си силата и постоянството да мине през началните степени на Просветлението, съвсем сигурно е, че той ще търси и ще открие своя предводител. Във всеки случай е необходима голяма предпазливост и който не се съобразява с този факт, най-добре е да се откаже от по-нататъшни стъпки в окултното обучение. Окултният ученик не трябва да губи своята доброта, благородство и чувствителност към физическия свят.
Напротив, в хода на окултното обучение, то непрекъснато развива своята нравствена сила, своята вътрешна чистота и дарбата си за наблюдение.
Например, по време на първите степени от Просветлението, окултният ученик следва да обърне внимание на своето чувство за състрадание към хората и животните, към своя усет за красотата на природния свят. В противен случай, упражненията водят само до притъпяване на това чувство и на този усет. Сърцето би се вкоравило и човек би изпаднал в опасно положение. В какво се изразява Просветлението, след като човек мине през описаните упражнения, свързани с вътрешната природа на минерала, растението и животното, и как, след Просветлението, душата се свързва с духовния свят и намира пътя към посвещението: това ще обсъдим в следващите глави, доколкото за него може да се говори открито. В нашата епоха мнозина търсят пътя към окултните истини, и то по твърде различни начини, често опасни и осъдителни.
към текста >>
32.
08. ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Целта се състои в следното: Благо
дар
ение на познанието за висшите светове, кандидатът да изгради едно по-дълбоко доверие в себе си, едно по-благородна смелост, една душевна извисеност, съвършено различна от всичко, което човек може да постигне в сетивния свят.
Всеки който е минал по този труден път, без дори да подозира, е вече посветен. Необходим е съвсем незначителен тласък, за да се отворят неговите духовни възприемателни органи и за да стане ясновиждащ. Защото нека запомним: истинското "изпитание чрез огъня" няма за цел да задоволи любопитството на кандидата. Разбира се, той се запознава с някои необичайни факти, за които другите хора нямат никаква представа. Обаче това запознаване е не цел, а само средство за постигане на целта.
Целта се състои в следното: Благодарение на познанието за висшите светове, кандидатът да изгради едно по-дълбоко доверие в себе си, едно по-благородна смелост, една душевна извисеност, съвършено различна от всичко, което човек може да постигне в сетивния свят.
След "изпитанието с огъня" всеки кандидат все още може да се върне назад. Той ще продължи своето съществувание, укрепнал както физически, така и нравствено; а към истинското посвещение той ще се устреми едва в едно от следващите си прераждания. В своето сегашно въплъщение той става достоен индивид в човешката общност, какъвто по-рано не е можел да бъде. В каквото и положение да попадне: неговата категоричност и себеупование, неговото благоразумие и разсъдливост, неговото благотворно влияние и решителност ще са претърпели значителен напредък. Но ако след "изпитанието с огъня" кандидатът иска да напредва още по-нататък в окултното обучение, той трябва да получи достъп до една точно определена писмена система, употребявана в тайните школи.
към текста >>
Ясновиждащото познание развива в душата една особена сила, благо
дар
ение на която човек се усеща подтикнат да разгадава тайните и Съществата на духовния свят, също както разчита знаците на една или друга писменост.
Защото "скритият" (окултен) характер на нещата не може да бъде непосредствено изразен нито с думите на говоримия език, нито с която и да е от обикновените писмени системи. Онези, които минават през Посвещението, всъщност превеждат на обикновен език и доколкото това им се отдава, уроците на Тайната Наука. Окултната писменост се открива на душата, когато тя вече е постигнала един или друг вид духовни възприятия. Защото в духовния свят тази писменост е един постоянен факт. Човек не може да я изучи, както прави това например с чуждите езици.
Ясновиждащото познание развива в душата една особена сила, благодарение на която човек се усеща подтикнат да разгадава тайните и Съществата на духовния свят, също както разчита знаците на една или друга писменост.
Може да се случи така, че тази сила и свързаното с нея "изпитание" да се пробудят спонтанно в хода на душевното развитие. Но до целта се стига по-сигурно, ако се следват указанията на опитни окултни изследователи, разполагащи с изпитана техника за дешифриране на окултната писменост. Знаците на окултната писменост не са произволно съставени, а отговарят на реално действуващи сили в Космоса. Благодарение на тези знаци човек вниква в езика на нещата. Кандидатът скоро установява, че знаците, които опознава, съответствуват на фигурите, цветовете и звуците, възприемани от него по време на подготовката и просветлението.
към текста >>
Благо
дар
ение на тези знаци човек вниква в езика на нещата.
Човек не може да я изучи, както прави това например с чуждите езици. Ясновиждащото познание развива в душата една особена сила, благодарение на която човек се усеща подтикнат да разгадава тайните и Съществата на духовния свят, също както разчита знаците на една или друга писменост. Може да се случи така, че тази сила и свързаното с нея "изпитание" да се пробудят спонтанно в хода на душевното развитие. Но до целта се стига по-сигурно, ако се следват указанията на опитни окултни изследователи, разполагащи с изпитана техника за дешифриране на окултната писменост. Знаците на окултната писменост не са произволно съставени, а отговарят на реално действуващи сили в Космоса.
Благодарение на тези знаци човек вниква в езика на нещата.
Кандидатът скоро установява, че знаците, които опознава, съответствуват на фигурите, цветовете и звуците, възприемани от него по време на подготовката и просветлението. Оказа се, че всички досегашни опитности изграждат само азбуката на окултната писменост. Едва сега той може да чете във висшите светове. Всичко, което по-рано е представлявало за него само откъслечни фигури, звуци, цветове и т.н., сега застава пред него в своята цялост и единство. Едва сега той постига желаната сигурност в наблюдаването на висшите светове.
към текста >>
Благо
дар
ение на този език окултният кандидат се запознава също и с определени правила на поведение, с определени задължения, за които по-рано не е знаел нищо.
Всичко, което по-рано е представлявало за него само откъслечни фигури, звуци, цветове и т.н., сега застава пред него в своята цялост и единство. Едва сега той постига желаната сигурност в наблюдаването на висшите светове. По-рано той никога не би могъл да твърди, че разграничава правилно нещата, които вижда. Едва сега може да възникне истинското разбирателство между кандидата и Посветения. Защото каквито и да са взаимните отношения в обикновения живот между Посветения и останалите хора: посветеният никога не може да даде непосредствен израз на висшето познание, освен езика на споменатите знаци.
Благодарение на този език окултният кандидат се запознава също и с определени правила на поведение, с определени задължения, за които по-рано не е знаел нищо.
И след като е овладял тези нови правила на поведение, той може да предприема действия, чието значение далеч надхвърля действията на непосветения. Сега той действува от висотата на висшите светове. Указанията за такива действия могат да бъдат разбрани само с помощта на споменатия окултен език. Необходимо е обаче да изтъкнем: Съществуват хора, които са в състояние да извършат подобни действия напълно несъзнателно, въпреки че никога не са практикували окултното обучение. Такива "благодетели на света и на човечеството" шествуват невидимо около нас.
към текста >>
Поради причини, които тук не можем да обясним, техните
дар
би изглеждат свръхестествени.
И след като е овладял тези нови правила на поведение, той може да предприема действия, чието значение далеч надхвърля действията на непосветения. Сега той действува от висотата на висшите светове. Указанията за такива действия могат да бъдат разбрани само с помощта на споменатия окултен език. Необходимо е обаче да изтъкнем: Съществуват хора, които са в състояние да извършат подобни действия напълно несъзнателно, въпреки че никога не са практикували окултното обучение. Такива "благодетели на света и на човечеството" шествуват невидимо около нас.
Поради причини, които тук не можем да обясним, техните дарби изглеждат свръхестествени.
Единственото, което ги различава от окултния ученик, е че последният действува в пълно съзнание и с ясен поглед върху сложната цялост на нещата. Чрез обучението той постига това, което другите получават като дар от висшите сили за доброто на света. Тези благословени от Бога хора заслужават истинско уважение, но това съвсем не означава, че обучението е нещо излишно. Когато окултният ученик овладее споменатите писмени знаци, за него започва едно друго "изпитание". То има за цел да установи дали той може да се развива спокойно и уверено във висшите светове.
към текста >>
Чрез обучението той постига това, което другите получават като
дар
от висшите сили за доброто на света.
Указанията за такива действия могат да бъдат разбрани само с помощта на споменатия окултен език. Необходимо е обаче да изтъкнем: Съществуват хора, които са в състояние да извършат подобни действия напълно несъзнателно, въпреки че никога не са практикували окултното обучение. Такива "благодетели на света и на човечеството" шествуват невидимо около нас. Поради причини, които тук не можем да обясним, техните дарби изглеждат свръхестествени. Единственото, което ги различава от окултния ученик, е че последният действува в пълно съзнание и с ясен поглед върху сложната цялост на нещата.
Чрез обучението той постига това, което другите получават като дар от висшите сили за доброто на света.
Тези благословени от Бога хора заслужават истинско уважение, но това съвсем не означава, че обучението е нещо излишно. Когато окултният ученик овладее споменатите писмени знаци, за него започва едно друго "изпитание". То има за цел да установи дали той може да се развива спокойно и уверено във висшите светове. В условията на обикновения живот подтиците за нашите действия често се коренят във външните обстоятелства. Човек предприема определени действия, защото едни или други задължения му ги налагат.
към текста >>
Окултният ученик се ръководи не от външни обстоятелства, а от онези правила, до които достига благо
дар
ение на "тайния" език.
никой не трябва да се отклонява от своите задължения, когато се подлага на определен вид окултно обучение. Напротив: Всички положителни качества на окултния кандидат нарастват до такава степен, каквато непосветения изобщо не може да си представи. И ако за непосветения нещата често изглеждат обратно, това се обяснява с факта, че той не може правилно да оценява действията на Посветения. Понякога това, което последният върши, е трудно разбираемо за останалите, макар и то да се наблюдава само в отделни случаи. При посочената степен на Посвещение съществува задължения, които не се определят от външни мотиви.
Окултният ученик се ръководи не от външни обстоятелства, а от онези правила, до които достига благодарение на "тайния" език.
Така чрез второто "изпитание" той трябва да покаже, че ръководен не от тези правила, е способен да действува със същата увереност, с която например един държавен служител изпълнява своите служебни задължения. За тази цел окултното обучение поставя пред кандидата определена задача. Той трябва да се справи с нея, благодарение на опитностите, които е натрупал в хода на Подготовката и Просветлението. А това, което той трябва да извърши, ще узнае с помощта на усвоените от него писмени знаци. Ако разпознае своите задължения и ако действува съобразно тях, тогава той е издържал изпитанието.
към текста >>
Той трябва да се справи с нея, благо
дар
ение на опитностите, които е натрупал в хода на Подготовката и Просветлението.
Понякога това, което последният върши, е трудно разбираемо за останалите, макар и то да се наблюдава само в отделни случаи. При посочената степен на Посвещение съществува задължения, които не се определят от външни мотиви. Окултният ученик се ръководи не от външни обстоятелства, а от онези правила, до които достига благодарение на "тайния" език. Така чрез второто "изпитание" той трябва да покаже, че ръководен не от тези правила, е способен да действува със същата увереност, с която например един държавен служител изпълнява своите служебни задължения. За тази цел окултното обучение поставя пред кандидата определена задача.
Той трябва да се справи с нея, благодарение на опитностите, които е натрупал в хода на Подготовката и Просветлението.
А това, което той трябва да извърши, ще узнае с помощта на усвоените от него писмени знаци. Ако разпознае своите задължения и ако действува съобразно тях, тогава той е издържал изпитанието. Успехът се долавя по измененията, предизвикани във формите, цветовете и звуците на духовните възприятия. В хода на окултното обучение много точно може да се посочи как се променят фигурите, цветовете и звуците в зависимост от поведението на ученика. А от своя страна окултният кандидат трябва да знае, как може да предизвика тези изменения.
към текста >>
При описаното изпитание също става дума за придобиване на известни нови качества и благо
дар
ение на своите опитности във висшите светове, човек изгражда тези качества за кратко време до такава степен, каквато в обикновения ход на еволюцията би постигнал само след много прераждания.
Успехът се долавя по измененията, предизвикани във формите, цветовете и звуците на духовните възприятия. В хода на окултното обучение много точно може да се посочи как се променят фигурите, цветовете и звуците в зависимост от поведението на ученика. А от своя страна окултният кандидат трябва да знае, как може да предизвика тези изменения. Това изпитание се нарича "изпитание на водата", защото в тези висши области човешките действия са така лишени от опората на външните събития, както и плувецът е лишен от твърдото дъно на реката. Процесът трябва да се повтаря дотогава, докато кандидатът придобие пълна увереност.
При описаното изпитание също става дума за придобиване на известни нови качества и благодарение на своите опитности във висшите светове, човек изгражда тези качества за кратко време до такава степен, каквато в обикновения ход на еволюцията би постигнал само след много прераждания.
Същественото тук е следното. За да породи описаните изменения в областта на висшите светове, кандидатът трябва да следва единствено импулсите, които бликват от неговите висши възприятия и от дешифрирането на скритата писменост. Ако в действията му се намеси дори само една част от неговите лични желания, мнения и т. н.; ако дори и само за миг се отклони от законите, които е признал за верни, тогава резултатът би бил съвсем друг. В този случай кандидатът незабавно би загубил своята крайна цел и би бил въвлечен в продължително объркване.
към текста >>
Той научава тайни, благо
дар
ение на които може да действува без да е непрекъснато смущаван от низшата памет.
Нито един човек не може да му наложи каквато и да е "клетва". Всичко се поставя на неговата лична отговорност. Сега той се научава, независимо от обстоятелствата, да търси мотивите за своите действия единствено в себе си. И "клетвата" означава не друго, а че ученикът е достатъчно напреднал, за да поеме такава отговорност. Когато кандидатът извоюва тази степен, получава това, което на символичен език се означава като "питието на забравата".
Той научава тайни, благодарение на които може да действува без да е непрекъснато смущаван от низшата памет.
Всичко това е необходимо за Посветения, защото той трябва да гледа на света с пълно доверие. Той трябва да е в състояние да разкъсва завесата на спомените, която обгръща човека във всеки миг от неговия живот. Ако аз съдя за нещо, което ми се случи днес, според това, което съм изпитал вчера, се подлагам на всевъзможни заблуждения. Разбира се, това съвсем не означава, да се отхвърли натрупания в живота опит. Напротив, човек е длъжен да го съхранява по възможно най-добър начин.
към текста >>
В това отношение Посветеният култивира в себе си точно определени способности, благо
дар
ение на които му се открива много от това, което остава скрито за непосветения.
Аз съм длъжен във всеки миг от моя живот да очаквам от даден предмет или Същество съвършено ново откровение. Ако съдя за новото според критериите на миналото, аз се излагам на опасността от всевъзможни грешки. Споменът на миналите опитности се оказва полезен тъкмо защото ми позволява да виждам новото. Ако не бих разполагал с определен минал опит, вероятно нямаше да виждам нито едно от качествата на даден предмет или дадено Същество. Опитът трябва да служи тъкмо за да виждам новото, а не за да съдя за него според критериите на миналото.
В това отношение Посветеният култивира в себе си точно определени способности, благодарение на които му се открива много от това, което остава скрито за непосветения.
Второто "питие", което се предлага на Посветения, е "питието на спомена". С негова помощ той постига онази способност, която му позволява непрекъснато да се докосва до по-висшите духовни тайни. За тази цел обикновената памет не е достатъчна. Човек трябва да стане едно цяло с висшите истини. Съвсем не е достатъчно той да знае за тях; по най-естествен начин те трябва да станат неизбежна съставна част от живота му, каквито са например храната и водата за обикновения човек.
към текста >>
33.
09. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Дар
бата за ясновиждане се проявява едва тогава, когато бъдат заглушени всички качества, които подтискат споменатите спящи способности на човека.
Наченки на такова око съществува у всеки човек обаче те остават в зародишното си състояние, ако той продължава да се поддава на гняв и раздразнение. Съвсем не е достатъчно само да се започне борбата с гнева; тя трябва да се води с търпение и упоритост; едва след време един ден ще установим, че това душевно око се е развило. Впрочем за постигането на това състояние, гневът не е единствената пречка, която трябва да бъде преодоляна. Мнозина изпадат в нетърпение и започват да се съмняват, защото години наред са водили борба срещу отделни свои душевни качества без да постигнат ясновиждане. Те са постигнали контрол над някои от тях, но на други са позволили да разрастват още повече.
Дарбата за ясновиждане се проявява едва тогава, когато бъдат заглушени всички качества, които подтискат споменатите спящи способности на човека.
Несъмнено, първите мигове на ясновиждането (или ясночуването) могат да настъпят и по-рано; обаче те са като извънредно нежни кълнове, лесно податливи на всевъзможни заблуждения и лесно раними, ако бъдат оставени без необходимите грижи. Наред с гневът и раздразнението, борбата трябва да се води и срещу други душевни състояния като страхът, суеверието и предразсъдъците, суетата и честолюбието, любопитството и ненужната приказливост, склонността да разграничаваме хората според тяхното обществено положение, пол, произход и т.н. Днес е изключително трудно да се разбере, че борбата срещу такива недостатъци има нещо общо с развитието на човешките познавателни способности. Обаче всеки окултист е наясно, че нещата зависят много повече тъкмо от това обстоятелство, а не от повишаването на интелигентността или от практикуването на изкуствени упражнения. Мнозина вярват, че за да се бори със страхът, човек трябва да е безумно смел; че за да преодолява расовите и съсловни предразсъдъци, трябва да се откаже от различията между хората.
към текста >>
В други случаи човек също е стигнал толкова напред, че тази завеса просто сама очаква да бъде свалена, например от тежък у
дар
на съдбата.
Ако очите на един човек не могат всяка пролет да проследяват ден след ден разлистването на зелените поля и гори, тогава пред сърцето си той трябва да постави величествените учения на Бхагават Гита, Тома Кемпийски, самото Евангелие на Йоан, или пък определени текстове от антропософската литература. Има много пътища към върховете на познанието, поради което правилният избор е крайно необходим. Окултистът е в състояние да се произнесе върху характера на тези пътища и то с думи, които за непосветените ще изглеждат твърде странни. В определени случаи например, някой може да е напреднал изключително много в окултния път. Той може, така да се каже, да се намира само миг преди отварянето на неговите душевни очи, на неговите духовни уши; и тогава той има щастието да се носи над спокойните или може би разярени водни маси, така че завесата пред душевните очи пада и той внезапно става виждащ.
В други случаи човек също е стигнал толкова напред, че тази завеса просто сама очаква да бъде свалена, например от тежък удар на съдбата.
Ако за обикновения човек подобен удар би довел до пълно изчерпване на неговата сила и до заглушаване на неговата енергия, за окултният ученик всичко това е начало на Просветлението. Трети очаква с търпение и живее дълги години без някакъв видим резултат. Внезапно спокойното съзерцание в тихата му стая се нарушава и около него се разлива духовна светлина; стените изчезват и стават душевно прозрачни; един нов свят се открива пред неговите вече виждащи очи, или прозвучава за неговите вече отворени духовни уши.
към текста >>
Ако за обикновения човек подобен у
дар
би довел до пълно изчерпване на неговата сила и до заглушаване на неговата енергия, за окултният ученик всичко това е начало на Просветлението.
Има много пътища към върховете на познанието, поради което правилният избор е крайно необходим. Окултистът е в състояние да се произнесе върху характера на тези пътища и то с думи, които за непосветените ще изглеждат твърде странни. В определени случаи например, някой може да е напреднал изключително много в окултния път. Той може, така да се каже, да се намира само миг преди отварянето на неговите душевни очи, на неговите духовни уши; и тогава той има щастието да се носи над спокойните или може би разярени водни маси, така че завесата пред душевните очи пада и той внезапно става виждащ. В други случаи човек също е стигнал толкова напред, че тази завеса просто сама очаква да бъде свалена, например от тежък удар на съдбата.
Ако за обикновения човек подобен удар би довел до пълно изчерпване на неговата сила и до заглушаване на неговата енергия, за окултният ученик всичко това е начало на Просветлението.
Трети очаква с търпение и живее дълги години без някакъв видим резултат. Внезапно спокойното съзерцание в тихата му стая се нарушава и около него се разлива духовна светлина; стените изчезват и стават душевно прозрачни; един нов свят се открива пред неговите вече виждащи очи, или прозвучава за неговите вече отворени духовни уши.
към текста >>
34.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Той ги е получил като
дар
от природата, когато все още е разполагал с едно смътно, сънищно съзнание.
Сетивният орган разположен в пъпната област възприема душевните способности и таланти, като наред с това той вниква в значението, което имат животните, растенията, металите, атмосферните явления и т. н. за природния свят. Органът в близост до ларинкса има 16 "листа" или "лъчи"; този до сърцето 12; а този до пъпа 10. С развитието на тези свръхсетивни органи са свързани определени душевни функции и който практикува посочените упражнения, вече допринася с нещо за тяхното оформяне. Осем от листата на "16 листния лотосов цвят" са били вече формиране в предишните етапи от човешката еволюция и днешният човек няма никаква заслуга за това.
Той ги е получил като дар от природата, когато все още е разполагал с едно смътно, сънищно съзнание.
В тогавашните еволюционни степени на човечеството те са били в действие, макар и тяхната активност да е отговаряла само на посочената по низша степен на съзнание. Когато човешкото съзнание се "прояснява", "листата" потъмняват и преустановяват своята дейност. Другите 8 листа човек може да изгради сам с помощта на съзнателни упражнения. Така целият лотосов цвят става подвижен и светещ. От изграждането на всяко едно от тези 16 листа зависи придобиването на известни способности.
към текста >>
Тази
дар
ба се развива толкова по-бързо колкото по-добре са съгласувани човешките мисли и изисквания с процесите на външния свят.
Той не предприема нищо, без да се вгледа в изживяванията, които могат да му бъдат в помощ при неговите бъдещи решения. И накрая, Осмото Условие: от време на време окултният ученик трябва да насочва поглед в своя вътрешен свят; да се потопява в самия себе си и да проверява своите основни жизнени принципи, осмисляйки новите си опитности и задължения и размишлявайки върху целите на самия живот. Всички тези неща бяха вече обсъдени в предишните глави, но тук ще ги споменем само с оглед 16-листния лотосов цвят и неговото развитие. В резултат на упражненията той става все по-съвършен и по-съвършен. Всъщност от тези упражнения зависи и появата на ясновиждането.
Тази дарба се развива толкова по-бързо колкото по-добре са съгласувани човешките мисли и изисквания с процесите на външния свят.
Всеки, който мисли или казва нещо, без то да е в съгласие с истината, умъртвява самия зародиш на 16-листния лотосов цвят. В този смисъл, честността и усета към истината, са градивни сили; а лъжата, лицемерието и липсата на почтеност са разрушителни сили. И окултният ученик трябва да знае, че тук нещата опират не до "добрите намерения", а до реални и конкретни действия. Ако мисля или говоря нещо, което не отговаря на истината аз разрушавам моята свръхсетивна организация, дори и да съм имал най-добро намерения. Когато изброените душевни процеси протичат правилно, 16-листния лотосов цвят започва да свети в прекрасни цветове и да се движи по определени закономерности.
към текста >>
Нека повторим, че спомената
дар
ба за ясновиждане не настъпва преди да бъде постигната определена степен от развитието на душата.
Всеки, който мисли или казва нещо, без то да е в съгласие с истината, умъртвява самия зародиш на 16-листния лотосов цвят. В този смисъл, честността и усета към истината, са градивни сили; а лъжата, лицемерието и липсата на почтеност са разрушителни сили. И окултният ученик трябва да знае, че тук нещата опират не до "добрите намерения", а до реални и конкретни действия. Ако мисля или говоря нещо, което не отговаря на истината аз разрушавам моята свръхсетивна организация, дори и да съм имал най-добро намерения. Когато изброените душевни процеси протичат правилно, 16-листния лотосов цвят започва да свети в прекрасни цветове и да се движи по определени закономерности.
Нека повторим, че спомената дарба за ясновиждане не настъпва преди да бъде постигната определена степен от развитието на душата.
Докато са необходими усилия за правилно насочване на нашия живот, тази дарба не се проявява. Окултният ученик не е достатъчно напреднал, ако все още трябва непрекъснато да внимава за всеки един от описаните процеси. Първите следи от ясновиждането се появяват, едва след като той е стигнал дотам, че живее според посочения начин така непосредствено, както всеки обикновен човек в присъщата си среда. Изискванията не бива да бъдат вече изтощаващи, а да се превърнат в навик. Няма нужда от непрекъснати самонаблюдения; всичко трябва да стане навик.
към текста >>
Докато са необходими усилия за правилно насочване на нашия живот, тази
дар
ба не се проявява.
В този смисъл, честността и усета към истината, са градивни сили; а лъжата, лицемерието и липсата на почтеност са разрушителни сили. И окултният ученик трябва да знае, че тук нещата опират не до "добрите намерения", а до реални и конкретни действия. Ако мисля или говоря нещо, което не отговаря на истината аз разрушавам моята свръхсетивна организация, дори и да съм имал най-добро намерения. Когато изброените душевни процеси протичат правилно, 16-листния лотосов цвят започва да свети в прекрасни цветове и да се движи по определени закономерности. Нека повторим, че спомената дарба за ясновиждане не настъпва преди да бъде постигната определена степен от развитието на душата.
Докато са необходими усилия за правилно насочване на нашия живот, тази дарба не се проявява.
Окултният ученик не е достатъчно напреднал, ако все още трябва непрекъснато да внимава за всеки един от описаните процеси. Първите следи от ясновиждането се появяват, едва след като той е стигнал дотам, че живее според посочения начин така непосредствено, както всеки обикновен човек в присъщата си среда. Изискванията не бива да бъдат вече изтощаващи, а да се превърнат в навик. Няма нужда от непрекъснати самонаблюдения; всичко трябва да стане навик. Има определени указания за друг вид изграждане на 16листния лотосов цвят, но всички те се отхвърлят от истинската Тайна Наука, понеже рушат телесното здраве и моралната сила.
към текста >>
Благо
дар
ение на 12-листния лотосов цвят, ясновидецът стига и до едно много по-дълбоко разбиране за същността на природните процеси.
Ясновидецът, разполагащ с този духовно-душевен орган, усеща как от фигурите, които той възприема, се излъчва душевна топлина и душевен хлад. Нека да си представим, че един ясновидец е развил сам 16-листния, но не и 12-листния лотосов цвят. В този случай той би свързал доброжелателната мисъл само с гореописаните фигури. Ако е развил и двата свръхсетивни органа, той забелязва също и онова излъчване на тази мисъл, което оприличихме на душевна топлина. Между другото ще отбележим, че в хода на окултното обучение никога едното сетиво не се развива без другото, така че примерът има само илюстративна стойност.
Благодарение на 12-листния лотосов цвят, ясновидецът стига и до едно много по-дълбоко разбиране за същността на природните процеси.
Всичко, което е сродно с израстването и развитието, излъчва душевна топлина; всичко, което носи в себе си увяхване, разрушение и смърт, излъчва душевен хлад. Изграждането на свръхсетивните органи става по следния начин. Първото нещо, което окултният ученик трябва да постигне, е да сложи ред в своите мисли. Това качество се нарича "контрол над мислите". Както изграждането на 16-листния лотосов цвят изисква съдържателни мисли, така и 12-листния изисква вътрешен контрол над мисловния поток.
към текста >>
Защото благо
дар
ение на този лотосов цвят могат да бъдат възприети и най-скритите качества на душата.
Няколко часа, преди да му хрумне тази мисъл, той е бил на гости у свои познати. На масата бил поставен вестник; макар и без да го чете, погледът му несъзнателно пада върху краткото съобщение за тежкото заболяване на въпросната личност. Полученото впечатление остава незабелязано, обаче като резултат, то дава "предчувствието". Ако размислим върху тези неща, лесно ще се убедим какъв източник на илюзии и фантазии могат да представляват те. Този източник трябва да пресъхне за всеки, който иска да развие своя 10- листен лотосов цвят.
Защото благодарение на този лотосов цвят могат да бъдат възприети и най-скритите качества на душата.
Обаче тези възприятия са истинни само тогава, когато възможността за споменатите илюзии е напълно отстранена. За целта окултният ученик трябва да стане господар на всичко, което струи към него от външния свят. Той трябва да стигне до онова състояние, при което практически изключва всяко нежелано от него впечатление. А такава способност може да се постигне единствено в резултат от интензивен вътрешен живот. Върху нас трябва да действуват само онези неща, към които насочваме нашето внимание; произволни сетивни впечатления не бива да допускаме.
към текста >>
За целта окултният ученик трябва да стане госпо
дар
на всичко, което струи към него от външния свят.
Полученото впечатление остава незабелязано, обаче като резултат, то дава "предчувствието". Ако размислим върху тези неща, лесно ще се убедим какъв източник на илюзии и фантазии могат да представляват те. Този източник трябва да пресъхне за всеки, който иска да развие своя 10- листен лотосов цвят. Защото благодарение на този лотосов цвят могат да бъдат възприети и най-скритите качества на душата. Обаче тези възприятия са истинни само тогава, когато възможността за споменатите илюзии е напълно отстранена.
За целта окултният ученик трябва да стане господар на всичко, което струи към него от външния свят.
Той трябва да стигне до онова състояние, при което практически изключва всяко нежелано от него впечатление. А такава способност може да се постигне единствено в резултат от интензивен вътрешен живот. Върху нас трябва да действуват само онези неща, към които насочваме нашето внимание; произволни сетивни впечатления не бива да допускаме. Ще виждаме само това, което искаме да видим; нещата извън нашето внимание, в действителност няма да ни ангажират с нищо. Колкото по-енергична е вътрешната работа на душата, толкова по-сигурно ще бъде постигната въпросната степен.
към текста >>
Благо
дар
ение на тялото, душата не трябва да се увлича в горещи желания и страсти, влизащи в противоречие с правилното и точно мислене.
А тя остава изцяло пасивна, ако надмощието е на страната на външните сетивни впечатления. Значително по-трудно е изграждането на "16-листния лотосов цвят" разположен в средата на тялото. За тази цел чрез своето себесъзнание окултният ученик трябва да постигне съвършена хармония между тяло, душа и Дух. Процесите на физическия организъм, влеченията и страстите на душата, мислите и идеите на Духа всички те трябва да заживеят в пълно съзвучие. Тялото трябва да бъде така пречистено и облагородено, че неговите органи да се подчиняват единствено на импулсите, които работят в служба на душата и Духа.
Благодарение на тялото, душата не трябва да се увлича в горещи желания и страсти, влизащи в противоречие с правилното и точно мислене.
От своя страна духът е длъжен да не се налага над душата както господар над робите си с присъщите си нравствени категории и закони. Душата сама трябва да им се подчини, и то свободно, по своя собствена воля. Дългът не трябва да застава пред окултния ученик като една външна и принуждаваща сила, а като сила, която той следва, защото я обича. Той трябва да формира за себе си една свободна душа, добре балансирана в своя чувствен и духовен потенциал. Окултният ученик спокойно може да се довери на своята чувственост, понеже тя е достатъчно пречистена и не може да му попречи с нищо.
към текста >>
От своя страна духът е длъжен да не се налага над душата както госпо
дар
над робите си с присъщите си нравствени категории и закони.
Значително по-трудно е изграждането на "16-листния лотосов цвят" разположен в средата на тялото. За тази цел чрез своето себесъзнание окултният ученик трябва да постигне съвършена хармония между тяло, душа и Дух. Процесите на физическия организъм, влеченията и страстите на душата, мислите и идеите на Духа всички те трябва да заживеят в пълно съзвучие. Тялото трябва да бъде така пречистено и облагородено, че неговите органи да се подчиняват единствено на импулсите, които работят в служба на душата и Духа. Благодарение на тялото, душата не трябва да се увлича в горещи желания и страсти, влизащи в противоречие с правилното и точно мислене.
От своя страна духът е длъжен да не се налага над душата както господар над робите си с присъщите си нравствени категории и закони.
Душата сама трябва да им се подчини, и то свободно, по своя собствена воля. Дългът не трябва да застава пред окултния ученик като една външна и принуждаваща сила, а като сила, която той следва, защото я обича. Той трябва да формира за себе си една свободна душа, добре балансирана в своя чувствен и духовен потенциал. Окултният ученик спокойно може да се довери на своята чувственост, понеже тя е достатъчно пречистена и не може да му попречи с нищо. Той вече не е длъжен да обуздава своите страсти, защото те сами по себе си следват пътя на доброто.
към текста >>
Ако някой е на
дар
ен с ясновидство, той може, разглеждайки в пълно съзнание друг човек, да се абстрахира от неговото физическо тяло.
Човек трябва да е в състояние да регулира и контролира свободно и в пълно съзнание своите астрални органи. В противен случай той би се превърнал в играчка на външни сили и влияния. За да избегне тази опасност, той трябва да овладее способността да чува така нареченото "вътрешно слово" и за целта да развие не само астралното тяло, но и своето етерно тяло. Етерното Тяло представлява онази фина организация, която се явява на ясновидеца като един вид двойник на човешкото физическо тяло. То е, така да се каже, междината степен, свързваща физическото тяло и астралното тяло.
Ако някой е надарен с ясновидство, той може, разглеждайки в пълно съзнание друг човек, да се абстрахира от неговото физическо тяло.
На една по-висока степен, това не е нищо друго освен упражняване на вниманието. Както обикновения човек може да отклони своето внимание от даден предмет, така че да не го забелязва повече, така и ясновидецът може напълно да заглуши възприятията, които получава от човешкото физическо тяло и то да стане за него напълно прозрачно. По този начин ясновидецът застава пред т.н. етерно тяло, което е обгърнато и проникнато от астралното тяло. Етерното тяло има приблизителната големина и форма на физическото тяло, така че то изпълва почти същото физическо пространство.
към текста >>
Благо
дар
ение на тях мисленето се освобождава от всички сетивни впечатления и опитности.
Когато окултният ученик следва предписаните указания, той поражда такива потоци и движения в своето етерно тяло, които са в пълна хармония със законите и еволюцията на света, комуто той принадлежи. Ето защо тези указания са един вид отражение на самите еволюционни закони. Те се състоят във вече споменатите и подобни на тях упражнения за медитация и концентрация, които имат точно определени въздействия. Окултният ученик е длъжен редовно да изпълва цялата си душа със съдържанието на тези упражнения. Започва се с най-достъпните упражнения, целящи да задълбочат и средоточат мисловната дейност на ученика.
Благодарение на тях мисленето се освобождава от всички сетивни впечатления и опитности.
То се съсредоточава, така да се каже, в една точка, която човек държи под пълен контрол. Така се изгражда един временен център за потоците на етерното тяло. Първоначално той е разположен не в сърдечната област, а в главата, и за ясновидеца се превръща в изходна точка за движенията на етерното тяло. Вероятност за успех има само онова окултно обучение, което започва тъкмо с този временен център. Ако той още в началото би бил изместен в сърдечната област, ясновидецът би имал известни прозрения в свръхсетивните светове, обаче не би могъл да ги свързва по някакъв начин с нашия физически свят.
към текста >>
Това става възможно, благо
дар
ение на етерните потоци, които се движат приблизително по продължение на двете ръце, тръгвайки от своя център в 2-листния лотосов цвят разположен между очите.
След период на укрепване, споменатият център се измества от главата в посока към ларинкса. Този процес настъпва в хода на медитацията. И тогава от тази област движенията на етерното тяло се насочват извън и осветяват цялото душевно пространство около човека. Едно следващо упражнение подпомага окултният ученик, за да определя сам положението на своето етерно тяло. Докато по-рано то зависеше от външни сили, или от такива, които се коренят във физическото тяло, сега, в хода на окултното обучение човек може да обръща етерното тяло на всички страни.
Това става възможно, благодарение на етерните потоци, които се движат приблизително по продължение на двете ръце, тръгвайки от своя център в 2-листния лотосов цвят разположен между очите.
Потоците, идващи от ларинкса, се очертават като кръгли форми, като част от тях поемат към 2-листния лотосов цвят, за да продължат от там под формата на вълнообразни движения по протежение на ръцете. Другата последица от тези упражнения е, че етерните потоци се разклоняват по най-фин начин, образувайки един вид мрежа, която обгръща цялото етерно тяло. Докато по-рано то не разполагаше с никакви външна преграда, така че жизнените потоци непосредствено нахлуваха в него и се оттегляха към общия жизнен етер, сега външните въздействия трябваше да бъдат най-напред филтрирани през споменатата етерна мрежа. Благодарение на това обстоятелство човек става чувствителен към външните етерни потоци и започва отчетливо да ги възприема. Сега идва момента, когато центърът на подвижното и диференцирано етерно тяло се измества в сърдечната област.
към текста >>
Благо
дар
ение на това обстоятелство човек става чувствителен към външните етерни потоци и започва отчетливо да ги възприема.
Докато по-рано то зависеше от външни сили, или от такива, които се коренят във физическото тяло, сега, в хода на окултното обучение човек може да обръща етерното тяло на всички страни. Това става възможно, благодарение на етерните потоци, които се движат приблизително по продължение на двете ръце, тръгвайки от своя център в 2-листния лотосов цвят разположен между очите. Потоците, идващи от ларинкса, се очертават като кръгли форми, като част от тях поемат към 2-листния лотосов цвят, за да продължат от там под формата на вълнообразни движения по протежение на ръцете. Другата последица от тези упражнения е, че етерните потоци се разклоняват по най-фин начин, образувайки един вид мрежа, която обгръща цялото етерно тяло. Докато по-рано то не разполагаше с никакви външна преграда, така че жизнените потоци непосредствено нахлуваха в него и се оттегляха към общия жизнен етер, сега външните въздействия трябваше да бъдат най-напред филтрирани през споменатата етерна мрежа.
Благодарение на това обстоятелство човек става чувствителен към външните етерни потоци и започва отчетливо да ги възприема.
Сега идва момента, когато центърът на подвижното и диференцирано етерно тяло се измества в сърдечната област. Междувременно медитациите и упражненията за съсредоточаване продължават. Стига се до онази степен, при която човек се доближава до "вътрешното слово". Нещата добиват съвършено ново значение. Духовният слух прониква в тяхната най-дълбока същност; те започват да говорят на човека.
към текста >>
Благо
дар
ение на първия от тях, "разграничаването на истината от обикновеното мнение", възниква етерният център в главата и се подготвя този в областта на ларинкса.
Тази степен се постига само ако извършваме своите наблюдения над външния свят в пълно спокойствие и търпение. И накрая погледът се спира по съвсем естествен начин върху истинската стойност на нещата, докато по-рано се е задоволявал с техния външен и преходен смисъл. "Всичко преходно е само символ" тази истина сега се превръща в едно непоколебимо и естествено убеждение на душата. Така трябва да бъде и с останалите четири качества. Ето как финото етерно тяло действително се преобразява под влиянието на описаните четири душевни навици.
Благодарение на първия от тях, "разграничаването на истината от обикновеното мнение", възниква етерният център в главата и се подготвя този в областта на ларинкса.
Действителното му изграждане става в хода на упражненията за средоточаване, за които вече стана дума. По този начин напредва и развитието на четирите душевни качества. След като центърът в областта на ларинкса е вече готов, човек свободно може да контролира етерното тяло, включително и споменатата етерна мрежа, осъществявайки точното разграничаване между вечното и преходното. И ако човек постигне това разграничаване, той постепенно започва да възприема духовните явления и факти. Но той съвсем не бива да смята, че решаващи са само онези действия, които са оправдани от формална и логична гледна точка.
към текста >>
Благо
дар
ение на 16-листния лотосов цвят например, той съзира определени духовни форми, принадлежащи на един по-висш свят.
Смисълът на техните указания може да бъде разбран само ако знаем, че идва от най-големите дълбини на човешката природа. Великите Посветени бяха хора на познанието и от него те изковаха идеалите на човечеството. Но човек се приближава до тези предводители, само когато вземе собственото си развитие в свои ръце. След като човек изгради етерното си тяло според описания начин, пред него се открива един съвършено нов живот. Сега окултното обучение трябва да му осигури съвсем точно подбрани напътствия, за да се ориентира в новите условия.
Благодарение на 16-листния лотосов цвят например, той съзира определени духовни форми, принадлежащи на един по-висш свят.
Но той трябва да си даде ясна сметка за техните различия с оглед на конкретните предмети или Същества, които са го породили. Първото обстоятелство, което той може да констатира, е че в известен смисъл някои от тези форми се намират под силното влияние на неговите собствени мисли и усещания, докато други форми изобщо не се влияят, или се влияят твърде слабо. Някои форми се променят веднага, щом наблюдателя, разглеждайки ги, си мисли: "ето, това е красиво", а после в хода на съзерцанието, си казва: "а сега, това е нещо полезно". Формите, произлизащи от минерали или от изкуствено изработени предмети имат особено свойство да се променят спрямо всяка нова мисъл и всяко ново чувство на духовния изследовател. В много по-слаба степен това е валидно за формите, съответствуващи на животните.
към текста >>
Ето
дар
овете, които окултния ученик дължи на тази степен от обучението си: поглед в своя висш Аз, приемане на учението за инкарнацията и кармата, и накрая доближаване до живота на великите посветени.
Той забелязва вече и големите различия между хората, дължащи се на различните им еволюционни степени. Над себе си той открива личности, отдавна овладели степените, за които той тепърва ще воюва. Той вижда, че ученията и действията им са инспирирани от висшите светове. Всичко това той дължи на своя пръв поглед в свръхсетивния свят. "Великите Посветени" започват да се превръщат за него в живи факти.
Ето даровете, които окултния ученик дължи на тази степен от обучението си: поглед в своя висш Аз, приемане на учението за инкарнацията и кармата, и накрая доближаване до живота на великите посветени.
Ето защо ученика, който е постигнал тази степен, се казва че от него е изчезнало всяко съмнение. Ако по-рано той можеше да поддържа своята вяра с помощта на разума и логичното мислене, сега вместо вярата, той разполага с точни знания и непоклатими възгледи за нещата. В своите обреди, тайнства и ритуали, религиите предлагат външните и видими символи на висши духовни процеси и Същества. Този факт биха отрекли само хора, които не са проникнали достатъчно дълбоко в религиозния живот. Ако обаче човек сам прогледне в духовната действителност, веднага ще разбере огромното значение на видимите религиозни символи.
към текста >>
35.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Така стигам съвсем близо до представата, че аз съм само малка частица от цялото човечество и съм соли
дар
но отговорен за всичко, което става по света.
Сега вече аз се обръщам, примерно към един престъпник по съвършено друг начин, отколкото по-рано. Вече съм сдържан в моята преценка и си казвам: "Аз също съм само един човек като него. И може би единствено възпитанието, което съм получил, ме е предпазило от неговата съдба! " И тогава бързо стигам до мисълта, че този мой събрат би бил съвсем друг, ако учителите, работили с мен биха се занимавали и с него. Аз просто съм получил нещо, което му е било от казано; моето благополучие аз дължа само на обстоятелството, че той е лишен от него.
Така стигам съвсем близо до представата, че аз съм само малка частица от цялото човечество и съм солидарно отговорен за всичко, което става по света.
Това съвсем не означава, че подобна мисъл трябва да се прояви в чисто външни и агитаторски действия. Най-напред тя трябва тихо да узрее в душата. Едва по-късно и постепенно тя ще се отрази и върху външното поведение на човека. В тази област всеки може да започне промените единствено по отношение на себе си. Безполезно е подобни неща да се превръщат във всеобщи изисквания за човечеството.
към текста >>
Той трябва да разбере, че еднакво вредно е да мразиш своя ближен, както и да го у
дар
иш.
Лесно е да се посочи какви трябва да бъдат хората; окултният ученик обаче работи в дълбините на душата, а не в нейните повърхностни пластове. Ето защо би било напълно погрешно ако това изискване на окултния учител се свърже по чисто механичен начин с една или друга политическа пропаганда, с която окултното обучение, естествено, няма нищо общо. По правило политическите агитатори "знаят" какво да искат от другите; но за изисквания към самите себе си те избягват да говорят. С всичко това е непосредствено свързано и Третото Условие на окултното обучение. ученикът трябва да се издигне до убеждението, че неговите мисли и чувства имат за света същото значение, каквото имат и неговите действия.
Той трябва да разбере, че еднакво вредно е да мразиш своя ближен, както и да го удариш.
Следователно, когато работя за моето лично усъвършенствуване, аз допринасям нещо не само за себе си, а за целия свят. От моите чисти чувства и мисли светът извлича същата полза, както и от моето образцово поведение. Докато не се убедя в космическото значение на моя вътрешен живот, аз не съм годен за окултно обучение. Аз се изпълвам с истинско разбиране за значението на моя вътрешен душевен живот само тогава, когато се отнасям към него, както към целия външен свят. Аз трябва да призная, че моите чувства предизвикват същото въздействие, както и движенията на моята ръка.
към текста >>
Шестото Условие изисква от ученика да развие чувството на благо
дар
ност спрямо всичко, което му се случва във физическия свят.
В тази любов трябва да бъде изживяно всичко, което тласка окултния ученик към едно или друго действие. И тогава нищо не може да го спре, когато той реши да превръща своите решения в действия, колкото и чести да са външните неуспехи. Така той стига до там, че независимо от външните резултати, намира удовлетворение в самите действия. Той ще се научи да принася в жертва на света своите действия и цялата своя същност; независимо от това как светът гледа на тези жертви. За тази жертвена служба трябва да е готов всеки, който поема пътя на окултното обучение.
Шестото Условие изисква от ученика да развие чувството на благодарност спрямо всичко, което му се случва във физическия свят.
Той трябва да гледа своя личен живот като дар от целия Космос. Колко много неща са необходими, за да може всеки от нас да получи и поддържа своя живот! Колко много дължим на природата и другите хора! Към такива мисли трябва да е склонен всеки окултен ученик. Без тях човек не може да развие у себе си онази всемирна любов, която е необходима за постигане на висшите познания.
към текста >>
Той трябва да гледа своя личен живот като
дар
от целия Космос.
И тогава нищо не може да го спре, когато той реши да превръща своите решения в действия, колкото и чести да са външните неуспехи. Така той стига до там, че независимо от външните резултати, намира удовлетворение в самите действия. Той ще се научи да принася в жертва на света своите действия и цялата своя същност; независимо от това как светът гледа на тези жертви. За тази жертвена служба трябва да е готов всеки, който поема пътя на окултното обучение. Шестото Условие изисква от ученика да развие чувството на благодарност спрямо всичко, което му се случва във физическия свят.
Той трябва да гледа своя личен живот като дар от целия Космос.
Колко много неща са необходими, за да може всеки от нас да получи и поддържа своя живот! Колко много дължим на природата и другите хора! Към такива мисли трябва да е склонен всеки окултен ученик. Без тях човек не може да развие у себе си онази всемирна любов, която е необходима за постигане на висшите познания. Нищо към което аз не изпитвам любов, не може да се открие на моята душа.
към текста >>
И всяко откровение трябва да ме изпълва с благо
дар
ност, защото чрез него аз ставам все по-богат.
Колко много неща са необходими, за да може всеки от нас да получи и поддържа своя живот! Колко много дължим на природата и другите хора! Към такива мисли трябва да е склонен всеки окултен ученик. Без тях човек не може да развие у себе си онази всемирна любов, която е необходима за постигане на висшите познания. Нищо към което аз не изпитвам любов, не може да се открие на моята душа.
И всяко откровение трябва да ме изпълва с благодарност, защото чрез него аз ставам все по-богат.
Всички изброени условия се обединяват в едно Седмо Условие: Ученикът да цени живота според смисъла на вече споменатите условия. Само по този начин той ще предаде единство и цялост на своя живот. Сега отделните му проявления са поставени в хармония и не си противоречат. Ученикът се приближава към спокойствието, до което трябва да стигне още в първите стъпки на окултното обучение. Ако някой е взел твърдото и честно решение да изпълнява посочените условия той може да се заеме със своето окултно обучение.
към текста >>
36.
15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Сполетяват го у
дар
и на съдбата: сега той знае тяхната причина.
Тялото на това Същество е съставено от невидимите дотогава последици от неговите собствени действия, чувства и мисли. Обаче тези невидими сили изковават неговата съдба и неговия характер. Сега за него е вече ясно, как в миналото той сам е изградил предпоставките за своята сегашна същност и тя до известна степен е открита пред него. Естествено, той има определени влечения и навици. Но сега той може да си обясни откъде идват те.
Сполетяват го удари на съдбата: сега той знае тяхната причина.
Постепенно той проумява, защо в един случай обича, а в друг мрази, защо веднъж е щастлив, а друг път нещастен. Видимият живот става за него разбираем с помощта на невидимите причини. Пред погледа му се разкриват и големите събития на човешкия живот, болестта и здравето, раждането и смъртта. Той забелязва, че още преди раждането, сам е изтъкал причините, които по необходимост отново ще го потопят във физическия живот. Сега той разпознава в себе си онази своя същност, която се развива в този видим свят по един несъвършен начин, и която може да постигне съвършенство само в условията на видимия свят.
към текста >>
Това той постига благо
дар
ение на виждането си в свръхсетивния свят.
А по-късно открива още, че смъртта далеч не го откъсва окончателно от сетивния свят. Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох на този свят, аз бях едно същество, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде. Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възможност за развитие. Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят". Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение.
Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят.
Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят. Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области. И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности. Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят. За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно.
към текста >>
Ти стигна до сегашната степен на твоето съвършенство благо
дар
ение на способности, които можа да развиеш в сетивния свят.
И сега, срещу тази душа, освободена от всякакви сетивни връзки, се задава втория "Пазач на прага" и се обръща към нея с приблизително следните думи: "Да, ти наистина се освободи от сетивния свят. Твоето поданство в свръхсетивния факт е извоювано от самия теб. Сега ти можеш да действуваш от свръхсетивния свят и не се нуждаеш повече от сегашната форма на твоето физическо тяло. Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят. Но погледни ме и виж колко безкрайно по-високо стоя аз над всичко, което си направил ти от самия себе си.
Ти стигна до сегашната степен на твоето съвършенство благодарение на способности, които можа да развиеш в сетивния свят.
Но за теб трябва да настъпи и период от време, когато твоите освободени сили ще продължат да работят над сетивния свят. Досега ти беше зает с това, да спасяваш само себе си; занапред като свободно същество ти ще работиш за освобождаването на всички създания в сетивния свят. До днес твоите усилия бяха индивидуални; занапред ти ще се включиш в целия свят, за да издигнеш в свръхсетивните области не само себе си, но и другите. Ще дойде време, когато ти ще можеш да се съединиш с мен, обаче аз не мога да бъда щастлив докато все още има нещастни създания! Като индивидуално освободен, ти би искал още днес да влезнеш в свръхсетивното царство.
към текста >>
Той принася своите
дар
ове в жертвения олтар на човечеството.
Така се изразява "Големият пазач" на прага малко след като душата вече е срещнала първия "пазач". Обаче посветеният знае съвсем точно какво му предстои, ако се поддаде на изкушението за преждевременно оставяне в свръхсетивния свят. Едно неописуемо сияние се излъчва от втория "Пазач на прага"; съединяването с него стои като една далечна цел пред съзерцаващата душа. Но от друга страна душата е сигурна, че това съединяване ще настъпи едва тогава, когато посветеният ще е изразходвал за освобождаването и спасението на физическия свят всички сили, които е извоювал с негова помощ. Ако реши да следва изискванията на свръхсетивната светлинна фигура, той ще остави своя собствен принос в освобождаването на човешкия род.
Той принася своите дарове в жертвения олтар на човечеството.
Но ако предпочете личното си и преждевременно извисяване в свръхсетивните сфери, той остава извън хода на човешката еволюция. След своето спасение той не може да черпи от сетивния свят никакви нови сили. И ако заработи в името на общата еволюция и отхвърли своите егоистични цели, тогава той ще може да черпи нови импулси за себе си от местата на своите бъдещи действия. Далеч не трябва да смятаме, че е нещо напълно естествено, човек да избере белия път. Това изцяло зависи от обстоятелството, дали при вземането на решението е до такава степен пречистен, че да не се изкушава от каквито и да е егоистични цели.
към текста >>
37.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Дар
винизмът обещаваше да обясни произхода на човека по един чисто природен начин и със своя победоносен път навлезе в образования свят така многообещаващо, че чрез него за мнозина цялата “стара вяра” изглеждаше ликвидирана.
Това изказване направи Карл Фогт, който в своята книга “Наивна вяра и наука” както и в други произведения обяви за превъзмогнато всичко, което не довежда духовната дейност, душевния живот до механизма на нервната система и на мозъка така, както физикът обяснява, че движението на стрелките произлиза от механизма на часовника. Това беше времето, когато книгата на Лудвиг Бюхнер “Сила и материя” беше станала един вид евангелие за широк кръг от образовани хора. Можем да кажем, че отлични, задълбочени и независимо мислещи глави стигнаха до подобни убеждения чрез силното впечатление, което бяха направили успехите на естествената наука в по- ново време. Неотдавна микроскопът беше научил хората, че живите същества се състоят от техните най-малки частици, клетките. Геологията, учението за образуването на Земята беше стигнала дотам да обяснява развитието на нашата планета според същите закони, които действат и днес.
Дарвинизмът обещаваше да обясни произхода на човека по един чисто природен начин и със своя победоносен път навлезе в образования свят така многообещаващо, че чрез него за мнозина цялата “стара вяра” изглеждаше ликвидирана.
Това неотдавна се измени. Вярно е, че все още се намират закъснели последователи на учени, които изповядват тези възгледи, които също както Ладенбург възвестяваха материалистичното евангелие на Конгреса на природоизследователите през 1903 г.; обаче срещу тях застанаха други, които чрез позряло размишление върху научните въпроси започнаха да говорят на един съвършено друг език. Току що е излязла една книга, която носи заглавието “Естествена наука и светоглед”. Неин автор е Макс Ферворн, един физиолог, който е излязъл от школата на Хекел. В тази книга може да се прочете следното: “Даже и да бихме притежавали най-съвършеното познание за физиологичните процеси в клетката и нишките на мозъчната кора, с които са свързани физическите процеси, даже и да бихме могли да вникнем с поглед в механизма на мозъчното действие също като в действието на колелцата на един часовник, ние никога не бихме могли фактически да намерим нищо друго, освен движещи се атоми.
към текста >>
Възниква една школа – под ръководството на Вайсман, която не искаше и да знае, че качества, които едно живо същество е придобило с приспособяването си към околната среда биха могли да се наследят и че благо
дар
ение на това настъпва преобразуване на живите същества.
Това не бяха никакви нови факти, с които хората се запознаваха. Напротив, това бяха явления, които са били проучвани от древни времена до началото на 19-то столетие, които обаче бяха изоставени настрана като неудобни през време на кулминацията на материализма. Към това се прибави и нещо друго. Все повече бе констатирано, на какви слаби основи бяха градили самите природоизследователи с техните обяснения относно раждането на животинските форми, а също и на тези на човека. Каквато и притегателна сила да упражняваха известно време представите за “приспособяванието” и за “борбата за съществуване” при обяснението за появата на видовете учените разбраха, че с тях те са преследвали илюзорни неща.
Възниква една школа – под ръководството на Вайсман, която не искаше и да знае, че качества, които едно живо същество е придобило с приспособяването си към околната среда биха могли да се наследят и че благодарение на това настъпва преобразуване на живите същества.
Затова всичко се приписваше на “борбата за съществуване” и се говореше за “всемогъщество на естествения подбор”. На това рязко се противопоставиха такива учени, които се опираха на несъмнени факти и обясняваха, че се говори за “борба за съществуване” там, където такава съвсем не съществува. Те искаха да докажат, че чрез нея не може да бъде обяснено нищо. Говориха за безсилие на “естествения подбор”. По-нататък в последните години де Врис можа чрез опити да докаже, че съществуват напълно скокообразни изменения на една жива форма в друга (мутации).
към текста >>
Така бе разклатено също и това, което
дар
винистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно.
Затова всичко се приписваше на “борбата за съществуване” и се говореше за “всемогъщество на естествения подбор”. На това рязко се противопоставиха такива учени, които се опираха на несъмнени факти и обясняваха, че се говори за “борба за съществуване” там, където такава съвсем не съществува. Те искаха да докажат, че чрез нея не може да бъде обяснено нищо. Говориха за безсилие на “естествения подбор”. По-нататък в последните години де Врис можа чрез опити да докаже, че съществуват напълно скокообразни изменения на една жива форма в друга (мутации).
Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно.
Под нозете все повече изчезваше почвата, върху която бе градено в течение на десетилетия. И без това разумни изследователи вярваха, че е трябвало още по-рано да напуснат тази почва, както например починалият на младини В. Х. Ролф, който в своята книга: “Биологичните проблеми като сравнение за развитието на една рационална етика” заяви още в 1884 година: “Дарвиновият принцип на борбата за съществуване става приемлив чрез въвеждането на ненаситността. Защото само тогава имаме обяснение за факта, че създанието, винаги където му е възможно, поема повече, отколкото се нуждае за запазване на съществуването си, и че то нараства прекалено много, където му се удава случай за това... Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създанието не е застрашено, за мене борбата е вездесъща. Тя първично е борба за живот, една борба за умножение на живота, обаче не борба за съществуване”.
към текста >>
Ролф, който в своята книга: “Биологичните проблеми като сравнение за развитието на една рационална етика” заяви още в 1884 година: “
Дар
виновият принцип на борбата за съществуване става приемлив чрез въвеждането на ненаситността.
Говориха за безсилие на “естествения подбор”. По-нататък в последните години де Врис можа чрез опити да докаже, че съществуват напълно скокообразни изменения на една жива форма в друга (мутации). Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно. Под нозете все повече изчезваше почвата, върху която бе градено в течение на десетилетия. И без това разумни изследователи вярваха, че е трябвало още по-рано да напуснат тази почва, както например починалият на младини В. Х.
Ролф, който в своята книга: “Биологичните проблеми като сравнение за развитието на една рационална етика” заяви още в 1884 година: “Дарвиновият принцип на борбата за съществуване става приемлив чрез въвеждането на ненаситността.
Защото само тогава имаме обяснение за факта, че създанието, винаги където му е възможно, поема повече, отколкото се нуждае за запазване на съществуването си, и че то нараства прекалено много, където му се удава случай за това... Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създанието не е застрашено, за мене борбата е вездесъща. Тя първично е борба за живот, една борба за умножение на живота, обаче не борба за съществуване”. Естествено е при това положение на фактите разумните хора да признават, че материалистичният мисловен свят не е годен за изграждането на един светоглед. Изхождайки от него ние не можем ни най- малко да се произнесем върху душевните и духовните явления. И днес съществуват вече много природоизследователи, които се стремят да си изградят една световна постройка върху съвършено други представи.
към текста >>
Защото само тогава имаме обяснение за факта, че създанието, винаги където му е възможно, поема повече, отколкото се нуждае за запазване на съществуването си, и че то нараства прекалено много, където му се удава случай за това... Докато за
дар
виниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създанието не е застрашено, за мене борбата е вездесъща.
По-нататък в последните години де Врис можа чрез опити да докаже, че съществуват напълно скокообразни изменения на една жива форма в друга (мутации). Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно. Под нозете все повече изчезваше почвата, върху която бе градено в течение на десетилетия. И без това разумни изследователи вярваха, че е трябвало още по-рано да напуснат тази почва, както например починалият на младини В. Х. Ролф, който в своята книга: “Биологичните проблеми като сравнение за развитието на една рационална етика” заяви още в 1884 година: “Дарвиновият принцип на борбата за съществуване става приемлив чрез въвеждането на ненаситността.
Защото само тогава имаме обяснение за факта, че създанието, винаги където му е възможно, поема повече, отколкото се нуждае за запазване на съществуването си, и че то нараства прекалено много, където му се удава случай за това... Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създанието не е застрашено, за мене борбата е вездесъща.
Тя първично е борба за живот, една борба за умножение на живота, обаче не борба за съществуване”. Естествено е при това положение на фактите разумните хора да признават, че материалистичният мисловен свят не е годен за изграждането на един светоглед. Изхождайки от него ние не можем ни най- малко да се произнесем върху душевните и духовните явления. И днес съществуват вече много природоизследователи, които се стремят да си изградят една световна постройка върху съвършено други представи. Достатъчно е да споменем само труда на ботаника Райнке “Светът като дело”.
към текста >>
38.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
И благо
дар
ение на тази рядкост, чрез използваната от тях сила на семената, атлантците можеха да насочват по такъв начин водата, че тя да служи за технически цели, които днес са невъзможни.
Дали според днешните научни понятия хората биха могли да си представят една такава гъстота на въздуха, това не трябва да ни занимава тук. Поради същността си науката и логичното мислене никога не могат да решат, дали нещо е възможно или не е. Те имат за задача да обяснят само това, което се установява чрез опита и наблюдението. А гореспоменатата гъстота на въздуха за окултното познание е така здраво установена, както може да бъде здраво установен днес един сетивно даден факт. Също така здраво установен обаче е, може би необяснимия за днешната физика и химия факт, че през време на атлантската епоха водата по цялата Земя беше много по-рядка отколкото днес.
И благодарение на тази рядкост, чрез използваната от тях сила на семената, атлантците можеха да насочват по такъв начин водата, че тя да служи за технически цели, които днес са невъзможни.
Чрез сгъстяването на водата е станало невъзможно тя да бъде движена и направлявана по такъв изкусен начин, както това е било възможно през онези времена. От това достатъчно добре се вижда, че цивилизацията на атлантската епоха е била съвсем различна от нашата. И по-нататък става разбираемо, че също и физическата природа на един атлантец е била съвършено различна от тази на съвременния човек. Атлантецът пиеше вода, която можеше да бъде обработена от живеещата в неговото собствено тяло жизнена сила по съвършено различен начин, отколкото това е възможно в днешното физическо тяло. Поради това атлантецът можеше да използва по своя воля своите физически сили съвсем различно от днешния човек.
към текста >>
Който отблизо се запознае с мисълта, че атлантците са били на
дар
ени с такива духовни и физически сили и способности, каквито описахме, ще се научи също да разбира, че в още по-стари времена човечеството още по-малко прилича на това, което днес сме свикнали да виждаме.
Това, което човешката ръка изработваше в онези времена, израстваше от самата природа. И самият човек се чувствуваше напълно сроден с природата. Оттам също и общественото му чувство беше съвършено различно от днешното. Природата е обща за всички хора. И това, което атлантецът изграждаше на основата на природата, той го считаше също така като общо благо, както днешният човек мисли естествено, когато счита като частно благо това, което неговото остроумие, неговият ум изработва.
Който отблизо се запознае с мисълта, че атлантците са били надарени с такива духовни и физически сили и способности, каквито описахме, ще се научи също да разбира, че в още по-стари времена човечеството още по-малко прилича на това, което днес сме свикнали да виждаме.
И не само хората, но също и заобикалящата природа невероятно се е изменила в течение на времената. Формите на растенията и животните са станали други. Цялата Земна природа е минала през преобразования. Населявани по-рано области на Земята са били разрушени; възникнали са други. Прадедите на атлантците са обитавали една изчезнала част от сушата, главната област на която се е намирала на юг от днешна Азия.
към текста >>
При последните
дар
бата на паметта се прояви в нейните най-първи наченки и то само в последното време на тяхното развитие.
Чрез това населението на една коренна раса се разделя на 7 подраси. Само че не трябва да си представяме, че една подраса изчезва веднага, когато се развива нова. Всяка една от тях се запазва още дълго време, когато наред с нея се развиват други подраси. Така на Земята винаги живеят едно до друго населения, които имат различни степени на развитие. Първата подраса на атлантците се разви от една много напреднала и способна да се развива част на лемурийците.
При последните дарбата на паметта се прояви в нейните най-първи наченки и то само в последното време на тяхното развитие.
Можем да си представим, че един лемуриец наистина можеше да си образува представи за това, което изживяваше, но той веднага забравяше, каквото си беше представил. Фактът, че въпреки това живееше в определена култура, например имаше оръдия, строежи и т.н., той не дължеше на своята собствена способност да образува представи, а на една духовна сила в себе си, която, ако можем да употребим този израз, беше инстинктивна. Само че при това не трябва да си представяме днешния инстинкт на животните, а инстинкт от друго естество. В теософските източници първата подраса на атлантците е наречена рмоахали. Паметта на тази подраса беше насочена предимно към породените от сетивата живи впечатления.
към текста >>
Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили изцяло като
дар
на могъщата природа; и това тяхно отношение към природата носеше религиозен характер.
Когато се говори за вълшебна сила на думите, се загатва за нещо, което за тези хора беше далеч по-действително, отколкото за съвременността. Когато рмоахалецът произнасяше една дума, той развиваше сила, подобна на самия предмет, който обозначаваше. На това се основа, че думите от онова време имаха лечебна сила, че те действаха благоприятно върху растежа на растенията, че можеха да опитомяват животните и още други подобни действия. Всичко това намаля все повече и повече по сила при по-късните подраси на Атлантида. Бихме могли да кажем, че изобилието на природна сила постепенно се изгуби.
Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили изцяло като дар на могъщата природа; и това тяхно отношение към природата носеше религиозен характер.
Особено говорът беше нещо свещено за тях. И невъзможна беше злоупотребата с определени звуци, в които се криеше една особена сила. Всеки човек чувствуваше, че такава злоупотреба би му донесла голяма вреда. Вълшебството на подобни думи би се превърнало в противоположнст; използуваното по правилен начин би донесло благословение; приложено по престъпен начин то би било във вреда на причинителя. С определена невинност на чувството рмоахалите приписваха тяхната сила по-малко на себе си, отколкото на действуващата в тях божествена природа.
към текста >>
Трябва да бъдем наясно върху факта, че в онези времена хората действително имаха силата да предават своите
дар
би на потомците.
Тази форма на обществен съвместен живот се изрази истински едва в третата подраса (толтеки), като хората на тази раса основаха първо това, което може да се нарече общественост, първата форма на държава. И ръководството, управлението на тази държава преминаваше от праотците към потомците. Това, което по-рано живееше само в паметта на близките хора, се пренасяше сега от бащата на сина. Делата на прадедите не трябваше да бъдат забравени за целия род. В потомците още се ценеше това, което беше извършил прадедът.
Трябва да бъдем наясно върху факта, че в онези времена хората действително имаха силата да предават своите дарби на потомците.
Възпитанието се стремеше предварително да обрисува живота в нагледни образи. И действието на това възпитание почиваше на личната сила, която излъчваше възпитателят. Той не развиваше умствената способност, а дарби, които имаха повече инстинктивен характер. Чрез такава система на възпитанието способностите на бащата в повечето случаи действително се предаваха на сина. При такива условия при третата подраса личният опит доби все по-голямо значение.
към текста >>
Той не развиваше умствената способност, а
дар
би, които имаха повече инстинктивен характер.
Делата на прадедите не трябваше да бъдат забравени за целия род. В потомците още се ценеше това, което беше извършил прадедът. Трябва да бъдем наясно върху факта, че в онези времена хората действително имаха силата да предават своите дарби на потомците. Възпитанието се стремеше предварително да обрисува живота в нагледни образи. И действието на това възпитание почиваше на личната сила, която излъчваше възпитателят.
Той не развиваше умствената способност, а дарби, които имаха повече инстинктивен характер.
Чрез такава система на възпитанието способностите на бащата в повечето случаи действително се предаваха на сина. При такива условия при третата подраса личният опит доби все по-голямо значение. Когато една група хора се отделяше от друга за основаването на нова общност, тя донасяше със себе си живия спомен за изживяното на предишното й местожителство. Обаче в този спомен същевременно имаше и нещо, което тя усещаше като не съответстващо й, в което тя не се чувстваше добре. Поради това тя опитваше нещо ново.
към текста >>
Той първо трябва да развие своите сили, започвайки отдолу нагоре, за да може след това отгоре да му бъде
дар
ено озарението.
И беше нещо естествено, по-доброто да намери своето подражание. Тези бяха фактите, на основата на които през времето на третата подраса се стигна до онези процъфтяващи държави, които се описват в теософската литература. И личните опитности, които се придобиваха, намираха подкрепа от страна на онези, които бяха посветени във вечните закони на духовното развитие. Самите силни владетели получаваха посвещението, за да има личната им способност една силна опора. Чрез своето лично усърдие и чрез своята лична способност човекът постепенно става способен да получи посвещение.
Той първо трябва да развие своите сили, започвайки отдолу нагоре, за да може след това отгоре да му бъде дарено озарението.
Така се създадоха посветените царе и ръководителите на народите в Атлантида. В техните ръце се съсредоточи голяма власт; а също голямо беше и уважението, което им се оказваше. Но в този факт се криеше също и причината за упадък и разложение. Развитието на паметта доведе до пълновластието на личността. Човекът искаше да представлява нещо чрез това свое пълновластие.
към текста >>
Такова разрушително действие можеше да бъде възпрепятствувано само благо
дар
ение на това, че в човека се разви една по-висша сила, една по-висша способност.
Една широка власт над природата можа да бъде поставена в служба на личното себелюбие. Това в широка степен се извърши от четвъртата подраса (пратуранците). Принадлежащите на тази раса хора, които бяха запознати с владеенето на гореспоменатите сили, многократно ги използваха за задоволяването на своите собствени желания и алчност. Обаче използувани по този начин, тези сили се разрушават, действайки едни срещу други. Подобно би било, ако краката на човека своеволно биха се движили напред, докато горната част на тялото би искала да върви назад.
Такова разрушително действие можеше да бъде възпрепятствувано само благодарение на това, че в човека се разви една по-висша сила, една по-висша способност.
А това беше силата на мисълта. Върху егоистичните лични желания логическото мислене действа задържащо. Произхода на това логическо мислене трябва да търсим при петата подраса (прасемитите). Хората започнаха да се издигат над чистия спомен за миналото и да сравняват различните преживявания. Породи се силата да се разсъждава, да се преценява.
към текста >>
Но именно благо
дар
ение на това тя създаде зародиша за по-нататъшното развитие на човечеството.
Така петата подраса пренесе подтика за действие във вътрешността на човека. В тази своя вътрешност човекът започна сам със себе си да урежда какво има да върши или да изостави. Обаче това, което бе придобито във вътрешността като способност на мисленето, доведе до изгубване властта над природните сили. С комбиниращо мислене могат да се покоряват само силите на минералния свят, но не и жизнената сила. Следователно петата подраса разви мисленето за сметка на властта над жизнената сила.
Но именно благодарение на това тя създаде зародиша за по-нататъшното развитие на човечеството.
Сега колкото и да са големи личността, себелюбието и егоизмът, мисленето, което изцяло работи във вътрешността и не може вече да заповядва непосредствено на природата, не може да причини такива унищожителни въздействия, както злоупотребените по-рано сили. От тази пета подраса бе избрана най-надарената част, която надживя упадъка на четвъртата коренна раса и образува зародиша на петата, арийската раса, която имаше за задача напълно да развие мисловната сила с всичко, което е свързано с нея. Хората от шестата подраса (акадийци) развиха мисловната сила много повече, отколкото петата. Те се различаваха от така наречените прасемити чрез това, че доведоха гореспоменатата способност до по-широко приложение, отколкото първите. Казано бе, че развитието на мисловната сила не позволяваше претенциите на егоистичната личност да стигнат до унищожителните действия, които бяха възможни при предишните раси, но че тези претенции не бяха унищожени чрез нея.
към текста >>
От тази пета подраса бе избрана най-на
дар
ената част, която надживя упадъка на четвъртата коренна раса и образува зародиша на петата, арийската раса, която имаше за задача напълно да развие мисловната сила с всичко, което е свързано с нея.
Обаче това, което бе придобито във вътрешността като способност на мисленето, доведе до изгубване властта над природните сили. С комбиниращо мислене могат да се покоряват само силите на минералния свят, но не и жизнената сила. Следователно петата подраса разви мисленето за сметка на властта над жизнената сила. Но именно благодарение на това тя създаде зародиша за по-нататъшното развитие на човечеството. Сега колкото и да са големи личността, себелюбието и егоизмът, мисленето, което изцяло работи във вътрешността и не може вече да заповядва непосредствено на природата, не може да причини такива унищожителни въздействия, както злоупотребените по-рано сили.
От тази пета подраса бе избрана най-надарената част, която надживя упадъка на четвъртата коренна раса и образува зародиша на петата, арийската раса, която имаше за задача напълно да развие мисловната сила с всичко, което е свързано с нея.
Хората от шестата подраса (акадийци) развиха мисловната сила много повече, отколкото петата. Те се различаваха от така наречените прасемити чрез това, че доведоха гореспоменатата способност до по-широко приложение, отколкото първите. Казано бе, че развитието на мисловната сила не позволяваше претенциите на егоистичната личност да стигнат до унищожителните действия, които бяха възможни при предишните раси, но че тези претенции не бяха унищожени чрез нея. Прасемитите уреждаха техните лични отношения така, както им повеляваше тяхната мисловна способност. На мястото на страстните желания и похот се появи разумът.
към текста >>
Четвъртата коренна раса можеше да постави тази способност само в служба на това, което беше възпитано в нея чрез
дар
бата на паметта.
Те бяха изгубили властта над живота, но не и непосредствената наивна вяра в тази власт. Тази сила беше станала техен Бог, по поръчението на който вършеха всичко, което считаха за правилно. Така за техните съседни народи те изглеждаха като обсебени от тази тайнствена сила, на която самите те се отдаваха със сляпо доверие. Техните потомци в Азия и в някои европейски области показаха, и още показват тази особеност. Всадената в хората мисловна способност можа да достигне своето пълно значение в развитието едва тогава, когато получи нов подтик в петата коренна раса.
Четвъртата коренна раса можеше да постави тази способност само в служба на това, което беше възпитано в нея чрез дарбата на паметта.
Чак петата коренна раса достигна до такива форми на живота, за които способността на мисленето е истинският инструмент.
към текста >>
39.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Те им бяха
дар
ени от висши същества, които не принадлежаха непосредствено към Земята.
Развитието, за което се съобщава, протече в извънредно големи периоди от време. *** Това, което в предишното изложение бе казано за четвъртата коренна раса, за атлантците, се отнася за голямата маса от човечеството. Но тази маса имаше ръководители, които по отношение на техните способности изпъкваха високо над нея. Мъдростта, която тези ръководители притежаваха и силите, които те владееха, не можеха да се постигнат чрез никакво Земно възпитание.
Те им бяха дарени от висши същества, които не принадлежаха непосредствено към Земята.
Естествено беше, че голямата маса от хората чувствуваше тези ръководители като същества от по-висше естество, като “пратеници” на боговете. Защото това, което тези ръководители знаеха и можеха да извършват, не можеше да се постигне с човешките сетивни органи и с човешкия ум. Обикновените хора ги почитаха като “пратеници на боговете” и приемаха техните заповеди, техните повеления, а също и тяхното учение. Чрез същества от такъв род човечеството беше запознато с науките, изкуствата и с изработването на уреди. Такива “пратеници на боговете” ръководеха сами обществата, или обучаваха хора, които бяха достатъчно напреднали в изкуството на управлението.
към текста >>
Ако по-рано човекът беше принуден да се счита като член на божественото ръководство на света, от което му идваше като
дар
например владеенето на жизнената сила, без да има нужда да използва мисловната си способност, сега той можеше да използва също и природните сили, без да насочва мисълта към Божественото.
И така трябваше и да бъде. Човекът не биваше чрез нищо да бъде принуден да отнася към божествения ред тези неща, стоящи в услуга на неговата мисловна способност. Напротив, той трябваше да прави това доброволно в своите мисли. И така намерението на Ману беше насочено към това, да доведе хората дотам, че те самостоятелно, изхождайки от една вътрешна потребност да свързват такива неща с висшия миров ред. Хората можеха, така да се каже, да избират, дали да прилагат придобитите познания за чисто лично ползване или в религиозна служба на един по- висш свят.
Ако по-рано човекът беше принуден да се счита като член на божественото ръководство на света, от което му идваше като дар например владеенето на жизнената сила, без да има нужда да използва мисловната си способност, сега той можеше да използва също и природните сили, без да насочва мисълта към Божественото.
Не всички хора, които Ману беше събрал около себе си, бяха узрели за такова решение, а само една малка част от тях. И само от числото на тези последните Ману действително можа да образува зародиша на новата раса. Той се оттегли с тези така избрани хора, изолира се, за да ги развие по-нататък, докато останалите се смесиха с другите хора. От тези така избрани малко на брой хора, които Ману събра около себе си, произхожда след това всичко, което съставлява и до днес истинските прогресивни зародиши на петата коренна раса. Ето защо също е обяснимо, че две характерни черти преминават през цялото развитие на тази пета коренна раса.
към текста >>
Това, което те
дар
иха на човечеството, беше един “
дар
свише”.
Така стана, че към старите пратеници на боговете сега се прибави един нов вид посветени. Това са онези, които бяха развили тяхната мисловна способност по Земен начин, както техните останали себеподобни. Съществуващите по-рано пратеници на боговете също и Ману не притежаваха това. Тяхното развитие принадлежи на по-висшите светове. Те внесоха тяхната по-висша мъдрост в Земните отношения.
Това, което те дариха на човечеството, беше един “дар свише”.
Преди средата на атлантската епоха хората още не бяха достатъчно напреднали, за да могат със собствени сили да разберат божествените решения. Сега – в гореспоменатото време – те трябваше да стигнат до това. Земното мислене трябваше да се издигне до понятието за Божественото. Към свръхчовешките посветени се прибавиха и човешките. Това означава важен поврат в развитието на човешкия род.
към текста >>
Само по изключение, когато се явяваше по-висша необходимост, те използуваха определени сили, които им бяха
дар
ени оттам.
Защото това, което последните вършеха, се налагаше като дела на висшите светове. То носеше печата на божествения произход. Така божествените пратеници на атлантската епоха, чрез тяхната сила бяха свещени същества, обгърнати от блясъка, който им предаваше тази сила. Човешките посветени от следващите времена, външно погледнато бяха хора между хората. Обаче те останаха свързани с висшите светове и откровенията и явленията на пратениците на боговете проникваха до тях.
Само по изключение, когато се явяваше по-висша необходимост, те използуваха определени сили, които им бяха дарени оттам.
Тогава те вършеха дела, които хората не разбираха според познатите им закони и затова с право ги считаха за чудеса. Обаче по- висшето намерение при всичко това е да помогнат на човечеството да застане на собствените си крака, да развият напълно неговата мисловна сила. Човешките посветени днес са посредниците между народа и по- висшите същества; и само посвещението позволява и дарява способността за общение с пратениците на боговете. Човешките посветени, свещените учители, станаха сега в началото на петата коренна раса ръководители на останалото човечество. Великите царе свещеници на миналото време, за които свидетелствува не историята, а света на легендите, принадлежат към групата на тези посветени.
към текста >>
Човешките посветени днес са посредниците между народа и по- висшите същества; и само посвещението позволява и
дар
ява способността за общение с пратениците на боговете.
Човешките посветени от следващите времена, външно погледнато бяха хора между хората. Обаче те останаха свързани с висшите светове и откровенията и явленията на пратениците на боговете проникваха до тях. Само по изключение, когато се явяваше по-висша необходимост, те използуваха определени сили, които им бяха дарени оттам. Тогава те вършеха дела, които хората не разбираха според познатите им закони и затова с право ги считаха за чудеса. Обаче по- висшето намерение при всичко това е да помогнат на човечеството да застане на собствените си крака, да развият напълно неговата мисловна сила.
Човешките посветени днес са посредниците между народа и по- висшите същества; и само посвещението позволява и дарява способността за общение с пратениците на боговете.
Човешките посветени, свещените учители, станаха сега в началото на петата коренна раса ръководители на останалото човечество. Великите царе свещеници на миналото време, за които свидетелствува не историята, а света на легендите, принадлежат към групата на тези посветени. Висшите пратеници на боговете се оттеглиха все повече от Земята и предоставиха ръководството на тези човешки посветени, до които обаче те стояха със съвети и дела. Ако това не беше така, човекът никога не би стигнал до свободната употреба на своята мисловна сила. Светът стои под божествено ръководство; но човекът не бива да бъде принуден да признае това, а трябва да го види и разбере чрез свободно разсъждение.
към текста >>
40.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Благо
дар
ение на това той можеше сам да извършва това, което правеше природата.
Ако лемуриецът беше един роден маг, тук тази заложба тогава беше развивана, за да се превърне в изкуство и в разбиране. Само онези можеха да бъдат допуснати там, които чрез всевъзможни начини на закаляване до най-висока степен бяха развили способността да побеждават. За всички останали това, което ставаше в тези заведения, беше най-дълбока тайна. Чрез непосредствено съзерцание приетите тук се научаваха да познават, а също така и да владеят природните сили. Учението беше така устроено, че природните сили при човека се превръщаха в сили на волята.
Благодарение на това той можеше сам да извършва това, което правеше природата.
Това, което по-късното човечество извършваше чрез обмисляне, чрез комбиниране, тогава имаше характер на инстинктивна дейност. Думата “инстинкт” тук не бива да се употребява в същия смисъл, както сме свикнали да я прилагаме за животните. Защото това, което лемурийците вършеха, надвишава извънредно много всичко онова, което животинският свят може да извърши чрез инстинкта. То надвишаваше даже и това, което от тогава досега като изкуства и науки човечеството е усвоило чрез паметта, ума и фантазията. Ако бихме искали да употребим един израз за тези заведения, който да улесни разбирането ни, бихме могли да ги наречем “висши училища за силите на волята и за ясновиждащата сила на представата”.
към текста >>
Човекът непосредствено приемаше това, което му се даваше там, като
дар
от духовните мирови същества.
Даже тези човеци-животни по отношение на тяхното външно устройство и начина на техния живот бяха напълно различни от споменатата малка част. Те не се различаваха особено от нисшите млекопитаещи животни, които също и във външната си форма им приличаха в известно отношение. Трябва да кажем още няколко думи за значението на гореспоменатите храмови центрове. Това, което се култивираше там всъщност не беше религия. Това беше “божествена мъдрост и божествено изкуство”.
Човекът непосредствено приемаше това, което му се даваше там, като дар от духовните мирови същества.
И когато получаваше това, което му се даряваше по този начин, той сам смяташе себе си за “служител” на тези мирови сили. Той се чувстваше “осветен” пред всичко недуховно. Ако на тази степен на развитието на човечеството искаме да говорим за религия, бихме могли да я наречем “религия на волята”. Религиозното настроение и посвещение се състоеше в това, че човекът пазеше подарените му сили като строга божествена “тайна”, че водеше един живот, чрез който освещаваше своята сила. Благоговението и почитта, с които лицата, имащи подобни сили бяха посрещани от страна на другите, бяха големи.
към текста >>
И когато получаваше това, което му се
дар
яваше по този начин, той сам смяташе себе си за “служител” на тези мирови сили.
Те не се различаваха особено от нисшите млекопитаещи животни, които също и във външната си форма им приличаха в известно отношение. Трябва да кажем още няколко думи за значението на гореспоменатите храмови центрове. Това, което се култивираше там всъщност не беше религия. Това беше “божествена мъдрост и божествено изкуство”. Човекът непосредствено приемаше това, което му се даваше там, като дар от духовните мирови същества.
И когато получаваше това, което му се даряваше по този начин, той сам смяташе себе си за “служител” на тези мирови сили.
Той се чувстваше “осветен” пред всичко недуховно. Ако на тази степен на развитието на човечеството искаме да говорим за религия, бихме могли да я наречем “религия на волята”. Религиозното настроение и посвещение се състоеше в това, че човекът пазеше подарените му сили като строга божествена “тайна”, че водеше един живот, чрез който освещаваше своята сила. Благоговението и почитта, с които лицата, имащи подобни сили бяха посрещани от страна на другите, бяха големи. И това благоговение и тази почит не бяха установени чрез някакви закони или нещо подобно на закони, а чрез самата непосредствена сила, които те излъчваха.
към текста >>
Религиозното настроение и посвещение се състоеше в това, че човекът пазеше по
дар
ените му сили като строга божествена “тайна”, че водеше един живот, чрез който освещаваше своята сила.
Това беше “божествена мъдрост и божествено изкуство”. Човекът непосредствено приемаше това, което му се даваше там, като дар от духовните мирови същества. И когато получаваше това, което му се даряваше по този начин, той сам смяташе себе си за “служител” на тези мирови сили. Той се чувстваше “осветен” пред всичко недуховно. Ако на тази степен на развитието на човечеството искаме да говорим за религия, бихме могли да я наречем “религия на волята”.
Религиозното настроение и посвещение се състоеше в това, че човекът пазеше подарените му сили като строга божествена “тайна”, че водеше един живот, чрез който освещаваше своята сила.
Благоговението и почитта, с които лицата, имащи подобни сили бяха посрещани от страна на другите, бяха големи. И това благоговение и тази почит не бяха установени чрез някакви закони или нещо подобно на закони, а чрез самата непосредствена сила, които те излъчваха. Който не беше посветен, стоеше напълно под магическото влияние на посветените. И самопонятно беше също, че последните се считаха за свещени лица. Защото в техните храмови центрове те съзерцаваха действащите природни сили.
към текста >>
От особено значение е нещо, което стана с напредването на лемурийското развитие благо
дар
ение на това, че жените живееха по описания начин.
Те проникваха с поглед в творческата работилница на природата. Това, което изживяваха, беше едно общение със съществата, които строят в самия свят. Това общение може да бъде наречено общение с боговете. И това, което по-късно се яви като “посвещение”, като “тайнство”, произлезе от тази първоначална форма на общението на хората с боговете. В следващите времена това общение трябваше да приеме други форми, защото човешката способност да си образува представи, човешкият дух приеха други форми.
От особено значение е нещо, което стана с напредването на лемурийското развитие благодарение на това, че жените живееха по описания начин.
Чрез това те развиха особени човешки сили. Тяхната способност на въображението, намираща се във връзка с природата, стана основа за едно особено развитие на живота на представите. Те съзерцателно приемаха в себе си силите на природата и ги оставяха да действат в тяхната душа. С това се образуваха зародишите на паметта. И заедно с паметта в света се появи също и способността за създаване на първите най-прости морални понятия.
към текста >>
Благо
дар
ение на това разпоредбите за съвместния живот произхождаха от нея.
Памет и фантазия, и всичко, което беше свързано с тези способности, се намираха при жените. Горепосочените ръководители направиха така, че избраната група да се подреди в по-малки групи. И те повериха на жените подреждането и устройването на тези по-малки групи. Чрез нейната памет жената получи способността да използва за бъдещето опитностите и преживяванията, които веднъж бяха придобити. Това, което вчера се бе оказало целесъобразно, тя го оползотворяваше днес и беше наясно върху факта, че то ще донесе полза също и утре.
Благодарение на това разпоредбите за съвместния живот произхождаха от нея.
Под нейно влияние се развиваха понятията за “добро и зло”. Чрез нейния съзерцателен живот тя разви разбирането за природата. От наблюдението на природата в нея възникнаха представите, според които тя ръководеше работата на хората. Духовните ръководители устроиха нещата така, че чрез душата на жената да бъде облагородена и пречистена волевата природа, бликащата сила на мъжете. Естествено ние трябва да си представим всичко това в детски наченки.
към текста >>
41.
РАЗДЕЛЯНЕ НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
И благо
дар
ение на това, човекът стана такова духовно същество, каквото е сега.
Съединението с духа произвежда накрая сходството, обаче фактът, че преди възникването на това сходство е съществувало различие, включва една тайна на човешката природа. Познаването на тази тайна е от голямо значение за всяка окултна наука. Защото тя е ключът за важни тайни на живота. За сега не бива да се повдигне завесата скриваща тази тайна... Така физическият човек се разви от еднополовост до двуполовост, до разделянето на мъж и жена.
И благодарение на това, човекът стана такова духовно същество, каквото е сега.
Не трябва да вярваме, че със Земята преди не са били свързани разумни същества. Когато проследяваме Хрониката Акаша, виждаме, че в първите времена на Лемурия по-късният физически човек чрез своята двуполовост беше съвършено друго същество в сравнение с това, което днес наричаме човек. Той не можеше да свърже с мисли никакви сетивни възприятия: Той не мислеше. Неговият живот беше инстинктивен. Душата му се проявяваше само в инстинкти, в страсти, в животински желания, и т.н.. Неговото съзнание беше сънищноподобно; той живееше в смътно състояние.
към текста >>
Това беше възможно благо
дар
ение на факта, че тези същества бяха минали през едно съвършено друго развитие в едно още подалечно минало.
Обаче сред това човечество имаше и други същества. Те естествено също бяха двуполови. Защото при тогавашното състояние на Земното развитие не можеше да бъде създадено никакво мъжко или женско тяло. Затова липсваха още външните условия. Обаче имаше други същества, които въпреки двуполовостта можеха да придобиват познание и мъдрост.
Това беше възможно благодарение на факта, че тези същества бяха минали през едно съвършено друго развитие в едно още подалечно минало.
За тяхната душа става възможно тя да се оплоди от духа, без първо да изчака развитието на вътрешните органи, както при човека. Душата на сегашния човек може да мисли с помощта на физическия мозък само това, което възприема чрез физическите сетива. Човешката душа трябваше да чака, докато се развие един мозък, който стана посредник на духа. Без този околен път тази душа би останала лишена от дух. Тя би останала на степента на сънищното съзнание.
към текста >>
Благо
дар
ение на едно различно устроено предишно развитие свръхчовешките същества нямаха нужда да минават през това слизане.
Тяхното познание и тяхната мъдрост бяха добити по свръхсетивен път. Едно такова познание се нарича интуитивно. Съвременният човек ще стигне до такава интуиция едва на една по-късна степен от неговото развитие, когато интуицията ще му даде възможност да дойде в допир с духа без посредничеството на сетивата. Той трябва да мине по околния път през сетивната материя. Този околен път се нарича слизане на човешката душа в материята, или казано популярно – “грехопадение”.
Благодарение на едно различно устроено предишно развитие свръхчовешките същества нямаха нужда да минават през това слизане.
Понеже тяхната душа беше достигнала една повисока степен, тяхното съзнание не беше сънищно, а вътрешно ясно. И обхващането на познанието и на мъдростта от тях беше едно ясновиждане, което не се нуждаеше от никакви физически сетива; мъдростта, според която е изграден светът, непосредствено лъчезареше в тяхната душа. Благодарение на това те можеха да бъдат ръководители на неразвитото още младо човечество. Те бяха носители на една “прадревна мъдрост”, до разбирането на която човечеството се издига едва сега, по посочения околен път. Те се различаваха от това, което се нарича “човек” чрез факта, че бяха озарени от мъдростта, както ние от слънчевата светлина.
към текста >>
Благо
дар
ение на това те можеха да бъдат ръководители на неразвитото още младо човечество.
Той трябва да мине по околния път през сетивната материя. Този околен път се нарича слизане на човешката душа в материята, или казано популярно – “грехопадение”. Благодарение на едно различно устроено предишно развитие свръхчовешките същества нямаха нужда да минават през това слизане. Понеже тяхната душа беше достигнала една повисока степен, тяхното съзнание не беше сънищно, а вътрешно ясно. И обхващането на познанието и на мъдростта от тях беше едно ясновиждане, което не се нуждаеше от никакви физически сетива; мъдростта, според която е изграден светът, непосредствено лъчезареше в тяхната душа.
Благодарение на това те можеха да бъдат ръководители на неразвитото още младо човечество.
Те бяха носители на една “прадревна мъдрост”, до разбирането на която човечеството се издига едва сега, по посочения околен път. Те се различаваха от това, което се нарича “човек” чрез факта, че бяха озарени от мъдростта, както ние от слънчевата светлина. Тази мъдрост се вливаше на лъчи в тях като свободен дар “свише”. “Човекът” беше в друго положение. Той трябваше да си извоюва мъдростта чрез работата на сетивата и на мисловния орган.
към текста >>
Тази мъдрост се вливаше на лъчи в тях като свободен
дар
“свише”.
Понеже тяхната душа беше достигнала една повисока степен, тяхното съзнание не беше сънищно, а вътрешно ясно. И обхващането на познанието и на мъдростта от тях беше едно ясновиждане, което не се нуждаеше от никакви физически сетива; мъдростта, според която е изграден светът, непосредствено лъчезареше в тяхната душа. Благодарение на това те можеха да бъдат ръководители на неразвитото още младо човечество. Те бяха носители на една “прадревна мъдрост”, до разбирането на която човечеството се издига едва сега, по посочения околен път. Те се различаваха от това, което се нарича “човек” чрез факта, че бяха озарени от мъдростта, както ние от слънчевата светлина.
Тази мъдрост се вливаше на лъчи в тях като свободен дар “свише”.
“Човекът” беше в друго положение. Той трябваше да си извоюва мъдростта чрез работата на сетивата и на мисловния орган. Тя не се вливаше в него като свободен дар. Той трябваше да я желае. Само когато в човека живееше горещото желание за мъдрост, тогава той си я изработваше чрез сетивата и мисловния орган.
към текста >>
Тя не се вливаше в него като свободен
дар
.
Те бяха носители на една “прадревна мъдрост”, до разбирането на която човечеството се издига едва сега, по посочения околен път. Те се различаваха от това, което се нарича “човек” чрез факта, че бяха озарени от мъдростта, както ние от слънчевата светлина. Тази мъдрост се вливаше на лъчи в тях като свободен дар “свише”. “Човекът” беше в друго положение. Той трябваше да си извоюва мъдростта чрез работата на сетивата и на мисловния орган.
Тя не се вливаше в него като свободен дар.
Той трябваше да я желае. Само когато в човека живееше горещото желание за мъдрост, тогава той си я изработваше чрез сетивата и мисловния орган. Така в човешката душа трябваше да се събуди нов подтик, горещото желание, копнежът за знание. Човешката душа не можеше да притежава това желание в предишните степени от своето развитие. Нейните инстинкти бяха насочени само към формирането на един собствен сънищен живот; а не към опознаването на един външен свят, към знание.
към текста >>
Те не можеха да говорят никакъв език, който би могло да разбере едно същество на
дар
ено с мозък.
Онази част от човешката душевна сила, която е насочена навътре и трябва да донесе познание по околния път чрез сетивността, човекът я оттегли от властта на гореспоменатите свръхчовешки същества. Самите тези същества не бяха слезли никога до развитието на съответните вътрешни органи. Те можеха да облекат с любов стремежа навън, защото действащата навън любов беше тяхното собствено естество. С това беше създадена пропаст между тях и младото човечество. Те можаха да всадят в човека любовта първо в сетивната форма; но не можеха да дадат познанието, защото тяхното познание никога не беше минало по околния път през вътрешните органи, който човекът разви сега в себе си.
Те не можеха да говорят никакъв език, който би могло да разбере едно същество надарено с мозък.
Гореспоменатите вътрешни органи на човека узряха за влизане в допир с духа едва на онази степен от Земното съществуване, която се намира в средата на лемурийската епоха; но те бяха развити в една несъвършена заложба още на една много по-ранна степен от развитието. Защото още в по-предни времена душата беше минала през физическо въплъщение. Тя беше обитавала в посгъстена материя, наистина не на Земята, а на други небесни тела. По-точни сведения върху това можем да дадем по-късно. Сега можем да кажем само това, че по-рано човешките същества обитаваха една предишна планета (предишна инкарнация на самата Земя б.пр.) и съобразно съществуващите там условия, се бяха развили до степента, на която се намираха, когато дойдоха на Земята.
към текста >>
Те бяха “съблекли” материята на тази предишна планета като една дреха и чрез достигнатата благо
дар
ение на това степен на развитието станаха чисти душевни зародиши, със способността да усещат, да чувствуват и така нататък, накратко казано, да водят онзи сънищен живот, който им остана свойствен също и през първите степени от тяхното Земно съществуване.
Гореспоменатите вътрешни органи на човека узряха за влизане в допир с духа едва на онази степен от Земното съществуване, която се намира в средата на лемурийската епоха; но те бяха развити в една несъвършена заложба още на една много по-ранна степен от развитието. Защото още в по-предни времена душата беше минала през физическо въплъщение. Тя беше обитавала в посгъстена материя, наистина не на Земята, а на други небесни тела. По-точни сведения върху това можем да дадем по-късно. Сега можем да кажем само това, че по-рано човешките същества обитаваха една предишна планета (предишна инкарнация на самата Земя б.пр.) и съобразно съществуващите там условия, се бяха развили до степента, на която се намираха, когато дойдоха на Земята.
Те бяха “съблекли” материята на тази предишна планета като една дреха и чрез достигнатата благодарение на това степен на развитието станаха чисти душевни зародиши, със способността да усещат, да чувствуват и така нататък, накратко казано, да водят онзи сънищен живот, който им остана свойствен също и през първите степени от тяхното Земно съществуване.
– Гореспоменатите свръхчовешки същества, ръководителите в полето на любовта също се намираха на предишната планета на такава степен на съвършенство, че нямаха нужда да слизат вече до развитието на заложбите на онези вътрешни органи. Имаше обаче други същества, които не бяха стигнали така далече в тяхното развитие както тези ръководители на любовта, които на предишната планета още се числяха към “човеците”, обаче по онова време те бяха изпреварили човеците. Така при началото на Земното съществуване те бяха по-напреднали в тяхното развитие отколкото човеците, обаче все пак се намираха на такава степен, на която трябваше да добият познанието чрез вътрешни органи. Тези същества се намираха в едно особено положение. Те бяха стигнали твърде далече в тяхното развитие, за да имат нужда да минат през мъжкото или женското физическо тяло, но все пак не достатъчно далече, за да могат да действат чрез пълно ясновиждане, подобно на ръководителите на любовта.
към текста >>
Те можеха да говорят на същества на
дар
ени с мозък на един разбираем за тези същества език.
Така при началото на Земното съществуване те бяха по-напреднали в тяхното развитие отколкото човеците, обаче все пак се намираха на такава степен, на която трябваше да добият познанието чрез вътрешни органи. Тези същества се намираха в едно особено положение. Те бяха стигнали твърде далече в тяхното развитие, за да имат нужда да минат през мъжкото или женското физическо тяло, но все пак не достатъчно далече, за да могат да действат чрез пълно ясновиждане, подобно на ръководителите на любовта. Те не можеха още да бъдат същества на любовта, нито пък можеха да бъдат вече “човеци”. Така на тях им беше възможно да продължат тяхното развитие само като полу-свръхчовеци, обаче с помощта на човеците.
Те можеха да говорят на същества надарени с мозък на един разбираем за тези същества език.
Чрез това насочената към вътрешността човешка душевна сила можа да бъде подбудена и можеше да се свърже с познанието и с мъдростта. Само благодарение на това на Земята можа да се появи една мъдрост от човешко естество. Гореспоменатите “полу-свръхчовеци” можеха да се хранят от тази човешка мъдрост, за да постигнат това, което още им липсваше като съвършенство. Така те станаха подбудителите на човешката мъдрост. Ето защо те са наречени Носители на светлината (Луцифер).
към текста >>
Само благо
дар
ение на това на Земята можа да се появи една мъдрост от човешко естество.
Те бяха стигнали твърде далече в тяхното развитие, за да имат нужда да минат през мъжкото или женското физическо тяло, но все пак не достатъчно далече, за да могат да действат чрез пълно ясновиждане, подобно на ръководителите на любовта. Те не можеха още да бъдат същества на любовта, нито пък можеха да бъдат вече “човеци”. Така на тях им беше възможно да продължат тяхното развитие само като полу-свръхчовеци, обаче с помощта на човеците. Те можеха да говорят на същества надарени с мозък на един разбираем за тези същества език. Чрез това насочената към вътрешността човешка душевна сила можа да бъде подбудена и можеше да се свърже с познанието и с мъдростта.
Само благодарение на това на Земята можа да се появи една мъдрост от човешко естество.
Гореспоменатите “полу-свръхчовеци” можеха да се хранят от тази човешка мъдрост, за да постигнат това, което още им липсваше като съвършенство. Така те станаха подбудителите на човешката мъдрост. Ето защо те са наречени Носители на светлината (Луцифер). Следователно детското човечество имаше два вида ръководители: Същества на мъдростта и същества на любовта. Човешката природа беше впрегната между любовта и мъдростта, когато тя прие на Земята нейната днешна форма.
към текста >>
42.
НАЧАЛО НА ДНЕШНАТА ЗЕМЯ ОТДЕЛЯНЕТО НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тази втора група астрални човеци е придобила нейната по-висша способност благо
дар
ение на това, че е отделила от себе си една част от астралната същност – първата група – и я е осъдила за по-нисша работа.
Последствието от това е, че астралното човечество трябва да се раздели на две групи. Едната група може да обработва въздухообразната материя и създава в нея копие на самата себе си. Другата група може нещо повече. Тя може да обработва двете други материи, може да създава такова копие на себе си, че то се състои от живия етер и от другия вид етер, който произвежда химическите елементарни вещества. Тук трябва да наречем този вид етер химически етер.
Тази втора група астрални човеци е придобила нейната по-висша способност благодарение на това, че е отделила от себе си една част от астралната същност – първата група – и я е осъдила за по-нисша работа.
Ако би задържала в себе си силите, които извършват тази по-нисша работа, тя не би могла да се издигне по-високо. Следователно тук имаме работа с един процес, който се състои в това, че нещо по-висше се развива за сметка на друго, което отделя от себе си. Относно физическата Земя сега имаме следната картина: Възникнали са два вида същества. Първо такива същества, които имат въздухообразно тяло, върху което принадлежащото към него астрално същество работи отвън. Тези същества са от животинско естество.
към текста >>
Благо
дар
ение на жизнения етер това физическо копие на човека има способността да се размножава, да произвежда от себе си себеподобни същества.
Тяхната форма трябва да запомним, че тази форма е съставена само от въздухообразна материя не прилича на нито една от днешните животински форми. Най-много те имат далечно подобие с определени черупки на охлюви и миди, които днес съществуват. Наред с тези животински форми физическото развитие на човечеството върви напред. Издигналият се сега по-високо астрален човек си създава физическо копие, което се състои от два вида материя, от жизнения етер и от химическия етер. Следователно сега имаме работа с един човек, който се състои от астрално тяло и който работи в едно етерно тяло, състоящо се на свой ред от два вида етер; от жизнения етер и от химическия етер.
Благодарение на жизнения етер това физическо копие на човека има способността да се размножава, да произвежда от себе си себеподобни същества.
Чрез химическия етер то развива определени сили, които са подобни на днешните химически сили на привличане и отблъскване. Благодарение на това копието на човека е в състояние да привлича към себе си определени вещества от заобикалящия свят и да ги съединява със себе си, за да ги отдели по-късно отново от себе си чрез силите за отделянето. Естествено тези вещества могат да бъдат взети само от описаното животинско царство и от човешкото царство. Вече имаме работа с началото на едно хранене. Следователно тези първи копия на човека бяха животноядци и човекоядци.
към текста >>
Благо
дар
ение на това копието на човека е в състояние да привлича към себе си определени вещества от заобикалящия свят и да ги съединява със себе си, за да ги отдели по-късно отново от себе си чрез силите за отделянето.
Наред с тези животински форми физическото развитие на човечеството върви напред. Издигналият се сега по-високо астрален човек си създава физическо копие, което се състои от два вида материя, от жизнения етер и от химическия етер. Следователно сега имаме работа с един човек, който се състои от астрално тяло и който работи в едно етерно тяло, състоящо се на свой ред от два вида етер; от жизнения етер и от химическия етер. Благодарение на жизнения етер това физическо копие на човека има способността да се размножава, да произвежда от себе си себеподобни същества. Чрез химическия етер то развива определени сили, които са подобни на днешните химически сили на привличане и отблъскване.
Благодарение на това копието на човека е в състояние да привлича към себе си определени вещества от заобикалящия свят и да ги съединява със себе си, за да ги отдели по-късно отново от себе си чрез силите за отделянето.
Естествено тези вещества могат да бъдат взети само от описаното животинско царство и от човешкото царство. Вече имаме работа с началото на едно хранене. Следователно тези първи копия на човека бяха животноядци и човекоядци. – Наред с всички тези същества остават също още потомците на предишните същества, състоящи се само от жизнения етер. Обаче те атрофират, понеже не могат да се приспособят към новите условия на Земята.
към текста >>
В съществата, които го имат в себе си, този светлинен етер произвежда
дар
бата да светят.
– Наред с всички тези същества остават също още потомците на предишните същества, състоящи се само от жизнения етер. Обаче те атрофират, понеже не могат да се приспособят към новите условия на Земята. По-късно, след много преобразувания, през които минават, от тях се образуват едноклетъчните животински организми, а също и клетките, от които по-късно се изграждат по-сложните живи същества. Сега по-нататъшният процес е следният: Въздухообразната материя се разделя на две, едната се сгъстява, става течна, другата остава въздухообразна. Но също и химическият етер се разделя на две субстанции; едната се сгъстява и образува това, което наричаме светлинен етер.
В съществата, които го имат в себе си, този светлинен етер произвежда дарбата да светят.
Едната част на химическия етер обаче остава да съществува като такъв. Сега имаме работа с една физическа Земя, която е съставена от следните видове материя: Вода, въздух, светлинен етер, химически етер и жизнен етер. За да могат сега астралните същества отново да действат върху тези видове материя, отново става един процес, чрез който нещо по-висше, се развива за сметка на нещо по-низше, което бива отделено. Чрез това се раждат следните видове физически същества. Първо такива, чието физическо тяло се състои от вода и въздух.
към текста >>
43.
ЖИВОТЪТ НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Те
дар
яват на това тяло способността да развива живо усещане и чувствуване към заобикалящия го свят.
Сега това се изменя. Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло. Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сумрака изживяват един чувствен свят. Това е същият чувствен свят, който човекът ще изживява за самия себе си в неговото Земно съзнание. – По същото време в астралното тяло действат Духовете на огъня.
Те даряват на това тяло способността да развива живо усещане и чувствуване към заобикалящия го свят.
Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят. Обаче това, което Духовете на огъня причиняват в астралното тяло, са подвижни афекти, любов и омраза, гняв, страх, чувства на ужас, бурни страсти, инстинкти, нагони и т.н. Понеже преди това Духовете на личността (Азурас) бяха внесли тяхната същност в това тяло, сега тези афекти се явяват с характера на себичност, на обособеност. Трябва само да си представим как е съставен по това време на Луната някогашния предтеча на човека. Той има физическо тяло, в което несъзнателно развива едно Духовно-себе (Манас).
към текста >>
Той е на
дар
ен с етерно тяло, чрез което Духовете на сумрака чувствуват удоволствие и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти.
Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят. Обаче това, което Духовете на огъня причиняват в астралното тяло, са подвижни афекти, любов и омраза, гняв, страх, чувства на ужас, бурни страсти, инстинкти, нагони и т.н. Понеже преди това Духовете на личността (Азурас) бяха внесли тяхната същност в това тяло, сега тези афекти се явяват с характера на себичност, на обособеност. Трябва само да си представим как е съставен по това време на Луната някогашния предтеча на човека. Той има физическо тяло, в което несъзнателно развива едно Духовно-себе (Манас).
Той е надарен с етерно тяло, чрез което Духовете на сумрака чувствуват удоволствие и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти.
Обаче тези три члена на Лунния човек още напълно са лишени от предметното съзнание. В астралното тяло изплуват и изчезват образи, и тези образи се възпламеняват именно от гореспоменатите афекти. На Земята, когато ще настъпи мислещото предметно съзнание, това астрално тяло ще бъде подчинен носител или инструмент на израстващото в представи мислене. Сега обаче на Луната, то се развива в неговата пълна собствена самостоятелност. Следователно тук самото то е по-дейно, по-подвижно, отколкото по-късно на Земята.
към текста >>
Ние показахме, че човекът-растение от Слънцето можа да се развие само благо
дар
ение на това, че наред с царството на човека-растение се разви едно самостоятелно минерално царство.
Ако човекът би вървял по този път на развитие по права линия, той би станал едно диво, необуздано същество. Земното развитие означава едно понижение, едно укротяване на животинския характер на човека. Това произвежда мислещото съзнание. Ако така, както се беше развил на Слънцето, човекът бе наречен човек- растение, то човекът на Луната може да бъде наречен човек-животно. За да се развие един такъв човек-животно, това предполага също да се измени и заобикалящият го свят.
Ние показахме, че човекът-растение от Слънцето можа да се развие само благодарение на това, че наред с царството на човека-растение се разви едно самостоятелно минерално царство.
През време на двата първи кръга на Луната се явяват първо тези две предишни царства, растителното царство и минералното царство. Те се явяват от тъмнината на Пралайя. Сега те се показват изменени само в това, че както едното, така и другото са станали по-груби, по-гъсти. През време на третия кръг на Луната от растителното царство се отделя една част. Тя не минава през процеса на загрубяването.
към текста >>
Благо
дар
ение на това тя доставя субстанцията, от която може да се образува животинската същност на човека.
През време на двата първи кръга на Луната се явяват първо тези две предишни царства, растителното царство и минералното царство. Те се явяват от тъмнината на Пралайя. Сега те се показват изменени само в това, че както едното, така и другото са станали по-груби, по-гъсти. През време на третия кръг на Луната от растителното царство се отделя една част. Тя не минава през процеса на загрубяването.
Благодарение на това тя доставя субстанцията, от която може да се образува животинската същност на човека.
Именно тази животинска същност в единение с по-високо развитото етерно тяло и с новороденото астрално тяло представлява описаната по-горе тройна същност на човека. Не целият растителен свят, който се беше развил на Слънцето, можа да се развие до животинското. Защото животинските същества предполагат за тяхното съществуване растението. Един растителен свят е основата на един животински свят. Както Слънчевият човек можа да се развие до растение благодарение на това, че той изтласка една част от своите другари надолу в по-грубо минерално царство, такъв е случаят и сега при Лунния човек-животно.
към текста >>
Както Слънчевият човек можа да се развие до растение благо
дар
ение на това, че той изтласка една част от своите другари надолу в по-грубо минерално царство, такъв е случаят и сега при Лунния човек-животно.
Благодарение на това тя доставя субстанцията, от която може да се образува животинската същност на човека. Именно тази животинска същност в единение с по-високо развитото етерно тяло и с новороденото астрално тяло представлява описаната по-горе тройна същност на човека. Не целият растителен свят, който се беше развил на Слънцето, можа да се развие до животинското. Защото животинските същества предполагат за тяхното съществуване растението. Един растителен свят е основата на един животински свят.
Както Слънчевият човек можа да се развие до растение благодарение на това, че той изтласка една част от своите другари надолу в по-грубо минерално царство, такъв е случаят и сега при Лунния човек-животно.
Той изостави една част от съществата, които на Слънцето още имаха еднакво с него растително естество, изостави ги назад на степента на по-грубата растителност. Но както Лунният човек-животно не е както съвременното животно, а е по средата между сегашното животно и сегашния човек, така и Лунният минерал се намира по средата между съвременния минерал и съвременното растение. Той притежава нещо растително. Скалите на Луната не са камъни в днешния смисъл, те носят един оживен, покарващ, растящ характер. Също така Лунното растение е надарено е известен животински характер.
към текста >>
Също така Лунното растение е на
дар
ено е известен животински характер.
Както Слънчевият човек можа да се развие до растение благодарение на това, че той изтласка една част от своите другари надолу в по-грубо минерално царство, такъв е случаят и сега при Лунния човек-животно. Той изостави една част от съществата, които на Слънцето още имаха еднакво с него растително естество, изостави ги назад на степента на по-грубата растителност. Но както Лунният човек-животно не е както съвременното животно, а е по средата между сегашното животно и сегашния човек, така и Лунният минерал се намира по средата между съвременния минерал и съвременното растение. Той притежава нещо растително. Скалите на Луната не са камъни в днешния смисъл, те носят един оживен, покарващ, растящ характер.
Също така Лунното растение е надарено е известен животински характер.
Лунният човек-животно няма още твърди кости. Неговият скелет е още хрущяловиден. Цялата му природа е мека в сравнение със сегашната. Съобразно с това неговата подвижност е също така различна. Неговото движение напред не е ходещо движение, а поскоро скачащо движение, даже плаващо.
към текста >>
Благо
дар
ение на това към съществуващата по-рано монада се присъединява” Духовното-себе” (Манас).
ІV. Едновременно с този процес от новопробуденото единно Слънчево тяло се отделя Луната и кръжи около Слънчевия остатък. Сега развитието на свързаните с човека същества става върху Луната. V. B четвъртия кръг Духовете на сумрака обитават човешкото физическо тяло и чрез това се издигат до човешката степен. VІ. Духовете на личността (Азурас) внедряват в раждащото се астрално тяло самостоятелността. VII. В петия кръг човекът започва смътно да работи върху своето физическо тяло.
Благодарение на това към съществуващата по-рано монада се присъединява” Духовното-себе” (Манас).
VІІІ. Етерното тяло на човека се развива през време на Лунното съществуване до изпитването на един вид, удоволствие и страдание, които носят пасивен характер. В астралното тяло се разгръщат афектите гняв, омраза, инстинкти, страсти и т.н. ІХ. Към двете предишни царства, растителното и минералното царство, които са изтласкани към по-ниски степени на развитието, се прибавя животинското царство, в което се намира сега самият човек. *** Към края на цялата мирова епоха Луната се приближава все повече до Слънцето и когато започва времето на почивния период (Пралайя), двете тела отново се съединяват в едно цяло, което преминава тогава в спящото състояние, за да се пробуди в една нова мирова епоха – тази на Земята.
към текста >>
44.
ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Но в замяна на това те не притежаваха нищо от това, което народите на петата коренна раса имат като
дар
ба.
При атлантците не съществуваше логика. Но всяка придобита по-рано душевна способност трябва да промени формата си, да потъне под прага на съзнанието, когато трябва да бъде придобита нова. Бобърът би трябвало да преобрази своята способност интуитивно да създава своите изкусни постройки в нещо друго, ако например той би станал внезапно едно мислещо същество. – Атлантците също притежаваха способността по определен начин да владеят жизнената сила. Те строяха техните чудесни машини чрез тази сила.
Но в замяна на това те не притежаваха нищо от това, което народите на петата коренна раса имат като дарба.
При тях още не съществуваха митове и приказки. При хората принадлежащи към нашата раса, способността на атлантците да владеят жизнената сила се появи първо под маската на митологията. И под тази форма тя можа да стане основата за дейността на ума на нашата раса. Великите откриватели на нашата раса са превъплъщения на “ясновидците” от атлантската раса. В техните гениални хрумвания се проявява нещо, което има за основа нещо друго, което през време на тяхното атлантско въплъщение съществуваше в тях като сила творяща живот.
към текста >>
45.
ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ, ПРОИЗХОЖДАЩИ ОТ ЕДНА МНИМА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Но в замяна на това те не притежаваха нищо от това, което народите на петата коренна раса имат като
дар
ба.
При атлантците не съществуваше логика. Но всяка придобита по-рано душевна способност трябва да промени формата си, да потъне под прага на съзнанието, когато трябва да бъде придобита нова. Бобърът би трябвало да преобрази своята способност интуитивно да създава своите изкусни постройки в нещо друго, ако например той би станал внезапно едно мислещо същество. – Атлантците също притежаваха способността по определен начин да владеят жизнената сила. Те строяха техните чудесни машини чрез тази сила.
Но в замяна на това те не притежаваха нищо от това, което народите на петата коренна раса имат като дарба.
При тях още не съществуваха митове и приказки. При хората принадлежащи към нашата раса, способността на атлантците да владеят жизнената сила се появи първо под маската на митологията. И под тази форма тя можа да стане основата за дейността на ума на нашата раса. Великите откриватели на нашата раса са превъплъщения на “ясновидците” от атлантската раса. В техните гениални хрумвания се проявява нещо, което има за основа нещо друго, което през време на тяхното атлантско въплъщение съществуваше в тях като сила творяща живот.
към текста >>
46.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
GA_13 Въведение в Тайната наука
Макар и книгата да се занимава с изследвания, които са недостъпни за свързания със сетивата разум, тя не посочва нищо, което да не е разбираемо за всеки човек с непредубеден ум и здрав усет към истината, стига той да се реши и приложи тези
дар
би в живота.
Там ясно е показано, че здравото мислене може и трябва да стане пробният камък за всичко, което читателят ще срещне в тази книга. Само този, който подложи следващите описания на истинска логическа проверка, както става и с обективните факти на естествената наука, ще може да прецени точните аргументи на разума. След като казахме толкова много за хората, които от самото начало биха отхвърлили тази книга, нека да споменем една дума и за тези, които ще я приемат. За тях същественото се съдържа още в първата глава „Характер на Тайната Наука". Нека добавим и нещо друго.
Макар и книгата да се занимава с изследвания, които са недостъпни за свързания със сетивата разум, тя не посочва нищо, което да не е разбираемо за всеки човек с непредубеден ум и здрав усет към истината, стига той да се реши и приложи тези дарби в живота.
Авторът е категоричен: той би желал преди всичко читатели, готови да приемат изнесените данни не на сляпо доверие, а едва след като ги изпитат с помощта на познанията и опитностите, които живота предлага на всеки от нас. (Тук става дума не само за духовно-научната проверка чрез методите на свръхсетивните изследвания, а преди всичко за проверката, основаваща се на здравото и непредубедено човешко мислене. Добавка на Р. Щайнер към 4-то издание, 1913). Той би желал преди всичко предпазливи читатели, приемащи само това, което е логически оправдано.
към текста >>
47.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Според общоприетия начин на мислене, по време на това безплътно състояние, в което се намират астралното тяло и Азът, настъпва безсъзнание и то представлява една противоположност спрямо съжителството между физическото и етерното тяло, осъществявано в състояние на будност: както у
дар
ът на махалото вляво е противоположен на у
дар
а вдясно.
Дори и по време на сън астралното тяло да не изживява никакви представи, удоволствия, болки и т.н., то не остава бездейно. Точно тогава астралното тяло на спящия човек е ангажирано с една бърза и подвижна дейност. В нея то встъпва по един ритмичен начин винаги, след като известно време е работило заедно с физическото и етерното тяло. Нека си представим часовниковото махало: След като е стигнало крайната лява точка, то се връща в средното положение, за да изразходва натрупаната сила в противоположна посока, отправяйки се към крайната дясна точка. Така астралното тяло, заедно с намиращия се в неговото лоно Аз, след като известно време са работили във физическото и етерното тяло и в зависимост от резултатите на тази своя активност вече напълно освободени от всякакви телесни връзки разгръщат една друга дейност в душевно-духовния свят.
Според общоприетия начин на мислене, по време на това безплътно състояние, в което се намират астралното тяло и Азът, настъпва безсъзнание и то представлява една противоположност спрямо съжителството между физическото и етерното тяло, осъществявано в състояние на будност: както ударът на махалото вляво е противоположен на удара вдясно.
Душевно-духовната организация на човека възприема тази необходимост от навлизането в безсъзнание като умора. Обаче тази умора е израз на това, че докато човек спи, астралното тяло и Азът се подготвят за следващото пробуждане, за да преизграждат отново всичко онова във физическото и етерното тяло, което е възникнало там чрез органическата и несъзнавана дейност, освободена от всякаква душевно-духовна намеса. Тази несъзнавана градивна дейност и това, което става в човешкото същество по време на съзнателното състояние, са противоположности и те се редуват в ритмична последователност. Формата на човешкото физическо тяло може да бъде поддържана само от човешкото етерно тяло. Но тя може да бъде поддържана само от такова етерно тяло, което на свой ред приема подходящи сили от астралното тяло.
към текста >>
И ето, той го вижда да пада и чува тъпия у
дар
, който падащото тяло издава.
Пробужда се и разбира, че се е завил дебело и му е горещо. Усещането за прекалена топлина е прераснало в символичния образ на огъня. Като съновидения могат да се разиграят и съвсем драматични изживявания. Друг човек например сънува, че е изправен пред една пропаст, и вижда как някакво дете тича към нея. Възниква мъчителната мисъл: ако детето не внимава, ще падне в пропастта.
И ето, той го вижда да пада и чува тъпия удар, който падащото тяло издава.
Събужда се и разбира, че един предмет, висящ на стената в стаята, се е откачил и при падането си е произвел някакъв тъп звук. Тази обикновена случка дава повод, в съновидението да се разиграе едно драматично събитие, изпълнено с ужасяващи образи. Тук не трябва да се замисляме, как става така, че в последния случай моментът на тъпия удар от един падащ предмет прераства в цяла верига от събития, които се разиграват в един продължителен период от време. Важното е друго: Че това, което будното сетивно възприятие би регистрирало като звук, съновидението превръща в образ. Нека запомним: Веднага щом сетивата преустановят своята дейност, в човека бликва творчески процес.
към текста >>
Тук не трябва да се замисляме, как става така, че в последния случай моментът на тъпия у
дар
от един падащ предмет прераства в цяла верига от събития, които се разиграват в един продължителен период от време.
Друг човек например сънува, че е изправен пред една пропаст, и вижда как някакво дете тича към нея. Възниква мъчителната мисъл: ако детето не внимава, ще падне в пропастта. И ето, той го вижда да пада и чува тъпия удар, който падащото тяло издава. Събужда се и разбира, че един предмет, висящ на стената в стаята, се е откачил и при падането си е произвел някакъв тъп звук. Тази обикновена случка дава повод, в съновидението да се разиграе едно драматично събитие, изпълнено с ужасяващи образи.
Тук не трябва да се замисляме, как става така, че в последния случай моментът на тъпия удар от един падащ предмет прераства в цяла верига от събития, които се разиграват в един продължителен период от време.
Важното е друго: Че това, което будното сетивно възприятие би регистрирало като звук, съновидението превръща в образ. Нека запомним: Веднага щом сетивата преустановят своята дейност, в човека бликва творчески процес. Това е същият творчески процес, който се проявява в дълбокия сън, в спането, с други думи, в онова душевно състояние, което изглежда пълна противоположност на будното душевно състояние. За да настъпи този дълбок сън, астралното тяло трябва да се отдели от двете други тела физическото и етерното. По време на съновиденията, астралното тяло е само дотолкова отделено от физическото тяло, че то няма вече никаква връзка с неговите сетивни органи; обаче с етерното тяло то все още запазва известна връзка.
към текста >>
Известно време те остават свързани благо
дар
ение на една сила, чието присъствие е лесно разбираемо.
Тук много по-лесно отколкото в предишните части на тази книга, човек може да вземе тези данни за плод на фантазията; просто, защото има много случаи, когато човек сам затваря ума си и не желае да види как свръхсетивните сили действуват във физическия свят. Докато при заспиването, астралното тяло се освобождава само от своите връзки с етерното и физическото тяло, при смъртта настъпва и отделяне на етерното тяло от физическото, физическото тяло е изоставено на своите собствени сили, вследствие на което то се разлага като труп. С настъпването на смъртта обаче, за етерното тяло настъпва едно състояние, в което то никога не се е намирало по времето между раждането и смъртта, като не смятаме някои изключителни състояния, за които ще стане дума по-нататък. Сега то е свързано със своето астрално тяло, но без участието на физическото тяло. Защото след смъртта, етерното тяло не се отделя веднага от астралното тяло.
Известно време те остават свързани благодарение на една сила, чието присъствие е лесно разбираемо.
Ако тази сила не съществуваше, етерното тяло просто не би могло да се отдели от физическото. Те са свърза ни и сънят го потвърждава: По време на сън астралното тяло не е в състояние за раздели една от друга тези две съставни части на човешкото същество. Тази сила проявява своето действие едва с настъпването на смъртта. Тя откъсва етерното тяло от физическото, така че сега етерното тяло остава свързано с астралното. Свръхсетивното наблюдение показва, че след смъртта тази връзка е различна за различите хора.
към текста >>
Едно повърхностно наблюдение, което отчита само външната страна на нещата, ще възрази: Но всички тези твърдения са ясни само за на
дар
ения със свръхсетивни способности; за обикновения човек не съществува никаква възможност да проникне до тяхната истинност.
Докато двете тела са свързани, човек се намира в едно състояние, при което може да възприема изживяванията на своето астрално тяло. Докато е налице физическото тяло, веднага след отделянето на астралното тяло, т.е. след заспиването то започва отвън своята работа, за да възстанови изразходваните сили на „употребените" физически органи. Когато при смъртта е отделено и физическото тяло, тази работа отпада. Обаче силата, която се употребява за тази цел, когато човек спи, остава и след смъртта, така че сега тя може да бъде употребена за друго, а именно за възприемането на собствените процеси на самото астрално тяло.
Едно повърхностно наблюдение, което отчита само външната страна на нещата, ще възрази: Но всички тези твърдения са ясни само за надарения със свръхсетивни способности; за обикновения човек не съществува никаква възможност да проникне до тяхната истинност.
Нещата обаче не стоят така. Всичко, което свръхсетивното познание наблюдава в тази толкова далечна за обикновените възприятия област след като е вече веднъж открито може да бъде разбрано и от обикновения ум. Необходимо е само чрез нормална разсъдъчна способност правилно да се разгледат и съпоставят външните факти на живота. Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дейност не се вземе само като израз на една невидима дейност. Проявената и видимата дейност става ясна за ума едва тогава, когато в хода на човешкия физически живот тя може да се приеме като резултат от това, което свръхсетивното познание установява за нефизическия живот.
към текста >>
Това са страсти, които човек сам си създава благо
дар
ение на това, че има съзнание за своя Аз като четвърта съставна част на своето същество.
По този начин заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми. Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свързаност с физическото и етерното тяло. В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност. Но дори и в този момент възникват причини, които не позволяват на човека да прекъсне всички връзки с външния сетивен свят. В човека остават някои страсти, някои прекалено силни желания, които поддържат тази връзка.
Това са страсти, които човек сам си създава благодарение на това, че има съзнание за своя Аз като четвърта съставна част на своето същество.
Страсти и желания, които произхождат от трите низши тела, могат да действуват само в рамките на външния свят; и когато тези тела престанат да съществуват, угасват и желанията. Гладът е причинен от външното тяло; след като то не е повече свързано с Аза, гладът изчезва. Ако Азът не би имал никакви други желания освен тези, които възникват от собствената му духовна същност, с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно задоволяване от духовния свят, в който е потопен. Обаче животът му е подготвил и други желания. Той е вложил в него и стремеж към наслади, които могат да бъдат постигнати само чрез физическите органи, въпреки че подобни наслади изобщо не произхождат от същността на тези органи.
към текста >>
Разгледана по този начин, представата за ужаса и безутешността, които събитията след смъртта биха могли да имат за човека, според както ги описва свръхсетивното познание, се превръща в нещо, което носи дълбока благо
дар
ност и утеха.
Който обича един човек, се чувствува привлечен към него не само от това, което може да усети чрез физическите органи. Обаче след смъртта, тази физическа страна на любимия не може да бъде повече възприемана. Тогава от любимия човек остава видима онази страна, за чието възприемане физическите органи бяха само едно средство. И сега единствената пречка, за да постигнем пълна видимост, са тъкмо онези желания, които могат да се задоволят само с помощта на физическите органи. Ако обаче тези желания не бъдат заличени, тогава не би могло да възникне съзнателно възприемане на любимия човек след смъртта.
Разгледана по този начин, представата за ужаса и безутешността, които събитията след смъртта биха могли да имат за човека, според както ги описва свръхсетивното познание, се превръща в нещо, което носи дълбока благодарност и утеха.
Следващите изживявания след смъртта са и в друго отношение различни от тези по време на живота. По време на пречистването човек живее, така да се каже, в обратна посока. Той преминава още веднъж през всичко онова, което е изпитал в живота от самото си раждане. Но сега започва от събитията, разиграли се не посредствено преди смъртта и изживява повторно всичко, само че в обратен ред. Всичко, което по време на живота е възникнало не от духовната природа на Аза, се явява сега пред него в една нова, духовна светлина.
към текста >>
И благо
дар
ение на това съвместно действие човек отново израства, този път като едно духовно Същество.
Следователно, във физическия свят човек не възприема нищо друго, освен откровенията на онези духовни сили, които изграждат неговото физическо тяло. След смъртта той попада тъкмо всред тези формиращи сили, които сега му се откриват в своята истинска, скрита по-рано форма. Минавайки през втората област, той попада всред силите, от които е изградено неговото етерно тяло; в третата област го заливат силите, от които е изградено неговото астрално тяло. Също и от по-висшите сфери на духовния свят, в него се вливат сили, които допълват цялостното му изграждане през живота между раждането и смъртта. Тези Същества от духовния свят работят заедно с това, което човек е донесъл като плод от предишния си живот и което сега се превръща в един зародиш.
И благодарение на това съвместно действие човек отново израства, този път като едно духовно Същество.
По време на сън, физическото и етерното тяло продължават да съществуват; астралното тяло и Азът са наистина вън от тях, но продължават да са свързани с тези две тела. Това, което астралното тяло и Азът приемат сега от духовния свят, може да послужи само за възстановяване на изчерпаните по време на будното състояние сили. Обаче след като човек се освободи от физическото и етерното тяло по време на смъртта, и след като в периода на пречистването се освободи и от онези части на астралното тяло, които чрез своите желания продължават да са зависими от физическия свят, тогава вече всичко, което нахлува от духовния свят към Аза, не само го подобрява, но го и преизгражда. И след определено време, върху което ще говорим по-нататък в тази книга, около Аза се формира едно астрално тяло, което отново може да живее в такова физическо и етерно тяло, каквито са присъщи на човека между раждането и смъртта. Човекът може отново да мине през едно раждане и да се появи в ново земно съществуване, което ще съдържа в себе си и плода на предишния земен живот.
към текста >>
Виждаме например как един човек е роден в бедност и нищета, с незначителни
дар
би, така че при тези условия, още от раждането си, той е сякаш предопределен да води жалък и нещастен живот.
С всяко ново наблюдение, непредубеденото и обективното разглеждане на живота се убеждава във верността на свръхсетивното познание. Необходимо е само човек да намери правилната гледна точка и от нея да отправи поглед към процесите, лежащи в основата на физическия свят. Къде например са скрити процесите, описани като периоди на пречистване? Какви са и как протичат опитностите на човека след пречистването, през които той трябва да премине според данните от духовното изследване? При всяко сериозно и дълбоко изследване в тази област, възникват загадка след загадка.
Виждаме например как един човек е роден в бедност и нищета, с незначителни дарби, така че при тези условия, още от раждането си, той е сякаш предопределен да води жалък и нещастен живот.
А друг още от първия миг на раждането си, е поет от грижливи ръце и любещи сърца; у него се развиват блестящи способности; предопределен е за плодотворен и щастлив живот. Спрямо подобни въпроси често възникват две противоположни становища. Едното се при държа към чисто сетивните възприятия и към опиращата се на тях елементарна логика. Според това становище, обстоятелството,че единият се ражда в щастие, а другият в нещастие, изобщо не трябва да се превръща в проблем. Ако не желае да си послужи с думата „случайност", този начин на мислене ще потърси някаква друга закономерност, за да обясни нещата.
към текста >>
Отхвърля се всеки опит, търсещ причинни връзки в духовните процеси, през които човек, независимо от наследствената линия, преминава преди своето раждане, и благо
дар
ение на които той формира своите способности и заложби.
Спрямо подобни въпроси често възникват две противоположни становища. Едното се при държа към чисто сетивните възприятия и към опиращата се на тях елементарна логика. Според това становище, обстоятелството,че единият се ражда в щастие, а другият в нещастие, изобщо не трябва да се превръща в проблем. Ако не желае да си послужи с думата „случайност", този начин на мислене ще потърси някаква друга закономерност, за да обясни нещата. Колкото до способностите и заложбите, причините се търсят в „унаследените" качества от родители, деди и т.н.
Отхвърля се всеки опит, търсещ причинни връзки в духовните процеси, през които човек, независимо от наследствената линия, преминава преди своето раждане, и благодарение на които той формира своите способности и заложби.
Другото становище ще намери тези обяснения за крайно незадоволителни. То ще възрази: в нито една точка на този свят не се случва нищо без да са налице съответните причини. Макар и в много случаи тези причини да не са изследвани от човека, те съществуват. Едно алпийско цвете не расте в полето. В неговата природа има нещо, което го тегли към високата планина.
към текста >>
За един задълбочено мислещ човек, да се търсят тези причини само във физическия свят е равносилно на следното: Ако някой у
дар
и другиго, причината да се търси не в чувствата на първия, а в анатомичното устройство на ръката му.
Макар и в много случаи тези причини да не са изследвани от човека, те съществуват. Едно алпийско цвете не расте в полето. В неговата природа има нещо, което го тегли към високата планина. Така и в човека трябва да имай нещо, което го кара да се роди в определена среда. В този случай причините не могат да бъдат търсени всред физическия свят.
За един задълбочено мислещ човек, да се търсят тези причини само във физическия свят е равносилно на следното: Ако някой удари другиго, причината да се търси не в чувствата на първия, а в анатомичното устройство на ръката му.
Също толкова незадоволителни са и всички опити, целящи да обяснят предразположбите и дарбите чрез „наследствеността". А как всъщност се унаследяват определени заложби в семействата? В продължение на 250 години музикалните заложби се унаследяват в представителите на фамилията Бах. От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии. Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия.
към текста >>
Също толкова незадоволителни са и всички опити, целящи да обяснят предразположбите и
дар
бите чрез „наследствеността".
Едно алпийско цвете не расте в полето. В неговата природа има нещо, което го тегли към високата планина. Така и в човека трябва да имай нещо, което го кара да се роди в определена среда. В този случай причините не могат да бъдат търсени всред физическия свят. За един задълбочено мислещ човек, да се търсят тези причини само във физическия свят е равносилно на следното: Ако някой удари другиго, причината да се търси не в чувствата на първия, а в анатомичното устройство на ръката му.
Също толкова незадоволителни са и всички опити, целящи да обяснят предразположбите и дарбите чрез „наследствеността".
А как всъщност се унаследяват определени заложби в семействата? В продължение на 250 години музикалните заложби се унаследяват в представителите на фамилията Бах. От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии. Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия. По-нататък може да се посочи, че едно внимателно генеалогично проучване на даде на личност би могло да покаже, как по един или друг начин дарбата на тази личност е била проявена у предците и че сега имаме само едно сумиране на унаследени заложби.
към текста >>
Но „унаследените"
дар
би винаги ги довеждат до семейната професия.
За един задълбочено мислещ човек, да се търсят тези причини само във физическия свят е равносилно на следното: Ако някой удари другиго, причината да се търси не в чувствата на първия, а в анатомичното устройство на ръката му. Също толкова незадоволителни са и всички опити, целящи да обяснят предразположбите и дарбите чрез „наследствеността". А как всъщност се унаследяват определени заложби в семействата? В продължение на 250 години музикалните заложби се унаследяват в представителите на фамилията Бах. От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии.
Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия.
По-нататък може да се посочи, че едно внимателно генеалогично проучване на даде на личност би могло да покаже, как по един или друг начин дарбата на тази личност е била проявена у предците и че сега имаме само едно сумиране на унаследени заложби. Който подкрепя второто становище едва ли ще пропусне от вниманието си подобни факти; обаче за него те няма да имат тази доказателствена стойност, каквато имат за този, който в своите обяснения се придържа единствено към процесите в сетивния свят. Първият ще обърне внимание на това, че унаследените заложби не могат да се групират от само себе си в съответната личност, както и металните части на един часовник не могат сами да се сглобят и да образуват часовника. А когато му се възрази, че съвместното влияние на родителите би могло да бъде поставено на мястото на часовникаря, той ще отговори: Погледнете без всякакво предубеждение тази съвършено нова цялост, която се проявява в детската личност; тя не може да дойде от родителите, просто защо то у тях тя не съществува. Едно непоследователно мислене може да внесе в тази област голяма обърканост.
към текста >>
По-нататък може да се посочи, че едно внимателно генеалогично проучване на даде на личност би могло да покаже, как по един или друг начин
дар
бата на тази личност е била проявена у предците и че сега имаме само едно сумиране на унаследени заложби.
Също толкова незадоволителни са и всички опити, целящи да обяснят предразположбите и дарбите чрез „наследствеността". А как всъщност се унаследяват определени заложби в семействата? В продължение на 250 години музикалните заложби се унаследяват в представителите на фамилията Бах. От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии. Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия.
По-нататък може да се посочи, че едно внимателно генеалогично проучване на даде на личност би могло да покаже, как по един или друг начин дарбата на тази личност е била проявена у предците и че сега имаме само едно сумиране на унаследени заложби.
Който подкрепя второто становище едва ли ще пропусне от вниманието си подобни факти; обаче за него те няма да имат тази доказателствена стойност, каквато имат за този, който в своите обяснения се придържа единствено към процесите в сетивния свят. Първият ще обърне внимание на това, че унаследените заложби не могат да се групират от само себе си в съответната личност, както и металните части на един часовник не могат сами да се сглобят и да образуват часовника. А когато му се възрази, че съвместното влияние на родителите би могло да бъде поставено на мястото на часовникаря, той ще отговори: Погледнете без всякакво предубеждение тази съвършено нова цялост, която се проявява в детската личност; тя не може да дойде от родителите, просто защо то у тях тя не съществува. Едно непоследователно мислене може да внесе в тази област голяма обърканост. Най-лошото настъпва, когато представителите на първото становище обявят своите опоненти за истински врагове на това, което се опира на „сигурните факти".
към текста >>
И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята
дар
ба.
С този подтик той влиза в своя нов живот. Присъствието на този подтик изгражда и онази черта в неговия характер, която след време ще му позволи да поправи своята грешка. Една жива общност от такива подтици ще ни даде представа и за съдбовната среда, в която се ражда даден човек. Нека отново да приемем за вярно и друго, което Духовната Наука установява: че плодовете от предишния живот се въплъщават в духовния зародиш на човека и че духовният свят, където човекът се намира между смъртта и следващия живот, е областта, в която тези плодове узряват, за да метаморфозират по-късно в опре делени заложби и способности, изграждайки една нова личност, носеща обаче в себе си и последиците от предишния живот. Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят.
И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба.
Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти. Съвестният търсач на истината, който макар и без лични опитности в свръхсетивния свят, се стреми да се ориентира във фактите, ще може да повдигне и едно друго съществено възражение. Той може да изтъкне, че е непозволено да приемем съществуването на определени факти, само защото чрез тях можем да обясним нещо, което иначе остава необяснено. Несъмнено, за този, който познава съответните факти от свръхсетивния свят, подобно възражение е без особено значение. В следващите части на тази книга ще бъде посочен пътят, по който чрез лични опитности човек може да опознае не само други духовни факти, описани тук, но и самия закон на духовната причинност.
към текста >>
Тази елементарна представа пробужда в него една реална сила, благо
дар
ение на която той може да се изправи пред събитието по съвършено друг начин, отколкото ако не беше подхранвал тази представа.
Другото лице обаче натрива восъка с парче плат и установява, че пръч ката започва да привлича някои дребни предмети. Има огромна разлика между мислите на двамата. В първия случай мислите нямат никакви фактически последствия. В мислите на второто лице се усеща как от един скрит свят бликва една непозната сила, бликва един факт. Така е също и с мислите на човек, който си представя, че в един предишен живот той сам е посял в себе си силата, която сега го среща с това събитие.
Тази елементарна представа пробужда в него една реална сила, благодарение на която той може да се изправи пред събитието по съвършено друг начин, отколкото ако не беше подхранвал тази представа.
Така той получава светлина, която му открива самата необходимост на събитието, което иначе би сметнал за чиста случайност. И тогава той ще има непосредствената убеденост: Моята мисъл беше правилна, защото тя ми даде силата да разгадая фактите. Ако човек отново и отново повтаря подобни вътрешни процеси, те се превръщат в средство, чрез което той започва да създава нови вътрешни сили; тези процеси доказват своя смисъл чрез своята плодотворност. Този смисъл се потвърждава достатъчно ясно. Такива процеси действуват оздравяващо в духовно, душевно и физическо отношение, както и във всяка друга област на живота.
към текста >>
Дар
вин описва как някои кучета донасят хвърления предмет, без да са обучавани на това.
За човек с усет към всичко това, тези дискретни доводи имат по-голяма доказателствена сила дори от очевидния материален свят. Обстоятелството, че и животните могат да бъдат дресирани, т.е. чрез възпитание да заучават известни качества и способности, не представлява сериозно възражение за този, който е успял да вникне в същественото. Вярно е, че навсякъде по света има преходи, но все пак резултатите от една дресура в никакъв случай не могат да бъдат сравнявани с резултатите от обучението при човека. Твърди се още, че онези способности, които домашните животни придобиват при съвместния им живот с човека, се унаследяват, т.е., че веднага започват да се проявяват като нещо присъщо на вида, а не на индивида.
Дарвин описва как някои кучета донасят хвърления предмет, без да са обучавани на това.
Кой би могъл да твърди същото за човешкото възпитание? Има обаче мислители, които чрез своите наблюдения се издигат над мнението, според което човекът е изграден от чисто наследствени сили. Те се издигат до идеята, че една духовна същност, една индивидуалност подготвя и изгражда телесното съществуване. Но все пак повечето от тях не стигат до мисълта за прераждането; не стигат до мисълта, че в промеждутъка между отделните земни съществувания точно плодовете от предишния живот се превръщат в сили, които съизграждат следващия живот. Ще спомена само един от редицата такива мислители.
към текста >>
48.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Подготовката бе извършена благо
дар
ение на това, че в предишните планетарни въплъщения се развиха Същества, които от сегашните четири съставни части, притежаваха само три: физическо тяло, жизнено тяло и астрално тяло.
Така в нашия пример наред с петдесетгодишния човек съществуват и едногодишни деца. Ако човек успее да разграничи в качествен и хронологичен смисъл отделните периоди от развитието на Земята в съвременните събития, той ще може да вижда и събитията от прадалечното минало. Човекът е развил формата, в която го виждаме днес, едва през четвъртото планетарно въплъщение на нашата Земя. Най-същественото в тази форма е, че човекът е изграден от четири съставни части: Физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз. Тази форма не би могла да се появи, ако не би била подготвена в хода на едно продължително развитие.
Подготовката бе извършена благодарение на това, че в предишните планетарни въплъщения се развиха Същества, които от сегашните четири съставни части, притежаваха само три: физическо тяло, жизнено тяло и астрално тяло.
Тези Същества, които в известен смисъл можем да наречем предшественици на човека, все още не притежаваха никакъв „Аз", обаче те бяха развили другите три тела до такава степен, че тези тела узряха за възможността да приемат по-късно „Аза" в себе си. Така в предишното планетарно въплъщение, предшественикът на човека беше достигнал определена зрелост на своите три тела. По-късно този етап премина в едно чисто духовно съществувание. После от това духовно съществувание възникна новото физическо планетарно състояние, а именно сегашната Земя. В него се съдържаха като един вид зародиши, узрелите предшественици на човека.
към текста >>
Благо
дар
ение на обстоятелството, че цялата планета беше преминала през един духовен период и сега притежаваше съвсем нов облик, тя можеше да предложи на съдържащите се в нея зародиши е физическо, жизнено и астрално тяло не само възможността да стигнат върха на своето развитие, но и нещо друго: След като са превзели този връх, да се издигнат над себе си чрез приемането на Аза.
Тези Същества, които в известен смисъл можем да наречем предшественици на човека, все още не притежаваха никакъв „Аз", обаче те бяха развили другите три тела до такава степен, че тези тела узряха за възможността да приемат по-късно „Аза" в себе си. Така в предишното планетарно въплъщение, предшественикът на човека беше достигнал определена зрелост на своите три тела. По-късно този етап премина в едно чисто духовно съществувание. После от това духовно съществувание възникна новото физическо планетарно състояние, а именно сегашната Земя. В него се съдържаха като един вид зародиши, узрелите предшественици на човека.
Благодарение на обстоятелството, че цялата планета беше преминала през един духовен период и сега притежаваше съвсем нов облик, тя можеше да предложи на съдържащите се в нея зародиши е физическо, жизнено и астрално тяло не само възможността да стигнат върха на своето развитие, но и нещо друго: След като са превзели този връх, да се издигнат над себе си чрез приемането на Аза.
И така, развитието на Земята се разделя на две части. През първия период самата Земя се появява като превъплъщение на предишното планетарно състояние. Това повторение обаче поради междувременно настъпилия чисто духовен период се намира на по-висока степен от предишното въплъщение. Така Земята носи в себе си зародишите на човешките предшественици от предишната планета. Първоначално тези зародиши се развиват до онази висота, до която бяха стигнали по-рано.
към текста >>
По своята природа, това земно човешко физическо тяло може да съществува само благо
дар
ение на връзките си с жизненото, астралното тяло и Аза, както беше описано в първата част на тази книга.
Въпреки че тези различни проявления на човешкото същество такива, каквито са, видимо да не изглеждат като различни степени от развитието, за здравия разум те са именно такива. От днешните съставни части на човешкото същество най-старо е физическото тяло. В своето развитие то е постигнало и най-голямо съвършенство. Свръхсетивното изследване показва, че тази съставна част на човека е съществувала още по времето на Сатурновото развитие. На Сатурн това физическо тяло е имало съвършено различна форма от физическото тяло на днешния човек.
По своята природа, това земно човешко физическо тяло може да съществува само благодарение на връзките си с жизненото, астралното тяло и Аза, както беше описано в първата част на тази книга.
Такава връзка на Сатурн не е съществувала. Там физическото тяло минаваше през своята първа степен на развитие без участието на човешкото жизнено, астрално тяло и Аза. По време на Сатурновото развитие то узряваше, за да приеме в себе си жизненото тяло. За целта Сатурн първо трябваше да навлезе в едно чисто духовно състояние и после да се превъплъти като Слънце. В хода на Слънчевото въплъщение, като от един запазен зародиш, отново се развива това, което беше изградено на Сатурн като физическо тяло; едва сега то можеше да се проникне от етерното тяло.
към текста >>
Да предположим, че един човек, на
дар
ен с днешните сетивни органи, би се приближил като наблюдател към това Сатурново състояние.
Точно такива Същества действуваха по време на Сатурновото развитие. И тяхната дейност върху арената на Сатурн имаше за последица по-късното развитие на човека. Ако най-напред насочим духовните възприемателни органи не към началото или края, а към средния период на Сатурновото въплъщение, там ще открием едно състояние, което общо взето се състои главно от „топлина". Там няма и следа от газообразни, течни или твърди елементи. Тези агрегатни състояния възникват през следващите планетарни въплъщения.
Да предположим, че един човек, надарен с днешните сетивни органи, би се приближил като наблюдател към това Сатурново състояние.
Там той не би имал никакви сетивни възприятия с изключение на усещането за топлина. Да предположим, че един човек би се приближил до Сатурн. Навлизайки в заетото от Сатурн пространство, той би усетил, че тук топлината е по-различна от тази на обкръжаващата среда. Освен това, Сатурновото пространство не би показвало равномерна топлина, а една сложна смяна на по-топли и по-студени части. В определени линии той би възприемал лъчиста топлина.
към текста >>
Той е възникнал от тях благо
дар
ение на това, че по-късно към топлинните тела се прибавят новообразуваните газообразни, течни и твърди субстанции.
На Сатурн обаче не може да става дума за подобно физическо-минерално тяло. Там има само физическа субстанция, която се ръководи от физически закони; обаче тези физически закони се проявяват единствено чрез топлинни действия. Следователно физическото тяло е едно по-нежно, по-фино топлинно тяло. От такива топлинни тела се състои целият Сатурн. Тези топлинни тела са началният зародиш на днешното физическо-минерално човешко тяло.
Той е възникнал от тях благодарение на това, че по-късно към топлинните тела се прибавят новообразуваните газообразни, течни и твърди субстанции.
Между Съществата, които се откриват пред свръхсетивното съзнание в мига, когато то извиква Сатурн пред себе си, има например и такива, които изобщо не се нуждаят от физическо тяло. Най-низшата съставна част на тези Същества е етерното тяло. В замяна на това те имат една съставна част над тези, които притежава човекът. За човека най-висшата възможност е „Човекът-Дух". Но тези Същества имат една степен над Човека-Дух.
към текста >>
Благо
дар
ение на това, първоначално лишената от всякакви качества воля, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното пространство.
Ако искаме да охарактеризираме това състояние, бихме могли да го сравним само следно човешко качество, а именно с човешката воля. Тук няма нищо друго освен воля. Следователно, при Сатурн ние имаме работа с едно чисто душевно състояние. Ако проследим откъде идва тази „воля", ще установим, че тя възниква като един вид еманация от страна на определени духовни Същества; в хода на едно развитие, чиито степени можем само да предполагаме, те са напреднали до там, че в началото на Сатурновото развитие можеха да излъчват „волята" от самите себе си. След като това излъчване продължи известно време, „Духовете на Мъдростта" бяха в състояние да се свържат с волята.
Благодарение на това, първоначално лишената от всякакви качества воля, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното пространство.
Съществата, които в началото на Сатурновото развитие изпитваха един вид върховно щастие от това да излъчват воля, ще наречем „Духове на Волята" (Езотеричното християнство ги нарича „Престоли"). След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между „Волята" и „Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн. Ще ги наречем „Духовете на Движението" (Според езотеричното християнство: „Динамис", т.е. „Сили"). Те нямат нито физическо, нито етерно тяло.
към текста >>
Благо
дар
ение на това, че е постигната и тази степен, определени Същества на свой ред също се включват в развитието.
В по-нататъшното Сатурново развитие се намесват събития от съвсем друг вид. До тук всичко беше едно отражение на външния живот и на външните усещания; сега започва един вид „вътрешен живот". Тук и там в света на Сатурн започва едно краткотрайно проблясване на светлина. Тук и там просветват плахи светлинки и трепкащи светкавици. Сатурновите топлинни тела започват да светят, блестят, сияят.
Благодарение на това, че е постигната и тази степен, определени Същества на свой ред също се включват в развитието.
Ще ги наречем „Духове на Огъня". (В езотеричното християнство: „Архангелои", „Архангели".) Наистина тези Същества имат астрално тяло, но в по сочената степен от тяхното съществуване те не могат да дадат никакъв подтик на собственото си астрално тяло; ако не можеха да действуват върху топлинните тела, които описахме в тяхната Сатурнова степен, те не биха могли да предизвикат никакво чувство, никакво усещане. Този факт им дава възможността да познаят своето собствено съществуване чрез действията, които те упражняват. Те не могат да си кажат: „Аз съм тук", а приблизително: „Моето обкръжение ми позволява да съм тук". Те „възприемат" и техните възприятия се състоят именно в описаните светлинни действия на Сатурн.
към текста >>
Благо
дар
ение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дейност, която можем да определим като един вид „обмяна на веществата".
Цялата вътрешност на Сатурн е наситена с преливащи се вкусови усещания. Сладко, горчиво, кисело и т.н. са навсякъде във вътрешността на Сатурн; а навън, в небесното пространство, всичко това се възприема като звуци, като един вид музика. Всред тези процеси отново определени Същества стигат до възможността да разгърнат своята дейност на Сатурн. Това са „Синовете на здрача" или „Синовете на Живота" (В езотеричното християнство: „Ангелои", „Ангели".) Те влизат във взаимодействие с наличните в Сатурн подвижни и всепроникващи вкусови сили.
Благодарение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дейност, която можем да определим като един вид „обмяна на веществата".
В дълбините на Сатурн те внасят живот. Така в Сатурн започват процесите на хранене и отделяне. Не че те пряко предизвикват тези процеси, но благодарение на това, което те вършат, тези процеси възникват по косвен път. Този вътрешен живот позволява и на други Същества да се присъединят към развитието на Сатурн. Това са „Духовете на Хармонията" (В езотеричното християнство: „Херувими".) Те подпомагат „Синовете на Живота", така че последните стигат до един вид смътно, притъпено съзнание.
към текста >>
Не че те пряко предизвикват тези процеси, но благо
дар
ение на това, което те вършат, тези процеси възникват по косвен път.
Всред тези процеси отново определени Същества стигат до възможността да разгърнат своята дейност на Сатурн. Това са „Синовете на здрача" или „Синовете на Живота" (В езотеричното християнство: „Ангелои", „Ангели".) Те влизат във взаимодействие с наличните в Сатурн подвижни и всепроникващи вкусови сили. Благодарение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дейност, която можем да определим като един вид „обмяна на веществата". В дълбините на Сатурн те внасят живот. Така в Сатурн започват процесите на хранене и отделяне.
Не че те пряко предизвикват тези процеси, но благодарение на това, което те вършат, тези процеси възникват по косвен път.
Този вътрешен живот позволява и на други Същества да се присъединят към развитието на Сатурн. Това са „Духовете на Хармонията" (В езотеричното християнство: „Херувими".) Те подпомагат „Синовете на Живота", така че последните стигат до един вид смътно, притъпено съзнание. То е още по-смътно и по-неопределено, отколкото сънищното съзнание на днешния човек и се приближава до неговото съзнание по време на дълбокия сън, лишен от сънища*. То е от толкова низша степен, че така да се каже, човек няма „никакво съзнание" за него. Въпреки това то съществува.
към текста >>
„Духовете на Мъдростта" са добили способността не само да приемат отражението на живота, както на Сатурн; сега те могат да излъчват живот от себе си и да го
дар
яват на други същества.
Настъпва един вид почивен период, пауза. Зародишът на човека преминава като в състояние на разтвореност; той не изчезва, а става подобен на растително семе, което е заровено в почвата и очаква своето израстване. Така и зародишът на човека лежи в лоното на света и очаква своето пробуждане. Когато настъпва мигът на пробуждането, описаните духовни Същества вече са постигнали при други условия способността да „обработват" по-нататък зародишите на човека. В своето етерно тяло.
„Духовете на Мъдростта" са добили способността не само да приемат отражението на живота, както на Сатурн; сега те могат да излъчват живот от себе си и да го даряват на други същества.
„Духовете на Движението" сега са на степента, на която на Сатурн се намираха „Духовете на Мъдростта". Там тяхната най-низша съставна част беше астралното тяло. Сега те притежават етерно, или жизнено тяло. Съответно и другите духовни Същества напредват в своето развитие. Ето защо те могат да действуват върху развитието на човешкия зародиш по съвършено друг начин, отколкото на Сатурн.
към текста >>
В хода на Слънчевото развитие човешкото същество постига по-висша степен на съзнание благо
дар
ение на това, че там то получава етерното или жизнено тяло.
Сравнени с днешното човешко съзнание, нещата на „Слънцето" носят по-скоро белезите на „безсъзнанието". А то е налице, когато човек спи и е напълно лишен от сънища. Човешкото съзнание през Слънчевия период можем да сравним още и с онази низша степен на съзнание, в която днес е потопен и дреме днешният растителен свят. От свръхсетивна гледна точка „безсъзнание" не съществува; има само различни степени на съзнание. Всичко в света е съзнателно.
В хода на Слънчевото развитие човешкото същество постига по-висша степен на съзнание благодарение на това, че там то получава етерното или жизнено тяло.
Преди да стане това, трябваше да се повторят по описания начин отделните Сатурнови състояния. Това повторение има точно определен смисъл. След приключването на почивния период, за който вече стана дума, от „мировия сън" изниква като ново небесно тяло, като „Слънце" онова, което по-рано беше Сатурн. Сега обаче условията се променят. Духовните Същества, чиято дейност на Сатурн вече описахме, са напреднали в своето развитие.
към текста >>
Всичко това става благо
дар
ение на обстоятелството, че Духовете на Формата вливат и отново връщат своите сили в етерното тяло на човешкото същество.
За свръхсетивното съзнание газът се „явява" чрез действието на светлината, което той излъчва от себе си. Би могло да се говори също и за „светлинни форми", които са достъпни за духовния поглед. Описаното по този начин развитие продължава. След определено време отново настъпва почивен период; после отново се включват „Духовете на Движението", докато към тяхната дейност се прибави и тази на „Духовете на Формата". А тяхното действие се състои в това, че постоянно променливите досега газообразни формации приемат трайни форми.
Всичко това става благодарение на обстоятелството, че Духовете на Формата вливат и отново връщат своите сили в етерното тяло на човешкото същество.
Когато върху газообразните формации действуваха само Духовете на Движението, те се намираха в непрекъснато движение и само за миг можеха да запазват своите очертания. След известно време отново настъпва, определен почивен период; а после Духовете на формата пак продължават своята дейност. Но тогава в Слънчевото развитие настъпват съвършено нови условия. Сега стигаме до онази точка, където Слънчевият период се намира в средата на своето развитие. Това е моментът, когато „Духовете на Личността", които на Сатурн бяха постигнали своята човешка степен, се издигат до една по-висока степен на съвършенство.
към текста >>
Благо
дар
ение на тази съвместна дейност етерното тяло се издига до една по-висока степен от своето развитие.
Това в никакъв случай не е едно обикновено наблюдение, а е така, сякаш в образите, които струят от Слънцето, се проявява нещо от онази сила, която земният човек нарича любов. И ако в душевен смисъл се вгледаме още по-отблизо, ние ще открием и причината за това явление. В излъчваната от Слънцето светлина се намесват с дейността си и друг вид духовни Същества. Това са „Духовете на Любовта" (В езотеричното християнство: „Серафими"). Отсега нататък те действуват в човешкото етерно тяло заедно с Духовете на Личността.
Благодарение на тази съвместна дейност етерното тяло се издига до една по-висока степен от своето развитие.
Сега то може не само да преформира съдържащите се в него газообразни формации, но и така да ги преработва, че вече можем да говорим за първите наченки, за първите заложби на размножението при живите човешки същества. От наличните газообразни формации започват да се отделят други (както потта избива на капки), които са подобни на формациите-майки. За да опишем по-нататъшното Слънчево развитие, трябва да обърнем внимание на един изключително важен факт от мировата история. Той се състои в това, че в хода на една епоха далеч не всички Същества постигат, целта на своето развитие. Има и такива, които остават зад тази цел.
към текста >>
Благо
дар
ение на това, човешкото същество добива на Слънцето за пръв път един вид възприятие за заобикалящо то го по-низше царство.
Вече посочихме, че още в топлинната субстанция на Сатурн „Духовете на Огъня" бяха ангажирани в изработването на зародишите на сетивата. А в това, което се осъществява чрез съвместната дейност на „Духовете на Личността" и „Духовете на Любовта" (Серафимите), се съдържат първите наченки на жлезите в съвременния човешки организъм. С това обаче не се изчерпва работата на обитаващите новия Сатурн „Духове на Личността". Те разпростират своята дейност не само върху споменатото второ Слънчево царство, но изграждат и един вид връзка между това царство и човешките сетива. Топлинните субстанции непрекъснато пронизват зародишите на човешките сетива.
Благодарение на това, човешкото същество добива на Слънцето за пръв път един вид възприятие за заобикалящо то го по-низше царство.
Разбира се, това възприятие е съвсем смътно; то напълно съответствува на смътното Сатурново съзнание, за което вече стана дума. То се състои предимно от различни топлинни действия. Всичко описано тук за средата на Слънчевото развитие трае определено време. После отново настъпва почивен период. След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече позволява една съвместна работа от страна на „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Хармонията" (Херувими).
към текста >>
Благо
дар
ение на тях човешкото същество започва да усеща първите следи на симпатия и антипатия спрямо заобикалящата го среда.
Вече споменахме, че в края на Сатурновото развитие индивидуалността се проявява механично, проявява се като една машина. И както там се разви първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е само едва загатнато, а именно „Човекът-Дух" (Атма), така и тук се образува първоначалният зародиш на „Духа-Живот" (Будхи). След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период. Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото същество продължават. После нещата се променят така, че „Духовете на Мъдростта" отново влизат в действие.
Благодарение на тях човешкото същество започва да усеща първите следи на симпатия и антипатия спрямо заобикалящата го среда.
В случая нямаме едно действително усещане, а само предшественик на това усещане. Защото вътрешната жизнена дейност, която бихме могли да сравним с обонятелно възприятие, навън се проявява като един примитивен говор. Стигне ли се до вътрешното възприемане на една приятна миризма или вкус и т.н. в същото време навън човешкото същество се проявява като един звук. Същото става и при вътрешните неприятни усещания.
към текста >>
да на
дар
ят човешкото същество с негово собствено етерно тяло.
„Духовете на Мъдростта", ние лесно ще вникнем в смисъла на подобен почивен период. На Сатурн те още не бяха в състояние да излъчат от себе си едно или друго етерно тяло. Едва след изживяванията, които имаха на Сатурн, те можеха да направят това. През почивния период те преформират всичко, което по-късно ще се превърне в действителни способности. Така на Слънцето те са напред нали дотам, че вече могат да излъчат от себе си „живот", т.е.
да надарят човешкото същество с негово собствено етерно тяло.
* * * * * След почивния период от „мировия сън" отново се появява това, което по-рано беше „Слънце". С други думи: Духовният поглед може да го възприема, както можеше да го възприема и по-рано. Наблюдението бе прекъснато само по времето на почивния период. Новото планетарно Същество ще означим с името „Луна".
към текста >>
Благо
дар
ение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества.
През втората от тях човешкото същество е вече достатъчно приспособено към новите условия на Луната, така че „Духовете на Движението" могат да превърнат придобитата от тях способност в определено дело. То се състои в това, че те черпейки от своята собствена същност започват да вливат астралното тяло в човешкото същество. За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност. Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата".
Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества.
По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер. Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие. Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието".
към текста >>
Благо
дар
ение на това разделяне, изтеглените на новороденото Слънце висши Същества могат да се развиват свободно и без да са смущавани от по-плътните и груби Лунни Същества.
Другото се заема от човешкото същество, от споменатите две по-низши царства и от някои висши Същества, които не преминават на първото небесно тяло. Едното от тези небесни тела, преродено, но по-префинено Слънце. Другото е същинската нова формация, „Старата Луна", която представлява след Сатурн и Слънце третото планетарно въплъщение на нашата Земя. От възникналите на Луната субстанции, при своето отделяне новороденото Слънце взема само „топлината" и „въздуха". На същинската Луна, като остатък, освен тези две субстанции, откриваме и „водата".
Благодарение на това разделяне, изтеглените на новороденото Слънце висши Същества могат да се развиват свободно и без да са смущавани от по-плътните и груби Лунни Същества.
Така те напредват нормално в хода на своята еволюция. Но по този начин те постигат и една още по-голяма сила и вече могат да действуват върху Лунните Същества отвън, от своето Слънце. Ето защо на свой ред и Лунните Същества получават нови възможности за развитие. Преди всичко, с тях остават „Духовете на Формата". Те утвърждават още повече желанието и неговата природа, а като последствие това води към едно още по-голямо сгъстяване на физическото тяло.
към текста >>
А върху този елемент Слънчевите Същества, които бяха госпо
дар
и в топлинния и въздушен елемент, имаха твърде слабо влияние.
Докато „Духовете на Формата" моделираха неговия облик така, че да е приспособен към Лунния живот, Духовете на Слънцето го превръщаха в едно същество, което се издига над този живот. С помощта на способностите, които тези Същества изградиха в него, той натрупа сили, за да облагороди своята собствена природа и дори да издигне до по-висша степен своите сродни с по-низшите царства съставни части. От духовна гледна точка, тези процеси могат да бъдат описани по следния начин. Предшественикът на човека беше облагороден от Същества, които бяха отпаднали от Слънчевото царство. Това облагородяване засегна преди всичко изживяванията, свързани с водния елемент.
А върху този елемент Слънчевите Същества, които бяха господари в топлинния и въздушен елемент, имаха твърде слабо влияние.
Това се отрази върху организацията на човешкия предшественик, където на преден план излязоха два вида Същества. Едната част от тази организация беше изцяло проникната от действията на Слънчевите Същества. В другата част действуваха отпадналите Лунни Същества. Поради тази причина втората част стана по-самостоятелна от първата. В първата част можеха да възникват само такива състояния на съзнанието, в които живееха Слънчевите Същества.
към текста >>
Благо
дар
ение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня".
След като Духовете на Формата се намесиха в развитието на Луната, то продължи още известно време според описания горе начин. После отново настъпи един почивен период. По време на този почивен период по-грубите съставни части на трите Лунни царства остават в състояние на покой; по-фините части, а именно астралните тела на човешките същества, се освобождават от тези по-груби форми. Те преминават в едно ново състояние, при което висшите сили на напредналите Слънчеви Същества могат да работят върху тях особено силно. След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции.
Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня".
Междувременно „Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание". Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор. „Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество. „Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество. По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер.
към текста >>
Той го чувствува като сила, която му
дар
ява неговото собствено битие, като неговия собствен „Аз".
Към края на този цикъл образите в астралното тяло оживяват; то започва все повече и повече да усеща себе си. Човекът изживява един вид пробуждане от тихото блаженство и покоя, в които беше потопен през Слънчевия цикъл. Но сега идва ред на друго важно изживяване. С новото проясняване на образното съзнание човешкото същество се вижда като обгърнато с един облак, като сякаш се е спуснал от Космоса като едно живо Същество. И предшественикът на човека чувствува това Същество като нещо свое, като едно допълнение към своята собствена природа.
Той го чувствува като сила, която му дарява неговото собствено битие, като неговия собствен „Аз".
Това Същество е един от „Синовете на Живота". Спрямо него човек усеща приблизително следното: „В това Същество аз живях, дори и когато през Слънчевия цикъл бях отдаден на божествения Космос; само че тогава то беше невидимо за мен, а сега аз го виждам". Тъкмо от този „Син на Живота" тръгва онази сила, която човек упражнява върху собственото си тяло през неслънчевия период, И после, когато Слънчевият цикъл отново наближава, човекът усеща като че ли става едно цяло със „Сина на Живота". Дори и без да го вижда, той се чувствува дълбоко свързан с него. Не всяко отделно човешко същество имаше свой „Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова Същество им принадлежи.
към текста >>
Това, което ставаше на Луната благо
дар
ение на човешките същества и свързаните с тях Духове, наподобяваше все повече процесите, разиграващи се на Слънцето под влиянието на неговите по-висши Същества.
Така всички отношения на Луната се променят. В резултат на последователните преобразувания, човешките същества стават все по-фини и по-благородни. Нараства и тяхната сила. Образното съзнание се запазва предимно за Слънчевите периоди. Така то добива също и влияние при изграждането на физическото и етерното тяло, нещо, което по-рано ставаше изцяло под действието на Слънчевите Същества.
Това, което ставаше на Луната благодарение на човешките същества и свързаните с тях Духове, наподобяваше все повече процесите, разиграващи се на Слънцето под влиянието на неговите по-висши Същества.
Последствието от това беше, че сега Слънчевите Същества можеха все повече да прилагат своите сили с оглед на собственото си развитие. В резултат на всичко това Луната узря до там, че след известно време можеше отново да се съедини със Слънцето. От духовна гледна точка тези процеси изглеждат по следния начин: „Падналите Лунни Същества" постепенно са завладени от Слънчевите Същества и сега трябва да се присъединят към тях така, че техните действия да се включат в действията на Слънчевите Същества и да им се подчинят. Впрочем това стана след като бяха изтекли продължителни периоди от време, през които Лунните цикли ставаха все по-кратки, а Слънчевите все по-дълги. Настъпва епоха, когато Слънцето и Луната отново стават една небесна формация.
към текста >>
Благо
дар
ение на това „Духовете на Мъдростта" могат да упражнят едно изключително важно действие.
Чрез приемането на етерната форма, физическото тяло става много по-сродно с етерното тяло и по този на чин то може да се проникне по-дълбоко с онези части на етерното и астралното тяло, които по времето на слънчевите цикли от Лунното развитие трябваше да се отделят от него. Човекът, който по времето докато Слънцето и Луната бяха разделени, изглеждаше като едно двойствено същество, сега отново става едно цяло. Физическото става в известен смисъл по-душевно; затова пък и душевното е вече по-тясно свързано с физическото. И сега Слънчевите Духове, в чиято непосредствена област навлиза човешкото същество, могат да действуват върху него тъкмо защото е вече единно и цялостно по съвсем различен начин отколкото преди, когато те действуваха върху Луната отвън. Сега човекът се намира в едно подчертано душевно-духовно обкръжение.
Благодарение на това „Духовете на Мъдростта" могат да упражнят едно изключително важно действие.
Те влагат в него мъдростта, одушевяват го с мъдрост. Така той става в известен смисъл една самостоятелна душа. Към влиянията на тези Същества се прибавят и тези на „Духовете на Движението". Те действуват предимно върху астралното тяло и то така, че то започва да пробужда в себе си с помощта на споменатите Същества една душевна подвижност и едно преизпълнено с мъдрост етерно тяло. Преизпълненото с мъдрост етерно тяло е първата заложба на това, което в предишните страници описахме като „Разсъдъчна Душа" при съвременния човек, докато пробуденото от „Духовете на Движението" астрално тяло е първия зародиш на „Сетивната Душа".
към текста >>
Стоящите над човека Същества благо
дар
ение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие.
Тя заема съвършено различна степен от тази на Лунната епоха, както и от тази на бъдещата Земя. Едно същество, което би притежавало достатъчно развити познавателни способности, за да наблюдава всички подробности от Лунното и Земно развитие, все пак не би било в състояние да вижда и това, което става между тези развития. За подобно същество, в края на Лунната епоха Съществата и силите просто биха изчезнали като в едно нищо, за да се появят отново след известно време от мрака на мировото лоно. Само едно същество с още по-висши способности би могло да проследи духовните факти, които се проявяват в междинния период. В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности.
Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие.
А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание. Само че преди това човекът трябваше да се подготви за всичко, което щеше да получи. По време на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие той беше включил в себе си физическото, етерното и астралното тяло. Обаче тези съставни части съдържаха само онези способности и сили, които позволяваха функционирането на образното съзнание; на тях им липсваха предпоставките и органите, чрез които те биха могли да възприемат един свят от външно-сетивни предмети, който е характерен за Земната степен. Както новото растение развива само това, което е вложено в семето от старото растение, така и в началото на новата еволюционна степен трите съставни части на човешката природа се явяват в такива органи и форми, с каквито те могат да проявят единствено образното съзнание.
към текста >>
Благо
дар
ение на своето минало, човек притежаваше силата да се прониква със Земния огън, докато въздухът в неговото тяло трябва да се направлява от по-висши Същества.
И докато в астралното тяло се изграждаха Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, в етерното тяло се групираха по-грубите части, които са чувствителни спрямо звука и светлината. В момента, когато етерното тяло се сгъстява още повече, така че от светлинно тяло то се превръща в огнено или топлинно тяло, настъпва и онази степен от развитието, през която, както вече беше описано, частите на твърдия земен елемент се присъединяват към човека. Понеже етерното тяло се сгъстява до огнено състояние, то може сега чрез предварително вложените в него сили на физическото тяло да се свърже с разредените до огнено състояние субстанции на физическата Земя. То обаче не би могло да внася въздушните субстанции в междувременно втвърденото тяло. Тогава идват, както посочихме по-горе, висшите Същества, чиято арена е Слънцето, и вдъхват в него въздуха.
Благодарение на своето минало, човек притежаваше силата да се прониква със Земния огън, докато въздухът в неговото тяло трябва да се направлява от по-висши Същества.
Преди втвърдяването, етерното тяло на човека като звукоприемател направляваше въздушния поток. То изпълваше своето физическо тяло с живот. Сега неговото физическо тяло получава един външен живот. Последствието от това е, че този живот става независим от душевната част на човека. Сега, при напускането на Земята той оставя не само зародиша на своята форма, но и едно живо копие на самия себе си.
към текста >>
И тъкмо „Духовете на Формата" остават свързани с това копие; когато човешката душа напуска тялото, те пренасят
дар
ения от тях живот в потомците.
Преди втвърдяването, етерното тяло на човека като звукоприемател направляваше въздушния поток. То изпълваше своето физическо тяло с живот. Сега неговото физическо тяло получава един външен живот. Последствието от това е, че този живот става независим от душевната част на човека. Сега, при напускането на Земята той оставя не само зародиша на своята форма, но и едно живо копие на самия себе си.
И тъкмо „Духовете на Формата" остават свързани с това копие; когато човешката душа напуска тялото, те пренасят дарения от тях живот в потомците.
Образува се това, което можем да наречем наследственост. И когато човешката душа отново се появява на Земята, тя се усеща в едно тяло, чийто живот е пренесен там от неговите предшественици. Душата се чувствува силно привлечена към едно такова тяло. Така се образува един вид спомен за предшествениците, с които душата се чувствува едно цяло. Този спомен минава през веригата от поколения като единно общо съзнание.
към текста >>
Той е госпо
дар
на една част от тези топлинни потоци.
Той усеща пронизващата го топлина като свой „Аз". В тези топлинни потоци, които са изпълнени с живот, е заложено началото на кръвообращението. Обаче това, което нахлуваше в него като въздух, човек усещаше като не съвсем свой елемент. Защото във въздуха действуваха силите на описаните вече висши Същества. Но в негова власт остава онази част от действуващите в проникващия въздух сили, която му принадлежи поради образуваните от по-рано етерни сили.
Той е господар на една част от тези топлинни потоци.
По този начин в неговото изграждане са ангажирани не само висшите Същества, но и самия той. Човек моделира в себе си въздушните формации според образите на своето астрално тяло. Когато въздухът нахлува в неговото тяло, и полагаше основите на дихателния процес, част от приетия въздух се обособяваше в един организъм, с който пък се полагаха основите на бъдещата нервна система. Следователно, в онези далечни времена човек поддържаше своята връзка с външния свят чрез топлината и въздуха. Напротив, когато в него навлизаше твърдият елемент на Земята, той не усещаше нищо; този елемент подпомагаше неговото въплъщение на Земята, но човек не можеше непосредствено да възприема навлизането на твърдите субстанции.
към текста >>
Той се чувствува потомък на предците благо
дар
ение на течащия през поколенията живот.
Но дори и внасянето на този нов елемент трябва да се усеща като определена активност от страна на действуващите отвън висши Същества. Човек вече не разполага в своята душа с онази сила, която би му позволила сам да ръководи въвеждането на елементите, защото сега то трябва да обслужва неговото моделирано от външни въздействия тяло. Ако би поискал сам да ръководи въвеждането на елементите, той би покварил формата на своето тяло. Така че всичко, което той внася в себе си от външната среда, изглежда за него като направлявано от властни за поведи, идващи от Съществата, ангажирани в изграждането на неговото тяло. Човекът се усеща като един „Аз"; в себе си той носи Разсъдъчната Душа като част от своето астрално тяло, а чрез нея изживява в образи това, което става навън; с нея той пронизва своята фина нервна система.
Той се чувствува потомък на предците благодарение на течащия през поколенията живот.
Той диша и усеща това като действие на описаните висши Същества, които са „Духовете на Формата". Той им се подчинява, включително и на техните външни импулси, които му осигуряват храната. Най-загадъчен остава за него произходът на неговата собствена индивидуалност. Той само усеща, че „Духовете на Формата" проникват в Земните сили и по този начин упражняват върху него определено въздействие. В своите отношения към външния свят, човекът беше насочван и направляван.
към текста >>
През тази епоха човек можеше да възприема и други живи Същества покрай себе си благо
дар
ение на техните топлинни, светлинни и звукови действия.
Под неговото въздействие водите бушуваха във и над Земята. Вкусови представи човек имаше само през първата четвърт от своя земен живот. Но дори и тогава те се явяваха на душата като спомени от изживяванията по време на безплътното състояние. Докато човек разполагаше с тези спомени, продължаваше и втвърдяването на неговото тяло чрез приемането на външните субстанции. През втората четвърт от земния живот растежът все още продължаваше, макар че самата форма беше завършена.
През тази епоха човек можеше да възприема и други живи Същества покрай себе си благодарение на техните топлинни, светлинни и звукови действия.
Защото той все още не беше способен да си представя твърдия елемент. През първата четвърт от своя живот той получаваше описаните вкусови усещания само чрез водния елемент. Външната телесна форма представляваше едно отражение на вътрешното душевно състояние на човека. Онези части, които съдържаха заложбите на по-късната форма на главата, бяха най-напреднали в развитието си. Другите органи изглеждаха само като придатъци.
към текста >>
Онези човеци, които в началото на физическото Земно развитие бяха най-напреднали и узрели благо
дар
ение на своето предишно развитие, имаха известни особености.
Те бяха недиференцирани и подобни на сенки. И все пак Земните човеци се различаваха по своята форма. Имаше например такива, които според земните условия, всред които живееха, притежаваха повече или по-малко развити придатъци. Тези части бяха различни в зависимост от местата, които човеците обитаваха. Там където човеците бяха прекомерно вплетени в земния свят, придатъците изпъкваха на преден план.
Онези човеци, които в началото на физическото Земно развитие бяха най-напреднали и узрели благодарение на своето предишно развитие, имаха известни особености.
По-рано, когато Земята не беше сгъстена до въздухообразното състояние, те изживяваха съприкосновението с огнения елемент. Сега те можеха да изградят началните заложби на главата в най-съвършен вид. Те бяха най-хармоничните в себе си човеци. Други бяха готови за среща с огнения елемент едва, когато Земята беше образувала въздуха. Последните зависеха в по-голяма степен от външните условия отколкото първите.
към текста >>
Благо
дар
ение на топлината първите човеци ясно усещаха „Духовете на Формата".
По-рано, когато Земята не беше сгъстена до въздухообразното състояние, те изживяваха съприкосновението с огнения елемент. Сега те можеха да изградят началните заложби на главата в най-съвършен вид. Те бяха най-хармоничните в себе си човеци. Други бяха готови за среща с огнения елемент едва, когато Земята беше образувала въздуха. Последните зависеха в по-голяма степен от външните условия отколкото първите.
Благодарение на топлината първите човеци ясно усещаха „Духовете на Формата".
През своя земен живот те чувствуваха как са запазили спомена, че са били едно цяло с тези Духове и че са били свързани с тях в своето безплътно състояние. Вторият вид човеци нямаше толкова ясен спомен за своето чисто духовно, безплътно състояние; те усещаха връзката си с духовния свят предимно чрез светлинните действия на „Огнените Духове" (Архангели). Трети вид човеци беше още по-дълбоко вплетен в Земните условия. Те бяха онези, които можаха да се срещнат с огнения елемент едва след като Земята се бе отделила от Слънцето и бе приела в себе си водния елемент. Усещането им за взаимна връзка с духовния свят, особено в началото на Земния живот, беше твърде ограничено.
към текста >>
Човекът стана госпо
дар
на своето познание.
Те бяха от духовно естество и пренесени от по-висши духовни Същества върху човека в съответствие с тогавашната степен на неговото съзнание. Ако си представяме нещата по аналогия с едни или други природни процеси, ние просто няма да вникнем в тяхната истинска същност. Напротив, когато говорим, че Съществата притежаващи старата Лунна природа се домогваха до човека, за да го спечелят чрез „съблазън" за своите цели, ние употребяваме един символичен израз, който е уместен, но само доколкото сме на ясно, че зад символа е скрит един духовен факт. Действието, което изхождаше от изостаналите на Лунната степен духовни Същества, имаше за човека двойно последствие. Неговото съзнание престана да прилича на просто огледало, в което се оглежда целият Космос, защото в човешкото астрално тяло беше пробудена възможността, то лично да регулира и контролира образите на съзнанието.
Човекът стана господар на своето познание.
Но понеже изходната точка на това господство беше именно астралното тяло, стоящият над него „Аз" изпадна в постоянна зависимост от това астрално тяло. Така че занапред човекът щеше да бъде непрекъснато изложен под влиянието на един по-низш елемент от своята природа. В своя живот той можеше да потъне под висотата, на която беше поставен в хода на мировото развитие от Земно-Лунните Същества. Влиянието на споменатите правилно развити Лунни Същества продължи да играе решителна роля в неговото развитие и през следващите епохи. За разлика от другите Същества, които действуваха от земната Луна и, лишени от свободна воля, превръщаха съзнанието в огледало на света, можем да наречем тези Лунни Същества „Луциферически Духове".
към текста >>
Този „Аз", който иначе би долавял само
дар
ената му от „Духовете на Формата" огнена искра във всичко, което се отнасяше до външния огън, и би се подчинил пред повелите на тези Духове, сега вече действуваше върху външните топлинни явления чрез вложения в самия него елемент.
В резултат на тези събития човек встъпи в нови отношения спрямо Слънчевите Същества, различни от тези, които му бяха предопределили Земно-Лунните Духове. Последните искаха да изградят огледалото на неговото съзнание така, че Слънчевите Духове да доминират в целия душевен живот на човека. Тези процеси се кръстосаха и в човешкото същество възникна противоположността между влиянието на Слънчевия Дух и влиянието на Духовете с неправилно лунно развитие. Чрез тази противоположност човекът изпадна в невъзможност да разпознава физическите действия на Слънцето като такива; за него те оставаха скрити зад земните впечатления на външния свят. Наситената с тези впечатления астрална част на човека беше привлечена към областта на „Аза".
Този „Аз", който иначе би долавял само дарената му от „Духовете на Формата" огнена искра във всичко, което се отнасяше до външния огън, и би се подчинил пред повелите на тези Духове, сега вече действуваше върху външните топлинни явления чрез вложения в самия него елемент.
Така се създаде силно привличане между него и земния огън. Поради тази причина човекът беше вплетен в земната материя повече, отколкото бе предвидено. Докато по-рано той имаше физическо тяло, което в основните си части се състоеше от огън, въздух и вода, а земната субстанция бе прибавена към него само като бегла сянка, сега земното тяло стана по-гъсто. И докато по-рано, като фино организирано същество, човек се носеше над твърдата земна почва като плуващ облак, сега той трябваше да слезе от „обкръжението на Земята" и да проникне в онези нейни части, които междувременно бяха повече или по-малко втвърдени. Фактът, че можаха да настъпят такива физически действия в резултат на описаните духовни влияния, се обяснява с особеното естество на тези духовни влияния, за което вече стана дума.
към текста >>
В областта, която разглеждаме тук, това Същество се издигна като госпо
дар
в царството на Слънцето.
Въпреки че отначало луциферическото влияние се прояви само у най-напредналите човеци, скоро то обхвана и другите. Потомците на по-напредналите се смесиха с тези на по-малко напредналите. Чрез това луциферическата сила нахлу и в тези последните. Обаче етерното тяло на завръщащите се от планетите души не можеше да бъде защитено в същата степен, както това, което имаха пребиваващите на Земята потомци. Тези потомци бяха под покровителството на едно висше Същество, което пое водачеството в Космоса, когато Слънцето се отдели от Земята.
В областта, която разглеждаме тук, това Същество се издигна като господар в царството на Слънцето.
Заедно с него поеха към Слънцето и онези възвишени Същества, които чрез своето космическо развитие бяха узрели за това. Обаче имаше и такива Същества, които при отделянето на Слънцето не се намираха на тази висота. Те трябваше да си търсят други обиталища. Тъкмо чрез тях от първичната мирова субстанция, в която първоначално се намираше физическият организъм на Земята, се отделиха Юпитер и останалите планети. Юпитер стана обиталище на такива Същества, които не бяха стигнали до висотата на слънчевата степен.
към текста >>
Благо
дар
ение на онази част от своето етерно тяло, която не беше свързана с физическото тяло, човекът можеше да възприема „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Огъня" (Архангели).
В библейското предание времето преди проявленията на Луциферическите Същества е означено като „Рай", а слизането върху Земята и вплитането на, човека в сетивния свят като „изгонване от Рая".) Развитието върху Атлантида фактически беше времето, когато човеците се разделиха на сатурнови, слънчеви, юпитерови и марсови. Преди бяха налице само предпоставките за това разделяне. Разграничаването на будното и сънно състояние у човека имаше особени последствия за атлантското човечество. Нощно време астралното тяло и Азът на човека се намираха в сферата на по-високо издигнатите Същества, стигайки нагоре до „Духовете на Личността".
Благодарение на онази част от своето етерно тяло, която не беше свързана с физическото тяло, човекът можеше да възприема „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Огъня" (Архангели).
Защото по време на съня той можеше да остане свързан тъкмо с тази част на етерното тяло. Впрочем „Духовете на Личността" не бяха ясно доловими точно поради луциферическото влияние, В това състояние обаче, заедно с Ангелите и Архангелите, за човека станаха видими и онези Същества, които поради своята изостаналост на Слънцето и Луната, не можеха да участвуват в развитието на Земята. Ето защо те трябваше да останат в душевно- духовния свят. Но чрез луциферическата същност, човекът ги привлече в областта на своята отделена от физическото тяло душа. По този начин той влезе в допир с такива сили, които действуваха върху него във висша степен изкушаващо.
към текста >>
Благо
дар
ение на тях луциферическото влияние беше превърнато от пречка, в средство за по-нататъшен напредък.
Ето защо те трябваше да останат в душевно- духовния свят. Но чрез луциферическата същност, човекът ги привлече в областта на своята отделена от физическото тяло душа. По този начин той влезе в допир с такива сили, които действуваха върху него във висша степен изкушаващо. Те увеличиха неговата склонност към грешки и заблуждения, и най-вече към злоупотреба с растежните и размножителни сили, които поради отделянето на етерното от физическото тяло, минаха в негова власт. През Атлантската епоха само отделни човеци можаха да се предпазят от прекалено силното навлизане в сетивния свят.
Благодарение на тях луциферическото влияние беше превърнато от пречка, в средство за по-нататъшен напредък.
С помощта на това влияние те бяха в състояние да развият познанието за земните неща по-рано, отколкото това би било възможно иначе. При това тези човеци се стремяха да премахнат грешките от своите представи и да вникнат в първоначалните цели на духовните Същества. Те бяха свободни от насочените към сетивния свят инстинкти и страсти на астралното тяло. Така те все повече се освобождаваха от своите заблуждения. Всичко това ги доведе до такива състояния, при които можеха да възприемат предимно с онази част от етерното тяло, която според описания начин беше отделена от физическото тяло.
към текста >>
Понеже тези велики Учители бяха на
дар
ени с отпечатъците от етерните тела на своите духовни предшественици, изграденото от самите тях познание в чиято основа е залегнало астралното тяло не стигаше до това, което им се откриваше в техните етерни тела.
За това възпита своите ученици в смисъла на тайните, които му бяха открити; съответно той действуваше и върху техните потомци. Така той изгради около себе си група хора, които приеха в сърцата си импулсите, съответстващи на Христовото Посвещение. От тях избра най-добрите седем, чиито етерни и астрални тела съответствуваха на отпечатъците от онези етерни тела, кои то притежаваха седемте най-добри атлантски Посветени. Той възпита по един приемник на Христовия, Сатурновия, Юпитеровия Посветен и т.н. Тези седем Посветени станаха Учители и водачи на онези хора, които през след атлантската епоха населиха Южна Азия и по-точно древна Индия.
Понеже тези велики Учители бяха надарени с отпечатъците от етерните тела на своите духовни предшественици, изграденото от самите тях познание в чиято основа е залегнало астралното тяло не стигаше до това, което им се откриваше в техните етерни тела.
Ако тези откровения искаха да проговорят в тях, тяхното собствено познание трябваше да замлъкне. Тогава от и чрез тях говореха висшите Същества; истините които те откриваха, се отнасяха и за техните духовни предшественици. Когато тези Същества не говореха чрез тях, те бяха обикновени хора, с разум и чувства, каквито те сами бяха развили в себе си. По това време в Индия живееха и хора, които бяха запазили извънредно жив спомен за древните душевни състояния на атлантеца, позволяващи му непосредствена връзка с духовния свят. При много от тези хора сърцето и душата се стремяха към подобни свръхсетивни опитности.
към текста >>
Следователно, не трябва да смесваме стан
дар
тните описания на „древна" Индия с това, за което става дума тук.
Официални документи за тази епоха не съществуват. Народът, назовавай обикновено с името „индийски", отговаря на една много по-късна степен от историческото му развитие. Тук трябва да посочим първата следатлантска епоха на Земята, когато споменаваната сега „индийска" култура беше господстваща; после се разви втората следатлантска епоха, която в тази книга ще означаваме като „древно-персийска", а още по-късно се разви „египетско-халдейската" култура, за която също ще стане дума. По времето на тази втора и трета следатлантски култури, „древна" Индия също минава през една втора и трета епоха. Тъкмо за тази трета епоха се отнася и всичко, което обикновено свързваме с древна Индия.
Следователно, не трябва да смесваме стандартните описания на „древна" Индия с това, за което става дума тук.
Друга особеност на древно-индийската култура е разделянето на хората в касти. Жителите на Индия бяха потомци на атлантците, а те принадлежаха към сатурновите, юпитеровите хора и т. н. С помощта на свръхсетивните учения хората разбираха, че една душа не случайно попада в една или друга каста, а че самата тя участвува в това решение. Подобно разбиране на свръхсетивните учения се улесняваше и от това, че у много хора можеше да се пробуди вътрешният спомен за прадедите, което впрочем лесно водеше до напълно погрешна идея за прераждането. Както през Атлантската епоха в правилната идея за прераждането можеха да вникнат само Посветените, така и в древна Индия за тази цел беше необходим допирът с великите Учители.
към текста >>
Те трябваше да изследват откровенията на духовния свят в непосредственото сетивно обкръжение и благо
дар
ение на извличаните от сетивния свят културни импулси, да се развиват по-нататък.
Това завладяване напредва крачка по крачка. Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят. Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят. В противоположност на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят. Обаче свръх сетивните способности при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени.
Те трябваше да изследват откровенията на духовния свят в непосредственото сетивно обкръжение и благодарение на извличаните от сетивния свят културни импулси, да се развиват по-нататък.
Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите на духовния свят, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествените занаяти с техните инструменти и средства. За човека на халдео- вавилонските народи, сетивният свят не беше вече илюзия; във всички свои области, в планини и морета, във въздуха и водата, този свят се превърна в едно откровение на стоящите зад тях духовни Същества. Човекът поиска да вникне не другаде, а в самите закони, на които се подчиняваха действията на тези духовни Същества. За египтянина Земята се превърна в поле за работа; чрез своята собствена способност за съждение той трябваше да я преобрази и превърне в израз на човешката енергия. От Атлантида в Египет бяха пренесени светилища, които произлизаха предимно от оракула на Меркурий, но имаше и други, например оракули на Венера.
към текста >>
Благо
дар
ение на тези светилища, в египетския народ можаха да се положат семената на една нова култура.
Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите на духовния свят, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествените занаяти с техните инструменти и средства. За човека на халдео- вавилонските народи, сетивният свят не беше вече илюзия; във всички свои области, в планини и морета, във въздуха и водата, този свят се превърна в едно откровение на стоящите зад тях духовни Същества. Човекът поиска да вникне не другаде, а в самите закони, на които се подчиняваха действията на тези духовни Същества. За египтянина Земята се превърна в поле за работа; чрез своята собствена способност за съждение той трябваше да я преобрази и превърне в израз на човешката енергия. От Атлантида в Египет бяха пренесени светилища, които произлизаха предимно от оракула на Меркурий, но имаше и други, например оракули на Венера.
Благодарение на тези светилища, в египетския народ можаха да се положат семената на една нова култура.
Тези семена бяха донесени от един велик предводител, който премина своето обучение в персийските Мистерии на Заратустра. (Той беше един от преродените ученици на великия Заратустра.) Позовавайки се на едно историческо име, ще го наречем „Хермес". С приемането на Заратустровите тайни, той можа да намери правилния път, по който да води египетския народ. В хода на земния живот, между раждането и смъртта, този народ имаше така изграден усет за физическия сетивен свят, че непосредственият му поглед в скритите зад видимия свят свръхсетивни отношения беше значително ограничен. Затова пък във физическия свят той виждаше законите на духовния.
към текста >>
Благо
дар
ение на това им се явяваха онези духовни сили, които са скрити зад природните явления.
Поради намесата на Луцифер, той можеше да постига това само в особени състояния на душата. И тогава пред него се откриваше един духовен свят в дрехата на астралното. Съответните духовни Същества говореха чрез образи, които носеха в себе си съставните части на по-висшата човешка природа, а те астрално- видимите символи на своите особени духовни сили. След намесата на Ариман, към този вид посвещение се прибави и друг. Ариман беше забулил онази част от духовния свят, която би се проявила зад сетивно-физическите възприятия, ако от средата на Атлантската епоха той не беше упражнявал своето влияние, фактът, че всичко това беше достъпно за Посветените, се обяснява с обстоятелството, че те не се задоволяваха с онези душевни способности, чрез които човекът обхващаше сетивно-физическия свят, а упражняваха тези способности свръхобичайната мярка.
Благодарение на това им се явяваха онези духовни сили, които са скрити зад природните явления.
Те можеха да говорят за духовните Същества, скрити зад природата. На тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят. Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни. Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман. Това, което беше довело до Сетивната, Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, се съдържаше във втори вид мистерийни тайни.
към текста >>
Само благо
дар
ение на това, че тези човешки способности, имащи за инструмент мозъка, бяха едностранно приложени в областта на физическия свят, те можаха да се развият до такава степен, която направи възможна днешната наука, техника и т.н.
Това, което виждаме днес като противоположност между официална наука и духовно познание, е само следствие от този факт. Християнската мистика (на Екхард, Таулер и т. н.) е резултат от проникването на християнството в човешките усещания и чувства. А науката, опираща се на сетивния свят, и нейните постижения, са резултат от другата страна на душевния живот. Постиженията в областта на външната материална култура дължим точно на тази душевна диференциация.
Само благодарение на това, че тези човешки способности, имащи за инструмент мозъка, бяха едностранно приложени в областта на физическия свят, те можаха да се развият до такава степен, която направи възможна днешната наука, техника и т.н.
Материалната култура можеше да се роди само всред европейските народи. Защото те са далечните наследници на онези атлантски прародители, които превърнаха влечението към сетивния свят в продуктивна способност, едва когато то бе стигнало до определена зрелост. Докато по-рано това влечение само дремеше в тях, а те живееха от наследените остатъци на атлантското ясновидство и от съобщенията на Посветените. И докато духовната култура беше обърната единствено към тези влияния, всред човечеството бавно се пробуждаше усетът за материалното завладяване на света. Обаче в нашето столетие вече напира зората на шестата следатлантска културна епоха.
към текста >>
49.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ако например насочим поглед към едно дърво и после го отклоним в друга посока, така че повече не го виждаме, ние отново можем да пробудим в душата представата за дървото благо
дар
ение на спомена.
Докато в обикновения живот, духовните сили са разпръснати върху много неща и представите бързо се сменят, при духовното обучение съществена е концентрацията на целия душевен живот върху една представа. И тази представа трябва да бъде поставена в центъра на съзнанието според свободната воля на ученика. Ето защо символните представи са по-добри от тези, които отразяват външни предмети или процеси, защото последните имат своята опорна точка във външния свят, така че душата се уповава на себе си в по-малка степен, отколкото при символните, които са образувани от собствената душевна енергия. Важното е не какво си представяме, не съдържанието на представата, а това че поради самото естество на представния процес, душевните сили се освобождават от всякаква връзка с физическия свят. До истинско разбиране на това вглъбяване в една представа, можем да стигнем само ако пробудим в душата си понятието за спомена.
Ако например насочим поглед към едно дърво и после го отклоним в друга посока, така че повече не го виждаме, ние отново можем да пробудим в душата представата за дървото благодарение на спомена.
Тази представа за дървото, която имаме без то да е пред очите ни, е един спомен за дървото. Нека да си представим, че задържаме този спомен в душата; че оставяме душата да почива върху представата-спомен и се стремим да изключим от съзнанието всички други представи. Тогава душата е потопена в представата-спомен за дървото. В този случай имаме едно потъване на душата в една представа; и все пак тази представа е отражение на един сетивно възприемаем предмет. Когато обаче предприемем същия душевен процес; с представа, която е поставена в центъра на съзнанието чрез свободната воля, тогава ние постепенно ще получим въздействието, за кое то става дума.
към текста >>
Тя може на пример да се замисли, как сърдечната доброта възниква благо
дар
ение на това, че една душа като че ли всмуква интереса на другите и го превръща в свой собствен интерес.
В нормалния живот душата изпитва радост, ако е налице съответната външна предпоставка. Ако една душа вижда, как даден човек извършва определено действие, влагайки в него цялата доброта на своето сърце, тогава тази душа ще се изпълни с радост. Но тя може да продължи да размишлява върху подобно действие и да си каже: Едно действие, което блика от добротата на сърцето, е нещо, при което извършителят не преследва своя собствен интерес, а интереса на друг човек. Такова действие може да се нарече добро от морална гледна точка. Сега размишляващата душа може напълно да се освободи от конкретния случай, създал предпоставките за радост, и сама да си изгради всеобхватната идея за добротата на сърцето.
Тя може на пример да се замисли, как сърдечната доброта възниква благодарение на това, че една душа като че ли всмуква интереса на другите и го превръща в свой собствен интерес.
И сега душата може да изпита радост от тази морална идея за добротата на сърцето. Това е радост, свързана не с един или друг процес от сетивния свят, а радост от една идея като такава. Когато се опитаме да оживим и задържим по-дълго подобна радост в душата си, ние стигаме до медитацията върху определено чувство, върху определено усещане. В този случай действуващата сила за пробуждането на вътрешните душевни способности е не идеята, а проявеното в душата чувство, което е поддържано в значителен период от време, при това без да е предизвикано от някакво външно впечатление. Понеже свръхсетивното познание прониква по-дълбоко в същността на нещата-отколкото обикновеното мислене, от неговите опитности могат да се извлекат такива усещания, които ако бъдат приложени за вътрешно вглъбява не ускоряват в много по-висока степен разгръщането на душевните способности.
към текста >>
Това откъсване не настъпва преди човек да усети: ето, сега аз си представям нещо, благо
дар
ение на такива сили, които не се нуждаят от инструментите на моите сетива и моя мозък.
Тя се освобождава от тялото, както се освобождава от него по време на сън; само че тя не потъва в характерното за съня безсъзнание, а се издига в един свят, който по-рано не е изживявала. Макар че от една страна, що се отнася до освобождаването и от тялото, нейното състояние може да се сравни със съня, то все пак е такова, че в сравнение с обикновеното дневно съзнание може да се означи като повишена будност. По този начин душата изживява себе си в своята вътрешна и независима същност, докато в обикновената дневна будност когато поради по-слабото разгръщане на своите сили тя осъзнава себе си само с помощта на тялото тя не изживява себе си, а само долавя образа, като един вид огледално отражение на това, което тялото (всъщност неговите процеси) загатва пред нея. Символите, изградени според описания начин, естествено, още не се отнасят към някакви реалности в духовния свят. Те само улесняват душата, в стремежа и да се откъсне от сетивните възприятия и от мозъка като инструмент, с който засега е свързан разумът.
Това откъсване не настъпва преди човек да усети: ето, сега аз си представям нещо, благодарение на такива сили, които не се нуждаят от инструментите на моите сетива и моя мозък.
Първото, което човек, тръгвайки по този път, изживява, е освобождаване от физическите органи. Тогава той може да потвърди: когато пренебрегна сетивните възприятия и обикновеното мислене, моето съзнание не угасва; аз мога да се изтръгна от това мислене и да се усетя като едно същество редом с предишната си личност. Това е първото чисто духовно изживяване: наблюдаването на едно душевно-духовно Азово Същество. То се отделя като ново „Себе" от онова „Себе", което е свързано единствено с физическите сетива и физическия разум. Ако бихме могли да се освободим от сетивния свят, от света на разума но без медитирането бихме потънали в „нищото" на безсъзнанието.
към текста >>
Едва сега, след медитациите и благо
дар
ение на силата, вложена в тях, тя изгражда от тази неорганизирана същност споменатите душевно-духовни органи.
Ако бихме могли да се освободим от сетивния свят, от света на разума но без медитирането бихме потънали в „нищото" на безсъзнанието. Естествено, душевно-духовната ни същност е била налице и преди медитациите. Обаче тя още не е притежавала никакви инструменти за наблюдение на духовния свят. Тя е представлявала нещо като физическо тяло, лишено от очи за виждане и от уши за чуване. По-рано душевно-духовната същност е била неорганизирана.
Едва сега, след медитациите и благодарение на силата, вложена в тях, тя изгражда от тази неорганизирана същност споменатите душевно-духовни органи.
Най-напред възприемаме това, което сами сме създали по този начин. В известен смисъл първото изживява не се свежда до едно себевъзприятие. За духовното обучение е характерно, че поради проведеното самовъзпитание, в този момент от своето развитие душата има ясното съзнание: Преди всичко аз възприемам самата себе си в света на образите (имагинации), които се появяват в резултат на описаните упражнения. Наистина, тези образи изникват като живи в един нов свят; но душата трябва да разбере, че все пак първоначално те не са нищо друго, освен отражението на нейната собствена същност, подсилена от упражненията. И тя трябва не само ясно да осмисли този факт, но и да развие волята си до такава степен, че да е в състояние по всяко време да отстрани образите от съзнанието и да ги заличи.
към текста >>
Защото благо
дар
ение на него човек знае какво означава да живее в онзи свят, към който той се стреми чрез обучението.
Сега нещата изглеждат така, сякаш човек живее в два „Аза" без ни най-малко да губи своето само обладание. Единият е този, когото той е познавал досега. Другият стои над първия като едно новородено същество. И човек чувствува как първият постига известна самостоятелност спрямо втория; както например човешкото тяло има известна самостоятелност спрямо първия Аз. Това изживяване e от огромно значение.
Защото благодарение на него човек знае какво означава да живее в онзи свят, към който той се стреми чрез обучението.
Вторият, новородения Аз, сега може да осъществи възприятия в духовния свят. В него може да се развива това, което има такова значение за този духовен свят, каквото имат сетивните органи за сетивно- физическия свят. Ако това развитие напредне до необходимата степен, човек започва да усеща не само себе си като новороден Аз, но и духовните факти и Същества около себе си, също както чрез физическите сетива възпприема физическия свят. И това е третото значително изживяване. За да може напълно да се справи с тази степен на духовното обучение, човек трябва да помни това, че с укрепването на душевните сили настъпва такъв подем на себелюбието и егоизма, какъвто обикновеният душевен живот изобщо не познава.
към текста >>
Етичните принципи стават госпо
дар
и на тези душевни сили.
Защото чрез своя Аз човек се разпорежда със своите усещания, чувства, представи, със своите инстинкти, желания и страсти. В душата възприятията и представите не могат да бъдат предоставени сами на себе си. Те трябва да бъдат насочвани от мисленето. Азът е този, който прилага законите на мисленето и чрез тях внася ред в света на представите и мислите. По същия начин стоят нещата и с желанията, инстинктите, влеченията, страстите.
Етичните принципи стават господари на тези душевни сили.
А чрез нравственото съждение, Азът става господар на душата в тази област. Когато от своя обикновен Аз човек извлича един по-висш Аз, първият става в известен смисъл самостоятелен. От него се отнема толкова жизнена сила, колкото се влага в израстването на по-висшия Аз. Може да възникне и следният случай: даден човек все още не е изградил в себе си най-добрата разсъдъчна способност и най-точните закони на мисленето, и въпреки това иска да роди своя висш Аз. На своя обикновен Аз, той ще предостави толкова от разсъдъчната способност, колкото е развил до сега.
към текста >>
А чрез нравственото съждение, Азът става госпо
дар
на душата в тази област.
В душата възприятията и представите не могат да бъдат предоставени сами на себе си. Те трябва да бъдат насочвани от мисленето. Азът е този, който прилага законите на мисленето и чрез тях внася ред в света на представите и мислите. По същия начин стоят нещата и с желанията, инстинктите, влеченията, страстите. Етичните принципи стават господари на тези душевни сили.
А чрез нравственото съждение, Азът става господар на душата в тази област.
Когато от своя обикновен Аз човек извлича един по-висш Аз, първият става в известен смисъл самостоятелен. От него се отнема толкова жизнена сила, колкото се влага в израстването на по-висшия Аз. Може да възникне и следният случай: даден човек все още не е изградил в себе си най-добрата разсъдъчна способност и най-точните закони на мисленето, и въпреки това иска да роди своя висш Аз. На своя обикновен Аз, той ще предостави толкова от разсъдъчната способност, колкото е развил до сега. И ако мисленето, общо взето е неподредено, тогава в обикновения Аз който междувременно е станал самостоятелен ще се появи неподредено, объркано и фантастно мислене.
към текста >>
Ако човек не е постигнал точност и сила в моралното съждение, ако не е станал в достатъчна степен госпо
дар
над своите влечения, инстинкти и страсти, той ще тласне своя обикновен Аз в една област, където действуват тъкмо споменатите душевни сили.
На своя обикновен Аз, той ще предостави толкова от разсъдъчната способност, колкото е развил до сега. И ако мисленето, общо взето е неподредено, тогава в обикновения Аз който междувременно е станал самостоятелен ще се появи неподредено, объркано и фантастно мислене. И понеже при такава личност новороденият Аз също може да се окаже твърде слаб, дезорганизираният низш Аз ще вземе надмощие в процесите на свръхсетивното виждане и съответният човек няма да може да прояви точната си способност за съждение спрямо свръхсетивния свят. Но ако би развил в достатъчна степен способността за логическо мислене, той би могъл спокойно да предостави своя обикновен Аз на неговата самостоятелност. Така стоят нещата и в моралната област.
Ако човек не е постигнал точност и сила в моралното съждение, ако не е станал в достатъчна степен господар над своите влечения, инстинкти и страсти, той ще тласне своя обикновен Аз в една област, където действуват тъкмо споменатите душевни сили.
Може да се случи така, че в проверката на свръхсетивното познание, човек да не прояви онзи висш усет за истината, какъвто проявява спрямо физическия свят. И при такъв „разхлабен" усет за истината, той би могъл да вземе за духовна реалност всичко, което всъщност е само плод на неговата фантазия. В този специфичен усет за истината трябва да действуват здравината на моралното съждение, сигурността на характера и неподкупната съвест, които са изработени в обикновения Аз преди висшият Аз да се е ангажирал в свръхсетивното познание. Това не трябва да се превръща в някакво застрашително предупреждение срещу обучението, но все пак на него трябва да се погледне напълно сериозно. Който има силната воля да върши всичко, което довежда първия Аз до вътрешна сигурност в неговите действия, той няма защо да се плаши от освобождението на втория Аз в хода на духовното обучение.
към текста >>
Душата трябва да стане госпо
дар
в областта на волята, така както тя е госпо
дар
в света на мислите.
Кога са били изнамерени моливите и т.н., т.н., такъв човек със сигурност нагажда своите представи към действителността много повече, отколкото онзи, който размишлява за произхода на човека, или за това какво представлява животът. За света на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие можем да научим много повече с помощта на прости мисловни упражнения, отколкото чрез сложни идеи. Защото първоначално става дума не за това човек да мисли върху едно или друго, а да мисли обективно чрез вътрешна сила. След като човек е възпитал в себе си чувството на обективност спрямо един лесно обозрим сетивно-физически процес, неговото мислене запазва стремежа си към обективност дори тогава, когато то не е под властта на физическия сетивен свят и неговите закони. И човек отвиква от всякакви блуждаещи и необективни мисли.
Душата трябва да стане господар в областта на волята, така както тя е господар в света на мислите.
И тук, в сетивно-физическия свят, решаващо значение има самият живот. В него възникват едни или други човешки стремежи, и волята започва да се бори за тяхното осъществяване. За целите на висшето обучение, човек трябва да изгради навика да се подчинява на своите собствени заповеди. Веднъж свикнал с това, все по-рядко ще му хрумва да се впуска в преследване на несъществените цели. Незадоволеният порив и колебанията в света на волята идват от стремежа към такива цели, за чието осъществяване човек няма ясни и точни понятия.
към текста >>
Който не може да се смее над нищо, е госпо
дар
на живота си толкова малко, колкото и онзи, който е склонен към непрекъснат и немотивиран смях.
Човек може да бъде много добре и хармонично поставен всред обикновения живот, но с навлизането в един по-висш свят да се появи неувереност, която досега е била подтискана. Трябва да се знае, че за целите на духовното обучение е важно не това, което човек изглежда, че притежава като качества и способности, а това, от което се нуждае и постига в резултат на редовни упражнения. Колкото и противоречиво да изглежда това изречение, то отговаря на истината. Животът може да е възпитал в нас едни или други качества; за духовното обучение са решаващи способностите, които човек сам е възпитал в себе си. Ако животът изправи даден човек пред напрежения и конфликти, той трябва да се освободи от тях; ако обаче животът е отредил някому спокойствие, той трябва така да се самовъзпита и така да разтърси душата си, че да се проникне от необходимите нови впечатления.
Който не може да се смее над нищо, е господар на живота си толкова малко, колкото и онзи, който е склонен към непрекъснат и немотивиран смях.
Едно по-нататъшно средство за развитие на мисленето и чувствата се състои в постигането на друго качество, което ще наречем позитивност, положителност. Съществува една хубава легенда, която разказва как Христос Исус минал заедно с други лица покрай едно мъртво куче. Всички обърнали глави, за да не виждат грозната гледка. Обаче Христос Исус заговорил с удивление за красивите зъби на животното. Човек трябва да се стреми към такова състояние на душата, каквото ни загатва тази легенда.
към текста >>
Ако в съответните медитативни периоди човек се отдава на вътрешно спокойствие, на мир и тишина, от тези състояния бликват толкова могъщи сили и за задачите на външния свят, че благо
дар
ение на тях той изпълнява житейските си задачи не по-зле, а определено по-добре.
По време на тези периоди човек отстранява от Духа и душата си всичко онова, което напира от ежедневието като щастие и страдание, като грижи, задачи и изисквания. През такива моменти в душата трябва да се допусне единствено това, което самата тя иска да приеме в своите медитативни състояния. Впрочем тук лесно могат да се появят известни предразсъдъци. Някой може да възрази, че след като през определени мигове човек се откъсва духом и тялом от света, той се отчуждава от живота и неговите задачи. В действителност обаче това съвсем не е така.
Ако в съответните медитативни периоди човек се отдава на вътрешно спокойствие, на мир и тишина, от тези състояния бликват толкова могъщи сили и за задачите на външния свят, че благодарение на тях той изпълнява житейските си задачи не по-зле, а определено по-добре.
От голямо значение е, че когато в такива периоди човек се освобождава напълно от мислите за своите лични дела, той може да се извиси не само до това, което го засяга лично, а и до това, което засяга всички хора. И ако се окаже в състояние да изпълни душата си с посланията от висшия духовен свят, ако те ангажират неговия интерес до такава степен, сякаш са негова лична грижа, това се оказва едно особено богатство за душата. Който влага в душата си спокойствие и ред, той стига до възможността за един вид самонаблюдение, при което гледа на своите грижи с такова спокойствие, сякаш те са чужди. Да гледаш на собствените си изживявания, радости и страдания като на чужди, е добра подготовка за духовното обучение. Така човек постепенно стига до онази степен, когато всекидневно, след обичайните грижи и задължения, той започва да прекарва пред Духа си образите на своите изживявания, които е имал през деня.
към текста >>
Вътрешната устойчивост на имагинативното познание се постига благо
дар
ение на това, че описаните медитация се подкрепят от т.н.
Ако човек поеме своя път от изходната точка на една неморална душевност, той се издига в духовните светове, но по такъв начин, че неговият духовен взор е като затъмнен, като помрачен. Спрямо свръхсетивните светове, той се намира в същото състояние, в което изпада един упоен човек спрямо сетивния свят. Само че последният не стига до никакви изводи, докато духовният наблюдател, дори в своето помрачение е по-буден, от всеки човек с обикновено съзнание. И все пак неговите изводи за духовния свят ще се окажат погрешни. * * * * *
Вътрешната устойчивост на имагинативното познание се постига благодарение на това, че описаните медитация се подкрепят от т.н.
„освободено от сетивни впечатления мислене". Когато изграждаме една мисъл въз основа на физическо-сетивното наблюдение, тя, естествено, е свързана със сетивните впечатления. Обаче нещата стоят така, че човек може да изгражда не само такива мисли. Дори и лишено от сетивни наблюдения, човешкото мислене не остава празно и без съдържание. За ученика най-близкия и сигурен път към такова мислене е този: Да превърне извлечените от Духовната Наука факти в съдържание на своето мислене.
към текста >>
Благо
дар
ение на това, че човек непрекъснато усвоява данните идващи от Духовната Наука, той възпитава в себе си мислене, което не черпи от сетивните наблюдения.
За да сме ясни по този въпрос, трябва да посочим, че когато човешкото мислене енергично напрегне вътрешните сили, то може да разбере много повече, отколкото обикновено ни се струва. В самата мисъл вече е стаена една вътрешна същност, която е свързана със свръхсетивния свят. Обикновено душата не съзнава тази връзка, защото е свикнала да насочва мисленето само в посока към сетивния свят. Ето защо тя смята за непонятни всякакви послания от свръхсетивния свят. Те обаче са понятни не само за духовно обученото мислене, но за всяко мислене, което е наясно със своите сили и е решено да си служи с тях.
Благодарение на това, че човек непрекъснато усвоява данните идващи от Духовната Наука, той възпитава в себе си мислене, което не черпи от сетивните наблюдения.
Той узнава как в дълбоките сфери на душата една мисъл се вплита в друга, как една мисъл търси друга, дори и когато връзката между тях не се дължи на сетивните наблюдения. Същественото тук е, че човек сега забелязва, как мисловният свят има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл на думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен свят. И тогава той си казва: В мен има нещо, което изгражда някакъв мисловен организъм и аз съм едно цяло с това „нещо". Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие. Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати.
към текста >>
Тях той трябва да приеме с благо
дар
ност.
За тяхното развитие се изисква много търпение и постоянство. Ако човек притежава само онова търпение, което се изисква от обикновените условия на живота, той няма да постигне много. Защото трябва да измине дълго, много дълго време, докато органите бъдат така развити, че ученикът да получи с тях възприятия от духовния свят. В този момент за него настъпва това, което наричаме озарение, за разлика от подготовката или пречистването, които се свеждат до редовни упражнения с цел изграждане на органите. (Говорим за „пречистване", защото чрез съоветните упражнения ученикът пречиства определена област на вътрешния живот от всичко онова, чиито източници са в сетивния свят.) Възможно е да се случи и така, че още преди истинското озарение, човек да има отделни „проблясъци" от по-висшия свят.
Тях той трябва да приеме с благодарност.
Те могат вече да го направят свидетел на духовния свят. Но той съвсем не бива да се разколебана, ако по време на неговата подготовка, колкото и продължителна да му се струва тя, това не се случи. Ако някой изобщо изпадне в нетърпение, че „не вижда още нищо", той не е изградил правилно отношение към висшите светове. Такова отношение постига само онзи, за когото упражненията са нещо като самоцел. Тези упражнения са в действителност един вид работа над духовно-душевната същност на човека, а именно над неговото астрално тяло.
към текста >>
Който възпитава това чувство в себе си или го има предварително като щастлив
дар
от природата, той разполага с добра основа за постигане на свръхсетивно познание.
До последното не се стига само тогава, когато човек възпита в себе си усета не просто да укорява недостатъците, а да ги разбира; a подобно поведение заслужава всеки конкретен случай, независимо дали този, който съди, печели или губи нещо. Изводът е напълно верен: Човек може да научи нещо не като осъжда един недостатък, а само чрез опита си да го разбере. Обаче ако поради разбирането някой иска да изключи неодобрението, той също няма да стигне далеч. Тук става дума не за едностранчивост в една или друга степен, а за съразмерност и равновесие на душевните сили. Това особено важи за едно душевно качество, което е от изключително значение за развитието на човека, а именно чувството на преклонение.
Който възпитава това чувство в себе си или го има предварително като щастлив дар от природата, той разполага с добра основа за постигане на свръхсетивно познание.
Това познание се отдава особено добре на хора, които в своите детски и юношески години са гледали към някои лица с онова удивление, с което се обръщаме към висшите идеали. Също и в по-късните години, когато човек със здрав разум и с безусловна всеотдайност поглежда към звездното небе и към откровението на висшите сили, той вече е узрял за познанието на свръхсетивните светове. По същия начин стоят и нещата с този, който се удивлява на силите, ръководещи човешкия живот. От не по-малко значение е и случаят, когато един възрастен и зрял човек може да изпитва преклонение, и то до най-висша степен, пред други хора, чиято стойност той предусеща или се надява да познае. Само това преклонение може да разкрие достъпа към висшите светове.
към текста >>
Благо
дар
ение на упражненията за добиване на Инспирация и Интуиция, в човешкото етерно или жизнено тяло настъпват особени движения, потоци и конфигурации, които по-рано не са съществували там.
То е като действителния тон, който ухото чува; само че то може да проникне в моето съзнание единствено чрез Интуицията, както тонът може да проникне там само чрез ухото. С Интуицията се премахва и последният остатък от сетивните впечатления на човека. Духовният свят се отваря пред познанието по един начин, който няма нищо общо с физическите свойства на сетивния свят. * * * * * Имагинативното познание се постига чрез изграждането на лотосовите цветове в астралното тяло.
Благодарение на упражненията за добиване на Инспирация и Интуиция, в човешкото етерно или жизнено тяло настъпват особени движения, потоци и конфигурации, които по-рано не са съществували там.
Те са именно органите, чрез които човек овладява способността да „разчита скритата писменост". Измененията в етерното тяло на човек, стигнал до Инспирация и Интуиция, изглеждат за свръхсетивното познание по следния начин. Ученикът осъзнава, че приблизително в областта до физическото сърце, той има нов център в своето етерно тяло, който постепенно се оформя като един етерен орган. От него поемат всевъзможни потоци и движения към различните части на човешкото тяло. Най-важните потоци се насочват към лотосовите цветове, проникват през отделните им листа и излизат навън като се разливат в околното пространство като лъчи.
към текста >>
Този процес се осъществява благо
дар
ение на обстоятелството, че Азът обединява представите (мисленето), чувствата и волята в едно цяло и по този начин внася ред в силите на личността.
Виждаме например един предмет. Душата го харесва или не. Това означава, че по силата на известна необходимост, към представата за предмета, се прибавя и чувството на удоволствие или неудоволствие. Ние или пожелаваме предмета, или получаваме импулса да го изменим в една или друга посока. С други думи: към дадената представа и даденото чувство, се присъединяват желанието и волята.
Този процес се осъществява благодарение на обстоятелството, че Азът обединява представите (мисленето), чувствата и волята в едно цяло и по този начин внася ред в силите на личността.
Ако Азът прояви безсилие в обединяващата си функция и например желанието поеме в посока, различна от тази на чувството и представата, тогава посоченият необходим и здрав ред би бил нарушен. Един човек би изпаднал в абнормно душевно състояние, ако на истина намира, че това или онова е правилно, но се стреми към нещо, за което е убеден, че е погрешно. Същото би се получило, ако някой се стреми не към това, което му харесва, а към това, което не одобрява. Но ето че сега, по пътя към висшето познание, човек забелязва как в действителност мислене, чувства и воля се разделят и всяко от тях получава известна самостоятелност, така че например дадена мисъл не поражда вече чрез самата себе си съответното чувство и волев акт. Нещата стоят така, че в мислите си човек може да възприема нещо съвсем правилно, но за да стигне въобще до определено чувство или до определено решение на волята, той се нуждае от самостоятелен подтик, произлизащ от самия него.
към текста >>
Ако обаче развитието на ученика протича правилно, описаната метаморфоза на душевните сили означава истински напредък; Азът остава госпо
дар
над трите отделни същества, които изграждат неговата душа.
Ето защо човек трябва особено да укрепи своя собствен Аз, защото сега той внася не просто ред в три сили, а направлява и ръководи три отделни същества. Но това разделяне е добре да съществува само по време на свръхсетивното наблюдение. И тук отново става ясно, колко важно е наред с упражненията за висшето обучение, да се практикуват и тези, които придават сила и твърдост на разсъдъчната способност, чувствата и волята. Защото, ако внесем тези качества във висшия свят, скоро ще видим, че Азът се оказва слаб и не може да координира мисленето, чувствата и волята. Ако тази слабост остане непреодоляна, душата би се оказала като разкъсана в различни посоки от три определени личности и нейната вътрешна цялост би престанала да съществува.
Ако обаче развитието на ученика протича правилно, описаната метаморфоза на душевните сили означава истински напредък; Азът остава господар над трите отделни същества, които изграждат неговата душа.
В по-нататъшния ход на развитието този процес напредва още повече. След като мисленето е извоювало определена самостоятелност, то активира появата на една четвърта душевно-духовна същност; можем да я определим като едно непосредствено вливане на определени течения в човека, които са подобни на мислите. Сега целият свят прилича на мисловна сграда, която се изправя пред човека, както растенията и животните във физическия свят. По същия начин; чувствата и волята след като също са станали самостоятелни активират две други душевни сили, които също се проявяват в нея като самостоятелни същества. Към всички тях,се присъединява и една седма сила, която е подобна на собствения Аз.
към текста >>
Благо
дар
ение на вътрешните изживявания, човек опознава само част от себе си.
И сега, когато човешката душа се издига в душевно-духовния свят, първият образ, който трябва да застане пред нея, е имен но образът на Аза и всичко свързано с него. Според един окултен закон, първото впечатление от духовния свят е тъкмо този двойник на човека. Лесно можем да разберем закона, стоящ в основата на споменатия факт, ако размислим върху следното. В сетивно- физическия живот човек възприема себе си само доколкото има съответните вътрешни опитности в своите мисли, чувства и воля. Тези възприятия обаче са вътрешни; те не застават пред човека, както застават минералите, растенията и животните.
Благодарение на вътрешните изживявания, човек опознава само част от себе си.
Той има в себе си нещо, което му пречи да стигне до едно дълбоко и проникващо познание. Това е импулс, който веднага щом човек поиска и трябва да утвърди едно свое качество – без да се поддава на никаква илюзия спрямо себе си го кара да преработва това качество все отново и отново. Ако не притежава този импулс, ако просто отклонява вниманието си от своята собствена личност и остава такъв, какъвто е, той естествено, се лишава и от възможностите за себепознание. Ако обаче човек е устре мен към себе си и безпощадно, и честно преценява едно или друго свое качество, той или ще го подобри в хода на своя живот, или няма. В последния случай в душата му ще се промъкне едно чувство, което трябва да определим като чувство на срам.
към текста >>
Благо
дар
ение на редовното си обучение, човек се запознава по естествен начин с достатъчно много подробности от Духовната Наука, а освен това намира и достатъчно средства за себепознание и себенаблюдение, за да посрещне уверен и смел, своя двойник.
Но нещата стоят така, че това скрито чувство на срам действува като голям благодетел на човека. Защото с онези чувства, разум и воля, които развива без духовно-научното обучение, за човека е невъзможно да понесе без сътресения гледката на своето собствено същество в неговата истинска форма. Пред подобна гледна той би изгубил всяка следа от самочувствие, самоувереност и себесъзнание. За да не стане това, са предвидени и всички онези мерки, които следва да бъдат изпълнени наред с упражненията. Те се състоят в укрепване на разсъдъчната способност, чувствата и характера.
Благодарение на редовното си обучение, човек се запознава по естествен начин с достатъчно много подробности от Духовната Наука, а освен това намира и достатъчно средства за себепознание и себенаблюдение, за да посрещне уверен и смел, своя двойник.
Сега за ученика положението е такова, че практически той вижда под друга форма и само като образ на имагинативния свят това, което вече е опознал във физическия свят. Ако човек още във физическия свят обхване със своя разум закона на Кармата, той няма да изтръпне от ужас, когато съзре очертанията на бъдещата си съдба в образа на своя двойник. Ако сериозно проучи развитието на света и на човечеството и знае как в определен момент от това развитие, силите на Луцифер са проникнали в човешката душа, човек ще понесе сравнително леко откритието, че тези луциферични Същества с техните всевъзможни действия се съдържат в образа на неговото собствено същество. Сега става пределно ясно, колко важно е човек да не бърза с желанието да проникне в духовния свят, преди да е разбрал определени духовни истини чрез разсъдъчната си способност, изградена и култивирана в условията на физическия свят. Преди да пожелае самостоятелно проникване в свръхсетивните светове, окултният ученик в хода на своето правилно развитие трябва да осмисли с обикновения си здрав разум изложеното в първите четири глави на тази книга.
към текста >>
Благо
дар
ение на това, че чрез срещата с „Пазача на прага" окултният ученик опознава всичко, което носи в себе си, следователно и всичко, което той внася в душевно-духовния свят, този източник на измама е премахнат.
Можем само да загатнем за какво става дума. Измамите, за които говорим тук, произхождат от два източника. Те възникват отчасти поради това, че човек оцветява действителността чрез своята собствена същност. В обикновения живот на сетивно-физическия свят, този източник на измама представлява сравнително малка опасност; защото тук външният свят винаги рязко ще наложи своите собствени форми, независимо от стремежа на наблюдателя да го оцвети според своите желания и интереси. Обаче щом човек навлезе в имагинативния свят, образите на този свят се променят чрез такива желания и интереси, така че човек застава пред един вид действителност, която сам е създал или поне е съучаствувал в нейното създаване.
Благодарение на това, че чрез срещата с „Пазача на прага" окултният ученик опознава всичко, което носи в себе си, следователно и всичко, което той внася в душевно-духовния свят, този източник на измама е премахнат.
А подготовката, която си налага окултният ученик преди да пристъпи в душевно-духовния свят, създава у него навика да заличава себе си още при наблюдението на сетивно- физическия свят и да оставя нещата и процесите да му говорят направо чрез тяхната вътрешна същност. Ако човек е достатъчно усърден в тази подготовка, той може спокойно да очаква срещата с „Пазача на прага". Чрез нея той окончателно ще провери, дали наистина е в състояние да заличава своето собствено същество и тогава, когато се изправя пред душевно-духовния свят. Освен този източник на заблуждения и измами, съществува и друг. Той се проявява, когато тълкуваме неправилно полученото вече впечатление.
към текста >>
След като ученикът се научи да премахва онези измами и заблуждения, които възникват чрез оцветяването на свръхсетивните явления от собственото същество на човека, той трябва да овладее и другата
дар
ба: Да неутрализира и втория източник на заблуждения.
В свръхсетивния свят това не е така. Ако наблюдаваме даден свръхсетивен процес и пристъпим към него с едно неправилно съждение, ние внасяме това съждение в свръхсетивния процес и то така се вплита в него, че е трудно да ги разграничим. В този случай грешката не е в човека; грешката е превърната в съставна част на самия външен факт. Ето защо тя не може да бъде коригирана чрез безпристрастна оценка на този външен факт. С това посочваме един богат източник на заблуждения и фантастика за онзи, който пристъпва в свръхсетивния свят без правилна подготовка.
След като ученикът се научи да премахва онези измами и заблуждения, които възникват чрез оцветяването на свръхсетивните явления от собственото същество на човека, той трябва да овладее и другата дарба: Да неутрализира и втория източник на заблуждения.
Той може да изключи това, което идва от самия него,едва след като познае образа на своя двойник; и той ще може да осъществи намерението си спрямо този втори източник на заблуждения, ако се научи да познава чрез самото естество на даден факт от свръхсетивния свят, дали той е действителен или не. Ако измамните образи биха изглеждали както действителните факти, разграничаването им би било невъзможно. Обаче не е така. Измамите в свръхсетивните светове сами по себе си имат признаци, които ги разграничават от действителните факти. И сега работата опира до това, ученикът да е наясно, по кои признаци може да познае действителните факти.
към текста >>
Подобни въпроси явно не отчитат обстоятелството, че при всяко истинско духовно обучение, благо
дар
ение на самия начин, по който протича то, източниците на заблуждения са отстранени.
Обаче не е така. Измамите в свръхсетивните светове сами по себе си имат признаци, които ги разграничават от действителните факти. И сега работата опира до това, ученикът да е наясно, по кои признаци може да познае действителните факти. Лесно понятно е, когато незапознатият с духовното обучение човек пита: Възможно ли е изобщо да се предпазим от заблуждения, след като източниците им са толкова многобройни? Сигурен ли е изобщо окултният ученик, че въображаемите му висши познания не почиват на измами и заблуждения (внушение, самовнушение)?
Подобни въпроси явно не отчитат обстоятелството, че при всяко истинско духовно обучение, благодарение на самия начин, по който протича то, източниците на заблуждения са отстранени.
Преди всичко, в хода на своята подготовка истинският окултен ученик ще постигне достатъчно много познания върху всичко, което води до измами и самозаблуждения, така че ще е в състояние да се предпазва от тях. В това отношение той наистина има, както никой друг, изключителната възможност за трезво преценяване на своя живот. Неговите опитности го отдалечават от всякакви неясни предчувствия, внушения и т.н. Обучението го прави възможно най-предпазлив. Към това се прибавя и обстоятелството, че всяко истинско духовно обучение води първоначално до такива понятия за великите мирови събития, които изискват напрежение на разсъдъчната способност, така че тя се изостря и шлифова до непознати по-рано размери.
към текста >>
Благо
дар
ение на духовното обучение, ученикът добива познание за съотношенията между всичко, което е скрито в човека, и съответните факти и Същества, намиращи се вън от него.
След като вече е минал през описаните изживявания, ученикът е способен да различава в душевно-духовния свят това, което е самият той от това, което е извън него. И тогава ще проумее колко необходимо е разбирането на описаните в тази книга мирови процеси, за да вникне истински в самия човек и неговия живот. Ние можем да разберем физическото тяло само тогава, когато знаем как е протекло неговото изграждане през Сатурновото, Слънчевото, Лунното и Земното развитие. Разбираме етерното тяло само тогава, когато проследяваме формирането му през Слънчевото, Лунното и Земното развитие и т.н. Разбираме и процесите, които се разиграват в днешната Земя едва когато ги проследим в хода на тяхното възникване и развитие.
Благодарение на духовното обучение, ученикът добива познание за съотношенията между всичко, което е скрито в човека, и съответните факти и Същества, намиращи се вън от него.
Защото несъмнено е: всяка съставна част на човека е в определена връзка с целия останал свят. Тук можахме да предложим само едно кратко въведение в тази тема. Нека да си припомним, че например по време на Сатурновото развитие съществуват само първите заложби на човешкото физическо тяло. Неговите органи: сърце, бели дробове, мозък се развиват от тези заложби едва по-късно в хода на Слънчевото, Лунно и Земно развитие. Подобно е положението и със съставните части на етерното тяло, Сетивната Душа и т.н.
към текста >>
50.
Пролог
GA_14 Четири мистерийни драми
и с благо
дар
ност се възнасят
всемирните простори, прогласят птичи песни въздушните полета, растителната благодат пониква от Земята
и с благодарност се възнасят
човешките души към мировите духове. СОФИЯ А сега, деца, идете в стаята си и размишлявайте върху думите, които току-що упражнихме. (София извежда децата навън, влиза Естела.)
към текста >>
Както силите на семето не учат растението как да расте, а се явяват жива същност в него, така и нашите идеи не поучават, а се разливат, разпалвайки живот,
дар
явайки живот в нашето същество.
И ти, като мнозина други, наричаш непосредствено и оригинално в изкуството например това, което отрича духа такъв, какъвто го разбирам аз. Обаче нашият светоглед обединява пълната съзнателна свобода със силата на първичния развой. Ние приемаме съзнателно в себе си това, което е наивно, като така ни най-малко не му отнемаме свежестта, пълнотата и първичността. Ти смяташ, че човек може да си състави само мнение за даден човешки характер, но този характер се оформя някак си от само себе си. Не искаш да видиш как мисълта се потапя в творящия дух, как се докосва до първоизточника на съществуването и се проявява като самостоятелен творчески зародиш.
Както силите на семето не учат растението как да расте, а се явяват жива същност в него, така и нашите идеи не поучават, а се разливат, разпалвайки живот, дарявайки живот в нашето същество.
На идеите, които ми станаха достъпни, дължа това, което прави животът да ми се струва изпълнен със смисъл. На тях дължа не само смелостта, но и прозрението и силата, които ме карат да се надявам, че ще направя от децата си хора, които не само в обикновения смисъл да бъдат работоспособни и полезни във външния живот, но да носят в душата си вътрешно спокойствие и задоволство. И за да не изпадам във всевъзможни словоизлияния, искам само още да ти кажа: уверена съм, че мечтите, които споделяш с толкова много хора, ще могат да се осъществят само когато на хората се удаде да свържат това, което наричат действителност и живот, с по-дълбоките опитности, които толкова често си наричала фантазиране и мечтателство. Може да ти се вижда странно, ако ти призная, че голяма част от смятаното от тебе за истинско изкуство, за мен представлява само безплодна критика на живота. Защото не се задоволява никакъв глад, не се избърсват сълзи, не се пресушава изворът на моралната деградация, когато на сцената се показва само външната страна на глада, на просълзените лица, на пропадналите хора.
към текста >>
51.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Талантът като
дар
природен и съдбата
Тъй дълго аз се примирявах със тези скромни думи: където има само бледи мисли, животът се парализира, а също тъй и всичко в него.
Талантът като дар природен и съдбата
оказват се в живота дори по-силни от най-мъдри думи със съдържателното им изкуство. Традицията като тежко бреме и несъзнателният предразсъдък
към текста >>
Но аз съм благо
дар
ен на съдбата,
а най-големият копнеж за мене бе монах да стана – мечта и на родителите мои. Ала преди да ме ръкоположат за свещеник, случайност раздели ме с манастира.
Но аз съм благодарен на съдбата,
че бе душата ми за дълго от мир и от покой лишена, додето случаят не ме избави. И запознах се с толкова неща, които нямат място в манастира.
към текста >>
дар
яваше ми щастие и мир.
Каквото като истина откривах, не беше само постижение на интелекта. В горещи битки изтръгвах от духа си каквото в мойто детство
даряваше ми щастие и мир.
Разбирах аз сърцето, копнеещо за висини. Понеже като блян познах това, което духовното учение ми даде, аз трябваше да търся твърда почва,
към текста >>
сега бъдете с виждане
дар
ени,
които още не живеят на Земята. Те също виждат този Образ и чуват думите, звучащи тъй: „Живяхте с вяра дълго вие, утеха имахте в надеждата,
сега бъдете с виждане дарени,
чрез Мен бъдете подкрепени. Живях в души, потърсили Ме в себе си чрез словото на Моите вестители, чрез силата на тяхната молитва.
към текста >>
да бъде с ново зрение
дар
ен.
във формата, в която се разкрива, защото нямаше духовно зрение, което в бъдеще ще придобие. Но наближава времето, когато ще трябва земният човек
да бъде с ново зрение дарен.
Каквото някога видяха сетивата, когато на Земята бе Христос, ще бъде възприемано в душите, щом времето настъпи.“ (Тя излиза.)
към текста >>
Известно ни е, че за тази бъдна
дар
ба,
Ако сега поиска тя в душите ви да прозвучи гласът ѝ от душевни глъбини, причина е, че изворът на този глас е пожелал към вас да се обърне. КАПЕЗИЙ
Известно ни е, че за тази бъдна дарба,
която тя като в просъница представи, говори често и мъжът, когото знаем като душата на кръга. Възможно ли е тя каквото каза, от него да изхожда,
към текста >>
дар
ения ми от човешко слово
стремях се да го разбера. В науката ви днес едва проблясват мощта и смисълът на този говор. Душевното си щастие открих, щом в моето сърце проникна
дарения ми от човешко слово
и от учение духовно говор. ФЕЛИКС БАЛДЕ Това са истински слова. МАРИЯ Потребност чувствам да изкажа
към текста >>
че най-голяма благо
дар
ност
за нас, забравените хора. МАРИЯ Професорът ви навестява? КАПЕЗИЙ Така е и да кажа трябва,
че най-голяма благодарност
дължа аз на добрата госпожа. Дари ме тя със дарове богати, каквито никой досега не ми е давал. МАРИЯ Какви са тези дарове?
към текста >>
Дар
и ме тя със
дар
ове богати,
Професорът ви навестява? КАПЕЗИЙ Така е и да кажа трябва, че най-голяма благодарност дължа аз на добрата госпожа.
Дари ме тя със дарове богати,
каквито никой досега не ми е давал. МАРИЯ Какви са тези дарове? КАПЕЗИЙ Поискам ли да го разкажа,
към текста >>
Какви са тези
дар
ове?
че най-голяма благодарност дължа аз на добрата госпожа. Дари ме тя със дарове богати, каквито никой досега не ми е давал. МАРИЯ
Какви са тези дарове?
КАПЕЗИЙ Поискам ли да го разкажа, ще трябва да засегна нещо, което по-чудесно ми изглежда от чутото сега, защото то
към текста >>
за
дар
бата на госпожата,
но ясно виждам как се влива в душата ми живот отново и нейната парализа прогонва. МАРИЯ Прекрасното, което чухме
за дарбата на госпожата,
се съчетава тъй чудесно със споделеното от Бенедикт за тайнствените извори на мъдростта на неговия скъп приятел. ФЕЛИКС БАЛДЕ
към текста >>
познание за
дар
а ясновидски.
съмнението скоро с мрак край тебе ще покрие всичко. ЩРАДЕР Измъчва ме страхът от него често. От собствен опит нямам
познание за дара ясновидски.
Но често, щом неразрешимите загадки започват да ме мъчат, пред духовния ми взор израства призрачно от дълбините на духа ми съноподобно и ужасно същество. Душата ми притиска тежко то
към текста >>
На домакинята да поблаго
дар
им.
плода им да откъсна. Този начин да се мисли ме завладя, макар и твърде малко сам да допринасях. КАПЕЗИЙ Прекрасни мигове тук преживяхме.
На домакинята да поблагодарим.
(Всички излизат, остават само Мария и Йохан.) ЙОХАН При мене остани за малко. Страхувам се, ах, толкоз се страхувам. МАРИЯ
към текста >>
съзрели
дар
бите на своя син.
Картина оживя от детските години със пълната им радост от живота и младостта ми се показа със гордите надежди, таени от родителите ми,
съзрели дарбите на своя син.
Мечтите им да стане той художник, даряващи живот през радостните дни, изплуваха напомнящи отново от глъбините на духа ми. А също и мечтите, във които
към текста >>
дар
яващи живот през радостните дни,
и младостта ми се показа със гордите надежди, таени от родителите ми, съзрели дарбите на своя син. Мечтите им да стане той художник,
даряващи живот през радостните дни,
изплуваха напомнящи отново от глъбините на духа ми. А също и мечтите, във които видя ме в цвят и форма да превръщам живеещото в твоя дух.
към текста >>
52.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Познанието сила ми
дар
и
отне ми жизнената топлина и тласна ме в студената Земя.“ Нещастната, която изоставих, самата тя аз бях сега. Аз трябва болката ѝ да изстрадам.
Познанието сила ми дари
да се пренасям в другия човек. О, страшни думи! Чрез силата ви светлината ви угасва. „Човече, себе си познай! “
към текста >>
53.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
от мене
дар
овете на живота,
От този час привърза се към мен с най-топла обич. Ала откакто с осъзнато чувство, не само водено от подтик, започна да приема
от мене даровете на живота,
откакто младото сърце започна да трепка все по-жарко, щом погледа ми срещнеше със обич, изгубиха съветите ви стойност. Повехна зреещото във детето.
към текста >>
Дар
яваш ме със светлина,
Да се развие трябва за живот по-висш каквото от смъртта на нисшето разцъфва. МАРИЯ Така стоят нещата с мен. – – – –
Даряваш ме със светлина,
със светлина, която ме лишава от силата да виждам и която от мен самата ме откъсва. Ако посредник на духа съм само, не истинското свое същество,
към текста >>
Дар
и ме с яснота,
в духовни сфери се издига. ЙОХАН Виж, устните ѝ се раздвижват. Говори тя... МАРИЯ
Дари ме с яснота,
да, с яснота, която ме обгръща отвсякъде с тъма. Проклинам тази яснота и теб проклинам също, теб, който ме направи
към текста >>
Дар
их ти аз съкровища на мъдрост,
Достоен ученик си ти за мен от онзи съдбоносен час, когато в отчаянието си почувства, че си изгубен, ала въпреки това поддържаше те силата във теб.
Дарих ти аз съкровища на мъдрост,
които те изпълниха с кураж да издържиш дори тогава, когато вече вяра в себе си изгуби. Туй беше мъдростта, спечелена от теб, по-ценна и от вярата, която беше ти дарена.
към текста >>
по-ценна и от вярата, която беше ти
дар
ена.
Дарих ти аз съкровища на мъдрост, които те изпълниха с кураж да издържиш дори тогава, когато вече вяра в себе си изгуби. Туй беше мъдростта, спечелена от теб,
по-ценна и от вярата, която беше ти дарена.
Сега си зрял, свободен можеш да си вече. Приятелката ти отиде по-напред, в духа ще я откриеш. Аз мога още да ти дам насока: душевната си мощ разпалвай
към текста >>
54.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Дар
их ти лична воля.
Пред сетивата ти воал поискаха да хвърлят духовете. Разкъсах аз воала. В самия тебе пожелаха да следваш волята им само.
Дарих ти лична воля.
Познай се, о, човече! Почувствай ме, човече! АРИМАН Познай ме, о, човече! Почувствай се, човече!
към текста >>
а госпо
дар
в природата ще бъде.
под маска на природен повелител, теб разумът ще те надвие, но не по начина, по който мислиш. Достигне ли в човека той до горди висини, не роб,
а господар в природата ще бъде.
(Светкавица и гръм.) ДУХЪТ НА СТИХИИТЕ Светът е подреден така, че за услуга с услуга се заплаща.
към текста >>
Дар
их ви себесъщността,
(Светкавица и гръм.) ДУХЪТ НА СТИХИИТЕ Светът е подреден така, че за услуга с услуга се заплаща.
Дарих ви себесъщността,
отплата ми дължите. КАПЕЗИЙ От моята душа желая духовно копие да сътворя за всичко. Природата, преобразена в идеали,
към текста >>
дар
ила сила на душите ви,
ДУХЪТ НА СТИХИИТЕ Не е нормално да ми отказвате отплата. А щом не можете да я дадете, кажете на жената,
дарила сила на душите ви,
заради вас да заплати. (Духът на стихиите изчезва.) КАПЕЗИЙ Изчезна. В каква посока да поемем?
към текста >>
55.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
което трябва знание да му
дар
и.
съдбата на човека, който трябва оттука да получи светлина. През мъките на изпитанията той премина, положи във горчивите неволи на душата основата за посвещение,
което трябва знание да му дари.
Като вестител на духа, изпълних своята задача да донеса на хората богатства, които в този храм се съхраняват. На вас ви предстои сега
към текста >>
Ще го
дар
и със сила любовта
извън телесната обвивка. А любовта душата му ще укрепи и тя ще стане огледало, в което може да се възприема каквото случва се в духа.
Ще го дари със сила любовта
да се почувства като дух и ще му изгради ухо, да чува словото духовно. РОМАНИЙ (на запад) И моите слова
към текста >>
Ще го
дар
ят със сила мировите Власти.
дела от него да поискат. С готовност ще ги стори той. И цели на вселенските творци ще оживяват в него; с дух праначала ще го проникнат.
Ще го дарят със сила мировите Власти.
Ще го изпълнят Силите на сферите със светлина. Ще го възпламенят световни господари. РЕТАРДИЙ (на север) Откакто бе създадена Земята, в кръга си трябваше да ме търпите.
към текста >>
Ще го възпламенят световни госпо
дар
и.
И цели на вселенските творци ще оживяват в него; с дух праначала ще го проникнат. Ще го дарят със сила мировите Власти. Ще го изпълнят Силите на сферите със светлина.
Ще го възпламенят световни господари.
РЕТАРДИЙ (на север) Откакто бе създадена Земята, в кръга си трябваше да ме търпите. Така и днес на вашия съвет ще трябва да чуете и моите слова.
към текста >>
56.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
дар
яваше на думите му пламък.
не може службата към тях да ми плати ГОСПОЖА БАЛДЕ Години идваше наред единият от тях в дома ни да черпи силата, която
даряваше на думите му пламък.
По-късно той и другия доведе. Така и двамата се хранеха със плодовете, чиято стойност не познавах още. Добро от тях обаче малко получих аз като отплата.
към текста >>
Те знанието си
дар
иха на сина ми.
По-късно той и другия доведе. Така и двамата се хранеха със плодовете, чиято стойност не познавах още. Добро от тях обаче малко получих аз като отплата.
Те знанието си дариха на сина ми.
Замисленото бе добро, ала детето ни умря душевно. Израсна в светлина, която баща му Феликс получаваше обилно от извори, скали и планини
към текста >>
57.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
та с
дар
ове да ме
дар
иш
О, моя Филия, ти извлечи светлинна чиста същност от мирови простори, със звучна прелест изпълни се от творческа душевна сила,
та с дарове да ме дариш
от глъбини духовни сбрани. Ще мога аз да ги втъка в раздвижен танц на сфери. Ти също, Астрид, любимо отражение на моя дух,
към текста >>
обедини със
дар
овете на сестрите
да поверя на устремения човешки ум. Ти, Луна – толкоз силна, – която вътрешно си укрепена, като сърцевината на живота, израстваща в средата на дървото,
обедини със даровете на сестрите
лика на своята неповторимост, за да получи търсещият дух на знанието сигурност в душата. ФИЛИЯ Желая аз да се изпълня
към текста >>
да можеш да
дар
яваш
Да се сгъстят, да се почувстват и да пребъдват, себе си творящи, че ти, сестрице скъпа, на знанието сигурност
да можеш да даряваш
на търсещия във душата. МАРИЯ От областта на Филия да се излива чувството на радост. От силите за всепромяна на ундините
към текста >>
говореха за
дар
бите, които ще развия,
във земната си форма, когато ги видях с духовния си взор. А после моите водачи показаха се благосклонни,
говореха за дарбите, които ще развия,
достигна ли на знанието висините. С духовните си органи видях и още много, от което ограничено ми разкриха отпърво сетивата земни.
към текста >>
дар
иха ви мисловна мощ,
Аз чувам тези думи, а те звучат така: „Към боговете си благоговейно обръщахте се вие. Обичам боговете като вас;
дариха ви мисловна мощ,
в сърцата ви посяха смелост. Но даровете им извират от по-върховно същество.“ – – – – Аз виждам да пораждат словата на мъжа
към текста >>
Но
дар
овете им извират
„Към боговете си благоговейно обръщахте се вие. Обичам боговете като вас; дариха ви мисловна мощ, в сърцата ви посяха смелост.
Но даровете им извират
от по-върховно същество.“ – – – – Аз виждам да пораждат словата на мъжа у хората най-бурни чувства. И мога виковете им да чуя:
към текста >>
от
дар
овете, дадени от боговете!
словата на мъжа у хората най-бурни чувства. И мога виковете им да чуя: „Убийте го! Желае той да ни лиши
от даровете, дадени от боговете!
“ Спокойно пак мъжът говори. Разказва за Богочовека, слязъл на Земята и победил смъртта: говори за Христос.
към текста >>
дар
ило ти духовна сила.
да се издигнеш във духовни светове. Най-близо до душата ми стоиш ти, който в болките запази верността си. Затуй ми беше отредено да извърша до края посвещението,
дарило ти духовна сила.
Духовно виждане пробудиха у тебе във храма служещите братя. Ала ти можеш само да познаеш, че истина е туй, що виждаш, ако в духовната страна откриеш
към текста >>
която ми
дар
ява силата да виждам.
душата ми прониза и превърна страданията ми в блаженство. Душата ми изпълни мисълта, че той ми даде светлина. Да, светлина,
която ми дарява силата да виждам.
А в мисълта ми волята цареше: да се отдам изцяло на духа, да се подготвя аз за жертва, която би могла до него да ме приближи. И тази мисъл беше много силна.
към текста >>
способна станах да
дар
я на теб.
и свързала съдбата си със мен. Така духовна истина получих тук чрез тебе, който в земния живот си свързан най-дълбоко с мен. Добих духовна сигурност, която
способна станах да даря на теб.
Изпращайки на Бенедикт лъчи на най-възвишена любов, пред теб вървях. И той ти даде сила в духовни сфери да ме следваш.
към текста >>
Дар
их ви силата,
БЕНЕДИКТ (явявайки се) Открихте се сами във сферите духовни, сега аз мога тук отново да съм с вас.
Дарих ви силата,
която ви доведе тук; самият аз не можех да го сторя. Така изисква го законът, на който аз се подчинявам.
към текста >>
На тази област съществата ви
дар
яват
че най-високи цели се постигат, ако постигнали духовна сигурност души за благото в света работят вярно. В познание духовното водачество ви свърза, сега обединете се да действате духовно.
На тази област съществата ви даряват
чрез мене думи, пълни с мощ: „Творящата светлинна същност сияе от човека към човека, за да изпълни с истина света. Благословията на любовта
към текста >>
58.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
а сякаш че със слух
дар
ена бе скръбта.
че той не чува нито дума от изговаряното покрай него. Изглеждаше, че има свой живот скръбта, в която бе изпаднал. Като че нищичко не чуваше мъжът,
а сякаш че със слух дарена бе скръбта.
И може би не ще сгреша да кажа, че бе обсебен той изцяло от тъгата. Наскоро срещнах ви след този ден, като преобразен тогава бяхте. Блаженство от очите ви блестеше
към текста >>
единствено на
дар
бата дължи се,
да стигна чрез изследване до тях. Сега обаче трябва да призная, че променихте гледната ми точка. Аз чувам често да повтаряте, че вашето изкуство
единствено на дарбата дължи се,
във други светове съзнателно да възприемате и че не можете в творбите си да вложите, каквото първо във духа не сте съзрели. В творбите ви съзирам, че духът
към текста >>
59.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Мощ светлината на духа ще ми
дар
и
Намирам се пак в съществото, на което донесох най-горчива мъка. От него сам на себе си извиквам: „Ще трябва пак да ме откриеш и болките ми ти да облекчиш.“
Мощ светлината на духа ще ми дари
да изживея същността му в същността си. О, думи на надеждата, от всички светове изливате във мене сила: „Човече, изживей се! “
към текста >>
60.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и щастие на други същества
дар
ява.
във себе си да изживееш. Така и мене изживявай като световна мощ на любовта. Едно от мене озарено същество усеща засилена житейската си сила
и щастие на други същества дарява.
Така строя света със радост. Без силата ми няма никакъв живот, без мен не може никой да живее. ЙОХАН Тъй ти, ощастливител на света,
към текста >>
И благо
дар
ност аз дължа на Бенедикт.
държеше скрита светлината на духа. Че си действителен, аз мога да позная. Желая същността ти в делата си да изразявам, да носят те спасение чрез теб.
И благодарност аз дължа на Бенедикт.
Чрез мъдрост той дари ми сила да насочвам духовния си поглед в твоя свят. ТЕОДОСИЙ Почувствай ме в душевните си дълбини и силата ми понеси във всички светове.
към текста >>
Чрез мъдрост той
дар
и ми сила да насочвам
Че си действителен, аз мога да позная. Желая същността ти в делата си да изразявам, да носят те спасение чрез теб. И благодарност аз дължа на Бенедикт.
Чрез мъдрост той дари ми сила да насочвам
духовния си поглед в твоя свят. ТЕОДОСИЙ Почувствай ме в душевните си дълбини и силата ми понеси във всички светове. И служейки на любовта, блаженство ще изпитваш.
към текста >>
Дар
и ми силите, които,
Как мога да реша? – – – – Но аз се чувствам по-укрепнал. Не бе измама, той самият беше. Теб, Бенедикт, във себе си аз изживявам.
Дари ми силите, които,
живеещи във същността ми, заблудата от истината различават. И все пак от измама бях подведен. Почувствах с ужас твоята поява и за измама те приех, щом ти пред мен застана.
към текста >>
61.
Единадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Дар
и ми мощ
Заради вас завинаги загубих на истината двамата търсачи. На братята душите трябва да отстъпя. КАПЕЗИЙ Добър твой пратеник не можех никога да бъда.
Дари ми мощ
човешките животи да описвам. Аз можех да описвам каквото въодушевявало е хората в различните епохи, ала за мене беше невъзможно да дам на думите, които миналото обрисуват,
към текста >>
Можа ти само знание да ми
дар
иш,
да дам на думите, които миналото обрисуват, мощта, изпълваща душите. ЩРАДЕР На слабостта ти копие е само обзелата ме слабост.
Можа ти само знание да ми дариш,
но не и силата да утоля копнежа за истина в човешкото сърце. В душата си и други сили неспирно трябваше да чувствам. РЕТАРДИЙ
към текста >>
Дар
явах ѝ аз светлина на любовта,
Ала ще могат да съзират как истината тя разкрива. ТЕОДОСИЙ (към другата Мария) Съдбата ти бе в тясна връзка със живота на твоята сестра по-висша.
Дарявах ѝ аз светлина на любовта,
но не и топлина на любовта, додето искаше настойчиво у теб да се поражда всичко благородно единствено от смътно чувство и ясно не желаеше да го съзреш
към текста >>
се радваха на моя
дар
.
от царството ми се освобождават. Но как ли ще открият те каквото от мощта ми произлиза? Додето липсваха у тях на знанието твърдите основи,
се радваха на моя дар.
Принуден съм от тях да се откажа. ГОСПОЖА БАЛДЕ Показах ти, че и без тебе може да се разпали мисленето у човека. От мен извира знание, което
към текста >>
62.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
За мене е сразяващ у
дар
всяка дума.
сами да се унищожават.“ (Казва следното на глас.) Описва тъй със сериозни думи духовното прозрение на Бенедикт душевната пътека на мнозина.
За мене е сразяващ удар всяка дума.
– – – – Картината на собствения ми живот с жестока истинност рисуват те. И ако някой бог във този час поиска да ме приближи със гняв,
към текста >>
Суетната лъжа на
дар
а,
познание ще се роди. ДРУГАТА ФИЛИЯ Залъгват те сестрите зли. Те искат да те оплетат в илюзията на живота.
Суетната лъжа на дара,
предложен ти от тях, ще се превърне в нищо, когато ти с човешка сила поискаш да го задържиш. Отвеждат те нагоре
към текста >>
Благо
дар
я,
Капезий отначало не го забелязва. Бенедикт го докосва по рамото.) Разбрах, че искате да поговорим, и ви потърсих във дома ви. КАПЕЗИЙ
Благодаря,
че на желанието ми откликнахте. Едва ли ще ме видите в по-лошо състояние. – – – – И че след толкова душевни мъки,
към текста >>
63.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
където светлина ми бе
дар
ена, за да видя
е трудно да се пръсне мракът във душата. Нуждая се от повече, отколкото ми казахте, та смисъла в словата ви да схвана. Отведохте ми същността в душевни глъбини,
където светлина ми бе дарена, за да видя
различните животи на Земята, които някога съм преживяла. Успях да преживея как са се открили душата ми и тази на Томасий. Че в тези древни времена
към текста >>
приятелството ни
дар
яващ
душата ми и тази на Томасий. Че в тези древни времена душата на Томасий аз поведох към истинското слово на духа, приемах го като растящ зародиш,
приятелството ни даряващ
със плод, узрял за вечността. БЕНЕДИКТ Намерена бе за достойна по земните пътеки да поемеш, от древни времена за теб определени.
към текста >>
чрез вашите слова
дар
ен със сила,
свободно от духовни царства, желае само да ги ползва за богохулна собствена наслада. Аз знам, че в този миг сърдечният предупреждаващ глас,
чрез вашите слова дарен със сила,
ме кара да усещам, че все още далеч съм от постигането на целта си. Прибързано не ще тълкувам вече познанието, дадено ми от духа. И ще го считам аз за сила,
към текста >>
душата на приятеля ми, тъй богато на
дар
ена,
усилия спестява да позная на работата ми целта в живота. Ако аз бях обърнала внимание по-рано на думите, изискващи смирение от мен, тогава истината нямаше да бъде скрита:
душата на приятеля ми, тъй богато надарена,
могла би в свобода да се разгръща, потърси ли той пътища, които от мен не са предначертани. Понеже аз сега разбрах това, ще мога да спечеля силата да сторя
към текста >>
Страстта и поривите сила им
дар
яват.
отколкото съм чувствала преди, че пред сурово изпитание стоя. Когато хората откъсват от сърцето каквото от любимите живее в тях, променят връзките си с други хора.
Страстта и поривите сила им даряват.
Но аз ще трябва да оттегля по свободна воля душевното въздействие от моята душа, което във делата на любимия съзирах. Ала непроменена трябва да остане любовта ми. БЕНЕДИКТ
към текста >>
64.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Дар
яваше ми винаги преди
Йохан пред един статив. Мария влиза по-късно; после духовните образи като душевни сили. ЙОХАН Мария замълча пред моята картина, когато за последен път видя я.
Даряваше ми винаги преди
съкровища от мъдростта си и вдъхновяваше ме да творя. На мен самия колкото не вярвам в изграждането на оценка дали с изкуството си изпълнявам
към текста >>
65.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
След у
дар
и такива на съдбата
изгубих всякаква надежда. – – – – А спомняте ли си за младия художник, когото срещнахме по този съмнителен духовен път?
След удари такива на съдбата
аз много седмици прекарах почти във лудост, с притъпени чувства. Но щом природата отново ме събуди, решението взех да прекратя научните си бъдещи стремежи.
към текста >>
На тази работа съм благо
дар
ен,
Безрадостно прекарвах дните. И имах занимания, които доведоха ме до практична дейност. Днес ръководя работилница, в която работниците винтове валцуват.
На тази работа съм благодарен,
че мога да забравя в часовете дълги напразната мъчителна борба. КАПЕЗИЙ Аз трябва да призная, че едва ли предишния приятел мога да позная
към текста >>
могла би да ми предостави нова
дар
ба,
лъчи отново на надежди в сърцето ми да засияят за миналия ми живот. Желая примирение да извоювам. И силата, необходима за това,
могла би да ми предостави нова дарба,
та пътя си на учен в друго да превърна... ако животът ми отново се повтори. КАПЕЗИЙ Говорите... ако ви чувам вярно, за повторение на земния живот?
към текста >>
дар
явала ми още сили,
по пътищата на духа, които съмнителни приемате дори и днес? ЩРАДЕР Сега открихте и третата причина,
дарявала ми още сили,
за да започна нов живот. Лежейки болен на леглото, аз опитвах отново за последно да обгърна с поглед кръга на знанието, придобито досега от мен. И сторих го, преди да мога
към текста >>
и сигурност
дар
ява на духа ни?
КАПЕЗИЙ Такова изживяване за мен изглежда невъзможно. Какво ли затъмнява истината, която търсим непрестанно
и сигурност дарява на духа ни?
ЩРАДЕР Така е може би за вас. Но трябва аз да чувствам другояче. Познавате особения ми житейски път... Изглеждаше, че някаква случайност
към текста >>
66.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
душата носи
дар
ове духовни,
(Феликс Балде излиза от къщи.) да им разказва часове наред, копнея аз за стари времена, когато сериозно той твърдеше, че само в тихото сърце
душата носи дарове духовни,
които с милост са ѝ поверени от царствата на боговете, и че предател е човекът на духовните слова, когато ги открива на слуха, отворен само за света сетивен.
към текста >>
Благо
дар
я, госпожо,
От дракона опазвали го съществата, които то край извора видяло и от родината му с него тук дошли. – – – – КАПЕЗИЙ
Благодаря, госпожо,
отивам си богато надарен. (Става и си тръгва. Госпожа Балде влиза в къщата.) (Капезий сам на известно разстояние, казвайки следното.) КАПЕЗИЙ
към текста >>
отивам си богато на
дар
ен.
които то край извора видяло и от родината му с него тук дошли. – – – – КАПЕЗИЙ Благодаря, госпожо,
отивам си богато надарен.
(Става и си тръгва. Госпожа Балде влиза в къщата.) (Капезий сам на известно разстояние, казвайки следното.) КАПЕЗИЙ Усещам колко оздравяващо въздейства
към текста >>
на блянове,
дар
яващи душата с мисли,
Разказаното от жената бе тъй просто, ала събуди в мен мисловни сили, отнасящи ме в непознати светове... Тук, в тази прелестна самотност, на блянове да се отдам бих искал,
на блянове, даряващи душата с мисли,
които много по-добри са от плодовете на мъдруване безкрайно. (Той изчезва зад един гъст храсталак.) ЙОХАН (Явява се в същата гориста местност, потънал в дълбок размисъл.) Реалност или сън бе всичко?...
към текста >>
67.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
какво му рицарите по
дар
яват.
в по-късните животи на Земята. Предчувстваме в тях истината смътно и туй предчувствие в душите става познанието, нужно ни в живота. Да можеше да разбере народът
какво му рицарите подаряват.
Но жалко, че Сесилия и Томас за тези приказки остават глухи, защото другаде откриват мъдрост. БЕРТА Разказващата за добро и зло
към текста >>
дар
ени сме от рицарите днес.
Природното разглеждане поражда познание в главата на човека. Знам колко много мога да открия за тайните в света, щом размишлявам над приказките, със които щедро
дарени сме от рицарите днес.
БЕРТА Наистина съм доста простовата и няма никога да разбера какво разказват всички умни хора с научни думи в своята наука.
към текста >>
че иска той да ми
дар
и съпруга.
ТОМАС Че пожелал е да ни свърже той, това показва ни се много ясно, макар в началото да не разбрахме. Когато запознахме се, помислих,
че иска той да ми дари съпруга.
Изгубената си сестра намерих. СЕСИЛИЯ И нищо няма да ни раздели. ТОМАС И все пак много между нас стои.
към текста >>
68.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
дар
яваха ме във житейски бури.
представения ми житейски образ. И по-назад аз мога да погледна... Сгъстени от мощта на мировата мисъл, гората виждам и дома, където Фелиция и Феликс със утеха
даряваха ме във житейски бури.
Сега намирам себе си отново в света, от който бях далеч откъснат през земни времена и светове далечни. Каквото виждах скоро, без да чувствам, картината, разкрила мен самия,
към текста >>
69.
Единадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
която с разум хората
дар
ява.
Така човекът лесно се измамва, когато се промъква боязливо край всевъзможни извори на грешки. Човек не ти дължи заблуда само; извира от духа измамен сила,
която с разум хората дарява.
Затуй свободно аз пред теб заставам. От моята душа докосна част, която винаги остава будна и винаги сама се съхранява. Обмисля ли изказаните мисли,
към текста >>
Днес сила ми
дар
ява този спомен
развоя му безгрешно да съзираш. Спомни си как се срещнахме тогава в дома на онова духовно братство. Ласкателни слова към мен отправи, за да събудиш моята суетност.
Днес сила ми дарява този спомен
да се изправя твърдо срещу теб. (Ариман се отдалечава с жест на недоволство. Гръм.) От Бенедикт преди благословени, местата трябваше той да напусне. Но ясно се разкри пред мен как лесно
към текста >>
70.
Тринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Тук на желанията госпо
дар
ят
ТРИНАДЕСЕТА КАРТИНА Слънчевият храм, скритото мистерийно място на йерофантите. Луцифер, Ариман, трите душевни образа, Щрадер, Бенедикт, Теодосий, Романий, Мария. (Първо влизат Луцифер и Ариман.) ЛУЦИФЕР
Тук на желанията господарят
пред теб застава като победител. Можах да покоря душа, която, макар с духовна светлина огряна, почувства се на царството ни сродна. В момент удобен заслепих ѝ взора
към текста >>
дар
яващи човешките души
духовна светлина от висши сфери, а също да открият тъмни цели, насочващи човешки бъдни сили неосъзнато в мрака на душата. Явиха се тук, в храма, духовете,
даряващи човешките души
с храна духовна от всемирни сили. Един човек да поведат желаят от мрак в духа към висша светлина. Все още на незнанието сън обгръща го, но вече прозвучават
към текста >>
Тук на желанията госпо
дар
я
на храма, братя мои, очертахте на мъдростта пътеки, по които ще поведете двамата търсачи към целите на техните души. И друго иска службата на храма.
Тук на желанията господаря
съзирате на мястото свещено. Допуснат бе да влезе той, понеже отвори Йохан портите, които са иначе затворени за него. На брата ни, когото посветихме,
към текста >>
тогава силата на госпо
дар
я
когато тя отблъсна светлината, сияеща в душата ѝ сега. Когато връзката на любовта е толкоз здрава, че да надживее преображението на духа,
тогава силата на господаря
на всичките желания ще бъде разбита сигурно от твърдостта ѝ. ЛУЦИФЕР Съгласно волята на Бенедикт се разделиха Йохан и Мария.
към текста >>
дар
яваща ти сили от духа,
когато ѝ възвърна свободата. Отново трябва ти да я откриеш, когато тя самата пожелае да придобие самобитността си. Ако си вярна ти на светлината,
даряваща ти сили от духа,
тогава и душата на Томасий ще се стреми към твоята душа дори и в областите на страстта. Чрез любовта, обвързваща я с тебе, към светлината пътя ще открие.
към текста >>
71.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
какъв духовен
дар
се поверява
А който вярно следва своя разум, във изкушение не ще попадне, на тайнствен мистицизъм да повярва. МИХАЕЛ ЕДЕЛМАН Не зная и дори не се досещам
какъв духовен дар се поверява
на хората, стремящи се към нас. Ала познавам благородни хора, които са в Духовния съюз. Държат те в тайна извора на мъдрост, откриващ се единствено на тях.
към текста >>
които мощ
дар
яват на душите.
да се направят множество промени в душите, имащи стремеж да следват водачеството в земния живот. Съмнявам се, че пътища мистични ще могат да ни поведат към цели,
които мощ даряват на душите.
Аз мисля, днешните водачи искат с природни сили хората да могат да свържат гения и сръчността си и като вършат земното си дело, те смислено в света да се почувстват.
към текста >>
в душа, съвремието ни
дар
ила
на хората съкровища духовни, защото всички хора са призвани във бъдеще за тях да закопнеят. ФЕЛИКС БАЛДЕ Изречените думи са родени
в душа, съвремието ни дарила
с житейски висши ценности и цели, макар сетивно битие да властва. Във тази област никой днес не може да иска да се мери с доктор Щрадер. По пътища различни аз откривах,
към текста >>
дар
ява свобода, която искат
тъй също и за хората, които не бивало да преминават прага на тези тайнствени свещени школи. Признание Томасий си спечели, защото той на мисленето свое
дарява свобода, която искат
да му откажат школите мистични. ХЕРМИНЕ ХАУЗЕР Ще бъдат розенкройцерите живи за в бъдеще във спомените само. Каквото възвестяват ни сега,
към текста >>
огромни лични
дар
би да разгърне,
Преди да се почувства към наука от вътрешен духовен подтик тласнат, Томасий бе художник. Той успя на своето изкуство в областта
огромни лични дарби да разгърне,
когато влезе в кръгове, които живеят в истинския мистицизъм, довели го до висшия учител. Той в стъпките му първи подкрепи го към съзерцание и висша мъдрост.
към текста >>
да ползва
дар
бите си, че да могат
въздействаха ни като същества. Каквото би повело друг творец на същото поле към висши цели, ограничавайки се най-разумно, за него беше само сгоден случай
да ползва дарбите си, че да могат
за благото човешко да послужат. Разбрал бе, че духовната наука могла би вярно да се изгради, когато усетът за здрава мисъл и за наука вътрешно укрепне
към текста >>
което той
дар
ил е на света.
откриват се пред погледа духовен. ФЕРДИНАНД РАЙНЕКЕ Изтъквате от светове далечни причини да се свържем с вас, така че да вдъхнем мощ на делото на Йохан,
което той дарил е на света.
Звучат прекрасно казаните думи, но в простите сърца не заглушават представата, че делото му може самň чрез себе си да ни въздейства, ако съдържа нужното за всички.
към текста >>
72.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
На туй свещено място си
дар
ен
От събралите се в началото лица са останали само Феликс Балде и Доктор Щрадер. ХИЛАРИЙ ГОТГЕТРОЙ (на Томасий) Каквото си направил, сине мой, достойно в него днес се отразява свещената духовна древна мъдрост.
На туй свещено място си дарен
със благославящата мощ на Кръста, обгърнат с пурпурно червени рози. Каквото на света донесе, трябва чрез нас да се пожертва за духа, да стане плодотворно в световете,
към текста >>
За да
дар
иш с творбата си света,
чрез нас да се пожертва за духа, да стане плодотворно в световете, които тласкат силата в човека да служи на световния развой. МАГНУС БЕЛИКОЗИЙ (на Томасий)
За да дариш с творбата си света,
години трябваше далеч да бъдеш от всичко, някога за теб най-скъпо. Учителят духовен подкрепѝ те, но се наложи той да те остави, душата ти да може да разгърне
към текста >>
дар
явате ми вашата закрила,
ТОМАСИЙ Да беше тъй, в смирение аз щях за най-голяма милост да помоля: делата мои да благословите. Тъй вярвах аз, когато чух, че вие
дарявате ми вашата закрила,
отваряте ми портата на храма, отворена за посветени само. Ала по този път, при вас довел ме, душата ми откри един друг свят, към който да ме водите сега
към текста >>
и с радостна душа да му
дар
я
В световния развой тогава алчно ще се стремя да сграбча всичко вредно, от творчеството мое произлязло, в духовния живот за да го вливам. Ще трябва Ариман да заобичам
и с радостна душа да му даря
от мен постигнатото на Земята. (Пауза, през която Томасий е изпаднал в дълбок размисъл.) Ако засягаше то само мене, самичък бих го носил във душата. Спокойно бих дочакал аз каквото
към текста >>
73.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
дар
яващ враговете ми с мощта си.
Това без тебе ще постигне тя. Как вярваш ти, че ще изпълня туй, което за приятеля си искаш? Наричаш свой учител Бенедикт. Противник на Земята ми е той,
даряващ враговете ми с мощта си.
От мен успя той много да изтръгне. От него се отказа вече Йохан. На мен изцяло той се довери. Все още истинската моя същност не може да съзре, защото още
към текста >>
мощта на Госпо
дар
я
за в бъдеще ще трябва тези сили да променят посоката напълно. ЛУЦИФЕР Тъй, сили, действайте, стихийни духове, почувствайте
мощта на Господаря
и изравнете пътя, така че от Земята да се обърне към царството на Луцифер каквото аз жадувам,
към текста >>
дар
ява личността му с крепки сили“,
към Йохан някога да заструи. Когато във сърцето му звучат словата, идващи от теб към него: „Човешката му същност със любов ще трябва да открие туй, което
дарява личността му с крепки сили“,
сърцето ми, изпълнено със сила, достоен отговор ще ти даде: Ти някога във земното начало изслушван бил си заради плода на мъдростта, от теб даряван щедро.
към текста >>
на мъдростта, от теб
дар
яван щедро.
дарява личността му с крепки сили“, сърцето ми, изпълнено със сила, достоен отговор ще ти даде: Ти някога във земното начало изслушван бил си заради плода
на мъдростта, от теб даряван щедро.
На любовта плода човекът може от сферите божествени да къса. ЛУЦИФЕР Аз ще се боря. (Кратко затъмнение.)
към текста >>
74.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
от теб
дар
ена ми и животворна,
изтекоха и аз почувствах как механиката, на която служа, по-плодотворна става чрез души, които правилно стоят в духа. И само тази сила на духа,
от теб дарена ми и животворна,
помогна ми на силите стремежа така да съзерцавам, че творбата, изпълваща със толкова надежди, внезапно пред духа ми да застане. Във светлината ти душата моя
към текста >>
че ясновидския си
дар
загуби
ЩРАДЕР Това тогава създаваше ми много тежки грижи. Запитвах се дали не се роди дълбоката ти болка от това,
че ясновидския си дар загуби
и страдаш тихо, за да ме щадиш. Но същността ти ми показа как понасяш ти спокойно участта си. В последно време си така различна. Около тебе не сияе радост,
към текста >>
75.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
във къщичката ни със благо
дар
ност.
сияещата ѝ прекрасна същност, едва когато встъпим във света, от нас отнел я рано. Благостта, явяваща се в нейните слова, преди известно време преживяхме
във къщичката ни със благодарност.
ФЕЛИКС БАЛДЕ Обичахме я най-дълбоко ние, Фелиция и аз, затуй за нас е разбираема сега скръбта ти. ЩРАДЕР
към текста >>
любов ще може дълго да
дар
ява
способност непринудено да виждам в човека жизнените скрити сили. Ала при нея аз се заблудих. Не бих могъл аз друго да повярвам, освен че Теодора на Земята
любов ще може дълго да дарява
на хора, както вече отзивчиво даряваше я в щастие и болка. ЩРАДЕР Наистина се случи много странно. Тя беше толкоз жизнена и здрава
към текста >>
дар
яваше я в щастие и болка.
Ала при нея аз се заблудих. Не бих могъл аз друго да повярвам, освен че Теодора на Земята любов ще може дълго да дарява на хора, както вече отзивчиво
даряваше я в щастие и болка.
ЩРАДЕР Наистина се случи много странно. Тя беше толкоз жизнена и здрава по времето, когато я познавах. Но от момента, в който забеляза
към текста >>
76.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
желанията като
дар
, но не и
Та трябва ли от мен да се страхуваш? МАРИЯ Във областта на Луцифер страхът не е на правилното свое място. Тук Луцифер изпраща във душите
желанията като дар, но не и
страха, възникващ в друга мощна област. АРИМАН На боговете бях равнопоставен. Правата ми ограничиха те. Човеците аз исках да оформя
към текста >>
не можеше да бъде госпо
дар
така че всеки своя свят да може единствено във себе си да носи. Сред равни като равен пожела да бъде Луцифер в духа тогава и образец за други, ала нивга
не можеше да бъде господар
над същества, така че пожелах човека да даря със мощ да може на Луцифер да стане равностоен. Ако при боговете бях останал, в началото туй щеше да се случи.
към текста >>
човека да
дар
я със мощ да може
Сред равни като равен пожела да бъде Луцифер в духа тогава и образец за други, ала нивга не можеше да бъде господар над същества, така че пожелах
човека да даря със мощ да може
на Луцифер да стане равностоен. Ако при боговете бях останал, в началото туй щеше да се случи. Но пожелаха богове да бъдат господари на Земята
към текста >>
да бъдат госпо
дар
и на Земята
човека да даря със мощ да може на Луцифер да стане равностоен. Ако при боговете бях останал, в началото туй щеше да се случи. Но пожелаха богове
да бъдат господари на Земята
и трябваше от царството си те мощта ми да прокудят в тъмна област, така че хората да не дарявам със силата си твърде много аз. Оттука само мога да изпращам
към текста >>
така че хората да не
дар
явам
в началото туй щеше да се случи. Но пожелаха богове да бъдат господари на Земята и трябваше от царството си те мощта ми да прокудят в тъмна област,
така че хората да не дарявам
със силата си твърде много аз. Оттука само мога да изпращам мощ към Земята, но по този начин единствено във страх се тя превръща. (При последните думи на Ариман се явява Бенедикт.)
към текста >>
което можеш ти да им
дар
иш
за творчески дела узряла воля, съчувстващо започнало да гледа копнеещи за истината хора. И на баща си казало тогава: „Жадуват хората за питието,
което можеш ти да им дариш
от своя извор.“ Той с достойнство рекъл: „Аз пазя изворите, от които избликва от духовните слънца такава светлина, която могат да пият само същества, които
към текста >>
дар
явало на дишащите хора.
Мъжът отвърнал: „Сътворяваш само ужасни блянове в духа човешки и мамиш тъй човешките души.“ След този ден мнозина клеветели туй същество, което светлина
дарявало на дишащите хора.
(Явява се светлинен облак: Филия, Астрид, Луна и другата Филия.) ФИЛИЯ Душата се открива и пие светлината, пробуждайки се мощно
към текста >>
77.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
А истинско прозрение
дар
и му
от себе си поиска да избяга. Той вярваше, че е в духа, но само в кръвта си като същност се откри. И разпозна мощта на тази кръв. Тя истина бе, другото бе образ.
А истинско прозрение дари му
единствено кръвта му и му стана правдив учител, като му показа кой бе баща му и коя – сестра му в отдалечени земни времена. Към кръвните роднини го доведе.
към текста >>
78.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Зловещ е тукашният госпо
дар
.
да посади зародиши, които в дела човешки после да узреят, тогава той ще трябва семената от царството на мъртвите да вземе. ФРИДРИХ ТРАУТМАН
Зловещ е тукашният господар.
Ако не бе написано буквално във нашите писания, които съкровища най-ценни са на храма, че е добро туй същество, което тук срещаме, тогава често щяхме
към текста >>
благо
дар
ение на мене стана.
Понеже смятате, че е загубен Томасий, Щрадер подходящ изглежда да служи на Мистичния съюз. Каквото от естествените сили спечели за човешкия напредък,
благодарение на мене стана.
Защото заповядвам тук, където полезните в механиката сили от извори на творчество мощ черпят. Така към царството ми също трябва да се насочи туй, което още
към текста >>
е госпо
дар
, не биха те дошли.
на работата ни да подобава. (Хиларий и Траутман излизат.) АРИМАН (който се явява отново) Съзират ме, ала не ме познават. Защото ако знаеха кой тук
е господар, не биха те дошли.
Душата, за която чуха те, научат ли, че ме е посетила, на вечни мъки ще я обрекат. (Влизат действащите лица, които в началото на действието се бяха събрали в преддверието на Мистичния съюз, но се забелязва, че те пристъпват в царството на Ариман само сляпо. Това, което казват, са думи, наистина живеещи в душите им, но за които не знаят нищо.
към текста >>
Желанието щастие
дар
ява,
преди през портите ми да премине. ТОМАСИЙ Ще видя аз безрадостно душата, която тъй жадувам да погледна. АРИМАН
Желанието щастие дарява,
когато би могло да се изпълни с душевна топлина, но тук замръзват желанията и във студ живеят. МАРИЯ Приятеля да поведа аз трябва
към текста >>
79.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
природата обилно ни
дар
ява.
Във настроение на святост те слова на неговата мъдрост слушат. Отсреща се намира туй, което души без милост трябва да откъсне от всяка красота, която тук
природата обилно ни дарява.
Във пустото море от домове на този град чрез дело на любов неспирно се старае Бенедикт скръбта на хората да облекчи. Ала когато мъдро той вести
към текста >>
да бъда благо
дар
ен, че откриват
сега във триединство да се свържат. КАПЕЗИЙ На тези мощни сили на съдбата, които първо трябваше да бъдат неразбираеми за мене, следва
да бъда благодарен, че откриват
задачите ми в подходящ момент. (Прави пауза, дълбоко замислен.) Как чудно водехте ме досега. Отпърво ми се струваше, когато напразно се стремях, че с моя дух
към текста >>
да го
дар
я на боговете земни.
ЩРАДЕР Понеже смисъла по брой и мярка аз разпознах, постигнатото също ще ми се удаде да изнеса навън от областта на Ариман и
да го даря на боговете земни.
БЕНЕДИКТ Чрез Аримановата мощ бе нужно да разпознаеш във всемира ти значение и смисъл на числата. Туй част бе от душевния ти път.
към текста >>
80.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и ключ за службата си ти
дар
ява,
а също и на тази светлина, огряваща Земята ни от изток. Съдбовна воля е, че трябва ти за в бъдеще да служиш точно тук. А този, който в сан те посвещава
и ключ за службата си ти дарява,
ти дава също и благословия, според достойнството, с което той е служил на светите обичаи. ТОМАСИЙ Учителю велики, само дързост
към текста >>
ще ги
дар
и със светлина богато.
но сторили го не по собствен начин, които вътрешно са просветлени, ще трябва вече да се свърже храмът. Във Феликс и Фелиция пристъпват в Светилището хората и то
ще ги дари със светлина богато.
ГОСПОЖА БАЛДЕ Аз приказките мога да разказвам, когато те във мен сами се раждат, а за духовния им извор знам от слушаното често от Капезий.
към текста >>
за моя
дар
душевен той ми казва.
Аз приказките мога да разказвам, когато те във мен сами се раждат, а за духовния им извор знам от слушаното често от Капезий. В смирение приемам аз каквото
за моя дар душевен той ми казва.
И обяснението ви приемам защо сега ме е повикал храмът. ФЕЛИКС БАЛДЕ Не само призива отвън последвах, изпратен от пазителя на храма.
към текста >>
81.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
стремящи се към
дар
ове в духа.
Хвалбите както бяха многобройни, така днес упреците се множат. УПРАВИТЕЛ НА КАНТОРАТА Отдавна виждаме как Готгетрой е тласкан в заблуждение от хора,
стремящи се към дарове в духа.
На пориви такива често той отдаваше се, ала ги държеше далеч от ежедневната ни дейност. (Влиза Хиларий Готгетрой.) УПРАВИТЕЛ НА КАНТОРАТА (на секретаря)
към текста >>
която мъдростта не ѝ
дар
ява.
да се усъвършенства в тясна сфера. И силите, оставящи безлично в живота ефикасно да се влее отделното във цялото, придават на всяка част без мисъл стойността,
която мъдростта не ѝ дарява.
Такова начинание изглежда за мен от смисъл всякакъв лишено. Наистина не мога да повярвам, че ще откриете такива хора, които със готовност да се включат
към текста >>
82.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ще ти
дар
и блажено битие.
навежда се, за да опази Йохан. Желае тя да те освободи от омагьосания кръг, когато от чувстването му желаеш ти за себе си да вземеш туй, което
ще ти дари блажено битие.
Аз искам да те свържа със стихии, които несъзнателно работят в световни ширини и постоянно на будната душа убягват. Тъй ще можеш с духовете на Земята
към текста >>
да ти
дар
и, защото аз самият
за теб това, което ще го кара към битието ти да се стреми и духовен освежаващ сън му дава. ЛУЦИФЕР Не може никога тя красота
да ти дари, защото аз самият
се осмелявам да ѝ я отнема. ТЕОДОРА От благородно чувство красота желая да покълне и узрее във служба жертвена.
към текста >>
Как благо
дар
ен съм на този дух,
Пробуждането ти мираж е, Йохан, додето сянката освободиш, защото ти сега живот магичен създаваш ѝ чрез своята вина. ЙОХАН
Как благодарен съм на този дух,
даряващ ме с такъв добър съвет... Аз трябва да го следвам. (Завесата пада бавно, докато Йохан и „Другата Филия“ остават на място в спокойно положение.)
към текста >>
дар
яващ ме с такъв добър съвет...
додето сянката освободиш, защото ти сега живот магичен създаваш ѝ чрез своята вина. ЙОХАН Как благодарен съм на този дух,
даряващ ме с такъв добър съвет...
Аз трябва да го следвам. (Завесата пада бавно, докато Йохан и „Другата Филия“ остават на място в спокойно положение.)
към текста >>
83.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
как прояснение ви е
дар
ило
Духовни светове не се откриват, когато търсейки ги, пожелае за себе си човек да ги разкрие. Аз бях чрез вас ощастливен, когато говорехте за своя механизъм...
как прояснение ви е дарило
каквото търсейки, но не чрез разум, да извоювате сте пожелали. Тогава сте били тъй близо вие до настроението на мистика. – – – –
към текста >>
Дар
и съня си със живота, който
да го разкрият искат чрез гласа ми. Но научи се да разбираш ти каквото предполагаш, че познаваш и често осмеляваш се да казваш, но въпреки това сънуваш само.
Дари съня си със живота, който
(Явява се Ариман.) от сферите духовни ти поднасям. Но в сънно битие преобрази това, което можеш да получиш чрез мисленето от сетивността.
към текста >>
Дар
ява ти тя мъдрост, чрез която
АРИМАН Да, чуй я. Може да ти разреши загадки, но с решението нейно не би могъл да си помогнеш никак.
Дарява ти тя мъдрост, чрез която
към глупост можеш ти да се насочиш. За тебе тази мъдрост би била добра във други времена, когато духовен ясен ден за теб ще светне. Така Мария в бляна ти говори,
към текста >>
84.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
как демони природни му
дар
яват
От мисти се отдалечават тези духовни същества, когато сключват съюз със същества, които служат на настроението им духовно. В характера на Щрадер ясно чувствам
как демони природни му даряват
плода на най-добрите свои сили. УПРАВИТЕЛ НА КАНТОРАТА И само чувствата ли ви подтикват да предполагате така у Щрадер добрите духове?
към текста >>
преценката за неговите
дар
би
как той действително се проявява във всичкото, което притежава, такъв, какъвто е, и в онова, което в него е дори безплодно. И ясно ми е, че съм изградил
преценката за неговите дарби
тъй, както казах ви. Той сякаш още преди столетия се е явявал пред погледа ми – тъй в духа го чувствам. А че сега съм буден – знам добре.
към текста >>
При моя госпо
дар
Не си духът, изпълнен със загадки, а другият ми аз? ДВОЙНИКЪТ Сега ме следвай – ти обеща.
При моя господар
аз трябва да те отведа сега. (Явява се Пазачът на прага и застава до Двойника.) ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА Щом тази сянка на духа ти, Йохан, желаеш да изтръгнеш от душевни
към текста >>
дар
яваше по пътя му духовен.
но действащи във моята душа и решаващи житейските загадки, които спъват моите стремежи. Аз в себе си усещам мощ, която на ученика дейността ви нужна
даряваше по пътя му духовен.
Тъй всичките си сили аз ще вложа във делото, което Готгетрой на хората да посвети желае. Наистина Капезий ще ни липсва... На другите усърдието няма
към текста >>
85.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Благо
дар
я ти, мъдър дух, водачо
Образите, които се явяват, сякаш образуват едно цяло с цветната картина. Отдясно групата на гномите от Втора картина, пред тях е Хиларий, съвсем отпред – Душевните сили. Зад Хиларий, малко издигнат, се намира Ариман. Отляво е издигнат Луцифер, на преден план Душата на Феликс Балде; Душите на Щрадер и Капезий, Бенедикт, Мария, Фелиция Балде, Пазачът на прага. ДУШАТА НА ФЕЛИКС БАЛДЕ (стояща най-отляво, имаща вид на покаяник, но все пак нейната дреха е светловиолетова със златен колан)
Благодаря ти, мъдър дух, водачо
на световете, ти, спасител мой от мрачната ми самота. Пробуждат словата ти за дело и живот. Желая да използвам туй, което даряваш ти на светове – за тях
към текста >>
дар
яваш ти на светове – за тях
Благодаря ти, мъдър дух, водачо на световете, ти, спасител мой от мрачната ми самота. Пробуждат словата ти за дело и живот. Желая да използвам туй, което
даряваш ти на светове – за тях
ще разсъждавам аз, когато ти оставиш в мрак света ми да потъне. Към тях на своите лъчи ти носиш това, което може да създава за мене в сътворяването сили.
към текста >>
на битието ми
дар
ява...
излъчващ милост, действащ благодатно, живота ми не е докосвал още, откакто се откъснах от Земята. На мъдрост топъл блясък той излъчва и проясняващата светлина
на битието ми дарява...
Успея ли да изтъка в единство във мене образа, аз ще постигна какво моята душа жадува. Но не познавам силата, която да може да направи този образ
към текста >>
86.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Съчувствие като житейски
дар
сам
излъчен във духовния съюз от моята към твоята душа. Съдбовните прасили ме избраха на благостта ти да въздействам аз. Духовно служат тъй души на други.
Съчувствие като житейски дар сам
към твърдия си нрав не би намерил. ДУШАТА НА БЕЛИКОЗИЙ (Нейният образ е като този на Торкваций, но със синьовиолетова аура, синьозелени криле.) За ясночуване духовно сили развийте – тъй говори ви душата, искряща в светлина на благостта.
към текста >>
87.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Виж ти какво ти давам като
дар
.
покой и сила светлината нейна. Какво, звезда в духовната ми сфера, за моя взор излъчва близостта ти? (Явява се Астрид.) АСТРИД
Виж ти какво ти давам като дар.
Измъкнах силата на мисълта ти от битката на светлината с мрака и вярно нося я от мировото пробуждане в среднощ на теб обратно във земната ти форма.
към текста >>
почиваха все още, но
дар
и ги
При тебе с думите ми ме повика. Когато преди време ти ги казах, не те намериха тогава те готова вярно ти да ме последваш. Тъй в скута на световния развой
почиваха все още, но дари ги
със сила продължителното време, за да излива от душата твоя живот във тях. Те действаха така в по-късните животи на Земята,
към текста >>
88.
Дванадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
тогава от богатите си
дар
би,
а че единствено отвън той идва. При Щрадер са окаяни нещата. Ако той без мъглявата мистичност държи се и ако използва мъдро ума и чувството, които има,
тогава от богатите си дарби,
аз мисля, че безспорно би принесъл за всички хора несравнима полза. АРИМАН Да се въоръжиш ти трябва с хитрост. Целта ти е оттук нататък Щрадер
към текста >>
89.
Петнадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
с големи
дар
би и със силен дух.
прекрасен изглед от планински връх, но чакащ, докато върха достигне, без преди туй да си измисля образ. БОЛНОГЛЕДАЧКА Познахте във живота един мъж
с големи дарби и със силен дух.
През онзи кратък период от време, когато можех аз да му оказвам последните услуги на Земята, душата му ме пълнеше с възхита. Прекрасната душа, която беше
към текста >>
Благо
дар
я ти, вярно същество,
живееше във неговата мисъл. Съединена беше Теодора в духа със него; чувстваща това, душата му обвивката напусна. БЕНЕДИКТ
Благодаря ти, вярно същество,
за службата към него на Земята. (Болногледачката излиза. Бенедикт прочита последните думи на Щрадер.) „Приятелю, когато се почувствах почти премазан, тъй като разбирах,
към текста >>
90.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
И следва третото нещо, по-малко известно; човек го научава чрез самия себе си, благо
дар
ение на това, което носи дълбоко в своя вътрешен свят от едно прераждане в друго.
Така например, според наследствените закони човек трябва да смени зъбите си В седмата година. Той ще смени зъбите си в тази възраст, дори и да живее на самотен остров. Но да говори, човек се научава само когато душевната му същност се активира като сила, която преминава от един живот В друг. Човек изгражда зародиша на своята говорна способност преди още да е постигнал съзнанието за своя Аз. За да се превърне В говорен апарат, формообразуването на ларинкса трябва да започне преди онзи момент, до който човек стига в своите спомени.
И следва третото нещо, по-малко известно; човек го научава чрез самия себе си, благодарение на това, което носи дълбоко в своя вътрешен свят от едно прераждане в друго.
Става дума за характерния живот вътре в самия свят на мислите. С формирането на мозъка се осъществява и неговото предназначение да служи като инструмент на мисленето. Ето защо този орган още при своето възникване е така пластичен, че човек да може сам да го формира като инструмент на своето мислене, с оглед на неговата превъплъщаваща се същност. Непосредствено след раждането на човека, мозъкът е такъв, какъвто трябва да бъде според силите, унаследени от родители, прародители и т.н. Но в своето мислене човек трябва да даде израз и на своята собствена същност, разбирана като резултат от миналите земни превъплъщения.
към текста >>
Човешкото същество поличава сегашната си форма благо
дар
ение на това, че върху него са действували силите, които ние наричаме луциферични и ариманични.
Отговорът на първата половина от въпроса може да бъде много лесен: Ако тези по-висши сили биха действували и по-нататък по същия начин, човекът щеше да си остане завинаги дете; той не би могъл да стигне до Азовото съзнание. Това, което по-рано е действувало отвън, трябва да се пренесе в неговата собствена душевна същност. Но има и по-съществена причина, която може да хвърли още по-голяма светлина върху тайните на човешкия живот, в сравнение с току-що казаното и тя е следната. От Духовната Наука знаем, че човешкото тяло, такова каквото е то в съвременния стадий на развитие, трябва да се разглежда като резултат от други състояния, като нещо, което непрекъснато е усъвършенствувало своята сегашна форма. Който е запознат с Духовната Наука знае, че еволюцията на човека се извършва поради въздействията на различни сили върху цялото човешко същество: Едни сили действуват върху физическото тяло, други върху етерното тяло, трети върху астралното тяло.
Човешкото същество поличава сегашната си форма благо дарение на това, че върху него са действували силите, които ние наричаме луциферични и ариманични.
Чрез тези сили човешкото същество е станало в известно отношение по-лошо, отколкото би трябвало да бъде, ако върху него биха действували само силите, идващи от космическите духовни предводители, които се стремят единствено към правилното развитие на човека. Причините за нашите страдания, болести, както и за смъртта трябва да се търсят извън Съществата, които се опитват да ръководят развитието ни в правилната посока, а именно в луциферическите и ариманически Същества, намесващи се често в това праволинейно развитие. През първите детски години луциферическите и ариманически сили имат съвсем слабо влияние върху човешкото същество. Те се проявяват, когато започне съзнателният живот на човека. Ако би съхранил по-дълго детския период, а с него и по-добрата част на своето същество, тогава човек не би издържал пред нейното действие, защото противодействуващите луциферически и ариманически сили ще отслабят цялото му същество.
към текста >>
През първите години от своя живот човек се научава да върви, благо
дар
ение на духовния свят, т.е.
Че това е така, научаваме пак от ясновиждащото познание. Между миналите епохи, когато човек не е можел да намери Христос в себе си, и настоящата, когато това е възможно, се простира земният живот на Христос. И тъкмо този земен живот на Христос е причината, за да Го откриваме в себе си. И така, за ясновиждащото познание фактът, че Христос е живял на Земята не се нуждае от никакви исторически документи и доказателства. Бихме могли да допуснем, че Христос е казал: „Аз искам да бъда за вас, хората, такъв идеал, който издигнат в духовния свят да представлява същото, което иначе се извършва в тялото.
През първите години от своя живот човек се научава да върви, благодарение на духовния свят, т.е.
човек поема своя земен път чрез Духа. От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците. А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години. И така човек научава тялото си да върви, т.е. да намира „пътя", научава се да изразява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически израз на „живота", възникнал от Духа.
към текста >>
Само който може да възприеме това, би могъл да разбере правилно и Библията; защото всичко, което е ви дял най-напред в себе си, сега го намира по чудесен начин в Библията и тогава си казва: „Съвсем не е нужно да бъда така възпитан, че да ценя особено много Евангелията; сега аз заставам пред тях като един напълно съзнаващ човек и благо
дар
ение на знанията от Духовната Наука те ще засияят с цялото си величие."
Само когато стигаме до тази идея за Христос чрез истинско и точно разглеждане на човечеството и знаем, че най-добре откриваме Христос, когато Го търсим първо в себе си, за да се върнем после към библейските източници, едва тогава тя получава своята велика стойност. Няма по-голям и по-съзнаващ ценител на Библията от човека, открил Христос в посочения смисъл. Бихме могли да допуснем, че едно същество, да речем обитател на Марс, който никога не е чувал за Христос и Неговото дело, слиза на Земята. Много от нещата, които стават върху нашата планета, ще останат за него неразбираеми; много от нещата, които интересуват хората, за него няма да представляват никакъв интерес. От значение за него ще бъде само централният импулс на Земното развитие: Христовата идея, както тя е намерила своето проявление в самия човек.
Само който може да възприеме това, би могъл да разбере правилно и Библията; защото всичко, което е ви дял най-напред в себе си, сега го намира по чудесен начин в Библията и тогава си казва: „Съвсем не е нужно да бъда така възпитан, че да ценя особено много Евангелията; сега аз заставам пред тях като един напълно съзнаващ човек и благодарение на знанията от Духовната Наука те ще засияят с цялото си величие."
Няма да бъде пресилено твърдението, че ще дойде време, когато ще се утвърди възгледът: Хората, които чрез Духовната Наука могат правилно да ценят Евангелията, ще ги признаят като ръководещ документ за човечеството, в смисъл, който ще бъде много по-верен от днешното им тълкуване. Едва чрез вникването в същността на човека, човечеството ще се научи да вижда какво се крие в дълбините на тези източници. И тогава то ще си каже: „Щом в Евангелията се намира това, което принадлежи към самата същност на човека, то сигурно е внесено в тях от хората, които са ги написали някога на Земята." За техните автори с особена сила важи правилото, че колкото по-възрастен става човек, толкова повече неща има да каже от своя живот. Смисълът на някои негови действия се разбира едва след много години. Трябва да смятаме авторите на Евангелията за личности, които са писали под вдъхновението на техния по-висш Аз, който работи върху човека през детските му години.
към текста >>
91.
МИСЛИТЕЛНИЯТ ЖИВОТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХРИСТИЯНСКОТО ЛЕТОБРОЕНЕ ДО ЙОХАНЕС СКОТУС ИЛИ ЕРИГЕНА
GA_18_1 Загадки на философията
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в
дар
света на мислите.
За него светът се представя като едно развитие в четири "природни форми". Първата е "творящата и несътворената природа". В нея се съдържа чистата духовна първична Основа на света, от която се развива "творящата и сътворената природа". Това е сбор от духовни същества и сили, които чрез тяхната дейност произвеждат първо "сътворената и нетворящата природа", на която принадлежат сетивният свят и човекът. Те се развиват така, че са приети и "несътворената и нетворящата природа", в която действат фактите на спасението, религиозните средства на милостта и благодатта и т.н.
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите.
Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта. Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси. През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила. Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта. Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта.
към текста >>
92.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Първото виждане на безбройно количество светове унищожава някакси моето значение, като значение на едно животинско създание, което отново трябва да върне материята, от която е станало, на планетата, на една проста точка във всемира, след като за кратко време /не се знае как/ е била на
дар
ена с жизнена сила.
Целта ми е безразлична, аз желая само целесъобразността. Ето защо Кант нарича "красиво" онова, при което долавяме целесъобразност, без при това да мислим за определена цел. С това Кант даде не само едно обяснение, но също и едно оправдание на изкуството. Това се вижда най-добре, когато си представим, как той се поставяше със своето чувство спрямо своя светоглед. Той изразява това в дълбоки, красиви думи: "Две неща изпълват душата с постоянно ново и нарастващо удивление и благоговение: Звездното небе над мене и моралният закон в мене".
Първото виждане на безбройно количество светове унищожава някакси моето значение, като значение на едно животинско създание, което отново трябва да върне материята, от която е станало, на планетата, на една проста точка във всемира, след като за кратко време /не се знае как/ е била надарена с жизнена сила.
Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността". Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят. Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред. Между тези две царства влиза художникът със своите произведения. Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на свободата.
към текста >>
В горецитираната студия той казва: "Входът беше този, който ми хареса; аз не можах да се осмеля да навляза в лабиринта; за това ми пречеше ту поетическата
дар
ба, ту човешкият ум и аз никъде не се чувствах подобрен".
Аз присъствах въпреки това на някой разговор върху тази книга и с известно внимание можах да забележа, че стария главен въпрос се възобновява, а именно, колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят? Аз никога не съм разделял двете и когато философствах по мой начин върху нещата, аз вършех това с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам пред очите си моите мнения". В това схващане на становището на Гьоте спрямо Кант не трябва също да ни заблуди, че първият е изказал някои благоприятни съждения върху кьонигсберския философ. Защото на него самия тази противоположност би му станала напълно ясна само тогава, когато той би се задълбочил в едно по-точно изследване на Кант. Но той не е сторил това.
В горецитираната студия той казва: "Входът беше този, който ми хареса; аз не можах да се осмеля да навляза в лабиринта; за това ми пречеше ту поетическата дарба, ту човешкият ум и аз никъде не се чувствах подобрен".
Обаче веднъж той рязко е изказал противоположността в една бележка, която бе публикувана едва от Ваймарското Гьотево издание от неговото наследство /Ваймарско издание, раздел 2. Том ХІ, стр. 377/: Основната грешка на Кант, мисли Гьоте, се състои в това, че той "разглежда" самата субективна познавателна способност като обект и рязко разграничава точката, където субективното се среща с обективното, но прави това не съвсем правилно". Гьоте е именно на мнение, че в субективната познавателна способност на човека се изразява не само духът като такъв, но че самата духовна природа е тази, която си е създало в човека един орган, чрез който тя прави да се разкрият нейните тайни. Човекът съвсем не говори върху природата; а природата говори в човека върху себе си.
към текста >>
Той се изказва върху това в статията "Запознаване с Шилер" не ще кажат беше възприета въобще Кантианската философия, която издига така високо субекта, като изглежда да го ограничава; той с радост беше възприел в себе си, тя разви извънредното, което природата беше вложила в неговото същество, и той, обзет от най-висше чувство за свободата и самоопределението, беше неблаго
дар
ен спрямо великата Майка, която без съмнение не беше се отнесла с него като мащеха.
Човекът съвсем не говори върху природата; а природата говори в човека върху себе си. Това е убеждението на Гьоте. Така Гьоте може да каже: - Щом "станеше дума" за спора върху Кантовия възглед за света, "аз можах да застана на онази страна, която най-много прави чест на човека, и аплодирах напълно на всички приятели, които твърдяха заедно с Кант, че въпреки цялото наше познание да е свързано с опита, то все пак не произхожда изцяло от опита". Защото Гьоте вярва, че вечните закони, според които постъпва природата, се разкриват в човешкия дух; обаче затова за него те не бяха субективните закони на този дух, а обективните закони на природния ред. Ето защо той не можеше да се съгласи с Шилер, когато този последният, под влиянието на Кант, издигаше една рязка разделителна стена между царството на природната необходимост и това на свободата.
Той се изказва върху това в статията "Запознаване с Шилер" не ще кажат беше възприета въобще Кантианската философия, която издига така високо субекта, като изглежда да го ограничава; той с радост беше възприел в себе си, тя разви извънредното, което природата беше вложила в неговото същество, и той, обзет от най-висше чувство за свободата и самоопределението, беше неблагодарен спрямо великата Майка, която без съмнение не беше се отнесла с него като мащеха.
Вместо да я разглежда като самостоятелна, жива, произвеждаща по закони от глъбините до висините, той я вземаше от страна на някои емпирични човешки естествености". И в статията "Въздействие на по-новата философия" той насочва противоположността си с Шилер с думите: "Той проповядваше евангелието на свободата, аз не исках да зная съкратени правата на природата". В Шилер се криеше именно нещо от Кантовия начин на мислене; обаче за Гьоте е правилно това, което той казва относно разговорите, които той е водил с кантичици: "Те ме слушаха, но не можеха да ми възразят нищо, нито пък да ми бъдат полезни. Повече от един път аз се натъкнах на това, че един или друг признаваше с усмихващо се удивление: Та това е нещо аналогично на Кантовия начин на мислене, но една странна аналогия". В изкуството и в красивото Гьоте не виждаше едно царство откъснато от действителната връзка, а една по-висока степен на природната закономерност.
към текста >>
На такива твърдения на Кант Гьоте отговаря: "Когато в областта на моралното се издигнем през вяра в Бога през добродетел и безсмъртие в една висша област и трябва да се приближим до първото Същество: То в областта на интелектуалното трябва да съществува същият случай, благо
дар
ение на което чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа ставаме достойни да съучастваме духовно в нейните произведения.
Следователно и в схващането на природата Гьоте стои в пълна противоположност на Кант. Този последният нарече една рискована "авантюра на разума", ако този разум би искал да предприеме да обясни живите същества според тяхното раждане. Той счита човешката познавателна способност за негодна за една такова обяснение. "Разумът държи безкрайно много на това, да не остави да отпадне механизмът на природата в нейните произведения и в обясненията на тези произведения да не отмине незабелязано този механизъм; защото без него не може да бъде постигнато никакво схващане, никакво вникване в природата на нещата. Когато някой веднага ни признава: Че един най-висш Архитект е създал непосредствено формите на природата такива, каквито те са от край време, или който ги е предопределил да се образуват непрестанно според същия образец, с това нашето познание на природата ни най-малко не е подпомогнато; понеже ние никак не познаваме начина по който работи онова същество и неговите идеи, които трябва да съдържат принципите на възможността на природните същества, и не можем изхождайки отгоре от него да обясним природата".
На такива твърдения на Кант Гьоте отговаря: "Когато в областта на моралното се издигнем през вяра в Бога през добродетел и безсмъртие в една висша област и трябва да се приближим до първото Същество: То в областта на интелектуалното трябва да съществува същият случай, благодарение на което чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа ставаме достойни да съучастваме духовно в нейните произведения.
Щом за първо несъзнателно и от вътрешен подтик се стремих неуморно към онова първообразно, типично, и имах даже щастието да изградя едно природосъобразно представяне, от сега нататък нищо вече не можеше да ми попречи да предприема смело авантюрата на разума, както я нарича старецът от Кьонигсберг". В "прарастението" Гьоте замисли една идея, "с която... можем да измислим до безкрайност растения", които "трябва да бъдат логически", т.е., които, ако и да не съществуват, въпреки това биха искали да съществуват и съвсем не са художествени или поетически сенки или схеми", а имат една вътрешна истинност и необходимост". С това той е на път да намери в себесъзнателния Аз не само възприемаемата, мислителната идея, в живата идея. Себесъзнателният Аз изживява в себе си едно царство, което се оказва принадлежа що както на себе си така и на външния свят, защото неговите формации се удостоверяват като копия на творящите същества. С това за себесъзнателният Аз може да се почувства оживен, защото се чувства едно с творящите същества в природата.
към текста >>
Нека чуем, какво казва един от тези последните, Форберг: "Неговата публична лекция опиянява поради това като буря, която се разтоварва от своя огън в отделните у
дар
и; той повдига душата, иска да направи не само добри, но велики хора; неговото око е наказващо, неговата стъпка упорита, той иска чрез своята философия да ръководи духа на епохата; неговата фантазия не е цъфтяща, но енергична и мощна; неговите образи не са очарователни, но смели и велики.
Така се случи следователно, че приемниците на Кант искаха да поставят отново познанието в неговите права; че с него /с познанието/ те искаха да уредят най-висшите духовни потребности на човека. За продължител на Кант в това направление беше като че ли създаден Йохан Готлиб Фихте. Той, който каза: "- Любовта към науката и особено към спекулацията, щом тя веднъж е обзела човека, така го завладява, че той не запазва никакво друго желание освен това, да се занимава в спокойствие с нея". Можем да наречем Фихте един ентусиаст на светогледа. Чрез този свой ентусиазъм той трябва да действал вълшебно върху своите съвременници и своите ученици.
Нека чуем, какво казва един от тези последните, Форберг: "Неговата публична лекция опиянява поради това като буря, която се разтоварва от своя огън в отделните удари; той повдига душата, иска да направи не само добри, но велики хора; неговото око е наказващо, неговата стъпка упорита, той иска чрез своята философия да ръководи духа на епохата; неговата фантазия не е цъфтяща, но енергична и мощна; неговите образи не са очарователни, но смели и велики.
Той прониква в най-вътрешните глъбини на предмета и властва в царството на понятията с едно безпристрастие, което издава, че той не само живее в тази невидима страна, а и властва". Най-изпъкващата черта в личността на Фихте е големият, сериозен стил в неговото схващане на живота. Той на всичко поставя най-високите мащаби. Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да говори, не писателят. Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха.
към текста >>
Човечеството без съмнение ще продължи своя път; дано върху гореспоменатите хора царува добрата природа и им
дар
ява навреме дъжд и слънчева светлина, достатъчно храна и несмущавано обръщение на соковете и при това мъдри мисли!
Обаче когато те даже за това искат да снижат до себе си всичко, до което не могат да се издигнат, когато например изискват всичко напечатано да може да се използва като една готварска книга и като една сметачна книга, или като някой служебен устав и очернят всичко, което не може да се употреби по този начин, те не са прави по отношение на нещо велико. Че идеалите не могат да бъдат представени в действителния свят, това ние другите знаем също така добре, а може би и по-добре. Ние твърдим само, че за действителността трябва да се съди според тези идеали и че онези, които чувстват, че имат сила за това, трябва да изменят тази действителност според идеалите. Да приемем, че те не могат да се убедят и в това, в такъв случай, след като са такива, каквито са, те губят с това много малко; а човечеството не губи нищо при това. Чрез това става ясен фактът, че в плана на облагородяване на човечеството не се разчита само на тях.
Човечеството без съмнение ще продължи своя път; дано върху гореспоменатите хора царува добрата природа и им дарява навреме дъжд и слънчева светлина, достатъчно храна и несмущавано обръщение на соковете и при това мъдри мисли!
" Тези думи предхождаха напечатването на лекциите, в които Фихте обясняваше на студентите от Йена "Определението на учения". Възгледи като тези на Фихте са израснали от една голяма душевна енергия, която предава сигурност на познанието на света и за живота. Той имаше безцеремонни думи за всички онези, които не долавяха в себе си силата за такава сигурност. Когато философът Райнхолд се изказа, че все пак вътрешният глас на човека може да се заблуди, Фихте му възрази: "Вие казвате, философът трябва да мисли, че като индивид той може да се заблуди, че като такъв той може и трябва да се учи от другите. Знаете ли, какво настроение описвате по този начин?
към текста >>
Когато благо
дар
и на Гьоте, че му е изпратил "Вилхелм Майстер", той върши това с думите: "- Не мога да ви изкажа, колко мъчително е често пъти за мене чувството, да проникна от едно произведение от този род във философската същност.
Той прави от живота в царството на красотата един образец на един съвършен морален обществен ред, освобождаващ човека във всяко направление. Той завършва красивото съчинение, в което излага този свой идеал, с въпроса, дали един такъв ред съществува някъде и отговаря на него с думите: "- Според нуждата той съществува във всяко фино настроена душа; в действителността той би искал да бъде намерен, както чистата църква и чистата република, само в малки избрани кръгове, където не бездушното подражание на чужди нрави, а собствената красива природа направлява поведението, където човекът минава през най-заплетените отношения със смела простота и спокойна невинност и нито има нужда да нарушава чуждата свобода, за да утвърди своята, нито да захвърли своето достойнство, за да покаже прелест". В тази облагородена и превърната в красота добродетелност Шилер е намерил едно посредничество между светогледа на Кант и този на Гьоте. Колкото и голям да беше чарът, който Кант упражняваше върху Шилер, когато той самият защищаваше идеалът на чистата човечност против действително царуващия ред на морала: Когато опозна по-отблизо Гьоте, Шилер стана един удивляващ се почитател на неговия начин да разглежда света и живота и неговото чувство, което постоянно го тласкаше към най-чистата яснота на мислите, не му даваше покой, докато не успя да проникне тази Гьотева мъдрост и с понятия. Висшето задоволство, което Гьоте извличаше от своите възгледи върху красотата и изкуството също и за своето поведение в живота, доведе все повече и повече Шилера до начина на мислене на първия.
Когато благодари на Гьоте, че му е изпратил "Вилхелм Майстер", той върши това с думите: "- Не мога да ви изкажа, колко мъчително е често пъти за мене чувството, да проникна от едно произведение от този род във философската същност.
Там всичко не е така радостно, така живо, така хармонично разрешено и така човешки истинно; тук всичко е така строго, сковано и абстрактно и така неестествено, защото всяка природа е синтеза, а философията антитеза. Наистина аз трябва да си засвидетелствам, че съм останал верен на природата в моите спекулации дотолкова, доколкото позволява понятието за анализа: Може би даже съм и останал много по-верен от колкото нашите кантианци биха считали за позволено и възможно. Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и разсъждението и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата. Но между впрочем сигурно си остава това, че поетът е единствено истинския човек и в сравнение с него и най-добрият философ е само една карикатура". Това съждение на Шилер може да се отнася само за философията на Кант, при която Шилер е имал своите опитности.
към текста >>
Благо
дар
ение на това всички нейни съждения са лишени от онази свежа, пълносъдържателна цветистост, която има всичко, което ние добиваме чрез непосредственото съзерцаване на природните процеси и неща.
Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и разсъждението и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата. Но между впрочем сигурно си остава това, че поетът е единствено истинския човек и в сравнение с него и най-добрият философ е само една карикатура". Това съждение на Шилер може да се отнася само за философията на Кант, при която Шилер е имал своите опитности. Тя в много отношения отдалечава човека от природата. Тя не проявява никаква вяра в нея, а счита като валидна истина само това, което е взето от собствената духовна организация на човека.
Благодарение на това всички нейни съждения са лишени от онази свежа, пълносъдържателна цветистост, която има всичко, което ние добиваме чрез непосредственото съзерцаване на природните процеси и неща.
Тази философия се движи в безкръвни, студени, сиви абстракции. Тя изгубва топлината, която добиваме от непосредствения допир с нещата и съществата и я заменя със студенината на нейните отвлечени понятия. А също и в моралната област Кантовата философия показва същата противоположност по отношение на природата. Чисто разсъдъчното понятие за дълг стои пред нея като най-висшето нещо. Това, което човек обича, към което има наклонност: Всичко непосредствено естествено в човешкото същество трябва да бъде подчинено на този идеал на дълга.
към текста >>
Това виждане в духа, така както то се разбира тук, навлиза в развитието на светогледите като онази душевна способност, която отговаря на една епоха, за която мисълта не е вече това, каквато тя е била за гръцкия мислител; за която по-скоро тя се явява като едно произведение на себесъзнанието; но като едно такова произведение, което се добива благо
дар
ение на това, че това себесъзнание знае себе си намиращо се сред творящите духовно в природата същества.
В замяна на това "обаче човекът стои така високо, че това, което иначе не може да бъде изобразено, то се изобразява в него. Какво представлява всъщност една струна и едно механическо деление на същата в сравнение с ухото на музиканта? Да, можем да кажем, какво представляват елементарните явления на самата природа в сравнение с човека, който може да ги овладее и ги замени всички тях, за да може така да се каже да си ги асимилира". По отношение на своя образ на света Гьоте не говори нито за едно просто познание с понятията, нито за една вяра, а за едно виждане в духа. На Якоби той пише: "Ти се придържаш към вярата в Бога; аз във виждането".
Това виждане в духа, така както то се разбира тук, навлиза в развитието на светогледите като онази душевна способност, която отговаря на една епоха, за която мисълта не е вече това, каквато тя е била за гръцкия мислител; за която по-скоро тя се явява като едно произведение на себесъзнанието; но като едно такова произведение, което се добива благодарение на това, че това себесъзнание знае себе си намиращо се сред творящите духовно в природата същества.
Гьоте е представител на една епоха на светогледа, която се чувствува принудено да премине от простото мислене към виждането. Шилер полага усилия да оправдае по отношение Кант този преход. * * * * * Вътрешният съюз, който бе сключен от Гьоте, Шилер и техните съвременници между поезията и светогледа, отне на последния в началото на нашето столетие безжизнения отпечатък, в който той трябва да дойде, ако се движи само в областта на абстрахиращия ум. Този съюз даде като свой резултат вярата, че в светогледа има един личен, индивидуален елемент.
към текста >>
93.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Когато казваме, един камък се търкаля по-нататък, защото го е у
дар
ил един друг, ние образуваме една такава представа, че първата е у
дар
ила втората, аналогично на тласкащото действие, което ние самите упражняваме.
Той направи божествен не само човешкия разум, а направи от човешкото жизнено съдържание божествено лично същество. Антропоморфизъм се нарича едно обяснение на света, което изхожда от човека и си представя, че на основата на протичането на света в цяло стои едно същество, което го управлява така, както човекът управлява своите действия. Антропоморфически обяснява света и онзи, който поставя на основата на събитията един всеобщ миров разум. Защото този всеобщ миров разум не е нищо друго освен човешкият разум, който е бил направен всеобщ. Когато Гьоте казва: "- Човекът никога не разбира, колко антропоморфичен е той", той мисли за това, че в най-простите изказвания, които правим върху природата, се съдържат скрити антропоморфизми.
Когато казваме, един камък се търкаля по-нататък, защото го е ударил един друг, ние образуваме една такава представа, че първата е ударила втората, аналогично на тласкащото действие, което ние самите упражняваме.
Ернст Хекел намира, че антропоморфическата догма е художествените творения на един мъдър владетел. Господ Бог като творец, държател и управител на света е представен при това изцяло подобен на човека в неговото мислене и действане". Шелинг е имал смелостта за най-последователния антропоморфизъм. Той обясни накрая човека с цялото негово жизнено съдържание като божествено. И тъй като към това жизнено съдържание принадлежи не само разумното, но също и неразумното, той имаше възможност да обясни също и неразумното сред света.
към текста >>
Това, което Гьоте изисква в по-напреднала възраст в стихотворението "Трилогия на страстта": "В чистотата на нашите гърди се вълнува един стремеж да се отдадем от благо
дар
ност на нещо по-висше, чисто, неизвестно, разгадавайки си вечно Неназования; това ние наричаме: Да бъде човек религиозен".
Религиозното чувство трябва да бъде нещо достойно. Всичко, което той казва върху това чувство, е отлично. Той е защитил родения от собствената воля морал, който се издига над границите на всяка традиция и на обществените понятия, който царува в Шлегеловото съчинение "Люсиида"; той можа да стори това, защото беше убеден, че човек може да бъде религиозен и тогава, когато в областта на морала извършва най-смелите неща. "Не съществува никакво здраво чувстване, което да не е религиозно", можа той да каже. Той е разбрал религиозността.
Това, което Гьоте изисква в по-напреднала възраст в стихотворението "Трилогия на страстта": "В чистотата на нашите гърди се вълнува един стремеж да се отдадем от благодарност на нещо по-висше, чисто, неизвестно, разгадавайки си вечно Неназования; това ние наричаме: Да бъде човек религиозен".
Шлайермахер познаваше това чувство. Ето защо той знаеше да опише религиозния живот. Той не искаше да познае обекта на отдаването. Всеки вид богословие може да определи по свой начин този обект. Шлайермахер искаше да създаде едно царство на религиозността, което е независимо от всяко знание за божественото.
към текста >>
Само мисленето превръща душата, с която и животните са на
дар
ени, в дух; и философията е само едно съзнание върху онова съдържание, върху духа и неговата истина, също и вън формата и вида на онази същност, която го различава от животното и го прави способен за религия".
Така писа Хегел в предговора към второто издание на своята "Енциклопедия на философските науки"/1827 г. /; и той казва по-нататък: "- Докато тя има едно верую, едно учение, една догматика, тя има това, с което философията може да се занимава и в което като такава тя може да се съедини с религията. Но това не трябва отново да се взема според отделящия лош ум, в който е обхваната съвременната религиозност и според който тя си представя и двете така, че едната изключва другата или че те въобще са така разделени, че могат да се съединят само отвън. Напротив в досегашното състояние положението е такова, че религията може без философия, но философията не може без религия, а напротив включва в себе си тази последната. Истинската религия, религията на духа, трябва да има нещо такова, едно съдържание; духът е по същество съзнание, следователно той е обективно съдържание; като чувство той е най-необективното съдържание в самия себе си и само най-висшата степен на съзнанието, даже в една форма на душата, която е общо на животните.
Само мисленето превръща душата, с която и животните са надарени, в дух; и философията е само едно съзнание върху онова съдържание, върху духа и неговата истина, също и вън формата и вида на онази същност, която го различава от животното и го прави способен за религия".
Цялата духовна физиономия на Георг Вилхелм Фридрих Хегел /1770-1831 г. / застана пред нашия дух, когато чуваме от него такива думи, чрез които той искаше да изрази ясно и рязко, че в мисленето, което има съзнание за себе си, той вижда най-висшата дейност на човека, онази, чрез която този последният единствено може да добие едно становище към най-висшите въпроси. Хегел обясняваше чувството на зависимост, считано от Шлайермахер като творец на религиозността, за истински животинско; и той се изказа парадоксално: ако това чувство на зависимост трябваше да съставлява същността на християнството, тогава кучето би било най-добрият християнин. Хегел е една личност, която живее изцяло в елемента на мисленето. "Понеже човекът е мислещо същество, както здравият човешки ум така и философията не ще се оставят да им се отнеме правото да се издигнат от емпирическия възглед за света до Бога.
към текста >>
Обаче не трябва да се изпуска изпредвид, че именно благо
дар
ение на своето чувство за действителността Хегел създаде един възглед, който беше до висока степен жизнерадостен.
На такъв един човек трябва особено да се изясни, че във всичко действително има вече разумност. Той наричаше професор Фриз, чийто колега беше в Йена и чийто приемник в Хайделберг, "пълководец на всяка плиткост", защото този професор искаше да изгради един такъв идеал от "кашата на сърцето". Широката защита на действителното и на съществуващото донесе на самия Хегел тежки упреци от страна даже от онези, които проявяваха симпатия към неговото идейно направление. Един привърженик на Хегел, Йохан Едуард Ердман, пише върху това: "Решителният превес, който бе отреден на Хегеловата философия над всички съществуващи в средата на 20-те години философски системи, има своята причина в това, че на моментното спокойствие, което беше последвало след дивите борби в политическата, религиозната и църковно, политическата области, отговаряше една философия, която укоряващите я врагове, хвалещите я приятели нарекоха "философия на реставрацията". Тя е такава в много по-широк смисъл, отколкото мислеха онези, които намериха това име".
Обаче не трябва да се изпуска изпредвид, че именно благодарение на своето чувство за действителността Хегел създаде един възглед, който беше до висока степен жизнерадостен.
Със своята "Философия на откровението" Шелинг беше искал да създаде един възглед за живота. Но колко чужди на непосредствения живот са неговите понятия за съзерцаването на Бога. Такъв възглед може да има своята стойност най-много за онези тържествени моменти на живота, в които човек се оттегля от всекидневието и се отдава на най-висшите настроения; в които, така да се каже, той не изпълнява никаква мирска служба, а само едно богослужение. Напротив Хегел е искал да проникне човека с чувството, че и във всекидневната действителност той служи на всеобщо-Божественото. При него Божественото се простира надолу чак до най-малките неща, докато при Шелинг то се оттегля в най-висшите области на съществуването.
към текста >>
Ето защо Хегел разглежда и свободата не като един божествен
дар
, който е бил сложен веднъж за вина и в люлката на човека, а като един резултат, до който той стига постепенно в течение на своето развитие.
" Говори се напълно в смисъла на Хегел, когато се казва, че първичното същество е създало природата и човека; стигнало до тази точка, то вече проявява скромност и изоставя на човека да създаде, наред с външния свят и със самия него, още и мислите върху нещата. Така първичното Същество твори в съюз с човека цялото съдържание на света. Човекът е съ-творец на битието, а не ленив зрител, не познаващо същество, което преживя това, което би съществувало и без неговото съществуване. Това, което човекът е в неговото най-вътрешно съществуване, той не е чрез нищо друго, а чрез самия себе си.
Ето защо Хегел разглежда и свободата не като един божествен дар, който е бил сложен веднъж за вина и в люлката на човека, а като един резултат, до който той стига постепенно в течение на своето развитие.
От живота във външния свят, от задоволяването на чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането на своето духовно същество, на своя собствен вътрешен свят. Чрез това той става също независим отвъншния свят; той следва своята вътрешна същност. Духът на народа съдържа природна необходимост и по отношение на своите нрави се чувства напълно зависими от това, което вън от отделния човек е нрави и обичаи, морален възглед. Обаче постепенно личността се освобождава чрез борба от този заложен във външния свят морален възглед и прониква в своята вътрешност, като познава, че може да развие за себе си морални възгледи и да си даде морални предписания от своята вътрешност, от своя собствен дух. Човек се издига до съзерцаването на царуващото в него първично същество, което е също и извор на неговата моралност.
към текста >>
Благо
дар
ение на това, че Хегел вижда в най-висшите прояви на човешкия дух процеси, в които първичното същество на света намира завършека на своето развитие, на своето ставане, за него всички други явления стават предварителни степени към този най-висок връх; и самият този връх се явява като целта, към която всичко се стреми.
Човек се издига до съзерцаването на царуващото в него първично същество, което е също и извор на неговата моралност. Той търси своите морални заповеди вече не във външния свят, а в своята собствена душа. Той прави себе си все повече зависим от себе си /§ 552 от Хегеловата "Енциклопедия на философските науки"/. Следователно тази независимост, тази свобода не е нещо, което се пада предварително на човека, тя е добита в течение на историческото развитие. Световната история е напредъкът на човечеството в съзнанието на свободата.
Благодарение на това, че Хегел вижда в най-висшите прояви на човешкия дух процеси, в които първичното същество на света намира завършека на своето развитие, на своето ставане, за него всички други явления стават предварителни степени към този най-висок връх; и самият този връх се явява като целта, към която всичко се стреми.
Тази представа за целесъобразност във вселената е различна от онази, която си представя сътворението на света и ръководството на света като произведение на един мъдър техник или конструктор на машини, който е устроил всички неща съобразно една полезна цел. Гьоте рязко е отхвърлил едно такова полезностно учение. На 20 февруари 1831 годна той каза на Екерман /виж Разговори на Гьоте с Екерман, част ІІ/: Човекът "не се отказва да внесе и в науката своя добит в живота възглед и да пита и при отделните части на едно органическо същество за тяхната цел и полза. Това може да върви до определено място и той може да върви също и в науката до известно място; но скоро ще се натъкне на явления, при които този малък възглед не е достатъчен и където без една по-висша подкрепа ще се заплете само в противоречия. Такива учители на полезността казват: волът има рога, за да се защищава с тях.
към текста >>
Благо
дар
ение на това този светоглед можа да постави човека така висок, защото той прави да бъде осъществено в него това, което стои на основата на целия свят като първична сила, като първично същество; което подготвя неговото осъществяване през цялата редица от степени, но го постига едва в човека.
Как всичко в света е заложено така, че човекът има една достойна задача и може да я реши: Да разбере това, тази е целта на този светоглед. Като едно философско оправдание на Гьотевите изказвания изглежда това, което Хегел излага като заключение на своята "Натурфилософия": "Природата е завършила себе си в живия свят и е затворила своя мир, като се е променила в нещо по-висше. Така духът е произлязъл от природата. Целта на природата е да убие самата себе си и да придобие своите кори на непосредственото, сетивно, да изгори себе си като феникс, за да се роди подмладена като дух от тази външност. Природата се е превърнала в нещо друго, за да познае отново себе си като идея и да се примири със себе си... Именно затова духът е преди природата като нейна цел, тя е произлязла от него".
Благодарение на това този светоглед можа да постави човека така висок, защото той прави да бъде осъществено в него това, което стои на основата на целия свят като първична сила, като първично същество; което подготвя неговото осъществяване през цялата редица от степени, но го постига едва в човека.
Гьоте и Хегел си съвпадат напълно в тази представа. Това, което първият е добил от своето съзерцание на природата и на духа, последният го изказва и ясното, чисто, живо в себесъзнанието мислене. Това, което Гьоте предприемаше с отделни природни процеси, да ги обясни чрез тяхното ставане, чрез тяхното развитие, Хегел го приложи върху целия Космос. Гьоте изисква от този, който иска да разбере същността на растителния организъм: "Разглеждай растението в развитие, както постепенно се развива, образува цветове и плод". Хегел иска да разбере всички явления на света в поредицата от степени на тяхното развитие, от най-простото, тъпо действие на инертната материя до себесъзнателния дух нагоре.
към текста >>
94.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
В началото на 40-те години върху Хегеловия светоглед нанася силни у
дар
и един човек, който преди това беше се вживял основно и интимно в този светоглед.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
В началото на 40-те години върху Хегеловия светоглед нанася силни удари един човек, който преди това беше се вживял основно и интимно в този светоглед.
Това е Лудвиг Фойербах /1804-1872 г./. обявяването на война против светогледа, от който той беше израснал, е предадено в една радикална форма в неговите писания "Предварителни тези за реформа на философията" /1842 г./. По-нататъшното изложение на неговите мисли можем да проследим в неговите други писания: "Същност на християнството /1841 г./, "Същност на религията" /1845 г./ и "Теогония" /1857 г./. В действието на Лудвиг Фойербах се повтори в областта на духовната наука един процес, който стана с един век по-рано в областта на естествената наука /1759 г./ чрез явяването на Каспар Фридрих Волф. Делото на Волф означава една реформа на идеята за развитието в полето ва науката за живите същества.
към текста >>
Никакво разумно битие не съществува преди неговото фактическо появяване в света, което да е изградило материята, възприемаемия свят така, че накрая неговото копие да се изяви в човека, а преди раждането на човека са съществували само лишени от разум материали и сили, които от себе си изграждат една нервна система, която се концентрира в мозъка; и в този мозък се ражда като съвършено ново образование нещо още несъществуващо; човешката, на
дар
ена с разум душа.
Такова становище взе Фойербах по отношение на Хегел. Протестът на Лудвиг Фойербах против светогледа на Хегел се състои в това, че той не искаше да признае съществуването на духа преди неговата действителна поява в човека, също както и Волф не можеше да допусне, че частите на живия организъм са предварително образувани в яйцето. Както Волф виждаше в органите на живото същество нови образования, така и Фойербах виждаше в индивидуалния дух на човека едно ново образуване. Този дух по никой начин не съществува преди неговото възприемаемо съществуване; той се ражда едва в момента, в който действително се появява. Следователно, за Фойербах е неоснователно да се говори за един всемирен дух, за едно същество, в което отделният дух има своя произход.
Никакво разумно битие не съществува преди неговото фактическо появяване в света, което да е изградило материята, възприемаемия свят така, че накрая неговото копие да се изяви в човека, а преди раждането на човека са съществували само лишени от разум материали и сили, които от себе си изграждат една нервна система, която се концентрира в мозъка; и в този мозък се ражда като съвършено ново образование нещо още несъществуващо; човешката, надарена с разум душа.
За един такъв светоглед не съществува никаква възможност да изведе процесите и нещата от едно духовно Първично същество. Защото едно духовно същество е едно ново образуване вследствие на организацията на мозъка. И когато човекът пренася нещо духовно във външния свят, той съвсем произволно си представя, че вън от него съществува едно същество и управлява света, подобно на това, което стои на основата на неговите действия. Човекът трябва да създава всяко първично същество из своята фантазия; нещата и процесите на света не дават никакъв повод да бъде прието съществуването на такова първично същество. Не първичното духовно същество, в което нещата са вмъкнати едно в друго, е създало човека по свой образ и подобие, а човекът си е образувал според своето собствено същество фантастичния образ на едно такова първично същество.
към текста >>
Това ние чуваме от думи като тези: "При липсата на една перспектива в отвъдния свят, аз мога да се задържам в тукашния свят, в долината на плача на германската, въобще на европейската политика, само благо
дар
ение на това, че правя от съвременността един обект на аристофански присмехулник".
Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода! Да бъде право! , и веднага ще има свобода, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо. Първите пренасяха християнските мирови чудеса, последните християнските делови чудеса в областта на политиката". Само една личност, която смята, че носи и самата себе си хармонията на живота, от които се нуждае човекът, можеше при дълбокия раздор, в който Фойербах живееше с действителността, да говори химните на действителността, които той беше говорил.
Това ние чуваме от думи като тези: "При липсата на една перспектива в отвъдния свят, аз мога да се задържам в тукашния свят, в долината на плача на германската, въобще на европейската политика, само благодарение на това, че правя от съвременността един обект на аристофански присмехулник".
Обаче с една такава личност можеше да търси в самия човек силата, която други търсеха в еднавъншна сила. Раждането на мисълта беше произвело в гръцкия светоглед построението, човекът да не може вече да се чувства така сраснат със света, както това му беше възможно при старото мислене в образи. Това беше първата степен в образуването на една пропаст между човека и света. Една следваща степен бе дадено с развитието на новия естественонаучен начин на мислене. Това развитие откъсна напълно човешката душа от природата.
към текста >>
Идеята на Волф, за новообразуването внася в образа на природата плодотворни импулси; Фойербах използва тези импулси за една духовна наука, която може да съществува само благо
дар
ение на това, че съвсем не се занимава с духа.
Той прави от човешката душа един член на природата. Но той може да стори това само защото мислено изхвърля от човешката душа всичко, което му пречи да я признае като член на природата. Фихте, Шелинг, Хегел вземаха човешката душа като това, което тя е; Фойербах прави от нея това, от което той се нуждае за своя образ на света. С него се явява един начин на мислене, който се чувства преодолян от образа на природата. Той не може да се справи с двете части на модерния образ на света, образа на природата и образа на душата; ето защо той минава напълно настрана от единия от тези образи, от образа на душата.
Идеята на Волф, за новообразуването внася в образа на природата плодотворни импулси; Фойербах използва тези импулси за една духовна наука, която може да съществува само благодарение на това, че съвсем не се занимава с духа.
Той основава едно светогледно течение, което стои безпомощно срещу най-новия импулс на модерния душевен живот, живото себесъзнание. В това светогледно течение този импулс се показва по такъв начин, че той се явява не само неразбираем, но понеже изглежда неразбираем, мислителя не му обръща внимание и прави от него нещо, един фактор на природата -, което той не е за едно безпристрастно наблюдение. * * * "Бог беше моята първа мисъл, разумът моята втора, човекът третата и последна мисъл". Така Фойербах описва пътя, по който е минал, от вярващ, към последовател на Хегел и след това до своя собствен светоглед.
към текста >>
Човекът трябва да бъде не образ и подобие на някое друго същество, а преди всичко "човек", а той може да бъде това само благо
дар
ение на факта, че направи себе си такъв чрез своето мислене.
Това е вероизповеданието на "Критика на светогледа", която Бруно Бауер изповядваше. "Критиката" да вярва в мисли, идеи, а само на мисленето. "Човекът едва сега е намерен", тържества Бауер. Защото сега човекът не е вече обвързан чрез нищо освен чрез мисленето. Човешко не е да се отдадеш на нещо извънчовешко, а да обработиш всичко в ретортата на мисленето.
Човекът трябва да бъде не образ и подобие на някое друго същество, а преди всичко "човек", а той може да бъде това само благодарение на факта, че направи себе си такъв чрез своето мислене.
Мислещият човек е истинският човек. Не нещо външно, не религията, правото, държавата, законът и т.н. може да направи човек човек, а единствено неговото мислене. В Бауер се явява безсилието на мисленето, което иска да стигне до себесъзнанието, но не може. * * *
към текста >>
Трябва да благо
дар
им на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер.
Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр. 424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне. През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен.
Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер.
В своята книга "Макс Щирнер, неговият живот и на неговия дело"/Берлин 1889 г. Шустер и Льофлер/ той е разработил всичко, което дългогодишното търсене е доставило като материал за характеристиката на "най-смелия и най-последователен мислител". Както други мислители на по-новото време Щирнер стои срещу факта на себесъзнателния Аз, който трябва да бъде обхванат. Други търсят средствата, за да разберат този Аз. Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст.
към текста >>
Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина на столетието, се превърнаха за развитието на светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз
Дар
вин беше открил за познанието на живия свят в 1859 година нови изгледи за същото схващане на природата.
След като Щирнер представи едната страна на по-новото съзнание, факта на себесъзнателния Аз, отначало епохата отклонява погледите от този Аз и ги насочва там, където този Аз не може да бъде намерен, към образа на природата. Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за идеализма. Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на идеалистическия светоглед и в интерес на същия. Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст. Илер застъпи мисълта за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи.
Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина на столетието, се превърнаха за развитието на светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз Дарвин беше открил за познанието на живия свят в 1859 година нови изгледи за същото схващане на природата.
към текста >>
95.
СЪДЪРЖАНИЕ
GA_18_2 Загадки на философията
3.
Дар
винизъм и светоглед
ЗАПАДНАТА ФИЛОСОФИЯ ДО ДНЕШНО ВРЕМЕ * С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е 1. Встъпителни забележки към новото издание 2. Борбата за духа
3. Дарвинизъм и светоглед
4. Светът като илюзия 5. Отзвуци на Кантовия начин на мислене 6. Светогледи на научната фактичност 7. Модерни идеалистични светогледи 8. Модерният човек и неговият светоглед
към текста >>
96.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Ето защо често чуваме, как
дар
овити хора се оплакват от младото поколение, че му липсват чувството за най-висшите отрасли на знанието.
Твърде странно виждаме, че в нашите дни именно талантите не могат да издържат. Те бързо се изхабяват и започват да копират самите себе си и да се повтарят, там където след побеждаването на неузрелите и несъвършените, едностранните и бурни младежки опити би трябвало да започне периодът на силното и съсредоточено действие. Някои, изпълнени с прекрасно усърдие, падат през глава в тичането и, както Константин Франц, трябва при всяка следваща стъпка, при всяко следващо произведение да се отрекат отново отчасти от предидущото..." Че след половината на 19-тото столетие мислителите се намираха притиснати да настояват на същото, това често пъти се проявява. Отличният мислител Франц Брентано говори във встъпителното слово за неговия виенски професорат "Върху причините на обезсърчаването в областта на философията" в 1874 годна, казвайки: "През първите десетилетия на нашето столетие залите, в които германските философи изнасяха своите лекции, бяха препълнени; в по-ново време приливът бе последван от един дълбок отлив.
Ето защо често чуваме, как даровити хора се оплакват от младото поколение, че му липсват чувството за най-висшите отрасли на знанието.
Това би било един тъжен, но същевременно един неразбираем факт. На какво би могло да се дължи това, че новото поколение взето в неговата цялост стои по-назад и то така дълбоко по-назад от предишното по отношение на духовния полет и благородство? В действителност причината, която имаше за последствие едно спадане на изучаването на философията, беше не липса на дарование, а липса на доверие. Ако би се възвърнала надеждата в успеха, то и сега най-красивата палма не би примамвала напразно изследването..." Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие.
към текста >>
В действителност причината, която имаше за последствие едно спадане на изучаването на философията, беше не липса на
дар
ование, а липса на доверие.
Че след половината на 19-тото столетие мислителите се намираха притиснати да настояват на същото, това често пъти се проявява. Отличният мислител Франц Брентано говори във встъпителното слово за неговия виенски професорат "Върху причините на обезсърчаването в областта на философията" в 1874 годна, казвайки: "През първите десетилетия на нашето столетие залите, в които германските философи изнасяха своите лекции, бяха препълнени; в по-ново време приливът бе последван от един дълбок отлив. Ето защо често чуваме, как даровити хора се оплакват от младото поколение, че му липсват чувството за най-висшите отрасли на знанието. Това би било един тъжен, но същевременно един неразбираем факт. На какво би могло да се дължи това, че новото поколение взето в неговата цялост стои по-назад и то така дълбоко по-назад от предишното по отношение на духовния полет и благородство?
В действителност причината, която имаше за последствие едно спадане на изучаването на философията, беше не липса на дарование, а липса на доверие.
Ако би се възвърнала надеждата в успеха, то и сега най-красивата палма не би примамвала напразно изследването..." Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие. Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта. Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос. Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство.
към текста >>
Изследователската работа на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие даде на Лудвиг Бюхнер възможността да изкаже възгледи като тези: "По същия начин, както парната машина произвежда движение, заплетена органическа сложност на на
дар
ената със сила материя произвежда в животинското тяло един общ сбор от определени ефекти, които свързани в единство са наречени от нас дух, душа, мисъл".
От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух, мисъл, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са основани в материалните форми на съществуване". Отсега нататък Бюхнер нарече безсмъртно не едно божествено същество, не човешката душа, а материята с нейната сила. И Молешот облича същото убеждение в думите: "Силата не е никакъв творящ бог, никаква отделна от материалната основа същност на нещата, тя е неделимо свойство на материята, нейното присъщо от вечността свойство. Въглената киселина, водородът и кислородът са сили, които разлагат и най-твърдата скала и я превръщат в течност, чието течение създава живота. Смяна на материя и форма в отделните части, докато основната форма остава същата, тази е тайната на животинския живот".
Изследователската работа на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие даде на Лудвиг Бюхнер възможността да изкаже възгледи като тези: "По същия начин, както парната машина произвежда движение, заплетена органическа сложност на надарената със сила материя произвежда в животинското тяло един общ сбор от определени ефекти, които свързани в единство са наречени от нас дух, душа, мисъл".
А Карл Густав Ройшле обяснява в своята книга "Философия и естествена наука. В памет на Давид Фридрих Щраус"/1874 г./, че резултатите на естествените науки включват даже в себе си един философски момент. Сродството, което бе открито между природните сили, беше считано като ръководител в тайните на съществуването. Едно такова важно средство откри в 1819 година Фридед в Копенхаген. Той констатира, че магнитната стрелка се отклонява от електрическия ток.
към текста >>
Чрез налягане, у
дар
, триене и т.н., т.е.
Той констатира, че магнитната стрелка се отклонява от електрическия ток. В 1831 година Фарадей откри допълнително към това, че чрез доближаването на едни магнит в една навита на спирала медна жица може да се произведе електричество. С това електричеството и магнетизмът бяха познати като сродни помежду си природни явления. Двете сили не стояха вече изолирани една от друга; обърнато бе вниманието на това, че в материалното съществуване на тяхната основа стои нещо общо. Един дълбок поглед в същността на материята и силата хвърли Юлиус Роберт Майер в 40-те години, когато му стана ясно, че между механически произведената работа и топлина царува една съвсем определено, изразимо чрез число отношение.
Чрез налягане, удар, триене и т.н., т.е.
от работа се ражда топлина. В парната машина топлината отново се превръща в производство на работа. Количеството топлина, което се ражда от работата, може да се изчисли от количеството на тази работа. Когато превръщаме в работа количеството топлина, което е необходимо да затоплим един килограм вода с един градус, с тази работа можем да повдигнем 424 килограма на един метър височина. Нищо чудно, че в такива факти хората видяха един нечуван напредък в сравнение с обясненията върху материята, каквито даде Хегел: "Преходът от идейното съдържание към реалното съдържание, от абстракцията към конкретното съществуване, тук от пространството и време към реалността, която се явява като материя, е неразбираем за ума и става за него винаги нещо външно и нещо дадено".
към текста >>
Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен свят именно един израз на неблаго
дар
ността към естествения.
Нали този последния апелира в своята гьотенгенска лекция към моралната потребност, която не понася, когато "механически, ходещи на два крака и на две ръце апарати" накрая се разливат в безразлични вещества, без човек да може да има надежда, че доброто, което те вършат, ще бъде възнаградено, а злото наказано. На това Фогт отговаря: "Съществуването на една безсмъртна душа за господин Вагнер не е резултат на изследването или на размишлението... Той се нуждае от една безсмъртна душа, за да може след смъртта на човека да я измъчва и наказва". Че съществува една гледна точка, от която и моралният ред на света на материалистичния възглед може да бъде в съгласие, това се опита да покаже Хайнрих Чолбе /1819-1873 г./. В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този свят. "За изключване на свръхсетивното или на всички неразбираемо, което води до приемането на един втори свят, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата на естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение на човека спрямо мировия ред, което може да се нарече доволство с природния свят".
Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен свят именно един израз на неблагодарността към естествения.
Основите на философията на отвъдния свят са за него морални грешки, грехове против духа на природния ред на света. Защото те отклоняват "от стремежа към възможното щастие на всеки един отделен човек" и от изпълнението на дълга, който следва от един такъв стремеж "към самите нас и към другите, без оглед на свръхсетивната награда или наказание". Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят". Тук ние срещаме едно отхвърляне на свръхсетивния морален ред на света поради морални причини. В светогледа на Чолбе се вижда също така ясно, какви качества правят материализма да бъде така приемлив за човешкото мислене.
към текста >>
Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благо
дар
ното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят".
В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този свят. "За изключване на свръхсетивното или на всички неразбираемо, което води до приемането на един втори свят, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата на естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение на човека спрямо мировия ред, което може да се нарече доволство с природния свят". Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен свят именно един израз на неблагодарността към естествения. Основите на философията на отвъдния свят са за него морални грешки, грехове против духа на природния ред на света. Защото те отклоняват "от стремежа към възможното щастие на всеки един отделен човек" и от изпълнението на дълга, който следва от един такъв стремеж "към самите нас и към другите, без оглед на свръхсетивната награда или наказание".
Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят".
Тук ние срещаме едно отхвърляне на свръхсетивния морален ред на света поради морални причини. В светогледа на Чолбе се вижда също така ясно, какви качества правят материализма да бъде така приемлив за човешкото мислене. Защото няма съмнение в това, че Бюхнер, Фогт и Молешот не бяха достатъчно философи, за да обосноват логически ясно техните възгледи. Върху тях действуваше силата на фактите на естествената наука. Без да се издигнат до висините на един идейносъобразен начин на мислене, както обичаше да се изразява Гьоте, те извличаха повече като природни мислители заключенията от това, което сетивата възприемат.
към текста >>
За тях този човек се яви в лицето на Чарлз
Дар
вин, и неговото съчинение, благо
дар
ение на което и идеята за целесъобразност бе поставена на почвата на природопознанието, излезе в 1859 година под заглавието: "За произхода на видовете в животинското и растително царство чрез естествения подбор или запазването на по-съвършените породи в борбата за съществуване".
Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана мисълта, с мисълта добрата или зла воля по един природосъобразен начин. На онези, които вярват, че материализмът поставя в опасност моралната свобода, Цоленат отговаря: "Че всеки един е свободен, който с радост осъзнава, необходимостта на своето съществуване, на своите отношения, на своите нужди, права и изисквания, когато знае границите и значението на кръга на своите действия. Който е разбрал тази природна необходимост, той знае също да се бори за своето право, за изискванията, които произлизат от потребността на рода. Даже, нещо повече, понеже само свободата е в съзвучие с истински човешкото, понеже тя се запалва с природна необходимост от рода, затова във всяка борба за свобода, за човешките блага е гаранцията за крайната победа над потисниците". С такива чувства, с такава отдайност към чудесата на природните процеси, с такива морални чувства можеха да очакват материалистите човека, който според тяхното мнение трябваше да дойде рано или късно, човек, който да преодолее голямата пречка към един природосъобразен светоглед.
За тях този човек се яви в лицето на Чарлз Дарвин, и неговото съчинение, благодарение на което и идеята за целесъобразност бе поставена на почвата на природопознанието, излезе в 1859 година под заглавието: "За произхода на видовете в животинското и растително царство чрез естествения подбор или запазването на по-съвършените породи в борбата за съществуване".
За познаване на импулсите, които действат във философското развитие на светогледите, не са от значение споменатите като примери прогреси на естествените науки /към които биха могли да се прибавят още и други/ като такива, а фактът, че прогреси от този род съвпадаха с раждането на Хегеловия образ на света. Изложението на хода на развитието на философията, направено в предидущите глави, показва, как от времето на Коперник, Галилей и т.н. насам по-новия образ на света стоеше под влиянието на естественонаучния начин на мислене. Обаче това влияние не можеше да бъде от такова голямо значение както онова от страна на постиженията на естествените науки в 19-тото столетие. На прехода от 18-тото към 19-тото столетие бяха направени също значителни прогреси в естествените науки.
към текста >>
Благо
дар
ение на това, че хората си го представяха като резултат на материалните процеси, те биха постигнали това разбираем за епохата начин.
Когато Гьоте се стремеше да добие от "прарастението" една такава представа, че можеше да живее вътрешно с тази представа и да направи да произлязат от нея мислено такива специални растителни форми, които са жизнено възможни, той показа, че се стреми към едно оживяване на мислите в душата. Той стоеше пред навлизането на мисълта в едно живо развитие на тази мисъл, докато Хегел спря при мисълта. В душевното съжителство с оживялата мисъл, към което се стремеше Гьоте, хората биха имали едно духовно изживяване, което би искало да познае духа и в материята; те нямаха едно такова изживяване в "чистата мисъл". Така развитието на света беше поставено пред едно сурово изпитание. Според по-дълбоките исторически импулси новото време се стремеше към това, не само да изживява мисли, а да намери за себесъзнателния Аз една такава представа, чрез която човек може да си каже: Този Аз стои здраво в сградата на света.
Благодарение на това, че хората си го представяха като резултат на материалните процеси, те биха постигнали това разбираем за епохата начин.
Също и в отричането на духовната същност на себесъзнателния Аз от материализма на 19-тото столетие още се крие им пулса на търсенето на същността на Аза. Ето защо тласъкът на естествените науки, който бе упражнен върху светогледа, принадлежащ в напълно друг смисъл към историята отколкото влиянието на естествено научния начин на мислене върху предидущите материалистични течения. Тези последните не бяха още принудени от една Хегелова философия на мисълта да търсят сигурност от страна на естествените науки. Това принуждаване става обаче така, че то се осъзнава с пълна яснота от ръководещите личности; обаче то действа като импулс на епохата в подсъзнателните основи на душите.
към текста >>
97.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
ДАР
ВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
Ако мисълта за целесъобразността трябваше да изпита една реформа в смисъла на един природосъобразен светоглед, тогава целесъобразните форми на живата природа трябваше да бъдат обяснени по същия начин, както физикът, химикът обяснява неживите процеси. Когато една магнитна пръчка привлича към себе си железните стърготини, никой физик не мисли, че в пръчката действа една сила работеща с целта да привлича. Когато водородът и кислородът се съединява и образува вода, химикът не тълкува това в смисъла, че в двете вещества действа нещо, пред което стои целта за образуване на водата. Едно обяснение, в което царува един също такъв природосъобразен начин на разбиране, трябва да се каже: - Организмите стават целесъобразни, без природата нещо да е насочена към тази целесъобразност. Целесъобразността се ражда, без тя да е била заложена някъде като такава.
към текста >>
Едно такова обяснение на целесъобразността е дал Чарлз
Дар
вин.
Ако мисълта за целесъобразността трябваше да изпита една реформа в смисъла на един природосъобразен светоглед, тогава целесъобразните форми на живата природа трябваше да бъдат обяснени по същия начин, както физикът, химикът обяснява неживите процеси. Когато една магнитна пръчка привлича към себе си железните стърготини, никой физик не мисли, че в пръчката действа една сила работеща с целта да привлича. Когато водородът и кислородът се съединява и образува вода, химикът не тълкува това в смисъла, че в двете вещества действа нещо, пред което стои целта за образуване на водата. Едно обяснение, в което царува един също такъв природосъобразен начин на разбиране, трябва да се каже: - Организмите стават целесъобразни, без природата нещо да е насочена към тази целесъобразност. Целесъобразността се ражда, без тя да е била заложена някъде като такава.
Едно такова обяснение на целесъобразността е дал Чарлз Дарвин.
Той застана на становището да признае, че нищо в природата не иска целесъобразност. За природата не е важно, дали това, което се ражда в нея, е целесъобразно или не. Следователно тя произвежда безразборно нецелесъобразното и целесъобразното. Кое е въобще целесъобразно? То е това, което е така устроено, че на неговите жизнени условия да отговарят външните условия на съществуването.
към текста >>
Дар
вин бе доведен до тези мисли чрез съчинението на националикономика Малтус.
целесъобразното, се запазва, неспособното, т.е. нецелесъобразното, не се запазва. Това е "борбата за съществуване". Тя прави, защото целесъобразното да се запази, даже когато в природата безразборно се ражда целесъобразното наред с нецелесъобразното. Чрез един такъв закон, който е така обективен, така лишен от мъдрост, както може да бъде само един математически или един механически природен закон, ходът на развитието на природата добива тенденцията към целесъобразното, без тази тенденция да е била заложена по някакъв начин в природата.
Дарвин бе доведен до тези мисли чрез съчинението на националикономика Малтус.
"Върху условията и последствията на умножението на рода". В това съчинение се казва, че сред човешкото общество става една непрестанна състезателна борба, понеже населението много по-бързо отколкото количеството на природните средства. Дарвин разпростря върху цялата природа този закон установен за историята на човечеството и направи от него един обширен закон за целия жив свят. Той искаше сега да покаже, как тази борба на съществуване става творец на разнообразните форми на живите същества, как чрез нея старият принцип на Лине е съборен, според който принцип "в природата съществуват толкова видове животни и растения, колкото различни форми са били създадени в началото". Съмненията по отношение на този принцип възникна у Дарвин, когато през лятото на 1831 година той се намираше в едно пътуване към Южна Америка и Австралия.
към текста >>
Дар
вин разпростря върху цялата природа този закон установен за историята на човечеството и направи от него един обширен закон за целия жив свят.
Тя прави, защото целесъобразното да се запази, даже когато в природата безразборно се ражда целесъобразното наред с нецелесъобразното. Чрез един такъв закон, който е така обективен, така лишен от мъдрост, както може да бъде само един математически или един механически природен закон, ходът на развитието на природата добива тенденцията към целесъобразното, без тази тенденция да е била заложена по някакъв начин в природата. Дарвин бе доведен до тези мисли чрез съчинението на националикономика Малтус. "Върху условията и последствията на умножението на рода". В това съчинение се казва, че сред човешкото общество става една непрестанна състезателна борба, понеже населението много по-бързо отколкото количеството на природните средства.
Дарвин разпростря върху цялата природа този закон установен за историята на човечеството и направи от него един обширен закон за целия жив свят.
Той искаше сега да покаже, как тази борба на съществуване става творец на разнообразните форми на живите същества, как чрез нея старият принцип на Лине е съборен, според който принцип "в природата съществуват толкова видове животни и растения, колкото различни форми са били създадени в началото". Съмненията по отношение на този принцип възникна у Дарвин, когато през лятото на 1831 година той се намираше в едно пътуване към Южна Америка и Австралия. Той съобщава, как тези съмнения се пораждат в него: "Когато през време на пътуването на кораба Бигъл посетих архипелага Галапагос, който се намира на около 500 английски мили от бреговете на Южна Америка, аз се видях заобиколен от особени видове птици, влечуги и змии, които иначе не съществуват никъде в света. Въпреки това всички те носеха на себе си американски отпечатък. В песента на дрозда подигравач, в острия писък на лешояда, в големите, прилични на светлини опунции аз ясно забелязах съседството с Америка; и въпреки това тези острови бяха отдалечени на много мили от сушата и се отклоняваха много от нея по отношение на геологическия състав и на климата.
към текста >>
Съмненията по отношение на този принцип възникна у
Дар
вин, когато през лятото на 1831 година той се намираше в едно пътуване към Южна Америка и Австралия.
Дарвин бе доведен до тези мисли чрез съчинението на националикономика Малтус. "Върху условията и последствията на умножението на рода". В това съчинение се казва, че сред човешкото общество става една непрестанна състезателна борба, понеже населението много по-бързо отколкото количеството на природните средства. Дарвин разпростря върху цялата природа този закон установен за историята на човечеството и направи от него един обширен закон за целия жив свят. Той искаше сега да покаже, как тази борба на съществуване става творец на разнообразните форми на живите същества, как чрез нея старият принцип на Лине е съборен, според който принцип "в природата съществуват толкова видове животни и растения, колкото различни форми са били създадени в началото".
Съмненията по отношение на този принцип възникна у Дарвин, когато през лятото на 1831 година той се намираше в едно пътуване към Южна Америка и Австралия.
Той съобщава, как тези съмнения се пораждат в него: "Когато през време на пътуването на кораба Бигъл посетих архипелага Галапагос, който се намира на около 500 английски мили от бреговете на Южна Америка, аз се видях заобиколен от особени видове птици, влечуги и змии, които иначе не съществуват никъде в света. Въпреки това всички те носеха на себе си американски отпечатък. В песента на дрозда подигравач, в острия писък на лешояда, в големите, прилични на светлини опунции аз ясно забелязах съседството с Америка; и въпреки това тези острови бяха отдалечени на много мили от сушата и се отклоняваха много от нея по отношение на геологическия състав и на климата. Още по-изненадващо беше фактът, че по-голяма част от жителите на всеки отделен остров на този малък архипелаг бяха специфично различни, въпреки че бяха сродни по между си. Тогава аз често се запитвах, как са се родили тези особени животни и хора.
към текста >>
Както физикът довежда едно вещество в различни отношения, за да се запознае с неговите свойства, така след своето завръщане
Дар
вин наблюдаваше явленията, които се получават при живото същество, в различни условия.
Още по-изненадващо беше фактът, че по-голяма част от жителите на всеки отделен остров на този малък архипелаг бяха специфично различни, въпреки че бяха сродни по между си. Тогава аз често се запитвах, как са се родили тези особени животни и хора. Най-простият начин изглеждаше да е този, че различните жители на различните острови произхождат едни от други и в течение на техния произход са претърпели изменения и че всички жители на архипелага произхождат от тези на близката суша, а именно от Америка, от където са дошли и са колонизирали островите. Обаче дълго време за мене остана необяснен един проблем, как е искало да бъде постигната необходимата степен на изменението". В отговор на това "как" се крие природосъобразното схващане на развитието на живия свят.
Както физикът довежда едно вещество в различни отношения, за да се запознае с неговите свойства, така след своето завръщане Дарвин наблюдаваше явленията, които се получават при живото същество, в различни условия.
Той направи опити за подбор с гълъби, кокошки, кучета, домашни зайци и растения. Чрез тях се показа, как живите форми постоянно се изменят в течение на тяхното размножение. При определени условия някои живи същества се изменят след малко нея, така, че когато бъдат сравнени новородените форми с техните прадеди, би могло да се говори за два различни вида всеки един от които е устроен според един собствен организационен план. Такава изменчивост на формите използва селекционерът, за да доведе до развитие културни организми, които да отговарят на определени намерения. Той може да селекционира една овча порода с особено фина вълна, когато остави да се размножават само онези индивиди на неговото стадо, които имат най-фината вълна.
към текста >>
След като беше познал това и с него заедно беше поставил една сигурна основа на природосъобразния светоглед,
Дар
вин можа да напише в края на своята книга, която откри една нова епоха на мисленето.
Ако приемем сега, че в света живите същества се изменят по природосъобразен начин така, че се ражда целесъобразност наред с нецелесъобразното и повече или по-малко целесъобразното, тогава трябва също да предположим една борба между изменените форми. Тази борба произвежда безпланово това, което селекционерът върши планомерно. Както този последният изключва от размножение онези индивиди, които биха внесли в развитието онова, което той не желае, така и борбата за съществуване отстранява нецелесъобразното. За развитието остава само целесъобразното. В това развитие е вложена като един механичен закон тенденцията към постоянно усъвършенстване.
След като беше познал това и с него заедно беше поставил една сигурна основа на природосъобразния светоглед, Дарвин можа да напише в края на своята книга, която откри една нова епоха на мисленето.
"Произход на видовете", ентузиастните думи: "Ето защо от борбата на природата, от глада и смъртта се получава най-висшето, което ние можем да обгърнем, произвеждането на висшите животни. Има нещо величествено в този възглед за живота, според който този живот с всички негови различни сили е бил създаден от Твореца от малко форми, или може би първоначално само за една; и че през време, когато тази планета се върти съобразно определените закони на гравитацията, от едно просто начало са се развили и ще се развият още по-красивите и чудесни форми". Същевременно от това изречение може да се види, че Дарвин е стигнал до своя възглед не от някакви антирелигиозни чувства, а единствено от изводите, които са били получени от ясно говорещите факти. Без съмнение при него не беше случаят такъв, че някаква враждебност към нуждите на чувството са го определили за един разумен възглед за природата, защото в своята книга той ясно ни казва, как добитият свят на идеите говори на неговото сърце: "Много бележити писатели изглежда, че са задоволени от възгледа, че всеки вид е бил създаден независимо. Според моето мнение, доколкото знаем това, по-добре съвпада с внедрените от Твореца закони в материята, че произвеждането и угасването на сегашни и предишни жители на Земята, както също и определенията върху раждането и смъртта на един индивид са зависими от вторичните причини.
към текста >>
Същевременно от това изречение може да се види, че
Дар
вин е стигнал до своя възглед не от някакви антирелигиозни чувства, а единствено от изводите, които са били получени от ясно говорещите факти.
За развитието остава само целесъобразното. В това развитие е вложена като един механичен закон тенденцията към постоянно усъвършенстване. След като беше познал това и с него заедно беше поставил една сигурна основа на природосъобразния светоглед, Дарвин можа да напише в края на своята книга, която откри една нова епоха на мисленето. "Произход на видовете", ентузиастните думи: "Ето защо от борбата на природата, от глада и смъртта се получава най-висшето, което ние можем да обгърнем, произвеждането на висшите животни. Има нещо величествено в този възглед за живота, според който този живот с всички негови различни сили е бил създаден от Твореца от малко форми, или може би първоначално само за една; и че през време, когато тази планета се върти съобразно определените закони на гравитацията, от едно просто начало са се развили и ще се развият още по-красивите и чудесни форми".
Същевременно от това изречение може да се види, че Дарвин е стигнал до своя възглед не от някакви антирелигиозни чувства, а единствено от изводите, които са били получени от ясно говорещите факти.
Без съмнение при него не беше случаят такъв, че някаква враждебност към нуждите на чувството са го определили за един разумен възглед за природата, защото в своята книга той ясно ни казва, как добитият свят на идеите говори на неговото сърце: "Много бележити писатели изглежда, че са задоволени от възгледа, че всеки вид е бил създаден независимо. Според моето мнение, доколкото знаем това, по-добре съвпада с внедрените от Твореца закони в материята, че произвеждането и угасването на сегашни и предишни жители на Земята, както също и определенията върху раждането и смъртта на един индивид са зависими от вторичните причини. Когато разглеждам всички същества не като отделни сътворения, а като линейни потомци на няколко малко на брой същества, които живели дълго преди да бъдат отложени по-новите геологически пластове, чрез това те ми изглеждат, че са облагородени... Ние трябва с доверие да гледаме на едно далечно бъдеще. И понеже естественият подбор действа чрез и за доброто на всяка същество, то всички телесни и духовни дарби ще се стремят към усъвършенстване". С изобилие от факти Дарвин показа, как организмите растат и се размножават, как в течение на тяхното напредващо развитие те наследяват приети, добити качества, как се раждат нови органи и се изменят чрез употреба или неупотреба, как следователно създанията се приспособяват към условията на съществуване то; и накрая как борбата за съществуване произвежда един естествен подбор, чрез което се раждат разнообразни, все по-съвършени форми.
към текста >>
И понеже естественият подбор действа чрез и за доброто на всяка същество, то всички телесни и духовни
дар
би ще се стремят към усъвършенстване".
Има нещо величествено в този възглед за живота, според който този живот с всички негови различни сили е бил създаден от Твореца от малко форми, или може би първоначално само за една; и че през време, когато тази планета се върти съобразно определените закони на гравитацията, от едно просто начало са се развили и ще се развият още по-красивите и чудесни форми". Същевременно от това изречение може да се види, че Дарвин е стигнал до своя възглед не от някакви антирелигиозни чувства, а единствено от изводите, които са били получени от ясно говорещите факти. Без съмнение при него не беше случаят такъв, че някаква враждебност към нуждите на чувството са го определили за един разумен възглед за природата, защото в своята книга той ясно ни казва, как добитият свят на идеите говори на неговото сърце: "Много бележити писатели изглежда, че са задоволени от възгледа, че всеки вид е бил създаден независимо. Според моето мнение, доколкото знаем това, по-добре съвпада с внедрените от Твореца закони в материята, че произвеждането и угасването на сегашни и предишни жители на Земята, както също и определенията върху раждането и смъртта на един индивид са зависими от вторичните причини. Когато разглеждам всички същества не като отделни сътворения, а като линейни потомци на няколко малко на брой същества, които живели дълго преди да бъдат отложени по-новите геологически пластове, чрез това те ми изглеждат, че са облагородени... Ние трябва с доверие да гледаме на едно далечно бъдеще.
И понеже естественият подбор действа чрез и за доброто на всяка същество, то всички телесни и духовни дарби ще се стремят към усъвършенстване".
С изобилие от факти Дарвин показа, как организмите растат и се размножават, как в течение на тяхното напредващо развитие те наследяват приети, добити качества, как се раждат нови органи и се изменят чрез употреба или неупотреба, как следователно създанията се приспособяват към условията на съществуване то; и накрая как борбата за съществуване произвежда един естествен подбор, чрез което се раждат разнообразни, все по-съвършени форми. С това изглежда, че е намерено едно обяснение на целесъобразните същества, което не прави необходимо да се постъпва в органическата природа различно откакто в неорганичната. Докато хората не можеха да дадат едно такова обяснение, те трябваше, ако искаха да бъдат последователно логични, да допуснат, че навсякъде, където в природата се ражда нещо целесъобразно, се намесва една чужда на природата сила. С това всъщност се допускаше за всеки случай едно чудо. Онези, които десетилетия наред преди явяване на съчинението на Дарвин са се стремили към един природосъобразен възглед за света и за живота, чувствайки сега по-най-оживен начин, че беше дадена една нова насока на мисленето.
към текста >>
С изобилие от факти
Дар
вин показа, как организмите растат и се размножават, как в течение на тяхното напредващо развитие те наследяват приети, добити качества, как се раждат нови органи и се изменят чрез употреба или неупотреба, как следователно създанията се приспособяват към условията на съществуване то; и накрая как борбата за съществуване произвежда един естествен подбор, чрез което се раждат разнообразни, все по-съвършени форми.
Същевременно от това изречение може да се види, че Дарвин е стигнал до своя възглед не от някакви антирелигиозни чувства, а единствено от изводите, които са били получени от ясно говорещите факти. Без съмнение при него не беше случаят такъв, че някаква враждебност към нуждите на чувството са го определили за един разумен възглед за природата, защото в своята книга той ясно ни казва, как добитият свят на идеите говори на неговото сърце: "Много бележити писатели изглежда, че са задоволени от възгледа, че всеки вид е бил създаден независимо. Според моето мнение, доколкото знаем това, по-добре съвпада с внедрените от Твореца закони в материята, че произвеждането и угасването на сегашни и предишни жители на Земята, както също и определенията върху раждането и смъртта на един индивид са зависими от вторичните причини. Когато разглеждам всички същества не като отделни сътворения, а като линейни потомци на няколко малко на брой същества, които живели дълго преди да бъдат отложени по-новите геологически пластове, чрез това те ми изглеждат, че са облагородени... Ние трябва с доверие да гледаме на едно далечно бъдеще. И понеже естественият подбор действа чрез и за доброто на всяка същество, то всички телесни и духовни дарби ще се стремят към усъвършенстване".
С изобилие от факти Дарвин показа, как организмите растат и се размножават, как в течение на тяхното напредващо развитие те наследяват приети, добити качества, как се раждат нови органи и се изменят чрез употреба или неупотреба, как следователно създанията се приспособяват към условията на съществуване то; и накрая как борбата за съществуване произвежда един естествен подбор, чрез което се раждат разнообразни, все по-съвършени форми.
С това изглежда, че е намерено едно обяснение на целесъобразните същества, което не прави необходимо да се постъпва в органическата природа различно откакто в неорганичната. Докато хората не можеха да дадат едно такова обяснение, те трябваше, ако искаха да бъдат последователно логични, да допуснат, че навсякъде, където в природата се ражда нещо целесъобразно, се намесва една чужда на природата сила. С това всъщност се допускаше за всеки случай едно чудо. Онези, които десетилетия наред преди явяване на съчинението на Дарвин са се стремили към един природосъобразен възглед за света и за живота, чувствайки сега по-най-оживен начин, че беше дадена една нова насока на мисленето. Такова едно чувство е изразил в 1872 година Давид Фридрих Щраус в своята книга "Старата и новата вяра": "Ние виждаме, че трябва да вървим натам, където вятърът радостно развява знаменцата.
към текста >>
Онези, които десетилетия наред преди явяване на съчинението на
Дар
вин са се стремили към един природосъобразен възглед за света и за живота, чувствайки сега по-най-оживен начин, че беше дадена една нова насока на мисленето.
И понеже естественият подбор действа чрез и за доброто на всяка същество, то всички телесни и духовни дарби ще се стремят към усъвършенстване". С изобилие от факти Дарвин показа, как организмите растат и се размножават, как в течение на тяхното напредващо развитие те наследяват приети, добити качества, как се раждат нови органи и се изменят чрез употреба или неупотреба, как следователно създанията се приспособяват към условията на съществуване то; и накрая как борбата за съществуване произвежда един естествен подбор, чрез което се раждат разнообразни, все по-съвършени форми. С това изглежда, че е намерено едно обяснение на целесъобразните същества, което не прави необходимо да се постъпва в органическата природа различно откакто в неорганичната. Докато хората не можеха да дадат едно такова обяснение, те трябваше, ако искаха да бъдат последователно логични, да допуснат, че навсякъде, където в природата се ражда нещо целесъобразно, се намесва една чужда на природата сила. С това всъщност се допускаше за всеки случай едно чудо.
Онези, които десетилетия наред преди явяване на съчинението на Дарвин са се стремили към един природосъобразен възглед за света и за живота, чувствайки сега по-най-оживен начин, че беше дадена една нова насока на мисленето.
Такова едно чувство е изразил в 1872 година Давид Фридрих Щраус в своята книга "Старата и новата вяра": "Ние виждаме, че трябва да вървим натам, където вятърът радостно развява знаменцата. Да всели, а именно в смисъла на най-чистата и най-възвишена радост на духа. Ние философите и критическите богослови сме говорили добре, когато обяснихме чудото и упадък; нашето решително изказване откликна без въздействие, защото не знаехме да го направим ненужно, да се лишим от него, защото не знаехме да докажем никаква природна сила, която можеше да замени нашето мнение на онези места, където до сега се считаше, че е най-неуместно. Дарвин доказа този природен метод, той отвори вратата, през която едно щастливо бъдещо поколение ще изхвърли завинаги чудото. Всеки, който знае, какво е свързано с чудото, ще го цени затова като един от най-големите благодетели на човешкия род".
към текста >>
Дар
вин доказа този природен метод, той отвори вратата, през която едно щастливо бъдещо поколение ще изхвърли завинаги чудото.
С това всъщност се допускаше за всеки случай едно чудо. Онези, които десетилетия наред преди явяване на съчинението на Дарвин са се стремили към един природосъобразен възглед за света и за живота, чувствайки сега по-най-оживен начин, че беше дадена една нова насока на мисленето. Такова едно чувство е изразил в 1872 година Давид Фридрих Щраус в своята книга "Старата и новата вяра": "Ние виждаме, че трябва да вървим натам, където вятърът радостно развява знаменцата. Да всели, а именно в смисъла на най-чистата и най-възвишена радост на духа. Ние философите и критическите богослови сме говорили добре, когато обяснихме чудото и упадък; нашето решително изказване откликна без въздействие, защото не знаехме да го направим ненужно, да се лишим от него, защото не знаехме да докажем никаква природна сила, която можеше да замени нашето мнение на онези места, където до сега се считаше, че е най-неуместно.
Дарвин доказа този природен метод, той отвори вратата, през която едно щастливо бъдещо поколение ще изхвърли завинаги чудото.
Всеки, който знае, какво е свързано с чудото, ще го цени затова като един от най-големите благодетели на човешкия род". Чрез Дарвиновата идея за целесъобразността е възможно да мислим действително по един природозаконен начин понятието за развитието. С това на старата теория за вмъкнатостта, която приема, че всичко, което се ражда, е съществувало вече по-рано в една скрита форма /виж стр. 78 на първия том на настоящата книга/, бе отнета последната надежда. В един процес на развитието, както си го представя Дарвин, съвършеното по никакъв начин не се съдържа предварително в несъвършеното.
към текста >>
Чрез
Дар
виновата идея за целесъобразността е възможно да мислим действително по един природозаконен начин понятието за развитието.
Такова едно чувство е изразил в 1872 година Давид Фридрих Щраус в своята книга "Старата и новата вяра": "Ние виждаме, че трябва да вървим натам, където вятърът радостно развява знаменцата. Да всели, а именно в смисъла на най-чистата и най-възвишена радост на духа. Ние философите и критическите богослови сме говорили добре, когато обяснихме чудото и упадък; нашето решително изказване откликна без въздействие, защото не знаехме да го направим ненужно, да се лишим от него, защото не знаехме да докажем никаква природна сила, която можеше да замени нашето мнение на онези места, където до сега се считаше, че е най-неуместно. Дарвин доказа този природен метод, той отвори вратата, през която едно щастливо бъдещо поколение ще изхвърли завинаги чудото. Всеки, който знае, какво е свързано с чудото, ще го цени затова като един от най-големите благодетели на човешкия род".
Чрез Дарвиновата идея за целесъобразността е възможно да мислим действително по един природозаконен начин понятието за развитието.
С това на старата теория за вмъкнатостта, която приема, че всичко, което се ражда, е съществувало вече по-рано в една скрита форма /виж стр. 78 на първия том на настоящата книга/, бе отнета последната надежда. В един процес на развитието, както си го представя Дарвин, съвършеното по никакъв начин не се съдържа предварително в несъвършеното. Защото съвършенството на едно същество се ражда чрез процеси, които съвсем нямат нищо общо с прадедите на това същество. Нека си представим: Определена редица от развитието е стигнала при двуутробните животни.
към текста >>
В един процес на развитието, както си го представя
Дар
вин, съвършеното по никакъв начин не се съдържа предварително в несъвършеното.
Дарвин доказа този природен метод, той отвори вратата, през която едно щастливо бъдещо поколение ще изхвърли завинаги чудото. Всеки, който знае, какво е свързано с чудото, ще го цени затова като един от най-големите благодетели на човешкия род". Чрез Дарвиновата идея за целесъобразността е възможно да мислим действително по един природозаконен начин понятието за развитието. С това на старата теория за вмъкнатостта, която приема, че всичко, което се ражда, е съществувало вече по-рано в една скрита форма /виж стр. 78 на първия том на настоящата книга/, бе отнета последната надежда.
В един процес на развитието, както си го представя Дарвин, съвършеното по никакъв начин не се съдържа предварително в несъвършеното.
Защото съвършенството на едно същество се ражда чрез процеси, които съвсем нямат нищо общо с прадедите на това същество. Нека си представим: Определена редица от развитието е стигнала при двуутробните животни. Във формата на двуутробните животни не се намира нищо, съвсем нищо от една по-висша, по-съвършена форма. В нея се намира само способността да се преобразява безразборна в по-нататъшното течение на размножението. Настъпват сега условия, които са независими от всяка заложба на развитието на формата при двуутробните животни, които обаче са такива, че от всички възможни форми на изменението от двуутробните се получават полумаймуните.
към текста >>
Във формата на двуутробните се съдържаше формата на полумаймуните също така малко, колкото в посоката на една търкаляща се билярдна топка се съдържа пътят, който тя поема, след като е била у
дар
ена от една друга топка.
Защото съвършенството на едно същество се ражда чрез процеси, които съвсем нямат нищо общо с прадедите на това същество. Нека си представим: Определена редица от развитието е стигнала при двуутробните животни. Във формата на двуутробните животни не се намира нищо, съвсем нищо от една по-висша, по-съвършена форма. В нея се намира само способността да се преобразява безразборна в по-нататъшното течение на размножението. Настъпват сега условия, които са независими от всяка заложба на развитието на формата при двуутробните животни, които обаче са такива, че от всички възможни форми на изменението от двуутробните се получават полумаймуните.
Във формата на двуутробните се съдържаше формата на полумаймуните също така малко, колкото в посоката на една търкаляща се билярдна топка се съдържа пътят, който тя поема, след като е била ударена от една друга топка.
На онези, които бяха свикнали с един идеалистичен начин на мислене не беше никак лесно да схванат това реформирано понятие за развитието. Произлезлият от школата на Хегел извънредно остроумен и тънък дух Фридрих Теодор Вишер пише след 1874 година в една статия: "Еволюцията е едно развиване от един зародиш, който напредва от опит на опит, докато формата, която е било заложена като възможност в зародиша, е станала действителна, след това обаче спирайки запазва намерената форма като трайна. Въобще всяко понятие изпада в колебание, ако трябва да приемем, че типовете, които от много хилядолетия насам съществуват на нашата планета, и особено нашият собствен човешки тип са още изменяеми за винаги. Тогава ние не можем да уповаваме в нашата душа на никаква опора за нашите мисли, за законите на нашето мислене, за нашите чувства, за нашите идеални образи на фантазията, които все пак не са нищо друго освен пречистващи копия на формите на позната нам природа; не можем да намерим здрава опора за нашата душа по отношение на нищо от гореизброеното. Всичко е поставено под въпрос".
към текста >>
"Ето защо" казва Хелмхолц "преди
Дар
вин хората трябваше да допуснат само две обяснения на органическата целесъобразност, които обаче и двете водеха до приемане намесата на една свободна интелигентност в протичането на природните явления.
Без съмнение Херман Хелмхолц принадлежи към онези, които през 50-те и 60-те годи ни на 19-тото столетие могат да се считат като представители на такива благоразумни природоизследователи. Той подчертава, как чудесната и развиващата се все по-богато пред науката целесъобразност в устройството и в действията на живи същества ни заставя именно да сравняваме процесите на живота с човешките действия. Защото тези действия са единствената редица от явления, които носят един характер подобен на този на органическите процеси. Да, целесъобразните устройства в света на организмите надвишават за нашата разсъдъчна способност далече онова, което човешкият ум може да създаде. Следователно не е за чудене, когато хората са се спрели на мисълта, да приписват строежа и дейността на живия свят на една интелигентност далече надвишаваща човешката.
"Ето защо" казва Хелмхолц "преди Дарвин хората трябваше да допуснат само две обяснения на органическата целесъобразност, които обаче и двете водеха до приемане намесата на една свободна интелигентност в протичането на природните явления.
Или се считаше, според виталистичната теория, че жизнените процеси са постоянно управлявани от една жизнена душа, или пък за всеки жив вид се прибягваше до акта на една свръхприродна интелигентност, чрез която те трябва да са се е родила... Теорията на Дарвин съдържа едно съществено нова творческа мисъл. Тя показва, как една целесъобразност на образуването на организмите може да се роди също и без всякаква намеса на една интелигентност чрез сляпата власт на природните закони. Това у законът на наследяването на индивидуалните качества, предаващи се от родителите на потомците; един закон, който отдавна беше познат и признат и беше нужно да получи само определено разграничение". Хелмхолц е на мнение, че едно такова разграничение на закона е било дадено чрез принципа на естествения подбор в борбата за съществуване. И един изследовател, който не по-малко от Хелмхолц принадлежи към най-предпазливите, Й.
към текста >>
Или се считаше, според виталистичната теория, че жизнените процеси са постоянно управлявани от една жизнена душа, или пък за всеки жив вид се прибягваше до акта на една свръхприродна интелигентност, чрез която те трябва да са се е родила... Теорията на
Дар
вин съдържа едно съществено нова творческа мисъл.
Той подчертава, как чудесната и развиващата се все по-богато пред науката целесъобразност в устройството и в действията на живи същества ни заставя именно да сравняваме процесите на живота с човешките действия. Защото тези действия са единствената редица от явления, които носят един характер подобен на този на органическите процеси. Да, целесъобразните устройства в света на организмите надвишават за нашата разсъдъчна способност далече онова, което човешкият ум може да създаде. Следователно не е за чудене, когато хората са се спрели на мисълта, да приписват строежа и дейността на живия свят на една интелигентност далече надвишаваща човешката. "Ето защо" казва Хелмхолц "преди Дарвин хората трябваше да допуснат само две обяснения на органическата целесъобразност, които обаче и двете водеха до приемане намесата на една свободна интелигентност в протичането на природните явления.
Или се считаше, според виталистичната теория, че жизнените процеси са постоянно управлявани от една жизнена душа, или пък за всеки жив вид се прибягваше до акта на една свръхприродна интелигентност, чрез която те трябва да са се е родила... Теорията на Дарвин съдържа едно съществено нова творческа мисъл.
Тя показва, как една целесъобразност на образуването на организмите може да се роди също и без всякаква намеса на една интелигентност чрез сляпата власт на природните закони. Това у законът на наследяването на индивидуалните качества, предаващи се от родителите на потомците; един закон, който отдавна беше познат и признат и беше нужно да получи само определено разграничение". Хелмхолц е на мнение, че едно такова разграничение на закона е било дадено чрез принципа на естествения подбор в борбата за съществуване. И един изследовател, който не по-малко от Хелмхолц принадлежи към най-предпазливите, Й. Хеиле, изнася в една лекция: "Ако би трябвало опитностите на изкуствената селекция да намерят приложение към хипотезата на Окен Ламарк, тогава трябваше да се докаже, как природата постъпва, за да намери от себе си устройствата, посредством които експериментаторът постига своята цел.
към текста >>
Тази е задачата, която
Дар
вин си поставя и я преследва достойно, за удивление, усърдие и остроумие".
Тя показва, как една целесъобразност на образуването на организмите може да се роди също и без всякаква намеса на една интелигентност чрез сляпата власт на природните закони. Това у законът на наследяването на индивидуалните качества, предаващи се от родителите на потомците; един закон, който отдавна беше познат и признат и беше нужно да получи само определено разграничение". Хелмхолц е на мнение, че едно такова разграничение на закона е било дадено чрез принципа на естествения подбор в борбата за съществуване. И един изследовател, който не по-малко от Хелмхолц принадлежи към най-предпазливите, Й. Хеиле, изнася в една лекция: "Ако би трябвало опитностите на изкуствената селекция да намерят приложение към хипотезата на Окен Ламарк, тогава трябваше да се докаже, как природата постъпва, за да намери от себе си устройствата, посредством които експериментаторът постига своята цел.
Тази е задачата, която Дарвин си поставя и я преследва достойно, за удивление, усърдие и остроумие".
Най-голямо одушевление за Дарвин чувстваха материалистите. На тях им беше отдавна ясно, че трябваше да се яви такъв човек, който да осветли натрупаното по философски начин според една ръководна мисъл напираща към областта на фактите. Според тяхното мнение, след откритието на Дарвин, трябваше да се очаква победа на светогледа, за който те се застъпваха. Дарвин пристъпи към своята задача като природоизследовател. Отначало той се придържаше в границите на един такъв.
към текста >>
Най-голямо одушевление за
Дар
вин чувстваха материалистите.
Това у законът на наследяването на индивидуалните качества, предаващи се от родителите на потомците; един закон, който отдавна беше познат и признат и беше нужно да получи само определено разграничение". Хелмхолц е на мнение, че едно такова разграничение на закона е било дадено чрез принципа на естествения подбор в борбата за съществуване. И един изследовател, който не по-малко от Хелмхолц принадлежи към най-предпазливите, Й. Хеиле, изнася в една лекция: "Ако би трябвало опитностите на изкуствената селекция да намерят приложение към хипотезата на Окен Ламарк, тогава трябваше да се докаже, как природата постъпва, за да намери от себе си устройствата, посредством които експериментаторът постига своята цел. Тази е задачата, която Дарвин си поставя и я преследва достойно, за удивление, усърдие и остроумие".
Най-голямо одушевление за Дарвин чувстваха материалистите.
На тях им беше отдавна ясно, че трябваше да се яви такъв човек, който да осветли натрупаното по философски начин според една ръководна мисъл напираща към областта на фактите. Според тяхното мнение, след откритието на Дарвин, трябваше да се очаква победа на светогледа, за който те се застъпваха. Дарвин пристъпи към своята задача като природоизследовател. Отначало той се придържаше в границите на един такъв. Че неговите мисли могат да хвърлят ярка светлина върху основните въпроси на светогледа, върху отношението на човека към природата, това е само бегло засегнато в неговия основен труд: "В бъдеще аз виждам едно открито поле за далече по-важни изследвания.
към текста >>
Според тяхното мнение, след откритието на
Дар
вин, трябваше да се очаква победа на светогледа, за който те се застъпваха.
И един изследовател, който не по-малко от Хелмхолц принадлежи към най-предпазливите, Й. Хеиле, изнася в една лекция: "Ако би трябвало опитностите на изкуствената селекция да намерят приложение към хипотезата на Окен Ламарк, тогава трябваше да се докаже, как природата постъпва, за да намери от себе си устройствата, посредством които експериментаторът постига своята цел. Тази е задачата, която Дарвин си поставя и я преследва достойно, за удивление, усърдие и остроумие". Най-голямо одушевление за Дарвин чувстваха материалистите. На тях им беше отдавна ясно, че трябваше да се яви такъв човек, който да осветли натрупаното по философски начин според една ръководна мисъл напираща към областта на фактите.
Според тяхното мнение, след откритието на Дарвин, трябваше да се очаква победа на светогледа, за който те се застъпваха.
Дарвин пристъпи към своята задача като природоизследовател. Отначало той се придържаше в границите на един такъв. Че неговите мисли могат да хвърлят ярка светлина върху основните въпроси на светогледа, върху отношението на човека към природата, това е само бегло засегнато в неговия основен труд: "В бъдеще аз виждам едно открито поле за далече по-важни изследвания. Психологията несъмнено... ще се опира на основата: Необходимостта да добие на степени всяка духовна сила и способност. Много светлина може да се хвърли също и върху произхода на човека и неговата история".
към текста >>
Дар
вин пристъпи към своята задача като природоизследовател.
Хеиле, изнася в една лекция: "Ако би трябвало опитностите на изкуствената селекция да намерят приложение към хипотезата на Окен Ламарк, тогава трябваше да се докаже, как природата постъпва, за да намери от себе си устройствата, посредством които експериментаторът постига своята цел. Тази е задачата, която Дарвин си поставя и я преследва достойно, за удивление, усърдие и остроумие". Най-голямо одушевление за Дарвин чувстваха материалистите. На тях им беше отдавна ясно, че трябваше да се яви такъв човек, който да осветли натрупаното по философски начин според една ръководна мисъл напираща към областта на фактите. Според тяхното мнение, след откритието на Дарвин, трябваше да се очаква победа на светогледа, за който те се застъпваха.
Дарвин пристъпи към своята задача като природоизследовател.
Отначало той се придържаше в границите на един такъв. Че неговите мисли могат да хвърлят ярка светлина върху основните въпроси на светогледа, върху отношението на човека към природата, това е само бегло засегнато в неговия основен труд: "В бъдеще аз виждам едно открито поле за далече по-важни изследвания. Психологията несъмнено... ще се опира на основата: Необходимостта да добие на степени всяка духовна сила и способност. Много светлина може да се хвърли също и върху произхода на човека и неговата история". Този въпрос за произхода на човека стана за материалистите, според израза на Бюхнер, дело, което беше най-близко до сърцето им.
към текста >>
Или ние госпо
дар
ите на сътворението правим изключение!
Много светлина може да се хвърли също и върху произхода на човека и неговата история". Този въпрос за произхода на човека стана за материалистите, според израза на Бюхнер, дело, което беше най-близко до сърцето им. В лекциите, които държа в 1866/1867 г. в Офенбах, той каза: "Трябва ли теорията на преобразуването да бъде приложена и върху нашия род, върху човека или върху самите нас? Трябва ли да приемем, че същите принципи или правила, които са извикали за живот други организми, са валидни също и за нашето раждане и произход?
Или ние господарите на сътворението правим изключение!
". Естествената наука учеше ясно, че човекът не може да прави никакво изключение. Въз основа на точни анатомически изследвания английският природоизследовател Хъксли можа да изкаже в 1863 година в своята книга "Свидетелства за положението на човека в природата" изречението сред редицата маймуни води до този един и същ резултат, че анатомическите различия, които отделят човека от горилата и шимпанзето, не са така големи колкото различията, които отделят тези човекоподобни маймуни от по-нисшите видове маймуни". По отношение на такива факти можеше ли човек да се съмнява, че природосъобразното развитие, което направило да се родят чрез растеж и размножение, чрез наследственост, изменчивост на формите и чрез борбата за съществуване редицата органични същества чак до маймуните нагоре, накрая са създали и човека по съвършено същия път? В състоянието на природонаучните познания прониква в течение на 19-тото столетие все повече основният възглед, от който Гьоте естествено по свой начин беше проникнат и поради който той се залови с цялата енергия да поправи мнението на своите съвременници, които считаха, че човекът не притежава в горната челюст така наречената междинна кост.
към текста >>
Такива факти на историята на зародиша /онтогенезис/ трябваше да предизвикат най-голям интерес у онези мислители, които със своите убеждения клоняха към
дар
винизма.
"Ембрионите на млекопитаещите, птиците, гущерите и змиите, вероятно и тези на костенурките в техните ранни стадии са извънредно подобни в тяхната цялост както и в развитието на отделните части; те са толкова подобни, защото често пъти можем да различим ембрионите само по тяхната големина. Аз притежавам два малки ембриона във винен спирт, за които съм пропуснал да отбележа имената; и сега не съм никак в състояние да определя класата, на която те принадлежат. Това може да са гущери, малки птици или съвсем млади млекопитаещи, толкова много си съвпадат образуването на главата и на туловището при тези животни. Обаче на тези ембриони липсват крайниците, те не са още развити. Ако и те бяха били налице на първата степен на тяхното развитие, те не биха помогнали нищо да направим разликата, тъй като краката на гущерите и млекопитаещите, крилата и краката на птиците както и ръцете и краката на човеците се развиват от същата основна форма".
Такива факти на историята на зародиша /онтогенезис/ трябваше да предизвикат най-голям интерес у онези мислители, които със своите убеждения клоняха към дарвинизма.
Дарвин беше показал възможността, че органическите форми се променят и че живеещите днес видове произхождат по пътя на преобразуването от малко, може само от един първоначален вид. Но в първите стадии на тяхното развитие най-различните живи същества показват такава прилика, че те едва ли могат или не могат никак да бъдат различени едни от други. В 1864 година Фриц Мюлер в един богат на мисли труд "За Дарвин" приведе в органическа връзка и двете неща: Този факт на приликата и спомената идея за произхода. Мюлер беше една от онези великодушни личности, чиито души безусловно се нуждаят от един природосъобразен светоглед, за да дишат духовно. И при своята собствена работа той изпитваше задоволство само тогава, когато по отношение на мотивите можеше да има чувството, че те са необходими като една природна сила.
към текста >>
Дар
вин беше показал възможността, че органическите форми се променят и че живеещите днес видове произхождат по пътя на преобразуването от малко, може само от един първоначален вид.
Аз притежавам два малки ембриона във винен спирт, за които съм пропуснал да отбележа имената; и сега не съм никак в състояние да определя класата, на която те принадлежат. Това може да са гущери, малки птици или съвсем млади млекопитаещи, толкова много си съвпадат образуването на главата и на туловището при тези животни. Обаче на тези ембриони липсват крайниците, те не са още развити. Ако и те бяха били налице на първата степен на тяхното развитие, те не биха помогнали нищо да направим разликата, тъй като краката на гущерите и млекопитаещите, крилата и краката на птиците както и ръцете и краката на човеците се развиват от същата основна форма". Такива факти на историята на зародиша /онтогенезис/ трябваше да предизвикат най-голям интерес у онези мислители, които със своите убеждения клоняха към дарвинизма.
Дарвин беше показал възможността, че органическите форми се променят и че живеещите днес видове произхождат по пътя на преобразуването от малко, може само от един първоначален вид.
Но в първите стадии на тяхното развитие най-различните живи същества показват такава прилика, че те едва ли могат или не могат никак да бъдат различени едни от други. В 1864 година Фриц Мюлер в един богат на мисли труд "За Дарвин" приведе в органическа връзка и двете неща: Този факт на приликата и спомената идея за произхода. Мюлер беше една от онези великодушни личности, чиито души безусловно се нуждаят от един природосъобразен светоглед, за да дишат духовно. И при своята собствена работа той изпитваше задоволство само тогава, когато по отношение на мотивите можеше да има чувството, че те са необходими като една природна сила. В 1853 година Мюлер се пресели в Бразилия.
към текста >>
В 1864 година Фриц Мюлер в един богат на мисли труд "За
Дар
вин" приведе в органическа връзка и двете неща: Този факт на приликата и спомената идея за произхода.
Обаче на тези ембриони липсват крайниците, те не са още развити. Ако и те бяха били налице на първата степен на тяхното развитие, те не биха помогнали нищо да направим разликата, тъй като краката на гущерите и млекопитаещите, крилата и краката на птиците както и ръцете и краката на човеците се развиват от същата основна форма". Такива факти на историята на зародиша /онтогенезис/ трябваше да предизвикат най-голям интерес у онези мислители, които със своите убеждения клоняха към дарвинизма. Дарвин беше показал възможността, че органическите форми се променят и че живеещите днес видове произхождат по пътя на преобразуването от малко, може само от един първоначален вид. Но в първите стадии на тяхното развитие най-различните живи същества показват такава прилика, че те едва ли могат или не могат никак да бъдат различени едни от други.
В 1864 година Фриц Мюлер в един богат на мисли труд "За Дарвин" приведе в органическа връзка и двете неща: Този факт на приликата и спомената идея за произхода.
Мюлер беше една от онези великодушни личности, чиито души безусловно се нуждаят от един природосъобразен светоглед, за да дишат духовно. И при своята собствена работа той изпитваше задоволство само тогава, когато по отношение на мотивите можеше да има чувството, че те са необходими като една природна сила. В 1853 година Мюлер се пресели в Бразилия. Той заема 20 години една служба като гимназиален учител в Дестеро /на остров Санта Катарина недалече от бреговете на Бразилия/. В 1867 година трябваше да напусне и тази служба.
към текста >>
Дар
вин го беше нарекъл "Княз на наблюдателите".
В 1867 година трябваше да напусне и тази служба. Човекът на новия светоглед трябваше да отстъпи пред реакцията, която беше завладяла неговата учебна институция под влиянието на йезуитите. Ернст Хекел описа в "Йенско списание за естествена наука"/ том ХХХІ, N. F. ХХІV. 1897 г./ живота и дейността на Фриц Мюлер.
Дарвин го беше нарекъл "Княз на наблюдателите".
И от едно изобилие от наблюдения се роди малкото, но пълно със значение съчинение "За Дарвин". То третираше само една отделна група органически форми, раците, в духа, за който Фриц Мюлер вярваше, че той трябва да произтича от Дарвиновия възглед. Той показа, че различните в тяхното зряло състояние ракови форми са напълно прилични през времето, когато се излюпват от яйцето. Ако предположим, че в смисъла на Дарвиновата теория за произхода раковите форми са произлезли от една първична ракова форма, и ако предположим, че приликата в младите състояния на тези животни са наследство от тяхната обща прадедна форма, тогава ние сме съединили идеите на Дарвин с тези на Окен за повторението на онтогенезата /история на зародиша/ на класите животни в развитието на отделната животинска форма. Това съединение извършва също и Фриц Мюлер.
към текста >>
И от едно изобилие от наблюдения се роди малкото, но пълно със значение съчинение "За
Дар
вин".
Човекът на новия светоглед трябваше да отстъпи пред реакцията, която беше завладяла неговата учебна институция под влиянието на йезуитите. Ернст Хекел описа в "Йенско списание за естествена наука"/ том ХХХІ, N. F. ХХІV. 1897 г./ живота и дейността на Фриц Мюлер. Дарвин го беше нарекъл "Княз на наблюдателите".
И от едно изобилие от наблюдения се роди малкото, но пълно със значение съчинение "За Дарвин".
То третираше само една отделна група органически форми, раците, в духа, за който Фриц Мюлер вярваше, че той трябва да произтича от Дарвиновия възглед. Той показа, че различните в тяхното зряло състояние ракови форми са напълно прилични през времето, когато се излюпват от яйцето. Ако предположим, че в смисъла на Дарвиновата теория за произхода раковите форми са произлезли от една първична ракова форма, и ако предположим, че приликата в младите състояния на тези животни са наследство от тяхната обща прадедна форма, тогава ние сме съединили идеите на Дарвин с тези на Окен за повторението на онтогенезата /история на зародиша/ на класите животни в развитието на отделната животинска форма. Това съединение извършва също и Фриц Мюлер. Той доведе чрез това ранните форми на една животинска класа в определена закономерна връзка с по-късните форми, които са се образували от тях чрез преобразуване.
към текста >>
То третираше само една отделна група органически форми, раците, в духа, за който Фриц Мюлер вярваше, че той трябва да произтича от
Дар
виновия възглед.
Ернст Хекел описа в "Йенско списание за естествена наука"/ том ХХХІ, N. F. ХХІV. 1897 г./ живота и дейността на Фриц Мюлер. Дарвин го беше нарекъл "Княз на наблюдателите". И от едно изобилие от наблюдения се роди малкото, но пълно със значение съчинение "За Дарвин".
То третираше само една отделна група органически форми, раците, в духа, за който Фриц Мюлер вярваше, че той трябва да произтича от Дарвиновия възглед.
Той показа, че различните в тяхното зряло състояние ракови форми са напълно прилични през времето, когато се излюпват от яйцето. Ако предположим, че в смисъла на Дарвиновата теория за произхода раковите форми са произлезли от една първична ракова форма, и ако предположим, че приликата в младите състояния на тези животни са наследство от тяхната обща прадедна форма, тогава ние сме съединили идеите на Дарвин с тези на Окен за повторението на онтогенезата /история на зародиша/ на класите животни в развитието на отделната животинска форма. Това съединение извършва също и Фриц Мюлер. Той доведе чрез това ранните форми на една животинска класа в определена закономерна връзка с по-късните форми, които са се образували от тях чрез преобразуване. Че веднъж една прадедна форма на едно живеещо днес същество е изглеждала така и така, това е произвело, защото това живеещо днес същество да изглежда така и така в дадено време на неговото развитие.
към текста >>
Ако предположим, че в смисъла на
Дар
виновата теория за произхода раковите форми са произлезли от една първична ракова форма, и ако предположим, че приликата в младите състояния на тези животни са наследство от тяхната обща прадедна форма, тогава ние сме съединили идеите на
Дар
вин с тези на Окен за повторението на онтогенезата /история на зародиша/ на класите животни в развитието на отделната животинска форма.
1897 г./ живота и дейността на Фриц Мюлер. Дарвин го беше нарекъл "Княз на наблюдателите". И от едно изобилие от наблюдения се роди малкото, но пълно със значение съчинение "За Дарвин". То третираше само една отделна група органически форми, раците, в духа, за който Фриц Мюлер вярваше, че той трябва да произтича от Дарвиновия възглед. Той показа, че различните в тяхното зряло състояние ракови форми са напълно прилични през времето, когато се излюпват от яйцето.
Ако предположим, че в смисъла на Дарвиновата теория за произхода раковите форми са произлезли от една първична ракова форма, и ако предположим, че приликата в младите състояния на тези животни са наследство от тяхната обща прадедна форма, тогава ние сме съединили идеите на Дарвин с тези на Окен за повторението на онтогенезата /история на зародиша/ на класите животни в развитието на отделната животинска форма.
Това съединение извършва също и Фриц Мюлер. Той доведе чрез това ранните форми на една животинска класа в определена закономерна връзка с по-късните форми, които са се образували от тях чрез преобразуване. Че веднъж една прадедна форма на едно живеещо днес същество е изглеждала така и така, това е произвело, защото това живеещо днес същество да изглежда така и така в дадено време на неговото развитие. По стадиите на развитие на организмите ни е познаваме техните прадеди и устройството на тези последните произвежда характера на зародишните форми. Историята на рода и историята на зародиша /филогенеза и онтогенеза/ са свързани в книгата на Фриц Мюлер както причина и следствие.
към текста >>
С това в
Дар
виновата насока на идеите бе внесена една нова черта.
Това съединение извършва също и Фриц Мюлер. Той доведе чрез това ранните форми на една животинска класа в определена закономерна връзка с по-късните форми, които са се образували от тях чрез преобразуване. Че веднъж една прадедна форма на едно живеещо днес същество е изглеждала така и така, това е произвело, защото това живеещо днес същество да изглежда така и така в дадено време на неговото развитие. По стадиите на развитие на организмите ни е познаваме техните прадеди и устройството на тези последните произвежда характера на зародишните форми. Историята на рода и историята на зародиша /филогенеза и онтогенеза/ са свързани в книгата на Фриц Мюлер както причина и следствие.
С това в Дарвиновата насока на идеите бе внесена една нова черта.
Тази е черта не избледнява с това, че Мюлеровите изследвания върху раците са били намерени чрез по-късните изследвания на Арнолд Ланг. Едвам бяха изминали 4 години от излизането на Дарвиновата книга "Произход на видовете", когато в негова защита излезе книгата на Мюлер, в която авторът не само го защити, но и потвърди неговите идеи. Той показа при една отделна класа животни, как трябва да се работи в духа на новите идеи. Седем години след "Произход на видовете", в 1866 година излезе вече една книга, която беше напълно проникната от този дух, която с идеите на дарвинизма осветли от една висока гледна точка връзката на явленията на живота: Книгата на Ернст Хекел "Обща морфология на организмите". Всяка страница на тази книга издава великата цел, да се направи от новите мисли един обзор върху всички явления на природата.
към текста >>
Едвам бяха изминали 4 години от излизането на
Дар
виновата книга "Произход на видовете", когато в негова защита излезе книгата на Мюлер, в която авторът не само го защити, но и потвърди неговите идеи.
Че веднъж една прадедна форма на едно живеещо днес същество е изглеждала така и така, това е произвело, защото това живеещо днес същество да изглежда така и така в дадено време на неговото развитие. По стадиите на развитие на организмите ни е познаваме техните прадеди и устройството на тези последните произвежда характера на зародишните форми. Историята на рода и историята на зародиша /филогенеза и онтогенеза/ са свързани в книгата на Фриц Мюлер както причина и следствие. С това в Дарвиновата насока на идеите бе внесена една нова черта. Тази е черта не избледнява с това, че Мюлеровите изследвания върху раците са били намерени чрез по-късните изследвания на Арнолд Ланг.
Едвам бяха изминали 4 години от излизането на Дарвиновата книга "Произход на видовете", когато в негова защита излезе книгата на Мюлер, в която авторът не само го защити, но и потвърди неговите идеи.
Той показа при една отделна класа животни, как трябва да се работи в духа на новите идеи. Седем години след "Произход на видовете", в 1866 година излезе вече една книга, която беше напълно проникната от този дух, която с идеите на дарвинизма осветли от една висока гледна точка връзката на явленията на живота: Книгата на Ернст Хекел "Обща морфология на организмите". Всяка страница на тази книга издава великата цел, да се направи от новите мисли един обзор върху всички явления на природата. Хекел потърси от дарвинизма един светоглед. Стремежът на Хекел беше насочен в две направления, да направи всичко възможно за новия светоглед: Той обогати непрестанно знанието за фактите, които хвърлят светлина върху връзката на природните същества и природните сили; и с една желязна логика той извлече от тези факти идеите, които трябва да задоволят човешката потребност да си обясни нещата.
към текста >>
Седем години след "Произход на видовете", в 1866 година излезе вече една книга, която беше напълно проникната от този дух, която с идеите на
дар
винизма осветли от една висока гледна точка връзката на явленията на живота: Книгата на Ернст Хекел "Обща морфология на организмите".
Историята на рода и историята на зародиша /филогенеза и онтогенеза/ са свързани в книгата на Фриц Мюлер както причина и следствие. С това в Дарвиновата насока на идеите бе внесена една нова черта. Тази е черта не избледнява с това, че Мюлеровите изследвания върху раците са били намерени чрез по-късните изследвания на Арнолд Ланг. Едвам бяха изминали 4 години от излизането на Дарвиновата книга "Произход на видовете", когато в негова защита излезе книгата на Мюлер, в която авторът не само го защити, но и потвърди неговите идеи. Той показа при една отделна класа животни, как трябва да се работи в духа на новите идеи.
Седем години след "Произход на видовете", в 1866 година излезе вече една книга, която беше напълно проникната от този дух, която с идеите на дарвинизма осветли от една висока гледна точка връзката на явленията на живота: Книгата на Ернст Хекел "Обща морфология на организмите".
Всяка страница на тази книга издава великата цел, да се направи от новите мисли един обзор върху всички явления на природата. Хекел потърси от дарвинизма един светоглед. Стремежът на Хекел беше насочен в две направления, да направи всичко възможно за новия светоглед: Той обогати непрестанно знанието за фактите, които хвърлят светлина върху връзката на природните същества и природните сили; и с една желязна логика той извлече от тези факти идеите, които трябва да задоволят човешката потребност да си обясни нещата. Той е проникнат от непоколебимото убеждение, че човек може да получи от тези факти и от тези идеи пълно задоволяване на всички свои душевни потребности. Както за Гьоте беше ясно по негов начин, че природата действува според вечни, необходими, следователно божествени закони, така беше и за Ернст Хекел, но негов начин; и той както Гьоте считаше, че даже сам Бог не би искал да измени нищо от тези закони.
към текста >>
Хекел потърси от
дар
винизма един светоглед.
Тази е черта не избледнява с това, че Мюлеровите изследвания върху раците са били намерени чрез по-късните изследвания на Арнолд Ланг. Едвам бяха изминали 4 години от излизането на Дарвиновата книга "Произход на видовете", когато в негова защита излезе книгата на Мюлер, в която авторът не само го защити, но и потвърди неговите идеи. Той показа при една отделна класа животни, как трябва да се работи в духа на новите идеи. Седем години след "Произход на видовете", в 1866 година излезе вече една книга, която беше напълно проникната от този дух, която с идеите на дарвинизма осветли от една висока гледна точка връзката на явленията на живота: Книгата на Ернст Хекел "Обща морфология на организмите". Всяка страница на тази книга издава великата цел, да се направи от новите мисли един обзор върху всички явления на природата.
Хекел потърси от дарвинизма един светоглед.
Стремежът на Хекел беше насочен в две направления, да направи всичко възможно за новия светоглед: Той обогати непрестанно знанието за фактите, които хвърлят светлина върху връзката на природните същества и природните сили; и с една желязна логика той извлече от тези факти идеите, които трябва да задоволят човешката потребност да си обясни нещата. Той е проникнат от непоколебимото убеждение, че човек може да получи от тези факти и от тези идеи пълно задоволяване на всички свои душевни потребности. Както за Гьоте беше ясно по негов начин, че природата действува според вечни, необходими, следователно божествени закони, така беше и за Ернст Хекел, но негов начин; и той както Гьоте считаше, че даже сам Бог не би искал да измени нищо от тези закони. И понеже това е ясно за него, той почита във вечните и необходими закони на природата и във веществата, в които действат тези закони, своето божество. Както хармонията на свързаните в себе си с необходимост закони на природата задоволява, според неговото мнение, разума, също така тази хармония предлага на чувстващото сърце, на настроената етически и религиозно душа това, за което тя жадува.
към текста >>
Този факт се предложи на Хекел благо
дар
ение на това, че той изследваше, доколкото старата мисъл на Окен, която Фриц Мюлер приложи към раковите животни, може да бъде направена плодотворна за цялото животинско царство.
Фишер, 1899 г./. Който, както Ернст Хекел, копае дълбоко в ямата на фактите и смело се издига с мислите, които се получават за нас от тези факти, към върховете на човешкото познание, той може да намери само в обяснението на природата помиряващата сила "между двата еднакво силни бегачи, размишлението и интуицията, които взаимно се повалят на колене"/Елен Кей, също/. Едновременно с публикуването на своята книга "Мирови загадки", в която тя излага с безрезервна откровеност своя произтичащ от познанието на природата светогледи, /1899 г./, Хекел започна да издава своите брошури "Художествени форми на природата", в които той дава изображения на неизчерпаеми изобилие от чудесни форми, които природата създава в своето лоно и които превъзхождат по красота и разнообразие "всички създадени от човека форми на изкуството". Същият човек, който довежда нашия ум в закономерността на природата, насочва нашата фантазия към красотата на природата. Нуждата великите светогледни въпроси да бъдат доведени в непосредствен допир с отделните научни изследвания доведе Хекел до един от онези факти, за които Гьоте казва, че те означават съдържателни точки, при които природата дава доброволно основните идеи за нейното обяснение и ни ги поднася насреща.
Този факт се предложи на Хекел благодарение на това, че той изследваше, доколкото старата мисъл на Окен, която Фриц Мюлер приложи към раковите животни, може да бъде направена плодотворна за цялото животинско царство.
При всички животни, с изключение на простите, които през време на своя живот се състоят от една клетка, от яйцеклетката, с която съществото започва своето зародишно развитие, се образува едно чашкообразно или гърнеобразно тяло, така нареченият чашков зародиш или гаструла. Този чашков зародиш е една животинска форма, която приемат всички животни в техния начален стадий на развитие, от сюнгерите до човека. Тази форма има само кожа, уста и стомах. Но съществуват нисши растения-животни, които през целия техен живот имат само тези органи, следователно които са подобни на човешкия зародиш. Хекел изтълкува този факт в смисъла на еволюционната теория.
към текста >>
Ето защо, скоро след като прие напълно в себе си
Дар
виновия възглед, той се застъпи с цялата енергия на важния извод, който се получава от този възглед за произхода на човека.
Или съществува една пряка и причинна връзка между онтогенезата и филогенезата или такава връзка не съществува. Или онтогенезата е едно сгъстено извлечение на филогенезата или тя не е това. Между тези две предположения няма трето! Или епигенеза и произход или преформация и сътворение. Хекел е една философска мислеща личност.
Ето защо, скоро след като прие напълно в себе си Дарвиновия възглед, той се застъпи с цялата енергия на важния извод, който се получава от този възглед за произхода на човека.
Той не можеше да се задоволи само с това, да посочи свенливо както Дарвин на този "въпрос на въпросите". Човекът не се различава анатомически и физиологически от по-висшите животни, следователно и на него трябва да се припише същият произход както на тези последните. Той се застъпи с голяма смелост веднага за това мнение за всички последствия, които се получават от това по отношение на светогледа. За него нямаше съмнение, че от сега нататък най-висшите жизнени прояви на човека, деянията на неговия дух, трябва да се разглеждат под същата гледна точка, както действията на най-простите живи същества. Разглеждането на най-нисшите животни, на първичните животни, на инфузориите и ризоподите, го учеше, че и тези организми имат една душа.
към текста >>
Той не можеше да се задоволи само с това, да посочи свенливо както
Дар
вин на този "въпрос на въпросите".
Или онтогенезата е едно сгъстено извлечение на филогенезата или тя не е това. Между тези две предположения няма трето! Или епигенеза и произход или преформация и сътворение. Хекел е една философска мислеща личност. Ето защо, скоро след като прие напълно в себе си Дарвиновия възглед, той се застъпи с цялата енергия на важния извод, който се получава от този възглед за произхода на човека.
Той не можеше да се задоволи само с това, да посочи свенливо както Дарвин на този "въпрос на въпросите".
Човекът не се различава анатомически и физиологически от по-висшите животни, следователно и на него трябва да се припише същият произход както на тези последните. Той се застъпи с голяма смелост веднага за това мнение за всички последствия, които се получават от това по отношение на светогледа. За него нямаше съмнение, че от сега нататък най-висшите жизнени прояви на човека, деянията на неговия дух, трябва да се разглеждат под същата гледна точка, както действията на най-простите живи същества. Разглеждането на най-нисшите животни, на първичните животни, на инфузориите и ризоподите, го учеше, че и тези организми имат една душа. В техните движения, в наченките на техните усещания, които те проявяват, той позна прояви на живота, които е нужно само да бъдат завишени, да станат по-съвършени, за да се превърнат в сложните разумни и волеви действия на човека.
към текста >>
Към съчинения, каквито е Хекеловата "Антропогенеза" трябва да се приложат думите, които е изказал великият анатом Карл Гегенбауер в неговата "Сравнителна анатомия"/1870 г./, че
дар
винизмът получава богато обратно от науката това, което той даде на тази последната като метод: Яснота и сигурност.
Този беше обширният въпрос, който си постави Хекел. Отговора на този въпрос той даде в своята излязла през 1874 година книга "Антропогенеза". В една първа част тази книга третира развитието на зародиша на човека /онтогенезата/, а във втората част развитието на рода /филогенезата/. Точка по точка бе показано, как във филогенезата се намират причините за онтогенезата. С това бе определено положението на човека в природата според принципите на еволюционната теория.
Към съчинения, каквито е Хекеловата "Антропогенеза" трябва да се приложат думите, които е изказал великият анатом Карл Гегенбауер в неговата "Сравнителна анатомия"/1870 г./, че дарвинизмът получава богато обратно от науката това, което той даде на тази последната като метод: Яснота и сигурност.
С метода на Дарвин на науката бе подарена също и теорията за произхода на човека, така разбираше нещата Хекел. Така за Хекел се свързва заедно това, което днес става в света на организмите, с това, което е станало в далечни минали времена. Ако искаме да обясним един орган на едно животно от нашето настояще, ние трябва да погледнем назад към прадедите, които са развили този орган при условията, в които те са живели. Това, което в минали времена е възникнало от естествени причини, се наследило до днес. Чрез историята на рода се обяснява развитието на индивида.
към текста >>
С метода на
Дар
вин на науката бе по
дар
ена също и теорията за произхода на човека, така разбираше нещата Хекел.
Отговора на този въпрос той даде в своята излязла през 1874 година книга "Антропогенеза". В една първа част тази книга третира развитието на зародиша на човека /онтогенезата/, а във втората част развитието на рода /филогенезата/. Точка по точка бе показано, как във филогенезата се намират причините за онтогенезата. С това бе определено положението на човека в природата според принципите на еволюционната теория. Към съчинения, каквито е Хекеловата "Антропогенеза" трябва да се приложат думите, които е изказал великият анатом Карл Гегенбауер в неговата "Сравнителна анатомия"/1870 г./, че дарвинизмът получава богато обратно от науката това, което той даде на тази последната като метод: Яснота и сигурност.
С метода на Дарвин на науката бе подарена също и теорията за произхода на човека, така разбираше нещата Хекел.
Така за Хекел се свързва заедно това, което днес става в света на организмите, с това, което е станало в далечни минали времена. Ако искаме да обясним един орган на едно животно от нашето настояще, ние трябва да погледнем назад към прадедите, които са развили този орган при условията, в които те са живели. Това, което в минали времена е възникнало от естествени причини, се наследило до днес. Чрез историята на рода се обяснява развитието на индивида. Следователно в развитието на рода /филогенеза/ се намират причините на индивидуалното развитие /онтогенеза/.
към текста >>
Ние ще можем да измерим това, което беше направено по този начин, само тогава, когато насочим поглед към опозицията, с която беше прието Хекеловото широко прилагане на
дар
винистичните принципи от привържениците на идеалистическите светогледи.
Хекел сочи със знаменателни думи на това, че чрез неговото откритие е намерен пътят, по който трябва да бъде победен всеки дуализъм в горепосочения смисъл. "Филогенезата е механическата причина на онтогенезата. С това единствено изречение е охарактеризирано нашето принципно монистично схващане на органическото развитие и от истинността на този принцип зависи на първо място истинността на теорията на гастреата... За и против този принцип ще трябва в бъдеще да се реши всеки изследовател на природата, който не се задоволява в биогенезата само с просто удивление към забележителни и чудни явления, а се стреми над това към разбирането на тяхното значение. С това изречение е отбелязано също така незапълнимата пропаст, която разделя по-старата телеология и дуалистична морфология от по-новата механистична и монистична. Когато физиологичните функции на наследствеността и на приспособяването се доказват като единствените причини на образуването на органическите форми, с това същевременно се отстранява всякакъв вид телеология, дуалистичен и метафизичен начин.
Ние ще можем да измерим това, което беше направено по този начин, само тогава, когато насочим поглед към опозицията, с която беше прието Хекеловото широко прилагане на дарвинистичните принципи от привържениците на идеалистическите светогледи.
При това не е нужно да насочим поглед към онези, които с една сляпа вяра в едно предадено по традиция мнение се обръщаха против "Маймунската теория", или към онези, които считаха, че е поставена в опасност всяка по-тънка, по-висша моралност, когато хората не вярват вече, че те имат един "по-чист и по-висш произход". Можем да се спрем също и на такива, които са напълно склонни да приемат в себе си нови истини. Но и на такива мислители беше трудно да се ориентират в тази нова истина. Те се питаха: Не отричаме ли ние нашето съобразно с разума мислене, когато търсим неговия произход не вече в един всеобщ миров разум над нас, а в животинските царства между нас? Такива духове обръщаха с голямо усърдие вниманието на онези точки, при които Хекеловото схващане изглеждаше опровергано от самите факти.
към текста >>
За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен
дар
от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата.
Даже трябва да ни бъде ясно, че самият часовник като такъв не може да бъде обяснен, когато допуснем един друг начин на обяснение. Ако например освен механическите сили и закони бихме измислили още особени духовни сили, които движат напред стрелките на часовника съобразно с движението на слънцето. Като такива прибавени с мисълта към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност". Той не иска да мисли върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението. Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата.
За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата.
Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение. И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите. На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят. Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата. За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят.
към текста >>
98.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Когато то е у
дар
ено или натиснато, когато електрически той минава през главата, окото също има усещане на светлина.
Следователно ние си съставяме нашите мисли по свидетелство на нашите сетива. Обаче не е ли измамно това, което нашите сетива ни казват? Нека запитаме наблюдението: Окото ни доставя светлинните явления. Ние казваме, че едно тяло ни изпраща червена светлина, когато окото усеща червено. Обаче окото ни доставя едно усещане на светлина и в други случаи.
Когато то е ударено или натиснато, когато електрически той минава през главата, окото също има усещане на светлина.
Следователно и в случаите, в които ние усещаме едно тяло като светещо, в тялото би могло да става нещо, което няма никаква прилика с нашето усещане на светлината: А окото би ни доставило светлина. Физиологът Йоханес Мюлер /1801-1859 г./ е направил от тези факти извода, че не знаем от външните процеси, какво усеща човек, а от неговата организация. Нашите нерви са посредници на нашите усещания. Така както не чувстваме ножа, който ни порязва, а усещаме едно състояние на нашите нерви; така също ние не усещаме един процес на външния свят, когато им се явява светлина, а едно състояние на нашия зрителен нерв. Вън може да става каквото си ще: Зрителният нерв превежда този намиращ се вън от нас процес в усещане на светлина.
към текста >>
Дю Боа Реймонд обяви Хекеловата "История на сътворението" за роман /виж словото на Дю Боа Реймонд "
Дар
вин срещу Галиани"./.
Тези, които искат да преодолеят тази граница, тях ще улучат думите на Дю Боа Реймонд: "Може би те биха искали да опитат това с единствения изход, със свръхнатурализма. Само че там, където започва свръх натурализмът, свръхестественото, там престава науката". Новата естествена наука се проявява в две остри противоположности. Едната, монистичното течение, изглежда, че е на път да проникне от областта на природопознанието до най-важните въпроси на светогледа; другата обявява, че не е в състояние да отиде с естественонаучните средства по-далече от познанието: На това или на онова субективно състояние отговаря този или онзи процес на движение. И рязко стоят едни срещу други представителите на двете течения.
Дю Боа Реймонд обяви Хекеловата "История на сътворението" за роман /виж словото на Дю Боа Реймонд "Дарвин срещу Галиани"./.
Родословните дървета, които Хекел нарисува въз основа на сравнителната анатомия, на онтогенезата и на палеонтологията, имат за него "толкова стойност, колкото в очите на историческия критик имат стойност родословните дървета на Омировите герои. Хекел обаче вижда във възгледа на Дю Боа Реймонд един ненаучен дуализъм, който по естествен начин трябва да даде една опора на назадничавите възгледи за света. "Тържествуването на спиритуалистите по отношение "речта на границите на природопознанието" на Дю Боа Реймонд беше толкова по-ясно и оправдано, колкото дотогава Е. Дю Боа Реймонд се считаше като важен принципен представител на научния материализъм". Това, което пленява мнозина за разделяне света на две: На външни процеси на движението и на вътрешни /субективни/ на усещането и мисленето: Това е приложимостта на математиката върху първия вид промени.
към текста >>
Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално на
дар
ен и е типичен в неговия начин на мислене и благо
дар
ение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител".
Обаче когато аз се издигна над това, което измислят сетивата и умът, тогава аз не съм свързан вече с организацията на целия човешки вид. Шилер, Хегел, Хинц и Кунц виждат едно цвете по същия начин; това, което Шилер измисля върху цветето, което Хегел мисли върху него, Хинц и Кунц /Иван и Драган/ не го измислят и мислят по същия начин. Обаче като Иван и Драган грешат, когато считат тяхната представа за цветето за нещо действително намиращо се вън от тях, така Шилер и Хегел биха грешили, ако биха считали своите идеи за нещо друго освен измислици, които отговарят на техните духовни нужди. Това, което сетивата и умът измислят, принадлежи на целия човешки род; тук никой не може да се отклони от другия. Това, което се издига над измислиците на сетивата и на ума, е работа на отделния индивид.
Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител".
Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия. Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията". "Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в свободно творящото изкуство. Обаче в тяхното цяло и в тяхната връзка те не могат да бъдат подчинени на друга духовна дейност. Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване.
към текста >>
В природата той вижда най-висшето съществуване, което иска да познае не само чрез мисленето, но на което
дар
ява една сърдечна отдайност, своята цяла любов.
Дуалистичният възглед на Ланге дели света на един познат и на един непознат свят. Първия свят той третира по същия начин както монизмът според ръководната нишка на наблюдението и на съзерцаващото мислене. Обаче той вярва, че чрез това наблюдение и чрез това мислене не може да се знае и най-малкото нещо върху истинската ядка на света. Монизмът вярва в истинността на действителното и вижда най-добрата опора за човешкия идеен свят в това, че основа на този идеен свят на света на наблюдението. В идеите и идеалите, които черпи от природното съществува не, той вижда същности, които задоволяват неговата душа, неговата морална потребност.
В природата той вижда най-висшето съществуване, което иска да познае не само чрез мисленето, но на което дарява една сърдечна отдайност, своята цяла любов.
Дуализмът на Ланге счита природата за неподходяща да задоволи най-висшите потребности на духа. Той трябва да приеме за този дух съществуването на един особен свят на по-висшето измисляне, на по-висшето съчинение, който го извежда над това, което разкриват наблюдението и мисленето. В истинското познание на монизма е дадена една най-висша духовна стойност, която поради нейната истинност придава на човека също и най-чистия морален и религиозен патос. Познанието не може да гарантира на дуализма едно такова задоволство. Той трябва да мери стойността на живота със същности различни от истината.
към текста >>
Когато
Дар
вин публикува своя труд за "Произхода на видовете" и с това даде на монизма най-здравата опора, той можа да признае хвалейки го естественонаучния начин на мислене на Спенсер.
Ланге е в съгласие с монизма дотолкова, доколкото отрича всякакъв друг източник за познаване на действителното; само че той отрича на този начин на мислене всяка способност да проникне в същността на нещата. За да се движи върху сигурна почва, той отрязва крилата на човешкия начин на мислене. Това, което Ланге върши по един внушителен начин, отговаря на една дълбоко кореняща се в развитието на светогледите на новото време склонност на мислите. Това се вижда съвършено ясно и в една друга област на идейния свят на 19-тото столетие. Минавайки през различните фази този идеен свят се развива до гледища, от които Херберт Спенсер основава по същото време както Ланге в Германия един дуализъм, който от една страна се стреми към пълно естественонаучно познание на света, а от друга страна изповядва агностицизъм по отношение същността на съществуването.
Когато Дарвин публикува своя труд за "Произхода на видовете" и с това даде на монизма най-здравата опора, той можа да признае хвалейки го естественонаучния начин на мислене на Спенсер.
"В едно от неговите есета /1852 г./ Херберт Спенсер поставя една срещу друга теорията на сътворението и тази на органическото развитие на един чудно сръчен и действен начин. От аналогията с резултатите на отбора, от промените, на които са подложени ембрионите на много видове, от трудността да се различава видът от варистета и от принципа на една обща редица от степени той заключава, че видовете са се изменили. Той прави тези изменения зависими от изменените условия. Авторът е третирал също /1855 г./ и психологията според принципа на необходимото степенувано добиване на всяка духовна сила и способност". Както модерният основател на новия възглед за процесите на живота така и други мислители на естествената наука се чувствуват привлечени към Спенсер, който се стреми да обясни действителността от неорганичните факти чак до психологията в посоката, която е изразена в горецитираното изказване на Дарвин.
към текста >>
Както модерният основател на новия възглед за процесите на живота така и други мислители на естествената наука се чувствуват привлечени към Спенсер, който се стреми да обясни действителността от неорганичните факти чак до психологията в посоката, която е изразена в горецитираното изказване на
Дар
вин.
Когато Дарвин публикува своя труд за "Произхода на видовете" и с това даде на монизма най-здравата опора, той можа да признае хвалейки го естественонаучния начин на мислене на Спенсер. "В едно от неговите есета /1852 г./ Херберт Спенсер поставя една срещу друга теорията на сътворението и тази на органическото развитие на един чудно сръчен и действен начин. От аналогията с резултатите на отбора, от промените, на които са подложени ембрионите на много видове, от трудността да се различава видът от варистета и от принципа на една обща редица от степени той заключава, че видовете са се изменили. Той прави тези изменения зависими от изменените условия. Авторът е третирал също /1855 г./ и психологията според принципа на необходимото степенувано добиване на всяка духовна сила и способност".
Както модерният основател на новия възглед за процесите на живота така и други мислители на естествената наука се чувствуват привлечени към Спенсер, който се стреми да обясни действителността от неорганичните факти чак до психологията в посоката, която е изразена в горецитираното изказване на Дарвин.
Обаче Спенсер стои също и на страната на агностиците, така че Ф. А. Ланге трябва да каже: "- Херберт Спенсер уважава, сродно на нашата собствена гледна точка, един материализъм на явлението, чието относително оправдание в естествената наука намира своите граници при мисълта за едно непознаваемо абсолютно". Можем да си представим, че Спенсер е бил доведен до своето гледище изхождайки от същите положения както Ланге. Той е бил предхождан в развитието на мисълта в Англия от духове, които са били ръководени от двойни интереси. Те искаха да определят, какво всъщност притежава човекът в своето познание.
към текста >>
Лайбниц е вярвал, че може да обясни съвпадението на човешката вътрешност с външния свят само благо
дар
ение на това, че е предположил една предопределена от Твореца хармония.
Също така и фактите на индивидуалното съзнание не могат да бъдат обяснени чрез самите тях. Трябва да се издигнем до рода, даже и над човешкия род до добиването на познания, които животинските прадеди на човека са добили. Спенсер предлага своето голямо остроумие, за да подкрепи тази негова история на развитието на процесите на познанието. Той показва, как духовните способности са се развили постепенно от нисшите наченки чрез все по-подходящи приспособления на духа към външния свят и чрез наследяването на тези приспособления. Всичко, което човек добива върху нещата без опит, чрез чисто мислене, са го добили човечеството или неговите прародители чрез наблюдението и опит.
Лайбниц е вярвал, че може да обясни съвпадението на човешката вътрешност с външния свят само благодарение на това, че е предположил една предопределена от Твореца хармония.
Спенсер обяснява това съвпадение по пътя на естетическата наука. То не е определено предварително, а е добито. Тук имаме едно продължение на естественонаучно то мислене до най-висшите, дадени на човека факти. Лине обяснява, че всяка една жива форма на съществата съществува затова, защото Творецът я е създал такава, каквато тя е. Дарвин обяснява, че тя е такава, каквато се е развила постепенно чрез приспособление и наследяване.
към текста >>
Дар
вин обяснява, че тя е такава, каквато се е развила постепенно чрез приспособление и наследяване.
Лайбниц е вярвал, че може да обясни съвпадението на човешката вътрешност с външния свят само благодарение на това, че е предположил една предопределена от Твореца хармония. Спенсер обяснява това съвпадение по пътя на естетическата наука. То не е определено предварително, а е добито. Тук имаме едно продължение на естественонаучно то мислене до най-висшите, дадени на човека факти. Лине обяснява, че всяка една жива форма на съществата съществува затова, защото Творецът я е създал такава, каквато тя е.
Дарвин обяснява, че тя е такава, каквато се е развила постепенно чрез приспособление и наследяване.
Лайбниц обяснява, че мисленето си съвпада с външния свят, защото Творецът е създал това съвпадение. Спенсер обяснява, че това съвпадение съществува, защото то се е развило чрез приспособление и наследяване на света на мислите. Спенсер е изходил от потребността за едно естественонаучно обяснение на духовните явления. Насоката към едно такова обяснение му е дала геологията на Лайъл. /виж стр.
към текста >>
След това тази мисъл за еволюцията получи пълно потвърждение чрез
Дар
вин.
159 и следв./ и се задълбочи в работите на К. Е. фон Баер /виж по-горе, стр. 26/, които му показаха, как развитието се състои в това, че от едно състояние на еднородност, на еднообразност се развива едно такова на различност, на разнообразност. В първите стадии на зародиша организмите се показват подобни; по-късно те стават различни едни от други /виж по-горе, стр. 26 и следв./.
След това тази мисъл за еволюцията получи пълно потвърждение чрез Дарвин.
Цялото богатство на днешния разнообразен свят на формите се е развило от няколко малко на брой организми. От мисълта за еволюцията Спенсер искаше да се издигне до общите истини, които според неговото мнение съставляват целта на човешкия стремеж към познание. Той вярваше, че в най-простите явления намира вече мисълта за еволюцията. Когато от разпръснатите песъчинки един пясъчен куп, ние имаме работа с един процес на развитието. Разпръснатата материя е събрана /концентрирана/ в едно цяло.
към текста >>
Напълно в посоката на такива религиозни настроени духове се движи също и мисленето на много влиятелни природоизследователи, каквито е това на Хъксли, който призна един пълен агностицизъм по отношение същността на света и обяви един издържан в смисъла на
Дар
виновите познания монизъм за приложим само към дадената на човека външна страна на природата.
Те си казваха: - Природоизследователите наблюдават органичните и неорганичните факти и чрез свързването на отделни явления се стремят да намерят общи закони, с помощта на които могат да бъдат обяснени процеси, даже и редовното протичане на бъдещите явления може да бъде определено. По същия начин трябва да постъпи и обобщаващият светоглед; той трябва да се придържа към фактите, от тях да изследва общи истини в скромни граници и да не проявяват никакви претенции да проникне в областта на "неразбираемото". Със своето пълно разделяне на "разбираемото" и "неразбираемото" Спенсер дойде до най-високата степен в помощ на такива религиозни нужди. Напротив тези религиозно настроени духове считаха идеалистичния начин на мислене за дръзновение. По принцип този начин на мислене не може да признае нещо неразбираемо, защото трябва да се придържа към това, че чрез потопяване във вътрешния живот на човека познанието е възможно не само по отношение навъншната страна на мировото съществуване, но също и по отношение на действителната ядка на същото.
Напълно в посоката на такива религиозни настроени духове се движи също и мисленето на много влиятелни природоизследователи, каквито е това на Хъксли, който призна един пълен агностицизъм по отношение същността на света и обяви един издържан в смисъла на Дарвиновите познания монизъм за приложим само към дадената на човека външна страна на природата.
Той е един от първите, който се застъпи за Дарвиновите представи, обаче същевременно е решителен представител на ограничеността на този начин на мислене. Един подобен възглед изповядва също физикът Джон Тиндал /1820-1893 г./, който признава в мировия процес една сила съвършено недостъпна за човешкия ум. Защото именно когато се приеме, че в света всичко се ражда чрез естествено развитие, никога не може да се допусне, че материята, която е носител на цялото развитие, не е нищо друго освен това, което нашия ум може да разбере за нея. * * * Едно характерно за неговото време явление е личността на английския държавник Джеймз Белфоър, който в 1879 година /в своята книга "Една защита на философското съмнение е опит за обоснованията на вярата"/ направи едно вероизповедание, което е несъмнено подобно на това на онова на по-широки кръгове.
към текста >>
Той е един от първите, който се застъпи за
Дар
виновите представи, обаче същевременно е решителен представител на ограничеността на този начин на мислене.
По същия начин трябва да постъпи и обобщаващият светоглед; той трябва да се придържа към фактите, от тях да изследва общи истини в скромни граници и да не проявяват никакви претенции да проникне в областта на "неразбираемото". Със своето пълно разделяне на "разбираемото" и "неразбираемото" Спенсер дойде до най-високата степен в помощ на такива религиозни нужди. Напротив тези религиозно настроени духове считаха идеалистичния начин на мислене за дръзновение. По принцип този начин на мислене не може да признае нещо неразбираемо, защото трябва да се придържа към това, че чрез потопяване във вътрешния живот на човека познанието е възможно не само по отношение навъншната страна на мировото съществуване, но също и по отношение на действителната ядка на същото. Напълно в посоката на такива религиозни настроени духове се движи също и мисленето на много влиятелни природоизследователи, каквито е това на Хъксли, който призна един пълен агностицизъм по отношение същността на света и обяви един издържан в смисъла на Дарвиновите познания монизъм за приложим само към дадената на човека външна страна на природата.
Той е един от първите, който се застъпи за Дарвиновите представи, обаче същевременно е решителен представител на ограничеността на този начин на мислене.
Един подобен възглед изповядва също физикът Джон Тиндал /1820-1893 г./, който признава в мировия процес една сила съвършено недостъпна за човешкия ум. Защото именно когато се приеме, че в света всичко се ражда чрез естествено развитие, никога не може да се допусне, че материята, която е носител на цялото развитие, не е нищо друго освен това, което нашия ум може да разбере за нея. * * * Едно характерно за неговото време явление е личността на английския държавник Джеймз Белфоър, който в 1879 година /в своята книга "Една защита на философското съмнение е опит за обоснованията на вярата"/ направи едно вероизповедание, което е несъмнено подобно на това на онова на по-широки кръгове. По отношение на всичко, което човек може да обясни, той застава на почвата на естествената наука и на нейното мислене.
към текста >>
Това мнение е сега, благо
дар
ение на което "Азът" се намира напълно затворен с неговите субективни изживявания в своя собствен свят.
Но въпреки това не може да се отрече, че за сетивния образ на света, който стои пред душата, може да се каже: Този образ на света се ражда чрез впечатлението, който светът прави върху човека. Обаче щом се хванем здраво за това изказване, ние не можем да се освободим лесно от него. Защото под него се промъква съждението: Процесите на света са причина; това, което се представя в съзнанието, е следствие. Тъй като хората вярват, че в съзнанието имат само следствието, те считат, че причината трябва да съществува изцяло в един намиращ се вън от човека свят като невъзприемаема "вещ в себе си". Изложението, което направихме по-горе, показва, как новите физиологически познания водят до потвърждението на едно такова мнение.
Това мнение е сега, благодарение на което "Азът" се намира напълно затворен с неговите субективни изживявания в своя собствен свят.
Тази интелектуална, остроумна създадена илюзия не може да бъде разрушена дотогава, щом веднъж е образувана, докато "Азът" не намери в самия себе си нещо, за което да знае, че, въпреки че е изобразено в съзнанието, то има своята същност вън от субективното съзнание. Азът трябва да се чувства докоснат вън от сетивното съзнание от същности, които гарантират своето битие чрез самите себе си. Той трябва да намери в себе си нещо, което го извежда вън от неговото себе. Това, което бе казано за оживяването на мисълта, може да произведе подобно нещо. Когато Азът е изживял мисълта само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си.
към текста >>
99.
ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Либман изтъква пред
дар
винизма неговите противоречия; той показва неговите не напълно обосновани предположения и празнотите в неговите мисли.
/Фолкелт, Относно възможността на метафизиката. Хамбург и Лайпциг, 1884 г./. Рязко нюансирано се явява новото позоваване на Кант при Ото Лимбан. Неговите съчинения "За анализа на действителността" /1876 г./, "Мисли и факти" /1882 г./, "Климакс на теориите" /1884 г./ са истински образцови примери на философската критика. Един остър ум разкрива в тях по гениален начин противоречия в мислите, показва половинчатости в съжденията считани за извънредно сигурни и пресмята предварително и основно за отделните науки, какво съдържат те като незадоволително, когато техните резултати са изправени пред най-висшия трибунал на мисленето.
Либман изтъква пред дарвинизма неговите противоречия; той показва неговите не напълно обосновани предположения и празнотите в неговите мисли.
Той казва, че трябва да съществува нещо, което води над противоречията, което изпълва празнотите, което обосновава предположенията. Веднъж той извършва разглеждането, което посвещава на природата на живите същества, с думите: "Обстоятелството, че растителни семена въпреки тяхното оставане и продължение на дълги епохи в сухо състояние не изгубват тяхната кълняемост, че на пример в египетските ковчези на мумиите са намерени пшенични семена, които хиляди години са били херметически заровени, днес посети във влажни почви виреят отлично, че по-нататък радиоларии и други инфузории, които са били съвършено сухи от улуците на покрива, при навлажняване с дъждовна вода отново оживяват и започват да се движат; че даже жаби и риби, които в замръзнала вода са се превърнали в твърди късове лед, при грижливо разтопяване отново добиват изгубения живот; това обстоятелство ни кара да направим съвършено други тълкувания... Накратко: Всяко отричане в този случай би било груб догматизъм. Ето защо ние спираме тук". Това "Ето защо ние спираме тук" е всъщност, ако не по думите, все пак по смисъла, заключителната мисъл на всяко разглеждане от рода на това на Лимбан. Даже то е заключителният резултат на много привърженици и преработватели на кантианизма.
към текста >>
100.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Това предприятие, което показва в книгата на Конт "Курс по положителна философия" /6 тома, 1830-1842 г./ един обширен образ на света, стои в рязка противоположност с идеалистичните възгледи на Фихте, Шелинг, Хегел от първата половина на столетието, както и в една по-слаба, обаче ясна противоположност с всички мислителни построения, които вземат своите резултати от еволюционните идеи на Ламарк и
Дар
вин.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ Един опит да се добие един общ поглед върху света и живота изхождайки само от основата на строгата наука, бе направен в течение на 19-тото столетие във Франция от Огюст Конт /1798-1857 г./.
Това предприятие, което показва в книгата на Конт "Курс по положителна философия" /6 тома, 1830-1842 г./ един обширен образ на света, стои в рязка противоположност с идеалистичните възгледи на Фихте, Шелинг, Хегел от първата половина на столетието, както и в една по-слаба, обаче ясна противоположност с всички мислителни построения, които вземат своите резултати от еволюционните идеи на Ламарк и Дарвин.
Това, което при Хегел стои в центъра на целия светоглед, разглеждането и схващането на собствения дух на човека: Това Конт отхвърля напълно. Той си казва: - Ако човешкият дух би искал да разглежда себе си, той трябва несъмнено да се раздели на две части; той би трябвало да излезе от себе си и да застане срещу самия себе си. Огюст Конт не счита за валидна даже и психологията, която не се изчерпва във физиологичното разглеждане на психическите явления, а иска да разглежда духовните процеси за себе си. Всичко, което иска да стане обект на познанието, трябва да се отнася към обективни връзки на фактите, трябва да се представя обективно, както законите на математическите науки. И от това се получава също противоположността на Конт спрямо това, което Спенсер и естественонаучните мислители градящи върху Ламарк и Дарвин са търсили в техните образи на света.
към текста >>
И от това се получава също противоположността на Конт спрямо това, което Спенсер и естественонаучните мислители градящи върху Ламарк и
Дар
вин са търсили в техните образи на света.
Това предприятие, което показва в книгата на Конт "Курс по положителна философия" /6 тома, 1830-1842 г./ един обширен образ на света, стои в рязка противоположност с идеалистичните възгледи на Фихте, Шелинг, Хегел от първата половина на столетието, както и в една по-слаба, обаче ясна противоположност с всички мислителни построения, които вземат своите резултати от еволюционните идеи на Ламарк и Дарвин. Това, което при Хегел стои в центъра на целия светоглед, разглеждането и схващането на собствения дух на човека: Това Конт отхвърля напълно. Той си казва: - Ако човешкият дух би искал да разглежда себе си, той трябва несъмнено да се раздели на две части; той би трябвало да излезе от себе си и да застане срещу самия себе си. Огюст Конт не счита за валидна даже и психологията, която не се изчерпва във физиологичното разглеждане на психическите явления, а иска да разглежда духовните процеси за себе си. Всичко, което иска да стане обект на познанието, трябва да се отнася към обективни връзки на фактите, трябва да се представя обективно, както законите на математическите науки.
И от това се получава също противоположността на Конт спрямо това, което Спенсер и естественонаучните мислители градящи върху Ламарк и Дарвин са търсили в техните образи на света.
За Конт човешкият род е даден като установен и неизменим; той не иска да знае нищо за теорията на Ламарк. За него идеал на познанието са простите, прозрачни природни закони, каквито физиката използува при нейните явления. Докато една наука не работи още с такива прости закони, за Конт тя е незадоволителна като познание. Той е един математически ум. И това, което не може да се третира прозрачно и просто както една математическа задача, е за него неузряло за науката.
към текста >>
Биран е един на
дар
ен с тънък усет наблюдателна човешкия дух.
Ние не намираме в нас никакъв автомат, не намираме едно същество, което е водено отвън за ходилката. Ние винаги намираме в нас самодейност и собствена същност. Даже ние не бихме знае ли нищо за действия на външния свят, ако не бихме чувствали в нашия собствен живот смущения чрез съвместното сблъскане с външния свят. Ние изживяваме себе си; развиваме от нас нашата дейност; но през време, когато вършим това, ние се натъкваме на съпротивление; забелязваме, че съществува не само ние, а също още нещо, което ни се противопоставя, външния свят. Въпреки че са изразходвали от Дьотраси, самонаблюдението на душата доведе до съвършено други пъти ща двама мислители Мен дьо Биран /1766-1824 г./ и Андре Мари Ампер /1775-1824 г./.
Биран е един надарен с тънък усет наблюдателна човешкия дух.
Това, което при Русо се явява като един буйно проявяващ се, предизвикан само от едно произволно настроение начин на разглеждане на нещата, при него то е ясно пълносъдържателно мислене. Това, което се намира в човека благодарение на природата на неговото същество, на неговия темперамент, и това, което той прави от себе си чрез своята дейна начеса от себе си, неговият характер: От тези два фактора Биран прави като дълбокомислещ психолог обект на своите наблюдения. Той изследва разклоненията и промените на вътрешния живот; вътре в човека се намира един източник на познанието. Силите, с които се запознаваме в нашето вътрешно същество, са интимните развратни познати на нашия живот; а едни външен свят ние познаваме само дотолкова, доколкото той се представя повече или по-малко сроден с нашия вътрешен свят. Какво бихме знаели ние за силите съществуващи вън в природата, ако не бихме познавали действително като изживяване една сила в нашата душа, и не бихме могли поради това да сравним с тази сила това, което застава срещу нас като подобно на сила във външния свят?
към текста >>
Това, което се намира в човека благо
дар
ение на природата на неговото същество, на неговия темперамент, и това, което той прави от себе си чрез своята дейна начеса от себе си, неговият характер: От тези два фактора Биран прави като дълбокомислещ психолог обект на своите наблюдения.
Даже ние не бихме знае ли нищо за действия на външния свят, ако не бихме чувствали в нашия собствен живот смущения чрез съвместното сблъскане с външния свят. Ние изживяваме себе си; развиваме от нас нашата дейност; но през време, когато вършим това, ние се натъкваме на съпротивление; забелязваме, че съществува не само ние, а също още нещо, което ни се противопоставя, външния свят. Въпреки че са изразходвали от Дьотраси, самонаблюдението на душата доведе до съвършено други пъти ща двама мислители Мен дьо Биран /1766-1824 г./ и Андре Мари Ампер /1775-1824 г./. Биран е един надарен с тънък усет наблюдателна човешкия дух. Това, което при Русо се явява като един буйно проявяващ се, предизвикан само от едно произволно настроение начин на разглеждане на нещата, при него то е ясно пълносъдържателно мислене.
Това, което се намира в човека благодарение на природата на неговото същество, на неговия темперамент, и това, което той прави от себе си чрез своята дейна начеса от себе си, неговият характер: От тези два фактора Биран прави като дълбокомислещ психолог обект на своите наблюдения.
Той изследва разклоненията и промените на вътрешния живот; вътре в човека се намира един източник на познанието. Силите, с които се запознаваме в нашето вътрешно същество, са интимните развратни познати на нашия живот; а едни външен свят ние познаваме само дотолкова, доколкото той се представя повече или по-малко сроден с нашия вътрешен свят. Какво бихме знаели ние за силите съществуващи вън в природата, ако не бихме познавали действително като изживяване една сила в нашата душа, и не бихме могли поради това да сравним с тази сила това, което застава срещу нас като подобно на сила във външния свят? Ето защо Биран неуморно е в търсене на процеси в собствената душа на човека. Той насочва своето наблюдение върху непроизволното, несъзнателното във вътрешния живот, върху духовните процеси, които вече съществуват в душата, когато в нея се явява светлината на съзнанието.
към текста >>
Той можа да действа за този идеализъм благо
дар
ение на неговия увлекателен
дар
слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната.
Те изследват духа на метода на естествената наука; обаче не искат предварително да поставят неговите явления на еднаква почва с другите процеси на природата. И от техните повече материалистични начала се получава накрая един светоглед клонящ изрично към духа. Виктор Кузен /1792-1868 г./ предприе няколко пътувания през Германия и по този случай се запозна с ръководните духове на идеалистичната епоха. Най-дълбоко впечатление му направи Хегел и Гьоте. Той донесе техния идеализъм и във Франция.
Той можа да действа за този идеализъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната.
Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от идеалистичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция. Той обосноваваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже. А от Хегел беше усвоил, че дух, идея, мисъл царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността. Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята. Върху неговите френски слушатели, които имаха да разбера несравнимите световноисторически бури в най-новите фази на развитие на своя народ, трябваше да направи дълбоко впечатление да чуят изложена от един блестящ оратор разумността на историческото развитие на основата на велики светогледни мисли.
към текста >>
Те възникват само благо
дар
ение на това, че с методите, които сред действителността отговарят напълно на тази действителност, мисленето прехвърля нейните граници и чрез това стига до безбрежното.
Веднага щом мисленето напусне почвата на действителността, то започва да блуждае в една безкрайност. То си представя, че към всяка причина трябва отново да се търси една причина, че следователно светът е без начало във времето. По същия начин постъпва мисленето и с изпълването на пространството. Когато прекосява небесното пространство, то намира извън най-далечните звезди винаги още други; то преминава отвъд този действителен факт и си представя пространството безкрайно и изпълнено с безкраен брой небесни тела. Човек трябва да бъде наясно смята Дюринг, върху това, че всички такива представи за безкрайността нямат нищо общо с действителността.
Те възникват само благодарение на това, че с методите, които сред действителността отговарят напълно на тази действителност, мисленето прехвърля нейните граници и чрез това стига до безбрежното.
Когато мисленето запази съзнание за това негово разделяне с действителността, тогава, според мнението на Дюринг, то няма нужда да се въздържа в пренасянето на понятия, които са взети от човешката дейност, върху природата. Изхождайки от такива гледища, Дюринг не се спира пред това, да признае и на природата в нейното творчество фантазията по същия начин, както се признава това на човека в неговото творчество. "Фантазията се простира... надолу в самата природа, тя се корени, както въобще всяко мислене, във възбуди, които предхождат готовото съзнание и даже не образуват никакви елементи на субективно усещаното". /Курс по философия стр. 50/. Защищаваната от Конт мисъл, че всеки светоглед не би могъл да бъде нищо друго, освен едно подреждане на чисто фактическото, Дюринг я владее така съвършено, че той пренася фантазията в света на фактите, защото вярва, че трябва просто да я отхвърли, ако тя би се явила само в областта на човешкия дух.
към текста >>
Той се отнася отрицателно спрямо начина на разглеждане нещата, който бе създаден чрез
Дар
вин и Хегел.
Щом субективната грешка на мисленето и въображението произхожда от относителната отделеност и самостоятелност на тази сфера, защо тогава и една практическа грешка или погрешна хватка на обективната и немислеща природа да не може да бъде последствие на едно относително отделяне и взаимно отчуждаване на нейните различни части и двигателни сили? Една истинска философия, която не се плаши пред приетите предразсъдъци, ще признае накрая пълната успоредност и общото единство на устройството в посоката на двете страни". /Курс по философия стр. 51/. Следователно Дюринг не е нееластичен, когато се касае за това, да бъде пренесени върху действителността понятията, които мисленето създава в себе си. Обаче понеже, съобразно цялото негово предразположение, той има разбиране само за математическите представи, то и образът, който начертава за света, добива един математически-схематичен отпечатък.
Той се отнася отрицателно спрямо начина на разглеждане нещата, който бе създаден чрез Дарвин и Хегел.
Той няма никакво разбиране за търсене на причината, защо едно същество се развива от друго. Математикът установява също фигурите: Триъгълник, четириъгълник, кръг, елипса и ги поставя една до друга: Защо тогава да не се задоволим с едно подобно схематично стоене едно до друго на формите в природата? Дюринг се залавяне за развитието в природата, а за твърдите форми, които природата е изработила чрез комбиниране на нейните сили, както математикът разглежда определените, строго очертаните пространствени форми. И Дюринг не счита за неуместно да припише на природата една такава целенасочена работа за създаването на такива твърди форми. Той си представя този целенасочен стремеж на природата не като съзнателно действие, както то се е развило вече у човека: Обаче все пак то е изразено в работата на природата също така ясно, както и останалата нейна закономерност.
към текста >>
Такива разсъждения направиха от Дюринг един енергичен противник на
Дар
виновото учение за борбата за съществуване.
Дюринг отхвърля всяка измислица в понятията, обаче в замяна на това приписва на определени, неизбежни за него по-висши идеи фактическа действителност. Ето защо явява се като напълно логично, когато Ланге иска да лиши от морална основа всички идеи коренящи се в действителността /виж по-горе стр. 40/, а също така когато Дюринг разпростира и върху природата идеи, които той счита за валидни в областта на нравствеността. Той е именно напълно убеден, че това, което става в човека, става също така естествено, както неживите процеси. Следователно това, което е правилно в човешкия живот, не може да бъде погрешно в природата.
Такива разсъждения направиха от Дюринг един енергичен противник на Дарвиновото учение за борбата за съществуване.
Ако в природата борбата на всички против всички би била условие за усъвършенстването, тя трябва да бъде такова условие и в човешкия живот. Една такава представа, която отгоре на това си приписва научност, е най-противното нещо на морала, което може да се измисли. По този начин характерът на природата се схваща в антиморален смисъл. Той не важи просто като безразличен по отношение на по-добрия човешки морал на който се кланят и мошениците". /Курс по философия стр. 164/.
към текста >>
НАГОРЕ