Търсене в текстове за 'Вяра'

Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ

Сваляне на информацията от страница 1

СТРАНИЦИ:
1 , 2 , 3 , 4 ,

Намерени са резултати от 369 текста в 4 страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : 'Вяра'.
На страница 1: 288 резултата в 100 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. 04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения.
В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях". И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога. При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах? " Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича." Същественото в един процес на неорганичната природа, или другояче казано: На един процес принадлежащ само на сетивния свят, се състои в това, че той е произведен и определен от един друг, принадлежащ също на сетивния свят процес. Да предположим сега,че причинният процес се състои от елементите М, П, и С, /маса, посока и скорост на една движена еластична топка), а произведеният процес от елементите М1, П1, и С1; тогава винаги при определени М, П и С ще бъдат определени М1, П1 и С1. Ако искам сега да разбера процеса, аз трябва да представя общия процес, който се състои от причина и следствие, в едно общо понятие. Обаче това понятие не е такова, че то да се намира в самия процес и да може да определи процеса.
към текста >>

2. 06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Изгубена е била всяка вяра в мисленето.
Ние бихме могли най-добре да охарактеризираме нашата епоха, като кажем: Тя въобще отхвърля прогреса на дълбочина като непостижими за човека. Ние сме станали безмилостни във всички области, но особено в областта на мисленето и волението. Що се отнася за мисленето: Наблюдава се безкрайно, трупат се наблюдения и не се намира смелост те да бъдат оформени в едно общо научно схващане на действителността. А германската идеалистична философия се обвинява в ненаучност, защото тя е имала тази смелост. Днес хората искат само да наблюдават сетивно, а не да мислят. Изгубена е била всяка вяра в мисленето. То се счита за недостатъчно, за да може да се проникне в тайните на света и на живота; хората се отказват въобще от всякакво разрешение на великите въпроси-загадки на съществуването. Единствено, което се счита за възможно, е: Да се приведе в една система това, което опитът казва. При това обаче забравя се само, че с това мнение хората се приближават до едно становище, което отдавна се счита за превъзмогнато. Отхвърлянето на мисленето и осланянето само на сетивния опит не е, погледнато по-дълбоко, нищо друго освен сляпата вяра в откровението на религиите. Тази вяра се основава само на това, че църквата предава готови истини, които хората трябва да вярват.
към текста >>

Отхвърлянето на мисленето и осланянето само на сетивния опит не е, погледнато по-дълбоко, нищо друго освен сляпата вяра в откровението на религиите.
Днес хората искат само да наблюдават сетивно, а не да мислят. Изгубена е била всяка вяра в мисленето. То се счита за недостатъчно, за да може да се проникне в тайните на света и на живота; хората се отказват въобще от всякакво разрешение на великите въпроси-загадки на съществуването. Единствено, което се счита за възможно, е: Да се приведе в една система това, което опитът казва. При това обаче забравя се само, че с това мнение хората се приближават до едно становище, което отдавна се счита за превъзмогнато. Отхвърлянето на мисленето и осланянето само на сетивния опит не е, погледнато по-дълбоко, нищо друго освен сляпата вяра в откровението на религиите. Тази вяра се основава само на това, че църквата предава готови истини, които хората трябва да вярват. Мисленето може да се старае да проникне в техния по-дълбок смисъл; обаче на него не му е позволено да изпитва самата истина, да стигне чрез собствена сила до глъбините на света. А науката на опита: какво изисква тя от мисленето? Тя изисква то да се вслушва в това, което фактите казват и да тълкува това говорене на фактите, да го подрежда. Тя също отрича на мисленето способността да проникне в ядката, в ядрото на света.
към текста >>

Тази вяра се основава само на това, че църквата предава готови истини, които хората трябва да вярват.
Изгубена е била всяка вяра в мисленето. То се счита за недостатъчно, за да може да се проникне в тайните на света и на живота; хората се отказват въобще от всякакво разрешение на великите въпроси-загадки на съществуването. Единствено, което се счита за възможно, е: Да се приведе в една система това, което опитът казва. При това обаче забравя се само, че с това мнение хората се приближават до едно становище, което отдавна се счита за превъзмогнато. Отхвърлянето на мисленето и осланянето само на сетивния опит не е, погледнато по-дълбоко, нищо друго освен сляпата вяра в откровението на религиите. Тази вяра се основава само на това, че църквата предава готови истини, които хората трябва да вярват. Мисленето може да се старае да проникне в техния по-дълбок смисъл; обаче на него не му е позволено да изпитва самата истина, да стигне чрез собствена сила до глъбините на света. А науката на опита: какво изисква тя от мисленето? Тя изисква то да се вслушва в това, което фактите казват и да тълкува това говорене на фактите, да го подрежда. Тя също отрича на мисленето способността да проникне в ядката, в ядрото на света. Там богословието изисква от мисленето сляпо да се подчинява на това, което църквата казва, тук науката изисква сляпо подчинение на това, което сетивното наблюдение говори.
към текста >>

Но то не може да върши това, ако изследователят е изгубил вярата в мисленето, когато той не знае, какво трябва да запази от неговото значение.
При гледането той имаше определена мисъл, как фактите трябва да бъдат съпоставени с други, какво е важно за тях, какво не. И така той подреди нещата мислейки и видя нещо повече от другите. Той видя с очите на Духа. Всички научи открития се основават на това, че наблюдателят разбира да наблюдава по начин регулиран от правилното мислене. Мисленето трябва да ръководи естествено наблюдението. Но то не може да върши това, ако изследователят е изгубил вярата в мисленето, когато той не знае, какво трябва да запази от неговото значение. Науката на опита блуждае безпомощно в света на явленията; сетивният свят става за нея едно объркващо разнообразие, защото няма енергия в мисленето, да проникне в центъра. Днес се говори за граници на познанието. Но тези, които мислят така, нямат никакво ясно мнение, какво искат да постигнат и се съмняват в това, дали могат да го постигнат. Ако днес би дошъл някой и би ни показал с пръст разрешението на мировата загадка, ние не бихме имали нищо от това, защо не бихме знаели, какво трябва да задържим от разрешението. А с волята и с действието е същото нещо.
към текста >>

3. 10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Една такава догматична наука е както богословстващата философия, която се опира на вярата в откровението, така и модерната наука на опита; защото съществува не само една догма на откровението, съществува също така и една догма на опита /опитността/.
Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съвпада със субективните основания, от които ние произнасяме това съждение. Според това мнение нашите логически основания нямат нищо общо с обективните. Може да бъде така, че това мнение да прокара някакъв път, за да стигнем до обективните основания на нашето разбиране; обаче средствата, с които нашето познавателно мислене разполага, не са достатъчни за това. За познанието обуславящата моите твърдения същност се намира в един непознат свят; твърдението с неговите формални основания /непротиворечивост, подкрепяне с различни аксиоми и т.н./, те единствено се намират в моя свят. Една наука, която почива на този възглед, е догматична. Една такава догматична наука е както богословстващата философия, която се опира на вярата в откровението, така и модерната наука на опита; защото съществува не само една догма на откровението, съществува също така и една догма на опита /опитността/. Догмата на откровението предава на човека истини върху неща, които са напълно недостъпни за неговия кръгозор. Той не познава света, за който му се предписва да вярва в готовите твърдения. Той не може да стигне до основанията на тези твърдения. Ето защо той никога не може да добие разбиране, защо те са вярни. Не може да добие никакво знание, а само една вяра.
към текста >>

Не може да добие никакво знание, а само една вяра.
Една такава догматична наука е както богословстващата философия, която се опира на вярата в откровението, така и модерната наука на опита; защото съществува не само една догма на откровението, съществува също така и една догма на опита /опитността/. Догмата на откровението предава на човека истини върху неща, които са напълно недостъпни за неговия кръгозор. Той не познава света, за който му се предписва да вярва в готовите твърдения. Той не може да стигне до основанията на тези твърдения. Ето защо той никога не може да добие разбиране, защо те са вярни. Не може да добие никакво знание, а само една вяра. Спрямо това обаче и твърденията на науката на опита да чисти догми, когато тя вярва, че трябва да останем при чистия опит /опитност/ и само да наблюдаваме неговите промени, да ги описваме и да ги съпоставяме, без да се издигнем до недадените още в чистата непосредствена опитност /опит/ условия. И в този случай също ние добиваме истината не чрез вникване в нещата, а тя ни е натрапена отвън. Аз виждам това, което става и е през мене и го регистрирам; защо това е така, то се крие в обекта. Аз виждам само последствието, не и причината. По-рано в науката властваше догмата на откровението, днес това върши догмата на опита.
към текста >>

4. 11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

В последна сметка това е вярата в идеята.
Начинът, по който той трябваше да мисли, как той виждаше света, беше предварително изграден като заложба в неговата природа. А именно тази заложба е съществувала от най-ранна младост в неговото същество. По отношение на това той остана след това подобен на себе си през целия си живот. Съществуват предимно две важни характерни черти, които ще разгледаме тук. Първата характерна черта е стремежът към изворите, към дълбочината на всяко битие. В последна сметка това е вярата в идеята. Предчувствието на нещо по-висше, по-добро постоянно изпълва Гьоте. Бихме искали да наречем това една дълбока религиозна черта на неговия дух. Това, което за много хора е една потребност: Да снижат нещата към себе си, като изхвърлят от тях всичко свещено, това Гьоте не познава. Обаче той има другата потребност, да предчувства нещо по-висше и да се стреми да се издигне до него. Той се стреми да добие от всяко нещо онази страна, чрез която то става свещено.
към текста >>

Наред с вярата в идеята Гьоте има също и другата вяра, че ние можем да добием идеята чрез съзерцанието на действителността; на него не му минава през ума да търси божеството някъде другаде освен в творенията на природата, но на всякъде той се стреми да открие божествената страна на тези творения.
ние наричаме това: н а б о ж н о с т! " Тази страна на неговото същество е свързано неразривно с една друга. Той никога не се стреми да пристъпи непосредствено към това по-висше; той винаги се стреми да се приближи до него чрез природата. "Истината е богоподобна: тя не се явява непосредствено, ние трябва да я отгатнем в нейните проявления."* /*Поезия и Истина, Ічаст, Книга І./ Наред с вярата в идеята Гьоте има също и другата вяра, че ние можем да добием идеята чрез съзерцанието на действителността; на него не му минава през ума да търси божеството някъде другаде освен в творенията на природата, но на всякъде той се стреми да открие божествената страна на тези творения. Когато през време на своето юношество той издига един олтар на великия Бог, който "стои в непосредствена връзка с природата"* /*Годишник на Гьоте, том VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./, този култ произтича определено от вярата, че можем да добием най-висшето, до което можем да стигнем, чрез вярно подържане на връзката с природата. Така у Гьоте е вроден онзи начин на разглеждане нещата, който ние оправдахме по пътя на теорията на познанието. Той пристъпва към действителността с убеждението, че всичко е само едно проявление на идеята, която ние добиваме едва тогава, когато издигнем сетивната опитност до духовното виждане. Това убеждение лежеше в него и още от младост той разглеждаше света на основата на това предположение. Никой философ не можеше да му даде убеждение.
към текста >>

Когато през време на своето юношество той издига един олтар на великия Бог, който "стои в непосредствена връзка с природата"* /*Годишник на Гьоте, том VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./, този култ произтича определено от вярата, че можем да добием най-висшето, до което можем да стигнем, чрез вярно подържане на връзката с природата.
" Тази страна на неговото същество е свързано неразривно с една друга. Той никога не се стреми да пристъпи непосредствено към това по-висше; той винаги се стреми да се приближи до него чрез природата. "Истината е богоподобна: тя не се явява непосредствено, ние трябва да я отгатнем в нейните проявления."* /*Поезия и Истина, Ічаст, Книга І./ Наред с вярата в идеята Гьоте има също и другата вяра, че ние можем да добием идеята чрез съзерцанието на действителността; на него не му минава през ума да търси божеството някъде другаде освен в творенията на природата, но на всякъде той се стреми да открие божествената страна на тези творения. Когато през време на своето юношество той издига един олтар на великия Бог, който "стои в непосредствена връзка с природата"* /*Годишник на Гьоте, том VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./, този култ произтича определено от вярата, че можем да добием най-висшето, до което можем да стигнем, чрез вярно подържане на връзката с природата. Така у Гьоте е вроден онзи начин на разглеждане нещата, който ние оправдахме по пътя на теорията на познанието. Той пристъпва към действителността с убеждението, че всичко е само едно проявление на идеята, която ние добиваме едва тогава, когато издигнем сетивната опитност до духовното виждане. Това убеждение лежеше в него и още от младост той разглеждаше света на основата на това предположение. Никой философ не можеше да му даде убеждение. Следователно не това е, което Гьоте търсеше при философите.
към текста >>

Неговата твърда вяра, че в цялата своя работа природата ни изявява нещо божествено, стоеше пред него в най-ясни изречения: "Аз се придържам здраво и по-здраво към обожанието на Бога на атеиста /Спиноза/", пише той на Якоби, когато този по следният искаше да покаже учението на Спиноза в една друга светлина.
като излияния на Божественото. Законите, които нашия дух познава в природата са следователно Бог в неговата същност, а не само създадени от него. Това, което познаваме като логическа необходимост, е това, защото на него му е присъща същността на Божественото, т.е. вечната закономерност. Това беше един възглед съобразен с Гьотевия дух. Неговата твърда вяра, че в цялата своя работа природата ни изявява нещо божествено, стоеше пред него в най-ясни изречения: "Аз се придържам здраво и по-здраво към обожанието на Бога на атеиста /Спиноза/", пише той на Якоби, когато този по следният искаше да покаже учението на Спиноза в една друга светлина. В това се състои родството на Гьоте със Спиноза. И когато по отношение на тази дълбока, вътрешна хармония на Гьотевото същество с участието на Спиноза постоянно се изтъква съвършено вътрешното обстоятелство: Гьоте е бил привлечен към Спиноза, защото както и този последният не е искал да търпи крайните причини в обяснението на света, това свидетелства за едно повърхностно оценяване на положението на нещата. Че Гьоте както и Спиноза отхвърляха последните причини, това беше само едно последствие на техните възгледи. Нека само ясно си представим теорията за последните причини. Дадено нещо се обяснява по отношение на неговото съществуване и устройство чрез това, че се излага /доказва/ неговата необходимост за нещо друго.
към текста >>

5. 17_з. ОСМО GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Обаче тя се стремеше да изтълкува това предчувствие в смисъла на вярата в отвъдния свят, която се считаше за християнска.
То не иска да знае за никакъв друг свят. Но то одухотворява същевременно този свят. То вижда в понятията и идеите действителности на този свят също както във възприемаемите чрез сетивата неща и събития. Гръцката философия е едно излияние на това здраво мислене. Схоластиката все още прие в себе си едно предчувствие за това здраво мислене. Обаче тя се стремеше да изтълкува това предчувствие в смисъла на вярата в отвъдния свят, която се считаше за християнска. Не понятията и идеите трябваше да бъдат най-дълбокото, което човекът вижда в процесите на този свят, а Бог, отвъдният свят. Който е схванал идеята за дадена вещ, него нищо не го принуждава да търси още някакъв по-нататъшен "произход" на вещта. Той е постигнал това, което задоволява човешката потребност от познание. Но какво ги беше грижата схоластиците за човешката потребност от познание? Те искаха да спасят това, което считаха за християнска представа за Бог.
към текста >>

6. 17_и. ДЕВЕТО GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

това те изгубиха обаче също и вярата в Духа.
И. Д Е В Е Т О В течение на столетията християнските представи станаха по-действени отколкото смътните чувства, които бяха наследени от гръцката древност. Хората изгубиха чувството за действителността на понятията и идеите. С това те изгубиха обаче също и вярата в Духа. Започна обожаването на чисто материалното: В естествената наука започна ерата на Нютон. Сега вече не ставаше дума за единството, което стои на основата на разнообразието на света. Сега беше отречено всякакво единство. Единството бе сведено до едно "човешка" представа. В природата се виждаше само множеството, разнообразието.
към текста >>

7. 18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА' GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността.
"Всичко фактическо е вече теория", т.е. когато човешкият дух наблюдава фактическото, в него се изявява нещо идейно. Схващането на света, което познава същността на нещата в идеите и схваща познанието като едно вживяване в същността на нещата, не е мистика. Обаче то има общо с мистиката това, че разглежда обективната истина не като нещо съществуващо във външния свят, а като нещо, което може да бъде обхванато действително във вътрешността на човека. Противоположния светоглед пренася основите на нещата зад явленията, в една област намираща с е отвъд човешката опитност. Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността. Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек. Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия. Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят. Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността на нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен свят на мислите като негоден за постигането на едно по-висше познание. Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата.
към текста >>

Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек.
когато човешкият дух наблюдава фактическото, в него се изявява нещо идейно. Схващането на света, което познава същността на нещата в идеите и схваща познанието като едно вживяване в същността на нещата, не е мистика. Обаче то има общо с мистиката това, че разглежда обективната истина не като нещо съществуващо във външния свят, а като нещо, което може да бъде обхванато действително във вътрешността на човека. Противоположния светоглед пренася основите на нещата зад явленията, в една област намираща с е отвъд човешката опитност. Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността. Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек. Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия. Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят. Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността на нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен свят на мислите като негоден за постигането на едно по-висше познание. Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата. Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата.
към текста >>

Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят.
Обаче то има общо с мистиката това, че разглежда обективната истина не като нещо съществуващо във външния свят, а като нещо, което може да бъде обхванато действително във вътрешността на човека. Противоположния светоглед пренася основите на нещата зад явленията, в една област намираща с е отвъд човешката опитност. Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността. Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек. Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия. Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят. Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността на нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен свят на мислите като негоден за постигането на едно по-висше познание. Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата. Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата. Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека. В тях не се изразява нищо върху нещата.
към текста >>

8. 19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.* GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Брентано свързва своите разсъждения само с изреченията на Юм и казва: "не по-малко същият Юм забелязва, че всички доказателства за безсмъртието при един светоглед като неговия притежават още напълно същата сила както и противоположното установено предположение" Към това обаче трябва да кажем, че към думите на Юм би искала да се придържа само една вяра, а не едно познание, ако неговото мнение би било правилно, че в душата не може да се намери нищо друго освен това, което той посочва.
Дейвид Юм се е обявил на своето време с пълната решителност против метафизиците, които твърдят, че са намерили едно вещество /материя/ като носител на психическите състояния в себе си." Аз от моя страна, казва той, когато вникна достатъчно дълбоко в това, което наричам себе си, се сблъсквам винаги с едното или другото възприятие на горещо или студено, светлина или сянка, любов или омраза, страдание или удоволствие. Никога, колкото и често да се опитвам, аз не мога да доловя, да хвана моето себе без една представа, и никога да открия нещо извън представата. Ако за известно време моите представи бъдат премахнати, каквито при здравия сън, аз не мога да доловя през цялото време нищо от самия мене и действително би искало да се каже, че аз съвсем не съществувам." /Брентано, Психология, стр. 20/. Юм знае само за едно наблюдение на душата, което се насочва към душата без да е минало през една вътрешна работа. Без съмнение едно такова наблюдение не може да проникне до същината на душата. Брентано свързва своите разсъждения само с изреченията на Юм и казва: "не по-малко същият Юм забелязва, че всички доказателства за безсмъртието при един светоглед като неговия притежават още напълно същата сила както и противоположното установено предположение" Към това обаче трябва да кажем, че към думите на Юм би искала да се придържа само една вяра, а не едно познание, ако неговото мнение би било правилно, че в душата не може да се намери нищо друго освен това, което той посочва. Защото кое би могло да гарантира за едно по-нататъшно съществуване на това, което Юм намира като съдържание на душата? Брентано продължава по-нататък: "Защото ако и този който отрича субстанцията на душата, не може самопонятно да говори в истинския смисъл за едно безсмъртие, все пак никак не е правилно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл. Това става ясно веднага, когато размислим, че, със или бездушевна субстанция, не може да бъде отречено определено продължаващо съществуване на нашия душевен живот тук на земята. Ако някой отхвърли душевната субстанция, остава му само предположението, че за едно продължаващо съществуване като това не е нужен един субстанциален носител. И въпросът, дали нашият психически живот продължава да съществува и след разрушението на нашето телесно явление, не ще бъде затова безсмислен за него както и за другите.
към текста >>

9. 03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА GA_2 Светогледа Гьоте

Все повече нараства стремежът, да се постигне чрез работата на мисленето това, което някога дължахме на вярата в откровението: Задоволяването на духа.
Ако оставим настрана съчиненията на Шопенхауер и Едуард фон Хартман, които разглеждат проблеми на живота и на света от общ интерес, и за това са намерили широко разпространение, не ще отидем много далеч, ако кажем: Днес философските трудове се четат само от философите. Никой освен тях не се интересуват от тези трудове. Образованият човек, който не е специалист, има неопределеното чувство: "Тази литература не съдържа нищо, което до отговаря на някои от моите духовни нужди; нещата, които се разглеждат тук, не ме засягат; те по никакъв начин не са свързани с това, от което аз се нуждая за задоволяване на моя дух”. За тази липса на интерес към философията може да носи вина само посоченото от нас обстоятелство, защото срещу тази липса на интерес стои винаги една все по-нарастваща нужда от един задоволителен възглед за света и за живота. Това, което за така продължителното време беше един пълен заместител; религиозните догми, то все повече изгубва от своята убедителна сила. Все повече нараства стремежът, да се постигне чрез работата на мисленето това, което някога дължахме на вярата в откровението: Задоволяването на духа. Ето защо не може да се каже, че липсва съучастие от страна на образованите хора, ако въпросната област на науката (философия) би вървяла действително ръка за ръка с цялото културно развитие, ако нейните представители биха заели становища към великите въпроси, които движат човечеството. При това винаги трябва да държим пред погледа си, че никога не може да се касае за това, да създадем първо по изкуствен начин една духовна нужда, а само за това, да търсим съществуващата вече такава и да осигурим нейното задоволяване. Задачата на науката не е да повдига въпроси, а грижливото наблюдение на въпросите, когато те са поставени от човешката природа и от дадената степен на културата и намиране на съответните отговори. Нашите модерни философи си поставят задачи, които съвсем не са един естествен резултат на степента на образованието, на която се намираме, и поради което никой не се грижи и не пита за намиране отговор към тях. В замяна на това те минават без да обърнат внимание покрай онези въпроси, които трябва да постави нашето образование по силата на онова положение, до което го бяха издигнали нашите класици.
към текста >>

И двамата тези мъже нямат всъщност нищо общо помежду си освен една неограничена почит към Гьоте и вярата, че последният е споделял техния възглед за света.
Въпреки цялото превъзходство на много от съчиненията принадлежащи към тази категория, трябва да кажем за всичко, почти всичко, което е било написано върху научните трудове на Гьоте и на Шилер, че то не се е развило органически от техните възгледи, а се е поставило впоследствие във връзка с тях. Никой факт не може да подчертае повече това, освен този, че и най-противоположните научни направления са видели в Гьоте духа, който е "предчувствал" техните възгледи. Възгледи за света, които нямат нищо общо помежду си, сочат с привидно същото право към Гьоте, когато почувстват нуждата да видят своето становище признато на върховете на човечеството. Не можем да си представим по-големи противоположности от тези съществуващи между учението на Хекел и това на Шопенхауер. Този последният нарече Хегеля шарлатанин, а неговата философия повърхностна сбирщина от думи, чиста безсмислица, безсмислица, варварско съчетание на думи. И двамата тези мъже нямат всъщност нищо общо помежду си освен една неограничена почит към Гьоте и вярата, че последният е споделял техния възглед за света. Не стоят по-различно нещата и с по-новите научни направления. Хекел, който е изградил дарвинизма с желязна последователност и по гениален начин, когото трябва да считаме като един от най-значителните последователи на английския изследовател, вижда своя възглед предварително оформен у Гьоте. Един друг изследовател на нашето съвремие, К. Ф. В. Йесен, пише за теорията на Дарвин: "Удивлението, което намира у някой изследовател по специалността и у мнозина непосветени тази теория, изнасяна и от по-рано, но опровергана от едно задълбочено изследване, показва, как винаги народите много малко са познавали и разбирали резултатите на природоизследването." Същият изследовател казва за Гьоте, че той "се е издигнал до обширни изследвания в областта на неживата както и на живата природа", като е намерил в "едно разсъдливо и дълбоко проникващо наблюдение на природата основния закон на образуването на растенията".
към текста >>

10. 07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА GA_2 Светогледа Гьоте

Често пъти наука се нарича само това, което е било доказано, а останалото вяра.
Методът присъщ на науката на организмите съвпадаше с устройството на неговия дух. Ето защо за него стана толкова по-ясно, до каква степен тази наука на организмите се различава от неорганичната естествена наука. Едното му стана ясно чрез другото. Поради това той очертаваше също с ярки черти същността на неорганичното. За подценяване на работата с интуицията допринася не малко фактът, че на нейните постижения не се отдава онова доверие, онази степен на доверие, както на доказателните науки. Често пъти наука се нарича само това, което е било доказано, а останалото вяра. Трябва да се помисли, че интуицията означава нещо съвършено различно в нашето научно направление, което е убедено, че в мисленето ние схващаме действително ядката на света, а не както в онова научно направление, което поставя тази ядка на света в една неизследваема отвъдна област. Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата. Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова. Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност. Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност.
към текста >>

Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност.
Често пъти наука се нарича само това, което е било доказано, а останалото вяра. Трябва да се помисли, че интуицията означава нещо съвършено различно в нашето научно направление, което е убедено, че в мисленето ние схващаме действително ядката на света, а не както в онова научно направление, което поставя тази ядка на света в една неизследваема отвъдна област. Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата. Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова. Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност. Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност. Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение. Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността. С интуицията на нас не ни се натрапва една истина отвън, защото за нашето становище не съществува едно такова външно и вътрешно по начина, по който го приема току-що споменатото от нас и противоположно на нашето научно направление. За нас интуицията е едно непосредствено разбиране, едно проникване в истината, което ни дава всичко отнасящо за нея. Тя преминава напълно в това, което ни е дадено на нашето интуитивно разсъждение.
към текста >>

Характерното, което е важно при вярата, а именно, че ни е дадена само готовата истина и не основанията, и че ние не можем да вникнем във въпросната вещ, тук липсват напълно.
Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение. Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността. С интуицията на нас не ни се натрапва една истина отвън, защото за нашето становище не съществува едно такова външно и вътрешно по начина, по който го приема току-що споменатото от нас и противоположно на нашето научно направление. За нас интуицията е едно непосредствено разбиране, едно проникване в истината, което ни дава всичко отнасящо за нея. Тя преминава напълно в това, което ни е дадено на нашето интуитивно разсъждение. Характерното, което е важно при вярата, а именно, че ни е дадена само готовата истина и не основанията, и че ние не можем да вникнем във въпросната вещ, тук липсват напълно. Разбирането получено по пътя на интуицията е също така научно както и доказаното. Всеки отделен организъм е развитието от типа на една особена форма. Той е една индивидуалност, която сама се регулира и определя от един център. Той е една завършена в себе си цялост, нещо, което в неорганичната природа е само Космосът. Идеалът на неорганичната наука е: Да схване целостта на всички явления в една единна система, за да може да застанем пред всяко отделно явление със съзнанието: Ние го познаваме като член на Космоса.
към текста >>

11. 00. ПРЕДГОВОР GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

Съвременната философия страда от една нездрава вяра в Кант.
ПРЕДГОВОР Съвременната философия страда от една нездрава вяра в Кант. Нека настоящия труд допринесе за преодоляването на тази вяра. Би било престъпно да подценим безсмъртните заслуги на този човек за развитието на немската наука. Обаче ние сме длъжни да осъзнаем най-после, че само тогава ще поставим началото на едно действително задоволяващо обхващане за света и живота, когато застанем на решителна противоположна позиция спрямо този ум. Какво направи Кант? Той показа, че първоосновата на нещата, намираща се извън обсега на нашите сетива и нашия разум и които неговите предшественици са търсили с помощта на невярно разбирани понятия, е недостъпна за нашата познавателна способност.
към текста >>

Нека настоящия труд допринесе за преодоляването на тази вяра.
ПРЕДГОВОР Съвременната философия страда от една нездрава вяра в Кант. Нека настоящия труд допринесе за преодоляването на тази вяра. Би било престъпно да подценим безсмъртните заслуги на този човек за развитието на немската наука. Обаче ние сме длъжни да осъзнаем най-после, че само тогава ще поставим началото на едно действително задоволяващо обхващане за света и живота, когато застанем на решителна противоположна позиция спрямо този ум. Какво направи Кант? Той показа, че първоосновата на нещата, намираща се извън обсега на нашите сетива и нашия разум и които неговите предшественици са търсили с помощта на невярно разбирани понятия, е недостъпна за нашата познавателна способност. От това той заключава, че нашият научен стремеж трябва да се придържа в пределите на достойното за опита и не може да се издигне до познанието на свръхсетивната първооснова на "вещта в себе си".
към текста >>

12. 03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ. GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в неприривността на предметите в пространството и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по отношение разстоянието им една от друга са неизмеримо малки.
Чрез наблюдение на онези явления, които стават в окръжаващата ни среда, например, когато имаме усещането на звука, физикът стига до извода, че на основата на това явление не стои нищо такова, което да има и най-отдалечено сходство с това, което непосредствено възприемаме като звук. Там навън, в окръжаващото ни пространство, може да се намерят само надлъжни трептения на телата на въздуха. От тук водим заключението, че това което в обикновения живот наричаме звук или тон, е изключително една субективна реакция на нашия организъм спрямо това вълнообразно движение. По същия начин се намира, че светлината и цветовете или топлината са нещо чисто субективно. Явленията на разлагането на светлината, на пречупването, на интерференцията и поляризацията ни учат, че на посочените по-горе качества на усещанията във външното пространство отговарят известни напречни трептения, които се чувствуваме принудени да приписваме отчасти на телата, отчасти на едно неизмеримо тънко еластично вещество на етера. По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в неприривността на предметите в пространството и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по отношение разстоянието им една от друга са неизмеримо малки. От това се вади заключение, че всяко действие на телата едно върху друго става чрез празното пространство и по този начин, то се явява истинско .............. /действие на разстояние/. Физиката счита за правилно да приеме, че действието на телата върху нашите сетивни органи става не чрез непосредствено съприкосновение, защото винаги трябва, да съществува известно, макар и малко разстояние между съответното на тялото място върху кожата и самите тези тела. От тук следва, че това, което чувствуваме като твърдост и топлина на телата, е само реакция на окончанията на нашите осезателни топлинни нерви към действуващите чрез празното пространство молекулярни сили на телата. Към тези доводи на физика, като допълнение, се присъединяват и доводите на психо-физика, намерили своя израз в учението за специфичните енергии на сетивата. Йохан Мюлер е показал, че всяко сетиво може да бъде възбудено само по свойствен за него начин, обусловен от неговата организация и че то винаги реагира еднакво, каквото и външно впечатление да му действува отвън.
към текста >>

13. 03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ GA_4 Философия на свободата

А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме.
Противостоят им други, които смятат за връх на ненаучността, ако някой вярва, че в сферата на човешката дейност и мислене закономерността на природата се прекъсва. Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най- драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия. Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея. Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката. А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме. Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници. Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото. Твърди се, че винаги била налице съвсем определена причина, поради която от няколко възможни действия се осъществявало тъкмо едно определено. Това изглежда убедително. И все пак до ден-днешен главните нападки на противниците на свободата са насочени само срещу свободата на избора.
към текста >>

14. 09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО? GA_4 Философия на свободата

„Всичко, което може да се възприеме, съществува." Най-доброто доказателство за това твърдение е вярата на наивния човек в безсмъртието и духовете.
С други думи: Откриваемите чрез мисленето идеални принципи изглеждат на дуалиста твърде въздушни, та освен тях търси и реални принципи, на които те да бъдат опрени. Нека погледнем тези реални принципи по-отблизо. Наивният човек (наивният реалист) разглежда обектите от външния опит като реалности. За него обстоятелството, че може да пипне с ръка тези неща и да ги види с очи, има стойност на свидетелство за реалността им. „Не съществува нищо, което да не може да се възприеме", трябва направо да се смята за първата аксиома на наивния човек, която се признава и в обърнат вид: „Всичко, което може да се възприеме, съществува." Най-доброто доказателство за това твърдение е вярата на наивния човек в безсмъртието и духовете. Той си представя душата като фина, сетивно достъпна материя, която при особени условия може да стане видима дори за обикновения човек (наивната вяра в призраци). В противовес на този негов реален свят, за наивния реалист всичко друго, най-вече светът на идеите, е нещо нереално, „чисто идеално". Онова, което ние мисловно прибавяме към обектите, е само мисъл за нещата. Мисълта не прибавя нищо реално към възприятието. Но наивният човек схваща сетивното възприятие като единствено свидетелство за реалността не само по отношение битието на нещата, а и по отношение на процесите.
към текста >>

Той си представя душата като фина, сетивно достъпна материя, която при особени условия може да стане видима дори за обикновения човек (наивната вяра в призраци).
Нека погледнем тези реални принципи по-отблизо. Наивният човек (наивният реалист) разглежда обектите от външния опит като реалности. За него обстоятелството, че може да пипне с ръка тези неща и да ги види с очи, има стойност на свидетелство за реалността им. „Не съществува нищо, което да не може да се възприеме", трябва направо да се смята за първата аксиома на наивния човек, която се признава и в обърнат вид: „Всичко, което може да се възприеме, съществува." Най-доброто доказателство за това твърдение е вярата на наивния човек в безсмъртието и духовете. Той си представя душата като фина, сетивно достъпна материя, която при особени условия може да стане видима дори за обикновения човек (наивната вяра в призраци). В противовес на този негов реален свят, за наивния реалист всичко друго, най-вече светът на идеите, е нещо нереално, „чисто идеално". Онова, което ние мисловно прибавяме към обектите, е само мисъл за нещата. Мисълта не прибавя нищо реално към възприятието. Но наивният човек схваща сетивното възприятие като единствено свидетелство за реалността не само по отношение битието на нещата, а и по отношение на процесите. По негово мнение едно нещо може да въздейства на друго, само когато някоя налична за сетивното възприятие сила изхожда от едното и обхваща другото.
към текста >>

В тази нужда на наивния човек се крие причината за възникване на примитивните форми на вярата в откровението.
Истинското виждане на тези вещества било невъзможно само поради грубоватостта на нашите сетива в сравнение с финото естество на тези вещества. Принципно тяхното реално съществуване се признавало на същата основа, на която се признавало за обектите от сетивния свят, а именно поради тяхната форма на битие, която се представяла за аналогична на онази от сетивно възприеманата реалност. Почиващата върху себе си същност на онова, което може да се изживее само мисловно, идеално, не се приема от наивното съзнание като реално в същия смисъл, както поддаващото се на сетивно преживяване. Оформеният „само като идея" обект, остава чиста фантазия дотогава, докато чрез сетивно възприятие не се стигне до убеждението за неговата реалност. Накратко казано, наивният човек държи да прибави към идеалното свидетелство на своето мислене и реалното свидетелство на сетивата. В тази нужда на наивния човек се крие причината за възникване на примитивните форми на вярата в откровението. За наивното съзнание даденият чрез мисленето Бог винаги остава само един „измислен" Бог. Наивното съзнание държи той да му се разкрие чрез средства, които са достъпни за сетивното възприятие. Бог трябва да се яви въплътен; на мисловното свидетелство човек е склонен да обръща по-малко внимание, отколкото примерно на това, че божествеността се удостоверява чрез сетивно установимо превръщане на водата във вино. Самото познание наивният човек също си го представя като процес, аналогичен на сетивните процеси. Нещата оставяли отпечатък в душата или изпращали образи, които прониквали чрез сетивата и т.н.
към текста >>

15. 11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА GA_4 Философия на свободата

Свободният живее с вярата, че другият свободен принадлежи ведно с него към същия духовен свят и че намеренията им ще се схождат.
Само нравствено несвободният, който следва естествения нагон или някоя приета повеля за дълг, отблъсква своя ближен, щом той не следва същия инстинкт и същата повеля. Да се живее в обич към действието, и да не се пречи на другите да живеят с разбиране за чуждата воля е основната максима на свободните хора. Те не познават друго задължение освен онова, с което тяхната воля влиза в интуитивен унисон; как ще проявят своята воля в даден частен случай - това ще им подскаже тяхната идейна способност. Ако първоизточникът на съвместимостта не беше заложен в човешкото същество, тя не би могла да му се внуши чрез някакви външни закони! Само защото човешките индивиди са от един и същ дух, те могат да изживяват себе си и един до друг. Свободният живее с вярата, че другият свободен принадлежи ведно с него към същия духовен свят и че намеренията им ще се схождат. Свободният не изисква от ближния си хармония, но той я очаква, защото тя е заложена в човешката природа. С това не се визират необходимостите, съществуващи спрямо едни или други външни уредби, а настроението, душевното състояние, чрез което човекът в своето себеизживяване сред уважавани от него ближни най-справедливо оценява човешкото достойнство. Сякаш мнозина ще кажат: Понятието за свободния човек, което нахвърляш тук, е химера и никъде го няма осъществено. Ние обаче имаме работа с действителни хора, при които нравственост може да се очаква само ако се подчиняват на някоя нравствена заповед, ако нравствената си мисия схващат като дълг и не следват свободно своите влечения и своята обич. Аз ни най-малко не се съмнявам в това.
към текста >>

16. 19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ GA_4 Философия на свободата

Вярата изисква признаването на истини, които ние прозираме напълно.
- Б. а./ Само истината може да ни вдъхне увереност при разгръщане на индивидуалните сили. Силите на изтерзания от съмнения са парализирани. В един загадъчен за него свят той не може да намери цел за своето творчество. Ние вече не желаем повече само да вярваме; ние искаме да знаем. Вярата изисква признаването на истини, които ние прозираме напълно. А когато не прозираме нещо напълно, то се противи на индивидуалното, което иска да преживее всичко в съкровените си дълбини. Удовлетворява ни единствено знанието, което не се подчинява на никаква външна форма, а произтича от вътрешния живот на личността. Ние не желаем също такова знание, което веднъж завинаги е залегнало в сковани школски правила и се пази в компендиуми, валидно за всички времена. Според нас всекиму се полага правото да изхожда от прекия си опит, от непосредствените си изживявания и оттам да се извиси до опознаването на цялата вселена. Стараем се да се доберем до едно сигурно знание, но всеки по свой начин.
към текста >>

17. I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Затова значи тъй малко всяка вяра.
Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене. Ала що значат всички вярващи люде? Още не бяхте подирили себе си: тогава ме открихте. Тъй правят всички вярващи. Затова значи тъй малко всяка вяра. Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“10 Ницше не е месия и основател на религия. Затова той може да желае приятели на своите възгледи, но привърженици на своето учение, отказващи се от собствената си личност, за да открият неговата, не иска. В личността на Ницше живеят инстинкти11, противоречащи на представите на неговите съвременници. Той се отвръща с инстинктивна антипатия от най-важните културни идеи на онези, в чиято среда се е развивал, но не по начин, по който човек отхвърля едно твърдение, в което е открил логическо противоречие, а както се отвръща от един цвят, който му причинява болка в очите.
към текста >>

Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство.
Това, което прави всестранно развитата личност, не е предписано от някаква наука за морала, то се ръководи от подбудите на личния аз. Човек вече е слаб в мига, когато търси закони и правила, според които трябва да мисли и действа. Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същност. Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух. „Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено. Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство. Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност. Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет.
към текста >>

Вярата в отвъдното е родена от страданието и болния копнеж.
Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи. Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества. Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията. Вярата в отвъдното е родена от страданието и болния копнеж. От неспособност да се възприема реалният свят израства допускането на „неща в себе си“. Всички, които имат причина да отричат реалния живот, казват да на нещо измислено. Ницше иска да бъде противоположност на човек, казващ да по отношение на действителността. Той иска да изследва този свят от всички страни, да се потопи в дълбините на битието, за някакъв друг живот не иска нищо да знае. Страданието не може да го накара да каже не на живота, защото за него то също представлява средство за познание.
към текста >>

18. II. СВРЪХЧОВЕКЪТ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Вярата, че човекът става завършен едва когато служи на „по-висши“ цели, е, според мнението на Ницше, нещо, което трябва да се превъзмогне.
Той знае, че човек може да се противопоставя на инстинктите само от инстинкт. Той ще се бори обаче срещу отвръщането от инстинктите така, както лекарят се бори с някоя болест, въпреки че знае, че тя е произлязла естествено от определени причини. Не трябва да се отправя към антиидеалиста възражението: ти смяташ, че всичко, към което човек се стреми и всички идеали са естествено възникнали, но въпреки това се бориш с идеализма. Разбира се, идеали възникват също така естествено, както и болести, но здравият се бори с идеализма, както и с болестта. Идеалистът обаче смята идеалите за нещо, което трябва да бъде пазено и за което трябва да се полагат грижи. Вярата, че човекът става завършен едва когато служи на „по-висши“ цели, е, според мнението на Ницше, нещо, което трябва да се превъзмогне. Човек трябва да погледне в себе си и да осъзнае, че той е създал идеали само за да служи на самия себе си. Да се живее естествено е по-здравословно, отколкото да се преследват идеали, които не произлизат от действителността. Човекът, който не служи на безлични цели, а търси целта и смисъла на своето съществуване в самия себе си и прави от това своя добродетел, служеща за разгръщане на личната му сила, на осъществяването на личната му сила - този човек е поставен от Ницше по-високо от безкористния идеалист. Тъкмо това провъзгласява той чрез своя „Заратустра“. Суверенната индивидуалност, която знае, че може да живее само чрез своята природа и вижда целта си в съответстващ на същността й житейски образ, представлява за Ницше свръхчовекът, който е противоположност на човека, вярващ, че животът му е подарък, за да служи на някаква намираща се извън самия него цел.
към текста >>

Вече не му тежи на плещите вярата, че не е правилно да следва само себе си.
Заратустра учи хората да разглеждат добродетелите си като свои творения. Той им заповядва да презират онези, които поставят добродетелите си по-високо от самите себе си. Заратустра избира самотата, за да се освободи от смирението, с което хората се кланят пред своите добродетели. Той се връща отново сред хората, когато се е научил да презира добродетелите, обуздаващи живота и не желаещи да му служат. Сега той се движи леко като танцьор, защото следва само себе си и своята воля и не зачита предначертанията на добродетелите. Вече не му тежи на плещите вярата, че не е правилно да следва само себе си. Заратустра вече не спи, за да сънува идеали, той е един буден, който се изправя свободен пред действителността. За него е кална река човекът, който е загубил себе си и лежи в прахта на своите творения. Свръхчовекът за него е море, което приема тази река, без само да стане нечисто. Защото свръхчовекът е открил сам себе си, разпознавал се е като господар и творец на добродетелите си. Заратустра е изживял величието, че за него всяка добродетел се е превърнала в погнуса, поставяна над човека.
към текста >>

Фактът, че Вагнер в последния етап на своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реалността, е против вкуса на Ницше.
Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове. „Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката. Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5) Ако Вагнер просто бе променил възгледа си за значението на музиката, Ницше нямаше да има причина да го упрекне в нещо. Тогава Ницше можеше да каже високо: освен своите творби Вагнер създаде също така и всевъзможни погрешни теории за изкуството. Фактът, че Вагнер в последния етап на своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реалността, е против вкуса на Ницше. Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали. Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38 Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт.
към текста >>

Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното.
Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“. Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си. Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо? Това приемане и неговият Аз, и неговото Мен, и неговото На мен, и неговото Мое са били негово отричане и падение... защото всичко, което се смята за добро или трябва да се нарече добро, не принадлежи на никого, освен на вечното истинско добро, което е самият Бог, и който го мисли за свое, върши несправедливост и е срещу самия Бог.“ („Немска теология“, 4 глава, трето издание, превод на Пфайфер.)
към текста >>

Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността.
Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал. 18. Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал. Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността. За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване. Фактът, че по този начин „битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени. („Веселата наука“, § 373) Такъв учен не си приписва право да интерпретира преминаващите пред сетивата и разума му световни събития, така че той да властва със своето мислене. Той казва, че истината трябва да е независима от интерпретациите му, че няма работа с истината, а трябва да оставя световните явления да му я диктуват. До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като отговор духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същността и целта на всичко случващо се?
към текста >>

Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“.
Навсякъде изброяване, описание на факти и нищо повече. Всяко организиране на фактите е забранено. Сред тези съвременни учени се намират и атеистите. Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог. Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра. Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си. Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч.
към текста >>

Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра.
Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог. Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра. Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си. Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч. Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво? Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата.
към текста >>

“ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реалността с чисто измисления свят на безусловността, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението на геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др.
Обяснението е дадено в стремежа на човешкия интелект към власт. Въпросът изобщо не е дали са възможни преценки и мисли за явленията. Въпросът е дали има нужда човешкият интелект от такива преценки. И понеже има нужда, затова той ги прилага, а не защото те са възможни. Разчита се на това „да се разбере, че към целта за опазване на същества от нашия вид такива преценки наистина трябва да бъдат приети, въпреки че те, разбира се, биха могли да бъдат погрешни преценки! “ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реалността с чисто измисления свят на безусловността, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението на геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др. Когато притъпеният и слаб интелект разбере, че всяка преценка за нещата произтича от самия него, образува се чрез него и се примесва с наблюденията, тогава той няма смелостта да я прилага откровено. Той казва, че преценките, направени по този начин, не могат да ни дадат познание за „истинската същност“ на нещата. Тази „истинска същност“ остава заключена за нашето познание. По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено. Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата.
към текста >>

Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм.
По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание. Това значи, че за него не може да се изгради представа. Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо. Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“. Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията. Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм. 20. Когато силният дух търси причината за дадена човешка дейност, той я намира винаги във волята за власт на отделната личност. Човекът със слаб и лишен от смелост интелект обаче не иска да признае това. Той не се чувства достатъчно силен да направи от себе си господар на своите действия и да ги направлява. Смята инстинктите, които го тласкат, за повели на чужда сила.
към текста >>

Затова той убива Бог, което значи, че убива вярата си в Него.
„Най-уродливият“ търси тази долина. Той не иска да бъде виждан от никого заради ужасяващия си вид. В тази долина не го вижда никой освен Бог. Но той не може да изтърпи и погледа му. Съзнанието, че Божият взор прониква навред, му е непоносимо. Затова той убива Бог, което значи, че убива вярата си в Него. Става атеист поради своята уродливост. Когато Заратустра вижда този човек, го връхлита още веднъж това, което е вярвал, че е унищожил: състраданието към ужасяващата грозота. Това е едно изкушение за Заратустра. Той обаче бързо отхвърля чувството на състрадание и отново става твърд. Уродливият човек му казва: твърдостта ти почита грозотата ми.
към текста >>

19. III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Който никога не е опитал и не се е осмелил да бъде добър християнин, вярващ протестант, добродетелна личност и т.н., е попаднал под властта на вяра, добродетелност и т.н.“
Свободният човек определя своите цели. Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях. Човекът, който не властва като свободна личност над своите идеали, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея. За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е „цар на Китай“, или „си внушава, че е негово призвание да е доволен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна личност. Всичко това са просто „фиксидеи“. Който никога не е опитал и не се е осмелил да бъде добър християнин, вярващ протестант, добродетелна личност и т.н., е попаднал под властта на вяра, добродетелност и т.н.“ Човек трябва да прочете само няколко изречения от книгата на Щирнер „Индивидуалността и нейната собственост“, за да види колко сродни са възгледите му с тези на Ницше. Привеждам няколко места от книгата, характеризиращи начина на мислене на Щирнер. „Предхристиянското и християнското време преследват противоположни цели. Първото иска да идеализира реалното, второто - да реализира идеалното. Едното търси „светия дух“, другото - „одухотвореното тяло“.
към текста >>

Благодарение на тази вяра той пише през 1876 г.
В „Залезът на кумирите“ четем: „Със Сократ гръцкият вкус се обръща към диалектиката: какво се случва всъщност? Преди всичко е победен аристократичният вкус; сганта взима надмощие с диалектиката. Преди Сократ в доброто общество диалектичните маниери са били отричани, смятали са се за лоши маниери.“ („Проблемът на Сократ“, § 5) Там, където за нещо не говорят здрави основни инстинкти, навлиза доказващият разум, който се аргументира чрез адвокатски способи. 36. Ницше вярва, че в Рихард Вагнер ще открие обновяване на дионисиевия дух. Благодарение на тази вяра той пише през 1876 г. четвъртото от своите „Несвоевременни размишления“: „Рихард Вагнер в Байройт“. По това време той се придържа към значението на диони-сиевия дух, което си е изградил на базата на Шопенха-уеровата философия. Още вярва, че действителността е само човешка представа и отвъд тази представа се намира същността на нещата под формата на праволя. И творческият дионисиев дух не е бил все още създаващият от самия себе си, а самозабравящият се, разкриващият се в праволята човек. Образи на властващата праволя, създадени от един отдаден на тази праволя дионисиев дух, за него са музикалните драми на Вагнер.
към текста >>

Изхождайки от това филистерско убеждение, Давид Щраус пише книгата „Старата и новата вяра“.
Животът му е изпълнен с благост и копнеж, но също така във волята му има сила и съдържание, и величие; пълнота и живот - в стила му, който понякога напомня дори на този на Есхил. На духа му липсва единствено твърдост, липсва му като оръжие хуморът. Той не може да изтърпи, че човек още не е варварин, щом е станал вече филистер. („Давид Щраус“, § 2) Филистерът не иска чисто и просто да оспорва екзистенциалното право на забележителни хора, той обаче смята, че те загиват от действителността, ако не могат да се помирят с институциите, които средностатистическият човек е създал за своите нужди. Тези институции са единственото, което е реално и разумно и с тях трябва да се помири също и великият човек. Изхождайки от това филистерско убеждение, Давид Щраус пише книгата „Старата и новата вяра“. Срещу тази книга и още повече срещу изразеното в нея убеждение е отправено първото от Ницшевите „Несвоевременни размишления“, „Давид Щраус, изповедникът и писателят“ (1873). Въздействието на по-новите постижения на естествената наука върху филистера е такова, че той казва: „Християнската перспектива за един безсмъртен, небесен живот, заедно с другите надежди (на християнската религия), е безвъзвратно пропаднала.“ („Давид Щраус“, § 4) Той иска удобно да нагласи живота на земята според представите на естествената наука, толкова удобно, както това е угодно на филистера. Така филистерът показва как човек може да е щастлив и доволен, въпреки че се знае, че над звездите не владее по-висш дух, а над историческите събития властват вкостенелите и безчувствени сили на природата. „През последните години ние взехме живо участие във великата национална война и в издигането на немската държава и чрез този така неочакван обрат на съдбата на нашата претърпяла безчет изпитания нация се откриваме израснали вътрешно. За разбирането на тези неща си помагаме с исторически изследвания, които са направени лесно разбираеми и за неукия посредством редица привлекателно и популярно написани исторически творби.
към текста >>

Така живеем, така вървим щастливи.“ (Щраус, „Старата и новата вяра“, § 88) От тези думи говори евангелието на тривиална-та житейска наслада.
Така филистерът показва как човек може да е щастлив и доволен, въпреки че се знае, че над звездите не владее по-висш дух, а над историческите събития властват вкостенелите и безчувствени сили на природата. „През последните години ние взехме живо участие във великата национална война и в издигането на немската държава и чрез този така неочакван обрат на съдбата на нашата претърпяла безчет изпитания нация се откриваме израснали вътрешно. За разбирането на тези неща си помагаме с исторически изследвания, които са направени лесно разбираеми и за неукия посредством редица привлекателно и популярно написани исторически творби. При това се стремим да разширим нашето природознание, за което в същото време не липсват общоразбираеми помощни средства. И накрая намираме в произведенията на нашите велики поети и при изпълненията на творбите на нашите велики музиканти едно внушение за дух и душевност, за фантазия и хумор, които не оставят нищо повече да се желае. Така живеем, така вървим щастливи.“ (Щраус, „Старата и новата вяра“, § 88) От тези думи говори евангелието на тривиална-та житейска наслада. Всичко, което надхвърля тривиалното, филистерът нарича нездраво. Щраус казва за Девета симфония на Бетовен, че тя е харесвана само от тези, които считат „барока за гениален, безформеното за възвишено.“ („Старата и новата вяра“, § 109) За Шопенхауер месията на филистерството казва, че за една толкова „нездрава и неплодотворна“ философия като Шопенхауеровата човек може да търси не основания, а може да си прави с нея най-много весели шеги. („Давид Щраус“, § 6) Филистерът нарича здраво само отговарящото на средностатистическото образование. Като основна нравствена повеля Щраус полага изречението: „Всяко нравствено действие е себеопределяне на отделния човек според идеята на рода.“ („Старата и новата вяра“, § 7) Ницше отвръща: „Преведено ясно и разбираемо, това означава: живей като човек, не като маймуна или тюлен! Този императив за жалост е безполезен и безсилен, защото с понятието човек са свързани и най-различни концепции, например патагонец и магистър Щраус, и защото никой не ще се осмели да каже със същото право: живей като патагонец и живей като магистър Щраус!
към текста >>

Щраус казва за Девета симфония на Бетовен, че тя е харесвана само от тези, които считат „барока за гениален, безформеното за възвишено.“ („Старата и новата вяра“, § 109) За Шопенхауер месията на филистерството казва, че за една толкова „нездрава и неплодотворна“ философия като Шопенхауеровата човек може да търси не основания, а може да си прави с нея най-много весели шеги.
За разбирането на тези неща си помагаме с исторически изследвания, които са направени лесно разбираеми и за неукия посредством редица привлекателно и популярно написани исторически творби. При това се стремим да разширим нашето природознание, за което в същото време не липсват общоразбираеми помощни средства. И накрая намираме в произведенията на нашите велики поети и при изпълненията на творбите на нашите велики музиканти едно внушение за дух и душевност, за фантазия и хумор, които не оставят нищо повече да се желае. Така живеем, така вървим щастливи.“ (Щраус, „Старата и новата вяра“, § 88) От тези думи говори евангелието на тривиална-та житейска наслада. Всичко, което надхвърля тривиалното, филистерът нарича нездраво. Щраус казва за Девета симфония на Бетовен, че тя е харесвана само от тези, които считат „барока за гениален, безформеното за възвишено.“ („Старата и новата вяра“, § 109) За Шопенхауер месията на филистерството казва, че за една толкова „нездрава и неплодотворна“ философия като Шопенхауеровата човек може да търси не основания, а може да си прави с нея най-много весели шеги. („Давид Щраус“, § 6) Филистерът нарича здраво само отговарящото на средностатистическото образование. Като основна нравствена повеля Щраус полага изречението: „Всяко нравствено действие е себеопределяне на отделния човек според идеята на рода.“ („Старата и новата вяра“, § 7) Ницше отвръща: „Преведено ясно и разбираемо, това означава: живей като човек, не като маймуна или тюлен! Този императив за жалост е безполезен и безсилен, защото с понятието човек са свързани и най-различни концепции, например патагонец и магистър Щраус, и защото никой не ще се осмели да каже със същото право: живей като патагонец и живей като магистър Щраус! “ („Давид Щраус“, § 7) Това е идеал от най-жалък вид, предлаган на хората от Щраус. И Ницше протестира.
към текста >>

Като основна нравствена повеля Щраус полага изречението: „Всяко нравствено действие е себеопределяне на отделния човек според идеята на рода.“ („Старата и новата вяра“, § 7) Ницше отвръща: „Преведено ясно и разбираемо, това означава: живей като човек, не като маймуна или тюлен!
И накрая намираме в произведенията на нашите велики поети и при изпълненията на творбите на нашите велики музиканти едно внушение за дух и душевност, за фантазия и хумор, които не оставят нищо повече да се желае. Така живеем, така вървим щастливи.“ (Щраус, „Старата и новата вяра“, § 88) От тези думи говори евангелието на тривиална-та житейска наслада. Всичко, което надхвърля тривиалното, филистерът нарича нездраво. Щраус казва за Девета симфония на Бетовен, че тя е харесвана само от тези, които считат „барока за гениален, безформеното за възвишено.“ („Старата и новата вяра“, § 109) За Шопенхауер месията на филистерството казва, че за една толкова „нездрава и неплодотворна“ философия като Шопенхауеровата човек може да търси не основания, а може да си прави с нея най-много весели шеги. („Давид Щраус“, § 6) Филистерът нарича здраво само отговарящото на средностатистическото образование. Като основна нравствена повеля Щраус полага изречението: „Всяко нравствено действие е себеопределяне на отделния човек според идеята на рода.“ („Старата и новата вяра“, § 7) Ницше отвръща: „Преведено ясно и разбираемо, това означава: живей като човек, не като маймуна или тюлен! Този императив за жалост е безполезен и безсилен, защото с понятието човек са свързани и най-различни концепции, например патагонец и магистър Щраус, и защото никой не ще се осмели да каже със същото право: живей като патагонец и живей като магистър Щраус! “ („Давид Щраус“, § 7) Това е идеал от най-жалък вид, предлаган на хората от Щраус. И Ницше протестира. Протестира, защото в него зове жизненият инстинкт: не живей като магистър Щраус, а живей съгласно себе си! 40.
към текста >>

§ 34) Ницше се отказва от вяра и идеали.
Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас. Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора. За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1. § 34) Ницше се отказва от вяра и идеали. Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение. Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита. Ницше не иска да се запознае само със слънцето, а също и със сенчестата страна на нещата. От този стремеж възниква книгата „Странникът и неговата сянка“ (1879).
към текста >>

20. 1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

започва с „Човешко, твърде човешко“: „Грешка след грешка се полагат спокойно върху лед, идеалът не е опроверган, той замръзва... Тук например замръзва „геният“; по-нататък в друг ъгъл замръзва „светецът“; под една дебела ледена висулка замръзва „героят“; накрая замръзва „вярата“, така нареченото „убеждение“; също изстива „съчувствието“.
Само че той също така одобрява отхвърленото от християнството, големите културни събития на човечеството все още в християнски, тоест в нихилистичен смисъл.“ Така Ницшевият инстинкт за разрушение се надига срещу явления, от които някога се е въодушевявал. Също и в четирите книги, които се появяват от 1878 до 1882 г., преобладава тенденцията да се разрушават общопризнати направления, а именно това, което Ницше е смятал за позитивно. Не става въпрос за това да се търсят нови разбирания, а много повече за това да се разклащат съществуващите. Той пише през 1888 г. в „Ecce homo“ за разрушителната творба, която през 1876 г. започва с „Човешко, твърде човешко“: „Грешка след грешка се полагат спокойно върху лед, идеалът не е опроверган, той замръзва... Тук например замръзва „геният“; по-нататък в друг ъгъл замръзва „светецът“; под една дебела ледена висулка замръзва „героят“; накрая замръзва „вярата“, така нареченото „убеждение“; също изстива „съчувствието“. Почти навсякъде замръзва „нещото в себе си...“ С „Човешко, твърде човешко“ сложих внезапен край на всяко „по-висше главозамайване“, на „идеализма“, на „прекрасното чувство“ и на всяка друга женственост...“ Този стремеж към разрушение кара Ницше със сляпа ярост да преследва жертвата, на която е попаднал. За една идея, за една личност, за която вярва, че е отрекъл, той издава присъди, които изобщо нямат връзка с причините, които е изложил за своето отричане. Методът, по който преследва противникови мнения, се различава не в степента, а само в начина на онези типични недоволстващи, които преследват своите противници. При това се касае по-малко за съдържанието на произнесените от Ницше присъди. Често пъти може да му се даде право за това съдържание.
към текста >>

Борбата срещу „вярата в отвъдното“, която Ницше води толкова страстно в „Заратустра“, представлява само друга форма на борбата, която води материалистичното и монистичното учение за природата.
„Какво е моралност? Един човек, един народ, претърпял физиологична промяна, усеща това във всеобщото чувство и я обяснява чрез езика на своите афекти, според степента на своето познание, без да забелязва, че седалището на промяната е във физиката. Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр. 35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя. Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната мисъл в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“. Борбата срещу „вярата в отвъдното“, която Ницше води толкова страстно в „Заратустра“, представлява само друга форма на борбата, която води материалистичното и монистичното учение за природата. Ново в Ницшевите идеи се явява само тонът на чувството, който се свързва с представите. И този тон на чувството може да се схване в неговия интензитет, ако приемем, че тези представи са откъснати от тяхната систематична връзка, когато му въздействат натрапчиви идеи. Така се обяснява честото повторение на същата представа, както и немотивираният характер, с който се явяват определени мисли. Тази пълна немотиви-раност можем да забележим в идеята му за „вечното възвръщане“ на всички неща и събития. Като комета, отново и отново връхлита тази идея в творбите му от времето между 1882 и 1888 г.
към текста >>

Цялата книга не е нищо повече от едно забавление след дълги лишения и безсилие, ликуване от възвръщащата се сила, от новопробудената вяра...“ (Ницше, Съчинения, Том V, стр.
Ясно е, че не съдържанието на Ницшевото учение му печели толкова много привърженици, а неговото въздействие може би се дължи тъкмо на нездравия начин, по който той представя идеите си. Както за него мислите му често не са средство за разбиране на света и човека, а физическо облекчение, такова е положението и при много от привържениците му. Можем да видим как той описва взаимовръзката между мислите във „Веселата наука“ и своето усещане. „Весела наука, това означава вакханалия на духа, който се противопоставя търпеливо на един ужасно продължителен натиск - търпеливо, силно, студено, без да се подчини, но без надежда - и който сега внезапно е завладян от надеждата, от надеждата за здраве, от опиянението на оздравяването. Какво чудо е, че при това толкова неразумност и глупост излизат наяве, че толкова закачлива нежност се прахосва заради проблеми, които са с бодлива козина и не са предназначени за ласки и примамване. Цялата книга не е нищо повече от едно забавление след дълги лишения и безсилие, ликуване от възвръщащата се сила, от новопробудената вяра...“ (Ницше, Съчинения, Том V, стр. 3) Не става въпрос за истината в тази книга, а за откриване на мисли, в които един болен дух може да има лечебно средство за себе си, разведряващо средство. Дух, който иска чрез мислите си да разбере света и човешкото развитие, се нуждае освен от дарбата на фантазията, която го води към тези мисли, също и от самодисциплина, от самокритичност, чрез които мислите придобиват значение, важност и взаимовръзка. Тази самодисциплина при Ницше не е налична в голяма степен. Идеите при него се вихрят, без да бъдат овладявани чрез самокритичност. Между продуктивността и логиката при него няма взаимовръзка.
към текста >>

21. 3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Отношението му към Шопенхауер е толкова интимно, че му е било необходимо да изповяда вярата си в него.
Мъдрецът от Франкфурт има безбройни привърженици, които са приемали религиозно всичко, което е казвал. Към тези вярващи Ницше никога не се е числял. В същото време, когато дава на света своя химн „Шопенхауер като възпитател“, той описва тежките си съмнения към възгледите на философа. Той не го вижда като учител, обича го като баща. Чувства героичното в мислите му, дори когато не е съгласен с тях. Отношението му към Шопенхауер е толкова интимно, че му е било необходимо да изповяда вярата си в него. Той обича своя „възпитател“ така, че му приписва своите собствени мисли, за да може да ги обожава при него. Той не иска в мислите си да бъде в съгласие с една личност, иска да живее в приятелство с нея. Тази воля го притегля също към Рихард Вагнер. Но какви са тези фигури на предсократовата гръцка култура, с които той иска да живее в приятелство? Това са само сенки от далечно минало.
към текста >>

22. Бележки GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

52. „Нещо трябва да се случи...“: пак там, Трета книга: Вяра I.
3; Философия на свободата (1894, преработено ново издание - 1918), Събр. съч. 4. 50. „каквото възниква...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Втора книга: Знание. - Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 82. 51. „всякареалност“: пак там, Втора книга: Знание, стр. 81. 52. „Нещо трябва да се случи...“: пак там, Трета книга: Вяра I. 53. „Аз казвам, повелята за дейност...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Трета книга: Вяра I. - Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 101. 54. „Възвишена и жива воля...“: пак там, Трета книга, Вяра IV, стр. 139-140. 55. „Воля за власт...“: В Към генеалогията на морала (III, 2) Ницше съобщава, че ще изложи европейския нихилизъм в „творба, която подготвям: Воля за власт.“ Тази творба никога не е била написана. 56. „Не искам да опитвам...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Трета книга: Вяра IV.
към текста >>

53. „Аз казвам, повелята за дейност...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Трета книга: Вяра I.
съч. 4. 50. „каквото възниква...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Втора книга: Знание. - Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 82. 51. „всякареалност“: пак там, Втора книга: Знание, стр. 81. 52. „Нещо трябва да се случи...“: пак там, Трета книга: Вяра I. 53. „Аз казвам, повелята за дейност...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Трета книга: Вяра I. - Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 101. 54. „Възвишена и жива воля...“: пак там, Трета книга, Вяра IV, стр. 139-140. 55. „Воля за власт...“: В Към генеалогията на морала (III, 2) Ницше съобщава, че ще изложи европейския нихилизъм в „творба, която подготвям: Воля за власт.“ Тази творба никога не е била написана. 56. „Не искам да опитвам...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Трета книга: Вяра IV. - Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 141.
към текста >>

54. „Възвишена и жива воля...“: пак там, Трета книга, Вяра IV, стр. 139-140.
- Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 82. 51. „всякареалност“: пак там, Втора книга: Знание, стр. 81. 52. „Нещо трябва да се случи...“: пак там, Трета книга: Вяра I. 53. „Аз казвам, повелята за дейност...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Трета книга: Вяра I. - Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 101. 54. „Възвишена и жива воля...“: пак там, Трета книга, Вяра IV, стр. 139-140. 55. „Воля за власт...“: В Към генеалогията на морала (III, 2) Ницше съобщава, че ще изложи европейския нихилизъм в „творба, която подготвям: Воля за власт.“ Тази творба никога не е била написана. 56. „Не искам да опитвам...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Трета книга: Вяра IV. - Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 141. 57. „Тези учители на смирението...“: Тъй рече Заратустра, Трета част, За смаляващата добродетел. 58. „Всяка индивидуалност...“: Утринна заря, § 9.
към текста >>

56. „Не искам да опитвам...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Трета книга: Вяра IV.
52. „Нещо трябва да се случи...“: пак там, Трета книга: Вяра I. 53. „Аз казвам, повелята за дейност...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Трета книга: Вяра I. - Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 101. 54. „Възвишена и жива воля...“: пак там, Трета книга, Вяра IV, стр. 139-140. 55. „Воля за власт...“: В Към генеалогията на морала (III, 2) Ницше съобщава, че ще изложи европейския нихилизъм в „творба, която подготвям: Воля за власт.“ Тази творба никога не е била написана. 56. „Не искам да опитвам...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Трета книга: Вяра IV. - Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 141. 57. „Тези учители на смирението...“: Тъй рече Заратустра, Трета част, За смаляващата добродетел. 58. „Всяка индивидуалност...“: Утринна заря, § 9. 59. „Нравствеността не е...“: Утринна заря, § 9. 60. „Когато пристигнах при хората...“: Тъй рече Заратустра, Трета част, За стари и нови скрижали.
към текста >>

Творбата му Старата и новата вяра излиза през 1872 г.
почне ли за нас да се смрачава.* 71. „двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света...“: В Раждането на трагедията от духа на музиката (1872). 72. „заученик на Сократ Еврипид...“: Раждането на трагедията. 73. „изкривен понятиен инвалид“: Залезът на кумирите, Какво липсва на немците, 7. 74. Давид Фридрих Щраус (1808-1874), евангелистки теолог и успешен писател. Творбата му Старата и новата вяра излиза през 1872 г. и претърпява множество издания. 75. „Порядъчните неща...“: Залезът на кумирите, Проблемът на Сократ, 5. 77. Малвида фон Майзенбург (1816-1903), писателка. Ницше се запознава с Ваг-неровата привърженичка през 1872 г. в Байройт; той живее в нейния кръг между 1876 и 1882 г.
към текста >>

23. МАЙСТЕР ЕКХАРТ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Този последният приемаше два източника на познанието: Откровението във вярата и разума в изследването.
Той беше се сраснал напълно със съдържанието, което беше получил по предание. Но искаше да даде на това съдържание една нова форма, един нов живот. Той искаше без съмнение да си остане правоверен християнин. християнските истини бяха негови истини. Само че искаше да ги вижда по друг начин, различно от това, което Томас Аквински беше сторил. Този последният приемаше два източника на познанието: Откровението във вярата и разума в изследването. Разумът познава законите на нещата, следователно духовното в природата. Той може също да се издигне и над природата и да обхване от една страна в духа божественото Същество, което стои на основата на цялата природа. Но по този начин разумът не стига до едно потопяване в пълната същност на Бога. Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание на истината. Това съдържание е дадено в свещеното писание.
към текста >>

На такива хора,които са завладени от тази вяра, не може да се докаже, че "вещта в себе си" те могат да я обхванат в своята вътрешност, защото ако тя би им била показана, те никога не биха я признали.
За този светоглед всяко говорене за непознатата "вещ в себе си" изгубва всякакъв смисъл. Защото именно "вещта в себе си" се разкрива на вътрешното сетиво. Всяко говорене върху непознатата "вещ в себе си" иде само оттам, че онези, които говорят така, не са в състояние да познаят отново "вещите в себе си" в духовните съдържания на тяхната вътрешност. Те смятат, че познават в своята вътрешност само недействителни сенки и схеми, "голи понятия и идеи" на нещата. Но понеже имат едно предчувствие за "вещта в себе си", те вярват, че тази "вещ в себе си" се крие и че на човешката познавателна способност са поста вени граници. На такива хора,които са завладени от тази вяра, не може да се докаже, че "вещта в себе си" те могат да я обхванат в своята вътрешност, защото ако тя би им била показана, те никога не биха я признали. Но именно за това признаване се касае въпросът. Всичко, което Майстер Екхарт казва, е проникнато от това признаване. "да вземем един пример за това. Една врата се движи насам и нататък в една панта. Ако сравня външната дъска на вратата с външния човек, тогава аз сравнявам пантата с вътрешния човек когато вратата се движи насам и нататък, движи се насам и нататък външната дъска, докато пантата остава постоянно неподвижна и с това никак не се изменя.
към текста >>

24. ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Той има твърдата вяра и доверие, че всемирното същество просиява в човека, когато този устройва своя живот така, че в него се намира място за божественото.
Не, това не е нито образ, нито подобие на Бога, а същият Бог и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.219 и следв./. За Таулер разказите на писанието стават дреха, в които той облича процеси на вътрешния живот. "Ирод, който гонеше детето и искаше да го погуби, е един образец на света, който още иска да погуби това дете в един вярващ човек, ето защо човек трябва да бяга от него, ако иска да запази детето живо в себе си, а това дете е озарената вярваща душа на всеки човек." Понеже насочва своя поглед върху естествения човек, за Таулер е по-малко важно да каже, какво става, когато висшият човек влиза в естествения човек, отколкото да намери пътищата, по които трябва да вървят нисшите сили на личността, ако искат да бъдат пренесени във висшия живот. Като човек, който се подвизава с моралния живот, той иска да покаже на човека пътищата към всемирното същество. Той има твърдата вяра и доверие, че всемирното същество просиява в човека, когато този устройва своя живот така, че в него се намира място за божественото. Но никога това всемирно същество не може да просияе, ако човек се затвори в своята чиста, естествена, отделна личност. В езика на Таулер този изолиран в себе си човек е само част от света; едно отделно създание. Колкото повече се затваря в това съществуване като част на света, толкова по-малко може всемирното същество да намери място в него. "Ако човек трябва наистина да стане едно с Бога, тогава трябва да умрат и да замлъкнат и силите на вътрешния човек. Волята трябва да бъде съблечена от самото добро и от всяко воление и да стане безволна." "Човек трябва да се оттегли от всички свои сетива в себе си всички сили и да стигне до една забрава на всички неща и на самия себе си." "Защото истинното и вечно слово божие се изговаря само в пустинята, когато човек е излязъл от самия себе си и от всички неща и стои съвършено свободен, празен и самотен."
към текста >>

Неговата вяра е непоклатима, че той може да се развие до виждането на това единство.
Че дърветата се сливат, това се дължи на един необходим природен закон; и ние не трябва да възразяваме нищо против нашето зрение, а духом да познаем, защо виждаме така. Също и мистикът не се отвръща от сетивните неща. Като сетивни той ги приема такива, каквито са. И на него също му е ясно, че чрез никакво съждение на ума те не могат да се изменят. Но духом той се издига над сетивата и ума и едва тогава намира Единството. Неговата вяра е непоклатима, че той може да се развие до виждането на това единство. Ето защо той приписва на човешката природа божествената иска, която в него трябва да бъде направена да свети, да бъде превърната в собствена светлина. Не така мислят духове от рода на Герсон. Те не вярват в това собствено светене. За тях това, което човек може да вижда, остава винаги нещо външно, което може да вижда, остава винаги нещо външно, което може да дойде към тях от някаква страна също и външно. Руисбрьок вярваше, че най-висшата Мъдрост трябва да осветява мистичното виждане; Герсон вярваше, че душата може да освети едно външно учение /това на църквата /.
към текста >>

За Руисбрьок мистиката беше една вяра, че всяко съдържание на учението също се ражда в душата.
Не така мислят духове от рода на Герсон. Те не вярват в това собствено светене. За тях това, което човек може да вижда, остава винаги нещо външно, което може да вижда, остава винаги нещо външно, което може да дойде към тях от някаква страна също и външно. Руисбрьок вярваше, че най-висшата Мъдрост трябва да осветява мистичното виждане; Герсон вярваше, че душата може да освети едно външно учение /това на църквата /. За Герсон мистиката не беше нищо друго, освен човек да има едно топло чувство за всичко, което се изявява в това съдържание на учението. За Руисбрьок мистиката беше една вяра, че всяко съдържание на учението също се ражда в душата. Ето защо Герсон укорява Руисбрьок, че той си въобразява, да притежава не само способността да вижда с яснота Всемирното същество, но че в самото това виждане се изразява една дейност на Всемирното същество. Руисбрьок не можеше да бъде разбран от Герсон. Двамата говореха за съвършено различни неща. Руисбрьок има предвид душевния живот, който се вживява в неговия Бог; а Герсон само такъв душевен живот, който иска да люби Бога, когото никога не може да изживее в самия себе си. Както и мнозина други, Герсон се бореше срещу нещо, което му беше съвършено чуждо, защото не можеше да го обхване с опитността*/*В моите трудове ще се намери, че аз говоря върху "мистиката" по различни начини.
към текста >>

25. НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Николай е научният мислител, който от изследването върху нещата на света иска да се издигне на степента на един по-висш възглед; Екхарт и Таулер бяха религиозни последователи, които търсят по-висшия живот изхождайки от съдържанието на вярата.
В областта на математиката неговият принос е забележителен. В естествената наука може да бъде считан като предшественик на Коперник, защото той беше на становището, че Земята е едно подвижно небесно тяло подобно на другите. Той беше скъсал вече с един възглед, на който се опираше още сто години по-късно великият астроном Тихо де Брахе, който бе противопоставил на учението на Коперник изречението: "Земята е една твърде груба, тежка и неспособна да се движи; как Коперник може да направи от нея една звезда и да я разхожда из пространството? " Никола от Куза, който не само обгръщаше знанието на неговата епоха, но водеше още по-далеч, притежаваше също до висока степен способността да събужда това знание в един вътрешен живот, така щото то хвърляше светлина не само върху външния свят, но доставяше също на човека онзи духовен живот, към който той трябва да се стреми из най-дълбоките основи на своята душа. Когато сравним Николай Кузански с духове като Екхарт или Таулер, получаваме един забележителен резултат. Николай е научният мислител, който от изследването върху нещата на света иска да се издигне на степента на един по-висш възглед; Екхарт и Таулер бяха религиозни последователи, които търсят по-висшия живот изхождайки от съдържанието на вярата. Накрая Николай стига до същия вътрешен живот както Майстер Екхарт; но вътрешният живот на първия има като съдържание едно богато знание. Пълното значение на разликата ни става ясно, когато помислим, че за онзи, който се занимава с различните науки, съществува близката опасност да не оцени правилно значението на онзи начин на познание, който изяснява отделните области на науката. Такъв човек лесно може да бъде съблазнен да вярва, че съществува само един единствен род познание. Тогава той или ще подцени или ще надцени това познание, което води до целта във въпроси на отделните науки. В единия случай той ще пристъпи и към обектите на най-висшия духовен живот така, както към една задача на физиката, и ще се отнася с тях служейки си с понятия, с които си служи и по отношение на притегателната сила или на електричеството.
към текста >>

За нуждите на по-висшия живот ние трябва да се хвърлим в обятията на една незасегната от знанието вяра.
Тогава той или ще подцени или ще надцени това познание, което води до целта във въпроси на отделните науки. В единия случай той ще пристъпи и към обектите на най-висшия духовен живот така, както към една задача на физиката, и ще се отнася с тях служейки си с понятия, с които си служи и по отношение на притегателната сила или на електричеството. Според това, дали се счита за повече или по-малко просветлен, за него светът се превръща в една сляпо действаща машина или в един организъм, или в целесъобразно построение на един личен Бог; а може би и в една формация, която се прониква и управлява от една "мирова душа", за която има повече или по-малко ясна представа. В другия случай той ще забележи, че познанието, за което той единствено има опитност, е годно само за нещата в сетивния свят; тогава той става съмняващ се човек, който си казва: Ние не можем да знаем нищо върху нещата, които се намират над сетивния свят. Нашето знание има граници. За нуждите на по-висшия живот ние трябва да се хвърлим в обятията на една незасегната от знанието вяра. За един учен богослов като Николай Кузански, който беше същевременно естественик, беше особено близо втората опасност. Съобразно с неговото научно възпитание, той изхождаше от схоластиката, от онзи начин на мислене, който беше господствуващ сред научния живот в църквата на Средновековието, и който бе доведен до най-високо разцъфтяване от Тома Аквински /1225-1274 г./, "князът на схоластиците". Този начин на мислене трябва да поставим като заден фон, когато искаме да нарисуваме личността на Николай от Куза. Схоластиката е до най-висока степен резултат на човешкото остроумие. Логическата способност имаше в нея своите най-високи успехи.
към текста >>

При Божественото обектът не е даден в опитността; той може да бъде постигнат само във вярата.
Следователно то не можеше да се ИЗЯВИ във вътрешността чрез духовния живот, а трябваше да се изяви от вън,чрез свръхестествено съобщение. Но поради това, целта, към която се стремят схоластиците, е най-малко постижима. За Божеството трябва да се добие едно колкото е възможно по-висше понятие. В действителност Божеството е снижено до една вещ между другите вещи; само че на човека тези други вещи се изявяват по естествен път, чрез опитност; докато божеството трябва да му се изяви по свръхестествен начин. Постига се обаче една разлика между познанието на Божественото и на това, което е създадено, благодарение на това, че при създаденото външният предмет е даден в опитността, че можем да имаме знание за него. При Божественото обектът не е даден в опитността; той може да бъде постигнат само във вярата. Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата. Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата. Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О. Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление.
към текста >>

Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата.
Но поради това, целта, към която се стремят схоластиците, е най-малко постижима. За Божеството трябва да се добие едно колкото е възможно по-висше понятие. В действителност Божеството е снижено до една вещ между другите вещи; само че на човека тези други вещи се изявяват по естествен път, чрез опитност; докато божеството трябва да му се изяви по свръхестествен начин. Постига се обаче една разлика между познанието на Божественото и на това, което е създадено, благодарение на това, че при създаденото външният предмет е даден в опитността, че можем да имаме знание за него. При Божественото обектът не е даден в опитността; той може да бъде постигнат само във вярата. Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата. Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата. Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О. Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление. Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме.
към текста >>

Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата.
За Божеството трябва да се добие едно колкото е възможно по-висше понятие. В действителност Божеството е снижено до една вещ между другите вещи; само че на човека тези други вещи се изявяват по естествен път, чрез опитност; докато божеството трябва да му се изяви по свръхестествен начин. Постига се обаче една разлика между познанието на Божественото и на това, което е създадено, благодарение на това, че при създаденото външният предмет е даден в опитността, че можем да имаме знание за него. При Божественото обектът не е даден в опитността; той може да бъде постигнат само във вярата. Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата. Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата. Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О. Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление. Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме. Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/.
към текста >>

Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/.
Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата. Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О. Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление. Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме. Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/. Тук не е наша задача да изложим отношението на съдържанието на вярата към това познанието и да го обосновем. В действителност всяко съдържание на вярата произхожда от една преживяна някога опитност. След това то се съхранява по неговото външно съдържание, без да се съзнава, как е било добито. За него се твърди, че е дошло в света чрез свръхестествено откровение. Схоластиците приемаха съдържанието на християнската вяра просто като предание.
към текста >>

Тук не е наша задача да изложим отношението на съдържанието на вярата към това познанието и да го обосновем.
Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О. Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление. Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме. Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/. Тук не е наша задача да изложим отношението на съдържанието на вярата към това познанието и да го обосновем. В действителност всяко съдържание на вярата произхожда от една преживяна някога опитност. След това то се съхранява по неговото външно съдържание, без да се съзнава, как е било добито. За него се твърди, че е дошло в света чрез свръхестествено откровение. Схоластиците приемаха съдържанието на християнската вяра просто като предание. Науката, вътрешното изживяване не трябваше да проявява никакви права върху него.
към текста >>

В действителност всяко съдържание на вярата произхожда от една преживяна някога опитност.
Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление. Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме. Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/. Тук не е наша задача да изложим отношението на съдържанието на вярата към това познанието и да го обосновем. В действителност всяко съдържание на вярата произхожда от една преживяна някога опитност. След това то се съхранява по неговото външно съдържание, без да се съзнава, как е било добито. За него се твърди, че е дошло в света чрез свръхестествено откровение. Схоластиците приемаха съдържанието на християнската вяра просто като предание. Науката, вътрешното изживяване не трябваше да проявява никакви права върху него. Както науката не може да създаде едно дърво, така и схоластиката не можеше да създаде едно понятие за Бога; тя трябваше да приеме на готово понятието дадено чрез откровение, както естествената наука приема дървото като нещо готово.
към текста >>

Схоластиците приемаха съдържанието на християнската вяра просто като предание.
Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/. Тук не е наша задача да изложим отношението на съдържанието на вярата към това познанието и да го обосновем. В действителност всяко съдържание на вярата произхожда от една преживяна някога опитност. След това то се съхранява по неговото външно съдържание, без да се съзнава, как е било добито. За него се твърди, че е дошло в света чрез свръхестествено откровение. Схоластиците приемаха съдържанието на християнската вяра просто като предание. Науката, вътрешното изживяване не трябваше да проявява никакви права върху него. Както науката не може да създаде едно дърво, така и схоластиката не можеше да създаде едно понятие за Бога; тя трябваше да приеме на готово понятието дадено чрез откровение, както естествената наука приема дървото като нещо готово. Схоластикът никога не можеше да допусне, че духовното просиява и живее във вътрешността. Ето защо той поставяше на правото на науката да царува граници там, където престава областта на вътрешната опитност. Човешкото познание не трябваше да се осмелява да създаде в себе си никакво понятие за по-висшите същества.
към текста >>

Няма никакво съмнение, че отличната логическа техника, която схоластиците бяха развили и за която беше възпитан Николай, предлага едно превъзходно средство за постигането на вътрешните изживявания, макар и схоластиците да бяха възпирани от този път, поради тяхната положителна вяра.
През първите столетия от развитието на християнството, по времето на църковните отци, ние виждаме как част по част съдържанието на учението на богословието се ражда чрез приемане на вътрешните изживявания. У Йоханес Скотус Еригена, който през 9-ия век стоеше на върха на християнското богословско образование, ние намираме това съдържание на учението още изцяло като едно вътрешно изживяване, така го третира той. У схоластиците от следващите столетия този характер на едно вътрешно изживяване се изгубва на пълно; старото съдържание на учението се претълкува като съдържание на едно външно, свръхестествено откровение. Ето защо ние можем да схващаме дейността на мистиците богослови, като Таулер, Екхарт, Сузо и техните сподвижници, като кажем: Чрез съдържанието на учението на църквата, което се намира в богословието, но което беше претълкувано, те бяха подбудени да родят отново от себе си едно подобно съдържание като вътрешно изживяване. Николай от Куза тръгва по пътя, който от знанието, добито в отделните науки, да го издигне до самите вътрешни изживявания. Няма никакво съмнение, че отличната логическа техника, която схоластиците бяха развили и за която беше възпитан Николай, предлага едно превъзходно средство за постигането на вътрешните изживявания, макар и схоластиците да бяха възпирани от този път, поради тяхната положителна вяра. Николай ще може да бъде разбран напълно, когато се размисли, че неговата професия като свещеник, която го издигна до чин на кардинал, не го остави да скъса напълно с църковната вяра, която намери своя израз на времето в схоластичното богословие. Ние го намираме стигнал толкова далече в един път, в който всяка крачка по-нататък трябва да го изведе също вън от църквата. Ето защо ние разбираме кардинала най-добре, когато направим стъпката, която той не е направил; и оттам по обратен път да осветлим това, което той е искал. Най-важното понятие на духовния живот на Николай е това на "ученото невежество". Под това название той разбира едно познание, което по отношение на обикновеното знание представлява една по-висока степен.
към текста >>

Николай ще може да бъде разбран напълно, когато се размисли, че неговата професия като свещеник, която го издигна до чин на кардинал, не го остави да скъса напълно с църковната вяра, която намери своя израз на времето в схоластичното богословие.
У Йоханес Скотус Еригена, който през 9-ия век стоеше на върха на християнското богословско образование, ние намираме това съдържание на учението още изцяло като едно вътрешно изживяване, така го третира той. У схоластиците от следващите столетия този характер на едно вътрешно изживяване се изгубва на пълно; старото съдържание на учението се претълкува като съдържание на едно външно, свръхестествено откровение. Ето защо ние можем да схващаме дейността на мистиците богослови, като Таулер, Екхарт, Сузо и техните сподвижници, като кажем: Чрез съдържанието на учението на църквата, което се намира в богословието, но което беше претълкувано, те бяха подбудени да родят отново от себе си едно подобно съдържание като вътрешно изживяване. Николай от Куза тръгва по пътя, който от знанието, добито в отделните науки, да го издигне до самите вътрешни изживявания. Няма никакво съмнение, че отличната логическа техника, която схоластиците бяха развили и за която беше възпитан Николай, предлага едно превъзходно средство за постигането на вътрешните изживявания, макар и схоластиците да бяха възпирани от този път, поради тяхната положителна вяра. Николай ще може да бъде разбран напълно, когато се размисли, че неговата професия като свещеник, която го издигна до чин на кардинал, не го остави да скъса напълно с църковната вяра, която намери своя израз на времето в схоластичното богословие. Ние го намираме стигнал толкова далече в един път, в който всяка крачка по-нататък трябва да го изведе също вън от църквата. Ето защо ние разбираме кардинала най-добре, когато направим стъпката, която той не е направил; и оттам по обратен път да осветлим това, което той е искал. Най-важното понятие на духовния живот на Николай е това на "ученото невежество". Под това название той разбира едно познание, което по отношение на обикновеното знание представлява една по-висока степен. Знание в един по-нисш смисъл значи схващането на един предмет чрез духа.
към текста >>

Схоластичният възглед обявяваше знанието за безсилно да стигне до едно такова развитие и в точката, където трябва да престане знанието, извикваше на помощ на знанието вярата опираше се навъншно откровение.
Следователно Бог, на когото приписваме качества, не е истинския Бог. Ние идваме до истинския Бог, когато над един Бог с такива качества си представим един "свръхбог". За този Бог ние не можем да знаем в обикновения смисъл нищо. За да стигнем до него, "знанието" трябва да се влее в "не-знанието". Виждаме, че на основата на един такъв възглед стои съзнанието, че от това, което неговите науки са му доставили, човек може да развие даже по чисто естествен път едно по-висше познание, което не е вече само знание. Схоластичният възглед обявяваше знанието за безсилно да стигне до едно такова развитие и в точката, където трябва да престане знанието, извикваше на помощ на знанието вярата опираше се навъншно откровение. Следователно Николай от Куза беше на път да развие от знанието отново това, което схоластиците бяха обявили за непостижимо за познанието. Следователно от гледището на Николай Кузански не можем да говорим, че съществува един вид познание. Напротив познанието се раздели на едно такова, което доставя знание за външните неща, и едно такова, което е самият обект, за който добиваме едно познание. Първото познание царува в науките, които добиваме върху нещата и процесите на сетивния свят; второто е в нас, когато живеем в самото добито нещо. Вторият вид познание се развива от първия.
към текста >>

Съществуват главно три пътища, по които човек може да тръгне, когато стигне там, където Николай е стигнал: Единият е положителната вяра, която идва към нас отвън; вторият е отчаянието; човек стои сам със своя товар и чувства цялото съществуване да се люлее заедно с него; третият е развитието на най-дълбоките, собствени сили на човека.
Сега той трябва да познае, че сам трябва вече да включи, да внесе своето богатство в потока на мировите действия, както по-рано самата природа включваше неговата бедност в себе си. Тук най-злите демони дебнат човека. Неговата сила лесно може да бъде парализирана. Вместо сам да извърши присъединяването с природата, при едно такова парализиране той ще прибегне до едно идващо отвън откровение, което отново го спасява от неговата самотност, което отново връща знанието чувствано от него като товар в първичното лоно на съществуването, в Бога. Както Николай от Куза, той ще вярва, че върви по свой собствен път; но в действителност ще намери само онзи път, който му е показало неговото духовно развитие. Съществуват главно три пътища, по които човек може да тръгне, когато стигне там, където Николай е стигнал: Единият е положителната вяра, която идва към нас отвън; вторият е отчаянието; човек стои сам със своя товар и чувства цялото съществуване да се люлее заедно с него; третият е развитието на най-дълбоките, собствени сили на човека. Единият водач в този трети път трябва да бъде доверието в света. Другият водач трябва да бъде смелостта да следва това доверие, безразлично къде той го води.*/*Тук се загатва само с малко думи върху Пътя на духовното познание, който аз подробно описах в моите по-късно излезли книги, особено в "Как се добиват познания за висшите светове", "Очерк на една тайна наука" и "Загадки на душата"/.
към текста >>

26. ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Противоположно на църковната вяра, която се придържаше към външното изповедание на религията, те насочваха към задълбочаването на вътрешния живот.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ За Парацелзий беше преди всичко важно да добие върху природата идеи, които дишат духа на застъпеното от него висше познание. Един сроден нему мислител, който приложи същия начин на мислене предимно върху собствената природа на човека, е Валентин Вайгел /1533-1588 г./. Той е израснал от протестантското богословие в същия смисъл, в който Екхарт, Таулер и Сузо бяха израснали от католическото богословие. Негови предшественици са Сабастиан Франк и Каспар Швенкфелдт. Противоположно на църковната вяра, която се придържаше към външното изповедание на религията, те насочваха към задълбочаването на вътрешния живот. За тях не е важен Исус, за който проповядва Евангелието, а Христос, който може да бъде роден във всеки човек от неговата по-дълбока природа и който трябва да бъде за него спасител от нисшия живот и ръководител към идеалното възвисяване. Вайгел упражняваше спокойно и скромно своята длъжност като свещеник в Чопау. Едва от оставените от него и напечатани през 17-ия век съчинения може да се разбере нещо от важните идеи, които се бяха родили в него върху природата на човека. /От неговите съчинения цитираме: Златната дръжка, как да познаем без погрешка всички неща, неизвестни на много учени и въпреки това необходимо е да бъдат познати от всички хора. Познай себе си.
към текста >>

27. ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ GA_8 Християнството като мистичен факт

Белезите на често цитираната вяра в прогреса на човечеството избледняваха все повече; въпросът за смисъла на живота се свеждаше само до анемични стратегии за едно голо просъществуване.
Да отричаш Духа - е самозаблуждение." Рудолф Щайнер, 1917 г. „Човекът днес не е в състояние да овладее своите мисли по истински човешки начин. Това е най-съществената характеристика на нашата епоха." С тази констатация Рудолф Щайнер запознава своите слушатели през 1918 година и едва ли някой се е усъмнил тогава в истинността на тази диагноза, защото западната култура току-що бе записала още една дата в своята история тази на Първата световна война, с която това толкова многообещаващо, младо столетие вече бе загубило своята невинност. Белезите на често цитираната вяра в прогреса на човечеството избледняваха все повече; въпросът за смисъла на живота се свеждаше само до анемични стратегии за едно голо просъществуване. Стрелките, обозначаващи пътя към модерното развитие бяха отдавна поставени още когато науките бяха решили окончателно да осъществят закъснялото си отделяне от метафизиката. Яростно дискутираният в миналото проблем за превъзходството на Духа над материята от една страна и на материята над Духа от другата, остави само незадоволителния, съвсем еднозначен белег: На безрезервна вяра в науката и техниката и на резервирано неверие спрямо всичко, чието съществуване не би могло да се докаже чрез методите и инструментариума на природните науки. Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абстрактно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване. С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на Бога; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя. Преди няколко години един кръг от реномирани учени („Римският клуб") шокира обществеността с прогнозите си за скорошното приближаване до границите на еволюцията: Природата, земята, атмосферата са в края на своята поносимост по отношение на дегенеративните процеси в човешката цивилизация, се казва в дискусионния доклад.
към текста >>

Яростно дискутираният в миналото проблем за превъзходството на Духа над материята от една страна и на материята над Духа от другата, остави само незадоволителния, съвсем еднозначен белег: На безрезервна вяра в науката и техниката и на резервирано неверие спрямо всичко, чието съществуване не би могло да се докаже чрез методите и инструментариума на природните науки.
Рудолф Щайнер, 1917 г. „Човекът днес не е в състояние да овладее своите мисли по истински човешки начин. Това е най-съществената характеристика на нашата епоха." С тази констатация Рудолф Щайнер запознава своите слушатели през 1918 година и едва ли някой се е усъмнил тогава в истинността на тази диагноза, защото западната култура току-що бе записала още една дата в своята история тази на Първата световна война, с която това толкова многообещаващо, младо столетие вече бе загубило своята невинност. Белезите на често цитираната вяра в прогреса на човечеството избледняваха все повече; въпросът за смисъла на живота се свеждаше само до анемични стратегии за едно голо просъществуване. Стрелките, обозначаващи пътя към модерното развитие бяха отдавна поставени още когато науките бяха решили окончателно да осъществят закъснялото си отделяне от метафизиката. Яростно дискутираният в миналото проблем за превъзходството на Духа над материята от една страна и на материята над Духа от другата, остави само незадоволителния, съвсем еднозначен белег: На безрезервна вяра в науката и техниката и на резервирано неверие спрямо всичко, чието съществуване не би могло да се докаже чрез методите и инструментариума на природните науки. Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абстрактно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване. С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на Бога; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя. Преди няколко години един кръг от реномирани учени („Римският клуб") шокира обществеността с прогнозите си за скорошното приближаване до границите на еволюцията: Природата, земята, атмосферата са в края на своята поносимост по отношение на дегенеративните процеси в човешката цивилизация, се казва в дискусионния доклад. Но, както писа поетът Фридрих Хьолдерлин: „Там, където е опасността, израства и спасението." Дали обаче това се вижда и разбира добре? Може би първата стъпка би била да се премахнат най- напред всички граници, разделенията, които хората сами поставиха и които доведоха до едностранчивост, както и до усамотеност в мисленето и в действията.
към текста >>

Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абстрактно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване.
„Човекът днес не е в състояние да овладее своите мисли по истински човешки начин. Това е най-съществената характеристика на нашата епоха." С тази констатация Рудолф Щайнер запознава своите слушатели през 1918 година и едва ли някой се е усъмнил тогава в истинността на тази диагноза, защото западната култура току-що бе записала още една дата в своята история тази на Първата световна война, с която това толкова многообещаващо, младо столетие вече бе загубило своята невинност. Белезите на често цитираната вяра в прогреса на човечеството избледняваха все повече; въпросът за смисъла на живота се свеждаше само до анемични стратегии за едно голо просъществуване. Стрелките, обозначаващи пътя към модерното развитие бяха отдавна поставени още когато науките бяха решили окончателно да осъществят закъснялото си отделяне от метафизиката. Яростно дискутираният в миналото проблем за превъзходството на Духа над материята от една страна и на материята над Духа от другата, остави само незадоволителния, съвсем еднозначен белег: На безрезервна вяра в науката и техниката и на резервирано неверие спрямо всичко, чието съществуване не би могло да се докаже чрез методите и инструментариума на природните науки. Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абстрактно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване. С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на Бога; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя. Преди няколко години един кръг от реномирани учени („Римският клуб") шокира обществеността с прогнозите си за скорошното приближаване до границите на еволюцията: Природата, земята, атмосферата са в края на своята поносимост по отношение на дегенеративните процеси в човешката цивилизация, се казва в дискусионния доклад. Но, както писа поетът Фридрих Хьолдерлин: „Там, където е опасността, израства и спасението." Дали обаче това се вижда и разбира добре? Може би първата стъпка би била да се премахнат най- напред всички граници, разделенията, които хората сами поставиха и които доведоха до едностранчивост, както и до усамотеност в мисленето и в действията. Никога досега границите между науката и религията, между изкуството и религията не са били така силно подчертани, както днес.
към текста >>

28. МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите.
Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни. А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество. Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин. Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения. Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа. Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите. Те искат само да предложат плодовете, които техният Дух сам е събрал; дали другият ги вижда, това ще зависи само от обстоятелството, дали неговото духовно око е отворено. В човека има нещо, което първоначално му пречи да вижда с духовните очи. Отначало той е изцяло това, което са неговите сетива, а неговият ум е само тълкувател и съдия на неговите сетива. Тези сетива биха изпълнили зле своята служба, ако не почиваха на истинността, за това което казват. Лошо би било това сетиво, което от своята гледна точка не би твърдяло безусловната действителност на своите зрителни възприятия.
към текста >>

29. ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Давид Фридрих Щраус (виж „Стара и нова вяра") счита за голямо постижение на новото време, че вече не мислим както по-рано, когато хората са вярвали, че едно съвършено органическо същество е било създадено от нищото като едно чудо.
Не е ли така и с живота? Не влизат ли хората в хоризонта на съществуванието с най-различни способности? От къде идват различията? От нищото ли се получават те? Нашата естествена наука много се гордее с това, че е изгонила чудесата от областта на нашите възгледи относно органическия живот. Давид Фридрих Щраус (виж „Стара и нова вяра") счита за голямо постижение на новото време, че вече не мислим както по-рано, когато хората са вярвали, че едно съвършено органическо същество е било създадено от нищото като едно чудо. Ние разбираме съвършеното, когато можем да го обясним като развитие от несъвършеното. Строежът на маймуната не е вече никакво чудо, когато приемаме за неин предшественик първичните риби, които постепенно са се преобразили. Нека да приемем, че това, което изглежда вярно за природата, то е вярно и за Духа. Трябва ли съвършеният Дух да има същите предпоставки както и несъвършеният? Трябва ли Гьоте да има същите условия, каквито има кой да е хотентот?
към текста >>

30. МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Елевзинските тържества били красноречиво свидетелство за вярата във вечността на човешката душа.
Това същество иска да подари на човека безсмъртие. Деметра скрива през нощта своя възпитаник в огъня. Но човек не може да понася чистата сила на огъня (на Духа). Деметра трябва да се откаже от своето намерение. Тя може само да създаде един култ, чрез който, доколкото това е възможно, човек да участвува в Божественото. Елевзинските тържества били красноречиво свидетелство за вярата във вечността на човешката душа. Това свидетелство намира своя символичен израз в мита за Персефона. Заедно с Деметра и Персефона, в Елевзис са устройвали и празненства в чест на Дионисий. Както в Деметра почитали божествения творец на Вечното в човека, така в Дионисий почитали Божественото, чиито непрестанни метаморфози образуват нашия видим свят. Богът, който се е разлял, който се е разпокъсал в света, за да се роди отново духовно, трябвало да бъде отпразнуван заедно с Деметра. (Едно блестящо представяне на Елевзинските Мистерии се намира в книгата „Източни светилища" от Едуард Шуре, Париж 1898).
към текста >>

31. ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Че Той е живял и че неговите последователи му принадлежат: тази вяра застава на мястото на това, което по-рано са искали да постигнат в Мистериите.
В него Словото става плът. Следователно това, което за древните обреди на Мистериите се извършвало вътре в светилищата, християнството го представя като световно-исторически факт. Християнската общност вярва в Христос Исус, посветения, единственият по своето величие посветен. На нея той доказал, че светът е божествен. За християнската общност мъдростта на Мистериите била неразделно свързана с личността на Христос Исус. Че Той е живял и че неговите последователи му принадлежат: тази вяра застава на мястото на това, което по-рано са искали да постигнат в Мистериите. От сега нататък за онези, които принадлежали на Христовата общност, една част от това, което по-рано можеше да се постигне чрез мистичните методи, може да бъде заместено с убеждението, че Божественото се е изявило в Словото, че е станало плът. От сега нататък меродавно беше не това, за което Духът на всеки отделен човек трябва дълго да се подготвя; а това, което са чули и видели тези, които са били около Исус и което е било предадено чрез тях. „Това, което е било отначало, което сме чули, което сме пипали с ръцете си за Словото на Живота..., което сме видели и чули, това ви възвестяваме за да имате и вие общение с нас." Така е писано в Първото послание на Йоан. И точно тази непосредствена действителност трябва да обхване като жива връзка всички поколения и да се предава мистично от поколение на поколение като „Църква". Така трябва да се разбират думите на св.
към текста >>

А посвещението дава на миста християнин възможност да изживее съзнателно съдържанието на „Голготската Мистерия", докато вярата прави хората да участвуват несъзнателно в мистичното течение, което извира от събитията, описани в Новия Завет и което прониква в духовния живот на човечеството.
В това, което Христос е изпитал, трябва да виждаме една напълно определена степен на посвещението. Когато мистът от предхристиянското време минавал през тази Христова опитност, чрез своето посвещение, той постигал едно състояние, което го правело способен да възприема в духовния свят неща, на които не отговаря никакъв факт от физическия свят. Той е изпитвал това, което Мистерията на Голгота обгръща във висшия свят. Когато мистът християнин минава през тази опитност чрез посвещение, той същевременно вижда историческото събитие на Голгота и знае, че в това събитие, което е станало на физическия свят, се намира същото съдържание, каквото по-рано е имало само в свръхсетивните факти на Мистериите. Следователно, чрез „Тайната на Голгота" върху християнската общност се разлива нещо, което по-рано се е разливало върху миста в светлината на Мистериите. А посвещението дава на миста християнин възможност да изживее съзнателно съдържанието на „Голготската Мистерия", докато вярата прави хората да участвуват несъзнателно в мистичното течение, което извира от събитията, описани в Новия Завет и което прониква в духовния живот на човечеството.
към текста >>

32. ЕВАНГЕЛИЯТА GA_8 Християнството като мистичен факт

Фактът, че у книжниците, принадлежащи на четири различни традиции е била събудена вярата, говори за висотата на Исусовата личност.
Евангелистите черпят не от историята, а от преданията на Мистериите. Но естествено, не на всички места, където е бил въведен култът на Мистериите, тези предания са имали пълно и буквално съвпадение. Въпреки това, имало е достатъчно голяма съгласуваност за да могат будистите да разкажат живота на своя Бого-човек, почти точно както евангелистите на християнството са сторили това за своя Бого-човек. Но все пак е имало и различия. Необходимо е сега само да приемем, че четиримата евангелисти са черпили от различни предания на Мистериите. Фактът, че у книжниците, принадлежащи на четири различни традиции е била събудена вярата, говори за висотата на Исусовата личност. У тях се събужда вярата, че Исус е този, който отговаря до съвършена степен на един посветен, така че те могат да се отнасят към него като към една личност, която живее типичния живот, предварително изобразен в техните Мистерии. След това те описват неговия живот според мерилото на своите мистерийни предания, запазвайки главните събития от този живот. И когато първите трима евангелисти (синоптиците) описват живота на Исус по сходен начин, това само приказва, че те са черпили от сходни мистерийни източници. Четвъртият евангелист е пропил своето писание с идеи, които ни напомнят за религиозния философ Филон. Това също е доказателство, че той изхожда от същото мистично предание, до което е бил близо и Филон.
към текста >>

У тях се събужда вярата, че Исус е този, който отговаря до съвършена степен на един посветен, така че те могат да се отнасят към него като към една личност, която живее типичния живот, предварително изобразен в техните Мистерии.
Но естествено, не на всички места, където е бил въведен култът на Мистериите, тези предания са имали пълно и буквално съвпадение. Въпреки това, имало е достатъчно голяма съгласуваност за да могат будистите да разкажат живота на своя Бого-човек, почти точно както евангелистите на християнството са сторили това за своя Бого-човек. Но все пак е имало и различия. Необходимо е сега само да приемем, че четиримата евангелисти са черпили от различни предания на Мистериите. Фактът, че у книжниците, принадлежащи на четири различни традиции е била събудена вярата, говори за висотата на Исусовата личност. У тях се събужда вярата, че Исус е този, който отговаря до съвършена степен на един посветен, така че те могат да се отнасят към него като към една личност, която живее типичния живот, предварително изобразен в техните Мистерии. След това те описват неговия живот според мерилото на своите мистерийни предания, запазвайки главните събития от този живот. И когато първите трима евангелисти (синоптиците) описват живота на Исус по сходен начин, това само приказва, че те са черпили от сходни мистерийни източници. Четвъртият евангелист е пропил своето писание с идеи, които ни напомнят за религиозния философ Филон. Това също е доказателство, че той изхожда от същото мистично предание, до което е бил близо и Филон. В Евангелията имаме работа с различни съставни части.
към текста >>

33. ЧУДОТО С ЛАЗАР GA_8 Християнството като мистичен факт

" Не е правилно да твърдим както Ренан; „Другите чудеса на Исус са били случайни събития; те са били разказвани на вяра и в устата на народа са били преувеличавани, а след като са станали, противниците му не са мислили вече за тях.
Ето защо трябва да предположим, че в събитието на едно възкресение от мъртвите, което представлява най-голяма трудност за очите, ушите и логичната мисъл, се крие възможно най-дълбок смисъл. Към това се прибавя и нещо друго. Ернест Ренан в своята книга „Животът на Исус" загатва за това, че без съмнение възкресението на Лазар е упражнило решаващо влияние върху края на Исусовия живот. От становището, на което застава Ренан, такава мисъл е нещо невъзможно. Защо слухът за възкресението на един човек от мъртвите е изглеждал толкова опасен за неговите противници, че те изтръпват, започват да питат: „- Могат ли Исус и юдейството да живеят заедно? " Не е правилно да твърдим както Ренан; „Другите чудеса на Исус са били случайни събития; те са били разказвани на вяра и в устата на народа са били преувеличавани, а след като са станали, противниците му не са мислили вече за тях. А това е било едно истинско събитие, което е станало публично и можело да затвори устата на фарисеите. Всички врагове на Исус били разтревожени от големия шум, който се вдигал около това събитие. Разказва се, че те търсели да убият Лазар." Необяснимо е, защо това трябваше да е така, ако възгледът на Ренан беше прав, а именно, че във Витания е било само инсценирано едно илюзорно действие, което трябвало да послужи за да засили вярата в Исус: „Може би Лазар, още блед след своето боледуване, е накарал да го увият като мъртъв и да го положат в гроба на семейството му. Тези гробове били големи, изкопани в скалите дупки, в които се влизало през четвъртит отвор. Този отвор се затварял с огромен камък.
към текста >>

Разказва се, че те търсели да убият Лазар." Необяснимо е, защо това трябваше да е така, ако възгледът на Ренан беше прав, а именно, че във Витания е било само инсценирано едно илюзорно действие, което трябвало да послужи за да засили вярата в Исус: „Може би Лазар, още блед след своето боледуване, е накарал да го увият като мъртъв и да го положат в гроба на семейството му.
От становището, на което застава Ренан, такава мисъл е нещо невъзможно. Защо слухът за възкресението на един човек от мъртвите е изглеждал толкова опасен за неговите противници, че те изтръпват, започват да питат: „- Могат ли Исус и юдейството да живеят заедно? " Не е правилно да твърдим както Ренан; „Другите чудеса на Исус са били случайни събития; те са били разказвани на вяра и в устата на народа са били преувеличавани, а след като са станали, противниците му не са мислили вече за тях. А това е било едно истинско събитие, което е станало публично и можело да затвори устата на фарисеите. Всички врагове на Исус били разтревожени от големия шум, който се вдигал около това събитие. Разказва се, че те търсели да убият Лазар." Необяснимо е, защо това трябваше да е така, ако възгледът на Ренан беше прав, а именно, че във Витания е било само инсценирано едно илюзорно действие, което трябвало да послужи за да засили вярата в Исус: „Може би Лазар, още блед след своето боледуване, е накарал да го увият като мъртъв и да го положат в гроба на семейството му. Тези гробове били големи, изкопани в скалите дупки, в които се влизало през четвъртит отвор. Този отвор се затварял с огромен камък. Марта и Мария побързали да посрещнат Исус още преди той да е стъпил във Витания и го завели на гроба. Вълнението, което Исус изпитал при гроба на своя приятел, считан за умрял, било взето от присъствуващите за онова смущение и потрепване, което е съпровождало чудесата. (Йоан,11,33 и 38).
към текста >>

Вярата не познава никакъв друг закон, освен този, който за нея е истина."
Вълнението, което Исус изпитал при гроба на своя приятел, считан за умрял, било взето от присъствуващите за онова смущение и потрепване, което е съпровождало чудесата. (Йоан,11,33 и 38). Според убеждението, божествената сила в човека се проявява в едно епилептично и конвулсивно състояние. Вземайки за вярно нашето горно предположение, Исус поискал още веднъж да види този, когото обичал и когато отместили надгробния камък, Лазар излязъл вън в своята плащеница и с глава, увита в саван. Естествено това е трябвало да бъде общо прието като едно възкресение. Вярата не познава никакъв друг закон, освен този, който за нея е истина." Не изглежда ли подобно тълкуване съвършено наивно, когато, както прави Ренан, с него свързваме възгледа: „Всичко изглежда да говори за това, че чудото от Витания е допринесло значително за ускоряване смъртта на Исус? " Въпреки това няма съмнение, че в основата на Ренановото твърдение лежи едно вярно усещане. Обаче Ренан не може да изтълкува и оправдае това усещане със свои средства. Исус би трябвало да е извършил нещо особено важно във Витания, за да се оправдаят думите: „Тогавашните свещеници и старейшини свикваха съвет и казаха: Какво да правим? Този човек върши много знамения." (Йоан, 11, 47).
към текста >>

Би било твърде банално да вярваме, че Исус е искал да каже: „Лазар се е разболял за да мога аз да покажа чрез него своето изкуство." И бихме изпаднали в друга крайност, ако смятаме, че Исус е искал да покаже как вярата в него може отново да оживи един мъртвец в обикновения смисъл на думата.
Трябва да се съгласим, че целият разказ в Евангелието на Йоан е обвит в едно тайнствено було. За да се уверим в това, нужно е само да обърнем внимание на следното. Ако разказът трябва да се вземе буквално във физически смисъл, какво означават тогава думите на Исус: „Тази болест не е за смърт, а за Славата на Бога, за да се прослави чрез нея Син Божи." Този е обикновеният превод на съответните думи от Евангелието, но ние ще се приближим по-добре до същността на въпроса, ако дадем правилния превод на гръцкия текст: „За изявяването на Бога, за да се изяви чрез това Син Божи." А какво означават другите думи: Исус каза: „Аз съм възкресението и животът. Който вярва в мене, той ще живее, ако и да умре." (Йоан, 11, 4 и 25). Би било твърде банално да вярваме, че Исус е искал да каже: „Лазар се е разболял за да мога аз да покажа чрез него своето изкуство." И бихме изпаднали в друга крайност, ако смятаме, че Исус е искал да покаже как вярата в него може отново да оживи един мъртвец в обикновения смисъл на думата. Какво ново би имало в един човек, който е възкръснал от мъртвите, ако след възкресението той би бил същият, както преди своята смърт? Какъв смисъл би имало, ако животът на един такъв човек се увенчава с думите: „Аз съм възкресението и живота"? Но думите на Исус веднага получават смисъл, ако ги приемем като израз на едно духовно събитие и след това ги разберем в известно отношение дори буквално, така както те се намират в текста. А Исус казва, че той е Възкресението, което е станало с Лазар; че той е Животът, който Лазар живее. Да вземем буквално това, което Христос представлява в Евангелието на Йоан.
към текста >>

Човек добива вяра в новия живот.
Тук думата „образно" показва, че един външен процес се извършва сетивно- действително, но като такъв, той е все пак само образ. Тук имаме работа не с един недействителен, а с един действителен образ. В продължение на три дни земното тяло е наистина мъртво. От смъртта възкръсва новият живот. Този живот е надживял смъртта. Човек добива вяра в новия живот. Точно това се случва с Лазар. Исус го подготвя за възкресението. Тук става дума за една символично-действителна болест. За една болест, която е едно посвещение и която след три дни води до действително нов живот. Лазар е узрял да мине през този процес.
към текста >>

34. АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН GA_8 Християнството като мистичен факт

Борбата утихва чрез новата вяра.
5, ст. 9-10). И при отварянето на всеки печат животните обясняват това, което знаят (гл. 6). При отварянето на първия печат, Йоан вижда един бял кон, на който седи конник с лък. Тук става видима първата космична сила, въплъщение на мисълта на сътворението. Тя се насочва по нов път от новия конник, християнството. Борбата утихва чрез новата вяра. При отварянето на втория печат се явява червен кон, на който също стои конник. Той отнема Мира, втората сила на света, за да не пренебрегне човечеството поради леност грижите на божествения свят. При отварянето на третия печат се изявява мировата сила на Правдата, донесена от християнството; при четвъртия печат се изявява религиозната сила, която чрез християнството приема нов облик. Така става ясно значението на четирите животни. Те са четирите главни световни сили, които чрез християнството приемат ново ръководство: Войната (Лъвът), Мирната работа (Телецът), Правдата (Съществото с човешко лице) и Религиозният полет (Орелът).
към текста >>

35. ИСУС В ИСТОРИЧЕСКИ АСПЕКТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Мийд: „Откъси от една изгубена вяра".) Достатъчно е да разгледаме само отделни места от това съчинение, за да разберем за какво става дума:
Който можел да пробуди в себе си Духа до определена степен и да има опитности за него, се издигал до по-висока степен в ордена и съобразно с това се радвал на непринуден авторитет. Сродни с есеите били живеещите в Египет терапевти. За начина на техния живот могат да се намерят подробни пояснения в едно от съчиненията на философа Филон: „За съзерцателния живот". Спорът дали това съчинение е автентично или не, трябва да се счита днес за положително решен и да се приеме за правилно, че Филон действително е описал живота на една общност, съществувала дълго преди Христос и добре позната нему. (Относно този въпрос да се види книгата на Г. Р. Мийд: „Откъси от една изгубена вяра".) Достатъчно е да разгледаме само отделни места от това съчинение, за да разберем за какво става дума: „Жилищата на терапевтите са външно прости, осигуряващи само предпазването от слънчевата жега и външния студ. Те не са разположени нагъсто, както в градовете, защото близкото съседство не е привличащо за този, който търси уединението; но те не са и много отдалечени едно от друго, за да не затрудняват задружния живот, който те толкова много ценят; а и при случай на нападение от разбойници да могат лесно да си помагат. Във всеки дом има едно свещено място, наречено храм и манастир, една малка стаичка или килия, в която те се отдават на тайните на висшия живот... Те притежават също съчинения на древни писатели, които в миналото са ръководили тяхната школа и са оставили обяснения върху методите, употребявани в алегоричните писания... Тълкуването на свещените писания е било насочено върху дълбокия смисъл на алегоричните писания." Виждаме, че става дума за нещо, което било култивирано в по-тесен кръг също и в Мистериите. Естествено е, че по този начин строгият характер на Мистериите бил отслабен.
към текста >>

36. ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО GA_8 Християнството като мистичен факт

Вярата във вечното превръщане на душата се превръща във вяра, засягаща личното безсмъртие.
Не Вечното в душата побеждава смъртта и не то се пробужда като Божествен Принцип чрез своята сила; а това, което е било в Исус единният Бог, то ще се яви и ще възкреси душите. Така личността приема съвършено ново значение. На тази личност се отнема Вечното, Безсмъртното. Тя остава сама. Ако не искаме да отричаме Вечното, трябва да припишем безсмъртието на тази личност. Вярата във вечното превръщане на душата се превръща във вяра, засягаща личното безсмъртие. Тази личност получава всеобхватно значение, защо то тя е единственото, което остава от човека. От сега нататък между личността и безграничния Бог не съществува вече нищо общо. Човек трябва да се постави в непосредствена връзка с него. Досега човекът не беше способен да стане божествен в по-висока или по-ниска степен; той беше просто човек и стоеше в непосредствена, но външна връзка с Бога. Който познава древния възглед на Мистериите, трябва да чувствува това като съвършено нова нота в светогледа.
към текста >>

(Блестящо описание на развитието на Гнозиса дава споменатата по-горе книга на Мийд „Откъси от една изгубена вяра".) Ние можем да разберем тези гностици, ако ги разглеждаме като хора, пропити от мъдростта на Мистериите и устремени да разберат християнството от гледището на Мистериите.
Понятието „еретик" приема все по-установена форма. През първите столетия на християнството личното търсене на божествения път е било до по-голяма степен достояние на личността, отколкото през следващите столетия. Трябваше да измине дълго време, за да стане възможно убеждението на Августин: „Аз не бих вярвал в истинността на Евангелията, ако не бях заставен от авторитета на католическата църква." Борбата между Мистериите и християнството приема особен отпечатък чрез различните „гностически" секти и писатели. Като гностици трябва да считаме всички писатели, които търсели един по-дълбок смисъл в християнското учение. (Блестящо описание на развитието на Гнозиса дава споменатата по-горе книга на Мийд „Откъси от една изгубена вяра".) Ние можем да разберем тези гностици, ако ги разглеждаме като хора, пропити от мъдростта на Мистериите и устремени да разберат християнството от гледището на Мистериите. За тях Христос е Логосът. Като такъв той е от духовно естество. В своята първична същност, Той не може да дойде до човека от вън. Той трябва да бъде пробуден в душата. Обаче историческият Исус трябва да има отношение към този духовен Логос.
към текста >>

Това е пропастта между знанието и вярата, между познанието и религиозното чувство.
Тук винаги се поражда борба. В действителност, човек може да намери само своя собствен божествен дял, но това е човешки-божественото, намиращо се в определена степен на развитие. А християнският Бог е определен, съвършен в себе си Бог. Човекът можеше да намери в себе си сила да се издигне до Него, но той не можеше да счита това, което изживява на определена степен в душата си, за тъждествено с този Бог. Между това, което човек може да познае в душата си, и онова, което християнството наричаше Божествено, се поражда една пропаст. Това е пропастта между знанието и вярата, между познанието и религиозното чувство. За един мист, в стария смисъл на думата, тази пропаст не може да съществува. Защото той наистина знае, че може да обхване Божественото само постепенно; но знае също, защо може да постигне само това. За него е ясно, че с Божественото, което се открива в душата му, той притежава истинското, живото Божествено; ето защо ще му бъде трудно да говори за него. Такъв мист не иска ни най-малко да познае съвършения Бог, но той иска да има опитности в божествения живот. Той иска сам да бъде обожествен; а не да постига само едно външно отношение към божествения свят.
към текста >>

37. АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА GA_8 Християнството като мистичен факт

Той стига до представата: „Кой може да бъде толкова заслепен да каже, че църквата на апостолите не заслужава никаква вяра, когато тази църква е така вярна на своята мисия, поддържана от единството на множество братя, които така съвестно са предали писанията на следващите поколения и когато църквата е поддържала амвоните на християнското учение в непрекъсната верига до днешните епископи?
Словото, станало човек, Исус, беше показало пътя, по който трябва да върви душата, ако иска да стигне до онова, за което трябва да говори, когато се намира сама със себе си. През 385 година в Милано, Августин се запозна с учението на Амброзий. Всички негови съмнения относно Новия и Стария Завет изчезнаха, когато учителят му изтълкува важните места не само в буквален смисъл, но „с повдигане на мистичната завеса, коя то закрива Духа". За Августин това, което бе пазено в Мистериите, се въплъщава в историческата традиция на Евангелията и в обществото, което пази тази традиция. Той постепенно се убеждава, че „законът на църквата, които гласи, че трябва да вярваме в това, което е недоказано, е напълно умерен и без никаква злоба". Той стига до представата: „Кой може да бъде толкова заслепен да каже, че църквата на апостолите не заслужава никаква вяра, когато тази църква е така вярна на своята мисия, поддържана от единството на множество братя, които така съвестно са предали писанията на следващите поколения и когато църквата е поддържала амвоните на християнското учение в непрекъсната верига до днешните епископи? " Начинът на мислене, характерен за Августин, му показва, че със Събитието на Христос, за душата, търсеща Духа, настъпват условия, различни от съществуващите по-рано. За него е било твърдо установено, че в Христос Исус се изявява във външния исторически свят онова, което мистът е търсел чрез своята подготовка в Мистериите. Едно от неговите най-важни изказвания е: „Това, което днес се нарича християнска религия, е съществувало и у древните, а не е липсвало и в началото на човешкия род до момента, когато Христос се яви в плът; едва сега истинската религия, която е съществувала и по-рано, получава названието християнство." За такъв начин на мислене са били възможни два пътя. Единият от тези пътища е този, за който може да се каже: когато човешката душа развие онези сили, чрез които тя стига до познанието на своя истински Аз, ако е отишла достатъчно далече, тя ще стигне и до познанието на Христос, и на всичко, което е свързано с него.
към текста >>

Така се изразяват, доколкото то е възможно да се каже, онези велики несравними души, за които приемаме, че са видели и още виждат... Ние стигаме до една точка, където признаваме, колко вярно е това, което се предлага на нашата вяра, колко добре и здравословно сме били възпитани от нашата майка, Църквата, и колко полезно е било онова мляко, което апостол Павел предлага за храна на малките..." (Другият начин на разбиране, който обхваща мистерийното познание, обогатено с Христовото Събитие, е извън рамките на тази книга.
Този път се състои в това, човек да приключи с развитието на душевните сили в определена точка и да вземе представите, свързани с Христовото Събитие, от писанията и от устните предания. Августин счита, че първият път излиза от гордостта на душата, а вторият, според него, отговарял на истинското смирение. Така, към онези, които искат да вървят в първия път, той казва: „Вие ще намерите мир в истината, но за това е необходимо смирение, което е твърде трудно за вашия силен гръб." Напротив, той чувствувал като едно безгранично блаженство факта, че от „явяването на Христос в плът" насам, човек може да си каже: Всяка душа може да стигне до опитности за духовното, ако търсейки в себе си, тя стигне толкова далече, колкото има възможност да стори това, после, за да се добере до най-висшето, тя може да има доверие в това, което писмените и устни християнски предания казват за Христос и неговото откровение. Той допълва: „Какво блаженство, каква трайна радост на върховното и истинско благо ни се предлага, каква яснота, какъв полъх от Вечността? Но как да изразя това? Така се изразяват, доколкото то е възможно да се каже, онези велики несравними души, за които приемаме, че са видели и още виждат... Ние стигаме до една точка, където признаваме, колко вярно е това, което се предлага на нашата вяра, колко добре и здравословно сме били възпитани от нашата майка, Църквата, и колко полезно е било онова мляко, което апостол Павел предлага за храна на малките..." (Другият начин на разбиране, който обхваща мистерийното познание, обогатено с Христовото Събитие, е извън рамките на тази книга. Той е опи сан в моята книга „Въведение в Тайната Наука".) Докато през епохата преди Христос човекът, който искал да търси духовните основи на съществуванието, бил насочван към пътя на Мистериите, Августин можа да каже на онези души, които не можеха да вървят по един такъв път в себе си следното: Идете толкова далече, колкото вашите човешки сили ви позволяват да отидете в познанието; от там нататък ще ви води доверието (вярата) във висшите духовни области. Сега трябваше да се направи само една стъпка по-нататък, за да се каже: - Естеството на човешката душа е такова, че тя може да отиде чрез своите собствени сили само до определена степен на познание, от там нататък тя може да напредва само чрез доверието, чрез вярата в писменото и устно предание. Тази стъпка по-нататък направи онзи духовен импулс, който очерта за природното познание една определена област, над която душата не може да се издигне чрез собствените сили. Всичко, което се намира над тази област, въпросният импулс прави обект на вярата, която трябва да се опира на писменото и устно предание, на доверието в тези, които ни го донасят.
към текста >>

Докато през епохата преди Христос човекът, който искал да търси духовните основи на съществуванието, бил насочван към пътя на Мистериите, Августин можа да каже на онези души, които не можеха да вървят по един такъв път в себе си следното: Идете толкова далече, колкото вашите човешки сили ви позволяват да отидете в познанието; от там нататък ще ви води доверието (вярата) във висшите духовни области.
Така, към онези, които искат да вървят в първия път, той казва: „Вие ще намерите мир в истината, но за това е необходимо смирение, което е твърде трудно за вашия силен гръб." Напротив, той чувствувал като едно безгранично блаженство факта, че от „явяването на Христос в плът" насам, човек може да си каже: Всяка душа може да стигне до опитности за духовното, ако търсейки в себе си, тя стигне толкова далече, колкото има възможност да стори това, после, за да се добере до най-висшето, тя може да има доверие в това, което писмените и устни християнски предания казват за Христос и неговото откровение. Той допълва: „Какво блаженство, каква трайна радост на върховното и истинско благо ни се предлага, каква яснота, какъв полъх от Вечността? Но как да изразя това? Така се изразяват, доколкото то е възможно да се каже, онези велики несравними души, за които приемаме, че са видели и още виждат... Ние стигаме до една точка, където признаваме, колко вярно е това, което се предлага на нашата вяра, колко добре и здравословно сме били възпитани от нашата майка, Църквата, и колко полезно е било онова мляко, което апостол Павел предлага за храна на малките..." (Другият начин на разбиране, който обхваща мистерийното познание, обогатено с Христовото Събитие, е извън рамките на тази книга. Той е опи сан в моята книга „Въведение в Тайната Наука".) Докато през епохата преди Христос човекът, който искал да търси духовните основи на съществуванието, бил насочван към пътя на Мистериите, Августин можа да каже на онези души, които не можеха да вървят по един такъв път в себе си следното: Идете толкова далече, колкото вашите човешки сили ви позволяват да отидете в познанието; от там нататък ще ви води доверието (вярата) във висшите духовни области. Сега трябваше да се направи само една стъпка по-нататък, за да се каже: - Естеството на човешката душа е такова, че тя може да отиде чрез своите собствени сили само до определена степен на познание, от там нататък тя може да напредва само чрез доверието, чрез вярата в писменото и устно предание. Тази стъпка по-нататък направи онзи духовен импулс, който очерта за природното познание една определена област, над която душата не може да се издигне чрез собствените сили. Всичко, което се намира над тази област, въпросният импулс прави обект на вярата, която трябва да се опира на писменото и устно предание, на доверието в тези, които ни го донасят. Великият църковен учител, Тома Аквински (1224-1274 г.) изрази това учение по всевъзможни начини в своите съчинения. Човешкото познание може да стигне до онова, което даде на св.
към текста >>

Сега трябваше да се направи само една стъпка по-нататък, за да се каже: - Естеството на човешката душа е такова, че тя може да отиде чрез своите собствени сили само до определена степен на познание, от там нататък тя може да напредва само чрез доверието, чрез вярата в писменото и устно предание.
Той допълва: „Какво блаженство, каква трайна радост на върховното и истинско благо ни се предлага, каква яснота, какъв полъх от Вечността? Но как да изразя това? Така се изразяват, доколкото то е възможно да се каже, онези велики несравними души, за които приемаме, че са видели и още виждат... Ние стигаме до една точка, където признаваме, колко вярно е това, което се предлага на нашата вяра, колко добре и здравословно сме били възпитани от нашата майка, Църквата, и колко полезно е било онова мляко, което апостол Павел предлага за храна на малките..." (Другият начин на разбиране, който обхваща мистерийното познание, обогатено с Христовото Събитие, е извън рамките на тази книга. Той е опи сан в моята книга „Въведение в Тайната Наука".) Докато през епохата преди Христос човекът, който искал да търси духовните основи на съществуванието, бил насочван към пътя на Мистериите, Августин можа да каже на онези души, които не можеха да вървят по един такъв път в себе си следното: Идете толкова далече, колкото вашите човешки сили ви позволяват да отидете в познанието; от там нататък ще ви води доверието (вярата) във висшите духовни области. Сега трябваше да се направи само една стъпка по-нататък, за да се каже: - Естеството на човешката душа е такова, че тя може да отиде чрез своите собствени сили само до определена степен на познание, от там нататък тя може да напредва само чрез доверието, чрез вярата в писменото и устно предание. Тази стъпка по-нататък направи онзи духовен импулс, който очерта за природното познание една определена област, над която душата не може да се издигне чрез собствените сили. Всичко, което се намира над тази област, въпросният импулс прави обект на вярата, която трябва да се опира на писменото и устно предание, на доверието в тези, които ни го донасят. Великият църковен учител, Тома Аквински (1224-1274 г.) изрази това учение по всевъзможни начини в своите съчинения. Човешкото познание може да стигне до онова, което даде на св. Августин себепознанието, а именно сигурността в Божественото.
към текста >>

Всичко, което се намира над тази област, въпросният импулс прави обект на вярата, която трябва да се опира на писменото и устно предание, на доверието в тези, които ни го донасят.
Така се изразяват, доколкото то е възможно да се каже, онези велики несравними души, за които приемаме, че са видели и още виждат... Ние стигаме до една точка, където признаваме, колко вярно е това, което се предлага на нашата вяра, колко добре и здравословно сме били възпитани от нашата майка, Църквата, и колко полезно е било онова мляко, което апостол Павел предлага за храна на малките..." (Другият начин на разбиране, който обхваща мистерийното познание, обогатено с Христовото Събитие, е извън рамките на тази книга. Той е опи сан в моята книга „Въведение в Тайната Наука".) Докато през епохата преди Христос човекът, който искал да търси духовните основи на съществуванието, бил насочван към пътя на Мистериите, Августин можа да каже на онези души, които не можеха да вървят по един такъв път в себе си следното: Идете толкова далече, колкото вашите човешки сили ви позволяват да отидете в познанието; от там нататък ще ви води доверието (вярата) във висшите духовни области. Сега трябваше да се направи само една стъпка по-нататък, за да се каже: - Естеството на човешката душа е такова, че тя може да отиде чрез своите собствени сили само до определена степен на познание, от там нататък тя може да напредва само чрез доверието, чрез вярата в писменото и устно предание. Тази стъпка по-нататък направи онзи духовен импулс, който очерта за природното познание една определена област, над която душата не може да се издигне чрез собствените сили. Всичко, което се намира над тази област, въпросният импулс прави обект на вярата, която трябва да се опира на писменото и устно предание, на доверието в тези, които ни го донасят. Великият църковен учител, Тома Аквински (1224-1274 г.) изрази това учение по всевъзможни начини в своите съчинения. Човешкото познание може да стигне до онова, което даде на св. Августин себепознанието, а именно сигурността в Божественото. Същността на Божественото и неговото отношение към света имаме в лицето на теологията, която е вече недостъпна за човешкото познание и ни се дава чрез откровение. Като съдържание на вярата, теологията е над всяко познание.
към текста >>

Като съдържание на вярата, теологията е над всяко познание.
Всичко, което се намира над тази област, въпросният импулс прави обект на вярата, която трябва да се опира на писменото и устно предание, на доверието в тези, които ни го донасят. Великият църковен учител, Тома Аквински (1224-1274 г.) изрази това учение по всевъзможни начини в своите съчинения. Човешкото познание може да стигне до онова, което даде на св. Августин себепознанието, а именно сигурността в Божественото. Същността на Божественото и неговото отношение към света имаме в лицето на теологията, която е вече недостъпна за човешкото познание и ни се дава чрез откровение. Като съдържание на вярата, теологията е над всяко познание. Този възглед ясно може да се наблюдава при Йоханес Скотус Еригена, живял през деветия век в двореца на Карл Плешиви и който по най- естествен начин преминава от първоначалното християнство към новите идеи на Тома Аквински. Неговият мироглед е изграден в смисъла на неоплатонизма. Скотус разви по-нататък учението на Дионисий Аеропагита в своя труд върху „Систематика на природата". Това учение се опира на Бога, стоящ над всичко сетивно-преходно. Човекът минаващ през преобразяването на всички същества е включен в този Бог, който накрая стига до това, което е бил в началото.
към текста >>

Това, което се съдържа в писанията за Логоса, ни води, като съдържание на вярата, към спасение.
Това учение се опира на Бога, стоящ над всичко сетивно-преходно. Човекът минаващ през преобразяването на всички същества е включен в този Бог, който накрая стига до това, което е бил в началото. Всичко се връща отново в преминалия през мировия процес и стигнал до съвършенство Бог. Но, за да постигне това, човек трябва да намери пътя към „Логоса, станал плът". Тази мисъл у Ериген води до една друга. Това, което се съдържа в писанията за Логоса, ни води, като съдържание на вярата, към спасение. Разум и авторитет, вяра и познание стоят едно до друго. Едното не противоречи на другото; но вярата трябва да ни доведе там, където познанието никога не може да се издигне чрез самото себе си. * * * От познанието за вечността, което Мистериите скриваха от тълпата, християнската църква направи съдържание на вярата и го назова като нещо, което, по своето естество, е недостъпно за чистото познание. Мистът от предхристиянските епохи беше убеден: Познанието за вечността съществува за него, а за народа съществува опиращата се на образи вяра.
към текста >>

Разум и авторитет, вяра и познание стоят едно до друго.
Човекът минаващ през преобразяването на всички същества е включен в този Бог, който накрая стига до това, което е бил в началото. Всичко се връща отново в преминалия през мировия процес и стигнал до съвършенство Бог. Но, за да постигне това, човек трябва да намери пътя към „Логоса, станал плът". Тази мисъл у Ериген води до една друга. Това, което се съдържа в писанията за Логоса, ни води, като съдържание на вярата, към спасение. Разум и авторитет, вяра и познание стоят едно до друго. Едното не противоречи на другото; но вярата трябва да ни доведе там, където познанието никога не може да се издигне чрез самото себе си. * * * От познанието за вечността, което Мистериите скриваха от тълпата, християнската църква направи съдържание на вярата и го назова като нещо, което, по своето естество, е недостъпно за чистото познание. Мистът от предхристиянските епохи беше убеден: Познанието за вечността съществува за него, а за народа съществува опиращата се на образи вяра. В християнството се създава убеждението: Чрез своето откровение Бог откри на човека Мъдростта; чрез своето познание човек получава едно копие на божественото откровение.
към текста >>

Едното не противоречи на другото; но вярата трябва да ни доведе там, където познанието никога не може да се издигне чрез самото себе си.
Всичко се връща отново в преминалия през мировия процес и стигнал до съвършенство Бог. Но, за да постигне това, човек трябва да намери пътя към „Логоса, станал плът". Тази мисъл у Ериген води до една друга. Това, което се съдържа в писанията за Логоса, ни води, като съдържание на вярата, към спасение. Разум и авторитет, вяра и познание стоят едно до друго. Едното не противоречи на другото; но вярата трябва да ни доведе там, където познанието никога не може да се издигне чрез самото себе си. * * * От познанието за вечността, което Мистериите скриваха от тълпата, християнската църква направи съдържание на вярата и го назова като нещо, което, по своето естество, е недостъпно за чистото познание. Мистът от предхристиянските епохи беше убеден: Познанието за вечността съществува за него, а за народа съществува опиращата се на образи вяра. В християнството се създава убеждението: Чрез своето откровение Бог откри на човека Мъдростта; чрез своето познание човек получава едно копие на божественото откровение. Мъдростта на Мистериите е като едно нежно растение, което се открива на малцина узрели хора; християнската мъдрост е една Мистерия, която като познание не се открива никому, а като съдържание на вярата се открива на всички.
към текста >>

От познанието за вечността, което Мистериите скриваха от тълпата, християнската църква направи съдържание на вярата и го назова като нещо, което, по своето естество, е недостъпно за чистото познание.
Тази мисъл у Ериген води до една друга. Това, което се съдържа в писанията за Логоса, ни води, като съдържание на вярата, към спасение. Разум и авторитет, вяра и познание стоят едно до друго. Едното не противоречи на другото; но вярата трябва да ни доведе там, където познанието никога не може да се издигне чрез самото себе си. * * * От познанието за вечността, което Мистериите скриваха от тълпата, християнската църква направи съдържание на вярата и го назова като нещо, което, по своето естество, е недостъпно за чистото познание. Мистът от предхристиянските епохи беше убеден: Познанието за вечността съществува за него, а за народа съществува опиращата се на образи вяра. В християнството се създава убеждението: Чрез своето откровение Бог откри на човека Мъдростта; чрез своето познание човек получава едно копие на божественото откровение. Мъдростта на Мистериите е като едно нежно растение, което се открива на малцина узрели хора; християнската мъдрост е една Мистерия, която като познание не се открива никому, а като съдържание на вярата се открива на всички. Съдържанието на Мистериите продължава да живее в християнството, но в изменена форма. Истината трябва да стане достояние не на отделния човек, а на всички.
към текста >>

Мистът от предхристиянските епохи беше убеден: Познанието за вечността съществува за него, а за народа съществува опиращата се на образи вяра.
Това, което се съдържа в писанията за Логоса, ни води, като съдържание на вярата, към спасение. Разум и авторитет, вяра и познание стоят едно до друго. Едното не противоречи на другото; но вярата трябва да ни доведе там, където познанието никога не може да се издигне чрез самото себе си. * * * От познанието за вечността, което Мистериите скриваха от тълпата, християнската църква направи съдържание на вярата и го назова като нещо, което, по своето естество, е недостъпно за чистото познание. Мистът от предхристиянските епохи беше убеден: Познанието за вечността съществува за него, а за народа съществува опиращата се на образи вяра. В християнството се създава убеждението: Чрез своето откровение Бог откри на човека Мъдростта; чрез своето познание човек получава едно копие на божественото откровение. Мъдростта на Мистериите е като едно нежно растение, което се открива на малцина узрели хора; християнската мъдрост е една Мистерия, която като познание не се открива никому, а като съдържание на вярата се открива на всички. Съдържанието на Мистериите продължава да живее в християнството, но в изменена форма. Истината трябва да стане достояние не на отделния човек, а на всички. Но това трябваше да се осъществи така, че от определена точка да се признае неспособността на познанието за по-нататъшно развитие, като от този момент нататък човек можеше да се издигне до вярата.
към текста >>

Мъдростта на Мистериите е като едно нежно растение, което се открива на малцина узрели хора; християнската мъдрост е една Мистерия, която като познание не се открива никому, а като съдържание на вярата се открива на всички.
Едното не противоречи на другото; но вярата трябва да ни доведе там, където познанието никога не може да се издигне чрез самото себе си. * * * От познанието за вечността, което Мистериите скриваха от тълпата, християнската църква направи съдържание на вярата и го назова като нещо, което, по своето естество, е недостъпно за чистото познание. Мистът от предхристиянските епохи беше убеден: Познанието за вечността съществува за него, а за народа съществува опиращата се на образи вяра. В християнството се създава убеждението: Чрез своето откровение Бог откри на човека Мъдростта; чрез своето познание човек получава едно копие на божественото откровение. Мъдростта на Мистериите е като едно нежно растение, което се открива на малцина узрели хора; християнската мъдрост е една Мистерия, която като познание не се открива никому, а като съдържание на вярата се открива на всички. Съдържанието на Мистериите продължава да живее в християнството, но в изменена форма. Истината трябва да стане достояние не на отделния човек, а на всички. Но това трябваше да се осъществи така, че от определена точка да се признае неспособността на познанието за по-нататъшно развитие, като от този момент нататък човек можеше да се издигне до вярата. Християнството изнесе съдържанието на Мистериите от храмовия мрак в светлината на деня. Единият от посочените духовни импулси всред християнството породи представата, че това съдържание би трябвало да се запази под външния облик на вярата.
към текста >>

Но това трябваше да се осъществи така, че от определена точка да се признае неспособността на познанието за по-нататъшно развитие, като от този момент нататък човек можеше да се издигне до вярата.
Мистът от предхристиянските епохи беше убеден: Познанието за вечността съществува за него, а за народа съществува опиращата се на образи вяра. В християнството се създава убеждението: Чрез своето откровение Бог откри на човека Мъдростта; чрез своето познание човек получава едно копие на божественото откровение. Мъдростта на Мистериите е като едно нежно растение, което се открива на малцина узрели хора; християнската мъдрост е една Мистерия, която като познание не се открива никому, а като съдържание на вярата се открива на всички. Съдържанието на Мистериите продължава да живее в християнството, но в изменена форма. Истината трябва да стане достояние не на отделния човек, а на всички. Но това трябваше да се осъществи така, че от определена точка да се признае неспособността на познанието за по-нататъшно развитие, като от този момент нататък човек можеше да се издигне до вярата. Християнството изнесе съдържанието на Мистериите от храмовия мрак в светлината на деня. Единият от посочените духовни импулси всред християнството породи представата, че това съдържание би трябвало да се запази под външния облик на вярата.
към текста >>

Единият от посочените духовни импулси всред християнството породи представата, че това съдържание би трябвало да се запази под външния облик на вярата.
Мъдростта на Мистериите е като едно нежно растение, което се открива на малцина узрели хора; християнската мъдрост е една Мистерия, която като познание не се открива никому, а като съдържание на вярата се открива на всички. Съдържанието на Мистериите продължава да живее в християнството, но в изменена форма. Истината трябва да стане достояние не на отделния човек, а на всички. Но това трябваше да се осъществи така, че от определена точка да се признае неспособността на познанието за по-нататъшно развитие, като от този момент нататък човек можеше да се издигне до вярата. Християнството изнесе съдържанието на Мистериите от храмовия мрак в светлината на деня. Единият от посочените духовни импулси всред християнството породи представата, че това съдържание би трябвало да се запази под външния облик на вярата.
към текста >>

38. ВЪВЕДЕНИЕ GA_9 Теософия

От тази вяра са изходили всички, които са почувствували, че и в тях би могло да се развие "вътрешно сетиво", с което да познаят скритата за външните сетива истинска същност на човека, когато са говорили и писали за нея.
Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им говорите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки". В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени. Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека. И би трябвало да се отчаем за естеството на човека, ако вярвахме в това, че "трябва да прекратим напразните приказки". Напротив, нито за миг не трябва да се съмняваме, че на всеки човек с добра воля могат да бъдат "отворени очите" за тези неща, за които говори Фихте. От тази вяра са изходили всички, които са почувствували, че и в тях би могло да се развие "вътрешно сетиво", с което да познаят скритата за външните сетива истинска същност на човека, когато са говорили и писали за нея. Ето защо от стари времена се е говорило, винаги отново и отново, за една "скрита мъдрост". Тези, които са долавяли нещо от нея, са чувствували така сигурно в своето притежание, както онези, които имат добре развити очи и са сигурни, че притежават зрителни възприятия. За тях тази "скрита мъдрост" не се нуждае от никакво "доказателство". Те знаят, че хората, които имат подобно на тях развито "висше сетиво" не изискват вече такива доказателства. Те могат да говорят за това на другите хора, както един пътешественик разказва за Америка на тези, които изобщо не са виждали този континент, но биха могли да си го представят, защото биха видели всичко, което той е видял, стига да им се представя удобен случай.
към текста >>

39. 2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА GA_9 Теософия

Това, което свърза тези души с физическия свят, е вярата, че изкуството и науката имат смисъл за техния живот, само защото им доставя определено удоволствие.
Шестата област, тази на душевната сила, влече след себе си пречистването от жаждата за действие, което една душа може да притежава. Лишена от егоистичен характер, я все пак търси сетивното удоволствие, което произтича от самите действия. Индивидите, които поддържат това желание за действие, оставят впечатления за идеалисти; те изглеждат въодушевени от духа на саможертвата. Но всъщност това, което ги интересува, е да увеличат чувствената радост, която изпитват в хода на действията. Много артистични натури и хора отдадени на науката, се намират именно там. Това, което свърза тези души с физическия свят, е вярата, че изкуството и науката имат смисъл за техния живот, само защото им доставя определено удоволствие. Седмата област, тази на същинския душевен живот, освобождава човека от последните му влечения към сетивния свят. Всяка една от гореизброените области отнема на душата онзи елемент, който е родствен с нея. Духът не е вече обладан от убеждението, че му е необходимо да посвети цялата си дейност на сетивния свят. Тяхното верую може да бъде окачествено като материалистическо. Това верую трябва да бъде разрушено и това става именно в седмата област.
към текста >>

40. ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО GA_9 Теософия

"Тогава той може да възрази: "Но в този случай аз съм принуден да се уповавам на сляпата вяра!
Ако в името на висшето познание, ние пренебрегнем мисловната работа и се обърнем към други сили в човека, пропускаме обстоятелството, че тъкмо мисленето е най-висшата човешка способност в сетивния свят. Следователно, на този, който пита: "- Как мога сам да се добира до висшите познания на науката за духа? , ще отговорим "започнете най-напред с описанията на тези, които вече ги притежават". А ако той отвърне: "но аз искам да постигна всичко сам и не желая да знам какво са видели другите! ", ние ще заявим: "тъкмо в изучаването на това, което са оставили другите, се намира първата степен в постигането на личното познание. "Тогава той може да възрази: "Но в този случай аз съм принуден да се уповавам на сляпата вяра! " Само че тук не става дума за това, да се вярва или не, а само за безпристрастната оценка на това, което чуваме. Истинският окултен изследовател никога не очаква сляпо доверие от тези, към които той се обръща. Той има предвид само едно: Ето, това аз изживях в духовните сфери на съществуванието, и него споделям с вас. Но той знае също, че другите възприемайки неговите опитности и изпълнявайки мислите си с описанията за онази жива сила, за която вече стана дума получават истинска помощ в своето духовно развитие. Замисълът на тази книга може да бъде правилно разбран само от онзи, който е наясно, че цялото познание за душевния и духовния свят се крие в дълбините на човешката душа.
към текста >>

И това ехо е не някаква сляпа вяра, а естествен отговор на здравия човешки разум.
Замисълът на тази книга може да бъде правилно разбран само от онзи, който е наясно, че цялото познание за душевния и духовния свят се крие в дълбините на човешката душа. А до него можем да стигнем, само ако поемем по "пътят на познанието". Човек може да "вникне" не само в това, което постига сам, но и в това, което другите извличат от дълбините на човешката душа, дори тогава, когато все още не е пред приел каквато и да е подготовка, за да поеме по "пътят на познанието" Духовното прозрение може да пробуди силата на разбирането само в душа, която е непомрачена от предразсъдъци. Несъзнаваното познание на душата отговаря като ехо на духовните факти, открити от другите. И това ехо е не някаква сляпа вяра, а естествен отговор на здравия човешки разум. В този отговор следва да виждаме много по-добра изходна точка за самостоятелно проучване на духовния свят, отколкото съмнителните частични "екзалтации и други подобни похвати, за които обикновено се смята, че предлагат нещо много по-надеждно от това, което истинското духовно проучване поднася на здравия човешки разум. Ето защо категорично трябва да изтъкнем голямата необходимост от сериозна мисловна работа за всеки, който се стреми към висши познавателни способности. Изтъкването на този факт е особено наложително, като се има предвид, че днес много хора искат да станат "ясновидци", без да обръщат достатъчно внимание върху сериозните и безкористни усилия на мисленето. Според тях, "мисленето" не може да помогне; по-важни им изглеждат "усещанията" и "чувствата". На това трябва да отговорим, че никой не може да стане "ясновидец" във висшия (т.е.
към текста >>

Предпоставка за отварянето на свръхсетивните възприемателни органи е не сляпата вяра, а запознаването с духовнонаучния мисловен свят.
Да, душевното здраве може сериозно да пострада, ако упражненията, водещи към духовно развитие, не се опират на мисленето. Ако е вярно, че ясновидството прави един човек с нормално и здраво мислене още по-здрав и прилежен в живота, не по-малко е вярно също, че всеки страх от мисловно усилие въпреки несъмнената воля за духовно израстване води след себе си всевъзможни илюзии, празна фантастика и като цяло: Крайно погрешна жизнена нагласа. Не съществуват никакви опасности за този, който се стреми към висшето познание с оглед на казаното дотук; а то, на свой ред, е задължителна предпоставка за всяко духовно развитие. Тази предпоставка се отнася единствено до човешката душа и до човешкия Дух; абсурдно е да се говори за каквото и да е вредно въздействие, което духовното развитие би могло да има за телесното здраве. Впрочем, немотивираното отричане е също вредно, понеже то се проявява като една отблъскваща сила, която не позволява на духовния ученик да възприеме важните и плодотворни мисли. Предпоставка за отварянето на свръхсетивните възприемателни органи е не сляпата вяра, а запознаването с духовнонаучния мисловен свят. Духовният изследовател се изправя пред своя ученик с думите: "Аз не искам от теб да вярваш това, което казвам, а да го мислиш, да го превърнеш в съдържание на твоя собствен мисловен свят и едва тогава моите мисли ще ти помогнат да разбереш скритата в тях истина. " Ето, такова е светоусещането на духовния изследовател. Той дава на своя ученик необходимия подтик, обаче ученикът сам трябва да намери в себе си силата, с която ще провери истинността на едни или други послания от духовния свят. Духовно-научните данни следва да бъдат разглеждани тъкмо в този смисъл. И който има твърдото и трайно намерение да ги обхване със своето мислене, може да бъде сигурен, че рано или късно, те ще го доведат до някоя от разновидностите на личното ясновидство.
към текста >>

И ако той би се обърнал към детето, опирайки се на своята мъдрост, все едно че вмъква почернено стъкло между себе си и това, което детето може да му открие*.(*Следователно, става ясно, че изискването за "безкористната преданост" съвсем не означава отричане от собствените съждения или потъване в една сляпа вяра.
Ако човек предварително определя своето отношение към даден факт, опирайки се на своите досегашни съждения, той се лишава от спокойното и всестранно въздействие, което този факт може да упражни върху него. Всеки миг ученикът трябва да е в състояние да превърне себе си в празен съд, готов да поеме целия външен и чужд свят. Мигове на познанието са единствено онези, при които замлъкват всяко съждение и всяка критика, идващи от самите нас. Не става дума за това, дали сме по-мъдри от един или друг човек. Дори безразсъдното дете може да научи на нещо и най-великия мъдрец. И ако той би се обърнал към детето, опирайки се на своята мъдрост, все едно че вмъква почернено стъкло между себе си и това, което детето може да му открие*.(*Следователно, става ясно, че изискването за "безкористната преданост" съвсем не означава отричане от собствените съждения или потъване в една сляпа вяра. Спрямо едно дете, последните две състояния са лишени от какъвто и да е смисъл.) Тази преданост към откровенията, идващи от един чужд свят, изисква истинска безкористност. Всеки, който се опита да провери до каква степен я притежава, ще стигне до удивителни открития за себе си. Ако някой иска да тръгне по "пътят на познанието" трябва да се упражнява в следното: Всеки миг той трябва да е в състояние да се освободи от всичките си предразсъдъци. Само висшата степен на тази безкористна преданост която човек може да изгради у себе си съвсем целенасочено ни позволява да се докоснем до свръхсетивните факти, които са навсякъде около нас.
към текста >>

(*Това душевно състояние няма нищо общо със "сляпата вяра".
Само висшата степен на тази безкористна преданост която човек може да изгради у себе си съвсем целенасочено ни позволява да се докоснем до свръхсетивните факти, които са навсякъде около нас. Нека да се опитаме, например, да не осъждаме хората, които ни заобикалят; да не изграждаме отношението си към тях с оглед на нашата симпатия или антипатия, нито с оглед на интелигентността или глупостта, които им приписваме, както обикновено се прави, а да положим усилия и ги разбирам такива, каквито са. В този смисъл, най-добрите упражнения могат да се предприемат с хора, към които изпитваме неприязън. Нека подтиснем с всички сили тази неприязън и без никакво предубеждение да се отворим за въздействията, които се излъчват от тях. Или пък, намирайки се в определена среда, която изисква от нас една или друга оценка, просто да не я правим, а да се оставим под влиянието на непосредствените си впечатления*. (*Това душевно състояние няма нищо общо със "сляпата вяра". Тук не става дума за това, човек сляпо да вярва в нещо, а да не поставя своите или чужди предразсъдъци на мястото на живите и непосредствени впечатления.) Нека да оставим самите факти и събития да говорят за себе си, а не ние да говорим за тях. Нека да разширим този подход върху целият наш мисловен свят. Нека заглушим в себе си това, което поражда една или друга мисъл, а да се съсредоточим изключително върху външните условия, които пробуждат нашите мисли. Тези упражнения водят към висшите познавателни цели, само ако подхождаме към тях с огромно постоянство и една свещена сериозност.
към текста >>

41. 10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

В този с мисъл често говорим и за "вяра", за "доверие".
Окултният ученик подтиска всяка излишна критика спрямо несъвършенството и злото и се стреми да разбере всичко, което среща по своя път. Както Слънцето свети и за лошите, за злите, така и той не трябва да ги лишава от своята проникновена обич и разбиране. Ако окултният ученик се изправи пред някаква неприятност, той не упреква никого, а се съобразява с необходимостта и се стреми, доколкото му позволяват силите, да тласне нещата в добра посока. Той не само че уважава чуждите мнения, но се старае да се постави на мястото на другия. На Пето Място идва пълната непредубеденост спрямо нещата в живота. В този с мисъл често говорим и за "вяра", за "доверие". Окултният ученик се отнася към всеки човек и към всяко живо същество тъкмо с това доверие и се ръководи от него и своите действия. Когато чува нещо, той никога не си казва: "Аз не мога да повярвам, защото то противоречи на моите досегашни убеждения". Напротив, той е готов винаги да съпостави своите убеждения с тези на другите хора, и ако трябва да ги коригира. Той е непрекъснато отворен за всичко, което среща по своя пъти. Той има пълно доверие в резултатността на своите действия и от характера си е прогонил всяка боязливост и съмнение.
към текста >>

Това е "вярата, която премества планини".
Напротив, той е готов винаги да съпостави своите убеждения с тези на другите хора, и ако трябва да ги коригира. Той е непрекъснато отворен за всичко, което среща по своя пъти. Той има пълно доверие в резултатността на своите действия и от характера си е прогонил всяка боязливост и съмнение. Ако е стигнал до някакво убеждение, той има и доверие в силата на това убеждение. Дори и хиляди неуспехи не могат да го разколебаят. Това е "вярата, която премества планини". Шестото Качество се изразява в постигането на душевно равновесие. Окултният ученик се стреми към умерено и спокойно настроение както в моменти на скръб, така и в моменти на радост. Той еднакво избягва както неистовото веселие така и мрачното отчаяние. Нещастието и опасността го заварват готов за действие, също както радостта и успеха. В различните антропософски текстове читателите многократно се натъкват на тези "шест качества", необходими за постигане на Посвещението.
към текста >>

Ако по-рано той можеше да поддържа своята вяра с помощта на разума и логичното мислене, сега вместо вярата, той разполага с точни знания и непоклатими възгледи за нещата.
Той вижда, че ученията и действията им са инспирирани от висшите светове. Всичко това той дължи на своя пръв поглед в свръхсетивния свят. "Великите Посветени" започват да се превръщат за него в живи факти. Ето даровете, които окултния ученик дължи на тази степен от обучението си: поглед в своя висш Аз, приемане на учението за инкарнацията и кармата, и накрая доближаване до живота на великите посветени. Ето защо ученика, който е постигнал тази степен, се казва че от него е изчезнало всяко съмнение. Ако по-рано той можеше да поддържа своята вяра с помощта на разума и логичното мислене, сега вместо вярата, той разполага с точни знания и непоклатими възгледи за нещата. В своите обреди, тайнства и ритуали, религиите предлагат външните и видими символи на висши духовни процеси и Същества. Този факт биха отрекли само хора, които не са проникнали достатъчно дълбоко в религиозния живот. Ако обаче човек сам прогледне в духовната действителност, веднага ще разбере огромното значение на видимите религиозни символи. И тогава религиозната служба става за него един вид гарант за връзката му с духовния свят. След всичко казано до тук се вижда по какъв начин окултния ученик действително се превръща в един нов човек.
към текста >>

42. 14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

При други случаи с превес на чувствения живот, ще открием как личности, склонни към благочестие и вяра, изпадат в краен и болезнен мистицизъм.
Мисленето и чувствата изпадат в пълна безпомощност, а волята сграбчва човека и размахва своя бич над него. Ражда се едно брутално човешко същество, което неуморно крачи от едно безсмислено действие към друго. Второто Отклонение възниква, когато чувствата се освободят от всички уравновесяващи влияния и стават безогледни в своите пориви. Една личност, изпитваща естествен респект и уважение към другите хора, може да изпадне в абсолютна зависимост, лишавайки се от собствената си воля и от собственото си мислене. Вместо по пътя към висшето познание, тези достойни за съжаления личности се оказват в плен на вътрешната си несъстоятелност и безсилие. При други случаи с превес на чувствения живот, ще открием как личности, склонни към благочестие и вяра, изпадат в краен и болезнен мистицизъм. Третата Злина идва с прекомерното разрастване на мисленето. Съзерцателната способност става самоцелна и враждебна към живота. За такива хора светът има значение само доколкото задоволява безмерната им жажда за познание. Обаче нито една мисъл не може да пробуди у тях стремеж към действие или трепет на някакви чувства. Навсякъде те се проявяват като безучастни, студени натури.
към текста >>

43. КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА GA_11 Из Хрониката Акаша

Това изказване направи Карл Фогт, който в своята книга “Наивна вяра и наука” както и в други произведения обяви за превъзмогнато всичко, което не довежда духовната дейност, душевния живот до механизма на нервната система и на мозъка така, както физикът обяснява, че движението на стрелките произлиза от механизма на часовника.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА За онзи, който проследява хода на научното развитие в последните десетилетия, не може да има никакво съмнение, че в това развитие се подготвя един мощен поврат. Днес звучи съвършено различно от преди, когато един природоизследовател се изказва върху така наречените загадки на съществуването. Към средата на 19-то столетие някои от най-смелите духове виждаха в научния материализъм единственото вероизповедание, което може да има някой, който е запознат с новите резултати на научното изследване. Знаменито беше станало грубото изказване, което бе направено по онова време, че “мислите стоят приблизително в същото съотношение с мозъка, в както жлъчката с черния дроб”. Това изказване направи Карл Фогт, който в своята книга “Наивна вяра и наука” както и в други произведения обяви за превъзмогнато всичко, което не довежда духовната дейност, душевния живот до механизма на нервната система и на мозъка така, както физикът обяснява, че движението на стрелките произлиза от механизма на часовника. Това беше времето, когато книгата на Лудвиг Бюхнер “Сила и материя” беше станала един вид евангелие за широк кръг от образовани хора. Можем да кажем, че отлични, задълбочени и независимо мислещи глави стигнаха до подобни убеждения чрез силното впечатление, което бяха направили успехите на естествената наука в по- ново време. Неотдавна микроскопът беше научил хората, че живите същества се състоят от техните най-малки частици, клетките. Геологията, учението за образуването на Земята беше стигнала дотам да обяснява развитието на нашата планета според същите закони, които действат и днес. Дарвинизмът обещаваше да обясни произхода на човека по един чисто природен начин и със своя победоносен път навлезе в образования свят така многообещаващо, че чрез него за мнозина цялата “стара вяра” изглеждаше ликвидирана.
към текста >>

Дарвинизмът обещаваше да обясни произхода на човека по един чисто природен начин и със своя победоносен път навлезе в образования свят така многообещаващо, че чрез него за мнозина цялата “стара вяра” изглеждаше ликвидирана.
Това изказване направи Карл Фогт, който в своята книга “Наивна вяра и наука” както и в други произведения обяви за превъзмогнато всичко, което не довежда духовната дейност, душевния живот до механизма на нервната система и на мозъка така, както физикът обяснява, че движението на стрелките произлиза от механизма на часовника. Това беше времето, когато книгата на Лудвиг Бюхнер “Сила и материя” беше станала един вид евангелие за широк кръг от образовани хора. Можем да кажем, че отлични, задълбочени и независимо мислещи глави стигнаха до подобни убеждения чрез силното впечатление, което бяха направили успехите на естествената наука в по- ново време. Неотдавна микроскопът беше научил хората, че живите същества се състоят от техните най-малки частици, клетките. Геологията, учението за образуването на Земята беше стигнала дотам да обяснява развитието на нашата планета според същите закони, които действат и днес. Дарвинизмът обещаваше да обясни произхода на човека по един чисто природен начин и със своя победоносен път навлезе в образования свят така многообещаващо, че чрез него за мнозина цялата “стара вяра” изглеждаше ликвидирана. Това неотдавна се измени. Вярно е, че все още се намират закъснели последователи на учени, които изповядват тези възгледи, които също както Ладенбург възвестяваха материалистичното евангелие на Конгреса на природоизследователите през 1903 г.; обаче срещу тях застанаха други, които чрез позряло размишление върху научните въпроси започнаха да говорят на един съвършено друг език. Току що е излязла една книга, която носи заглавието “Естествена наука и светоглед”. Неин автор е Макс Ферворн, един физиолог, който е излязъл от школата на Хекел. В тази книга може да се прочете следното: “Даже и да бихме притежавали най-съвършеното познание за физиологичните процеси в клетката и нишките на мозъчната кора, с които са свързани физическите процеси, даже и да бихме могли да вникнем с поглед в механизма на мозъчното действие също като в действието на колелцата на един часовник, ние никога не бихме могли фактически да намерим нищо друго, освен движещи се атоми.
към текста >>

в своята книга “Стара и нова вяра” Давид Фридрих Щраус се опита да намери опорни точки за новото изповедание, опирайки се на своите богословски и философски познания.
Особено 50-те, 60-те и 70-те години на 19-то столетие са тези, които могат да бъдат отбелязани като кулминация на материализма. През тези години обяснението на духовните и душевните явления като чисто механически процеси упражни истински въодушевяващо влияние върху хората. И материалистите можаха да си кажат тогава, че в това отношение са спечелили победа над привържениците на духовния светоглед. Също и такива, които не бяха тръгнали от естественонаучните проучвания, влязоха в редовете на техните последователи. Ако още Бюхнер, Фогт, Молешот и други бяха градили върху чисто естественонаучни предпоставки, то в 1872 г. в своята книга “Стара и нова вяра” Давид Фридрих Щраус се опита да намери опорни точки за новото изповедание, опирайки се на своите богословски и философски познания. Още преди няколко десетилетия с книгата си “Животът на Исус” той се намеси в духовния живот по един впечатляващ начин. Той изглеждаше въоръжен с цялото богословско и философско образование на неговото време. Сега той смело се изказа, че издържаното в материалистичен смисъл обяснение на световните явления, включително и на човека трябва да образува основата на едно ново евангелие, за едно ново морално схващане и изграждане на съществуването. Произходът на човека от чисто животински прадеди изглеждаше, че ще се превърне в една нова догма и всяко придържане към един духовно-душевен произход на човешкия род в очите на изследващите природата философи се считаше за останало от детската възраст на човечеството суеверие, с което хората не трябва повече да се занимават. И в помощ на тези, които градяха върху основите на новата естествена наука, дойдоха историците на културата.
към текста >>

Разделям се със Земята с твърдата вяра, че всичко ще се изгради по-добро и по-красиво!
Аз зная, че когато моето тяло се разложи, ще живея понататък толкова малко, колкото съм живял и преди да се родя. За мене не съществуват мъките на едно чистилище и на един ад. Аз ще се върна обратно в безграничното царство на природата, което обгръща с любов всички свои деца. Животът ми не е бил напразен. Аз добре съм използувал силата, която съм притежавал. Разделям се със Земята с твърдата вяра, че всичко ще се изгради по-добро и по-красиво! ” (От вярата към знанието. Един поучителен път на развитие, описан достоверно от Куно Фрайданк). Така мислят днес мнозина, върху които още имат сила принудителните представи, които са действали през горепосоченото време върху представителите на материалистическия светоглед. Онези обаче, които се стараеха да се държат на висотата на научното мислене, стигнаха до други представи. Знаменито стана първото възражение, което един известен природоизследовател направи срещу природонаучния материализъм на Конгреса на природоизследователите проведен в Лайпциг (1876г).
към текста >>

” (От вярата към знанието.
За мене не съществуват мъките на едно чистилище и на един ад. Аз ще се върна обратно в безграничното царство на природата, което обгръща с любов всички свои деца. Животът ми не е бил напразен. Аз добре съм използувал силата, която съм притежавал. Разделям се със Земята с твърдата вяра, че всичко ще се изгради по-добро и по-красиво! ” (От вярата към знанието. Един поучителен път на развитие, описан достоверно от Куно Фрайданк). Така мислят днес мнозина, върху които още имат сила принудителните представи, които са действали през горепосоченото време върху представителите на материалистическия светоглед. Онези обаче, които се стараеха да се държат на висотата на научното мислене, стигнаха до други представи. Знаменито стана първото възражение, което един известен природоизследовател направи срещу природонаучния материализъм на Конгреса на природоизследователите проведен в Лайпциг (1876г). Тогава Дю Боа-Реймонд държа своята “реч игнорабимус” (Игнорабимус – не ще знаем. Бел.
към текста >>

Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно.
Затова всичко се приписваше на “борбата за съществуване” и се говореше за “всемогъщество на естествения подбор”. На това рязко се противопоставиха такива учени, които се опираха на несъмнени факти и обясняваха, че се говори за “борба за съществуване” там, където такава съвсем не съществува. Те искаха да докажат, че чрез нея не може да бъде обяснено нищо. Говориха за безсилие на “естествения подбор”. По-нататък в последните години де Врис можа чрез опити да докаже, че съществуват напълно скокообразни изменения на една жива форма в друга (мутации). Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно. Под нозете все повече изчезваше почвата, върху която бе градено в течение на десетилетия. И без това разумни изследователи вярваха, че е трябвало още по-рано да напуснат тази почва, както например починалият на младини В. Х. Ролф, който в своята книга: “Биологичните проблеми като сравнение за развитието на една рационална етика” заяви още в 1884 година: “Дарвиновият принцип на борбата за съществуване става приемлив чрез въвеждането на ненаситността. Защото само тогава имаме обяснение за факта, че създанието, винаги където му е възможно, поема повече, отколкото се нуждае за запазване на съществуването си, и че то нараства прекалено много, където му се удава случай за това... Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създанието не е застрашено, за мене борбата е вездесъща. Тя първично е борба за живот, една борба за умножение на живота, обаче не борба за съществуване”.
към текста >>

44. НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ GA_11 Из Хрониката Акаша

Те бяха изгубили властта над живота, но не и непосредствената наивна вяра в тази власт.
При седмата подраса (монголите) също така се разви мисловната способност. Обаче в нея бяха останали качества на предишните раси, а именно на четвъртата подраса, в много по-голям размер, отколкото при петата и шестата. Те останаха верни на чувството за спомена. И така монголите стигнаха до убеждението, че най-старото е най-умното, това, което най-добре може да се защитава пред мисловната способност. Те също изгубиха властта над жизнените сили; обаче това, което се разви в тях като сила на мисълта, самото то имаше нещо от природната мощ на тази жизнена сила. Те бяха изгубили властта над живота, но не и непосредствената наивна вяра в тази власт. Тази сила беше станала техен Бог, по поръчението на който вършеха всичко, което считаха за правилно. Така за техните съседни народи те изглеждаха като обсебени от тази тайнствена сила, на която самите те се отдаваха със сляпо доверие. Техните потомци в Азия и в някои европейски области показаха, и още показват тази особеност. Всадената в хората мисловна способност можа да достигне своето пълно значение в развитието едва тогава, когато получи нов подтик в петата коренна раса. Четвъртата коренна раса можеше да постави тази способност само в служба на това, което беше възпитано в нея чрез дарбата на паметта.
към текста >>

45. ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ GA_11 Из Хрониката Акаша

И те правят това по такъв начин, какъвто е подходящ за изискванията на съвременността, така че той да не остане в плен между вярата и знанието.
Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот. Само чрез такова проникване ние ще узнаем тяхната истинска стойност. Иначе те остават само нещо, “в което човек може да вярва, но също и да не вярва”. Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването. Защото те му изясняват неговата взаимовръзка със света, който се намира около него; насочват го към неговите най-висши цели, към неговото истинско предопределение. И те правят това по такъв начин, какъвто е подходящ за изискванията на съвременността, така че той да не остане в плен между вярата и знанието. Човек може да бъде едновременно модерен изследовател и духовен изследовател. Но тогава той трябва да бъде и двете в истинския им смисъл.
към текста >>

46. ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ, ПРОИЗХОЖДАЩИ ОТ ЕДНА МНИМА НАУКА GA_11 Из Хрониката Акаша

И те правят това по такъв начин, какъвто е подходящ за изискванията на съвременността, така че той да не остане в плен между вярата и знанието.
Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот. Само чрез такова проникване ние ще узнаем тяхната истинска стойност. Иначе те остават само нещо, “в което човек може да вярва, но също и да не вярва”. Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването. Защото те му изясняват неговата взаимовръзка със света, който се намира около него; насочват го към неговите най-висши цели, към неговото истинско предопределение. И те правят това по такъв начин, какъвто е подходящ за изискванията на съвременността, така че той да не остане в плен между вярата и знанието. Човек може да бъде едновременно модерен изследовател и духовен изследовател. Но тогава той трябва да бъде и двете в истинския им смисъл.
към текста >>

47. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910 GA_13 Въведение в Тайната наука

Авторът знае, че книгата му не би имала наистина стойност, ако би разчитала единствено на сляпата вяра; нейната стойност изпъква само дотолкова, доколкото тя може да издържи пред критиката на непредубеденото мислене.
Авторът е категоричен: той би желал преди всичко читатели, готови да приемат изнесените данни не на сляпо доверие, а едва след като ги изпитат с помощта на познанията и опитностите, които живота предлага на всеки от нас. (Тук става дума не само за духовно-научната проверка чрез методите на свръхсетивните изследвания, а преди всичко за проверката, основаваща се на здравото и непредубедено човешко мислене. Добавка на Р. Щайнер към 4-то издание, 1913). Той би желал преди всичко предпазливи читатели, приемащи само това, което е логически оправдано. Авторът знае, че книгата му не би имала наистина стойност, ако би разчитала единствено на сляпата вяра; нейната стойност изпъква само дотолкова, доколкото тя може да издържи пред критиката на непредубеденото мислене. Сляпото упование твърде лесно може да смеси истинските факти с безразсъдните и суеверни тълкувания. Всеки, който разчита единствено на вяра в „свръхсетивното", ще установи че тази книга апелира изключително към силата на човешкото мислене. Тук става дума не за това, да се публикуват едни или други неща, а просто те да се опишат според изискванията на един съвестен и точен поглед в съответната област на живота. А това е област, където лесно могат да бъдат смесени познанието и най-възвишените неща от една страна, с безсъвестното шарлатанство и суеверието от друга. Всеки, който е запознат със свръхсетивното изследване, ще забележи при четенето на тази книга, непрекъснатия стремеж да се поддържа рязка граница между това, което днес може и трябва да се изнесе от областта на свръх сетивните познания, и това, което трябва да се изнесе по-късно или най-малкото под друга форма.
към текста >>

Всеки, който разчита единствено на вяра в „свръхсетивното", ще установи че тази книга апелира изключително към силата на човешкото мислене.
Добавка на Р. Щайнер към 4-то издание, 1913). Той би желал преди всичко предпазливи читатели, приемащи само това, което е логически оправдано. Авторът знае, че книгата му не би имала наистина стойност, ако би разчитала единствено на сляпата вяра; нейната стойност изпъква само дотолкова, доколкото тя може да издържи пред критиката на непредубеденото мислене. Сляпото упование твърде лесно може да смеси истинските факти с безразсъдните и суеверни тълкувания. Всеки, който разчита единствено на вяра в „свръхсетивното", ще установи че тази книга апелира изключително към силата на човешкото мислене. Тук става дума не за това, да се публикуват едни или други неща, а просто те да се опишат според изискванията на един съвестен и точен поглед в съответната област на живота. А това е област, където лесно могат да бъдат смесени познанието и най-възвишените неща от една страна, с безсъвестното шарлатанство и суеверието от друга. Всеки, който е запознат със свръхсетивното изследване, ще забележи при четенето на тази книга, непрекъснатия стремеж да се поддържа рязка граница между това, което днес може и трябва да се изнесе от областта на свръх сетивните познания, и това, което трябва да се изнесе по-късно или най-малкото под друга форма. Декември,1909 Рудолф Щайнер
към текста >>

48. ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА GA_13 Въведение в Тайната наука

Една трета категория хора смятат, че от страна на човека е истинска дързост, ако чрез своето познание той иска да проникне в една област, спрямо която трябва да се откажем от „знанието" и да се задоволим с „вярата".
Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него. Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори. Други заявяват: Не може да се твърди, че зад видимия свят не съществува един скрит свят; обаче познавателните сили на човека не могат да проникнат в него. Тези два свята просто имат граници, които не могат да бъдат преминати. Потребността на човека „да вярва" може да потърси убежище в един подобен свят: истинската наука обаче, която се опира на сигурни факти, не би могла да се занимава с този свят. Една трета категория хора смятат, че от страна на човека е истинска дързост, ако чрез своето познание той иска да проникне в една област, спрямо която трябва да се откажем от „знанието" и да се задоволим с „вярата". Подобни хора окачествяват стремежа на безпомощния човек да проникне в един свят, който би могъл да принадлежи единствено на религиозния живот, като голяма несправедливост. Изтъква се още и това, че едно общо познание за фактите от сетивния свят е възможно и достъпно за всички хора, докато за свръхсетивния свят идва в съображение само личното мнение на отделния човек и следователно в този случай не може да става дума за една общовалидна истина. Разбира се, твърдят се и ред други неща. Впрочем ясно е, че опознаването на видимия свят поставя пред човека загадки, които никога не могат да бъдат разрешени чрез самите факти на този свят. Те не ще могат да бъдат разрешени по този начин, дори и когато научното обяснение напредне до своите крайни предели на развитие.
към текста >>

Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите сетива и разум застава всичко, което въобще може да съществува.
Тук не става дума за отделния човек, за неговото щастие или нещастие. Тъкмо чрез истинските духовнонаучни прозрения, човек стига до убеждението, че от една по-висша гледна точка, щастието и нещастието на индивида са дълбоко свързани с благото или гибелта на целия свят. Има път, по който човек може да прозре, че ако не развива по правилен начин своите сили, той нанася вреда на целия свят и на всички живи същества. Когато изгубва връзките със свръхсетивните сили и опустошава своя живот, човек разрушава не само своя вътрешен свят, което го довежда до скръб и отчаяние но чрез своята слабост създава пречки за развитието на целия свят, в който той живее. Но човек може да се измами. Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите сетива и разум застава всичко, което въобще може да съществува. Тази измама обаче е възможна само за повърхностния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини. Чувството и желанието изобщо не се поддават на тази измамна вяра. Те винаги се стремят по някакъв начин към дълбоката и скрита страна на нещата. И ако тя им бъде отнета, те веднага тласкат човека към съмнение, несигурност в живота и дори към отчаяние. Но едно познание, което прониква до скрития свят на нещата, набира сили и успява да превъзмогне всяка несигурност, безнадеждност и отчаяние, които подкопават живота и го правят неспособен да изпълни своята мисия в еволюцията на света.
към текста >>

Чувството и желанието изобщо не се поддават на тази измамна вяра.
Има път, по който човек може да прозре, че ако не развива по правилен начин своите сили, той нанася вреда на целия свят и на всички живи същества. Когато изгубва връзките със свръхсетивните сили и опустошава своя живот, човек разрушава не само своя вътрешен свят, което го довежда до скръб и отчаяние но чрез своята слабост създава пречки за развитието на целия свят, в който той живее. Но човек може да се измами. Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите сетива и разум застава всичко, което въобще може да съществува. Тази измама обаче е възможна само за повърхностния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини. Чувството и желанието изобщо не се поддават на тази измамна вяра. Те винаги се стремят по някакъв начин към дълбоката и скрита страна на нещата. И ако тя им бъде отнета, те веднага тласкат човека към съмнение, несигурност в живота и дори към отчаяние. Но едно познание, което прониква до скрития свят на нещата, набира сили и успява да превъзмогне всяка несигурност, безнадеждност и отчаяние, които подкопават живота и го правят неспособен да изпълни своята мисия в еволюцията на света. Този е прекрасният плод на духовно-научното познание че то не само задоволява жаждата за знание,а предава на живота крепкост и сила. Изворът,от които това познание черпи сила за работа и доверие в живота, е неизчерпаем.
към текста >>

49. РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА GA_13 Въведение в Тайната наука

Тук противоположността между знанието на Посветените и погрешната вяра на народа, се проявяваше по-силно откъдето и да е другаде.
За разлика от египтяните, душевната нагласа на халдео-вавилонците беше обърната предимно към физическия сетивен свят. Те изследваха законите на този свят и от сетивните феномени погледът се отравяше към духовните първообрази. И все пак в много отношения народът остана прикован към физическия свят. Вместо звездните Духове, на преден план изпъкваха самите звезди, вместо духовните Същества техните земни аналози. Само Посветените стигаха до истински и дълбоки познания относно законите на свръхестествения свят и тяхното взаимодействие с физическите закони. Тук противоположността между знанието на Посветените и погрешната вяра на народа, се проявяваше по-силно откъдето и да е другаде. Съвсем други бяха отношенията в Южна Европа и Западна Азия, където процъфтя четвъртата следатлантска културна епоха, гръко-римската. В тези области се установиха потомци на хора от най-различни краища на стария свят. Тук бяха изградени светилища, произхождащи от най-различни атлантски мистерийни центрове. Имаше хора, които притежаваха в естествен вид остатъци от старото ясновидство, и такива, които сравнително лесно можеха да го постигнат чрез съответното обучение. На определени места се пазеха не само преданията на древните Посветени, но се възпитаваха и техни достойни приемници, чийто духовен взор можеше да се издигне до още по-високи степени.
към текста >>

50. ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО) GA_13 Въведение в Тайната наука

Приемането на правилата и тяхното приложение от една личност, която търси духовното развитие, не трябва да става по механизмите на сляпата вяра.
Съмнителната намеса в живота на ученика би била само тази, при която учителят предприема това преобразяване с помощта на средства, които не подлежат на съзнателен контрол от страна на ученика. С такива средства обаче не си служи нито едно истинско ръководство на духовното развитие в нашата съвременност. Истинското ръководство не прави от ученика сляпо оръдие. То му дава правилата за поведение, а ученикът ги изпълнява. При това, когато е уместно, не се премълчава, защо се препоръчва едно или друго правило. Приемането на правилата и тяхното приложение от една личност, която търси духовното развитие, не трябва да става по механизмите на сляпата вяра. В тази област сляпата вяра трябва да бъде напълно изключена. Ако човек разглежда природата на човешката душа доколкото това е възможно без духовно обучение, а само чрез обикновеното самонаблюдение той може, след приемането на препоръчаните от духовното ръководство правила, да запита: По какъв начин действуват тези пра вила в душевния живот? При непредубедено и здраво човешко мислене, още преди каквото и да е обучение, на този въпрос може да се отговори достатъчно ясно. Можем да си изградим вярна представа за действието на тези правила, преди да сме ги включили в живота си. Но да изживеем това действие, можем само по време на обучението.
към текста >>

В тази област сляпата вяра трябва да бъде напълно изключена.
С такива средства обаче не си служи нито едно истинско ръководство на духовното развитие в нашата съвременност. Истинското ръководство не прави от ученика сляпо оръдие. То му дава правилата за поведение, а ученикът ги изпълнява. При това, когато е уместно, не се премълчава, защо се препоръчва едно или друго правило. Приемането на правилата и тяхното приложение от една личност, която търси духовното развитие, не трябва да става по механизмите на сляпата вяра. В тази област сляпата вяра трябва да бъде напълно изключена. Ако човек разглежда природата на човешката душа доколкото това е възможно без духовно обучение, а само чрез обикновеното самонаблюдение той може, след приемането на препоръчаните от духовното ръководство правила, да запита: По какъв начин действуват тези пра вила в душевния живот? При непредубедено и здраво човешко мислене, още преди каквото и да е обучение, на този въпрос може да се отговори достатъчно ясно. Можем да си изградим вярна представа за действието на тези правила, преди да сме ги включили в живота си. Но да изживеем това действие, можем само по време на обучението. Ако човек насочва със здравия си разум всяка своя крачка, тогава изживяването винаги се съпровожда с разбиране на това изживяване.
към текста >>

Ако човек има волята да се отдаде единствено на такова обучение и не се остави да бъде подведен от предразсъдъци в посоката на една сляпа вяра, за него ще изчезнат всякак ви опасения и съмнения.
При непредубедено и здраво човешко мислене, още преди каквото и да е обучение, на този въпрос може да се отговори достатъчно ясно. Можем да си изградим вярна представа за действието на тези правила, преди да сме ги включили в живота си. Но да изживеем това действие, можем само по време на обучението. Ако човек насочва със здравия си разум всяка своя крачка, тогава изживяването винаги се съпровожда с разбиране на това изживяване. Днес истинската Духовна Наука предлага само такива правила, спрямо които здравият разум може да упражни своите права. Ако човек има волята да се отдаде единствено на такова обучение и не се остави да бъде подведен от предразсъдъци в посоката на една сляпа вяра, за него ще изчезнат всякак ви опасения и съмнения. Възраженията срещу системно обучение за постигането на по-висше съзнание няма да го смущават. Дори за личност, която вече има вътрешната зрялост,необходима за самопробуждането на духовните възприемателни органи, едно обучение не само че не е излишно, а напротив то е особено подходящо. Защото само в отдел ни случаи подобна личност преди своето самопосвещение успява да избегне погрешните и опасни странични пътища. Обучението и спестява тези отклонения и я води напред. Когато за тази душа настъпи такова самопосвещение, това се дължи на обстоятелството, че в предишните си съществувания тя е постигнала съответната зрялост.
към текста >>

51. НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО GA_13 Въведение в Тайната наука

Като един вид обезщетение за тази душевна изолираност, в света продължиха да действуват забележителните предания на прадревната мъдрост, включително и преданието за Христовото събитие, чиято сила, бликаща направо от тяхното съдържание, топлеше душите с едно макар и косвено и крепящо се най -вече на вярата знание за духовните светове.
Впрочем имаше и такива Посветени, които все още притежаваха естествените възприемателни способности за свръхсетивния свят и които в своето развитие се издигаха до него, без да пробягват до новите умствени и чувствени способности. Чрез тях беше създаден един преход от старата форма на Посвещение към новата. Подобни личности имаше и през следващите епохи. И тъкмо това е същественото за Четвъртата следатлантска епоха, че поради затварянето на душата за непосредствено общуване с душевно-духовния свят, човек укрепна в своите умствени и чувствени способности. Душите, които тогава се въплъщаваха по такъв начин, че напредваха с огромен скок в изграждането на умствените и чувствени способности, после внасяха резултатите от този напредък в следващите си прераждания през Петата епоха. Като един вид обезщетение за тази душевна изолираност, в света продължиха да действуват забележителните предания на прадревната мъдрост, включително и преданието за Христовото събитие, чиято сила, бликаща направо от тяхното съдържание, топлеше душите с едно макар и косвено и крепящо се най -вече на вярата знание за духовните светове. Но винаги съществуваха и хора, които наред с умствените и чувствени способности, се грижеха и за своите по-висши познавателни сили. Те имаха задачата да изследват по свръхсетивен начин явленията в духовния свят и преди всичко тайната на Христовото събитие. От тях в душите на другите хора се изливаше всичко, което те можеха да разберат за Христос. Съобразно дълбокия смисъл на Земното развитие, първоначалното разпространение на християнството трябваше да стане точно в епохата, когато в преобладаваща част на човечеството вече липсваха свръхсетивните познавателни способности. Затова през онези времена силата на преданието беше толкова голяма.
към текста >>

Необходима беше наистина огромна сила, за да се пробуди в хората вяра в свръхсетивния свят, особено у такива, които сами не можеха да прогледнат в него.
Но винаги съществуваха и хора, които наред с умствените и чувствени способности, се грижеха и за своите по-висши познавателни сили. Те имаха задачата да изследват по свръхсетивен начин явленията в духовния свят и преди всичко тайната на Христовото събитие. От тях в душите на другите хора се изливаше всичко, което те можеха да разберат за Христос. Съобразно дълбокия смисъл на Земното развитие, първоначалното разпространение на християнството трябваше да стане точно в епохата, когато в преобладаваща част на човечеството вече липсваха свръхсетивните познавателни способности. Затова през онези времена силата на преданието беше толкова голяма. Необходима беше наистина огромна сила, за да се пробуди в хората вяра в свръхсетивния свят, особено у такива, които сами не можеха да прогледнат в него. Почти винаги имаше хора (като изключим кратък период от време през 13-ти век), които чрез Имагинация, Инспирация, Интуиция можеха да се издигнат до висшите светове. Тези хора са следхристиянските последователи на древните Посветени. Те имаха задачата отново да познаят чрез своите собствени способности онова, което беше достояние на древните Мистерии; но към него те трябваше да прибавят и познанието за същността на Христовото събитие. Така при тези нови Посветени възникна едно познание, което обхващаше всичко, което беше предмет на древното Посвещение; обаче в центъра на това познание светеше висшето знание за тайната на Христовото събитие. По време на Четвъртата следатлантска епоха, когато хората бяха длъжни да укрепват своите разум и чувства, подобно познание не можеше да проникне дълбоко в живота на човечеството.
към текста >>

Влиянията в Петата следатлантска епоха стимулираха главно разсъдъчната способност, докато митологиите, преданията и знанието основаващо се на вяра, престанаха да имат власт над човека.
По време на Четвъртата следатлантска епоха, когато хората бяха длъжни да укрепват своите разум и чувства, подобно познание не можеше да проникне дълбоко в живота на човечеството. Ето защо тогава то съществуваше като „скрито знание". После настъпи новата или Пета следатлантска епоха. Нейната главна особеност се свежда до бурното развитие на разсъдъчната способност, до нейния могъщ разцвет в съвременната епоха, който ще продължи и занапред. Тази епоха се разви постепенно, започвайки от 12-ти, 13-ти век, за да прогресира все по-бързо от 16-ти век до днес. Влиянията в Петата следатлантска епоха стимулираха главно разсъдъчната способност, докато митологиите, преданията и знанието основаващо се на вяра, престанаха да имат власт над човека. Но затова пък в тази епоха възникна нещо, което можем да определим като едно все по-мощно нахлуване на познанията, бликащи от съвременното свръхсетивно съзнание, в човешките души. Макар и в началото съвсем незабележимо, „скритото знание" се влива в представите и мисленето на хората от Петата следатлантска епоха. Напълно понятно е, че и до днес разсъдъчната способност се отнася отрицателно към този вид знание. Но това, което трябва да стане, ще стане независимо от каквото и да е временно отрицание. „Скритото знание", което обхваща и все, повече ще обхваща човечеството, може да бъде наречено според един чуден символ, познание за „Граал".
към текста >>

52. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

Ала в сърцата ни гореше вяра,
рисуват в отминаващия миг. Ръката ти не можеше все още в разкошна цветна красота да въплъти преливащото от живот, което пред душата ти трептеше. Ала в сърцата ни гореше вяра, че в бъдеще ще съумееш умение тъй също да добавиш към потопената дълбоко с радост в житейския поток душа. Каквото търсещата сила на духа
към текста >>

и вярата ми във света изтръгнал
да разцъфтят чрез огъня на благородната ти сила прецизният ми поглед на художник и творческата сигурност у мен. Оставих се на огъня, ограбил душевните ми сили и вярата ми във света изтръгнал без милост от сърцето. И ето, стигнал съм дотам, че вече аз не зная да се съмнявам ли или да вярвам във откровението от духовни светове.
към текста >>

„Живяхте с вяра дълго вие,
и думи прозвучават в мен от Него. Във бъдещето се усещам, виждам хора, които още не живеят на Земята. Те също виждат този Образ и чуват думите, звучащи тъй: „Живяхте с вяра дълго вие, утеха имахте в надеждата, сега бъдете с виждане дарени, чрез Мен бъдете подкрепени. Живях в души, потърсили Ме в себе си
към текста >>

Ако плодът на благородна вяра
А мисълта познава само изчезващото с времето. Духовното и вечното могло би да се открие само в глъбините на човека. ЩРАДЕР Ако плодът на благородна вяра покой донася на душата, тя може да върви себедостатъчна по този път. Ала на истинското знание мощта не процъфтява по подобен начин.
към текста >>

на вярата подхожда красотата!
(Влиза Хелена.) да съблазни, като превърне обикновените душевни чувства в измамни образи, и да рисува видения, където само на вярата подхожда красотата! От всичко, за което вдъхновено можахме тук да чуем като познание за висши светове, едно съдържа здрав човешки смисъл: че само във духовната страна
към текста >>

в когото имаме напълно вяра.
МАРИЯ Приятелю, сега навлизаш в тъмни сфери. Не може там да ти помогне никой друг освен човекът, в когото имаме напълно вяра. (Хелена се връща. Мария е повикана.) ХЕЛЕНА Усещам нужда да остана при тебе още малко,
към текста >>

които с вяра с мен се свързват.
Показваха ни често, че на учението ни плодът е здраве, че блика сила за живот от него. Как в теб обратното се получава? Аз виждам плодовете в много хора, които с вяра с мен се свързват. Ще става за душата все по-чужд предишният ни начин на живот; потичат нови извори в сърцето, което след това се обновява. Проникващият в битието поглед
към текста >>

53. Трета картина GA_14 Четири мистерийни драми

за да изтръгна вярата си от сърцето.
оръдие на дивите изкуства, с които заблуждаваш хора.... До днес не можех да се усъмня в духовната ти извисеност, но стигна ми едничък миг, за да изтръгна вярата си от сърцето. Прозрях, че адски същества са духовете, на които служиш. Аз заблуждавах други, защото ти ме заблуди! Желая да избягам там, където
към текста >>

когато вече вяра в себе си изгуби.
че си изгубен, ала въпреки това поддържаше те силата във теб. Дарих ти аз съкровища на мъдрост, които те изпълниха с кураж да издържиш дори тогава, когато вече вяра в себе си изгуби. Туй беше мъдростта, спечелена от теб, по-ценна и от вярата, която беше ти дарена. Сега си зрял, свободен можеш да си вече. Приятелката ти отиде по-напред, в духа ще я откриеш.
към текста >>

по-ценна и от вярата, която беше ти дарена.
Дарих ти аз съкровища на мъдрост, които те изпълниха с кураж да издържиш дори тогава, когато вече вяра в себе си изгуби. Туй беше мъдростта, спечелена от теб, по-ценна и от вярата, която беше ти дарена. Сега си зрял, свободен можеш да си вече. Приятелката ти отиде по-напред, в духа ще я откриеш. Аз мога още да ти дам насока: душевната си мощ разпалвай
към текста >>

54. Пета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Така ще може вярата все още
От себе си аз давам на човека част, която кара го да счита сетивната реалност за най-висша, додето още вижда се опасност духовното познание очите му да заслепи. Така ще може вярата все още да го насочва към духа, а целите на личната му воля ще могат да се водят още от силните желания, които опипват сляпо в тъмнината.
към текста >>

55. Осма картина GA_14 Четири мистерийни драми

когато вярата подкрепя
Но станалата с вас промяна да се сравни не може с нищо, което хора като мене са считали по-рано за възможно. А в нея може да се вярва само когато вярата подкрепя каквото нашите очи съзират. За първи път видях ви преди три години, когато бе ми позволено да вляза във кръга, където достигнахте такива висини.
към текста >>

със вярата в духовното му виждане?
величието на творбата да ви удивлява, а извора ѝ да отричате? ЩРАДЕР Какво ли общо има мойто възхищение, което на художника отдавам, със вярата в духовното му виждане? МАРИЯ Една творба се одобрява също, когато вяра в извора ѝ липсва. Но тук не би ни възхитило нищо, ако художникът не бе изминал пътя,
към текста >>

когато вяра в извора ѝ липсва.
Какво ли общо има мойто възхищение, което на художника отдавам, със вярата в духовното му виждане? МАРИЯ Една творба се одобрява също, когато вяра в извора ѝ липсва. Но тук не би ни възхитило нищо, ако художникът не бе изминал пътя, довел го до духа. ЩРАДЕР Не трябва все пак да се казва,
към текста >>

56. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

но действията му пораждат вяра.
Стремеж към мисли само не изисква, той иска търсещ да се устремя в духовната реалност. – – – – Каква е мисията му, не зная, но действията му пораждат вяра. Отново върна ме на мен самия. Но въпреки това за мен е още съмнително магическото същество, което ме изплаши. Свободно искам да застана
към текста >>

57. Трета картина GA_14 Четири мистерийни драми

на вярата аз плахо се отдавах,
и цветовете, сродни с чувства, затоплят жизнената сила. Ти можеш също царствата по-висши с умението си да претвориш във образ.“ И като чувствах силата на тези думи, на вярата аз плахо се отдавах, че приближавам до целта, посочена от Бенедикт. Стоях аз често пред картината без смелост. Понякога изглеждаше ми дързост, а друг път невъзможно в цвят и форма
към текста >>

пробуждаше се вярата у мен в това изкуство,
принадлежащи на сетивния живот. Но щом оставех личното встрани и следвайки духовното учение блажен, успявах да се пренеса при творческите сили на света, пробуждаше се вярата у мен в това изкуство, което е наистина мистично, каквото е и нашето изследване в духа. Научих се със светлината да живея и да познавам делото на светлината във цвета, тъй както верен ученик на мистиката вижда
към текста >>

мощта на вярата ще се пробуди.
Ала напусне ли ме смелостта, за теб, приятелко, ще си помисля и в огъня на твоята душа ще пламне творческата радост и в светлината ти духовна мощта на вярата ще се пробуди. (Той вижда Мария.) О... ти си тук... Нетърпеливо те очаквах, ала не съм усетил близостта ти! МАРИЯ
към текста >>

58. Четвърта картина GA_14 Четири мистерийни драми

че аз от вярата съм се отрекъл.
Познавате особения ми житейски път... Изглеждаше, че някаква случайност попречи на целта на моите родители. Монах желаеха да стана. От тях съм чувал често колко мъка им е причинило, че аз от вярата съм се отрекъл. Понесох всичко аз, и много още, тъй както случва се понякога в живота, когато се приемат раждане и смърт за граница на земния ни път. Животът ми по-късен
към текста >>

59. Пета картина GA_14 Четири мистерийни драми

най-силна вяра във живота.“
когато те напуска смелостта. Стремежа на човешкото сърце насочвам в душевни глъбини и във духовни висини. При мене който търси сили, му изковавам с моя чудотворен чук най-силна вяра във живота.“ А третата му казала така: „Към мен вдигни духовен взор, когато загадки във живота те връхлитат. Преда мисловни нишки в душевни глъбини
към текста >>

60. Седма картина GA_14 Четири мистерийни драми

със пълна вяра във живота.
Повиках ви при мене, братя, да ви припомня с думи сериозни във тези тъжни дни, че дълг за нас е с радост да загинем за цели, на които сме се посветили със пълна вяра във живота. Във истинския смисъл сте ми братя, когато смело във душите ви звучи светата мъдрост на Съюза: „Живота си и личното ще трябва да пожертва желаещият да съзре духовни цели
към текста >>

Неможещият с пълна вяра да приеме
за други светове на битието. И все пак аз съм тясно свързан със всички наши земни цели. ВТОРИ ЦЕРЕМОНИАЛМАЙСТОР Придържам се към думите на нашия Учител: Неможещият с пълна вяра да приеме учението за духа и световете на духа, способност не му липсва да разбере подобно откровение. Ала му липсва нещо друго. Че може да се чувства недостоен
към текста >>

живее ли със вярата, че хората
ала такъв обрат ѝ дава, че става много по-опасна, отколкото една заблуда. Ако открито някой служи на лъжата, би трябвало да е побъркан, живее ли със вярата, че хората ще го оставят да ги води. А рицарите на духа не са тъй безразсъдни. Те името Христово споменават, понеже им отваря всички порти към глъбините на сърцата.
към текста >>

61. Осма картина GA_14 Четири мистерийни драми

Успял е вярата си той
от мрака на духа към светлината. Но скоро трябва аз да я загубя, омъжи ли се за младежа, спасение душевно търсещ като нея под покровителството на монаха. Успял е вярата си той на Томас също да натрапи. За Ордена ако пък стане дума, огромен ужас ме обзема: започва Томас да проклина. ПЪРВИ НАСТАВНИК
към текста >>

поискам ли да го приема с вяра.
на вашето учение, но също не мога още да му се отдам. В това духовно същество аз трябва човешкия праобраз да позная. Но съпротива в мене се надига, поискам ли да го приема с вяра. Тъй трябва в мен да изживявам битка, на всяка външна битка първообраз. Загадката, измъчваща ме тежко, засяга моята житейска участ. Ах, как възможно е да ви разбирам,
към текста >>

но с вяра да не мога да приема
Тъй трябва в мен да изживявам битка, на всяка външна битка първообраз. Загадката, измъчваща ме тежко, засяга моята житейска участ. Ах, как възможно е да ви разбирам, но с вяра да не мога да приема каквото ми откривате сега? Във вярност следвам примера ви аз, но чувствам съпротива към целта и първоизвора на този пример. И ако тъй да се позная трябва,
към текста >>

съмнение поглъща всяка вяра,
каквото ми откривате сега? Във вярност следвам примера ви аз, но чувствам съпротива към целта и първоизвора на този пример. И ако тъй да се позная трябва, съмнение поглъща всяка вяра, че в този мой живот ще се открия. И често ме изпълват страх и грижи, че част от туй съмнение ужасно в животи предстоящи ще премине. ВЕЛИК МАЙСТОР
към текста >>

62. Девета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Ще ме разделя вярата от тях.
отгледали те като дъщеря. СЕСИЛИЯ С любов и доброта са пълни те, приятели в лицето им ще имаш. ТОМАС Ще ме разделя вярата от тях. СЕСИЛИЯ Ти път към тях чрез мене ще намериш. ТОМАС Добрият Кюне е закостенял. Ще вижда само мрак и тъмнина,
към текста >>

На вярата ти предана съм аз.
които откровение се смятат на истина духовна от врага ни? СЕСИЛИЯ Във моето сърце съм против всичко, което рицарското братство върши. На вярата ти предана съм аз. Не бих приела никога, че хора, поставили си като цел да следват душевни пътища по този начин, не са последователи Христови. Отдадена във вярност на духа,
към текста >>

сърцето ти и вярата ти виждам
че пак си свързан с него във живота. Учителя ни вярно следваш ти, ала вестта за любовта, която се лее от словата му, не чуваш. Аз чувствам, че съм пред загадка тъмна: сърцето ти и вярата ти виждам и тръпнеща стоя пред тази бездна, която ужасяващо дели ги. И ако за утеха в мене липсва надеждата, че нявга любовта ще тържествува, нямаше да имам
към текста >>

63. Тринадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

с мощта на светла вяра
Пред нея трябва да отстъпя тук, където несъзнателно навлиза. (Трите душевни образа заедно с Щрадер.) ФИЛИЯ Да се изпълня искам с мощта на светла вяра и жизнената сила на вярата да вдишам от порива душевен, така че светлината да може да пробуди
към текста >>

на вярата да вдишам
(Трите душевни образа заедно с Щрадер.) ФИЛИЯ Да се изпълня искам с мощта на светла вяра и жизнената сила на вярата да вдишам от порива душевен, така че светлината да може да пробуди човека, спящ духовно. АСТРИД
към текста >>

64. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

на външно ръководство в сляпа вяра.
преценка да изкаже, ако знае за дух и сфери на духа и иска наистина във тях да се открие. Да се загуби трябва този, който в живота може да се отдаде на външно ръководство в сляпа вяра. Онази светлина, която всеки във собствената си душа усеща като по-висша мощ на мъдростта, признание духовно ще спечели, щом като истина се тя докаже.
към текста >>

65. Втора картина GA_14 Четири мистерийни драми

във работата вяра да ми вдъхне,
заслужили и вашата закрила. Надежда имате, че ще успея науката, тъй както днес цени се, с прадревна мистика в едно да свържа. Наистина, ако могло би друго във работата вяра да ми вдъхне, освен гласът на моята душа, безспорно туй са вашите слова. ФРИДРИХ ТРАУТМАН На Майстора словата изразяват каквото чувствате сега в душата.
към текста >>

66. Четвърта картина GA_14 Четири мистерийни драми

от вярата ми в разум и наука,
и откровението ти там чух. По-късно във Томасий разпознах как ученичеството във духа могъщо действа във една душа. Лиши ме преживяното тогава от вярата ми в разум и наука, но не успя да ми покаже нищо, което разбираемо да бъде. Отхвърлих всяка мисъл и поисках да водя като в сън живота, който сега без стойност ми се струва вече.
към текста >>

67. Осма картина GA_14 Четири мистерийни драми

към вяра да подмамят всички хора,
Дори божествените светове наистина от мене имат нужда, защото ми отмъкват те душите, едва когато деен бил съм в тях. Ако противниците ми успеят към вяра да подмамят всички хора, така че битието ми в света да е ненужно, в блянове изпадат души за висши светове, но тъй мощта на земния развой пресъхва. ЩРАДЕР
към текста >>

68. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

на този вид познание със вяра.
Макар и да не мога да разбирам описаните висши светове, предчувстващ можех аз да си представя как са настроени и чувстват хора, които искат да се посветят на този вид познание със вяра. Размисляйки, намерих оправдано, каквото познавачи в тази област описват като свойства на душите, издигащи се във духовни сфери. Но важното е преди всичко, че
към текста >>

застава туй и вярата убива,
материализиращите сили за хубаво замислени идеи. Духовно озарение откри ми неща напълно верни, ала мъртви. Против способността ми за преценка застава туй и вярата убива, че в тайна фактите духът държи за сътворението на живота. И трудно би могло да се докаже, че тази опитност ми дава сили, за да избягам от заблуда пак.
към текста >>

69. Дванадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

за да прогони вярата, че съм
Говорили са му какво ли не за същността ми и за мойто царство, но за изгубен още не го смятам. Той ще забрави, че сам Бенедикт при мене полузнаещ го изпрати, за да прогони вярата, че съм в човешките глави химера само. От земна помощ се нуждая, щом ще трябва скоро аз да го примамя във царството ми в правилното време. Желая тук да призова душа,
към текста >>

да има в себе си напълно вяра,
защото групата от самохвалци с духовни клюки ще го поквари. АРИМАН С дърдорене на мене не се служи. Аз искам Щрадер... Докато той може да има в себе си напълно вяра, на Бенедикт ще се удава лесно на хората да преподава мъдрост. Приятелят на Готгетрой ще може на Луцифер добре да служи вече; но аз ще трябва друго да постигна...
към текста >>

във себе си да няма вече вяра.
аз мисля, че безспорно би принесъл за всички хора несравнима полза. АРИМАН Да се въоръжиш ти трябва с хитрост. Целта ти е оттук нататък Щрадер във себе си да няма вече вяра. Тогава в бъдеще не ще желае да се придържа той към Бенедикт. На основанията свои само той ще разчита, ала те ще бъдат за твърде много хора неугодни.
към текста >>

70. Тринадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Нима е силна вярата ви още,
към истината беше ви повело. И въпреки това, което онзи тъй остроумен мъж доказа, вие при Щрадер вярно виждахте нещата. ХИЛАРИЙ Нима е силна вярата ви още, поддържате туй мнение, което за Щрадер имахте по-рано вие? РОМАНИЙ По-рано изградих го по причини, които всъщност нямат нищо общо
към текста >>

71. Четиринадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

поражда в мене вярата, че може
подбуда от мистичния стремеж. Че до приятелите си по-близо в последно време повече стои, отколкото по-рано той, понеже известно време бяха отчуждени, поражда в мене вярата, че може да се съвземе, даже ако сметне изгубена целта си засега. ГОСПОЖА ХИЛАРИЙ Разглеждате човека с онзи поглед, открит ви от Романий. Безпристрастно
към текста >>

72. Петнадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

В началото изобщо нямах вяра
СЕКРЕТАР Ще се яви тук скоро Бенедикт, за да получи вест от вас самата. Бе отпътувал, но се върна вече. Такъв велик човек бе доктор Щрадер! В началото изобщо нямах вяра в големия проект на Готгетрой, ала присъствах често аз, когато показваше ни Щрадер туй, което за работата е необходимо, и възражението ми отпадна.
към текста >>

73. ПЪРВА МЕДИТАЦИЯ GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации

Даден човек може да смята, че единствено той мисли научно и ясно, докато всичко друго е само вяра и субективизъм; това съвсем не е изключено.
Нима светът е загрижен за нейните усещания? Според своите предпочитания, тя може да почувствува самата себе си като нещо напълно безсмислено, ако би трябвало да смята, че би била в състояние подобно на пламък, издигащ се от един горящ предмет да проблесне от материята на своето тяло и после отново да угасне. Когато душата насочва поглед към тялото, тя трябва да се съобразява най-вече с това, което то може да и покаже. От определен момент нататък нещата изглеждат така, сякаш в природата действуват закони, които вплитат веществата и силите едно в друго; сякаш те се разпореждат с тялото, за да го включат за известно време в общата еволюция на света. Както и да обърнем тази мисъл, от естественонаучна гледна точка, тя е напълно валидна, макар и по отношение на истинската действителност тя да е явно несъстоятелна. Даден човек може да смята, че единствено той мисли научно и ясно, докато всичко друго е само вяра и субективизъм; това съвсем не е изключено. Обаче при истинската непредубеденост нещата не стоят така. Важното е не това, което душата усеща като своя вътрешна необходимост, а проявленията на външния свят, от който е взето тялото. След смъртта външният свят прибира в себе си неговите вещества и сили. И тогава в него те се подчиняват на закони, на които е напълно безразлично какво става в човешкото тяло по време на живота. Тези закони, (които са от физическо и химическо естество) имат към човешкото тяло същото отношение, каквото имат към другите неживи предмети на външния свят.
към текста >>

74. СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА GA_18_1 Загадки на философията

Така за светогледа на Юм всичко, което човек си образува като представи върху наблюдението на сетивата и на ума във външния свят, си остава едно чисто съдържание на вярата; то никога не може да стане едно знание.
Той прави греенето на слънцето причина, затоплянето на камъка следствие. Навикът на мисленето свързва възприятията, но вън не съществува нещо в един действителен свят, което да се изяви като такава връзка. Човекът вижда, как една мисъл на неговата душа е последвана от едно движение на неговото тяло; той свиква да мисли, че мисълта е причината, движението следствието. Юм счита, че на основата на изказванията на хората върху процесите на света лежат навици на мисленето, нищо друго. Чрез навици на мисленето себесъзнателната душа може да стигне до насочващи линии в живота; обаче в тези нейни навици тя не може да намери нищо за изграждането на един образ на света, който да има значение за същността намираща се вън от душата. Така за светогледа на Юм всичко, което човек си образува като представи върху наблюдението на сетивата и на ума във външния свят, си остава едно чисто съдържание на вярата; то никога не може да стане едно знание. Върху съдбата на себесъзнателната човешка душа, върху нейното отношение към един свят различен от сетивния не може да съществува една наука, а само вяра. Светогледният образ на Лайбниц изпитва едно обширно, умствено развитие чрез Християн Волф /роден в 1679 г. в Бреслау професор в Хале/. Волф е на мнение, че може да бъде основана една наука, която познава чрез чисто мислене онова, което е възможно, което е призвано за съществуване, защото за мисленето то се явява непротиворечиво и така може да бъде доказано. По този път Волф основава една наука на света, на душата и на Бога.
към текста >>

Върху съдбата на себесъзнателната човешка душа, върху нейното отношение към един свят различен от сетивния не може да съществува една наука, а само вяра.
Навикът на мисленето свързва възприятията, но вън не съществува нещо в един действителен свят, което да се изяви като такава връзка. Човекът вижда, как една мисъл на неговата душа е последвана от едно движение на неговото тяло; той свиква да мисли, че мисълта е причината, движението следствието. Юм счита, че на основата на изказванията на хората върху процесите на света лежат навици на мисленето, нищо друго. Чрез навици на мисленето себесъзнателната душа може да стигне до насочващи линии в живота; обаче в тези нейни навици тя не може да намери нищо за изграждането на един образ на света, който да има значение за същността намираща се вън от душата. Така за светогледа на Юм всичко, което човек си образува като представи върху наблюдението на сетивата и на ума във външния свят, си остава едно чисто съдържание на вярата; то никога не може да стане едно знание. Върху съдбата на себесъзнателната човешка душа, върху нейното отношение към един свят различен от сетивния не може да съществува една наука, а само вяра. Светогледният образ на Лайбниц изпитва едно обширно, умствено развитие чрез Християн Волф /роден в 1679 г. в Бреслау професор в Хале/. Волф е на мнение, че може да бъде основана една наука, която познава чрез чисто мислене онова, което е възможно, което е призвано за съществуване, защото за мисленето то се явява непротиворечиво и така може да бъде доказано. По този път Волф основава една наука на света, на душата и на Бога. Този светоглед почива на предположението, че себесъзнателната човешка душа може да образува в себе си мисли, които са валидни за онова, което се намира напълно вън от нея.
към текста >>

Тези области се разкриват на човека само тогава, когато той се отдаде на едно познание основано на вярата, което почива на една особена способност на душата.
Как двамата трябваше да се отнасят по различен начин към дадения им от тяхната епоха образ на природата, това дава характерното оцветение на техните възгледи. Как противоположно на други свои съвременници Хердер се поставя към Спиноза, това хвърля светлина върху неговото становище в развитието на светогледите. Това становище изпъква в неговото значение, когато го сравним с онова на Фридрих Хайнрих Якоби /1743-1819 г./ Якоби намира в Спиноза образ на света онова, до което човешкият ум трябва да стигне, когато проследи пътищата, които никакви сили не му предначертават. Този образ на света изчерпва обсега на това, което човекът може да знае върху света. Обаче това знание не може да реши нищо върху природата на душата, върху божествената основа на света, върху връзката на душата с тази основа. Тези области се разкриват на човека само тогава, когато той се отдаде на едно познание основано на вярата, което почива на една особена способност на душата. Ето защо, в смисъла на Якоби, знанието трябва по необходимост да бъде атеистично. В неговото мислително построение може да има необходимата закономерност, но не божествен миров ред. Така за Якоби Спинозисмът става единствено възможен научен начин на мислене; но същевременно той /Спинозисмът/ е доказателство за факта, че този начин на мислене не може да намери връзката с духовния свят. Хердер защищава в 1787 г. Спиноза против обвинението в атеизъм.
към текста >>

За него не съществува рязко противоречие между вяра и знание тогава, когато на душата става ясно, как тя изживява самата себе си.
Спиноза против обвинението в атеизъм. Той може да стори това. Защото не се плаши от това, да чувства по свой начин изживяването на човека в божественото първично същество подобно както Спиноза чувстваше това. Само че Хердер изразява това изживяване по начин различен от Спиноза. Този последният изгражда едно чисто мислително настроение; Хердер се стреми да добие светоглед не само чрез мислене, а чрез цялата пълнота на човешкия душевен живот. За него не съществува рязко противоречие между вяра и знание тогава, когато на душата става ясно, как тя изживява самата себе си. Ние говорим в неговия смисъл, когато изразяваме душевното изживяване така: Когато вярата размисли върху своите основи в душата, тя стига до представи, които не са по-несигурни от онези, които се добиват само чрез мисленето. Хердер приема всичко, което душата може да намери в себе си, като сили в пречистена форма, които могат да доставят един образ на света. По този начин неговата представа за Първопричината на света е по-богата, по-наситена отколкото тази на Спиноза; обаче тя поставя човешкият Аз в отношение с Първопричината на света, което отношение при Спиноза е само резултат на мисленето. Ние стоим като в една възлова точка на разнообразните нишки на по-новото развитие на светогледите, когато насочим поглед върху това, как Спинозовият ход на мислите се намесва в това развитие през 80-те години на 18-тия век. В 1785 година Фр. Х.
към текста >>

Ние говорим в неговия смисъл, когато изразяваме душевното изживяване така: Когато вярата размисли върху своите основи в душата, тя стига до представи, които не са по-несигурни от онези, които се добиват само чрез мисленето.
Той може да стори това. Защото не се плаши от това, да чувства по свой начин изживяването на човека в божественото първично същество подобно както Спиноза чувстваше това. Само че Хердер изразява това изживяване по начин различен от Спиноза. Този последният изгражда едно чисто мислително настроение; Хердер се стреми да добие светоглед не само чрез мислене, а чрез цялата пълнота на човешкия душевен живот. За него не съществува рязко противоречие между вяра и знание тогава, когато на душата става ясно, как тя изживява самата себе си. Ние говорим в неговия смисъл, когато изразяваме душевното изживяване така: Когато вярата размисли върху своите основи в душата, тя стига до представи, които не са по-несигурни от онези, които се добиват само чрез мисленето. Хердер приема всичко, което душата може да намери в себе си, като сили в пречистена форма, които могат да доставят един образ на света. По този начин неговата представа за Първопричината на света е по-богата, по-наситена отколкото тази на Спиноза; обаче тя поставя човешкият Аз в отношение с Първопричината на света, което отношение при Спиноза е само резултат на мисленето. Ние стоим като в една възлова точка на разнообразните нишки на по-новото развитие на светогледите, когато насочим поглед върху това, как Спинозовият ход на мислите се намесва в това развитие през 80-те години на 18-тия век. В 1785 година Фр. Х. Якоби публикува своята "Книжка върху Спиноза".
към текста >>

Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли.
Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза. Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света. Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света. На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили. Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта.
към текста >>

75. ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ GA_18_1 Загадки на философията

Той вярваше, че трябва да допусне, че разумът предоставен на самия себе си не води до ученията на вярата, а до възгледа, до който беше стигнал Спиноза, а именно, че светът се владее от вечни, необходими закони.
Напротив за своите занимания със съчиненията на Спиноза поетът ни разказва: "Аз се отдадох на това четене и вярвах, гледайки самия себе си, че никога не съм виждал света така ясно". Обаче само малцина можеха да се отдадат така безпристрастно на Спинозовия начин на мислене както Гьоте. При голяма част този начин на мислене трябваше да произведе едно раздвоение в схващането на света. Един представител за тези последните е Гьотевият приятел Фр. Х. Якоби. Той вярваше, че трябва да допусне, че разумът предоставен на самия себе си не води до ученията на вярата, а до възгледа, до който беше стигнал Спиноза, а именно, че светът се владее от вечни, необходими закони. Така Якоби беше изправен пред едно важно решение: Той или трябваше да се довери на своя разум и да остави да отпаднат ученията на вярата; или пък, за да запази тези последните, трябваше да отрече на самия разум възможността да може да стигне до най-висшите разбирания. Той избра тази последната алтернатива. Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен Бог, за свободата на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси. По този начин Якоби отхвърли знанието на разума, за да добие място за една вяра задоволяваща нуждите на сърцето. Гьоте, който беше малко поучен от това детрониране на знанието, пише на своя приятел: "Бог те наказа с метафизиката и ти заби един кол в плътта, а мене благослови с физиката.
към текста >>

Така Якоби беше изправен пред едно важно решение: Той или трябваше да се довери на своя разум и да остави да отпаднат ученията на вярата; или пък, за да запази тези последните, трябваше да отрече на самия разум възможността да може да стигне до най-висшите разбирания.
Обаче само малцина можеха да се отдадат така безпристрастно на Спинозовия начин на мислене както Гьоте. При голяма част този начин на мислене трябваше да произведе едно раздвоение в схващането на света. Един представител за тези последните е Гьотевият приятел Фр. Х. Якоби. Той вярваше, че трябва да допусне, че разумът предоставен на самия себе си не води до ученията на вярата, а до възгледа, до който беше стигнал Спиноза, а именно, че светът се владее от вечни, необходими закони. Така Якоби беше изправен пред едно важно решение: Той или трябваше да се довери на своя разум и да остави да отпаднат ученията на вярата; или пък, за да запази тези последните, трябваше да отрече на самия разум възможността да може да стигне до най-висшите разбирания. Той избра тази последната алтернатива. Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен Бог, за свободата на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси. По този начин Якоби отхвърли знанието на разума, за да добие място за една вяра задоволяваща нуждите на сърцето. Гьоте, който беше малко поучен от това детрониране на знанието, пише на своя приятел: "Бог те наказа с метафизиката и ти заби един кол в плътта, а мене благослови с физиката. Аз се придържам към богопочитанието на атеиста /Спиноза/ и оставям на вас всичко, което наричате или можете да наречете религия.
към текста >>

Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен Бог, за свободата на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси.
Един представител за тези последните е Гьотевият приятел Фр. Х. Якоби. Той вярваше, че трябва да допусне, че разумът предоставен на самия себе си не води до ученията на вярата, а до възгледа, до който беше стигнал Спиноза, а именно, че светът се владее от вечни, необходими закони. Така Якоби беше изправен пред едно важно решение: Той или трябваше да се довери на своя разум и да остави да отпаднат ученията на вярата; или пък, за да запази тези последните, трябваше да отрече на самия разум възможността да може да стигне до най-висшите разбирания. Той избра тази последната алтернатива. Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен Бог, за свободата на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси. По този начин Якоби отхвърли знанието на разума, за да добие място за една вяра задоволяваща нуждите на сърцето. Гьоте, който беше малко поучен от това детрониране на знанието, пише на своя приятел: "Бог те наказа с метафизиката и ти заби един кол в плътта, а мене благослови с физиката. Аз се придържам към богопочитанието на атеиста /Спиноза/ и оставям на вас всичко, което наричате или можете да наречете религия. Ти се придържаш към вярата в Бога; аз към виждането". Просветлението постави най-после духовете пред избора, или да заменят истините получени чрез откровението чрез истини на разума в смисъла на Спиноза, или да обявят война на науката получена чрез разума.
към текста >>

По този начин Якоби отхвърли знанието на разума, за да добие място за една вяра задоволяваща нуждите на сърцето.
Х. Якоби. Той вярваше, че трябва да допусне, че разумът предоставен на самия себе си не води до ученията на вярата, а до възгледа, до който беше стигнал Спиноза, а именно, че светът се владее от вечни, необходими закони. Така Якоби беше изправен пред едно важно решение: Той или трябваше да се довери на своя разум и да остави да отпаднат ученията на вярата; или пък, за да запази тези последните, трябваше да отрече на самия разум възможността да може да стигне до най-висшите разбирания. Той избра тази последната алтернатива. Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен Бог, за свободата на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси. По този начин Якоби отхвърли знанието на разума, за да добие място за една вяра задоволяваща нуждите на сърцето. Гьоте, който беше малко поучен от това детрониране на знанието, пише на своя приятел: "Бог те наказа с метафизиката и ти заби един кол в плътта, а мене благослови с физиката. Аз се придържам към богопочитанието на атеиста /Спиноза/ и оставям на вас всичко, което наричате или можете да наречете религия. Ти се придържаш към вярата в Бога; аз към виждането". Просветлението постави най-после духовете пред избора, или да заменят истините получени чрез откровението чрез истини на разума в смисъла на Спиноза, или да обявят война на науката получена чрез разума. Пред този избор стоеше и Кант.
към текста >>

Ти се придържаш към вярата в Бога; аз към виждането".
Той избра тази последната алтернатива. Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен Бог, за свободата на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси. По този начин Якоби отхвърли знанието на разума, за да добие място за една вяра задоволяваща нуждите на сърцето. Гьоте, който беше малко поучен от това детрониране на знанието, пише на своя приятел: "Бог те наказа с метафизиката и ти заби един кол в плътта, а мене благослови с физиката. Аз се придържам към богопочитанието на атеиста /Спиноза/ и оставям на вас всичко, което наричате или можете да наречете религия. Ти се придържаш към вярата в Бога; аз към виждането". Просветлението постави най-после духовете пред избора, или да заменят истините получени чрез откровението чрез истини на разума в смисъла на Спиноза, или да обявят война на науката получена чрез разума. Пред този избор стоеше и Кант. Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм. Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място. Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията.
към текста >>

Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата".
Пред този избор стоеше и Кант. Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм. Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място. Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията. Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям. Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата". От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби. Пътят, по който Кант стигна до своите резултати, беше минал през света, на мислите на Юм. При този последния той намери възгледа, че нещата и процесите на света не разкриват на човешката душа никакви мислителни връзки, че човешкият ум само по навик си представя такива връзки, когато той възприема нещата и процесите на света в пространството и времето едни до други и едни след други. Че човешкият ум не получава от света това, което му се струва познание: Това мнение на Юм направи впечатление на Кант. За него се откри като една възможност мисълта: Познанията на човешкия ум не идват от действителността на света.
към текста >>

От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби.
Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм. Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място. Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията. Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям. Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата". От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби. Пътят, по който Кант стигна до своите резултати, беше минал през света, на мислите на Юм. При този последния той намери възгледа, че нещата и процесите на света не разкриват на човешката душа никакви мислителни връзки, че човешкият ум само по навик си представя такива връзки, когато той възприема нещата и процесите на света в пространството и времето едни до други и едни след други. Че човешкият ум не получава от света това, което му се струва познание: Това мнение на Юм направи впечатление на Кант. За него се откри като една възможност мисълта: Познанията на човешкия ум не идват от действителността на света. Чрез изложенията на Юм Кант бе събуден от неговия сън, в който, според неговата изповед, го беше потопила идейната посока на Волф.
към текста >>

Следователно това, върху което не можем да знаем нищо, Кант го създава като чрез магия от моралната вяра.
Но за да може щастието да се свърже с добродетелта, трябва да има едно Същество, което да направи от щастието едно последствие на добродетелта. Това може да бъде само едно интелигентно, определящо най-висшата стойност на нещата Същество, Бог. Чрез съществуването на добродетелта ни се гарантира нейното следствие, щастието, а чрез щастието ни се гарантира съществуването на Бога. И понеже едно сетивно същество, каквото е човекът, не може да постигне съвършеното щастие в този несъвършен свят, неговото съществуване трябва да се простира отвъд сетивното съществуване, т.е. душата да бъде безсмъртна. Следователно това, върху което не можем да знаем нищо, Кант го създава като чрез магия от моралната вяра. Уважението пред чувството за дълг беше за него това, което му въздигаше един действителен свят, когато под влиянието на Юм светът на наблюдението се превърна в един чисто вътрешен свят. Това уважение е изразено с хубави думи в неговата "Критика на практическия разум": "Дългът! ти възвишено, велико име, който не обхващаш в тебе никаква прищявка, която води в себе си до подмилкване, а изискваш подчинение", ти, който "поставяш един закон... пред който трябва да онемеят всички наклонности, даже когато те действат тайно против него..." Че най-висшите истини не са никакви истини на познанието, а морални истини, това Кант считаше за свое откритие. Човек трябва да се откаже от вникването в един свръхсетивен свят; от неговата морална природа за него извира един заместител на познанието.
към текста >>

Вярата, че този морален закон плува във висините над всички други мирови процеси и се осъществява в света чрез едно божествено същество, това е, според мнението на Кант, истинската религия.
Срещу тях трябва да застане дългът, за да изпълни човек своето определение. Това, което човек върши от удоволствие, не е добродетелно; добродетелно е само това, което той върши в безкористното отдаване на дълга. Подчини твоите желания на дълга: Тази е строгата задача на Кантовото учение за морала. Не искай нищо, което те задоволява в твоя егоизъм, а действай така че принципите на твоето действане да могат да станат такива на всички хора. В отдаването на закона на морала човекът постига своето съвършенство. Вярата, че този морален закон плува във висините над всички други мирови процеси и се осъществява в света чрез едно божествено същество, това е, според мнението на Кант, истинската религия. Тя извира от морала. Човек не трябва да бъде добър, защото вярва в един бог, който иска доброто; той трябва да бъде добър единствено от чувството за дълг; обаче той трябва да вярва в Бога, защото дълг без Бог и безсмислен. Това е "религия вътре в границите на чистия разум"; така нарича Кант своята книга върху религиозния светоглед. От разцъфтяването на естествените науки насам, пътят, който те са поели, е предизвикал у много хора чувството, че от образа, който мисленето си създава за природата, трябва да бъде отстранено всичко, което не но си характера на строга необходимост. Кант също е имал това чувство.
към текста >>

На такива твърдения на Кант Гьоте отговаря: "Когато в областта на моралното се издигнем през вяра в Бога през добродетел и безсмъртие в една висша област и трябва да се приближим до първото Същество: То в областта на интелектуалното трябва да съществува същият случай, благодарение на което чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа ставаме достойни да съучастваме духовно в нейните произведения.
Следователно и в схващането на природата Гьоте стои в пълна противоположност на Кант. Този последният нарече една рискована "авантюра на разума", ако този разум би искал да предприеме да обясни живите същества според тяхното раждане. Той счита човешката познавателна способност за негодна за една такова обяснение. "Разумът държи безкрайно много на това, да не остави да отпадне механизмът на природата в нейните произведения и в обясненията на тези произведения да не отмине незабелязано този механизъм; защото без него не може да бъде постигнато никакво схващане, никакво вникване в природата на нещата. Когато някой веднага ни признава: Че един най-висш Архитект е създал непосредствено формите на природата такива, каквито те са от край време, или който ги е предопределил да се образуват непрестанно според същия образец, с това нашето познание на природата ни най-малко не е подпомогнато; понеже ние никак не познаваме начина по който работи онова същество и неговите идеи, които трябва да съдържат принципите на възможността на природните същества, и не можем изхождайки отгоре от него да обясним природата". На такива твърдения на Кант Гьоте отговаря: "Когато в областта на моралното се издигнем през вяра в Бога през добродетел и безсмъртие в една висша област и трябва да се приближим до първото Същество: То в областта на интелектуалното трябва да съществува същият случай, благодарение на което чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа ставаме достойни да съучастваме духовно в нейните произведения. Щом за първо несъзнателно и от вътрешен подтик се стремих неуморно към онова първообразно, типично, и имах даже щастието да изградя едно природосъобразно представяне, от сега нататък нищо вече не можеше да ми попречи да предприема смело авантюрата на разума, както я нарича старецът от Кьонигсберг". В "прарастението" Гьоте замисли една идея, "с която... можем да измислим до безкрайност растения", които "трябва да бъдат логически", т.е., които, ако и да не съществуват, въпреки това биха искали да съществуват и съвсем не са художествени или поетически сенки или схеми", а имат една вътрешна истинност и необходимост". С това той е на път да намери в себесъзнателния Аз не само възприемаемата, мислителната идея, в живата идея. Себесъзнателният Аз изживява в себе си едно царство, което се оказва принадлежа що както на себе си така и на външния свят, защото неговите формации се удостоверяват като копия на творящите същества. С това за себесъзнателният Аз може да се почувства оживен, защото се чувства едно с творящите същества в природата.
към текста >>

Колкото и да се беше старал да постави граница на знанието, за да запази място за вярата, въпреки това, в истинския смисъл на думата, човешкият дух може да се обяви задоволен само от знанието, от познанието.
Един от най-последователните привърженици на скептицизма е Соломон Маймон, който от 1790 година съчини различни книги, които се намираха под влиянието на Кант и на Шулце и в които с пълната решителност той се застъпваше за това, че, поради цялото устройство на нашата познавателна способност, съвсем не може да се говори за съществуването на външни предмети. Един друг ученик на Кант, Яков Сигисмунд Бек, отиде даже толкова далече да твърди, че в действителност самият Кант не е приемал съществуването на никакви неща вън от нас и че когато му се приписва една подобна представа, това се дължи на едно недоразумение. Едно е сигурно, Кант предложи на своите съвременници безброй атакуеми места на тълкувания и за противоречия. Именно чрез неговите неясноти и противоречия той стана баща на класическите германски светогледи на Фихте, Шелинг, Шопехауер, Хегел, Хербарт и Шлайермахер. Неговите неясноти станаха за тях нови въпроси. Колкото и да се беше старал да постави граница на знанието, за да запази място за вярата, въпреки това, в истинския смисъл на думата, човешкият дух може да се обяви задоволен само от знанието, от познанието. Така се случи следователно, че приемниците на Кант искаха да поставят отново познанието в неговите права; че с него /с познанието/ те искаха да уредят най-висшите духовни потребности на човека. За продължител на Кант в това направление беше като че ли създаден Йохан Готлиб Фихте. Той, който каза: "- Любовта към науката и особено към спекулацията, щом тя веднъж е обзела човека, така го завладява, че той не запазва никакво друго желание освен това, да се занимава в спокойствие с нея". Можем да наречем Фихте един ентусиаст на светогледа. Чрез този свой ентусиазъм той трябва да действал вълшебно върху своите съвременници и своите ученици.
към текста >>

Така и Фихте излиза вън над знанието и стига до вярата.
Това, което зная, има съществуване само чрез мене; това, което върша, е съставна част на един независим от мене морален ред на света. Но какво значи всичката сигурност, която извличаме от собствения Аз в сравнение с тази най-висша истина за един морален ред на света, който все пак трябва да бъде независим от нас, ако съществуването трябва да има смисъл? Нали всяко знание е само нещо за собствения Аз; обаче този ред на света трябва да бъде вън от Аза. Той трябва да бъде, въпреки че не можем да знаем нищо за него. Следователно ние трябва да го вярваме. Така и Фихте излиза вън над знанието и стига до вярата. Както съновидението се отнася към всяка действителност, така и знанието спрямо вярата. Също и собственият Аз има само едно такова съновидно съществуване, когато само съзерцава самия себе си. Той си съставя един образ за себе си, който не може да бъде нищо друго, освен един бързо преминаващ покрай нас образ; само действието остава. Фихте описва със забележителни думи това съновидно съществуване на света в своята книга "Определение на човека": "Навсякъде не съществува нищо трайно; нито вън от мене, нито в мене, а само една непрестанна промяна. Навсякъде аз не зная за никакво битие, не зная също и за моето собствено битие.
към текста >>

Както съновидението се отнася към всяка действителност, така и знанието спрямо вярата.
Но какво значи всичката сигурност, която извличаме от собствения Аз в сравнение с тази най-висша истина за един морален ред на света, който все пак трябва да бъде независим от нас, ако съществуването трябва да има смисъл? Нали всяко знание е само нещо за собствения Аз; обаче този ред на света трябва да бъде вън от Аза. Той трябва да бъде, въпреки че не можем да знаем нищо за него. Следователно ние трябва да го вярваме. Така и Фихте излиза вън над знанието и стига до вярата. Както съновидението се отнася към всяка действителност, така и знанието спрямо вярата. Също и собственият Аз има само едно такова съновидно съществуване, когато само съзерцава самия себе си. Той си съставя един образ за себе си, който не може да бъде нищо друго, освен един бързо преминаващ покрай нас образ; само действието остава. Фихте описва със забележителни думи това съновидно съществуване на света в своята книга "Определение на човека": "Навсякъде не съществува нищо трайно; нито вън от мене, нито в мене, а само една непрестанна промяна. Навсякъде аз не зная за никакво битие, не зная също и за моето собствено битие. Няма никакво битие.
към текста >>

Колко различно се явява на Фихте моралният ред на света, светът на вярата: "Моята воля трябва да действа направо, без какъвто и да инструмент отслабващ нейния израз, в една напълно аналогична на нея сфера, като разум върху разум, като едно духовно естество върху духовно естество; в една сфера, на която въпреки това тя има в самата себе си; следователно върху самодеен разум.
Аз самият не зная въобще и не съм. Съществуват образи: Те са единственото, което съществува и знаят за себе си по начина за образите; образи, които бързо преминават, без да съществува нещо, покрай което преминават: Които чрез образи зависят от образи, образи без нещо изобразено в тях, без значение и цел. Аз самият съм един от тези образи; даже, аз самият не съм това, а само един разбъркан образ от образи. Всяка действителност се превръща в един чудесен сън, без живот, за който се сънува, и без един дух, който сънува; в един сън, който зависи в един сън от себе си. Съзерцаването е сънят; мисленето, извор на всяко битие, и всяка действителност, която аз си въобразявам, тази на моето битие, на моята сила, на моите цели, е сънуването на онзи сън". Колко различно се явява на Фихте моралният ред на света, светът на вярата: "Моята воля трябва да действа направо, без какъвто и да инструмент отслабващ нейния израз, в една напълно аналогична на нея сфера, като разум върху разум, като едно духовно естество върху духовно естество; в една сфера, на която въпреки това тя има в самата себе си; следователно върху самодеен разум. Обаче самодеен разум е воля. Съобразно с това законът на свръхсетивния свят е една воля... Следователно онази възвишена воля не върви по своя път за себе си отделена от останалия миров разум. Между нея и всяко преходно разумно същество съществува една духовна връзка и тя самата е тази връзка сред света на разума... Аз закривам лицето си пред тебе и слагам ръката си върху устата. Това, което ти си за самата тебе и ми изглеждаш на самия мене, аз не мога никога да разбера, толкова сигурно както аз никога не мога сам да ставам /да се развивам/. След хиляди пъти хиляди преживени духовни светове аз ще те разбирам още все толкова малко колкото сега в тази колиба на земята.
към текста >>

Както Кант детронира знанието, за да стори място за вярата, така Фихте обяви познанието за чист призрак, за да има пред себе си свободен път за живото действие, за моралното деяние.
Фихте търсеше в самата душа; обаче той търсеше не там, където в душата живее природата, той търсеше съвсем непосредствено там, където душата чувствува запален своя собствен живот, безразлично с кои други процеси и същества на света се свързва този живот. С Фихте възникна един светоглед, който е насочен напълно към това, да намери един вътрешен душевен живот, който се отнася към мислителния живот на гърците както този мислителен живот се отнася към образното мислене на древните времена. В светогледа на Фихте мисълта става изживяване на Аза, както в гръцките мислители образът стана мисъл. С Фихте светогледът иска да изживее себесъзнанието; с Платон и Аристотел светогледът искаше да мисли съзнанието на душата. * * * Както Кант детронира знанието, за да стори място за вярата, така Фихте обяви познанието за чист призрак, за да има пред себе си свободен път за живото действие, за моралното деяние. Нещо подобно се опита да направи също и Шилер. Само че при него мястото, за което при Кант претендираше вярата, при Фихте действието, бе заето от красотата. Обикновено значението на Шилер за развитието на светогледите се подценява. Както Гьоте трябваше да се оплаква от това, че хората не искаха да го признаят като природоизследовател, понеже бяха свикнали вече да го считат като поет, така и онези, които се задълбочават във философските идеи на Шилер трябва да съжаляват, че той така малко е ценен от онези, които се занимават с истории на светогледите, понеже считат, че неговото поле е в царството на поезията. Шилер застава като една напълно самостоятелна личност-мислител срещу своя подбудител Кант.
към текста >>

Само че при него мястото, за което при Кант претендираше вярата, при Фихте действието, бе заето от красотата.
В светогледа на Фихте мисълта става изживяване на Аза, както в гръцките мислители образът стана мисъл. С Фихте светогледът иска да изживее себесъзнанието; с Платон и Аристотел светогледът искаше да мисли съзнанието на душата. * * * Както Кант детронира знанието, за да стори място за вярата, така Фихте обяви познанието за чист призрак, за да има пред себе си свободен път за живото действие, за моралното деяние. Нещо подобно се опита да направи също и Шилер. Само че при него мястото, за което при Кант претендираше вярата, при Фихте действието, бе заето от красотата. Обикновено значението на Шилер за развитието на светогледите се подценява. Както Гьоте трябваше да се оплаква от това, че хората не искаха да го признаят като природоизследовател, понеже бяха свикнали вече да го считат като поет, така и онези, които се задълбочават във философските идеи на Шилер трябва да съжаляват, че той така малко е ценен от онези, които се занимават с истории на светогледите, понеже считат, че неговото поле е в царството на поезията. Шилер застава като една напълно самостоятелна личност-мислител срещу своя подбудител Кант. Висотата на моралната вяра, до която Кант искаше да издигне човека, тази висота ценеше поетът, който в "Разбойници" и в "Интрига и Любов" постави пред своето време едно огледало на неговата поквареност, и я ценеше не малко. Но той си казваше: - Нима е абсолютно необходимо, че човек може да се издигне до висотата на категорическия императив само в борба срещу наклонността, срещу своите желания и инстинкти?
към текста >>

Висотата на моралната вяра, до която Кант искаше да издигне човека, тази висота ценеше поетът, който в "Разбойници" и в "Интрига и Любов" постави пред своето време едно огледало на неговата поквареност, и я ценеше не малко.
Нещо подобно се опита да направи също и Шилер. Само че при него мястото, за което при Кант претендираше вярата, при Фихте действието, бе заето от красотата. Обикновено значението на Шилер за развитието на светогледите се подценява. Както Гьоте трябваше да се оплаква от това, че хората не искаха да го признаят като природоизследовател, понеже бяха свикнали вече да го считат като поет, така и онези, които се задълбочават във философските идеи на Шилер трябва да съжаляват, че той така малко е ценен от онези, които се занимават с истории на светогледите, понеже считат, че неговото поле е в царството на поезията. Шилер застава като една напълно самостоятелна личност-мислител срещу своя подбудител Кант. Висотата на моралната вяра, до която Кант искаше да издигне човека, тази висота ценеше поетът, който в "Разбойници" и в "Интрига и Любов" постави пред своето време едно огледало на неговата поквареност, и я ценеше не малко. Но той си казваше: - Нима е абсолютно необходимо, че човек може да се издигне до висотата на категорическия императив само в борба срещу наклонността, срещу своите желания и инстинкти? Кант искаше да припише на сетивната природа на човека само склонността към нисшето, към егоистичното, към сетивно-приятното; и само този, който се издига над тази сетивна природа, който я умъртвява и оставя да говори в него само чисто духовния глас на дълга: - Той може да бъде добродетелен. Така Кант снижи природния човек, за да може да издигне толкова по-високо моралния. На Шилер му се струваше, че в това има нещо недостойно за човека. Нима инстинктите на човека не могат да бъдат облагородени така, че те от себе си да вършат това, което дългът налага, което моралът изисква?
към текста >>

Тя не проявява никаква вяра в нея, а счита като валидна истина само това, което е взето от собствената духовна организация на човека.
Наистина аз трябва да си засвидетелствам, че съм останал верен на природата в моите спекулации дотолкова, доколкото позволява понятието за анализа: Може би даже съм и останал много по-верен от колкото нашите кантианци биха считали за позволено и възможно. Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и разсъждението и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата. Но между впрочем сигурно си остава това, че поетът е единствено истинския човек и в сравнение с него и най-добрият философ е само една карикатура". Това съждение на Шилер може да се отнася само за философията на Кант, при която Шилер е имал своите опитности. Тя в много отношения отдалечава човека от природата. Тя не проявява никаква вяра в нея, а счита като валидна истина само това, което е взето от собствената духовна организация на човека. Благодарение на това всички нейни съждения са лишени от онази свежа, пълносъдържателна цветистост, която има всичко, което ние добиваме чрез непосредственото съзерцаване на природните процеси и неща. Тази философия се движи в безкръвни, студени, сиви абстракции. Тя изгубва топлината, която добиваме от непосредствения допир с нещата и съществата и я заменя със студенината на нейните отвлечени понятия. А също и в моралната област Кантовата философия показва същата противоположност по отношение на природата. Чисто разсъдъчното понятие за дълг стои пред нея като най-висшето нещо.
към текста >>

Тази вяра на Гьоте в познавателната способност на фантазията, която се издига до едно съизживяване на творческите сили на света, почива на цялото негово схващане за света.
Едно последствие на този възглед върху истината и нейното познание е, че се признава на фантазията нейният дял във възникването на знанието и не се счита за единствена познавателна способност само отвлеченият ум. Представите, които Гьоте поставяше на основата на своите наблюдения върху растенията, върху образуването на растенията и на животните, не бяха сиви, отвлечени мисли, а създадени от фантазията сетивно-свръхсетивни образи. Само наблюдението съчетано с фантазията може действително да доведе до същността на нещата, а не анемичната отвлеченост: Това е убеждението на Гьоте. Ето защо той изтъква при Галилей, че този последният наблюдаваше като гений, за когото "един случай струваше колкото хиляда", като "от колебаещата се църковна лампа разви учението за махалото и за падащите тела". Фантазията създава при един случай един пълносъдържателен образ на същественото в явленията; абстрахиращият ум може да добие само от комбинацията, сравнението и пресмятането на явленията едно общо правило на тяхното протичане. Тази вяра на Гьоте в познавателната способност на фантазията, която се издига до едно съизживяване на творческите сили на света, почива на цялото негово схващане за света. Който както него вижда действието на природата във всичко, той не може да вижда в духовното съдържание на човешката фантазия нищо друго освен по-висши произведения на природата. Образите на фантазията са произведения на природата; и тъй като те възпроизвеждат природата, те могат да съдържат само истината, защото иначе с тези изображения природата би лъгала самата себе си, понеже тези изображения са създадени от самата нея. Само хора с фантазия могат да достигнат най-висшата степен на познанието. Такива хора Гьоте нарича "обхватни", "съзерцаващи" противоположно за "любознателните", които остават на една по-ниска степен на познанието. "Любознателните се нуждаят от един спокоен, безкористен поглед, от едно любопитно безспокойство, от един ясен ум....; те преработват също само в научен смисъл това, което първите намират".
към текста >>

По отношение на своя образ на света Гьоте не говори нито за едно просто познание с понятията, нито за една вяра, а за едно виждане в духа.
Същността на битието не стои в това, което външният свят ни доставя, а това, което човекът ражда в себе си, без то вече да съществува във външния свят. Ето защо Гьоте се обръща против онези, които искат да проникнат с инструменти и обективни опити в така наречената "вътрешност на природата", защото по самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави сетива, е най-големият и най-точният физикален инструмент, който може да съществува и това е именно голямото нещастие на по-новата физика, че нейните последователи са отделили някак си опитите от човека и познават природата само в това, което тази физика може да произведе, тя иска чрез това да го ограничи и докаже". В замяна на това "обаче човекът стои така високо, че това, което иначе не може да бъде изобразено, то се изобразява в него. Какво представлява всъщност една струна и едно механическо деление на същата в сравнение с ухото на музиканта? Да, можем да кажем, какво представляват елементарните явления на самата природа в сравнение с човека, който може да ги овладее и ги замени всички тях, за да може така да се каже да си ги асимилира". По отношение на своя образ на света Гьоте не говори нито за едно просто познание с понятията, нито за една вяра, а за едно виждане в духа. На Якоби той пише: "Ти се придържаш към вярата в Бога; аз във виждането". Това виждане в духа, така както то се разбира тук, навлиза в развитието на светогледите като онази душевна способност, която отговаря на една епоха, за която мисълта не е вече това, каквато тя е била за гръцкия мислител; за която по-скоро тя се явява като едно произведение на себесъзнанието; но като едно такова произведение, което се добива благодарение на това, че това себесъзнание знае себе си намиращо се сред творящите духовно в природата същества. Гьоте е представител на една епоха на светогледа, която се чувствува принудено да премине от простото мислене към виждането. Шилер полага усилия да оправдае по отношение Кант този преход. * * * * *
към текста >>

На Якоби той пише: "Ти се придържаш към вярата в Бога; аз във виждането".
Ето защо Гьоте се обръща против онези, които искат да проникнат с инструменти и обективни опити в така наречената "вътрешност на природата", защото по самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави сетива, е най-големият и най-точният физикален инструмент, който може да съществува и това е именно голямото нещастие на по-новата физика, че нейните последователи са отделили някак си опитите от човека и познават природата само в това, което тази физика може да произведе, тя иска чрез това да го ограничи и докаже". В замяна на това "обаче човекът стои така високо, че това, което иначе не може да бъде изобразено, то се изобразява в него. Какво представлява всъщност една струна и едно механическо деление на същата в сравнение с ухото на музиканта? Да, можем да кажем, какво представляват елементарните явления на самата природа в сравнение с човека, който може да ги овладее и ги замени всички тях, за да може така да се каже да си ги асимилира". По отношение на своя образ на света Гьоте не говори нито за едно просто познание с понятията, нито за една вяра, а за едно виждане в духа. На Якоби той пише: "Ти се придържаш към вярата в Бога; аз във виждането". Това виждане в духа, така както то се разбира тук, навлиза в развитието на светогледите като онази душевна способност, която отговаря на една епоха, за която мисълта не е вече това, каквато тя е била за гръцкия мислител; за която по-скоро тя се явява като едно произведение на себесъзнанието; но като едно такова произведение, което се добива благодарение на това, че това себесъзнание знае себе си намиращо се сред творящите духовно в природата същества. Гьоте е представител на една епоха на светогледа, която се чувствува принудено да премине от простото мислене към виждането. Шилер полага усилия да оправдае по отношение Кант този преход. * * * * * Вътрешният съюз, който бе сключен от Гьоте, Шилер и техните съвременници между поезията и светогледа, отне на последния в началото на нашето столетие безжизнения отпечатък, в който той трябва да дойде, ако се движи само в областта на абстрахиращия ум.
към текста >>

Този съюз даде като свой резултат вярата, че в светогледа има един личен, индивидуален елемент.
Това виждане в духа, така както то се разбира тук, навлиза в развитието на светогледите като онази душевна способност, която отговаря на една епоха, за която мисълта не е вече това, каквато тя е била за гръцкия мислител; за която по-скоро тя се явява като едно произведение на себесъзнанието; но като едно такова произведение, което се добива благодарение на това, че това себесъзнание знае себе си намиращо се сред творящите духовно в природата същества. Гьоте е представител на една епоха на светогледа, която се чувствува принудено да премине от простото мислене към виждането. Шилер полага усилия да оправдае по отношение Кант този преход. * * * * * Вътрешният съюз, който бе сключен от Гьоте, Шилер и техните съвременници между поезията и светогледа, отне на последния в началото на нашето столетие безжизнения отпечатък, в който той трябва да дойде, ако се движи само в областта на абстрахиращия ум. Този съюз даде като свой резултат вярата, че в светогледа има един личен, индивидуален елемент. Човекът има възможност да създаде своето отношение към света съобразно своята особеност и въпреки това да се потопи в действителността, а на един чисто фантастичен схематичен свят. Неговият идеал не е нужно да бъде кантианският, един веднъж завинаги затворен теоретически възглед по образа на математиката. Само от духовната атмосфера на едно такова възвишаващо човешката индивидуалност убеждение може да се роди една представа като тази на Жан Паул /1763-1825 г./: "Сърцето на гения, на когото служат всички бляскави и спомагателни сили, има и дава един истински признак, а именно един нов възглед за света и за живота". Как характерната черта на най-високо развития човек, на гения, би могла да създаде един нов възглед за света и живота, ако би съществувал само един истински, общовалиден светоглед, ако светът на представите би имал само една форма? Жан Паул е своего рода един защитник на Гьотевия възглед, че човекът изживява вътре в себе си най-висшата форма на съществуването.
към текста >>

Но те не искат да изпълнят този Аз с идеите на разума и с една морална вяра както Фихте, а се позоваваха преди всичко на най-свободната, с нищо необвързана душевна способност, на фантазията.
Той може "по воля да се настрои философски или филологически, критически или поетически, исторически или реторически, антически или модерно". Ироническия дух се издига над една истина, която иска да се остави обвързана от логиката; той се издига също така над един вечен, морален ред на света. Защото нищо не му казва, какво трябва да върши, освен самият той. Ироничният трябва да върши това, което му се нрави; защото неговата моралност може да бъде само етическа. Романтиците са наследници на Фихтевата мисъл за единствеността на Аза. Но те не искат да изпълнят този Аз с идеите на разума и с една морална вяра както Фихте, а се позоваваха преди всичко на най-свободната, с нищо необвързана душевна способност, на фантазията. При тях мисленето беше изцяло всмукано от поетическото творчество. Новалис казва: "- Твърде зле е, че поезията има едно особено име и поетите съставляват едно особено съсловие. Не съществува нищо особено. Съществува само особеният начин на работа на човешкия дух. Нима всеки човек не поетизира и не се стреми всяка една минута?
към текста >>

76. КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА GA_18_1 Загадки на философията

В този смисъл той е един примирител на вярата с науката.
Шлайермахер познаваше това чувство. Ето защо той знаеше да опише религиозния живот. Той не искаше да познае обекта на отдаването. Всеки вид богословие може да определи по свой начин този обект. Шлайермахер искаше да създаде едно царство на религиозността, което е независимо от всяко знание за божественото. В този смисъл той е един примирител на вярата с науката. * * * "В най-ново време религията все повече е стеснила образованото разширение на нейното съдържание и се е оттеглила в интензивността на религиозноста или на чувството, а именно често в едно такова, което проявява едно твърде бедно и голо съдържание". Така писа Хегел в предговора към второто издание на своята "Енциклопедия на философските науки"/1827 г. /; и той казва по-нататък: "- Докато тя има едно верую, едно учение, една догматика, тя има това, с което философията може да се занимава и в което като такава тя може да се съедини с религията. Но това не трябва отново да се взема според отделящия лош ум, в който е обхваната съвременната религиозност и според който тя си представя и двете така, че едната изключва другата или че те въобще са така разделени, че могат да се съединят само отвън.
към текста >>

77. РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ GA_18_1 Загадки на философията

Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението.
Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение. Че той даде повод и на Шелинг да задълбочи своите мисли чрез приемането на представите на Яков Бьоме, да ги изпълни с по-топло съдържание, това вече бе изтъкнато /виж стр. 63/ Явления заслужаващи да бъдат отбелязани в развитието на светогледите ще бъдат винаги личности като Краузе. Той е бил математик. Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението. Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите. Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери. Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество. На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество". Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога".
към текста >>

78. РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ GA_18_1 Загадки на философията

Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха на нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят.
Фойербах вярваше, че от своето уединение най-добре ще може да обсъди това, което във формата, която е приел действителният живот, не е естествено, а е било внесено в него от човешката илюзия. Очистването на живота от илюзиите, това той считаше за своя задача. За целта трябваше да бъде колкото е възможно по-далече от живота, в който царуват тези илюзии. Той търсеше истинския живот; но във формата, която животът беше приел чрез културата на епохата, той не можеше да намери този истински живот. Колко честно мислеше той за "концентрирането върху тукашния свят", това ни показва едно изказване, което той направи върху мартенската революция. Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха на нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят. "Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра. Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода! Да бъде право! , и веднага ще има свобода, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо. Първите пренасяха християнските мирови чудеса, последните християнските делови чудеса в областта на политиката".
към текста >>

"Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра.
Очистването на живота от илюзиите, това той считаше за своя задача. За целта трябваше да бъде колкото е възможно по-далече от живота, в който царуват тези илюзии. Той търсеше истинския живот; но във формата, която животът беше приел чрез културата на епохата, той не можеше да намери този истински живот. Колко честно мислеше той за "концентрирането върху тукашния свят", това ни показва едно изказване, което той направи върху мартенската революция. Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха на нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят. "Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра. Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода! Да бъде право! , и веднага ще има свобода, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо. Първите пренасяха християнските мирови чудеса, последните християнските делови чудеса в областта на политиката". Само една личност, която смята, че носи и самата себе си хармонията на живота, от които се нуждае човекът, можеше при дълбокия раздор, в който Фойербах живееше с действителността, да говори химните на действителността, които той беше говорил.
към текста >>

Духове като Кант намериха един изход, като разделиха напълно двата свята: В единия природознанието, в другия вярата.
Една следваща степен бе дадено с развитието на новия естественонаучен начин на мислене. Това развитие откъсна напълно човешката душа от природата. От една страна трябваше да се роди един образ на природата, в който не може да бъде намерен човекът съобразно неговата духовно-душевна същина; а от друга страна се роди една идея за човешката душа, която не намираше никакви мостове към природата. В природата бе намерена закономерна необходимост. Сред тази необходимост нямаше никакво място това, което се намира в човешката душа: Импулсът на свободата, чувството за един живот, който се корени в един духовен свят и не се изчерпва със сетивното съществуване. Духове като Кант намериха един изход, като разделиха напълно двата свята: В единия природознанието, в другия вярата. Гьоте, Шилер, Фихте, Хегел си представяха идеята така обхваната, че тя изглеждаше да се корени в една по-висша духовна природа, която стои над обикновената природа и над човешката душа. С Фойербах се яви един дух, който чрез образа на света, който новият естественонаучен начин на мислене може да даде, вярва, че е принуден да трябва да отрече на човешката душа всичко, което противоречи на образа на природата. Той прави от човешката душа един член на природата. Но той може да стори това само защото мислено изхвърля от човешката душа всичко, което му пречи да я признае като член на природата. Фихте, Шелинг, Хегел вземаха човешката душа като това, което тя е; Фойербах прави от нея това, от което той се нуждае за своя образ на света.
към текста >>

"Следователно, нека вярващият остави знаещия, както и този последния първия, да вървят спокойно по своя път, ние оставяме на вярващите тяхната вяра, нека те ни оставят нашата философия; и ако прекалено набожните хора успяват да ни изключат от тяхната църква, ние ще считаме това като една печалба.
Чрез това той добива за отделната човешка душа една опора в общата душа на човечеството, която намира своето разгръщане в течение на историческото развитие. Още по-радикално постъпва Щраус в своята излязла през 1840-1841 г. книга: "Християнското вероучение в неговото историческо развитие и в борбата с модерната наука". Тук за него се касае да превърне християнските догми от тяхната историческа форма в истини на мисълта, които стоят на тяхната основа. Той подчертава сега непоносимостта на модерното съзнание с онова, което се придържа към древните образно-митически изображения на истината. "Следователно, нека вярващият остави знаещия, както и този последния първия, да вървят спокойно по своя път, ние оставяме на вярващите тяхната вяра, нека те ни оставят нашата философия; и ако прекалено набожните хора успяват да ни изключат от тяхната църква, ние ще считаме това като една печалба. Достатъчно са направени сега погрешни опити за посредничество; само разделянето на противоположните може да доведе по-нататък". Възгледите на Щраус произведоха извънредно голяма възбуда на чувствата. С горчивина бе почувствано, че модерният светоглед не се задоволява вече само с това, да засегне общо религиозните основни представи, а искаше чрез едно историческо изследване въоръжено с всички научни представи да отстрани "непоследователността", за която някога Лихтенберг беше казал, какво тя се състои в това, че "човешката природа се е сгъстила под игото на една книга. Не можем продължава той по-нататък да си представим нищо по-ужасно и само този пример показва, какво безпомощно създание е човекът в конкретност, искам да кажа затворен в тази двукрака фиола от земя, вода и сол. Ако би било възможно някога разумът да се издигне един деспотичен престол, тогава един човек, който сериозно би искал да опровергае системата на Коперник чрез авторитета на една книга, би трябвало да бъде обесен.
към текста >>

Той само налага мислителния процес срещу мислителната вяра, прогреса в мисленето срещу застоя и мисленето.
Естествено чрез това той би станал противоположното на критика, би станал догматик, както и добър като критик, той би станал лош и т.н. Само никаква догма! Това е неговата догма. защото критикът и догматикът остават на същата почва, тази на мисълта. Подобно на догматика критикът изхожда постоянно от мисли, но се отклонява в това, че се отказва да запазва принципната мисъл в процеса на мисленето, следователно не я оставя да стане стабилна. Той само налага мислителния процес срещу мислителната вяра, прогреса в мисленето срещу застоя и мисленето. Пред критиката никаква мисъл не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е. не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е. една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е. в едно мислително построение.
към текста >>

79. БОРБАТА ЗА ДУХА GA_18_2 Загадки на философията

Меродавно стана вярата, че от средствата и резултатите на естествените науки може да се добие един светоглед, който не съдържа в себе си незадоволяващия елемент на Хегеловия светоглед.
Х. Планк. От него излезе през 1850 година едно забележително съчинение: "ерата" в предговора на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна свобода на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-изразена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение. Първата тенденция лежи от възкръсването на науките насам в пробуденото самостоятелно и обширно изследване на природата и в нейното освобождение от господството на чисто религиозното, в произведеното от него /от изследването на природата/ преобразуване на целия физически светоглед и на все по-трезвото разглеждане на нещата въобще; тя се крие също и в най-висша форма във философския стремеж, природните закони да бъдат разбрани според тяхната вътрешна необходимост на всички страни; но тази тенденция се показва практически и във все по-пълното развитие на този непосредствено съвременен живот според неговите естествени /природни/ условия". В такива изречения се изразява растящото влияние на естествените науки. Доверието в тези науки стана все по-голямо. Меродавно стана вярата, че от средствата и резултатите на естествените науки може да се добие един светоглед, който не съдържа в себе си незадоволяващия елемент на Хегеловия светоглед. Една представа за поврата, който стана в това направление, ни дава една книга, която може да се счита като представителна за това време в най-пълния смисъл: Книгата на Александер фон Хумболдт "Космос, скица на едно физическо описание на света". Този човек, който стоеше на висотата на естествонаучното образование на своето време, говори за своето доверие в едно естественонаучно разглеждане на света: "Моята увереност се основава на блестящото състояние на самите естествени науки: Богатството на които не е вече пълнотата, а верижното свързване на наблюдаваното. Общите резултати, които вдъхват интерес на всеки образован ум, са се умножили по един чудесен начин от края на 18-то столетие насам. Фактите са вече налице по-малко изолирано; пропастите между съществата се запълват. Това, което в един по-тесен кръг, в нашата близост, оставаше дълго време необяснимо за изследователския дух, се запълва с наблюдения, които са били направени в изследването на най-отдалечените области.
към текста >>

Той искаше да докаже две неща: Първо, че резултатите на по-новата естествена наука не противоречи на библейската вяра и произхода на човешкия род от една двойка; второ, че тези резултати не решават нищо върху душата.
Делени души! Щом в акта на зачатието душата може да се дели, както смята господин Р. Вагнер, вероятно тя би искала да се дели и при смъртта и едната част, натоварена с греховете, да отиде в чистилището, а другата да отиде на право в рая. Господин Вагнер обещава накрая в своите физиологически писма също отклонения в областта на физиологията на делените души". Борбата стана остра, когато в 1854 година Вагнер държа на събранието на природоизследователите една сказка върху "Сътворението на човека и на субстанцията на душата" против материализма. Той искаше да докаже две неща: Първо, че резултатите на по-новата естествена наука не противоречи на библейската вяра и произхода на човешкия род от една двойка; второ, че тези резултати не решават нищо върху душата. Фогт написа в 1855 година едно полемично писание против Вагнер "Наивна вяра и наука", което от една страна го показва на пълната висота естественонаучното разбиране на неговото време, но от друга страна го разкрива също като един остър мислител, който разкрива безцеремонно заключенията на противника като измамни образи. Неговото противоречие срещу първото твърдение на Вагнер завършва с изреченията: "Всички исторически както и естественонаучни изследвания доставят положителното доказателство за многообразния произход на човешките раси. Ученията на писанието относно Адама и Ной и двукратния произход на хората от една двойка са научно изцяло неудържими приказки". А против Вагнеровото учение за душата Фогт възрази: Ние виждаме психическите дейности на човека да се развиват постепенно с развитието на телесните органи. Ние виждаме, как духовните действия стават все по-съвършени от детската възраст до зрелостта на живота; виждаме, че с всяка атрофия на сетивата и на мозъка "духът" също се атрофира.
към текста >>

Фогт написа в 1855 година едно полемично писание против Вагнер "Наивна вяра и наука", което от една страна го показва на пълната висота естественонаучното разбиране на неговото време, но от друга страна го разкрива също като един остър мислител, който разкрива безцеремонно заключенията на противника като измамни образи.
Щом в акта на зачатието душата може да се дели, както смята господин Р. Вагнер, вероятно тя би искала да се дели и при смъртта и едната част, натоварена с греховете, да отиде в чистилището, а другата да отиде на право в рая. Господин Вагнер обещава накрая в своите физиологически писма също отклонения в областта на физиологията на делените души". Борбата стана остра, когато в 1854 година Вагнер държа на събранието на природоизследователите една сказка върху "Сътворението на човека и на субстанцията на душата" против материализма. Той искаше да докаже две неща: Първо, че резултатите на по-новата естествена наука не противоречи на библейската вяра и произхода на човешкия род от една двойка; второ, че тези резултати не решават нищо върху душата. Фогт написа в 1855 година едно полемично писание против Вагнер "Наивна вяра и наука", което от една страна го показва на пълната висота естественонаучното разбиране на неговото време, но от друга страна го разкрива също като един остър мислител, който разкрива безцеремонно заключенията на противника като измамни образи. Неговото противоречие срещу първото твърдение на Вагнер завършва с изреченията: "Всички исторически както и естественонаучни изследвания доставят положителното доказателство за многообразния произход на човешките раси. Ученията на писанието относно Адама и Ной и двукратния произход на хората от една двойка са научно изцяло неудържими приказки". А против Вагнеровото учение за душата Фогт възрази: Ние виждаме психическите дейности на човека да се развиват постепенно с развитието на телесните органи. Ние виждаме, как духовните действия стават все по-съвършени от детската възраст до зрелостта на живота; виждаме, че с всяка атрофия на сетивата и на мозъка "духът" също се атрофира. "Едно такова развитие е несъединимо с приемането на една безсмъртна душевна субстанция".
към текста >>

Едно смело построение на света, остроумно измислено, обаче измислено далече от действителното наблюдение, далече от действителните неща и въпреки това начертано с вярата, че е напълно пропито от истинска действителност, това е идейното построение на Планк.
Но сега странното, което се явява при Планк е, че той обявява действителното, пространственото като онова, което трябва да търси обяснението на света, към наблюдението на фактите, за да стегне до реалното, до пространственото /триизмерното/. Защото той вярва, че човешкият разум може да проникне чрез самия себе си до реалното. Според него Хегел е направил грешката, че направи разумът да разглежда, да съзерцава самия себе си; а той иска да не оставя разума да постоянства в самия себе си, а да го изведе навън при пространственото, което е истински действителното. Планк укорява Хегел, че той прави разума да изпрежда от себе си своята собствена прежда; той самият е достатъчно решителен да направи разума да изпреде обективното съществуване. Хегел казваше, че духът може да разбере същността на нещата, защото разумът е същността на нещата и разумът се ражда в човешкия дух; Планк обявява: Същността на нещата не е разумът; въпреки това той използува само разума, за да опише тази същност. Едно смело построение на света, остроумно измислено, обаче измислено далече от действителното наблюдение, далече от действителните неща и въпреки това начертано с вярата, че е напълно пропито от истинска действителност, това е идейното построение на Планк. Той схваща мировите процеси като една постоянна смяна, като една жива смяна на разширение и свиване. Топлината и светлината са стремежът на едно тяло да приведе в действие своята свита материя в далечината, следователно стремеж към разширение. Отношението на Планк към неговите съвременници е извънредно интересно. Фоейрбах казва за себе си: "Хегел стои на едно изграждащо света становище, аз на едно становище искащо да познае света като нещо съществуващо; той слиза надолу, аз се изкачвам нагоре. Хегел поставя човека с главата надолу, аз го поставям на неговите почиващи на геологията крака".
към текста >>

Четейки съчиненията на Планк ние виждаме как от тях се излъчва като обезпокояващ го до най-висока степен сила чувството, че вярата в два действащи един в друг реда на света, единият природосъобразен и другият духовен, е нещо непоносимо.
"Първичният общ правен закон изисква по необходимост своето външно съществуване в една обща правна власт; защото ако би било оставено на самите отделни хора да го провеждат, са мият този закон не би бил действително освен нещо общо и съществуващо по външен начин, тъй като според тяхното правно положение отделните хора са за себе си само представители на тяхното право, а не на общото право като такова". Планк построява една обща правна власт, понеже идеята на правото може да стане действително само по този начин. Пет години преди това Макс Щирнер беше писал: "Единствен и творец на моето право аз не признавам и не познавам никакъв друг правен източник освен мене, нито Бога, нито държавата, нито природата, нито също самия човек с неговите "вечни човешки права", нито божествено, нито човешко права". Той е на мнение, че действителното право на отделния човек не може да съществува сред едно общо право. Това, което кара Щирнер да отрича едно действително общо право, е жаждата за действителност; обаче жажда за действителност е също и това, което довежда Планк до стремежа да иска да построи нещо действително, правното състояние, от една идея. Четейки съчиненията на Планк ние виждаме как от тях се излъчва като обезпокояващ го до най-висока степен сила чувството, че вярата в два действащи един в друг реда на света, единият природосъобразен и другият духовен, е нещо непоносимо. Но още в минали времена е имало мислители, които са се стремели към един чисто естественонаучен начин на мислене. Като оставим настрана повече или по-малко ясните опити на други, Ламарк е начертал през 1809 година една кратка картина на раждането и развитието на живите същества, която, според състоянието на тогавашните познания, би трябвало да има нещо много привлекателно за един тогавашен светоглед. Той си представяше, че най-простите живи същества са се родили чрез неорганически процеси при определени условия. Щом веднъж се е образувало едно същество по този път, тогава чрез приспособяване към дадените условия то развива от себе си нови форми, които служат на неговия живот. То развива от себе си нови органи, понеже се нуждае от тях за себе си.
към текста >>

80. ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД GA_18_2 Загадки на философията

Такова едно чувство е изразил в 1872 година Давид Фридрих Щраус в своята книга "Старата и новата вяра": "Ние виждаме, че трябва да вървим натам, където вятърът радостно развява знаменцата.
С изобилие от факти Дарвин показа, как организмите растат и се размножават, как в течение на тяхното напредващо развитие те наследяват приети, добити качества, как се раждат нови органи и се изменят чрез употреба или неупотреба, как следователно създанията се приспособяват към условията на съществуване то; и накрая как борбата за съществуване произвежда един естествен подбор, чрез което се раждат разнообразни, все по-съвършени форми. С това изглежда, че е намерено едно обяснение на целесъобразните същества, което не прави необходимо да се постъпва в органическата природа различно откакто в неорганичната. Докато хората не можеха да дадат едно такова обяснение, те трябваше, ако искаха да бъдат последователно логични, да допуснат, че навсякъде, където в природата се ражда нещо целесъобразно, се намесва една чужда на природата сила. С това всъщност се допускаше за всеки случай едно чудо. Онези, които десетилетия наред преди явяване на съчинението на Дарвин са се стремили към един природосъобразен възглед за света и за живота, чувствайки сега по-най-оживен начин, че беше дадена една нова насока на мисленето. Такова едно чувство е изразил в 1872 година Давид Фридрих Щраус в своята книга "Старата и новата вяра": "Ние виждаме, че трябва да вървим натам, където вятърът радостно развява знаменцата. Да всели, а именно в смисъла на най-чистата и най-възвишена радост на духа. Ние философите и критическите богослови сме говорили добре, когато обяснихме чудото и упадък; нашето решително изказване откликна без въздействие, защото не знаехме да го направим ненужно, да се лишим от него, защото не знаехме да докажем никаква природна сила, която можеше да замени нашето мнение на онези места, където до сега се считаше, че е най-неуместно. Дарвин доказа този природен метод, той отвори вратата, през която едно щастливо бъдещо поколение ще изхвърли завинаги чудото. Всеки, който знае, какво е свързано с чудото, ще го цени затова като един от най-големите благодетели на човешкия род". Чрез Дарвиновата идея за целесъобразността е възможно да мислим действително по един природозаконен начин понятието за развитието.
към текста >>

При това не е нужно да насочим поглед към онези, които с една сляпа вяра в едно предадено по традиция мнение се обръщаха против "Маймунската теория", или към онези, които считаха, че е поставена в опасност всяка по-тънка, по-висша моралност, когато хората не вярват вече, че те имат един "по-чист и по-висш произход".
"Филогенезата е механическата причина на онтогенезата. С това единствено изречение е охарактеризирано нашето принципно монистично схващане на органическото развитие и от истинността на този принцип зависи на първо място истинността на теорията на гастреата... За и против този принцип ще трябва в бъдеще да се реши всеки изследовател на природата, който не се задоволява в биогенезата само с просто удивление към забележителни и чудни явления, а се стреми над това към разбирането на тяхното значение. С това изречение е отбелязано също така незапълнимата пропаст, която разделя по-старата телеология и дуалистична морфология от по-новата механистична и монистична. Когато физиологичните функции на наследствеността и на приспособяването се доказват като единствените причини на образуването на органическите форми, с това същевременно се отстранява всякакъв вид телеология, дуалистичен и метафизичен начин. Ние ще можем да измерим това, което беше направено по този начин, само тогава, когато насочим поглед към опозицията, с която беше прието Хекеловото широко прилагане на дарвинистичните принципи от привържениците на идеалистическите светогледи. При това не е нужно да насочим поглед към онези, които с една сляпа вяра в едно предадено по традиция мнение се обръщаха против "Маймунската теория", или към онези, които считаха, че е поставена в опасност всяка по-тънка, по-висша моралност, когато хората не вярват вече, че те имат един "по-чист и по-висш произход". Можем да се спрем също и на такива, които са напълно склонни да приемат в себе си нови истини. Но и на такива мислители беше трудно да се ориентират в тази нова истина. Те се питаха: Не отричаме ли ние нашето съобразно с разума мислене, когато търсим неговия произход не вече в един всеобщ миров разум над нас, а в животинските царства между нас? Такива духове обръщаха с голямо усърдие вниманието на онези точки, при които Хекеловото схващане изглеждаше опровергано от самите факти. И тези духове имаха силни привърженици в известен брой природоизследователи, които, изхождайки от едно странно пристрастие, използваха своето познание на фактите, за да подчертават непрестанно, къде опитът не е още достатъчен, за да бъдат направени Хекеловите изводи.
към текста >>

81. СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ GA_18_2 Загадки на философията

Но един повече или по-малко изразен начин всички те бяха овладени от чувството, което изразява Кант, когато казва: "Аз трябваше да се откажа от знанието, за да получа място за вярата".
Ланге трябва да каже: "- Херберт Спенсер уважава, сродно на нашата собствена гледна точка, един материализъм на явлението, чието относително оправдание в естествената наука намира своите граници при мисълта за едно непознаваемо абсолютно". Можем да си представим, че Спенсер е бил доведен до своето гледище изхождайки от същите положения както Ланге. Той е бил предхождан в развитието на мисълта в Англия от духове, които са били ръководени от двойни интереси. Те искаха да определят, какво всъщност притежава човекът в своето познание. Обаче искаха също същността на света да не бъде разклатена от никакво съмнение и от никакъв разум. Но един повече или по-малко изразен начин всички те бяха овладени от чувството, което изразява Кант, когато казва: "Аз трябваше да се откажа от знанието, за да получа място за вярата". /виж том. І на тази история на светогледите, стр. 39/. Пред входа на развитието на светогледите на 19-тото столетие стои в Англия Томас Рейд /1710-1796 г./. Основна черта на убеждението на този човек е това, което и Гьоте изказва в своя възглед с думите: "В крайна сметка, както ми се струва, това са практическите и самокоригиращите се операции на общия човешки ум, който се осмелява да се упражнява в една по-висша сфера". /виж Гьотеви съчинения, том 36, стр.
към текста >>

Тук религиозната вяра е на своето място.
Обаче такова нещо трябва да съществува. Когато намерим нещо зависимо, ние трябва да предположим нещо независимо. С нашето мислене не можем да проникнем в независимото. Човешкото знание е разчетено върху зависимото и се заплита в противоречия, когато прилага своите мисли, които са много подходящи за зависимото, върху независимото. Следователно знанието трябва да отстъпи, когато стигаме до входа към независимото. Тук религиозната вяра е на своето място. Чрез признанието, че не може да знае нищо за съществуващата ядка на света, само чрез такова признание човекът може да бъде едно морално същество. Той може да приеме съществуването на един Бог, който произвежда в света един морален ред. Никаква логика не може да отнеме тази вяра в един безкраен Бог, щом бъде познато, че всяка логика се насочва само върху зависимото, а не върху независимото. Менсъл е ученик и продължител на Хемилтън. Той облича неговите възгледи в още по-крайни форми.
към текста >>

Никаква логика не може да отнеме тази вяра в един безкраен Бог, щом бъде познато, че всяка логика се насочва само върху зависимото, а не върху независимото.
Човешкото знание е разчетено върху зависимото и се заплита в противоречия, когато прилага своите мисли, които са много подходящи за зависимото, върху независимото. Следователно знанието трябва да отстъпи, когато стигаме до входа към независимото. Тук религиозната вяра е на своето място. Чрез признанието, че не може да знае нищо за съществуващата ядка на света, само чрез такова признание човекът може да бъде едно морално същество. Той може да приеме съществуването на един Бог, който произвежда в света един морален ред. Никаква логика не може да отнеме тази вяра в един безкраен Бог, щом бъде познато, че всяка логика се насочва само върху зависимото, а не върху независимото. Менсъл е ученик и продължител на Хемилтън. Той облича неговите възгледи в още по-крайни форми. Не ще прекалим ако кажем, че Менсъл е един адвокат на вярата, който не разсъждава безпартийно за религиозната догма. Той е на мнение, че религиозните истини на откровението заплитат безусловно познанието в противоречия. Обаче това не се дължи на някаква липса в истините на откровението, а на това, че човешкият дух е ограничен и никога не може да проникне в областите, за които говори откровението.
към текста >>

Не ще прекалим ако кажем, че Менсъл е един адвокат на вярата, който не разсъждава безпартийно за религиозната догма.
Чрез признанието, че не може да знае нищо за съществуващата ядка на света, само чрез такова признание човекът може да бъде едно морално същество. Той може да приеме съществуването на един Бог, който произвежда в света един морален ред. Никаква логика не може да отнеме тази вяра в един безкраен Бог, щом бъде познато, че всяка логика се насочва само върху зависимото, а не върху независимото. Менсъл е ученик и продължител на Хемилтън. Той облича неговите възгледи в още по-крайни форми. Не ще прекалим ако кажем, че Менсъл е един адвокат на вярата, който не разсъждава безпартийно за религиозната догма. Той е на мнение, че религиозните истини на откровението заплитат безусловно познанието в противоречия. Обаче това не се дължи на някаква липса в истините на откровението, а на това, че човешкият дух е ограничен и никога не може да проникне в областите, за които говори откровението. Уйлям Уйуъл вярва, че най-добре може да постигне един възглед за значението, произхода и стойността на човешкото знание, като се изследва, как отварящи пътища духове на науката са стигнали до техните познания. Неговата "История на индуктивните науки" /1837 г./ и неговата "Философия на индуктивните науки" /1840 г./ се занимават с това, да прозрат психологията на научното изследване. С помощта на забележителни научни открития той се старае да познае, колко от нашите представи принадлежи на външния свят и колко на самия човек.
към текста >>

Съществува нещо, което е недостъпно за никакво познание; следователно съществува нещо, което религията може да обхване във вярата, в една вяра, която безсилното познание не може да разклати.
Ние имаме една ясно съзнание за всичко, което нашите представи ни казват. Обаче в тази яснота е примесено едно неопределено съзнание, което казва, че на основата на всичко, което наблюдаваме и мислим, лежи нещо, което не можем вече да наблюдаваме и да мислим. Ние знаем, че имаме работа само с чисти явления, а не с пълни съществуващи за себе си действителности. Но именно защото знаем също, че на неговата основа лежи един действителен сват, който не можем да си представим. Чрез такива обръщения на своето мислене Спенсер вярва, че може да постигне пълното помирение на религията и познанието. Съществува нещо, което е недостъпно за никакво познание; следователно съществува нещо, което религията може да обхване във вярата, в една вяра, която безсилното познание не може да разклати. А сега онази област, която Спенсер счита за достъпна за познанието, той прави от нея изцяло едно поле за представите на естествената наука. Там, където предприема да обяснява, той върши това само в смисъла на естествената наука. Спенсер си представя процеса на познанието на естественонаучен начин. Всеки орган на едно същество се е родил чрез това, че съответното същество се е приспособило към условията, при които то живее. Към човешките условия на живот принадлежи това, че човекът се ориентира в света мислейки.
към текста >>

Можем да твърдим, че един широко разпространен през последните четири десетилетия възглед изразява това, което Рудолф Вирхов /1893 г./ казва в своята реч: "Основаването на Берлинския Университет и преминаването от епохата на философията в тази на естествената наука": "От както вярата във вълшебни формули бе изтласкана в най-външните кръгове на народа, формулите на натурфилософите намираха също малък отзвук".
Същият орган, който се е разширил на стеблото като лист и е приел една извънредно разнообразна форма, се свива сега в чашката, разширява се във венчелистчета отново, свива се в половите органи, за да се разшири за последен път като плод". Да си представим тази представа пренесена върху целия миров процес и ще стигнем до Спенсеровото свиване и разпръскване на веществото. * * * Спенсер и Мил са упражнили голямо влияние върху развитието на светогледа през последната полови на 19-тото столетие. Строгото подчертаване на наблюдението и едностранното разработване на методите на естественонаучните представи върху целия обхват на човешкото знание чрез Спенсер: Те трябваше да съответствуват на чувствата на една епоха, която виждаше в идеалистичните светогледи на Фихте, Шелинг, Хегел само израждания на човешкото мислене и която ценеше единствено успехите на естественонаучното изследване, докато липсата на единство при идеалистичните мислители и, според мнението на мнозина, пълното безплодие на задълбочаващото се в себе си мислене създадоха едно дълбоко недоверие по отношение на идеализма. Можем да твърдим, че един широко разпространен през последните четири десетилетия възглед изразява това, което Рудолф Вирхов /1893 г./ казва в своята реч: "Основаването на Берлинския Университет и преминаването от епохата на философията в тази на естествената наука": "От както вярата във вълшебни формули бе изтласкана в най-външните кръгове на народа, формулите на натурфилософите намираха също малък отзвук". И един от най-бележитите философи от втората половина 19-тото столетие, Едуард Хартман, резюмира характера на своя светоглед в мотото, което той поставя начело на своята книга "Философия на несъзнателното": Спекулативни резултати на индуктивно-естествено научни методи". Даже той е на мнение, че трябва да се признае "величието на произведения от Мил напредък", чрез който бе преодолян и победен завинаги всеки опит за дедуктивно философстване". /виж Е.Ф. Хартман: История на метафизиката. Част 2-ра, стр. 479/.
към текста >>

Едно характерно за неговото време явление е личността на английския държавник Джеймз Белфоър, който в 1879 година /в своята книга "Една защита на философското съмнение е опит за обоснованията на вярата"/ направи едно вероизповедание, което е несъмнено подобно на това на онова на по-широки кръгове.
Напълно в посоката на такива религиозни настроени духове се движи също и мисленето на много влиятелни природоизследователи, каквито е това на Хъксли, който призна един пълен агностицизъм по отношение същността на света и обяви един издържан в смисъла на Дарвиновите познания монизъм за приложим само към дадената на човека външна страна на природата. Той е един от първите, който се застъпи за Дарвиновите представи, обаче същевременно е решителен представител на ограничеността на този начин на мислене. Един подобен възглед изповядва също физикът Джон Тиндал /1820-1893 г./, който признава в мировия процес една сила съвършено недостъпна за човешкия ум. Защото именно когато се приеме, че в света всичко се ражда чрез естествено развитие, никога не може да се допусне, че материята, която е носител на цялото развитие, не е нищо друго освен това, което нашия ум може да разбере за нея. * * * Едно характерно за неговото време явление е личността на английския държавник Джеймз Белфоър, който в 1879 година /в своята книга "Една защита на философското съмнение е опит за обоснованията на вярата"/ направи едно вероизповедание, което е несъмнено подобно на това на онова на по-широки кръгове. По отношение на всичко, което човек може да обясни, той застава на почвата на естествената наука и на нейното мислене. Той счита, че цялото познание се изчерпва в познаването на природата. Обаче същевременно твърди, че само онзи разбира правилно естественонаучното познание, който съзира, че нуждите на човешкото чувство и на човешкия ум никога не могат да бъдат задоволени от това познание. Нужно е само да се разбере, че в крайна сметка и в естествената наука всичко се свежда дотова, да се вярва в после дните истини, които не могат да се докажат. Обаче не вреди нищо, че в тази насока ние стигаме само до една вяра, защото тази вяра ни ръководи при нашите действия във всекидневния живот.
към текста >>

Обаче не вреди нищо, че в тази насока ние стигаме само до една вяра, защото тази вяра ни ръководи при нашите действия във всекидневния живот.
Едно характерно за неговото време явление е личността на английския държавник Джеймз Белфоър, който в 1879 година /в своята книга "Една защита на философското съмнение е опит за обоснованията на вярата"/ направи едно вероизповедание, което е несъмнено подобно на това на онова на по-широки кръгове. По отношение на всичко, което човек може да обясни, той застава на почвата на естествената наука и на нейното мислене. Той счита, че цялото познание се изчерпва в познаването на природата. Обаче същевременно твърди, че само онзи разбира правилно естественонаучното познание, който съзира, че нуждите на човешкото чувство и на човешкия ум никога не могат да бъдат задоволени от това познание. Нужно е само да се разбере, че в крайна сметка и в естествената наука всичко се свежда дотова, да се вярва в после дните истини, които не могат да се докажат. Обаче не вреди нищо, че в тази насока ние стигаме само до една вяра, защото тази вяра ни ръководи при нашите действия във всекидневния живот. Ние вярваме в природните закони и ги владеем чрез тази вяра; ние принуждаваме чрез нея природата да ни служи за нашите цели. Религиозната вяра трябва да установява една също такава съгласуваност между деянията на човека и висшите, надхвърлящи всекидневието потребности. Светогледите, които тук се явяват обхванати под наименованието "Светът като илюзия", показват, че на тяхната основа стои един стремеж за задоволителното отношение на представата за себесъзнателния Аз към един общ образ на света. Те се явяват значителни именно чрез това, че считат този техен стремеж не като една съзнателна философска цел и не насочват изрично техните изследвания към тази цел, а един вид инстинктивно слагат на техния начин на мислене отпечатъка, който е определен от този стремеж като не съзнателен импулс. И формата на това търсене е такава, каквато тя трябваше да бъде обусловена от новите естественонаучни представи.
към текста >>

Ние вярваме в природните закони и ги владеем чрез тази вяра; ние принуждаваме чрез нея природата да ни служи за нашите цели.
По отношение на всичко, което човек може да обясни, той застава на почвата на естествената наука и на нейното мислене. Той счита, че цялото познание се изчерпва в познаването на природата. Обаче същевременно твърди, че само онзи разбира правилно естественонаучното познание, който съзира, че нуждите на човешкото чувство и на човешкия ум никога не могат да бъдат задоволени от това познание. Нужно е само да се разбере, че в крайна сметка и в естествената наука всичко се свежда дотова, да се вярва в после дните истини, които не могат да се докажат. Обаче не вреди нищо, че в тази насока ние стигаме само до една вяра, защото тази вяра ни ръководи при нашите действия във всекидневния живот. Ние вярваме в природните закони и ги владеем чрез тази вяра; ние принуждаваме чрез нея природата да ни служи за нашите цели. Религиозната вяра трябва да установява една също такава съгласуваност между деянията на човека и висшите, надхвърлящи всекидневието потребности. Светогледите, които тук се явяват обхванати под наименованието "Светът като илюзия", показват, че на тяхната основа стои един стремеж за задоволителното отношение на представата за себесъзнателния Аз към един общ образ на света. Те се явяват значителни именно чрез това, че считат този техен стремеж не като една съзнателна философска цел и не насочват изрично техните изследвания към тази цел, а един вид инстинктивно слагат на техния начин на мислене отпечатъка, който е определен от този стремеж като не съзнателен импулс. И формата на това търсене е такава, каквато тя трябваше да бъде обусловена от новите естественонаучни представи. Ние се приближаваме до основния характер на тези представи, когато се придържаме към понятието "съзнание".
към текста >>

Религиозната вяра трябва да установява една също такава съгласуваност между деянията на човека и висшите, надхвърлящи всекидневието потребности.
Той счита, че цялото познание се изчерпва в познаването на природата. Обаче същевременно твърди, че само онзи разбира правилно естественонаучното познание, който съзира, че нуждите на човешкото чувство и на човешкия ум никога не могат да бъдат задоволени от това познание. Нужно е само да се разбере, че в крайна сметка и в естествената наука всичко се свежда дотова, да се вярва в после дните истини, които не могат да се докажат. Обаче не вреди нищо, че в тази насока ние стигаме само до една вяра, защото тази вяра ни ръководи при нашите действия във всекидневния живот. Ние вярваме в природните закони и ги владеем чрез тази вяра; ние принуждаваме чрез нея природата да ни служи за нашите цели. Религиозната вяра трябва да установява една също такава съгласуваност между деянията на човека и висшите, надхвърлящи всекидневието потребности. Светогледите, които тук се явяват обхванати под наименованието "Светът като илюзия", показват, че на тяхната основа стои един стремеж за задоволителното отношение на представата за себесъзнателния Аз към един общ образ на света. Те се явяват значителни именно чрез това, че считат този техен стремеж не като една съзнателна философска цел и не насочват изрично техните изследвания към тази цел, а един вид инстинктивно слагат на техния начин на мислене отпечатъка, който е определен от този стремеж като не съзнателен импулс. И формата на това търсене е такава, каквато тя трябваше да бъде обусловена от новите естественонаучни представи. Ние се приближаваме до основния характер на тези представи, когато се придържаме към понятието "съзнание". Това понятие се е вляло ясно в новия светогледен живот едва от Декарт насам.
към текста >>

82. СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ GA_18_2 Загадки на философията

Тяхното състояние достигаше само за това, да бъде разклатена вярата в класическия, идеалистичен светоглед, който трябваше да построи своята горда сграда без помощта на новата естествена наука.
Неговото битие е това чисто отразяване на едно чуждо битие, без примес на собственото съществуващо състояние". Не можем да си представим една по-силна противоположност спрямо Хегеловия начин на мислене, освен този възглед за знанието. Докато при Хегел в мисълта, следователно в това, което душата прибавя към възприятието чрез нейната собствена дейност, се изявява същността на дадена вещ, Кирхман поставя един идеал за знанието, в който това знание е един освободен от всички прибавки на душата огледален образ на възприятията. Ако искаме да съдим правилно за положението на Кирхман в духовния живот, трябва да вземем под внимание големите трудности, които по времето на неговата поява изпитваше някой, който имаше в себе си стремежа да построи една самостоятелна светогледна сграда. Резултатите на естествената наука, които трябваше да имат едно дълбоко проникващо влияние върху развитието на светогледите, бяха още млади. Тяхното състояние достигаше само за това, да бъде разклатена вярата в класическия, идеалистичен светоглед, който трябваше да построи своята горда сграда без помощта на новата естествена наука. Обаче не беше лесно да се стигне спрямо изобилието от отделни резултати до основни мисли, които трябваше да бъдат ориентирани в нова форма. В широки кръгове се изгубваше нишката, която от научното познание на фактите водеше до един задоволителен общ възглед. Мнозина бяха завладени от известна безпомощност във въпросите за светогледа. Едва ли можеше да се намери разбиране за един полет на мисълта, какъвто се беше проявил в светогледа на Хегел.
към текста >>

83. МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ GA_18_2 Загадки на философията

На първата степен тялото се развива от зародиша и си създава своите органи за втората, на втората от зародиша се развива духът и си създава нови органи за третата; на третата степен се развива божественият зародиш, който се намира във всеки човешки дух и още тук сочи нагоре към едни тъмен за нас, но не за духа на третата степен светъл като ден отвъден свят чрез предчувствие, вяра, чувство и инстинкт на гения, свят намиращ се над човека.
За него раждането и смъртта се превръщат в събития, които насочват неговата фантазия към един живот преди раждането и към един такъв след смъртта. "Човекът" казва Фехнер в неговата "Книжка за живота след смъртта" не живее на Земята веднъж, а три пъти. Първата степен на неговия живот е един непрекъснат сън, втората една смяна между сън и будност. Третата е една вечна будност. Но първата степен човек живее самотен в тъмнина; на втората той живее в общество и отделно до и между другите в една светлина, която повърхността му отразява, на третата неговият живот се преплита с този на другите в един по-висш живот воден в най-висшия дух и той гледа в същността на ограничените неща. На първата степен тялото се развива от зародиша и си създава своите органи за втората, на втората от зародиша се развива духът и си създава нови органи за третата; на третата степен се развива божественият зародиш, който се намира във всеки човешки дух и още тук сочи нагоре към едни тъмен за нас, но не за духа на третата степен светъл като ден отвъден свят чрез предчувствие, вяра, чувство и инстинкт на гения, свят намиращ се над човека. Преходът от първата степен до втората на живота се нарича раждане; преходът от втората към третата се нарича смърт". Лотце даде едно тълкувание на явленията на света, както това отговаря на нуждите на неговата душа, в своя труд "Микрокосмос" /1856-1864 г./ и в своите книги "Три книги на логиката" /1874 г./ и "Три книги на метафизиката" /1879 г./. Публикувани са също записките от лекциите, които той е изнесъл върху различните области на философията. Неговият подход се представя като едно проследяване на строгата природна закономерност в света и едно следващо подреждане на тази закономерност в смисъла на един идеален, хармоничен, изпълнен с душевност ред и действие на Първопричината на света. Ние виждаме, как една вещ действува върху друга; обаче първата не би искала да произведе едно действие на втората, ако между двете не съществуваше едно първоначално сродство и единство.
към текста >>

82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна основа освен "религиозната нужда".
/Три книги на метафизиката, параграф 245/. Там, където Лотце прави неговите съзерцания да се влеят в областта на философските загадъчни въпроси неговите мисли добиват един несигурен характер. При тях може да се забележи, че техният носител не може да добие от неговите два източника на познанието, от естествената наука и от психологическото самонаблюдение, никаква сигурна представа върху отношението на човека към течението на света. Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло. В неговите лекции върху "Философия на религията" можем да прочетем /стр. 82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна основа освен "религиозната нужда". Ето защо и философски не може да се определи върху начина на продължителността на живота нищо повече, освен това, което може да произтича от един прост метафизичен принцип. А именно: Тъй като разглеждаме всяко същество само като създание на Бога, то не съществува абсолютно никакво първично валидно право, на което отделната душа би могла да се позове като "субстанция", за да претендира за вечна индивидуална продължителност на нейния живот. Напротив можем само да твърдим: Всяко същество ще бъде запазено от Бога дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта на мировия план... "В неопределеността на такива изречения се изразява, какво значение могат да развият идеите на Лотце в областта на великите философски загадъчни въпроси. * * * В книжката "За живота след смъртта" Фехнер се изказва върху отношението на човека към света.
към текста >>

Той е на мнение, че "голямото изкуство на заключението от отсамния свят за отвъдния е това, не да правим заключение от причини, които не познаваме, нито от предположения, които правим, а от факти, които познаваме да заключаваме за по-големите и по-висши факти на отвъдния свят и чрез това да укрепим и подкрепим практически изискваната, зависеща от по-висши гледни точки вяра отдолу и да я поставим в жива връзка с живота".
Който иска да стигне до един светоглед, трябва да се издигне над фактите, които му са дадени без негово съучастие. Това, което може да се постигне чрез едно такова издигане над света на непосредственото възприятие, върху него царуват най-различни възгледи. В 1874 година Кирххоф изказа своя възглед /виж по-горе стр. 38/ в смисъла, че и чрез най-строгата наука не може да се стигне до нищо друго, освен до едно пълно и просто описание на фактическите процеси. Фехнер изхожда от една друга гледна точка. Той е на мнение, че "голямото изкуство на заключението от отсамния свят за отвъдния е това, не да правим заключение от причини, които не познаваме, нито от предположения, които правим, а от факти, които познаваме да заключаваме за по-големите и по-висши факти на отвъдния свят и чрез това да укрепим и подкрепим практически изискваната, зависеща от по-висши гледни точки вяра отдолу и да я поставим в жива връзка с живота". /Книжката за живота след смъртта, 4-то издание стр. 60/. В смисъла на това мнение Фехнер търси не само връзката с телесните явления, които са дадени на наблюдението, с духовните явления на наблюдението, а той прибавя към наблюдаваните психически явления и други, духа на Земята, духа на планетите, мировия Дух. Фехнер не се оставя неговото почиващо на сигурна почва естественонаучно знание да го въздържи да издигне мислите от сетивния свят в области, където пред тях се мяркат мирови същества и мирови процеси, които не са достъпни за сетивното наблюдение, ако съществуват. Той се чувства подбуден за едно такова издигане от разглеждането на сетивния свят, едно смислено наблюдение, което му казва на неговото мислене повече от това, което простото сетивно възприятие може да му каже. Това "повече" му дава повод да пристъпи към измислянето на същества извън сетивния свят.
към текста >>

Спиноза вярваше, че е намерил тази опорна точка чрез това, че изгради своя образ на света подражавайки на математическия подход; Кант пожертва познанията на един съществуващ по себе си свят и се старае да добие идеи, които наистина не могат да дадат чрез тяхната сила на привличане някакво знание, не могат да дадат една сигурна вяра.
На мислителите им липсва еластичността, която действително би могла да отговори на изискванията на новото време. Гръцката мисъл овладяваща образа на природата и образа на душевния живот, като и двата образа се съединяваха в една обща картина. В следващото време животът на мислите се разви самостоятелно в дълбочините на душевния живот, отделяйки се от природата; новата естествена наука достави един образ на природата. Спрямо този образ на природата се роди необходимостта да бъде намерен един образ на душевния живот в себесъзнателния Аз който да се окаже достатъчно сигурен, за да може заедно с образа на природата да съществува в един общ образ на света. За целта е необходимо да се намери в самата душа една опорна точка на сигурността, която да носи така сигурно, както резултатите на естественонаучното изследване. Спиноза вярваше, че е намерил тази опорна точка чрез това, че изгради своя образ на света подражавайки на математическия подход; Кант пожертва познанията на един съществуващ по себе си свят и се старае да добие идеи, които наистина не могат да дадат чрез тяхната сила на привличане някакво знание, не могат да дадат една сигурна вяра. Ние виждаме при философите из следователи стремежа към едно закотвяне на душевния живот в общата сграда на света. Обаче не може да се намери онази еластичност, която така да изгради представите върху душевния живот, че от това да се получат изгледи за едно решение на въпросите на душата. Ражда се несигурност върху истинското значение на това, което човек изживява като такъв в душата. Естествената наука в смисъла на Хекел проследява възприемаемите чрез сетивата природни процеси и вожда в душевния живот една по-висша степен на такива природни процеси. Други мислите ли намират, че във всичко, което душата възприема, са дадени само действията на непознати, никога познаваеми извънчовешки процеси.
към текста >>

Като поет, автор на Хомункулус той не спира пред нищо, което в модерната цивилизация му изглежда да произхожда от тази вяра; като мислител обаче Хамерлинг свива платната /капитулира/ в пълния смисъл на думата пред начина на мислене, който в настоящата книга бе изложен в главата "Светът като илюзия".
Следователно изстрелът на пушката не би гърмял, ако някой не го чуваше". Чрез силата на по-новото развитие на светогледите такива представи са станали една толкова здрава част на мисленето, че Хамерлинг прибавя към цитираното обяснение думите: "Ако това не ти е ясно, мили читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава не чети по-нататък тези редове; остави непрочетени тази и всички други книги, които разглеждат философските въпроси; защото ти липсва необходимата за това способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисълта". Хамерлинг създаде за душата като свое последно поетическо творение своя "Хомункулус". В него той искаше да даде една критика на модерната цивилизация. Той развива по един радикален начин в поредица от поетически образи, накъде отива едно човечество, което изгубва душата и вярва само в силата на външните природни закони. Като поет, автор на Хомункулус той не спира пред нищо, което в модерната цивилизация му изглежда да произхожда от тази вяра; като мислител обаче Хамерлинг свива платната /капитулира/ в пълния смисъл на думата пред начина на мислене, който в настоящата книга бе изложен в главата "Светът като илюзия". Той не се плаши да каже думи като тези: "Разпростреният, пространствен свят на телата съществува като такъв само доколкото ние го възприемаме. Който установи това, ще разбере, каква наивна грешка е да се вярва, че наред с представата, която наричаме "кон", съществува и нещо друго, а именно, че съществува истинският, действителен кон, на който нашата представа е само един вид изображение. Нека повторно кажем, че вън от мене съществува само сбор от онези условия, които правят, щото и моите сетива да се роди едно възприятие, който аз наричам кон". По отношение на душевния живот Хамерлинг се чувства така, като че в морето от представи на този душевен живот не би могло да действа нищо от собствената същност на света. Обаче той има едно чувство за това, което става в глъбините на по-новото развитие на душата.
към текста >>

84. МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД GA_18_2 Загадки на философията

"Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят.
За всички останали същества се грижи природата; човека тя надарява с желания, за задоволяването на които тя го оставя сам да се грижи. Той носи в себе си подтика, да изгради своето съществуване съобразно с неговите желания. Този подтик е подтикът към щастието. "Този подтик е чужд на животното; то познава само инстинкта за самосъхранение, а да бъде този инстинкт повдигнат до подтик към щастието, това е основното условие на човешкото себесъзнание". Стремежът към щастие лежи на основата на всяка деятелност. "Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят. Последната цел на всички е щастието, блаженството, и колкото и различен да бъде образът, който индивидът си съставя за него, от най-първобитните времена до най-културните, то е начало за усещащото същество и край за неговото мислене и чувстване". Тъй като природата дава на човека само потребността от щастие, самият образ на щастието трябва да се роди от човека. Човекът е този, който си създава образите на своето щастие. Те извират от неговата морална фантазия. В тази фантазия Карнери намира новото понятие, което очертава на нашето мислене идеалите на нашата дейност.
към текста >>

В "Тъй каза Заратустра" той изпя на вярата в действителност, в развитието на човека в "свръхчовека" една "възвишена песен"; в останалото незавършено съчинение "Преоценка на всички стойности" той искаше да направи едно преобразуване на всички представи от гледна точка, че в човека никаква друга воля няма най-висшата власт освен волята за "сила".
Такова едно познание, което чувства себе си да твори, изпитва в Аза на човека повече отколкото това, което може да се изживее в един отделен живот; това, което съществува в този отделен живот, не може да се изчерпи в него. То постоянно ще се връща към нов живот. Така към идеята за свръхчовека при Ницше се прибави натрапливо и онази за "вечното възвръщане" на човешката душа. Идеята на Ролф за "умножението на живота" престава при Ницше в представата на "волята за сила, за власт", която той приписва на всяко битие и на всеки живот в животинския и в човешкия свят. Ницше вижда в живота "усвояване, нараняване, изнасилване на чуждото и на по-слабото, подтискане, жестокост, натрапване на собствените форми, въплъщение и най-малко, най-малко експлоатация". В "Тъй каза Заратустра" той изпя на вярата в действителност, в развитието на човека в "свръхчовека" една "възвишена песен"; в останалото незавършено съчинение "Преоценка на всички стойности" той искаше да направи едно преобразуване на всички представи от гледна точка, че в човека никаква друга воля няма най-висшата власт освен волята за "сила". Стремежът към познание се превръща при Ницше в една жива същност, която оживява в човешката душа. Чувствувайки в себе си това оживление, за Ницше животът се поставя над познанието и истина, които не се запалват за живота. Това доведе при него до отричането на всяка истина и той искаше да замени волята за истина чрез "волята за сила", която не пита вече: - Вярно ли е едно познание? , а: - Подържали то живота, поощрява ли то живота? "- При всяко философстване съвсем не се касаеше за "истина", а за нещо съвсем друго, да речем за здраве, бъдеще, растеж, сила, живот..." Всъщност човекът винаги се е стремил към сила; но само се подаваше на илюзията, че иска "истината".
към текста >>

Резултатът на това мнение е: Естествената наука не казва нищо върху най-висшите надежди на познанието на човека; но тя дава чувството, че поставя изследването върху една сигурна почва; следователно всичко друго, което не се намира в нейната област, да го оставим да почива на себе си или да бъде обект на вярата.
И като причина на този натиск ние познаваме плодовитостта, носещата сила на този начин на мислене. За да видим, че това се потвърждава, нека хвърлим поглед върху един мислител на естествената наука като Т. Х. Хъксли /1825-1895 г./. Този мислител не е съгласен с възгледа, че в познанието на естетическата наука може да се вижда нещо, което дава отговор на последните въпроси върху човешката душа. Обаче той вярва, че човешкото изследване трябва да остане в рамките на естественонаучния начин на разглеждане нещата и да си признае, че човекът не разполага с никакво средство, чрез което да добие едно знание върху това, което се намира зад природата. Резултатът на това мнение е: Естествената наука не казва нищо върху най-висшите надежди на познанието на човека; но тя дава чувството, че поставя изследването върху една сигурна почва; следователно всичко друго, което не се намира в нейната област, да го оставим да почива на себе си или да бъде обект на вярата. Ясно изразено се вижда въздействието на този натиск идващ от естественонаучния начин на мислене във философското течение, което под името "Прагматизъм" на поврата на 19-тото и 20-тото столетие иска да постави върху една сигурна почва всеки човешки стремеж към истината. Името "Прагматизъм" произхожда от една статия на Чарлз Пеърс публикувана в 1878 година в американското списание "Popular Sсience". Най-действените представители на този начин на мислене са Уйлям Джейма /роден в 1842 г./ в Америка и Ф. К. Шилер в Англия. /Този последният употребява името "Хуманизъм": виж "Humanism" /1903 г.
към текста >>

В своята книга "Волята за вяра" преведена на немски език в 1899 година.
Човекът стои срещу процесите на света и трябва да действа. При това като помощник му служи мисленето. То резюмира, обхваща фактите на външния свят в идеи, комбинира ги. И най-добре са онези идеи, които подпомагат човека да действа правилно така, че да може да намери своите цели в хармония с явленията на света. В отношението на човека към света господар е волята, а не мисленето. В своята книга "Волята за вяра" преведена на немски език в 1899 година. Джейма се изказва така: "Волята определя живота, това е нейното първично право; следователно тя ще има също и правото, да упражнява влияние и върху мислите. Наистина тя не ще упражнява това влияние върху установяването на фактите по отделно: Тук те единствено трябва да се насочва според самите факти; а влиянието на волята ще се упражнява върху схващането и тълкуването на действителността в нейната цялост. Ако научното познание би стигнало до края на нещата, тогава ние бихме искали да живеем единствено чрез науката. Но тъй като то ни осветлява малко само покрайнините на тъмния континент, който наричаме вселена, и тъй като трябва да си образуваме на наш риск някакви мисли за вселената, към която принадлежим с нашия живот, ние ще постъпим правилно, когато си образуваме такива мисли, които отговарят на нашето същество; мисли, които ни дават възможност да действаме, да се надяваме, да живеем". Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света.
към текста >>

В съчинения като "Въведение в духовните науки" и в неговата академична студия "Принос към разрешаването на въпроса за произхода на нашата вяра във външния свят и към нейната правота" /1890 г./ той направи изложения, които са непосредствено изпълнени от това, което тежи като философски загадки върху новото светогледно развитие.
Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят. Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят. Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света. Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която мисълта може да достави. Забележителни в това търсене и в този стремеж на новото време са усилията на Вилхелм Дилтей /1833-1911 г./. В съчинения като "Въведение в духовните науки" и в неговата академична студия "Принос към разрешаването на въпроса за произхода на нашата вяра във външния свят и към нейната правота" /1890 г./ той направи изложения, които са непосредствено изпълнени от това, което тежи като философски загадки върху новото светогледно развитие. Обаче понеже изложението на Дилтей е направено в приетата днес учена изразна форма, това пречи, защото това, което имаше да каже, да произведе едно всеобщо впечатление. Възгледът на Дилтей е, че с това, което живее в душата на човека под формата на мисли, на представи, човек не може да стигне до една сигурност, дали на това, което сетивата възприемат, отговаря една действителна, независима от човека същност. Всичко, което има форма на мисли, на представи, на сетивни усещания с образ; и светът, който заобикаля човека, би искал да бъде един сън от образи на неговото собствено същество, без да има независима действителност, ако той би заставен да вижда действителността само чрез такива образи. Но в душата се изявяват не само тези образи. В нея се изявява една жизнена връзка във воля, стремеж, чувство, която изхожда от нея когато тя чувства самата себе си в тази връзка, чиято действителност тя не трябва да познае само чрез мислително познание, а чрез непосредствено изживяване.
към текста >>

85. КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА GA_18_2 Загадки на философията

Към това трябва да кажем, че към думите на Юм би искало да се придържа не познанието, а само една вяра, ако неговото мнение би било правилно, че в душата не може да бъде намерено нищо, освен това, което той цитира.
Ако моите представи изчезнат за известно време, както при здравия сън, аз дълго време не мога да доловя също така нищо от моето себе, и в действителност би могло да се каже, че аз съвсем не съществувам". /Брентано, Психология, стр. 20/ Юм познава само едно наблюдение на душата, което се насочва върху душата без предварителна вътрешна психическа работа. Едно такова наблюдение не може да стигне до същността на душата. Брентано свързва своите разсъждения с изреченията на Юм и казва: "Същият Юм забелязва не по-малко, че всички доказателства за безсмъртието при един възглед като неговия съдържат още напълно същата сила, каквато имат и противоположните и привични доказателства". Към това трябва да кажем, че към думите на Юм би искало да се придържа не познанието, а само една вяра, ако неговото мнение би било правилно, че в душата не може да бъде намерено нищо, освен това, което той цитира. Защото, какво би могло да гарантира безсмъртието на това, което Юм намира като съдържание на душата? Брентано продължава по-нататък "Защото ако и този, който отрича съществуването на една субстанция на душата, не може естествено да говори за едно безсмъртие в същинския смисъл, все пак не е вярно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл. Това става веднага явно, когато се размисли, че със или без субстанция на душата, не може да се отрече известно безсмъртие на нашия психически живот тук на Земята. Ако някой отрича съществуването на субстанцията на душата, на него все пак му остава да допусне, че за едно безсмъртие като това не е необходим един субстанциален носител. И въпросът, дали нашият психически живот ще продължава да съществува и след разрушението на нашето тяло, не изгубва смисъл за него както и за други.
към текста >>

86. 03. 3. Въведение GA_23 Същност на социалния въпрос

Известни възгледи могат да пораждат у нас вярата, че вложените в тях идеи биха могли да направят хората щастливи; тази вяра разполага с колосални сили да убеждава и да доказва своята правота.
ВЪВЕДЕНИЕ Задачите, които поставя пред нас социалният живот на съвременната епоха, не могат да бъдат оценени правилно, ако ги свързваме с едни или други утопични представи. Известни възгледи могат да пораждат у нас вярата, че вложените в тях идеи биха могли да направят хората щастливи; тази вяра разполага с колосални сили да убеждава и да доказва своята правота. Ако подобна вяра се появи в главите на хората, ангажирани със социалните въпроси, това означава пълно разминаване с тяхната същност. Днес подобно твърдение може да ни тласне в областта на едно привидно безсмислие; и все пак то може би улучва самата истина. Нека да приемем, че някои притежава идеалното теоретично „разрешение" на социалните Въпроси. В същото време, ако иска да предложи на човечеството разработеното от самия него „разрешение" той ще бъде обхванат от вярата в нещо напълно абсурдно. Защото ние живеем в епоха, когато подобни намеси в обществения живот са вече невъзможни.
към текста >>

Ако подобна вяра се появи в главите на хората, ангажирани със социалните въпроси, това означава пълно разминаване с тяхната същност.
ВЪВЕДЕНИЕ Задачите, които поставя пред нас социалният живот на съвременната епоха, не могат да бъдат оценени правилно, ако ги свързваме с едни или други утопични представи. Известни възгледи могат да пораждат у нас вярата, че вложените в тях идеи биха могли да направят хората щастливи; тази вяра разполага с колосални сили да убеждава и да доказва своята правота. Ако подобна вяра се появи в главите на хората, ангажирани със социалните въпроси, това означава пълно разминаване с тяхната същност. Днес подобно твърдение може да ни тласне в областта на едно привидно безсмислие; и все пак то може би улучва самата истина. Нека да приемем, че някои притежава идеалното теоретично „разрешение" на социалните Въпроси. В същото време, ако иска да предложи на човечеството разработеното от самия него „разрешение" той ще бъде обхванат от вярата в нещо напълно абсурдно. Защото ние живеем в епоха, когато подобни намеси в обществения живот са вече невъзможни. Днешната душевна нагласа на хората не позволява да се отправя примерно следният лозунг по отношение на обществения живот: „ето, там се намира едно лице, което знае какви социални промени са необходими; както предлага то, така ще направим и ние."
към текста >>

В същото време, ако иска да предложи на човечеството разработеното от самия него „разрешение" той ще бъде обхванат от вярата в нещо напълно абсурдно.
Задачите, които поставя пред нас социалният живот на съвременната епоха, не могат да бъдат оценени правилно, ако ги свързваме с едни или други утопични представи. Известни възгледи могат да пораждат у нас вярата, че вложените в тях идеи биха могли да направят хората щастливи; тази вяра разполага с колосални сили да убеждава и да доказва своята правота. Ако подобна вяра се появи в главите на хората, ангажирани със социалните въпроси, това означава пълно разминаване с тяхната същност. Днес подобно твърдение може да ни тласне в областта на едно привидно безсмислие; и все пак то може би улучва самата истина. Нека да приемем, че някои притежава идеалното теоретично „разрешение" на социалните Въпроси. В същото време, ако иска да предложи на човечеството разработеното от самия него „разрешение" той ще бъде обхванат от вярата в нещо напълно абсурдно. Защото ние живеем в епоха, когато подобни намеси в обществения живот са вече невъзможни. Днешната душевна нагласа на хората не позволява да се отправя примерно следният лозунг по отношение на обществения живот: „ето, там се намира едно лице, което знае какви социални промени са необходими; както предлага то, така ще направим и ние." По този начин хората просто не допускат до себе си социалните идеи. Предлаганата книга, която вече намери значителен прием, се съобразява именно с това обстоятелство, всички, за които тя има утопичен характер, се разминават основно с нея. А в най-голяма степен това правят именно тези, които искат да мислят утопично.
към текста >>

87. 05. I. Истинският облик на социалния въпрос, извлечен от живота на съвременното човечество GA_23 Същност на социалния въпрос

Доверието и вярата на съвременния пролетариат се насочиха именно към нея.
Тези класи не се стремяха към ново съдържание на съзнанието, защото самите традиции на техния живот все още ги свързваха с древните мирогледи. Обаче типичният пролетарий беше напълно откъснат от старите традиции и неговата съдба трябваше да се изгради върху съвършено различна основа. Наред с откъсването от старите обществени отношения, нему бе отнета и всякаква възможност да черпи от древните духовни източници. Те останаха всред такива области, където пролетарият се усещаше съвсем чужд. Но успоредно с модерната техника и капитализма се разви и съвременната наука. Доверието и вярата на съвременния пролетариат се насочиха именно към нея. Пролетариатът имаше нужда от ново съдържание на съзнанието и той го търсеше в науката. Спрямо нея обаче той беше поставен в доста по-различно положение от ръководните класи. Те не се чувствуваха принудени да превръщат научното мислене в свой душевен ориентир. Дори и да се проникваха от „новото научно мислене" доказващо пряката причинно-следствена връзка в целия природен свят, от низшите животни до човека, този начин на мислене оставаше за тях само едно теоретично убеждение. То далеч не пораждаше у тях стремежа да погледнат на живота според логичните закономерности на науката.
към текста >>

Обаче наред с него, в душите на тези учени пулсираше нещо, което те можеха да извлекат единствено от вярата си в духовния порядък на света.
Спрямо нея обаче той беше поставен в доста по-различно положение от ръководните класи. Те не се чувствуваха принудени да превръщат научното мислене в свой душевен ориентир. Дори и да се проникваха от „новото научно мислене" доказващо пряката причинно-следствена връзка в целия природен свят, от низшите животни до човека, този начин на мислене оставаше за тях само едно теоретично убеждение. То далеч не пораждаше у тях стремежа да погледнат на живота според логичните закономерности на науката. Например, естественикът Фогт или научният популяризатор Бюхнер те наистина бяха повлияни от особеностите на научното мислене. Обаче наред с него, в душите на тези учени пулсираше нещо, което те можеха да извлекат единствено от вярата си в духовния порядък на света. Нека само нагледно да си представим колко различно действува „науката" върху хора, успели да внесат естествения порядък на живота в своето лично битие и от друга страна върху фабричните работници. В малкото вечери, през които те са свободни от работа, пред тях застават агитатори и заявяват: Днешната наука доказа, че хората не произлизат от духовния свят! На работниците се говореше, че произлизат от животните, че в миналото са живеели по дърветата и т.н., с други думи че всички те имат един и същ „естествен" произход. Ето как в стремежа си да преоткрие своята душевна същност, фабричният работник се изправяше пред подобни научно изработени концепции, които претендират, че посочват точното място на човека в целия световен ред. Работникът приемаше тази „наука" съвършено сериозно и теглеше от нея своите изводи за живота.
към текста >>

Единственото усещане, което изглеждаше, че идва от стария мироглед и подхранва неговата идентичност, се оказа не друго, а вярата в научното мислене.
Ето как в стремежа си да преоткрие своята душевна същност, фабричният работник се изправяше пред подобни научно изработени концепции, които претендират, че посочват точното място на човека в целия световен ред. Работникът приемаше тази „наука" съвършено сериозно и теглеше от нея своите изводи за живота. Епохата на капитализма и техниката го засягаше по съвсем друг начин, отколкото останалите съсловни групи в обществото. И доколкото те дишаха в един жизнен порядък, формиран все още от душевните импулси на човечеството и имаха интерес да внесат всички постижения на новото време в рамките на старите традиции, работникът беше напълно откъснат от тях. Този жизнен порядък не можеше да роди в него усещането, че животът му е озарен от вътрешен смисъл и достойнство. Единственото усещане, което изглеждаше, че идва от стария мироглед и подхранва неговата идентичност, се оказа не друго, а вярата в научното мислене. Естествено, подобни разсъждения върху „научната стойност" на пролетарското мислене могат да разсмеят някои читатели, особено тези, които под „научна стойност" разбират само това, което работниците усвояваха при дългогодишните им посещения в техните така наречени „учебни заведения". Те биха се разсмели, особено ако са склонни да виждат някакъв контраст между това „научно мислене" и съзнанието на онези работници, които са останали „необразовани". По този начин обаче, читателите се смеят в лицето на факти, които са крайно сериозни и решителни за съдбата на нашия свят. Тези факти доказват, че докато даден високообразован човек съумява да живее, макар и ненаучно, необразованият работник изгражда своя мироглед върху една „наука", каквато практически той не притежава. Образованият човек приема науката, но тя остава, така да се каже, в едно от чекмеджетата на неговата душевна структура.
към текста >>

Наистина, в техните представи е налице „научният подход"; в дълбоките им усещания обаче пулсират невидимите остатъчни сили от една наследявана през стотици поколения вяра в живота.
Всъщност той остава в стария порядък на живота и усещанията му се формират и ръководят оттам, а не от науката. По силата на обстоятелствата обаче, работникът е принуден да осмисли битието именно според изискванията на науката. Другите класи не се ангажират с „научното мислене", но за пролетарските среди то става основен ориентир в живота. За другите класи определящи остават едни или други религиозни, естетически или общочовешки принципи; за работника, науката, макар и често пъти с нейните последни мисловни разклонения, се превръща в кредо на живота. Определени представители на „ръководените" класи се изживяват като „образовани" и „свободомислещи". Наистина, в техните представи е налице „научният подход"; в дълбоките им усещания обаче пулсират невидимите остатъчни сили от една наследявана през стотици поколения вяра в живота. Това, което научното мислене не успя да вземе от древните традиции е именно съзнанието, че като духовен акт, това мислене има своите корени в духовния свят. А ръководните класи пренебрегнаха тъкмо тачи характеристика на съвременната наука. Защото животът им все още беше наситен с древните традиции. За работника нещата бяха съвсем други. В новите обществени отношения, дребните традиции бяха напълно отстранени от неговия душевен живот.
към текста >>

Идеологическият отпечатък върху наследения от тях духовен живот им отнема нещо бавно вярата в непобедимата сила на духовния свят.
Единственият духовен живот обаче, който му предоставиха господстващите класи под формата на идеология, опустоши душата му напълно. Насочващата и решителна сила на съвременното социално движение може да възникне само в онзи забележителен момент, когато в пролетарските среди ще се пробуди копнеж към по различен духовен живот от този, който обществото можеше да предложи. Обаче и занапред тези факти няма да бъдат приемани нито от пролетарските, нито от бюргерските класи. Защото непролетарските класи изобщо не страдат от идеологическия отпечатък на съвременния духовен живот, който те му наложиха. Страдат пролетариите. Идеологическият отпечатък върху наследения от тях духовен живот им отнема нещо бавно вярата в непобедимата сила на духовния свят. И само точната преценка на този факт може да посочи верния изход за излизане от социалния лабиринт на нашата епоха. Обаче под влияние на господстващите класи, новите икономически условия породиха такъв обществен ред, който изключва откриването на подобен изход. Необходимите за тази цел сили, човек ще трябва да извоюва сам. В тази област предстои дълбоко преосмисляне на обичайните възгледи. Преди всичко следва да вникнем в истинската стойност на факта, че при съвместния обществен живот на хората ако духовния живот действува като идеология те са лишени от силата, която прави социалния организъм здрав и жизнеспособен.
към текста >>

88. 06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси GA_23 Същност на социалния въпрос

Някому би могло да хрумне, че в основата на застъпваното тук гледище лежи вярата, според която социалният организъм чисто и просто се „изгражда" с помощта на една „сива" теория, взаимствана от естествената наука.
И ако някой смята, че в случая също се опирам на подобна аналогия между природния организъм и човешкото общество, той просто доказва, че изобщо не е схванал същността на „троичното устройство". Стремежът тук не се състои в това да се прехвърлят някои удобни за естественонаучните факти истини в областта на социалния организъм. Стремежът е абсолютно друг: Човешкото мислене и човешкото усещане да вникнат в съответстващата на самия живот идея за разглеждане на естествения природен организъм и после да я приложат в областта на социалния организъм. Когато просто пренасяме това, което смятаме, че сме научили за природния организъм там, в областта на социалния организъм, както това често става, само потвърждаваме, че все още не сме усвоили способността да разглеждаме социалния организъм като нещо самостоятелно, да го изучаваме според неговите собствени закономерности, с други думи да го третираме според същите условия, които са необходими за разбирането на живия организъм. В същия миг, когато действително и обективно се изправим пред независимата цялост на социалния организъм също както естествоизпитателят застава пред живия организъм за да проникнем в неговите собствени закони, в този миг изследователската сериозност отхвърля всяка игра на аналогии. Някому би могло да хрумне, че в основата на застъпваното тук гледище лежи вярата, според която социалният организъм чисто и просто се „изгражда" с помощта на една „сива" теория, взаимствана от естествената наука. Тази мисъл обаче е съвършено погрешна. Тук става дума за нещо съвсем друго. Днешната историческа криза на човечеството налага възникването на определени усещания във всеки определен човек и те ще трябва да бъдат улеснени от педагогическата и образователната система по същия начин, както става усвояването на четирите аритметични действия. Всичко, което досега крепеше старите форми на социалния организъм т.е. без да бъде съзнателно приемано в душевния живот на човека занапред ще отпадне.
към текста >>

Подобна вяра има корени, но те не лежат в реалните съотношения на живота.
Принципната разлика, която съществува между това, което трябва да се основава на чисто правните отношения, и това, което е налице в междучовешките отношения след като единият индивид произвежда стоки за другия не може да се установи просто теоретично. В чисто практически смисъл, логичният извод е, че в социалния организъм правовият живот трябва напълно да се отдели от стопанския живот. От всички онези дейности, които хората разгръщат в областта на стокопроизводството и стокообмена, съвсем не могат пряко да се извлекат възможно най-добрите импулси за правовите отношения, които трябва да съществуват между индивидите и обществото. В рамките на стопанската система човек се обръща към човека, защото всеки обслужва интереса на другия; в рамките на правовата система отношенията между хората са коренно различни. Впрочем лесно би могло да се повярва, че тази разлика, породена от самия живот, е достатъчна, след като процесите, които са подчинени на стопанския живот са валидни също и за правата, които трябва да регулират отношенията между хората, участващи в стопанския живот. Подобна вяра има корени, но те не лежат в реалните съотношения на живота. Човекът може правилно да изживее в себе си правовото отношение което трябва да съществува между него и другите само тогава, когато той игнорира стопанския живот и пренася посоченото изживяване не там, а в коренно различна област. Ето защо в здравия социален организъм наред със стопанския живот се разгръща и друг, напълно самостоятелен живот, от които възникват правата, уреждащи отношенията между човек и човека. Обаче правовият живот е всъщност другото лице на живота в политическата област, на живота в самата държава. Ако хората пренасят тези интереси, на които те трябва да служат в своя стопански живот, в законодателството и управлението на правовата държава, тогава възникващите правни норми ще представляват само израз на съответните стопански интереси. Ако една правова държава е едновременно и върховен икономически монополист, тя губи способността да регулира правовите отношения между своите граждани.
към текста >>

89. 09. V. Обръщение към немския народ и към културния свят GA_23 Същност на социалния въпрос

Дори през август 1914 той смяташе, че военната катастрофа в която се оказа въвлечен само ще потвърди вярата в една здрава и непобедима Германия.
V. ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ НЕМСКИЯ НАРОД И КЪМ КУЛТУРНИЯ СВЯТ Немският народ твърдо вярваше в здравите основи и непреходността на своята изградена преди половин век държава. Дори през август 1914 той смяташе, че военната катастрофа в която се оказа въвлечен само ще потвърди вярата в една здрава и непобедима Германия. Днес пред сведения поглед на този народ стоят само развалини. Очевидно след подобни сътресения трябва да настъпят размисъл и спомняне. Господствуващите мнения, особено в хода на войната, се оказаха всъщност едно трагично заблуждение. Къде са причините за това съдбоносно заблуждение? Този въпрос е длъжен да пробуди в душите на всички немци размисъл и спомняне.
към текста >>

90. Статия 01: Необходимост на епохата GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Някой може и да има добри намерения към днешния пролетариат, но той няма да се занимава с него обективно и честно, ако не им изясни, че програмите, към които е прикована вярата на тези хора, не ги води към благоденствието, искано от тях, а към упадъка на европейската цивилизация, който ще е упадък и за самите тях.
И наистина — като правят така, те се показват като същинските идеалисти, само че в най-лошия смисъл на думата. От друга страна, където царува „исканията без практичност“, те се мъчат да придобият достойно човешко съществуване за класата, която чувства, че още не го е получила. Те не виждат, че се борят за получаването му, без да имат реален поглед върху важните потребности на обществото. Те вярват, че ако вземат властта, необходима за техните теоретично благородни, но непрактични изисквания, тогава ще могат, отново сякаш по чудо, да осъществят нещата, за които се борят. А онези, които милеят за хората от тази класа, като издигат искания заради отчаянието на пролетариата, и искат да постигнат целта си по гореспоменатия начин, трябва да се изправят пред въпроса: Какво ще стане, ако едната страна настоява за програми, които са опровергани от действителния ход на събитията, а другата страна търси власт, за да наложи своите искания, без да се запита какво изисква самият живот от който да било социален ред? Някой може и да има добри намерения към днешния пролетариат, но той няма да се занимава с него обективно и честно, ако не им изясни, че програмите, към които е прикована вярата на тези хора, не ги води към благоденствието, искано от тях, а към упадъка на европейската цивилизация, който ще е упадък и за самите тях. Човек е честен към днешния пролетариат само когато го пробуди за разбирането, че тези хора несъзнателно се стремят към нещо, което няма да се постигне с любимите им програми. Пролетариатът се труди, като робува на ужасна заблуда. Те виждат как постепенно през последните векове човешките интереси напълно се поглъщат от икономиката. За тях е ясно, че правните институции на обществото се определят от различните форми, чрез които се проявяват икономическата власт и икономическите изисквания. Виждат как целият духовен живот, в частност образователната система, започнаха да зависят изцяло от икономическата основа на държава, зависима от индустрията.
към текста >>

91. Статия 03: Марксизмът и Троичният социален ред GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Обаче фаталната грешка на Маркс и Енгелс се състои във вярата и на двамата, че човешките отношения, подлежали по-рано на външно управление, и насочването на икономиката от човешкия дух ще могат да продължат някак от само себе си, след като вече не зависят от администрацията на икономиката.
Те не виждат, че в старото управлението имаше нещо, което регулираше човешките отношения — отношения, които не могат да останат нерегулирани и които не се регулират самостоятелно, когато вече не се регулират от изискванията на икономическия живот в стария му вид. Също така те не виждат, че в капитала е източникът на силите, които управляват стоките и контролират клоновете на производството. Човешкият дух насочва икономическия живот чрез средствата на капитала. И все пак чрез управлението на стоки и контролирането на производствените браншове човек не постига нищо, което да подхранва човешкия дух, който постоянно се нуждае от обновление и който трябва продължително да внася нови импулси в икономическия живот, ако не искаме той да претърпи пълен упадък. Това, което Маркс и Енгелс са отчели, е вярно — контролът на икономиката не трябва да съдържа нищо, което предполага и власт над самите хората, както и че капиталът, служещ на икономиката, никога не трябва да властва над човешкия дух и да насочва посоката му. Обаче фаталната грешка на Маркс и Енгелс се състои във вярата и на двамата, че човешките отношения, подлежали по-рано на външно управление, и насочването на икономиката от човешкия дух ще могат да продължат някак от само себе си, след като вече не зависят от администрацията на икономиката. Пречистването на икономическия живот — неговото ограничаване до управлението на стоките и контрола на процесите в производството — е възможно само ако заедно с този икономически живот съществува нещо, което заменя предишната форма на администрация, и още нещо, което прави човешкия дух истински регулатор на икономиката. Това изискване се покрива от идеята за троичния социален ред. Ако администрацията на духовния и културния живот получи автономия, ще осигури човешки духовни импулси за икономическия живот, които ще го правят плодотворен отново и отново дотогава, докогато неговата администрация стои в рамките само на своята сфера и контролира само стоките и производствените потоци. Правната сфера, отделена от културната система и икономическата на социалния организъм, ще управлява човешките отношения до степен, при която демокрацията допуска управление на едно зряло човешко същество спрямо друго, докато властта, която един човек взима над друг чрез силата на по-големи индивидуални умения или чрез икономически средства, не може да има дума в това управление. Маркс и Енгелс са прави да искат нов икономически ред — прави са, но само отчасти.
към текста >>

92. Статия 05: От какво имаме необходимост (за обновление на живота) GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Но това не е така — троичният ред се основава на схващането, че една вяра в устойчивата сила на старите импулси е най-голямата пречка за здравословните и истински прогресивни стъпки, които са съобразени с текущия етап на еволюцията.
Статия 5. Превод: Иван Стаменов Разбирането за реалност, което живее в идеята за троичния социален организъм, няма да се намери чрез сравняване с онова, на което учи традиционното образование и съответните му мисловни навици. Една от главните причини за съвременното объркване в държавата и обществото е, че тези традиции са довели до навици в мисленето, както и до чувства, които животът е надраснал. Затова всеки, който възразява на идеята за троичния социален ред, не взима предвид импулсите, които досега са оформили основите на всички човешки институции, и живеят със заблудата, че всяко преодоляване на тези стари импулси е прегрешение срещу всеки възможен социален ред. Но това не е така — троичният ред се основава на схващането, че една вяра в устойчивата сила на старите импулси е най-голямата пречка за здравословните и истински прогресивни стъпки, които са съобразени с текущия етап на еволюцията. Невъзможността да се продължава развитието на старите импулси трябва да става ясно от факта, че те са изгубили силата си да поощряват труда в производството. Старите икономически поощрения, свързани с възвращаемост на капитала и заработване на надницата, можеха да запазят поощрителната си сила само дотогава, докато останат и достатъчно от старите ценни предмети, способни да подбуждат интереса и любовта на хората. Тези съкровища обаче просто изгубиха силата си през епохата, която наскоро приключи. Нещо повече — много станаха хората, които, като капиталисти, вече не знаят защо натрупват капитала си; а още повече са онези, заработващи надница, които не знаят за какво друго работят. Изтощаването на импулсите, които придържаха устоите на държавата, ни разкри и факта, че в наши дни за много хора стана едва ли не обичайно да разглеждат съществуването на държавата като самоцел.
към текста >>

93. Статия 09: Какво изисква Новият дух GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Вярата, че тези пречки имат обективно съществуване, не е нищо повече от политическо суеверие.
Върху такива въпроси трябва да мислят хората, заети с управлението на стопанската сфера. Вместо това обаче, имаме извънредно много превзето говорене, което е в съгласие със стария принцип, че политическото законодателство трябва да се адаптира към икономическите интереси. Това, че виждаме толкова много партии, преследващи такъв принцип, не променя факта, че все още липсва нов дух на места, където той вече е спешно необходим. Днешните обстоятелства са такива, че не може да има оздравяване на обществения живот, ако достатъчно голяма група хора не осъзнаят истинските социални, политически и духовни изисквания на времето, и ако не добият нужната воля и сила да предадат това разбиране и на други хора. Колкото повече се разпространява това разбиране, толкова по-малко пречки ще има пред оздравяването на обществения организъм. Вярата, че тези пречки имат обективно съществуване, не е нищо повече от политическо суеверие. Това суеверие идва от хора, които никога няма да разберат действителната връзка между теорията и практиката. Има хора, които казват: „Тези идеалисти имат отлични и добронамерени идеи. Обаче в условията на днешната реалност техните идеи не могат да се осъществят.“ Случаят изобщо не е такъв. Единствената пречка пред практическото осъществяване на определени идеи в настоящето са онези, които поддържат едно такова вярване и имат властта да го използват като препятствие.
към текста >>

А който е заблуден от вярата, че такива усилия са утопични, не стъпва на здрава основа.
Не е лесно и за водачите, защото както предразсъдъците им, така и тяхната власт, са тясно свързани с всичко, което са отстоявали досега. Тази ситуация ни задължава още по-упорито да търсим решения извън партийните традиции, тъй като напредъкът на човечеството е извън тях, а не в тях. Днес не е достатъчно просто да знаем какво трябва да замени съществуващите институции. Необходимо е да разясняваме този нов начин на мислене по начин, който ще ни позволи възможно най-скоро да разпуснем старата партийна политическа система и да напътстваме усилията на хората към нови цели. Този, който няма смелост да прави това, не може да допринесе с нищо за оздравяването на социалния организъм. А който е заблуден от вярата, че такива усилия са утопични, не стъпва на здрава основа.
към текста >>

94. Статия 10: Печалбата и духът на епохата GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Но е време да сложим край на вярата, че може да се постигне положителна промяна на днешните нездрави социални условия чрез по-нататъшната работа на едни или други партийни интереси.
Промяната от печалбите-индикатори към рационална координация между производството и потреблението, стига да се разбира правилно, ще доведе до елиминирането на мотивите, които досега замъгляваха мисленето по този въпрос, като се отнасят към правната сфера и културната. Само когато хората осъзнаят, че идеята зад троичния социален ред е развита в опит да се създадат солидни основи за реалистично и практично ръководство на всяка от различните сфери на живота, те ще започнат да оценяват справедливо тази идея и да придобиват правилно отношение за нейната практическа ценност. Докато се очаква от мотиви, които са на мястото си в правната сфера и духовно-културната, да се осъществят в икономическата област без нейната администрация (която може да е практична само когато се управлява от решения и сделки, свързани единствено с бизнеса) — дотогава социалният живот ще остане болен. Днешните политически партии продължават да са твърде отдалечени от това, което показахме, че се изисква от духа на епохата. Ето защо е неизбежно, че идеята за троичния социален ред се посреща с много предразсъдъци, израстващи от преобладаващите мнения в тези партии. Но е време да сложим край на вярата, че може да се постигне положителна промяна на днешните нездрави социални условия чрез по-нататъшната работа на едни или други партийни интереси. Първото, за което може да се помисли, е промяна на самите партийни мнения. Начинът да се постигне това обаче не е чрез раздробяване на съществуващите партии, като обявяваме себе си за носители на „истинската“ партийна позиция, а упрекваме други, че изневеряват на „истинския партиен възглед“. Това единствено ще доведе от идеологическа борба към нещо още по-лошо, каквото е борбата за надмощие и власт на определена група хора. Сега ни е необходимо не това, а необременен поглед към изискванията от „духа на епохата“.
към текста >>

95. Статия 11: Култивирането на Духа и икономическия живот GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Това, че толкова много хора поддържат тази вяра в различна степен на съзнателност, е причината за развитието на също толкова много зловредни схващания за „социалния въпрос“.
Статия 11. Превод: Иван Стаменов Много съвременни хора говорят за „социализация“, като имат предвид редица външни институции, държавни или обществени, чрез които се очаква да се задоволят различни потребности на днешното човечество. Ако ги питате, правилните институции още не били създадени, затова в обществото имало недоволство и объркване. Щом веднъж заработели правилните институции, щял да последва обществен живот в порядък, а хората щели да се сработват помежду си. Това, че толкова много хора поддържат тази вяра в различна степен на съзнателност, е причината за развитието на също толкова много зловредни схващания за „социалния въпрос“. Няма форма, която човек би могъл да даде на светските институции, за да могат, на свой ред, тези институции да ни осигурят социално-удовлетворителен живот. Такива институции ще са добри в техническо отношение, ако направят така, че стоките да се произвеждат и доставят по най-ефективния възможен начин. Но те ще са полезни в социален смисъл, само ако социално-отговорни хора разпределят благата в полза на обществото. Независимо какви са институциите, винаги се намират какви ли не начини определени лица или групи да работят против обществените интереси. Трябва да се освободим от заблуждението, че какъвто и да било задоволителен социален живот може да се постигне без социално-мислещи и отговорни хора.
към текста >>

96. Статия 18: Истинското просвещение като основа за социално мислене GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Също доста очевидно е колко малко досега са плодовете от тази вяра в духа.
Истинското просвещение като основа за социално мислене Статия 18. Превод: Кирил Атанасов Все повече хора заявяват, че не може да се намери изход от съвременния социален хаос освен ако нашите умове и сърца не се обърнат към духа. Мнозина стигат до това признание, понеже са разочаровани от последствията на сегашната политическа икономика, която е изградена само върху производството и разпределението на материалните блага. Също доста очевидно е колко малко досега са плодовете от тази вяра в духа. Ако се очаква от нея да дойдат идеи за политическата икономика, тази вяра е обречена на провал. Иска се нещо повече от просто споменаване на духа. Това споменаване може само да изрази дадена потребност, но по никакъв начин не може да я задоволи. Зад този факт човек трябва да разпознае един от проблемите на сегашното време и да се запита: „Как се получава така, че даже тези, които днес смятат, че обръщането към духа е нужно за социалния живот, не правят нищо, освен да говорят за тази нужда?
към текста >>

Ако се очаква от нея да дойдат идеи за политическата икономика, тази вяра е обречена на провал.
Статия 18. Превод: Кирил Атанасов Все повече хора заявяват, че не може да се намери изход от съвременния социален хаос освен ако нашите умове и сърца не се обърнат към духа. Мнозина стигат до това признание, понеже са разочаровани от последствията на сегашната политическа икономика, която е изградена само върху производството и разпределението на материалните блага. Също доста очевидно е колко малко досега са плодовете от тази вяра в духа. Ако се очаква от нея да дойдат идеи за политическата икономика, тази вяра е обречена на провал. Иска се нещо повече от просто споменаване на духа. Това споменаване може само да изрази дадена потребност, но по никакъв начин не може да я задоволи. Зад този факт човек трябва да разпознае един от проблемите на сегашното време и да се запита: „Как се получава така, че даже тези, които днес смятат, че обръщането към духа е нужно за социалния живот, не правят нищо, освен да говорят за тази нужда? Защо те никога не успяват да обогатят нашата политическо-икономическа представа с духовност?
към текста >>

Безпорядъкът се дължи на вярата, че признаването на духа е белег за невежество.
Човек възприема тази идея само ако признава съществуването на човешката душа. Мирогледите, произлизащи от теорията на неопознаваемото (тя е в основата на повечето днешни мисли), винаги ще клонят към заблуждението, че може да се създаде адекватна организация на социалният живот само въз основа на материалните факти на икономическия живот. Този кураж няма да отстъпи пред схващането, че хората не са достатъчно зрели за такава радикална промяна в мислите и чувствата. Тази „незрялост“ ще продължи да съществува, докато науката проповядва, че признаването на духа е неоснователно твърдение. Липсата на зрялост не е причината за сегашния безпорядък. Безпорядъкът се дължи на вярата, че признаването на духа е белег за невежество. Всички опити да се подреди правилно социалният живот, произтичащи от такова бездуховно просвещение, са обречени на провал, защото те изключват духа. Когато някой изгони духа от съзнанието си, този дух действа в несъзнателните области. Духовните сили могат да подпомогнат изпълнението на човешките задачи само когато не работим срещу духа. Само тези, които са приели този дух в съзнанието си, работят заедно с духа. Трябва да се преодоле измамното просвещение, което е произлязло от грешна представа за природата и се е превърнало в своего рода евангелие, разпространено сред големи групи от хората.
към текста >>

97. 02. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТРИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ НА АНТРОПОСОФИЯТА GA_25 Философия, космология, религия

Всичко, което днес е обект на вярата, в миналото е било обект на познанието и се явява вече само под формата на възпоменания поддържани от преданието.
Обаче действителността показва веднага, колко погрешни са тези определения, тези характеристики. И този факт не може да бъде опроверган даже когато се твърди, че всяка сутрин паметта възстановява непреривността на Аза. Защото не става въпрос да се тълкуват фактите, а да бъдат те установени. С други думи и най-изтънчената съвременна наука, тази на философите е изгубила познанието за Аза, за истинският Човек-дух, а същевременно и пътя, който води до религиозната опитност. По този начин в съвременната епоха ние видяхме наред с познанията, които се ограничават в достъпните за наблюдението и опита факти, да се установяват и преданията, които водят своето съществуване от един достоверен религиозен на миналото; те се предават през историята, обаче в тях ние можем само да вярваме, защото сме напуснали пътя, който позволява да добием познание за тях. Всичко, което днес е обект на вярата, в миналото е било обект на познанието и се явява вече само под формата на възпоменания поддържани от преданието. Живото виждане на истинския Аз чрез точното ясновидство, който Аз не се прекъсва чрез съня, но който съществува в глъбините както през време на съня, така и през време на будността е днес изгубено и поради това познанието не може да се простре до истинската религиозна опитност то е заменено чрез вярата. Така знанието и вярата са се раздвоили в две отделни области, които в миналото са образували едно единство познание на физическия свят и познание на божествения свят. Когато едно точно ясновидство ще може да се издигне до виждането същността на Аза, както то трябва да се издигне до виждането на етерното същество и на астралното същество, ще се възстанови отново неприветността между познанието на божествения свят и това на външния свят. Тогава науката отново ще се съедини с религиозния живот. Разводът, който е отделил знанието от вярата има като своя причина изгубването на едно живо и ясно вижда не на истинския Аз, четвърти съставен член на човешкото същество.
към текста >>

Живото виждане на истинския Аз чрез точното ясновидство, който Аз не се прекъсва чрез съня, но който съществува в глъбините както през време на съня, така и през време на будността е днес изгубено и поради това познанието не може да се простре до истинската религиозна опитност то е заменено чрез вярата.
И този факт не може да бъде опроверган даже когато се твърди, че всяка сутрин паметта възстановява непреривността на Аза. Защото не става въпрос да се тълкуват фактите, а да бъдат те установени. С други думи и най-изтънчената съвременна наука, тази на философите е изгубила познанието за Аза, за истинският Човек-дух, а същевременно и пътя, който води до религиозната опитност. По този начин в съвременната епоха ние видяхме наред с познанията, които се ограничават в достъпните за наблюдението и опита факти, да се установяват и преданията, които водят своето съществуване от един достоверен религиозен на миналото; те се предават през историята, обаче в тях ние можем само да вярваме, защото сме напуснали пътя, който позволява да добием познание за тях. Всичко, което днес е обект на вярата, в миналото е било обект на познанието и се явява вече само под формата на възпоменания поддържани от преданието. Живото виждане на истинския Аз чрез точното ясновидство, който Аз не се прекъсва чрез съня, но който съществува в глъбините както през време на съня, така и през време на будността е днес изгубено и поради това познанието не може да се простре до истинската религиозна опитност то е заменено чрез вярата. Така знанието и вярата са се раздвоили в две отделни области, които в миналото са образували едно единство познание на физическия свят и познание на божествения свят. Когато едно точно ясновидство ще може да се издигне до виждането същността на Аза, както то трябва да се издигне до виждането на етерното същество и на астралното същество, ще се възстанови отново неприветността между познанието на божествения свят и това на външния свят. Тогава науката отново ще се съедини с религиозния живот. Разводът, който е отделил знанието от вярата има като своя причина изгубването на едно живо и ясно вижда не на истинския Аз, четвърти съставен член на човешкото същество. Следователно един възобновен духовен живот има мисията да възстанови познанието на този истински Аз чрез методично развитото ясно виждане.
към текста >>

Така знанието и вярата са се раздвоили в две отделни области, които в миналото са образували едно единство познание на физическия свят и познание на божествения свят.
Защото не става въпрос да се тълкуват фактите, а да бъдат те установени. С други думи и най-изтънчената съвременна наука, тази на философите е изгубила познанието за Аза, за истинският Човек-дух, а същевременно и пътя, който води до религиозната опитност. По този начин в съвременната епоха ние видяхме наред с познанията, които се ограничават в достъпните за наблюдението и опита факти, да се установяват и преданията, които водят своето съществуване от един достоверен религиозен на миналото; те се предават през историята, обаче в тях ние можем само да вярваме, защото сме напуснали пътя, който позволява да добием познание за тях. Всичко, което днес е обект на вярата, в миналото е било обект на познанието и се явява вече само под формата на възпоменания поддържани от преданието. Живото виждане на истинския Аз чрез точното ясновидство, който Аз не се прекъсва чрез съня, но който съществува в глъбините както през време на съня, така и през време на будността е днес изгубено и поради това познанието не може да се простре до истинската религиозна опитност то е заменено чрез вярата. Така знанието и вярата са се раздвоили в две отделни области, които в миналото са образували едно единство познание на физическия свят и познание на божествения свят. Когато едно точно ясновидство ще може да се издигне до виждането същността на Аза, както то трябва да се издигне до виждането на етерното същество и на астралното същество, ще се възстанови отново неприветността между познанието на божествения свят и това на външния свят. Тогава науката отново ще се съедини с религиозния живот. Разводът, който е отделил знанието от вярата има като своя причина изгубването на едно живо и ясно вижда не на истинския Аз, четвърти съставен член на човешкото същество. Следователно един възобновен духовен живот има мисията да възстанови познанието на този истински Аз чрез методично развитото ясно виждане. Тогава ще се разкрие пътят, който води от познанието на света до познанието на Бога, до религиозния живот; вярата ще остане отново едно висше знание и по същество не ще се различава от познанието.
към текста >>

Разводът, който е отделил знанието от вярата има като своя причина изгубването на едно живо и ясно вижда не на истинския Аз, четвърти съставен член на човешкото същество.
Всичко, което днес е обект на вярата, в миналото е било обект на познанието и се явява вече само под формата на възпоменания поддържани от преданието. Живото виждане на истинския Аз чрез точното ясновидство, който Аз не се прекъсва чрез съня, но който съществува в глъбините както през време на съня, така и през време на будността е днес изгубено и поради това познанието не може да се простре до истинската религиозна опитност то е заменено чрез вярата. Така знанието и вярата са се раздвоили в две отделни области, които в миналото са образували едно единство познание на физическия свят и познание на божествения свят. Когато едно точно ясновидство ще може да се издигне до виждането същността на Аза, както то трябва да се издигне до виждането на етерното същество и на астралното същество, ще се възстанови отново неприветността между познанието на божествения свят и това на външния свят. Тогава науката отново ще се съедини с религиозния живот. Разводът, който е отделил знанието от вярата има като своя причина изгубването на едно живо и ясно вижда не на истинския Аз, четвърти съставен член на човешкото същество. Следователно един възобновен духовен живот има мисията да възстанови познанието на този истински Аз чрез методично развитото ясно виждане. Тогава ще се разкрие пътят, който води от познанието на света до познанието на Бога, до религиозния живот; вярата ще остане отново едно висше знание и по същество не ще се различава от познанието. Това, от което се нуждаем, е да можем да познаем истински Аза и чрез това да намерим отново истинската религиозна опитност. Да отвори достъпа до това познание и чрез това да възобнови живота в рамките на една духовна наука, която отново да намери етерния човек, невъзприемаем във физическото тяло и която да намери отново астралния човек и неговото просъществуване отвъд раждането и смъртта, която да намери Аза отвъд съня и будността, тази е третата задача на антропософията. Така ще бъде преустроена органически, в перспективата на антропософското изследване:
към текста >>

Тогава ще се разкрие пътят, който води от познанието на света до познанието на Бога, до религиозния живот; вярата ще остане отново едно висше знание и по същество не ще се различава от познанието.
Така знанието и вярата са се раздвоили в две отделни области, които в миналото са образували едно единство познание на физическия свят и познание на божествения свят. Когато едно точно ясновидство ще може да се издигне до виждането същността на Аза, както то трябва да се издигне до виждането на етерното същество и на астралното същество, ще се възстанови отново неприветността между познанието на божествения свят и това на външния свят. Тогава науката отново ще се съедини с религиозния живот. Разводът, който е отделил знанието от вярата има като своя причина изгубването на едно живо и ясно вижда не на истинския Аз, четвърти съставен член на човешкото същество. Следователно един възобновен духовен живот има мисията да възстанови познанието на този истински Аз чрез методично развитото ясно виждане. Тогава ще се разкрие пътят, който води от познанието на света до познанието на Бога, до религиозния живот; вярата ще остане отново едно висше знание и по същество не ще се различава от познанието. Това, от което се нуждаем, е да можем да познаем истински Аза и чрез това да намерим отново истинската религиозна опитност. Да отвори достъпа до това познание и чрез това да възобнови живота в рамките на една духовна наука, която отново да намери етерния човек, невъзприемаем във физическото тяло и която да намери отново астралния човек и неговото просъществуване отвъд раждането и смъртта, която да намери Аза отвъд съня и будността, тази е третата задача на антропософията. Така ще бъде преустроена органически, в перспективата на антропософското изследване: - една модерна философия чрез ясновидското и точно познание на етерно тяло - една космология, която да включва в себе си човешкото същество, чрез ясното разбиране на астралната същност на човека;
към текста >>

98. 05. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ: ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА, КОСМОЛОГИЯТА И РЕЛИГИЯТА GA_25 Философия, космология, религия

Това ще рече, те изследват една вяра, която получаваше своето съдържание от смътното ясновидство на миналото.
Той може само да допринесе за предаване на самото учение една форма достъпна за хората. Това безсилие на обикновеното съзнание да предаде действителностите на Царството Божие е заставило съвременната мисъл да поеме два погрешни пътя. От една страна научните духове, които се чувстват призвани да говорят за религията и за божественото, чувстват много добре, че обикновеното съзнание не е в състояние да стори това и се ограничават да установят една история на религиите. Понастоящем е невъзможно да се предаде една истинска религиозна субстанция. Следователно учените се задоволяват да проучат съществуващите религии или тези на миналото от гледна точка на историята. Това ще рече, те изследват една вяра, която получаваше своето съдържание от смътното ясновидство на миналото. Или пък изучават в днешните вероизповедания това, което е останало от миналото съдържание. Те наричат това история на религиите и се отказват по този начин окончателно да създадат един оригинален религиозен живот. От друга страна други учени констатират, че обикновеното съзнание, тази ясна мисъл на съвременния човек, е действително неспособна да предаде каквото и да е върху Царството Божие, върху Царството на Чистия Дух. Те се обръщат тогава към подсъзнателните области на душата, към сферата на чувствата, в която дремят известни мистични възможности, и говорят за една инстинктивна опитност, за една елементарна опитност за Бога. Днес много често чуваме да се говори за този пряк контакт с Бога.
към текста >>

99. 08. СЕДМА ЛЕКЦИЯ: ХРИСТОС, ЧОВЕЧЕСТВОТО И ЗАГАДКАТА НА СМЪРТТА GA_25 Философия, космология, религия

Така говореха посветените съвременници на Тайната на Голгота на онези които бяха готови да ги слушат, които имаха вяра в тях.
Именно през епохата, когато човечеството минаваше през тази фаза, от този свят, от който идва душата когато се ражда се яви Христос, който при събитията в Палестина се съедини с човека на име Исус. През тази епоха имаше хора, които на основата на древни предания бяха запазили методи, които несъмнено бяха само остатъци от древни посвещения, но които даже под тази смалена форма, доставяха познанието за духовния свят и за връзките, които свързват човешкото същество с него. Тези посветени можаха да кажат тогава на онези, които бяха готови да приемат техните думи: Слънчевото същество, което помагаше на човека чрез своята благодат и му позволяваше да възприема отзвука от неговото предземно съществуване, това същество, за което физическото слънце е само един последен отблясък, това същество, слезе при нас. То живя в тялото на човека Исус. То облече едно човешко тяло, за да бъде от този момент нататък не само съединено с духовния свят, през който човекът минава между смъртта и едно ново раждане, а също за да живее на Земята и да участва в човешкото развитие. Така говореха посветените съвременници на Тайната на Голгота на онези които бяха готови да ги слушат, които имаха вяра в тях. И по този начин хората можаха да научат, как Христос е влязъл в едно земно тяло, за да разреши за тях, не чрез учение, а чрез дела великата загадка, която се поставяше от тогава насам загадката на смъртта. Христос, казваха посветените дойде на Земята, за да даде на човека на Земята отговора, който той трябваше да познае относно загадката поставена от смъртта. Защото по времето когато на Земята се извърши Тайната на Голгота, онези, които още притежаваха остатъци от древните методи на посвещението, говореха преди всичко за духовното същество на Христа и за неговата дейност в духовните светове. Те описваха пътя, по който трябваше да слезе на Земята това същество, което по-рано никога не беше идвало на нея. Същността на тяхното учение беше пътят следван от Христа, за да слезе до човека Исус и сам да стане един човек в Исуса.
към текста >>

От миналите времена, когато душите бяха запазили известни познания от познанието на посвещението, църквата беше запазила учения, които предаваше под формата на догми; без да споменава онези, които още можеха да възприемат духовното съдържание, на което тези догми отговаряха, тя направи от тях обект само на една проста вяра.
Така, защото този остатък се упражни почти никакво действие върху общата култура, върху цивилизацията. Поради тази причина той не можеше да предаде едно учение както това ставаше още през времето на първите столетия на християнската ера как Христос е слязъл от духовните светове. Единственото нещо, за което хората имаха тогава познание даже и най-учените беше историческата личност Исус, за чийто живот говори историята, без да успее било чрез пряко виждане, било чрез традицията на посвещението, да даде истинското място на Христа, който дойде да се съедини с нея. През време на този период църквите не можаха следователно да сторят друго, освен да описват на своите верующи историческата личност, да им предадат нейния жив образ. Но от всичко онова, за което през първите столетия на нашата ера говореха онези, които са има ли едно познание за един духовен свят, от всичко това не беше предавано вече нищо. От миналите времена, когато душите бяха запазили известни познания от познанието на посвещението, църквата беше запазила учения, които предаваше под формата на догми; без да споменава онези, които още можеха да възприемат духовното съдържание, на което тези догми отговаряха, тя направи от тях обект само на една проста вяра. Така докато се разширяваше и задълбочаваше познанието на сетивния свят, наред с него се установяваше една вяра в догмите, която можеше да бъде свързана само с личността на Исуса, тази, която обикновеното съзнание познаваше чрез историята. Така положението продължи да съществува в продължение на 17-то, 18-то и 19-то столетия и завърши с едно богословие, което се представяше за християнско и което имаше предвид вече само човешкото същество Исус, защото този беше единственият аспект на това същество, който историята можеше да предаде. Обаче същевременно формата на съзнанието, благодарение на което се развиваше опитността на Аза и което беше позволило да бъде изследвана структурата, устройството на сетивния свят, беше отслабило всичко, което свързваше душата с тази догматична сграда. Забележителните личности у които това съзнание беше най-силно, изгубиха всякаква склонност към съдържанието на вярата, към Христа. И особено през 19-то столетие се разпространи все повече едно богословие, в погледа на което Христос изчезваше напълно зад Исуса.
към текста >>

Така докато се разширяваше и задълбочаваше познанието на сетивния свят, наред с него се установяваше една вяра в догмите, която можеше да бъде свързана само с личността на Исуса, тази, която обикновеното съзнание познаваше чрез историята.
Поради тази причина той не можеше да предаде едно учение както това ставаше още през времето на първите столетия на християнската ера как Христос е слязъл от духовните светове. Единственото нещо, за което хората имаха тогава познание даже и най-учените беше историческата личност Исус, за чийто живот говори историята, без да успее било чрез пряко виждане, било чрез традицията на посвещението, да даде истинското място на Христа, който дойде да се съедини с нея. През време на този период църквите не можаха следователно да сторят друго, освен да описват на своите верующи историческата личност, да им предадат нейния жив образ. Но от всичко онова, за което през първите столетия на нашата ера говореха онези, които са има ли едно познание за един духовен свят, от всичко това не беше предавано вече нищо. От миналите времена, когато душите бяха запазили известни познания от познанието на посвещението, църквата беше запазила учения, които предаваше под формата на догми; без да споменава онези, които още можеха да възприемат духовното съдържание, на което тези догми отговаряха, тя направи от тях обект само на една проста вяра. Така докато се разширяваше и задълбочаваше познанието на сетивния свят, наред с него се установяваше една вяра в догмите, която можеше да бъде свързана само с личността на Исуса, тази, която обикновеното съзнание познаваше чрез историята. Така положението продължи да съществува в продължение на 17-то, 18-то и 19-то столетия и завърши с едно богословие, което се представяше за християнско и което имаше предвид вече само човешкото същество Исус, защото този беше единственият аспект на това същество, който историята можеше да предаде. Обаче същевременно формата на съзнанието, благодарение на което се развиваше опитността на Аза и което беше позволило да бъде изследвана структурата, устройството на сетивния свят, беше отслабило всичко, което свързваше душата с тази догматична сграда. Забележителните личности у които това съзнание беше най-силно, изгубиха всякаква склонност към съдържанието на вярата, към Христа. И особено през 19-то столетие се разпространи все повече едно богословие, в погледа на което Христос изчезваше напълно зад Исуса. Вече не се говореше освен за Исуса от Назарет, който беше представен като едно човешко същество, може би най-съвършеното от всички онези, които бяха участвали в развитието на човечеството.
към текста >>

Забележителните личности у които това съзнание беше най-силно, изгубиха всякаква склонност към съдържанието на вярата, към Христа.
Но от всичко онова, за което през първите столетия на нашата ера говореха онези, които са има ли едно познание за един духовен свят, от всичко това не беше предавано вече нищо. От миналите времена, когато душите бяха запазили известни познания от познанието на посвещението, църквата беше запазила учения, които предаваше под формата на догми; без да споменава онези, които още можеха да възприемат духовното съдържание, на което тези догми отговаряха, тя направи от тях обект само на една проста вяра. Така докато се разширяваше и задълбочаваше познанието на сетивния свят, наред с него се установяваше една вяра в догмите, която можеше да бъде свързана само с личността на Исуса, тази, която обикновеното съзнание познаваше чрез историята. Така положението продължи да съществува в продължение на 17-то, 18-то и 19-то столетия и завърши с едно богословие, което се представяше за християнско и което имаше предвид вече само човешкото същество Исус, защото този беше единственият аспект на това същество, който историята можеше да предаде. Обаче същевременно формата на съзнанието, благодарение на което се развиваше опитността на Аза и което беше позволило да бъде изследвана структурата, устройството на сетивния свят, беше отслабило всичко, което свързваше душата с тази догматична сграда. Забележителните личности у които това съзнание беше най-силно, изгубиха всякаква склонност към съдържанието на вярата, към Христа. И особено през 19-то столетие се разпространи все повече едно богословие, в погледа на което Христос изчезваше напълно зад Исуса. Вече не се говореше освен за Исуса от Назарет, който беше представен като едно човешко същество, може би най-съвършеното от всички онези, които бяха участвали в развитието на човечеството. След като през време на първите столетия на християнската ера хората бяха описали пътя, който водеше от Христа до Исуса, в който той се беше въплътил, сега те вземаха този Исус като изходна точка, за да се издигнат до Христа. Обаче съобразно природата на нещата, тук не можеха да сторят друго освен да признаят своето безсилие или пък да не го признаят да се издигнат до Христа, изхождайки от "простия" Исус, който беше живял в Палестина. По този начин богословието на една голяма част от човечеството изгуби Христа, като гледаше само Исуса.
към текста >>

Но ако той се откаже от това, което сетивното познание ни предлага относно това събитие, ако го разглежда в перспективата, която вярата разкрива, в перспективата на вътрешната ревност и благоговение, тази, която допуска, че Христос е слязъл от духовния свят на Земята заради човечеството, тогава той се издига над самото разбиране на сетивния свят по същия път, който е в обикновеното съзнание, който е най-висшето завоевание на това разбиране на сетивните неща.
Следователно кое е истинското значение на това събитие за човека? Онзи, който иска да създаде в себе си връзка с Христа, който е готов да допусне Тайната на Голгота, той трябва да внесе в своето съзнание нещо, което сетивният свят не може да му даде. Духът, който се потопява изцяло в изследването на сетивния свят, не извлича от него нищо друго, освен едно отрицателно становище, защото нищо от това, което разбирането на сетивния свят ни предлага, не може да послужи за разбирането на Голготската Тайна. Човек трябва да отвори сърцето си за тази тайна и когато развие в себе си едно разбиране основано на чувствата, когато развие в себе си едно такова разбиране за това, което е било това събитие станало на Земята, но което може да бъде разбрано само чрез духа, той се изтръгва от своя обикновен ум, който допуска само данните на сетивата, който именно е донесъл на съзнанието на Аза неговата яснота и сила. Ако човек не допуска полето на сетивния свят, той не може да стигне до разбирането на Тайната на Голгота. Но ако той се откаже от това, което сетивното познание ни предлага относно това събитие, ако го разглежда в перспективата, която вярата разкрива, в перспективата на вътрешната ревност и благоговение, тази, която допуска, че Христос е слязъл от духовния свят на Земята заради човечеството, тогава той се издига над самото разбиране на сетивния свят по същия път, който е в обикновеното съзнание, който е най-висшето завоевание на това разбиране на сетивните неща. В лоното на самото съзнание покълва и се разцъфтява по този начин една сила, която не може да се развие от само себе си. Човек трябва да се потопи в самия себе си и да засили своето съзнание, ако иска към разбирането на сетивните неща да дойде да се присъедини вътрешната сила, способна да признае в Тайната на Голгота, в духовното значение на тази тайна за човешката душа, една действителност. Отказвайки се от данните на сетивния ум, понеже приема че събитието на Голгота е действително една Тайна, приемайки че Христос действително е живял на Земята в Исуса и че с Тайната на Голгота на Земята се е извършило едно небесно събитие, едно свръхземно събитие, чието значение не ще има край, човек замества онази сила, която в миналото е била дадена по напълно естествен начин на съзнанието и която днес е изчезнала. Тази сила отваряше погледа към предземното съществуване и събуждаше по този начин в душата стремежът, който я отвеждаше отвъд смъртта. На нейно място, чрез Тайната на Голгота, в душата трябваше да проникне силата, която тя развива, за да изповяда действителността на тази Тайна, без да се основава на нещо друго, освен на вътрешното чувство.
към текста >>

100. 02. 2. Антропософски ръководни принципи дадени като подбуда от Гьотеанума. 3. Принципи 1-37 GA_26 Мистерията на Михаил

При това тя не се опира на някакво мнение или вяра, а на едно изживяване в духа, което в неговата същност е също така сигурно, както изживяването в тялото.
Всяко заспиване ги заличава. Обикновеният жизнен опит познава до каква висока степен духовното изживяване на човека зависи от съществуването на тялото. Тогава в човека се събужда съзнанието, че в този обикновен жизнен опит себепознанието може да бъде изгубено. Първо възниква плахият въпрос: може ли да съществува едно себепознание надвишаващо обикновената жизнена опитност, а с това и сигурността за съществуването на едно истинско себе? Антропософията иска да даде отговор на този въпрос на основата на една сигурна духовна опитност. При това тя не се опира на някакво мнение или вяра, а на едно изживяване в духа, което в неговата същност е също така сигурно, както изживяването в тялото. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗПРАЩАТ ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО ОТ ГЬОТЕАНУМА 6. Когато насочим погледа върху неживата природа, ние намираме един свят, който се проявява в закономерни връзки. Ние търсим тези връзки и ги намираме като съдържани е на природните закони. Но ние намира ме също, че чрез тези закони неживата природа съставлява едно цяло със Земята. Тогава можем да преминем от тази земна съвкупност, която царува във всичко неживо, към възгледа за живия растителен свят.
към текста >>

НАГОРЕ

3.1952998638153