Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
8
,
Намерени са резултати от
755
текста в
8
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Година
'.
На страница
1
:
367
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
"По поръчка на Шрьоер (Професор Карл Юлиус Шрьоер) в 1803
година
Йозеф Кюршнер ме покани да издам в изготвянето от него "Германска национална литература" съчиненията на Гьоте върху естествените науки с уводи и поредни обяснения.
З. ОСМО И. ДЕВЕТО 18.ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ "СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА" 19.ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК 20.КЪМ НАСТОЯЩЕТО ДЖОБНО ИЗДАНИЕ
"По поръчка на Шрьоер (Професор Карл Юлиус Шрьоер) в 1803 година Йозеф Кюршнер ме покани да издам в изготвянето от него "Германска национална литература" съчиненията на Гьоте върху естествените науки с уводи и поредни обяснения.
Шрьоер, който сам беше поел за този голям сборник от творби да издаде драмите на Гьоте, трябваше да напише един уводен предговор за първия том, който аз издавах. В този предговор той обясняваше, как стои Гьоте като поет и мислител сред новия духовен живот. Той виждаше в светогледа, който дошлата след Гьоте епоха на естествената наука беше донесла, едно падение от духовната висота, на която беше стоял Гьоте. Задачата, с която бях натоварен чрез издаването на Гьотевите съчинения върху естествените науки, беше обширно охарактеризирано в този предговор. За мене тази задача включваше едно обяснение с естествената наука от една стана, с целия Гьотев светоглед от друга страна.
към текста >>
2.
00. УВОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
На 18 август 1787
година
Гьоте писа от Италия на Кнебел: "След това, което видях от растенията и риби край Неапол и Сивиля, аз бих бил твърде съблазнен, ако бях с 10 години по-млад, да направя едно пътешествие до Индия, не за да открия нещо ново, а за да разгледам откритото по мой начин”.
1. У В О Д
На 18 август 1787 година Гьоте писа от Италия на Кнебел: "След това, което видях от растенията и риби край Неапол и Сивиля, аз бих бил твърде съблазнен, ако бях с 10 години по-млад, да направя едно пътешествие до Индия, не за да открия нещо ново, а за да разгледам откритото по мой начин”.
Тези думи се крие гледната точка, от която трябва да разглеждаме научните трудове на Гьоте. При него не се касае за откриването на нови факти, а за една нова гледна точка, за един определен начин да се разглежда природата. Вярно е, че Гьоте е направил редица големи отделни открития, както например това на междучелюстната кост и на прешленната теория на черепа в остеологията, на тъждествеността на всички растителни органи със стебления лист в ботаниката и т.н. Обаче като душа оживяваща всички тези подробности ние трябва да разгледаме величествения възглед за природата, който носи тези открития, трябва да обгърнем с поглед в учението за организмите преди всичко едно велико откритие, поставящо в сянка всички открития: Откритието на същността на самия организъм. Онзи принцип, чрез който един организъм е това, като което той се представя, причините, чиито следствия ни се явяват проявите на живота, с една дума всичко, за което трябва да питаме принципно в това отношение, бе изложено и обяснено от Гьоте.*(* Който заявява, че такава една цел е предварително непостижимо, той никога не ще стигне до едно разбиране на Гьотевите възгледи върху природата; напротив онзи, който, оставяйки този въпрос открит, пристъпва без предразсъдък към неговото проучване, той, завършвайки своето изследване, сигурно ще даде един положителен отговор.
към текста >>
3.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ние виждаме това вече в едно писмо от времето прекарано в Щрасбург, датирано от 14 юли 1770
година
, където той говори за една пеперуда: "Бедното животно трепери в мрежата, изтрива си най-хубавите цветове; и когато го улавяме неповредено, то лежи вцепенено и безжизнено; трупът не е цялото животно, към него принадлежи още нещо, една главна част и при случай, както и при всеки друг една съществена главна част: животът..."От същия възглед са се родили и думите от "Фауст":
Забравяше се напълно, че при организма трябва преди всичко да се държи сметка, че тук външното явление се владее от един вътрешен принцип, че във всеки орган действа цялото. Външното явление, външното разположение на членовете един до друг може да бъде разгледано и след разрушаването на живота, защото то продължава да съществува още известно време. Обаче това, което имаме пред нас от един мъртъв организъм, в действителност не е вече никакъв организъм. Изчезнал е онзи принцип, който прониква всички подробности, всички отделни части. Срещу онова разглеждане, което разрушава живота, за да познае живота, Гьоте поставя възможноста и нуждата от едно по-висше разглеждане.
Ние виждаме това вече в едно писмо от времето прекарано в Щрасбург, датирано от 14 юли 1770 година, където той говори за една пеперуда: "Бедното животно трепери в мрежата, изтрива си най-хубавите цветове; и когато го улавяме неповредено, то лежи вцепенено и безжизнено; трупът не е цялото животно, към него принадлежи още нещо, една главна част и при случай, както и при всеки друг една съществена главна част: животът..."От същия възглед са се родили и думите от "Фауст":
"Който иска да познае и опише живото, търси първо духа да прогони; тогаз в ръката си той има частите, за жалост! Липсва връзката духовна”.
към текста >>
И в указанията, които имаме върху неговото мислене от 1769 до 1775
година
, ние познаваме вече твърде често зародишите на неговите по-късни работи.
търси първо духа да прогони; тогаз в ръката си той има частите, за жалост! Липсва връзката духовна”. Обаче, както добре може да се предположи имайки предвид неговата природа, Гьоте не се задоволи само с отричането на едно схващане, а положи усилия все повече да си изработи свое собствено схващане.
И в указанията, които имаме върху неговото мислене от 1769 до 1775 година, ние познаваме вече твърде често зародишите на неговите по-късни работи.
Тук той си създава идеята за едно същество, при което всяка част оживява друга, при която един принцип прониква всички отделни части. Във "Фауст" се казва: “Как всичко се във цялото втъкава, Едно във друго действува и живее” А в "Сатир":
към текста >>
Нека сравним с горното това, което Гьоте е написал в 1807
година
като увод към своето учение на метаморфозите: "Но когато разгледаме всички форми, особено органичните, ние откриваме, че никъде не се явява нещо постоянно, никъде нещо почиващо, нещо завършено, а напротив всичко се колебае в постоянно движение”.
Той си представя това същество така, че то е подложено във времето на постоянни промени, но във всички степени на промените се проявява винаги само едно същество, което се утвърждава като трайното, постоянното в промените. В "Сатирос" се казва: “Вървеше движейки се ту нагоре, ту надолу Единното и вечно цяло нещо, Променящо се постоянно, все същото оставащо”.
Нека сравним с горното това, което Гьоте е написал в 1807 година като увод към своето учение на метаморфозите: "Но когато разгледаме всички форми, особено органичните, ние откриваме, че никъде не се явява нещо постоянно, никъде нещо почиващо, нещо завършено, а напротив всичко се колебае в постоянно движение”.
Не това колебаещо се той противопоставя там идеята или "нещо, което се съдържа само за миг в опитността” като нещо постоянно. От горецитираното място от "Сатирос" ясно може да се види, че основата на мисълта за метаморфозите, морфологическата мисъл се е родила у Гьоте още преди неговото идване във Ваймар. Обаче това, което трябва да запомним, е, че той си представя идеята за живото същество не приложена към един отделен организъм, но че цялата вселена е едно такова живо същество. Произходът на това схващане трябва да се търси разбира се в работите на алхимията заедно с госпожица фон Клетенберг и в четенето на Теофрастус Парапелзус след своето завръщане от Лайпциг (1768/69г.) Проявяваше се стремеж да се долови чрез някакъв опит онзи принцип проникващ цялата вселена, да бъде той изобразен в някакво вещество.
към текста >>
Възгледът за цялата вселена като един велик организъм, както го намерихме загатнат по-горе в цитатите от "Фауст" и "Сатирос", остава обаче да съществува до времето около 1870
година
, както ще видим по-късно, където Духът късно от статията "Природа".
От горецитираното място от "Сатирос" ясно може да се види, че основата на мисълта за метаморфозите, морфологическата мисъл се е родила у Гьоте още преди неговото идване във Ваймар. Обаче това, което трябва да запомним, е, че той си представя идеята за живото същество не приложена към един отделен организъм, но че цялата вселена е едно такова живо същество. Произходът на това схващане трябва да се търси разбира се в работите на алхимията заедно с госпожица фон Клетенберг и в четенето на Теофрастус Парапелзус след своето завръщане от Лайпциг (1768/69г.) Проявяваше се стремеж да се долови чрез някакъв опит онзи принцип проникващ цялата вселена, да бъде той изобразен в някакво вещество. 1) Обаче този клонящ към мистичното начин на разглеждане света съставлява само един преходен епизод в развитието на Гьоте и скоро отстъпва на една по-здрава и по-обективна форма на мислене.
Възгледът за цялата вселена като един велик организъм, както го намерихме загатнат по-горе в цитатите от "Фауст" и "Сатирос", остава обаче да съществува до времето около 1870 година, както ще видим по-късно, където Духът късно от статията "Природа".
Ние го срещаме още веднъж във "Фауст", а именно на Земята е представен като онзи принцип на живота, който прониква всемирния организъм: “В вълните на живота, в буря на делата, Кипя нагоре аз, надолу Тъча нататък и насам! Рождение и гроб,
към текста >>
Ние ги намираме свързано представени в неговата статия "Природа", която е била писана около 1780
година
.Тъй като в тази статия са събрани всички мисли на Гьоте върху природата, които досега посочихме само разпръснато, тя добива особено голямо значение.
Това, което в първия случай произхождаше от една неспособност да бъде познат животът в неговия корен, тук то доведе до една догма убиваща живота. Върху това Гьоте казва в "Поезия и истина": “Съществувала някаква материя от вечността, която се движела от вечността и чрез това движение наляво и надясно и на всички страни тя направо произвеждала всички безкрайни явления на съществуванието. Ние даже бихме останали доволни от всичко това, ако авторът действително би изградил пред нашите очи света от неговата движеща се материя. Но и той знае толкова малко за природата колкото и ние; защото като приковава няколко общи понятия, той ги пуска веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материалната, тежка, вярно е че движена, но все пак лишена от насока и форма природа, и счита, че с това е добил твърде много”. В това схващане Гьоте не можа да намери нищо освен "движена материя" и противоположно на това се образуваха неговите понятия за природата все по-ясно.
Ние ги намираме свързано представени в неговата статия "Природа", която е била писана около 1780 година.Тъй като в тази статия са събрани всички мисли на Гьоте върху природата, които досега посочихме само разпръснато, тя добива особено голямо значение.
Идеята за едно същество, което е обхванато в постоянно изменение и при това винаги остава тъждествено, срещаме тук в тази статия: "Всичко е ново и все пак винаги старо”. “Тя /природата/ вечно се превръща и в нея няма нито момент почивка”, но “нейните закони са неизменими”. По-късно ще видим, че в безкрайното множество от растителни форми Гьоте търси едно първично растение (прарастение). И тази мисъл ние намираме отбелязана тук: “Всяко едно от нейните /на природата/ произведения има своя собствена същност, всяко едно от нейните явления най-изолираното понятие, и въпреки това всичко съставлява едно цяло”. Даже отношението, което той по-късно заема спрямо изключителни случаи, а именно да не ги счита просто като грешки на формирането, а да ги обяснява като произхождащи от природни закони, е съвсем ясно изразено вече тук: "И най-неестественото е природа" и "нейните изключения са рядки"* /*Рудолф Щайнер имаше намерението да напише за специалното издание на Гьотевите съчинения върху естествените науки,1.5.издание Дорнах Швейцария 1926 г.
към текста >>
Приемането на тази градина от страна на Гьоте стана на 21 април 1776
година
и издаденият от Кайл "Дневник" ни съобщава от сега нататък често за работата на Гьоте в тази градина, която стана едно от неговите любими занимания.
Да летя в пещери планински духовете, В ливади да тъка в сумрака твой! ” Като едно изпълнение на този копнеж се явява за нас, когато при неговото влизане във Ваймар му се удава "Да замени стайния и градски въздух с полската, горската и градинска атмосфера”*."(* Естествени науки I,стр. 64.) Като непосредствена подбуда за изучаването на растенията трябва да считаме за вниманието на поета с посаждането на растения в подарената му от херцог Карл Август градина.
Приемането на тази градина от страна на Гьоте стана на 21 април 1776 година и издаденият от Кайл "Дневник" ни съобщава от сега нататък често за работата на Гьоте в тази градина, която стана едно от неговите любими занимания.
Едно друго поле за стремежи в тази насока му предложи Тюрингската гора, където той имаше случай да се запознае и с по-нисшите организми в техните жизнени явления. Особено много го интересуват мъховете и лишеите. На 31 октомври 1777 година той моли госпожа фон Щайн да му изпрати мъхове от всички сортове и доколкото е възможно с корени и влажни, за да може отново да ги размножи. За нас трябва да има много голямо значение, че тук Гьоте се занимава вече с този по-нискостоящ свят на организмите и въпреки това по-късно извлече законите на организацията на растенията от по-висшите растения. Преценявайки това обстоятелство, ние не трябва, както мнозина правят това, да припишем това на едно подценяване на значението на по-малко развитите същества, а на едно пълно съзнателно намерение.
към текста >>
На 31 октомври 1777
година
той моли госпожа фон Щайн да му изпрати мъхове от всички сортове и доколкото е възможно с корени и влажни, за да може отново да ги размножи.
Като едно изпълнение на този копнеж се явява за нас, когато при неговото влизане във Ваймар му се удава "Да замени стайния и градски въздух с полската, горската и градинска атмосфера”*."(* Естествени науки I,стр. 64.) Като непосредствена подбуда за изучаването на растенията трябва да считаме за вниманието на поета с посаждането на растения в подарената му от херцог Карл Август градина. Приемането на тази градина от страна на Гьоте стана на 21 април 1776 година и издаденият от Кайл "Дневник" ни съобщава от сега нататък често за работата на Гьоте в тази градина, която стана едно от неговите любими занимания. Едно друго поле за стремежи в тази насока му предложи Тюрингската гора, където той имаше случай да се запознае и с по-нисшите организми в техните жизнени явления. Особено много го интересуват мъховете и лишеите.
На 31 октомври 1777 година той моли госпожа фон Щайн да му изпрати мъхове от всички сортове и доколкото е възможно с корени и влажни, за да може отново да ги размножи.
За нас трябва да има много голямо значение, че тук Гьоте се занимава вече с този по-нискостоящ свят на организмите и въпреки това по-късно извлече законите на организацията на растенията от по-висшите растения. Преценявайки това обстоятелство, ние не трябва, както мнозина правят това, да припишем това на едно подценяване на значението на по-малко развитите същества, а на едно пълно съзнателно намерение. От сега нататък поетът не напуска вече царството на растенията. Още много по-рано той трябва да е прочел съчиненията на Лине. За запознаването с тези съчинения ние научаваме от писмата до госпожа фон Щайн в 1782 година.
към текста >>
За запознаването с тези съчинения ние научаваме от писмата до госпожа фон Щайн в 1782
година
.
На 31 октомври 1777 година той моли госпожа фон Щайн да му изпрати мъхове от всички сортове и доколкото е възможно с корени и влажни, за да може отново да ги размножи. За нас трябва да има много голямо значение, че тук Гьоте се занимава вече с този по-нискостоящ свят на организмите и въпреки това по-късно извлече законите на организацията на растенията от по-висшите растения. Преценявайки това обстоятелство, ние не трябва, както мнозина правят това, да припишем това на едно подценяване на значението на по-малко развитите същества, а на едно пълно съзнателно намерение. От сега нататък поетът не напуска вече царството на растенията. Още много по-рано той трябва да е прочел съчиненията на Лине.
За запознаването с тези съчинения ние научаваме от писмата до госпожа фон Щайн в 1782 година.
Стремежите на Лине бяха да достави една систематична прегледност в познанието на растенията. Трябваше да бъде намерено определено редуване, определена поредица, в която всяко растение да стои на определено място, така щото във всеки момент то да може лесно да се намери, за да има човек въобще едно средство за ориентиране в безграничното множество на подробностите. За тази цел живите същества трябваше да бъдат изследвани по степента на тяхното родство и да бъдат съответно събрани в групи. Тъй като при това се касаеше преди всичко за да бъде познато всяко едно растение по-лесен начин, а също и неговото място в системата лесно да се намери, трябваше да се държи сметка особено за онези признаци, които различават растенията едни от други. За да се направи невъзможно смесването на едно растение с друго, търсеха се предимно тези различаващи признаци.
към текста >>
На 16 юни 1782
година
Гьоте пише на Карл Август: “В съчиненията на Русо се намират много мили писма върху ботаниката, в които по най-разбираем и изящен начин той предава уроци върху тази наука на една дама.
Той трябваше по-нататък да признае, че това нещо се проявява еднакво във всички растения. И въпреки това налице беше безкрайното различие на отделните същества, което трябваше да бъде обяснено. Как става, че онова единно нещо се явява в толкова разнообразни форми? Тези бяха несъмнено въпросите, които Гьоте си зададе при четенето на съчиненията на Лине, защото той сам казва за себе си: “Това, което той – Лине – се стараеше да държи насила отделно едно от друго, то трябваше, според най-вътрешната нужда на моето същество, да се стреми към съединение” *.(* Естествени Науки, стр.68.) Приблизително по същото време, както първото запознаване с Лине, става и запознаването с ботаническите стремежи на Русо.
На 16 юни 1782 година Гьоте пише на Карл Август: “В съчиненията на Русо се намират много мили писма върху ботаниката, в които по най-разбираем и изящен начин той предава уроци върху тази наука на една дама.
Това е наистина един образец, как трябва да се преподава и едно допълнение на неговото съчинение “Емил”. Ето защо използвам случая да препоръчам отново царството на цветята на моите красиви приятелки”. Стремежите на Русо в областта на ботаниката направиха дълбоко впечатления на Гьоте. Изтъкването на номенклатурата произхожда от същността на растенията и отговаряща на тази същност, разглеждането на растението заради самото него, независимо от всички принципи на полезност, които срещаме у Русо, всичко това беше съвсем в смисъла на Гьоте. И двамата също имаха общо това, че бяха стигнали до изучаване на растенията не чрез някакъв специален научен стремеж, а чрез общочовешките мотиви.
към текста >>
Следващите подробни наблюдения на растителния свят се падат в 1784
година
.
Ето защо използвам случая да препоръчам отново царството на цветята на моите красиви приятелки”. Стремежите на Русо в областта на ботаниката направиха дълбоко впечатления на Гьоте. Изтъкването на номенклатурата произхожда от същността на растенията и отговаряща на тази същност, разглеждането на растението заради самото него, независимо от всички принципи на полезност, които срещаме у Русо, всичко това беше съвсем в смисъла на Гьоте. И двамата също имаха общо това, че бяха стигнали до изучаване на растенията не чрез някакъв специален научен стремеж, а чрез общочовешките мотиви. Същият интерес ги обвързваше към същия обект.
Следващите подробни наблюдения на растителния свят се падат в 1784 година.
Вилхелм Фрайхер фон Глайхен, наречен Русвурм, беше издал тогава два труда, които се занимаваха с изучаване на предмета, който живо интересуваше Гьоте: Най-новото из областта на растенията” и "Избрани микроскопски открития при растенията"*/* Нюрнберг 1764 г. съотв. 1777-1781 г./. И двете книги разглеждаха процесите на оплождането при растенията. Цветният прашец, тичинките и близалцето бяха грижливо изследвани и откритите при това процеси представени в добре изпълнена картини. Тези изследвания направи сега Гьоте на свой ред.
към текста >>
На 12 януари 1785
година
той пише на госпожа фон Щайн: "Моят микроскоп е поставен, за да наблюдавам отново с началото на пролетта изследванията на Глайхен, наречен Русвурм и да ги проверя”.
Вилхелм Фрайхер фон Глайхен, наречен Русвурм, беше издал тогава два труда, които се занимаваха с изучаване на предмета, който живо интересуваше Гьоте: Най-новото из областта на растенията” и "Избрани микроскопски открития при растенията"*/* Нюрнберг 1764 г. съотв. 1777-1781 г./. И двете книги разглеждаха процесите на оплождането при растенията. Цветният прашец, тичинките и близалцето бяха грижливо изследвани и откритите при това процеси представени в добре изпълнена картини. Тези изследвания направи сега Гьоте на свой ред.
На 12 януари 1785 година той пише на госпожа фон Щайн: "Моят микроскоп е поставен, за да наблюдавам отново с началото на пролетта изследванията на Глайхен, наречен Русвурм и да ги проверя”.
През същата пролет бе проучена и природата на семето, както ни показва това едно писмо до Кнебел от 2 април 1785 г.: "Аз размислих материята на семето, доколкото достигат моите опитности”. При всички тези изследвания у Гьоте става дума за нещо отделно; целта на неговите стремежи да изследва същността на растението. За това той съобщава на 8 април 1785 година на Марк, че е "направил в ботаниката хубави открития и комбинации”. Също и изразът комбинации доказва тук, че Гьоте се старае да си нарисува мислено една картина за процесите в растителния свят. Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел.
към текста >>
За това той съобщава на 8 април 1785
година
на Марк, че е "направил в ботаниката хубави открития и комбинации”.
Цветният прашец, тичинките и близалцето бяха грижливо изследвани и откритите при това процеси представени в добре изпълнена картини. Тези изследвания направи сега Гьоте на свой ред. На 12 януари 1785 година той пише на госпожа фон Щайн: "Моят микроскоп е поставен, за да наблюдавам отново с началото на пролетта изследванията на Глайхен, наречен Русвурм и да ги проверя”. През същата пролет бе проучена и природата на семето, както ни показва това едно писмо до Кнебел от 2 април 1785 г.: "Аз размислих материята на семето, доколкото достигат моите опитности”. При всички тези изследвания у Гьоте става дума за нещо отделно; целта на неговите стремежи да изследва същността на растението.
За това той съобщава на 8 април 1785 година на Марк, че е "направил в ботаниката хубави открития и комбинации”.
Също и изразът комбинации доказва тук, че Гьоте се старае да си нарисува мислено една картина за процесите в растителния свят. Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел. Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество. По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата. Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”.
към текста >>
Естествено при това трябва да помислим, че в 1784
година
Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество.
През същата пролет бе проучена и природата на семето, както ни показва това едно писмо до Кнебел от 2 април 1785 г.: "Аз размислих материята на семето, доколкото достигат моите опитности”. При всички тези изследвания у Гьоте става дума за нещо отделно; целта на неговите стремежи да изследва същността на растението. За това той съобщава на 8 април 1785 година на Марк, че е "направил в ботаниката хубави открития и комбинации”. Също и изразът комбинации доказва тук, че Гьоте се старае да си нарисува мислено една картина за процесите в растителния свят. Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел.
Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество.
По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата. Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”. От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време. Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785 година. Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”.
към текста >>
По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784
година
и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата.
При всички тези изследвания у Гьоте става дума за нещо отделно; целта на неговите стремежи да изследва същността на растението. За това той съобщава на 8 април 1785 година на Марк, че е "направил в ботаниката хубави открития и комбинации”. Също и изразът комбинации доказва тук, че Гьоте се старае да си нарисува мислено една картина за процесите в растителния свят. Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел. Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество.
По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата.
Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”. От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време. Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785 година. Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”. Малко преди това той даже иска да напише един малък ботанически тракт за Кнебел, за да го спечели за тази наука*./*”На драго сърце бих ти изпратил една лекция по ботаника, ако тя беше вече написана”.
към текста >>
Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784
година
: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”.
За това той съобщава на 8 април 1785 година на Марк, че е "направил в ботаниката хубави открития и комбинации”. Също и изразът комбинации доказва тук, че Гьоте се старае да си нарисува мислено една картина за процесите в растителния свят. Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел. Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество. По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата.
Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”.
От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време. Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785 година. Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”. Малко преди това той даже иска да напише един малък ботанически тракт за Кнебел, за да го спечели за тази наука*./*”На драго сърце бих ти изпратил една лекция по ботаника, ако тя беше вече написана”. Писмо до Кнебел от 2 април 1785 г./.
към текста >>
Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785
година
.
Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел. Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество. По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата. Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”. От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време.
Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785 година.
Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”. Малко преди това той даже иска да напише един малък ботанически тракт за Кнебел, за да го спечели за тази наука*./*”На драго сърце бих ти изпратил една лекция по ботаника, ако тя беше вече написана”. Писмо до Кнебел от 2 април 1785 г./. Ботаниката така много го привлича, че неговото пътуване за Карлсбад, което предприема на 20 юни 1785 година, за да прекара там лятото, се превръща в едно изследователско пътуване. Кнебел го придружава.
към текста >>
Към средата на април през тази
година
той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”.
Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество. По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата. Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”. От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време. Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785 година.
Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”.
Малко преди това той даже иска да напише един малък ботанически тракт за Кнебел, за да го спечели за тази наука*./*”На драго сърце бих ти изпратил една лекция по ботаника, ако тя беше вече написана”. Писмо до Кнебел от 2 април 1785 г./. Ботаниката така много го привлича, че неговото пътуване за Карлсбад, което предприема на 20 юни 1785 година, за да прекара там лятото, се превръща в едно изследователско пътуване. Кнебел го придружава. Близо до Йена те срещат един 17 годишен младеж, Дитрих, чиято оловена кутия показваше, че той току-що се завръща от една ботаническа екскурзия.
към текста >>
Ботаниката така много го привлича, че неговото пътуване за Карлсбад, което предприема на 20 юни 1785
година
, за да прекара там лятото, се превръща в едно изследователско пътуване.
От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време. Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785 година. Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”. Малко преди това той даже иска да напише един малък ботанически тракт за Кнебел, за да го спечели за тази наука*./*”На драго сърце бих ти изпратил една лекция по ботаника, ако тя беше вече написана”. Писмо до Кнебел от 2 април 1785 г./.
Ботаниката така много го привлича, че неговото пътуване за Карлсбад, което предприема на 20 юни 1785 година, за да прекара там лятото, се превръща в едно изследователско пътуване.
Кнебел го придружава. Близо до Йена те срещат един 17 годишен младеж, Дитрих, чиято оловена кутия показваше, че той току-що се завръща от една ботаническа екскурзия. Върху това интересно пътуване научаваме по-големи подробности от Гьотевата "Историята на едно ботаническо изучаване" и от някои съобщения на Кон от Браслау, който е можал да вземе същите от един ръкопис на Дитрих. В Карлсбад често пъти разговорите върху ботаниката са били едно приятно занимание. Завърнал се у дома, Гьоте се посвещава с по-голяма енергия на изучаването на ботаниката; с помощта на философията на Лине той прави наблюдения върху гъби, мъхове, лишеи и водорасли, както виждаме това от неговите писма до г-жа Фон Щайн.
към текста >>
На 9 ноември 1785
година
той съобщава на госпожа фон Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият начин да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да практикувам, тъй като не лесно чета една книга.
Близо до Йена те срещат един 17 годишен младеж, Дитрих, чиято оловена кутия показваше, че той току-що се завръща от една ботаническа екскурзия. Върху това интересно пътуване научаваме по-големи подробности от Гьотевата "Историята на едно ботаническо изучаване" и от някои съобщения на Кон от Браслау, който е можал да вземе същите от един ръкопис на Дитрих. В Карлсбад често пъти разговорите върху ботаниката са били едно приятно занимание. Завърнал се у дома, Гьоте се посвещава с по-голяма енергия на изучаването на ботаниката; с помощта на философията на Лине той прави наблюдения върху гъби, мъхове, лишеи и водорасли, както виждаме това от неговите писма до г-жа Фон Щайн. Едва сега, когато той самият е наблюдавал и мислил много, Лине става по-полезен за него и намира при осветление върху много подробности, които му помагат да напредне в своите комбинации.
На 9 ноември 1785 година той съобщава на госпожа фон Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият начин да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да практикувам, тъй като не лесно чета една книга.
Това не е за четене, а за повторение и то ми направи много добри услуги, тъй като размислих върху най-многото неща”. През време на тези проучвания на него му става все по-ясно, че все пак това е само една основна форма, която се явява в безкрайното множество на растителните индивиди, тази основна форма ми стана самата тя все по-нагледна, той позна по-нататък, че в тази основна форма притежава способността за неограниченото изменение, чрез което се създава многообразието от единството. На 9 юли 1786 година той пише на госпожа фон Щайн: “Това е едно съглеждане на формата, с която природата един вид постоянно играе и играеки произвежда многообразния живот”. Сега преди всичко се касаеше за това, не променящо се, постоянното, онази първична форма с която природата един вид играе, да добие поотделно един пластичен образ. За целта беше необходим един случай, който да позволи отделянето на онова непроменливо, трайно в растителната форма от изменящото се, непостоянното.
към текста >>
На 9 юли 1786
година
той пише на госпожа фон Щайн: “Това е едно съглеждане на формата, с която природата един вид постоянно играе и играеки произвежда многообразния живот”.
Завърнал се у дома, Гьоте се посвещава с по-голяма енергия на изучаването на ботаниката; с помощта на философията на Лине той прави наблюдения върху гъби, мъхове, лишеи и водорасли, както виждаме това от неговите писма до г-жа Фон Щайн. Едва сега, когато той самият е наблюдавал и мислил много, Лине става по-полезен за него и намира при осветление върху много подробности, които му помагат да напредне в своите комбинации. На 9 ноември 1785 година той съобщава на госпожа фон Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият начин да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да практикувам, тъй като не лесно чета една книга. Това не е за четене, а за повторение и то ми направи много добри услуги, тъй като размислих върху най-многото неща”. През време на тези проучвания на него му става все по-ясно, че все пак това е само една основна форма, която се явява в безкрайното множество на растителните индивиди, тази основна форма ми стана самата тя все по-нагледна, той позна по-нататък, че в тази основна форма притежава способността за неограниченото изменение, чрез което се създава многообразието от единството.
На 9 юли 1786 година той пише на госпожа фон Щайн: “Това е едно съглеждане на формата, с която природата един вид постоянно играе и играеки произвежда многообразния живот”.
Сега преди всичко се касаеше за това, не променящо се, постоянното, онази първична форма с която природата един вид играе, да добие поотделно един пластичен образ. За целта беше необходим един случай, който да позволи отделянето на онова непроменливо, трайно в растителната форма от изменящото се, непостоянното. За наблюдения от този род Гьоте беше проучил дотогава само една малка област. Той трябваше да наблюдава едно и също растение при различни условия и влияния защото само по този начин изменящото се изпъква по-добре. Това по-малко изпъква при растенията от различните видове.
към текста >>
На 17 ноември 1786
година
той пише на Кнебел: “Моите скромни познания по ботаника ме радват твърде много в тази страна, където съществува една по-радостна, по-непрекъсната вегетация.
Тази същност намираме именно в идеите на Гьоте. Онзи, който е въоръжен с разбиране за тази същност, той първо ще бъде в състояние да разбере, защо организмите отговарят (реагират) на определени условия именно по един такъв, а съвсем не по друг начин. Само такъв човек ще бъде в състояние да си състави правилни представи върху изменчивостта навъншните форми на организмите и върху свързаните с това закони на приспособлението и на борбата за съществуване.*/*Ненужно е да се каже, че с това съвсем не се съмняваме в модерната теория за произхода или че с това нейните твърдения трябва да бъдат ограничени; напротив, с това и се създава една сигурна основа. Мисълта за прарастението (първичното растение) се оформя все по-определено, все по-ясно в духа на Гьоте. В Ботаническата градина в Падова* (* Пътуване в Италия 27.09.1786 г.), където той се движи между една чужда нему растителност, в него “Все повече оживява мисълта, че вероятно човек може да развие всички форми на растенията от една форма”.
На 17 ноември 1786 година той пише на Кнебел: “Моите скромни познания по ботаника ме радват твърде много в тази страна, където съществува една по-радостна, по-непрекъсната вегетация.
Аз вече направих усърдни, простиращи се в областта на общото наблюдения, които после ще ти бъдат и на тебе приятни”. На 18 февруари 1787 година *(*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Рим, че е на път “Да открие нови, прекрасни отношения, как природата, това чудо на чудесата, което изглежда като нещо друго, развива такова разнообразие от нещо просто”. На 25 март той моли да кажат на Хердер, че вече е готов с прарастението. На 17 април * (*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Палермо и записва за прарастението думите: “Такова трябва все пак да съществува: по какво иначе бих познал аз, че тази или онази форма е едно растение, ако всички не биха били образувани по същия образец”. Той има предвид комплекса от законите на формирането, който организира растението, прави от него това, което то е, и чрез което при определен обект на природата ние стигаме до мисълта: това е едно растение това е прарастението.
към текста >>
На 18 февруари 1787
година
*(*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Рим, че е на път “Да открие нови, прекрасни отношения, как природата, това чудо на чудесата, което изглежда като нещо друго, развива такова разнообразие от нещо просто”.
Само такъв човек ще бъде в състояние да си състави правилни представи върху изменчивостта навъншните форми на организмите и върху свързаните с това закони на приспособлението и на борбата за съществуване.*/*Ненужно е да се каже, че с това съвсем не се съмняваме в модерната теория за произхода или че с това нейните твърдения трябва да бъдат ограничени; напротив, с това и се създава една сигурна основа. Мисълта за прарастението (първичното растение) се оформя все по-определено, все по-ясно в духа на Гьоте. В Ботаническата градина в Падова* (* Пътуване в Италия 27.09.1786 г.), където той се движи между една чужда нему растителност, в него “Все повече оживява мисълта, че вероятно човек може да развие всички форми на растенията от една форма”. На 17 ноември 1786 година той пише на Кнебел: “Моите скромни познания по ботаника ме радват твърде много в тази страна, където съществува една по-радостна, по-непрекъсната вегетация. Аз вече направих усърдни, простиращи се в областта на общото наблюдения, които после ще ти бъдат и на тебе приятни”.
На 18 февруари 1787 година *(*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Рим, че е на път “Да открие нови, прекрасни отношения, как природата, това чудо на чудесата, което изглежда като нещо друго, развива такова разнообразие от нещо просто”.
На 25 март той моли да кажат на Хердер, че вече е готов с прарастението. На 17 април * (*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Палермо и записва за прарастението думите: “Такова трябва все пак да съществува: по какво иначе бих познал аз, че тази или онази форма е едно растение, ако всички не биха били образувани по същия образец”. Той има предвид комплекса от законите на формирането, който организира растението, прави от него това, което то е, и чрез което при определен обект на природата ние стигаме до мисълта: това е едно растение това е прарастението. Като такова то е нещо идейно, което може да бъде задържано само в мисълта; обаче то добива форма, добива определена форма, цвят, брой на своите органи и пр. Тази външна форма не е нещо сковано с онзи комплекс от формиращи закони, произхождат по необходимост от него.
към текста >>
Той пише на Хердер на 17 май 1787
година
: “По-нататък трябва да ти поверя, че съм съвсем близо до тайната на създаването на растенията, и че това е най-простата работа, която можем да си представим прарастението става най-чудното създание на света, за което природата ще ми завиди.
Като такова то е нещо идейно, което може да бъде задържано само в мисълта; обаче то добива форма, добива определена форма, цвят, брой на своите органи и пр. Тази външна форма не е нещо сковано с онзи комплекс от формиращи закони, произхождат по необходимост от него. Когато сме схванали тези формиращи закони, този първообраз на растението, ние сме задържали в идеята това, което природата поставя някакси на основата на всеки отделен растителен индивид и от който последствие същия и правим той да се роди от него. Даже ние можем да измислим растителни форми съобразно този закон, които да следват по необходимост от същността на растението и биха могли да съществуват, ако биха настъпили необходимите за това условия. По този начин Гьоте се стреми да си изобрази духом това, което природата извършва при образуването на нейните същества.
Той пише на Хердер на 17 май 1787 година: “По-нататък трябва да ти поверя, че съм съвсем близо до тайната на създаването на растенията, и че това е най-простата работа, която можем да си представим прарастението става най-чудното създание на света, за което природата ще ми завиди.
С този модел и с ключа за това ние можем след това да измислим още растения до безкрайност, които трябва да бъдат логични т.е. такива, които макар и да не съществуват, все пак биха могли да съществуват и не са просто сянка и илюзии на живописец или на поет, а притежават една вътрешна истиност и необходимост. Същият закон ще може да се разпростре върху всичко живо. Тук изпъква още една друга разлика на Гьотевото схващане от Дарвиновото, а именно когато се вземе предвид, как се застъпва Дарвиновото схващане*/*Тук ние имаме по-малко предвид еволюционната теория на онези природоизследователи, които стоят на почвата на сетивния емпиризъм, а напротив теоретичните основи, принципите, които са били поставени на основите на Дарвинизма. Преди всичко Йенската Школа начело с Хекел; в този първостепенен дух дарвиновото учение е намирало несъмнено с цялата си едностранчивост своето последователно развитие.
към текста >>
Ето защо на 6 септември 1787
година
*/*Пътуване в Италия) Гьоте го нарича също ev xainay /едно и всичко/ на растителния свят.
Преди всичко Йенската Школа начело с Хекел; в този първостепенен дух дарвиновото учение е намирало несъмнено с цялата си едностранчивост своето последователно развитие. Това последното приема, че външните условия действат като механически причини върху природата на един организъм и го изменят съответно с това. При Гьоте отделните изменения са проява на организма, който притежава при себе си способността да приеме разнообразните форми и в определен случай приема онази форма, която е най-съответстваща на условията на външния свят, които го заобикалят. Тези външни условия са само повод вътрешните формиращи сили да се изявят по един определен начин. Единствено тези последните са съставният принцип, творческият принцип в растението.
Ето защо на 6 септември 1787 година*/*Пътуване в Италия) Гьоте го нарича също ev xainay /едно и всичко/ на растителния свят.
А когато сега пристъпим към това първично растение, върху него можем да кажем следното. Живият организъм е едно завършено в себе си цяло, което създава своите състояния от себе си. Както в разположението един до друг на членовете така и в редуването по време на състоянията на едно живо същество съществува едно взаимоотношение, което ни се явява обусловено от достъпните за сетивата свойства на членовете, на частите, нито от механично-причинната обусловеност на по-късното от по-ранното, а което се владее от един по-висш принцип, стоящ над частите и състоянията. Самата природа на цялото обуславя, защото определено състояние да се яви първо, друго някое последно; а също и редуването на средните състояния е определено в идеята на цялото; предишното е зависимо от следващото и обратно; накратко, в живия организъм има развитие на едното и другото, един преход от едно състояние в друго, никакъв завършек, никакво приключване на битието на отделната част, а постоянно ставане, развитие. В растението тази обусловеност на всяка отделна част от цялото се явява дотолкова, доколкото всички органи са устроени от една основна форма.
към текста >>
На 17 май 1787
година
Гьоте пише тази мисъл на Хердер с думите: “На мене ми просветна мисълта че в онзи орган на растението, който обикновено наричаме лист, се крие истински протей, който може да се скрие и изяви във всички форми напред и назад.
А когато сега пристъпим към това първично растение, върху него можем да кажем следното. Живият организъм е едно завършено в себе си цяло, което създава своите състояния от себе си. Както в разположението един до друг на членовете така и в редуването по време на състоянията на едно живо същество съществува едно взаимоотношение, което ни се явява обусловено от достъпните за сетивата свойства на членовете, на частите, нито от механично-причинната обусловеност на по-късното от по-ранното, а което се владее от един по-висш принцип, стоящ над частите и състоянията. Самата природа на цялото обуславя, защото определено състояние да се яви първо, друго някое последно; а също и редуването на средните състояния е определено в идеята на цялото; предишното е зависимо от следващото и обратно; накратко, в живия организъм има развитие на едното и другото, един преход от едно състояние в друго, никакъв завършек, никакво приключване на битието на отделната част, а постоянно ставане, развитие. В растението тази обусловеност на всяка отделна част от цялото се явява дотолкова, доколкото всички органи са устроени от една основна форма.
На 17 май 1787 година Гьоте пише тази мисъл на Хердер с думите: “На мене ми просветна мисълта че в онзи орган на растението, който обикновено наричаме лист, се крие истински протей, който може да се скрие и изяви във всички форми напред и назад.
Растението е винаги само лист, така неразделно свързан с бъдещето семе, че не може да си представим единия без другото”. Докато при животното онзи по-висш принцип, който владее всяка отделна част, застава пред нас конкретно като онова нещо, което движи органите, употребява ги съобразно своите нужди и т.н., растението е още лишено от един такъв действителен жизнен принцип; при него този принцип се проявява само в по-неопределен начин, че всички органи са изградени според същия формиращ принцип, че даже във всички части се съдържа потенциално цялото растение и чрез благоприятни обстоятелства може да бъде произведено от тях. На Гьоте това му стана особено ясно, когато при една разходка в Рим съветникът Райфенщайн вървейки заедно с него и откъсвайки тук и там по някоя клонка, твърдеше, че посадена в почвата тя може да израсне и да се развие в цяло растение. Следователно растението е едно същество, което в редуващите се периоди от време развива определени органи, които всички помежду си както и всеки един с цялото са изградени според една и съща идея. Всяко едно растение е едно хармонично цяло от растения*/*В какъв смисъл тези отделни части се отнасят към цялото, това ще имаме случай да покажем на различни места.
към текста >>
Видяхме, че още през пролетта на 1785
година
Гьоте беше изследвал семена; от Италия той съобщава на Хердер на 17 май 1787
година
, че е намерил съвсем ясно и недвусмислено точката, където се намира зародишът.
Всяко едно растение е едно хармонично цяло от растения*/*В какъв смисъл тези отделни части се отнасят към цялото, това ще имаме случай да покажем на различни места. Ако бихме искали да извлечем едно понятие на днешната наука за едно такова съгласувано действие на оживени понятие на днешната наука за едно такова съгласувано действие на оживени частични същества към едно цяло, това би било понятието за един "кошер" в зоологията. Това е един вид държава от живи същества, един индивид, който също се състои от самостоятелни индивиди, един индивид от по-висше естество/. Когато това стоеше ясно пред погледа на Гьоте, за него става още въпрос само за отделни наблюдения, които биха дали възможност да бъдат изразени в отделни случаи различните стадии на развитието, които растението проявява от себе си. И за това беше станало вече необходимото.
Видяхме, че още през пролетта на 1785 година Гьоте беше изследвал семена; от Италия той съобщава на Хердер на 17 май 1787 година, че е намерил съвсем ясно и недвусмислено точката, където се намира зародишът.
Но също така и единството на строежа на всички листа се показа скоро достатъчно нагледно. Наред с други примери Гьоте откри в това отношение особено при пресния копър разликата между долните и горните листа,които обаче въпреки това бяха един и същ орган. На 25 март */* Пътуване в Италия/ той моли да съобщят на Хердер, че неговото учение за котиледоните /семеделите/ е така сублимирано, че трудно би могло да се отиде по-далеч. Трябваше да се направи още една малка крачка, за да се открие, че и цветните листенца, тичинките и близалцето са също метаморфозирани листа. До това можаха да доведат изследванията на английския ботаник Хил, който по онова време бяха общоизвестни и имаха за обект превръщането на отделните цветни органи в други.
към текста >>
Когато разглеждаме учението за метаморфозите на Гьоте, както го имаме от 1790
година
, ние намираме в него, че това понятие у Гьоте е понятието за сменяващото се разширение и свиване.
На 25 март */* Пътуване в Италия/ той моли да съобщят на Хердер, че неговото учение за котиледоните /семеделите/ е така сублимирано, че трудно би могло да се отиде по-далеч. Трябваше да се направи още една малка крачка, за да се открие, че и цветните листенца, тичинките и близалцето са също метаморфозирани листа. До това можаха да доведат изследванията на английския ботаник Хил, който по онова време бяха общоизвестни и имаха за обект превръщането на отделните цветни органи в други. Когато силите, които организират съществото на растението, се явяват в действителното съществуване, те приемат редица пространствени форми. Сега става вече въпрос за живото понятие, което свързва назад и напред тези форми.
Когато разглеждаме учението за метаморфозите на Гьоте, както го имаме от 1790 година, ние намираме в него, че това понятие у Гьоте е понятието за сменяващото се разширение и свиване.
В семето формата на растението е най-много свита /концентрирана/. По-нататък с листата следва първото разгръщане, разширение на формиращите сили. Това, което в семето е концентрирано в една точка, в листата то се явява разгърнато в пространството. В чашката силите отново се свиват в една осова точка; короната се произвежда от следващото разширение /тук под корона трябва да се разбират венчелисчетата на цвета); тичинките и близалцето се раждат от следващото свиване; плодът чрез последното /трето/ разширение, след което цялата сила на живота на растението /ентелехичният принцип/ се скрива отново в най-високо свитото състояние на семето. Ние можем да проследим приблизително всички подробности на мисълта за метаморфозата до последното превръщане в излязлата в 1790 година статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването.
към текста >>
Ние можем да проследим приблизително всички подробности на мисълта за метаморфозата до последното превръщане в излязлата в 1790
година
статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването.
Когато разглеждаме учението за метаморфозите на Гьоте, както го имаме от 1790 година, ние намираме в него, че това понятие у Гьоте е понятието за сменяващото се разширение и свиване. В семето формата на растението е най-много свита /концентрирана/. По-нататък с листата следва първото разгръщане, разширение на формиращите сили. Това, което в семето е концентрирано в една точка, в листата то се явява разгърнато в пространството. В чашката силите отново се свиват в една осова точка; короната се произвежда от следващото разширение /тук под корона трябва да се разбират венчелисчетата на цвета); тичинките и близалцето се раждат от следващото свиване; плодът чрез последното /трето/ разширение, след което цялата сила на живота на растението /ентелехичният принцип/ се скрива отново в най-високо свитото състояние на семето.
Ние можем да проследим приблизително всички подробности на мисълта за метаморфозата до последното превръщане в излязлата в 1790 година статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването.
Обаче не ще сгрешим, ако допуснем, че тази кореняща се дълбоко в духа на Гьоте мисъл е била свързана още в Италия с понятието за образуването на растението. Тъй като съдържанието на тази мисъл е обусловеното от формиращите сили по-голямо или по-малко разгръщане в пространството. Следователно то се състои в това, което у растението непосредствено се показва на очите, това съдържа ние ще се роди най-лесно, когато се заловим да нарисуваме растението съобразно естественото образуване. В Рим Гьоте намери един корен карамфил подобен на букет, който му показа особено ясно метаморфозата. Върху това той пише сега: “Не виждайки през мене никакво средство да запазя тази чудесна форма, аз се залових да я нарисувам точно, при което се домогнах до все по-голямо разбиране на основното понятие на метаморфозата”.
към текста >>
През септември 1787
година
при своето второ пребиваване в Рим Гьоте изнася на своя приятел Мориц въпроса; той открива тогава, колко жив, колко нагледен става предметът при едно такова изнасяне (говорене, предаване).
Тъй като съдържанието на тази мисъл е обусловеното от формиращите сили по-голямо или по-малко разгръщане в пространството. Следователно то се състои в това, което у растението непосредствено се показва на очите, това съдържа ние ще се роди най-лесно, когато се заловим да нарисуваме растението съобразно естественото образуване. В Рим Гьоте намери един корен карамфил подобен на букет, който му показа особено ясно метаморфозата. Върху това той пише сега: “Не виждайки през мене никакво средство да запазя тази чудесна форма, аз се залових да я нарисувам точно, при което се домогнах до все по-голямо разбиране на основното понятие на метаморфозата”. Може би подобни рисунки са били още често пъти правени и това е искало да доведе до въпросното понятие.
През септември 1787 година при своето второ пребиваване в Рим Гьоте изнася на своя приятел Мориц въпроса; той открива тогава, колко жив, колко нагледен става предметът при едно такова изнасяне (говорене, предаване).
Постоянно се записва, колко далече са стигналите. От това място и от някои други изказвания на Гьоте се явява като вероятно, че и написването на учението за метаморфозата поне в неговата афористична форма е станало в Италия. Той казва по-нататък: “По този начин – в разговор с Мориц – аз можех да запиша на лист нещо от моите мисли”. Сега не е никакъв въпрос, че в края на 1789 и началото на 1790 година работата е била написана във формата, в която ние я имаме пред очите си; обаче доколко това последно написване е само от редакционно естество и какво е било още прибавено, това трудно може да се каже. Една оповестена за следващия Великден книга, която би искала да съдържа приблизително същите мисли, го накара през есента на 1789 година да подхване отново своите идеи, за да ускори издаването на книгата.
към текста >>
Сега не е никакъв въпрос, че в края на 1789 и началото на 1790
година
работата е била написана във формата, в която ние я имаме пред очите си; обаче доколко това последно написване е само от редакционно естество и какво е било още прибавено, това трудно може да се каже.
Може би подобни рисунки са били още често пъти правени и това е искало да доведе до въпросното понятие. През септември 1787 година при своето второ пребиваване в Рим Гьоте изнася на своя приятел Мориц въпроса; той открива тогава, колко жив, колко нагледен става предметът при едно такова изнасяне (говорене, предаване). Постоянно се записва, колко далече са стигналите. От това място и от някои други изказвания на Гьоте се явява като вероятно, че и написването на учението за метаморфозата поне в неговата афористична форма е станало в Италия. Той казва по-нататък: “По този начин – в разговор с Мориц – аз можех да запиша на лист нещо от моите мисли”.
Сега не е никакъв въпрос, че в края на 1789 и началото на 1790 година работата е била написана във формата, в която ние я имаме пред очите си; обаче доколко това последно написване е само от редакционно естество и какво е било още прибавено, това трудно може да се каже.
Една оповестена за следващия Великден книга, която би искала да съдържа приблизително същите мисли, го накара през есента на 1789 година да подхване отново своите идеи, за да ускори издаването на книгата. На 18 декември той изпраща ръкописа на ботаника Вач, за да се съветва с него; на 20 декември той самият отива при Вач, за да разговаря с него; На 22 декември той съобщава на Кнебел, че Вач е приел добре написаното. Връща се отново у дома си, преработва отново написаното, отново го изпраща на Вач, който ме го връща на 19 януари 1790 година. Каква съдба са претърпели сега както ръкописът така и напечатаната книга, самият Гьоте разказва подробно това */*Естествените Науки I, стр. 91 и следв./.
към текста >>
Една оповестена за следващия Великден книга, която би искала да съдържа приблизително същите мисли, го накара през есента на 1789
година
да подхване отново своите идеи, за да ускори издаването на книгата.
През септември 1787 година при своето второ пребиваване в Рим Гьоте изнася на своя приятел Мориц въпроса; той открива тогава, колко жив, колко нагледен става предметът при едно такова изнасяне (говорене, предаване). Постоянно се записва, колко далече са стигналите. От това място и от някои други изказвания на Гьоте се явява като вероятно, че и написването на учението за метаморфозата поне в неговата афористична форма е станало в Италия. Той казва по-нататък: “По този начин – в разговор с Мориц – аз можех да запиша на лист нещо от моите мисли”. Сега не е никакъв въпрос, че в края на 1789 и началото на 1790 година работата е била написана във формата, в която ние я имаме пред очите си; обаче доколко това последно написване е само от редакционно естество и какво е било още прибавено, това трудно може да се каже.
Една оповестена за следващия Великден книга, която би искала да съдържа приблизително същите мисли, го накара през есента на 1789 година да подхване отново своите идеи, за да ускори издаването на книгата.
На 18 декември той изпраща ръкописа на ботаника Вач, за да се съветва с него; на 20 декември той самият отива при Вач, за да разговаря с него; На 22 декември той съобщава на Кнебел, че Вач е приел добре написаното. Връща се отново у дома си, преработва отново написаното, отново го изпраща на Вач, който ме го връща на 19 януари 1790 година. Каква съдба са претърпели сега както ръкописът така и напечатаната книга, самият Гьоте разказва подробно това */*Естествените Науки I, стр. 91 и следв./. Голямо значение на учението за метаморфозата както и неговата същност ние ще разгледаме подробно по-долу в статията "Същност и значение на Гьотевите съчинения върху органическото образуване".
към текста >>
Връща се отново у дома си, преработва отново написаното, отново го изпраща на Вач, който ме го връща на 19 януари 1790
година
.
От това място и от някои други изказвания на Гьоте се явява като вероятно, че и написването на учението за метаморфозата поне в неговата афористична форма е станало в Италия. Той казва по-нататък: “По този начин – в разговор с Мориц – аз можех да запиша на лист нещо от моите мисли”. Сега не е никакъв въпрос, че в края на 1789 и началото на 1790 година работата е била написана във формата, в която ние я имаме пред очите си; обаче доколко това последно написване е само от редакционно естество и какво е било още прибавено, това трудно може да се каже. Една оповестена за следващия Великден книга, която би искала да съдържа приблизително същите мисли, го накара през есента на 1789 година да подхване отново своите идеи, за да ускори издаването на книгата. На 18 декември той изпраща ръкописа на ботаника Вач, за да се съветва с него; на 20 декември той самият отива при Вач, за да разговаря с него; На 22 декември той съобщава на Кнебел, че Вач е приел добре написаното.
Връща се отново у дома си, преработва отново написаното, отново го изпраща на Вач, който ме го връща на 19 януари 1790 година.
Каква съдба са претърпели сега както ръкописът така и напечатаната книга, самият Гьоте разказва подробно това */*Естествените Науки I, стр. 91 и следв./. Голямо значение на учението за метаморфозата както и неговата същност ние ще разгледаме подробно по-долу в статията "Същност и значение на Гьотевите съчинения върху органическото образуване".
към текста >>
4.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Голямото съчинение на Лаватер "Физиогномични фрагменти за поощрение познаването на човека и на любовта към човека" излезе в 1775 1778
година
.
3. РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ.
Голямото съчинение на Лаватер "Физиогномични фрагменти за поощрение познаването на човека и на любовта към човека" излезе в 1775 1778 година.
Гьоте взе живо участие в това, не само като ръководеше издаването, но и като сам даде своя принос. Обаче особено интересно е, че в този принос ние можем вече да намерим зародиша на неговите по-късни работи в областта на зоологията. Физиогномиката се стараеше да познае във външната форма на човека неговата вътрешност, неговия дух. Формата се разглеждаше не само заради самата нея, но също и като израз на душата. Пластичния дух на Гьоте, създаден за познаването навъншните отношения, не остана само тук.
към текста >>
Това ние виждаме от неговите работи върху черепите на животни от 1776
година
, които се намират включени в том 2, раздел 2 на книгата "Физиогномични фрагменти".
Обаче особено интересно е, че в този принос ние можем вече да намерим зародиша на неговите по-късни работи в областта на зоологията. Физиогномиката се стараеше да познае във външната форма на човека неговата вътрешност, неговия дух. Формата се разглеждаше не само заради самата нея, но също и като израз на душата. Пластичния дух на Гьоте, създаден за познаването навъншните отношения, не остана само тук. Посред работите, които третираха външната форма като средство за познаване на вътрешността, за него изпъкна значението на първата, на формата, в нейната самостоятелност.
Това ние виждаме от неговите работи върху черепите на животни от 1776 година, които се намират включени в том 2, раздел 2 на книгата "Физиогномични фрагменти".
През тази година той чете Аристотели върху физиогномиката, чрез което бива подбуден към гореспоменатите работи, но същевременно се опитва да изследва разликата на човека от животното. Той намира тази разлика чрез обослувеното от цялото устройство на човека изпъкване на главата, във висшето развитие на мозъка на човека, към който всички части на тялото сочат като към едно централно място. “Как цялата форма стои като основен стълб на свода, в който трябва да се отрази небето! ” Сега в устройството на животното той намира противоположното на това. “Главата само окачена на гръбначния стълб!
към текста >>
През тази
година
той чете Аристотели върху физиогномиката, чрез което бива подбуден към гореспоменатите работи, но същевременно се опитва да изследва разликата на човека от животното.
Физиогномиката се стараеше да познае във външната форма на човека неговата вътрешност, неговия дух. Формата се разглеждаше не само заради самата нея, но също и като израз на душата. Пластичния дух на Гьоте, създаден за познаването навъншните отношения, не остана само тук. Посред работите, които третираха външната форма като средство за познаване на вътрешността, за него изпъкна значението на първата, на формата, в нейната самостоятелност. Това ние виждаме от неговите работи върху черепите на животни от 1776 година, които се намират включени в том 2, раздел 2 на книгата "Физиогномични фрагменти".
През тази година той чете Аристотели върху физиогномиката, чрез което бива подбуден към гореспоменатите работи, но същевременно се опитва да изследва разликата на човека от животното.
Той намира тази разлика чрез обослувеното от цялото устройство на човека изпъкване на главата, във висшето развитие на мозъка на човека, към който всички части на тялото сочат като към едно централно място. “Как цялата форма стои като основен стълб на свода, в който трябва да се отрази небето! ” Сега в устройството на животното той намира противоположното на това. “Главата само окачена на гръбначния стълб! Мозъкът, завършек на гръбначния стълб, няма вече обхват, освен за поставяне в действие на жизнените сили и е необходим само за управлението на едно настоящо сетивно създание”.
към текста >>
В същата
година
(1776) намираме обаче също, че Гьоте добива яснота върху това, от което трябва да се изходи, когато искаме да разгледаме формата на животинския организъм.
Онова, което трябва да задържим тук в нашето съзнание, е, че Гьоте отново търси животинската форма развита в човешката; само че при животинската форма органите служещи повече на животинските действия и нужди излизат на преден план, те са един вид точката, към която сочи цялото образуване и на която то служи, докато при човешката форма са развити особенно онези органи, които служат на духовните функции. Още тук ние намираме: Това, което стои пред Гьотевия духовен поглед като животински организъм, не е вече този или онзи сетивно-действителен организъм, а един идеен организъм, който се развива у животното повече към една по-нисша страна, а у човека към една по-висша. Още тук се намира зародишът но онова, което Гьоте нарече по-късно тип и с което не искаше да назове "никакво отделно животно", "идеята" за животното. Даже нещо повече: Още тук се намира отгласът на нещо изказано по-късно от него, а именно важния в неговите последствия закон, “Разнообразието на формата иде оттам, че тази или онази част добива надмощие над други части”.*(*Естествени Науки I,стр. 247.)". Още тук противоположността между животното и човека се търси в това, че една идейна форма се развива в две различни посоки, че винаги една система от органи добива надмощие и с това цялото създание получава своя характер.
В същата година (1776) намираме обаче също, че Гьоте добива яснота върху това, от което трябва да се изходи, когато искаме да разгледаме формата на животинския организъм.
Той позна, че костите са здрави основи на формирането, една мисъл която той запази по-късно, като при своите работи върху анатомията изходи напълно от учението за костите. През тази година той написа важното в това отношение изречение*(* Естествени Науки II,стр.69.): “Подвижните части се образуват според тях /костите/, казано всъщност с тях, и вършат своята работа само дотолкова, доколкото твърдите части позволяват това”. И още едно друго указание във физиогномиката на Лаватер: “Някой може вече да е забелязъл, че аз считам костната система като основна схема на човека – черепа като основа на костната система и цялата месеста част като колорит на тази рисунка”.*/*Фрагменти на Лаватер II,143.); това изречение е написано може би по подбуди на Гьоте, който е разговарял с Лаватер върху тези въпроси. Те са тъждествени със схващането на Гьоте. Но сега Гьоте добавя една по-нататъшна бележка, за която трябва особено да държим сметка: “Тази забележка /че при костите, а именно при черепа можем най-силно да видим, как костите са основите на образуването, които тук при животните/ не могат да се отрекат, ще срещне голяма съпротива при прилагането върху съпротива при прилагането върху различието на човешките черепи”.
към текста >>
През тази
година
той написа важното в това отношение изречение*(* Естествени Науки II,стр.69.): “Подвижните части се образуват според тях /костите/, казано всъщност с тях, и вършат своята работа само дотолкова, доколкото твърдите части позволяват това”.
Още тук се намира зародишът но онова, което Гьоте нарече по-късно тип и с което не искаше да назове "никакво отделно животно", "идеята" за животното. Даже нещо повече: Още тук се намира отгласът на нещо изказано по-късно от него, а именно важния в неговите последствия закон, “Разнообразието на формата иде оттам, че тази или онази част добива надмощие над други части”.*(*Естествени Науки I,стр. 247.)". Още тук противоположността между животното и човека се търси в това, че една идейна форма се развива в две различни посоки, че винаги една система от органи добива надмощие и с това цялото създание получава своя характер. В същата година (1776) намираме обаче също, че Гьоте добива яснота върху това, от което трябва да се изходи, когато искаме да разгледаме формата на животинския организъм. Той позна, че костите са здрави основи на формирането, една мисъл която той запази по-късно, като при своите работи върху анатомията изходи напълно от учението за костите.
През тази година той написа важното в това отношение изречение*(* Естествени Науки II,стр.69.): “Подвижните части се образуват според тях /костите/, казано всъщност с тях, и вършат своята работа само дотолкова, доколкото твърдите части позволяват това”.
И още едно друго указание във физиогномиката на Лаватер: “Някой може вече да е забелязъл, че аз считам костната система като основна схема на човека – черепа като основа на костната система и цялата месеста част като колорит на тази рисунка”.*/*Фрагменти на Лаватер II,143.); това изречение е написано може би по подбуди на Гьоте, който е разговарял с Лаватер върху тези въпроси. Те са тъждествени със схващането на Гьоте. Но сега Гьоте добавя една по-нататъшна бележка, за която трябва особено да държим сметка: “Тази забележка /че при костите, а именно при черепа можем най-силно да видим, как костите са основите на образуването, които тук при животните/ не могат да се отрекат, ще срещне голяма съпротива при прилагането върху съпротива при прилагането върху различието на човешките черепи”. Какво друго прави тук Гьоте, освен да търси и най-простото животно отново в сложната човешка форма, както той се изразява по-късно (1795 г.). Тук ние се убеждаваме, че основните мисли, върху които трябваше да бъдат по-късно изградени Гьотевите мисли върху образуването на животните, са се установили у него от заниманието с физиогномиката на Лаватер в 1776 година.
към текста >>
Тук ние се убеждаваме, че основните мисли, върху които трябваше да бъдат по-късно изградени Гьотевите мисли върху образуването на животните, са се установили у него от заниманието с физиогномиката на Лаватер в 1776
година
.
През тази година той написа важното в това отношение изречение*(* Естествени Науки II,стр.69.): “Подвижните части се образуват според тях /костите/, казано всъщност с тях, и вършат своята работа само дотолкова, доколкото твърдите части позволяват това”. И още едно друго указание във физиогномиката на Лаватер: “Някой може вече да е забелязъл, че аз считам костната система като основна схема на човека – черепа като основа на костната система и цялата месеста част като колорит на тази рисунка”.*/*Фрагменти на Лаватер II,143.); това изречение е написано може би по подбуди на Гьоте, който е разговарял с Лаватер върху тези въпроси. Те са тъждествени със схващането на Гьоте. Но сега Гьоте добавя една по-нататъшна бележка, за която трябва особено да държим сметка: “Тази забележка /че при костите, а именно при черепа можем най-силно да видим, как костите са основите на образуването, които тук при животните/ не могат да се отрекат, ще срещне голяма съпротива при прилагането върху съпротива при прилагането върху различието на човешките черепи”. Какво друго прави тук Гьоте, освен да търси и най-простото животно отново в сложната човешка форма, както той се изразява по-късно (1795 г.).
Тук ние се убеждаваме, че основните мисли, върху които трябваше да бъдат по-късно изградени Гьотевите мисли върху образуването на животните, са се установили у него от заниманието с физиогномиката на Лаватер в 1776 година.
В тази година започна също и Гьотевото изучаване на подробностите на анатомията. На 22 януари той пише на Лаватер в 1776 година: “Херцогът ми изпрати шест черепа, аз направих прекрасни забележки, които стоят в услуга на ваше преподобие ако те бяха стигнали до вас без мене”. По-нататъшните подбуди за по-подробно изучаване на анатомията му предложиха отношенията с университета в Йена. Първите указания върху това ние имаме от 1781 година. В издадения от Кайл дневник той от белязва под датата 15 октомври 1781 година, че е отишъл в Йена със стария отшелник и там се занимавал с анатомия.
към текста >>
В тази
година
започна също и Гьотевото изучаване на подробностите на анатомията.
И още едно друго указание във физиогномиката на Лаватер: “Някой може вече да е забелязъл, че аз считам костната система като основна схема на човека – черепа като основа на костната система и цялата месеста част като колорит на тази рисунка”.*/*Фрагменти на Лаватер II,143.); това изречение е написано може би по подбуди на Гьоте, който е разговарял с Лаватер върху тези въпроси. Те са тъждествени със схващането на Гьоте. Но сега Гьоте добавя една по-нататъшна бележка, за която трябва особено да държим сметка: “Тази забележка /че при костите, а именно при черепа можем най-силно да видим, как костите са основите на образуването, които тук при животните/ не могат да се отрекат, ще срещне голяма съпротива при прилагането върху съпротива при прилагането върху различието на човешките черепи”. Какво друго прави тук Гьоте, освен да търси и най-простото животно отново в сложната човешка форма, както той се изразява по-късно (1795 г.). Тук ние се убеждаваме, че основните мисли, върху които трябваше да бъдат по-късно изградени Гьотевите мисли върху образуването на животните, са се установили у него от заниманието с физиогномиката на Лаватер в 1776 година.
В тази година започна също и Гьотевото изучаване на подробностите на анатомията.
На 22 януари той пише на Лаватер в 1776 година: “Херцогът ми изпрати шест черепа, аз направих прекрасни забележки, които стоят в услуга на ваше преподобие ако те бяха стигнали до вас без мене”. По-нататъшните подбуди за по-подробно изучаване на анатомията му предложиха отношенията с университета в Йена. Първите указания върху това ние имаме от 1781 година. В издадения от Кайл дневник той от белязва под датата 15 октомври 1781 година, че е отишъл в Йена със стария отшелник и там се занимавал с анатомия. Тук се намираше един учен, който подпомага извънредно много проучванията на Гьоте: Лодер.
към текста >>
На 22 януари той пише на Лаватер в 1776
година
: “Херцогът ми изпрати шест черепа, аз направих прекрасни забележки, които стоят в услуга на ваше преподобие ако те бяха стигнали до вас без мене”.
Те са тъждествени със схващането на Гьоте. Но сега Гьоте добавя една по-нататъшна бележка, за която трябва особено да държим сметка: “Тази забележка /че при костите, а именно при черепа можем най-силно да видим, как костите са основите на образуването, които тук при животните/ не могат да се отрекат, ще срещне голяма съпротива при прилагането върху съпротива при прилагането върху различието на човешките черепи”. Какво друго прави тук Гьоте, освен да търси и най-простото животно отново в сложната човешка форма, както той се изразява по-късно (1795 г.). Тук ние се убеждаваме, че основните мисли, върху които трябваше да бъдат по-късно изградени Гьотевите мисли върху образуването на животните, са се установили у него от заниманието с физиогномиката на Лаватер в 1776 година. В тази година започна също и Гьотевото изучаване на подробностите на анатомията.
На 22 януари той пише на Лаватер в 1776 година: “Херцогът ми изпрати шест черепа, аз направих прекрасни забележки, които стоят в услуга на ваше преподобие ако те бяха стигнали до вас без мене”.
По-нататъшните подбуди за по-подробно изучаване на анатомията му предложиха отношенията с университета в Йена. Първите указания върху това ние имаме от 1781 година. В издадения от Кайл дневник той от белязва под датата 15 октомври 1781 година, че е отишъл в Йена със стария отшелник и там се занимавал с анатомия. Тук се намираше един учен, който подпомага извънредно много проучванията на Гьоте: Лодер. Същият го въвежда по-нататък анатомията, както той пише на 29 октомври 1781 г.на госпожа фон Щайн*/*”Една тежка служба от любов, която поех, ме довежда по-близо до моята любима тема.
към текста >>
Първите указания върху това ние имаме от 1781
година
.
Какво друго прави тук Гьоте, освен да търси и най-простото животно отново в сложната човешка форма, както той се изразява по-късно (1795 г.). Тук ние се убеждаваме, че основните мисли, върху които трябваше да бъдат по-късно изградени Гьотевите мисли върху образуването на животните, са се установили у него от заниманието с физиогномиката на Лаватер в 1776 година. В тази година започна също и Гьотевото изучаване на подробностите на анатомията. На 22 януари той пише на Лаватер в 1776 година: “Херцогът ми изпрати шест черепа, аз направих прекрасни забележки, които стоят в услуга на ваше преподобие ако те бяха стигнали до вас без мене”. По-нататъшните подбуди за по-подробно изучаване на анатомията му предложиха отношенията с университета в Йена.
Първите указания върху това ние имаме от 1781 година.
В издадения от Кайл дневник той от белязва под датата 15 октомври 1781 година, че е отишъл в Йена със стария отшелник и там се занимавал с анатомия. Тук се намираше един учен, който подпомага извънредно много проучванията на Гьоте: Лодер. Същият го въвежда по-нататък анатомията, както той пише на 29 октомври 1781 г.на госпожа фон Щайн*/*”Една тежка служба от любов, която поех, ме довежда по-близо до моята любима тема. Лодер ми обяснява всички кости и мускули и за по-малко дни аз ще схвана много неща”. /и на 4 ноември на Карл Август*/*”Той /Лодер/ ми демострира остелогия и миология в осем дни, естествено тези дни бяха използвани доколкото аз можех да издържа буден”./ В последното писмо той пише сега също, че има намерението “Да обясни на младежите на художествената академия скелета и да ги доведе до познаването на човешкото тяло”.
към текста >>
В издадения от Кайл дневник той от белязва под датата 15 октомври 1781
година
, че е отишъл в Йена със стария отшелник и там се занимавал с анатомия.
Тук ние се убеждаваме, че основните мисли, върху които трябваше да бъдат по-късно изградени Гьотевите мисли върху образуването на животните, са се установили у него от заниманието с физиогномиката на Лаватер в 1776 година. В тази година започна също и Гьотевото изучаване на подробностите на анатомията. На 22 януари той пише на Лаватер в 1776 година: “Херцогът ми изпрати шест черепа, аз направих прекрасни забележки, които стоят в услуга на ваше преподобие ако те бяха стигнали до вас без мене”. По-нататъшните подбуди за по-подробно изучаване на анатомията му предложиха отношенията с университета в Йена. Първите указания върху това ние имаме от 1781 година.
В издадения от Кайл дневник той от белязва под датата 15 октомври 1781 година, че е отишъл в Йена със стария отшелник и там се занимавал с анатомия.
Тук се намираше един учен, който подпомага извънредно много проучванията на Гьоте: Лодер. Същият го въвежда по-нататък анатомията, както той пише на 29 октомври 1781 г.на госпожа фон Щайн*/*”Една тежка служба от любов, която поех, ме довежда по-близо до моята любима тема. Лодер ми обяснява всички кости и мускули и за по-малко дни аз ще схвана много неща”. /и на 4 ноември на Карл Август*/*”Той /Лодер/ ми демострира остелогия и миология в осем дни, естествено тези дни бяха използвани доколкото аз можех да издържа буден”./ В последното писмо той пише сега също, че има намерението “Да обясни на младежите на художествената академия скелета и да ги доведе до познаването на човешкото тяло”. Той прибавя: “Аз правя това едновременно заради себе си и заради тях; методът, който съм избрал, ще ги запознае предостатъчно с основните стълбове на тялото”.
към текста >>
Под датата 6 януари дневникът отбелязва: "Демострация на сърцето от Лодер." След като видяхме, че още в 1776
година
Гьоте е хранел далече простиращи се мисли върху устройството на животинския организъм, ние нито за миг не можем да се съмняваме, че неговите сегашни подробни занимания с анатомията са се издигнали далече високо над подробностите до по-висши гледища.
Лодер ми обяснява всички кости и мускули и за по-малко дни аз ще схвана много неща”. /и на 4 ноември на Карл Август*/*”Той /Лодер/ ми демострира остелогия и миология в осем дни, естествено тези дни бяха използвани доколкото аз можех да издържа буден”./ В последното писмо той пише сега също, че има намерението “Да обясни на младежите на художествената академия скелета и да ги доведе до познаването на човешкото тяло”. Той прибавя: “Аз правя това едновременно заради себе си и заради тях; методът, който съм избрал, ще ги запознае предостатъчно с основните стълбове на тялото”. Рисунките в дневника на Гьоте показват, че той действително е държал тези лекции и ги е завършил на 16 януари. Същевременно той трябва да е разговарял твърде много с Лодер върху строежа на човешкото тяло.
Под датата 6 януари дневникът отбелязва: "Демострация на сърцето от Лодер." След като видяхме, че още в 1776 година Гьоте е хранел далече простиращи се мисли върху устройството на животинския организъм, ние нито за миг не можем да се съмняваме, че неговите сегашни подробни занимания с анатомията са се издигнали далече високо над подробностите до по-висши гледища.
Така на 14 ноември 1781 година той пише на Лаватер и Марк, че се отнася с “Костите като с един текст, на който може да се окачи целия живот и всичко човешко”. При разглеждането на един текст в нашия дух се образуват образи и идеи, които се явяват като предизвикани, като родени от този текст. Като с един такъв текст се отнася Гьоте с костите, т.е. когато ги разглеждаше, в него възникваха мисли върху целия живот и върху цялото човешко естество. От 1782 година имаме от Гьоте една ода "Божественото", която ни позволява някак си да познаем, как той е мислил тогава върху отношението на човека с останалата природа.
към текста >>
Така на 14 ноември 1781
година
той пише на Лаватер и Марк, че се отнася с “Костите като с един текст, на който може да се окачи целия живот и всичко човешко”.
/и на 4 ноември на Карл Август*/*”Той /Лодер/ ми демострира остелогия и миология в осем дни, естествено тези дни бяха използвани доколкото аз можех да издържа буден”./ В последното писмо той пише сега също, че има намерението “Да обясни на младежите на художествената академия скелета и да ги доведе до познаването на човешкото тяло”. Той прибавя: “Аз правя това едновременно заради себе си и заради тях; методът, който съм избрал, ще ги запознае предостатъчно с основните стълбове на тялото”. Рисунките в дневника на Гьоте показват, че той действително е държал тези лекции и ги е завършил на 16 януари. Същевременно той трябва да е разговарял твърде много с Лодер върху строежа на човешкото тяло. Под датата 6 януари дневникът отбелязва: "Демострация на сърцето от Лодер." След като видяхме, че още в 1776 година Гьоте е хранел далече простиращи се мисли върху устройството на животинския организъм, ние нито за миг не можем да се съмняваме, че неговите сегашни подробни занимания с анатомията са се издигнали далече високо над подробностите до по-висши гледища.
Така на 14 ноември 1781 година той пише на Лаватер и Марк, че се отнася с “Костите като с един текст, на който може да се окачи целия живот и всичко човешко”.
При разглеждането на един текст в нашия дух се образуват образи и идеи, които се явяват като предизвикани, като родени от този текст. Като с един такъв текст се отнася Гьоте с костите, т.е. когато ги разглеждаше, в него възникваха мисли върху целия живот и върху цялото човешко естество. От 1782 година имаме от Гьоте една ода "Божественото", която ни позволява някак си да познаем, как той е мислил тогава върху отношението на човека с останалата природа. Първият куплет от тази ода гласи.
към текста >>
От 1782
година
имаме от Гьоте една ода "Божественото", която ни позволява някак си да познаем, как той е мислил тогава върху отношението на човека с останалата природа.
Под датата 6 януари дневникът отбелязва: "Демострация на сърцето от Лодер." След като видяхме, че още в 1776 година Гьоте е хранел далече простиращи се мисли върху устройството на животинския организъм, ние нито за миг не можем да се съмняваме, че неговите сегашни подробни занимания с анатомията са се издигнали далече високо над подробностите до по-висши гледища. Така на 14 ноември 1781 година той пише на Лаватер и Марк, че се отнася с “Костите като с един текст, на който може да се окачи целия живот и всичко човешко”. При разглеждането на един текст в нашия дух се образуват образи и идеи, които се явяват като предизвикани, като родени от този текст. Като с един такъв текст се отнася Гьоте с костите, т.е. когато ги разглеждаше, в него възникваха мисли върху целия живот и върху цялото човешко естество.
От 1782 година имаме от Гьоте една ода "Божественото", която ни позволява някак си да познаем, как той е мислил тогава върху отношението на човека с останалата природа.
Първият куплет от тази ода гласи. “Да бъде човек благороден, отзивчив и добър! Единствено това го отличава
към текста >>
Към това трябва да помислим още, че, през време когато тези възгледи се оформяха все по-определено у Гьоте, той поддържаше една жива връзка с Хердер, който в 1783
година
започна да пише своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството." Това съчинение се роди приблизително от разговори на двамата и някои идеи могат направо да се припишат на Гьоте.
Обаче при него тези закони се развиват към една страна, която му дава възможност да може "невъзможното". “Той различава, отбира и съди; да предаде той може вечност на мига”.
Към това трябва да помислим още, че, през време когато тези възгледи се оформяха все по-определено у Гьоте, той поддържаше една жива връзка с Хердер, който в 1783 година започна да пише своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството." Това съчинение се роди приблизително от разговори на двамата и някои идеи могат направо да се припишат на Гьоте.
Мислите, които са изказани тук, са често пъти изцяло Гьотевски, само че казани по начина на Хердер, така че от тях ние можем да направим едно сигурно заключение върху тогавашните мисли на Гьоте. В първата част на книгата*(* Хердер, Идеи към философията на историята на човечеството.Част I, т.5, в "Събрани съчинения на Хердер". Издадена от В.Суфан, Берлин 1877 1915 г., т.13, стр.167.) Хердер има за същността на света следния възглед. Трябва да се предположи една главна форма, която преминава през всички същества и се осъществява по различен начин. “От камъка до кристала, от кристала до металите, от тези последните до създаването на растенията, от растенията до животното, от това последното до човека ние виждаме как формата на организация се повишава, а заедно с нея и силите и инстнктите на създанията стават все по-разнообразни и най-после всички се съединяват във формата на човека, доколкото тя можеше да ги обхване”.
към текста >>
За да отбележим дяла, който Гьоте има в създаването на Хердеровото съчинение "Идеи към философията на историята на човечеството", искаме да приведем следния цитат от едно писмо на Гьоте до Кнебел от 8 декември 1783
година
: “Хердер пише една философия на историята, както можеш да си представиш из основи нова.
Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно пространство за свободно развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да позволи на всички други да се проявят по същия начин. Така се ражда едно хармонично взаимодействие на отделните органи и системи, създава се една хармония, която прави от човека най-съвършеното същество, съединяващо в себе си съвършенствата на всички останали създания. Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”. А на друго място: “И така ние можем да приемем, че човекът е едно средно създание между животните, т.е. той е изработената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкупност.*/*Хердер,Философия на историята на човечеството./
За да отбележим дяла, който Гьоте има в създаването на Хердеровото съчинение "Идеи към философията на историята на човечеството", искаме да приведем следния цитат от едно писмо на Гьоте до Кнебел от 8 декември 1783 година: “Хердер пише една философия на историята, както можеш да си представиш из основи нова.
Завчера ние четяхме заедно първите глави, те са изящни...историята на света на природата бурно се съчитават при нас”. Изложенията на Хердер в книга 3, VІ и в книга 4,I, а именно, че обусловеното в човешката организация изправено положение и това, което е свързано с него, е основното условие за неговата разумна дейност, ни припомня направо това, което Гьоте е посочил в 1776 година в раздел 2 на "Физиогномични фрагменти" от Лаватер върху родовата разлика между човека и животните и което вече споменахме. То е само едно доразвитие на горната мисъл. Обаче всичко това ни дава право да приемем, че по отношение на възгледите върху положението на човека в природата /1783 и следв./ в онова време Гьоте и Хердер са били по същество единни. Обаче един такъв основен възглед води до заключението, че всяка част на едно животно може да бъде отново намерена в човека, само че развита до границите наложени от хармонията на цялото.
към текста >>
Изложенията на Хердер в книга 3, VІ и в книга 4,I, а именно, че обусловеното в човешката организация изправено положение и това, което е свързано с него, е основното условие за неговата разумна дейност, ни припомня направо това, което Гьоте е посочил в 1776
година
в раздел 2 на "Физиогномични фрагменти" от Лаватер върху родовата разлика между човека и животните и което вече споменахме.
Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”. А на друго място: “И така ние можем да приемем, че човекът е едно средно създание между животните, т.е. той е изработената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкупност.*/*Хердер,Философия на историята на човечеството./ За да отбележим дяла, който Гьоте има в създаването на Хердеровото съчинение "Идеи към философията на историята на човечеството", искаме да приведем следния цитат от едно писмо на Гьоте до Кнебел от 8 декември 1783 година: “Хердер пише една философия на историята, както можеш да си представиш из основи нова. Завчера ние четяхме заедно първите глави, те са изящни...историята на света на природата бурно се съчитават при нас”.
Изложенията на Хердер в книга 3, VІ и в книга 4,I, а именно, че обусловеното в човешката организация изправено положение и това, което е свързано с него, е основното условие за неговата разумна дейност, ни припомня направо това, което Гьоте е посочил в 1776 година в раздел 2 на "Физиогномични фрагменти" от Лаватер върху родовата разлика между човека и животните и което вече споменахме.
То е само едно доразвитие на горната мисъл. Обаче всичко това ни дава право да приемем, че по отношение на възгледите върху положението на човека в природата /1783 и следв./ в онова време Гьоте и Хердер са били по същество единни. Обаче един такъв основен възглед води до заключението, че всяка част на едно животно може да бъде отново намерена в човека, само че развита до границите наложени от хармонията на цялото. Например при определен вид животно една кост може да бъде развита особено много, може да изпъква на преден план, обаче при всички други видове същата кост трябва да бъде най-малко в зачатъчна форма и тя не трябва да липсва у човека. Ако в първия случай тя приеме една форма отговаряща на нейните собствени закони, във втория случай /при човека/ тя трябва да се подчини на едно цяло, да приспособи законите на нейната форма към целия организъм.
към текста >>
Когато в 1782
година
Мерк започна силно да се интересува за остеологията и се обърна за помощ към някои от най-известните учени на онова време, той получи от един от тях, знаменития анатом Зьомеринг, на 8 октомври 1782
година
следното обяснение относно разликата между животното и човека: “Бих желал да се справите също и с Блуменбах относно междучелюстната кост, която е единствената кост притежавана от всички животни започвайки от маймуната, включително и орангутана, а напротив не се намира у човека; ако приспаднете тази кост, тогава не ще ви липсва нищо, което да не можете да пренесе от човека върху животните.
Ако в първия случай тя приеме една форма отговаряща на нейните собствени закони, във втория случай /при човека/ тя трябва да се подчини на едно цяло, да приспособи законите на нейната форма към целия организъм. Но тази кост не може да липсва, ако не искаме да се получи едно разкъсване в природата, чрез което би се нарушило последователно развитие на един тип. Такива бяха възгледите на Гьоте, когато той се запозна с едно мнение, което абсолютно противоречеше на тези велики мисли. Учените от онова време се занимаваха главно с това, да намерят признаци, които отличават един животински вид от друг такъв. Те считаха, разликата на животните от човека трябва да се състои в това, че животните имат между двете симетрични половини на горната челюст една междинна кост, върху която са наредени горните резци, а у човека тази междинна кост трябва да липсва.
Когато в 1782 година Мерк започна силно да се интересува за остеологията и се обърна за помощ към някои от най-известните учени на онова време, той получи от един от тях, знаменития анатом Зьомеринг, на 8 октомври 1782 година следното обяснение относно разликата между животното и човека: “Бих желал да се справите също и с Блуменбах относно междучелюстната кост, която е единствената кост притежавана от всички животни започвайки от маймуната, включително и орангутана, а напротив не се намира у човека; ако приспаднете тази кост, тогава не ще ви липсва нищо, което да не можете да пренесе от човека върху животните.
Ето защо изпращам ви една глава от сърна, за да се убедите, че тази ос интермаксиларис /както я нарича Блуменбах/ или ос инцисивум /както я нарича Кампер/ съществува даже у животните, които нямат никакви резци върху горната челюст”. Въпреки че Блуменбах беше намерил у неродените или у малките деца следи, почти зачатъци на ос интермаксиларис, даже веднъж беше намерил в един такъв череп една отделна малка костна ядка като истинска междинна кост, той не допускаше съществуването на такава кост у човека. По този въпрос той казва: “Разликата с една истинска ос интермаксиларис е далечна колкото небето”. Кампер най-знаменития анатом на времето, беше на същото мнение. Той казва например за междинната кост: “Тя никога не е била открита у човека, даже и у негрите”.
към текста >>
На 27 октомври 1782
година
той поиска от Мерк да му пише нещо за инкогнитото на Кампер и да му изпрати неговите писма.
Кампер най-знаменития анатом на времето, беше на същото мнение. Той казва например за междинната кост: “Тя никога не е била открита у човека, даже и у негрите”. Марк проявяваше особено голямо уважение към Кампер и се занимаваше с неговите съчинения. Не само Мерк, но и Блуменбах и Зьомеринг подържаха връзка с Гьоте. Кореспонденцията с първия ни показва, че Гьоте е вземал най-горещо участие в техните изследвания на костните системи и е обменял своите мисли с тях върху тези въпроси.
На 27 октомври 1782 година той поиска от Мерк да му пише нещо за инкогнитото на Кампер и да му изпрати неговите писма.
По-нататък трябва да отбележим едно посещение на Блуменбах във Ваймар през април 1783 година. През септември същата година Гьоте отива в Гьотинген, за да посети там Блуменбах и всички професори. На 28 септември той пише на госпожа фон Щайн: “Предприех да посетя всички професори и можеш да си представиш, колко много тичане изисква това, за да се справя за наколко дни”. След това той отива в Касел, където се среща с Форстер и Зьомеринг. От там той пише на госпожа фон Щайн на 2 октомври: “Аз виждам много добри и хубави неща и съм възнаграден за моето тихо усърдие.
към текста >>
По-нататък трябва да отбележим едно посещение на Блуменбах във Ваймар през април 1783
година
.
Той казва например за междинната кост: “Тя никога не е била открита у човека, даже и у негрите”. Марк проявяваше особено голямо уважение към Кампер и се занимаваше с неговите съчинения. Не само Мерк, но и Блуменбах и Зьомеринг подържаха връзка с Гьоте. Кореспонденцията с първия ни показва, че Гьоте е вземал най-горещо участие в техните изследвания на костните системи и е обменял своите мисли с тях върху тези въпроси. На 27 октомври 1782 година той поиска от Мерк да му пише нещо за инкогнитото на Кампер и да му изпрати неговите писма.
По-нататък трябва да отбележим едно посещение на Блуменбах във Ваймар през април 1783 година.
През септември същата година Гьоте отива в Гьотинген, за да посети там Блуменбах и всички професори. На 28 септември той пише на госпожа фон Щайн: “Предприех да посетя всички професори и можеш да си представиш, колко много тичане изисква това, за да се справя за наколко дни”. След това той отива в Касел, където се среща с Форстер и Зьомеринг. От там той пише на госпожа фон Щайн на 2 октомври: “Аз виждам много добри и хубави неща и съм възнаграден за моето тихо усърдие. Най-щастливото е, че сега мога да кажа, аз съм на правия път и отсега нататък не изпускам нищо”.
към текста >>
През септември същата
година
Гьоте отива в Гьотинген, за да посети там Блуменбах и всички професори.
Марк проявяваше особено голямо уважение към Кампер и се занимаваше с неговите съчинения. Не само Мерк, но и Блуменбах и Зьомеринг подържаха връзка с Гьоте. Кореспонденцията с първия ни показва, че Гьоте е вземал най-горещо участие в техните изследвания на костните системи и е обменял своите мисли с тях върху тези въпроси. На 27 октомври 1782 година той поиска от Мерк да му пише нещо за инкогнитото на Кампер и да му изпрати неговите писма. По-нататък трябва да отбележим едно посещение на Блуменбах във Ваймар през април 1783 година.
През септември същата година Гьоте отива в Гьотинген, за да посети там Блуменбах и всички професори.
На 28 септември той пише на госпожа фон Щайн: “Предприех да посетя всички професори и можеш да си представиш, колко много тичане изисква това, за да се справя за наколко дни”. След това той отива в Касел, където се среща с Форстер и Зьомеринг. От там той пише на госпожа фон Щайн на 2 октомври: “Аз виждам много добри и хубави неща и съм възнаграден за моето тихо усърдие. Най-щастливото е, че сега мога да кажа, аз съм на правия път и отсега нататък не изпускам нищо”. В тези си отношения Гьоте се е натъкнал на царуващите мнения върху междинната кост.
към текста >>
Той успя да достави това доказателство през пролетта на 1784
година
в съдружие с Лодер, с когото сравни човешки и животински черепи в Йена.
При неговите възгледи тези мнения трябваше веднага да му се явят като една грешка. Типичната основна форма, според която трябва да се изградени всички организми, би била унищожена с това. У Гьоте не можеше да има никакво съмнение, че тази част, която може да се намери повече или по-малко развита у всички животни, трябва да участва също и в устройството на човешката форма, само че тук отстъпва на заден план,защото органите за приемането на храна отстъпват пред тези, които служат на духовните функции. Съобразно цялото свое духовно направление Гьоте не можеше да мисли другояче, освен че и у човека съществува една междучелюстна кост. Касаеше се само за емпиричното доказателство на същата, само за това, каква форма приема тя у човека, доколко се приобщава към целостта на организма.
Той успя да достави това доказателство през пролетта на 1784 година в съдружие с Лодер, с когото сравни човешки и животински черепи в Йена.
Гьоте съобщи това на 27 март както на госпожа фон Щаин*/* “На мене ми достави едно прекрасно удоволствие, аз направих едно анатомическо откритие, което е важно и хубаво” така и на Хердер*/* “Аз намерих – нито злато, нито сребро, а нещо, което ми доставя неизмерима радост, ос интермаксиларис у човека”./ Сега това отделно откритие не трябва да се надценява спрямо великите мисли, на които то се крепи; и за Гьоте то имаше само стойността да премахне един предрасъдък, който се явяваше като пречка, когато неговите идеи трябваше да бъдат проследени последователно чак до най-малките подробности на един организъм. Също и Гьоте никога не гледаше на него като отделно откритие, а само във връзка с неговия велик възглед за природата. Така ние можем да разберем, когато в гореспоменатото писмо до Хердер той казва: “Това трябва да радва дълбоко и тебе; защото тя е като ключовия камък при човека, тя не липсва, а съществува и у него но как! ” И веднага той припомня на своя приятел по-далечни перспективи: “Аз обмислих това нещо също и във връзка с твоето цяло, колко хубаво ще бъде то там”.
към текста >>
Така през ноември 1784
година
той пише на Кнебел, когато му изпраща студията върху своето откритие: “Аз се въздържах да отбележа още сега резултата, на което и Хердер сочи в своите идеи, че именно разликата между човека и животното не може да се намери в отделните подробности”.
Ако в силите, които образуват един организъм, има заложбата, според която между двете кости на горната челюст у животните да бъде вмъкната една междинна кост, същите тези сили трябва да се намират в действие и у човека на същото място, по същество действащи еднакво, само че външно се проявяват различно. Понеже Гьоте винаги си представяше организма не като едно мъртво, неподвижно съчетание, а винаги произхождащ от неговите вътрешни формиращи сили, той трябваше да си зададе въпроса: Какво правят тези сили в горната челюст на човека? Съвсем не можеше да става дума, дали междинната кост съществува, а как е устроена тя, каква форма приема. И тази форма трябваше да бъде намерена емпирически. Сега у Гьоте все повече оживяваше мисълта, да разработи едно по-голямо съчинение върху природата.
Така през ноември 1784 година той пише на Кнебел, когато му изпраща студията върху своето откритие: “Аз се въздържах да отбележа още сега резултата, на което и Хердер сочи в своите идеи, че именно разликата между човека и животното не може да се намери в отделните подробности”.
Тук важното преди всичко е това, че Гьоте казва, той се е въздържал да отбележи още сега основната мисъл; следователно той иска да стори това по-късно, в една по-голяма връзка. По-нататък това място ни показва, че основните мисли, които ни интересуват преди всичко у Гьоте: Великите идеи върху животинския тип, са съществували отдавна преди въпросното откритие. Защото самият Гьоте признава тук, че те са отбелязани още в "идеите" на Хердер; обаче редовете, в които става това, са били написани преди откритието на междинната кост. Следователно откритието на междинната кост е само едно последствие на онези велики възгледи. То трябваше да остане неразбираемо за онези, които нямаха тези възгледи.
към текста >>
На 1 май 1784
година
госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”.
Тяхното разглеждане на нещата не беше идейно, а едно външно сравнение; а за това последното междинната кост не съществуваше у човека. Това, което Гьоте изискваше: да виждаме с очите на духа, за това имаха малко разбиране. Това създаде после и разликата между тяхното съждение и това на Гьоте. Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждественост. Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години.
На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”.
До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа. В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”. И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”. Първата статия в Морфологическите Тетрадки /1817 г./ съдържа думите: “Поради това нещата, които в младини често си мечтаех като едно произведение, сега могат да изглеждат като една скица, даже като откъслечен сборник”. Че едно такова произведение /съчинение/ не излезе от ръката на Гьоте, за това можем само да съжаляваме.
към текста >>
В 1786
година
той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”.
Това създаде после и разликата между тяхното съждение и това на Гьоте. Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждественост. Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години. На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”. До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа.
В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”.
И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”. Първата статия в Морфологическите Тетрадки /1817 г./ съдържа думите: “Поради това нещата, които в младини често си мечтаех като едно произведение, сега могат да изглеждат като една скица, даже като откъслечен сборник”. Че едно такова произведение /съчинение/ не излезе от ръката на Гьоте, за това можем само да съжаляваме. След всичко, което вече разглеждахме, то би се превърнало в едно творение, което би оставило назад всичко, което е било създадено в тази област в по-ново време. То би се превърнало в един канон, от който би трябвало да изхожда всеки стремеж в областта на естествената наука и при който би могло да бъде изпитвано духовното съдържание на този стремеж.
към текста >>
И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787
година
: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”.
Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждественост. Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години. На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”. До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа. В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”.
И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”.
Първата статия в Морфологическите Тетрадки /1817 г./ съдържа думите: “Поради това нещата, които в младини често си мечтаех като едно произведение, сега могат да изглеждат като една скица, даже като откъслечен сборник”. Че едно такова произведение /съчинение/ не излезе от ръката на Гьоте, за това можем само да съжаляваме. След всичко, което вече разглеждахме, то би се превърнало в едно творение, което би оставило назад всичко, което е било създадено в тази област в по-ново време. То би се превърнало в един канон, от който би трябвало да изхожда всеки стремеж в областта на естествената наука и при който би могло да бъде изпитвано духовното съдържание на този стремеж. Най-дълбокият философски дух, който само повърхностни мислители биха могли да отрекат у Гьоте, би се свързал тук с едно любвеобилно задълбочаване в това, което е дадено като сетивна опитност; далеч от всяка едностранчива систематичност, която вярва, че с една обща схема обхваща всички същества, тук би отдало право на всяка една отделна индивидуалност.
към текста >>
Самият Гьоте дава причината, поради която това негово замислено творение не бе създадено като в аналите на 1790
година
казва думите: “Задачата беше толкова голяма че тя можеше да бъде решена в един разпръснат живот”.
Тук ние бихме имали работа с делото на един дух, при който не изпъква на преден план един отделен клон на човешкия стремеж, изтласквайки на заден план всички останали клонове, а при който целостта на човешкото битие постоянно плува на задната основа, когато той третира една отделна област. Чрез това всяка една отделна дейност получава своето подходящо място във връзката с цялото. Обективното потопяване в разглежданите предмети става причина духът да изгрее напълно в тях, така че Гьотевите теории ни се явяват по такъв начин, като че те не абстрахират един дух от предметите, а като че самите предмети се изобразяват в един дух, който при разглеждането забравя самия себе си. Тази най-строга обективност би направила от Гьотевото дело едно най-съвършено дело на естествената наука; то би било един идеал, към който би трябвало да се стреми всеки естествоизпитател; за философа то би било един типичен образец на намиране законите на обективното разглеждане на света. Можем да приемем, че теорията на познанието, която сега се явява навсякъде като основна философска наука, ще може да стане плодотворна едва тогава, когато ще вземе своята изходна точка от Гьотевия подход на разглеждане и мислене.
Самият Гьоте дава причината, поради която това негово замислено творение не бе създадено като в аналите на 1790 година казва думите: “Задачата беше толкова голяма че тя можеше да бъде решена в един разпръснат живот”.
Когато изходим от тази гледна точка, тогава отделните фрагменти, които притежаваме от Гьотевата естествена наука, добиват извънредно голямо значение. Да, ние се научаваме да ги ценим и разбираме правилно едва тогава, когато ги разглеждаме като произлизащи от онова велико цяло. Като едно предварително упражнение, в 1784 година трябваше да бъде разработена студията върху между челюстната кост. Тя не можеше още да бъде публикувана, защото на 6 март 1785 година Гьоте пише върху това на Зьомеринг: “Тъй като моята малка студия не претендира за никакво публикуване и може да се счита просто като една скица, на мене би ми било много приятно всичко, което вие бихте искали да ми съобщите върху този въпрос”. Въпреки това тя бе написана много грижливо и вземайки на помощ всички необходими отделни изследвания.
към текста >>
Като едно предварително упражнение, в 1784
година
трябваше да бъде разработена студията върху между челюстната кост.
Тази най-строга обективност би направила от Гьотевото дело едно най-съвършено дело на естествената наука; то би било един идеал, към който би трябвало да се стреми всеки естествоизпитател; за философа то би било един типичен образец на намиране законите на обективното разглеждане на света. Можем да приемем, че теорията на познанието, която сега се явява навсякъде като основна философска наука, ще може да стане плодотворна едва тогава, когато ще вземе своята изходна точка от Гьотевия подход на разглеждане и мислене. Самият Гьоте дава причината, поради която това негово замислено творение не бе създадено като в аналите на 1790 година казва думите: “Задачата беше толкова голяма че тя можеше да бъде решена в един разпръснат живот”. Когато изходим от тази гледна точка, тогава отделните фрагменти, които притежаваме от Гьотевата естествена наука, добиват извънредно голямо значение. Да, ние се научаваме да ги ценим и разбираме правилно едва тогава, когато ги разглеждаме като произлизащи от онова велико цяло.
Като едно предварително упражнение, в 1784 година трябваше да бъде разработена студията върху между челюстната кост.
Тя не можеше още да бъде публикувана, защото на 6 март 1785 година Гьоте пише върху това на Зьомеринг: “Тъй като моята малка студия не претендира за никакво публикуване и може да се счита просто като една скица, на мене би ми било много приятно всичко, което вие бихте искали да ми съобщите върху този въпрос”. Въпреки това тя бе написана много грижливо и вземайки на помощ всички необходими отделни изследвания. В помощ бяха повикани млади хора, които трябваше да направят остеологични рисунки по метода на Кампер и под ръководството на Гьоте. Ето защо на 23 април 1784 година той моли Мерк да му даде сведения върху този метод и поисква от Зьомеринг да му изпрати Камперовите рисунки. Зьомеринг и други познати са помолени да му изпратят скелети и кости от всякакъв вид.
към текста >>
Тя не можеше още да бъде публикувана, защото на 6 март 1785
година
Гьоте пише върху това на Зьомеринг: “Тъй като моята малка студия не претендира за никакво публикуване и може да се счита просто като една скица, на мене би ми било много приятно всичко, което вие бихте искали да ми съобщите върху този въпрос”.
Можем да приемем, че теорията на познанието, която сега се явява навсякъде като основна философска наука, ще може да стане плодотворна едва тогава, когато ще вземе своята изходна точка от Гьотевия подход на разглеждане и мислене. Самият Гьоте дава причината, поради която това негово замислено творение не бе създадено като в аналите на 1790 година казва думите: “Задачата беше толкова голяма че тя можеше да бъде решена в един разпръснат живот”. Когато изходим от тази гледна точка, тогава отделните фрагменти, които притежаваме от Гьотевата естествена наука, добиват извънредно голямо значение. Да, ние се научаваме да ги ценим и разбираме правилно едва тогава, когато ги разглеждаме като произлизащи от онова велико цяло. Като едно предварително упражнение, в 1784 година трябваше да бъде разработена студията върху между челюстната кост.
Тя не можеше още да бъде публикувана, защото на 6 март 1785 година Гьоте пише върху това на Зьомеринг: “Тъй като моята малка студия не претендира за никакво публикуване и може да се счита просто като една скица, на мене би ми било много приятно всичко, което вие бихте искали да ми съобщите върху този въпрос”.
Въпреки това тя бе написана много грижливо и вземайки на помощ всички необходими отделни изследвания. В помощ бяха повикани млади хора, които трябваше да направят остеологични рисунки по метода на Кампер и под ръководството на Гьоте. Ето защо на 23 април 1784 година той моли Мерк да му даде сведения върху този метод и поисква от Зьомеринг да му изпрати Камперовите рисунки. Зьомеринг и други познати са помолени да му изпратят скелети и кости от всякакъв вид. На 25 април той пише на Мерк, че следните скелети биха му доставили голямо удоволствие: Мирмекофага, брадипус, лъвове, тигри или други подобни.
към текста >>
Ето защо на 23 април 1784
година
той моли Мерк да му даде сведения върху този метод и поисква от Зьомеринг да му изпрати Камперовите рисунки.
Да, ние се научаваме да ги ценим и разбираме правилно едва тогава, когато ги разглеждаме като произлизащи от онова велико цяло. Като едно предварително упражнение, в 1784 година трябваше да бъде разработена студията върху между челюстната кост. Тя не можеше още да бъде публикувана, защото на 6 март 1785 година Гьоте пише върху това на Зьомеринг: “Тъй като моята малка студия не претендира за никакво публикуване и може да се счита просто като една скица, на мене би ми било много приятно всичко, което вие бихте искали да ми съобщите върху този въпрос”. Въпреки това тя бе написана много грижливо и вземайки на помощ всички необходими отделни изследвания. В помощ бяха повикани млади хора, които трябваше да направят остеологични рисунки по метода на Кампер и под ръководството на Гьоте.
Ето защо на 23 април 1784 година той моли Мерк да му даде сведения върху този метод и поисква от Зьомеринг да му изпрати Камперовите рисунки.
Зьомеринг и други познати са помолени да му изпратят скелети и кости от всякакъв вид. На 25 април той пише на Мерк, че следните скелети биха му доставили голямо удоволствие: Мирмекофага, брадипус, лъвове, тигри или други подобни. На 14 май моли Зьомеринг за черепа на един слонов скелет и черепа на един хипопотам, на 16 септември за черепите на следните животни: Котки, лъвове, млада мечка, инколнитум, мравояд, камила, едногърда камила, тюлен. Той моли приятелите си и за отделни сведения; така иска от Мерк описанието на устното небце на носорог и особено за обяснение върху него: "Как всъщност рогът на носорога стои на носовата кост." В това време Гьоте е изцяло вглъбен в тези изследвания.
към текста >>
През ноември 1784
година
Гьоте изпрати студията на Кнебел и още на 19 декември на Мерк, въпреки, че малко преди това /2 декември/ той вярва, че преди края на
година
та не ще се получи много нещо от това.
При това пътуване той иска да погледне в Брауншвайг в устата на един "нероден слон" и води един смел разговор с Цимерман. Той пише по-нататък на Мерк върху този фетус: "Аз исках да имаме фетусса, който те имат в брауншвайг, в нашия кабинет, за да бъдат дисециран, скиелетиран и препариран. Не зная, за какво би служило едно такова чудовище в спирт, ако то не бъде дисецирано и обяснено в неговото устройство." От тези проучвания излезе след това онази студия, която е съобщена в първия том на съчиненията върху естествените науки*/* "както на човека така и на животните трябва да се припише една междинна кост на горната челюст. "Естествени науки, стр.277 и следв./ При нейното разработване Гьоте получава голяма помощ от Лодер. С негово съдействие бе създадена един латински превод.
През ноември 1784 година Гьоте изпрати студията на Кнебел и още на 19 декември на Мерк, въпреки, че малко преди това /2 декември/ той вярва, че преди края на годината не ще се получи много нещо от това.
Студията беше снабдена с необходимите рисунки. Поради Кампер бе прибавен и споменатия латински превод. Мерк трябваше да изпрати съчинението на Зьомеринг. Този последният го получи през януари 1785 година. Оттам то стигна до Кампер.
към текста >>
Този последният го получи през януари 1785
година
.
С негово съдействие бе създадена един латински превод. През ноември 1784 година Гьоте изпрати студията на Кнебел и още на 19 декември на Мерк, въпреки, че малко преди това /2 декември/ той вярва, че преди края на годината не ще се получи много нещо от това. Студията беше снабдена с необходимите рисунки. Поради Кампер бе прибавен и споменатия латински превод. Мерк трябваше да изпрати съчинението на Зьомеринг.
Този последният го получи през януари 1785 година.
Оттам то стигна до Кампер. Ако сега хвърлим един поглед върху начина, по който е била приета студията на Гьоте, ние се натъкваме на една твърде неутешителна картина. Отначало никой не притежава необходимия орган да го разбере, освен Лодер, с когото Гьоте беше работил заедно, и Хердер. Мерк се радва на студията, обаче не е убеден в истинността на твърдението. Съобщавайки за получаването на студията, Зьомеринг пише в своето писмо до Мерк: "Още Блуменбах е имал главната идея." В параграфа, който започва: "Не ще има никакво съмнение" той казва "тъй като останалите (граници) се срастват", жалко само, че тези граници никога не са съществували: Аз имам пред себе си само челюсти от тримесечни зародиши до възрастни и върху никоя от тях не може да се види отпред някаква граница.
към текста >>
" На 13 февруари 1785
година
Гьоте пише на Мерк: "От Зьомеринг аз имам едно много леко писмо.
Отначало никой не притежава необходимия орган да го разбере, освен Лодер, с когото Гьоте беше работил заедно, и Хердер. Мерк се радва на студията, обаче не е убеден в истинността на твърдението. Съобщавайки за получаването на студията, Зьомеринг пише в своето писмо до Мерк: "Още Блуменбах е имал главната идея." В параграфа, който започва: "Не ще има никакво съмнение" той казва "тъй като останалите (граници) се срастват", жалко само, че тези граници никога не са съществували: Аз имам пред себе си само челюсти от тримесечни зародиши до възрастни и върху никоя от тях не може да се види отпред някаква граница. А да се обяснява въпросът чрез напора на костите една към друга? Да, ако природата работеше като един столар с клин и чук!
" На 13 февруари 1785 година Гьоте пише на Мерк: "От Зьомеринг аз имам едно много леко писмо.
Той иска даже да ме разубеди. Охо! " И Зьомеринг пише на 11 май 1785 година на Мерк: "Както виждам от неговото вчерашно писмо, Гьоте не иска още да се откаже от своята идея относно междучелюстната кост."а сега Кампер*(*До сега се приемаше, че Кампер е получил студията анонимно. Тя е стигнала до него по околен път: Гьоте я изпратил първо на Зьомеринг, този последният на Мерк и Мерк я доставил на Кампер. Обаче между писмата на Мерк до Кампер, който не са още напечатани, и които се намират в "Библиотеката на нидерландското дружество за прогреса на медицината" се намира едно писмо от 17 януари 1785 година със следното място (цитираме буквално): "mon sieur de goethe, poete celebre, conseiller intime du duc de weimar, vient dem, envoyer un specimen osteologicum, gue doit vfus etre envoye apres gue mr.somering l,aura vu...c, est un petit traite sur l,os intermaxi naire, gui nfus apprend entre autres la verite, gue le triche /chus/ a dents incicives etdue le chameau en a deux." Едно писмо от 10 март 1785 година показва, че съобразно с това Мерк ще изпрати студията на Кампер, при което от ново се споменава изрично името на Гьоте: "j,aurais l,honneur de vous envoyer le specimen osteoflfg.
към текста >>
И Зьомеринг пише на 11 май 1785
година
на Мерк: "Както виждам от неговото вчерашно писмо, Гьоте не иска още да се откаже от своята идея относно междучелюстната кост."а сега Кампер*(*До сега се приемаше, че Кампер е получил студията анонимно.
А да се обяснява въпросът чрез напора на костите една към друга? Да, ако природата работеше като един столар с клин и чук! " На 13 февруари 1785 година Гьоте пише на Мерк: "От Зьомеринг аз имам едно много леко писмо. Той иска даже да ме разубеди. Охо! "
И Зьомеринг пише на 11 май 1785 година на Мерк: "Както виждам от неговото вчерашно писмо, Гьоте не иска още да се откаже от своята идея относно междучелюстната кост."а сега Кампер*(*До сега се приемаше, че Кампер е получил студията анонимно.
Тя е стигнала до него по околен път: Гьоте я изпратил първо на Зьомеринг, този последният на Мерк и Мерк я доставил на Кампер. Обаче между писмата на Мерк до Кампер, който не са още напечатани, и които се намират в "Библиотеката на нидерландското дружество за прогреса на медицината" се намира едно писмо от 17 януари 1785 година със следното място (цитираме буквално): "mon sieur de goethe, poete celebre, conseiller intime du duc de weimar, vient dem, envoyer un specimen osteologicum, gue doit vfus etre envoye apres gue mr.somering l,aura vu...c, est un petit traite sur l,os intermaxi naire, gui nfus apprend entre autres la verite, gue le triche /chus/ a dents incicives etdue le chameau en a deux." Едно писмо от 10 март 1785 година показва, че съобразно с това Мерк ще изпрати студията на Кампер, при което от ново се споменава изрично името на Гьоте: "j,aurais l,honneur de vous envoyer le specimen osteoflfg. de goethe, mon ami, par une voie, gui ne sera pas couteuse un de ces jours. На 28 април 1785 година Мерк изказва надеждата, че Кампер е получава предмета, при което отново се споменава "Гьоте". Следователно няма никакво съмнение,че Кампер е познавал автора.) На 16 септември 1785 година той съобщава на Мерк, че приложените картини не са рисувани според неговия метод.
към текста >>
Обаче между писмата на Мерк до Кампер, който не са още напечатани, и които се намират в "Библиотеката на нидерландското дружество за прогреса на медицината" се намира едно писмо от 17 януари 1785
година
със следното място (цитираме буквално): "mon sieur de goethe, poete celebre, conseiller intime du duc de weimar, vient dem, envoyer un specimen osteologicum, gue doit vfus etre envoye apres gue mr.somering l,aura vu...c, est un petit traite sur l,os intermaxi naire, gui nfus apprend entre autres la verite, gue le triche /chus/ a dents incicives etdue le chameau en a deux." Едно писмо от 10 март 1785
година
показва, че съобразно с това Мерк ще изпрати студията на Кампер, при което от ново се споменава изрично името на Гьоте: "j,aurais l,honneur de vous envoyer le specimen osteoflfg.
" На 13 февруари 1785 година Гьоте пише на Мерк: "От Зьомеринг аз имам едно много леко писмо. Той иска даже да ме разубеди. Охо! " И Зьомеринг пише на 11 май 1785 година на Мерк: "Както виждам от неговото вчерашно писмо, Гьоте не иска още да се откаже от своята идея относно междучелюстната кост."а сега Кампер*(*До сега се приемаше, че Кампер е получил студията анонимно. Тя е стигнала до него по околен път: Гьоте я изпратил първо на Зьомеринг, този последният на Мерк и Мерк я доставил на Кампер.
Обаче между писмата на Мерк до Кампер, който не са още напечатани, и които се намират в "Библиотеката на нидерландското дружество за прогреса на медицината" се намира едно писмо от 17 януари 1785 година със следното място (цитираме буквално): "mon sieur de goethe, poete celebre, conseiller intime du duc de weimar, vient dem, envoyer un specimen osteologicum, gue doit vfus etre envoye apres gue mr.somering l,aura vu...c, est un petit traite sur l,os intermaxi naire, gui nfus apprend entre autres la verite, gue le triche /chus/ a dents incicives etdue le chameau en a deux." Едно писмо от 10 март 1785 година показва, че съобразно с това Мерк ще изпрати студията на Кампер, при което от ново се споменава изрично името на Гьоте: "j,aurais l,honneur de vous envoyer le specimen osteoflfg.
de goethe, mon ami, par une voie, gui ne sera pas couteuse un de ces jours. На 28 април 1785 година Мерк изказва надеждата, че Кампер е получава предмета, при което отново се споменава "Гьоте". Следователно няма никакво съмнение,че Кампер е познавал автора.) На 16 септември 1785 година той съобщава на Мерк, че приложените картини не са рисувани според неговия метод. Той ги намира даже достойни за упрек. Хвали се външността на хубавия ръкопис, латинския превод се укорява, даже на автора се дава съвет, да се образова в това отношение.
към текста >>
На 28 април 1785
година
Мерк изказва надеждата, че Кампер е получава предмета, при което отново се споменава "Гьоте".
" И Зьомеринг пише на 11 май 1785 година на Мерк: "Както виждам от неговото вчерашно писмо, Гьоте не иска още да се откаже от своята идея относно междучелюстната кост."а сега Кампер*(*До сега се приемаше, че Кампер е получил студията анонимно. Тя е стигнала до него по околен път: Гьоте я изпратил първо на Зьомеринг, този последният на Мерк и Мерк я доставил на Кампер. Обаче между писмата на Мерк до Кампер, който не са още напечатани, и които се намират в "Библиотеката на нидерландското дружество за прогреса на медицината" се намира едно писмо от 17 януари 1785 година със следното място (цитираме буквално): "mon sieur de goethe, poete celebre, conseiller intime du duc de weimar, vient dem, envoyer un specimen osteologicum, gue doit vfus etre envoye apres gue mr.somering l,aura vu...c, est un petit traite sur l,os intermaxi naire, gui nfus apprend entre autres la verite, gue le triche /chus/ a dents incicives etdue le chameau en a deux." Едно писмо от 10 март 1785 година показва, че съобразно с това Мерк ще изпрати студията на Кампер, при което от ново се споменава изрично името на Гьоте: "j,aurais l,honneur de vous envoyer le specimen osteoflfg. de goethe, mon ami, par une voie, gui ne sera pas couteuse un de ces jours.
На 28 април 1785 година Мерк изказва надеждата, че Кампер е получава предмета, при което отново се споменава "Гьоте".
Следователно няма никакво съмнение,че Кампер е познавал автора.) На 16 септември 1785 година той съобщава на Мерк, че приложените картини не са рисувани според неговия метод. Той ги намира даже достойни за упрек. Хвали се външността на хубавия ръкопис, латинския превод се укорява, даже на автора се дава съвет, да се образова в това отношение. Три дни по-късно той пише, че е направил известен брой наблюдения върху междучелюстната кост, но че трябва да продължава да твърди, че човекът не притежава никаква такава кост. Той допуска всички наблюдения на Гьоте, само не това по отношение на човека.
към текста >>
Следователно няма никакво съмнение,че Кампер е познавал автора.) На 16 септември 1785
година
той съобщава на Мерк, че приложените картини не са рисувани според неговия метод.
И Зьомеринг пише на 11 май 1785 година на Мерк: "Както виждам от неговото вчерашно писмо, Гьоте не иска още да се откаже от своята идея относно междучелюстната кост."а сега Кампер*(*До сега се приемаше, че Кампер е получил студията анонимно. Тя е стигнала до него по околен път: Гьоте я изпратил първо на Зьомеринг, този последният на Мерк и Мерк я доставил на Кампер. Обаче между писмата на Мерк до Кампер, който не са още напечатани, и които се намират в "Библиотеката на нидерландското дружество за прогреса на медицината" се намира едно писмо от 17 януари 1785 година със следното място (цитираме буквално): "mon sieur de goethe, poete celebre, conseiller intime du duc de weimar, vient dem, envoyer un specimen osteologicum, gue doit vfus etre envoye apres gue mr.somering l,aura vu...c, est un petit traite sur l,os intermaxi naire, gui nfus apprend entre autres la verite, gue le triche /chus/ a dents incicives etdue le chameau en a deux." Едно писмо от 10 март 1785 година показва, че съобразно с това Мерк ще изпрати студията на Кампер, при което от ново се споменава изрично името на Гьоте: "j,aurais l,honneur de vous envoyer le specimen osteoflfg. de goethe, mon ami, par une voie, gui ne sera pas couteuse un de ces jours. На 28 април 1785 година Мерк изказва надеждата, че Кампер е получава предмета, при което отново се споменава "Гьоте".
Следователно няма никакво съмнение,че Кампер е познавал автора.) На 16 септември 1785 година той съобщава на Мерк, че приложените картини не са рисувани според неговия метод.
Той ги намира даже достойни за упрек. Хвали се външността на хубавия ръкопис, латинския превод се укорява, даже на автора се дава съвет, да се образова в това отношение. Три дни по-късно той пише, че е направил известен брой наблюдения върху междучелюстната кост, но че трябва да продължава да твърди, че човекът не притежава никаква такава кост. Той допуска всички наблюдения на Гьоте, само не това по отношение на човека. На 21 март 1786 година той пише още веднъж, че от голям брой наблюдения е стигнал до заключението: Междучелюстната кост не съществува у човека.
към текста >>
На 21 март 1786
година
той пише още веднъж, че от голям брой наблюдения е стигнал до заключението: Междучелюстната кост не съществува у човека.
Следователно няма никакво съмнение,че Кампер е познавал автора.) На 16 септември 1785 година той съобщава на Мерк, че приложените картини не са рисувани според неговия метод. Той ги намира даже достойни за упрек. Хвали се външността на хубавия ръкопис, латинския превод се укорява, даже на автора се дава съвет, да се образова в това отношение. Три дни по-късно той пише, че е направил известен брой наблюдения върху междучелюстната кост, но че трябва да продължава да твърди, че човекът не притежава никаква такава кост. Той допуска всички наблюдения на Гьоте, само не това по отношение на човека.
На 21 март 1786 година той пише още веднъж, че от голям брой наблюдения е стигнал до заключението: Междучелюстната кост не съществува у човека.
Писмата на Кампер показват, че той е имал най-добрата воля да вникне в нещата, но че не е бил в състояние да разбере ни най-малко Гьоте. Лодер веднага вижда откритието на Гьоте в неговата истинска светлина. Той го изтъква в своята книга по анатомия от 1788 г.*/*Гьотеви анализа 1790 година/ и отсега нататък се отнася с него във всички свои книги като с нещо имащо пълно значение за науката, за което не може да съществува и най-малко съмнение. Хердер пише върху това на Кнебел: "Гьоте ни представя своята студия за костта, която е много проста и хубава; човекът върви по истинския път на природата и щастието върви на среща му"*(*От литературното наследство на Кнебел, ІІ, 236/ Хердер беше именно в състояние да разглежда нещата с "духовното око", с което Гьоте ги разглеждаше. Без това човек не можеше да захване нищо.
към текста >>
Той го изтъква в своята книга по анатомия от 1788 г.*/*Гьотеви анализа 1790
година
/ и отсега нататък се отнася с него във всички свои книги като с нещо имащо пълно значение за науката, за което не може да съществува и най-малко съмнение.
Три дни по-късно той пише, че е направил известен брой наблюдения върху междучелюстната кост, но че трябва да продължава да твърди, че човекът не притежава никаква такава кост. Той допуска всички наблюдения на Гьоте, само не това по отношение на човека. На 21 март 1786 година той пише още веднъж, че от голям брой наблюдения е стигнал до заключението: Междучелюстната кост не съществува у човека. Писмата на Кампер показват, че той е имал най-добрата воля да вникне в нещата, но че не е бил в състояние да разбере ни най-малко Гьоте. Лодер веднага вижда откритието на Гьоте в неговата истинска светлина.
Той го изтъква в своята книга по анатомия от 1788 г.*/*Гьотеви анализа 1790 година/ и отсега нататък се отнася с него във всички свои книги като с нещо имащо пълно значение за науката, за което не може да съществува и най-малко съмнение.
Хердер пише върху това на Кнебел: "Гьоте ни представя своята студия за костта, която е много проста и хубава; човекът върви по истинския път на природата и щастието върви на среща му"*(*От литературното наследство на Кнебел, ІІ, 236/ Хердер беше именно в състояние да разглежда нещата с "духовното око", с което Гьоте ги разглеждаше. Без това човек не можеше да захване нищо. Това може най-добре да се види от следното. Вилхелм Йозефи (Частен доцент при Университета в Гьотинген) пише в своята "Анатомия на бозайниците" в 1787 година: "Счита се, че междучелюстната кост е главният признак различаващ маймуните от човека; според моите наблюдения и човекът има такава междучелюстна кост поне през първите месеци на неговото съществуване, но която обикновено още отрано, а именно в тялото на майката се сраства външно с действителните горночелюстни кости, така че често не остава даже никаква забележима следа." Тук несъмнено Гьотевото откритие е изразено напълно и изрично, но не като нещо изисквано от последователното развитие на типа, а като израз на един непосредствено натъкващ се в очите факт.
към текста >>
Вилхелм Йозефи (Частен доцент при Университета в Гьотинген) пише в своята "Анатомия на бозайниците" в 1787
година
: "Счита се, че междучелюстната кост е главният признак различаващ маймуните от човека; според моите наблюдения и човекът има такава междучелюстна кост поне през първите месеци на неговото съществуване, но която обикновено още отрано, а именно в тялото на майката се сраства външно с действителните горночелюстни кости, така че често не остава даже никаква забележима следа."
Лодер веднага вижда откритието на Гьоте в неговата истинска светлина. Той го изтъква в своята книга по анатомия от 1788 г.*/*Гьотеви анализа 1790 година/ и отсега нататък се отнася с него във всички свои книги като с нещо имащо пълно значение за науката, за което не може да съществува и най-малко съмнение. Хердер пише върху това на Кнебел: "Гьоте ни представя своята студия за костта, която е много проста и хубава; човекът върви по истинския път на природата и щастието върви на среща му"*(*От литературното наследство на Кнебел, ІІ, 236/ Хердер беше именно в състояние да разглежда нещата с "духовното око", с което Гьоте ги разглеждаше. Без това човек не можеше да захване нищо. Това може най-добре да се види от следното.
Вилхелм Йозефи (Частен доцент при Университета в Гьотинген) пише в своята "Анатомия на бозайниците" в 1787 година: "Счита се, че междучелюстната кост е главният признак различаващ маймуните от човека; според моите наблюдения и човекът има такава междучелюстна кост поне през първите месеци на неговото съществуване, но която обикновено още отрано, а именно в тялото на майката се сраства външно с действителните горночелюстни кости, така че често не остава даже никаква забележима следа."
Тук несъмнено Гьотевото откритие е изразено напълно и изрично, но не като нещо изисквано от последователното развитие на типа, а като израз на един непосредствено натъкващ се в очите факт. Когато човек се придържа само към този последния факт, тогава само от щастливия случай зависи, дали ще намери такива екземпляри, при които може точно да види нещата. Обаче когато нещата се схващат по идейния начин на Гьоте, тогава тези отделни случаи служат само за потвърждение на мисълта, само за това, да демонстрират открито това, което иначе природата държи скрито; обаче идеята може да бъде проследена при който и да е екземпляр, всеки един показва един особен случай на тази идея. Когато човек притежава идеята, той е в състояние да намери чрез нея онези случаи, при които тя се изразява по особен начин. Обаче без тази идея, той е предоставен на случая.
към текста >>
На 13 февруари 1785
година
Гьоте му изпраща една изпъкнала горна челюст от човек и от Трихекус и му дава опорни точки, за да може да разбере нещата.
Обаче когато нещата се схващат по идейния начин на Гьоте, тогава тези отделни случаи служат само за потвърждение на мисълта, само за това, да демонстрират открито това, което иначе природата държи скрито; обаче идеята може да бъде проследена при който и да е екземпляр, всеки един показва един особен случай на тази идея. Когато човек притежава идеята, той е в състояние да намери чрез нея онези случаи, при които тя се изразява по особен начин. Обаче без тази идея, той е предоставен на случая. Действително ние виждаме, че след като Гьоте беше дал подбудата чрез своята велика идея, учените се убедиха в истинността на неговото откритие постепенно чрез наблюдаване на множество случаи. МЕРК остана постоянно в колебание.
На 13 февруари 1785 година Гьоте му изпраща една изпъкнала горна челюст от човек и от Трихекус и му дава опорни точки, за да може да разбере нещата.
От писмото на Гьоте от 8 април изглежда, че Мерк е бил някак си спечелен. Но скоро той отново променя своето мнение, защото на 11 ноември 1788 година пише на Зьомеринг*(*Писма на знаменити съвременници до Зьомеринг, стр. 293.): "Както чувам, даже вик Д,азюр е приел така нареченото Гьотево откритие в своя труд." Зьомеринг постепенно отстъпи от своята съпротива. В своя труд: "За устройството на човешкото тяло" той казва (стр.160): "Проницателният опит на Гьоте от сравнителната остеология, че междинната челюстна кост на горната челюст е обща на човека и на останалите животни, които той подкрепи с много сполучливи рисунки, заслужава да бъде официално признат."
към текста >>
Но скоро той отново променя своето мнение, защото на 11 ноември 1788
година
пише на Зьомеринг*(*Писма на знаменити съвременници до Зьомеринг, стр.
Обаче без тази идея, той е предоставен на случая. Действително ние виждаме, че след като Гьоте беше дал подбудата чрез своята велика идея, учените се убедиха в истинността на неговото откритие постепенно чрез наблюдаване на множество случаи. МЕРК остана постоянно в колебание. На 13 февруари 1785 година Гьоте му изпраща една изпъкнала горна челюст от човек и от Трихекус и му дава опорни точки, за да може да разбере нещата. От писмото на Гьоте от 8 април изглежда, че Мерк е бил някак си спечелен.
Но скоро той отново променя своето мнение, защото на 11 ноември 1788 година пише на Зьомеринг*(*Писма на знаменити съвременници до Зьомеринг, стр.
293.): "Както чувам, даже вик Д,азюр е приел така нареченото Гьотево откритие в своя труд." Зьомеринг постепенно отстъпи от своята съпротива. В своя труд: "За устройството на човешкото тяло" той казва (стр.160): "Проницателният опит на Гьоте от сравнителната остеология, че междинната челюстна кост на горната челюст е обща на човека и на останалите животни, които той подкрепи с много сполучливи рисунки, заслужава да бъде официално признат." По-трудно беше да бъде спечелен Блуменбах. В своето "Ръководство по сравнителна анатомия", 1805 година, той още изказваше убеждението: човекът не притежава никаква междучелюстна кост*(*също, стр.22) В своята написана в 1830-32 година студия: "принципи на зоологическата философия" Гьоте можа да получи признание и от Блуменбах.*(* Естествени науки, стр.
към текста >>
В своето "Ръководство по сравнителна анатомия", 1805
година
, той още изказваше убеждението: човекът не притежава никаква междучелюстна кост*(*също, стр.22) В своята написана в 1830-32
година
студия: "принципи на зоологическата философия" Гьоте можа да получи признание и от Блуменбах.*(* Естествени науки, стр.
Но скоро той отново променя своето мнение, защото на 11 ноември 1788 година пише на Зьомеринг*(*Писма на знаменити съвременници до Зьомеринг, стр. 293.): "Както чувам, даже вик Д,азюр е приел така нареченото Гьотево откритие в своя труд." Зьомеринг постепенно отстъпи от своята съпротива. В своя труд: "За устройството на човешкото тяло" той казва (стр.160): "Проницателният опит на Гьоте от сравнителната остеология, че междинната челюстна кост на горната челюст е обща на човека и на останалите животни, които той подкрепи с много сполучливи рисунки, заслужава да бъде официално признат." По-трудно беше да бъде спечелен Блуменбах.
В своето "Ръководство по сравнителна анатомия", 1805 година, той още изказваше убеждението: човекът не притежава никаква междучелюстна кост*(*също, стр.22) В своята написана в 1830-32 година студия: "принципи на зоологическата философия" Гьоте можа да получи признание и от Блуменбах.*(* Естествени науки, стр.
585 и следв.). Сред лични отношения той застана на страната на Гьоте*/*Разговори с Екерманн, 2, VІІІ, 1850/ Даже на 15 декември 1825 година той достави на Гьоте един хубав пример за потвърждение на неговото откритие. Един атлет от Хеската област потърсил при Лангенбек, колега на Блуменбах, помощ поради неговата животински изпъкваща междучелюстна кост*/*Кореспонденцията на Гьоте върху естествената наука, І, стр.51/. Ние още ще говорим за по-късните привърженици на Гьотевите идеи. Тук ще споменем още че М.Й.Вебер успял да отдели срасналата с горната челюст междинна кост чрез разредена сярна киселина.
към текста >>
Сред лични отношения той застана на страната на Гьоте*/*Разговори с Екерманн, 2, VІІІ, 1850/ Даже на 15 декември 1825
година
той достави на Гьоте един хубав пример за потвърждение на неговото откритие.
Зьомеринг постепенно отстъпи от своята съпротива. В своя труд: "За устройството на човешкото тяло" той казва (стр.160): "Проницателният опит на Гьоте от сравнителната остеология, че междинната челюстна кост на горната челюст е обща на човека и на останалите животни, които той подкрепи с много сполучливи рисунки, заслужава да бъде официално признат." По-трудно беше да бъде спечелен Блуменбах. В своето "Ръководство по сравнителна анатомия", 1805 година, той още изказваше убеждението: човекът не притежава никаква междучелюстна кост*(*също, стр.22) В своята написана в 1830-32 година студия: "принципи на зоологическата философия" Гьоте можа да получи признание и от Блуменбах.*(* Естествени науки, стр. 585 и следв.).
Сред лични отношения той застана на страната на Гьоте*/*Разговори с Екерманн, 2, VІІІ, 1850/ Даже на 15 декември 1825 година той достави на Гьоте един хубав пример за потвърждение на неговото откритие.
Един атлет от Хеската област потърсил при Лангенбек, колега на Блуменбах, помощ поради неговата животински изпъкваща междучелюстна кост*/*Кореспонденцията на Гьоте върху естествената наука, І, стр.51/. Ние още ще говорим за по-късните привърженици на Гьотевите идеи. Тук ще споменем още че М.Й.Вебер успял да отдели срасналата с горната челюст междинна кост чрез разредена сярна киселина. Гьоте продължава своите проучвания върху остеологията и след завършването на гореспоменатата студия. Едновременните открития в областта на ботаниката възбуждат още повече неговия интерес към природата.
към текста >>
На 7 декември 1785
година
Зьомеринг даже се разсърдва: "че Гьоте не му е върнал неговите глави." От едно писмо на Гьоте до Зьомеринг от 8 юни 1786
година
научаваме, че до тогава той все още има черепи от него.
Ние още ще говорим за по-късните привърженици на Гьотевите идеи. Тук ще споменем още че М.Й.Вебер успял да отдели срасналата с горната челюст междинна кост чрез разредена сярна киселина. Гьоте продължава своите проучвания върху остеологията и след завършването на гореспоменатата студия. Едновременните открития в областта на ботаниката възбуждат още повече неговия интерес към природата. Той постоянно заема интересни обекти от своите приятели.
На 7 декември 1785 година Зьомеринг даже се разсърдва: "че Гьоте не му е върнал неговите глави." От едно писмо на Гьоте до Зьомеринг от 8 юни 1786 година научаваме, че до тогава той все още има черепи от него.
Неговите велики идеи го придружават и в Италия. През време когато мисълта за прарастението се оформява в неговия дух, той се домогва и до понятия относно формата на човека. На 20 януари 1787 година Гьоте пише в Рим: "Аз съм приблизително подготвен по анатомия и добих не без усилия познания и върху човешкото тяло, до определена степен. Тук вниманието на човека е постоянно завладяно чрез наблюдение на статуите, обаче по един по-висш начин. При нашата медицинско-хирургическа анатомия се касае само за това, да познаем честта, и за целта служи също и един нищожен мускул.
към текста >>
На 20 януари 1787
година
Гьоте пише в Рим: "Аз съм приблизително подготвен по анатомия и добих не без усилия познания и върху човешкото тяло, до определена степен.
Едновременните открития в областта на ботаниката възбуждат още повече неговия интерес към природата. Той постоянно заема интересни обекти от своите приятели. На 7 декември 1785 година Зьомеринг даже се разсърдва: "че Гьоте не му е върнал неговите глави." От едно писмо на Гьоте до Зьомеринг от 8 юни 1786 година научаваме, че до тогава той все още има черепи от него. Неговите велики идеи го придружават и в Италия. През време когато мисълта за прарастението се оформява в неговия дух, той се домогва и до понятия относно формата на човека.
На 20 януари 1787 година Гьоте пише в Рим: "Аз съм приблизително подготвен по анатомия и добих не без усилия познания и върху човешкото тяло, до определена степен.
Тук вниманието на човека е постоянно завладяно чрез наблюдение на статуите, обаче по един по-висш начин. При нашата медицинско-хирургическа анатомия се касае само за това, да познаем честта, и за целта служи също и един нищожен мускул. Обаче в Рим частите не означават нищо, ако същевременно те не представляват благородната красива форма. В големия лазарет Сан Спирито е било приготвен за ползване от художниците едно красиво мускулно тяло, красотата на което предизвиква удивлението можеше действително да се заеме за един одран полубог, за един марсиас. Така също, според указанията на древните, скелетът не се изучава като една изкуствено съчетана маска, а едновременно със сухожилията, чрез което той добива вече живот и движение."
към текста >>
Скоро след неговото завръщане от Италия ние научаваме, че Гьоте се занимава "усърдно с анатомия", и в 1789
година
той пише на Хердер: "Имам да говоря за една новооткрита хармония на природата".
Обаче в Рим частите не означават нищо, ако същевременно те не представляват благородната красива форма. В големия лазарет Сан Спирито е било приготвен за ползване от художниците едно красиво мускулно тяло, красотата на което предизвиква удивлението можеше действително да се заеме за един одран полубог, за един марсиас. Така също, според указанията на древните, скелетът не се изучава като една изкуствено съчетана маска, а едновременно със сухожилията, чрез което той добива вече живот и движение." Тук при Гьоте се касаеше преди всичко за това, да бъдат познати законите, според които природата образува органическите и предимно човешките форми, тенденцията, която тя преследва при формирането на същите. Както в редицата от безброй растителни форми той търси прарастенията, чрез което могат да се измислят растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които са напълно съобразни с тенденцията на природата и които биха съществували, ако биха били налице подходящите условия; така и по отношение на животните и на човека Гьоте залагаше на това, "да открие идеални характерни черти", които са напълно съобразени със законите на природата.
Скоро след неговото завръщане от Италия ние научаваме, че Гьоте се занимава "усърдно с анатомия", и в 1789 година той пише на Хердер: "Имам да говоря за една новооткрита хармония на природата".
Това, което е било открито тук като нещо ново, би трябвало да бъде една част от прешленната теория за черепа* (*виж Естествени Науки, забележки към стр.316, 318, 344 и следв.). Завършването на това откритие се пада обаче в 1790 година. Това, което той е знаел до тогава, е било, че всички кости, които образуват задната част на главата, представляват изменени три прешлена на гръбначния стълб. Гьоте си представяше нещата по следния начин: Мозъкът представлява само една маса от гръбначен мозък, доведен до най–висока степен. Докато в гръбначния мозък завършват нервите служещи предимно на по-нисшите органически функции и изхождат оттам, в мозъка завършват и започват нервите, които служат на висшите (духовни) функции, предимно сетивните нерви.
към текста >>
Завършването на това откритие се пада обаче в 1790
година
.
Така също, според указанията на древните, скелетът не се изучава като една изкуствено съчетана маска, а едновременно със сухожилията, чрез което той добива вече живот и движение." Тук при Гьоте се касаеше преди всичко за това, да бъдат познати законите, според които природата образува органическите и предимно човешките форми, тенденцията, която тя преследва при формирането на същите. Както в редицата от безброй растителни форми той търси прарастенията, чрез което могат да се измислят растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които са напълно съобразни с тенденцията на природата и които биха съществували, ако биха били налице подходящите условия; така и по отношение на животните и на човека Гьоте залагаше на това, "да открие идеални характерни черти", които са напълно съобразени със законите на природата. Скоро след неговото завръщане от Италия ние научаваме, че Гьоте се занимава "усърдно с анатомия", и в 1789 година той пише на Хердер: "Имам да говоря за една новооткрита хармония на природата". Това, което е било открито тук като нещо ново, би трябвало да бъде една част от прешленната теория за черепа* (*виж Естествени Науки, забележки към стр.316, 318, 344 и следв.).
Завършването на това откритие се пада обаче в 1790 година.
Това, което той е знаел до тогава, е било, че всички кости, които образуват задната част на главата, представляват изменени три прешлена на гръбначния стълб. Гьоте си представяше нещата по следния начин: Мозъкът представлява само една маса от гръбначен мозък, доведен до най–висока степен. Докато в гръбначния мозък завършват нервите служещи предимно на по-нисшите органически функции и изхождат оттам, в мозъка завършват и започват нервите, които служат на висшите (духовни) функции, предимно сетивните нерви. В мозъка се явява в развита форма това, което в гръбначния мозък е заложено само като възможност. Мозъкът е един напълно развит гръбначен мозък, а гръбначният мозък е един недостигнал още до своето пълно развитие мозък.
към текста >>
Гьоте показа това откритие на 30 април 1790
година
на госпожа фон Калб с думите: "Кажете на Хердер, че съм се приближил съвсем много до разбирането на животинската форма и някои нейни преобразования и това чрез един странен случай".
По този начин цялата глава се явява като предварително оформена в по-ниско стоящите органи на тялото. И тук са в действие онези сили, които вече работят на по-ниска степен, само че в главата те са развили до най-висока степен намиращите се в тях заложби. Отново за Гьоте се касаеше само да се докаже, как всъщност се представят нещата според сетивната действителност? За костта на задната глава, за предната и задната клиновидна кост, Гьоте казва, че той скоро е съзрял тези отношения; но че също и костта на небцето, горната челюст и междучелюстната кост са изменени прешлени, това той позна при своето пътуване в северна Италия, когато върху дюните на Лидо намери един разпукан череп на овца. Този череп беше така сполучливо разпаднат, че в отделните парчета можаха да се разпознаят отделните прешлени.
Гьоте показа това откритие на 30 април 1790 година на госпожа фон Калб с думите: "Кажете на Хердер, че съм се приближил съвсем много до разбирането на животинската форма и някои нейни преобразования и това чрез един странен случай".
Това беше едно откритие имащо извънредно голямо значение. С това беше доказано че всички членове на едно органическо цяло са тъждествени според идеята и че "вътрешно неоформени" органически маси се проявяват външно по различен начин, че е едно и също нещо това, което на по-ниска степен съществува и действа като нерв на гръбначния стълб, а на по-висока степен съществува и действа като сетивен нерв и се разтваря за външния свят като сетивен орган, който възприема и обхваща външния свят. С това всяко живо същество бе показана в неговата формираща се, изграждаща се от вътре сила; едва сега то бе разбрано като действително живо. Гьотевите основни идеи стигнаха сега до един завършек и по отношение на образуването на животните. Дошло беше времето за разработването на тези основни идеи, въпреки че той от по-рано имаше плана за това, както ни доказва кореспонденцията на Гьоте с Фр.
към текста >>
Когато през април 1790
година
последва херцога в лагера от Шлесвиг, той беше там /Браслау/ зает предимно със своите проучвания относно образуването на животните.
С това беше доказано че всички членове на едно органическо цяло са тъждествени според идеята и че "вътрешно неоформени" органически маси се проявяват външно по различен начин, че е едно и също нещо това, което на по-ниска степен съществува и действа като нерв на гръбначния стълб, а на по-висока степен съществува и действа като сетивен нерв и се разтваря за външния свят като сетивен орган, който възприема и обхваща външния свят. С това всяко живо същество бе показана в неговата формираща се, изграждаща се от вътре сила; едва сега то бе разбрано като действително живо. Гьотевите основни идеи стигнаха сега до един завършек и по отношение на образуването на животните. Дошло беше времето за разработването на тези основни идеи, въпреки че той от по-рано имаше плана за това, както ни доказва кореспонденцията на Гьоте с Фр. Х. Якоби.
Когато през април 1790 година последва херцога в лагера от Шлесвиг, той беше там /Браслау/ зает предимно със своите проучвания относно образуването на животните.
Там той действително започва да записва своите мисли върху този въпрос. На 31 август 1790 година той пише на Фриц Щайн: "В цялата тази бъркотия аз започнах да пиша моята студия върху образуването на животните." Идеята за животинския тип се съдържа в един широк смисъл в стихотворението "Метаморфоза на животните", което излезе в 1820 година във втората от Морфологическите Тетрадки* (*виж Естествените Науки I, стр.344 и следв., където отделни неща са казани и в забележките). В началото на 1795 година Гьоте се намираше в Йена, където са се намирали също и братята фон Хумболдт, Якоби и Шилер. В това общество изнесе Гьоте своите идеи върху сравнителната анатомия.
към текста >>
На 31 август 1790
година
той пише на Фриц Щайн: "В цялата тази бъркотия аз започнах да пиша моята студия върху образуването на животните."
Гьотевите основни идеи стигнаха сега до един завършек и по отношение на образуването на животните. Дошло беше времето за разработването на тези основни идеи, въпреки че той от по-рано имаше плана за това, както ни доказва кореспонденцията на Гьоте с Фр. Х. Якоби. Когато през април 1790 година последва херцога в лагера от Шлесвиг, той беше там /Браслау/ зает предимно със своите проучвания относно образуването на животните. Там той действително започва да записва своите мисли върху този въпрос.
На 31 август 1790 година той пише на Фриц Щайн: "В цялата тази бъркотия аз започнах да пиша моята студия върху образуването на животните."
Идеята за животинския тип се съдържа в един широк смисъл в стихотворението "Метаморфоза на животните", което излезе в 1820 година във втората от Морфологическите Тетрадки* (*виж Естествените Науки I, стр.344 и следв., където отделни неща са казани и в забележките). В началото на 1795 година Гьоте се намираше в Йена, където са се намирали също и братята фон Хумболдт, Якоби и Шилер. В това общество изнесе Гьоте своите идеи върху сравнителната анатомия. Приятелите намериха неговите изложения толкова важни, че го накараха да напише своите мисли. Както се вижда от едно писмо на Гьоте до Якоби старшия, Гьоте се е отзовал на това искане още в Йена, като е издиктувал схемата на една сравнителна остеология* (*Естествени Науки I, 239 и следв.) на Макс Якоби.
към текста >>
Идеята за животинския тип се съдържа в един широк смисъл в стихотворението "Метаморфоза на животните", което излезе в 1820
година
във втората от Морфологическите Тетрадки* (*виж Естествените Науки I, стр.344 и следв., където отделни неща са казани и в забележките).
Дошло беше времето за разработването на тези основни идеи, въпреки че той от по-рано имаше плана за това, както ни доказва кореспонденцията на Гьоте с Фр. Х. Якоби. Когато през април 1790 година последва херцога в лагера от Шлесвиг, той беше там /Браслау/ зает предимно със своите проучвания относно образуването на животните. Там той действително започва да записва своите мисли върху този въпрос. На 31 август 1790 година той пише на Фриц Щайн: "В цялата тази бъркотия аз започнах да пиша моята студия върху образуването на животните."
Идеята за животинския тип се съдържа в един широк смисъл в стихотворението "Метаморфоза на животните", което излезе в 1820 година във втората от Морфологическите Тетрадки* (*виж Естествените Науки I, стр.344 и следв., където отделни неща са казани и в забележките).
В началото на 1795 година Гьоте се намираше в Йена, където са се намирали също и братята фон Хумболдт, Якоби и Шилер. В това общество изнесе Гьоте своите идеи върху сравнителната анатомия. Приятелите намериха неговите изложения толкова важни, че го накараха да напише своите мисли. Както се вижда от едно писмо на Гьоте до Якоби старшия, Гьоте се е отзовал на това искане още в Йена, като е издиктувал схемата на една сравнителна остеология* (*Естествени Науки I, 239 и следв.) на Макс Якоби. Уводните глави са били развити по-нататък в 1796 година* (*Естествени Науки I, 325 и следв.).
към текста >>
В началото на 1795
година
Гьоте се намираше в Йена, където са се намирали също и братята фон Хумболдт, Якоби и Шилер.
Х. Якоби. Когато през април 1790 година последва херцога в лагера от Шлесвиг, той беше там /Браслау/ зает предимно със своите проучвания относно образуването на животните. Там той действително започва да записва своите мисли върху този въпрос. На 31 август 1790 година той пише на Фриц Щайн: "В цялата тази бъркотия аз започнах да пиша моята студия върху образуването на животните." Идеята за животинския тип се съдържа в един широк смисъл в стихотворението "Метаморфоза на животните", което излезе в 1820 година във втората от Морфологическите Тетрадки* (*виж Естествените Науки I, стр.344 и следв., където отделни неща са казани и в забележките).
В началото на 1795 година Гьоте се намираше в Йена, където са се намирали също и братята фон Хумболдт, Якоби и Шилер.
В това общество изнесе Гьоте своите идеи върху сравнителната анатомия. Приятелите намериха неговите изложения толкова важни, че го накараха да напише своите мисли. Както се вижда от едно писмо на Гьоте до Якоби старшия, Гьоте се е отзовал на това искане още в Йена, като е издиктувал схемата на една сравнителна остеология* (*Естествени Науки I, 239 и следв.) на Макс Якоби. Уводните глави са били развити по-нататък в 1796 година* (*Естествени Науки I, 325 и следв.). В тези студии се съдържат основните възгледи на Гьоте върху образуването на животните, също както в неговото съчинение "Опит за обяснение метаморфозата на растението" се съдържат тези за образуването на растенията.
към текста >>
Уводните глави са били развити по-нататък в 1796
година
* (*Естествени Науки I, 325 и следв.).
Идеята за животинския тип се съдържа в един широк смисъл в стихотворението "Метаморфоза на животните", което излезе в 1820 година във втората от Морфологическите Тетрадки* (*виж Естествените Науки I, стр.344 и следв., където отделни неща са казани и в забележките). В началото на 1795 година Гьоте се намираше в Йена, където са се намирали също и братята фон Хумболдт, Якоби и Шилер. В това общество изнесе Гьоте своите идеи върху сравнителната анатомия. Приятелите намериха неговите изложения толкова важни, че го накараха да напише своите мисли. Както се вижда от едно писмо на Гьоте до Якоби старшия, Гьоте се е отзовал на това искане още в Йена, като е издиктувал схемата на една сравнителна остеология* (*Естествени Науки I, 239 и следв.) на Макс Якоби.
Уводните глави са били развити по-нататък в 1796 година* (*Естествени Науки I, 325 и следв.).
В тези студии се съдържат основните възгледи на Гьоте върху образуването на животните, също както в неговото съчинение "Опит за обяснение метаморфозата на растението" се съдържат тези за образуването на растенията. В общението с Шилер от 1794 година настъпи една повратна точка в неговите възгледи, като от сега нататък той насочи своя поглед върху своя собствен начин на подхождане и изследване, при което неговият начин да разглежда нещата му се яви обективно. Сега след тези исторически разглеждания, искаме да се обърнем към същността и значението на Гьотевите възгледи върху образуването на организмите.
към текста >>
В общението с Шилер от 1794
година
настъпи една повратна точка в неговите възгледи, като от сега нататък той насочи своя поглед върху своя собствен начин на подхождане и изследване, при което неговият начин да разглежда нещата му се яви обективно.
В това общество изнесе Гьоте своите идеи върху сравнителната анатомия. Приятелите намериха неговите изложения толкова важни, че го накараха да напише своите мисли. Както се вижда от едно писмо на Гьоте до Якоби старшия, Гьоте се е отзовал на това искане още в Йена, като е издиктувал схемата на една сравнителна остеология* (*Естествени Науки I, 239 и следв.) на Макс Якоби. Уводните глави са били развити по-нататък в 1796 година* (*Естествени Науки I, 325 и следв.). В тези студии се съдържат основните възгледи на Гьоте върху образуването на животните, също както в неговото съчинение "Опит за обяснение метаморфозата на растението" се съдържат тези за образуването на растенията.
В общението с Шилер от 1794 година настъпи една повратна точка в неговите възгледи, като от сега нататък той насочи своя поглед върху своя собствен начин на подхождане и изследване, при което неговият начин да разглежда нещата му се яви обективно.
Сега след тези исторически разглеждания, искаме да се обърнем към същността и значението на Гьотевите възгледи върху образуването на организмите.
към текста >>
5.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Гьоте започна да изучава Спиноза за първи път през пролетта на 1774
година
.
Според Кант ние би трябвало да се ограничим в това, да разберем, че една такава връзка съществува; обаче логическото изискване, да познаем, как общата мисъл, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действителност, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите. Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действителност стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи начин, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина. С това Кант отрече възможността да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно. Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки. Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза.
Гьоте започна да изучава Спиноза за първи път през пролетта на 1774 година.
За това свое първо запознаване с философа той казва в "Поезия и истина" */*ІІІ част,Книга 14.): "след като потърсих в целия свят едно образователно средство за моето чудно същество, аз намерих най-после "етиката на този мъж". През лятото на същата година Гьоте се срещна с Фриц Якоби. Този последният, който се беше занимавал подробно със Спиноза за което свидетелстват неговите писма върху учението на Спиноза, 1785 година,беше напълно подходящ да въведе Гьоте по-дълбоко в същността на философа. Тогава за Спиноза се говореше твърде много, защото у Гьоте "всичко беше още в началното действие и противодействие, ферментиращо и кипящо*./*Пътуване в Италия, 5.Х.1787 година/. Известно време по-късно той намери в библиотеката на своя баща една книга, чийто автор остро се бореше против Спиноза, даже го изопачаваше до най-висока степен.
към текста >>
През лятото на същата
година
Гьоте се срещна с Фриц Якоби.
С това Кант отрече възможността да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно. Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки. Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза. Гьоте започна да изучава Спиноза за първи път през пролетта на 1774 година. За това свое първо запознаване с философа той казва в "Поезия и истина" */*ІІІ част,Книга 14.): "след като потърсих в целия свят едно образователно средство за моето чудно същество, аз намерих най-после "етиката на този мъж".
През лятото на същата година Гьоте се срещна с Фриц Якоби.
Този последният, който се беше занимавал подробно със Спиноза за което свидетелстват неговите писма върху учението на Спиноза, 1785 година,беше напълно подходящ да въведе Гьоте по-дълбоко в същността на философа. Тогава за Спиноза се говореше твърде много, защото у Гьоте "всичко беше още в началното действие и противодействие, ферментиращо и кипящо*./*Пътуване в Италия, 5.Х.1787 година/. Известно време по-късно той намери в библиотеката на своя баща една книга, чийто автор остро се бореше против Спиноза, даже го изопачаваше до най-висока степен. Това стана повод Гьоте да се заеме още веднъж сериозно с дълбокия мислител. Той намери в неговите съчинения обяснения на най-дълбоките научни въпроси, които беше способен да повдигне тогава.
към текста >>
Този последният, който се беше занимавал подробно със Спиноза за което свидетелстват неговите писма върху учението на Спиноза, 1785
година
,беше напълно подходящ да въведе Гьоте по-дълбоко в същността на философа.
Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки. Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза. Гьоте започна да изучава Спиноза за първи път през пролетта на 1774 година. За това свое първо запознаване с философа той казва в "Поезия и истина" */*ІІІ част,Книга 14.): "след като потърсих в целия свят едно образователно средство за моето чудно същество, аз намерих най-после "етиката на този мъж". През лятото на същата година Гьоте се срещна с Фриц Якоби.
Този последният, който се беше занимавал подробно със Спиноза за което свидетелстват неговите писма върху учението на Спиноза, 1785 година,беше напълно подходящ да въведе Гьоте по-дълбоко в същността на философа.
Тогава за Спиноза се говореше твърде много, защото у Гьоте "всичко беше още в началното действие и противодействие, ферментиращо и кипящо*./*Пътуване в Италия, 5.Х.1787 година/. Известно време по-късно той намери в библиотеката на своя баща една книга, чийто автор остро се бореше против Спиноза, даже го изопачаваше до най-висока степен. Това стана повод Гьоте да се заеме още веднъж сериозно с дълбокия мислител. Той намери в неговите съчинения обяснения на най-дълбоките научни въпроси, които беше способен да повдигне тогава. През 1784 година поетът чете Спиноза заедно с госпожа фон Щайн.
към текста >>
Тогава за Спиноза се говореше твърде много, защото у Гьоте "всичко беше още в началното действие и противодействие, ферментиращо и кипящо*./*Пътуване в Италия, 5.Х.1787
година
/.
Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза. Гьоте започна да изучава Спиноза за първи път през пролетта на 1774 година. За това свое първо запознаване с философа той казва в "Поезия и истина" */*ІІІ част,Книга 14.): "след като потърсих в целия свят едно образователно средство за моето чудно същество, аз намерих най-после "етиката на този мъж". През лятото на същата година Гьоте се срещна с Фриц Якоби. Този последният, който се беше занимавал подробно със Спиноза за което свидетелстват неговите писма върху учението на Спиноза, 1785 година,беше напълно подходящ да въведе Гьоте по-дълбоко в същността на философа.
Тогава за Спиноза се говореше твърде много, защото у Гьоте "всичко беше още в началното действие и противодействие, ферментиращо и кипящо*./*Пътуване в Италия, 5.Х.1787 година/.
Известно време по-късно той намери в библиотеката на своя баща една книга, чийто автор остро се бореше против Спиноза, даже го изопачаваше до най-висока степен. Това стана повод Гьоте да се заеме още веднъж сериозно с дълбокия мислител. Той намери в неговите съчинения обяснения на най-дълбоките научни въпроси, които беше способен да повдигне тогава. През 1784 година поетът чете Спиноза заедно с госпожа фон Щайн. Той пише на 4 ноември 1784 година на приятелката: "Аз ще донеса със себе си Спиноза на латински език, тъй като в него всичко е много по-ясно." Въздействието на този философ върху Гьоте беше извънредно голямо.
към текста >>
През 1784
година
поетът чете Спиноза заедно с госпожа фон Щайн.
Този последният, който се беше занимавал подробно със Спиноза за което свидетелстват неговите писма върху учението на Спиноза, 1785 година,беше напълно подходящ да въведе Гьоте по-дълбоко в същността на философа. Тогава за Спиноза се говореше твърде много, защото у Гьоте "всичко беше още в началното действие и противодействие, ферментиращо и кипящо*./*Пътуване в Италия, 5.Х.1787 година/. Известно време по-късно той намери в библиотеката на своя баща една книга, чийто автор остро се бореше против Спиноза, даже го изопачаваше до най-висока степен. Това стана повод Гьоте да се заеме още веднъж сериозно с дълбокия мислител. Той намери в неговите съчинения обяснения на най-дълбоките научни въпроси, които беше способен да повдигне тогава.
През 1784 година поетът чете Спиноза заедно с госпожа фон Щайн.
Той пише на 4 ноември 1784 година на приятелката: "Аз ще донеса със себе си Спиноза на латински език, тъй като в него всичко е много по-ясно." Въздействието на този философ върху Гьоте беше извънредно голямо. Самият Гьоте беше наясно върху това. В 1816 година /7.11/ той пише на Целтер: "Освен Шекспир и Спиноза аз не зная някой от покойниците да е упражнил такова въздействие върху мене както Лине." Следователно той счита Шекспир и Спиноза като двама духове, който са упражнили най-голямо влияние върху него. Как се прояви сега това влияние върху изучаването на образуването на организмите, това ни става най-ясно, когато вземем под внимание думите написани върху Лаватер от пътуването в Италия: Лаватер застъпваше именно всеобщоприетото тогава мнение, че едно същество може да се роди само чрез едно незаложено в природата на самото същество влияние, чрез едно нарушение на общите природни закони. Върху това Гьоте писа думите: Наскоро намерих в една страстна апостолско-капуцинска декламация на цюрихския пророк безсмислените думи: всичко, което има живот, живее чрез нещо вън от него или така звучаха приблизително думите му.
към текста >>
Той пише на 4 ноември 1784
година
на приятелката: "Аз ще донеса със себе си Спиноза на латински език, тъй като в него всичко е много по-ясно." Въздействието на този философ върху Гьоте беше извънредно голямо.
Тогава за Спиноза се говореше твърде много, защото у Гьоте "всичко беше още в началното действие и противодействие, ферментиращо и кипящо*./*Пътуване в Италия, 5.Х.1787 година/. Известно време по-късно той намери в библиотеката на своя баща една книга, чийто автор остро се бореше против Спиноза, даже го изопачаваше до най-висока степен. Това стана повод Гьоте да се заеме още веднъж сериозно с дълбокия мислител. Той намери в неговите съчинения обяснения на най-дълбоките научни въпроси, които беше способен да повдигне тогава. През 1784 година поетът чете Спиноза заедно с госпожа фон Щайн.
Той пише на 4 ноември 1784 година на приятелката: "Аз ще донеса със себе си Спиноза на латински език, тъй като в него всичко е много по-ясно." Въздействието на този философ върху Гьоте беше извънредно голямо.
Самият Гьоте беше наясно върху това. В 1816 година /7.11/ той пише на Целтер: "Освен Шекспир и Спиноза аз не зная някой от покойниците да е упражнил такова въздействие върху мене както Лине." Следователно той счита Шекспир и Спиноза като двама духове, който са упражнили най-голямо влияние върху него. Как се прояви сега това влияние върху изучаването на образуването на организмите, това ни става най-ясно, когато вземем под внимание думите написани върху Лаватер от пътуването в Италия: Лаватер застъпваше именно всеобщоприетото тогава мнение, че едно същество може да се роди само чрез едно незаложено в природата на самото същество влияние, чрез едно нарушение на общите природни закони. Върху това Гьоте писа думите: Наскоро намерих в една страстна апостолско-капуцинска декламация на цюрихския пророк безсмислените думи: всичко, което има живот, живее чрез нещо вън от него или така звучаха приблизително думите му. Така може да пише само някой, който обръща езичниците към християнство и при проверка духът не го подканя"*./* Някои атрибути (свойства) на Бога в нещата/.
към текста >>
В 1816
година
/7.11/ той пише на Целтер: "Освен Шекспир и Спиноза аз не зная някой от покойниците да е упражнил такова въздействие върху мене както Лине." Следователно той счита Шекспир и Спиноза като двама духове, който са упражнили най-голямо влияние върху него.
Това стана повод Гьоте да се заеме още веднъж сериозно с дълбокия мислител. Той намери в неговите съчинения обяснения на най-дълбоките научни въпроси, които беше способен да повдигне тогава. През 1784 година поетът чете Спиноза заедно с госпожа фон Щайн. Той пише на 4 ноември 1784 година на приятелката: "Аз ще донеса със себе си Спиноза на латински език, тъй като в него всичко е много по-ясно." Въздействието на този философ върху Гьоте беше извънредно голямо. Самият Гьоте беше наясно върху това.
В 1816 година /7.11/ той пише на Целтер: "Освен Шекспир и Спиноза аз не зная някой от покойниците да е упражнил такова въздействие върху мене както Лине." Следователно той счита Шекспир и Спиноза като двама духове, който са упражнили най-голямо влияние върху него.
Как се прояви сега това влияние върху изучаването на образуването на организмите, това ни става най-ясно, когато вземем под внимание думите написани върху Лаватер от пътуването в Италия: Лаватер застъпваше именно всеобщоприетото тогава мнение, че едно същество може да се роди само чрез едно незаложено в природата на самото същество влияние, чрез едно нарушение на общите природни закони. Върху това Гьоте писа думите: Наскоро намерих в една страстна апостолско-капуцинска декламация на цюрихския пророк безсмислените думи: всичко, което има живот, живее чрез нещо вън от него или така звучаха приблизително думите му. Така може да пише само някой, който обръща езичниците към християнство и при проверка духът не го подканя"*./* Някои атрибути (свойства) на Бога в нещата/. Това е изречено напълно в духа на Спиноза. Спиноза различава три вида познание.
към текста >>
И по отношение на излязлата в 1811
година
книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога.
Както видяхме, Спиноза беше доказал необходимостта от единно познание. Той беше твърде много философ, за да може да разпростре това теоретическо изискване и върху специалния клон на науката за организмите. Това оставаше да направи Гьоте. Не само горното изказване, но и множество други ни доказват, че той се обявяваше решително за схващането на Спиноза. В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях".
И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога.
При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах? " Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича."
към текста >>
Младшият д, Алтон пише на 6 юли 1827
година
на Гьоте: "бих считал за най-голяма награда, ако ваше превъзходителство, на когото естествената наука дължи не само едно пълно преобразоване с величествени обзори и нови възгледи на ботаниката, но и множество обогатявания на остеологията, бихте познали в предстоящите листове едно достойно за одобрение усърдие"* (*Естественонаучна кореспонденция I,28.).
Докато преди Гьотевата систематика се нуждаеше от също толкова различни понятия (идеи), колкото външни различни видове съществуваха, между които не се намираше никаква връзка, Гьоте обясни, че по идея всички организми са еднакви, а се различават само по тяхното външно явление; И той обясни защо те са такива. С това бе създадена философската основа за една научна система на организмите. Касаеше се още само за провеждането на същата. Трябваше да бъде показано, как всички действителни организми са само откровения, изяви на една идея и как те се изявяват в един определен случай. Великото дело, което бе извършено с това в науката, беше също многократно признато от по-дълбоко мислещи учени.
Младшият д, Алтон пише на 6 юли 1827 година на Гьоте: "бих считал за най-голяма награда, ако ваше превъзходителство, на когото естествената наука дължи не само едно пълно преобразоване с величествени обзори и нови възгледи на ботаниката, но и множество обогатявания на остеологията, бихте познали в предстоящите листове едно достойно за одобрение усърдие"* (*Естественонаучна кореспонденция I,28.).
Неес фон Евенбек пише на 24 юни 1820 година*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението говори първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад. Най-после Фойгт* (*също II, 360) пише на 6 юни 1831 година: "С живо участие и покорна благодарност аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него. Странно е, че учените са се отнесли по-тривиално спрямо метаморфозата на животните /разбирам не старата метаморфоза на насекомите, а тази изходяща от гръбначния стълб/ отколкото към тази на растенията. Независимо от плагиатите и злоупотребите, тихото признание би имало своето основание в това, че при нея те вярваха, че ще има да рискуват по-малко. Защото при скелета изолираните кости остават вечно същите, обаче в ботаниката метаморфозата застрашава да преобърне цялата терминология и следователно определението на видовете, и слабите се страхуват следователно, защото не знаят, до къде може да доведе нещо подобно." Тук е налице съзнанието, че един нов вид виждаме на индивидуалното трябва да настъпи; и от този нов възглед трябва да произлезе новата систематика, разглеждането на особеното.
към текста >>
Неес фон Евенбек пише на 24 юни 1820
година
*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението говори първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад.
С това бе създадена философската основа за една научна система на организмите. Касаеше се още само за провеждането на същата. Трябваше да бъде показано, как всички действителни организми са само откровения, изяви на една идея и как те се изявяват в един определен случай. Великото дело, което бе извършено с това в науката, беше също многократно признато от по-дълбоко мислещи учени. Младшият д, Алтон пише на 6 юли 1827 година на Гьоте: "бих считал за най-голяма награда, ако ваше превъзходителство, на когото естествената наука дължи не само едно пълно преобразоване с величествени обзори и нови възгледи на ботаниката, но и множество обогатявания на остеологията, бихте познали в предстоящите листове едно достойно за одобрение усърдие"* (*Естественонаучна кореспонденция I,28.).
Неес фон Евенбек пише на 24 юни 1820 година*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението говори първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад.
Най-после Фойгт* (*също II, 360) пише на 6 юни 1831 година: "С живо участие и покорна благодарност аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него. Странно е, че учените са се отнесли по-тривиално спрямо метаморфозата на животните /разбирам не старата метаморфоза на насекомите, а тази изходяща от гръбначния стълб/ отколкото към тази на растенията. Независимо от плагиатите и злоупотребите, тихото признание би имало своето основание в това, че при нея те вярваха, че ще има да рискуват по-малко. Защото при скелета изолираните кости остават вечно същите, обаче в ботаниката метаморфозата застрашава да преобърне цялата терминология и следователно определението на видовете, и слабите се страхуват следователно, защото не знаят, до къде може да доведе нещо подобно." Тук е налице съзнанието, че един нов вид виждаме на индивидуалното трябва да настъпи; и от този нов възглед трябва да произлезе новата систематика, разглеждането на особеното. Изграденият върху себе си тип съдържа възможността да приеме при своята изява безкрайно разнообразни форми; и тези форми са обект на нашето сетивно възприятие, те са живеещите във времето и пространството родове и видове на организмите.
към текста >>
Най-после Фойгт* (*също II, 360) пише на 6 юни 1831
година
: "С живо участие и покорна благодарност аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него.
Касаеше се още само за провеждането на същата. Трябваше да бъде показано, как всички действителни организми са само откровения, изяви на една идея и как те се изявяват в един определен случай. Великото дело, което бе извършено с това в науката, беше също многократно признато от по-дълбоко мислещи учени. Младшият д, Алтон пише на 6 юли 1827 година на Гьоте: "бих считал за най-голяма награда, ако ваше превъзходителство, на когото естествената наука дължи не само едно пълно преобразоване с величествени обзори и нови възгледи на ботаниката, но и множество обогатявания на остеологията, бихте познали в предстоящите листове едно достойно за одобрение усърдие"* (*Естественонаучна кореспонденция I,28.). Неес фон Евенбек пише на 24 юни 1820 година*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението говори първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад.
Най-после Фойгт* (*също II, 360) пише на 6 юни 1831 година: "С живо участие и покорна благодарност аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него.
Странно е, че учените са се отнесли по-тривиално спрямо метаморфозата на животните /разбирам не старата метаморфоза на насекомите, а тази изходяща от гръбначния стълб/ отколкото към тази на растенията. Независимо от плагиатите и злоупотребите, тихото признание би имало своето основание в това, че при нея те вярваха, че ще има да рискуват по-малко. Защото при скелета изолираните кости остават вечно същите, обаче в ботаниката метаморфозата застрашава да преобърне цялата терминология и следователно определението на видовете, и слабите се страхуват следователно, защото не знаят, до къде може да доведе нещо подобно." Тук е налице съзнанието, че един нов вид виждаме на индивидуалното трябва да настъпи; и от този нов възглед трябва да произлезе новата систематика, разглеждането на особеното. Изграденият върху себе си тип съдържа възможността да приеме при своята изява безкрайно разнообразни форми; и тези форми са обект на нашето сетивно възприятие, те са живеещите във времето и пространството родове и видове на организмите. Схващайки онази обща идея, типа, нашият дух е разбрал цялото царство на организмите в неговото единство.
към текста >>
Това той самият считаше като един недостатък на неговите фрагменти; относно това той пише на 28 юни 1828
година
на Соре за Декендол: "На мене също ми става все по-ясно, как той разглежда намеренията, в които аз продължавам да се движа и които са изразени достатъчно ясно в моята студия върху метаморфозата, чието отношение обаче към опитната ботаника, както отдавна зная това, не изпъква достатъчно ясно." Тази е също и причината, поради която Гьотевите възгледи бяха толкова малко разбрани и криво разбирани; това се случи затова, защото те въобще не бяха разбрани.
За тях може да се съди според установената вече идея; обаче самата тази идея стига до своята пълна изява едва при семените растения /фанерогаме/. Това, което може да се каже тук е, че Гьоте никога не е изпълнил своите основни мисли, че той твърде малко е навлязъл в царството на особеното. Ето защо неговите работи остават откъслечни. Неговото намерение, да създаде светлина и тук, ние показано в неговите думи от "Пътуване в Италия" /27 септември 1786 г./ с които той се изразява, че с помощта на неговите идеи ще му бъде възможно "да спре ли действително родове и видове, което, както ми се струва, досега става произволно". Той не можа да изпълни това свое намерение; не изложи особено връзката на своите общи мисли със света на особеното, с действителността на отделните форми.
Това той самият считаше като един недостатък на неговите фрагменти; относно това той пише на 28 юни 1828 година на Соре за Декендол: "На мене също ми става все по-ясно, как той разглежда намеренията, в които аз продължавам да се движа и които са изразени достатъчно ясно в моята студия върху метаморфозата, чието отношение обаче към опитната ботаника, както отдавна зная това, не изпъква достатъчно ясно." Тази е също и причината, поради която Гьотевите възгледи бяха толкова малко разбрани и криво разбирани; това се случи затова, защото те въобще не бяха разбрани.
В Гьотевите понятия ние получаваме също едно идейно обяснение за открития от Дарвин и Хекел факт, че историята на развитието на индивида е едно повторение на развитието на рода (на езика на биологията: Онтогенезата е повторение на филогенезата. Бел.на прев.). Защото това, което Хекел предлага тук, не може да бъде взето за нещо повече от един необоснован факт. Това е фактът, че всеки индивид преминава в съкратена форма онези стадии на развитието, които същевременно палеонтологията ни посочва като отделни органически форми. Хекел и неговите последователи обясняват това чрез закона на наследствеността.
към текста >>
Когато на 21 януари 1832
година
пише на Хайнрих вилхелм Фердинанд Вакенродер: "продължавайте с всичко, което ви интересува и ме запознайте с него то се свързва някъде с моите съзерцания", с това той иска да каже, че е открил основните принципи на науката на организмите, от които трябва да бъде изведе но всичко останало.
Наред с обикновената емпирична механика, която събира само фактите, съществува още една рационална механика, която извежда като необходими априористичните закони от вътрешната природа на основните принципи на механиката. Както първата се отнася към последната, така се отнася теорията на Дарвин, Хекел и т.н. към рационалната органическа наука на Гьоте. Тази страна на неговата теория не беше още от самото начало ясна на Гьоте. Обаче по-късно той изказва вече съвсем решително това.
Когато на 21 януари 1832 година пише на Хайнрих вилхелм Фердинанд Вакенродер: "продължавайте с всичко, което ви интересува и ме запознайте с него то се свързва някъде с моите съзерцания", с това той иска да каже, че е открил основните принципи на науката на организмите, от които трябва да бъде изведе но всичко останало.
Обаче по-рано всичко това е действало несъзнателно в неговия дух и той е третирал фактите според него*/*Гьоте чувстваше тава негово несъзнателно действане често пъти като една тъпост. /Виж. К. Ю. Шрьобер, Гьотевият Фауст, I/II,6-то издание, Щутгарт 1926 г., т.ІІ, стр.ХХХІV и следв./. То стана нещо обективно за него едва чрез онзи разговор с Шилер, който предаваме по-долу*. /*Естеств. Науки I, стр.108 и следв./ Шилер позна веднага идейното естество на Гьотевото прарастение и твърдеше, че на нещо подобно не може да се припише никаква действителност.
към текста >>
В 1796
година
Зьомеринг му изпраща една книга, в която той (Зьомеринг) се опитва да открие седалището на душата.
Това подбуди Гьоте да размишлява върху отношението на това, което той наричаше тип, с емпиричната действителност. Тук той се натъкна на една проблема, която е една от най-важните за човешкото изследване въобще: Нито един от отделните емпирични обекти не отговарят напълно на неговия тип; нито едно същество в природата не беше тъждествено с него. Следователно съдържанието на понятието за типа не може да произхожда от сетивния свят като такъв, въпреки че то се добива при този сетивен свят. Следователно то трябва да седи в самия тип; идеята за първичното същество можеше да бъде само една такава, която развива от себе си едно съдържание съгласно една намираща се в самата нея необходимост, което съдържание се явява след това в света на явленията под една друга форма под формата на възприятието. В това отношение интересно е да видим, как самият Гьоте застава срещу емпиричните природоизследователи за истинската опитност и строгото различаване на идеята от обекта.
В 1796 година Зьомеринг му изпраща една книга, в която той (Зьомеринг) се опитва да открие седалището на душата.
В едно писмо, което отправя до Зьомеринг на 28 август 1796 година, Гьоте намира че той е вплел твърде много метафизика в своите възгледи; една идея върху предмети на опитността няма никакво оправдание, когато тя излиза вън от тях, когато не е основа на в същността на самите обекти. Според него при обектите на опитността идеята е един орган, който трябва да обхване като необходима връзка това, което иначе би било възприемано само в едно сляпо редуване едно до друго и едно след друго. Обаче от това, че идеята не може да прибави нищо ново към обекта, следва, че самият този последен, по неговата собствена същност, е нещо идейно; че въобще емпиричната действителност трябва да има две страни: Едната, според които тя е нещо особено, индивидуално, другата, според която тя е нещо идейно-общо. Общението със съвременните философи както и четенето на техните съчинения доведе Гьоте до определена гледна точка в това отношение. Съчинението на Шелинг за Мировата душа и неговият очерк на една Натурфилософия*(*Гьотеви анали към 1798-1799 г.) както и книгата на Щефен "Основни черти на общата естествена наука" му подействаха плодотворно.
към текста >>
В едно писмо, което отправя до Зьомеринг на 28 август 1796
година
, Гьоте намира че той е вплел твърде много метафизика в своите възгледи; една идея върху предмети на опитността няма никакво оправдание, когато тя излиза вън от тях, когато не е основа на в същността на самите обекти.
Тук той се натъкна на една проблема, която е една от най-важните за човешкото изследване въобще: Нито един от отделните емпирични обекти не отговарят напълно на неговия тип; нито едно същество в природата не беше тъждествено с него. Следователно съдържанието на понятието за типа не може да произхожда от сетивния свят като такъв, въпреки че то се добива при този сетивен свят. Следователно то трябва да седи в самия тип; идеята за първичното същество можеше да бъде само една такава, която развива от себе си едно съдържание съгласно една намираща се в самата нея необходимост, което съдържание се явява след това в света на явленията под една друга форма под формата на възприятието. В това отношение интересно е да видим, как самият Гьоте застава срещу емпиричните природоизследователи за истинската опитност и строгото различаване на идеята от обекта. В 1796 година Зьомеринг му изпраща една книга, в която той (Зьомеринг) се опитва да открие седалището на душата.
В едно писмо, което отправя до Зьомеринг на 28 август 1796 година, Гьоте намира че той е вплел твърде много метафизика в своите възгледи; една идея върху предмети на опитността няма никакво оправдание, когато тя излиза вън от тях, когато не е основа на в същността на самите обекти.
Според него при обектите на опитността идеята е един орган, който трябва да обхване като необходима връзка това, което иначе би било възприемано само в едно сляпо редуване едно до друго и едно след друго. Обаче от това, че идеята не може да прибави нищо ново към обекта, следва, че самият този последен, по неговата собствена същност, е нещо идейно; че въобще емпиричната действителност трябва да има две страни: Едната, според които тя е нещо особено, индивидуално, другата, според която тя е нещо идейно-общо. Общението със съвременните философи както и четенето на техните съчинения доведе Гьоте до определена гледна точка в това отношение. Съчинението на Шелинг за Мировата душа и неговият очерк на една Натурфилософия*(*Гьотеви анали към 1798-1799 г.) както и книгата на Щефен "Основни черти на общата естествена наука" му подействаха плодотворно. Той води разговори по някои въпроси и с Хегел.
към текста >>
В 1817
година
*(*виж Гьотевите анали) той разгледа исторически неговото влияние върху своите идеи върху природата и природните неща.
Обаче от това, че идеята не може да прибави нищо ново към обекта, следва, че самият този последен, по неговата собствена същност, е нещо идейно; че въобще емпиричната действителност трябва да има две страни: Едната, според които тя е нещо особено, индивидуално, другата, според която тя е нещо идейно-общо. Общението със съвременните философи както и четенето на техните съчинения доведе Гьоте до определена гледна точка в това отношение. Съчинението на Шелинг за Мировата душа и неговият очерк на една Натурфилософия*(*Гьотеви анали към 1798-1799 г.) както и книгата на Щефен "Основни черти на общата естествена наука" му подействаха плодотворно. Той води разговори по някои въпроси и с Хегел. Тези подбуди доведоха най-после дотам, Гьоте да се заеме отново с изучаването на Кант, с който той вече се беше занимавал веднъж по подбудата на Шилер.
В 1817 година*(*виж Гьотевите анали) той разгледа исторически неговото влияние върху своите идеи върху природата и природните неща.
На това размишление, насочено към централната същност на науката, ние дължим на статиите: щастливо събитие, съзерцателна разсъдъчна способност, размисъл и смирение, стремеж към образование,
към текста >>
През 1795
година
той слушаше при Лодер лекции по демология (учение за връзките)*(* Вьотигер, Литературни състояния и съвременници, т.I, Лайпциг, 1838, 49.); През цялото това време той не изгуби от своя поглед анатомията и физиологията, което се явява толкова по-важно, защото именно тогава той написа своите лекции върху остеологията.
Всички тези статии изразяват вече по-горе мисъл, че всеки обект има две страни: едната непосредствена на неговото явление (формата на явление), втората, която съдържа неговата същност. Така Гьоте стига до единствено задоволяващия възглед за природата, който основава един действително обективен метод. Когато една теория разглежда идеята като нещо чуждо на самия обект, като нещо чисто субективно, тя не може да твърди, че е истински обективна, когато си служи въобще само с идеята. Обаче Гьоте може да твърди, че към обектите не трябва да се прибавя нищо, което не би се намирало вече в самите тях. Гьоте проследи до отделните, фактически неща онези клонове на науката, към които имаха отношение неговите идеи.
През 1795 година той слушаше при Лодер лекции по демология (учение за връзките)*(* Вьотигер, Литературни състояния и съвременници, т.I, Лайпциг, 1838, 49.); През цялото това време той не изгуби от своя поглед анатомията и физиологията, което се явява толкова по-важно, защото именно тогава той написа своите лекции върху остеологията.
През 1796 година бяха направени опити за отглеждане на растения на тъмно и под цветни стъкла. По-късно бе изучавана и метаморфозата на насекомите. Една друга подбуда дойде от страна на философа Волф*(*Фридрих Аугуст Волф 1759-1825 г./, който обърна вниманието на Гьоте върху своя едноименник Волф*/*Каспар Фридрих Волф 1733-1794 г.), който в своята "Теория генерационис" още в 1759 година беше изказал идеи, които бяха подобни на тези на Гьоте върху метаморфозата на растенията. Това даде повод на Гьоте да се занимае по-подробно с Волф, което стана през 1807 година*(*виж Гьотевите Анали от 1807 г.Естеств. Науки I, стр.5); впрочем той откри по-късно, че въпреки цялото свое остроумие Волф не беше още наясно с най-главните неща.
към текста >>
През 1796
година
бяха направени опити за отглеждане на растения на тъмно и под цветни стъкла.
Така Гьоте стига до единствено задоволяващия възглед за природата, който основава един действително обективен метод. Когато една теория разглежда идеята като нещо чуждо на самия обект, като нещо чисто субективно, тя не може да твърди, че е истински обективна, когато си служи въобще само с идеята. Обаче Гьоте може да твърди, че към обектите не трябва да се прибавя нищо, което не би се намирало вече в самите тях. Гьоте проследи до отделните, фактически неща онези клонове на науката, към които имаха отношение неговите идеи. През 1795 година той слушаше при Лодер лекции по демология (учение за връзките)*(* Вьотигер, Литературни състояния и съвременници, т.I, Лайпциг, 1838, 49.); През цялото това време той не изгуби от своя поглед анатомията и физиологията, което се явява толкова по-важно, защото именно тогава той написа своите лекции върху остеологията.
През 1796 година бяха направени опити за отглеждане на растения на тъмно и под цветни стъкла.
По-късно бе изучавана и метаморфозата на насекомите. Една друга подбуда дойде от страна на философа Волф*(*Фридрих Аугуст Волф 1759-1825 г./, който обърна вниманието на Гьоте върху своя едноименник Волф*/*Каспар Фридрих Волф 1733-1794 г.), който в своята "Теория генерационис" още в 1759 година беше изказал идеи, които бяха подобни на тези на Гьоте върху метаморфозата на растенията. Това даде повод на Гьоте да се занимае по-подробно с Волф, което стана през 1807 година*(*виж Гьотевите Анали от 1807 г.Естеств. Науки I, стр.5); впрочем той откри по-късно, че въпреки цялото свое остроумие Волф не беше още наясно с най-главните неща. Той не познаваше още типа като нещо не сетивно, развиващо своето съдържание от вътрешна необходимост.
към текста >>
Една друга подбуда дойде от страна на философа Волф*(*Фридрих Аугуст Волф 1759-1825 г./, който обърна вниманието на Гьоте върху своя едноименник Волф*/*Каспар Фридрих Волф 1733-1794 г.), който в своята "Теория генерационис" още в 1759
година
беше изказал идеи, които бяха подобни на тези на Гьоте върху метаморфозата на растенията.
Обаче Гьоте може да твърди, че към обектите не трябва да се прибавя нищо, което не би се намирало вече в самите тях. Гьоте проследи до отделните, фактически неща онези клонове на науката, към които имаха отношение неговите идеи. През 1795 година той слушаше при Лодер лекции по демология (учение за връзките)*(* Вьотигер, Литературни състояния и съвременници, т.I, Лайпциг, 1838, 49.); През цялото това време той не изгуби от своя поглед анатомията и физиологията, което се явява толкова по-важно, защото именно тогава той написа своите лекции върху остеологията. През 1796 година бяха направени опити за отглеждане на растения на тъмно и под цветни стъкла. По-късно бе изучавана и метаморфозата на насекомите.
Една друга подбуда дойде от страна на философа Волф*(*Фридрих Аугуст Волф 1759-1825 г./, който обърна вниманието на Гьоте върху своя едноименник Волф*/*Каспар Фридрих Волф 1733-1794 г.), който в своята "Теория генерационис" още в 1759 година беше изказал идеи, които бяха подобни на тези на Гьоте върху метаморфозата на растенията.
Това даде повод на Гьоте да се занимае по-подробно с Волф, което стана през 1807 година*(*виж Гьотевите Анали от 1807 г.Естеств. Науки I, стр.5); впрочем той откри по-късно, че въпреки цялото свое остроумие Волф не беше още наясно с най-главните неща. Той не познаваше още типа като нещо не сетивно, развиващо своето съдържание от вътрешна необходимост. Той разглеждаше растението още като еднавъншна, механична връзка на отделните неща. Общението с множество естествоизпитатели, негови приятели, както и радостта върху това, че беше намерил признание и подражание при много сродни нему духове, доведоха в 1807 година Гьоте до мисълта, да издаде задържаните дотогава фрагменти на неговите изследвания върху естествените науки.
към текста >>
Това даде повод на Гьоте да се занимае по-подробно с Волф, което стана през 1807
година
*(*виж Гьотевите Анали от 1807 г.Естеств.
Гьоте проследи до отделните, фактически неща онези клонове на науката, към които имаха отношение неговите идеи. През 1795 година той слушаше при Лодер лекции по демология (учение за връзките)*(* Вьотигер, Литературни състояния и съвременници, т.I, Лайпциг, 1838, 49.); През цялото това време той не изгуби от своя поглед анатомията и физиологията, което се явява толкова по-важно, защото именно тогава той написа своите лекции върху остеологията. През 1796 година бяха направени опити за отглеждане на растения на тъмно и под цветни стъкла. По-късно бе изучавана и метаморфозата на насекомите. Една друга подбуда дойде от страна на философа Волф*(*Фридрих Аугуст Волф 1759-1825 г./, който обърна вниманието на Гьоте върху своя едноименник Волф*/*Каспар Фридрих Волф 1733-1794 г.), който в своята "Теория генерационис" още в 1759 година беше изказал идеи, които бяха подобни на тези на Гьоте върху метаморфозата на растенията.
Това даде повод на Гьоте да се занимае по-подробно с Волф, което стана през 1807 година*(*виж Гьотевите Анали от 1807 г.Естеств.
Науки I, стр.5); впрочем той откри по-късно, че въпреки цялото свое остроумие Волф не беше още наясно с най-главните неща. Той не познаваше още типа като нещо не сетивно, развиващо своето съдържание от вътрешна необходимост. Той разглеждаше растението още като еднавъншна, механична връзка на отделните неща. Общението с множество естествоизпитатели, негови приятели, както и радостта върху това, че беше намерил признание и подражание при много сродни нему духове, доведоха в 1807 година Гьоте до мисълта, да издаде задържаните дотогава фрагменти на неговите изследвания върху естествените науки. Той постепенно се отказа от намерението да напише един по-голям труд върху естествените науки.
към текста >>
Общението с множество естествоизпитатели, негови приятели, както и радостта върху това, че беше намерил признание и подражание при много сродни нему духове, доведоха в 1807
година
Гьоте до мисълта, да издаде задържаните дотогава фрагменти на неговите изследвания върху естествените науки.
Една друга подбуда дойде от страна на философа Волф*(*Фридрих Аугуст Волф 1759-1825 г./, който обърна вниманието на Гьоте върху своя едноименник Волф*/*Каспар Фридрих Волф 1733-1794 г.), който в своята "Теория генерационис" още в 1759 година беше изказал идеи, които бяха подобни на тези на Гьоте върху метаморфозата на растенията. Това даде повод на Гьоте да се занимае по-подробно с Волф, което стана през 1807 година*(*виж Гьотевите Анали от 1807 г.Естеств. Науки I, стр.5); впрочем той откри по-късно, че въпреки цялото свое остроумие Волф не беше още наясно с най-главните неща. Той не познаваше още типа като нещо не сетивно, развиващо своето съдържание от вътрешна необходимост. Той разглеждаше растението още като еднавъншна, механична връзка на отделните неща.
Общението с множество естествоизпитатели, негови приятели, както и радостта върху това, че беше намерил признание и подражание при много сродни нему духове, доведоха в 1807 година Гьоте до мисълта, да издаде задържаните дотогава фрагменти на неговите изследвания върху естествените науки.
Той постепенно се отказа от намерението да напише един по-голям труд върху естествените науки. Обаче в 1807 година все още не се стига до издаването на неговите отделни студии. Интересът към учението за цветовете изтласка отново на заден план Морфологията за известно време. Първата тетрадка от тази морфология излезе едва в 1817 година. След това до 1824 година излязоха два тома, първият в четири, вторият в две тетрадки.
към текста >>
Обаче в 1807
година
все още не се стига до издаването на неговите отделни студии.
Науки I, стр.5); впрочем той откри по-късно, че въпреки цялото свое остроумие Волф не беше още наясно с най-главните неща. Той не познаваше още типа като нещо не сетивно, развиващо своето съдържание от вътрешна необходимост. Той разглеждаше растението още като еднавъншна, механична връзка на отделните неща. Общението с множество естествоизпитатели, негови приятели, както и радостта върху това, че беше намерил признание и подражание при много сродни нему духове, доведоха в 1807 година Гьоте до мисълта, да издаде задържаните дотогава фрагменти на неговите изследвания върху естествените науки. Той постепенно се отказа от намерението да напише един по-голям труд върху естествените науки.
Обаче в 1807 година все още не се стига до издаването на неговите отделни студии.
Интересът към учението за цветовете изтласка отново на заден план Морфологията за известно време. Първата тетрадка от тази морфология излезе едва в 1817 година. След това до 1824 година излязоха два тома, първият в четири, вторият в две тетрадки. Наред със студиите върху Гьотевите собствени възгледи, ние намираме тук разговори върху знаменитите литературни явления, из областта на морфологията, а също и студии на други учени, чиито изложения обаче постоянно се отнасят като нещо допълващо към Гьотевото обяснение върху природата. Гьоте бе предизвикан към едно по-интензивно занимание по отношение на естествената наука още два пъти.
към текста >>
Първата тетрадка от тази морфология излезе едва в 1817
година
.
Той разглеждаше растението още като еднавъншна, механична връзка на отделните неща. Общението с множество естествоизпитатели, негови приятели, както и радостта върху това, че беше намерил признание и подражание при много сродни нему духове, доведоха в 1807 година Гьоте до мисълта, да издаде задържаните дотогава фрагменти на неговите изследвания върху естествените науки. Той постепенно се отказа от намерението да напише един по-голям труд върху естествените науки. Обаче в 1807 година все още не се стига до издаването на неговите отделни студии. Интересът към учението за цветовете изтласка отново на заден план Морфологията за известно време.
Първата тетрадка от тази морфология излезе едва в 1817 година.
След това до 1824 година излязоха два тома, първият в четири, вторият в две тетрадки. Наред със студиите върху Гьотевите собствени възгледи, ние намираме тук разговори върху знаменитите литературни явления, из областта на морфологията, а също и студии на други учени, чиито изложения обаче постоянно се отнасят като нещо допълващо към Гьотевото обяснение върху природата. Гьоте бе предизвикан към едно по-интензивно занимание по отношение на естествената наука още два пъти. И в двата случая това бяха знаменитите литературни явления в областта на тази наука, които бяха най-тясно свързани с неговите собствени стремежи. Първият път подбудата бе дадена от работите на ботаниката Марциус върху спиралната тенденция, вторият път от един спор върху естествените науки във френската Академия на науките.
към текста >>
След това до 1824
година
излязоха два тома, първият в четири, вторият в две тетрадки.
Общението с множество естествоизпитатели, негови приятели, както и радостта върху това, че беше намерил признание и подражание при много сродни нему духове, доведоха в 1807 година Гьоте до мисълта, да издаде задържаните дотогава фрагменти на неговите изследвания върху естествените науки. Той постепенно се отказа от намерението да напише един по-голям труд върху естествените науки. Обаче в 1807 година все още не се стига до издаването на неговите отделни студии. Интересът към учението за цветовете изтласка отново на заден план Морфологията за известно време. Първата тетрадка от тази морфология излезе едва в 1817 година.
След това до 1824 година излязоха два тома, първият в четири, вторият в две тетрадки.
Наред със студиите върху Гьотевите собствени възгледи, ние намираме тук разговори върху знаменитите литературни явления, из областта на морфологията, а също и студии на други учени, чиито изложения обаче постоянно се отнасят като нещо допълващо към Гьотевото обяснение върху природата. Гьоте бе предизвикан към едно по-интензивно занимание по отношение на естествената наука още два пъти. И в двата случая това бяха знаменитите литературни явления в областта на тази наука, които бяха най-тясно свързани с неговите собствени стремежи. Първият път подбудата бе дадена от работите на ботаниката Марциус върху спиралната тенденция, вторият път от един спор върху естествените науки във френската Академия на науките. Марциус разглеждаше формата на растението определена в нейното развитие като съставена от една спирална и една вертикална тенденция.
към текста >>
Гьоте видя в тези мисли само едно вземане под внимание на развитието в пространствено отношение /вертикално, спирално/ на неговите идеи, които той беше написал в един труд върху метаморфозата още в 1790
година
.
Гьоте бе предизвикан към едно по-интензивно занимание по отношение на естествената наука още два пъти. И в двата случая това бяха знаменитите литературни явления в областта на тази наука, които бяха най-тясно свързани с неговите собствени стремежи. Първият път подбудата бе дадена от работите на ботаниката Марциус върху спиралната тенденция, вторият път от един спор върху естествените науки във френската Академия на науките. Марциус разглеждаше формата на растението определена в нейното развитие като съставена от една спирална и една вертикална тенденция. Вертикалната тенденция произвеждаше растежа в посоката на корена и на стеблото; спиралната тенденция произвеждаше разширението на листатата, цветовете и т.н.
Гьоте видя в тези мисли само едно вземане под внимание на развитието в пространствено отношение /вертикално, спирално/ на неговите идеи, които той беше написал в един труд върху метаморфозата още в 1790 година.
Относно доказателството на това твърдение обръщаме внимание на читателите върху забележките към Гьотевата статия* /*Естеств.Н.I,стр.217 и следв./ върху спиралната тенденция в природата, и които се вижда, Гьоте не изнася нищо съществено ново в сравнение с неговите предишни идеи. Отправяме тази забележка особено към онези, които твърдят, че тук може да се забележи даже една отстъпка на Гьоте от предишни ясни възгледи и навлизане в "най-дълбоките области на мистиката". Вече в напреднала възраст /1830-1832/ Гьоте съчини две статии върху спора на двамата френски естествоизпитатели Кювие и Жьофроай дьо Сент-Илер. В тези статии ние още веднъж намираме в много съкратена форма принципите на Гьотевия възглед за природата. Кювие беше емпирик в смисъла на по-старите естественици.
към текста >>
Това събитие има неимоверно голяма стойност за мене и аз с право ликувам върху крайната победа на една кауза, на която посветих своя живот и която е предимно също и моя", казва той на 2 август 1830
година
на Екерман.
Така ни се представя в действителност онази страна, от която Гьоте прояви интерес към въпросния спор. Нещата бяха многократно изопачени, като през очилата на модерните възгледи фактите бяха гледани в съвършено друга светлина, различна от тази, в която те се явяват, когато пристъпим към тях без предубеждение. Жьофроай не се позоваваше само на своите собствени изследвания, а също на тези на няколко германски съмишленици и между тези назовава също и Гьоте. Интересът, който Гьоте проявяваше към този въпрос, беше извънредно голям. Той много се зарадва, че намери в Жьофроай дьо Сент-Илер един съмишленик: "Сега Жьофроай дьо Сент-Илер е решително на нашата страна и с него всички знаменити учени и последователи на Франция.
Това събитие има неимоверно голяма стойност за мене и аз с право ликувам върху крайната победа на една кауза, на която посветих своя живот и която е предимно също и моя", казва той на 2 август 1830 година на Екерман.
Въобще странно явление е, че в Германия изследванията на Гьоте намериха отзвук само при философите, а само малко при естествоизпитателите, докато напротив във Франция те намериха най-голям отзвук при естествоизпитателите. Дьо Кандол подари на Гьотевото учение за метаморфозата най-голямото внимание, той третираше ботаниката по начин, който не беше далече от Гьотевите възгледи. Също така Гьотевата "Метаморфоза" бе преведена на френски от Жинжинс-Лазараз. При тези обстоятелства Гьоте можеше да се надява, че един превод на френски език на неговите ботанически съчинения, направен с негово сътрудничество, не би попаднал на една неплодородна почва. Един такъв превод направи в 1831 година Фридрих Якоб Соре, при постоянното съдействие на Гьоте.
към текста >>
Един такъв превод направи в 1831
година
Фридрих Якоб Соре, при постоянното съдействие на Гьоте.
Това събитие има неимоверно голяма стойност за мене и аз с право ликувам върху крайната победа на една кауза, на която посветих своя живот и която е предимно също и моя", казва той на 2 август 1830 година на Екерман. Въобще странно явление е, че в Германия изследванията на Гьоте намериха отзвук само при философите, а само малко при естествоизпитателите, докато напротив във Франция те намериха най-голям отзвук при естествоизпитателите. Дьо Кандол подари на Гьотевото учение за метаморфозата най-голямото внимание, той третираше ботаниката по начин, който не беше далече от Гьотевите възгледи. Също така Гьотевата "Метаморфоза" бе преведена на френски от Жинжинс-Лазараз. При тези обстоятелства Гьоте можеше да се надява, че един превод на френски език на неговите ботанически съчинения, направен с негово сътрудничество, не би попаднал на една неплодородна почва.
Един такъв превод направи в 1831 година Фридрих Якоб Соре, при постоянното съдействие на Гьоте.
Той съдържаше онзи първи "опит" от 1790 година; историята на гьотевото изучаване на ботаниката и въздействието на неговото учение върху съвременниците* /*Естеств.Науки І, стр.17 и следв., 61 и следв., 194 и следв./; също и някои неща върху дьо Кандол, на френски език съпоставен с немския текст.
към текста >>
Той съдържаше онзи първи "опит" от 1790
година
; историята на гьотевото изучаване на ботаниката и въздействието на неговото учение върху съвременниците* /*Естеств.Науки І, стр.17 и следв., 61 и следв., 194 и следв./; също и някои неща върху дьо Кандол, на френски език съпоставен с немския текст.
Въобще странно явление е, че в Германия изследванията на Гьоте намериха отзвук само при философите, а само малко при естествоизпитателите, докато напротив във Франция те намериха най-голям отзвук при естествоизпитателите. Дьо Кандол подари на Гьотевото учение за метаморфозата най-голямото внимание, той третираше ботаниката по начин, който не беше далече от Гьотевите възгледи. Също така Гьотевата "Метаморфоза" бе преведена на френски от Жинжинс-Лазараз. При тези обстоятелства Гьоте можеше да се надява, че един превод на френски език на неговите ботанически съчинения, направен с негово сътрудничество, не би попаднал на една неплодородна почва. Един такъв превод направи в 1831 година Фридрих Якоб Соре, при постоянното съдействие на Гьоте.
Той съдържаше онзи първи "опит" от 1790 година; историята на гьотевото изучаване на ботаниката и въздействието на неговото учение върху съвременниците* /*Естеств.Науки І, стр.17 и следв., 61 и следв., 194 и следв./; също и някои неща върху дьо Кандол, на френски език съпоставен с немския текст.
към текста >>
6.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Йохан Готлиб Фихте изпрати през юни 1794
година
на Гьоте първите коли на своята книга "Науко учение".
6. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
Йохан Готлиб Фихте изпрати през юни 1794 година на Гьоте първите коли на своята книга "Науко учение".
По повод на това той писа на 24 юни на философа: "Що се отнася за мене, аз ще ви дължа най-голяма благодарност, ако най-после ме помирите с философите, от които никога не мога да се лиша и с които никога не можах да се съединя." Това, което поетът беше търсил тук при Фихте, той го беше търсил по-рано при Спиноза; по-късно той го търси при Шелинг и Хегел: един философски възглед за света, който да бъде съобразен с неговия начин на мислене. Обаче поетът не беше напълно задоволен от никое философско направление, с което той се запозна. Това затруднява съществено нашата задача. Ние искаме да се приближим до Гьоте от философската страна. Ако той би назовал като свое едно научно становище, ние бихме се позовали на него.
към текста >>
7.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
След това тя е останала така, докато в 1798
година
поетът е възобновил с пресни сили своите проучвания и заедно с Шилер е подложил на едно основно и пропито с цялата научна сериозност проучване на основните принципи на метода на естествената наука.
Този е пътят на изследването на природата, че то изхожда от опитността, за да види това, което е действително, да премине по-нататък към наблюдението, за да види, защо това е действително, и след това да се издигне до опита, за да види това, което може да бъде действително. За съжаление изглежда,че онази статия на Гьоте, която най-добре би могла да бъде в подкрепа на тези възгледи, е изгубена. Тя е едно продължение на статията: "Опитът като посредник между субект и обект". Изхождайки от тази последна статия, искаме да се опитаме да възстановим възможното съдържание на първата според единствения и достъпен източник, кореспонденцията между Гьоте и Шилер. Статията "Опитът......" е произлязла от онези изследвания на Гьоте, които той е направил, за да оправдае своите оптически работи.
След това тя е останала така, докато в 1798 година поетът е възобновил с пресни сили своите проучвания и заедно с Шилер е подложил на едно основно и пропито с цялата научна сериозност проучване на основните принципи на метода на естествената наука.
На 10 януари 1798 година той изпраща гореспомената статия на Шилер, за да я прецени, и на 13 януари съобщава на своя приятел, че има намерение да разработи по-нататък изказаните там възгледи в една нова статия. Той извършва тази работа и вече на 17 януари до Шилер пристига една статия, която е съдържала една характеристика на методите на естествената наука. Именно тази статия не се намира в съчинението на Гьоте. Тя би била безспорно онази, която би ни осигурила най-добрите опорни точки, за да можем да оценим основните възгледи на Гьоте върху метода на естествената наука. Обаче ние можем да узнаем мислите, които са били изразени в нея, от подробното писмо на Шилер от 19 януари 1798 година, при което трябва да се вземе под внимание, че към посоченото в тази статия намираме множество доказателства и допълнения в Гьотевите "Сентенции в проза”*/*виж "Естествена наука" ІV/2, стр.593, забележката: В моя увод стр.
към текста >>
На 10 януари 1798
година
той изпраща гореспомената статия на Шилер, за да я прецени, и на 13 януари съобщава на своя приятел, че има намерение да разработи по-нататък изказаните там възгледи в една нова статия.
За съжаление изглежда,че онази статия на Гьоте, която най-добре би могла да бъде в подкрепа на тези възгледи, е изгубена. Тя е едно продължение на статията: "Опитът като посредник между субект и обект". Изхождайки от тази последна статия, искаме да се опитаме да възстановим възможното съдържание на първата според единствения и достъпен източник, кореспонденцията между Гьоте и Шилер. Статията "Опитът......" е произлязла от онези изследвания на Гьоте, които той е направил, за да оправдае своите оптически работи. След това тя е останала така, докато в 1798 година поетът е възобновил с пресни сили своите проучвания и заедно с Шилер е подложил на едно основно и пропито с цялата научна сериозност проучване на основните принципи на метода на естествената наука.
На 10 януари 1798 година той изпраща гореспомената статия на Шилер, за да я прецени, и на 13 януари съобщава на своя приятел, че има намерение да разработи по-нататък изказаните там възгледи в една нова статия.
Той извършва тази работа и вече на 17 януари до Шилер пристига една статия, която е съдържала една характеристика на методите на естествената наука. Именно тази статия не се намира в съчинението на Гьоте. Тя би била безспорно онази, която би ни осигурила най-добрите опорни точки, за да можем да оценим основните възгледи на Гьоте върху метода на естествената наука. Обаче ние можем да узнаем мислите, които са били изразени в нея, от подробното писмо на Шилер от 19 януари 1798 година, при което трябва да се вземе под внимание, че към посоченото в тази статия намираме множество доказателства и допълнения в Гьотевите "Сентенции в проза”*/*виж "Естествена наука" ІV/2, стр.593, забележката: В моя увод стр. ХХХVІІІ към 54.
към текста >>
Обаче ние можем да узнаем мислите, които са били изразени в нея, от подробното писмо на Шилер от 19 януари 1798
година
, при което трябва да се вземе под внимание, че към посоченото в тази статия намираме множество доказателства и допълнения в Гьотевите "Сентенции в проза”*/*виж "Естествена наука" ІV/2, стр.593, забележката: В моя увод стр.
След това тя е останала така, докато в 1798 година поетът е възобновил с пресни сили своите проучвания и заедно с Шилер е подложил на едно основно и пропито с цялата научна сериозност проучване на основните принципи на метода на естествената наука. На 10 януари 1798 година той изпраща гореспомената статия на Шилер, за да я прецени, и на 13 януари съобщава на своя приятел, че има намерение да разработи по-нататък изказаните там възгледи в една нова статия. Той извършва тази работа и вече на 17 януари до Шилер пристига една статия, която е съдържала една характеристика на методите на естествената наука. Именно тази статия не се намира в съчинението на Гьоте. Тя би била безспорно онази, която би ни осигурила най-добрите опорни точки, за да можем да оценим основните възгледи на Гьоте върху метода на естествената наука.
Обаче ние можем да узнаем мислите, които са били изразени в нея, от подробното писмо на Шилер от 19 януари 1798 година, при което трябва да се вземе под внимание, че към посоченото в тази статия намираме множество доказателства и допълнения в Гьотевите "Сентенции в проза”*/*виж "Естествена наука" ІV/2, стр.593, забележката: В моя увод стр.
ХХХVІІІ към 54. том на това Гьотево издание аз казах: За съжаление изглежда че е изгубена тази статия, която би искала да бъде най-добрата подкрепа на възгледите на Гьоте върху опитност, опит и научно познание. Обаче тя не е изгубена, но е била намерена в горепосочената форма в архивата на Гьоте. /виж Ваймарското издание на Гьоте ІІ, раздел, том 11, стр.38 и следващите. Тя носи датата 15 януари 1798 година и е била изпратена на Шилер на 17 януари.
към текста >>
Тя носи датата 15 януари 1798
година
и е била изпратена на Шилер на 17 януари.
Обаче ние можем да узнаем мислите, които са били изразени в нея, от подробното писмо на Шилер от 19 януари 1798 година, при което трябва да се вземе под внимание, че към посоченото в тази статия намираме множество доказателства и допълнения в Гьотевите "Сентенции в проза”*/*виж "Естествена наука" ІV/2, стр.593, забележката: В моя увод стр. ХХХVІІІ към 54. том на това Гьотево издание аз казах: За съжаление изглежда че е изгубена тази статия, която би искала да бъде най-добрата подкрепа на възгледите на Гьоте върху опитност, опит и научно познание. Обаче тя не е изгубена, но е била намерена в горепосочената форма в архивата на Гьоте. /виж Ваймарското издание на Гьоте ІІ, раздел, том 11, стр.38 и следващите.
Тя носи датата 15 януари 1798 година и е била изпратена на Шилер на 17 януари.
Тя се оказва като продължение на статията: "Опитът като посредник между субект и обект". Аз взех хода на мислите на статията от кореспонденцията между Гьоте и Шилер и го предадох в споменатия увод стр.ХХХІХ и след. точно по начина, който е изложен в намерената сега статия. По съдържание статията не прибавя нищо към моите изложения; обаче тя потвърди във всички точки моя възглед върху гьотевия метод и начин на познание, който аз бях добил от другите работи на Гьоте. /виж също: Рудолф Щайнер, ПисмаІ, издадени от Е.Фробьозе и В.Тайхерт, Дорнах/ Швейцария 1948 г., забележки към писмо № 72,алинея 5,стр.285/.
към текста >>
8.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
И Гьоте получи от него толкова дълбоко впечатление, че ние намираме изразни отзвуци от изречения на Бруно в онези части на "Фауст", които по замисъл произхождат от 1770
година
* /* Годишник на Гьоте, т.VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./.
За тази цел изучи той Спиноза в своята младост и влезе в научни преговори със съвременните му философи. На млади години на поета му се струваше, че най-добре изразяват неговото собствено същество Спиноза и Джордано Бруно. Знаменателно е, че и с двамата философи той се запознава първо чрез съчинения на техните противници и въпреки това обстоятелство той позна, че техните учения отговаряха на неговата природа. Особено при неговите отношения към ученията на Джордано Бруно ние виждаме потвърдено казаното от нас. Той се запознава с него от речника на Бейл, където той е остро нападан.
И Гьоте получи от него толкова дълбоко впечатление, че ние намираме изразни отзвуци от изречения на Бруно в онези части на "Фауст", които по замисъл произхождат от 1770 година * /* Годишник на Гьоте, т.VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./.
В своите дневници и годишници поетът разказва, че в 1812 година той отново се е занимавал с Джордано Бруно. И този път впечатлението е мощно и в много от стихотворенията родили се след тази година ние разпознаваме отзвуци свързани с философа от Нола. Обаче всичко това не трябва да се взема така, като че Гьоте е заел или научил нещо от Бруно; той намира у него само формулата, за да изрази това, което отдавна е лежало в неговата природа. Той намира, че най-ясно излага това, което живее в неговата вътрешност, когато върши това с думите на въпросния мислител. Бруно счита всемирния Разум като създател и ръководител на Вселената.
към текста >>
В своите дневници и годишници поетът разказва, че в 1812
година
той отново се е занимавал с Джордано Бруно.
На млади години на поета му се струваше, че най-добре изразяват неговото собствено същество Спиноза и Джордано Бруно. Знаменателно е, че и с двамата философи той се запознава първо чрез съчинения на техните противници и въпреки това обстоятелство той позна, че техните учения отговаряха на неговата природа. Особено при неговите отношения към ученията на Джордано Бруно ние виждаме потвърдено казаното от нас. Той се запознава с него от речника на Бейл, където той е остро нападан. И Гьоте получи от него толкова дълбоко впечатление, че ние намираме изразни отзвуци от изречения на Бруно в онези части на "Фауст", които по замисъл произхождат от 1770 година * /* Годишник на Гьоте, т.VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./.
В своите дневници и годишници поетът разказва, че в 1812 година той отново се е занимавал с Джордано Бруно.
И този път впечатлението е мощно и в много от стихотворенията родили се след тази година ние разпознаваме отзвуци свързани с философа от Нола. Обаче всичко това не трябва да се взема така, като че Гьоте е заел или научил нещо от Бруно; той намира у него само формулата, за да изрази това, което отдавна е лежало в неговата природа. Той намира, че най-ясно излага това, което живее в неговата вътрешност, когато върши това с думите на въпросния мислител. Бруно счита всемирния Разум като създател и ръководител на Вселената. Той го нарича вътрешния художник, който дава форма на материята и я изгражда отвътре.
към текста >>
И този път впечатлението е мощно и в много от стихотворенията родили се след тази
година
ние разпознаваме отзвуци свързани с философа от Нола.
Знаменателно е, че и с двамата философи той се запознава първо чрез съчинения на техните противници и въпреки това обстоятелство той позна, че техните учения отговаряха на неговата природа. Особено при неговите отношения към ученията на Джордано Бруно ние виждаме потвърдено казаното от нас. Той се запознава с него от речника на Бейл, където той е остро нападан. И Гьоте получи от него толкова дълбоко впечатление, че ние намираме изразни отзвуци от изречения на Бруно в онези части на "Фауст", които по замисъл произхождат от 1770 година * /* Годишник на Гьоте, т.VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./. В своите дневници и годишници поетът разказва, че в 1812 година той отново се е занимавал с Джордано Бруно.
И този път впечатлението е мощно и в много от стихотворенията родили се след тази година ние разпознаваме отзвуци свързани с философа от Нола.
Обаче всичко това не трябва да се взема така, като че Гьоте е заел или научил нещо от Бруно; той намира у него само формулата, за да изрази това, което отдавна е лежало в неговата природа. Той намира, че най-ясно излага това, което живее в неговата вътрешност, когато върши това с думите на въпросния мислител. Бруно счита всемирния Разум като създател и ръководител на Вселената. Той го нарича вътрешния художник, който дава форма на материята и я изгражда отвътре. Той е първопричината на всичко съществуващо и няма нито едно същество, в чието битие той да не участва любвеобилно.
към текста >>
Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921
година
с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота.
Природата като произвеждащ принцип /натура натуранс/ ние наричаме природа като субект /единствено с нея се занимава всяка теория/*./*Шелинг, Първи очерк на една система на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799,стр.22/ "Противоположността между емпиризъм и наука почива именно на това, че емпиризмът разглежда нейния обект в битието като нещо завършено и произведено; напротив науката разглежда обекта в процес на ставане и като нещо, което тепърва трябва да бъде произведено." Чрез тези идеи, с които Гьоте се запозна отчасти от съчиненията на Шелинг, отчасти от лично общение с философа, поетът отново се издигна с една степен по-горе. Сега у него се разви възгледът, че неговият стремеж е да напредва от завършеното, от продукта към ставащото, към произвеждащото. И изразявайки своето определено съзвучие с Шелинг, той пише в своята студия "Съзерцателна разсъдъчна способност", че неговият стремеж е бил "чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа да стане достоен за духовно съучастие в нейните произведения*./*Естествени Науки І, стр.116/ Най-после чрез Хегел Гьоте получи последното поощрение от страна на философията. Чрез него именно той доби яснота върху въпроса, как това, което той наричаше първично явление, се включва във философията.
Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота.
Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?! Щом именно сме разработили нашето първоначално стридиеподобно, сиво или съвсем черно абсолютно извеждайки го срещу въздуха и светлината, така че то да стане нещо, което желае този въздух и тази светлина, тогава ние се нуждаем от прозоречни места, за да го изведем изцяло на дневна светлина; нашите схеми биха се изпарили, ако бихме искали да ги пренесем именно такива в шареното, объркано общество на противния свят. Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа. От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене. Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел.
към текста >>
9.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той беше за първи път в Илменау през май 1776
година
и след това още често пъти.
Трябваше първо да бъдат проучени причините за нейното западане от специалисти и след това да се направи всичко възможно за съживяването на предприятието. В тази работа Гьоте стоеше до херцога Карл Август. Той движеше работата най-енергично. Това го доведе често пъти в мините от Илменау. Той искаше сам да се запознае точно със състоянието на нещата.
Той беше за първи път в Илменау през май 1776 година и след това още често пъти.
След тази практическа грижа в него възникна научната потребност да се запознае по-отблизо със законите на онези явления, които беше в състояние да наблюдава там. Широкият възглед за природата, който се разви в неговия дух до все по-голяма яснота*/*виж статията "Природата"; Ест. Н.ІІ, стр.5 и следв./, го принуди да обясни в своя смисъл това, което се простираше пред неговите очи. Тук веднага се проявява една дълбоко залегнала в Гьотевата природа особеност. Той има съвършено друга потребност в сравнение с други изследователи.
към текста >>
В този смисъл пише той на 22 август 1784
година
на госпожа фон Щайн: "Великата и красива писменост е винаги четлива и не може да бъде разчетена само тогава, когато хората пренасят своите дребни представи и своята ограниченост върху безкрайните същества." Същата тенденция намираме и във "Вилхелм Майстер": "Ако сега бих третирал тези пукнатини и цепнатини като букви, и би трябвало да ги разчета, бих образувал от тях думи и бих искал да ги чета готови, би ли имал ти нещо против това?
В статията "Природата" ние четем: "Тя живее само в деца, а майката, къде е тя? " Същият стремеж, да познае не само непосредствено съществуващото, а неговата по-дълбока основа, ние намираме също във "Фауст" /"наблюдавай всяка действаща сила и семена"/. Така също за него това, което той наблюдава върху повърхността на земята и под нея, става средство, за да проникне в загадката на образуването на света. Това, което той пише на 28 декември 1789 г. на херцогинята Луиза: "Произведенията на природата са винаги като едно прясно изречено слово на Бога", одушевява цялото негово изследване; и това, което може да се проследи със сетивата, става за него писменост, от която следва да чете словото на твореца.
В този смисъл пише той на 22 август 1784 година на госпожа фон Щайн: "Великата и красива писменост е винаги четлива и не може да бъде разчетена само тогава, когато хората пренасят своите дребни представи и своята ограниченост върху безкрайните същества." Същата тенденция намираме и във "Вилхелм Майстер": "Ако сега бих третирал тези пукнатини и цепнатини като букви, и би трябвало да ги разчета, бих образувал от тях думи и бих искал да ги чета готови, би ли имал ти нещо против това?
" Така ние виждаме поета от края на 70-те години постоянно полагащ усилия да разчете писмеността. Неговият стремеж беше да се издигне до един такъв възглед, че това, което виждаше отделно, да му се яви в неговата вътрешна, необходима връзка. Неговият метод беше "развиващият се, разгръщащият се, а съвсем не групиращият, подреждащият". За него не е достатъчно да види тук гранита, там порфира и т.н.
към текста >>
На 12 юни 1784
година
той писа на госпожа фон Щайн: "Простата нишка, която изпредох, ме води през всички тези подземни лабиринти много добре и ми дава един обзор даже в объркването." Той търси общия принцип, който според различните обстоятелства, при които се проявява, произвежда веднъж този вид, други път онзи вид скала.
Неговият стремеж беше да се издигне до един такъв възглед, че това, което виждаше отделно, да му се яви в неговата вътрешна, необходима връзка. Неговият метод беше "развиващият се, разгръщащият се, а съвсем не групиращият, подреждащият". За него не е достатъчно да види тук гранита, там порфира и т.н. и да ги подреди един до друг по техните външни признаци, а той се стремеше към един закон, който лежеше на основата на всяко образуване на скалите и който беше достатъчно да държи само пред духа си, за да разбере, как е трябвало да се роди гранитът тук, порфирът нататък. Той се насочваше от различаващите признаци към общото.
На 12 юни 1784 година той писа на госпожа фон Щайн: "Простата нишка, която изпредох, ме води през всички тези подземни лабиринти много добре и ми дава един обзор даже в объркването." Той търси общия принцип, който според различните обстоятелства, при които се проявява, произвежда веднъж този вид, други път онзи вид скала.
Нищо в опита не е за него нещо твърде установено, при което би искал да спре; само принципът, който стои на основата на всичко, е такъв. Ето защо той винаги се стреми да намери преходите от една скала към друга. От тях много по-добре може да се познае намерението, тенденцията на възникването отколкото от образувания по определен начин продукт, където природата изявява нейната същност само по едностранчив начин, даже при "нейните спесификации достига в задънена улица". Грешка е, когато някой мисли, че е опровергал този метод на Гьоте като показва, че днешната геология не познава едно такова преминаване на една скала в друга. Това, което е веднъж гранит, е готов, завършен продукт и не притежава вече вътрешна двигателна сила да стане от себе си нещо друго.
към текста >>
10.
17_в ТРЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Защото още в 1891
година
, в споменатия Увод към Гьотевата теория на цветовете, аз се изказах, че за такива "форми" ние можем без съмнение да имаме едно предчувствие, а и нещо повече, и че в построяването на Гьотевите естественонаучни основни представи се крие задачата на естествената наука на бъдещето.
В. Т Р Е Т О Ако нашите естественици биха чели също и съчинения на хора извън тяхната професия, тогава професор Оствалд не би искал да направи една забележка като горецитираната.
Защото още в 1891 година, в споменатия Увод към Гьотевата теория на цветовете, аз се изказах, че за такива "форми" ние можем без съмнение да имаме едно предчувствие, а и нещо повече, и че в построяването на Гьотевите естественонаучни основни представи се крие задачата на естествената наука на бъдещето.
Колкото малко процесите на света на телата могат да бъдат сведени до механиката на атомите, толкова малко могат те да бъдат превърнати също и в енергийни отношения. Чрез един такъв подход не се постига нищо повече, освен да се отклони вниманието от съдържанието на действителния сетивен свят и да бъде насочено към една недействителна абстракция, чийто по-беден фонд от свойства все пак е също взет от същия сетивен свят. Едната група свойства на сетивния свят: светлина, цветове, звуци, миризми, вкусови възприятия, топлнни отношения и т.н. не може да бъде обяснена чрез това, като я "сведем" до друга група свойства на същия сетивен свят: величина, форма, положение, число, енергия и т.н. Задачата на естествената наука не може да бъде "свеждането" /превръщането/ единия вид свойства в другия, а търсенето на връзки и отношения между възприемамите свойства на сетивния свят.
към текста >>
11.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Берлин 1894
година
; 12-то издание Дорнах 1962 г./
място стр.460./. Едно действане в смисъла на Гьотевата етика е едно свободно действане. Защото човекът не е зависим от нищо освен от своите собствени идеи. И той не отговаря пред никого освен пред самия себе си. Още в моята "Философия на свободата"*/*Философия на свободата", "Основи на един модерен светоглед".1изд.
Берлин 1894 година; 12-то издание Дорнах 1962 г./
Аз оборих възражението, че последствието от един морален ред на света, в който всеки се подчинява на самия себе си, би трябвало да бъде безредието и дисхармонията на човешкото действане. Който прави това възражение, той изпуска изпредвид, че хората са подобни същества и че поради това те никога не ще произведат морални идеи, които чрез тяхното съществено различие ще произведат едно нехармонично съзвучие*/*Колко малко разбиране има у съвременните философи специалисти за моралните възгледи както и за етиката на свободата и на индивидуализма общо взето, показва следното обстоятелство. В 1893 година в една статия "Бъдеще" /бр.5/ аз се изказах за едно строго индивидуалистично схващане на морала. На тази статия отговори Фердинанд Тьониз в Кил в една брошура "Етична култура и нейната свита. Побъркани Ницшенци в бъдеще и настояще" /Берлин 1893 г./.
към текста >>
В 1893
година
в една статия "Бъдеще" /бр.5/ аз се изказах за едно строго индивидуалистично схващане на морала.
И той не отговаря пред никого освен пред самия себе си. Още в моята "Философия на свободата"*/*Философия на свободата", "Основи на един модерен светоглед".1изд. Берлин 1894 година; 12-то издание Дорнах 1962 г./ Аз оборих възражението, че последствието от един морален ред на света, в който всеки се подчинява на самия себе си, би трябвало да бъде безредието и дисхармонията на човешкото действане. Който прави това възражение, той изпуска изпредвид, че хората са подобни същества и че поради това те никога не ще произведат морални идеи, които чрез тяхното съществено различие ще произведат едно нехармонично съзвучие*/*Колко малко разбиране има у съвременните философи специалисти за моралните възгледи както и за етиката на свободата и на индивидуализма общо взето, показва следното обстоятелство.
В 1893 година в една статия "Бъдеще" /бр.5/ аз се изказах за едно строго индивидуалистично схващане на морала.
На тази статия отговори Фердинанд Тьониз в Кил в една брошура "Етична култура и нейната свита. Побъркани Ницшенци в бъдеще и настояще" /Берлин 1893 г./. Той не изнесе нищо друго освен главните принципи приведения във философски формули филистерски морал. Обаче за мене той каза, че "в пътя за Хадес /ада/ не бих намерил по-лош Хермес" от Фридрих Ницше. Наистина действа ми комично, че, за да ме осъди, Тьониз цитира някои от Гьотевите "Сентенции в проза".
към текста >>
12.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892
година
, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено.
Това което човекът създава самотворчески в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата. Той не може още да види в нещата това, когато отначало само застава срещу тях. В познанието той си разкрива самодействуващо това, което отначало е скрито. Но когато човек счита, че това което първо е възприел, е една действителност, тогава създаденото в акта на познанието ще му се яви така, като че той самият го е прибавил към тази действителност. Познае ли, че трябва да търси в нещата това, което той привидно сам е създал, и че той самият го е държал първо далече от своя поглед върху нещата, тогава той ще почувствува, как познанието е един действителен процес, чрез който душата се сраства прогресивно с мировото битие, чрез който тя разширява своето вътрешно изолирано изживяване до изживяването на света.
В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892 година, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено.
Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие. В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действителността застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея. Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието. Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил. Щутгарт 1955 г./ Там той се старае да даде философските основи за един възглед, за който се споменава в гореспомената книга както следва: "Не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна организация”.
към текста >>
"Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да охарактеризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911
година
в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./".
Стоейки пред огледалото, аз възприемам тялото като образ в огледалото. Така е и със сетивното възприятие разбира се трябва да се има предвид недостатъчността на едно сравнение. Аз живея с цвета вън от моето тяло; чрез дейността на тялото /на окото, на нервната система/ цветът се превръща за мене в съзнателно възприятие. Тялото не е един производител на възприятия, на душевния живот въобще, а това човешко тяло е един огледален апарат на това, което става душевно-духовно вън от тялото. Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена върху една пълна перспектива основа.
"Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да охарактеризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911 година в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./".
През време на човешкия сън отразяващото взаимодействие между тялото и душата е непрекъснато; "Азът" живее само в тъкането на душевно-духовното. Обаче за обикновеното съзнание не съществува изживяване, когато тялото не отразява изживяванията. Ето защо сънят протича безсъзнателно. Чрез горепосочените и други подобни психически упражнения се стига дотам, душата да развие едно съзнание различно от обикновеното. Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие.
към текста >>
Когато сме чели една пълна със значение книга в нашата двадесета
година
и след това отново я прочитаме в нашата четиридесета
година
, ние я чувстваме като един друг човек.
В човека, който влиза в живота чрез раждането, той ще види да идва отново в сетивния свят онова, което е излязло от него чрез смъртта. Той ще се научи да наблюдава, как онова, което е предадено на човека във физическото наследствено течение от предците, е само веществото, материалът, който духовно-душевният човек изгражда оформяйки го, за да доведе до физическото съществуване това, което се е образувало зародишно в един предхождащ живот. От гледна точка на този светоглед човекът ще види някои неща на науката за душата /психологията/ в една нова светлина. Ще обърнем вниманието само върху едно. Нека наблюдаваме, как човешката душа се променя, преобразява се чрез изживявания, които в известен смисъл представляват едно възвръщане на предишни изживявания.
Когато сме чели една пълна със значение книга в нашата двадесета година и след това отново я прочитаме в нашата четиридесета година, ние я чувстваме като един друг човек.
И когато запитаме безпристрастно за причината на този факт, получава се, че това, което сме приели чрез книгата в двадесетата година, продължава да живее в нас и е станало една част на нашето собствено същество. Ние имаме в нашето собствено духовно-душевно същество силата, която се намира в книгата; и в четиридесетата година на човека в тази книга се намира тази сила, която е проникнала в човека. Така е и с опитностите на живота. Те стават самия човек. Те живеят в неговия "Аз".
към текста >>
И когато запитаме безпристрастно за причината на този факт, получава се, че това, което сме приели чрез книгата в двадесетата
година
, продължава да живее в нас и е станало една част на нашето собствено същество.
Той ще се научи да наблюдава, как онова, което е предадено на човека във физическото наследствено течение от предците, е само веществото, материалът, който духовно-душевният човек изгражда оформяйки го, за да доведе до физическото съществуване това, което се е образувало зародишно в един предхождащ живот. От гледна точка на този светоглед човекът ще види някои неща на науката за душата /психологията/ в една нова светлина. Ще обърнем вниманието само върху едно. Нека наблюдаваме, как човешката душа се променя, преобразява се чрез изживявания, които в известен смисъл представляват едно възвръщане на предишни изживявания. Когато сме чели една пълна със значение книга в нашата двадесета година и след това отново я прочитаме в нашата четиридесета година, ние я чувстваме като един друг човек.
И когато запитаме безпристрастно за причината на този факт, получава се, че това, което сме приели чрез книгата в двадесетата година, продължава да живее в нас и е станало една част на нашето собствено същество.
Ние имаме в нашето собствено духовно-душевно същество силата, която се намира в книгата; и в четиридесетата година на човека в тази книга се намира тази сила, която е проникнала в човека. Така е и с опитностите на живота. Те стават самия човек. Те живеят в неговия "Аз". Но ние виждаме също, че през време на един живот това вътрешно нарастване на силата на по-висшия човек трябва да остане в духовно-душевна форма.
към текста >>
Ние имаме в нашето собствено духовно-душевно същество силата, която се намира в книгата; и в четиридесетата
година
на човека в тази книга се намира тази сила, която е проникнала в човека.
От гледна точка на този светоглед човекът ще види някои неща на науката за душата /психологията/ в една нова светлина. Ще обърнем вниманието само върху едно. Нека наблюдаваме, как човешката душа се променя, преобразява се чрез изживявания, които в известен смисъл представляват едно възвръщане на предишни изживявания. Когато сме чели една пълна със значение книга в нашата двадесета година и след това отново я прочитаме в нашата четиридесета година, ние я чувстваме като един друг човек. И когато запитаме безпристрастно за причината на този факт, получава се, че това, което сме приели чрез книгата в двадесетата година, продължава да живее в нас и е станало една част на нашето собствено същество.
Ние имаме в нашето собствено духовно-душевно същество силата, която се намира в книгата; и в четиридесетата година на човека в тази книга се намира тази сила, която е проникнала в човека.
Така е и с опитностите на живота. Те стават самия човек. Те живеят в неговия "Аз". Но ние виждаме също, че през време на един живот това вътрешно нарастване на силата на по-висшия човек трябва да остане в духовно-душевна форма. И ние забелязваме също и другото, че този човек се стреми да стане достатъчно силен, за да се изяви в тялото.
към текста >>
13.
20. КЪМ НАСТОЯЩЕТО ДЖОБНО ИЗДАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Едно неизменено напечатване на това издание, само с нови заглавни листове, излезе в 1921
година
/Унион Германско Издателско Дружество, Щутгарт, Берлин, Лайпциг/.
20. КЪМ НАСТОЯЩЕТО ДЖОБНО ИЗДАНИЕ Рудолф Щайнер издаде Гьотевите съчинения върху естествените науки в 1885-1897 г.с уводи, забележки подчерта и обяснения в "Германска Национална Литература" на Йозеф Кюршнер в четири /всъщност в пет, тъй като том 4. има два раздела/ тома /Германската Национална Литература т.114-117. Съчинения на Гьоте ХХХІІІ-ХХХVІ, 1,2, Берлин и Щутгарт/.
Едно неизменено напечатване на това издание, само с нови заглавни листове, излезе в 1921 година /Унион Германско Издателско Дружество, Щутгарт, Берлин, Лайпциг/.
От първия и третия том на първото издание излязоха в 1947 и 1949 година фотомеханически копия в Издателство Трокслер, Берн. Те бяха поети от издателството на Администрацията на Рудолф Щайнеровото Наследство, Дорнах и могат още да се получат, докато т.2 и т.4 не са излезли вече от 1921 година насам. Едно специално издание на всички уводи, изготвено от самия Рудолф Щайнер, излезе първо в 1926 година в Дорнах. Рудолф Щайнер беше дал отчасти нови заглавия на главите. В прегледаните от него печатни коректурни листове той беше отбелязал по-нататък 36 места, на които искаше да напише още за бележки, но не можа да осъществи това намерение поради настъпилата му смърт на 30 март 1925 г.
към текста >>
От първия и третия том на първото издание излязоха в 1947 и 1949
година
фотомеханически копия в Издателство Трокслер, Берн.
20. КЪМ НАСТОЯЩЕТО ДЖОБНО ИЗДАНИЕ Рудолф Щайнер издаде Гьотевите съчинения върху естествените науки в 1885-1897 г.с уводи, забележки подчерта и обяснения в "Германска Национална Литература" на Йозеф Кюршнер в четири /всъщност в пет, тъй като том 4. има два раздела/ тома /Германската Национална Литература т.114-117. Съчинения на Гьоте ХХХІІІ-ХХХVІ, 1,2, Берлин и Щутгарт/. Едно неизменено напечатване на това издание, само с нови заглавни листове, излезе в 1921 година /Унион Германско Издателско Дружество, Щутгарт, Берлин, Лайпциг/.
От първия и третия том на първото издание излязоха в 1947 и 1949 година фотомеханически копия в Издателство Трокслер, Берн.
Те бяха поети от издателството на Администрацията на Рудолф Щайнеровото Наследство, Дорнах и могат още да се получат, докато т.2 и т.4 не са излезли вече от 1921 година насам. Едно специално издание на всички уводи, изготвено от самия Рудолф Щайнер, излезе първо в 1926 година в Дорнах. Рудолф Щайнер беше дал отчасти нови заглавия на главите. В прегледаните от него печатни коректурни листове той беше отбелязал по-нататък 36 места, на които искаше да напише още за бележки, но не можа да осъществи това намерение поради настъпилата му смърт на 30 март 1925 г. Събраните уводи излязоха в 1926 година под заглавието "Рудолф Щайнер, Гьотевите съчинения върху естествените науки." В 1949 година в издателството Новалис, Фрайбург, бе организирано едно патентно издание.
към текста >>
Те бяха поети от издателството на Администрацията на Рудолф Щайнеровото Наследство, Дорнах и могат още да се получат, докато т.2 и т.4 не са излезли вече от 1921
година
насам.
Рудолф Щайнер издаде Гьотевите съчинения върху естествените науки в 1885-1897 г.с уводи, забележки подчерта и обяснения в "Германска Национална Литература" на Йозеф Кюршнер в четири /всъщност в пет, тъй като том 4. има два раздела/ тома /Германската Национална Литература т.114-117. Съчинения на Гьоте ХХХІІІ-ХХХVІ, 1,2, Берлин и Щутгарт/. Едно неизменено напечатване на това издание, само с нови заглавни листове, излезе в 1921 година /Унион Германско Издателско Дружество, Щутгарт, Берлин, Лайпциг/. От първия и третия том на първото издание излязоха в 1947 и 1949 година фотомеханически копия в Издателство Трокслер, Берн.
Те бяха поети от издателството на Администрацията на Рудолф Щайнеровото Наследство, Дорнах и могат още да се получат, докато т.2 и т.4 не са излезли вече от 1921 година насам.
Едно специално издание на всички уводи, изготвено от самия Рудолф Щайнер, излезе първо в 1926 година в Дорнах. Рудолф Щайнер беше дал отчасти нови заглавия на главите. В прегледаните от него печатни коректурни листове той беше отбелязал по-нататък 36 места, на които искаше да напише още за бележки, но не можа да осъществи това намерение поради настъпилата му смърт на 30 март 1925 г. Събраните уводи излязоха в 1926 година под заглавието "Рудолф Щайнер, Гьотевите съчинения върху естествените науки." В 1949 година в издателството Новалис, Фрайбург, бе организирано едно патентно издание. Настоящото джобно издание съдържа едно ново издание на специалното издание на всички уводи, по-нататък заключителната глава от книгата на Рудолф Щайнер "Загадки на философията": "Изглед към една антропософия представен в очерк" /написана в 1914 г.; последното издание на "Загадки на философията" Издателство Свободен Духовен Живот, Щутгарт 1955 г./
към текста >>
Едно специално издание на всички уводи, изготвено от самия Рудолф Щайнер, излезе първо в 1926
година
в Дорнах.
има два раздела/ тома /Германската Национална Литература т.114-117. Съчинения на Гьоте ХХХІІІ-ХХХVІ, 1,2, Берлин и Щутгарт/. Едно неизменено напечатване на това издание, само с нови заглавни листове, излезе в 1921 година /Унион Германско Издателско Дружество, Щутгарт, Берлин, Лайпциг/. От първия и третия том на първото издание излязоха в 1947 и 1949 година фотомеханически копия в Издателство Трокслер, Берн. Те бяха поети от издателството на Администрацията на Рудолф Щайнеровото Наследство, Дорнах и могат още да се получат, докато т.2 и т.4 не са излезли вече от 1921 година насам.
Едно специално издание на всички уводи, изготвено от самия Рудолф Щайнер, излезе първо в 1926 година в Дорнах.
Рудолф Щайнер беше дал отчасти нови заглавия на главите. В прегледаните от него печатни коректурни листове той беше отбелязал по-нататък 36 места, на които искаше да напише още за бележки, но не можа да осъществи това намерение поради настъпилата му смърт на 30 март 1925 г. Събраните уводи излязоха в 1926 година под заглавието "Рудолф Щайнер, Гьотевите съчинения върху естествените науки." В 1949 година в издателството Новалис, Фрайбург, бе организирано едно патентно издание. Настоящото джобно издание съдържа едно ново издание на специалното издание на всички уводи, по-нататък заключителната глава от книгата на Рудолф Щайнер "Загадки на философията": "Изглед към една антропософия представен в очерк" /написана в 1914 г.; последното издание на "Загадки на философията" Издателство Свободен Духовен Живот, Щутгарт 1955 г./ През време на работата върху Гьотевите съчинения върху естествените науки се роди също съчинението на Рудолф Щайнер "Основни линии на една теория познанието в Гьотевия светоглед /№ 1 от тази поредица джобни издания./
към текста >>
Събраните уводи излязоха в 1926
година
под заглавието "Рудолф Щайнер, Гьотевите съчинения върху естествените науки." В 1949
година
в издателството Новалис, Фрайбург, бе организирано едно патентно издание.
От първия и третия том на първото издание излязоха в 1947 и 1949 година фотомеханически копия в Издателство Трокслер, Берн. Те бяха поети от издателството на Администрацията на Рудолф Щайнеровото Наследство, Дорнах и могат още да се получат, докато т.2 и т.4 не са излезли вече от 1921 година насам. Едно специално издание на всички уводи, изготвено от самия Рудолф Щайнер, излезе първо в 1926 година в Дорнах. Рудолф Щайнер беше дал отчасти нови заглавия на главите. В прегледаните от него печатни коректурни листове той беше отбелязал по-нататък 36 места, на които искаше да напише още за бележки, но не можа да осъществи това намерение поради настъпилата му смърт на 30 март 1925 г.
Събраните уводи излязоха в 1926 година под заглавието "Рудолф Щайнер, Гьотевите съчинения върху естествените науки." В 1949 година в издателството Новалис, Фрайбург, бе организирано едно патентно издание.
Настоящото джобно издание съдържа едно ново издание на специалното издание на всички уводи, по-нататък заключителната глава от книгата на Рудолф Щайнер "Загадки на философията": "Изглед към една антропософия представен в очерк" /написана в 1914 г.; последното издание на "Загадки на философията" Издателство Свободен Духовен Живот, Щутгарт 1955 г./ През време на работата върху Гьотевите съчинения върху естествените науки се роди също съчинението на Рудолф Щайнер "Основни линии на една теория познанието в Гьотевия светоглед /№ 1 от тази поредица джобни издания./
към текста >>
14.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
В 1883
година
Йосеф Кюршнер ме покани да изготвя за издаване естествено-научните трудове на Гьоте в устроената от него "Германска национална литература", като напиша към тях съответните уводи и подходящи обяснения.
Б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ……………………….........68 В. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА…………………………………........71 Г. ОПТИМИЗЪМ И ПЕСИМИЗЪМ……………………….............74 9. ЗАКЛЮЧЕНИЕ………………………………………………..........75 А. ПОЗНАНИЕ И ХУДОЖЕСТВЕНО ТВОРЧЕСТВО……..........75
В 1883 година Йосеф Кюршнер ме покани да изготвя за издаване естествено-научните трудове на Гьоте в устроената от него "Германска национална литература", като напиша към тях съответните уводи и подходящи обяснения.
За мене тази задача включваше от една страна едно обяснение с естествената наука, а от друга страна с целия светоглед на Гьоте. Тъй като трябваше да изляза пред читателите с едно такова обяснение, аз трябваше да доведа до определен завършек всичко, което си бях изработил дотогава като светоглед. За първи том на естествено-научните трудове на Гьоте трябваше първо да разработя неговите идеи за метаморфозите. Начинът на мислене, който нарушаваше в естествената наука от началото на нейното голямо влияние върху цивилизацията на 19-то столетие, ми се стори неподходящ за добиване едно разбиране на това, към което Гьоте се беше стремил за познанието на природата и беше постигнал до висока степен. Аз открих, че за Гьотевия начин на познание не съществува никаква теория за познанието.
към текста >>
15.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ноември 1925
година
Рудолф Щайнер
Това, което съществуваше по времето на неговото замисляне като теории на познанието, намери своето продължение в явилите се по-късно теории на познанието. Това, което бих имал да кажа върху тези по-нови теории на познанието, аз го казах в моето съчинение "Загадки на философията". То излиза едновременно в едно ново издание в същото издателство. Това, което скицирах по онова време като теория на познанието в Гьотевия светоглед и това малко съчинение, ми се струва, че е необходимо да бъде казано също така и днес, както преди 40 години. Гьотеанум в Дорнах край Базел
Ноември 1925 година Рудолф Щайнер
към текста >>
16.
02. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Краят на април 1886
година
РУДОЛФ ЩАЙНЕР
Те трябва да покажат, че всеки отделен възглед изказан от Гьоте трябва да бъде извлечен от целостта на неговия гений. Принципите, по които трябва да стане това, са обект на предстоящата книжка. Тя трябва да покаже, че това, което считаме като научни възгледи на Гьоте, е способно да бъде обосновано самостоятелно. С това считам да съм казал всичко, което трябва да предшествува следващото изложение. Това, което трябва да сторя още, е да изпълня едно приятно задължение, да изкажа най-дълбока благодарност на господин професора Кюршнер, който се отзова с извънредно благоволение към моите научни усилия и подпомогна издаването и на това малко съчинение.
Краят на април 1886 година РУДОЛФ ЩАЙНЕР
към текста >>
17.
07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Писмата на Гьоте и на Шилер от началото на 1798
година
се занимават с това.
Ние съпоставяме определени условия, чиято природа познаваме, и чакаме, какво ще се получи от това. Тук имаме обективно явление на основата на субективното създаване. Имаме нещо обективно, което същевременно е изцяло субективно. Ето защо опитът е истинският посредник между субект и обект в неорганичната естествена наука. Зародишите на развития тук от нас възглед се намират в писмата разменени между Гьоте и Шилер.
Писмата на Гьоте и на Шилер от началото на 1798 година се занимават с това.
Те наричат този метод рационален емпиризъм, защото той прави като съдържание на науката нещо друго освен обективни процеси; обаче тези обективни процеси са свързани от една тъкан от понятия /закони/, която нашият дух открива в тях. Сетивните процеси в една връзка, която може да бъде схваната само от мисленето, това е рационалния емпиризъм. Ако съпоставим гореспоменатите писма от Гьотевата статия: "Опитът като посредник между субект и обект”, тогава и горната теория ще видим логичното последствие от това. Следователно в неорганичната природа напълно се потвърждава общото отношение, което ние установихме между опитност и наука. Обикновената опитност е само половината действителност.
към текста >>
18.
01. ВЪВЕДЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Авторът на тези редове вече изложи веднъж в литературата това становище в 1885
година
в своите "Основни черти на познанието" Берлин и Щутгарт, във основа на изследванията, които вярно е, по метод се различаваха съществено от настоящите и в които липсва също издигането до първите елементи на познанието.
Естествено, при това трябва да признаем, че точното определение на понятието даденото, както се опитваме да сторим това тук, би било твърде затруднено без предварителните основни работи на Фолкелт,/1/ в които основно е изследвано понятието на познанието. Но надяваме се, че положихме основата за опровержението на субективизма, присъщ на теорията на познанието, която изхожда от Кант; а именно, мислим, че сторихме това, като показахме, че субективната форма, в която се явява образът на света за акта на познанието до обработването на този образ чрез науката, е само една необходима преходна степен, преодоляла в процеса на познанието. За нас така нареченият опит, който позитивизмът и неокантианството толкова охотно биха искали да представят за единствено достоверен, а именно истински субективизъм. И, показвайки това, ние обосноваваме Обективния идеализъм, като необходимо следствие на разбиращата себе си теория на познанието. Този идеализъм се отличава от метафизическия, абсолютен идеализъм на Хегел с това, че той търси основанието за разлагане на действителността в дадено битие и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния процес на познанието.
Авторът на тези редове вече изложи веднъж в литературата това становище в 1885 година в своите "Основни черти на познанието" Берлин и Щутгарт, във основа на изследванията, които вярно е, по метод се различаваха съществено от настоящите и в които липсва също издигането до първите елементи на познанието.
Най-новата литература, взета под внимание в тези разсъждения, е следващата. Ние привеждаме не само това, към което нашето изложение има непосредствено отношение, но и всички трудове, в които се третират въпроси, близки до изложените от нас. Не считаме за необходимо да привеждаме самите съчинения на класиците на философията. За теорията на познанието въобще могат да бъдат взети под внимание:........ /Особено встъпителните глави, в които става дума за отношението на теорията на познанието към останалите науки/1/.
към текста >>
19.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Тези думи се отнасят до първия образ, който Фихте предал на своето Наукоучение в 1794
година
.
Ние не бива да го доказваме или да го определяме, ако той трябва да бъде абсолютно основния първи принцип". Видяхме, че доказваното и определяното са неуместни с изключение само по отношение на съдържанието на чистата логика. Обаче "Азът" принадлежи към действителности, а тук е необходимо да установим личността в даденото на тази или онази категория. Фихте не е сторил това и тук трябва да се търси причината, защото той е дал такъв несполучлив образ на своето Наукоучение. Целлер отбелязва/1/, че логическите формули, чрез които Фихте иска да стигне до понятието на "Аза", само лошо прикриват обстоятелството, че Фихте, собствено казано, иска на всяка цена да достигне една вече предначертана цел, да стигне до тази начална точка.
Тези думи се отнасят до първия образ, който Фихте предал на своето Наукоучение в 1794 година.
Ако се държим за това, че Фихте в действителност, според пълния смисъл на неговото философствуване, не е могъл да желае нищо друго, освен да застави науката да започне чрез абсолютния волев акт, тогава съществуват два пътя, които правят обяснимо това начинание. Единият се заключава в това, да се достигне съзнанието при което и да е от неговите емпирически действителности и чрез постепенно отстраняване на всичко, което не следва първоначалното от него, да се изкристализира чистото понятие на "Аза". другият път би се заключавал в това, да се започне веднага с първоначалната деятелност на "Аза" и да се покаже неговата природа чрез обръщане на мисълта към себе си и чрез философствуване; но в течение на този път той постепенно преминава към втория. Придържайки се към "трансцеденталната аперцепция" у Канта, Фихте намирал, че всяка деятелност на "Аза" се състои в съчетание на материала на опита, съгласно формата на съждението. Актът на съждението се състои в свързването на сказуемото с подлога, което чисто формално може да бъде изразено с положението: А = А.
към текста >>
Още през 1797
година
, в "Първо въведение в наукоучението", той препоръчва самонаблюдението като правилен път за познаването на "Аза" в неговия първоначален присъщ нему характер.
Но също така е отрязан всякакъв друг път от безусловното към обусловеното. Ако "Азът" е безусловен само в указаното направление, тогава веднага за него се прекратява възможността на полагането чрез първоначалния акт на каквото и да е друго, освен на своето собствено битие. Заедно с това възниква и необходимостта да се насочи основанието на всяка друга деятелност на "Аза". Фихте напразно е търсил такова основание, както вече видяхме по-горе. Ето защо за извеждането на "Аза" той се обръща към един друг от посочените по-горе пътища.
Още през 1797 година, в "Първо въведение в наукоучението", той препоръчва самонаблюдението като правилен път за познаването на "Аза" в неговия първоначален присъщ нему характер.
"Наблюдавай себе си, отвръщай погледа си от всичко, което те заобикаля, насочи го вътре в себе си" ето кое е първото изискване, което философията поставя на своя ученик. Не става дума за нещо, което е вън от тебе, а изключително за самия тебе"/1/. Естествено този род въведение в Наукоучението има по-голямо преимущество пред другите. Защото самонаблюдението произвежда деятелността на "Аза" действително не едностранчиво, в едно определено направление; то го показва не само като полагащо битие, а в неговото всестранно разкриване, как то се старае мислено да разбере непосредствено даденото съдържание на света. За самонаблюдението "Азът" се явява как той си изгражда образа на света от съчетаване на даденото и на понятието.
към текста >>
Аз намирам това най-ясно изразено във "Встъпителните лекции в Наукоучението, четени през есента на 1813
година
в Берлинския университет"/1/: "Това учение предполага един съвършено нов сетивен орган, разриващ един нов свят, който за обикновения човек никак не съществува".
Който наблюдава само света на обектите, той не познава, че "Азът" още само ги създава. Обаче който наблюдава "Аза" в неговия акт на построението, той вижда основанието на готовия образ на света; той знае, благодарение на какво възниква този образ; за него той се явява като следствие, за което му са дадени предпоставки. Обикновеното съзнание вижда само това, което е положено, което така или иначе е определено. На него му липсва разбирането на първичните положения, на основите: защо е положено именно така, а не иначе. Да добие знание за тези първични положения, в това се състои задачата на едно съвършено ново чувство.
Аз намирам това най-ясно изразено във "Встъпителните лекции в Наукоучението, четени през есента на 1813 година в Берлинския университет"/1/: "Това учение предполага един съвършено нов сетивен орган, разриващ един нов свят, който за обикновения човек никак не съществува".
Или: "Сега е ясно определен светът на новото сетиво и чрез него самото това сетиво; той е виждане на първичните положения, на която се основава съждението: нещо е; основание на битието, което именно поради това, че е такова, не само е, но е битието"/2/. Но и тук у Фихте липсва нова разбиране на съдържанието на извършената от "Аза" дейност. Той никога не стига до него. Ето защо неговото Наукоучение не можа да стане това, което иначе то би трябвало да стане по своето цяло предразположение теория на познанието, като основа на философската наука. Действително, ако веднъж е било познато, че дейността на "Аза" трябва да се полага от самия него, лесно би могло да се стигне до мисълта, че тя получава своето съдържание от "Аза".
към текста >>
В 1791
година
във "Въведение към Наукоучението", той намира, че съществуват две теоретически системи: догматизъм, определящ "Аза" чрез вещите и идеализъм, определящ вещите чрез "Аза".
Ако Фихте би се опитал да направи това определение, той би стигнал до понятието на познанието, което трябва да бъде осъществено от "Аза". Наукоучението на Фихте е довод в полза на това, че даже и на най-остроумното мислене не се удава да работи плодотворно на какво да е поприще, ако то не се домогне до правилната форма на мислене /категория, идея/, която бидейки изпълнена с даденото, дава действителността. С такъв наблюдател става същото, както с човек, на когото се предлага най-прекрасната мелодия, но той съвсем не я слуша, защото няма никаква възприемчивост към тези мелодии. Само онзи може да охарактеризира съзнанието, като нещо дадено, който умее да овладее "идеята на съзнанието". Веднъж даже Фихте е бил много близо до правилния възглед.
В 1791 година във "Въведение към Наукоучението", той намира, че съществуват две теоретически системи: догматизъм, определящ "Аза" чрез вещите и идеализъм, определящ вещите чрез "Аза".
Според неговото мнение и двете се явяват в качеството на напълно възможни мирогледи. Както едната, така и другата допускат тяхното последователно провеждане. Обаче ако се отдадем на догматизма, ние трябва да се откажем от самостоятелността на "Аза" и да го направим зависим от "вещите в себе си". Ние се намираме в обратното положение, когато приемем идеализма. Каква система иска да се избере този или онзи философ, това Фихте представя всецяло на желанието на "Аза".
към текста >>
20.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
През 1596,
година
та в която се ражда Рене Декарт, бащата на новото време, Ото Гасман (1562 1607) издава своята „Рsусhоlоgia аnthгороlоgicа", в която за пръв път прави опит да интегрира откъслечните знания за човека в една всеобхватна наука за човека.
РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА" Духовните революции и свързаните с тях нови научни дисциплини обикновено възникват с изграждането на нови понятия. Такъв е случаят и с понятието „антропология", което откри изследователски перспективи от най-висш порядък.
През 1596, годината в която се ражда Рене Декарт, бащата на новото време, Ото Гасман (1562 1607) издава своята „Рsусhоlоgia аnthгороlоgicа", в която за пръв път прави опит да интегрира откъслечните знания за човека в една всеобхватна наука за човека.
Обаче скоро се очертават и границите, на които се натъква естественонаучната методология, в стремежа си да стигне до „истинския" образ на човека. Ето защо, през 1856, в своята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят. Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целия сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивния живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е Антропософията." Впрочем понятието „Антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една година преди „Рsyсhоlоgiа апthrоро1оgiа" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „De Маgiа Vеtеrum". Като първа задача на Антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот.
към текста >>
Впрочем понятието „Антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една
година
преди „Рsyсhоlоgiа апthrоро1оgiа" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „De Маgiа Vеtеrum".
Такъв е случаят и с понятието „антропология", което откри изследователски перспективи от най-висш порядък. През 1596, годината в която се ражда Рене Декарт, бащата на новото време, Ото Гасман (1562 1607) издава своята „Рsусhоlоgia аnthгороlоgicа", в която за пръв път прави опит да интегрира откъслечните знания за човека в една всеобхватна наука за човека. Обаче скоро се очертават и границите, на които се натъква естественонаучната методология, в стремежа си да стигне до „истинския" образ на човека. Ето защо, през 1856, в своята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят. Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целия сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивния живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е Антропософията."
Впрочем понятието „Антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една година преди „Рsyсhоlоgiа апthrоро1оgiа" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „De Маgiа Vеtеrum".
Като първа задача на Антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот. Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780 1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в антропософията едно „повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия": „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една Антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята. При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух." През 1882 Роберт Цимерман издава във Виена своя основен труд „Въведение в антропософията", който оказва известно въздействие върху Рудолф Щайнер. Разбира се, по-късно Рудолф Щайнер изпълва това понятие със съвсем друго съдържание.
към текста >>
21.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Вижданото от мен лале днес е действително, но след
година
то ще е изчезнало в небитието.
За наивния реализъм понятията са само средство към целта. Те съществуват, за да създават идеални еквивалентни образи на възприятията. За самите неща те не означават нищо. Реални за наивния реалист са единствено отделните лалета, които биват виждани или могат да бъдат видени; за него идеята за лале е нещо абстрактно - нереален мисловен образ, който душата си е съставила от общите за всички лалета белези. Наивният реализъм с неговия принцип за реалност на всичко възприемано се опровергава от опита, който учи, че съдържанието на възприятията има преходен характер.
Вижданото от мен лале днес е действително, но след година то ще е изчезнало в небитието.
Утвърдилото се у мен е родът лале. Но за наивния реализъм този род е „само" идея, а не действителност. Така този светоглед изпада в положението да вижда как реалностите му се появяват и изчезват, докато считаното от него за нереално фактически се утвърждава спрямо реалното. Следователно наред с възприятията наивният реализъм трябва да признае валидността и на нещо идеално. Той трябва да допусне наличието на същности, които не могат да се възприемат сетивно.
към текста >>
22.
НИЦШЕ, СЪЧИНЕНИЯ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Тук привеждам за ориентация издадените досега и разгледани в моите изложения творби на Ницше и добавям към всяка една
година
та на излизане на първото издание.
НИЦШЕ, СЪЧИНЕНИЯ
Тук привеждам за ориентация издадените досега и разгледани в моите изложения творби на Ницше и добавям към всяка една годината на излизане на първото издание.
Раждането на трагедията. Старогръцката култура и песимизмът. Първото издание излиза през 1872 г. Ново издание с „Опит за самокритика“ излиза през 1886 г. Несвоевременни размишления.
към текста >>
23.
Бележки
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Половин
година
тя е негова ученичка и последователка.
бележки 1. книга за Ницше от госпожа Лу Андреас-Саломе: Фридрих Ницше в своите творби, Виена, 1894 г. (ново издание, Франкфурт на Майн, 2000 г.). Ницше се запознава с Лу фон Саломе (1861-1937) в Рим през 1882 г.
Половин година тя е негова ученичка и последователка.
2. Паул Рее (1849-1901), философ и психолог. От есента на 1876 до 1882 г. е в приятелски отношения с Ницше. Неговите Психологически наблюдения (1875) оказват огромно въздействие върху Ницше. 3. Фриц Кьогел (1860-1904), доктор по философия.
към текста >>
24.
ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Гьотеанум в Дорнах край Базел Есента 1923
година
Аз исках да изложа характера на средновековната мистика, за да обърна вниманието върху факта, как тя се развива като самостоятелна мистика откъснато от майчината почва, стария начин на мислене, но не може да се задържи, защото вече и липсва душевната импулсивност, която в минали времена и даваше самото изследване. Това ни довежда до мисълта, че трябва да търсим онези елементи на новото изследване, които водят до мистиката. Тогава от това модерно изследване ще може да се добие онази душевна импулсивност, която не се задържа при онзи мъглив, родствен с чувството вътрешен живот, а от мистичната изходна точка се издига до духовното познание. Средновековната мистика се атрофира, защото беше изгубила основата на изследването която насочва душевните способности нагоре към духа. Настоящата книжка иска да даде един подтик, за да могат да се добият от правилно разбраното модерно изследва не онези сили, които насочват към духовния свят.
Гьотеанум в Дорнах край Базел Есента 1923 година
Рудолф Щайнер
към текста >>
25.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Този свят на идеите се съдържа изцяло в моята "Философия на свободата"/Берлин, 1894
година
, Емил Фелбер/.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ Това, което излагам в настоящия труд, съставляваше преди това съдържанието на лекция, които изнесох миналата зима в Теософската библиотека в Берлин. Графиня и граф Врокдорф ме бяха поканили да говоря за мистиката пред един кръг от слушатели,за които този въпрос беше един важен жизнен въпрос. Преди 10 години аз не бях се осмелил още да изпълня подобно желание. Не че тогава светът на идеите, които днес застъпвам, не живееха още в мене.
Този свят на идеите се съдържа изцяло в моята "Философия на свободата"/Берлин, 1894 година, Емил Фелбер/.
Но аз да изразя този свят от идеи, както върша това днес, и да ги поставя за основа на едно разглеждане, както става в настоящия труд, за това се изисква още нещо съвършено друго, а не само да бъде човек твърдо убеден в тяхната мисловна истина. За това се изисква една интимна обхода с този идеен свят, каквато могат да създадат само много години от живота. Едвам сега, когато тази обхода ми е присъща, аз се осмелявам да говоря така, както ще се види в настоящия труд. Който не се запознава с моя идеен свят безпристрастно, открива в него противоречия над противоречия. Неотдавна аз посветих на Ернст Хекел една книга върху светогледите на 19-ия век /Берлин, 1906 г./, в която оправдавах неговият мисловен свят.
към текста >>
26.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Валентинус /Валентин Вайгел/, когато четем уводните думи на неговата написана в 1578
година
книжка "Познай Себе си".
Той казал тези изречения, когато завършил разглеждането на гръцката философия. Чрез това той е показал, че веднъж в него е просиял светкавично смисълът на неоплатоническа мъдрост, за която говори на посоченото място. В момента на това проблясване, той се беше свързал вътрешно с духове като Платон, Проклус. И ние се свързваме вътрешно с него, когато четем неговите думи. И съединяваме се вътрешно с размишляващия в уединение енорийски свещеник М.
Валентинус /Валентин Вайгел/, когато четем уводните думи на неговата написана в 1578 година книжка "Познай Себе си".
Ние четем у древните мъдреци това мъдро изречение "Познай Себе си", въпреки че то се използва в мирските нрави в смисъла: Погледни себе си, що си ти, изследвай това, което живее в твоите гърди, разсъждавай върху себе си и не укорявай другите, въпреки че, казвам, то намира приложение в живота в мирските нрави, ние можем да разпрострем това изречение "познай себе си" много добре и върху природното и свръхприродното /естественото и свръхестественото /познание на целия човек, следователно в смисъла, че не само човек да насочва поглед върху себе си и при това да си спомня, как трябва да постъпва в своите нрави пред хората, но да познае и своята собствена природа, от къде иде, от какво е съставен, за какво е предназначен." Валентин Вайгел е стигнал от своите собствени гледища до познанията, които са обхванати в мъдрото изречение на Аполон. Същият път на познанието и същото становище спрямо "Познай Себе си" трябва да припишем и на цяла поредица от дълбокомислещи духове, която започва с Майстер Екхарт /1250-1327 г./ и завършва с Ангелус Силезиус /1624-1677 г./ и към които принадлежи също и Валентин Вайгел. На всички тези духове е общо едно силно чувство, че себепознанието на човека изгрява едно слънце, което озарява не само случайната отделна личност на съзерцателя, а и нещо друго. Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество. На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия.
към текста >>
Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813
година
"представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им позволява тяхното сетиво на осезанието.
Същият път на познанието и същото становище спрямо "Познай Себе си" трябва да припишем и на цяла поредица от дълбокомислещи духове, която започва с Майстер Екхарт /1250-1327 г./ и завършва с Ангелус Силезиус /1624-1677 г./ и към които принадлежи също и Валентин Вайгел. На всички тези духове е общо едно силно чувство, че себепознанието на човека изгрява едно слънце, което озарява не само случайната отделна личност на съзерцателя, а и нещо друго. Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество. На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия. Не ще бъде лесно да се намери едно по-добро описание на това ново чувство, отколкото онова, което Й. Г.
Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813 година "представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им позволява тяхното сетиво на осезанието.
Застанете сред тях и им говорете за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината. Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно. Или пък поради някаква причина ще искате да създадете известно разбиране за вашето учение: Тогава те ще могат да го разберат само от това, което им е познато чрез осезанието: Те ще искат да почувстват светлината и цветовете и другите отношения на видимостта, ще си въобразят, че ги чувстват, ще измислят и ще се залъжат с нещо в своето чувство относно това, което наричате светлина. Тогава те ще разберат криво, ще изопачат, ще изтълкуват погрешно тази светлина." Нещо подобно трябва да кажем и за това, към което се стремяха гореспоменатите духове. Те виждаха да се разтваря в себепознанието едно ново чувство, едно ново сетиво.
към текста >>
Един особено красноречив пример за грешката, която се крие тук, имаме в знаменателната реч върху "игнорабимус" /не ще знаем"/ на естественика Дю Боа-Реймонд, произнесена през 1876
година
.
Те смятат, че трябва да съществува нещо, което остава недостижимо за познанието. Това, което би трябвало да постигнат благодарение на факта, че още веднъж възприемат с вътрешното сетиво на по-висока степен това, което са възприели чрез сетивата и са обхванали с ума, те го пренасят във външния свят като нещо недостижимо и непознато. Тогава говорят за границите на познанието, които им пречат да стигнат до "нещото в себе си". Те говорят за непознатата "същност" на нещата. Че тази "същност" на нещата просиява, когато вътрешното сетиво прави да падне неговата светлина върху нещата, това те не искат да признаят.
Един особено красноречив пример за грешката, която се крие тук, имаме в знаменателната реч върху "игнорабимус" /не ще знаем"/ на естественика Дю Боа-Реймонд, произнесена през 1876 година.
Според тази реч, ние навсякъде можем да стигнем само до там, да виждаме в природните процеси изяви на "материята". Що е самата "материя", това ние никога не ще можем да знаем. Дю Боа-Реймонд твърди, че никога не ще можем да проникнем дотам, където материята се явява в пространството. Причината, поради която не можем да проникнем дотам, се крие обаче в това, че там въобще не може да се търси нищо. Който говори както Дю Боа-Реймонд, той има чувството, че природознанието ни доставя резултати, които сочат на нещо друго, което то не може да ни даде.
към текста >>
27.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той принадлежи на ордена на Доминиканците както и най-великият християнски богослов на Средновековието, Томас от Аквино, който е живял от 1225 до 1274
година
.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ Светът от представи на Майстер Екхарт е изцяло разгорен от чувството, че нещата се раждат от чувството, че нещата се раждат в духа на човека като по-висши същности.
Той принадлежи на ордена на Доминиканците както и най-великият християнски богослов на Средновековието, Томас от Аквино, който е живял от 1225 до 1274 година.
Екхарт беше един безусловен почитател на Томас. Това трябва да ни бъде понятно, когато вземем под внимание целия начин на мислене на Майстер Екхарт. Той вярваше, че се намира в пълна хармония с ученията на християнската църква, считайки, че същото отношение има и към Томас. Екхарт не искаше да отнеме нищо от съдържанието на християнството, нито пък да прибави към него. Но той искаше са произведе отново това съдържание по свой начин.
към текста >>
28.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497
година
, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език.
Той вече не назидаваше просто своите слушатели; той ги разтърсваше. Той не потопяваше техните души н тяхната вътрешност; а ги водеше в един нов живот. Това ни се разказва символично: Близо четиридесет души паднали чрез неговата проповед и били като мъртви. Като ръководител в един такъв нов живот съществува едно съчинение, за чийто автор не се знае нищо. Пръв Лутер го е направил известно чрез напечатване.
Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497 година, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език.
Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина". По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора. Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа.
към текста >>
29.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Но ако от текста се изхвърлят някои думи и букви, тогава както е отбелязал Волфганг Ернст Хайдел през 1676
година
остават букви, които съчетани в думи описват само природни процеси.
Поради това абат Тритем от Шпонхайм трябваше да го съветва да съобщава своите възгледи само на малцина избрани като едно тайно учение, а именно само на онези, които можели да се издигнат до подобна идея за природата и духа, "защото и на воловете може да се дава само сено, а не захар, както на пойните птички". Може би на абат Агрипа дължи своето правилно гледище. В своята "Стенография" Тритем е написал един труд, в който с най-скрита ирония се отнася към онзи начин на мислене, който смесва природата на духа. В книгата той говори привидно само за свръхестествени процеси. Който я чете такава, каквато тя се представя, ще повярва, че авторът говори за заклинания на духове, за летене на духове из въздуха и т.н.
Но ако от текста се изхвърлят някои думи и букви, тогава както е отбелязал Волфганг Ернст Хайдел през 1676 година остават букви, които съчетани в думи описват само природни процеси.
/Например в един случай в една заклинателна формула е достатъчно да се изхвърлят първата и последната дума, след това от останалите да се зачеркнат втората, четвъртата, шестата и т.н. От останалите думи отново трябва да се зачеркнат първата, третата, петата и т.н. Това, което остава тогава, да се съчетае в думи: Заклинателната формула се превръща в едно чисто съобщение за природни факти./ Колко трудно е било на Агрипа да се освободи сам от предразсъдъците на своята епоха и да се издигне до един чист възглед, доказателство за това е фактът, че той издаде написаната от него още през 1510 година "Тайна философия" едва през 1531 година, защото я считаше за незряла. По-нататък доказателство за това е неговото съчинение "Върху тщеславието на науките", в което с огорчение говори за научния и останалия живот на неговата епоха.
към текста >>
Колко трудно е било на Агрипа да се освободи сам от предразсъдъците на своята епоха и да се издигне до един чист възглед, доказателство за това е фактът, че той издаде написаната от него още през 1510
година
"Тайна философия" едва през 1531
година
, защото я считаше за незряла.
Който я чете такава, каквато тя се представя, ще повярва, че авторът говори за заклинания на духове, за летене на духове из въздуха и т.н. Но ако от текста се изхвърлят някои думи и букви, тогава както е отбелязал Волфганг Ернст Хайдел през 1676 година остават букви, които съчетани в думи описват само природни процеси. /Например в един случай в една заклинателна формула е достатъчно да се изхвърлят първата и последната дума, след това от останалите да се зачеркнат втората, четвъртата, шестата и т.н. От останалите думи отново трябва да се зачеркнат първата, третата, петата и т.н. Това, което остава тогава, да се съчетае в думи: Заклинателната формула се превръща в едно чисто съобщение за природни факти./
Колко трудно е било на Агрипа да се освободи сам от предразсъдъците на своята епоха и да се издигне до един чист възглед, доказателство за това е фактът, че той издаде написаната от него още през 1510 година "Тайна философия" едва през 1531 година, защото я считаше за незряла.
По-нататък доказателство за това е неговото съчинение "Върху тщеславието на науките", в което с огорчение говори за научния и останалия живот на неговата епоха. Там той много ясно казва, че много трудно се е освободил от заблуждението на онези, които виждат във външни събития непосредствено духовни процеси, във външни факти пророчески указания за бъдещето и т.н. През три степени се издига Агрипа до висшето познание. Като първа степен той счита света, както той е даден за сетивата с неговите вещества, неговите физически, химически и други сили. Той нарича елементарна природа, доколкото тя е разглеждана на тази степен.
към текста >>
30.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Това е най-съществената характеристика на нашата епоха." С тази констатация Рудолф Щайнер запознава своите слушатели през 1918
година
и едва ли някой се е усъмнил тогава в истинността на тази диагноза, защото западната култура току-що бе записала още една дата в своята история тази на Първата световна война, с която това толкова многообещаващо, младо столетие вече бе загубило своята невинност.
е нещастие за душата. Да отричаш Духа - е самозаблуждение." Рудолф Щайнер, 1917 г. „Човекът днес не е в състояние да овладее своите мисли по истински човешки начин.
Това е най-съществената характеристика на нашата епоха." С тази констатация Рудолф Щайнер запознава своите слушатели през 1918 година и едва ли някой се е усъмнил тогава в истинността на тази диагноза, защото западната култура току-що бе записала още една дата в своята история тази на Първата световна война, с която това толкова многообещаващо, младо столетие вече бе загубило своята невинност.
Белезите на често цитираната вяра в прогреса на човечеството избледняваха все повече; въпросът за смисъла на живота се свеждаше само до анемични стратегии за едно голо просъществуване. Стрелките, обозначаващи пътя към модерното развитие бяха отдавна поставени още когато науките бяха решили окончателно да осъществят закъснялото си отделяне от метафизиката. Яростно дискутираният в миналото проблем за превъзходството на Духа над материята от една страна и на материята над Духа от другата, остави само незадоволителния, съвсем еднозначен белег: На безрезервна вяра в науката и техниката и на резервирано неверие спрямо всичко, чието съществуване не би могло да се докаже чрез методите и инструментариума на природните науки. Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абстрактно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване. С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на Бога; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя.
към текста >>
31.
УВОД КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Авторът озаглави този труд „Християнството като мистичен факт", след като преди осем години той обобщи в него съдържанието на лекциите, които изнесе през 1902
година
.
УВОД КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ
Авторът озаглави този труд „Християнството като мистичен факт", след като преди осем години той обобщи в него съдържанието на лекциите, които изнесе през 1902 година.
Още със самото заглавие трябваше да бъде загатнат особеният характер на книгата. Тук се предприема не просто опит за историческо представяне на мистичния характер на християнството, а се описва самото възникване на християнството от мистичния възглед. В основата на всичко залегна мисълта", че в хода на това възникване действуваха духовни факти, които можеха да бъдат виждани само от мистична гледна точка. Самото съдържание на книгата вече може да потвърди, че нейният автор нарича „мистичен" не онзи възглед, който се придържа по-скоро към неопределени чувствени познания и пренебрегва „строгата научна последователност". Вярно е, че днес много хора разбират „мистиката" само по този начин и я разглеждат като област на човешкия душевен живот, която няма нищо общо с „истинската наука".
към текста >>
32.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Със строга логика е изтъкнал този факт философът Ксенофан (575 до 480
година
преди Хр.) Знаем, че старите гръцки философи са били тясно свързани с мъдростта на Мистериите.
Нека погледнем, си мислеше той, всички представи за Боговете. Не приличат ли те на създанията, които намираме във външния свят? Не ги ли създава човекът, като им прибавя или отнема едно или друго качество от сетивния свят? Примитивният човек, който обича лова, създава едно небе, на което Боговете се отдават на най-блестящия лов. И гъркът поставя на своя Олимп за Богове личности, чиито първообрази се намирали в добре познатата гръцка действителност.
Със строга логика е изтъкнал този факт философът Ксенофан (575 до 480 година преди Хр.) Знаем, че старите гръцки философи са били тясно свързани с мъдростта на Мистериите.
Това може да се докаже особени точно за Хериклит. Ето защо това, което казва Ксенофан трябва да се приеме като принцип на Мистериите. Той гласи: „Хората си представят Боговете създадени по техен образ Те трябва да имат техните сетива, глас и тяло. Но ако говедата и лъвовете имаха ръце,
към текста >>
33.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
От тогава тя прекарва една трета от
година
та в долния свят, а две трети в горния.
Тя докарала неплодородие на Земята. Боговете трябвало да я утешат, за да не настъпи нещо страшно по Земята. Плутон бил посъветван от Зевс да пусне отново Персефона в горния свят. Но преди да стори това, Богът на ада й дал да яде от един наров плод. Тя е принудена да слиза периодично отново в долния свят.
От тогава тя прекарва една трета от годината в долния свят, а две трети в горния.
Деметра се примирява, тя се връща на Олимп. Обаче в Елевзис, мястото на нейното страдание, тя основава чествуването на един празник, който от сега нататък трябвало да напомня за нейната съдба. Не е трудно да се вникне в смисъла на мита за Деметра-Персефона. Това, което пребивава последователно ту в долния, ту в горния свят, е душата. С това е символизирана вечността на душата и нейното преобразяване чрез раждането и смъртта.
към текста >>
34.
ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
„Всяка
година
родителите му отиваха в Йерусалим за празника Пасха.
За Буда те имат определена представа. Животът на отделната личност трябва да отговаря на тази представа. Съобразно с това, в Евангелието на Матей четем: „Ирод събра всички висши свещеници и книжници из народа и се осведоми от тях къде трябва да се роди Христос." Браминът Азита казва за Буда: „- Това е детето, което ще стане Буда, спасителят, водач към безсмъртието, свободата и светлината." Нека да сравним това с Лука, 2, 25: „В Йерусалим живееше човек на име Симеон, този човек беше праведен и благочестив и очакваше утешението на Израел, и Светият Дух беше в него... Когато родителите донесоха Исус в храма, за да сторят с него изисканото от Закона, той взе детето в ръцете си и каза: „- Сега, Господи, освободи с мир своя раб, както си казал, защото очите ми видяха твоя спасител, който си приготвил пред всички народи, светлина за просвета на езичниците и слава на твоя народ Израел." За Буда се разказва, че като дванадесетгодишен бил изгубен и отново намерен под едно дърво, заобиколен от поетите и мъдреците на миналото, които той поучавал. На това отговаря (Лука, 2, 44 и следв.):
„Всяка година родителите му отиваха в Йерусалим за празника Пасха.
Когато той беше навършил дванадесет години, те отидоха по обичай в Йерусалим на празника. А когато се свършиха дните на празника, те тръгнаха към дома си, без да забележат, че детето Исус е останало в Йерусалим. Като мислеха, че той е с техните близки, изминаха един ден път и го търсеха между роднини и познати. И като не го намериха, върнаха се обратно в Йерусалим да го търсят. След три дни го намериха в храма да седи всред законоучителите, слушайки ги и задавайки им въпроси, и всички се чудеха на неговия разум и неговите отговори."
към текста >>
35.
ЕВАНГЕЛИЯТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Тогава каза на градинаря: Ето три години наред идвам всяка
година
да търся плод на тази смоковница и не намерих никакъв.
В Евангелието на Марко (11, 11 и следв.) четем: „И влезе Исус в Йерусалим и в храма, като разгледа всичко и понеже беше вече късно, излезе и отиде във Витания с учениците си. А на другия ден, когато излязоха от Витания, той огладня, и като видя отдалече една смоковница, покрита с листа, отиде, та дано намери нещо на нея, и като дойде при нея, не намери нищо, освен листа, понеже още не беше време за смокини. И рече Исус: Занапред никой да не вкуси плод от тебе во веки! " На същото място Лука разказва една притча (13, 6 и следв.): „А той им каза тази притча: Някой си имаше смоковница, насадена в лозето си. И дойде той и потърси плод, но не намери.
Тогава каза на градинаря: Ето три години наред идвам всяка година да търся плод на тази смоковница и не намерих никакъв.
Изкорени я. Защо да заема мястото? " Това е притча, която символизира безплодието на старото учение, представено в образа на безплодната смоковница. Това, което взема като образ, Марко описва като един факт, който изглежда исторически. Следователно, трябва да приемем, че фактите на Евангелията въобще не трябва да се вземат в исторически, а в мистичен смисъл.
към текста >>
36.
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
През 385
година
в Милано, Августин се запозна с учението на Амброзий.
външните неща с помощта на телесните сетива." Човек познава Божественото, когато развие душата си така, че първо познава самия себе си като духовна същност и като Дух намира пътя за духовния свят. До такава висота се беше издигнал Августин. От подобно настроение се пораждаше и копнежът на отделни личности от езическите народи, които търсеха истината; тези личности стигаха до Мистериите. В епохата на Августин, с такива убеждения човек можеше да стане християнин. Словото, станало човек, Исус, беше показало пътя, по който трябва да върви душата, ако иска да стигне до онова, за което трябва да говори, когато се намира сама със себе си.
През 385 година в Милано, Августин се запозна с учението на Амброзий.
Всички негови съмнения относно Новия и Стария Завет изчезнаха, когато учителят му изтълкува важните места не само в буквален смисъл, но „с повдигане на мистичната завеса, коя то закрива Духа". За Августин това, което бе пазено в Мистериите, се въплъщава в историческата традиция на Евангелията и в обществото, което пази тази традиция. Той постепенно се убеждава, че „законът на църквата, които гласи, че трябва да вярваме в това, което е недоказано, е напълно умерен и без никаква злоба". Той стига до представата: „Кой може да бъде толкова заслепен да каже, че църквата на апостолите не заслужава никаква вяра, когато тази църква е така вярна на своята мисия, поддържана от единството на множество братя, които така съвестно са предали писанията на следващите поколения и когато църквата е поддържала амвоните на християнското учение в непрекъсната верига до днешните епископи? "
към текста >>
37.
КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ НА ТОВА СЪЧИНЕНИЕ
GA_9 Теософия
През 1918
година
, преди да се появи деветото издание на тази книга, аз отново я подложих на старателно проучване.
КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ НА ТОВА СЪЧИНЕНИЕ
През 1918 година, преди да се появи деветото издание на тази книга, аз отново я подложих на старателно проучване.
Оттогава нарасна броят на съчиненията, които оборваха значимостта на представения в нея антропософски светоглед. Проучванията ми през 1918 година доведоха до множество разширения и допълнения. Настоящето издание не изискваше това. Който иска да вземе под внимание как на най-различни места в моето съчинение съм направил така, че да преценя тежестта и да отхвърля възможните възражения, той по същество може да разбере какво съм отговорил на моите противници. Вече не съществуват такива вътрешни основания да се допълня съдържанието по същия начин, както през 1918 година, макар че тъкмо през последните четири години антропософският светоглед се разви в душата ми, което ми позволи да задълбоча съдържанието на книгата в още по-голяма степен.
към текста >>
Проучванията ми през 1918
година
доведоха до множество разширения и допълнения.
КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ НА ТОВА СЪЧИНЕНИЕ През 1918 година, преди да се появи деветото издание на тази книга, аз отново я подложих на старателно проучване. Оттогава нарасна броят на съчиненията, които оборваха значимостта на представения в нея антропософски светоглед.
Проучванията ми през 1918 година доведоха до множество разширения и допълнения.
Настоящето издание не изискваше това. Който иска да вземе под внимание как на най-различни места в моето съчинение съм направил така, че да преценя тежестта и да отхвърля възможните възражения, той по същество може да разбере какво съм отговорил на моите противници. Вече не съществуват такива вътрешни основания да се допълня съдържанието по същия начин, както през 1918 година, макар че тъкмо през последните четири години антропософският светоглед се разви в душата ми, което ми позволи да задълбоча съдържанието на книгата в още по-голяма степен. Но това развитие и задълбочаване не ме доведе до разколебаване по отношение на това, което съм написал, а до мнението този труд да се преиздаде своевременно, без съществено да се променя съдържанието на основното изложение. Щутгарт, 24 ноември 1922
към текста >>
Вече не съществуват такива вътрешни основания да се допълня съдържанието по същия начин, както през 1918
година
, макар че тъкмо през последните четири години антропософският светоглед се разви в душата ми, което ми позволи да задълбоча съдържанието на книгата в още по-голяма степен.
През 1918 година, преди да се появи деветото издание на тази книга, аз отново я подложих на старателно проучване. Оттогава нарасна броят на съчиненията, които оборваха значимостта на представения в нея антропософски светоглед. Проучванията ми през 1918 година доведоха до множество разширения и допълнения. Настоящето издание не изискваше това. Който иска да вземе под внимание как на най-различни места в моето съчинение съм направил така, че да преценя тежестта и да отхвърля възможните възражения, той по същество може да разбере какво съм отговорил на моите противници.
Вече не съществуват такива вътрешни основания да се допълня съдържанието по същия начин, както през 1918 година, макар че тъкмо през последните четири години антропософският светоглед се разви в душата ми, което ми позволи да задълбоча съдържанието на книгата в още по-голяма степен.
Но това развитие и задълбочаване не ме доведе до разколебаване по отношение на това, което съм написал, а до мнението този труд да се преиздаде своевременно, без съществено да се променя съдържанието на основното изложение. Щутгарт, 24 ноември 1922 Рудолф Щайнер
към текста >>
38.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_9 Теософия
Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813
година
изнася своето "учение" като зрял плод на един живот, посветен в служба на истината, в началото на своята реч, той произнася следните думи: "Това учение предоставя един изцяло нов вътрешен орган на възприятие, чрез който е даден един нов свят, който просто не съществува за отделния човек".
ВЪВЕДЕНИЕ
Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813 година изнася своето "учение" като зрял плод на един живот, посветен в служба на истината, в началото на своята реч, той произнася следните думи: "Това учение предоставя един изцяло нов вътрешен орган на възприятие, чрез който е даден един нов свят, който просто не съществува за отделния човек".
И тогава в едно сравнение, той показва колко неразбираемо трябва да е това учение за онзи, който иска да го прецени с представите на обикновените сетива: "Нека си представим един свят, казва той, слепородени, които не познават нищо друго за нещата и за техните отношения, освен това, което те могат да на пипат. Идете при тях и започнете да им говорите за цветовете и за всички явления, които могат да се видят само с очите и да се възприемат само посредством светлината. Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им говорите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки". В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени. Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека.
към текста >>
39.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
След една
година
минавам отново през същата ливада.
Цветята ми показват цветовете си, които виждам с очи. Това е факт, който приемам като даден. Изпитвам удоволствие от пищността на цветовете. С това правя този факт родствен със себе си. Чрез моите чувства аз свързвам цветята със собственото си съществувание.
След една година минавам отново през същата ливада.
Тук има нови цветя, изпитвам чрез тях една нова наслада. Удоволствието ми от предишната година изплува като спомен. Той е в мен; предметът, от който то е възбудено, е в миналото. Но цветята, които виждам сега са същите, както тези от миналата година; те са израснали по същите закони, както и онези. Ако аз съм изучил тези закони и съм схванал тяхното естество, ще ги открия отново в тазгодишните цветя, както съм ги открил и в тези от миналата година.
към текста >>
Удоволствието ми от предишната
година
изплува като спомен.
Изпитвам удоволствие от пищността на цветовете. С това правя този факт родствен със себе си. Чрез моите чувства аз свързвам цветята със собственото си съществувание. След една година минавам отново през същата ливада. Тук има нови цветя, изпитвам чрез тях една нова наслада.
Удоволствието ми от предишната година изплува като спомен.
Той е в мен; предметът, от който то е възбудено, е в миналото. Но цветята, които виждам сега са същите, както тези от миналата година; те са израснали по същите закони, както и онези. Ако аз съм изучил тези закони и съм схванал тяхното естество, ще ги открия отново в тазгодишните цветя, както съм ги открил и в тези от миналата година. Цветята от миналата година са изчезнали, ще си помисля аз, насладата, която те сами причинили, остава само в спомена ми. Той е свързан само с моето съществуване.
към текста >>
Но цветята, които виждам сега са същите, както тези от миналата
година
; те са израснали по същите закони, както и онези.
Чрез моите чувства аз свързвам цветята със собственото си съществувание. След една година минавам отново през същата ливада. Тук има нови цветя, изпитвам чрез тях една нова наслада. Удоволствието ми от предишната година изплува като спомен. Той е в мен; предметът, от който то е възбудено, е в миналото.
Но цветята, които виждам сега са същите, както тези от миналата година; те са израснали по същите закони, както и онези.
Ако аз съм изучил тези закони и съм схванал тяхното естество, ще ги открия отново в тазгодишните цветя, както съм ги открил и в тези от миналата година. Цветята от миналата година са изчезнали, ще си помисля аз, насладата, която те сами причинили, остава само в спомена ми. Той е свързан само с моето съществуване. Това обаче, което съм познал миналата година за цветята и което отново познавам тази година, ще остане в мен, докато растат такива цветя. Това естество и тези закони, които ми се откриват, не зависят от моето съществуване, както зависи от него моето удоволствие.
към текста >>
Ако аз съм изучил тези закони и съм схванал тяхното естество, ще ги открия отново в тазгодишните цветя, както съм ги открил и в тези от миналата
година
.
След една година минавам отново през същата ливада. Тук има нови цветя, изпитвам чрез тях една нова наслада. Удоволствието ми от предишната година изплува като спомен. Той е в мен; предметът, от който то е възбудено, е в миналото. Но цветята, които виждам сега са същите, както тези от миналата година; те са израснали по същите закони, както и онези.
Ако аз съм изучил тези закони и съм схванал тяхното естество, ще ги открия отново в тазгодишните цветя, както съм ги открил и в тези от миналата година.
Цветята от миналата година са изчезнали, ще си помисля аз, насладата, която те сами причинили, остава само в спомена ми. Той е свързан само с моето съществуване. Това обаче, което съм познал миналата година за цветята и което отново познавам тази година, ще остане в мен, докато растат такива цветя. Това естество и тези закони, които ми се откриват, не зависят от моето съществуване, както зависи от него моето удоволствие. Моето чувство на удоволствие остава в мен; законите, същината на цветята остават извън мен, в света.
към текста >>
Цветята от миналата
година
са изчезнали, ще си помисля аз, насладата, която те сами причинили, остава само в спомена ми.
Тук има нови цветя, изпитвам чрез тях една нова наслада. Удоволствието ми от предишната година изплува като спомен. Той е в мен; предметът, от който то е възбудено, е в миналото. Но цветята, които виждам сега са същите, както тези от миналата година; те са израснали по същите закони, както и онези. Ако аз съм изучил тези закони и съм схванал тяхното естество, ще ги открия отново в тазгодишните цветя, както съм ги открил и в тези от миналата година.
Цветята от миналата година са изчезнали, ще си помисля аз, насладата, която те сами причинили, остава само в спомена ми.
Той е свързан само с моето съществуване. Това обаче, което съм познал миналата година за цветята и което отново познавам тази година, ще остане в мен, докато растат такива цветя. Това естество и тези закони, които ми се откриват, не зависят от моето съществуване, както зависи от него моето удоволствие. Моето чувство на удоволствие остава в мен; законите, същината на цветята остават извън мен, в света. Ето как човекът постоянно е свързан със света по три начина.
към текста >>
Това обаче, което съм познал миналата
година
за цветята и което отново познавам тази
година
, ще остане в мен, докато растат такива цветя.
Той е в мен; предметът, от който то е възбудено, е в миналото. Но цветята, които виждам сега са същите, както тези от миналата година; те са израснали по същите закони, както и онези. Ако аз съм изучил тези закони и съм схванал тяхното естество, ще ги открия отново в тазгодишните цветя, както съм ги открил и в тези от миналата година. Цветята от миналата година са изчезнали, ще си помисля аз, насладата, която те сами причинили, остава само в спомена ми. Той е свързан само с моето съществуване.
Това обаче, което съм познал миналата година за цветята и което отново познавам тази година, ще остане в мен, докато растат такива цветя.
Това естество и тези закони, които ми се откриват, не зависят от моето съществуване, както зависи от него моето удоволствие. Моето чувство на удоволствие остава в мен; законите, същината на цветята остават извън мен, в света. Ето как човекът постоянно е свързан със света по три начина. Нека засега да не влагаме нищо друго в този факт, а да го схванем така, както ни се представя. От това следва, че човекът има три страни в своето естество.
към текста >>
40.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Ролф, който в своята книга: “Биологичните проблеми като сравнение за развитието на една рационална етика” заяви още в 1884
година
: “Дарвиновият принцип на борбата за съществуване става приемлив чрез въвеждането на ненаситността.
Говориха за безсилие на “естествения подбор”. По-нататък в последните години де Врис можа чрез опити да докаже, че съществуват напълно скокообразни изменения на една жива форма в друга (мутации). Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно. Под нозете все повече изчезваше почвата, върху която бе градено в течение на десетилетия. И без това разумни изследователи вярваха, че е трябвало още по-рано да напуснат тази почва, както например починалият на младини В. Х.
Ролф, който в своята книга: “Биологичните проблеми като сравнение за развитието на една рационална етика” заяви още в 1884 година: “Дарвиновият принцип на борбата за съществуване става приемлив чрез въвеждането на ненаситността.
Защото само тогава имаме обяснение за факта, че създанието, винаги където му е възможно, поема повече, отколкото се нуждае за запазване на съществуването си, и че то нараства прекалено много, където му се удава случай за това... Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създанието не е застрашено, за мене борбата е вездесъща. Тя първично е борба за живот, една борба за умножение на живота, обаче не борба за съществуване”. Естествено е при това положение на фактите разумните хора да признават, че материалистичният мисловен свят не е годен за изграждането на един светоглед. Изхождайки от него ние не можем ни най- малко да се произнесем върху душевните и духовните явления. И днес съществуват вече много природоизследователи, които се стремят да си изградят една световна постройка върху съвършено други представи.
към текста >>
41.
ПРЕДГОВОР ОТ МАРИЯ ЩАЙНЕР
GA_11 Из Хрониката Акаша
Поради изразеното много пъти желание, тези публикувани през 1904
година
от др Рудолф Щайнер статии най-после след тридесет и пет години се издават под формата на книга.
ПРЕДГОВОР ОТ МАРИЯ ЩАЙНЕР към първото издание на книгата (1939)
Поради изразеното много пъти желание, тези публикувани през 1904 година от др Рудолф Щайнер статии най-после след тридесет и пет години се издават под формата на книга.
Те бяха написани и поместени в първоначално месечно, а по-късно по-рядко издаваното списание “Луцифер Гносис”. На това се дължи честото връщане назад и посочване на по-рано казаното. Повторенията обаче са особено необходими в изучаването на духовната наука. Някои читатели могат да намерят за объркващо, че редом с установената за западноевропейската култура терминология се употребяват понятия от ориенталската езотерика. Тези понятия бяха станали популярни в Европа в края на столетието чрез литературата на теософското общество.
към текста >>
42.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ТОВА ИЗДАНИЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
В първото издание на събраните в книга лекции през 1939
година
, издателката Мари Щайнер прибави и статиите “Културата на съвременността в огледалото на духовната наука” от “Луцифер-Гносис” брой 16) Септември 1906 и “Предразсъдъци от мнима наука” от “Луцифер-Гносис” брой 35, Май 1908, както и отговори на въпроси от брой 20 и 21, Януари и Февруари 1905.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ТОВА ИЗДАНИЕ Под заглавието Хрониката Акаша Рудолф Щайнер публикува в списанието Луцифер Гносис от номер 14 до 35 поредица от статии, които той имаше намерение да продължи. Това не можа да стане, защото издаването на списанието се преустанови с номер 35, поради неговата претовареност. 1907/08 той издаде тези статии като различни единични издания, като на отделните глави бяха поставени заглавия.
В първото издание на събраните в книга лекции през 1939 година, издателката Мари Щайнер прибави и статиите “Културата на съвременността в огледалото на духовната наука” от “Луцифер-Гносис” брой 16) Септември 1906 и “Предразсъдъци от мнима наука” от “Луцифер-Гносис” брой 35, Май 1908, както и отговори на въпроси от брой 20 и 21, Януари и Февруари 1905.
Като единични издания са публикувани: Нашите атлантски предци, Берлин 1908, 1909, 1918, 1920, Дорнах 1928, 1934. Към страница: 1. Изказване на Карл Фогтс: В неговата книга “Физиологични писма към образованите от всички браншове”, 1845, стр. 206 Людвиг Бюхнер, 1824/1899 в произведението му Сила и вещество издадено 1855. 2. както Ладенбург на събранието на прородоизследователите от 1903:
към текста >>
43.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925
GA_13 Въведение в Тайната наука
През 1909
година
аз вече почувствувах, че при тези предпоставки бих могъл да напиша една книга, която: Първо, ще носи в себе си съдържанието на моите духовни наблюдения, предадени до известна и все пак задоволителна степен под формата на мисли, и второ, ще бъде разбираема за всеки мислещ човек, който сам не издига пречки пред своите познавателни възможности.
Ако в своята преценка човек бъде дори незначително повлиян от твърдението, че духовно възприеманите процеси не могат да бъдат разбрани от обикновеното, още невиждащо съзнание, именно поради неговите граници, тази преценка застава като един тъмен и непрогледен облак пред него и той наистина престава да разбира. Но ако виждащият облече своите свръхсетивни опитности в прецизни и точни мисли, духовната действителност става напълно разбираема за непредубеденото невиждащо съзнание, както и завършената картина от художника е разбираема за всеки човек, дори и той да не е художник. Естествено, разбирането на духовния свят не е така свързано с чувствено- художническия елемент, какъвто е случаят при едно произведение на изкуството; за горната цел е необходим чисто мисловният елемент, характерен за цялото природознание. За да бъде разбирането действително възможно, всеки, който описва духовните си прозрения, трябва да ги излее в такава прецизна и точна мисловна форма, че дори и в нея те да запазят своя имагинативен характер. Всичко това стоеше пред моето съзнание, когато работех над „Тайната Наука".
През 1909 година аз вече почувствувах, че при тези предпоставки бих могъл да напиша една книга, която: Първо, ще носи в себе си съдържанието на моите духовни наблюдения, предадени до известна и все пак задоволителна степен под формата на мисли, и второ, ще бъде разбираема за всеки мислещ човек, който сам не издига пречки пред своите познавателни възможности.
Казвам това днес, като в същото време признавам, че тогава, през 1909 год. публикуването на книгата ми се струваше твърде рисковано. Защото знаех, че тъкмо хората, професионално отговарящи за естествените науки, а и всички, зависещи в своите преценки от тях, не са в състояние да проявят необходимата безпристрастност. Обаче съзнанието ми не изпускаше нито за миг факта, че именно в епохата, когато съзнанието на човечеството е отдалечено до най-голяма степен от духовния свят, посланията от същия този свят се превръщат в най-належаща и неотменна необходимост. Разчитах и на това, че има хора, които малко или много усещат отдалечаването си от духовния свят като едно тежко жизнено препятствие, и че те всъщност копнеят за такива послания от духовния свят.
към текста >>
44.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Например един човек, който е починал на шестдесетгодишна възраст, и който в своята четиридесета
година
в пристъп на гняв е причинил някому телесна или душевна болка, ще изживее това събитие още веднъж, когато в своя обратен път от смъртта към детството, стигне до своята четиридесета
година
.
По време на пречистването човек живее, така да се каже, в обратна посока. Той преминава още веднъж през всичко онова, което е изпитал в живота от самото си раждане. Но сега започва от събитията, разиграли се не посредствено преди смъртта и изживява повторно всичко, само че в обратен ред. Всичко, което по време на живота е възникнало не от духовната природа на Аза, се явява сега пред него в една нова, духовна светлина. Само че всичко това човек изживява в обратен ред.
Например един човек, който е починал на шестдесетгодишна възраст, и който в своята четиридесета година в пристъп на гняв е причинил някому телесна или душевна болка, ще изживее това събитие още веднъж, когато в своя обратен път от смъртта към детството, стигне до своята четиридесета година.
Само че сега той ще изживее не удоволствието, което е изпитал, нападайки другия, а болката, която му е причинил. От горното може да се види също, че след смъртта мъчително се изживява само онази част от събитията, която произлиза от желанията на Аза, обвързани единствено с външния физически свят. В действителност чрез задоволяването на такива желания, Азът вреди не само на другия, но и на самия себе си; само че по време на живота това себеувреждане остава невидимо. След смъртта целият този разрушителен свят на желанията изпъква пред Аза в цялата си видимост и яснота. Тогава Азът се чувствува привлечен към всяко същество и всеки предмет, които са запазили в него подобни желания, за да могат те да бъдат отново унищожени в „пояждащия огън" така, както са се родили.
към текста >>
В своята четиридесета
година
на предишния си живот, в изблик на гняв, даден човек е причинил някому болка.
Но след като човек не е стигнал до тази степен, това присъединяване трябва да се ръководи от Същества, които са по-напреднали в своето развитие. Тези Същества насочват астралното тяло към определена родителска двойка, за да му бъдат осигурени съответствуващите етерно и физическо тяло. Преди да се осъществи присъединяването на етерното тяло, за всеки човек, който отново влиза във физическото съществувание, става нещо изключително важно. В хода на предишния си живот той е създал известни разрушителни сили, които остават ясни през периода на пречистването след смъртта. Нека отново се обърнем към споменатия вече пример.
В своята четиридесета година на предишния си живот, в изблик на гняв, даден човек е причинил някому болка.
След смъртта тази чужда болка израства като една пречеща сила, която спъва развитието на неговия собствен Аз. Така е с всички подобни случаи от предишния живот. При повторното навлизане в следващия физически живот, тези пречки в развитието отново застават пред Аза. Както с настъпването на смъртта пред човешкия Аз се разкрива една панорама от спомени, така сега пред духовния поглед застават очертанията на бъдещия земен живот. Човек отново вижда една панорама от образи, която този път му показва всички пречки, които той трябва да преодолее,за да напредне в своето развитие.
към текста >>
45.
НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ако някой смята, че човешката свобода е несъвместима с предварителното познание за нещата и техния бъдещ облик, нека да помисли и разбере, че занапред свободните действия на човек ще зависят толкова малко от предопределените факти, както и в случая, когато неговата свобода не зависи от обстоятелството, че е решил след една
година
да живее в една къща, чийто план той изработва днес.
Нека повторим, че в „познанието за Граала" е вложен възможно най-висшия идеал за развитие, който човек може да си представи: Одухотворяване, което човек постига чрез своите собствени усилия. Защото това развитие се явява накрая като резултат от хармонията, която ще се установи през Петата и Шестата следатлантска епоха между умствените и чувствени способности от една страна, и познанията за свръхсетивните светове от друга. Това, което човек изработва във вътрешността на своята душа, накрая ще се превърне в един обективен, външен свят. Човешкият Дух се издига до могъщите впечатления от околния свят и първо предусеща, а после и разпознава духовните Същества зад тези впечатления; човешкото сърце се изпълва с трепет пред величието на необхватния духовен свят. Постепенно човек разбира, че неговите интелектуал ни, чувствени и волеви изживявания са просто зародишите на идващия духовен свят.
Ако някой смята, че човешката свобода е несъвместима с предварителното познание за нещата и техния бъдещ облик, нека да помисли и разбере, че занапред свободните действия на човек ще зависят толкова малко от предопределените факти, както и в случая, когато неговата свобода не зависи от обстоятелството, че е решил след една година да живее в една къща, чийто план той изработва днес.
Той ще бъде свободен в своите вътрешни импулси тъкмо в къщата, която си е построил; а на Юпитер и Венера той ще бъде дотолкова свободен, доколкото това отговаря на неговата вътрешна същност, именно всред условията, които ще възникнат там. Свободата няма да зависи от пpeoпределеността на предишните условия, а от това, което душата сама е направила от себе си. Днешното планетарно въплъщение наречено „Земя", съдържа всичко онова, което се е развило в хода на предишните планетарни състояния Сатурн, Слънце и Луна. Не случайно земният човек открива „мъдрост" в процесите, които се разиграват около него. Тази мъдрост е стаена там като резултат от едно продължително развитие.
към текста >>
46.
ФАЗИТЕ НИ ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ
GA_13 Въведение в Тайната наука
до шестата, седмата
година
) човекът е обгърнат от една етерна обвивка.
Човешкият живот, в последователната смяна на отделните му фази между раждането и смъртта, може да бъде разбран единствено благодарение на това, че вземаме под внимание не само сетивно- физическото тяло, но и промените, които стават със свръхсетивните съставки на човешката природа. Тези промени могат да се разгледат накратко по следния начин, физическото раждане идва като един вид освобождаване на човека от физическата майчина обвивка. Преди раждането, определени сили са общи за човешкия зародиш и за майчиното тяло; след раждането те остават да съществуват в човешкия организъм под една самостоятелна форма. Обаче в по-късния живот на човека, свръхсетивното възприятие долавя определени свръхсетивни процеси, които са твърде подобни на сетивните процеси при физическото раждане. По отношение на своето етерно тяло, до смяната на зъбите (т. е.
до шестата, седмата година) човекът е обгърнат от една етерна обвивка.
В посочения период тази обвивка се разкъсва. Настъпва „раждането" на етерното тяло. Човекът продължава да е обгърнат от своята астрална обвивка, която отпада между дванадесетата и шестнадесетата година (по времето на половото съзряване); Настъпва „раждането" на астралното тяло. По-късно се ражда и истинският „Аз". (Най-важните педагогически принципи, които могат да се извлекат от тези свръхсетивни факти, са изложени в моята книга „Възпитанието на детето от гледна точка на Духовната Наука").
към текста >>
Човекът продължава да е обгърнат от своята астрална обвивка, която отпада между дванадесетата и шестнадесетата
година
(по времето на половото съзряване); Настъпва „раждането" на астралното тяло.
Обаче в по-късния живот на човека, свръхсетивното възприятие долавя определени свръхсетивни процеси, които са твърде подобни на сетивните процеси при физическото раждане. По отношение на своето етерно тяло, до смяната на зъбите (т. е. до шестата, седмата година) човекът е обгърнат от една етерна обвивка. В посочения период тази обвивка се разкъсва. Настъпва „раждането" на етерното тяло.
Човекът продължава да е обгърнат от своята астрална обвивка, която отпада между дванадесетата и шестнадесетата година (по времето на половото съзряване); Настъпва „раждането" на астралното тяло.
По-късно се ражда и истинският „Аз". (Най-важните педагогически принципи, които могат да се извлекат от тези свръхсетивни факти, са изложени в моята книга „Възпитанието на детето от гледна точка на Духовната Наука"). След раждането на „Аза", човек се включва в специфичните условия на света и на живота, развивайки там своята дейност според контролираните от „Аза": Сетивна Душа, Разсъдъчна Душа и Съзнаваща Душа. После настъпва период, през който етерното тяло се развива по обратен път и осъществява обратно развитие на това, което е представлявало до седмата година.
към текста >>
После настъпва период, през който етерното тяло се развива по обратен път и осъществява обратно развитие на това, което е представлявало до седмата
година
.
Човекът продължава да е обгърнат от своята астрална обвивка, която отпада между дванадесетата и шестнадесетата година (по времето на половото съзряване); Настъпва „раждането" на астралното тяло. По-късно се ражда и истинският „Аз". (Най-важните педагогически принципи, които могат да се извлекат от тези свръхсетивни факти, са изложени в моята книга „Възпитанието на детето от гледна точка на Духовната Наука"). След раждането на „Аза", човек се включва в специфичните условия на света и на живота, развивайки там своята дейност според контролираните от „Аза": Сетивна Душа, Разсъдъчна Душа и Съзнаваща Душа.
После настъпва период, през който етерното тяло се развива по обратен път и осъществява обратно развитие на това, което е представлявало до седмата година.
Докато по-рано астралното тяло се развива така, че най-напред проявява това, което носи в себе си като заложба при раждането, то след раждането на „Аза", същото се обогатява чрез изживяванията във външния свят и от определен момент нататък започва да се изхранва духовно от своето собствено етерно тяло. То буквално консумира етерното тяло. А в по-нататъшния ход на живота етерното тяло започва да се изхранва от физическото тяло. С това е свързан и упадъкът на физическото тяло в старческата възраст. Така човешкият живот се разделя на три части: през първата част имаме бурно развитие на физическото и етерното тяло; следва периодът, през който се развиват астралното тяло и „Азът"; и накрая етерното и физическото тяло претърпяват период на обратно развитие.
към текста >>
Понеже в духовен смисъл то се ражда фактически едва между дванадесетата и шестнадесетата
година
, а през последния период на живота трябва да се изхранва от силите на етерното и физическото тяло, онова, което то може да осъществи чрез своите собствени сили, ще се развие по-бавно, отколкото, ако не би било свързано с физическо и етерно тяло.
То буквално консумира етерното тяло. А в по-нататъшния ход на живота етерното тяло започва да се изхранва от физическото тяло. С това е свързан и упадъкът на физическото тяло в старческата възраст. Така човешкият живот се разделя на три части: през първата част имаме бурно развитие на физическото и етерното тяло; следва периодът, през който се развиват астралното тяло и „Азът"; и накрая етерното и физическото тяло претърпяват период на обратно развитие. Обаче астралното тяло участвува във всички процеси между раждането и смъртта.
Понеже в духовен смисъл то се ражда фактически едва между дванадесетата и шестнадесетата година, а през последния период на живота трябва да се изхранва от силите на етерното и физическото тяло, онова, което то може да осъществи чрез своите собствени сили, ще се развие по-бавно, отколкото, ако не би било свързано с физическо и етерно тяло.
След смъртта, когато физическото и етерно тяло отпадат, периодът на пречистването (виж гл. III.) протича приблизително така, че обхваща една трета от времето, през което човек е живял на Земята между раждането и смъртта.
към текста >>
47.
Пролог
GA_14 Четири мистерийни драми
Но у мен винаги се надига огорчение, когато трябва да гледам как с всяка изминала
година
чувствата ти все повече се отдалечават от нещата в живота, които ми се струват стойностни.
Но твоят идеен свят, така чужд за мен, ще разруши и последния остатък от прекрасните отношения, свързващи сърцата ни от времето, когато седяхме на един чин в училище. СОФИЯ Често си ми го казвала, но винаги е трябвало да се съгласяваш с мен, че мненията ни никога не са издигали преграда между чувствата ни една към друга, живи още от нашата младост. ЕСТЕЛА Вярно е, често съм го казвала.
Но у мен винаги се надига огорчение, когато трябва да гледам как с всяка изминала година чувствата ти все повече се отдалечават от нещата в живота, които ми се струват стойностни.
СОФИЯ Ние можем да бъдем много една за друга именно поради нашите различия. ЕСТЕЛА Ах, често умът ми казва, че имаш право. Ала нещо в мен ме кара да се противопоставям на начина, по който разглеждаш живота.
към текста >>
48.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
„Дърво отсече мъж преди
година
което разговаряло със брадва. И на дървото рекло тази брадва: „Каквото ти не можеш, аз го мога. Да те съборя мога, ти мен – не.“ Отвърнало на брадвата дървото:
„Дърво отсече мъж преди година
от тялото ми с една друга брадва, направи дръжката ти той от него.“ Щом казаното чул мъжът, тогава в душата му се появила мисъл, но не могъл в слова да я изкаже.
към текста >>
49.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Настъпва седмата
година
днес,
Тя принадлежи на дома на Щрадер и Теодора, която е съпруга на Щрадер. От обстановката се вижда, че Теодора и Щрадер извършват тук различни дейности. Върху неговата маса има модели на механизми, върху нейната – различни мистични принадлежности. Двамата говорят за преживяното по време на седемгодишния им брак. ЩРАДЕР
Настъпва седмата година днес,
откакто спътница си ми в живота, а също изворът на светлина, която огряваше житейски път, по който по-рано мрак заплашваше да падне. Аз бях духовно беден мъж, когато
към текста >>
50.
ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ. Душевни и духовни процеси в сценични картини
GA_14 Четири мистерийни драми
Духовните и душевни процеси, представени в „ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ“, се случват около
година
по-късно след изобразените в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“.
ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ Душевни и духовни процеси в сценични картини * ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА, ОБРАЗИ И ПРОЦЕСИ
Духовните и душевни процеси, представени в „ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ“, се случват около година по-късно след изобразените в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“.
В „ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ“ се явяват следните действащи лица и същества: I. НОСИТЕЛИ НА ДУХОВНИЯ ЕЛЕМЕНТ: 1. Бенедикт, личност, в която известен брой негови „ученици“ виждат познавач на дълбоките духовни взаимовръзки. (Той е представен в предходните душевни картини „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“ и „ИЗПИТАНИЕТО НА ДУШАТА“ като Водач на Слънчевия храм. В „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“ в негово лице се изразява духовното течение, което желае да постави на мястото на традиционния духовен живот живия съвременен духовен живот, съхраняван от явяващия се там Мистичен съюз.) В „ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ“ Бенедикт не стои просто над своите ученици, а неговата душевна участ се вплита в техните душевни преживявания.
към текста >>
51.
ПРЕДГОВОР
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
В следващите страници е предадено съдържанието на изнесените от мен лекции през юни, тази
година
, в Копенхаген, по Време на Генералната конференция на Скандинавското Теософско Общество.
ПРЕДГОВОР
В следващите страници е предадено съдържанието на изнесените от мен лекции през юни, тази година, в Копенхаген, по Време на Генералната конференция на Скандинавското Теософско Общество.
Записките принадлежат на определени слушатели, които са добре запознати с Духовната Наука или Теософията. Разбира се, последното е една естествена предпоставка за тези лекции. Те са изградени върху основните положения, дадени в моите книги „Теософия" и „Тайната Наука". И ако тази малка книжка, съдържаща споменатите лекции, попадне в ръцете на човек, комуто липсват горните предпоставки, тя би могла да му се стори като сбор от куриозни разсъждения на една пълна фантастика. Посочените книги разкриват научните основи на всичко, изложено тук.
към текста >>
52.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Така например, според наследствените закони човек трябва да смени зъбите си В седмата
година
.
Но едно по-точно наблюдение показва, че докато при животното е налице организация, определяща положението му в пространството, то при човека душата е тази, която влиза в отношения с пространството и създава съответната организация. Второто нещо, което човек сам научава от онази своя същност, която преминава от едно въплъщение в друго, е говорът. Чрез него той се поставя в такова отношение с другите човешки същества, че става носител на онзи духовен живот, който прониква във физическия свят. Често се подчертава, и то не без основание, че ако човек преди да преговори – бъде оставен да живее сам на един пуст остров, без контакт с други хора, той не би се научил да говори. Това, което сме наследили, което е вложено в нас за по-късните години така, че се подчинява на наследствените принципи, не зависи от обстоятелството, дали живеем с други хора, или не.
Така например, според наследствените закони човек трябва да смени зъбите си В седмата година.
Той ще смени зъбите си в тази възраст, дори и да живее на самотен остров. Но да говори, човек се научава само когато душевната му същност се активира като сила, която преминава от един живот В друг. Човек изгражда зародиша на своята говорна способност преди още да е постигнал съзнанието за своя Аз. За да се превърне В говорен апарат, формообразуването на ларинкса трябва да започне преди онзи момент, до който човек стига в своите спомени. И следва третото нещо, по-малко известно; човек го научава чрез самия себе си, благодарение на това, което носи дълбоко в своя вътрешен свят от едно прераждане в друго.
към текста >>
Въпреки че обикновено споменът рядко се простира зад четвъртата
година
, трябва все пак да кажем, че действието на духовния свят, в смисъла по-сочен по-горе, обхваща първите три години.
С други думи: Какво има в себе си човекът? Той наистина носи в себе си един по-висш, един божествен човек и може да се почувствува живо проникнат от него, казвайки си: „Той е моят предводител вътре в мен." При подобни възгледи, в душата лесно се поражда мисълта, че с всичко, което може да направи, човек трябва да търси съзвучие с онази част от своето същество, която е по-мъдра от съзнателната интелигентност. Тя насочва човека от непосредствено възприемания Аз към един по-разширен Аз, спрямо който всяка фалшива гордост и всяко превъзнасяне трябва да бъдат решително изкоренявани. Това чувство по-нататък се превръща в друго, и то ни открива правилното разбиране за несъвършенствата на днешния човек и колко съвършен би могъл да стане, ако пулсиращите в него духовни импулси проявят към съзнанието му същото отношение, каквото те имат към несъзнателния душевен живот през първите детски години.
Въпреки че обикновено споменът рядко се простира зад четвъртата година, трябва все пак да кажем, че действието на духовния свят, в смисъла по-сочен по-горе, обхваща първите три години.
В края на този период човек вече е способен да свързва впечатленията си от външния свят с представата за своя Аз. Тази Азова представа стига до точката, до която се простира и споменът. И все пак ще подчертаем, че по правило споменът се простира назад до началото на четвъртата година от живота; само че за начеващото Азово съзнание той е толкова слаб, че остава незабелязан. Ето защо можем да обобщим, че онези висши сили, които формират човека през детските години, могат да действуват само три години. В днешния стадий от своето земно развитие човекът е така организиран, че може да приеме тези сили само три години.
към текста >>
И все пак ще подчертаем, че по правило споменът се простира назад до началото на четвъртата
година
от живота; само че за начеващото Азово съзнание той е толкова слаб, че остава незабелязан.
Тя насочва човека от непосредствено възприемания Аз към един по-разширен Аз, спрямо който всяка фалшива гордост и всяко превъзнасяне трябва да бъдат решително изкоренявани. Това чувство по-нататък се превръща в друго, и то ни открива правилното разбиране за несъвършенствата на днешния човек и колко съвършен би могъл да стане, ако пулсиращите в него духовни импулси проявят към съзнанието му същото отношение, каквото те имат към несъзнателния душевен живот през първите детски години. Въпреки че обикновено споменът рядко се простира зад четвъртата година, трябва все пак да кажем, че действието на духовния свят, в смисъла по-сочен по-горе, обхваща първите три години. В края на този период човек вече е способен да свързва впечатленията си от външния свят с представата за своя Аз. Тази Азова представа стига до точката, до която се простира и споменът.
И все пак ще подчертаем, че по правило споменът се простира назад до началото на четвъртата година от живота; само че за начеващото Азово съзнание той е толкова слаб, че остава незабелязан.
Ето защо можем да обобщим, че онези висши сили, които формират човека през детските години, могат да действуват само три години. В днешния стадий от своето земно развитие човекът е така организиран, че може да приеме тези сили само три години. Нека си предоставим сега, че пред нас стои един човек и чрез действието на някакви космически сили обикновеният Аз е един вид отстранен от този човек. Следователно бихме могли да приемем, че е възможно обикновеният Аз, който преминава заедно с човека през различните въплъщения, да бъде отстранен от физическото, етерното и астралното тяло и че след това в неговите три тела би могло да се внесе такъв Аз, който действа във връзка с духовните светове. Какво би трябвало да се случи с такъв човек?
към текста >>
53.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
С настъпването на
година
та 1250 започна нов тип ръководство за постигането на свръхсетивните светове.
А после идва времето, когато все повече и повече става възможно отново да се придобие способността за виждане в духовния свят. Обаче това ново ясновидство значително се различава от старото, което около 1250 г. постепенно угасна. За новата форма на ясновидство, западно- европейският езотеризъм трябваше строго да се придържа към принципа, че просвещението има задачата да изгражда и направлява духовните сетива. С това се отличава особената мисия пред езотеричното течение, което навлизаше в европейката култура.
С настъпването на годината 1250 започна нов тип ръководство за постигането на свръхсетивните светове.
Това ръководство беше подготвено от духовете, които тогава стояха зад външните исторически събития и още столетия по-рано извършиха подготовката за езотеричното обучение,станало възможно в условията на настъпващата 1250 година. Ако не искаме да злоупотребяваме с понятието "модерен езотеризъм", то може да ни послужи тъкмо за да определим духовната дейност на тези високо развити личности. За тях обикновената история не знае нищо. Но техните дела присъствуват в цялата култура,която се разгърна на Запад от 13 век насам. Значението на 1250 година за духовното развитие на човечеството изпъкна особено силно, ако се вземат предвид резултатите от ясновидските изследвания, които се изразяват в следното.Дори такива индивидуалности които още в предишните си инкарнации бяха постигнали висока степен на духовно развитие и кои то бяха отново инкарнирани около 1250 година,за известно време трябваше да изживеят пълно помрачение на способността за непосредствено виждане на духовния свят.
към текста >>
Това ръководство беше подготвено от духовете, които тогава стояха зад външните исторически събития и още столетия по-рано извършиха подготовката за езотеричното обучение,станало възможно в условията на настъпващата 1250
година
.
Обаче това ново ясновидство значително се различава от старото, което около 1250 г. постепенно угасна. За новата форма на ясновидство, западно- европейският езотеризъм трябваше строго да се придържа към принципа, че просвещението има задачата да изгражда и направлява духовните сетива. С това се отличава особената мисия пред езотеричното течение, което навлизаше в европейката култура. С настъпването на годината 1250 започна нов тип ръководство за постигането на свръхсетивните светове.
Това ръководство беше подготвено от духовете, които тогава стояха зад външните исторически събития и още столетия по-рано извършиха подготовката за езотеричното обучение,станало възможно в условията на настъпващата 1250 година.
Ако не искаме да злоупотребяваме с понятието "модерен езотеризъм", то може да ни послужи тъкмо за да определим духовната дейност на тези високо развити личности. За тях обикновената история не знае нищо. Но техните дела присъствуват в цялата култура,която се разгърна на Запад от 13 век насам. Значението на 1250 година за духовното развитие на човечеството изпъкна особено силно, ако се вземат предвид резултатите от ясновидските изследвания, които се изразяват в следното.Дори такива индивидуалности които още в предишните си инкарнации бяха постигнали висока степен на духовно развитие и кои то бяха отново инкарнирани около 1250 година,за известно време трябваше да изживеят пълно помрачение на способността за непосредствено виждане на духовния свят. Дори индивиди,напълно озарени от духовното познание,оставаха като откъснати от духовния свят и можеха да си спомнят за него само от опитностите, които идваха от техните предишни инкарнации.
към текста >>
Значението на 1250
година
за духовното развитие на човечеството изпъкна особено силно, ако се вземат предвид резултатите от ясновидските изследвания, които се изразяват в следното.Дори такива индивидуалности които още в предишните си инкарнации бяха постигнали висока степен на духовно развитие и кои то бяха отново инкарнирани около 1250
година
,за известно време трябваше да изживеят пълно помрачение на способността за непосредствено виждане на духовния свят.
С настъпването на годината 1250 започна нов тип ръководство за постигането на свръхсетивните светове. Това ръководство беше подготвено от духовете, които тогава стояха зад външните исторически събития и още столетия по-рано извършиха подготовката за езотеричното обучение,станало възможно в условията на настъпващата 1250 година. Ако не искаме да злоупотребяваме с понятието "модерен езотеризъм", то може да ни послужи тъкмо за да определим духовната дейност на тези високо развити личности. За тях обикновената история не знае нищо. Но техните дела присъствуват в цялата култура,която се разгърна на Запад от 13 век насам.
Значението на 1250 година за духовното развитие на човечеството изпъкна особено силно, ако се вземат предвид резултатите от ясновидските изследвания, които се изразяват в следното.Дори такива индивидуалности които още в предишните си инкарнации бяха постигнали висока степен на духовно развитие и кои то бяха отново инкарнирани около 1250 година,за известно време трябваше да изживеят пълно помрачение на способността за непосредствено виждане на духовния свят.
Дори индивиди,напълно озарени от духовното познание,оставаха като откъснати от духовния свят и можеха да си спомнят за него само от опитностите, които идваха от техните предишни инкарнации. И така, виждаме как узрява необходимостта от навлизането на един нов елемент в духовното ръководство на човечеството. Това беше елементът на истинския модерен езотеризъм. Само чрез този езотеризъм може да бъде разбран в истинския смисъл фактът, че в духовното ръководство на цялото човечество, а и на отделния човек, прониква това, което наричаме "Христовия импулс". От Мистерията при Голгота до настъпването на новия езотеризъм протича първия период от усвояването на Христовия импулс в човешките души.
към текста >>
54.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Евангелието на Матея описва как в това дете до неговата дванадесета
година
израства индивидуалността на Заратустра.
Нека да се спрем първо на Исус от Назарет, чийто живот протече при много необичайни условия. В началото на нашето летоброене се раждат две деца Исус. Едното от Натановата родословна линия на Давидовия дом, а другото от Соломоновата родословна линия на същия дом. Двете деца се раждат приблизително по едно и също време. В детето Исус от Соломоновата родословна линия, за което се говори в Евангелието на Матея, беше инкарнирана същата индивидуалност, която по-рано беше живяла на Земята като Заратустра, така че в това дете Исус от Матеевото Евангелие имаме преродения Заратустра или Зороастър.
Евангелието на Матея описва как в това дете до неговата дванадесета година израства индивидуалността на Заратустра.
В същата година Заратустра напуска тялото на това дете и преминава в тялото на другото дете Исус, за което ни говори Евангелието на Луна. Ето защо това дете се променя внезапно и напълно. Родителите му остават изумени, когато отново го намират в Ерусалимския храм, понеже в него е духът на Заратустра. Това проличава от факта, че след като се загубва и бива отново намерено в Ерусалимския храм, детето говори така, че родителите му просто не могат да го познаят. По-рано това дете Натановият Исус съвсем не е проявявало такива способности.
към текста >>
В същата
година
Заратустра напуска тялото на това дете и преминава в тялото на другото дете Исус, за което ни говори Евангелието на Луна.
В началото на нашето летоброене се раждат две деца Исус. Едното от Натановата родословна линия на Давидовия дом, а другото от Соломоновата родословна линия на същия дом. Двете деца се раждат приблизително по едно и също време. В детето Исус от Соломоновата родословна линия, за което се говори в Евангелието на Матея, беше инкарнирана същата индивидуалност, която по-рано беше живяла на Земята като Заратустра, така че в това дете Исус от Матеевото Евангелие имаме преродения Заратустра или Зороастър. Евангелието на Матея описва как в това дете до неговата дванадесета година израства индивидуалността на Заратустра.
В същата година Заратустра напуска тялото на това дете и преминава в тялото на другото дете Исус, за което ни говори Евангелието на Луна.
Ето защо това дете се променя внезапно и напълно. Родителите му остават изумени, когато отново го намират в Ерусалимския храм, понеже в него е духът на Заратустра. Това проличава от факта, че след като се загубва и бива отново намерено в Ерусалимския храм, детето говори така, че родителите му просто не могат да го познаят. По-рано това дете Натановият Исус съвсем не е проявявало такива способности. Но когато започва да говори с книжниците в храма, мъдростта му изумява всички, защото в него вече присъствува духът на Заратустра.
към текста >>
Духът на Заратустра живее в младия Исус, който произхожда от Натановата родословна линия на Дави довия дом до неговата тридесета
година
.
Ето защо това дете се променя внезапно и напълно. Родителите му остават изумени, когато отново го намират в Ерусалимския храм, понеже в него е духът на Заратустра. Това проличава от факта, че след като се загубва и бива отново намерено в Ерусалимския храм, детето говори така, че родителите му просто не могат да го познаят. По-рано това дете Натановият Исус съвсем не е проявявало такива способности. Но когато започва да говори с книжниците в храма, мъдростта му изумява всички, защото в него вече присъствува духът на Заратустра.
Духът на Заратустра живее в младия Исус, който произхожда от Натановата родословна линия на Дави довия дом до неговата тридесета година.
В това друго тяло той постига още по-пълно съвършенство. Трябва да отбележим още, че това друго тяло, където сега обитава духът на Заратустра, притежава тази особеност, че в неговата астрална част, в неговото астрално тяло Буда внася своите импулси от духовния свят. Източната традиция е права, когато твърди, че Буда се е родил като „Бодисатва" и едва през двадесет и деветата година от своето земно съществувание, той се издига до степента Буда. Когато Гаутама Буда бил малко дете, в царския дворец на баща му пристигнал, плачейки Азита, Великият индийски мъдрец. Той плачел, защото като ясновидец е видял, че Гуатама ще стане Буда и понеже бил в преклонна възраст, усещал че няма да дочака мига, когато синът на цар Судходана ще се издигне до степента Буда.
към текста >>
Източната традиция е права, когато твърди, че Буда се е родил като „Бодисатва" и едва през двадесет и деветата
година
от своето земно съществувание, той се издига до степента Буда.
По-рано това дете Натановият Исус съвсем не е проявявало такива способности. Но когато започва да говори с книжниците в храма, мъдростта му изумява всички, защото в него вече присъствува духът на Заратустра. Духът на Заратустра живее в младия Исус, който произхожда от Натановата родословна линия на Дави довия дом до неговата тридесета година. В това друго тяло той постига още по-пълно съвършенство. Трябва да отбележим още, че това друго тяло, където сега обитава духът на Заратустра, притежава тази особеност, че в неговата астрална част, в неговото астрално тяло Буда внася своите импулси от духовния свят.
Източната традиция е права, когато твърди, че Буда се е родил като „Бодисатва" и едва през двадесет и деветата година от своето земно съществувание, той се издига до степента Буда.
Когато Гаутама Буда бил малко дете, в царския дворец на баща му пристигнал, плачейки Азита, Великият индийски мъдрец. Той плачел, защото като ясновидец е видял, че Гуатама ще стане Буда и понеже бил в преклонна възраст, усещал че няма да дочака мига, когато синът на цар Судходана ще се издигне до степента Буда. Този мъдрец отново се ражда по времето на Исус от Назарет. Той е онзи свещеник в храма от Евангелието на Лука който вижда как в детето Исус от Натановата родословна линия се изявява Буда. И понеже вижда това, изрича думите:
към текста >>
Докато Исус от Назарет живее като Христос Исус през последните три години от своя живот от три десетата до тридесет и третата си
година
в Палестина, в него действуваше цялата космическа сила на Христовото Същество.
Прероденият Заратустра трябваше да мине и през двете възможности на развитие, заложени в двете деца Исус. И така, пред Йоан Кръстител е стояло тялото на Исус от Назарет и точно В него нахлува космическата индивидуалност, на Христос. При другите хора космическо-духовните закони действуват само дотолкова, доколкото ги подготвят за земния живот и доколкото ги поставят в определени земни отношения. Защото в обикновения случай срещу висшите закони застават тези, които възникват от условията на земното развитие. А при Христос Исус след Йоановото Кръщение продължават да действуват само онези космическо-духовни сили, които са извън влиянието на Земните еволюционни закони.
Докато Исус от Назарет живее като Христос Исус през последните три години от своя живот от три десетата до тридесет и третата си година в Палестина, в него действуваше цялата космическа сила на Христовото Същество.
През това време Той е непрекъснато под влиянието на целия Космос нито една Негова крачка не е извън духовните влияния на Космоса. И всичко, което се разиграва тук в Исус от Назарет, е едно напредващо обективизиране на хороскопа, защото при Него във всеки момент става това, което иначе се случва само в мига на раждането на човека. Тези процеси стават възможно само благодарение на факта, че цялото тяло на Натановия Исус остава под влиянието на всички духовни Йерархии, участвуващи в ръководството на нашата Земя. Но щом целият духовен Космос действува в Христос Исус, кой тогава тръгва за Капернаум или за където и да е? Защото този човек, който броди тогава по земята, изглежда като всеки друг човек.
към текста >>
55.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_17 Прагът на духовния свят
В този смисъл и настоящият труд, както и издаденият през миналата
година
"Път към себепознание на човека" допълва и разширява моето цялостно творчество.
ВЪВЕДЕНИЕ В този труд под афористична форма са описани онези части на света и човешкото същество, които могат да се наблюдават, след като духовното познание премине границата, която отделя сетивния свят от духовния свят. Тук не се открива нито стремеж към системно изложение, нито опити за окончателно представяне на нещата, а по-скоро в свободна форма са възпроизведени отделните описания на едни или други духовни изживявания.
В този смисъл и настоящият труд, както и издаденият през миналата година "Път към себепознание на човека" допълва и разширява моето цялостно творчество.
Разбира се, и тук изложението е замислено така, че книгата да се чете и сама за себе си, без да е необходимо познание върху досегашните ми съчинения. Онези, които действително се стреми да проникне в познанията на Духовната Наука, скоро ще почувства необходимостта да разглежда духовната област на живота от все нови и нови страни. Естествено, при всяко подобно изложение е налице известна едностранчивост. При описанията на духовната област, това става в много по-голяма степен, отколкото при описанията на сетивния свят. Ето защо, ако някой се задоволява с едно окончателно установено описание, той не се отнася наистина сериозно към духовното познание.
към текста >>
56.
ПРЕДГОВОР
GA_18_1 Загадки на философията
Когато се залових да изложа "Възгледи за света и живота в 19-ия век", което изложение излезе като книга в 1901
година
, моето чувство не беше да напиша една "книга по случай началото на новото столетие".
ПРЕДГОВОР
Когато се залових да изложа "Възгледи за света и живота в 19-ия век", което изложение излезе като книга в 1901 година, моето чувство не беше да напиша една "книга по случай началото на новото столетие".
Поканата да дам един принос към издаването на едно общо съчинение съставляваше за мене само еднавъншна подбуда, да резюмирам философското развитие от времето на Кант насам, което аз отдавна бях си усвоил и се стремях да го публикувам. Когато стана необходимо едно ново издание на книгата и аз отново прегледах нейното съдържание, в мене възникна убеждението, че само едно значително решение на направеното първоначално изложение ще стане напълно нагледно това, което би трябва да се цели с него. Първоначално аз се ограничих да дам една характеристика на последните 130 години на философското развитие. Едно такова ограничение е оправдано, защото това развитие действително представлява в себе си едно завършено цяло и би искало да бъде обрисувано и тогава, когато не се пише една книга за столетието. Обаче в моята душа философските възгледи на това последно столетие живееха така, че навсякъде при изложението на философските въпрос съзвучаха като унтертонове опитите за решение на развитието на светогледите от неговото начало насам.
към текста >>
57.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
Декарт е роден в 1596
година
и починал в 1650
година
.
И душата трябва да търси за себе си възможността, да създаде валидност на своето собствено откритие, на създадения от нея образ. Тя трябва да може да вярва в собственото си творение. Всичко това Бейкън не го чувства; ето защо за построяването на новия светоглед той насочва към строителните материали, а именно към отделните природни явления. Но както една къща не може да бъде никога построена, ако наблюдаваме само формите на камъните на строеж, които трябва да бъдат използвани, също така в една душа не може да се роди един плодотворен светоглед, ако тя иска да борави само с отделните природни явления. Противоположно на Бейкън от Верулам, който насочи вниманието към строителните материали, Декарт /Картезиус/ и Спиноза пристъпват към строителния план.
Декарт е роден в 1596 година и починал в 1650 година.
При него е важна изходната точка на неговия стремеж към един светоглед. Той застава срещу света безпристрастно питайки, тъй като този свят му предлага някои неща върху неговите загадки, отчасти чрез религиозното откровение, отчасти чрез наблюдението на сетивата. Сега той не разглежда нито едното, нито другото само така, че просто да го приеме, и да ги признае като истина това, което то му донася; не, той поставя срещу него "Аза", който срещупоставя срещу всяко откровение и срещу всяко възприятие своето съмнение по собствено решение. Това е един факт на по-новия стремеж към светоглед, който има едно многоказващо значение. Душата на мислителя сред света не оставя да и направи нищо впечатление, а застава срещу всичко със съмнението, което може да съществува само в нея.
към текста >>
По същите пътища вървят Сарл Боне /1720-1793 г./, Клод Адриен Хелвениус /1715-1771 г./, Жюлиен ла Метри /1709 -1751 г./ и издадената в 1770
година
"Системи на природата" /Systeme de la nature/ на Холбах.
Какво имаме сега повече на това усещащо тяло в сравнение с неусещащото по-рано? Едно тяло, върху което околният свят е направил впечатление. Тези впечатления на околния свят са произвели изцяло това, което счита, че е един "Аз". Този светоглед не стига до никаква възможност да схване "Аза", себесъзнателната "душа" някъде и той стига до един образ на света, в който този Аз не може да се яви. Това е светогледът, който се стреми да свърши със себесъзнателната душа чрез това, че докопва нейното несъществуване.
По същите пътища вървят Сарл Боне /1720-1793 г./, Клод Адриен Хелвениус /1715-1771 г./, Жюлиен ла Метри /1709 -1751 г./ и издадената в 1770 година "Системи на природата" /Systeme de la nature/ на Холбах.
В тази система от образа на света е премахнато всичко духовно. В света действат само материята и нейните сили, и за този лишен от дух образ на природата Холбах намира думите: "О, природо, владетелко на всички същества, и вие, нейни дъщери, добродетел, разум и истина, бъдете винаги наши единствени божества". В книгата на Дьо ла Метри "Човекът, една машина" се явява един светогледен образ, който е така надделян от образа на природата, че той оставя като валиден само този последния. Това, което се явява в себесъзнанието, трябва поради това да си го представим нещо като отражение по отношение на огледалото. Телесната организация трябва да бъде сравнена с огледалото; себесъзнанието с образът.
към текста >>
В 1785
година
Фр. Х.
За него не съществува рязко противоречие между вяра и знание тогава, когато на душата става ясно, как тя изживява самата себе си. Ние говорим в неговия смисъл, когато изразяваме душевното изживяване така: Когато вярата размисли върху своите основи в душата, тя стига до представи, които не са по-несигурни от онези, които се добиват само чрез мисленето. Хердер приема всичко, което душата може да намери в себе си, като сили в пречистена форма, които могат да доставят един образ на света. По този начин неговата представа за Първопричината на света е по-богата, по-наситена отколкото тази на Спиноза; обаче тя поставя човешкият Аз в отношение с Първопричината на света, което отношение при Спиноза е само резултат на мисленето. Ние стоим като в една възлова точка на разнообразните нишки на по-новото развитие на светогледите, когато насочим поглед върху това, как Спинозовият ход на мислите се намесва в това развитие през 80-те години на 18-тия век.
В 1785 година Фр. Х.
Якоби публикува своята "Книжка върху Спиноза". Там той съобщава един разговор, който беше водил с Лесинг преди края на неговия живот. След този разговор самият Лесинг се е присъединил към Спинозисма. С това за Якоби същевременно е установен атеизмът на Лесинг. Ако признаем като меродавен "Разговора с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила мисъл, на опорната точка на нейния възглед.
към текста >>
58.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Върху Кант той пише в 1794
година
: "Аз не се плаша да мисля, че законът на изменението, пред който никое човешко и никое божествено творение не намира милост, ще разруши също и формата на Кантовата философия както и всяка друга форма; обаче основите на тази философия няма защо да се страхуват от тази съдба, защото откакто съществува човешкият род и докато съществува един разум, хората мълком са ги признали и са действали напълно според тях".
Неразбираемо е, какво уважение за човечеството, каква сила ни дава философията, каква благодат е тя за една епоха, в която моралът е разрушен в неговите основи и понятието за дълг е зачеркнато във всички речници". И когото въз основа на възгледа на Кант изгради своя собствен възглед в своята книга "Основа на общото наукоучение", той изпрати тази книга на Гьоте с думите: "Аз ви считам и винаги съм ви считал като представител на чистата духовност на чувството на постигнатата днес степен на хуманността. Към вас се обръща с право философията. Вашето чувство и пробния камък за нея". В едно подобно отношение към двамата мислители стоеше Шилер.
Върху Кант той пише в 1794 година: "Аз не се плаша да мисля, че законът на изменението, пред който никое човешко и никое божествено творение не намира милост, ще разруши също и формата на Кантовата философия както и всяка друга форма; обаче основите на тази философия няма защо да се страхуват от тази съдба, защото откакто съществува човешкият род и докато съществува един разум, хората мълком са ги признали и са действали напълно според тях".
Шилер описва възгледа на Гьоте в едно писмо до него от 23 август 1794 година: "Отдавна вече, макар и от известно разстояние, аз следих хода на вашия Дух и пътя, който вие предначертахте, събуждаше в мене постоянно ново удивление. Вие търсите необходимото в природата, но го търсите по най-трудния път, пред който всеки по-слаб дух би отстъпил. Вие обгръщате цялата природа, за да получите светлината върху отделните неща; в цялостта на нейните видове явления вие търсите обяснителната причина за индивида... Ако бихте се родили като грък, даже само като италианец, и ако още от люлката би ви заобиколила една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, Вашият път би бил безкрайно съкратен, а може би щеше да бъде излишен. Още при първото гледане на нещата вие бихте възприели тогава формата на необходимото и с вашите първи опитности у вас би се развил великият стил. Но понеже сте роден като германец, тъй като вашият гръцки дух е бил захвърлен в това северно творение, не ви оставаше никакъв избор, освен или да замените вашето въображение с това, което действителността поставя пред вас с помощта на вашата мислителна сила, и по този начин да родите един вид от вътре и по рационален път една Гърция".
към текста >>
Шилер описва възгледа на Гьоте в едно писмо до него от 23 август 1794
година
: "Отдавна вече, макар и от известно разстояние, аз следих хода на вашия Дух и пътя, който вие предначертахте, събуждаше в мене постоянно ново удивление.
И когото въз основа на възгледа на Кант изгради своя собствен възглед в своята книга "Основа на общото наукоучение", той изпрати тази книга на Гьоте с думите: "Аз ви считам и винаги съм ви считал като представител на чистата духовност на чувството на постигнатата днес степен на хуманността. Към вас се обръща с право философията. Вашето чувство и пробния камък за нея". В едно подобно отношение към двамата мислители стоеше Шилер. Върху Кант той пише в 1794 година: "Аз не се плаша да мисля, че законът на изменението, пред който никое човешко и никое божествено творение не намира милост, ще разруши също и формата на Кантовата философия както и всяка друга форма; обаче основите на тази философия няма защо да се страхуват от тази съдба, защото откакто съществува човешкият род и докато съществува един разум, хората мълком са ги признали и са действали напълно според тях".
Шилер описва възгледа на Гьоте в едно писмо до него от 23 август 1794 година: "Отдавна вече, макар и от известно разстояние, аз следих хода на вашия Дух и пътя, който вие предначертахте, събуждаше в мене постоянно ново удивление.
Вие търсите необходимото в природата, но го търсите по най-трудния път, пред който всеки по-слаб дух би отстъпил. Вие обгръщате цялата природа, за да получите светлината върху отделните неща; в цялостта на нейните видове явления вие търсите обяснителната причина за индивида... Ако бихте се родили като грък, даже само като италианец, и ако още от люлката би ви заобиколила една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, Вашият път би бил безкрайно съкратен, а може би щеше да бъде излишен. Още при първото гледане на нещата вие бихте възприели тогава формата на необходимото и с вашите първи опитности у вас би се развил великият стил. Но понеже сте роден като германец, тъй като вашият гръцки дух е бил захвърлен в това северно творение, не ви оставаше никакъв избор, освен или да замените вашето въображение с това, което действителността поставя пред вас с помощта на вашата мислителна сила, и по този начин да родите един вид от вътре и по рационален път една Гърция". Разглеждани от настоящето Кант и Гьоте могат да бъдат считани като духове, и които развитието на светогледите на по-ново време се разбулва като в един важен момент на своя развоен процес чрез това, че в тези духове въпросите на загадката на съществуването са чувствани силно, въпроси, които по-рано се подготвяха повече в подосновите на душевния живот.
към текста >>
За да онагледим действието на първия върху неговата епоха, ще приведем още изказванията на двама мислители върху него, които се намираха на висотата на образованието на тяхното време Жан Пол писа в 1788
година
на своя приятел: "Купете си, за Бога, две книги, Кантовото Основание на една метафизика на нравите и Кантовата /Критика на практическия разум.
Вие търсите необходимото в природата, но го търсите по най-трудния път, пред който всеки по-слаб дух би отстъпил. Вие обгръщате цялата природа, за да получите светлината върху отделните неща; в цялостта на нейните видове явления вие търсите обяснителната причина за индивида... Ако бихте се родили като грък, даже само като италианец, и ако още от люлката би ви заобиколила една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, Вашият път би бил безкрайно съкратен, а може би щеше да бъде излишен. Още при първото гледане на нещата вие бихте възприели тогава формата на необходимото и с вашите първи опитности у вас би се развил великият стил. Но понеже сте роден като германец, тъй като вашият гръцки дух е бил захвърлен в това северно творение, не ви оставаше никакъв избор, освен или да замените вашето въображение с това, което действителността поставя пред вас с помощта на вашата мислителна сила, и по този начин да родите един вид от вътре и по рационален път една Гърция". Разглеждани от настоящето Кант и Гьоте могат да бъдат считани като духове, и които развитието на светогледите на по-ново време се разбулва като в един важен момент на своя развоен процес чрез това, че в тези духове въпросите на загадката на съществуването са чувствани силно, въпроси, които по-рано се подготвяха повече в подосновите на душевния живот.
За да онагледим действието на първия върху неговата епоха, ще приведем още изказванията на двама мислители върху него, които се намираха на висотата на образованието на тяхното време Жан Пол писа в 1788 година на своя приятел: "Купете си, за Бога, две книги, Кантовото Основание на една метафизика на нравите и Кантовата /Критика на практическия разум.
Кант не е една светлина на света, а една цяла лъчезарна слънчева система наведнъж". А Вилхелм фон Хумболдт казва: "Кант предприе и извърши най-великото дело, което може би философстващият разум трябва да дължи на един единствен човек... Три неща остават, когато искаме да определим славата, която Кант донесе на своята нация, ползата, която тъй предаде на спекулативното мислене, три неща остават сигурно очевидни: Някои неща, които той превърна в развалини, не ще се въздигнат никога отново, някои неща, които той основа, никога не ще умрат, и, което е най-важното, той постави основата на една реформа, каквато цялата история на човешкото мислене не показва". Виждаме, че в делото на Кант неговите съвременници са виждали едно потресаващо въздействие сред развитието на светогледите. Но той самият считаше това въздействие за толкова важно, че поставяше неговото значение на еднакво равнище с онова, което Коперниковото откритие на движението на планетите имаше за природопознанието. Някои явления в развитието на светогледите в миналите времена действат по-нататък в мисленето на Кант и са се оформят в него като загадъчни въпроси, които определят характера на неговия светоглед.
към текста >>
Кант извърши едно важно дело в областта на природознанието с неговия излязъл през 1755
година
труд "Обща история на природата и теория на небето".
За него се откри като една възможност мисълта: Познанията на човешкия ум не идват от действителността на света. Чрез изложенията на Юм Кант бе събуден от неговия сън, в който, според неговата изповед, го беше потопила идейната посока на Волф. Как Разумът може да произнесе съждения върху Бога, Свободата и Безсмъртието, когато неговите изисквания върху най-простите събития почиват във толкова несигурни закони? Душата, която Кант трябваше да предприеме сега срещу знанието на разума, се простираше много по-далеч отколкото този на Якоби. Този последният може поне да остави на знанието възможността, да разбира природата и нейните необходими връзки.
Кант извърши едно важно дело в областта на природознанието с неговия излязъл през 1755 година труд "Обща история на природата и теория на небето".
Той вярваше да е показал, че можем да си представим цялата наша планетарна система произлязла от едно газообразно кълбо, което се върти около своята ос. Чрез строго необходими математически и физически сили сред това кълбо са се сгъстили слънцето и планетите и са приели движенията, които те имат съгласно ученията на Коперник и Кеплер. Следователно Кант беше доказал плодовитостта на Спинозовия начин на мислене, според който всичко става със строга математическа необходимост, чрез едно свое голямо откритие в една специална област. Той беше така убеден от тази плодотворност, че в гореспоменатия труд стига до изказването: "Дайте ми материя а от нея аз ще ви построя един свят". И безусловната сигурност на математическите истини беше за него така здраво установена, че в своята книга "Начални основи на естествената наука" той изказва твърдението: Същинската наука е само онази, в която е възможно прилагането на математиката.
към текста >>
Когато в 1811
година
Гьоте прочете книгата на Якоби "За божествените неща", той не стори това "с удоволствие".
Изкуството е продължение и човешко завършване на природата, защото "бидейки поставен на върха на природата човекът вижда себе си отново като една цяла природа, която трябва да произведе в себе си още веднъж един връх. До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, извиква подбор, ред, хармония и значение и накрая се издига до произведението на изкуството". Всичко е природа, от неорганичния камък до най-висшето произведение на изкуството от човека, и всичко в тази природа се владее от същите "вечни, необходими, следователно божествени закони", по такъв начин, че "самият Бог не може да измени нищо в това". /Поезия и Истина. 16. книга. /
Когато в 1811 година Гьоте прочете книгата на Якоби "За божествените неща", той не стори това "с удоволствие".
Как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя проведена тезата, че природата скрива Бога! Не трябваше ли при моя чист, дълбок, вроден и упражнен начин на мислене, който не беше научил нерушимо да вижда Бога в природата и природата в Бога, така че този начин на мислене съставляваше основата на цялото ми съществуване, не трябваше ли едно толкова странно, едностранчиво ограничено изказване да ме отдалечи за винаги по дух от най-благородния човек, чието сърце от обожание обичах? Въпреки това аз не се подадох на моето болезнено огорчение, а се спасих напротив в моя стар приют и намерих в Спинозовата етика за няколко седмици моето ежедневно занимание и понеже през това време моето образование се повиши, аз отново изпитах удивление в познати вече за мене неща, които ми разкриха нещо, което сега изглеждаше ново и различно". Царството на необходимостта в смисъл на Спиноза е за Кант едно царство на вътрешна човешка закономерност; за Гьоте то е самата вселена и човекът, с цялото негово мислене чувстване и воление и действие е едно звено в тази верига от необходимости. Вътре в това царство съществуваха само една закономерност, а природната и моралната закономерност са двете страни на същността на тази закономерност.
към текста >>
При неговото пътуване в Италия този общ първообраз във всички растителни форми му стана все по-ясен: "Многото растения, които иначе аз бях свикнал да виждам само в кофи и саксии, даже през по-голямата част на
година
та зад стъкла, тук стоят весели и свежи под свободното небе и изпълнявайки тяхното определение, те ни стават по-ясни.
Даващият тон ботаник на онова време, Лине, казва върху разнообразните видове в света на растенията, че съществуват толкова много такива видове, колкото "различни форми са били създадено в Началото". Който има такова мнение, той може само да полага усилия да изучава свойствата на отделните форми и грижливо да различава тези форми едни от други. Гьоте не можеше да се съгласи с едно такова разглеждане на природата. "Това, което Лине се стараеше да отделя насила едно от друго, то според най-вътрешната потребност на моето същество трябваше да се стреми към съединение". Той търсеше онова, което е общо на всички растения, на всички растителни видове.
При неговото пътуване в Италия този общ първообраз във всички растителни форми му стана все по-ясен: "Многото растения, които иначе аз бях свикнал да виждам само в кофи и саксии, даже през по-голямата част на годината зад стъкла, тук стоят весели и свежи под свободното небе и изпълнявайки тяхното определение, те ни стават по-ясни.
Гледайки толкова много нови и обновени форми, отново ми дойде старата мисъл, дали между това множество не бих могъл да открия първичното растение /прарастението/? такова първично растение трябва все пак да съществува; иначе по какво бих познал, че тази или онази форма е растение, ако всички те не бяха създадени по един образец? " Друг път той се изказва върху това първично растение: То "става най-чудното създание на света, за което самата природа трябва да ми завиди. С този модел и ключа за него можем тогава да измислим още растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които, макар и да не съществуват, въпреки това биха могли да съществуват и не само нещо като художествени или поетически сенки и схеми, а имат една вътрешна истинност и необходимост".
към текста >>
Неговите усърдни проучвания върху животинския свят го доведоха в 1795
година
дотам, "да може без колебание да твърди, че всички съвършени органически същества, между които виждаме рибите, земноводните, птиците, бозайниците и на върха на тези последните човека, всички са образувани според един първообраз, който само в неговите постоянни части клони повече или по-малко насам и нататък и ежедневно се развива и преобразява чрез размножение".
Друг път той се изказва върху това първично растение: То "става най-чудното създание на света, за което самата природа трябва да ми завиди. С този модел и ключа за него можем тогава да измислим още растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които, макар и да не съществуват, въпреки това биха могли да съществуват и не само нещо като художествени или поетически сенки и схеми, а имат една вътрешна истинност и необходимост". Извиква: "дайте ми материя; от нея аз ще ви изградя един свят", защото съзира закономерната връзка на този свят, така и Гьоте казва тук: - С помощта на първичното растение /прарастението/ можем да измислим способни да съществуват растения до безкрайност, защото сме разбрали закона на раждането и развитието на същите. Това, което Кант искаше да счита валидно само за неорганичната природа, че можем да разберем нейните явления според необходими закони, това Гьоте разпростря за своето откритие на прарастението, той прибавя: "Същият закон може да бъде приложен върху всичко останало живо". И Гьоте действително го приложи.
Неговите усърдни проучвания върху животинския свят го доведоха в 1795 година дотам, "да може без колебание да твърди, че всички съвършени органически същества, между които виждаме рибите, земноводните, птиците, бозайниците и на върха на тези последните човека, всички са образувани според един първообраз, който само в неговите постоянни части клони повече или по-малко насам и нататък и ежедневно се развива и преобразява чрез размножение".
Следователно и в схващането на природата Гьоте стои в пълна противоположност на Кант. Този последният нарече една рискована "авантюра на разума", ако този разум би искал да предприеме да обясни живите същества според тяхното раждане. Той счита човешката познавателна способност за негодна за една такова обяснение. "Разумът държи безкрайно много на това, да не остави да отпадне механизмът на природата в нейните произведения и в обясненията на тези произведения да не отмине незабелязано този механизъм; защото без него не може да бъде постигнато никакво схващане, никакво вникване в природата на нещата. Когато някой веднага ни признава: Че един най-висш Архитект е създал непосредствено формите на природата такива, каквито те са от край време, или който ги е предопределил да се образуват непрестанно според същия образец, с това нашето познание на природата ни най-малко не е подпомогнато; понеже ние никак не познаваме начина по който работи онова същество и неговите идеи, които трябва да съдържат принципите на възможността на природните същества, и не можем изхождайки отгоре от него да обясним природата".
към текста >>
Един от най-последователните привърженици на скептицизма е Соломон Маймон, който от 1790
година
съчини различни книги, които се намираха под влиянието на Кант и на Шулце и в които с пълната решителност той се застъпваше за това, че, поради цялото устройство на нашата познавателна способност, съвсем не може да се говори за съществуването на външни предмети.
Такова едно възражение направи Готлиб Ернст Шулце в неговото излязло от печата анонимно съчинение: "Еневидемус". В него той твърди, че всички наши познания са само представи и че ние не можем да излезем вън от света на нашите представи по никой начин. С това всъщност бяха опровергани също и моралните истини на Кант. Защото ако не можем да си представим възможността да излезем вън от нашия вътрешен свят, тогава също никакъв морален глас няма възможност да ни ръководи в един свят, който не можем да мислим. По този начин от Кантовия възглед се разви първо едно ново съмнение в истината, критицизмът се превърна в скептицизъм.
Един от най-последователните привърженици на скептицизма е Соломон Маймон, който от 1790 година съчини различни книги, които се намираха под влиянието на Кант и на Шулце и в които с пълната решителност той се застъпваше за това, че, поради цялото устройство на нашата познавателна способност, съвсем не може да се говори за съществуването на външни предмети.
Един друг ученик на Кант, Яков Сигисмунд Бек, отиде даже толкова далече да твърди, че в действителност самият Кант не е приемал съществуването на никакви неща вън от нас и че когато му се приписва една подобна представа, това се дължи на едно недоразумение. Едно е сигурно, Кант предложи на своите съвременници безброй атакуеми места на тълкувания и за противоречия. Именно чрез неговите неясноти и противоречия той стана баща на класическите германски светогледи на Фихте, Шелинг, Шопехауер, Хегел, Хербарт и Шлайермахер. Неговите неясноти станаха за тях нови въпроси. Колкото и да се беше старал да постави граница на знанието, за да запази място за вярата, въпреки това, в истинския смисъл на думата, човешкият дух може да се обяви задоволен само от знанието, от познанието.
към текста >>
на пълната независимост от всичко, което не е ние самите, нашето чисто себе /Разум, морален закон/, защото само това е наше..." Така разсъждава Фихте в излезлите в 1793
година
"Приноси към изправянето на съжденията на публиката върху френската революция".
Когато философът Райнхолд се изказа, че все пак вътрешният глас на човека може да се заблуди, Фихте му възрази: "Вие казвате, философът трябва да мисли, че като индивид той може да се заблуди, че като такъв той може и трябва да се учи от другите. Знаете ли, какво настроение описвате по този начин? Това на един човек, който през целия си живот не е бил никога убеден в нищо". На тази изпълнена със сила личност, чийто поглед беше изцяло насочен навътре, беше противно да търси най-висшето, което човек може да постигне, един светоглед, някъде другаде освен също във вътрешността. "Всяка култура трябва да бъде упражнение на всички сили върху единствената цел на пълната свобода, т.е.
на пълната независимост от всичко, което не е ние самите, нашето чисто себе /Разум, морален закон/, защото само това е наше..." Така разсъждава Фихте в излезлите в 1793 година "Приноси към изправянето на съжденията на публиката върху френската революция".
И най-ценната сила в човека, познавателната сила, че трябва ли тя да бъде насочена към тази единствена сила на пълната независимост от всичко, което не е нас самите? Бихме ли искали ние въобще да стигнем до една пълна независимост, ако в светогледа сме зависими от някое друго същество? Ако едно такова намиращо се вън от нас същество би извършило това, което е природата, което е нашата душа, което са нашите задължения, и след това ние създадем от един такъв готов факт едно знание? Ако сме независими, то ние трябва да бъдем независими и по отношение на познанието на истината. Следователно ние не можем да приемем наготово най-висшата истина.
към текста >>
Хелиополис в последната
година
на старото затъмнение 1793
година
".
За Фихте важното беше преди всичко действуването; обаче при това той не искаше да бъде обвинен от наблюдението в безсъвестност. Ето защо той основа ваше стойността на съзерцаването. Постоянният стремеж на Фихте беше да се намеси в непосредствения живот. Там, където вярваше, че неговите думи биха искали да се превърнат в дело у други, там той се чувстваше най-доволен. Изхождайки от този стремеж той замисли съчиненията: "Искане от князете на Европа да възвърнат свободата на мисълта, която досега подтискаха.
Хелиополис в последната година на старото затъмнение 1793 година".
"Приноси към изправяне на съжденията на публиката върху Френската революция 1793 г. "Изхождайки от същия този стремеж той държа своите увлекателни речи: "Основната черта на съвременната епоха, изложени в лекции държани в Берлин през 1804 година и 1805 година": "Указание за блажения живот или също религиозното учение. В лекции, държани в Берлин през 1806 година", и накрая неговите "Речи към германската нация в 1808 година". Безусловно отдаване на моралния ред на света, действане от най-дълбоката ядка на моралната природна заложба на човека: Това се изискванията, чрез които животът получава стойност и значение. Този възглед минава като основен мотив през всички тези речи и съчинения.
към текста >>
"Изхождайки от същия този стремеж той държа своите увлекателни речи: "Основната черта на съвременната епоха, изложени в лекции държани в Берлин през 1804
година
и 1805
година
": "Указание за блажения живот или също религиозното учение.
Постоянният стремеж на Фихте беше да се намеси в непосредствения живот. Там, където вярваше, че неговите думи биха искали да се превърнат в дело у други, там той се чувстваше най-доволен. Изхождайки от този стремеж той замисли съчиненията: "Искане от князете на Европа да възвърнат свободата на мисълта, която досега подтискаха. Хелиополис в последната година на старото затъмнение 1793 година". "Приноси към изправяне на съжденията на публиката върху Френската революция 1793 г.
"Изхождайки от същия този стремеж той държа своите увлекателни речи: "Основната черта на съвременната епоха, изложени в лекции държани в Берлин през 1804 година и 1805 година": "Указание за блажения живот или също религиозното учение.
В лекции, държани в Берлин през 1806 година", и накрая неговите "Речи към германската нация в 1808 година". Безусловно отдаване на моралния ред на света, действане от най-дълбоката ядка на моралната природна заложба на човека: Това се изискванията, чрез които животът получава стойност и значение. Този възглед минава като основен мотив през всички тези речи и съчинения. В "Основни черти на съвременната епоха" той упрекна с пламенни думи тази епоха в нейния егоизъм. Всеки върви само по пътя, който ме предписват неговите нисши инстинкти.
към текста >>
В лекции, държани в Берлин през 1806
година
", и накрая неговите "Речи към германската нация в 1808
година
".
Там, където вярваше, че неговите думи биха искали да се превърнат в дело у други, там той се чувстваше най-доволен. Изхождайки от този стремеж той замисли съчиненията: "Искане от князете на Европа да възвърнат свободата на мисълта, която досега подтискаха. Хелиополис в последната година на старото затъмнение 1793 година". "Приноси към изправяне на съжденията на публиката върху Френската революция 1793 г. "Изхождайки от същия този стремеж той държа своите увлекателни речи: "Основната черта на съвременната епоха, изложени в лекции държани в Берлин през 1804 година и 1805 година": "Указание за блажения живот или също религиозното учение.
В лекции, държани в Берлин през 1806 година", и накрая неговите "Речи към германската нация в 1808 година".
Безусловно отдаване на моралния ред на света, действане от най-дълбоката ядка на моралната природна заложба на човека: Това се изискванията, чрез които животът получава стойност и значение. Този възглед минава като основен мотив през всички тези речи и съчинения. В "Основни черти на съвременната епоха" той упрекна с пламенни думи тази епоха в нейния егоизъм. Всеки върви само по пътя, който ме предписват неговите нисши инстинкти. Обаче тази инстинкти отклоняват от великото цяло, което обгръща човешката общност като морална хармония.
към текста >>
С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794
година
същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен.
Ето защо неговият най-висш стремеж трябва да бъде обърнат към идеала; чрез стремежа към този идеал той отново ще примири духа с природата. Шилер намери в духовния способ на Гьоте нещо сродно с гръцкия способ. Гьоте вярваше, че вижда с очите си своите идеи и мисли, защото чувстваше действителността като неразделно единство на духа и природата. Според мнението на Шилер той си е запазил нещо, до което сантименталният човек отново ще стигне, когато достигне върха на своя стремеж. А такъв един връх той изкачва в описаното от Шилер естетическо състояние, при което сетивността и разумът се намирали своето съзвучие.
С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен.
Тогава още при първото съзерцаване на нещата вие бихте при ели необходимото и с вашите първи опитности във вас би се развил вашият велик стил. А сега... тъй като вашият гръцки дух е бил хвърлен в това северно сътворение, не ви оставаше никакъв избор, освен или сам да станете един северен човек на изкуството или да замените това, което действителността държи пред вашето въображение, с помощта на мислителната сила и по този начин да родите от вътре по рационален път една Гърция". Шилер чувства това разкриват тези негови изречения хода на развитието на душевния живот от гръцката епоха до неговата. В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците. За по-новия човек тази мисъл е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението.
към текста >>
59.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Ние ясно виждаме това от лекциите, които той е държал в 1813
година
в Берлинския Университет.
С неговата взискателност към истината той беше стигнал до душевния център на човека, до "Аза". Ако този "Аз" трябва да бъде точката, от която извира светогледът, тогава онзи, който стои на това становище, трябва да бъде също така в състояние, изхождайки от Аза да стигне до пълносъдържателните мисли върху света и живота. Това може да стане само с помощта на фантазията. Фихте не разполагаше с тази фантазия. Ето защо той остана през целия си живот на положението, да сочи към Аза и да казва, как този Аз трябва да добие едно съдържание от мисли; обаче самият той не можеше да му даде едно такова съдържание.
Ние ясно виждаме това от лекциите, които той е държал в 1813 година в Берлинския Университет.
/Посмъртни съчинения. Том 1/. Там той изисква за онзи, който иска да стигне до един светоглед, "един съвършено нов вътрешен сетивен орган, чрез който се дава един нов свят, съвсем несъществуващ за обикновения човек". Обаче Фихте не стига по-далече от това изискване за едно ново сетиво. Той не развива това, което един такъв сетивен орган трябва да възприема.
към текста >>
В Мюнхен, където пребиваше с малки прекъсвания от 1806-1841
година
, Шелинг се радваше на поощрителното общуване с Франц Бенедик Баодер, чиито философски идеи се движеха напълно в посоката на онова старо учение.
Тя не се занимава вече с материята, нито общува непосредствено с нея, а само с духа, като живот на нещата. Даже когато се явява в тялото, тя е въпреки това свободна от тялото, съзнанието за което в нея само плува в най-красивите образи като един лек сън, от което тя не е смущавана. Тя не е никакво свойство, никаква способност, или нещо особено от този народ; тя не знае, но тя е науката, тя не е добра, а е добротата, тя не е красива, каквото може да бъде и тялото, но тя е самата красота". /За отношението на изобразителното изкуство към природата. / Такъв един начин на мислене е близък с германската мистика, която имаше един представител в лицето на Яков Бьоме /1575-1624/.
В Мюнхен, където пребиваше с малки прекъсвания от 1806-1841 година, Шелинг се радваше на поощрителното общуване с Франц Бенедик Баодер, чиито философски идеи се движеха напълно в посоката на онова старо учение.
Този беше поводът той самият да се вживее в този свят на мислите, който стоеше напълно на становището, до което той самият беше стигнал със своето мислене. Когато четем горецитираните изказвания от речта "За отношението на изобразителните изкуства към природата", която той държа в 1807 година в Кралската Академия на Науките в Мюнхен, това ни при помня за възгледа на Яков Бьоме: "Когато гледаш дълбочината и звездите и Земята, ти виждаш твоя Бог, и ти също живееш и си в твоя Бог, и същият Бог царува и над тебе... ти си създаден от този Бог и живееш в Него; също и цялата твоя наука стои в този Бог и когато умреш, ти ще бъдеш погребан в този Бог". Със своето прогресиращо мислене за Шелинг съзерцаването на света се превърна в съзерцаване на Бога, или в теософия. Той стоеше напълно на почвата на едно такова съзерцаване на Бога още когато в 1809 година издаде своите "Философски изследвания върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети". Всички въпроси на светогледа му се явиха сега в една нова светлина.
към текста >>
Когато четем горецитираните изказвания от речта "За отношението на изобразителните изкуства към природата", която той държа в 1807
година
в Кралската Академия на Науките в Мюнхен, това ни при помня за възгледа на Яков Бьоме: "Когато гледаш дълбочината и звездите и Земята, ти виждаш твоя Бог, и ти също живееш и си в твоя Бог, и същият Бог царува и над тебе... ти си създаден от този Бог и живееш в Него; също и цялата твоя наука стои в този Бог и когато умреш, ти ще бъдеш погребан в този Бог".
Тя не е никакво свойство, никаква способност, или нещо особено от този народ; тя не знае, но тя е науката, тя не е добра, а е добротата, тя не е красива, каквото може да бъде и тялото, но тя е самата красота". /За отношението на изобразителното изкуство към природата. / Такъв един начин на мислене е близък с германската мистика, която имаше един представител в лицето на Яков Бьоме /1575-1624/. В Мюнхен, където пребиваше с малки прекъсвания от 1806-1841 година, Шелинг се радваше на поощрителното общуване с Франц Бенедик Баодер, чиито философски идеи се движеха напълно в посоката на онова старо учение. Този беше поводът той самият да се вживее в този свят на мислите, който стоеше напълно на становището, до което той самият беше стигнал със своето мислене.
Когато четем горецитираните изказвания от речта "За отношението на изобразителните изкуства към природата", която той държа в 1807 година в Кралската Академия на Науките в Мюнхен, това ни при помня за възгледа на Яков Бьоме: "Когато гледаш дълбочината и звездите и Земята, ти виждаш твоя Бог, и ти също живееш и си в твоя Бог, и същият Бог царува и над тебе... ти си създаден от този Бог и живееш в Него; също и цялата твоя наука стои в този Бог и когато умреш, ти ще бъдеш погребан в този Бог".
Със своето прогресиращо мислене за Шелинг съзерцаването на света се превърна в съзерцаване на Бога, или в теософия. Той стоеше напълно на почвата на едно такова съзерцаване на Бога още когато в 1809 година издаде своите "Философски изследвания върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети". Всички въпроси на светогледа му се явиха сега в една нова светлина. Ако всички неща са божествени, как става, че съществува злото в света, тъй като Бог може да бъде само съвършената Доброта? Ако душата на човека е в Бога: Как става, че тя преследва въпреки това своите егоистични интереси?
към текста >>
Той стоеше напълно на почвата на едно такова съзерцаване на Бога още когато в 1809
година
издаде своите "Философски изследвания върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети".
Такъв един начин на мислене е близък с германската мистика, която имаше един представител в лицето на Яков Бьоме /1575-1624/. В Мюнхен, където пребиваше с малки прекъсвания от 1806-1841 година, Шелинг се радваше на поощрителното общуване с Франц Бенедик Баодер, чиито философски идеи се движеха напълно в посоката на онова старо учение. Този беше поводът той самият да се вживее в този свят на мислите, който стоеше напълно на становището, до което той самият беше стигнал със своето мислене. Когато четем горецитираните изказвания от речта "За отношението на изобразителните изкуства към природата", която той държа в 1807 година в Кралската Академия на Науките в Мюнхен, това ни при помня за възгледа на Яков Бьоме: "Когато гледаш дълбочината и звездите и Земята, ти виждаш твоя Бог, и ти също живееш и си в твоя Бог, и същият Бог царува и над тебе... ти си създаден от този Бог и живееш в Него; също и цялата твоя наука стои в този Бог и когато умреш, ти ще бъдеш погребан в този Бог". Със своето прогресиращо мислене за Шелинг съзерцаването на света се превърна в съзерцаване на Бога, или в теософия.
Той стоеше напълно на почвата на едно такова съзерцаване на Бога още когато в 1809 година издаде своите "Философски изследвания върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети".
Всички въпроси на светогледа му се явиха сега в една нова светлина. Ако всички неща са божествени, как става, че съществува злото в света, тъй като Бог може да бъде само съвършената Доброта? Ако душата на човека е в Бога: Как става, че тя преследва въпреки това своите егоистични интереси? И ако Бог е този, който действа в мене: как мога аз, който никак не действам като самостоятелно същество, да бъда въпреки това наречен свободен? Шелинг се опитва да отговори на тези въпроси не вече чрез съзерцанието на Бога.
към текста >>
60.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Когато в 1809
година
влезе в университета, мислите, които Кант, Фихте и Шелинг бяха въплътили в германското светогледно развитие, се намираха още в пълно последействие.
/ към виланд веднъж в началото на неговото университетско време. От това настроение е израснал неговия светоглед. Шопенхауер имаше зад себе си сурови собствени изживявания и наблюдението на тъжни опитности, когато намери във философската мислителна работа една нова цел на живота. Внезапната смърт на бащата, която бе предизвикана чрез падане от един склад, лошите изживявания сред търговското съсловие, виждането на арени на човешката мизерия при пътуванията, които младежът направи, и много други неща бяха предизвикали в него по-малко потребността да познае света, защото считаше че той заслужава да бъде познат, отколкото напротив онази потребност да си създаде в съзерцанието на нещата едно средство, за да ги понася. Той се нуждае от един светоглед за успокоение на неговото мрачно душевно настроение.
Когато в 1809 година влезе в университета, мислите, които Кант, Фихте и Шелинг бяха въплътили в германското светогледно развитие, се намираха още в пълно последействие.
Тогава тъкмо изгряваше звездата на Хегел. Този последният беше публикувал в 1806 годи на своето първо велико произведение "Феноменология на духа". В Гьотинген Шопенхауер слуша ученията на Готлоб Ернст Шулце, авторът на "Енезидемус", който наистина беше в известно отношение противник на Кант, но посочи въпреки това Кант и Платон като двама велики духове, към които той следваше да се придържа. С жар се задълбочи Шопенхауер в Кантовия начин на мислене. Той нарича революцията, която бе предизвикана чрез това в неговата глава, едно духовно новораждане.
към текста >>
Елементът, който Шопенхауер прибави към своето убеждение добито от Кант и от Платон, като "вещ в себе си", него ние намираме при Фихте, чиито лекции той беше слушал в 1811
година
в Берлин.
Колкото безусловно правилно намери Шопенхауер всичко, което Кант изнесе върху представния характер на света на възприятията, толкова малко се чувстваше той задоволен от неговите забележки върху "вещта за себе си". Шулце също беше един противник на Кант по отношение на тези негови възгледи. Как може да знаем нещо за "вещ в себе си", как можем въобще да изкажем само една дума върху нея, щом знаем само за представи, а "вещта в себе си" остава изцяло вън от нашата представа? Шопенхауер трябваше да търси един друг път, за да стигне до "вещта в себе си". При търсенето той беше повлиян от съвременните нему светогледи много повече отколкото е допускал някога.
Елементът, който Шопенхауер прибави към своето убеждение добито от Кант и от Платон, като "вещ в себе си", него ние намираме при Фихте, чиито лекции той беше слушал в 1811 година в Берлин.
Шопенхауер можа да чуе в Берлин най-зрялата форма на Фихтевите възгледи. През време, когато Шопенхауер според собственото си признание го "слушаше внимателно", Фихте възвестява най-внушително, че в крайна сметка всяко битие е основано в една всемирна воля. Щом човекът намира предварително в себе си волята, той добива убеждението, че съществува един независим от неговия индивид свят. Волята не е знание на индивида, а една форма на действително битие. Фихте би могъл да назове този свой светоглед също: "светът като знание и воля".
към текста >>
От есента на 1813
година
до май 1814
година
Шопенхауер можа да се радва на своето общение с поета.
Това са се опитали да направят Фихте, Шелинг, Хегел. Шопенхауер взема една сила на себесъзнанието, волята, и твърди за нея, че тя не се намира само в човешката душа, а в целия свят. Така за него наистина човекът не е поставен с цялото негово себесъзнание в първопричините на света, но с една част на това себесъзнание, с волята. С това Шопенхауер се представя като един от онези представители на по-новото развитие на светогледите, които са могли да обхванат в своето съзнание само частично основаната загадка на епохата. Гьоте също упражни едно дълбоко влияние върху Шопенхауер.
От есента на 1813 година до май 1814 година Шопенхауер можа да се радва на своето общение с поета.
Гьоте лично въведе философа в учението на цветовете. Формата на възгледа на първия отговаряше напълно на представите, които Шопенхауер си беше образувал относно начина, по който постъпват нашите сетивни органи и нашият дух, когато те възприемат неща и процеси. Гьоте беше направил обширни и грижливи изследвания върху възприятията на окото, върху светлината и цветовете и техния резултат той обработи в своето съчинение "Към учението за цветовете". Той стигна до възгледи, които се отклоняват от тези на Нютон, основателят на модерното учение на цветовете. Ние не можем да съдим от една правилна гледна точка за противоположността, която съществува между Нютон и Гьоте в тази област, ако не изходим от основаната разлика в светогледите на двете личности.
към текста >>
Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821
година
/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух".
Ето защо можем да наречем неговия възглед на света реакционен по отношение на този на Хегел. Хегел търсеше навсякъде да примири човека с живота, той се стремеше към това, да представи всяка деятелност като сътрудничество в един разумен ред на света. Шопенхауер считаше като идеал на мъдреца враждебността към живота, отвращението от действителността, бягството от света. * * * В Хегеловата форма на възгледа за света и за живота има нещо, което може да прогони съмнението и въпросите.
Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух".
Целта, до която той стига, е пълносъдържателният, индивидуален човешки дух, благодарение на който само се изявява това, което води само едно сянковидно съществуване в сивото, в стридоподобното. Той може лесно да бъде разбран така като че вън от човешкия дух не съществува една личност като живо, самостоятелно същество. Хегел извежда това, което е богато на съдържание и което изживяваме в нас, от идейното, което трябва да измислим. Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота. Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл.
към текста >>
През 1837
година
за издаваното на "Списание на философия и спекулативно богословие".
В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма. След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество. За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн. Фишер, Налибеус, Фр. Хофман, Улричи, вирт и др.
През 1837 година за издаваното на "Списание на философия и спекулативно богословие".
Според убеждението на Й. Х. Фихте само онзи е стигнал до най-висшето познание, който е разбрал, че "най-висшата, действително решаваща мировата проблема мисъл е идеята за знаещия себе си в своята идеална, както и реална безкрайност и проникващ със своя поглед тази безкрайност Първичен субект, или за абсолютната личност". "Създаването и подържането на света, което именно съставлява действителността, се състои единствено в непрекъснато, проникнатото от съзнанието засвидетелстване на Волята Божия, така че той е само съзнание и воля, но и двете и най-висше единство, следователно той самият е лице, или е такова в превъзходния смисъл". Кр. Херман Вайсе вярваше, че трябва да се издигне от Хегеловия светоглед до един съвършено богословски начин за разглеждане нещата. Той виждаше целта на своето мислене в християнската идея за трите лица в единното божество.
към текста >>
За борбата на светогледите послужиха издадените от Арнолд Рува и Теодор Ехтермайер в 1838-1843
година
"Харлевски годишници".
Не както магнитът е бил създаден от мисълта за магнетизма преди раждането на човешкия дух и след това този дух следва само да разбере това раждане, така и религията се е развила от мисълта, преди тази мисъл да просветне в човешката душа като съставна част на светогледа. Ако би изживял религиозната критика на своите ученици, Хегел би се изказал така: Дигнете ръцете от всяко основание на една религия, от всяко създаване на религиозни представи, дотогава, докато искате да останете мислители, а не искате да станете месияси. Правилно разбран, светогледът на Хегел не може да действа обратно върху религиозното съзнание. Който размишлява върху изкуството, той стои към него в същото отношение както стои към религията онзи, който иска да открие нейната същност. * * *
За борбата на светогледите послужиха издадените от Арнолд Рува и Теодор Ехтермайер в 1838-1843 година "Харлевски годишници".
От една защита и обяснение на Хегел те скоро преминаха към едно по-нататъшно самостоятелно развиване на неговите идеи и по този начин доведоха до гледищата, които в следващата глава наричаме "радикални светогледи". От 1841 година издателите наричат тяхното списание "Германски годишници" и считат като една от техните цели "Борбата против политическата несвобода, против феодалната и поземлената теория". Те се намесиха в развитието на епохата като радикални политици, искайки една държава, в който да царува пълна свобода. По този начин те се отдалечиха от Хегеловия дух, който искаше не да прави история, а да разбере историята.
към текста >>
От 1841
година
издателите наричат тяхното списание "Германски годишници" и считат като една от техните цели "Борбата против политическата несвобода, против феодалната и поземлената теория".
Правилно разбран, светогледът на Хегел не може да действа обратно върху религиозното съзнание. Който размишлява върху изкуството, той стои към него в същото отношение както стои към религията онзи, който иска да открие нейната същност. * * * За борбата на светогледите послужиха издадените от Арнолд Рува и Теодор Ехтермайер в 1838-1843 година "Харлевски годишници". От една защита и обяснение на Хегел те скоро преминаха към едно по-нататъшно самостоятелно развиване на неговите идеи и по този начин доведоха до гледищата, които в следващата глава наричаме "радикални светогледи".
От 1841 година издателите наричат тяхното списание "Германски годишници" и считат като една от техните цели "Борбата против политическата несвобода, против феодалната и поземлената теория".
Те се намесиха в развитието на епохата като радикални политици, искайки една държава, в който да царува пълна свобода. По този начин те се отдалечиха от Хегеловия дух, който искаше не да прави история, а да разбере историята.
към текста >>
61.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Но в своята излязла в 1759
година
"Thepria generationis" Волф е противопоставил на тази идея за развитието една друга, която изхожда от предположението, че органи, които се явяват в течение на живота не един организъм, по никой начин не са съществували преди това, а се раждат като действително нови образования едва в момента, когато станат възприемаеми.
Халер съвсем рязко и застъпил този възглед. В пра-майката Ева е съществувал вече в малък размер, скрит целият човешки род. Тези човешки зародиши са се проявили само в течение на мировата история. Нека се види, как философът Лайбниц /1646-1716 г./ изказва същата представа: "Така аз трябваше да мисля, че душите, които един ден ще бъдат човешки души, са съществували в зародиш, както онези на другите видове, че те са съществували в прародителите чак до Адама, т.е. от началото на нещата, съществували са винаги във форма на организирани неща".
Но в своята излязла в 1759 година "Thepria generationis" Волф е противопоставил на тази идея за развитието една друга, която изхожда от предположението, че органи, които се явяват в течение на живота не един организъм, по никой начин не са съществували преди това, а се раждат като действително нови образования едва в момента, когато станат възприемаеми.
Волф показа, че неговото развитие е една верига от нови образования. Едва този възглед прави възможно представата за едно действително развитие. Защото той обяснява, че се ражда нещо, което не съществува още, следователно нещо, което в истинския смисъл "се развива". Възгледът на Халер отрича развитието, защото той допуска само едно продължаващо излизане наяве на нещо съществуващо. Ето защо този природоизследовател противопостави на идеята на Волф безапелационното решение: "Не съществува никакво развитие"/Nulla ert erigenecic/.
към текста >>
Той пише в 1817
година
, че този опит, който стоеше на основата на неговото записано в 1790
година
съчинение върху метаморфозата на растенията, "бил посрещнат студено, почти враждебно.
Възгледът на Халер отрича развитието, защото той допуска само едно продължаващо излизане наяве на нещо съществуващо. Ето защо този природоизследовател противопостави на идеята на Волф безапелационното решение: "Не съществува никакво развитие"/Nulla ert erigenecic/. С това той стана причина възгледът на Волф да остане не взет под внимание десетилетия наред. Гьоте приписва съпротивата, която се проявява по отношение на неговите усилия да обясни живите същества, на теорията на Халер, според която органите съществуват предварително образувани в зародиш вмъкнати едни в други. Той се стремеше да разбере формите сред органическата природа от тяхното развитие, напълно в смисъла на един истински еволюционен възглед, според който това, което се явява като форми при едно живо същество, не е съществувало преди това в скрита форма, а се ражда действително тогава, когато се появява.
Той пише в 1817 година, че този опит, който стоеше на основата на неговото записано в 1790 година съчинение върху метаморфозата на растенията, "бил посрещнат студено, почти враждебно.
Но такова противно настроение беше съвсем естествено: Учението за вмъкнатите един в друг органи, понятието на преформацията, за последователно развитие на това, което е съществувало още от Адама, бяха завладели общо взето и най-добрите умове". И в светогледа на Хегел можеше още да се види един остатък от старото учение за вмъкнатостта. Чистата мисъл, която се явява в човешкия дух: Тази мисъл трябва да се намери вмъкната във всички явления, преди да стигне до възприемаемо съществуване в човека. Хегел поставя преди природата и преди индивидуалния дух тази чиста мисъл, която трябва да бъде един вид "представянето на Бога, какъвто той е бил е бил в неговата вечна същност преди сътворението на света". Следователно развитието на света се представя като едно разгръщане на чистата мисъл.
към текста >>
Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799
година
мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани.
Но от къде идва това, че ние не през всяко време можем да мислим, че мислите не стоят по желание на нашето разположение, че често пъти сред една духовна работа при най-голямо напрежение на волята не помръдваме от мястото, докато някой външен повод, често пъти само една промяна на времето, отново развързва мислите? Това иде от там, че също и нашата мислителна дейност е една органическа дейност. Защо трябва години наред да носим със себе си мисли, докато ни станат ясни? Затова, защото също и мисли те са подложени на едно органическо развитие, и мислите също трябва да узреят и се проявят, както плодовете в полето и децата в утробата на майката". * * *
Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани.
Достатъчно е само да припомним отделни изказвания на този мислител, за да покажем, как неговият дух отново е оживял във въведеното от Фойербах движение на мислите. "Бог създаде Човека по свой образ, а това значи вероятно, човекът създаде Бога по своя образ". "Нашият свят ще се изтънчи още така много, че ще бъде също така смешно да вярваме в някакъв Бог, както е смешно днес да се вярва в призраци". "Нима нашето понятие за Бога е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране? " "Представата, която си образуваме за една душа, има голяма прилика с тази за един магнит в земята, това е само един образ.
към текста >>
Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848
година
върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци".
Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират. Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи. При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен. Аз вярвам, че по-голяма част от тях наред с радостта, че разбират една много абстрактна и смътно замислена система същевременно са повярвали, че тази система е доказана". Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот.
Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци".
Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят". "Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик". На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен". Ето защо това, което Фойербах иска, е "концентриране върху тукашния свят".
към текста >>
Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834
година
даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса".
Той основава едно светогледно течение, което стои безпомощно срещу най-новия импулс на модерния душевен живот, живото себесъзнание. В това светогледно течение този импулс се показва по такъв начин, че той се явява не само неразбираем, но понеже изглежда неразбираем, мислителя не му обръща внимание и прави от него нещо, един фактор на природата -, което той не е за едно безпристрастно наблюдение. * * * "Бог беше моята първа мисъл, разумът моята втора, човекът третата и последна мисъл". Така Фойербах описва пътя, по който е минал, от вярващ, към последовател на Хегел и след това до своя собствен светоглед.
Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса".
Това беше Давид Фридрих Щраус /1809-1874 г./ . Фойербах изходи от едно изследване на човешката душа и намери, че тя има стремежа да пренесе своето собствено същество навън в света и да го обожава като едно божествено Първично същество. Той потърси едно психологическо обяснение на това, как се ражда понятието за Бога. На основата на възгледите на Щраус стоеше една подобна цел, но той не хвана като Фойербах пътя на психолога, а този на изследователите на историята. И той не постави в центъра на своето размишление понятието за Бога въобще, в широкия смисъл, в който Фойербах стори това, а християнското понятие за богочовека Исус.
към текста >>
Това, което Фойербах беше обявил като най-висша същност на човека, за което Бруно Бауер беше твърдил, че то е намерено едва чрез критиката на светогледа: "Човекът", него Макс Щирнер /1806-1856 г./ си поставя задачата да го разгледа напълно безпристрастно и без предпоставки в своята излязла през 1845
година
книга "Единственият и неговата собственост".
Мислещият човек е истинският човек. Не нещо външно, не религията, правото, държавата, законът и т.н. може да направи човек човек, а единствено неговото мислене. В Бауер се явява безсилието на мисленето, което иска да стигне до себесъзнанието, но не може. * * *
Това, което Фойербах беше обявил като най-висша същност на човека, за което Бруно Бауер беше твърдил, че то е намерено едва чрез критиката на светогледа: "Човекът", него Макс Щирнер /1806-1856 г./ си поставя задачата да го разгледа напълно безпристрастно и без предпоставки в своята излязла през 1845 година книга "Единственият и неговата собственост".
Щирнер намира: "Със силата на отчаянието посяга Фойербах към общото съдържание на християнството, не за да го захвърли, не, а за да го обхване, за да го привлече него отдавна горещо желаното, винаги оставало далеч, в едно последно усилие от небето и да го задържи при себе си. Не е ли това една хватка на последното отчаяние, една хватка на живот и смърт, и не е ли то същевременно християнският копнеж и горещо желание за отвъдния свят? Героят не иска да влезе в отвъдния свят, а иска да свлече отвъдния свят към себе си и да го принуди да остане в отсамния свят! И не вика ли оттогава целият свят, с повече или по-малко съзнание, "Отсамният свят е важен и небето трябва да слезе на земята и да бъде изживяно още тук? Щирнер поставя срещу възгледа на Фойербах едно остро противоречие: "Най-висшата същност е без съмнение същността на човека, но понеже това е неговата същност, а не самият той, тя си остава винаги подобна на себе си, независимо от това, дали я виждаме вън от него и я считаме за "Бог" или я наричаме "човекът".
към текста >>
Още през 1842
година
в една статия на "Гейнски Вестник" Щирнер се е изказал върху "лъжливия принцип на нашето възпитание или Хуманизмът и Реализмът"/ виж Малките съчинения стр.
Докато за тебе се изказва нещо, ти си признат само като това нещо /човек, дух, християнин и т.н./. Но единственият не изказва нищо, за щото той е само име, само това казва, че ти си ти и нищо друго освен ти; че ти си само едно единствено "ти" и самият ти. Чрез това ти си без сказуемото в това си същевременно лишен от определение, от професия, от закон и т. н." /виж Малките съчинения на Щирнер, издадени от И. Х. Макай, стр. 16/.
Още през 1842 година в една статия на "Гейнски Вестник" Щирнер се е изказал върху "лъжливия принцип на нашето възпитание или Хуманизмът и Реализмът"/ виж Малките съчинения стр.
5 и следв./, изказал се е върху това, че за него мисленето, знанието не може да проникне до ядката на личността. Ето защо той счита като един лъжлив принцип на възпитанието, когато от тази ядка на личността не се прави център, а за такъв център се прави знанието. "Едно знание, което не се пречиства и концентрира така, че да развърже волята за действие, или с други думи, което ме натоварва само с имане и притежание, вместо да е съвпаднало напълно с мене, така щото свободно движещият се Аз, незаблуждаван от никакво имане, което влечи след себе си, да минава със свежо чувство през света, едно знание следователно което не е станало лично, дава една жалка подготовка за живота... Ако стремежът на нашата епоха е, след като е постигнала свободата на мисленето, да преследва тази свобода до съвършенство, като чрез нея стигне до свободата на волята, за да осъществи тази последната като принцип на една нова епоха, то и последната цел на възпитанието не може да бъде вече знанието, а родената от знанието воля, в говорещият израз на това, към което то трябва да се стреми, е: личният или свободният човек... Както в определени други сфери, така и в сферата на педагогиката не се оставя свободата да се прояви, не се дава възможност на опозицията да си каже думата: И тук се иска подчиненост. Преследва се само едно нормално и материално дресиране и от менажериите на хуманистите излизат само учени, а от тези на реалистите само "използваеми граждани", а и двете тези категории не са нищо друго освен роболепни хора... Знанието трябва да умре, за да възкръсне отново като воля и като свободна личност да създава себе си отново всекидневно". Само в личността на отделния човек може да се намира изворът на това, което той върши.
към текста >>
Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809
година
остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст.
Следващите десетилетия не можаха да добият никакво отношение към това изолирано представяне на Аза. Защото тези десетилетия са заети преди всичко с това, да добият образа на природата под влиянието на естественонаучния начин на мислене. След като Щирнер представи едната страна на по-новото съзнание, факта на себесъзнателния Аз, отначало епохата отклонява погледите от този Аз и ги насочва там, където този Аз не може да бъде намерен, към образа на природата. Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за идеализма. Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на идеалистическия светоглед и в интерес на същия.
Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст.
Илер застъпи мисълта за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи. Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина на столетието, се превърнаха за развитието на светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз Дарвин беше открил за познанието на живия свят в 1859 година нови изгледи за същото схващане на природата.
към текста >>
Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина на столетието, се превърнаха за развитието на светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз Дарвин беше открил за познанието на живия свят в 1859
година
нови изгледи за същото схващане на природата.
След като Щирнер представи едната страна на по-новото съзнание, факта на себесъзнателния Аз, отначало епохата отклонява погледите от този Аз и ги насочва там, където този Аз не може да бъде намерен, към образа на природата. Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за идеализма. Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на идеалистическия светоглед и в интерес на същия. Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст. Илер застъпи мисълта за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи.
Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина на столетието, се превърнаха за развитието на светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз Дарвин беше открил за познанието на живия свят в 1859 година нови изгледи за същото схващане на природата.
към текста >>
62.
ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_18_2 Загадки на философията
1914
година
.
И именно това пренасяне в един светоглед позволява на човешката душа най-сигурно да стигне до там, изхождайки от него да се домогне отново до форми на мисленето, които бликат от областите недостъпни за този светоглед. * * * Този втори том на "Загадки на философията" беше напечатан до страница 206 преди избухването на великата война, която човечеството изживява сега. С това исках само да обърна вниманието на това, което като събития на външния свят дълбоко вълнува моята душа и ме занимава, през време когато през моето вътрешно същество минават последните мисли от съдържанието на настоящата книга. Берлин, 1. 09.
1914 година.
Рудолф Щайнер
към текста >>
63.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Нека видим, какво пише Карл Розенкранщ в своя предговор към книгата си "Животът на Хегел" през 1844
година
: "Не без болка се разделям аз от работа, ако не би трябвало някога да направим развитието да се прояви в съществуването.
Обхваща ги отчаяние, че не могат да изпълнят това изискване; но това отчаяние не стига до съзнанието. Така на полето на философията настъпва едно безсилие да се върви по-напред. Производителността на философските идеи престава. Тя би трябвало да се движи в горепосочената посока; но изглежда, че първо е необходимо да се размисли върху постигнатото. Новите мислители се стараят да свържат своите разсъждения в тази или онази точка при техните философски предшественици; обаче липсва силата за едно плодотворно продължение, за едно по-нататъшно изграждане на Хегеловия образ на света.
Нека видим, какво пише Карл Розенкранщ в своя предговор към книгата си "Животът на Хегел" през 1844 година: "Не без болка се разделям аз от работа, ако не би трябвало някога да направим развитието да се прояви в съществуването.
Защото не изглежда ли, че ние днешните хора сме само гробари и поставители на паметници на философите, които втората половина на 18-то столетие роди, за да умрат в първата половина на настоящето столетие? Кант започна това умиране на немската философия. Той бе последван от Фихте, Якоби, Золгер, Райнхолд, Краузе, Шлайермахер, В. Ф. Хумболд, Фр. Шлегел, Хуербарт, Ваадер, Вагнер, Виндишман, Фриз и толкова много други... Виждаме ли ние прираст за онази реколта на смъртта?
към текста >>
Той се изказва в 1835
година
в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека.
Ако би се възвърнала надеждата в успеха, то и сега най-красивата палма не би примамвала напразно изследването..." Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие. Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта. Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос. Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство.
Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека.
Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света. Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим. Такива думи звучат за съвременния човек сантиментално и малко научно. Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми.
към текста >>
Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911
година
съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност".
Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие. Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта. Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос. Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство. Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека.
Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност".
Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света. Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим. Такива думи звучат за съвременния човек сантиментално и малко научно. Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми. Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност".
към текста >>
Вайсе издаде в 1834
година
и което носи заглавието""Философската тайна наука за безсмъртието на човешкия индивид".
Така трябва да разбираме нещата, когато Трокслер казва: "Хегел доведе спекулацията до най-висока степен на нейното развитие и именно чрез това той я унищожи. Неговата система е тази: дотук, и по-нататък не! Това е станала тя в това направление на духа". В тази форма поставя Трокслер въпроса, който доведен от предчувствието до ясната идея би трябвало да гласи: Как светогледът може да се издигне над простото изживяване на мисълта на смисъла на Хегел до едно причастие в оживяването на мисълта? За положението на Хегеловия светоглед спрямо построението на епохата е характерно една съчинение, което К. Х.
Вайсе издаде в 1834 година и което носи заглавието""Философската тайна наука за безсмъртието на човешкия индивид".
В него се казва: "Който е изучавал философията на Хегел в цялата нейна съвкупност, на него му е известно, как тя е обоснована по един логичен начин в нейния диалектически метод, как тя издига субективния дух на органичния индивид първо в обективния дух на правото, на държавата и на нравите и прави той да се влее като второстепенен, същевременно като утвърден и отречен, накратко като несамостоятелен момент в този по-висш дух. Чрез това ограниченият индивид, както отдавна е било забелязано във и вън от школата на Хегел, се превръща в едно преходно явление... Каква цел, какво значение би могла да има трайността на един такъв индивид, след като през него е преминал мировия Дух...." По отношение на тази лишеност от значение на индивидуалната душа Вайсе търси да обясни по свой начин нейната непреходност. Че и той също не може да стигне до някакъв напредък на Хегеловото изложение, това става разбираемо от следваните от него ходове на мисълта, които бяха скицирани в една предидуща глава на настоящата книга. Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от мисли по отношение на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят. Че всичко, което се предлага на сетивата, е в действителност мисъл и като такава е дух, това беше ясно за Хегел; обаче дали с този "дух на природата" е проникнат с погледа целият дух на природата, това можеше да се чувства като един нов въпрос.
към текста >>
Карл Лудвиг Мишеле, издателят на Хегеловата "Натурфилософия", писа в своя предговор към нея в 1841
година
: "Ще държи ли още дълго време за една граница на философията, считайки, че тя може да създава само мисли, а не може да създаде даже един стрък трева?
Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по отношение на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването. Това трябва да се има предвид, ако искаме да видим в неговата светлина образа, картината, в която се представя развитието на светогледа в средата на 19-тото столетие. В това време по отношение картината на външната природа бяха направени нови прогреси. Още повече отколкото по-рано тегнеше тази картина върху общия човешки светоглед. За нас трябва да бъде разбираемо, че в това време философските представи бяха заплетени в една остра борба, тъй като в описания смисъл те бяха стигнали до една критична точка... От значение е първо, как последователите на Хегел се опитваха да защитят неговата философия.
Карл Лудвиг Мишеле, издателят на Хегеловата "Натурфилософия", писа в своя предговор към нея в 1841 година: "Ще държи ли още дълго време за една граница на философията, считайки, че тя може да създава само мисли, а не може да създаде даже един стрък трева?
Т.е. само общото, трайното, единствено ценното, а не отделното, сетивното, преходното? Но ако ограничението на философията не трябва да се състои само в това, че тя не може да направи нищо индивидуално, но и в това, че тя даже не знае, как може да бъде направено това; тогава трябва да отговорим, че това как стои не над знанието, че следователно знанието не може да има никакви предели в това отношение. При въпроса "как? " на това превръщане на идеята в действителността знанието се изгубва, именно защото природата е лишена от съзнание идея и стръкът трева расте без никакво знание. Истинското творение, това на всеобщото, остана неизгубено за философията, в са мото нейно познание... А сега ние твърдим: Най-девственото мислително развитие на спекулацията ще съвпадне най-пълно с резултатите на опита и великото чувство за природата ще ни накара да видим по-най-нескрит начин в този опит нищо друго освен въплътените идеи".
към текста >>
Един човек, който от 1833 до 1872
година
имаше като професор по философия в Берлин едно много влиятелно положение сред германския духовен живот, Тренделенбург, можа да привлече върху себе си големи аплодисменти, кога то разсъждаваше върху Хегел: този /философ/ искаше чрез своя метод "да учи другите, без сам да се учи", защото, "въобразявайки си, че притежава божественото понятие, възпрепятства уморителното изследване в неговото сигурно притежание".
Следващото време не е произвело едно такова примиряване. Известна враждебност срещу Хегел обхвана все по-широки кръгове. Ние виждаме, как това настроение по отношение на него се разпространява все по вече през 50-те години от думите, които Фришдрир Алберт Ланге употребява в своята "История на материализма" /1865 г./: Цялата негова /Хегелова/ система се движи сред нашите мисли и фантазии върху нещата, на които се дават високозвучащи имена, без да се размисли върху това, каква валидност се полага въобще на явленията и на извлечените от тях понятия.... Чрез Шелинг и Хегел пантеизмът стана господстващ начин на мислене в натурфилософията, един светоглед, който при определена дълбочина съдържа същевременно почти още в принцип опасността от фантастични блуждаения. Вместо да отдели опита и сетивния свят от отделното по един строг начин и след това да търси примирението на тези области в природата на човека, пантеистът извършва примирението на духа с природата чрез едно безапелационно решение на поетизиращия разум без всякакво критическо посредничество". Вярно е, че това мнение върху Хегеловия начин на мислене отговаря възможно най-малко на неговия светоглед /виж изложението на този светоглед в главната "Класиците на светогледа"/, обаче по средата на столетието то беше завладяно вече множество духове и спечели все по-широка почва.
Един човек, който от 1833 до 1872 година имаше като професор по философия в Берлин едно много влиятелно положение сред германския духовен живот, Тренделенбург, можа да привлече върху себе си големи аплодисменти, кога то разсъждаваше върху Хегел: този /философ/ искаше чрез своя метод "да учи другите, без сам да се учи", защото, "въобразявайки си, че притежава божественото понятие, възпрепятства уморителното изследване в неговото сигурно притежание".
Напразно Мишеле се стараеше да поправи това със собствените думи на Хегел, като тези: "Развитието на философията се дължи на опита. Емпирическите науки подготвят съдържанието на особеното, за да бъде то прието във философията. От друга страна с това те съдържат необходимостта за самото мислене, да отиде по-нататък към тези конкретни определения". Характерно за хода на развитието на светогледа в средните десетилетия на 19-ия век е изказването на един знаменит, обаче за съжаление малко оценен мислител: К. Х. Планк.
към текста >>
От него излезе през 1850
година
едно забележително съчинение: "ерата" в предговора на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна свобода на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-изразена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение.
Напразно Мишеле се стараеше да поправи това със собствените думи на Хегел, като тези: "Развитието на философията се дължи на опита. Емпирическите науки подготвят съдържанието на особеното, за да бъде то прието във философията. От друга страна с това те съдържат необходимостта за самото мислене, да отиде по-нататък към тези конкретни определения". Характерно за хода на развитието на светогледа в средните десетилетия на 19-ия век е изказването на един знаменит, обаче за съжаление малко оценен мислител: К. Х. Планк.
От него излезе през 1850 година едно забележително съчинение: "ерата" в предговора на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна свобода на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-изразена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение.
Първата тенденция лежи от възкръсването на науките насам в пробуденото самостоятелно и обширно изследване на природата и в нейното освобождение от господството на чисто религиозното, в произведеното от него /от изследването на природата/ преобразуване на целия физически светоглед и на все по-трезвото разглеждане на нещата въобще; тя се крие също и в най-висша форма във философския стремеж, природните закони да бъдат разбрани според тяхната вътрешна необходимост на всички страни; но тази тенденция се показва практически и във все по-пълното развитие на този непосредствено съвременен живот според неговите естествени /природни/ условия". В такива изречения се изразява растящото влияние на естествените науки. Доверието в тези науки стана все по-голямо. Меродавно стана вярата, че от средствата и резултатите на естествените науки може да се добие един светоглед, който не съдържа в себе си незадоволяващия елемент на Хегеловия светоглед. Една представа за поврата, който стана в това направление, ни дава една книга, която може да се счита като представителна за това време в най-пълния смисъл: Книгата на Александер фон Хумболдт "Космос, скица на едно физическо описание на света".
към текста >>
/ издаде в 1770
година
своята книга "Система на природата".
И подчертавало се е, че този техен материализъм е един прадревен светоглед, за който видни духове отдавна са познавали, колко незадоволителен е той за едно по-висше мислене. Бюхнер се е обърнал срещу едно такова мнение. Той изтъква: "Първо материализмът или цялото направление въобще никога не е било опровергано и то е само най-старото философско разглеждане на света, а също е възникнало отново при всяка оживяване на философията с нови сили в историята; и второ днешният материализъм не е вече някогашният материализъм на Епикур или на енциклопедистите, а е едно съвършено ново, носено от постиженията на положителните науки направление или метод, което освен това се различава така съществено от своите предшественици, че то не е вече, както някогашният материализъм, система, а едно просто реалистично разглеждане на съществуването, което преди всичко търси единните принципи в света на природата и на духа и се стреми навсякъде към обяснението на една естествена и закономерна връзка на всички явления на този свят". От поведението на един дух, който в превъзходния смисъл се е стремил към едно природосъобразно мислене, а именно от поведението на Гьоте спрямо един от най-изпъкващите френски материалисти, енциклопедистите на миналото столетие Холбах, ние можем да покажем, как един дух, който отдава пълното право на едно естественонаучно мислене, може да заеме становище спрямо материализма. Паул Хайн Рих Дитрих фон Холбах /роден в 1723 г.
/ издаде в 1770 година своята книга "Система на природата".
Гьоте, в ръцете на когото книгата падна в Щрасбург, описва в "Поезия и Истина" отблъскващото впечатление, което е получил от нея: "Трябвало да съществува някаква материя от вечността, която от вечността се движи и тези движения наляво и надясно и на всички страни произвеждали направо безкрайни явления на съществуването. Ние бихме били доволни от всичко това, ако авторът би искал действително да изгради пред очите от тези движеща се материя света. Обаче авторът знае за природата толкова колкото и ние; защото установявайки няколко общи понятия, той ги изоставя веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материална, тежка, наистина движеща се, обаче все пак лишена от посока и форма природа. И с това той вярва, че е добил твърде много нещо" Гьоте беше проникнат от убеждението: "По себе си и за себе си теорията не ползува нищо, освен това, че ни кара да вярваме във връзката на явленията". /Сентенции в проза".
към текста >>
Един пример, как резултатите на естествените науки приеха такива форми, които можаха да имат дълбоко влияние върху светогледа, ни дава откритието на Вьолер от 1828
година
.
Обаче ако и при едно такова проникване човек да отрече пред себе си и пред другите, че в материята действа дух, въпреки това той несъзнателно открива този дух. В известен смисъл съвсем вярно е това, което Ф. Т. Вишер казва в том 3 на своята книга "Старо и Ново", на стр. 97: "Че така наречената материя може да произведе нещо, чиято функция е дух, това именно е пълно доказателство против материализма". И в този смисъл Бюхнер несъзнателно опровергава материализма, като се опитва да докаже, че духовните процеси произлизат за сетивното наблюдение от дълбочините на материалните факти.
Един пример, как резултатите на естествените науки приеха такива форми, които можаха да имат дълбоко влияние върху светогледа, ни дава откритието на Вьолер от 1828 година.
Вьолер успя да създаде едно вещество, което се образува в организма, по изкуствен начин вън от този организъм. С това изглеждаше, че дадено доказателство, че е неправилно съществуващото до тогава вярване, което приемаше, че определени съединения на веществата могат да се образуват само под влиянието на една особена жизнена сила, която съществува в организма. Щом такива съединения на веществата могат да бъдат изготвени вън от живото тяло и без жизнена сила, можа да бъде направен извода, че организмът също работи със сили, с които има работа и химията. За материалистите беше много близко до ума, да кажат, че щом живият организъм не се нуждае от никаква особена жизнена сила, за да произведе това, което по-рано се приписваше на една такава жизнена сила: Защо тогава би се нуждаел той от особени духовни сили, за да се родят в него процесите, с които са свързани духовно-душевните изживявания? Отсега нататък материята с нейните свойства стана за материалистите това, което създава от своето майчино лоно всички неща и процеси.
към текста >>
Едно такова важно средство откри в 1819
година
Фридед в Копенхаген.
Смяна на материя и форма в отделните части, докато основната форма остава същата, тази е тайната на животинския живот". Изследователската работа на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие даде на Лудвиг Бюхнер възможността да изкаже възгледи като тези: "По същия начин, както парната машина произвежда движение, заплетена органическа сложност на надарената със сила материя произвежда в животинското тяло един общ сбор от определени ефекти, които свързани в единство са наречени от нас дух, душа, мисъл". А Карл Густав Ройшле обяснява в своята книга "Философия и естествена наука. В памет на Давид Фридрих Щраус"/1874 г./, че резултатите на естествените науки включват даже в себе си един философски момент. Сродството, което бе открито между природните сили, беше считано като ръководител в тайните на съществуването.
Едно такова важно средство откри в 1819 година Фридед в Копенхаген.
Той констатира, че магнитната стрелка се отклонява от електрическия ток. В 1831 година Фарадей откри допълнително към това, че чрез доближаването на едни магнит в една навита на спирала медна жица може да се произведе електричество. С това електричеството и магнетизмът бяха познати като сродни помежду си природни явления. Двете сили не стояха вече изолирани една от друга; обърнато бе вниманието на това, че в материалното съществуване на тяхната основа стои нещо общо. Един дълбок поглед в същността на материята и силата хвърли Юлиус Роберт Майер в 40-те години, когато му стана ясно, че между механически произведената работа и топлина царува една съвсем определено, изразимо чрез число отношение.
към текста >>
В 1831
година
Фарадей откри допълнително към това, че чрез доближаването на едни магнит в една навита на спирала медна жица може да се произведе електричество.
А Карл Густав Ройшле обяснява в своята книга "Философия и естествена наука. В памет на Давид Фридрих Щраус"/1874 г./, че резултатите на естествените науки включват даже в себе си един философски момент. Сродството, което бе открито между природните сили, беше считано като ръководител в тайните на съществуването. Едно такова важно средство откри в 1819 година Фридед в Копенхаген. Той констатира, че магнитната стрелка се отклонява от електрическия ток.
В 1831 година Фарадей откри допълнително към това, че чрез доближаването на едни магнит в една навита на спирала медна жица може да се произведе електричество.
С това електричеството и магнетизмът бяха познати като сродни помежду си природни явления. Двете сили не стояха вече изолирани една от друга; обърнато бе вниманието на това, че в материалното съществуване на тяхната основа стои нещо общо. Един дълбок поглед в същността на материята и силата хвърли Юлиус Роберт Майер в 40-те години, когато му стана ясно, че между механически произведената работа и топлина царува една съвсем определено, изразимо чрез число отношение. Чрез налягане, удар, триене и т.н., т.е. от работа се ражда топлина.
към текста >>
В 1838
година
ботаникът Шлайден откри значението на простата клетка за тялото на растението.
Когато превръщаме в работа количеството топлина, което е необходимо да затоплим един килограм вода с един градус, с тази работа можем да повдигнем 424 килограма на един метър височина. Нищо чудно, че в такива факти хората видяха един нечуван напредък в сравнение с обясненията върху материята, каквито даде Хегел: "Преходът от идейното съдържание към реалното съдържание, от абстракцията към конкретното съществуване, тук от пространството и време към реалността, която се явява като материя, е неразбираем за ума и става за него винаги нещо външно и нещо дадено". Значението на една такава забележка се познава тогава, когато човек може да вижда в мисълта като такава нещо пълноценно. Но това беше съвсем далече от посочените тук мислители. Към такива открития върху единния характер на неорганичните природни сили се прибавиха други, които изясняваха състава на света на организмите.
В 1838 година ботаникът Шлайден откри значението на простата клетка за тялото на растението.
Той показа, как тъканите на растението и самото растение са изградени от тези "елементарни организми". Шлайден беше познал този "елементарен организъм" като едно топче течна растителна слуз, която е обвита с една обвивка /клетъчна мембрана/ и съдържа една по-твърда ядка. Тези клетки се размножават и се нареждат една до друга така, че изграждат растителни същества. Скоро след това Шван откри същото и за животинския свят. В 1827 година гениалният Карл Ернст Баер откри човешкото яйце.
към текста >>
В 1827
година
гениалният Карл Ернст Баер откри човешкото яйце.
В 1838 година ботаникът Шлайден откри значението на простата клетка за тялото на растението. Той показа, как тъканите на растението и самото растение са изградени от тези "елементарни организми". Шлайден беше познал този "елементарен организъм" като едно топче течна растителна слуз, която е обвита с една обвивка /клетъчна мембрана/ и съдържа една по-твърда ядка. Тези клетки се размножават и се нареждат една до друга така, че изграждат растителни същества. Скоро след това Шван откри същото и за животинския свят.
В 1827 година гениалният Карл Ернст Баер откри човешкото яйце.
Той проследи също процесите на развитие на по-висшите животни и на човека от яйцето. По този начин навсякъде хората се отдалечаваха от това, да търсят идеите, които стоят на основата на природните неща. В замяна на това бяха наблюдавани фактите, които показват, как по-висшите, по-сложните природни процеси и природни същества се изграждат от прости и нисши. Все по-редки ставаха хората, които се стремяха към едно идеалистично тълкуване на мировите явления. Това беше духът на идеалистичния светоглед, който в 1837 година вдъхна на антрополога Бурдах възгледа, че животът има своята основа не в материята, а напротив той дава форма на материята от една по-висша сила, за да може да я използва.
към текста >>
Това беше духът на идеалистичния светоглед, който в 1837
година
вдъхна на антрополога Бурдах възгледа, че животът има своята основа не в материята, а напротив той дава форма на материята от една по-висша сила, за да може да я използва.
В 1827 година гениалният Карл Ернст Баер откри човешкото яйце. Той проследи също процесите на развитие на по-висшите животни и на човека от яйцето. По този начин навсякъде хората се отдалечаваха от това, да търсят идеите, които стоят на основата на природните неща. В замяна на това бяха наблюдавани фактите, които показват, как по-висшите, по-сложните природни процеси и природни същества се изграждат от прости и нисши. Все по-редки ставаха хората, които се стремяха към едно идеалистично тълкуване на мировите явления.
Това беше духът на идеалистичния светоглед, който в 1837 година вдъхна на антрополога Бурдах възгледа, че животът има своята основа не в материята, а напротив той дава форма на материята от една по-висша сила, за да може да я използва.
Молешот можа вече да каже: "Жизнената сила, както и животът, не е нещо друго освен резултат на сложно действащите задружно и една в друга намесващи се физически и химически сили". Съзнанието на епохата напираше към това, вселената да не се обяснява чрез някакви други явления, освен тези, които стават пред очите на хората. Публикуването в 1830 година произведения на Чарлз Лайъл "Принципи на Геологията" събори с този принцип на обяснението цялата стара геология. Преди делото на Лайъл, което създаде епоха, се вярваше, че развитието на Земята е станало на скокове. Всичко, което е било създадено на Земята, е било няколкократно унищожено чрез тотални катастрофи и върху гроба на минали същества се е родило едно ново творение.
към текста >>
Публикуването в 1830
година
произведения на Чарлз Лайъл "Принципи на Геологията" събори с този принцип на обяснението цялата стара геология.
В замяна на това бяха наблюдавани фактите, които показват, как по-висшите, по-сложните природни процеси и природни същества се изграждат от прости и нисши. Все по-редки ставаха хората, които се стремяха към едно идеалистично тълкуване на мировите явления. Това беше духът на идеалистичния светоглед, който в 1837 година вдъхна на антрополога Бурдах възгледа, че животът има своята основа не в материята, а напротив той дава форма на материята от една по-висша сила, за да може да я използва. Молешот можа вече да каже: "Жизнената сила, както и животът, не е нещо друго освен резултат на сложно действащите задружно и една в друга намесващи се физически и химически сили". Съзнанието на епохата напираше към това, вселената да не се обяснява чрез някакви други явления, освен тези, които стават пред очите на хората.
Публикуването в 1830 година произведения на Чарлз Лайъл "Принципи на Геологията" събори с този принцип на обяснението цялата стара геология.
Преди делото на Лайъл, което създаде епоха, се вярваше, че развитието на Земята е станало на скокове. Всичко, което е било създадено на Земята, е било няколкократно унищожено чрез тотални катастрофи и върху гроба на минали същества се е родило едно ново творение. С това са обяснявали съществуването на растителни и животински остатъци в земните пластове. Кювие беше главният представител на такива повтарящи се епохи на сътворение. Лайъл стигна до възгледа, че не е нужно никакво подобно прекъсване на постоянния ход на земното развитие.
към текста >>
Последният застъпи този възглед в неговата излязла през 1822
година
книга "История на доказаните чрез предание природни изменения на земната повърхност".
С това са обяснявали съществуването на растителни и животински остатъци в земните пластове. Кювие беше главният представител на такива повтарящи се епохи на сътворение. Лайъл стигна до възгледа, че не е нужно никакво подобно прекъсване на постоянния ход на земното развитие. Когато само предположим достатъчно дълги периоди от време, тогава можем да кажем, че силите, които днес още действат на Земята, са произвели цялото това развитие. В Германия Гьоте и Карл фон Хоф още по-рано бяха приели едно такова мнение.
Последният застъпи този възглед в неговата излязла през 1822 година книга "История на доказаните чрез предание природни изменения на земната повърхност".
Фогт, Бюхнер и Молешот пристъпиха с цялата смелост на ентусиасти на мисълта към обяснението на всички явления от материалистични процеси, както те стават пред човешките сетива. Един важен израз намери борбата, която материализмът трябваше да води, когато заставаха един срещу друг Гьотенгенския физиолог Рудолф Вагнер и Карл Фогт. В 1852 година в "Алгемайне Цайтунг" Вагнер се застъпи за една самостоятелна душевна същност против възгледа на материализма. Той говори за това, "че душата може да се дели, че детето наследява много неща от бащата и много неща от майката". Фогт отговори първо в своята книга "Картини из живота на животните".
към текста >>
В 1852
година
в "Алгемайне Цайтунг" Вагнер се застъпи за една самостоятелна душевна същност против възгледа на материализма.
Когато само предположим достатъчно дълги периоди от време, тогава можем да кажем, че силите, които днес още действат на Земята, са произвели цялото това развитие. В Германия Гьоте и Карл фон Хоф още по-рано бяха приели едно такова мнение. Последният застъпи този възглед в неговата излязла през 1822 година книга "История на доказаните чрез предание природни изменения на земната повърхност". Фогт, Бюхнер и Молешот пристъпиха с цялата смелост на ентусиасти на мисълта към обяснението на всички явления от материалистични процеси, както те стават пред човешките сетива. Един важен израз намери борбата, която материализмът трябваше да води, когато заставаха един срещу друг Гьотенгенския физиолог Рудолф Вагнер и Карл Фогт.
В 1852 година в "Алгемайне Цайтунг" Вагнер се застъпи за една самостоятелна душевна същност против възгледа на материализма.
Той говори за това, "че душата може да се дели, че детето наследява много неща от бащата и много неща от майката". Фогт отговори първо в своята книга "Картини из живота на животните". Ние познаваме позицията на Фогт в борбата, когато четем в неговия отговор следното изречение: "Душата, която трябва да съставлява съдържанието, същността на индивидуалността на отделното неделимо същество, душата значи трябва да може да се дели? Богослови, я се занимавайте с този еретик той беше до сега един от вашите! Делени души!
към текста >>
Борбата стана остра, когато в 1854
година
Вагнер държа на събранието на природоизследователите една сказка върху "Сътворението на човека и на субстанцията на душата" против материализма.
Богослови, я се занимавайте с този еретик той беше до сега един от вашите! Делени души! Щом в акта на зачатието душата може да се дели, както смята господин Р. Вагнер, вероятно тя би искала да се дели и при смъртта и едната част, натоварена с греховете, да отиде в чистилището, а другата да отиде на право в рая. Господин Вагнер обещава накрая в своите физиологически писма също отклонения в областта на физиологията на делените души".
Борбата стана остра, когато в 1854 година Вагнер държа на събранието на природоизследователите една сказка върху "Сътворението на човека и на субстанцията на душата" против материализма.
Той искаше да докаже две неща: Първо, че резултатите на по-новата естествена наука не противоречи на библейската вяра и произхода на човешкия род от една двойка; второ, че тези резултати не решават нищо върху душата. Фогт написа в 1855 година едно полемично писание против Вагнер "Наивна вяра и наука", което от една страна го показва на пълната висота естественонаучното разбиране на неговото време, но от друга страна го разкрива също като един остър мислител, който разкрива безцеремонно заключенията на противника като измамни образи. Неговото противоречие срещу първото твърдение на Вагнер завършва с изреченията: "Всички исторически както и естественонаучни изследвания доставят положителното доказателство за многообразния произход на човешките раси. Ученията на писанието относно Адама и Ной и двукратния произход на хората от една двойка са научно изцяло неудържими приказки". А против Вагнеровото учение за душата Фогт възрази: Ние виждаме психическите дейности на човека да се развиват постепенно с развитието на телесните органи.
към текста >>
Фогт написа в 1855
година
едно полемично писание против Вагнер "Наивна вяра и наука", което от една страна го показва на пълната висота естественонаучното разбиране на неговото време, но от друга страна го разкрива също като един остър мислител, който разкрива безцеремонно заключенията на противника като измамни образи.
Щом в акта на зачатието душата може да се дели, както смята господин Р. Вагнер, вероятно тя би искала да се дели и при смъртта и едната част, натоварена с греховете, да отиде в чистилището, а другата да отиде на право в рая. Господин Вагнер обещава накрая в своите физиологически писма също отклонения в областта на физиологията на делените души". Борбата стана остра, когато в 1854 година Вагнер държа на събранието на природоизследователите една сказка върху "Сътворението на човека и на субстанцията на душата" против материализма. Той искаше да докаже две неща: Първо, че резултатите на по-новата естествена наука не противоречи на библейската вяра и произхода на човешкия род от една двойка; второ, че тези резултати не решават нищо върху душата.
Фогт написа в 1855 година едно полемично писание против Вагнер "Наивна вяра и наука", което от една страна го показва на пълната висота естественонаучното разбиране на неговото време, но от друга страна го разкрива също като един остър мислител, който разкрива безцеремонно заключенията на противника като измамни образи.
Неговото противоречие срещу първото твърдение на Вагнер завършва с изреченията: "Всички исторически както и естественонаучни изследвания доставят положителното доказателство за многообразния произход на човешките раси. Ученията на писанието относно Адама и Ной и двукратния произход на хората от една двойка са научно изцяло неудържими приказки". А против Вагнеровото учение за душата Фогт възрази: Ние виждаме психическите дейности на човека да се развиват постепенно с развитието на телесните органи. Ние виждаме, как духовните действия стават все по-съвършени от детската възраст до зрелостта на живота; виждаме, че с всяка атрофия на сетивата и на мозъка "духът" също се атрофира. "Едно такова развитие е несъединимо с приемането на една безсмъртна душевна субстанция".
към текста >>
В своята излязла през 1865
година
книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този свят.
"Едно такова развитие е несъединимо с приемането на една безсмъртна душевна субстанция". Че при техните противници материалистите трябваше да се борят не само с основания на ума, но и чувства, това ни показва със съвършена яснота борбата между Фогт и Вагнер. Нали този последния апелира в своята гьотенгенска лекция към моралната потребност, която не понася, когато "механически, ходещи на два крака и на две ръце апарати" накрая се разливат в безразлични вещества, без човек да може да има надежда, че доброто, което те вършат, ще бъде възнаградено, а злото наказано. На това Фогт отговаря: "Съществуването на една безсмъртна душа за господин Вагнер не е резултат на изследването или на размишлението... Той се нуждае от една безсмъртна душа, за да може след смъртта на човека да я измъчва и наказва". Че съществува една гледна точка, от която и моралният ред на света на материалистичния възглед може да бъде в съгласие, това се опита да покаже Хайнрих Чолбе /1819-1873 г./.
В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този свят.
"За изключване на свръхсетивното или на всички неразбираемо, което води до приемането на един втори свят, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата на естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение на човека спрямо мировия ред, което може да се нарече доволство с природния свят". Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен свят именно един израз на неблагодарността към естествения. Основите на философията на отвъдния свят са за него морални грешки, грехове против духа на природния ред на света. Защото те отклоняват "от стремежа към възможното щастие на всеки един отделен човек" и от изпълнението на дълга, който следва от един такъв стремеж "към самите нас и към другите, без оглед на свръхсетивната награда или наказание". Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят".
към текста >>
Ето защо в неговата излязла през 1856
година
книга "Раждането на себесъзнанието, един отговор на господин професор Лотце" той се старае да припише събесъзнанието на материално-нагледни процеси.
Чолбе стори именно това. В неговата книга "ново изложение на сенсуализма" /1855 г./ ние намираме дадени основанията, защо той счита за пълноценно само едно познание на основата на сетивните възприятия. Само едно такова познание доставя ясно представими и нагледни понятия, съждения и заключения. Всяко заключение за нещо, което не можем да си представим, както и всяко не ясно понятие, трябва да се отхвърлят. Нагледно ясно е, според мнението на Чолбе, не душевното като такова, а материалното, при което духовното се явява като свойство.
Ето защо в неговата излязла през 1856 година книга "Раждането на себесъзнанието, един отговор на господин професор Лотце" той се старае да припише събесъзнанието на материално-нагледни процеси.
Той приема, че съществува едно кръгово движение на частите на мозъка. Чрез едно такова връщащо се при самото себе си движение едно впечатление, което една вещ прави на сетивата, се превръща в съзнателно усещане. Забележително е, че това физическо обяснение на съзнанието стана за Чолбе същевременно един повод, той да стане неверен, да изневери на своя материализъм. Тук при него се показва една от слабостите, които са свързани с материализма. Ако би останал верен на своите принципи, тогава той никога не би отишъл по-нататък със своите обяснения, никога не би отишъл по-далече от това, което му позволяват изследваните със сетивата факти.
към текста >>
Като оставим настрана повече или по-малко ясните опити на други, Ламарк е начертал през 1809
година
една кратка картина на раждането и развитието на живите същества, която, според състоянието на тогавашните познания, би трябвало да има нещо много привлекателно за един тогавашен светоглед.
Пет години преди това Макс Щирнер беше писал: "Единствен и творец на моето право аз не признавам и не познавам никакъв друг правен източник освен мене, нито Бога, нито държавата, нито природата, нито също самия човек с неговите "вечни човешки права", нито божествено, нито човешко права". Той е на мнение, че действителното право на отделния човек не може да съществува сред едно общо право. Това, което кара Щирнер да отрича едно действително общо право, е жаждата за действителност; обаче жажда за действителност е също и това, което довежда Планк до стремежа да иска да построи нещо действително, правното състояние, от една идея. Четейки съчиненията на Планк ние виждаме как от тях се излъчва като обезпокояващ го до най-висока степен сила чувството, че вярата в два действащи един в друг реда на света, единият природосъобразен и другият духовен, е нещо непоносимо. Но още в минали времена е имало мислители, които са се стремели към един чисто естественонаучен начин на мислене.
Като оставим настрана повече или по-малко ясните опити на други, Ламарк е начертал през 1809 година една кратка картина на раждането и развитието на живите същества, която, според състоянието на тогавашните познания, би трябвало да има нещо много привлекателно за един тогавашен светоглед.
Той си представяше, че най-простите живи същества са се родили чрез неорганически процеси при определени условия. Щом веднъж се е образувало едно същество по този път, тогава чрез приспособяване към дадените условия то развива от себе си нови форми, които служат на неговия живот. То развива от себе си нови органи, понеже се нуждае от тях за себе си. Следователно съществата могат да се изменят и чрез това изменение също да се усъвършенстват. Ламарк си представя изменението например така.
към текста >>
Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852
година
книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
При един човек като Йоханес Мюлер, който се придържа строго в границите на едно изследване на природата и при когото възгледът за целесъобразността оставаше като частна мисъл на заден план на изследването на фактите, този възглед не можеше във всеки случай да произведе никакви особени последствия. Той изследваше строго обективно законите на организмите въпреки тяхната целесъобразна връзка и чрез своето широко разбиране, което знаеше да си служи в неограничен размер с физическото, химическото, анатомическото, зоологическото, микроскопическото и ембриологическо знание, той стана един реформатор на учението за природата. Неговият възглед не му пречеше да основава познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености. Един от неговите основни възгледи беше този, че човек не може да бъде психолог, без да бъде физиолог. Обаче този, който от пределите на природоизследването идваше в областта на общия светоглед, той не се намираше в щастливото положение да може да постави направо на заден план идеята за целесъобразността.
Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
Също така и Карл Ернст фон Баер, който беше проследил развитието на животинското същество нагоре чак до неговите начални състояния, не можа да се откаже от мисълта, че процесите в живото тяло са насочени към определени цели, даже че пълното понятие за целта може да се приложи към цялостната природа. /К.Е.Ф. Баер, Проучвания из областта на Естествената наука, 1876 г. стр. 72 и 82/. Такива трудности, които възникват за някои мислители по отношение на един образ на света, който иска да вземе своите елементи само от сетивно възприемаемата природа, не забелязваха материалистично настроените мислители. Те се стремяха към това, да противопоставят на идеалистическия образ на света от първата половина на столетието един такъв, който получава цялата светлина за обяснението на света от факти на природата.
към текста >>
За тях този човек се яви в лицето на Чарлз Дарвин, и неговото съчинение, благодарение на което и идеята за целесъобразност бе поставена на почвата на природопознанието, излезе в 1859
година
под заглавието: "За произхода на видовете в животинското и растително царство чрез естествения подбор или запазването на по-съвършените породи в борбата за съществуване".
Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана мисълта, с мисълта добрата или зла воля по един природосъобразен начин. На онези, които вярват, че материализмът поставя в опасност моралната свобода, Цоленат отговаря: "Че всеки един е свободен, който с радост осъзнава, необходимостта на своето съществуване, на своите отношения, на своите нужди, права и изисквания, когато знае границите и значението на кръга на своите действия. Който е разбрал тази природна необходимост, той знае също да се бори за своето право, за изискванията, които произлизат от потребността на рода. Даже, нещо повече, понеже само свободата е в съзвучие с истински човешкото, понеже тя се запалва с природна необходимост от рода, затова във всяка борба за свобода, за човешките блага е гаранцията за крайната победа над потисниците". С такива чувства, с такава отдайност към чудесата на природните процеси, с такива морални чувства можеха да очакват материалистите човека, който според тяхното мнение трябваше да дойде рано или късно, човек, който да преодолее голямата пречка към един природосъобразен светоглед.
За тях този човек се яви в лицето на Чарлз Дарвин, и неговото съчинение, благодарение на което и идеята за целесъобразност бе поставена на почвата на природопознанието, излезе в 1859 година под заглавието: "За произхода на видовете в животинското и растително царство чрез естествения подбор или запазването на по-съвършените породи в борбата за съществуване".
За познаване на импулсите, които действат във философското развитие на светогледите, не са от значение споменатите като примери прогреси на естествените науки /към които биха могли да се прибавят още и други/ като такива, а фактът, че прогреси от този род съвпадаха с раждането на Хегеловия образ на света. Изложението на хода на развитието на философията, направено в предидущите глави, показва, как от времето на Коперник, Галилей и т.н. насам по-новия образ на света стоеше под влиянието на естественонаучния начин на мислене. Обаче това влияние не можеше да бъде от такова голямо значение както онова от страна на постиженията на естествените науки в 19-тото столетие. На прехода от 18-тото към 19-тото столетие бяха направени също значителни прогреси в естествените науки.
към текста >>
64.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Съмненията по отношение на този принцип възникна у Дарвин, когато през лятото на 1831
година
той се намираше в едно пътуване към Южна Америка и Австралия.
Дарвин бе доведен до тези мисли чрез съчинението на националикономика Малтус. "Върху условията и последствията на умножението на рода". В това съчинение се казва, че сред човешкото общество става една непрестанна състезателна борба, понеже населението много по-бързо отколкото количеството на природните средства. Дарвин разпростря върху цялата природа този закон установен за историята на човечеството и направи от него един обширен закон за целия жив свят. Той искаше сега да покаже, как тази борба на съществуване става творец на разнообразните форми на живите същества, как чрез нея старият принцип на Лине е съборен, според който принцип "в природата съществуват толкова видове животни и растения, колкото различни форми са били създадени в началото".
Съмненията по отношение на този принцип възникна у Дарвин, когато през лятото на 1831 година той се намираше в едно пътуване към Южна Америка и Австралия.
Той съобщава, как тези съмнения се пораждат в него: "Когато през време на пътуването на кораба Бигъл посетих архипелага Галапагос, който се намира на около 500 английски мили от бреговете на Южна Америка, аз се видях заобиколен от особени видове птици, влечуги и змии, които иначе не съществуват никъде в света. Въпреки това всички те носеха на себе си американски отпечатък. В песента на дрозда подигравач, в острия писък на лешояда, в големите, прилични на светлини опунции аз ясно забелязах съседството с Америка; и въпреки това тези острови бяха отдалечени на много мили от сушата и се отклоняваха много от нея по отношение на геологическия състав и на климата. Още по-изненадващо беше фактът, че по-голяма част от жителите на всеки отделен остров на този малък архипелаг бяха специфично различни, въпреки че бяха сродни по между си. Тогава аз често се запитвах, как са се родили тези особени животни и хора.
към текста >>
Такова едно чувство е изразил в 1872
година
Давид Фридрих Щраус в своята книга "Старата и новата вяра": "Ние виждаме, че трябва да вървим натам, където вятърът радостно развява знаменцата.
С изобилие от факти Дарвин показа, как организмите растат и се размножават, как в течение на тяхното напредващо развитие те наследяват приети, добити качества, как се раждат нови органи и се изменят чрез употреба или неупотреба, как следователно създанията се приспособяват към условията на съществуване то; и накрая как борбата за съществуване произвежда един естествен подбор, чрез което се раждат разнообразни, все по-съвършени форми. С това изглежда, че е намерено едно обяснение на целесъобразните същества, което не прави необходимо да се постъпва в органическата природа различно откакто в неорганичната. Докато хората не можеха да дадат едно такова обяснение, те трябваше, ако искаха да бъдат последователно логични, да допуснат, че навсякъде, където в природата се ражда нещо целесъобразно, се намесва една чужда на природата сила. С това всъщност се допускаше за всеки случай едно чудо. Онези, които десетилетия наред преди явяване на съчинението на Дарвин са се стремили към един природосъобразен възглед за света и за живота, чувствайки сега по-най-оживен начин, че беше дадена една нова насока на мисленето.
Такова едно чувство е изразил в 1872 година Давид Фридрих Щраус в своята книга "Старата и новата вяра": "Ние виждаме, че трябва да вървим натам, където вятърът радостно развява знаменцата.
Да всели, а именно в смисъла на най-чистата и най-възвишена радост на духа. Ние философите и критическите богослови сме говорили добре, когато обяснихме чудото и упадък; нашето решително изказване откликна без въздействие, защото не знаехме да го направим ненужно, да се лишим от него, защото не знаехме да докажем никаква природна сила, която можеше да замени нашето мнение на онези места, където до сега се считаше, че е най-неуместно. Дарвин доказа този природен метод, той отвори вратата, през която едно щастливо бъдещо поколение ще изхвърли завинаги чудото. Всеки, който знае, какво е свързано с чудото, ще го цени затова като един от най-големите благодетели на човешкия род". Чрез Дарвиновата идея за целесъобразността е възможно да мислим действително по един природозаконен начин понятието за развитието.
към текста >>
Произлезлият от школата на Хегел извънредно остроумен и тънък дух Фридрих Теодор Вишер пише след 1874
година
в една статия: "Еволюцията е едно развиване от един зародиш, който напредва от опит на опит, докато формата, която е било заложена като възможност в зародиша, е станала действителна, след това обаче спирайки запазва намерената форма като трайна.
Във формата на двуутробните животни не се намира нищо, съвсем нищо от една по-висша, по-съвършена форма. В нея се намира само способността да се преобразява безразборна в по-нататъшното течение на размножението. Настъпват сега условия, които са независими от всяка заложба на развитието на формата при двуутробните животни, които обаче са такива, че от всички възможни форми на изменението от двуутробните се получават полумаймуните. Във формата на двуутробните се съдържаше формата на полумаймуните също така малко, колкото в посоката на една търкаляща се билярдна топка се съдържа пътят, който тя поема, след като е била ударена от една друга топка. На онези, които бяха свикнали с един идеалистичен начин на мислене не беше никак лесно да схванат това реформирано понятие за развитието.
Произлезлият от школата на Хегел извънредно остроумен и тънък дух Фридрих Теодор Вишер пише след 1874 година в една статия: "Еволюцията е едно развиване от един зародиш, който напредва от опит на опит, докато формата, която е било заложена като възможност в зародиша, е станала действителна, след това обаче спирайки запазва намерената форма като трайна.
Въобще всяко понятие изпада в колебание, ако трябва да приемем, че типовете, които от много хилядолетия насам съществуват на нашата планета, и особено нашият собствен човешки тип са още изменяеми за винаги. Тогава ние не можем да уповаваме в нашата душа на никаква опора за нашите мисли, за законите на нашето мислене, за нашите чувства, за нашите идеални образи на фантазията, които все пак не са нищо друго освен пречистващи копия на формите на позната нам природа; не можем да намерим здрава опора за нашата душа по отношение на нищо от гореизброеното. Всичко е поставено под въпрос". А на друго място в същата статия четем: "Ще ми бъде например още винаги малко трудно да вярвам, че ние получаваме очите от виждането, ушите от чуването. Необикновената тежест, която се придава на подбора, аз също не мога да разбера".
към текста >>
Въз основа на точни анатомически изследвания английският природоизследовател Хъксли можа да изкаже в 1863
година
в своята книга "Свидетелства за положението на човека в природата" изречението сред редицата маймуни води до този един и същ резултат, че анатомическите различия, които отделят човека от горилата и шимпанзето, не са така големи колкото различията, които отделят тези човекоподобни маймуни от по-нисшите видове маймуни".
в Офенбах, той каза: "Трябва ли теорията на преобразуването да бъде приложена и върху нашия род, върху човека или върху самите нас? Трябва ли да приемем, че същите принципи или правила, които са извикали за живот други организми, са валидни също и за нашето раждане и произход? Или ние господарите на сътворението правим изключение! ". Естествената наука учеше ясно, че човекът не може да прави никакво изключение.
Въз основа на точни анатомически изследвания английският природоизследовател Хъксли можа да изкаже в 1863 година в своята книга "Свидетелства за положението на човека в природата" изречението сред редицата маймуни води до този един и същ резултат, че анатомическите различия, които отделят човека от горилата и шимпанзето, не са така големи колкото различията, които отделят тези човекоподобни маймуни от по-нисшите видове маймуни".
По отношение на такива факти можеше ли човек да се съмнява, че природосъобразното развитие, което направило да се родят чрез растеж и размножение, чрез наследственост, изменчивост на формите и чрез борбата за съществуване редицата органични същества чак до маймуните нагоре, накрая са създали и човека по съвършено същия път? В състоянието на природонаучните познания прониква в течение на 19-тото столетие все повече основният възглед, от който Гьоте естествено по свой начин беше проникнат и поради който той се залови с цялата енергия да поправи мнението на своите съвременници, които считаха, че човекът не притежава в горната челюст така наречената междинна кост. Считаше се, че всички животни трябва да имат тази кост, само човекът не. В това те виждаха доказателството, че човекът се различава анатомически от животните, че по неговия строителен план той е замислен различно. Гьотевият природосъобразен начин на мислене изискваше от него, че за да отстрани тази грешка, той трябва да направи усърдни анатомически проучвания.
към текста >>
Противоположно на Окен, Карл Ернст фон Баер се придържаше колкото е възможно към фактическото, когато в 1828
година
в своята "История на развитието на животните" той говори за това, което беше довело Окен до неговата идея.
Той развива изобилие от светлина. Изхождайки от едно богато притежание на идеи той дава ръководните понятия за най-различните области на фактите. Обаче начинът, по който той подреждаше връзките на фактите, имаше в себе си нещо принудително. Той работеше усилено за постигане на целта. Такъв беше случаят и при горепосочените закони на повторението на определени животински форми в зародишно развитие на други животински форми.
Противоположно на Окен, Карл Ернст фон Баер се придържаше колкото е възможно към фактическото, когато в 1828 година в своята "История на развитието на животните" той говори за това, което беше довело Окен до неговата идея.
"Ембрионите на млекопитаещите, птиците, гущерите и змиите, вероятно и тези на костенурките в техните ранни стадии са извънредно подобни в тяхната цялост както и в развитието на отделните части; те са толкова подобни, защото често пъти можем да различим ембрионите само по тяхната големина. Аз притежавам два малки ембриона във винен спирт, за които съм пропуснал да отбележа имената; и сега не съм никак в състояние да определя класата, на която те принадлежат. Това може да са гущери, малки птици или съвсем млади млекопитаещи, толкова много си съвпадат образуването на главата и на туловището при тези животни. Обаче на тези ембриони липсват крайниците, те не са още развити. Ако и те бяха били налице на първата степен на тяхното развитие, те не биха помогнали нищо да направим разликата, тъй като краката на гущерите и млекопитаещите, крилата и краката на птиците както и ръцете и краката на човеците се развиват от същата основна форма".
към текста >>
В 1864
година
Фриц Мюлер в един богат на мисли труд "За Дарвин" приведе в органическа връзка и двете неща: Този факт на приликата и спомената идея за произхода.
Обаче на тези ембриони липсват крайниците, те не са още развити. Ако и те бяха били налице на първата степен на тяхното развитие, те не биха помогнали нищо да направим разликата, тъй като краката на гущерите и млекопитаещите, крилата и краката на птиците както и ръцете и краката на човеците се развиват от същата основна форма". Такива факти на историята на зародиша /онтогенезис/ трябваше да предизвикат най-голям интерес у онези мислители, които със своите убеждения клоняха към дарвинизма. Дарвин беше показал възможността, че органическите форми се променят и че живеещите днес видове произхождат по пътя на преобразуването от малко, може само от един първоначален вид. Но в първите стадии на тяхното развитие най-различните живи същества показват такава прилика, че те едва ли могат или не могат никак да бъдат различени едни от други.
В 1864 година Фриц Мюлер в един богат на мисли труд "За Дарвин" приведе в органическа връзка и двете неща: Този факт на приликата и спомената идея за произхода.
Мюлер беше една от онези великодушни личности, чиито души безусловно се нуждаят от един природосъобразен светоглед, за да дишат духовно. И при своята собствена работа той изпитваше задоволство само тогава, когато по отношение на мотивите можеше да има чувството, че те са необходими като една природна сила. В 1853 година Мюлер се пресели в Бразилия. Той заема 20 години една служба като гимназиален учител в Дестеро /на остров Санта Катарина недалече от бреговете на Бразилия/. В 1867 година трябваше да напусне и тази служба.
към текста >>
В 1853
година
Мюлер се пресели в Бразилия.
Дарвин беше показал възможността, че органическите форми се променят и че живеещите днес видове произхождат по пътя на преобразуването от малко, може само от един първоначален вид. Но в първите стадии на тяхното развитие най-различните живи същества показват такава прилика, че те едва ли могат или не могат никак да бъдат различени едни от други. В 1864 година Фриц Мюлер в един богат на мисли труд "За Дарвин" приведе в органическа връзка и двете неща: Този факт на приликата и спомената идея за произхода. Мюлер беше една от онези великодушни личности, чиито души безусловно се нуждаят от един природосъобразен светоглед, за да дишат духовно. И при своята собствена работа той изпитваше задоволство само тогава, когато по отношение на мотивите можеше да има чувството, че те са необходими като една природна сила.
В 1853 година Мюлер се пресели в Бразилия.
Той заема 20 години една служба като гимназиален учител в Дестеро /на остров Санта Катарина недалече от бреговете на Бразилия/. В 1867 година трябваше да напусне и тази служба. Човекът на новия светоглед трябваше да отстъпи пред реакцията, която беше завладяла неговата учебна институция под влиянието на йезуитите. Ернст Хекел описа в "Йенско списание за естествена наука"/ том ХХХІ, N. F. ХХІV.
към текста >>
В 1867
година
трябваше да напусне и тази служба.
В 1864 година Фриц Мюлер в един богат на мисли труд "За Дарвин" приведе в органическа връзка и двете неща: Този факт на приликата и спомената идея за произхода. Мюлер беше една от онези великодушни личности, чиито души безусловно се нуждаят от един природосъобразен светоглед, за да дишат духовно. И при своята собствена работа той изпитваше задоволство само тогава, когато по отношение на мотивите можеше да има чувството, че те са необходими като една природна сила. В 1853 година Мюлер се пресели в Бразилия. Той заема 20 години една служба като гимназиален учител в Дестеро /на остров Санта Катарина недалече от бреговете на Бразилия/.
В 1867 година трябваше да напусне и тази служба.
Човекът на новия светоглед трябваше да отстъпи пред реакцията, която беше завладяла неговата учебна институция под влиянието на йезуитите. Ернст Хекел описа в "Йенско списание за естествена наука"/ том ХХХІ, N. F. ХХІV. 1897 г./ живота и дейността на Фриц Мюлер. Дарвин го беше нарекъл "Княз на наблюдателите".
към текста >>
Седем години след "Произход на видовете", в 1866
година
излезе вече една книга, която беше напълно проникната от този дух, която с идеите на дарвинизма осветли от една висока гледна точка връзката на явленията на живота: Книгата на Ернст Хекел "Обща морфология на организмите".
Историята на рода и историята на зародиша /филогенеза и онтогенеза/ са свързани в книгата на Фриц Мюлер както причина и следствие. С това в Дарвиновата насока на идеите бе внесена една нова черта. Тази е черта не избледнява с това, че Мюлеровите изследвания върху раците са били намерени чрез по-късните изследвания на Арнолд Ланг. Едвам бяха изминали 4 години от излизането на Дарвиновата книга "Произход на видовете", когато в негова защита излезе книгата на Мюлер, в която авторът не само го защити, но и потвърди неговите идеи. Той показа при една отделна класа животни, как трябва да се работи в духа на новите идеи.
Седем години след "Произход на видовете", в 1866 година излезе вече една книга, която беше напълно проникната от този дух, която с идеите на дарвинизма осветли от една висока гледна точка връзката на явленията на живота: Книгата на Ернст Хекел "Обща морфология на организмите".
Всяка страница на тази книга издава великата цел, да се направи от новите мисли един обзор върху всички явления на природата. Хекел потърси от дарвинизма един светоглед. Стремежът на Хекел беше насочен в две направления, да направи всичко възможно за новия светоглед: Той обогати непрестанно знанието за фактите, които хвърлят светлина върху връзката на природните същества и природните сили; и с една желязна логика той извлече от тези факти идеите, които трябва да задоволят човешката потребност да си обясни нещата. Той е проникнат от непоколебимото убеждение, че човек може да получи от тези факти и от тези идеи пълно задоволяване на всички свои душевни потребности. Както за Гьоте беше ясно по негов начин, че природата действува според вечни, необходими, следователно божествени закони, така беше и за Ернст Хекел, но негов начин; и той както Гьоте считаше, че даже сам Бог не би искал да измени нищо от тези закони.
към текста >>
Отговора на този въпрос той даде в своята излязла през 1874
година
книга "Антропогенеза".
За него нямаше съмнение, че от сега нататък най-висшите жизнени прояви на човека, деянията на неговия дух, трябва да се разглеждат под същата гледна точка, както действията на най-простите живи същества. Разглеждането на най-нисшите животни, на първичните животни, на инфузориите и ризоподите, го учеше, че и тези организми имат една душа. В техните движения, в наченките на техните усещания, които те проявяват, той позна прояви на живота, които е нужно само да бъдат завишени, да станат по-съвършени, за да се превърнат в сложните разумни и волеви действия на човека. Какви стъпки прави природата, за да стигне до гастреата, от първичното чревно животно, което е живяло преди милиони години, до човека! Този беше обширният въпрос, който си постави Хекел.
Отговора на този въпрос той даде в своята излязла през 1874 година книга "Антропогенеза".
В една първа част тази книга третира развитието на зародиша на човека /онтогенезата/, а във втората част развитието на рода /филогенезата/. Точка по точка бе показано, как във филогенезата се намират причините за онтогенезата. С това бе определено положението на човека в природата според принципите на еволюционната теория. Към съчинения, каквито е Хекеловата "Антропогенеза" трябва да се приложат думите, които е изказал великият анатом Карл Гегенбауер в неговата "Сравнителна анатомия"/1870 г./, че дарвинизмът получава богато обратно от науката това, което той даде на тази последната като метод: Яснота и сигурност. С метода на Дарвин на науката бе подарена също и теорията за произхода на човека, така разбираше нещата Хекел.
към текста >>
Противоположността се изостри силно при тези двама духове на 15-тото събрание на германските природоизследователи и лекари през септември 1877
година
.
И тези духове имаха силни привърженици в известен брой природоизследователи, които, изхождайки от едно странно пристрастие, използваха своето познание на фактите, за да подчертават непрестанно, къде опитът не е още достатъчен, за да бъдат направени Хекеловите изводи. Типичният представител и същевременно най-изразителният застъпник на това становище на природоизследователите е Рудолф Вирхов. Можем да охарактеризираме противоположността Хекел и Вирхов приблизително така: Хекел се доверява на вътрешната последователност на природата, за която Гьоте счита, че тя утешава по отношение на непоследователността /нелогичността/ на хората, и си казва: Щом един принцип на природата се е оказал правилен за определени случаи и ни липсва опитът да докажем неговата правилност за други случаи, не съществува никакво основание да обвържем напредъка на нашето познание; това, което опитът още ни отказва, той може да ни го донесе утре. Вирхов е на друго мнение: Той иска, защото един обширен принцип да завладее колкото е възможно по-малка почва. Изглежда той вярва, че на един такъв принцип хората могат да попречат твърде много той да живее.
Противоположността се изостри силно при тези двама духове на 15-тото събрание на германските природоизследователи и лекари през септември 1877 година.
Хекел държа една лекция върху "Днешната еволюционна теория във връзка с цялата наука". В 1894 година вирхов се видя принуден да каже: "По пътя на спекулацията се стигна до маймунската теория; също така би искало да се стигне до едно слоново или до една овча теория". вихров изисква неопровержими доказателства за този възглед. Обаче щом се явява някое явление, което се оказва като едно звено във веригата от доказателства, той се опитва по всякакъв начин до омаловажи неговата стойност. Едно такова звено във веригата от доказателства съставляват костените остатъци, които Оюжен Дюбоа намери в 1894 година в Ява.
към текста >>
В 1894
година
вирхов се видя принуден да каже: "По пътя на спекулацията се стигна до маймунската теория; също така би искало да се стигне до едно слоново или до една овча теория".
Можем да охарактеризираме противоположността Хекел и Вирхов приблизително така: Хекел се доверява на вътрешната последователност на природата, за която Гьоте счита, че тя утешава по отношение на непоследователността /нелогичността/ на хората, и си казва: Щом един принцип на природата се е оказал правилен за определени случаи и ни липсва опитът да докажем неговата правилност за други случаи, не съществува никакво основание да обвържем напредъка на нашето познание; това, което опитът още ни отказва, той може да ни го донесе утре. Вирхов е на друго мнение: Той иска, защото един обширен принцип да завладее колкото е възможно по-малка почва. Изглежда той вярва, че на един такъв принцип хората могат да попречат твърде много той да живее. Противоположността се изостри силно при тези двама духове на 15-тото събрание на германските природоизследователи и лекари през септември 1877 година. Хекел държа една лекция върху "Днешната еволюционна теория във връзка с цялата наука".
В 1894 година вирхов се видя принуден да каже: "По пътя на спекулацията се стигна до маймунската теория; също така би искало да се стигне до едно слоново или до една овча теория".
вихров изисква неопровержими доказателства за този възглед. Обаче щом се явява някое явление, което се оказва като едно звено във веригата от доказателства, той се опитва по всякакъв начин до омаловажи неговата стойност. Едно такова звено във веригата от доказателства съставляват костените остатъци, които Оюжен Дюбоа намери в 1894 година в Ява. Те се състоят от един черепен покрив, едно бедро и няколко зъба. Върху тази находка се разгърна едно интересно разискване на Конгреса на зоолозите в Йена.
към текста >>
Едно такова звено във веригата от доказателства съставляват костените остатъци, които Оюжен Дюбоа намери в 1894
година
в Ява.
Противоположността се изостри силно при тези двама духове на 15-тото събрание на германските природоизследователи и лекари през септември 1877 година. Хекел държа една лекция върху "Днешната еволюционна теория във връзка с цялата наука". В 1894 година вирхов се видя принуден да каже: "По пътя на спекулацията се стигна до маймунската теория; също така би искало да се стигне до едно слоново или до една овча теория". вихров изисква неопровержими доказателства за този възглед. Обаче щом се явява някое явление, което се оказва като едно звено във веригата от доказателства, той се опитва по всякакъв начин до омаловажи неговата стойност.
Едно такова звено във веригата от доказателства съставляват костените остатъци, които Оюжен Дюбоа намери в 1894 година в Ява.
Те се състоят от един черепен покрив, едно бедро и няколко зъба. Върху тази находка се разгърна едно интересно разискване на Конгреса на зоолозите в Йена. От 12 зоолози трима бяха на мнение, че костните остатъци произхождат от маймуна, трима, че те произхождат от един човек; обаче шестима застъпиха мнението, че имат работа с една преходна форма между човека и маймуната. Дюбоа блестящо показа, в какво отношение се намират намерените от него остатъци, от една страна към съвременните маймуни, от друга страна към съвременния човек. Естественонаучната еволюционна теория трябва да взема такива междинни форми по един особен начин под внимание за себе си.
към текста >>
В своята книга "Естествена история на сътворението", която от 1868 до 1908
година
изпита 11 издания, той даде едно общоразбираемо обяснение на своите възгледи.
болестни, анормални образования, докато привържениците на Хекел ги считаха за междинни форми между маймуната и човека. Хекел не се остави да му бъде отнето доверието в неговия начин на мислене чрез някакви възражения. Той непрестанно третира науката от гледните точки, които е добил, и действа върху публичното съзнание чрез популярно изложение на неговото схващане за природата. В своята книга "Систематична филогенеза. Скица на една естествена система на организмите на основата на историята за произхода" /1894-1896 г./ той се опита да изложи по строг естественонаучен начина естествените сродства на организмите.
В своята книга "Естествена история на сътворението", която от 1868 до 1908 година изпита 11 издания, той даде едно общоразбираемо обяснение на своите възгледи.
В своите общоразбираеми проучвания към монистичната философия "Мирови загадки" той даде в 1899 година един обзор върху натурфилософските идеи, в който безрезервно обяснява изводите на своите основни мисли. Между всички тези трудове той публикува проучвания върху най-разнообразните специални изследвания, като навсякъде държеше по свой начин сметка за философските принципи и за научните детайлни знания по същия начин. Според убеждението на Хекел, светлината, която изхожда от монистичния светоглед, е онова, което "разпръсва тежките облаци на незнанието и на суеверието, които досега са простирали непроницаема тъмнина върху най-важното на всички проблеми на познанието, върху въпроса за произхода на човека, за неговата истинска същност и за неговото положение в природата". Така се изказа той в речта си, която произнесе на 26 август 1898 година на четвъртия международен Конгрес на зоолозите в Кембридж "Върху нашето настоящо познание за произхода на човека". Доколко неговият светоглед създава една връзка между религия и наука, това Хекел изложи по един внушителен начин в своята излязла през 1892 година книга "Монизмът като връзка между религия и наука.
към текста >>
В своите общоразбираеми проучвания към монистичната философия "Мирови загадки" той даде в 1899
година
един обзор върху натурфилософските идеи, в който безрезервно обяснява изводите на своите основни мисли.
Хекел не се остави да му бъде отнето доверието в неговия начин на мислене чрез някакви възражения. Той непрестанно третира науката от гледните точки, които е добил, и действа върху публичното съзнание чрез популярно изложение на неговото схващане за природата. В своята книга "Систематична филогенеза. Скица на една естествена система на организмите на основата на историята за произхода" /1894-1896 г./ той се опита да изложи по строг естественонаучен начина естествените сродства на организмите. В своята книга "Естествена история на сътворението", която от 1868 до 1908 година изпита 11 издания, той даде едно общоразбираемо обяснение на своите възгледи.
В своите общоразбираеми проучвания към монистичната философия "Мирови загадки" той даде в 1899 година един обзор върху натурфилософските идеи, в който безрезервно обяснява изводите на своите основни мисли.
Между всички тези трудове той публикува проучвания върху най-разнообразните специални изследвания, като навсякъде държеше по свой начин сметка за философските принципи и за научните детайлни знания по същия начин. Според убеждението на Хекел, светлината, която изхожда от монистичния светоглед, е онова, което "разпръсва тежките облаци на незнанието и на суеверието, които досега са простирали непроницаема тъмнина върху най-важното на всички проблеми на познанието, върху въпроса за произхода на човека, за неговата истинска същност и за неговото положение в природата". Така се изказа той в речта си, която произнесе на 26 август 1898 година на четвъртия международен Конгрес на зоолозите в Кембридж "Върху нашето настоящо познание за произхода на човека". Доколко неговият светоглед създава една връзка между религия и наука, това Хекел изложи по един внушителен начин в своята излязла през 1892 година книга "Монизмът като връзка между религия и наука. Вероизповедание на един природоизследовател".
към текста >>
Така се изказа той в речта си, която произнесе на 26 август 1898
година
на четвъртия международен Конгрес на зоолозите в Кембридж "Върху нашето настоящо познание за произхода на човека".
Скица на една естествена система на организмите на основата на историята за произхода" /1894-1896 г./ той се опита да изложи по строг естественонаучен начина естествените сродства на организмите. В своята книга "Естествена история на сътворението", която от 1868 до 1908 година изпита 11 издания, той даде едно общоразбираемо обяснение на своите възгледи. В своите общоразбираеми проучвания към монистичната философия "Мирови загадки" той даде в 1899 година един обзор върху натурфилософските идеи, в който безрезервно обяснява изводите на своите основни мисли. Между всички тези трудове той публикува проучвания върху най-разнообразните специални изследвания, като навсякъде държеше по свой начин сметка за философските принципи и за научните детайлни знания по същия начин. Според убеждението на Хекел, светлината, която изхожда от монистичния светоглед, е онова, което "разпръсва тежките облаци на незнанието и на суеверието, които досега са простирали непроницаема тъмнина върху най-важното на всички проблеми на познанието, върху въпроса за произхода на човека, за неговата истинска същност и за неговото положение в природата".
Така се изказа той в речта си, която произнесе на 26 август 1898 година на четвъртия международен Конгрес на зоолозите в Кембридж "Върху нашето настоящо познание за произхода на човека".
Доколко неговият светоглед създава една връзка между религия и наука, това Хекел изложи по един внушителен начин в своята излязла през 1892 година книга "Монизмът като връзка между религия и наука. Вероизповедание на един природоизследовател". Когато сравним Хекел с Хекел, ние получаваме в резки черти разликата на светогледните интереси в двете половини на 19-тото столетие. Хекел живее напълно в идеята и взема от света на естественонаучните факти само толкова, колкото се нуждае за илюстриране на своя идеален образ на света. Хекел се корени с всички нишки на своето битие в света на фактите и от този свят той извлича само онзи сбор от идеи, към който той тласка.
към текста >>
Доколко неговият светоглед създава една връзка между религия и наука, това Хекел изложи по един внушителен начин в своята излязла през 1892
година
книга "Монизмът като връзка между религия и наука.
В своята книга "Естествена история на сътворението", която от 1868 до 1908 година изпита 11 издания, той даде едно общоразбираемо обяснение на своите възгледи. В своите общоразбираеми проучвания към монистичната философия "Мирови загадки" той даде в 1899 година един обзор върху натурфилософските идеи, в който безрезервно обяснява изводите на своите основни мисли. Между всички тези трудове той публикува проучвания върху най-разнообразните специални изследвания, като навсякъде държеше по свой начин сметка за философските принципи и за научните детайлни знания по същия начин. Според убеждението на Хекел, светлината, която изхожда от монистичния светоглед, е онова, което "разпръсва тежките облаци на незнанието и на суеверието, които досега са простирали непроницаема тъмнина върху най-важното на всички проблеми на познанието, върху въпроса за произхода на човека, за неговата истинска същност и за неговото положение в природата". Така се изказа той в речта си, която произнесе на 26 август 1898 година на четвъртия международен Конгрес на зоолозите в Кембридж "Върху нашето настоящо познание за произхода на човека".
Доколко неговият светоглед създава една връзка между религия и наука, това Хекел изложи по един внушителен начин в своята излязла през 1892 година книга "Монизмът като връзка между религия и наука.
Вероизповедание на един природоизследовател". Когато сравним Хекел с Хекел, ние получаваме в резки черти разликата на светогледните интереси в двете половини на 19-тото столетие. Хекел живее напълно в идеята и взема от света на естественонаучните факти само толкова, колкото се нуждае за илюстриране на своя идеален образ на света. Хекел се корени с всички нишки на своето битие в света на фактите и от този свят той извлича само онзи сбор от идеи, към който той тласка. Хекел постоянно се стреми да покаже, как всички същества работят към това, да постигнат накрая върха на тяхното развитие в човешкия дух; Хекел непрестанно се стреми да докаже, как най-сложните човешки действия сочат назад към най-простите произходи на съществуването.
към текста >>
65.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Рязко е подчертал този възглед физиологът Дю Боа Реймонд в своята лекция: "За границите на природопознанието" изнесена на 45-тото събрание на германските природоизследователи и лекари в Лайпциг на 14 август 1872
година
.
Въобще червеният цвят на киновара съществува само дотолкова, доколкото съществуват очи, които са употребени подобно на тези на болшинството от хората. Същото право има то да бъде качество на киновара да се вижда черно, именно за слепите за червения цвят. Въобще отразената от киновара светлината съвсем не може да бъде наречена по себе си червена, тя е червена само за определен род очи. Нещо друго е когато твърдим, че дължините на вълните на отразената от киновара светлина има определени от особеното естество на нашето око, при което обаче тогава също се касае за отношенията на веществото и за различните системи етерни вълни". Ясно е, че за един такъв възглед целият сбор от явления на света се разпада на две части, в един свят на състояние на движение, който е независим от особената природа на нашата възприемателна способност, и един свят на субективни състояния, които се намират само вътре във възприемащите същества.
Рязко е подчертал този възглед физиологът Дю Боа Реймонд в своята лекция: "За границите на природопознанието" изнесена на 45-тото събрание на германските природоизследователи и лекари в Лайпциг на 14 август 1872 година.
Природопознанието е да припишем възприеманите от нас процеси във външния свят на движения на най-малките частици на телата или "превръщане на природните процеси в механика на атоми". Защото "психологически факт на опита е, че там, където такова превръщане е успешно", нашата потребност от познание е временно задоволена. Но и нашата нервна система и нашият мозък също са от телесно естество. Процесите, които стават в тях, могат да бъдат също само процеси на движение. Когато звукови или светлинни трептения се предават до моите сетивни органи и от там до моя мозък, те и тук не могат да бъдат нищо друго освен движения.
към текста >>
Едно пълно със значение научно признание направи Кирххоф, когато в 1874
година
резюмира задачата на механиката с думите: Тя трябва "да опише по един съвършен и най-прост начин движенията, които стават в природата".
Можем да дадем математически, какво движение ще се роди от едно друго. Но ние не можем по този начин да дадем, как при определено движение се произвежда червения цвят. Можем само да кажем: Когато е налице това или онова движение, тогава имаме този или онзи цвят. В този случай ние можем да опишем само един факт. Следователно, докато можем да обясним това, което може да се определи чрез изчисление привидно противоположно на простото описание -, то по отношение на всичко, което не се подава на изчисление, ние стигаме само до едно описание.
Едно пълно със значение научно признание направи Кирххоф, когато в 1874 година резюмира задачата на механиката с думите: Тя трябва "да опише по един съвършен и най-прост начин движенията, които стават в природата".
Механиката довежда до приложение математиката. Кирххоф признава, че с помощта на математиката не може да се постигне нищо друго, освен едно пълно и просто описание на процесите в природата. За онези личности, които изискват от едно обяснение нещо съществено различно от едно описание според определени гледни точки, признанието на Кирххоф би искало да послужи като едно потвърждение на техния възглед, че съществуват "граници на природопознанието. Дю Боа Реймонд хвали "мъдрата въздържаност на учителя" /на Кирххоф/, който поставя задача на механиката, да описва движенията на телата, и ги поставя в противоположност на Ернст Хекел, който говори за "душите на атомите". * * *
към текста >>
/"Встъпителна лекция върху изучаването на натурфилософията", е излязла в 1831
година
. /
Обаче науките не стигат до последните същности на нещата. Те се занимават с подробностите на света. Обаче както за всяка отделна вещ се приема например една причина, трябва да се предположи една такава причина и за целия свят. Тъй като науката не е в състояние да разбере една такава причина, трябва да се намеси допълващо догмата. Както Уйуъл също така и Хершел се стреми да добие един възглед върху раждането на знанието в човешкия дух чрез разглеждането на множество примери.
/"Встъпителна лекция върху изучаването на натурфилософията", е излязла в 1831 година. /
Джон Стюарт Мил принадлежи към онзи тип мислители, които са проникнати от чувството: човек не може да бъде достатъчно предпазлив, когато се касае за установяване на това, което в човешкото познание е сигурно и кое е несигурно. Фактът, че още от момчешка възраст той е бил въведен в най-различните клонове на знанието, е оставил своя отпечатък върху неговия дух. Още на възраст от три години той е вземал лекции по гръцки език, скоро след това е бил обучаван в аритметиката. От рано се е запознал също и с други области на обучението. Още повече е действала върху него формата на обучението, което неговият баща, известният като мислител Джейз Мил така е устроил, че най-острата логика е станала негова природа.
към текста >>
Върху това недоверие е изградена логиката на Джон Стюарт Мил, която в 1843
година
излезе като негово главно съчинение под заглавието "Система на логиката"/.
Той наблюдаваше, как в човека една представа се свързва с друга. Чрез свързването на една представа с друга човекът добива своето знание за света. Следователно той трябва да се запита: - В какво отношение стои свързването на представите с връзката на нещата в света? Чрез един такъв начин на разглеждане нещата мисленето става недоверчиво към самото себе си. В човека представите биха искали по възможност да се свържат по един различен начин, отколкото вън от света са свързани нещата.
Върху това недоверие е изградена логиката на Джон Стюарт Мил, която в 1843 година излезе като негово главно съчинение под заглавието "Система на логиката"/.
Едва ли можем да си представим по въпроса на светогледа една по-остра противоположност от тази съществуваща между "Логиката" на Мил и излязлата 27 години по-рано Хегелова "Наука на логиката". При Хегел ние намираме най-високото доверие към мисленето, пълната сигурност върху това, че не може да ни измами това, което изживяваме в самите нас Хегел се чувствува като член на свето. Следователно това, което той изживява в себе си, трябва да принадлежи също и на света. И понеже познава най-непосредствено себе си, той вярва в това, което познава в себе си и според него съди за целия останал свят. Той си казва: Когато възприема еднавъншна вещ, тя може да ми покаже само нейната външна страна, а нейната същност остава забулена.
към текста >>
Още в 1850
година
, в своето съчинение /Социална статика/, той описа социалното развитие по аналогия с органичната.
Насоката към едно такова обяснение му е дала геологията на Лайъл. /виж стр. 15/ В нея наистина още се води борба с мисълта, че органичните форми са се образували постепенно едни от други чрез еволюцията; но той на мира все пак една важна опора в това, че неорганичните, /геологическите/ образования на земната повърхност се обясняват чрез едно постепенно развитие, а не чрез мощна катастрофи. Спенсер, който имаше едно естественонаучно образование, действал е известно време като цивилен инженер, позна цялото значение на мисълта за еволюцията веднага и я приложи, въпреки борбата, която Лайъл водеше против нея. Даже той я приложи и върху духовните процеси.
Още в 1850 година, в своето съчинение /Социална статика/, той описа социалното развитие по аналогия с органичната.
Той се запозна също и с проучванията на Харвей и Волф върху онтогенезата на организмите /виж т. І на тази История на светогледите, стр. 159 и следв./ и се задълбочи в работите на К. Е. фон Баер /виж по-горе, стр. 26/, които му показаха, как развитието се състои в това, че от едно състояние на еднородност, на еднообразност се развива едно такова на различност, на разнообразност.
към текста >>
Едно характерно за неговото време явление е личността на английския държавник Джеймз Белфоър, който в 1879
година
/в своята книга "Една защита на философското съмнение е опит за обоснованията на вярата"/ направи едно вероизповедание, което е несъмнено подобно на това на онова на по-широки кръгове.
Напълно в посоката на такива религиозни настроени духове се движи също и мисленето на много влиятелни природоизследователи, каквито е това на Хъксли, който призна един пълен агностицизъм по отношение същността на света и обяви един издържан в смисъла на Дарвиновите познания монизъм за приложим само към дадената на човека външна страна на природата. Той е един от първите, който се застъпи за Дарвиновите представи, обаче същевременно е решителен представител на ограничеността на този начин на мислене. Един подобен възглед изповядва също физикът Джон Тиндал /1820-1893 г./, който признава в мировия процес една сила съвършено недостъпна за човешкия ум. Защото именно когато се приеме, че в света всичко се ражда чрез естествено развитие, никога не може да се допусне, че материята, която е носител на цялото развитие, не е нищо друго освен това, което нашия ум може да разбере за нея. * * *
Едно характерно за неговото време явление е личността на английския държавник Джеймз Белфоър, който в 1879 година /в своята книга "Една защита на философското съмнение е опит за обоснованията на вярата"/ направи едно вероизповедание, което е несъмнено подобно на това на онова на по-широки кръгове.
По отношение на всичко, което човек може да обясни, той застава на почвата на естествената наука и на нейното мислене. Той счита, че цялото познание се изчерпва в познаването на природата. Обаче същевременно твърди, че само онзи разбира правилно естественонаучното познание, който съзира, че нуждите на човешкото чувство и на човешкия ум никога не могат да бъдат задоволени от това познание. Нужно е само да се разбере, че в крайна сметка и в естествената наука всичко се свежда дотова, да се вярва в после дните истини, които не могат да се докажат. Обаче не вреди нищо, че в тази насока ние стигаме само до една вяра, защото тази вяра ни ръководи при нашите действия във всекидневния живот.
към текста >>
66.
ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Един от най-добрите е преждевременно починалият Паул Асмус, който публикува в 1873
година
една съчинение: "Азът и вещта в себе си".
ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ Личности, които търсеха чрез потопяване в Хегеловата идейна форма една сигурност за отношението на една представа върху себесъзнателния Аз към общия образ на света, съществуват само малък брой във втората половина на 19-тото столетие.
Един от най-добрите е преждевременно починалият Паул Асмус, който публикува в 1873 година една съчинение: "Азът и вещта в себе си".
Той показва, как в начина, по който Хегел разглеждаше мисленето и света на мислите, може да се добие едно отношение на човека към същността на нещата. Той обяснява по остроумен начин, че в мисленето на човека е дадено не нещо чуждо на действителността, а нещо пълно с живот, първично действително, в което е достатъчно само човек да се потопи, за да стигне до същността на нещата. Той представи по един много ясен начин хода, който развитието на светогледите е поело, за да стигне от Кант, който считаше "вещата в себе си" като нещо чуждо и недостъпно за човека, до Хегел, който беше на мнение, че мисълта обхваща не само себе си като идейна същност, но също и "вещта в себе си". Обаче такива гласове едва ли бяха чути. Това бе изразено най-рязко в призива, който откакто бе произнесена речта на Едуард Целер в Хайделбергския университет "Върху значението и задачата на теорията на познанието" стана нещо любимо в определено философско течение.
към текста >>
Йоханес Фолкелт, който, доколкото той развива дейност като теоретик на познанието, живее изцяло в това течение, сам е дал един основен труд върху "Кантовата теория на познанието" /1879 г./ и като е написал от това течение една книга върху "Опитност и мислене" /1885 г./, в който проникновено са обяснени всички въпроси определящи този начин на мислене, е произнесъл в 1884
година
, при заемане на своята учебна катедра в Базел една реч, в която се изказва, че всяко мислене, което излиза вън от резултатите на отделните науки на фактите, трябва да носи на себе си "неспокойния характер на търсенето и проследяването, на опитването, съпротивлението и признанието; "това е едно напредване, което обаче отново частично отстъпва; едно отстъпление, което въпреки това хваща до определена степен".
Те искаха да премислят с цялата острота хода на мислите на Кант, и, продължавайки неговите идеи, избягвайки неговите грешки да намерят един изход от безпомощността. Редица мислители положиха усилия, изхождайки от изходните точки на Кант да стигнат да някаква цел. Най-забележителните между тях са Харман Коен /роден в 1842 г./, Ото Либман /роден в 1840 т./, Вилхелм Винделбенд /роден в 1848 г./, Йоханес Фолкелт /роден в 1848 г./, Бенно Ердман /роден в 1851 г./. В писанията на тези мислители можем да намерим много остроумие. Извършена е била огромна работа, за да бъде изследвана природата и значението на човешката познавателна способност.
Йоханес Фолкелт, който, доколкото той развива дейност като теоретик на познанието, живее изцяло в това течение, сам е дал един основен труд върху "Кантовата теория на познанието" /1879 г./ и като е написал от това течение една книга върху "Опитност и мислене" /1885 г./, в който проникновено са обяснени всички въпроси определящи този начин на мислене, е произнесъл в 1884 година, при заемане на своята учебна катедра в Базел една реч, в която се изказва, че всяко мислене, което излиза вън от резултатите на отделните науки на фактите, трябва да носи на себе си "неспокойния характер на търсенето и проследяването, на опитването, съпротивлението и признанието; "това е едно напредване, което обаче отново частично отстъпва; едно отстъпление, което въпреки това хваща до определена степен".
/Фолкелт, Относно възможността на метафизиката. Хамбург и Лайпциг, 1884 г./. Рязко нюансирано се явява новото позоваване на Кант при Ото Лимбан. Неговите съчинения "За анализа на действителността" /1876 г./, "Мисли и факти" /1882 г./, "Климакс на теориите" /1884 г./ са истински образцови примери на философската критика. Един остър ум разкрива в тях по гениален начин противоречия в мислите, показва половинчатости в съжденията считани за извънредно сигурни и пресмята предварително и основно за отделните науки, какво съдържат те като незадоволително, когато техните резултати са изправени пред най-висшия трибунал на мисленето.
към текста >>
В неговата излязла в 1906
година
книга "Източниците на човешката сигурност" четем /стр.
"Именно затова, че фактически никой мислещ субект не може да излезе вън от сферата на своето мислене; именно затова, че той никога не може прескачайки своето собствено съзнание и еманципирайки се от самия себе си да схване и констатира това, което може да съществува или да не съществува отвъд и вън от неговата субективност; именно затова е безсмислено да иска да твърди, че обектът, който си е представил, не съществува вън от субективната представа". /Ото Либман, За анализа на действителността, стр. 28/. Обаче както Фолкелт така и Либман полагат усилия да докажат, че човекът намира сред своя свят от представи нещо, което не е просто наблюдавано, възприемано, а е прибавено мислено към възприеманото и което сочи към същността на нещата. Фолкелт е на мнение, че съществува един факт сред самия живот на представите, която сочи по-далеч от живота на представите, който сочи към нещо, което се намира вън от този живот на представите. Това е фактът, че определени представи се натрапват на човека с логическа необходимост.
В неговата излязла в 1906 година книга "Източниците на човешката сигурност" четем /стр.
3/ мнението на Фолкелт: "Ако се запита, на какво почива сигурността на нашето знание, тогава ние се натъкваме на две причини, на два източника на сигурността. Колкото и необходимо да бъде едно вътрешно съвместно действие на двете форми на сигурност, когато трябва да се роди познанието, все пак невъзможно е едната да бъде приписана на другата. Единият източник на сигурност е собствената сигурност на съзнанието, притежаването на факти на моето съзнание. Както е вярно, че аз съм съзнание, така също вярно е, че моето съзнание ми потвърждава съществуването на определени протичания и състояния, на определени съдържания и форми. Без този източник на сигурността не би съществувало въобще никакво познание; той ни дава материала, от преработването на който произлизат най-първо всички познания.
към текста >>
67.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Вълните, които са предизвикали мислите на Холбах, Кондияк и на други, са още по-ясно доловими в лекциите върху "Отношението на душата към тялото", които Пиер Жан Жорж Кабанис е държал в създаденото от Конвента висше училище в Париж в 1797 -1798
година
.
Конт е построил една стълба на науката. Математиката е най-долното стъпало; после следват физиката, химията, след това науката на живите същества /биологията/; завършекът е образуван от социологията, познанието на човешкото общество. Неговият стремеж е насочен към това, да направи всички тези науки така прости, каквито е математиката. Явленията, с които отделните науки се занимават, са винаги различни; обаче законите са всъщност винаги същите. * * *
Вълните, които са предизвикали мислите на Холбах, Кондияк и на други, са още по-ясно доловими в лекциите върху "Отношението на душата към тялото", които Пиер Жан Жорж Кабанис е държал в създаденото от Конвента висше училище в Париж в 1797 -1798 година.
Въпреки това тези лекции могат да се считат като начало на светогледното развитие на Франция в 19-тото столетие. В тях се изразява едно ясно съзнание за това, че начинът, по който Кондияк разглежда нещата за явленията на душевния живот, е твърде силно копиран от възгледите, които хората имат за възникването на чисто механическите процеси на неорганичната природа. Кабанис проучва влиянието на възрастта, на пола, на начина на живот, на темперамента върху начина, по който човек мисли и чувства. Той образува представата, че духовното и телесното не стоят едно до друго като две същности, които нямат нищо общо едно с друго, а съставляват едно неразривно цяло. Това, което го различава от неговите предшественици, не е основният възглед, а начинът, по който той изгражда този възглед.
към текста >>
Като един силен и активен защитник на тази мисъл за единственото право на научното мислене в духовния живот на Германия се яви Ойген Дюринг /роден в 1833 г./ в 1865
година
със своята "Природна диалектика".
Неговият "Курс по приложна философия" е едни опит в недуховен стил, да изгради в един светоглед научните постижения на неговото време само чрез ориентиращото съединяване и чрез изграждане на социологията в нейния дух, без да прибягва до помощта на богословски или идеалистични мисли. Конт не поставяше на философа никаква друга задача, освен една такава на подобно ориентиращо съчетаване. Той не трябва да прибавя нищо от себе си към това, което науките са установили относно връзката на фактите. Чрез това бе изразен по един рязък начин мнението, че само науките, с тяхното наблюдение на действителността, с техните методи, трябва да имат думата, когато се касае да бъде изграден един светоглед. * * *
Като един силен и активен защитник на тази мисъл за единственото право на научното мислене в духовния живот на Германия се яви Ойген Дюринг /роден в 1833 г./ в 1865 година със своята "Природна диалектика".
По-нататък той изложи пред света своите възгледи в 1875 година в книгата "Курс на философията като строго научен светоглед и устройване на живота", и в много други математически, естественонаучни, философски, научноисторически и националикономически съчинения. Цялото творчество на Дюринг произлиза от един в най-строгия смисъл математически и механичен начин на мислене. В премислянето на всичко онова, което може да се постигне с математическа закономерност в явленията на света, Дюринг събужда удивление. Обаче там, където едно такова мислене не е достатъчно, там той изгубва всяка възможност да се ориентира в живота. От този негов духовен характер може да се обясни произвола, предубедеността, с която Дюринг обсъжда толкова много неща.
към текста >>
По-нататък той изложи пред света своите възгледи в 1875
година
в книгата "Курс на философията като строго научен светоглед и устройване на живота", и в много други математически, естественонаучни, философски, научноисторически и националикономически съчинения.
Конт не поставяше на философа никаква друга задача, освен една такава на подобно ориентиращо съчетаване. Той не трябва да прибавя нищо от себе си към това, което науките са установили относно връзката на фактите. Чрез това бе изразен по един рязък начин мнението, че само науките, с тяхното наблюдение на действителността, с техните методи, трябва да имат думата, когато се касае да бъде изграден един светоглед. * * * Като един силен и активен защитник на тази мисъл за единственото право на научното мислене в духовния живот на Германия се яви Ойген Дюринг /роден в 1833 г./ в 1865 година със своята "Природна диалектика".
По-нататък той изложи пред света своите възгледи в 1875 година в книгата "Курс на философията като строго научен светоглед и устройване на живота", и в много други математически, естественонаучни, философски, научноисторически и националикономически съчинения.
Цялото творчество на Дюринг произлиза от един в най-строгия смисъл математически и механичен начин на мислене. В премислянето на всичко онова, което може да се постигне с математическа закономерност в явленията на света, Дюринг събужда удивление. Обаче там, където едно такова мислене не е достатъчно, там той изгубва всяка възможност да се ориентира в живота. От този негов духовен характер може да се обясни произвола, предубедеността, с която Дюринг обсъжда толкова много неща. Там, където трябва да се разсъждава според по-висши идеи, какъвто е случаят при сложните отношения на човешкия съвместен живот, там той няма поради това никаква друга опорна точка освен придобитите чрез случайни лични отношения симпатии и антипатии.
към текста >>
68.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Със своята публикувана в 1842
година
работа "Живот и жизнена сила" /в Малкия речник по физиология на Р.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ През втората половина на 19-тото столетие трима мислители претопиха естественонаучния начин на мислене с идеалистичните традиции за първата половина на това столетие и създадоха три светогледа, които носят един рязък индивидуален отпечатък. Това бяха Херман Лотце /1817-1881 г./, Густав Теодор Фехнер /1801-1887 г./ и Едуард фон Хартман /1842-1906 г./.
Със своята публикувана в 1842 година работа "Живот и жизнена сила" /в Малкия речник по физиология на Р.
Вагнер/ Лотце излезе решително против вярването, че в живите същества съществува една особена сила, жизнена сила, и защити мисълта, че явленията на живота трябва да се обясняват само чрез сложни процеси от същия род, каквито стават и в неживата природа. В това отношение той застана напълно на страната на естественонаучния начин на мислене от новото време, който се стремеше да хвърли мост между старата противоположност между неживата и жива природа. В смисъла на тези гледища са написани неговите книги, които разглеждат въпроси на естествената наука: Неговата "Обща патология и терапия като механически науки"/1842 г./ и "Обща физиология на телесния живот" /1851 г./. В своите "Елементи на психофизиката" /1860 г./ и "Въведение в Естетиката" /1876 г./. Фехнер даде съчинения, които носят в себе си духа на строг естественонаучен начин на мислене, и това в области, които преди него бяха разработени почти изключително в духа на идеалистичния начин на мислене.
към текста >>
В 1874
година
Кирххоф изказа своя възглед /виж по-горе стр.
Ако някой би бил в състояние да гледа от вътре телесното оживление върху нашата Земя с живеещите върху нея растения, с движещите се насам и нататък животни и хора, всичко това би му се представило като душа на Земята. И същото би било при цялата слънчева система, даже при целия свят. Вселената, гледана отвън, е телесният Космос; гледана от вътре, тя е всемирен Дух, най-съвършената личност, Бог. Който иска да стигне до един светоглед, трябва да се издигне над фактите, които му са дадени без негово съучастие. Това, което може да се постигне чрез едно такова издигане над света на непосредственото възприятие, върху него царуват най-различни възгледи.
В 1874 година Кирххоф изказа своя възглед /виж по-горе стр.
38/ в смисъла, че и чрез най-строгата наука не може да се стигне до нищо друго, освен до едно пълно и просто описание на фактическите процеси. Фехнер изхожда от една друга гледна точка. Той е на мнение, че "голямото изкуство на заключението от отсамния свят за отвъдния е това, не да правим заключение от причини, които не познаваме, нито от предположения, които правим, а от факти, които познаваме да заключаваме за по-големите и по-висши факти на отвъдния свят и чрез това да укрепим и подкрепим практически изискваната, зависеща от по-висши гледни точки вяра отдолу и да я поставим в жива връзка с живота". /Книжката за живота след смъртта, 4-то издание стр. 60/. В смисъла на това мнение Фехнер търси не само връзката с телесните явления, които са дадени на наблюдението, с духовните явления на наблюдението, а той прибавя към наблюдаваните психически явления и други, духа на Земята, духа на планетите, мировия Дух.
към текста >>
Когато в 1868
година
се яви със своята "Философия на несъзнателното", Едуард фон Хартман имаше предвид по-малко един светоглед, който се съобразява с фактите на модерната естетическа наука, отколкото напротив един такъв, който издига на по-висока степен идеите на идеалистическата система от първата половина на 19-тото столетие, които в много точки му изглеждаха недостатъчни, един светоглед, който да пречисти тези идеи от противоречия и да ги оформи всестранно.
Въпреки това напълно оправдано е изречението на Е. Крепелин, един психофизик, че "новата наука... ще бъде в състояние да утвърди трайно своето самостоятелно място наред с останалите отрасли на естествената наука и особено на физиологията". /Психически трудове, издадени от Е. Крепелин, том І, стр. 4/. * * *
Когато в 1868 година се яви със своята "Философия на несъзнателното", Едуард фон Хартман имаше предвид по-малко един светоглед, който се съобразява с фактите на модерната естетическа наука, отколкото напротив един такъв, който издига на по-висока степен идеите на идеалистическата система от първата половина на 19-тото столетие, които в много точки му изглеждаха недостатъчни, един светоглед, който да пречисти тези идеи от противоречия и да ги оформи всестранно.
На него му се струваше, че както в Хегеловите идеи така и в тези на Шелинг и на Шопенхауер се крият зародиши, които би трябвало да бъдат доведени до зрялост. Човекът не може да се задоволи с наблюдението на фактите, когато иска да познае нещата и процесите на света. Той трябва да премине по-нататък от фактите към идеите. Тези идеи не могат да бъдат нещо прибавено произволно от мисленето към фактите. На тях трябва да отговаря нещо в нещата и събитията.
към текста >>
Против такива идейни течения могат да бъдат казани хубавите думи, които един германски езиковед, Вилхелм Вакернагел е написал в 1843
година
/в своята книга "За обучението на матерния език"/.
Хартман вижда в развитието на организма една осъществяваща се цел; и борбата за съществуване е само прислуга на целесъобразно царуващите идеи. /Философия на несъзнателното, 10-то издание, том ІІІ, стр. 403/. * * * Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на мисълта и на безутешността. Рихард Вале обявява мисленето с цялата определеност, че то е неспособно да направи нещо за разрешението на най-висшите въпроси; а Едуард фон Хартман вижда в цялата културна работа един околен път, за да бъде произведено накрая пълното освобождение от съществуването, като последната крайна цел.
Против такива идейни течения могат да бъдат казани хубавите думи, които един германски езиковед, Вилхелм Вакернагел е написал в 1843 година /в своята книга "За обучението на матерния език"/.
Той счита, че съмнението не може да даде никаква основа за едни светоглед; напротив това съмнение е едно "оскърбление" против личността, която иска да познае нещо, и също така против нещата, които трябва да бъдат познати. "Познанието започва с доверието". Такова доверие е проявило без съмнение новото време към идеите, които почиват на методите на естественонаучното изследване, не обаче и за едно познание, което черпи силата на истината от себесъзнателния Аз. Импулсите, които лежат в глъбините на развитието на духовния живот, изискват една такава сила на истината. Изследващата човешка душа чувства инстинктивно, че може да се счита задоволена само чрез една такава сила.
към текста >>
Това казва Брентано в своята "Психология от емпирическа гледна точка" в 1874
година
/стр. 20/.
Вътре в душата хората не чувстват една сила, която да гарантира същата сигурност. Хората биха искали истини върху духовния свят, върху съдбата на душата и нейната връзка със света, които да са добити както представите на естествената наука. Един мислител, който черпеше също така основно от философското мислене на миналото, както и се вживяваше в метода на естественонаучното изследване, Франц Брентано, постави за философията изискването: Тя трябва да стигне до нейните резултати по същия начин, както естествената наука. Той се надяваше, че например науката за душата /психологията/ не е необходимо поради това подражаване на методите на естествената наука да се откаже от правото, да добива обяснения върху пълно ценните въпроси на душевния живот". За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност относно безсмъртието на нашата най-добра част, законите на асоцията на представите, на развитието на убеждения и мнения и на възникването в развитието на удоволствие и любов биха могли да бъдат напротив всичко друго, но не едно истинско обезщетение... И ако действително "новият естественонаучен начин на мислене" би говорил за изключване на въпроса за безсмъртието, тогава това изключване би могло да се нарече нещо извънредно забележително за психологията".
Това казва Брентано в своята "Психология от емпирическа гледна точка" в 1874 година /стр. 20/.
Голямо значение за малката плодотворност на психическото изследване, което иска да подражава напълно естествената наука, има това, че един такъв сериозен търсител на истината като Франц Брентано и досега не е направил първият том на неговата Психология, който се занимаваше с въпроси, които "които могат да бъдат всичко друго, но не едно обезщетение" за най-висшите въпроси на душата, да бъде последван от един втори том, който да разгледа действително най-висшите въпроси. На мислителите им липсва еластичността, която действително би могла да отговори на изискванията на новото време. Гръцката мисъл овладяваща образа на природата и образа на душевния живот, като и двата образа се съединяваха в една обща картина. В следващото време животът на мислите се разви самостоятелно в дълбочините на душевния живот, отделяйки се от природата; новата естествена наука достави един образ на природата. Спрямо този образ на природата се роди необходимостта да бъде намерен един образ на душевния живот в себесъзнателния Аз който да се окаже достатъчно сигурен, за да може заедно с образа на природата да съществува в един общ образ на света.
към текста >>
69.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Името "Прагматизъм" произхожда от една статия на Чарлз Пеърс публикувана в 1878
година
в американското списание "Popular Sсience".
Хъксли /1825-1895 г./. Този мислител не е съгласен с възгледа, че в познанието на естетическата наука може да се вижда нещо, което дава отговор на последните въпроси върху човешката душа. Обаче той вярва, че човешкото изследване трябва да остане в рамките на естественонаучния начин на разглеждане нещата и да си признае, че човекът не разполага с никакво средство, чрез което да добие едно знание върху това, което се намира зад природата. Резултатът на това мнение е: Естествената наука не казва нищо върху най-висшите надежди на познанието на човека; но тя дава чувството, че поставя изследването върху една сигурна почва; следователно всичко друго, което не се намира в нейната област, да го оставим да почива на себе си или да бъде обект на вярата. Ясно изразено се вижда въздействието на този натиск идващ от естественонаучния начин на мислене във философското течение, което под името "Прагматизъм" на поврата на 19-тото и 20-тото столетие иска да постави върху една сигурна почва всеки човешки стремеж към истината.
Името "Прагматизъм" произхожда от една статия на Чарлз Пеърс публикувана в 1878 година в американското списание "Popular Sсience".
Най-действените представители на този начин на мислене са Уйлям Джейма /роден в 1842 г./ в Америка и Ф. К. Шилер в Англия. /Този последният употребява името "Хуманизъм": виж "Humanism" /1903 г. /; "Studies in Humanism" /1907 г./ Можем да наречем прагматизма безверие в силата на мисълта. Той отрича мисленето, което иска да остане в себе си, способността да роди нещо, което може да се докаже като истина, като оправдано чрез себе си познание.
към текста >>
В своята книга "Волята за вяра" преведена на немски език в 1899
година
.
Човекът стои срещу процесите на света и трябва да действа. При това като помощник му служи мисленето. То резюмира, обхваща фактите на външния свят в идеи, комбинира ги. И най-добре са онези идеи, които подпомагат човека да действа правилно така, че да може да намери своите цели в хармония с явленията на света. В отношението на човека към света господар е волята, а не мисленето.
В своята книга "Волята за вяра" преведена на немски език в 1899 година.
Джейма се изказва така: "Волята определя живота, това е нейното първично право; следователно тя ще има също и правото, да упражнява влияние и върху мислите. Наистина тя не ще упражнява това влияние върху установяването на фактите по отделно: Тук те единствено трябва да се насочва според самите факти; а влиянието на волята ще се упражнява върху схващането и тълкуването на действителността в нейната цялост. Ако научното познание би стигнало до края на нещата, тогава ние бихме искали да живеем единствено чрез науката. Но тъй като то ни осветлява малко само покрайнините на тъмния континент, който наричаме вселена, и тъй като трябва да си образуваме на наш риск някакви мисли за вселената, към която принадлежим с нашия живот, ние ще постъпим правилно, когато си образуваме такива мисли, които отговарят на нашето същество; мисли, които ни дават възможност да действаме, да се надяваме, да живеем". Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света.
към текста >>
29/ обърна още през 1870
година
вниманието на това, че начинът на изследване, който се прилага за една такава еволюционна идея, е плодотворен.
При това за нея не се касае, щото и връзките, които тя изследва, да бъдат сетивно възприемаеми, а за това, тези връзки да се получат на посоченото поле. Чрез спазването на тези нейни основи новата естествена наука е станала образец за всяка научно познание. И приближавайки се до настоящето време тя е била все повече доведена до една практика на мисленето, която е в смисъла на прагматизма и на философията на "Като че ли". Например дарвинизмът беше заставен първо да установи една линия на развитието на живи те същества от най-несъвършеното до най-съвършеното; при това маймуните. Анатомът Карл Гегенбауер /виж по-горе стр.
29/ обърна още през 1870 година вниманието на това, че начинът на изследване, който се прилага за една такава еволюционна идея, е плодотворен.
Този начин на изследване бе продължен в по-новото време; и оправдани сме да кажем, че този подход на изследването, оставяйки верен на самия себе си, е извел над възгледите, с който той беше свързан отначало. Изследваше се, "Като че" човекът трябва да се търси в напредващата линия на човекоподобните маймуни; и понастоящем се е стигнало почти до там, да се познае, че това не може да бъде и че напротив в миналото трябва да е имало едно същество, което има в човека своя истински потомък, докато човекоподобните маймуни са се отклонили от това същество и са образували един несъвършен вид. Така първоначалната нова еволюционна мисъл беше само един помощник на изследването. Щом една такава практика на мисленето царува в естествената наука, изглежда при нея оправдано да се отрича на едно чисто изследване с мисълта, на едно мислене върху решението на мировата загадка в себе съзнателния Аз всяка научна познавателна стойност. Природоизследователят чувства, че стои на една по-сигурна почва, когато вижда в мисленето само едно средство, за да се ориентира в света на външните факти.
към текста >>
70.
КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА
GA_18_2 Загадки на философията
В едно малко съчинение "Истина и Наука, което излезе в 1892
година
, авторът на настоящата книга направи слаб опит да обоснове философски това, което току що бе накратко изложено.
Това, което човекът създава самотворчески познавайки /в акта на познанието/, се явява като едно вътрешно откровение на душата само затова, защото, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата. Той не може още да го види на самите неща, когато само просто застава срещу тях. В познанието той си разкрива чрез собствена дейност това, което първо е било скрито. Ако човек счита това, което му се разкрива в акта на познанието, ще му изглежда, като че той самият го е прибавил към нещата, към действителността. Разбере ли, че трябва да търси в самите неща това, което той самият привидно е създал, и че отначало само го е закрил при сетивното възприемане на нещата, тогава човек ще почувства, как познанието е едни действителен процес, чрез който душата се сраства напредващо с мировото битие, чрез който тя разширява до мировото изживяване своето вътрешно изолирано изживяване.
В едно малко съчинение "Истина и Наука, което излезе в 1892 година, авторът на настоящата книга направи слаб опит да обоснове философски това, което току що бе накратко изложено.
Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасното препятствие, което се е получило за нея чрез нейното нова развитие по един естествен начин. В това съчинение е изложена една философска гледна точка с думите: "Истинско е не първата форма, в която действителността се явява пред Аза, а последната, която Азът прави от нея. Първата форма е въобще без значение за обективния свят и тя има значение само като основа за процеса на познанието. Следователно, субективна е не онази форма на света, която теорията му дава, а напротив онази, която е дадена първоначално на Аза". Едно по-нататъшно развитие на това гледище е следващият философски опит на автора "Философия на свободата" /1894 г., 2-ро издание 1918 г./.
към текста >>
Хората ще стигнат до една... представа върху Аза" от гледището на теорията на познанието, не когато си представят, че той /Азът/ се намира вътре в тялото, в организацията на тялото и че приема впечатленията "отвън", а когато узнаят, че този "Аз" се намира в самата закономерност на нещата, и виждат и организацията на тялото само нещо като едно огледало, което отразява чрез органическата дейност на тялото отразява срещу Аза това, което този Аз тъче в истинската същност на света"./ С такива думи се опита авторът на настоящата книга да охарактеризира перспективата за една теория на познанието, която той беше разработил за проведения в 1911
година
философски конгрес в Болоня: "Психологическите основи и теоретико-познавателното становище на духовната наука". /
Стоейки пред огледалото аз възприемам тялото като огледален образ, като отражение. Така е самопонятно е, че тук трябва да се има предвид недостатъчността на едно сравнение така е със сетивното възприятие. Аз живея с цвета вън от моето тяло; чрез дейността на тялото /на окото, на нервната система/ цветът се превръща за мене в съзнателно възприятие. Човешкото тяло не произвежда възприятията, то не произвежда душевните прояви въобще, а служи като един огледален апарат, като един отразяващ апарат на това, което става вън от тялото като душевно-духовни процес. Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена на една пълна с перспективи основа.
Хората ще стигнат до една... представа върху Аза" от гледището на теорията на познанието, не когато си представят, че той /Азът/ се намира вътре в тялото, в организацията на тялото и че приема впечатленията "отвън", а когато узнаят, че този "Аз" се намира в самата закономерност на нещата, и виждат и организацията на тялото само нещо като едно огледало, което отразява чрез органическата дейност на тялото отразява срещу Аза това, което този Аз тъче в истинската същност на света"./ С такива думи се опита авторът на настоящата книга да охарактеризира перспективата за една теория на познанието, която той беше разработил за проведения в 1911 година философски конгрес в Болоня: "Психологическите основи и теоретико-познавателното становище на духовната наука". /
През време, когато човек спи, отразяващото взаимодействие между тялото и душата е прекъснато: "Азът живее само в тъкането на душевно-духовното. Обаче едно изживяване на душата не съществува за обикновеното съзнание, ако тялото не отразява тези изживявания. Ето защо сънят протича несъзнателно. Чрез посочените тук и други подобни упражнения душата постига да развие едно съзнание различно от обикновеното. Благодарение на това тя добива способността не само да изживява по чисто душевно-духовен начин, но така да засили в себе си изживяното, че то да се отрази в самото себе си, така да се каже, без помощта на тялото и да стигне по този начин до духовното възприятие.
към текста >>
Когато някой е прочел една пълна със съчинение книга в своята 20-та
година
, а след това отново я прочита в своята 40-та
година
, той я изживява както един друг човек.
Той ще се научи да наблюдава, как онова, което е предадено на човека в наследственото течение от прадедите, е само вещество, материалът, който душевно-духовния човек изгражда давайки му форма, за да доведе във физическото съществуване това, което се беше образувало като зародиш в един предидущ живот. От гледището на този светоглед някои неща в науката за душата /психологията/ ще бъдат виждани в една нова светлина. Тук биха искали да бъдат посочени много неща. Ще се спрем само на идно от тях. Нека наблюдаваме, как човешката душа се променя чрез изживявания, които в известен смисъл представляват едно възвръщане на предишни изживявания.
Когато някой е прочел една пълна със съчинение книга в своята 20-та година, а след това отново я прочита в своята 40-та година, той я изживява както един друг човек.
И когато безпристрастно се запита за причината на този факт, той установява, че това, което е приел чрез книгата в 20-та година, е продължило да живее в него и е станало една част от неговото същество. Той има в своето собствено духовно-душевно естество силата, която се съдържа в книгата; и в тази книга се намира силата, която беше проникнало в него преди 20 години, тази съща сила се съдържа и сега, в 40-та година на човека, в книгата. Така е и с опитностите в живота. Тези опитности стават самия човек. Те живеят в неговия "Аз".
към текста >>
И когато безпристрастно се запита за причината на този факт, той установява, че това, което е приел чрез книгата в 20-та
година
, е продължило да живее в него и е станало една част от неговото същество.
От гледището на този светоглед някои неща в науката за душата /психологията/ ще бъдат виждани в една нова светлина. Тук биха искали да бъдат посочени много неща. Ще се спрем само на идно от тях. Нека наблюдаваме, как човешката душа се променя чрез изживявания, които в известен смисъл представляват едно възвръщане на предишни изживявания. Когато някой е прочел една пълна със съчинение книга в своята 20-та година, а след това отново я прочита в своята 40-та година, той я изживява както един друг човек.
И когато безпристрастно се запита за причината на този факт, той установява, че това, което е приел чрез книгата в 20-та година, е продължило да живее в него и е станало една част от неговото същество.
Той има в своето собствено духовно-душевно естество силата, която се съдържа в книгата; и в тази книга се намира силата, която беше проникнало в него преди 20 години, тази съща сила се съдържа и сега, в 40-та година на човека, в книгата. Така е и с опитностите в живота. Тези опитности стават самия човек. Те живеят в неговия "Аз". Обаче ние виждаме също, че през време на единия живот това вътрешно укрепване на по-висшия човек трябва да остане в душевно-духовна форма./ То не може да се прояви в тялото, поради изтъкнатата причина тялото не се подава на преобразуване.
към текста >>
Той има в своето собствено духовно-душевно естество силата, която се съдържа в книгата; и в тази книга се намира силата, която беше проникнало в него преди 20 години, тази съща сила се съдържа и сега, в 40-та
година
на човека, в книгата.
Тук биха искали да бъдат посочени много неща. Ще се спрем само на идно от тях. Нека наблюдаваме, как човешката душа се променя чрез изживявания, които в известен смисъл представляват едно възвръщане на предишни изживявания. Когато някой е прочел една пълна със съчинение книга в своята 20-та година, а след това отново я прочита в своята 40-та година, той я изживява както един друг човек. И когато безпристрастно се запита за причината на този факт, той установява, че това, което е приел чрез книгата в 20-та година, е продължило да живее в него и е станало една част от неговото същество.
Той има в своето собствено духовно-душевно естество силата, която се съдържа в книгата; и в тази книга се намира силата, която беше проникнало в него преди 20 години, тази съща сила се съдържа и сега, в 40-та година на човека, в книгата.
Така е и с опитностите в живота. Тези опитности стават самия човек. Те живеят в неговия "Аз". Обаче ние виждаме също, че през време на единия живот това вътрешно укрепване на по-висшия човек трябва да остане в душевно-духовна форма./ То не може да се прояви в тялото, поради изтъкнатата причина тялото не се подава на преобразуване. Бележка на превод./.
към текста >>
71.
01. ВЪВЕДЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Една
година
по-късно, в лекциите си пред берлинските теософи, той говори „изцяло" езотерично.
През 1795 големият поет, посветеният Гьоте отправи своето скрито послание към цялата немскоезична култура: Време е „храмът" или Мистериите да стане достъпен за всички! И това послание се съдържа именно в загадъчната „Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия". Не случайно Рудолф Щайнер говори за нея като за „Гьотевия Апокалипсис" или „Гьотевото тайно откровение". В „Моят жизнен път" Рудолф Щайнер напомня, че в първата си статия „Гьотевото тайно откровение", излязла през 1899, той се изразява „недостатъчно" езотерично.
Една година по-късно, в лекциите си пред берлинските теософи, той говори „изцяло" езотерично.
А още по-късно, при освещаването на Първия Гьотеанум този пръв по рода си Мистериен център в нашата съвременна епоха Рудолф Щайнер определя своята интерпретация на Гьотевата „Приказка" от 1900 като „зародишната клетка" на цялото Антропософско Движение. Виждаме, следователно, с каква вътрешна и строга последователност Рудолф Щайнер свърза своя модерен езотеризъм с Гьотевия Апокалипсис. Защото кулминацията в Гьотевата „Приказка" настъпва тогава, когато подземният храм, или с други думи, скритите досега Мистерии, с тримата Царе - Златният, Сребърният и Бронзовият Цар представителите на науката, изкуството и религията се превръща в надземен храм, тоест в открит, съвременен Мистериен център. И в
към текста >>
72.
05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Една
година
след статията в „Магазин фюр литератур" Рудолф Щайнер е поканен от граф и графиня Брокдорф да изнесе лекция за Ницше, който умира на 25 Август 1900.
(Лекция в Дорнах, 10. Юни 1923, в Събр. Съч. 258) 1900 Интерпретацията на Гьотевата Приказка пред берлинските теософи като зародишна клетка на Антропософското Движение.
Една година след статията в „Магазин фюр литератур" Рудолф Щайнер е поканен от граф и графиня Брокдорф да изнесе лекция за Ницше, който умира на 25 Август 1900.
Веднага след това следва нова покана, при която Рудолф Щайнер сам избира темата: Гьотевото тайно откровение в неговата Приказка: „И в тази лекция аз подходих към Приказката изцяло езотерично." Моят жизнен път, XX Гл., Събр. Съч. 28) В тази лекция върху Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия аз се опитах да включа всичко, което има отношение към нея.
към текста >>
73.
07. Б Е Л Е Ж К И
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
През 1596,
година
та в която се ражда Рене Декарт, бащата на новото време, Ото Гасман (1562-1607) издава своята „Psychologia anthropologica", в която за пръв път прави опит да интегрира откъслечните знания за човека в една всеобхватна наука за човека.
10. Двигателно сетиво 11. Жизнено сетиво 12. Осезателно сетиво *4.Духовните революции и свързаните с тях нови научни дисциплини обикновено възникват с изграждането на нови понятия. Такъв е случаят и с понятието „антропология", което откри изследователски перспективи от най-висш порядък.
През 1596, годината в която се ражда Рене Декарт, бащата на новото време, Ото Гасман (1562-1607) издава своята „Psychologia anthropologica", в която за пръв път прави опит да интегрира откъслечните знания за човека в една всеобхватна наука за човека.
Обаче скоро се очертават и границите, на които се натъква естественонаучната методология, в стремежа си да стигне до „истинския" образ на човека. Ето защо, през 1856, в своята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят. Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целият сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивният живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е антропософията." Впрочем понятието „антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една година преди „Рsychologia anthropologica" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „De Magia Veterum". Като първа задача на антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот.
към текста >>
Впрочем понятието „антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една
година
преди „Рsychologia anthropologica" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „De Magia Veterum".
Такъв е случаят и с понятието „антропология", което откри изследователски перспективи от най-висш порядък. През 1596, годината в която се ражда Рене Декарт, бащата на новото време, Ото Гасман (1562-1607) издава своята „Psychologia anthropologica", в която за пръв път прави опит да интегрира откъслечните знания за човека в една всеобхватна наука за човека. Обаче скоро се очертават и границите, на които се натъква естественонаучната методология, в стремежа си да стигне до „истинския" образ на човека. Ето защо, през 1856, в своята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят. Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целият сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивният живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е антропософията."
Впрочем понятието „антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една година преди „Рsychologia anthropologica" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „De Magia Veterum".
Като първа задача на антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот. Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780- 1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в антропософията едно „повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия": „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята. При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух."
към текста >>
Колко повече Азът укрепва (най-вече след 21
година
) толкова по-успешно той се бори срещу неовладяните „излишъци" от етерни сили, както и срещу „безредиците и напрежението", идващи от астралното тяло.
При подобна „трайна дислокация" на етерното тяло, антропософската медицина която от юли 1992 е призната от Европейския парламент в Страсбург за официална терапевтична доктрина препоръчва лечебна евритмия и хомеопатични разредки на „вегетабилизирано" сребро, понеже този метал има подчертаното свойство да свързва етерното тяло и физическото тяло. Същата динамика на процесите откриваме и при т.нар. хистерия. Хистерикът притежава „излишък" от етерни сили, които не могат да бъдат включени във „веществообмяната" и се превръщат в „резонансен орган" за всякакъв род външни въздействия. В случая Азовата организация също с прекалено слаба, за да се интегрира в действителния свят, за да го понесе, като вместо това се задоволява с въображаеми и илюзорни заместители. Хистеричната предразположба се проявява най-често в пубертета, когато отношенията между етерното тяло и астралното тяло все още не са достатъчно „консолидирани".
Колко повече Азът укрепва (най-вече след 21 година) толкова по-успешно той се бори срещу неовладяните „излишъци" от етерни сили, както и срещу „безредиците и напрежението", идващи от астралното тяло.
*23.Якоб Бьоме, 1575-1624 *24.Още с първите си опити да разшири познанието ни за човешкото същество антропософията обръща внимание, че всъщност човекът се състои от четири съставни части: Физическо тяло неживо, веществено, „минерално" Етерно тяло или „жизнено тяло", „растително" Астрално тяло лежи в основата на сетивната
към текста >>
74.
07. III. Капитализъм и социални идеи
GA_23 Същност на социалния въпрос
А как може да се използва свободната инициатива и правото, за да възникне определена стока, това е напълно извън стопанския механизъм, също както извън него е и влиянието на природните сили върху добива на зърно в една плодородна или неплодородна
година
.
Вътре в стопанския сектор нещата се свеждат най-вече до цените на отделните стоки. В този сектор стоков характер приемат също и постиженията, които иначе се проявяват като духовна или държавническа дейност. За стопанския сектор постиженията на един учител в неговия училищен клас представляват вид стока. Индивидуалните способности на учителя се заплащат толкова малко, колкото и работната сила на работника. И в двата случая може да бъде заплатено само това, което се поражда от тях и което за стопанския сектор представлява стока.
А как може да се използва свободната инициатива и правото, за да възникне определена стока, това е напълно извън стопанския механизъм, също както извън него е и влиянието на природните сили върху добива на зърно в една плодородна или неплодородна година.
От гледна точка на стопанския механизъм, както духовната организация, така и държавата, са само отделни стокопроизводители. Това, което те произвеждат в техните собствени рамки се превръща в стока едва тогава, когато то се поеме от стопанския сектор. Те не произвеждат в техните собствени рамки, но с постиженията им разполагат ръководните органи на стопанският организъм. Чисто икономическата стойност на една стока (или на едно постижение), доколкото те имат своя паричен еквивалент, ще зависи от онази целесъобразност, която се определя от ръководството на съответния стопански отрасъл. От неговите инициативи зависи как ще се развие стопанската производителност, доколкото тя ще се гради и върху духовните и правни принципи, създадени в рамките на другите съставни части на социалния организъм.
към текста >>
75.
08. IV. Социалният организъм и връзките му с другите народи
GA_23 Същност на социалния въпрос
За пръв път в публикуваната през 1919
година
книга „Върху загадките на душата" (Събрани съчинения № 21) Р.
IV. СОЦИАЛНИЯТ ОРГАНИЗЪМ И ВРЪЗКИТЕ МУ С ДРУГИТЕ НАРОДИ /* Изразът може да бъда разбран само след основно запознаване с духовно-научното откритие на Р. Щайнер за „троичното разделяне на човешкия организъм".
За пръв път в публикуваната през 1919 година книга „Върху загадките на душата" (Събрани съчинения № 21) Р.
Щайнер загатва за следната локализация на трите основни душевни сили: мисли, чувства и воля. Мислите имат своето представителство „горе" в главата (мозъка, Корfsystem), чувствата в ритмичната система, разположена предимно в областта на гърдите (Вrustsysem), и волята „долу" в това, което Р. Щайнер нарича двигателно-веществообменна система. (Stoffwechsel-Gliedmalеn-System)/. Вътрешната диференциация на здравия социален организъм прави троично разделени също и международните връзки. Всяка от трите съставни части близа в самостоятелни връзки със съответните звена от другите социални организми.
към текста >>
Ако през последните десетилетия внимателно сме наблюдавали надигащото се раково заболяване в междудържавните отношения възникнало именно като последица от социалните идеи на водещите политици ще разберем и думите на една видна личност в духовния елит на Европа, казани още през 1888
година
относно социалната воля на водещите политици: „Целта е ясна: Да превърнем човечеството в едно царство от братя, които движени единствено от най-благородни мотиви да напредват заедно по своя път.
Ако социалният организъм се развива както досега, ще възникнат такива поражения в областта на културата, които за обществото ще означават същото, каквото са раковите образувания в биологичния организъм на човека." За тази област на живота, в която ръководните кръгове нито можеха, нито искаха да проникнат, „държавниците" се вслушаха в погрешни импулси. Тези импулси предполагаха мерки, които не биха могли да се осъществят, а не по адекватните мерки, които можеха да породят доверие между различите човешки общности. Който вярва, че всред непосредствените причини за сегашната световна катастрофа не са намесени и социалните закономерности, трябва да помисли какво би произлязло от политическите мотиви на воюващите държави, ако „държавниците" им биха включили тези социални закономерности в своята воля. И какво би станало от друга страна ако подобна воля не беше създала самия заряд на последвалата експлозия.
Ако през последните десетилетия внимателно сме наблюдавали надигащото се раково заболяване в междудържавните отношения възникнало именно като последица от социалните идеи на водещите политици ще разберем и думите на една видна личност в духовния елит на Европа, казани още през 1888 година относно социалната воля на водещите политици: „Целта е ясна: Да превърнем човечеството в едно царство от братя, които движени единствено от най-благородни мотиви да напредват заедно по своя път.
Ако човек проучва историята само върху картата на Европа, би могъл да повярва, че близкото ни бъдеще е застрашено от едно масово и взаимно убийство", и само мисълта, че трябва да бъде намерен „пътят към истинските ценности на човешкия живот" може да съхрани усета за човешкото достойнство. И тази мисъл е такава, че „тя не се помирява с нашето чудовищно въоръжаване, както и с това на нашите съседи. И все пак аз вярвам в нея. Тя трябва да отвори очите ни, защото в противен случай би било по-добре с едно общо решение просто да анулираме човешкия живот и да обявим официален празник на самоубийството" (Така се изразява Херман Грим през 1888 на стр.46 от книгата си „Извадки от последните пет години"). А какво друго бяха „военните приготовления", ако не стремеж на определени хора да запазят държавата като една монолитна и неделима формация, въпреки че в хода на съвременното развитие тази монолитна формация явно противоречеше на всеки нормален и здрав порив за съвместен живот на отделните народи?
към текста >>
76.
Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
От раждането до приблизително 6-тата или 7-мата
година
, човешкото същество по естествен начин се оставя на всичко непосредствено обграждащо го в средата му, и така, чрез имитативния инстинкт, дава форма на своите собствени зараждащи се сили.
Работа на съвременните учители е да разберат това ясно; но това ясно разбиране може единствено да изхожда от живо разбиране за цялото човешко същество. Според настоящия план Валдорфското училище ще е основно училище, в което образователните цели и учебен план се базират на живото вникване на всеки отделен учител в цялостната природа на човешкото същество – доколкото това е възможно в сегашните условия. Разбира се, децата трябва да са достатъчно напреднали в различните училищни класове, за да удовлетворят наложените от текущите възгледи стандарти. В тази рамка обаче педагогическите идеали и учебен план ще добият форма, която възниква от знанието за човешкото същество и реалния живот. Децата са поверени на основното училище в период от живота им, когато душата преминава през много важни трансформации.
От раждането до приблизително 6-тата или 7-мата година, човешкото същество по естествен начин се оставя на всичко непосредствено обграждащо го в средата му, и така, чрез имитативния инстинкт, дава форма на своите собствени зараждащи се сили.
От този период нататък детската душа свободно приема в съзнанието си това, което образователят и учителят дават, което влияе на детето в резултат на естествения авторитет на учителя. Този авторитет не се подлага на съмнение заради смътното чувство на детето, че в учителя съществува нещо, което съществува също така и в него. Човек не може да преподава и да е образовател, ако не приеме чрез пълно вникване в нещата позиция към детето, която отчита в най-пълен смисъл тази метаморфоза от порива да се имитира до способността да се усвоява на основата на естествена връзка на базата на авторитет. Модерният светоглед, базиран на природния закон, не подхожда към тези факти на човешкото развитие в пълно съзнание. За да ги наблюдаваме с необходимото внимание, трябва да имаме усещане за най-фините манифестации на живота в човешкото същество.
към текста >>
Не толкова външно маркирано като трансформацията на душата, която се случва през 6-тата или 7-мата
година
, но не и по-малко важно за изкуството на образование, е промяната, която проницателният поглед на науката за човешкото същество показва, че се случва около края на 9-тата
година
.
Един учител може да изложи основата на преподаването си по такъв начин, че всеки ученик да я усвоява по свой собствен индивидуален начин. Това изисква просто, каквото и да прави учителят, то да бъде достатъчно „жизнено“. Ако някой има истинско усещане за човешката природа, развиващото се човешко същество се превръща за него в интензивна, жива загадка, която при самия опит тя да бъде разгадана предизвиква в ученика жив интерес по емпатичен път. Такава емпатия е по-ценна от индивидуалната работа, която може прекалено лесно да осакати собствената инициативност на детето. Може наистина да бъде заявено — отново, в граници — че големите класове, водени от учители, пропити с живота, който идва от истинно знание за човешкото същество, ще постигат по-големи резултати, отколкото малки класове, водени от учители, които се водят от стандартни образователни теории и които нямат шанс да практикуват живот на истинско знание в работата си.
Не толкова външно маркирано като трансформацията на душата, която се случва през 6-тата или 7-мата година, но не и по-малко важно за изкуството на образование, е промяната, която проницателният поглед на науката за човешкото същество показва, че се случва около края на 9-тата година.
В този период чувството за Себе придобива форма, която събужда в детето връзка към природата и света около него по такъв начин, че на детето вече може да се говори повече за връзките между самите обекти и процеси — докато преди то е имало интерес почти изцяло само за обектите и процесите във връзка с човека. Факти от този вид в развитието на човека трябва да бъдат по-внимателно следени от учителя. Защото, ако въведем в детския свят от концепции и чувства каквото съвпада точно в този период от живота с посоката, поета от неговите собствени развиващи се сили — така даваме жизненост на растежа на цялостната личност и това остава извор на сила през целия живот. Ако в някакъв период от живота се работи против зародиша на тези развиващи се сили, така се отслабва индивидът. Знанието за специалните нужни за всеки период от живота предоставя основа за изготвянето на удачен учебен план.
към текста >>
До края на 9-тата
година
, детето трябва да бъде запознато до определено ниво за всичко, което е влязло в човешкия живот чрез растежа на цивилизацията.
Факти от този вид в развитието на човека трябва да бъдат по-внимателно следени от учителя. Защото, ако въведем в детския свят от концепции и чувства каквото съвпада точно в този период от живота с посоката, поета от неговите собствени развиващи се сили — така даваме жизненост на растежа на цялостната личност и това остава извор на сила през целия живот. Ако в някакъв период от живота се работи против зародиша на тези развиващи се сили, така се отслабва индивидът. Знанието за специалните нужни за всеки период от живота предоставя основа за изготвянето на удачен учебен план. Това знание може също да бъде основа за справяне с учебни предмети в следващи периоди.
До края на 9-тата година, детето трябва да бъде запознато до определено ниво за всичко, което е влязло в човешкия живот чрез растежа на цивилизацията.
Така докато първите учебни години са за това, да се научи детето да пише и чете добре, учението трябва да се върши по такъв начин, че да позволява основният характер на тази фаза от развитието да бъде задоволен. Ако преподаваме неща по начин, че да правим едностранчиви твърдения спрямо интелекта на детето и само за абстрактното усвояване на умения, тогава развитието на естествената воля и чувствителност спират; докато ако детето учи по начин, който извиква цялото му същество, той или тя се развиват цялостно. Рисуване по детски маниер, или дори примитивен вид рисуване, извиква интереса на цялото човешко същество в това, което извършва. Затова трябва да се остави писането да израсне от рисуването. Може да се започне с фигури, при които самото детско и артистично чувство на ученика влиза в действие; от тях се развиват буквите на азбуката.
към текста >>
Например определени неща придобиваме изцяло чрез паметта, която е свързана със силите свързани с растежа — сили в активност между 6-тата-7-мата
година
и 14-тата
година
на живота.
Въпреки това, да учиш или обучаваш по такъв начин и да постигаш ценни резултати, може да бъде постигнато само от учители, които имат достатъчно силна проницателност за човешкото същество, за да разбират ясно връзката между методи, които те използват и свързаните с растежа сили, които проявяват себе си в периодите на живота. Истинският учител, истинският образовател не е някой, който е учил образователната теория като наука за управляване на децата, но е човек, в който педагогът в него е бил събуден от осъзнаването за човешката природа. От главно значение за култивирането на жизнен усет у детето е то да развие отношението си към света по такъв начин, по който то се развива, когато сме склонни към фантазия. Ако самият образовател не е фантаст, тогава детето не е в опасност да стане фантаст, щом учителят извиква във въображението сферите на растенията и животните, или на небето и звездите в душата на детето по приказен начин. Визуалните пособия са несъмнено оправдани в известни граници; но когато дадено материалистично убеждение води хората да опитват разширяване на тази форма на учителствуване за всяко възможно нещо, те забравят, че има и други сили в човешкото същество, които трябва да се развиват и които не могат да бъдат адресирани посредством визуалното наблюдение.
Например определени неща придобиваме изцяло чрез паметта, която е свързана със силите свързани с растежа — сили в активност между 6-тата-7-мата година и 14-тата година на живота.
Това е тази същност на човешката природа, върху която трябва да се основава преподаването на аритметиката. Наистина аритметиката може да бъде ползвана да култивира способността за запаметяване. Ако пренебрегваме този факт, можем да се изкушим (особено при преподаване на аритметика) да извършим образователната грешка да преподаване с визуални помощи за това, което трябва да се преподава като упражнения по запаметяване. Можем да изпаднем в същата грешка, като се опитваме твърде загрижени да накараме детето да разбере всичко, което му се казва. Волята, която провокира това, е несъмнено добра, но не отчита коректно какво значение има това, когато по-късно в живота съживяваме в нашата душа нещо, което сме придобили просто чрез запаметяване като по-млади, а сега откриваме в зрелите си години, че сме стигнали момент да разберем същото самостоятелно.
към текста >>
Ако след края на 9-тата
година
един учител започне да избира описания на естествената история от растителното и животинското царство — използвайки ги за разбиране на човешкото и феномена на човешкия живот чрез природните форми и процеси — тогава този учител може да помогне за извикването на сили, които в тази възраст се борят да се родят от дълбините на човешката природа.
Има нещо, което постоянно освежава и засилва вътрешната субстанция на живота при такова спомняне. Ако учителят помага за това засилване, той ще даде на детето безценно съкровище по пътя на живота. По този начин също учителят ще избегне израждането на визуалната помощ в баналност — която възниква, когато един урок е прекалено адаптиран за разбирането на детето. Баналността може да е предвидена като реакция за възбуждане на собствената активност на детето, но резултатите от това губят силата си с края на детството. Запаленият огън вътре в детето от живия огън на учителя по въпроси, които по някакъв начин са отвъд разбирането на детето, остава активна и пробуждаща сила през живота на детето.
Ако след края на 9-тата година един учител започне да избира описания на естествената история от растителното и животинското царство — използвайки ги за разбиране на човешкото и феномена на човешкия живот чрез природните форми и процеси — тогава този учител може да помогне за извикването на сили, които в тази възраст се борят да се родят от дълбините на човешката природа.
В последователност е с характера на детското чувство за себе си на тази възраст, да вижда качествата, които природата разделя между разновидни видове от растителното и животинско царство като обединени в едно хармонично цяло — на върха на природния свят, олицетворено в човешкото същество. Около 12-тата година настъпва нова повратна точка в развитието на детето. То узрява за развитието на уменията, които го водят към цялостно разбиране на неща, които трябва да се разглеждат без препратки към човешкото същество: като минералното царство, физичния свят, метеорологичните феномени и т.н. Най-добрата позиция в такъв случай — от такива упражнения, които са основани изцяло на естествения човешки инстинкт за дейност през връзка към практични цели, до други, които ще са вид обучение за реална работа — ще последва от знанието за характера на следващите периоди в живота. Казаното тук по отношение на определени части от учебния план може да се отнесе и към всичко, което трябва да се преподава на ученика до 15-тата му година.
към текста >>
Около 12-тата
година
настъпва нова повратна точка в развитието на детето.
По този начин също учителят ще избегне израждането на визуалната помощ в баналност — която възниква, когато един урок е прекалено адаптиран за разбирането на детето. Баналността може да е предвидена като реакция за възбуждане на собствената активност на детето, но резултатите от това губят силата си с края на детството. Запаленият огън вътре в детето от живия огън на учителя по въпроси, които по някакъв начин са отвъд разбирането на детето, остава активна и пробуждаща сила през живота на детето. Ако след края на 9-тата година един учител започне да избира описания на естествената история от растителното и животинското царство — използвайки ги за разбиране на човешкото и феномена на човешкия живот чрез природните форми и процеси — тогава този учител може да помогне за извикването на сили, които в тази възраст се борят да се родят от дълбините на човешката природа. В последователност е с характера на детското чувство за себе си на тази възраст, да вижда качествата, които природата разделя между разновидни видове от растителното и животинско царство като обединени в едно хармонично цяло — на върха на природния свят, олицетворено в човешкото същество.
Около 12-тата година настъпва нова повратна точка в развитието на детето.
То узрява за развитието на уменията, които го водят към цялостно разбиране на неща, които трябва да се разглеждат без препратки към човешкото същество: като минералното царство, физичния свят, метеорологичните феномени и т.н. Най-добрата позиция в такъв случай — от такива упражнения, които са основани изцяло на естествения човешки инстинкт за дейност през връзка към практични цели, до други, които ще са вид обучение за реална работа — ще последва от знанието за характера на следващите периоди в живота. Казаното тук по отношение на определени части от учебния план може да се отнесе и към всичко, което трябва да се преподава на ученика до 15-тата му година. Не трябва да има страх от това, основните училища да оформят ученици в състояние на душата и тяло непригодно за практичен живот, ако принципите на образование и преподаване са допуснати да произлизат, както беше описано, от вътрешното развитие на човешкото същество. Защото човешкият живот сам е оформян от вътрешното си развитие; и не можем да влезем в живота по по-добър начин от това, когато чрез развитието на нашите собствени вътрешни способности можем да се присъединим към това, което други преди нас, с подобни вътрешни човешки способности, са въплътили в еволюцията на цивилизования свят.
към текста >>
Казаното тук по отношение на определени части от учебния план може да се отнесе и към всичко, което трябва да се преподава на ученика до 15-тата му
година
.
Ако след края на 9-тата година един учител започне да избира описания на естествената история от растителното и животинското царство — използвайки ги за разбиране на човешкото и феномена на човешкия живот чрез природните форми и процеси — тогава този учител може да помогне за извикването на сили, които в тази възраст се борят да се родят от дълбините на човешката природа. В последователност е с характера на детското чувство за себе си на тази възраст, да вижда качествата, които природата разделя между разновидни видове от растителното и животинско царство като обединени в едно хармонично цяло — на върха на природния свят, олицетворено в човешкото същество. Около 12-тата година настъпва нова повратна точка в развитието на детето. То узрява за развитието на уменията, които го водят към цялостно разбиране на неща, които трябва да се разглеждат без препратки към човешкото същество: като минералното царство, физичния свят, метеорологичните феномени и т.н. Най-добрата позиция в такъв случай — от такива упражнения, които са основани изцяло на естествения човешки инстинкт за дейност през връзка към практични цели, до други, които ще са вид обучение за реална работа — ще последва от знанието за характера на следващите периоди в живота.
Казаното тук по отношение на определени части от учебния план може да се отнесе и към всичко, което трябва да се преподава на ученика до 15-тата му година.
Не трябва да има страх от това, основните училища да оформят ученици в състояние на душата и тяло непригодно за практичен живот, ако принципите на образование и преподаване са допуснати да произлизат, както беше описано, от вътрешното развитие на човешкото същество. Защото човешкият живот сам е оформян от вътрешното си развитие; и не можем да влезем в живота по по-добър начин от това, когато чрез развитието на нашите собствени вътрешни способности можем да се присъединим към това, което други преди нас, с подобни вътрешни човешки способности, са въплътили в еволюцията на цивилизования свят. Вярно е, че за да са двете в хармония — развитието на ученика и развитието на цивилизования свят — ще е необходима голяма група от учители, които не се ограничават до образователната рутина със строго професионални интереси, но които имат активен интерес към цялостния живот. Такива учители ще открият как да събудят в идващите поколения чувство за вътрешната духовна субстанция на живота, както и разбиране за реалната практичност в живота. Ако преподаването се провежда по такъв начин, младото човешко същество на възраст от 14 или 15 години няма да страда от липса на разбиране за важни неща в земеделието и промишлеността, търговията и пътуването, които помагат да се изгради колективния живот на човечеството.
към текста >>
77.
01 ПРЕДГОВОР НА ИЗДАТЕЛЯ
GA_25 Философия, космология, религия
Намираме се в 1922
година
.
ПРЕДГОВОР НА ИЗДАТЕЛЯ Този цикъл от сказки, който ще бъде прочетен, носи понякога също името "Френски курс", както е записано също и върху корицата на оригинала. Това може да предизвика учудване, тъй като неговата твърде обща тема далече превишава това, което може да се адресира само към един народ. Но то се дължи на обстоятелствата, при които този курс се е родил и чийто произход ние ще обясним.
Намираме се в 1922 година.
Първата световна война е завършила. Приятелите и учениците на Рудолф Щайнер отново свързват контактите, които така дълбоко са им липсвали през време на мрачните години, когато границите бяха затворени. Постепенно с разкриване на възможностите, те хващат пътя за Дорнах. Построяването на Гьотеанума, започнато през 1913 година от членовете на Антропософското общество дошли от всички страни, продължаваше само с много големи трудности от онези от "неутралните страни", които можаха да останат на територията на Швейцария. От 1920 година и въпреки безредиците от войната в различни страни, там бе изнесен първият университетски курс.
към текста >>
Следващата
година
, на Великден 1921
година
, бе държан вторият университетски курс, отворен за студентите от всички факултети.
Приятелите и учениците на Рудолф Щайнер отново свързват контактите, които така дълбоко са им липсвали през време на мрачните години, когато границите бяха затворени. Постепенно с разкриване на възможностите, те хващат пътя за Дорнах. Построяването на Гьотеанума, започнато през 1913 година от членовете на Антропософското общество дошли от всички страни, продължаваше само с много големи трудности от онези от "неутралните страни", които можаха да останат на територията на Швейцария. От 1920 година и въпреки безредиците от войната в различни страни, там бе изнесен първият университетски курс. Словата за неговото откриване, които прозвучаха в този паметник от устата на Рудолф Щайнер, бяха произнесени за неговото освещаване като свободен Университет, който имаше за цел: да съедини отново; Науката, Изкуството, Религията
Следващата година, на Великден 1921 година, бе държан вторият университетски курс, отворен за студентите от всички факултети.
Този път бяха възстановени връзки между естествените науки и изкуствата, особено с изкуството на словото. През лятото на 1921 година група артисти говорещи английски език се събра в Дорнах за един "летен курс", който съдържаше много практически приложения. Що се отнася до сказките изнесени от Рудолф Щай нер на немски език те бяха преведени още при тяхното изнасяне. Представленията с Евритмия бяха свързан и със съчинения от английски автори. Тези срещи в Дорнах на хора от всички професии, идващи от различни страни и среди, се оказаха толкова плодотворни, че бе замислено тяхното разширение на различни езици и така се зароди идеята за една "френска седмица".
към текста >>
Още от първия ден, когато се срещнаха в Париж през 1906
година
, Шуре заяви, че признава в лицето на Рудолф Щайнер истинския притежател на вечната Мъдрост на нашата епоха.
Войната произведе едно скъсване на такива образцови отношения, каквито бяха тези между Рудолф Щайнер и Едуард Шуре. А авторът на "Великите Посветени", ако не беше представител на Антропософията във Франция, беше все пак най-видната личност обърнала се към Антропософията. Някои от неговите съчинения, написани за театъра, бяха поставени на сцената от Мария де Сиверс, която ги беше превела на немски език. Приятелските връзки бяха затегнати още повече чрез пребиваването на Рудолф Щайнер и на Мария де Сиверс в дома на Шуре в Елзас. Това беше само външната приятна страна на една дълбока връзка между духовете.
Още от първия ден, когато се срещнаха в Париж през 1906 година, Шуре заяви, че признава в лицето на Рудолф Щайнер истинския притежател на вечната Мъдрост на нашата епоха.
Той стана негов ученик. В школата на един такъв учител неговите възгледи върху развитието на човечеството се разшириха, той доби едно по-ясно съзнание за великите течения на историята, особено на течението, с което винаги се чувстваше свързан, това на западния християнски езотеризъм. От своя страна Рудолф Щайнер ценеше високо автора на "Великите Посветени"; той му преписа ролята, че първи в неговата епоха, в началото на 19-ти век, Едуар Шуре е имал интуитивното прозрение за общата основа на религиите и по този начин е подготвил пътя на антропософията. "Успехът на Великите Посветени" бе за мен един признак, че можеше да се започне открито да се говори за действителностите на духа, казваше той говорейки за първите стъпки на своето учение. Как можаха да бъдат разклатени връзките завързани така дълбоко чрез повърхностни сътресения?
към текста >>
Отстрана на Рудолф Щайнер нищо от отношението му към Едуард Шуре не бе изменено; обаче Шуре трябваше да се отрече от своите избухвания през есента на 1914
година
.
"Успехът на Великите Посветени" бе за мен един признак, че можеше да се започне открито да се говори за действителностите на духа, казваше той говорейки за първите стъпки на своето учение. Как можаха да бъдат разклатени връзките завързани така дълбоко чрез повърхностни сътресения? Можем да си обясним това само, ако вземем предвид горещия темперамент на Шуре и неудържимия емоционален шок, който при сблъскването на двете противникови войски, засегна в него струната на елзаски патриот страстен франкофил. Иначе същността на връзката в дълбочините не бе разклатена, но през годините на войната една сянка плуваше над Шуре и го затъмни. Близо до него много приятели страдаха от това и още при завършване на враждебните действия между Германия и Франция се намесиха деликатно, за да бъде заличено от съдбата на Шуре това злополучно скъсване.
Отстрана на Рудолф Щайнер нищо от отношението му към Едуард Шуре не бе изменено; обаче Шуре трябваше да се отрече от своите избухвания през есента на 1914 година.
Една високо сърдечна жена, по произход от Лозана, но установена в Дорнах, дългогодишна приятелка на Едуард Шуре и непоколебима ученичка на Рудолф Щайнер, съумя да възстанови връзките и накрая бе натоварена да покани официално Едуард Шуре да вземе участие във "френския курс" предвиден за месец септември 1922 година. Свиждането на двамата мъже стана в самия салон на Гьотеанума; щом се видяха, те се насочиха бързо един към друг с протегнати ръце. Между присъстващите французи се намираше Жул Зауервайн. Когато през май 1914 година Р. Щайнер беше дошъл в Париж да изнесе три сказки от които едната публична в салона на Географията Жул Зауервайн беше негов преводач.
към текста >>
Една високо сърдечна жена, по произход от Лозана, но установена в Дорнах, дългогодишна приятелка на Едуард Шуре и непоколебима ученичка на Рудолф Щайнер, съумя да възстанови връзките и накрая бе натоварена да покани официално Едуард Шуре да вземе участие във "френския курс" предвиден за месец септември 1922
година
.
Как можаха да бъдат разклатени връзките завързани така дълбоко чрез повърхностни сътресения? Можем да си обясним това само, ако вземем предвид горещия темперамент на Шуре и неудържимия емоционален шок, който при сблъскването на двете противникови войски, засегна в него струната на елзаски патриот страстен франкофил. Иначе същността на връзката в дълбочините не бе разклатена, но през годините на войната една сянка плуваше над Шуре и го затъмни. Близо до него много приятели страдаха от това и още при завършване на враждебните действия между Германия и Франция се намесиха деликатно, за да бъде заличено от съдбата на Шуре това злополучно скъсване. Отстрана на Рудолф Щайнер нищо от отношението му към Едуард Шуре не бе изменено; обаче Шуре трябваше да се отрече от своите избухвания през есента на 1914 година.
Една високо сърдечна жена, по произход от Лозана, но установена в Дорнах, дългогодишна приятелка на Едуард Шуре и непоколебима ученичка на Рудолф Щайнер, съумя да възстанови връзките и накрая бе натоварена да покани официално Едуард Шуре да вземе участие във "френския курс" предвиден за месец септември 1922 година.
Свиждането на двамата мъже стана в самия салон на Гьотеанума; щом се видяха, те се насочиха бързо един към друг с протегнати ръце. Между присъстващите французи се намираше Жул Зауервайн. Когато през май 1914 година Р. Щайнер беше дошъл в Париж да изнесе три сказки от които едната публична в салона на Географията Жул Зауервайн беше негов преводач. Редактор на в.
към текста >>
78.
02. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТРИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ НА АНТРОПОСОФИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Върху този дух като върху основен камък ние поискахме в 1913
година
да построим сградата на Гьотеанума.
ТРИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ НА АНТРОПОСОФИЯТА Позволете ми, преди да започна моята лекция, да поздравя от все сърце слушателите; да ги поздравя в духа, който трябва да царува в Гьотеанума и на който трябва да се крепи извършената в него работа. Този дух не е такъв на един отделен манталитет: Той се вдъхновява от пълната и цялостна човешка природа. Това, което той дава, изработва, може да го накара то да бликне от научното познание, от практиката на изкуствата, от религиозната ревност. Това е духът на едно свободно човечество, на човечеството на благородните сърца, на великите души.
Върху този дух като върху основен камък ние поискахме в 1913 година да построим сградата на Гьотеанума.
В един момент, когато цяла Европа и много народи извън нейните граници бяха разкъсвани от конфликти, този дух обедини при пълна свобода всички народи на Европа в една велика обща цел. В Дорнах никога не е престанало международното сътрудничество. Нека ми бъде позволено днес да настоявам върху тази точка, за да подчертая, в какъв дух са произнесен и тези приветствени думи. Всичко, което е извършено тук, е извършено в негово име, в името на свободното човечество, на универсалното и цялостно човечество. Само то може да даде плодовете на една наука и на едно изкуство съобразени с духа.
към текста >>
79.
05. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ: ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА, КОСМОЛОГИЯТА И РЕЛИГИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Нека ми бъде позволено да препоръчам малката книжка редактирана от Алберт Щефен върху "Курса на възпитателите" изнесен тук в самия Дорнах на Коледа миналата
година
.
Когато сме добили по този начин познанието на живота на душата, следователно на астралното естество първото нещо, което изпъква, е това което наследствеността е донесла на физическия организъм, това, което човешкото същество е получило от своите прадеди чрез връзката на наследствените факти. Ние откриваме, какво донася Космосът в етерния организъм, принос, който следователно избягва на наследственото течение и който е свързан с индивидуалността. Ние виждаме това, което в етерното тяло и в астралното тяло освобождава човека от наследствеността на прадедите му, на които той дължи своето физическо тяло. Извънредно важно е да направим разлика между двата произхода: Този на наследствеността и този, който е пряка свързан с индивидуалността; този последен принос произхожда от космическия етерен свят и ни позволява да се индивидуализираме освобождавайки се от характерните черти на наследствеността. Това различаване има значение особено за педагогическата перспектива и изложените тук познания могат да доставят здрави основи на възпитателите.
Нека ми бъде позволено да препоръчам малката книжка редактирана от Алберт Щефен върху "Курса на възпитателите" изнесен тук в самия Дорнах на Коледа миналата година.
Имагинативното познание, което човек развива чрез вече описаните упражнения позволява само възприятието на астралния организъм в рамките на земно съществуване. Той вижда, как духовното същество се е развило от раждането, но това което се научава да познава по този начин, не му позволява да каже, че това духовно същество е живяло преди раждането и продължава да живее и след смъртта. Той не вижда в него една вечна същност, ядката на едно вечно същество. За да стигне дотам, човек трябва да изпълнява с все по-нарастваща енергия упражненията, които целят отстраняването на създадените от медитацията образи. От самото начало не може да се направи нищо друго, освен да се правят енергични и упорити усилия.
към текста >>
80.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ: ВОЛЯТА НЕЙНОТО ДЕЙСТВИЕ ОТВЪД СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Тогава ние ще можем да констатираме, че паметта на детето е била затормозена и че тази педагогическа грешка ще се прояви в 30-та, 40-та или 50-та
година
в смущения на храносмилането и на обмяната на веществата.
Ние не можем да преподаваме и да възпитаваме и да възпитаваме както трябва, освен ако познаваме действията на тези противоположни сили върху организма на детето и как можем да действаме върху тях чрез възпитанието. Да вземем един пример: Да накараме едно дете да научи наизуст точно това, което му подхожда, и да го накараме да научи прекалено много, да претоварим неговата памет, са две твърде различни неща. Днес тези неща се разглеждат по такъв начин, защото човек лесно може да бъде съблазнен да вярва, че последствията от това понася само душата на детето. Но това не е точно. Когато даваме на едно дете да учи прекалено много наизуст, то натрупва в своята памет и без ред мисли-спомени, които от главата предизвикват определени смущения прониквайки в обмяната на веществата и в живота на крайниците под формата на намерения.
Тогава ние ще можем да констатираме, че паметта на детето е била затормозена и че тази педагогическа грешка ще се прояви в 30-та, 40-та или 50-та година в смущения на храносмилането и на обмяната на веществата.
Това е само един пример близък до това, което разглеждаме. Нещата са извънредно сложни и едно духовно познание на човека позволява действително на педагога да разбере, да прецени значението на всичко, което той кара детето да върши, било физически, било вътрешно. Една истинска педагогика може да бъде основана само върху онова познание на човешкото същество, което включва физическото тяло, душата и духа и което вижда ясно тези взаимни влияния, които те упражняват едни върху други. Тази педагогика развиваме ние в нашето антропософско движение и я осъществяваме във Валдорфското училище. Това, което трябва да кажем, че науката на сетивните явления, тази, която днес е общоприета, не може да служи за основа на една истинска педагогика, която става възможна само благодарение на задълбочаване на науката чрез антропософия.
към текста >>
81.
18. ІV. Задачата на Михаел в сферата на Ариман
GA_26 Мистерията на Михаил
Гьотеанум, 10 октомври 1924
година
.
Обаче тази епоха, в която човекът може да развива несъзнателно своето битие в сферата на Ариман е минала вече. Изследователят на духовния свят трябва да обърне днес вниманието на човечеството върху духовния факт, че Михаел е поел духовното ръководство на работите на човечеството. Михаел изпълнява това, което има да върши, така, че не влияе чрез него направо на хората; но те могат да го следват по свобода, за да могат с помощта на христовата сила да намерят отново пътя, който да ги изведе вън от сферата на Ариман, в която трябваше по необходимост да дойдат. Който може да се чувствува едно с Антропософията честно и от най-дълбока същина на своята душа, той истински разбира това явление на Михаел. И Антропософията би искала да бъде благовестието за тази мисия на Михаел.
Гьотеанум, 10 октомври 1924 година.
към текста >>
82.
22. VІ. Бъдещето на човечеството и дейността на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
Гьотеанум, 25 октомври 1924
година
.
Защото ако говорим и двата езика, тогава развитието не ще се прекъсне и преди намирането на първичното Божествено-духовно тя не може да премине в ариманическото естество. Да говорим само езика на естествената наука, това отговаря на откъсването на интелектуалността от първичното Божествено-духовно естество. Този начин на говорене може да премине в ариманическото естество, ако не се обърне внимание на мисията на Михаел. Това не ще стане, ако освободеният интелект чрез силата на Михаиловия образец се намери от ново в космическата интелектуалност, освободила се от човека и станала обективна по отношение на него. Тази космическа Интелектуалност се намира в източника, от който произхожда човекът, и се яви живо всред човечеството в Христа, след като беше изчезнала от човека, за да може той да развие своята свобода.
Гьотеанум, 25 октомври 1924 година.
към текста >>
83.
30. 1. Първо съзерцание: пред вратите на съзнателната душа. Как Михаел подготвя свръхсетивно своята мисия чрез побеждаването на Луцифер
GA_26 Мистерията на Михаил
Гьотеанум, 23 ноември 1924
година
.
След това духовното развитие бе насочено чрез мисията на Михаел по такива пътища, които ще доведат отново човечеството в такова отношение към духовния свят, което е спасително за него. Така в своето действие Михаел стои между образа на света на Луцифер и между ариманическия Миров ум /мирова интелигентност/. При Михаела образът на света се превръща в едно пълно с мъдрост откровение на света, което разкрива мировия разум /мировата интелигентност/ като божествено мирово действие. В това мирово действие живее грижата на Христа за човечеството, което по този начин може да се разкрие на човешките сърца от Михаеловото мирово откровение. /Следват второ и трето съзерцание/
Гьотеанум, 23 ноември 1924 година.
към текста >>
84.
32. 2. Второ съзерцание: Как силите на Михаел действуват в първото развитие на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
Между 1339 и 1453
година
се разпалва между Франция и Англия една война, която трае повече от сто години и внася голямо объркване.
КАК СИЛИТЕ НА МИХАЕЛ ДЕЙСТВУВАТ В ПЪРВОТО РАЗВИТИЕ НА СЪЗНАТЕЛНАТА ДУША През времето на навлизането на Съзнателната душа в развитието на човечеството за Съществата на най-близкия да земното съществуване духовен живот беше трудно да се приближат до човечеството. Земните събития приемат една форма, която показва, че са необходими отношения и условия от съвършено особен род, за да се намери възможен път за проникване на духовното във физическия живот на човечеството. Но от друга страна тази форма показва по много ясен начин, как там, където Силите на миналото още действуват и Силите на бъдещето вече започват да действуват, едно духовно естество търси енергично своя път в земния живот на човечеството срещу друго духовно естество.
Между 1339 и 1453 година се разпалва между Франция и Англия една война, която трае повече от сто години и внася голямо объркване.
В това объркване, което води своя произход от едно неблагоприятно за човешкото развитие духовно течение, са възпрепятствувани събития, които иначе биха внесли по-бързо Съзнателната душа в човечеството, ако не биха съществували тези препятствия. Чосър /починал в 1400 година/ беше създал английската литература. Трябва само да се помисли, какви духовни последствия са се родили от това създаване и основаване на литературата в Европа, и ще се види, че това събитие не можа да се прояви по един свободен начин, а се падна в една бъркотия създадена от войната. Към това се прибавя, че още от по-рано в Англия беше започнало онова политическо мислене, което може да получи своя истински израз чрез Съзнателната душа /1215 г./. По-нататъшното развитие на това събитие също се падна в объркаността и пречките създадени от войната.
към текста >>
Чосър /починал в 1400
година
/ беше създал английската литература.
През времето на навлизането на Съзнателната душа в развитието на човечеството за Съществата на най-близкия да земното съществуване духовен живот беше трудно да се приближат до човечеството. Земните събития приемат една форма, която показва, че са необходими отношения и условия от съвършено особен род, за да се намери възможен път за проникване на духовното във физическия живот на човечеството. Но от друга страна тази форма показва по много ясен начин, как там, където Силите на миналото още действуват и Силите на бъдещето вече започват да действуват, едно духовно естество търси енергично своя път в земния живот на човечеството срещу друго духовно естество. Между 1339 и 1453 година се разпалва между Франция и Англия една война, която трае повече от сто години и внася голямо объркване. В това объркване, което води своя произход от едно неблагоприятно за човешкото развитие духовно течение, са възпрепятствувани събития, които иначе биха внесли по-бързо Съзнателната душа в човечеството, ако не биха съществували тези препятствия.
Чосър /починал в 1400 година/ беше създал английската литература.
Трябва само да се помисли, какви духовни последствия са се родили от това създаване и основаване на литературата в Европа, и ще се види, че това събитие не можа да се прояви по един свободен начин, а се падна в една бъркотия създадена от войната. Към това се прибавя, че още от по-рано в Англия беше започнало онова политическо мислене, което може да получи своя истински израз чрез Съзнателната душа /1215 г./. По-нататъшното развитие на това събитие също се падна в объркаността и пречките създадени от войната. Тук имаме работа с една такава епоха, в която духовните Същества, които искат да развият човека според заложбите, които бяха вложени в него още от самото начало от по-висшите божествено-духовни Същества, срещат своите противници. Тези противници искат да насочат човека по други пътища, различни от тези, които му бяха предназначени от самото начало.
към текста >>
/Той е живял от 1596 до 1650
година
/.
Напротив той е израз, изявената същност на своята епоха. Това, което голяма част от човечеството носи в себе си несъзнателно като душевно настроение, като несъзнателни чувства и подтици в живота, той го изразява като философ в своите идеи. Както термометърът показва температурата на околната среда, така и той по казва душевното състояние на своята епоха. Както термометрите не са причина за температурното състояние на околната среда, така и философите не са причина за душевното настроение на тяхната епоха. Нека при тези предпоставки разгледаме един философ като Рене Декарт, който действуваше, когато епохата на Съзнателната душа беше вече в своя ход.
/Той е живял от 1596 до 1650 година/.
Тясната опора на неговата връзка с духовния свят /с истинското битие/е изживяването: "аз мисля, следователно съм, съществувам". В центъра на себесъзнанието, на Аза, той търси да почувствува действителността; и това само толкова, колкото може да му подскаже съзнателната душа. И върху всичко останало духовно естество той се стреми да добие яснота, като проучва, каква гаранция му дава сигурността на неговото себесъзнание относно сигурността на другите неща. По отношение на истините, които му са дадени по традиция, той навсякъде пита: ясни ли са те, както е ясно "аз мисля, следователно съм"? И ако може да утвърди това, той ги приема.
към текста >>
Само че при Августин това става от пълната имагинативна сила на Разсъдъчната или Чувствуваща душа /Живял е от 354 до 430
година
/.
Човекът от тази епоха посочва празното още съдържание на своята Съзнателна душа в силен копнеж към духовния свят. Един слаб лъч се насочва към този свят. Съществата на духовния свят, който непосредствено граничи със земния свят, и човешките души трудно намират допир. Свръхсетивната подготовка на Михаел за неговата по-късна мисия на Земята може да бъде почувствувана от човешката душа при най-големи пречки. За да разберем душевното настроение, което се изразява в Декарт, нека сравним този философ с Августин, който за външното формулиране изтъква същата опора за изживяване на духовния свят както и Декарт.
Само че при Августин това става от пълната имагинативна сила на Разсъдъчната или Чувствуваща душа /Живял е от 354 до 430 година/.
С право намираме едно сродство между Августин и Декарт. Само че интелектът на Августин още е един остатък на космическия Интелект, докато у Декарт той е вече проникващият в човешката душа интелект. Именно в развоя на духовния стремеж от Августина до Декарта можем да видим, как космическия характер на мислителните сили се изгубва и как след това той отново се явява в човешката душа. Но същевременно ние виждаме, как Михаел и човешката душа могат да се намерят при големи трудности така, че Михаел може да насочи в човека това, което някога е управлявал в Космоса. Против тази среща действуват луциферическите и ариманическите Сили.
към текста >>
Гьотеанум, 30 ноември 1924
година
.
Човешката душа не можеше вече да ги съедини със себе си с пълно разбиране. Те бяха приети или по един повърхностен начин или суеверие. В това състояние на духа трябва да се вгледаме, когато искаме да разберем такива движения на мислите, които от една страна са свързани с имената на Уйклиф, Хус и други, а от друга страна с това, което носи името "розенкройцерство". За това ще говорим по-нататък. /Продължението на това второ съзерцание и третото съзерцание следват/
Гьотеанум, 30 ноември 1924 година.
към текста >>
85.
34. 3. Продължение на второто съзерцание: Пречки и съдействие за силите на Михаел при изгрева на епохата на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
Гьотеанум, 06 декември 1924
година
.
Ето защо за Михаел препятствията бяха особено големи в неговото действие при реформаторите. Трудностите от тази страна розенкройцерите преодоляха благодарение на това, че те държаха своя външен живот в смисъла на земните задължения съвършено настрана от тяхната работа с Михаела. Когато със своите импулси Михаел се натъкваше на това, което един розенкройцер подготвяше за него, той в никой случай не беше изложен на опасността да се докосне до нещо земно. Защото такъв допир беше отстранен от това, което свързваше розенкройцера с Михаела, благодарение на особеното състояние на душата, което беше създадено. Чрез това истинската воля на розенкройцерите създаде на Земята за Михаела пътя, който той трябва да намери за своята бъдеща земна мисия.
Гьотеанум, 06 декември 1924 година.
към текста >>
86.
38. 5. Коледно съзерцание: Тайната на Логоса
GA_26 Мистерията на Михаил
На края всичко това завършва така, че тя прекарва в долния свят само половината от
година
та, а другата поло вина обитава в горния свят.
Остатъци от този начин да си представят нещата като имагинативно съдържание на Разсъдъчната или Чувствуваща душа са продължили да действуват в човешките души чак до Средновековието. Познаващите говореха за делата на "богинята", когато искаха да направят разбираеми процесите, които стават в "природата". Едвам с постепенното появяване на Съзнателната душа това живо, вътрешно одушевено разглеждане на природата стана неразбираемо за хората. И начинът, по който хората от епохата на Разсъдъчната или Чувствуваща душа гледаха на нещата в тази на сока, напомня за мита на Персефона с тайната, която стои на неговата основа. Дъщерята на Деметра, Персефона, е принудена от бога на долния свят да го следва в неговото царство.
На края всичко това завършва така, че тя прекарва в долния свят само половината от годината, а другата поло вина обитава в горния свят.
Този мит изразява още по един величествен начин, как някога в далечното минало хората са прозрели със своето познание в съновидно ясновидство цялото развитие на земното естество. В далечните минали времена всяко мирово действие е изхождало от околността на Земята. Самата Земя се намираше още в процес на раждане. Тя образува своето същество в космическото развитие чрез действието идващо от заобикалящия я свят. Божествено-духовните Същества на Космоса бяха тези, които упражняваха своята творческа дейност над нея.
към текста >>
И началото на това разбиране е любвеобилното схващане на мировата Свещена Нощ /Мировата Коледа/, за която всяка
година
ни напомня със своя празник.
Да вижда Тайната на Голгота в тази светлина, от това човечеството се нуждае от епохата на Съзнателната душа насам. Защото още през епохата на Разсъдъчната или Чувствуваща душа за човечеството би съществувала опасността да се откъсне от Божествено-духовното, ако не би станала Тайната на Голгота. В тази епоха на Съзнателната душа би настъпило едно пълно затъмнение на духовния свят за човека в негово то съзнание, ако Съзнателната душа не би могла да укрепне така, че да погледне с разбиране назад в миналото към своя божествено-духовен произход. Но когато може да направи това, тя намира мировия Логос като Същество, което може да я заведе назад в миналото. Тя се прониква с мощния образ, който разкрива, какво е станало на Голгота.
И началото на това разбиране е любвеобилното схващане на мировата Свещена Нощ /Мировата Коледа/, за която всяка година ни напомня със своя празник.
Защото укрепването на Съзнателната душа става именно благодарение на това, че тя, която първо приема Интелектуалността, прави да се влее в този най-студен ду шевен елемент топлата любов. Онази топла любов, която се лее най-възвишеното, когато е отправена към детето Исус, което се явява на Земята в мировата Коледа. С това човекът е направил да действува върху неговата душа най-висшето земно духовно събитие, което същевременно беше едно физическо събитие; той е тръгнал в пътя на приемането на Христа в себе си. Природата трябва да бъде позната така, че в лицето на Персефона или на Съществото, към което хората са насочвали своя поглед още в ранното Средновековие, когато са говорили за "природа", се изявява божествено-духовната и вечна Сила на Първо причината, от която "природата" се е родила и постоянно се ражда като основа на земното човешко съществуване. Човешкият свят трябва да бъде познат така, че в Христа този свят изявява първоначалния и вечен Логос, който действува в областта на свързаното първоначално с човека божествено-духовна Същност за развитието на духовната същност на човека.
към текста >>
Да насочи човек с любов своето сърце към тези велики космически отношения, това е истинското съдържа ние на празничното възпоминание което всяка
година
настъпва с оглед на мировата Коледа.
Защото укрепването на Съзнателната душа става именно благодарение на това, че тя, която първо приема Интелектуалността, прави да се влее в този най-студен ду шевен елемент топлата любов. Онази топла любов, която се лее най-възвишеното, когато е отправена към детето Исус, което се явява на Земята в мировата Коледа. С това човекът е направил да действува върху неговата душа най-висшето земно духовно събитие, което същевременно беше едно физическо събитие; той е тръгнал в пътя на приемането на Христа в себе си. Природата трябва да бъде позната така, че в лицето на Персефона или на Съществото, към което хората са насочвали своя поглед още в ранното Средновековие, когато са говорили за "природа", се изявява божествено-духовната и вечна Сила на Първо причината, от която "природата" се е родила и постоянно се ражда като основа на земното човешко съществуване. Човешкият свят трябва да бъде познат така, че в Христа този свят изявява първоначалния и вечен Логос, който действува в областта на свързаното първоначално с човека божествено-духовна Същност за развитието на духовната същност на човека.
Да насочи човек с любов своето сърце към тези велики космически отношения, това е истинското съдържа ние на празничното възпоминание което всяка година настъпва с оглед на мировата Коледа.
Ако в човешкото сърце живее такава любов, тогава тя разгаря студения елемент от светлина на Съзнателната душа. Ако тази Съзнателна душа би останала без това разгаряне; тогава човек никога не би стигнал до нейното одухотворяване. Той би умрял в студенината на интелектуалното съзнание, или би останала в един духовен живот, който не напредва към развитието на Съзнателната душа. Тогава той би останал на степента на развитие на Разсъдъчната или Чувствуваща душа. Но по своята същност Съзнателната душа не е студена.
към текста >>
Гьотеанум, Коледа 1924
година
.
Той би умрял в студенината на интелектуалното съзнание, или би останала в един духовен живот, който не напредва към развитието на Съзнателната душа. Тогава той би останал на степента на развитие на Разсъдъчната или Чувствуваща душа. Но по своята същност Съзнателната душа не е студена. Тя само изглежда такава в началото на нейното развитие, защото там тя може първо да се изяви своето изпълнено със светлина съдържание, но още не може да изяви мировата топлина, от която произхожда. Когато можем да чувствуваме и да живеем Коледата по този начин, тогава в душата оживява: как славата на божествено-духовните същества изявяващи своите подобия в звездните шири ни, се възвестява пред човеците и как на земята човекът бива освободен от властта на съществата, които искат да го отдалечат от неговата първопричина.
Гьотеанум, Коледа 1924 година.
към текста >>
87.
39. Принципи 137-139
GA_26 Мистерията на Михаил
139. В бързото ритмично повторение на течението на една
година
божествено-духовното Същество, което беше слязло в дълбините на Земята, за да одухотворява природни процеси, произвежда именно тези процеси.
138. Тайната на Голгота е еднократното и най-велико събитие сред развитието на човечеството. При него не може да става дума за едно ритмично повторение. Защото макар и това развитие на човечеството да стои в един мощен миров ритъм, в неговата огромна обширност то е само един член, едно звено в този ритъм. Преди да стане такова едно звено, човечеството беше съществено различно от това, което то е като човечество; след това то отново ще стане нещо различно. Следователно в развитието на човечеството стават множество Михаелови събития, обаче само едно събитие на Голгота.
139. В бързото ритмично повторение на течението на една година божествено-духовното Същество, което беше слязло в дълбините на Земята, за да одухотворява природни процеси, произвежда именно тези процеси.
То произвежда одушевяването на природата с първоначалните и вечни сили, които трябва да останат действени, както Христос произвежда одушевяването на човечеството с първоначалния и вечен Логос, който никога не ще престане да действува за спасението на човечеството.
към текста >>
88.
40. 6. Небесна история. Митологическа история. Земна история. Тайната на Голгота
GA_26 Мистерията на Михаил
Гьотеанум, Рождество Христово 1924
година
.
По времето на Коледа силата на божествено-духовните Същества, с които човекът е свързан първоначално, се обръща против студа-омраза на Ариман. И към пролетта природната божествена Любов смекчава непрестанно природния мраз на Ариман. Явяването на тази настъпваща ежегодно божествена Любов е времето на възпоменанието, когато свободният божествен Елемент навлезе с Христа в изчислимия земен Елемент. Христос действува в пълна свобода в изчислимото; така той обезвредява това, което желае само изчисляемото, ариманическото. Събитието на Голгота е свободното космическо дело на любовта сред земната История; то е разбираемо също само за любовта, която човек донася за това разбиране.
Гьотеанум, Рождество Христово 1924 година.
към текста >>
89.
42. 7. Какво се открива, когато насочим поглед назад в миналото върху повтарящите се земни съществувания?
GA_26 Мистерията на Михаил
Развитието на човечеството е едно единствено звено в една така да се каже гигантска мирова
година
.
бесно същество. Само онова, чрез което той излиза над пределите на неговото човешко формиране, способността да произвежда своите себеподобни, е един дар на Луната. Самопонятно е, че това не са единствените действия на Слънцето и Луната. От тях се излъчват също високо-духовни действия. Когато по времето на Коледа Слънцето добива все повече сили за Земята, това е годишното действие, кое то се изявява ритмично във физическо-земното, годишното действие, което е израз на Духа в Природата.
Развитието на човечеството е едно единствено звено в една така да се каже гигантска мирова година.
Това показахме и в предидущото съзерцание. В тази мирова година мировата Свещена Нощ/Мировата Коледа/ е там, където Слънцето не само действува от Духа на Природата върху Земята, но където Душата на Слънцето, Христовият Дух, слиза на Земята. Както в отделния човек това, което е изживяно индивидуално, е свързано с космически я спомен, така и ежегодната Свещена Нощ /Коледа/ може да бъде правилно почувствувана от човешката душа, когато небесно-космическото Христово Събитие се схваща не само като човешки, а като космически спомен. Не само човекът възпоменава чрез празнуване на Коледа слизането на Христа, но също и Космосът. Гьотеанум, Нова Година 1925.
към текста >>
В тази мирова
година
мировата Свещена Нощ/Мировата Коледа/ е там, където Слънцето не само действува от Духа на Природата върху Земята, но където Душата на Слънцето, Христовият Дух, слиза на Земята.
Самопонятно е, че това не са единствените действия на Слънцето и Луната. От тях се излъчват също високо-духовни действия. Когато по времето на Коледа Слънцето добива все повече сили за Земята, това е годишното действие, кое то се изявява ритмично във физическо-земното, годишното действие, което е израз на Духа в Природата. Развитието на човечеството е едно единствено звено в една така да се каже гигантска мирова година. Това показахме и в предидущото съзерцание.
В тази мирова година мировата Свещена Нощ/Мировата Коледа/ е там, където Слънцето не само действува от Духа на Природата върху Земята, но където Душата на Слънцето, Христовият Дух, слиза на Земята.
Както в отделния човек това, което е изживяно индивидуално, е свързано с космически я спомен, така и ежегодната Свещена Нощ /Коледа/ може да бъде правилно почувствувана от човешката душа, когато небесно-космическото Христово Събитие се схваща не само като човешки, а като космически спомен. Не само човекът възпоменава чрез празнуване на Коледа слизането на Христа, но също и Космосът. Гьотеанум, Нова Година 1925.
към текста >>
Гьотеанум, Нова
Година
1925.
Развитието на човечеството е едно единствено звено в една така да се каже гигантска мирова година. Това показахме и в предидущото съзерцание. В тази мирова година мировата Свещена Нощ/Мировата Коледа/ е там, където Слънцето не само действува от Духа на Природата върху Земята, но където Душата на Слънцето, Христовият Дух, слиза на Земята. Както в отделния човек това, което е изживяно индивидуално, е свързано с космически я спомен, така и ежегодната Свещена Нощ /Коледа/ може да бъде правилно почувствувана от човешката душа, когато небесно-космическото Христово Събитие се схваща не само като човешки, а като космически спомен. Не само човекът възпоменава чрез празнуване на Коледа слизането на Христа, но също и Космосът.
Гьотеанум, Нова Година 1925.
към текста >>
90.
44. 8. Първа част на съзерцанието: Какво се открива, когато погледнем назад в миналите съществувания между смъртта и едно ново раждане
GA_26 Мистерията на Михаил
Гьотеанум, началото на 1925
година
.
И от задружното действие на това, което е подбуждано от извънземния Космос и от Земята, се образува човешката форма, която по този начин е израз на това, че човекът е едновременно същество на Земята и на извънземния Космос. Човешката форма, така както тя е описана тук като творение на Йерархията на Архаите, не обхваща обаче само външните очертания на човека и повърхностната форма, каквито са дадени в ограничената от кожата форма, а също и формирането на силите, които стоят на основата на неговото държане, на неговата стойка, на неговата способност да се движи приспособена към земните условия, и на неговата способност да употребява своето тяло като изразно средство за неговата вътрешност. Че човекът може да застане в изправено положение в отношенията на земното притегляне, че в тези отношения на земната притегателна сила може да запази равновесие при свободно движение, че може да изтръгне своите ръце и крака от притегателната сила и да ги използува свободно, това и още други неща, които са вътрешно естество, но все пак съставляват неговата форма: всичко това човек дължи на това творение на йерархията на Архаите. Всичко това се подготвя в живота, който и за този период може да се нарече живот между смъртта и идно ново раждане. То се подготвя тук така, че после в третия период, който е нашият настоящ период, през времето между смъртта и едно ново раждане човекът има способността сам да работи в създаването на своята форма за неговото земно съществуване.
Гьотеанум, началото на 1925 година.
към текста >>
91.
46. 9. Втора част на съзерцанието: Какво се открива, когато погледнем назад в минали съществувания между смъртта и едно ново раждане?
GA_26 Мистерията на Михаил
Гьотеанум, началото на 1925
година
.
един Архангел е дух на един отделен народ. В расите остават да действува Архаите. Всяка раса има за свой ръководител един Дух от Йерархията на Архаите. Така съвременният човек съдържа в живота между смъртта и едно ново раждане космическия спомен на миналите стадии на това изживяване. Също и там, където във физическия свят се проявява ръководство от духа, по начина, както това става за расите и народите, космическия спомен е ясно налице.
Гьотеанум, началото на 1925 година.
към текста >>
92.
48. 10. Какво е в действителност земята в макрокосмоса?
GA_26 Мистерията на Михаил
Във всичко това живеят силите, които в течение на
година
та се показват в различните форми на явление.
От Макрокосмоса е възникнала и Земята. Човекът, който е получил от Земята силите за своето себесъзнание, стои твърде близо до тази Земя, за да прозре нейната същност. В пълното разграждане на себесъзнанието в епохата на Съзнателната душа хората са свикнали да насочват погледа си към пространствената големина на Вселената и да считат Земята като една прашинка, която е незначителна по отношение на физико-пространствената Вселена. Ето защо отначало ще изглежда странно, когато един духовен възглед ще разкрие истинското космическо значение на така наречената "прашинка". В минералната основа на Земята са настанени други царства: растителното и животинското царства.
Във всичко това живеят силите, които в течение на годината се показват в различните форми на явление.
Нека погледнем към растителния свят. През есента и зимата то показва умиращи сили. Ясновидското съзна ние вижда в тези форми на явление същността на онези сили, които са довели Космоса до неговото умира не. През пролетта и лятото в живота на растенията се проявяват покълващи, растящи сили. Ясновидското съзнание вижда в това покълване и растеж не само това, което прави да се развие благодатта на растенията за годината, но и един излишък.
към текста >>
Ясновидското съзнание вижда в това покълване и растеж не само това, което прави да се развие благодатта на растенията за
година
та, но и един излишък.
Във всичко това живеят силите, които в течение на годината се показват в различните форми на явление. Нека погледнем към растителния свят. През есента и зимата то показва умиращи сили. Ясновидското съзна ние вижда в тези форми на явление същността на онези сили, които са довели Космоса до неговото умира не. През пролетта и лятото в живота на растенията се проявяват покълващи, растящи сили.
Ясновидското съзнание вижда в това покълване и растеж не само това, което прави да се развие благодатта на растенията за годината, но и един излишък.
Този излишък е една зародишна сила. Растенията съдържат повече зародишна сила, отколкото използуват за растежа на листата и на плодовете. Пред ясновидското съзнание този излишък на зародишна сила се разлива навън в извънземното пространство, в извънземния Макрокосмос. Но в извънземния Космос се разлива също така излишна сила и от минералното царство. Тази сила има задачата да доведат на определено място в Космоса силите от растенията.
към текста >>
Гьотеанум, януари 1925
година
.
И тази среща е настоящия човешки живот. Че нещата стоят така, за ясновидското съзнание става веднага ясно, когато то прониква в онази духовна област, която непосредствено граничи с физическия свят и в която намираме също дейността на Михаел. Животът на всичко земно става прозрачен, когато на неговата основа чувствуваме мировия зародиш. Всяка растителна форма, всеки камък, се явяват за човешката душа в една нова светлина, когато тя съзира, как всяко едно от тези същества допринася със своя живот, чрез своята форма, щото Земята като единство да бъде зародиш на един от ново оживяващ Макрокосмос. Опитайте се само да оживите мисълта на тези факти и ще почувствувате, какво значение могат да имат те в човешката душа.
Гьотеанум, януари 1925 година.
към текста >>
93.
50. 11. Сън и будност в светлината на разглежданото в предидущите съзерцания
GA_26 Мистерията на Михаил
Гьотеанум, януари 1925
година
.
Едно пробуждане, благодарение на което човекът става способен да овладее напълно силите, които при сънуването показват само едно бегло проблясване. Тези сили изпълват целия Космос. Те проникват всичко. От тях човешкото същество взема импулсите, с помощта на които при слизането на Земята то образува своето тяло, най-великото произведение на изкуството на Макрокосмоса. Това, което при сънуването проблясва като напуснато от Слънцето, в духовния свят то живее проникнато от струите на духовното Слънце, чакайки докато Съществата на висшите Йерархии или човекът го призоват за сътворяването на същества.
Гьотеанум, януари 1925 година.
към текста >>
94.
52. 12. Гнозис и Антропософия
GA_26 Мистерията на Михаил
Гьотеанум, януари 1925
година
.
Духовните Същества съхраняваха образите на света, в които живееха тайните на Голгота. Те спуснаха не образното съдържание, понеже това не беше възможно, но чувственото съдържание в душите на хората, когато дойде времето за това. Това всаждане на чувственото съдържание на едно древно познание може да бъде само една подбуда, но една мощна подбуда, за да може в нашата епоха от Съзнателната душа и в светлината на дейността на Михаел да се развие едно ново пълно разбиране на Тайната на Голгота. Антропософията се стреми към това ново разбиране. От направеното описание се вижда, че тя не може да бъде никакво възобновяване на Гнозиса, който имаше като свое съдържание начина на познание доставен от Усещащата душа, но че тя може да почерпи от Съзнателната душа по съвършено нов начин също едно така богато съдържание.
Гьотеанум, януари 1925 година.
към текста >>
95.
54. 13. Свободата на човека и епохата на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
Гьотеанум, януари 1925
година
.
Като съзнателен човек той е в образа на битието, а с несъзнателната част на своята душа той се държи в духовната действителност. Докато в настоящия Аз той изживява свободата, неговият минал Аз го държи в битието. По отношение на битието в образуването на представите /мисленето/ човекът е всецяло отдаден на това, което той е станал през космическото и земно минало. Тук в развитието на човека се указва на пропастта на нищото, над която човекът прескача, когато става едно свободно същество. Действието на Михаел и Христовия Импулс правят този скок възможен.
Гьотеанум, януари 1925 година.
към текста >>
96.
56. 14. Къде е човекът като мислещо и спомнящо си същество?
GA_26 Мистерията на Михаил
Гьотеанум, януари 1925
година
.
Но когато човек развие Имагинативното познание, тогава от света на ритъма първо изплува светът на субективните спомени; обаче този свят веднага преминава в първообразите, които божествено-духовният свят е създал за физическия свят. Човек изживява проблясващия в космически образи, криещия в себе си сътворението на световете етер. И тъчащите в този етер слънчеви сили: там тези сили са не само лъчезарящи, те изникват по магически начин първообрази на световете от светлината. Слънцето се явява като космически художник. То е космическият насрещен образ на импулсите, които рисуват в човека образите на представите /образите на мисленето/.
Гьотеанум, януари 1925 година.
към текста >>
97.
58. Човекът в неговата макрокосмическа същност
GA_26 Мистерията на Михаил
Гьотеанум, януари 1925
година
.
Когато човекът отново стане способен да изживява идеите в себе си, даже и тогава, когато не се опира на сетивния свят, тогава в погледа насочен към извънземния Космос отново ще се влее яснота. А това значи хората да се запознаят с Михаел в неговото царство. Когато празникът на Михаел през есента стане истински и вътрешен, тогава в чувството на хората чувствуващи този празник ще се освободи и ще живее в съзнанието лайтмотивът: изпълнена с идеи душата изживява светлината на духа, когато възприятието на сетивата отзвучава в човека като спомен. Когато човекът ще може да чувствува нещо подобно, тогава след празничното настроение той отново ще може да се потопи в света на сетивата по един правилен начин. И Ариман не ще може да му вреди.
Гьотеанум, януари 1925 година.
към текста >>
98.
59. 1. Сетивната и мислителна организация на човека в нейното отношение към света
GA_26 Мистерията на Михаил
Гьотеанум, февруари 1925
година
.
И както при цялостния човек, който се стреми към изживяването на цялата действителност, сетивното възприятие събужда копнежа към противоположния полюс, към света на елементарните същества, така виждането на елементарните същества събужда отново копнежа към съдържанието на сетивното възприятие. В цялостния човешки живот изявява желание към сетивното и сетивното към духа. -В духовното съществуване би съществувала празнота, ако в него не биха се намирали изживяванията на сетивните възприятия под формата на спомени; в сетивното изживяване би съществувала тъмнина, ако в него не би действувало светейки духовното, макар отначало несъзнателно. Ето защо, когато човекът ще узрее, за да може да съизживява дейността на Михаел, не ще настъпи никакво обедняване на душите по отношение на изживяванията на природата, а напротив едно обогатяване. Също и чувственият живот не ще клони към това, да се откъсне от сетивното изживяване, а ще съществува една радостна склонност към възприемането на чудесата на сетивния свят.
Гьотеанум, февруари 1925 година.
към текста >>
99.
61. 2. Памет и Съвест
GA_26 Мистерията на Михаил
Гьотеанум, февруари 1925
година
.
В него царува нередовност. Вятър и състояние на времето, гръмотевици и светкавици, земетресения, изригвания на вулкани отразяват тези вътрешни процеси на Земята. Човекът е едно копие на това битие на звездите и на Земята. В неговия мислителен организъм живее редът на звездите, в неговия организъм на обмяната на веществата и на крайниците живее земният хаос. В ритмичния организъм човек изживява в едно свободно уравновесяване своето земно човешко същество.
Гьотеанум, февруари 1925 година.
към текста >>
100.
63. 3. Привидно угасване на духовното познание в ново време
GA_26 Мистерията на Михаил
Гьотеанум, март 1925
година
.
Това природопознание изгради една величествена система от възгледи за сетивния свят, но унищожи вникването в същността на идейния свят. Реализмът водеше едно мъртво съществуване. Той знаеше за действителността на идейния свят; но не можеше да стигне до нея в живото познание. Хората ще стигнат до тази действителност, когато Антропософията ще намери пътя до идеите до изживява нето на Духа в идеите. В истински развития по-нататък реализъм до естественонаучния номинализъм трябва да застане един път на познанието, който показва, че в човечеството не е угаснало познанието на духовното, а то може отново да навлезе в човешкото развитие в един нов възход от новоразкритите извори на човешката душа.
Гьотеанум, март 1925 година.
към текста >>
НАГОРЕ