Търсене в текстове за 'Възвишен живот'

Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ

Сваляне на информацията от страница 1

СТРАНИЦИ:
1 , 2 , 3 ,

Намерени са резултати от 239 текста в 3 страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : 'Възвишен живот'.
На страница 1: 2325 резултата в 100 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. 06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Тази философия се стремеше да задоволи по свой начин най-висшите човешки нужди, на които Гьоте и Шилер посветиха своя живот.
Ние искаме да се приближим до Гьоте от философската страна. Ако той би назовал като свое едно научно становище, ние бихме се позовали на него. Но не е този случаят. И така предстои ни задачата, от всичко, което притежаваме от поета, да познаем философската ядка, която се намираше в него, и да обрисуваме една картина за това. Считаме като един правилен път за решението на тази задача едно идейно направление добито на основата на германската идеалистична философия. Тази философия се стремеше да задоволи по свой начин най-висшите човешки нужди, на които Гьоте и Шилер посветиха своя живот. Тя произлиза от същото течение на времето. Ето защото тази философия стои много по-близо до Гьоте отколкото онези възгледи, които днес многократно господствуват науките. От нея ще може да се състави едно мнение, като последствие на което ще се получи това, което Гьоте е оформил поетически, което той е изложил научно. Това никога не ще може да се извлече от днешните научни направления. Днес ние сме твърде много отдалечени от онзи способ на мислене, който стоеше в Гьотевата природа.
към текста >>

То се счита за недостатъчно, за да може да се проникне в тайните на света и на живота; хората се отказват въобще от всякакво разрешение на великите въпроси-загадки на съществуването.
Ние сме станали безмилостни във всички области, но особено в областта на мисленето и волението. Що се отнася за мисленето: Наблюдава се безкрайно, трупат се наблюдения и не се намира смелост те да бъдат оформени в едно общо научно схващане на действителността. А германската идеалистична философия се обвинява в ненаучност, защото тя е имала тази смелост. Днес хората искат само да наблюдават сетивно, а не да мислят. Изгубена е била всяка вяра в мисленето. То се счита за недостатъчно, за да може да се проникне в тайните на света и на живота; хората се отказват въобще от всякакво разрешение на великите въпроси-загадки на съществуването. Единствено, което се счита за възможно, е: Да се приведе в една система това, което опитът казва. При това обаче забравя се само, че с това мнение хората се приближават до едно становище, което отдавна се счита за превъзмогнато. Отхвърлянето на мисленето и осланянето само на сетивния опит не е, погледнато по-дълбоко, нищо друго освен сляпата вяра в откровението на религиите. Тази вяра се основава само на това, че църквата предава готови истини, които хората трябва да вярват. Мисленето може да се старае да проникне в техния по-дълбок смисъл; обаче на него не му е позволено да изпитва самата истина, да стигне чрез собствена сила до глъбините на света.
към текста >>

Хората не знаят да си поставят никакви определени задачи в живота, с които да могат да се справят.
Науката на опита блуждае безпомощно в света на явленията; сетивният свят става за нея едно объркващо разнообразие, защото няма енергия в мисленето, да проникне в центъра. Днес се говори за граници на познанието. Но тези, които мислят така, нямат никакво ясно мнение, какво искат да постигнат и се съмняват в това, дали могат да го постигнат. Ако днес би дошъл някой и би ни показал с пръст разрешението на мировата загадка, ние не бихме имали нищо от това, защо не бихме знаели, какво трябва да задържим от разрешението. А с волята и с действието е същото нещо. Хората не знаят да си поставят никакви определени задачи в живота, с които да могат да се справят. Те си мечтаят в неопределени, неясни идеали и се оплакват след това, когато не постигат онова, за което не са имали една и най-малко ясна представа, а една едва смътна представа. Нека запитаме един от песимистите на нашето време, какво всъщност иска той и какво се очакват да постигне? Той не знае това. Всички те са проблематични натури, които не са способни да се справят с никакво положение и които никое положение не задоволява. Нека не бъда криво разбран.
към текста >>

Аз не искам да пея хвалебствия на плоския оптимизъм, който, доволен с тривиалните наслади на живота, не желае нищо по-възвишено и поради това никога не чувства да му липсва нещо.
Те си мечтаят в неопределени, неясни идеали и се оплакват след това, когато не постигат онова, за което не са имали една и най-малко ясна представа, а една едва смътна представа. Нека запитаме един от песимистите на нашето време, какво всъщност иска той и какво се очакват да постигне? Той не знае това. Всички те са проблематични натури, които не са способни да се справят с никакво положение и които никое положение не задоволява. Нека не бъда криво разбран. Аз не искам да пея хвалебствия на плоския оптимизъм, който, доволен с тривиалните наслади на живота, не желае нищо по-възвишено и поради това никога не чувства да му липсва нещо. Аз не искам да обсъждам индивидите, които чувстват болезнено дълбокия трагизъм състоящ се в това, че ние зависим от условия, който действат парализиращо върху всичката наша работа и които напразно се стараем да изменим. Но нека само не забравяме, че страданието е обвивката на щастието. Нека помислим само за майката: как процъфтяването на нейните деца и доставя увеличена радост, когато някога е постигнала това с грижи, страдания и усилия. Всеки по-добре мислещ човек би трябвало да отхвърли едно щастие, което би му предложила някаква външна сила, защото той не може да чувства като щастие това, което му се дава като незаслужен подарък. Ако някакъв творец би се заловил да създаде човека с мисълта, заедно със своя образ подобие да му даде като наследство и щастието, той би направил по-добре да не го създаде.
към текста >>

Най-възвишената идея за Бога остава все пак тази, която допуска, че след създаването на човека Бог се е оттеглил от света и е изоставил този последния на самия себе си.
За човека е достойно само това, че той сам търси истината, че в това не го ръководи нито опитът, нито откровението. Когато това бъде добре разбрано, тогава ще се сложи край на религиите на откровението. Тогава човекът не ще иска вече, Бог да му се изяви или да разлее върху него благословение. Чрез собствено мислене той ще се добере до познанието и чрез собствена сила ще създаде своето щастие. Дали някаква по-висша сила направлява нашите съдбини към доброто или злото, това не ни засяга; ние сами трябва да си начертаем пътя, по който трябва да вървим. Най-възвишената идея за Бога остава все пак тази, която допуска, че след създаването на човека Бог се е оттеглил от света и е изоставил този последния на самия себе си. Който признава, че мисленето има една способност за възприемане превишаваща схващането на сетивата, той ще му признае по необходимост и обекти, които се намират над чистата сетивна действителност. А обектите на мисленето са идеите. Когато мисленето овладява идеята, то се слива с първичната основа на мировото съществуване; това, което действува вън, влиза в духа на човека; той става до по-висока степен едно с обективната действителност. Съзирането на идеята в действителността е истинското причастие на човека. Мисленето има по отношение на идеите същото значение, каквото окото има за светлината, ухото по отношение на звука.
към текста >>

2. 04_б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА GA_2 Светогледа Гьоте

Недоразвития орган на едно животно, който може да няма и най-малкото значение за неговите органически функции, е за опитността равностоен на най-важния орган на животинското тяло.
Никой от предметите, които идват и отиват, нямат никаква работа с другите. На тази степен фактите, които възприемаме, които изживяваме вътрешно, са абсолютно безразлични едни от други. Тук светът е едно разнообразие от съвършено равностойни неща. Никое нещо, никое събитие не може да прояви претенция, че играе по-голяма роля в процесите на света в сравнения с някой друг член на света на опитността. Ако трябва да ни стене ясно, че този или онзи факт има по-голямо значение от някой друг, ние трябва не само просто да наблюдаваме нещата, а да ги поставяме вече в мислено отношение. Недоразвития орган на едно животно, който може да няма и най-малкото значение за неговите органически функции, е за опитността равностоен на най-важния орган на животинското тяло. Това по-голямо или по-малко значение ни става ясно едва тогава, когато размишляваме върху отношенията на отделните членове на наблюдението, когато обработим опитността. За опитността (опита) намиращият се на по-ниска степен организъм на охлюва е равностоен на най-високо развитото животно. Разликата в съвършенството на организмите ни се явява едва тогава, когато обхванем с понятия даденото разнообразие и го преработим. Равностойни в това отношение са и културата на ескимо са и тази на образования европеец; значението на Цезар за историческото развитие на човечеството се явява за чистата опитност не по-голямо от това на един от неговите войници. В историята на литературата Гьоте не стои по-високо от Готшед, когато се касае само за фактите на чистата опитност.
към текста >>

За опитността (опита) намиращият се на по-ниска степен организъм на охлюва е равностоен на най-високо развитото животно.
Тук светът е едно разнообразие от съвършено равностойни неща. Никое нещо, никое събитие не може да прояви претенция, че играе по-голяма роля в процесите на света в сравнения с някой друг член на света на опитността. Ако трябва да ни стене ясно, че този или онзи факт има по-голямо значение от някой друг, ние трябва не само просто да наблюдаваме нещата, а да ги поставяме вече в мислено отношение. Недоразвития орган на едно животно, който може да няма и най-малкото значение за неговите органически функции, е за опитността равностоен на най-важния орган на животинското тяло. Това по-голямо или по-малко значение ни става ясно едва тогава, когато размишляваме върху отношенията на отделните членове на наблюдението, когато обработим опитността. За опитността (опита) намиращият се на по-ниска степен организъм на охлюва е равностоен на най-високо развитото животно. Разликата в съвършенството на организмите ни се явява едва тогава, когато обхванем с понятия даденото разнообразие и го преработим. Равностойни в това отношение са и културата на ескимо са и тази на образования европеец; значението на Цезар за историческото развитие на човечеството се явява за чистата опитност не по-голямо от това на един от неговите войници. В историята на литературата Гьоте не стои по-високо от Готшед, когато се касае само за фактите на чистата опитност. Мисловно на тази степен на наблюдение светът е за нас една съвършена гладка повърхност. Нито една част на тази повърхност не се издига над друга; никоя част не показва някаква мислима разлика над друга.
към текста >>

Едва когато искрата на мисълта проникне в тази повърхност, явяват се възвишения и вдлъбнатини, едното се явява изпъкващо повече или по-малко над другото, всичко се оформява по определен начин, преминават нишките от едно образуване към друго; всичко се превръща в една съвършена хармония.
Разликата в съвършенството на организмите ни се явява едва тогава, когато обхванем с понятия даденото разнообразие и го преработим. Равностойни в това отношение са и културата на ескимо са и тази на образования европеец; значението на Цезар за историческото развитие на човечеството се явява за чистата опитност не по-голямо от това на един от неговите войници. В историята на литературата Гьоте не стои по-високо от Готшед, когато се касае само за фактите на чистата опитност. Мисловно на тази степен на наблюдение светът е за нас една съвършена гладка повърхност. Нито една част на тази повърхност не се издига над друга; никоя част не показва някаква мислима разлика над друга. Едва когато искрата на мисълта проникне в тази повърхност, явяват се възвишения и вдлъбнатини, едното се явява изпъкващо повече или по-малко над другото, всичко се оформява по определен начин, преминават нишките от едно образуване към друго; всичко се превръща в една съвършена хармония. Чрез нашите примери считаме да сме показали достатъчно това, което разбираме под онова по-голямо или по-малко значение на обектите на възприятието (считани тук като имащи същото значение с това на нещата на опитността), което си представяме под онова знание, което се ражда едва тогава, когато разглеждаме тези обекти в тяхната връзка. С това считаме, че сме предпазени от възражението, от упрека, че нашият свят на опитността показва вече безкрайни различия в своите обекти (предмети), преди мисленето да е пристъпило към него. Тези, които биха ни упрекнали в това, казват, че една червена повърхност се различава от една зелена такава и без дейността на мисленето. Това е вярно. Но който би искал да ни опровергае с това, той съвсем не е разбрал нашето твърдение.
към текста >>

3. 11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА GA_4 Философия на свободата

Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик.
Но едно и също понятие, респ. една и съща представа въздейства различно на различните индивиди. Те подбуждат различните хора към различни действия. Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека. Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало. Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик. Характерологичното начало се формира от повече или по-малко трайното жизнено съдържание на нашия субект, тоест от нашето представно и емоционално съдържание. Дали една представа, която в момента се появява у мен, подбужда към един волев акт зависи от това, как тя се отнася към останалото ми представно съдържа ние, а също така към моите емоционални особености. От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи. Тази съвкупност пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способност и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от жизнената среда. Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот.
към текста >>

От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи.
Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека. Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало. Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик. Характерологичното начало се формира от повече или по-малко трайното жизнено съдържание на нашия субект, тоест от нашето представно и емоционално съдържание. Дали една представа, която в момента се появява у мен, подбужда към един волев акт зависи от това, как тя се отнася към останалото ми представно съдържа ние, а също така към моите емоционални особености. От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи. Тази съвкупност пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способност и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от жизнената среда. Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт. Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел.
към текста >>

Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот.
Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик. Характерологичното начало се формира от повече или по-малко трайното жизнено съдържание на нашия субект, тоест от нашето представно и емоционално съдържание. Дали една представа, която в момента се появява у мен, подбужда към един волев акт зависи от това, как тя се отнася към останалото ми представно съдържа ние, а също така към моите емоционални особености. От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи. Тази съвкупност пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способност и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от жизнената среда. Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт. Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел. Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия. Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие.
към текста >>

Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие.
Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт. Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел. Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия. Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие. Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето характерологично начало така, че да се постигне един волеви акт. Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността. Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот. Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие.
към текста >>

Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот.
Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел. Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия. Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие. Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето характерологично начало така, че да се постигне един волеви акт. Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността. Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот. Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.). Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт.
към текста >>

Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане.
Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия. Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие. Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето характерологично начало така, че да се постигне един волеви акт. Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността. Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот. Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.). Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт. Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива.
към текста >>

Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие.
Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие. Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето характерологично начало така, че да се постигне един волеви акт. Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността. Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот. Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.). Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт. Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива. След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората.
към текста >>

Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.).
Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността. Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот. Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.). Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт. Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива. След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората. Движещата сила за подобни действия се означава като такт или нравствен вкус. Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало.
към текста >>

Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт.
Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот. Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.). Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт. Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива. След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората. Движещата сила за подобни действия се означава като такт или нравствен вкус. Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало. Втората сфера на човешкия живот е чувстването.
към текста >>

Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива.
Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.). Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт. Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива. След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората. Движещата сила за подобни действия се означава като такт или нравствен вкус. Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало. Втората сфера на човешкия живот е чувстването. Към възприятията от външния свят се присъединяват определени чувства.
към текста >>

Втората сфера на човешкия живот е чувстването.
Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт. Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива. След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората. Движещата сила за подобни действия се означава като такт или нравствен вкус. Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало. Втората сфера на човешкия живот е чувстването. Към възприятията от външния свят се присъединяват определени чувства. Тези чувства могат да станат движещи сили на действията. При вида на гладуващ човек съчувствието ми към него може да представлява движеща сила за моите действия. Такива чувства са например чувството за срам, гордостта, чувството за чест, смирението, разкаянието, съчувствието, чувството за отмъщение и благодарност, пиететът, верността, чувството на обич и дълг.*/* Пълен списък на принципите на нравствеността е приведен (от гледна точка на метафизическия реализъм) във „Феноменология на нравственото съзнание" от Едуард фон Хартман. - Б. а./
към текста >>

Третата степен на живота вече е мисленето и представянето.
Към възприятията от външния свят се присъединяват определени чувства. Тези чувства могат да станат движещи сили на действията. При вида на гладуващ човек съчувствието ми към него може да представлява движеща сила за моите действия. Такива чувства са например чувството за срам, гордостта, чувството за чест, смирението, разкаянието, съчувствието, чувството за отмъщение и благодарност, пиететът, верността, чувството на обич и дълг.*/* Пълен списък на принципите на нравствеността е приведен (от гледна точка на метафизическия реализъм) във „Феноменология на нравственото съзнание" от Едуард фон Хартман. - Б. а./ Третата степен на живота вече е мисленето и представянето. Чрез чисто размишление една представа или едно понятие може да стане мотив за действие. Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай. На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното характерологично начало. Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем практически опит.
към текста >>

Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма.
При вида на гладуващ човек съчувствието ми към него може да представлява движеща сила за моите действия. Такива чувства са например чувството за срам, гордостта, чувството за чест, смирението, разкаянието, съчувствието, чувството за отмъщение и благодарност, пиететът, верността, чувството на обич и дълг.*/* Пълен списък на принципите на нравствеността е приведен (от гледна точка на метафизическия реализъм) във „Феноменология на нравственото съзнание" от Едуард фон Хартман. - Б. а./ Третата степен на живота вече е мисленето и представянето. Чрез чисто размишление една представа или едно понятие може да стане мотив за действие. Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай. На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното характерологично начало. Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем практически опит. Постепенно практическият опит преминава в чисто тактични действия. Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята.
към текста >>

Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята.
Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай. На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното характерологично начало. Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем практически опит. Постепенно практическият опит преминава в чисто тактични действия. Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята. Висша степен на индивидуалния живот е понятийното мислене без оглед на определено възприятийно съдържание. Съдържанието на дадено понятие ние определяме чрез чиста интуиция от идейната сфера. Първоначално едно такова понятие не съдържа отношение към определени възприятия. Ако към волевият акт пристъпваме под влияние на едно опиращо се на възприятие понятие, тоест на една представа, тогава именно това възприятие ни мотивира по околен път чрез понятийното мислене. Ако действаме под влияние на интуиции, тогава движеща сила на нашето действие е чистото мислене.
към текста >>

Висша степен на индивидуалния живот е понятийното мислене без оглед на определено възприятийно съдържание.
Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай. На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното характерологично начало. Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем практически опит. Постепенно практическият опит преминава в чисто тактични действия. Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята. Висша степен на индивидуалния живот е понятийното мислене без оглед на определено възприятийно съдържание. Съдържанието на дадено понятие ние определяме чрез чиста интуиция от идейната сфера. Първоначално едно такова понятие не съдържа отношение към определени възприятия. Ако към волевият акт пристъпваме под влияние на едно опиращо се на възприятие понятие, тоест на една представа, тогава именно това възприятие ни мотивира по околен път чрез понятийното мислене. Ако действаме под влияние на интуиции, тогава движеща сила на нашето действие е чистото мислене. Тъй като във философията е обичайно чистата мисловна способност да се означава като разум, оправдано би било очертаната на тази степен морална движеща сила да се нарича практически разум.
към текста >>

Според разбирането си за добро в живота (охолство, надежда за благополучие, избавяне от различни беди и т.н.) той ще определя съдържанието на егоистичните си стремежи.
Защото в момента на действието самото чувство още не е налице, то тепърва трябва да бъде предизвикано чрез действието. С право обаче представата за собственото или чуждото добро се схваща като мотив на волята. Принципът чрез собствените действия да се създаде максимален сбор от удоволствия за себе си, тоест да се постигне индивидуалното благополучие, се нарича егоизъм. Към постигането на това индивидуално благополучие човек се стреми било като се грижи по безогледен начин само за собственото си благо и се домогва до него дори за сметка на щастието на други индивиди (чист егоизъм), било като нарочно съдейства за чуждото благо, очаквайки, че от щастливите други индивиди впоследствие ще има косвена изгода за собствената си личност, или боейки се, че ако наврежда на други индивиди, застрашава и личния си интерес (морал на благоразумието). Особеното съдържание на егоистичните нравствени принципи ще зависи от това, каква представа човекът си създава за своето собствено или за чуждото благополучие. Според разбирането си за добро в живота (охолство, надежда за благополучие, избавяне от различни беди и т.н.) той ще определя съдържанието на егоистичните си стремежи. Като друг мотив по-нататък трябва да се разглежда чисто понятийното съдържание на едно действие. В отличие от представата за собственото удоволствие, това съдържание е свързано не само с отделното действие, но и с обосноваването на едно действие, посредством система от нравствени принципи. Под формата на абстрактни понятия тези морални принципи могат да регулират нравствения живот, без индивидът да се интересува за произхода на понятията. В случая ние просто усещаме подчинението си на нравственото понятие, което витае над нашите действия като повеля, като нравствена необходимост. Обосноваването на тази необходимост предоставяме на налагащия нравственото подчинение, тоест на нравствения авторитет, който признаваме (глава на семейството, държава, обществени порядки, престиж на църквата, божието откровение).
към текста >>

Под формата на абстрактни понятия тези морални принципи могат да регулират нравствения живот, без индивидът да се интересува за произхода на понятията.
Към постигането на това индивидуално благополучие човек се стреми било като се грижи по безогледен начин само за собственото си благо и се домогва до него дори за сметка на щастието на други индивиди (чист егоизъм), било като нарочно съдейства за чуждото благо, очаквайки, че от щастливите други индивиди впоследствие ще има косвена изгода за собствената си личност, или боейки се, че ако наврежда на други индивиди, застрашава и личния си интерес (морал на благоразумието). Особеното съдържание на егоистичните нравствени принципи ще зависи от това, каква представа човекът си създава за своето собствено или за чуждото благополучие. Според разбирането си за добро в живота (охолство, надежда за благополучие, избавяне от различни беди и т.н.) той ще определя съдържанието на егоистичните си стремежи. Като друг мотив по-нататък трябва да се разглежда чисто понятийното съдържание на едно действие. В отличие от представата за собственото удоволствие, това съдържание е свързано не само с отделното действие, но и с обосноваването на едно действие, посредством система от нравствени принципи. Под формата на абстрактни понятия тези морални принципи могат да регулират нравствения живот, без индивидът да се интересува за произхода на понятията. В случая ние просто усещаме подчинението си на нравственото понятие, което витае над нашите действия като повеля, като нравствена необходимост. Обосноваването на тази необходимост предоставяме на налагащия нравственото подчинение, тоест на нравствения авторитет, който признаваме (глава на семейството, държава, обществени порядки, престиж на църквата, божието откровение). Особена форма на тези нравствени принципи имаме, когато повелята се проявява не чрез външен авторитет, а вътре в самите нас (нравствена автономия). Тогава вътре в самите себе си ние долавяме гласа, на който трябва да се подчиняваме. Израз на този глас е съвестта.
към текста >>

На тази степен на нравственост човекът ще издирва потребностите на нравствения живот и в действията си ще се ръководи от тяхното познаване.
Особена форма на тези нравствени принципи имаме, когато повелята се проявява не чрез външен авторитет, а вътре в самите нас (нравствена автономия). Тогава вътре в самите себе си ние долавяме гласа, на който трябва да се подчиняваме. Израз на този глас е съвестта. Нравствен напредък е налице, когато в мотив за своите действия човекът превръща не просто повелята на един външен или на вътрешния авторитет, а когато се стреми да прозре причината, поради която някаква максима за действията трябва да функционира в него като мотив. Този напредък се състои в прехода от авторитарния морал към действуване от нравствено прозрение. На тази степен на нравственост човекът ще издирва потребностите на нравствения живот и в действията си ще се ръководи от тяхното познаване. Такива потребности са: 1) максималното благо на целокупното човечество, изцяло заради самото това благо; 2) културният напредък или нравственото развитие на човечеството към все по-голямо съвършенство; 3) осъществяването на чисто интуитивно доловени индивидуални нравствени цели. Различните хора естествено схващат максималното благо на целокупното човечество по различен начин. Горната максима не се отнася за една определена представа за това благо, а за това, че всеки отделен индивид, признаващ този принцип, се старае да върши онова, което по негово виждане в най-голяма степен способства за благото на целокупното човечество. За онзи, който свързва културните ценности с чувството на удоволствие, културният напредък се оказва частен случай на предходния морален принцип. Той ще трябва само да се примири със загиването и разрушаването на някои неща, които също допринасят за благото на човечеството.
към текста >>

Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава връзка, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси връзката с възприятието (с живота).
За онзи, който свързва културните ценности с чувството на удоволствие, културният напредък се оказва частен случай на предходния морален принцип. Той ще трябва само да се примири със загиването и разрушаването на някои неща, които също допринасят за благото на човечеството. Но възможно е също така в културния напредък - отделно от свързаното с него чувство на удоволствие - някой да съзира нравствена необходимост. В такъв случай за него културният напредък е самостоятелен морален принцип редом с предходния. Както максимата за всеобщото благо, така и тази за културния напредък се основават на представата, тоест на връзката, която се придава на съдържанието на нравствените идеи за определени изживявания (възприятия). Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава връзка, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси връзката с възприятието (с живота). Тук определянето на това, какво да се желае, изхожда от по-друга инстанция в сравнение с предходните случаи. Който се придържа към нравствения принцип за всеобщото благо, той при всички свои действия първо ще се запита какво допринасят идеалите му за това всеобщо благо. Точно така ще постъпи и привърженикът на нравствения принцип за културния напредък. Има обаче един по-висш принцип, който в отделния случай не изхожда от определена единична нравствена цел, а отдава определено значение на всички нравствени максими и винаги пита дали в съответния случай по-важен е единият или другият морален принцип. Възможно е някой при дадени условия да счете за редно да превърне в мотив за своите действия насърчаването на културния напредък, при други условия - подобряването на всеобщото благо, в трети случай - подобряването на собственото си благо.
към текста >>

По различията на животинската ми природа само едно чуждо за мен същество може да ме различава от останалите; чрез моето мислене, тоест чрез активното обхващане на онова, което в моя организъм се изявява като идейно, аз различавам себе си от останалите.
Това, че деянието на престъпника, че злото бива наричано изявяване на индивидуалността в същия смисъл, както въплъщаването на чистата интуиция, е възможно само ако слепите нагони биват причислявани към човешката индивидуалност. Но слепият нагон, тласкащ към престъпление, няма интуитивен произход и не спада към индивидуалното у човека, а към най-общото у него - към онова, което в еднаква степен е валидно за всички индивиди и от което човекът се изтръгва чрез своята индивидуалност. Индивидуалното у мен не е моят организъм, с неговите нагони и чувства, а единният свят на идеите, който свети в този организъм. Моите нагони, инстинкти, страсти не доказват у мен нищо друго, освен че принадлежа към общия род човек; обстоятелството че в тези нагони, страсти и чувства по особен начин се изявява една идейност, доказва моята индивидуалност. Чрез моите инстинкти, нагони аз съм човек, и дванадесет като мен правят дузина; чрез особената форма на идеята, заради която сред дузината се означавам като Аз, аз съм индивид. По различията на животинската ми природа само едно чуждо за мен същество може да ме различава от останалите; чрез моето мислене, тоест чрез активното обхващане на онова, което в моя организъм се изявява като идейно, аз различавам себе си от останалите. Следователно за деянието на престъпника изобщо не може да се каже, че то произтича от идеята. Всъщност характерно за престъпните деяния е тъкмо това, че те произхождат от извънидейните елементи на човека. Едно действие бива усещано като свободно тогава, когато основанието за него произтича от идейната част на индивидуалната ми същност; всяка друга част на едно действие, все едно дали тя се извършва по естествена принуда, или под натиска на някоя нравствена норма, бива усещана като несвободна. Човекът е свободен само дотолкова, доколкото той всеки миг от живота си е в състояние да следва самия себе си. Едно нравствено деяние е мое деяние, само ако в този смисъл може да бъде наречено свободно.
към текста >>

Човекът е свободен само дотолкова, доколкото той всеки миг от живота си е в състояние да следва самия себе си.
Чрез моите инстинкти, нагони аз съм човек, и дванадесет като мен правят дузина; чрез особената форма на идеята, заради която сред дузината се означавам като Аз, аз съм индивид. По различията на животинската ми природа само едно чуждо за мен същество може да ме различава от останалите; чрез моето мислене, тоест чрез активното обхващане на онова, което в моя организъм се изявява като идейно, аз различавам себе си от останалите. Следователно за деянието на престъпника изобщо не може да се каже, че то произтича от идеята. Всъщност характерно за престъпните деяния е тъкмо това, че те произхождат от извънидейните елементи на човека. Едно действие бива усещано като свободно тогава, когато основанието за него произтича от идейната част на индивидуалната ми същност; всяка друга част на едно действие, все едно дали тя се извършва по естествена принуда, или под натиска на някоя нравствена норма, бива усещана като несвободна. Човекът е свободен само дотолкова, доколкото той всеки миг от живота си е в състояние да следва самия себе си. Едно нравствено деяние е мое деяние, само ако в този смисъл може да бъде наречено свободно. Тук на първо време става дума за това, при какви условия едно желано действие се усеща като свободно; по-долу ще се види как тази чисто етично схващана идея за свободата се осъществява в човешко същество. Свободното действие не изключва, а включва нравствените закони; то се оказва само по-висше спрямо онова, което е продиктувано единствено от тези закони. На какво основание моето действие, извършено от обич, ще служи на всеобщото благо по-малко, отколкото ако съм го извършил само затова, защото усещам служенето на всеобщото благо като дълг? Самото понятие за дълг изключва свободата, понеже то не иска да признае индивидуалното, а налага подчиняването му на една всеобща норма.
към текста >>

Нашият живот е съставен от свободни и несвободни действия.
Нека обаче да не се твърди, че такъв човек с право нарича едно действие свое, тъй като той явно бива подтикван към него от чужда сила. Но от недрата на принудителния ред се издигат хората, свободните духове, които откриват себе си сред хаоса от морал, принуда на закона, верското обучение, и т.н. Те са свободни, доколкото следват само себе си; те са несвободни, доколкото се подчиняват. Кой от нас може да каже, че във всички свои действия е действително свободен? У всеки от нас обаче пребивава една по-дълбока същност, в която се проявява свободният човек. Нашият живот е съставен от свободни и несвободни действия. Но ние не можем да обмислим докрай понятието човек, без да стигнем до свободния Дух като най-чист израз на човешката природа. Наистина хора ние сме все пак само дотолкова, доколкото сме свободни. Мнозина ще кажат, това е един идеал. Несъмнено, но идеал, който изплува като реален елемент на повърхността на нашето същество. Това не е някакъв измислен или мечтан идеал, а жив и ясно проявяващ се дори в най-несъвършената форма на своето битие.
към текста >>

Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довежда до неговата двойствена природа: Възприемането (непосредственото изживяване) и мисленето.
Човекът от само себе си трябва да съедини своето понятие с възприятието „човек". Тук понятие и възприятие се покриват, само ако човекът сам осъществи тяхното покриване. А това ще му се удаде, само ако е намерил понятието за свободен Дух, сиреч своето собствено понятие. Спрямо обективния свят нашето органично устройство прокарва граница между възприятие и понятие; познанието преодолява тази граница. В субективната природа такава граница съществува не по-малко; човекът я преодолява в хода на своето развитие, като в проявлението си оформя понятието за самия себе си. Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довежда до неговата двойствена природа: Възприемането (непосредственото изживяване) и мисленето. Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на свободния Дух. Всяко същество има свое вродено понятие (закона за неговото битие и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с възприятието и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него. При самия човек понятието и възприятието първоначално са фактически разделени, за да бъдат съединени от него също така фактически. Някой може да възрази: На нашето възприятие за човека всеки миг от неговия живот отговаря определено понятие, точно както е положението при всяко друго нещо. Аз мога да си съставя понятие за някакъв шаблонен човек, но такова понятие може да ми е дадено и като възприятие; прибавя ли към него и понятието свободен Дух, тогава ще имам две понятия за същия обект.
към текста >>

Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на свободния Дух.
Тук понятие и възприятие се покриват, само ако човекът сам осъществи тяхното покриване. А това ще му се удаде, само ако е намерил понятието за свободен Дух, сиреч своето собствено понятие. Спрямо обективния свят нашето органично устройство прокарва граница между възприятие и понятие; познанието преодолява тази граница. В субективната природа такава граница съществува не по-малко; човекът я преодолява в хода на своето развитие, като в проявлението си оформя понятието за самия себе си. Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довежда до неговата двойствена природа: Възприемането (непосредственото изживяване) и мисленето. Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на свободния Дух. Всяко същество има свое вродено понятие (закона за неговото битие и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с възприятието и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него. При самия човек понятието и възприятието първоначално са фактически разделени, за да бъдат съединени от него също така фактически. Някой може да възрази: На нашето възприятие за човека всеки миг от неговия живот отговаря определено понятие, точно както е положението при всяко друго нещо. Аз мога да си съставя понятие за някакъв шаблонен човек, но такова понятие може да ми е дадено и като възприятие; прибавя ли към него и понятието свободен Дух, тогава ще имам две понятия за същия обект. Този начин на мислене е едностранчив.
към текста >>

Някой може да възрази: На нашето възприятие за човека всеки миг от неговия живот отговаря определено понятие, точно както е положението при всяко друго нещо.
В субективната природа такава граница съществува не по-малко; човекът я преодолява в хода на своето развитие, като в проявлението си оформя понятието за самия себе си. Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довежда до неговата двойствена природа: Възприемането (непосредственото изживяване) и мисленето. Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на свободния Дух. Всяко същество има свое вродено понятие (закона за неговото битие и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с възприятието и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него. При самия човек понятието и възприятието първоначално са фактически разделени, за да бъдат съединени от него също така фактически. Някой може да възрази: На нашето възприятие за човека всеки миг от неговия живот отговаря определено понятие, точно както е положението при всяко друго нещо. Аз мога да си съставя понятие за някакъв шаблонен човек, но такова понятие може да ми е дадено и като възприятие; прибавя ли към него и понятието свободен Дух, тогава ще имам две понятия за същия обект. Този начин на мислене е едностранчив. Бидейки обект на възприемане, аз съм подложен на непрекъснато изменение. Като дете съм бил един, като юноша и мъж - друг. Дори всеки миг възприятийният ми образ е по-различен, отколкото в предходните.
към текста >>

Ако за дълга Кант казва: „- О, дълг, ти възвишено величаво име, което не съдържа нищо угодно, свързано с ласкателство, а изисква подчинение", име, което „постановява закон..., пред който онемяват всички влечения, въпреки че тайно му противодействат", то човекът със съзнание за свободния Дух отвръща: „О, свобода, ти дружелюбно, човешко име, което съдържа всичко нравствено угодно и цени най-много моята човешка същност, и което не ме превръща в нечий слуга, име, което не само постановява закон, но и изчаква какво самата моя нравствена обич ще признае за закон, защото тя се чувства несвободна пред всеки насилствено наложен закон."
Следователно гледището за свободната нравственост не твърди, че свободният Дух е единствената форма, в която може да съществува един човек. В свободната духовност тя вижда само последния етап от развитието на човека. С това не се отрича, че действията според нормите имат своето право като степен на развитие. Само че те не могат да бъдат признати за абсолютно гледище за нравствеността. А свободният Дух превъзмогва нормите в такъв смисъл, че той не само усеща заповедите като мотиви, но и съобразява действията си със своите импулси (интуиции). Ако за дълга Кант казва: „- О, дълг, ти възвишено величаво име, което не съдържа нищо угодно, свързано с ласкателство, а изисква подчинение", име, което „постановява закон..., пред който онемяват всички влечения, въпреки че тайно му противодействат", то човекът със съзнание за свободния Дух отвръща: „О, свобода, ти дружелюбно, човешко име, което съдържа всичко нравствено угодно и цени най-много моята човешка същност, и което не ме превръща в нечий слуга, име, което не само постановява закон, но и изчаква какво самата моя нравствена обич ще признае за закон, защото тя се чувства несвободна пред всеки насилствено наложен закон." Това е противоположността между чисто законосъобразната и свободна нравственост. На еснафа, който в нещо външно установено вижда въплътената нравственост, свободният Дух може би ще му се стори дори опасен човек. Към това обаче е предразположен, само защото взорът му е стеснен в една определена епоха. Ако можеше да погледне по-далече от нея, той веднага би трябвало да забележи, че на свободния Дух, подобно на самия него, рядко му се налага да престъпва законите на своята държава, но никога не влиза в действително противоречие с тях.
към текста >>

Човешкият индивид е източник на всяка нравственост и средище на земния живот.
Естествоизпитателите успяха да се отърсят от едно такова понятие за целта. Етиката по-трудно може да се освободи от него. Но както рогата не съществуват заради боденето, а има бодене чрез рогата, така и човекът не съществува заради нравствеността, а има нравственост чрез човека. Свободният човек действа нравствено, защото притежава нравствена идея; той обаче не действа, за да се създаде нравственост. Човешките индивиди със своите принадлежащи към съществото им нравствени идеи са предпоставка за нравствения ред на света. Човешкият индивид е източник на всяка нравственост и средище на земния живот. Държавата, обществото, съществуват само защото произтичат като необходимо следствие от индивидуалния живот. Това, че държавата и обществото въздействат от своя страна обратно върху индивидуалния живот, е също така понятно, както и обстоятелството, че боденето, което съществува чрез рогата, въздейства от своя страна обратно върху по-нататъшното развитие на рогата на бика, които при по-продължителна неупотреба биха закърнели. Точно така би трябвало да закърнее и индивидът, ако водеше изолирано съществуване извън човешката общност. Затова именно се формира обществения ред, та в благоприятен смисъл да въздейства от своя страна обратно върху индивида.
към текста >>

Държавата, обществото, съществуват само защото произтичат като необходимо следствие от индивидуалния живот.
Етиката по-трудно може да се освободи от него. Но както рогата не съществуват заради боденето, а има бодене чрез рогата, така и човекът не съществува заради нравствеността, а има нравственост чрез човека. Свободният човек действа нравствено, защото притежава нравствена идея; той обаче не действа, за да се създаде нравственост. Човешките индивиди със своите принадлежащи към съществото им нравствени идеи са предпоставка за нравствения ред на света. Човешкият индивид е източник на всяка нравственост и средище на земния живот. Държавата, обществото, съществуват само защото произтичат като необходимо следствие от индивидуалния живот. Това, че държавата и обществото въздействат от своя страна обратно върху индивидуалния живот, е също така понятно, както и обстоятелството, че боденето, което съществува чрез рогата, въздейства от своя страна обратно върху по-нататъшното развитие на рогата на бика, които при по-продължителна неупотреба биха закърнели. Точно така би трябвало да закърнее и индивидът, ако водеше изолирано съществуване извън човешката общност. Затова именно се формира обществения ред, та в благоприятен смисъл да въздейства от своя страна обратно върху индивида.
към текста >>

Това, че държавата и обществото въздействат от своя страна обратно върху индивидуалния живот, е също така понятно, както и обстоятелството, че боденето, което съществува чрез рогата, въздейства от своя страна обратно върху по-нататъшното развитие на рогата на бика, които при по-продължителна неупотреба биха закърнели.
Но както рогата не съществуват заради боденето, а има бодене чрез рогата, така и човекът не съществува заради нравствеността, а има нравственост чрез човека. Свободният човек действа нравствено, защото притежава нравствена идея; той обаче не действа, за да се създаде нравственост. Човешките индивиди със своите принадлежащи към съществото им нравствени идеи са предпоставка за нравствения ред на света. Човешкият индивид е източник на всяка нравственост и средище на земния живот. Държавата, обществото, съществуват само защото произтичат като необходимо следствие от индивидуалния живот. Това, че държавата и обществото въздействат от своя страна обратно върху индивидуалния живот, е също така понятно, както и обстоятелството, че боденето, което съществува чрез рогата, въздейства от своя страна обратно върху по-нататъшното развитие на рогата на бика, които при по-продължителна неупотреба биха закърнели. Точно така би трябвало да закърнее и индивидът, ако водеше изолирано съществуване извън човешката общност. Затова именно се формира обществения ред, та в благоприятен смисъл да въздейства от своя страна обратно върху индивида.
към текста >>

4. 15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ) GA_4 Философия на свободата

СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ) Обратен на въпроса за целта или предназначението на живота (срв. стр.164 сл.) е този за неговата стойност. В това отношение срещаме два противоположни възгледа, а помежду им - всевъзможни опити за помиряването им. Според единия възглед светът е най-добрият, който може да съществува в мислите ни, а животът и действията в него са благо с неоценима стойност. Всичко се разкрива като хармонично и целесъобразно взаимодействие и заслужава възхищение.
към текста >>

Обратен на въпроса за целта или предназначението на живота (срв.
СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ) Обратен на въпроса за целта или предназначението на живота (срв. стр.164 сл.) е този за неговата стойност. В това отношение срещаме два противоположни възгледа, а помежду им - всевъзможни опити за помиряването им. Според единия възглед светът е най-добрият, който може да съществува в мислите ни, а животът и действията в него са благо с неоценима стойност. Всичко се разкрива като хармонично и целесъобразно взаимодействие и заслужава възхищение. От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противоположност на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото.
към текста >>

Според единия възглед светът е най-добрият, който може да съществува в мислите ни, а животът и действията в него са благо с неоценима стойност.
СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ) Обратен на въпроса за целта или предназначението на живота (срв. стр.164 сл.) е този за неговата стойност. В това отношение срещаме два противоположни възгледа, а помежду им - всевъзможни опити за помиряването им. Според единия възглед светът е най-добрият, който може да съществува в мислите ни, а животът и действията в него са благо с неоценима стойност. Всичко се разкрива като хармонично и целесъобразно взаимодействие и заслужава възхищение. От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противоположност на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото. А и злото не е истински реално - като такова ние окачествяваме само една по-малка степен на доброто. Злото е отсъствие на доброто и само по себе си не е нещо от значение. Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен със страдания и нищета, неудоволствието и болката навред надделяват над удоволствието и радостта.
към текста >>

От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противоположност на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото.
Обратен на въпроса за целта или предназначението на живота (срв. стр.164 сл.) е този за неговата стойност. В това отношение срещаме два противоположни възгледа, а помежду им - всевъзможни опити за помиряването им. Според единия възглед светът е най-добрият, който може да съществува в мислите ни, а животът и действията в него са благо с неоценима стойност. Всичко се разкрива като хармонично и целесъобразно взаимодействие и заслужава възхищение. От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противоположност на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото. А и злото не е истински реално - като такова ние окачествяваме само една по-малка степен на доброто. Злото е отсъствие на доброто и само по себе си не е нещо от значение. Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен със страдания и нищета, неудоволствието и болката навред надделяват над удоволствието и радостта. Съществуването е бреме, а небитието при всички случаи би било за предпочитане пред битието. Като главни представители на първия възглед, на оптимизма, трябва да схващаме Шафтсбъри и Лайбниц, а като такива на втория, на песимизма - Шопенхауер и Едуард фон Хартман.
към текста >>

Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен със страдания и нищета, неудоволствието и болката навред надделяват над удоволствието и радостта.
Според единия възглед светът е най-добрият, който може да съществува в мислите ни, а животът и действията в него са благо с неоценима стойност. Всичко се разкрива като хармонично и целесъобразно взаимодействие и заслужава възхищение. От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противоположност на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото. А и злото не е истински реално - като такова ние окачествяваме само една по-малка степен на доброто. Злото е отсъствие на доброто и само по себе си не е нещо от значение. Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен със страдания и нищета, неудоволствието и болката навред надделяват над удоволствието и радостта. Съществуването е бреме, а небитието при всички случаи би било за предпочитане пред битието. Като главни представители на първия възглед, на оптимизма, трябва да схващаме Шафтсбъри и Лайбниц, а като такива на втория, на песимизма - Шопенхауер и Едуард фон Хартман. Лайбниц смята, че светът е най-добрият, какъвто може да има. По-добър не е възможен. Защото Бог е добър и мъдър.
към текста >>

Така от оптимистично гледище животът заслужава да бъде живян.
Само един зъл и немъдър Бог би могъл да създаде един по-лош от възможно най-добрия свят. Който изхожда от тази гледна точка, лесно ще може да предначертае посоката, в която човешките действия трябва да поемат, за да дадат своя принос за най-доброто на света. Човекът ще трябва само да изучава волята Божия и да нагажда поведението си към нея. Щом знае какви са божиите намерения относно света и човешкия род, той постъпва правилно. И ще се чувства честит, ако към останалото благо прибавя и своето. Така от оптимистично гледище животът заслужава да бъде живян. Той трябва да ни подтиква към действено участие в него. Шопенхауер гледа на нещата другояче. Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа воля. Основна черта на всяка воля е вечният стремеж, непрестанната жажда за удовлетворение, което така и не може да се постигне никога. Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък.
към текста >>

Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания.
Шопенхауер гледа на нещата другояче. Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа воля. Основна черта на всяка воля е вечният стремеж, непрестанната жажда за удовлетворение, което така и не може да се постигне никога. Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък. Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна. Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания. Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука. Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си. Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност. По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита.
към текста >>

Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието.
Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука. Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си. Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност. По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита. Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света.
към текста >>

Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък.
Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност. По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита. Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел.
към текста >>

Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот.
Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие. Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване.
към текста >>

Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога.
При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие. Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването. Бог е създал света, за да се избави чрез него от безмерните си страдания.
към текста >>

Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването.
Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие. Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването. Бог е създал света, за да се избави чрез него от безмерните си страдания. Светът „в известен смисъл трябва да се разглежда като сърбящ обрив върху Абсолютното", чрез който неговата несъзнателна целебна сила го избавя от една вътрешна болест, „или пък като болезнен пластир за изтегляне на гной, който всеединното Същество само си слага, за да може да насочи една вътрешна болка първо навън, а впоследствие да я премахне". Хората са брънки на света, в който страда Бог. Той ги е създал, за да раздроби безмерната си болка. Болката, която всеки от нас изпитва поотделно, е само капка в безкрайното море на Божиите страдания (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр.
към текста >>

В противовес на Шопенхауеровия песимизъм Хартмановият ни насочва към всеотдайна дейност в името на една възвишена задача.
Хората са брънки на света, в който страда Бог. Той ги е създал, за да раздроби безмерната си болка. Болката, която всеки от нас изпитва поотделно, е само капка в безкрайното море на Божиите страдания (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 866 сл.). Човекът трябва да се проникне от убеждението, че преследването на индивидуално удовлетворение (егоизмът) е глупост, и да се ръководи единствено от задачата чрез самоотвержено отдаване на всемирния процес да се посвети на избавлението на Бога. В противовес на Шопенхауеровия песимизъм Хартмановият ни насочва към всеотдайна дейност в името на една възвишена задача. Но как стоят нещата с основаването върху опита? Стремежът към удовлетворение е излизане на жизнената дейност извън рамките на жизненото съдържание. Едно същество е гладно, тоест то се стреми към нахранване, когато за по-нататъшното протичане на органичните му функции те изискват подаване на ново жизнено съдържание под формата на храна. Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън. Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н.
към текста >>

Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие.
За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие. Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение. Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието. В действителност вярно е дори точно обратното. Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел?
към текста >>

Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява.
Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр. 290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството. Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката. Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява. Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./ Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието. Това той може да постигне по два начина. Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството.
към текста >>

Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане.
От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр. 290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството. Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката. Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява. Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./ Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието. Това той може да постигне по два начина. Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството. Така например ние би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на злото, но обстоятелството, че у нас половият нагон действа силно, ни подвежда да се залъгваме с едно удоволствие, което съвсем не съществува в такава степен.
към текста >>

Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието.
290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството. Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката. Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява. Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./ Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието. Това той може да постигне по два начина. Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството. Така например ние би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на злото, но обстоятелството, че у нас половият нагон действа силно, ни подвежда да се залъгваме с едно удоволствие, което съвсем не съществува в такава степен. Ние искаме да се наслаждаваме, поради което пред себе си признаваме, че насладата ни причинява страдания. Второ, като подложи чувствата на критика и се опита да докаже, че пред познанието на разума обектите, които пораждат чувствата, се оказват илюзии и че те биват разрушавани в мига, когато нашият непрестанно нарастващ интелект прозре илюзиите.
към текста >>

Ако някой честолюбив човек реши да си изясни дали до момента, в който се впуска в разсъждения, удоволствието или неудоволствието е имало преобладаващ дял в живота му, при своята преценка той трябва да се освободи от два източника на грешки.
Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството. Така например ние би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на злото, но обстоятелството, че у нас половият нагон действа силно, ни подвежда да се залъгваме с едно удоволствие, което съвсем не съществува в такава степен. Ние искаме да се наслаждаваме, поради което пред себе си признаваме, че насладата ни причинява страдания. Второ, като подложи чувствата на критика и се опита да докаже, че пред познанието на разума обектите, които пораждат чувствата, се оказват илюзии и че те биват разрушавани в мига, когато нашият непрестанно нарастващ интелект прозре илюзиите. Той може да си представи нещата по следния начин. Ако някой честолюбив човек реши да си изясни дали до момента, в който се впуска в разсъждения, удоволствието или неудоволствието е имало преобладаващ дял в живота му, при своята преценка той трябва да се освободи от два източника на грешки. Понеже е честолюбив, тази основна черта на неговия характер ще му представи радостите от признанието за неговите постижения през увеличително стъкло, а огорченията поради незачитане - през умаляваща леща. По времето, когато се е сблъсквал с незачитане, той е изпитвал огорчения именно защото е честолюбив, но като спомен те се явяват в по-слаба светлина, докато радостите от признанието, към които е толкова податлив, се запомнят много трайно. За честолюбивия несъмнено е истинска благодат, че това е така. В миговете на самонаблюдение илюзията умалява чувството на неудоволствие. При все това неговата преценка е погрешна.
към текста >>

Страданията, над които за него сега се простира едно було, той е трябвало да преживее действително в целия им размер, така че той фактически ги поставя погрешно в сметководната книга на своя живот.
Понеже е честолюбив, тази основна черта на неговия характер ще му представи радостите от признанието за неговите постижения през увеличително стъкло, а огорченията поради незачитане - през умаляваща леща. По времето, когато се е сблъсквал с незачитане, той е изпитвал огорчения именно защото е честолюбив, но като спомен те се явяват в по-слаба светлина, докато радостите от признанието, към които е толкова податлив, се запомнят много трайно. За честолюбивия несъмнено е истинска благодат, че това е така. В миговете на самонаблюдение илюзията умалява чувството на неудоволствие. При все това неговата преценка е погрешна. Страданията, над които за него сега се простира едно було, той е трябвало да преживее действително в целия им размер, така че той фактически ги поставя погрешно в сметководната книга на своя живот. За да стигне до правилна оценка, в момента на разсъжденията си честолюбивият би трябвало да се отърси от своето честолюбие. Със своето духовно око той би трябвало да разглежда дотогавашния си живот без лещи. В противен случай ще прилича на търговец, който при приключване на своите сметки на страната на приходите поставя и своето търговско усърдие. Но той може да продължи и по-нататък. Може да каже: - Честолюбивият ще си изясни също така, че признанието, към което се стреми, е нещо без стойност.
към текста >>

Със своето духовно око той би трябвало да разглежда дотогавашния си живот без лещи.
За честолюбивия несъмнено е истинска благодат, че това е така. В миговете на самонаблюдение илюзията умалява чувството на неудоволствие. При все това неговата преценка е погрешна. Страданията, над които за него сега се простира едно було, той е трябвало да преживее действително в целия им размер, така че той фактически ги поставя погрешно в сметководната книга на своя живот. За да стигне до правилна оценка, в момента на разсъжденията си честолюбивият би трябвало да се отърси от своето честолюбие. Със своето духовно око той би трябвало да разглежда дотогавашния си живот без лещи. В противен случай ще прилича на търговец, който при приключване на своите сметки на страната на приходите поставя и своето търговско усърдие. Но той може да продължи и по-нататък. Може да каже: - Честолюбивият ще си изясни също така, че признанието, към което се стреми, е нещо без стойност. Той сам или с помощта на други ще стигне до убеждението, че един разумен човек не може да държи много на признание от страна на хората, понеже „при всички въпроси, които не са жизнено важни за развитието или пък вече окончателно са решени от науката", винаги може да се гарантира, „че мнозинството не е право и че малцинството е право". „На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т.
към текста >>

„На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т.
Със своето духовно око той би трябвало да разглежда дотогавашния си живот без лещи. В противен случай ще прилича на търговец, който при приключване на своите сметки на страната на приходите поставя и своето търговско усърдие. Но той може да продължи и по-нататък. Може да каже: - Честолюбивият ще си изясни също така, че признанието, към което се стреми, е нещо без стойност. Той сам или с помощта на други ще стигне до убеждението, че един разумен човек не може да държи много на признание от страна на хората, понеже „при всички въпроси, които не са жизнено важни за развитието или пък вече окончателно са решени от науката", винаги може да се гарантира, „че мнозинството не е право и че малцинството е право". „На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие. Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието. Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено. Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка.
към текста >>

Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
Може да каже: - Честолюбивият ще си изясни също така, че признанието, към което се стреми, е нещо без стойност. Той сам или с помощта на други ще стигне до убеждението, че един разумен човек не може да държи много на признание от страна на хората, понеже „при всички въпроси, които не са жизнено важни за развитието или пък вече окончателно са решени от науката", винаги може да се гарантира, „че мнозинството не е право и че малцинството е право". „На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие. Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието. Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено. Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства.
към текста >>

Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка.
„На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие. Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието. Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено. Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил!
към текста >>

Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства.
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието. Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено. Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието.
към текста >>

Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща.
С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието.
към текста >>

Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието.
Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга.
към текста >>

Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката?
към текста >>

Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга.
Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата. И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането. Засега не искам да подлагам на проверка сметката на песимистите, опиращи се на едно разглеждане на света от позициите на разума; но който трябва да реши дали да остане на жизненото поприще или не, той първо ще поиска доказателство, което да разкрива пресметнатия превес на неудоволствието.
към текста >>

По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие.
Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата. И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането. Засега не искам да подлагам на проверка сметката на песимистите, опиращи се на едно разглеждане на света от позициите на разума; но който трябва да реши дали да остане на жизненото поприще или не, той първо ще поиска доказателство, което да разкрива пресметнатия превес на неудоволствието. По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие. За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв. стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието. Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж.
към текста >>

Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието.
стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието. Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж. Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да удовлетвори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството. Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието. Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят. Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие. Какво следва от това? Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие. По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян.
към текста >>

Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие.
Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието. Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж. Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да удовлетвори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството. Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието. Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят. Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие. Какво следва от това? Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие. По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд.
към текста >>

Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие.
Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да удовлетвори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството. Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието. Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят. Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие. Какво следва от това? Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие. По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати.
към текста >>

По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян.
Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието. Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят. Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие. Какво следва от това? Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие. По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати. По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността.
към текста >>

184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд.
Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие. Какво следва от това? Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие. По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати. По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността. Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност. Така според този възглед стремежът към удоволствие бил изконно заложен в човешката природа.
към текста >>

На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати.
Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие. По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати. По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността. Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност. Така според този възглед стремежът към удоволствие бил изконно заложен в човешката природа. Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата.
към текста >>

За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата.
На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати. По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността. Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност. Така според този възглед стремежът към удоволствие бил изконно заложен в човешката природа. Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение. Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма. Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел. И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога.
към текста >>

Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот.
Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност. Така според този възглед стремежът към удоволствие бил изконно заложен в човешката природа. Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение. Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма. Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел. И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва. Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление.
към текста >>

Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота.
А един такъв светоглед има предвид цели извън човека. Във всеобщото дело по избавлението всеки трябва да извърши определената му работа. Измъкне ли се от нея чрез самоубийство, тогава предвидената за него работа ще трябва да се извърши от някой друг. Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на битието. И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник. Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота. Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие. Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието. За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада. Гладът възниква, когато без нов приток на вещества нашите органи не могат да продължават функционирането си в съответствие със своето предназначение.
към текста >>

Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди).
Във всеобщото дело по избавлението всеки трябва да извърши определената му работа. Измъкне ли се от нея чрез самоубийство, тогава предвидената за него работа ще трябва да се извърши от някой друг. Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на битието. И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник. Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота. Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие. Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието. За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада. Гладът възниква, когато без нов приток на вещества нашите органи не могат да продължават функционирането си в съответствие със своето предназначение. Преди всичко гладният се стреми да се засити.
към текста >>

Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие.
Измъкне ли се от нея чрез самоубийство, тогава предвидената за него работа ще трябва да се извърши от някой друг. Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на битието. И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник. Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота. Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие. Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието. За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада. Гладът възниква, когато без нов приток на вещества нашите органи не могат да продължават функционирането си в съответствие със своето предназначение. Преди всичко гладният се стреми да се засити. Щом подаването на храна се извърши в такава степен, че гладът да престане, тогава е постигнато всичко, което цели нагонът за хранене.
към текста >>

За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада.
И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник. Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота. Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие. Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието. За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада. Гладът възниква, когато без нов приток на вещества нашите органи не могат да продължават функционирането си в съответствие със своето предназначение. Преди всичко гладният се стреми да се засити. Щом подаването на храна се извърши в такава степен, че гладът да престане, тогава е постигнато всичко, което цели нагонът за хранене. Насладата, свързана със засищането, се състои най-напред в отстраняване на страданието, което причинява гладът. Към чистия нагон се прибавя и една друга нужда.
към текста >>

Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява.
Той използва глада, за да получи пълна наслада от своето хранене. По такъв начин за него гладът се превръща едновременно в източник на удоволствие. Ако ли пък можеше да се утоли всичкият наличен глад на света, тогава щеше да се получи цялото количество наслада, дължащо се на съществуващата нужда от хранене. Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви. Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие. Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване. Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота.
към текста >>

Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване.
По такъв начин за него гладът се превръща едновременно в източник на удоволствие. Ако ли пък можеше да се утоли всичкият наличен глад на света, тогава щеше да се получи цялото количество наслада, дължащо се на съществуващата нужда от хранене. Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви. Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие. Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване. Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада.
към текста >>

Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява.
Ако ли пък можеше да се утоли всичкият наличен глад на света, тогава щеше да се получи цялото количество наслада, дължащо се на съществуващата нужда от хранене. Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви. Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие. Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване. Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания.
към текста >>

Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява.
Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви. Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие. Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване. Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите.
към текста >>

И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота.
Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване. Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията.
към текста >>

Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания.
Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане.
към текста >>

Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане.
Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни.
към текста >>

При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество.
Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина.
към текста >>

Същото важи за сбора от всичкия живот в природата.
Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда.
към текста >>

Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота.
Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило.
към текста >>

Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер.
Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието.
към текста >>

Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието.
Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие.
към текста >>

То се измерва с нуждите на живота.
Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание.
към текста >>

Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове.
Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие.
към текста >>

А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна.
Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко. У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение. От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието. Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета. При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна. А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене. Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата. Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява. Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект. Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие.
към текста >>

Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява.
Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета. При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна. А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене. Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата. Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява. Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект. Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие. - Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието. Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание.
към текста >>

Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения.
Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар. Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание. А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198). Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му. Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати. Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания. Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека.
към текста >>

Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му.
Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание. А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198). Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му. Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати. Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания. Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека. Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може.
към текста >>

Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната.
Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати. Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания. Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека. Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може. Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната. Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието.
към текста >>

Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието.
Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си. Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им.
към текста >>

Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив.
Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие.
към текста >>

Който смята нравствените идеали за постижими само ако човекът умъртви собствената си воля, нему не му е известно, че тези идеали са желани от човека точно както задоволяването на така наречените животински нагони.
Само ако се застъпва мнението, че човекът изобщо не притежава такива, може да се твърди, че той трябва да ги приема отвън. Тогава с право може да се каже също, че той е длъжен да върши нещо, което не иска. Всяка етика, изискваща от човека да потиска волята си, за да изпълнява задачи, които не иска, не се съобразява с цялостния човек, а с такъв, комуто липсва способността за духовни желания. За хармонично развития човек така наречените идеи за доброто се намират не извън, а вътре в кръга на неговото същество. Нравственото поведение не се състои в извличането на някаква едностранчива собствена воля, а в пълното развитие на човешката натура. Който смята нравствените идеали за постижими само ако човекът умъртви собствената си воля, нему не му е известно, че тези идеали са желани от човека точно както задоволяването на така наречените животински нагони. Не може да се отрече, че изложените в този вид възгледи лесно могат да бъдат изтълкувани превратно. Незрели хора без нравствено въображение охотно виждат в инстинктите на своята половинчата натура цялостното човешко съдържание и отхвърлят всички непроизведени от тях нравствени идеи, за да могат необезпокоявано „да се изявят". От само себе си се разбира, че за полуразвитата човешка натура няма валидност онова, което е правилно за пълноценния човек. От онзи, който чрез възпитание тепърва трябва да бъде доведен дотам, че нравствената му природа да пробие черупката на ниските страсти, не бива да се очаква валидното за зрелия човек. Тук обаче не се целеше да отбележим какво да бъде внушавано на неразвития човек, а какво се съдържа в същността на зрелия човек.
към текста >>

Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота.
От онзи, който чрез възпитание тепърва трябва да бъде доведен дотам, че нравствената му природа да пробие черупката на ниските страсти, не бива да се очаква валидното за зрелия човек. Тук обаче не се целеше да отбележим какво да бъде внушавано на неразвития човек, а какво се съдържа в същността на зрелия човек. Защото целта беше да се докаже възможността за свобода; но свободата не се проявява в действия, породени от сетивна или душевна принуда, а в такива, които се опират на духовни интуиции. Зрелият човек сам определя своята стойност. Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие. Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля.
към текста >>

Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното.
Тук обаче не се целеше да отбележим какво да бъде внушавано на неразвития човек, а какво се съдържа в същността на зрелия човек. Защото целта беше да се докаже възможността за свобода; но свободата не се проявява в действия, породени от сетивна или душевна принуда, а в такива, които се опират на духовни интуиции. Зрелият човек сам определя своята стойност. Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие. Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля. То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота.
към текста >>

За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля.
Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля. То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота. Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята. Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота.
към текста >>

То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота.
Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля. То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота. Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята. Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота. Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи свободата, носител на волята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една воля може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стойност се проявяват само в произтичащото от човешкото същество свободно осъществяване на интуицията.
към текста >>

Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота.
За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля. То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота. Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята. Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота. Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи свободата, носител на волята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една воля може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стойност се проявяват само в произтичащото от човешкото същество свободно осъществяване на интуицията. Етичният индивидуализъм е подходящ за представяне на нравствеността, с цялото и достойнство, защото той смята за истински нравствено не онова, което по външен начин довежда до съгласуването на една воля с някоя норма, а онова, което човекът поражда, разгръщайки у себе си нравствената воля като брънка на цялостното си същество, така че вършенето на нещо неморално да му се струва обезобразяване, осакатяване на неговото същество.
към текста >>

5. II. СВРЪХЧОВЕКЪТ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност.
10. Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин. Когато човек се стреми към добродетелност, справедливост, познание и изкуство, тогава се случва това, защото добродетелност, справедливост и т.н. са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост.
към текста >>

Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо.
са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си.
към текста >>

Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели.
Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“.
към текста >>

По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост.
Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“.
към текста >>

Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява.
Всички идеали произлизат от естествени инстинкти. Също и това, което християнинът смята за добродетел, която му е разкрил Бог, е открито от хора, които са искали да задоволят някакви инстинкти. Същинската причина е забравена и обожествена. Така е и с добродетелите, провъзгласявани от философите и проповедниците на морала. Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец.
към текста >>

Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване.
Също и това, което християнинът смята за добродетел, която му е разкрил Бог, е открито от хора, които са искали да задоволят някакви инстинкти. Същинската причина е забравена и обожествена. Така е и с добродетелите, провъзгласявани от философите и проповедниците на морала. Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки.
към текста >>

Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал.
Така е и с добродетелите, провъзгласявани от философите и проповедниците на морала. Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате.
към текста >>

Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота.
Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него.
към текста >>

Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му.
Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек. Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му. Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него. Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си. В нездравото отвръщане на човека от инстинктите антиидеалистът ще види още едно инстинктивно проявление. Той знае, че човек може да се противопоставя на инстинктите само от инстинкт. Той ще се бори обаче срещу отвръщането от инстинктите така, както лекарят се бори с някоя болест, въпреки че знае, че тя е произлязла естествено от определени причини.
към текста >>

Суверенната индивидуалност, която знае, че може да живее само чрез своята природа и вижда целта си в съответстващ на същността й житейски образ, представлява за Ницше свръхчовекът, който е противоположност на човека, вярващ, че животът му е подарък, за да служи на някаква намираща се извън самия него цел.
Вярата, че човекът става завършен едва когато служи на „по-висши“ цели, е, според мнението на Ницше, нещо, което трябва да се превъзмогне. Човек трябва да погледне в себе си и да осъзнае, че той е създал идеали само за да служи на самия себе си. Да се живее естествено е по-здравословно, отколкото да се преследват идеали, които не произлизат от действителността. Човекът, който не служи на безлични цели, а търси целта и смисъла на своето съществуване в самия себе си и прави от това своя добродетел, служеща за разгръщане на личната му сила, на осъществяването на личната му сила - този човек е поставен от Ницше по-високо от безкористния идеалист. Тъкмо това провъзгласява той чрез своя „Заратустра“. Суверенната индивидуалност, която знае, че може да живее само чрез своята природа и вижда целта си в съответстващ на същността й житейски образ, представлява за Ницше свръхчовекът, който е противоположност на човека, вярващ, че животът му е подарък, за да служи на някаква намираща се извън самия него цел. Свръхчовекът е човек, който приема да живее естествено, учи Заратустра. Заратустра учи хората да разглеждат добродетелите си като свои творения. Той им заповядва да презират онези, които поставят добродетелите си по-високо от самите себе си. Заратустра избира самотата, за да се освободи от смирението, с което хората се кланят пред своите добродетели. Той се връща отново сред хората, когато се е научил да презира добродетелите, обуздаващи живота и не желаещи да му служат.
към текста >>

Той се връща отново сред хората, когато се е научил да презира добродетелите, обуздаващи живота и не желаещи да му служат.
Суверенната индивидуалност, която знае, че може да живее само чрез своята природа и вижда целта си в съответстващ на същността й житейски образ, представлява за Ницше свръхчовекът, който е противоположност на човека, вярващ, че животът му е подарък, за да служи на някаква намираща се извън самия него цел. Свръхчовекът е човек, който приема да живее естествено, учи Заратустра. Заратустра учи хората да разглеждат добродетелите си като свои творения. Той им заповядва да презират онези, които поставят добродетелите си по-високо от самите себе си. Заратустра избира самотата, за да се освободи от смирението, с което хората се кланят пред своите добродетели. Той се връща отново сред хората, когато се е научил да презира добродетелите, обуздаващи живота и не желаещи да му служат. Сега той се движи леко като танцьор, защото следва само себе си и своята воля и не зачита предначертанията на добродетелите. Вече не му тежи на плещите вярата, че не е правилно да следва само себе си. Заратустра вече не спи, за да сънува идеали, той е един буден, който се изправя свободен пред действителността. За него е кална река човекът, който е загубил себе си и лежи в прахта на своите творения. Свръхчовекът за него е море, което приема тази река, без само да стане нечисто.
към текста >>

Не индивидуални цели, а веднъж установени шаблони трябва да се следват в живота.
Те искат да направят всички хора еднакви. Когато всички се устремят към една цел, казват те, тогава ще има удовлетворение и щастие на земята. Човек трябва да контролира, съветват те, личните си желания и да служи само на общочовешкото, на всеобщото щастие. Тогава ще се възцарят на земята мир и покой. Когато всеки има едни и същи потребности, тогава никой не нарушава чуждата хармония. Не индивидуални цели, а веднъж установени шаблони трябва да се следват в живота. Трябва да изчезне отделният живот и всички да станат членове на един всеобщ световен ред. „Без пастир и едно стадо! Всеки иска едно и също, всеки е като другите: който чувства друго, влиза доброволно в лудницата. „Някога светът беше луд“, казват най-изтънчените и примигват. Човекът е мъдър и знае всичко, що е станало: тъй няма причина да се присмива.
към текста >>

Трябва да изчезне отделният живот и всички да станат членове на един всеобщ световен ред.
Когато всички се устремят към една цел, казват те, тогава ще има удовлетворение и щастие на земята. Човек трябва да контролира, съветват те, личните си желания и да служи само на общочовешкото, на всеобщото щастие. Тогава ще се възцарят на земята мир и покой. Когато всеки има едни и същи потребности, тогава никой не нарушава чуждата хармония. Не индивидуални цели, а веднъж установени шаблони трябва да се следват в живота. Трябва да изчезне отделният живот и всички да станат членове на един всеобщ световен ред. „Без пастир и едно стадо! Всеки иска едно и също, всеки е като другите: който чувства друго, влиза доброволно в лудницата. „Някога светът беше луд“, казват най-изтънчените и примигват. Човекът е мъдър и знае всичко, що е станало: тъй няма причина да се присмива. Все още спори, ала скоро се помирява; иначе ще получи стомашно разстройство.“26
към текста >>

Враг на живота, на чистия и пълнокръвен живот е този, който оставя тези гласове да прозвучат нечути и се вслушва във всеобщия крясък на тълпата.
Все още спори, ала скоро се помирява; иначе ще получи стомашно разстройство.“26 Заратустра е бил твърде дълго отшелник, за да придобие такава мъдрост. Той чува своеобразни тонове, прозвучаващи от вътрешността на личността, когато човекът стои настрана от пазарския шум, където някой само преповтаря думите на другиго. И той желае да възвести на хората: „Слушайте гласовете, прозвучаващи единствено във всеки един от вас. Защото само те са естествени, само те казват на всекиго какво може.“ Враг на живота, на чистия и пълнокръвен живот е този, който оставя тези гласове да прозвучат нечути и се вслушва във всеобщия крясък на тълпата. На приятелите на равенството между хората Заратустра не желае да говори. Те биха могли да го разберат само погрешно. Защото те биха повярвали, че неговият свръхчовек е онзи идеален образец, на който трябва да се уподобят всички. Но Заратустра не желае да дава на хората предписания какви трябва да станат. Той само иска да насочи всеки един към самия себе си и да му каже: остави се на самия себе си, следвай само себе си, постави се над добродетел, мъдрост и познание.
към текста >>

Две животни - змията, като най-мъдрото, и орелът, като най-гордото животно - следват Заратустра.
Той само иска да насочи всеки един към самия себе си и да му каже: остави се на самия себе си, следвай само себе си, постави се над добродетел, мъдрост и познание. На такива, които искат да се търсят, говори Заратустра. Думите му са валидни не за тълпа, която търси всеобща цел, а за спътници, които като него вървят по собствен път. Само те го разбират, защото знаят, че не иска да каже: вижте, това е свръхчовекът, станете като него, а: вижте, аз се търсех; това съм аз, както ви уча; вървете и се търсете така, тогава ще имате свръхчовека. „На отшелници ще пея песента си... и който още има уши за нечутото, ще му разкажа за моето щастие, за да прелее сърцето му.“27 Две животни - змията, като най-мъдрото, и орелът, като най-гордото животно - следват Заратустра. Те са символите на неговите инстинкти. Заратустра цени мъдростта, защото тя учи човека, търсещ трънливите пътеки на действителността, да познае от какво се нуждае за живота. Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие. Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си. Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели.
към текста >>

Заратустра цени мъдростта, защото тя учи човека, търсещ трънливите пътеки на действителността, да познае от какво се нуждае за живота.
Думите му са валидни не за тълпа, която търси всеобща цел, а за спътници, които като него вървят по собствен път. Само те го разбират, защото знаят, че не иска да каже: вижте, това е свръхчовекът, станете като него, а: вижте, аз се търсех; това съм аз, както ви уча; вървете и се търсете така, тогава ще имате свръхчовека. „На отшелници ще пея песента си... и който още има уши за нечутото, ще му разкажа за моето щастие, за да прелее сърцето му.“27 Две животни - змията, като най-мъдрото, и орелът, като най-гордото животно - следват Заратустра. Те са символите на неговите инстинкти. Заратустра цени мъдростта, защото тя учи човека, търсещ трънливите пътеки на действителността, да познае от какво се нуждае за живота. Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие. Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си. Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели. Заратустра би желал да загуби по-скоро мъдростта си, отколкото гордостта си. Защото мъдростта, която все още не е съпровождана от гордост, не се разглежда като човешко дело.
към текста >>

Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си.
Духът чувства натиска, който упражнява над него една по-висша сила. Не по свои пътища върви духът, а по пътищата на тогова, на когото служи. Идва времето, когато духът осъзнава, че никакъв бог не му говори. Тогава иска да стане свободен и господар в своя собствен свят. Той търси някакво ръководно начало за съдбата си. Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си. Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“. Той търси мярка, за да измери стойността на нещата. Търси отличителен знак за доброто и злото. Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво. На това правило трябва да се подчиня.
към текста >>

Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво.
Той търси някакво ръководно начало за съдбата си. Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си. Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“. Той търси мярка, за да измери стойността на нещата. Търси отличителен знак за доброто и злото. Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво. На това правило трябва да се подчиня. Свободен съм, смята духът, но само свободен, за да следвам такова правило. И това ниво преминава духът. Той става като детето, което не пита, докато играе, как трябва да направи това или онова, а следва само волята си, следва себе си. „Своята воля желае духът сега, своя свят печели загубилият света.
към текста >>

Той живее, за да може да мечтае за живота в покой.
Ще бъда ли изкушен от жената на ближния? Всичко това се съгласува зле с добрия сън... Мир с Бога и съседа: тъй иска добрият сън. А също мир с дявола на съседа! Иначе нощем той ще те навести.“30 Добродетелният прави не това, което иска поривът му, а това, което му носи душевен мир. Той живее, за да може да мечтае за живота в покой. Още по-добре му е, когато сънят му, който той нарича душевен мир, не е притесняван от никакъв сън. Това значи: най-доброто за добродетелния е, когато той отнякъде получава правилата за дейността си и може да се наслаждава на своя покой. „Неговата мъдрост означава: будувай, за да спиш добре. И наистина, ако животът нямаше смисъл и ако трябваше да избера безсмислието, за мен това щеше да бъде най-достойното избрано безсмислие“, казва Заратустра. И за Заратустра е имало време, когато е вярвал, че един живеещ извън света дух, един бог е създал света.
към текста >>

И наистина, ако животът нямаше смисъл и ако трябваше да избера безсмислието, за мен това щеше да бъде най-достойното избрано безсмислие“, казва Заратустра.
Добродетелният прави не това, което иска поривът му, а това, което му носи душевен мир. Той живее, за да може да мечтае за живота в покой. Още по-добре му е, когато сънят му, който той нарича душевен мир, не е притесняван от никакъв сън. Това значи: най-доброто за добродетелния е, когато той отнякъде получава правилата за дейността си и може да се наслаждава на своя покой. „Неговата мъдрост означава: будувай, за да спиш добре. И наистина, ако животът нямаше смисъл и ако трябваше да избера безсмислието, за мен това щеше да бъде най-достойното избрано безсмислие“, казва Заратустра. И за Заратустра е имало време, когато е вярвал, че един живеещ извън света дух, един бог е създал света. Един недоволен, страдащ бог е имал предвид Заратустра. За да получи удовлетворение, за да се освободи от страданието си, бог е създал света, някога така е мислел Заратустра. Но той е осъзнал, че е било заблуда това, което сам си е създал. „Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове!
към текста >>

Творецът поставя живота си над своите творби.
Нека ги видим, идеалите на аскетите, които казват: отвърнете поглед от настоящето и погледнете към от-въдното! Какво означават аскетичните идеали? С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото неудовлетворено от западната по-нова култура сърце. („Към генеалогията на морала“, Трета част) Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение. Творецът поставя живота си над своите творби. Той гледа отгоре надолу към своите реалности. Той твори реалности, които не са неговата реалност. „Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер. Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата.
към текста >>

Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа.
Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба. „Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете. Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството. Кант изисква от хубавото произведение на изкуството42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада. Какво търси философът в насладата от изкуството? Освобождение от действителността. Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение.
към текста >>

Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството.
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете. Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството. Кант изисква от хубавото произведение на изкуството42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада. Какво търси философът в насладата от изкуството? Освобождение от действителността. Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение. Така той се отрича от своя основен инстинкт.
към текста >>

Кант изисква от хубавото произведение на изкуството42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада.
Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството. Кант изисква от хубавото произведение на изкуството42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада. Какво търси философът в насладата от изкуството? Освобождение от действителността. Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение. Така той се отрича от своя основен инстинкт. Философът се чувства най-добре в миговете, в които може да се освободи от действителността.
към текста >>

Отдаденият на живота зрител не иска това от творбата, казват философите в своите теории, а само каквото на тях им е присъщо.
Освобождение от действителността. Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение. Така той се отрича от своя основен инстинкт. Философът се чувства най-добре в миговете, в които може да се освободи от действителността. Възгледът му за естетическата наслада показва, че той не обича действителността. Отдаденият на живота зрител не иска това от творбата, казват философите в своите теории, а само каквото на тях им е присъщо. За философа отричането на живота е много благоприятно. Той не желае действителността да пресича кривите му мисловни пътеки. Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота. И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение. Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи.
към текста >>

За философа отричането на живота е много благоприятно.
Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение. Така той се отрича от своя основен инстинкт. Философът се чувства най-добре в миговете, в които може да се освободи от действителността. Възгледът му за естетическата наслада показва, че той не обича действителността. Отдаденият на живота зрител не иска това от творбата, казват философите в своите теории, а само каквото на тях им е присъщо. За философа отричането на живота е много благоприятно. Той не желае действителността да пресича кривите му мисловни пътеки. Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота. И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение. Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи. И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение.
към текста >>

Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота.
Философът се чувства най-добре в миговете, в които може да се освободи от действителността. Възгледът му за естетическата наслада показва, че той не обича действителността. Отдаденият на живота зрител не иска това от творбата, казват философите в своите теории, а само каквото на тях им е присъщо. За философа отричането на живота е много благоприятно. Той не желае действителността да пресича кривите му мисловни пътеки. Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота. И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение. Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи. И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение. Шопенхауер го прави. Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност.
към текста >>

И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение.
Възгледът му за естетическата наслада показва, че той не обича действителността. Отдаденият на живота зрител не иска това от творбата, казват философите в своите теории, а само каквото на тях им е присъщо. За философа отричането на живота е много благоприятно. Той не желае действителността да пресича кривите му мисловни пътеки. Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота. И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение. Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи. И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение. Шопенхауер го прави. Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност. Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея.
към текста >>

И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение.
За философа отричането на живота е много благоприятно. Той не желае действителността да пресича кривите му мисловни пътеки. Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота. И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение. Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи. И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение. Шопенхауер го прави. Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност. Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея. Същевременно е забравил, че всяко мислене за действителността има стойност само когато произлиза от същата тази действителност. Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот.
към текста >>

Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот.
И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение. Шопенхауер го прави. Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност. Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея. Същевременно е забравил, че всяко мислене за действителността има стойност само когато произлиза от същата тази действителност. Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот. Когато философът иска да натрапи на цялото човечество основния инстинкт, който е благоприятстващ само за него като философ, той се превръща във враг на живота. Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща. Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея. Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност. Тогава философът се превръща в адвокат на отрицанието на света.
към текста >>

Когато философът иска да натрапи на цялото човечество основния инстинкт, който е благоприятстващ само за него като философ, той се превръща във враг на живота.
Шопенхауер го прави. Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност. Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея. Същевременно е забравил, че всяко мислене за действителността има стойност само когато произлиза от същата тази действителност. Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот. Когато философът иска да натрапи на цялото човечество основния инстинкт, който е благоприятстващ само за него като философ, той се превръща във враг на живота. Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща. Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея. Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност. Тогава философът се превръща в адвокат на отрицанието на света. Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал.
към текста >>

Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал.
Когато философът иска да натрапи на цялото човечество основния инстинкт, който е благоприятстващ само за него като философ, той се превръща във враг на живота. Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща. Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея. Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност. Тогава философът се превръща в адвокат на отрицанието на света. Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал. Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици. Така че от самото начало не е изненадващо, че аскетичният идеал тъкмо от философите не е третиран никога без някои възражения.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 9) 17. Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците. Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност.
към текста >>

Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот.
Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици. Така че от самото начало не е изненадващо, че аскетичният идеал тъкмо от философите не е третиран никога без някои възражения.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 9) 17. Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците. Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност. Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили. Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът.
към текста >>

Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили.
Така че от самото начало не е изненадващо, че аскетичният идеал тъкмо от философите не е третиран никога без някои възражения.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 9) 17. Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците. Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност. Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили. Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга.
към текста >>

Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля.
17. Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците. Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност. Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили. Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си.
към текста >>

Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот.
Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците. Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност. Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили. Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“.
към текста >>

Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си.
Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“. Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си. Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо? Това приемане и неговият Аз, и неговото Мен, и неговото На мен, и неговото Мое са били негово отричане и падение... защото всичко, което се смята за добро или трябва да се нарече добро, не принадлежи на никого, освен на вечното истинско добро, което е самият Бог, и който го мисли за свое, върши несправедливост и е срещу самия Бог.“ („Немска теология“, 4 глава, трето издание, превод на Пфайфер.) Тези изречения изразяват възгледа на всеки проповедник. Те изразяват истинския характер на проповедничеството. И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота.
към текста >>

И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота.
Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си. Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо? Това приемане и неговият Аз, и неговото Мен, и неговото На мен, и неговото Мое са били негово отричане и падение... защото всичко, което се смята за добро или трябва да се нарече добро, не принадлежи на никого, освен на вечното истинско добро, което е самият Бог, и който го мисли за свое, върши несправедливост и е срещу самия Бог.“ („Немска теология“, 4 глава, трето издание, превод на Пфайфер.) Тези изречения изразяват възгледа на всеки проповедник. Те изразяват истинския характер на проповедничеството. И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота. Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си. Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него. Но този посредствен възглед не е изключение. „Той е един от най-разпространените и най-старите факти, които съществуват. Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността.
към текста >>

Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността.
И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота. Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си. Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него. Но този посредствен възглед не е изключение. „Той е един от най-разпространените и най-старите факти, които съществуват. Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността. Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота. Той ги утешава, като им казва, че този живот, в който страдат, не е истинският живот. Истинският живот за онези, които страдат в настоящия, е много по-лесно достижим, отколкото за здравите, които са зависими от него и са му се отдали. Чрез такива изказвания проповедникът култивира презрението, оклеветяването на реалния живот. Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот.
към текста >>

Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота.
Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си. Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него. Но този посредствен възглед не е изключение. „Той е един от най-разпространените и най-старите факти, които съществуват. Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността. Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота. Той ги утешава, като им казва, че този живот, в който страдат, не е истинският живот. Истинският живот за онези, които страдат в настоящия, е много по-лесно достижим, отколкото за здравите, които са зависими от него и са му се отдали. Чрез такива изказвания проповедникът култивира презрението, оклеветяването на реалния живот. Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот. В разпространяването на това убеждение аскетичният проповедник търси своята сила.
към текста >>

Той ги утешава, като им казва, че този живот, в който страдат, не е истинският живот.
Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него. Но този посредствен възглед не е изключение. „Той е един от най-разпространените и най-старите факти, които съществуват. Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността. Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота. Той ги утешава, като им казва, че този живот, в който страдат, не е истинският живот. Истинският живот за онези, които страдат в настоящия, е много по-лесно достижим, отколкото за здравите, които са зависими от него и са му се отдали. Чрез такива изказвания проповедникът култивира презрението, оклеветяването на реалния живот. Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот. В разпространяването на това убеждение аскетичният проповедник търси своята сила. Чрез култивирането на това убеждение той елиминира щастливите, които получават силата си от природата.
към текста >>

Истинският живот за онези, които страдат в настоящия, е много по-лесно достижим, отколкото за здравите, които са зависими от него и са му се отдали.
Но този посредствен възглед не е изключение. „Той е един от най-разпространените и най-старите факти, които съществуват. Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността. Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота. Той ги утешава, като им казва, че този живот, в който страдат, не е истинският живот. Истинският живот за онези, които страдат в настоящия, е много по-лесно достижим, отколкото за здравите, които са зависими от него и са му се отдали. Чрез такива изказвания проповедникът култивира презрението, оклеветяването на реалния живот. Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот. В разпространяването на това убеждение аскетичният проповедник търси своята сила. Чрез култивирането на това убеждение той елиминира щастливите, които получават силата си от природата. Тази омраза, която би трябвало да се проявява чрез факта, че слабите водят продължителна унищожителна битка срещу силните, проповедникът иска да я потисне.
към текста >>

Чрез такива изказвания проповедникът култивира презрението, оклеветяването на реалния живот.
„Той е един от най-разпространените и най-старите факти, които съществуват. Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността. Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота. Той ги утешава, като им казва, че този живот, в който страдат, не е истинският живот. Истинският живот за онези, които страдат в настоящия, е много по-лесно достижим, отколкото за здравите, които са зависими от него и са му се отдали. Чрез такива изказвания проповедникът култивира презрението, оклеветяването на реалния живот. Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот. В разпространяването на това убеждение аскетичният проповедник търси своята сила. Чрез култивирането на това убеждение той елиминира щастливите, които получават силата си от природата. Тази омраза, която би трябвало да се проявява чрез факта, че слабите водят продължителна унищожителна битка срещу силните, проповедникът иска да я потисне. Затова той представя силните като такива, които водят безстойностен и недостоен живот, и твърдят, че истинският живот е достъпен само за страдалите в земния живот.
към текста >>

Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот.
Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността. Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота. Той ги утешава, като им казва, че този живот, в който страдат, не е истинският живот. Истинският живот за онези, които страдат в настоящия, е много по-лесно достижим, отколкото за здравите, които са зависими от него и са му се отдали. Чрез такива изказвания проповедникът култивира презрението, оклеветяването на реалния живот. Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот. В разпространяването на това убеждение аскетичният проповедник търси своята сила. Чрез култивирането на това убеждение той елиминира щастливите, които получават силата си от природата. Тази омраза, която би трябвало да се проявява чрез факта, че слабите водят продължителна унищожителна битка срещу силните, проповедникът иска да я потисне. Затова той представя силните като такива, които водят безстойностен и недостоен живот, и твърдят, че истинският живот е достъпен само за страдалите в земния живот. „Аскетичният проповедник трябва да бъде признат като предопределения спасител, пастир и застъпник на болното стадо.
към текста >>

Затова той представя силните като такива, които водят безстойностен и недостоен живот, и твърдят, че истинският живот е достъпен само за страдалите в земния живот.
Чрез такива изказвания проповедникът култивира презрението, оклеветяването на реалния живот. Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот. В разпространяването на това убеждение аскетичният проповедник търси своята сила. Чрез култивирането на това убеждение той елиминира щастливите, които получават силата си от природата. Тази омраза, която би трябвало да се проявява чрез факта, че слабите водят продължителна унищожителна битка срещу силните, проповедникът иска да я потисне. Затова той представя силните като такива, които водят безстойностен и недостоен живот, и твърдят, че истинският живот е достъпен само за страдалите в земния живот. „Аскетичният проповедник трябва да бъде признат като предопределения спасител, пастир и застъпник на болното стадо. По този начин разбираме неговата огромна историческа мисия. Господството над страдащи е неговото царство, към него е насочен инстинктът му, в него е изкуството му, в него са майсторството му и начинът му на щастие.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 15) Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му. Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта.
към текста >>

Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му.
Тази омраза, която би трябвало да се проявява чрез факта, че слабите водят продължителна унищожителна битка срещу силните, проповедникът иска да я потисне. Затова той представя силните като такива, които водят безстойностен и недостоен живот, и твърдят, че истинският живот е достъпен само за страдалите в земния живот. „Аскетичният проповедник трябва да бъде признат като предопределения спасител, пастир и застъпник на болното стадо. По този начин разбираме неговата огромна историческа мисия. Господството над страдащи е неговото царство, към него е насочен инстинктът му, в него е изкуството му, в него са майсторството му и начинът му на щастие.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 15) Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му. Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта. Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост. Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение.
към текста >>

Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта.
Затова той представя силните като такива, които водят безстойностен и недостоен живот, и твърдят, че истинският живот е достъпен само за страдалите в земния живот. „Аскетичният проповедник трябва да бъде признат като предопределения спасител, пастир и застъпник на болното стадо. По този начин разбираме неговата огромна историческа мисия. Господството над страдащи е неговото царство, към него е насочен инстинктът му, в него е изкуството му, в него са майсторството му и начинът му на щастие.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 15) Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му. Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта. Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост. Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение. Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота.
към текста >>

Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота.
„Аскетичният проповедник трябва да бъде признат като предопределения спасител, пастир и застъпник на болното стадо. По този начин разбираме неговата огромна историческа мисия. Господството над страдащи е неговото царство, към него е насочен инстинктът му, в него е изкуството му, в него са майсторството му и начинът му на щастие.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 15) Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му. Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта. Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост. Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение. Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт.
към текста >>

Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота.
Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта. Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост. Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение. Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал. 18. Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал.
към текста >>

Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт.
Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост. Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение. Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал. 18. Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал. Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността.
към текста >>

Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал.
„Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост. Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение. Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал. 18. Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал. Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността. За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване. Фактът, че по този начин „битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени.
към текста >>

Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината.
Събитията са воалът на действителността.“ Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие. Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от личността им. Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват. Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ. Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината. Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка. Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността. При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат личността. Аскетичният идеал е нещото, което владее фанатиците на фактическото. Те искат истина, която се намира отвъд личното индивидуално мнение.
към текста >>

Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка.
Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие. Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от личността им. Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват. Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ. Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината. Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка. Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността. При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат личността. Аскетичният идеал е нещото, което владее фанатиците на фактическото. Те искат истина, която се намира отвъд личното индивидуално мнение. Не ги касае какво човек може „да вложи чрез въображението си“ в нещата.
към текста >>

Недоразвитият орган на един организъм, който може би е без значение за развитието на живота, стои там точно със същата претенция за внимание, както и най-развитата част на организма, докато ние просто наблюдаваме обективните факти.
Хората със слаби познавателни инстинкти не се осмеляват от изграждащата понятия сила на личността си да придават значение на световните явления. Те искат пред сетивата им да пристъпи „закономерността на природата“ като обективен факт. Един субективен, оформен според организацията на човешкия дух световен образ им се струва без стойност. Но простото наблюдение на световните събития ни предоставя само един световен образ без връзка и без детайли. На обикновения наблюдател на нещата никой обект или събитие не му се струва по-важно и значимо от друго. Недоразвитият орган на един организъм, който може би е без значение за развитието на живота, стои там точно със същата претенция за внимание, както и най-развитата част на организма, докато ние просто наблюдаваме обективните факти. Причина и следствие са следващи едно след друго явления, които преливат едно в друго, без нещо да е разделено, докато ние просто наблюдаваме. Когато с нашето мислене направим така, че преливащите едно в друго явления да се отделят и мисловно едно след друго да се свържат, може да се види една закономерна взаимовръзка. Мисленето обявява едното явление за причина, а другото за следствие. Ние виждаме една дъждовна капка да пада върху почвата и да образува вдлъбнатинка. Същество, което не може да мисли, няма да види тук причина и следствие, а само последователност от явления.
към текста >>

“ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реалността с чисто измисления свят на безусловността, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението на геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др.
Обяснението е дадено в стремежа на човешкия интелект към власт. Въпросът изобщо не е дали са възможни преценки и мисли за явленията. Въпросът е дали има нужда човешкият интелект от такива преценки. И понеже има нужда, затова той ги прилага, а не защото те са възможни. Разчита се на това „да се разбере, че към целта за опазване на същества от нашия вид такива преценки наистина трябва да бъдат приети, въпреки че те, разбира се, биха могли да бъдат погрешни преценки! “ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реалността с чисто измисления свят на безусловността, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението на геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др. Когато притъпеният и слаб интелект разбере, че всяка преценка за нещата произтича от самия него, образува се чрез него и се примесва с наблюденията, тогава той няма смелостта да я прилага откровено. Той казва, че преценките, направени по този начин, не могат да ни дадат познание за „истинската същност“ на нещата. Тази „истинска същност“ остава заключена за нашето познание. По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено. Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата.
към текста >>

За Фихте „всяка реалност“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан със самия себе си в сън“51.
Й. Г. Фихте обобщава този възглед в думите: „Каквото възниква чрез знание и от знание, е само знание. Всяко знание обаче е само отражение и в него винаги ще се търси нещо, което да съответства на образа. Това търсене не може да се удовлетвори с никакво знание. Необходима е система на познанието, система от прости образи, без реалност, значение и цел“50. За Фихте „всяка реалност“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан със самия себе си в сън“51. Какво означава тази последователност от мисли? Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията. Естествено той не може да го открие, защото простите наблюдения са безсъ-държателни. Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията. Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен.
към текста >>

„Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени.
„Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб. Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб. В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям ръка върху устата си. Както няма никога да разбера каква си в същността си, тъй също няма никога да стана теб самата. След хилядократно преживени духовни животи ще те разбирам също тъй малко, както сега, в тази земна колиба.“ („Призванието на човека“, Трета книга)
към текста >>

След хилядократно преживени духовни животи ще те разбирам също тъй малко, както сега, в тази земна колиба.“ („Призванието на човека“, Трета книга)
„Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб. Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб. В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям ръка върху устата си. Както няма никога да разбера каква си в същността си, тъй също няма никога да стана теб самата. След хилядократно преживени духовни животи ще те разбирам също тъй малко, както сега, в тази земна колиба.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Накъде иска да поведе човека тази воля, отделният човек не може да узнае. Който вярва в тази воля, признава, че не знае нищо за крайните цели на своите действия. Целите, които отделният човек преследва, не са „истински“ цели за вярващия в по-висша воля. Така той поставя на мястото на създадените чрез индивидуалността позитивни цели една крайна цел на цялото човечество, чието мисловно съдържание обаче е нищо. Такъв вярващ е морален нихилист, обхванат от най-лошия вид невежество.
към текста >>

„Същността на живота е заграбване, нараняване, преодоляване на чуждото и слабото, потискане, жестокост, налагане на лични правила, присъединяване и експлоатация.“62
Създаващият не чувства нужда да е болногледач. Способните, силните не могат да се посветят на слабите и болните. Състраданието отслабва силата, смелостта, мъжеството. Състраданието желае да запази точно това, което силният иска да преодолее: слабостта, страданието. Войната на силния срещу слабостта е смисълът на всяко човешко, както и на всяко естествено развитие. „Същността на живота е заграбване, нараняване, преодоляване на чуждото и слабото, потискане, жестокост, налагане на лични правила, присъединяване и експлоатация.“62 „Не искате да водите съдбата, да сте безмилостни? Тогава как ще побеждавате с мен? Ако вашата жестокост не иска да проблясва като светкавица, как ще създавате с мен? Създаващите са твърди. Блаженство трябва да е за вас с ръка да оставите отпечатък върху хилядолетието като върху восък.
към текста >>

Силният пита: доколко начинът ми на действие има стойност за живота?
Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“. На човек, който нарушава този световен ред, те приписват вина. И не се задоволяват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания. Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест. Това не важи за силна-та личност, която се интересуват само от естествените последствия на своята дейност. Силният пита: доколко начинът ми на действие има стойност за живота? Отговаря ли той на това, което съм искал? Той може да се измъчва, когато действието му е несполучливо, когато резултатите не са сполучливи. Но не се обвинява, тъй като не преценява резултата на своите действия според неестествени критерии. Знае, че действа по начин, който отговаря на естествените му подбуди, и може най-много да съжалява, че те не са по-добри. По същия начин преценява резултата от чуждите действия.
към текста >>

Иначе е на мнение, че превъзмогването на по-слабото чрез по-силното, което той смята за принцип на живота, по необходимост трябва да води до робството.
Естественият ход на световната история ще показва винаги силни и слаби, създаващи и безплодни хора. И силните винаги ще бъдат призвани да определят целите за слабите. Също така силните ще си служат със слабите като средство към целта, което значи, че ще си служат с тях като с роби. Разбира се, Ницше не говори за „морално право“ на силните да третират слабите. „Морални права“ той не признава. Иначе е на мнение, че превъзмогването на по-слабото чрез по-силното, което той смята за принцип на живота, по необходимост трябва да води до робството. Също така е естествено победеният да се бунтува срещу победителя. Когато този бунт не може да се прояви чрез действие, той може да се изрази най-малкото чрез чувството. Израз на това чувство е отмъщението, което живее постоянно в сърцата на тези, които по някакъв начин са били победени от по-способните. Като резултат на това отмъщение Ницше вижда модерното движение на социалдемократите. Победата на това движение за него представлява издигане на провалилите се, злощастните във вреда на по-добрите.
към текста >>

Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек.
Който прави от себе си служител на работата, той се принизява. Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си. Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му. Дори Гьоте не е свободен от това убеждение. Той оставя своя Фауст да открие пълно удовлетворение в съзнанието за извършената работа65. Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек. И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството. Почти всички немски естети застъпват становището на слабите инстинкти. Изкуството трябва да представя нещо „безкрайно“ в „крайното“, една „идея“ в „действителността“, нещо „вечно“ във „преходното“. Например за Шелинг всяка сетивна красота е отражение на онази безкрайна красота, която ние никога не можем да възприемем чрез сетивата. Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота.
към текста >>

Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството.
Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота. Сетивният образ е само изразно средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание. А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание. Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството. А какво иска наслаждаващият се на изкуството? Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява. Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното. Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе. Също и по-добър музикант, по-добър слушател.
към текста >>

Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява.
А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание. Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството. А какво иска наслаждаващият се на изкуството? Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява. Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното. Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе. Също и по-добър музикант, по-добър слушател. Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина.
към текста >>

Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии.
„Моите възражения срещу Вагнеровата музика са физиологични... Като „факт“, моят „petit fait vrai“** е, че повече не мога да дишам леко, когато тази музика ми въздейства, че незабавно кракът ми започва да й се сърди и се бунтува. Той има потребност от такт, от танц, от марш... Той желае от музиката преди всичко възторзите, които се намират в доброто вървене, ходене, в добрия танц. Но не протестират ли също стомахът ми, сърцето ми, кръвообращението ми? Не се ли нарушава храносмилането ми? Не се ли сгорещявам внезапно?... Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии. Моята меланхолия иска да отпочине в убежищата и бездните на съвършенството. Затова се нуждая от музика.“ („Ницше contra Вагнер“: „Където възразявам“) В началото на писателския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от изкуството. Ето защо тогава той е бил привърженик на Вагнер. Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма.
към текста >>

И от страха се е родил противоположният тип, който е бил култивиран и постигнат: домашният питомец, стадното животно, болното човекоживотно - Христос...“ („Антихрист“, § 3)
Да се направи тяхното развиване съзнателна цел на човечеството, е възгледът, който има Заратустра. Досега човек е виждал целта на човешкото развитие в някакви идеали. Ницше смята за необходимо да се променят възгледите. „По-стойностният тип е вече налице, но като щастлив случай, като изключение, никога като желан. Много по-често е предизвиквал страх, почти е олицетворявал ужасното. И от страха се е родил противоположният тип, който е бил култивиран и постигнат: домашният питомец, стадното животно, болното човекоживотно - Христос...“ („Антихрист“, § 3) Мъдростта на Заратустра трябва да учи за свръхчовека, за когото всеки друг тип е само преход. Ницше нарича тази мъдрост дионисиева. Мъдрост, която не е дадена на човека отвън, е създадена лично мъдрост. Дионисиевият начин не изследва, той твори. Не стои извън света като наблюдател, който иска да познава; станал е едно със своето познание.
към текста >>

Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек.
Усеща господството на отвъдното, което тя притежава само в образа, като тежък натиск, като противопоставяща й се сила. Сериозна е аполоновата мъдрост, защото вярва, че притежава послание от отвъдното, предаващо се само чрез образи и визии. Тежко обременен от своето познание живее аполоновият дух, защото носи товар, който произхожда от друг свят. И се държи достойно, защото пред манифестирането на безкрайното трябва да замлъкне всеки смях. Този смях обаче характеризира дионисиевия дух. Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек. И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота. Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска. Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да носи леко. Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор. „Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота!
към текста >>

И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота.
Сериозна е аполоновата мъдрост, защото вярва, че притежава послание от отвъдното, предаващо се само чрез образи и визии. Тежко обременен от своето познание живее аполоновият дух, защото носи товар, който произхожда от друг свят. И се държи достойно, защото пред манифестирането на безкрайното трябва да замлъкне всеки смях. Този смях обаче характеризира дионисиевия дух. Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек. И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота. Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска. Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да носи леко. Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор. „Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота! Тя има свои очи, свой смях и дори свой златен въдичарски прът.
към текста >>

Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска.
Тежко обременен от своето познание живее аполоновият дух, защото носи товар, който произхожда от друг свят. И се държи достойно, защото пред манифестирането на безкрайното трябва да замлъкне всеки смях. Този смях обаче характеризира дионисиевия дух. Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек. И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота. Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска. Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да носи леко. Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор. „Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота! Тя има свои очи, свой смях и дори свой златен въдичарски прът. Те двата изглеждат тъй подобни.
към текста >>

„Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота!
Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек. И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота. Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска. Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да носи леко. Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор. „Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота! Тя има свои очи, свой смях и дори свой златен въдичарски прът. Те двата изглеждат тъй подобни. В очите ти се виждах толкоз млад, о, живот! Блещуках в златно в нощния ти взор. Сърцето ми стоеше тихо пред това блаженство: златна ладия видях да блещука върху нощните води, потъваща, пиеща, отново появяваща се златна ладиялюлка!
към текста >>

В очите ти се виждах толкоз млад, о, живот!
Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да носи леко. Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор. „Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота! Тя има свои очи, свой смях и дори свой златен въдичарски прът. Те двата изглеждат тъй подобни. В очите ти се виждах толкоз млад, о, живот! Блещуках в златно в нощния ти взор. Сърцето ми стоеше тихо пред това блаженство: златна ладия видях да блещука върху нощните води, потъваща, пиеща, отново появяваща се златна ладиялюлка! Към моите нозе, танцуващи, ти хвърли поглед, смеещ се, питащ, разнежващ люлчен поглед. Два пъти само разклати своята дрънкалка с малки ръчички. Нозете ми се залюляха от бесен танц.
към текста >>

Ницше нарича инстинкти както наличните при животните инстинкти за прехрана и самосъхранение, така също и най-висшите инстинкти на човешката природа, например страстта за познание, влечение към изкуството, нравствения импулс и т.н.
“ („Заратустра“, Трета част, „Танцови песни“) Тъй като дионисиевият дух взима от самия себе си всички подбуди за дейността си и не се вслушва във външна воля, той е един свободен дух. Защото един свободен дух е този, които следва само своята природа. В творбите на Ницше става дума преди всичко за инстинкти като подбуди на свободомислещия. Вярвам, че Ницше е обединил в едно име редица от подбуди, които изискват разглеждане, отиващо повече в частното. Ницше нарича инстинкти както наличните при животните инстинкти за прехрана и самосъхранение, така също и най-висшите инстинкти на човешката природа, например страстта за познание, влечение към изкуството, нравствения импулс и т.н. Тези инстинкти са проявление на една и съща основна сила. Но те представят различни нива на развитието на тази сила. Например моралните импулси представляват обособено ниво на инстинктите. Ако приемем също, че те са само по-висша форма на сетивните инстинкти, така се проявяват по един особен начин в битието на човека. Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които не се обясняват непосредствено със сетивни инстинкти, а с онези подбуди, които се означават като по-висши форми на инстинкта.
към текста >>

Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията.
Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие. То се различава от простото сетивно възприятие. За човека по-висшите форми на развитие са също толкова естествени, колкото и по-нисшите. Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода. Може да имаме случай, когато една слаба личност с напълно здрави сетивни инстинкти има само слаби духовни инстинкти. Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията. Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти. Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота.
към текста >>

Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти.
Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода. Може да имаме случай, когато една слаба личност с напълно здрави сетивни инстинкти има само слаби духовни инстинкти. Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията. Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти. Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие. Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“. Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди.
към текста >>

Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота.
Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията. Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти. Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие. Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“. Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди. А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му говори под формата на глас на съвестта. Човек, който следва просто своите сетивни инстинкти, действа като животно.
към текста >>

Човек, който следва просто своите сетивни инстинкти, действа като животно.
Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие. Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“. Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди. А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му говори под формата на глас на съвестта. Човек, който следва просто своите сетивни инстинкти, действа като животно. Човек, който поставя своите сетивни инстинкти под чужди мисли, действа несвободно. Човекът, който създава своите морални цели, действа свободно. Моралната фантазия липсва в Ницшевите изложения. Който следва докрай тези мисли, трябва по необходимост да достигне до това понятие. Но от друга страна, безусловно необходимо е да се включи това понятие в Ницшевия мироглед.
към текста >>

Но Ницше не разграничава нивата на живота в личността.
Който следва докрай тези мисли, трябва по необходимост да достигне до това понятие. Но от друга страна, безусловно необходимо е да се включи това понятие в Ницшевия мироглед. Иначе би могло да се възрази срещу същото: дионисиевият човек не е роб на традицията или на „отвъдната воля“, но той е роб на своите собствени инстинкти. Ницше е отправил взор към първопричинното, към личностното в човека. Той иска да освободи това личностно от мантията на неличностното, в която то е загърнало враждебен на действителността мироглед. Но Ницше не разграничава нивата на живота в личността. Затова той подценява значението на съзнанието за човешката личност. „Съзнанието е последното и най-късно развитие на органичното и следователно най-незавършено и най-безсилно. От съзнателното произлизат безброй погрешни постъпки, които водят до гибелта на едно животно, на един човек по-рано, отколкото е необходимо, „заради участта“, както казва Омир. Ако не бе толкова силна предпазната връзка на инстинктите, ако тя не служеше като регулатор на обърканите му преценки и фантазии, на неговата повърхностност, лековерност, човечеството, тъкмо поради своето съзнание, щеше да загине“, казва Ницше. („Веселата наука“, § II)
към текста >>

От съзнателното произлизат безброй погрешни постъпки, които водят до гибелта на едно животно, на един човек по-рано, отколкото е необходимо, „заради участта“, както казва Омир.
Ницше е отправил взор към първопричинното, към личностното в човека. Той иска да освободи това личностно от мантията на неличностното, в която то е загърнало враждебен на действителността мироглед. Но Ницше не разграничава нивата на живота в личността. Затова той подценява значението на съзнанието за човешката личност. „Съзнанието е последното и най-късно развитие на органичното и следователно най-незавършено и най-безсилно. От съзнателното произлизат безброй погрешни постъпки, които водят до гибелта на едно животно, на един човек по-рано, отколкото е необходимо, „заради участта“, както казва Омир. Ако не бе толкова силна предпазната връзка на инстинктите, ако тя не служеше като регулатор на обърканите му преценки и фантазии, на неговата повърхностност, лековерност, човечеството, тъкмо поради своето съзнание, щеше да загине“, казва Ницше. („Веселата наука“, § II) Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си. Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност.
към текста >>

Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред.
Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност. И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора. От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности. Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел. Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло. Само този, който не е навлязъл дотолкова навътре в разбиранията на Ницше, че да съумее да извлече последните изводи от неговия мироглед, въпреки че Ницше сам не го е направил, може да види в него човек, който „със сигурна стилистическа наслада е намерил смелостта да разбулва това, което досега е могло да стои скрито в най-тайните душевни глъбини на скандални престъпни типове.“ (Лудвиг Щайн, „Мирогледът на Ницше и неговите опасности“, стр. 5) Все още средната образованост на немския професор не е толкова висока, че да може да разграничи величието на една личност от нейните малки заблуди. В противен случай може да не се забележи, че критиката на такъв професор е насочена тъкмо към подобни малки заблуди. Мисля, че истинското образование приема величието на една личност и коригира малките заблуди или извежда докрай недовършените мисли.
към текста >>

Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло.
Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност. И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора. От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности. Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел. Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло. Само този, който не е навлязъл дотолкова навътре в разбиранията на Ницше, че да съумее да извлече последните изводи от неговия мироглед, въпреки че Ницше сам не го е направил, може да види в него човек, който „със сигурна стилистическа наслада е намерил смелостта да разбулва това, което досега е могло да стои скрито в най-тайните душевни глъбини на скандални престъпни типове.“ (Лудвиг Щайн, „Мирогледът на Ницше и неговите опасности“, стр. 5) Все още средната образованост на немския професор не е толкова висока, че да може да разграничи величието на една личност от нейните малки заблуди. В противен случай може да не се забележи, че критиката на такъв професор е насочена тъкмо към подобни малки заблуди. Мисля, че истинското образование приема величието на една личност и коригира малките заблуди или извежда докрай недовършените мисли. -----------
към текста >>

6. III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Щирнер като Ницше е на мнение, че силите на подбудите на човешкия живот могат да се търсят само в отделната, реална личност.
През 40-те години на този век той вече изразява мирогледа на Ницше. Разбира се, не в такъв наситен сърдечен тон като този на Ницше, но затова пък в кристално чисти мисли, до които Ницшевите афоризми често изглеждат като обикновено заекване. Кой ли път щеше да поеме Ницше, ако вместо Шопенхауер негов възпитател бе станал Щирнер? В творбите на Ницше по никакъв начин не се среща влияние от Щирнер. Ницше е трябвало със свои собствени сили да излезе от немския идеализъм и да достигне до разбиране на света, подобно на това на Щирнер. Щирнер като Ницше е на мнение, че силите на подбудите на човешкия живот могат да се търсят само в отделната, реална личност. Той отрича всяка власт, която иска да формира и определя отделната личност. Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, а с безлични цели и задачи. Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдава на такива цели по-голяма стойност, освен като на средство за развиване на своята личност. Свободният човек определя своите цели. Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях.
към текста >>

За да правя нещо за реализирането на идеята „държава“ чрез моето гражданство, или чрез моя брак, като съпруг или баща да придам живот на идеята за семейство?
За егоиста има стойност само неговата история, защото той иска да развива само себе си, не идеята за човечеството, не Божия план, не целите на провидението, не свободата и т.н. Той не се вижда като инструмент на идеята или като съсъд на Бога, не признава професия, не иска да дава лепта за напредъка на човечеството. Изживява себе си, без да го е грижа за това колко добре или зле се развива човечеството. За да не се допуска неразбиране, когато се възхвалява едно естествено състояние, можем да си спомним за „Тримата цигани“70 на Ленау. Какво, затова ли съм в света, за да реализирам идеи? За да правя нещо за реализирането на идеята „държава“ чрез моето гражданство, или чрез моя брак, като съпруг или баща да придам живот на идеята за семейство? Как може да ме привлече такова призвание? Аз живея толкова малко заради някакво призвание, колкото малко цветето расте и пръска аромати заради такова. Идеалът „човек“ се реализира, когато християнският възглед се преобръща в изречението: „Аз, този единствен, съм човекът.“ Въпросът „Какво е човекът? “ се променя сега в личното „Кой е човекът? “ При „какво“ се търси понятие, което да се реализира.
към текста >>

Тези мисли на Щирнер можеха да станат подходящ съд, в който Ницше да излее своя богат на усещания живот.
В индивидуалността владетелят отново се връща в творческото си нищо, от което е роден. Всяко по-висше от мен същество, Бог или човек, отслабва чувството ми за неповторимост и избледнява пред слънцето на това съзнание: възлагам ли на себе си, единствения, делото си, тогава то е възложено на преходния, на смъртния творец, който се самоунищожава, и мога да кажа: Поставих върху нищо своето дело! “ Такъв човек, който разчита само на себе си и твори само от самия себе си, е свръхчовекът на Ницше. 31. Тези мисли на Щирнер можеха да станат подходящ съд, в който Ницше да излее своя богат на усещания живот. Вместо тях той търси в Шопенхауеровия поня-тиен свят стълбата, по която да се изкатери към своя мисловен свят. Цялото човешко познание, според мнението на Шопенхауер, произлиза от два корена: от живота на представата и от възприемането на волята, която действа в нас. „Нещото в себе си“ се намира отвъд света на нашата представа. Защото представата е само следствието, което „нещото в себе си“ упражнява върху моя орган на познание. Аз познавам само въздействията на нещата, но не и самите неща.
към текста >>

Цялото човешко познание, според мнението на Шопенхауер, произлиза от два корена: от живота на представата и от възприемането на волята, която действа в нас.
“ Такъв човек, който разчита само на себе си и твори само от самия себе си, е свръхчовекът на Ницше. 31. Тези мисли на Щирнер можеха да станат подходящ съд, в който Ницше да излее своя богат на усещания живот. Вместо тях той търси в Шопенхауеровия поня-тиен свят стълбата, по която да се изкатери към своя мисловен свят. Цялото човешко познание, според мнението на Шопенхауер, произлиза от два корена: от живота на представата и от възприемането на волята, която действа в нас. „Нещото в себе си“ се намира отвъд света на нашата представа. Защото представата е само следствието, което „нещото в себе си“ упражнява върху моя орган на познание. Аз познавам само въздействията на нещата, но не и самите неща. И тези въздействия са именно моите представи. Не познавам слънце и земя, само едно око, което вижда слънце, и една ръка, която чувства земя.
към текста >>

Той ги употребява за гръцкия живот на изкуството, който възниква от два корена: от едно изкуство на представата и от друго изкуство на волята.
В човешката воля му е даден елемент, който прави човека непосредствен участник в творението на световните събития. Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец. В него владее божествена сила, над която не съществува друга. 32. От тези възгледи се оформят при Ницше двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света71 . Той ги употребява за гръцкия живот на изкуството, който възниква от два корена: от едно изкуство на представата и от друго изкуство на волята. Когато представящият си идеализира своя представен свят и въплътява своите идеализирани представи в творби на изкуството, възниква аполоновото изкуство. Той придава на отделните представни обекти блясъка на вечното чрез това, че отпечатва красотата върху тях. Но той остава в представния свят. Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух.
към текста >>

Щом в развитието на един народ настъпи моментът, когато разлагащият разум разрушава живото чувство за мита, тогава настъпва смъртта на трагичното като необходимо следствие.
Хорът е себеотражение на един дионисиево развълнуван човек, това значи, че дионисиевият човек вижда отразено своето дионисиево вълнение чрез една аполонова творба. Представянето на дионисиевото в аполоновия образ представлява примитивната трагедия. Предпоставката за такава трагедия е, че в нейния създател е налице живо съзнание за връзката на човека с прасилите на света. Такова съзнание се изразява като мит. Митичното трябва да бъде противоположност на най-древната трагедия. Щом в развитието на един народ настъпи моментът, когато разлагащият разум разрушава живото чувство за мита, тогава настъпва смъртта на трагичното като необходимо следствие. 33. Според Ницше този момент в развитието на елинската култура настъпва със Сократ. Сократ е враг на всеки инстинктивен и свързан с природните сили живот. За него е важно само това, което разумът може да докаже, което е поучително. Така е обявена война на мита.
към текста >>

Сократ е враг на всеки инстинктивен и свързан с природните сили живот.
Такова съзнание се изразява като мит. Митичното трябва да бъде противоположност на най-древната трагедия. Щом в развитието на един народ настъпи моментът, когато разлагащият разум разрушава живото чувство за мита, тогава настъпва смъртта на трагичното като необходимо следствие. 33. Според Ницше този момент в развитието на елинската култура настъпва със Сократ. Сократ е враг на всеки инстинктивен и свързан с природните сили живот. За него е важно само това, което разумът може да докаже, което е поучително. Така е обявена война на мита. И посоченият от Ницше за ученик на Сократ Еврипид72 разрушава трагедията, защото неговото творчество вече не произлиза, като това на Есхил, от дионисиевите инстинкти, а от критическото разбиране. Вместо отражение на волевите движения на мировия дух, при Еврипид се среща разбираемата връзка на отделните събития в трагичното действие. Не питам за историческото оправдание на тези Ницшеви идеи.
към текста >>

Животните не живеят исторически.
Работещото срещу това развитие за него представлява най-същественото прегрешение срещу човечеството. Но в човека има нещо, което се противопоставя по един напълно естествен начин на неговото свободно развитие. Във всеки отделен момент човек не се самоопределя сам чрез действащите в него подбуди, а също чрез това, което е натрупано в паметта му. Той си спомня за своите преживявания, иска да се сдобие със съзнание за преживяванията на народа си, рода си, на цялото човечество чрез хода на историята. Човекът е историческо същество. Животните не живеят исторически. Те следват инстинктите, които действат в тях във всеки отделен момент. Човек се самоопределя чрез миналото си. Когато иска да предприеме нещо, той се пита: какъв опит имам или какво е направил някой друг в подобно начинание? Импулсът за действие може напълно да се заглуши чрез спомена за някакво преживяване. Като разглежда този факт, Ницше си задава въпроса: Доколко способността за спомняне в човека действа в живота му подпомагащо и доколко отрицателно?
към текста >>

Като разглежда този факт, Ницше си задава въпроса: Доколко способността за спомняне в човека действа в живота му подпомагащо и доколко отрицателно?
Животните не живеят исторически. Те следват инстинктите, които действат в тях във всеки отделен момент. Човек се самоопределя чрез миналото си. Когато иска да предприеме нещо, той се пита: какъв опит имам или какво е направил някой друг в подобно начинание? Импулсът за действие може напълно да се заглуши чрез спомена за някакво преживяване. Като разглежда този факт, Ницше си задава въпроса: Доколко способността за спомняне в човека действа в живота му подпомагащо и доколко отрицателно? Споменът, който иска да обхване нещата, които сам човек не е преживял, живее като исторически смисъл, като учение за миналото в човека. Ницше пита: Доколко историческият смисъл действа жизнеподпомагащо? Той се опитва да даде отговор в „Несвоевременни размишления“: „За ползата и вредата от историята за живота“ (1874). Поводът за това писание е било схващането на Ницше, че историческият смисъл при съвременниците му, особено при учените е станал характерен признак. Ницше вижда навсякъде да се възхвалява задълбочаването в миналото.
към текста >>

Той се опитва да даде отговор в „Несвоевременни размишления“: „За ползата и вредата от историята за живота“ (1874).
Когато иска да предприеме нещо, той се пита: какъв опит имам или какво е направил някой друг в подобно начинание? Импулсът за действие може напълно да се заглуши чрез спомена за някакво преживяване. Като разглежда този факт, Ницше си задава въпроса: Доколко способността за спомняне в човека действа в живота му подпомагащо и доколко отрицателно? Споменът, който иска да обхване нещата, които сам човек не е преживял, живее като исторически смисъл, като учение за миналото в човека. Ницше пита: Доколко историческият смисъл действа жизнеподпомагащо? Той се опитва да даде отговор в „Несвоевременни размишления“: „За ползата и вредата от историята за живота“ (1874). Поводът за това писание е било схващането на Ницше, че историческият смисъл при съвременниците му, особено при учените е станал характерен признак. Ницше вижда навсякъде да се възхвалява задълбочаването в миналото. Само чрез познаване на миналото човек трябва да бъде в състояние да различава това, което е възможно или невъзможно за него. Такова изповедание му се набива в ушите. Само който знае как се е развил един народ, може да прецени какво е необходимо за неговото бъдеще.
към текста >>

Както за живота на всичко органично е нужна не само светлина, но и тъмнина.
Философите не искат да измислят нещо ново, а само да изучават мислите на своите предшественици. Този исторически смисъл действа парализиращо на настоящото творчество. В човек, който при всеки импулс, който се надига в него, първо търси да определи до какво е довел в миналото подобен импулс, силите отслабват, преди да са се задействали. „Да вземем за пример човек, който изобщо не притежава способността да забравя, който ще бъде осъден, че вижда навсякъде само развитие. Той не вярва вече в битието си, не вярва вече в себе си, вижда всичко да тече и се загубва в потока на развитието... Забравянето е характерно за всяко действие. Както за живота на всичко органично е нужна не само светлина, но и тъмнина. Човек, който иска да възприема нещата само исторически, е подобен на такъв, който е бил принуден да се въздържа от сън, или на животно, което трябва да живее само от преживяне и от вечно повтарящо се преживяне.“ („История“, § I) Ницше смята, че може да изтърпи само толкова история, колкото съответства на сумата от неговите творчески сили. Силната личност реализира своите намерения, въпреки че тя си спомня за преживяванията от миналото. Може би тъкмо благодарение на спомена за тези преживявания тя преживява усилване на личната сила. Силите на слабия човек обаче отслабват благодарение на историческия смисъл. За да се определи степента и чрез нея границата, „при която трябва да се забрави миналото, ако то не трябва да се превърне в гробар на настоящето, би трябвало да се знае колко точно е голяма пластичната сила на един човек, на един народ, на една култура.
към текста >>

Човек, който иска да възприема нещата само исторически, е подобен на такъв, който е бил принуден да се въздържа от сън, или на животно, което трябва да живее само от преживяне и от вечно повтарящо се преживяне.“ („История“, § I) Ницше смята, че може да изтърпи само толкова история, колкото съответства на сумата от неговите творчески сили.
Този исторически смисъл действа парализиращо на настоящото творчество. В човек, който при всеки импулс, който се надига в него, първо търси да определи до какво е довел в миналото подобен импулс, силите отслабват, преди да са се задействали. „Да вземем за пример човек, който изобщо не притежава способността да забравя, който ще бъде осъден, че вижда навсякъде само развитие. Той не вярва вече в битието си, не вярва вече в себе си, вижда всичко да тече и се загубва в потока на развитието... Забравянето е характерно за всяко действие. Както за живота на всичко органично е нужна не само светлина, но и тъмнина. Човек, който иска да възприема нещата само исторически, е подобен на такъв, който е бил принуден да се въздържа от сън, или на животно, което трябва да живее само от преживяне и от вечно повтарящо се преживяне.“ („История“, § I) Ницше смята, че може да изтърпи само толкова история, колкото съответства на сумата от неговите творчески сили. Силната личност реализира своите намерения, въпреки че тя си спомня за преживяванията от миналото. Може би тъкмо благодарение на спомена за тези преживявания тя преживява усилване на личната сила. Силите на слабия човек обаче отслабват благодарение на историческия смисъл. За да се определи степента и чрез нея границата, „при която трябва да се забрави миналото, ако то не трябва да се превърне в гробар на настоящето, би трябвало да се знае колко точно е голяма пластичната сила на един човек, на един народ, на една култура. Имам предвид силата своеобразно да расте, минало и чуждо да се преобразяват и интегрират“.
към текста >>

Затова той казва: „по-добре историята да се научи да се занимава с целта на живота!
Може би тъкмо благодарение на спомена за тези преживявания тя преживява усилване на личната сила. Силите на слабия човек обаче отслабват благодарение на историческия смисъл. За да се определи степента и чрез нея границата, „при която трябва да се забрави миналото, ако то не трябва да се превърне в гробар на настоящето, би трябвало да се знае колко точно е голяма пластичната сила на един човек, на един народ, на една култура. Имам предвид силата своеобразно да расте, минало и чуждо да се преобразяват и интегрират“. („История“, § I) Ницше смята, че за историята трябва да се грижим дотолкова, доколкото тя е нужна за здравето на отделен човек, на отделен народ или култура. Затова той казва: „по-добре историята да се научи да се занимава с целта на живота! “ („История“, § I) Той присъжда правото на човека да разглежда историята така, че тя да работи по възможно най-добър начин за насърчаването на импулсите на определено настояще. От тази гледна точка, той е противник на всяко историческо разглеждане, което търси полза само в „историческата обективност“, което иска само да вижда и разказва това, което „действително“ се е случило в миналото, което търси само „чистото познание или по-точно, истината, от която нищо не произлиза.“ („История“, § 6) Такова разглеждане може да има само при слаба личност, която не взима под внимание своите усещания, когато вижда реката на събитията да преминава покрай нея. Такава личност се е „превърнала в отзвучаваща пасивност, която чрез своето отзвучаване произвежда друга такава пасивност, докато накрая целият въздух се изпълни от такива пърхащи нежно отзвуци“. („История“, § 6) Ницше не вярва, че такава слаба личност може да почувства силите, които са действали в миналото. „Струва ми се, че човек възприема само оберто-новете на онзи оригинален исторически основен тон.
към текста >>

Затова обаче той трябва да води един силен личностен живот, защото човек може да наблюдава непосредствено инстинкти и импулси само в своята личност.
„Струва ми се, че човек възприема само оберто-новете на онзи оригинален исторически основен тон. Солидността и мощта на оригинала не могат да се изразят от сферично нежния и слаб струнен звук. Докато оригиналният тон буди дела, неволи, ужас, струнният звук ни приспива и ни превръща в изнежени наслаждаващи се; сякаш е направен аранжимент на героична симфония за две флейти, предназначен за употреба на сънуващи пушачи на опиум.“ („История“, § 6) Миналото може истински да разбере само този, който живее здраво в настоящето, който има силни инстинкти, чрез които може да открие и разгадае инстинктите на предците си. Такъв човек се интересува от фактическото по-малко, отколкото от това, което може да се разгадае от фактите. „Бихме могли да си представим някакво историческо описание, което не притежава и капка от обикновената емпирична истина и въпреки това да претендира в най-висша степен за обективност.“ („История“, § 6) Майстор на такова историческо описание би бил този, който търси навсякъде в историческите личности и събития това, което е скрито зад простата фактология. Затова обаче той трябва да води един силен личностен живот, защото човек може да наблюдава непосредствено инстинкти и импулси само в своята личност. „Само от най-висшата сила на настоящето можете да тълкувате миналото: само с най-огромно усилие на вашата най-благородна самобитност ще разгадаете това, което е достойно за знаене и опазване, което е велико. Подобно чрез подобно! Иначе миналото ви принизява.“ „Следователно история пише опитният и превъзхождащият. Който не е изживял нищо по-велико и по-възвишено от останалите, не може да узнае нищо велико и възвишено от миналото.“ („История“, § 6)
към текста >>

Който не е изживял нищо по-велико и по-възвишено от останалите, не може да узнае нищо велико и възвишено от миналото.“ („История“, § 6)
Затова обаче той трябва да води един силен личностен живот, защото човек може да наблюдава непосредствено инстинкти и импулси само в своята личност. „Само от най-висшата сила на настоящето можете да тълкувате миналото: само с най-огромно усилие на вашата най-благородна самобитност ще разгадаете това, което е достойно за знаене и опазване, което е велико. Подобно чрез подобно! Иначе миналото ви принизява.“ „Следователно история пише опитният и превъзхождащият. Който не е изживял нищо по-велико и по-възвишено от останалите, не може да узнае нищо велико и възвишено от миналото.“ („История“, § 6) Срещу прекомерното разрастване на значението на историческия смисъл Ницше възразява, „че човек преди всичко се учи да живее и използва историята само в служба на изживяния живот.“ („История“, § 10) Той иска едно „учение за житейското здраве“. Историята трябва да се разглежда дотолкова, доколкото тя поощрява такова учение за здравето. Какво е жизнеутвърждаващо в историческото разглеждане? Въпросът е поставен от Ницше в неговата „История“ и с този въпрос той вече стои на мястото, което е описал в гореспоменатите (на стр. 20) изречения от „Отвъд доброто и злото“.
към текста >>

Срещу прекомерното разрастване на значението на историческия смисъл Ницше възразява, „че човек преди всичко се учи да живее и използва историята само в служба на изживяния живот.“ („История“, § 10) Той иска едно „учение за житейското здраве“.
„Само от най-висшата сила на настоящето можете да тълкувате миналото: само с най-огромно усилие на вашата най-благородна самобитност ще разгадаете това, което е достойно за знаене и опазване, което е велико. Подобно чрез подобно! Иначе миналото ви принизява.“ „Следователно история пише опитният и превъзхождащият. Който не е изживял нищо по-велико и по-възвишено от останалите, не може да узнае нищо велико и възвишено от миналото.“ („История“, § 6) Срещу прекомерното разрастване на значението на историческия смисъл Ницше възразява, „че човек преди всичко се учи да живее и използва историята само в служба на изживяния живот.“ („История“, § 10) Той иска едно „учение за житейското здраве“. Историята трябва да се разглежда дотолкова, доколкото тя поощрява такова учение за здравето. Какво е жизнеутвърждаващо в историческото разглеждане? Въпросът е поставен от Ницше в неговата „История“ и с този въпрос той вече стои на мястото, което е описал в гореспоменатите (на стр. 20) изречения от „Отвъд доброто и злото“. 39.
към текста >>

Животът му е изпълнен с благост и копнеж, но също така във волята му има сила и съдържание, и величие; пълнота и живот - в стила му, който понякога напомня дори на този на Есхил.
Този, който иска да остане средностатистически човек, има работа единствено със себе си. Ницше открива сред своите съвременници такива, които искат да наложат филистерските си разбирания като норма за всички хора и разглеждат своето филистерство като единственото истинско човешко. Към тях той причислява Давид Фридрих Щраус74, естетика Фридрих Теодор Вишер и други. Той вярва, че Вишер е представил филистерското вероизповедание откровено в една реч, която държи в памет на Хьолдерлин. Той вижда това в думите: „Той (Хьолдерлин) е една от беззащитните души, Вертер на гръцката земя, безнадеждно влюбен. Животът му е изпълнен с благост и копнеж, но също така във волята му има сила и съдържание, и величие; пълнота и живот - в стила му, който понякога напомня дори на този на Есхил. На духа му липсва единствено твърдост, липсва му като оръжие хуморът. Той не може да изтърпи, че човек още не е варварин, щом е станал вече филистер. („Давид Щраус“, § 2) Филистерът не иска чисто и просто да оспорва екзистенциалното право на забележителни хора, той обаче смята, че те загиват от действителността, ако не могат да се помирят с институциите, които средностатистическият човек е създал за своите нужди. Тези институции са единственото, което е реално и разумно и с тях трябва да се помири също и великият човек. Изхождайки от това филистерско убеждение, Давид Щраус пише книгата „Старата и новата вяра“.
към текста >>

Въздействието на по-новите постижения на естествената наука върху филистера е такова, че той казва: „Християнската перспектива за един безсмъртен, небесен живот, заедно с другите надежди (на християнската религия), е безвъзвратно пропаднала.“ („Давид Щраус“, § 4) Той иска удобно да нагласи живота на земята според представите на естествената наука, толкова удобно, както това е угодно на филистера.
Той не може да изтърпи, че човек още не е варварин, щом е станал вече филистер. („Давид Щраус“, § 2) Филистерът не иска чисто и просто да оспорва екзистенциалното право на забележителни хора, той обаче смята, че те загиват от действителността, ако не могат да се помирят с институциите, които средностатистическият човек е създал за своите нужди. Тези институции са единственото, което е реално и разумно и с тях трябва да се помири също и великият човек. Изхождайки от това филистерско убеждение, Давид Щраус пише книгата „Старата и новата вяра“. Срещу тази книга и още повече срещу изразеното в нея убеждение е отправено първото от Ницшевите „Несвоевременни размишления“, „Давид Щраус, изповедникът и писателят“ (1873). Въздействието на по-новите постижения на естествената наука върху филистера е такова, че той казва: „Християнската перспектива за един безсмъртен, небесен живот, заедно с другите надежди (на християнската религия), е безвъзвратно пропаднала.“ („Давид Щраус“, § 4) Той иска удобно да нагласи живота на земята според представите на естествената наука, толкова удобно, както това е угодно на филистера. Така филистерът показва как човек може да е щастлив и доволен, въпреки че се знае, че над звездите не владее по-висш дух, а над историческите събития властват вкостенелите и безчувствени сили на природата. „През последните години ние взехме живо участие във великата национална война и в издигането на немската държава и чрез този така неочакван обрат на съдбата на нашата претърпяла безчет изпитания нация се откриваме израснали вътрешно. За разбирането на тези неща си помагаме с исторически изследвания, които са направени лесно разбираеми и за неукия посредством редица привлекателно и популярно написани исторически творби. При това се стремим да разширим нашето природознание, за което в същото време не липсват общоразбираеми помощни средства. И накрая намираме в произведенията на нашите велики поети и при изпълненията на творбите на нашите велики музиканти едно внушение за дух и душевност, за фантазия и хумор, които не оставят нищо повече да се желае.
към текста >>

Щраус казва за Девета симфония на Бетовен, че тя е харесвана само от тези, които считат „барока за гениален, безформеното за възвишено.“ („Старата и новата вяра“, § 109) За Шопенхауер месията на филистерството казва, че за една толкова „нездрава и неплодотворна“ философия като Шопенхауеровата човек може да търси не основания, а може да си прави с нея най-много весели шеги.
За разбирането на тези неща си помагаме с исторически изследвания, които са направени лесно разбираеми и за неукия посредством редица привлекателно и популярно написани исторически творби. При това се стремим да разширим нашето природознание, за което в същото време не липсват общоразбираеми помощни средства. И накрая намираме в произведенията на нашите велики поети и при изпълненията на творбите на нашите велики музиканти едно внушение за дух и душевност, за фантазия и хумор, които не оставят нищо повече да се желае. Така живеем, така вървим щастливи.“ (Щраус, „Старата и новата вяра“, § 88) От тези думи говори евангелието на тривиална-та житейска наслада. Всичко, което надхвърля тривиалното, филистерът нарича нездраво. Щраус казва за Девета симфония на Бетовен, че тя е харесвана само от тези, които считат „барока за гениален, безформеното за възвишено.“ („Старата и новата вяра“, § 109) За Шопенхауер месията на филистерството казва, че за една толкова „нездрава и неплодотворна“ философия като Шопенхауеровата човек може да търси не основания, а може да си прави с нея най-много весели шеги. („Давид Щраус“, § 6) Филистерът нарича здраво само отговарящото на средностатистическото образование. Като основна нравствена повеля Щраус полага изречението: „Всяко нравствено действие е себеопределяне на отделния човек според идеята на рода.“ („Старата и новата вяра“, § 7) Ницше отвръща: „Преведено ясно и разбираемо, това означава: живей като човек, не като маймуна или тюлен! Този императив за жалост е безполезен и безсилен, защото с понятието човек са свързани и най-различни концепции, например патагонец и магистър Щраус, и защото никой не ще се осмели да каже със същото право: живей като патагонец и живей като магистър Щраус! “ („Давид Щраус“, § 7) Това е идеал от най-жалък вид, предлаган на хората от Щраус. И Ницше протестира.
към текста >>

Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт.
И Ницше протестира. Протестира, защото в него зове жизненият инстинкт: не живей като магистър Щраус, а живей съгласно себе си! 40. Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене. Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас. Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора. За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1. § 34) Ницше се отказва от вяра и идеали. Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение.
към текста >>

Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора.
40. Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене. Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас. Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора. За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1. § 34) Ницше се отказва от вяра и идеали. Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение. Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита.
към текста >>

В нея той иска да обхване явленията на живота от всички страни.
Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение. Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита. Ницше не иска да се запознае само със слънцето, а също и със сенчестата страна на нещата. От този стремеж възниква книгата „Странникът и неговата сянка“ (1879). В нея той иска да обхване явленията на живота от всички страни. Става „философ на действителността“ в най-добрия смисъл на думата. В „Утринна заря“ (1881) той описва моралния процес в развитието на човечеството като природен процес. В тази книга показва, че не съществува свръх-земен нравствен световен ред, че няма вечни закони за доброто и злото и че нравствеността е възникнала от действащите природни импулси и инстинкти в хората. Сега пътят вече е свободен за оригиналния странстващ ход на Ницше. Когато свръхчовешка сила не може да наложи на човека някакво обвързващо задължение, тогава той е в състояние да освободи личното творчество.
към текста >>

В християнството възражението срещу грижата за здравия живот е станало религия.
“ („Веселата наука“, § 382) 41. От характеризираното настроение в предходните изречения израства образът на Ницшевия свръхчовек. Той е противоположност на съвременния човек. Той е преди всичко противоположност на християнина. В християнството възражението срещу грижата за здравия живот е станало религия. („Антихрист“, § 5) Основателят на тази религия учи, че от Бог е презряно имащото стойност за хората. В „царството божие“ християнинът иска да открие реализирано всичко, което на земята му изглежда несъвършено. Християнството е религията, която желае да отнеме на човека всички грижи за земния живот. То е религията на слабите, които с удоволствие приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива. Християнинът няма никакво понятие за благородната личност, която иска да създава силата си от своята собствена реалност.
към текста >>

Християнството е религията, която желае да отнеме на човека всички грижи за земния живот.
Той е противоположност на съвременния човек. Той е преди всичко противоположност на християнина. В християнството възражението срещу грижата за здравия живот е станало религия. („Антихрист“, § 5) Основателят на тази религия учи, че от Бог е презряно имащото стойност за хората. В „царството божие“ християнинът иска да открие реализирано всичко, което на земята му изглежда несъвършено. Християнството е религията, която желае да отнеме на човека всички грижи за земния живот. То е религията на слабите, които с удоволствие приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива. Християнинът няма никакво понятие за благородната личност, която иска да създава силата си от своята собствена реалност. Той вярва, че погледът за земното царство унищожава силата за виждане на Божието царство. Дори напредничавите християни, които повече не вярват, че в края на дните ще възкръснат в телесен облик, за да бъдат взети в рая или хвърлени в ада, мечтаят за „свръхсетивен“ ред на нещата. Също и те са на мнение, че човек трябва да се издигне над обикновените земни цели и да отиде в едно идеално царство.
към текста >>

Те вярват, че животът има някакъв чисто духовен заден план и че чрез това той има стойност.
То е религията на слабите, които с удоволствие приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива. Християнинът няма никакво понятие за благородната личност, която иска да създава силата си от своята собствена реалност. Той вярва, че погледът за земното царство унищожава силата за виждане на Божието царство. Дори напредничавите християни, които повече не вярват, че в края на дните ще възкръснат в телесен облик, за да бъдат взети в рая или хвърлени в ада, мечтаят за „свръхсетивен“ ред на нещата. Също и те са на мнение, че човек трябва да се издигне над обикновените земни цели и да отиде в едно идеално царство. Те вярват, че животът има някакъв чисто духовен заден план и че чрез това той има стойност. Християнинът не иска да се грижи за инстинктите за здраве, красота, растеж, благополучие, устойчивост, за натрупване на сили, а за омразата към духа, гордостта, смелостта, благородството, доверието към самия себе си и свободата на духа; за омразата към радостите на сетивния свят, към радостта и ведростта на реалността, в която човекът живее. („Антихрист“, § 21) Тъкмо затова християнството определя природното като „осъдително“. Християнският Бог представлява отвъдно същество, което ще рече нищо; волята за нищо е обявена за святост. („Антихрист“, § 5 ) Затова Ницше се бори в първата книга на „Преоценка на всички ценности“ срещу християнството. Също иска да се бори във втора и в трета книга срещу философията и морала на слабите, които откриват наслада само в ролята си на зависими.
към текста >>

Понеже типът на човека, който Ницше иска да види култивиран, не иска да омаловажава този живот, а го приема с любов и го поставя твърде високо, за да може да вярва, че трябва да бъде изживян само веднъж, затова той „изпитва пламенна страст към вечността“ („Заратустра“, Трета част, „Седемте печата“) и иска този живот да може да се изживява безброй пъти.
Християнинът не иска да се грижи за инстинктите за здраве, красота, растеж, благополучие, устойчивост, за натрупване на сили, а за омразата към духа, гордостта, смелостта, благородството, доверието към самия себе си и свободата на духа; за омразата към радостите на сетивния свят, към радостта и ведростта на реалността, в която човекът живее. („Антихрист“, § 21) Тъкмо затова християнството определя природното като „осъдително“. Християнският Бог представлява отвъдно същество, което ще рече нищо; волята за нищо е обявена за святост. („Антихрист“, § 5 ) Затова Ницше се бори в първата книга на „Преоценка на всички ценности“ срещу християнството. Също иска да се бори във втора и в трета книга срещу философията и морала на слабите, които откриват наслада само в ролята си на зависими. Понеже типът на човека, който Ницше иска да види култивиран, не иска да омаловажава този живот, а го приема с любов и го поставя твърде високо, за да може да вярва, че трябва да бъде изживян само веднъж, затова той „изпитва пламенна страст към вечността“ („Заратустра“, Трета част, „Седемте печата“) и иска този живот да може да се изживява безброй пъти. Ницше прави своя „Заратустра“ „учителя на вечното възвръщане“. „Вижте, ние знаем, че всички неща се възвръщат вечно, както и ние самите, и че ние вече безброй пъти сме били тук, както и всички неща.“ („Заратустра“, Трета част, „Оздравяващият“) Засега не мога да имам определено мнение за това каква представа свързва Ницше с думите „вечно възвръщане“. Би могло да се каже нещо по-конкретно, когато станат налични Ницшевите бележки към незавършените части на „Воля за власт“ във втория раздел на събраните му съчинения.
към текста >>

7. Бележки GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

20. „съждения, стойностни съждения по отношение на живота...“: Залезът на кумирите, Проблемът на Сократ.
15. „лошите и страшни последици“: Несвоевременни размишления, Първа част, Давид Щраус, Изповедникът и писателят. 16. Георг Брандес (1842-1927), датски критик и литературен историк. 17. „Ти питаш защо?...“: Тъй рече Заратустр, Втора част, За поетите. 18. „Волята за истина...“: Отвъд доброто и злото, Първа част. 19. „Аз съм призван...“: Йохан Готлиб Фихте, За призванието на учения (Йенски лекции, 1794), Четвърта лекция, Лайпциг (Reclam), стр. 48. 20. „съждения, стойностни съждения по отношение на живота...“: Залезът на кумирите, Проблемът на Сократ. 21. „духовен медосъбирач“: Към генеалогията на, Предговор. 22. „което прави един пътешественик...“: Веселата , Предговор към второто издание. 23. .. .чему е тежко да „храносмила“ своите съвременници: Веселата , Трета книга. 24. „Моето честолюбие...“: Залезът на кумирите, Набези на една несвоевременност. 25. „Какво е най-великото...“: Тъй рече Заратустра, Първа част, Предислов на Заратустра.
към текста >>

също Рудолф Щайнер, Мистиката в зората на съвременния духовен живот и нейното отношение към модерния светоглед (1901), Събр. съч.
Трети том, стр. 37. 41. „което е направил един истински зрител...“: Към генеалогията на морала, Трета част. 42. „Кант изисква от хубавото произведение...“: Имануел Кант, Критика на способността за съждение, Първа част, Критика на естетическата преценка. 43. „Немска теология“, написана от един франкфуртчанин, първоначално преведена от Мартин Лутер през 1518 г. Ново издание, преведено от Франц Пфайфер на съвременен немски, излиза през 1923 г. Вж. също Рудолф Щайнер, Мистиката в зората на съвременния духовен живот и нейното отношение към модерния светоглед (1901), Събр. съч. 7, стр. 66 - 72. 44. „за която Лутер казва...“: в предговора към първото издание на „Немска теология“ (1518), цитирано от Артур Шапенхауер в Светът като воля и представа, 1 том, Четвърта книга, (Събрани съчинения, изд. от Рудолф Щайнер, Трети том, стр. 256). 45. „Пълно целомъдрие и отказ...“: Събрани съчинения на Артур Шопенхауер, изд.
към текста >>

54. „Възвишена и жива воля...“: пак там, Трета книга, Вяра IV, стр. 139-140.
- Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 82. 51. „всякареалност“: пак там, Втора книга: Знание, стр. 81. 52. „Нещо трябва да се случи...“: пак там, Трета книга: Вяра I. 53. „Аз казвам, повелята за дейност...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Трета книга: Вяра I. - Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 101. 54. „Възвишена и жива воля...“: пак там, Трета книга, Вяра IV, стр. 139-140. 55. „Воля за власт...“: В Към генеалогията на морала (III, 2) Ницше съобщава, че ще изложи европейския нихилизъм в „творба, която подготвям: Воля за власт.“ Тази творба никога не е била написана. 56. „Не искам да опитвам...“: Йохан Готлиб Фихте, Призванието на човека, Трета книга: Вяра IV. - Съчинения (избрани в 6 тома), издадени от Фриц Медикус, Лайпциг, трети том, стр. 141. 57. „Тези учители на смирението...“: Тъй рече Заратустра, Трета част, За смаляващата добродетел. 58. „Всяка индивидуалност...“: Утринна заря, § 9.
към текста >>

62. „Животът в същността си...“: Отвъд доброто и злото, § 259.
57. „Тези учители на смирението...“: Тъй рече Заратустра, Трета част, За смаляващата добродетел. 58. „Всяка индивидуалност...“: Утринна заря, § 9. 59. „Нравствеността не е...“: Утринна заря, § 9. 60. „Когато пристигнах при хората...“: Тъй рече Заратустра, Трета част, За стари и нови скрижали. 61. „Своя враг трябва да търсите...“: Тъй рече Заратустра, Първа част, За войната и войнствения народ. 62. „Животът в същността си...“: Отвъд доброто и злото, § 259. 63. „Не искате да водите съдбата...“: Тъй рече Заратустра, Трета част, За стари и нови скрижали. 64. „в долината...“: Тъй рече Заратустра, Четвърта и последна част, За ливия човек. 65. „Дори Гьоте не е свободен...“: Заключителните думи на Фауст преди смъртта си, Фауст II, Пето действие, Дворец, стихове 11559-11586. 66. „А Хегел нарича красивото...“: Г. Хегел, Лекции за естетиката, Глава I, Понятие за красивото.
към текста >>

земният живот – и тъй презрян!
дупки зееха по тях безчет, а сякаш волно с присмех, без вина, срещаха те всякаква несрета. Тъй прозрях три пъти как проспан, как пропушен и просвирен става земният живот – и тъй презрян! – почне ли за нас да се смрачава.* 71. „двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света...“: В Раждането на трагедията от духа на музиката (1872). 72. „заученик на Сократ Еврипид...“: Раждането на трагедията. 73. „изкривен понятиен инвалид“: Залезът на кумирите, Какво липсва на немците, 7.
към текста >>

8. ВЪВЕДЕНИЕ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Такива изречения като че крият в себе си неизчерпаем живот.
ВЪВЕДЕНИЕ Има магически формули, които минавайки през вековете на духовната история на човечеството действат винаги по нов начин. За такава формула беше считана в Гърция мъдрото изречение на Аполон. Тя е: "Познай Себе си". Такива изречения като че крият в себе си неизчерпаем живот. Ние ги срещаме, когато бродим по различните пътища на духовния живот. Колкото повече отиваме напред, колкото повече проникваме в познанието на нещата, толкова по-дълбок ни се явява смисълът на тези формули. В някои моменти на нашето съзерцание и размисъл те проблясват светкавично, озарявайки целия наш живот. В такива моменти в нас оживява нещо като чувство, че ние чуваме туптенето на сърцето на развитието на човечеството. Колкото близо се чувстваме до личности на миналото, когато при някои от техните изказвания ни завладява чувството: Те ни разкриват, че сами са имали такива моменти!
към текста >>

Ние ги срещаме, когато бродим по различните пътища на духовния живот.
ВЪВЕДЕНИЕ Има магически формули, които минавайки през вековете на духовната история на човечеството действат винаги по нов начин. За такава формула беше считана в Гърция мъдрото изречение на Аполон. Тя е: "Познай Себе си". Такива изречения като че крият в себе си неизчерпаем живот. Ние ги срещаме, когато бродим по различните пътища на духовния живот. Колкото повече отиваме напред, колкото повече проникваме в познанието на нещата, толкова по-дълбок ни се явява смисълът на тези формули. В някои моменти на нашето съзерцание и размисъл те проблясват светкавично, озарявайки целия наш живот. В такива моменти в нас оживява нещо като чувство, че ние чуваме туптенето на сърцето на развитието на човечеството. Колкото близо се чувстваме до личности на миналото, когато при някои от техните изказвания ни завладява чувството: Те ни разкриват, че сами са имали такива моменти! Тогава ние се чувстваме в интимно отношение към тези личности.
към текста >>

В някои моменти на нашето съзерцание и размисъл те проблясват светкавично, озарявайки целия наш живот.
За такава формула беше считана в Гърция мъдрото изречение на Аполон. Тя е: "Познай Себе си". Такива изречения като че крият в себе си неизчерпаем живот. Ние ги срещаме, когато бродим по различните пътища на духовния живот. Колкото повече отиваме напред, колкото повече проникваме в познанието на нещата, толкова по-дълбок ни се явява смисълът на тези формули. В някои моменти на нашето съзерцание и размисъл те проблясват светкавично, озарявайки целия наш живот. В такива моменти в нас оживява нещо като чувство, че ние чуваме туптенето на сърцето на развитието на човечеството. Колкото близо се чувстваме до личности на миналото, когато при някои от техните изказвания ни завладява чувството: Те ни разкриват, че сами са имали такива моменти! Тогава ние се чувстваме в интимно отношение към тези личности. Например, ние се запознаваме интимно с Хекел, когато в трeтия том на неговата книга "Лекции върху историята на философията" намираме думите: "Казва се, че подобни неща, каквито са отвлеченостите, които разглеждаме, когато в нашия кабинет оставяме философите да спорят и се карат и вършат това по един или друг начин, са словесни отвлечености. Не! Не!
към текста >>

Ние четем у древните мъдреци това мъдро изречение "Познай Себе си", въпреки че то се използва в мирските нрави в смисъла: Погледни себе си, що си ти, изследвай това, което живее в твоите гърди, разсъждавай върху себе си и не укорявай другите, въпреки че, казвам, то намира приложение в живота в мирските нрави, ние можем да разпрострем това изречение "познай себе си" много добре и върху природното и свръхприродното /естественото и свръхестественото /познание на целия човек, следователно в смисъла, че не само човек да насочва поглед върху себе си и при това да си спомня, как трябва да постъпва в своите нрави пред хората, но да познае и своята собствена природа, от къде иде, от какво е съставен, за какво е предназначен." Валентин Вайгел е стигнал от своите собствени гледища до познанията, които са обхванати в мъдрото изречение на Аполон.
Чрез това той е показал, че веднъж в него е просиял светкавично смисълът на неоплатоническа мъдрост, за която говори на посоченото място. В момента на това проблясване, той се беше свързал вътрешно с духове като Платон, Проклус. И ние се свързваме вътрешно с него, когато четем неговите думи. И съединяваме се вътрешно с размишляващия в уединение енорийски свещеник М. Валентинус /Валентин Вайгел/, когато четем уводните думи на неговата написана в 1578 година книжка "Познай Себе си". Ние четем у древните мъдреци това мъдро изречение "Познай Себе си", въпреки че то се използва в мирските нрави в смисъла: Погледни себе си, що си ти, изследвай това, което живее в твоите гърди, разсъждавай върху себе си и не укорявай другите, въпреки че, казвам, то намира приложение в живота в мирските нрави, ние можем да разпрострем това изречение "познай себе си" много добре и върху природното и свръхприродното /естественото и свръхестественото /познание на целия човек, следователно в смисъла, че не само човек да насочва поглед върху себе си и при това да си спомня, как трябва да постъпва в своите нрави пред хората, но да познае и своята собствена природа, от къде иде, от какво е съставен, за какво е предназначен." Валентин Вайгел е стигнал от своите собствени гледища до познанията, които са обхванати в мъдрото изречение на Аполон. Същият път на познанието и същото становище спрямо "Познай Себе си" трябва да припишем и на цяла поредица от дълбокомислещи духове, която започва с Майстер Екхарт /1250-1327 г./ и завършва с Ангелус Силезиус /1624-1677 г./ и към които принадлежи също и Валентин Вайгел. На всички тези духове е общо едно силно чувство, че себепознанието на човека изгрява едно слънце, което озарява не само случайната отделна личност на съзерцателя, а и нещо друго. Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество. На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия. Не ще бъде лесно да се намери едно по-добро описание на това ново чувство, отколкото онова, което Й. Г.
към текста >>

Той чува само думи, в най-добрия случай отвлечени мисли при това, което за дълбоко виждащия е основа на неговия вътрешен живот; така се случва, когато чува изречението, че при всички други родове познание предметът се намира вън от нас, а при себепознанието ние се намираме сред този предмет, че всеки друг предмет ние виждаме да се явява пред нас като нещо завършено, докато в нашето себе ние втъкаваме като действащи и като творци това, което наблюдаваме в нас.
Те виждаха да се разтваря в себепознанието едно ново чувство, едно ново сетиво. И според тяхното чувстване, това сетиво доставя онези възгледи, онези виждания, които не съществуват за онзи, който не вижда в себепознанието това, което го отличава от всички родове познание. Този, който няма отворено това сетиво, вярва, че себепознанието се ражда по същия начин, както познанието чрез външните сетива или чрез някои други, действащи отвън средства. Той си мисли: "познанието е познание". Само че единият път негов обект е нещо, което се намира вън в света, другият път този обект е собствената душа. Той чува само думи, в най-добрия случай отвлечени мисли при това, което за дълбоко виждащия е основа на неговия вътрешен живот; така се случва, когато чува изречението, че при всички други родове познание предметът се намира вън от нас, а при себепознанието ние се намираме сред този предмет, че всеки друг предмет ние виждаме да се явява пред нас като нещо завършено, докато в нашето себе ние втъкаваме като действащи и като творци това, което наблюдаваме в нас. Това може да изглежда само като едно словесно обяснение, то може да се яви като една висша светлина, която наново осветлява всяко друго познание. Онзи, за когото то се явява по първия начин, се намира в положението на един слепец, на когото казват: Там има един бляскав предмет. Той чува думите, но блясъкът не съществува за него. Човек може да събере в себе си цялото знание на своята епоха; но ако не чувствува значението на себепознанието, тогава в един по-висш смисъл цялото знание е нещо сляпо. Независимият от нас свят живее за нас благодарение на това, че се разкрива на нашия дух.
към текста >>

Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят.
Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт. "Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма. Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло. Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива. Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят. Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение. То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие. Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа. За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък. Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят.
към текста >>

Философско-антропософско издателство/, изхождайки от други гледища, аз също обърнах вниманието върху първичния факт на вътрешния живот /стр.49/: "Следователно, няма никакво съмнение: В мисленето ние държим за единия край мировия процес, където трябва да присъстваме, ако той трябва да стане.
Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието. Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същност у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие. Чрез това премисляне ни се разкрива, както казва Хегел, въпреки че то е наша субективна дейност,същевременно истинската природа на предмета." Така може да говори само онзи, който може да осветли изживяванията на мисленето със светлината на вътрешната опитност. В моята "Философия на свободата"/ Берлин 1918 г. Философско-антропософско издателство/, изхождайки от други гледища, аз също обърнах вниманието върху първичния факт на вътрешния живот /стр.49/: "Следователно, няма никакво съмнение: В мисленето ние държим за единия край мировия процес, където трябва да присъстваме, ако той трябва да стане. Но именно това е, което е важно. Тази е причината, поради която нещата стоят така загадъчно пред мене: Защото аз не участвам в тяхното създаване. Аз просто ги намирам предварително съществуващи; а при мисленето аз зная как стават нещата. Ето защо не съществува една по-първична изходна точка на разглеждането на мировия процес, освен мисленето." Който вижда по този начин вътрешното изживяване на човека, за него също е ясно, какъв смисъл има човешкото познание сред целия миров процес.
към текста >>

Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот.
Това не е една несъществена добавка към останалия миров процес. То би било такава добавка, ако би представлявало само едно идейно повторение на онова, което съществува външно. Обаче в познанието се извършва това, което никъде във външния свят не се извършва: Мировия процес застава сам срещу своята духовна същност. Този миров процес би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне. Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия процес; без това вътрешно изживяване мировият процес би бил непълен. Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот. Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си. Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способност. Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес. Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите. И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване.
към текста >>

Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си.
То би било такава добавка, ако би представлявало само едно идейно повторение на онова, което съществува външно. Обаче в познанието се извършва това, което никъде във външния свят не се извършва: Мировия процес застава сам срещу своята духовна същност. Този миров процес би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне. Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия процес; без това вътрешно изживяване мировият процес би бил непълен. Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот. Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си. Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способност. Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес. Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите. И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване. Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си.
към текста >>

Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес.
Този миров процес би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне. Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия процес; без това вътрешно изживяване мировият процес би бил непълен. Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот. Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си. Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способност. Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес. Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите. И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване. Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си. Следователно ще трябва да кажа: Веднъж аз съм индивид, ограничен Аз; другият път аз съм все общ, всемирен Аз. И това Паул Асмес е изразил със сполучливи думи /виж неговата книга "Индогерманските религии в главните точки на тяхното развитие", стр.
към текста >>

Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си.
Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си. Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способност. Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес. Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите. И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване. Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си. Следователно ще трябва да кажа: Веднъж аз съм индивид, ограничен Аз; другият път аз съм все общ, всемирен Аз. И това Паул Асмес е изразил със сполучливи думи /виж неговата книга "Индогерманските религии в главните точки на тяхното развитие", стр. 29, т.І/: "Дейността да се потопяваме в нещо друго ние наричаме "мислене"; в мисленето Азът е изпълнил своето понятие, той се е отказал от самата своя особеност; ето защо мислейки ние се намираме в една еднаква за всички ни сфера, защото принципът на отделеността, който се състои в отношението на нашия Аз към другите неща, е изчезнал в дейността на самозаличаване на отделния Аз, тук имаме работа с общата за всички азовост." Точно същото има предвид и Спиноза, когато счита за най-висша познавателната дейност онази, която "напредва от достатъчната представа за действителната същност на някои качества на Бога до достатъчното познание на същността на нещата". Това напредване не е нищо друго, освен осветляването на нещата със светлината на вътрешната опитност.
към текста >>

Вътрешната светлина говори в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата.
Колкото и парадоксално да звучи, но истина е: Идеята, която Платон си представя, и същата идея, която аз си представям, не са две идеи. Това е една и съща идея. И не са две идеи, едната в главата на Платон, другата в моята; но в един по-висш смисъл главата на Платон и моята глава се проникват; проникват се всички глави, които схващат същата една идея; и тази идея съществува само веднъж като единствена. Тя съществува; и главите се пренасят всички на едно и също място, за да имат в себе си тази идея. Преобразуването, което се произвежда в цялото същество на човека, когато той гледа нещата, е показано с прекрасни думи в индийската поема "Бхагават Гита", поради което Вилхелм фон Хумболдт казваше за нея, че е признателен на своята съдба, защото го е оставила да живее достатъчно дълго, докато е станал в състояние да се запознае с тази творба. Вътрешната светлина говори в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата. Когато лъчезарният дух се въплъщава в пространство и време, или когато се обезплътява, той обхваща нещата и ги взема със себе си, както полъхът на вятъра обхваща благоуханията на цветята и ги отнася със себе си. Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща. Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова. "Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата.
към текста >>

Обаче всичко възвишено е също така трудно, както и рядко."
От това става ясно, колко много мъдрият превъзхожда незнаещия и е по-могъщ от него, който е тласкан само от удоволствията. Защото незнаещият не е тласкан само отвъншните причини по множество начини и никога не постига истински мир на душата, но той живее и в непознаване на себе си, на бога и на нещата и щом престане неговото страдание, престава и неговото съществуване; докато напротив мъдрият, като такъв, едва ли чувства някаква възбуда в своя дух, но никога не престава да живее в необходимото познание на себе си, на бога и на нещата и постоянно се наслаждава от истинския мир на душата. Макар и пътят, който посочих, че води до тази цел, изглежда много труден, той все пак може да бъде намерен. Във всеки случай той трябва да бъде много труден, защото така рядко е намиран. Защото, как би било възможно, ако спасението би било под ръка и лесно би могло да бъде намерено, почти всички хора да го пренебрегнат? Обаче всичко възвишено е също така трудно, както и рядко." По величествен начин е посочил Гьоте гледището на най-висшето познание в думите: "Когато позная моето отношение към самия себе си и към външния свят, аз наричам това истина. И така всеки може да има своята истина и все пак тя е една и съща винаги." Всеки си има своята собствена истина: Защото всеки е едно индивидуално, особено същество наред с другите и заедно с другите. Тези други същества действат върху него чрез неговите органи. От индивидуална гледна точка, на която е поставен, и според устройството на неговата възприемателна способност той си образува своята истина в общение с нещата. Той добива своето отношение спрямо нещата.
към текста >>

Разбирането за заличаване на индивидуалното, на отделния Аз спрямо всемирния Аз в личността, това разбиране по-дълбоките натури са го считали като изявяваща се във вътрешността на човека тайна, като първична тайна на живота.
И така всеки може да има своята истина и все пак тя е една и съща винаги." Всеки си има своята собствена истина: Защото всеки е едно индивидуално, особено същество наред с другите и заедно с другите. Тези други същества действат върху него чрез неговите органи. От индивидуална гледна точка, на която е поставен, и според устройството на неговата възприемателна способност той си образува своята истина в общение с нещата. Той добива своето отношение спрямо нещата. Когато след това пристъпи към себепознанието, той се запознава със своето отношение към самия себе си, тогава неговата особена истина се разтопява във всеобщата истина; тази всеобща истина е една и съща във всички. Разбирането за заличаване на индивидуалното, на отделния Аз спрямо всемирния Аз в личността, това разбиране по-дълбоките натури са го считали като изявяваща се във вътрешността на човека тайна, като първична тайна на живота. И за това Гьоте е намерил един сполучлив израз: "Докато не си постигнал това: Да умреш и да възкръснеш! Ти си само един мрачен гост на тъмната земя." Това, което се разиграва във вътрешния живот на човека не е едно мислено повторение, а една действителна част от мировия процес. Светът не би бил това, което е, ако принадлежащият му член не би се извършил в човешката душа. И ако наричаме "божествено" най-възвишеното, до което човекът може да се издигне, тогава трябва да кажем, че това божествено не съществува като нещо външно, за да бъде повторено образно в човешкия дух, но че това божествено се пробужда в човека.
към текста >>

Това, което се разиграва във вътрешния живот на човека не е едно мислено повторение, а една действителна част от мировия процес.
Той добива своето отношение спрямо нещата. Когато след това пристъпи към себепознанието, той се запознава със своето отношение към самия себе си, тогава неговата особена истина се разтопява във всеобщата истина; тази всеобща истина е една и съща във всички. Разбирането за заличаване на индивидуалното, на отделния Аз спрямо всемирния Аз в личността, това разбиране по-дълбоките натури са го считали като изявяваща се във вътрешността на човека тайна, като първична тайна на живота. И за това Гьоте е намерил един сполучлив израз: "Докато не си постигнал това: Да умреш и да възкръснеш! Ти си само един мрачен гост на тъмната земя." Това, което се разиграва във вътрешния живот на човека не е едно мислено повторение, а една действителна част от мировия процес. Светът не би бил това, което е, ако принадлежащият му член не би се извършил в човешката душа. И ако наричаме "божествено" най-възвишеното, до което човекът може да се издигне, тогава трябва да кажем, че това божествено не съществува като нещо външно, за да бъде повторено образно в човешкия дух, но че това божествено се пробужда в човека. По отношение на това Ангелус Силезиус е намерил сполучливите думи: "Аз зная, че без мене Бог не може да живее нито един момент; ако аз загина, той от неволя ще отдаде дух". "Без мене Бог не може да създаде даже едно червейче: Ако аз не поддържам това червейче заедно с него, то ще пукне веднага." Такова твърдение може да направи само онзи, който предполага, че в човека се изявява нещо, без което едно външно същества не може да съществува. Ако всичко, което принадлежи на червейчето, би съществувало и без човека, тогава би било невъзможно да се говори за това, че то ще "пукне", ако човекът не би го поддържал.
към текста >>

И ако наричаме "божествено" най-възвишеното, до което човекът може да се издигне, тогава трябва да кажем, че това божествено не съществува като нещо външно, за да бъде повторено образно в човешкия дух, но че това божествено се пробужда в човека.
Разбирането за заличаване на индивидуалното, на отделния Аз спрямо всемирния Аз в личността, това разбиране по-дълбоките натури са го считали като изявяваща се във вътрешността на човека тайна, като първична тайна на живота. И за това Гьоте е намерил един сполучлив израз: "Докато не си постигнал това: Да умреш и да възкръснеш! Ти си само един мрачен гост на тъмната земя." Това, което се разиграва във вътрешния живот на човека не е едно мислено повторение, а една действителна част от мировия процес. Светът не би бил това, което е, ако принадлежащият му член не би се извършил в човешката душа. И ако наричаме "божествено" най-възвишеното, до което човекът може да се издигне, тогава трябва да кажем, че това божествено не съществува като нещо външно, за да бъде повторено образно в човешкия дух, но че това божествено се пробужда в човека. По отношение на това Ангелус Силезиус е намерил сполучливите думи: "Аз зная, че без мене Бог не може да живее нито един момент; ако аз загина, той от неволя ще отдаде дух". "Без мене Бог не може да създаде даже едно червейче: Ако аз не поддържам това червейче заедно с него, то ще пукне веднага." Такова твърдение може да направи само онзи, който предполага, че в човека се изявява нещо, без което едно външно същества не може да съществува. Ако всичко, което принадлежи на червейчето, би съществувало и без човека, тогава би било невъзможно да се говори за това, че то ще "пукне", ако човекът не би го поддържал. Като духовно съдържание най-вътрешната ядка на света оживява в себепознанието. Изживяването на себе познанието означава за човека тъкане и действане сред ядката на света.
към текста >>

Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание.
Той ще се чувства особено неудобно при представата, че човекът, който черпи своите мотиви за действие от самотата на своето себесъзнание, трябва да бъде свободен отколкото първоначалната, наивна личност, която действа от своите непосредствени импулси, от пълнотата на своята природа. За такъв човек виждащ едностранно логичното този, който се потопява в своята вътрешност, ще изглежда като една странстваща схема от понятия, като един призрак в сравнение с онзи, който пребивава в своята природна индивидуалност. Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи. Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание? Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата. Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх. Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
към текста >>

Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание?
Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи. Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание? Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата. Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх. Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
към текста >>

Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата.
Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание? Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата. Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх. Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
към текста >>

Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх.
Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание? Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата. Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх. Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
към текста >>

9. МАЙСТЕР ЕКХАРТ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Но искаше да даде на това съдържание една нова форма, един нов живот.
Той вярваше, че се намира в пълна хармония с ученията на християнската църква, считайки, че същото отношение има и към Томас. Екхарт не искаше да отнеме нищо от съдържанието на християнството, нито пък да прибави към него. Но той искаше са произведе отново това съдържание по свой начин. Една личност като неговата не чувстваше необходимостта да постави нови истини от този или онзи род на мястото на старите. Той беше се сраснал напълно със съдържанието, което беше получил по предание. Но искаше да даде на това съдържание една нова форма, един нов живот. Той искаше без съмнение да си остане правоверен християнин. християнските истини бяха негови истини. Само че искаше да ги вижда по друг начин, различно от това, което Томас Аквински беше сторил. Този последният приемаше два източника на познанието: Откровението във вярата и разума в изследването. Разумът познава законите на нещата, следователно духовното в природата.
към текста >>

Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън.
Той може също да се издигне и над природата и да обхване от една страна в духа божественото Същество, което стои на основата на цялата природа. Но по този начин разумът не стига до едно потопяване в пълната същност на Бога. Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание на истината. Това съдържание е дадено в свещеното писание. То откроява, разкрива това, което човек не може да постигне чрез самия себе си. Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън. Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва. Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава. Следователно те обичат Бога, за да имат външното богатство и вътрешната утеха; но тези хора никак не любят Бога..... наивните хора имат химеричната надежда, че трябва да видят Бога, като че той стои тук или там. Но не е така. Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво.
към текста >>

Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава.
Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание на истината. Това съдържание е дадено в свещеното писание. То откроява, разкрива това, което човек не може да постигне чрез самия себе си. Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън. Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва. Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава. Следователно те обичат Бога, за да имат външното богатство и вътрешната утеха; но тези хора никак не любят Бога..... наивните хора имат химеричната надежда, че трябва да видят Бога, като че той стои тук или там. Но не е така. Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво. И тази опитност му показва нещата в една по-висша светлина. Ето защо той счита, че не се нуждае от еднавъншна светлина, за да стигне до най-висшето познание: "Един учител казва: Бог е станал човек и чрез това е бил повдигнат и удостоен целият човешки род.
към текста >>

Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата.
Аз съм в Бога, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога. Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога. "Бог е станал човек, за да стана аз Бог." В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата. Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека. Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата. Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност. Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива. Само те ти дават знание за външния свят. Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка.
към текста >>

Но също както аз имам един такъв вътрешен живот наред с това, което може да се възприеме външно, такъв вътрешен живот трябва да имат всички други същества.
Аз не мога да погледна във вътрешността на моя себеподобен. От това, което виждам и чувам от него, аз заключавам за неговата вътрешност, за неговата душа. Следователно никога душата не е нещо, което аз възприемам непосредствено. Аз възприемам една душа само в моята собствена вътрешност. Моите мисли, образите на моята фантазия, моите чувства не ги вижда никой друг човек. Но също както аз имам един такъв вътрешен живот наред с това, което може да се възприеме външно, такъв вътрешен живот трябва да имат всички други същества. Такъв извод прави този, който стои на почвата на антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед. Това, което възприемам външно от растението, трябва също така да бъде външната страна на една вътрешност, на една душа, която аз мислено трябва да прибавя към това, което възприемам. И понеже за мене съществува само един единствен вътрешен свят, а именно моят собствен вътрешен свят, аз мога да си представя и вътрешния свят на другите същества подобен на моя вътрешен свят. Чрез това се стига до един вид всеобщо одушевяване на природата /панпсихизъм/. Този възглед представлява едно изопачаване на това, което развитото вътрешно сетиво действително предлага.
към текста >>

И това, което наричам мой вътрешен живот в горния смисъл, съвсем не е, в по-висш смисъл, моят дух.
Чрез това се стига до един вид всеобщо одушевяване на природата /панпсихизъм/. Този възглед представлява едно изопачаване на това, което развитото вътрешно сетиво действително предлага. Духовното съдържание на един външен предмет, което се появява в моята вътрешност, не е нещо мислено прибавено към външното възприятие. То не е подобно нещо, както не е подобно нещо и духът на един друг човек. Чрез вътрешното сетиво аз възприемам това духовно съдържание също така, както чрез външните сетива възприемам физическото съдържание. И това, което наричам мой вътрешен живот в горния смисъл, съвсем не е, в по-висш смисъл, моят дух. Този вътрешен живот е само резултат на чисто сетивни процеси, той ми принадлежи като напълно индивидуална личност, която не е нищо друго освен резултат на нейната физическа организация. Когато пренасям тази вътрешност върху външните неща, аз фактически бълнувам и фантазирам. Моят личен душевен живот, моите мисли, спомени и чувства, са в мене, защото аз съм едно организирано така и така природно същество, с напълно определен сетивен апарат, с напълно определена нервна система. Тази моя човешка душа аз не трябва да пренасям върху нещата. Аз бих искал да сторя това само тогава, ако бих намерил някъде една подобно организирана нервна система.
към текста >>

Този вътрешен живот е само резултат на чисто сетивни процеси, той ми принадлежи като напълно индивидуална личност, която не е нищо друго освен резултат на нейната физическа организация.
Този възглед представлява едно изопачаване на това, което развитото вътрешно сетиво действително предлага. Духовното съдържание на един външен предмет, което се появява в моята вътрешност, не е нещо мислено прибавено към външното възприятие. То не е подобно нещо, както не е подобно нещо и духът на един друг човек. Чрез вътрешното сетиво аз възприемам това духовно съдържание също така, както чрез външните сетива възприемам физическото съдържание. И това, което наричам мой вътрешен живот в горния смисъл, съвсем не е, в по-висш смисъл, моят дух. Този вътрешен живот е само резултат на чисто сетивни процеси, той ми принадлежи като напълно индивидуална личност, която не е нищо друго освен резултат на нейната физическа организация. Когато пренасям тази вътрешност върху външните неща, аз фактически бълнувам и фантазирам. Моят личен душевен живот, моите мисли, спомени и чувства, са в мене, защото аз съм едно организирано така и така природно същество, с напълно определен сетивен апарат, с напълно определена нервна система. Тази моя човешка душа аз не трябва да пренасям върху нещата. Аз бих искал да сторя това само тогава, ако бих намерил някъде една подобно организирана нервна система. Обаче моята индивидуална душа не е най-висшата духовна същност в мене.
към текста >>

Моят личен душевен живот, моите мисли, спомени и чувства, са в мене, защото аз съм едно организирано така и така природно същество, с напълно определен сетивен апарат, с напълно определена нервна система.
То не е подобно нещо, както не е подобно нещо и духът на един друг човек. Чрез вътрешното сетиво аз възприемам това духовно съдържание също така, както чрез външните сетива възприемам физическото съдържание. И това, което наричам мой вътрешен живот в горния смисъл, съвсем не е, в по-висш смисъл, моят дух. Този вътрешен живот е само резултат на чисто сетивни процеси, той ми принадлежи като напълно индивидуална личност, която не е нищо друго освен резултат на нейната физическа организация. Когато пренасям тази вътрешност върху външните неща, аз фактически бълнувам и фантазирам. Моят личен душевен живот, моите мисли, спомени и чувства, са в мене, защото аз съм едно организирано така и така природно същество, с напълно определен сетивен апарат, с напълно определена нервна система. Тази моя човешка душа аз не трябва да пренасям върху нещата. Аз бих искал да сторя това само тогава, ако бих намерил някъде една подобно организирана нервна система. Обаче моята индивидуална душа не е най-висшата духовна същност в мене. Тази най-висша духовна същност трябва да бъде тепърва пробудена в мене чрез вътрешното чувство. И тази пробудена духовна същност в мене е същевременно едно и също нещо със духовната същност във всички неща.
към текста >>

Мястото в човешката вътрешност, където проблясва тази "искрица", е толкова бистро, и толкова възвишено, и толкова благородно в самото себе си, че там не може да обитава никакво създание, а там обитава само Бог с неговата чиста божествена природа.
Една врата се движи насам и нататък в една панта. Ако сравня външната дъска на вратата с външния човек, тогава аз сравнявам пантата с вътрешния човек когато вратата се движи насам и нататък, движи се насам и нататък външната дъска, докато пантата остава постоянно неподвижна и с това никак не се изменя. Същото е и тук." Като индивидуално сетивно същество аз мога да изследвам нещата от всички страни вратата се движи насам и нататък; ако не направящото възприятията на сетивата да възкръснат духовно в мене, тогава аз не познавам нищо от тяхната същност пантата не се движи. Според възгледа на Майстер Екхарт озарението, което вътрешното сетиво дава, е влизане на Бога в душата. Той нарича светлината на познанието, която това навлизане на Бога запалва, "искрицата на душата". Мястото в човешката вътрешност, където проблясва тази "искрица", е толкова бистро, и толкова възвишено, и толкова благородно в самото себе си, че там не може да обитава никакво създание, а там обитава само Бог с неговата чиста божествена природа. "Който е постигнал да запали тази "искрица" в себе си, той не вижда вече само така, както човек вижда с външните сетива и с логическия ум, който подрежда и класира впечатленията на сетивата, но той вижда, как нещата са в самите себе си. Външните сетива и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в пространството и времето, който възприема и другите неща в пространството и времето. Озареният от "искрицата" човек престава да бъде едно отделно същество. Той унищожава своята изолираност. Всичко, което произвежда разликата между не го и нещата, престава да съществува че той самият, като отделно същество, е този, който възприема, не влиза вече в сметката.
към текста >>

То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот.
Нещата и той не са вече разделени. В него се оглеждат нещата, следователно и Бог "тази искрица, това е Бог, защото той е сам и единствен и носи в себе си образа на всички създания, образ без образ и образ над образ." С най-великолепни думи говори Екхарт за заличаването на отделното същество: "Трябва да се знае, че главното е, след нещата, да познаем Бога и да бъдем познати от него. Ние познаваме и виждаме Бога в това, че той ни прави виждащи и познаващи. И както въздухът, който свети, не е нищо друго, освен това, което го осветлява; защото той свети от това, че е осветен: Така и ние познаваме, че сме познати и Бог прави нас като себе си познаващи." Върху такава основа изгражда Майстер Екхарт своето отношение към Бога. То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот. Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща. Всички подобни мисли изчезват пред вътрешното виждане. Присъщо е на същността на Бога той да люби света. Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин". И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа.
към текста >>

Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин".
Върху такава основа изгражда Майстер Екхарт своето отношение към Бога. То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот. Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща. Всички подобни мисли изчезват пред вътрешното виждане. Присъщо е на същността на Бога той да люби света. Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин". И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа. Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг. Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг. По своята същност, Бог трябва да съобщи себе си.
към текста >>

Неговата същност не може да бъде наша същност, а трябва да бъде наш живот." Ние трябва да познаем в логически смисъл не един вече съществуващ живот едно съществуване; но висшето познание виждането трябва да стане живот; съзерцаващият човек трябва да чувствува духовното, идейното така, както индивидуалната човешка природа чувства обикновения, всекидневен живот.
Бог е в душата с неговата природа и в своята същност и в своето божество, и все пак той не е душата. Отражението, оглеждането на душата в Бога е Бог в Бога, и все пак душата е това, което тя е." Душата, която се отдава на вътрешното озарение, не познава в себе само това, каквото тя е била преди озарението; но тя познава това, което става едва чрез това озарение "ние трябва да се съединим с Бога по същество; ние трябва изцяло да се съединим с Бога. Как трябва да се съединим с Бога по същество? Чрез съзерцанието, а не чрез битието. Неговата същност не може да бъде наша същност, а трябва да бъде наш живот." Ние трябва да познаем в логически смисъл не един вече съществуващ живот едно съществуване; но висшето познание виждането трябва да стане живот; съзерцаващият човек трябва да чувствува духовното, идейното така, както индивидуалната човешка природа чувства обикновения, всекидневен живот. От подобни изходни точки Майстер Екхарт стига също до едно чисто понятие на свободата. Душата не е свободна в обикновения живот. Защото тя е вплетена в царството на нисшите причини. Тя върши това, което тези нисши причини я принуждават. Чрез "виждането" тя е изтръгната от тези причини.
към текста >>

Душата не е свободна в обикновения живот.
Душата, която се отдава на вътрешното озарение, не познава в себе само това, каквото тя е била преди озарението; но тя познава това, което става едва чрез това озарение "ние трябва да се съединим с Бога по същество; ние трябва изцяло да се съединим с Бога. Как трябва да се съединим с Бога по същество? Чрез съзерцанието, а не чрез битието. Неговата същност не може да бъде наша същност, а трябва да бъде наш живот." Ние трябва да познаем в логически смисъл не един вече съществуващ живот едно съществуване; но висшето познание виждането трябва да стане живот; съзерцаващият човек трябва да чувствува духовното, идейното така, както индивидуалната човешка природа чувства обикновения, всекидневен живот. От подобни изходни точки Майстер Екхарт стига също до едно чисто понятие на свободата. Душата не е свободна в обикновения живот. Защото тя е вплетена в царството на нисшите причини. Тя върши това, което тези нисши причини я принуждават. Чрез "виждането" тя е изтръгната от тези причини. Тя не действува вече като отделна душа. В нея е вложено първичната същност, която не може вече да бъде причинена от нищо, освен чрез самата себе си."Бог не притежава волята, а напротив и дава свобода, така щото тя да не иска нищо друго освен това, което Бог иска.
към текста >>

Щом искаш да вършиш нещо, което е против Бога и неговата заповед, ти нямаш божията любов; ти можеш да измамиш света, че я имаш." Екхарт е убеден, че за душата, която се вглъбява до своята основа, насреща и просиява и съвършената моралност, че тогава всяко логическо разбиране и всяко действане в обикновения смисъл престават и се ражда един съвършено нов ред на човешкия живот.
За не го е невъзможно да изостави нещо, което Бог иска да бъде извършено. Както един човек, чиито нозе са завързани, не може да ходи, така и за човека, който живее в божията воля, е невъзможно да извърши една лоша постъпка." Екхарт сам изрично предупреждава, че казаното от него не може да служи за открит лист на всеки отделен човек, за да върши каквото си ще. Именно по това се познава виждащият, че той не иска вече нищо като отделен човек. "Някои хора казват: Щом имам Бога и божията свобода, аз мога да върша всичко, каквото си искам. Те неправилно разбират тези думи. Щом искаш да вършиш нещо, което е против Бога и неговата заповед, ти нямаш божията любов; ти можеш да измамиш света, че я имаш." Екхарт е убеден, че за душата, която се вглъбява до своята основа, насреща и просиява и съвършената моралност, че тогава всяко логическо разбиране и всяко действане в обикновения смисъл престават и се ражда един съвършено нов ред на човешкия живот. "Защото всичко, което умът може да разбере, и всичко, което желанието желае, това не е Бог. Там, където свършва разбирането и желанието, там настъпва тъмнина, там Бог свети. Там в душата се ражда онази сила, която е по-обширна отколкото обширното небе... Блаженството на праведния и блаженството на Бога са едно блаженство; защото там, където праведният е блажен, там Бог е блажен."
към текста >>

10. ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

В лицето на Йоханес Таулер /1300-1361 г./, Хайнрих Сузо /1295-1366 г./ и Йоханес Руисбрьок /1293-1381 г./ ние се запознаваме с личности, в живота и делата на които се показват по най-убедителен начин онези вълнения на душата, които предизвиква един духовен път като този на Майстер Екхарт с дълбоко надарени натури.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА В лицето на Йоханес Таулер /1300-1361 г./, Хайнрих Сузо /1295-1366 г./ и Йоханес Руисбрьок /1293-1381 г./ ние се запознаваме с личности, в живота и делата на които се показват по най-убедителен начин онези вълнения на душата, които предизвиква един духовен път като този на Майстер Екхарт с дълбоко надарени натури. Ако Екхарт се явява като човек, който в блаженото изживяване на духовното новораждане говори за естеството и същността на познанието като за една картина, която е постигнал да нарисува: Другите ни се представят като странстващи хора, като поклонници, на които това ново раждане е показало един нов път, по който те искат да вървят, чиято цел обаче им изглежда безкрайно отдалечна. Екхарт рисува повече великолепията на своята картина, а те трудностите на новия път. Трябва да си изясним напълно, какво е положението на човека спрямо неговите висши познания, ако искаме да изпъкне пред нашата душа разликата между такива личности като Екхарт и Таулер. Човекът е вплетен в сетивния свят и в природната закономерност, която царува в сетивния свят. Той самият е резултат на този свят.
към текста >>

Такива чувства живеят в Таулер, когато той казва: "Човекът е такъв, като че е съставен от трима човеци: Животинският човек, какъвто той е според сетивата, след това разумният човек и най-после най-висшият, по образ и подобие на Бога човек.
Не действа ли тогава в нас една същност, която е по-висша отколкото действащата според природните закони и природни сили сетивно-органическа личност? При такъв един акт съществува ли още една разделяща стена между нашата вътрешност и външния свят? Това, което разсъждава тук, което си създава изяснение, не е вече нашата отделна личност; това е по-скоро всеобщата мирова същност, която е съборила преградите между вътрешния свят и външния свят и която обгръща вече и двата свята. Както е вярно, че аз оставам същата отделна личност по външен изглед, когато съм премахнал по този начин преградата, така вярно е също, че по същност аз не съм вече тази отделна личност. От ега нататък в мене живее чувството, че в моето същество говори всемирното същество, което обхваща мене и целия свят. Такива чувства живеят в Таулер, когато той казва: "Човекът е такъв, като че е съставен от трима човеци: Животинският човек, какъвто той е според сетивата, след това разумният човек и най-после най-висшият, по образ и подобие на Бога човек. Единият е външният, животинският, сетивният човек; другият е вътрешният, разумният човек, с неговите разумни сили; третият човек е духът, най-висшата част на душата." /виж В. Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.161/. Колко високо стои този третият човек над първия и втория, това Екхарт е изразил в думите: "Окото, чрез което аз виждам Бога, е същото око, чрез което Бог вижда мене. Моето око и божието око е едно око и едно виждане и едно познание и едно чувстване." Но заедно е това чувство в Таулер живее и едно друго чувство. Той се издига до един действителен възглед за духовното и не смесва постоянно, както лъжливите материалисти и лъжливите идеалисти, сетивно-природното с духовното.
към текста >>

Единият е външният, животинският, сетивният човек; другият е вътрешният, разумният човек, с неговите разумни сили; третият човек е духът, най-висшата част на душата." /виж В.
При такъв един акт съществува ли още една разделяща стена между нашата вътрешност и външния свят? Това, което разсъждава тук, което си създава изяснение, не е вече нашата отделна личност; това е по-скоро всеобщата мирова същност, която е съборила преградите между вътрешния свят и външния свят и която обгръща вече и двата свята. Както е вярно, че аз оставам същата отделна личност по външен изглед, когато съм премахнал по този начин преградата, така вярно е също, че по същност аз не съм вече тази отделна личност. От ега нататък в мене живее чувството, че в моето същество говори всемирното същество, което обхваща мене и целия свят. Такива чувства живеят в Таулер, когато той казва: "Човекът е такъв, като че е съставен от трима човеци: Животинският човек, какъвто той е според сетивата, след това разумният човек и най-после най-висшият, по образ и подобие на Бога човек. Единият е външният, животинският, сетивният човек; другият е вътрешният, разумният човек, с неговите разумни сили; третият човек е духът, най-висшата част на душата." /виж В. Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.161/. Колко високо стои този третият човек над първия и втория, това Екхарт е изразил в думите: "Окото, чрез което аз виждам Бога, е същото око, чрез което Бог вижда мене. Моето око и божието око е едно око и едно виждане и едно познание и едно чувстване." Но заедно е това чувство в Таулер живее и едно друго чувство. Той се издига до един действителен възглед за духовното и не смесва постоянно, както лъжливите материалисти и лъжливите идеалисти, сетивно-природното с духовното. Ако със своето духовно разположение Таулер би бил природоизследовател: Той би трябвало да приеме да обясни всичко природно, включително целия човек, първия и втория, чисто природосъобразно.
към текста >>

И понеже не се чувстваше като природоизследовател, а като човек, който работи за развитието на моралния живот, той чувствуваше противоположността, която се разтваря между тази природна същност на човека и виждането на Бога, което възниква сред природното естество по природен начин, но като духовност.
Ако със своето духовно разположение Таулер би бил природоизследовател: Той би трябвало да приеме да обясни всичко природно, включително целия човек, първия и втория, чисто природосъобразно. Той никога не би пренесъл "чисто" духовни сили в самата природа. Никога не би говорил за една "целесъобразност" в природата, измислена по образеца на човешката. Той би знаел, че там, където възприемаме със сетивата, не могат да се намерят никакви "творчески мисли". В него живееше напротив най-силно съзнанието, че човекът е едно чисто природно същество. И понеже не се чувстваше като природоизследовател, а като човек, който работи за развитието на моралния живот, той чувствуваше противоположността, която се разтваря между тази природна същност на човека и виждането на Бога, което възниква сред природното естество по природен начин, но като духовност. Именно в тази противоположност изпъква пред него смисълът на живота. Като отделно същество, като природно създание намира себе си човек. И никаква наука не може да му разкрие нещо друго върху този живот, освен че той е едно такова природно създание. Като природно създание той не може да се издигне над това, което природата го е създала. Той трябва да остане в нея.
към текста >>

Именно в тази противоположност изпъква пред него смисълът на живота.
Той никога не би пренесъл "чисто" духовни сили в самата природа. Никога не би говорил за една "целесъобразност" в природата, измислена по образеца на човешката. Той би знаел, че там, където възприемаме със сетивата, не могат да се намерят никакви "творчески мисли". В него живееше напротив най-силно съзнанието, че човекът е едно чисто природно същество. И понеже не се чувстваше като природоизследовател, а като човек, който работи за развитието на моралния живот, той чувствуваше противоположността, която се разтваря между тази природна същност на човека и виждането на Бога, което възниква сред природното естество по природен начин, но като духовност. Именно в тази противоположност изпъква пред него смисълът на живота. Като отделно същество, като природно създание намира себе си човек. И никаква наука не може да му разкрие нещо друго върху този живот, освен че той е едно такова природно създание. Като природно създание той не може да се издигне над това, което природата го е създала. Той трябва да остане в нея. И въпреки това неговият вътрешен живот го издига над това положение на природно създание.
към текста >>

И никаква наука не може да му разкрие нещо друго върху този живот, освен че той е едно такова природно създание.
Той би знаел, че там, където възприемаме със сетивата, не могат да се намерят никакви "творчески мисли". В него живееше напротив най-силно съзнанието, че човекът е едно чисто природно същество. И понеже не се чувстваше като природоизследовател, а като човек, който работи за развитието на моралния живот, той чувствуваше противоположността, която се разтваря между тази природна същност на човека и виждането на Бога, което възниква сред природното естество по природен начин, но като духовност. Именно в тази противоположност изпъква пред него смисълът на живота. Като отделно същество, като природно създание намира себе си човек. И никаква наука не може да му разкрие нещо друго върху този живот, освен че той е едно такова природно създание. Като природно създание той не може да се издигне над това, което природата го е създала. Той трябва да остане в нея. И въпреки това неговият вътрешен живот го издига над това положение на природно създание. Той трябва да има доверие в това, което никаква наука на външната природа не може да му даде и покаже. Ако нарича това природа съществуващото, той трябва да се издигне до възгледа, който признава несъществащото като нещо по-висше.
към текста >>

И въпреки това неговият вътрешен живот го издига над това положение на природно създание.
Именно в тази противоположност изпъква пред него смисълът на живота. Като отделно същество, като природно създание намира себе си човек. И никаква наука не може да му разкрие нещо друго върху този живот, освен че той е едно такова природно създание. Като природно създание той не може да се издигне над това, което природата го е създала. Той трябва да остане в нея. И въпреки това неговият вътрешен живот го издига над това положение на природно създание. Той трябва да има доверие в това, което никаква наука на външната природа не може да му даде и покаже. Ако нарича това природа съществуващото, той трябва да се издигне до възгледа, който признава несъществащото като нещо по-висше. Таулер не търси никакъв Бог, който съществува в смисъла на една природна сила; той не търси никакъв Бог, който би създал света в смисъла на човешките творения. В него живее познанието, че даже понятието за сътворението, което църковните учители имат, е само едно идеализирано човешко творение. За него е ясно, че Бог не може да бъде намерен така, както науката открива действието на природата и закономерността на природата.
към текста >>

За Таулер разказите на писанието стават дреха, в които той облича процеси на вътрешния живот.
Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата. "Бог произвежда всички свои дела в душата и ги дава на душата; и Отец ражда своя еднороден син в душата, както е вярно че го ражда във вечността, нито по-малко, нито по-много. Какво се ражда, когато казваме: Бог ражда в душата? Едно подобие на Бога ли, или един образ на Бога, или това е самият Бог? Не, това не е нито образ, нито подобие на Бога, а същият Бог и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.219 и следв./. За Таулер разказите на писанието стават дреха, в които той облича процеси на вътрешния живот. "Ирод, който гонеше детето и искаше да го погуби, е един образец на света, който още иска да погуби това дете в един вярващ човек, ето защо човек трябва да бяга от него, ако иска да запази детето живо в себе си, а това дете е озарената вярваща душа на всеки човек." Понеже насочва своя поглед върху естествения човек, за Таулер е по-малко важно да каже, какво става, когато висшият човек влиза в естествения човек, отколкото да намери пътищата, по които трябва да вървят нисшите сили на личността, ако искат да бъдат пренесени във висшия живот. Като човек, който се подвизава с моралния живот, той иска да покаже на човека пътищата към всемирното същество. Той има твърдата вяра и доверие, че всемирното същество просиява в човека, когато този устройва своя живот така, че в него се намира място за божественото. Но никога това всемирно същество не може да просияе, ако човек се затвори в своята чиста, естествена, отделна личност.
към текста >>

Понеже насочва своя поглед върху естествения човек, за Таулер е по-малко важно да каже, какво става, когато висшият човек влиза в естествения човек, отколкото да намери пътищата, по които трябва да вървят нисшите сили на личността, ако искат да бъдат пренесени във висшия живот.
Какво се ражда, когато казваме: Бог ражда в душата? Едно подобие на Бога ли, или един образ на Бога, или това е самият Бог? Не, това не е нито образ, нито подобие на Бога, а същият Бог и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.219 и следв./. За Таулер разказите на писанието стават дреха, в които той облича процеси на вътрешния живот. "Ирод, който гонеше детето и искаше да го погуби, е един образец на света, който още иска да погуби това дете в един вярващ човек, ето защо човек трябва да бяга от него, ако иска да запази детето живо в себе си, а това дете е озарената вярваща душа на всеки човек." Понеже насочва своя поглед върху естествения човек, за Таулер е по-малко важно да каже, какво става, когато висшият човек влиза в естествения човек, отколкото да намери пътищата, по които трябва да вървят нисшите сили на личността, ако искат да бъдат пренесени във висшия живот. Като човек, който се подвизава с моралния живот, той иска да покаже на човека пътищата към всемирното същество. Той има твърдата вяра и доверие, че всемирното същество просиява в човека, когато този устройва своя живот така, че в него се намира място за божественото. Но никога това всемирно същество не може да просияе, ако човек се затвори в своята чиста, естествена, отделна личност. В езика на Таулер този изолиран в себе си човек е само част от света; едно отделно създание. Колкото повече се затваря в това съществуване като част на света, толкова по-малко може всемирното същество да намери място в него.
към текста >>

Като човек, който се подвизава с моралния живот, той иска да покаже на човека пътищата към всемирното същество.
Едно подобие на Бога ли, или един образ на Бога, или това е самият Бог? Не, това не е нито образ, нито подобие на Бога, а същият Бог и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.219 и следв./. За Таулер разказите на писанието стават дреха, в които той облича процеси на вътрешния живот. "Ирод, който гонеше детето и искаше да го погуби, е един образец на света, който още иска да погуби това дете в един вярващ човек, ето защо човек трябва да бяга от него, ако иска да запази детето живо в себе си, а това дете е озарената вярваща душа на всеки човек." Понеже насочва своя поглед върху естествения човек, за Таулер е по-малко важно да каже, какво става, когато висшият човек влиза в естествения човек, отколкото да намери пътищата, по които трябва да вървят нисшите сили на личността, ако искат да бъдат пренесени във висшия живот. Като човек, който се подвизава с моралния живот, той иска да покаже на човека пътищата към всемирното същество. Той има твърдата вяра и доверие, че всемирното същество просиява в човека, когато този устройва своя живот така, че в него се намира място за божественото. Но никога това всемирно същество не може да просияе, ако човек се затвори в своята чиста, естествена, отделна личност. В езика на Таулер този изолиран в себе си човек е само част от света; едно отделно създание. Колкото повече се затваря в това съществуване като част на света, толкова по-малко може всемирното същество да намери място в него. "Ако човек трябва наистина да стане едно с Бога, тогава трябва да умрат и да замлъкнат и силите на вътрешния човек.
към текста >>

Той има твърдата вяра и доверие, че всемирното същество просиява в човека, когато този устройва своя живот така, че в него се намира място за божественото.
Не, това не е нито образ, нито подобие на Бога, а същият Бог и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.219 и следв./. За Таулер разказите на писанието стават дреха, в които той облича процеси на вътрешния живот. "Ирод, който гонеше детето и искаше да го погуби, е един образец на света, който още иска да погуби това дете в един вярващ човек, ето защо човек трябва да бяга от него, ако иска да запази детето живо в себе си, а това дете е озарената вярваща душа на всеки човек." Понеже насочва своя поглед върху естествения човек, за Таулер е по-малко важно да каже, какво става, когато висшият човек влиза в естествения човек, отколкото да намери пътищата, по които трябва да вървят нисшите сили на личността, ако искат да бъдат пренесени във висшия живот. Като човек, който се подвизава с моралния живот, той иска да покаже на човека пътищата към всемирното същество. Той има твърдата вяра и доверие, че всемирното същество просиява в човека, когато този устройва своя живот така, че в него се намира място за божественото. Но никога това всемирно същество не може да просияе, ако човек се затвори в своята чиста, естествена, отделна личност. В езика на Таулер този изолиран в себе си човек е само част от света; едно отделно създание. Колкото повече се затваря в това съществуване като част на света, толкова по-малко може всемирното същество да намери място в него. "Ако човек трябва наистина да стане едно с Бога, тогава трябва да умрат и да замлъкнат и силите на вътрешния човек. Волята трябва да бъде съблечена от самото добро и от всяко воление и да стане безволна." "Човек трябва да се оттегли от всички свои сетива в себе си всички сили и да стигне до една забрава на всички неща и на самия себе си." "Защото истинното и вечно слово божие се изговаря само в пустинята, когато човек е излязъл от самия себе си и от всички неща и стои съвършено свободен, празен и самотен."
към текста >>

Когато Таулер се намираше на своя връх, тогава в центъра на неговия мисловен живот възникна въпросът: Как може човек да унищожи, да победи в себе си своето отделно съществуване, за да живее според смисъла на всемирния живот?
Но никога това всемирно същество не може да просияе, ако човек се затвори в своята чиста, естествена, отделна личност. В езика на Таулер този изолиран в себе си човек е само част от света; едно отделно създание. Колкото повече се затваря в това съществуване като част на света, толкова по-малко може всемирното същество да намери място в него. "Ако човек трябва наистина да стане едно с Бога, тогава трябва да умрат и да замлъкнат и силите на вътрешния човек. Волята трябва да бъде съблечена от самото добро и от всяко воление и да стане безволна." "Човек трябва да се оттегли от всички свои сетива в себе си всички сили и да стигне до една забрава на всички неща и на самия себе си." "Защото истинното и вечно слово божие се изговаря само в пустинята, когато човек е излязъл от самия себе си и от всички неща и стои съвършено свободен, празен и самотен." Когато Таулер се намираше на своя връх, тогава в центъра на неговия мисловен живот възникна въпросът: Как може човек да унищожи, да победи в себе си своето отделно съществуване, за да живее според смисъла на всемирния живот? Който се намира в това положение, за него чувствата спрямо всемирното Същество се събират в едно: Страхопочитание пред това всемирно същество, което е неизчерпаемо, безгранично. Той си казва: Каквато и степен да си достигнал, съществуват още по-високи перспективи, още по-възвишени възможности. Колкото определена и ясно е за него посоката, в която трябва да движи своите стъпки, толкова ядно му е също, че никога не може да говори за една цел. Една нова цел е началото на един нов път. Чрез такава нова цел човекът е постигнал една степен на развитието; самото развитие се движи в неизмерното.
към текста >>

Той си казва: Каквато и степен да си достигнал, съществуват още по-високи перспективи, още по-възвишени възможности.
Колкото повече се затваря в това съществуване като част на света, толкова по-малко може всемирното същество да намери място в него. "Ако човек трябва наистина да стане едно с Бога, тогава трябва да умрат и да замлъкнат и силите на вътрешния човек. Волята трябва да бъде съблечена от самото добро и от всяко воление и да стане безволна." "Човек трябва да се оттегли от всички свои сетива в себе си всички сили и да стигне до една забрава на всички неща и на самия себе си." "Защото истинното и вечно слово божие се изговаря само в пустинята, когато човек е излязъл от самия себе си и от всички неща и стои съвършено свободен, празен и самотен." Когато Таулер се намираше на своя връх, тогава в центъра на неговия мисловен живот възникна въпросът: Как може човек да унищожи, да победи в себе си своето отделно съществуване, за да живее според смисъла на всемирния живот? Който се намира в това положение, за него чувствата спрямо всемирното Същество се събират в едно: Страхопочитание пред това всемирно същество, което е неизчерпаемо, безгранично. Той си казва: Каквато и степен да си достигнал, съществуват още по-високи перспективи, още по-възвишени възможности. Колкото определена и ясно е за него посоката, в която трябва да движи своите стъпки, толкова ядно му е също, че никога не може да говори за една цел. Една нова цел е началото на един нов път. Чрез такава нова цел човекът е постигнал една степен на развитието; самото развитие се движи в неизмерното. И какво ще постигне на една следваща степен, той никога не знае това в настоящата степен. Не съществува едно познание на последната цел; съществува само доверие в пътя, в развитието.
към текста >>

За по-висшия живот на вътрешността не съществува подобно познание.
Чрез такава нова цел човекът е постигнал една степен на развитието; самото развитие се движи в неизмерното. И какво ще постигне на една следваща степен, той никога не знае това в настоящата степен. Не съществува едно познание на последната цел; съществува само доверие в пътя, в развитието. За всичко, което човекът е достигнал вече, съществува едно познание. То се състои в проникването на един вече съществуващ предмет чрез силите на нашия дух. За по-висшия живот на вътрешността не съществува подобно познание. Тук силите на нашия дух трябва да доведат до съществуване тепърва самия предмет; те трябва да му създадат едно съществуване, което е подобно на естественото съществуване. Естествената наука проследява развитието на съществата от най простото до най-съвършеното, човека. Това развитие стои пред нас като нещо завършено. Ние го познаваме, като го проникваме със способностите на нашия дух. Когато развитието е стигнало до човека, той не намира предварително никакво по-нататъшно продължение.
към текста >>

/Тези съчинения, за които става въпрос, са: "За един упорит философ, който благодарение на един свят свещеник е останал скромен и подчинен", 1338 г.; "Книгата за двамата мъже", "Рицарят пленник", 1349 г.; "Духовната стълба", 1357 г.; "Книгата на Учителя",1369 г.; "История на две петнадесетгодишни момчета"./ Когато за Таулер се казва, че на определена степен на неговия живот с него е станало едно преобразуване, каквото е това, което сега ще опиша, това е напълно достатъчно.
Той моли това поради причината, че всички познания, които излизат от него, все пак не са от него. "Защото знайте, Бог извърши всичко чрез мене, бедния червей, тази е истината, то не е мое, то е божие." Един научен спор, който се бе завързал върху този случай, няма ни най-малко значение за същността на въпроса. От една страна /Денифле, "Съчиненията на приятеля Божи в Оберланд"/ бе направен опит да се докаже, че приятелят Божи никога не е съществувал, но че неговото съществуване е било измислено и че приписаните нему книги произхождат от някой друг /М. Рулман Мерсвин/ Вилхелм Прегер /История на немската мистика/ се е опитал да подкрепи с много доказателства съществуването, автентичността на съчиненията и истинността на фактите. Тук не е моя задача да осветля с едно натрапчиво изследване едно човешко отношение, за което онзи, който разбира да чете въпросните съчинения, знае много добре, че то трябва да остане тайна. /Тези съчинения, за които става въпрос, са: "За един упорит философ, който благодарение на един свят свещеник е останал скромен и подчинен", 1338 г.; "Книгата за двамата мъже", "Рицарят пленник", 1349 г.; "Духовната стълба", 1357 г.; "Книгата на Учителя",1369 г.; "История на две петнадесетгодишни момчета"./ Когато за Таулер се казва, че на определена степен на неговия живот с него е станало едно преобразуване, каквото е това, което сега ще опиша, това е напълно достатъчно. Тук съвсем не става въпрос за личността Таулер, а за една личност "въобще". Що се отнася за Таулер, нас ни интересува само това, че трябва да разберем неговото преобразяване от гледна точка на това, което ще следва. Когато сравним неговото по-късно действие с предишното, фактът на това преобразяване изпъква без никакво съмнение. Аз оставям настрана всички външни факти и ще разкажа вътрешните душевни процеси на "Учителя" "Под влияние на мирянина". Какво ще помисли и ще разбере моят читател под тези думи "учителят" и "мирянинът", това ще зависи напълно от неговия начин да схваща нещата; какво аз самият си представям под тези имена, не мога да зная за кого това би било от полза.
към текста >>

Описанието на състоянието отговаря на истината; обаче тази истина няма стойност, ако не добие живот, ако не произведе себе си като съществуване в действителността.
Там човекът не вижда Бога или света; там Бог вижда самия себе си. Човекът е станал едно с Бога. Но Учителят знае, че това учение не е оживяло още напълно в него. Той го мисли със своя ум; но не живее още в него с всяка нишка на неговата личност. Следователно той поучава за едно състояние, което не е осъществил още напълно в себе си. Описанието на състоянието отговаря на истината; обаче тази истина няма стойност, ако не добие живот, ако не произведе себе си като съществуване в действителността. "Мирянинът" или "приятелят божи" чува за Учителя и неговите учения. Той не е по-малко проникнат от истината, която Учителят изказва, отколкото самия този последен. Обаче за него тази истина не е истина на ума. Той я притежава като пълна сила на своя живот. Той знае, че тази истина, когато до нея се достига отвън, може да бъде изказана, без даже ни най-малко да се живее в нейния смисъл.
към текста >>

Той я притежава като пълна сила на своя живот.
Следователно той поучава за едно състояние, което не е осъществил още напълно в себе си. Описанието на състоянието отговаря на истината; обаче тази истина няма стойност, ако не добие живот, ако не произведе себе си като съществуване в действителността. "Мирянинът" или "приятелят божи" чува за Учителя и неговите учения. Той не е по-малко проникнат от истината, която Учителят изказва, отколкото самия този последен. Обаче за него тази истина не е истина на ума. Той я притежава като пълна сила на своя живот. Той знае, че тази истина, когато до нея се достига отвън, може да бъде изказана, без даже ни най-малко да се живее в нейния смисъл. Тогава човек няма в себе си нищо друго освен естественото познание на ума. Тогава за това естествено по знание се говори така, като че то е най-висшето, еднакво с действието на Всемирното същество. Но то не е това, защото не е добито в един живот, който да е пристъпил към това познание като един преобразен, като един новороден живот. Това, което добиваме само като естествен човек, то остава само естествено, даже и когато след това изказваме основния принцип на висшето познание в думи.
към текста >>

Но то не е това, защото не е добито в един живот, който да е пристъпил към това познание като един преобразен, като един новороден живот.
Обаче за него тази истина не е истина на ума. Той я притежава като пълна сила на своя живот. Той знае, че тази истина, когато до нея се достига отвън, може да бъде изказана, без даже ни най-малко да се живее в нейния смисъл. Тогава човек няма в себе си нищо друго освен естественото познание на ума. Тогава за това естествено по знание се говори така, като че то е най-висшето, еднакво с действието на Всемирното същество. Но то не е това, защото не е добито в един живот, който да е пристъпил към това познание като един преобразен, като един новороден живот. Това, което добиваме само като естествен човек, то остава само естествено, даже и когато след това изказваме основния принцип на висшето познание в думи. Преобразяването трябва да се извърши изхождайки от самата природа. Природата, която живеейки се е развила до определена степен, трябва да бъде развита по-нататък чрез живота; чрез това по-нататъшно развитие трябва да се роди нещо ново. Човек не трябва само да съзерцава ретроспективно извършеното вече развитие, нито пък да счита, че образът, който си е съставил в своя дух за това развитие впоследствие, е най-висшето; но неговият поглед трябва да вижда напред несътвореното; неговото познание трябва да бъде начало на едно ново съдържание, а не един завършек на стоящото пред него съдържание на развитието. Природата преминава от червея към млекопитаещото животно, от млекопитаещото към човека не чрез процес на понятия, а чрез един действителен процес.
към текста >>

Природата, която живеейки се е развила до определена степен, трябва да бъде развита по-нататък чрез живота; чрез това по-нататъшно развитие трябва да се роди нещо ново.
Тогава човек няма в себе си нищо друго освен естественото познание на ума. Тогава за това естествено по знание се говори така, като че то е най-висшето, еднакво с действието на Всемирното същество. Но то не е това, защото не е добито в един живот, който да е пристъпил към това познание като един преобразен, като един новороден живот. Това, което добиваме само като естествен човек, то остава само естествено, даже и когато след това изказваме основния принцип на висшето познание в думи. Преобразяването трябва да се извърши изхождайки от самата природа. Природата, която живеейки се е развила до определена степен, трябва да бъде развита по-нататък чрез живота; чрез това по-нататъшно развитие трябва да се роди нещо ново. Човек не трябва само да съзерцава ретроспективно извършеното вече развитие, нито пък да счита, че образът, който си е съставил в своя дух за това развитие впоследствие, е най-висшето; но неговият поглед трябва да вижда напред несътвореното; неговото познание трябва да бъде начало на едно ново съдържание, а не един завършек на стоящото пред него съдържание на развитието. Природата преминава от червея към млекопитаещото животно, от млекопитаещото към човека не чрез процес на понятия, а чрез един действителен процес. Човекът трябва само да повтори този процес духом. Духовното повторение е началото на едно ново действително развитие, но което е една духовна действителност. Тогава човекът не само познава това, което природата е произвела; той продължава природата; той превръща своето познание в живо действие.
към текста >>

Природата преминава от червея към млекопитаещото животно, от млекопитаещото към човека не чрез процес на понятия, а чрез един действителен процес.
Но то не е това, защото не е добито в един живот, който да е пристъпил към това познание като един преобразен, като един новороден живот. Това, което добиваме само като естествен човек, то остава само естествено, даже и когато след това изказваме основния принцип на висшето познание в думи. Преобразяването трябва да се извърши изхождайки от самата природа. Природата, която живеейки се е развила до определена степен, трябва да бъде развита по-нататък чрез живота; чрез това по-нататъшно развитие трябва да се роди нещо ново. Човек не трябва само да съзерцава ретроспективно извършеното вече развитие, нито пък да счита, че образът, който си е съставил в своя дух за това развитие впоследствие, е най-висшето; но неговият поглед трябва да вижда напред несътвореното; неговото познание трябва да бъде начало на едно ново съдържание, а не един завършек на стоящото пред него съдържание на развитието. Природата преминава от червея към млекопитаещото животно, от млекопитаещото към човека не чрез процес на понятия, а чрез един действителен процес. Човекът трябва само да повтори този процес духом. Духовното повторение е началото на едно ново действително развитие, но което е една духовна действителност. Тогава човекът не само познава това, което природата е произвела; той продължава природата; той превръща своето познание в живо действие. Той ражда в себе си духа; и от там този дух върви напред от степен на степен на развитие, както природата напредва. Духът започва един природен процес на по-висша степен.
към текста >>

Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота.
Той ражда в себе си духа; и от там този дух върви напред от степен на степен на развитие, както природата напредва. Духът започва един природен процес на по-висша степен. Говоренето за Бога, който гледа себе си във вътрешността на човека, приема един друг характер у този, който е познал подобно нещо. Той отдава малко значение на това, че едно вече добито познание го е довело до дълбините на Мировото същество; но в замяна на това неговото духовно устройство добива един нов отпечатък. То се развива в направлението, което се определя от Мировото същество, по-нататък. Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота. Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл. Както рибата не съдържа в себе си това, което на една по-късна степен на развитието се явява като млекопитаещо, така и човекът на ума няма още в себе си това, което ще се роди от него като по-висш човек. Ако рибата би могла да познае себе си и нещата около нея: Тя би считала битието-риба като смисъл на живота. Тя би казала: Всемирното същество е подобно на рибата; мировото същество вижда себе си в рибата. Така може да говори рибата до тогава, докато тя се придържа само към своето познание добито чрез ума.
към текста >>

Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл.
Духът започва един природен процес на по-висша степен. Говоренето за Бога, който гледа себе си във вътрешността на човека, приема един друг характер у този, който е познал подобно нещо. Той отдава малко значение на това, че едно вече добито познание го е довело до дълбините на Мировото същество; но в замяна на това неговото духовно устройство добива един нов отпечатък. То се развива в направлението, което се определя от Мировото същество, по-нататък. Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота. Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл. Както рибата не съдържа в себе си това, което на една по-късна степен на развитието се явява като млекопитаещо, така и човекът на ума няма още в себе си това, което ще се роди от него като по-висш човек. Ако рибата би могла да познае себе си и нещата около нея: Тя би считала битието-риба като смисъл на живота. Тя би казала: Всемирното същество е подобно на рибата; мировото същество вижда себе си в рибата. Така може да говори рибата до тогава, докато тя се придържа само към своето познание добито чрез ума. Но в действителност тя не се придържа към това.
към текста >>

Ако рибата би могла да познае себе си и нещата около нея: Тя би считала битието-риба като смисъл на живота.
Той отдава малко значение на това, че едно вече добито познание го е довело до дълбините на Мировото същество; но в замяна на това неговото духовно устройство добива един нов отпечатък. То се развива в направлението, което се определя от Мировото същество, по-нататък. Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота. Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл. Както рибата не съдържа в себе си това, което на една по-късна степен на развитието се явява като млекопитаещо, така и човекът на ума няма още в себе си това, което ще се роди от него като по-висш човек. Ако рибата би могла да познае себе си и нещата около нея: Тя би считала битието-риба като смисъл на живота. Тя би казала: Всемирното същество е подобно на рибата; мировото същество вижда себе си в рибата. Така може да говори рибата до тогава, докато тя се придържа само към своето познание добито чрез ума. Но в действителност тя не се придържа към това. В своето действие тя надхвърля своето познание. Тя става влечуго и по-късно млекопитаещо.
към текста >>

Той не потопяваше техните души н тяхната вътрешност; а ги водеше в един нов живот.
Един "приятел на Бога" в този смисъл беше мирянинът, който дойде при Учителя. И чрез него от един съзерцател на Същността на Бога. Учителят стана един "човек живеещ в духа", който не само съзерцаваше, а живееше в по-висш смисъл. Сега той вече не извличаше понятия и идеи на ума от своята вътрешност, а тези понятия и идеи извираха от него като жив, съществен Дух. Той вече не назидаваше просто своите слушатели; той ги разтърсваше. Той не потопяваше техните души н тяхната вътрешност; а ги водеше в един нов живот. Това ни се разказва символично: Близо четиридесет души паднали чрез неговата проповед и били като мъртви. Като ръководител в един такъв нов живот съществува едно съчинение, за чийто автор не се знае нищо. Пръв Лутер го е направил известно чрез напечатване. Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497 година, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език. Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина".
към текста >>

Като ръководител в един такъв нов живот съществува едно съчинение, за чийто автор не се знае нищо.
Учителят стана един "човек живеещ в духа", който не само съзерцаваше, а живееше в по-висш смисъл. Сега той вече не извличаше понятия и идеи на ума от своята вътрешност, а тези понятия и идеи извираха от него като жив, съществен Дух. Той вече не назидаваше просто своите слушатели; той ги разтърсваше. Той не потопяваше техните души н тяхната вътрешност; а ги водеше в един нов живот. Това ни се разказва символично: Близо четиридесет души паднали чрез неговата проповед и били като мъртви. Като ръководител в един такъв нов живот съществува едно съчинение, за чийто автор не се знае нищо. Пръв Лутер го е направил известно чрез напечатване. Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497 година, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език. Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина". По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора. Но що значи това?
към текста >>

Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина".
Той не потопяваше техните души н тяхната вътрешност; а ги водеше в един нов живот. Това ни се разказва символично: Близо четиридесет души паднали чрез неговата проповед и били като мъртви. Като ръководител в един такъв нов живот съществува едно съчинение, за чийто автор не се знае нищо. Пръв Лутер го е направил известно чрез напечатване. Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497 година, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език. Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина". По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора. Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива.
към текста >>

Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот.
Пръв Лутер го е направил известно чрез напечатване. Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497 година, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език. Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина". По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора. Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива. "Ако Бог би приел в себе си всички хора, които съществуват и са съществували някога, и би станал човек в тях, а те божествени в него, и ако това не би станало и с мене, тогава моето падение и моето отклонение никога не биха се поправили, защото това би станало и в мене. И в това изправяне и подобряване аз не мога и не смея и не трябва да направя нищо, освен само да страдам, следователно Бог сам да върши и действа в мене всички неща и аз да го понасям него и всичките му дела и неговата божествена воля. Но тъй като аз не искам да понасям това, а проявявам своята особеност, т.е.
към текста >>

Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа.
Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497 година, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език. Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина". По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора. Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива. "Ако Бог би приел в себе си всички хора, които съществуват и са съществували някога, и би станал човек в тях, а те божествени в него, и ако това не би станало и с мене, тогава моето падение и моето отклонение никога не биха се поправили, защото това би станало и в мене. И в това изправяне и подобряване аз не мога и не смея и не трябва да направя нищо, освен само да страдам, следователно Бог сам да върши и действа в мене всички неща и аз да го понасям него и всичките му дела и неговата божествена воля. Но тъй като аз не искам да понасям това, а проявявам своята особеност, т.е. Моето и себе си, на мене и мене и тем подобни, това пречи на Бога да прояви свободно и без препятствие своето дело в мене.
към текста >>

Човек, който не иска да опише същността на живота чрез съзерцание, а да покаже началото на едно ново направление на развитието чрез живия дух.
Но тъй като аз не искам да понасям това, а проявявам своята особеност, т.е. Моето и себе си, на мене и мене и тем подобни, това пречи на Бога да прояви свободно и без препятствие своето дело в мене. Вследствие на това моето падение и моето отклонение остават неизправени." "Франкфуртиецът" не иска да говори като изолиран човек; той иска да остави Бог да говори. Естествено той знае, че все пак може да стори това само като отделна, особена личност; но той е "приятел на Бога", т.е. Човек, който не иска да опише същността на живота чрез съзерцание, а да покаже началото на едно ново направление на развитието чрез живия дух. Обясненията в книгата са различни указания, как се стига до този път. Постоянно се възвръща към основната мисъл: човек трябва да изхвърли от себе си всичко, което е свързано с онзи възглед, който го прави да се яви като отделна, особена личност. Тази мисъл изглежда се застъпва само относно моралния живот; обаче тя направо трябва да бъде пренесена и върху висшия живот на познанието. Човек трябва да унищожи в себе си това, което се явява като отделеност, като особеност: Тогава отделният живот престава да съществува; в нас прониква всемирният живот. Ние не можем да завладеем този всемирен живот, като го привличаме към нас.
към текста >>

Тази мисъл изглежда се застъпва само относно моралния живот; обаче тя направо трябва да бъде пренесена и върху висшия живот на познанието.
"Франкфуртиецът" не иска да говори като изолиран човек; той иска да остави Бог да говори. Естествено той знае, че все пак може да стори това само като отделна, особена личност; но той е "приятел на Бога", т.е. Човек, който не иска да опише същността на живота чрез съзерцание, а да покаже началото на едно ново направление на развитието чрез живия дух. Обясненията в книгата са различни указания, как се стига до този път. Постоянно се възвръща към основната мисъл: човек трябва да изхвърли от себе си всичко, което е свързано с онзи възглед, който го прави да се яви като отделна, особена личност. Тази мисъл изглежда се застъпва само относно моралния живот; обаче тя направо трябва да бъде пренесена и върху висшия живот на познанието. Човек трябва да унищожи в себе си това, което се явява като отделеност, като особеност: Тогава отделният живот престава да съществува; в нас прониква всемирният живот. Ние не можем да завладеем този всемирен живот, като го привличаме към нас. Той сам идва в нас, когато сме наложили мълчание на отделния живот в нас. Ние притежаваме всемирния живот най-малко именно тогава, когато разглеждаме нашето отделно съществуване така, като че в него вече се намира Цялото, Вселената. Това Цяло изгрява в отделното съществуване едва тогава, когато това отделно съществуване не претендира за себе си, че представлява нещо.
към текста >>

Човек трябва да унищожи в себе си това, което се явява като отделеност, като особеност: Тогава отделният живот престава да съществува; в нас прониква всемирният живот.
Естествено той знае, че все пак може да стори това само като отделна, особена личност; но той е "приятел на Бога", т.е. Човек, който не иска да опише същността на живота чрез съзерцание, а да покаже началото на едно ново направление на развитието чрез живия дух. Обясненията в книгата са различни указания, как се стига до този път. Постоянно се възвръща към основната мисъл: човек трябва да изхвърли от себе си всичко, което е свързано с онзи възглед, който го прави да се яви като отделна, особена личност. Тази мисъл изглежда се застъпва само относно моралния живот; обаче тя направо трябва да бъде пренесена и върху висшия живот на познанието. Човек трябва да унищожи в себе си това, което се явява като отделеност, като особеност: Тогава отделният живот престава да съществува; в нас прониква всемирният живот. Ние не можем да завладеем този всемирен живот, като го привличаме към нас. Той сам идва в нас, когато сме наложили мълчание на отделния живот в нас. Ние притежаваме всемирния живот най-малко именно тогава, когато разглеждаме нашето отделно съществуване така, като че в него вече се намира Цялото, Вселената. Това Цяло изгрява в отделното съществуване едва тогава, когато това отделно съществуване не претендира за себе си, че представлява нещо. Авторът на съчинението нарича това предявяване, това претендиране "предполагане".
към текста >>

Ние не можем да завладеем този всемирен живот, като го привличаме към нас.
Човек, който не иска да опише същността на живота чрез съзерцание, а да покаже началото на едно ново направление на развитието чрез живия дух. Обясненията в книгата са различни указания, как се стига до този път. Постоянно се възвръща към основната мисъл: човек трябва да изхвърли от себе си всичко, което е свързано с онзи възглед, който го прави да се яви като отделна, особена личност. Тази мисъл изглежда се застъпва само относно моралния живот; обаче тя направо трябва да бъде пренесена и върху висшия живот на познанието. Човек трябва да унищожи в себе си това, което се явява като отделеност, като особеност: Тогава отделният живот престава да съществува; в нас прониква всемирният живот. Ние не можем да завладеем този всемирен живот, като го привличаме към нас. Той сам идва в нас, когато сме наложили мълчание на отделния живот в нас. Ние притежаваме всемирния живот най-малко именно тогава, когато разглеждаме нашето отделно съществуване така, като че в него вече се намира Цялото, Вселената. Това Цяло изгрява в отделното съществуване едва тогава, когато това отделно съществуване не претендира за себе си, че представлява нещо. Авторът на съчинението нарича това предявяване, това претендиране "предполагане". Чрез "предполагането" Азът прави невъзможно влизането на Всемирния Аз в него.
към текста >>

Той сам идва в нас, когато сме наложили мълчание на отделния живот в нас.
Обясненията в книгата са различни указания, как се стига до този път. Постоянно се възвръща към основната мисъл: човек трябва да изхвърли от себе си всичко, което е свързано с онзи възглед, който го прави да се яви като отделна, особена личност. Тази мисъл изглежда се застъпва само относно моралния живот; обаче тя направо трябва да бъде пренесена и върху висшия живот на познанието. Човек трябва да унищожи в себе си това, което се явява като отделеност, като особеност: Тогава отделният живот престава да съществува; в нас прониква всемирният живот. Ние не можем да завладеем този всемирен живот, като го привличаме към нас. Той сам идва в нас, когато сме наложили мълчание на отделния живот в нас. Ние притежаваме всемирния живот най-малко именно тогава, когато разглеждаме нашето отделно съществуване така, като че в него вече се намира Цялото, Вселената. Това Цяло изгрява в отделното съществуване едва тогава, когато това отделно съществуване не претендира за себе си, че представлява нещо. Авторът на съчинението нарича това предявяване, това претендиране "предполагане". Чрез "предполагането" Азът прави невъзможно влизането на Всемирния Аз в него. Тогава Азът застава като част, като нещо несъвършено на мястото на Цялото, на Съвършеното.
към текста >>

Ние притежаваме всемирния живот най-малко именно тогава, когато разглеждаме нашето отделно съществуване така, като че в него вече се намира Цялото, Вселената.
Постоянно се възвръща към основната мисъл: човек трябва да изхвърли от себе си всичко, което е свързано с онзи възглед, който го прави да се яви като отделна, особена личност. Тази мисъл изглежда се застъпва само относно моралния живот; обаче тя направо трябва да бъде пренесена и върху висшия живот на познанието. Човек трябва да унищожи в себе си това, което се явява като отделеност, като особеност: Тогава отделният живот престава да съществува; в нас прониква всемирният живот. Ние не можем да завладеем този всемирен живот, като го привличаме към нас. Той сам идва в нас, когато сме наложили мълчание на отделния живот в нас. Ние притежаваме всемирния живот най-малко именно тогава, когато разглеждаме нашето отделно съществуване така, като че в него вече се намира Цялото, Вселената. Това Цяло изгрява в отделното съществуване едва тогава, когато това отделно съществуване не претендира за себе си, че представлява нещо. Авторът на съчинението нарича това предявяване, това претендиране "предполагане". Чрез "предполагането" Азът прави невъзможно влизането на Всемирния Аз в него. Тогава Азът застава като част, като нещо несъвършено на мястото на Цялото, на Съвършеното. "Съвършеното е едно същество, което обхваща и включва в себе си и в своята същност всички същества, и без което и вън от което не съществува никакво истинско същество и в което всички неща имат своята същност; защото то е същността на всички неща и в себе си е непроменимо и неподвижно и променя и движи всички други неща.
към текста >>

Ако гледа на своята азовост като на нещо подарено и ако я унищожи в себе си, тогава тя бива обхваната от потока на Всемирния живот, на Съвършенството.
Отговор: Затова се казва, че създанието трябва да бъде познато като създание." Това значи, че всяко създание трябва да бъде наблюдавано и считано като нещо създадено и сътворено, поради което е невъзможно да се познаем като Азовост и като Себичност. "защото в което създание трябва да бъде познато това съвършено, в него създадеността, сътвореността, азовостта, себичността и тем подобни трябва да се изгубят, да изчезнат, да се унищожат." /І.глава от Съчинението на Франкфуртиеца/. Следователно душата трябва да гледа в себе си и там тя намира своята азовост, своята себичност. Ако остане само тук, тя се отделя от Съвършеното. Ако гледа на своята азовост като на нещо подарено и ако я унищожи в себе си, тогава тя бива обхваната от потока на Всемирния живот, на Съвършенството. "когато създанието си приписва нещо добро, като същност, живот, знание, познание, могъщество, накратко всичко онова, което можем да наречем добро, и мисли, че тя е това или че то е нейно или и принадлежи или че е от нея: Колкото пъти това стане, тя се отклонява." "Сътворената душа на човека има две очи. Едното е възможността да вижда във вечността; другото, да вижда във времето и в създанието." "Следователно човекът би трябва да стои и да бъде свободен без самия себе се, т.е. Без себичност, без азовост, мое, на мене, мене и др. Подобни, сиреч би трябвало да търси и мисли себе си и своето толкова малко във всички неща, като че не би бил той; следователно би трябвало да счита себе си за толкова малко, като че не би съществувал и като че някой друг върши неговите дела"./15та глава/. И при автора на тези изречения трябва да държи сметка, че съдържанието на неговите представи, на което дава насока чрез своите по-висши идеи и чувства, е съдържание на един вярващ свещеник в смисъла на неговата епоха.
към текста >>

"когато създанието си приписва нещо добро, като същност, живот, знание, познание, могъщество, накратко всичко онова, което можем да наречем добро, и мисли, че тя е това или че то е нейно или и принадлежи или че е от нея: Колкото пъти това стане, тя се отклонява." "Сътворената душа на човека има две очи.
Това значи, че всяко създание трябва да бъде наблюдавано и считано като нещо създадено и сътворено, поради което е невъзможно да се познаем като Азовост и като Себичност. "защото в което създание трябва да бъде познато това съвършено, в него създадеността, сътвореността, азовостта, себичността и тем подобни трябва да се изгубят, да изчезнат, да се унищожат." /І.глава от Съчинението на Франкфуртиеца/. Следователно душата трябва да гледа в себе си и там тя намира своята азовост, своята себичност. Ако остане само тук, тя се отделя от Съвършеното. Ако гледа на своята азовост като на нещо подарено и ако я унищожи в себе си, тогава тя бива обхваната от потока на Всемирния живот, на Съвършенството. "когато създанието си приписва нещо добро, като същност, живот, знание, познание, могъщество, накратко всичко онова, което можем да наречем добро, и мисли, че тя е това или че то е нейно или и принадлежи или че е от нея: Колкото пъти това стане, тя се отклонява." "Сътворената душа на човека има две очи. Едното е възможността да вижда във вечността; другото, да вижда във времето и в създанието." "Следователно човекът би трябва да стои и да бъде свободен без самия себе се, т.е. Без себичност, без азовост, мое, на мене, мене и др. Подобни, сиреч би трябвало да търси и мисли себе си и своето толкова малко във всички неща, като че не би бил той; следователно би трябвало да счита себе си за толкова малко, като че не би съществувал и като че някой друг върши неговите дела"./15та глава/. И при автора на тези изречения трябва да държи сметка, че съдържанието на неговите представи, на което дава насока чрез своите по-висши идеи и чувства, е съдържание на един вярващ свещеник в смисъла на неговата епоха. Тук не става въпрос за това съдържание на представите, а за насоката, не за мислите, а за духовната особеност.
към текста >>

Тяхното чувство е привлечено от нещо инстинктивно в онази посока, където чувствата на Екхарт и на Таулер са доведени чрез един по-висш живот на представите.
с неговата себичност." /24та глава/. От един възглед относно неговия "Аз", който му представя този Аз като негова същност, човекът се издига до един такъв, който му по казва този Аз само като орган, в който действа Мировото същество. В кръга на представите изложени в посоченото съчинение това означава: "Когато човек може да стигне дотам, че да чувства себе си принадлежащ на Бога, както ръката принадлежи на човека, той трябва да се задоволи с това и да не търси по-нататък." /54та глава/. Това не ще означава, че човек трябва да спре в определена точка на неговото развитие, но, когато е стигнал толкова далеч, той не трябва по-нататък, в смисъла на горните думи, да прави изследвания относно значението на ръката, а да използва ръката, за да служи тя на тялото, на което принадлежи. Майнрих Сузо и Йоханес Руисбрьок притежаваха едно устройство на Духа, което бихме могли да наречем гениалност на сърцето. Тяхното чувство е привлечено от нещо инстинктивно в онази посока, където чувствата на Екхарт и на Таулер са доведени чрез един по-висш живот на представите. Пламенно се обръща сърцето на Сузо към едно Първично същество, което обгръща както отделния човек така и целия свят и в което, забравяйки себе си, той иска да се влее, както капка вода във великия океан. Той говори за този свой копнеж към Всемирното същество не като за нещо, което иска да обгърне с мисли; той говори като за едно естествено влечение, което опиянява неговата душа за унищожаване на нейното отделно съществуване и за възкръсването и във всемирната дейност на безграничното същество. "Обърни твоя поглед към съществото в неговата чиста невинност, като оставиш да отпадне това отделно и частично същество. Приеми в себе си само битието, което е непримесено с не-битие; защото всяко не-битие отрича всяко битие; същото прави и битието, което отрича всяко небитие. Едно нещо, което още трябва да става или е станало, е лишено сега от същност на настоящето.
към текста >>

Ето аз съм, милостивата мъдрост, която е разтворила широка пропастта на бездънната милост, скрита за всички светии, за да приема с благост тебе и всички чисти сърца; аз съм благата, вечна мъдрост, която бях бедна и клета, за да те доведа отново до твоето достойнство; която понесе горчивата смърт, за да ти дам отново живот!
За това ясно говори фактът, как за него съдържанието на християнското учение става вътрешно изживяване, как неговото отношение към Христа се превръща в отношение на неговия дух към вечната Истина по чисто идейно-духовен начин. Той е съчинил една "Книжка за вечната мъдрост". В тази книжка той оставя "вечната мъдрост" да говори на нейния "служител", т.е. на самия него: "Не ме ли познаваш? Как си паднал така дълбоко, или от дълбоката душевна мъка е изчезнал разума у тебе, мое нежно дете? Ето аз съм, милостивата мъдрост, която е разтворила широка пропастта на бездънната милост, скрита за всички светии, за да приема с благост тебе и всички чисти сърца; аз съм благата, вечна мъдрост, която бях бедна и клета, за да те доведа отново до твоето достойнство; която понесе горчивата смърт, за да ти дам отново живот! Ето ме бледа и окървавена и любвеобилна, както стоях на високата бесилка на кръста, между строгия съд на отца и тебе. Аз съм твоят брат; погледни, аз съм, твоят съпруг! Аз забравих всичко, което си извършил някога срещу мене, като че никога не е било, понеже сега изцяло се връщаш към мене и не се разделяш вече от мене." Всичко телесно-временно в християнските представи за света е за Сузо, както се вижда, превърнато в един духовно-идеален процес във вътрешността на неговата душа. От някои глави на споменатия животопис на Сузо би могло да изглежда, че той се е оставил ръководен не само чрез деятелността на своята собствена духовна сила, а чрез външно откровение, чрез духовни видения. Но и по този въпрос той изказва много ясно своето мнение.
към текста >>

От някои глави на споменатия животопис на Сузо би могло да изглежда, че той се е оставил ръководен не само чрез деятелността на своята собствена духовна сила, а чрез външно откровение, чрез духовни видения.
Как си паднал така дълбоко, или от дълбоката душевна мъка е изчезнал разума у тебе, мое нежно дете? Ето аз съм, милостивата мъдрост, която е разтворила широка пропастта на бездънната милост, скрита за всички светии, за да приема с благост тебе и всички чисти сърца; аз съм благата, вечна мъдрост, която бях бедна и клета, за да те доведа отново до твоето достойнство; която понесе горчивата смърт, за да ти дам отново живот! Ето ме бледа и окървавена и любвеобилна, както стоях на високата бесилка на кръста, между строгия съд на отца и тебе. Аз съм твоят брат; погледни, аз съм, твоят съпруг! Аз забравих всичко, което си извършил някога срещу мене, като че никога не е било, понеже сега изцяло се връщаш към мене и не се разделяш вече от мене." Всичко телесно-временно в християнските представи за света е за Сузо, както се вижда, превърнато в един духовно-идеален процес във вътрешността на неговата душа. От някои глави на споменатия животопис на Сузо би могло да изглежда, че той се е оставил ръководен не само чрез деятелността на своята собствена духовна сила, а чрез външно откровение, чрез духовни видения. Но и по този въпрос той изказва много ясно своето мнение. До истината се стига само чрез разумността, а не чрез някакво откровение. "Искам да ти кажа също..... Разликата между чистата истина и съмнителните видения в материя на познанието. Без никакво съмнение, едно непосредствено виждане на чистата божественост, това е чиста и абсолютна истина; а всяко видение, колкото повече то е разумно и безобразно и колкото повече е подобно на чистото виждане, толкова то е по-благоприятно." Също и Майстер Екхарт не остава никакво съмнение, че той отхвърля възгледа,който иска да вижда духовното в телесно-пространствени образи, които могат да се въз приемат като сетивни. Следователно духове от рода на Екхарт и Сузо са противници на едно схващане, каквото бе проявено в развилия се през 19-ия век спиритизъм.
към текста >>

Руисбрьок има предвид душевния живот, който се вживява в неговия Бог; а Герсон само такъв душевен живот, който иска да люби Бога, когото никога не може да изживее в самия себе си.
За Герсон мистиката не беше нищо друго, освен човек да има едно топло чувство за всичко, което се изявява в това съдържание на учението. За Руисбрьок мистиката беше една вяра, че всяко съдържание на учението също се ражда в душата. Ето защо Герсон укорява Руисбрьок, че той си въобразява, да притежава не само способността да вижда с яснота Всемирното същество, но че в самото това виждане се изразява една дейност на Всемирното същество. Руисбрьок не можеше да бъде разбран от Герсон. Двамата говореха за съвършено различни неща. Руисбрьок има предвид душевния живот, който се вживява в неговия Бог; а Герсон само такъв душевен живот, който иска да люби Бога, когото никога не може да изживее в самия себе си. Както и мнозина други, Герсон се бореше срещу нещо, което му беше съвършено чуждо, защото не можеше да го обхване с опитността*/*В моите трудове ще се намери, че аз говоря върху "мистиката" по различни начини. Привидното противоречие, което някои личности искат да видят в това, е изяснено в забележките към новото издание на моята книга "Теория на познанието в Гьотевия светоглед", стр.110/.
към текста >>

11. АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Агрипа от Нетесхайм е водил един твърде променлив живот.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ Хайнрих Корнелиус Агрипа от Нетесхайм /1487 до 1535 г./ и Теофраст Парацелзий /1493 до 1541 г./ са вървели по пътя, посочен от начина на мислене застъпен от Николай от Куза. Те се задълбочават в природата и се стремят да изследват нейните закони със всички средства, които тяхната епоха им предлага, а именно колкото е възможно по-всестранно. В това природознание те виждат същевременно истинската основа за всяко висше познание. Те се стремят да развият това висше познание от самото природознание, като работят това природознание да се новороди в духа. Агрипа от Нетесхайм е водил един твърде променлив живот. Той произхожда от един благороден род и се е родил в Кьолн. Следва от рано медицина и право и се стреми да си изясни природните явления по начина, който е бил приет тогава сред определени кръгове и общества, а също и от отделни изследователи, които са държали грижливо в тайна това, което познанието на природата им откривало. За тази цел той многократно ходи в Париж, в Италия и Англия и посещава също знаменития абат Тритем от Шпонхайм във Вюрцбург. Преподавал е през различни времена в различните научни институции и тук и там е влизал в служба на богатите и благородниците, на разположение на които е поставял своите държавнически и естественонаучни сръчности. Въпреки че неговите биографи описват услугите, които е правил, като не винаги безупречни, въпреки твърдението, че е печелил пари, като е претендирал че владее тайни изкуства и чрез тях може да достави печалби и предимства на хората, на всичко това се противопоставя неговият явен и неуморим стремеж да усвои знанието на своята епоха по честен начин и да задълбочи това знание в смисъла на едно по-висше познание на света.
към текста >>

Такава несправедливост върши към него Мориц Кериер, когато макар и не в зложелателен смисъл казва: "Агрипа изброява много неща, които принадлежат на Слънцето, на Луната, на планетите или неподвижните звезди и се влияят от тях; например сродни със слънцето са огънят, кръвта, лавровото дърво, златото, хризолитът; те предават дарове на слънцето; смелост, веселост, светлина.... Животните имат едно естествено чувство, който се приближава до духа на предсказването до по-висока степен отколкото човешкия ум..... Хората могат да бъдат обвързани за любов, за омраза, болест и здраве.
На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата. Както виждат да летят облаците във въздуха, така те биха искали да виждат, че летят и духовете. Агрипа от Нетесхайм води борба за една истинска естествена наука, която не иска да обяснява природните явления чрез духовни същества, които бродят в сетивния свят, но която иска да вижда в природата само природни явления, а в духа духовни явления. Естествено Агрипа ще бъде съвсем криво разбран, ако се сравни неговата естествена наука с тази на следващите векове, която разполага със съвършено други опитности. При такова едно сравнение лесно може да изглежда, че това, което почива само на природни отношения или на лъжлива опитност, той го свързва направо с действия на духове. Такава несправедливост върши към него Мориц Кериер, когато макар и не в зложелателен смисъл казва: "Агрипа изброява много неща, които принадлежат на Слънцето, на Луната, на планетите или неподвижните звезди и се влияят от тях; например сродни със слънцето са огънят, кръвта, лавровото дърво, златото, хризолитът; те предават дарове на слънцето; смелост, веселост, светлина.... Животните имат едно естествено чувство, който се приближава до духа на предсказването до по-висока степен отколкото човешкия ум..... Хората могат да бъдат обвързани за любов, за омраза, болест и здраве. Така могат да бъдат обвързани крадци, за да не крадат някъде, търговци, за да не търгуват, кораби, мелници, за да не вървят, светкавици, за да не удрят. Това става чрез питиета, мехлеми, образи, пръстени, заклинания; кръвта на хиените е подходяща за подобно използване, всичко това напомня за шекспировия казан на магьосниците. "Не, то напомня за подобно нещо, когато правилно разберем Агрипа. Естествено той е вярвал в неща, в които хората от неговата епоха не можели да се съмняват. Но ние също вършим това днес по отношение на това, което днес важи като "факти".
към текста >>

По-нататък доказателство за това е неговото съчинение "Върху тщеславието на науките", в което с огорчение говори за научния и останалия живот на неговата епоха.
Но ако от текста се изхвърлят някои думи и букви, тогава както е отбелязал Волфганг Ернст Хайдел през 1676 година остават букви, които съчетани в думи описват само природни процеси. /Например в един случай в една заклинателна формула е достатъчно да се изхвърлят първата и последната дума, след това от останалите да се зачеркнат втората, четвъртата, шестата и т.н. От останалите думи отново трябва да се зачеркнат първата, третата, петата и т.н. Това, което остава тогава, да се съчетае в думи: Заклинателната формула се превръща в едно чисто съобщение за природни факти./ Колко трудно е било на Агрипа да се освободи сам от предразсъдъците на своята епоха и да се издигне до един чист възглед, доказателство за това е фактът, че той издаде написаната от него още през 1510 година "Тайна философия" едва през 1531 година, защото я считаше за незряла. По-нататък доказателство за това е неговото съчинение "Върху тщеславието на науките", в което с огорчение говори за научния и останалия живот на неговата епоха. Там той много ясно казва, че много трудно се е освободил от заблуждението на онези, които виждат във външни събития непосредствено духовни процеси, във външни факти пророчески указания за бъдещето и т.н. През три степени се издига Агрипа до висшето познание. Като първа степен той счита света, както той е даден за сетивата с неговите вещества, неговите физически, химически и други сили. Той нарича елементарна природа, доколкото тя е разглеждана на тази степен. На втората степен човек разглежда света като цяло в неговите природни съотношения, как той подрежда своите неща според мярка, число, тегло, хармония и пр.
към текста >>

Той може да каже за себе си: "Аз се отдадох на изкуството поставяйки в опасност своя живот и не се срамувах да се уча от скитниците, палачите и бръснарите.
Той навсякъде иска да стигне до основите на природознанието, за да се издигне чрез собствената сила до най-висшите области на познанието. Като лекар той не иска, както неговите съвременници, да приеме просто това, което са твърдели считаните за авторитети древни изследователи, като Гален, или Авицена; Той иска сам да чете направо в книгата на природата. "Лекарят трябва да мине през изпита на природата, която е светът; и цялото нейно начало. И това, което природата го учи, него трябва да вложи той в своята мъдрост, но да не търси нищо в своята мъдрост, а само в светлината на природата." Той от нищо не се плаши, за да познае действията на природата във всички направления. За тази цел прави пътешествия в Швеция, Унгария, Испания, Португалия и на Изток. Той може да каже за себе си: "Аз се отдадох на изкуството поставяйки в опасност своя живот и не се срамувах да се уча от скитниците, палачите и бръснарите. Моето учение бе подложено на изпит по-строго отколкото среброто и бедността, страха, войните и неволите." Това, което съществува като предание на древните авторитети, няма за него никаква стоиност; защото вярва, че може да стигне до истинския възглед само тогава, когато сам изживее издигането от естественото знание до най-висшето познание. Това самоизпитване поставя в неговата уста гордото изречение: "Който търси истината, трябва да дойде в моето царство..... И да ме следва; а не аз вас, Авицена, Разес, Гален, Месур! След мене, а не аз след вас, вие от Париж, вие от Монтпелие, вие от Бавария, вие от Майсен, вие от Кьолн, вие от Виена и всичко, което се намира край Дунав и Рейн; вие острови в морето, ти Италия, ти Атина, ти Гърция, ти арабино, ти израелитино; след мене, а не аз след вас! Мое е царството! "
към текста >>

Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание.
Парацелзий нарича първия член на човешката природа елементарно тяло; вторият член той нарича етерно-небесно или "астрално тяло", а третия член душа. Следователно в "астралните" явления Парацелзий вижда една междинна степен между телесните и същинските душевни явления. Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност. Най-простото явление на тази област ние имаме в света на сънищата. Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата. Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание. С тази област са свързани всички явления, които принадлежат на областта на хипнотизма и внушението. При внушението ние можем да видим едно въздействие от човек на човек, което сочи към една връзка на съществата в природата забулена чрез по-висшата дейност на духа. От тук се разкрива една възможност да разберем това, което Парацелзий нарича "астрално" тяло. То е сбор от онези природни действия, под чието влияние ние се намираме и можем да се намираме при особени обстоятелства; тези действия излизат от нас, без душата да знае за това; те не влизат в обсега на понятието на чисто физическите явления. Че в тази област Парацелзий изброява факта, върху които ние се съмняваме, това се дължи на едно гледище, което аз вече споменах и което не ще разгледаме тук.
към текста >>

Парацелзий нарича органическата закономерност "археус" или "спиритус вите" /"дух на живота"/; органическото се издига до явленията подобни на духовното, които не са още дух.
На основата на тези възгледи Парацелзий разделя човешката природа на седем члена. Това са същите членове, които срещаме у древните египтяни, у неоплатониците и в Кабалата. Човекът е първо едно физическо-телесно същество, следователно подложено на същите закони, на които е подчинено всяко тяло. В това отношение той е едно чисто елементарно тяло. Чисто телесно-физическите закони са организирани в органически жизнен процес. Парацелзий нарича органическата закономерност "археус" или "спиритус вите" /"дух на живота"/; органическото се издига до явленията подобни на духовното, които не са още дух. Това са "астралните" явления. От "астралните" процеси възникват функциите на "животинския дух". Човекът е сетивно същество. Той свързва смислено сетивните впечатления чрез своя ум. Следователно в него оживява "Разсъдъчната душа".
към текста >>

От "астралните" процеси възникват функциите на "животинския дух".
Човекът е първо едно физическо-телесно същество, следователно подложено на същите закони, на които е подчинено всяко тяло. В това отношение той е едно чисто елементарно тяло. Чисто телесно-физическите закони са организирани в органически жизнен процес. Парацелзий нарича органическата закономерност "археус" или "спиритус вите" /"дух на живота"/; органическото се издига до явленията подобни на духовното, които не са още дух. Това са "астралните" явления. От "астралните" процеси възникват функциите на "животинския дух". Човекът е сетивно същество. Той свързва смислено сетивните впечатления чрез своя ум. Следователно в него оживява "Разсъдъчната душа". Той се вглъбява в своите собствени духовни произведения, научава се да познава духа като дух. Така той се е издигнал до степента на "Духовната душа".
към текста >>

Също така живот има не само в това, което се движи, каквито са хората, животните, червеите на земята, птиците на небето и рибите във водата, но и всяка телесна и веществена вещ." Но с такива изказвания Парацелзий иска само да предварди от повърхностното разглеждане на природата, което само с няколко "бедни" понятия/ Гьоте сполучливо казва "с няколко забити като колове понятия"/ иска да изчерпи същността на нещата.
На тази степен още не съществува един "Дух" във физическия смисъл. Този "Дух" не е никаква фактическа основа на природния процес, а един фактически резултат на този процес. Този Дух не създава природата, а се развива от нея. Някои думи на Парацелзий могат да бъдат изтълкувани в обратен смисъл. Така когато казва: "Няма нищо телесно, което да не съдържа в себе си един дух, който се крие и живее в него. Също така живот има не само в това, което се движи, каквито са хората, животните, червеите на земята, птиците на небето и рибите във водата, но и всяка телесна и веществена вещ." Но с такива изказвания Парацелзий иска само да предварди от повърхностното разглеждане на природата, което само с няколко "бедни" понятия/ Гьоте сполучливо казва "с няколко забити като колове понятия"/ иска да изчерпи същността на нещата. Той не иска да вложи в нещата една измислена същност, а да постави в движение всички способности на човека, за да извлече това, което фактически се намира в нещата. Става въпрос, да не се оставим да бъдем заблудени от това, че Парацелзий се изразява в духа на своята епоха. Касае се напротив да познаем, какви неща има той предвид, когато, наблюдавайки природата, изказва своите идеи в изразните форми на своята епоха. Например той приписва на човека два вида плът, следователно два вида телесно устройство. "Плътта трябва да бъде разбрана така, че тя е от два вида, а именно плътта, която произхожда от Адама и плътта, която не е от Адама.
към текста >>

Той е бил "груба плът" както животното, плът, която "може да бъде свързана и хваната, както дървото и камъкът".
Другата плът не е от Адама, тя е една тънка плът и не може да бъде връзвана и хващана, защото не е направена от пръст." Що е плътта, която е от Адама? Тя е всичко онова, което човекът е приел чрез своето естествено развитие, следователно, която той е наследил. Към това се прибавя и онова, което човекът е добил в общението с окръжаващия свят в течение на времената. Съвременните естественонаучни представи за наследените и добити чрез приспособяване качества се отделят от цитираните мисли на Парацелзий. "По-тънката плът", която прави човека способен за духовна работа, не е съществувало от самото начало в човека. Той е бил "груба плът" както животното, плът, която "може да бъде свързана и хваната, както дървото и камъкът". Следователно в естественонаучен смисъл и душата е едно придобито качество /свойство/ на "грубата плът". Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато говори за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама". Естествено чрез такова разглеждане на нещата съвсем не трябва да се заличава разликата между един естественик от 16-ия век и един такъв от 19-ия век. Едва този последен век беше в състояние да вижда в пълен научен смисъл явленията на живите същества в такава връзка, че тяхното естествено родство и фактически произход изпъкват пред погледа чак до човека. Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа.
към текста >>

Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато говори за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама".
Към това се прибавя и онова, което човекът е добил в общението с окръжаващия свят в течение на времената. Съвременните естественонаучни представи за наследените и добити чрез приспособяване качества се отделят от цитираните мисли на Парацелзий. "По-тънката плът", която прави човека способен за духовна работа, не е съществувало от самото начало в човека. Той е бил "груба плът" както животното, плът, която "може да бъде свързана и хваната, както дървото и камъкът". Следователно в естественонаучен смисъл и душата е едно придобито качество /свойство/ на "грубата плът". Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато говори за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама". Естествено чрез такова разглеждане на нещата съвсем не трябва да се заличава разликата между един естественик от 16-ия век и един такъв от 19-ия век. Едва този последен век беше в състояние да вижда в пълен научен смисъл явленията на живите същества в такава връзка, че тяхното естествено родство и фактически произход изпъкват пред погледа чак до човека. Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа. На самата природа се предоставя да обясни своите творения; а духът може да се вглъби в себе се там, където той единствено може да бъде намерен, във вътрешността на човека. Обаче, въпреки че в известен смисъл Парацелзий мисли напълно в духа на своето време, той все пак е схванал по един дълбокомислен начин отношението на човека към природата по отношение на развитието, ставането.
към текста >>

Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа.
Той е бил "груба плът" както животното, плът, която "може да бъде свързана и хваната, както дървото и камъкът". Следователно в естественонаучен смисъл и душата е едно придобито качество /свойство/ на "грубата плът". Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато говори за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама". Естествено чрез такова разглеждане на нещата съвсем не трябва да се заличава разликата между един естественик от 16-ия век и един такъв от 19-ия век. Едва този последен век беше в състояние да вижда в пълен научен смисъл явленията на живите същества в такава връзка, че тяхното естествено родство и фактически произход изпъкват пред погледа чак до човека. Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа. На самата природа се предоставя да обясни своите творения; а духът може да се вглъби в себе се там, където той единствено може да бъде намерен, във вътрешността на човека. Обаче, въпреки че в известен смисъл Парацелзий мисли напълно в духа на своето време, той все пак е схванал по един дълбокомислен начин отношението на човека към природата по отношение на развитието, ставането. Той не виждаше в Първичното същество на света нещо, което съществува някъде като нещо завършено, а схващаше Божественото в ставане, в развитие. Благодарение на това той можа да припише на човека действително една самотворческа дейност. Ако Първичното Божествено същество съществуваше веднъж за винаги, тогава не може да става дума за едно истинско творчество на човека.
към текста >>

Не съществува никакъв "дух на природата", който да може да изрази по-възвишени истини, отколкото сами те велики творения на природата, когато нашата душа се свърже с любов с тази природа и в интимно общение с нея слуша нейните тайни.
Нещо остава като остатък: Нещо се разтваря или изгаря. За не го остатъкът е сол, разтворимото /течното/ е живак; това, което изгаря, то се нарича сяра. Който не вижда по-далече от подобни природни процеси, с него те могат да оставят студен като материални-бездушни неща; който иска на всяка цена да обхване духа със сетивата, той ще насели тези процеси с всички възможни душевни същества. Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин загадката на съществуването. Това, което тези природни процеси имат да разкрият чрез своята сетивна действителност от душата на човека, за онзи, който се стреми към висшето познание, то стои по-високо отколкото всички свръхестествени чудеса, които човек може да измисли или да направи да му се изявят относно техния пред полагаем "Дух". Не съществува никакъв "дух на природата", който да може да изрази по-възвишени истини, отколкото сами те велики творения на природата, когато нашата душа се свърже с любов с тази природа и в интимно общение с нея слуша нейните тайни. Такава любов, такова приятелство търсеше Парацелзий с природата.
към текста >>

12. ЕПИЛОГ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

/виж стр.2 в настоящия труд и раздел върху Фихте в моята книга: "Възгледи върху света и живота в 19-ия век", излязла в ново издание под заглавие "Загадките на философията".
"Въпросът на въпросите", този за естествения произход на човека, получи своя отговор през 19-ия век. Намериха се също така разрешение и други свързани с него въпроси в областта на природните процеси. Днес ние разбираме, че не е необходимо да излезем вън от областта на фактите и на сетивните явления, когато искаме да разберем по чисто естествен начин различните степени на съществата в тяхното развитие чак до човека. Също и в същността на човешкия "Аз" Й. Г. Фихте хвърля светлина и показа на човешката душа, къде тя трябва да търси себе си и що е тя. /виж стр.2 в настоящия труд и раздел върху Фихте в моята книга: "Възгледи върху света и живота в 19-ия век", излязла в ново издание под заглавие "Загадките на философията". Издателство Бъдещият ден, Щутгарт/. Хегел разпростря царството на мисълта върху всички области на битието и се опита да обхване с мисълта както външното сетивно природно битие така и най-висшите творения на човешкия дух. /виж моето изложение върху Хегел в "Загадките на философията", т.І/. Как изглеждат духовете, чиито мисли бяха проследени в настоящия труд, в светлината на светогледа, който се основава на научните постижения, добити през епохата следваща тяхната? Те още са вярвали в едно "свръхестествено" сътворение на света.
към текста >>

Те биха разбрали, че при раждането на духа в организма не е царувала една "мисъл на сътворението", както такава една мисъл не е направила маймуната да произлезе от двуутробните животни.
Само Библията им разказваше по свой начин за такива процеси. Ето защо, доколкото им е било възможно, те са търсили Духа там, където той единствено може да бъде намерен: Във вътрешността на човека. Днес те биха разполагали със съвършено други средства отколкото през тяхната епоха, за да покажат, че един съществуващ в достъпна за сетивната форма дух може да бъде намерен само в човека. Днес те без колебание се съгласили с онези, които търсят духа като факт не в корена на природата, а в нейния плод. Те биха допуснали, че духът в сетивно тяло е резултат на развитието, и че подобен дух не може и не трябва да се търси на по-ниските степени на развитието. Те биха разбрали, че при раждането на духа в организма не е царувала една "мисъл на сътворението", както такава една мисъл не е направила маймуната да произлезе от двуутробните животни. Нашето съвремие не може да говори върху фактите на природата така, както Яков Бьоме е говорил върху тях. Но и в това наше съвремие съществува едно гледище, което сближава възгледа на Яков Бьоме с един светоглед основан на модерната естествена наука. Не е нужно човек да изгуби духа, когато в природата той намира само природни неща. Обаче днес мнозина мислят, че би трябвало да изпаднат в един плитък и прозрачен материализъм, ако просто приемат намерените от естествената наука "факти". Аз самият стоя изцяло на почвата на тази естествена наука.
към текста >>

Аз чувствам нещо по-възвишено, по-величествено, когато оставам да действат върху мене откровенията на "Естествената история на сътворението", отколкото когато ми се предлагат свръхестествените разкази с чудеса на религиозни вероизповедания.
Но и в това наше съвремие съществува едно гледище, което сближава възгледа на Яков Бьоме с един светоглед основан на модерната естествена наука. Не е нужно човек да изгуби духа, когато в природата той намира само природни неща. Обаче днес мнозина мислят, че би трябвало да изпаднат в един плитък и прозрачен материализъм, ако просто приемат намерените от естествената наука "факти". Аз самият стоя изцяло на почвата на тази естествена наука. Имам непоколебимо чувство, че при едно разглеждане на природата, каквото е това на Ернст Хекел, само онзи може да изпадне в плиткост, който пристъпва към него с плиткоумни мисли. Аз чувствам нещо по-възвишено, по-величествено, когато оставам да действат върху мене откровенията на "Естествената история на сътворението", отколкото когато ми се предлагат свръхестествените разкази с чудеса на религиозни вероизповедания. Не познавам в нито една "свещена" книга нещо, което да ми разказва толкова възвишени неща, както "прозаичният" факт, че всеки човешки зародиш повтаря в утробата на майката поред и накратко онези форми на животните, през които са минали неговите животински прадеди. Ако изпълним душата си с величието на фактите, които нашите сетива виждат, тогава малко ще ни остане за "чудесата", които не се намират в кръга на природата. Когато изживяваме духа в нас, тогава ние не се нуждаем от никакъв такъв дух вън в природата. В моята книга "Философия на свободата" аз описах моя светоглед, според който духът не е прогонен от природата поради това, че човек гледа на природата така, както са гледали Дарвин и Хекел. За мене едно растение, едно животно не добиват нищо, когато ги населяваме с души, за които моите сетива не ми дават никакви сведения.
към текста >>

Не познавам в нито една "свещена" книга нещо, което да ми разказва толкова възвишени неща, както "прозаичният" факт, че всеки човешки зародиш повтаря в утробата на майката поред и накратко онези форми на животните, през които са минали неговите животински прадеди.
Не е нужно човек да изгуби духа, когато в природата той намира само природни неща. Обаче днес мнозина мислят, че би трябвало да изпаднат в един плитък и прозрачен материализъм, ако просто приемат намерените от естествената наука "факти". Аз самият стоя изцяло на почвата на тази естествена наука. Имам непоколебимо чувство, че при едно разглеждане на природата, каквото е това на Ернст Хекел, само онзи може да изпадне в плиткост, който пристъпва към него с плиткоумни мисли. Аз чувствам нещо по-възвишено, по-величествено, когато оставам да действат върху мене откровенията на "Естествената история на сътворението", отколкото когато ми се предлагат свръхестествените разкази с чудеса на религиозни вероизповедания. Не познавам в нито една "свещена" книга нещо, което да ми разказва толкова възвишени неща, както "прозаичният" факт, че всеки човешки зародиш повтаря в утробата на майката поред и накратко онези форми на животните, през които са минали неговите животински прадеди. Ако изпълним душата си с величието на фактите, които нашите сетива виждат, тогава малко ще ни остане за "чудесата", които не се намират в кръга на природата. Когато изживяваме духа в нас, тогава ние не се нуждаем от никакъв такъв дух вън в природата. В моята книга "Философия на свободата" аз описах моя светоглед, според който духът не е прогонен от природата поради това, че човек гледа на природата така, както са гледали Дарвин и Хекел. За мене едно растение, едно животно не добиват нищо, когато ги населяваме с души, за които моите сетива не ми дават никакви сведения. Аз не търся във външния свят една "по-дълбока", "душевна" същност на нещата, даже не предполагам една такава, защото вярвам, че познанието, което проблясва в моята вътрешност, ме предпазва от това.
към текста >>

За мене едно растение, едно животно не добиват нищо, когато ги населяваме с души, за които моите сетива не ми дават никакви сведения.
Аз чувствам нещо по-възвишено, по-величествено, когато оставам да действат върху мене откровенията на "Естествената история на сътворението", отколкото когато ми се предлагат свръхестествените разкази с чудеса на религиозни вероизповедания. Не познавам в нито една "свещена" книга нещо, което да ми разказва толкова възвишени неща, както "прозаичният" факт, че всеки човешки зародиш повтаря в утробата на майката поред и накратко онези форми на животните, през които са минали неговите животински прадеди. Ако изпълним душата си с величието на фактите, които нашите сетива виждат, тогава малко ще ни остане за "чудесата", които не се намират в кръга на природата. Когато изживяваме духа в нас, тогава ние не се нуждаем от никакъв такъв дух вън в природата. В моята книга "Философия на свободата" аз описах моя светоглед, според който духът не е прогонен от природата поради това, че човек гледа на природата така, както са гледали Дарвин и Хекел. За мене едно растение, едно животно не добиват нищо, когато ги населяваме с души, за които моите сетива не ми дават никакви сведения. Аз не търся във външния свят една "по-дълбока", "душевна" същност на нещата, даже не предполагам една такава, защото вярвам, че познанието, което проблясва в моята вътрешност, ме предпазва от това. Аз вярвам, че нещата на сетивния свят са именно такива, каквито те ни се представят, защото виждам, че едно истинско себепознание ме довежда дотам, да не търся в природата нищо, освен природни процеси. Аз не търся никакъв божествен Дух в природата, защото вярвам, че долавям в себе си същността на човешкия дух. Аз спокойно признавам моя произход от животните, защото там, от където произхождат моите прадеди-животни, не може да действа никакъв душевноподобен дух. Аз мога да се съглася с Ернст Хекел, когато той предпочита "вечния покой на гроба" пред едно такова безсмъртие, каквото учат някои религии /виж книгата на Хекел "Мировите загадки", стр.239/.
към текста >>

Аз спокойно признавам моя произход от животните, защото там, от където произхождат моите прадеди-животни, не може да действа никакъв душевноподобен дух.
В моята книга "Философия на свободата" аз описах моя светоглед, според който духът не е прогонен от природата поради това, че човек гледа на природата така, както са гледали Дарвин и Хекел. За мене едно растение, едно животно не добиват нищо, когато ги населяваме с души, за които моите сетива не ми дават никакви сведения. Аз не търся във външния свят една "по-дълбока", "душевна" същност на нещата, даже не предполагам една такава, защото вярвам, че познанието, което проблясва в моята вътрешност, ме предпазва от това. Аз вярвам, че нещата на сетивния свят са именно такива, каквито те ни се представят, защото виждам, че едно истинско себепознание ме довежда дотам, да не търся в природата нищо, освен природни процеси. Аз не търся никакъв божествен Дух в природата, защото вярвам, че долавям в себе си същността на човешкия дух. Аз спокойно признавам моя произход от животните, защото там, от където произхождат моите прадеди-животни, не може да действа никакъв душевноподобен дух. Аз мога да се съглася с Ернст Хекел, когато той предпочита "вечния покой на гроба" пред едно такова безсмъртие, каквото учат някои религии /виж книгата на Хекел "Мировите загадки", стр.239/. Защото когато тези религии говорят за една душа, която продължава да живее и след физическата смърт подобно на едно сетивно същество, аз намирам, че това е едно принизяване на Духа, един отвратителен грях против този Дух. Аз чувам еди остър дисонанс, когато естествено-научните факти от описанието на Хекел се сблъскват с "религиозността" във вярванията на някои съвременници. Обаче от религиозните вярвания, които не са в хармония с природните факти, аз не долавям нищо от онова висше религиозно чувство, което намирам у Яков Бьоме и Ангелус Силезиус. Напротив, това висше религиозно чувство е в пълна хармония с действието на природните неща.
към текста >>

13. МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Как са задоволявали своите духовни потребности онези хора от древните култури, които са търсели един по-дълбок религиозен и познавателен живот от този, който народните религии можеха да им предложат?
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ Как са задоволявали своите духовни потребности онези хора от древните култури, които са търсели един по-дълбок религиозен и познавателен живот от този, който народните религии можеха да им предложат? Едно тайнствено було покрива пътя, по който те са постигали това. Когато проследяваме как са били задоволявани такива потребности, ние навлизаме в мрака на пълни със загадъчност култове. Всяка личност, която намира едно подобно задоволяване, се изтръгва за известно време от нашето наблюдение. Ние виждаме как първоначално народните религии не могат да и дадат това, което нейното сърце търси. Тя признава Боговете, но тя знае, че в обикновените възгледи за Боговете не се разкриват загадките на съществуванието.
към текста >>

Когато отново се връща към светлината на деня, пред нас стои една друга, напълно преобразена личност, една личност, която не намира достатъчно възвишени думи, за да изрази какво голямо значение е имало за нея това, което е изживяла.
Тя търси една мъдрост, която е грижливо пазена от общността на жреците-мъдреци. Тя търси убежище за своята душа именно всред мъдреците. Ако мъдреците намерят, че личността е достатъчно узряла, тя подлежи на обучение в места, недостъпни за погледите на външни хора, и бива издигната от степен на степен до едно висше знание. Това, което става сега в нея, е скрито за непосветените. За известно време тя като че ли е напълно изтръгната от земния свят и пренесена в една тайнствена област. Когато отново се връща към светлината на деня, пред нас стои една друга, напълно преобразена личност, една личност, която не намира достатъчно възвишени думи, за да изрази какво голямо значение е имало за нея това, което е изживяла. Пред себе си тя се явява не само образно, но в смисъла на най-висшата действителност, като преминала през смъртта и пробудена за един по-висш живот. Тя знае, че никой не може да разбере нейните думи, ако сам не е изпитал нещо подобно. Така стояха нещата с онези, които бяха посвещавани в Мистериите, в съдържанието на онази пълна с тайнственост мъдрост, която оставаше скрита от тълпата и хвърляше светлина върху най-висшите загадки. Наред с народната религия съществуваше тази тайна религия на избраните. За нашия поглед нейният произход се губи в мрака на историята.
към текста >>

Пред себе си тя се явява не само образно, но в смисъла на най-висшата действителност, като преминала през смъртта и пробудена за един по-висш живот.
Тя търси убежище за своята душа именно всред мъдреците. Ако мъдреците намерят, че личността е достатъчно узряла, тя подлежи на обучение в места, недостъпни за погледите на външни хора, и бива издигната от степен на степен до едно висше знание. Това, което става сега в нея, е скрито за непосветените. За известно време тя като че ли е напълно изтръгната от земния свят и пренесена в една тайнствена област. Когато отново се връща към светлината на деня, пред нас стои една друга, напълно преобразена личност, една личност, която не намира достатъчно възвишени думи, за да изрази какво голямо значение е имало за нея това, което е изживяла. Пред себе си тя се явява не само образно, но в смисъла на най-висшата действителност, като преминала през смъртта и пробудена за един по-висш живот. Тя знае, че никой не може да разбере нейните думи, ако сам не е изпитал нещо подобно. Така стояха нещата с онези, които бяха посвещавани в Мистериите, в съдържанието на онази пълна с тайнственост мъдрост, която оставаше скрита от тълпата и хвърляше светлина върху най-висшите загадки. Наред с народната религия съществуваше тази тайна религия на избраните. За нашия поглед нейният произход се губи в мрака на историята. И все пак ние я намираме у древните народи навсякъде, където можем да проникнем с нашия поглед.
към текста >>

Посвещението трябвало да бъде предшествувано от един особен начин на живот.
Знае се, че поетът Есхил бил обвинен в това, че изнесъл на сцената нещо от Мистериите. Той можал да избегне смъртта, само като избягал в олтара на Дионисий и доказал пред съда, че не е бил никакъв посветен. Това, което древните говорят за Мистериите, е многозначително. Посветеният е убеден, че е греховно да каже нещо, което знае, а също и това, че за непосветения е греховно да го чуе. Плутарх говори за ужасите, които са изживявали посвещаващите се, и сравнява състоянието им с приготовлението за смъртта. Посвещението трябвало да бъде предшествувано от един особен начин на живот. Този живот е имал за цел да подчини чувствеността под властта на Духа. Пост, уединен живот, умъртвяването на плътта и определени душевни упражнения трябвало да служат за тази цел. Това, което свързва човека с обикновения живот, трябвало да изгуби за него всяко значение. Цялата насока на неговия чувствен живот трябвало да се промени. Не можем да се усъмним в смисъла на подобни упражнения и изпитания.
към текста >>

Този живот е имал за цел да подчини чувствеността под властта на Духа.
Той можал да избегне смъртта, само като избягал в олтара на Дионисий и доказал пред съда, че не е бил никакъв посветен. Това, което древните говорят за Мистериите, е многозначително. Посветеният е убеден, че е греховно да каже нещо, което знае, а също и това, че за непосветения е греховно да го чуе. Плутарх говори за ужасите, които са изживявали посвещаващите се, и сравнява състоянието им с приготовлението за смъртта. Посвещението трябвало да бъде предшествувано от един особен начин на живот. Този живот е имал за цел да подчини чувствеността под властта на Духа. Пост, уединен живот, умъртвяването на плътта и определени душевни упражнения трябвало да служат за тази цел. Това, което свързва човека с обикновения живот, трябвало да изгуби за него всяко значение. Цялата насока на неговия чувствен живот трябвало да се промени. Не можем да се усъмним в смисъла на подобни упражнения и изпитания. Мъдростта, която трябваше да бъде предложена на посвещаващия се, можеше да упражни правилно въздействие върху душата му само тогава, когато той е преобразил низшия свят на своите чувства.
към текста >>

Пост, уединен живот, умъртвяването на плътта и определени душевни упражнения трябвало да служат за тази цел.
Това, което древните говорят за Мистериите, е многозначително. Посветеният е убеден, че е греховно да каже нещо, което знае, а също и това, че за непосветения е греховно да го чуе. Плутарх говори за ужасите, които са изживявали посвещаващите се, и сравнява състоянието им с приготовлението за смъртта. Посвещението трябвало да бъде предшествувано от един особен начин на живот. Този живот е имал за цел да подчини чувствеността под властта на Духа. Пост, уединен живот, умъртвяването на плътта и определени душевни упражнения трябвало да служат за тази цел. Това, което свързва човека с обикновения живот, трябвало да изгуби за него всяко значение. Цялата насока на неговия чувствен живот трябвало да се промени. Не можем да се усъмним в смисъла на подобни упражнения и изпитания. Мъдростта, която трябваше да бъде предложена на посвещаващия се, можеше да упражни правилно въздействие върху душата му само тогава, когато той е преобразил низшия свят на своите чувства. Той бил въвеждан в живо та на Духа и трябвало да гледа в един по-висш свят.
към текста >>

Това, което свързва човека с обикновения живот, трябвало да изгуби за него всяко значение.
Посветеният е убеден, че е греховно да каже нещо, което знае, а също и това, че за непосветения е греховно да го чуе. Плутарх говори за ужасите, които са изживявали посвещаващите се, и сравнява състоянието им с приготовлението за смъртта. Посвещението трябвало да бъде предшествувано от един особен начин на живот. Този живот е имал за цел да подчини чувствеността под властта на Духа. Пост, уединен живот, умъртвяването на плътта и определени душевни упражнения трябвало да служат за тази цел. Това, което свързва човека с обикновения живот, трябвало да изгуби за него всяко значение. Цялата насока на неговия чувствен живот трябвало да се промени. Не можем да се усъмним в смисъла на подобни упражнения и изпитания. Мъдростта, която трябваше да бъде предложена на посвещаващия се, можеше да упражни правилно въздействие върху душата му само тогава, когато той е преобразил низшия свят на своите чувства. Той бил въвеждан в живо та на Духа и трябвало да гледа в един по-висш свят. Той не можел да добие отношение към този свят без предварителни упражнения и изпитания.
към текста >>

Цялата насока на неговия чувствен живот трябвало да се промени.
Плутарх говори за ужасите, които са изживявали посвещаващите се, и сравнява състоянието им с приготовлението за смъртта. Посвещението трябвало да бъде предшествувано от един особен начин на живот. Този живот е имал за цел да подчини чувствеността под властта на Духа. Пост, уединен живот, умъртвяването на плътта и определени душевни упражнения трябвало да служат за тази цел. Това, което свързва човека с обикновения живот, трябвало да изгуби за него всяко значение. Цялата насока на неговия чувствен живот трябвало да се промени. Не можем да се усъмним в смисъла на подобни упражнения и изпитания. Мъдростта, която трябваше да бъде предложена на посвещаващия се, можеше да упражни правилно въздействие върху душата му само тогава, когато той е преобразил низшия свят на своите чувства. Той бил въвеждан в живо та на Духа и трябвало да гледа в един по-висш свят. Той не можел да добие отношение към този свят без предварителни упражнения и изпитания. Именно за такова отношение ставало дума.
към текста >>

Който иска да мисли правилно за тези неща, трябва да има опитности относно интимните факти на познавателния живот.
Не можем да се усъмним в смисъла на подобни упражнения и изпитания. Мъдростта, която трябваше да бъде предложена на посвещаващия се, можеше да упражни правилно въздействие върху душата му само тогава, когато той е преобразил низшия свят на своите чувства. Той бил въвеждан в живо та на Духа и трябвало да гледа в един по-висш свят. Той не можел да добие отношение към този свят без предварителни упражнения и изпитания. Именно за такова отношение ставало дума. Който иска да мисли правилно за тези неща, трябва да има опитности относно интимните факти на познавателния живот. Той трябва да чувствува, че съществуват две твърде различни отношения към това, което предлага най-висшето познание. Първоначално светът, който заобикаля човека, е действителен за него. Той усеща, вижда и чува неговите процеси. Той нарича неговите процеси действителни, защото ги възприема със своите сетива. И той размишлява върху тях, за да си изясни техните взаимни връзки.
към текста >>

За някои хора това отношение изпъква в строго определен момент от живота.
Това са именно „само" мисли и идеи. Най-много той вижда в тях образи на сетивната действителност Сами по себе си те нямат никаква действителна стойност. Човек не може да ги докосне, види и чуе. Но съществува и едно друго отношение към нещата. Който безусловно се придържа само към току-що описания вид действителност, той едва ли ще го разбере. За някои хора това отношение изпъква в строго определен момент от живота. За тях цялото отношение към света се променя. Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни. А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество. Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин. Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения.
към текста >>

Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни.
Човек не може да ги докосне, види и чуе. Но съществува и едно друго отношение към нещата. Който безусловно се придържа само към току-що описания вид действителност, той едва ли ще го разбере. За някои хора това отношение изпъква в строго определен момент от живота. За тях цялото отношение към света се променя. Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни. А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество. Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин. Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения. Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа. Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите.
към текста >>

Той стига там, където Духът му обяснява, че всеки живот е смърт.
За себе си той изглежда като мъртъв. Старите ценности не са вече тук, а никакви нови не му се разкриват. За него светът и човекът повече не съществуват. И това не е само една възможност. За всеки, който иска да стигне до висшето познание, тя става някога действителност. Той стига там, където Духът му обяснява, че всеки живот е смърт. Тогава той не е вече в света. Той е под света в царството на мъртвите. Той започва пътуването на Хадес. Блазе му, ако сега не потъне, ако пред него се открие един нов свят. Той или изчезва, или стои пред себе си като преобразен.
към текста >>

Както меч пронизва топлото тяло, така Духът минава през целия сетивен живот; човек вижда как кръвта на сетивния свят изтича.
Той разказва, че в своите странствувания преплувал през голямата вода, че преминал през огън и лед. Мистите разказват, че са били изплашвани от един огнен меч и че при това е „текло кръв". Такива думи могат да бъдат разбрани, когато човек познава трудните места от низшето към висшето познание. Тогава човек сам чувствува как всяка твърда материя, всичко сетивно се превръща в течност, той губи всякаква почва под краката си. Всичко, което по-рано е чувствувал като живо, вече е умъртвено. Както меч пронизва топлото тяло, така Духът минава през целия сетивен живот; човек вижда как кръвта на сетивния свят изтича. Но идва един нов живот. Човек се издига от царството на мъртвите. За това говори и ораторът Аристид. „Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот. То не се засяга от раждането и смъртта.
към текста >>

Но идва един нов живот.
Мистите разказват, че са били изплашвани от един огнен меч и че при това е „текло кръв". Такива думи могат да бъдат разбрани, когато човек познава трудните места от низшето към висшето познание. Тогава човек сам чувствува как всяка твърда материя, всичко сетивно се превръща в течност, той губи всякаква почва под краката си. Всичко, което по-рано е чувствувал като живо, вече е умъртвено. Както меч пронизва топлото тяло, така Духът минава през целия сетивен живот; човек вижда как кръвта на сетивния свят изтича. Но идва един нов живот. Човек се издига от царството на мъртвите. За това говори и ораторът Аристид. „Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот. То не се засяга от раждането и смъртта. Може много да се говори за вечността, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим".
към текста >>

„Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот.
Всичко, което по-рано е чувствувал като живо, вече е умъртвено. Както меч пронизва топлото тяло, така Духът минава през целия сетивен живот; човек вижда как кръвта на сетивния свят изтича. Но идва един нов живот. Човек се издига от царството на мъртвите. За това говори и ораторът Аристид. „Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот. То не се засяга от раждането и смъртта. Може много да се говори за вечността, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим". Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта. Те считат, че имат право да говорят за безсмъртието. Те знаят, че който говори за безсмъртието без да е бил посветен, казва нещо, което сам не разбира.
към текста >>

Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта.
Човек се издига от царството на мъртвите. За това говори и ораторът Аристид. „Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот. То не се засяга от раждането и смъртта. Може много да се говори за вечността, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим". Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта. Те считат, че имат право да говорят за безсмъртието. Те знаят, че който говори за безсмъртието без да е бил посветен, казва нещо, което сам не разбира. Непосветеният приписва безсмъртие само на нещо, което е подчинено на законите на развитието и преходността. Мистите не искат да добият само едно убеждение за безсмъртието на живота. Според схващането на Мистериите такова убеждение би било без каквато и да е стойност.
към текста >>

Мистите не искат да добият само едно убеждение за безсмъртието на живота.
Може много да се говори за вечността, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим". Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта. Те считат, че имат право да говорят за безсмъртието. Те знаят, че който говори за безсмъртието без да е бил посветен, казва нещо, което сам не разбира. Непосветеният приписва безсмъртие само на нещо, което е подчинено на законите на развитието и преходността. Мистите не искат да добият само едно убеждение за безсмъртието на живота. Според схващането на Мистериите такова убеждение би било без каквато и да е стойност. Защото според това схващане в този, който не е мист, не живее вечното. Ако би говорил за нещо вечно, той би говорил за едно нищо. Именно тази вечност търсят мистите. Те трябва тепърва да пробудят в себе си вечността, едва тогава могат да говорят за нея.
към текста >>

Пак Платон казва, че който е преминал през мистичния живот, той навлиза във вечността.
Защото според това схващане в този, който не е мист, не живее вечното. Ако би говорил за нещо вечно, той би говорил за едно нищо. Именно тази вечност търсят мистите. Те трябва тепърва да пробудят в себе си вечността, едва тогава могат да говорят за нея. Ето защо твърдите думи на Платон, според когото този, който не е посветен, тъне в калта, за тях са истинска действителност. Пак Платон казва, че който е преминал през мистичния живот, той навлиза във вечността. Само така могат да бъдат също разбрани думите на Софокловия фрагмент: „Колко щастливи влизат в царството на сенките онези, които са посветени. Само те живеят там за другите са отредени само неволя и мъки." Следователно, не се ли описват опасности, когато се говори за Мистериите? Не се ли отнема щастието, даже най-ценното в живота на онези, които биват довеждани пред портата на долния свят? Страшна е отговорността, която човек поема по този начин върху себе си.
към текста >>

Не се ли отнема щастието, даже най-ценното в живота на онези, които биват довеждани пред портата на долния свят?
Ето защо твърдите думи на Платон, според когото този, който не е посветен, тъне в калта, за тях са истинска действителност. Пак Платон казва, че който е преминал през мистичния живот, той навлиза във вечността. Само така могат да бъдат също разбрани думите на Софокловия фрагмент: „Колко щастливи влизат в царството на сенките онези, които са посветени. Само те живеят там за другите са отредени само неволя и мъки." Следователно, не се ли описват опасности, когато се говори за Мистериите? Не се ли отнема щастието, даже най-ценното в живота на онези, които биват довеждани пред портата на долния свят? Страшна е отговорността, която човек поема по този начин върху себе си. И все пак, трябва ли да избегнем тази отговорност? Такива били въпросите, които посветеният е трябвало да си постави. Той бил на мнение, че чувството на народа се отнася към неговото знание, както тъмнината към светлината. Обаче в тази тъмни на живее едно невинно щастие.
към текста >>

За тази цел биха били необходими подготовката, упражненията, изпитанията, цялото преобразяване на сетивния живот.
Обаче в тази тъмни на живее едно невинно щастие. Мнението на мистите било, че на това невинно щастие не трябвало да се посяга по един престъпен начин. Защото, какво би се случило най-напред, ако мистът би „издал" своята тайна? Той би изговорил думи, нищо друго освен думи. Никъде не биха се намерили усещания и чувства, които да извлекат Духа от тези думи. За тази цел биха били необходими подготовката, упражненията, изпитанията, цялото преобразяване на сетивния живот. Без тях посветеният би хвърлил слушателя в празнота, в нищото. Той би му отнел това, което съставлява неговото щастие и в замяна не би му дал нищо друго. Или пък не би могъл да му отнеме нищо, защото само с думи той не би могъл да промени неговия сетивен живот. Такъв слушател би почувствувал, би изживял нещо действително само при нещата, които неговите сетива долавят. Посветеният не би могъл да му даде нещо друго освен едно ужасно предчувствие, което разрушава живота.
към текста >>

Или пък не би могъл да му отнеме нищо, защото само с думи той не би могъл да промени неговия сетивен живот.
Той би изговорил думи, нищо друго освен думи. Никъде не биха се намерили усещания и чувства, които да извлекат Духа от тези думи. За тази цел биха били необходими подготовката, упражненията, изпитанията, цялото преобразяване на сетивния живот. Без тях посветеният би хвърлил слушателя в празнота, в нищото. Той би му отнел това, което съставлява неговото щастие и в замяна не би му дал нищо друго. Или пък не би могъл да му отнеме нищо, защото само с думи той не би могъл да промени неговия сетивен живот. Такъв слушател би почувствувал, би изживял нещо действително само при нещата, които неговите сетива долавят. Посветеният не би могъл да му даде нещо друго освен едно ужасно предчувствие, което разрушава живота. И това би трябвало да се схваща като престъпление. Този факт вече не е напълно валиден за условията при които се осъществява духовното познание днес. Защото съвременното човечество притежава качествено нова способност за изграждане на понятия, каквато на древните липсваше.
към текста >>

Посветеният не би могъл да му даде нещо друго освен едно ужасно предчувствие, което разрушава живота.
За тази цел биха били необходими подготовката, упражненията, изпитанията, цялото преобразяване на сетивния живот. Без тях посветеният би хвърлил слушателя в празнота, в нищото. Той би му отнел това, което съставлява неговото щастие и в замяна не би му дал нищо друго. Или пък не би могъл да му отнеме нищо, защото само с думи той не би могъл да промени неговия сетивен живот. Такъв слушател би почувствувал, би изживял нещо действително само при нещата, които неговите сетива долавят. Посветеният не би могъл да му даде нещо друго освен едно ужасно предчувствие, което разрушава живота. И това би трябвало да се схваща като престъпление. Този факт вече не е напълно валиден за условията при които се осъществява духовното познание днес. Защото съвременното човечество притежава качествено нова способност за изграждане на понятия, каквато на древните липсваше. Днес има хора, които осъществяват познанието за духовния свят в своите собствени изживявания; а наред с тях има и хора, които могат да вникват в тези изживявания с помощта на своето понятийно мислене. Такава способност за изграждане на понятия по-рано липсваше.
към текста >>

Който я изнася в атмосферата на всекидневието, и дава за живот такъв въздух, в който тя не може да вирее.
Този факт вече не е напълно валиден за условията при които се осъществява духовното познание днес. Защото съвременното човечество притежава качествено нова способност за изграждане на понятия, каквато на древните липсваше. Днес има хора, които осъществяват познанието за духовния свят в своите собствени изживявания; а наред с тях има и хора, които могат да вникват в тези изживявания с помощта на своето понятийно мислене. Такава способност за изграждане на понятия по-рано липсваше. Мъдростта на Мистериите прилича на оранжерийно растение, което трябва да се отглежда на затворено място. Който я изнася в атмосферата на всекидневието, и дава за живот такъв въздух, в който тя не може да вирее. Пред разяждащия разсъдък на съвременната наука и логика, тя се разтваря в нищото. Затова нека се освободим за известно време от всяко възпитание, което микроскопът, телескопът и естественонаучният начин на мислене са ни дали, нека очистим нашите загрубели ръце, които твърде много са били заети с дисекции и експерименти, за да можем да влезем в чистия храм на Мистериите. За тази цел е необходимо чисто безпристрастие. За миста на първо място е важно настроението, с което той се доближава до това, което чувствува като най-висше, като отговор на загадките на съществуванието. Днес, когато единственото признато познание е само грубо-научното, ще бъде трудно да се вярва, че за най-висшите неща е важно някакво настроение.
към текста >>

Това, което той описва тук е условие за живота на миста.
Защото ако оставахме същите, как бихме могли да намерим сега удоволствие в други неща, отколкото по-рано, да обичаме и мразим най-противоположни неща, да се удивляваме и хулим, да говорим друго, да се отдаваме на други страсти, ако не приемахме също и други форми, други образи и други сетива? Защото без изменение не можем да преминем в друго състояние и този, който се променя, не е вече същият. Сетивното възприятие само ни измамва, защото не познаваме истинското Битие, и ни кара да считаме за действително това, което е само илюзия. /Плутарх: Относно „ЕИ" в Делфи, 17 и 18/. Плутарх често се представя като посветен. Това, което той описва тук е условие за живота на миста. Човек се домогва до една мъдрост и само с помощта на тази мъдрост прониква с поглед до илюзорното естество на сетивния живот. Всичко, което сетивният живот вижда и счита за битие, за действителност, е потопено в потока на развитието. И както става с всички други неща по света, това става и със самия човек. Той сам се разпилява пред своето духовно око, неговата цялост се разпада на части, на преходни явления. Раждането и смъртта изгубват своето особено значение, те се превръщат в мигове на създаването и разрушението, както и всичко друго, което става в света.
към текста >>

Човек се домогва до една мъдрост и само с помощта на тази мъдрост прониква с поглед до илюзорното естество на сетивния живот.
Защото без изменение не можем да преминем в друго състояние и този, който се променя, не е вече същият. Сетивното възприятие само ни измамва, защото не познаваме истинското Битие, и ни кара да считаме за действително това, което е само илюзия. /Плутарх: Относно „ЕИ" в Делфи, 17 и 18/. Плутарх често се представя като посветен. Това, което той описва тук е условие за живота на миста. Човек се домогва до една мъдрост и само с помощта на тази мъдрост прониква с поглед до илюзорното естество на сетивния живот. Всичко, което сетивният живот вижда и счита за битие, за действителност, е потопено в потока на развитието. И както става с всички други неща по света, това става и със самия човек. Той сам се разпилява пред своето духовно око, неговата цялост се разпада на части, на преходни явления. Раждането и смъртта изгубват своето особено значение, те се превръщат в мигове на създаването и разрушението, както и всичко друго, което става в света. Висшият свят не може да бъде намерен в съотношението между създаването и разрушението.
към текста >>

Всичко, което сетивният живот вижда и счита за битие, за действителност, е потопено в потока на развитието.
Сетивното възприятие само ни измамва, защото не познаваме истинското Битие, и ни кара да считаме за действително това, което е само илюзия. /Плутарх: Относно „ЕИ" в Делфи, 17 и 18/. Плутарх често се представя като посветен. Това, което той описва тук е условие за живота на миста. Човек се домогва до една мъдрост и само с помощта на тази мъдрост прониква с поглед до илюзорното естество на сетивния живот. Всичко, което сетивният живот вижда и счита за битие, за действителност, е потопено в потока на развитието. И както става с всички други неща по света, това става и със самия човек. Той сам се разпилява пред своето духовно око, неговата цялост се разпада на части, на преходни явления. Раждането и смъртта изгубват своето особено значение, те се превръщат в мигове на създаването и разрушението, както и всичко друго, което става в света. Висшият свят не може да бъде намерен в съотношението между създаването и разрушението. Той може да се търси само в това, което действително е трайно, което гледа назад към миналото и напред към бъдещето.Това виждане в посока назад и напред е именно следващата степен на познанието.
към текста >>

Също и в човека, който живее само един сетивен живот, лежат скрити божествено-духовните сили, но те се проявяват едва в миста.
Той не възниква и не се разрушава както сетивните явления. Който живее в сетивния свят, той има скрит в себе си този Дух, който прониква с погледа в илюзорното естество на сетивния свят; той го има в себе си като изявяваща се действителност. Който стига до такова виждане, той е развил в себе си един нов орган. С него е станало нещо както с растението, което първо има зелени листа и след това покарва от себе си един или друг обагрен цвят. Несъмнено: Силите, от които се развива цветът, са лежали скрити в растението още преди възникването на цвета, но те стават действителност едва сега. Също и в човека, който живее само един сетивен живот, лежат скрити божествено-духовните сили, но те се проявяват едва в миста. Именно в това се състои преобразяването, което е станало с миста. Чрез своето развитие той е прибавил нещо ново към съществуващия по-рано свят. Сетивният свят е направил от него един сетивен човек и след това го е изоставил на самия себе си. С това природата е изпълнила своята мисия. Това, което тя може да направи с действуващите в човека сили, е изчерпано.
към текста >>

От неживото тя поражда съществата през една дълга редица от степени и през всички форми на живота стига до сетивния човек.
Това, което тя може да направи с действуващите в човека сили, е изчерпано. Обаче самите сили не са изчерпани. Те лежат като омагьосани в чисто природния човек и очакват своето освобождаване. Те не могат сами да се освободят, те изчезват, ако човек не ги обхване и развие по-нататък, ако той не пробуди към действително съществувание това, което лежи скрито в него. Природата се развива от най-несъвършеното към съвършеното. От неживото тя поражда съществата през една дълга редица от степени и през всички форми на живота стига до сетивния човек. В своята сетивност той отваря очи и се вижда като сетивно-действително, като променливо същество. Но той долавя в себе си и силите, от които е родена тази сетивност. Тези сили не са идентични със самото сетивно същество. Човек ги носи в себе си като признак на това, че в него живее нещо повече от онова, което той възприема чрез сетивата. Човек чувствува, че в него проблясва нещо, което е създало всичко, включително и него самия; и той чувствува, че ще се превърне в една сила, която ще го окрили за по-висше творчество.
към текста >>

Той има живот, живот достъпен за възприятието, който се движи, ходи между хората.
В тази душа има едно място, в което омагьосаният Бог може да оживее, да възкръсне. Душата е майката, която е приела Бога от природата. Ако душата се остави да бъде оплодена от природата, тя ще роди нещо Божествено. От брака на душата с природата се ражда Бог. Това не е вече „скритият Бог", това е проявеният Бог. Той има живот, живот достъпен за възприятието, който се движи, ходи между хората. Той е освободеният Бог, потомък на омагьосания Бог. Разбира се, това не е великият Бог, който е бил, който е, и ще бъде, но в известен смисъл може да бъде взет и за негово откровение. Бог-Отец остава тих в скрития свят, за човека се ражда Синът в неговата собствена душа. Ето как мистичното познание се превръща в един действителен космически процес. То е един процес, също така действителен, както и другите природни процеси, но на по-висока степен.
към текста >>

Той има сетивен живот.
Защото този Отец лежи невидим и омагьосан. Синът изглежда като роден от девица. Душата сякаш го е родила, без да бъде оплодена. Всички други неща, които тя ражда, са получени от сетивния свят. Тук може да се види и докосне техният Отец. Той има сетивен живот. Единствен Бог-Синът е приет от вечния и скрит Бог-Отец.
към текста >>

14. ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Аз сам в живота си се стремих да стана един като тях и то с всички мои сили.
„Изглежда очевидно, че тези, които са устроили посвещенията не са били лоши хора. Те ни показват, че всеки, който достига непосветен и неозарен в подземния свят, остава в тинята; пречистеният, обаче и посветеният, когато отиде там, живее при Боговете. Защото тези, които имат работа с посвещенията, казват, че мнозина носят „тирса"*/* Тирсът е един жезъл, завършващ на върха с борова шишарка и обвит с лозови пръчки, с листа и бръшлян, който са носели Бакхус и вакханките. Бел. на пр./, но истински одухотворени са само малцина. Според мен те не са други, освен онези, които старателно са се стремили по правилния начин към мъдростта. Аз сам в живота си се стремих да стана един като тях и то с всички мои сили. Така може да говори за посвещението само този, който сам е поставил своя стремеж към мъдростта в служба на онова настроение, което посвещението създава. И няма съмнение, че върху думите на великите гръцки философи пада ярка светлина, когато ги осветлим, изхождайки от Мистериите. За отношението на Хераклит от Ефес (535 475) към Мистериите ни говори без заобикалки едно изказване, което гласи, че неговите мисли „са един непроходим път" и че който се приближава до тях без посвещение, намира само тъмнота и мрак; но че напротив, за онзи, който е въведен в тях от един мист, „те са по-ясни от Слънцето". И когато се казва за неговата книга, че той я полага в храма на Артемида, това не означава нищо друго, освен че тя може да бъде разбрана само от посветените. (Едм. Пфлайдерер е установил историческите факти, които говорят за отношението на Хераклит към Мистериите.
към текста >>

Хераклит застава пред нас като една личност, която се отнася с голяма сериозност към живота.
И няма съмнение, че върху думите на великите гръцки философи пада ярка светлина, когато ги осветлим, изхождайки от Мистериите. За отношението на Хераклит от Ефес (535 475) към Мистериите ни говори без заобикалки едно изказване, което гласи, че неговите мисли „са един непроходим път" и че който се приближава до тях без посвещение, намира само тъмнота и мрак; но че напротив, за онзи, който е въведен в тях от един мист, „те са по-ясни от Слънцето". И когато се казва за неговата книга, че той я полага в храма на Артемида, това не означава нищо друго, освен че тя може да бъде разбрана само от посветените. (Едм. Пфлайдерер е установил историческите факти, които говорят за отношението на Хераклит към Мистериите. Вижте неговата книга: „Философията на Хераклит в светлината на идеята за Мистериите", Берлин 1886 г.) Поради това Хераклит е бил наречен „тъмният"; защото само ключът на Мистериите можел да хвърли светлина върху неговите възгледи. Хераклит застава пред нас като една личност, която се отнася с голяма сериозност към живота. Това се вижда ясно от неговите черти, ако умеем да вникнем в тях. Той носеше в себе си такава интимност на познанието, за която знаеше, че всички думи могат само да загатнат за нея, но не и да я изразят. От подобно настроение израства неговото знаменито изречение: „Всичко тече", което Плутарх ни пояснява с думите: „Човек не може да се потопи два пъти в една и съща река, защото е едно смъртно същество. Но той рязко и бързо се разпръсва в света и отново се събира, и това не отново и по-късно, а непрекъснато." Човек, който мисли подобни неща, е проникнал със своя поглед естеството на преходните неща.
към текста >>

Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност.
Но той рязко и бързо се разпръсва в света и отново се събира, и това не отново и по-късно, а непрекъснато." Човек, който мисли подобни неща, е проникнал със своя поглед естеството на преходните неща. Защото той чувствува нуждата да опише същността на преходното със силни думи. Ние не можем да дадем такава характеристика, ако не мерим преходното с вечното. И не можем да разпрострем тази характеристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същност. Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност. Относно това, той се изказва още по-силно: „Живот и смърт има както в нашия живот, така и в нашето умиране." Какво друго иска да каже това, освен че животът се цени по-високо от смъртта само от гледището на преходното. Умирането е преминаване, за да се направи място за нов живот, нов новия живот живее вечното, както и в стария. Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането. Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота.
към текста >>

„Живот и смърт има както в нашия живот, така и в нашето умиране." Какво друго иска да каже това, освен че животът се цени по-високо от смъртта само от гледището на преходното.
Защото той чувствува нуждата да опише същността на преходното със силни думи. Ние не можем да дадем такава характеристика, ако не мерим преходното с вечното. И не можем да разпрострем тази характеристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същност. Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност. Относно това, той се изказва още по-силно: „Живот и смърт има както в нашия живот, така и в нашето умиране." Какво друго иска да каже това, освен че животът се цени по-високо от смъртта само от гледището на преходното. Умирането е преминаване, за да се направи място за нов живот, нов новия живот живее вечното, както и в стария. Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането. Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота. Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност. Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно.
към текста >>

Умирането е преминаване, за да се направи място за нов живот, нов новия живот живее вечното, както и в стария.
Ние не можем да дадем такава характеристика, ако не мерим преходното с вечното. И не можем да разпрострем тази характеристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същност. Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност. Относно това, той се изказва още по-силно: „Живот и смърт има както в нашия живот, така и в нашето умиране." Какво друго иска да каже това, освен че животът се цени по-високо от смъртта само от гледището на преходното. Умирането е преминаване, за да се направи място за нов живот, нов новия живот живее вечното, както и в стария. Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането. Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота. Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност. Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно. Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят.
към текста >>

Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането.
И не можем да разпрострем тази характеристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същност. Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност. Относно това, той се изказва още по-силно: „Живот и смърт има както в нашия живот, така и в нашето умиране." Какво друго иска да каже това, освен че животът се цени по-високо от смъртта само от гледището на преходното. Умирането е преминаване, за да се направи място за нов живот, нов новия живот живее вечното, както и в стария. Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането. Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота. Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност. Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно. Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят. Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме!
към текста >>

Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота.
Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност. Относно това, той се изказва още по-силно: „Живот и смърт има както в нашия живот, така и в нашето умиране." Какво друго иска да каже това, освен че животът се цени по-високо от смъртта само от гледището на преходното. Умирането е преминаване, за да се направи място за нов живот, нов новия живот живее вечното, както и в стария. Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането. Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота. Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност. Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно. Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят. Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме! когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме?
към текста >>

Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност.
Относно това, той се изказва още по-силно: „Живот и смърт има както в нашия живот, така и в нашето умиране." Какво друго иска да каже това, освен че животът се цени по-високо от смъртта само от гледището на преходното. Умирането е преминаване, за да се направи място за нов живот, нов новия живот живее вечното, както и в стария. Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането. Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота. Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност. Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно. Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят. Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме! когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме? " (Виж Хераклит: фрагмент N 81).
към текста >>

Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме!
Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането. Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота. Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност. Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно. Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят. Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме! когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме? " (Виж Хераклит: фрагмент N 81). „Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението. Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването.
към текста >>

Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението.
Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят. Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме! когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме? " (Виж Хераклит: фрагмент N 81). „Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението. Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността. Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността. Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното.
към текста >>

Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването.
Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме! когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме? " (Виж Хераклит: фрагмент N 81). „Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението. Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността. Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността. Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното. Той не искал Богове, надарени с качества, които са заети от преходния свят.
към текста >>

Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността.
" (Виж Хераклит: фрагмент N 81). „Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението. Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността. Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността. Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното. Той не искал Богове, надарени с качества, които са заети от преходния свят. И не можел да счита за най-висша такава наука, която изследва само възникването и умирането на нещата. За него от преходността говори нещо вечно.
към текста >>

Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете."
И не можел да счита за най-висша такава наука, която изследва само възникването и умирането на нещата. За него от преходността говори нещо вечно. За тази вечност той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ! Чрез стремежа на силите да се отделят една от друга и чрез хармонизирането на тези отделящи се една от друга сили, се постига единството. Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията. Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете." Първичният грях на човека е този, че в своето познание той се придържа към преходното. Така той се отвръща от вечното и животът се превръща в опасност за него. Това, което му се случва, идва от живота. Но случките на живота изгубват своето жило, ако човек престава да придава на този живот абсолютна стойност. Тогава той отново си възвръща невинността и от така наречената сериозност на живота той отново може да се върне към своето детство.
към текста >>

Така той се отвръща от вечното и животът се превръща в опасност за него.
За тази вечност той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ! Чрез стремежа на силите да се отделят една от друга и чрез хармонизирането на тези отделящи се една от друга сили, се постига единството. Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията. Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете." Първичният грях на човека е този, че в своето познание той се придържа към преходното. Така той се отвръща от вечното и животът се превръща в опасност за него. Това, което му се случва, идва от живота. Но случките на живота изгубват своето жило, ако човек престава да придава на този живот абсолютна стойност. Тогава той отново си възвръща невинността и от така наречената сериозност на живота той отново може да се върне към своето детство. Нима възрастният смята за сериозно това, с което детето играе? Обаче знаещият става като детето.
към текста >>

Това, което му се случва, идва от живота.
Чрез стремежа на силите да се отделят една от друга и чрез хармонизирането на тези отделящи се една от друга сили, се постига единството. Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията. Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете." Първичният грях на човека е този, че в своето познание той се придържа към преходното. Така той се отвръща от вечното и животът се превръща в опасност за него. Това, което му се случва, идва от живота. Но случките на живота изгубват своето жило, ако човек престава да придава на този живот абсолютна стойност. Тогава той отново си възвръща невинността и от така наречената сериозност на живота той отново може да се върне към своето детство. Нима възрастният смята за сериозно това, с което детето играе? Обаче знаещият става като детето. „Сериозните" ценности изгубват своята стойност, когато ги погледнем в светлината на вечността.
към текста >>

Но случките на живота изгубват своето жило, ако човек престава да придава на този живот абсолютна стойност.
Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията. Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете." Първичният грях на човека е този, че в своето познание той се придържа към преходното. Така той се отвръща от вечното и животът се превръща в опасност за него. Това, което му се случва, идва от живота. Но случките на живота изгубват своето жило, ако човек престава да придава на този живот абсолютна стойност. Тогава той отново си възвръща невинността и от така наречената сериозност на живота той отново може да се върне към своето детство. Нима възрастният смята за сериозно това, с което детето играе? Обаче знаещият става като детето. „Сериозните" ценности изгубват своята стойност, когато ги погледнем в светлината на вечността. Тогава животът се явява като една игра.
към текста >>

Тогава той отново си възвръща невинността и от така наречената сериозност на живота той отново може да се върне към своето детство.
Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете." Първичният грях на човека е този, че в своето познание той се придържа към преходното. Така той се отвръща от вечното и животът се превръща в опасност за него. Това, което му се случва, идва от живота. Но случките на живота изгубват своето жило, ако човек престава да придава на този живот абсолютна стойност. Тогава той отново си възвръща невинността и от така наречената сериозност на живота той отново може да се върне към своето детство. Нима възрастният смята за сериозно това, с което детето играе? Обаче знаещият става като детето. „Сериозните" ценности изгубват своята стойност, когато ги погледнем в светлината на вечността. Тогава животът се явява като една игра. Ето защо Хераклит казва: „Вечният е едно играещо дете, а вечността царуването на едно дете."
към текста >>

Тогава животът се явява като една игра.
Но случките на живота изгубват своето жило, ако човек престава да придава на този живот абсолютна стойност. Тогава той отново си възвръща невинността и от така наречената сериозност на живота той отново може да се върне към своето детство. Нима възрастният смята за сериозно това, с което детето играе? Обаче знаещият става като детето. „Сериозните" ценности изгубват своята стойност, когато ги погледнем в светлината на вечността. Тогава животът се явява като една игра. Ето защо Хераклит казва: „Вечният е едно играещо дете, а вечността царуването на едно дете." В какво се състои първичният грях? Да бъде считано за най-сериозно нещо това, което не заслужава. Бог се е разлял в света на нещата. И който приема нещата без Бога, той ги взема сериозно за „гробище на Бога".
към текста >>

Така човекът стои по средата между Бога и животното.
Духът действува в него. Но той действува в него по особен начин. Той действува от временното. Че нещо временно действува като нещо вечно, че то тласка и прониква със сила като нещо вечно: Тази е особеността на човешката душа. Едновременно тя е подобие и на Бога и на червея. Така човекът стои по средата между Бога и животното. Това, което в него тласка и прониква със сила, е неговата демонична част. То е онова, което го тласка вън от него. Хераклит е категоричен: „Демонът на човека е неговата съдба." (Тук думата „Демон" е употребена в смисъла на древните гърци. Днес би трябвало да кажем „Дух".) Ето как за Хераклит това, което живее в човека, се разширява над личното. Личното е носител на нещо демонично, което е включено в границите на личността; за демоничното умирането и раждането на личното нямат никакво значение.
към текста >>

Той има силата да оживотвори множество личности.
Носителят на подобно познание гледа над себе си, пред себе си и зад себе си. Фактът, че той изживява демоничното в себе си, за него е свидетелство за вечността на неговото Себе. Сега вече той не трябва да приписва на тази демонична същност само призванието да изпълва неговата личност. Защото личното може да бъде само една от преходните форми на демоничното. Демонът не може да се ограничи само в една личност. Той има силата да оживотвори множество личности. Той може да премине от една личност в друга. Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си. Не само мисълта, но и опитността за прераждането. Мисълта само подготвя за тази опитност. Който долавя в себе си демоничното, той не го намира за нещо невинно и първично.
към текста >>

Както моето днешно битие е резултат на вчерашното, а утрешното ще бъде резултат на днешното, така и моят сегашен живот е последствие на един друг живот и ще бъде основа за един следващ живот.
Защото над моя Демон вече са работили други личности. И какво става от това, което пораждам в Демона, ако не трябва да приема, че неговите задачи се изчерпват в моята личност? Аз работя предварително за една по-късна личност. Между мен и световното единство се промъква нещо, което ме надвишава, но то не е още едно и също нещо с Божеството. Между мен като личност и световното единство се промъква моят Демон. Както моето днешно битие е резултат на вчерашното, а утрешното ще бъде резултат на днешното, така и моят сегашен живот е последствие на един друг живот и ще бъде основа за един следващ живот. Както земният човек поглежда назад към множество „вчера" и напред към множество „утре", така и душата на мъдреца поглежда към множество съществувания в миналото и в бъдещето. Това, което съм придобил вчера като мисли, сръчности, аз го използувам и го прилагам днес. Не е ли така и с живота? Не влизат ли хората в хоризонта на съществуванието с най-различни способности? От къде идват различията?
към текста >>

Не е ли така и с живота?
Между мен и световното единство се промъква нещо, което ме надвишава, но то не е още едно и също нещо с Божеството. Между мен като личност и световното единство се промъква моят Демон. Както моето днешно битие е резултат на вчерашното, а утрешното ще бъде резултат на днешното, така и моят сегашен живот е последствие на един друг живот и ще бъде основа за един следващ живот. Както земният човек поглежда назад към множество „вчера" и напред към множество „утре", така и душата на мъдреца поглежда към множество съществувания в миналото и в бъдещето. Това, което съм придобил вчера като мисли, сръчности, аз го използувам и го прилагам днес. Не е ли така и с живота? Не влизат ли хората в хоризонта на съществуванието с най-различни способности? От къде идват различията? От нищото ли се получават те? Нашата естествена наука много се гордее с това, че е изгонила чудесата от областта на нашите възгледи относно органическия живот. Давид Фридрих Щраус (виж „Стара и нова вяра") счита за голямо постижение на новото време, че вече не мислим както по-рано, когато хората са вярвали, че едно съвършено органическо същество е било създадено от нищото като едно чудо.
към текста >>

Нашата естествена наука много се гордее с това, че е изгонила чудесата от областта на нашите възгледи относно органическия живот.
Това, което съм придобил вчера като мисли, сръчности, аз го използувам и го прилагам днес. Не е ли така и с живота? Не влизат ли хората в хоризонта на съществуванието с най-различни способности? От къде идват различията? От нищото ли се получават те? Нашата естествена наука много се гордее с това, че е изгонила чудесата от областта на нашите възгледи относно органическия живот. Давид Фридрих Щраус (виж „Стара и нова вяра") счита за голямо постижение на новото време, че вече не мислим както по-рано, когато хората са вярвали, че едно съвършено органическо същество е било създадено от нищото като едно чудо. Ние разбираме съвършеното, когато можем да го обясним като развитие от несъвършеното. Строежът на маймуната не е вече никакво чудо, когато приемаме за неин предшественик първичните риби, които постепенно са се преобразили. Нека да приемем, че това, което изглежда вярно за природата, то е вярно и за Духа. Трябва ли съвършеният Дух да има същите предпоставки както и несъвършеният?
към текста >>

Но и то първо е трябвало да учи: То е придобило в един предидущ живот това, което „може" да върши в следващия.
Факта, че мога да пиша, аз дължа на обстоятелството, че съм научил това. Никой не може да седне и да пише, ако по-рано не е вземал в ръка писалката. Въпреки това смята се, че този или онзи могат да имат „гениален поглед" по един чудотворен начин! Не, този „гениален поглед" също трябва първо да бъде придобит: той трябва да бъде разбран научно. И когато се появи в някоя личност, ние го наричаме нещо „духовно". Но и то първо е трябвало да учи: То е придобило в един предидущ живот това, което „може" да върши в следващия. Така и само така Хераклит и другите гръцки мъдреци са разбирали мисълта за вечността. Никога у тях не е ставало дума за едно продължение на земната личност. Нека вземем това, което Емпедокъл (490 430 г. пр. Хр.) мисли. За тези, които считат даденото само като едно чудо, той казва:
към текста >>

Че хората живеят само докато се намират в това, което наричаме живот.
А смятат, че нещо, което предварително не е съществувало, може да се развива, Или пък, че нещо може да умре и да изчезне напълно. Невъзможно е от не-битието да се роди нещо, Невъзможно е съществуващото да изчезне напълно, Защото то постоянно остава там, където сме го изтласкали Никога познаващият нещата не ще помисли нещо подобно, Че хората живеят само докато се намират в това, което наричаме живот. Че те съществуват само тогава и приемат скърби и радости, А, че преди да станат човеци и след като умрат, те са нищо." Гръцкият мъдрец изобщо не е задавал въпроса, има ли нещо вечно в човека, а само въпроса, в какво се състои то и как трябва да го поддържа и култивира в себе си. Защото за него предварително е било ясно, че човекът живее като едно средищно създание между Земното и Божественото. Не става дума за нещо Божествено, което е вън и отвъд световното Битие.
към текста >>

От такава гледна точка, какво може да се случи в един човешки живот?
Божественото живее в човека, то живее в него само по човешки начин. То е силата, която тласка човека да направи себе си все по-божествен и по-божествен. Само който мисли така, може да говори като Емпедокъл: „Когато напускайки тялото, се издигаш до свободния етер, Ти ще бъдеш един безсмъртен Бог, освободен от смъртта." От такава гледна точка, какво може да се случи в един човешки живот? Той може да бъде въведен в магическия кръговрат на вечността. Защото в него трябва да има сили, които чисто природният живот не при вежда в развитие. И той може да премине неизползуван, ако тези сили останат необработени. Да се разкрият тези сили и човек да направи себе си подобен на Божественото: Тази е била задачата на Мистериите. Това си поставя като задача и гръцкият мъдрец.
към текста >>

Защото в него трябва да има сили, които чисто природният живот не при вежда в развитие.
Само който мисли така, може да говори като Емпедокъл: „Когато напускайки тялото, се издигаш до свободния етер, Ти ще бъдеш един безсмъртен Бог, освободен от смъртта." От такава гледна точка, какво може да се случи в един човешки живот? Той може да бъде въведен в магическия кръговрат на вечността. Защото в него трябва да има сили, които чисто природният живот не при вежда в развитие. И той може да премине неизползуван, ако тези сили останат необработени. Да се разкрият тези сили и човек да направи себе си подобен на Божественото: Тази е била задачата на Мистериите. Това си поставя като задача и гръцкият мъдрец. Така разбираме изказването на Платон, че „който стигне в долния свят непосветен и непречистен, той лежи в тинята, а пречистеният и посветеният, когато стигне там, живее при Боговете". Тук имаме работа с едно схващане за безсмъртието, чието значение е включено в цялата Вселена.
към текста >>

Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този начин.
Всичко, което човек предприема, за да събуди в себе си Божественото, той го върши за да повдигне стойността на съществуванието на света. Като познаващ субект, той не е само ленив зрител на Вселената, който си съставя само образи за това, което и без него би съществувало. Неговата разсъдъчна способност е една по-висша творческа сила на природата. Това, което духовно проблясва в него, е нещо Божествено, нещо което по-рано е било като омагьосано и което без неговото познание би останало в мрака. Човешката личност не живее в себе си и за себе си, тя живее за света. Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този начин. С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало." Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит. Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях. Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща. Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност.
към текста >>

С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало."
Като познаващ субект, той не е само ленив зрител на Вселената, който си съставя само образи за това, което и без него би съществувало. Неговата разсъдъчна способност е една по-висша творческа сила на природата. Това, което духовно проблясва в него, е нещо Божествено, нещо което по-рано е било като омагьосано и което без неговото познание би останало в мрака. Човешката личност не живее в себе си и за себе си, тя живее за света. Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този начин. С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало." Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит. Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях. Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща. Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност. Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания.
към текста >>

Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема.
Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит. Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях. Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща. Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност. Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания. Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема. Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общност, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр. в Южна Италия. Питагорейците виждаха в числата и фигурите, чийто закони изучаваха чрез математиката, основата на нещата. Гръцкият мислител Аристотел разказва за тях: „Те първо се занимаваха с математиката и като се вглъбяваха изцяло в нея, считаха началото в математиката и като начало на всички неща. Така както в математиката по начало числата са първичното нещо, и така както в числата те виждаха много работи, подобни на развитието, а именно в числата повече отколкото в огъня, земята и водата, то за тях дадено число означаваше справедливостта, друго душата и Духа, трето времето и т.н.
към текста >>

За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си.
Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е личността. Тя принадлежи на безкрайността. От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с личността. И за тях важното беше да събудят „вечното" в личността. За тях познанието беше общуване с вечността. За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си. Животът в тяхната общност се свеждаше до общуването с вечността. Питагорейското възпитание се състоеше в това, да доведе членовете на тази общност до едно такова общуване. Следователно, това възпитание беше едно философско посвещение. И питагорейците спокойно можеха да кажат, че чрез това поведение в живота те преследват същото, което преследваха и култовете на Мистериите.
към текста >>

Животът в тяхната общност се свеждаше до общуването с вечността.
Тя принадлежи на безкрайността. От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с личността. И за тях важното беше да събудят „вечното" в личността. За тях познанието беше общуване с вечността. За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си. Животът в тяхната общност се свеждаше до общуването с вечността. Питагорейското възпитание се състоеше в това, да доведе членовете на тази общност до едно такова общуване. Следователно, това възпитание беше едно философско посвещение. И питагорейците спокойно можеха да кажат, че чрез това поведение в живота те преследват същото, което преследваха и култовете на Мистериите.
към текста >>

И питагорейците спокойно можеха да кажат, че чрез това поведение в живота те преследват същото, което преследваха и култовете на Мистериите.
За тях познанието беше общуване с вечността. За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си. Животът в тяхната общност се свеждаше до общуването с вечността. Питагорейското възпитание се състоеше в това, да доведе членовете на тази общност до едно такова общуване. Следователно, това възпитание беше едно философско посвещение. И питагорейците спокойно можеха да кажат, че чрез това поведение в живота те преследват същото, което преследваха и култовете на Мистериите.
към текста >>

15. МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Мистът търсел в себе си сили и Същества, които остават скрити за човека дотогава, докато той запазвал обикновените възгледи за живота.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ Мистът търсел в себе си сили и Същества, които остават скрити за човека дотогава, докато той запазвал обикновените възгледи за живота. Мистът сам си задавал въпроса за неговите собствени духовни сили и закони, които надвишават низшата му природа. Човекът с обикновен, сетивно-логически възглед за живота си създава Богове или, когато разбира техния произход, той ги отрича. Мистът знае, че той сам създава Боговете; той разбира защо ги създава. Той вижда, така да се каже, какво се крие зад това създаване и разбира неговата естествена закономерност. Нека вземем едно растение, което внезапно би станало знаещо и би вникнало в законите на собствения си растеж, на собственото си развитие.
към текста >>

Човекът с обикновен, сетивно-логически възглед за живота си създава Богове или, когато разбира техния произход, той ги отрича.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ Мистът търсел в себе си сили и Същества, които остават скрити за човека дотогава, докато той запазвал обикновените възгледи за живота. Мистът сам си задавал въпроса за неговите собствени духовни сили и закони, които надвишават низшата му природа. Човекът с обикновен, сетивно-логически възглед за живота си създава Богове или, когато разбира техния произход, той ги отрича. Мистът знае, че той сам създава Боговете; той разбира защо ги създава. Той вижда, така да се каже, какво се крие зад това създаване и разбира неговата естествена закономерност. Нека вземем едно растение, което внезапно би станало знаещо и би вникнало в законите на собствения си растеж, на собственото си развитие. То се развива в една блажена безсъзнателност. Ако би знаело за своите закони, то би имало съвършено друго отношение спрямо себе си.
към текста >>

Човекът стои пред чувствения живот като пред едно чудовище.
Ако на всички би се предала истината за Боговете, те не биха я разбрали, биха я ценили по-малко, а по-способните биха се отнесли лекомислено към нея. Но когато истината се даде в митична обвивка, тя е обезпечена от незачитане и подтикът към философствуване е гарантиран." Когато като мист човек търсел мъдрото съдържание на един мит, той имал съзнанието, че прибавя нещо към това, което вече съществувало в съзнанието на народа. Той бил на ясно, че се поставя над това съзнание, както ботаникът се поставя над растящото растение. Той казвал нещо съвършено друго от това, което съществувало в митичното съзнание, обаче считал това, което казва за една по-дълбока истина от тази, която била изразявана символично в мита. Човекът стои пред чувствения живот като пред едно чудовище. Той му принася в жертва плодовете на своята личност. Чувственият живот ги поглъща. Той върши това до тогава, докато в човека се пробуди победителят (Тезей). Неговото познание му изпраща нишката, чрез която той отново се ориентира, когато навлиза в лабиринта на чувствеността, за да убие там своя враг. В това побеждаване на чувствеността е изразена самата тайна на човешкото познание.
към текста >>

Чувственият живот ги поглъща.
Когато като мист човек търсел мъдрото съдържание на един мит, той имал съзнанието, че прибавя нещо към това, което вече съществувало в съзнанието на народа. Той бил на ясно, че се поставя над това съзнание, както ботаникът се поставя над растящото растение. Той казвал нещо съвършено друго от това, което съществувало в митичното съзнание, обаче считал това, което казва за една по-дълбока истина от тази, която била изразявана символично в мита. Човекът стои пред чувствения живот като пред едно чудовище. Той му принася в жертва плодовете на своята личност. Чувственият живот ги поглъща. Той върши това до тогава, докато в човека се пробуди победителят (Тезей). Неговото познание му изпраща нишката, чрез която той отново се ориентира, когато навлиза в лабиринта на чувствеността, за да убие там своя враг. В това побеждаване на чувствеността е изразена самата тайна на човешкото познание. Мистът познава тази тайна. С нея се загатва за една сила в човешката личност.
към текста >>

Там, където говори за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита.
Такова тълкуване би казало, че в разказа се изразява символично, в поетична форма, един природен факт. Силният вятър задигнал царската дъщеря и я хвърлил долу от скалата. „Подобни тълкувания", казва Сократ, „са само фантазии на учени, колкото и да са ценени те днес... Защото, който е проучил един от тези митологични образи, той трябва да бъде последователен и да стори същото и с всички останали образи и да постави под съмнение тяхната истинност... Но даже ако такава една работа би могла да бъде доведена докрай, във всички случаи тя не би показвала у този, който я извършва, някаква щастлива дарба, а само едно повърхност но остроумие, една селяческа мъдрост и смешна прибързаност... Ето защо, аз се отказвам от такива опити и вярвам за митовете само това, което поначало се мисли за тях. Аз не проучвам тях, както вече казах, а самия себе си; дали и аз не съм едно ужасно чудовище, по-объркващо от Химера, по-диво от Тифон, или представлявам една по-питомна твар, надарена с частица морално и божествено естество." Ето какво не одобрява Платон, а именно: умственото и рационалистично тълкуване на митовете. Нека го съпоставим с начина, по който той си служи с митовете и как сам се изразява чрез тях. Там, където говори за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита. „Федър" говори за вечното в душата. Тук душата е представена под формата на два впрегнати коня, снабдени от всички страни с крила, и един водач. Единият от конете е търпелив и мъдър, другият непокорен и див. Когато пред екипажа се изпречва едно препятствие, непокорният кон използува случая, за да пречи на това, което добрият кон иска, и за да се възпротиви на водача. Когато екипажът стига там, където трябва да следва Боговете по хребета на небето, тогава лошият кон внася безредие в него.
към текста >>

Едно кръгообращение означава животът на душата в една личност.
От силата, която този кон има, зависи дали добрият кон ще може да надмогне и преминавайки препятствието, ще закара екипажа в царството на свръхсетивното. Така става с душата, че тя никога не може да се издигне несмущавана в царството на Божественото. Едни души се издигат повече до това виждане на Вечното, други по-малко. Душата, която е прогледнала в отвъдното, остава неповредена от следващия кръговрат; тази, която поради дивия кон не е прогледнала, трябва да опита това при един нов кръговрат. Под тези кръгообращения се разбират различните въплъщения на душата. Едно кръгообращение означава животът на душата в една личност. Дивият кон означава низшата, а мъдрият висшата природа; водачът е душата, която се стреми да постигне Божественото. Платон прибягва към мита, за да обрисува пътя на вечната душа през различните метаморфози. По същия начин и в други Платонови съчинения се прибягва до мита, до символичния разказ, за да се опише вътрешното естество на човека, това, което сетивата не могат да възприемат. Тук Платон е в пълно съгласие с митичния и символичен начин на изразяване, с които си служат и други мъдреци. В древната индийска литература откриваме една притча, която се приписва на Буда.
към текста >>

Един човек, силно отдаден на живота, който на никаква цена не иска да умре и търси чувствените удоволствия, е преследван от четири змии.
Дивият кон означава низшата, а мъдрият висшата природа; водачът е душата, която се стреми да постигне Божественото. Платон прибягва към мита, за да обрисува пътя на вечната душа през различните метаморфози. По същия начин и в други Платонови съчинения се прибягва до мита, до символичния разказ, за да се опише вътрешното естество на човека, това, което сетивата не могат да възприемат. Тук Платон е в пълно съгласие с митичния и символичен начин на изразяване, с които си служат и други мъдреци. В древната индийска литература откриваме една притча, която се приписва на Буда. Един човек, силно отдаден на живота, който на никаква цена не иска да умре и търси чувствените удоволствия, е преследван от четири змии. Той чува един глас, който му заповядва да храни и да къпе от време на вре ме четирите змии. Човекът побягва от страх пред четирите змии. Той отново чува един глас. Този глас му обръща внимание, че след него идват петима убийци. Отново човекът побягва.
към текста >>

Те отново скитат отделно по крайнините на живота.
Емпедокъл казва ясно: „Доказателство за това е устройството на човешките съставни части, Първо чрез Любовта веществата се свързват в едно. Всички, каквито тялото притежава в своя разцвет, След това разкъсани едно от друго чрез раздора и борбата, Те отново скитат отделно по крайнините на живота. Същото става и с растенията и обитаващите водите риби, С горския дивеч и носените от крила птици." Емпедокъл мислел, че мъдрецът отново намира Божественото праединство, което е омагьосано в света, погълнато в Любовта и Омразата. Но когато човек намира Божественото, той сам трябва да е нещо божествено. Защото Емпедокъл е на мнение, че подобното може да бъде познато само от подобно нему.
към текста >>

Едно същество, полу-животно, полу-човек, един Кентавър, трябва да се жертвува за да спаси човека.
Той може да постигне най-висшето само когато търси съдбата си в уединение. Той има една тайна. Тя се състои в това, че Божественото (Зевс) трябва да се съедини с една простосмъртна, със самото човешко съзнание, което е свързано с физическото тяло, за да роди един син човешката мъдрост (Логосът), която освобождава Бога. Чрез това съзнанието става безсмъртно. Човекът не трябва да издава своята тайна до тогава, докато един мист (Херкулес) дойде при него и премахне силата, която постоянно го заплашва със смърт. Едно същество, полу-животно, полу-човек, един Кентавър, трябва да се жертвува за да спаси човека. Кентавърът е самият човек, а именно полу-животинският, полу-духовният човек. Той трябва да умре, за да бъде спасен чисто духовният човек. Това, което Прометей, човешката воля отхвърля, приема го Епиметей, умът, интелигентността. Обаче даровете, които се предлагат на Епиметей, са само страдания и язви. Защото умът се придържа към нищожното, към преходното.
към текста >>

Кентавърът е самият човек, а именно полу-животинският, полу-духовният човек.
Той има една тайна. Тя се състои в това, че Божественото (Зевс) трябва да се съедини с една простосмъртна, със самото човешко съзнание, което е свързано с физическото тяло, за да роди един син човешката мъдрост (Логосът), която освобождава Бога. Чрез това съзнанието става безсмъртно. Човекът не трябва да издава своята тайна до тогава, докато един мист (Херкулес) дойде при него и премахне силата, която постоянно го заплашва със смърт. Едно същество, полу-животно, полу-човек, един Кентавър, трябва да се жертвува за да спаси човека. Кентавърът е самият човек, а именно полу-животинският, полу-духовният човек. Той трябва да умре, за да бъде спасен чисто духовният човек. Това, което Прометей, човешката воля отхвърля, приема го Епиметей, умът, интелигентността. Обаче даровете, които се предлагат на Епиметей, са само страдания и язви. Защото умът се придържа към нищожното, към преходното. И остава само надеждата, че и от преходното някога ще се роди Вечното.
към текста >>

Ако човек злоупотреби с нея, тя може да го тласне дълбоко към животинското.
Който не отнема силата и, който не я ослепява, ще бъде погълнат от нея. После Одисей посещава острова на магьосницата Цирцея. Тя превръща една част от неговите другари в грухтящи прасета. Но Одисей я побеждава. Цирцея е низшата духовна сила, която се придържа към преходното. Ако човек злоупотреби с нея, тя може да го тласне дълбоко към животинското. Одисей трябва да я победи. Тогава той може да слезе в долния свят. Той става мист. Сега той е изложен на опасността, на която е изложен мистът при възлизането от низшите към висшите степени на посвещението. Той пристига при Сирените, които примамват към смъртта минаващия покрай тях чрез сладки магически звуци.
към текста >>

По него били поставени знаци, пълни с тайнственост, които били в състояние да тласнат душата към едно възвишено настроение.
Мъдростта (Богинята Атина) е сигурната водачка към най-дълбоките душевни сили. Тя превръща човека в просяк, т.е. съблича го от всичко, което произхожда от преходното. Потопени изцяло в мъдростта на Мистериите се явяват Елевзинските празници, които се устройвали в Гърция в чест на Деметра и Дионисий. Един свещен древен път водел от Атина към Елевзис. По него били поставени знаци, пълни с тайнственост, които били в състояние да тласнат душата към едно възвишено настроение. В Елевзис имало забулени в дълбока тайнственост светилища, обслужвани от семейства на свещеници. Чинът и мъдростта, свързани с него, се наследявали от свещеническите семейства от поколение в поколение. (За устройството на тези места могат да се намерят пълни сведения в книгата „Допълнения към последните изследвания върху Акрополиса в Атина" от Карл Бьотихер.) Мъдростта, която позволява да се служи тук, била мъдростта на Мистериите. Тържествата, които се устройвали два пъти годишно, представлявали великата световна драма за съдбата на Божественото в света и за тази на човешката душа. Малките Мистерии се празнували през февруари, а големите през септември.
към текста >>

16. 4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ GA_9 Теософия

Това се потвърждава от едно сравнително изследване на животинския свят.
Мозъкът е физическия инструмент на мисленето. Както за виждането на цветовете е необходимо едно добре развито око, така и за мисълта е необходим един добре развит мозък. Цялото тяло на човека е устроено така, че то намира в органа на Духа, в мозъка, своята връхна точка. Строежът на човешкия мозък може да се разбере само тогава, когато той се разгледа с оглед на неговата задача. Тя се състои в това, че мозъкът е телесната основа на мислещия Дух. Това се потвърждава от едно сравнително изследване на животинския свят. У земноводните главния мозък е още малък за разлика от гръбначните; при бозайниците той става по-голям. У човека той е относително най-големия орган в целия организъм. Много предразсъдъци се противопоставят на възгледа, който съм възприел тук относно мисленето. Някои хора са склонни да принизяват мисленето и да поставят по-високо "вътрешния чувствен живот, усещането". Често чуваме: Не чрез "студеното мислене", а чрез топлината на чувството, чрез непосредствената сила на усещанията, човек ще се издигне до висшите познания.
към текста >>

Някои хора са склонни да принизяват мисленето и да поставят по-високо "вътрешния чувствен живот, усещането".
Тя се състои в това, че мозъкът е телесната основа на мислещия Дух. Това се потвърждава от едно сравнително изследване на животинския свят. У земноводните главния мозък е още малък за разлика от гръбначните; при бозайниците той става по-голям. У човека той е относително най-големия орган в целия организъм. Много предразсъдъци се противопоставят на възгледа, който съм възприел тук относно мисленето. Някои хора са склонни да принизяват мисленето и да поставят по-високо "вътрешния чувствен живот, усещането". Често чуваме: Не чрез "студеното мислене", а чрез топлината на чувството, чрез непосредствената сила на усещанията, човек ще се издигне до висшите познания. Хората, които говорят така, се страхуват да не притъпят чувствата си чрез една ясна мисъл. Те имат право, само по отношение на обикновената мисъл, тази, която е валидна единствено от гледна точка на прагматизма. Но при мисленето, което отвежда до висшите области на съществуванието, не е така. Няма такова чувство и такъв ентусиазма, които могат да се сравнят с топлината, красотата и възвишеността, които събуждат в нас чистите, кристално ясни мисли, отнасящи се до висшите светове.
към текста >>

Няма такова чувство и такъв ентусиазма, които могат да се сравнят с топлината, красотата и възвишеността, които събуждат в нас чистите, кристално ясни мисли, отнасящи се до висшите светове.
Някои хора са склонни да принизяват мисленето и да поставят по-високо "вътрешния чувствен живот, усещането". Често чуваме: Не чрез "студеното мислене", а чрез топлината на чувството, чрез непосредствената сила на усещанията, човек ще се издигне до висшите познания. Хората, които говорят така, се страхуват да не притъпят чувствата си чрез една ясна мисъл. Те имат право, само по отношение на обикновената мисъл, тази, която е валидна единствено от гледна точка на прагматизма. Но при мисленето, което отвежда до висшите области на съществуванието, не е така. Няма такова чувство и такъв ентусиазма, които могат да се сравнят с топлината, красотата и възвишеността, които събуждат в нас чистите, кристално ясни мисли, отнасящи се до висшите светове. Най-висшите чувства не са тези, които възникват от "само себе си", а онези, които придобиваме от енергийната мисловна работа. Човешкото тяло е устроено с оглед на мисленето. Тези вещества и сили, които се намират в минералното царство, могат да се намерят в човешкото тяло свързани по такъв начин, който позволява появата на мисленето. Това минерално тяло, устроено с оглед на тази своя задача, ще наречем физическо тяло на човека. Подчиненото на мозъка като на собствен център минерално тяло възниква чрез размножаването.
към текста >>

Размножаването и растежът са общи за човека, растенията и животните.
Човешкото тяло е устроено с оглед на мисленето. Тези вещества и сили, които се намират в минералното царство, могат да се намерят в човешкото тяло свързани по такъв начин, който позволява появата на мисленето. Това минерално тяло, устроено с оглед на тази своя задача, ще наречем физическо тяло на човека. Подчиненото на мозъка като на собствен център минерално тяло възниква чрез размножаването. И получава своята развита форма чрез растежа. Размножаването и растежът са общи за човека, растенията и животните. Чрез размножаването и растежа животното се отличава от неживия минерал. Живото същество възниква от живо същество чрез зародиша. Една жива връзка свързва потомъка с предшественика; силите чрез които възниква минералът, са насочени към веществата, които го съставят. Един планински кристал се образува от външните сили на силиция и кислорода които се съединяват в него. Но силите, които образуват един дъб, трябва да потърсим по един обиколен път, чрез зародиша на бащиния и майчиния организъм.
към текста >>

Чрез размножаването и растежа животното се отличава от неживия минерал.
Тези вещества и сили, които се намират в минералното царство, могат да се намерят в човешкото тяло свързани по такъв начин, който позволява появата на мисленето. Това минерално тяло, устроено с оглед на тази своя задача, ще наречем физическо тяло на човека. Подчиненото на мозъка като на собствен център минерално тяло възниква чрез размножаването. И получава своята развита форма чрез растежа. Размножаването и растежът са общи за човека, растенията и животните. Чрез размножаването и растежа животното се отличава от неживия минерал. Живото същество възниква от живо същество чрез зародиша. Една жива връзка свързва потомъка с предшественика; силите чрез които възниква минералът, са насочени към веществата, които го съставят. Един планински кристал се образува от външните сили на силиция и кислорода които се съединяват в него. Но силите, които образуват един дъб, трябва да потърсим по един обиколен път, чрез зародиша на бащиния и майчиния организъм. Формата на дъба се получава при размножаването от предците към потомците.
към текста >>

Живото същество възниква от живо същество чрез зародиша.
Това минерално тяло, устроено с оглед на тази своя задача, ще наречем физическо тяло на човека. Подчиненото на мозъка като на собствен център минерално тяло възниква чрез размножаването. И получава своята развита форма чрез растежа. Размножаването и растежът са общи за човека, растенията и животните. Чрез размножаването и растежа животното се отличава от неживия минерал. Живото същество възниква от живо същество чрез зародиша. Една жива връзка свързва потомъка с предшественика; силите чрез които възниква минералът, са насочени към веществата, които го съставят. Един планински кристал се образува от външните сили на силиция и кислорода които се съединяват в него. Но силите, които образуват един дъб, трябва да потърсим по един обиколен път, чрез зародиша на бащиния и майчиния организъм. Формата на дъба се получава при размножаването от предците към потомците. Тук се намираме пред вродени, присъщи на живото същество условия.
към текста >>

Тук се намираме пред вродени, присъщи на живото същество условия.
Живото същество възниква от живо същество чрез зародиша. Една жива връзка свързва потомъка с предшественика; силите чрез които възниква минералът, са насочени към веществата, които го съставят. Един планински кристал се образува от външните сили на силиция и кислорода които се съединяват в него. Но силите, които образуват един дъб, трябва да потърсим по един обиколен път, чрез зародиша на бащиния и майчиния организъм. Формата на дъба се получава при размножаването от предците към потомците. Тук се намираме пред вродени, присъщи на живото същество условия. Имаше един груб възглед, който вярваше, че низшите организми, дори рибите, могат да произлязат от тинята. Формата на живото същество се предава чрез наследяването. Как се развива едно живо същество, зависи от какъв бащин или майчин организъм е произлязло то или, с други думи, към какъв вид то принадлежи. Веществата, от които то се състои, се променят непрекъснато; но през цялото време на съществуванието си, то запазва характерните особености на своя вид и ги предава на своето потомство. Видът е това, което определя съчетанието на веществата.
към текста >>

Формата на живото същество се предава чрез наследяването.
Един планински кристал се образува от външните сили на силиция и кислорода които се съединяват в него. Но силите, които образуват един дъб, трябва да потърсим по един обиколен път, чрез зародиша на бащиния и майчиния организъм. Формата на дъба се получава при размножаването от предците към потомците. Тук се намираме пред вродени, присъщи на живото същество условия. Имаше един груб възглед, който вярваше, че низшите организми, дори рибите, могат да произлязат от тинята. Формата на живото същество се предава чрез наследяването. Как се развива едно живо същество, зависи от какъв бащин или майчин организъм е произлязло то или, с други думи, към какъв вид то принадлежи. Веществата, от които то се състои, се променят непрекъснато; но през цялото време на съществуванието си, то запазва характерните особености на своя вид и ги предава на своето потомство. Видът е това, което определя съчетанието на веществата. Тази сила, която изгражда и формира отделния вид, ще нарека жизнена сила. Както минералните сили се изразяват в кристалите, така и градивните жизнени сили се изразяват във видовете или формите на растителния и животински свят.
към текста >>

Както минералните сили се изразяват в кристалите, така и градивните жизнени сили се изразяват във видовете или формите на растителния и животински свят.
Формата на живото същество се предава чрез наследяването. Как се развива едно живо същество, зависи от какъв бащин или майчин организъм е произлязло то или, с други думи, към какъв вид то принадлежи. Веществата, от които то се състои, се променят непрекъснато; но през цялото време на съществуванието си, то запазва характерните особености на своя вид и ги предава на своето потомство. Видът е това, което определя съчетанието на веществата. Тази сила, която изгражда и формира отделния вид, ще нарека жизнена сила. Както минералните сили се изразяват в кристалите, така и градивните жизнени сили се изразяват във видовете или формите на растителния и животински свят. Ние възприемаме минералните сили с помощта на сетивата. Ние можем да възприемаме само това, за което разполагаме с едно или друго сетиво. Без окото ние не можем да възприемаме светлината, а без ухото – звука. От сетивата, които човекът притежава, низшите организми имат само осезанието. За тях са налице по един човешки начин на възприемане само онези минерални сили, които са достъпни за осезанието.
към текста >>

В степента, в която са развити другите сетива при висшите животни, светът за тях, както и за човека, е много по-богат и разнороден.
Ние възприемаме минералните сили с помощта на сетивата. Ние можем да възприемаме само това, за което разполагаме с едно или друго сетиво. Без окото ние не можем да възприемаме светлината, а без ухото – звука. От сетивата, които човекът притежава, низшите организми имат само осезанието. За тях са налице по един човешки начин на възприемане само онези минерални сили, които са достъпни за осезанието. В степента, в която са развити другите сетива при висшите животни, светът за тях, както и за човека, е много по-богат и разнороден. Следователно, от сетивните органи на едно същество зависи дали външния свят се представя пред него като усещане, като възприятие. Това, което съществува във въздуха като определено движение, у човека се превръща в усещане на звука. Човекът изобщо не възприема проявленията на жизнената сила с обикновените сетива. Той вижда цветовете на растенията, усеща тяхното ухание, но жизнената сила остава скрита за този род наблюдение. Но колкото малко основание има слепия да отрича цветове, които не вижда, толкова малко основание имаме и ние отречем жизнената сила, въпреки че не я виждаме с обикновените сетива.
към текста >>

Цветовете съществуват за слепия, когато той вече е опериран; също така и за хората за възприемаеми тези сътворени от жизнената сила видове на животни и растения, а не само индивиди, стига съответните възприемателни органи да са налице.
Следователно, от сетивните органи на едно същество зависи дали външния свят се представя пред него като усещане, като възприятие. Това, което съществува във въздуха като определено движение, у човека се превръща в усещане на звука. Човекът изобщо не възприема проявленията на жизнената сила с обикновените сетива. Той вижда цветовете на растенията, усеща тяхното ухание, но жизнената сила остава скрита за този род наблюдение. Но колкото малко основание има слепия да отрича цветове, които не вижда, толкова малко основание имаме и ние отречем жизнената сила, въпреки че не я виждаме с обикновените сетива. Цветовете съществуват за слепия, когато той вече е опериран; също така и за хората за възприемаеми тези сътворени от жизнената сила видове на животни и растения, а не само индивиди, стига съответните възприемателни органи да са налице. Сега, за човека се открива един съвсем нов свят. Той възприема не само цветовете, уханията и т. н. на живите същества, а животът на тези живи същества сам по себе си. Във всяко растение, във всяко животно, освен физическата форма, той чувствува още и изпълнената с живот духовна форма. Нека да изразим тази духовна форма като я назовем етерно тяло или жизнено тяло*.
към текста >>

на живите същества, а животът на тези живи същества сам по себе си.
Той вижда цветовете на растенията, усеща тяхното ухание, но жизнената сила остава скрита за този род наблюдение. Но колкото малко основание има слепия да отрича цветове, които не вижда, толкова малко основание имаме и ние отречем жизнената сила, въпреки че не я виждаме с обикновените сетива. Цветовете съществуват за слепия, когато той вече е опериран; също така и за хората за възприемаеми тези сътворени от жизнената сила видове на животни и растения, а не само индивиди, стига съответните възприемателни органи да са налице. Сега, за човека се открива един съвсем нов свят. Той възприема не само цветовете, уханията и т. н. на живите същества, а животът на тези живи същества сам по себе си. Във всяко растение, във всяко животно, освен физическата форма, той чувствува още и изпълнената с живот духовна форма. Нека да изразим тази духовна форма като я назовем етерно тяло или жизнено тяло*. (* Дълго време авторът на тази книга преработваше това, което нарече тук етерно или жизнено тяло и на което даде названието "тяло на строителните сили". Той бе принуден да стори това, поради чувството, че е изключително важно да се избегне смесването на това, което ние наричаме "етерно тяло", с "жизнената сила" на старата естествена наука. В известен смисъл, авторът е съгласен с модерните учени, които отхвърлят старото схващане, претендиращо да обясни особения начин, по който неорганичните сили действуват в организма.
към текста >>

Във всяко растение, във всяко животно, освен физическата форма, той чувствува още и изпълнената с живот духовна форма.
Но колкото малко основание има слепия да отрича цветове, които не вижда, толкова малко основание имаме и ние отречем жизнената сила, въпреки че не я виждаме с обикновените сетива. Цветовете съществуват за слепия, когато той вече е опериран; също така и за хората за възприемаеми тези сътворени от жизнената сила видове на животни и растения, а не само индивиди, стига съответните възприемателни органи да са налице. Сега, за човека се открива един съвсем нов свят. Той възприема не само цветовете, уханията и т. н. на живите същества, а животът на тези живи същества сам по себе си. Във всяко растение, във всяко животно, освен физическата форма, той чувствува още и изпълнената с живот духовна форма. Нека да изразим тази духовна форма като я назовем етерно тяло или жизнено тяло*. (* Дълго време авторът на тази книга преработваше това, което нарече тук етерно или жизнено тяло и на което даде названието "тяло на строителните сили". Той бе принуден да стори това, поради чувството, че е изключително важно да се избегне смесването на това, което ние наричаме "етерно тяло", с "жизнената сила" на старата естествена наука. В известен смисъл, авторът е съгласен с модерните учени, които отхвърлят старото схващане, претендиращо да обясни особения начин, по който неорганичните сили действуват в организма. Но това, което действува в организма като "неорганично", не действува никъде другаде, освен в неорганичния свят.
към текста >>

Но в организма съществуват нещо, което не е неорганично: това е творческият живот.
(* Дълго време авторът на тази книга преработваше това, което нарече тук етерно или жизнено тяло и на което даде названието "тяло на строителните сили". Той бе принуден да стори това, поради чувството, че е изключително важно да се избегне смесването на това, което ние наричаме "етерно тяло", с "жизнената сила" на старата естествена наука. В известен смисъл, авторът е съгласен с модерните учени, които отхвърлят старото схващане, претендиращо да обясни особения начин, по който неорганичните сили действуват в организма. Но това, което действува в организма като "неорганично", не действува никъде другаде, освен в неорганичния свят. Законите на неорганичната природа в организма са същите, както и в кристала. Но в организма съществуват нещо, което не е неорганично: това е творческият живот. Неговата основа е етерното тяло или "тяло на строителните сили". Допускането на неговото съществуване не би навредило на задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дейност на силите в неорганичната природа, да се проследи също и в света на организмите. Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят. Въпреки всичко, авторът не намира основание да замести тук израза "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран. За изследователя на духовния живот, този въпрос се представя по следния начин за него етерното тяло не е простия сбор от веществата и силите на физическото тяло, а една самостоятелна реална същност, която оживява така наречените физически вещества и сили.
към текста >>

За изследователя на духовния живот, този въпрос се представя по следния начин за него етерното тяло не е простия сбор от веществата и силите на физическото тяло, а една самостоятелна реална същност, която оживява така наречените физически вещества и сили.
Но в организма съществуват нещо, което не е неорганично: това е творческият живот. Неговата основа е етерното тяло или "тяло на строителните сили". Допускането на неговото съществуване не би навредило на задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дейност на силите в неорганичната природа, да се проследи също и в света на организмите. Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят. Въпреки всичко, авторът не намира основание да замести тук израза "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран. За изследователя на духовния живот, този въпрос се представя по следния начин за него етерното тяло не е простия сбор от веществата и силите на физическото тяло, а една самостоятелна реална същност, която оживява така наречените физически вещества и сили. От гледна точка на Духовната Наука, ние твърдим: Обикновеното физическо тяло, напр. Един кристал, дължи своята форма на неорганичните градивни сили, свойствени на инертните вещества; едно живо тяло не дължи своите форми на тези сили, защото в мига, когато животът го напусне и в него остават само физическите сили, то се разлага. Жизненото тяло е една такава същност, която във всеки момент, докато трае животът, предпазва физическото тяло от разлагане. За да се види това жизнено тяло, за да се възприеме то в едно друго същество, необходимо е едно пробудено духовно око. Без него, съществуването на жизненото тяло може да се приеме с логически основания; но то може да се съзерцава само с духовно око, както и цветовете се виждат с физическото око.
към текста >>

Един кристал, дължи своята форма на неорганичните градивни сили, свойствени на инертните вещества; едно живо тяло не дължи своите форми на тези сили, защото в мига, когато животът го напусне и в него остават само физическите сили, то се разлага.
Допускането на неговото съществуване не би навредило на задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дейност на силите в неорганичната природа, да се проследи също и в света на организмите. Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят. Въпреки всичко, авторът не намира основание да замести тук израза "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран. За изследователя на духовния живот, този въпрос се представя по следния начин за него етерното тяло не е простия сбор от веществата и силите на физическото тяло, а една самостоятелна реална същност, която оживява така наречените физически вещества и сили. От гледна точка на Духовната Наука, ние твърдим: Обикновеното физическо тяло, напр. Един кристал, дължи своята форма на неорганичните градивни сили, свойствени на инертните вещества; едно живо тяло не дължи своите форми на тези сили, защото в мига, когато животът го напусне и в него остават само физическите сили, то се разлага. Жизненото тяло е една такава същност, която във всеки момент, докато трае животът, предпазва физическото тяло от разлагане. За да се види това жизнено тяло, за да се възприеме то в едно друго същество, необходимо е едно пробудено духовно око. Без него, съществуването на жизненото тяло може да се приеме с логически основания; но то може да се съзерцава само с духовно око, както и цветовете се виждат с физическото око. Не трябва да се смущаваме от израза "етерно тяло" не трябва да се дава друг с мисъл, освен този, който му приписваме. И както физическото тяло в своето устройство носи изображението на своята задача, така и етерното тяло носи в себе си отпечатъка на своето предназначение.
към текста >>

Жизненото тяло е една такава същност, която във всеки момент, докато трае животът, предпазва физическото тяло от разлагане.
Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят. Въпреки всичко, авторът не намира основание да замести тук израза "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран. За изследователя на духовния живот, този въпрос се представя по следния начин за него етерното тяло не е простия сбор от веществата и силите на физическото тяло, а една самостоятелна реална същност, която оживява така наречените физически вещества и сили. От гледна точка на Духовната Наука, ние твърдим: Обикновеното физическо тяло, напр. Един кристал, дължи своята форма на неорганичните градивни сили, свойствени на инертните вещества; едно живо тяло не дължи своите форми на тези сили, защото в мига, когато животът го напусне и в него остават само физическите сили, то се разлага. Жизненото тяло е една такава същност, която във всеки момент, докато трае животът, предпазва физическото тяло от разлагане. За да се види това жизнено тяло, за да се възприеме то в едно друго същество, необходимо е едно пробудено духовно око. Без него, съществуването на жизненото тяло може да се приеме с логически основания; но то може да се съзерцава само с духовно око, както и цветовете се виждат с физическото око. Не трябва да се смущаваме от израза "етерно тяло" не трябва да се дава друг с мисъл, освен този, който му приписваме. И както физическото тяло в своето устройство носи изображението на своята задача, така и етерното тяло носи в себе си отпечатъка на своето предназначение. Това може да бъде разбрано само с оглед на мислещия Дух.
към текста >>

Поради неговата зависимост от мислещия Дух, то се различава от етерното тяло на растенията и животните.
За да се види това жизнено тяло, за да се възприеме то в едно друго същество, необходимо е едно пробудено духовно око. Без него, съществуването на жизненото тяло може да се приеме с логически основания; но то може да се съзерцава само с духовно око, както и цветовете се виждат с физическото око. Не трябва да се смущаваме от израза "етерно тяло" не трябва да се дава друг с мисъл, освен този, който му приписваме. И както физическото тяло в своето устройство носи изображението на своята задача, така и етерното тяло носи в себе си отпечатъка на своето предназначение. Това може да бъде разбрано само с оглед на мислещия Дух. Поради неговата зависимост от мислещия Дух, то се различава от етерното тяло на растенията и животните. Както чрез физическото тяло човек принадлежи на минералния свят, така чрез етерното си тяло той принадлежи на жизнения свят. След смъртта физическото тяло се разтваря в минералния свят, а етерното тяло в жизнения свят. С "тяло" тук трябва да се означи това, което дава на едно същество "форма", "образ", "фигура". Тук изразът "тяло" не трябва да се смесва със сетивната телесна форма. В смисъла, който аз влагам тук, то може да се употреби и за всичко, което е от душевно и духовно естество.
към текста >>

Физическите органи са "слепи" за нея, както и за онзи орган, чрез който животът може да се възприема като такъв.
Към всяка посока и страна, усещанията отговарят на съответните впечатления. Центъра на тази дейност аз наричам сетивна душа. Тази сетивна душа е също толкова действителна, колкото и физическото тяло. Когато пред мен стои един човек и аз се абстрахирам от неговата Сетивна Душа, тогава аз го виждам просто като физическо тяло това е същото, когато от една картина аз виждам само платното. Относно възприемането на Сетивната Душа трябва да се каже същото, което бе казано по-горе по отношение на етерното тяло. Физическите органи са "слепи" за нея, както и за онзи орган, чрез който животът може да се възприема като такъв. Но така както чрез този орган се възприема етерното тяло, чрез един още по-висш орган може да се възприеме по свръхсетивен начин и вътрешния свят на усещанията. Човекът усеща по този начин не само впечатленията от физическия и жизнен свят, той съзерцава усещанията. За наблюдател с такъв възприемателен орган, сетивният свят на другите хора става обективна действителност. Не трябва да смесваме животът на нашите усещания с този на другите хора. Всеки един от нас може да проникне в своя собствен свят на усещанията; но светът на усещанията на едно друго същество може да се съзерцава само ясновидецът който притежава отворено "духовно око".
към текста >>

Не трябва да смесваме животът на нашите усещания с този на другите хора.
Относно възприемането на Сетивната Душа трябва да се каже същото, което бе казано по-горе по отношение на етерното тяло. Физическите органи са "слепи" за нея, както и за онзи орган, чрез който животът може да се възприема като такъв. Но така както чрез този орган се възприема етерното тяло, чрез един още по-висш орган може да се възприеме по свръхсетивен начин и вътрешния свят на усещанията. Човекът усеща по този начин не само впечатленията от физическия и жизнен свят, той съзерцава усещанията. За наблюдател с такъв възприемателен орган, сетивният свят на другите хора става обективна действителност. Не трябва да смесваме животът на нашите усещания с този на другите хора. Всеки един от нас може да проникне в своя собствен свят на усещанията; но светът на усещанията на едно друго същество може да се съзерцава само ясновидецът който притежава отворено "духовно око". Когато човек не е ясновидец той познава света на усещанията само като собствени и "скрити" душевни изживявания; когато духовното око е отворено, това, което иначе живее само във "вътрешния" свят на едно друго същество, става открито за обективния духовен поглед. За да се избегне всяко недоразумение, тук подчертаваме, че самият ясновидец не изживява в себе си това, което едно друго същество притежава като съдържание на своя вътрешен свят. Нормално човек изживява тези усещания от гледище на своя вътрешен свят, докато ясновидецът ги възприема като тяхно откровение. Сетивната Душа зависи от етерното тяло, що се отнася до нейното действие.
към текста >>

И понеже етерното тяло е животът на физическото тяло, то Сетивната Душа зависи и от него по един коствен начин.
Когато човек не е ясновидец той познава света на усещанията само като собствени и "скрити" душевни изживявания; когато духовното око е отворено, това, което иначе живее само във "вътрешния" свят на едно друго същество, става открито за обективния духовен поглед. За да се избегне всяко недоразумение, тук подчертаваме, че самият ясновидец не изживява в себе си това, което едно друго същество притежава като съдържание на своя вътрешен свят. Нормално човек изживява тези усещания от гледище на своя вътрешен свят, докато ясновидецът ги възприема като тяхно откровение. Сетивната Душа зависи от етерното тяло, що се отнася до нейното действие. Защото тя извлича от него елементите на това, което трябва да се прояви като усещане. И понеже етерното тяло е животът на физическото тяло, то Сетивната Душа зависи и от него по един коствен начин. Само при едно добре устроено и правилно функциониращо око са възможни адекватните възприятия на цветовете. Така тялото влияе на Сетивната Душа като определя и ограничава нейната дейност. Тази дейност живее вътре в душата посредством границите, поставени от тялото. Тялото, следователно, е изградено от минерални вещества, оживено е от етерното тяло, като самото то ограничава Сетивната Душа. Който притежава гореспоменатия орган за "съзерцаване" на Сетивната Душа, той ще я види като ограничена от тялото.
към текста >>

Посредством Сетивната Душа, човекът се сродява с животното.
За тази цел се изразходва колосална мисловна сила. Тъкмо тя е построила корабите, железопътните линии, телефона и телеграфа; всичко това служи в по-голяма част за удовлетворяване на желанията на сетивната душа. Както жизнената строителна сила прониква физическото тяло, така и силата на мисълта прониква Сетивната Душа. Жизнената строителна сила свързва физическото тяло за предшественика с това на потомъка и така го подчинява на една закономерност, която не се подчинява на чисто минералния принцип. Мисловната сила подчинява душата на една закономерност, която не е характерна за Сетивната Душа. Посредством Сетивната Душа, човекът се сродява с животното. Още при животното ние забелязваме усещания, влечения, инстинкти и страсти. То им се подчинява сляпо. Тук те не са свързани със самостоятелни мисли, а с импулси, които произлизат от непосредствените изживявания. Същото до известна степен и с недоразвития човек. Следователно, Сетивната Душа се различава от по-развития висш елемент на душата, който кара мисленето, ще наречем разсъдъчна душа.
към текста >>

Още при животното ние забелязваме усещания, влечения, инстинкти и страсти.
Тъкмо тя е построила корабите, железопътните линии, телефона и телеграфа; всичко това служи в по-голяма част за удовлетворяване на желанията на сетивната душа. Както жизнената строителна сила прониква физическото тяло, така и силата на мисълта прониква Сетивната Душа. Жизнената строителна сила свързва физическото тяло за предшественика с това на потомъка и така го подчинява на една закономерност, която не се подчинява на чисто минералния принцип. Мисловната сила подчинява душата на една закономерност, която не е характерна за Сетивната Душа. Посредством Сетивната Душа, човекът се сродява с животното. Още при животното ние забелязваме усещания, влечения, инстинкти и страсти. То им се подчинява сляпо. Тук те не са свързани със самостоятелни мисли, а с импулси, които произлизат от непосредствените изживявания. Същото до известна степен и с недоразвития човек. Следователно, Сетивната Душа се различава от по-развития висш елемент на душата, който кара мисленето, ще наречем разсъдъчна душа. Тя може да се назове още "сърдечна душа" или "сърце".
към текста >>

Чрез мисленето, човекът преминава границите на собствения си личен живот.
Същото до известна степен и с недоразвития човек. Следователно, Сетивната Душа се различава от по-развития висш елемент на душата, който кара мисленето, ще наречем разсъдъчна душа. Тя може да се назове още "сърдечна душа" или "сърце". Разсъдъчната Душа пронизва Сетивната Душа. Ясновидецът, който притежава органа за "съзерцание" на душата, вижда Разсъдъчната Душа като едно особено същество в сравнение с обикновената Сетивна Душа. Чрез мисленето, човекът преминава границите на собствения си личен живот. Той добива способност, която се простира извън неговата душа. За него се разбира от само себе си, че законите на мисленето са в хармония, той се чувствува в света като у дома си. Тази хармония е един от най-важните факти, чрез които човекът опознава собствената си природа. В душата си човекът търси истината; не само душата, но и нещата в света се изразяват и разкриват в нея. Това, което се познава чрез мисленето като истина, има една собствена и независима стойност, която зависи не само от душата, а се отнася и към нещата от света.
към текста >>

За човека, дългът може да е поставен толкова високо, че той да жертвува живота си за него.
А цел за всички хора. Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност. Същото е и с истински доброто. Нравственото добро е независимо от влеченията и страстите, доколкото то не се ръководи от тях, е им повелява. Удоволствието или неудоволствието, привличането и отвращението са лични чувства за човека; дългът стои над удоволствието и неудоволствието той царува над тях. За човека, дългът може да е поставен толкова високо, че той да жертвува живота си за него. И човекът облагородил своите наклонности, удоволствия, така че те без принуда да следват признатия от него дълг. Както истината, така и нравствено доброто притежават една вечна стойност, която не идва от Сетивната Душа. Когато човек оживява в душата си независимата истина и независимото добро, той се издига над Сетивната Душа. Вечният Дух озарява последната. Една неугасваща светлина се запалва в нея.
към текста >>

В този смисъл съзнанието съществува и у животните.
Тя свързва с него своето собствено съществувание. Това, което душата носи в себе си като истина и добро, е безсмъртно. Това, което се събужда като вечно начало в душата, ще нарека съзнаваща душа За съзнание може да се говори още при низшите душевни прояви. Дори и най-обикновеното усещане се придружава от съзнание. В този смисъл съзнанието съществува и у животните. Под Съзнаваща Душа тук разбирам ядрото на човешкото съзнание, с други думи, душата в душата. Съзнаващата Душа се различава като един особен елемент на душата от Разсъдъчната Душа. Последната все още е вплетена в усещания, възбуди и афекти. Всеки човек знае, че истинно е най-напред това, което се преживява в усещанията. Но трайната истина е едва тази, която е освободена от всякаква симпатия и антипатия, предизвикани от усещането.
към текста >>

В хода на детското развитие настъпва такъв момент от живота на човека, когато той за пръв път се усеща като едно независимо същество спрямо целия останал свят.
От друга страна, високо над него се разполагат Сетивната Душа, а над нея и Разсъдъчната Душа, която се разширява толкова по-мощно, колкото повече се изпълва с истината и доброто. Защото тъкмо истината и доброто пораждат този растеж на Разсъдъчната Душа. Човек, който би живял изключително само със своите склонности, удоволствия или неудоволствия, би имал една Разсъдъчна Душа, чиито граници биха съвпадали с границите на Сетивната Душа. Това образование, всред което физическото тяло се появява като обвито в един облак, може да се назове човешка аура. С нея се обогатява "естеството на човека", ако тя се разгледа по начина, по който това съчинение се опитва да я изложи. В хода на детското развитие настъпва такъв момент от живота на човека, когато той за пръв път се усеща като едно независимо същество спрямо целия останал свят. За хората с фина чувствителност, това е едно преживяване с важни последици. Поетът Жан Пол разказва следното в своите спомени: "никога няма да забравя вътрешното събитие, още неразказано на никого, когато се роди моето самосъзнание. Бих могъл да отбележа мястото и времето, когато това стана. Една сутрин, тогава бях съвсем малко дете, стоях прав пред прага на вратата и гледах наляво към камината, когато изведнъж, като светкавица, се появи прозрението: "Аз съм един Аз" и оттогава насам то остана в мен: Защото тогава за първи път и завинаги моят аз се пробуди. Тук не е възможно да се мисли за някаква илюзия на спомена.
към текста >>

Така духовния свят създава собствения си живот на своята душа, точно по същия начин, както душата обгръща физическия свят посредством сетивата.
Туземецът също усеща природата; но природните закони се разкриват едва от оплодените чрез интуицията мисли на по-високо развития човек. Детето усеща дразненията на външния свят като подтици за волята, но повелята на морално доброто, му се разкрива едва в хода на неговото развитие, когато заживява в Духа и се научава да разбира неговите откровения. Както без око не могат да се усетят цветовете, така и без висшето мислене на "Духът-Себе" не може да има интуиция. Колкото малко усещанията създават растенията, толкова малко интуицията създава Духа; тя по-скоро известява за него. Чрез интуициите Азът на човека, който се пробужда в душата, стига до посланията отгоре, от света на Духа, както стига чрез усещанията до посланията от физическия свят. Така духовния свят създава собствения си живот на своята душа, точно по същия начин, както душата обгръща физическия свят посредством сетивата. Душата или по-скоро пробуждащият се в нея "Аз" отваря вратите си от две страни: От страната на тялото и от страната на духа. Както физическия свят може да извести себе си на един Аз, като изгражда едно тяло от собствените си вещества и сили, в което може да живее Съзнаващата Душа, и в което съществуват онези органи, които възприемат физическата страна на външния свят, по същия начин духовния свят изгражда от своите духовни вещества и духовни сили едно духовно тяло, в което живее Азът, и което може да възприема Духа чрез Интуициите. Ясно е, че изразите духовно вещество, духовно тяло съдържат противоречие. Те трябва да се използуват, само за да насочат мислите към това което е в духовно съответствие с физическото тяло на човека. Също както във физическия свят отделното човешко тяло е създадено като самостоятелна същност, така и в духовния свят "духовното тяло" е самостоятелна същност.
към текста >>

И както във физическия, така и в духовния свят, за човека има един вътрешни един външен живот.
Душата или по-скоро пробуждащият се в нея "Аз" отваря вратите си от две страни: От страната на тялото и от страната на духа. Както физическия свят може да извести себе си на един Аз, като изгражда едно тяло от собствените си вещества и сили, в което може да живее Съзнаващата Душа, и в което съществуват онези органи, които възприемат физическата страна на външния свят, по същия начин духовния свят изгражда от своите духовни вещества и духовни сили едно духовно тяло, в което живее Азът, и което може да възприема Духа чрез Интуициите. Ясно е, че изразите духовно вещество, духовно тяло съдържат противоречие. Те трябва да се използуват, само за да насочат мислите към това което е в духовно съответствие с физическото тяло на човека. Също както във физическия свят отделното човешко тяло е създадено като самостоятелна същност, така и в духовния свят "духовното тяло" е самостоятелна същност. И както във физическия, така и в духовния свят, за човека има един вътрешни един външен живот. Както човекът приема веществата от физическия обкръжаващ го свят и ги преработва в своето физическо тяло, така той приема от духовния Духа и го прави свое собствено достояние. Духът е вечната храна за човека. И както човекът е роден от физическия материален свят и му дължи своя живот, така той е роден също и от Духа чрез вечните закони на истината и доброто. Той е отделен от намиращия се извън него духовен свят, както е отделен и от цялостния физически свят като едно самостоятелно същество ще нарека "Човекът-Дух". Когато изследваме физическото тяло на човека, откриваме в него същите сили и вещества, които съществуват извън него в останалия физически свят.
към текста >>

И както човекът е роден от физическия материален свят и му дължи своя живот, така той е роден също и от Духа чрез вечните закони на истината и доброто.
Те трябва да се използуват, само за да насочат мислите към това което е в духовно съответствие с физическото тяло на човека. Също както във физическия свят отделното човешко тяло е създадено като самостоятелна същност, така и в духовния свят "духовното тяло" е самостоятелна същност. И както във физическия, така и в духовния свят, за човека има един вътрешни един външен живот. Както човекът приема веществата от физическия обкръжаващ го свят и ги преработва в своето физическо тяло, така той приема от духовния Духа и го прави свое собствено достояние. Духът е вечната храна за човека. И както човекът е роден от физическия материален свят и му дължи своя живот, така той е роден също и от Духа чрез вечните закони на истината и доброто. Той е отделен от намиращия се извън него духовен свят, както е отделен и от цялостния физически свят като едно самостоятелно същество ще нарека "Човекът-Дух". Когато изследваме физическото тяло на човека, откриваме в него същите сили и вещества, които съществуват извън него в останалия физически свят. Така е и с Човекът-Дух. В него пулсират елементите и действуват силите на външния духовен свят. Във физическия свят, живото и усещащо същество е обвито от кожа, която го изолира отвън.
към текста >>

Във физическия свят, живото и усещащо същество е обвито от кожа, която го изолира отвън.
И както човекът е роден от физическия материален свят и му дължи своя живот, така той е роден също и от Духа чрез вечните закони на истината и доброто. Той е отделен от намиращия се извън него духовен свят, както е отделен и от цялостния физически свят като едно самостоятелно същество ще нарека "Човекът-Дух". Когато изследваме физическото тяло на човека, откриваме в него същите сили и вещества, които съществуват извън него в останалия физически свят. Така е и с Човекът-Дух. В него пулсират елементите и действуват силите на външния духовен свят. Във физическия свят, живото и усещащо същество е обвито от кожа, която го изолира отвън. Също така един вид "духовна кожа" изолира Човекът-Дух от заобикалящия го духовен свят. Тази духовна кожа която отделя Човекът- Дух от цялостния духовен свят и го прави едно самостоятелно същество, което живее в себе си и възприема интуитивно духовното съдържание на света, който го заобикаля, ще нарека духовна обвивка (или аурична обвивка). Трябва да се отбележи, че тази "духовна кожа" се разширява непрестанно заедно с напредващото развитие на човека, така че духовната му индивидуалност /неговата аурична обвивка/ е способна на едно безкрайно уголемяване. В тази духовна обвивка живее Човекът-Дух. Той е изграден от духовната жизнена сила, както и физическото тяло е изградено от физическата жизнена сила.
към текста >>

Този етерен дух ще нарека духът на живота или Духът-Живот.
Тази духовна кожа която отделя Човекът- Дух от цялостния духовен свят и го прави едно самостоятелно същество, което живее в себе си и възприема интуитивно духовното съдържание на света, който го заобикаля, ще нарека духовна обвивка (или аурична обвивка). Трябва да се отбележи, че тази "духовна кожа" се разширява непрестанно заедно с напредващото развитие на човека, така че духовната му индивидуалност /неговата аурична обвивка/ е способна на едно безкрайно уголемяване. В тази духовна обвивка живее Човекът-Дух. Той е изграден от духовната жизнена сила, както и физическото тяло е изградено от физическата жизнена сила. Както говорим за едно етерно тяло, по подобен начин трябва да говорим и за един "етерния дух". Този етерен дух ще нарека духът на живота или Духът-Живот. Следователно, духовното естество на човека е разчленено на три: на Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе. За ясновидеца, който съзерцава духовните светове, това духовно естество на човека е една видима реалност, която е по-висшата, духовна част на аурата. Той "съзерцава" във вътрешността на духовната обвивка Човекът-Дух като Дух на Живота; той "съзерцава" как този дух на живота непрестанно се уголемява, когато приема духовна храна от външния свят. По-нататък той вижда как с това приемане духовната обвивка се разширява безкрайно, как Човекът-Дух става все по-голям и по-голям. Доколкото това "уголемяване" се "вижда" пространствено, то е, естествено, само един образ на действителността.
към текста >>

Следователно, духовното естество на човека е разчленено на три: на Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе.
Трябва да се отбележи, че тази "духовна кожа" се разширява непрестанно заедно с напредващото развитие на човека, така че духовната му индивидуалност /неговата аурична обвивка/ е способна на едно безкрайно уголемяване. В тази духовна обвивка живее Човекът-Дух. Той е изграден от духовната жизнена сила, както и физическото тяло е изградено от физическата жизнена сила. Както говорим за едно етерно тяло, по подобен начин трябва да говорим и за един "етерния дух". Този етерен дух ще нарека духът на живота или Духът-Живот. Следователно, духовното естество на човека е разчленено на три: на Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе. За ясновидеца, който съзерцава духовните светове, това духовно естество на човека е една видима реалност, която е по-висшата, духовна част на аурата. Той "съзерцава" във вътрешността на духовната обвивка Човекът-Дух като Дух на Живота; той "съзерцава" как този дух на живота непрестанно се уголемява, когато приема духовна храна от външния свят. По-нататък той вижда как с това приемане духовната обвивка се разширява безкрайно, как Човекът-Дух става все по-голям и по-голям. Доколкото това "уголемяване" се "вижда" пространствено, то е, естествено, само един образ на действителността. Въпреки това, в самата представа за този образ, човешката душа е устремена към съответната духовна действителност.
към текста >>

Той "съзерцава" във вътрешността на духовната обвивка Човекът-Дух като Дух на Живота; той "съзерцава" как този дух на живота непрестанно се уголемява, когато приема духовна храна от външния свят.
Той е изграден от духовната жизнена сила, както и физическото тяло е изградено от физическата жизнена сила. Както говорим за едно етерно тяло, по подобен начин трябва да говорим и за един "етерния дух". Този етерен дух ще нарека духът на живота или Духът-Живот. Следователно, духовното естество на човека е разчленено на три: на Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе. За ясновидеца, който съзерцава духовните светове, това духовно естество на човека е една видима реалност, която е по-висшата, духовна част на аурата. Той "съзерцава" във вътрешността на духовната обвивка Човекът-Дух като Дух на Живота; той "съзерцава" как този дух на живота непрестанно се уголемява, когато приема духовна храна от външния свят. По-нататък той вижда как с това приемане духовната обвивка се разширява безкрайно, как Човекът-Дух става все по-голям и по-голям. Доколкото това "уголемяване" се "вижда" пространствено, то е, естествено, само един образ на действителността. Въпреки това, в самата представа за този образ, човешката душа е устремена към съответната духовна действителност. Разликата между духовното естество на човека и неговото физическо естество е тази, че физическото притежава една ограниченост в големината си, докато духовното може да расте безкрайно. Това, което се приема с духовната храна, има вечна стойност.
към текста >>

Едната получава своята форма и цвят от физическия живот, другата ги получава от духовното съществувание.
Доколкото това "уголемяване" се "вижда" пространствено, то е, естествено, само един образ на действителността. Въпреки това, в самата представа за този образ, човешката душа е устремена към съответната духовна действителност. Разликата между духовното естество на човека и неговото физическо естество е тази, че физическото притежава една ограниченост в големината си, докато духовното може да расте безкрайно. Това, което се приема с духовната храна, има вечна стойност. Следователно, човешката аура се състои от две взаимопроникващи се части. Едната получава своята форма и цвят от физическия живот, другата ги получава от духовното съществувание. Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят. Чрез тялото, душата е затворена във физическия свят, чрез човекът- дух и израстват криле, които и позволяват да се движи в духовния свят. Ако искаме да разберем цялата природа на човека, трябва да вземем под внимание всички части, от които е съставен той. Тялото се изгражда от веществата на физическия свят и е подчинено на мислещия Аз. То е проникнато от жизнената сила и така става етерно тяло или жизнено тяло.
към текста >>

Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят.
Въпреки това, в самата представа за този образ, човешката душа е устремена към съответната духовна действителност. Разликата между духовното естество на човека и неговото физическо естество е тази, че физическото притежава една ограниченост в големината си, докато духовното може да расте безкрайно. Това, което се приема с духовната храна, има вечна стойност. Следователно, човешката аура се състои от две взаимопроникващи се части. Едната получава своята форма и цвят от физическия живот, другата ги получава от духовното съществувание. Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят. Чрез тялото, душата е затворена във физическия свят, чрез човекът- дух и израстват криле, които и позволяват да се движи в духовния свят. Ако искаме да разберем цялата природа на човека, трябва да вземем под внимание всички части, от които е съставен той. Тялото се изгражда от веществата на физическия свят и е подчинено на мислещия Аз. То е проникнато от жизнената сила и така става етерно тяло или жизнено тяло. Тогава то се отваря към външния свят посредством сетивните органи и става "душевно тяло".
към текста >>

Сетивната Душа не само получава усещания от външния свят; тя има свой собствен живот, който се оплодява по същия начин, както от усещането, така и от мисленето.
Ако искаме да разберем цялата природа на човека, трябва да вземем под внимание всички части, от които е съставен той. Тялото се изгражда от веществата на физическия свят и е подчинено на мислещия Аз. То е проникнато от жизнената сила и така става етерно тяло или жизнено тяло. Тогава то се отваря към външния свят посредством сетивните органи и става "душевно тяло". То прониква Сетивната Душа и образува с нея едно цяло. Сетивната Душа не само получава усещания от външния свят; тя има свой собствен живот, който се оплодява по същия начин, както от усещането, така и от мисленето. Тогава тя става Разсъдъчна Душа. Чрез Интуициите тя може да се отваря нагоре, към духовния свят, както чрез усещанията се отваря надолу, към физическия свят. Тя е вече Съзнаваща Душа. Това тя дължи на духовния свят, който изгражда в нея органа на Интуицията, както физическия свят и дава сетивните органи. Както сетивата предават усещанията чрез "душевното тяло", така и Духа и предава Интуициите чрез органа на интуицията.
към текста >>

В това единство, Човекът-Дух живее като Дух на Живота, също както етерното тяло изгражда жизнената телесна основа за "душевното тяло".
Тя е вече Съзнаваща Душа. Това тя дължи на духовния свят, който изгражда в нея органа на Интуицията, както физическия свят и дава сетивните органи. Както сетивата предават усещанията чрез "душевното тяло", така и Духа и предава Интуициите чрез органа на интуицията. Така Човекът-Дух е свързан със Съзнаващата Душа в едно единство, както физическото тяло е свързано със Сетивната Душа в "душевно тяло". Съзнаващата Душа и Духът-Себе изграждат едно единство. В това единство, Човекът-Дух живее като Дух на Живота, също както етерното тяло изгражда жизнената телесна основа за "душевното тяло". И както физическото тяло се граничава във физическата кожа, така и Човекът-Дух се ограничава от духовната обвивка. Цялостният човек е съставен, следователно, от следните части: А. ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО Б. ЕТЕРНО ТЯЛО или ЖИЗНЕНО ТЯЛО В. ДУШЕВНО ТЯЛО
към текста >>

З. ДУХЪТ-ЖИВОТ И. ЧОВЕКЪТ-ДУХ
Б. ЕТЕРНО ТЯЛО или ЖИЗНЕНО ТЯЛО В. ДУШЕВНО ТЯЛО Г. СЕТИВНА ДУША Д. РАЗСЪДЪЧНА ДУША Е. СЪЗНАВАЩА ДУША Ж. ДУХЪТ-СЕБЕ З. ДУХЪТ-ЖИВОТ И. ЧОВЕКЪТ-ДУХ Душевното тяло (В) и Сетивната Душа (Г) са едно цяло в земния човек; същото се отнася и за Съзнаващата Душа (Е) и Духът-Себе (Ж). Така се получават седемте части на земния човек: 1. ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО 2. ЕТЕРНО ТЯЛО или ЖИЗНЕНО ТЯЛО 3. СЕТИВНО-ДУШЕВНО ТЯЛО
към текста >>

6. ДУХЪТ-ЖИВОТ
1. ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО 2. ЕТЕРНО ТЯЛО или ЖИЗНЕНО ТЯЛО 3. СЕТИВНО-ДУШЕВНО ТЯЛО 4. РАЗСЪДЪЧНА 5. СЪЗНАВАЩА ДУША, изпълнена от ДУХА 6. ДУХЪТ-ЖИВОТ 7. ЧОВЕКЪТ-ДУХ "Азът" се пробужда в душата, получава подтика на Духа и става носител на Човекът-Дух. По този начин човекът участвува в "трите свята" (физически, душевен и духовен). Чрез физическото тяло, етерното тяло и душевното тяло, той има своите корени във физическия свят. Чрез Духът- Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух той цъфти в духовния свят.
към текста >>

Чрез Духът- Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух той цъфти в духовния свят.
6. ДУХЪТ-ЖИВОТ 7. ЧОВЕКЪТ-ДУХ "Азът" се пробужда в душата, получава подтика на Духа и става носител на Човекът-Дух. По този начин човекът участвува в "трите свята" (физически, душевен и духовен). Чрез физическото тяло, етерното тяло и душевното тяло, той има своите корени във физическия свят. Чрез Духът- Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух той цъфти в духовния свят. Но неговият ствол е душата. Може да се даде една опростена форма на това разделение, и то с едно пълно съзвучие между частите. Макар че човешкият "Аз" се пробужда в Съзнаващата Душа, той прониква цялото му душевно същество. Елементите на това душевно същество не са така ясно разграничени, както частите на тялото; те взаимно се проникват в един по-висш смисъл. Ако тогава Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа се схванат като две принадлежащи си обвивки на Аза, а той като тяхна сърцевина, тогава човекът може да се раздели на: Физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз.
към текста >>

Въпреки, че в известен смисъл Сетивната Душа е оживотворена от Азът, тя е толкова тясно свързана с душевното тяло, че с право можем да назовем тези два елемента с едно име.
Елементите на това душевно същество не са така ясно разграничени, както частите на тялото; те взаимно се проникват в един по-висш смисъл. Ако тогава Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа се схванат като две принадлежащи си обвивки на Аза, а той като тяхна сърцевина, тогава човекът може да се раздели на: Физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз. Чрез астралното тяло отбелязваме единството, образувано от душевното тяло и Сетивната Душа. Изразът "астрално тяло" може да се намери в по-старата литература. Тук аз ще го употребя, за да означа с него онова от човешкото естество, което съществува извън сетивно възприемаемото. Въпреки, че в известен смисъл Сетивната Душа е оживотворена от Азът, тя е толкова тясно свързана с душевното тяло, че с право можем да назовем тези два елемента с едно име. Когато Азът се прониква от Духът-Себе, последният се проявява по такъв начин, че астралното тяло се преобразява от душата. В астралното тяло действуват човешките инстинкти, желания, страсти и т.н.; в него действуват и сетивните възприятия. Сетивните възприятия възникват чрез душевното тяло като един елемент в човека, който идва от външния свят. Желанията, инстинктите, страстите и т.н. се раждат в Сетивната Душа, доколко те са оживотворени от вътрешното естество, преди то да се е отдало на Духът- Себе.
към текста >>

се раждат в Сетивната Душа, доколко те са оживотворени от вътрешното естество, преди то да се е отдало на Духът- Себе.
Въпреки, че в известен смисъл Сетивната Душа е оживотворена от Азът, тя е толкова тясно свързана с душевното тяло, че с право можем да назовем тези два елемента с едно име. Когато Азът се прониква от Духът-Себе, последният се проявява по такъв начин, че астралното тяло се преобразява от душата. В астралното тяло действуват човешките инстинкти, желания, страсти и т.н.; в него действуват и сетивните възприятия. Сетивните възприятия възникват чрез душевното тяло като един елемент в човека, който идва от външния свят. Желанията, инстинктите, страстите и т.н. се раждат в Сетивната Душа, доколко те са оживотворени от вътрешното естество, преди то да се е отдало на Духът- Себе. Когато Азът се прониква от Духът-Себе, душата отново изгражда астралното тяло с помощта на Духът-Себе. Тогава инстинктите, влеченията, желанията са озарени от това, което Азът е получил от Духа. Така Азът, благодарение на участието си в духовния свят, става господар в света на инстинктите, желанията и страстите. Духът-Себе се проявява в астралното тяло и го преобразява. Сега астралното тяло се превръща в нещо свойствено, което е от части непреобразено, отчасти преобразено.
към текста >>

Нещо подобно става в човека, когато той приема Духът-Живот в своя Аз.
Тогава инстинктите, влеченията, желанията са озарени от това, което Азът е получил от Духа. Така Азът, благодарение на участието си в духовния свят, става господар в света на инстинктите, желанията и страстите. Духът-Себе се проявява в астралното тяло и го преобразява. Сега астралното тяло се превръща в нещо свойствено, което е от части непреобразено, отчасти преобразено. Поради това можем да означим Духът-Себе, който се открива в човека, като преобразено астрално тяло. Нещо подобно става в човека, когато той приема Духът-Живот в своя Аз. Тогава се преобразява жизненото тяло. То се прониква от Духът- Живот. Можем да назовем Духът-Живот преобразеното жизнено тяло. А когато Азът приеме Човекът-Дух в себе си, той придобива с това необходимата сила, за да проникне физическото тяло. Това преобразяване на физическото тяло, естествено, не може да се възприеме от физическите сетива.
към текста >>

То се прониква от Духът- Живот.
Духът-Себе се проявява в астралното тяло и го преобразява. Сега астралното тяло се превръща в нещо свойствено, което е от части непреобразено, отчасти преобразено. Поради това можем да означим Духът-Себе, който се открива в човека, като преобразено астрално тяло. Нещо подобно става в човека, когато той приема Духът-Живот в своя Аз. Тогава се преобразява жизненото тяло. То се прониква от Духът- Живот. Можем да назовем Духът-Живот преобразеното жизнено тяло. А когато Азът приеме Човекът-Дух в себе си, той придобива с това необходимата сила, за да проникне физическото тяло. Това преобразяване на физическото тяло, естествено, не може да се възприеме от физическите сетива. Одухотворена е тъкмо онази част от физическото тяло, в която се проявява Човекът-Дух. Сега тя се възприема от сетивата; и доколкото те са сетивно одухотворени, тя трябва да се възприема и от духовната познавателна способност.
към текста >>

Можем да назовем Духът-Живот преобразеното жизнено тяло.
Сега астралното тяло се превръща в нещо свойствено, което е от части непреобразено, отчасти преобразено. Поради това можем да означим Духът-Себе, който се открива в човека, като преобразено астрално тяло. Нещо подобно става в човека, когато той приема Духът-Живот в своя Аз. Тогава се преобразява жизненото тяло. То се прониква от Духът- Живот. Можем да назовем Духът-Живот преобразеното жизнено тяло. А когато Азът приеме Човекът-Дух в себе си, той придобива с това необходимата сила, за да проникне физическото тяло. Това преобразяване на физическото тяло, естествено, не може да се възприеме от физическите сетива. Одухотворена е тъкмо онази част от физическото тяло, в която се проявява Човекът-Дух. Сега тя се възприема от сетивата; и доколкото те са сетивно одухотворени, тя трябва да се възприема и от духовната познавателна способност. За външните сетива се проявява, следователно, проникнато от Духа физическо тяло.
към текста >>

6. ДУХЪТ-ЖИВОТ като преобразено ЖИЗНЕНО ТЯЛО
1. ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО 2. ЖИЗНЕНО ТЯЛО 3. АСТРАЛНО ТЯЛО 4. АЗЪТ или СЪРЦЕВИНАТА НА ДУШАТА 5. ДУХЪТ-СЕБЕ като преобразено АСТРАЛНО ТЯЛО 6. ДУХЪТ-ЖИВОТ като преобразено ЖИЗНЕНО ТЯЛО 7. ЧОВЕКЪТ-ДУХ като преобразено ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО
към текста >>

17. 2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА GA_9 Теософия

Така неговият духовен живот е изцяло привлечен към тази сфера.
Навлизайки в материята, нейната собствена същност се прониква от природата на физическия свят. Неговите идеи са привлечени към физическия свят именно чрез силите на душата. Нека да разгледаме недоразвития човек. Наклонностите на неговата душа зависят от процесите в неговото тяло. Той изпитва удоволствие само от въздействията, които физическия свят упражнява върху неговите сетива. Така неговият духовен живот е изцяло привлечен към тази сфера. Неговите мисли служат само за задоволяването на неговите потребности. Докато Духът-Себе, напредвайки от едно прераждане в друго, все повече и повече ще извлича своите импулси от духовния свят. Неговото познание ще бъде определяно от Духа на вечната истина, неговите действия от вечното добро. Разгледана като факт от физическия свят, смъртта представлява едно изменение в процесите на тялото. След смъртта то престава да бъде посредник между душата и Духа.
към текста >>

И както по време на физическия живот той е бил свързан с тялото във физическия свят, така сега душата го свързва с душевния свят.
Тези сетива не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен израз във физическите процеси. След смъртта такъв израз е вече невъзможен. Ето защо наблюдението на физическите сетива и на основаващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стойност за съдбата на душата и Духа след смъртта. Тогава именно влиза в действие едно висше познание, което се основава върху наблюдението на процесите в душевния и духовния свят. След като Духът се отдели от тялото, той все още винаги остава свързан с душата. И както по време на физическия живот той е бил свързан с тялото във физическия свят, така сега душата го свързва с душевния свят. Но неговата истинска същност не се намира в този душевен свят. Душевният свят само временно трябва да го свърже с неговото поле на действие, с физическия свят. Обаче, за да се появи в едно ново прераждане с една по-съвършена форма, той трябва да черпи сили от духовния свят. Но ето, че той е заплетен чрез душата именно във физическия свят; той е свързан с едно душевно същество, проникнато от природата на физическия свят. След смъртта, душата не е свързана повече с тялото, а само с Духа.
към текста >>

Духът е свързан с този живот на душата в душевния свят, както беше свързан с тялото по време на физическото въплъщение.
Обаче, за да се появи в едно ново прераждане с една по-съвършена форма, той трябва да черпи сили от духовния свят. Но ето, че той е заплетен чрез душата именно във физическия свят; той е свързан с едно душевно същество, проникнато от природата на физическия свят. След смъртта, душата не е свързана повече с тялото, а само с Духа. Тя живее само в едно душевно обкръжение. Ето защо само силите на душевния свят могат да действуват върху нея. Духът е свързан с този живот на душата в душевния свят, както беше свързан с тялото по време на физическото въплъщение. Когато тялото умира, това е предопределено от неговите закони. Изобщо трябва да се каже: Не душата и духът напускат тялото, а то се освобождава от тях, когато неговите сили не могат повече да действуват в смисъла на човешката организация. Нещо подобно съществува и в отношението между душата и Духа. Душата освобождава Духа в по-висшия, духовен свят, когато нейните сили не могат да действуват повече в смисъла на душевната човешка организация. Духът ще бъде свободен в този миг, когато душата му е предала всичко, което е могла да преживее само в тялото, а се запазва само това, което може да продължи да живее с Духа.
към текста >>

Това би било така ако по време на своя живот в тялото, тя не би се повлияла от него, ако не би била привлечена от него.
Този "остатък" може да бъде съхранен като плод само в Духа и той свързва душата с Духа в един чисто духовен свят. За да изучим съдбата на душата след смъртта, трябва да разгледаме нейният процес на разпадане. По време на въплъщението, тя имаше задачата да насочи Духа към физическия свят. В мига, когато тази задача е изпълнена, душата се обръща към духовния свят. Като се има предвид естеството на тази задача, щом тялото я освобождава при смъртта и, следователно, щом не може да играе вече своята роля на посредница, тя би трябвало да има всъщност само духовна дейност. Това би било така ако по време на своя живот в тялото, тя не би се повлияла от него, ако не би била привлечена от него. Без този нюанс, дължащ се на нейното пребиваване във физическото тяло, веднага след смъртта, тя би се подчинила само на законите на душевния и на духовния свят и би изгубила всякаква връзка със сетивния свят. Ето защо, заедно със смъртта, човек би трябвало да изгуби всякакъв интерес към земния живот и всички страсти, всички желания, произлизащи от съществуването, което той напуска, да са вече задоволени. Доколкото това не е станало, незадоволените страсти и желания остават свързани с душата. За да избегнем всяко недоразумение, трябва грижливо да различаваме причините, свързващи човека със земния живот, които ще могат да бъдат заличени в едно бъдещо въплъщение, от тези, които го свързват за едно определено въплъщение, а именно последното. Първите причини ще бъдат унищожени чрез закона на съдбата, на Кармата; вторите могат да бъдат унищожени само след смъртта.
към текста >>

Ето защо, заедно със смъртта, човек би трябвало да изгуби всякакъв интерес към земния живот и всички страсти, всички желания, произлизащи от съществуването, което той напуска, да са вече задоволени.
По време на въплъщението, тя имаше задачата да насочи Духа към физическия свят. В мига, когато тази задача е изпълнена, душата се обръща към духовния свят. Като се има предвид естеството на тази задача, щом тялото я освобождава при смъртта и, следователно, щом не може да играе вече своята роля на посредница, тя би трябвало да има всъщност само духовна дейност. Това би било така ако по време на своя живот в тялото, тя не би се повлияла от него, ако не би била привлечена от него. Без този нюанс, дължащ се на нейното пребиваване във физическото тяло, веднага след смъртта, тя би се подчинила само на законите на душевния и на духовния свят и би изгубила всякаква връзка със сетивния свят. Ето защо, заедно със смъртта, човек би трябвало да изгуби всякакъв интерес към земния живот и всички страсти, всички желания, произлизащи от съществуването, което той напуска, да са вече задоволени. Доколкото това не е станало, незадоволените страсти и желания остават свързани с душата. За да избегнем всяко недоразумение, трябва грижливо да различаваме причините, свързващи човека със земния живот, които ще могат да бъдат заличени в едно бъдещо въплъщение, от тези, които го свързват за едно определено въплъщение, а именно последното. Първите причини ще бъдат унищожени чрез закона на съдбата, на Кармата; вторите могат да бъдат унищожени само след смъртта. След смъртта, човешкият дух минава през един период, когато душата отхвърля наклонностите, които я привличат към физическото съществувание, за да се подчини вече само на законите на душевно-духовния свят и да освободи Духа. Естествено е този период да бъде толкова по-дълъг, колкото повече душата е свързана с физическия свят.
към текста >>

За да избегнем всяко недоразумение, трябва грижливо да различаваме причините, свързващи човека със земния живот, които ще могат да бъдат заличени в едно бъдещо въплъщение, от тези, които го свързват за едно определено въплъщение, а именно последното.
Като се има предвид естеството на тази задача, щом тялото я освобождава при смъртта и, следователно, щом не може да играе вече своята роля на посредница, тя би трябвало да има всъщност само духовна дейност. Това би било така ако по време на своя живот в тялото, тя не би се повлияла от него, ако не би била привлечена от него. Без този нюанс, дължащ се на нейното пребиваване във физическото тяло, веднага след смъртта, тя би се подчинила само на законите на душевния и на духовния свят и би изгубила всякаква връзка със сетивния свят. Ето защо, заедно със смъртта, човек би трябвало да изгуби всякакъв интерес към земния живот и всички страсти, всички желания, произлизащи от съществуването, което той напуска, да са вече задоволени. Доколкото това не е станало, незадоволените страсти и желания остават свързани с душата. За да избегнем всяко недоразумение, трябва грижливо да различаваме причините, свързващи човека със земния живот, които ще могат да бъдат заличени в едно бъдещо въплъщение, от тези, които го свързват за едно определено въплъщение, а именно последното. Първите причини ще бъдат унищожени чрез закона на съдбата, на Кармата; вторите могат да бъдат унищожени само след смъртта. След смъртта, човешкият дух минава през един период, когато душата отхвърля наклонностите, които я привличат към физическото съществувание, за да се подчини вече само на законите на душевно-духовния свят и да освободи Духа. Естествено е този период да бъде толкова по-дълъг, колкото повече душата е свързана с физическия свят. Той ще бъде кратък за един човек, който малко е държал на физическия живот, а дълъг за онзи, чиито интереси са били свързани само с физическия живот; така че при неговата смърт много страсти и желания все още изпълват душата му. За да улесним разбирането на състоянието на душата по време на първите моменти, които следват смъртта, нека да си представим следния случай: Нека вземем един доста често срещан случай удоволствията на едни чревоугодник.
към текста >>

Той ще бъде кратък за един човек, който малко е държал на физическия живот, а дълъг за онзи, чиито интереси са били свързани само с физическия живот; така че при неговата смърт много страсти и желания все още изпълват душата му.
Доколкото това не е станало, незадоволените страсти и желания остават свързани с душата. За да избегнем всяко недоразумение, трябва грижливо да различаваме причините, свързващи човека със земния живот, които ще могат да бъдат заличени в едно бъдещо въплъщение, от тези, които го свързват за едно определено въплъщение, а именно последното. Първите причини ще бъдат унищожени чрез закона на съдбата, на Кармата; вторите могат да бъдат унищожени само след смъртта. След смъртта, човешкият дух минава през един период, когато душата отхвърля наклонностите, които я привличат към физическото съществувание, за да се подчини вече само на законите на душевно-духовния свят и да освободи Духа. Естествено е този период да бъде толкова по-дълъг, колкото повече душата е свързана с физическия свят. Той ще бъде кратък за един човек, който малко е държал на физическия живот, а дълъг за онзи, чиито интереси са били свързани само с физическия живот; така че при неговата смърт много страсти и желания все още изпълват душата му. За да улесним разбирането на състоянието на душата по време на първите моменти, които следват смъртта, нека да си представим следния случай: Нека вземем един доста често срещан случай удоволствията на едни чревоугодник. Той познава само удоволствията на яденето. Разбира се, само по себе си, удоволствието не е физическо, а душевно. Наслаждението живее в душата, както и желанието за наслаждение. Но, за да го задоволим, необходими са физическите органи, небцето и т. н.
към текста >>

Духът остава свързан с душата до последният момент момента на освобождението защото по време на земния живот, той се е сродил напълно с нея.
Всеки вид субстанция и сила ще упражнява върху нея своето пречистващо действие. Процесът е следния: Всички елементи на антипатия, които душата притежава, биват малко по малко победени от силите на симпатията, а тази последната сама нараства до най-висока степен. Защото тази крайна симпатия към целия душевен свят е силата, която ще предизвика, така да се каже, сливането на душата с този свят и пълното угасване на егоизма. Душата престава да бъде като същество, което е привлечено към физическия свят; тя освобождава духа. Следователно, тя се пречиства, минавайки през различните области които описахме, докато стигне до областта на съвършената симпатия, в която се съединява с целия душевен свят. Духът остава свързан с душата до последният момент момента на освобождението защото по време на земния живот, той се е сродил напълно с нея. Неговата връзка с душата е неимоверно по-силна от тази с тялото, защото с тялото той се свързва непосредствено. Тя изгражда неговия личен живот. Ето защо Духът не е свързан с разлагащото се тяло, а постепенно освобождаващата се душа. Поради непосредствената си връзка с душата, Духът не се чувствува свободен, освен когато самата тя се слее с всеобщия душевен живот. Като обиталище на човека веднага след смъртта, душевният свят се нарича "място на желанията".
към текста >>

Тя изгражда неговия личен живот.
Защото тази крайна симпатия към целия душевен свят е силата, която ще предизвика, така да се каже, сливането на душата с този свят и пълното угасване на егоизма. Душата престава да бъде като същество, което е привлечено към физическия свят; тя освобождава духа. Следователно, тя се пречиства, минавайки през различните области които описахме, докато стигне до областта на съвършената симпатия, в която се съединява с целия душевен свят. Духът остава свързан с душата до последният момент момента на освобождението защото по време на земния живот, той се е сродил напълно с нея. Неговата връзка с душата е неимоверно по-силна от тази с тялото, защото с тялото той се свързва непосредствено. Тя изгражда неговия личен живот. Ето защо Духът не е свързан с разлагащото се тяло, а постепенно освобождаващата се душа. Поради непосредствената си връзка с душата, Духът не се чувствува свободен, освен когато самата тя се слее с всеобщия душевен живот. Като обиталище на човека веднага след смъртта, душевният свят се нарича "място на желанията". Различните религиозни системи, в ученията на които е запазено съзнанието за тези състояния, са дали на това "място на желанията" различни наименования: "чистилище", "пречистващ огън" и т.н. Най-низшата област от душевния свят е тази на "горещото желание".
към текста >>

Поради непосредствената си връзка с душата, Духът не се чувствува свободен, освен когато самата тя се слее с всеобщия душевен живот.
Следователно, тя се пречиства, минавайки през различните области които описахме, докато стигне до областта на съвършената симпатия, в която се съединява с целия душевен свят. Духът остава свързан с душата до последният момент момента на освобождението защото по време на земния живот, той се е сродил напълно с нея. Неговата връзка с душата е неимоверно по-силна от тази с тялото, защото с тялото той се свързва непосредствено. Тя изгражда неговия личен живот. Ето защо Духът не е свързан с разлагащото се тяло, а постепенно освобождаващата се душа. Поради непосредствената си връзка с душата, Духът не се чувствува свободен, освен когато самата тя се слее с всеобщия душевен живот. Като обиталище на човека веднага след смъртта, душевният свят се нарича "място на желанията". Различните религиозни системи, в ученията на които е запазено съзнанието за тези състояния, са дали на това "място на желанията" различни наименования: "чистилище", "пречистващ огън" и т.н. Най-низшата област от душевния свят е тази на "горещото желание". След смъртта там биват унищожени най-грубите и низши егоистични страсти, които са свързани със живота на тялото. Защото чрез тях душата може да изпита действието на силите на тази душевна област.
към текста >>

След смъртта там биват унищожени най-грубите и низши егоистични страсти, които са свързани със живота на тялото.
Ето защо Духът не е свързан с разлагащото се тяло, а постепенно освобождаващата се душа. Поради непосредствената си връзка с душата, Духът не се чувствува свободен, освен когато самата тя се слее с всеобщия душевен живот. Като обиталище на човека веднага след смъртта, душевният свят се нарича "място на желанията". Различните религиозни системи, в ученията на които е запазено съзнанието за тези състояния, са дали на това "място на желанията" различни наименования: "чистилище", "пречистващ огън" и т.н. Най-низшата област от душевния свят е тази на "горещото желание". След смъртта там биват унищожени най-грубите и низши егоистични страсти, които са свързани със живота на тялото. Защото чрез тях душата може да изпита действието на силите на тази душевна област. Незадоволените желания, които и остават от физическия живот, образуват допирната точка. Симпатията на тези души се простира само до елементите, които подхранват тяхното егоистично съществувание, а антипатията, която те разливат върху всичко останало, е безкрайно по-силна. Цялото им желание насочено към физическите наслади, които не могат да бъдат задоволени в душевния свят. И тази невъзможност да бъдат задоволени, възбужда до най-висока степен тяхното желание.
към текста >>

Незадоволените желания, които и остават от физическия живот, образуват допирната точка.
Като обиталище на човека веднага след смъртта, душевният свят се нарича "място на желанията". Различните религиозни системи, в ученията на които е запазено съзнанието за тези състояния, са дали на това "място на желанията" различни наименования: "чистилище", "пречистващ огън" и т.н. Най-низшата област от душевния свят е тази на "горещото желание". След смъртта там биват унищожени най-грубите и низши егоистични страсти, които са свързани със живота на тялото. Защото чрез тях душата може да изпита действието на силите на тази душевна област. Незадоволените желания, които и остават от физическия живот, образуват допирната точка. Симпатията на тези души се простира само до елементите, които подхранват тяхното егоистично съществувание, а антипатията, която те разливат върху всичко останало, е безкрайно по-силна. Цялото им желание насочено към физическите наслади, които не могат да бъдат задоволени в душевния свят. И тази невъзможност да бъдат задоволени, възбужда до най-висока степен тяхното желание. Въпреки това, именно тази невъзможност за задоволяване на желанието става причина то да угасне постепенно. Отначало горещо, то постепенно угасва и душата скоро разбира, че единственото средство да се освободи от страданието, което силното желание по необходимост поражда, е да угаси това силно желание.
към текста >>

По време на физическия живот винаги се намират нови поводи то да бъде задоволено.
Симпатията на тези души се простира само до елементите, които подхранват тяхното егоистично съществувание, а антипатията, която те разливат върху всичко останало, е безкрайно по-силна. Цялото им желание насочено към физическите наслади, които не могат да бъдат задоволени в душевния свят. И тази невъзможност да бъдат задоволени, възбужда до най-висока степен тяхното желание. Въпреки това, именно тази невъзможност за задоволяване на желанието става причина то да угасне постепенно. Отначало горещо, то постепенно угасва и душата скоро разбира, че единственото средство да се освободи от страданието, което силното желание по необходимост поражда, е да угаси това силно желание. По време на физическия живот винаги се намират нови поводи то да бъде задоволено. И страданията, причинени от горещото желание, се крият по този начин зад едно було от илюзии. След смъртта, в "пречистващия огън", това страдание се явява без никакво було. Душата е подложена на страшните изпитания, произтичащи от лишението. По само себе си се разбира, че те засягат само онези нива, които през време на физическия живот са били под влиянието на груби и низши страсти. Душите, които не са познавали горещите желания, преминават през това състояние без да забележат нещо, понеже те нямат никакво родство с него.
към текста >>

По само себе си се разбира, че те засягат само онези нива, които през време на физическия живот са били под влиянието на груби и низши страсти.
Отначало горещо, то постепенно угасва и душата скоро разбира, че единственото средство да се освободи от страданието, което силното желание по необходимост поражда, е да угаси това силно желание. По време на физическия живот винаги се намират нови поводи то да бъде задоволено. И страданията, причинени от горещото желание, се крият по този начин зад едно було от илюзии. След смъртта, в "пречистващия огън", това страдание се явява без никакво було. Душата е подложена на страшните изпитания, произтичащи от лишението. По само себе си се разбира, че те засягат само онези нива, които през време на физическия живот са били под влиянието на груби и низши страсти. Душите, които не са познавали горещите желания, преминават през това състояние без да забележат нещо, понеже те нямат никакво родство с него. Трябва да се отбележи, че колкото повече една душа е познавала горещото желание през време на земния си живот, толкова по-дълго време ще остане под техните влияния. Не трябва да си представяме това пречистване по същия начин, по който усещаме болките във физическия свят. Защото след смъртта, душата желае своето пречистване, което единствено може да излекува несъвършенствата, които тя признава в себе си. Вторият род явления, които душата среща в душевния свят, се характеризират с равновесието, което силите на симпатията и антипатията достигат там.
към текста >>

Трябва да се отбележи, че колкото повече една душа е познавала горещото желание през време на земния си живот, толкова по-дълго време ще остане под техните влияния.
И страданията, причинени от горещото желание, се крият по този начин зад едно було от илюзии. След смъртта, в "пречистващия огън", това страдание се явява без никакво було. Душата е подложена на страшните изпитания, произтичащи от лишението. По само себе си се разбира, че те засягат само онези нива, които през време на физическия живот са били под влиянието на груби и низши страсти. Душите, които не са познавали горещите желания, преминават през това състояние без да забележат нещо, понеже те нямат никакво родство с него. Трябва да се отбележи, че колкото повече една душа е познавала горещото желание през време на земния си живот, толкова по-дълго време ще остане под техните влияния. Не трябва да си представяме това пречистване по същия начин, по който усещаме болките във физическия свят. Защото след смъртта, душата желае своето пречистване, което единствено може да излекува несъвършенствата, които тя признава в себе си. Вторият род явления, които душата среща в душевния свят, се характеризират с равновесието, което силите на симпатията и антипатията достигат там. Душата ще бъде повлияна от тези явления известно време след смъртта, според това, до каква степен се намира тя в едно подобно състояние. Това състояние се отличава с онова лекомислие и радост, които някой изпитва от преходните впечатление на сетивата.
към текста >>

Но тъкмо това болезнено и мъчително състояние е истинска школа за разрушаване на илюзиите, от които човек е обгърнат по време на физическия живот.
Това състояние се отличава с онова лекомислие и радост, които някой изпитва от преходните впечатление на сетивата. То е характерно за онези лица, които се оставят под влиянието на всички незначителни събития на деня; но понеже тяхната симпатия не се стреми към определен обект, влиянията, които изпитват, са преходни. Всичко, което надвишава сферата на нищожните "неща", е антипатично за тези лица. След смъртта, техните души, бидейки лишени от сетивно-физическите процеси, които по необходимост са свързани с удовлетворението на този вид желание, изпадат в едно състояние, което рано или късно стига до своя закономерен край. Естествено, състоянието на лишение, което цари в душата преди пълното отмиране на този вид желания, е нещо болезнено. Но тъкмо това болезнено и мъчително състояние е истинска школа за разрушаване на илюзиите, от които човек е обгърнат по време на физическия живот. На трето място, в света на душите, наблюдаваме една съвкупност от явления, където господствува симпатията, където преобладава "желанието". Душите изпитват тяхното влияние чрез всичко, което след смъртта създава в тях една атмосфера на "желание". Но и тези желания постепенно отмират поради невъзможността да бъдат задоволени. Областта на удоволствието и неудоволствието, която е четвъртата в душевния свят, предлага на душата едно особено изпитание. По време на своя физически живот, душата взема участие във всичко, което засяга тялото.
към текста >>

По време на своя физически живот, душата взема участие във всичко, което засяга тялото.
Но тъкмо това болезнено и мъчително състояние е истинска школа за разрушаване на илюзиите, от които човек е обгърнат по време на физическия живот. На трето място, в света на душите, наблюдаваме една съвкупност от явления, където господствува симпатията, където преобладава "желанието". Душите изпитват тяхното влияние чрез всичко, което след смъртта създава в тях една атмосфера на "желание". Но и тези желания постепенно отмират поради невъзможността да бъдат задоволени. Областта на удоволствието и неудоволствието, която е четвъртата в душевния свят, предлага на душата едно особено изпитание. По време на своя физически живот, душата взема участие във всичко, което засяга тялото. Тъкмо то дава усещания на приятност и неприятност, да удоволствие и неудоволствие. По време на своето физическо съществувание, човек усеща своето тяло като свой Аз, като че то е самият той. Това, което наричаме самолюбие, почива на това усещане. И колкото по-сетивен е едни човек, толкова по-голямо е неговото самолюбие. След смъртта, тялото, което досега му служеше за основа, престава да съществува, но самолюбието остава.
към текста >>

Тя се е освободила, така да се каже от себе си и е готова да се разлее в душевния свят, и да вземе участие в неговия живот.
И това чувство трае докато тя признае, че истинският човек не се намира във физическия свят. Следователно, действието на четвъртата област се състои в това, да унищожи илюзията за телесния човек. Душата се научава да не приписва на тялото някаква съществена стойност. Тя е излекувана и пречистена от влечението си към него. Тя тържествува над всичко, което е свързваше с физическия свят и оставя силите на симпатията да се разгърнат напълно свободни. Тя се е освободила, така да се каже от себе си и е готова да се разлее в душевния свят, и да вземе участие в неговия живот. Не трябва да скриваме, че самоубийците са особено подложени на изпитанията, които ги очакват в тази област. Те са напуснали своето физическо тяло по изкуствен и насилствен начин, но всички чувства, които са свързани с него, остават непроменени. Естествената смърт носи след себе си частично угасване на тези чувства. Към мъченията, които чувството на внезапната празнота поражда у самоубиеца, се прибавят и тези на неудовлетворените желания и страсти, които са го подтикнали към самоубийство. Петата степен от душевния свят е тази на душевната светлина.
към текста >>

Душите влизат в отношение с тази област дотолкова, доколкото през своя физически живот не са се задоволили да изпълняват само своите низши желания, а са изпитвали истинска радост към заобикалящия ги свят.
Те са напуснали своето физическо тяло по изкуствен и насилствен начин, но всички чувства, които са свързани с него, остават непроменени. Естествената смърт носи след себе си частично угасване на тези чувства. Към мъченията, които чувството на внезапната празнота поражда у самоубиеца, се прибавят и тези на неудовлетворените желания и страсти, които са го подтикнали към самоубийство. Петата степен от душевния свят е тази на душевната светлина. Симпатията към другите същества добива тук най-висока стойност. Душите влизат в отношение с тази област дотолкова, доколкото през своя физически живот не са се задоволили да изпълняват само своите низши желания, а са изпитвали истинска радост към заобикалящия ги свят. Увлечението към природата, например, което е пропито с един сетивен характер е подложено тук на пречистване. Не бива да смесваме това увлечение с възвишения живот в природата, който е от духовно естество и навсякъде в предметите и явленията вижда откровенията на Духа. Този специален усет към природата е едно от средствата за развитие на самия Дух, създаващ у себе си един траен елемент. Но той няма нищо общо с чувственото удоволствие, което някой храни към природата. Тук душата трябва да се пречисти от това чувство, както и от всяка друга наклонност, която произхожда от физическото съществувание.
към текста >>

Не бива да смесваме това увлечение с възвишения живот в природата, който е от духовно естество и навсякъде в предметите и явленията вижда откровенията на Духа.
Към мъченията, които чувството на внезапната празнота поражда у самоубиеца, се прибавят и тези на неудовлетворените желания и страсти, които са го подтикнали към самоубийство. Петата степен от душевния свят е тази на душевната светлина. Симпатията към другите същества добива тук най-висока стойност. Душите влизат в отношение с тази област дотолкова, доколкото през своя физически живот не са се задоволили да изпълняват само своите низши желания, а са изпитвали истинска радост към заобикалящия ги свят. Увлечението към природата, например, което е пропито с един сетивен характер е подложено тук на пречистване. Не бива да смесваме това увлечение с възвишения живот в природата, който е от духовно естество и навсякъде в предметите и явленията вижда откровенията на Духа. Този специален усет към природата е едно от средствата за развитие на самия Дух, създаващ у себе си един траен елемент. Но той няма нищо общо с чувственото удоволствие, което някой храни към природата. Тук душата трябва да се пречисти от това чувство, както и от всяка друга наклонност, която произхожда от физическото съществувание. Мнозина са онези, които виждат своя идеал в институциите, служащи на чувственото удоволствие, в една система на възпитанието, която преследва преди всичко удоволствията на физическото съществувание. Не може да се каже, че тези лица служат само на своите егоистични наклонности, но въпреки това, душата им е обърната към света на усещанията и силата на симпатията, която царува в петата област на душевния свят, трябва да я излекува.
към текста >>

Това, което свърза тези души с физическия свят, е вярата, че изкуството и науката имат смисъл за техния живот, само защото им доставя определено удоволствие.
Шестата област, тази на душевната сила, влече след себе си пречистването от жаждата за действие, което една душа може да притежава. Лишена от егоистичен характер, я все пак търси сетивното удоволствие, което произтича от самите действия. Индивидите, които поддържат това желание за действие, оставят впечатления за идеалисти; те изглеждат въодушевени от духа на саможертвата. Но всъщност това, което ги интересува, е да увеличат чувствената радост, която изпитват в хода на действията. Много артистични натури и хора отдадени на науката, се намират именно там. Това, което свърза тези души с физическия свят, е вярата, че изкуството и науката имат смисъл за техния живот, само защото им доставя определено удоволствие. Седмата област, тази на същинския душевен живот, освобождава човека от последните му влечения към сетивния свят. Всяка една от гореизброените области отнема на душата онзи елемент, който е родствен с нея. Духът не е вече обладан от убеждението, че му е необходимо да посвети цялата си дейност на сетивния свят. Тяхното верую може да бъде окачествено като материалистическо. Това верую трябва да бъде разрушено и това става именно в седмата област.
към текста >>

Седмата област, тази на същинския душевен живот, освобождава човека от последните му влечения към сетивния свят.
Лишена от егоистичен характер, я все пак търси сетивното удоволствие, което произтича от самите действия. Индивидите, които поддържат това желание за действие, оставят впечатления за идеалисти; те изглеждат въодушевени от духа на саможертвата. Но всъщност това, което ги интересува, е да увеличат чувствената радост, която изпитват в хода на действията. Много артистични натури и хора отдадени на науката, се намират именно там. Това, което свърза тези души с физическия свят, е вярата, че изкуството и науката имат смисъл за техния живот, само защото им доставя определено удоволствие. Седмата област, тази на същинския душевен живот, освобождава човека от последните му влечения към сетивния свят. Всяка една от гореизброените области отнема на душата онзи елемент, който е родствен с нея. Духът не е вече обладан от убеждението, че му е необходимо да посвети цялата си дейност на сетивния свят. Тяхното верую може да бъде окачествено като материалистическо. Това верую трябва да бъде разрушено и това става именно в седмата област. Сега тези души си дават сметка, че материалистическият светоглед е несъстоятелен.
към текста >>

Според условията, които е създала по време на своя живот на Земята, тя ще остане по-кратко или по-дълго време в една или в друга от областите на душевния свят.
Той се стопява като лед на слънцето. Отсега нататък душата е погълната от света, на който тя принадлежи, и Духът, освободен от всички препятствия, се издига към областите, където ще намери своята естествена среда. Душата е изпълнила своите земни задачи; след смъртта се разпадат всички пречки които тези задачи поставяха пред духът. Тържествувайки над земните останки, душата се завръща обратно в своя собствен свят. От описаното до тук следва, че опитностите в душевния свят и, успоредно с тях, душевни състояния след смъртта, добиват един все по-приемлив вид, колкото повече човек се отърсва от земните си връзки с физическото тяло. Според условията, които е създала по време на своя живот на Земята, тя ще остане по-кратко или по-дълго време в една или в друга от областите на душевния свят. В онази област, към която изпитва родство, тя ще остане докато това родство се заличи. Тя ще премине, без да почувствува никакво влияние, през онези области към които не е развивала никакво родство. Тук исках да опиша само основните характерни черти на душевния свят и в общи черти живота на душата в този свят. По същия начин ще постъпя и с описанието на духовния свят. Да се разпростра повече върху естеството на тези висши светове, би означавало да надхвърля рамките на този труд.
към текста >>

Тук исках да опиша само основните характерни черти на душевния свят и в общи черти живота на душата в този свят.
Тържествувайки над земните останки, душата се завръща обратно в своя собствен свят. От описаното до тук следва, че опитностите в душевния свят и, успоредно с тях, душевни състояния след смъртта, добиват един все по-приемлив вид, колкото повече човек се отърсва от земните си връзки с физическото тяло. Според условията, които е създала по време на своя живот на Земята, тя ще остане по-кратко или по-дълго време в една или в друга от областите на душевния свят. В онази област, към която изпитва родство, тя ще остане докато това родство се заличи. Тя ще премине, без да почувствува никакво влияние, през онези области към които не е развивала никакво родство. Тук исках да опиша само основните характерни черти на душевния свят и в общи черти живота на душата в този свят. По същия начин ще постъпя и с описанието на духовния свят. Да се разпростра повече върху естеството на тези висши светове, би означавало да надхвърля рамките на този труд. Наистина, без да се разпрострем по-нашироко върху този въпрос, едва ли бихме могли да разберем условията във висшите светове, които по нищо не приличат на пространствените и времеви условия, характерни за физическия свят. Съществени подробности са посочени и в моята "Тайна наука".
към текста >>

18. 4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА GA_9 Теософия

Всъщност мисловния живот на човека принадлежи на духовният свят; и това, което просветва от него в рамките на физическия свят, е само една загатната и смътна форма.
Той трябва да приеме физическото тяло като свой инструмент, за да действува в света на телата и за да приеме, на свой ред, влиянията на този материален свят. Но Духът е този, който действува чрез тялото. От него произхождат подтиците и насоките за действие във физическия свят. Докато обитава физическото тяло, Духът не може да приеме своя истински облик. Той може само леко да просветне през булото на физическото съществувание. Всъщност мисловния живот на човека принадлежи на духовният свят; и това, което просветва от него в рамките на физическия свят, е само една загатната и смътна форма. Можем също да кажем, че мисловният живот на физическия човек е една сянка, едно отражение на действителното духовно същество, част от което е самия човек. През време на земния живот Духът, посредством физическото тяло, влиза във връзка със света на телата. Въпреки че неговото действие върху този свят съставлява една от задачите, които му предстоят, докато траят неговите въплъщения, той би бил неспособен да я изпълни, ако би познавал само физическото съществувание. Защото намеренията и целите не се определят в рамките на физическото въплъщение, както и планът на една къща не се изработва на строителната площадка. Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така и целите и намеренията, които земното съществувание преследва, се изработват в "царството на духовете".
към текста >>

Можем също да кажем, че мисловният живот на физическия човек е една сянка, едно отражение на действителното духовно същество, част от което е самия човек.
Но Духът е този, който действува чрез тялото. От него произхождат подтиците и насоките за действие във физическия свят. Докато обитава физическото тяло, Духът не може да приеме своя истински облик. Той може само леко да просветне през булото на физическото съществувание. Всъщност мисловния живот на човека принадлежи на духовният свят; и това, което просветва от него в рамките на физическия свят, е само една загатната и смътна форма. Можем също да кажем, че мисловният живот на физическия човек е една сянка, едно отражение на действителното духовно същество, част от което е самия човек. През време на земния живот Духът, посредством физическото тяло, влиза във връзка със света на телата. Въпреки че неговото действие върху този свят съставлява една от задачите, които му предстоят, докато траят неговите въплъщения, той би бил неспособен да я изпълни, ако би познавал само физическото съществувание. Защото намеренията и целите не се определят в рамките на физическото въплъщение, както и планът на една къща не се изработва на строителната площадка. Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така и целите и намеренията, които земното съществувание преследва, се изработват в "царството на духовете". Човешкият Дух трябва постепенно да се връща в това "царство", за да черпи от него всички елементи, необходими за работата във физическия свят.
към текста >>

През време на земния живот Духът, посредством физическото тяло, влиза във връзка със света на телата.
От него произхождат подтиците и насоките за действие във физическия свят. Докато обитава физическото тяло, Духът не може да приеме своя истински облик. Той може само леко да просветне през булото на физическото съществувание. Всъщност мисловния живот на човека принадлежи на духовният свят; и това, което просветва от него в рамките на физическия свят, е само една загатната и смътна форма. Можем също да кажем, че мисловният живот на физическия човек е една сянка, едно отражение на действителното духовно същество, част от което е самия човек. През време на земния живот Духът, посредством физическото тяло, влиза във връзка със света на телата. Въпреки че неговото действие върху този свят съставлява една от задачите, които му предстоят, докато траят неговите въплъщения, той би бил неспособен да я изпълни, ако би познавал само физическото съществувание. Защото намеренията и целите не се определят в рамките на физическото въплъщение, както и планът на една къща не се изработва на строителната площадка. Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така и целите и намеренията, които земното съществувание преследва, се изработват в "царството на духовете". Човешкият Дух трябва постепенно да се връща в това "царство", за да черпи от него всички елементи, необходими за работата във физическия свят. Както архитектът, без да си служи с тухли и хоросан, подготвя в своя кабинет плана на къщата, според архитектурните и други закони, на които трябва да се подчинява, така и архитектът на човешкия живот, Духът или висшето себе трябва да обозрат в "царството на духовете" способностите и целите, съгласно законите на това Царство, което после ще пренесат в земния свят.
към текста >>

Както архитектът, без да си служи с тухли и хоросан, подготвя в своя кабинет плана на къщата, според архитектурните и други закони, на които трябва да се подчинява, така и архитектът на човешкия живот, Духът или висшето себе трябва да обозрат в "царството на духовете" способностите и целите, съгласно законите на това Царство, което после ще пренесат в земния свят.
През време на земния живот Духът, посредством физическото тяло, влиза във връзка със света на телата. Въпреки че неговото действие върху този свят съставлява една от задачите, които му предстоят, докато траят неговите въплъщения, той би бил неспособен да я изпълни, ако би познавал само физическото съществувание. Защото намеренията и целите не се определят в рамките на физическото въплъщение, както и планът на една къща не се изработва на строителната площадка. Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така и целите и намеренията, които земното съществувание преследва, се изработват в "царството на духовете". Човешкият Дух трябва постепенно да се връща в това "царство", за да черпи от него всички елементи, необходими за работата във физическия свят. Както архитектът, без да си служи с тухли и хоросан, подготвя в своя кабинет плана на къщата, според архитектурните и други закони, на които трябва да се подчинява, така и архитектът на човешкия живот, Духът или висшето себе трябва да обозрат в "царството на духовете" способностите и целите, съгласно законите на това Царство, което после ще пренесат в земния свят. Само при условие, че човешкият Дух постоянно се връща в своя собствен свят, той може да пренася духовни импулси чрез своето физическо тяло. През време на своето въплъщение човекът се научава да познава качествата и силите на физическия свят. Докато твори, той събира опитности, опознава условията, които физическият свят налага на всеки, който иска да работи в него. Той сякаш открива качествата на "веществото", в което иска да въплъти своите мисли, своите идеи. Той не би могъл да извлече тези последните от "веществото".
към текста >>

Той е свободен да се посвети напълно на изискванията на духовния живот; освободен от физическото тяло, той се развива във всички направления и събира в себе си плодовете от миналите си прераждания.
За по-голяма яснота, нека следваме сравнението, което вече направихме. Архитектът изработва плана на една къща и го поставя в изпълнение. Така той събира известно количество опитности, оплодотворяват неговата работа, и когато се залови да направи нов план, този план ще бъде обогатен с всичко, което архитектът ще е научил от изпълнението на първия. Същото е и с последователните съществувания на човека. Между преражданията, Духът живее в своята собствена област. Той е свободен да се посвети напълно на изискванията на духовния живот; освободен от физическото тяло, той се развива във всички направления и събира в себе си плодовете от миналите си прераждания. Следователно, неговото внимание е винаги обърнато към физическия свят и към целите които този свят му налага. Ето защо той работи непрестанно, следвайки еволюцията на Земята, доколкото тази последната съставлява поле на неговата дейност. Той работи за своето собствено развитие, за да може всеки път, когато се преражда, да служи в името на Земята, според изискванията за момента. Очевидно тук става дума само за един общ образ за последователните съществувания на човешкото същество. Този образ е приблизителен и не би могъл да съвпадне точно с действителността.
към текста >>

Според обстоятелствата, възможно е даден човешки живот да бъде по-малко съвършен отколкото предшествуващия.
Следователно, неговото внимание е винаги обърнато към физическия свят и към целите които този свят му налага. Ето защо той работи непрестанно, следвайки еволюцията на Земята, доколкото тази последната съставлява поле на неговата дейност. Той работи за своето собствено развитие, за да може всеки път, когато се преражда, да служи в името на Земята, според изискванията за момента. Очевидно тук става дума само за един общ образ за последователните съществувания на човешкото същество. Този образ е приблизителен и не би могъл да съвпадне точно с действителността. Според обстоятелствата, възможно е даден човешки живот да бъде по-малко съвършен отколкото предшествуващия. Но, общо взето, тези несъответствия отпадат в течение на последователните съществувания. Човешкият Дух се формира в "царството на духовете", приспособявайки се към неговите различни области. Неговият живот се слива последователно с живота на всяка една от тези области и приема временно техните качества. Те проникват в него и така, укрепен от тях, той може да действува в земния свят. В първата област от "царството на духовете", човекът се вижда заобиколен от духовните първообрази на земните неща.
към текста >>

Неговият живот се слива последователно с живота на всяка една от тези области и приема временно техните качества.
Очевидно тук става дума само за един общ образ за последователните съществувания на човешкото същество. Този образ е приблизителен и не би могъл да съвпадне точно с действителността. Според обстоятелствата, възможно е даден човешки живот да бъде по-малко съвършен отколкото предшествуващия. Но, общо взето, тези несъответствия отпадат в течение на последователните съществувания. Човешкият Дух се формира в "царството на духовете", приспособявайки се към неговите различни области. Неговият живот се слива последователно с живота на всяка една от тези области и приема временно техните качества. Те проникват в него и така, укрепен от тях, той може да действува в земния свят. В първата област от "царството на духовете", човекът се вижда заобиколен от духовните първообрази на земните неща. През време на физическия живот, с помощта на своите мисли, той опознава само техните сенки. Това, което на Земята се мисли тук се изживява. Човекът се движи всред мисли, но тези мисли са действителни същества.
към текста >>

През време на физическия живот, с помощта на своите мисли, той опознава само техните сенки.
Но, общо взето, тези несъответствия отпадат в течение на последователните съществувания. Човешкият Дух се формира в "царството на духовете", приспособявайки се към неговите различни области. Неговият живот се слива последователно с живота на всяка една от тези области и приема временно техните качества. Те проникват в него и така, укрепен от тях, той може да действува в земния свят. В първата област от "царството на духовете", човекът се вижда заобиколен от духовните първообрази на земните неща. През време на физическия живот, с помощта на своите мисли, той опознава само техните сенки. Това, което на Земята се мисли тук се изживява. Човекът се движи всред мисли, но тези мисли са действителни същества. Предметите, които възприемаме на Земята с помощта на сетивата, тук се явяват в своята мисловна форма. Но мисълта вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действителност, която създава тези предмети. Тук ние се намираме, така да се каже, в живата мисловна "работилница", където се формират и изграждат физическите предмети.
към текста >>

"Мъдрецът" извлича още в земния живот познанието, което другите ще имат едва след смъртта; още в този живот той разбира своето родство с всички неща: "Там изпитвам Аза", което значи: "Ти си това".
Ето защо ние вече не откъсваме неговата физическа природа от останалия външен свят, сякаш тя има някакво по-близо родство с нашата собствена индивидуалност. Ние възприемаме единството на външния свят, нашето собствено физическо въплъщение като част от неговата цялост; ние съзерцаваме неговите първообрази и чувствуваме, че ние самите принадлежим на това цяло. По този начин, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство на физическото тяло с външния свят. Научаваме се да казваме: "Всичко, което виждам тук, разпръснато около мен, това съм бил аз самият. Тук се потвърждава една от основните идеи на старата ведическа индийска мъдрост. "Мъдрецът" извлича още в земния живот познанието, което другите ще имат едва след смъртта; още в този живот той разбира своето родство с всички неща: "Там изпитвам Аза", което значи: "Ти си това". През време на физическия живот това е само един идеал, на който човек може да се отдаде; в "царството на духовете" то е един непосредствен факт, който все повече и повече се потвърждава от духовните опитности. А самият човек все повече и повече се убеждава, че неговата истинска същност принадлежи на духовния свят. Той възприема себе си като Дух между Духовете, като част от първоначалните Духове и думите: "Аз съм първоначален дух" звучат в самия него. (Мъдростта на Венданта казва: "Аз съм Брахман", т.е. аз съм част от първоначалното Същество, от което са произлезли всички същества).
към текста >>

През време на физическия живот това е само един идеал, на който човек може да се отдаде; в "царството на духовете" то е един непосредствен факт, който все повече и повече се потвърждава от духовните опитности.
Ние възприемаме единството на външния свят, нашето собствено физическо въплъщение като част от неговата цялост; ние съзерцаваме неговите първообрази и чувствуваме, че ние самите принадлежим на това цяло. По този начин, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство на физическото тяло с външния свят. Научаваме се да казваме: "Всичко, което виждам тук, разпръснато около мен, това съм бил аз самият. Тук се потвърждава една от основните идеи на старата ведическа индийска мъдрост. "Мъдрецът" извлича още в земния живот познанието, което другите ще имат едва след смъртта; още в този живот той разбира своето родство с всички неща: "Там изпитвам Аза", което значи: "Ти си това". През време на физическия живот това е само един идеал, на който човек може да се отдаде; в "царството на духовете" то е един непосредствен факт, който все повече и повече се потвърждава от духовните опитности. А самият човек все повече и повече се убеждава, че неговата истинска същност принадлежи на духовния свят. Той възприема себе си като Дух между Духовете, като част от първоначалните Духове и думите: "Аз съм първоначален дух" звучат в самия него. (Мъдростта на Венданта казва: "Аз съм Брахман", т.е. аз съм част от първоначалното Същество, от което са произлезли всички същества). Истината, която през време на нашия физически живот е за нас само една отвлечена мисъл, тази истина, която е целта на всяка мъдрост, тук в "царството на духовете" ние я изживяваме непосредствено.
към текста >>

Истината, която през време на нашия физически живот е за нас само една отвлечена мисъл, тази истина, която е целта на всяка мъдрост, тук в "царството на духовете" ние я изживяваме непосредствено.
През време на физическия живот това е само един идеал, на който човек може да се отдаде; в "царството на духовете" то е един непосредствен факт, който все повече и повече се потвърждава от духовните опитности. А самият човек все повече и повече се убеждава, че неговата истинска същност принадлежи на духовния свят. Той възприема себе си като Дух между Духовете, като част от първоначалните Духове и думите: "Аз съм първоначален дух" звучат в самия него. (Мъдростта на Венданта казва: "Аз съм Брахман", т.е. аз съм част от първоначалното Същество, от което са произлезли всички същества). Истината, която през време на нашия физически живот е за нас само една отвлечена мисъл, тази истина, която е целта на всяка мъдрост, тук в "царството на духовете" ние я изживяваме непосредствено. Нещо повече, ние я мислим през време на физическия живот, само защото през време на нашето духовно съществувание тя е един реален факт. Така, през време на своето духовно съществувание, човек съзерцава от по-високо и, така да се каже, отвън обстоятелствата и фактите, всред които живее през време на своето земно съществувание. В най-низшата област от света на Духовете, земните обстоятелства, които определят физическата действителност на тялото, му с е явяват тъкмо в тази основна светлина. На Земята човек се ражда в едно семейство, в един народ; той живее в една държава, създава приятелства, упражнява професии. Тези обстоятелства определят неговото земно съществувание.
към текста >>

Нещо повече, ние я мислим през време на физическия живот, само защото през време на нашето духовно съществувание тя е един реален факт.
А самият човек все повече и повече се убеждава, че неговата истинска същност принадлежи на духовния свят. Той възприема себе си като Дух между Духовете, като част от първоначалните Духове и думите: "Аз съм първоначален дух" звучат в самия него. (Мъдростта на Венданта казва: "Аз съм Брахман", т.е. аз съм част от първоначалното Същество, от което са произлезли всички същества). Истината, която през време на нашия физически живот е за нас само една отвлечена мисъл, тази истина, която е целта на всяка мъдрост, тук в "царството на духовете" ние я изживяваме непосредствено. Нещо повече, ние я мислим през време на физическия живот, само защото през време на нашето духовно съществувание тя е един реален факт. Така, през време на своето духовно съществувание, човек съзерцава от по-високо и, така да се каже, отвън обстоятелствата и фактите, всред които живее през време на своето земно съществувание. В най-низшата област от света на Духовете, земните обстоятелства, които определят физическата действителност на тялото, му с е явяват тъкмо в тази основна светлина. На Земята човек се ражда в едно семейство, в един народ; той живее в една държава, създава приятелства, упражнява професии. Тези обстоятелства определят неговото земно съществувание. През време на нашето пребиваване в първата област от "царството на духовете" те застават пред нас като живи мисловни Същества.
към текста >>

Да, ежедневните обстоятелства от земния живот дават своите плодове тъкмо в тази низша област от "царството на духовете".
През време на нашето пребиваване в първата област от "царството на духовете" те застават пред нас като живи мисловни Същества. Ние изживяваме тези неща още веднъж, но откъм тяхната активна духовна страна. Любовта към семейството, която сме поддържали в сърцата си, приятелството, на което сме отдавали своите сили, бликват от нашите душевни дълбини; способностите ни в тази област нарастват. Духовните сили, които укрепват семейната любов и приятелството, непрекъснато се увеличават. Ето защо, след време ние встъпваме в новото земно въплъщение много по-подготвени и по-съвършени в това отношение. Да, ежедневните обстоятелства от земния живот дават своите плодове тъкмо в тази низша област от "царството на духовете". И тъкмо тук, тази страна от човешката природа, чиито интерес е насочен изцяло към ежедневието, за продължителен период от време ще се почувствува свързана с духовния живот между две прераждания. В духовния свят ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия свят. Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят. Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа. Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят.
към текста >>

И тъкмо тук, тази страна от човешката природа, чиито интерес е насочен изцяло към ежедневието, за продължителен период от време ще се почувствува свързана с духовния живот между две прераждания.
Ние изживяваме тези неща още веднъж, но откъм тяхната активна духовна страна. Любовта към семейството, която сме поддържали в сърцата си, приятелството, на което сме отдавали своите сили, бликват от нашите душевни дълбини; способностите ни в тази област нарастват. Духовните сили, които укрепват семейната любов и приятелството, непрекъснато се увеличават. Ето защо, след време ние встъпваме в новото земно въплъщение много по-подготвени и по-съвършени в това отношение. Да, ежедневните обстоятелства от земния живот дават своите плодове тъкмо в тази низша област от "царството на духовете". И тъкмо тук, тази страна от човешката природа, чиито интерес е насочен изцяло към ежедневието, за продължителен период от време ще се почувствува свързана с духовния живот между две прераждания. В духовния свят ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия свят. Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят. Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа. Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят. Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята връзка.
към текста >>

Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа.
Ето защо, след време ние встъпваме в новото земно въплъщение много по-подготвени и по-съвършени в това отношение. Да, ежедневните обстоятелства от земния живот дават своите плодове тъкмо в тази низша област от "царството на духовете". И тъкмо тук, тази страна от човешката природа, чиито интерес е насочен изцяло към ежедневието, за продължителен период от време ще се почувствува свързана с духовния живот между две прераждания. В духовния свят ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия свят. Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят. Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа. Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят. Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята връзка. Следващата област е тази, в която общият живот на земния свят изглежда като един вид мисловно Същество и прониква навсякъде, като един течен елемент от "царството на духовете". Доколкото човек наблюдава света във физическото си въплъщение, животът изглежда като проява на отделни живи същества. Обаче в "царството на духовете", той се освобождава от тях и започва да циркулира навсякъде като един вид "кръв на живота".
към текста >>

Следващата област е тази, в която общият живот на земния свят изглежда като един вид мисловно Същество и прониква навсякъде, като един течен елемент от "царството на духовете".
В духовния свят ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия свят. Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят. Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа. Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят. Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята връзка. Следващата област е тази, в която общият живот на земния свят изглежда като един вид мисловно Същество и прониква навсякъде, като един течен елемент от "царството на духовете". Доколкото човек наблюдава света във физическото си въплъщение, животът изглежда като проява на отделни живи същества. Обаче в "царството на духовете", той се освобождава от тях и започва да циркулира навсякъде като един вид "кръв на живота". Сега, като едно живо единство, той е навсякъде. През време на физическия живот, ние долавяме от този живот само едно бегло отражение. То намира израз във всяка форма на обожание, което човекът изпитва към единството и хармонията на света.
към текста >>

Доколкото човек наблюдава света във физическото си въплъщение, животът изглежда като проява на отделни живи същества.
Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят. Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа. Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят. Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята връзка. Следващата област е тази, в която общият живот на земния свят изглежда като един вид мисловно Същество и прониква навсякъде, като един течен елемент от "царството на духовете". Доколкото човек наблюдава света във физическото си въплъщение, животът изглежда като проява на отделни живи същества. Обаче в "царството на духовете", той се освобождава от тях и започва да циркулира навсякъде като един вид "кръв на живота". Сега, като едно живо единство, той е навсякъде. През време на физическия живот, ние долавяме от този живот само едно бегло отражение. То намира израз във всяка форма на обожание, което човекът изпитва към единството и хармонията на света. Религиозният живот на човека също води своето начало от това отражение.
към текста >>

Обаче в "царството на духовете", той се освобождава от тях и започва да циркулира навсякъде като един вид "кръв на живота".
Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа. Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят. Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята връзка. Следващата област е тази, в която общият живот на земния свят изглежда като един вид мисловно Същество и прониква навсякъде, като един течен елемент от "царството на духовете". Доколкото човек наблюдава света във физическото си въплъщение, животът изглежда като проява на отделни живи същества. Обаче в "царството на духовете", той се освобождава от тях и започва да циркулира навсякъде като един вид "кръв на живота". Сега, като едно живо единство, той е навсякъде. През време на физическия живот, ние долавяме от този живот само едно бегло отражение. То намира израз във всяка форма на обожание, което човекът изпитва към единството и хармонията на света. Религиозният живот на човека също води своето начало от това отражение. Той проумява, че великият смисъл на съществуванието не се намира в единичното и преходното.
към текста >>

През време на физическия живот, ние долавяме от този живот само едно бегло отражение.
Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята връзка. Следващата област е тази, в която общият живот на земния свят изглежда като един вид мисловно Същество и прониква навсякъде, като един течен елемент от "царството на духовете". Доколкото човек наблюдава света във физическото си въплъщение, животът изглежда като проява на отделни живи същества. Обаче в "царството на духовете", той се освобождава от тях и започва да циркулира навсякъде като един вид "кръв на живота". Сега, като едно живо единство, той е навсякъде. През време на физическия живот, ние долавяме от този живот само едно бегло отражение. То намира израз във всяка форма на обожание, което човекът изпитва към единството и хармонията на света. Религиозният живот на човека също води своето начало от това отражение. Той проумява, че великият смисъл на съществуванието не се намира в единичното и преходното. Преходното вече изглежда за него само "символ" и бледо копие на вечното, на хармоничното единство. Към това единство устремява той сега своя поглед, пълен с обожание и преклонение; съобразно него изпълнява и своите култови действия.
към текста >>

Религиозният живот на човека също води своето начало от това отражение.
Доколкото човек наблюдава света във физическото си въплъщение, животът изглежда като проява на отделни живи същества. Обаче в "царството на духовете", той се освобождава от тях и започва да циркулира навсякъде като един вид "кръв на живота". Сега, като едно живо единство, той е навсякъде. През време на физическия живот, ние долавяме от този живот само едно бегло отражение. То намира израз във всяка форма на обожание, което човекът изпитва към единството и хармонията на света. Религиозният живот на човека също води своето начало от това отражение. Той проумява, че великият смисъл на съществуванието не се намира в единичното и преходното. Преходното вече изглежда за него само "символ" и бледо копие на вечното, на хармоничното единство. Към това единство устремява той сега своя поглед, пълен с обожание и преклонение; съобразно него изпълнява и своите култови действия. В "царството на духовете" всичко това е не вече отражението, а живата същност на мисълта, откриваща се в своята истинска форма. Тук човек действително може да се слее с единството, пред което се е прекланял на Земята.
към текста >>

Плодовете на религиозния живот и всичко, свързано с него, ясно изпъкват в тази област.
Той проумява, че великият смисъл на съществуванието не се намира в единичното и преходното. Преходното вече изглежда за него само "символ" и бледо копие на вечното, на хармоничното единство. Към това единство устремява той сега своя поглед, пълен с обожание и преклонение; съобразно него изпълнява и своите култови действия. В "царството на духовете" всичко това е не вече отражението, а живата същност на мисълта, откриваща се в своята истинска форма. Тук човек действително може да се слее с единството, пред което се е прекланял на Земята. Плодовете на религиозния живот и всичко, свързано с него, ясно изпъкват в тази област. Тук, благодарение на своите духовни опитности, човек разбира, че неговата индивидуална съдба не трябва да се отделя от тази на общността, към която той принадлежи. Точно в тази област, човек изгражда способността да гледа на себе си като на част от едно цяло. Религиозните чувства, както и всички морални качества, към които човекът се е стремил още през земния живот, ще получат сили тъкмо от тази област на духовния свят. Ето защо в следващото прераждане, човекът идва с укрепнали религиозни и морални качества. Докато в първата област, човекът отново се събира с душите, с които е бил тясно свързан през отминалия физически живот, във втората област той навлиза в сферата на онези, с които се е чувствувал свързан в един по-широк смисъл: Чрез общо преклонение, общо вероизповедание и т.н.
към текста >>

Религиозните чувства, както и всички морални качества, към които човекът се е стремил още през земния живот, ще получат сили тъкмо от тази област на духовния свят.
В "царството на духовете" всичко това е не вече отражението, а живата същност на мисълта, откриваща се в своята истинска форма. Тук човек действително може да се слее с единството, пред което се е прекланял на Земята. Плодовете на религиозния живот и всичко, свързано с него, ясно изпъкват в тази област. Тук, благодарение на своите духовни опитности, човек разбира, че неговата индивидуална съдба не трябва да се отделя от тази на общността, към която той принадлежи. Точно в тази област, човек изгражда способността да гледа на себе си като на част от едно цяло. Религиозните чувства, както и всички морални качества, към които човекът се е стремил още през земния живот, ще получат сили тъкмо от тази област на духовния свят. Ето защо в следващото прераждане, човекът идва с укрепнали религиозни и морални качества. Докато в първата област, човекът отново се събира с душите, с които е бил тясно свързан през отминалия физически живот, във втората област той навлиза в сферата на онези, с които се е чувствувал свързан в един по-широк смисъл: Чрез общо преклонение, общо вероизповедание и т.н. Налага се да отбележим, че духовните опитности от предходните области продължават и след като преминем в следващата област. Така например, навлизайки във втората или следващите области, ние съвсем не се откъсваме от връзките, крепящи семейството, приятелството и т.н. Областите, изграждащи "царството на духовете" не са отделени една от друга като "зони"; те взаимно се проникват и човекът живее в една от тях не поради това, че е "прекрачил" някакви външни граници, а защото е развил в себе си вътрешните способности да възприема неща, които са били невъзприемаеми за него.
към текста >>

Докато в първата област, човекът отново се събира с душите, с които е бил тясно свързан през отминалия физически живот, във втората област той навлиза в сферата на онези, с които се е чувствувал свързан в един по-широк смисъл: Чрез общо преклонение, общо вероизповедание и т.н.
Плодовете на религиозния живот и всичко, свързано с него, ясно изпъкват в тази област. Тук, благодарение на своите духовни опитности, човек разбира, че неговата индивидуална съдба не трябва да се отделя от тази на общността, към която той принадлежи. Точно в тази област, човек изгражда способността да гледа на себе си като на част от едно цяло. Религиозните чувства, както и всички морални качества, към които човекът се е стремил още през земния живот, ще получат сили тъкмо от тази област на духовния свят. Ето защо в следващото прераждане, човекът идва с укрепнали религиозни и морални качества. Докато в първата област, човекът отново се събира с душите, с които е бил тясно свързан през отминалия физически живот, във втората област той навлиза в сферата на онези, с които се е чувствувал свързан в един по-широк смисъл: Чрез общо преклонение, общо вероизповедание и т.н. Налага се да отбележим, че духовните опитности от предходните области продължават и след като преминем в следващата област. Така например, навлизайки във втората или следващите области, ние съвсем не се откъсваме от връзките, крепящи семейството, приятелството и т.н. Областите, изграждащи "царството на духовете" не са отделени една от друга като "зони"; те взаимно се проникват и човекът живее в една от тях не поради това, че е "прекрачил" някакви външни граници, а защото е развил в себе си вътрешните способности да възприема неща, които са били невъзприемаеми за него. Третата област от "царството на духовете" съдържа първообразите на душевния свят. Всичко, което живее в този свят, тук се представя като сбор от живи мисловни Същества.
към текста >>

Защото, извършвайки ги, човек дава израз на своя живот в третата област от "царството на духовете".
Но тук, в духовния свят, тези душевни състояния изгубват своя егоистичен характер. Както във втората област и в тази трета област всички страсти, всички желания, удоволствия и неудоволствия също образуват едно неделимо цяло, едно единство. Страстите, желанията и удоволствията на другите същества не се различават от моите желания и страсти. Усещанията и чувствата на всички същества образуват един единен свят, обгръщат всичко останало, както физическата атмосфера на "царството на духовете". Тук зреят плодовете на всички дела, които са извършени на Земята в служба на общността с чувство на преданост към нашите братя човеци. Защото, извършвайки ги, човек дава израз на своя живот в третата област от "царството на духовете". Великите благодетели на човечеството, преданите натури, онези, които истински и всеотдайно служат на общността, са развили в предишните прераждания, те непрекъснато са се стремили към родство с нея. Очевидно е, че описаните три области от "царството на духовете", се намират в определени отношения с по-низшите светове: физическият и душевният. Защото те съдържат първообразите, живите мисловни Същества, които намират в тези светове, съответно физически или душевен израз. Едва в четвъртата област представлява чистото "царство на духовете". Но дори и тя не е такава в истинския смисъл на думата.
към текста >>

Обстоятелствата на всекидневния живот са свързани с нещата и Съществата, които човек намира в света; от преходните неща на този свят, нашият поглед се издига към техните вечни причини.
Очевидно е, че описаните три области от "царството на духовете", се намират в определени отношения с по-низшите светове: физическият и душевният. Защото те съдържат първообразите, живите мисловни Същества, които намират в тези светове, съответно физически или душевен израз. Едва в четвъртата област представлява чистото "царство на духовете". Но дори и тя не е такава в истинския смисъл на думата. От трите по-низши области тя се различава по това, че в тях се намират първообразите на онези физически и душевни процеси, които откриваме във физическия и душевен свят, преди да сме навлезли в тези светове. Обстоятелствата на всекидневния живот са свързани с нещата и Съществата, които човек намира в света; от преходните неща на този свят, нашият поглед се издига към техните вечни причини. Тук са и другите земни твари: нашата безкористна мисъл се обръща към тях, независимо че те съществуват според съвсем други закони, в които ние нямаме никакво участие. Обаче благодарение на нас, земният свят разполага с постиженията на изкуствата и науките, на техниката, на държавните институции, накратко, с всичко онова, което оригиналните произведения на нашия Дух въплъщават в условията на физическия свят. Без нас, светът не би притежавал всички тези неща. Първообразите на всички тези чисто човешки произведения се намират в четвъртата област от "царството на духовете". Тук проникват зародишите на научните открития, на художествените идеи и образи на техническите изобретения, които човек осъществява в своя земен живот.
към текста >>

Тук проникват зародишите на научните открития, на художествените идеи и образи на техническите изобретения, които човек осъществява в своя земен живот.
Обстоятелствата на всекидневния живот са свързани с нещата и Съществата, които човек намира в света; от преходните неща на този свят, нашият поглед се издига към техните вечни причини. Тук са и другите земни твари: нашата безкористна мисъл се обръща към тях, независимо че те съществуват според съвсем други закони, в които ние нямаме никакво участие. Обаче благодарение на нас, земният свят разполага с постиженията на изкуствата и науките, на техниката, на държавните институции, накратко, с всичко онова, което оригиналните произведения на нашия Дух въплъщават в условията на физическия свят. Без нас, светът не би притежавал всички тези неща. Първообразите на всички тези чисто човешки произведения се намират в четвъртата област от "царството на духовете". Тук проникват зародишите на научните открития, на художествените идеи и образи на техническите изобретения, които човек осъществява в своя земен живот. От тази област художници, учени и откриватели черпят своите импулси и усъвършенствуват тук своя гений, за да могат при следващото си прераждане да допринасят още повече за напредъка на човешката култура. Съвсем не трябва да си представяме, че тази четвърта област от "царството на духовете" е предназначена само забележити личности. Тя е от значение за всички хора. Всеки интерес, който през физическия ни живот надхвърля сферата на ежедневните грижи, на баналните желания и стремежи, има свой източник в тази област. Ако през времето между смъртта и своето ново раждане, човекът не е преминал през нея, в следващия си живот той не би имал никакъв интерес който да го изведе от тесния кръг на личното съществувание към общочовешките цели и стремежи.
към текста >>

Всеки интерес, който през физическия ни живот надхвърля сферата на ежедневните грижи, на баналните желания и стремежи, има свой източник в тази област.
Първообразите на всички тези чисто човешки произведения се намират в четвъртата област от "царството на духовете". Тук проникват зародишите на научните открития, на художествените идеи и образи на техническите изобретения, които човек осъществява в своя земен живот. От тази област художници, учени и откриватели черпят своите импулси и усъвършенствуват тук своя гений, за да могат при следващото си прераждане да допринасят още повече за напредъка на човешката култура. Съвсем не трябва да си представяме, че тази четвърта област от "царството на духовете" е предназначена само забележити личности. Тя е от значение за всички хора. Всеки интерес, който през физическия ни живот надхвърля сферата на ежедневните грижи, на баналните желания и стремежи, има свой източник в тази област. Ако през времето между смъртта и своето ново раждане, човекът не е преминал през нея, в следващия си живот той не би имал никакъв интерес който да го изведе от тесния кръг на личното съществувание към общочовешките цели и стремежи. По-горе споменахме, че тази област също не може да се нарече "чисто царство на духовете" в пълния смисъл на тази дума. Това е така, защото културното равнище, с което хората напускат Земята, продължава да оказва влияние върху тяхното духовно съществувание. В "царството на духовете" те могат само да се наслаждават от плодовете на това, което са извършели според личните си дарби и според еволюционната степен на народа и държавата, в която са се родили. В още по-висшите области от "царството на духовете", човешкият Дух се освобождава от всякакви земни окови.
към текста >>

Ако през времето между смъртта и своето ново раждане, човекът не е преминал през нея, в следващия си живот той не би имал никакъв интерес който да го изведе от тесния кръг на личното съществувание към общочовешките цели и стремежи.
Тук проникват зародишите на научните открития, на художествените идеи и образи на техническите изобретения, които човек осъществява в своя земен живот. От тази област художници, учени и откриватели черпят своите импулси и усъвършенствуват тук своя гений, за да могат при следващото си прераждане да допринасят още повече за напредъка на човешката култура. Съвсем не трябва да си представяме, че тази четвърта област от "царството на духовете" е предназначена само забележити личности. Тя е от значение за всички хора. Всеки интерес, който през физическия ни живот надхвърля сферата на ежедневните грижи, на баналните желания и стремежи, има свой източник в тази област. Ако през времето между смъртта и своето ново раждане, човекът не е преминал през нея, в следващия си живот той не би имал никакъв интерес който да го изведе от тесния кръг на личното съществувание към общочовешките цели и стремежи. По-горе споменахме, че тази област също не може да се нарече "чисто царство на духовете" в пълния смисъл на тази дума. Това е така, защото културното равнище, с което хората напускат Земята, продължава да оказва влияние върху тяхното духовно съществувание. В "царството на духовете" те могат само да се наслаждават от плодовете на това, което са извършели според личните си дарби и според еволюционната степен на народа и държавата, в която са се родили. В още по-висшите области от "царството на духовете", човешкият Дух се освобождава от всякакви земни окови. Той се издига в чистото "царство на духовете", където разпознава целите и намеренията, които Духът сам поставя на себе си в земния живот.
към текста >>

Той се издига в чистото "царство на духовете", където разпознава целите и намеренията, които Духът сам поставя на себе си в земния живот.
Ако през времето между смъртта и своето ново раждане, човекът не е преминал през нея, в следващия си живот той не би имал никакъв интерес който да го изведе от тесния кръг на личното съществувание към общочовешките цели и стремежи. По-горе споменахме, че тази област също не може да се нарече "чисто царство на духовете" в пълния смисъл на тази дума. Това е така, защото културното равнище, с което хората напускат Земята, продължава да оказва влияние върху тяхното духовно съществувание. В "царството на духовете" те могат само да се наслаждават от плодовете на това, което са извършели според личните си дарби и според еволюционната степен на народа и държавата, в която са се родили. В още по-висшите области от "царството на духовете", човешкият Дух се освобождава от всякакви земни окови. Той се издига в чистото "царство на духовете", където разпознава целите и намеренията, които Духът сам поставя на себе си в земния живот. Всичко, което е вече осъществено в земния свят, не е друго, освен едно малко или много съвършено копие на висшите цели на Духа. Всеки кристал, всяко животно и растение, всичко което напира в областта на човешкото творчество, е само образ на целта, която Духът преследва чрез тях. И в хода на своите въплъщения, човекът може само да се приближи към този несъвършен образ на неговите съвършени цели и намерения. Това, което той всъщност представлява там, в "царството на духа", изпъква едва когато в междинното състояние между две прераждания той се издигне до петата област. Едва сега, човекът разбира своята истинска същност.
към текста >>

Всеки кристал, всяко животно и растение, всичко което напира в областта на човешкото творчество, е само образ на целта, която Духът преследва чрез тях.
Това е така, защото културното равнище, с което хората напускат Земята, продължава да оказва влияние върху тяхното духовно съществувание. В "царството на духовете" те могат само да се наслаждават от плодовете на това, което са извършели според личните си дарби и според еволюционната степен на народа и държавата, в която са се родили. В още по-висшите области от "царството на духовете", човешкият Дух се освобождава от всякакви земни окови. Той се издига в чистото "царство на духовете", където разпознава целите и намеренията, които Духът сам поставя на себе си в земния живот. Всичко, което е вече осъществено в земния свят, не е друго, освен едно малко или много съвършено копие на висшите цели на Духа. Всеки кристал, всяко животно и растение, всичко което напира в областта на човешкото творчество, е само образ на целта, която Духът преследва чрез тях. И в хода на своите въплъщения, човекът може само да се приближи към този несъвършен образ на неговите съвършени цели и намерения. Това, което той всъщност представлява там, в "царството на духа", изпъква едва когато в междинното състояние между две прераждания той се издигне до петата област. Едва сега, човекът разбира своята истинска същност. Той представлява едно духовно същество, което периодически се въплъщава във видимия физически свят. Едва в тази пета област, истинският човешки аз може да изживее в себе си свободно и без никакви ограничения.
към текста >>

Азът, който през време на земния живот се е стремил да осъществи намеренията на Духа чрез активен мисловен живот и чрез мъдра, действена любов, ще постигне твърде много в петата област.
Азът пренася плодовете от едно въплъщение в следващото. Той съхранява последиците от всички минали въплъщения. Следователно, обитавайки петата област от "царството на духовете", Азът попада в царството на целите и намеренията. Както архитектът вади поуки от несъвършенствата на вече построената сграда, за да вложи в новия си проект само онези елементи, които е усъвършенствувал, така и в петата област човешкият Аз се освобождава от последиците на миналите си съществувания, свързани с несъвършенствата на низшите светове, и с опитностите от миналите си прераждания оплодява целите които се формират в "царството на духовете". Ясно е, че силата, която може да бъде черпена от тази област, зависи от това, до каква степен Азът е извлякъл поуки от своето поредно въплъщение, които са достойни, за да бъдат признати от света на целите. Азът, който през време на земния живот се е стремил да осъществи намеренията на Духа чрез активен мисловен живот и чрез мъдра, действена любов, ще постигне твърде много в петата област. Напротив, Азът, който е бил погълнат от всекидневието и от преходните стойности, не посява никакви семена, в името на вечния световен порядък. В тази област, плод може да даде само онази част от Аза, която се издига над всекидневните грижи. Обаче не трябва да се мисли, че тук става дума за нещата, които носят "земната слава". Не, тук се има предвид всичко, което дори при най-скромните житейски условия, поражда у нас съзнанието за решаващото значение на нашите действия с оглед на мировата еволюция. Налага се да свикнем с мисълта, че в тази област човек разсъждава по друг начин, а не както във физическия свят.
към текста >>

Да предположим, че в хода на едно въплъщение, даден човек не полага достатъчно усилие, за да се свърже с тази пета област; тогава у него възниква порива: "през следващия земен живот аз ще потърся такава лична съдба (карма), която на всяка цена ще ми открие последиците от едно несъвършенство в това отношение".
Напротив, Азът, който е бил погълнат от всекидневието и от преходните стойности, не посява никакви семена, в името на вечния световен порядък. В тази област, плод може да даде само онази част от Аза, която се издига над всекидневните грижи. Обаче не трябва да се мисли, че тук става дума за нещата, които носят "земната слава". Не, тук се има предвид всичко, което дори при най-скромните житейски условия, поражда у нас съзнанието за решаващото значение на нашите действия с оглед на мировата еволюция. Налага се да свикнем с мисълта, че в тази област човек разсъждава по друг начин, а не както във физическия свят. Да предположим, че в хода на едно въплъщение, даден човек не полага достатъчно усилие, за да се свърже с тази пета област; тогава у него възниква порива: "през следващия земен живот аз ще потърся такава лична съдба (карма), която на всяка цена ще ми открие последиците от едно несъвършенство в това отношение". И всичко, което от гледна точка на земния живот, занапред ще приеме очертанията на една мъчителна орис, будеща дълбоко състрадание у околните, в тази област от "царството на духовете", за човека изглежда като нещо абсолютно необходимо. Живеейки в своя истински Аз, тук човекът се освобождава от всичко, което го е обгръщало през неговите въплъщения от страна на по-низшите светове. Сега той е това, което винаги е бил, и което винаги ще бъде в хода на своите въплъщение. Той живее в царството на намеренията, които определят неговите въплъщение; с тези намерения той изпълва целия свой Аз. Той поглежда назад към собственото си минало и чувствува, че всичките му досегашни опитности работят в името на целите, които той ще осъществи в бъдеще.
към текста >>

И всичко, което от гледна точка на земния живот, занапред ще приеме очертанията на една мъчителна орис, будеща дълбоко състрадание у околните, в тази област от "царството на духовете", за човека изглежда като нещо абсолютно необходимо.
В тази област, плод може да даде само онази част от Аза, която се издига над всекидневните грижи. Обаче не трябва да се мисли, че тук става дума за нещата, които носят "земната слава". Не, тук се има предвид всичко, което дори при най-скромните житейски условия, поражда у нас съзнанието за решаващото значение на нашите действия с оглед на мировата еволюция. Налага се да свикнем с мисълта, че в тази област човек разсъждава по друг начин, а не както във физическия свят. Да предположим, че в хода на едно въплъщение, даден човек не полага достатъчно усилие, за да се свърже с тази пета област; тогава у него възниква порива: "през следващия земен живот аз ще потърся такава лична съдба (карма), която на всяка цена ще ми открие последиците от едно несъвършенство в това отношение". И всичко, което от гледна точка на земния живот, занапред ще приеме очертанията на една мъчителна орис, будеща дълбоко състрадание у околните, в тази област от "царството на духовете", за човека изглежда като нещо абсолютно необходимо. Живеейки в своя истински Аз, тук човекът се освобождава от всичко, което го е обгръщало през неговите въплъщения от страна на по-низшите светове. Сега той е това, което винаги е бил, и което винаги ще бъде в хода на своите въплъщение. Той живее в царството на намеренията, които определят неговите въплъщение; с тези намерения той изпълва целия свой Аз. Той поглежда назад към собственото си минало и чувствува, че всичките му досегашни опитности работят в името на целите, които той ще осъществи в бъдеще. У него се пробужда един вид памет за неговите минали прераждания и един пророчески поглед към бъдещите.
към текста >>

Животът в Духа става за него толкова близък и свойствен, както за земния човек е живота всред физическия свят.
Той поглежда назад към собственото си минало и чувствува, че всичките му досегашни опитности работят в името на целите, които той ще осъществи в бъдеще. У него се пробужда един вид памет за неговите минали прераждания и един пророчески поглед към бъдещите. Следователно, това, което наричаме в тази книга "Дъхът-Себе", живее тъкмо в тази област, доколкото е успял да се развие в съответствуващата му действителност. "Духът-Себе"израства и се подготвя да осъществи духовните намерения в хода на своето следващо въплъщение. Когато след поредица пребивавания в "царството на духовете", "Дъхът-Себе" напредва достатъчно, за да се движи напълно свободно из това "царство", тогава той все повече и повече ще намира тук своето истинско отечество. Животът в Духа става за него толкова близък и свойствен, както за земния човек е живота всред физическия свят. Занапред той ще се ръководи от гледните точки, валидни за духовния свят; малко или много, те ще са определящи за неговите бъдещи въплъщения. Сега Азът чувствува себе си като част от божествения миров ред. Неговата вътрешна същност вече не зависи от ограниченията и законите на земния живот. Силата, с която той осъществява своите действия, идва направо от духовния свят. Обаче духовният свят е единен.
към текста >>

Неговата вътрешна същност вече не зависи от ограниченията и законите на земния живот.
"Духът-Себе"израства и се подготвя да осъществи духовните намерения в хода на своето следващо въплъщение. Когато след поредица пребивавания в "царството на духовете", "Дъхът-Себе" напредва достатъчно, за да се движи напълно свободно из това "царство", тогава той все повече и повече ще намира тук своето истинско отечество. Животът в Духа става за него толкова близък и свойствен, както за земния човек е живота всред физическия свят. Занапред той ще се ръководи от гледните точки, валидни за духовния свят; малко или много, те ще са определящи за неговите бъдещи въплъщения. Сега Азът чувствува себе си като част от божествения миров ред. Неговата вътрешна същност вече не зависи от ограниченията и законите на земния живот. Силата, с която той осъществява своите действия, идва направо от духовния свят. Обаче духовният свят е единен. Който живее в него, знае как вечният Дух е създал неговото минало, и вече може да определя посоката на бъдещето. Погледът върху миналото непрекъснато се разширява и стига до съвършенство. Човекът, достигнал тази степен, сам определя целите, към които ще се стреми през следващото въплъщение.
към текста >>

В междинното състояние, разделящо две последователни прераждания, човекът се намира всред всички онези възвишени Същества, пред чиито поглед се разстила неопетнената божествено мъдрост.
Обаче духовният свят е единен. Който живее в него, знае как вечният Дух е създал неговото минало, и вече може да определя посоката на бъдещето. Погледът върху миналото непрекъснато се разширява и стига до съвършенство. Човекът, достигнал тази степен, сам определя целите, към които ще се стреми през следващото въплъщение. От лоното на "царството на духовете" той влияе върху своето бъдеще, така че да го подчини на законите на истината и духа. В междинното състояние, разделящо две последователни прераждания, човекът се намира всред всички онези възвишени Същества, пред чиито поглед се разстила неопетнената божествено мъдрост. Сега той се е издигнал до степен, която му позволява да ги разбира. В шестата област от "царството на духовете", човекът подчинява всичките си действия на това, което най-много отговаря на истинската същност на света. Защото той вече не преследва свои лични интереси, а единствено това, което изисква правилния ход на мировата еволюция. Седмата област от "царството на духовете" ни води до самата граница на"трите свята". Тук човекът попада всред "зародишите на живота", които са пренесени тук от по-висшите светове, за да изпълнят своите задачи.
към текста >>

Тук човекът попада всред "зародишите на живота", които са пренесени тук от по-висшите светове, за да изпълнят своите задачи.
В междинното състояние, разделящо две последователни прераждания, човекът се намира всред всички онези възвишени Същества, пред чиито поглед се разстила неопетнената божествено мъдрост. Сега той се е издигнал до степен, която му позволява да ги разбира. В шестата област от "царството на духовете", човекът подчинява всичките си действия на това, което най-много отговаря на истинската същност на света. Защото той вече не преследва свои лични интереси, а единствено това, което изисква правилния ход на мировата еволюция. Седмата област от "царството на духовете" ни води до самата граница на"трите свята". Тук човекът попада всред "зародишите на живота", които са пренесени тук от по-висшите светове, за да изпълнят своите задачи. Намирайки се на границата на трите свята, той познава себе си в своя собствен "зародиш на живота". Следователно, загадките на тези три свята престават да съществуват за него. Той обгръща с поглед целия живот на тези светове. Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието. Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят.
към текста >>

Намирайки се на границата на трите свята, той познава себе си в своя собствен "зародиш на живота".
Сега той се е издигнал до степен, която му позволява да ги разбира. В шестата област от "царството на духовете", човекът подчинява всичките си действия на това, което най-много отговаря на истинската същност на света. Защото той вече не преследва свои лични интереси, а единствено това, което изисква правилния ход на мировата еволюция. Седмата област от "царството на духовете" ни води до самата граница на"трите свята". Тук човекът попада всред "зародишите на живота", които са пренесени тук от по-висшите светове, за да изпълнят своите задачи. Намирайки се на границата на трите свята, той познава себе си в своя собствен "зародиш на живота". Следователно, загадките на тези три свята престават да съществуват за него. Той обгръща с поглед целия живот на тези светове. Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието. Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят. Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят.
към текста >>

Той обгръща с поглед целия живот на тези светове.
Защото той вече не преследва свои лични интереси, а единствено това, което изисква правилния ход на мировата еволюция. Седмата област от "царството на духовете" ни води до самата граница на"трите свята". Тук човекът попада всред "зародишите на живота", които са пренесени тук от по-висшите светове, за да изпълнят своите задачи. Намирайки се на границата на трите свята, той познава себе си в своя собствен "зародиш на живота". Следователно, загадките на тези три свята престават да съществуват за него. Той обгръща с поглед целия живот на тези светове. Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието. Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят. Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят. Окото също не вижда себе си, понеже в него действуват сили, чрез които става видимо нещо съвсем друго. Искаме ли да преценим, доколко един човешки живот, произтичащ между раждането и смъртта, представлява резултат от предходно въплъщение, следва да знаем, че една гледна точка, разположена единствено в този живот, не ни предоставя никакви оценъчни възможности.
към текста >>

Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието.
Седмата област от "царството на духовете" ни води до самата граница на"трите свята". Тук човекът попада всред "зародишите на живота", които са пренесени тук от по-висшите светове, за да изпълнят своите задачи. Намирайки се на границата на трите свята, той познава себе си в своя собствен "зародиш на живота". Следователно, загадките на тези три свята престават да съществуват за него. Той обгръща с поглед целия живот на тези светове. Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието. Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят. Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят. Окото също не вижда себе си, понеже в него действуват сили, чрез които става видимо нещо съвсем друго. Искаме ли да преценим, доколко един човешки живот, произтичащ между раждането и смъртта, представлява резултат от предходно въплъщение, следва да знаем, че една гледна точка, разположена единствено в този живот, не ни предоставя никакви оценъчни възможности. За такава гледна точка, например, земния живот би могъл да изглежда несъвършен, изпълнен със страдание и т.н.
към текста >>

Искаме ли да преценим, доколко един човешки живот, произтичащ между раждането и смъртта, представлява резултат от предходно въплъщение, следва да знаем, че една гледна точка, разположена единствено в този живот, не ни предоставя никакви оценъчни възможности.
Той обгръща с поглед целия живот на тези светове. Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието. Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят. Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят. Окото също не вижда себе си, понеже в него действуват сили, чрез които става видимо нещо съвсем друго. Искаме ли да преценим, доколко един човешки живот, произтичащ между раждането и смъртта, представлява резултат от предходно въплъщение, следва да знаем, че една гледна точка, разположена единствено в този живот, не ни предоставя никакви оценъчни възможности. За такава гледна точка, например, земния живот би могъл да изглежда несъвършен, изпълнен със страдание и т.н. , обаче от друга гледна точка, лежаща извън земния живот сегашното въплъщение протича по този начин тъкмо поради някои особености от миналото прераждане. С встъпването си по Пътя на познанието така, както е описан в следващата глава, душата се откъсва от условията на телесния живот. По този начин тя е в състояние да възприема под формата на образи онези изживявания, които я очакват между смъртта и новото раждане. Тъкмо тези възприятия позволяват да бъдат описани процесите в "царството на духовете" така, както беше направено това тук в обобщен вид.
към текста >>

За такава гледна точка, например, земния живот би могъл да изглежда несъвършен, изпълнен със страдание и т.н.
Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието. Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят. Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят. Окото също не вижда себе си, понеже в него действуват сили, чрез които става видимо нещо съвсем друго. Искаме ли да преценим, доколко един човешки живот, произтичащ между раждането и смъртта, представлява резултат от предходно въплъщение, следва да знаем, че една гледна точка, разположена единствено в този живот, не ни предоставя никакви оценъчни възможности. За такава гледна точка, например, земния живот би могъл да изглежда несъвършен, изпълнен със страдание и т.н. , обаче от друга гледна точка, лежаща извън земния живот сегашното въплъщение протича по този начин тъкмо поради някои особености от миналото прераждане. С встъпването си по Пътя на познанието така, както е описан в следващата глава, душата се откъсва от условията на телесния живот. По този начин тя е в състояние да възприема под формата на образи онези изживявания, които я очакват между смъртта и новото раждане. Тъкмо тези възприятия позволяват да бъдат описани процесите в "царството на духовете" така, както беше направено това тук в обобщен вид. Предлаганото описание може да бъде разбрано, само ако не забравяме, че цялостното състояние на душата във физическото тяло е коренно различно от това, което тя представлява в условията на чисто духовните опитност.
към текста >>

, обаче от друга гледна точка, лежаща извън земния живот сегашното въплъщение протича по този начин тъкмо поради някои особености от миналото прераждане.
Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят. Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят. Окото също не вижда себе си, понеже в него действуват сили, чрез които става видимо нещо съвсем друго. Искаме ли да преценим, доколко един човешки живот, произтичащ между раждането и смъртта, представлява резултат от предходно въплъщение, следва да знаем, че една гледна точка, разположена единствено в този живот, не ни предоставя никакви оценъчни възможности. За такава гледна точка, например, земния живот би могъл да изглежда несъвършен, изпълнен със страдание и т.н. , обаче от друга гледна точка, лежаща извън земния живот сегашното въплъщение протича по този начин тъкмо поради някои особености от миналото прераждане. С встъпването си по Пътя на познанието така, както е описан в следващата глава, душата се откъсва от условията на телесния живот. По този начин тя е в състояние да възприема под формата на образи онези изживявания, които я очакват между смъртта и новото раждане. Тъкмо тези възприятия позволяват да бъдат описани процесите в "царството на духовете" така, както беше направено това тук в обобщен вид. Предлаганото описание може да бъде разбрано, само ако не забравяме, че цялостното състояние на душата във физическото тяло е коренно различно от това, което тя представлява в условията на чисто духовните опитност.
към текста >>

С встъпването си по Пътя на познанието така, както е описан в следващата глава, душата се откъсва от условията на телесния живот.
Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят. Окото също не вижда себе си, понеже в него действуват сили, чрез които става видимо нещо съвсем друго. Искаме ли да преценим, доколко един човешки живот, произтичащ между раждането и смъртта, представлява резултат от предходно въплъщение, следва да знаем, че една гледна точка, разположена единствено в този живот, не ни предоставя никакви оценъчни възможности. За такава гледна точка, например, земния живот би могъл да изглежда несъвършен, изпълнен със страдание и т.н. , обаче от друга гледна точка, лежаща извън земния живот сегашното въплъщение протича по този начин тъкмо поради някои особености от миналото прераждане. С встъпването си по Пътя на познанието така, както е описан в следващата глава, душата се откъсва от условията на телесния живот. По този начин тя е в състояние да възприема под формата на образи онези изживявания, които я очакват между смъртта и новото раждане. Тъкмо тези възприятия позволяват да бъдат описани процесите в "царството на духовете" така, както беше направено това тук в обобщен вид. Предлаганото описание може да бъде разбрано, само ако не забравяме, че цялостното състояние на душата във физическото тяло е коренно различно от това, което тя представлява в условията на чисто духовните опитност.
към текста >>

19. 03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Първите наставления, които дават на окултния ученик, се отнасят до преклонението и до развитието на неговия вътрешен живот.
ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ Първите наставления, които дават на окултния ученик, се отнасят до преклонението и до развитието на неговия вътрешен живот. Духовната Наука предлага също и практически правила, чието спазване позволява развитието на вътрешните способности. Тези практически правила не са възникнали случайно. Те са плод на опита и знанието от най-древни времена. Навсякъде, където се дават указания за постигане на висшето познание, практическите методи са едни и същи. Всички истински окултни учители са единодушни относно вътрешния смисъл на тези правила, макар и те не винаги да са облечени в еднакви думи.
към текста >>

Окултният ученик трябва да отдели от своя всекидневен живот определено време, през което да се отдаде на нещо съвсем различно от обичайните му занимания.
Те обаче изискват строго спазване на посочените практически правила. Пътят е отворен за всеки, който разполага с необходимата здрава воля. Правилото, което се отнася до вътрешното спокойствие е просто. Просто е и неговото спазване, но то води към целта, само ако се изпълнява сериозно и строго. Ето в какво се състои то. Окултният ученик трябва да отдели от своя всекидневен живот определено време, през което да се отдаде на нещо съвсем различно от обичайните му занимания. През това кратко време, той трябва да постигне един съвършено друг душевен живот. Погрешно е да смятаме обаче, че това, което той постига през тези минути, няма връзка с неговите нормални задължения. Напротив: Човекът по правилен начин се стреми към подобни мигове от живота, скоро забелязва, че едва благодарение на тях той се добира до истинската сила, за да се справи със задачите на деня. От друга страна, не трябва да мислим, че времето, отделено за изпълняването на това правило, ще пречи на другите ни задължения. Защото ако някой не може да разполага с повече време, достатъчни са и пет минути дневно, стига той да знае как да ги използва.
към текста >>

През това кратко време, той трябва да постигне един съвършено друг душевен живот.
Пътят е отворен за всеки, който разполага с необходимата здрава воля. Правилото, което се отнася до вътрешното спокойствие е просто. Просто е и неговото спазване, но то води към целта, само ако се изпълнява сериозно и строго. Ето в какво се състои то. Окултният ученик трябва да отдели от своя всекидневен живот определено време, през което да се отдаде на нещо съвсем различно от обичайните му занимания. През това кратко време, той трябва да постигне един съвършено друг душевен живот. Погрешно е да смятаме обаче, че това, което той постига през тези минути, няма връзка с неговите нормални задължения. Напротив: Човекът по правилен начин се стреми към подобни мигове от живота, скоро забелязва, че едва благодарение на тях той се добира до истинската сила, за да се справи със задачите на деня. От друга страна, не трябва да мислим, че времето, отделено за изпълняването на това правило, ще пречи на другите ни задължения. Защото ако някой не може да разполага с повече време, достатъчни са и пет минути дневно, стига той да знае как да ги използва. В посоченото време човек трябва напълно да се откъсне от рамките на своето ежедневие.
към текста >>

Напротив: Човекът по правилен начин се стреми към подобни мигове от живота, скоро забелязва, че едва благодарение на тях той се добира до истинската сила, за да се справи със задачите на деня.
Просто е и неговото спазване, но то води към целта, само ако се изпълнява сериозно и строго. Ето в какво се състои то. Окултният ученик трябва да отдели от своя всекидневен живот определено време, през което да се отдаде на нещо съвсем различно от обичайните му занимания. През това кратко време, той трябва да постигне един съвършено друг душевен живот. Погрешно е да смятаме обаче, че това, което той постига през тези минути, няма връзка с неговите нормални задължения. Напротив: Човекът по правилен начин се стреми към подобни мигове от живота, скоро забелязва, че едва благодарение на тях той се добира до истинската сила, за да се справи със задачите на деня. От друга страна, не трябва да мислим, че времето, отделено за изпълняването на това правило, ще пречи на другите ни задължения. Защото ако някой не може да разполага с повече време, достатъчни са и пет минути дневно, стига той да знае как да ги използва. В посоченото време човек трябва напълно да се откъсне от рамките на своето ежедневие. Неговият мисловен и чувствен живот трябва да добие съвсем други нюанси. Неговите радости и страдания, неговите опитности и действия трябва да преминат през душевния му взор.
към текста >>

Неговият мисловен и чувствен живот трябва да добие съвсем други нюанси.
Погрешно е да смятаме обаче, че това, което той постига през тези минути, няма връзка с неговите нормални задължения. Напротив: Човекът по правилен начин се стреми към подобни мигове от живота, скоро забелязва, че едва благодарение на тях той се добира до истинската сила, за да се справи със задачите на деня. От друга страна, не трябва да мислим, че времето, отделено за изпълняването на това правило, ще пречи на другите ни задължения. Защото ако някой не може да разполага с повече време, достатъчни са и пет минути дневно, стига той да знае как да ги използва. В посоченото време човек трябва напълно да се откъсне от рамките на своето ежедневие. Неговият мисловен и чувствен живот трябва да добие съвсем други нюанси. Неговите радости и страдания, неговите опитности и действия трябва да преминат през душевния му взор. И сега, спрямо тях, той е длъжен да вземе такова становище, сякаш те не са негови и сякаш той ги разглежда от много по-висока гледна точка. Нека само помислим, колко различни са нашите изживявания от тези на едни друг човек. Не може да бъде и по друг начин, защото всеки е дълбоко вплетен във всичко, което изживява или върши; докато изживяванията и постъпките на другите, ние имаме само бегли и външни впечатления. В минутите, които отделяме за съзерцание, към нашите изживявания и постъпки трябва да погледнем така, сякаш те принадлежат на друг човек.
към текста >>

Обстоятелството, че започва да прилага правила, изобщо не трябва да промени външния живот на окултния ученик.
Той остава скрит дотогава, докато бъде пробуден. И всеки сам може да го пробуди в себе си, единствено със собствени сили. Докато този по-висш човек остава спящ, остават спящи и висшите способности, намиращи се у всеки човек, които водят до свръхсетивни познания. Докато човек не е усетил плодовете на вътрешното спокойствие, той трябва да спазва последователно и строго посочените правила. За всеки, който постъпва по този начин, идва ден, когато около него се разлива духовна светлина и вътрешно зрение му открива един съвършено нов свят. Обстоятелството, че започва да прилага правила, изобщо не трябва да промени външния живот на окултния ученик. Той както и по-рано, продължава да изпълнява своите задължения; понася същите страдания изпитва същата радост. Той съвсем не се отчуждава от "живота". Напротив, през останалата част на деня, той ще води много по-активен живот, защото в минутите на съзерцание, се издига до "по-висшия живот". Постепенно този "по-висш живот" започва да оказва своето въздействие върху всекидневния живот. Минутите на вътрешно спокойствие променят цялото ежедневие.
към текста >>

Той съвсем не се отчуждава от "живота".
Докато този по-висш човек остава спящ, остават спящи и висшите способности, намиращи се у всеки човек, които водят до свръхсетивни познания. Докато човек не е усетил плодовете на вътрешното спокойствие, той трябва да спазва последователно и строго посочените правила. За всеки, който постъпва по този начин, идва ден, когато около него се разлива духовна светлина и вътрешно зрение му открива един съвършено нов свят. Обстоятелството, че започва да прилага правила, изобщо не трябва да промени външния живот на окултния ученик. Той както и по-рано, продължава да изпълнява своите задължения; понася същите страдания изпитва същата радост. Той съвсем не се отчуждава от "живота". Напротив, през останалата част на деня, той ще води много по-активен живот, защото в минутите на съзерцание, се издига до "по-висшия живот". Постепенно този "по-висш живот" започва да оказва своето въздействие върху всекидневния живот. Минутите на вътрешно спокойствие променят цялото ежедневие. Целият човек става по-спокоен, по-сигурен в своите действия и независим от изненадите в деня. Постепенно окултният ученик все повече поема в свои ръце ръководството на живота си и все по-малко се поддава на външните обстоятелства.
към текста >>

Напротив, през останалата част на деня, той ще води много по-активен живот, защото в минутите на съзерцание, се издига до "по-висшия живот".
Докато човек не е усетил плодовете на вътрешното спокойствие, той трябва да спазва последователно и строго посочените правила. За всеки, който постъпва по този начин, идва ден, когато около него се разлива духовна светлина и вътрешно зрение му открива един съвършено нов свят. Обстоятелството, че започва да прилага правила, изобщо не трябва да промени външния живот на окултния ученик. Той както и по-рано, продължава да изпълнява своите задължения; понася същите страдания изпитва същата радост. Той съвсем не се отчуждава от "живота". Напротив, през останалата част на деня, той ще води много по-активен живот, защото в минутите на съзерцание, се издига до "по-висшия живот". Постепенно този "по-висш живот" започва да оказва своето въздействие върху всекидневния живот. Минутите на вътрешно спокойствие променят цялото ежедневие. Целият човек става по-спокоен, по-сигурен в своите действия и независим от изненадите в деня. Постепенно окултният ученик все повече поема в свои ръце ръководството на живота си и все по-малко се поддава на външните обстоятелства. Той скоро забелязва какъв източник на сила за него са тези минути на съсредоточаване.
към текста >>

Постепенно този "по-висш живот" започва да оказва своето въздействие върху всекидневния живот.
За всеки, който постъпва по този начин, идва ден, когато около него се разлива духовна светлина и вътрешно зрение му открива един съвършено нов свят. Обстоятелството, че започва да прилага правила, изобщо не трябва да промени външния живот на окултния ученик. Той както и по-рано, продължава да изпълнява своите задължения; понася същите страдания изпитва същата радост. Той съвсем не се отчуждава от "живота". Напротив, през останалата част на деня, той ще води много по-активен живот, защото в минутите на съзерцание, се издига до "по-висшия живот". Постепенно този "по-висш живот" започва да оказва своето въздействие върху всекидневния живот. Минутите на вътрешно спокойствие променят цялото ежедневие. Целият човек става по-спокоен, по-сигурен в своите действия и независим от изненадите в деня. Постепенно окултният ученик все повече поема в свои ръце ръководството на живота си и все по-малко се поддава на външните обстоятелства. Той скоро забелязва какъв източник на сила за него са тези минути на съсредоточаване. Нещата, които по-рано са го дразнели, сега не му пречат; всичко, от което по-рано се е опасявал, сега не буди никакъв страх у него.
към текста >>

Постепенно окултният ученик все повече поема в свои ръце ръководството на живота си и все по-малко се поддава на външните обстоятелства.
Той съвсем не се отчуждава от "живота". Напротив, през останалата част на деня, той ще води много по-активен живот, защото в минутите на съзерцание, се издига до "по-висшия живот". Постепенно този "по-висш живот" започва да оказва своето въздействие върху всекидневния живот. Минутите на вътрешно спокойствие променят цялото ежедневие. Целият човек става по-спокоен, по-сигурен в своите действия и независим от изненадите в деня. Постепенно окултният ученик все повече поема в свои ръце ръководството на живота си и все по-малко се поддава на външните обстоятелства. Той скоро забелязва какъв източник на сила за него са тези минути на съсредоточаване. Нещата, които по-рано са го дразнели, сега не му пречат; всичко, от което по-рано се е опасявал, сега не буди никакъв страх у него. Променя се цялостното му светоусещане. По-рано при всяко ново начинание той е изпитва съмнения: "дали моите сили са достатъчни, за да свърша това". Сега вече не тази мисъл го навестява, а съвсем друга: "искам да събера всичките си сили, за да се справя с моите задачи по най-добрия начин".
към текста >>

И така, мисъл след мисъл проникват в светоусещането на окултния ученик и оказват своето благотворно влияние върху живота му, измествайки мислите, който по-рано спъваха неговото развитие.
Променя се цялостното му светоусещане. По-рано при всяко ново начинание той е изпитва съмнения: "дали моите сили са достатъчни, за да свърша това". Сега вече не тази мисъл го навестява, а съвсем друга: "искам да събера всичките си сили, за да се справя с моите задачи по най-добрия начин". Сега той прогонва всяко опасение, всеки страх. Защото знае, че тъкмо този страх би могъл да влоши, а не да подобри качеството на неговата работа. И така, мисъл след мисъл проникват в светоусещането на окултния ученик и оказват своето благотворно влияние върху живота му, измествайки мислите, който по-рано спъваха неговото развитие. Сега вече той насочва ладията на своя живот със здрава и сигурна ръка, докато по-рано вълните я люшкаха на всички посоки. Това спокойствие и тази сигурност оказват въздействие върху цялото човешко същество. Вътрешния човек започва да расте. А с него израстват и онези вътрешни способности, които водят до висшето познание. Напредвайки в тази област, окултният ученик постепенно сам започва да определя по какъв начин трябва да му въздействуват впечатленията на външния свят.
към текста >>

Сега вече той насочва ладията на своя живот със здрава и сигурна ръка, докато по-рано вълните я люшкаха на всички посоки.
По-рано при всяко ново начинание той е изпитва съмнения: "дали моите сили са достатъчни, за да свърша това". Сега вече не тази мисъл го навестява, а съвсем друга: "искам да събера всичките си сили, за да се справя с моите задачи по най-добрия начин". Сега той прогонва всяко опасение, всеки страх. Защото знае, че тъкмо този страх би могъл да влоши, а не да подобри качеството на неговата работа. И така, мисъл след мисъл проникват в светоусещането на окултния ученик и оказват своето благотворно влияние върху живота му, измествайки мислите, който по-рано спъваха неговото развитие. Сега вече той насочва ладията на своя живот със здрава и сигурна ръка, докато по-рано вълните я люшкаха на всички посоки. Това спокойствие и тази сигурност оказват въздействие върху цялото човешко същество. Вътрешния човек започва да расте. А с него израстват и онези вътрешни способности, които водят до висшето познание. Напредвайки в тази област, окултният ученик постепенно сам започва да определя по какъв начин трябва да му въздействуват впечатленията на външния свят. Например, той чува дума, с която някой иска да го нарани или раздразни.
към текста >>

Външните обстоятелства притискат външния човек от всички страни, ако той не овладее своя живот и му позволи да го насочва насам и натам.
След като е поел пътя на окултното обучение, в минутите на вътрешно спокойствие, той се изпълва до такава степен с усещането за пълното безсмислие на всеки вид нетърпение, че оттогава насища с това усещане всяко конкретно нетърпение. Нетърпението, което иначе би го завладяло, изчезва, и времето, което в първия случай би било пропиляно, сега се изпълва с полезни наблюдения, извършени по време на чакането. Сега ясно трябва да осмислим значението на всичко казано дотук. Нека да се замислим за непрекъснатото развитие на "висшия човек". То е възможно само ако протича в условията на описаните вече "вътрешно спокойствие" и "сигурност". Външните обстоятелства притискат външния човек от всички страни, ако той не овладее своя живот и му позволи да го насочва насам и натам. Подобен човек е като растение, което е принудено да се развива в пукнатината на една скала. То загива ако не си извоюва жизнено пространство. А пространство за вътрешния човек не могат да осигурят никакви външни сили; това може да постигне само вътрешното спокойствие. Външните условия могат да променят само външната страна на живота; те никога не могат да пробудят "духовния човек". Окултният ученик трябва сам да роди в себе си новия, висш човек.
към текста >>

Външните условия могат да променят само външната страна на живота; те никога не могат да пробудят "духовния човек".
То е възможно само ако протича в условията на описаните вече "вътрешно спокойствие" и "сигурност". Външните обстоятелства притискат външния човек от всички страни, ако той не овладее своя живот и му позволи да го насочва насам и натам. Подобен човек е като растение, което е принудено да се развива в пукнатината на една скала. То загива ако не си извоюва жизнено пространство. А пространство за вътрешния човек не могат да осигурят никакви външни сили; това може да постигне само вътрешното спокойствие. Външните условия могат да променят само външната страна на живота; те никога не могат да пробудят "духовния човек". Окултният ученик трябва сам да роди в себе си новия, висш човек. И тогава този "висш човек" става "вътрешния повелител", който уверено насочва всички действия на външния човек. Докато външният човек има надмощие, "вътрешният" е негов роб и не може да развие своите сили. Ако моите настроения зависят от друг, а не от мен, аз не съм още господар на себе си, или по-добре казано: Аз все още не съм открил "повелителя в себе си". Аз трябва да развия в себе си такава способност, с чиято помощ външните сетивни впечатления да ми оказват единствено определеното от мен въздействие; едва тогава аз мога да стана окултен ученик.
към текста >>

Неговия поглед се насочва към висшите светове, които се различават от света на всекидневния живот.
Човек, макар и да застава пред себе си като страничен наблюдател, все пак разглежда само себе си; той отправя поглед само върху онези изживявания и постъпки, който са свързани с неговата лична съдба. Обаче той трябва да се издигне над тази степен. Той трябва да се извиси до чисто човешкото, което няма нищо общо с неговото особено положение. Той е длъжен да се издигне дотам, да разглежда нещата, които биха го интересували въобще като човек, дори и да живее при съвършено други условия. По този начин в него оживява нещо, което надхвърля личния елемент. Неговия поглед се насочва към висшите светове, които се различават от света на всекидневния живот. И той започва да усеща, че сам принадлежи на тези висши светове. За тях неговите сетива не му говорят нищо. Сега за първи път той пренася центъра на своето съзнание в своя вътрешен свят. Той се вслушва във вътрешните гласове, които се обръщат към него в минутите на вътрешно спокойствие. Човекът започва своето общуване с духовния свят.
към текста >>

И съвсем скоро той престава да усеща този мисловен свят като нещо, което е по-малко реално от нещата, заобикалящи го във всекидневния живот.
Спокойното вътрешно съзерцание и диалога с чисто духовния свят изпълват цялата му душа. Това тихо съзерцаване трябва да се превърне за окултния ученик в една естествена потребност. Първоначално той се потопява изцяло в един мисловен свят. За тази тиха мисловна дейност той трябва да се научи да пробуди в себе си едно ново чувство. Той трябва да се научи да обича това, което Духът влива в него. И съвсем скоро той престава да усеща този мисловен свят като нещо, което е по-малко реално от нещата, заобикалящи го във всекидневния живот. Той започва да борави със своите мисли, така както борави с предметите и околното пространство. Ето че идва и моментът, когато това, което му се открива в тишината на вътрешната мисловна работа, става за него много по-реално от явленията във физическия свят. Той разбира, че в този мисловен свят говори самият живот. Убеждава се, че мислите не са просто сенки, а чрез тях към него се обръщат скрити до този момент същества. По-рано само ушите му чуваха звуци: сега те кънтят в цялата му душа.
към текста >>

Той разбира, че в този мисловен свят говори самият живот.
За тази тиха мисловна дейност той трябва да се научи да пробуди в себе си едно ново чувство. Той трябва да се научи да обича това, което Духът влива в него. И съвсем скоро той престава да усеща този мисловен свят като нещо, което е по-малко реално от нещата, заобикалящи го във всекидневния живот. Той започва да борави със своите мисли, така както борави с предметите и околното пространство. Ето че идва и моментът, когато това, което му се открива в тишината на вътрешната мисловна работа, става за него много по-реално от явленията във физическия свят. Той разбира, че в този мисловен свят говори самият живот. Убеждава се, че мислите не са просто сенки, а чрез тях към него се обръщат скрити до този момент същества. По-рано само ушите му чуваха звуци: сега те кънтят в цялата му душа. Пред него се открива един вътрешен говор, едно вътрешно слово. И когато окултният ученик изживее за първи път този миг той изпитва огромна радост. Върху целият му досегашен свят се разлива една вътрешна светлина.
към текста >>

За него започва втори живот.
Убеждава се, че мислите не са просто сенки, а чрез тях към него се обръщат скрити до този момент същества. По-рано само ушите му чуваха звуци: сега те кънтят в цялата му душа. Пред него се открива един вътрешен говор, едно вътрешно слово. И когато окултният ученик изживее за първи път този миг той изпитва огромна радост. Върху целият му досегашен свят се разлива една вътрешна светлина. За него започва втори живот. В него се влива потокът на един божествен, ликуващ свят. Този живот на душата в мислите, разширяващ се все повече до живот в духовния свят, гнозиса или Науката за Духа, наричат медитация (съзерцателно размишление). Медитацията е средство към свръхсетивното познание. Обаче в такива моменти окултният ученик не трябва да се отдава на екзалтация; в душата му не трябва да се промъкват смътни и неопределени усещания. Те само биха му били попречили да стигне до истинското духовно познание.
към текста >>

Този живот на душата в мислите, разширяващ се все повече до живот в духовния свят, гнозиса или Науката за Духа, наричат медитация (съзерцателно размишление).
Пред него се открива един вътрешен говор, едно вътрешно слово. И когато окултният ученик изживее за първи път този миг той изпитва огромна радост. Върху целият му досегашен свят се разлива една вътрешна светлина. За него започва втори живот. В него се влива потокът на един божествен, ликуващ свят. Този живот на душата в мислите, разширяващ се все повече до живот в духовния свят, гнозиса или Науката за Духа, наричат медитация (съзерцателно размишление). Медитацията е средство към свръхсетивното познание. Обаче в такива моменти окултният ученик не трябва да се отдава на екзалтация; в душата му не трябва да се промъкват смътни и неопределени усещания. Те само биха му били попречили да стигне до истинското духовно познание. Неговите мисли трябва да приемат ясно очертани и прецизни форми. За тази цел той може да си помогне, ако не се оставя сляпо на мислите, които възникват в него.
към текста >>

Напротив, той трябва да се проникне от възвишените мисли, които духовно напредналите хора вече са породили в себе си по време на медитиране.
Медитацията е средство към свръхсетивното познание. Обаче в такива моменти окултният ученик не трябва да се отдава на екзалтация; в душата му не трябва да се промъкват смътни и неопределени усещания. Те само биха му били попречили да стигне до истинското духовно познание. Неговите мисли трябва да приемат ясно очертани и прецизни форми. За тази цел той може да си помогне, ако не се оставя сляпо на мислите, които възникват в него. Напротив, той трябва да се проникне от възвишените мисли, които духовно напредналите хора вече са породили в себе си по време на медитиране. За изходна точка той може да вземе съчиненията, които са възникнали като откровение в хода на медитациите. Такива текстове ще намери в древната мистична, гностична и в съвременното духовнонаучна литература. Там той ще открие теми за своите медитации. В тези съчинения изследователите на Духа са оставили достатъчно много от божественото знание; самият дух е предал на света това знание чрез своите посланици. Благодарение на тези медитации, в окултния ученик настъпва пълно преобразяване.
към текста >>

От медитацията блика сила за живот, а не апатия и леност.
Необходимо е отново да подчертаем: това преобразяване не откъсва окултния ученик от света. Той не спира да изпълнява своите всекидневни задължения. Защото той вижда, че и най-незначителното изживяване през което минава, са свързани с великите сили и Същества на Космоса. И когато благодарение на медитирането, той вникне в естеството на тази връзка, той ще поеме всекидневните си грижи и задължения с нова, нарастваща енергия. Защото сега той знае: всичко, което прави и всичко, което понася, той го прави и понася в името на великия духовен космос. От медитацията блика сила за живот, а не апатия и леност. Окултният ученик тръгва с уверена крачка по житейския път. Каквото и да срещне по него, той продължава напред. По-рано той не знаеше защо работи и страда; сега знае това. Очевидно е, че подобна медитативна дейност води по-сигурно да целта, ако се ръководи от опитни хора, които знаят какво точно трябва да се прави. Съветите и указанията на такива хора имат огромна стойност и съвсем не накърняват свободата на ученика.
към текста >>

20. 07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Нека всеки каже в себе си: в моя собствен чувствен и мисловен свят са скрити най-възвишените тайни, само че досега не съм можел да се докосна до тях.
Който не е в състояние отново и отново да започва едно упражнение, с което наглед не е постигнал нищо, не може да стигне далеч. Общо взето, много преди ясното долавяне на едно или друго окултно постижение, едно смътно чувство подсказва, че ученикът е на прав път. С това чувство трябва да се отнасяме извънредно внимателно, защото то може да се превърне в сигурен ориентир. Преди всичко се налага да отстраним предразсъдъка, че за висшите познания са необходими някакви тайнствени и изключителни условия. Напротив, за изходна точка служат обикновените чувства и мисли, само че сега трябва да ги насочим в определена посока. Нека всеки каже в себе си: в моя собствен чувствен и мисловен свят са скрити най-възвишените тайни, само че досега не съм можел да се докосна до тях. Всичко се обяснява с това, че носейки непрекъснато своето тяло, душа и Дух, човек има съзнание единствено за тялото, а не за душата и Духа. Окултният ученик започва да осъзнава своето тяло. Ето защо ученикът трябва да насочи в правилна посока своите чувства и мисли. Така той развива способността да възприема невидими за обикновения човек неща и процеси. Тук ще споделим само един от възможните пътища за постигане на тази цел.
към текста >>

И най-голямата грешка би била сторена, ако в хода на тези упражнения някой би смутил своето равновесие и ако би престанал да разсъждава ясно и точно за обикновените неща от живота, както е вършил това по-рано.
И още нещо: да не губим смелост, а да продължаваме напред без малодушие и страх. От друга страна сме длъжни да подчертаем, че здравия усет за разграничаването между истина и илюзия трябва да се култивира непрекъснато. По време на всички тези упражнения човек не трябва да губи нито за миг съзнателния контрол над себе си. И в тази област той трябва да мисли така ясно, както прави това за нещата и процесите, свързани с ежедневието. Би било твърде лошо, ако той изпадне в мечтателство Разумът трябва да е ясен и трезв във всеки отделен миг. И най-голямата грешка би била сторена, ако в хода на тези упражнения някой би смутил своето равновесие и ако би престанал да разсъждава ясно и точно за обикновените неща от живота, както е вършил това по-рано. Окултният ученик непрекъснато трябва да се уверява дали не е нарушил своето вътрешно настроение, дали е останал същия в своето обичайно ежедневие. Непоколебимо вътрешно спокойствие и ясен поглед върху нещата ето какво трябва да извоюва за себе си. Разбира се, строго препоръчително е да не се отдава на празно мечтателство, както и на случайни упражнения. Обсъжданата тук дисциплина на мисленето се практикува в окултните школи от най-дълбока древност и тук става дума единствено за нея. Който иска да прилага други упражнения, измислени от самия него или пък случайно дочути тук или там, ще допусне фатална грешка и скоро ще затъне в мътните води на фантастиката.
към текста >>

Първоначално той ще се спре на най-обикновените прояви от човешкия живот.
Този, който постъпва така, също може да стигне до целта, но не и с онази сигурност, която дава описаният тук път. В повечето случаи той и неговите постижения са по-близко до фантастичното. Защото нещата не се свеждат до това, аз произволно да си изградя нови възприятия, а самата действителност да ги изгради в мен самия. Истината трябва да бликне от дълбините на моята душа; но съвсем не моят обикновен аз и вълшебникът, който ще освободи истината; този вълшебник всъщност е скрит в съществата, чиято духовна същност аз искам да съзерцавам. Ако чрез подобни упражнения човек откликва в себе си първите признаци на духовни възприятия, той трябва да се извиси до съзерцанието на самото човешко същество. Първоначално той ще се спре на най-обикновените прояви от човешкия живот. Обаче преди ученикът да пристъпи към това, необходима е сериозна и упорита работа за пълното пречистване на неговия характер. Той трябва да отстрани от себе си всяка мисъл, стремяща се да превърне извоюваното познание в средство за лично облагодетелствуване. Човек трябва да си обещае, че никога няма да използва за зли цели силата, която добива над своите себеподобни. Ето защо всички, които се стремят да вникнат в тайните на човешката природа, следва да спазват златното правило на окултното обучение. То гласи: когато правиш една стъпка напред в познанието на окултните истини, направи в същото време и три стъпки напред в моралното усъвършенствуване на своя характер.
към текста >>

До този момент ти си размишлявал само върху живота в сетивно-физическия свят, а новите опитности далеч надхвърлят неговите предели.
Тук на помощ на окултния ученик отново идва едно правило: Научи се да мълчиш за своите духовни опитности. Да, ти трябва да запазиш мълчание дори и пред себе си. Изобщо не се опитвай да облечеш в думи това, което виждаш в духовния свят, нито пък да го тълкуващ с ума. Отдай се непредубеден и в пълна безкористност на твоите духовни възприятия и не ги смущавай с никакви размишления. Необходимо е да се замислиш, че първоначално твоите размишления чисто и просто не са дорасли до твоите духовни опитности. До този момент ти си размишлявал само върху живота в сетивно-физическия свят, а новите опитности далеч надхвърлят неговите предели. Следователно, не се опитвай да прилагаш новите и по-висши способности към своя минал опит. Само онзи, който вече има известна увереност в наблюдението на своите вътрешни изживявания, може да говори за тях, така че описанията му да са от полза за другите хора. Към разглежданите тук упражнения може да се добави следното. Нека наблюдаваме по същия начин даден човек постига своето желание или очакване. Ако се спазват същите правила и предпазни мерки, за които ставаше дума преди малко, сега също се стига до нови духовни възприятия.
към текста >>

И скоро то стига дотам, че вътрешното обогатяване на душевния му живот внася увереност и спокойствие в неговото външно поведение.
Всичко което живее в човека също неговите мисли и чувства е нещо наистина свято. Чувството на свещен трепет пред всичко човешко трябва да изпълва душите ни. С посочените два примера трябваше да покажем как се достига просветление относно човешката природа. Но те са достатъчни, за да очертаят пътя, по който трябва да се върви. Ако човек постигне онази вътрешна тишина и онова вътрешно спокойствие, които са характерни за този вид наблюдения, той вече извършва и едно голямо душевно преобразяване. И скоро то стига дотам, че вътрешното обогатяване на душевния му живот внася увереност и спокойствие в неговото външно поведение. На свой ред тази външна промяна ще се отрази благотворно и в чисто душевен смисъл. Напредвайки, той все повече ще открива пътищата и средствата за опознаване на човешката природа, включително и за онези нейни качества, които остават скрити за физическите сетива. А един ден той ще се окаже достатъчно зрял, за да обхване с поглед и тайнствените връзки, които поддържат хармонията между човека и Космоса. По този път човек все повече се доближава до момента, когато може да предприеме първите стъпки в посвещението. Но преди това е необходимо и нещо друго чието значение окултният ученик ще разбере едва по-късно.
към текста >>

Обаче тъкмо в това отношение самият живот е превъзходна окултна школа, може би най-добрата от всички.
По този път човек все повече се доближава до момента, когато може да предприеме първите стъпки в посвещението. Но преди това е необходимо и нещо друго чието значение окултният ученик ще разбере едва по-късно. А това, което той трябва да изгради в себе си, е именно непоколебимата смелост, непоколебимото безстрашие. Окултният ученик сам трябва да търси подходящи възможности за изграждането на тези добродетели. В окултните школи те са предмет на систематично обучение. Обаче тъкмо в това отношение самият живот е превъзходна окултна школа, може би най-добрата от всички. Да гледаш спокоен една опасност право в лицето да преодоляваш без колебание всевъзможни трудности и пречки: ето част от задълженията на окултния ученик. Например, изправен пред една опасност, той веднага трябва да породи в себе си усещането: Моят страх не ми помага в нищо; аз просто не бива да го допускам до себе си; аз съм длъжен само да мисля за това, което следва да направя. Той трябва да стигне дотам, че "изпитването на страх" и "липсата на смелост", в които по-рано често е изпадал, да се превърнат за него в напълно невъзможни неща. Чрез себевъзпитание в тази насока, човек развива строго определени сили, от които той има нужда, ако се стреми към Посвещение. Както физическият човек се нуждае от силата на нервната система, за да си служи със своите физически сетива, така и душевния човек се нуждае от онази сила, която се развива единствено в смелите и неустрашими натури.
към текста >>

Завесата, която в обикновения живот се простира пред духовния поглед, трябва да бъде премахната.
Сега той губи опората на външния свят, идваща от неговите предишни заблуждения. Той се намира буквално в състояние на човек, който непрекъснато е живял всред голяма опасност, за която дори не е подозирал. По-рано той не е изпитвал страх, но сега, след като узнава за нея, страхът го връхлита, макар че опасността е останала същата. По своето същество, силите на света са разрушителни и съзидателни; съдбата на видимите същества е да се раждат и да умират. Обаче знае щият е длъжен да проникне във вътрешната същност на тези сили. Завесата, която в обикновения живот се простира пред духовния поглед, трябва да бъде премахната. Но самият човек също е вплетен в тези сили и в тази съдба. В неговата собствена природа да действуват същите разрушителни и съзидателни сили. И както пред отворения поглед на окултиста се откриват всички неща, така и душата се открива на самата себе си. Окултният ученик трябва да запази пълно самообладание пред тежестта на подобно себевъзпитание. А това самообладание се постига, само ако е натрупано в излишък.
към текста >>

Преди всичко, тази смелост и това безстрашие трябва да проникнат в най-дълбоките сфери на мисловния живот.
Много от предишните му основания и доводи ще загубят своята достоверност. Ако е правел нещо от суета, той ще види колко нищожна е всяка суета за знаещият. Ако се е стремял към нещо от алчност, ще установи колко разрушителна е всяка алчност. Той трябва да изгради съвършено нови мотиви за дейност и мислене. Тъкмо за тази цел са му необходими смелост и безстрашие. Преди всичко, тази смелост и това безстрашие трябва да проникнат в най-дълбоките сфери на мисловния живот. Окултният ученик не бива да се отчайва в случай на неуспех. Той трябва да се придържа към максимата: "Аз ще забравя, че вече съм претърпял неуспех и ще опитам отново сякаш нищо не се е случило." Ето как той може да напредва до убеждението, че неговите източници на сили в света са неизчерпаеми. Той непрекъснато се стреми към духовния свят, които ще го повдига и носи, колкото и немощна да е неговата собствена земна природа. Той трябва да изгради онази вътрешна способност, която ще му позволи да застане пред бъдещето и в този негов устрем опита от миналото няма да му попречи ни най-малко. И ако човек изгради в себе си описаните качества, макар и само до известна степен, той вече е узрял, за да узнае истинските имена на нещата, които са и ключовете за висшето познание.
към текста >>

21. 12. ПРОМЕНИ В СЪНИЩАТА НА ОКУЛТНИЯ УЧЕНИК GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Образите им добиват смислен характер и това ги доближава до човешките представи от ежедневния живот.
ПРОМЕНИ В СЪНИЩАТА НА ОКУЛТНИЯ УЧЕНИК Едно от дискретните предупреждения, че окултният ученик е постигнал описаните в предходната глава степени, или ще ги постигне в скоро време, е промяната в характера на неговите сънища. По-рано сънищата му бяха произволни и хаотични. Сега те стават в известен смисъл закономерни. Образите им добиват смислен характер и това ги доближава до човешките представи от ежедневния живот. В тях вече ясно могат да бъдат различавани закономерности, причини и следствия. Променя се и самото съдържание на сънищата. Докато по-рано в тях можеха да бъдат възприемани само отзвуци от ежедневието, деформирани впечатления от околния свят или от собственото физическо тяло, сега се появяват образи, идващи от един непознат свят. Първоначално сънищата запазват своя общ характер, доколкото те се различават от представите най-вече по символния начин, по който изразяват своите съдържания. Този символичен елемент не може да убегне от вниманието на добросъвестния наблюдател.
към текста >>

Да предположим, че някой сънува как е хванал едно отвратително животно и изпитва неприятно чувство от съприкосновението с него.
В тях вече ясно могат да бъдат различавани закономерности, причини и следствия. Променя се и самото съдържание на сънищата. Докато по-рано в тях можеха да бъдат възприемани само отзвуци от ежедневието, деформирани впечатления от околния свят или от собственото физическо тяло, сега се появяват образи, идващи от един непознат свят. Първоначално сънищата запазват своя общ характер, доколкото те се различават от представите най-вече по символния начин, по който изразяват своите съдържания. Този символичен елемент не може да убегне от вниманието на добросъвестния наблюдател. Да предположим, че някой сънува как е хванал едно отвратително животно и изпитва неприятно чувство от съприкосновението с него. Събужда се и вижда, че единия край на завивката е увит около ръката му. Следователно, възприемането няма конкретен и непосредствен, а именно символичен характер. Друг пример: Някой сънува, че бяга от своя преследвач и изпитва силен страх. При събуждането се установява, че има пристъпи на сърцебиене. Пълният с трудносмилаема храна стомах лесно предизвиква страшни сънища.
към текста >>

Ето защо човек не може да различава в този свят нищо друго, освен отражения от обикновения живот.
Скоро настъпва и друга последица: сънищата на окултния ученик вече не са както по-рано неподвластни на разума; сега те приемат известен порядък, какъвто например будното съзнание упражнява над човешките представи и усещания. Все повече изчезва разликата между будното и сънищното съзнание. Сънуващият е буден, в пълния смисъл на тази дума; а това означава, че се чувствува господар на своите символични представи. Докато сънува, човек фактически пребивава в един свят, който е съвсем различен от света на неговите физически сетива. Преди да е развил духовните възприемателни органи, човек може да си изгради за този свят само неправилни и объркани представи и той би се открил пред човека по същия начин, както сетивния свят се открива пред едно същество, което разполага единствено с наченки на своята зрителна система. Ето защо човек не може да различава в този свят нищо друго, освен отражения от обикновения живот. Обаче той извлича тези отражения именно от сънищата, защото в своите дневни възприятия, душата му ги влага в онези "субстанция", от която е изграден т.н. друг свят. Трябва да сме наясно: наред с обикновения си дневен живот, човек води и един втори, несъзнателен живот в свръхсетивния свят. Всичко, което той възприема и мисли, се отпечатва там; а тези отпечатъци стават видими само ако лотосовите цветове са достатъчно развити. Наченки от лотосови цветове има у всеки човек.
към текста >>

Трябва да сме наясно: наред с обикновения си дневен живот, човек води и един втори, несъзнателен живот в свръхсетивния свят.
Докато сънува, човек фактически пребивава в един свят, който е съвсем различен от света на неговите физически сетива. Преди да е развил духовните възприемателни органи, човек може да си изгради за този свят само неправилни и объркани представи и той би се открил пред човека по същия начин, както сетивния свят се открива пред едно същество, което разполага единствено с наченки на своята зрителна система. Ето защо човек не може да различава в този свят нищо друго, освен отражения от обикновения живот. Обаче той извлича тези отражения именно от сънищата, защото в своите дневни възприятия, душата му ги влага в онези "субстанция", от която е изграден т.н. друг свят. Трябва да сме наясно: наред с обикновения си дневен живот, човек води и един втори, несъзнателен живот в свръхсетивния свят. Всичко, което той възприема и мисли, се отпечатва там; а тези отпечатъци стават видими само ако лотосовите цветове са достатъчно развити. Наченки от лотосови цветове има у всеки човек. Само че с тях дневното съзнание не може да възприема нищо, понеже въздействията върху тях са твърде слаби. По същата причина звездите не могат да бъдат виждани денем: силната слънчева светлина не позволява това. С други думи, слабите впечатления от духовния свят отстъпват пред мощните впечатления от физическия свят.
към текста >>

Той все повече се прониква от представата и живото усещане: моето физическо тяло, което по-рано наричах мой "Аз", е само инструмент на висшия Аз.
Вниманието му към духовните впечатления се засилва по такъв начин, че сега те не отстъпват пред физическите впечатления, а съществуват наред с тях. След като окултният ученик овладее тази способност, пред духовния му поглед застава една панорама от образи, която описахме в предната глава. Сега той възприема духовните причини на физическите събития. Но преди всичко, в духовния свят той открива своя висш Аз. Следващата му задача е, така да се каже, вътрешно да израсне в този висш Аз да гледа на него като на своята истинска същност и да ръководи поведението си в съответствие с него. Той все повече се прониква от представата и живото усещане: моето физическо тяло, което по-рано наричах мой "Аз", е само инструмент на висшия Аз. А спрямо низшия Аз той получава усещането, сходно на това на сетивния човек спрямо даден инструмент или, например, превозно средство. Както в последния случай, пътуващият в една кола съвсем няма да я причисли към своя "Аз", дори и да казва "аз пътувам", така и окултистът, казвайки: "аз отивам към вратата", всъщност мисли: "аз придвижвам моето тяло към вратата". Този начин на изразяване се превръща в нещо самопонятно, така че окултният ученик нито за миг не губи здравата опора на физическия свят и доверието си към него. Ако окултният ученик не иска да се превърне в мечтател или фантаст, с по-висшето си съзнание той трябва да обогати и улесни, а не да спъва своя живот във физическия свят, както например постъпва този, който предприема едно дълго пътуване не пеш, а с влак. Когато окултният ученик постигне това равнище на Азовия живот, или още по времето, когато се издига към висшето съзнание, за него става ясно как може да пробуди духовните възприемателни способности в сърдечната област, респективно свръхсетивния етерен орган и как чрез него да насочва етерните потоци, за които става дума в предишните глави.
към текста >>

Ако окултният ученик не иска да се превърне в мечтател или фантаст, с по-висшето си съзнание той трябва да обогати и улесни, а не да спъва своя живот във физическия свят, както например постъпва този, който предприема едно дълго пътуване не пеш, а с влак.
Следващата му задача е, така да се каже, вътрешно да израсне в този висш Аз да гледа на него като на своята истинска същност и да ръководи поведението си в съответствие с него. Той все повече се прониква от представата и живото усещане: моето физическо тяло, което по-рано наричах мой "Аз", е само инструмент на висшия Аз. А спрямо низшия Аз той получава усещането, сходно на това на сетивния човек спрямо даден инструмент или, например, превозно средство. Както в последния случай, пътуващият в една кола съвсем няма да я причисли към своя "Аз", дори и да казва "аз пътувам", така и окултистът, казвайки: "аз отивам към вратата", всъщност мисли: "аз придвижвам моето тяло към вратата". Този начин на изразяване се превръща в нещо самопонятно, така че окултният ученик нито за миг не губи здравата опора на физическия свят и доверието си към него. Ако окултният ученик не иска да се превърне в мечтател или фантаст, с по-висшето си съзнание той трябва да обогати и улесни, а не да спъва своя живот във физическия свят, както например постъпва този, който предприема едно дълго пътуване не пеш, а с влак. Когато окултният ученик постигне това равнище на Азовия живот, или още по времето, когато се издига към висшето съзнание, за него става ясно как може да пробуди духовните възприемателни способности в сърдечната област, респективно свръхсетивния етерен орган и как чрез него да насочва етерните потоци, за които става дума в предишните глави. Тази нова способност за духовни възприятия е елемент от една по-високо организирана "субстанция", която се излъчва от споменатия етерен орган и всред чудесен блясък прониква в подвижните лотосови цветове и в други разклонения на вече развитото етерно тяло. Сега то започва да свети и сияе в околния духовен свят и го прави видим за висшите сетива, както и Слънчевата светлина прави видими физическите предмети. Как точно се пораждат тези духовно-възприемателни способности в сърдечната област, може да бъде разбрано само бавно и постепенно в хода на индивидуалното развитие. Практически духовният свят се превръща в обект на познание единствено за този който чрез своето етерно тяло съумее да пренесе еволюционно новите възприемателни способности във външния свят и по такъв начин да осветли неговите процеси и закономерности.
към текста >>

Когато окултният ученик постигне това равнище на Азовия живот, или още по времето, когато се издига към висшето съзнание, за него става ясно как може да пробуди духовните възприемателни способности в сърдечната област, респективно свръхсетивния етерен орган и как чрез него да насочва етерните потоци, за които става дума в предишните глави.
Той все повече се прониква от представата и живото усещане: моето физическо тяло, което по-рано наричах мой "Аз", е само инструмент на висшия Аз. А спрямо низшия Аз той получава усещането, сходно на това на сетивния човек спрямо даден инструмент или, например, превозно средство. Както в последния случай, пътуващият в една кола съвсем няма да я причисли към своя "Аз", дори и да казва "аз пътувам", така и окултистът, казвайки: "аз отивам към вратата", всъщност мисли: "аз придвижвам моето тяло към вратата". Този начин на изразяване се превръща в нещо самопонятно, така че окултният ученик нито за миг не губи здравата опора на физическия свят и доверието си към него. Ако окултният ученик не иска да се превърне в мечтател или фантаст, с по-висшето си съзнание той трябва да обогати и улесни, а не да спъва своя живот във физическия свят, както например постъпва този, който предприема едно дълго пътуване не пеш, а с влак. Когато окултният ученик постигне това равнище на Азовия живот, или още по времето, когато се издига към висшето съзнание, за него става ясно как може да пробуди духовните възприемателни способности в сърдечната област, респективно свръхсетивния етерен орган и как чрез него да насочва етерните потоци, за които става дума в предишните глави. Тази нова способност за духовни възприятия е елемент от една по-високо организирана "субстанция", която се излъчва от споменатия етерен орган и всред чудесен блясък прониква в подвижните лотосови цветове и в други разклонения на вече развитото етерно тяло. Сега то започва да свети и сияе в околния духовен свят и го прави видим за висшите сетива, както и Слънчевата светлина прави видими физическите предмети. Как точно се пораждат тези духовно-възприемателни способности в сърдечната област, може да бъде разбрано само бавно и постепенно в хода на индивидуалното развитие. Практически духовният свят се превръща в обект на познание единствено за този който чрез своето етерно тяло съумее да пренесе еволюционно новите възприемателни способности във външния свят и по такъв начин да осветли неговите процеси и закономерности. Следователно, ясното съзнание за един процес от духовния свят може да възникне единствено при условие, че човек сам го обгръща с духовна светлина.
към текста >>

Той вижда животинските и човешки инстинкти не само като отделни жизнени прояви, но и като конкретни процеси, като обекти, аналогични на масите и столовете във физическия свят.
Там са разположени онези сили, които според своята същност, са сродни с човешките инстинкти, чувства, желания и страсти. Защото към сетивния свят, заобикалящ човека, принадлежат и сили, които са близки до проявите на един или друг човешки инстинкт. Подобни сили тласкат растителните сокове в съдовете на растенията, причиняват цъфтежа, покълването на семената и т.н. За духовно- възприемателните органи всички тези сили приемат определени форми и цветове за физическите очи. В тази фаза на обучението си, окултния ученик вижда не само кристала или растението, но в кристала или растението, но и съответствуващите им духовни сили. Той вижда животинските и човешки инстинкти не само като отделни жизнени прояви, но и като конкретни процеси, като обекти, аналогични на масите и столовете във физическия свят. Цялата инстинктивна природа на едно животно или един човек се превръща в астрален облак, в аура, която го заобикаля отвсякъде. В хода на своето по-нататъшно развитие, ясновидецът започва да възприема неща, които са напълно недостъпни за физическите сетива. Той може например, ясно да долови астралната разлика между едно пространство, изпълнено с примитивни хора и друго, където преобладават по-високо издигнати индивиди. В една болница не само физическата, но и духовната атмосфера е различна от тази на балната зала. Търговският град има астрална атмосфера, различна от университетския град.
към текста >>

Цялата инстинктивна природа на едно животно или един човек се превръща в астрален облак, в аура, която го заобикаля отвсякъде.
Защото към сетивния свят, заобикалящ човека, принадлежат и сили, които са близки до проявите на един или друг човешки инстинкт. Подобни сили тласкат растителните сокове в съдовете на растенията, причиняват цъфтежа, покълването на семената и т.н. За духовно- възприемателните органи всички тези сили приемат определени форми и цветове за физическите очи. В тази фаза на обучението си, окултния ученик вижда не само кристала или растението, но в кристала или растението, но и съответствуващите им духовни сили. Той вижда животинските и човешки инстинкти не само като отделни жизнени прояви, но и като конкретни процеси, като обекти, аналогични на масите и столовете във физическия свят. Цялата инстинктивна природа на едно животно или един човек се превръща в астрален облак, в аура, която го заобикаля отвсякъде. В хода на своето по-нататъшно развитие, ясновидецът започва да възприема неща, които са напълно недостъпни за физическите сетива. Той може например, ясно да долови астралната разлика между едно пространство, изпълнено с примитивни хора и друго, където преобладават по-високо издигнати индивиди. В една болница не само физическата, но и духовната атмосфера е различна от тази на балната зала. Търговският град има астрална атмосфера, различна от университетския град. Първоначално възприемателните възможности на ясновидеца за подобни процеси са сравнително слаби; към тях той се отнася така, както сънищното съзнание на сетивния човек се отнася към будното му съзнание.
към текста >>

Най-висшето постижение на ясновидеца при тази степен от развитието се състои в това, че може да различава астралните последици на животинските и човешки инстинкти.
Той може например, ясно да долови астралната разлика между едно пространство, изпълнено с примитивни хора и друго, където преобладават по-високо издигнати индивиди. В една болница не само физическата, но и духовната атмосфера е различна от тази на балната зала. Търговският град има астрална атмосфера, различна от университетския град. Първоначално възприемателните възможности на ясновидеца за подобни процеси са сравнително слаби; към тях той се отнася така, както сънищното съзнание на сетивния човек се отнася към будното му съзнание. Обаче постепенно той се пробужда напълно и в тази нова област. Най-висшето постижение на ясновидеца при тази степен от развитието се състои в това, че може да различава астралните последици на животинските и човешки инстинкти. Астралният съпровод на едно действие, породено от обич, се различава от действието, в чиято основа стои омраза. Сетивните желания предизвикват отблъсващи и грозни астрални форми, възвишените чувства привличащи и красиви астрални форми. По време на човешкия физически живот, тези астрални форми не могат да бъдат възприемани отчетливо, защото физическия живот просто ги заглушава. Например силното желание, насочено към даден предмет поражда едно отражение, освен формите, които са самото желание предизвикани в астралния свят. Ако обаче желанието бъде задоволено чрез постигането на този предмет, или ако е налице поне възможността за такова задоволяване, отражението ще бъде твърде неясно.
към текста >>

Сетивните желания предизвикват отблъсващи и грозни астрални форми, възвишените чувства привличащи и красиви астрални форми.
Търговският град има астрална атмосфера, различна от университетския град. Първоначално възприемателните възможности на ясновидеца за подобни процеси са сравнително слаби; към тях той се отнася така, както сънищното съзнание на сетивния човек се отнася към будното му съзнание. Обаче постепенно той се пробужда напълно и в тази нова област. Най-висшето постижение на ясновидеца при тази степен от развитието се състои в това, че може да различава астралните последици на животинските и човешки инстинкти. Астралният съпровод на едно действие, породено от обич, се различава от действието, в чиято основа стои омраза. Сетивните желания предизвикват отблъсващи и грозни астрални форми, възвишените чувства привличащи и красиви астрални форми. По време на човешкия физически живот, тези астрални форми не могат да бъдат възприемани отчетливо, защото физическия живот просто ги заглушава. Например силното желание, насочено към даден предмет поражда едно отражение, освен формите, които са самото желание предизвикани в астралния свят. Ако обаче желанието бъде задоволено чрез постигането на този предмет, или ако е налице поне възможността за такова задоволяване, отражението ще бъде твърде неясно. То ще се прояви в пълния размер едва след смъртта на човека, когато душата в съответствие със своята природа продължава да изгаря в това желание, но без да може да го задоволи, понеже липсват както предмета, така и физическите сетива. Човекът, отдаден предимно на сетивните изживявания, ще изпитва например гастрономически удоволствия.
към текста >>

По време на човешкия физически живот, тези астрални форми не могат да бъдат възприемани отчетливо, защото физическия живот просто ги заглушава.
Първоначално възприемателните възможности на ясновидеца за подобни процеси са сравнително слаби; към тях той се отнася така, както сънищното съзнание на сетивния човек се отнася към будното му съзнание. Обаче постепенно той се пробужда напълно и в тази нова област. Най-висшето постижение на ясновидеца при тази степен от развитието се състои в това, че може да различава астралните последици на животинските и човешки инстинкти. Астралният съпровод на едно действие, породено от обич, се различава от действието, в чиято основа стои омраза. Сетивните желания предизвикват отблъсващи и грозни астрални форми, възвишените чувства привличащи и красиви астрални форми. По време на човешкия физически живот, тези астрални форми не могат да бъдат възприемани отчетливо, защото физическия живот просто ги заглушава. Например силното желание, насочено към даден предмет поражда едно отражение, освен формите, които са самото желание предизвикани в астралния свят. Ако обаче желанието бъде задоволено чрез постигането на този предмет, или ако е налице поне възможността за такова задоволяване, отражението ще бъде твърде неясно. То ще се прояви в пълния размер едва след смъртта на човека, когато душата в съответствие със своята природа продължава да изгаря в това желание, но без да може да го задоволи, понеже липсват както предмета, така и физическите сетива. Човекът, отдаден предимно на сетивните изживявания, ще изпитва например гастрономически удоволствия. Обаче възможността да ги задоволи ще липсва, просто защото сетивния орган на вкуса е изчезнал.
към текста >>

Дори и съвсем слабо проявени по време на физическия живот, тези астрални образи все пак съществуват и съпровождат човека, подобно опашките на една комета.
Обаче възможността да ги задоволи ще липсва, просто защото сетивния орган на вкуса е изчезнал. Като последица идва това, че желанието поражда един особено активен астрален образ, който измъчва душата. Тази опитност чрез астралните образи на низшите желания след смъртта наричаме "изживявания в царството на душите". Те изчезват, когато душата се пречисти от всички желания, характерни за физическия свят. Едва тогава душата се издига в една по-висша област, която наричаме "духовен свят". Дори и съвсем слабо проявени по време на физическия живот, тези астрални образи все пак съществуват и съпровождат човека, подобно опашките на една комета. Ясновидецът може да ги различи и наблюдава, ако е постигнал съответната еволюционна степен от своето развитие. Такива са опитностите, а има и изживявания, близки до тях, всред които окултният ученик живее в този стадий от обучението, който описахме. За да постигне още по-висши опитности в духовния свят, той трябва да осъществи нов напредък в своя окултен път.
към текста >>

22. ЖИВОТЪТ НА САТУРН GA_11 Из Хрониката Акаша

ЖИВОТЪТ НА САТУРН
ЖИВОТЪТ НА САТУРН Развитието на човечеството минаващо през седемте състояния на съзнанието от Сатурн до Вулкан бе сравнено в предидущите описания с минаването през живота между раждането и смъртта: с възрастта на бозайничето, детството и т.н. до възрастта на стария човек. Можем още да разширим сравнението. Както при настоящото човечество отделните възрасти на живота не само се редуват, а съществуват също една до друга, така е и с развитието на състоянията на съзнанието. Старецът, зрелият мъж или зрялата жена, младежът и т. н.
към текста >>

Развитието на човечеството минаващо през седемте състояния на съзнанието от Сатурн до Вулкан бе сравнено в предидущите описания с минаването през живота между раждането и смъртта: с възрастта на бозайничето, детството и т.н.
ЖИВОТЪТ НА САТУРН Развитието на човечеството минаващо през седемте състояния на съзнанието от Сатурн до Вулкан бе сравнено в предидущите описания с минаването през живота между раждането и смъртта: с възрастта на бозайничето, детството и т.н. до възрастта на стария човек. Можем още да разширим сравнението. Както при настоящото човечество отделните възрасти на живота не само се редуват, а съществуват също една до друга, така е и с развитието на състоянията на съзнанието. Старецът, зрелият мъж или зрялата жена, младежът и т. н. живеят един до друг.
към текста >>

Както при настоящото човечество отделните възрасти на живота не само се редуват, а съществуват също една до друга, така е и с развитието на състоянията на съзнанието.
ЖИВОТЪТ НА САТУРН Развитието на човечеството минаващо през седемте състояния на съзнанието от Сатурн до Вулкан бе сравнено в предидущите описания с минаването през живота между раждането и смъртта: с възрастта на бозайничето, детството и т.н. до възрастта на стария човек. Можем още да разширим сравнението. Както при настоящото човечество отделните възрасти на живота не само се редуват, а съществуват също една до друга, така е и с развитието на състоянията на съзнанието. Старецът, зрелият мъж или зрялата жена, младежът и т. н. живеят един до друг. Така на стария Сатурн съществуваха не само прадедите на човека като същества със смътното Сатурново съзнание, а наред с тях имаше и други същества, които бяха развили вече по-високите степени на съзнанието. Когато започна Сатурновото развитие, имаше същества със Слънчево съзнание, други с образно съзнание (Лунно съзнание), същества със съзнание подобно на съзнанието на съвременния човек, един четвърти род със себесъзнателно (психическо) образно съзнание, един пети със себесъзнателно (свръхфизическо) предметно съзнание и един шести род с творческо (духовно) съзнание. Но и с това редицата от същества не е изчерпана.
към текста >>

Най-висшите четири вида са имали своите задачи на степени от развитието, които са предхождали Сатурновия живот.
Но и с това редицата от същества не е изчерпана. След Вулкановата степен човекът ще се развие още по-нататък и ще се издигне до още по-високи степени на съзнанието. Както външното физическо око в далечината вижда мъгливо, така и вътрешното око на ясновидеца в далечините на духа вижда още 5 форми на съзнанието, за които обаче е невъзможно да се даде описание. В цялост може да се говори за 12 степени на съзнанието. Сатурновият човек имаше около себе си още единадесет вида същества. Най-висшите четири вида са имали своите задачи на степени от развитието, които са предхождали Сатурновия живот. Когато започна този живот, те се намираха вече на такава висока степен на собственото им развитие, че тяхното по-нататъшно съществуване протичаше от сега нататък в светове, които се намират над човешките царства. Тук за тях не можем и не е нужно да говорим. Другите същества обаче, – седем освен Сатурновия човек – всички участват в развитието на човека. При това те са творящи същества, служат по един начин, който ще бъде описан в следващите изложения. Най-възвишените от тези същества, когато започна Сатурновото развитие, бяха достигнали вече до една степен на съзнанието, която човекът ще достигне едва след живота на Вулкан т.е.
към текста >>

Когато започна този живот, те се намираха вече на такава висока степен на собственото им развитие, че тяхното по-нататъшно съществуване протичаше от сега нататък в светове, които се намират над човешките царства.
След Вулкановата степен човекът ще се развие още по-нататък и ще се издигне до още по-високи степени на съзнанието. Както външното физическо око в далечината вижда мъгливо, така и вътрешното око на ясновидеца в далечините на духа вижда още 5 форми на съзнанието, за които обаче е невъзможно да се даде описание. В цялост може да се говори за 12 степени на съзнанието. Сатурновият човек имаше около себе си още единадесет вида същества. Най-висшите четири вида са имали своите задачи на степени от развитието, които са предхождали Сатурновия живот. Когато започна този живот, те се намираха вече на такава висока степен на собственото им развитие, че тяхното по-нататъшно съществуване протичаше от сега нататък в светове, които се намират над човешките царства. Тук за тях не можем и не е нужно да говорим. Другите същества обаче, – седем освен Сатурновия човек – всички участват в развитието на човека. При това те са творящи същества, служат по един начин, който ще бъде описан в следващите изложения. Най-възвишените от тези същества, когато започна Сатурновото развитие, бяха достигнали вече до една степен на съзнанието, която човекът ще достигне едва след живота на Вулкан т.е. едно висше творческо (свръхдуховно) съзнание.
към текста >>

Най-възвишените от тези същества, когато започна Сатурновото развитие, бяха достигнали вече до една степен на съзнанието, която човекът ще достигне едва след живота на Вулкан т.е.
Най-висшите четири вида са имали своите задачи на степени от развитието, които са предхождали Сатурновия живот. Когато започна този живот, те се намираха вече на такава висока степен на собственото им развитие, че тяхното по-нататъшно съществуване протичаше от сега нататък в светове, които се намират над човешките царства. Тук за тях не можем и не е нужно да говорим. Другите същества обаче, – седем освен Сатурновия човек – всички участват в развитието на човека. При това те са творящи същества, служат по един начин, който ще бъде описан в следващите изложения. Най-възвишените от тези същества, когато започна Сатурновото развитие, бяха достигнали вече до една степен на съзнанието, която човекът ще достигне едва след живота на Вулкан т.е. едно висше творческо (свръхдуховно) съзнание. Също и тези “творци” някога трябваше да минат през степените на човечеството. Това стана на небесни тела, които предхождаха съществуването на Сатурн. Обаче тяхната връзка с развитието на човечеството остана да съществува още до средата на Сатурновия живот. Поради тяхното възвишено и фино лъчисто тяло те се наричат “лъчезарящ живот”, или също “лъчезарни пламъци”.
към текста >>

Обаче тяхната връзка с развитието на човечеството остана да съществува още до средата на Сатурновия живот.
При това те са творящи същества, служат по един начин, който ще бъде описан в следващите изложения. Най-възвишените от тези същества, когато започна Сатурновото развитие, бяха достигнали вече до една степен на съзнанието, която човекът ще достигне едва след живота на Вулкан т.е. едно висше творческо (свръхдуховно) съзнание. Също и тези “творци” някога трябваше да минат през степените на човечеството. Това стана на небесни тела, които предхождаха съществуването на Сатурн. Обаче тяхната връзка с развитието на човечеството остана да съществува още до средата на Сатурновия живот. Поради тяхното възвишено и фино лъчисто тяло те се наричат “лъчезарящ живот”, или също “лъчезарни пламъци”. И понеже субстанцията, от която се състояха тези небесни тела, има известно далечно подобие с волята на човека, те са наричани също “Духове на волята”. Тези духове са творци на Сатурновия човек. Те излъчват от своето тяло субстанция, която може да стане носител на човешкото Сатурново съзнание. Периодът на развитие, през който става това, се нарича първият малък Сатурнов цикъл.
към текста >>

Поради тяхното възвишено и фино лъчисто тяло те се наричат “лъчезарящ живот”, или също “лъчезарни пламъци”.
Най-възвишените от тези същества, когато започна Сатурновото развитие, бяха достигнали вече до една степен на съзнанието, която човекът ще достигне едва след живота на Вулкан т.е. едно висше творческо (свръхдуховно) съзнание. Също и тези “творци” някога трябваше да минат през степените на човечеството. Това стана на небесни тела, които предхождаха съществуването на Сатурн. Обаче тяхната връзка с развитието на човечеството остана да съществува още до средата на Сатурновия живот. Поради тяхното възвишено и фино лъчисто тяло те се наричат “лъчезарящ живот”, или също “лъчезарни пламъци”. И понеже субстанцията, от която се състояха тези небесни тела, има известно далечно подобие с волята на човека, те са наричани също “Духове на волята”. Тези духове са творци на Сатурновия човек. Те излъчват от своето тяло субстанция, която може да стане носител на човешкото Сатурново съзнание. Периодът на развитие, през който става това, се нарича първият малък Сатурнов цикъл. (В езика на теософската литература “първият кръг”.) Субстанциалното тяло, което човекът получава по този начин, е първата заложба на неговото по-късно физическо тяло.
към текста >>

Докато иначе животът на Сатурн е тъмен, сега от общата тъмнина свети човекът.
Те достигат тяхната човешка степен едва на следващата планета, на Слънцето. Тяхната работа тук в известен смисъл още е несъзнателна, сънищноподобна. Чрез тяхната дейност обаче “зародишите на сетивата” от предишния цикъл биват оживени. Произведените от “Духовете на огъня” светлинни образи светят навън през тези зародиши на сетивата. Чрез това предшественикът на човека е повдигнат до един вид светещо същество. Докато иначе животът на Сатурн е тъмен, сега от общата тъмнина свети човекът. Още “Духовете на личността” бяха пробудени до тяхното човешко съществуване в тази обща тъмнина. Обаче на Сатурн самият човек не може да си служи със своята светеща сила. Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да изрази нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възможност да се изявят чрез нея в живота на Сатурн. Чрез светлинните източници на човешките прадеди те излъчват и изпращат нещо от тяхната същност долу на планетата. Това са онези възвишени същества от поредицата на четирите вида същества, за които по-горе бе казано, че в тяхното развитие те са израснали над всякаква връзка с човешкото съществуване.
към текста >>

Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да изрази нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възможност да се изявят чрез нея в живота на Сатурн.
Произведените от “Духовете на огъня” светлинни образи светят навън през тези зародиши на сетивата. Чрез това предшественикът на човека е повдигнат до един вид светещо същество. Докато иначе животът на Сатурн е тъмен, сега от общата тъмнина свети човекът. Още “Духовете на личността” бяха пробудени до тяхното човешко съществуване в тази обща тъмнина. Обаче на Сатурн самият човек не може да си служи със своята светеща сила. Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да изрази нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възможност да се изявят чрез нея в живота на Сатурн. Чрез светлинните източници на човешките прадеди те излъчват и изпращат нещо от тяхната същност долу на планетата. Това са онези възвишени същества от поредицата на четирите вида същества, за които по-горе бе казано, че в тяхното развитие те са израснали над всякаква връзка с човешкото съществуване. Без за самите тях да е необходимо, те сега излъчват чрез “свободната си воля” нещо от тяхната природа. Християнският езотеризъм говори тук за откровението на Серафимите, на “Духовете на всеобхватната любов”. Това състояние трае до средата на шестия Сатурнов кръг.
към текста >>

Това са онези възвишени същества от поредицата на четирите вида същества, за които по-горе бе казано, че в тяхното развитие те са израснали над всякаква връзка с човешкото съществуване.
Докато иначе животът на Сатурн е тъмен, сега от общата тъмнина свети човекът. Още “Духовете на личността” бяха пробудени до тяхното човешко съществуване в тази обща тъмнина. Обаче на Сатурн самият човек не може да си служи със своята светеща сила. Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да изрази нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възможност да се изявят чрез нея в живота на Сатурн. Чрез светлинните източници на човешките прадеди те излъчват и изпращат нещо от тяхната същност долу на планетата. Това са онези възвишени същества от поредицата на четирите вида същества, за които по-горе бе казано, че в тяхното развитие те са израснали над всякаква връзка с човешкото съществуване. Без за самите тях да е необходимо, те сега излъчват чрез “свободната си воля” нещо от тяхната природа. Християнският езотеризъм говори тук за откровението на Серафимите, на “Духовете на всеобхватната любов”. Това състояние трае до средата на шестия Сатурнов кръг. След това започва работата на онези същества, които на тази степен имат едно смътно съзнание, каквото има днешният човек по време на дълбокия си сън без сънища. Това са “Синовете на полумрака”, “Духовете на сумрака”.
към текста >>

Чрез този ум сега отново се изявяват възвишени същества, както по-рано чрез зародишите на сетивата се изявяваха Серафимите.
(В теософската литература те са наречени Лунар Питрис или също Бархишад Питрис). Те достигат човешката си степен едва на Луната. Както те, така също и техните предшественици, Синовете на огъня, се намират на Земята вече над степента на човечеството. Те са на Земята по-висши същества, които християнският езотеризъм нарича “Ангели” (Ангелои), докато за Синовете на огъня е употребен изразът “Архангели” (Архангелои). Тези Синове на сумрака сега развиват в израстващия предшественик на човека един вид ум, с който обаче при неговото смътно съзнание той не може още сам да си служи. Чрез този ум сега отново се изявяват възвишени същества, както по-рано чрез зародишите на сетивата се изявяваха Серафимите. Сега чрез човешките тела тези духове изливат разум върху планетата. Християнският езотеризъм ги нарича “Херувими” Към средата на седмия Сатурнов цикъл започва една нова дейност. Сега именно човекът се е развил така, че може несъзнателно да работи над своето собствено субстанциално тяло. Чрез тази негова собствена дейност човекът създава в пълната смътност на Сатурновото съществуване първата зародишна заложба за същинския “Човек-дух” (виж моята книга “Теософия”), която ще достигне до нейното пълно разгръщане едва в края на развитието на човечеството.
към текста >>

Тази работа не е завършена в края на Сатурновия живот; тя продължава по-нататък в първия Слънчев кръг.
Той е най-висшият член на така наречената монада на човека. За самия себе си на тази степен той би бил напълно безчувствен и несъзнателен. Обаче както Серафимите и Херувимите се изявяват в двете предшестващи човешки степени чрез тяхната свободна воля, така се изявяват сега Престолите, онези същества, които в самото начало на Сатурновото съществуване излъчиха човешкото тяло от тяхното собствено същество. Зародишната заложба на “Човекът-дух” (Атма) е проникната напълно от силата на тези Духове на волята и запазва тази сила през всичките следващи степени на развитието. Естествено в своето смътно съзнание на тази степен човекът не може да забележи нищо от тази зародишна заложба; но той се развива по-нататък и по-късно тази зародишна заложба ще просветне също и за неговото собствено съзнание. Тази работа не е завършена в края на Сатурновия живот; тя продължава по-нататък в първия Слънчев кръг. Трябва да знаем, че работата на висшите духове, които бяха назовани тук, не съвпада с началото и с края на един по-малък цикъл (кръг), а продължава от средата на единия кръг до средата на следващия. И тяхната най-голяма дейност се развива именно през почивните периоди между кръговете. Тя нараства от средата на един цикъл или кръг (Манвантара), става най-силна в средата на един почивен период (Пралая) и спада след това в следващия цикъл или кръг. (Още в предишните глави говорихме за това, че през време на почивните периоди животът съвсем не престава.) От гореизложеното също се вижда в какъв смисъл говори за това християнският езотеризъм, когато казва, че в “началото на времената” се изявяват първо Серафимите, Херувимите и Престолите.
към текста >>

(Още в предишните глави говорихме за това, че през време на почивните периоди животът съвсем не престава.)
Естествено в своето смътно съзнание на тази степен човекът не може да забележи нищо от тази зародишна заложба; но той се развива по-нататък и по-късно тази зародишна заложба ще просветне също и за неговото собствено съзнание. Тази работа не е завършена в края на Сатурновия живот; тя продължава по-нататък в първия Слънчев кръг. Трябва да знаем, че работата на висшите духове, които бяха назовани тук, не съвпада с началото и с края на един по-малък цикъл (кръг), а продължава от средата на единия кръг до средата на следващия. И тяхната най-голяма дейност се развива именно през почивните периоди между кръговете. Тя нараства от средата на един цикъл или кръг (Манвантара), става най-силна в средата на един почивен период (Пралая) и спада след това в следващия цикъл или кръг. (Още в предишните глави говорихме за това, че през време на почивните периоди животът съвсем не престава.) От гореизложеното също се вижда в какъв смисъл говори за това християнският езотеризъм, когато казва, че в “началото на времената” се изявяват първо Серафимите, Херувимите и Престолите. С това проследихме развитието на Сатурн докъдето неговият живот минава през един почивен период и се развива в това, което духовната наука нарича “Старото Слънце”. За него ще говорим в следващите изложения. *** За по-голяма нагледност тук ще дадем едно обобщение на развитието на първата планета.
към текста >>

С това проследихме развитието на Сатурн докъдето неговият живот минава през един почивен период и се развива в това, което духовната наука нарича “Старото Слънце”.
Трябва да знаем, че работата на висшите духове, които бяха назовани тук, не съвпада с началото и с края на един по-малък цикъл (кръг), а продължава от средата на единия кръг до средата на следващия. И тяхната най-голяма дейност се развива именно през почивните периоди между кръговете. Тя нараства от средата на един цикъл или кръг (Манвантара), става най-силна в средата на един почивен период (Пралая) и спада след това в следващия цикъл или кръг. (Още в предишните глави говорихме за това, че през време на почивните периоди животът съвсем не престава.) От гореизложеното също се вижда в какъв смисъл говори за това християнският езотеризъм, когато казва, че в “началото на времената” се изявяват първо Серафимите, Херувимите и Престолите. С това проследихме развитието на Сатурн докъдето неговият живот минава през един почивен период и се развива в това, което духовната наука нарича “Старото Слънце”. За него ще говорим в следващите изложения. *** За по-голяма нагледност тук ще дадем едно обобщение на развитието на първата планета. І. На тази планета се развива най-смътното човешко съзнание (дълбоко трансово съзнание). Едновременно с това се образува първата заложба на човешкото физическо тяло.
към текста >>

23. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910 GA_13 Въведение в Тайната наука

Авторът е анализирал различните философски системи в своите трудове „Теорията на познанието и Гьотевия светоглед", „Истина и наука", „Философия на свободата", „Гьотевия светоглед", „Възгледите за света и за живота през 19 век", „Загадки на философията".
Той започна да изучава Кант на 16 годишна възраст; а днес наистина смята, че може да разсъждава върху изнесените в „Тайната Наука" факти, и то напълно обективно, тъкмо от гледището на Кант. Следователно, и от тази страна, авторът би имал основание да остави книгата ненаписана, ако не знаеше кое би накарало един философ да я намери за наивна, прибягвайки до критическия мащаб на съвременната епоха. Тук става наистина ясно, как в смисъла на Кант са надхвърлени границите на възможното познание; Хербарт напр. би счел това за „наивен реализъм", който още не е стигнал до „изработването на понятия" и т.н., а представители на модерния прагматизъм като Уйлям Джеймс и Фердинант Шилер биха сметнали, че е премината мярката на „истинските представи", които „ние считаме за валидни, поставяме в действие и можем да верифицираме". Човек може да е наясно за тези неща и въпреки това, а може би тъкмо поради това, да се заеме с написването на тази книга. Авторът е анализирал различните философски системи в своите трудове „Теорията на познанието и Гьотевия светоглед", „Истина и наука", „Философия на свободата", „Гьотевия светоглед", „Възгледите за света и за живота през 19 век", „Загадки на философията". Могат да бъдат приведени още много мнения и критики. Възможно е да се намери някой, който е запознат с по-ранните съчинения на автора, напр. „Възгледите за света и за живота през 19 век", или малката брошура „Хекел и неговите противници". Той би могъл да каже: „- Съвсем непонятно е, как един и същ човек може да напише тези съчинения, а наред с тях, освен излязлата вече от него „Теософия", да създаде сега и тази книга".
към текста >>

„Възгледите за света и за живота през 19 век", или малката брошура
би счел това за „наивен реализъм", който още не е стигнал до „изработването на понятия" и т.н., а представители на модерния прагматизъм като Уйлям Джеймс и Фердинант Шилер биха сметнали, че е премината мярката на „истинските представи", които „ние считаме за валидни, поставяме в действие и можем да верифицираме". Човек може да е наясно за тези неща и въпреки това, а може би тъкмо поради това, да се заеме с написването на тази книга. Авторът е анализирал различните философски системи в своите трудове „Теорията на познанието и Гьотевия светоглед", „Истина и наука", „Философия на свободата", „Гьотевия светоглед", „Възгледите за света и за живота през 19 век", „Загадки на философията". Могат да бъдат приведени още много мнения и критики. Възможно е да се намери някой, който е запознат с по-ранните съчинения на автора, напр. „Възгледите за света и за живота през 19 век", или малката брошура „Хекел и неговите противници". Той би могъл да каже: „- Съвсем непонятно е, как един и същ човек може да напише тези съчинения, а наред с тях, освен излязлата вече от него „Теософия", да създаде сега и тази книга". Как е възможно някой така да се застъпи за Хекел, след което да погази всичко, което логически следва като „монизъм" от изследванията на Хекел? Обяснимо е авторът на „Тайната Наука" да се изправи „с огън и меч" срещу Хекел; но да го защитава и даже да му посвети „Възгледите за света и за живота през 19 век", това е пълен абсурд. И ако Хекел знаеше, че един ден авторът ще напише изпълнената с груб дуализъм „Тайна Наука", той щеше да отклони посвещението по достатъчно ясен начин.
към текста >>

Обяснимо е авторът на „Тайната Наука" да се изправи „с огън и меч" срещу Хекел; но да го защитава и даже да му посвети „Възгледите за света и за живота през 19 век", това е пълен абсурд.
Възможно е да се намери някой, който е запознат с по-ранните съчинения на автора, напр. „Възгледите за света и за живота през 19 век", или малката брошура „Хекел и неговите противници". Той би могъл да каже: „- Съвсем непонятно е, как един и същ човек може да напише тези съчинения, а наред с тях, освен излязлата вече от него „Теософия", да създаде сега и тази книга". Как е възможно някой така да се застъпи за Хекел, след което да погази всичко, което логически следва като „монизъм" от изследванията на Хекел? Обяснимо е авторът на „Тайната Наука" да се изправи „с огън и меч" срещу Хекел; но да го защитава и даже да му посвети „Възгледите за света и за живота през 19 век", това е пълен абсурд. И ако Хекел знаеше, че един ден авторът ще напише изпълнената с груб дуализъм „Тайна Наука", той щеше да отклони посвещението по достатъчно ясен начин. Авторът на тази книга смята, че някой може да разбира Хекел много добре, дори и да не смята за безсмислие всичко онова, което не произтича от Хекеловите представи и предпоставки. Той е далеч също и от мнението, че до Хекел може да се стигне с „огън и меч"; това може само, ако се проучи приносът на Хекел в науката. А най-малко пък авторът смята, че са прави противниците на Хекел, срещу които той го защитава в брошурата си „Хекел и неговите противници". И наистина, след като авторът на тази книга се издига далеч над Хекеловите предпоставки и поставя духовния възглед за света наред с чисто естествения възглед на Хекел, това не означава, че той е на едно и също мнение с неговите противници.
към текста >>

Макар и книгата да се занимава с изследвания, които са недостъпни за свързания със сетивата разум, тя не посочва нищо, което да не е разбираемо за всеки човек с непредубеден ум и здрав усет към истината, стига той да се реши и приложи тези дарби в живота.
Там ясно е показано, че здравото мислене може и трябва да стане пробният камък за всичко, което читателят ще срещне в тази книга. Само този, който подложи следващите описания на истинска логическа проверка, както става и с обективните факти на естествената наука, ще може да прецени точните аргументи на разума. След като казахме толкова много за хората, които от самото начало биха отхвърлили тази книга, нека да споменем една дума и за тези, които ще я приемат. За тях същественото се съдържа още в първата глава „Характер на Тайната Наука". Нека добавим и нещо друго. Макар и книгата да се занимава с изследвания, които са недостъпни за свързания със сетивата разум, тя не посочва нищо, което да не е разбираемо за всеки човек с непредубеден ум и здрав усет към истината, стига той да се реши и приложи тези дарби в живота. Авторът е категоричен: той би желал преди всичко читатели, готови да приемат изнесените данни не на сляпо доверие, а едва след като ги изпитат с помощта на познанията и опитностите, които живота предлага на всеки от нас. (Тук става дума не само за духовно-научната проверка чрез методите на свръхсетивните изследвания, а преди всичко за проверката, основаваща се на здравото и непредубедено човешко мислене. Добавка на Р. Щайнер към 4-то издание, 1913). Той би желал преди всичко предпазливи читатели, приемащи само това, което е логически оправдано.
към текста >>

Авторът е категоричен: той би желал преди всичко читатели, готови да приемат изнесените данни не на сляпо доверие, а едва след като ги изпитат с помощта на познанията и опитностите, които живота предлага на всеки от нас.
Само този, който подложи следващите описания на истинска логическа проверка, както става и с обективните факти на естествената наука, ще може да прецени точните аргументи на разума. След като казахме толкова много за хората, които от самото начало биха отхвърлили тази книга, нека да споменем една дума и за тези, които ще я приемат. За тях същественото се съдържа още в първата глава „Характер на Тайната Наука". Нека добавим и нещо друго. Макар и книгата да се занимава с изследвания, които са недостъпни за свързания със сетивата разум, тя не посочва нищо, което да не е разбираемо за всеки човек с непредубеден ум и здрав усет към истината, стига той да се реши и приложи тези дарби в живота. Авторът е категоричен: той би желал преди всичко читатели, готови да приемат изнесените данни не на сляпо доверие, а едва след като ги изпитат с помощта на познанията и опитностите, които живота предлага на всеки от нас. (Тук става дума не само за духовно-научната проверка чрез методите на свръхсетивните изследвания, а преди всичко за проверката, основаваща се на здравото и непредубедено човешко мислене. Добавка на Р. Щайнер към 4-то издание, 1913). Той би желал преди всичко предпазливи читатели, приемащи само това, което е логически оправдано. Авторът знае, че книгата му не би имала наистина стойност, ако би разчитала единствено на сляпата вяра; нейната стойност изпъква само дотолкова, доколкото тя може да издържи пред критиката на непредубеденото мислене.
към текста >>

Тук става дума не за това, да се публикуват едни или други неща, а просто те да се опишат според изискванията на един съвестен и точен поглед в съответната област на живота.
Щайнер към 4-то издание, 1913). Той би желал преди всичко предпазливи читатели, приемащи само това, което е логически оправдано. Авторът знае, че книгата му не би имала наистина стойност, ако би разчитала единствено на сляпата вяра; нейната стойност изпъква само дотолкова, доколкото тя може да издържи пред критиката на непредубеденото мислене. Сляпото упование твърде лесно може да смеси истинските факти с безразсъдните и суеверни тълкувания. Всеки, който разчита единствено на вяра в „свръхсетивното", ще установи че тази книга апелира изключително към силата на човешкото мислене. Тук става дума не за това, да се публикуват едни или други неща, а просто те да се опишат според изискванията на един съвестен и точен поглед в съответната област на живота. А това е област, където лесно могат да бъдат смесени познанието и най-възвишените неща от една страна, с безсъвестното шарлатанство и суеверието от друга. Всеки, който е запознат със свръхсетивното изследване, ще забележи при четенето на тази книга, непрекъснатия стремеж да се поддържа рязка граница между това, което днес може и трябва да се изнесе от областта на свръх сетивните познания, и това, което трябва да се изнесе по-късно или най-малкото под друга форма. Декември,1909 Рудолф Щайнер
към текста >>

А това е област, където лесно могат да бъдат смесени познанието и най-възвишените неща от една страна, с безсъвестното шарлатанство и суеверието от друга.
Той би желал преди всичко предпазливи читатели, приемащи само това, което е логически оправдано. Авторът знае, че книгата му не би имала наистина стойност, ако би разчитала единствено на сляпата вяра; нейната стойност изпъква само дотолкова, доколкото тя може да издържи пред критиката на непредубеденото мислене. Сляпото упование твърде лесно може да смеси истинските факти с безразсъдните и суеверни тълкувания. Всеки, който разчита единствено на вяра в „свръхсетивното", ще установи че тази книга апелира изключително към силата на човешкото мислене. Тук става дума не за това, да се публикуват едни или други неща, а просто те да се опишат според изискванията на един съвестен и точен поглед в съответната област на живота. А това е област, където лесно могат да бъдат смесени познанието и най-възвишените неща от една страна, с безсъвестното шарлатанство и суеверието от друга. Всеки, който е запознат със свръхсетивното изследване, ще забележи при четенето на тази книга, непрекъснатия стремеж да се поддържа рязка граница между това, което днес може и трябва да се изнесе от областта на свръх сетивните познания, и това, което трябва да се изнесе по-късно или най-малкото под друга форма. Декември,1909 Рудолф Щайнер
към текста >>

24. РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА GA_13 Въведение в Тайната наука

На една по-висша степен възникват: Духът-Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА От досегашното изложение стана ясно, че човешкото същество е изградено от четири съставни части: Физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз; Азът работи в другите три съставни части и постепенно ги променя и преобразява. Чрез това преобразяване, на една по-ниска степен възникват: Сетивната Душа, Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа. На една по-висша степен възникват: Духът-Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух. Тези съставни части на човешката природа се намират в най-различни и сложни връзки с целия Космос. Развитието на тези съставни части е неразделно свързано с развитието на Космоса. Напредвайки в това развитие, ние успяваме да хвърлим поглед и в дълбоките тайни на човешкото същество. Ясно е, че човешкият живот е в непосредствени връзки с местоживеенето и цялата обкръжаваща човека среда. Днес дори официалната наука, анализирайки събраните данни, е стигнала до възгледа, че самата Земя, обиталището на човека, е минала през едно продължително развитие.
към текста >>

Ясно е, че човешкият живот е в непосредствени връзки с местоживеенето и цялата обкръжаваща човека среда.
Чрез това преобразяване, на една по-ниска степен възникват: Сетивната Душа, Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа. На една по-висша степен възникват: Духът-Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух. Тези съставни части на човешката природа се намират в най-различни и сложни връзки с целия Космос. Развитието на тези съставни части е неразделно свързано с развитието на Космоса. Напредвайки в това развитие, ние успяваме да хвърлим поглед и в дълбоките тайни на човешкото същество. Ясно е, че човешкият живот е в непосредствени връзки с местоживеенето и цялата обкръжаваща човека среда. Днес дори официалната наука, анализирайки събраните данни, е стигнала до възгледа, че самата Земя, обиталището на човека, е минала през едно продължително развитие. Тя посочва такива състояния от планетарната еволюция, по време на които човекът, в неговата днешна форма, още не е съществувал на нашата Земя. Тази наука показва как от елементарното културно равнище, човечеството бавно и постепенно се издига до днешните отношения. Следователно, дори официалната наука стига до убеждението, че съществува връзка между човека и него вия небесен дом, Земята. Науката за Духа както още бихме могли да наричаме свръхсетивното познание или „Тайната Наука" проследява тази връзка с помощта на познание, което черпи своите данни от един по-различен вид възприятия, допълнително изострени чрез духовните органи.
към текста >>

След това Азът пренася плодовете от тази си работа в следващия живот.
Следователно, дори официалната наука стига до убеждението, че съществува връзка между човека и него вия небесен дом, Земята. Науката за Духа както още бихме могли да наричаме свръхсетивното познание или „Тайната Наука" проследява тази връзка с помощта на познание, което черпи своите данни от един по-различен вид възприятия, допълнително изострени чрез духовните органи. Тя проследява човека в хода на неговото развитие, само че в обратната посока и установява, че истинската духовна същност на човека минава през цяла поредица от съществувания на тази Земя. Духовното изследване стига до един период от далечното минало, когато духовната същност на човека за пръв път навлиза във външния физически свят. Още от първото земно въплъщение „Азът" започва своята дейност в трите тела астралното, жизненото и физическото. След това Азът пренася плодовете от тази си работа в следващия живот. Когато в хода на ретроспективното наблюдение стигаме до този момент, виждаме, че при своето идване „Азът" заварва определено състояние на Земята, при което астралното, жизненото и физическото тяло са вече развити и се намират в сложни взаимни връзки. Така „Азът" за пръв път се свързва с едно същество, което се състои от тези три тела. От сега нататък той участвува в развитието на трите тела. По-рано те съществуваха без такъв човешки Аз; сега обаче Азът се присъединява към тях. Възникват и други въпроси: Как трите тела стигат до такава степен от развитието си, при която могат да приемат „Аза" в себе си?
към текста >>

В своето ретроспективно изследване на Земята и нейния живот, този човек стига до една точка от развитието, когато материалният свят се появява за пръв път.
Ако имаме пред себе си човек, който повдига едната си ръка, това движение може да пробуди два вида размишления. В единия случай ще бъде проучен механизма на ръката и на целия организъм, за да бъде описан процесът от чисто физическа гледна точка. В другия случай, наред с това, движението на ръката може да бъде обхванато и с духовен поглед, който прониква в самите душевни предпоставки за посоченото действие. По същия начин обученият духовен изследовател вижда зад сетивно-физическите процеси на света съвсем други, духовни процеси. За него всички метаморфози на материята са откровения на духовни сили, скрити зад веществата. В своето ретроспективно изследване на Земята и нейния живот, този човек стига до една точка от развитието, когато материалният свят се появява за пръв път. Тук той вижда как материалният свят възниква от духовния свят. Зад тази точка от развитието, духовното изследване открива само духовни процеси, които в хода на времето един вид бавно се сгъстяват. Все едно, че имаме съд с вода, в който след постепенно изкуствено охлаждане, започват да се образуват парченца лед. Виждаме как от това, което преди беше само вода, сега се сгъсти ледът; по сходен начин но на една по-висока степен духовното наблюдение може да проследи как от едно предхождащо духовно състояние, като че ли се сгъстяват материалните неща, процеси и същества. Физическата планета Земя се е развила от една мирова, космическа духовна същност; и всичко, което е материално свързано със Земята, възниква като един вид сгъстяване на тази духовна същност.
към текста >>

Ще проследим метаморфозите на нашата планета до онова състояние на живота, в което тя се намира днес.
Тези непреходни следи от всички духовни процеси ще наричаме "Акашова хроника", като в случая „Акаша" означава трайната духовна същност на мировите събития, за разлика от преходните форми на видимите процеси и събития. Отново ще повторим, че изследвания в свръхсетивните области на съществуването могат да се правят само с помощта на духовните възприятия, в случая само с „четенето" в „Акашовата хроника". Тук важи същото, което вече казахме за подобни неща в тази книга. Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното възприятие; но след като са вече изследвани и съобщени от Тайната Наука, те могат да бъдат разбрани от обикновеното мислене, стига то да е съхранило своята непредубеденост. В следващите страници ще опишем състоянията през които според свръхсетивното познание е минала Земята в хода на своето развитие. Ще проследим метаморфозите на нашата планета до онова състояние на живота, в което тя се намира днес. Когато човек разглежда видимия свят с помощта на сетивните възприятия, и после се запознава с данните на свръхсетивното познание, простиращи се до най-далечното минало, при едно наистина безпристрастно и обективно мислене, той може да заяви: Най-напред това, което свръх сетивното познание съобщава, е напълно логично; второ, ако приема свръхсетивното изследване за вярно, аз мога да разбера защо външният свят е стигнал до формите, които има днес. В този смисъл, когато говорим за „логика" не смятаме, че едно описание на свръхсетивното изследване не би могло да съдържа логически грешки. За „логичното" и тук трябва да говорим така, както правим това в обикновения живот на физическия свят. Както тук изискваме логика при едно описание, въпреки че отделен автор лесно може да изпадне в логическа грешка, така стоят нещата и при свръхсетивното изследване. Възможно е дори следното: един изследовател на свръхсетивните области да допусне логически грешки в своето описание и после да бъде коригиран от друг човек, който изобщо няма свръхсетивни възприятия, но притежава способността за здраво мислене.
към текста >>

За „логичното" и тук трябва да говорим така, както правим това в обикновения живот на физическия свят.
Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното възприятие; но след като са вече изследвани и съобщени от Тайната Наука, те могат да бъдат разбрани от обикновеното мислене, стига то да е съхранило своята непредубеденост. В следващите страници ще опишем състоянията през които според свръхсетивното познание е минала Земята в хода на своето развитие. Ще проследим метаморфозите на нашата планета до онова състояние на живота, в което тя се намира днес. Когато човек разглежда видимия свят с помощта на сетивните възприятия, и после се запознава с данните на свръхсетивното познание, простиращи се до най-далечното минало, при едно наистина безпристрастно и обективно мислене, той може да заяви: Най-напред това, което свръх сетивното познание съобщава, е напълно логично; второ, ако приема свръхсетивното изследване за вярно, аз мога да разбера защо външният свят е стигнал до формите, които има днес. В този смисъл, когато говорим за „логика" не смятаме, че едно описание на свръхсетивното изследване не би могло да съдържа логически грешки. За „логичното" и тук трябва да говорим така, както правим това в обикновения живот на физическия свят. Както тук изискваме логика при едно описание, въпреки че отделен автор лесно може да изпадне в логическа грешка, така стоят нещата и при свръхсетивното изследване. Възможно е дори следното: един изследовател на свръхсетивните области да допусне логически грешки в своето описание и после да бъде коригиран от друг човек, който изобщо няма свръхсетивни възприятия, но притежава способността за здраво мислене. Обаче по принцип, срещу правилната логика, приложена в свръхсетивното изследване, не може да има никакви възражения. Едва ли е необходимо да се подчертава, че срещу самите факти не може да се излезе с логически обяснения. Както в областта на физическия свят никога не може да се докаже логически дали съществува или не рибата „кит", а това става чрез простия визуален акт, така и свръхсетивните факти могат да бъдат опознати само чрез духовно възприемане.
към текста >>

В следващите страници ще посочим само единични примери, за да онагледим как във видимия физически свят и практически навсякъде в живота действуват скритите духовни сили.
Такова мисловно проникване в свръхсетивния свят е свързано с най-голяма яснота. Дори има направление в духовнонаучния подход към света, според което това мислене е най-здравото и естествено начало на всяко духовнонаучно обучение. Разбира се, в тази книга не се посочват всички подробности, които свръхсетивното познание може да посочи за развитието на Земята. Далеч от подобно намерение бяхме още, когато споменахме, че скритите сили могат да бъдат издирени навсякъде в техните видими действия. Напротив, всичко в света може да стане ясно и понятно, само ако човек го разглежда в светлината на Тайната Наука. В следващите страници ще посочим само единични примери, за да онагледим как във видимия физически свят и практически навсякъде в живота действуват скритите духовни сили. * * * * * Ретроспективното духовно-научно изследване на Земното развитие ни отвежда към едно чисто духовно състояние на нашата планета. Ако обаче проследим развитието още по-назад, ще открием, че това духовно състояние вече е преминало един период на физическо въплъщение. Така ние стигаме до едно предишно физическо въплъщение на нашата планета, което по-късно преминава в духовно състояние, а след това отново добива материална форма и се превръща в сегашната Земя. Следователно нашата Земя е една преродена древна планета.
към текста >>

Следва да припомним, че за този, който съумява да вникне в днешните скрити зад сетивния свят духовни сили, живото обгръщане на дори така безкрайно отдалечените еволюционни периоди, не е нещо невъзможно.
Обаче Тайната Наука може да стигне още по-нататък. И тогава тя открива, че целият този процес се е повторил още два пъти. С други думи, нашата Земя е минала през три планетарни състояния,разделени от междинни периоди на чисто духовно съществувание. И колкото по-назад във времето проследяваме поредните въплъщения на Земята, толкова по-фина и по-фина става материята. Спрямо следващите описания лесно може да се възрази: как може един здрав разум да приеме толкова безкрайно отдалечени планетарни състояния, за които се говори тук? Следва да припомним, че за този, който съумява да вникне в днешните скрити зад сетивния свят духовни сили, живото обгръщане на дори така безкрайно отдалечените еволюционни периоди, не е нещо невъзможно. Разбира се, ако човек отхвърля присъствието на духовни сили във видимия физически свят, разискването за каквото и да е развитие, е нещо безсмислено. Ако обаче ги приема, той може да погледне от съвременната епоха към предишните планетарни състояния, също както в изгледа на петдесетгодишния човек ние откриваме нещо от едногодишното дете. Но, може да се възрази, между петдесетгодишния човек и едногодишното дете има всевъзможни междинни степени. Това е вярно, но то е вярно и за развитието на духовните сили. Ако човек стигне до правилни изводи в тази област, той вижда също, че сега разбира: За прецизното наблюдение на съвременния свят, включващ в себе си и духовните сили, наред с постигнатите вече степени на съществуванието, са запазени и периоди на развитието, характерни за миналото.
към текста >>

За да ги опознае, човек трябва да е усвоил известна способност за разграничаване на нещата, която се простира в рамките на ежедневния живот.
Те едва ли ще бъдат зле разбрани от този, който държи сметка за посочените трудности и за обстоятелството, че в някой случаи имаме по-скоро загатване и намек за определени факти, а не буквалното им и точно описание. Впрочем лесно може да се посочи едно противоречие между казаното тук и на по-предните страници. Някой би могъл да помисли: Никъде няма данни, че наред със Земята съществуват и предишните състояние на Сатурн, Слънце и Луна; няма и нито една човешка форма, както се говори тук, която да е съществувала през предишните планетарни въплъщения. Разбира се, покрай днешния човек не тичат сатурнови, слънчеви и лунни човеци така, както покрай петдесетгодишни хора може да потичва едно тригодишно дете. Обаче вътре в съвременния човек предишните състояния на човечеството могат да бъдат наблюдавани по свръхсетивен начин. За да ги опознае, човек трябва да е усвоил известна способност за разграничаване на нещата, която се простира в рамките на ежедневния живот. Както наред с петдесетгодишния човек съществува и тригодишното дете, така и наред с живия, буден човек съществува мъртвият труп, спящият човек и сънуващият човек. Въпреки че тези различни проявления на човешкото същество такива, каквито са, видимо да не изглеждат като различни степени от развитието, за здравия разум те са именно такива. От днешните съставни части на човешкото същество най-старо е физическото тяло. В своето развитие то е постигнало и най-голямо съвършенство. Свръхсетивното изследване показва, че тази съставна част на човека е съществувала още по времето на Сатурновото развитие.
към текста >>

В повечето случаи свръхсетивното наблюдение установява, че една увреда в астралното тяло води след себе си болестни отклонения на физическото тяло не в този живот, когато е получена увредата, а в един следващ живот.
Защото, какво е постигнал засега този Аз в своята мисия да преобрази останалите съставни части на човека така, че те да се превърнат в истинско откровение на неговата собствена същност? Към външното наблюдение, последователят на Тайната Наука ще прибави и нещо друго. Някой би могъл да изтъкне, че физическото тяло се атакува от болести. Науката за Духа е в състояние да покаже, че голяма част от всички болести се дължи на грешките и заблужденията в астралното тяло, които се предават на етерното тяло и от там по заобиколен път разрушават хармонията на физическото тяло. Научният подход, който се ограничава само в областта на физическите сетивни факти, не може да открие по-дълбоката връзка, за която тук само ще загатнем, нито пък истинската причина за болестните процеси. В повечето случаи свръхсетивното наблюдение установява, че една увреда в астралното тяло води след себе си болестни отклонения на физическото тяло не в този живот, когато е получена увредата, а в един следващ живот. Ето защо, законите, за които тук става дума, имат значение само за този, който приема прераждането. Дори и някой да не се интересува от такива дълбоки познания, най-обикновеният поглед към ежедневието ще потвърди, че човек се отдава на прекалено много удоволствия и страсти, които подкопават хармонията на физическото тяло. А насладите, удоволствията, страстите и т.н. имат своето седалище не във физическото, а в астралното тяло. В много отношения последното е все още толкова несъвършено, че може да разруши съвършенството на физическото тяло.
към текста >>

Ако искаме да си изградим една образна и близка до реалността представа за отношенията по време на Сатурновото развитие, трябва да вземем под внимание, че от създанията и нещата, които днес принадлежат на Земята и които причисляваме към минералното, растителното и животинското царство, тогава не е съществувало абсолютно нищо.
В много отношения последното е все още толкова несъвършено, че може да разруши съвършенството на физическото тяло. С подобни изводи далеч не се стремим да докажем верността на всичко онова, което Тайната Наука съобщава за развитието на четирите съставни части на човешкото същество. Доказателствата възникват в самото духовно научно изследване, което ясно показва, че физическото тяло има зад себе си едно четирикратно преобразяване, докато останалите съставни части на човека са по-назад в своя път към съвършенството. Тук беше необходимо само да загатнем, че данните от духовното изследване се отнасят към факта, чиито действия могат да се наблюдават също и външно в различните степени на съвършенство, което постигат физическото тяло, етерното тяло и т.н. * * * * * Ако искаме да си изградим една образна и близка до реалността представа за отношенията по време на Сатурновото развитие, трябва да вземем под внимание, че от създанията и нещата, които днес принадлежат на Земята и които причисляваме към минералното, растителното и животинското царство, тогава не е съществувало абсолютно нищо. Съществата на тези три царства възникват едва в по-късните периоди от развитието. От съществата, които възприемаме на Земята днес с нашите физически сетива, тогава е съществувал само човекът, и то само физическото му тяло в онази форма, която ни предстои да опишем. Но и днес към Земята принадлежат не само представителите на минералното, растителното, животинското и човешкото царство, но и други Същества, които не се проявяват във физическо тяло. Точно такива Същества действуваха по време на Сатурновото развитие. И тяхната дейност върху арената на Сатурн имаше за последица по-късното развитие на човека.
към текста >>

Но и днес към Земята принадлежат не само представителите на минералното, растителното, животинското и човешкото царство, но и други Същества, които не се проявяват във физическо тяло.
Тук беше необходимо само да загатнем, че данните от духовното изследване се отнасят към факта, чиито действия могат да се наблюдават също и външно в различните степени на съвършенство, което постигат физическото тяло, етерното тяло и т.н. * * * * * Ако искаме да си изградим една образна и близка до реалността представа за отношенията по време на Сатурновото развитие, трябва да вземем под внимание, че от създанията и нещата, които днес принадлежат на Земята и които причисляваме към минералното, растителното и животинското царство, тогава не е съществувало абсолютно нищо. Съществата на тези три царства възникват едва в по-късните периоди от развитието. От съществата, които възприемаме на Земята днес с нашите физически сетива, тогава е съществувал само човекът, и то само физическото му тяло в онази форма, която ни предстои да опишем. Но и днес към Земята принадлежат не само представителите на минералното, растителното, животинското и човешкото царство, но и други Същества, които не се проявяват във физическо тяло. Точно такива Същества действуваха по време на Сатурновото развитие. И тяхната дейност върху арената на Сатурн имаше за последица по-късното развитие на човека. Ако най-напред насочим духовните възприемателни органи не към началото или края, а към средния период на Сатурновото въплъщение, там ще открием едно състояние, което общо взето се състои главно от „топлина". Там няма и следа от газообразни, течни или твърди елементи. Тези агрегатни състояния възникват през следващите планетарни въплъщения.
към текста >>

В едно небесно тяло с подобни качества няма никакви условия за представителите на днешното животинско, растително и минерално царство.
В природния свят топлината действително е състояние на твърдите, течните и газообразни вещества, обаче това състояние е само външната страна на топлината или нейното действие, физиците говорят само за това действие на топлината, а не за нейната вътрешна природа. Нека да се абстрахираме от всяко външно топлинно усещане и да си представим онова вътрешно изживяване, което имаме при думите: „Чувствувам се топъл", „чувствувам се студен". Само това вътрешно изживяване може да ни даде представа за това, което е представлявал Сатурн в горепосочения период от неговото развитие. Бихме могли да пребродим цялото заемано от Сатурн пространство и никъде не бихме открили никакъв газ, който би упражнил някакво налягане, никакво твърдо или течно тяло, което да остави някакво светлинно впечатление. Но във всяка точка от това пространство и без никакъв външен източник на топлина, ние бихме имали вътрешното усещане: тук е налице тази или онази топлинна степен. В едно небесно тяло с подобни качества няма никакви условия за представителите на днешното животинско, растително и минерално царство. Едва ли е необходимо да отбелязваме, че току-що казаното практически никога не би могло да се осъществи. Съвременният човек никога не би могъл да застане като наблюдател на Стария Сатурн. Посоченият пример е само за по-добра нагледност. Съществата, които свръхсетивното познание различава на Стария Сатурн, са на съвършено друга еволюционна степен от днешните сетивно възприемаеми земни същества. Това познание се изправя най-напред пред такива Същества, които не разполагат с физическо тяло, каквото има съвременният човек.
към текста >>

И в диапазона между етерното тяло и Човека-Дух те имат всички останали съставни части, характерни за човека: астрално тяло, Аз, Дух-Себе и Дух-Живот.
Между Съществата, които се откриват пред свръхсетивното съзнание в мига, когато то извиква Сатурн пред себе си, има например и такива, които изобщо не се нуждаят от физическо тяло. Най-низшата съставна част на тези Същества е етерното тяло. В замяна на това те имат една съставна част над тези, които притежава човекът. За човека най-висшата възможност е „Човекът-Дух". Но тези Същества имат една степен над Човека-Дух. И в диапазона между етерното тяло и Човека-Дух те имат всички останали съставни части, характерни за човека: астрално тяло, Аз, Дух-Себе и Дух-Живот. Както нашата Земя е обкръжена от атмосфера, така е било и при Сатурн; само че неговата „атмосфера" е била от духовно естество. Ако бихме искали да изразим съвсем точно вътрешното изживяване на духовния изследовател, вместо: „Сатурн е бил обкръжен от атмосфера", би трябвало да кажем: „Когато извиква пред себе си Сатурн, свръхсетивното съзнание се оказва пред една Сатурнова атмосфера" или „пред такива и такива Същества". Подобен стилов обрат би трябвало да е разрешен, защото той се използва и при описанието на обикновените сетивни възприятия. Нека това се има предвид в следващите страници. Впрочем, това се подразбира и от самия характер на разглежданите събития.
към текста >>

И докато в самите топлинни тела не съществуваше никакъв живот, в тях се отразяваше животът на обкръжаващите ги духовни Същества.
Нека това се има предвид в следващите страници. Впрочем, това се подразбира и от самия характер на разглежданите събития. „Атмосферата" на Сатурн се е състояла не само от споменатите, но и от други Същества. Между топлинните тела на Сатурн и описаните Същества протичали непрекъснати взаимодействия. Духовните Същества импрегнират своите части във физическите топлинни тела на Сатурн. И докато в самите топлинни тела не съществуваше никакъв живот, в тях се отразяваше животът на обкръжаващите ги духовни Същества. Бихме могли да сравним тези тела с огледала; само че те отразяваха не образите на споменатите Същества, а състоянията на техния живот. И така, на самия Сатурн не бихме могли да открием никаква следа от живот, и все пак той е вдъхвал живот в околното небесно пространство, облъхвайки го като един вид ехо с живота, който е приел. Тези висши Същества, чийто живот беше отразяван от Сатурн, можем да наречем „Духове на Мъдростта" (Езотеричното християнство ги нарича „Кириотетес", т.е. „Господства"). Тяхната дейност на Сатурн не започва в описаната средна епоха от неговото развитие. В известен смисъл тя дори е вече приключена.
към текста >>

Бихме могли да сравним тези тела с огледала; само че те отразяваха не образите на споменатите Същества, а състоянията на техния живот.
Впрочем, това се подразбира и от самия характер на разглежданите събития. „Атмосферата" на Сатурн се е състояла не само от споменатите, но и от други Същества. Между топлинните тела на Сатурн и описаните Същества протичали непрекъснати взаимодействия. Духовните Същества импрегнират своите части във физическите топлинни тела на Сатурн. И докато в самите топлинни тела не съществуваше никакъв живот, в тях се отразяваше животът на обкръжаващите ги духовни Същества. Бихме могли да сравним тези тела с огледала; само че те отразяваха не образите на споменатите Същества, а състоянията на техния живот. И така, на самия Сатурн не бихме могли да открием никаква следа от живот, и все пак той е вдъхвал живот в околното небесно пространство, облъхвайки го като един вид ехо с живота, който е приел. Тези висши Същества, чийто живот беше отразяван от Сатурн, можем да наречем „Духове на Мъдростта" (Езотеричното християнство ги нарича „Кириотетес", т.е. „Господства"). Тяхната дейност на Сатурн не започва в описаната средна епоха от неговото развитие. В известен смисъл тя дори е вече приключена. Преди да стигнат до осмисляне на своя собствен живот, отразен от топлинните тела на Сатурн, те трябваше да подготвят тези топлинни тела и да ги направят годни за отразяването.
към текста >>

И така, на самия Сатурн не бихме могли да открием никаква следа от живот, и все пак той е вдъхвал живот в околното небесно пространство, облъхвайки го като един вид ехо с живота, който е приел.
„Атмосферата" на Сатурн се е състояла не само от споменатите, но и от други Същества. Между топлинните тела на Сатурн и описаните Същества протичали непрекъснати взаимодействия. Духовните Същества импрегнират своите части във физическите топлинни тела на Сатурн. И докато в самите топлинни тела не съществуваше никакъв живот, в тях се отразяваше животът на обкръжаващите ги духовни Същества. Бихме могли да сравним тези тела с огледала; само че те отразяваха не образите на споменатите Същества, а състоянията на техния живот. И така, на самия Сатурн не бихме могли да открием никаква следа от живот, и все пак той е вдъхвал живот в околното небесно пространство, облъхвайки го като един вид ехо с живота, който е приел. Тези висши Същества, чийто живот беше отразяван от Сатурн, можем да наречем „Духове на Мъдростта" (Езотеричното християнство ги нарича „Кириотетес", т.е. „Господства"). Тяхната дейност на Сатурн не започва в описаната средна епоха от неговото развитие. В известен смисъл тя дори е вече приключена. Преди да стигнат до осмисляне на своя собствен живот, отразен от топлинните тела на Сатурн, те трябваше да подготвят тези топлинни тела и да ги направят годни за отразяването. Ето защо тяхната дейност започва веднага след началото на Сатурновото развитие.
към текста >>

Тези висши Същества, чийто живот беше отразяван от Сатурн, можем да наречем „Духове на Мъдростта" (Езотеричното християнство ги нарича „Кириотетес", т.е. „Господства").
Между топлинните тела на Сатурн и описаните Същества протичали непрекъснати взаимодействия. Духовните Същества импрегнират своите части във физическите топлинни тела на Сатурн. И докато в самите топлинни тела не съществуваше никакъв живот, в тях се отразяваше животът на обкръжаващите ги духовни Същества. Бихме могли да сравним тези тела с огледала; само че те отразяваха не образите на споменатите Същества, а състоянията на техния живот. И така, на самия Сатурн не бихме могли да открием никаква следа от живот, и все пак той е вдъхвал живот в околното небесно пространство, облъхвайки го като един вид ехо с живота, който е приел. Тези висши Същества, чийто живот беше отразяван от Сатурн, можем да наречем „Духове на Мъдростта" (Езотеричното християнство ги нарича „Кириотетес", т.е. „Господства"). Тяхната дейност на Сатурн не започва в описаната средна епоха от неговото развитие. В известен смисъл тя дори е вече приключена. Преди да стигнат до осмисляне на своя собствен живот, отразен от топлинните тела на Сатурн, те трябваше да подготвят тези топлинни тела и да ги направят годни за отразяването. Ето защо тяхната дейност започва веднага след началото на Сатурновото развитие. Преди това събитие, тялото на Сатурн е представлявало една неорганизирана материя, която не би могла да отразява нищо.
към текста >>

Преди да стигнат до осмисляне на своя собствен живот, отразен от топлинните тела на Сатурн, те трябваше да подготвят тези топлинни тела и да ги направят годни за отразяването.
Бихме могли да сравним тези тела с огледала; само че те отразяваха не образите на споменатите Същества, а състоянията на техния живот. И така, на самия Сатурн не бихме могли да открием никаква следа от живот, и все пак той е вдъхвал живот в околното небесно пространство, облъхвайки го като един вид ехо с живота, който е приел. Тези висши Същества, чийто живот беше отразяван от Сатурн, можем да наречем „Духове на Мъдростта" (Езотеричното християнство ги нарича „Кириотетес", т.е. „Господства"). Тяхната дейност на Сатурн не започва в описаната средна епоха от неговото развитие. В известен смисъл тя дори е вече приключена. Преди да стигнат до осмисляне на своя собствен живот, отразен от топлинните тела на Сатурн, те трябваше да подготвят тези топлинни тела и да ги направят годни за отразяването. Ето защо тяхната дейност започва веднага след началото на Сатурновото развитие. Преди това събитие, тялото на Сатурн е представлявало една неорганизирана материя, която не би могла да отразява нищо. Наблюдавайки духовно тази неорганизирана материя, ние се пренасяме в самото начало на Сатурновото развитие. Това, което може да се наблюдава сега, няма по-късния топлинен характер. Ако искаме да охарактеризираме това състояние, бихме могли да го сравним само следно човешко качество, а именно с човешката воля.
към текста >>

Благодарение на това, първоначално лишената от всякакви качества воля, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното пространство.
Ако искаме да охарактеризираме това състояние, бихме могли да го сравним само следно човешко качество, а именно с човешката воля. Тук няма нищо друго освен воля. Следователно, при Сатурн ние имаме работа с едно чисто душевно състояние. Ако проследим откъде идва тази „воля", ще установим, че тя възниква като един вид еманация от страна на определени духовни Същества; в хода на едно развитие, чиито степени можем само да предполагаме, те са напреднали до там, че в началото на Сатурновото развитие можеха да излъчват „волята" от самите себе си. След като това излъчване продължи известно време, „Духовете на Мъдростта" бяха в състояние да се свържат с волята. Благодарение на това, първоначално лишената от всякакви качества воля, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното пространство. Съществата, които в началото на Сатурновото развитие изпитваха един вид върховно щастие от това да излъчват воля, ще наречем „Духове на Волята" (Езотеричното християнство ги нарича „Престоли"). След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между „Волята" и „Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн. Ще ги наречем „Духовете на Движението" (Според езотеричното християнство: „Динамис", т.е. „Сили"). Те нямат нито физическо, нито етерно тяло.
към текста >>

След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между „Волята" и „Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн.
Следователно, при Сатурн ние имаме работа с едно чисто душевно състояние. Ако проследим откъде идва тази „воля", ще установим, че тя възниква като един вид еманация от страна на определени духовни Същества; в хода на едно развитие, чиито степени можем само да предполагаме, те са напреднали до там, че в началото на Сатурновото развитие можеха да излъчват „волята" от самите себе си. След като това излъчване продължи известно време, „Духовете на Мъдростта" бяха в състояние да се свържат с волята. Благодарение на това, първоначално лишената от всякакви качества воля, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното пространство. Съществата, които в началото на Сатурновото развитие изпитваха един вид върховно щастие от това да излъчват воля, ще наречем „Духове на Волята" (Езотеричното християнство ги нарича „Престоли"). След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между „Волята" и „Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн. Ще ги наречем „Духовете на Движението" (Според езотеричното християнство: „Динамис", т.е. „Сили"). Те нямат нито физическо, нито етерно тяло. Тяхната най-низша съставка е астралното тяло. След като Сатурновите тела усвоиха способността да отразяват живота, този върнат и препратен в небесното пространство живот, започна да се прониква с онези свойства, които имаха своето представителство в астралните тела на „Духовете на Движението".
към текста >>

След като Сатурновите тела усвоиха способността да отразяват живота, този върнат и препратен в небесното пространство живот, започна да се прониква с онези свойства, които имаха своето представителство в астралните тела на „Духовете на Движението".
След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между „Волята" и „Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн. Ще ги наречем „Духовете на Движението" (Според езотеричното християнство: „Динамис", т.е. „Сили"). Те нямат нито физическо, нито етерно тяло. Тяхната най-низша съставка е астралното тяло. След като Сатурновите тела усвоиха способността да отразяват живота, този върнат и препратен в небесното пространство живот, започна да се прониква с онези свойства, които имаха своето представителство в астралните тела на „Духовете на Движението". Последицата от това е, че сякаш всякакъв род усещания, чувства и други душевни сили бяха изтеглени от Сатурн и отпратени в небесното пространство. Целият Сатурн е като едно одушевено Същество, бликащо от симпатии и антипатии. Само че те не са негови собствени прояви, а отразените душевни вълнения, произтичащи от „Духовете на Движението". След приключването на тази епоха, започва дейността на други Същества, които ще наречем „Духове на Формата" (В езотеричното християнство: „Ексузиаи", т.е. „Власти"). И при тях най-низшата съставка е астралното тяло, но то се намира в друга степен на развитие, различна от тази, в която се намират „Духовете на Движението".
към текста >>

Докато последните предават на отразения живот само най-обща и недиференцирана сетивност, „Духовете на формата" и по-точно тяхното астрално тяло, действува така, че тази недиференцирана сетивност, тези най-общи проявления са отпратени в мировото пространство като от съвсем отделни Същества.
Последицата от това е, че сякаш всякакъв род усещания, чувства и други душевни сили бяха изтеглени от Сатурн и отпратени в небесното пространство. Целият Сатурн е като едно одушевено Същество, бликащо от симпатии и антипатии. Само че те не са негови собствени прояви, а отразените душевни вълнения, произтичащи от „Духовете на Движението". След приключването на тази епоха, започва дейността на други Същества, които ще наречем „Духове на Формата" (В езотеричното християнство: „Ексузиаи", т.е. „Власти"). И при тях най-низшата съставка е астралното тяло, но то се намира в друга степен на развитие, различна от тази, в която се намират „Духовете на Движението". Докато последните предават на отразения живот само най-обща и недиференцирана сетивност, „Духовете на формата" и по-точно тяхното астрално тяло, действува така, че тази недиференцирана сетивност, тези най-общи проявления са отпратени в мировото пространство като от съвсем отделни Същества. Бихме могли да кажем, че „Духовете на Движението" позволяват на Сатурн да изглежда като едно одушевено Същество. „Духовете на Формата" разпределят този живот на отделните Същества, така че сега Сатурн изглежда като една формация от такива душевни Същества. За да имаме нагледен образ, нека си представим как плодът на една къпина или малина е съставен от отделни зрънца. В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душевност, а отразяват живота и душевността на обитаващите в тях Същества. В това Сатурново състояние се включват и такива Същества, чиято най-низша съставна част също е астралното тяло, които обаче са на такава степен от развитието си, че астралното тяло може да действува като един съвременен човешки „Аз".
към текста >>

„Духовете на Формата" разпределят този живот на отделните Същества, така че сега Сатурн изглежда като една формация от такива душевни Същества.
Само че те не са негови собствени прояви, а отразените душевни вълнения, произтичащи от „Духовете на Движението". След приключването на тази епоха, започва дейността на други Същества, които ще наречем „Духове на Формата" (В езотеричното християнство: „Ексузиаи", т.е. „Власти"). И при тях най-низшата съставка е астралното тяло, но то се намира в друга степен на развитие, различна от тази, в която се намират „Духовете на Движението". Докато последните предават на отразения живот само най-обща и недиференцирана сетивност, „Духовете на формата" и по-точно тяхното астрално тяло, действува така, че тази недиференцирана сетивност, тези най-общи проявления са отпратени в мировото пространство като от съвсем отделни Същества. Бихме могли да кажем, че „Духовете на Движението" позволяват на Сатурн да изглежда като едно одушевено Същество. „Духовете на Формата" разпределят този живот на отделните Същества, така че сега Сатурн изглежда като една формация от такива душевни Същества. За да имаме нагледен образ, нека си представим как плодът на една къпина или малина е съставен от отделни зрънца. В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душевност, а отразяват живота и душевността на обитаващите в тях Същества. В това Сатурново състояние се включват и такива Същества, чиято най-низша съставна част също е астралното тяло, които обаче са на такава степен от развитието си, че астралното тяло може да действува като един съвременен човешки „Аз". Чрез тези Същества „Азът" свежда поглед от мировите пространства към самия Сатурн. „Азът" предоставя своята природа на отделните Сатурнови Същества.
към текста >>

В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душевност, а отразяват живота и душевността на обитаващите в тях Същества.
И при тях най-низшата съставка е астралното тяло, но то се намира в друга степен на развитие, различна от тази, в която се намират „Духовете на Движението". Докато последните предават на отразения живот само най-обща и недиференцирана сетивност, „Духовете на формата" и по-точно тяхното астрално тяло, действува така, че тази недиференцирана сетивност, тези най-общи проявления са отпратени в мировото пространство като от съвсем отделни Същества. Бихме могли да кажем, че „Духовете на Движението" позволяват на Сатурн да изглежда като едно одушевено Същество. „Духовете на Формата" разпределят този живот на отделните Същества, така че сега Сатурн изглежда като една формация от такива душевни Същества. За да имаме нагледен образ, нека си представим как плодът на една къпина или малина е съставен от отделни зрънца. В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душевност, а отразяват живота и душевността на обитаващите в тях Същества. В това Сатурново състояние се включват и такива Същества, чиято най-низша съставна част също е астралното тяло, които обаче са на такава степен от развитието си, че астралното тяло може да действува като един съвременен човешки „Аз". Чрез тези Същества „Азът" свежда поглед от мировите пространства към самия Сатурн. „Азът" предоставя своята природа на отделните Сатурнови Същества. Така от Сатурн се отделя нещо, което поема към обкръжението и всичко това изглежда като отправленията на човешката индивидуалност в съвременния свят. Съществата, които причиняват това, означаваме като „Духове на Индивидуалността" или „Духове на Личността".
към текста >>

До тук всичко беше едно отражение на външния живот и на външните усещания; сега започва един вид „вътрешен живот".
Най-низшата им съставна част е не физическото тяло, а астралното тяло с Аза. Ето защо те не могат да проявят астралните изживявания в такова физическо и етерно тяло, каквото има днешният човек; те не само притежават своя „Аз", но и знаят за него, защото Сатурновата топлина, отразявайки този. Аз, го превръща във факт на тяхното съзнание. Те са „човеци", но при коренно различни условия отколкото тези на Земята. В по-нататъшното Сатурново развитие се намесват събития от съвсем друг вид. До тук всичко беше едно отражение на външния живот и на външните усещания; сега започва един вид „вътрешен живот". Тук и там в света на Сатурн започва едно краткотрайно проблясване на светлина. Тук и там просветват плахи светлинки и трепкащи светкавици. Сатурновите топлинни тела започват да светят, блестят, сияят. Благодарение на това, че е постигната и тази степен, определени Същества на свой ред също се включват в развитието. Ще ги наречем „Духове на Огъня".
към текста >>

Те са толкова напреднали в своето развитие, че могат да си служат със споменатите зародиши на сетивата и да наблюдават процесите, които стават в живота на Сатурн.
И точно в това взаимодействие между Духовете на Огъня и Сатурновите топлинни тела възникват зародишите на човешките сетивни органи. Органите, чрез които човек възприема днес физическия свят, проблясват в своите първи етерни заложби. Сега вече свръхсетивният поглед започва да възприема на Сатурн човеци-фантоми, които не притежават още нищо друго, освен светлинните първообрази на сетивните органи. Следователно тези сетивни органи са резултат от дейността на „Духовете на Огъня"; обаче в тяхното възникване участвуват не само те. Заедно с тях на Сатурн се появяват и други Същества. Те са толкова напреднали в своето развитие, че могат да си служат със споменатите зародиши на сетивата и да наблюдават процесите, които стават в живота на Сатурн. Те носят името „Духове на Любовта" (В езотеричното християнство „Серафими".) Без тях Духовете на Огъня не биха имали горепосоченото съзнание. Те наблюдават процесите на Сатурн с такова съзнание, което им позволява да ги пренасят като образи в Духовете на Огъня. Самите те се отказват от всякакви предимства, които биха могли да имат чрез наблюдаването на Сатурновите процеси, отказват се от всяка наслада, от всяка радост; те отдават всичко в името на Огнените Духове. След тези събития следва един нов период от развитието на Сатурн. Към светлинните явления се прибавя и нещо друго.
към текста >>

Това са „Синовете на здрача" или „Синовете на Живота" (В езотеричното християнство: „Ангелои", „Ангели".) Те влизат във взаимодействие с наличните в Сатурн подвижни и всепроникващи вкусови сили.
Но то е вярно. Цялата вътрешност на Сатурн е наситена с преливащи се вкусови усещания. Сладко, горчиво, кисело и т.н. са навсякъде във вътрешността на Сатурн; а навън, в небесното пространство, всичко това се възприема като звуци, като един вид музика. Всред тези процеси отново определени Същества стигат до възможността да разгърнат своята дейност на Сатурн. Това са „Синовете на здрача" или „Синовете на Живота" (В езотеричното християнство: „Ангелои", „Ангели".) Те влизат във взаимодействие с наличните в Сатурн подвижни и всепроникващи вкусови сили. Благодарение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дейност, която можем да определим като един вид „обмяна на веществата". В дълбините на Сатурн те внасят живот. Така в Сатурн започват процесите на хранене и отделяне. Не че те пряко предизвикват тези процеси, но благодарение на това, което те вършат, тези процеси възникват по косвен път. Този вътрешен живот позволява и на други Същества да се присъединят към развитието на Сатурн.
към текста >>

В дълбините на Сатурн те внасят живот.
Сладко, горчиво, кисело и т.н. са навсякъде във вътрешността на Сатурн; а навън, в небесното пространство, всичко това се възприема като звуци, като един вид музика. Всред тези процеси отново определени Същества стигат до възможността да разгърнат своята дейност на Сатурн. Това са „Синовете на здрача" или „Синовете на Живота" (В езотеричното християнство: „Ангелои", „Ангели".) Те влизат във взаимодействие с наличните в Сатурн подвижни и всепроникващи вкусови сили. Благодарение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дейност, която можем да определим като един вид „обмяна на веществата". В дълбините на Сатурн те внасят живот. Така в Сатурн започват процесите на хранене и отделяне. Не че те пряко предизвикват тези процеси, но благодарение на това, което те вършат, тези процеси възникват по косвен път. Този вътрешен живот позволява и на други Същества да се присъединят към развитието на Сатурн. Това са „Духовете на Хармонията" (В езотеричното християнство: „Херувими".) Те подпомагат „Синовете на Живота", така че последните стигат до един вид смътно, притъпено съзнание. То е още по-смътно и по-неопределено, отколкото сънищното съзнание на днешния човек и се приближава до неговото съзнание по време на дълбокия сън, лишен от сънища*.
към текста >>

Този вътрешен живот позволява и на други Същества да се присъединят към развитието на Сатурн.
Това са „Синовете на здрача" или „Синовете на Живота" (В езотеричното християнство: „Ангелои", „Ангели".) Те влизат във взаимодействие с наличните в Сатурн подвижни и всепроникващи вкусови сили. Благодарение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дейност, която можем да определим като един вид „обмяна на веществата". В дълбините на Сатурн те внасят живот. Така в Сатурн започват процесите на хранене и отделяне. Не че те пряко предизвикват тези процеси, но благодарение на това, което те вършат, тези процеси възникват по косвен път. Този вътрешен живот позволява и на други Същества да се присъединят към развитието на Сатурн. Това са „Духовете на Хармонията" (В езотеричното християнство: „Херувими".) Те подпомагат „Синовете на Живота", така че последните стигат до един вид смътно, притъпено съзнание. То е още по-смътно и по-неопределено, отколкото сънищното съзнание на днешния човек и се приближава до неговото съзнание по време на дълбокия сън, лишен от сънища*. То е от толкова низша степен, че така да се каже, човек няма „никакво съзнание" за него. Въпреки това то съществува. От дневното съзнание то се различава и в количествено, и в качествено отношение.
към текста >>

Това са „Духовете на Хармонията" (В езотеричното християнство: „Херувими".) Те подпомагат „Синовете на Живота", така че последните стигат до един вид смътно, притъпено съзнание.
Благодарение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дейност, която можем да определим като един вид „обмяна на веществата". В дълбините на Сатурн те внасят живот. Така в Сатурн започват процесите на хранене и отделяне. Не че те пряко предизвикват тези процеси, но благодарение на това, което те вършат, тези процеси възникват по косвен път. Този вътрешен живот позволява и на други Същества да се присъединят към развитието на Сатурн. Това са „Духовете на Хармонията" (В езотеричното християнство: „Херувими".) Те подпомагат „Синовете на Живота", така че последните стигат до един вид смътно, притъпено съзнание. То е още по-смътно и по-неопределено, отколкото сънищното съзнание на днешния човек и се приближава до неговото съзнание по време на дълбокия сън, лишен от сънища*. То е от толкова низша степен, че така да се каже, човек няма „никакво съзнание" за него. Въпреки това то съществува. От дневното съзнание то се различава и в количествено, и в качествено отношение. Днес такова „лишено от сънища" съзнание, характерно за спящия човек, притежават също и растенията.
към текста >>

На въпросната степен от Сатурновото развитие „Синовете на Живота" не могат да възприемат това регулиране на жизнените процеси, но „Духовете на Хармонията" го възприемат; те впрочем са истинските „регулатори".
То е от толкова низша степен, че така да се каже, човек няма „никакво съзнание" за него. Въпреки това то съществува. От дневното съзнание то се различава и в количествено, и в качествено отношение. Днес такова „лишено от сънища" съзнание, характерно за спящия човек, притежават също и растенията. Въпреки че не предлага на човека никакви външни възприятия, то регулира жизнените процеси и ги поставя в хармония с външния свят. На въпросната степен от Сатурновото развитие „Синовете на Живота" не могат да възприемат това регулиране на жизнените процеси, но „Духовете на Хармонията" го възприемат; те впрочем са истинските „регулатори". Целият този живот се отразява в споменатите по-горе „човеци- фантоми". Ето защо пред духовния поглед те за стават като живи, обаче техният живот е само привиден. Това е животът на „Синовете на живота", които, един вид, си служат с „човеците-фантоми", за да изживеят себе си. Нека насочим вниманието си към човеците-фантоми. По време на описания Сатурнов период те са с твърде променлива форма.
към текста >>

Целият този живот се отразява в споменатите по-горе „човеци- фантоми".
Въпреки това то съществува. От дневното съзнание то се различава и в количествено, и в качествено отношение. Днес такова „лишено от сънища" съзнание, характерно за спящия човек, притежават също и растенията. Въпреки че не предлага на човека никакви външни възприятия, то регулира жизнените процеси и ги поставя в хармония с външния свят. На въпросната степен от Сатурновото развитие „Синовете на Живота" не могат да възприемат това регулиране на жизнените процеси, но „Духовете на Хармонията" го възприемат; те впрочем са истинските „регулатори". Целият този живот се отразява в споменатите по-горе „човеци- фантоми". Ето защо пред духовния поглед те за стават като живи, обаче техният живот е само привиден. Това е животът на „Синовете на живота", които, един вид, си служат с „човеците-фантоми", за да изживеят себе си. Нека насочим вниманието си към човеците-фантоми. По време на описания Сатурнов период те са с твърде променлива форма. Изглеждат ту по един, ту по друг начин.
към текста >>

Ето защо пред духовния поглед те за стават като живи, обаче техният живот е само привиден.
От дневното съзнание то се различава и в количествено, и в качествено отношение. Днес такова „лишено от сънища" съзнание, характерно за спящия човек, притежават също и растенията. Въпреки че не предлага на човека никакви външни възприятия, то регулира жизнените процеси и ги поставя в хармония с външния свят. На въпросната степен от Сатурновото развитие „Синовете на Живота" не могат да възприемат това регулиране на жизнените процеси, но „Духовете на Хармонията" го възприемат; те впрочем са истинските „регулатори". Целият този живот се отразява в споменатите по-горе „човеци- фантоми". Ето защо пред духовния поглед те за стават като живи, обаче техният живот е само привиден. Това е животът на „Синовете на живота", които, един вид, си служат с „човеците-фантоми", за да изживеят себе си. Нека насочим вниманието си към човеците-фантоми. По време на описания Сатурнов период те са с твърде променлива форма. Изглеждат ту по един, ту по друг начин. В хода на по-нататъшното развитие формите стават по-определени и донякъде трайни.
към текста >>

Това е животът на „Синовете на живота", които, един вид, си служат с „човеците-фантоми", за да изживеят себе си.
Днес такова „лишено от сънища" съзнание, характерно за спящия човек, притежават също и растенията. Въпреки че не предлага на човека никакви външни възприятия, то регулира жизнените процеси и ги поставя в хармония с външния свят. На въпросната степен от Сатурновото развитие „Синовете на Живота" не могат да възприемат това регулиране на жизнените процеси, но „Духовете на Хармонията" го възприемат; те впрочем са истинските „регулатори". Целият този живот се отразява в споменатите по-горе „човеци- фантоми". Ето защо пред духовния поглед те за стават като живи, обаче техният живот е само привиден. Това е животът на „Синовете на живота", които, един вид, си служат с „човеците-фантоми", за да изживеят себе си. Нека насочим вниманието си към човеците-фантоми. По време на описания Сатурнов период те са с твърде променлива форма. Изглеждат ту по един, ту по друг начин. В хода на по-нататъшното развитие формите стават по-определени и донякъде трайни. Това се дължи на обстоятелството, че сега те са проникнати от действията на Духовете, за които ставаше дума още, когато разглеждахме началото на Сатурновото развитие, а именно „Духовете на Волята" („Престолите").
към текста >>

По този начин човекът се явява като един отпечатък от самия Сатурнов живот.
В резултат на това самите човеци-фантоми постигнаха най-простата и смътна форма на съзнание. Трябва да си представим тази форма на съзнание още по-смътна от тази при спането без сънища. При днешните условия такова съзнание имат минералите. То довежда вътрешната им природа в съзвучие с външния физически свят. На Сатурн регулатори на това съзвучие са „Духовете на Волята". По този начин човекът се явява като един отпечатък от самия Сатурнов живот. Ако от едната страна имаме величието на Сатурновия живот, от другата страна имаме само загатването за човека. С това е даден първият зародиш на „Човекът-Дух" (Атма), една степен, която човек ще развие едва в далечното бъдеще. В дълбините на Сатурн свръх-сетивното изследване открива тази смътна човешка воля в определени действия, които могат да бъдат сравнени с „миризмите". А навън в небесното пространство същото явление наподобява една „личност", която не се ръководи от вътрешния Аз, а се регулира отвън като машина. Регулаторите са „Духовете на Волята".
към текста >>

Ако от едната страна имаме величието на Сатурновия живот, от другата страна имаме само загатването за човека.
Трябва да си представим тази форма на съзнание още по-смътна от тази при спането без сънища. При днешните условия такова съзнание имат минералите. То довежда вътрешната им природа в съзвучие с външния физически свят. На Сатурн регулатори на това съзвучие са „Духовете на Волята". По този начин човекът се явява като един отпечатък от самия Сатурнов живот. Ако от едната страна имаме величието на Сатурновия живот, от другата страна имаме само загатването за човека. С това е даден първият зародиш на „Човекът-Дух" (Атма), една степен, която човек ще развие едва в далечното бъдеще. В дълбините на Сатурн свръх-сетивното изследване открива тази смътна човешка воля в определени действия, които могат да бъдат сравнени с „миризмите". А навън в небесното пространство същото явление наподобява една „личност", която не се ръководи от вътрешния Аз, а се регулира отвън като машина. Регулаторите са „Духовете на Волята". Ако обобщим казаното дотук, става ясно, че започвайки от средната епоха на Сатурновото развитие, степените на това развитие можаха да бъдат онагледени чрез сравняването на техните действия със сетивните усещания, характерни за съвременния свят.
към текста >>

Следователно, с появата на Сатурновата топлина, нашето развитие преминава от вътрешния живот, от чисто духовните отношения, в едно външно проявяващо се съществувание.
Топлинното състояние се предхожда от такова, което днес човек може да изживее само вътре в себе си. Когато човек се отдава на представи, изградени в самата му душа и без намесата на външни впечатления, той се добира до нещо, което е недосегаемо за физическите сетива, а е достъпно само за висшето виждане. Топлинното състояние на Сатурн се предхожда от епохи и състояния, чиито откровения са достъпни само да свръхсетивните възприятия. Ще отбележим три такива състояния: чисто душевна Топлина, която не може да бъде доловена външно, чисто духовна Светлина, която външно е тъмнина, и чисто духовна Същност, която е съвършена в себе си и не се нуждае от никакви външни условия, за да има съзнание за себе си. Чиста вътрешна Топлина съпровожда появата на „Духовете на Движението", чиста духовна Светлина появата на „Духовете на Мъдростта", и чиста вътрешна Същност е свързана с първата еманация на „Духовете на Волята". Следователно, с появата на Сатурновата топлина, нашето развитие преминава от вътрешния живот, от чисто духовните отношения, в едно външно проявяващо се съществувание. За съвременното съзнание ще бъде особено трудно да приеме и твърдението, че заедно със Сатурновата топлина се явява за пръв път и това, което наричаме „време". Предходните състояние не са имали нищо общо с времето. Те принадлежат към онази област, която Тайната Наука нарича „Вечност". Ето защо всичко, което тази книга загатва за състоянията от „областта на Вечността", трябва да се разбира така, че да е ясно: изразите, отнасящи се до времеви отношения са употребени само за сравнение и по-добро вникване в описанията на Тайната Наука. Човешкият език може да опише това, което предхожда „времето" само с изрази, които съдържат представа за времето.
към текста >>

Например след като „Духовете на Мъдростта" получат своя отразен от Сатурн живот, те са на друга степен от своето развитие, отколкото преди това.
Когато казваме: най-напред действуват „Духовете на Волята", после „Духовете на Мъдростта" и т.н., с това нямаме предвид, че тези Същества упражняват своите действия само в определен период от време. Те действуват през цялото Сатурново развитие, но в посочените периоди техните действия могат да се наблюдават най-добре. Тогава отделните групи Същества са, така да се каже, водачите. Така цялото Сатурново развитие се явява като едно „обработване" на това,което се излъчва от „Духовете на Волята"; то става чрез „Духовете на Мъдростта", „Духовете на Движението", „Духовете на формата" и т.н. При това самите духовни Същества също минават през едно развитие; те също се развиват. Например след като „Духовете на Мъдростта" получат своя отразен от Сатурн живот, те са на друга степен от своето развитие, отколкото преди това. Колкото повече напредва тяхната дейност, толкова по-големи стават техните способности. Последицата от това е, че след осъществената дейност, за тях настъпва нещо, което е подобно на човешкия сън. Техните активни периоди на Сатурн се заменят с периоди, през които те живеят, така да се каже, в други светове. Тяхната дейност престава да е свързана със Сатурн. Ето защо в описаното Сатурново развитие, ясновиждащият поглед открива подем и след това спад.
към текста >>

„Духовете на Мъдростта" са добили способността не само да приемат отражението на живота, както на Сатурн; сега те могат да излъчват живот от себе си и да го даряват на други същества.
Настъпва един вид почивен период, пауза. Зародишът на човека преминава като в състояние на разтвореност; той не изчезва, а става подобен на растително семе, което е заровено в почвата и очаква своето израстване. Така и зародишът на човека лежи в лоното на света и очаква своето пробуждане. Когато настъпва мигът на пробуждането, описаните духовни Същества вече са постигнали при други условия способността да „обработват" по-нататък зародишите на човека. В своето етерно тяло. „Духовете на Мъдростта" са добили способността не само да приемат отражението на живота, както на Сатурн; сега те могат да излъчват живот от себе си и да го даряват на други същества. „Духовете на Движението" сега са на степента, на която на Сатурн се намираха „Духовете на Мъдростта". Там тяхната най-низша съставна част беше астралното тяло. Сега те притежават етерно, или жизнено тяло. Съответно и другите духовни Същества напредват в своето развитие. Ето защо те могат да действуват върху развитието на човешкия зародиш по съвършено друг начин, отколкото на Сатурн.
към текста >>

Той изскача от мрака като едно същество изтъкано от воля, издига се до „привидния" живот и стига до степента на онази „машиноподобна личност", която бе характерна за него в края на Сатурновото развитие.
Ето защо те могат да действуват върху развитието на човешкия зародиш по съвършено друг начин, отколкото на Сатурн. И така, в края на Сатурн човешкият зародиш се намира в един вид разтворено състояние. Напредналите в развитието си духовни Същества могат да продължат своята работа оттам, където са прекъснали само при едно условие: човешкият зародиш трябва накратко да повтори степените, изминати от него на Сатурн. Свръхсетивното наблюдение се натъква точно на този факт. Човешкият зародиш напуска своето укритие и в рамките на собствените си възможности, и чрез вложените в него сили през епохите на Сатурн, слага началото на своето развитие. Той изскача от мрака като едно същество изтъкано от воля, издига се до „привидния" живот и стига до степента на онази „машиноподобна личност", която бе характерна за него в края на Сатурновото развитие. * * * * * Вторият колосален период от развитието е този на т.нар. „Слънце". През „Слънчевия период" човешкото същество се издига до едно по-висше състояние на съзнанието, отколкото притежаваше по времето на Сатурн. Сравнени с днешното човешко съзнание, нещата на „Слънцето" носят по-скоро белезите на „безсъзнанието". А то е налице, когато човек спи и е напълно лишен от сънища.
към текста >>

Ето защо Слънчевата епоха започва с едно повторение на Сатурновите събития, но в съответствие с условията на Слънчевия живот.
След приключването на почивния период, за който вече стана дума, от „мировия сън" изниква като ново небесно тяло, като „Слънце" онова, което по-рано беше Сатурн. Сега обаче условията се променят. Духовните Същества, чиято дейност на Сатурн вече описахме, са напреднали в своето развитие. Човешкият зародиш се появява на новообразуваното Слънце в онзи вид, до който беше достигнал на Сатурн. Ето защо най-напред той трябва така да преобрази изминатите Сатурнови степени, че те да съответствуват на Слънцето и на неговите условия. Ето защо Слънчевата епоха започва с едно повторение на Сатурновите събития, но в съответствие с условията на Слънчевия живот. Когато човешкото същество е напреднало дотам, че привежда Сатурновите си качества в съответствие със Слънчевите отношения, тогава споменатите вече „Духове на Мъдростта" започват да вливат етерното или жизненото тяло в неговото физическо тяло. И така, на Слънцето човек постига една по-висша степен. След като вече е носител на етерното тяло, първоначалната заложба на физическото тяло, каквато я знаем от Сатурн, сега се издига до своя та втора степен на съвършенство. По време на Слънчевото развитие етерното тяло постига за себе си своята първа степен на съвършенство. За постигането на тази втора степен на съвършенство за физическото тяло и на първата степен за етерното тяло, в хода на Слънчевото развитие е необходимо да се намесят и други духовни Същества по сходен с описания при Сатурн начин.
към текста >>

Животът започва.
След като вече е носител на етерното тяло, първоначалната заложба на физическото тяло, каквато я знаем от Сатурн, сега се издига до своя та втора степен на съвършенство. По време на Слънчевото развитие етерното тяло постига за себе си своята първа степен на съвършенство. За постигането на тази втора степен на съвършенство за физическото тяло и на първата степен за етерното тяло, в хода на Слънчевото развитие е необходимо да се намесят и други духовни Същества по сходен с описания при Сатурн начин. След като „Духовете на Мъдростта" започват да вливат етерното тяло, дотогава тъмното Слънце започва да свети. Същевременно в човешкия зародиш настъпват и първите признаци на една вътрешна подвижност. Животът започва. Това, което на Сатурн трябваше да означим като „привиден живот", сега се превръща в действителен живот. Вливането на етерното тяло продължава известно време. След като то приключи, за човешкия зародиш настъпва важна промяна. Той се разделя на две части. Докато преди физическото и етерно тяло бяха вътрешно свързани, образуваха едно цяло, сега физическото тяло започва да се отделя като една обособена част.
към текста >>

Това, което на Сатурн трябваше да означим като „привиден живот", сега се превръща в действителен живот.
По време на Слънчевото развитие етерното тяло постига за себе си своята първа степен на съвършенство. За постигането на тази втора степен на съвършенство за физическото тяло и на първата степен за етерното тяло, в хода на Слънчевото развитие е необходимо да се намесят и други духовни Същества по сходен с описания при Сатурн начин. След като „Духовете на Мъдростта" започват да вливат етерното тяло, дотогава тъмното Слънце започва да свети. Същевременно в човешкия зародиш настъпват и първите признаци на една вътрешна подвижност. Животът започва. Това, което на Сатурн трябваше да означим като „привиден живот", сега се превръща в действителен живот. Вливането на етерното тяло продължава известно време. След като то приключи, за човешкия зародиш настъпва важна промяна. Той се разделя на две части. Докато преди физическото и етерно тяло бяха вътрешно свързани, образуваха едно цяло, сега физическото тяло започва да се отделя като една обособена част. Това от делено физическо тяло остава проникнато от етерното тяло.
към текста >>

Това обособяване протича по времето на един почивен период за Слънчевия живот.
Той се разделя на две части. Докато преди физическото и етерно тяло бяха вътрешно свързани, образуваха едно цяло, сега физическото тяло започва да се отделя като една обособена част. Това от делено физическо тяло остава проникнато от етерното тяло. Сега пред нас имаме едно двучленно човешко същество. Едната част е етерно „обработено" физическо тяло, а другата част самото етерно тяло. Това обособяване протича по времето на един почивен период за Слънчевия живот. През този период светенето отново угасва. Разделянето се извършва, така да се каже, по време на една „мирова нощ". Само че този почивен период е много по-кратък от този между Сатурновото и Слънчево развитие, за който вече стана дума. След привършването на почивния период, „Духовете на Мъдростта" известно време продължават да работят върху двучленното човешко същество така, както по-рано работеха и върху едночленното. Тогава влизат в действие „Духовете на Движението".
към текста >>

След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече позволява една съвместна работа от страна на „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Хармонията" (Херувими).
Благодарение на това, човешкото същество добива на Слънцето за пръв път един вид възприятие за заобикалящо то го по-низше царство. Разбира се, това възприятие е съвсем смътно; то напълно съответствува на смътното Сатурново съзнание, за което вече стана дума. То се състои предимно от различни топлинни действия. Всичко описано тук за средата на Слънчевото развитие трае определено време. После отново настъпва почивен период. След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече позволява една съвместна работа от страна на „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Хармонията" (Херувими). Сега свръхсетивното съзнание констатира как в човешкото същество настъпват такива промени, които могат да бъдат сравнени с вкусови възприятия, макар че навън те се проявяват като звуци. Нещо подобно трябваше да посочим и за Сатурновото развитие. Само че тук на Слънцето всичко става дълбоко навътре в човешкото същество, чийто живот сега е много по-самостоятелен. По този начин „Синовете на Живота" постигат онова смътно образно съзнание, което „Духовете на Огъня" бяха добили вече на Сатурн. В случая техни помощници са „Духовете на Хармонията" (Херувими).
към текста >>

Само че тук на Слънцето всичко става дълбоко навътре в човешкото същество, чийто живот сега е много по-самостоятелен.
Всичко описано тук за средата на Слънчевото развитие трае определено време. После отново настъпва почивен период. След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече позволява една съвместна работа от страна на „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Хармонията" (Херувими). Сега свръхсетивното съзнание констатира как в човешкото същество настъпват такива промени, които могат да бъдат сравнени с вкусови възприятия, макар че навън те се проявяват като звуци. Нещо подобно трябваше да посочим и за Сатурновото развитие. Само че тук на Слънцето всичко става дълбоко навътре в човешкото същество, чийто живот сега е много по-самостоятелен. По този начин „Синовете на Живота" постигат онова смътно образно съзнание, което „Духовете на Огъня" бяха добили вече на Сатурн. В случая техни помощници са „Духовете на Хармонията" (Херувими). Всъщност те виждат по духовен път това, което сега се разиграва вътре в самото Слънчево развитие. Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота". Те от своя страна подготвят в етерното тяло на човека такива образи, извлечени от своето „виждане", които подтикват етерното тяло към все по-високи степени на развитие.
към текста >>

По този начин „Синовете на Живота" постигат онова смътно образно съзнание, което „Духовете на Огъня" бяха добили вече на Сатурн.
После отново настъпва почивен период. След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече позволява една съвместна работа от страна на „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Хармонията" (Херувими). Сега свръхсетивното съзнание констатира как в човешкото същество настъпват такива промени, които могат да бъдат сравнени с вкусови възприятия, макар че навън те се проявяват като звуци. Нещо подобно трябваше да посочим и за Сатурновото развитие. Само че тук на Слънцето всичко става дълбоко навътре в човешкото същество, чийто живот сега е много по-самостоятелен. По този начин „Синовете на Живота" постигат онова смътно образно съзнание, което „Духовете на Огъня" бяха добили вече на Сатурн. В случая техни помощници са „Духовете на Хармонията" (Херувими). Всъщност те виждат по духовен път това, което сега се разиграва вътре в самото Слънчево развитие. Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота". Те от своя страна подготвят в етерното тяло на човека такива образи, извлечени от своето „виждане", които подтикват етерното тяло към все по-високи степени на развитие. Отново настъпва почивен период и отново всичко се издига в един „миров сън", и след известно време човешкото същество е вече достатъчно напреднало, за да постави в движение свои собствени сили.
към текста >>

Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота".
Нещо подобно трябваше да посочим и за Сатурновото развитие. Само че тук на Слънцето всичко става дълбоко навътре в човешкото същество, чийто живот сега е много по-самостоятелен. По този начин „Синовете на Живота" постигат онова смътно образно съзнание, което „Духовете на Огъня" бяха добили вече на Сатурн. В случая техни помощници са „Духовете на Хармонията" (Херувими). Всъщност те виждат по духовен път това, което сега се разиграва вътре в самото Слънчево развитие. Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота". Те от своя страна подготвят в етерното тяло на човека такива образи, извлечени от своето „виждане", които подтикват етерното тяло към все по-високи степени на развитие. Отново настъпва почивен период и отново всичко се издига в един „миров сън", и след известно време човешкото същество е вече достатъчно напреднало, за да постави в движение свои собствени сили. Това са силите, които през последната част на Сатурновия период „Престолите" бяха внесли в човешкото същество. Сега това човешко същество започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно възприятие. Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко същество се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз".
към текста >>

Сега това човешко същество започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно възприятие.
Всъщност те виждат по духовен път това, което сега се разиграва вътре в самото Слънчево развитие. Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота". Те от своя страна подготвят в етерното тяло на човека такива образи, извлечени от своето „виждане", които подтикват етерното тяло към все по-високи степени на развитие. Отново настъпва почивен период и отново всичко се издига в един „миров сън", и след известно време човешкото същество е вече достатъчно напреднало, за да постави в движение свои собствени сили. Това са силите, които през последната част на Сатурновия период „Престолите" бяха внесли в човешкото същество. Сега това човешко същество започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно възприятие. Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко същество се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз". Напротив, то изглежда като растение с индивидуални прояви. Вече споменахме, че в края на Сатурновото развитие индивидуалността се проявява механично, проявява се като една машина. И както там се разви първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е само едва загатнато, а именно „Човекът-Дух" (Атма), така и тук се образува първоначалният зародиш на „Духа-Живот" (Будхи). След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период.
към текста >>

И както там се разви първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е само едва загатнато, а именно „Човекът-Дух" (Атма), така и тук се образува първоначалният зародиш на „Духа-Живот" (Будхи).
Това са силите, които през последната част на Сатурновия период „Престолите" бяха внесли в човешкото същество. Сега това човешко същество започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно възприятие. Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко същество се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз". Напротив, то изглежда като растение с индивидуални прояви. Вече споменахме, че в края на Сатурновото развитие индивидуалността се проявява механично, проявява се като една машина. И както там се разви първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е само едва загатнато, а именно „Човекът-Дух" (Атма), така и тук се образува първоначалният зародиш на „Духа-Живот" (Будхи). След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период. Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото същество продължават. После нещата се променят така, че „Духовете на Мъдростта" отново влизат в действие. Благодарение на тях човешкото същество започва да усеща първите следи на симпатия и антипатия спрямо заобикалящата го среда. В случая нямаме едно действително усещане, а само предшественик на това усещане.
към текста >>

И както тези растежни сили един ден се проявяват в новото растение, така след почивния период, всичко, което представляваше „живот" на Слънцето, отново излиза от „лоното на света" и така започва едно ново планетарно съществувание.
Така чрез всички гореописани процеси се постига и същинският смисъл на Слънчевото развитие за човешкото същество. То се добира до една по-висока степен на съзнание спрямо Сатурновото съзнание. След известно време настъпва такъв момент от развитието, когато свързаните със Слънчевата степен висши Същества трябва да преминат в други сфери, за да преработят това, което са добили чрез действията си върху самото човешко същество. Настъпва един огромен почивен период, подобен на този между Сатурновото и Слънчево развитие. Всичко онова, което бе образувано на Слънцето, преминава в едно състояние, което може да се сравни с това на растението, когато неговите растежни сили почиват в семето. И както тези растежни сили един ден се проявяват в новото растение, така след почивния период, всичко, което представляваше „живот" на Слънцето, отново излиза от „лоното на света" и така започва едно ново планетарно съществувание. Ако отправим духовен поглед към определен вид духовни Същества, например към „Духовете на Мъдростта", ние лесно ще вникнем в смисъла на подобен почивен период. На Сатурн те още не бяха в състояние да излъчат от себе си едно или друго етерно тяло. Едва след изживяванията, които имаха на Сатурн, те можеха да направят това. През почивния период те преформират всичко, което по-късно ще се превърне в действителни способности.
към текста >>

Така на Слънцето те са напред нали дотам, че вече могат да излъчат от себе си „живот", т.е.
Ако отправим духовен поглед към определен вид духовни Същества, например към „Духовете на Мъдростта", ние лесно ще вникнем в смисъла на подобен почивен период. На Сатурн те още не бяха в състояние да излъчат от себе си едно или друго етерно тяло. Едва след изживяванията, които имаха на Сатурн, те можеха да направят това. През почивния период те преформират всичко, което по-късно ще се превърне в действителни способности. Така на Слънцето те са напред нали дотам, че вече могат да излъчат от себе си „живот", т.е. да надарят човешкото същество с негово собствено етерно тяло. * * * * * След почивния период от „мировия сън" отново се появява това, което по-рано беше „Слънце". С други думи: Духовният поглед може да го възприема, както можеше да го възприема и по-рано. Наблюдението бе прекъснато само по времето на почивния период.
към текста >>

И все пак целият този живот се оказва само привиден.
На Сатурн в него действуваха само силите на топлинното тяло; сега в него са и силите на изработеното газообразно тяло. Последните обаче не се включват веднага в хода на Лунното развитие. Сега всичко изглежда така, сякаш човешкото същество е изградено само от топлинна субстанция, а всред нея дремят газовите сили. После идва време, когато те започват да се проявяват все по-ясно. И на края, в последната част на Сатурновото повторение, човешкото същество вече изглежда по същия начин, както и в своето „живо състояние" на Слънцето. И все пак целият този живот се оказва само привиден. Първо настъпва един почивен период, подобен на кратките почивни периоди от Слънчевото развитие. После отново започва вливането на етерното тяло, за което сега физическото тяло е вече узряло. Както и Сатурновото повторение, това вливане на етерното тяло се извършва в три различни една от друга епохи. През втората от тях човешкото същество е вече достатъчно приспособено към новите условия на Луната, така че „Духовете на Движението" могат да превърнат придобитата от тях способност в определено дело. То се състои в това, че те черпейки от своята собствена същност започват да вливат астралното тяло в човешкото същество.
към текста >>

Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието.
Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата". Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества. По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер. Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие. Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието". Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия. Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност. Те се направляват от „Духовете на Формата" и имат чисто инстинктивен характер.
към текста >>

И точно този отразен свят, в хода на определени процеси, накрая се пробуди за един самостоятелен живот.
Подобни процеси стават и в двете по-низши царства. Отделянето на Лунното тяло от Слънчевото променя техните съотношения. Сега Луната се отнася към Слънцето, както някога Сатурн към цялата заобикаляща го мирова еволюция. Тялото на Сатурн беше образувано от „Духовете на Волята" (Престоли) или, така да се каже, от тяхното тяло. Сатурновата субстанция отразяваше обратно в мировото пространство всичко, което духовните Същества изживяваха в света около Сатурн. И точно този отразен свят, в хода на определени процеси, накрая се пробуди за един самостоятелен живот. Цялото развитие се основава на това, че най-напред от недиференцирания живот на „обкръжението" се отделя една самостоятелна същност; после в нея, като един вид огледален образ, се отпечатва цялото „обкръжение"; а нататък продължава напълно самостоятелното и развитие. Така и тялото на Луната се отделя от тялото на Слънцето и първоначално започва да отразява живота на Слънчевото тяло. Ако нещата бяха спрели дотук, бихме имали следното: Чисто и просто в едно Слънчево тяло биха съществували приспособените към него духовни Същества с техните изживявания, съответно в топлинния и въздушен елемент. Срещу това Слънчево тяло би стояло Лунното тяло, в което други Същества биха разгръщали своята екзистенция в топлинния, въздушен и воден елемент. Напредъкът от Слънчевото към Лунното въплъщение би се състоял в това, че Слънчевите Същества биха имали пред себе си своя собствен живот като един вид огледален образ отразен от процесите на Луната, и така биха изпитвали нещо, което за тях по време на Слънчевото въплъщение би било все още невъзможно.
към текста >>

Цялото развитие се основава на това, че най-напред от недиференцирания живот на „обкръжението" се отделя една самостоятелна същност; после в нея, като един вид огледален образ, се отпечатва цялото „обкръжение"; а нататък продължава напълно самостоятелното и развитие.
Отделянето на Лунното тяло от Слънчевото променя техните съотношения. Сега Луната се отнася към Слънцето, както някога Сатурн към цялата заобикаляща го мирова еволюция. Тялото на Сатурн беше образувано от „Духовете на Волята" (Престоли) или, така да се каже, от тяхното тяло. Сатурновата субстанция отразяваше обратно в мировото пространство всичко, което духовните Същества изживяваха в света около Сатурн. И точно този отразен свят, в хода на определени процеси, накрая се пробуди за един самостоятелен живот. Цялото развитие се основава на това, че най-напред от недиференцирания живот на „обкръжението" се отделя една самостоятелна същност; после в нея, като един вид огледален образ, се отпечатва цялото „обкръжение"; а нататък продължава напълно самостоятелното и развитие. Така и тялото на Луната се отделя от тялото на Слънцето и първоначално започва да отразява живота на Слънчевото тяло. Ако нещата бяха спрели дотук, бихме имали следното: Чисто и просто в едно Слънчево тяло биха съществували приспособените към него духовни Същества с техните изживявания, съответно в топлинния и въздушен елемент. Срещу това Слънчево тяло би стояло Лунното тяло, в което други Същества биха разгръщали своята екзистенция в топлинния, въздушен и воден елемент. Напредъкът от Слънчевото към Лунното въплъщение би се състоял в това, че Слънчевите Същества биха имали пред себе си своя собствен живот като един вид огледален образ отразен от процесите на Луната, и така биха изпитвали нещо, което за тях по време на Слънчевото въплъщение би било все още невъзможно. Обаче картината е друга.
към текста >>

Така и тялото на Луната се отделя от тялото на Слънцето и първоначално започва да отразява живота на Слънчевото тяло.
Сега Луната се отнася към Слънцето, както някога Сатурн към цялата заобикаляща го мирова еволюция. Тялото на Сатурн беше образувано от „Духовете на Волята" (Престоли) или, така да се каже, от тяхното тяло. Сатурновата субстанция отразяваше обратно в мировото пространство всичко, което духовните Същества изживяваха в света около Сатурн. И точно този отразен свят, в хода на определени процеси, накрая се пробуди за един самостоятелен живот. Цялото развитие се основава на това, че най-напред от недиференцирания живот на „обкръжението" се отделя една самостоятелна същност; после в нея, като един вид огледален образ, се отпечатва цялото „обкръжение"; а нататък продължава напълно самостоятелното и развитие. Така и тялото на Луната се отделя от тялото на Слънцето и първоначално започва да отразява живота на Слънчевото тяло. Ако нещата бяха спрели дотук, бихме имали следното: Чисто и просто в едно Слънчево тяло биха съществували приспособените към него духовни Същества с техните изживявания, съответно в топлинния и въздушен елемент. Срещу това Слънчево тяло би стояло Лунното тяло, в което други Същества биха разгръщали своята екзистенция в топлинния, въздушен и воден елемент. Напредъкът от Слънчевото към Лунното въплъщение би се състоял в това, че Слънчевите Същества биха имали пред себе си своя собствен живот като един вид огледален образ отразен от процесите на Луната, и така биха изпитвали нещо, което за тях по време на Слънчевото въплъщение би било все още невъзможно. Обаче картината е друга. Настава нещо, което е от огромно значение за цялата мирова еволюция.
към текста >>

Напредъкът от Слънчевото към Лунното въплъщение би се състоял в това, че Слънчевите Същества биха имали пред себе си своя собствен живот като един вид огледален образ отразен от процесите на Луната, и така биха изпитвали нещо, което за тях по време на Слънчевото въплъщение би било все още невъзможно.
И точно този отразен свят, в хода на определени процеси, накрая се пробуди за един самостоятелен живот. Цялото развитие се основава на това, че най-напред от недиференцирания живот на „обкръжението" се отделя една самостоятелна същност; после в нея, като един вид огледален образ, се отпечатва цялото „обкръжение"; а нататък продължава напълно самостоятелното и развитие. Така и тялото на Луната се отделя от тялото на Слънцето и първоначално започва да отразява живота на Слънчевото тяло. Ако нещата бяха спрели дотук, бихме имали следното: Чисто и просто в едно Слънчево тяло биха съществували приспособените към него духовни Същества с техните изживявания, съответно в топлинния и въздушен елемент. Срещу това Слънчево тяло би стояло Лунното тяло, в което други Същества биха разгръщали своята екзистенция в топлинния, въздушен и воден елемент. Напредъкът от Слънчевото към Лунното въплъщение би се състоял в това, че Слънчевите Същества биха имали пред себе си своя собствен живот като един вид огледален образ отразен от процесите на Луната, и така биха изпитвали нещо, което за тях по време на Слънчевото въплъщение би било все още невъзможно. Обаче картината е друга. Настава нещо, което е от огромно значение за цялата мирова еволюция. Определени Същества, приспособени към Лунното тяло, завладяват намиращия се на тяхно разположение волев елемент (наследство от Престолите), и по този начин успяват да разгърнат свой собствен живот, напълно независим от живота на Слънцето. Наред с онези Лунни изживявания, които са изцяло под въздействие на Слънцето, възникват и самостоятелни Лунни изживявания; един вид размирни, бунтовни състояния против Слънчевите Същества. В тези състояния са въвлечени и различни царства, възникнали на Слънцето и Луната, и преди всичко предшествениците на човека.
към текста >>

Определени Същества, приспособени към Лунното тяло, завладяват намиращия се на тяхно разположение волев елемент (наследство от Престолите), и по този начин успяват да разгърнат свой собствен живот, напълно независим от живота на Слънцето.
Ако нещата бяха спрели дотук, бихме имали следното: Чисто и просто в едно Слънчево тяло биха съществували приспособените към него духовни Същества с техните изживявания, съответно в топлинния и въздушен елемент. Срещу това Слънчево тяло би стояло Лунното тяло, в което други Същества биха разгръщали своята екзистенция в топлинния, въздушен и воден елемент. Напредъкът от Слънчевото към Лунното въплъщение би се състоял в това, че Слънчевите Същества биха имали пред себе си своя собствен живот като един вид огледален образ отразен от процесите на Луната, и така биха изпитвали нещо, което за тях по време на Слънчевото въплъщение би било все още невъзможно. Обаче картината е друга. Настава нещо, което е от огромно значение за цялата мирова еволюция. Определени Същества, приспособени към Лунното тяло, завладяват намиращия се на тяхно разположение волев елемент (наследство от Престолите), и по този начин успяват да разгърнат свой собствен живот, напълно независим от живота на Слънцето. Наред с онези Лунни изживявания, които са изцяло под въздействие на Слънцето, възникват и самостоятелни Лунни изживявания; един вид размирни, бунтовни състояния против Слънчевите Същества. В тези състояния са въвлечени и различни царства, възникнали на Слънцето и Луната, и преди всичко предшествениците на човека. Така Лунното тяло включва в себе си духовно и материално два вида живот: един, който е тясно свързан с живота на Слънцето, и друг, който е „изхвърлен" от там и който тръгва по свой независим път. Това разделяне на двата вида живот оказва влияние върху всички следващи процеси в хода на Лунното въплъщение. За свръхсетивното съзнание този период от развитието изглежда така: Цялата основна маса на Луната е изградена от една полужива субстанция, която се намира ту в забавено, ту в ускорено движение.
към текста >>

Така Лунното тяло включва в себе си духовно и материално два вида живот: един, който е тясно свързан с живота на Слънцето, и друг, който е „изхвърлен" от там и който тръгва по свой независим път.
Обаче картината е друга. Настава нещо, което е от огромно значение за цялата мирова еволюция. Определени Същества, приспособени към Лунното тяло, завладяват намиращия се на тяхно разположение волев елемент (наследство от Престолите), и по този начин успяват да разгърнат свой собствен живот, напълно независим от живота на Слънцето. Наред с онези Лунни изживявания, които са изцяло под въздействие на Слънцето, възникват и самостоятелни Лунни изживявания; един вид размирни, бунтовни състояния против Слънчевите Същества. В тези състояния са въвлечени и различни царства, възникнали на Слънцето и Луната, и преди всичко предшествениците на човека. Така Лунното тяло включва в себе си духовно и материално два вида живот: един, който е тясно свързан с живота на Слънцето, и друг, който е „изхвърлен" от там и който тръгва по свой независим път. Това разделяне на двата вида живот оказва влияние върху всички следващи процеси в хода на Лунното въплъщение. За свръхсетивното съзнание този период от развитието изглежда така: Цялата основна маса на Луната е изградена от една полужива субстанция, която се намира ту в забавено, ту в ускорено движение. Това все още не е минерална маса в смисъла на скали и почва, по които ходи съвременният човек. Би могло да се говори по-скоро за едно царство на минерали-растения. Нека да си представим, че цялата маса на Луната се състои от тези растения-минерали, както Земята днес е съставена от скали, почва и т.н.
към текста >>

Това разделяне на двата вида живот оказва влияние върху всички следващи процеси в хода на Лунното въплъщение.
Настава нещо, което е от огромно значение за цялата мирова еволюция. Определени Същества, приспособени към Лунното тяло, завладяват намиращия се на тяхно разположение волев елемент (наследство от Престолите), и по този начин успяват да разгърнат свой собствен живот, напълно независим от живота на Слънцето. Наред с онези Лунни изживявания, които са изцяло под въздействие на Слънцето, възникват и самостоятелни Лунни изживявания; един вид размирни, бунтовни състояния против Слънчевите Същества. В тези състояния са въвлечени и различни царства, възникнали на Слънцето и Луната, и преди всичко предшествениците на човека. Така Лунното тяло включва в себе си духовно и материално два вида живот: един, който е тясно свързан с живота на Слънцето, и друг, който е „изхвърлен" от там и който тръгва по свой независим път. Това разделяне на двата вида живот оказва влияние върху всички следващи процеси в хода на Лунното въплъщение. За свръхсетивното съзнание този период от развитието изглежда така: Цялата основна маса на Луната е изградена от една полужива субстанция, която се намира ту в забавено, ту в ускорено движение. Това все още не е минерална маса в смисъла на скали и почва, по които ходи съвременният човек. Би могло да се говори по-скоро за едно царство на минерали-растения. Нека да си представим, че цялата маса на Луната се състои от тези растения-минерали, както Земята днес е съставена от скали, почва и т.н. Както днес имаме натрупване на скални маси, така и в Лунното тяло се наслагват по-твърди части, които могат да бъдат сравнени с различни образувания от дървесина или рогови форми.
към текста >>

Както днес растенията израстват от минералната почва, така и Лунната „почва" е покрита и проникната от едно второ царство, състоящо се от един вид животни-растения.
За свръхсетивното съзнание този период от развитието изглежда така: Цялата основна маса на Луната е изградена от една полужива субстанция, която се намира ту в забавено, ту в ускорено движение. Това все още не е минерална маса в смисъла на скали и почва, по които ходи съвременният човек. Би могло да се говори по-скоро за едно царство на минерали-растения. Нека да си представим, че цялата маса на Луната се състои от тези растения-минерали, както Земята днес е съставена от скали, почва и т.н. Както днес имаме натрупване на скални маси, така и в Лунното тяло се наслагват по-твърди части, които могат да бъдат сравнени с различни образувания от дървесина или рогови форми. Както днес растенията израстват от минералната почва, така и Лунната „почва" е покрита и проникната от едно второ царство, състоящо се от един вид животни-растения. Тяхната субстанция е по-мека от основната маса и по-подвижна. Това царство е разлято над основната маса като едно лепкаво и гъсто море. А самия човек можем да определим като човек-животно. Той беше изграден от съставните части на другите две царства. Обаче наред с това, той беше изцяло проникнат от едно етерно и астрално тяло, върху които действуваха силите на висшите Същества от отделеното Слънце.
към текста >>

А самия човек можем да определим като човек-животно.
Нека да си представим, че цялата маса на Луната се състои от тези растения-минерали, както Земята днес е съставена от скали, почва и т.н. Както днес имаме натрупване на скални маси, така и в Лунното тяло се наслагват по-твърди части, които могат да бъдат сравнени с различни образувания от дървесина или рогови форми. Както днес растенията израстват от минералната почва, така и Лунната „почва" е покрита и проникната от едно второ царство, състоящо се от един вид животни-растения. Тяхната субстанция е по-мека от основната маса и по-подвижна. Това царство е разлято над основната маса като едно лепкаво и гъсто море. А самия човек можем да определим като човек-животно. Той беше изграден от съставните части на другите две царства. Обаче наред с това, той беше изцяло проникнат от едно етерно и астрално тяло, върху които действуваха силите на висшите Същества от отделеното Слънце. Така бе постигнато облагородяване на неговата форма. Докато „Духовете на Формата" моделираха неговия облик така, че да е приспособен към Лунния живот, Духовете на Слънцето го превръщаха в едно същество, което се издига над този живот. С помощта на способностите, които тези Същества изградиха в него, той натрупа сили, за да облагороди своята собствена природа и дори да издигне до по-висша степен своите сродни с по-низшите царства съставни части.
към текста >>

Докато „Духовете на Формата" моделираха неговия облик така, че да е приспособен към Лунния живот, Духовете на Слънцето го превръщаха в едно същество, което се издига над този живот.
Това царство е разлято над основната маса като едно лепкаво и гъсто море. А самия човек можем да определим като човек-животно. Той беше изграден от съставните части на другите две царства. Обаче наред с това, той беше изцяло проникнат от едно етерно и астрално тяло, върху които действуваха силите на висшите Същества от отделеното Слънце. Така бе постигнато облагородяване на неговата форма. Докато „Духовете на Формата" моделираха неговия облик така, че да е приспособен към Лунния живот, Духовете на Слънцето го превръщаха в едно същество, което се издига над този живот. С помощта на способностите, които тези Същества изградиха в него, той натрупа сили, за да облагороди своята собствена природа и дори да издигне до по-висша степен своите сродни с по-низшите царства съставни части. От духовна гледна точка, тези процеси могат да бъдат описани по следния начин. Предшественикът на човека беше облагороден от Същества, които бяха отпаднали от Слънчевото царство. Това облагородяване засегна преди всичко изживяванията, свързани с водния елемент. А върху този елемент Слънчевите Същества, които бяха господари в топлинния и въздушен елемент, имаха твърде слабо влияние.
към текста >>

С подобно несамостоятелно съзнание, човешкият предшественик живееше напълно отдаден на Слънчевия живот.
Ето защо, предшественикът на човека изглеждаше в случая като „образ на света", докато неговата Слънчева природа се усещаше само като „образ на Слънцето". Тези два вида Същества започват един вид борба в човешката природа. Под влияние на Слънчевите Същества, в тази борба възниква едно равновесие, изразяващо се в следното: Материалната организация, позволяваща самостоятелното мирово съзнание, се превръща в нещо крехко, в нещо преходно. Периодически тази част трябва да бъде изхвърляна. По време на това изхвърляне и известно време след него, предшественикът на човека беше едно същество изцяло зависимо от влиянията на Слънцето. С подобно несамостоятелно съзнание, човешкият предшественик живееше напълно отдаден на Слънчевия живот. После самостоятелната Лунна част се възстановяваше отново. След известно време този процес се повтаря, така че на Луната предшественикът на човека живееше в две основни и сменящи се състояния на по-ясно и на по-смътно съзнание. Тази смяна беше съпровождана и от едно изменение на човешкия предшественик в чисто материален смисъл. От време на време той се освобождаваше от своето Лунно тяло и по-късно отново го възстановяваше. От физическа гледна точка, в споменатите Лунни царства наблюдаваме огромно разнообразие.
към текста >>

Минералите-растения, растенията-животни и човеците-животни са от различни групи.
После самостоятелната Лунна част се възстановяваше отново. След известно време този процес се повтаря, така че на Луната предшественикът на човека живееше в две основни и сменящи се състояния на по-ясно и на по-смътно съзнание. Тази смяна беше съпровождана и от едно изменение на човешкия предшественик в чисто материален смисъл. От време на време той се освобождаваше от своето Лунно тяло и по-късно отново го възстановяваше. От физическа гледна точка, в споменатите Лунни царства наблюдаваме огромно разнообразие. Минералите-растения, растенията-животни и човеците-животни са от различни групи. Ще разберем това ако се замислим, че на всяка от изминалите еволюционни степени изостават определени Същества и форми, които водят до въплъщаването на най-различни качества. Има формации, които показват началните качества на Сатурн, такива от средната му епоха и такива от неговия краен период. Същото важи и за всички еволюционни степени на Слънцето. И така, планетарните въплъщения са пред нас: Сатурн, Слънце, Луна. В хода на този величествен процес изостават както определени форми, така и определени Същества.
към текста >>

„Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество.
Те преминават в едно ново състояние, при което висшите сили на напредналите Слънчеви Същества могат да работят върху тях особено силно. След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции. Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня". Междувременно „Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание". Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор. „Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество. „Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество. По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер. Сега вече то може да изпитва не само удоволствие и болка, но и да отнася тези чувства към себе си. То все още не стига до едно пълно Азово съзнание, до „Аз съм", но се усеща като понесено, като подслонено от Съществата, намиращи се в неговото обкръжение. Поглеждайки към тях, то си казва: Това обкръжение поддържа моето съществувание.
към текста >>

Човешкото същество поема хранителните вещества от царството на животните-растения.
Под тяхното влияние движението на етерните сили се превръща все повече и повече в една вътрешна жизнена дейност. Това, което възниква там, намира физически израз в движението на соковете и в растежните явления. Въздухообразните субстанции се сгъстяват до водни. Вече може да се говори за един вид хранене в смисъл, че това, което се приема отвън, подлежи на вътрешна преработка. За да вникнем по-добре в тези процеси, нека да си представим нещо средно между хранене и дишане в съвременния смисъл на тези думи. Човешкото същество поема хранителните вещества от царството на животните-растения. Нека да си представим тези животни-растения като висящо-плуващи, или като прораснали в един обкръжаващ елемент, както днешните животински видове обитават във водата или въздуха. В случая този елемент не е нито вода нито въздух в днешния смисъл на думата, а нещо средно, един вид гъста пара, в която са разтворени най-разнообразни вещества, носени от най-разнообразни течения. Растенията-животни изглеждат като сгъстени правилни форми на този елемент и физически почти не се различават от своето обкръжение. Процесът на дишането съществува наред с този на храненето. Той няма нищо общо с това, което наблюдаваме днес на Земята, а по-скоро представлява едно всмукване и излъчване на топлина.
към текста >>

Нека да си представим тези животни-растения като висящо-плуващи, или като прораснали в един обкръжаващ елемент, както днешните животински видове обитават във водата или въздуха.
Това, което възниква там, намира физически израз в движението на соковете и в растежните явления. Въздухообразните субстанции се сгъстяват до водни. Вече може да се говори за един вид хранене в смисъл, че това, което се приема отвън, подлежи на вътрешна преработка. За да вникнем по-добре в тези процеси, нека да си представим нещо средно между хранене и дишане в съвременния смисъл на тези думи. Човешкото същество поема хранителните вещества от царството на животните-растения. Нека да си представим тези животни-растения като висящо-плуващи, или като прораснали в един обкръжаващ елемент, както днешните животински видове обитават във водата или въздуха. В случая този елемент не е нито вода нито въздух в днешния смисъл на думата, а нещо средно, един вид гъста пара, в която са разтворени най-разнообразни вещества, носени от най-разнообразни течения. Растенията-животни изглеждат като сгъстени правилни форми на този елемент и физически почти не се различават от своето обкръжение. Процесът на дишането съществува наред с този на храненето. Той няма нищо общо с това, което наблюдаваме днес на Земята, а по-скоро представлява едно всмукване и излъчване на топлина. За свръх сетивното съзнание тези процеси изглеждат така, като че ли органите се отварят и после отново се затварят, а през тях навлиза и излиза един топлинен поток, понесъл със себе си въздухообразните и течни субстанции.
към текста >>

Растенията-животни изглеждат като сгъстени правилни форми на този елемент и физически почти не се различават от своето обкръжение.
Вече може да се говори за един вид хранене в смисъл, че това, което се приема отвън, подлежи на вътрешна преработка. За да вникнем по-добре в тези процеси, нека да си представим нещо средно между хранене и дишане в съвременния смисъл на тези думи. Човешкото същество поема хранителните вещества от царството на животните-растения. Нека да си представим тези животни-растения като висящо-плуващи, или като прораснали в един обкръжаващ елемент, както днешните животински видове обитават във водата или въздуха. В случая този елемент не е нито вода нито въздух в днешния смисъл на думата, а нещо средно, един вид гъста пара, в която са разтворени най-разнообразни вещества, носени от най-разнообразни течения. Растенията-животни изглеждат като сгъстени правилни форми на този елемент и физически почти не се различават от своето обкръжение. Процесът на дишането съществува наред с този на храненето. Той няма нищо общо с това, което наблюдаваме днес на Земята, а по-скоро представлява едно всмукване и излъчване на топлина. За свръх сетивното съзнание тези процеси изглеждат така, като че ли органите се отварят и после отново се затварят, а през тях навлиза и излиза един топлинен поток, понесъл със себе си въздухообразните и течни субстанции. И понеже на тази степен от развитието човешкото същество притежава вече астрално тяло, покрай дишането и храненето възникват определени чувства. Когато отвън се приемат вещества, които са полезни за изграждането на човешкото същество, се поражда един вид удоволствие.
към текста >>

Например в елементите на растително-животинското царство стават видими самите „Духове на Личността"; зад и е минерално- растителните процеси просветват „Духовете на Огъня"; а „Синовете на Живота" се явяват на човека без никаква връзка с физическия свят, като един вид етерно-душевни образи.
Само че образите на лунното съзнание не са произволни като тези на съвременните човешки сънища; те са един вид символи и съответстват на външните процеси. Определен външен процес се съпровожда от точно определен образ. По този начин Лунният човек е в състояние да насочва своето поведение според възникващите в неговото съзнание образи, както съвременният човек прави това според своите възприятия. Нека само добавим, че в последния случай поведението подлежи на известен волев контрол, докато поведението, детерминирано от посочените образи следва един неясен подтик. Но това образно съзнание регистрира не само външни физически процеси; с помощта на образите то създава определени представи както за скритите зад физическите факти духовни Същества, така и за техните действия. Например в елементите на растително-животинското царство стават видими самите „Духове на Личността"; зад и е минерално- растителните процеси просветват „Духовете на Огъня"; а „Синовете на Живота" се явяват на човека без никаква връзка с физическия свят, като един вид етерно-душевни образи. Въпреки че представите на лунното съзнание са само символи на външният свят, те имаха много по-голямо въздействие върху вътрешния свят на човешкото същество, отколкото съвременните представи на човека, които се изграждат въз основа на сетивните възприятия. Представите на лунното съзнание можеха да приведат в движение и действие целия вътрешен свят на човешкото същество. Вътрешните процеси също се формираха според тях. Те бяха истински формиращи, строителни сили. Човешкото същество приемаше своя облик според начина, по който го изграждаха тези формиращи сили.
към текста >>

Тази част от човешкото същество се отдава предимно на живота, стимулиран от Слънцето.
В една част от своето същество, човекът е някак твърде сгъстен, ръководи се от други закони, а не от образите на съзнанието. Те се освобождават от влиянието на човешкото същество, но попадат под друго влияние това на висшите Слънчеви Същества. Но тази степен от развитието се предхожда от един почивен период, по време на който Слънчевите Същества набират сила, за да действуват върху Лунните Същества, но вече при съвсем нови обстоятелства. След този почивен период, човешкото същество ясно се разделя на две природи. Едната от тях се изтръгва от самостоятелното действие на образното съзнание; тя приема по-определена форма и се поставя под влиянието на си ли, които макар и да произхождат от Лунното тяло, възникват там едва чрез влиянието на Слънчевите Същества. Тази част от човешкото същество се отдава предимно на живота, стимулиран от Слънцето. Другата част се издига като един вид глава от първата. Тя е подвижна в себе си, пластична и се оформя като израз и носител на онзи смътен живот, който е характерен за съответната степен на човешкото съзнание. Но двете части са тясно свързани; те си обменят своите сокове; има органи, които се простират от едната част в другата. Обстоятелството, че в хода на времето, през което се разиграват тези процеси, възникват подобни съотношения между Слънцето и Луната, води до установяването на една забележителна хармония. Вече посочихме как, чрез съответните степени от своето развитие, напредващите Същества си осигуряват свои небесни тела извън общата небесна маса.
към текста >>

Тя е подвижна в себе си, пластична и се оформя като израз и носител на онзи смътен живот, който е характерен за съответната степен на човешкото съзнание.
Но тази степен от развитието се предхожда от един почивен период, по време на който Слънчевите Същества набират сила, за да действуват върху Лунните Същества, но вече при съвсем нови обстоятелства. След този почивен период, човешкото същество ясно се разделя на две природи. Едната от тях се изтръгва от самостоятелното действие на образното съзнание; тя приема по-определена форма и се поставя под влиянието на си ли, които макар и да произхождат от Лунното тяло, възникват там едва чрез влиянието на Слънчевите Същества. Тази част от човешкото същество се отдава предимно на живота, стимулиран от Слънцето. Другата част се издига като един вид глава от първата. Тя е подвижна в себе си, пластична и се оформя като израз и носител на онзи смътен живот, който е характерен за съответната степен на човешкото съзнание. Но двете части са тясно свързани; те си обменят своите сокове; има органи, които се простират от едната част в другата. Обстоятелството, че в хода на времето, през което се разиграват тези процеси, възникват подобни съотношения между Слънцето и Луната, води до установяването на една забележителна хармония. Вече посочихме как, чрез съответните степени от своето развитие, напредващите Същества си осигуряват свои небесни тела извън общата небесна маса. Те излъчват, така да се каже, силите, които подреждат веществата. Слънцето и Луната се отделят едно от друго, защото това беше необходимо за изграждане на подходящи обиталища за съответните Същества.
към текста >>

Можем да кажем, че Луната ту обръща своя живот към Слънцето, ту го скрива.
Така става и с Луната и Слънцето. Чрез възникналото движение на Луната около Слънцето, човешките същества ту попадат в сферата на Слънчевите действия, ту се освобождават от тях и се оказват предоставени на самите себе си. Самото движение е последица от описаното по-горе „отпадане" на определени Лунни Същества и от постигнатото равновесие в борбата, предизвикана от всичко това. То е само физически израз на създадените поради отпадането духовно-силови съотношения. Въртенето на едно тяло около друго има като последица това, че в Съществата, обитаващи небесните тела, настъпват такива променливи състояния на съзнанието, каквото описахме по-горе. Можем да кажем, че Луната ту обръща своя живот към Слънцето, ту го скрива. Налице е едно Слънчево време и едно планетарно време. През планетарното време, Лунните Същества се развиват върху едната страна на Луната, която е отвърната от Слънцето. Впрочем към движението на Луната около небесните тела се прибавя и нещо друго. Ретроспективно насоченото свръхсетивно съзнание вижда именно, как през закономерно редуващи се периоди от време, самите Лунни Същества кръжат около своето небесно тяло. В определени времена те търсят места, където могат да се отдадат на Слънчевото влияние; в други епохи те се насочват към места, където не подлежат на толкова влияние и могат, един вид, да се потопят в самите себе си.
към текста >>

За да допълним картината, описваща тези процеси, нека вземем под внимание, че през този период от време „Синовете на Живота" достигат своята човешка степен.
Налице е едно Слънчево време и едно планетарно време. През планетарното време, Лунните Същества се развиват върху едната страна на Луната, която е отвърната от Слънцето. Впрочем към движението на Луната около небесните тела се прибавя и нещо друго. Ретроспективно насоченото свръхсетивно съзнание вижда именно, как през закономерно редуващи се периоди от време, самите Лунни Същества кръжат около своето небесно тяло. В определени времена те търсят места, където могат да се отдадат на Слънчевото влияние; в други епохи те се насочват към места, където не подлежат на толкова влияние и могат, един вид, да се потопят в самите себе си. За да допълним картината, описваща тези процеси, нека вземем под внимание, че през този период от време „Синовете на Живота" достигат своята човешка степен. На Луната човек все още не може да си служи със своите сетива за възприемането на външни предмети. Вече знаем, че първите заложби на тези сетива бяха създадени на Сатурн. Сега на Лунната степен, тези сетива се превръщат в инструменти на „Синовете на Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната. По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота".
към текста >>

Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната.
В определени времена те търсят места, където могат да се отдадат на Слънчевото влияние; в други епохи те се насочват към места, където не подлежат на толкова влияние и могат, един вид, да се потопят в самите себе си. За да допълним картината, описваща тези процеси, нека вземем под внимание, че през този период от време „Синовете на Живота" достигат своята човешка степен. На Луната човек все още не може да си служи със своите сетива за възприемането на външни предмети. Вече знаем, че първите заложби на тези сетива бяха създадени на Сатурн. Сега на Лунната степен, тези сетива се превръщат в инструменти на „Синовете на Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната. По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота". А последните не само си служат с тях, но и ги усъвършенствуват. Както вече споменахме, променящите се отношения спрямо Слънцето, водят до промени в жизнените процеси на самото човешко същество. Нещата се подреждат така, че всеки път, когато човешкото Същество е под Слънчевите влияния, то е отдадено повече на Слънчевия живот и на неговите явления, отколкото на самото себе си. В такива моменти то усеща величието и блясъка на Космоса така, както те се изразяват в Слънчевото битие.
към текста >>

По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота".
За да допълним картината, описваща тези процеси, нека вземем под внимание, че през този период от време „Синовете на Живота" достигат своята човешка степен. На Луната човек все още не може да си служи със своите сетива за възприемането на външни предмети. Вече знаем, че първите заложби на тези сетива бяха създадени на Сатурн. Сега на Лунната степен, тези сетива се превръщат в инструменти на „Синовете на Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната. По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота". А последните не само си служат с тях, но и ги усъвършенствуват. Както вече споменахме, променящите се отношения спрямо Слънцето, водят до промени в жизнените процеси на самото човешко същество. Нещата се подреждат така, че всеки път, когато човешкото Същество е под Слънчевите влияния, то е отдадено повече на Слънчевия живот и на неговите явления, отколкото на самото себе си. В такива моменти то усеща величието и блясъка на Космоса така, както те се изразяват в Слънчевото битие. То сякаш ги всмуква в себе си.
към текста >>

Нещата се подреждат така, че всеки път, когато човешкото Същество е под Слънчевите влияния, то е отдадено повече на Слънчевия живот и на неговите явления, отколкото на самото себе си.
Сега на Лунната степен, тези сетива се превръщат в инструменти на „Синовете на Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната. По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота". А последните не само си служат с тях, но и ги усъвършенствуват. Както вече споменахме, променящите се отношения спрямо Слънцето, водят до промени в жизнените процеси на самото човешко същество. Нещата се подреждат така, че всеки път, когато човешкото Същество е под Слънчевите влияния, то е отдадено повече на Слънчевия живот и на неговите явления, отколкото на самото себе си. В такива моменти то усеща величието и блясъка на Космоса така, както те се изразяват в Слънчевото битие. То сякаш ги всмуква в себе си. Сега върху Луната действуват възвишените Същества, които имат своето обиталище на Слънцето. А Луната на свой ред също действува върху човешкото същество. Само че това действие не се простира върху целия човек, а предимно върху онези негови части, които се изтръгват от влиянието на неговото собствено образно съзнание.
към текста >>

Сега върху Луната действуват възвишените Същества, които имат своето обиталище на Слънцето.
А последните не само си служат с тях, но и ги усъвършенствуват. Както вече споменахме, променящите се отношения спрямо Слънцето, водят до промени в жизнените процеси на самото човешко същество. Нещата се подреждат така, че всеки път, когато човешкото Същество е под Слънчевите влияния, то е отдадено повече на Слънчевия живот и на неговите явления, отколкото на самото себе си. В такива моменти то усеща величието и блясъка на Космоса така, както те се изразяват в Слънчевото битие. То сякаш ги всмуква в себе си. Сега върху Луната действуват възвишените Същества, които имат своето обиталище на Слънцето. А Луната на свой ред също действува върху човешкото същество. Само че това действие не се простира върху целия човек, а предимно върху онези негови части, които се изтръгват от влиянието на неговото собствено образно съзнание. По този начин физическото и етерно тяло стигат до определени размери и форма. За сметка на това съзнанието отстъпва на заден план. Когато в своя живот човешкото същество се отвръща от Слънцето, тогава то се заема със своята собствена природа.
към текста >>

Когато в своя живот човешкото същество се отвръща от Слънцето, тогава то се заема със своята собствена природа.
Сега върху Луната действуват възвишените Същества, които имат своето обиталище на Слънцето. А Луната на свой ред също действува върху човешкото същество. Само че това действие не се простира върху целия човек, а предимно върху онези негови части, които се изтръгват от влиянието на неговото собствено образно съзнание. По този начин физическото и етерно тяло стигат до определени размери и форма. За сметка на това съзнанието отстъпва на заден план. Когато в своя живот човешкото същество се отвръща от Слънцето, тогава то се заема със своята собствена природа. Точно в този момент започва и едно вътрешно раздвижване в астрално то тяло. Напротив, външната форма изостава в своето развитие. И така, по време на Лунното развитие са налице две характерни, ясно разграничени състояния на съзнанието, които непрекъснато се редуват: Едно по-смътно по време на Слънчевото действие, и друго по-ясно, свързано с епохите, през които животът е насочен предимно към самия себе си. Първото състояние е по-смътно, но в замяна на това по-безкористно: Човекът е отдаден на външния свят, на отразения в Слънцето Космос. Налице е също една смяна в състоянията на съзнанието, която може да се сравни със смяната между съня и будността при съвременния човек, както и със смяната между неговия живот от раждането до смъртта и този от смъртта до едно ново раждане.
към текста >>

И така, по време на Лунното развитие са налице две характерни, ясно разграничени състояния на съзнанието, които непрекъснато се редуват: Едно по-смътно по време на Слънчевото действие, и друго по-ясно, свързано с епохите, през които животът е насочен предимно към самия себе си.
По този начин физическото и етерно тяло стигат до определени размери и форма. За сметка на това съзнанието отстъпва на заден план. Когато в своя живот човешкото същество се отвръща от Слънцето, тогава то се заема със своята собствена природа. Точно в този момент започва и едно вътрешно раздвижване в астрално то тяло. Напротив, външната форма изостава в своето развитие. И така, по време на Лунното развитие са налице две характерни, ясно разграничени състояния на съзнанието, които непрекъснато се редуват: Едно по-смътно по време на Слънчевото действие, и друго по-ясно, свързано с епохите, през които животът е насочен предимно към самия себе си. Първото състояние е по-смътно, но в замяна на това по-безкористно: Човекът е отдаден на външния свят, на отразения в Слънцето Космос. Налице е също една смяна в състоянията на съзнанието, която може да се сравни със смяната между съня и будността при съвременния човек, както и със смяната между неговия живот от раждането до смъртта и този от смъртта до едно ново раждане. Пробуждането на човека върху Луната, след като Слънчевият период постепенно престава, би могло да се охарактеризира като нещо средно между пробуждането на съвременния човек всяка сутрин и състоянието му в мига на раждането. Постепенното затъмняване на съзнанието при наближаването на Слънчевия период прилича на нещо средно между заспиването и умирането. Защото на Луната не съществуваше такова съзнание за раждането и смъртта, каквото е присъщо на съвременния човек.
към текста >>

Налице е също една смяна в състоянията на съзнанието, която може да се сравни със смяната между съня и будността при съвременния човек, както и със смяната между неговия живот от раждането до смъртта и този от смъртта до едно ново раждане.
Когато в своя живот човешкото същество се отвръща от Слънцето, тогава то се заема със своята собствена природа. Точно в този момент започва и едно вътрешно раздвижване в астрално то тяло. Напротив, външната форма изостава в своето развитие. И така, по време на Лунното развитие са налице две характерни, ясно разграничени състояния на съзнанието, които непрекъснато се редуват: Едно по-смътно по време на Слънчевото действие, и друго по-ясно, свързано с епохите, през които животът е насочен предимно към самия себе си. Първото състояние е по-смътно, но в замяна на това по-безкористно: Човекът е отдаден на външния свят, на отразения в Слънцето Космос. Налице е също една смяна в състоянията на съзнанието, която може да се сравни със смяната между съня и будността при съвременния човек, както и със смяната между неговия живот от раждането до смъртта и този от смъртта до едно ново раждане. Пробуждането на човека върху Луната, след като Слънчевият период постепенно престава, би могло да се охарактеризира като нещо средно между пробуждането на съвременния човек всяка сутрин и състоянието му в мига на раждането. Постепенното затъмняване на съзнанието при наближаването на Слънчевия период прилича на нещо средно между заспиването и умирането. Защото на Луната не съществуваше такова съзнание за раждането и смъртта, каквото е присъщо на съвременния човек. С настъпването на Слънчевия период, човек се отдаваше на бликащата от този вид живот наслада. За този период от време той беше откъснат от своя собствен живот.
към текста >>

С настъпването на Слънчевия период, човек се отдаваше на бликащата от този вид живот наслада.
Първото състояние е по-смътно, но в замяна на това по-безкористно: Човекът е отдаден на външния свят, на отразения в Слънцето Космос. Налице е също една смяна в състоянията на съзнанието, която може да се сравни със смяната между съня и будността при съвременния човек, както и със смяната между неговия живот от раждането до смъртта и този от смъртта до едно ново раждане. Пробуждането на човека върху Луната, след като Слънчевият период постепенно престава, би могло да се охарактеризира като нещо средно между пробуждането на съвременния човек всяка сутрин и състоянието му в мига на раждането. Постепенното затъмняване на съзнанието при наближаването на Слънчевия период прилича на нещо средно между заспиването и умирането. Защото на Луната не съществуваше такова съзнание за раждането и смъртта, каквото е присъщо на съвременния човек. С настъпването на Слънчевия период, човек се отдаваше на бликащата от този вид живот наслада. За този период от време той беше откъснат от своя собствен живот. Той живееше предимно в духовен смисъл. Неговите изживявания могат да бъдат описани само приблизително и с помощта на сравнения. Той чувствуваше как реалните космически сили се вливат в него; чувствуваше се като опиянен от съпреживените хармонии на Универсума. В такива моменти неговото астрално тяло беше като освободено от физическото тяло.
към текста >>

За този период от време той беше откъснат от своя собствен живот.
Налице е също една смяна в състоянията на съзнанието, която може да се сравни със смяната между съня и будността при съвременния човек, както и със смяната между неговия живот от раждането до смъртта и този от смъртта до едно ново раждане. Пробуждането на човека върху Луната, след като Слънчевият период постепенно престава, би могло да се охарактеризира като нещо средно между пробуждането на съвременния човек всяка сутрин и състоянието му в мига на раждането. Постепенното затъмняване на съзнанието при наближаването на Слънчевия период прилича на нещо средно между заспиването и умирането. Защото на Луната не съществуваше такова съзнание за раждането и смъртта, каквото е присъщо на съвременния човек. С настъпването на Слънчевия период, човек се отдаваше на бликащата от този вид живот наслада. За този период от време той беше откъснат от своя собствен живот. Той живееше предимно в духовен смисъл. Неговите изживявания могат да бъдат описани само приблизително и с помощта на сравнения. Той чувствуваше как реалните космически сили се вливат в него; чувствуваше се като опиянен от съпреживените хармонии на Универсума. В такива моменти неговото астрално тяло беше като освободено от физическото тяло. Една част от етерното тяло също беше извлечена навън от физическото тяло.
към текста >>

Това Същество е един от „Синовете на Живота".
Човекът изживява един вид пробуждане от тихото блаженство и покоя, в които беше потопен през Слънчевия цикъл. Но сега идва ред на друго важно изживяване. С новото проясняване на образното съзнание човешкото същество се вижда като обгърнато с един облак, като сякаш се е спуснал от Космоса като едно живо Същество. И предшественикът на човека чувствува това Същество като нещо свое, като едно допълнение към своята собствена природа. Той го чувствува като сила, която му дарява неговото собствено битие, като неговия собствен „Аз". Това Същество е един от „Синовете на Живота". Спрямо него човек усеща приблизително следното: „В това Същество аз живях, дори и когато през Слънчевия цикъл бях отдаден на божествения Космос; само че тогава то беше невидимо за мен, а сега аз го виждам". Тъкмо от този „Син на Живота" тръгва онази сила, която човек упражнява върху собственото си тяло през неслънчевия период, И после, когато Слънчевият цикъл отново наближава, човекът усеща като че ли става едно цяло със „Сина на Живота". Дори и без да го вижда, той се чувствува дълбоко свързан с него. Не всяко отделно човешко същество имаше свой „Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова Същество им принадлежи. Така че на Луната човеците живееха обособени в отделни групи и всяка група усещаше в някои от „Синовете на Живота" общия „групов Аз".
към текста >>

Тъкмо от този „Син на Живота" тръгва онази сила, която човек упражнява върху собственото си тяло през неслънчевия период, И после, когато Слънчевият цикъл отново наближава, човекът усеща като че ли става едно цяло със „Сина на Живота".
С новото проясняване на образното съзнание човешкото същество се вижда като обгърнато с един облак, като сякаш се е спуснал от Космоса като едно живо Същество. И предшественикът на човека чувствува това Същество като нещо свое, като едно допълнение към своята собствена природа. Той го чувствува като сила, която му дарява неговото собствено битие, като неговия собствен „Аз". Това Същество е един от „Синовете на Живота". Спрямо него човек усеща приблизително следното: „В това Същество аз живях, дори и когато през Слънчевия цикъл бях отдаден на божествения Космос; само че тогава то беше невидимо за мен, а сега аз го виждам". Тъкмо от този „Син на Живота" тръгва онази сила, която човек упражнява върху собственото си тяло през неслънчевия период, И после, когато Слънчевият цикъл отново наближава, човекът усеща като че ли става едно цяло със „Сина на Живота". Дори и без да го вижда, той се чувствува дълбоко свързан с него. Не всяко отделно човешко същество имаше свой „Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова Същество им принадлежи. Така че на Луната човеците живееха обособени в отделни групи и всяка група усещаше в някои от „Синовете на Живота" общия „групов Аз". Разликата в групите се проявяваше в това, че при всяко от тях етерните тела имаха своя особена форма. Но понеже физическите тела се изграждат според етерните, различията на последните се отпечатаха в първите и така отделните групи човеци се появиха като отдел ни човешки видове. Когато
към текста >>

Не всяко отделно човешко същество имаше свой „Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова Същество им принадлежи.
Той го чувствува като сила, която му дарява неговото собствено битие, като неговия собствен „Аз". Това Същество е един от „Синовете на Живота". Спрямо него човек усеща приблизително следното: „В това Същество аз живях, дори и когато през Слънчевия цикъл бях отдаден на божествения Космос; само че тогава то беше невидимо за мен, а сега аз го виждам". Тъкмо от този „Син на Живота" тръгва онази сила, която човек упражнява върху собственото си тяло през неслънчевия период, И после, когато Слънчевият цикъл отново наближава, човекът усеща като че ли става едно цяло със „Сина на Живота". Дори и без да го вижда, той се чувствува дълбоко свързан с него. Не всяко отделно човешко същество имаше свой „Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова Същество им принадлежи. Така че на Луната човеците живееха обособени в отделни групи и всяка група усещаше в някои от „Синовете на Живота" общия „групов Аз". Разликата в групите се проявяваше в това, че при всяко от тях етерните тела имаха своя особена форма. Но понеже физическите тела се изграждат според етерните, различията на последните се отпечатаха в първите и така отделните групи човеци се появиха като отдел ни човешки видове. Когато „Синовете на Живота" поглеждаха към принадлежащите им човешки групи, в отделното човешко същество те се виждаха като умножени в много екземпляри. В това те чувствуваха своята собствена Азовост.
към текста >>

Така че на Луната човеците живееха обособени в отделни групи и всяка група усещаше в някои от „Синовете на Живота" общия „групов Аз".
Това Същество е един от „Синовете на Живота". Спрямо него човек усеща приблизително следното: „В това Същество аз живях, дори и когато през Слънчевия цикъл бях отдаден на божествения Космос; само че тогава то беше невидимо за мен, а сега аз го виждам". Тъкмо от този „Син на Живота" тръгва онази сила, която човек упражнява върху собственото си тяло през неслънчевия период, И после, когато Слънчевият цикъл отново наближава, човекът усеща като че ли става едно цяло със „Сина на Живота". Дори и без да го вижда, той се чувствува дълбоко свързан с него. Не всяко отделно човешко същество имаше свой „Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова Същество им принадлежи. Така че на Луната човеците живееха обособени в отделни групи и всяка група усещаше в някои от „Синовете на Живота" общия „групов Аз". Разликата в групите се проявяваше в това, че при всяко от тях етерните тела имаха своя особена форма. Но понеже физическите тела се изграждат според етерните, различията на последните се отпечатаха в първите и така отделните групи човеци се появиха като отдел ни човешки видове. Когато „Синовете на Живота" поглеждаха към принадлежащите им човешки групи, в отделното човешко същество те се виждаха като умножени в много екземпляри. В това те чувствуваха своята собствена Азовост. Те като че ли се отразяваха в човеците.
към текста >>

„Синовете на Живота" поглеждаха към принадлежащите им човешки групи, в отделното човешко същество те се виждаха като умножени в много екземпляри.
Дори и без да го вижда, той се чувствува дълбоко свързан с него. Не всяко отделно човешко същество имаше свой „Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова Същество им принадлежи. Така че на Луната човеците живееха обособени в отделни групи и всяка група усещаше в някои от „Синовете на Живота" общия „групов Аз". Разликата в групите се проявяваше в това, че при всяко от тях етерните тела имаха своя особена форма. Но понеже физическите тела се изграждат според етерните, различията на последните се отпечатаха в първите и така отделните групи човеци се появиха като отдел ни човешки видове. Когато „Синовете на Живота" поглеждаха към принадлежащите им човешки групи, в отделното човешко същество те се виждаха като умножени в много екземпляри. В това те чувствуваха своята собствена Азовост. Те като че ли се отразяваха в човеците. В това се състоеше и задачата на човешките сетива през тогавашната епоха. Вече показахме, че тези сетива не служеха за възприемането на външни обекти. Те отразяваха същността на „Синовете на Живота".
към текста >>

Те отразяваха същността на „Синовете на Живота".
„Синовете на Живота" поглеждаха към принадлежащите им човешки групи, в отделното човешко същество те се виждаха като умножени в много екземпляри. В това те чувствуваха своята собствена Азовост. Те като че ли се отразяваха в човеците. В това се състоеше и задачата на човешките сетива през тогавашната епоха. Вече показахме, че тези сетива не служеха за възприемането на външни обекти. Те отразяваха същността на „Синовете на Живота". Това което „Синовете на Живота" възприемаха чрез тези отражения, им даваше тяхното „Азово съзнание". А това, което отражението пораждаше в човешкото астрално тяло, то беше не друго, а лунното съзнание с неговите неясни и смътни образи. Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система. Нервите представляват един вид продължение на сетивата към вътрешните области на човешкото тяло. От казаното става ясно как трите вида духовни Същества „Духовете на Личността", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек.
към текста >>

Това което „Синовете на Живота" възприемаха чрез тези отражения, им даваше тяхното „Азово съзнание".
В това те чувствуваха своята собствена Азовост. Те като че ли се отразяваха в човеците. В това се състоеше и задачата на човешките сетива през тогавашната епоха. Вече показахме, че тези сетива не служеха за възприемането на външни обекти. Те отразяваха същността на „Синовете на Живота". Това което „Синовете на Живота" възприемаха чрез тези отражения, им даваше тяхното „Азово съзнание". А това, което отражението пораждаше в човешкото астрално тяло, то беше не друго, а лунното съзнание с неговите неясни и смътни образи. Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система. Нервите представляват един вид продължение на сетивата към вътрешните области на човешкото тяло. От казаното става ясно как трите вида духовни Същества „Духовете на Личността", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек. Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен характер.
към текста >>

Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система.
В това се състоеше и задачата на човешките сетива през тогавашната епоха. Вече показахме, че тези сетива не служеха за възприемането на външни обекти. Те отразяваха същността на „Синовете на Живота". Това което „Синовете на Живота" възприемаха чрез тези отражения, им даваше тяхното „Азово съзнание". А това, което отражението пораждаше в човешкото астрално тяло, то беше не друго, а лунното съзнание с неговите неясни и смътни образи. Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система. Нервите представляват един вид продължение на сетивата към вътрешните области на човешкото тяло. От казаното става ясно как трите вида духовни Същества „Духовете на Личността", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек. Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен характер. На този факт се дължи и обстоятелството, че през неслънчевия цикъл човек може да се обърне към себе си, да формира сам себе си. „Духовете на Огъня" проявяват своята активност в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото същество.
към текста >>

От казаното става ясно как трите вида духовни Същества „Духовете на Личността", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек.
Те отразяваха същността на „Синовете на Живота". Това което „Синовете на Живота" възприемаха чрез тези отражения, им даваше тяхното „Азово съзнание". А това, което отражението пораждаше в човешкото астрално тяло, то беше не друго, а лунното съзнание с неговите неясни и смътни образи. Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система. Нервите представляват един вид продължение на сетивата към вътрешните области на човешкото тяло. От казаното става ясно как трите вида духовни Същества „Духовете на Личността", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек. Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен характер. На този факт се дължи и обстоятелството, че през неслънчевия цикъл човек може да се обърне към себе си, да формира сам себе си. „Духовете на Огъня" проявяват своята активност в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото същество. Ето защо винаги след възобновяване на тялото, човешкото същество се усеща идентично с това, което е представлявало по-рано. Следователно „Духовете на Огъня" предават на етерното тяло един вид памет.
към текста >>

„Синовете на Живота" действуват върху физическото тяло така, че то вече може да бъде израз на придобилото самостоятелност астрално тяло.
Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен характер. На този факт се дължи и обстоятелството, че през неслънчевия цикъл човек може да се обърне към себе си, да формира сам себе си. „Духовете на Огъня" проявяват своята активност в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото същество. Ето защо винаги след възобновяване на тялото, човешкото същество се усеща идентично с това, което е представлявало по-рано. Следователно „Духовете на Огъня" предават на етерното тяло един вид памет. „Синовете на Живота" действуват върху физическото тяло така, че то вече може да бъде израз на придобилото самостоятелност астрално тяло. Физическото тяло се превръща в един физиологичен образ на своето астрално тяло. Напротив, върху физическото и етерното тяло доколкото през Слънчевите периоди те се оформят независимо от самостоятелното астрално тяло работят по-висши духовни Същества, а имен но „Духовете на формата" и „Духовете на Движението". Те действуват по гореописания начин от Слънцето. Под влияние на тези факти човешкото същество узрява дотам, че постепенно може да изгради в себе си зародиша на „Духа Себе" по същия начин, както през втората половина от Сатурновото развитие беше изградило зародиша на „Човека-Дух", а на Слънцето този на „Духа- Живот". Така всички отношения на Луната се променят.
към текста >>

Под влияние на тези факти човешкото същество узрява дотам, че постепенно може да изгради в себе си зародиша на „Духа Себе" по същия начин, както през втората половина от Сатурновото развитие беше изградило зародиша на „Човека-Дух", а на Слънцето този на „Духа- Живот".
Следователно „Духовете на Огъня" предават на етерното тяло един вид памет. „Синовете на Живота" действуват върху физическото тяло така, че то вече може да бъде израз на придобилото самостоятелност астрално тяло. Физическото тяло се превръща в един физиологичен образ на своето астрално тяло. Напротив, върху физическото и етерното тяло доколкото през Слънчевите периоди те се оформят независимо от самостоятелното астрално тяло работят по-висши духовни Същества, а имен но „Духовете на формата" и „Духовете на Движението". Те действуват по гореописания начин от Слънцето. Под влияние на тези факти човешкото същество узрява дотам, че постепенно може да изгради в себе си зародиша на „Духа Себе" по същия начин, както през втората половина от Сатурновото развитие беше изградило зародиша на „Човека-Дух", а на Слънцето този на „Духа- Живот". Така всички отношения на Луната се променят. В резултат на последователните преобразувания, човешките същества стават все по-фини и по-благородни. Нараства и тяхната сила. Образното съзнание се запазва предимно за Слънчевите периоди. Така то добива също и влияние при изграждането на физическото и етерното тяло, нещо, което по-рано ставаше изцяло под действието на Слънчевите Същества.
към текста >>

Следователно, наред с минералите-растения и растенията-животни, на Слънцето се намира и човешкото същество.
Последните две са само израз на „Духа-Себе", а той представлява тяхното единство и хармония. Обстоятелството, че „Духовете на Мъдростта" се включват точно сега и по гореописания начин, е изключително важно. Те вършат това не само по отношение на човешките същества, но и за другите царства, които възникнаха на Луната. При повторното съединяване на Слънцето и Луната, тези низши царства са включени в сферата на Слънцето. Всичко, което в тях беше физическо, се етеризира. Следователно, наред с минералите-растения и растенията-животни, на Слънцето се намира и човешкото същество. Все пак другите същества запазват своите особености. Ето защо те се усещат като чужди в своето обкръжение. Тяхната природа не съвпада с тази на околната среда. Но понеже са етеризирани, „Духовете на Мъдростта" могат да разпростират своето действие и върху тях. Всичко, което е преминало от Луната в Слънцето, е проникнато от силите на „Духовете на Мъдростта".
към текста >>

Какво учудване може да пробуди у нас мъдростта на всеки лист от растителния свят, мъдростта във всяка животинска и човешка кост, в чудното устройство на мозъка и сърцето.
Но понеже са етеризирани, „Духовете на Мъдростта" могат да разпростират своето действие и върху тях. Всичко, което е преминало от Луната в Слънцето, е проникнато от силите на „Духовете на Мъдростта". Ето защо това, което се получава от съединението Слънце-Луна може да се нарече в този период от развитието „Космос на Мъдростта". И когато после, след поредния почивен период, нашата Земя изниква като един потомък на този „Космос на Мъдростта", всички живи същества, които се раждат отново от своите лунни зародиши, са преизпълнени с мъдрост. Ето причината, поради която земният човек, съзерцаващ нещата около себе си, открива толкова много мъдрост в тях. Какво учудване може да пробуди у нас мъдростта на всеки лист от растителния свят, мъдростта във всяка животинска и човешка кост, в чудното устройство на мозъка и сърцето. Когато човек се нуждае от мъдрост, за да проумее нещата, оказва се, че тя е вложена в самите тях. Защото колкото и да би се старал човек да проумее нещата със своите мъдри представи, той не би могъл да извлече от тях никаква мъдрост, ако тя не беше предварително вложена в нещата. Който иска да обхване нещата с мъдрост, а си въобразява, че тя не е вече в тях, е все едно да си мисли, че би могъл да черпи вода от един съд без тя да е предварително налята в него. Както ще видим по-нататък в тази книга, Земята не е нищо друго, освен преродената „Стара Луна". И тя се явява като една преизпълнена с мъдрост планета, защото през описаната епоха беше проникната от „Духовете на Мъдростта" и от техните сили.
към текста >>

Кулминационната точка от Лунното развитие е постигната в онзи момент, когато вложеното в човека астрално тяло е напреднало дотам, че неговото физическо тяло дава възможност на „Синовете на Живота" да осъществят своята човешка степен.
Срещу подобен упрек бихме могли да изтъкнем, че описанието съвсем умишлено беше представено с помощта на по-общи и пластични понятия. Защото тук важното е не да изградим спекулативни понятия и идейни конструкции, а да дадем една представа за свръхсетивните опитности, до които стига духовният поглед при срещата си с подобни факти. А нещата от Лунното развитие не могат да бъдат описани в онези строги контури, които са характерни за земните възприятия. Там имаме работа с непостоянни и променливи впечатления, с колебливи, подвижни образи и с техните преходи. Нека имаме предвид и това, че тук става дума за едно продължително развитие, от което са уловени само моментни образи. Кулминационната точка от Лунното развитие е постигната в онзи момент, когато вложеното в човека астрално тяло е напреднало дотам, че неговото физическо тяло дава възможност на „Синовете на Живота" да осъществят своята човешка степен. В този момент човешкото същество разполага с всичко, което тази епоха може да му предостави за неговото собствено развитие. Следващата, т. е. втората половина от Лунната епоха би могла да се определи като един отлив. Обаче виждаме как през тази епоха за обкръжението на човека, а и за самия него, става нещо много важно. В Слънчево-Лунното тяло се влага мъдростта.
към текста >>

същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота".
Обаче виждаме как през тази епоха за обкръжението на човека, а и за самия него, става нещо много важно. В Слънчево-Лунното тяло се влага мъдростта. Вече посочихме, че по време на този отлив възникват зародишите на Разсъдъчната и на Сетивната Душа. Но тяхното истинско разгръщане, както и това на Съзнаващата Душа и свързаното с нея раждане на „Аза", на свободното себесъзнание, ще последва едва през Земната епоха. На Луната Разсъдъчната и Сетивната Душа все още не позволяват на човешкото същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота". Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение". Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество. И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятелност, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му „Аз" който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание сега вече ставаше видим. Това, което описахме като смени на съзнанието, Лунният човек изживяваше приблизително така: „През Слънчевия период моят Аз излита заедно с мен във висшите сфери при възвишените Същества, а когато Слънцето се скрива, Азът слиза с мен в по-дълбоките светове." Същинското Лунно развитие се предхожда от една подготовка.
към текста >>

Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение".
В Слънчево-Лунното тяло се влага мъдростта. Вече посочихме, че по време на този отлив възникват зародишите на Разсъдъчната и на Сетивната Душа. Но тяхното истинско разгръщане, както и това на Съзнаващата Душа и свързаното с нея раждане на „Аза", на свободното себесъзнание, ще последва едва през Земната епоха. На Луната Разсъдъчната и Сетивната Душа все още не позволяват на човешкото същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота". Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение". Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество. И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятелност, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му „Аз" който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание сега вече ставаше видим. Това, което описахме като смени на съзнанието, Лунният човек изживяваше приблизително така: „През Слънчевия период моят Аз излита заедно с мен във висшите сфери при възвишените Същества, а когато Слънцето се скрива, Азът слиза с мен в по-дълбоките светове." Същинското Лунно развитие се предхожда от една подготовка. Най-напред наближаваме един вид повторение на Сатурновото и Слънчевото развитие.
към текста >>

Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество.
Вече посочихме, че по време на този отлив възникват зародишите на Разсъдъчната и на Сетивната Душа. Но тяхното истинско разгръщане, както и това на Съзнаващата Душа и свързаното с нея раждане на „Аза", на свободното себесъзнание, ще последва едва през Земната епоха. На Луната Разсъдъчната и Сетивната Душа все още не позволяват на човешкото същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота". Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение". Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество. И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятелност, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му „Аз" който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание сега вече ставаше видим. Това, което описахме като смени на съзнанието, Лунният човек изживяваше приблизително така: „През Слънчевия период моят Аз излита заедно с мен във висшите сфери при възвишените Същества, а когато Слънцето се скрива, Азът слиза с мен в по-дълбоките светове." Същинското Лунно развитие се предхожда от една подготовка. Най-напред наближаваме един вид повторение на Сатурновото и Слънчевото развитие. След повторното сливане на Слънцето и Луната, в периода на отлива, също можем да различим две епохи.
към текста >>

„През Слънчевия период моят Аз излита заедно с мен във висшите сфери при възвишените Същества, а когато Слънцето се скрива, Азът слиза с мен в по-дълбоките светове." Същинското Лунно развитие се предхожда от една подготовка.
същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота". Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение". Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество. И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятелност, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му „Аз" който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание сега вече ставаше видим. Това, което описахме като смени на съзнанието, Лунният човек изживяваше приблизително така: „През Слънчевия период моят Аз излита заедно с мен във висшите сфери при възвишените Същества, а когато Слънцето се скрива, Азът слиза с мен в по-дълбоките светове." Същинското Лунно развитие се предхожда от една подготовка. Най-напред наближаваме един вид повторение на Сатурновото и Слънчевото развитие. След повторното сливане на Слънцето и Луната, в периода на отлива, също можем да различим две епохи. В хода на тези две епохи физическото сгъстяване напредва до определена степен. Следователно, духовно-душевните състояния на формацията Слънце Луна се сменят с физически състояния. През тези физически епохи човешките същества, както и съществата от най-низшите царства, се явяват като че ли в едни втвърдени, несамостоятелни форми и вече подсказват това, в което ще се превърнат самите те по-късно през Земния период по един много по-самостоятелен начин.
към текста >>

„Синовете на Живота" достигат своята човешка степен.
Така че трябва да говорим за две подготвителни епохи на Лунното развитие и за две други по време на отлива. Подобни епохи могат да бъдат наречени „цикли". Периодът, следващ подготвителните епохи и предхождащ тези на отлива, т.е. периодът, през който Луната е отделена от Слънцето, също може да се раздели на три епохи. Средната от тях е времето, през което „Синовете на Живота" достигат своята човешка степен. Тя се предхожда от една епоха, през която всички отношения са насочени към това главно събитие, а след нея идва друга, която се характеризира с един вид „вживяване" в новите създания. С това средната епоха от Лунното развитие се дели на други три епохи, които заедно с двете подготвителни и двете „отливни" епохи правят общо седем Лунни цикли. Така че цялото Лунно развитие протича в седем цикли. Между тях се простират почивни периоди. Истинска представа за нещата ще добием само, ако помним, че между активните и почивни периоди не съществуват резки граници.
към текста >>

По този начин в тях се възпламенява Земният живот.
Взаимодействието между тези Същества и небесното тяло може да бъде сравнено с потапяне на Съществата в Земната огнена сфера. Ето защо Земната огнена сфера не представлява някаква еднородна субстанция, а един душевен и одухотворен организъм. Онези Същества, чието предназначение е да станат земни човеци в съвременния смисъл на думата, почти не вземат участие в потопяването на силите и Съществата в огненото тяло. Те все още са в лоното на по-висшите духовни светове. На тази степен от своето развитие те докосват огнената Земя само с една точка от душевната си форма и това води дотам, че топлината сгъстява една част от тяхната астрална форма. По този начин в тях се възпламенява Земният живот. Следователно, с по-голямата си част те принадлежат към душевно-духовните светове; а само чрез съприкосновението си със Земния огън, те се обгръщат с истинска жизнена топлина. Ако желаем да си съставим сетивно-свръхсетивен образ за тези човеци в началото на физическата Земна епоха, би трябвало да си представим една душевна яйцевидна форма, която виси в обкръжението на Земята и в своята долна част е обвита, като чашка, подобно на желъд. Само че чашката е съставена изключително от топлина или огън. Топлинната обвивка запалва живота в човешкото същество, като същевременно предизвиква и промени в астралното тяло. В него възниква първата заложба на това, което по-късно ще се развие в т.н.
към текста >>

Топлинната обвивка запалва живота в човешкото същество, като същевременно предизвиква и промени в астралното тяло.
На тази степен от своето развитие те докосват огнената Земя само с една точка от душевната си форма и това води дотам, че топлината сгъстява една част от тяхната астрална форма. По този начин в тях се възпламенява Земният живот. Следователно, с по-голямата си част те принадлежат към душевно-духовните светове; а само чрез съприкосновението си със Земния огън, те се обгръщат с истинска жизнена топлина. Ако желаем да си съставим сетивно-свръхсетивен образ за тези човеци в началото на физическата Земна епоха, би трябвало да си представим една душевна яйцевидна форма, която виси в обкръжението на Земята и в своята долна част е обвита, като чашка, подобно на желъд. Само че чашката е съставена изключително от топлина или огън. Топлинната обвивка запалва живота в човешкото същество, като същевременно предизвиква и промени в астралното тяло. В него възниква първата заложба на това, което по-късно ще се развие в т.н. Сетивна Душа. Бихме могли да кажем, че на тази степен човекът се състои от Сетивна Душа, астрално тяло, етерно тяло и от изтъканото от огън физическо тяло. В астралното тяло работят духовните Същества, като са ангажирани в самото съществувание на човека; чрез Сетивната Душа той се чувствува свързан с тялото на Земята. Следователно през този период човекът има едно предимно образно съзнание, в което се изявяват онези духовни Същества, в чието лоно той е приютен; и само в една точка всред това съзнание се поражда усещането за собственото тяло.
към текста >>

И както топлината беше запалила в него живота, така и обкръжаващият го въздух пробужда в него действие, което може да се нарече духовен звук.
Сгъстяването на Земята напредва и с това описаната, структура на човешкото тяло става все по-отчетлива. След определен момент от планетарната еволюция, Земята е толкова сгъстена, че огнена е само една част от нея. Друга част приема субстанциалната форма на това, което можем да наречем „газ" или „въздух". Променя се и човекът. Сега вече той е не само в съприкосновение със Земната топлина, но към неговото огнено тяло се включва и въздушната субстанция. И както топлината беше запалила в него живота, така и обкръжаващият го въздух пробужда в него действие, което може да се нарече духовен звук. Неговото етерно тяло за почва да звучи. Същевременно от астралното тяло се отделя една част, която е първата заложба на Разсъдъчната Душа. За да си представим какво става сега в човешката душа, нека обърнем внимание на това, че във въздушно-огненото тяло на Земята работят стоящите над човека Същества. В огнената Земя се открояват „Духовете на Личността", които са от огромно значение за човека. Докато Земната топлина запалва живота в човешкото същество, неговата Сетивна Душа си казва: ето, това са „Духовете на Личността".
към текста >>

Докато Земната топлина запалва живота в човешкото същество, неговата Сетивна Душа си казва: ето, това са „Духовете на Личността".
И както топлината беше запалила в него живота, така и обкръжаващият го въздух пробужда в него действие, което може да се нарече духовен звук. Неговото етерно тяло за почва да звучи. Същевременно от астралното тяло се отделя една част, която е първата заложба на Разсъдъчната Душа. За да си представим какво става сега в човешката душа, нека обърнем внимание на това, че във въздушно-огненото тяло на Земята работят стоящите над човека Същества. В огнената Земя се открояват „Духовете на Личността", които са от огромно значение за човека. Докато Земната топлина запалва живота в човешкото същество, неговата Сетивна Душа си казва: ето, това са „Духовете на Личността". От друга страна, във въздухообразната част на Земята се изявяват онези Същества, които вече определихме като „Архангели" (в смисъла на християнския езотеризъм). След като е обгърнат от въздуха, човек долавя техните действия под формата на звук. А Разсъдъчната Душа си казва: „Ето, това са Архангелите". Но всичко, което на тази степен човек възприема от Земята, все още не е някакъв сбор от физически предмети; той просто живее всред топлинни усещания, които се издигат към него, и в звуци. И в тези топлинни потоци, в тези звукови вълни, той усеща „Духовете на Личността" и „Архангелите".
към текста >>

Когато в началото на „деня", прякото Слънчево действие отново се насочваше към Земята, тогава човешките души проникват в областта на физическия живот.
Обърнем ли поглед към Земята и нейната нощ, бихме оприличили тялото и като нещо подобно на труп. Защото по това време, в голямата си част тя се състои от разлагащи се човешки тела, чиито души се намират в други форми на съществуване. Водните и въздухообразни формации, от които бяха изградени човешките тела се разпадат и се разтварят в останалата Земна маса. А като един външен и едва забележим зародиш, остава само онази част от човешкото тяло, която беше образувана в началото на Земното развитие от взаимодействието между Огъня и човешката душа, и която впоследствие стана още по-гъста. С други думи, това, което говорим тук за деня и нощта, не трябва да се свърза с аналогичните отношения, засягащи съвременната Земя. Когато в началото на „деня", прякото Слънчево действие отново се насочваше към Земята, тогава човешките души проникват в областта на физическия живот. Те влизат в допир с онези зародиши, за които споменахме, и бурно тласват тяхното развитие, така че те приемат една външна форма, която се явява като отражение на самата човешка душа. Това, което се разиграва между човешката душа и телесния зародиш е като един вид нежно оплождане. Сега тези въплъщаващи се души отново започват да привличат към себе си въздушни и водни маси и да ги включват в своите тела. В така структурираното тяло, въздухът се приема навътре и после се изхвърля: Първата заложба на по-късния дихателен процес. Водата също се приема и изхвърля: първата заложба на хранителния процес.
към текста >>

Това, което остава от човека след като душата напусне тялото, представлява не само зародиш, който се пробужда за живот от завръщащата се душа, а една формация, която съдържа в себе си самия оживотворяващ импулс.
Наред с това човекът също започва Да привлича земния елемент и да го включва в строежа на своето тяло. След започването на този нов процес, силите, които душата сваля със себе си от безтелесния период, нямат същата мощ, както по-рано. Преди душата изграждаше своето тяло от огнения, въздушния и водния елемент според звуците, които я обгръщаха и според светлинните образи, в които беше потопена. Но спрямо втвърдената форма душата няма сили за това. Сега в оформянето на човешкото тяло се включват други сили. Това, което остава от човека след като душата напусне тялото, представлява не само зародиш, който се пробужда за живот от завръщащата се душа, а една формация, която съдържа в себе си самия оживотворяващ импулс. При своето отделяне, душата остава на Земята не само едно копие, един отзвук от себе си, но тя внася в него и част от своята оживотворяваща сила. При своето завръщане на Земята не е вече достатъчно тя да внесе живот в това копие; оживотворяващият импулс трябва да заработи в самото копие. Но сега духовните Същества, които действуват от Слънцето върху Земята, поддържат оживотворяващата сила в човешкото тяло, дори и когато човека е вън от Земята. Така при своето въплъщение душата усеща сега не само заливащите я звуци и светлинни образи в които тя долавя влиянието на по-висшите Същества но чрез приемането на земния елемент, тя изживява влиянието на онези още по-висши Същества, които бяха избрали за своя арена Слънцето. Преди човекът усещаше, че принадлежи към духовно-душевните Същества, с които беше слят.
към текста >>

При своето отделяне, душата остава на Земята не само едно копие, един отзвук от себе си, но тя внася в него и част от своята оживотворяваща сила.
След започването на този нов процес, силите, които душата сваля със себе си от безтелесния период, нямат същата мощ, както по-рано. Преди душата изграждаше своето тяло от огнения, въздушния и водния елемент според звуците, които я обгръщаха и според светлинните образи, в които беше потопена. Но спрямо втвърдената форма душата няма сили за това. Сега в оформянето на човешкото тяло се включват други сили. Това, което остава от човека след като душата напусне тялото, представлява не само зародиш, който се пробужда за живот от завръщащата се душа, а една формация, която съдържа в себе си самия оживотворяващ импулс. При своето отделяне, душата остава на Земята не само едно копие, един отзвук от себе си, но тя внася в него и част от своята оживотворяваща сила. При своето завръщане на Земята не е вече достатъчно тя да внесе живот в това копие; оживотворяващият импулс трябва да заработи в самото копие. Но сега духовните Същества, които действуват от Слънцето върху Земята, поддържат оживотворяващата сила в човешкото тяло, дори и когато човека е вън от Земята. Така при своето въплъщение душата усеща сега не само заливащите я звуци и светлинни образи в които тя долавя влиянието на по-висшите Същества но чрез приемането на земния елемент, тя изживява влиянието на онези още по-висши Същества, които бяха избрали за своя арена Слънцето. Преди човекът усещаше, че принадлежи към духовно-душевните Същества, с които беше слят. По това време той беше свободен и независим от тялото.
към текста >>

При своето завръщане на Земята не е вече достатъчно тя да внесе живот в това копие; оживотворяващият импулс трябва да заработи в самото копие.
Преди душата изграждаше своето тяло от огнения, въздушния и водния елемент според звуците, които я обгръщаха и според светлинните образи, в които беше потопена. Но спрямо втвърдената форма душата няма сили за това. Сега в оформянето на човешкото тяло се включват други сили. Това, което остава от човека след като душата напусне тялото, представлява не само зародиш, който се пробужда за живот от завръщащата се душа, а една формация, която съдържа в себе си самия оживотворяващ импулс. При своето отделяне, душата остава на Земята не само едно копие, един отзвук от себе си, но тя внася в него и част от своята оживотворяваща сила. При своето завръщане на Земята не е вече достатъчно тя да внесе живот в това копие; оживотворяващият импулс трябва да заработи в самото копие. Но сега духовните Същества, които действуват от Слънцето върху Земята, поддържат оживотворяващата сила в човешкото тяло, дори и когато човека е вън от Земята. Така при своето въплъщение душата усеща сега не само заливащите я звуци и светлинни образи в които тя долавя влиянието на по-висшите Същества но чрез приемането на земния елемент, тя изживява влиянието на онези още по-висши Същества, които бяха избрали за своя арена Слънцето. Преди човекът усещаше, че принадлежи към духовно-душевните Същества, с които беше слят. По това време той беше свободен и независим от тялото. Неговият „Аз" се намираше в лоното на тези Същества.
към текста >>

Но сега духовните Същества, които действуват от Слънцето върху Земята, поддържат оживотворяващата сила в човешкото тяло, дори и когато човека е вън от Земята.
Но спрямо втвърдената форма душата няма сили за това. Сега в оформянето на човешкото тяло се включват други сили. Това, което остава от човека след като душата напусне тялото, представлява не само зародиш, който се пробужда за живот от завръщащата се душа, а една формация, която съдържа в себе си самия оживотворяващ импулс. При своето отделяне, душата остава на Земята не само едно копие, един отзвук от себе си, но тя внася в него и част от своята оживотворяваща сила. При своето завръщане на Земята не е вече достатъчно тя да внесе живот в това копие; оживотворяващият импулс трябва да заработи в самото копие. Но сега духовните Същества, които действуват от Слънцето върху Земята, поддържат оживотворяващата сила в човешкото тяло, дори и когато човека е вън от Земята. Така при своето въплъщение душата усеща сега не само заливащите я звуци и светлинни образи в които тя долавя влиянието на по-висшите Същества но чрез приемането на земния елемент, тя изживява влиянието на онези още по-висши Същества, които бяха избрали за своя арена Слънцето. Преди човекът усещаше, че принадлежи към духовно-душевните Същества, с които беше слят. По това време той беше свободен и независим от тялото. Неговият „Аз" се намираше в лоното на тези Същества. Сега „Азът" застава пред него дори и по време на физическото въплъщение, също както всичко останало от обкръжаващата го среда.
към текста >>

Докато по-рано телесните копия съответстваха на оживотворяващите ги човешки души и затова бяха общо взето почти еднакви по цялата Земя, сега между човешките форми настъпиха различия.
Сега на Земята се намират самостоятелни копия, самостоятелни отражения от душевно- духовната същност на човека. Сравнени със сегашните човешки тела, тези формации бяха съставени от много по-фина материя. Защото земните елементи бяха примесени към тях в най-фино състояние, подобно на разпръснатите във въздуха микроскопични частици от даден предмет, които днешният човек може да долови само с обонянието. Човешките тела бяха подобни на сенки. Но понеже бяха разпространени навсякъде, те попадаха под въздействията на Земята, които в различните и части имаха коренно различен характер. Докато по-рано телесните копия съответстваха на оживотворяващите ги човешки души и затова бяха общо взето почти еднакви по цялата Земя, сега между човешките форми настъпиха различия. С това се подготвя настъпилото по-късно различие между расите. След като телесният човек става самостоятелен, предишната силна връзка между Земния човек и духовно-душевния свят в известен смисъл се разхлабва. Сега, когато душата напуска тялото, то развиваше в себе си един вид продължение на живота. Ако развитието би продължило по същия начин, Земята би се втвърдила под влиянието на своя земен елемент. Когато свръхсетивното познание разглежда тези отношения, то установява как напуснатите от душите човешки тела все повече се втвърдяват.
към текста >>

Сега, когато душата напуска тялото, то развиваше в себе си един вид продължение на живота.
Човешките тела бяха подобни на сенки. Но понеже бяха разпространени навсякъде, те попадаха под въздействията на Земята, които в различните и части имаха коренно различен характер. Докато по-рано телесните копия съответстваха на оживотворяващите ги човешки души и затова бяха общо взето почти еднакви по цялата Земя, сега между човешките форми настъпиха различия. С това се подготвя настъпилото по-късно различие между расите. След като телесният човек става самостоятелен, предишната силна връзка между Земния човек и духовно-душевния свят в известен смисъл се разхлабва. Сега, когато душата напуска тялото, то развиваше в себе си един вид продължение на живота. Ако развитието би продължило по същия начин, Земята би се втвърдила под влиянието на своя земен елемент. Когато свръхсетивното познание разглежда тези отношения, то установява как напуснатите от душите човешки тела все повече се втвърдяват. И след известно време, завръщащите се на Земята човешки души не биха намира ли никакъв употребим материал, за да се съединят с него. Всички употребими от човека вещества биха били използвани, за да изпълнят Земята с втвърдените остатъци от въплъщенията. Тогава настъпва едно събитие, което причинява пълен обрат в цялото развитие.
към текста >>

В онези човешки форми, изградени от фини субстанции, които населяваха по-рано Земята, си взаимодействуват два вида сили: Силата на зародиша и оживотворяващата сила.
Всичко онова, което можеше да доведе до трайно втвърдяване на Земната материя, беше изхвърлено. Точно тогава нашата съвременна Луна напусна Земята. Това, което по-рано пряко допринасяше за устойчивото формообразуване в условията на Земята, сега вече действува по косвен и смекчен начин от Луната. Висшите Същества, от които зависи формообразуването, решиха да упражняват своите действия не от вътрешността на Земята, а отвън. Тъкмо поради тази причина, в човешките тела настъпва една разлика, която трябва да приемем като начало на половата диференциация; като обособяването на мъжкия и женски пол. В онези човешки форми, изградени от фини субстанции, които населяваха по-рано Земята, си взаимодействуват два вида сили: Силата на зародиша и оживотворяващата сила. Сега от тези форми произлизат нови човешки форми, техните потомци. Тези потомци също започват да се променят. В едната потомствена група действува предимно зародишната сила на духовно-душевния свят, в другата група предимно оживотворяващата зародишна сила. Това се получи поради факта, че с излизането на Луната от Земята, силата на земния елемент рязко отслабна. Сега взаимодействието между двете сили стана много по-нежно, отколкото когато ставаше само в едно тяло.
към текста >>

В едната потомствена група действува предимно зародишната сила на духовно-душевния свят, в другата група предимно оживотворяващата зародишна сила.
Висшите Същества, от които зависи формообразуването, решиха да упражняват своите действия не от вътрешността на Земята, а отвън. Тъкмо поради тази причина, в човешките тела настъпва една разлика, която трябва да приемем като начало на половата диференциация; като обособяването на мъжкия и женски пол. В онези човешки форми, изградени от фини субстанции, които населяваха по-рано Земята, си взаимодействуват два вида сили: Силата на зародиша и оживотворяващата сила. Сега от тези форми произлизат нови човешки форми, техните потомци. Тези потомци също започват да се променят. В едната потомствена група действува предимно зародишната сила на духовно-душевния свят, в другата група предимно оживотворяващата зародишна сила. Това се получи поради факта, че с излизането на Луната от Земята, силата на земния елемент рязко отслабна. Сега взаимодействието между двете сили стана много по-нежно, отколкото когато ставаше само в едно тяло. В резултат на това, по-нежен и фин ставаше и потомъкът. Той идваше на Земята в едно фино състояние и постепенно привличаше към себе си по-твърдите части. С това завръщащата се на Земята човешка душа отново намираше възможност да се съедини с тялото.
към текста >>

Сега вече тя не го оживотворяваше отвън, защото оживотворяването ставаше на самата Земя.
Това се получи поради факта, че с излизането на Луната от Земята, силата на земния елемент рязко отслабна. Сега взаимодействието между двете сили стана много по-нежно, отколкото когато ставаше само в едно тяло. В резултат на това, по-нежен и фин ставаше и потомъкът. Той идваше на Земята в едно фино състояние и постепенно привличаше към себе си по-твърдите части. С това завръщащата се на Земята човешка душа отново намираше възможност да се съедини с тялото. Сега вече тя не го оживотворяваше отвън, защото оживотворяването ставаше на самата Земя. Но все пак душата се съединяваше с тялото и предизвикваше неговия растеж. Впрочем пред този растеж бяха поставени известни граници. С отделянето на Луната, човешкото тяло за определено време става по-гъвкаво; но колкото повече то израстваше на Земята, толкова повече втвърдяващите сили вземаха надмощие. Накрая душата все по-малко и по-малко можеше да участвува в изграждането на тялото. Когато душата се издигаше в духовно-душевните форми на съществуване, тялото се разпадаше.
към текста >>

То изпълваше своето физическо тяло с живот.
Понеже етерното тяло се сгъстява до огнено състояние, то може сега чрез предварително вложените в него сили на физическото тяло да се свърже с разредените до огнено състояние субстанции на физическата Земя. То обаче не би могло да внася въздушните субстанции в междувременно втвърденото тяло. Тогава идват, както посочихме по-горе, висшите Същества, чиято арена е Слънцето, и вдъхват в него въздуха. Благодарение на своето минало, човек притежаваше силата да се прониква със Земния огън, докато въздухът в неговото тяло трябва да се направлява от по-висши Същества. Преди втвърдяването, етерното тяло на човека като звукоприемател направляваше въздушния поток. То изпълваше своето физическо тяло с живот. Сега неговото физическо тяло получава един външен живот. Последствието от това е, че този живот става независим от душевната част на човека. Сега, при напускането на Земята той оставя не само зародиша на своята форма, но и едно живо копие на самия себе си. И тъкмо „Духовете на Формата" остават свързани с това копие; когато човешката душа напуска тялото, те пренасят дарения от тях живот в потомците. Образува се това, което можем да наречем наследственост.
към текста >>

Сега неговото физическо тяло получава един външен живот.
То обаче не би могло да внася въздушните субстанции в междувременно втвърденото тяло. Тогава идват, както посочихме по-горе, висшите Същества, чиято арена е Слънцето, и вдъхват в него въздуха. Благодарение на своето минало, човек притежаваше силата да се прониква със Земния огън, докато въздухът в неговото тяло трябва да се направлява от по-висши Същества. Преди втвърдяването, етерното тяло на човека като звукоприемател направляваше въздушния поток. То изпълваше своето физическо тяло с живот. Сега неговото физическо тяло получава един външен живот. Последствието от това е, че този живот става независим от душевната част на човека. Сега, при напускането на Земята той оставя не само зародиша на своята форма, но и едно живо копие на самия себе си. И тъкмо „Духовете на Формата" остават свързани с това копие; когато човешката душа напуска тялото, те пренасят дарения от тях живот в потомците. Образува се това, което можем да наречем наследственост. И когато човешката душа отново се появява на Земята, тя се усеща в едно тяло, чийто живот е пренесен там от неговите предшественици.
към текста >>

Последствието от това е, че този живот става независим от душевната част на човека.
Тогава идват, както посочихме по-горе, висшите Същества, чиято арена е Слънцето, и вдъхват в него въздуха. Благодарение на своето минало, човек притежаваше силата да се прониква със Земния огън, докато въздухът в неговото тяло трябва да се направлява от по-висши Същества. Преди втвърдяването, етерното тяло на човека като звукоприемател направляваше въздушния поток. То изпълваше своето физическо тяло с живот. Сега неговото физическо тяло получава един външен живот. Последствието от това е, че този живот става независим от душевната част на човека. Сега, при напускането на Земята той оставя не само зародиша на своята форма, но и едно живо копие на самия себе си. И тъкмо „Духовете на Формата" остават свързани с това копие; когато човешката душа напуска тялото, те пренасят дарения от тях живот в потомците. Образува се това, което можем да наречем наследственост. И когато човешката душа отново се появява на Земята, тя се усеща в едно тяло, чийто живот е пренесен там от неговите предшественици. Душата се чувствува силно привлечена към едно такова тяло.
към текста >>

И тъкмо „Духовете на Формата" остават свързани с това копие; когато човешката душа напуска тялото, те пренасят дарения от тях живот в потомците.
Преди втвърдяването, етерното тяло на човека като звукоприемател направляваше въздушния поток. То изпълваше своето физическо тяло с живот. Сега неговото физическо тяло получава един външен живот. Последствието от това е, че този живот става независим от душевната част на човека. Сега, при напускането на Земята той оставя не само зародиша на своята форма, но и едно живо копие на самия себе си. И тъкмо „Духовете на Формата" остават свързани с това копие; когато човешката душа напуска тялото, те пренасят дарения от тях живот в потомците. Образува се това, което можем да наречем наследственост. И когато човешката душа отново се появява на Земята, тя се усеща в едно тяло, чийто живот е пренесен там от неговите предшественици. Душата се чувствува силно привлечена към едно такова тяло. Така се образува един вид спомен за предшествениците, с които душата се чувствува едно цяло. Този спомен минава през веригата от поколения като единно общо съзнание.
към текста >>

И когато човешката душа отново се появява на Земята, тя се усеща в едно тяло, чийто живот е пренесен там от неговите предшественици.
Сега неговото физическо тяло получава един външен живот. Последствието от това е, че този живот става независим от душевната част на човека. Сега, при напускането на Земята той оставя не само зародиша на своята форма, но и едно живо копие на самия себе си. И тъкмо „Духовете на Формата" остават свързани с това копие; когато човешката душа напуска тялото, те пренасят дарения от тях живот в потомците. Образува се това, което можем да наречем наследственост. И когато човешката душа отново се появява на Земята, тя се усеща в едно тяло, чийто живот е пренесен там от неговите предшественици. Душата се чувствува силно привлечена към едно такова тяло. Така се образува един вид спомен за предшествениците, с които душата се чувствува едно цяло. Този спомен минава през веригата от поколения като единно общо съзнание. „Азът" тече надолу през поколенията. На тази степен от Земното развитие човек се усещаше като едно самостоятелно същество.
към текста >>

В тези топлинни потоци, които са изпълнени с живот, е заложено началото на кръвообращението.
Този спомен минава през веригата от поколения като единно общо съзнание. „Азът" тече надолу през поколенията. На тази степен от Земното развитие човек се усещаше като едно самостоятелно същество. Той чувствува как вътрешният огън на неговото етерно тяло е свързан с външния огън на Земята. Той усеща пронизващата го топлина като свой „Аз". В тези топлинни потоци, които са изпълнени с живот, е заложено началото на кръвообращението. Обаче това, което нахлуваше в него като въздух, човек усещаше като не съвсем свой елемент. Защото във въздуха действуваха силите на описаните вече висши Същества. Но в негова власт остава онази част от действуващите в проникващия въздух сили, която му принадлежи поради образуваните от по-рано етерни сили. Той е господар на една част от тези топлинни потоци. По този начин в неговото изграждане са ангажирани не само висшите Същества, но и самия той.
към текста >>

Той се чувствува потомък на предците благодарение на течащия през поколенията живот.
Но дори и внасянето на този нов елемент трябва да се усеща като определена активност от страна на действуващите отвън висши Същества. Човек вече не разполага в своята душа с онази сила, която би му позволила сам да ръководи въвеждането на елементите, защото сега то трябва да обслужва неговото моделирано от външни въздействия тяло. Ако би поискал сам да ръководи въвеждането на елементите, той би покварил формата на своето тяло. Така че всичко, което той внася в себе си от външната среда, изглежда за него като направлявано от властни за поведи, идващи от Съществата, ангажирани в изграждането на неговото тяло. Човекът се усеща като един „Аз"; в себе си той носи Разсъдъчната Душа като част от своето астрално тяло, а чрез нея изживява в образи това, което става навън; с нея той пронизва своята фина нервна система. Той се чувствува потомък на предците благодарение на течащия през поколенията живот. Той диша и усеща това като действие на описаните висши Същества, които са „Духовете на Формата". Той им се подчинява, включително и на техните външни импулси, които му осигуряват храната. Най-загадъчен остава за него произходът на неговата собствена индивидуалност. Той само усеща, че „Духовете на Формата" проникват в Земните сили и по този начин упражняват върху него определено въздействие. В своите отношения към външния свят, човекът беше насочван и направляван.
към текста >>

В началото на Земния живот те бяха възприемани като външни звуци.
Под неговото въздействие тя започна да свети. През тази далечна епоха природните и човешките сили не бяха така разграничени, както по-късно. Това, което ставаше на Земята, до голяма степен зависеше от силите на човеците. Ако някой би наблюдавал природните процеси от гледна точка, разположена извън Земята, той би видял в тях не само независещи от човека събития, но и истински човешки действия. Много по-различно изглеждаха за Земния човек и звуковите възприятия. В началото на Земния живот те бяха възприемани като външни звуци. Докато въздушните образи отвън бяха възприемани до към средата на човешкия Земен живот, външните звуци можеха да бъдат чувани и след този период. Едва в края на живота, Земният човек ставаше нечувствителен спрямо тях. От звуците, в него оставаха паметовите представи. А в тях бяха откровенията на „Синовете на Живота" (Ангелите). Когато към края на своя живот човекът се усещаше вътрешно свързан с тези сили, тогава, подражавайки им, той можеше да предизвиква могъщи пориви във водния елемент на Земята.
към текста >>

Докато въздушните образи отвън бяха възприемани до към средата на човешкия Земен живот, външните звуци можеха да бъдат чувани и след този период.
През тази далечна епоха природните и човешките сили не бяха така разграничени, както по-късно. Това, което ставаше на Земята, до голяма степен зависеше от силите на човеците. Ако някой би наблюдавал природните процеси от гледна точка, разположена извън Земята, той би видял в тях не само независещи от човека събития, но и истински човешки действия. Много по-различно изглеждаха за Земния човек и звуковите възприятия. В началото на Земния живот те бяха възприемани като външни звуци. Докато въздушните образи отвън бяха възприемани до към средата на човешкия Земен живот, външните звуци можеха да бъдат чувани и след този период. Едва в края на живота, Земният човек ставаше нечувствителен спрямо тях. От звуците, в него оставаха паметовите представи. А в тях бяха откровенията на „Синовете на Живота" (Ангелите). Когато към края на своя живот човекът се усещаше вътрешно свързан с тези сили, тогава, подражавайки им, той можеше да предизвиква могъщи пориви във водния елемент на Земята. Под неговото въздействие водите бушуваха във и над Земята.
към текста >>

Едва в края на живота, Земният човек ставаше нечувствителен спрямо тях.
Това, което ставаше на Земята, до голяма степен зависеше от силите на човеците. Ако някой би наблюдавал природните процеси от гледна точка, разположена извън Земята, той би видял в тях не само независещи от човека събития, но и истински човешки действия. Много по-различно изглеждаха за Земния човек и звуковите възприятия. В началото на Земния живот те бяха възприемани като външни звуци. Докато въздушните образи отвън бяха възприемани до към средата на човешкия Земен живот, външните звуци можеха да бъдат чувани и след този период. Едва в края на живота, Земният човек ставаше нечувствителен спрямо тях. От звуците, в него оставаха паметовите представи. А в тях бяха откровенията на „Синовете на Живота" (Ангелите). Когато към края на своя живот човекът се усещаше вътрешно свързан с тези сили, тогава, подражавайки им, той можеше да предизвиква могъщи пориви във водния елемент на Земята. Под неговото въздействие водите бушуваха във и над Земята. Вкусови представи човек имаше само през първата четвърт от своя земен живот.
към текста >>

А в тях бяха откровенията на „Синовете на Живота" (Ангелите).
Много по-различно изглеждаха за Земния човек и звуковите възприятия. В началото на Земния живот те бяха възприемани като външни звуци. Докато въздушните образи отвън бяха възприемани до към средата на човешкия Земен живот, външните звуци можеха да бъдат чувани и след този период. Едва в края на живота, Земният човек ставаше нечувствителен спрямо тях. От звуците, в него оставаха паметовите представи. А в тях бяха откровенията на „Синовете на Живота" (Ангелите). Когато към края на своя живот човекът се усещаше вътрешно свързан с тези сили, тогава, подражавайки им, той можеше да предизвиква могъщи пориви във водния елемент на Земята. Под неговото въздействие водите бушуваха във и над Земята. Вкусови представи човек имаше само през първата четвърт от своя земен живот. Но дори и тогава те се явяваха на душата като спомени от изживяванията по време на безплътното състояние. Докато човек разполагаше с тези спомени, продължаваше и втвърдяването на неговото тяло чрез приемането на външните субстанции.
към текста >>

Когато към края на своя живот човекът се усещаше вътрешно свързан с тези сили, тогава, подражавайки им, той можеше да предизвиква могъщи пориви във водния елемент на Земята.
В началото на Земния живот те бяха възприемани като външни звуци. Докато въздушните образи отвън бяха възприемани до към средата на човешкия Земен живот, външните звуци можеха да бъдат чувани и след този период. Едва в края на живота, Земният човек ставаше нечувствителен спрямо тях. От звуците, в него оставаха паметовите представи. А в тях бяха откровенията на „Синовете на Живота" (Ангелите). Когато към края на своя живот човекът се усещаше вътрешно свързан с тези сили, тогава, подражавайки им, той можеше да предизвиква могъщи пориви във водния елемент на Земята. Под неговото въздействие водите бушуваха във и над Земята. Вкусови представи човек имаше само през първата четвърт от своя земен живот. Но дори и тогава те се явяваха на душата като спомени от изживяванията по време на безплътното състояние. Докато човек разполагаше с тези спомени, продължаваше и втвърдяването на неговото тяло чрез приемането на външните субстанции. През втората четвърт от земния живот растежът все още продължаваше, макар че самата форма беше завършена.
към текста >>

Вкусови представи човек имаше само през първата четвърт от своя земен живот.
Едва в края на живота, Земният човек ставаше нечувствителен спрямо тях. От звуците, в него оставаха паметовите представи. А в тях бяха откровенията на „Синовете на Живота" (Ангелите). Когато към края на своя живот човекът се усещаше вътрешно свързан с тези сили, тогава, подражавайки им, той можеше да предизвиква могъщи пориви във водния елемент на Земята. Под неговото въздействие водите бушуваха във и над Земята. Вкусови представи човек имаше само през първата четвърт от своя земен живот. Но дори и тогава те се явяваха на душата като спомени от изживяванията по време на безплътното състояние. Докато човек разполагаше с тези спомени, продължаваше и втвърдяването на неговото тяло чрез приемането на външните субстанции. През втората четвърт от земния живот растежът все още продължаваше, макар че самата форма беше завършена. През тази епоха човек можеше да възприема и други живи Същества покрай себе си благодарение на техните топлинни, светлинни и звукови действия. Защото той все още не беше способен да си представя твърдия елемент.
към текста >>

През втората четвърт от земния живот растежът все още продължаваше, макар че самата форма беше завършена.
Когато към края на своя живот човекът се усещаше вътрешно свързан с тези сили, тогава, подражавайки им, той можеше да предизвиква могъщи пориви във водния елемент на Земята. Под неговото въздействие водите бушуваха във и над Земята. Вкусови представи човек имаше само през първата четвърт от своя земен живот. Но дори и тогава те се явяваха на душата като спомени от изживяванията по време на безплътното състояние. Докато човек разполагаше с тези спомени, продължаваше и втвърдяването на неговото тяло чрез приемането на външните субстанции. През втората четвърт от земния живот растежът все още продължаваше, макар че самата форма беше завършена. През тази епоха човек можеше да възприема и други живи Същества покрай себе си благодарение на техните топлинни, светлинни и звукови действия. Защото той все още не беше способен да си представя твърдия елемент. През първата четвърт от своя живот той получаваше описаните вкусови усещания само чрез водния елемент. Външната телесна форма представляваше едно отражение на вътрешното душевно състояние на човека. Онези части, които съдържаха заложбите на по-късната форма на главата, бяха най-напреднали в развитието си.
към текста >>

През първата четвърт от своя живот той получаваше описаните вкусови усещания само чрез водния елемент.
Но дори и тогава те се явяваха на душата като спомени от изживяванията по време на безплътното състояние. Докато човек разполагаше с тези спомени, продължаваше и втвърдяването на неговото тяло чрез приемането на външните субстанции. През втората четвърт от земния живот растежът все още продължаваше, макар че самата форма беше завършена. През тази епоха човек можеше да възприема и други живи Същества покрай себе си благодарение на техните топлинни, светлинни и звукови действия. Защото той все още не беше способен да си представя твърдия елемент. През първата четвърт от своя живот той получаваше описаните вкусови усещания само чрез водния елемент. Външната телесна форма представляваше едно отражение на вътрешното душевно състояние на човека. Онези части, които съдържаха заложбите на по-късната форма на главата, бяха най-напреднали в развитието си. Другите органи изглеждаха само като придатъци. Те бяха недиференцирани и подобни на сенки. И все пак Земните човеци се различаваха по своята форма.
към текста >>

През своя земен живот те чувствуваха как са запазили спомена, че са били едно цяло с тези Духове и че са били свързани с тях в своето безплътно състояние.
Сега те можеха да изградят началните заложби на главата в най-съвършен вид. Те бяха най-хармоничните в себе си човеци. Други бяха готови за среща с огнения елемент едва, когато Земята беше образувала въздуха. Последните зависеха в по-голяма степен от външните условия отколкото първите. Благодарение на топлината първите човеци ясно усещаха „Духовете на Формата". През своя земен живот те чувствуваха как са запазили спомена, че са били едно цяло с тези Духове и че са били свързани с тях в своето безплътно състояние. Вторият вид човеци нямаше толкова ясен спомен за своето чисто духовно, безплътно състояние; те усещаха връзката си с духовния свят предимно чрез светлинните действия на „Огнените Духове" (Архангели). Трети вид човеци беше още по-дълбоко вплетен в Земните условия. Те бяха онези, които можаха да се срещнат с огнения елемент едва след като Земята се бе отделила от Слънцето и бе приела в себе си водния елемент. Усещането им за взаимна връзка с духовния свят, особено в началото на Земния живот, беше твърде ограничено. Те се добраха до тази връзка, едва когато действията на Архангелите, и по-специално на Ангелите, проникнаха във вътрешния живот на техните представи.
към текста >>

Усещането им за взаимна връзка с духовния свят, особено в началото на Земния живот, беше твърде ограничено.
Благодарение на топлината първите човеци ясно усещаха „Духовете на Формата". През своя земен живот те чувствуваха как са запазили спомена, че са били едно цяло с тези Духове и че са били свързани с тях в своето безплътно състояние. Вторият вид човеци нямаше толкова ясен спомен за своето чисто духовно, безплътно състояние; те усещаха връзката си с духовния свят предимно чрез светлинните действия на „Огнените Духове" (Архангели). Трети вид човеци беше още по-дълбоко вплетен в Земните условия. Те бяха онези, които можаха да се срещнат с огнения елемент едва след като Земята се бе отделила от Слънцето и бе приела в себе си водния елемент. Усещането им за взаимна връзка с духовния свят, особено в началото на Земния живот, беше твърде ограничено. Те се добраха до тази връзка, едва когато действията на Архангелите, и по-специално на Ангелите, проникнаха във вътрешния живот на техните представи. Затова пък в началото на Земния период те бяха преизпълнени с мощни импулси за такъв род действия, които са осъществими именно в земни условия. При тях придатъчните органи бяха особено силно развити. Когато преди отделянето на Луната от Земята, Лунните сили в Земята водеха до все по-силно втвърдяване, настъпи една важна промяна. Под действието на тези сили, от оставените човешки зародиши се развиваха такива потомци, в които завръщащите се от духовния свят човешки души не можеха да се въплътят.
към текста >>

Те се добраха до тази връзка, едва когато действията на Архангелите, и по-специално на Ангелите, проникнаха във вътрешния живот на техните представи.
През своя земен живот те чувствуваха как са запазили спомена, че са били едно цяло с тези Духове и че са били свързани с тях в своето безплътно състояние. Вторият вид човеци нямаше толкова ясен спомен за своето чисто духовно, безплътно състояние; те усещаха връзката си с духовния свят предимно чрез светлинните действия на „Огнените Духове" (Архангели). Трети вид човеци беше още по-дълбоко вплетен в Земните условия. Те бяха онези, които можаха да се срещнат с огнения елемент едва след като Земята се бе отделила от Слънцето и бе приела в себе си водния елемент. Усещането им за взаимна връзка с духовния свят, особено в началото на Земния живот, беше твърде ограничено. Те се добраха до тази връзка, едва когато действията на Архангелите, и по-специално на Ангелите, проникнаха във вътрешния живот на техните представи. Затова пък в началото на Земния период те бяха преизпълнени с мощни импулси за такъв род действия, които са осъществими именно в земни условия. При тях придатъчните органи бяха особено силно развити. Когато преди отделянето на Луната от Земята, Лунните сили в Земята водеха до все по-силно втвърдяване, настъпи една важна промяна. Под действието на тези сили, от оставените човешки зародиши се развиваха такива потомци, в които завръщащите се от духовния свят човешки души не можеха да се въплътят. Формата на тези потомци беше прекалено втвърдена и вследствие Лунните сили беше станала негодна да приеме облика на човешкото същество.
към текста >>

Обаче една част от човешките души беше принудена да не участвува в тогавашното развитие на Земята и прие друга форма на живот.
Формата на тези потомци беше прекалено втвърдена и вследствие Лунните сили беше станала негодна да приеме облика на човешкото същество. Ето защо при тези условия отделни човешки души не намираха вече възможност да се върнат на Земята. Само най-зрелите, най-силните от тях се усещаха достатъчно израснали, за да преобразуват земното тяло, така, че то да се устреми към човешката форма. Само част от телесните потомци на човека станаха носители на земни човеци. Друга част, поради втвърдената форма, можеше да приеме само такива души, които стояха по-ниско от тези на човеците. Обаче една част от човешките души беше принудена да не участвува в тогавашното развитие на Земята и прие друга форма на живот. Имаше души, които още при отделянето на Слънцето от Земята, не успяха да си намерят място Земята. С оглед на тяхното по-нататъшно развитие, те бяха изтеглени на една друга планета, която беше отделена от общото небесно тяло, с което при възникването на физическата Земя тя бе едно цяло; от него пък на свой ред се отдели Слънцето. Всичко това се извърши под ръководството на космически Същества, физическият корелат на тази планета е познат на официалната наука под името „Юпитер". (Тук говорим за небесни тела, планети и техните имена според смисъла на една по-древна наука. Обяснението на нещата произтича от техните взаимни връзки.
към текста >>

Тези Същества бяха предшествениците на животинското царство.
Ако не беше станало отделянето на Луната, всички човешки души би трябвало да напуснат Земята. Това отделяне даде възможност на човешките форми, които тогава все още можеха да бъдат изпълвани с човешки души, да избегнат прякото влияние на идващи те от Земята Лунни сили и да не го допуснат до човешкия зародиш, докато той сам ще е в състояние на приеме тези сили. Докато зародишът се изграждаше вътре в човека, той беше под действието на такива Същества, които ръководени от своя най-издигнат предводител, отделиха Луната от Земята, за да преведат последната отвъд една критична точка в нейното развитие. Когато Земята изгради в себе си въздушния елемент, в смисъла на горепосоченото, имаше и такива астрални Същества, които бяха един вид остатък от Старата Луна и в своето развитие бяха по-назад от най-низшите човешки души. Те се превърнаха в души на онези форми, които трябваше да бъдат напуснати от човек още преди отделянето на Слънцето. Тези Същества бяха предшествениците на животинското царство. В хода на времето те развиха предимно онези органи, които у човека съществуваха само като придатъци. Тяхното астрално тяло трябваше да действува върху физическото и етерното тяло по такъв начин, както това ставаше при човека на Старата Луна. Така възникналите животни имаха души, които не можеха да живеят в едно отделно животно. Душата простираше своята същност и върху потомъка на родителската форма. Така че животните, произлизащи от една форма, имаха една обща душа.
към текста >>

Така възникналите животни имаха души, които не можеха да живеят в едно отделно животно.
Когато Земята изгради в себе си въздушния елемент, в смисъла на горепосоченото, имаше и такива астрални Същества, които бяха един вид остатък от Старата Луна и в своето развитие бяха по-назад от най-низшите човешки души. Те се превърнаха в души на онези форми, които трябваше да бъдат напуснати от човек още преди отделянето на Слънцето. Тези Същества бяха предшествениците на животинското царство. В хода на времето те развиха предимно онези органи, които у човека съществуваха само като придатъци. Тяхното астрално тяло трябваше да действува върху физическото и етерното тяло по такъв начин, както това ставаше при човека на Старата Луна. Така възникналите животни имаха души, които не можеха да живеят в едно отделно животно. Душата простираше своята същност и върху потомъка на родителската форма. Така че животните, произлизащи от една форма, имаха една обща душа. Само когато поради особени влияния от страна на предците, потомъкът се отличаваше твърде много от родителската двойка, се въплъщаваше една нова животинска душа. В този смисъл Науката за Духа твърди, че животните притежават видова (родова) или групова душа. Нещо подобно стана и при отделянето на Слънцето от Земята.
към текста >>

Така че животните, произлизащи от една форма, имаха една обща душа.
Тези Същества бяха предшествениците на животинското царство. В хода на времето те развиха предимно онези органи, които у човека съществуваха само като придатъци. Тяхното астрално тяло трябваше да действува върху физическото и етерното тяло по такъв начин, както това ставаше при човека на Старата Луна. Така възникналите животни имаха души, които не можеха да живеят в едно отделно животно. Душата простираше своята същност и върху потомъка на родителската форма. Така че животните, произлизащи от една форма, имаха една обща душа. Само когато поради особени влияния от страна на предците, потомъкът се отличаваше твърде много от родителската двойка, се въплъщаваше една нова животинска душа. В този смисъл Науката за Духа твърди, че животните притежават видова (родова) или групова душа. Нещо подобно стана и при отделянето на Слънцето от Земята. От водния елемент произлязоха форми, които в своето развитие не бяха по-далеч, отколкото се намираше човек на Старата Луна. Те можеха да приемат само такива влияния от астралния свят, които действуваха отвън.
към текста >>

Само когато поради особени влияния от страна на предците, потомъкът се отличаваше твърде много от родителската двойка, се въплъщаваше една нова животинска душа.
В хода на времето те развиха предимно онези органи, които у човека съществуваха само като придатъци. Тяхното астрално тяло трябваше да действува върху физическото и етерното тяло по такъв начин, както това ставаше при човека на Старата Луна. Така възникналите животни имаха души, които не можеха да живеят в едно отделно животно. Душата простираше своята същност и върху потомъка на родителската форма. Така че животните, произлизащи от една форма, имаха една обща душа. Само когато поради особени влияния от страна на предците, потомъкът се отличаваше твърде много от родителската двойка, се въплъщаваше една нова животинска душа. В този смисъл Науката за Духа твърди, че животните притежават видова (родова) или групова душа. Нещо подобно стана и при отделянето на Слънцето от Земята. От водния елемент произлязоха форми, които в своето развитие не бяха по-далеч, отколкото се намираше човек на Старата Луна. Те можеха да приемат само такива влияния от астралния свят, които действуваха отвън. Това можа да стане едва след отделянето на Слънцето от Земята.
към текста >>

В този смисъл Науката за Духа твърди, че животните притежават видова (родова) или групова душа.
Тяхното астрално тяло трябваше да действува върху физическото и етерното тяло по такъв начин, както това ставаше при човека на Старата Луна. Така възникналите животни имаха души, които не можеха да живеят в едно отделно животно. Душата простираше своята същност и върху потомъка на родителската форма. Така че животните, произлизащи от една форма, имаха една обща душа. Само когато поради особени влияния от страна на предците, потомъкът се отличаваше твърде много от родителската двойка, се въплъщаваше една нова животинска душа. В този смисъл Науката за Духа твърди, че животните притежават видова (родова) или групова душа. Нещо подобно стана и при отделянето на Слънцето от Земята. От водния елемент произлязоха форми, които в своето развитие не бяха по-далеч, отколкото се намираше човек на Старата Луна. Те можеха да приемат само такива влияния от астралния свят, които действуваха отвън. Това можа да стане едва след отделянето на Слънцето от Земята. Винаги когато на Земята настъпваше слънчевият период, астралната част на Слънцето стимулираше тези форми по такъв начин, че от етерния свят на Земята те започваха да си изграждат свое етерно тяло.
към текста >>

И едва след като Съзнаващата Душа е напреднала дотам, че по време на земния живот е в състояние да си изгради подходящо за тази цел тяло, едва тогава „Духовете на формата" изпращат на човека искрата от своя огън.
Винаги когато на Земята настъпваше слънчевият период, астралната част на Слънцето стимулираше тези форми по такъв начин, че от етерния свят на Земята те започваха да си изграждат свое етерно тяло. А когато Слънцето се отвръщаше от Земята, това етерно тяло отново се разтваряше в общата маса на Земята. И в резултат на взаимодействието между астралния свят на Слънцето и етерния свят на Земята, от водния елемент се по явиха онези физически форми, които са предшествениците на съвременните растения. На Земята човек се превръща в едно индивидуализирано душевно същество. Неговото астрално тяло, което „Духовете на Движението" бяха влели в него на Луната, се организира на Земята в Сетивна, Разсъдъчна и Съзнаваща Душа. И едва след като Съзнаващата Душа е напреднала дотам, че по време на земния живот е в състояние да си изгради подходящо за тази цел тяло, едва тогава „Духовете на формата" изпращат на човека искрата от своя огън. „Азът" пламва в човека. И така, винаги когато човекът напускаше своето физическо тяло, той навлизаше в духовния свят, където срещаше Съществата, които през Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие му бяха дали физическото, етерното и астралното тяло и които го издигнаха до степента на Земята. Но откакто в Земния живот пламна искрата на „Аза", настъпи промяна и в чисто духовния, безплътния живот. Преди този момент от своето развитие, човекът нямаше никаква самостоятелност спрямо духовния свят. Всред него той се усещаше не като отделно същество, а като подчинена частица от един величествен организъм, изграден от стоящи над него духовни Същества.
към текста >>

Но откакто в Земния живот пламна искрата на „Аза", настъпи промяна и в чисто духовния, безплътния живот.
На Земята човек се превръща в едно индивидуализирано душевно същество. Неговото астрално тяло, което „Духовете на Движението" бяха влели в него на Луната, се организира на Земята в Сетивна, Разсъдъчна и Съзнаваща Душа. И едва след като Съзнаващата Душа е напреднала дотам, че по време на земния живот е в състояние да си изгради подходящо за тази цел тяло, едва тогава „Духовете на формата" изпращат на човека искрата от своя огън. „Азът" пламва в човека. И така, винаги когато човекът напускаше своето физическо тяло, той навлизаше в духовния свят, където срещаше Съществата, които през Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие му бяха дали физическото, етерното и астралното тяло и които го издигнаха до степента на Земята. Но откакто в Земния живот пламна искрата на „Аза", настъпи промяна и в чисто духовния, безплътния живот. Преди този момент от своето развитие, човекът нямаше никаква самостоятелност спрямо духовния свят. Всред него той се усещаше не като отделно същество, а като подчинена частица от един величествен организъм, изграден от стоящи над него духовни Същества. Извоюваното на Земята „Азовото изживяване" се отрази също и в духовния свят. Сега вече човек не чувствува в известен смисъл като отделна единица в този свят. Но наред с това усеща, че е непрекъснато свързан с него.
към текста >>

Духовните Същества, които отделиха Луната от Земята и свързаха собствения си живот с Луната т.е.
Минералните, форми са онези, които останаха втвърдени, след като Луната се отдели от Земята. Към тези форми се усещаше привличана само онази част от душевния свят, която беше изостанала на Сатурновата степен, следователно тази, на която беше присъщо да образува физически форми. Всички събития, за които става дума тук и на следващите страници, се разиграват в течение на огромни периоди от време. Тук не можем да обсъждаме подробности, свързани с определянето на тези периоди. Описаните процеси дават представа за външната страна от Земното развитие; от духовна гледна точка нещата стоят по следния начин. Духовните Същества, които отделиха Луната от Земята и свързаха собствения си живот с Луната т.е. Земно-Лунните Същества разполагаха с определени сили, изпращани от тях в посока от Луната към Земята. Чрез тези сили те продължиха да формират основните линии на човешкото устройство. Техните действия бяха отправени към придобития от човека „Аз" и се проявяваха в неговите взаимоотношения с астралното, етерното и физическото тяло. Така в човека се породи възможността съзнателно да отразява в себе си преизпълненото с мъдрост устройство на света. Нека си припомним как по времето на Старата Луна, и по-точно чрез тогавашното отделяне на Слънцето, той постигна известна самостоятелност в своята организация, едно по-свободно съзнание в сравнение с това, което притежаваше по-рано, когато съзнанието зависеше пряко от Слънчевите Същества.
към текста >>

Без тях човекът би се превърнал в същество, чието съзнание би отразявало света в образите на своя познавателен живот, като една природна необходимост, а не чрез своята свободна инициатива.
Така в човека се породи възможността съзнателно да отразява в себе си преизпълненото с мъдрост устройство на света. Нека си припомним как по времето на Старата Луна, и по-точно чрез тогавашното отделяне на Слънцето, той постигна известна самостоятелност в своята организация, едно по-свободно съзнание в сравнение с това, което притежаваше по-рано, когато съзнанието зависеше пряко от Слънчевите Същества. Това свободно и самостоятелно съзнание се появи отново в посочения период от Земното развитие, като наследство от Старата Луна. Но тъкмо това съзнание можеше отново да бъде поставено в съзвучие с целия Космос и да бъде превърнато в негово отражение чрез влиянието на посочените Земно- Лунни Същества. И това би се получило, ако не бяха се намесили други сили. Без тях човекът би се превърнал в същество, чието съзнание би отразявало света в образите на своя познавателен живот, като една природна необходимост, а не чрез своята свободна инициатива. Това не се получи. През периода на Лунното отделяне, в развитието на човека се намесиха определени духовни Същества, които бяха запазили в себе си толкова много от своята Лунна природа, че не можеха да вземат участие при излизането на Слънцето от Земята. Те бяха изключени също и от въздействията на онези Същества, които насочваха своите сили към Земята от небесната формация Земя-Луна. Тези Същества, притежаващи старата Лунна природа, бяха приковани към Земята. В известен смисъл те имаха неправилно развитие.
към текста >>

В своя живот той можеше да потъне под висотата, на която беше поставен в хода на мировото развитие от Земно-Лунните Същества.
Действието, което изхождаше от изостаналите на Лунната степен духовни Същества, имаше за човека двойно последствие. Неговото съзнание престана да прилича на просто огледало, в което се оглежда целият Космос, защото в човешкото астрално тяло беше пробудена възможността, то лично да регулира и контролира образите на съзнанието. Човекът стана господар на своето познание. Но понеже изходната точка на това господство беше именно астралното тяло, стоящият над него „Аз" изпадна в постоянна зависимост от това астрално тяло. Така че занапред човекът щеше да бъде непрекъснато изложен под влиянието на един по-низш елемент от своята природа. В своя живот той можеше да потъне под висотата, на която беше поставен в хода на мировото развитие от Земно-Лунните Същества. Влиянието на споменатите правилно развити Лунни Същества продължи да играе решителна роля в неговото развитие и през следващите епохи. За разлика от другите Същества, които действуваха от земната Луна и, лишени от свободна воля, превръщаха съзнанието в огледало на света, можем да наречем тези Лунни Същества „Луциферически Духове". Те донесоха на човека възможността да разгръща собствена активност в своето съзнание, но наред с това и възможността да греши, възможността да върши зло. В резултат на тези събития човек встъпи в нови отношения спрямо Слънчевите Същества, различни от тези, които му бяха предопределили Земно-Лунните Духове. Последните искаха да изградят огледалото на неговото съзнание така, че Слънчевите Духове да доминират в целия душевен живот на човека.
към текста >>

Последните искаха да изградят огледалото на неговото съзнание така, че Слънчевите Духове да доминират в целия душевен живот на човека.
В своя живот той можеше да потъне под висотата, на която беше поставен в хода на мировото развитие от Земно-Лунните Същества. Влиянието на споменатите правилно развити Лунни Същества продължи да играе решителна роля в неговото развитие и през следващите епохи. За разлика от другите Същества, които действуваха от земната Луна и, лишени от свободна воля, превръщаха съзнанието в огледало на света, можем да наречем тези Лунни Същества „Луциферически Духове". Те донесоха на човека възможността да разгръща собствена активност в своето съзнание, но наред с това и възможността да греши, възможността да върши зло. В резултат на тези събития човек встъпи в нови отношения спрямо Слънчевите Същества, различни от тези, които му бяха предопределили Земно-Лунните Духове. Последните искаха да изградят огледалото на неговото съзнание така, че Слънчевите Духове да доминират в целия душевен живот на човека. Тези процеси се кръстосаха и в човешкото същество възникна противоположността между влиянието на Слънчевия Дух и влиянието на Духовете с неправилно лунно развитие. Чрез тази противоположност човекът изпадна в невъзможност да разпознава физическите действия на Слънцето като такива; за него те оставаха скрити зад земните впечатления на външния свят. Наситената с тези впечатления астрална част на човека беше привлечена към областта на „Аза". Този „Аз", който иначе би долавял само дарената му от „Духовете на Формата" огнена искра във всичко, което се отнасяше до външния огън, и би се подчинил пред повелите на тези Духове, сега вече действуваше върху външните топлинни явления чрез вложения в самия него елемент. Така се създаде силно привличане между него и земния огън.
към текста >>

Друга важна подробност на луциферическото влияние беше тази, че отсега нататък той не можеше да чувствува своя отделен земен живот като продължение на чисто духовното, безплътно съществувание.
И докато по-рано, като фино организирано същество, човек се носеше над твърдата земна почва като плуващ облак, сега той трябваше да слезе от „обкръжението на Земята" и да проникне в онези нейни части, които междувременно бяха повече или по-малко втвърдени. Фактът, че можаха да настъпят такива физически действия в резултат на описаните духовни влияния, се обяснява с особеното естество на тези духовни влияния, за което вече стана дума. Те не могат да се сравняват нито с природните явления, нито с душевните взаимодействия, разиграващи се между един и друг човек. В последния случай въздействията не проникват толкова дълбоко в тялото, както правят това разглежданите тук духовни сили. Понеже човекът се намираше под влиянието на външния свят според собствени и често пъти погрешни представи, понеже живееше в страсти и необуздани желания, които той не допускаше да бъдат регулирани от по-висши духовни влияния, у него се появи възможността да боледува. Друга важна подробност на луциферическото влияние беше тази, че отсега нататък той не можеше да чувствува своя отделен земен живот като продължение на чисто духовното, безплътно съществувание. Сега той започна да приема от Земята такива впечатления, които можеха да бъдат изживени чрез вложения в него астрален елемент и които се свързваха с разрушителни за физическото тяло сили. Всичко това човек усещаше като угасване на своя земен живот. Така се появи и „смъртта", като процес, предизвикан от самата човешка природа. С това загатваме и една важна тайна на човешката природа, а именно връзката между човешкото астрално тяло от една страна, и болестите и смъртта от друга. Сега човешкото етерно тяло влиза в нови отношения.
към текста >>

Всичко това човек усещаше като угасване на своя земен живот.
Те не могат да се сравняват нито с природните явления, нито с душевните взаимодействия, разиграващи се между един и друг човек. В последния случай въздействията не проникват толкова дълбоко в тялото, както правят това разглежданите тук духовни сили. Понеже човекът се намираше под влиянието на външния свят според собствени и често пъти погрешни представи, понеже живееше в страсти и необуздани желания, които той не допускаше да бъдат регулирани от по-висши духовни влияния, у него се появи възможността да боледува. Друга важна подробност на луциферическото влияние беше тази, че отсега нататък той не можеше да чувствува своя отделен земен живот като продължение на чисто духовното, безплътно съществувание. Сега той започна да приема от Земята такива впечатления, които можеха да бъдат изживени чрез вложения в него астрален елемент и които се свързваха с разрушителни за физическото тяло сили. Всичко това човек усещаше като угасване на своя земен живот. Така се появи и „смъртта", като процес, предизвикан от самата човешка природа. С това загатваме и една важна тайна на човешката природа, а именно връзката между човешкото астрално тяло от една страна, и болестите и смъртта от друга. Сега човешкото етерно тяло влиза в нови отношения. До този момент то беше така поставено между физическото и астралното тяло, че в известен смисъл бе предпазено от последиците, произлизащи от луциферическото влияние. Една част от етерното тяло остана извън физическото тяло, така че над нея властта се упражняваше не от човешкия Аз, а само от висшите Същества.
към текста >>

По същата причина, същинският индивидуален Аз беше освободен от земния Аз и по време на земния живот се чувствуваше индивидуален Аз само отчасти, сякаш неговият земен Аз беше едно продължение на земния Аз на неговите предшественици в хода на поколенията.
По този на чин постепенно би се откъснал напълно от Слънчевите Същества. Неговият Аз би се превърнал в един чисто земен Аз. Би се получило така, че след смъртта на физическото тяло (респективно още при неговото разпадане), този земен Аз би се нанесъл в друго физическо тяло, в тялото на един потомък, без да осъществи връзка с висшите духовни Същества, понеже не би минал през безплътното състояние. Така човек би достигнал единствено до съзнанието за своя „земен аз". Всичко това беше отклонено поради онзи процес в етерното тяло, който бе предизвикан от Земно-Лунните Същества. По същата причина, същинският индивидуален Аз беше освободен от земния Аз и по време на земния живот се чувствуваше индивидуален Аз само отчасти, сякаш неговият земен Аз беше едно продължение на земния Аз на неговите предшественици в хода на поколенията. В земния живот душата чувствуваше един вид „групов Аз", простиращ се до далечните прадеди, а самият човек се чувствуваше като член от групата. Само в безплътното състояние индивидуалният Аз можеше да се чувствува като самостоятелно същество. Обаче това уединяване беше нарушавано от обстоятелството, че Азът запазваше спомените от земното съзнание (земния Аз). Това помрачаваше погледа за духовния свят, който през периода между смъртта и раждането започна да се скрива под плътна завеса. Физическият израз на всички промени, които ставаха в духовния свят, докато развитието на човека напредваше по описания начин, беше съсредоточен в постепенното регулиране на взаимните отношения между Слънцето, Луната и Земята (а в по-широк смисъл и на другите небесни тела).
към текста >>

В земния живот душата чувствуваше един вид „групов Аз", простиращ се до далечните прадеди, а самият човек се чувствуваше като член от групата.
Неговият Аз би се превърнал в един чисто земен Аз. Би се получило така, че след смъртта на физическото тяло (респективно още при неговото разпадане), този земен Аз би се нанесъл в друго физическо тяло, в тялото на един потомък, без да осъществи връзка с висшите духовни Същества, понеже не би минал през безплътното състояние. Така човек би достигнал единствено до съзнанието за своя „земен аз". Всичко това беше отклонено поради онзи процес в етерното тяло, който бе предизвикан от Земно-Лунните Същества. По същата причина, същинският индивидуален Аз беше освободен от земния Аз и по време на земния живот се чувствуваше индивидуален Аз само отчасти, сякаш неговият земен Аз беше едно продължение на земния Аз на неговите предшественици в хода на поколенията. В земния живот душата чувствуваше един вид „групов Аз", простиращ се до далечните прадеди, а самият човек се чувствуваше като член от групата. Само в безплътното състояние индивидуалният Аз можеше да се чувствува като самостоятелно същество. Обаче това уединяване беше нарушавано от обстоятелството, че Азът запазваше спомените от земното съзнание (земния Аз). Това помрачаваше погледа за духовния свят, който през периода между смъртта и раждането започна да се скрива под плътна завеса. Физическият израз на всички промени, които ставаха в духовния свят, докато развитието на човека напредваше по описания начин, беше съсредоточен в постепенното регулиране на взаимните отношения между Слънцето, Луната и Земята (а в по-широк смисъл и на другите небесни тела). Като едно от последствията на тези нови отношения ще посочим ритмичната смяна между деня и нощта.
към текста >>

През това време те изцяло попадаха в областта, обитавана от „Синовете на Живота" (Ангели), „Огнените Духове" (Архангели), „Духовете на Личността" и „Духовете на Формата".
Движението на Земята, чрез което възникват денят и нощта, беше предизвикано от взаимодействията на различни Духове, стоящи над човека. Движението на Луната става дума за времето след отделянето на Луната от Земята също бе замислено с целта, че при нейното въртене около Земята „Духовете на Формата" ще могат да действуват правилно и ритмично върху физическото тяло на човека. През деня Азът и астралното тяло на човека действуваха във физическото и етерното тяло. През нощта това действие спираше. Тогава Азът и астралното тяло излизаха вън от физическото и етерното тяло. През това време те изцяло попадаха в областта, обитавана от „Синовете на Живота" (Ангели), „Огнените Духове" (Архангели), „Духовете на Личността" и „Духовете на Формата". По същото време физическото и етерното тяло попадаха всред силовото поле на „Духовете на Формата", „Духовете на Движението", „Духовете на Мъдростта" и „Престолите" („Духовете на Волята"). По този начин вредните въздействия, които се натрупваха в човека през деня поради грешките на астралното тяло, бяха отстранявани. След като човеците умножаваха своя брой по Земята, в потомците липсваха вече причини, за да не се въплъщават в тях човешки души. Така, както сега действуваха силите на земната Луна, те упражняваха такова влияние, под което човешките тела се изграждаха напълно годни за въплъщаването на човешките души. Сега душите, които преди бяха изнесени на Марс, Юпитер и т. н.
към текста >>

Онези души, които слизаха от небесното пространство и се вмъкваха в човешките тела, не бяха в същото положение, както тези, които имаха зад себе си един или повече земни живота.
Впоследствие всред човешките потомци се появиха и такива индивиди, които поемаха в се бе си души, слизащи за пръв път на Земята, както и други души, минали вече през многократни прераждания на Земята. В хода на Земното развитие, броят на младите души, слизащи за пръв път на Земята, ставаше все по-малък, а броят на превъплътените души непрекъснато растеше. За дълги периоди от време човешкият род се състоеше от тези два човешки вида. А на Земята човек продължаваше да се усеща свързан със своите предци чрез общия групов Аз. Докато индивидуалният Аз беше изживяван предимно в безплътното състояние между смъртта и едно ново раждане. Онези души, които слизаха от небесното пространство и се вмъкваха в човешките тела, не бяха в същото положение, както тези, които имаха зад себе си един или повече земни живота. Като души, първите сваляха в земния живот само онези условия, на които те бяха подчинени в духовния свят, както и своите опитности, натрупани в сферите извън Земята. Другите прибавяха към споменатите условия и тези от своите предишни съществувания на Земята. Съдбата на първите души се определяше само от факти, лежащи извън новите земни отношения. Съдбата на превъплътените души, на душите минали през различен брой прераждания, се определяше също и от онова, което те бяха извършили в предишните си земни съществувания. Заедно с прераждането идва и индивидуалната човешка Карма.
към текста >>

Като души, първите сваляха в земния живот само онези условия, на които те бяха подчинени в духовния свят, както и своите опитности, натрупани в сферите извън Земята.
В хода на Земното развитие, броят на младите души, слизащи за пръв път на Земята, ставаше все по-малък, а броят на превъплътените души непрекъснато растеше. За дълги периоди от време човешкият род се състоеше от тези два човешки вида. А на Земята човек продължаваше да се усеща свързан със своите предци чрез общия групов Аз. Докато индивидуалният Аз беше изживяван предимно в безплътното състояние между смъртта и едно ново раждане. Онези души, които слизаха от небесното пространство и се вмъкваха в човешките тела, не бяха в същото положение, както тези, които имаха зад себе си един или повече земни живота. Като души, първите сваляха в земния живот само онези условия, на които те бяха подчинени в духовния свят, както и своите опитности, натрупани в сферите извън Земята. Другите прибавяха към споменатите условия и тези от своите предишни съществувания на Земята. Съдбата на първите души се определяше само от факти, лежащи извън новите земни отношения. Съдбата на превъплътените души, на душите минали през различен брой прераждания, се определяше също и от онова, което те бяха извършили в предишните си земни съществувания. Заедно с прераждането идва и индивидуалната човешка Карма. Поради обстоятелството, че човешкото етерно тяло беше предпазено от влиянията на астралното тяло, размножителните процеси не попаднаха в обсега на човешкото съзнание, а останаха под властта на духовния свят.
към текста >>

Последствията от частичното отделяне на етерното тяло от физическото се проявиха и по време на земния живот.
Съдбата на превъплътените души, на душите минали през различен брой прераждания, се определяше също и от онова, което те бяха извършили в предишните си земни съществувания. Заедно с прераждането идва и индивидуалната човешка Карма. Поради обстоятелството, че човешкото етерно тяло беше предпазено от влиянията на астралното тяло, размножителните процеси не попаднаха в обсега на човешкото съзнание, а останаха под властта на духовния свят. Когато една душа трябваше да се спусне на Земята, тогава в земния човек се пробуждаха размножителните импулси. До известна степен целият процес беше скрит от земното съзнание и забулен в тайнствен мрак. Последствията от частичното отделяне на етерното тяло от физическото се проявиха и по време на земния живот. Поради духовните влияния способностите на етерното тяло особено нараснаха. В душевния живот това пролича най-вече в усилването на паметта. За този период от време самостоятелното логично мислене правеше своите първи крачки. За сметка на това паметовите възможности бяха почти безгранични. Оказа се, че човекът имаше едно непосредствено и чувствено съзнание за реалните сили на всяко живо същество.
към текста >>

В душевния живот това пролича най-вече в усилването на паметта.
Поради обстоятелството, че човешкото етерно тяло беше предпазено от влиянията на астралното тяло, размножителните процеси не попаднаха в обсега на човешкото съзнание, а останаха под властта на духовния свят. Когато една душа трябваше да се спусне на Земята, тогава в земния човек се пробуждаха размножителните импулси. До известна степен целият процес беше скрит от земното съзнание и забулен в тайнствен мрак. Последствията от частичното отделяне на етерното тяло от физическото се проявиха и по време на земния живот. Поради духовните влияния способностите на етерното тяло особено нараснаха. В душевния живот това пролича най-вече в усилването на паметта. За този период от време самостоятелното логично мислене правеше своите първи крачки. За сметка на това паметовите възможности бяха почти безгранични. Оказа се, че човекът имаше едно непосредствено и чувствено съзнание за реалните сили на всяко живо същество. Той можеше да си служи със силите на живота и тези на размножението, вложени в животинската и особено в растителната природа. Човек можеше да извлича от растенията силата на техния растеж и да я използува, както днес извлича сили от не живата природа, например енергията на въглищата, и я прилага в света на машините.
към текста >>

Той можеше да си служи със силите на живота и тези на размножението, вложени в животинската и особено в растителната природа.
Поради духовните влияния способностите на етерното тяло особено нараснаха. В душевния живот това пролича най-вече в усилването на паметта. За този период от време самостоятелното логично мислене правеше своите първи крачки. За сметка на това паметовите възможности бяха почти безгранични. Оказа се, че човекът имаше едно непосредствено и чувствено съзнание за реалните сили на всяко живо същество. Той можеше да си служи със силите на живота и тези на размножението, вложени в животинската и особено в растителната природа. Човек можеше да извлича от растенията силата на техния растеж и да я използува, както днес извлича сили от не живата природа, например енергията на въглищата, и я прилага в света на машините. (Подробности по този въпрос съдържа моята брошура „Нашите атлантски предшественици".) Поради луциферическите влияния се промени и вътрешният душевен живот на човека. В резултат на тези влияния възникнаха много нови чувства и усещания. Ще споменем само някои от тях.
към текста >>

Поради луциферическите влияния се промени и вътрешният душевен живот на човека.
За сметка на това паметовите възможности бяха почти безгранични. Оказа се, че човекът имаше едно непосредствено и чувствено съзнание за реалните сили на всяко живо същество. Той можеше да си служи със силите на живота и тези на размножението, вложени в животинската и особено в растителната природа. Човек можеше да извлича от растенията силата на техния растеж и да я използува, както днес извлича сили от не живата природа, например енергията на въглищата, и я прилага в света на машините. (Подробности по този въпрос съдържа моята брошура „Нашите атлантски предшественици".) Поради луциферическите влияния се промени и вътрешният душевен живот на човека. В резултат на тези влияния възникнаха много нови чувства и усещания. Ще споменем само някои от тях. До този момент в своите действия човешката душа се ръководеше от намеренията на висшите духовни Същества. Планът за всичко, което трябваше да се направи, беше предварително определен. И доколкото развитието на човешкото съзнание позволяваше, то можеше да предвиди как трябва да протекат събитията според предначертания план.
към текста >>

Заедно с него поеха към Слънцето и онези възвишени Същества, които чрез своето космическо развитие бяха узрели за това.
Потомците на по-напредналите се смесиха с тези на по-малко напредналите. Чрез това луциферическата сила нахлу и в тези последните. Обаче етерното тяло на завръщащите се от планетите души не можеше да бъде защитено в същата степен, както това, което имаха пребиваващите на Земята потомци. Тези потомци бяха под покровителството на едно висше Същество, което пое водачеството в Космоса, когато Слънцето се отдели от Земята. В областта, която разглеждаме тук, това Същество се издигна като господар в царството на Слънцето. Заедно с него поеха към Слънцето и онези възвишени Същества, които чрез своето космическо развитие бяха узрели за това. Обаче имаше и такива Същества, които при отделянето на Слънцето не се намираха на тази висота. Те трябваше да си търсят други обиталища. Тъкмо чрез тях от първичната мирова субстанция, в която първоначално се намираше физическият организъм на Земята, се отделиха Юпитер и останалите планети. Юпитер стана обиталище на такива Същества, които не бяха стигнали до висотата на слънчевата степен. Най-напредналото от тези Същества стана водач на Юпитер.
към текста >>

Тези души се намираха по средата между царството на човешките, и това на животинските души.
Юпитер стана обиталище на такива Същества, които не бяха стигнали до висотата на слънчевата степен. Най-напредналото от тези Същества стана водач на Юпитер. Както водачът на Слънчевата епоха стана „по-висшият Аз", който действуваше в етерното тяло на останалите на Земята човешки потомци, така и този Юпитеров водач стана онзи „по-висш Аз", който пронизваше като едно общо съзнание човеците, произхождащи от смесването между останалите на Земята човешки потомци и човеците, които се появиха по гореописания начин на Земята едва в периода на въздушния елемент, за да преминат после на Юпитер. Науката за Духа нарича тези човеци „юпитерови". Дори и през онези епохи, те можеха да приемат в себе си човешки души, но такива, които в началото на Земното развитие не бяха достатъчно узрели, за да понесат съприкосновението с огъня. Тези души се намираха по средата между царството на човешките, и това на животинските души. Но имаше и Същества, които под ръководството на най-издигнатия между тях се отделиха от всеобщата мирова субстанция и си избраха за обиталище планетата Марс. Под тяхно влияние се обособи трета категория „марсови" човеци; те също възникнаха чрез един вид смесване. (Тези познания хвърлят известна светлина върху истинските причини за възникването на планетите в нашата Слънчева система. Защото всички те са възникнали в резултат на еволюционни процеси, засягащи обитаващите ги Същества. Разбира се, тук не можем да засегнем всички подробности на космогонията.) Онези човеци, които в своето етерно тяло възприемаха присъствието на самото Слънчево Същество, ще наречем „слънчеви човеци".
към текста >>

Благодарение на онази част от своето етерно тяло, която не беше свързана с физическото тяло, човекът можеше да възприема „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Огъня" (Архангели).
В библейското предание времето преди проявленията на Луциферическите Същества е означено като „Рай", а слизането върху Земята и вплитането на, човека в сетивния свят като „изгонване от Рая".) Развитието върху Атлантида фактически беше времето, когато човеците се разделиха на сатурнови, слънчеви, юпитерови и марсови. Преди бяха налице само предпоставките за това разделяне. Разграничаването на будното и сънно състояние у човека имаше особени последствия за атлантското човечество. Нощно време астралното тяло и Азът на човека се намираха в сферата на по-високо издигнатите Същества, стигайки нагоре до „Духовете на Личността". Благодарение на онази част от своето етерно тяло, която не беше свързана с физическото тяло, човекът можеше да възприема „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Огъня" (Архангели). Защото по време на съня той можеше да остане свързан тъкмо с тази част на етерното тяло. Впрочем „Духовете на Личността" не бяха ясно доловими точно поради луциферическото влияние, В това състояние обаче, заедно с Ангелите и Архангелите, за човека станаха видими и онези Същества, които поради своята изостаналост на Слънцето и Луната, не можеха да участвуват в развитието на Земята. Ето защо те трябваше да останат в душевно- духовния свят. Но чрез луциферическата същност, човекът ги привлече в областта на своята отделена от физическото тяло душа. По този начин той влезе в допир с такива сили, които действуваха върху него във висша степен изкушаващо.
към текста >>

И докато преди Атлантската епоха човек представляваше един верен образ на своята душевна същност, тъкмо процесите на атлантското развитие носеха в себе си причините, довели до следатлантския човек, който в твърдата си физическа конфигурация беше относително слабо зависим от своите душевни качества, (формите при животинското царство се втвърдиха много по-рано отколкото при човека.) Изобщо законите, които днес обясняват формообразуването в природните царства, са неприложими спрямо по-далечното минало.
Душевното усъвършенстване свиваше телесните органи; обема на тялото оставаше малък. Душевната изостаналост и вплитането в сетивния свят водеха до великански размери. Когато човекът се намираше в период на растеж, тялото се оформяше според душевното му съдържание по начин, който би изглеждал приказен и фантастичен за съвременните представи. Покварата в човешките страсти и инстинкти водеше до разрастване на тялото, което стигаше до колосални размери. Съвременната конфигурация на човешкото физическо тяло е получена чрез свиването, сгъстяването и втвърдяването на атлантския човек. И докато преди Атлантската епоха човек представляваше един верен образ на своята душевна същност, тъкмо процесите на атлантското развитие носеха в себе си причините, довели до следатлантския човек, който в твърдата си физическа конфигурация беше относително слабо зависим от своите душевни качества, (формите при животинското царство се втвърдиха много по-рано отколкото при човека.) Изобщо законите, които днес обясняват формообразуването в природните царства, са неприложими спрямо по-далечното минало. Към средата на Атлантската епоха всред човечеството постепенно се очерта едно голямо нещастие. Тайните на Посветените би трябвало грижливо да се пазят от хора, които не са пречистили чрез съответна подготовка своето астрално тяло от изкушения и грешки. Запознавайки се обаче със скритото познание и със законите, чрез които висшите Същества направляват природните сили, подобни хора ги поставиха в служба на своите изопачени желания и страсти. Опасността нарасна, защото, както вече посочихме, хората попаднаха в областта на низши духов ни Същества, които не можеха да следват нормалното развитие на Земята и му противодействуваха. Те постоянно влияеха на човека и му внушаваха интереси, противни на благото на човечеството.
към текста >>

Хората притежаваха още и способността да си служат с растежните и размножителни сили както на животинската, така и на човешка та природа.
Към средата на Атлантската епоха всред човечеството постепенно се очерта едно голямо нещастие. Тайните на Посветените би трябвало грижливо да се пазят от хора, които не са пречистили чрез съответна подготовка своето астрално тяло от изкушения и грешки. Запознавайки се обаче със скритото познание и със законите, чрез които висшите Същества направляват природните сили, подобни хора ги поставиха в служба на своите изопачени желания и страсти. Опасността нарасна, защото, както вече посочихме, хората попаднаха в областта на низши духов ни Същества, които не можеха да следват нормалното развитие на Земята и му противодействуваха. Те постоянно влияеха на човека и му внушаваха интереси, противни на благото на човечеството. Хората притежаваха още и способността да си служат с растежните и размножителни сили както на животинската, така и на човешка та природа. В изкушенията на низшите духовни Същества попадаха не само обикновени хора, но и част от Посветените. Те употребяваха споменатите свръхсетивни сили по неправилен начин и смущаваха развитието на човечеството. За тази цел те търсеха сподвижници всред непосветените, от които също изискваха едно недопустимо прилагане на свръхсетивните тайни в природния свят. Човечеството изпадна в невиждана поквара. Злото настъпваше по всички посоки.
към текста >>

По този начин предишните неограничени паметови възможности престанаха да съществуват; започна човешкият мисловен живот.
Духовният свят все повече се затваряше за тях. Ето защо им липсваше и разбиране за духовни те процеси, разиграващи се през миналите епохи, когато човек се намираше не в своето физическо, а само в своето етерно тяло. Хората в непосредствена близост до водача на Христовия оракул бяха най-напреднали относно съединението между физическото тяло и отделената от него част на етерното тяло. Това съединение настъпи вследствие на промените в Атлантида и цялата Земя. То засегна всички хора, физическото и етерното тяло на човека се покриха едно с друго. По този начин предишните неограничени паметови възможности престанаха да съществуват; започна човешкият мисловен живот. Онази част от етерното тяло, която беше съединена с физическото тяло, преобрази физическия мозък и го превърна в инструмент на мисленето. Практически едва сега човек усети своя „Аз" във физическото тяло. Едва сега се пробуди себесъзнанието. На първо време това се случи само с ограничен брой хора и предимно с последователи на водача на Христовия оракул. Останалите човешки маси, разпръснати из Европа, Азия и Африка запазиха в различна степен остатъци от старите състояния на съзнанието.
към текста >>

И той получи своя предводител от същия източник, от който беше възникнал и духовният живот на индийците, а именно от пазителя на тайните на Слънчевия оракул.
Обаче то приемаше всевъзможни форми, като се започне от благородните изкуства, имащи за цел само доброто на хората и се стигне до най-осъдителни практики. Луциферическият принцип беше застъпен в тези хора по твърде особен начин. Те бяха свързани с всичко, което отклонява човек от намеренията на висшите Същества, които сами биха ръководили човечестното, ако не беше се намесил Луцифер. Също и онези представители на този народ, които все още притежаваха остатъци от старото сумрачно ясновидство, проявяващо се в гореописаното междинно състояние между будността и съня, се чувствуваха силно привлечени към низшите Същества от духовния свят. Този народ имаше нужда от духовен тласък, който да го отклони от споменатите тенденции. И той получи своя предводител от същия източник, от който беше възникнал и духовният живот на индийците, а именно от пазителя на тайните на Слънчевия оракул. Водачът на древно-персийската духовна култура, който бе даден на този народ от пазителя на Слънчевия оракул, е познат в историята като Заратустра или Зороастър. Трябва само да изтъкнем, че личността, за която става дума, принадлежи към много по-древни епохи, отколкото тези, които историята сочи за носителя на това име. Тук става дума не за официална историческа версия, а за истинско духовно-научно изследване. Ако човек иска да вникне в тези неща, той трябва да намери достъп до Духовната Наука и да разбере: носителят на името Заратустра е само последовател на първия велик Заратустра; последователят приема неговото име и действува в смисъла на неговото учение. Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в следното: той трябваше да посочи, че физическият сетивен свят не е бездуховен, че не е нещо, което се изпречва пред обзетия от луциферически влияния човек.
към текста >>

В хода на земния живот, между раждането и смъртта, този народ имаше така изграден усет за физическия сетивен свят, че непосредственият му поглед в скритите зад видимия свят свръхсетивни отношения беше значително ограничен.
От Атлантида в Египет бяха пренесени светилища, които произлизаха предимно от оракула на Меркурий, но имаше и други, например оракули на Венера. Благодарение на тези светилища, в египетския народ можаха да се положат семената на една нова култура. Тези семена бяха донесени от един велик предводител, който премина своето обучение в персийските Мистерии на Заратустра. (Той беше един от преродените ученици на великия Заратустра.) Позовавайки се на едно историческо име, ще го наречем „Хермес". С приемането на Заратустровите тайни, той можа да намери правилния път, по който да води египетския народ. В хода на земния живот, между раждането и смъртта, този народ имаше така изграден усет за физическия сетивен свят, че непосредственият му поглед в скритите зад видимия свят свръхсетивни отношения беше значително ограничен. Затова пък във физическия свят той виждаше законите на духовния. За този народ духовният свят беше нещо, което той би могъл да усвои в рамките на земния живот. Обаче Посветените можеха да му покажат, как след смъртта, освободен от тялото, човек живее в света на Духовете, които тук на Земята му се явяват чрез своите метаморфози в областта на физическия свят. Хермес учеше: Когато на Земята човек употребява своите сили, за да действува съобразно целите на духовните Същества, след смъртта той се оказва способен да се съедини с тях. Особено тези, които между раждането и смъртта са работили най-усърдно в тази насока, след смъртта ще се съединят с висшето Слънчево Същество, с Озирис.
към текста >>

За този народ духовният свят беше нещо, което той би могъл да усвои в рамките на земния живот.
Тези семена бяха донесени от един велик предводител, който премина своето обучение в персийските Мистерии на Заратустра. (Той беше един от преродените ученици на великия Заратустра.) Позовавайки се на едно историческо име, ще го наречем „Хермес". С приемането на Заратустровите тайни, той можа да намери правилния път, по който да води египетския народ. В хода на земния живот, между раждането и смъртта, този народ имаше така изграден усет за физическия сетивен свят, че непосредственият му поглед в скритите зад видимия свят свръхсетивни отношения беше значително ограничен. Затова пък във физическия свят той виждаше законите на духовния. За този народ духовният свят беше нещо, което той би могъл да усвои в рамките на земния живот. Обаче Посветените можеха да му покажат, как след смъртта, освободен от тялото, човек живее в света на Духовете, които тук на Земята му се явяват чрез своите метаморфози в областта на физическия свят. Хермес учеше: Когато на Земята човек употребява своите сили, за да действува съобразно целите на духовните Същества, след смъртта той се оказва способен да се съедини с тях. Особено тези, които между раждането и смъртта са работили най-усърдно в тази насока, след смъртта ще се съединят с висшето Слънчево Същество, с Озирис. За разлика от египтяните, душевната нагласа на халдео-вавилонците беше обърната предимно към физическия сетивен свят. Те изследваха законите на този свят и от сетивните феномени погледът се отравяше към духовните първообрази.
към текста >>

Влиянията от духовния живот, както и тайните на азиатските и африканските светилища се вливаха в тези народи и техните водачи.
От неговите форми се носи нещо, което иначе може да възприеме само ясновидецът. Един храм на Зевс или Юпитер е така устроен, че за сетивния поглед представлява едно достойно одеяние на това, което Посветеният в тайните на Зевс вижда с духовните си очи. И така е с всяко от гръцките изкуства. По тайнствени пътища мъдростта на Посветените се вливаше в поети, художници, мислители. В светогледите на древните гръцки философи също откриваме тайните на Посветените, но под формата на понятия и идеи. Влиянията от духовния живот, както и тайните на азиатските и африканските светилища се вливаха в тези народи и техните водачи. Великите индийски Учители, учениците на Заратустра, последователите на Хермес, всички те бяха възпитали свои ученици. Едни или други от тях основаха светилища, където древните учения отново оживяха в една нова форма. Това са Мистериите на древността. Там се подготвиха ученици, които можеха да бъдат привеждани в онези състояния на съзнанието, позволяващи съзерцателния достъп в духовния свят. (По-големи подробности за тези Мистерии на древността могат да се намерят в моята книга „Християнството като мистичен факт".) От тези центрове на посвещението, мъдростта поемаше към хората, които се грижеха за духовните тайни в Мала Азия, Гърция и Италия.
към текста >>

През следатлантската епоха човешкият живот между раждането и смъртта имаше своето отражение и върху без плътното състояние след смъртта.
Там се подготвиха ученици, които можеха да бъдат привеждани в онези състояния на съзнанието, позволяващи съзерцателния достъп в духовния свят. (По-големи подробности за тези Мистерии на древността могат да се намерят в моята книга „Християнството като мистичен факт".) От тези центрове на посвещението, мъдростта поемаше към хората, които се грижеха за духовните тайни в Мала Азия, Гърция и Италия. (В Гърция възникнаха орфическите и елевзински Мистерии. В окултната школа на Питагор действуваха великите учения на мъдростта и нейните методи от древността. По време на големите си пътешествия Питагор беше посветен в тайните на най-различни Мистерии.) През следатлантската епоха човешкият живот между раждането и смъртта имаше своето отражение и върху без плътното състояние след смъртта. Колкото повече човек насочваше своите интереси към физическия сетивен свят, толкова по-голяма възможност имаше Ариман да проникне в душата му по време на земния живот и да за пази своята власт и след смъртта. При народите от древна Индия тази опасност беше нищожна. Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия. Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи.
към текста >>

Колкото повече човек насочваше своите интереси към физическия сетивен свят, толкова по-голяма възможност имаше Ариман да проникне в душата му по време на земния живот и да за пази своята власт и след смъртта.
(По-големи подробности за тези Мистерии на древността могат да се намерят в моята книга „Християнството като мистичен факт".) От тези центрове на посвещението, мъдростта поемаше към хората, които се грижеха за духовните тайни в Мала Азия, Гърция и Италия. (В Гърция възникнаха орфическите и елевзински Мистерии. В окултната школа на Питагор действуваха великите учения на мъдростта и нейните методи от древността. По време на големите си пътешествия Питагор беше посветен в тайните на най-различни Мистерии.) През следатлантската епоха човешкият живот между раждането и смъртта имаше своето отражение и върху без плътното състояние след смъртта. Колкото повече човек насочваше своите интереси към физическия сетивен свят, толкова по-голяма възможност имаше Ариман да проникне в душата му по време на земния живот и да за пази своята власт и след смъртта. При народите от древна Индия тази опасност беше нищожна. Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия. Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят.
към текста >>

Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия.
В окултната школа на Питагор действуваха великите учения на мъдростта и нейните методи от древността. По време на големите си пътешествия Питагор беше посветен в тайните на най-различни Мистерии.) През следатлантската епоха човешкият живот между раждането и смъртта имаше своето отражение и върху без плътното състояние след смъртта. Колкото повече човек насочваше своите интереси към физическия сетивен свят, толкова по-голяма възможност имаше Ариман да проникне в душата му по време на земния живот и да за пази своята власт и след смъртта. При народите от древна Индия тази опасност беше нищожна. Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия. Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят. И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог. Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот.
към текста >>

Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот.
Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия. Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят. И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог. Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот. По време на земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото битие за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния свят. В духовния свят властта на Ариман води човека към пълна изолация, към това, да ограничава всичките си интереси единствено в себе си. Хора, които при смъртта са били под властта на Ариман, се прераждат като егоисти. Днес с помощта на Духовната Наука можем да опишем живота между смъртта и едно ново раждане, но без да забравяме, че влиянието на Ариман до известна степен е вече преодоляно. Така го описва авторът на тази книга и в други свои съчинения, както и в първите глави на това издание.
към текста >>

По време на земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото битие за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния свят.
Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят. И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог. Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот. По време на земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото битие за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния свят. В духовния свят властта на Ариман води човека към пълна изолация, към това, да ограничава всичките си интереси единствено в себе си. Хора, които при смъртта са били под властта на Ариман, се прераждат като егоисти. Днес с помощта на Духовната Наука можем да опишем живота между смъртта и едно ново раждане, но без да забравяме, че влиянието на Ариман до известна степен е вече преодоляно. Така го описва авторът на тази книга и в други свои съчинения, както и в първите глави на това издание. Така и трябва да бъде описан той, ако искаме да онагледим какво може да изживее човек в тази форма на съществуванието, когато той сам е постигнал пречистен духовен поглед спрямо действителните отношения в света.
към текста >>

Днес с помощта на Духовната Наука можем да опишем живота между смъртта и едно ново раждане, но без да забравяме, че влиянието на Ариман до известна степен е вече преодоляно.
И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог. Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот. По време на земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото битие за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния свят. В духовния свят властта на Ариман води човека към пълна изолация, към това, да ограничава всичките си интереси единствено в себе си. Хора, които при смъртта са били под властта на Ариман, се прераждат като егоисти. Днес с помощта на Духовната Наука можем да опишем живота между смъртта и едно ново раждане, но без да забравяме, че влиянието на Ариман до известна степен е вече преодоляно. Така го описва авторът на тази книга и в други свои съчинения, както и в първите глави на това издание. Така и трябва да бъде описан той, ако искаме да онагледим какво може да изживее човек в тази форма на съществуванието, когато той сам е постигнал пречистен духовен поглед спрямо действителните отношения в света. А доколко той изживява това, зависи от победата му над Ариман. Човек все повече се приближава до това, което той може да представлява в духовния свят. Разбира се, налице са и многобройни влияния, които ще го спъват в този устрем; всяко сериозно обсъждане на човешкото развитие следва да ги има предвид.
към текста >>

При египетския народ Хермес имаше грижата за това, по време на земния си живот, хората да се подготвят за общуването с Бога на Светлината.
Така го описва авторът на тази книга и в други свои съчинения, както и в първите глави на това издание. Така и трябва да бъде описан той, ако искаме да онагледим какво може да изживее човек в тази форма на съществуванието, когато той сам е постигнал пречистен духовен поглед спрямо действителните отношения в света. А доколко той изживява това, зависи от победата му над Ариман. Човек все повече се приближава до това, което той може да представлява в духовния свят. Разбира се, налице са и многобройни влияния, които ще го спъват в този устрем; всяко сериозно обсъждане на човешкото развитие следва да ги има предвид. При египетския народ Хермес имаше грижата за това, по време на земния си живот, хората да се подготвят за общуването с Бога на Светлината. Но понеже през тази епоха интересите на хората между раждането и смъртта, бяха така устроени, че булото на сетивния свят ги откъсваше от висшите светове, то и духовният поглед оставаше помрачен дори след смъртта. Възприятията за светлинния свят оставаха смътни. Затъмнението на духовния свят след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния свят именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура. В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си битие до пълен разцвет. С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо битие след смъртта.
към текста >>

В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си битие до пълен разцвет.
Разбира се, налице са и многобройни влияния, които ще го спъват в този устрем; всяко сериозно обсъждане на човешкото развитие следва да ги има предвид. При египетския народ Хермес имаше грижата за това, по време на земния си живот, хората да се подготвят за общуването с Бога на Светлината. Но понеже през тази епоха интересите на хората между раждането и смъртта, бяха така устроени, че булото на сетивния свят ги откъсваше от висшите светове, то и духовният поглед оставаше помрачен дори след смъртта. Възприятията за светлинния свят оставаха смътни. Затъмнението на духовния свят след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния свят именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура. В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си битие до пълен разцвет. С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо битие след смъртта. Ето защо и гърците действително усещаха живота след смъртта като нещо подобно на сянка. И когато отдаденият на сетивата герой от тази епоха казва: „По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко усещане на истината. Тази особеност беше още по-силно под чертана при онези азиатски народи, които в своето обожание насочваха погледа си единствено към сетивните феномени, а не към техните духовни първообрази. По време на гръко-римската епоха голяма част от човечеството се намираше тъкмо в това състояние.
към текста >>

Ето защо и гърците действително усещаха живота след смъртта като нещо подобно на сянка.
Но понеже през тази епоха интересите на хората между раждането и смъртта, бяха така устроени, че булото на сетивния свят ги откъсваше от висшите светове, то и духовният поглед оставаше помрачен дори след смъртта. Възприятията за светлинния свят оставаха смътни. Затъмнението на духовния свят след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния свят именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура. В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си битие до пълен разцвет. С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо битие след смъртта. Ето защо и гърците действително усещаха живота след смъртта като нещо подобно на сянка. И когато отдаденият на сетивата герой от тази епоха казва: „По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко усещане на истината. Тази особеност беше още по-силно под чертана при онези азиатски народи, които в своето обожание насочваха погледа си единствено към сетивните феномени, а не към техните духовни първообрази. По време на гръко-римската епоха голяма част от човечеството се намираше тъкмо в това състояние. Виждаме как мисията на следатлантския човек, състояща се в завладяване на физическия сетивен свят, по необходимост трябваше да го доведе до отчуждаване от духовния свят. Така величието от една страна, е по необходимост свързано с упадъка от друга.
към текста >>

Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни.
След намесата на Ариман, към този вид посвещение се прибави и друг. Ариман беше забулил онази част от духовния свят, която би се проявила зад сетивно-физическите възприятия, ако от средата на Атлантската епоха той не беше упражнявал своето влияние, фактът, че всичко това беше достъпно за Посветените, се обяснява с обстоятелството, че те не се задоволяваха с онези душевни способности, чрез които човекът обхващаше сетивно-физическия свят, а упражняваха тези способности свръхобичайната мярка. Благодарение на това им се явяваха онези духовни сили, които са скрити зад природните явления. Те можеха да говорят за духовните Същества, скрити зад природата. На тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят. Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни. Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман. Това, което беше довело до Сетивната, Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, се съдържаше във втори вид мистерийни тайни. Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода на времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което въпреки Луцифер светлинният свят на Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния. А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота. В такова човешко същество „Азът" се проявява по такъв начин, че истинският духовен живот се разгръща в рамките на физическия.
към текста >>

А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота.
На тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят. Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни. Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман. Това, което беше довело до Сетивната, Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, се съдържаше във втори вид мистерийни тайни. Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода на времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което въпреки Луцифер светлинният свят на Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния. А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота. В такова човешко същество „Азът" се проявява по такъв начин, че истинският духовен живот се разгръща в рамките на физическия. Подобно същество носи в себе си Духа на Светлината, към който чрез особените си душевни състояния Посветеният се издига по два пътя: този на свръхчовека, или този на природните сили. Доколкото Посветените предсказваха, че в хода на времето ще се появи такова човешко същество, те бяха пророци на Христос. Като особен пророк в този смисъл се издигна една личност всред народ, обединяващ в себе си наследствените качества на предноазиатските народи и ученията на египтяните, а именно израелския. Това беше Мойсей.
към текста >>

В такова човешко същество „Азът" се проявява по такъв начин, че истинският духовен живот се разгръща в рамките на физическия.
Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни. Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман. Това, което беше довело до Сетивната, Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, се съдържаше във втори вид мистерийни тайни. Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода на времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което въпреки Луцифер светлинният свят на Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния. А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота. В такова човешко същество „Азът" се проявява по такъв начин, че истинският духовен живот се разгръща в рамките на физическия. Подобно същество носи в себе си Духа на Светлината, към който чрез особените си душевни състояния Посветеният се издига по два пътя: този на свръхчовека, или този на природните сили. Доколкото Посветените предсказваха, че в хода на времето ще се появи такова човешко същество, те бяха пророци на Христос. Като особен пророк в този смисъл се издигна една личност всред народ, обединяващ в себе си наследствените качества на предноазиатските народи и ученията на египтяните, а именно израелския. Това беше Мойсей. В неговата душа се бяха натрупали толкова много влияния от посвещението, че намирайки се в особени състояния, пред нея се откриваше Съществото, което някога в нормалното Земно развитие бе поело върху себе си ролята да формира човешкото съзнание в съответствие с процесите на Луната.
към текста >>

От онзи момент на своя живот, когато астралното тяло на Христос Исус имате в себе си всичко, което намесата на Луцифер можеше да прикрие, Христос стана Учител на човечеството.
Така пред Мойсей се откри и то от две различни страни онзи, който трябваше да дойде като най-висш израз на „Аза". В „Христос" доби човешки облик това, което висшият Слънчев Дух беше подготвил като величествен образец на Земния човек. С неговото появяване цялата мистерийна мъдрост трябваше в известен смисъл да приеме нова форма. По-рано тази мъдрост имаше преди всичко задачата, да пренесе човека в такова душевно състояние, че да съзерцава царството на Слънчевия Дух извън Земята. Отсега нататък мистерийната мъдрост пое друга мисия: да възпита човека така, че той да познае Христос в неговия човешки облик, и от този център на всяка мъдрост, да вникне както в природния, така и в духовния свят. От онзи момент на своя живот, когато астралното тяло на Христос Исус имате в себе си всичко, което намесата на Луцифер можеше да прикрие, Христос стана Учител на човечеството. От този момент в човешкото земно развитие беше вложена възможността човек да се открие за онази мъдрост, чрез която той постепенно ще постигне физическата цел на Земята. В мига, когато стана събитието на Голгота, в човечеството беше вложена и другата възможност, чрез която влиянието на Ариман ще може да бъде преобразявало за постигане на доброто. Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят. Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът. И когато се извърши „Мистерията на Голгота" и бе понесена „смъртта на кръста", Христос озари най-напред онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман.
към текста >>

Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят.
По-рано тази мъдрост имаше преди всичко задачата, да пренесе човека в такова душевно състояние, че да съзерцава царството на Слънчевия Дух извън Земята. Отсега нататък мистерийната мъдрост пое друга мисия: да възпита човека така, че той да познае Христос в неговия човешки облик, и от този център на всяка мъдрост, да вникне както в природния, така и в духовния свят. От онзи момент на своя живот, когато астралното тяло на Христос Исус имате в себе си всичко, което намесата на Луцифер можеше да прикрие, Христос стана Учител на човечеството. От този момент в човешкото земно развитие беше вложена възможността човек да се открие за онази мъдрост, чрез която той постепенно ще постигне физическата цел на Земята. В мига, когато стана събитието на Голгота, в човечеството беше вложена и другата възможност, чрез която влиянието на Ариман ще може да бъде преобразявало за постигане на доброто. Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят. Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът. И когато се извърши „Мистерията на Голгота" и бе понесена „смъртта на кръста", Христос озари най-напред онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман. От този миг областта, наричана от гърците „Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там. Това, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота" за физическия свят, хвърли своята светлина и в духовния свят. До това събитие, следатлантското развитие на човечеството представляваше един възход за физическия активен свят.
към текста >>

Първата форма, в която това познание може да се излее, бихме определили като един всеобхватен идеал на живота.
Появяването на Христос донесе на човечеството нещо, което започна да действува като заровено в земята семе. Семето може да израсне само постепенно. И само твърде малка част от новата мъдрост е влята днес в потока на физическото съществувание. То се намира едва в началото на християнското развитие. И в епохите след появява нето на Христос, това християнско развитие можа да разкрие от вътрешната си същност само толкова, колкото хората и народите бяха способни да приемат в своите представи. Първата форма, в която това познание може да се излее, бихме определили като един всеобхватен идеал на живота. Като такъв, той се противопостави срещу онези форми на живот, които се обособиха в развитието на следатлантското човечество. По-горе описахме условията, при които човешките души слизаха на Земята в епохата на Лемурия. В душевен смисъл, хората могат да бъдат отнесени към различни Същества, които идвайки от други светове, се въплъщаваха в телесните потомци на древните лемурийци. Едно от последствията на това са и различните човешки раси. Поради тяхната различна карма, в превъплътените души възникнаха най-различни жизнени интереси.
към текста >>

Като такъв, той се противопостави срещу онези форми на живот, които се обособиха в развитието на следатлантското човечество.
Семето може да израсне само постепенно. И само твърде малка част от новата мъдрост е влята днес в потока на физическото съществувание. То се намира едва в началото на християнското развитие. И в епохите след появява нето на Христос, това християнско развитие можа да разкрие от вътрешната си същност само толкова, колкото хората и народите бяха способни да приемат в своите представи. Първата форма, в която това познание може да се излее, бихме определили като един всеобхватен идеал на живота. Като такъв, той се противопостави срещу онези форми на живот, които се обособиха в развитието на следатлантското човечество. По-горе описахме условията, при които човешките души слизаха на Земята в епохата на Лемурия. В душевен смисъл, хората могат да бъдат отнесени към различни Същества, които идвайки от други светове, се въплъщаваха в телесните потомци на древните лемурийци. Едно от последствията на това са и различните човешки раси. Поради тяхната различна карма, в превъплътените души възникнаха най-различни жизнени интереси. Доколкото беше в сила този ред на нещата, не можеше да се породи и никакъв „общочовешки идеал".
към текста >>

То се проявява в живота по най-различен начин.
Вярно е там се говореше и за Бога на Светлината, обаче по такъв начин, че не ставаше ясно дали той ще победи Луцифер. Но и тези Мистерии бяха озарени от бъдещия образ на Христос. За него се предвещаваше, че царството му ще замени царството на другия Бог на Светлината. (Всички предания за „залеза на Боговете" и други подобни произлизат от тези европейски Мистерии). Под тези влияния в хората от петата културна епоха възникна едно душевно раздвоение, което продължава и днес. То се проявява в живота по най-различен начин. Душата не беше запазила в достатъчно силна степен влечението си към духовното, каквото бе присъщо на древните времена, и не можеше да поддържа връзката между духовния и сетивния свят. Тя запази това влечение само като усещане и чувство, а не като непосредствено виждане в свръхсетивния свят. Затова пък погледът на човека беше все повече насочван към сетивния свят и неговото завладяване. Пробудените през последните периоди на Атлантида способности за съждение, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед на физическия свят и неговото завладяване. В човека се развиха, така да се каже, два свята.
към текста >>

А науката, опираща се на сетивния свят, и нейните постижения, са резултат от другата страна на душевния живот.
Хората приеха в сърцата си това послание от Духа; то проникна в техните усещания и чувства. Обаче те не можаха да открият връзката му с опиращия се на сетивата разум и неговите постижения в областта на физически-сетивния свят. Това, което виждаме днес като противоположност между официална наука и духовно познание, е само следствие от този факт. Християнската мистика (на Екхард, Таулер и т. н.) е резултат от проникването на християнството в човешките усещания и чувства. А науката, опираща се на сетивния свят, и нейните постижения, са резултат от другата страна на душевния живот. Постиженията в областта на външната материална култура дължим точно на тази душевна диференциация. Само благодарение на това, че тези човешки способности, имащи за инструмент мозъка, бяха едностранно приложени в областта на физическия свят, те можаха да се развият до такава степен, която направи възможна днешната наука, техника и т.н. Материалната култура можеше да се роди само всред европейските народи. Защото те са далечните наследници на онези атлантски прародители, които превърнаха влечението към сетивния свят в продуктивна способност, едва когато то бе стигнало до определена зрелост. Докато по-рано това влечение само дремеше в тях, а те живееха от наследените остатъци на атлантското ясновидство и от съобщенията на Посветените.
към текста >>

Това, което можем да развием в неговите наченки още днес, е всъщност да открием свързващата нишка между двете страни на човешката душа: Материалната култура и животът в духовния свят.
Защото те са далечните наследници на онези атлантски прародители, които превърнаха влечението към сетивния свят в продуктивна способност, едва когато то бе стигнало до определена зрелост. Докато по-рано това влечение само дремеше в тях, а те живееха от наследените остатъци на атлантското ясновидство и от съобщенията на Посветените. И докато духовната култура беше обърната единствено към тези влияния, всред човечеството бавно се пробуждаше усетът за материалното завладяване на света. Обаче в нашето столетие вече напира зората на шестата следатлантска културна епоха. Защото това, което трябва да възникне в определено време от развитието на човечеството, то съзрява бавно още в предходните епохи. Това, което можем да развием в неговите наченки още днес, е всъщност да открием свързващата нишка между двете страни на човешката душа: Материалната култура и животът в духовния свят. За тази цел е необходимо от една страна да бъдат обхванати с понятия образите, които човек открива при духовното виждане, а от друга в наблюденията и изживяванията, свързани със сетивния свят, да се доберем до откровенията на Духа. Шестата културна епоха ще доведе хармонията между двете сфери до пълно съвършенство. Ето че нашето изложение в тази книга стигна до онази точка, от която то може да насочи своя поглед от миналото към бъдещето. Но по-добре е, ако преди това разгледаме познанието на висшите светове и Посвещението. После ще преминем към кратко описание на бъдещето, доколкото е възможно в рамките на този труд.
към текста >>

25. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

да въплъти преливащото от живот,
обливащи телата, разкриващи загадките на битието, рисуват в отминаващия миг. Ръката ти не можеше все още в разкошна цветна красота да въплъти преливащото от живот, което пред душата ти трептеше. Ала в сърцата ни гореше вяра, че в бъдеще ще съумееш умение тъй също да добавиш към потопената дълбоко с радост
към текста >>

Апатия живота ми изпълва.
стихийни сили мимолетно разкриват от всемирни дълбини пред сетивата ни като магия. За творчество импулсът в мен не блика с радост вече. Апатия живота ми изпълва. МАРИЯ Дълбоко съжалявам, че тъй въздейства в теб най-висшето за мен и изворът на свят живот.
към текста >>

и изворът на свят живот.
Апатия живота ми изпълва. МАРИЯ Дълбоко съжалявам, че тъй въздейства в теб най-висшето за мен и изворът на свят живот. Приятелю, в променливата драма, която съществуване зовем, е скрит живот – духовен, вечен – и в него потопена е душата. Усещам се в духовни сили,
към текста >>

е скрит живот – духовен, вечен –
че тъй въздейства в теб най-висшето за мен и изворът на свят живот. Приятелю, в променливата драма, която съществуване зовем, е скрит живот – духовен, вечен – и в него потопена е душата. Усещам се в духовни сили, въздействащи като във морски дълбини; човешкия живот съзирам като вълнички върху морската повърхност.
към текста >>

човешкия живот съзирам
която съществуване зовем, е скрит живот – духовен, вечен – и в него потопена е душата. Усещам се в духовни сили, въздействащи като във морски дълбини; човешкия живот съзирам като вълнички върху морската повърхност. Усещам се едно със смисъла житейски, към който хората безспирно се стремят и откровение на същността ми ми се струва. Аз виждах колко често той се свързва
към текста >>

Каквото като чист живот
дошъл при мен, с любов изпълнен. Ти с мен поиска смело да извървиш пътеки, отвеждащи към благородното изкуство. Ала какво се случи? Каквото като чист живот и истина ми се откри, за твоя дух бе смърт. ЙОХАН Така е. Възнасящото твоята душа
към текста >>

смъртта се гаври с истинския смисъл на живота;
заливащо със светлина тъмите, в които всяка нощ човешката душа навлиза без да знае и заблуденото човешко същество се скита в мигове, когато сякаш смъртта се гаври с истинския смисъл на живота; когато истината ми посочи за повторението на живота – помислих си, че ще успея духовно истински да израста. И несъмнено ми се струваше, че е възможно
към текста >>

за повторението на живота –
навлиза без да знае и заблуденото човешко същество се скита в мигове, когато сякаш смъртта се гаври с истинския смисъл на живота; когато истината ми посочи за повторението на живота – помислих си, че ще успея духовно истински да израста. И несъмнено ми се струваше, че е възможно да разцъфтят чрез огъня на благородната ти сила прецизният ми поглед на художник
към текста >>

въздействието му в живота.
пред туй, що чувал съм по-рано учуден, както и сега го чувам, за начина на мислене, подхранван тук. И тя докрай ще се разклати, помисля ли си колко е огромно въздействието му в живота. Аз дълго време се опитвах да изкажа усетеното в тайните на минали епохи в слова, разтърсващи сърцата. И бях изпълнен с радост, щом успявах да влея топлина дори в нищожно кътче
към текста >>

че мислите в реалния живот са сенки,
От неуспех не се оплаквам. Но всичко, правено по този начин, можа да ме накара само да призная тъй често подчертаваната мисъл в света на деловите хора, че мислите в реалния живот са сенки, способни творческата мощ в живота да оплодят, без формата да ѝ придават. Тъй дълго аз се примирявах със тези скромни думи: където има само бледи мисли,
към текста >>

способни творческата мощ в живота
Но всичко, правено по този начин, можа да ме накара само да призная тъй често подчертаваната мисъл в света на деловите хора, че мислите в реалния живот са сенки, способни творческата мощ в живота да оплодят, без формата да ѝ придават. Тъй дълго аз се примирявах със тези скромни думи: където има само бледи мисли, животът се парализира,
към текста >>

животът се парализира,
способни творческата мощ в живота да оплодят, без формата да ѝ придават. Тъй дълго аз се примирявах със тези скромни думи: където има само бледи мисли, животът се парализира, а също тъй и всичко в него. Талантът като дар природен и съдбата оказват се в живота дори по-силни от най-мъдри думи със съдържателното им изкуство.
към текста >>

оказват се в живота
със тези скромни думи: където има само бледи мисли, животът се парализира, а също тъй и всичко в него. Талантът като дар природен и съдбата оказват се в живота дори по-силни от най-мъдри думи със съдържателното им изкуство. Традицията като тежко бреме и несъзнателният предразсъдък ще смачкват винаги мощта
към текста >>

на най-големите загадки във живота,
живеещото в мисълта ни, да съди може разумът ни само. И никой тук не може да отрича, че ясното, единствено привидно, желаещо решение да ни предложи на най-големите загадки във живота, не би могло да издържи проверка. Пленително говори на духа човешки, но изкушава доверчивото сърце. Подканват ни вратите да отворим на областите, пред които
към текста >>

целта и смисъла в живота.
духовното учение ми даде, аз трябваше да търся твърда почва, предлагана от методи научни. ЛУНА Човек по собствен начин трябва да прозре целта и смисъла в живота. Способност сигурно ми липсва да изразя чрез методи научни какво разбирам под учение духовно. Но чувствам ясно аз в сърцето, че ще умре душата ми без него,
към текста >>

в живота ѝ изчезва.
ала чрез нашия мисловен начин приемаме и непривичните неща, защото всеки тук еднакво е ценéн. Настъпваха моменти, в които чувстваше, че всичко в живота ѝ изчезва. Изчезва сякаш миналото в нейната душа. А след преобразяването често душевното ѝ състояние се връща. То трае кратко всеки път, а после тя е като всички хора.
към текста >>

и от живота Му последва,
„Ти трябва да провъзгласиш на всички, желаещи да слушат, че си видяла какво ще изживеят още хора. Живя Христос тук, на Земята, и от живота Му последва, че Той в душевна форма човешкото развитие обгърна. Съедини се Той с частта духовна на Земята. Човек не можеше все още да Го види във формата, в която се разкрива,
към текста >>

живот, изпълнен с чудеса.
Фелиция прекрасно разказва в образи за същества, които обитават Земята на мечтите и в приказното царство водят живот, изпълнен с чудеса. А тонът, с който тя разказва, звучи като от приказка за стари времена. За извора на думите не питам, но ясно виждам как се влива в душата ми живот отново
към текста >>

в душата ми живот отново
живот, изпълнен с чудеса. А тонът, с който тя разказва, звучи като от приказка за стари времена. За извора на думите не питам, но ясно виждам как се влива в душата ми живот отново и нейната парализа прогонва. МАРИЯ Прекрасното, което чухме за дарбата на госпожата, се съчетава тъй чудесно
към текста >>

За Феликс не подхожда друг живот,
додето стигнем в тихия си дом. ГОСПОЖА БАЛДЕ Наслада бе за мене да бъда между хора. Не ще се случи скоро пак. За Феликс не подхожда друг живот, освен във неговите планини. (Феликс и съпругата му излизат.) БЕНЕДИКТ Тя има право, той скоро няма пак да дойде.
към текста >>

в живота ми настъпват.
в словата да разкрият същността си. (Бенедикт излиза.) ЩРАДЕР Предчувствам вече, че лоши дни в живота ми настъпват. От времето, когато във манастирската си самота се срещнах аз с познание, което разтърси тъй дълбоко същността ми, не изживях подобно нещо вече
към текста >>

Ала в живота с всичките стремежи,
ДРУГАТА МАРИЯ (която е влязла с Теодосий) Додето чувства нужда човекът само да говори, ще се задоволява с каквото тази реч съдържа. Ала в живота с всичките стремежи, с копнежите за щастие и с неговата мъка е нужно друга някаква храна да се предложи на душите. Стремеж отвътре ме подтикна остатъка си от живота
към текста >>

остатъка си от живота
Ала в живота с всичките стремежи, с копнежите за щастие и с неговата мъка е нужно друга някаква храна да се предложи на душите. Стремеж отвътре ме подтикна остатъка си от живота да посветя на хора, чиято участ е страдание и нужда. Задачата ми бе по-често да облекчавам болки на душата, отколкото страданията на телата.
към текста >>

животворящо ми въздействат.
От устните ми тя звучи в слова на истинска утеха към изтерзаните сърца. За извора на думите не питам, а виждам истината в тях, когато животворящо ми въздействат. И ясно виждам всеки ден, че сила не им дава туй, което може слабата ми воля, ала ме сътворяват те отново. КАПЕЗИЙ
към текста >>

Ако познавахте живота ѝ,
творят безкрайно много добрини! МАРИЯ Разбира се, такива хора могат навсякъде да се открият. Но друго искаше да каже тя. Ако познавахте живота ѝ, не бихте тъй говорил. Когато неупотребени сили в разцвета си се проявяват, обилно ще покълва любовта при добротата на сърцето.
към текста >>

Тогава силите ѝ за живот
когато ранна смърт отне любимия ѝ мъж. Оставаше ѝ да живее единствено с умора по-нататък, ала съдбата я доведе тук и даде ѝ духовното учение. Тогава силите ѝ за живот разцъфнаха за втори път. С житейската ѝ нова цел в сърцето ѝ се вля отново смелост. Така духът наистина във нея сътвори напълно нов човек от мъртво семе.
към текста >>

което в глъбините на живота
Тогава да се каже не е дързост, че в начина на мисленето ви живеят само бледни сенки на извора на битие в човека, и че духът, одушевяващ ни, се свързва с всичко, което в глъбините на живота твори човешката съдба. През всичките години, в които бе ми позволено на пълножизненото дело да се посветя, с далеч по-страдащи сърца,
към текста >>

Ценя възвишения полет
в които бе ми позволено на пълножизненото дело да се посветя, с далеч по-страдащи сърца, с далече по-копнеещи души се срещнах, отколкото се предполага тук. Ценя възвишения полет на вашите идеи и гордата увереност на вашето познание. И радва ме, че във нозете ви седи тълпа от пламенни слушатели и че за много хора
към текста >>

аз чувствам силите в живота.
ще продължи човешкия напредък във всяко истинно житейско дело. И слушайки свистенето на колелата, и виждайки ръцете на доволни хора как ръчките задвижват, аз чувствам силите в живота. ГЕРМАН Аз често лекомислено съм казвал, че остроумните истории обичам и само тях за духовити смятам, че за ума ми ще останат най-добрия начин
към текста >>

Животът, който водех, ми предлагаше
какво по-силно е в човека от остроумните шеги. КАПЕЗИЙ И само тук откри такава сила на духа? ГЕРМАН Животът, който водех, ми предлагаше откъслечни духовни ценности, но аз не можех плода им да откъсна. Този начин да се мисли ме завладя, макар и твърде малко сам да допринасях. КАПЕЗИЙ
към текста >>

Но характерно за живота, който водим,
Наистина бе важно за кратко време да се видим потопени във множество житейски битки на най-различни хора в словесната игра на речи. Но характерно за живота, който водим, е, че подбужда да се изрази духът в човека чрез слова. Каквото иначе се случва за дълъг период от време, разкри се тук за часове.
към текста >>

Една картина от живота,
духът в човека чрез слова. Каквото иначе се случва за дълъг период от време, разкри се тук за часове. ЙОХАН Една картина от живота, пред мен разкри ме ясно. Каквото от духа ми се показа, доведе ме дотам, да чувствам как само част от същността човешка съдържа в себе си човек,
към текста >>

но също знам, че те стоят в живота,
За да обединя във себе си различните страни, по пътя, тук показан, тръгнах смело. Но той от мен направи нищо. Аз знам какво на тези хора липсва, но също знам, че те стоят в живота, а аз – в безжизненото нищо. Представени във кратки речи бяха тук цели пътища житейски. Но също образът на собствения ми живот яви ми се в душата.
към текста >>

Но също образът на собствения ми живот
Аз знам какво на тези хора липсва, но също знам, че те стоят в живота, а аз – в безжизненото нищо. Представени във кратки речи бяха тук цели пътища житейски. Но също образът на собствения ми живот яви ми се в душата. Картина оживя от детските години със пълната им радост от живота и младостта ми се показа със гордите надежди,
към текста >>

със пълната им радост от живота
Представени във кратки речи бяха тук цели пътища житейски. Но също образът на собствения ми живот яви ми се в душата. Картина оживя от детските години със пълната им радост от живота и младостта ми се показа със гордите надежди, таени от родителите ми, съзрели дарбите на своя син. Мечтите им да стане той художник,
към текста >>

даряващи живот през радостните дни,
и младостта ми се показа със гордите надежди, таени от родителите ми, съзрели дарбите на своя син. Мечтите им да стане той художник, даряващи живот през радостните дни, изплуваха напомнящи отново от глъбините на духа ми. А също и мечтите, във които видя ме в цвят и форма да превръщам живеещото в твоя дух.
към текста >>

живота си със моята съдба,
и творческите ми надежди! Един друг образ се яви от страшното безплодно нищо: човешко същество, съединило в истинска любов живота си със моята съдба, желаеше да ме възпре, когато преди време в родината си се завърнах, повикан майка си да погреба. Но се отскубнах,
към текста >>

живот за другата душа.
привлякла ме в кръга ти към целите, вестени тук. В мен няма чувство на вина от времето, когато прекъснах връзката, живот за другата душа. Дори вестта, че бавно чезнел е животът ѝ и най-накрая е угаснал, до днес безчувствен ме остави. Учителят в онази зала с дълбоки думи изрази
към текста >>

Дори вестта, че бавно чезнел е животът ѝ
към целите, вестени тук. В мен няма чувство на вина от времето, когато прекъснах връзката, живот за другата душа. Дори вестта, че бавно чезнел е животът ѝ и най-накрая е угаснал, до днес безчувствен ме остави. Учителят в онази зала с дълбоки думи изрази как можем да погубим,
към текста >>

живота на човека, свързан с нас в любов.
до днес безчувствен ме остави. Учителят в онази зала с дълбоки думи изрази как можем да погубим, ако погрешно се стремим, живота на човека, свързан с нас в любов. О, как ужасно прозвучаха пак от образа онези думи, а после прокънтя отвред като зловещо ехо: „Уби я ти!
към текста >>

че блика сила за живот от него.
за теб от извора на истина се леят, търси такива грешки, които ти препречват пътя. Показваха ни често, че на учението ни плодът е здраве, че блика сила за живот от него. Как в теб обратното се получава? Аз виждам плодовете в много хора, които с вяра с мен се свързват. Ще става за душата все по-чужд предишният ни начин на живот;
към текста >>

предишният ни начин на живот;
че блика сила за живот от него. Как в теб обратното се получава? Аз виждам плодовете в много хора, които с вяра с мен се свързват. Ще става за душата все по-чужд предишният ни начин на живот; потичат нови извори в сърцето, което след това се обновява. Проникващият в битието поглед не ражда никакви желания, които могат да измъчват.
към текста >>

26. Втора картина GA_14 Четири мистерийни драми

загадките в живота си да нося,
Отново трябва да ти кажа: Да ти помогне може само Бенедикт. Опорите, които са ни нужни, от него можем да получим. Защото повече и аз не мога загадките в живота си да нося, ако от него не получа знак, показващ разрешение за мен. Аз често в себе си изтъквах възвишената мъдрост, че измама над всичко във живота се простира,
към текста >>

възвишената мъдрост, че измама
Защото повече и аз не мога загадките в живота си да нося, ако от него не получа знак, показващ разрешение за мен. Аз често в себе си изтъквах възвишената мъдрост, че измама над всичко във живота се простира, когато своята повърхностност прозира мисълта ни. И винаги я чувах да ми казва: „Ти трябва да познаеш:
към текста >>

над всичко във живота се простира,
загадките в живота си да нося, ако от него не получа знак, показващ разрешение за мен. Аз често в себе си изтъквах възвишената мъдрост, че измама над всичко във живота се простира, когато своята повърхностност прозира мисълта ни. И винаги я чувах да ми казва: „Ти трябва да познаеш: заблуда те обгръща,
към текста >>

донесено ти от живота,
ако поискаш да пробудиш в други живеещата в тебе светлина.“ В най-светлата страна на моята душа дълбоко осъзнавам, че чувството на угнетеност в теб, донесено ти от живота, е също част от трудния неравен път, извеждащ те към истинската светлина. Да преживееш трябва всички ужаси, които от заблудата изхождат, преди на истината същността
към текста >>

27. Четвърта картина GA_14 Четири мистерийни драми

В развоя на живота
към истинската същност. Познай ме, о, човече! Почувствай се, човече! ЛУЦИФЕР По всяко време си ме изживявал В развоя на живота неспирно аз те следвам. Можах да те изпълня със силна специфичност и с лично щастие. АРИМАН
към текста >>

предчувствие за най-възвишени дела,
На новото поле усещам как жизнените сили в мен се стоплят. А тази светлина гърдите разширява. Усещам в пулса ми как бие мировата мощ! В сърцето ми се ражда предчувствие за най-възвишени дела, които бих извършил. Желая в слово да преобразя явленията в тази област, укрепваща ме тъй чудесно. Души човешки нека
към текста >>

за най-красив живот да процъфтяват,
които бих извършил. Желая в слово да преобразя явленията в тази област, укрепваща ме тъй чудесно. Души човешки нека за най-красив живот да процъфтяват, щом вдъхновение ще мога да черпя за живота от извори, течащи тук. (Светкавица и гръм от дълбините и от висините.) ЩРАДЕР (остарял)
към текста >>

да черпя за живота
явленията в тази област, укрепваща ме тъй чудесно. Души човешки нека за най-красив живот да процъфтяват, щом вдъхновение ще мога да черпя за живота от извори, течащи тук. (Светкавица и гръм от дълбините и от висините.) ЩРАДЕР (остарял) Защо тресат се дълбините, защо кънтят и висините,
към текста >>

на истината най-възвишен храм.
пораждат свое ехо във мировите дълбини. Но вие чувате го само когато близо сте до мен. Че зидате си, вярвате сега, на истината най-възвишен храм. Но следствията от делата ви освобождават огромни буреносни сили във глъбините на света. Ще трябва духове да разрушават светове, за да не могат временните ви дела
към текста >>

щом истински е отразена във живота.
От моята душа желая духовно копие да сътворя за всичко. Природата, преобразена в идеали, възкръсва във човешките дела и е достатъчно възнаградена, щом истински е отразена във живота. И ако на великата световна майка се чувстваш сроден ти и произхождаш от основи, в които властват силите първични, в главата и в гърдите ми живеещата воля,
към текста >>

какво е нужно на живота ти.
и искат щастие да сътворяват. Ако на себе си сам служиш, последвай подтика в сърцето, но ако искаш да помогнеш и на други, ти трябва истински да разбереш какво е нужно на живота ти. (Явява се другата Мария, също в душевна форма.) Я виж, какво прекрасно същество! Скалата сякаш го създаде. От коя ли световна глъбина то произхожда?
към текста >>

въпросите за истинските ценности в живота,
намиращи се в моята среда, и ще тълкуват тяхната загадка. КАПЕЗИЙ Ако е истина каквото казваш, тогава превърни на свой език въпросите за истинските ценности в живота, така че отговор природата да ни даде. Сами не можем да попитаме така, че тя да може да ни разбере. ДРУГАТА МАРИЯ В мен виждате по-малката сестра
към текста >>

ще стигнете до изворите на живота.
и да забравите каквото разумът диктува: природно настроение да ви обхване, душата детска в мъжката ви гръд да властва, от сенки-образи на мисъл недокосната. Така, макар и не чрез знание, ще стигнете до изворите на живота. (Другата Мария изчезва.) КАПЕЗИЙ И ето че отново сме оставени сами. Научихме, че трябва да работим и търпеливо да очакваме
към текста >>

монашески живот избрал е,
открих познати хора: този, който говореше за приказките на Фелиция, тук само мога да го виждам какъвто той на младини е бил; а онзи, който като млад човек монашески живот избрал е, представи ми се като старец. При тях бе на стихиите Духът. (Завеса.)
към текста >>

28. Седма картина GA_14 Четири мистерийни драми

като сърцевината на живота,
звучащо да живее. Така ще мога аз духовно чувство да поверя на устремения човешки ум. Ти, Луна – толкоз силна, – която вътрешно си укрепена, като сърцевината на живота, израстваща в средата на дървото, обедини със даровете на сестрите лика на своята неповторимост, за да получи търсещият дух на знанието сигурност в душата.
към текста >>

животворящата материя от звук
ФИЛИЯ Желая аз да се изпълня с най-чисто битие на светлината от мирови простори. Желая аз да вдишвам животворящата материя от звук от етерните далнини, за да успее делото ти, скъпа сестро. АСТРИД Желая да втъка блестяща светлина
към текста >>

живота на звука.
АСТРИД Желая да втъка блестяща светлина в забулващия мрак. Желая да сгъстя живота на звука. Той нека да звучи, блестейки, и да блести, звучейки, че ти, сестрице скъпа, да насочваш лъчите на душата. ЛУНА
към текста >>

На силфите ефирният живот
Така пробуденият може да изживее мировата радост и мировата болка. Чрез делото на Астрид желание за обич да избликне. На силфите ефирният живот да породи в душата копнеж за саможертва, че посветеният да може да влее сили в хората, в страдания живеещи,
към текста >>

в световния живот.
устойчивост да бликне. Мощта на огнените същества в душата сигурност да сътвори. Да може знаещият сам да се открие в душевното движение, в световния живот. ФИЛИЯ Желая да помоля мировите духове да очароват със светлинната си същност човешкото душевно чувство. Звукът на словото им да излива
към текста >>

да може да го води във живота
ЛУНА Ще моля от Прасили кураж и сила, за да ги вложа на търсещия в глъбините на сърцето, да може да го води във живота увереност във себесъщността му. Сам в себе си той сигурност да чувства. От този миг да сбира узрели плодове и да извлича семена от тях
към текста >>

в живота на един човек,
оковите на сетивата. Освободи се моят поглед от всякакви прегради, които настоящето налага. Можах да видя нещо друго в живота на един човек, не само соченото от мига във тясно обкръжение. Капезий, остарял изглеждащ за погледа сетивен, показан беше от духа като младеж,
към текста >>

пристъпващ във живота,
във тясно обкръжение. Капезий, остарял изглеждащ за погледа сетивен, показан беше от духа като младеж, изпълнен със надежди и мечти, пристъпващ във живота, от предани слушатели обграждан. А Щрадер, още млад в живота, едва изтръгнал се от манастира, можах да го съзра, какъвто някога би станал,
към текста >>

А Щрадер, още млад в живота,
за погледа сетивен, показан беше от духа като младеж, изпълнен със надежди и мечти, пристъпващ във живота, от предани слушатели обграждан. А Щрадер, още млад в живота, едва изтръгнал се от манастира, можах да го съзра, какъвто някога би станал, преследва ли целта си, тъй както прави го сега.
към текста >>

живот да вдъхне на дела,
Можах да разпозная ясно духа във твоята душа. Не вършеше каквото човек в сетивно тяло прави; държеше се той като дух, желаещ живот да вдъхне на дела, израстващи във вечността. Едва сега, когато мога пред тебе да стоя в духа, ме озарява пълна светлина. Сетивният ми поглед в теб
към текста >>

„При мене в настоящия живот
да отмъсти на този мъж. Аз мога да го разпозная, отново то тупти в детето, което ти, Мария, приюти. Христовият вестител му говори: „При мене в настоящия живот съдбата ти не иска ти да дойдеш. Ала ще чакам търпеливо съдбата да те доведе при мен.“ В нозете на мъжа стоящата жена смирено пада, чувства се преобразена.
към текста >>

каквито сме били в предишния живот.
Каквото в теб просветва, Йохан, до пълно осъзнаване го пробуди. Оковите на сетивата отхвърли паметта ти. Почувства ме и себе си почувства, каквито сме били в предишния живот. Жената, за която ни разказа Теодора, бе ти самият. Така в нозете ми стоеше, когато като пратеник Христов при племето ти аз дойдох.
към текста >>

в сегашния живот съзря ме,
принасяща със радост жертви на Один, бога тъй могъщ, и мислеща с печал за светлия Балдур. В деня, когато със сетивен взор в сегашния живот съзря ме, привлече те към мен мощта, израснала във теб от тази вест. Понеже действаше могъщо тя, но несъзнателно за нас, донесе ни страдания, които
към текста >>

в живота трябваше да превъзмогнем.
привлече те към мен мощта, израснала във теб от тази вест. Понеже действаше могъщо тя, но несъзнателно за нас, донесе ни страдания, които в живота трябваше да превъзмогнем. В самите ни страдания обаче бе скрита силата, довела ни в духовни царства, където истински се опознахме. Скръбта ти прекомерно се разрасна
към текста >>

за да напредваш във живота.
с които свърза се чрез сили на съдбата. Затуй можа изявата на същността им сърцето ти тъй силно да разтърси. Събра ги кармата край теб, та в тебе сила да пробуди, за да напредваш във живота. И тази сила те разтърси тъй, че ти, от тялото свободен, да се издигнеш във духовни светове. Най-близо до душата ми стоиш ти, който в болките запази верността си.
към текста >>

си свързан силно в земния живот.
във храма служещите братя. Ала ти можеш само да познаеш, че истина е туй, що виждаш, ако в духовната страна откриеш такова същество, с което вече си свързан силно в земния живот. Изпратиха ме братята пред теб, за да успееш да го срещнеш тук. Най-тежкият ти изпит беше, когато аз бях призована тук. Помолих Бенедикт, водача,
към текста >>

чрез тебе, който в земния живот
Пред мен не беше само Йохан, видях жената, последвала ме в стари времена и свързала съдбата си със мен. Така духовна истина получих тук чрез тебе, който в земния живот си свързан най-дълбоко с мен. Добих духовна сигурност, която способна станах да даря на теб. Изпращайки на Бенедикт лъчи на най-възвишена любов,
към текста >>

на най-възвишена любов,
чрез тебе, който в земния живот си свързан най-дълбоко с мен. Добих духовна сигурност, която способна станах да даря на теб. Изпращайки на Бенедикт лъчи на най-възвишена любов, пред теб вървях. И той ти даде сила в духовни сфери да ме следваш. БЕНЕДИКТ (явявайки се) Открихте се сами
към текста >>

В сетивния живот
Отпърво трябваше сами да придобиете духовен взор – той видим тук за вас ме прави. За вас едва сега започва пътят на странстването ви в духа. В сетивния живот ще се сдобиете със нови сили и с този дух, разкрил ви се сега, ще подпомагате човешкия прогрес. Съдбата ви обедини, за да разгърнете мощта,
към текста >>

29. Девета картина GA_14 Четири мистерийни драми

и ме поставяте пред най-възвишените цели.
„Човече, изживей се! “ (От скали и извори звучи: „Човече, изживей се! “) Оставяте ме слабостта си да почувствам и ме поставяте пред най-възвишените цели. Блажен аз чувствам творческата мощ на висша цел в човешкото ми слабо същество. От мен самия цел ще се разкрие – за нея семето се крие в мен. Желая на света да се отдам,
към текста >>

Те нека да са като животворен огън
за нея семето се крие в мен. Желая на света да се отдам, като живея собствената същност. Изцяло да почувствам силата на думите, звучащи отначало слабо в мен. Те нека да са като животворен огън в душевните ми сили по духовния ми път. Аз чувствам мисълта ми как прониква в дълбоко скрити глъбини в света и как блестящо тя ги озарява. Тъй действа силата на тези думи:
към текста >>

че вътрешният ти живот
Сияе с пълна сила тя. ЙОХАН Аз тази сила в себе си изпитвам. МАРИЯ Тъй тясно свързани сме ние, че вътрешният ти живот в душата ми запалва светлина. ЙОХАН Мария, осъзнаваш ли какво ми се разкри? Човешко упование добих,
към текста >>

30. Десета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Без силата ми няма никакъв живот,
като световна мощ на любовта. Едно от мене озарено същество усеща засилена житейската си сила и щастие на други същества дарява. Така строя света със радост. Без силата ми няма никакъв живот, без мен не може никой да живее. ЙОХАН Тъй ти, ощастливител на света, пристъпваш пред душевния ми взор! Желание за творчество ме тласка
към текста >>

О... Бенедикт, ти, източник на моя нов живот.
Аз зная, искаш ти да смажеш каквото се изтръгва от властта ти. Ще укрепя във мене силата, в която нямаш никакво участие. (Явява се Бенедикт.) О... Бенедикт, ти, източник на моя нов живот. Това е невъзможно, не!... Не може, не, не може да си ти! Това е само призрак. О, душевни сили, в мен оживейте и разбийте
към текста >>

възвишени, прекрасни думи!
Във себе си аз трябва да ги изживея. Когато те изпълнят цялата ми същност, ще ме освободят от всякакви заблуди. – – – – Така че работете в дълбините на душата, възвишени, прекрасни думи! От храма само можете да идвате, изречени от братята на Бенедикт. Усещам вече как отвътре се надигат. – – – – От мен самия те ще зазвучат
към текста >>

31. Седма картина GA_14 Четири мистерийни драми

за нов живот отново на Земята.
а само като средство за привличане на хора, в душите на които можем да посадим на бъдещето семената. Те ще узреят в тези хора, когато се завърнат от духа за нов живот отново на Земята. ПЪРВИ ЦЕРЕМОНИАЛМАЙСТОР Че трябва нашият Съюз унищожен да бъде, според неразгадаемия план съдбовен, понятно би могло да бъде. Но да погинат твърде много братя,
към текста >>

Отделният живот
защо се иска жертва от човека, обвързан със велика общност, когато силите съдбовни трябва упадъка на тази общност да подготвят. ВЕЛИК МАЙСТОР Отделният живот е свързан мъдро с мировия план. В редиците на братята ни има хора, способни със духовни сили да служат на Съюза. И все пак те не са неопетнени.
към текста >>

да се издигне към живот възвишен.
А който чрез своите дела вина не носи, но трябва да поеме по трънливите пътеки, началото си водещи от общата ни карма, страданието ще му носи сила да се издигне към живот възвишен. ПЪРВИ ЦЕРЕМОНИАЛМАЙСТОР Тогава на Съюза сигурно е позволено в средите си да има също хора, успели да се посветят на висшите си цели
към текста >>

със пълна вяра във живота.
Повиках ви при мене, братя, да ви припомня с думи сериозни във тези тъжни дни, че дълг за нас е с радост да загинем за цели, на които сме се посветили със пълна вяра във живота. Във истинския смисъл сте ми братя, когато смело във душите ви звучи светата мъдрост на Съюза: „Живота си и личното ще трябва да пожертва желаещият да съзре духовни цели
към текста >>

„Живота си и личното ще трябва да пожертва
за цели, на които сме се посветили със пълна вяра във живота. Във истинския смисъл сте ми братя, когато смело във душите ви звучи светата мъдрост на Съюза: „Живота си и личното ще трябва да пожертва желаещият да съзре духовни цели чрез откровение на сетивата и осмелилият се волята духовна да влива в собствената воля.“ ПЪРВИ НАСТАВНИК
към текста >>

Учителю възвишен,
желаещият да съзре духовни цели чрез откровение на сетивата и осмелилият се волята духовна да влива в собствената воля.“ ПЪРВИ НАСТАВНИК Учителю възвишен, ако желаеш да изпиташ на всички наши братя тук сърцата, би трябвало да прозвучи най-ясен отклик на думите на нашата свещена мъдрост. Но искаме от теб да чуем
към текста >>

че заедно с имота и живота,
на всички наши братя тук сърцата, би трябвало да прозвучи най-ясен отклик на думите на нашата свещена мъдрост. Но искаме от теб да чуем как да тълкуваме това, че заедно с имота и живота, врагът желае да ни вземе и душите, които сме отгледали с любов? И всеки ден по-ясно става, че хората ни ще се предадат на победителя не само чрез принуда,
към текста >>

в сетивния живот.
и сили се събуждат в мен да пребивавам в сфери на духа. Присъствието на Учителя усещам и чувам неговите думи, тъй както често съм ги чувал в сетивния живот. За край на делото ни не говори, а казва само, че свещените ни цели ще се изпълнят в бъдни времена. (Великият Майстор и двама братя излизат, а другите двама остават.) ПЪРВИ НАСТАВНИК
към текста >>

да се родят в живота само могат,
А братята ни считат, че са задължени да се опълчат срещу греховете на духа. Те могат да се позоват на думи, изречени от мене на Земята. Те не предчувстват, че такива думи да се родят в живота само могат, щом в правилния смисъл се разбират от продължаващите делото ми хора. И нека във душата ти се възроди, във смисъла на едно ново време, каквото аз можах да мисля на Земята.
към текста >>

Науката и ходът на живота
Съюзът се стреми към висши цели. А хората, които му се посвещават, по-късни земни времена предчувстват, и техните водачи вече виждат плода, узряващ в идните епохи. Науката и ходът на живота целта и формите ще сменят. Каквото Орденът, от теб преследван, се чувства отговорен да извърши, са действия за новата промяна. Но само ако тази цел, която братята ни имат,
към текста >>

ще може благо в земния живот да разцъфти.
се чувства отговорен да извърши, са действия за новата промяна. Но само ако тази цел, която братята ни имат, за мирно дело се обедини с целта, която еретиците преследват, ще може благо в земния живот да разцъфти. МОНАХЪТ Предупреждението, за което смяташ ме достоен, как всъщност мога да го следвам? – – – – То силно отклонява се от всичко,
към текста >>

А искаш ли живота им да влееш в световете,
ще може да ми се открие. БЕНЕДИКТ Аз мога правилния път да ти покажа, ако душата си проникнеш с думите, които някога съм казвал на Земята. А искаш ли живота им да влееш в световете, в които можеш да ме виждаш, на правдата посочен ще ти бъде пътят. (Завесата пада, докато Монахът, Духът на Бенедикт, Луцифер и Ариман са все още в залата.)
към текста >>

32. Осма картина GA_14 Четири мистерийни драми

с възвишено звучащи думи.
Жена си и детето изоставих, защото чувствах ги като окови. А пътят, сочен ми от суетата, доведе ме тук, в Ордена духовен. На любовта към хората се посветих с възвишено звучащи думи. Аз сторих го, ала с вината, от извор на безлюбие струяща. Разкриха ми се ясно възвишените цели на Съюза. Приеха ме във него
към текста >>

възвишените цели на Съюза.
На любовта към хората се посветих с възвишено звучащи думи. Аз сторих го, ала с вината, от извор на безлюбие струяща. Разкриха ми се ясно възвишените цели на Съюза. Приеха ме във него и дадоха ми строги правила. Заставен бях да търся себепознание, което инак ми беше невъзможно
към текста >>

живота си с готовност жертва.
е дъщеря ми, изоставена от мен. – – – – Съюзът е пред гибелта си. Смъртта си ще посрещне всеки брат с увереност, че ще живеят тези цели, за които живота си с готовност жертва. Отдавна чувствам, че за подобна смърт съм недостоен. Така решението в мен назря на Майстора да се открия и помоля от Ордена да бъда отстранен.
към текста >>

така че още в настоящия живот
Така решението в мен назря на Майстора да се открия и помоля от Ордена да бъда отстранен. И да се посветя желая на моите деца, така че още в настоящия живот да изплатя частица от греха си. Аз ясно виждам, че не копнежът към бащата сина доведе тук, при мен. В туй вярваше доброто му сърце,
към текста >>

за дълговете ни в живота.
Така че нищо повече не ми остава, освен да се погрижа, децата истината да узнаят и после примирено да очаквам възмездие от силите, следящи за дълговете ни в живота. (Наставникът излиза.) (След пауза в залата влизат Великият Майстор и Симон.) ВЕЛИК МАЙСТОР Във замъка ще трябва да стоите. Откакто приказките за магия
към текста >>

че в този мой живот ще се открия.
Във вярност следвам примера ви аз, но чувствам съпротива към целта и първоизвора на този пример. И ако тъй да се позная трябва, съмнение поглъща всяка вяра, че в този мой живот ще се открия. И често ме изпълват страх и грижи, че част от туй съмнение ужасно в животи предстоящи ще премине. ВЕЛИК МАЙСТОР Симон, виденият от тебе образ
към текста >>

в животи предстоящи ще премине.
И ако тъй да се позная трябва, съмнение поглъща всяка вяра, че в този мой живот ще се открия. И често ме изпълват страх и грижи, че част от туй съмнение ужасно в животи предстоящи ще премине. ВЕЛИК МАЙСТОР Симон, виденият от тебе образ стоеше пред духа ми в пълен блясък, когато ти тъй живо го описа. И продължавайки да ми говориш,
към текста >>

Не можем като висша цел в живота
като дела на дявола и ерес. – – – – ВТОРИ ЦЕРЕМОНИАЛМАЙСТОР На Майстора ни благостта от нашите учения извира. Не можем като висша цел в живота да проповядваме навред свободно разбиране на всичките души, лишавайки от него враговете. Сред тях мнозина истински живеят по примера възвишен на Христос.
към текста >>

по примера възвишен на Христос.
Не можем като висша цел в живота да проповядваме навред свободно разбиране на всичките души, лишавайки от него враговете. Сред тях мнозина истински живеят по примера възвишен на Христос. Дълбокото значение и смисъл на нашето учение остават неразбираеми за много хора, дори когато искат да го чуят с обикновения си външен слух.
към текста >>

зародиша за бъдещи животи.
приетите от нашите души учения на друг да се предават. Щастливи трябва да сме, че все пак се срещат някои души, които, макар и несъзнателно, приемат зародиша за бъдещи животи. Ала зародишът в човека може да се окаже отначало враг на силите, които те желаят във себе си по-късно да приемат. И семена на бъдеща любов
към текста >>

живот в хармония със тях да водим.
в преследващата ни омраза виждам. ПЪРВИ ЦЕРЕМОНИАЛМАЙСТОР Целта на истината висша може да се разкрие в думи като тези. Ала е трудно в днешни времена живот в хармония със тях да водим. ВТОРИ ЦЕРЕМОНИАЛМАЙСТОР Пак думите на Майстора изтъквам, че не е дадено на всички хора за бъдещето отнапред да знаят. Но трябва винаги да има хора,
към текста >>

33. Единадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

живот, отминал вече на Земята.
от Бенедикт чрез хитрост е прокаран. Така въведена си във заблуда. Разбираш как Томасий и Капезий са жертви на видение измамно. И двамата видяха, като теб, живот, отминал вече на Земята. Желаете да търсите живота, предшествал днешното ви битие. Изпадате в заблуди от заблуди, щом предписания по пътя земен извличате от вашата наука.
към текста >>

Желаете да търсите живота,
Така въведена си във заблуда. Разбираш как Томасий и Капезий са жертви на видение измамно. И двамата видяха, като теб, живот, отминал вече на Земята. Желаете да търсите живота, предшествал днешното ви битие. Изпадате в заблуди от заблуди, щом предписания по пътя земен извличате от вашата наука. Че Бенедикт от твоя мозък само
към текста >>

в живот предишен малко променени:
Че Бенедикт от твоя мозък само картини взе и вещо ги постави в предишни отлетели времена, от знанието свое си разбрала. От настоящето видя ти хора в живот предишен малко променени: жена като жена, мъж като мъж, с характери, на техните подобни. Не би могла да се съмняваш вече, че в туй видение преобрази не истината в минала епоха,
към текста >>

Възвишените сили на съдбата
АРИМАН В духовни сфери няма същества, настроени враждебно срещу мен, когато в земни времена навлизам. МАРИЯ Възвишените сили на съдбата за техен враг са те определили. Ти поощряваш всекиго, когото желаеш в полета му да възпреш. Донасяш мощ и свобода в душите, в които ти желаеш да проникнеш.
към текста >>

додето търсехме животи прежни.
отмират стари сили и в смъртта си растежа на по-новите съзират. В такъв поврат на времето можахме приятелите ми и аз в духа обединени да се видим пак, додето търсехме животи прежни. Тогава истински духовни хора работеха в едно душевно братство със цели от окултни висши сфери. Посаждат се в такива земни дни в душите ни зародиши, които
към текста >>

във следващи животи на Земята
със цели от окултни висши сфери. Посаждат се в такива земни дни в душите ни зародиши, които изискват време, докато узреят. Така такива хора ще показват във следващи животи на Земята душевни качества от по-предишни. И от подобно време много хора, били мъже, мъже ще си останат, ще бъдат също и жени жените. А интервалът между два живота
към текста >>

А интервалът между два живота
във следващи животи на Земята душевни качества от по-предишни. И от подобно време много хора, били мъже, мъже ще си останат, ще бъдат също и жени жените. А интервалът между два живота по-краткотраен ще е в този случай. На времето поврата ти не можеш да разбереш и ти е невъзможно развоя му безгрешно да съзираш. Спомни си как се срещнахме тогава
към текста >>

С противоречията на живота
Но ясно се разкри пред мен как лесно измамата промъква се в душите, които, без да притежават будност, на чуване духовно се отдават и сигурните пътища избягват. С противоречията на живота да си играе има мощ врагът, лишавайки от сигурност душите. Но замълчава той, щом светлината от извори на мъдрост засияе и проясни духовния ни поглед.
към текста >>

34. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

в живота водят битка с лични сили.
в особени духовни цели вярват. Но трябва ясно в мировия план духовният им поглед да съзре, че трябва да се свържат те със хора, които – в храма им непосветени – в живота водят битка с лични сили. Не ме влече духовният стремеж да търся смисъл в тайнствени неща. Желая аз да се придържам само към здрава мисъл и човешки разум. Мистичният съюз едва ли иска
към текста >>

Животът и делата им показват,
на хората, стремящи се към нас. Ала познавам благородни хора, които са в Духовния съюз. Държат те в тайна извора на мъдрост, откриващ се единствено на тях. Животът и делата им показват, че е възвишен този техен извор. А всичко, вършено от тях, съдържа във същността си само любовта. Изглежда, че са те с добри подбуди, щом искат своите дела да свържат
към текста >>

че е възвишен този техен извор.
Ала познавам благородни хора, които са в Духовния съюз. Държат те в тайна извора на мъдрост, откриващ се единствено на тях. Животът и делата им показват, че е възвишен този техен извор. А всичко, вършено от тях, съдържа във същността си само любовта. Изглежда, че са те с добри подбуди, щом искат своите дела да свържат и с хора, чужди на мистични тайни,
към текста >>

водачеството в земния живот.
през изпитанията на душата. МАРИЯ ТРОЙФЕЛС Разкриват много знаци, че е нужно да се направят множество промени в душите, имащи стремеж да следват водачеството в земния живот. Съмнявам се, че пътища мистични ще могат да ни поведат към цели, които мощ даряват на душите. Аз мисля, днешните водачи искат с природни сили хората да могат
към текста >>

Разкрива се във земния живот,
от постижението си извежда. Да извините думите ми, моля, че могат и да прозвучат нескромно, но те са само изразът на чувства, чиито сили във труда се вляха. Разкрива се във земния живот, че работа, от чувство отделена, потъва в бездушевно битие, додето научава се духът единствено да овладява сили, намиращи се в царствата сетивни.
към текста >>

върху душевния живот в човека
тече, житейски стойности създаващ. Със грижа мислено е дълго време какво могло би резултат да носи, та техниката, формата на труд парализиращо да не въздействат върху душевния живот в човека и истинските му духовни цели. Постигнато бе малко чрез стремежа, за който важен е един въпрос: как трябва хората да се отнасят един към друг.
към текста >>

не е съдържал ценност за живота.
един към друг. Загубих доста време да мисля над загадката житейска. Но постоянно само констатирах, че на умуването ми плодът не е съдържал ценност за живота. Проникваше във мен горчива мисъл, че трябва да е предопределено материалният триумф в живота духовния стремеж да затруднява. Изглежда, че събитие случайно
към текста >>

материалният триумф в живота
Но постоянно само констатирах, че на умуването ми плодът не е съдържал ценност за живота. Проникваше във мен горчива мисъл, че трябва да е предопределено материалният триумф в живота духовния стремеж да затруднява. Изглежда, че събитие случайно спаси ме от обърканите мисли. Когато почнах опити да правя, далеко от въпроси като тези,
към текста >>

която ценностите във живота
Затуй да кажа нещо позволете. Съдбата ясно ми откри, че трябва душевните съкровища да търся. И струваше ми се, че ще намеря на мъдростта тогава светлината, която ценностите във живота да може правилно да осветява. Чрез вътрешен покой и в самота мистично обучение получих. По този път можах аз да науча как всичко, тласкащо сега човека
към текста >>

отвеждат към прозрение в живота.
и той поема пътя си през мрак. А също и научните богатства, чрез разум и чрез сетива добити, едно опипване са в тъмнината! Знам, че мистичните пътеки само отвеждат към прозрение в живота. На правдата по пътя аз поемах като човек, лишен от чужда помощ. Ала не е възможно туй за всички. Сетивното познание и мисъл наподобяват само мъртво тяло,
към текста >>

в живота може да се отдаде
Човек със вътрешно достойнство може преценка да изкаже, ако знае за дух и сфери на духа и иска наистина във тях да се открие. Да се загуби трябва този, който в живота може да се отдаде на външно ръководство в сляпа вяра. Онази светлина, която всеки във собствената си душа усеща като по-висша мощ на мъдростта, признание духовно ще спечели,
към текста >>

се ражда от духовния живот.
ГЕОРГ ВАРМУНД Говорят ли се думи като тези, които с болка трябваше да чуем, е ясно колко малко в наши дни развито е разбиране, което се ражда от духовния живот. Към древността е нужно да погледнем, изследвайки живялото в човека, преди науката, сега цъфтяща, да се яви дори като зародиш. Ще стане ясно, че извършва дело,
към текста >>

през множество животи на Земята,
МАРИ КЮНЕ Томасий няма нужда от закрила, каквато розенкройцерите дават, щом пътя на душата очертава по сериозен и научен начин през множество животи на Земята, а също през духовните пространства. Чрез неговото грандиозно дело сияе светлината, към която да водят трябва храмове мистични, тъй също и за хората, които
към текста >>

напълно празни думи за живота.
Надявал се, че степени по-висши ще могат знаците и мъдростта да му разкрият, но разбрал по-късно, че майсторите знаели са малко за знаците и че говорят само напълно празни думи за живота. Ако от думите не бил омаян и не попаднел в плен на суетата, е можел да се отърве от всичко. Във този час е може би добре, освен похвалните слова, да чуем
към текста >>

да разцъфти животът, който свързва
ученията ни как се доказват. Това у вас ще предизвика сили да схванете ученията наши, почерпени по път мистичен само. По този начин може плодотворно да разцъфти животът, който свързва със разума свещени обичаи. МАГНУС БЕЛИКОЗИЙ, Втори наставник На брата наш словата възвестиха, че мировите знаци ни подтикват да ви поканим в святия ни храм.
към текста >>

възвишени духовни същества
които трябвало да се покажат достойни някога да съзерцават на светове духовни светлината. Били избрани в земното начало от най-могъщи сили в битието възвишени духовни същества да бъдат на човеците водачи. На святите мистерийни места те култивирали духовни сили, изливащи се тайно във души, не можещи да знаят още нищо
към текста >>

за своите възвишени водачи.
да бъдат на човеците водачи. На святите мистерийни места те култивирали духовни сили, изливащи се тайно във души, не можещи да знаят още нищо за своите възвишени водачи. По-късно от човешките редици подбирали са майсторите мъдри себеотдайни ученици зрели, чрез изпитания и саможертва в мистични цели да се посветят
към текста >>

и тъй в духовния живот да влезе
Наполовина делото си свършва, щом цел, не път желае тя да бъде. Да разберете важно е сега, че време е да се обедини умът с пътеките на мистицизма и тъй в духовния живот да влезе мощта, която може да въздейства, разкрие ли се в правилното време. (Завесата пада.)
към текста >>

35. Втора картина GA_14 Четири мистерийни драми

макар животът да ги е притиснал
ще се опре на знание, което се корени в света на сетивата. ЩРАДЕР (на Томасий) Ти можеш също тъй и за душите, които търсят знание в духа, макар животът да ги е притиснал в материята здраво, да откриеш такива пътища, които могат към светлината да ги поведат. ТОМАСИЙ Възвишен Майсторе и всички вие,
към текста >>

Възвишен Майсторе и всички вие,
макар животът да ги е притиснал в материята здраво, да откриеш такива пътища, които могат към светлината да ги поведат. ТОМАСИЙ Възвишен Майсторе и всички вие, че съм човекът, вярвате, постигнал в усилия и чрез духовна сила дела, от вас високо оценени, заслужили и вашата закрила. Надежда имате, че ще успея
към текста >>

оформят мненията си в живота.
от него можех само да узная. Откри ми как в световния развой въздействието и значимостта му не могат да се преценят от хора, които според разум и наука оформят мненията си в живота. Преценката валидна ще е само ако творбата от твореца свой се отдели и тъй, далеч от него, могла би свое битие да води в развоя на духовния живот.
към текста >>

в развоя на духовния живот.
оформят мненията си в живота. Преценката валидна ще е само ако творбата от твореца свой се отдели и тъй, далеч от него, могла би свое битие да води в развоя на духовния живот. Но с мен творбата свързана остава и е възможно от духовни сфери към лошо сътвореното да тласна, макар самото то да е добро и също тъй единствено добро
към текста >>

в духовния живот за да го вливам.
ще помрачат духа ми, ще ме водят, тъй както в този час ви възвестявам. В световния развой тогава алчно ще се стремя да сграбча всичко вредно, от творчеството мое произлязло, в духовния живот за да го вливам. Ще трябва Ариман да заобичам и с радостна душа да му даря от мен постигнатото на Земята. (Пауза, през която Томасий е изпаднал в дълбок размисъл.) Ако засягаше то само мене,
към текста >>

Жадуващ живот,
Души се разгръщат и следват светлика, проникват вселени, които смел поглед открива за хора. Жадуващ живот, духът се стреми в божествени сфери – те на ясновидци вестят се от мъдрост. Прикритото сочи
към текста >>

със топлината на живота,
Отначало тя говори с призрачен, но задушевен глас.) МАРИЯ Така че обърни душа към силите на любовта, които надежда някога във нея вляха със топлината на живота, които волята ѝ просветлиха с духовна светлина. Ти търсещи сърдечни сили от самотата изтръгни и в тъмнината на стремежа
към текста >>

36. Пета картина GA_14 Четири мистерийни драми

животът е запазил тук за вас.
ЩРАДЕР Дори когато сетният ѝ час настъпи, скъпата ми Теодора говореше за Феликс и Фелиция. За нея бе тъй близко туй, което животът е запазил тук за вас. По пътя си ще трябва сам да търся. Тя беше съдържание и смисъл в живота ми; каквото аз получих от нея, е безсмъртно, ала тя тук не е вече.
към текста >>

в живота ми; каквото аз получих
говореше за Феликс и Фелиция. За нея бе тъй близко туй, което животът е запазил тук за вас. По пътя си ще трябва сам да търся. Тя беше съдържание и смисъл в живота ми; каквото аз получих от нея, е безсмъртно, ала тя тук не е вече. ФЕЛИКС БАЛДЕ Мисълта си с вас с любов към нея ще изпратим ние
към текста >>

в живота си във страсти да се свързват
От изживяването ѝ остана едно тъй силно постоянно чувство, пораждащо у нея страх от Йохан. КАПЕЗИЙ Не бива Теодора и Томасий в живота си във страсти да се свързват по волята на силите съдбовни. Срещу световните закони те изправят се, ако един към друг поискат да изпитват също чувства, които от духа не произхождат.
към текста >>

възвишените сили на съдбата.
Срещу световните закони те изправят се, ако един към друг поискат да изпитват също чувства, които от духа не произхождат. В сърцето си Томасий наранява възвишените сили на съдбата. Не трябва в себе си да храни мисли, които накърняват Теодора. Изпитва той недопустими чувства. Чрез противопоставянето свое изгражда вече силите, които
към текста >>

живота му да предадат ще могат
Не трябва в себе си да храни мисли, които накърняват Теодора. Изпитва той недопустими чувства. Чрез противопоставянето свое изгражда вече силите, които живота му да предадат ще могат за в бъдеще на тъмни сили само. Към Луцифер подтикната насила, успя да преживее Теодора, макар и несъзнателно, че той изпълни със сетивна страст Томасий.
към текста >>

което прави иначе в живота.
в духовно настроение, в което във светове по-висши пребивава духът му, пренебрегващ туй, което сетивно на душата му говори. По навик върши всичко онова, което прави иначе в живота. Приятелите търси той да види, но също и сред тях е той обърнат към собственото същество навътре. Но туй, което вижда той духовно, доколкото можах да проверя,
към текста >>

в духовния живот да стори много.
Ще ви открия аз каквото зная. Той ученичеството във духа във истинската форма изживява, макар да ни показва нещо друго. Определен е от съдбата своя в духовния живот да стори много. Той ще изпълни своя дълг възвишен, за който е душата му избрана, ако духът му за това се готви. Но също доста беше му присъщо наместо той да търси светлината
към текста >>

Той ще изпълни своя дълг възвишен,
Той ученичеството във духа във истинската форма изживява, макар да ни показва нещо друго. Определен е от съдбата своя в духовния живот да стори много. Той ще изпълни своя дълг възвишен, за който е душата му избрана, ако духът му за това се готви. Но също доста беше му присъщо наместо той да търси светлината единствено по пътища духовни,
към текста >>

37. Шеста картина GA_14 Четири мистерийни драми

което във сетивния живот
с лъчиста многоцветна светлина. Но по-голяма сила се излъчва сега от образа, изискващ аз за бъдещите земни времена от него да извличам онова, което във сетивния живот ми беше дала някога душата, разкриваща ми се под този образ, значим за моята душевна сфера. Но никакъв поток от чувства не ме повежда към душата дейно.
към текста >>

в живота земен.
в духовни светове събират сили, телата им душевни да блещукат и от това блещукащо творене в човешките души да се усили стремежът за израстване духовно в живота земен. ДУШАТА НА ГОСПОЖА БАЛДЕ Дух със външен вид на каещ се, почувствай ме сега; и звездна мощ, ти, слънчева душа, приемай, за да можеш да изтръгнеш
към текста >>

в душите и така в живота земен
каквото вечно трябва да обмислят. Покаянице в сферите духовни, нагоре към звездите отправи се; за делото ти демони копнеят, фантазия от него да излъчват в душите и така в живота земен криле да сътворяват. ДУШАТА НА ГОСПОЖА БАЛДЕ Ще те следвам, душевна сестро, Филия, която твориш любов от дух към духове
към текста >>

ще се нуждаем в бъдещи животи.
Че тука на това духовно място видяхме словото на любовта и творческото слово да се свързват, това засилва само в същността ни зародишите, от които ние ще се нуждаем в бъдещи животи. (Душите на Романий, Беликозий и Торкваций изчезват; явяват се Душата на Бенедикт и Душата на Мария до Пазача на прага.) ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА Познайте мировата си среднощ! В омаята на зряла светлина държа ви в този миг – Сатурн за вас
към текста >>

Възвишен писмо от пламък свети!
та за душата в звук да се оформи, в звук, който в земното си битие да може да почувства в същността си и с обич да го изживява тя. Какво в душевни глъбини съзирам? Възвишен писмо от пламък свети! Пламти любов към светлата душа на нашия водач, любов, тъй дълго съпътствала ме в земния живот, в духа намирала ме в час, когато с молитвата си търсих я в опасност,
към текста >>

съпътствала ме в земния живот,
и с обич да го изживява тя. Какво в душевни глъбини съзирам? Възвишен писмо от пламък свети! Пламти любов към светлата душа на нашия водач, любов, тъй дълго съпътствала ме в земния живот, в духа намирала ме в час, когато с молитвата си търсих я в опасност, дори когато тя самата беше далече във духовни висини. Сияйна любовта ми се явява.
към текста >>

възвишено и сериозно чувство.
към другата душа да прозвучите. – – – – Но що за пламъци пробуждат те? Те светят благо. Благостта излъчва възвишено и сериозно чувство. През мировия етер благодатно светкавици на мъдростта проблясват. Блаженството излива се навред и сътворява радост в ширините на моята душевна сфера. Вечност,
към текста >>

за тебе в земния живот.
желая да живея със душата, която с мен е свързана отдавна. ЛУНА Опазвам творчеството ти в духа, така че да узреят плодовете за тебе в земния живот. ДУШАТА НА ЙОХАН Звездата в душевната ми сфера – тя разпръсква блаженство... И излъчва милост тя... Звезда душевна, в мировия етер...
към текста >>

С живот желанията ти подхранвам.
понесена е... В смътна светлина, звучи ми тихо друга там звезда, ала все пак аз искам да я слушам. (При последните думи се явява Духът на младостта на Йохан, ангелоподобен, светлосребрист.) ДУХЪТ НА МЛАДОСТТА НА ЙОХАН С живот желанията ти подхранвам. Диханието ми ще внася сила, сияейки, в младежките ти цели, когато те примамват световете, в които с радост мога да те водя. Изгубиш ли ме в себе си, ще трябва
към текста >>

живеещ недействителен живот.
сияейки, в младежките ти цели, когато те примамват световете, в които с радост мога да те водя. Изгубиш ли ме в себе си, ще трябва за сенките да се пожертвам аз, живеещ недействителен живот. Ти, мой житейски цвят, не ме оставяй! ЛУЦИФЕР Не ще те изостави. В същността му желания за светлина съзирам;
към текста >>

38. Осма картина GA_14 Четири мистерийни драми

Живота си да посвети е време
ОСМА КАРТИНА Същата храмова сценична картина като в Седма картина; отначало тя е закрита от междинна завеса, пред която една египтянка казва следното. Трябва да си представим египтянката като минало въплъщение на Томасий. ЕГИПТЯНКАТА Живота си да посвети е време на древната свещена службюа той и аз завинаги ще го загубя. От светли висши висини, в които с душата си ще се издигне той, в душата моя ще се спусне смърт.
към текста >>

страдания, безрадостен живот,
От светли висши висини, в които с душата си ще се издигне той, в душата моя ще се спусне смърт. Без него на Земята тук за мен остават само мъка и печал, страдания, безрадостен живот, последвани накрая от... смъртта... – – – – Макар да ме напуска в този час, аз искам да присъствам близо там, където на духа се поверява. Дори и да не виждам с моя взор
към текста >>

Ала в илюзията на живота
мистикът те доведе тук при нас. Светът бе изтъкан от битие и нищо и за тебе те в привидност превърнаха се, ала тя добра е, когато гледа се от битието. Ала в илюзията на живота сънуваш я. Привидност, разпозната от друга, от всемира ще отпадне... Привидност на привидността, учи се да се познаваш.
към текста >>

Ти в тежестта на земния живот
МИСТЪТ Тъй говори, който на храма прага пази. Изживей във теб на тези думи тежестта. ПРЕДСТАВИТЕЛЯТ НА ЕЛЕМЕНТА ЗЕМЯ Ти в тежестта на земния живот прозри привидността на същността си без страх, за да успееш да потънеш в световни дълбини; и битието търси на дълбини световни в мрака; свържи откритото с привидността си
към текста >>

От тежестта на земния живот
Пазителят на храмовото слово тъй казва. Тежестта на тези думи във себе си ти изживей сега. ПРЕДСТАВИТЕЛЯТ НА ЕЛЕМЕНТА ВЪЗДУХ От тежестта на земния живот избягай, че в потъването тя убива най-дълбоката ти същност. С въздушна лекота от нея ти в световни ширини се издигни и търси в сиянието битието;
към текста >>

На същността в живота ти ще светим.
и в този полет ще ти гарантира откритото от тебе битието. ПАЗИТЕЛЯТ НА СЛОВАТА И накъде във полета те водим, ще разбереш, щом думите му следваш. На същността в живота ти ще светим. Познай ти работата ни, защото ще трябва инак в мировата тежест като илюзия да се изгубиш. МИСТЪТ Пазителят на храмовото слово
към текста >>

на личната ти същност от живота.
в теб тегне още тъмната заблуда. И глупостта във тебе се стреми към далнини световни. Погледни към пламъка, за теб по-близък станал (Запалва се ярко светещият и извиващ се пламък на жертвата, която се намира върху олтара, стоящ в средата.) на личната ти същност от живота. Съзри ти отговора в този пламък. МИСТЪТ Говори този, който ръководи във храма ритуалите, така. Във себе си ти изживей сега
към текста >>

мощта на собствения ти живот.
В себе си ти изживей на мъдростта мощта на светлинна. ПРЕДСТАВИТЕЛЯТ НА ЕЛЕМЕНТА ВОДА Пази се да не изгори мощта на пламъка на огнения свят мощта на собствения ти живот. Привидността ще стане битие, щом на световните води вълните успеят в тебе да проникнат с тон на сфери. Битието ти търси
към текста >>

живот освободи се ти и после
в световни дълбини ти земно-тежко и смело азово се устреми във центъра на тежестта. ДРУГАТА ФИЛИЯ От своя живот освободи се ти и после със силата свържи се на стихии. МИСТЪТ Така душата ти говори в храма: тук водещите сили изживей. ВЪРХОВНИЯТ МЪДРЕЦ ЖЕРТВОПРИНОСИТЕЛ
към текста >>

на най-възвишени световни думи.
Говори! НЕОФИТЪТ На строгите ви думи подчинен, потънах в същността на този пламък, в очакване да чуя чудни звуци на най-възвишени световни думи. (Присъстващите мисти, с изключение на Мъдреца жертвоприносител, показват една все по-голяма тревога при думите на неофита.) Почувствах как от тази земна тежест лек като въздух се освободих. Обзет любящо от световен огън, в потока на духовните вълни
към текста >>

които за живота ѝ се грижат.
да гледам своята обвивка земна... От светове по-висши духове излъчваха към нея светлина... Подобни на блестящи пеперуди, долитаха към нея съществата, които за живота ѝ се грижат. И на блестенето на съществата отвърна тялото, като разпръсна игриви и искрящи цветове, блестящи близо, тлеещи далеко. Накрая се разпръснаха в простора.
към текста >>

та радост в топлината на живота
блестящи близо, тлеещи далеко. Накрая се разпръснаха в простора. В духовното ми битие душевно желание покълна земна тежест в обвивката ми да ме потопи, та радост в топлината на живота да мога – чувствайки – да задържа. В обвивката потапяйки се с радост, усетих строгия ви будещ зов. ВЪРХОВНИЯТ МЪДРЕЦ ЖЕРТВОПРИНОСИТЕЛ (самият той слисан към изненаданите мисти) Духовно виждане не е това,
към текста >>

живот ще му покаже пътя, който
които аза ще освободят от груповия дух, за да развият и личното му мислене. Сега младежът може и да се изтръгне от вашия мистичен кръг; по-късен живот ще му покаже пътя, който съдбовни сили са му отредили. МИСТИЦИТЕ О, светотатство... Призовава то за изкупление и наказание ... (Сфинксовете започват да говорят един след друг, като Ариман и Луцифер; досега те са били неподвижни като статуи, техните думи се чуват само от Мъдреца жертвоприносител, от Върховния мъдрец жертвоприносител и от Неофита; другите остават възбудени от случилото се преди това.)
към текста >>

да се втъче в човешкия живот
За областта си трябва да плячкосвам това, което само грешно тук към светлината се е устремило. По-късно трябва в мрак да го отгледам. Духовно трябва то да се подготви да се втъче в човешкия живот със правилния смисъл на развоя. Додето годност придобие то, на работата ми ще служи туй, което се оказва земно бреме за посвещението.
към текста >>

39. Девета картина GA_14 Четири мистерийни драми

живот тук на Земята същността ми –
и знаеща да можеш да я виждаш, като световната среднощ си спомняш. МАРИЯ Световната среднощ – преди да е обгърнала обвивката за този живот тук на Земята същността ми – е будна в светлината на Сатурн! Закриваше ми мисленето земно туй мое преживяване в духа в душевна тъмнина до този миг... Към ясновиждане се то издига...
към текста >>

като подкрепа в земния живот.
какво сама ти казах аз, когато видя ме ти в световната среднощ. МАРИЯ Мощта на волята донесе, Луна, за мене от световната среднощ като подкрепа в земния живот. ЛУНА Предупреждението на Пазача предшества думите ми: „Ще стоиш сега пред себе си по начин друг. Ще виждаш образа на личността си
към текста >>

живот във тях.
готова вярно ти да ме последваш. Тъй в скута на световния развой почиваха все още, но дари ги със сила продължителното време, за да излива от душата твоя живот във тях. Те действаха така в по-късните животи на Земята, неосъзнати в твоята душа. Чрез тях като учител пак откри ме. Създават се мисловно те отново
към текста >>

в по-късните животи на Земята,
почиваха все още, но дари ги със сила продължителното време, за да излива от душата твоя живот във тях. Те действаха така в по-късните животи на Земята, неосъзнати в твоята душа. Чрез тях като учител пак откри ме. Създават се мисловно те отново съзнателно във тебе като мощно житейско съдържание.
към текста >>

в сегашния живот да я съзра.
плода, чрез който беше той подтикнат да следва вярно примера на Феликс. МАРИЯ Жената пък до храма виждам аз в отминала епоха, но не мога в сегашния живот да я съзра. Как мога аз да я намеря, щом потапя ме във сън сетивността? ПАЗАЧЪТ Ще я намериш ти, когато видиш във царството душевно съществото,
към текста >>

ако чрез теб в сегашния живот
което я предчувства като сянка сред сенки. Тя към него се стреми с душевна мощна сила и ще може да го освободи от тази област, ако чрез теб в сегашния живот съзре отминалия си живот. (Пазачът на прага и Бенедикт изчезват.) МАРИЯ Като звезда душевна се понася Пазачът към брега душевен,
към текста >>

съзре отминалия си живот.
сред сенки. Тя към него се стреми с душевна мощна сила и ще може да го освободи от тази област, ако чрез теб в сегашния живот съзре отминалия си живот. (Пазачът на прага и Бенедикт изчезват.) МАРИЯ Като звезда душевна се понася Пазачът към брега душевен, като сияе и покой разлива
към текста >>

Възвишеност излъчва се от него,
МАРИЯ Като звезда душевна се понася Пазачът към брега душевен, като сияе и покой разлива далеко неговата светлина. Възвишеност излъчва се от него, със сила неговата сериозност изпълва най-дълбоката ми същност. Желая да се потопя в покоя. Предчувствам, че ще мога аз чрез нея да стигна до духовна пълна будност.
към текста >>

като сияещи звезди в живота...
изпълва най-дълбоката ми същност. Желая да се потопя в покоя. Предчувствам, че ще мога аз чрез нея да стигна до духовна пълна будност. Душевни пратеници, ще ви пазя като сияещи звезди в живота... Теб, Астрид, искам аз да призова, щом мисли на душевна яснота поискат да се изявят... Теб, Луна, словата ми да те открият също, когато волевата сила спи
към текста >>

40. СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ GA_18_1 Загадки на философията

Ферекид от Сирос, който е живял в 6-тия преди християнския век, се явява сред гръцкия духовен живот като една личност, при която можем да наблюдаваме раждането на това, което в следващите изложения наричаме "възгледи за света и живота".
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ Ферекид от Сирос, който е живял в 6-тия преди християнския век, се явява сред гръцкия духовен живот като една личност, при която можем да наблюдаваме раждането на това, което в следващите изложения наричаме "възгледи за света и живота". Това, което той има да каже върху мировите въпроси, прилича от една страна на митическите и образни описания на епохата, която се намира преди стремежа към научен светоглед; от друга страна при него си пробива път мисленето чрез образи, чрез мита към едно разглеждане на света, което иска да проникне с мисълта загадките на съществуването и на положението на човека в света. Той представя още Земята под образа на един окрилен дъб, който Зевс покрива отгоре със суша, морета, реки и т.н. като един вид тъкан; той си представя света проникнат от духовни същества, за които говори гръцката митология. Въпреки това той говори за три произхода на света: За Хронос, за Зевс и за Хтон. В историята на философията много се е говорило за това, какво трябва да се разбира под тези три произхода на Ферекид.
към текста >>

Изложенията на тази книга, която трябва да даде един образ на възгледите на света и живота на 19-тото столетие, се предхождат при второто издание от едно кратко описание на предидущите възгледи на света и живота, доколкото тези възгледи на света почиват на едно мислително схващане на света.
като един вид тъкан; той си представя света проникнат от духовни същества, за които говори гръцката митология. Въпреки това той говори за три произхода на света: За Хронос, за Зевс и за Хтон. В историята на философията много се е говорило за това, какво трябва да се разбира под тези три произхода на Ферекид. Тъй като историческите съобщения върху това, което той е искал да опише в неговото съчинение "Хентамихос", си противоречат, понятно е, че и днес мненията върху това се различават едни от други. Който разгледа по-задълбочено това, което е исторически предадено върху Ферекид, може да получи впечатлението, че във всеки случай при него може да се наблюдава началото но философското размишление, но че това наблюдение е трудно, защото неговите думи трябва да бъдат взети в един смисъл, който стои далече от съвременните навици на мислене и който трябва тепърва да бъде търсен. Изложенията на тази книга, която трябва да даде един образ на възгледите на света и живота на 19-тото столетие, се предхождат при второто издание от едно кратко описание на предидущите възгледи на света и живота, доколкото тези възгледи на света почиват на едно мислително схващане на света. Това става от чувството, че идеите на предното столетие се разкриват по-добре в тяхното значение, когато не се вземат сами за себе си, а когато върху тях падне светлината на мислите на предидущите епохи. Естествено в един такъв "увод" не може да бъде отбелязан целият "доказателен материал", който трябва да служи за основа на краткия очерк. Ако на автора на тези изложения се удаде да превърне очерка в една самостоятелна книга, тогава ще се види, че съответната "основа" напълно съществува. Също така авторът не се съмнява, че други, които искат да видят в този очерк една подбуда, ще намерят "доказателствата" в това, което е предадено исторически. Ферекид стига до своя образ на света по различен начин отколкото до такъв образ се е стигало преди него.
към текста >>

За този по-раншен образ на света изразът "душа" няма още смисъла, който той е добил за по-късните схващания на живота.
Естествено в един такъв "увод" не може да бъде отбелязан целият "доказателен материал", който трябва да служи за основа на краткия очерк. Ако на автора на тези изложения се удаде да превърне очерка в една самостоятелна книга, тогава ще се види, че съответната "основа" напълно съществува. Също така авторът не се съмнява, че други, които искат да видят в този очерк една подбуда, ще намерят "доказателствата" в това, което е предадено исторически. Ферекид стига до своя образ на света по различен начин отколкото до такъв образ се е стигало преди него. Най-важното при него е, че той чувствал човека като одушевено същество различно отколкото това е ставало преди него. За този по-раншен образ на света изразът "душа" няма още смисъла, който той е добил за по-късните схващания на живота. Също и при Ферекид идеята за душата не съществува още във формата, в която тя съществува при следващите мислители. Той първо чувства душевното естество на човека, докато по-късните философи говорят ясно за него в мисли и искат да го охарактеризират. Хората от предишните епохи не отделят още собственото човешко изживяване на душата от живота на природата. Те не се поставят като едно особено същество наред с природата; те изживяват себе си в природата, както изживяват в нея светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, движението на звездите, растежът на растенията. Това, което движи ръката на собственото тяло, което поставя ногата върху земята и прави човека да върви, за праисторическия човек то принадлежи на една област на мировите сили, които произвеждат също светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, произвеждат всичко, което става във външния свят.
към текста >>

Хората от предишните епохи не отделят още собственото човешко изживяване на душата от живота на природата.
Ферекид стига до своя образ на света по различен начин отколкото до такъв образ се е стигало преди него. Най-важното при него е, че той чувствал човека като одушевено същество различно отколкото това е ставало преди него. За този по-раншен образ на света изразът "душа" няма още смисъла, който той е добил за по-късните схващания на живота. Също и при Ферекид идеята за душата не съществува още във формата, в която тя съществува при следващите мислители. Той първо чувства душевното естество на човека, докато по-късните философи говорят ясно за него в мисли и искат да го охарактеризират. Хората от предишните епохи не отделят още собственото човешко изживяване на душата от живота на природата. Те не се поставят като едно особено същество наред с природата; те изживяват себе си в природата, както изживяват в нея светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, движението на звездите, растежът на растенията. Това, което движи ръката на собственото тяло, което поставя ногата върху земята и прави човека да върви, за праисторическия човек то принадлежи на една област на мировите сили, които произвеждат също светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, произвеждат всичко, което става във външния свят. Това, което този човек чувства, може да се изрази приблизително така: Нещо прави да святка, да гърми, да вали дъжд, движи моята ръка, прави моя крак да пристъпва напред, движи дишания въздух и мене, обръща моята глава. Когато човек изказва подобни познания, той трябва да си служи с такива думи, които при първо впечатление изглеждат пресилени. Обаче само чрез привидно пресилено звучащите думи може да бъде почувстван истинския факт.
към текста >>

Мислителният живот се ражда за човека в определени епохи; той довежда до угасване предишното изживяване на света в образ.
Всичко е нейна вина, всичко е нейна заслуга". Човек може да говори така, както Гьоте говори, когато чувства собственото същество сред природното цяло и изразява това чувство чрез мислителното съзерцание. Така както той е мислил, така е чувствал човекът на миналите времена, без неговото душевно изживяване да се оформи в мисъл. Той не изживяваше още мисълта; в замяна на това обаче в неговата душа вместо мисълта се образуваше образът /символът/. Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света. Мислителният живот се ражда за човека в определени епохи; той довежда до угасване предишното изживяване на света в образ. За навиците на мислене на нашата епоха се явява приемливо да си представят, че в миналите времена хората са наблюдавали природните процеси, вятъра и метеорологичните явления, покълването на семето, движението на звездите и си измислили към тези процеси духовни същества, които са ги произвеждали; напротив, твърде далече е от съвременното съзнание да признае, че човекът от миналите времена е изживявал образа така, както по-късният човек е изживявал мислите, като душевна действителност. Постепенно хората ще познаят, че в течение на развитието на човечеството е станало едно преобразуване на човешката организация. Имало е време, когато в човешката природа не са били още развити тънките органи, които позволяват на човека да развие един вътрешно изолиран мислителен живот; в замяна на това в това време човекът е имал органите, които са му били представлявали неговото съизживяване със света в образи. Когато хората ще познаят това, ще падне една нова светлина върху значението на мита от една страна и също върху значението на поезията и мислителния живот. Когато се яви вътрешното самостоятелно изживяване на мислите, то произведе угасването на предишното образно изживяване.
към текста >>

Имало е време, когато в човешката природа не са били още развити тънките органи, които позволяват на човека да развие един вътрешно изолиран мислителен живот; в замяна на това в това време човекът е имал органите, които са му били представлявали неговото съизживяване със света в образи.
Той не изживяваше още мисълта; в замяна на това обаче в неговата душа вместо мисълта се образуваше образът /символът/. Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света. Мислителният живот се ражда за човека в определени епохи; той довежда до угасване предишното изживяване на света в образ. За навиците на мислене на нашата епоха се явява приемливо да си представят, че в миналите времена хората са наблюдавали природните процеси, вятъра и метеорологичните явления, покълването на семето, движението на звездите и си измислили към тези процеси духовни същества, които са ги произвеждали; напротив, твърде далече е от съвременното съзнание да признае, че човекът от миналите времена е изживявал образа така, както по-късният човек е изживявал мислите, като душевна действителност. Постепенно хората ще познаят, че в течение на развитието на човечеството е станало едно преобразуване на човешката организация. Имало е време, когато в човешката природа не са били още развити тънките органи, които позволяват на човека да развие един вътрешно изолиран мислителен живот; в замяна на това в това време човекът е имал органите, които са му били представлявали неговото съизживяване със света в образи. Когато хората ще познаят това, ще падне една нова светлина върху значението на мита от една страна и също върху значението на поезията и мислителния живот. Когато се яви вътрешното самостоятелно изживяване на мислите, то произведе угасването на предишното образно изживяване. Мисълта се яви като инструмент на истината. Обаче в нея продължаваше да живее само един клон на старото образно изживяване, което си беше създало своя израз в мита. В един друг клон продължаваше да живее по-нататък угасналото образно изживяване, обаче в избледняла форма, в творенията на фантазията, в поезията.
към текста >>

Когато хората ще познаят това, ще падне една нова светлина върху значението на мита от една страна и също върху значението на поезията и мислителния живот.
Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света. Мислителният живот се ражда за човека в определени епохи; той довежда до угасване предишното изживяване на света в образ. За навиците на мислене на нашата епоха се явява приемливо да си представят, че в миналите времена хората са наблюдавали природните процеси, вятъра и метеорологичните явления, покълването на семето, движението на звездите и си измислили към тези процеси духовни същества, които са ги произвеждали; напротив, твърде далече е от съвременното съзнание да признае, че човекът от миналите времена е изживявал образа така, както по-късният човек е изживявал мислите, като душевна действителност. Постепенно хората ще познаят, че в течение на развитието на човечеството е станало едно преобразуване на човешката организация. Имало е време, когато в човешката природа не са били още развити тънките органи, които позволяват на човека да развие един вътрешно изолиран мислителен живот; в замяна на това в това време човекът е имал органите, които са му били представлявали неговото съизживяване със света в образи. Когато хората ще познаят това, ще падне една нова светлина върху значението на мита от една страна и също върху значението на поезията и мислителния живот. Когато се яви вътрешното самостоятелно изживяване на мислите, то произведе угасването на предишното образно изживяване. Мисълта се яви като инструмент на истината. Обаче в нея продължаваше да живее само един клон на старото образно изживяване, което си беше създало своя израз в мита. В един друг клон продължаваше да живее по-нататък угасналото образно изживяване, обаче в избледняла форма, в творенията на фантазията, в поезията. Поетическата фантазия и мислителното съзерцание на света са двете чеда на една майка, на старото образно изживяване, което не трябва да се смесва с поетическото изживяване.
към текста >>

Това преобразуване произведе мислителния живот.
Мисълта се яви като инструмент на истината. Обаче в нея продължаваше да живее само един клон на старото образно изживяване, което си беше създало своя израз в мита. В един друг клон продължаваше да живее по-нататък угасналото образно изживяване, обаче в избледняла форма, в творенията на фантазията, в поезията. Поетическата фантазия и мислителното съзерцание на света са двете чеда на една майка, на старото образно изживяване, което не трябва да се смесва с поетическото изживяване. Важното, за което става дума, е преобразуването на по-тънката организация на човека. Това преобразуване произведе мислителния живот. В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът. Обаче сега вече той има едно друго отношение към човешката душа, различно от това, което е имал във формата, когато се е образувал още като образ на познанието. Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието. С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано. "Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея.
към текста >>

Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието.
Поетическата фантазия и мислителното съзерцание на света са двете чеда на една майка, на старото образно изживяване, което не трябва да се смесва с поетическото изживяване. Важното, за което става дума, е преобразуването на по-тънката организация на човека. Това преобразуване произведе мислителния живот. В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът. Обаче сега вече той има едно друго отношение към човешката душа, различно от това, което е имал във формата, когато се е образувал още като образ на познанието. Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието. С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано. "Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея. С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта. Все повече се ражда чувството за ясна противоположност между природа и душа. В различните култури на народите преходът от старото образно изживяване към мислителното изживява не е станал в различни моменти.
към текста >>

Хронос живее и неговата дейност е изяждането, поглъщането, консумирането на живота на едно друго същество, Хтон.
Той живее в един свят от представи, в който еднакво участие имат образното изживяване и мисълта. Неговите три основни идеи, Зевс, Хронос и Хтон, ние можем да си ги представим само така, че изживявайки ги, душата се чувства същевременно принадлежаща на процесите на външния свят. Ние имаме работа с три изживени образа и се приближаваме до тях само тогава, когато не се оставяме заблудени от всичко, което съвременните навици на мислене биха искали да си представят във връзка с тях. Хронос не е времето, както днес хората си го представят. Хронос е едно същество, което в днешната езикова практика можем да наречем "духовно", ако при това имаме съзнание, че с това не изчерпваме смисъла. Хронос живее и неговата дейност е изяждането, поглъщането, консумирането на живота на едно друго същество, Хтон. В природата царува Хронос, в човека царува Хронос; в природата и в човека Хронос консумира Хтон. Едно и също нещо е, дали изживяваме вътрешно консумирането на Хтон от Хронос или виждаме това външно в процесите на природата. Защото и в двете области става същото нещо. Свързан с тези две същества е Зевс, когото в смисъла на Ферекид не трябва да си представяме като божествено същество нито в смисъла на съвременното схващане на митологията, нито като чисто "пространство" с днешното значение, въпреки че той е съществото, което създава това, което става между Хронос и Хтон, в пространствена, разпростряна форма. Задружното действие на Хронос, Хтон и Зевс в смисъла на Ферекид се изживява непосредствено в образа, както ние изживяваме представата, че ядем; но то се изживява и във външния свят, както изживяваме представата на синия и червения цвят.
към текста >>

В дейността на огъня, в топлината проявява своя живот Хронос.
Защото и в двете области става същото нещо. Свързан с тези две същества е Зевс, когото в смисъла на Ферекид не трябва да си представяме като божествено същество нито в смисъла на съвременното схващане на митологията, нито като чисто "пространство" с днешното значение, въпреки че той е съществото, което създава това, което става между Хронос и Хтон, в пространствена, разпростряна форма. Задружното действие на Хронос, Хтон и Зевс в смисъла на Ферекид се изживява непосредствено в образа, както ние изживяваме представата, че ядем; но то се изживява и във външния свят, както изживяваме представата на синия и червения цвят. Можем да си представим това изживяване по следния начин. Да насочим погледа върху огъня, който консумира нещата. В дейността на огъня, в топлината проявява своя живот Хронос. Който гледа огъня в неговото действие и има като действащо нещо още не самостоятелната мисъл, а образа, той гледа Хронос. Едновременно с действието на огъня не със сетивния огън той гледа "времето". Преди раждането на мисълта още не съществува една друга представа за времето. Това, което днес хората наричат "време", е една идея, която е образувана една в епохата на мислителното съзерцаване на света. Ако насочим погледа върху водата, не както тя е като вода, а както тя се превръща във въздух или пара, или върху разтопяващите се облаци, ние изживяваме образно силата на "Зевс", на пространствено действащия разширител; бихме могли също да кажем на "лъчезарно" разширяващия се.
към текста >>

Ферекид се стреми вече да схване с мислителния живот това, което орфиците са държали още напълно като образ.
Ние ги виждаме да прозират още в Гьотевия "Фауст", в сцената от втората част на тази трагедия, където Фауст отива при "майките". Така както тези три първични същества се явяват при Ферекид, тези ни сочат към предшествениците на тази личност, към така наречените "Орфици" /последователи на Орфей/. Тези орфици са последователи на един начин на мислене, което живее още изцяло в образността. При тях също се намират три първични същества: Зевс, Хронос и Хаосът. В сравнение с тези три "прамайки" онези на Ферекид са с една степен по-малко образни. Ферекид се стреми вече да схване с мислителния живот това, което орфиците са държали още напълно като образ. Ето защо той се явява като онази личност, при която можем да говорим за "раждането на мислителния живот". У Ферекид това се изразява по-малко чрез мислителното схващане на орфическите представи, а повече чрез определено основно настроение на душата, което след това отново намираме при някои философстващи следовници на Ферекид в Гърция. Ферекид се вижда именно принуден да вижда произхода на нещата в "Доброто"/Аригон/. Той не можеше да свърже това понятие с "митическите светове на боговете" на старото време. На съществата на този бяха присъщи душевни качества, които не се понасяха с това понятие.
към текста >>

Ето защо той се явява като онази личност, при която можем да говорим за "раждането на мислителния живот".
Така както тези три първични същества се явяват при Ферекид, тези ни сочат към предшествениците на тази личност, към така наречените "Орфици" /последователи на Орфей/. Тези орфици са последователи на един начин на мислене, което живее още изцяло в образността. При тях също се намират три първични същества: Зевс, Хронос и Хаосът. В сравнение с тези три "прамайки" онези на Ферекид са с една степен по-малко образни. Ферекид се стреми вече да схване с мислителния живот това, което орфиците са държали още напълно като образ. Ето защо той се явява като онази личност, при която можем да говорим за "раждането на мислителния живот". У Ферекид това се изразява по-малко чрез мислителното схващане на орфическите представи, а повече чрез определено основно настроение на душата, което след това отново намираме при някои философстващи следовници на Ферекид в Гърция. Ферекид се вижда именно принуден да вижда произхода на нещата в "Доброто"/Аригон/. Той не можеше да свърже това понятие с "митическите светове на боговете" на старото време. На съществата на този бяха присъщи душевни качества, които не се понасяха с това понятие. В своите три "първични основи" Ферекид можеше да си представи само понятието на "Доброто", на съвършеното.
към текста >>

С това е свързан фактът, че раждането на мислителния живот се съпровождаше с едно разколебаване на душевното чувстване.
У Ферекид това се изразява по-малко чрез мислителното схващане на орфическите представи, а повече чрез определено основно настроение на душата, което след това отново намираме при някои философстващи следовници на Ферекид в Гърция. Ферекид се вижда именно принуден да вижда произхода на нещата в "Доброто"/Аригон/. Той не можеше да свърже това понятие с "митическите светове на боговете" на старото време. На съществата на този бяха присъщи душевни качества, които не се понасяха с това понятие. В своите три "първични основи" Ферекид можеше да си представи само понятието на "Доброто", на съвършеното. С това е свързан фактът, че раждането на мислителния живот се съпровождаше с едно разколебаване на душевното чувстване. Това душевно изживяване не трябва да се изпуска изпредвид там, където мислителното разглеждане на света има своето начало. В това начало не би се чувствал един напредък, ако хората не биха вярвали, че с мисълта могат да схванат нещо по-съвършено, отколкото беше постигнато със старото образно изживяване. Напълно самопонятно е, че сред тази степен на развитието на възгледа за света чувството, за което споменахме по-горе, не е било изказано ясно. Обаче чувствано е било това, което сега, поглеждайки назад в миналото към древните гръцки мислители, може да бъде изразено ясно. Тогава хората са чувствували: Изживените от непосредствените прадеди образи ни водеха до най-висшата до най-съвършените първични основи.
към текста >>

Чрез преминаването към мислителния живот за мисленето светът се разпадна в една повече природна и една повече духовна сфера.
Напълно самопонятно е, че сред тази степен на развитието на възгледа за света чувството, за което споменахме по-горе, не е било изказано ясно. Обаче чувствано е било това, което сега, поглеждайки назад в миналото към древните гръцки мислители, може да бъде изразено ясно. Тогава хората са чувствували: Изживените от непосредствените прадеди образи ни водеха до най-висшата до най-съвършените първични основи. В тези образи се показваха само по-малко съвършени първични основи. Мисълта трябва да се издигне до още по-висши първични основи на света, а вижданите образи само създания на тези първични основи. Чрез преминаването към мислителния живот за мисленето светът се разпадна в една повече природна и една повече духовна сфера. В тази духовна сфера, която едва сега хората чувстваха, те трябваше да почувстват това, което до тогава е било изживяно в образи. Към това се прибави сега представата за нещо по-висше, което се считаше далече по-високо над този по-стар духовен свят и над природата. До това възвишено искаше да проникне мисълта. В областта на това възвишено търси Ферекид своите три "прамайки". Един поглед върху мировите явления може да онагледи, от какъв род бяха представите, които са живеели в една личност като Ферекид.
към текста >>

До това възвишено искаше да проникне мисълта.
В тези образи се показваха само по-малко съвършени първични основи. Мисълта трябва да се издигне до още по-висши първични основи на света, а вижданите образи само създания на тези първични основи. Чрез преминаването към мислителния живот за мисленето светът се разпадна в една повече природна и една повече духовна сфера. В тази духовна сфера, която едва сега хората чувстваха, те трябваше да почувстват това, което до тогава е било изживяно в образи. Към това се прибави сега представата за нещо по-висше, което се считаше далече по-високо над този по-стар духовен свят и над природата. До това възвишено искаше да проникне мисълта. В областта на това възвишено търси Ферекид своите три "прамайки". Един поглед върху мировите явления може да онагледи, от какъв род бяха представите, които са живеели в една личност като Ферекид. В обкръжаващия го свят човекът намира една хармония, която стои на основата на всички явления, както тя се изразява в движението на звездите, в хода на годишните време с благодатта на развиващите се растения и т.н. В този пълен с благодат ход на нещата се намесват пречещи, разрушителни сили, каквито се изразяват във вредните метеорологични промени, в земетресенията и т.н. Който насочва поглед към всичко това, той съзира два вида царуващи сили.
към текста >>

В областта на това възвишено търси Ферекид своите три "прамайки".
Мисълта трябва да се издигне до още по-висши първични основи на света, а вижданите образи само създания на тези първични основи. Чрез преминаването към мислителния живот за мисленето светът се разпадна в една повече природна и една повече духовна сфера. В тази духовна сфера, която едва сега хората чувстваха, те трябваше да почувстват това, което до тогава е било изживяно в образи. Към това се прибави сега представата за нещо по-висше, което се считаше далече по-високо над този по-стар духовен свят и над природата. До това възвишено искаше да проникне мисълта. В областта на това възвишено търси Ферекид своите три "прамайки". Един поглед върху мировите явления може да онагледи, от какъв род бяха представите, които са живеели в една личност като Ферекид. В обкръжаващия го свят човекът намира една хармония, която стои на основата на всички явления, както тя се изразява в движението на звездите, в хода на годишните време с благодатта на развиващите се растения и т.н. В този пълен с благодат ход на нещата се намесват пречещи, разрушителни сили, каквито се изразяват във вредните метеорологични промени, в земетресенията и т.н. Който насочва поглед към всичко това, той съзира два вида царуващи сили. Обаче човешката душа се нуждае от приемането на едно единство, което стои на основата.
към текста >>

И как можеше да се произведе по друг начин освен в един съюз със строго регулиран начин на живот това, че душите да осъзнаят своя висш произход и въпреки това да се чувстват заплетени в несъвършенство?
Този народ се чувстваше добре със своите богове; а Питагор трябваше да отправи тези богове в царството на несъвършенството. Тук трябва да се търси също "тайната", за която се говори във връзка с Питагор и която не трябваше да бъде издадена на непосветения. Тя се състоеше в това, че неговото мислене трябваше да припише на човешката душа един друг произход, различен от този на душите на боговете на народната религия. На тази тайна трябва да припишем накрая многобройните нападки, които е понесъл Питагор. Как трябваше той да обясни на други освен на тези, които първо подготвяше грижливо за такова познание, че като "души" те трябваше да считат себе си в известен смисъл даже стоящи по-високо от народните богове? И как можеше да се произведе по друг начин освен в един съюз със строго регулиран начин на живот това, че душите да осъзнаят своя висш произход и въпреки това да се чувстват заплетени в несъвършенство? Чрез това последно чувство трябваше да се роди стремежът, животът да бъде устроен така, че той да доведе до своя произход чрез самоусъвършенстване. Понятно е, че около един такъв стремеж на Питагор трябваше да се образуват легенди и митове. А също и това, че историята не ни е предала почти нищо върху истинското значение на тази личност. Обаче който разглежда легендите и митичните предания на древността върху Питагор в тяхната връзка, той ще познае от тях именно обрисувания от нас образ. В образа на Питагор съвременното мислене чувства също смущаваща идеята на така наречената "трансмиграция на душите" /прераждането на душата/.
към текста >>

Чрез това последно чувство трябваше да се роди стремежът, животът да бъде устроен така, че той да доведе до своя произход чрез самоусъвършенстване.
Тук трябва да се търси също "тайната", за която се говори във връзка с Питагор и която не трябваше да бъде издадена на непосветения. Тя се състоеше в това, че неговото мислене трябваше да припише на човешката душа един друг произход, различен от този на душите на боговете на народната религия. На тази тайна трябва да припишем накрая многобройните нападки, които е понесъл Питагор. Как трябваше той да обясни на други освен на тези, които първо подготвяше грижливо за такова познание, че като "души" те трябваше да считат себе си в известен смисъл даже стоящи по-високо от народните богове? И как можеше да се произведе по друг начин освен в един съюз със строго регулиран начин на живот това, че душите да осъзнаят своя висш произход и въпреки това да се чувстват заплетени в несъвършенство? Чрез това последно чувство трябваше да се роди стремежът, животът да бъде устроен така, че той да доведе до своя произход чрез самоусъвършенстване. Понятно е, че около един такъв стремеж на Питагор трябваше да се образуват легенди и митове. А също и това, че историята не ни е предала почти нищо върху истинското значение на тази личност. Обаче който разглежда легендите и митичните предания на древността върху Питагор в тяхната връзка, той ще познае от тях именно обрисувания от нас образ. В образа на Питагор съвременното мислене чувства също смущаваща идеята на така наречената "трансмиграция на душите" /прераждането на душата/. Хората чувстват като нещо детинско, Питагор даже е казал, че той знае, какво в минали времена е бил вече като друго човешко същество на Земята.
към текста >>

Лесинг можеше да си представи напредъка на човешкия род само така, че човешките души заемат по един повтарящ се начин участие в живота на редуващите се земни епохи.
А също и това, че историята не ни е предала почти нищо върху истинското значение на тази личност. Обаче който разглежда легендите и митичните предания на древността върху Питагор в тяхната връзка, той ще познае от тях именно обрисувания от нас образ. В образа на Питагор съвременното мислене чувства също смущаваща идеята на така наречената "трансмиграция на душите" /прераждането на душата/. Хората чувстват като нещо детинско, Питагор даже е казал, че той знае, какво в минали времена е бил вече като друго човешко същество на Земята. Трябва да припомним, че великият представител на новото посвещение Лесинг, в своята книга "Възпитание на човешкия род" е възобновил тази идея за повтарящите се човешки съществувания на Земята изхождайки от едно мислене съвършено различно от това на Питагор. Лесинг можеше да си представи напредъка на човешкия род само така, че човешките души заемат по един повтарящ се начин участие в живота на редуващите се земни епохи. Една душа донася в живота на една по-късна епоха със себе си като заложба и т.н. това, което и е останало от изживяването в предишни епохи. Лесинг намира за естествено, че душата вече често е била в едно земно тяло и в бъдеще още ще бъде често пъти, за да се издигне по този начин от живот на живот до възможното на нея съвършенство. Той обръща вниманието на това, че тази идея за повтарящите се земни съществувания не трябва да се счита за недостоверна затова, че е съществувала в най-древни времена, "защото човешкият ум, преди той да бъде разсеян и отслабен от школната софистика, веднага е попаднала на нея". Тази идея съществува у Питагор.
към текста >>

Една душа донася в живота на една по-късна епоха със себе си като заложба и т.н.
Обаче който разглежда легендите и митичните предания на древността върху Питагор в тяхната връзка, той ще познае от тях именно обрисувания от нас образ. В образа на Питагор съвременното мислене чувства също смущаваща идеята на така наречената "трансмиграция на душите" /прераждането на душата/. Хората чувстват като нещо детинско, Питагор даже е казал, че той знае, какво в минали времена е бил вече като друго човешко същество на Земята. Трябва да припомним, че великият представител на новото посвещение Лесинг, в своята книга "Възпитание на човешкия род" е възобновил тази идея за повтарящите се човешки съществувания на Земята изхождайки от едно мислене съвършено различно от това на Питагор. Лесинг можеше да си представи напредъка на човешкия род само така, че човешките души заемат по един повтарящ се начин участие в живота на редуващите се земни епохи. Една душа донася в живота на една по-късна епоха със себе си като заложба и т.н. това, което и е останало от изживяването в предишни епохи. Лесинг намира за естествено, че душата вече често е била в едно земно тяло и в бъдеще още ще бъде често пъти, за да се издигне по този начин от живот на живот до възможното на нея съвършенство. Той обръща вниманието на това, че тази идея за повтарящите се земни съществувания не трябва да се счита за недостоверна затова, че е съществувала в най-древни времена, "защото човешкият ум, преди той да бъде разсеян и отслабен от школната софистика, веднага е попаднала на нея". Тази идея съществува у Питагор. Обаче грешка би било да се вярва, че той както и Ферекид, който в древността се счита за негов учител е стигнал до нея разсъждавайки логически, че горепосоченият път, който човешката душа трябва да извърви до своя произход, може да бъди постигнат само чрез повтарящи се земни съществувания.
към текста >>

Лесинг намира за естествено, че душата вече често е била в едно земно тяло и в бъдеще още ще бъде често пъти, за да се издигне по този начин от живот на живот до възможното на нея съвършенство.
Хората чувстват като нещо детинско, Питагор даже е казал, че той знае, какво в минали времена е бил вече като друго човешко същество на Земята. Трябва да припомним, че великият представител на новото посвещение Лесинг, в своята книга "Възпитание на човешкия род" е възобновил тази идея за повтарящите се човешки съществувания на Земята изхождайки от едно мислене съвършено различно от това на Питагор. Лесинг можеше да си представи напредъка на човешкия род само така, че човешките души заемат по един повтарящ се начин участие в живота на редуващите се земни епохи. Една душа донася в живота на една по-късна епоха със себе си като заложба и т.н. това, което и е останало от изживяването в предишни епохи. Лесинг намира за естествено, че душата вече често е била в едно земно тяло и в бъдеще още ще бъде често пъти, за да се издигне по този начин от живот на живот до възможното на нея съвършенство. Той обръща вниманието на това, че тази идея за повтарящите се земни съществувания не трябва да се счита за недостоверна затова, че е съществувала в най-древни времена, "защото човешкият ум, преди той да бъде разсеян и отслабен от школната софистика, веднага е попаднала на нея". Тази идея съществува у Питагор. Обаче грешка би било да се вярва, че той както и Ферекид, който в древността се счита за негов учител е стигнал до нея разсъждавайки логически, че горепосоченият път, който човешката душа трябва да извърви до своя произход, може да бъди постигнат само чрез повтарящи се земни съществувания. Да припишем едно такова умствено мислене на Питагор, това би означавало да го познаваме погрешно. Разказва се за неговите обширни пътувания.
към текста >>

Обаче това мислително разглеждане на света му се яви само като една част на душевния живот.
За това, че се е срещал с мъдреци, които са съхранявали предания на най-древни човешки разбирания. Който наблюдава, какво е получено по предание от най-древни човешки представи, може да стигне до възгледа, че идеята за повтарящите се земни съществувания е била широко разпространена в древни времена. Питагор се е свързал с първичните учения на човечеството. Митическите образни учения, които съществуваха около него, трябваше да изглеждат като западнали възгледи. Тези образни учения трябваше да бъдат превърнати в неговото време в един умствен светоглед. Обаче това мислително разглеждане на света му се яви само като една част на душевния живот. Тази част трябваше да бъде задълбочена, тогава тя би довела душата до нейния произход. Но напредвайки по този начин, душата открива в своето вътрешно изживяване повтарящите се земни съществувания като едно душевно възприятие. Тя не може да стигне до своя произход, ако не намери пътя към него минавайки през повтарящите се земни съществувания. Както един пътник, който отивайки към едно далечно място, в своя път минава естествено през други места, така и душата, когато отива към "майките"; минава през своите минали съществувания, през които е минавала слизайки от нейното битие в "съвършеното" до нейния настоящ живот в "несъвършеното". Когато вземе под внимание всичко свързано с този въпрос, човек не може другояче, освен да припише на Питагор възгледа за повтарящите земни съществувания в този смисъл, като негово вътрешно възприятие, а не като нещо, до което той е стигнал по пътя на разсъждението.
към текста >>

Както един пътник, който отивайки към едно далечно място, в своя път минава естествено през други места, така и душата, когато отива към "майките"; минава през своите минали съществувания, през които е минавала слизайки от нейното битие в "съвършеното" до нейния настоящ живот в "несъвършеното".
Тези образни учения трябваше да бъдат превърнати в неговото време в един умствен светоглед. Обаче това мислително разглеждане на света му се яви само като една част на душевния живот. Тази част трябваше да бъде задълбочена, тогава тя би довела душата до нейния произход. Но напредвайки по този начин, душата открива в своето вътрешно изживяване повтарящите се земни съществувания като едно душевно възприятие. Тя не може да стигне до своя произход, ако не намери пътя към него минавайки през повтарящите се земни съществувания. Както един пътник, който отивайки към едно далечно място, в своя път минава естествено през други места, така и душата, когато отива към "майките"; минава през своите минали съществувания, през които е минавала слизайки от нейното битие в "съвършеното" до нейния настоящ живот в "несъвършеното". Когато вземе под внимание всичко свързано с този въпрос, човек не може другояче, освен да припише на Питагор възгледа за повтарящите земни съществувания в този смисъл, като негово вътрешно възприятие, а не като нещо, до което той е стигнал по пътя на разсъждението. Нещо особено характерно, за което се говори, че е съществувало у последователите на Питагора убеждението им, че всички неща почиват на "числа". Когато се цитира това, трябва да се има предвид, че Питагорейството е продължило да съществува и след смъртта на Питагора до по-късни времена. От по-късните питагорейци се споменават: Филолай, Архитас и др. За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор.
към текста >>

Така той намери един свръхмислителен душевен живот.
Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма. Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света. Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство. Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта. Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа. Така той намери един свръхмислителен душевен живот. Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката. На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света. Обаче това не е в една област, в която съизживяването на света се превръща в митически образ, а в една такава област, в която душата съзвучи с невидимите, сетивно невъзприемаеми мирови хармонии и осъзнава в себе си това, което не тя, а мировите същества искат и правят то да стане в нея представа. При Ферекид и Питагор се разкрива, как мислително изживяваният възглед за света има своя произход в човешката душа. В борбата за излизане от старите начини на мислене тези личности стигат вътрешно, самостоятелно схващане на "душата", до различаването на тази душа от външната "природа".
към текста >>

Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката.
Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света. Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство. Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта. Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа. Така той намери един свръхмислителен душевен живот. Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката. На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света. Обаче това не е в една област, в която съизживяването на света се превръща в митически образ, а в една такава област, в която душата съзвучи с невидимите, сетивно невъзприемаеми мирови хармонии и осъзнава в себе си това, което не тя, а мировите същества искат и правят то да стане в нея представа. При Ферекид и Питагор се разкрива, как мислително изживяваният възглед за света има своя произход в човешката душа. В борбата за излизане от старите начини на мислене тези личности стигат вътрешно, самостоятелно схващане на "душата", до различаването на тази душа от външната "природа". Това, което е нагледно у тези личности, борбата за освобождаване на душата от старите образни представи, то се разиграва повече в дълбоките основи на душата при други мислители, с които обикновено се поставя началото в описанието на развитието на гръцкия светоглед.
към текста >>

Че те наистина чувстват до по-висока степен отколкото Ферекид самостоятелността на човешката душа; все пак обаче още не са извършили напълно строгото откъсване на душевния живот от природното действие.
пр.Хр./ и Хераклит /роден в 500 г. пр.Хр. в Ефес/. Който признава предидущите изложения, той ще може да одобри едно представяне на тези личности, което трябва да се отклони от приетите исторически описания на философите. На основата на тези описания лежи винаги неизказаното предположение, че тези личности са стигнали до твърденията, за които говори преданието, чрез едно несъвършено наблюдение на природата: Талес, че основната същност и произходът на всички неща трябва да се търси във "водата", Анаксимандър в "безграничното", Анаксимен във "въздуха", Хераклит в огъня. При това не се помисля, че тези личности живеят още напълно в процеса на раждането на мислителното съзерцаване на света. Че те наистина чувстват до по-висока степен отколкото Ферекид самостоятелността на човешката душа; все пак обаче още не са извършили напълно строгото откъсване на душевния живот от природното действие. Някой например ще си изтълкуват съвсем сигурно погрешно мисленето на Талес, когато помисли, че той е размишлявал върху природните процеси като търговец, математик, астроном, и след това е резюмирал по несъвършен начин, но все пак като един модерен изследовател своите познания и изречението: "Всичко произхожда от водата". Да бъде човек математик, астроном и т.н. в онова древно време това означаваше той да се занимава практически със съответните неща, съвършено по начина на занаятчията, който се опира на сръчности, а не на едно мислително-научно познание. Напротив, за един човек като Талес трябва да се предположи, че той е изживявал още природните процеси подобно на това, както е изживявал вътрешните душевни процеси. Това, което му се представяше в процесите във и при водата при течения, тинестия, земно-пластичния елемент като природни процеси, за него то беше подобно на това, което той изживяваше вътрешно душевно-телесно.
към текста >>

Съвременните навици на мислене трябва да се приспособяват към начина, по който древните хора са си образували представите, ако искат да проникнат в душевния живот на миналите времена.
Трябва да обърнем вниманието на това, че и в по-късни времена си представяха външните природни действия в тяхното сродство с вътрешните процеси, представяха си ги така, че не ставаше дума за една "душа" в съвременния смисъл, която съществува отделно от тялото. Това гледище се е запазило в неговия отзвук във времената на мислителното съзерцаване на света във възгледа за темпераментите. Меланхоличният темперамент се е наричал земен; флегматичният, воден; сангвиничният, въздухообразен; холеричният, огнен. Това не са само алегории; хората са изживявали в себе си душевно-телесното естество като единство; и в това единство са чувствали потока от сили, които например минават през една флегматична душа, както вън от природата същите сили минават през действията на водата. И те са считали тези водни действия като едно и също нещо с това, което са изживявали в душата, когато тя е била флегматично настроена. Съвременните навици на мислене трябва да се приспособяват към начина, по който древните хора са си образували представите, ако искат да проникнат в душевния живот на миналите времена. И така в светогледа на Талес ние ще намерим израза на това, което неговият сроден с флегматичният темперамент душевен живот го е карал да изживява вътрешно. Той е изживявал в себе си това, което му се явявало като мирова тайна на водата. Днес с указанието на флегматичния темперамент хората свързват едно лошо странично значение. Колкото и оправдано да е това в отделни случаи, толкова вярно е също, че флегматичният темперамент, когато той се явява с енергия на мисленето, чрез своето спокойствие, безафектност и безстрастност прави от човека един мъдрец. Такава една форма на мисленето е станала причина, щото гърците да чувстват Талес като един от техните мъдреци.
към текста >>

И така в светогледа на Талес ние ще намерим израза на това, което неговият сроден с флегматичният темперамент душевен живот го е карал да изживява вътрешно.
Това гледище се е запазило в неговия отзвук във времената на мислителното съзерцаване на света във възгледа за темпераментите. Меланхоличният темперамент се е наричал земен; флегматичният, воден; сангвиничният, въздухообразен; холеричният, огнен. Това не са само алегории; хората са изживявали в себе си душевно-телесното естество като единство; и в това единство са чувствали потока от сили, които например минават през една флегматична душа, както вън от природата същите сили минават през действията на водата. И те са считали тези водни действия като едно и също нещо с това, което са изживявали в душата, когато тя е била флегматично настроена. Съвременните навици на мислене трябва да се приспособяват към начина, по който древните хора са си образували представите, ако искат да проникнат в душевния живот на миналите времена. И така в светогледа на Талес ние ще намерим израза на това, което неговият сроден с флегматичният темперамент душевен живот го е карал да изживява вътрешно. Той е изживявал в себе си това, което му се явявало като мирова тайна на водата. Днес с указанието на флегматичния темперамент хората свързват едно лошо странично значение. Колкото и оправдано да е това в отделни случаи, толкова вярно е също, че флегматичният темперамент, когато той се явява с енергия на мисленето, чрез своето спокойствие, безафектност и безстрастност прави от човека един мъдрец. Такава една форма на мисленето е станала причина, щото гърците да чувстват Талес като един от техните мъдреци. По друг начин се образува образът на света от Анаксимен, който изживяваше в себе си настроението на сангвиничния темперамент.
към текста >>

Едно безпристрастно разглеждане ще почувства светогледа на Хераклит съвсем непосредствено като израз на неговия холеричен вътрешен живот.
Днес с указанието на флегматичния темперамент хората свързват едно лошо странично значение. Колкото и оправдано да е това в отделни случаи, толкова вярно е също, че флегматичният темперамент, когато той се явява с енергия на мисленето, чрез своето спокойствие, безафектност и безстрастност прави от човека един мъдрец. Такава една форма на мисленето е станала причина, щото гърците да чувстват Талес като един от техните мъдреци. По друг начин се образува образът на света от Анаксимен, който изживяваше в себе си настроението на сангвиничния темперамент. За него е предадено едно изказване, което непосредствено показва, как той е чувствал вътрешното изживяване с въздушния елемент като израз на мировата тайна: "Както нашата душа, която е едно дихание, ни подържа в нашата цялост, така въздухът и диханието обгръщат всемира". Едно безпристрастно разглеждане ще почувства светогледа на Хераклит съвсем непосредствено като израз на неговия холеричен вътрешен живот. Един поглед върху неговия живот ще хвърли известна светлина именно при този мислител. Той принадлежеше на един от най-благородните родове на Ефес. Бил е страстен борец против демократичната партия. Той е станал такъв, защото са му се разкрили определени възгледи, истинността на които му се е представили в непосредствено вътрешно изживяване. Възгледите на заобикалящата го среда измерени с неговите, му изглеждаха съвсем естествено да доказват непосредствено глупостта на тази среда.
към текста >>

Един поглед върху неговия живот ще хвърли известна светлина именно при този мислител.
Колкото и оправдано да е това в отделни случаи, толкова вярно е също, че флегматичният темперамент, когато той се явява с енергия на мисленето, чрез своето спокойствие, безафектност и безстрастност прави от човека един мъдрец. Такава една форма на мисленето е станала причина, щото гърците да чувстват Талес като един от техните мъдреци. По друг начин се образува образът на света от Анаксимен, който изживяваше в себе си настроението на сангвиничния темперамент. За него е предадено едно изказване, което непосредствено показва, как той е чувствал вътрешното изживяване с въздушния елемент като израз на мировата тайна: "Както нашата душа, която е едно дихание, ни подържа в нашата цялост, така въздухът и диханието обгръщат всемира". Едно безпристрастно разглеждане ще почувства светогледа на Хераклит съвсем непосредствено като израз на неговия холеричен вътрешен живот. Един поглед върху неговия живот ще хвърли известна светлина именно при този мислител. Той принадлежеше на един от най-благородните родове на Ефес. Бил е страстен борец против демократичната партия. Той е станал такъв, защото са му се разкрили определени възгледи, истинността на които му се е представили в непосредствено вътрешно изживяване. Възгледите на заобикалящата го среда измерени с неговите, му изглеждаха съвсем естествено да доказват непосредствено глупостта на тази среда. Чрез това той стигна до такива големи конфликти, че трябваше да напусне бащиния си град и да води един самотен живот при храма на Артемида.
към текста >>

Чрез това той стигна до такива големи конфликти, че трябваше да напусне бащиния си град и да води един самотен живот при храма на Артемида.
Един поглед върху неговия живот ще хвърли известна светлина именно при този мислител. Той принадлежеше на един от най-благородните родове на Ефес. Бил е страстен борец против демократичната партия. Той е станал такъв, защото са му се разкрили определени възгледи, истинността на които му се е представили в непосредствено вътрешно изживяване. Възгледите на заобикалящата го среда измерени с неговите, му изглеждаха съвсем естествено да доказват непосредствено глупостта на тази среда. Чрез това той стигна до такива големи конфликти, че трябваше да напусне бащиния си град и да води един самотен живот при храма на Артемида. Нека вземем за целта няколко изречения, които са предадени за него: "Добре би било, ако всички ефесяни, които са възрастни, биха се обесили и биха предали своя град на непълнолетните..." или другото изречение, където казва за хората: "Безумни в тяхното неразбиране, те приличат на глухи, даже когато слушат истината, за тях важи: Те отсъстват, когато присъстват". Едно вътрешно изживяване, което се изразява в един холеричен темперамент, е подобно на прояждащото действие на огъня; то не живее в удобното спокойно битие, а се чувствува едно с "вечното ставане". Такава една душа чувства покоя като безсмислие; "Всичко тече" е поради това прословуто изречение на Хераклит. Само привидно е, когато някъде се явява едно инертно битие; ние ще предадем едно Хераклитово чувство, когато кажем следното: Камъкът изглежда да представя едно затворено, инертно битие; обаче това е само привидно; вътре той е диво подвижен, всички негови части действат едни върху други.
към текста >>

Ние трябва да почувстваме, как Хераклит се чувства със собствената душа вътре в потока на ставането, как при него мировата душа пулсира в човешката душа и предава на тази последната своя собствен живот, когато човешката душа знае, че живее в тази мирова душа.
Камъкът изглежда да представя едно затворено, инертно битие; обаче това е само привидно; вътре той е диво подвижен, всички негови части действат едни върху други. Обикновено начинът на мислене на Хераклит се охарактеризира с изречението; човек не може да слезе два пъти в същата река; защото вторият път водата е друга. А един ученик на Хераклит, Кратилус, завиши това изречение, като каза: Човек не може да слезе даже и веднъж в същата река. Така е с всички неща; през време когато гледаме нещо инертно, то е станало вече нещо друго в общия поток на съществуването. Ние не можем да разгледаме един светоглед в неговото пълно значение, когато вземаме под внимание само неговото мислително съдържание; неговата съществена страна се крие в настроението, което то предава на душата; в жизнената сила, която израства от него. Ние трябва да почувстваме, как Хераклит се чувства със собствената душа вътре в потока на ставането, как при него мировата душа пулсира в човешката душа и предава на тази последната своя собствен живот, когато човешката душа знае, че живее в тази мирова душа. От такова съизживяване с мировата душа се ражда при Хераклит мисълта: Това, което живее, носи в себе си смъртта чрез протичащия поток на ставането; но смъртта отново има живот в себе си. Живот и смърт са в нашето живеене и умиране. Всичко има всичко друго в себе си; само така вечното ставане може да прониква със своя поток всичко. "Морето е най-чистата и най-нечистата вода, за рибите тя е питейната и здравословна; за човека непитейна и вредна". Младост, старост, това изменяйки се става онова, онова отново това".
към текста >>

От такова съизживяване с мировата душа се ражда при Хераклит мисълта: Това, което живее, носи в себе си смъртта чрез протичащия поток на ставането; но смъртта отново има живот в себе си.
Обикновено начинът на мислене на Хераклит се охарактеризира с изречението; човек не може да слезе два пъти в същата река; защото вторият път водата е друга. А един ученик на Хераклит, Кратилус, завиши това изречение, като каза: Човек не може да слезе даже и веднъж в същата река. Така е с всички неща; през време когато гледаме нещо инертно, то е станало вече нещо друго в общия поток на съществуването. Ние не можем да разгледаме един светоглед в неговото пълно значение, когато вземаме под внимание само неговото мислително съдържание; неговата съществена страна се крие в настроението, което то предава на душата; в жизнената сила, която израства от него. Ние трябва да почувстваме, как Хераклит се чувства със собствената душа вътре в потока на ставането, как при него мировата душа пулсира в човешката душа и предава на тази последната своя собствен живот, когато човешката душа знае, че живее в тази мирова душа. От такова съизживяване с мировата душа се ражда при Хераклит мисълта: Това, което живее, носи в себе си смъртта чрез протичащия поток на ставането; но смъртта отново има живот в себе си. Живот и смърт са в нашето живеене и умиране. Всичко има всичко друго в себе си; само така вечното ставане може да прониква със своя поток всичко. "Морето е най-чистата и най-нечистата вода, за рибите тя е питейната и здравословна; за човека непитейна и вредна". Младост, старост, това изменяйки се става онова, онова отново това". "Добро и зло са едно".
към текста >>

Живот и смърт са в нашето живеене и умиране.
А един ученик на Хераклит, Кратилус, завиши това изречение, като каза: Човек не може да слезе даже и веднъж в същата река. Така е с всички неща; през време когато гледаме нещо инертно, то е станало вече нещо друго в общия поток на съществуването. Ние не можем да разгледаме един светоглед в неговото пълно значение, когато вземаме под внимание само неговото мислително съдържание; неговата съществена страна се крие в настроението, което то предава на душата; в жизнената сила, която израства от него. Ние трябва да почувстваме, как Хераклит се чувства със собствената душа вътре в потока на ставането, как при него мировата душа пулсира в човешката душа и предава на тази последната своя собствен живот, когато човешката душа знае, че живее в тази мирова душа. От такова съизживяване с мировата душа се ражда при Хераклит мисълта: Това, което живее, носи в себе си смъртта чрез протичащия поток на ставането; но смъртта отново има живот в себе си. Живот и смърт са в нашето живеене и умиране. Всичко има всичко друго в себе си; само така вечното ставане може да прониква със своя поток всичко. "Морето е най-чистата и най-нечистата вода, за рибите тя е питейната и здравословна; за човека непитейна и вредна". Младост, старост, това изменяйки се става онова, онова отново това". "Добро и зло са едно". "Правият и кривият път... са само едно".
към текста >>

По-свободен от вътрешния живот, отдаден повече на елемента на самата мисъл, се явява Анаксимандър.
Всичко има всичко друго в себе си; само така вечното ставане може да прониква със своя поток всичко. "Морето е най-чистата и най-нечистата вода, за рибите тя е питейната и здравословна; за човека непитейна и вредна". Младост, старост, това изменяйки се става онова, онова отново това". "Добро и зло са едно". "Правият и кривият път... са само едно". По-свободен от вътрешния живот, отдаден повече на елемента на самата мисъл, се явява Анаксимандър. Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница. Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл. В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот. Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно. Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси.
към текста >>

В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот.
"Добро и зло са едно". "Правият и кривият път... са само едно". По-свободен от вътрешния живот, отдаден повече на елемента на самата мисъл, се явява Анаксимандър. Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница. Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл. В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот. Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно. Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси. Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше. * * * * * *
към текста >>

Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно.
"Правият и кривият път... са само едно". По-свободен от вътрешния живот, отдаден повече на елемента на самата мисъл, се явява Анаксимандър. Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница. Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл. В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот. Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно. Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси. Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше. * * * * * * За историческото описание след изброените мислители идват: Ксенофан от Колофон /роден през 570 г. пр.Хр.
към текста >>

Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше.
Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница. Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл. В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот. Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно. Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси. Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше. * * * * * * За историческото описание след изброените мислители идват: Ксенофан от Колофон /роден през 570 г. пр.Хр. /; душевно сроден с него, макар и по-млад: Парменид /около 400 г. пр.Хр. живеещ като учител в Атина; Зенон от Елея/ чийто разцвет е около 500 г.
към текста >>

В тези мислители мислителния елемент живее вече до такава степен, че те изискват един светоглед и признават истинност само на един такъв, в който мислителният живот е напълно задоволен.
* * * За историческото описание след изброените мислители идват: Ксенофан от Колофон /роден през 570 г. пр.Хр. /; душевно сроден с него, макар и по-млад: Парменид /около 400 г. пр.Хр. живеещ като учител в Атина; Зенон от Елея/ чийто разцвет е около 500 г. пр.Хр./; Мелисос от Самос /който е живял около 450 г. пр.Хр./. В тези мислители мислителния елемент живее вече до такава степен, че те изискват един светоглед и признават истинност само на един такъв, в който мислителният живот е напълно задоволен. Как трябва да е устроена първичната основа на света, за да може тя да бъде приета напълно в мисленето, такъв въпрос си задават те. Ксенофан намира, че народните богове не могат да устоят пред мисленето; следователно той ги отхвърля. Неговият бог трябва да може да бъде мислен. Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното. Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта.
към текста >>

Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова.
Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването. Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа.
към текста >>

Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение.
С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването. Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./.
към текста >>

В своята душа той се чувства свързан с живота на мислите; този живот на мислите обгръща това, което е разпространено в пространството и във времето.
Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./. В своята душа той се чувства свързан с живота на мислите; този живот на мислите обгръща това, което е разпространено в пространството и във времето. Така разпростряното се явява като Нус, мировият ум. Нус прониква като същност цялата природа. Обаче самата природа се представя като съставена от малки първични същества. Природните процеси, които се получават чрез задружното действие на тези първични същества, са това, което сетивата възприемат, след като картината от образи е изчезнала от природата. Тези първични същества са наречени Хомойомери.
към текста >>

Омраза и любов, антипатия и симпатия живеят в човешката душа; те живеят също и вън от стената, която обгръща човешката душа; по този начин животът на душата се продължава вън от нея по същия начин и се явява в сили, които разделят и свързват елементите навъншната природа: Въздух, огън, вода, земя, и така произвеждат това, което сетивата възприемат във външния свят.
Тези първични същества са наречени Хомойомери. В себе си човешката душа изживява връзката с мировия ум /с Нус/ в мисълта сред нейните стени; през прозорците на сетивата тя гледа към онова, което мировия ум прави да се роди чрез взаимодействието на хомойомерите. Емпедокъл /който е роден в 400 г. пр.Хр. в Агригент/ беше една личност, в чиято душа старият и новият начин на образуване на представите се сблъскват в остра борба. Той още чувства нещо от втъкаността на душата с външното съществувание. Омраза и любов, антипатия и симпатия живеят в човешката душа; те живеят също и вън от стената, която обгръща човешката душа; по този начин животът на душата се продължава вън от нея по същия начин и се явява в сили, които разделят и свързват елементите навъншната природа: Въздух, огън, вода, земя, и така произвеждат това, което сетивата възприемат във външния свят. Емпедокъл стои, така да се каже, пред природата, която за сетивата се явява като обездушена, и развива едно душевно настроение, което въстава против това обездушаване. Неговата душа не може да повярва, че истинската същност на природата е това, което мисълта иска да направи от нея. Тя най-малко може да допусне, че действително стои към тази природа в такова отношение, каквото се получава за мислителното съзерцаване на света. Трябва да си представим, какво става в тази душа, която изживява с цялата острота една такова вътрешно раздвоение и страда от него; тогава ние ще почувстваме, как в тази душа на Емпедокъл старият начин на образуване представите възкръсна като сила на чувството, обаче че не иска да осъзнае това напълно и така търси напълно и така търси едно съществуване на мислително образен начин; търси го по онзи начин, за който изказванията на Емпедокъл са един отзвук, който разбран в светлината на казаното тук, изгубва своята чудноватост. От него се цитира следното изказване: "Сбогом на вас.
към текста >>

Така откъснати в душата се чувстваха онези личности, които в гръцкия духовен живот насят името "софисти".
Атомният свят на Демокрит представлява един външен свят една природа, в която не живее никаква "душа". Изживяването на мислите в душата, чрез раждането на които човешката душа бе насочена да обърне внимание на себе си: При Демокрит това бяха изживявания само на сенки. С това е охарактеризирана една част от съдбата на изживяванията на мислите. Те довеждат човешката душа до съзнанието на нейната собствена същност, но същевременно я изпълват с несигурност по отношение на самата нея. Чрез мисълта душата изживява себе си в самата себе си, но същевременно тя може да се почувства откъсната от духовната, независима от нея мирова сила, която и дава сигурност и вътрешен устой. Така откъснати в душата се чувстваха онези личности, които в гръцкия духовен живот насят името "софисти". Най-значителният в техните редици е Питагор /от Адера 480-410 г. пр. Хр./. Наред с него значение имат също: Горгиас, Критиас, Хипиас, Тразимахус, Продикус. Софистите са представени често пъти като хора, които са се отдавали с мисленето на една повърхностна игра. До това мнение е допринесъл много начинът, по който ги е представил авторът на комедии Аристофан.
към текста >>

Духовете в гръцката страна трябваше да победят тези опасности, които възникваха в опиращия се на самия себе си душевен живот.
Той вече говори от надписа върху делфийския храм, "Познай себе си". Тази стара оракулна мъдрост говори така, като че съдържа призива към прогрес в светогледа, който се извършва от образното мислене към мислителното схващане на мировите тайни. Чрез този призив човекът е насочен към неговата собствена душа. Казва му се, че той може да чуе в нея говора, чрез който светът изразява своята същност. Но с това вниманието е насочено също върху нещо, което създава несигурности в неговото собствено изживяване. Духовете в гръцката страна трябваше да победят тези опасности, които възникваха в опиращия се на самия себе си душевен живот. Така те трябваше да изградят в душата мисълта като светоглед. При това софистите навлязоха в един опасен път. В тях духът на гърцизма застава пред една пропаст; той иска да си даде силата на равновесието чрез своята собствена сила. Както вече бе показано, ние трябва да насочим нашия поглед повече към сериозността на този опит и на смелостта, отколкото да го обвиняваме. Не отричаме, че обвинението е несъмнено оправда но по отношение на много от софистите.
към текста >>

Въпреки това този опит застава непосредствено на една повратна точка в гръцкия живот.
Така те трябваше да изградят в душата мисълта като светоглед. При това софистите навлязоха в един опасен път. В тях духът на гърцизма застава пред една пропаст; той иска да си даде силата на равновесието чрез своята собствена сила. Както вече бе показано, ние трябва да насочим нашия поглед повече към сериозността на този опит и на смелостта, отколкото да го обвиняваме. Не отричаме, че обвинението е несъмнено оправда но по отношение на много от софистите. Въпреки това този опит застава непосредствено на една повратна точка в гръцкия живот. Питагор е живял в 480-410 г. пр. Хр. пелопонеската война, която стои на повратната точка на гръцкия живот, стана от 431-404 г. пр. Хр. Преди това в Гърция отделният човек беше включен здраво в социални връзки; обществото и традицията му даваха мярката за неговото действие и мислене.
към текста >>

пелопонеската война, която стои на повратната точка на гръцкия живот, стана от 431-404 г.
Както вече бе показано, ние трябва да насочим нашия поглед повече към сериозността на този опит и на смелостта, отколкото да го обвиняваме. Не отричаме, че обвинението е несъмнено оправда но по отношение на много от софистите. Въпреки това този опит застава непосредствено на една повратна точка в гръцкия живот. Питагор е живял в 480-410 г. пр. Хр. пелопонеската война, която стои на повратната точка на гръцкия живот, стана от 431-404 г. пр. Хр. Преди това в Гърция отделният човек беше включен здраво в социални връзки; обществото и традицията му даваха мярката за неговото действие и мислене. Отделната личност имаше стойност и значение само като член на цялото. При такива условия не можеше още да бъде поставен въпросът: Каква стойност има отделният човек? Софистиката поставя този въпрос и с това направи стъпката към гръцкото просвещение.
към текста >>

Това е всъщност въпросът: Как си устройва човекът своя живот, след като е добил съзнание за пробудения мислителен живот?
пр. Хр. Преди това в Гърция отделният човек беше включен здраво в социални връзки; обществото и традицията му даваха мярката за неговото действие и мислене. Отделната личност имаше стойност и значение само като член на цялото. При такива условия не можеше още да бъде поставен въпросът: Каква стойност има отделният човек? Софистиката поставя този въпрос и с това направи стъпката към гръцкото просвещение. Това е всъщност въпросът: Как си устройва човекът своя живот, след като е добил съзнание за пробудения мислителен живот? От Ферекид /или Талес/ до софистите сред развитието на светогледа в Гърция може да се наблюдава постепенно вживяване на родената още преди тези личности мисъл. При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай. Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията.
към текста >>

Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот.
При такива условия не можеше още да бъде поставен въпросът: Каква стойност има отделният човек? Софистиката поставя този въпрос и с това направи стъпката към гръцкото просвещение. Това е всъщност въпросът: Как си устройва човекът своя живот, след като е добил съзнание за пробудения мислителен живот? От Ферекид /или Талес/ до софистите сред развитието на светогледа в Гърция може да се наблюдава постепенно вживяване на родената още преди тези личности мисъл. При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай. Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията. Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света. Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания. * * *
към текста >>

Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай.
Софистиката поставя този въпрос и с това направи стъпката към гръцкото просвещение. Това е всъщност въпросът: Как си устройва човекът своя живот, след като е добил съзнание за пробудения мислителен живот? От Ферекид /или Талес/ до софистите сред развитието на светогледа в Гърция може да се наблюдава постепенно вживяване на родената още преди тези личности мисъл. При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай. Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията. Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света. Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания. * * * Ако за софистите можем да кажем, че те доведоха духа на Гърцизма до една опасна подводна скала, която се изразява в думите "Познай себе си"; в Сократа ние трябва да виждаме една личност, която доведе до израз този дух с една висока степен на съвършенство.
към текста >>

Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията.
Това е всъщност въпросът: Как си устройва човекът своя живот, след като е добил съзнание за пробудения мислителен живот? От Ферекид /или Талес/ до софистите сред развитието на светогледа в Гърция може да се наблюдава постепенно вживяване на родената още преди тези личности мисъл. При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай. Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията. Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света. Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания. * * * Ако за софистите можем да кажем, че те доведоха духа на Гърцизма до една опасна подводна скала, която се изразява в думите "Познай себе си"; в Сократа ние трябва да виждаме една личност, която доведе до израз този дух с една висока степен на съвършенство. Сократ се е родил в Атина около 470 г.
към текста >>

Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания.
При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай. Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията. Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света. Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания. * * * Ако за софистите можем да кажем, че те доведоха духа на Гърцизма до една опасна подводна скала, която се изразява в думите "Познай себе си"; в Сократа ние трябва да виждаме една личност, която доведе до израз този дух с една висока степен на съвършенство. Сократ се е родил в Атина около 470 г. и е бил осъден на смърт в 400 г. чрез пиене на отрова.
към текста >>

От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един израз на неговата личност, на основния характер на неговия душевен живот.
И Сократ се явява в тези "диалози" като поучаващ. Там той се явява като "мъдрец", който води обкръжаващите го лица до високи степени на познанието. Един втори образ на Сократ ни е обрисувал Ксенофон в своите "Спомени" за него. Отначало изглежда, че Платон е идеализирал съществото на Сократ, а Ксенофон го е обрисувал повече според непосредствената действителност. Едно проникващо повече в този въпрос разглеждане би могло обаче да открие, че както Платон така и Ксенофон, всеки един рисува за Сократа образа, който са добили съгласно своите особени гледища и че поради това трябва да имаме предвид, доколко и двамата се допълват и взаимно се осветляват. От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един израз на неговата личност, на основния характер на неговия душевен живот. Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде говори неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене. Сократ е приеман от онези, които вярват, че го познават, така, че той е едно доказателство за факта: Истината се ражда в човешката душа мислейки, когато тази човешка душа е така свързана с нейната основна същност, какъвто е бил случаят при Сократа. Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да говори и наблюдава, какво този последният произвежда като истина. Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по отношение на света. Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот.
към текста >>

Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот.
От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един израз на неговата личност, на основния характер на неговия душевен живот. Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде говори неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене. Сократ е приеман от онези, които вярват, че го познават, така, че той е едно доказателство за факта: Истината се ражда в човешката душа мислейки, когато тази човешка душа е така свързана с нейната основна същност, какъвто е бил случаят при Сократа. Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да говори и наблюдава, какво този последният произвежда като истина. Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по отношение на света. Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот. С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа". Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и изразява това, което мировите сили са положили в нея? И от начина, по който Платон се поставя спрямо Сократа, се получава отговорът: В душата Разумът на света казва онова, което той иска да каже на човека. С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта. В знака на това доверие се явява образът на Сократ.
към текста >>

В древни времена гъркът се запитваше в светилищата при важни въпроси на живота; той се оставяше да му се "предскаже", каква е волята и мнението на духовните същества.
С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа". Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и изразява това, което мировите сили са положили в нея? И от начина, по който Платон се поставя спрямо Сократа, се получава отговорът: В душата Разумът на света казва онова, което той иска да каже на човека. С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта. В знака на това доверие се явява образът на Сократ. В древни времена гъркът се запитваше в светилищата при важни въпроси на живота; той се оставяше да му се "предскаже", каква е волята и мнението на духовните същества. Такова едно устройство е в съзвучие с едно душевно изживяване в образи. Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа. Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване. Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място? Мисълта говори на вътрешността на душата.
към текста >>

В живота на мислите мировият Разум свети без особени устройства.
Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място? Мисълта говори на вътрешността на душата. С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците. В живота на мислите мировият Разум свети без особени устройства. Сократ чувстваше: В мислещата душа живее силата, която се търсеше при "оракулните места". Той чувстваше "демона", духовната сила, която води човека, чувстваше я в себе си. Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си. Със своята представа за говорещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши. Сократ искаше да изрази: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум.
към текста >>

Сократ искаше да изрази: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум.
В живота на мислите мировият Разум свети без особени устройства. Сократ чувстваше: В мислещата душа живее силата, която се търсеше при "оракулните места". Той чувстваше "демона", духовната сила, която води човека, чувстваше я в себе си. Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си. Със своята представа за говорещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши. Сократ искаше да изрази: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум. Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта. Под влиянието на този възглед "добродетелта" е поставена в една особена светлина. Както Сократ цени мисълта, той трябва да предполага, че истинската добродетел на човешкия живот се изявява на мислителния живот. Истинската добродетел трябва да бъде намерена в живота на мислите, защото мислителният живот предава на човека неговата стойност. "Добродетелта може да се научи", така изисква предимно Сократ своята представа.
към текста >>

Както Сократ цени мисълта, той трябва да предполага, че истинската добродетел на човешкия живот се изявява на мислителния живот.
Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си. Със своята представа за говорещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши. Сократ искаше да изрази: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум. Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта. Под влиянието на този възглед "добродетелта" е поставена в една особена светлина. Както Сократ цени мисълта, той трябва да предполага, че истинската добродетел на човешкия живот се изявява на мислителния живот. Истинската добродетел трябва да бъде намерена в живота на мислите, защото мислителният живот предава на човека неговата стойност. "Добродетелта може да се научи", така изисква предимно Сократ своята представа. Тя може да се научи, защото трябва да я притежава онзи, който истински схваща живота на мислите. Интересно е това, което Ксенофон казва в това отношение за Сократа. Сократ поучава един ученик върху добродетелта.
към текста >>

Истинската добродетел трябва да бъде намерена в живота на мислите, защото мислителният живот предава на човека неговата стойност.
Със своята представа за говорещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши. Сократ искаше да изрази: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум. Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта. Под влиянието на този възглед "добродетелта" е поставена в една особена светлина. Както Сократ цени мисълта, той трябва да предполага, че истинската добродетел на човешкия живот се изявява на мислителния живот. Истинската добродетел трябва да бъде намерена в живота на мислите, защото мислителният живот предава на човека неговата стойност. "Добродетелта може да се научи", така изисква предимно Сократ своята представа. Тя може да се научи, защото трябва да я притежава онзи, който истински схваща живота на мислите. Интересно е това, което Ксенофон казва в това отношение за Сократа. Сократ поучава един ученик върху добродетелта. Развива се следния диалог: "Вярваш ли сега, че съществува едно учение и една наука за правдата, както съществува една наука на граматиката?
към текста >>

Тя може да се научи, защото трябва да я притежава онзи, който истински схваща живота на мислите.
Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта. Под влиянието на този възглед "добродетелта" е поставена в една особена светлина. Както Сократ цени мисълта, той трябва да предполага, че истинската добродетел на човешкия живот се изявява на мислителния живот. Истинската добродетел трябва да бъде намерена в живота на мислите, защото мислителният живот предава на човека неговата стойност. "Добродетелта може да се научи", така изисква предимно Сократ своята представа. Тя може да се научи, защото трябва да я притежава онзи, който истински схваща живота на мислите. Интересно е това, което Ксенофон казва в това отношение за Сократа. Сократ поучава един ученик върху добродетелта. Развива се следния диалог: "Вярваш ли сега, че съществува едно учение и една наука за правдата, както съществува една наука на граматиката? " Ученикът: "Да". Сократ: "Кого считаш ти сега за солиден в граматиката, този, който нарочно не пише и не чете правилно, или онзи, който върши това преднамерено?
към текста >>

Така в Сократа се изразява това, към което се стремеше епохата преди него: Ценене на това, което е дадено на човешката душа чрез пробудения мислителен живот.
" /Ксенофон, Спомени, превод от Гютлинг/. За Сократа е важно да обясни на ученика, че въпросът се касае за това, човек да има правилни мисли върху добродетелта. Също и онова, което Сократ казва върху добродетелта, е насочено към това, да бъде обосновано доверието към душата познаваща себе си в изживяването на мисълта. Човек трябва да се довери повече на правилната мисъл на добродетелта отколкото на други мотиви. Добродетелта прави човека ценен, когато той я изживява в мисли. Така в Сократа се изразява това, към което се стремеше епохата преди него: Ценене на това, което е дадено на човешката душа чрез пробудения мислителен живот. Методът на учението на Сократ стои под влиянието на тази представа. Той пристъпва към човека с предположението: В него се намира животът на мислите; нужно е само той да бъде пробуден. Ето защо той така насочва своите въпроси, че запитаният да бъде предизвикан към пробуждане на неговия мисловен живот. В това се състои същността на Сократовия метод. Роденият в 427 г. пр.Хр.
към текста >>

Той пристъпва към човека с предположението: В него се намира животът на мислите; нужно е само той да бъде пробуден.
Също и онова, което Сократ казва върху добродетелта, е насочено към това, да бъде обосновано доверието към душата познаваща себе си в изживяването на мисълта. Човек трябва да се довери повече на правилната мисъл на добродетелта отколкото на други мотиви. Добродетелта прави човека ценен, когато той я изживява в мисли. Така в Сократа се изразява това, към което се стремеше епохата преди него: Ценене на това, което е дадено на човешката душа чрез пробудения мислителен живот. Методът на учението на Сократ стои под влиянието на тази представа. Той пристъпва към човека с предположението: В него се намира животът на мислите; нужно е само той да бъде пробуден. Ето защо той така насочва своите въпроси, че запитаният да бъде предизвикан към пробуждане на неговия мисловен живот. В това се състои същността на Сократовия метод. Роденият в 427 г. пр.Хр. в Атина Платон чувстваше като ученик на Сократа, че благодарение на този последния в него е укрепнало доверието към мисловния живот. Това чувство озарява отначало целия душевен живот на Платон.
към текста >>

Ето защо той така насочва своите въпроси, че запитаният да бъде предизвикан към пробуждане на неговия мисловен живот.
Човек трябва да се довери повече на правилната мисъл на добродетелта отколкото на други мотиви. Добродетелта прави човека ценен, когато той я изживява в мисли. Така в Сократа се изразява това, към което се стремеше епохата преди него: Ценене на това, което е дадено на човешката душа чрез пробудения мислителен живот. Методът на учението на Сократ стои под влиянието на тази представа. Той пристъпва към човека с предположението: В него се намира животът на мислите; нужно е само той да бъде пробуден. Ето защо той така насочва своите въпроси, че запитаният да бъде предизвикан към пробуждане на неговия мисловен живот. В това се състои същността на Сократовия метод. Роденият в 427 г. пр.Хр. в Атина Платон чувстваше като ученик на Сократа, че благодарение на този последния в него е укрепнало доверието към мисловния живот. Това чувство озарява отначало целия душевен живот на Платон. Всичко, което човек познава чрез сетивата или по някой друг начин, няма стойност, докато душата не го е поставила в светлината на мисълта.
към текста >>

в Атина Платон чувстваше като ученик на Сократа, че благодарение на този последния в него е укрепнало доверието към мисловния живот.
Методът на учението на Сократ стои под влиянието на тази представа. Той пристъпва към човека с предположението: В него се намира животът на мислите; нужно е само той да бъде пробуден. Ето защо той така насочва своите въпроси, че запитаният да бъде предизвикан към пробуждане на неговия мисловен живот. В това се състои същността на Сократовия метод. Роденият в 427 г. пр.Хр. в Атина Платон чувстваше като ученик на Сократа, че благодарение на този последния в него е укрепнало доверието към мисловния живот. Това чувство озарява отначало целия душевен живот на Платон. Всичко, което човек познава чрез сетивата или по някой друг начин, няма стойност, докато душата не го е поставила в светлината на мисълта. За Платон философията става наука за идеите като нещо, което има истинско битие. А идеята е откровение на мировия Дух чрез откровението на мислите. Светлината на мировия Дух свети в човешката душа, изявява се в нея като Идеи; и схващайки идеята, човешката душа се съединява със силата на мировия Дух.
към текста >>

Това чувство озарява отначало целия душевен живот на Платон.
Той пристъпва към човека с предположението: В него се намира животът на мислите; нужно е само той да бъде пробуден. Ето защо той така насочва своите въпроси, че запитаният да бъде предизвикан към пробуждане на неговия мисловен живот. В това се състои същността на Сократовия метод. Роденият в 427 г. пр.Хр. в Атина Платон чувстваше като ученик на Сократа, че благодарение на този последния в него е укрепнало доверието към мисловния живот. Това чувство озарява отначало целия душевен живот на Платон. Всичко, което човек познава чрез сетивата или по някой друг начин, няма стойност, докато душата не го е поставила в светлината на мисълта. За Платон философията става наука за идеите като нещо, което има истинско битие. А идеята е откровение на мировия Дух чрез откровението на мислите. Светлината на мировия Дух свети в човешката душа, изявява се в нея като Идеи; и схващайки идеята, човешката душа се съединява със силата на мировия Дух. Разпростреният в пространството и във времето свят е като масата на морската вода, в която се отразяват звездите; обаче действително е само това, което се отразява като идея.
към текста >>

За Платон човешката душа е живееща в идеята; обаче този живот е така изграден, че не във всички прояви той е едно откровение на нейния живот в идеите.
Така за Платон целият свят се превръща в действащите едни върху други идеи. Тяхното действие в света се осъществява чрез това, че идеите се отразяват в хиле; първичната материя. Чрез това отразяване се ражда това, което човекът вижда като множество отделни неща и отделни процеси. Но човек не трябва да простира познанието върху хиле, първичната материя, защото в нея не е истината. До истината той стига едва тогава, когато от образа на света отстранява всичко, което не е идея. За Платон човешката душа е живееща в идеята; обаче този живот е така изграден, че не във всички прояви той е едно откровение на нейния живот в идеите. Доколкото душата е потопена в живота на идеите, тя се явява като "разумна душа" /Психологистика/. Като такава се явява душата на себе си, когато във възприемането на мислите се изявява на самата себе си. В нейното земно съществувание тя не е в състояние да се изявява само така. Тя трябва да се изразява и така, че да се явява като "неразумна душа"/Психоалогос/. И като такава тя отново се явява в две форми, като развиваща смелост и като изпълнена с желания душа.
към текста >>

Доколкото душата е потопена в живота на идеите, тя се явява като "разумна душа" /Психологистика/.
Тяхното действие в света се осъществява чрез това, че идеите се отразяват в хиле; първичната материя. Чрез това отразяване се ражда това, което човекът вижда като множество отделни неща и отделни процеси. Но човек не трябва да простира познанието върху хиле, първичната материя, защото в нея не е истината. До истината той стига едва тогава, когато от образа на света отстранява всичко, което не е идея. За Платон човешката душа е живееща в идеята; обаче този живот е така изграден, че не във всички прояви той е едно откровение на нейния живот в идеите. Доколкото душата е потопена в живота на идеите, тя се явява като "разумна душа" /Психологистика/. Като такава се явява душата на себе си, когато във възприемането на мислите се изявява на самата себе си. В нейното земно съществувание тя не е в състояние да се изявява само така. Тя трябва да се изразява и така, че да се явява като "неразумна душа"/Психоалогос/. И като такава тя отново се явява в две форми, като развиваща смелост и като изпълнена с желания душа. Така изглежда, че Платон различава в човешката душа три члена или части: разумната душа, смелата душа и желаещата душа.
към текста >>

Но тя проявява своята дейност така, че към нейния живот в разума прибавя смелостта и елемента на желанията.
Тя трябва да се изразява и така, че да се явява като "неразумна душа"/Психоалогос/. И като такава тя отново се явява в две форми, като развиваща смелост и като изпълнена с желания душа. Така изглежда, че Платон различава в човешката душа три члена или части: разумната душа, смелата душа и желаещата душа. Обаче ние ще налучкваме духа на неговия начин на мислене по-добре, когато изразим това по друг начин: Според нейната същност душата е един член на света на идеите. Като такава тя е разумна душа. Но тя проявява своята дейност така, че към нейния живот в разума прибавя смелостта и елемента на желанията. В този троичен начин на изява тя е земна душа. Като разумна душа тя слиза чрез физическото раждане в земното съществуване и със смъртта отново се връща в света на идеите. Доколкото е разумна душа, тя е безсмъртна, защото като такава тя живее вечното съществуване на света на идеите. Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата.
към текста >>

Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта.
У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа. От такова едно схващане за душата следва това, което Платон има да каже върху моралния живот.
към текста >>

От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот?
В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа. От такова едно схващане за душата следва това, което Платон има да каже върху моралния живот. Душата е морална, когато така устройва своя живот, че се изразява колкото е възможно повече като разумна душа.
към текста >>

Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа.
Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа. От такова едно схващане за душата следва това, което Платон има да каже върху моралния живот. Душата е морална, когато така устройва своя живот, че се изразява колкото е възможно повече като разумна душа. Мъдростта е онази добродетел, която произхожда от разумната душа; тя облагородява човешкия живот; смелостта /силният дух/ се полага на душата на смелостта, благоразумието на душата на желанията. Двете последни добродетели се раждат, когато разумната душа става господар над другите прояви на душата. Когато и трите добродетели действат задружно по хармоничен начин в човека, тогава се ражда това, което Платон нарича правда насоката към доброто, дикайозине.
към текста >>

От такова едно схващане за душата следва това, което Платон има да каже върху моралния живот.
Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа. От такова едно схващане за душата следва това, което Платон има да каже върху моралния живот. Душата е морална, когато така устройва своя живот, че се изразява колкото е възможно повече като разумна душа. Мъдростта е онази добродетел, която произхожда от разумната душа; тя облагородява човешкия живот; смелостта /силният дух/ се полага на душата на смелостта, благоразумието на душата на желанията. Двете последни добродетели се раждат, когато разумната душа става господар над другите прояви на душата. Когато и трите добродетели действат задружно по хармоничен начин в човека, тогава се ражда това, което Платон нарича правда насоката към доброто, дикайозине. Ученикът на Платон, Аристотел /роден в 384 г. пр.Хр.
към текста >>

Душата е морална, когато така устройва своя живот, че се изразява колкото е възможно повече като разумна душа.
От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа. От такова едно схващане за душата следва това, което Платон има да каже върху моралния живот. Душата е морална, когато така устройва своя живот, че се изразява колкото е възможно повече като разумна душа. Мъдростта е онази добродетел, която произхожда от разумната душа; тя облагородява човешкия живот; смелостта /силният дух/ се полага на душата на смелостта, благоразумието на душата на желанията. Двете последни добродетели се раждат, когато разумната душа става господар над другите прояви на душата. Когато и трите добродетели действат задружно по хармоничен начин в човека, тогава се ражда това, което Платон нарича правда насоката към доброто, дикайозине. Ученикът на Платон, Аристотел /роден в 384 г. пр.Хр. в Стагира, Тракия, починал в 321 г.
към текста >>

Мъдростта е онази добродетел, която произхожда от разумната душа; тя облагородява човешкия живот; смелостта /силният дух/ се полага на душата на смелостта, благоразумието на душата на желанията.
То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа. От такова едно схващане за душата следва това, което Платон има да каже върху моралния живот. Душата е морална, когато така устройва своя живот, че се изразява колкото е възможно повече като разумна душа. Мъдростта е онази добродетел, която произхожда от разумната душа; тя облагородява човешкия живот; смелостта /силният дух/ се полага на душата на смелостта, благоразумието на душата на желанията. Двете последни добродетели се раждат, когато разумната душа става господар над другите прояви на душата. Когато и трите добродетели действат задружно по хармоничен начин в човека, тогава се ражда това, което Платон нарича правда насоката към доброто, дикайозине. Ученикът на Платон, Аристотел /роден в 384 г. пр.Хр. в Стагира, Тракия, починал в 321 г. пр.Хр./ отбелязва наред със своя учител връхната точка на гръцкото мислене.
към текста >>

Така за Аристотел идеите са в нещата и в процесите; те са едната страна на нещата, онази, която душата може да извлече от тях със своите средства; другата страна, която душата не може да извлече от нещата, чрез която тези неща имат своя изграден на себе си живот, е веществото, материята /хиле/.
По-нататък се касае за това, тя да бъде затвърдена навсякъде над областта на познанието. Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата. При Платон се касае за това, да бъде преодоляна вещта или същността навъншния свят; и когато тя е преодоляна, душата носи в себе си идеята, която само е осенила външната същност, но е останала чужда за нея и виси над нея в един духовен свят на истината. Аристотел иска да се потопи в съществата и процесите и това, което душата намира при това потопяване, то е същността на самата вещ. Душата чувства, като че само е извлякла тази същност от вещта и я е довела за себе си във формата на мисъл, за да може да я носи в себе си като един спомен за вещта. Така за Аристотел идеите са в нещата и в процесите; те са едната страна на нещата, онази, която душата може да извлече от тях със своите средства; другата страна, която душата не може да извлече от нещата, чрез която тези неща имат своя изграден на себе си живот, е веществото, материята /хиле/. Както при Платон от неговия възглед за душата пада светлина върху целия му светоглед, такъв е случаят и при Аристотел. И при двамата мислители нещата стоят така, че ние можем да охарактеризираме основната същност на техния светоглед, когато сторим това за техния възглед за душата. И за двамата мислители биха имали значение много подробности, които не могат да намерят място в това изложение; но и при двамата схващането за душата дава насоката, която е поел техният начин на мислене. За Платон е важно това, което живее в душата и като такова има дял в духовния свят; за Аристотел е важно, как се представя душата в човека за неговото собствено познание. Както душата трябва да се потопи в другите неща, така тя трябва да се потопи и в самата себе си, за да намери в себе си онова, което съставлява нейната същина.
към текста >>

И тя се държи като такава действаща същност също и в живота на човека.
Както душата трябва да се потопи в другите неща, така тя трябва да се потопи и в самата себе си, за да намери в себе си онова, което съставлява нейната същина. Идеята, която в смисъла на Аристотел човекът намира в една вещ вън от душата, е наистина тази същност на вещта; обаче душата е довела тази същност във формата на идея, за да я има за себе си. Идеята има своята действителност не в познаващата душа, а във външната вещ заедно с материята /хиле/. Но щом душата се потопи в самата себе си, тя намира идеята като такава в действителност. В този смисъл душата е идея, обаче действаща идея, ефективна същност. И тя се държи като такава действаща същност също и в живота на човека. Тя завладява тялото и зародишния живот на човека. Докато при една вещ намираща се вън от душата идея и материя образуват едно неделимо единство, това не е така при човешката душа и нейното тяло. Тук самостоятелната човешка душа обхваща, завладява тялото, обезсилва действащата вече в тялото идея и сама застава на нейното място. В тялото, с което човешката душа се свързва, в смисъла на Аристотел вече живее нещо душевно. Защото той вижда в тялото на растението и в тялото на животното да действа нещо второстепенно душевно.
към текста >>

Тя завладява тялото и зародишния живот на човека.
Идеята, която в смисъла на Аристотел човекът намира в една вещ вън от душата, е наистина тази същност на вещта; обаче душата е довела тази същност във формата на идея, за да я има за себе си. Идеята има своята действителност не в познаващата душа, а във външната вещ заедно с материята /хиле/. Но щом душата се потопи в самата себе си, тя намира идеята като такава в действителност. В този смисъл душата е идея, обаче действаща идея, ефективна същност. И тя се държи като такава действаща същност също и в живота на човека. Тя завладява тялото и зародишния живот на човека. Докато при една вещ намираща се вън от душата идея и материя образуват едно неделимо единство, това не е така при човешката душа и нейното тяло. Тук самостоятелната човешка душа обхваща, завладява тялото, обезсилва действащата вече в тялото идея и сама застава на нейното място. В тялото, с което човешката душа се свързва, в смисъла на Аристотел вече живее нещо душевно. Защото той вижда в тялото на растението и в тялото на животното да действа нещо второстепенно душевно. Едно тяло, което носи в себе си душевното на растението и на животното, бива един вид оплодено от човешката душа.
към текста >>

Защото той вижда в тялото на растението и в тялото на животното да действа нещо второстепенно душевно.
И тя се държи като такава действаща същност също и в живота на човека. Тя завладява тялото и зародишния живот на човека. Докато при една вещ намираща се вън от душата идея и материя образуват едно неделимо единство, това не е така при човешката душа и нейното тяло. Тук самостоятелната човешка душа обхваща, завладява тялото, обезсилва действащата вече в тялото идея и сама застава на нейното място. В тялото, с което човешката душа се свързва, в смисъла на Аристотел вече живее нещо душевно. Защото той вижда в тялото на растението и в тялото на животното да действа нещо второстепенно душевно. Едно тяло, което носи в себе си душевното на растението и на животното, бива един вид оплодено от човешката душа. И така за земния човек се съединяват нещо телесно-душевно и нещо духовно-душевно. През време на земния човешки живот духовно-душевното отстранява самостоятелната действеност на телесно-душевното и действа с телесно-душевното като със свой инструмент. Чрез това се раждат пет душевни прояви, които при Аристотел се явяват като пет душевни членове; Растителната душа /Трептикон/, Усещата душа /Естетикон/, Развиващата желания душа /Оректикон/, Развиващата воля душа /Кинетикон/ и Духовната душа /Дионетикон/. Човекът с духовната душа чрез това, което принадлежи на духовния свят и в живота на зародиша се свързва с телесно-душевното; другите членове на душата се раждат, когато духовната душа се развива в тялото и води чрез него земния живот.
към текста >>

Едно тяло, което носи в себе си душевното на растението и на животното, бива един вид оплодено от човешката душа.
Тя завладява тялото и зародишния живот на човека. Докато при една вещ намираща се вън от душата идея и материя образуват едно неделимо единство, това не е така при човешката душа и нейното тяло. Тук самостоятелната човешка душа обхваща, завладява тялото, обезсилва действащата вече в тялото идея и сама застава на нейното място. В тялото, с което човешката душа се свързва, в смисъла на Аристотел вече живее нещо душевно. Защото той вижда в тялото на растението и в тялото на животното да действа нещо второстепенно душевно. Едно тяло, което носи в себе си душевното на растението и на животното, бива един вид оплодено от човешката душа. И така за земния човек се съединяват нещо телесно-душевно и нещо духовно-душевно. През време на земния човешки живот духовно-душевното отстранява самостоятелната действеност на телесно-душевното и действа с телесно-душевното като със свой инструмент. Чрез това се раждат пет душевни прояви, които при Аристотел се явяват като пет душевни членове; Растителната душа /Трептикон/, Усещата душа /Естетикон/, Развиващата желания душа /Оректикон/, Развиващата воля душа /Кинетикон/ и Духовната душа /Дионетикон/. Човекът с духовната душа чрез това, което принадлежи на духовния свят и в живота на зародиша се свързва с телесно-душевното; другите членове на душата се раждат, когато духовната душа се развива в тялото и води чрез него земния живот. Приемайки съществуването на една духовна душа, за Аристотел естествено съществува и един духовен свят въобще.
към текста >>

През време на земния човешки живот духовно-душевното отстранява самостоятелната действеност на телесно-душевното и действа с телесно-душевното като със свой инструмент.
Тук самостоятелната човешка душа обхваща, завладява тялото, обезсилва действащата вече в тялото идея и сама застава на нейното място. В тялото, с което човешката душа се свързва, в смисъла на Аристотел вече живее нещо душевно. Защото той вижда в тялото на растението и в тялото на животното да действа нещо второстепенно душевно. Едно тяло, което носи в себе си душевното на растението и на животното, бива един вид оплодено от човешката душа. И така за земния човек се съединяват нещо телесно-душевно и нещо духовно-душевно. През време на земния човешки живот духовно-душевното отстранява самостоятелната действеност на телесно-душевното и действа с телесно-душевното като със свой инструмент. Чрез това се раждат пет душевни прояви, които при Аристотел се явяват като пет душевни членове; Растителната душа /Трептикон/, Усещата душа /Естетикон/, Развиващата желания душа /Оректикон/, Развиващата воля душа /Кинетикон/ и Духовната душа /Дионетикон/. Човекът с духовната душа чрез това, което принадлежи на духовния свят и в живота на зародиша се свързва с телесно-душевното; другите членове на душата се раждат, когато духовната душа се развива в тялото и води чрез него земния живот. Приемайки съществуването на една духовна душа, за Аристотел естествено съществува и един духовен свят въобще. Образът на света, който Аристотел има, стои така пред съзерцаващия поглед, че долу живеят нещата и процесите, представляващи материята и идеята; колкото по-нагоре насочва човек своя поглед, толкова повече изчезва това, което носи материален характер, явява се нещо чисто духовно представяйки се на човека като идея явява се сферата на света, в която божественото има своята същина като чиста духовност, което движи всичко. На тази сфера на света принадлежи човешката душа като духовна душа; тя не съществува като индивидуално същество, а като част от мировия Дух, преди да се свърже с телесно-душевното.
към текста >>

Човекът с духовната душа чрез това, което принадлежи на духовния свят и в живота на зародиша се свързва с телесно-душевното; другите членове на душата се раждат, когато духовната душа се развива в тялото и води чрез него земния живот.
Защото той вижда в тялото на растението и в тялото на животното да действа нещо второстепенно душевно. Едно тяло, което носи в себе си душевното на растението и на животното, бива един вид оплодено от човешката душа. И така за земния човек се съединяват нещо телесно-душевно и нещо духовно-душевно. През време на земния човешки живот духовно-душевното отстранява самостоятелната действеност на телесно-душевното и действа с телесно-душевното като със свой инструмент. Чрез това се раждат пет душевни прояви, които при Аристотел се явяват като пет душевни членове; Растителната душа /Трептикон/, Усещата душа /Естетикон/, Развиващата желания душа /Оректикон/, Развиващата воля душа /Кинетикон/ и Духовната душа /Дионетикон/. Човекът с духовната душа чрез това, което принадлежи на духовния свят и в живота на зародиша се свързва с телесно-душевното; другите членове на душата се раждат, когато духовната душа се развива в тялото и води чрез него земния живот. Приемайки съществуването на една духовна душа, за Аристотел естествено съществува и един духовен свят въобще. Образът на света, който Аристотел има, стои така пред съзерцаващия поглед, че долу живеят нещата и процесите, представляващи материята и идеята; колкото по-нагоре насочва човек своя поглед, толкова повече изчезва това, което носи материален характер, явява се нещо чисто духовно представяйки се на човека като идея явява се сферата на света, в която божественото има своята същина като чиста духовност, което движи всичко. На тази сфера на света принадлежи човешката душа като духовна душа; тя не съществува като индивидуално същество, а като част от мировия Дух, преди да се свърже с телесно-душевното. Чрез това свързване тя добива своето индивидуално, отделено от мировия Дух съществуване и след своето отделяне от тялото продължава да живее по-нататък като духовно същество. Така индивидуалната душевна същност започва с човешкия земен живот и след това живее по-нататък безсмъртно.
към текста >>

Така индивидуалната душевна същност започва с човешкия земен живот и след това живее по-нататък безсмъртно.
Човекът с духовната душа чрез това, което принадлежи на духовния свят и в живота на зародиша се свързва с телесно-душевното; другите членове на душата се раждат, когато духовната душа се развива в тялото и води чрез него земния живот. Приемайки съществуването на една духовна душа, за Аристотел естествено съществува и един духовен свят въобще. Образът на света, който Аристотел има, стои така пред съзерцаващия поглед, че долу живеят нещата и процесите, представляващи материята и идеята; колкото по-нагоре насочва човек своя поглед, толкова повече изчезва това, което носи материален характер, явява се нещо чисто духовно представяйки се на човека като идея явява се сферата на света, в която божественото има своята същина като чиста духовност, което движи всичко. На тази сфера на света принадлежи човешката душа като духовна душа; тя не съществува като индивидуално същество, а като част от мировия Дух, преди да се свърже с телесно-душевното. Чрез това свързване тя добива своето индивидуално, отделено от мировия Дух съществуване и след своето отделяне от тялото продължава да живее по-нататък като духовно същество. Така индивидуалната душевна същност започва с човешкия земен живот и след това живее по-нататък безсмъртно. Платон приема едно съществуване на душата преди земния живот, но Аристотел не приема такова съществуване. Това е също така естествено за този последния, който оставя да съществува идеята в нещата, както и другото е естествено за Платон, който си представя идеята плуваща над нещата. Аристотел намира идеята в нещата; и душата постига това, което тя трябва да бъде в духовния свят като индивидуалност, в тялото. Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света. Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката.
към текста >>

Платон приема едно съществуване на душата преди земния живот, но Аристотел не приема такова съществуване.
Приемайки съществуването на една духовна душа, за Аристотел естествено съществува и един духовен свят въобще. Образът на света, който Аристотел има, стои така пред съзерцаващия поглед, че долу живеят нещата и процесите, представляващи материята и идеята; колкото по-нагоре насочва човек своя поглед, толкова повече изчезва това, което носи материален характер, явява се нещо чисто духовно представяйки се на човека като идея явява се сферата на света, в която божественото има своята същина като чиста духовност, което движи всичко. На тази сфера на света принадлежи човешката душа като духовна душа; тя не съществува като индивидуално същество, а като част от мировия Дух, преди да се свърже с телесно-душевното. Чрез това свързване тя добива своето индивидуално, отделено от мировия Дух съществуване и след своето отделяне от тялото продължава да живее по-нататък като духовно същество. Така индивидуалната душевна същност започва с човешкия земен живот и след това живее по-нататък безсмъртно. Платон приема едно съществуване на душата преди земния живот, но Аристотел не приема такова съществуване. Това е също така естествено за този последния, който оставя да съществува идеята в нещата, както и другото е естествено за Платон, който си представя идеята плуваща над нещата. Аристотел намира идеята в нещата; и душата постига това, което тя трябва да бъде в духовния свят като индивидуалност, в тялото. Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света. Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката. Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел.
към текста >>

Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката.
Така индивидуалната душевна същност започва с човешкия земен живот и след това живее по-нататък безсмъртно. Платон приема едно съществуване на душата преди земния живот, но Аристотел не приема такова съществуване. Това е също така естествено за този последния, който оставя да съществува идеята в нещата, както и другото е естествено за Платон, който си представя идеята плуваща над нещата. Аристотел намира идеята в нещата; и душата постига това, което тя трябва да бъде в духовния свят като индивидуалност, в тялото. Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света. Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката. Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел. Поставени до Аристотел, мислителите, които цялата древност ни показва като негови съвременници и следовници, са личности, които имат много по-малко значение. Те правят впечатлението, като че на техните способности се изплъзва нещо, което би им позволило да се издигнат до степента на разбиране, на която стоеше Аристотел. Ние имаме чувството, че те не отклоняват от него, защото трябва да установят възгледи върху нещата, които не разбират така добре както той ги разбира. Бихме искали да изведем техните възгледи от техните недостатъци, който ги съблазни да изкажат мнения, които всъщност са вече опровергани при Аристотел.
към текста >>

Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел.
Платон приема едно съществуване на душата преди земния живот, но Аристотел не приема такова съществуване. Това е също така естествено за този последния, който оставя да съществува идеята в нещата, както и другото е естествено за Платон, който си представя идеята плуваща над нещата. Аристотел намира идеята в нещата; и душата постига това, което тя трябва да бъде в духовния свят като индивидуалност, в тялото. Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света. Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката. Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел. Поставени до Аристотел, мислителите, които цялата древност ни показва като негови съвременници и следовници, са личности, които имат много по-малко значение. Те правят впечатлението, като че на техните способности се изплъзва нещо, което би им позволило да се издигнат до степента на разбиране, на която стоеше Аристотел. Ние имаме чувството, че те не отклоняват от него, защото трябва да установят възгледи върху нещата, които не разбират така добре както той ги разбира. Бихме искали да изведем техните възгледи от техните недостатъци, който ги съблазни да изкажат мнения, които всъщност са вече опровергани при Аристотел. Такова едно впечатление можем да получим първо при стоиците и при епикурейците.
към текста >>

Според това те искат да определят, как трябва да бъде устроен животът, за да отговаря той на мировия ред и за да прояви човекът в своя живот онова в смисъл на този миров ред, което е съобразено с неговото същество.
/, Клеант /200 г. пр.Хр. роден/, Хризин /282-209 г. пр. Хр. /и др. Те вземат от съществуващите по-рано светогледи това, което им се струва разумно в тези светогледи; но за тях е важно преди всичко, да изпитат чрез разглеждането на света, как е поставен човекът в света. Според това те искат да определят, как трябва да бъде устроен животът, за да отговаря той на мировия ред и за да прояви човекът в своя живот онова в смисъл на този миров ред, което е съобразено с неговото същество. В техния смисъл, чрез желанията, страстите, нуждите човек заглушава своето природосъобразно същество; чрез сдържаност, спокойствие, непроявяване на нужди той чувства най-добре, какво трябва да бъде и може да бъде. Идеалът на човека е "мъдрецът", който не затъмнява чрез никакъв порок вътрешното развитие на човешкото същество. Ако мислителите до Аристотел насочваха своето внимание върху това, да добият познанието, което е достижимо за човека, след като чрез възприятието на мисълта той беше стигнал до пълното съзнание за своята душа, със стоиците започва размишлението върху това: Какво трябва да прави човек, за да изрази най-добре своята човешка същност? Епикур /роден в 342 г. пр.Хр. , починал в 270 г.
към текста >>

И върху тази основа той изгражда един възглед на живота, който може да се счита като един отговор на въпроса: Тъй като човешката душа изпъква като цвят от мировите процеси, как трябва да живее тя, за да изгради своя отделен живот, своята самостоятелност съобразно с разумното мислене?
Идеалът на човека е "мъдрецът", който не затъмнява чрез никакъв порок вътрешното развитие на човешкото същество. Ако мислителите до Аристотел насочваха своето внимание върху това, да добият познанието, което е достижимо за човека, след като чрез възприятието на мисълта той беше стигнал до пълното съзнание за своята душа, със стоиците започва размишлението върху това: Какво трябва да прави човек, за да изрази най-добре своята човешка същност? Епикур /роден в 342 г. пр.Хр. , починал в 270 г. пр.Хр./ разви по свой начин елементите, които бяха заложени вече в атомистиката. И върху тази основа той изгражда един възглед на живота, който може да се счита като един отговор на въпроса: Тъй като човешката душа изпъква като цвят от мировите процеси, как трябва да живее тя, за да изгради своя отделен живот, своята самостоятелност съобразно с разумното мислене? Епикур можа да отговори на този въпрос само по такъв начин, който взема под внимание душевния живот между раждането и смъртта, защото при пълна откровеност от атомистичния светоглед не може да се получи нищо друго. За един такъв възглед особена загадка на живота трябва да представлява болката, страданието. Защото страданието е един от онези факти, които убиват в душата съзнанието на миналите времена движението на звездите, падането на дъжда могат да бъдат разглеждани така, както се разглежда движението на собствената ръка, т.е. да се чувствува и в двете една единна духовно-душевна същност. Но че съществуват в човека процеси, които могат да причинят страдание, а вън от него няма такива, това заставя обаче душата да признае своята особена същност.
към текста >>

Епикур можа да отговори на този въпрос само по такъв начин, който взема под внимание душевния живот между раждането и смъртта, защото при пълна откровеност от атомистичния светоглед не може да се получи нищо друго.
Ако мислителите до Аристотел насочваха своето внимание върху това, да добият познанието, което е достижимо за човека, след като чрез възприятието на мисълта той беше стигнал до пълното съзнание за своята душа, със стоиците започва размишлението върху това: Какво трябва да прави човек, за да изрази най-добре своята човешка същност? Епикур /роден в 342 г. пр.Хр. , починал в 270 г. пр.Хр./ разви по свой начин елементите, които бяха заложени вече в атомистиката. И върху тази основа той изгражда един възглед на живота, който може да се счита като един отговор на въпроса: Тъй като човешката душа изпъква като цвят от мировите процеси, как трябва да живее тя, за да изгради своя отделен живот, своята самостоятелност съобразно с разумното мислене? Епикур можа да отговори на този въпрос само по такъв начин, който взема под внимание душевния живот между раждането и смъртта, защото при пълна откровеност от атомистичния светоглед не може да се получи нищо друго. За един такъв възглед особена загадка на живота трябва да представлява болката, страданието. Защото страданието е един от онези факти, които убиват в душата съзнанието на миналите времена движението на звездите, падането на дъжда могат да бъдат разглеждани така, както се разглежда движението на собствената ръка, т.е. да се чувствува и в двете една единна духовно-душевна същност. Но че съществуват в човека процеси, които могат да причинят страдание, а вън от него няма такива, това заставя обаче душата да признае своята особена същност. Едно учение на добродетелите, което, както това на Епикур, се стреми да живее в хармония с мировия разум, от само себе си разбира, че ще може да цени един такъв идеал на живота, който води до отбягването на страданието, на неудоволствието.
към текста >>

За един такъв възглед особена загадка на живота трябва да представлява болката, страданието.
Епикур /роден в 342 г. пр.Хр. , починал в 270 г. пр.Хр./ разви по свой начин елементите, които бяха заложени вече в атомистиката. И върху тази основа той изгражда един възглед на живота, който може да се счита като един отговор на въпроса: Тъй като човешката душа изпъква като цвят от мировите процеси, как трябва да живее тя, за да изгради своя отделен живот, своята самостоятелност съобразно с разумното мислене? Епикур можа да отговори на този въпрос само по такъв начин, който взема под внимание душевния живот между раждането и смъртта, защото при пълна откровеност от атомистичния светоглед не може да се получи нищо друго. За един такъв възглед особена загадка на живота трябва да представлява болката, страданието. Защото страданието е един от онези факти, които убиват в душата съзнанието на миналите времена движението на звездите, падането на дъжда могат да бъдат разглеждани така, както се разглежда движението на собствената ръка, т.е. да се чувствува и в двете една единна духовно-душевна същност. Но че съществуват в човека процеси, които могат да причинят страдание, а вън от него няма такива, това заставя обаче душата да признае своята особена същност. Едно учение на добродетелите, което, както това на Епикур, се стреми да живее в хармония с мировия разум, от само себе си разбира, че ще може да цени един такъв идеал на живота, който води до отбягването на страданието, на неудоволствието. Така всичко, което отстранява неприятното, става най-висше епикурейско благо на живота.
към текста >>

Едно учение на добродетелите, което, както това на Епикур, се стреми да живее в хармония с мировия разум, от само себе си разбира, че ще може да цени един такъв идеал на живота, който води до отбягването на страданието, на неудоволствието.
Епикур можа да отговори на този въпрос само по такъв начин, който взема под внимание душевния живот между раждането и смъртта, защото при пълна откровеност от атомистичния светоглед не може да се получи нищо друго. За един такъв възглед особена загадка на живота трябва да представлява болката, страданието. Защото страданието е един от онези факти, които убиват в душата съзнанието на миналите времена движението на звездите, падането на дъжда могат да бъдат разглеждани така, както се разглежда движението на собствената ръка, т.е. да се чувствува и в двете една единна духовно-душевна същност. Но че съществуват в човека процеси, които могат да причинят страдание, а вън от него няма такива, това заставя обаче душата да признае своята особена същност. Едно учение на добродетелите, което, както това на Епикур, се стреми да живее в хармония с мировия разум, от само себе си разбира, че ще може да цени един такъв идеал на живота, който води до отбягването на страданието, на неудоволствието. Така всичко, което отстранява неприятното, става най-висше епикурейско благо на живота. Това схващане за живота намери в следващото време множество последователи; то бе възприето също и от стремящите се към образование римляни. Римският поет Т. Лукрециус Карус /95-53 г. пр.Хр./ го изрази в една съвършена форма в своето стихотворение "Върху природата".
към текста >>

Така всичко, което отстранява неприятното, става най-висше епикурейско благо на живота.
За един такъв възглед особена загадка на живота трябва да представлява болката, страданието. Защото страданието е един от онези факти, които убиват в душата съзнанието на миналите времена движението на звездите, падането на дъжда могат да бъдат разглеждани така, както се разглежда движението на собствената ръка, т.е. да се чувствува и в двете една единна духовно-душевна същност. Но че съществуват в човека процеси, които могат да причинят страдание, а вън от него няма такива, това заставя обаче душата да признае своята особена същност. Едно учение на добродетелите, което, както това на Епикур, се стреми да живее в хармония с мировия разум, от само себе си разбира, че ще може да цени един такъв идеал на живота, който води до отбягването на страданието, на неудоволствието. Така всичко, което отстранява неприятното, става най-висше епикурейско благо на живота. Това схващане за живота намери в следващото време множество последователи; то бе възприето също и от стремящите се към образование римляни. Римският поет Т. Лукрециус Карус /95-53 г. пр.Хр./ го изрази в една съвършена форма в своето стихотворение "Върху природата". Възприемането на мислите води душата до признаването на самата себе си.
към текста >>

Това схващане за живота намери в следващото време множество последователи; то бе възприето също и от стремящите се към образование римляни.
Защото страданието е един от онези факти, които убиват в душата съзнанието на миналите времена движението на звездите, падането на дъжда могат да бъдат разглеждани така, както се разглежда движението на собствената ръка, т.е. да се чувствува и в двете една единна духовно-душевна същност. Но че съществуват в човека процеси, които могат да причинят страдание, а вън от него няма такива, това заставя обаче душата да признае своята особена същност. Едно учение на добродетелите, което, както това на Епикур, се стреми да живее в хармония с мировия разум, от само себе си разбира, че ще може да цени един такъв идеал на живота, който води до отбягването на страданието, на неудоволствието. Така всичко, което отстранява неприятното, става най-висше епикурейско благо на живота. Това схващане за живота намери в следващото време множество последователи; то бе възприето също и от стремящите се към образование римляни. Римският поет Т. Лукрециус Карус /95-53 г. пр.Хр./ го изрази в една съвършена форма в своето стихотворение "Върху природата". Възприемането на мислите води душата до признаването на самата себе си. Но може също да се случи, защото душата да се чувства безсилна да задълбочи изживяването на мислите така, че да намери в него една връзка с основите на света.
към текста >>

Тогава душата се чувства откъсната от връзката с тези основи чрез мисленето; тя чувства, че нейната същност лежи в мисленето; но не намира никакъв път, за да открие в мислителния живот нещо друго освен само нейното собствено потвърждение.
Римският поет Т. Лукрециус Карус /95-53 г. пр.Хр./ го изрази в една съвършена форма в своето стихотворение "Върху природата". Възприемането на мислите води душата до признаването на самата себе си. Но може също да се случи, защото душата да се чувства безсилна да задълбочи изживяването на мислите така, че да намери в него една връзка с основите на света. Тогава душата се чувства откъсната от връзката с тези основи чрез мисленето; тя чувства, че нейната същност лежи в мисленето; но не намира никакъв път, за да открие в мислителния живот нещо друго освен само нейното собствено потвърждение. Тогава тя може да се отдаде на отказа от всяко истинско познание. В такова положение се намираше Пиррхо /300-270 г. пр.Хр./ и неговите последователи, чието убеждение се нарича скептицизъм. Скептицизмът, светогледът на съмнението, не приписва на изживяването на мислите никаква друга способност, освен тази за образуване на човешки мнения върху света; дали тези мнения имат някакво значение за света вън от човека, върху това той не иска да решава нищо. В редицата на гръцките мислители можем да съзрем в определен смисъл една затворена картина.
към текста >>

Обаче ние виждаме в редицата на гръцките мислители нещо, като раждане, като развитие и като живот на мисълта; в мислителите преди Сократа един вид пролог; в Сократа, Платона и Аристотеля върха, а в следващото време един залез на мислителния живот, един вид угасване на същия.
пр.Хр./ и неговите последователи, чието убеждение се нарича скептицизъм. Скептицизмът, светогледът на съмнението, не приписва на изживяването на мислите никаква друга способност, освен тази за образуване на човешки мнения върху света; дали тези мнения имат някакво значение за света вън от човека, върху това той не иска да решава нищо. В редицата на гръцките мислители можем да съзрем в определен смисъл една затворена картина. Наистина трябва да си признаем, че едно такова съединяване на възгледите на личности може твърде лесно да носи един напълно външен характер и в много отношения да има само едно второстепенно значение. Защото същественото остава все пак разглеждането на отделните личности и добиването на впечатления върху това, как в тези отделни личности се изявява в особени случаи общо-човешкото. Обаче ние виждаме в редицата на гръцките мислители нещо, като раждане, като развитие и като живот на мисълта; в мислителите преди Сократа един вид пролог; в Сократа, Платона и Аристотеля върха, а в следващото време един залез на мислителния живот, един вид угасване на същия. Който проследява това протичане разглеждайки го, той може да стигне до въпроса: Има ли действително изживяване на мисълта силата, да даде на душата всичко онова, до което то я е довело, като я е довело до пълно съзнание за самата себе си? За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл. Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си. Който иска да съди по друг начин, ще забележи при по-точно взиране, че някъде неговото разсъждение крие някаква грешка. По-късни светогледи са произвели нещо друго чрез други психически сили: По-късните мисли като такива се представят винаги така, че в тяхното същинско мисловно съдържание те са съществували вече при някой гръцки мислител.
към текста >>

Обаче гръцкият мислителен живот е показал на душата, че той има силата да и даде всичко онова, което е възбудил в нея.
Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си. Който иска да съди по друг начин, ще забележи при по-точно взиране, че някъде неговото разсъждение крие някаква грешка. По-късни светогледи са произвели нещо друго чрез други психически сили: По-късните мисли като такива се представят винаги така, че в тяхното същинско мисловно съдържание те са съществували вече при някой гръцки мислител. Това, което може да бъде мислено, и как човек може да се съмнява в мисленето и в познанието: Всичко това се явява в гръцката култура. И в изявяването на мисълта душата схваща себе си в нейната същност. Обаче гръцкият мислителен живот е показал на душата, че той има силата да и даде всичко онова, което е възбудил в нея. Пред този въпрос стоеше, съставляващ като един вид отзвук на гръцкия мислителен живот, онова светогледно течение, което се нарича неоплатонизъм. Неговият главен представител е Плотин /204-269 г. сл. Хр./. Като един негов предтеча можем да назовем Филон, който е живял в началото на нашето летоброене в Александрия. Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на мисълта.
към текста >>

Пред този въпрос стоеше, съставляващ като един вид отзвук на гръцкия мислителен живот, онова светогледно течение, което се нарича неоплатонизъм.
Който иска да съди по друг начин, ще забележи при по-точно взиране, че някъде неговото разсъждение крие някаква грешка. По-късни светогледи са произвели нещо друго чрез други психически сили: По-късните мисли като такива се представят винаги така, че в тяхното същинско мисловно съдържание те са съществували вече при някой гръцки мислител. Това, което може да бъде мислено, и как човек може да се съмнява в мисленето и в познанието: Всичко това се явява в гръцката култура. И в изявяването на мисълта душата схваща себе си в нейната същност. Обаче гръцкият мислителен живот е показал на душата, че той има силата да и даде всичко онова, което е възбудил в нея. Пред този въпрос стоеше, съставляващ като един вид отзвук на гръцкия мислителен живот, онова светогледно течение, което се нарича неоплатонизъм. Неговият главен представител е Плотин /204-269 г. сл. Хр./. Като един негов предтеча можем да назовем Филон, който е живял в началото на нашето летоброене в Александрия. Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на мисълта. Напротив той прилага мисълта, за да разбере откровението на Стария Завет.
към текста >>

Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот.
Като един негов предтеча можем да назовем Филон, който е живял в началото на нашето летоброене в Александрия. Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на мисълта. Напротив той прилага мисълта, за да разбере откровението на Стария Завет. Той тълкува мислително, алегорично това, което са разказвали като факти в този документ. Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта. Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот. Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива. Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света. Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта. Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене.
към текста >>

Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива.
Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на мисълта. Напротив той прилага мисълта, за да разбере откровението на Стария Завет. Той тълкува мислително, алегорично това, което са разказвали като факти в този документ. Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта. Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот. Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива. Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света. Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта. Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света.
към текста >>

Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене.
Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот. Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива. Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света. Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта. Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света. Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея. И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите. Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката. Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие.
към текста >>

Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея.
Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света. Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта. Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света. Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея. И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите. Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката. Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие. Въпреки това на различните места в духовното развитие на човечеството стават свързвания на мислителния светоглед с мистиката. Едно такова свързване съществува при Плотин.
към текста >>

Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката.
Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света. Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея. И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите. Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката. Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие. Въпреки това на различните места в духовното развитие на човечеството стават свързвания на мислителния светоглед с мистиката. Едно такова свързване съществува при Плотин. В неговия душевен живот меродавна е не само мисълта. Той има една психическа опитност, която представлява вътрешно изживяване, без в душата да присъстват мисли, мистично изживяване.
към текста >>

В неговия душевен живот меродавна е не само мисълта.
И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите. Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката. Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие. Въпреки това на различните места в духовното развитие на човечеството стават свързвания на мислителния светоглед с мистиката. Едно такова свързване съществува при Плотин. В неговия душевен живот меродавна е не само мисълта. Той има една психическа опитност, която представлява вътрешно изживяване, без в душата да присъстват мисли, мистично изживяване. В това изживяване той чувства своята душа съединена с Първопричината на света. Но как след това той представя връзката на света с тази Първопричина, това може да бъде изразено в мисли. От свръхмисловния Принцип са произлезли съществата на света. Свърхмисловният Принцип и най-съвършеното.
към текста >>

Плотин се представя като една личност, която се вижда поставена в невъзможност да продължи гръцкия мислителен живот.
Свърхмисловният Принцип и най-съвършеното. Това, което произлиза от него, е по-малко съвършено. Така върви надолу до видимия свят, който е най-несъвършеният. Сред този свят се намира човекът. Чрез усъвършенстване на своята душа той трябва да отстрани от себе си онова, което светът може да му даде повече, и който той се намира отначало, и така да намери един път, който ще направи от него едно същество, което да отговаря на съвършеното Начало. Плотин се представя като една личност, която се вижда поставена в невъзможност да продължи гръцкия мислителен живот. Той не може да стигне да нищо, което да бъде една по-нататъшна издънка на светогледния живот на самата мисъл. Ако насочим поглед върху смисъла на развитието на светогледите, ние сме оправдани да кажем: Образното мислене се е превърнало в мислене с мисли; по същия начин мисленето с мисли трябва да се преобрази по-нататък. Но по времето на Плотин развитието на светогледите не беше още узряло за това. Ето защо Плотин напуска мисълта и търси вън от изживяването на мисълта. Въпреки това, оплодени чрез неговите мистични изживявания, гръцките мисли приемат формата на идеи на развитието, които си представят мировия процес като произлизане на една редица от степени на намиращи се в слизане несъвършени същества от едно най-висше съвършено същество.
към текста >>

Той не може да стигне да нищо, което да бъде една по-нататъшна издънка на светогледния живот на самата мисъл.
Това, което произлиза от него, е по-малко съвършено. Така върви надолу до видимия свят, който е най-несъвършеният. Сред този свят се намира човекът. Чрез усъвършенстване на своята душа той трябва да отстрани от себе си онова, което светът може да му даде повече, и който той се намира отначало, и така да намери един път, който ще направи от него едно същество, което да отговаря на съвършеното Начало. Плотин се представя като една личност, която се вижда поставена в невъзможност да продължи гръцкия мислителен живот. Той не може да стигне да нищо, което да бъде една по-нататъшна издънка на светогледния живот на самата мисъл. Ако насочим поглед върху смисъла на развитието на светогледите, ние сме оправдани да кажем: Образното мислене се е превърнало в мислене с мисли; по същия начин мисленето с мисли трябва да се преобрази по-нататък. Но по времето на Плотин развитието на светогледите не беше още узряло за това. Ето защо Плотин напуска мисълта и търси вън от изживяването на мисълта. Въпреки това, оплодени чрез неговите мистични изживявания, гръцките мисли приемат формата на идеи на развитието, които си представят мировия процес като произлизане на една редица от степени на намиращи се в слизане несъвършени същества от едно най-висше съвършено същество. В мисленето на Плотин продължават да действат гръцките мисли; но те не растат по-нататък като един организъм, а са приети от мистичното изживяване и се оформят не в това, което сами образуват от себе си, а в нещо, което е преобразено чрез извънмисловни сили.
към текста >>

41. СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА GA_18_1 Загадки на философията

В Джордано Бруно в светогледния живот на по-ново време Азът се бори за своето съществуване в света.
Така приемането на монадите става нещо необходимо. И понеже само монадата може да бъде действителна, истински действителните същества са монади с различни вътрешни свойства. В глъбините на душата на една личност като Джордано Бруно става нещо, което не стига напълно до нейното съзнание; следствието на този вътрешен процес е след това замисълът на образа на света. Това, което става в глъбините, е един несъзнателен душевен процес: Азът чувства, той трябва да си представи себе си така, че да му бъде гарантирана действителност; и той трябва да си представи света така, че да може действително да съществува в този свят. Джордано Бруно трябва да си образува представа за монадата, за да бъдат и двете възможни. В Джордано Бруно в светогледния живот на по-ново време Азът се бори за своето съществуване в света. И изразът на тази борба е възгледът: Аз съм една монада; такава една монада не се е родила и е непреходна. Нека сравним, колко различно Аристотел и Джордано Бруно стигат до представата за Бога. Аристотел разглежда света; той вижда пълния смисъл на природните процеси на него му се разкрива мисълта на "първия Двигател" на тези процеси. В своя душевен живот Джордано Бруно се издига чрез борба до представата на монадите; природните процеси са някакси заличени в образа, в който се явяват безброй монади действащи едни върху други. А Бог е силовата Същност, действаща във всички монади зад всички процеси на възприемаемия свят.
към текста >>

В своя душевен живот Джордано Бруно се издига чрез борба до представата на монадите; природните процеси са някакси заличени в образа, в който се явяват безброй монади действащи едни върху други.
Джордано Бруно трябва да си образува представа за монадата, за да бъдат и двете възможни. В Джордано Бруно в светогледния живот на по-ново време Азът се бори за своето съществуване в света. И изразът на тази борба е възгледът: Аз съм една монада; такава една монада не се е родила и е непреходна. Нека сравним, колко различно Аристотел и Джордано Бруно стигат до представата за Бога. Аристотел разглежда света; той вижда пълния смисъл на природните процеси на него му се разкрива мисълта на "първия Двигател" на тези процеси. В своя душевен живот Джордано Бруно се издига чрез борба до представата на монадите; природните процеси са някакси заличени в образа, в който се явяват безброй монади действащи едни върху други. А Бог е силовата Същност, действаща във всички монади зад всички процеси на възприемаемия свят. В страстната враждебност на Джордано Бруно против Аристотел се изразява противоположността между мислителите на Гърция и тази на по-ново време. В по-новото развитие на светогледите проличава по разнообразен начин, как Азът търси пътища, за да изживее в себе си своята действителност. Това, което Франциск Бейкън от Верулам /1561 до 1626 г./ изразява, носи същия отпечатък, макар и това да не изпъква на пръв поглед при разглеждане на неговите стремежи в областта на светогледа. Бейкън от Верулам изисква, изследването на мировите явления да започне със свободно от предразсъдъци наблюдение; след това трябва да се търси да бъде отделено същественото от несъщественото на едно явление, за да се получи по този начин една представа за това, какво се крие зад дадено нещо или зад даден процес.
към текста >>

Но тя е толкова възвишена, толкова мощна, че Азът не може да я има чрез самия себе си, следователно тя идва от една външна действителност, на която отговаря.
От този корен Декарт черпи по-нататъшните неща на своя светоглед. Той се е опитал да обхване съществуващото в "Аза". Това, което заедно с този "Аз" може да оправдае своето съществуване, това трябва да се счита като истина. Азът намира вродена в него идеята за Бога. Тази идея се представя в Аза толкова вярна, толкова ясна, колкото Азът сам не представя себе си. Но тя е толкова възвишена, толкова мощна, че Азът не може да я има чрез самия себе си, следователно тя идва от една външна действителност, на която отговаря. Декарт вярва в действителността навъншния свят не затова, че този външен свят се представя като действителен, а защото Азът трябва да вярва в себе си и по-нататък в Бога; но Бог може да бъде мислен само като истинен. Защото би било неистинно за него, да представи на човека един външен свят за действителен, ако този свят не би бил действителен. Така както Декарт стига до признаване действителността на Аза, това е възможно само чрез едно мислене, което се насочва в най-тесен смисъл върху този Аз, за да намери една опорна точка на познанието. А това значи, че тази възможност може да се получи само чрез една вътрешна дейност, обаче никога чрез едно възприятие отвън. Всяко възприятие, което идва отвън, дава само свойства на разпростряност.
към текста >>

Животните, които в смисъла на Декарт не могат да схванат себе си във външната, опираща се на себе си дейност, са съобразно с това само същества на разпростряността, на намеренията, те са автомати, машини.
Защото би било неистинно за него, да представи на човека един външен свят за действителен, ако този свят не би бил действителен. Така както Декарт стига до признаване действителността на Аза, това е възможно само чрез едно мислене, което се насочва в най-тесен смисъл върху този Аз, за да намери една опорна точка на познанието. А това значи, че тази възможност може да се получи само чрез една вътрешна дейност, обаче никога чрез едно възприятие отвън. Всяко възприятие, което идва отвън, дава само свойства на разпростряност. Така Декарт стига дотам, да признае в света две субстанции: Едната, на която е свойствена разпростряността, и другата, на която е свойствено мисленето и на която се корени човешката душа. Животните, които в смисъла на Декарт не могат да схванат себе си във външната, опираща се на себе си дейност, са съобразно с това само същества на разпростряността, на намеренията, те са автомати, машини. Също и човешкото тяло е само една машина. Душата е свързана с тази машина. Щом тялото стане неизползуваемо чрез износване или други причини, душата го напуска, за да живее по-нататък в своя елемент. Декарт стои вече в една епоха в която може да бъде познат един нов импулс в светогледния живот. Епохата от началото на християнското летоброене до Скотус Еригена протича по такъв начин, че мислителният живот е пропулсиран от една сила, която навлиза в духовното развитие като един мощен тласък.
към текста >>

Декарт стои вече в една епоха в която може да бъде познат един нов импулс в светогледния живот.
Така Декарт стига дотам, да признае в света две субстанции: Едната, на която е свойствена разпростряността, и другата, на която е свойствено мисленето и на която се корени човешката душа. Животните, които в смисъла на Декарт не могат да схванат себе си във външната, опираща се на себе си дейност, са съобразно с това само същества на разпростряността, на намеренията, те са автомати, машини. Също и човешкото тяло е само една машина. Душата е свързана с тази машина. Щом тялото стане неизползуваемо чрез износване или други причини, душата го напуска, за да живее по-нататък в своя елемент. Декарт стои вече в една епоха в която може да бъде познат един нов импулс в светогледния живот. Епохата от началото на християнското летоброене до Скотус Еригена протича по такъв начин, че мислителният живот е пропулсиран от една сила, която навлиза в духовното развитие като един мощен тласък. Пробудената в Гърция мисъл е озарена от тази сила. Във външния напредък на човешкия душевен живот това се изразява в религиозните движения и чрез това, че младите сили на народите от Западна и Средна Европа приемат въздействията на по-стария мислителен живот, на по-старото изживяване на мисълта. Те проникват това изживяване с по-млади и по-елементарни импулси и с това го преобразяват. В това се показва един от напредъците на човечеството, които са произведени благодарение на факта, че по-стари одухотворени течения на духовното развитие, които са изчерпали своята жизнена сила, но не и своята духовна сила, биват продължени от млади сили, които изникват от природата на човечеството.
към текста >>

Епохата от началото на християнското летоброене до Скотус Еригена протича по такъв начин, че мислителният живот е пропулсиран от една сила, която навлиза в духовното развитие като един мощен тласък.
Животните, които в смисъла на Декарт не могат да схванат себе си във външната, опираща се на себе си дейност, са съобразно с това само същества на разпростряността, на намеренията, те са автомати, машини. Също и човешкото тяло е само една машина. Душата е свързана с тази машина. Щом тялото стане неизползуваемо чрез износване или други причини, душата го напуска, за да живее по-нататък в своя елемент. Декарт стои вече в една епоха в която може да бъде познат един нов импулс в светогледния живот. Епохата от началото на християнското летоброене до Скотус Еригена протича по такъв начин, че мислителният живот е пропулсиран от една сила, която навлиза в духовното развитие като един мощен тласък. Пробудената в Гърция мисъл е озарена от тази сила. Във външния напредък на човешкия душевен живот това се изразява в религиозните движения и чрез това, че младите сили на народите от Западна и Средна Европа приемат въздействията на по-стария мислителен живот, на по-старото изживяване на мисълта. Те проникват това изживяване с по-млади и по-елементарни импулси и с това го преобразяват. В това се показва един от напредъците на човечеството, които са произведени благодарение на факта, че по-стари одухотворени течения на духовното развитие, които са изчерпали своята жизнена сила, но не и своята духовна сила, биват продължени от млади сили, които изникват от природата на човечеството. В такива процеси ще трябва да познае законите на развитието на човечеството.
към текста >>

Във външния напредък на човешкия душевен живот това се изразява в религиозните движения и чрез това, че младите сили на народите от Западна и Средна Европа приемат въздействията на по-стария мислителен живот, на по-старото изживяване на мисълта.
Душата е свързана с тази машина. Щом тялото стане неизползуваемо чрез износване или други причини, душата го напуска, за да живее по-нататък в своя елемент. Декарт стои вече в една епоха в която може да бъде познат един нов импулс в светогледния живот. Епохата от началото на християнското летоброене до Скотус Еригена протича по такъв начин, че мислителният живот е пропулсиран от една сила, която навлиза в духовното развитие като един мощен тласък. Пробудената в Гърция мисъл е озарена от тази сила. Във външния напредък на човешкия душевен живот това се изразява в религиозните движения и чрез това, че младите сили на народите от Западна и Средна Европа приемат въздействията на по-стария мислителен живот, на по-старото изживяване на мисълта. Те проникват това изживяване с по-млади и по-елементарни импулси и с това го преобразяват. В това се показва един от напредъците на човечеството, които са произведени благодарение на факта, че по-стари одухотворени течения на духовното развитие, които са изчерпали своята жизнена сила, но не и своята духовна сила, биват продължени от млади сили, които изникват от природата на човечеството. В такива процеси ще трябва да познае законите на развитието на човечеството. Те почиват на процеси на подмладяване на духовния живот. Постигнатите духовни сили могат да се развият по-нататък само тогава, когато са посадени в млади природни сили на човечеството.
към текста >>

Те почиват на процеси на подмладяване на духовния живот.
Пробудената в Гърция мисъл е озарена от тази сила. Във външния напредък на човешкия душевен живот това се изразява в религиозните движения и чрез това, че младите сили на народите от Западна и Средна Европа приемат въздействията на по-стария мислителен живот, на по-старото изживяване на мисълта. Те проникват това изживяване с по-млади и по-елементарни импулси и с това го преобразяват. В това се показва един от напредъците на човечеството, които са произведени благодарение на факта, че по-стари одухотворени течения на духовното развитие, които са изчерпали своята жизнена сила, но не и своята духовна сила, биват продължени от млади сили, които изникват от природата на човечеството. В такива процеси ще трябва да познае законите на развитието на човечеството. Те почиват на процеси на подмладяване на духовния живот. Постигнатите духовни сили могат да се развият по-нататък само тогава, когато са посадени в млади природни сили на човечеството. Първите осем столетия на християнското летоброене представляват едно продължаващо действие на изживяването на мисълта в човешката душа така, че в скритите глъбини още почива възникването на нови сили, които искат да действат формиращо върху развитието на светогледите. В Декарт тези сили се показват вече действащи в една висока степен. В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха. Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха.
към текста >>

В областта на светогледния живот това преобразяване се изразява благодарение на факта, че сега мисълта не може да бъде чувствана като възприятие, а като създаване на себесъзнанието.
Мислителят чувства, че той трябва да докаже оправданието на мисълта. Така чувства номиналистите, реалистите; така чувства също Тома Аквински, който закотвя изживяването на мисълта в религиозните откровения. Петнадесето, 16-тото столетие поставят пред душите един нов импулс. Това се разширява бавно и бавно се проявява. В душевната организация на човека става едно преобразуване. В областта на светогледния живот това преобразяване се изразява благодарение на факта, че сега мисълта не може да бъде чувствана като възприятие, а като създаване на себесъзнанието. Това преобразуване на човешката душевна организация не може да бъде наблюдавано във всички области на развитието на човечеството. То се явява във възраждането на изкуството и на науката и на европейския живот, както и в реформаторските религиозни движения. Ние ще можем да го намерим, когато проучим изкуството на Данте и на Шекспир според неговите основи в човешкото душевно развитие. Тук всичко това може да бъде отбелязано; защото настоящите изложения искат да останат в рамките на движението напред на мислителното развитие на светогледите. Като един друг симптом на това преобразуване на човешката душевна организация се явява възникването на по-новия естественонаучен начин на мислене.
към текста >>

То се явява във възраждането на изкуството и на науката и на европейския живот, както и в реформаторските религиозни движения.
Петнадесето, 16-тото столетие поставят пред душите един нов импулс. Това се разширява бавно и бавно се проявява. В душевната организация на човека става едно преобразуване. В областта на светогледния живот това преобразяване се изразява благодарение на факта, че сега мисълта не може да бъде чувствана като възприятие, а като създаване на себесъзнанието. Това преобразуване на човешката душевна организация не може да бъде наблюдавано във всички области на развитието на човечеството. То се явява във възраждането на изкуството и на науката и на европейския живот, както и в реформаторските религиозни движения. Ние ще можем да го намерим, когато проучим изкуството на Данте и на Шекспир според неговите основи в човешкото душевно развитие. Тук всичко това може да бъде отбелязано; защото настоящите изложения искат да останат в рамките на движението напред на мислителното развитие на светогледите. Като един друг симптом на това преобразуване на човешката душевна организация се явява възникването на по-новия естественонаучен начин на мислене. Нека сравним само състоянието на мисленето върху природата, както то се ражда чрез Коперник, Галилей, Кеплер с това, което го е предхождало. На този естественонаучен начин на образуване на представите отговаря настроението на човешката душа в началото на по-новата епоха на 16-тото столетие.
към текста >>

От 16-тото столетие насам в светогледния живот започва да се проявява един нов характер.
Бейкън е едната, Галилей другата личност, при които това изпъква ясно. Образът на природата не трябва вече да бъде нарисуван така, че в този образ мисълта да бъде чувствана като сила изявена от самата природа. От образа на природата постепенно изчезва все повече това, което се чувствува само като едно произведение на себесъзнанието. Вече произведенията на себесъзнанието и наблюдението на природата стоят по този начин едни срещу други все по-рядко отделени като чрез една пропаст. С Декарт се вести преобразуването на душевната организация, която откъсна едни от други образа на природата и произведенията на себесъзнанието. От 16-тото столетие насам в светогледния живот започва да се проявява един нов характер. След като в предидущите столетия мисълта се явяваше така, че като произведение на себесъзнанието тя изискваше своето оправдание от образа на света, сега от 16-тото столетие насам тя се оказа ясно и недвусмислено поставено на самата себе си в себесъзнанието. По-рано тя още можеше да вижда в образа на света една опора за своето оправдание; отсега нататък за нея възниква задачата, да си създаде валидност от своята собствена сила. Мислителите на следващата сега епоха чувстват, как в самото изживяване на мисълта трябва да се търси нещо, което доказва това изживяване като оправдан творец на образа на светогледа. Можем да познаем голямото значение на тази промяна на душевния живот, когато преценим, по какъв начин натурфилософи като Х. Карданус /1501-1576 г./ и Бернардус Телезиус /1508-1588 г./ говорят още върху природните процеси.
към текста >>

Можем да познаем голямото значение на тази промяна на душевния живот, когато преценим, по какъв начин натурфилософи като Х.
С Декарт се вести преобразуването на душевната организация, която откъсна едни от други образа на природата и произведенията на себесъзнанието. От 16-тото столетие насам в светогледния живот започва да се проявява един нов характер. След като в предидущите столетия мисълта се явяваше така, че като произведение на себесъзнанието тя изискваше своето оправдание от образа на света, сега от 16-тото столетие насам тя се оказа ясно и недвусмислено поставено на самата себе си в себесъзнанието. По-рано тя още можеше да вижда в образа на света една опора за своето оправдание; отсега нататък за нея възниква задачата, да си създаде валидност от своята собствена сила. Мислителите на следващата сега епоха чувстват, как в самото изживяване на мисълта трябва да се търси нещо, което доказва това изживяване като оправдан творец на образа на светогледа. Можем да познаем голямото значение на тази промяна на душевния живот, когато преценим, по какъв начин натурфилософи като Х. Карданус /1501-1576 г./ и Бернардус Телезиус /1508-1588 г./ говорят още върху природните процеси. В тях още продължава да действува образът на света, който изгубва своята сила чрез раждането на естественонаучния начин на мислене на Коперник, Галилей и др. За Карданус в природните процеси живее още напълно нещо, което той си представя по начина на човешко-душевното, както това би било също възможно в гръцкото мислене. Телезиус говори за формиращи сили в природата, които си представя по образа, който той добива от човешката формираща сила. Галилей трябва вече да каже, че това, което човек има в себе си например като усещане на топлина, съвсем не съществува във външната природа, както гъделът, който човек усеща върху стъпалото, не съществува във външния свят, гъдел, който той изпитва, когато го докоснат с птиче перо.
към текста >>

От началото на християнското летоброене до Скотус Еригена мислителният живот продължава да действа така, че неговата форма се определя от предполагането на един духовен свят светът на религиозното откровение -; от 8-то до 16-тото столетие изживяването на мислите се освобождава от вътрешността на себесъзнанието и наред с неговата зародишна сила оставя да съществува и силата на Откровението.
Човек трябва да остави настрана това, което той има като изживявания върху своята собствена вътрешност, ако иска да добие достъп до природата. Той трябва да изобразява природата само в представи, които не съдържат нищо от това, което изпитва като действие на природата в самия себе си. Така човешката душа се поставя вън от природата, застава на самата себе си. Докато хората още можеха да мислят, че в природата тече нещо от това, което бива изживявано непосредствено също и в човека, те можеха без колебание да се чувстват оправдани, да оставят мислите да говорят върху природните процеси. Образът на природата, които хората си изграждат в по-ново време, принуждава човешкото себесъзнание да се чувства мисълта вън от природата и по този начин да и придаде една стойност, която тя добива чрез нейната собствена сила. От началото на християнското летоброене до Скотус Еригена мислителният живот продължава да действа така, че неговата форма се определя от предполагането на един духовен свят светът на религиозното откровение -; от 8-то до 16-тото столетие изживяването на мислите се освобождава от вътрешността на себесъзнанието и наред с неговата зародишна сила оставя да съществува и силата на Откровението. От 16-тото столетие насам образът на природата е този, който изтласква от себе си изживяването на мислите; отсега нататък себесъзнанието се стреми да извлича от своите собствени сили онова, което може да изгради един светогледен образ с помощта на мисълта. Пред тази задача се намираше Декарт. Пред нея се намираха мислителите на новата епоха на светогледа. Венедикт Спиноза /1632-1677 г./ се пита, как трябва да бъде мислено онова, от което може да се изходи за създаването на едни истински образ на света? На основата на тази изходна точка стои чувството: В душата ми могат да се вестят като истинни безброй мисли, аз се отдавам на онези от тях като основен камък за един светоглед, чиито свойства първо аз самият трябва да определя.
към текста >>

Бихме искали да кажем, че частният живот на Спиноза, на човека, който първо бе преследван от фанатици, после, след доброволно подаряване на своето имущество, живя в беднотия като работник, беше по най-рядък начин външен израз на неговата душа на философ, която знаеше своя Аз в божественото Цяло и чувстваше всяко душевно изживяване, даже всяко изживяване въобще озарено от това съзнание.
към действие изпълнено с Бога. Това се получава като нещо разбиращо се от само себе си за онзи, в когото правилният светоглед е пълна истина. Ето защо Спиноза нарича съчинението, в което той излага своя светоглед, етика. За него етиката, т.е. моралното поведение, е в най-висшия смисъл резултат на истинското знание за обитаването на човека в единната субстанция. Бихме искали да кажем, че частният живот на Спиноза, на човека, който първо бе преследван от фанатици, после, след доброволно подаряване на своето имущество, живя в беднотия като работник, беше по най-рядък начин външен израз на неговата душа на философ, която знаеше своя Аз в божественото Цяло и чувстваше всяко душевно изживяване, даже всяко изживяване въобще озарено от това съзнание. Спиноза изгражда един светогледен образ от мисли. Тези мисли трябва да бъдат такива, че те имат своето оправдание за изграждане на образа от себесъзнанието. От там трябва да произхожда тяхната сигурност. Това, което себесъзнанието може да мисли така, както мисли крепящите себе си математически идеи, то може да изгради един образ на света, който е израз на това, което в действителност съществува зад явленията на света. В съвършено различен смисъл от този на Спиноза търси оправданието в азовото съзнание в съществуването на света Годфрид Вилхелм Ф. Лайбниц.
към текста >>

Под тези различни монади имат различно интензивен вътрешен живот.
в своята защита тя би възприемала само самата себе си. Следователно и тази монада не може да дойде нищо външно. Лайбниц изразява това така, като капка: Монадата няма никакви прозорци. В смисъла на Лайбниц всички действителни същества са монади. И в действителност не съществува нищо друго освен монади. Под тези различни монади имат различно интензивен вътрешен живот. Има монади със съвършено тъп вътрешен живот, които са като спящи; такива, които са като сънуващи; след това бедните човешки монади; и така нагоре до най-завишения вътрешен живот на божествената първична Монада. Когато със своето сетивно възприятие човекът не вижда монади, това се дължи на факта, че той вижда монадите така както вижда мъглата, която не е мъгла, а рояк мушици. Това, което сетивата на човека виждат, е като един вид мъгла, която е съставена от стоящите една до друга монади. Така за Лайбниц светът е в действителност един сбор от монади, които съвсем не действат едни върху други, а са същества себесъзнателни Азове живеещи независими едни от други. Ако въпреки това отделната монада има в своя вътрешен живот едно изображение на общия миров живот, това не се държи на факта, че отделните монади действат едни върху други, а на това, че в дадения случай едната монада изживява вътрешно на себе си това, което също една друга монада изживява независимо от нея.
към текста >>

Има монади със съвършено тъп вътрешен живот, които са като спящи; такива, които са като сънуващи; след това бедните човешки монади; и така нагоре до най-завишения вътрешен живот на божествената първична Монада.
Следователно и тази монада не може да дойде нищо външно. Лайбниц изразява това така, като капка: Монадата няма никакви прозорци. В смисъла на Лайбниц всички действителни същества са монади. И в действителност не съществува нищо друго освен монади. Под тези различни монади имат различно интензивен вътрешен живот. Има монади със съвършено тъп вътрешен живот, които са като спящи; такива, които са като сънуващи; след това бедните човешки монади; и така нагоре до най-завишения вътрешен живот на божествената първична Монада. Когато със своето сетивно възприятие човекът не вижда монади, това се дължи на факта, че той вижда монадите така както вижда мъглата, която не е мъгла, а рояк мушици. Това, което сетивата на човека виждат, е като един вид мъгла, която е съставена от стоящите една до друга монади. Така за Лайбниц светът е в действителност един сбор от монади, които съвсем не действат едни върху други, а са същества себесъзнателни Азове живеещи независими едни от други. Ако въпреки това отделната монада има в своя вътрешен живот едно изображение на общия миров живот, това не се държи на факта, че отделните монади действат едни върху други, а на това, че в дадения случай едната монада изживява вътрешно на себе си това, което също една друга монада изживява независимо от нея. Вътрешните животи на монадите си съвпадат, както часовниците показват същите часове, въпреки че не действат едни върху други.
към текста >>

Ако въпреки това отделната монада има в своя вътрешен живот едно изображение на общия миров живот, това не се държи на факта, че отделните монади действат едни върху други, а на това, че в дадения случай едната монада изживява вътрешно на себе си това, което също една друга монада изживява независимо от нея.
Под тези различни монади имат различно интензивен вътрешен живот. Има монади със съвършено тъп вътрешен живот, които са като спящи; такива, които са като сънуващи; след това бедните човешки монади; и така нагоре до най-завишения вътрешен живот на божествената първична Монада. Когато със своето сетивно възприятие човекът не вижда монади, това се дължи на факта, че той вижда монадите така както вижда мъглата, която не е мъгла, а рояк мушици. Това, което сетивата на човека виждат, е като един вид мъгла, която е съставена от стоящите една до друга монади. Така за Лайбниц светът е в действителност един сбор от монади, които съвсем не действат едни върху други, а са същества себесъзнателни Азове живеещи независими едни от други. Ако въпреки това отделната монада има в своя вътрешен живот едно изображение на общия миров живот, това не се държи на факта, че отделните монади действат едни върху други, а на това, че в дадения случай едната монада изживява вътрешно на себе си това, което също една друга монада изживява независимо от нея. Вътрешните животи на монадите си съвпадат, както часовниците показват същите часове, въпреки че не действат едни върху други. Както часовниците си съвпадат, защото още отначало са били нагласени едни към други чрез изливащата от божествената първична Монада предварително установена хармония. Този е образът на света, към който Лайбниц се чувства тласкан, защото трябва да го изгради така, че в този образ себесъзнателното душевно същество, Азът, да може да се утвърди като една действителност. Това е един образ на света, който е изграден напълно изхождайки от "Аза". Според Лайбниц, това съвсем не може да бъде по друг начин.
към текста >>

Вътрешните животи на монадите си съвпадат, както часовниците показват същите часове, въпреки че не действат едни върху други.
Има монади със съвършено тъп вътрешен живот, които са като спящи; такива, които са като сънуващи; след това бедните човешки монади; и така нагоре до най-завишения вътрешен живот на божествената първична Монада. Когато със своето сетивно възприятие човекът не вижда монади, това се дължи на факта, че той вижда монадите така както вижда мъглата, която не е мъгла, а рояк мушици. Това, което сетивата на човека виждат, е като един вид мъгла, която е съставена от стоящите една до друга монади. Така за Лайбниц светът е в действителност един сбор от монади, които съвсем не действат едни върху други, а са същества себесъзнателни Азове живеещи независими едни от други. Ако въпреки това отделната монада има в своя вътрешен живот едно изображение на общия миров живот, това не се държи на факта, че отделните монади действат едни върху други, а на това, че в дадения случай едната монада изживява вътрешно на себе си това, което също една друга монада изживява независимо от нея. Вътрешните животи на монадите си съвпадат, както часовниците показват същите часове, въпреки че не действат едни върху други. Както часовниците си съвпадат, защото още отначало са били нагласени едни към други чрез изливащата от божествената първична Монада предварително установена хармония. Този е образът на света, към който Лайбниц се чувства тласкан, защото трябва да го изгради така, че в този образ себесъзнателното душевно същество, Азът, да може да се утвърди като една действителност. Това е един образ на света, който е изграден напълно изхождайки от "Аза". Според Лайбниц, това съвсем не може да бъде по друг начин. В Лайбниц светогледният стремеж води до една точка, където, за да намери истината, този стремеж не взема като истина нищо, което се изявява във външния свят.
към текста >>

В смисъла на Лайбниц животът на сетивата при човека е произведен така, че монадата-душа влива във връзките с други монади, които имат едно по-тъпо, сънуващо, спящо събесъзнание.
Както часовниците си съвпадат, защото още отначало са били нагласени едни към други чрез изливащата от божествената първична Монада предварително установена хармония. Този е образът на света, към който Лайбниц се чувства тласкан, защото трябва да го изгради така, че в този образ себесъзнателното душевно същество, Азът, да може да се утвърди като една действителност. Това е един образ на света, който е изграден напълно изхождайки от "Аза". Според Лайбниц, това съвсем не може да бъде по друг начин. В Лайбниц светогледният стремеж води до една точка, където, за да намери истината, този стремеж не взема като истина нищо, което се изявява във външния свят. В смисъла на Лайбниц животът на сетивата при човека е произведен така, че монадата-душа влива във връзките с други монади, които имат едно по-тъпо, сънуващо, спящо събесъзнание. Един сбор от такива монади е тялото; с него е свързана единната будуваща монада-душа. При смъртта тази централна монада се отдели от другите и води по-нататък едно съществуване за себе си. Ако Лайбницовият образ на света е такъв, че той е изграден изцяло от вътрешната енергия на себесъзнателната душа, то този на неговия съвременник Джон Лок /1632-1704 г. / е построен напълно от чувството, че не трябва да има едно такова изработване на светогледа от душата. Лок признава като оправдани членове на един светоглед само това, което може да бъде наблюдавано /изпитано/ и което във основа на наблюдението може да бъде мислено върху наблюдаваното.
към текста >>

Чрез навици на мисленето себесъзнателната душа може да стигне до насочващи линии в живота; обаче в тези нейни навици тя не може да намери нищо за изграждането на един образ на света, който да има значение за същността намираща се вън от душата.
Поради това той свиква да си ги представя като свързани един с друг. Той прави греенето на слънцето причина, затоплянето на камъка следствие. Навикът на мисленето свързва възприятията, но вън не съществува нещо в един действителен свят, което да се изяви като такава връзка. Човекът вижда, как една мисъл на неговата душа е последвана от едно движение на неговото тяло; той свиква да мисли, че мисълта е причината, движението следствието. Юм счита, че на основата на изказванията на хората върху процесите на света лежат навици на мисленето, нищо друго. Чрез навици на мисленето себесъзнателната душа може да стигне до насочващи линии в живота; обаче в тези нейни навици тя не може да намери нищо за изграждането на един образ на света, който да има значение за същността намираща се вън от душата. Така за светогледа на Юм всичко, което човек си образува като представи върху наблюдението на сетивата и на ума във външния свят, си остава едно чисто съдържание на вярата; то никога не може да стане едно знание. Върху съдбата на себесъзнателната човешка душа, върху нейното отношение към един свят различен от сетивния не може да съществува една наука, а само вяра. Светогледният образ на Лайбниц изпитва едно обширно, умствено развитие чрез Християн Волф /роден в 1679 г. в Бреслау професор в Хале/. Волф е на мнение, че може да бъде основана една наука, която познава чрез чисто мислене онова, което е възможно, което е призвано за съществуване, защото за мисленето то се явява непротиворечиво и така може да бъде доказано.
към текста >>

И това е също заглавието на неговото съчинение написано когато той се намираше в своята висота, и което той счита, че същността на човешката душа не е ограничена само в един земен живот, а тя минава през повтарящи се земни съществувания.
Превръщането на религиозните истини на откровението в истини на разума, към това се стреми Лесинг. Неговата цел може ясно да се различи в разнообразните обрати и перспективи, през които минава неговата мисъл. Със своя себесъзнателен Аз Лесинг се чувства в една епоха на развитието на човечеството, който трябва да постигне чрез силата на себесъзнанието това, което по-рано се беше вля в него отвън чрез откровението. За Лесинг това, което по този начин беше предхождало в историята, става процес на подготовка на онзи момент, в който себесъзнанието на човека само застава на собствената си основа. Така за него историята се превръща в едно "Възпитание на човешкия род". И това е също заглавието на неговото съчинение написано когато той се намираше в своята висота, и което той счита, че същността на човешката душа не е ограничена само в един земен живот, а тя минава през повтарящи се земни съществувания. Душата живее в съществувания разделени чрез междинни времена в периодите на развитието на човечеството, приема във всеки период това, което този период може да му даде, и отново се въплътява в един следващ период, за да се развива там по-нататък. Следователно тя самата пренася от една епоха на човечеството плодовете на тези епохи в следващите епохи и по този начин е "възпитавана" чрез историята. Следователно във възгледа на Лесинг Азът е разширен над отделния живот; той е вкоренен в един духовно действащ свят, който се намира зад сетивния свят. С това Лесинг стои на почвата на едни светоглед, който иска да накара себесъзнателния Аз сам да почувства чрез неговата собствена природа, как това, което действува в него, не се изразява безостатъчно в отделния живот. По друг начин, но все пак със същия импулс се стремеше Хердер /1744-1803 г./ да стигне до един образ на света.
към текста >>

Следователно във възгледа на Лесинг Азът е разширен над отделния живот; той е вкоренен в един духовно действащ свят, който се намира зад сетивния свят.
За Лесинг това, което по този начин беше предхождало в историята, става процес на подготовка на онзи момент, в който себесъзнанието на човека само застава на собствената си основа. Така за него историята се превръща в едно "Възпитание на човешкия род". И това е също заглавието на неговото съчинение написано когато той се намираше в своята висота, и което той счита, че същността на човешката душа не е ограничена само в един земен живот, а тя минава през повтарящи се земни съществувания. Душата живее в съществувания разделени чрез междинни времена в периодите на развитието на човечеството, приема във всеки период това, което този период може да му даде, и отново се въплътява в един следващ период, за да се развива там по-нататък. Следователно тя самата пренася от една епоха на човечеството плодовете на тези епохи в следващите епохи и по този начин е "възпитавана" чрез историята. Следователно във възгледа на Лесинг Азът е разширен над отделния живот; той е вкоренен в един духовно действащ свят, който се намира зад сетивния свят. С това Лесинг стои на почвата на едни светоглед, който иска да накара себесъзнателния Аз сам да почувства чрез неговата собствена природа, как това, което действува в него, не се изразява безостатъчно в отделния живот. По друг начин, но все пак със същия импулс се стремеше Хердер /1744-1803 г./ да стигне до един образ на света. Той насочва поглед върху цялата физическа и духовна вселена. Той търси, така да се каже, плана на тази вселена. Връзката и хармонията на природните явления, зазоряването и просветването на говора и на поезията, напредъкът на историческото развитие: Хердер оставя всичко това да действа върху неговата душа, прониква го често с гениални мисли, за да стигне до една цел.
към текста >>

С това Лесинг стои на почвата на едни светоглед, който иска да накара себесъзнателния Аз сам да почувства чрез неговата собствена природа, как това, което действува в него, не се изразява безостатъчно в отделния живот.
Така за него историята се превръща в едно "Възпитание на човешкия род". И това е също заглавието на неговото съчинение написано когато той се намираше в своята висота, и което той счита, че същността на човешката душа не е ограничена само в един земен живот, а тя минава през повтарящи се земни съществувания. Душата живее в съществувания разделени чрез междинни времена в периодите на развитието на човечеството, приема във всеки период това, което този период може да му даде, и отново се въплътява в един следващ период, за да се развива там по-нататък. Следователно тя самата пренася от една епоха на човечеството плодовете на тези епохи в следващите епохи и по този начин е "възпитавана" чрез историята. Следователно във възгледа на Лесинг Азът е разширен над отделния живот; той е вкоренен в един духовно действащ свят, който се намира зад сетивния свят. С това Лесинг стои на почвата на едни светоглед, който иска да накара себесъзнателния Аз сам да почувства чрез неговата собствена природа, как това, което действува в него, не се изразява безостатъчно в отделния живот. По друг начин, но все пак със същия импулс се стремеше Хердер /1744-1803 г./ да стигне до един образ на света. Той насочва поглед върху цялата физическа и духовна вселена. Той търси, така да се каже, плана на тази вселена. Връзката и хармонията на природните явления, зазоряването и просветването на говора и на поезията, напредъкът на историческото развитие: Хердер оставя всичко това да действа върху неговата душа, прониква го често с гениални мисли, за да стигне до една цел. Бихме искали да кажем, че тази цел се представя на Хердер в целия външен свят нещо напира към съществуване, като се чувства основана във вселената, което накрая се явява явно в себесъзнателната душа.
към текста >>

Според възгледа на Хердер, душата може да се чувства кореняща се във вселената, защото в цялата природна и духовна връзка на вселената тя познава един процес, който трябваше да доведе до нея, както детството трябва да доведе до зрелия човешки живот в личното съществуване.
Той насочва поглед върху цялата физическа и духовна вселена. Той търси, така да се каже, плана на тази вселена. Връзката и хармонията на природните явления, зазоряването и просветването на говора и на поезията, напредъкът на историческото развитие: Хердер оставя всичко това да действа върху неговата душа, прониква го често с гениални мисли, за да стигне до една цел. Бихме искали да кажем, че тази цел се представя на Хердер в целия външен свят нещо напира към съществуване, като се чувства основана във вселената, което накрая се явява явно в себесъзнателната душа. Тази себесъзнателна душа разкрива на себе си, само пътя, който нейните собствени сили са поели, преди да постигнат себесъзнание. Според възгледа на Хердер, душата може да се чувства кореняща се във вселената, защото в цялата природна и духовна връзка на вселената тя познава един процес, който трябваше да доведе до нея, както детството трябва да доведе до зрелия човешки живот в личното съществуване. Това, което Хердер излага в своето съчинение "Идеи върху една философия на историята на човечеството", е един обширен образ на тази мисъл за света. То представлява опит, да се мисли образът на природата в хармония с образа на духа така, че в този образ на природата да се намери също едно място за себесъзнателната човешка душа. Не трябва да изпускаме изпредвид, как в светогледа на Хердер се показва борбата, която иска да се обясни едновременно с по-новия естественонаучен начин на мислене и с изискванията на себесъзнателната душа. Хердер стоеше пред изискванията на светогледа на новото време, както Аристотел стоеше пред гръцките. Как двамата трябваше да се отнасят по различен начин към дадения им от тяхната епоха образ на природата, това дава характерното оцветение на техните възгледи.
към текста >>

Този последният изгражда едно чисто мислително настроение; Хердер се стреми да добие светоглед не само чрез мислене, а чрез цялата пълнота на човешкия душевен живот.
Хердер защищава в 1787 г. Спиноза против обвинението в атеизъм. Той може да стори това. Защото не се плаши от това, да чувства по свой начин изживяването на човека в божественото първично същество подобно както Спиноза чувстваше това. Само че Хердер изразява това изживяване по начин различен от Спиноза. Този последният изгражда едно чисто мислително настроение; Хердер се стреми да добие светоглед не само чрез мислене, а чрез цялата пълнота на човешкия душевен живот. За него не съществува рязко противоречие между вяра и знание тогава, когато на душата става ясно, как тя изживява самата себе си. Ние говорим в неговия смисъл, когато изразяваме душевното изживяване така: Когато вярата размисли върху своите основи в душата, тя стига до представи, които не са по-несигурни от онези, които се добиват само чрез мисленето. Хердер приема всичко, което душата може да намери в себе си, като сили в пречистена форма, които могат да доставят един образ на света. По този начин неговата представа за Първопричината на света е по-богата, по-наситена отколкото тази на Спиноза; обаче тя поставя човешкият Аз в отношение с Първопричината на света, което отношение при Спиноза е само резултат на мисленето. Ние стоим като в една възлова точка на разнообразните нишки на по-новото развитие на светогледите, когато насочим поглед върху това, как Спинозовият ход на мислите се намесва в това развитие през 80-те години на 18-тия век.
към текста >>

Там той съобщава един разговор, който беше водил с Лесинг преди края на неговия живот.
Хердер приема всичко, което душата може да намери в себе си, като сили в пречистена форма, които могат да доставят един образ на света. По този начин неговата представа за Първопричината на света е по-богата, по-наситена отколкото тази на Спиноза; обаче тя поставя човешкият Аз в отношение с Първопричината на света, което отношение при Спиноза е само резултат на мисленето. Ние стоим като в една възлова точка на разнообразните нишки на по-новото развитие на светогледите, когато насочим поглед върху това, как Спинозовият ход на мислите се намесва в това развитие през 80-те години на 18-тия век. В 1785 година Фр. Х. Якоби публикува своята "Книжка върху Спиноза". Там той съобщава един разговор, който беше водил с Лесинг преди края на неговия живот. След този разговор самият Лесинг се е присъединил към Спинозисма. С това за Якоби същевременно е установен атеизмът на Лесинг. Ако признаем като меродавен "Разговора с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила мисъл, на опорната точка на нейния възглед. С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие. Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите.
към текста >>

Хаман се изказваше като в оракулни сентенции върху въпросите, които изпълваха светогледния живот на неговото време.
Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта. Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф. Хаман /починал през 1788 г./. Както някои личности от неговото естество, той беше един велик подбудител. Ако един такъв дух е гениален както него, тогава почерпените от тъмните глъбини на сърцето мисли действат върху другите по-енергично отколкото мислите изразени в умствена форма. Хаман се изказваше като в оракулни сентенции върху въпросите, които изпълваха светогледния живот на неговото време. В неговите оракулни сентенции живее едно мистично чувство с пиетистично оцветение. В тях се проявява хаотично стремежът на времето към изживяването на една сила на себесъзнателната душа, която да може да бъде опорна точка на всичко онова, което човек иска да си изработи като представа върху света и живота. Присъщо на тази епоха е, че духовете чувстват: Трябва да се потопим в глъбините на душата, за да намерим точката, в която душата е свързана с вечната Първооснова на света, и изхождайки от познанието на тази връзка да добием от извора на себесъзнанието един образ на света. Обаче има голямо разстояние от това, което човекът можеше да обхване със силите на своя дух, и този вътрешен корен на себесъзнанието. Със своята духовна работа духовете не проникват до това, което в смътно предчувствие им поставя тяхната задача.
към текста >>

В тях се проявява хаотично стремежът на времето към изживяването на една сила на себесъзнателната душа, която да може да бъде опорна точка на всичко онова, което човек иска да си изработи като представа върху света и живота.
Хаман /починал през 1788 г./. Както някои личности от неговото естество, той беше един велик подбудител. Ако един такъв дух е гениален както него, тогава почерпените от тъмните глъбини на сърцето мисли действат върху другите по-енергично отколкото мислите изразени в умствена форма. Хаман се изказваше като в оракулни сентенции върху въпросите, които изпълваха светогледния живот на неговото време. В неговите оракулни сентенции живее едно мистично чувство с пиетистично оцветение. В тях се проявява хаотично стремежът на времето към изживяването на една сила на себесъзнателната душа, която да може да бъде опорна точка на всичко онова, което човек иска да си изработи като представа върху света и живота. Присъщо на тази епоха е, че духовете чувстват: Трябва да се потопим в глъбините на душата, за да намерим точката, в която душата е свързана с вечната Първооснова на света, и изхождайки от познанието на тази връзка да добием от извора на себесъзнанието един образ на света. Обаче има голямо разстояние от това, което човекът можеше да обхване със силите на своя дух, и този вътрешен корен на себесъзнанието. Със своята духовна работа духовете не проникват до това, което в смътно предчувствие им поставя тяхната задача. Те един вид се въртят около това, което действа като загадка на света, но не могат да се приближат до него. Така чувства някой, който поставя срещу светогледните въпроси, когато в края на 18-тото столетие Спиноза започва да действа.
към текста >>

Но по този начин счита той не се стига до един възглед за живота на този корен.
Така чувства някой, който поставя срещу светогледните въпроси, когато в края на 18-тото столетие Спиноза започва да действа. Идеите на Лок, на Лайбниц, тези последните даже изразени в тяхната по-слаба форма от Волф, проникват главите; освен това обаче, наред със стремежа към яснота на мислите действа страхът от тази яснота, така че в образа на света постоянно се призовават извлечените от глъбините на сърцето възгледи, за да помогнат в допълването на този образ. Такова едно състояние се отразява в Менделсвон, приятелят на Лесинг, който бе горчиво засегнат от публикуването на разговора на Якоби с Лесинг. Той не искаше да допусне, че този разговор действително е имал съдържанието съобщено от Якоби. В такъв случай считаше той неговият приятел би изповядал един светоглед, който иска да стегне до корена на духовния свят по пътя на мисълта. Но по този начин счита той не се стига до един възглед за живота на този корен. До мировия Дух човек трябва да се приближи по друг начин, ако иска да го почувства като пълножизнена същност в своята душа. А това трябва да е направил Лесинг. Следователно Лесинг трябва да е възприел само един "пречистен Спинозизъм", един такъв, който се издига над чистото мислене, когато иска да стигне до Първоосновата на съществуването. Да чувства връзката с тази Първооснова по начина, както за това дава възможност спинозизъмът, от това Менделсвон се страхуваше. Хердер нямаше нужда да се страхува от това, защото той ретушираше мисловните линии в Спинозовия образ на света с пълносъдържателните представи, които му достави съзерцанието на образа на природата и на духа.
към текста >>

Между тези два полюса, които никъде не се осъществяват, а разграничават като възможности душевния живот, живее действително душата: Тя прониква тяхната безкрайност с безграничността.
При него, когото Хердер считаше за един от най-великите мислители след Платон, се вижда нагледно борбата на 18-тото столетие с душевния импулс на по-новото време. Ние ще налучкаме приблизително мислите на Хемстерхуис, когато изкажем следното: Ако човешката душа би искала да разглежда света чрез нейната собствена сила, без външни сетива, пред нея би се простирал образът на света в един единствен миг. Следователно тогава душата би била безкрайна в безкрайното. Ако душата не би имала никаква възможност да живее в себе си, а би изоставена само на външните сетива, пред нея би бил светът в безкрайната времева разпростряност. Тогава душата, без да има съзнание за себе си, би живяла в морето на сетивната безграничност. Между тези два полюса, които никъде не се осъществяват, а разграничават като възможности душевния живот, живее действително душата: Тя прониква тяхната безкрайност с безграничността. Тук примера на някои личности-мислители се опитахме да изложим, как душевният импулс на по-новото време тече през развитието на светогледите в 18-тото столетие. В това течение живеят зародишите, от които за това развитие изникна "епохата на Кант и на Гьоте".
към текста >>

42. ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ GA_18_1 Загадки на философията

Към две духовни компетентности поглеждаше в края на 18-тото столетие онзи, който водеше борба за яснота върху великите въпроси на възгледа за света и за живота, към Кант и Гьоте.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ Към две духовни компетентности поглеждаше в края на 18-тото столетие онзи, който водеше борба за яснота върху великите въпроси на възгледа за света и за живота, към Кант и Гьоте. Един мислител, който най-силно се бореше за такава яснота, е Йохан Готлиб Фихте. Когато се запозна с Кантовата "Критика на практическия разум", той писа: "Аз живея в един нов свят... Неща, за които вярвах, че те никога не могат да ми бъдат доказани, например понятието за абсолютната свобода и дълг, ми са доказани и поради това аз се чувствам много радостен. Неразбираемо е, какво уважение за човечеството, каква сила ни дава философията, каква благодат е тя за една епоха, в която моралът е разрушен в неговите основи и понятието за дълг е зачеркнато във всички речници". И когото въз основа на възгледа на Кант изгради своя собствен възглед в своята книга "Основа на общото наукоучение", той изпрати тази книга на Гьоте с думите: "Аз ви считам и винаги съм ви считал като представител на чистата духовност на чувството на постигнатата днес степен на хуманността. Към вас се обръща с право философията.
към текста >>

Разглеждани от настоящето Кант и Гьоте могат да бъдат считани като духове, и които развитието на светогледите на по-ново време се разбулва като в един важен момент на своя развоен процес чрез това, че в тези духове въпросите на загадката на съществуването са чувствани силно, въпроси, които по-рано се подготвяха повече в подосновите на душевния живот.
Шилер описва възгледа на Гьоте в едно писмо до него от 23 август 1794 година: "Отдавна вече, макар и от известно разстояние, аз следих хода на вашия Дух и пътя, който вие предначертахте, събуждаше в мене постоянно ново удивление. Вие търсите необходимото в природата, но го търсите по най-трудния път, пред който всеки по-слаб дух би отстъпил. Вие обгръщате цялата природа, за да получите светлината върху отделните неща; в цялостта на нейните видове явления вие търсите обяснителната причина за индивида... Ако бихте се родили като грък, даже само като италианец, и ако още от люлката би ви заобиколила една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, Вашият път би бил безкрайно съкратен, а може би щеше да бъде излишен. Още при първото гледане на нещата вие бихте възприели тогава формата на необходимото и с вашите първи опитности у вас би се развил великият стил. Но понеже сте роден като германец, тъй като вашият гръцки дух е бил захвърлен в това северно творение, не ви оставаше никакъв избор, освен или да замените вашето въображение с това, което действителността поставя пред вас с помощта на вашата мислителна сила, и по този начин да родите един вид от вътре и по рационален път една Гърция". Разглеждани от настоящето Кант и Гьоте могат да бъдат считани като духове, и които развитието на светогледите на по-ново време се разбулва като в един важен момент на своя развоен процес чрез това, че в тези духове въпросите на загадката на съществуването са чувствани силно, въпроси, които по-рано се подготвяха повече в подосновите на душевния живот. За да онагледим действието на първия върху неговата епоха, ще приведем още изказванията на двама мислители върху него, които се намираха на висотата на образованието на тяхното време Жан Пол писа в 1788 година на своя приятел: "Купете си, за Бога, две книги, Кантовото Основание на една метафизика на нравите и Кантовата /Критика на практическия разум. Кант не е една светлина на света, а една цяла лъчезарна слънчева система наведнъж". А Вилхелм фон Хумболдт казва: "Кант предприе и извърши най-великото дело, което може би философстващият разум трябва да дължи на един единствен човек... Три неща остават, когато искаме да определим славата, която Кант донесе на своята нация, ползата, която тъй предаде на спекулативното мислене, три неща остават сигурно очевидни: Някои неща, които той превърна в развалини, не ще се въздигнат никога отново, някои неща, които той основа, никога не ще умрат, и, което е най-важното, той постави основата на една реформа, каквато цялата история на човешкото мислене не показва". Виждаме, че в делото на Кант неговите съвременници са виждали едно потресаващо въздействие сред развитието на светогледите. Но той самият считаше това въздействие за толкова важно, че поставяше неговото значение на еднакво равнище с онова, което Коперниковото откритие на движението на планетите имаше за природопознанието.
към текста >>

Един поглед върху духовния живот от епохата на Кант дава насоката за начина, как Кант е чувствал върху тези загадки.
Спиноза извлече с един голям замах в своята личност извода на своя образ на света. За да има сигурност за своя образ на света, която сигурност изискваше себесъзнанието, той се примири по отношение самостоятелносттта на това събесъзнание и намери блаженството в това, да се чувства като член на една божествена субстанция. Поглеждайки към Кант ние можем да подхвърлим въпроса: Как трябваше той да чувства по отношение на светогледните направления, които бяха създали своите най-изпъкващи представители в лицето на Декарт, Спиноза и Лайбниц? Защото всички душевни импулси, които бяха действали в тези тримата, действаха в него. И в неговата душа те действаха едни върху други и произвеждаха натрапващите му се загадки на света и на човечеството. Един поглед върху духовния живот от епохата на Кант дава насоката за начина, как Кант е чувствал върху тези загадки. Този духовен живот се явява в един важен симптом в становището на Лесинг /1729-1781 г./ към светогледните въпроси. Лесинг резюмира своето вероизповедание в думите: "Развитието на истините дадени чрез откровение в истини на разума е направо необходимо, ако с това искаме да помогнем на човешкия род". 18-ият век е бил наречен век на просветлението. Духовете на Германия разбираха просветлението в смисъла на Лесинговото изказване. Кант обясни просветлението като "Излизане на човека от неговото непълнолетие, и което той се намираше по собствена вина", и посочва като негов девиз: "Имай смелост да си служиш със своя собствен ум".
към текста >>

Този духовен живот се явява в един важен симптом в становището на Лесинг /1729-1781 г./ към светогледните въпроси.
За да има сигурност за своя образ на света, която сигурност изискваше себесъзнанието, той се примири по отношение самостоятелносттта на това събесъзнание и намери блаженството в това, да се чувства като член на една божествена субстанция. Поглеждайки към Кант ние можем да подхвърлим въпроса: Как трябваше той да чувства по отношение на светогледните направления, които бяха създали своите най-изпъкващи представители в лицето на Декарт, Спиноза и Лайбниц? Защото всички душевни импулси, които бяха действали в тези тримата, действаха в него. И в неговата душа те действаха едни върху други и произвеждаха натрапващите му се загадки на света и на човечеството. Един поглед върху духовния живот от епохата на Кант дава насоката за начина, как Кант е чувствал върху тези загадки. Този духовен живот се явява в един важен симптом в становището на Лесинг /1729-1781 г./ към светогледните въпроси. Лесинг резюмира своето вероизповедание в думите: "Развитието на истините дадени чрез откровение в истини на разума е направо необходимо, ако с това искаме да помогнем на човешкия род". 18-ият век е бил наречен век на просветлението. Духовете на Германия разбираха просветлението в смисъла на Лесинговото изказване. Кант обясни просветлението като "Излизане на човека от неговото непълнолетие, и което той се намираше по собствена вина", и посочва като негов девиз: "Имай смелост да си служиш със своя собствен ум". Но даже такива изпъкващи мислители като Лесинг отначало не бяха стигнали с просветлението така далеч, освен до едно умствено преобразуване на получените по предание вероучения от състоянието на "самопровиненото непълнолетие".
към текста >>

ти възвишено, велико име, който не обхващаш в тебе никаква прищявка, която води в себе си до подмилкване, а изискваш подчинение", ти, който "поставяш един закон... пред който трябва да онемеят всички наклонности, даже когато те действат тайно против него..."
И понеже едно сетивно същество, каквото е човекът, не може да постигне съвършеното щастие в този несъвършен свят, неговото съществуване трябва да се простира отвъд сетивното съществуване, т.е. душата да бъде безсмъртна. Следователно това, върху което не можем да знаем нищо, Кант го създава като чрез магия от моралната вяра. Уважението пред чувството за дълг беше за него това, което му въздигаше един действителен свят, когато под влиянието на Юм светът на наблюдението се превърна в един чисто вътрешен свят. Това уважение е изразено с хубави думи в неговата "Критика на практическия разум": "Дългът! ти възвишено, велико име, който не обхващаш в тебе никаква прищявка, която води в себе си до подмилкване, а изискваш подчинение", ти, който "поставяш един закон... пред който трябва да онемеят всички наклонности, даже когато те действат тайно против него..." Че най-висшите истини не са никакви истини на познанието, а морални истини, това Кант считаше за свое откритие. Човек трябва да се откаже от вникването в един свръхсетивен свят; от неговата морална природа за него извира един заместител на познанието. Нищо чудно, че Кант вижда в невъздържаното на дълга най-висшето изискване към човека. Ако дългът не би отворил на човека един изглед навън от сетивния свят, той би бил през целия си живот затворен в този свят. Следователно, каквото и да изисква сетивния свят, то трябва да отстъпи зад изискването на дълга.
към текста >>

Ако дългът не би отворил на човека един изглед навън от сетивния свят, той би бил през целия си живот затворен в този свят.
Това уважение е изразено с хубави думи в неговата "Критика на практическия разум": "Дългът! ти възвишено, велико име, който не обхващаш в тебе никаква прищявка, която води в себе си до подмилкване, а изискваш подчинение", ти, който "поставяш един закон... пред който трябва да онемеят всички наклонности, даже когато те действат тайно против него..." Че най-висшите истини не са никакви истини на познанието, а морални истини, това Кант считаше за свое откритие. Човек трябва да се откаже от вникването в един свръхсетивен свят; от неговата морална природа за него извира един заместител на познанието. Нищо чудно, че Кант вижда в невъздържаното на дълга най-висшето изискване към човека. Ако дългът не би отворил на човека един изглед навън от сетивния свят, той би бил през целия си живот затворен в този свят. Следователно, каквото и да изисква сетивния свят, то трябва да отстъпи зад изискването на дълга. И сетивният свят не може от само себе си да съвпада с дълга. Той иска приятното, удоволствието. Срещу тях трябва да застане дългът, за да изпълни човек своето определение. Това, което човек върши от удоволствие, не е добродетелно; добродетелно е само това, което той върши в безкористното отдаване на дълга.
към текста >>

В живота на мислите се срещаха природата и другата.
От разцъфтяването на естествените науки насам, пътят, който те са поели, е предизвикал у много хора чувството, че от образа, който мисленето си създава за природата, трябва да бъде отстранено всичко, което не но си характера на строга необходимост. Кант също е имал това чувство. В своята "Естествена история на небето" той даже беше начертал един такъв образ на определена област на природата, който отговаря на това чувство. В такъв един образ няма никакво място представата на себесъзнателния Аз, която трябваше да си състави човекът на 18-тото столетие. Платоновата, а също и Аристотеловата мисъл можеше да бъде взета като откровение както на природата, така както тази природа трябваше да бъде взета в епохата на нейната действителност, така и като откровението на човешката душа. В живота на мислите се срещаха природата и другата. От образа на природата, така както изследването на новото време изглежда да го изисква, нищо не води до представата за себесъзнателната душа. Кант имаше чувството: В образа на природата не му се предлага нищо, върху което да може да основе сигурността на себесъзнанието. Тази сигурност трябваше да бъде създадена. Защото новото време постави пред човека себесъзнателния Аз като факт. Трябваше да бъде създадена възможността за признаването на този факт.
към текста >>

Във всекидневния живот ние желаем сетивното, защото то събужда нашето желание, нашия егоистичен интерес.
Така Кант се почувства заставен да създаде за себесъзнателния Аз, а също и за свързания с това духовен свят нещо, което не е никакво знание и въпреки това дава сигурност. Кант направи от безкористното отдаване на гласа на духа основата на морала. В областта на добродетелното действане едно такова отдаване не се понася с това на сетивния свят. Съществува обаче едно поле, на което сетивното е така възвисено, че то се явява като непосредствен израз на духовното. Това е областта на красотата и на изкуството. Във всекидневния живот ние желаем сетивното, защото то събужда нашето желание, нашия егоистичен интерес. Ние проявяваме желание към това, което ни доставя удоволствието. Но ние можем да имаме също и един безкористен интерес по отношение на един предмет. Ние можем да стоим с удивление пред него, изпълнени с блажено удоволствие и това удоволствие може да бъде съвършено независимо от притежанието на вещта. Дали аз искам да притежавам една красива къща, покрай която минавам, това няма нищо общо с безкористния интерес към нейната красота. Когато отделя всяко желание от моето чувство, остава още нещо, едно удоволствие, което е свързано чисто с красивото произведение на изкуството.
към текста >>

Първото виждане на безбройно количество светове унищожава някакси моето значение, като значение на едно животинско създание, което отново трябва да върне материята, от която е станало, на планетата, на една проста точка във всемира, след като за кратко време /не се знае как/ е била надарена с жизнена сила.
Целта ми е безразлична, аз желая само целесъобразността. Ето защо Кант нарича "красиво" онова, при което долавяме целесъобразност, без при това да мислим за определена цел. С това Кант даде не само едно обяснение, но също и едно оправдание на изкуството. Това се вижда най-добре, когато си представим, как той се поставяше със своето чувство спрямо своя светоглед. Той изразява това в дълбоки, красиви думи: "Две неща изпълват душата с постоянно ново и нарастващо удивление и благоговение: Звездното небе над мене и моралният закон в мене". Първото виждане на безбройно количество светове унищожава някакси моето значение, като значение на едно животинско създание, което отново трябва да върне материята, от която е станало, на планетата, на една проста точка във всемира, след като за кратко време /не се знае как/ е била надарена с жизнена сила. Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността". Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят. Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред. Между тези две царства влиза художникът със своите произведения. Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на свободата.
към текста >>

Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността".
Ето защо Кант нарича "красиво" онова, при което долавяме целесъобразност, без при това да мислим за определена цел. С това Кант даде не само едно обяснение, но също и едно оправдание на изкуството. Това се вижда най-добре, когато си представим, как той се поставяше със своето чувство спрямо своя светоглед. Той изразява това в дълбоки, красиви думи: "Две неща изпълват душата с постоянно ново и нарастващо удивление и благоговение: Звездното небе над мене и моралният закон в мене". Първото виждане на безбройно количество светове унищожава някакси моето значение, като значение на едно животинско създание, което отново трябва да върне материята, от която е станало, на планетата, на една проста точка във всемира, след като за кратко време /не се знае как/ е била надарена с жизнена сила. Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността". Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят. Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред. Между тези две царства влиза художникът със своите произведения. Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на свободата. Следователно човешкият дух се чувства незадоволен от царството навъншната действителност, която Кант разбира със звездното небе и многобройните неща в света, и от моралната закономерност.
към текста >>

Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят.
С това Кант даде не само едно обяснение, но също и едно оправдание на изкуството. Това се вижда най-добре, когато си представим, как той се поставяше със своето чувство спрямо своя светоглед. Той изразява това в дълбоки, красиви думи: "Две неща изпълват душата с постоянно ново и нарастващо удивление и благоговение: Звездното небе над мене и моралният закон в мене". Първото виждане на безбройно количество светове унищожава някакси моето значение, като значение на едно животинско създание, което отново трябва да върне материята, от която е станало, на планетата, на една проста точка във всемира, след като за кратко време /не се знае как/ е била надарена с жизнена сила. Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността". Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят. Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред. Между тези две царства влиза художникът със своите произведения. Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на свободата. Следователно човешкият дух се чувства незадоволен от царството навъншната действителност, която Кант разбира със звездното небе и многобройните неща в света, и от моралната закономерност. Ето защо той си създава едно красиво царство на илюзията, което свързва скованата природна необходимост със свободната целесъобразност.
към текста >>

Признаването на такива мисли предполага, че човешката душа не само мисли, но и мислейки съизживява живота на природата.
Най-после той откъсна царството на красотата и на изкуството от неговата връзка с останалата действителност. Защото целесъобразността, която се наблюдава в красивото, няма нищо общо с действителни цели. Как един красив предмет се включва във връзката на света, това е безразлично; достатъчно е той да възбуди в нас представата за целесъобразното и с това да предизвика нашето удоволствие, нашата приятност. Кант не само застъпва възгледа, че знанието на човека е възможно дотолкова, доколкото закономерността на това знание произхожда от самата себесъзнателна душа, и че сигурността върху тази душа иде от други източници, а не от природознанието; той показва също, че човешкото знание трябва да спре пред природата там, където както в живия организъм мисълта изглежда да царува в самите природни същества. С това Кант изразява, че той не може да си представи мисли, които човек може да си представи действащи в самите същества на природата. Признаването на такива мисли предполага, че човешката душа не само мисли, но и мислейки съизживява живота на природата. Ако някой би намерил, че човек може да приеме мисли не само като възприятие, какъвто и случаят при идеите на Платон и на Аристотел, но че той може да изживее мисли, като се потопява в съществата на природата, тогава отново би бил намерен един елемент, който би искал да бъде приет както в образа на природата така и в представата на себесъзнателния Аз. Себесъзнателният Аз не намира за себе си някакво място в образа на природата на по-ново време. Ако себесъзнателният Аз се изпълва с мисълта не само така, да знае: Аз обрисувах тази мисъл, а така, че познава в нея един живот, за който може да знае: Той може да се осъществи също и вън от мене, тогава той може да се каже: Аз нося нещо в себе си, което мога да намеря и вън от мене. Следователно по-новото развитие на светогледите напира към стъпката: да бъде намерена в себесъзнателния Аз мисълта, която да бъде чувствана като жива. Кант не направи тази стъпка; Гьоте я направи.
към текста >>

Ако себесъзнателният Аз се изпълва с мисълта не само така, да знае: Аз обрисувах тази мисъл, а така, че познава в нея един живот, за който може да знае: Той може да се осъществи също и вън от мене, тогава той може да се каже: Аз нося нещо в себе си, което мога да намеря и вън от мене.
Кант не само застъпва възгледа, че знанието на човека е възможно дотолкова, доколкото закономерността на това знание произхожда от самата себесъзнателна душа, и че сигурността върху тази душа иде от други източници, а не от природознанието; той показва също, че човешкото знание трябва да спре пред природата там, където както в живия организъм мисълта изглежда да царува в самите природни същества. С това Кант изразява, че той не може да си представи мисли, които човек може да си представи действащи в самите същества на природата. Признаването на такива мисли предполага, че човешката душа не само мисли, но и мислейки съизживява живота на природата. Ако някой би намерил, че човек може да приеме мисли не само като възприятие, какъвто и случаят при идеите на Платон и на Аристотел, но че той може да изживее мисли, като се потопява в съществата на природата, тогава отново би бил намерен един елемент, който би искал да бъде приет както в образа на природата така и в представата на себесъзнателния Аз. Себесъзнателният Аз не намира за себе си някакво място в образа на природата на по-ново време. Ако себесъзнателният Аз се изпълва с мисълта не само така, да знае: Аз обрисувах тази мисъл, а така, че познава в нея един живот, за който може да знае: Той може да се осъществи също и вън от мене, тогава той може да се каже: Аз нося нещо в себе си, което мога да намеря и вън от мене. Следователно по-новото развитие на светогледите напира към стъпката: да бъде намерена в себесъзнателния Аз мисълта, която да бъде чувствана като жива. Кант не направи тази стъпка; Гьоте я направи. * * * Една противоположност на Кантовото схващане на света съставляваше във всички важни неща Гьотевото. Приблизително към същото време, когато Кант издаде своята книга "Критика на чистия разум", Гьоте положи своето вероизповедание в химна в проза "Природата", в който поставяше човека изцяло в природата и направи от нея, царуващата независимо от него, нейна собствена и същевременно негова законодателна.
към текста >>

Неговите усърдни проучвания върху животинския свят го доведоха в 1795 година дотам, "да може без колебание да твърди, че всички съвършени органически същества, между които виждаме рибите, земноводните, птиците, бозайниците и на върха на тези последните човека, всички са образувани според един първообраз, който само в неговите постоянни части клони повече или по-малко насам и нататък и ежедневно се развива и преобразява чрез размножение".
Друг път той се изказва върху това първично растение: То "става най-чудното създание на света, за което самата природа трябва да ми завиди. С този модел и ключа за него можем тогава да измислим още растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които, макар и да не съществуват, въпреки това биха могли да съществуват и не само нещо като художествени или поетически сенки и схеми, а имат една вътрешна истинност и необходимост". Извиква: "дайте ми материя; от нея аз ще ви изградя един свят", защото съзира закономерната връзка на този свят, така и Гьоте казва тук: - С помощта на първичното растение /прарастението/ можем да измислим способни да съществуват растения до безкрайност, защото сме разбрали закона на раждането и развитието на същите. Това, което Кант искаше да счита валидно само за неорганичната природа, че можем да разберем нейните явления според необходими закони, това Гьоте разпростря за своето откритие на прарастението, той прибавя: "Същият закон може да бъде приложен върху всичко останало живо". И Гьоте действително го приложи. Неговите усърдни проучвания върху животинския свят го доведоха в 1795 година дотам, "да може без колебание да твърди, че всички съвършени органически същества, между които виждаме рибите, земноводните, птиците, бозайниците и на върха на тези последните човека, всички са образувани според един първообраз, който само в неговите постоянни части клони повече или по-малко насам и нататък и ежедневно се развива и преобразява чрез размножение". Следователно и в схващането на природата Гьоте стои в пълна противоположност на Кант. Този последният нарече една рискована "авантюра на разума", ако този разум би искал да предприеме да обясни живите същества според тяхното раждане. Той счита човешката познавателна способност за негодна за една такова обяснение. "Разумът държи безкрайно много на това, да не остави да отпадне механизмът на природата в нейните произведения и в обясненията на тези произведения да не отмине незабелязано този механизъм; защото без него не може да бъде постигнато никакво схващане, никакво вникване в природата на нещата. Когато някой веднага ни признава: Че един най-висш Архитект е създал непосредствено формите на природата такива, каквито те са от край време, или който ги е предопределил да се образуват непрестанно според същия образец, с това нашето познание на природата ни най-малко не е подпомогнато; понеже ние никак не познаваме начина по който работи онова същество и неговите идеи, които трябва да съдържат принципите на възможността на природните същества, и не можем изхождайки отгоре от него да обясним природата".
към текста >>

Идеята на по-новото време трябва да бъде сродна с живота, със самото живо същество; тя е изживяна.
С това той е на път да намери в себесъзнателния Аз не само възприемаемата, мислителната идея, в живата идея. Себесъзнателният Аз изживява в себе си едно царство, което се оказва принадлежа що както на себе си така и на външния свят, защото неговите формации се удостоверяват като копия на творящите същества. С това за себесъзнателният Аз може да се почувства оживен, защото се чувства едно с творящите същества в природата. По-новите светогледи търсеха да се справят със загадката на себесъзнателния Аз: Гьоте влага в този Аз живата идея; и с тази царуваща в него жизнена сила този Аз се оказва като пълножизнена действителност. Гръцката идея е сродна с образа; тя се разглежда като образ. Идеята на по-новото време трябва да бъде сродна с живота, със самото живо същество; тя е изживяна. И Гьоте знаеше за това, че съществува едно такова изживяване на идеята. Той долавяше в себесъзнателния Аз диханието на живата идея. За Кантовата "Критика на разсъдъчната способност" Гьоте казва, че на нея той "дължи една много радост на епоха на живота". "Великите главни мисли на съчинението бяха напълно аналогични на моето досегашно творчество, работа и мислене. В книгата беше ясно изразен вътрешният живот на изкуството както и на природата, неговото /на изкуството/ двустранно действие отвътре навън".
към текста >>

За Кантовата "Критика на разсъдъчната способност" Гьоте казва, че на нея той "дължи една много радост на епоха на живота".
По-новите светогледи търсеха да се справят със загадката на себесъзнателния Аз: Гьоте влага в този Аз живата идея; и с тази царуваща в него жизнена сила този Аз се оказва като пълножизнена действителност. Гръцката идея е сродна с образа; тя се разглежда като образ. Идеята на по-новото време трябва да бъде сродна с живота, със самото живо същество; тя е изживяна. И Гьоте знаеше за това, че съществува едно такова изживяване на идеята. Той долавяше в себесъзнателния Аз диханието на живата идея. За Кантовата "Критика на разсъдъчната способност" Гьоте казва, че на нея той "дължи една много радост на епоха на живота". "Великите главни мисли на съчинението бяха напълно аналогични на моето досегашно творчество, работа и мислене. В книгата беше ясно изразен вътрешният живот на изкуството както и на природата, неговото /на изкуството/ двустранно действие отвътре навън". И това изказване на Гьоте не може да ни измами по отношение на неговата противоположност спрямо Кант. Защото в статията, от която то е взето, се казва същевременно: "Страстно възбуден аз доста бързо вървях по-нататък в моите пътища, за щото самият аз не знаех, накъде водят те, и за това, което аз съм си присвоил и как съм го присвоил, намирам малко разбиране и съзвучие при кантианците. Защото аз изказвах това, което беше възбудено в мене, а не това, което бях чел".
към текста >>

В книгата беше ясно изразен вътрешният живот на изкуството както и на природата, неговото /на изкуството/ двустранно действие отвътре навън".
Идеята на по-новото време трябва да бъде сродна с живота, със самото живо същество; тя е изживяна. И Гьоте знаеше за това, че съществува едно такова изживяване на идеята. Той долавяше в себесъзнателния Аз диханието на живата идея. За Кантовата "Критика на разсъдъчната способност" Гьоте казва, че на нея той "дължи една много радост на епоха на живота". "Великите главни мисли на съчинението бяха напълно аналогични на моето досегашно творчество, работа и мислене. В книгата беше ясно изразен вътрешният живот на изкуството както и на природата, неговото /на изкуството/ двустранно действие отвътре навън". И това изказване на Гьоте не може да ни измами по отношение на неговата противоположност спрямо Кант. Защото в статията, от която то е взето, се казва същевременно: "Страстно възбуден аз доста бързо вървях по-нататък в моите пътища, за щото самият аз не знаех, накъде водят те, и за това, което аз съм си присвоил и как съм го присвоил, намирам малко разбиране и съзвучие при кантианците. Защото аз изказвах това, което беше възбудено в мене, а не това, което бях чел". На Гьоте е присъщо един строго единен светоглед; той иска да добие една гледна точка, от която цялата вселена да разкрие своята закономерност, "от керемидата, която пада от покрива, до блестящата светкавица на духа, която възниква в тебе и която ти предаваш". Защото "всички действия, от каквито и естество да са те, които забелязваме в опитността, са свързани по-най-постоянен начин, преминават едни в други".
към текста >>

Обаче разстроеният органически живот се противопоставя също така бързо, той се стреми да се възстанови; в това време човешкото цяло е повече или по-малко несъзнателно и психически разстроено.
Защото аз изказвах това, което беше възбудено в мене, а не това, което бях чел". На Гьоте е присъщо един строго единен светоглед; той иска да добие една гледна точка, от която цялата вселена да разкрие своята закономерност, "от керемидата, която пада от покрива, до блестящата светкавица на духа, която възниква в тебе и която ти предаваш". Защото "всички действия, от каквито и естество да са те, които забелязваме в опитността, са свързани по-най-постоянен начин, преминават едни в други". "Една керемида се откъсва от покрива: В приетия смисъл ние наричаме това случайно; тя пада върху рамото на един минувач, механически; обаче не напълно механически, тя следва законите на тежестта и така действува физически. Разкъсаните жизнени съдове престанат веднага да функционират; в същия момент соковете действат химически, излизат наяве елементарните свойства. Обаче разстроеният органически живот се противопоставя също така бързо, той се стреми да се възстанови; в това време човешкото цяло е повече или по-малко несъзнателно и психически разстроено. Познаващата се отново човешка личност се чувства най-дълбоко етически наранена; тя се оплаква за нейната нарушена дейност, от каквото и естество да бъде тя, обаче не на драго сърце човекът се отдава на търпение. Напротив от религиозна гледна точка на него би му било лесно, да припише този случай на една по-висша повеля, да го счита като предпазване от по-голямо зло, като увод към по-висше добро. Това е достатъчно за страдащия; обаче оздравяващият се повдига гениално, доверява се на Бога и се чувства спасен, хваща се за случайното, обръща го в своя полза, за да започне един вечно свеж кръг на живота". Така обяснява Гьоте с примера на една падаща от покрива керемида връзката на всички видове природни действия. Едно обменение в неговия смисъл би било, когато също бихме искали да изведем строго закономерната връзка на тези при родни действия от един корен.
към текста >>

Това е достатъчно за страдащия; обаче оздравяващият се повдига гениално, доверява се на Бога и се чувства спасен, хваща се за случайното, обръща го в своя полза, за да започне един вечно свеж кръг на живота".
"Една керемида се откъсва от покрива: В приетия смисъл ние наричаме това случайно; тя пада върху рамото на един минувач, механически; обаче не напълно механически, тя следва законите на тежестта и така действува физически. Разкъсаните жизнени съдове престанат веднага да функционират; в същия момент соковете действат химически, излизат наяве елементарните свойства. Обаче разстроеният органически живот се противопоставя също така бързо, той се стреми да се възстанови; в това време човешкото цяло е повече или по-малко несъзнателно и психически разстроено. Познаващата се отново човешка личност се чувства най-дълбоко етически наранена; тя се оплаква за нейната нарушена дейност, от каквото и естество да бъде тя, обаче не на драго сърце човекът се отдава на търпение. Напротив от религиозна гледна точка на него би му било лесно, да припише този случай на една по-висша повеля, да го счита като предпазване от по-голямо зло, като увод към по-висше добро. Това е достатъчно за страдащия; обаче оздравяващият се повдига гениално, доверява се на Бога и се чувства спасен, хваща се за случайното, обръща го в своя полза, за да започне един вечно свеж кръг на живота". Така обяснява Гьоте с примера на една падаща от покрива керемида връзката на всички видове природни действия. Едно обменение в неговия смисъл би било, когато също бихме искали да изведем строго закономерната връзка на тези при родни действия от един корен. Кант и Гьоте стоят като два антипода на най-важното място на новото развитие на светогледите. И основно различен беше начинът, по който застанаха спрямо тях онези, които се интересуваха от най-висшите въпроси. Кант изгради своя светоглед с всички средства на една строга школна философия; Гьоте философстваше наивно, оставяйки се на своята здрава природа.
към текста >>

Най-изпъкващата черта в личността на Фихте е големият, сериозен стил в неговото схващане на живота.
Той, който каза: "- Любовта към науката и особено към спекулацията, щом тя веднъж е обзела човека, така го завладява, че той не запазва никакво друго желание освен това, да се занимава в спокойствие с нея". Можем да наречем Фихте един ентусиаст на светогледа. Чрез този свой ентусиазъм той трябва да действал вълшебно върху своите съвременници и своите ученици. Нека чуем, какво казва един от тези последните, Форберг: "Неговата публична лекция опиянява поради това като буря, която се разтоварва от своя огън в отделните удари; той повдига душата, иска да направи не само добри, но велики хора; неговото око е наказващо, неговата стъпка упорита, той иска чрез своята философия да ръководи духа на епохата; неговата фантазия не е цъфтяща, но енергична и мощна; неговите образи не са очарователни, но смели и велики. Той прониква в най-вътрешните глъбини на предмета и властва в царството на понятията с едно безпристрастие, което издава, че той не само живее в тази невидима страна, а и властва". Най-изпъкващата черта в личността на Фихте е големият, сериозен стил в неговото схващане на живота. Той на всичко поставя най-високите мащаби. Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да говори, не писателят. Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха. Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде".
към текста >>

Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха.
Нека чуем, какво казва един от тези последните, Форберг: "Неговата публична лекция опиянява поради това като буря, която се разтоварва от своя огън в отделните удари; той повдига душата, иска да направи не само добри, но велики хора; неговото око е наказващо, неговата стъпка упорита, той иска чрез своята философия да ръководи духа на епохата; неговата фантазия не е цъфтяща, но енергична и мощна; неговите образи не са очарователни, но смели и велики. Той прониква в най-вътрешните глъбини на предмета и властва в царството на понятията с едно безпристрастие, което издава, че той не само живее в тази невидима страна, а и властва". Най-изпъкващата черта в личността на Фихте е големият, сериозен стил в неговото схващане на живота. Той на всичко поставя най-високите мащаби. Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да говори, не писателят. Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха. Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света. Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните".
към текста >>

Възгледи като тези на Фихте са израснали от една голяма душевна енергия, която предава сигурност на познанието на света и за живота.
Ние твърдим само, че за действителността трябва да се съди според тези идеали и че онези, които чувстват, че имат сила за това, трябва да изменят тази действителност според идеалите. Да приемем, че те не могат да се убедят и в това, в такъв случай, след като са такива, каквито са, те губят с това много малко; а човечеството не губи нищо при това. Чрез това става ясен фактът, че в плана на облагородяване на човечеството не се разчита само на тях. Човечеството без съмнение ще продължи своя път; дано върху гореспоменатите хора царува добрата природа и им дарява навреме дъжд и слънчева светлина, достатъчно храна и несмущавано обръщение на соковете и при това мъдри мисли! " Тези думи предхождаха напечатването на лекциите, в които Фихте обясняваше на студентите от Йена "Определението на учения". Възгледи като тези на Фихте са израснали от една голяма душевна енергия, която предава сигурност на познанието на света и за живота. Той имаше безцеремонни думи за всички онези, които не долавяха в себе си силата за такава сигурност. Когато философът Райнхолд се изказа, че все пак вътрешният глас на човека може да се заблуди, Фихте му възрази: "Вие казвате, философът трябва да мисли, че като индивид той може да се заблуди, че като такъв той може и трябва да се учи от другите. Знаете ли, какво настроение описвате по този начин? Това на един човек, който през целия си живот не е бил никога убеден в нищо". На тази изпълнена със сила личност, чийто поглед беше изцяло насочен навътре, беше противно да търси най-висшето, което човек може да постигне, един светоглед, някъде другаде освен също във вътрешността.
към текста >>

Това на един човек, който през целия си живот не е бил никога убеден в нищо".
" Тези думи предхождаха напечатването на лекциите, в които Фихте обясняваше на студентите от Йена "Определението на учения". Възгледи като тези на Фихте са израснали от една голяма душевна енергия, която предава сигурност на познанието на света и за живота. Той имаше безцеремонни думи за всички онези, които не долавяха в себе си силата за такава сигурност. Когато философът Райнхолд се изказа, че все пак вътрешният глас на човека може да се заблуди, Фихте му възрази: "Вие казвате, философът трябва да мисли, че като индивид той може да се заблуди, че като такъв той може и трябва да се учи от другите. Знаете ли, какво настроение описвате по този начин? Това на един човек, който през целия си живот не е бил никога убеден в нищо". На тази изпълнена със сила личност, чийто поглед беше изцяло насочен навътре, беше противно да търси най-висшето, което човек може да постигне, един светоглед, някъде другаде освен също във вътрешността. "Всяка култура трябва да бъде упражнение на всички сили върху единствената цел на пълната свобода, т.е. на пълната независимост от всичко, което не е ние самите, нашето чисто себе /Разум, морален закон/, защото само това е наше..." Така разсъждава Фихте в излезлите в 1793 година "Приноси към изправянето на съжденията на публиката върху френската революция". И най-ценната сила в човека, познавателната сила, че трябва ли тя да бъде насочена към тази единствена сила на пълната независимост от всичко, което не е нас самите? Бихме ли искали ние въобще да стигнем до една пълна независимост, ако в светогледа сме зависими от някое друго същество?
към текста >>

Той не излага вън от себе си, но това, чрез което той върши това последното: То е живото дело.
В своя стремеж да даде на своето себе възможно най-високата независимост, Фихте отне навъншния свят всяка самостоятелност. Но там, където се мисли, че един такъв самостоятелен външен свят не съществува, там е понятно също, че престава да съществува интересът към /знанието/ към познанието на този външен свят. С това угасва интересът към същинското знание въобще. Защото чрез едно такова знание Азът не научава всъщност нищо, освен това, което той самият произвежда. Във всяко знание Азът на човека държи, така да се каже, само монолог със самия себе си. Той не излага вън от себе си, но това, чрез което той върши това последното: То е живото дело. Когато Азът действа, когато той върши нещо в света; тогава той не води вече монолог само със себе си. Тогава неговите действия се вливат навън в света. Те добиват едно самостоятелно съществуване. Аз извършвам нещо; и когато съм го извършил, тогава то продължава да действа по-нататък, даже когато не участвувам вече в неговите действия. Това, което зная, има съществуване само чрез мене; това, което върша, е съставна част на един независим от мене морален ред на света.
към текста >>

Всяка действителност се превръща в един чудесен сън, без живот, за който се сънува, и без един дух, който сънува; в един сън, който зависи в един сън от себе си.
Навсякъде аз не зная за никакво битие, не зная също и за моето собствено битие. Няма никакво битие. Аз самият не зная въобще и не съм. Съществуват образи: Те са единственото, което съществува и знаят за себе си по начина за образите; образи, които бързо преминават, без да съществува нещо, покрай което преминават: Които чрез образи зависят от образи, образи без нещо изобразено в тях, без значение и цел. Аз самият съм един от тези образи; даже, аз самият не съм това, а само един разбъркан образ от образи. Всяка действителност се превръща в един чудесен сън, без живот, за който се сънува, и без един дух, който сънува; в един сън, който зависи в един сън от себе си. Съзерцаването е сънят; мисленето, извор на всяко битие, и всяка действителност, която аз си въобразявам, тази на моето битие, на моята сила, на моите цели, е сънуването на онзи сън". Колко различно се явява на Фихте моралният ред на света, светът на вярата: "Моята воля трябва да действа направо, без какъвто и да инструмент отслабващ нейния израз, в една напълно аналогична на нея сфера, като разум върху разум, като едно духовно естество върху духовно естество; в една сфера, на която въпреки това тя има в самата себе си; следователно върху самодеен разум. Обаче самодеен разум е воля. Съобразно с това законът на свръхсетивния свят е една воля... Следователно онази възвишена воля не върви по своя път за себе си отделена от останалия миров разум. Между нея и всяко преходно разумно същество съществува една духовна връзка и тя самата е тази връзка сред света на разума... Аз закривам лицето си пред тебе и слагам ръката си върху устата.
към текста >>

Съобразно с това законът на свръхсетивния свят е една воля... Следователно онази възвишена воля не върви по своя път за себе си отделена от останалия миров разум.
Аз самият съм един от тези образи; даже, аз самият не съм това, а само един разбъркан образ от образи. Всяка действителност се превръща в един чудесен сън, без живот, за който се сънува, и без един дух, който сънува; в един сън, който зависи в един сън от себе си. Съзерцаването е сънят; мисленето, извор на всяко битие, и всяка действителност, която аз си въобразявам, тази на моето битие, на моята сила, на моите цели, е сънуването на онзи сън". Колко различно се явява на Фихте моралният ред на света, светът на вярата: "Моята воля трябва да действа направо, без какъвто и да инструмент отслабващ нейния израз, в една напълно аналогична на нея сфера, като разум върху разум, като едно духовно естество върху духовно естество; в една сфера, на която въпреки това тя има в самата себе си; следователно върху самодеен разум. Обаче самодеен разум е воля. Съобразно с това законът на свръхсетивния свят е една воля... Следователно онази възвишена воля не върви по своя път за себе си отделена от останалия миров разум. Между нея и всяко преходно разумно същество съществува една духовна връзка и тя самата е тази връзка сред света на разума... Аз закривам лицето си пред тебе и слагам ръката си върху устата. Това, което ти си за самата тебе и ми изглеждаш на самия мене, аз не мога никога да разбера, толкова сигурно както аз никога не мога сам да ставам /да се развивам/. След хиляди пъти хиляди преживени духовни светове аз ще те разбирам още все толкова малко колкото сега в тази колиба на земята. Това, което аз разбирам, то само чрез моето разбиране се превръща в нещо крайно /преходно/; и то никога не може да бъде превърнато в безкрайното чрез безкрайно възлизане и възвисяване. Ти се различаваш от крайното не по степен, а по дело.
към текста >>

Понеже за Фихте знанието е един сън, а морален ред на света единствената истинска действителност, затова той поставя също живота, чрез който човекът застава в моралната връзка на света над простото познание, над съзерцаването на нещата.
Това, което ти си за самата тебе и ми изглеждаш на самия мене, аз не мога никога да разбера, толкова сигурно както аз никога не мога сам да ставам /да се развивам/. След хиляди пъти хиляди преживени духовни светове аз ще те разбирам още все толкова малко колкото сега в тази колиба на земята. Това, което аз разбирам, то само чрез моето разбиране се превръща в нещо крайно /преходно/; и то никога не може да бъде превърнато в безкрайното чрез безкрайно възлизане и възвисяване. Ти се различаваш от крайното не по степен, а по дело. Чрез споменатото възлизане хората правят от тебе само един по-голям човек и все по-голям; никога обаче Бог, Безкрайното, което с нищо не може да бъде измерено". Понеже за Фихте знанието е един сън, а морален ред на света единствената истинска действителност, затова той поставя също живота, чрез който човекът застава в моралната връзка на света над простото познание, над съзерцаването на нещата. "Нищо казва той няма безусловна стойност и значение, освен животът; всичко останало, мислене, поетическо творчество и знание, има стойност само дотолкова, доколкото по някакъв начин то се отнася към живото, изхожда от него и възнамерява да се влее отново в него". Моралната основна черта в личността на Фихте е тази, която е угаснала в неговия светоглед всичко или пък е понижила в неговото значение това, което не е свързано с моралното определение на човека. Той искаше да установи най-великите, най-чистите изисквания за живота; и при това не искаше да бъде заблуден от някакво познание, което може би открило в тези цели противоречия с природната закономерност на света. Гьоте е казал: "Действащият човек е винаги безсъвестен; съвест няма никой друг освен наблюдателят". С това той разбираше, че наблюдаващият оценява всичко според неговата действителна, истинска стойност и разбира всяко нещо на неговото място и го оставя валидно.
към текста >>

"Нищо казва той няма безусловна стойност и значение, освен животът; всичко останало, мислене, поетическо творчество и знание, има стойност само дотолкова, доколкото по някакъв начин то се отнася към живото, изхожда от него и възнамерява да се влее отново в него".
След хиляди пъти хиляди преживени духовни светове аз ще те разбирам още все толкова малко колкото сега в тази колиба на земята. Това, което аз разбирам, то само чрез моето разбиране се превръща в нещо крайно /преходно/; и то никога не може да бъде превърнато в безкрайното чрез безкрайно възлизане и възвисяване. Ти се различаваш от крайното не по степен, а по дело. Чрез споменатото възлизане хората правят от тебе само един по-голям човек и все по-голям; никога обаче Бог, Безкрайното, което с нищо не може да бъде измерено". Понеже за Фихте знанието е един сън, а морален ред на света единствената истинска действителност, затова той поставя също живота, чрез който човекът застава в моралната връзка на света над простото познание, над съзерцаването на нещата. "Нищо казва той няма безусловна стойност и значение, освен животът; всичко останало, мислене, поетическо творчество и знание, има стойност само дотолкова, доколкото по някакъв начин то се отнася към живото, изхожда от него и възнамерява да се влее отново в него". Моралната основна черта в личността на Фихте е тази, която е угаснала в неговия светоглед всичко или пък е понижила в неговото значение това, което не е свързано с моралното определение на човека. Той искаше да установи най-великите, най-чистите изисквания за живота; и при това не искаше да бъде заблуден от някакво познание, което може би открило в тези цели противоречия с природната закономерност на света. Гьоте е казал: "Действащият човек е винаги безсъвестен; съвест няма никой друг освен наблюдателят". С това той разбираше, че наблюдаващият оценява всичко според неговата действителна, истинска стойност и разбира всяко нещо на неговото място и го оставя валидно. Действуващият насочва преди всичко своя поглед върху това, да види изпълнени своите изисквания; дали при това се отнася справедливо или несправедливо към нещата: Това е все едно за него.
към текста >>

Той искаше да установи най-великите, най-чистите изисквания за живота; и при това не искаше да бъде заблуден от някакво познание, което може би открило в тези цели противоречия с природната закономерност на света.
Ти се различаваш от крайното не по степен, а по дело. Чрез споменатото възлизане хората правят от тебе само един по-голям човек и все по-голям; никога обаче Бог, Безкрайното, което с нищо не може да бъде измерено". Понеже за Фихте знанието е един сън, а морален ред на света единствената истинска действителност, затова той поставя също живота, чрез който човекът застава в моралната връзка на света над простото познание, над съзерцаването на нещата. "Нищо казва той няма безусловна стойност и значение, освен животът; всичко останало, мислене, поетическо творчество и знание, има стойност само дотолкова, доколкото по някакъв начин то се отнася към живото, изхожда от него и възнамерява да се влее отново в него". Моралната основна черта в личността на Фихте е тази, която е угаснала в неговия светоглед всичко или пък е понижила в неговото значение това, което не е свързано с моралното определение на човека. Той искаше да установи най-великите, най-чистите изисквания за живота; и при това не искаше да бъде заблуден от някакво познание, което може би открило в тези цели противоречия с природната закономерност на света. Гьоте е казал: "Действащият човек е винаги безсъвестен; съвест няма никой друг освен наблюдателят". С това той разбираше, че наблюдаващият оценява всичко според неговата действителна, истинска стойност и разбира всяко нещо на неговото място и го оставя валидно. Действуващият насочва преди всичко своя поглед върху това, да види изпълнени своите изисквания; дали при това се отнася справедливо или несправедливо към нещата: Това е все едно за него. За Фихте важното беше преди всичко действуването; обаче при това той не искаше да бъде обвинен от наблюдението в безсъвестност. Ето защо той основа ваше стойността на съзерцаването.
към текста >>

Постоянният стремеж на Фихте беше да се намеси в непосредствения живот.
Гьоте е казал: "Действащият човек е винаги безсъвестен; съвест няма никой друг освен наблюдателят". С това той разбираше, че наблюдаващият оценява всичко според неговата действителна, истинска стойност и разбира всяко нещо на неговото място и го оставя валидно. Действуващият насочва преди всичко своя поглед върху това, да види изпълнени своите изисквания; дали при това се отнася справедливо или несправедливо към нещата: Това е все едно за него. За Фихте важното беше преди всичко действуването; обаче при това той не искаше да бъде обвинен от наблюдението в безсъвестност. Ето защо той основа ваше стойността на съзерцаването. Постоянният стремеж на Фихте беше да се намеси в непосредствения живот. Там, където вярваше, че неговите думи биха искали да се превърнат в дело у други, там той се чувстваше най-доволен. Изхождайки от този стремеж той замисли съчиненията: "Искане от князете на Европа да възвърнат свободата на мисълта, която досега подтискаха. Хелиополис в последната година на старото затъмнение 1793 година". "Приноси към изправяне на съжденията на публиката върху Френската революция 1793 г. "Изхождайки от същия този стремеж той държа своите увлекателни речи: "Основната черта на съвременната епоха, изложени в лекции държани в Берлин през 1804 година и 1805 година": "Указание за блажения живот или също религиозното учение.
към текста >>

"Изхождайки от същия този стремеж той държа своите увлекателни речи: "Основната черта на съвременната епоха, изложени в лекции държани в Берлин през 1804 година и 1805 година": "Указание за блажения живот или също религиозното учение.
Постоянният стремеж на Фихте беше да се намеси в непосредствения живот. Там, където вярваше, че неговите думи биха искали да се превърнат в дело у други, там той се чувстваше най-доволен. Изхождайки от този стремеж той замисли съчиненията: "Искане от князете на Европа да възвърнат свободата на мисълта, която досега подтискаха. Хелиополис в последната година на старото затъмнение 1793 година". "Приноси към изправяне на съжденията на публиката върху Френската революция 1793 г. "Изхождайки от същия този стремеж той държа своите увлекателни речи: "Основната черта на съвременната епоха, изложени в лекции държани в Берлин през 1804 година и 1805 година": "Указание за блажения живот или също религиозното учение. В лекции, държани в Берлин през 1806 година", и накрая неговите "Речи към германската нация в 1808 година". Безусловно отдаване на моралния ред на света, действане от най-дълбоката ядка на моралната природна заложба на човека: Това се изискванията, чрез които животът получава стойност и значение. Този възглед минава като основен мотив през всички тези речи и съчинения. В "Основни черти на съвременната епоха" той упрекна с пламенни думи тази епоха в нейния егоизъм. Всеки върви само по пътя, който ме предписват неговите нисши инстинкти.
към текста >>

Безусловно отдаване на моралния ред на света, действане от най-дълбоката ядка на моралната природна заложба на човека: Това се изискванията, чрез които животът получава стойност и значение.
Изхождайки от този стремеж той замисли съчиненията: "Искане от князете на Европа да възвърнат свободата на мисълта, която досега подтискаха. Хелиополис в последната година на старото затъмнение 1793 година". "Приноси към изправяне на съжденията на публиката върху Френската революция 1793 г. "Изхождайки от същия този стремеж той държа своите увлекателни речи: "Основната черта на съвременната епоха, изложени в лекции държани в Берлин през 1804 година и 1805 година": "Указание за блажения живот или също религиозното учение. В лекции, държани в Берлин през 1806 година", и накрая неговите "Речи към германската нация в 1808 година". Безусловно отдаване на моралния ред на света, действане от най-дълбоката ядка на моралната природна заложба на човека: Това се изискванията, чрез които животът получава стойност и значение. Този възглед минава като основен мотив през всички тези речи и съчинения. В "Основни черти на съвременната епоха" той упрекна с пламенни думи тази епоха в нейния егоизъм. Всеки върви само по пътя, който ме предписват неговите нисши инстинкти. Обаче тази инстинкти отклоняват от великото цяло, което обгръща човешката общност като морална хармония. Една такава епоха би трябвало да доведе онези, които живеят в нейния смисъл, до загиване.
към текста >>

По този начин Фихте искаше да се намеси в живота на своето време градейки със своите идеи, защото мислеше тези идеи оживени с пълна сила от съзнанието, че най-висшето съдържание на душевния живот идва на човека от един свят, който той достига, когато се обяснява напълно самичък със своя "Аз" и в това обяснение се чувства в своето истинско определение.
В "Основни черти на съвременната епоха" той упрекна с пламенни думи тази епоха в нейния егоизъм. Всеки върви само по пътя, който ме предписват неговите нисши инстинкти. Обаче тази инстинкти отклоняват от великото цяло, което обгръща човешката общност като морална хармония. Една такава епоха би трябвало да доведе онези, които живеят в нейния смисъл, до загиване. Фихте искаше да съживи дълга в човешките души. По този начин Фихте искаше да се намеси в живота на своето време градейки със своите идеи, защото мислеше тези идеи оживени с пълна сила от съзнанието, че най-висшето съдържание на душевния живот идва на човека от един свят, който той достига, когато се обяснява напълно самичък със своя "Аз" и в това обяснение се чувства в своето истинско определение. От такова едно съзнание Фихте казва думите: "Аз самият и моята необходима цел сме свръхсетивното". Да изживява себе си в свръхсетивното, това е за Фихте една опитност, която човек може да има. Когато я има, той изживява в себе си "Аза". И едва чрез това той става философ. Тази опитност не може "да бъде доказана" на онзи, който не иска да я изпита.
към текста >>

Той търсеше в душата живота на природата.
Знанието за природата му се струва неподходящо да разкрие нещо за същността на Аза. От 15-тото до 18-тото столетие се явиха мислители, за които възникна въпросът: Какво може да бъде намерено в образа на природата? Гьоте чувстваше въпроса не по този начин. Той чувстваше зад явната външна природа една духовна природа, за него в човешката душа са възможни изживявания, чрез които тази душа живее не само във външната изявена природа, но и сред творческите сили. Гьоте търсеше идеята, която гърците търсиха, но той я търсеше не като възприемаема идея, а в едно съизживяване на мировите процеси, там, където тези процеси не са вече възприемаеми. Той търсеше в душата живота на природата. Фихте търсеше в самата душа; обаче той търсеше не там, където в душата живее природата, той търсеше съвсем непосредствено там, където душата чувствува запален своя собствен живот, безразлично с кои други процеси и същества на света се свързва този живот. С Фихте възникна един светоглед, който е насочен напълно към това, да намери един вътрешен душевен живот, който се отнася към мислителния живот на гърците както този мислителен живот се отнася към образното мислене на древните времена. В светогледа на Фихте мисълта става изживяване на Аза, както в гръцките мислители образът стана мисъл. С Фихте светогледът иска да изживее себесъзнанието; с Платон и Аристотел светогледът искаше да мисли съзнанието на душата. * * *
към текста >>

Фихте търсеше в самата душа; обаче той търсеше не там, където в душата живее природата, той търсеше съвсем непосредствено там, където душата чувствува запален своя собствен живот, безразлично с кои други процеси и същества на света се свързва този живот.
От 15-тото до 18-тото столетие се явиха мислители, за които възникна въпросът: Какво може да бъде намерено в образа на природата? Гьоте чувстваше въпроса не по този начин. Той чувстваше зад явната външна природа една духовна природа, за него в човешката душа са възможни изживявания, чрез които тази душа живее не само във външната изявена природа, но и сред творческите сили. Гьоте търсеше идеята, която гърците търсиха, но той я търсеше не като възприемаема идея, а в едно съизживяване на мировите процеси, там, където тези процеси не са вече възприемаеми. Той търсеше в душата живота на природата. Фихте търсеше в самата душа; обаче той търсеше не там, където в душата живее природата, той търсеше съвсем непосредствено там, където душата чувствува запален своя собствен живот, безразлично с кои други процеси и същества на света се свързва този живот. С Фихте възникна един светоглед, който е насочен напълно към това, да намери един вътрешен душевен живот, който се отнася към мислителния живот на гърците както този мислителен живот се отнася към образното мислене на древните времена. В светогледа на Фихте мисълта става изживяване на Аза, както в гръцките мислители образът стана мисъл. С Фихте светогледът иска да изживее себесъзнанието; с Платон и Аристотел светогледът искаше да мисли съзнанието на душата. * * * Както Кант детронира знанието, за да стори място за вярата, така Фихте обяви познанието за чист призрак, за да има пред себе си свободен път за живото действие, за моралното деяние.
към текста >>

С Фихте възникна един светоглед, който е насочен напълно към това, да намери един вътрешен душевен живот, който се отнася към мислителния живот на гърците както този мислителен живот се отнася към образното мислене на древните времена.
Гьоте чувстваше въпроса не по този начин. Той чувстваше зад явната външна природа една духовна природа, за него в човешката душа са възможни изживявания, чрез които тази душа живее не само във външната изявена природа, но и сред творческите сили. Гьоте търсеше идеята, която гърците търсиха, но той я търсеше не като възприемаема идея, а в едно съизживяване на мировите процеси, там, където тези процеси не са вече възприемаеми. Той търсеше в душата живота на природата. Фихте търсеше в самата душа; обаче той търсеше не там, където в душата живее природата, той търсеше съвсем непосредствено там, където душата чувствува запален своя собствен живот, безразлично с кои други процеси и същества на света се свързва този живот. С Фихте възникна един светоглед, който е насочен напълно към това, да намери един вътрешен душевен живот, който се отнася към мислителния живот на гърците както този мислителен живот се отнася към образното мислене на древните времена. В светогледа на Фихте мисълта става изживяване на Аза, както в гръцките мислители образът стана мисъл. С Фихте светогледът иска да изживее себесъзнанието; с Платон и Аристотел светогледът искаше да мисли съзнанието на душата. * * * Както Кант детронира знанието, за да стори място за вярата, така Фихте обяви познанието за чист призрак, за да има пред себе си свободен път за живото действие, за моралното деяние. Нещо подобно се опита да направи също и Шилер.
към текста >>

Както Кант детронира знанието, за да стори място за вярата, така Фихте обяви познанието за чист призрак, за да има пред себе си свободен път за живото действие, за моралното деяние.
Фихте търсеше в самата душа; обаче той търсеше не там, където в душата живее природата, той търсеше съвсем непосредствено там, където душата чувствува запален своя собствен живот, безразлично с кои други процеси и същества на света се свързва този живот. С Фихте възникна един светоглед, който е насочен напълно към това, да намери един вътрешен душевен живот, който се отнася към мислителния живот на гърците както този мислителен живот се отнася към образното мислене на древните времена. В светогледа на Фихте мисълта става изживяване на Аза, както в гръцките мислители образът стана мисъл. С Фихте светогледът иска да изживее себесъзнанието; с Платон и Аристотел светогледът искаше да мисли съзнанието на душата. * * * Както Кант детронира знанието, за да стори място за вярата, така Фихте обяви познанието за чист призрак, за да има пред себе си свободен път за живото действие, за моралното деяние. Нещо подобно се опита да направи също и Шилер. Само че при него мястото, за което при Кант претендираше вярата, при Фихте действието, бе заето от красотата. Обикновено значението на Шилер за развитието на светогледите се подценява. Както Гьоте трябваше да се оплаква от това, че хората не искаха да го признаят като природоизследовател, понеже бяха свикнали вече да го считат като поет, така и онези, които се задълбочават във философските идеи на Шилер трябва да съжаляват, че той така малко е ценен от онези, които се занимават с истории на светогледите, понеже считат, че неговото поле е в царството на поезията. Шилер застава като една напълно самостоятелна личност-мислител срещу своя подбудител Кант.
към текста >>

Един човек, който иска да живее само според подбудите на сетивата, трябва да наложи мълчание на разума в себе си; един такъв, който иска да служи само на разума, трябва да умъртви сетивния живот.
И с отвращение тогава да постъпваш, както ти повелява дългът. Шилер търсеше да реши този скрупул на съвестта по свой начин. Фактически в човека царуват две подбуди: подбудата на сетивата и подбудата на разума. Ако човек се изостави на подбудата на сетивата, той е една играчка на желанията и страстите, накратко казано на своя егоизъм. Ако се отдаде напълно на подтика на разума, тогава той е един роб на строгата повеля на този разум, на неговата неумолима логика, на него вия категорически императив. Един човек, който иска да живее само според подбудите на сетивата, трябва да наложи мълчание на разума в себе си; един такъв, който иска да служи само на разума, трябва да умъртви сетивния живот. Ако въпреки това първи чуе разума, той му се подчинява недоброволно; ако последният чуе гласа на своите желания, той ги чувства като товар върху своя път на добродетелта. Следователно изглежда, че физическата и духовна природа на човека живеят в едно фатално раздвоение. Не съществува ли едно състояние в човека, в което и двете подбуди, тази на сетивата и тази на духа, да се намират в хармония? Шилер отговаря на този въпрос с "да". Това е състоянието, в което красивото се твори и се чувства.
към текста >>

Естествено тук ние не трябва да си спомняме за игрите, които са в ход в действителния живот и които обикновено са насочени само към твърде материални предмети; но също така ние напразно бихме търсили в действителния живот красотата, за която става дума тук.
"висшата свобода и спокойствието на духа, свързани със сила и бодрост, това е настроението, в което трябва да ни остави едно истинско произведение на изкуството, и не съществува по-сигурен пробен камък на истинското естетическо добро. Ако след едно наслаждение от този род ние се намираме настроени към някой особен начин на чувства не или на действане, а напротив към някое друго несръчни и неразположени, това служи като едно сигурно доказателство, че не сме изпитали никакво чисто естетическо въздействие, независимо дали това се дължи на самия предмет или на нашия начин на чувстване или /какъвто е почти винаги случаят/ и на двете". /Двадесет и второ писмо върху Естетическото възпитание/. Понеже чрез красотата човекът не е роб нито на сетивността, нито на разума, а чрез нея и двете действат заедно в неговата душа, Шилер сравнява подбудата към красота с тази на детето, което в своята игра не подчинява своя дух на законите на разума, а го използва свободно, според неговата наклонност. Ето защо той нарича тази подбуда към красота играл на подбуда; "приятното, доброто, съвършеното, с тях човекът се отнася сериозно; но с красотата той играе. Естествено тук ние не трябва да си спомняме за игрите, които са в ход в действителния живот и които обикновено са насочени само към твърде материални предмети; но също така ние напразно бихме търсили в действителния живот красотата, за която става дума тук. Действително съществуващата красота е достойна за действително съществуващата игрална подбуда; обаче с идеала на красотата, който поставя разумът, е даден също и идеалът на игралната подбуда, която човек трябва да има пред погледа си във всички игри". /25-то писмо/. В изпълнението на тази идеална подбуда към игра човекът намира действителността на свободата. Сега той вече не слуша разума; и не следва вече сетивната наклонност. Той действа от наклонност така, като че действа по разум.
към текста >>

От тази гледна точка можем да разгледаме също и съвместния обществен живот на хората.
"С красотата човек трябва само да играе, и той трябва да играе само с красотата... Защото, за да го изкажем най-после, човекът играе само там, където той е в пълното значение на думата човек, а той е само там напълно човек, където играе". Шилер би искал също да каже: В играта човекът е свободен; в изпълнението на дълга и в отдаването на сетивността той е несвободен. Ако човек иска сега да бъде в пълно значение на думата човек и в моралното постъпване, т.е., ако иска да бъде способен, той трябва да има към своите добродетели същото отношение както към красотата. Той трябва да облагороди своите наклонности и да ги превърне в добродетели; и трябва да се проникне със своите добродетели така, че съобразно цялото си същество да няма никаква друга подбуда, а да следва само тях. Един човек, който е установил тази хармония между наклонност и дълг, може всеки момент да разчита на доброто на своите действия, като на нещо от само себе си разбиращо се. От тази гледна точка можем да разгледаме също и съвместния обществен живот на хората. Човекът, който следва своите сетивни подбуди, е егоистичен. Той би следвал винаги само своето собствено удоволствие, ако държавата не би регулирала съвместния живот чрез разумни закони. Свободният човек върши от собствена подбуда това, което държавата трябва да изисква от егоистичния човек. В едно съвместно съществуване на свободни хора няма нужда от никакви принудителни закони. "Сред ужасното царство на силите и сред свещеното царство на законите естетическата формираща подбуда гради незабелязано едно трето, радостно царство на играта, където тя снема от човека всички вериги, веригите на всички отношения и го освобождава от всичко, което се нарича принуда, както във физическата така и в моралната област"./27то писма/.
към текста >>

Той би следвал винаги само своето собствено удоволствие, ако държавата не би регулирала съвместния живот чрез разумни закони.
Ако човек иска сега да бъде в пълно значение на думата човек и в моралното постъпване, т.е., ако иска да бъде способен, той трябва да има към своите добродетели същото отношение както към красотата. Той трябва да облагороди своите наклонности и да ги превърне в добродетели; и трябва да се проникне със своите добродетели така, че съобразно цялото си същество да няма никаква друга подбуда, а да следва само тях. Един човек, който е установил тази хармония между наклонност и дълг, може всеки момент да разчита на доброто на своите действия, като на нещо от само себе си разбиращо се. От тази гледна точка можем да разгледаме също и съвместния обществен живот на хората. Човекът, който следва своите сетивни подбуди, е егоистичен. Той би следвал винаги само своето собствено удоволствие, ако държавата не би регулирала съвместния живот чрез разумни закони. Свободният човек върши от собствена подбуда това, което държавата трябва да изисква от егоистичния човек. В едно съвместно съществуване на свободни хора няма нужда от никакви принудителни закони. "Сред ужасното царство на силите и сред свещеното царство на законите естетическата формираща подбуда гради незабелязано едно трето, радостно царство на играта, където тя снема от човека всички вериги, веригите на всички отношения и го освобождава от всичко, което се нарича принуда, както във физическата така и в моралната област"./27то писма/. "Това царство се простира нагоре, до там, където разумът царува с безусловна необходимост и всяка материя престава да съществува; надолу то се простира дотам, където природната подбуда властва със сляпа необходимост". Така Шилер разглежда едно морално царство като идеал, в което добродетелното убеждение царува със същата лекота и свобода както вкусът в царството на красотата.
към текста >>

Той прави от живота в царството на красотата един образец на един съвършен морален обществен ред, освобождаващ човека във всяко направление.
Свободният човек върши от собствена подбуда това, което държавата трябва да изисква от егоистичния човек. В едно съвместно съществуване на свободни хора няма нужда от никакви принудителни закони. "Сред ужасното царство на силите и сред свещеното царство на законите естетическата формираща подбуда гради незабелязано едно трето, радостно царство на играта, където тя снема от човека всички вериги, веригите на всички отношения и го освобождава от всичко, което се нарича принуда, както във физическата така и в моралната област"./27то писма/. "Това царство се простира нагоре, до там, където разумът царува с безусловна необходимост и всяка материя престава да съществува; надолу то се простира дотам, където природната подбуда властва със сляпа необходимост". Така Шилер разглежда едно морално царство като идеал, в което добродетелното убеждение царува със същата лекота и свобода както вкусът в царството на красотата. Той прави от живота в царството на красотата един образец на един съвършен морален обществен ред, освобождаващ човека във всяко направление. Той завършва красивото съчинение, в което излага този свой идеал, с въпроса, дали един такъв ред съществува някъде и отговаря на него с думите: "- Според нуждата той съществува във всяко фино настроена душа; в действителността той би искал да бъде намерен, както чистата църква и чистата република, само в малки избрани кръгове, където не бездушното подражание на чужди нрави, а собствената красива природа направлява поведението, където човекът минава през най-заплетените отношения със смела простота и спокойна невинност и нито има нужда да нарушава чуждата свобода, за да утвърди своята, нито да захвърли своето достойнство, за да покаже прелест". В тази облагородена и превърната в красота добродетелност Шилер е намерил едно посредничество между светогледа на Кант и този на Гьоте. Колкото и голям да беше чарът, който Кант упражняваше върху Шилер, когато той самият защищаваше идеалът на чистата човечност против действително царуващия ред на морала: Когато опозна по-отблизо Гьоте, Шилер стана един удивляващ се почитател на неговия начин да разглежда света и живота и неговото чувство, което постоянно го тласкаше към най-чистата яснота на мислите, не му даваше покой, докато не успя да проникне тази Гьотева мъдрост и с понятия. Висшето задоволство, което Гьоте извличаше от своите възгледи върху красотата и изкуството също и за своето поведение в живота, доведе все повече и повече Шилера до начина на мислене на първия. Когато благодари на Гьоте, че му е изпратил "Вилхелм Майстер", той върши това с думите: "- Не мога да ви изкажа, колко мъчително е често пъти за мене чувството, да проникна от едно произведение от този род във философската същност.
към текста >>

Колкото и голям да беше чарът, който Кант упражняваше върху Шилер, когато той самият защищаваше идеалът на чистата човечност против действително царуващия ред на морала: Когато опозна по-отблизо Гьоте, Шилер стана един удивляващ се почитател на неговия начин да разглежда света и живота и неговото чувство, което постоянно го тласкаше към най-чистата яснота на мислите, не му даваше покой, докато не успя да проникне тази Гьотева мъдрост и с понятия.
"Това царство се простира нагоре, до там, където разумът царува с безусловна необходимост и всяка материя престава да съществува; надолу то се простира дотам, където природната подбуда властва със сляпа необходимост". Така Шилер разглежда едно морално царство като идеал, в което добродетелното убеждение царува със същата лекота и свобода както вкусът в царството на красотата. Той прави от живота в царството на красотата един образец на един съвършен морален обществен ред, освобождаващ човека във всяко направление. Той завършва красивото съчинение, в което излага този свой идеал, с въпроса, дали един такъв ред съществува някъде и отговаря на него с думите: "- Според нуждата той съществува във всяко фино настроена душа; в действителността той би искал да бъде намерен, както чистата църква и чистата република, само в малки избрани кръгове, където не бездушното подражание на чужди нрави, а собствената красива природа направлява поведението, където човекът минава през най-заплетените отношения със смела простота и спокойна невинност и нито има нужда да нарушава чуждата свобода, за да утвърди своята, нито да захвърли своето достойнство, за да покаже прелест". В тази облагородена и превърната в красота добродетелност Шилер е намерил едно посредничество между светогледа на Кант и този на Гьоте. Колкото и голям да беше чарът, който Кант упражняваше върху Шилер, когато той самият защищаваше идеалът на чистата човечност против действително царуващия ред на морала: Когато опозна по-отблизо Гьоте, Шилер стана един удивляващ се почитател на неговия начин да разглежда света и живота и неговото чувство, което постоянно го тласкаше към най-чистата яснота на мислите, не му даваше покой, докато не успя да проникне тази Гьотева мъдрост и с понятия. Висшето задоволство, което Гьоте извличаше от своите възгледи върху красотата и изкуството също и за своето поведение в живота, доведе все повече и повече Шилера до начина на мислене на първия. Когато благодари на Гьоте, че му е изпратил "Вилхелм Майстер", той върши това с думите: "- Не мога да ви изкажа, колко мъчително е често пъти за мене чувството, да проникна от едно произведение от този род във философската същност. Там всичко не е така радостно, така живо, така хармонично разрешено и така човешки истинно; тук всичко е така строго, сковано и абстрактно и така неестествено, защото всяка природа е синтеза, а философията антитеза. Наистина аз трябва да си засвидетелствам, че съм останал верен на природата в моите спекулации дотолкова, доколкото позволява понятието за анализа: Може би даже съм и останал много по-верен от колкото нашите кантианци биха считали за позволено и възможно. Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и разсъждението и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата.
към текста >>

Висшето задоволство, което Гьоте извличаше от своите възгледи върху красотата и изкуството също и за своето поведение в живота, доведе все повече и повече Шилера до начина на мислене на първия.
Така Шилер разглежда едно морално царство като идеал, в което добродетелното убеждение царува със същата лекота и свобода както вкусът в царството на красотата. Той прави от живота в царството на красотата един образец на един съвършен морален обществен ред, освобождаващ човека във всяко направление. Той завършва красивото съчинение, в което излага този свой идеал, с въпроса, дали един такъв ред съществува някъде и отговаря на него с думите: "- Според нуждата той съществува във всяко фино настроена душа; в действителността той би искал да бъде намерен, както чистата църква и чистата република, само в малки избрани кръгове, където не бездушното подражание на чужди нрави, а собствената красива природа направлява поведението, където човекът минава през най-заплетените отношения със смела простота и спокойна невинност и нито има нужда да нарушава чуждата свобода, за да утвърди своята, нито да захвърли своето достойнство, за да покаже прелест". В тази облагородена и превърната в красота добродетелност Шилер е намерил едно посредничество между светогледа на Кант и този на Гьоте. Колкото и голям да беше чарът, който Кант упражняваше върху Шилер, когато той самият защищаваше идеалът на чистата човечност против действително царуващия ред на морала: Когато опозна по-отблизо Гьоте, Шилер стана един удивляващ се почитател на неговия начин да разглежда света и живота и неговото чувство, което постоянно го тласкаше към най-чистата яснота на мислите, не му даваше покой, докато не успя да проникне тази Гьотева мъдрост и с понятия. Висшето задоволство, което Гьоте извличаше от своите възгледи върху красотата и изкуството също и за своето поведение в живота, доведе все повече и повече Шилера до начина на мислене на първия. Когато благодари на Гьоте, че му е изпратил "Вилхелм Майстер", той върши това с думите: "- Не мога да ви изкажа, колко мъчително е често пъти за мене чувството, да проникна от едно произведение от този род във философската същност. Там всичко не е така радостно, така живо, така хармонично разрешено и така човешки истинно; тук всичко е така строго, сковано и абстрактно и така неестествено, защото всяка природа е синтеза, а философията антитеза. Наистина аз трябва да си засвидетелствам, че съм останал верен на природата в моите спекулации дотолкова, доколкото позволява понятието за анализа: Може би даже съм и останал много по-верен от колкото нашите кантианци биха считали за позволено и възможно. Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и разсъждението и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата. Но между впрочем сигурно си остава това, че поетът е единствено истинския човек и в сравнение с него и най-добрият философ е само една карикатура".
към текста >>

Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и разсъждението и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата.
Колкото и голям да беше чарът, който Кант упражняваше върху Шилер, когато той самият защищаваше идеалът на чистата човечност против действително царуващия ред на морала: Когато опозна по-отблизо Гьоте, Шилер стана един удивляващ се почитател на неговия начин да разглежда света и живота и неговото чувство, което постоянно го тласкаше към най-чистата яснота на мислите, не му даваше покой, докато не успя да проникне тази Гьотева мъдрост и с понятия. Висшето задоволство, което Гьоте извличаше от своите възгледи върху красотата и изкуството също и за своето поведение в живота, доведе все повече и повече Шилера до начина на мислене на първия. Когато благодари на Гьоте, че му е изпратил "Вилхелм Майстер", той върши това с думите: "- Не мога да ви изкажа, колко мъчително е често пъти за мене чувството, да проникна от едно произведение от този род във философската същност. Там всичко не е така радостно, така живо, така хармонично разрешено и така човешки истинно; тук всичко е така строго, сковано и абстрактно и така неестествено, защото всяка природа е синтеза, а философията антитеза. Наистина аз трябва да си засвидетелствам, че съм останал верен на природата в моите спекулации дотолкова, доколкото позволява понятието за анализа: Може би даже съм и останал много по-верен от колкото нашите кантианци биха считали за позволено и възможно. Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и разсъждението и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата. Но между впрочем сигурно си остава това, че поетът е единствено истинския човек и в сравнение с него и най-добрият философ е само една карикатура". Това съждение на Шилер може да се отнася само за философията на Кант, при която Шилер е имал своите опитности. Тя в много отношения отдалечава човека от природата. Тя не проявява никаква вяра в нея, а счита като валидна истина само това, което е взето от собствената духовна организация на човека. Благодарение на това всички нейни съждения са лишени от онази свежа, пълносъдържателна цветистост, която има всичко, което ние добиваме чрез непосредственото съзерцаване на природните процеси и неща.
към текста >>

Аз си обяснявам това удоволствие идващо от царуващите там навсякъде спокойна яснота, гладкост и прозрачност, които не изоставят и най-малкото от това, което да остави душата незадоволена и неспокойна и движението на тези качества не води по-далече отколкото е нужно, за да за палят в човека един радостен живот и да го подържат".
Това, което човек обича, към което има наклонност: Всичко непосредствено естествено в човешкото същество трябва да бъде подчинено на този идеал на дълга. Даже чак в областта на красотата Кант унищожава онзи дял, който човекът трябва да има съобразно своите първични усещания и чувства. Красивото трябва да бъде нещо напълно "лишено от интерес", то трябва да предизвика една такава напълно лишена от интерес наслада. Нека чуем, колко предано, колко "заинтересован" застава Шилер пред едно творение, в което той се възхищава на най-висшата степен на художественото. Той казва върху "вилхелм Майстер" /роман от Гьоте, бележка на превод./: "Не мога да изразя по-добре чувството, което ме прониква и завладява при четенето на това съчинение, и това вън все по-нарастваща степен, колкото по-нататък отивам, освен чрез едно благо и вътрешно задоволство, чрез едно чувство на духовно и телесно здраве, и бих искал да гарантирам, че то трябва да бъде същото в цялост за всички читатели. Аз си обяснявам това удоволствие идващо от царуващите там навсякъде спокойна яснота, гладкост и прозрачност, които не изоставят и най-малкото от това, което да остави душата незадоволена и неспокойна и движението на тези качества не води по-далече отколкото е нужно, за да за палят в човека един радостен живот и да го подържат". Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост. Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на изкуството; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа. И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи. В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област". Шилер чувстваше така силно отчуждаването от природата във светогледа, в цялата култура на епохата, в която той живее, че направи от него обект на една разглеждане в статията "Върху наивната и сантиментална поезия".
към текста >>

Той сравнява възгледа за живота на неговото време с онзи на гърците и се запитва: "Как става, че ние, които във всичко, което е природа, сме така безкрайно много превъзхождане от древните, можем да се прекланяме пред природата в една по-висока степен, да се привързваме по-сърдечно към нея и да обръщаме даже неживия свят с най-топлото чувство?
Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост. Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на изкуството; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа. И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи. В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област". Шилер чувстваше така силно отчуждаването от природата във светогледа, в цялата култура на епохата, в която той живее, че направи от него обект на една разглеждане в статията "Върху наивната и сантиментална поезия". Той сравнява възгледа за живота на неговото време с онзи на гърците и се запитва: "Как става, че ние, които във всичко, което е природа, сме така безкрайно много превъзхождане от древните, можем да се прекланяме пред природата в една по-висока степен, да се привързваме по-сърдечно към нея и да обръщаме даже неживия свят с най-топлото чувство? " И на този въпрос той отговаря: "Това става затова, че при нас природата е изчезнала от човечеството и ние я намираме отново само вън от това човечество и ние я намираме отново само вън от това човечество, в неодушевения свят в нейната истинност. Не нашата по-голяма природосъобразност, а съвсем обратно, противоестествеността на нашите отношения, състояние и нрави ни подбуждат да създадем едно задоволяване във физическия свят на събуждащия се стремеж към истина и простота, който, както и моралната заложба, от която произтича, живее неподкупно и неунищожимо във всяко човешко сърце, на което задоволяване не можем да се надяваме в моралната област. Ето защо чувството, с което се привързваме към природата, е близко родствено с чувството, с което при напреднала възраст съжаляваме за детството. Нашето детство е единствено неосакатената природа, ко ято още намираме в цивилизованото човечество, поради което нищо чудно, когато всяка следа на природата вън от нас ни връща към нашето детство". При гърците това беше съвършено различно.
към текста >>

Съгласуването на неговото усещане и мислене, което в първото състояние действително ставаше, сега съществува само идеално; то не е вече в него, а вън от него, като една мисъл, която тепърва трябва да бъде осъществена, а не като факт на неговия живот.
"Докато човекът е чиста, разбира се, не сурова, груба природа, той действа като неделено сетивно единство и като едно хармонизиращо цяло. Сетива и разум, възприемателна и самодейна способност, не са се разделили още в тяхната работа, още по-малко те се намират в противоречие една с друга. Усещанията на човека не са безформена игра на способността за образуване на представи; първите произлизат от законите на необходимостта, вторите от действителността. Ако човек е навлязъл в съответното на културата и ако изкуството е сложило ръка на него, онази сетивна хармония в него е премахната и той може още да се проявява като морално единство, т.е. като стремящ се към единство. Съгласуването на неговото усещане и мислене, което в първото състояние действително ставаше, сега съществува само идеално; то не е вече в него, а вън от него, като една мисъл, която тепърва трябва да бъде осъществена, а не като факт на неговия живот. "Основното настроение на гръцкия дух беше наивно, това на модерния е сантиментално; ето защо светогледът на първия трябваше да бъде реалистичен. Защото при него природното не беше още отделено от духовното; за него природата още включваше духа. Ако се изоставяше на природата, това ставаше по отношение на изпълнената с дух природа. Не така е при модерния човек. Той е откъснал духа от природата, издигнал го е в сивото царство на отвлечеността.
към текста >>

Шилер чувства това разкриват тези негови изречения хода на развитието на душевния живот от гръцката епоха до неговата.
Според мнението на Шилер той си е запазил нещо, до което сантименталният човек отново ще стигне, когато достигне върха на своя стремеж. А такъв един връх той изкачва в описаното от Шилер естетическо състояние, при което сетивността и разумът се намирали своето съзвучие. С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен. Тогава още при първото съзерцаване на нещата вие бихте при ели необходимото и с вашите първи опитности във вас би се развил вашият велик стил. А сега... тъй като вашият гръцки дух е бил хвърлен в това северно сътворение, не ви оставаше никакъв избор, освен или сам да станете един северен човек на изкуството или да замените това, което действителността държи пред вашето въображение, с помощта на мислителната сила и по този начин да родите от вътре по рационален път една Гърция". Шилер чувства това разкриват тези негови изречения хода на развитието на душевния живот от гръцката епоха до неговата. В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците. За по-новия човек тази мисъл е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението. От едно такова въображение, което се чувства едно с творящите сили на природата. Понеже в модерния човек съзнанието за душата се е превърнало в себесъзнание, възниква въпросът на светогледа: Как себесъзнанието изживява себе си живо така, че неговото изживяване да знае, че се на мира в творчеството на живите мирови сили? Шилер е отговорил на този въпрос по свой начин, като е взел за себе си под внимание художественото чувство като идеал.
към текста >>

В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците.
А такъв един връх той изкачва в описаното от Шилер естетическо състояние, при което сетивността и разумът се намирали своето съзвучие. С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен. Тогава още при първото съзерцаване на нещата вие бихте при ели необходимото и с вашите първи опитности във вас би се развил вашият велик стил. А сега... тъй като вашият гръцки дух е бил хвърлен в това северно сътворение, не ви оставаше никакъв избор, освен или сам да станете един северен човек на изкуството или да замените това, което действителността държи пред вашето въображение, с помощта на мислителната сила и по този начин да родите от вътре по рационален път една Гърция". Шилер чувства това разкриват тези негови изречения хода на развитието на душевния живот от гръцката епоха до неговата. В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците. За по-новия човек тази мисъл е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението. От едно такова въображение, което се чувства едно с творящите сили на природата. Понеже в модерния човек съзнанието за душата се е превърнало в себесъзнание, възниква въпросът на светогледа: Как себесъзнанието изживява себе си живо така, че неговото изживяване да знае, че се на мира в творчеството на живите мирови сили? Шилер е отговорил на този въпрос по свой начин, като е взел за себе си под внимание художественото чувство като идеал. И това чувство човешкото себесъзнание изпитва своето родство с това, което се намира над простия образ на природата.
към текста >>

За по-новия човек тази мисъл е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението.
С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен. Тогава още при първото съзерцаване на нещата вие бихте при ели необходимото и с вашите първи опитности във вас би се развил вашият велик стил. А сега... тъй като вашият гръцки дух е бил хвърлен в това северно сътворение, не ви оставаше никакъв избор, освен или сам да станете един северен човек на изкуството или да замените това, което действителността държи пред вашето въображение, с помощта на мислителната сила и по този начин да родите от вътре по рационален път една Гърция". Шилер чувства това разкриват тези негови изречения хода на развитието на душевния живот от гръцката епоха до неговата. В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците. За по-новия човек тази мисъл е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението. От едно такова въображение, което се чувства едно с творящите сили на природата. Понеже в модерния човек съзнанието за душата се е превърнало в себесъзнание, възниква въпросът на светогледа: Как себесъзнанието изживява себе си живо така, че неговото изживяване да знае, че се на мира в творчеството на живите мирови сили? Шилер е отговорил на този въпрос по свой начин, като е взел за себе си под внимание художественото чувство като идеал. И това чувство човешкото себесъзнание изпитва своето родство с това, което се намира над простия образ на природата. В него човекът се чувства обзет от духа, когато се отдава на природата като природно и сетивно същество.
към текста >>

Възгледът за света и живота, който съществуваше в Гьоте по наивен начин и към който Шилер се стремеше по всички околни пътища на мисленето, няма нужда от една общовалидна истина, която вижда своя идеал в математиката: Той е задоволен от другата истина, която се получава за нашия дух от непосредственото общение с действителния свят.
И това чувство човешкото себесъзнание изпитва своето родство с това, което се намира над простия образ на природата. В него човекът се чувства обзет от духа, когато се отдава на природата като природно и сетивно същество. Лайбниц се стреми да разбере човешката душа като монада; Фихте не изхожда само от една идея, чрез която трябва да стане ясно що е човешката душа; той търси едно изживяване, в което тази душа да схване себе си; Шилер пита: Съществува ли едно изживяване на човешката душа, в което тя да може да чувства, как се корени в духовната действителност? Гьоте изживява в себе си идеи, които за него представляват същевременно природни идеи. В Гьоте, Фихте, Шилер в душата се оформи борейки се изживяната идея, бихме искали също да кажем: Идейното изживяване в душата; при гърците това ставаше с възприеманата идея, с идейното възприятие. Възгледът за света и живота, който съществуваше в Гьоте по наивен начин и към който Шилер се стремеше по всички околни пътища на мисленето, няма нужда от една общовалидна истина, която вижда своя идеал в математиката: Той е задоволен от другата истина, която се получава за нашия дух от непосредственото общение с действителния свят. Познанията, които Гьоте почерпи от съзерцаването на произведенията на изкуството в Италия, нямаха несъмнено онази безусловна сигурност като теоремите на математиката. Но в замяна на това те бяха по-малко отвлечени. Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог. За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството. Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята.
към текста >>

В своята Антропология психологът Хайнрот нарече мисленето, чрез което Гьоте стигна до своите разбирания и прозрения в естественото образуване на растенията и животните, "конкретно, обективно мислене".
Обаче разум и природа са крайна сметка за него едно неделимо единство, на тяхната основа стои същата истина. Един стремеж към познание, който, откъснат от нещата, живее в един отвлечен свят, за него не е най-висшето. "Най-висшето би било, човек да разбере, че всичко фактическо е вече теория". Синевата на небето ни разкрива основния закон на цветните явления. "Нека не търсим зад явленията; те самите са учението, теорията". В своята Антропология психологът Хайнрот нарече мисленето, чрез което Гьоте стигна до своите разбирания и прозрения в естественото образуване на растенията и животните, "конкретно, обективно мислене". С това той разбираше, че това мислене не се отделя от предметите, от обектите; че предметите, възприятията стоят във вътрешното проникване с мисленето, че Гьотевото мислене е същевременно едно виждане, неговото виждане същевременно едно мислене. Шилер е един такъв наблюдател на този духовен способ. Той пише върху него в едно писмо до Гьоте: "Вашият наблюдателен поглед, който така спокойно и чисто почива върху нещата, не ви поставя никога в опасност да навлезете в погрешния път, в който се заблуждават така лесно както спекулацията така и произволната и подчиняваща се само на себе си способност на въображението. Във вашата правилна интуиция се намира всичко и далече по-пълно това, което анализът търси с усилия, и само защото то се намира във вас като едно цяло, на вас ви е скрито вашето собствено богатство; защото за съжаление ние знаем само това, което разделяме. Ето защо духове от вашия род рядко знаят, колко далече са проникнали и колко малко имат те причина да заемат от философията, която може само да учи от тях".
към текста >>

Представите, които Гьоте поставяше на основата на своите наблюдения върху растенията, върху образуването на растенията и на животните, не бяха сиви, отвлечени мисли, а създадени от фантазията сетивно-свръхсетивни образи.
И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата". Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля. Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата". Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми". Едно последствие на този възглед върху истината и нейното познание е, че се признава на фантазията нейният дял във възникването на знанието и не се счита за единствена познавателна способност само отвлеченият ум. Представите, които Гьоте поставяше на основата на своите наблюдения върху растенията, върху образуването на растенията и на животните, не бяха сиви, отвлечени мисли, а създадени от фантазията сетивно-свръхсетивни образи. Само наблюдението съчетано с фантазията може действително да доведе до същността на нещата, а не анемичната отвлеченост: Това е убеждението на Гьоте. Ето защо той изтъква при Галилей, че този последният наблюдаваше като гений, за когото "един случай струваше колкото хиляда", като "от колебаещата се църковна лампа разви учението за махалото и за падащите тела". Фантазията създава при един случай един пълносъдържателен образ на същественото в явленията; абстрахиращият ум може да добие само от комбинацията, сравнението и пресмятането на явленията едно общо правило на тяхното протичане. Тази вяра на Гьоте в познавателната способност на фантазията, която се издига до едно съизживяване на творческите сили на света, почива на цялото негово схващане за света. Който както него вижда действието на природата във всичко, той не може да вижда в духовното съдържание на човешката фантазия нищо друго освен по-висши произведения на природата.
към текста >>

Само от духовната атмосфера на едно такова възвишаващо човешката индивидуалност убеждение може да се роди една представа като тази на Жан Паул /1763-1825 г./: "Сърцето на гения, на когото служат всички бляскави и спомагателни сили, има и дава един истински признак, а именно един нов възглед за света и за живота".
* * * * * Вътрешният съюз, който бе сключен от Гьоте, Шилер и техните съвременници между поезията и светогледа, отне на последния в началото на нашето столетие безжизнения отпечатък, в който той трябва да дойде, ако се движи само в областта на абстрахиращия ум. Този съюз даде като свой резултат вярата, че в светогледа има един личен, индивидуален елемент. Човекът има възможност да създаде своето отношение към света съобразно своята особеност и въпреки това да се потопи в действителността, а на един чисто фантастичен схематичен свят. Неговият идеал не е нужно да бъде кантианският, един веднъж завинаги затворен теоретически възглед по образа на математиката. Само от духовната атмосфера на едно такова възвишаващо човешката индивидуалност убеждение може да се роди една представа като тази на Жан Паул /1763-1825 г./: "Сърцето на гения, на когото служат всички бляскави и спомагателни сили, има и дава един истински признак, а именно един нов възглед за света и за живота". Как характерната черта на най-високо развития човек, на гения, би могла да създаде един нов възглед за света и живота, ако би съществувал само един истински, общовалиден светоглед, ако светът на представите би имал само една форма? Жан Паул е своего рода един защитник на Гьотевия възглед, че човекът изживява вътре в себе си най-висшата форма на съществуването. Той пише на Якоби: "Всъщност ние не вярваме в божествената свобода, в Бога, в добродетелта, а ги виждаме действително като вече дадени или даващи се, и това виждане е именно едно знание, и то едно по-висше знание, докато знанието на ума се отнася за едно по-нисше виждане. Бихме искали да на речем разума единствено положително, защото всяка положителност на сетивността се разтваря накрая в духовността и умът се занимава вечно само с относителното, което по себе си не е нищо, поради което пред Бога повечето или по-малкото и всички степени на сравнение отпадат". Жан Паул не иска да му се отнеме правото да изживява истината вътре в себе си и за целта да трябва да постави в движение всички душевни сили, не само логическия ум.
към текста >>

Как характерната черта на най-високо развития човек, на гения, би могла да създаде един нов възглед за света и живота, ако би съществувал само един истински, общовалиден светоглед, ако светът на представите би имал само една форма?
Вътрешният съюз, който бе сключен от Гьоте, Шилер и техните съвременници между поезията и светогледа, отне на последния в началото на нашето столетие безжизнения отпечатък, в който той трябва да дойде, ако се движи само в областта на абстрахиращия ум. Този съюз даде като свой резултат вярата, че в светогледа има един личен, индивидуален елемент. Човекът има възможност да създаде своето отношение към света съобразно своята особеност и въпреки това да се потопи в действителността, а на един чисто фантастичен схематичен свят. Неговият идеал не е нужно да бъде кантианският, един веднъж завинаги затворен теоретически възглед по образа на математиката. Само от духовната атмосфера на едно такова възвишаващо човешката индивидуалност убеждение може да се роди една представа като тази на Жан Паул /1763-1825 г./: "Сърцето на гения, на когото служат всички бляскави и спомагателни сили, има и дава един истински признак, а именно един нов възглед за света и за живота". Как характерната черта на най-високо развития човек, на гения, би могла да създаде един нов възглед за света и живота, ако би съществувал само един истински, общовалиден светоглед, ако светът на представите би имал само една форма? Жан Паул е своего рода един защитник на Гьотевия възглед, че човекът изживява вътре в себе си най-висшата форма на съществуването. Той пише на Якоби: "Всъщност ние не вярваме в божествената свобода, в Бога, в добродетелта, а ги виждаме действително като вече дадени или даващи се, и това виждане е именно едно знание, и то едно по-висше знание, докато знанието на ума се отнася за едно по-нисше виждане. Бихме искали да на речем разума единствено положително, защото всяка положителност на сетивността се разтваря накрая в духовността и умът се занимава вечно само с относителното, което по себе си не е нищо, поради което пред Бога повечето или по-малкото и всички степени на сравнение отпадат". Жан Паул не иска да му се отнеме правото да изживява истината вътре в себе си и за целта да трябва да постави в движение всички душевни сили, не само логическия ум. "Сърцето, живият корен на човека, не ще ми бъде изтръгнато от трансцеденталната философия, /Жан Паул разбира светогледа свързан с Кант/ от гърдите и тя не ще постави на негово място един чист подтик на Аза; аз не позволявам да бъда освободен от зависимостта на любовта, за да бъде блажен само чрез високомерие".
към текста >>

Този възглед беше непоносим за хора с жива фантазия, които обогатяваха живота с образите на тяхната въобразителна способност.
Жан Паул не иска да му се отнеме правото да изживява истината вътре в себе си и за целта да трябва да постави в движение всички душевни сили, не само логическия ум. "Сърцето, живият корен на човека, не ще ми бъде изтръгнато от трансцеденталната философия, /Жан Паул разбира светогледа свързан с Кант/ от гърдите и тя не ще постави на негово място един чист подтик на Аза; аз не позволявам да бъда освободен от зависимостта на любовта, за да бъде блажен само чрез високомерие". Така той отхвърля чуждия на света морален ред на Кант. "Аз държа на това, че съществуват както четири последни така и четири първи неща: Красота, Истина, Моралност и Блаженство, и че синтезът на тези не само е необходим, но и вече даден, само че /и затова той е именно един/ в необхватно духовно-органическо единство, без което ние не можем да имаме никакво разбиране и никакъв достъп до тези четири евангелия или части на света". Критиката на ума постъпваща с крайно логическа строгост достигна при Кант и Фихте така далеч, че понижи значението на действителното, пълножизненото само до една илюзия, до един съновиден образ. Този възглед беше непоносим за хора с жива фантазия, които обогатяваха живота с образите на тяхната въобразителна способност. Тези хора чувстваха действителността, тя беше в тяхното възприемане, присъстваше в тяхната душа, и на тях трябваше да им се докаже чистата съновидност на тази действителност. "Прозорците на философските аудитории са твърде високи, за да гарантират един възглед върху улиците на живота", казва във връзка с това Жан Паул. Фихте се стремеше към най-чистата, най-висшата изживяна истина. Той отхвърляше всяко знание, което не извира от собствената вътрешност, защото само от тази вътрешност може да извира сигурност. Течението противоположно на неговия светоглед е това на романтиката.
към текста >>

"Прозорците на философските аудитории са твърде високи, за да гарантират един възглед върху улиците на живота", казва във връзка с това Жан Паул.
Така той отхвърля чуждия на света морален ред на Кант. "Аз държа на това, че съществуват както четири последни така и четири първи неща: Красота, Истина, Моралност и Блаженство, и че синтезът на тези не само е необходим, но и вече даден, само че /и затова той е именно един/ в необхватно духовно-органическо единство, без което ние не можем да имаме никакво разбиране и никакъв достъп до тези четири евангелия или части на света". Критиката на ума постъпваща с крайно логическа строгост достигна при Кант и Фихте така далеч, че понижи значението на действителното, пълножизненото само до една илюзия, до един съновиден образ. Този възглед беше непоносим за хора с жива фантазия, които обогатяваха живота с образите на тяхната въобразителна способност. Тези хора чувстваха действителността, тя беше в тяхното възприемане, присъстваше в тяхната душа, и на тях трябваше да им се докаже чистата съновидност на тази действителност. "Прозорците на философските аудитории са твърде високи, за да гарантират един възглед върху улиците на живота", казва във връзка с това Жан Паул. Фихте се стремеше към най-чистата, най-висшата изживяна истина. Той отхвърляше всяко знание, което не извира от собствената вътрешност, защото само от тази вътрешност може да извира сигурност. Течението противоположно на неговия светоглед е това на романтиката. За Фихте е валидна само истината, и вътрешността на човека само дотолкова, доколкото тя изявява истината; романтичният светоглед допуска само валидността на вътрешността и обявява всичко за истински пълноценно, ако то извира от тази вътрешност. Азът не трябва да бъде обвързан от нищо друго.
към текста >>

43. РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ GA_18_1 Загадки на философията

Обаче тяхната тъчаща природа ги прави същевременно моменти на органическото единство, в което те не само не си противоречат, но са също така необходими едното и другото и една тази еднаква необходимост прави живота на цялото".
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ "Пъпката изчезва в разтварянето на цвета, и бихме могли да кажем, че цветът опровергава пъпката; също така плодът обявява цвета като едно погрешно съществуване на растението и плодът застава като негова истина на мястото на цвета. Тези форми не само се различават, но и се изтласкват като непонасящи се едни други. Обаче тяхната тъчаща природа ги прави същевременно моменти на органическото единство, в което те не само не си противоречат, но са също така необходими едното и другото и една тази еднаква необходимост прави живота на цялото". В тези думи на Хегел е изразена една от най-важните характерни черти на неговия начин на мислене. Той вярваше в това, че нещата на действителността носят противоречието в себе си; и че именно в това стои подбудата на тяхното развитие, за тяхното живо движение, че те непрестанно се стремят да преодолеят това противоречие. Цветът никога не би станал плод, ако той би бил без противоречие. Той не би имал тогава никакъв повод, никакъв случай да излезе вън от своето противоречиво съществуване. От една точно противоположна форма на мисленето изходи Йохан Фридрих Хербарт /1776-1841 г./.
към текста >>

Интересно е, как Хербарт си представя живота на душата въз основа на този негов възглед.
Когато едно просто същество влиза в отношения към друго, чрез това не се изменят; обаче аз възприемам резултата на тяхното отношение. Нашата непосредствена действителност е един сбор от отношения между действителните същества. Когато едно същество излиза от отношението към друго такова, и в замяна на това влиза в отношение с едно трето същество, тогава е станало нещо, без това събитие да е посегнало битието на самите същества. Това събитие възприемаме ние. То е нашата илюзорна, пълна с противоречия действителност. Интересно е, как Хербарт си представя живота на душата въз основа на този негов възглед. И душата, както всички други действителни същества, е нещо просто, неизменимо в себе си. То влиза сега в отношение към други съществуващи същества. Изразът на тези отношения е животът на представите. Всичко, което става в нас, мислене, чувстване, воление е една игра на отношения между душата и останалия свят на простите същества. виждаме, че чрез това душевния живот се превръща в една илюзия от отношения, в които душевното същество влиза във света.
към текста >>

Изразът на тези отношения е животът на представите.
Това събитие възприемаме ние. То е нашата илюзорна, пълна с противоречия действителност. Интересно е, как Хербарт си представя живота на душата въз основа на този негов възглед. И душата, както всички други действителни същества, е нещо просто, неизменимо в себе си. То влиза сега в отношение към други съществуващи същества. Изразът на тези отношения е животът на представите. Всичко, което става в нас, мислене, чувстване, воление е една игра на отношения между душата и останалия свят на простите същества. виждаме, че чрез това душевния живот се превръща в една илюзия от отношения, в които душевното същество влиза във света. Хербарт е един математически ум. И всъщност цялата негова представа за света е родена от математически представи. Едно число не се изменя, когато то става член на една математическа операция.
към текста >>

виждаме, че чрез това душевния живот се превръща в една илюзия от отношения, в които душевното същество влиза във света.
Интересно е, как Хербарт си представя живота на душата въз основа на този негов възглед. И душата, както всички други действителни същества, е нещо просто, неизменимо в себе си. То влиза сега в отношение към други съществуващи същества. Изразът на тези отношения е животът на представите. Всичко, което става в нас, мислене, чувстване, воление е една игра на отношения между душата и останалия свят на простите същества. виждаме, че чрез това душевния живот се превръща в една илюзия от отношения, в които душевното същество влиза във света. Хербарт е един математически ум. И всъщност цялата негова представа за света е родена от математически представи. Едно число не се изменя, когато то става член на една математическа операция. Три си остава три, независимо от това, дали се прибавя към четири или се изважда от седем. Както числата стоят в една аритметическа операция, така стоят и простите същества в отношенията, които се образуват между тях.
към текста >>

Ние не знаем нищо за простото същество, което стои на основата на нашия душевен живот, но за нас се явяват постоянните отношения на този душевен живот, на това просто същество на основата на душевния живот с други същества.
Както числата стоят в една аритметическа операция, така стоят и простите същества в отношенията, които се образуват между тях. Ето защо за Хербарт и психологията става един пример на изчисление. Той се старае да приложи математиката към психологията. Той изчислява, как представите се обуславят взаимно, как те действат едни върху други, какви резултати доставят те чрез тяхното съжителство. За него "Азът" не е духовната същност, която долавяме в нашето себесъзнание, а резултат на едно съвместно действие на всички представи, следователно той не е нищо друго освен един сбор, най-висш израз от отношения. Ние не знаем нищо за простото същество, което стои на основата на нашия душевен живот, но за нас се явяват постоянните отношения на този душевен живот, на това просто същество на основата на душевния живот с други същества. Следователно в тази игра от отношения е заплетено едно същество. Това се изразява във факта, че всички те се стремят към един център и този център е мисълта за Аза. Хербарт е един представител на по-новото развитие на светогледите в един смисъл различен от този на Гьоте, Шилер, Шелинг, Фихте, Хегел. Тези последните търсят едно изобразяване на себесъзнателната душа в един образ на света, който може да съдържа тази себесъзнателна душа. С това те изразяват духовния импулс на тяхната епоха.
към текста >>

За основния характер на по-новия светогледен живот от значение са също и мислители като Хербарт.
Старае се да го разбере; но в мисленето, което си представя за правилно, той не намира никаква възможност да се вживее в себесъзнателната същност на душата. Той остава да стои вън от него. При светогледа на Хербарт можем да видим, какви трудности израстват за мисленето, когато то иска да разбере, какво е станало то по неговата същност в развитието на човечеството. Поставен бе Хегел, Хербарт изглежда като някой, който напразно се бори за постигането на една цел, която другият счита, че е постигнал. Хербартовите мислителни построения са един опит да копира отвън това което Хегел иска да изобрази във вътрешно съизживяване. За основния характер на по-новия светогледен живот от значение са също и мислители като Хербарт. Те сочат към целта, която трябва да бъде постигната, именно чрез това, че изявяват неподходящите средства за тази цел. В Хербарт се бори духовната цел на времето; неговата духовна сила не е достатъчна, за да разбере в една достатъчна форма тази борба и да я изрази. Напредъкът на развитието на светогледите показва, че винаги в това развитие наред с личностите, които стоят на висотата на импулсите на епохата, влизат в действие и такива, които развиват светогледи от неразбирането на тези импулси. Ние можем много добре да наречем такива светогледи реакционни. Хербарт изпада обратно в схващането на Лайбниц.
към текста >>

То е съществувало, когато е започнал този привиден живот, който човекът обхваща със своя Аз; и то отново ще се освободи от тези отношения и ще продължава да съществува, когато този живот престане.
Напредъкът на развитието на светогледите показва, че винаги в това развитие наред с личностите, които стоят на висотата на импулсите на епохата, влизат в действие и такива, които развиват светогледи от неразбирането на тези импулси. Ние можем много добре да наречем такива светогледи реакционни. Хербарт изпада обратно в схващането на Лайбниц. Неговото просто душевно същество е неизменимо. То не се ражда, не умира. То е съществувало, когато е започнал този привиден живот, който човекът обхваща със своя Аз; и то отново ще се освободи от тези отношения и ще продължава да съществува, когато този живот престане. Хербарт стига до една представа за Бога чрез своя образ на света, който образ съдържа множество прости същества, които произвеждат процесите чрез техните отношения. Вътре тези процеси ние възприемаме целесъобразност. Обаче отношенията биха искали да бъдат само случайни, хаотични, ако съществата, които съобразно тяхното собствено битие нямат нищо общо помежду си, биха били изоставени сами на себе си. Че те са целесъобразни, това сочи към един мъдър ръководител на света, който урежда техните отношения. "Никой не може да определи по-отблизо същността на Божественото, казва Хербарт.
към текста >>

Поради неговия дух склонен към математически необходимото Хербарт е разгледал щастливо онези процеси на човешкия душевен живот, които действително протичат по същия начин при всички хора с известна правилност.
Когато до него се явява един друг цвят, това съвместно съществуване може да ни задоволи или да ни се харесва. Това, което се харесва в неговото съвместно съществуване, то е красиво; което не се харесва, то е грозно. Върху тези принципи Роберт Цимерман е изградил една наука на изкуството по един много остроумен начин /Роберт Цимерман, 1824-1898 г./. От тази наука само една част трябва да бъде етиката или науката за доброто, която разглежда онези красиви отношения, които се вземат под внимание в областта на действията. Знаменитите изложения на Роберт Цимерман върху естетиката /Наука на изкуството/ свидетелствуват, че и от опитите за светогледи, които не стигат до висотата на импулсите на епохата, могат да излагат важни подбуди за духовното развитие. Поради неговия дух склонен към математически необходимото Хербарт е разгледал щастливо онези процеси на човешкия душевен живот, които действително протичат по същия начин при всички хора с известна правилност. Естествено това не ще бъдат по-интимните, по-индивидуални процеси. Оригиналното и особеното във всяка една личност ще бъде пропуснато от един такъв математически ум. Но той ще постигне известно разбиране в това, което е среден израз на духа, и същевременно със своята пресметлива сигурност една власт над развитието на духа. Както механическите закони са тези, които ни правят способни за техниката, така и законите на душевния живот ни правят способни за възпитанието, за техниката и развитието на душата. Ето защо работата на Хербарт в областта на педагогиката е станала плодотворна.
към текста >>

Както механическите закони са тези, които ни правят способни за техниката, така и законите на душевния живот ни правят способни за възпитанието, за техниката и развитието на душата.
Знаменитите изложения на Роберт Цимерман върху естетиката /Наука на изкуството/ свидетелствуват, че и от опитите за светогледи, които не стигат до висотата на импулсите на епохата, могат да излагат важни подбуди за духовното развитие. Поради неговия дух склонен към математически необходимото Хербарт е разгледал щастливо онези процеси на човешкия душевен живот, които действително протичат по същия начин при всички хора с известна правилност. Естествено това не ще бъдат по-интимните, по-индивидуални процеси. Оригиналното и особеното във всяка една личност ще бъде пропуснато от един такъв математически ум. Но той ще постигне известно разбиране в това, което е среден израз на духа, и същевременно със своята пресметлива сигурност една власт над развитието на духа. Както механическите закони са тези, които ни правят способни за техниката, така и законите на душевния живот ни правят способни за възпитанието, за техниката и развитието на душата. Ето защо работата на Хербарт в областта на педагогиката е станала плодотворна. Той е намерил много привърженици между педагозите. При този светоглед, който предлага един образ на бедни, сиви общи неща, това изглежда на пръв поглед необяснимо. Но то се обяснява с това, че натурите, които най-много се нуждаят от светоглед, имат склонност към такива общи неща, които се подреждат със строга необходимост едни до други по примера на една математическа операция с влизащите в нея членове. Има нещо пленяващо в това, да изживее човек, как едно звено на мисълта се свързва с друго като от само себе си, защото то събужда чувството на сигурност.
към текста >>

"Животът е съмнително нещо; аз се заех да прибавя моя с това, да размишлявам върху него".
Тук отделният мислител може да бъде подбуден да върви по този път на развитието; но той може да оформи отделните степени според своя индивидуален начин на мислене. При Хербарт имаме работа с една твърде сглобена в себе си система от мисли, която вдъхва доверие чрез своята солидна структура. Но щом човек я приеме, той трябва да я приеме в нейната първоначална форма. Защото индивидуалното, личното, това заставя човека да противопостави своето собствено себе на чуждото себе; именно това липсва. * * * "Животът е съмнително нещо; аз се заех да прибавя моя с това, да размишлявам върху него". Тези думи изказва Артур Шопенхауер /1788-1860 г. / към виланд веднъж в началото на неговото университетско време. От това настроение е израснал неговия светоглед. Шопенхауер имаше зад себе си сурови собствени изживявания и наблюдението на тъжни опитности, когато намери във философската мислителна работа една нова цел на живота. Внезапната смърт на бащата, която бе предизвикана чрез падане от един склад, лошите изживявания сред търговското съсловие, виждането на арени на човешката мизерия при пътуванията, които младежът направи, и много други неща бяха предизвикали в него по-малко потребността да познае света, защото считаше че той заслужава да бъде познат, отколкото напротив онази потребност да си създаде в съзерцанието на нещата едно средство, за да ги понася.
към текста >>

Шопенхауер имаше зад себе си сурови собствени изживявания и наблюдението на тъжни опитности, когато намери във философската мислителна работа една нова цел на живота.
* * * "Животът е съмнително нещо; аз се заех да прибавя моя с това, да размишлявам върху него". Тези думи изказва Артур Шопенхауер /1788-1860 г. / към виланд веднъж в началото на неговото университетско време. От това настроение е израснал неговия светоглед. Шопенхауер имаше зад себе си сурови собствени изживявания и наблюдението на тъжни опитности, когато намери във философската мислителна работа една нова цел на живота. Внезапната смърт на бащата, която бе предизвикана чрез падане от един склад, лошите изживявания сред търговското съсловие, виждането на арени на човешката мизерия при пътуванията, които младежът направи, и много други неща бяха предизвикали в него по-малко потребността да познае света, защото считаше че той заслужава да бъде познат, отколкото напротив онази потребност да си създаде в съзерцанието на нещата едно средство, за да ги понася. Той се нуждае от един светоглед за успокоение на неговото мрачно душевно настроение. Когато в 1809 година влезе в университета, мислите, които Кант, Фихте и Шелинг бяха въплътили в германското светогледно развитие, се намираха още в пълно последействие. Тогава тъкмо изгряваше звездата на Хегел. Този последният беше публикувал в 1806 годи на своето първо велико произведение "Феноменология на духа".
към текста >>

Едва когато се удивляваме на красотата, без да я желаем, ние сме се издигнали на възвишеното становище, при което не сме вече зависими от сляпата воля.
Художникът твори не за това, защото желае нещо, не защото неговата егоистична воля е насочена към неща и процеси. Той твори от неегоистична радост. Той се вглъбява в същността на нещата като чист наблюдател. Същото е и при наслаждението от произведенията на изкуството. Когато стоим пред едно произведение на изкуството и в нас се възбужда желанието: Бихме искали да го притежаваме, тогава ние още сме заплетени в нисшите похоти на волята. Едва когато се удивляваме на красотата, без да я желаем, ние сме се издигнали на възвишеното становище, при което не сме вече зависими от сляпата воля. Обаче тогава изкуството е станало за нас нещо, което за определени моменти ни освобождава от неразумността на сляпо волящото съществуване. Най-често е това освобождаване при наслаждението от музикалните произведения на изкуството. Защото музиката не ни говори чрез представата, както другите видове изкуства. Тя не изобразява нищо в природата. Тъй като всички природни неща и процеси са само представи, изкуствата, които вземат тези неща и процеси като образец, могат да стигнат до нас също като въплъщения на представи.
към текста >>

Пулсовете на божестевното по-ново изкуство не са престанали да туптят през столетията на варварството и в него ни е останал един непосредствен отзвук на вечното, разбираемо за всяко чувство и възвишено даже над порока и доброделта".
И за човека е истинско тържество, че той има едно изкуство, в което се наслаждава свободен от волята, без користно на това, което е източник на желанието, източник на всяка неразумност. Този възглед на Шопенхауер върху музиката е отново резултат на неговата чисто лична особеност. Още като търговски ученик в Хамбург той пише на майка си: "Как небесното семе намери пространството на нашата твърда почва, на която необходимостта и липсата водят борба на всяко едно местенце? Ние сме заточени от първичния Дух и не можем да проникнем отново горе при него. И въпреки това един състрадателен ангел е измолил за нас небесното цвете и то звучи високо с пълно величие вкоренено на тази почва на плача. Пулсовете на божестевното по-ново изкуство не са престанали да туптят през столетията на варварството и в него ни е останал един непосредствен отзвук на вечното, разбираемо за всяко чувство и възвишено даже над порока и доброделта". От становището, което двата антипода на светогледа, Хегел и Шопенхауер, заемат по отношение на изкуството, можем да видим, как схващането на света се намесва в личното отношение на човека към отделните области на живота. Хегел, който виждаше в света на представите и идеите на човека това, към което цялата останала природа се стреми като към своето съвършенство, може да признае като най-съвършено изкуство също само онова, в което духът се явява в най-висша, в най-съвършена форма, и където въпреки това той се придържа към онова, което непрестанно се стреми към него. Всяка форма навъншната природа иска да бъде дух; но тя не го постига. Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на изкуството. Този е случаят в пластиката.
към текста >>

От становището, което двата антипода на светогледа, Хегел и Шопенхауер, заемат по отношение на изкуството, можем да видим, как схващането на света се намесва в личното отношение на човека към отделните области на живота.
Този възглед на Шопенхауер върху музиката е отново резултат на неговата чисто лична особеност. Още като търговски ученик в Хамбург той пише на майка си: "Как небесното семе намери пространството на нашата твърда почва, на която необходимостта и липсата водят борба на всяко едно местенце? Ние сме заточени от първичния Дух и не можем да проникнем отново горе при него. И въпреки това един състрадателен ангел е измолил за нас небесното цвете и то звучи високо с пълно величие вкоренено на тази почва на плача. Пулсовете на божестевното по-ново изкуство не са престанали да туптят през столетията на варварството и в него ни е останал един непосредствен отзвук на вечното, разбираемо за всяко чувство и възвишено даже над порока и доброделта". От становището, което двата антипода на светогледа, Хегел и Шопенхауер, заемат по отношение на изкуството, можем да видим, как схващането на света се намесва в личното отношение на човека към отделните области на живота. Хегел, който виждаше в света на представите и идеите на човека това, към което цялата останала природа се стреми като към своето съвършенство, може да признае като най-съвършено изкуство също само онова, в което духът се явява в най-висша, в най-съвършена форма, и където въпреки това той се придържа към онова, което непрестанно се стреми към него. Всяка форма навъншната природа иска да бъде дух; но тя не го постига. Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на изкуството. Този е случаят в пластиката. Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя.
към текста >>

Неговият стремеж се състои още само от квистистичния порив за освобождение от всеки живот.
Човекът не трябва да проявява воля. Той трябва да убие всяко желание в себе си. Ето защо аскетизмът е за Шопенхауер моралният идеал. Мъдрецът ще заличи в себе си всяко желание, ще отрече напълно своята воля. Той довежда това дотам, че вече никакъв мотив не го принуждава да прояви воля. Неговият стремеж се състои още само от квистистичния порив за освобождение от всеки живот. Шопенхауер виждаше в отричащите света възгледа за живота на будизма едно висше учение на мъдростта. Ето защо можем да наречем неговия възглед на света реакционен по отношение на този на Хегел. Хегел търсеше навсякъде да примири човека с живота, той се стремеше към това, да представи всяка деятелност като сътрудничество в един разумен ред на света. Шопенхауер считаше като идеал на мъдреца враждебността към живота, отвращението от действителността, бягството от света. * * *
към текста >>

Шопенхауер виждаше в отричащите света възгледа за живота на будизма едно висше учение на мъдростта.
Той трябва да убие всяко желание в себе си. Ето защо аскетизмът е за Шопенхауер моралният идеал. Мъдрецът ще заличи в себе си всяко желание, ще отрече напълно своята воля. Той довежда това дотам, че вече никакъв мотив не го принуждава да прояви воля. Неговият стремеж се състои още само от квистистичния порив за освобождение от всеки живот. Шопенхауер виждаше в отричащите света възгледа за живота на будизма едно висше учение на мъдростта. Ето защо можем да наречем неговия възглед на света реакционен по отношение на този на Хегел. Хегел търсеше навсякъде да примири човека с живота, той се стремеше към това, да представи всяка деятелност като сътрудничество в един разумен ред на света. Шопенхауер считаше като идеал на мъдреца враждебността към живота, отвращението от действителността, бягството от света. * * * В Хегеловата форма на възгледа за света и за живота има нещо, което може да прогони съмнението и въпросите.
към текста >>

Хегел търсеше навсякъде да примири човека с живота, той се стремеше към това, да представи всяка деятелност като сътрудничество в един разумен ред на света.
Мъдрецът ще заличи в себе си всяко желание, ще отрече напълно своята воля. Той довежда това дотам, че вече никакъв мотив не го принуждава да прояви воля. Неговият стремеж се състои още само от квистистичния порив за освобождение от всеки живот. Шопенхауер виждаше в отричащите света възгледа за живота на будизма едно висше учение на мъдростта. Ето защо можем да наречем неговия възглед на света реакционен по отношение на този на Хегел. Хегел търсеше навсякъде да примири човека с живота, той се стремеше към това, да представи всяка деятелност като сътрудничество в един разумен ред на света. Шопенхауер считаше като идеал на мъдреца враждебността към живота, отвращението от действителността, бягството от света. * * * В Хегеловата форма на възгледа за света и за живота има нещо, което може да прогони съмнението и въпросите. Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух". Целта, до която той стига, е пълносъдържателният, индивидуален човешки дух, благодарение на който само се изявява това, което води само едно сянковидно съществуване в сивото, в стридоподобното.
към текста >>

Шопенхауер считаше като идеал на мъдреца враждебността към живота, отвращението от действителността, бягството от света.
Той довежда това дотам, че вече никакъв мотив не го принуждава да прояви воля. Неговият стремеж се състои още само от квистистичния порив за освобождение от всеки живот. Шопенхауер виждаше в отричащите света възгледа за живота на будизма едно висше учение на мъдростта. Ето защо можем да наречем неговия възглед на света реакционен по отношение на този на Хегел. Хегел търсеше навсякъде да примири човека с живота, той се стремеше към това, да представи всяка деятелност като сътрудничество в един разумен ред на света. Шопенхауер считаше като идеал на мъдреца враждебността към живота, отвращението от действителността, бягството от света. * * * В Хегеловата форма на възгледа за света и за живота има нещо, което може да прогони съмнението и въпросите. Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух". Целта, до която той стига, е пълносъдържателният, индивидуален човешки дух, благодарение на който само се изявява това, което води само едно сянковидно съществуване в сивото, в стридоподобното. Той може лесно да бъде разбран така като че вън от човешкия дух не съществува една личност като живо, самостоятелно същество.
към текста >>

В Хегеловата форма на възгледа за света и за живота има нещо, което може да прогони съмнението и въпросите.
Шопенхауер виждаше в отричащите света възгледа за живота на будизма едно висше учение на мъдростта. Ето защо можем да наречем неговия възглед на света реакционен по отношение на този на Хегел. Хегел търсеше навсякъде да примири човека с живота, той се стремеше към това, да представи всяка деятелност като сътрудничество в един разумен ред на света. Шопенхауер считаше като идеал на мъдреца враждебността към живота, отвращението от действителността, бягството от света. * * * В Хегеловата форма на възгледа за света и за живота има нещо, което може да прогони съмнението и въпросите. Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух". Целта, до която той стига, е пълносъдържателният, индивидуален човешки дух, благодарение на който само се изявява това, което води само едно сянковидно съществуване в сивото, в стридоподобното. Той може лесно да бъде разбран така като че вън от човешкия дух не съществува една личност като живо, самостоятелно същество. Хегел извежда това, което е богато на съдържание и което изживяваме в нас, от идейното, което трябва да измислим. Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота.
към текста >>

Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота.
В Хегеловата форма на възгледа за света и за живота има нещо, което може да прогони съмнението и въпросите. Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух". Целта, до която той стига, е пълносъдържателният, индивидуален човешки дух, благодарение на който само се изявява това, което води само едно сянковидно съществуване в сивото, в стридоподобното. Той може лесно да бъде разбран така като че вън от човешкия дух не съществува една личност като живо, самостоятелно същество. Хегел извежда това, което е богато на съдържание и което изживяваме в нас, от идейното, което трябва да измислим. Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота. Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл. Наистина Хегел ще бъде криво разбран, когато някой го тълкува по този начин; но това криво разбиране е понятно. Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф. Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./. Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог.
към текста >>

Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог.
Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота. Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл. Наистина Хегел ще бъде криво разбран, когато някой го тълкува по този начин; но това криво разбиране е понятно. Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф. Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./. Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог. Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека. Бог трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго. Не, светът трябва да бъде свободен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля. Тези мислители се приближават до християнското учение за откровението. Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение.
към текста >>

44. РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ GA_18_1 Загадки на философията

Този човек, в когото физиолозите с право почитат най-знаменития дух на тяхната наука, не можеше да си представи развитието на едно живо същество по друг начин, освен така, че в зародиша се съдържат вече всички части, които се явяват в течение на живота на това същество, съдържат се в малък размер, но предварително съвършено оформени.
обявяването на война против светогледа, от който той беше израснал, е предадено в една радикална форма в неговите писания "Предварителни тези за реформа на философията" /1842 г./. По-нататъшното изложение на неговите мисли можем да проследим в неговите други писания: "Същност на християнството /1841 г./, "Същност на религията" /1845 г./ и "Теогония" /1857 г./. В действието на Лудвиг Фойербах се повтори в областта на духовната наука един процес, който стана с един век по-рано в областта на естествената наука /1759 г./ чрез явяването на Каспар Фридрих Волф. Делото на Волф означава една реформа на идеята за развитието в полето ва науката за живите същества. Как развитието беше разбирано преди Волф, това може да се види най-ясно от възгледите на човека, който противопостави на изменението на тази представа най-острото противоречие: Албрехт фон Халерс. Този човек, в когото физиолозите с право почитат най-знаменития дух на тяхната наука, не можеше да си представи развитието на едно живо същество по друг начин, освен така, че в зародиша се съдържат вече всички части, които се явяват в течение на живота на това същество, съдържат се в малък размер, но предварително съвършено оформени. Следователно развитието трябва да бъде едно разгръщане на нещо вече съществуващо, което първоначално поради неговите малки размери или поради други причини беше скрито на възприятието. Ако този възглед беше запазен, то според него в течение на развитието не се ражда нищо ново, а на светлината на деня непрестанно се изнася нещо скрито, нещо, чиито части са вмъкнати една в друга. Халер съвсем рязко и застъпил този възглед. В пра-майката Ева е съществувал вече в малък размер, скрит целият човешки род. Тези човешки зародиши са се проявили само в течение на мировата история.
към текста >>

Но в своята излязла в 1759 година "Thepria generationis" Волф е противопоставил на тази идея за развитието една друга, която изхожда от предположението, че органи, които се явяват в течение на живота не един организъм, по никой начин не са съществували преди това, а се раждат като действително нови образования едва в момента, когато станат възприемаеми.
Халер съвсем рязко и застъпил този възглед. В пра-майката Ева е съществувал вече в малък размер, скрит целият човешки род. Тези човешки зародиши са се проявили само в течение на мировата история. Нека се види, как философът Лайбниц /1646-1716 г./ изказва същата представа: "Така аз трябваше да мисля, че душите, които един ден ще бъдат човешки души, са съществували в зародиш, както онези на другите видове, че те са съществували в прародителите чак до Адама, т.е. от началото на нещата, съществували са винаги във форма на организирани неща". Но в своята излязла в 1759 година "Thepria generationis" Волф е противопоставил на тази идея за развитието една друга, която изхожда от предположението, че органи, които се явяват в течение на живота не един организъм, по никой начин не са съществували преди това, а се раждат като действително нови образования едва в момента, когато станат възприемаеми. Волф показа, че неговото развитие е една верига от нови образования. Едва този възглед прави възможно представата за едно действително развитие. Защото той обяснява, че се ражда нещо, което не съществува още, следователно нещо, което в истинския смисъл "се развива". Възгледът на Халер отрича развитието, защото той допуска само едно продължаващо излизане наяве на нещо съществуващо. Ето защо този природоизследовател противопостави на идеята на Волф безапелационното решение: "Не съществува никакво развитие"/Nulla ert erigenecic/.
към текста >>

Както Волф виждаше в органите на живото същество нови образования, така и Фойербах виждаше в индивидуалния дух на човека едно ново образуване.
Чистата мисъл, която се явява в човешкия дух: Тази мисъл трябва да се намери вмъкната във всички явления, преди да стигне до възприемаемо съществуване в човека. Хегел поставя преди природата и преди индивидуалния дух тази чиста мисъл, която трябва да бъде един вид "представянето на Бога, какъвто той е бил е бил в неговата вечна същност преди сътворението на света". Следователно развитието на света се представя като едно разгръщане на чистата мисъл. Такова становище взе Фойербах по отношение на Хегел. Протестът на Лудвиг Фойербах против светогледа на Хегел се състои в това, че той не искаше да признае съществуването на духа преди неговата действителна поява в човека, също както и Волф не можеше да допусне, че частите на живия организъм са предварително образувани в яйцето. Както Волф виждаше в органите на живото същество нови образования, така и Фойербах виждаше в индивидуалния дух на човека едно ново образуване. Този дух по никой начин не съществува преди неговото възприемаемо съществуване; той се ражда едва в момента, в който действително се появява. Следователно, за Фойербах е неоснователно да се говори за един всемирен дух, за едно същество, в което отделният дух има своя произход. Никакво разумно битие не съществува преди неговото фактическо появяване в света, което да е изградило материята, възприемаемия свят така, че накрая неговото копие да се изяви в човека, а преди раждането на човека са съществували само лишени от разум материали и сили, които от себе си изграждат една нервна система, която се концентрира в мозъка; и в този мозък се ражда като съвършено ново образование нещо още несъществуващо; човешката, надарена с разум душа. За един такъв светоглед не съществува никаква възможност да изведе процесите и нещата от едно духовно Първично същество. Защото едно духовно същество е едно ново образуване вследствие на организацията на мозъка.
към текста >>

Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот.
А тази способност му липсваше. Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират. Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи. При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен. Аз вярвам, че по-голяма част от тях наред с радостта, че разбират една много абстрактна и смътно замислена система същевременно са повярвали, че тази система е доказана". Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот. Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци". Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят". "Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик". На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен".
към текста >>

Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци".
Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират. Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи. При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен. Аз вярвам, че по-голяма част от тях наред с радостта, че разбират една много абстрактна и смътно замислена система същевременно са повярвали, че тази система е доказана". Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот. Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци". Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят". "Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик". На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен". Ето защо това, което Фойербах иска, е "концентриране върху тукашния свят".
към текста >>

Хегел се чувстваше напълно сред вихъра на съвременния нему живот.
Който твърди последното, той може да пренесе в намиращия се отвъд представи истински свят всички възможни движещи сили за човека. Наред с природния ред той може да признае и един свръхприроден ред, както е сторил това Кант. Обаче който както Фойербах обявява възприемаемия свят като действителен, той трябва да отрече всякакъв свръхприроден ред. За него не съществува никакъв категоричен императив произхождащ от някъде от отвъдния свят; за него съществуват само задължения, които се получават от естествените подтици и цели на човека. За да бъде изграден един светоглед намиращ се в такава противоположност с този на Хегел, както е напра вил това Фойербах, за целта беше необходима във всеки случай една личност, която беше така различна от тази на Хегел, както неговата. Хегел се чувстваше напълно сред вихъра на съвременния нему живот. За него беше една хубава задача, да овладее непосредственото движение на света със своят философски дух. Когато поиска да бъде освободен от неговата преподавателска дейност в Хайделберг, за да отиде в Прусия, той направи да прозре ясно в своята молба за напускане, че го съблазнява перспективата да намери един кръг на дейност, който да не го ограничава само в учението, а да му даде възможност да се намеси в практиката. "За него трябва да бъде предимно от най-голямо значение перспективата, в напредващата му възраст да му се удаде случай в по-голям размер да бъде използуван за друга дейност, а не само за ограничената преподавателска дейност в университета". Който има едно такова убеждение на мислител, той трябва да живее в мир с формата на практическия живот, която форма беше приел животът на неговото време. Той трябва да намери за разумни идеите, от които беше пропит.
към текста >>

Който има едно такова убеждение на мислител, той трябва да живее в мир с формата на практическия живот, която форма беше приел животът на неговото време.
За да бъде изграден един светоглед намиращ се в такава противоположност с този на Хегел, както е напра вил това Фойербах, за целта беше необходима във всеки случай една личност, която беше така различна от тази на Хегел, както неговата. Хегел се чувстваше напълно сред вихъра на съвременния нему живот. За него беше една хубава задача, да овладее непосредственото движение на света със своят философски дух. Когато поиска да бъде освободен от неговата преподавателска дейност в Хайделберг, за да отиде в Прусия, той направи да прозре ясно в своята молба за напускане, че го съблазнява перспективата да намери един кръг на дейност, който да не го ограничава само в учението, а да му даде възможност да се намеси в практиката. "За него трябва да бъде предимно от най-голямо значение перспективата, в напредващата му възраст да му се удаде случай в по-голям размер да бъде използуван за друга дейност, а не само за ограничената преподавателска дейност в университета". Който има едно такова убеждение на мислител, той трябва да живее в мир с формата на практическия живот, която форма беше приел животът на неговото време. Той трябва да намери за разумни идеите, от които беше пропит. Само от това той може да черпи одушевление, да работи за реализирането им. Фойербах не беше приятелски настроен към живота на неговото време. Той по-скоро би предпочел тишината на едно изолирано място отколкото движението на "модерния" живот проявяващо се в неговото време. Върху това той ясно се изказва: "Аз въобще никога не ще се примиря с градския живот.
към текста >>

Фойербах не беше приятелски настроен към живота на неговото време.
Когато поиска да бъде освободен от неговата преподавателска дейност в Хайделберг, за да отиде в Прусия, той направи да прозре ясно в своята молба за напускане, че го съблазнява перспективата да намери един кръг на дейност, който да не го ограничава само в учението, а да му даде възможност да се намеси в практиката. "За него трябва да бъде предимно от най-голямо значение перспективата, в напредващата му възраст да му се удаде случай в по-голям размер да бъде използуван за друга дейност, а не само за ограничената преподавателска дейност в университета". Който има едно такова убеждение на мислител, той трябва да живее в мир с формата на практическия живот, която форма беше приел животът на неговото време. Той трябва да намери за разумни идеите, от които беше пропит. Само от това той може да черпи одушевление, да работи за реализирането им. Фойербах не беше приятелски настроен към живота на неговото време. Той по-скоро би предпочел тишината на едно изолирано място отколкото движението на "модерния" живот проявяващо се в неговото време. Върху това той ясно се изказва: "Аз въобще никога не ще се примиря с градския живот. Да отивам от време навреме в града, за да преподавам, това аз считам за добро според впечатлението, които вече съм произвел тук, даже считам това за мой дълг; но след това аз отново трябва да се оттегля в селската уединеност; за да изучавам тук в лоното на природата и да си почивам. Моята най-близка задача е, да приготвя за печат моите лекции или книжата на бащата, както моите слушатели желаят". Фойербах вярваше, че от своето уединение най-добре ще може да обсъди това, което във формата, която е приел действителният живот, не е естествено, а е било внесено в него от човешката илюзия.
към текста >>

Той по-скоро би предпочел тишината на едно изолирано място отколкото движението на "модерния" живот проявяващо се в неговото време.
"За него трябва да бъде предимно от най-голямо значение перспективата, в напредващата му възраст да му се удаде случай в по-голям размер да бъде използуван за друга дейност, а не само за ограничената преподавателска дейност в университета". Който има едно такова убеждение на мислител, той трябва да живее в мир с формата на практическия живот, която форма беше приел животът на неговото време. Той трябва да намери за разумни идеите, от които беше пропит. Само от това той може да черпи одушевление, да работи за реализирането им. Фойербах не беше приятелски настроен към живота на неговото време. Той по-скоро би предпочел тишината на едно изолирано място отколкото движението на "модерния" живот проявяващо се в неговото време. Върху това той ясно се изказва: "Аз въобще никога не ще се примиря с градския живот. Да отивам от време навреме в града, за да преподавам, това аз считам за добро според впечатлението, които вече съм произвел тук, даже считам това за мой дълг; но след това аз отново трябва да се оттегля в селската уединеност; за да изучавам тук в лоното на природата и да си почивам. Моята най-близка задача е, да приготвя за печат моите лекции или книжата на бащата, както моите слушатели желаят". Фойербах вярваше, че от своето уединение най-добре ще може да обсъди това, което във формата, която е приел действителният живот, не е естествено, а е било внесено в него от човешката илюзия. Очистването на живота от илюзиите, това той считаше за своя задача.
към текста >>

Върху това той ясно се изказва: "Аз въобще никога не ще се примиря с градския живот.
Който има едно такова убеждение на мислител, той трябва да живее в мир с формата на практическия живот, която форма беше приел животът на неговото време. Той трябва да намери за разумни идеите, от които беше пропит. Само от това той може да черпи одушевление, да работи за реализирането им. Фойербах не беше приятелски настроен към живота на неговото време. Той по-скоро би предпочел тишината на едно изолирано място отколкото движението на "модерния" живот проявяващо се в неговото време. Върху това той ясно се изказва: "Аз въобще никога не ще се примиря с градския живот. Да отивам от време навреме в града, за да преподавам, това аз считам за добро според впечатлението, които вече съм произвел тук, даже считам това за мой дълг; но след това аз отново трябва да се оттегля в селската уединеност; за да изучавам тук в лоното на природата и да си почивам. Моята най-близка задача е, да приготвя за печат моите лекции или книжата на бащата, както моите слушатели желаят". Фойербах вярваше, че от своето уединение най-добре ще може да обсъди това, което във формата, която е приел действителният живот, не е естествено, а е било внесено в него от човешката илюзия. Очистването на живота от илюзиите, това той считаше за своя задача. За целта трябваше да бъде колкото е възможно по-далече от живота, в който царуват тези илюзии.
към текста >>

Фойербах вярваше, че от своето уединение най-добре ще може да обсъди това, което във формата, която е приел действителният живот, не е естествено, а е било внесено в него от човешката илюзия.
Фойербах не беше приятелски настроен към живота на неговото време. Той по-скоро би предпочел тишината на едно изолирано място отколкото движението на "модерния" живот проявяващо се в неговото време. Върху това той ясно се изказва: "Аз въобще никога не ще се примиря с градския живот. Да отивам от време навреме в града, за да преподавам, това аз считам за добро според впечатлението, които вече съм произвел тук, даже считам това за мой дълг; но след това аз отново трябва да се оттегля в селската уединеност; за да изучавам тук в лоното на природата и да си почивам. Моята най-близка задача е, да приготвя за печат моите лекции или книжата на бащата, както моите слушатели желаят". Фойербах вярваше, че от своето уединение най-добре ще може да обсъди това, което във формата, която е приел действителният живот, не е естествено, а е било внесено в него от човешката илюзия. Очистването на живота от илюзиите, това той считаше за своя задача. За целта трябваше да бъде колкото е възможно по-далече от живота, в който царуват тези илюзии. Той търсеше истинския живот; но във формата, която животът беше приел чрез културата на епохата, той не можеше да намери този истински живот. Колко честно мислеше той за "концентрирането върху тукашния свят", това ни показва едно изказване, което той направи върху мартенската революция. Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха на нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят.
към текста >>

Очистването на живота от илюзиите, това той считаше за своя задача.
Той по-скоро би предпочел тишината на едно изолирано място отколкото движението на "модерния" живот проявяващо се в неговото време. Върху това той ясно се изказва: "Аз въобще никога не ще се примиря с градския живот. Да отивам от време навреме в града, за да преподавам, това аз считам за добро според впечатлението, които вече съм произвел тук, даже считам това за мой дълг; но след това аз отново трябва да се оттегля в селската уединеност; за да изучавам тук в лоното на природата и да си почивам. Моята най-близка задача е, да приготвя за печат моите лекции или книжата на бащата, както моите слушатели желаят". Фойербах вярваше, че от своето уединение най-добре ще може да обсъди това, което във формата, която е приел действителният живот, не е естествено, а е било внесено в него от човешката илюзия. Очистването на живота от илюзиите, това той считаше за своя задача. За целта трябваше да бъде колкото е възможно по-далече от живота, в който царуват тези илюзии. Той търсеше истинския живот; но във формата, която животът беше приел чрез културата на епохата, той не можеше да намери този истински живот. Колко честно мислеше той за "концентрирането върху тукашния свят", това ни показва едно изказване, което той направи върху мартенската революция. Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха на нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят. "Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра.
към текста >>

За целта трябваше да бъде колкото е възможно по-далече от живота, в който царуват тези илюзии.
Върху това той ясно се изказва: "Аз въобще никога не ще се примиря с градския живот. Да отивам от време навреме в града, за да преподавам, това аз считам за добро според впечатлението, които вече съм произвел тук, даже считам това за мой дълг; но след това аз отново трябва да се оттегля в селската уединеност; за да изучавам тук в лоното на природата и да си почивам. Моята най-близка задача е, да приготвя за печат моите лекции или книжата на бащата, както моите слушатели желаят". Фойербах вярваше, че от своето уединение най-добре ще може да обсъди това, което във формата, която е приел действителният живот, не е естествено, а е било внесено в него от човешката илюзия. Очистването на живота от илюзиите, това той считаше за своя задача. За целта трябваше да бъде колкото е възможно по-далече от живота, в който царуват тези илюзии. Той търсеше истинския живот; но във формата, която животът беше приел чрез културата на епохата, той не можеше да намери този истински живот. Колко честно мислеше той за "концентрирането върху тукашния свят", това ни показва едно изказване, което той направи върху мартенската революция. Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха на нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят. "Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра. Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода!
към текста >>

Той търсеше истинския живот; но във формата, която животът беше приел чрез културата на епохата, той не можеше да намери този истински живот.
Да отивам от време навреме в града, за да преподавам, това аз считам за добро според впечатлението, които вече съм произвел тук, даже считам това за мой дълг; но след това аз отново трябва да се оттегля в селската уединеност; за да изучавам тук в лоното на природата и да си почивам. Моята най-близка задача е, да приготвя за печат моите лекции или книжата на бащата, както моите слушатели желаят". Фойербах вярваше, че от своето уединение най-добре ще може да обсъди това, което във формата, която е приел действителният живот, не е естествено, а е било внесено в него от човешката илюзия. Очистването на живота от илюзиите, това той считаше за своя задача. За целта трябваше да бъде колкото е възможно по-далече от живота, в който царуват тези илюзии. Той търсеше истинския живот; но във формата, която животът беше приел чрез културата на епохата, той не можеше да намери този истински живот. Колко честно мислеше той за "концентрирането върху тукашния свят", това ни показва едно изказване, което той направи върху мартенската революция. Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха на нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят. "Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра. Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода! Да бъде право!
към текста >>

, и веднага ще има свобода, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо.
Колко честно мислеше той за "концентрирането върху тукашния свят", това ни показва едно изказване, което той направи върху мартенската революция. Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха на нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят. "Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра. Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода! Да бъде право! , и веднага ще има свобода, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо. Първите пренасяха християнските мирови чудеса, последните християнските делови чудеса в областта на политиката". Само една личност, която смята, че носи и самата себе си хармонията на живота, от които се нуждае човекът, можеше при дълбокия раздор, в който Фойербах живееше с действителността, да говори химните на действителността, които той беше говорил. Това ние чуваме от думи като тези: "При липсата на една перспектива в отвъдния свят, аз мога да се задържам в тукашния свят, в долината на плача на германската, въобще на европейската политика, само благодарение на това, че правя от съвременността един обект на аристофански присмехулник". Обаче с една такава личност можеше да търси в самия човек силата, която други търсеха в еднавъншна сила. Раждането на мисълта беше произвело в гръцкия светоглед построението, човекът да не може вече да се чувства така сраснат със света, както това му беше възможно при старото мислене в образи.
към текста >>

Само една личност, която смята, че носи и самата себе си хармонията на живота, от които се нуждае човекът, можеше при дълбокия раздор, в който Фойербах живееше с действителността, да говори химните на действителността, които той беше говорил.
"Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра. Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода! Да бъде право! , и веднага ще има свобода, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо. Първите пренасяха християнските мирови чудеса, последните християнските делови чудеса в областта на политиката". Само една личност, която смята, че носи и самата себе си хармонията на живота, от които се нуждае човекът, можеше при дълбокия раздор, в който Фойербах живееше с действителността, да говори химните на действителността, които той беше говорил. Това ние чуваме от думи като тези: "При липсата на една перспектива в отвъдния свят, аз мога да се задържам в тукашния свят, в долината на плача на германската, въобще на европейската политика, само благодарение на това, че правя от съвременността един обект на аристофански присмехулник". Обаче с една такава личност можеше да търси в самия човек силата, която други търсеха в еднавъншна сила. Раждането на мисълта беше произвело в гръцкия светоглед построението, човекът да не може вече да се чувства така сраснат със света, както това му беше възможно при старото мислене в образи. Това беше първата степен в образуването на една пропаст между човека и света. Една следваща степен бе дадено с развитието на новия естественонаучен начин на мислене.
към текста >>

Сред тази необходимост нямаше никакво място това, което се намира в човешката душа: Импулсът на свободата, чувството за един живот, който се корени в един духовен свят и не се изчерпва със сетивното съществуване.
Това беше първата степен в образуването на една пропаст между човека и света. Една следваща степен бе дадено с развитието на новия естественонаучен начин на мислене. Това развитие откъсна напълно човешката душа от природата. От една страна трябваше да се роди един образ на природата, в който не може да бъде намерен човекът съобразно неговата духовно-душевна същина; а от друга страна се роди една идея за човешката душа, която не намираше никакви мостове към природата. В природата бе намерена закономерна необходимост. Сред тази необходимост нямаше никакво място това, което се намира в човешката душа: Импулсът на свободата, чувството за един живот, който се корени в един духовен свят и не се изчерпва със сетивното съществуване. Духове като Кант намериха един изход, като разделиха напълно двата свята: В единия природознанието, в другия вярата. Гьоте, Шилер, Фихте, Хегел си представяха идеята така обхваната, че тя изглеждаше да се корени в една по-висша духовна природа, която стои над обикновената природа и над човешката душа. С Фойербах се яви един дух, който чрез образа на света, който новият естественонаучен начин на мислене може да даде, вярва, че е принуден да трябва да отрече на човешката душа всичко, което противоречи на образа на природата. Той прави от човешката душа един член на природата. Но той може да стори това само защото мислено изхвърля от човешката душа всичко, което му пречи да я признае като член на природата.
към текста >>

Той основава едно светогледно течение, което стои безпомощно срещу най-новия импулс на модерния душевен живот, живото себесъзнание.
Но той може да стори това само защото мислено изхвърля от човешката душа всичко, което му пречи да я признае като член на природата. Фихте, Шелинг, Хегел вземаха човешката душа като това, което тя е; Фойербах прави от нея това, от което той се нуждае за своя образ на света. С него се явява един начин на мислене, който се чувства преодолян от образа на природата. Той не може да се справи с двете части на модерния образ на света, образа на природата и образа на душата; ето защо той минава напълно настрана от единия от тези образи, от образа на душата. Идеята на Волф, за новообразуването внася в образа на природата плодотворни импулси; Фойербах използва тези импулси за една духовна наука, която може да съществува само благодарение на това, че съвсем не се занимава с духа. Той основава едно светогледно течение, което стои безпомощно срещу най-новия импулс на модерния душевен живот, живото себесъзнание. В това светогледно течение този импулс се показва по такъв начин, че той се явява не само неразбираем, но понеже изглежда неразбираем, мислителя не му обръща внимание и прави от него нещо, един фактор на природата -, което той не е за едно безпристрастно наблюдение. * * * "Бог беше моята първа мисъл, разумът моята втора, човекът третата и последна мисъл". Така Фойербах описва пътя, по който е минал, от вярващ, към последовател на Хегел и след това до своя собствен светоглед. Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса".
към текста >>

Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса".
Той основава едно светогледно течение, което стои безпомощно срещу най-новия импулс на модерния душевен живот, живото себесъзнание. В това светогледно течение този импулс се показва по такъв начин, че той се явява не само неразбираем, но понеже изглежда неразбираем, мислителя не му обръща внимание и прави от него нещо, един фактор на природата -, което той не е за едно безпристрастно наблюдение. * * * "Бог беше моята първа мисъл, разумът моята втора, човекът третата и последна мисъл". Така Фойербах описва пътя, по който е минал, от вярващ, към последовател на Хегел и след това до своя собствен светоглед. Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса". Това беше Давид Фридрих Щраус /1809-1874 г./ . Фойербах изходи от едно изследване на човешката душа и намери, че тя има стремежа да пренесе своето собствено същество навън в света и да го обожава като едно божествено Първично същество. Той потърси едно психологическо обяснение на това, как се ражда понятието за Бога. На основата на възгледите на Щраус стоеше една подобна цел, но той не хвана като Фойербах пътя на психолога, а този на изследователите на историята. И той не постави в центъра на своето размишление понятието за Бога въобще, в широкия смисъл, в който Фойербах стори това, а християнското понятие за богочовека Исус.
към текста >>

Как човечеството се издига от своите ограничени интереси, от всекидневния живот, да неговите вечни интереси, до познанието на божествената истина и разумност: Той ни представя митът в образа на умиращия и възкръсващия спасител.
Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит. Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл. От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият основател на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел. Отстранено бе също и една друго мнение, което искаше да вижда в чудесата всякакви природни процеси. Чудесата се представяха като поетическа дреха на действителни истини. Как човечеството се издига от своите ограничени интереси, от всекидневния живот, да неговите вечни интереси, до познанието на божествената истина и разумност: Той ни представя митът в образа на умиращия и възкръсващия спасител. Преходното умира, за да възкръсне като нещо вечно. В мита на древните народи трябва да виждаме резултата на образното мислене на древността, от който се е развило изживяването на мисълта. Едно чувство на този факт живее през 19-то столетие на една личност като импулс. Той иска да се ориентира върху хода и значението на мислителния живот, като се задълбоча ва във връзката на светогледа с истинското мислене в историческото време. Той иска да знае, как онази форма на мислене, която образува митове, още действа в по-новия светоглед.
към текста >>

Той иска да се ориентира върху хода и значението на мислителния живот, като се задълбоча ва във връзката на светогледа с истинското мислене в историческото време.
Чудесата се представяха като поетическа дреха на действителни истини. Как човечеството се издига от своите ограничени интереси, от всекидневния живот, да неговите вечни интереси, до познанието на божествената истина и разумност: Той ни представя митът в образа на умиращия и възкръсващия спасител. Преходното умира, за да възкръсне като нещо вечно. В мита на древните народи трябва да виждаме резултата на образното мислене на древността, от който се е развило изживяването на мисълта. Едно чувство на този факт живее през 19-то столетие на една личност като импулс. Той иска да се ориентира върху хода и значението на мислителния живот, като се задълбоча ва във връзката на светогледа с истинското мислене в историческото време. Той иска да знае, как онази форма на мислене, която образува митове, още действа в по-новия светоглед. И същевременно той иска да закотви човешкото събесъзнание в една същност, която се намира вън от отделната личност, като си представя цялото човечество като едно въплъщение на божественото същество. Чрез това той добива за отделната човешка душа една опора в общата душа на човечеството, която намира своето разгръщане в течение на историческото развитие. Още по-радикално постъпва Щраус в своята излязла през 1840-1841 г. книга: "Християнското вероучение в неговото историческо развитие и в борбата с модерната наука".
към текста >>

Вследствие на издаването на своята книга "Животът на Исуса" Щраус бе уволнен от службата на репетитор в католическия метох в Тюбинг; и когато след това стана професор по богословие при университета в Цюрих, селският народ дойде с пръти, за да направи невъзможен унищожителя на мита и да застави той да бъде пенсиониран.
С горчивина бе почувствано, че модерният светоглед не се задоволява вече само с това, да засегне общо религиозните основни представи, а искаше чрез едно историческо изследване въоръжено с всички научни представи да отстрани "непоследователността", за която някога Лихтенберг беше казал, какво тя се състои в това, че "човешката природа се е сгъстила под игото на една книга. Не можем продължава той по-нататък да си представим нищо по-ужасно и само този пример показва, какво безпомощно създание е човекът в конкретност, искам да кажа затворен в тази двукрака фиола от земя, вода и сол. Ако би било възможно някога разумът да се издигне един деспотичен престол, тогава един човек, който сериозно би искал да опровергае системата на Коперник чрез авторитета на една книга, би трябвало да бъде обесен. Ако в една книга е написано, че нещо е от Бога, това не е още доказателство, че то е от Бога, но че нашият разум е от Бога, това е сигурно, нека вземем думата Бог както щем. Разумът показва там, където той царува, просто с естествените последствия на преминаването или с поучаването, ако да поучаваш може да се нарече да наказваш". Вследствие на издаването на своята книга "Животът на Исуса" Щраус бе уволнен от службата на репетитор в католическия метох в Тюбинг; и когато след това стана професор по богословие при университета в Цюрих, селският народ дойде с пръти, за да направи невъзможен унищожителя на мита и да застави той да бъде пенсиониран. Много по-далечна цел си постави един друг мислител, в сравнение с тази на Щраус, развивайки своята критика на стария светоглед от гледна точка на копия: Бруно Бауер. Възгледа, който Фойербах застъпваше, че човекът е най-висшето същество и всяко друго по-висше същество е само една илюзия, която той си е създал по свой образ и подобие и я е поставил над себе си, ние намираме също и при Бруно Бауер, обаче в една гротескна форма. Той описва, как човешкият Аз е стигнал дотам, да си създаде едно копие и изрази, от които се вижда, че те не са произлезли от потребността на едно любвеобилно разбиране на религиозното съзнание, както при Щраус, а от радостта към разрешението. Той казва, че "поглъщащият всичко Аз е изпитвал страх пред самия себе си; той не е посмял да схваща себе си като всичко и като една всеобща сила, т.е. останал е още религиозен дух и е завършил неговото отчуждаване, като е противопоставил на себе си всеобщата сила като една чужда сила и спрямо тази сила е работил в страх и треперене за своето запазване и за своето щастие".
към текста >>

Не е ли това една хватка на последното отчаяние, една хватка на живот и смърт, и не е ли то същевременно християнският копнеж и горещо желание за отвъдния свят?
може да направи човек човек, а единствено неговото мислене. В Бауер се явява безсилието на мисленето, което иска да стигне до себесъзнанието, но не може. * * * Това, което Фойербах беше обявил като най-висша същност на човека, за което Бруно Бауер беше твърдил, че то е намерено едва чрез критиката на светогледа: "Човекът", него Макс Щирнер /1806-1856 г./ си поставя задачата да го разгледа напълно безпристрастно и без предпоставки в своята излязла през 1845 година книга "Единственият и неговата собственост". Щирнер намира: "Със силата на отчаянието посяга Фойербах към общото съдържание на християнството, не за да го захвърли, не, а за да го обхване, за да го привлече него отдавна горещо желаното, винаги оставало далеч, в едно последно усилие от небето и да го задържи при себе си. Не е ли това една хватка на последното отчаяние, една хватка на живот и смърт, и не е ли то същевременно християнският копнеж и горещо желание за отвъдния свят? Героят не иска да влезе в отвъдния свят, а иска да свлече отвъдния свят към себе си и да го принуди да остане в отсамния свят! И не вика ли оттогава целият свят, с повече или по-малко съзнание, "Отсамният свят е важен и небето трябва да слезе на земята и да бъде изживяно още тук? Щирнер поставя срещу възгледа на Фойербах едно остро противоречие: "Най-висшата същност е без съмнение същността на човека, но понеже това е неговата същност, а не самият той, тя си остава винаги подобна на себе си, независимо от това, дали я виждаме вън от него и я считаме за "Бог" или я наричаме "човекът". Аз не съм нито Бог, нито човекът, нито най-висшата същност, нито моята същност, и поради това общо взето все едно е, действителност си представяме най-висшата същност в двата вида отвъден свят, едновременно във вътрешния и във външния, защото според християнския възглед "Духът Божи" е също и "нашият дух" "обитава в нас". Той обитава на небето и обитава в нас.
към текста >>

Животът е въобще в неговите главни субстанциални отношения изцяло от божествено естество.
Човекът съди за себе си от морална гледна точка така, че си задава въпроса: Отговарят ли моите деяния като отделен човек на това, което е съобразно със същността на общочовешкото? Защото Фойербах казва: "- Щом същността на човека е най-висшата същност на човека, тогава трябва и практически най-висшият и първи закон да бъде любовта на човека към човека. Homo nomini deue est. Етиката по себе си и за себе си е една божествена сила. Моралните отношения са чрез себе си истински религиозни отношения. Животът е въобще в неговите главни субстанциални отношения изцяло от божествено естество. Всичко правилно, истинно, добро има навсякъде своята свещена основа в самото себе си, в неговите свойства. Свещено е и трябва да бъде приятелството, свещена собствеността, свещен бракът, свещено доброто на всеки човек, обаче свещени по себе си и за себе си самите". Следователно съществуват общочовешки сили; етиката е една такава сила. Тя е свещена по себе си и за себе си самата; индивидът трябва да и се подчинява. Този индивид не трябва да иска това, което той иска от себе си; а това, което е в смисъла на свещената етика.
към текста >>

Но тъй като никой не може да бъде напълно това, което изразява идеята "човек", то за отделния индивид човекът остава нещо възвишено отвъдно, една непостигната най-висша същност, един Бог".
Следователно съществуват общочовешки сили; етиката е една такава сила. Тя е свещена по себе си и за себе си самата; индивидът трябва да и се подчинява. Този индивид не трябва да иска това, което той иска от себе си; а това, което е в смисъла на свещената етика. Той е обзет, овладян от етиката. Щирнер характеризира този възглед с думите: "За Бог на отделния човек е издигнат сега Богът на всички, а именно "човекът", най-висшето за нас е да бъдем човек". Но тъй като никой не може да бъде напълно това, което изразява идеята "човек", то за отделния индивид човекът остава нещо възвишено отвъдно, една непостигната най-висша същност, един Бог". Но една такава най-висша същност е и мисленето, което критиката като светоглед е направила един бог. Ето защо Щирнер не може да спре и пред него. "Критикът се страхува да стане догматичен или да поставя догми. Естествено чрез това той би станал противоположното на критика, би станал догматик, както и добър като критик, той би станал лош и т.н. Само никаква догма!
към текста >>

"Едно знание, което не се пречиства и концентрира така, че да развърже волята за действие, или с други думи, което ме натоварва само с имане и притежание, вместо да е съвпаднало напълно с мене, така щото свободно движещият се Аз, незаблуждаван от никакво имане, което влечи след себе си, да минава със свежо чувство през света, едно знание следователно което не е станало лично, дава една жалка подготовка за живота... Ако стремежът на нашата епоха е, след като е постигнала свободата на мисленето, да преследва тази свобода до съвършенство, като чрез нея стигне до свободата на волята, за да осъществи тази последната като принцип на една нова епоха, то и последната цел на възпитанието не може да бъде вече знанието, а родената от знанието воля, в говорещият израз на това, към което то трябва да се стреми, е: личният или свободният човек... Както в определени други сфери, така и в сферата на педагогиката не се оставя свободата да се прояви, не се дава възможност на опозицията да си каже думата: И тук се иска подчиненост.
н." /виж Малките съчинения на Щирнер, издадени от И. Х. Макай, стр. 16/. Още през 1842 година в една статия на "Гейнски Вестник" Щирнер се е изказал върху "лъжливия принцип на нашето възпитание или Хуманизмът и Реализмът"/ виж Малките съчинения стр. 5 и следв./, изказал се е върху това, че за него мисленето, знанието не може да проникне до ядката на личността. Ето защо той счита като един лъжлив принцип на възпитанието, когато от тази ядка на личността не се прави център, а за такъв център се прави знанието. "Едно знание, което не се пречиства и концентрира така, че да развърже волята за действие, или с други думи, което ме натоварва само с имане и притежание, вместо да е съвпаднало напълно с мене, така щото свободно движещият се Аз, незаблуждаван от никакво имане, което влечи след себе си, да минава със свежо чувство през света, едно знание следователно което не е станало лично, дава една жалка подготовка за живота... Ако стремежът на нашата епоха е, след като е постигнала свободата на мисленето, да преследва тази свобода до съвършенство, като чрез нея стигне до свободата на волята, за да осъществи тази последната като принцип на една нова епоха, то и последната цел на възпитанието не може да бъде вече знанието, а родената от знанието воля, в говорещият израз на това, към което то трябва да се стреми, е: личният или свободният човек... Както в определени други сфери, така и в сферата на педагогиката не се оставя свободата да се прояви, не се дава възможност на опозицията да си каже думата: И тук се иска подчиненост. Преследва се само едно нормално и материално дресиране и от менажериите на хуманистите излизат само учени, а от тези на реалистите само "използваеми граждани", а и двете тези категории не са нищо друго освен роболепни хора... Знанието трябва да умре, за да възкръсне отново като воля и като свободна личност да създава себе си отново всекидневно". Само в личността на отделния човек може да се намира изворът на това, което той върши. Моралните задължения не могат да бъдат заповеди, които се дават на човека от някъде, а цели, които той самият си поставя. Илюзия е когато човекът вярва, че върши нещо затова, защото следва заповедта на една обща свещена етика. Той го върши затова, защото към това го подтиква животът на неговия Аз.
към текста >>

Той го върши затова, защото към това го подтиква животът на неговия Аз.
"Едно знание, което не се пречиства и концентрира така, че да развърже волята за действие, или с други думи, което ме натоварва само с имане и притежание, вместо да е съвпаднало напълно с мене, така щото свободно движещият се Аз, незаблуждаван от никакво имане, което влечи след себе си, да минава със свежо чувство през света, едно знание следователно което не е станало лично, дава една жалка подготовка за живота... Ако стремежът на нашата епоха е, след като е постигнала свободата на мисленето, да преследва тази свобода до съвършенство, като чрез нея стигне до свободата на волята, за да осъществи тази последната като принцип на една нова епоха, то и последната цел на възпитанието не може да бъде вече знанието, а родената от знанието воля, в говорещият израз на това, към което то трябва да се стреми, е: личният или свободният човек... Както в определени други сфери, така и в сферата на педагогиката не се оставя свободата да се прояви, не се дава възможност на опозицията да си каже думата: И тук се иска подчиненост. Преследва се само едно нормално и материално дресиране и от менажериите на хуманистите излизат само учени, а от тези на реалистите само "използваеми граждани", а и двете тези категории не са нищо друго освен роболепни хора... Знанието трябва да умре, за да възкръсне отново като воля и като свободна личност да създава себе си отново всекидневно". Само в личността на отделния човек може да се намира изворът на това, което той върши. Моралните задължения не могат да бъдат заповеди, които се дават на човека от някъде, а цели, които той самият си поставя. Илюзия е когато човекът вярва, че върши нещо затова, защото следва заповедта на една обща свещена етика. Той го върши затова, защото към това го подтиква животът на неговия Аз. Аз обичам моя ближен не затова, защото следвам една свещена заповед за любов към ближния, а защото моят Аз ме привлича към ближния. Аз не трябва да го любя; а искам да го любя. Това, което хората са искали, те са го поставили над себе си като заповеди. В тази точка Щирнер може най-лесно да бъде криво разбран. Той не отрича моралното действие.
към текста >>

Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото.
Тези абстрактни мислители предвижват един всеобщ хаос, ако моралните предписания не са свещени за хората. На тях Щирнер би могъл да отговори: Няма ли също и в природата болести? Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво? Но нима за това не можем да различим болното от здравото? Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си. Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото. Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие. Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик. Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр.
към текста >>

424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне.
Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие. Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик. Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр. 424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне. През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен. Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер. В своята книга "Макс Щирнер, неговият живот и на неговия дело"/Берлин 1889 г. Шустер и Льофлер/ той е разработил всичко, което дългогодишното търсене е доставило като материал за характеристиката на "най-смелия и най-последователен мислител". Както други мислители на по-новото време Щирнер стои срещу факта на себесъзнателния Аз, който трябва да бъде обхванат.
към текста >>

Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер.
Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр. 424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне. През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен. Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер. В своята книга "Макс Щирнер, неговият живот и на неговия дело"/Берлин 1889 г. Шустер и Льофлер/ той е разработил всичко, което дългогодишното търсене е доставило като материал за характеристиката на "най-смелия и най-последователен мислител". Както други мислители на по-новото време Щирнер стои срещу факта на себесъзнателния Аз, който трябва да бъде обхванат. Други търсят средствата, за да разберат този Аз. Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст.
към текста >>

В своята книга "Макс Щирнер, неговият живот и на неговия дело"/Берлин 1889 г.
"Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр. 424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне. През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен. Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер. В своята книга "Макс Щирнер, неговият живот и на неговия дело"/Берлин 1889 г. Шустер и Льофлер/ той е разработил всичко, което дългогодишното търсене е доставило като материал за характеристиката на "най-смелия и най-последователен мислител". Както други мислители на по-новото време Щирнер стои срещу факта на себесъзнателния Аз, който трябва да бъде обхванат. Други търсят средствата, за да разберат този Аз. Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст. Щирнер оставя всичко това настрана.
към текста >>

Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст.
Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер. В своята книга "Макс Щирнер, неговият живот и на неговия дело"/Берлин 1889 г. Шустер и Льофлер/ той е разработил всичко, което дългогодишното търсене е доставило като материал за характеристиката на "най-смелия и най-последователен мислител". Както други мислители на по-новото време Щирнер стои срещу факта на себесъзнателния Аз, който трябва да бъде обхванат. Други търсят средствата, за да разберат този Аз. Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст. Щирнер оставя всичко това настрана. Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт. Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова. Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си. Начинът на мислене на Щирнер, като противоположен полюс на този на Гьоте, Шилер, Фихте, Шелинг, Хегел, е едно явление, което трябваше да възникне с известна необходимост в по-новото развитие на светогледите.
към текста >>

45. БОРБАТА ЗА ДУХА GA_18_2 Загадки на философията

Онези, за отговора на които душата трябва да копнее, за да има вътрешна сигурност и подкрепа в живота.
Ние видяхме, че всеки нов светоглед трябваше да търси един такъв образ на света, в който човешката душа има заедно с нейната същност едно съответно място. Хегел прави целия свят да бъде мисъл; в мисълта душата също има своето свръхсетивно мислово битие. Но може ли душата да се обяви задоволена с това, да се съдържа като мирова мисъл в общия свят на мислите? Този въпрос изниква пред онези, които в средата на 19-то столетие се видяха поставени срещу подбудите на Хегеловата философия. Но кои са всъщност гнетящите загадки на душата? Онези, за отговора на които душата трябва да копнее, за да има вътрешна сигурност и подкрепа в живота. Първо това е въпросът: Що е човешката душа по нейната най-вътрешна същина? Е ли тя едно със съществуването на тялото и престават ли нейните прояви с умирането на тялото, както движението на часовниковите стрелки престава, когато часовникът е разглобен в неговите части? Или душата е едно самостоятелно същество по отношение на тялото, което има живот и значение още и в един свят различен от този, в който тялото се ражда и умира? Но с това е свързан после другият въпрос: Как може да се домогне човек до познанието на един такъв друг свят? Едва с отговора на този въпрос човекът може след това да се надява да получи светлина на въпросите на живота: Защо съм подложен аз на тази или онази съдба?
към текста >>

Или душата е едно самостоятелно същество по отношение на тялото, което има живот и значение още и в един свят различен от този, в който тялото се ражда и умира?
Този въпрос изниква пред онези, които в средата на 19-то столетие се видяха поставени срещу подбудите на Хегеловата философия. Но кои са всъщност гнетящите загадки на душата? Онези, за отговора на които душата трябва да копнее, за да има вътрешна сигурност и подкрепа в живота. Първо това е въпросът: Що е човешката душа по нейната най-вътрешна същина? Е ли тя едно със съществуването на тялото и престават ли нейните прояви с умирането на тялото, както движението на часовниковите стрелки престава, когато часовникът е разглобен в неговите части? Или душата е едно самостоятелно същество по отношение на тялото, което има живот и значение още и в един свят различен от този, в който тялото се ражда и умира? Но с това е свързан после другият въпрос: Как може да се домогне човек до познанието на един такъв друг свят? Едва с отговора на този въпрос човекът може след това да се надява да получи светлина на въпросите на живота: Защо съм подложен аз на тази или онази съдба? Откъде произхожда страданието? Къде се намира произходът на моралното? Един задоволителен светоглед може да бъде само онзи, който посочва към един свят, от който идва отговор на горепосочените въпроси и който същевременно доказва своето право да може да даде такива отговори.
към текста >>

Едва с отговора на този въпрос човекът може след това да се надява да получи светлина на въпросите на живота: Защо съм подложен аз на тази или онази съдба?
Онези, за отговора на които душата трябва да копнее, за да има вътрешна сигурност и подкрепа в живота. Първо това е въпросът: Що е човешката душа по нейната най-вътрешна същина? Е ли тя едно със съществуването на тялото и престават ли нейните прояви с умирането на тялото, както движението на часовниковите стрелки престава, когато часовникът е разглобен в неговите части? Или душата е едно самостоятелно същество по отношение на тялото, което има живот и значение още и в един свят различен от този, в който тялото се ражда и умира? Но с това е свързан после другият въпрос: Как може да се домогне човек до познанието на един такъв друг свят? Едва с отговора на този въпрос човекът може след това да се надява да получи светлина на въпросите на живота: Защо съм подложен аз на тази или онази съдба? Откъде произхожда страданието? Къде се намира произходът на моралното? Един задоволителен светоглед може да бъде само онзи, който посочва към един свят, от който идва отговор на горепосочените въпроси и който същевременно доказва своето право да може да даде такива отговори. Хегел даде един свят от мисли. Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като мисъл.
към текста >>

Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека.
Откъде произхожда страданието? Къде се намира произходът на моралното? Един задоволителен светоглед може да бъде само онзи, който посочва към един свят, от който идва отговор на горепосочените въпроси и който същевременно доказва своето право да може да даде такива отговори. Хегел даде един свят от мисли. Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като мисъл. Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека. Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта. В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот.
към текста >>

Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите.
Къде се намира произходът на моралното? Един задоволителен светоглед може да бъде само онзи, който посочва към един свят, от който идва отговор на горепосочените въпроси и който същевременно доказва своето право да може да даде такива отговори. Хегел даде един свят от мисли. Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като мисъл. Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека. Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта. В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот. С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество.
към текста >>

Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта.
Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като мисъл. Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека. Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта. В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот. С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество. Към този свят се вижда тя насочена, когато търси своята истинска същност. Щом си представим тази душа освободена от нейната връзка с телесното съществуване, ние трябва да си я представим в този свят. Напротив за Хегел животът на душата протича във всеобщия мислов процес първо на историческото развитие, след това се влива в общия духовно-мисловен миров процес.
към текста >>

В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот.
Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека. Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта. В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот. С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество. Към този свят се вижда тя насочена, когато търси своята истинска същност. Щом си представим тази душа освободена от нейната връзка с телесното съществуване, ние трябва да си я представим в този свят. Напротив за Хегел животът на душата протича във всеобщия мислов процес първо на историческото развитие, след това се влива в общия духовно-мисловен миров процес. В неговия смисъл загадката на душата се разрешава, като се остави невзето под внимание всичко индивидуално в душата.
към текста >>

Напротив за Хегел животът на душата протича във всеобщия мислов процес първо на историческото развитие, след това се влива в общия духовно-мисловен миров процес.
Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта. В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот. С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество. Към този свят се вижда тя насочена, когато търси своята истинска същност. Щом си представим тази душа освободена от нейната връзка с телесното съществуване, ние трябва да си я представим в този свят. Напротив за Хегел животът на душата протича във всеобщия мислов процес първо на историческото развитие, след това се влива в общия духовно-мисловен миров процес. В неговия смисъл загадката на душата се разрешава, като се остави невзето под внимание всичко индивидуално в душата. Не отделната душа е действителна, а действителен е историческия процес. Нека вземем това, което се намира в края на Хегеловата "Философия на историята": "Ние разгледахме само хода, движението на понятието и трябваше да се откажем от чара да опишем по-отблизо щастието, периодите на разцъфтяване на народите, красотата и величието на индивидите, интереса на тяхната съдба в страдание и радост. Философията има работа само с блясъка на идеята, която се отразява в мировата история. Философията се освобождава от досадата да разглежда движенията на непосредствените страсти в действителността; тя се интересува от това, да познае хода на развитието на осъществяващата се идея".
към текста >>

В нея намираме описано, как душата се развива в тялото като "естествена душа", как тя разгръща съзнанието, себесъзнанието, разума; как след това тя осъществява във външния свят идеите за правото, за моралността, за държавата, как тя гледа в мировата история в един продължаващ живот това, което тя мисли като идея, как тя изживява тези идеи като изкуство, като религия, за да гледа след това самата себе си в съединяването с мислимата истина в живо действащия всемирен Дух.
Не отделната душа е действителна, а действителен е историческия процес. Нека вземем това, което се намира в края на Хегеловата "Философия на историята": "Ние разгледахме само хода, движението на понятието и трябваше да се откажем от чара да опишем по-отблизо щастието, периодите на разцъфтяване на народите, красотата и величието на индивидите, интереса на тяхната съдба в страдание и радост. Философията има работа само с блясъка на идеята, която се отразява в мировата история. Философията се освобождава от досадата да разглежда движенията на непосредствените страсти в действителността; тя се интересува от това, да познае хода на развитието на осъществяващата се идея". Да прегледаме Хегеловата психология. В нея намираме описано, как душата се развива в тялото като "естествена душа", как тя разгръща съзнанието, себесъзнанието, разума; как след това тя осъществява във външния свят идеите за правото, за моралността, за държавата, как тя гледа в мировата история в един продължаващ живот това, което тя мисли като идея, как тя изживява тези идеи като изкуство, като религия, за да гледа след това самата себе си в съединяването с мислимата истина в живо действащия всемирен Дух. Че светът, в който човекът се вижда поставен, е изцяло дух, че също и всяко материално съществуване е само едно откровение, една изява на духа, това трябва да бъде здраво установено за всеки, който чувства подобно на Хегел. Ако такъв човек търси този дух, той го намира, по неговата същност, като действуваща мисъл, като животворяща идея. Пред това стои сега душата и трябва да се запита: Мога ли аз действително да се считам като едно същество, което се изчерпва с мисловото битие? Великото, неопровержимото в светогледа на Хегел, което ние трябва да чувстваме, е, че душата, когато тя се издига до истинската мисъл, се чувства отнесена в творящото естество на съществуването. Така разбираха, че трябва да се чувствуват в тяхното отношение към света онези личности, които повече или по-малко следваха Хегеловото развитие на мислите, и се чувстваха дълбоко задоволени от това.
към текста >>

Ако такъв човек търси този дух, той го намира, по неговата същност, като действуваща мисъл, като животворяща идея.
Философията има работа само с блясъка на идеята, която се отразява в мировата история. Философията се освобождава от досадата да разглежда движенията на непосредствените страсти в действителността; тя се интересува от това, да познае хода на развитието на осъществяващата се идея". Да прегледаме Хегеловата психология. В нея намираме описано, как душата се развива в тялото като "естествена душа", как тя разгръща съзнанието, себесъзнанието, разума; как след това тя осъществява във външния свят идеите за правото, за моралността, за държавата, как тя гледа в мировата история в един продължаващ живот това, което тя мисли като идея, как тя изживява тези идеи като изкуство, като религия, за да гледа след това самата себе си в съединяването с мислимата истина в живо действащия всемирен Дух. Че светът, в който човекът се вижда поставен, е изцяло дух, че също и всяко материално съществуване е само едно откровение, една изява на духа, това трябва да бъде здраво установено за всеки, който чувства подобно на Хегел. Ако такъв човек търси този дух, той го намира, по неговата същност, като действуваща мисъл, като животворяща идея. Пред това стои сега душата и трябва да се запита: Мога ли аз действително да се считам като едно същество, което се изчерпва с мисловото битие? Великото, неопровержимото в светогледа на Хегел, което ние трябва да чувстваме, е, че душата, когато тя се издига до истинската мисъл, се чувства отнесена в творящото естество на съществуването. Така разбираха, че трябва да се чувствуват в тяхното отношение към света онези личности, които повече или по-малко следваха Хегеловото развитие на мислите, и се чувстваха дълбоко задоволени от това. Как може да се живее с мисълта? Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа.
към текста >>

Ние можем сега да завършим живота на това растение, като вземем от плода семената и ги използваме например за храна на човека.
Отначало тя не може да отиде по-нататък от мисленето; тя може само постоянно отново да мисли. За този, който проследява по-новото развитие на светогледите до епохата на Хегел може да се стори като най-важно при този философ това, че той проследява импулсите на това развитие до една точка, над която то не може да бъде изведено, ако се запази характерът, с който то се е явило до тази точка. Който долавя нещо подобно, той може след това да стигне до въпроса: Ако мисленето в смисъла на Хегел довежда първо до там, да се разпростре пред душата една мисловна картина в смисъла на един образ на света: Нима с това мисленето е развило действително от себе си всичко онова, което е затворено живо в него? Би искало все пак да бъде така, че в мисленето да се намери нещо повече от чистото мислене. Да разгледаме едно растение, което се развива минавайки от корена през стеблото и листата и стигайки до цвета и плода. Ние можем сега да завършим живота на това растение, като вземем от плода семената и ги използваме например за храна на човека. Но можем също така да поставим семената на растението при подходящи условия, така че те да се развият и дадат едно ново растение. Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества.
към текста >>

Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене.
Който долавя нещо подобно, той може след това да стигне до въпроса: Ако мисленето в смисъла на Хегел довежда първо до там, да се разпростре пред душата една мисловна картина в смисъла на един образ на света: Нима с това мисленето е развило действително от себе си всичко онова, което е затворено живо в него? Би искало все пак да бъде така, че в мисленето да се намери нещо повече от чистото мислене. Да разгледаме едно растение, което се развива минавайки от корена през стеблото и листата и стигайки до цвета и плода. Ние можем сега да завършим живота на това растение, като вземем от плода семената и ги използваме например за храна на човека. Но можем също така да поставим семената на растението при подходящи условия, така че те да се развият и дадат едно ново растение. Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо?
към текста >>

Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека?
Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие?
към текста >>

Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане.
Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка.
към текста >>

Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина.
Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка. Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали. Фридрих Теодор Вишер започва към средата на столетието своята "Естетика" и я пише в смисъла на Хегеловата философия. Той я завършва като едно величествено произведение. Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение.
към текста >>

Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали.
Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка. Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали. Фридрих Теодор Вишер започва към средата на столетието своята "Естетика" и я пише в смисъла на Хегеловата философия. Той я завършва като едно величествено произведение. Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение. И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е. Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие.
към текста >>

Мисълта не трябва да остане в същото положение като мисъл; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот.
Една особена перспектива се разкрива, когато поставим Хегеловия светоглед в тази светлина. Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят. Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят. Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта. В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на мисълта към едно изживяване на мисълта; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на мисълта; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък. Мисълта не трябва да остане в същото положение като мисъл; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот. Колкото и произволно да може да изглежда това, толкова необходимо трябва да се натрапи то на едно по-дълбоко проникващо разглеждане на развитието на светогледите в 19-то столетие. При едно такова разглеждане се вижда, как изискванията на една епоха действат в дълбочините на историческото развитие; и как стремежите на хората са опити да се справят с тези изисквания. По-новото време беше изправено пред образа на света трябваше да бъдат намерени представи върху душевния живот, които могат да съществуват срещу този образ на света. Цялото развитие минавайки през Декарт, Спиноза, Лайбниц, Лок до Хегел се явява като една борба за намирането на такива представи. Хегел довежда борбата до определен завършек.
към текста >>

По-новото време беше изправено пред образа на света трябваше да бъдат намерени представи върху душевния живот, които могат да съществуват срещу този образ на света.
Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта. В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на мисълта към едно изживяване на мисълта; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на мисълта; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък. Мисълта не трябва да остане в същото положение като мисъл; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот. Колкото и произволно да може да изглежда това, толкова необходимо трябва да се натрапи то на едно по-дълбоко проникващо разглеждане на развитието на светогледите в 19-то столетие. При едно такова разглеждане се вижда, как изискванията на една епоха действат в дълбочините на историческото развитие; и как стремежите на хората са опити да се справят с тези изисквания. По-новото време беше изправено пред образа на света трябваше да бъдат намерени представи върху душевния живот, които могат да съществуват срещу този образ на света. Цялото развитие минавайки през Декарт, Спиноза, Лайбниц, Лок до Хегел се явява като една борба за намирането на такива представи. Хегел довежда борбата до определен завършек. Как той представя света като мисъл, това изглежда навсякъде заложено у неговите предшественици; той взема смелото решение на мислителя, да направи да се влеят в една обширна картина от мисли всичките светогледни представи. С него епохата изчерпи първо стремящата се напред сила на импулсите. Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на мисълта: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие.
към текста >>

Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на мисълта: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие.
По-новото време беше изправено пред образа на света трябваше да бъдат намерени представи върху душевния живот, които могат да съществуват срещу този образ на света. Цялото развитие минавайки през Декарт, Спиноза, Лайбниц, Лок до Хегел се явява като една борба за намирането на такива представи. Хегел довежда борбата до определен завършек. Как той представя света като мисъл, това изглежда навсякъде заложено у неговите предшественици; той взема смелото решение на мислителя, да направи да се влеят в една обширна картина от мисли всичките светогледни представи. С него епохата изчерпи първо стремящата се напред сила на импулсите. Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на мисълта: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие. Обхваща ги отчаяние, че не могат да изпълнят това изискване; но това отчаяние не стига до съзнанието. Така на полето на философията настъпва едно безсилие да се върви по-напред. Производителността на философските идеи престава. Тя би трябвало да се движи в горепосочената посока; но изглежда, че първо е необходимо да се размисли върху постигнатото. Новите мислители се стараят да свържат своите разсъждения в тази или онази точка при техните философски предшественици; обаче липсва силата за едно плодотворно продължение, за едно по-нататъшно изграждане на Хегеловия образ на света.
към текста >>

Нека видим, какво пише Карл Розенкранщ в своя предговор към книгата си "Животът на Хегел" през 1844 година: "Не без болка се разделям аз от работа, ако не би трябвало някога да направим развитието да се прояви в съществуването.
Обхваща ги отчаяние, че не могат да изпълнят това изискване; но това отчаяние не стига до съзнанието. Така на полето на философията настъпва едно безсилие да се върви по-напред. Производителността на философските идеи престава. Тя би трябвало да се движи в горепосочената посока; но изглежда, че първо е необходимо да се размисли върху постигнатото. Новите мислители се стараят да свържат своите разсъждения в тази или онази точка при техните философски предшественици; обаче липсва силата за едно плодотворно продължение, за едно по-нататъшно изграждане на Хегеловия образ на света. Нека видим, какво пише Карл Розенкранщ в своя предговор към книгата си "Животът на Хегел" през 1844 година: "Не без болка се разделям аз от работа, ако не би трябвало някога да направим развитието да се прояви в съществуването. Защото не изглежда ли, че ние днешните хора сме само гробари и поставители на паметници на философите, които втората половина на 18-то столетие роди, за да умрат в първата половина на настоящето столетие? Кант започна това умиране на немската философия. Той бе последван от Фихте, Якоби, Золгер, Райнхолд, Краузе, Шлайермахер, В. Ф. Хумболд, Фр. Шлегел, Хуербарт, Ваадер, Вагнер, Виндишман, Фриз и толкова много други... Виждаме ли ние прираст за онази реколта на смъртта?
към текста >>

Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос.
На какво би могло да се дължи това, че новото поколение взето в неговата цялост стои по-назад и то така дълбоко по-назад от предишното по отношение на духовния полет и благородство? В действителност причината, която имаше за последствие едно спадане на изучаването на философията, беше не липса на дарование, а липса на доверие. Ако би се възвърнала надеждата в успеха, то и сега най-красивата палма не би примамвала напразно изследването..." Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие. Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта. Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос. Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство. Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека. Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света. Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим.
към текста >>

"Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек".
Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим. Такива думи звучат за съвременния човек сантиментално и малко научно. Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми. Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност". Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие. Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки.
към текста >>

Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух.
Такива думи звучат за съвременния човек сантиментално и малко научно. Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми. Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност". Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие. Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия.
към текста >>

С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта.
Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми. Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност". Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие. Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха.
към текста >>

Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие.
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие. Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха. Така трябва да разбираме нещата, когато Трокслер казва: "Хегел доведе спекулацията до най-висока степен на нейното развитие и именно чрез това той я унищожи. Неговата система е тази: дотук, и по-нататък не!
към текста >>

Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия.
Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие. Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха. Така трябва да разбираме нещата, когато Трокслер казва: "Хегел доведе спекулацията до най-висока степен на нейното развитие и именно чрез това той я унищожи. Неговата система е тази: дотук, и по-нататък не! Това е станала тя в това направление на духа". В тази форма поставя Трокслер въпроса, който доведен от предчувствието до ясната идея би трябвало да гласи: Как светогледът може да се издигне над простото изживяване на мисълта на смисъла на Хегел до едно причастие в оживяването на мисълта?
към текста >>

Един човек, който от 1833 до 1872 година имаше като професор по философия в Берлин едно много влиятелно положение сред германския духовен живот, Тренделенбург, можа да привлече върху себе си големи аплодисменти, кога то разсъждаваше върху Хегел: този /философ/ искаше чрез своя метод "да учи другите, без сам да се учи", защото, "въобразявайки си, че притежава божественото понятие, възпрепятства уморителното изследване в неговото сигурно притежание".
Следващото време не е произвело едно такова примиряване. Известна враждебност срещу Хегел обхвана все по-широки кръгове. Ние виждаме, как това настроение по отношение на него се разпространява все по вече през 50-те години от думите, които Фришдрир Алберт Ланге употребява в своята "История на материализма" /1865 г./: Цялата негова /Хегелова/ система се движи сред нашите мисли и фантазии върху нещата, на които се дават високозвучащи имена, без да се размисли върху това, каква валидност се полага въобще на явленията и на извлечените от тях понятия.... Чрез Шелинг и Хегел пантеизмът стана господстващ начин на мислене в натурфилософията, един светоглед, който при определена дълбочина съдържа същевременно почти още в принцип опасността от фантастични блуждаения. Вместо да отдели опита и сетивния свят от отделното по един строг начин и след това да търси примирението на тези области в природата на човека, пантеистът извършва примирението на духа с природата чрез едно безапелационно решение на поетизиращия разум без всякакво критическо посредничество". Вярно е, че това мнение върху Хегеловия начин на мислене отговаря възможно най-малко на неговия светоглед /виж изложението на този светоглед в главната "Класиците на светогледа"/, обаче по средата на столетието то беше завладяно вече множество духове и спечели все по-широка почва. Един човек, който от 1833 до 1872 година имаше като професор по философия в Берлин едно много влиятелно положение сред германския духовен живот, Тренделенбург, можа да привлече върху себе си големи аплодисменти, кога то разсъждаваше върху Хегел: този /философ/ искаше чрез своя метод "да учи другите, без сам да се учи", защото, "въобразявайки си, че притежава божественото понятие, възпрепятства уморителното изследване в неговото сигурно притежание". Напразно Мишеле се стараеше да поправи това със собствените думи на Хегел, като тези: "Развитието на философията се дължи на опита. Емпирическите науки подготвят съдържанието на особеното, за да бъде то прието във философията. От друга страна с това те съдържат необходимостта за самото мислене, да отиде по-нататък към тези конкретни определения". Характерно за хода на развитието на светогледа в средните десетилетия на 19-ия век е изказването на един знаменит, обаче за съжаление малко оценен мислител: К. Х. Планк.
към текста >>

Първата тенденция лежи от възкръсването на науките насам в пробуденото самостоятелно и обширно изследване на природата и в нейното освобождение от господството на чисто религиозното, в произведеното от него /от изследването на природата/ преобразуване на целия физически светоглед и на все по-трезвото разглеждане на нещата въобще; тя се крие също и в най-висша форма във философския стремеж, природните закони да бъдат разбрани според тяхната вътрешна необходимост на всички страни; но тази тенденция се показва практически и във все по-пълното развитие на този непосредствено съвременен живот според неговите естествени /природни/ условия".
Емпирическите науки подготвят съдържанието на особеното, за да бъде то прието във философията. От друга страна с това те съдържат необходимостта за самото мислене, да отиде по-нататък към тези конкретни определения". Характерно за хода на развитието на светогледа в средните десетилетия на 19-ия век е изказването на един знаменит, обаче за съжаление малко оценен мислител: К. Х. Планк. От него излезе през 1850 година едно забележително съчинение: "ерата" в предговора на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна свобода на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-изразена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение. Първата тенденция лежи от възкръсването на науките насам в пробуденото самостоятелно и обширно изследване на природата и в нейното освобождение от господството на чисто религиозното, в произведеното от него /от изследването на природата/ преобразуване на целия физически светоглед и на все по-трезвото разглеждане на нещата въобще; тя се крие също и в най-висша форма във философския стремеж, природните закони да бъдат разбрани според тяхната вътрешна необходимост на всички страни; но тази тенденция се показва практически и във все по-пълното развитие на този непосредствено съвременен живот според неговите естествени /природни/ условия". В такива изречения се изразява растящото влияние на естествените науки. Доверието в тези науки стана все по-голямо. Меродавно стана вярата, че от средствата и резултатите на естествените науки може да се добие един светоглед, който не съдържа в себе си незадоволяващия елемент на Хегеловия светоглед. Една представа за поврата, който стана в това направление, ни дава една книга, която може да се счита като представителна за това време в най-пълния смисъл: Книгата на Александер фон Хумболдт "Космос, скица на едно физическо описание на света". Този човек, който стоеше на висотата на естествонаучното образование на своето време, говори за своето доверие в едно естественонаучно разглеждане на света: "Моята увереност се основава на блестящото състояние на самите естествени науки: Богатството на които не е вече пълнотата, а верижното свързване на наблюдаваното.
към текста >>

Растителни и животински форми, които дълго време се явяваха изолирани, се подреждат едни до други чрез новооткрити средни звена или чрез преходни форми.
Една представа за поврата, който стана в това направление, ни дава една книга, която може да се счита като представителна за това време в най-пълния смисъл: Книгата на Александер фон Хумболдт "Космос, скица на едно физическо описание на света". Този човек, който стоеше на висотата на естествонаучното образование на своето време, говори за своето доверие в едно естественонаучно разглеждане на света: "Моята увереност се основава на блестящото състояние на самите естествени науки: Богатството на които не е вече пълнотата, а верижното свързване на наблюдаваното. Общите резултати, които вдъхват интерес на всеки образован ум, са се умножили по един чудесен начин от края на 18-то столетие насам. Фактите са вече налице по-малко изолирано; пропастите между съществата се запълват. Това, което в един по-тесен кръг, в нашата близост, оставаше дълго време необяснимо за изследователския дух, се запълва с наблюдения, които са били направени в изследването на най-отдалечените области. Растителни и животински форми, които дълго време се явяваха изолирани, се подреждат едни до други чрез новооткрити средни звена или чрез преходни форми. Едно общо верижно свързване: Не в проста линейна посока, а в преплетена като мрежа тъкан, след по-висше развитие или атрофиране на определени органи, след многостранна колебание в надмощието на частите, се представя постепенно на изследващото разбиране на природата... Изучаването на общото природознание събужда някакси органи в нас, които дълго време са дрямали. Ние влизаме в едно вътрешно общение с външния свят". Самият Хумболдт довежда в "Космос" описанието на природата само до вратата, която отваря достъпа до светогледа. Той не се стреми да свърже изобилието от явление чрез общи идеи за природата; той подрежда нещата и фактите едни до други по един естественосъобразен начин, както това "отговаря на изцяло обективната насока на неговия начин на мислене и чувстване". Скоро обаче в духовното развитие се намесиха други мислители, които бяха смели в свързването на фактите, които се стараеха изхождайки от почвата на естествената наука да проникнат в същността на нещата.
към текста >>

Това, което те искаха да произведат, не беше нищо по-малко от едно решително преобразуване на всеки досегашен възглед на природата и за живота въз основа на модерната наука и природознание.
Едно общо верижно свързване: Не в проста линейна посока, а в преплетена като мрежа тъкан, след по-висше развитие или атрофиране на определени органи, след многостранна колебание в надмощието на частите, се представя постепенно на изследващото разбиране на природата... Изучаването на общото природознание събужда някакси органи в нас, които дълго време са дрямали. Ние влизаме в едно вътрешно общение с външния свят". Самият Хумболдт довежда в "Космос" описанието на природата само до вратата, която отваря достъпа до светогледа. Той не се стреми да свърже изобилието от явление чрез общи идеи за природата; той подрежда нещата и фактите едни до други по един естественосъобразен начин, както това "отговаря на изцяло обективната насока на неговия начин на мислене и чувстване". Скоро обаче в духовното развитие се намесиха други мислители, които бяха смели в свързването на фактите, които се стараеха изхождайки от почвата на естествената наука да проникнат в същността на нещата. Това, което те искаха да произведат, не беше нищо по-малко от едно решително преобразуване на всеки досегашен възглед на природата и за живота въз основа на модерната наука и природознание. За тях природопознанието на 19-то столетие беше работило предварително по-най-мощен начин. Фойербах сочи по радикален начин на това, което те искаха: "Да бъде поставен Бог по-рано от природата е също така много както да бъде поставена църквата по-рано от камъните, от които тя е изградена, или да бъде поставена архитектурата, изкуството, което е сглобило камъните в една сграда, по-рано от свързването на химическите вещества в един камък, накратко казано, по-рано от естественото възникване и образуване на камъка". Първата половина на столетието създаде многобройни естественонаучни камъни за архитектурата на една нова светогледна сграда. Без съмнение правилно е, че една сграда не може да бъде издигната, ако за това не съществуват никакви камъни. Но не по-малко вярно е, че с камъните не може да се направи нищо, ако нямаме независимо от тях един образ за сградата, която трябва да издигнем.
към текста >>

Щом такива съединения на веществата могат да бъдат изготвени вън от живото тяло и без жизнена сила, можа да бъде направен извода, че организмът също работи със сили, с които има работа и химията.
97: "Че така наречената материя може да произведе нещо, чиято функция е дух, това именно е пълно доказателство против материализма". И в този смисъл Бюхнер несъзнателно опровергава материализма, като се опитва да докаже, че духовните процеси произлизат за сетивното наблюдение от дълбочините на материалните факти. Един пример, как резултатите на естествените науки приеха такива форми, които можаха да имат дълбоко влияние върху светогледа, ни дава откритието на Вьолер от 1828 година. Вьолер успя да създаде едно вещество, което се образува в организма, по изкуствен начин вън от този организъм. С това изглеждаше, че дадено доказателство, че е неправилно съществуващото до тогава вярване, което приемаше, че определени съединения на веществата могат да се образуват само под влиянието на една особена жизнена сила, която съществува в организма. Щом такива съединения на веществата могат да бъдат изготвени вън от живото тяло и без жизнена сила, можа да бъде направен извода, че организмът също работи със сили, с които има работа и химията. За материалистите беше много близко до ума, да кажат, че щом живият организъм не се нуждае от никаква особена жизнена сила, за да произведе това, което по-рано се приписваше на една такава жизнена сила: Защо тогава би се нуждаел той от особени духовни сили, за да се родят в него процесите, с които са свързани духовно-душевните изживявания? Отсега нататък материята с нейните свойства стана за материалистите това, което създава от своето майчино лоно всички неща и процеси. От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух, мисъл, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са основани в материалните форми на съществуване". Отсега нататък Бюхнер нарече безсмъртно не едно божествено същество, не човешката душа, а материята с нейната сила. И Молешот облича същото убеждение в думите: "Силата не е никакъв творящ бог, никаква отделна от материалната основа същност на нещата, тя е неделимо свойство на материята, нейното присъщо от вечността свойство.
към текста >>

От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух, мисъл, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са основани в материалните форми на съществуване".
Вьолер успя да създаде едно вещество, което се образува в организма, по изкуствен начин вън от този организъм. С това изглеждаше, че дадено доказателство, че е неправилно съществуващото до тогава вярване, което приемаше, че определени съединения на веществата могат да се образуват само под влиянието на една особена жизнена сила, която съществува в организма. Щом такива съединения на веществата могат да бъдат изготвени вън от живото тяло и без жизнена сила, можа да бъде направен извода, че организмът също работи със сили, с които има работа и химията. За материалистите беше много близко до ума, да кажат, че щом живият организъм не се нуждае от никаква особена жизнена сила, за да произведе това, което по-рано се приписваше на една такава жизнена сила: Защо тогава би се нуждаел той от особени духовни сили, за да се родят в него процесите, с които са свързани духовно-душевните изживявания? Отсега нататък материята с нейните свойства стана за материалистите това, което създава от своето майчино лоно всички неща и процеси. От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух, мисъл, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са основани в материалните форми на съществуване". Отсега нататък Бюхнер нарече безсмъртно не едно божествено същество, не човешката душа, а материята с нейната сила. И Молешот облича същото убеждение в думите: "Силата не е никакъв творящ бог, никаква отделна от материалната основа същност на нещата, тя е неделимо свойство на материята, нейното присъщо от вечността свойство. Въглената киселина, водородът и кислородът са сили, които разлагат и най-твърдата скала и я превръщат в течност, чието течение създава живота. Смяна на материя и форма в отделните части, докато основната форма остава същата, тази е тайната на животинския живот". Изследователската работа на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие даде на Лудвиг Бюхнер възможността да изкаже възгледи като тези: "По същия начин, както парната машина произвежда движение, заплетена органическа сложност на надарената със сила материя произвежда в животинското тяло един общ сбор от определени ефекти, които свързани в единство са наречени от нас дух, душа, мисъл".
към текста >>

Въглената киселина, водородът и кислородът са сили, които разлагат и най-твърдата скала и я превръщат в течност, чието течение създава живота.
За материалистите беше много близко до ума, да кажат, че щом живият организъм не се нуждае от никаква особена жизнена сила, за да произведе това, което по-рано се приписваше на една такава жизнена сила: Защо тогава би се нуждаел той от особени духовни сили, за да се родят в него процесите, с които са свързани духовно-душевните изживявания? Отсега нататък материята с нейните свойства стана за материалистите това, което създава от своето майчино лоно всички неща и процеси. От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух, мисъл, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са основани в материалните форми на съществуване". Отсега нататък Бюхнер нарече безсмъртно не едно божествено същество, не човешката душа, а материята с нейната сила. И Молешот облича същото убеждение в думите: "Силата не е никакъв творящ бог, никаква отделна от материалната основа същност на нещата, тя е неделимо свойство на материята, нейното присъщо от вечността свойство. Въглената киселина, водородът и кислородът са сили, които разлагат и най-твърдата скала и я превръщат в течност, чието течение създава живота. Смяна на материя и форма в отделните части, докато основната форма остава същата, тази е тайната на животинския живот". Изследователската работа на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие даде на Лудвиг Бюхнер възможността да изкаже възгледи като тези: "По същия начин, както парната машина произвежда движение, заплетена органическа сложност на надарената със сила материя произвежда в животинското тяло един общ сбор от определени ефекти, които свързани в единство са наречени от нас дух, душа, мисъл". А Карл Густав Ройшле обяснява в своята книга "Философия и естествена наука. В памет на Давид Фридрих Щраус"/1874 г./, че резултатите на естествените науки включват даже в себе си един философски момент. Сродството, което бе открито между природните сили, беше считано като ръководител в тайните на съществуването.
към текста >>

Смяна на материя и форма в отделните части, докато основната форма остава същата, тази е тайната на животинския живот".
Отсега нататък материята с нейните свойства стана за материалистите това, което създава от своето майчино лоно всички неща и процеси. От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух, мисъл, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са основани в материалните форми на съществуване". Отсега нататък Бюхнер нарече безсмъртно не едно божествено същество, не човешката душа, а материята с нейната сила. И Молешот облича същото убеждение в думите: "Силата не е никакъв творящ бог, никаква отделна от материалната основа същност на нещата, тя е неделимо свойство на материята, нейното присъщо от вечността свойство. Въглената киселина, водородът и кислородът са сили, които разлагат и най-твърдата скала и я превръщат в течност, чието течение създава живота. Смяна на материя и форма в отделните части, докато основната форма остава същата, тази е тайната на животинския живот". Изследователската работа на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие даде на Лудвиг Бюхнер възможността да изкаже възгледи като тези: "По същия начин, както парната машина произвежда движение, заплетена органическа сложност на надарената със сила материя произвежда в животинското тяло един общ сбор от определени ефекти, които свързани в единство са наречени от нас дух, душа, мисъл". А Карл Густав Ройшле обяснява в своята книга "Философия и естествена наука. В памет на Давид Фридрих Щраус"/1874 г./, че резултатите на естествените науки включват даже в себе си един философски момент. Сродството, което бе открито между природните сили, беше считано като ръководител в тайните на съществуването. Едно такова важно средство откри в 1819 година Фридед в Копенхаген.
към текста >>

Изследователската работа на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие даде на Лудвиг Бюхнер възможността да изкаже възгледи като тези: "По същия начин, както парната машина произвежда движение, заплетена органическа сложност на надарената със сила материя произвежда в животинското тяло един общ сбор от определени ефекти, които свързани в единство са наречени от нас дух, душа, мисъл".
От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух, мисъл, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са основани в материалните форми на съществуване". Отсега нататък Бюхнер нарече безсмъртно не едно божествено същество, не човешката душа, а материята с нейната сила. И Молешот облича същото убеждение в думите: "Силата не е никакъв творящ бог, никаква отделна от материалната основа същност на нещата, тя е неделимо свойство на материята, нейното присъщо от вечността свойство. Въглената киселина, водородът и кислородът са сили, които разлагат и най-твърдата скала и я превръщат в течност, чието течение създава живота. Смяна на материя и форма в отделните части, докато основната форма остава същата, тази е тайната на животинския живот". Изследователската работа на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие даде на Лудвиг Бюхнер възможността да изкаже възгледи като тези: "По същия начин, както парната машина произвежда движение, заплетена органическа сложност на надарената със сила материя произвежда в животинското тяло един общ сбор от определени ефекти, които свързани в единство са наречени от нас дух, душа, мисъл". А Карл Густав Ройшле обяснява в своята книга "Философия и естествена наука. В памет на Давид Фридрих Щраус"/1874 г./, че резултатите на естествените науки включват даже в себе си един философски момент. Сродството, което бе открито между природните сили, беше считано като ръководител в тайните на съществуването. Едно такова важно средство откри в 1819 година Фридед в Копенхаген. Той констатира, че магнитната стрелка се отклонява от електрическия ток.
към текста >>

Скоро след това Шван откри същото и за животинския свят.
Към такива открития върху единния характер на неорганичните природни сили се прибавиха други, които изясняваха състава на света на организмите. В 1838 година ботаникът Шлайден откри значението на простата клетка за тялото на растението. Той показа, как тъканите на растението и самото растение са изградени от тези "елементарни организми". Шлайден беше познал този "елементарен организъм" като едно топче течна растителна слуз, която е обвита с една обвивка /клетъчна мембрана/ и съдържа една по-твърда ядка. Тези клетки се размножават и се нареждат една до друга така, че изграждат растителни същества. Скоро след това Шван откри същото и за животинския свят. В 1827 година гениалният Карл Ернст Баер откри човешкото яйце. Той проследи също процесите на развитие на по-висшите животни и на човека от яйцето. По този начин навсякъде хората се отдалечаваха от това, да търсят идеите, които стоят на основата на природните неща. В замяна на това бяха наблюдавани фактите, които показват, как по-висшите, по-сложните природни процеси и природни същества се изграждат от прости и нисши. Все по-редки ставаха хората, които се стремяха към едно идеалистично тълкуване на мировите явления.
към текста >>

Той проследи също процесите на развитие на по-висшите животни и на човека от яйцето.
Той показа, как тъканите на растението и самото растение са изградени от тези "елементарни организми". Шлайден беше познал този "елементарен организъм" като едно топче течна растителна слуз, която е обвита с една обвивка /клетъчна мембрана/ и съдържа една по-твърда ядка. Тези клетки се размножават и се нареждат една до друга така, че изграждат растителни същества. Скоро след това Шван откри същото и за животинския свят. В 1827 година гениалният Карл Ернст Баер откри човешкото яйце. Той проследи също процесите на развитие на по-висшите животни и на човека от яйцето. По този начин навсякъде хората се отдалечаваха от това, да търсят идеите, които стоят на основата на природните неща. В замяна на това бяха наблюдавани фактите, които показват, как по-висшите, по-сложните природни процеси и природни същества се изграждат от прости и нисши. Все по-редки ставаха хората, които се стремяха към едно идеалистично тълкуване на мировите явления. Това беше духът на идеалистичния светоглед, който в 1837 година вдъхна на антрополога Бурдах възгледа, че животът има своята основа не в материята, а напротив той дава форма на материята от една по-висша сила, за да може да я използва. Молешот можа вече да каже: "Жизнената сила, както и животът, не е нещо друго освен резултат на сложно действащите задружно и една в друга намесващи се физически и химически сили".
към текста >>

Това беше духът на идеалистичния светоглед, който в 1837 година вдъхна на антрополога Бурдах възгледа, че животът има своята основа не в материята, а напротив той дава форма на материята от една по-висша сила, за да може да я използва.
В 1827 година гениалният Карл Ернст Баер откри човешкото яйце. Той проследи също процесите на развитие на по-висшите животни и на човека от яйцето. По този начин навсякъде хората се отдалечаваха от това, да търсят идеите, които стоят на основата на природните неща. В замяна на това бяха наблюдавани фактите, които показват, как по-висшите, по-сложните природни процеси и природни същества се изграждат от прости и нисши. Все по-редки ставаха хората, които се стремяха към едно идеалистично тълкуване на мировите явления. Това беше духът на идеалистичния светоглед, който в 1837 година вдъхна на антрополога Бурдах възгледа, че животът има своята основа не в материята, а напротив той дава форма на материята от една по-висша сила, за да може да я използва. Молешот можа вече да каже: "Жизнената сила, както и животът, не е нещо друго освен резултат на сложно действащите задружно и една в друга намесващи се физически и химически сили". Съзнанието на епохата напираше към това, вселената да не се обяснява чрез някакви други явления, освен тези, които стават пред очите на хората. Публикуването в 1830 година произведения на Чарлз Лайъл "Принципи на Геологията" събори с този принцип на обяснението цялата стара геология. Преди делото на Лайъл, което създаде епоха, се вярваше, че развитието на Земята е станало на скокове. Всичко, което е било създадено на Земята, е било няколкократно унищожено чрез тотални катастрофи и върху гроба на минали същества се е родило едно ново творение.
към текста >>

Молешот можа вече да каже: "Жизнената сила, както и животът, не е нещо друго освен резултат на сложно действащите задружно и една в друга намесващи се физически и химически сили".
Той проследи също процесите на развитие на по-висшите животни и на човека от яйцето. По този начин навсякъде хората се отдалечаваха от това, да търсят идеите, които стоят на основата на природните неща. В замяна на това бяха наблюдавани фактите, които показват, как по-висшите, по-сложните природни процеси и природни същества се изграждат от прости и нисши. Все по-редки ставаха хората, които се стремяха към едно идеалистично тълкуване на мировите явления. Това беше духът на идеалистичния светоглед, който в 1837 година вдъхна на антрополога Бурдах възгледа, че животът има своята основа не в материята, а напротив той дава форма на материята от една по-висша сила, за да може да я използва. Молешот можа вече да каже: "Жизнената сила, както и животът, не е нещо друго освен резултат на сложно действащите задружно и една в друга намесващи се физически и химически сили". Съзнанието на епохата напираше към това, вселената да не се обяснява чрез някакви други явления, освен тези, които стават пред очите на хората. Публикуването в 1830 година произведения на Чарлз Лайъл "Принципи на Геологията" събори с този принцип на обяснението цялата стара геология. Преди делото на Лайъл, което създаде епоха, се вярваше, че развитието на Земята е станало на скокове. Всичко, което е било създадено на Земята, е било няколкократно унищожено чрез тотални катастрофи и върху гроба на минали същества се е родило едно ново творение. С това са обяснявали съществуването на растителни и животински остатъци в земните пластове.
към текста >>

С това са обяснявали съществуването на растителни и животински остатъци в земните пластове.
Молешот можа вече да каже: "Жизнената сила, както и животът, не е нещо друго освен резултат на сложно действащите задружно и една в друга намесващи се физически и химически сили". Съзнанието на епохата напираше към това, вселената да не се обяснява чрез някакви други явления, освен тези, които стават пред очите на хората. Публикуването в 1830 година произведения на Чарлз Лайъл "Принципи на Геологията" събори с този принцип на обяснението цялата стара геология. Преди делото на Лайъл, което създаде епоха, се вярваше, че развитието на Земята е станало на скокове. Всичко, което е било създадено на Земята, е било няколкократно унищожено чрез тотални катастрофи и върху гроба на минали същества се е родило едно ново творение. С това са обяснявали съществуването на растителни и животински остатъци в земните пластове. Кювие беше главният представител на такива повтарящи се епохи на сътворение. Лайъл стигна до възгледа, че не е нужно никакво подобно прекъсване на постоянния ход на земното развитие. Когато само предположим достатъчно дълги периоди от време, тогава можем да кажем, че силите, които днес още действат на Земята, са произвели цялото това развитие. В Германия Гьоте и Карл фон Хоф още по-рано бяха приели едно такова мнение. Последният застъпи този възглед в неговата излязла през 1822 година книга "История на доказаните чрез предание природни изменения на земната повърхност".
към текста >>

Фогт отговори първо в своята книга "Картини из живота на животните".
Последният застъпи този възглед в неговата излязла през 1822 година книга "История на доказаните чрез предание природни изменения на земната повърхност". Фогт, Бюхнер и Молешот пристъпиха с цялата смелост на ентусиасти на мисълта към обяснението на всички явления от материалистични процеси, както те стават пред човешките сетива. Един важен израз намери борбата, която материализмът трябваше да води, когато заставаха един срещу друг Гьотенгенския физиолог Рудолф Вагнер и Карл Фогт. В 1852 година в "Алгемайне Цайтунг" Вагнер се застъпи за една самостоятелна душевна същност против възгледа на материализма. Той говори за това, "че душата може да се дели, че детето наследява много неща от бащата и много неща от майката". Фогт отговори първо в своята книга "Картини из живота на животните". Ние познаваме позицията на Фогт в борбата, когато четем в неговия отговор следното изречение: "Душата, която трябва да съставлява съдържанието, същността на индивидуалността на отделното неделимо същество, душата значи трябва да може да се дели? Богослови, я се занимавайте с този еретик той беше до сега един от вашите! Делени души! Щом в акта на зачатието душата може да се дели, както смята господин Р. Вагнер, вероятно тя би искала да се дели и при смъртта и едната част, натоварена с греховете, да отиде в чистилището, а другата да отиде на право в рая.
към текста >>

Ние виждаме, как духовните действия стават все по-съвършени от детската възраст до зрелостта на живота; виждаме, че с всяка атрофия на сетивата и на мозъка "духът" също се атрофира.
Той искаше да докаже две неща: Първо, че резултатите на по-новата естествена наука не противоречи на библейската вяра и произхода на човешкия род от една двойка; второ, че тези резултати не решават нищо върху душата. Фогт написа в 1855 година едно полемично писание против Вагнер "Наивна вяра и наука", което от една страна го показва на пълната висота естественонаучното разбиране на неговото време, но от друга страна го разкрива също като един остър мислител, който разкрива безцеремонно заключенията на противника като измамни образи. Неговото противоречие срещу първото твърдение на Вагнер завършва с изреченията: "Всички исторически както и естественонаучни изследвания доставят положителното доказателство за многообразния произход на човешките раси. Ученията на писанието относно Адама и Ной и двукратния произход на хората от една двойка са научно изцяло неудържими приказки". А против Вагнеровото учение за душата Фогт възрази: Ние виждаме психическите дейности на човека да се развиват постепенно с развитието на телесните органи. Ние виждаме, как духовните действия стават все по-съвършени от детската възраст до зрелостта на живота; виждаме, че с всяка атрофия на сетивата и на мозъка "духът" също се атрофира. "Едно такова развитие е несъединимо с приемането на една безсмъртна душевна субстанция". Че при техните противници материалистите трябваше да се борят не само с основания на ума, но и чувства, това ни показва със съвършена яснота борбата между Фогт и Вагнер. Нали този последния апелира в своята гьотенгенска лекция към моралната потребност, която не понася, когато "механически, ходещи на два крака и на две ръце апарати" накрая се разливат в безразлични вещества, без човек да може да има надежда, че доброто, което те вършат, ще бъде възнаградено, а злото наказано. На това Фогт отговаря: "Съществуването на една безсмъртна душа за господин Вагнер не е резултат на изследването или на размишлението... Той се нуждае от една безсмъртна душа, за да може след смъртта на човека да я измъчва и наказва". Че съществува една гледна точка, от която и моралният ред на света на материалистичния възглед може да бъде в съгласие, това се опита да покаже Хайнрих Чолбе /1819-1873 г./.
към текста >>

То би могло да се яви също и вън от животинския организъм.
Духове като Чолбе не се задоволяват с това, което е изследвано; те приемат хипотетично факти, които не са изследвани. Един такъв факт е споменатото кръгово движение на частите на мозъка. Едно цялостно изследване на мозъка би довело несъмнено до познанието на такива процеси, които иначе не се явяват никъде в света. От това ще следва, че обусловените от мозъчните процеси душевни процеси се явяват само във връзка с един мозък. Но Чолбе не можеше да твърди за своето хипотетично кръгово движение, че то е ограничено само в мозъка. То би могло да се яви също и вън от животинския организъм. Но тогава би трябвало то да доведе със себе си душевни явления и в неоживените неща. Фактически стремящият се към нагледна яснота Чолбе не счита за изключено едно одушевление на цялата природа. "Не би ли искало казва той моят възглед да бъде едно осъществяване на това, което Платон защищава в своя "Тимей" като мирова Душа? Не би ли искало тук да се намира една съединителна точка на идеализма на Лайбниц, който считаше целия свят състоящ се от одушевени същества /монади/, с модерния натурализъм? "
към текста >>

В това отношение от значение е, как Планк мислеше върху мотивите на човешкото действане и на обществения живот.
Обаче Планк постъпва по своя начин точно както Хегел. Въпреки това той вярва, че постъпва както Фойербах и материалистите. Обаче ако бяха изтълкували неговия подход в техния смисъл, те би трябвало да му кажат: Ти стоиш на едно изграждащо света становище; въпреки това вярваш, че познаваш света като съществуващ; ти слизаш отгоре надолу и считаш слизането за едно възлизане; ти поставяш света с главата надолу и мислиш, че главата са краката. Стремежът към природата, фактическа действителност в третата четвъртина на 19-тото столетие не можеше да бъде изразен по-ярко откакто това стана чрез светогледа на един мислител, който искаше да създава като по чудо не само идеи, но и действителност от разума. Не по-малко интересно действа личността на Планк, когато я сравним с тази на неговия съвременник Макс Щирнер. В това отношение от значение е, как Планк мислеше върху мотивите на човешкото действане и на обществения живот. Както материалистите изхождаха от обяснението на природата от действително дадените за сетивата вещества и сили, така Щирнер изхождаше от действителната отделна личност за ръководната нишка на човешкото поведение. Разумът е само при отделния човек. Ето защо това, което той определя като ръководна нишка на действието, може също да важи само за отделния човек. Задружният, съвместен живот ще се получи от само себе си от природосъобразното взаимодействие на отделните личности. Когато всеки действа според своя разум, тогава чрез свободното взаимодействие на всички ще се роди желаното състояние.
към текста >>

Задружният, съвместен живот ще се получи от само себе си от природосъобразното взаимодействие на отделните личности.
Не по-малко интересно действа личността на Планк, когато я сравним с тази на неговия съвременник Макс Щирнер. В това отношение от значение е, как Планк мислеше върху мотивите на човешкото действане и на обществения живот. Както материалистите изхождаха от обяснението на природата от действително дадените за сетивата вещества и сили, така Щирнер изхождаше от действителната отделна личност за ръководната нишка на човешкото поведение. Разумът е само при отделния човек. Ето защо това, което той определя като ръководна нишка на действието, може също да важи само за отделния човек. Задружният, съвместен живот ще се получи от само себе си от природосъобразното взаимодействие на отделните личности. Когато всеки действа според своя разум, тогава чрез свободното взаимодействие на всички ще се роди желаното състояние. Природосъобразният съвместен живот се ражда от само себе си, когато всеки човек оставя да действа в неговата индивидуалност разума, в смисъла на Щирнер също така, както според възгледа на материалистите се ражда природосъобразният възглед на явленията на света, когато се оставят нещата да изказват самата тяхна същност и дейността на разума се ограничава само в това, да свързва и тълкува съответно това, което сетивата казват. Но както сега Планк обяснява света, не като оставя нещата да говорят за себе си, а решава чрез своя разум това, което те предполагаемо казват, така по отношение на обществения живот той не изхожда от взаимодействието на личностите, а сънува за един регулиран от разума и служещ на общото благо съюз на народите с една най-висша правна власт. Следователно и тук той счита, че разумът създава това, което стои отвъд личността. "Първичният общ правен закон изисква по необходимост своето външно съществуване в една обща правна власт; защото ако би било оставено на самите отделни хора да го провеждат, са мият този закон не би бил действително освен нещо общо и съществуващо по външен начин, тъй като според тяхното правно положение отделните хора са за себе си само представители на тяхното право, а не на общото право като такова".
към текста >>

Природосъобразният съвместен живот се ражда от само себе си, когато всеки човек оставя да действа в неговата индивидуалност разума, в смисъла на Щирнер също така, както според възгледа на материалистите се ражда природосъобразният възглед на явленията на света, когато се оставят нещата да изказват самата тяхна същност и дейността на разума се ограничава само в това, да свързва и тълкува съответно това, което сетивата казват.
Както материалистите изхождаха от обяснението на природата от действително дадените за сетивата вещества и сили, така Щирнер изхождаше от действителната отделна личност за ръководната нишка на човешкото поведение. Разумът е само при отделния човек. Ето защо това, което той определя като ръководна нишка на действието, може също да важи само за отделния човек. Задружният, съвместен живот ще се получи от само себе си от природосъобразното взаимодействие на отделните личности. Когато всеки действа според своя разум, тогава чрез свободното взаимодействие на всички ще се роди желаното състояние. Природосъобразният съвместен живот се ражда от само себе си, когато всеки човек оставя да действа в неговата индивидуалност разума, в смисъла на Щирнер също така, както според възгледа на материалистите се ражда природосъобразният възглед на явленията на света, когато се оставят нещата да изказват самата тяхна същност и дейността на разума се ограничава само в това, да свързва и тълкува съответно това, което сетивата казват. Но както сега Планк обяснява света, не като оставя нещата да говорят за себе си, а решава чрез своя разум това, което те предполагаемо казват, така по отношение на обществения живот той не изхожда от взаимодействието на личностите, а сънува за един регулиран от разума и служещ на общото благо съюз на народите с една най-висша правна власт. Следователно и тук той счита, че разумът създава това, което стои отвъд личността. "Първичният общ правен закон изисква по необходимост своето външно съществуване в една обща правна власт; защото ако би било оставено на самите отделни хора да го провеждат, са мият този закон не би бил действително освен нещо общо и съществуващо по външен начин, тъй като според тяхното правно положение отделните хора са за себе си само представители на тяхното право, а не на общото право като такова". Планк построява една обща правна власт, понеже идеята на правото може да стане действително само по този начин. Пет години преди това Макс Щирнер беше писал: "Единствен и творец на моето право аз не признавам и не познавам никакъв друг правен източник освен мене, нито Бога, нито държавата, нито природата, нито също самия човек с неговите "вечни човешки права", нито божествено, нито човешко права".
към текста >>

Но както сега Планк обяснява света, не като оставя нещата да говорят за себе си, а решава чрез своя разум това, което те предполагаемо казват, така по отношение на обществения живот той не изхожда от взаимодействието на личностите, а сънува за един регулиран от разума и служещ на общото благо съюз на народите с една най-висша правна власт.
Разумът е само при отделния човек. Ето защо това, което той определя като ръководна нишка на действието, може също да важи само за отделния човек. Задружният, съвместен живот ще се получи от само себе си от природосъобразното взаимодействие на отделните личности. Когато всеки действа според своя разум, тогава чрез свободното взаимодействие на всички ще се роди желаното състояние. Природосъобразният съвместен живот се ражда от само себе си, когато всеки човек оставя да действа в неговата индивидуалност разума, в смисъла на Щирнер също така, както според възгледа на материалистите се ражда природосъобразният възглед на явленията на света, когато се оставят нещата да изказват самата тяхна същност и дейността на разума се ограничава само в това, да свързва и тълкува съответно това, което сетивата казват. Но както сега Планк обяснява света, не като оставя нещата да говорят за себе си, а решава чрез своя разум това, което те предполагаемо казват, така по отношение на обществения живот той не изхожда от взаимодействието на личностите, а сънува за един регулиран от разума и служещ на общото благо съюз на народите с една най-висша правна власт. Следователно и тук той счита, че разумът създава това, което стои отвъд личността. "Първичният общ правен закон изисква по необходимост своето външно съществуване в една обща правна власт; защото ако би било оставено на самите отделни хора да го провеждат, са мият този закон не би бил действително освен нещо общо и съществуващо по външен начин, тъй като според тяхното правно положение отделните хора са за себе си само представители на тяхното право, а не на общото право като такова". Планк построява една обща правна власт, понеже идеята на правото може да стане действително само по този начин. Пет години преди това Макс Щирнер беше писал: "Единствен и творец на моето право аз не признавам и не познавам никакъв друг правен източник освен мене, нито Бога, нито държавата, нито природата, нито също самия човек с неговите "вечни човешки права", нито божествено, нито човешко права". Той е на мнение, че действителното право на отделния човек не може да съществува сред едно общо право.
към текста >>

Щом веднъж се е образувало едно същество по този път, тогава чрез приспособяване към дадените условия то развива от себе си нови форми, които служат на неговия живот.
Това, което кара Щирнер да отрича едно действително общо право, е жаждата за действителност; обаче жажда за действителност е също и това, което довежда Планк до стремежа да иска да построи нещо действително, правното състояние, от една идея. Четейки съчиненията на Планк ние виждаме как от тях се излъчва като обезпокояващ го до най-висока степен сила чувството, че вярата в два действащи един в друг реда на света, единият природосъобразен и другият духовен, е нещо непоносимо. Но още в минали времена е имало мислители, които са се стремели към един чисто естественонаучен начин на мислене. Като оставим настрана повече или по-малко ясните опити на други, Ламарк е начертал през 1809 година една кратка картина на раждането и развитието на живите същества, която, според състоянието на тогавашните познания, би трябвало да има нещо много привлекателно за един тогавашен светоглед. Той си представяше, че най-простите живи същества са се родили чрез неорганически процеси при определени условия. Щом веднъж се е образувало едно същество по този път, тогава чрез приспособяване към дадените условия то развива от себе си нови форми, които служат на неговия живот. То развива от себе си нови органи, понеже се нуждае от тях за себе си. Следователно съществата могат да се изменят и чрез това изменение също да се усъвършенстват. Ламарк си представя изменението например така. Съществува едно животно, което е заставено да си доставя храната от високите дървета. За тази цел то трябва да протяга своята шия на дължина.
към текста >>

Съществува едно животно, което е заставено да си доставя храната от високите дървета.
Той си представяше, че най-простите живи същества са се родили чрез неорганически процеси при определени условия. Щом веднъж се е образувало едно същество по този път, тогава чрез приспособяване към дадените условия то развива от себе си нови форми, които служат на неговия живот. То развива от себе си нови органи, понеже се нуждае от тях за себе си. Следователно съществата могат да се изменят и чрез това изменение също да се усъвършенстват. Ламарк си представя изменението например така. Съществува едно животно, което е заставено да си доставя храната от високите дървета. За тази цел то трябва да протяга своята шия на дължина. Тогава в течение на времето неговата шия се удължава под влиянието на нуждата. От едно животно с къса шия се ражда един жерав с дългата шия. Следователно живите същества не са се родили в това разнообразие, в което днес ги познаваме, а това разнообразие се е развило природосъобразно с течение на времето чрез царуващите условия. Ламарк е на мнение, че човекът е включен в това развитие.
към текста >>

От едно животно с къса шия се ражда един жерав с дългата шия.
Следователно съществата могат да се изменят и чрез това изменение също да се усъвършенстват. Ламарк си представя изменението например така. Съществува едно животно, което е заставено да си доставя храната от високите дървета. За тази цел то трябва да протяга своята шия на дължина. Тогава в течение на времето неговата шия се удължава под влиянието на нуждата. От едно животно с къса шия се ражда един жерав с дългата шия. Следователно живите същества не са се родили в това разнообразие, в което днес ги познаваме, а това разнообразие се е развило природосъобразно с течение на времето чрез царуващите условия. Ламарк е на мнение, че човекът е включен в това развитие. Той се е развил в течение на времето от подобни нему маймуноподобни животни до форми, които му позволяват, да задоволи по-висши телесни и духовни потребности. Следователно Ламарк е свързал света на организмите, включително и човека, с царството на неорганичното. Съвременността на Ламарк обърна малко внимание на неговия опит да обясни разнообразието на живота.
към текста >>

Той се е развил в течение на времето от подобни нему маймуноподобни животни до форми, които му позволяват, да задоволи по-висши телесни и духовни потребности.
За тази цел то трябва да протяга своята шия на дължина. Тогава в течение на времето неговата шия се удължава под влиянието на нуждата. От едно животно с къса шия се ражда един жерав с дългата шия. Следователно живите същества не са се родили в това разнообразие, в което днес ги познаваме, а това разнообразие се е развило природосъобразно с течение на времето чрез царуващите условия. Ламарк е на мнение, че човекът е включен в това развитие. Той се е развил в течение на времето от подобни нему маймуноподобни животни до форми, които му позволяват, да задоволи по-висши телесни и духовни потребности. Следователно Ламарк е свързал света на организмите, включително и човека, с царството на неорганичното. Съвременността на Ламарк обърна малко внимание на неговия опит да обясни разнообразието на живота. Две десетилетия след това във френската Академия възникна един спор между Жьофроай дьо Сент Илер и Кюние. Жьофроай дьо Сент Илер вярваше, че въпреки разнообразието на животинските организми, и в него има един общ строителен план. Такъв един план беше предварителното условие за обяснение на тяхното развитие едни от други.
към текста >>

Съвременността на Ламарк обърна малко внимание на неговия опит да обясни разнообразието на живота.
От едно животно с къса шия се ражда един жерав с дългата шия. Следователно живите същества не са се родили в това разнообразие, в което днес ги познаваме, а това разнообразие се е развило природосъобразно с течение на времето чрез царуващите условия. Ламарк е на мнение, че човекът е включен в това развитие. Той се е развил в течение на времето от подобни нему маймуноподобни животни до форми, които му позволяват, да задоволи по-висши телесни и духовни потребности. Следователно Ламарк е свързал света на организмите, включително и човека, с царството на неорганичното. Съвременността на Ламарк обърна малко внимание на неговия опит да обясни разнообразието на живота. Две десетилетия след това във френската Академия възникна един спор между Жьофроай дьо Сент Илер и Кюние. Жьофроай дьо Сент Илер вярваше, че въпреки разнообразието на животинските организми, и в него има един общ строителен план. Такъв един план беше предварителното условие за обяснение на тяхното развитие едни от други. Щом те са се развили едни от други, тогава на основата на тяхното разнообразие трябва да съществува нещо общо. В най-нисшите животни трябва да може да бъде познато нещо, което е нужно само да се усъвършенства, за да се превърне в течение на времето във формата на по-висшите животни.
към текста >>

Жьофроай дьо Сент Илер вярваше, че въпреки разнообразието на животинските организми, и в него има един общ строителен план.
Ламарк е на мнение, че човекът е включен в това развитие. Той се е развил в течение на времето от подобни нему маймуноподобни животни до форми, които му позволяват, да задоволи по-висши телесни и духовни потребности. Следователно Ламарк е свързал света на организмите, включително и човека, с царството на неорганичното. Съвременността на Ламарк обърна малко внимание на неговия опит да обясни разнообразието на живота. Две десетилетия след това във френската Академия възникна един спор между Жьофроай дьо Сент Илер и Кюние. Жьофроай дьо Сент Илер вярваше, че въпреки разнообразието на животинските организми, и в него има един общ строителен план. Такъв един план беше предварителното условие за обяснение на тяхното развитие едни от други. Щом те са се развили едни от други, тогава на основата на тяхното разнообразие трябва да съществува нещо общо. В най-нисшите животни трябва да може да бъде познато нещо, което е нужно само да се усъвършенства, за да се превърне в течение на времето във формата на по-висшите животни. Кювие се обърна енергично против логическите изводи на този възглед. Той беше предвидливият човек, който обърна вниманието на това, че фактите не дават никакъв повод да се стигне да такива далече простиращи се заключения.
към текста >>

В най-нисшите животни трябва да може да бъде познато нещо, което е нужно само да се усъвършенства, за да се превърне в течение на времето във формата на по-висшите животни.
Съвременността на Ламарк обърна малко внимание на неговия опит да обясни разнообразието на живота. Две десетилетия след това във френската Академия възникна един спор между Жьофроай дьо Сент Илер и Кюние. Жьофроай дьо Сент Илер вярваше, че въпреки разнообразието на животинските организми, и в него има един общ строителен план. Такъв един план беше предварителното условие за обяснение на тяхното развитие едни от други. Щом те са се развили едни от други, тогава на основата на тяхното разнообразие трябва да съществува нещо общо. В най-нисшите животни трябва да може да бъде познато нещо, което е нужно само да се усъвършенства, за да се превърне в течение на времето във формата на по-висшите животни. Кювие се обърна енергично против логическите изводи на този възглед. Той беше предвидливият човек, който обърна вниманието на това, че фактите не дават никакъв повод да се стигне да такива далече простиращи се заключения. Щом Гьоте научи за този спор, за него избледня интересът към едно едновременно политическо събитие, каквото беше френската революция от месец юли. Той изказа ясно това в един разговор със Соре /през август 1830 г./. На него му беше ясно, че с този спорен въпрос беше свързано схващането на органическия свят по един естествен начин.
към текста >>

От това става ясно, какво е искал Гьоте, когато скоро след неговото идване във Ваймар той започна да изучава животинските и растителните същества.
Той изказа ясно това в един разговор със Соре /през август 1830 г./. На него му беше ясно, че с този спорен въпрос беше свързано схващането на органическия свят по един естествен начин. В статията, която написа, той се застъпи силно за Жьофроай дьо Сент Илер /виж Гьотевите Съчинения върху Естествените науки в т. 36 на Гьотевите издания на германската национална литература./. Той каза на Йоханес фон Мюлер, че Жьофроай дьо Сент Илер върви по един път, по който той е вървял още преди 50 години. От това става ясно, какво е искал Гьоте, когато скоро след неговото идване във Ваймар той започна да изучава животинските и растителните същества. Пред неговото съзнание още тогава стоеше едно природосъобразно обяснение на разнообразието на живите организми; но също и той беше предпазлив. Той никога не твърди освен това, за което самите факти му даваха право. И в своя увод към "Метаморфоза на растенията" той казва, че тогавашното време беше доста в неясност по отношение на тези факти. Вярваше се, така се изразява той, че достатъчно е само маймуната да се изправи и да започне да върви на задните си крайници и тя може да стане човек. Мислещите съобразно резултатите на естествените науки хора живееха в едни начин на мисленето съвършено различен от този на хегелианците.
към текста >>

Мислителното разглеждане на нещата трябва да се освободи от такива мъгливи и всъщност сетивни представи, каквито е например така нареченото произхождане например на растенията и животните от водата и след това произлизането на по-развитите животински организми от по-нисшите и т.н.".
Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на мисълта един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола. Обаче който се стреми към едно обяснение изхождайки от фактите, би трябвало да покаже действителните процеси, чрез които би искало да стане едно такова превръщане. В този случай той е създател на един реалистичен светоглед. Той не ще застане на становището, което Хегел загатва с думите: "Това е една несръчна представа на по-старата и на по-новата натурфилософия, да счита превръщането и преминаването на една природна форма и сфера в една по-висша за едно външно действително произведение, която обаче, за да бъде направена по-ясна, бива поставена в тъмата на далечното минало. На природата е присъща именно външността, да прави тази външност да се разпадне на различни форми и да ги направи да се явят като безразлични съществувания; идеята, която ръководи напред степените, е вътрешността на тези степени. Мислителното разглеждане на нещата трябва да се освободи от такива мъгливи и всъщност сетивни представи, каквито е например така нареченото произхождане например на растенията и животните от водата и след това произлизането на по-развитите животински организми от по-нисшите и т.н.". /Хегелови съчинения, 1847 г., т.7, стр. 33./. Срещу такова изказване на един идеалистичен мислител стои реалистичното изказване на Ламарк: "В самото начало са се родили само най-простите и най-нисши животни и растения и едва накрая онези с най-сложно съставена организация. Ходът на развитието на Земята и на нейното органическо население е бил напълно непрекъснат, той не е бил прекъсван от мощни революции. Най-простите животни и най-простите растения, които стоят на най-долното стъпало на стълбата на организацията, са се родили и се раждат още и днес чрез самозараждане" Ламарк имаше един съмишленик и в Германия.
към текста >>

Срещу такова изказване на един идеалистичен мислител стои реалистичното изказване на Ламарк: "В самото начало са се родили само най-простите и най-нисши животни и растения и едва накрая онези с най-сложно съставена организация.
В този случай той е създател на един реалистичен светоглед. Той не ще застане на становището, което Хегел загатва с думите: "Това е една несръчна представа на по-старата и на по-новата натурфилософия, да счита превръщането и преминаването на една природна форма и сфера в една по-висша за едно външно действително произведение, която обаче, за да бъде направена по-ясна, бива поставена в тъмата на далечното минало. На природата е присъща именно външността, да прави тази външност да се разпадне на различни форми и да ги направи да се явят като безразлични съществувания; идеята, която ръководи напред степените, е вътрешността на тези степени. Мислителното разглеждане на нещата трябва да се освободи от такива мъгливи и всъщност сетивни представи, каквито е например така нареченото произхождане например на растенията и животните от водата и след това произлизането на по-развитите животински организми от по-нисшите и т.н.". /Хегелови съчинения, 1847 г., т.7, стр. 33./. Срещу такова изказване на един идеалистичен мислител стои реалистичното изказване на Ламарк: "В самото начало са се родили само най-простите и най-нисши животни и растения и едва накрая онези с най-сложно съставена организация. Ходът на развитието на Земята и на нейното органическо население е бил напълно непрекъснат, той не е бил прекъсван от мощни революции. Най-простите животни и най-простите растения, които стоят на най-долното стъпало на стълбата на организацията, са се родили и се раждат още и днес чрез самозараждане" Ламарк имаше един съмишленик и в Германия. Лорени Окен /1779-1851 г./ също така застъпи едно естествено развитие на живите същества основано на "сетивни представи". "Всичко органическо е произлязло от слуз, то не е нищо друго освен организирана слуз.
към текста >>

Най-простите животни и най-простите растения, които стоят на най-долното стъпало на стълбата на организацията, са се родили и се раждат още и днес чрез самозараждане"
На природата е присъща именно външността, да прави тази външност да се разпадне на различни форми и да ги направи да се явят като безразлични съществувания; идеята, която ръководи напред степените, е вътрешността на тези степени. Мислителното разглеждане на нещата трябва да се освободи от такива мъгливи и всъщност сетивни представи, каквито е например така нареченото произхождане например на растенията и животните от водата и след това произлизането на по-развитите животински организми от по-нисшите и т.н.". /Хегелови съчинения, 1847 г., т.7, стр. 33./. Срещу такова изказване на един идеалистичен мислител стои реалистичното изказване на Ламарк: "В самото начало са се родили само най-простите и най-нисши животни и растения и едва накрая онези с най-сложно съставена организация. Ходът на развитието на Земята и на нейното органическо население е бил напълно непрекъснат, той не е бил прекъсван от мощни революции. Най-простите животни и най-простите растения, които стоят на най-долното стъпало на стълбата на организацията, са се родили и се раждат още и днес чрез самозараждане" Ламарк имаше един съмишленик и в Германия. Лорени Окен /1779-1851 г./ също така застъпи едно естествено развитие на живите същества основано на "сетивни представи". "Всичко органическо е произлязло от слуз, то не е нищо друго освен организирана слуз. Тази слуз се е получила в морето вследствие на развитието на планетата от неорганическа материя". Въпреки такива завладяващи ходове на мислите именно при мислителите, които по един предпазлив начин никога не са искали да напускат ръководната нишка на познанието на фактите, трябваше да се яви съмнение по отношение на природосъобразния начин на мислене и на разглеждане на нещата, докато оставаше необяснена целесъобразността на оживените същества.
към текста >>

Също така и Карл Ернст фон Баер, който беше проследил развитието на животинското същество нагоре чак до неговите начални състояния, не можа да се откаже от мисълта, че процесите в живото тяло са насочени към определени цели, даже че пълното понятие за целта може да се приложи към цялостната природа. /К.Е.Ф.
Той изследваше строго обективно законите на организмите въпреки тяхната целесъобразна връзка и чрез своето широко разбиране, което знаеше да си служи в неограничен размер с физическото, химическото, анатомическото, зоологическото, микроскопическото и ембриологическо знание, той стана един реформатор на учението за природата. Неговият възглед не му пречеше да основава познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености. Един от неговите основни възгледи беше този, че човек не може да бъде психолог, без да бъде физиолог. Обаче този, който от пределите на природоизследването идваше в областта на общия светоглед, той не се намираше в щастливото положение да може да постави направо на заден план идеята за целесъобразността. Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора. Също така и Карл Ернст фон Баер, който беше проследил развитието на животинското същество нагоре чак до неговите начални състояния, не можа да се откаже от мисълта, че процесите в живото тяло са насочени към определени цели, даже че пълното понятие за целта може да се приложи към цялостната природа. /К.Е.Ф. Баер, Проучвания из областта на Естествената наука, 1876 г. стр. 72 и 82/. Такива трудности, които възникват за някои мислители по отношение на един образ на света, който иска да вземе своите елементи само от сетивно възприемаемата природа, не забелязваха материалистично настроените мислители. Те се стремяха към това, да противопоставят на идеалистическия образ на света от първата половина на столетието един такъв, който получава цялата светлина за обяснението на света от факти на природата. Те имаха доверие само в познанията, които се добиват на основата на тези факти.
към текста >>

Не изглежда ли, като че те подкопават морала, който се издига над чистите природни духовни мотиви и искат да разгърнат знамето на животинските инстинкти, които се казват: - Да ядем и да пием, да задоволим инстинктите на нашето тяло, защото утре ще умрем?
Те се стремяха към това, да противопоставят на идеалистическия образ на света от първата половина на столетието един такъв, който получава цялата светлина за обяснението на света от факти на природата. Те имаха доверие само в познанията, които се добиват на основата на тези факти. Нищо не ни позволява да вникнем по-добре в сърцата на материалистите както това доверие. Те бяха упрекнати, че отнемат на нещата душата и с това им отнемат онова, което говори на сърцето, на чувствата на човека. И не изглежда ли, че те отнемат на природата всички възвишаващи чувствата качества и я свеждат до една мъртва вещ, при която техният ум задоволява само стремежа да търсят за всичко причините, които остават безучастно човешкото сърце? Не изглежда ли, като че те подкопават морала, който се издига над чистите природни духовни мотиви и искат да разгърнат знамето на животинските инстинкти, които се казват: - Да ядем и да пием, да задоволим инстинктите на нашето тяло, защото утре ще умрем? Лотце /1817-1881 г./ казва именно за времето, за което става дума тук, че хората принадлежащи на това време ценят истината на трезвото познание на опита според степента на враждебност, с която то оскърбяваше всичко, сърцето считаше за неприкосновено. Обаче в лицето на Карл Фогт ние се научаваме да познаваме един човек, който имаше дълбоко разбиране за красотата на природата и се стараеше да нарисува тези красоти като дилетант в живописта. Той беше човек, който не беше тъп за творенията на човешката фантазия, а се чувстваше добре в обществото на художниците и поетите. Ни най-малко не изглеждаше, че естетическата наслада от чудесното устройство на органическите същества е тази, която е увлякла във въодушевление материалистите при мисълта, че величествените явления на тялото могат да бъдат също източник и на душите. Не трябваше ли те да си кажат: - Колко повече право за причина на духа има величественото устройство на човешкия мозък в сравнение с абстрактните понятия, с които философията се занимава?
към текста >>

Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана мисълта, с мисълта добрата или зла воля по един природосъобразен начин.
С тяхното природопознание при тях се свързваха дълбоките етически мотиви. Това, което Чолбе особено подчертава, че натурализмът има една морална основа, са го чувствали и други материалисти. Те искаха да всадят в човека радостта идваща от природното съществуване; искаха да събудят в него чувството, че той трябва да търси на Земята задължения и задачи. Те считаха за едно повишение на човешкото достойнство, когато в човека действа съзнанието, че той се е развил от по-нисши от него същества до неговото настоящо съвършенство. И те си обещаваха правилното обсъждане на човешките деяния само от този, който познава природосъобразните необходимости, от които действа личността. Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана мисълта, с мисълта добрата или зла воля по един природосъобразен начин. На онези, които вярват, че материализмът поставя в опасност моралната свобода, Цоленат отговаря: "Че всеки един е свободен, който с радост осъзнава, необходимостта на своето съществуване, на своите отношения, на своите нужди, права и изисквания, когато знае границите и значението на кръга на своите действия. Който е разбрал тази природна необходимост, той знае също да се бори за своето право, за изискванията, които произлизат от потребността на рода. Даже, нещо повече, понеже само свободата е в съзвучие с истински човешкото, понеже тя се запалва с природна необходимост от рода, затова във всяка борба за свобода, за човешките блага е гаранцията за крайната победа над потисниците". С такива чувства, с такава отдайност към чудесата на природните процеси, с такива морални чувства можеха да очакват материалистите човека, който според тяхното мнение трябваше да дойде рано или късно, човек, който да преодолее голямата пречка към един природосъобразен светоглед. За тях този човек се яви в лицето на Чарлз Дарвин, и неговото съчинение, благодарение на което и идеята за целесъобразност бе поставена на почвата на природопознанието, излезе в 1859 година под заглавието: "За произхода на видовете в животинското и растително царство чрез естествения подбор или запазването на по-съвършените породи в борбата за съществуване".
към текста >>

За тях този човек се яви в лицето на Чарлз Дарвин, и неговото съчинение, благодарение на което и идеята за целесъобразност бе поставена на почвата на природопознанието, излезе в 1859 година под заглавието: "За произхода на видовете в животинското и растително царство чрез естествения подбор или запазването на по-съвършените породи в борбата за съществуване".
Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана мисълта, с мисълта добрата или зла воля по един природосъобразен начин. На онези, които вярват, че материализмът поставя в опасност моралната свобода, Цоленат отговаря: "Че всеки един е свободен, който с радост осъзнава, необходимостта на своето съществуване, на своите отношения, на своите нужди, права и изисквания, когато знае границите и значението на кръга на своите действия. Който е разбрал тази природна необходимост, той знае също да се бори за своето право, за изискванията, които произлизат от потребността на рода. Даже, нещо повече, понеже само свободата е в съзвучие с истински човешкото, понеже тя се запалва с природна необходимост от рода, затова във всяка борба за свобода, за човешките блага е гаранцията за крайната победа над потисниците". С такива чувства, с такава отдайност към чудесата на природните процеси, с такива морални чувства можеха да очакват материалистите човека, който според тяхното мнение трябваше да дойде рано или късно, човек, който да преодолее голямата пречка към един природосъобразен светоглед. За тях този човек се яви в лицето на Чарлз Дарвин, и неговото съчинение, благодарение на което и идеята за целесъобразност бе поставена на почвата на природопознанието, излезе в 1859 година под заглавието: "За произхода на видовете в животинското и растително царство чрез естествения подбор или запазването на по-съвършените породи в борбата за съществуване". За познаване на импулсите, които действат във философското развитие на светогледите, не са от значение споменатите като примери прогреси на естествените науки /към които биха могли да се прибавят още и други/ като такива, а фактът, че прогреси от този род съвпадаха с раждането на Хегеловия образ на света. Изложението на хода на развитието на философията, направено в предидущите глави, показва, как от времето на Коперник, Галилей и т.н. насам по-новия образ на света стоеше под влиянието на естественонаучния начин на мислене. Обаче това влияние не можеше да бъде от такова голямо значение както онова от страна на постиженията на естествените науки в 19-тото столетие. На прехода от 18-тото към 19-тото столетие бяха направени също значителни прогреси в естествените науки.
към текста >>

46. ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД GA_18_2 Загадки на философията

Срещу това преизобилие от зародиши стои един ограничен размер на средствата за живота.
Какво ще стане, ако при пълната безплановост на природата от най-целесъобразното до най-нецелесъобразното се родят всички степени на повече или по-малко съобразното? Всяко същество ще търси да изгради своето съществуване съобразно с дадените условия. Целесъобразното успява направо в тази насока, повече или по-малко целесъобразно успява до по-малка степен. Но сега се прибавя едно нещо: Природата не е ни как икономична стопанка по отношение произвеждането на живите същества. Броят на зародишите, които тя произвежда, е безкраен. Срещу това преизобилие от зародиши стои един ограничен размер на средствата за живота. Последствието ще бъде, че по-лесно ще се справят с развитието онези същества, които са образувани по-целесъобразно за усвояването на средствата за живот. Когато едно по-целесъобразно устроено същество се стреми към запазването на своето съществуване наред с едно по-нецелесъобразно устроено, тогава по-целесъобразното ще вземе надмощие. Тогава по-нецелесъобразното трябва да загине покрай по-целесъобразното. Способното, т.е. целесъобразното, се запазва, неспособното, т.е.
към текста >>

Последствието ще бъде, че по-лесно ще се справят с развитието онези същества, които са образувани по-целесъобразно за усвояването на средствата за живот.
Всяко същество ще търси да изгради своето съществуване съобразно с дадените условия. Целесъобразното успява направо в тази насока, повече или по-малко целесъобразно успява до по-малка степен. Но сега се прибавя едно нещо: Природата не е ни как икономична стопанка по отношение произвеждането на живите същества. Броят на зародишите, които тя произвежда, е безкраен. Срещу това преизобилие от зародиши стои един ограничен размер на средствата за живота. Последствието ще бъде, че по-лесно ще се справят с развитието онези същества, които са образувани по-целесъобразно за усвояването на средствата за живот. Когато едно по-целесъобразно устроено същество се стреми към запазването на своето съществуване наред с едно по-нецелесъобразно устроено, тогава по-целесъобразното ще вземе надмощие. Тогава по-нецелесъобразното трябва да загине покрай по-целесъобразното. Способното, т.е. целесъобразното, се запазва, неспособното, т.е. нецелесъобразното, не се запазва.
към текста >>

Той искаше сега да покаже, как тази борба на съществуване става творец на разнообразните форми на живите същества, как чрез нея старият принцип на Лине е съборен, според който принцип "в природата съществуват толкова видове животни и растения, колкото различни форми са били създадени в началото".
Чрез един такъв закон, който е така обективен, така лишен от мъдрост, както може да бъде само един математически или един механически природен закон, ходът на развитието на природата добива тенденцията към целесъобразното, без тази тенденция да е била заложена по някакъв начин в природата. Дарвин бе доведен до тези мисли чрез съчинението на националикономика Малтус. "Върху условията и последствията на умножението на рода". В това съчинение се казва, че сред човешкото общество става една непрестанна състезателна борба, понеже населението много по-бързо отколкото количеството на природните средства. Дарвин разпростря върху цялата природа този закон установен за историята на човечеството и направи от него един обширен закон за целия жив свят. Той искаше сега да покаже, как тази борба на съществуване става творец на разнообразните форми на живите същества, как чрез нея старият принцип на Лине е съборен, според който принцип "в природата съществуват толкова видове животни и растения, колкото различни форми са били създадени в началото". Съмненията по отношение на този принцип възникна у Дарвин, когато през лятото на 1831 година той се намираше в едно пътуване към Южна Америка и Австралия. Той съобщава, как тези съмнения се пораждат в него: "Когато през време на пътуването на кораба Бигъл посетих архипелага Галапагос, който се намира на около 500 английски мили от бреговете на Южна Америка, аз се видях заобиколен от особени видове птици, влечуги и змии, които иначе не съществуват никъде в света. Въпреки това всички те носеха на себе си американски отпечатък. В песента на дрозда подигравач, в острия писък на лешояда, в големите, прилични на светлини опунции аз ясно забелязах съседството с Америка; и въпреки това тези острови бяха отдалечени на много мили от сушата и се отклоняваха много от нея по отношение на геологическия състав и на климата. Още по-изненадващо беше фактът, че по-голяма част от жителите на всеки отделен остров на този малък архипелаг бяха специфично различни, въпреки че бяха сродни по между си.
към текста >>

Тогава аз често се запитвах, как са се родили тези особени животни и хора.
Съмненията по отношение на този принцип възникна у Дарвин, когато през лятото на 1831 година той се намираше в едно пътуване към Южна Америка и Австралия. Той съобщава, как тези съмнения се пораждат в него: "Когато през време на пътуването на кораба Бигъл посетих архипелага Галапагос, който се намира на около 500 английски мили от бреговете на Южна Америка, аз се видях заобиколен от особени видове птици, влечуги и змии, които иначе не съществуват никъде в света. Въпреки това всички те носеха на себе си американски отпечатък. В песента на дрозда подигравач, в острия писък на лешояда, в големите, прилични на светлини опунции аз ясно забелязах съседството с Америка; и въпреки това тези острови бяха отдалечени на много мили от сушата и се отклоняваха много от нея по отношение на геологическия състав и на климата. Още по-изненадващо беше фактът, че по-голяма част от жителите на всеки отделен остров на този малък архипелаг бяха специфично различни, въпреки че бяха сродни по между си. Тогава аз често се запитвах, как са се родили тези особени животни и хора. Най-простият начин изглеждаше да е този, че различните жители на различните острови произхождат едни от други и в течение на техния произход са претърпели изменения и че всички жители на архипелага произхождат от тези на близката суша, а именно от Америка, от където са дошли и са колонизирали островите. Обаче дълго време за мене остана необяснен един проблем, как е искало да бъде постигната необходимата степен на изменението". В отговор на това "как" се крие природосъобразното схващане на развитието на живия свят. Както физикът довежда едно вещество в различни отношения, за да се запознае с неговите свойства, така след своето завръщане Дарвин наблюдаваше явленията, които се получават при живото същество, в различни условия. Той направи опити за подбор с гълъби, кокошки, кучета, домашни зайци и растения.
към текста >>

Както физикът довежда едно вещество в различни отношения, за да се запознае с неговите свойства, така след своето завръщане Дарвин наблюдаваше явленията, които се получават при живото същество, в различни условия.
Още по-изненадващо беше фактът, че по-голяма част от жителите на всеки отделен остров на този малък архипелаг бяха специфично различни, въпреки че бяха сродни по между си. Тогава аз често се запитвах, как са се родили тези особени животни и хора. Най-простият начин изглеждаше да е този, че различните жители на различните острови произхождат едни от други и в течение на техния произход са претърпели изменения и че всички жители на архипелага произхождат от тези на близката суша, а именно от Америка, от където са дошли и са колонизирали островите. Обаче дълго време за мене остана необяснен един проблем, как е искало да бъде постигната необходимата степен на изменението". В отговор на това "как" се крие природосъобразното схващане на развитието на живия свят. Както физикът довежда едно вещество в различни отношения, за да се запознае с неговите свойства, така след своето завръщане Дарвин наблюдаваше явленията, които се получават при живото същество, в различни условия. Той направи опити за подбор с гълъби, кокошки, кучета, домашни зайци и растения. Чрез тях се показа, как живите форми постоянно се изменят в течение на тяхното размножение. При определени условия някои живи същества се изменят след малко нея, така, че когато бъдат сравнени новородените форми с техните прадеди, би могло да се говори за два различни вида всеки един от които е устроен според един собствен организационен план. Такава изменчивост на формите използва селекционерът, за да доведе до развитие културни организми, които да отговарят на определени намерения. Той може да селекционира една овча порода с особено фина вълна, когато остави да се размножават само онези индивиди на неговото стадо, които имат най-фината вълна.
към текста >>

"Произход на видовете", ентузиастните думи: "Ето защо от борбата на природата, от глада и смъртта се получава най-висшето, което ние можем да обгърнем, произвеждането на висшите животни.
Тази борба произвежда безпланово това, което селекционерът върши планомерно. Както този последният изключва от размножение онези индивиди, които биха внесли в развитието онова, което той не желае, така и борбата за съществуване отстранява нецелесъобразното. За развитието остава само целесъобразното. В това развитие е вложена като един механичен закон тенденцията към постоянно усъвършенстване. След като беше познал това и с него заедно беше поставил една сигурна основа на природосъобразния светоглед, Дарвин можа да напише в края на своята книга, която откри една нова епоха на мисленето. "Произход на видовете", ентузиастните думи: "Ето защо от борбата на природата, от глада и смъртта се получава най-висшето, което ние можем да обгърнем, произвеждането на висшите животни. Има нещо величествено в този възглед за живота, според който този живот с всички негови различни сили е бил създаден от Твореца от малко форми, или може би първоначално само за една; и че през време, когато тази планета се върти съобразно определените закони на гравитацията, от едно просто начало са се развили и ще се развият още по-красивите и чудесни форми". Същевременно от това изречение може да се види, че Дарвин е стигнал до своя възглед не от някакви антирелигиозни чувства, а единствено от изводите, които са били получени от ясно говорещите факти. Без съмнение при него не беше случаят такъв, че някаква враждебност към нуждите на чувството са го определили за един разумен възглед за природата, защото в своята книга той ясно ни казва, как добитият свят на идеите говори на неговото сърце: "Много бележити писатели изглежда, че са задоволени от възгледа, че всеки вид е бил създаден независимо. Според моето мнение, доколкото знаем това, по-добре съвпада с внедрените от Твореца закони в материята, че произвеждането и угасването на сегашни и предишни жители на Земята, както също и определенията върху раждането и смъртта на един индивид са зависими от вторичните причини. Когато разглеждам всички същества не като отделни сътворения, а като линейни потомци на няколко малко на брой същества, които живели дълго преди да бъдат отложени по-новите геологически пластове, чрез това те ми изглеждат, че са облагородени... Ние трябва с доверие да гледаме на едно далечно бъдеще.
към текста >>

Има нещо величествено в този възглед за живота, според който този живот с всички негови различни сили е бил създаден от Твореца от малко форми, или може би първоначално само за една; и че през време, когато тази планета се върти съобразно определените закони на гравитацията, от едно просто начало са се развили и ще се развият още по-красивите и чудесни форми".
Както този последният изключва от размножение онези индивиди, които биха внесли в развитието онова, което той не желае, така и борбата за съществуване отстранява нецелесъобразното. За развитието остава само целесъобразното. В това развитие е вложена като един механичен закон тенденцията към постоянно усъвършенстване. След като беше познал това и с него заедно беше поставил една сигурна основа на природосъобразния светоглед, Дарвин можа да напише в края на своята книга, която откри една нова епоха на мисленето. "Произход на видовете", ентузиастните думи: "Ето защо от борбата на природата, от глада и смъртта се получава най-висшето, което ние можем да обгърнем, произвеждането на висшите животни. Има нещо величествено в този възглед за живота, според който този живот с всички негови различни сили е бил създаден от Твореца от малко форми, или може би първоначално само за една; и че през време, когато тази планета се върти съобразно определените закони на гравитацията, от едно просто начало са се развили и ще се развият още по-красивите и чудесни форми". Същевременно от това изречение може да се види, че Дарвин е стигнал до своя възглед не от някакви антирелигиозни чувства, а единствено от изводите, които са били получени от ясно говорещите факти. Без съмнение при него не беше случаят такъв, че някаква враждебност към нуждите на чувството са го определили за един разумен възглед за природата, защото в своята книга той ясно ни казва, как добитият свят на идеите говори на неговото сърце: "Много бележити писатели изглежда, че са задоволени от възгледа, че всеки вид е бил създаден независимо. Според моето мнение, доколкото знаем това, по-добре съвпада с внедрените от Твореца закони в материята, че произвеждането и угасването на сегашни и предишни жители на Земята, както също и определенията върху раждането и смъртта на един индивид са зависими от вторичните причини. Когато разглеждам всички същества не като отделни сътворения, а като линейни потомци на няколко малко на брой същества, които живели дълго преди да бъдат отложени по-новите геологически пластове, чрез това те ми изглеждат, че са облагородени... Ние трябва с доверие да гледаме на едно далечно бъдеще. И понеже естественият подбор действа чрез и за доброто на всяка същество, то всички телесни и духовни дарби ще се стремят към усъвършенстване".
към текста >>

Онези, които десетилетия наред преди явяване на съчинението на Дарвин са се стремили към един природосъобразен възглед за света и за живота, чувствайки сега по-най-оживен начин, че беше дадена една нова насока на мисленето.
И понеже естественият подбор действа чрез и за доброто на всяка същество, то всички телесни и духовни дарби ще се стремят към усъвършенстване". С изобилие от факти Дарвин показа, как организмите растат и се размножават, как в течение на тяхното напредващо развитие те наследяват приети, добити качества, как се раждат нови органи и се изменят чрез употреба или неупотреба, как следователно създанията се приспособяват към условията на съществуване то; и накрая как борбата за съществуване произвежда един естествен подбор, чрез което се раждат разнообразни, все по-съвършени форми. С това изглежда, че е намерено едно обяснение на целесъобразните същества, което не прави необходимо да се постъпва в органическата природа различно откакто в неорганичната. Докато хората не можеха да дадат едно такова обяснение, те трябваше, ако искаха да бъдат последователно логични, да допуснат, че навсякъде, където в природата се ражда нещо целесъобразно, се намесва една чужда на природата сила. С това всъщност се допускаше за всеки случай едно чудо. Онези, които десетилетия наред преди явяване на съчинението на Дарвин са се стремили към един природосъобразен възглед за света и за живота, чувствайки сега по-най-оживен начин, че беше дадена една нова насока на мисленето. Такова едно чувство е изразил в 1872 година Давид Фридрих Щраус в своята книга "Старата и новата вяра": "Ние виждаме, че трябва да вървим натам, където вятърът радостно развява знаменцата. Да всели, а именно в смисъла на най-чистата и най-възвишена радост на духа. Ние философите и критическите богослови сме говорили добре, когато обяснихме чудото и упадък; нашето решително изказване откликна без въздействие, защото не знаехме да го направим ненужно, да се лишим от него, защото не знаехме да докажем никаква природна сила, която можеше да замени нашето мнение на онези места, където до сега се считаше, че е най-неуместно. Дарвин доказа този природен метод, той отвори вратата, през която едно щастливо бъдещо поколение ще изхвърли завинаги чудото. Всеки, който знае, какво е свързано с чудото, ще го цени затова като един от най-големите благодетели на човешкия род".
към текста >>

Да всели, а именно в смисъла на най-чистата и най-възвишена радост на духа.
С това изглежда, че е намерено едно обяснение на целесъобразните същества, което не прави необходимо да се постъпва в органическата природа различно откакто в неорганичната. Докато хората не можеха да дадат едно такова обяснение, те трябваше, ако искаха да бъдат последователно логични, да допуснат, че навсякъде, където в природата се ражда нещо целесъобразно, се намесва една чужда на природата сила. С това всъщност се допускаше за всеки случай едно чудо. Онези, които десетилетия наред преди явяване на съчинението на Дарвин са се стремили към един природосъобразен възглед за света и за живота, чувствайки сега по-най-оживен начин, че беше дадена една нова насока на мисленето. Такова едно чувство е изразил в 1872 година Давид Фридрих Щраус в своята книга "Старата и новата вяра": "Ние виждаме, че трябва да вървим натам, където вятърът радостно развява знаменцата. Да всели, а именно в смисъла на най-чистата и най-възвишена радост на духа. Ние философите и критическите богослови сме говорили добре, когато обяснихме чудото и упадък; нашето решително изказване откликна без въздействие, защото не знаехме да го направим ненужно, да се лишим от него, защото не знаехме да докажем никаква природна сила, която можеше да замени нашето мнение на онези места, където до сега се считаше, че е най-неуместно. Дарвин доказа този природен метод, той отвори вратата, през която едно щастливо бъдещо поколение ще изхвърли завинаги чудото. Всеки, който знае, какво е свързано с чудото, ще го цени затова като един от най-големите благодетели на човешкия род". Чрез Дарвиновата идея за целесъобразността е възможно да мислим действително по един природозаконен начин понятието за развитието. С това на старата теория за вмъкнатостта, която приема, че всичко, което се ражда, е съществувало вече по-рано в една скрита форма /виж стр.
към текста >>

Нека си представим: Определена редица от развитието е стигнала при двуутробните животни.
Чрез Дарвиновата идея за целесъобразността е възможно да мислим действително по един природозаконен начин понятието за развитието. С това на старата теория за вмъкнатостта, която приема, че всичко, което се ражда, е съществувало вече по-рано в една скрита форма /виж стр. 78 на първия том на настоящата книга/, бе отнета последната надежда. В един процес на развитието, както си го представя Дарвин, съвършеното по никакъв начин не се съдържа предварително в несъвършеното. Защото съвършенството на едно същество се ражда чрез процеси, които съвсем нямат нищо общо с прадедите на това същество. Нека си представим: Определена редица от развитието е стигнала при двуутробните животни. Във формата на двуутробните животни не се намира нищо, съвсем нищо от една по-висша, по-съвършена форма. В нея се намира само способността да се преобразява безразборна в по-нататъшното течение на размножението. Настъпват сега условия, които са независими от всяка заложба на развитието на формата при двуутробните животни, които обаче са такива, че от всички възможни форми на изменението от двуутробните се получават полумаймуните. Във формата на двуутробните се съдържаше формата на полумаймуните също така малко, колкото в посоката на една търкаляща се билярдна топка се съдържа пътят, който тя поема, след като е била ударена от една друга топка. На онези, които бяха свикнали с един идеалистичен начин на мислене не беше никак лесно да схванат това реформирано понятие за развитието.
към текста >>

Във формата на двуутробните животни не се намира нищо, съвсем нищо от една по-висша, по-съвършена форма.
С това на старата теория за вмъкнатостта, която приема, че всичко, което се ражда, е съществувало вече по-рано в една скрита форма /виж стр. 78 на първия том на настоящата книга/, бе отнета последната надежда. В един процес на развитието, както си го представя Дарвин, съвършеното по никакъв начин не се съдържа предварително в несъвършеното. Защото съвършенството на едно същество се ражда чрез процеси, които съвсем нямат нищо общо с прадедите на това същество. Нека си представим: Определена редица от развитието е стигнала при двуутробните животни. Във формата на двуутробните животни не се намира нищо, съвсем нищо от една по-висша, по-съвършена форма. В нея се намира само способността да се преобразява безразборна в по-нататъшното течение на размножението. Настъпват сега условия, които са независими от всяка заложба на развитието на формата при двуутробните животни, които обаче са такива, че от всички възможни форми на изменението от двуутробните се получават полумаймуните. Във формата на двуутробните се съдържаше формата на полумаймуните също така малко, колкото в посоката на една търкаляща се билярдна топка се съдържа пътят, който тя поема, след като е била ударена от една друга топка. На онези, които бяха свикнали с един идеалистичен начин на мислене не беше никак лесно да схванат това реформирано понятие за развитието. Произлезлият от школата на Хегел извънредно остроумен и тънък дух Фридрих Теодор Вишер пише след 1874 година в една статия: "Еволюцията е едно развиване от един зародиш, който напредва от опит на опит, докато формата, която е било заложена като възможност в зародиша, е станала действителна, след това обаче спирайки запазва намерената форма като трайна.
към текста >>

Настъпват сега условия, които са независими от всяка заложба на развитието на формата при двуутробните животни, които обаче са такива, че от всички възможни форми на изменението от двуутробните се получават полумаймуните.
В един процес на развитието, както си го представя Дарвин, съвършеното по никакъв начин не се съдържа предварително в несъвършеното. Защото съвършенството на едно същество се ражда чрез процеси, които съвсем нямат нищо общо с прадедите на това същество. Нека си представим: Определена редица от развитието е стигнала при двуутробните животни. Във формата на двуутробните животни не се намира нищо, съвсем нищо от една по-висша, по-съвършена форма. В нея се намира само способността да се преобразява безразборна в по-нататъшното течение на размножението. Настъпват сега условия, които са независими от всяка заложба на развитието на формата при двуутробните животни, които обаче са такива, че от всички възможни форми на изменението от двуутробните се получават полумаймуните. Във формата на двуутробните се съдържаше формата на полумаймуните също така малко, колкото в посоката на една търкаляща се билярдна топка се съдържа пътят, който тя поема, след като е била ударена от една друга топка. На онези, които бяха свикнали с един идеалистичен начин на мислене не беше никак лесно да схванат това реформирано понятие за развитието. Произлезлият от школата на Хегел извънредно остроумен и тънък дух Фридрих Теодор Вишер пише след 1874 година в една статия: "Еволюцията е едно развиване от един зародиш, който напредва от опит на опит, докато формата, която е било заложена като възможност в зародиша, е станала действителна, след това обаче спирайки запазва намерената форма като трайна. Въобще всяко понятие изпада в колебание, ако трябва да приемем, че типовете, които от много хилядолетия насам съществуват на нашата планета, и особено нашият собствен човешки тип са още изменяеми за винаги. Тогава ние не можем да уповаваме в нашата душа на никаква опора за нашите мисли, за законите на нашето мислене, за нашите чувства, за нашите идеални образи на фантазията, които все пак не са нищо друго освен пречистващи копия на формите на позната нам природа; не можем да намерим здрава опора за нашата душа по отношение на нищо от гореизброеното.
към текста >>

Той подчертава, как чудесната и развиващата се все по-богато пред науката целесъобразност в устройството и в действията на живи същества ни заставя именно да сравняваме процесите на живота с човешките действия.
Нима е нужно да бъде другояче, когато от съвместното действие на двуутробните с външните условия на съществуването се ражда полумаймуните? Защо полумаймуните трябва да лежат скрити като образ в двуутробните, за да могат те да се развият отвътре? Това, което се ражда от развитието, то се ражда като нещо ново, без то да е съществувало преди това в някоя форма. Благоразумни природоизследователи чувствуваха не по-малко от Щраус тежестта на новата теория на целесъобразността. Без съмнение Херман Хелмхолц принадлежи към онези, които през 50-те и 60-те годи ни на 19-тото столетие могат да се считат като представители на такива благоразумни природоизследователи. Той подчертава, как чудесната и развиващата се все по-богато пред науката целесъобразност в устройството и в действията на живи същества ни заставя именно да сравняваме процесите на живота с човешките действия. Защото тези действия са единствената редица от явления, които носят един характер подобен на този на органическите процеси. Да, целесъобразните устройства в света на организмите надвишават за нашата разсъдъчна способност далече онова, което човешкият ум може да създаде. Следователно не е за чудене, когато хората са се спрели на мисълта, да приписват строежа и дейността на живия свят на една интелигентност далече надвишаваща човешката. "Ето защо" казва Хелмхолц "преди Дарвин хората трябваше да допуснат само две обяснения на органическата целесъобразност, които обаче и двете водеха до приемане намесата на една свободна интелигентност в протичането на природните явления. Или се считаше, според виталистичната теория, че жизнените процеси са постоянно управлявани от една жизнена душа, или пък за всеки жив вид се прибягваше до акта на една свръхприродна интелигентност, чрез която те трябва да са се е родила... Теорията на Дарвин съдържа едно съществено нова творческа мисъл.
към текста >>

Трябва ли да приемем, че същите принципи или правила, които са извикали за живот други организми, са валидни също и за нашето раждане и произход?
Психологията несъмнено... ще се опира на основата: Необходимостта да добие на степени всяка духовна сила и способност. Много светлина може да се хвърли също и върху произхода на човека и неговата история". Този въпрос за произхода на човека стана за материалистите, според израза на Бюхнер, дело, което беше най-близко до сърцето им. В лекциите, които държа в 1866/1867 г. в Офенбах, той каза: "Трябва ли теорията на преобразуването да бъде приложена и върху нашия род, върху човека или върху самите нас? Трябва ли да приемем, че същите принципи или правила, които са извикали за живот други организми, са валидни също и за нашето раждане и произход? Или ние господарите на сътворението правим изключение! ". Естествената наука учеше ясно, че човекът не може да прави никакво изключение. Въз основа на точни анатомически изследвания английският природоизследовател Хъксли можа да изкаже в 1863 година в своята книга "Свидетелства за положението на човека в природата" изречението сред редицата маймуни води до този един и същ резултат, че анатомическите различия, които отделят човека от горилата и шимпанзето, не са така големи колкото различията, които отделят тези човекоподобни маймуни от по-нисшите видове маймуни". По отношение на такива факти можеше ли човек да се съмнява, че природосъобразното развитие, което направило да се родят чрез растеж и размножение, чрез наследственост, изменчивост на формите и чрез борбата за съществуване редицата органични същества чак до маймуните нагоре, накрая са създали и човека по съвършено същия път?
към текста >>

Считаше се, че всички животни трябва да имат тази кост, само човекът не.
". Естествената наука учеше ясно, че човекът не може да прави никакво изключение. Въз основа на точни анатомически изследвания английският природоизследовател Хъксли можа да изкаже в 1863 година в своята книга "Свидетелства за положението на човека в природата" изречението сред редицата маймуни води до този един и същ резултат, че анатомическите различия, които отделят човека от горилата и шимпанзето, не са така големи колкото различията, които отделят тези човекоподобни маймуни от по-нисшите видове маймуни". По отношение на такива факти можеше ли човек да се съмнява, че природосъобразното развитие, което направило да се родят чрез растеж и размножение, чрез наследственост, изменчивост на формите и чрез борбата за съществуване редицата органични същества чак до маймуните нагоре, накрая са създали и човека по съвършено същия път? В състоянието на природонаучните познания прониква в течение на 19-тото столетие все повече основният възглед, от който Гьоте естествено по свой начин беше проникнат и поради който той се залови с цялата енергия да поправи мнението на своите съвременници, които считаха, че човекът не притежава в горната челюст така наречената междинна кост. Считаше се, че всички животни трябва да имат тази кост, само човекът не. В това те виждаха доказателството, че човекът се различава анатомически от животните, че по неговия строителен план той е замислен различно. Гьотевият природосъобразен начин на мислене изискваше от него, че за да отстрани тази грешка, той трябва да направи усърдни анатомически проучвания. И когато постигна целта си, той с пълно чувство писа за това на Хардер, че е извършил нещо, което е до най-висока степен полезно за познанието на природата: "Аз сравних... човешки и животински черепи, долових следата и ето, тя е налице! Сега моля те не разнасяй слух за това; защото то трябва да бъде третирано в тайна. То ще зарадва много и твоето сърце; защото то е като ключов камък на човека, не липсва, съществува също и при него!
към текста >>

В това те виждаха доказателството, че човекът се различава анатомически от животните, че по неговия строителен план той е замислен различно.
Естествената наука учеше ясно, че човекът не може да прави никакво изключение. Въз основа на точни анатомически изследвания английският природоизследовател Хъксли можа да изкаже в 1863 година в своята книга "Свидетелства за положението на човека в природата" изречението сред редицата маймуни води до този един и същ резултат, че анатомическите различия, които отделят човека от горилата и шимпанзето, не са така големи колкото различията, които отделят тези човекоподобни маймуни от по-нисшите видове маймуни". По отношение на такива факти можеше ли човек да се съмнява, че природосъобразното развитие, което направило да се родят чрез растеж и размножение, чрез наследственост, изменчивост на формите и чрез борбата за съществуване редицата органични същества чак до маймуните нагоре, накрая са създали и човека по съвършено същия път? В състоянието на природонаучните познания прониква в течение на 19-тото столетие все повече основният възглед, от който Гьоте естествено по свой начин беше проникнат и поради който той се залови с цялата енергия да поправи мнението на своите съвременници, които считаха, че човекът не притежава в горната челюст така наречената междинна кост. Считаше се, че всички животни трябва да имат тази кост, само човекът не. В това те виждаха доказателството, че човекът се различава анатомически от животните, че по неговия строителен план той е замислен различно. Гьотевият природосъобразен начин на мислене изискваше от него, че за да отстрани тази грешка, той трябва да направи усърдни анатомически проучвания. И когато постигна целта си, той с пълно чувство писа за това на Хардер, че е извършил нещо, което е до най-висока степен полезно за познанието на природата: "Аз сравних... човешки и животински черепи, долових следата и ето, тя е налице! Сега моля те не разнасяй слух за това; защото то трябва да бъде третирано в тайна. То ще зарадва много и твоето сърце; защото то е като ключов камък на човека, не липсва, съществува също и при него! Но как!
към текста >>

И когато постигна целта си, той с пълно чувство писа за това на Хардер, че е извършил нещо, което е до най-висока степен полезно за познанието на природата: "Аз сравних... човешки и животински черепи, долових следата и ето, тя е налице!
По отношение на такива факти можеше ли човек да се съмнява, че природосъобразното развитие, което направило да се родят чрез растеж и размножение, чрез наследственост, изменчивост на формите и чрез борбата за съществуване редицата органични същества чак до маймуните нагоре, накрая са създали и човека по съвършено същия път? В състоянието на природонаучните познания прониква в течение на 19-тото столетие все повече основният възглед, от който Гьоте естествено по свой начин беше проникнат и поради който той се залови с цялата енергия да поправи мнението на своите съвременници, които считаха, че човекът не притежава в горната челюст така наречената междинна кост. Считаше се, че всички животни трябва да имат тази кост, само човекът не. В това те виждаха доказателството, че човекът се различава анатомически от животните, че по неговия строителен план той е замислен различно. Гьотевият природосъобразен начин на мислене изискваше от него, че за да отстрани тази грешка, той трябва да направи усърдни анатомически проучвания. И когато постигна целта си, той с пълно чувство писа за това на Хардер, че е извършил нещо, което е до най-висока степен полезно за познанието на природата: "Аз сравних... човешки и животински черепи, долових следата и ето, тя е налице! Сега моля те не разнасяй слух за това; защото то трябва да бъде третирано в тайна. То ще зарадва много и твоето сърце; защото то е като ключов камък на човека, не липсва, съществува също и при него! Но как! Под влиянието на такива представи великият светогледен въпрос за отношението на човека към самия него и към външния свят стана задача, да се докаже по природонаучен път, кои са фактически пътищата и процесите, които в течение на развитието са довели до образуването на човека. С това се промени гледната точка, от която хората търсиха да обяснят природните явления.
към текста >>

468: "Чрез моите физиологически изследвания аз още от преди няколко години стигнах до възгледа, че развойните състояния на пиленцето в яйцето имат прилика с различните класи животни, така че отначалото има само така да се каже органите на инфузориите, после тези на полепите, на медузите, на мидите, на охлювите и т.н.
Можем именно да говорим за едно обръщане на посоката на потребността за обяснение. Това обръщане стана важно за образуването на мислите върху развитието на отделния органически индивид от яйцето до зрялото състояние, за така наречената история на зародиша /онтогенезис/. Вместо да си представят, че в ембриона се подготвят по-късните органи, учените се заловиха да сравняват формите, които организмът приема в течение на неговото индивидуално развитие от яйцето до зрелостта, с други форми на организмите. Още Лоренц Окен вървеше по една такава следа. Той писа в своята "Обща естествена история за всички съсловия", в том ІV, стр. 468: "Чрез моите физиологически изследвания аз още от преди няколко години стигнах до възгледа, че развойните състояния на пиленцето в яйцето имат прилика с различните класи животни, така че отначалото има само така да се каже органите на инфузориите, после тези на полепите, на медузите, на мидите, на охлювите и т.н. Обратно тогава аз трябваше да разглеждам също класите животни като степени на развитие, които протичаха успоредно с тези на пиленцето. Този възглед за природата изискваше най-точно сравнение на онези органи, които във всяка по-висша класа животни се прибавяха като нови към другите и също така на онези, които се развиват при пиленцето един след друг през време на люпенето. Естествено не е лесно да бъде установен един съвършен паралелизъм при един талкова труден и още недостатъчен наблюдаван обект. Не е трудно обаче да се докаже, че той действително съществува: Това показва най-добре метаморфозата на насекомите, която не е нищо друго, освен едно развитие на младите насекоми, което протича вън от яйцето пред нашите очи, а именно толкова бавно, че можем да наблюдаваме спокойно и да изследваме всяко ембрионално състояние". Окен сравнява метаморфозните състояния на насекомите с други животни и намира, че гъсеници те имат най-голямо подобие с червеите, а какавидите с раците.
към текста >>

Обратно тогава аз трябваше да разглеждам също класите животни като степени на развитие, които протичаха успоредно с тези на пиленцето.
Това обръщане стана важно за образуването на мислите върху развитието на отделния органически индивид от яйцето до зрялото състояние, за така наречената история на зародиша /онтогенезис/. Вместо да си представят, че в ембриона се подготвят по-късните органи, учените се заловиха да сравняват формите, които организмът приема в течение на неговото индивидуално развитие от яйцето до зрелостта, с други форми на организмите. Още Лоренц Окен вървеше по една такава следа. Той писа в своята "Обща естествена история за всички съсловия", в том ІV, стр. 468: "Чрез моите физиологически изследвания аз още от преди няколко години стигнах до възгледа, че развойните състояния на пиленцето в яйцето имат прилика с различните класи животни, така че отначалото има само така да се каже органите на инфузориите, после тези на полепите, на медузите, на мидите, на охлювите и т.н. Обратно тогава аз трябваше да разглеждам също класите животни като степени на развитие, които протичаха успоредно с тези на пиленцето. Този възглед за природата изискваше най-точно сравнение на онези органи, които във всяка по-висша класа животни се прибавяха като нови към другите и също така на онези, които се развиват при пиленцето един след друг през време на люпенето. Естествено не е лесно да бъде установен един съвършен паралелизъм при един талкова труден и още недостатъчен наблюдаван обект. Не е трудно обаче да се докаже, че той действително съществува: Това показва най-добре метаморфозата на насекомите, която не е нищо друго, освен едно развитие на младите насекоми, което протича вън от яйцето пред нашите очи, а именно толкова бавно, че можем да наблюдаваме спокойно и да изследваме всяко ембрионално състояние". Окен сравнява метаморфозните състояния на насекомите с други животни и намира, че гъсеници те имат най-голямо подобие с червеите, а какавидите с раците. От такива подобия гениалният мислител заключава: "Ето защо няма никакво съмнение, че тук съществува една очебийна прилика, която оправдава идеята, че историята на развитието в яйцето не е нищо друго, освен едно повторение на историята на сътворението на класите животни".
към текста >>

Този възглед за природата изискваше най-точно сравнение на онези органи, които във всяка по-висша класа животни се прибавяха като нови към другите и също така на онези, които се развиват при пиленцето един след друг през време на люпенето.
Вместо да си представят, че в ембриона се подготвят по-късните органи, учените се заловиха да сравняват формите, които организмът приема в течение на неговото индивидуално развитие от яйцето до зрелостта, с други форми на организмите. Още Лоренц Окен вървеше по една такава следа. Той писа в своята "Обща естествена история за всички съсловия", в том ІV, стр. 468: "Чрез моите физиологически изследвания аз още от преди няколко години стигнах до възгледа, че развойните състояния на пиленцето в яйцето имат прилика с различните класи животни, така че отначалото има само така да се каже органите на инфузориите, после тези на полепите, на медузите, на мидите, на охлювите и т.н. Обратно тогава аз трябваше да разглеждам също класите животни като степени на развитие, които протичаха успоредно с тези на пиленцето. Този възглед за природата изискваше най-точно сравнение на онези органи, които във всяка по-висша класа животни се прибавяха като нови към другите и също така на онези, които се развиват при пиленцето един след друг през време на люпенето. Естествено не е лесно да бъде установен един съвършен паралелизъм при един талкова труден и още недостатъчен наблюдаван обект. Не е трудно обаче да се докаже, че той действително съществува: Това показва най-добре метаморфозата на насекомите, която не е нищо друго, освен едно развитие на младите насекоми, което протича вън от яйцето пред нашите очи, а именно толкова бавно, че можем да наблюдаваме спокойно и да изследваме всяко ембрионално състояние". Окен сравнява метаморфозните състояния на насекомите с други животни и намира, че гъсеници те имат най-голямо подобие с червеите, а какавидите с раците. От такива подобия гениалният мислител заключава: "Ето защо няма никакво съмнение, че тук съществува една очебийна прилика, която оправдава идеята, че историята на развитието в яйцето не е нищо друго, освен едно повторение на историята на сътворението на класите животни". В природата на този остроумен човек беше, да предчувства една велика идея на основата на един щастлив обзор.
към текста >>

Окен сравнява метаморфозните състояния на насекомите с други животни и намира, че гъсеници те имат най-голямо подобие с червеите, а какавидите с раците.
468: "Чрез моите физиологически изследвания аз още от преди няколко години стигнах до възгледа, че развойните състояния на пиленцето в яйцето имат прилика с различните класи животни, така че отначалото има само така да се каже органите на инфузориите, после тези на полепите, на медузите, на мидите, на охлювите и т.н. Обратно тогава аз трябваше да разглеждам също класите животни като степени на развитие, които протичаха успоредно с тези на пиленцето. Този възглед за природата изискваше най-точно сравнение на онези органи, които във всяка по-висша класа животни се прибавяха като нови към другите и също така на онези, които се развиват при пиленцето един след друг през време на люпенето. Естествено не е лесно да бъде установен един съвършен паралелизъм при един талкова труден и още недостатъчен наблюдаван обект. Не е трудно обаче да се докаже, че той действително съществува: Това показва най-добре метаморфозата на насекомите, която не е нищо друго, освен едно развитие на младите насекоми, което протича вън от яйцето пред нашите очи, а именно толкова бавно, че можем да наблюдаваме спокойно и да изследваме всяко ембрионално състояние". Окен сравнява метаморфозните състояния на насекомите с други животни и намира, че гъсеници те имат най-голямо подобие с червеите, а какавидите с раците. От такива подобия гениалният мислител заключава: "Ето защо няма никакво съмнение, че тук съществува една очебийна прилика, която оправдава идеята, че историята на развитието в яйцето не е нищо друго, освен едно повторение на историята на сътворението на класите животни". В природата на този остроумен човек беше, да предчувства една велика идея на основата на един щастлив обзор. Той не се нуждаеше за едно такова предчувствие от пълни съответни факти. Но самото естество на такива предчувствани идеи и такова, че те не правят никакво голямо впечатление върху работниците в полето на науката. Окен проблясва като една комета на германското небе на светогледа.
към текста >>

От такива подобия гениалният мислител заключава: "Ето защо няма никакво съмнение, че тук съществува една очебийна прилика, която оправдава идеята, че историята на развитието в яйцето не е нищо друго, освен едно повторение на историята на сътворението на класите животни".
Обратно тогава аз трябваше да разглеждам също класите животни като степени на развитие, които протичаха успоредно с тези на пиленцето. Този възглед за природата изискваше най-точно сравнение на онези органи, които във всяка по-висша класа животни се прибавяха като нови към другите и също така на онези, които се развиват при пиленцето един след друг през време на люпенето. Естествено не е лесно да бъде установен един съвършен паралелизъм при един талкова труден и още недостатъчен наблюдаван обект. Не е трудно обаче да се докаже, че той действително съществува: Това показва най-добре метаморфозата на насекомите, която не е нищо друго, освен едно развитие на младите насекоми, което протича вън от яйцето пред нашите очи, а именно толкова бавно, че можем да наблюдаваме спокойно и да изследваме всяко ембрионално състояние". Окен сравнява метаморфозните състояния на насекомите с други животни и намира, че гъсеници те имат най-голямо подобие с червеите, а какавидите с раците. От такива подобия гениалният мислител заключава: "Ето защо няма никакво съмнение, че тук съществува една очебийна прилика, която оправдава идеята, че историята на развитието в яйцето не е нищо друго, освен едно повторение на историята на сътворението на класите животни". В природата на този остроумен човек беше, да предчувства една велика идея на основата на един щастлив обзор. Той не се нуждаеше за едно такова предчувствие от пълни съответни факти. Но самото естество на такива предчувствани идеи и такова, че те не правят никакво голямо впечатление върху работниците в полето на науката. Окен проблясва като една комета на германското небе на светогледа. Той развива изобилие от светлина.
към текста >>

Такъв беше случаят и при горепосочените закони на повторението на определени животински форми в зародишно развитие на други животински форми.
Окен проблясва като една комета на германското небе на светогледа. Той развива изобилие от светлина. Изхождайки от едно богато притежание на идеи той дава ръководните понятия за най-различните области на фактите. Обаче начинът, по който той подреждаше връзките на фактите, имаше в себе си нещо принудително. Той работеше усилено за постигане на целта. Такъв беше случаят и при горепосочените закони на повторението на определени животински форми в зародишно развитие на други животински форми. Противоположно на Окен, Карл Ернст фон Баер се придържаше колкото е възможно към фактическото, когато в 1828 година в своята "История на развитието на животните" той говори за това, което беше довело Окен до неговата идея. "Ембрионите на млекопитаещите, птиците, гущерите и змиите, вероятно и тези на костенурките в техните ранни стадии са извънредно подобни в тяхната цялост както и в развитието на отделните части; те са толкова подобни, защото често пъти можем да различим ембрионите само по тяхната големина. Аз притежавам два малки ембриона във винен спирт, за които съм пропуснал да отбележа имената; и сега не съм никак в състояние да определя класата, на която те принадлежат. Това може да са гущери, малки птици или съвсем млади млекопитаещи, толкова много си съвпадат образуването на главата и на туловището при тези животни. Обаче на тези ембриони липсват крайниците, те не са още развити.
към текста >>

Противоположно на Окен, Карл Ернст фон Баер се придържаше колкото е възможно към фактическото, когато в 1828 година в своята "История на развитието на животните" той говори за това, което беше довело Окен до неговата идея.
Той развива изобилие от светлина. Изхождайки от едно богато притежание на идеи той дава ръководните понятия за най-различните области на фактите. Обаче начинът, по който той подреждаше връзките на фактите, имаше в себе си нещо принудително. Той работеше усилено за постигане на целта. Такъв беше случаят и при горепосочените закони на повторението на определени животински форми в зародишно развитие на други животински форми. Противоположно на Окен, Карл Ернст фон Баер се придържаше колкото е възможно към фактическото, когато в 1828 година в своята "История на развитието на животните" той говори за това, което беше довело Окен до неговата идея. "Ембрионите на млекопитаещите, птиците, гущерите и змиите, вероятно и тези на костенурките в техните ранни стадии са извънредно подобни в тяхната цялост както и в развитието на отделните части; те са толкова подобни, защото често пъти можем да различим ембрионите само по тяхната големина. Аз притежавам два малки ембриона във винен спирт, за които съм пропуснал да отбележа имената; и сега не съм никак в състояние да определя класата, на която те принадлежат. Това може да са гущери, малки птици или съвсем млади млекопитаещи, толкова много си съвпадат образуването на главата и на туловището при тези животни. Обаче на тези ембриони липсват крайниците, те не са още развити. Ако и те бяха били налице на първата степен на тяхното развитие, те не биха помогнали нищо да направим разликата, тъй като краката на гущерите и млекопитаещите, крилата и краката на птиците както и ръцете и краката на човеците се развиват от същата основна форма".
към текста >>

Това може да са гущери, малки птици или съвсем млади млекопитаещи, толкова много си съвпадат образуването на главата и на туловището при тези животни.
Той работеше усилено за постигане на целта. Такъв беше случаят и при горепосочените закони на повторението на определени животински форми в зародишно развитие на други животински форми. Противоположно на Окен, Карл Ернст фон Баер се придържаше колкото е възможно към фактическото, когато в 1828 година в своята "История на развитието на животните" той говори за това, което беше довело Окен до неговата идея. "Ембрионите на млекопитаещите, птиците, гущерите и змиите, вероятно и тези на костенурките в техните ранни стадии са извънредно подобни в тяхната цялост както и в развитието на отделните части; те са толкова подобни, защото често пъти можем да различим ембрионите само по тяхната големина. Аз притежавам два малки ембриона във винен спирт, за които съм пропуснал да отбележа имената; и сега не съм никак в състояние да определя класата, на която те принадлежат. Това може да са гущери, малки птици или съвсем млади млекопитаещи, толкова много си съвпадат образуването на главата и на туловището при тези животни. Обаче на тези ембриони липсват крайниците, те не са още развити. Ако и те бяха били налице на първата степен на тяхното развитие, те не биха помогнали нищо да направим разликата, тъй като краката на гущерите и млекопитаещите, крилата и краката на птиците както и ръцете и краката на човеците се развиват от същата основна форма". Такива факти на историята на зародиша /онтогенезис/ трябваше да предизвикат най-голям интерес у онези мислители, които със своите убеждения клоняха към дарвинизма. Дарвин беше показал възможността, че органическите форми се променят и че живеещите днес видове произхождат по пътя на преобразуването от малко, може само от един първоначален вид. Но в първите стадии на тяхното развитие най-различните живи същества показват такава прилика, че те едва ли могат или не могат никак да бъдат различени едни от други.
към текста >>

1897 г./ живота и дейността на Фриц Мюлер.
Той заема 20 години една служба като гимназиален учител в Дестеро /на остров Санта Катарина недалече от бреговете на Бразилия/. В 1867 година трябваше да напусне и тази служба. Човекът на новия светоглед трябваше да отстъпи пред реакцията, която беше завладяла неговата учебна институция под влиянието на йезуитите. Ернст Хекел описа в "Йенско списание за естествена наука"/ том ХХХІ, N. F. ХХІV. 1897 г./ живота и дейността на Фриц Мюлер. Дарвин го беше нарекъл "Княз на наблюдателите". И от едно изобилие от наблюдения се роди малкото, но пълно със значение съчинение "За Дарвин". То третираше само една отделна група органически форми, раците, в духа, за който Фриц Мюлер вярваше, че той трябва да произтича от Дарвиновия възглед. Той показа, че различните в тяхното зряло състояние ракови форми са напълно прилични през времето, когато се излюпват от яйцето. Ако предположим, че в смисъла на Дарвиновата теория за произхода раковите форми са произлезли от една първична ракова форма, и ако предположим, че приликата в младите състояния на тези животни са наследство от тяхната обща прадедна форма, тогава ние сме съединили идеите на Дарвин с тези на Окен за повторението на онтогенезата /история на зародиша/ на класите животни в развитието на отделната животинска форма.
към текста >>

Ако предположим, че в смисъла на Дарвиновата теория за произхода раковите форми са произлезли от една първична ракова форма, и ако предположим, че приликата в младите състояния на тези животни са наследство от тяхната обща прадедна форма, тогава ние сме съединили идеите на Дарвин с тези на Окен за повторението на онтогенезата /история на зародиша/ на класите животни в развитието на отделната животинска форма.
1897 г./ живота и дейността на Фриц Мюлер. Дарвин го беше нарекъл "Княз на наблюдателите". И от едно изобилие от наблюдения се роди малкото, но пълно със значение съчинение "За Дарвин". То третираше само една отделна група органически форми, раците, в духа, за който Фриц Мюлер вярваше, че той трябва да произтича от Дарвиновия възглед. Той показа, че различните в тяхното зряло състояние ракови форми са напълно прилични през времето, когато се излюпват от яйцето. Ако предположим, че в смисъла на Дарвиновата теория за произхода раковите форми са произлезли от една първична ракова форма, и ако предположим, че приликата в младите състояния на тези животни са наследство от тяхната обща прадедна форма, тогава ние сме съединили идеите на Дарвин с тези на Окен за повторението на онтогенезата /история на зародиша/ на класите животни в развитието на отделната животинска форма. Това съединение извършва също и Фриц Мюлер. Той доведе чрез това ранните форми на една животинска класа в определена закономерна връзка с по-късните форми, които са се образували от тях чрез преобразуване. Че веднъж една прадедна форма на едно живеещо днес същество е изглеждала така и така, това е произвело, защото това живеещо днес същество да изглежда така и така в дадено време на неговото развитие. По стадиите на развитие на организмите ни е познаваме техните прадеди и устройството на тези последните произвежда характера на зародишните форми. Историята на рода и историята на зародиша /филогенеза и онтогенеза/ са свързани в книгата на Фриц Мюлер както причина и следствие.
към текста >>

Той доведе чрез това ранните форми на една животинска класа в определена закономерна връзка с по-късните форми, които са се образували от тях чрез преобразуване.
И от едно изобилие от наблюдения се роди малкото, но пълно със значение съчинение "За Дарвин". То третираше само една отделна група органически форми, раците, в духа, за който Фриц Мюлер вярваше, че той трябва да произтича от Дарвиновия възглед. Той показа, че различните в тяхното зряло състояние ракови форми са напълно прилични през времето, когато се излюпват от яйцето. Ако предположим, че в смисъла на Дарвиновата теория за произхода раковите форми са произлезли от една първична ракова форма, и ако предположим, че приликата в младите състояния на тези животни са наследство от тяхната обща прадедна форма, тогава ние сме съединили идеите на Дарвин с тези на Окен за повторението на онтогенезата /история на зародиша/ на класите животни в развитието на отделната животинска форма. Това съединение извършва също и Фриц Мюлер. Той доведе чрез това ранните форми на една животинска класа в определена закономерна връзка с по-късните форми, които са се образували от тях чрез преобразуване. Че веднъж една прадедна форма на едно живеещо днес същество е изглеждала така и така, това е произвело, защото това живеещо днес същество да изглежда така и така в дадено време на неговото развитие. По стадиите на развитие на организмите ни е познаваме техните прадеди и устройството на тези последните произвежда характера на зародишните форми. Историята на рода и историята на зародиша /филогенеза и онтогенеза/ са свързани в книгата на Фриц Мюлер както причина и следствие. С това в Дарвиновата насока на идеите бе внесена една нова черта. Тази е черта не избледнява с това, че Мюлеровите изследвания върху раците са били намерени чрез по-късните изследвания на Арнолд Ланг.
към текста >>

Той показа при една отделна класа животни, как трябва да се работи в духа на новите идеи.
По стадиите на развитие на организмите ни е познаваме техните прадеди и устройството на тези последните произвежда характера на зародишните форми. Историята на рода и историята на зародиша /филогенеза и онтогенеза/ са свързани в книгата на Фриц Мюлер както причина и следствие. С това в Дарвиновата насока на идеите бе внесена една нова черта. Тази е черта не избледнява с това, че Мюлеровите изследвания върху раците са били намерени чрез по-късните изследвания на Арнолд Ланг. Едвам бяха изминали 4 години от излизането на Дарвиновата книга "Произход на видовете", когато в негова защита излезе книгата на Мюлер, в която авторът не само го защити, но и потвърди неговите идеи. Той показа при една отделна класа животни, как трябва да се работи в духа на новите идеи. Седем години след "Произход на видовете", в 1866 година излезе вече една книга, която беше напълно проникната от този дух, която с идеите на дарвинизма осветли от една висока гледна точка връзката на явленията на живота: Книгата на Ернст Хекел "Обща морфология на организмите". Всяка страница на тази книга издава великата цел, да се направи от новите мисли един обзор върху всички явления на природата. Хекел потърси от дарвинизма един светоглед. Стремежът на Хекел беше насочен в две направления, да направи всичко възможно за новия светоглед: Той обогати непрестанно знанието за фактите, които хвърлят светлина върху връзката на природните същества и природните сили; и с една желязна логика той извлече от тези факти идеите, които трябва да задоволят човешката потребност да си обясни нещата. Той е проникнат от непоколебимото убеждение, че човек може да получи от тези факти и от тези идеи пълно задоволяване на всички свои душевни потребности.
към текста >>

Седем години след "Произход на видовете", в 1866 година излезе вече една книга, която беше напълно проникната от този дух, която с идеите на дарвинизма осветли от една висока гледна точка връзката на явленията на живота: Книгата на Ернст Хекел "Обща морфология на организмите".
Историята на рода и историята на зародиша /филогенеза и онтогенеза/ са свързани в книгата на Фриц Мюлер както причина и следствие. С това в Дарвиновата насока на идеите бе внесена една нова черта. Тази е черта не избледнява с това, че Мюлеровите изследвания върху раците са били намерени чрез по-късните изследвания на Арнолд Ланг. Едвам бяха изминали 4 години от излизането на Дарвиновата книга "Произход на видовете", когато в негова защита излезе книгата на Мюлер, в която авторът не само го защити, но и потвърди неговите идеи. Той показа при една отделна класа животни, как трябва да се работи в духа на новите идеи. Седем години след "Произход на видовете", в 1866 година излезе вече една книга, която беше напълно проникната от този дух, която с идеите на дарвинизма осветли от една висока гледна точка връзката на явленията на живота: Книгата на Ернст Хекел "Обща морфология на организмите". Всяка страница на тази книга издава великата цел, да се направи от новите мисли един обзор върху всички явления на природата. Хекел потърси от дарвинизма един светоглед. Стремежът на Хекел беше насочен в две направления, да направи всичко възможно за новия светоглед: Той обогати непрестанно знанието за фактите, които хвърлят светлина върху връзката на природните същества и природните сили; и с една желязна логика той извлече от тези факти идеите, които трябва да задоволят човешката потребност да си обясни нещата. Той е проникнат от непоколебимото убеждение, че човек може да получи от тези факти и от тези идеи пълно задоволяване на всички свои душевни потребности. Както за Гьоте беше ясно по негов начин, че природата действува според вечни, необходими, следователно божествени закони, така беше и за Ернст Хекел, но негов начин; и той както Гьоте считаше, че даже сам Бог не би искал да измени нищо от тези закони.
към текста >>

Който проследи безпристрастно изследователските пътища на един наблюдател на природата, какъвто е Ернст Хекел, той на всяка крачка в познанието на природата ще по чувства как неговото сърце тупти още по-възвишено.
Както хармонията на свързаните в себе си с необходимост закони на природата задоволява, според неговото мнение, разума, също така тази хармония предлага на чувстващото сърце, на настроената етически и религиозно душа това, за което тя жадува. В камъка, който привлечен от земята пада върху нея, се изразява същото божество както в цвета на растението и в човешкия дух, който оформява драматично "Вилхелм Тел". Колко погрешно е да се вярва, че чрез разумното проникване в царуването на природата, чрез изследването на нейните закони се разрушава чувството за красотата на природата, това се вижда съвсем нагледно в действието на Ернст Хекел. На обяснението на природата с разума се отричаше способността да задоволи нуждите на душата. Трябва да подчертаем, че там, където винаги един човек се чувства спънат в своя чувствен свят от познанието на природата, това не се дължи на самото познание, а на човека, чиито чувства се движат в една погрешна посока. Който проследи безпристрастно изследователските пътища на един наблюдател на природата, какъвто е Ернст Хекел, той на всяка крачка в познанието на природата ще по чувства как неговото сърце тупти още по-възвишено. Анатомическото разрязване, микроскопическото изследване не ще разруши за него никаква красота на природата, а ще му открие безброй други красоти. Няма съмнение, че в наше време съществува една борба между ума и фантазията, между размишлението и интуицията. Елен Кей, духовната есеистка, е безусловно права, когато вижда в тази борба едно от най-важните явления на нашето съвремие. /виж Елен Кей: Есета, Берлин, издателство С. Фишер, 1899 г./.
към текста >>

Този факт се предложи на Хекел благодарение на това, че той изследваше, доколкото старата мисъл на Окен, която Фриц Мюлер приложи към раковите животни, може да бъде направена плодотворна за цялото животинско царство.
Фишер, 1899 г./. Който, както Ернст Хекел, копае дълбоко в ямата на фактите и смело се издига с мислите, които се получават за нас от тези факти, към върховете на човешкото познание, той може да намери само в обяснението на природата помиряващата сила "между двата еднакво силни бегачи, размишлението и интуицията, които взаимно се повалят на колене"/Елен Кей, също/. Едновременно с публикуването на своята книга "Мирови загадки", в която тя излага с безрезервна откровеност своя произтичащ от познанието на природата светогледи, /1899 г./, Хекел започна да издава своите брошури "Художествени форми на природата", в които той дава изображения на неизчерпаеми изобилие от чудесни форми, които природата създава в своето лоно и които превъзхождат по красота и разнообразие "всички създадени от човека форми на изкуството". Същият човек, който довежда нашия ум в закономерността на природата, насочва нашата фантазия към красотата на природата. Нуждата великите светогледни въпроси да бъдат доведени в непосредствен допир с отделните научни изследвания доведе Хекел до един от онези факти, за които Гьоте казва, че те означават съдържателни точки, при които природата дава доброволно основните идеи за нейното обяснение и ни ги поднася насреща. Този факт се предложи на Хекел благодарение на това, че той изследваше, доколкото старата мисъл на Окен, която Фриц Мюлер приложи към раковите животни, може да бъде направена плодотворна за цялото животинско царство. При всички животни, с изключение на простите, които през време на своя живот се състоят от една клетка, от яйцеклетката, с която съществото започва своето зародишно развитие, се образува едно чашкообразно или гърнеобразно тяло, така нареченият чашков зародиш или гаструла. Този чашков зародиш е една животинска форма, която приемат всички животни в техния начален стадий на развитие, от сюнгерите до човека. Тази форма има само кожа, уста и стомах. Но съществуват нисши растения-животни, които през целия техен живот имат само тези органи, следователно които са подобни на човешкия зародиш. Хекел изтълкува този факт в смисъла на еволюционната теория.
към текста >>

При всички животни, с изключение на простите, които през време на своя живот се състоят от една клетка, от яйцеклетката, с която съществото започва своето зародишно развитие, се образува едно чашкообразно или гърнеобразно тяло, така нареченият чашков зародиш или гаструла.
Който, както Ернст Хекел, копае дълбоко в ямата на фактите и смело се издига с мислите, които се получават за нас от тези факти, към върховете на човешкото познание, той може да намери само в обяснението на природата помиряващата сила "между двата еднакво силни бегачи, размишлението и интуицията, които взаимно се повалят на колене"/Елен Кей, също/. Едновременно с публикуването на своята книга "Мирови загадки", в която тя излага с безрезервна откровеност своя произтичащ от познанието на природата светогледи, /1899 г./, Хекел започна да издава своите брошури "Художествени форми на природата", в които той дава изображения на неизчерпаеми изобилие от чудесни форми, които природата създава в своето лоно и които превъзхождат по красота и разнообразие "всички създадени от човека форми на изкуството". Същият човек, който довежда нашия ум в закономерността на природата, насочва нашата фантазия към красотата на природата. Нуждата великите светогледни въпроси да бъдат доведени в непосредствен допир с отделните научни изследвания доведе Хекел до един от онези факти, за които Гьоте казва, че те означават съдържателни точки, при които природата дава доброволно основните идеи за нейното обяснение и ни ги поднася насреща. Този факт се предложи на Хекел благодарение на това, че той изследваше, доколкото старата мисъл на Окен, която Фриц Мюлер приложи към раковите животни, може да бъде направена плодотворна за цялото животинско царство. При всички животни, с изключение на простите, които през време на своя живот се състоят от една клетка, от яйцеклетката, с която съществото започва своето зародишно развитие, се образува едно чашкообразно или гърнеобразно тяло, така нареченият чашков зародиш или гаструла. Този чашков зародиш е една животинска форма, която приемат всички животни в техния начален стадий на развитие, от сюнгерите до човека. Тази форма има само кожа, уста и стомах. Но съществуват нисши растения-животни, които през целия техен живот имат само тези органи, следователно които са подобни на човешкия зародиш. Хекел изтълкува този факт в смисъла на еволюционната теория. Гаструлната форма е едно наследство, което животните са получили от тяхната прадедна форма.
към текста >>

Този чашков зародиш е една животинска форма, която приемат всички животни в техния начален стадий на развитие, от сюнгерите до човека.
Едновременно с публикуването на своята книга "Мирови загадки", в която тя излага с безрезервна откровеност своя произтичащ от познанието на природата светогледи, /1899 г./, Хекел започна да издава своите брошури "Художествени форми на природата", в които той дава изображения на неизчерпаеми изобилие от чудесни форми, които природата създава в своето лоно и които превъзхождат по красота и разнообразие "всички създадени от човека форми на изкуството". Същият човек, който довежда нашия ум в закономерността на природата, насочва нашата фантазия към красотата на природата. Нуждата великите светогледни въпроси да бъдат доведени в непосредствен допир с отделните научни изследвания доведе Хекел до един от онези факти, за които Гьоте казва, че те означават съдържателни точки, при които природата дава доброволно основните идеи за нейното обяснение и ни ги поднася насреща. Този факт се предложи на Хекел благодарение на това, че той изследваше, доколкото старата мисъл на Окен, която Фриц Мюлер приложи към раковите животни, може да бъде направена плодотворна за цялото животинско царство. При всички животни, с изключение на простите, които през време на своя живот се състоят от една клетка, от яйцеклетката, с която съществото започва своето зародишно развитие, се образува едно чашкообразно или гърнеобразно тяло, така нареченият чашков зародиш или гаструла. Този чашков зародиш е една животинска форма, която приемат всички животни в техния начален стадий на развитие, от сюнгерите до човека. Тази форма има само кожа, уста и стомах. Но съществуват нисши растения-животни, които през целия техен живот имат само тези органи, следователно които са подобни на човешкия зародиш. Хекел изтълкува този факт в смисъла на еволюционната теория. Гаструлната форма е едно наследство, което животните са получили от тяхната прадедна форма. Съществувала е вероятно една загинала преди милиони години животинска форма, един животински вид, гастреа, който е бил подобно устроен както живеещите и днес нисши растения-животни: Сюнгери, полипите и т.н.
към текста >>

Но съществуват нисши растения-животни, които през целия техен живот имат само тези органи, следователно които са подобни на човешкия зародиш.
Нуждата великите светогледни въпроси да бъдат доведени в непосредствен допир с отделните научни изследвания доведе Хекел до един от онези факти, за които Гьоте казва, че те означават съдържателни точки, при които природата дава доброволно основните идеи за нейното обяснение и ни ги поднася насреща. Този факт се предложи на Хекел благодарение на това, че той изследваше, доколкото старата мисъл на Окен, която Фриц Мюлер приложи към раковите животни, може да бъде направена плодотворна за цялото животинско царство. При всички животни, с изключение на простите, които през време на своя живот се състоят от една клетка, от яйцеклетката, с която съществото започва своето зародишно развитие, се образува едно чашкообразно или гърнеобразно тяло, така нареченият чашков зародиш или гаструла. Този чашков зародиш е една животинска форма, която приемат всички животни в техния начален стадий на развитие, от сюнгерите до човека. Тази форма има само кожа, уста и стомах. Но съществуват нисши растения-животни, които през целия техен живот имат само тези органи, следователно които са подобни на човешкия зародиш. Хекел изтълкува този факт в смисъла на еволюционната теория. Гаструлната форма е едно наследство, което животните са получили от тяхната прадедна форма. Съществувала е вероятно една загинала преди милиони години животинска форма, един животински вид, гастреа, който е бил подобно устроен както живеещите и днес нисши растения-животни: Сюнгери, полипите и т.н. от този животински вид се е развило всичко, което днес живее като разнообразни форми между полипите, сюнгерите и човека. Всички тези животни повтарят в течение на тяхното зародишно развитие тази родово форма.
към текста >>

Гаструлната форма е едно наследство, което животните са получили от тяхната прадедна форма.
При всички животни, с изключение на простите, които през време на своя живот се състоят от една клетка, от яйцеклетката, с която съществото започва своето зародишно развитие, се образува едно чашкообразно или гърнеобразно тяло, така нареченият чашков зародиш или гаструла. Този чашков зародиш е една животинска форма, която приемат всички животни в техния начален стадий на развитие, от сюнгерите до човека. Тази форма има само кожа, уста и стомах. Но съществуват нисши растения-животни, които през целия техен живот имат само тези органи, следователно които са подобни на човешкия зародиш. Хекел изтълкува този факт в смисъла на еволюционната теория. Гаструлната форма е едно наследство, което животните са получили от тяхната прадедна форма. Съществувала е вероятно една загинала преди милиони години животинска форма, един животински вид, гастреа, който е бил подобно устроен както живеещите и днес нисши растения-животни: Сюнгери, полипите и т.н. от този животински вид се е развило всичко, което днес живее като разнообразни форми между полипите, сюнгерите и човека. Всички тези животни повтарят в течение на тяхното зародишно развитие тази родово форма. С това беше добита една идея от извънредно голямо значение. Беше набелязан пътят от най-просото до най-сложното, до съвършеното в света на организмите.
към текста >>

Съществувала е вероятно една загинала преди милиони години животинска форма, един животински вид, гастреа, който е бил подобно устроен както живеещите и днес нисши растения-животни: Сюнгери, полипите и т.н.
Този чашков зародиш е една животинска форма, която приемат всички животни в техния начален стадий на развитие, от сюнгерите до човека. Тази форма има само кожа, уста и стомах. Но съществуват нисши растения-животни, които през целия техен живот имат само тези органи, следователно които са подобни на човешкия зародиш. Хекел изтълкува този факт в смисъла на еволюционната теория. Гаструлната форма е едно наследство, което животните са получили от тяхната прадедна форма. Съществувала е вероятно една загинала преди милиони години животинска форма, един животински вид, гастреа, който е бил подобно устроен както живеещите и днес нисши растения-животни: Сюнгери, полипите и т.н. от този животински вид се е развило всичко, което днес живее като разнообразни форми между полипите, сюнгерите и човека. Всички тези животни повтарят в течение на тяхното зародишно развитие тази родово форма. С това беше добита една идея от извънредно голямо значение. Беше набелязан пътят от най-просото до най-сложното, до съвършеното в света на организмите. Една проста животинска форма се развива при определени условия.
към текста >>

от този животински вид се е развило всичко, което днес живее като разнообразни форми между полипите, сюнгерите и човека.
Тази форма има само кожа, уста и стомах. Но съществуват нисши растения-животни, които през целия техен живот имат само тези органи, следователно които са подобни на човешкия зародиш. Хекел изтълкува този факт в смисъла на еволюционната теория. Гаструлната форма е едно наследство, което животните са получили от тяхната прадедна форма. Съществувала е вероятно една загинала преди милиони години животинска форма, един животински вид, гастреа, който е бил подобно устроен както живеещите и днес нисши растения-животни: Сюнгери, полипите и т.н. от този животински вид се е развило всичко, което днес живее като разнообразни форми между полипите, сюнгерите и човека. Всички тези животни повтарят в течение на тяхното зародишно развитие тази родово форма. С това беше добита една идея от извънредно голямо значение. Беше набелязан пътят от най-просото до най-сложното, до съвършеното в света на организмите. Една проста животинска форма се развива при определени условия. Един или повече индивиди на тези форми се изменят според жизнените условия, и които попадат, превръщайки се в други форми.
към текста >>

Всички тези животни повтарят в течение на тяхното зародишно развитие тази родово форма.
Но съществуват нисши растения-животни, които през целия техен живот имат само тези органи, следователно които са подобни на човешкия зародиш. Хекел изтълкува този факт в смисъла на еволюционната теория. Гаструлната форма е едно наследство, което животните са получили от тяхната прадедна форма. Съществувала е вероятно една загинала преди милиони години животинска форма, един животински вид, гастреа, който е бил подобно устроен както живеещите и днес нисши растения-животни: Сюнгери, полипите и т.н. от този животински вид се е развило всичко, което днес живее като разнообразни форми между полипите, сюнгерите и човека. Всички тези животни повтарят в течение на тяхното зародишно развитие тази родово форма. С това беше добита една идея от извънредно голямо значение. Беше набелязан пътят от най-просото до най-сложното, до съвършеното в света на организмите. Една проста животинска форма се развива при определени условия. Един или повече индивиди на тези форми се изменят според жизнените условия, и които попадат, превръщайки се в други форми. Това, което се е родило чрез преобразуване, се предава отново на наследство на потомците.
към текста >>

Една проста животинска форма се развива при определени условия.
Съществувала е вероятно една загинала преди милиони години животинска форма, един животински вид, гастреа, който е бил подобно устроен както живеещите и днес нисши растения-животни: Сюнгери, полипите и т.н. от този животински вид се е развило всичко, което днес живее като разнообразни форми между полипите, сюнгерите и човека. Всички тези животни повтарят в течение на тяхното зародишно развитие тази родово форма. С това беше добита една идея от извънредно голямо значение. Беше набелязан пътят от най-просото до най-сложното, до съвършеното в света на организмите. Една проста животинска форма се развива при определени условия. Един или повече индивиди на тези форми се изменят според жизнените условия, и които попадат, превръщайки се в други форми. Това, което се е родило чрез преобразуване, се предава отново на наследство на потомците. Сега живеят вече две форми. Старата, която е останала на първата степен, и една нова. И двете форми могат да се развиват по-нататък в различни направления и степени на съвършенство.
към текста >>

След дълги периоди от време се ражда чрез наследство на възникналите форми чрез новообразования по пътя на приспособяването към условията на живота едно изобилие от видове…… /липсва малко текст/….
Един или повече индивиди на тези форми се изменят според жизнените условия, и които попадат, превръщайки се в други форми. Това, което се е родило чрез преобразуване, се предава отново на наследство на потомците. Сега живеят вече две форми. Старата, която е останала на първата степен, и една нова. И двете форми могат да се развиват по-нататък в различни направления и степени на съвършенство. След дълги периоди от време се ражда чрез наследство на възникналите форми чрез новообразования по пътя на приспособяването към условията на живота едно изобилие от видове…… /липсва малко текст/…. на разглеждане от областта на биогенезата; с това ясно е отбелязана острата противоположност между ръководните принципи. Или съществува една пряка и причинна връзка между онтогенезата и филогенезата или такава връзка не съществува. Или онтогенезата е едно сгъстено извлечение на филогенезата или тя не е това. Между тези две предположения няма трето! Или епигенеза и произход или преформация и сътворение.
към текста >>

Човекът не се различава анатомически и физиологически от по-висшите животни, следователно и на него трябва да се припише същият произход както на тези последните.
Между тези две предположения няма трето! Или епигенеза и произход или преформация и сътворение. Хекел е една философска мислеща личност. Ето защо, скоро след като прие напълно в себе си Дарвиновия възглед, той се застъпи с цялата енергия на важния извод, който се получава от този възглед за произхода на човека. Той не можеше да се задоволи само с това, да посочи свенливо както Дарвин на този "въпрос на въпросите". Човекът не се различава анатомически и физиологически от по-висшите животни, следователно и на него трябва да се припише същият произход както на тези последните. Той се застъпи с голяма смелост веднага за това мнение за всички последствия, които се получават от това по отношение на светогледа. За него нямаше съмнение, че от сега нататък най-висшите жизнени прояви на човека, деянията на неговия дух, трябва да се разглеждат под същата гледна точка, както действията на най-простите живи същества. Разглеждането на най-нисшите животни, на първичните животни, на инфузориите и ризоподите, го учеше, че и тези организми имат една душа. В техните движения, в наченките на техните усещания, които те проявяват, той позна прояви на живота, които е нужно само да бъдат завишени, да станат по-съвършени, за да се превърнат в сложните разумни и волеви действия на човека. Какви стъпки прави природата, за да стигне до гастреата, от първичното чревно животно, което е живяло преди милиони години, до човека!
към текста >>

Разглеждането на най-нисшите животни, на първичните животни, на инфузориите и ризоподите, го учеше, че и тези организми имат една душа.
Ето защо, скоро след като прие напълно в себе си Дарвиновия възглед, той се застъпи с цялата енергия на важния извод, който се получава от този възглед за произхода на човека. Той не можеше да се задоволи само с това, да посочи свенливо както Дарвин на този "въпрос на въпросите". Човекът не се различава анатомически и физиологически от по-висшите животни, следователно и на него трябва да се припише същият произход както на тези последните. Той се застъпи с голяма смелост веднага за това мнение за всички последствия, които се получават от това по отношение на светогледа. За него нямаше съмнение, че от сега нататък най-висшите жизнени прояви на човека, деянията на неговия дух, трябва да се разглеждат под същата гледна точка, както действията на най-простите живи същества. Разглеждането на най-нисшите животни, на първичните животни, на инфузориите и ризоподите, го учеше, че и тези организми имат една душа. В техните движения, в наченките на техните усещания, които те проявяват, той позна прояви на живота, които е нужно само да бъдат завишени, да станат по-съвършени, за да се превърнат в сложните разумни и волеви действия на човека. Какви стъпки прави природата, за да стигне до гастреата, от първичното чревно животно, което е живяло преди милиони години, до човека! Този беше обширният въпрос, който си постави Хекел. Отговора на този въпрос той даде в своята излязла през 1874 година книга "Антропогенеза". В една първа част тази книга третира развитието на зародиша на човека /онтогенезата/, а във втората част развитието на рода /филогенезата/.
към текста >>

В техните движения, в наченките на техните усещания, които те проявяват, той позна прояви на живота, които е нужно само да бъдат завишени, да станат по-съвършени, за да се превърнат в сложните разумни и волеви действия на човека.
Той не можеше да се задоволи само с това, да посочи свенливо както Дарвин на този "въпрос на въпросите". Човекът не се различава анатомически и физиологически от по-висшите животни, следователно и на него трябва да се припише същият произход както на тези последните. Той се застъпи с голяма смелост веднага за това мнение за всички последствия, които се получават от това по отношение на светогледа. За него нямаше съмнение, че от сега нататък най-висшите жизнени прояви на човека, деянията на неговия дух, трябва да се разглеждат под същата гледна точка, както действията на най-простите живи същества. Разглеждането на най-нисшите животни, на първичните животни, на инфузориите и ризоподите, го учеше, че и тези организми имат една душа. В техните движения, в наченките на техните усещания, които те проявяват, той позна прояви на живота, които е нужно само да бъдат завишени, да станат по-съвършени, за да се превърнат в сложните разумни и волеви действия на човека. Какви стъпки прави природата, за да стигне до гастреата, от първичното чревно животно, което е живяло преди милиони години, до човека! Този беше обширният въпрос, който си постави Хекел. Отговора на този въпрос той даде в своята излязла през 1874 година книга "Антропогенеза". В една първа част тази книга третира развитието на зародиша на човека /онтогенезата/, а във втората част развитието на рода /филогенезата/. Точка по точка бе показано, как във филогенезата се намират причините за онтогенезата.
към текста >>

Какви стъпки прави природата, за да стигне до гастреата, от първичното чревно животно, което е живяло преди милиони години, до човека!
Човекът не се различава анатомически и физиологически от по-висшите животни, следователно и на него трябва да се припише същият произход както на тези последните. Той се застъпи с голяма смелост веднага за това мнение за всички последствия, които се получават от това по отношение на светогледа. За него нямаше съмнение, че от сега нататък най-висшите жизнени прояви на човека, деянията на неговия дух, трябва да се разглеждат под същата гледна точка, както действията на най-простите живи същества. Разглеждането на най-нисшите животни, на първичните животни, на инфузориите и ризоподите, го учеше, че и тези организми имат една душа. В техните движения, в наченките на техните усещания, които те проявяват, той позна прояви на живота, които е нужно само да бъдат завишени, да станат по-съвършени, за да се превърнат в сложните разумни и волеви действия на човека. Какви стъпки прави природата, за да стигне до гастреата, от първичното чревно животно, което е живяло преди милиони години, до човека! Този беше обширният въпрос, който си постави Хекел. Отговора на този въпрос той даде в своята излязла през 1874 година книга "Антропогенеза". В една първа част тази книга третира развитието на зародиша на човека /онтогенезата/, а във втората част развитието на рода /филогенезата/. Точка по точка бе показано, как във филогенезата се намират причините за онтогенезата. С това бе определено положението на човека в природата според принципите на еволюционната теория.
към текста >>

Ако искаме да обясним един орган на едно животно от нашето настояще, ние трябва да погледнем назад към прадедите, които са развили този орган при условията, в които те са живели.
Точка по точка бе показано, как във филогенезата се намират причините за онтогенезата. С това бе определено положението на човека в природата според принципите на еволюционната теория. Към съчинения, каквито е Хекеловата "Антропогенеза" трябва да се приложат думите, които е изказал великият анатом Карл Гегенбауер в неговата "Сравнителна анатомия"/1870 г./, че дарвинизмът получава богато обратно от науката това, което той даде на тази последната като метод: Яснота и сигурност. С метода на Дарвин на науката бе подарена също и теорията за произхода на човека, така разбираше нещата Хекел. Така за Хекел се свързва заедно това, което днес става в света на организмите, с това, което е станало в далечни минали времена. Ако искаме да обясним един орган на едно животно от нашето настояще, ние трябва да погледнем назад към прадедите, които са развили този орган при условията, в които те са живели. Това, което в минали времена е възникнало от естествени причини, се наследило до днес. Чрез историята на рода се обяснява развитието на индивида. Следователно в развитието на рода /филогенеза/ се намират причините на индивидуалното развитие /онтогенеза/. Хекел изразява този факт в един биогенетичен основен закон с думите: "Кратката онтогенеза или развитие на индивида е едно бързо и съкратено повторение, една сгъстена рекапитулация на дългата филогенеза или развитие на вида". С това от царството на организмите е отстранено всяко обяснение в смисъла на определени цели, всяка телеология в стария смисъл.
към текста >>

Те се питаха: Не отричаме ли ние нашето съобразно с разума мислене, когато търсим неговия произход не вече в един всеобщ миров разум над нас, а в животинските царства между нас?
Когато физиологичните функции на наследствеността и на приспособяването се доказват като единствените причини на образуването на органическите форми, с това същевременно се отстранява всякакъв вид телеология, дуалистичен и метафизичен начин. Ние ще можем да измерим това, което беше направено по този начин, само тогава, когато насочим поглед към опозицията, с която беше прието Хекеловото широко прилагане на дарвинистичните принципи от привържениците на идеалистическите светогледи. При това не е нужно да насочим поглед към онези, които с една сляпа вяра в едно предадено по традиция мнение се обръщаха против "Маймунската теория", или към онези, които считаха, че е поставена в опасност всяка по-тънка, по-висша моралност, когато хората не вярват вече, че те имат един "по-чист и по-висш произход". Можем да се спрем също и на такива, които са напълно склонни да приемат в себе си нови истини. Но и на такива мислители беше трудно да се ориентират в тази нова истина. Те се питаха: Не отричаме ли ние нашето съобразно с разума мислене, когато търсим неговия произход не вече в един всеобщ миров разум над нас, а в животинските царства между нас? Такива духове обръщаха с голямо усърдие вниманието на онези точки, при които Хекеловото схващане изглеждаше опровергано от самите факти. И тези духове имаха силни привърженици в известен брой природоизследователи, които, изхождайки от едно странно пристрастие, използваха своето познание на фактите, за да подчертават непрестанно, къде опитът не е още достатъчен, за да бъдат направени Хекеловите изводи. Типичният представител и същевременно най-изразителният застъпник на това становище на природоизследователите е Рудолф Вирхов. Можем да охарактеризираме противоположността Хекел и Вирхов приблизително така: Хекел се доверява на вътрешната последователност на природата, за която Гьоте счита, че тя утешава по отношение на непоследователността /нелогичността/ на хората, и си казва: Щом един принцип на природата се е оказал правилен за определени случаи и ни липсва опитът да докажем неговата правилност за други случаи, не съществува никакво основание да обвържем напредъка на нашето познание; това, което опитът още ни отказва, той може да ни го донесе утре. Вирхов е на друго мнение: Той иска, защото един обширен принцип да завладее колкото е възможно по-малка почва.
към текста >>

Щраус, Фойербах и други бяха тези, които въведоха това обръщане в германския духовен живот; новото направление намери в материализма един предварителен израз, един краен израз, а в Хекеловия свят на мислите то намери един методически научен израз.
Хекел живее напълно в идеята и взема от света на естественонаучните факти само толкова, колкото се нуждае за илюстриране на своя идеален образ на света. Хекел се корени с всички нишки на своето битие в света на фактите и от този свят той извлича само онзи сбор от идеи, към който той тласка. Хекел постоянно се стреми да покаже, как всички същества работят към това, да постигнат накрая върха на тяхното развитие в човешкия дух; Хекел непрестанно се стреми да докаже, как най-сложните човешки действия сочат назад към най-простите произходи на съществуването. Хекел обяснява природата от духа; Хекел извежда духа от природата. Ето защо можем да говорим за едно обръщане на посоката на мисленето в течение на 19-тото столетие. Щраус, Фойербах и други бяха тези, които въведоха това обръщане в германския духовен живот; новото направление намери в материализма един предварителен израз, един краен израз, а в Хекеловия свят на мислите то намери един методически научен израз. Защото това е забележителното при Хекел, че цялата негова изследователска дейност е проникната от един философски дух. Той съвсем не работи според резултатите, които поради някакви мотиви са поставени като цели на светогледа или на философското мислене; обаче неговият подход е философски. При него науката се явява непосредствено с характера на светогледа. Целият начин на неговия възглед за нещата го определи като привърженик на най-решителния монизъм. Той гледа с еднаква любов духа и природата.
към текста >>

Хекел извежда формата на чашковидния зародиш, която се явява в течение на развитието на животните, от един действително съществувал някога организъм.
82 на първия том/, едно повишение на привличането и отблъскването до усещане и воля. Този основен възглед на Хекел съвпада в известен смисъл с този на Гьоте, който се изказва върху него с думите: Че изпълнението на неговия възглед за природата е станало чрез познанието на "двете големи пружини на всяка природа", полярността и повишението, полярността принадлежаща на материята, доколкото ние си я представяме материално, повишението принадлежащо също на материята, доколкото ние си я представяме духовно; първата се намира в непрестанно привличане и отблъскване, второто в постоянно повишение. Обаче както материята никога не съществува без дух, духът никога без материя и не можейки да действува без нея, така също материята може да се повиши, да се въздигне, както и духът не отстъпва от това, да привлича и да отблъсква". Последователят на един такъв светоглед се задоволява с това, да извежда фактически съществуващите в света неща и процеси едни от други. Идеалистическите светогледи се нуждаят за извеждането на една вещ или на един процес от същества, които не се намират вътре в областта на фактите. Хекел извежда формата на чашковидния зародиш, която се явява в течение на развитието на животните, от един действително съществувал някога организъм. Един идеалист търси идейни сили, под влиянието на които развиващият се зародиш става гаструла. Монизмът на Хекел извежда всичко, от което той се нуждае за обяснение на действителния свят, също от този действителен свят. Той се оглежда в царството на действителното, за да познае, как нещата и процесите се осветляват едни други. За него неговите теории не съществуват както тези на идеалиста затова, да търсят към фактическото нещо по-висше, едно идейно съдържание, което обяснява действителното, а затова, да му направят разбираема връзката на самите факти. Фихте, идеалистът, е питал за определението на човек.
към текста >>

Между тези четири сетивни огнища се намират огнищата на мисленето, "действителните органи на духовния живот"; "те са най-висшите инструменти на душевната дейност, които опосредстват мисленето и съзнанието... Тези четири сфери на мисленето, отличаващи се чрез особена и извънредно преплетена нервна структура, са истинските органи на мисленето, единствените органи на нашето съзнание.
В своята книга "Мирови загадки" Хекел казва: "Аз самият никога не съм застъпвал хипотезата за съзнанието на атома. Напротив изрично съм подчертавал, че съм си представял като несъзнателни елементарните психически дейности на усещането и волята, които могат да се припишат на атомите". Това, което Хекел иска, не е нищо друго, освен това, че в обяснението на природните явления не трябва да се оставя да се яви никакъв скок, че сложният начин, по който чрез мозъка се явява духът, трябва да се проследи обратно до най-простия начин, по който материята се привлича и отблъсква. Хекел счита като едно от най-важните познания на модерната наука откритието на мислителните органи чрез Паул Флехсиг. Този последният е подчертал, че в сивата зона на кората на мозъчната мантия се намират четири области за централните сетивни органи, четири "вътрешни сфери на усещането", сферата на чувстването на телата, сферата на обонянието, сферата на зрението и сферата на слуха. Между тези четири сетивни огнища се намират огнищата на мисленето, "действителните органи на духовния живот"; "те са най-висшите инструменти на душевната дейност, които опосредстват мисленето и съзнанието... Тези четири сфери на мисленето, отличаващи се чрез особена и извънредно преплетена нервна структура, са истинските органи на мисленето, единствените органи на нашето съзнание. В най-ново време Флехсиг се изказа, че в една част на същите при човека се намират още особено заплетени структури, които липсват на другите млекопитаещи животни, които обясняват превъзходството на човешкото съзнание / Мирови загадки, стр. 212 и следв. /. Такива изказвания показват достатъчно ясно, че за Хекел важното не е както при идеалистическите обяснители на света, да се поставя духът още в по-нисшите степени на материалното съществуване, за да бъде намерен отново при по-висшите степени, а това, с помощта на наблюдението да бъдат проследени най-простите явления до най-сложните, за да се покаже, как дейността на материята, която в първобитните области се изявява като привличане и отблъскване, се издига до най-висшите духовни дейности. Хекел не търси един общ духовен принцип, защото не успява да обясни нещата с общата закономерност на природните и духовни явления, но своите нужди той се задоволява напълно с тази обща закономерност. Закономерността, която се изразява в духовните действия, е за него от същото естество както онази, която се проявява в привличането и отблъскването на материалните частици.
към текста >>

В най-ново време Флехсиг се изказа, че в една част на същите при човека се намират още особено заплетени структури, които липсват на другите млекопитаещи животни, които обясняват превъзходството на човешкото съзнание / Мирови загадки, стр.
Напротив изрично съм подчертавал, че съм си представял като несъзнателни елементарните психически дейности на усещането и волята, които могат да се припишат на атомите". Това, което Хекел иска, не е нищо друго, освен това, че в обяснението на природните явления не трябва да се оставя да се яви никакъв скок, че сложният начин, по който чрез мозъка се явява духът, трябва да се проследи обратно до най-простия начин, по който материята се привлича и отблъсква. Хекел счита като едно от най-важните познания на модерната наука откритието на мислителните органи чрез Паул Флехсиг. Този последният е подчертал, че в сивата зона на кората на мозъчната мантия се намират четири области за централните сетивни органи, четири "вътрешни сфери на усещането", сферата на чувстването на телата, сферата на обонянието, сферата на зрението и сферата на слуха. Между тези четири сетивни огнища се намират огнищата на мисленето, "действителните органи на духовния живот"; "те са най-висшите инструменти на душевната дейност, които опосредстват мисленето и съзнанието... Тези четири сфери на мисленето, отличаващи се чрез особена и извънредно преплетена нервна структура, са истинските органи на мисленето, единствените органи на нашето съзнание. В най-ново време Флехсиг се изказа, че в една част на същите при човека се намират още особено заплетени структури, които липсват на другите млекопитаещи животни, които обясняват превъзходството на човешкото съзнание / Мирови загадки, стр. 212 и следв. /. Такива изказвания показват достатъчно ясно, че за Хекел важното не е както при идеалистическите обяснители на света, да се поставя духът още в по-нисшите степени на материалното съществуване, за да бъде намерен отново при по-висшите степени, а това, с помощта на наблюдението да бъдат проследени най-простите явления до най-сложните, за да се покаже, как дейността на материята, която в първобитните области се изявява като привличане и отблъскване, се издига до най-висшите духовни дейности. Хекел не търси един общ духовен принцип, защото не успява да обясни нещата с общата закономерност на природните и духовни явления, но своите нужди той се задоволява напълно с тази обща закономерност. Закономерността, която се изразява в духовните действия, е за него от същото естество както онази, която се проявява в привличането и отблъскването на материалните частици. Когато той казва, че атомите са одушевени, това има съвършено друго значение, отколкото когато това би било казано от един привърженик на идеалистическия светоглед.
към текста >>

Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над мислите добити от разглеждането на природата, в самотворческата област на мислителния живот.
На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят. Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата. За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят. Хекеловият възглед за природата е на път да покаже, как докато човек само стои срещу природата, той не може да изкаже нищо върху нея, освен това, което тя сама изказва. Вследствие на това този възглед за природата се явява като нещо важно в хода на развитието на светогледите. Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над мислите добити от разглеждането на природата, в самотворческата област на мислителния живот. Тя трябва да направи посочената в една предидуща глава крачка издигаща се над Хегел. Тя не може да съществува само в един метод, който стои на същото поле, на което стои естествената наука. Хекел няма и най-малката нужда да обърне само в най-малкото внимание на една такава крачка на философията. Неговият светоглед прави да оживеят в душата мислите, обаче това само дотолкова, доколкото техният живот е подбуден от наблюдението на природните процеси. Това, което мисълта може да създава като образ на света, когато тя оживява в душата без тази подбуда, това би трябвало да прибави към Хекеловия образ на света един по-висш светоглед.
към текста >>

Неговият светоглед прави да оживеят в душата мислите, обаче това само дотолкова, доколкото техният живот е подбуден от наблюдението на природните процеси.
Вследствие на това този възглед за природата се явява като нещо важно в хода на развитието на светогледите. Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над мислите добити от разглеждането на природата, в самотворческата област на мислителния живот. Тя трябва да направи посочената в една предидуща глава крачка издигаща се над Хегел. Тя не може да съществува само в един метод, който стои на същото поле, на което стои естествената наука. Хекел няма и най-малката нужда да обърне само в най-малкото внимание на една такава крачка на философията. Неговият светоглед прави да оживеят в душата мислите, обаче това само дотолкова, доколкото техният живот е подбуден от наблюдението на природните процеси. Това, което мисълта може да създава като образ на света, когато тя оживява в душата без тази подбуда, това би трябвало да прибави към Хекеловия образ на света един по-висш светоглед. Човек трябва да се издигне също и над това, което самият часовник казва, ако иска например да познае формата на образа на часовникаря. Ето защо нямаме никакво право да твърдим, че Хекеловият възглед за природата би трябвало да говори върху природата по начин различен от този, който Хекел говори, когато той изнася, че той е наблюдавал положително природните процеси и природните същества.
към текста >>

47. МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД GA_18_2 Загадки на философията

Широки перспективи на светогледа и на устройването на живота се опита да разкрие изхождайки от дарвинизма австрийският мислител Вартоломеус Карнери /роден в 1821 г.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД Широки перспективи на светогледа и на устройването на живота се опита да разкрие изхождайки от дарвинизма австрийският мислител Вартоломеус Карнери /роден в 1821 г. Единадесет години след издаването на Дарвиновата книга "Произходът на видовете" той излезе със своята книга "Моралност на Дарвинизма" /виена 1871 г./, в която постави по един обхватен начин новия идеен свят за основа на един етичен светоглед. От тогава той постоянно полагаше усилия да изгради дарвинистичната етика. /виж неговите съчинения: "Полагане основите на етиката", 1881 г.; "Човекът като самоцел", 1878 г. и "Модерният човек. Опит за устройване едно поведение в живота", 1891 г.
към текста >>

Опит за устройване едно поведение в живота", 1891 г.
Широки перспективи на светогледа и на устройването на живота се опита да разкрие изхождайки от дарвинизма австрийският мислител Вартоломеус Карнери /роден в 1821 г. Единадесет години след издаването на Дарвиновата книга "Произходът на видовете" той излезе със своята книга "Моралност на Дарвинизма" /виена 1871 г./, в която постави по един обхватен начин новия идеен свят за основа на един етичен светоглед. От тогава той постоянно полагаше усилия да изгради дарвинистичната етика. /виж неговите съчинения: "Полагане основите на етиката", 1881 г.; "Човекът като самоцел", 1878 г. и "Модерният човек. Опит за устройване едно поведение в живота", 1891 г. / Карнери се опитва да намери в образа на природата елементите, чрез които себесъзнателният Аз може да има представа за себе си в този образ. Той иска да си представи този образ на природата така обширен и велик, че той да може да обхване в себе си и човешката душа. Задачата, която си поставя е, да намери отново едно съединение на Аза с майчината почва на природата, от която той се е откъснал. В своето схващане за света Карнери представлява една противоположност на онова схващане, на което светът се превърнал в една илюзия на представата и което чрез това се отказва за знанието от всяка връзка с мировото съществуване. Карнери отхвърля всеки морален възглед, който иска да даде на човека други морални заповеди освен тези, които се получават от собствената човешка природа.
към текста >>

Карнери е убеден, че всеки живот е като един химически процес.
Той иска да си представи този образ на природата така обширен и велик, че той да може да обхване в себе си и човешката душа. Задачата, която си поставя е, да намери отново едно съединение на Аза с майчината почва на природата, от която той се е откъснал. В своето схващане за света Карнери представлява една противоположност на онова схващане, на което светът се превърнал в една илюзия на представата и което чрез това се отказва за знанието от всяка връзка с мировото съществуване. Карнери отхвърля всеки морален възглед, който иска да даде на човека други морални заповеди освен тези, които се получават от собствената човешка природа. Според него трябва да мислим, че човекът не трябва да се схваща като едно особено същество покрай другите природни неща, а като едно такова, което постепенно се е развило от по-нисши същества според чисто природни закони. Карнери е убеден, че всеки живот е като един химически процес. "Храносмилането при човека е един такъв /химически процес/ както и храненето на растението". Обаче същевременно подчертава, че химическият процес трябва да се издигне до една по-висша форма на развитие, когато иска да стане растение или животно. "Животът е един химически процес от особен род, той е химическият процес, който е станал индивидуален. Химическият процес може да стигне именно до една точка, при която той може да се лиши от определени условия, от които до тогава се е нуждаел". вижда се, че Карнери проследява: Как по-нисши природни процеси се издигат до по-висши такива, как чрез усършенствуване на нейните начини на действие материята стига до по-висши форми на съществуване.
към текста >>

Обаче същевременно подчертава, че химическият процес трябва да се издигне до една по-висша форма на развитие, когато иска да стане растение или животно.
В своето схващане за света Карнери представлява една противоположност на онова схващане, на което светът се превърнал в една илюзия на представата и което чрез това се отказва за знанието от всяка връзка с мировото съществуване. Карнери отхвърля всеки морален възглед, който иска да даде на човека други морални заповеди освен тези, които се получават от собствената човешка природа. Според него трябва да мислим, че човекът не трябва да се схваща като едно особено същество покрай другите природни неща, а като едно такова, което постепенно се е развило от по-нисши същества според чисто природни закони. Карнери е убеден, че всеки живот е като един химически процес. "Храносмилането при човека е един такъв /химически процес/ както и храненето на растението". Обаче същевременно подчертава, че химическият процес трябва да се издигне до една по-висша форма на развитие, когато иска да стане растение или животно. "Животът е един химически процес от особен род, той е химическият процес, който е станал индивидуален. Химическият процес може да стигне именно до една точка, при която той може да се лиши от определени условия, от които до тогава се е нуждаел". вижда се, че Карнери проследява: Как по-нисши природни процеси се издигат до по-висши такива, как чрез усършенствуване на нейните начини на действие материята стига до по-висши форми на съществуване. "Ние схващаме като материя веществото, доколкото получаващите се от неговата делимост и движение явления действуват телесно, т.е. като маса върху нашите сетива.
към текста >>

"Животът е един химически процес от особен род, той е химическият процес, който е станал индивидуален.
Карнери отхвърля всеки морален възглед, който иска да даде на човека други морални заповеди освен тези, които се получават от собствената човешка природа. Според него трябва да мислим, че човекът не трябва да се схваща като едно особено същество покрай другите природни неща, а като едно такова, което постепенно се е развило от по-нисши същества според чисто природни закони. Карнери е убеден, че всеки живот е като един химически процес. "Храносмилането при човека е един такъв /химически процес/ както и храненето на растението". Обаче същевременно подчертава, че химическият процес трябва да се издигне до една по-висша форма на развитие, когато иска да стане растение или животно. "Животът е един химически процес от особен род, той е химическият процес, който е станал индивидуален. Химическият процес може да стигне именно до една точка, при която той може да се лиши от определени условия, от които до тогава се е нуждаел". вижда се, че Карнери проследява: Как по-нисши природни процеси се издигат до по-висши такива, как чрез усършенствуване на нейните начини на действие материята стига до по-висши форми на съществуване. "Ние схващаме като материя веществото, доколкото получаващите се от неговата делимост и движение явления действуват телесно, т.е. като маса върху нашите сетива. Ако делението и диференцирането отиват толкова далеч, че получаващите се от това явления не са вече сетивни, а възприемаеми вече само за мисленето, тогава действието на материята е духовно".
към текста >>

Както химическият процес се индивидуализира на по-висша степен в живо същество, така и животът се индивидуализира на още по-висока степен в себесъзнанието.
Ако делението и диференцирането отиват толкова далеч, че получаващите се от това явления не са вече сетивни, а възприемаеми вече само за мисленето, тогава действието на материята е духовно". Също и моралното не съществува като една особена форма на съществуването; то е един природен процес на една особена форма на съществуването; то е един природен процес на една по-висока степен. Съобразно с това не може да се задава въпросът: Какво трябва да върши човекът в смисъла на някакви важащи особено за него морални заповеди? , а само този: Какво се явява като моралност, когато по-нисшите процеси се издигат до най-висшите духовни процеси? "Докато моралната философия поставя определени морални закони и заповядва те да бъдат спазвани, за да бъде човекът това, което той трябва да бъде, етиката развива човека такъв, какъвто той е, ограничавайки се да му покаже, какво може още да стане от него: В първия случай има задължения, неспазването на които води след себе си наказания, във втория случай имаме един идеал, от който всяко принуждение би ни отклонило, за щото приближаването до този идеал става само по пътя на познанието и свободата". Както химическият процес се индивидуализира на по-висша степен в живо същество, така и животът се индивидуализира на още по-висока степен в себесъзнанието. Съществото имащо съзнание за себе си не гледа вече само навън в природата, то гледа и вътре в себе си. "Събуждащото се себесъзнание, схващано дуалистично, беше едно скъсване с природата и човекът се чувстваше отделен от нея. Това скъсване съществуваше само за него, обаче за него то беше пълно. Човекът не се е родил така изведнъж, както учи Битието, а и самите дни на сътворението не трябва да се вземат така дословно; обаче със завършването на себесъзнанието откъсването от природата беше един факт и с чувството на безгранично усамотение, което завладя човека при този процес, започна неговото морално развитие. "Природата довежда живота до определена точка.
към текста >>

"Природата довежда живота до определена точка.
Както химическият процес се индивидуализира на по-висша степен в живо същество, така и животът се индивидуализира на още по-висока степен в себесъзнанието. Съществото имащо съзнание за себе си не гледа вече само навън в природата, то гледа и вътре в себе си. "Събуждащото се себесъзнание, схващано дуалистично, беше едно скъсване с природата и човекът се чувстваше отделен от нея. Това скъсване съществуваше само за него, обаче за него то беше пълно. Човекът не се е родил така изведнъж, както учи Битието, а и самите дни на сътворението не трябва да се вземат така дословно; обаче със завършването на себесъзнанието откъсването от природата беше един факт и с чувството на безгранично усамотение, което завладя човека при този процес, започна неговото морално развитие. "Природата довежда живота до определена точка. В тази точка се ражда себесъзнанието, ражда се човекът". "Неговото по-нататъшно развитие е неговото собствено дело и това, което го е запазило в пътя на прогреса, беше силата и постепенно прояснение на неговите желания". За всички останали същества се грижи природата; човека тя надарява с желания, за задоволяването на които тя го оставя сам да се грижи. Той носи в себе си подтика, да изгради своето съществуване съобразно с неговите желания. Този подтик е подтикът към щастието.
към текста >>

"Този подтик е чужд на животното; то познава само инстинкта за самосъхранение, а да бъде този инстинкт повдигнат до подтик към щастието, това е основното условие на човешкото себесъзнание".
В тази точка се ражда себесъзнанието, ражда се човекът". "Неговото по-нататъшно развитие е неговото собствено дело и това, което го е запазило в пътя на прогреса, беше силата и постепенно прояснение на неговите желания". За всички останали същества се грижи природата; човека тя надарява с желания, за задоволяването на които тя го оставя сам да се грижи. Той носи в себе си подтика, да изгради своето съществуване съобразно с неговите желания. Този подтик е подтикът към щастието. "Този подтик е чужд на животното; то познава само инстинкта за самосъхранение, а да бъде този инстинкт повдигнат до подтик към щастието, това е основното условие на човешкото себесъзнание". Стремежът към щастие лежи на основата на всяка деятелност. "Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят. Последната цел на всички е щастието, блаженството, и колкото и различен да бъде образът, който индивидът си съставя за него, от най-първобитните времена до най-културните, то е начало за усещащото същество и край за неговото мислене и чувстване". Тъй като природата дава на човека само потребността от щастие, самият образ на щастието трябва да се роди от човека. Човекът е този, който си създава образите на своето щастие.
към текста >>

"Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят.
За всички останали същества се грижи природата; човека тя надарява с желания, за задоволяването на които тя го оставя сам да се грижи. Той носи в себе си подтика, да изгради своето съществуване съобразно с неговите желания. Този подтик е подтикът към щастието. "Този подтик е чужд на животното; то познава само инстинкта за самосъхранение, а да бъде този инстинкт повдигнат до подтик към щастието, това е основното условие на човешкото себесъзнание". Стремежът към щастие лежи на основата на всяка деятелност. "Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят. Последната цел на всички е щастието, блаженството, и колкото и различен да бъде образът, който индивидът си съставя за него, от най-първобитните времена до най-културните, то е начало за усещащото същество и край за неговото мислене и чувстване". Тъй като природата дава на човека само потребността от щастие, самият образ на щастието трябва да се роди от човека. Човекът е този, който си създава образите на своето щастие. Те извират от неговата морална фантазия. В тази фантазия Карнери намира новото понятие, което очертава на нашето мислене идеалите на нашата дейност.
към текста >>

Химическия процес не съдържа вече развит животински живот, щастието се образува като съвършено нов елемент въз основа на инстинкта на съхранение на животното.
За Карнери "доброто" е тъждествено с напредващото развитие. И тъй като напредващото развитие е удоволствие, щастието съставлява не само целта, но и двигателният елемент, който тласка към целта". Карнери се опита да намери пътя от природната закономерност към изворите на моралното. Той вярва, че е намерил идеалната сила, която като двигателен елемент на моралния ред на света действа също така творчески от моралното събитие, както материалните сили развиват във физическия свят една форма от друга, един факт от друг. Начинът на мислене на Карнери е издържан напълно в смисъла на еволюционната идея, която не намира по-късното предварително образувано в по-ранното, а за която по-късното е едно действително новообразуване. Химическия процес не съдържа вече развит животински живот, щастието се образува като съвършено нов елемент въз основа на инстинкта на съхранение на животното. Трудността, която се крие в тази мисъл, даде на един остроумен мислител, В. Х. Ролф, подтика да развие разсъжденията, които той написа в своята книга "Биологически проблеми, същевременно опит за развитие на една рационална етика". /Лайпциг 1884 г. / Ролф се пита: Коя е причината, една жива форма да не остане на определена степен, а да се развива по-нататък, да се усъвършенства? Който допуска че по-късното се намира вече развито в по-ранното, не намира в този въпрос никаква трудност.
към текста >>

Но от друга страна за него не беше достатъчна простата "борба за съществуване" на животните и въобще на живите същества.
/Лайпциг 1884 г. / Ролф се пита: Коя е причината, една жива форма да не остане на определена степен, а да се развива по-нататък, да се усъвършенства? Който допуска че по-късното се намира вече развито в по-ранното, не намира в този въпрос никаква трудност. Защото за него е направо ясно, че това, което се е развило, то се е разгърнало в определен момент. Обаче Ролф не искаше да си даде този отговор. Но от друга страна за него не беше достатъчна простата "борба за съществуване" на животните и въобще на живите същества. Ако едно живо същество води борба само за задоволяване на неговите необходими нужди, то наистина ще изкара от строя други по-слаби форми; но самото то ще остане това, което е. Ако не искаме да вложим в него нещо пълнотайнствено, един мистичен стремеж към съвършенство, тогава трябва да търсим причините за това усъвършенстване във външните, природни условия. Ролф намира тези причини в това, че всяко същество задоволява в по-богат размер своите нужди, когато е налице възможността за това, отколкото изисква непосредствената нужда. "Дарвиновият принцип на усъвършенстването в борбата за съществуване е приемлив само чрез въвеждането на ненаситността. Защото само в този случай имаме едно обяснение за факта, че когато има възможност създаването добива повече, отколкото е нужно за неговото подържане, че то расте в излишък, когато има случай да стори това".
към текста >>

Според мнението на Ролф в царството на живите същества става не една борба за добиване на необходимото за подържане на живота, а една "борба за добиване на повече".
Ролф намира тези причини в това, че всяко същество задоволява в по-богат размер своите нужди, когато е налице възможността за това, отколкото изисква непосредствената нужда. "Дарвиновият принцип на усъвършенстването в борбата за съществуване е приемлив само чрез въвеждането на ненаситността. Защото само в този случай имаме едно обяснение за факта, че когато има възможност създаването добива повече, отколкото е нужно за неговото подържане, че то расте в излишък, когато има случай да стори това". /Биологически проблеми, стр. 96 и следв./. Според мнението на Ролф в царството на живите същества става не една борба за добиване на необходимото за подържане на живота, а една "борба за добиване на повече". "Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създаването не е застрашено, за мене борбата съществува навсякъде. Това е именно първично една борба за умножение на живата, но никаква борба за съществуване". /Биологически проблеми, стр. 97/ Ролф прави от тези естественонаучни предпоставки изводите за етиката. "Лозунгът е умножение на живота, а не подържане на живота, борба за преимущество, а не за съществуването.
към текста >>

"Лозунгът е умножение на живота, а не подържане на живота, борба за преимущество, а не за съществуването.
Според мнението на Ролф в царството на живите същества става не една борба за добиване на необходимото за подържане на живота, а една "борба за добиване на повече". "Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създаването не е застрашено, за мене борбата съществува навсякъде. Това е именно първично една борба за умножение на живата, но никаква борба за съществуване". /Биологически проблеми, стр. 97/ Ролф прави от тези естественонаучни предпоставки изводите за етиката. "Лозунгът е умножение на живота, а не подържане на живота, борба за преимущество, а не за съществуването. Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, необходимо е също удобство, ако даже не и богатство, трябва да се добие сила и влияние. Жаждата, стремежът към постоянно подобрение на жизненото положение е характерният стремеж на животното и човека". /Биологически проблеми, стр. 222 и следв./. Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот.
към текста >>

Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, необходимо е също удобство, ако даже не и богатство, трябва да се добие сила и влияние.
"Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създаването не е застрашено, за мене борбата съществува навсякъде. Това е именно първично една борба за умножение на живата, но никаква борба за съществуване". /Биологически проблеми, стр. 97/ Ролф прави от тези естественонаучни предпоставки изводите за етиката. "Лозунгът е умножение на живота, а не подържане на живота, борба за преимущество, а не за съществуването. Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, необходимо е също удобство, ако даже не и богатство, трябва да се добие сила и влияние. Жаждата, стремежът към постоянно подобрение на жизненото положение е характерният стремеж на животното и човека". /Биологически проблеми, стр. 222 и следв./. Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот. В началото на своя писателски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука.
към текста >>

Жаждата, стремежът към постоянно подобрение на жизненото положение е характерният стремеж на животното и човека".
Това е именно първично една борба за умножение на живата, но никаква борба за съществуване". /Биологически проблеми, стр. 97/ Ролф прави от тези естественонаучни предпоставки изводите за етиката. "Лозунгът е умножение на живота, а не подържане на живота, борба за преимущество, а не за съществуването. Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, необходимо е също удобство, ако даже не и богатство, трябва да се добие сила и влияние. Жаждата, стремежът към постоянно подобрение на жизненото положение е характерният стремеж на животното и човека". /Биологически проблеми, стр. 222 и следв./. Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот. В началото на своя писателски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука. Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер.
към текста >>

Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот.
"Лозунгът е умножение на живота, а не подържане на живота, борба за преимущество, а не за съществуването. Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, необходимо е също удобство, ако даже не и богатство, трябва да се добие сила и влияние. Жаждата, стремежът към постоянно подобрение на жизненото положение е характерният стремеж на животното и човека". /Биологически проблеми, стр. 222 и следв./. Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот. В началото на своя писателски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука. Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер. Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер. Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването. Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването.
към текста >>

Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването.
222 и следв./. Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот. В началото на своя писателски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука. Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер. Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер. Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването. Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването. И той вярваше, че намира в музикалната драма на Рихард Вагнер един свят, който чрез красотата повдига човека над страданието. Това, което Ницше търсеше напълно съзнателно, за да се освободи от мизерията на света, беше в определен смисъл един свят на илюзията. Той беше на мнение, че на основата на най-древната гръцка култура стоеше стремежът на човекът да стигне до една забрава на действителния свят чрез пренасянето в едно състояние на опиянение. "Пеейки и танцувайки човекът се проявява като член на една по-висша общност.
към текста >>

Светогледният живот в Ницше не теоретично, а с влагането на цялата негова индивидуалност така, че той бе завладян от характерни светогледи на новото време и трябваше да проникне в решението на жизнените проблеми с цялото си лично съществуване.
Той се опита да се освободи от това идейно направление и да се отдаде на едно схващане на действителността отговарящо на неговата собствена природа. Основният характер на неговата личност застави Ницше да изживее в себе си идеите и импулсите на новото светогледно развитие като непосредствена индивидуална съдба. Други мислители са дали формата на светогледните образи; и в това оформяне се изчерпи тяхното философстване. Ницше застава срещу светогледите на втората половина на 19-тото столетие. И става негова съдба, той да изживее цялото щастие, но също и цялото страдание, което тези светогледи могат да създадат, когато те се разливат върху цялото битие на човешката душа. Светогледният живот в Ницше не теоретично, а с влагането на цялата негова индивидуалност така, че той бе завладян от характерни светогледи на новото време и трябваше да проникне в решението на жизнените проблеми с цялото си лично съществуване. Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество. Други мислят философията; Ницше трябваше да изживее философията. В Ницше новият светогледен живот се превръща в личност. За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга. Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа.
към текста >>

В Ницше новият светогледен живот се превръща в личност.
Ницше застава срещу светогледите на втората половина на 19-тото столетие. И става негова съдба, той да изживее цялото щастие, но също и цялото страдание, което тези светогледи могат да създадат, когато те се разливат върху цялото битие на човешката душа. Светогледният живот в Ницше не теоретично, а с влагането на цялата негова индивидуалност така, че той бе завладян от характерни светогледи на новото време и трябваше да проникне в решението на жизнените проблеми с цялото си лично съществуване. Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество. Други мислят философията; Ницше трябваше да изживее философията. В Ницше новият светогледен живот се превръща в личност. За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга. Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила. Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер! Тези последните търсят чрез разглеждане на нещата основата на съществуването и стигат до волята, която намират в глъбините на човешката душа.
към текста >>

За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга.
И става негова съдба, той да изживее цялото щастие, но също и цялото страдание, което тези светогледи могат да създадат, когато те се разливат върху цялото битие на човешката душа. Светогледният живот в Ницше не теоретично, а с влагането на цялата негова индивидуалност така, че той бе завладян от характерни светогледи на новото време и трябваше да проникне в решението на жизнените проблеми с цялото си лично съществуване. Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество. Други мислят философията; Ницше трябваше да изживее философията. В Ницше новият светогледен живот се превръща в личност. За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга. Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила. Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер! Тези последните търсят чрез разглеждане на нещата основата на съществуването и стигат до волята, която намират в глъбините на човешката душа. Тази воля живее в Ницше; и той приема в себе си философските идеи, разпалва ги със своята волева природа и представя след това нещо ново: Един живот, в който пулсират носената от волята идея, просветлената от идеята воля.
към текста >>

Тази воля живее в Ницше; и той приема в себе си философските идеи, разпалва ги със своята волева природа и представя след това нещо ново: Един живот, в който пулсират носената от волята идея, просветлената от идеята воля.
За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга. Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила. Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер! Тези последните търсят чрез разглеждане на нещата основата на съществуването и стигат до волята, която намират в глъбините на човешката душа. Тази воля живее в Ницше; и той приема в себе си философските идеи, разпалва ги със своята волева природа и представя след това нещо ново: Един живот, в който пулсират носената от волята идея, просветлената от идеята воля. Така стана чрез Ницше в неговия първи творчески период, който започна с "Раждането на трагедията" /1870 г./, и се изяви в неговите ненавременни четири разглеждания /Давид Щраус, последователя и еснафът; Относно ползата и вредата от историята; Шопенхауер като възпитател; Рихард Вагнер Байройт/. В един втори период на своя живот съдбата на Ницше беше да изпита, какво може да бъде за човешката душа един светоглед, който се опира само на естественонаучните начини на мислене. Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./. Идеалите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене. Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата.
към текста >>

В един втори период на своя живот съдбата на Ницше беше да изпита, какво може да бъде за човешката душа един светоглед, който се опира само на естественонаучните начини на мислене.
Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила. Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер! Тези последните търсят чрез разглеждане на нещата основата на съществуването и стигат до волята, която намират в глъбините на човешката душа. Тази воля живее в Ницше; и той приема в себе си философските идеи, разпалва ги със своята волева природа и представя след това нещо ново: Един живот, в който пулсират носената от волята идея, просветлената от идеята воля. Така стана чрез Ницше в неговия първи творчески период, който започна с "Раждането на трагедията" /1870 г./, и се изяви в неговите ненавременни четири разглеждания /Давид Щраус, последователя и еснафът; Относно ползата и вредата от историята; Шопенхауер като възпитател; Рихард Вагнер Байройт/. В един втори период на своя живот съдбата на Ницше беше да изпита, какво може да бъде за човешката душа един светоглед, който се опира само на естественонаучните начини на мислене. Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./. Идеалите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене. Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата. Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека? И сега Ницше изживява в душата си изтръгването на свръхчовека от човека; тази душа се опиянява в това, да издигне новата еволюционна идея, която се опира на сетивния свят, в областта, която сетивата не виждат, която се чувства, когато душата изживява в себе си смисъла на развитието.
към текста >>

Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./.
Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер! Тези последните търсят чрез разглеждане на нещата основата на съществуването и стигат до волята, която намират в глъбините на човешката душа. Тази воля живее в Ницше; и той приема в себе си философските идеи, разпалва ги със своята волева природа и представя след това нещо ново: Един живот, в който пулсират носената от волята идея, просветлената от идеята воля. Така стана чрез Ницше в неговия първи творчески период, който започна с "Раждането на трагедията" /1870 г./, и се изяви в неговите ненавременни четири разглеждания /Давид Щраус, последователя и еснафът; Относно ползата и вредата от историята; Шопенхауер като възпитател; Рихард Вагнер Байройт/. В един втори период на своя живот съдбата на Ницше беше да изпита, какво може да бъде за човешката душа един светоглед, който се опира само на естественонаучните начини на мислене. Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./. Идеалите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене. Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата. Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека? И сега Ницше изживява в душата си изтръгването на свръхчовека от човека; тази душа се опиянява в това, да издигне новата еволюционна идея, която се опира на сетивния свят, в областта, която сетивата не виждат, която се чувства, когато душата изживява в себе си смисъла на развитието. Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже богатство, сила и влияние.
към текста >>

Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата.
Тази воля живее в Ницше; и той приема в себе си философските идеи, разпалва ги със своята волева природа и представя след това нещо ново: Един живот, в който пулсират носената от волята идея, просветлената от идеята воля. Така стана чрез Ницше в неговия първи творчески период, който започна с "Раждането на трагедията" /1870 г./, и се изяви в неговите ненавременни четири разглеждания /Давид Щраус, последователя и еснафът; Относно ползата и вредата от историята; Шопенхауер като възпитател; Рихард Вагнер Байройт/. В един втори период на своя живот съдбата на Ницше беше да изпита, какво може да бъде за човешката душа един светоглед, който се опира само на естественонаучните начини на мислене. Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./. Идеалите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене. Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата. Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека? И сега Ницше изживява в душата си изтръгването на свръхчовека от човека; тази душа се опиянява в това, да издигне новата еволюционна идея, която се опира на сетивния свят, в областта, която сетивата не виждат, която се чувства, когато душата изживява в себе си смисъла на развитието. Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже богатство, сила и влияние. Жаждата, стремежът за непрестанно подобрение на жизненото положение е характерния стремеж на животното и човека"; при Ницше този резултат на разглеждане се превръща във вътрешно изживяване, във величествен химн на познанието. Познанието, което външният свят дава, познанието, което предава, възпроизвежда външния свят, не е достатъчно; това познание трябва да се завиши в себе си по един плодотворен начин; самонаблюдението е вътрешната беднота; създаването на една нова вътрешност, която да озари всичко, което човекът е вече в себе си, се ражда в душата на Ницше: В човека се ражда несъществуващото още, свръхчовекът, като смисъл на съществуването.
към текста >>

Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека?
Така стана чрез Ницше в неговия първи творчески период, който започна с "Раждането на трагедията" /1870 г./, и се изяви в неговите ненавременни четири разглеждания /Давид Щраус, последователя и еснафът; Относно ползата и вредата от историята; Шопенхауер като възпитател; Рихард Вагнер Байройт/. В един втори период на своя живот съдбата на Ницше беше да изпита, какво може да бъде за човешката душа един светоглед, който се опира само на естественонаучните начини на мислене. Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./. Идеалите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене. Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата. Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека? И сега Ницше изживява в душата си изтръгването на свръхчовека от човека; тази душа се опиянява в това, да издигне новата еволюционна идея, която се опира на сетивния свят, в областта, която сетивата не виждат, която се чувства, когато душата изживява в себе си смисъла на развитието. Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже богатство, сила и влияние. Жаждата, стремежът за непрестанно подобрение на жизненото положение е характерния стремеж на животното и човека"; при Ницше този резултат на разглеждане се превръща във вътрешно изживяване, във величествен химн на познанието. Познанието, което външният свят дава, познанието, което предава, възпроизвежда външния свят, не е достатъчно; това познание трябва да се завиши в себе си по един плодотворен начин; самонаблюдението е вътрешната беднота; създаването на една нова вътрешност, която да озари всичко, което човекът е вече в себе си, се ражда в душата на Ницше: В човека се ражда несъществуващото още, свръхчовекът, като смисъл на съществуването. Познанието израства над това, което то е било; то се превръща в творческа сила и създавайки, творейки човекът застава в смисъла на живота.
към текста >>

Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже богатство, сила и влияние.
Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./. Идеалите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене. Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата. Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека? И сега Ницше изживява в душата си изтръгването на свръхчовека от човека; тази душа се опиянява в това, да издигне новата еволюционна идея, която се опира на сетивния свят, в областта, която сетивата не виждат, която се чувства, когато душата изживява в себе си смисъла на развитието. Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже богатство, сила и влияние. Жаждата, стремежът за непрестанно подобрение на жизненото положение е характерния стремеж на животното и човека"; при Ницше този резултат на разглеждане се превръща във вътрешно изживяване, във величествен химн на познанието. Познанието, което външният свят дава, познанието, което предава, възпроизвежда външния свят, не е достатъчно; това познание трябва да се завиши в себе си по един плодотворен начин; самонаблюдението е вътрешната беднота; създаването на една нова вътрешност, която да озари всичко, което човекът е вече в себе си, се ражда в душата на Ницше: В човека се ражда несъществуващото още, свръхчовекът, като смисъл на съществуването. Познанието израства над това, което то е било; то се превръща в творческа сила и създавайки, творейки човекът застава в смисъла на живота. Това, което душата на Ницше чувства, което тя изживява в блаженството на сътворението на "свръхчовека" от човека, то облича при Ницше един лиричен размах в неговия "Заратустра" /1884 г./. Такова едно познание, което чувства себе си да твори, изпитва в Аза на човека повече отколкото това, което може да се изживее в един отделен живот; това, което съществува в този отделен живот, не може да се изчерпи в него.
към текста >>

Жаждата, стремежът за непрестанно подобрение на жизненото положение е характерния стремеж на животното и човека"; при Ницше този резултат на разглеждане се превръща във вътрешно изживяване, във величествен химн на познанието.
Идеалите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене. Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата. Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека? И сега Ницше изживява в душата си изтръгването на свръхчовека от човека; тази душа се опиянява в това, да издигне новата еволюционна идея, която се опира на сетивния свят, в областта, която сетивата не виждат, която се чувства, когато душата изживява в себе си смисъла на развитието. Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже богатство, сила и влияние. Жаждата, стремежът за непрестанно подобрение на жизненото положение е характерния стремеж на животното и човека"; при Ницше този резултат на разглеждане се превръща във вътрешно изживяване, във величествен химн на познанието. Познанието, което външният свят дава, познанието, което предава, възпроизвежда външния свят, не е достатъчно; това познание трябва да се завиши в себе си по един плодотворен начин; самонаблюдението е вътрешната беднота; създаването на една нова вътрешност, която да озари всичко, което човекът е вече в себе си, се ражда в душата на Ницше: В човека се ражда несъществуващото още, свръхчовекът, като смисъл на съществуването. Познанието израства над това, което то е било; то се превръща в творческа сила и създавайки, творейки човекът застава в смисъла на живота. Това, което душата на Ницше чувства, което тя изживява в блаженството на сътворението на "свръхчовека" от човека, то облича при Ницше един лиричен размах в неговия "Заратустра" /1884 г./. Такова едно познание, което чувства себе си да твори, изпитва в Аза на човека повече отколкото това, което може да се изживее в един отделен живот; това, което съществува в този отделен живот, не може да се изчерпи в него. То постоянно ще се връща към нов живот.
към текста >>

Познанието израства над това, което то е било; то се превръща в творческа сила и създавайки, творейки човекът застава в смисъла на живота.
Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека? И сега Ницше изживява в душата си изтръгването на свръхчовека от човека; тази душа се опиянява в това, да издигне новата еволюционна идея, която се опира на сетивния свят, в областта, която сетивата не виждат, която се чувства, когато душата изживява в себе си смисъла на развитието. Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже богатство, сила и влияние. Жаждата, стремежът за непрестанно подобрение на жизненото положение е характерния стремеж на животното и човека"; при Ницше този резултат на разглеждане се превръща във вътрешно изживяване, във величествен химн на познанието. Познанието, което външният свят дава, познанието, което предава, възпроизвежда външния свят, не е достатъчно; това познание трябва да се завиши в себе си по един плодотворен начин; самонаблюдението е вътрешната беднота; създаването на една нова вътрешност, която да озари всичко, което човекът е вече в себе си, се ражда в душата на Ницше: В човека се ражда несъществуващото още, свръхчовекът, като смисъл на съществуването. Познанието израства над това, което то е било; то се превръща в творческа сила и създавайки, творейки човекът застава в смисъла на живота. Това, което душата на Ницше чувства, което тя изживява в блаженството на сътворението на "свръхчовека" от човека, то облича при Ницше един лиричен размах в неговия "Заратустра" /1884 г./. Такова едно познание, което чувства себе си да твори, изпитва в Аза на човека повече отколкото това, което може да се изживее в един отделен живот; това, което съществува в този отделен живот, не може да се изчерпи в него. То постоянно ще се връща към нов живот. Така към идеята за свръхчовека при Ницше се прибави натрапливо и онази за "вечното възвръщане" на човешката душа. Идеята на Ролф за "умножението на живота" престава при Ницше в представата на "волята за сила, за власт", която той приписва на всяко битие и на всеки живот в животинския и в човешкия свят.
към текста >>

Такова едно познание, което чувства себе си да твори, изпитва в Аза на човека повече отколкото това, което може да се изживее в един отделен живот; това, което съществува в този отделен живот, не може да се изчерпи в него.
Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже богатство, сила и влияние. Жаждата, стремежът за непрестанно подобрение на жизненото положение е характерния стремеж на животното и човека"; при Ницше този резултат на разглеждане се превръща във вътрешно изживяване, във величествен химн на познанието. Познанието, което външният свят дава, познанието, което предава, възпроизвежда външния свят, не е достатъчно; това познание трябва да се завиши в себе си по един плодотворен начин; самонаблюдението е вътрешната беднота; създаването на една нова вътрешност, която да озари всичко, което човекът е вече в себе си, се ражда в душата на Ницше: В човека се ражда несъществуващото още, свръхчовекът, като смисъл на съществуването. Познанието израства над това, което то е било; то се превръща в творческа сила и създавайки, творейки човекът застава в смисъла на живота. Това, което душата на Ницше чувства, което тя изживява в блаженството на сътворението на "свръхчовека" от човека, то облича при Ницше един лиричен размах в неговия "Заратустра" /1884 г./. Такова едно познание, което чувства себе си да твори, изпитва в Аза на човека повече отколкото това, което може да се изживее в един отделен живот; това, което съществува в този отделен живот, не може да се изчерпи в него. То постоянно ще се връща към нов живот. Така към идеята за свръхчовека при Ницше се прибави натрапливо и онази за "вечното възвръщане" на човешката душа. Идеята на Ролф за "умножението на живота" престава при Ницше в представата на "волята за сила, за власт", която той приписва на всяко битие и на всеки живот в животинския и в човешкия свят. Ницше вижда в живота "усвояване, нараняване, изнасилване на чуждото и на по-слабото, подтискане, жестокост, натрапване на собствените форми, въплъщение и най-малко, най-малко експлоатация". В "Тъй каза Заратустра" той изпя на вярата в действителност, в развитието на човека в "свръхчовека" една "възвишена песен"; в останалото незавършено съчинение "Преоценка на всички стойности" той искаше да направи едно преобразуване на всички представи от гледна точка, че в човека никаква друга воля няма най-висшата власт освен волята за "сила".
към текста >>

То постоянно ще се връща към нов живот.
Жаждата, стремежът за непрестанно подобрение на жизненото положение е характерния стремеж на животното и човека"; при Ницше този резултат на разглеждане се превръща във вътрешно изживяване, във величествен химн на познанието. Познанието, което външният свят дава, познанието, което предава, възпроизвежда външния свят, не е достатъчно; това познание трябва да се завиши в себе си по един плодотворен начин; самонаблюдението е вътрешната беднота; създаването на една нова вътрешност, която да озари всичко, което човекът е вече в себе си, се ражда в душата на Ницше: В човека се ражда несъществуващото още, свръхчовекът, като смисъл на съществуването. Познанието израства над това, което то е било; то се превръща в творческа сила и създавайки, творейки човекът застава в смисъла на живота. Това, което душата на Ницше чувства, което тя изживява в блаженството на сътворението на "свръхчовека" от човека, то облича при Ницше един лиричен размах в неговия "Заратустра" /1884 г./. Такова едно познание, което чувства себе си да твори, изпитва в Аза на човека повече отколкото това, което може да се изживее в един отделен живот; това, което съществува в този отделен живот, не може да се изчерпи в него. То постоянно ще се връща към нов живот. Така към идеята за свръхчовека при Ницше се прибави натрапливо и онази за "вечното възвръщане" на човешката душа. Идеята на Ролф за "умножението на живота" престава при Ницше в представата на "волята за сила, за власт", която той приписва на всяко битие и на всеки живот в животинския и в човешкия свят. Ницше вижда в живота "усвояване, нараняване, изнасилване на чуждото и на по-слабото, подтискане, жестокост, натрапване на собствените форми, въплъщение и най-малко, най-малко експлоатация". В "Тъй каза Заратустра" той изпя на вярата в действителност, в развитието на човека в "свръхчовека" една "възвишена песен"; в останалото незавършено съчинение "Преоценка на всички стойности" той искаше да направи едно преобразуване на всички представи от гледна точка, че в човека никаква друга воля няма най-висшата власт освен волята за "сила". Стремежът към познание се превръща при Ницше в една жива същност, която оживява в човешката душа.
към текста >>

Идеята на Ролф за "умножението на живота" престава при Ницше в представата на "волята за сила, за власт", която той приписва на всяко битие и на всеки живот в животинския и в човешкия свят.
Познанието израства над това, което то е било; то се превръща в творческа сила и създавайки, творейки човекът застава в смисъла на живота. Това, което душата на Ницше чувства, което тя изживява в блаженството на сътворението на "свръхчовека" от човека, то облича при Ницше един лиричен размах в неговия "Заратустра" /1884 г./. Такова едно познание, което чувства себе си да твори, изпитва в Аза на човека повече отколкото това, което може да се изживее в един отделен живот; това, което съществува в този отделен живот, не може да се изчерпи в него. То постоянно ще се връща към нов живот. Така към идеята за свръхчовека при Ницше се прибави натрапливо и онази за "вечното възвръщане" на човешката душа. Идеята на Ролф за "умножението на живота" престава при Ницше в представата на "волята за сила, за власт", която той приписва на всяко битие и на всеки живот в животинския и в човешкия свят. Ницше вижда в живота "усвояване, нараняване, изнасилване на чуждото и на по-слабото, подтискане, жестокост, натрапване на собствените форми, въплъщение и най-малко, най-малко експлоатация". В "Тъй каза Заратустра" той изпя на вярата в действителност, в развитието на човека в "свръхчовека" една "възвишена песен"; в останалото незавършено съчинение "Преоценка на всички стойности" той искаше да направи едно преобразуване на всички представи от гледна точка, че в човека никаква друга воля няма най-висшата власт освен волята за "сила". Стремежът към познание се превръща при Ницше в една жива същност, която оживява в човешката душа. Чувствувайки в себе си това оживление, за Ницше животът се поставя над познанието и истина, които не се запалват за живота. Това доведе при него до отричането на всяка истина и той искаше да замени волята за истина чрез "волята за сила", която не пита вече: - Вярно ли е едно познание?
към текста >>

Ницше вижда в живота "усвояване, нараняване, изнасилване на чуждото и на по-слабото, подтискане, жестокост, натрапване на собствените форми, въплъщение и най-малко, най-малко експлоатация".
Това, което душата на Ницше чувства, което тя изживява в блаженството на сътворението на "свръхчовека" от човека, то облича при Ницше един лиричен размах в неговия "Заратустра" /1884 г./. Такова едно познание, което чувства себе си да твори, изпитва в Аза на човека повече отколкото това, което може да се изживее в един отделен живот; това, което съществува в този отделен живот, не може да се изчерпи в него. То постоянно ще се връща към нов живот. Така към идеята за свръхчовека при Ницше се прибави натрапливо и онази за "вечното възвръщане" на човешката душа. Идеята на Ролф за "умножението на живота" престава при Ницше в представата на "волята за сила, за власт", която той приписва на всяко битие и на всеки живот в животинския и в човешкия свят. Ницше вижда в живота "усвояване, нараняване, изнасилване на чуждото и на по-слабото, подтискане, жестокост, натрапване на собствените форми, въплъщение и най-малко, най-малко експлоатация". В "Тъй каза Заратустра" той изпя на вярата в действителност, в развитието на човека в "свръхчовека" една "възвишена песен"; в останалото незавършено съчинение "Преоценка на всички стойности" той искаше да направи едно преобразуване на всички представи от гледна точка, че в човека никаква друга воля няма най-висшата власт освен волята за "сила". Стремежът към познание се превръща при Ницше в една жива същност, която оживява в човешката душа. Чувствувайки в себе си това оживление, за Ницше животът се поставя над познанието и истина, които не се запалват за живота. Това доведе при него до отричането на всяка истина и той искаше да замени волята за истина чрез "волята за сила", която не пита вече: - Вярно ли е едно познание? , а: - Подържали то живота, поощрява ли то живота?
към текста >>

В "Тъй каза Заратустра" той изпя на вярата в действителност, в развитието на човека в "свръхчовека" една "възвишена песен"; в останалото незавършено съчинение "Преоценка на всички стойности" той искаше да направи едно преобразуване на всички представи от гледна точка, че в човека никаква друга воля няма най-висшата власт освен волята за "сила".
Такова едно познание, което чувства себе си да твори, изпитва в Аза на човека повече отколкото това, което може да се изживее в един отделен живот; това, което съществува в този отделен живот, не може да се изчерпи в него. То постоянно ще се връща към нов живот. Така към идеята за свръхчовека при Ницше се прибави натрапливо и онази за "вечното възвръщане" на човешката душа. Идеята на Ролф за "умножението на живота" престава при Ницше в представата на "волята за сила, за власт", която той приписва на всяко битие и на всеки живот в животинския и в човешкия свят. Ницше вижда в живота "усвояване, нараняване, изнасилване на чуждото и на по-слабото, подтискане, жестокост, натрапване на собствените форми, въплъщение и най-малко, най-малко експлоатация". В "Тъй каза Заратустра" той изпя на вярата в действителност, в развитието на човека в "свръхчовека" една "възвишена песен"; в останалото незавършено съчинение "Преоценка на всички стойности" той искаше да направи едно преобразуване на всички представи от гледна точка, че в човека никаква друга воля няма най-висшата власт освен волята за "сила". Стремежът към познание се превръща при Ницше в една жива същност, която оживява в човешката душа. Чувствувайки в себе си това оживление, за Ницше животът се поставя над познанието и истина, които не се запалват за живота. Това доведе при него до отричането на всяка истина и той искаше да замени волята за истина чрез "волята за сила", която не пита вече: - Вярно ли е едно познание? , а: - Подържали то живота, поощрява ли то живота? "- При всяко философстване съвсем не се касаеше за "истина", а за нещо съвсем друго, да речем за здраве, бъдеще, растеж, сила, живот..." Всъщност човекът винаги се е стремил към сила; но само се подаваше на илюзията, че иска "истината".
към текста >>

Чувствувайки в себе си това оживление, за Ницше животът се поставя над познанието и истина, които не се запалват за живота.
Така към идеята за свръхчовека при Ницше се прибави натрапливо и онази за "вечното възвръщане" на човешката душа. Идеята на Ролф за "умножението на живота" престава при Ницше в представата на "волята за сила, за власт", която той приписва на всяко битие и на всеки живот в животинския и в човешкия свят. Ницше вижда в живота "усвояване, нараняване, изнасилване на чуждото и на по-слабото, подтискане, жестокост, натрапване на собствените форми, въплъщение и най-малко, най-малко експлоатация". В "Тъй каза Заратустра" той изпя на вярата в действителност, в развитието на човека в "свръхчовека" една "възвишена песен"; в останалото незавършено съчинение "Преоценка на всички стойности" той искаше да направи едно преобразуване на всички представи от гледна точка, че в човека никаква друга воля няма най-висшата власт освен волята за "сила". Стремежът към познание се превръща при Ницше в една жива същност, която оживява в човешката душа. Чувствувайки в себе си това оживление, за Ницше животът се поставя над познанието и истина, които не се запалват за живота. Това доведе при него до отричането на всяка истина и той искаше да замени волята за истина чрез "волята за сила", която не пита вече: - Вярно ли е едно познание? , а: - Подържали то живота, поощрява ли то живота? "- При всяко философстване съвсем не се касаеше за "истина", а за нещо съвсем друго, да речем за здраве, бъдеще, растеж, сила, живот..." Всъщност човекът винаги се е стремил към сила; но само се подаваше на илюзията, че иска "истината". Той смесваше средството с целта. Истината е само средство към целта "сила".
към текста >>

, а: - Подържали то живота, поощрява ли то живота?
Ницше вижда в живота "усвояване, нараняване, изнасилване на чуждото и на по-слабото, подтискане, жестокост, натрапване на собствените форми, въплъщение и най-малко, най-малко експлоатация". В "Тъй каза Заратустра" той изпя на вярата в действителност, в развитието на човека в "свръхчовека" една "възвишена песен"; в останалото незавършено съчинение "Преоценка на всички стойности" той искаше да направи едно преобразуване на всички представи от гледна точка, че в човека никаква друга воля няма най-висшата власт освен волята за "сила". Стремежът към познание се превръща при Ницше в една жива същност, която оживява в човешката душа. Чувствувайки в себе си това оживление, за Ницше животът се поставя над познанието и истина, които не се запалват за живота. Това доведе при него до отричането на всяка истина и той искаше да замени волята за истина чрез "волята за сила", която не пита вече: - Вярно ли е едно познание? , а: - Подържали то живота, поощрява ли то живота? "- При всяко философстване съвсем не се касаеше за "истина", а за нещо съвсем друго, да речем за здраве, бъдеще, растеж, сила, живот..." Всъщност човекът винаги се е стремил към сила; но само се подаваше на илюзията, че иска "истината". Той смесваше средството с целта. Истината е само средство към целта "сила". "Погрешността на една съждение не е още никакво възражение против съждението". Важното не е това, дали едно съждение е истинно, а "доколко то поощрява живота, подържа живота, подържа вида, може би възпитава вида".
към текста >>

"- При всяко философстване съвсем не се касаеше за "истина", а за нещо съвсем друго, да речем за здраве, бъдеще, растеж, сила, живот..." Всъщност човекът винаги се е стремил към сила; но само се подаваше на илюзията, че иска "истината".
В "Тъй каза Заратустра" той изпя на вярата в действителност, в развитието на човека в "свръхчовека" една "възвишена песен"; в останалото незавършено съчинение "Преоценка на всички стойности" той искаше да направи едно преобразуване на всички представи от гледна точка, че в човека никаква друга воля няма най-висшата власт освен волята за "сила". Стремежът към познание се превръща при Ницше в една жива същност, която оживява в човешката душа. Чувствувайки в себе си това оживление, за Ницше животът се поставя над познанието и истина, които не се запалват за живота. Това доведе при него до отричането на всяка истина и той искаше да замени волята за истина чрез "волята за сила", която не пита вече: - Вярно ли е едно познание? , а: - Подържали то живота, поощрява ли то живота? "- При всяко философстване съвсем не се касаеше за "истина", а за нещо съвсем друго, да речем за здраве, бъдеще, растеж, сила, живот..." Всъщност човекът винаги се е стремил към сила; но само се подаваше на илюзията, че иска "истината". Той смесваше средството с целта. Истината е само средство към целта "сила". "Погрешността на една съждение не е още никакво възражение против съждението". Важното не е това, дали едно съждение е истинно, а "доколко то поощрява живота, подържа живота, подържа вида, може би възпитава вида". "Повечето мислене на философа е тайно направлявано чрез неговите инстинкти и е принудено да върви в определени пътища".
към текста >>

Важното не е това, дали едно съждение е истинно, а "доколко то поощрява живота, подържа живота, подържа вида, може би възпитава вида".
, а: - Подържали то живота, поощрява ли то живота? "- При всяко философстване съвсем не се касаеше за "истина", а за нещо съвсем друго, да речем за здраве, бъдеще, растеж, сила, живот..." Всъщност човекът винаги се е стремил към сила; но само се подаваше на илюзията, че иска "истината". Той смесваше средството с целта. Истината е само средство към целта "сила". "Погрешността на една съждение не е още никакво възражение против съждението". Важното не е това, дали едно съждение е истинно, а "доколко то поощрява живота, подържа живота, подържа вида, може би възпитава вида". "Повечето мислене на философа е тайно направлявано чрез неговите инстинкти и е принудено да върви в определени пътища". Светогледът на Ницше е лично чувстване, той е като индивидуално изживяване и съдба. При Гьоте излезе наяве дълбокият импулс на по-новия светогледен живот; той чувстваше, че в себесъзнателния Аз идеята така оживява, щото с оживената идея този Аз може да знае, че се намира в мировото съществуване; при Ницше съществува стремежът да направи човека да се почувства, че живее над себе си; той чувства, че в това, което е било само създаде но във вътрешността, трябва да се разкрие смисълът на живота. Въпреки това той не прониква живо до това, което се ражда в човека над човека като смисъл на живота. Той възпява по величествен начин свръхчовека; но не му дава форма, не го изгражда; той чувства неговото тъчащо съществуване, обаче не го вижда.
към текста >>

При Гьоте излезе наяве дълбокият импулс на по-новия светогледен живот; той чувстваше, че в себесъзнателния Аз идеята така оживява, щото с оживената идея този Аз може да знае, че се намира в мировото съществуване; при Ницше съществува стремежът да направи човека да се почувства, че живее над себе си; той чувства, че в това, което е било само създаде но във вътрешността, трябва да се разкрие смисълът на живота.
Истината е само средство към целта "сила". "Погрешността на една съждение не е още никакво възражение против съждението". Важното не е това, дали едно съждение е истинно, а "доколко то поощрява живота, подържа живота, подържа вида, може би възпитава вида". "Повечето мислене на философа е тайно направлявано чрез неговите инстинкти и е принудено да върви в определени пътища". Светогледът на Ницше е лично чувстване, той е като индивидуално изживяване и съдба. При Гьоте излезе наяве дълбокият импулс на по-новия светогледен живот; той чувстваше, че в себесъзнателния Аз идеята така оживява, щото с оживената идея този Аз може да знае, че се намира в мировото съществуване; при Ницше съществува стремежът да направи човека да се почувства, че живее над себе си; той чувства, че в това, което е било само създаде но във вътрешността, трябва да се разкрие смисълът на живота. Въпреки това той не прониква живо до това, което се ражда в човека над човека като смисъл на живота. Той възпява по величествен начин свръхчовека; но не му дава форма, не го изгражда; той чувства неговото тъчащо съществуване, обаче не го вижда. Ницше говори за едно "вечно възвръщане", обаче не описва това, което се връща отново. Говори за повишение на живота чрез волята на сила; но формата на повишения живот, къде се намира тя описана? Ницше говори за нещо, което трябва да се намира в неизвестното; но се задоволява само с това, да посочи към неизвестното; и при Ницше развитите в себесъзнателния Аз сили не достигат, за да бъде създадено нагледно това, за което той знае, че то тъче и вее в човешката природа.
към текста >>

Въпреки това той не прониква живо до това, което се ражда в човека над човека като смисъл на живота.
"Погрешността на една съждение не е още никакво възражение против съждението". Важното не е това, дали едно съждение е истинно, а "доколко то поощрява живота, подържа живота, подържа вида, може би възпитава вида". "Повечето мислене на философа е тайно направлявано чрез неговите инстинкти и е принудено да върви в определени пътища". Светогледът на Ницше е лично чувстване, той е като индивидуално изживяване и съдба. При Гьоте излезе наяве дълбокият импулс на по-новия светогледен живот; той чувстваше, че в себесъзнателния Аз идеята така оживява, щото с оживената идея този Аз може да знае, че се намира в мировото съществуване; при Ницше съществува стремежът да направи човека да се почувства, че живее над себе си; той чувства, че в това, което е било само създаде но във вътрешността, трябва да се разкрие смисълът на живота. Въпреки това той не прониква живо до това, което се ражда в човека над човека като смисъл на живота. Той възпява по величествен начин свръхчовека; но не му дава форма, не го изгражда; той чувства неговото тъчащо съществуване, обаче не го вижда. Ницше говори за едно "вечно възвръщане", обаче не описва това, което се връща отново. Говори за повишение на живота чрез волята на сила; но формата на повишения живот, къде се намира тя описана? Ницше говори за нещо, което трябва да се намира в неизвестното; но се задоволява само с това, да посочи към неизвестното; и при Ницше развитите в себесъзнателния Аз сили не достигат, за да бъде създадено нагледно това, за което той знае, че то тъче и вее в човешката природа. Схващането на Ницше за света има една противоположност в материалистичното схващане на историята и в материалистичния възглед за живота, които са намирали най-ярък израз чрез Карл Маркс /1818-1883 г./.
към текста >>

Говори за повишение на живота чрез волята на сила; но формата на повишения живот, къде се намира тя описана?
Светогледът на Ницше е лично чувстване, той е като индивидуално изживяване и съдба. При Гьоте излезе наяве дълбокият импулс на по-новия светогледен живот; той чувстваше, че в себесъзнателния Аз идеята така оживява, щото с оживената идея този Аз може да знае, че се намира в мировото съществуване; при Ницше съществува стремежът да направи човека да се почувства, че живее над себе си; той чувства, че в това, което е било само създаде но във вътрешността, трябва да се разкрие смисълът на живота. Въпреки това той не прониква живо до това, което се ражда в човека над човека като смисъл на живота. Той възпява по величествен начин свръхчовека; но не му дава форма, не го изгражда; той чувства неговото тъчащо съществуване, обаче не го вижда. Ницше говори за едно "вечно възвръщане", обаче не описва това, което се връща отново. Говори за повишение на живота чрез волята на сила; но формата на повишения живот, къде се намира тя описана? Ницше говори за нещо, което трябва да се намира в неизвестното; но се задоволява само с това, да посочи към неизвестното; и при Ницше развитите в себесъзнателния Аз сили не достигат, за да бъде създадено нагледно това, за което той знае, че то тъче и вее в човешката природа. Схващането на Ницше за света има една противоположност в материалистичното схващане на историята и в материалистичния възглед за живота, които са намирали най-ярък израз чрез Карл Маркс /1818-1883 г./. Маркс отрече на идеята какъвто и да е дял в историческото развитие. Според него това, което трябва да стои на основата на това развитие, са действителните фактори на живота, от които са се родили мненията върху света, които хората са искали да си образуват, според това, в какви особени условия на живота са били те поставени. Работещият физически, под властта на друг, има едно схващане за света различно от това на духовно работещия.
към текста >>

Схващането на Ницше за света има една противоположност в материалистичното схващане на историята и в материалистичния възглед за живота, които са намирали най-ярък израз чрез Карл Маркс /1818-1883 г./.
Въпреки това той не прониква живо до това, което се ражда в човека над човека като смисъл на живота. Той възпява по величествен начин свръхчовека; но не му дава форма, не го изгражда; той чувства неговото тъчащо съществуване, обаче не го вижда. Ницше говори за едно "вечно възвръщане", обаче не описва това, което се връща отново. Говори за повишение на живота чрез волята на сила; но формата на повишения живот, къде се намира тя описана? Ницше говори за нещо, което трябва да се намира в неизвестното; но се задоволява само с това, да посочи към неизвестното; и при Ницше развитите в себесъзнателния Аз сили не достигат, за да бъде създадено нагледно това, за което той знае, че то тъче и вее в човешката природа. Схващането на Ницше за света има една противоположност в материалистичното схващане на историята и в материалистичния възглед за живота, които са намирали най-ярък израз чрез Карл Маркс /1818-1883 г./. Маркс отрече на идеята какъвто и да е дял в историческото развитие. Според него това, което трябва да стои на основата на това развитие, са действителните фактори на живота, от които са се родили мненията върху света, които хората са искали да си образуват, според това, в какви особени условия на живота са били те поставени. Работещият физически, под властта на друг, има едно схващане за света различно от това на духовно работещия. Една епоха, която замества една стара стопанска форма с друга, донася също на повърхността на историята други възгледи за живота. Ако искаме да разберем една епоха, за нейното обяснение трябва да вземем под внимание нейните социални отношения, нейните стопански събития.
към текста >>

Според него това, което трябва да стои на основата на това развитие, са действителните фактори на живота, от които са се родили мненията върху света, които хората са искали да си образуват, според това, в какви особени условия на живота са били те поставени.
Ницше говори за едно "вечно възвръщане", обаче не описва това, което се връща отново. Говори за повишение на живота чрез волята на сила; но формата на повишения живот, къде се намира тя описана? Ницше говори за нещо, което трябва да се намира в неизвестното; но се задоволява само с това, да посочи към неизвестното; и при Ницше развитите в себесъзнателния Аз сили не достигат, за да бъде създадено нагледно това, за което той знае, че то тъче и вее в човешката природа. Схващането на Ницше за света има една противоположност в материалистичното схващане на историята и в материалистичния възглед за живота, които са намирали най-ярък израз чрез Карл Маркс /1818-1883 г./. Маркс отрече на идеята какъвто и да е дял в историческото развитие. Според него това, което трябва да стои на основата на това развитие, са действителните фактори на живота, от които са се родили мненията върху света, които хората са искали да си образуват, според това, в какви особени условия на живота са били те поставени. Работещият физически, под властта на друг, има едно схващане за света различно от това на духовно работещия. Една епоха, която замества една стара стопанска форма с друга, донася също на повърхността на историята други възгледи за живота. Ако искаме да разберем една епоха, за нейното обяснение трябва да вземем под внимание нейните социални отношения, нейните стопански събития. Всички политически и духовни течения са едно ставащо на повърхността отражение на тези събития. Те се представят като идеални последствия на реалните факти; те нямат никакъв дял в тези факти.
към текста >>

Една епоха, която замества една стара стопанска форма с друга, донася също на повърхността на историята други възгледи за живота.
Ницше говори за нещо, което трябва да се намира в неизвестното; но се задоволява само с това, да посочи към неизвестното; и при Ницше развитите в себесъзнателния Аз сили не достигат, за да бъде създадено нагледно това, за което той знае, че то тъче и вее в човешката природа. Схващането на Ницше за света има една противоположност в материалистичното схващане на историята и в материалистичния възглед за живота, които са намирали най-ярък израз чрез Карл Маркс /1818-1883 г./. Маркс отрече на идеята какъвто и да е дял в историческото развитие. Според него това, което трябва да стои на основата на това развитие, са действителните фактори на живота, от които са се родили мненията върху света, които хората са искали да си образуват, според това, в какви особени условия на живота са били те поставени. Работещият физически, под властта на друг, има едно схващане за света различно от това на духовно работещия. Една епоха, която замества една стара стопанска форма с друга, донася също на повърхността на историята други възгледи за живота. Ако искаме да разберем една епоха, за нейното обяснение трябва да вземем под внимание нейните социални отношения, нейните стопански събития. Всички политически и духовни течения са едно ставащо на повърхността отражение на тези събития. Те се представят като идеални последствия на реалните факти; те нямат никакъв дял в тези факти. Следователно също така един светоглед възникнал чрез идеални фактори не може да има никакъв дял в развитието на съвременното поведение в живота; нашата задача е да приемем реалните конфликти там, където те са стигна ли днес и да ги продължим в същия смисъл. Този възглед се е родил чрез едно материалистично претълкуване на хегелианизма.
към текста >>

Следователно също така един светоглед възникнал чрез идеални фактори не може да има никакъв дял в развитието на съвременното поведение в живота; нашата задача е да приемем реалните конфликти там, където те са стигна ли днес и да ги продължим в същия смисъл.
Работещият физически, под властта на друг, има едно схващане за света различно от това на духовно работещия. Една епоха, която замества една стара стопанска форма с друга, донася също на повърхността на историята други възгледи за живота. Ако искаме да разберем една епоха, за нейното обяснение трябва да вземем под внимание нейните социални отношения, нейните стопански събития. Всички политически и духовни течения са едно ставащо на повърхността отражение на тези събития. Те се представят като идеални последствия на реалните факти; те нямат никакъв дял в тези факти. Следователно също така един светоглед възникнал чрез идеални фактори не може да има никакъв дял в развитието на съвременното поведение в живота; нашата задача е да приемем реалните конфликти там, където те са стигна ли днес и да ги продължим в същия смисъл. Този възглед се е родил чрез едно материалистично претълкуване на хегелианизма. При Хегел идеята се намира във вечно развитие и последствията на това продължаващо развитие са фактически събития на живота. Това, което Огюст Конт изгражда от естественонаучни представи, Карл Маркс иска да стигне до него чрез непосредствено наблюдение на стопанското развитие. Марксизмът е най-смелото развитие на едно духовно течение, което взема своята изходна точка в наблюдението на външното, на достъпните за непосредственото възприятие исторически явления, за да разбере духовния живот, цялото културно развитие на човека. Това е модерната "социология".
към текста >>

При Хегел идеята се намира във вечно развитие и последствията на това продължаващо развитие са фактически събития на живота.
Ако искаме да разберем една епоха, за нейното обяснение трябва да вземем под внимание нейните социални отношения, нейните стопански събития. Всички политически и духовни течения са едно ставащо на повърхността отражение на тези събития. Те се представят като идеални последствия на реалните факти; те нямат никакъв дял в тези факти. Следователно също така един светоглед възникнал чрез идеални фактори не може да има никакъв дял в развитието на съвременното поведение в живота; нашата задача е да приемем реалните конфликти там, където те са стигна ли днес и да ги продължим в същия смисъл. Този възглед се е родил чрез едно материалистично претълкуване на хегелианизма. При Хегел идеята се намира във вечно развитие и последствията на това продължаващо развитие са фактически събития на живота. Това, което Огюст Конт изгражда от естественонаучни представи, Карл Маркс иска да стигне до него чрез непосредствено наблюдение на стопанското развитие. Марксизмът е най-смелото развитие на едно духовно течение, което взема своята изходна точка в наблюдението на външното, на достъпните за непосредственото възприятие исторически явления, за да разбере духовния живот, цялото културно развитие на човека. Това е модерната "социология". Тя не взема в никое направление човека като отделно същество, а като член на социалното развитие. Как човекът мисли, познава, действа, чувства: Всичко това се схваща като резултат на социалните сили, под влиянието на които стои отделният човек.
към текста >>

Марксизмът е най-смелото развитие на едно духовно течение, което взема своята изходна точка в наблюдението на външното, на достъпните за непосредственото възприятие исторически явления, за да разбере духовния живот, цялото културно развитие на човека.
Те се представят като идеални последствия на реалните факти; те нямат никакъв дял в тези факти. Следователно също така един светоглед възникнал чрез идеални фактори не може да има никакъв дял в развитието на съвременното поведение в живота; нашата задача е да приемем реалните конфликти там, където те са стигна ли днес и да ги продължим в същия смисъл. Този възглед се е родил чрез едно материалистично претълкуване на хегелианизма. При Хегел идеята се намира във вечно развитие и последствията на това продължаващо развитие са фактически събития на живота. Това, което Огюст Конт изгражда от естественонаучни представи, Карл Маркс иска да стигне до него чрез непосредствено наблюдение на стопанското развитие. Марксизмът е най-смелото развитие на едно духовно течение, което взема своята изходна точка в наблюдението на външното, на достъпните за непосредственото възприятие исторически явления, за да разбере духовния живот, цялото културно развитие на човека. Това е модерната "социология". Тя не взема в никое направление човека като отделно същество, а като член на социалното развитие. Как човекът мисли, познава, действа, чувства: Всичко това се схваща като резултат на социалните сили, под влиянието на които стои отделният човек. Хиполит Тен /1828-1893 г. /нарича съвкупността от сили, които определят всяко културно събитие, "средата".
към текста >>

Той вярва, че разбира себе си в цялостта на живота, когато може да си каже: - Аз съм обусловен по определен начин от този процес, от това развитие.
В Марксизма себесъзнателният Аз е изцяло съблечен от неговата собствена същност; той се движи в морето на фактите, които стават според законите на естествената наука и на социалните отношения. В това схващане за света безсилието на новото философстване по отношение на човешката душа стига до една крайност. "Азът" себесъзнателната човешка душа иска да намери в себе си същността, чрез които да си създаде стойност в мировото съществуване; но той не иска да се задълбочи в себе си; той се страхува, че не ще намери в собствените глъбини това, което му дава съществуване и същност. Той иска да се остави неговата собствена същност да му бъде дадена от една друга същност, намираща се вън от него. При това, според навиците на мислене, които новото време е създало под влиянието на естествената наука, той се обръща или към света на материалните процеси или към тази на социалното развитие. Той вярва, че разбира себе си в цялостта на живота, когато може да си каже: - Аз съм обусловен по определен начин от този процес, от това развитие. При такъв светогледен стремеж изпъква, как в душата работят за познание сили, за които тези души имат едно смътно чувство които отначало те не могат никак да се задоволят с това, което са произвели новите навици на мислене и изследване. В душите работи един скрит за съзнанието духовен живот. Този живот кара душите да слязат така дълбоко в себесъзнателния Аз, че този Аз да може да намери в своите глъбини нещо, което води в извора на мировото съществуване. В онзи извор, в който човешката душа се чувства сродна с една мирова същност, която не се изявява в голите природни явления и същества. По отношение на тези явления.
към текста >>

В душите работи един скрит за съзнанието духовен живот.
"Азът" себесъзнателната човешка душа иска да намери в себе си същността, чрез които да си създаде стойност в мировото съществуване; но той не иска да се задълбочи в себе си; той се страхува, че не ще намери в собствените глъбини това, което му дава съществуване и същност. Той иска да се остави неговата собствена същност да му бъде дадена от една друга същност, намираща се вън от него. При това, според навиците на мислене, които новото време е създало под влиянието на естествената наука, той се обръща или към света на материалните процеси или към тази на социалното развитие. Той вярва, че разбира себе си в цялостта на живота, когато може да си каже: - Аз съм обусловен по определен начин от този процес, от това развитие. При такъв светогледен стремеж изпъква, как в душата работят за познание сили, за които тези души имат едно смътно чувство които отначало те не могат никак да се задоволят с това, което са произвели новите навици на мислене и изследване. В душите работи един скрит за съзнанието духовен живот. Този живот кара душите да слязат така дълбоко в себесъзнателния Аз, че този Аз да може да намери в своите глъбини нещо, което води в извора на мировото съществуване. В онзи извор, в който човешката душа се чувства сродна с една мирова същност, която не се изявява в голите природни явления и същества. По отношение на тези явления. И същества на природата новото време е довело до един идеал на изследването, с който то се чувства сигурно в своето търсени. Така сигурни биха искали да се чувстват изследователите и по отношение на същността на човешката душа.
към текста >>

Този живот кара душите да слязат така дълбоко в себесъзнателния Аз, че този Аз да може да намери в своите глъбини нещо, което води в извора на мировото съществуване.
Той иска да се остави неговата собствена същност да му бъде дадена от една друга същност, намираща се вън от него. При това, според навиците на мислене, които новото време е създало под влиянието на естествената наука, той се обръща или към света на материалните процеси или към тази на социалното развитие. Той вярва, че разбира себе си в цялостта на живота, когато може да си каже: - Аз съм обусловен по определен начин от този процес, от това развитие. При такъв светогледен стремеж изпъква, как в душата работят за познание сили, за които тези души имат едно смътно чувство които отначало те не могат никак да се задоволят с това, което са произвели новите навици на мислене и изследване. В душите работи един скрит за съзнанието духовен живот. Този живот кара душите да слязат така дълбоко в себесъзнателния Аз, че този Аз да може да намери в своите глъбини нещо, което води в извора на мировото съществуване. В онзи извор, в който човешката душа се чувства сродна с една мирова същност, която не се изявява в голите природни явления и същества. По отношение на тези явления. И същества на природата новото време е довело до един идеал на изследването, с който то се чувства сигурно в своето търсени. Така сигурни биха искали да се чувстват изследователите и по отношение на същността на човешката душа. Предидущите изложения показаха, как придаващи тон мислители стремежът към такава сигурност в изследването доведе до образи на света, които не се съдържа нищо от елементите, от които могат да се добият задоволителни представи върху човешката душа.
към текста >>

Джейма се изказва така: "Волята определя живота, това е нейното първично право; следователно тя ще има също и правото, да упражнява влияние и върху мислите.
При това като помощник му служи мисленето. То резюмира, обхваща фактите на външния свят в идеи, комбинира ги. И най-добре са онези идеи, които подпомагат човека да действа правилно така, че да може да намери своите цели в хармония с явленията на света. В отношението на човека към света господар е волята, а не мисленето. В своята книга "Волята за вяра" преведена на немски език в 1899 година. Джейма се изказва така: "Волята определя живота, това е нейното първично право; следователно тя ще има също и правото, да упражнява влияние и върху мислите. Наистина тя не ще упражнява това влияние върху установяването на фактите по отделно: Тук те единствено трябва да се насочва според самите факти; а влиянието на волята ще се упражнява върху схващането и тълкуването на действителността в нейната цялост. Ако научното познание би стигнало до края на нещата, тогава ние бихме искали да живеем единствено чрез науката. Но тъй като то ни осветлява малко само покрайнините на тъмния континент, който наричаме вселена, и тъй като трябва да си образуваме на наш риск някакви мисли за вселената, към която принадлежим с нашия живот, ние ще постъпим правилно, когато си образуваме такива мисли, които отговарят на нашето същество; мисли, които ни дават възможност да действаме, да се надяваме, да живеем". Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света. Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам.
към текста >>

Но тъй като то ни осветлява малко само покрайнините на тъмния континент, който наричаме вселена, и тъй като трябва да си образуваме на наш риск някакви мисли за вселената, към която принадлежим с нашия живот, ние ще постъпим правилно, когато си образуваме такива мисли, които отговарят на нашето същество; мисли, които ни дават възможност да действаме, да се надяваме, да живеем".
В отношението на човека към света господар е волята, а не мисленето. В своята книга "Волята за вяра" преведена на немски език в 1899 година. Джейма се изказва така: "Волята определя живота, това е нейното първично право; следователно тя ще има също и правото, да упражнява влияние и върху мислите. Наистина тя не ще упражнява това влияние върху установяването на фактите по отделно: Тук те единствено трябва да се насочва според самите факти; а влиянието на волята ще се упражнява върху схващането и тълкуването на действителността в нейната цялост. Ако научното познание би стигнало до края на нещата, тогава ние бихме искали да живеем единствено чрез науката. Но тъй като то ни осветлява малко само покрайнините на тъмния континент, който наричаме вселена, и тъй като трябва да си образуваме на наш риск някакви мисли за вселената, към която принадлежим с нашия живот, ние ще постъпим правилно, когато си образуваме такива мисли, които отговарят на нашето същество; мисли, които ни дават възможност да действаме, да се надяваме, да живеем". Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света. Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам. Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност. Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта. Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка.
към текста >>

Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света.
В своята книга "Волята за вяра" преведена на немски език в 1899 година. Джейма се изказва така: "Волята определя живота, това е нейното първично право; следователно тя ще има също и правото, да упражнява влияние и върху мислите. Наистина тя не ще упражнява това влияние върху установяването на фактите по отделно: Тук те единствено трябва да се насочва според самите факти; а влиянието на волята ще се упражнява върху схващането и тълкуването на действителността в нейната цялост. Ако научното познание би стигнало до края на нещата, тогава ние бихме искали да живеем единствено чрез науката. Но тъй като то ни осветлява малко само покрайнините на тъмния континент, който наричаме вселена, и тъй като трябва да си образуваме на наш риск някакви мисли за вселената, към която принадлежим с нашия живот, ние ще постъпим правилно, когато си образуваме такива мисли, които отговарят на нашето същество; мисли, които ни дават възможност да действаме, да се надяваме, да живеем". Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света. Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам. Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност. Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта. Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка. В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл.
към текста >>

Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта.
Ако научното познание би стигнало до края на нещата, тогава ние бихме искали да живеем единствено чрез науката. Но тъй като то ни осветлява малко само покрайнините на тъмния континент, който наричаме вселена, и тъй като трябва да си образуваме на наш риск някакви мисли за вселената, към която принадлежим с нашия живот, ние ще постъпим правилно, когато си образуваме такива мисли, които отговарят на нашето същество; мисли, които ни дават възможност да действаме, да се надяваме, да живеем". Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света. Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам. Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност. Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта. Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка. В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл. Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма. Той поставя "човека" в центъра на вниманието на своя образ на света. При човека трябва да се покаже, как действителността действа и царува в съществуването.
към текста >>

Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка.
Но тъй като то ни осветлява малко само покрайнините на тъмния континент, който наричаме вселена, и тъй като трябва да си образуваме на наш риск някакви мисли за вселената, към която принадлежим с нашия живот, ние ще постъпим правилно, когато си образуваме такива мисли, които отговарят на нашето същество; мисли, които ни дават възможност да действаме, да се надяваме, да живеем". Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света. Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам. Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност. Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта. Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка. В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл. Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма. Той поставя "човека" в центъра на вниманието на своя образ на света. При човека трябва да се покаже, как действителността действа и царува в съществуването. Така главния въпрос се насочва към елемента, в който почива себесъзнателният Аз.
към текста >>

Ние разбираме хода на неговите мисли, когато преценим, че например едно растение наистина има в себе си процеси, които протичат по закони, които действуват също и в минералния свят, но че е невъзможно да си представим, че минералните закони предизвикват от тяхното собствено съдържание растителен живот.
Можем да кажем, че естествената наука е на път да произведе един образ на света, в който себесъзнателният Аз няма никакво място. Защото това, което естествената наука може да даде като образ на /външния/ човек, то съдържа себесъзнателната душа само така, както магнитът съдържа своята сила в себе си. Има две възможности сега: Или човек да се подаде на измамата, че с израза "мозъкът мисли" действително е казано нещо сериозно и че "духовният човек" е само повърхностната проява на материалното; или да се познае в този "духовен човек" една самостоятелна в себе си жива действителност, тогава с познанието на човека ние сме изгонени вън от естествената наука. Мислители, които стоят под впечатлението на тази последна възможност, са френските философи Емил Бутру /роден в 1845 г./ и Анри Бергсон /роден в 1859 г./. Бутру взема като изходна точка една критика на новия начин на мислене, който иска да сведе всички процеси на света до естественонаучно разбираеми закони. Ние разбираме хода на неговите мисли, когато преценим, че например едно растение наистина има в себе си процеси, които протичат по закони, които действуват също и в минералния свят, но че е невъзможно да си представим, че минералните закони предизвикват от тяхното собствено съдържание растителен живот. Ако искаме да признаем, че съществуването на растенията се развива върху почвата на минералното действие, трябва да предположим, че на минералното му е съвсем безразлично, дали от него произлиза растителност. Напротив към минералното трябва да се роди растително естество. Ето защо навсякъде в реда на природата царува нещо творческо. Това творческо естество прави до произлезе от него растителното същество и го поставя върху почвата на минералното. И така е с всички сфери в реда на природата, отивайки нагоре до съзнателната човешка душа, даже чак до обществения процес.
към текста >>

Човешката душа не произлиза от простите жизнени закони, а непосредствено от първично творческия принцип и се присвоява за нейната собствена същност законите на живота.
Ако искаме да признаем, че съществуването на растенията се развива върху почвата на минералното действие, трябва да предположим, че на минералното му е съвсем безразлично, дали от него произлиза растителност. Напротив към минералното трябва да се роди растително естество. Ето защо навсякъде в реда на природата царува нещо творческо. Това творческо естество прави до произлезе от него растителното същество и го поставя върху почвата на минералното. И така е с всички сфери в реда на природата, отивайки нагоре до съзнателната човешка душа, даже чак до обществения процес. Човешката душа не произлиза от простите жизнени закони, а непосредствено от първично творческия принцип и се присвоява за нейната собствена същност законите на живота. Също и в обществения процес се изявява един творчески принцип, който довежда човешките души в съответната връзка и взаимодействие. В книгата на Бутру "Върху понятието на природния закон в науката и във философията на съвременността" се намират изреченията: "Науката ни показва една йерархия на науките, една йерархия на законите, които ни наистина сближаваме един до други, но не можем да ги претопим в една единствена наука и в един единствен закон. Освен това тя ни показва, наред с относителната нееднородност на законите, тяхното взаимно влияние. Законите на физиката се натрапват на живото същество, обаче биологическите закони съдействуват с тази на физиката". /Германското издание, 1907 г., стр. 130/.
към текста >>

Законите на физиката се натрапват на живото същество, обаче биологическите закони съдействуват с тази на физиката".
И така е с всички сфери в реда на природата, отивайки нагоре до съзнателната човешка душа, даже чак до обществения процес. Човешката душа не произлиза от простите жизнени закони, а непосредствено от първично творческия принцип и се присвоява за нейната собствена същност законите на живота. Също и в обществения процес се изявява един творчески принцип, който довежда човешките души в съответната връзка и взаимодействие. В книгата на Бутру "Върху понятието на природния закон в науката и във философията на съвременността" се намират изреченията: "Науката ни показва една йерархия на науките, една йерархия на законите, които ни наистина сближаваме един до други, но не можем да ги претопим в една единствена наука и в един единствен закон. Освен това тя ни показва, наред с относителната нееднородност на законите, тяхното взаимно влияние. Законите на физиката се натрапват на живото същество, обаче биологическите закони съдействуват с тази на физиката". /Германското издание, 1907 г., стр. 130/. Така Бутру отвръща наблюдаващия поглед от природните закони, които мисленето си представя, и го насочва към царуващия зад тези закони творчески принципи. И съществата, които изпълват света, произлизат за него от този творчески принцип по един непосредствен начин. Как тези същества се държат едни към други, как те влизат във взаимодействие, това може да бъде изразено чрез закони, които могат да бъдат схванати в мисленето. С това мисленето се превръща в едно откровение на съществата в света.
към текста >>

Изхождайки от такива мисли, Бергсон намира, че всички опити да се проникне в действителността изхождайки от мисленето, трябваше да пропаднат, защото те са предприели нещо, за което мисленето така както то царува в живота и в науката е безсилно, а именно да проникне в истинската действителност.
Тя съединява тези образи. Обаче това, което добива, не стои вътре в действителността; то стои вън от нея. Бергсон говори за мисленето така: "Ние разбираме, че чрез нашето мислене могат да бъдат извлечени неподвижни понятия от подвижната действителност; обаче абсолютно невъзможно е, с неподвижността на понятията да построим отново подвижността на действителното..." /Цитирано от книгата "Въведение в метафизиката". Германско издание, 1900 г. стр. 42/. Изхождайки от такива мисли, Бергсон намира, че всички опити да се проникне в действителността изхождайки от мисленето, трябваше да пропаднат, защото те са предприели нещо, за което мисленето така както то царува в живота и в науката е безсилно, а именно да проникне в истинската действителност. Щом Бергсон счита, че познава по този начин безсилието на мисленето, това не е никакво основание за него, да стигне чрез правилно изживяване в себесъзнателния Аз до истинската действителност. Защото в Аза съществува един извън мисловен път, а именно пътят на непосредственото изживяване, на интуицията. "Философстването се състои в това, да бъде обърната обикновената посока на мислителната работа". "Относително е символичното познание чрез съществуващите по-рано понятия, което отива от неподвижното към подвижното, обаче в никой случай интуитивното познание, което се пренася в това, което се движи и си усвоява самия живот на нещата". /Въведение в метафизиката, стр. 46/.
към текста >>

"Относително е символичното познание чрез съществуващите по-рано понятия, което отива от неподвижното към подвижното, обаче в никой случай интуитивното познание, което се пренася в това, което се движи и си усвоява самия живот на нещата".
стр. 42/. Изхождайки от такива мисли, Бергсон намира, че всички опити да се проникне в действителността изхождайки от мисленето, трябваше да пропаднат, защото те са предприели нещо, за което мисленето така както то царува в живота и в науката е безсилно, а именно да проникне в истинската действителност. Щом Бергсон счита, че познава по този начин безсилието на мисленето, това не е никакво основание за него, да стигне чрез правилно изживяване в себесъзнателния Аз до истинската действителност. Защото в Аза съществува един извън мисловен път, а именно пътят на непосредственото изживяване, на интуицията. "Философстването се състои в това, да бъде обърната обикновената посока на мислителната работа". "Относително е символичното познание чрез съществуващите по-рано понятия, което отива от неподвижното към подвижното, обаче в никой случай интуитивното познание, което се пренася в това, което се движи и си усвоява самия живот на нещата". /Въведение в метафизиката, стр. 46/. Бергсон счита, че е възможно едно преобразуване на обикновеното мислене, така щото чрез това преобразуване душата да изживява себе си в една дейност в едно интуитивно възприемане -, което е едно с едно съществуване зад онова, което е възприемано чрез обикновеното познание. В такова интуитивно възприемане душата изживява себе си като една същност, която не е обусловена чрез процесите на тялото. Чрез тези процеси е предизвикано усещането и за произведените движения на човека. Когато човекът възприема чрез сетивата, когато движи своите крайници, в него действа една телесна същност; обаче още когато си спомня за една представа, тогава се извършва един чисто душевно-духовен процес, който не е обусловен чрез съответни телесни процеси.
към текста >>

И така целият вътрешен живот на душата е един собствен живот от душевно-духовно естество, който протича в тялото и на тялото, но не чрез него.
/Въведение в метафизиката, стр. 46/. Бергсон счита, че е възможно едно преобразуване на обикновеното мислене, така щото чрез това преобразуване душата да изживява себе си в една дейност в едно интуитивно възприемане -, което е едно с едно съществуване зад онова, което е възприемано чрез обикновеното познание. В такова интуитивно възприемане душата изживява себе си като една същност, която не е обусловена чрез процесите на тялото. Чрез тези процеси е предизвикано усещането и за произведените движения на човека. Когато човекът възприема чрез сетивата, когато движи своите крайници, в него действа една телесна същност; обаче още когато си спомня за една представа, тогава се извършва един чисто душевно-духовен процес, който не е обусловен чрез съответни телесни процеси. И така целият вътрешен живот на душата е един собствен живот от душевно-духовно естество, който протича в тялото и на тялото, но не чрез него. Бергсон е изследвал по един подробен начин онези резултати на естествената наука, които са против неговия възглед. Действително мисълта, че душевните прояви се коренят само в телесни процеси, изглежда толкова правдива, когато си представим, как например заболяването на една част на мозъка обуславя отпадането на говорната дейност. Могат да бъдат приведени неограничен брой факти от този род. Бергсон се обяснява с тях в своето съчинение "Материя и памет"/немско издание 1908 г. /. И той намира, че не доказват нищо против възгледа за духовно-душевния собствен живот.
към текста >>

И той намира, че не доказват нищо против възгледа за духовно-душевния собствен живот.
И така целият вътрешен живот на душата е един собствен живот от душевно-духовно естество, който протича в тялото и на тялото, но не чрез него. Бергсон е изследвал по един подробен начин онези резултати на естествената наука, които са против неговия възглед. Действително мисълта, че душевните прояви се коренят само в телесни процеси, изглежда толкова правдива, когато си представим, как например заболяването на една част на мозъка обуславя отпадането на говорната дейност. Могат да бъдат приведени неограничен брой факти от този род. Бергсон се обяснява с тях в своето съчинение "Материя и памет"/немско издание 1908 г. /. И той намира, че не доказват нищо против възгледа за духовно-душевния собствен живот. Така изглежда, че новата философия се обръща в лицето на Бергсон към нейната изисквана от времето задача, към задълбочаването и изживяването на себесъзнателния Аз; обаче тя прави тази стъпка, като постановява безсилието на мисълта. Там, където Азът би трябвало да изживява себе си в своята същност, той не може да извърши нищо с мисленето. Така е също за Бергсон и с изследването на живота. Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез мислителното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма. Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки.
към текста >>

Така е също за Бергсон и с изследването на живота.
Могат да бъдат приведени неограничен брой факти от този род. Бергсон се обяснява с тях в своето съчинение "Материя и памет"/немско издание 1908 г. /. И той намира, че не доказват нищо против възгледа за духовно-душевния собствен живот. Така изглежда, че новата философия се обръща в лицето на Бергсон към нейната изисквана от времето задача, към задълбочаването и изживяването на себесъзнателния Аз; обаче тя прави тази стъпка, като постановява безсилието на мисълта. Там, където Азът би трябвало да изживява себе си в своята същност, той не може да извърши нищо с мисленето. Така е също за Бергсон и с изследването на живота. Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез мислителното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма. Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки. Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека. Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота. Така същността на човека съществува преди всички други живи същества; обаче тя може да се прояви като човек едва тогава, когато е отхвърлила от себе си другите форми на живота, които след това човекът може да наблюдава само отвън, той самият като една форма между тези форми.
към текста >>

Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки.
И той намира, че не доказват нищо против възгледа за духовно-душевния собствен живот. Така изглежда, че новата философия се обръща в лицето на Бергсон към нейната изисквана от времето задача, към задълбочаването и изживяването на себесъзнателния Аз; обаче тя прави тази стъпка, като постановява безсилието на мисълта. Там, където Азът би трябвало да изживява себе си в своята същност, той не може да извърши нищо с мисленето. Така е също за Бергсон и с изследването на живота. Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез мислителното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма. Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки. Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека. Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота. Така същността на човека съществува преди всички други живи същества; обаче тя може да се прояви като човек едва тогава, когато е отхвърлила от себе си другите форми на живота, които след това човекът може да наблюдава само отвън, той самият като една форма между тези форми. Бергсон иска да оживи резултатите на естествената наука от своето интуитивно познание така, че да може да каже: "Всичко става така, като че едно неопределено и волящо същество, няма значение дали ще го наречем човек или свръхчовек, се е стремило към усложнение и е постигнало това усложнение благодарение на това, че в пътя към тази цел е загубило една част от неговата същност. Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието".
към текста >>

Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека.
Така изглежда, че новата философия се обръща в лицето на Бергсон към нейната изисквана от времето задача, към задълбочаването и изживяването на себесъзнателния Аз; обаче тя прави тази стъпка, като постановява безсилието на мисълта. Там, където Азът би трябвало да изживява себе си в своята същност, той не може да извърши нищо с мисленето. Така е също за Бергсон и с изследването на живота. Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез мислителното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма. Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки. Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека. Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота. Така същността на човека съществува преди всички други живи същества; обаче тя може да се прояви като човек едва тогава, когато е отхвърлила от себе си другите форми на живота, които след това човекът може да наблюдава само отвън, той самият като една форма между тези форми. Бергсон иска да оживи резултатите на естествената наука от своето интуитивно познание така, че да може да каже: "Всичко става така, като че едно неопределено и волящо същество, няма значение дали ще го наречем човек или свръхчовек, се е стремило към усложнение и е постигнало това усложнение благодарение на това, че в пътя към тази цел е загубило една част от неговата същност. Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието". /Бергсон, Творческо развитие, германско издание 1912 г., стр. 270/.
към текста >>

Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота.
Там, където Азът би трябвало да изживява себе си в своята същност, той не може да извърши нищо с мисленето. Така е също за Бергсон и с изследването на живота. Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез мислителното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма. Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки. Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека. Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота. Така същността на човека съществува преди всички други живи същества; обаче тя може да се прояви като човек едва тогава, когато е отхвърлила от себе си другите форми на живота, които след това човекът може да наблюдава само отвън, той самият като една форма между тези форми. Бергсон иска да оживи резултатите на естествената наука от своето интуитивно познание така, че да може да каже: "Всичко става така, като че едно неопределено и волящо същество, няма значение дали ще го наречем човек или свръхчовек, се е стремило към усложнение и е постигнало това усложнение благодарение на това, че в пътя към тази цел е загубило една част от неговата същност. Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието". /Бергсон, Творческо развитие, германско издание 1912 г., стр. 270/. С това Бергсон създава от лесно изтъкано, лесно постижимо /мислене/ размишление една идея на развитието, която по-рано, в 1882 г., В. Х.
към текста >>

Така същността на човека съществува преди всички други живи същества; обаче тя може да се прояви като човек едва тогава, когато е отхвърлила от себе си другите форми на живота, които след това човекът може да наблюдава само отвън, той самият като една форма между тези форми.
Така е също за Бергсон и с изследването на живота. Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез мислителното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма. Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки. Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека. Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота. Така същността на човека съществува преди всички други живи същества; обаче тя може да се прояви като човек едва тогава, когато е отхвърлила от себе си другите форми на живота, които след това човекът може да наблюдава само отвън, той самият като една форма между тези форми. Бергсон иска да оживи резултатите на естествената наука от своето интуитивно познание така, че да може да каже: "Всичко става така, като че едно неопределено и волящо същество, няма значение дали ще го наречем човек или свръхчовек, се е стремило към усложнение и е постигнало това усложнение благодарение на това, че в пътя към тази цел е загубило една част от неговата същност. Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието". /Бергсон, Творческо развитие, германско издание 1912 г., стр. 270/. С това Бергсон създава от лесно изтъкано, лесно постижимо /мислене/ размишление една идея на развитието, която по-рано, в 1882 г., В. Х. Пройс беше изказал дълбокомислено в своята книга "Дух и материя" /Олденбург, 2-ро издание, 1899 г. /.
към текста >>

Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието".
Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки. Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека. Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота. Така същността на човека съществува преди всички други живи същества; обаче тя може да се прояви като човек едва тогава, когато е отхвърлила от себе си другите форми на живота, които след това човекът може да наблюдава само отвън, той самият като една форма между тези форми. Бергсон иска да оживи резултатите на естествената наука от своето интуитивно познание така, че да може да каже: "Всичко става така, като че едно неопределено и волящо същество, няма значение дали ще го наречем човек или свръхчовек, се е стремило към усложнение и е постигнало това усложнение благодарение на това, че в пътя към тази цел е загубило една част от неговата същност. Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието". /Бергсон, Творческо развитие, германско издание 1912 г., стр. 270/. С това Бергсон създава от лесно изтъкано, лесно постижимо /мислене/ размишление една идея на развитието, която по-рано, в 1882 г., В. Х. Пройс беше изказал дълбокомислено в своята книга "Дух и материя" /Олденбург, 2-ро издание, 1899 г. /. И за този мислител човек не е произлязъл от други природни същества, а той от самото начало е основното същество, което само, преди да може да си даде на Земята полагащата му се форма, трябваше първо да отхвърли от себе си по-долните степени в лицето на другите живи същества. В споменатата книга можем да прочетем: "Би трябвало... да е вече време, да бъде създадено едно учение за възникването на органическите видове, което да се основава не само на едностранчиво изградени изречения от описателната естествена наука, а което да бъде в пълно съгласие и с останалите природни закони, които същевременно, което да бъде освободено от всякакво хипотетизиране и да почива в най-широкия смисъл върху строги заключения от естественонаучните наблюдения; едно учение, което да спаси по фактическа възможност понятието за вид, но същевременно да приеме в неговата област и да го оплодотвори създаденото от Дарвин понятие за развитието.
към текста >>

Странно е, че по-старите наблюдатели са започнали при природните предмети и след това така са се объркали, че не са искали да намерят пътя към човека, което също и Дарвин успя по най-оскъден и незадоволителен начин, като потърси господаря на сътворението между животните докато природоизследователят трябваше да започне при себе си като човек, за да се върне обратно към човечеството напредвайки така през цялата област на битието и на мисленето... фактът, че човешката природа е възникнала от земната природа, не е било случайност, а необходимост.
С това Бергсон създава от лесно изтъкано, лесно постижимо /мислене/ размишление една идея на развитието, която по-рано, в 1882 г., В. Х. Пройс беше изказал дълбокомислено в своята книга "Дух и материя" /Олденбург, 2-ро издание, 1899 г. /. И за този мислител човек не е произлязъл от други природни същества, а той от самото начало е основното същество, което само, преди да може да си даде на Земята полагащата му се форма, трябваше първо да отхвърли от себе си по-долните степени в лицето на другите живи същества. В споменатата книга можем да прочетем: "Би трябвало... да е вече време, да бъде създадено едно учение за възникването на органическите видове, което да се основава не само на едностранчиво изградени изречения от описателната естествена наука, а което да бъде в пълно съгласие и с останалите природни закони, които същевременно, което да бъде освободено от всякакво хипотетизиране и да почива в най-широкия смисъл върху строги заключения от естественонаучните наблюдения; едно учение, което да спаси по фактическа възможност понятието за вид, но същевременно да приеме в неговата област и да го оплодотвори създаденото от Дарвин понятие за развитието. Центърът на това ново учение е човекът, само веднъж повтарящият се върху нашата планета вид: Homo capiens. Странно е, че по-старите наблюдатели са започнали при природните предмети и след това така са се объркали, че не са искали да намерят пътя към човека, което също и Дарвин успя по най-оскъден и незадоволителен начин, като потърси господаря на сътворението между животните докато природоизследователят трябваше да започне при себе си като човек, за да се върне обратно към човечеството напредвайки така през цялата област на битието и на мисленето... фактът, че човешката природа е възникнала от земната природа, не е било случайност, а необходимост. Човекът е цел на всички земни процеси и всяка друга възникваща до него форма е взела своите черти от неговата форма. Човекът е първородното същество на цялата вселена... Когато се бяха родили неговите зародиши, останалият органически остатък нямаше вече необходимата сила, за да създаде по-нататъшни човешки зародиши. Това, което още се роди, стана животно или растение...." Такъв един възглед се стреми да познае човека, който новата естествена наука постави на неговите собствени основи вън от природата -, за да намери след това в едно такова познание на човека нещо, което хвърля светлина върху заобикалящия човек свят. В малко известния мислител от Елсфлет, В. Х.
към текста >>

Това, което още се роди, стана животно или растение...."
В споменатата книга можем да прочетем: "Би трябвало... да е вече време, да бъде създадено едно учение за възникването на органическите видове, което да се основава не само на едностранчиво изградени изречения от описателната естествена наука, а което да бъде в пълно съгласие и с останалите природни закони, които същевременно, което да бъде освободено от всякакво хипотетизиране и да почива в най-широкия смисъл върху строги заключения от естественонаучните наблюдения; едно учение, което да спаси по фактическа възможност понятието за вид, но същевременно да приеме в неговата област и да го оплодотвори създаденото от Дарвин понятие за развитието. Центърът на това ново учение е човекът, само веднъж повтарящият се върху нашата планета вид: Homo capiens. Странно е, че по-старите наблюдатели са започнали при природните предмети и след това така са се объркали, че не са искали да намерят пътя към човека, което също и Дарвин успя по най-оскъден и незадоволителен начин, като потърси господаря на сътворението между животните докато природоизследователят трябваше да започне при себе си като човек, за да се върне обратно към човечеството напредвайки така през цялата област на битието и на мисленето... фактът, че човешката природа е възникнала от земната природа, не е било случайност, а необходимост. Човекът е цел на всички земни процеси и всяка друга възникваща до него форма е взела своите черти от неговата форма. Човекът е първородното същество на цялата вселена... Когато се бяха родили неговите зародиши, останалият органически остатък нямаше вече необходимата сила, за да създаде по-нататъшни човешки зародиши. Това, което още се роди, стана животно или растение...." Такъв един възглед се стреми да познае човека, който новата естествена наука постави на неговите собствени основи вън от природата -, за да намери след това в едно такова познание на човека нещо, което хвърля светлина върху заобикалящия човек свят. В малко известния мислител от Елсфлет, В. Х. Пройс, възниква копнежа, да добие чрез познанието на човека същевременно и познаването на света. Неговите енергични и забележителни идеи са непосредствено насочени към човешкото същество. Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването.
към текста >>

Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят.
Неговите енергични и забележителни идеи са непосредствено насочени към човешкото същество. Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването. И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека. Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия. Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят. Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят. Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света. Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която мисълта може да достави. Забележителни в това търсене и в този стремеж на новото време са усилията на Вилхелм Дилтей /1833-1911 г./. В съчинения като "Въведение в духовните науки" и в неговата академична студия "Принос към разрешаването на въпроса за произхода на нашата вяра във външния свят и към нейната правота" /1890 г./ той направи изложения, които са непосредствено изпълнени от това, което тежи като философски загадки върху новото светогледно развитие. Обаче понеже изложението на Дилтей е направено в приетата днес учена изразна форма, това пречи, защото това, което имаше да каже, да произведе едно всеобщо впечатление.
към текста >>

Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света.
Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването. И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека. Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия. Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят. Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят. Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света. Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която мисълта може да достави. Забележителни в това търсене и в този стремеж на новото време са усилията на Вилхелм Дилтей /1833-1911 г./. В съчинения като "Въведение в духовните науки" и в неговата академична студия "Принос към разрешаването на въпроса за произхода на нашата вяра във външния свят и към нейната правота" /1890 г./ той направи изложения, които са непосредствено изпълнени от това, което тежи като философски загадки върху новото светогледно развитие. Обаче понеже изложението на Дилтей е направено в приетата днес учена изразна форма, това пречи, защото това, което имаше да каже, да произведе едно всеобщо впечатление. Възгледът на Дилтей е, че с това, което живее в душата на човека под формата на мисли, на представи, човек не може да стигне до една сигурност, дали на това, което сетивата възприемат, отговаря една действителна, независима от човека същност.
към текста >>

Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят.
За него е важно да добие поглед, да проникне с поглед в трудността, която новата философия сама трябва да си създаде по отношение на простия, даже излишен за "здравия човешки разум" въпрос: Дали можем с право да наречем действителен света, който човек вижда, чува и т.н.? "Азът", който както показа разгледаната в настоящата книга история на развитието на философските мирови загадки се е откъснал от света, иска отново да намери пътя обратно към света в своето същество, което е станало самотно за собственото му разглеждане. Дилтей счита, че този път не може да бъде намерен, като човек си казва: Душата изживява образи /мисли, представи, усещания/, и тъй като тези образи се явяват в съзнанието, те трябва да имат своята причина в един единствен действителен външен свят. Според мнението на Дилтей, едно такова заключение не би ни дало никакво право да говорим за един действителен външен свят. Защото това заключение е направено вътре в душата, съгласно нуждите на тази душа; и нищо не гарантира, че това, за което душата вярва според нейните нужди, действително съществува във външния свят. Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят. Душата може да добие сигурност за съществуването на един външен свят само тогава, когато този външен свят проникне във вътрешния живот на "Аза", така че в този "Аз" живее не само "Азът", а и самият външен свят. Според мнението на Дилтей, това става когато в нейното воление и чувстване душата изпитва нещо, което не произхожда от самата нея. Дилтей се старае при най-самопонятните състояния на нещата да реши един въпрос, който за него е един основен въпрос на всеки светоглед. Нека вземем следното изложение, което той дава: "Когато едно дете натиска и напъва ръката си върху един стол, за да го придвижи, неговата сила се измерва по съпротивлението, което среща; то има опит едновременно за собствения си живот и за обекта. Но нека си представим сега, че детето е затворено то напразно блъска вратата: Тогава целият негов възбуден волев живот познава натиска на един свръхсилен външен свят, който спъва, ограничава и някак си притиска неговия собствен живот.
към текста >>

Душата може да добие сигурност за съществуването на един външен свят само тогава, когато този външен свят проникне във вътрешния живот на "Аза", така че в този "Аз" живее не само "Азът", а и самият външен свят.
"Азът", който както показа разгледаната в настоящата книга история на развитието на философските мирови загадки се е откъснал от света, иска отново да намери пътя обратно към света в своето същество, което е станало самотно за собственото му разглеждане. Дилтей счита, че този път не може да бъде намерен, като човек си казва: Душата изживява образи /мисли, представи, усещания/, и тъй като тези образи се явяват в съзнанието, те трябва да имат своята причина в един единствен действителен външен свят. Според мнението на Дилтей, едно такова заключение не би ни дало никакво право да говорим за един действителен външен свят. Защото това заключение е направено вътре в душата, съгласно нуждите на тази душа; и нищо не гарантира, че това, за което душата вярва според нейните нужди, действително съществува във външния свят. Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят. Душата може да добие сигурност за съществуването на един външен свят само тогава, когато този външен свят проникне във вътрешния живот на "Аза", така че в този "Аз" живее не само "Азът", а и самият външен свят. Според мнението на Дилтей, това става когато в нейното воление и чувстване душата изпитва нещо, което не произхожда от самата нея. Дилтей се старае при най-самопонятните състояния на нещата да реши един въпрос, който за него е един основен въпрос на всеки светоглед. Нека вземем следното изложение, което той дава: "Когато едно дете натиска и напъва ръката си върху един стол, за да го придвижи, неговата сила се измерва по съпротивлението, което среща; то има опит едновременно за собствения си живот и за обекта. Но нека си представим сега, че детето е затворено то напразно блъска вратата: Тогава целият негов възбуден волев живот познава натиска на един свръхсилен външен свят, който спъва, ограничава и някак си притиска неговия собствен живот. Стремежът да се освободи от неприятността, да задоволи цялото свое желание, е последван от съзнанието за пречката, неприятността, незадоволството.
към текста >>

Нека вземем следното изложение, което той дава: "Когато едно дете натиска и напъва ръката си върху един стол, за да го придвижи, неговата сила се измерва по съпротивлението, което среща; то има опит едновременно за собствения си живот и за обекта.
Защото това заключение е направено вътре в душата, съгласно нуждите на тази душа; и нищо не гарантира, че това, за което душата вярва според нейните нужди, действително съществува във външния свят. Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят. Душата може да добие сигурност за съществуването на един външен свят само тогава, когато този външен свят проникне във вътрешния живот на "Аза", така че в този "Аз" живее не само "Азът", а и самият външен свят. Според мнението на Дилтей, това става когато в нейното воление и чувстване душата изпитва нещо, което не произхожда от самата нея. Дилтей се старае при най-самопонятните състояния на нещата да реши един въпрос, който за него е един основен въпрос на всеки светоглед. Нека вземем следното изложение, което той дава: "Когато едно дете натиска и напъва ръката си върху един стол, за да го придвижи, неговата сила се измерва по съпротивлението, което среща; то има опит едновременно за собствения си живот и за обекта. Но нека си представим сега, че детето е затворено то напразно блъска вратата: Тогава целият негов възбуден волев живот познава натиска на един свръхсилен външен свят, който спъва, ограничава и някак си притиска неговия собствен живот. Стремежът да се освободи от неприятността, да задоволи цялото свое желание, е последван от съзнанието за пречката, неприятността, незадоволството. Това, което детето изпитва, минава през целия живот на възрастния. Съпротивлението се превръща в натиск, струва ни се, че от всякъде около нас ни заобикалят стени от факти, през които не можем да минем. Впечатленията се съпротивляват, независимо, дали бихме искали да ги изменим; те изчезват, въпреки че се стремим да ги задържим; на определени подтици за движение, които се събуждат от представата да избегнем от това, което възбужда неприятност, следват при определени обстоятелства редовно вълнения на душата, които не задържат в кръга на неудоволствието.
към текста >>

Но нека си представим сега, че детето е затворено то напразно блъска вратата: Тогава целият негов възбуден волев живот познава натиска на един свръхсилен външен свят, който спъва, ограничава и някак си притиска неговия собствен живот.
Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят. Душата може да добие сигурност за съществуването на един външен свят само тогава, когато този външен свят проникне във вътрешния живот на "Аза", така че в този "Аз" живее не само "Азът", а и самият външен свят. Според мнението на Дилтей, това става когато в нейното воление и чувстване душата изпитва нещо, което не произхожда от самата нея. Дилтей се старае при най-самопонятните състояния на нещата да реши един въпрос, който за него е един основен въпрос на всеки светоглед. Нека вземем следното изложение, което той дава: "Когато едно дете натиска и напъва ръката си върху един стол, за да го придвижи, неговата сила се измерва по съпротивлението, което среща; то има опит едновременно за собствения си живот и за обекта. Но нека си представим сега, че детето е затворено то напразно блъска вратата: Тогава целият негов възбуден волев живот познава натиска на един свръхсилен външен свят, който спъва, ограничава и някак си притиска неговия собствен живот. Стремежът да се освободи от неприятността, да задоволи цялото свое желание, е последван от съзнанието за пречката, неприятността, незадоволството. Това, което детето изпитва, минава през целия живот на възрастния. Съпротивлението се превръща в натиск, струва ни се, че от всякъде около нас ни заобикалят стени от факти, през които не можем да минем. Впечатленията се съпротивляват, независимо, дали бихме искали да ги изменим; те изчезват, въпреки че се стремим да ги задържим; на определени подтици за движение, които се събуждат от представата да избегнем от това, което възбужда неприятност, следват при определени обстоятелства редовно вълнения на душата, които не задържат в кръга на неудоволствието. По този начин действителността навъншния свят се сгъстява някак си все повече около нас".
към текста >>

Това, което детето изпитва, минава през целия живот на възрастния.
Според мнението на Дилтей, това става когато в нейното воление и чувстване душата изпитва нещо, което не произхожда от самата нея. Дилтей се старае при най-самопонятните състояния на нещата да реши един въпрос, който за него е един основен въпрос на всеки светоглед. Нека вземем следното изложение, което той дава: "Когато едно дете натиска и напъва ръката си върху един стол, за да го придвижи, неговата сила се измерва по съпротивлението, което среща; то има опит едновременно за собствения си живот и за обекта. Но нека си представим сега, че детето е затворено то напразно блъска вратата: Тогава целият негов възбуден волев живот познава натиска на един свръхсилен външен свят, който спъва, ограничава и някак си притиска неговия собствен живот. Стремежът да се освободи от неприятността, да задоволи цялото свое желание, е последван от съзнанието за пречката, неприятността, незадоволството. Това, което детето изпитва, минава през целия живот на възрастния. Съпротивлението се превръща в натиск, струва ни се, че от всякъде около нас ни заобикалят стени от факти, през които не можем да минем. Впечатленията се съпротивляват, независимо, дали бихме искали да ги изменим; те изчезват, въпреки че се стремим да ги задържим; на определени подтици за движение, които се събуждат от представата да избегнем от това, което възбужда неприятност, следват при определени обстоятелства редовно вълнения на душата, които не задържат в кръга на неудоволствието. По този начин действителността навъншния свят се сгъстява някак си все повече около нас". Защо едно такова разглеждане, което за мнозина ще изглежда незначително, се предприема във връзка с висши светогледни въпроси? Изглежда безперспективно да се стигне до такива изходни точки до един възглед върху това, което е положението на човешката душа в мировото цяло.
към текста >>

Чрез това този философ е на път да признае по-висшето значение на духовния живот спрямо простото природно съществуване.
Той би искал да покаже вътре в душата нещо, което, въпреки че е изживяно в душата, все пак не и принадлежи, а принадлежи на нещо независимо от нея. Той би искал да докаже, че светът прониква в изживяването на душата. Че това проникване може да бъде в мисловното естество, в това той не вярва; за него душата приема в цялото нейно жизнено съдържание във волята, стремежа и чувството нещо, което не е само душа, а е действителният външен свят. Душата познава, че един стоящ срещу нея човек е действителен във външния свят не чрез това, че този човек стои срещу нея и тя си образува една представа за него, а чрез това, че тя приема неговото воление, неговото чувстване, цялата негова жива душевна връзка в нейното собствено воление и чувстване. Следователно, в смисъла на Дилтей, човешката душа допуска един действителен външен свят не затова, че този външен свят се показва на мислите като действителен, а защото душата, себесъзнателният Аз изживява в самата себе си външния свят. Чрез това този философ е на път да признае по-висшето значение на духовния живот спрямо простото природно съществуване. С този възглед той противопоставя на естественонаучния начин на мислене един противовес. Даже той счита, че природата е призната като действителен външен свят само затова, защото е изживяна от духовното естество на душата. Изживяването на природното естество е една нисша област на общото изживяване на душата, което е от духовно естество. И душата стои духовно в едно общо разгръщане на духовното, което е при също на земното съществуване. В културните системи, в духовното изживяване и творчество на народите и епохите се развива и разгръща един велик духовен организъм.
към текста >>

Това, което те изживяват, извършват, създават, получава своите импулси не само от движещите сили на природата, а от обширния духовен живот.
Даже той счита, че природата е призната като действителен външен свят само затова, защото е изживяна от духовното естество на душата. Изживяването на природното естество е една нисша област на общото изживяване на душата, което е от духовно естество. И душата стои духовно в едно общо разгръщане на духовното, което е при също на земното съществуване. В културните системи, в духовното изживяване и творчество на народите и епохите се развива и разгръща един велик духовен организъм. Това, което развива своите сили в този духовен организъм, прониква отделните човешки души. Това, което те изживяват, извършват, създават, получава своите импулси не само от движещите сили на природата, а от обширния духовен живот. В своя подход Дилтей има пълно разбиране за естественонаучния начин на мислене. В своите изложения той често говори за резултатите на природоизследователите. Обаче при признаването на природното развитие той срещупоставя самостоятелното съществуване на един духовен свят. За него съдържанието на една наука на духовното е доставено от съзерцаването на това, което съдържат културите на народите и на епохите. До едно подобно признаване на един самостоятелен духовен свят стига Рудолф Ойкен /роден в 1846 г./ Той намира, че естественонаучният начин на мислене влиза в противоречие със самия себе си, когато иска да бъде нещо повече от един начин на разглеждане на нещата само от едната страна на съществуването, когато иска да обяви за единствено действително това, което му е възможно да познае.
към текста >>

Ойкен изхожда от живото чувство, което душата има за нейната собствена, самостоятелна в себе си работа и творчество също и тогава, когато се отдава на разглеждането на външната природа.
Обаче при признаването на природното развитие той срещупоставя самостоятелното съществуване на един духовен свят. За него съдържанието на една наука на духовното е доставено от съзерцаването на това, което съдържат културите на народите и на епохите. До едно подобно признаване на един самостоятелен духовен свят стига Рудолф Ойкен /роден в 1846 г./ Той намира, че естественонаучният начин на мислене влиза в противоречие със самия себе си, когато иска да бъде нещо повече от един начин на разглеждане на нещата само от едната страна на съществуването, когато иска да обяви за единствено действително това, което му е възможно да познае. Ако бихме наблюдавали природата, както тя се предлага само на сетивата, ние никога не бихме искали да стигнем до един цялостен възглед върху нея. За да обясним природата, трябва да вземем на помощ това, което духът може да изживее само чрез самия себе си, което той никога не може да почерпи отвъншното наблюдение. Ойкен изхожда от живото чувство, което душата има за нейната собствена, самостоятелна в себе си работа и творчество също и тогава, когато се отдава на разглеждането на външната природа. Той признава, че душа та е зависима от това, което тя чувства с нейните сетивни органи, което възприема с тези органи, признава, че тя е определена чрез всичко, което е вложено в природната основа от тялото. Но той насочва поглед върху самостоятелната, независима от тялото, подреждаща и оживяваща дейност на душата. Душата дава насока на света на усещанията и на възприятията, дава им затворената в себе си връзка. Тя не се определя само от импулсите, които получава от физическия свят, а изживява в себе си съвършено духовни подтици. Чрез тези подтици тя знае, че се намира стояща в един действителен духовен свят.
към текста >>

Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот.
Чрез тези подтици тя знае, че се намира стояща в един действителен духовен свят. В това, което тя изживява, твори, действуват сили от един духовен свят, на който тя принадлежи. Този духовен свят е изживян непосредствено в душата, когато душата се чувства едно с него. Така, в смисъла на Ойкен, душата се вижда носена от един жив в себе си, творящ духовен свят. И Ойкен е на мнение, че мисловното, интелектуалното не е достатъчно силно, за да изчерпи дълбините на този духовен свят. Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот. Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност. Той оплодява също и живота на мислите, но не само него. В тази жива духовна връзка трябва да се чувства душата. Ойкен умее да опише на този духовен свят. В книгите "Борба за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член.
към текста >>

Той оплодява също и живота на мислите, но не само него.
Този духовен свят е изживян непосредствено в душата, когато душата се чувства едно с него. Така, в смисъла на Ойкен, душата се вижда носена от един жив в себе си, творящ духовен свят. И Ойкен е на мнение, че мисловното, интелектуалното не е достатъчно силно, за да изчерпи дълбините на този духовен свят. Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот. Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност. Той оплодява също и живота на мислите, но не само него. В тази жива духовна връзка трябва да се чувства душата. Ойкен умее да опише на този духовен свят. В книгите "Борба за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член. Подобно на Дилтей, Ойкен също описва като съдържание на самостоятелния духовен живот онова, което се представя в културата на човечеството, в моралните, техническите, социалните и тези на изкуството творения на народите и епохите. В едно историческо изложение, каквото се стреми да направим тук, няма никакво място за критика на описаните светогледи.
към текста >>

В книгите "Борба за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член.
Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот. Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност. Той оплодява също и живота на мислите, но не само него. В тази жива духовна връзка трябва да се чувства душата. Ойкен умее да опише на този духовен свят. В книгите "Борба за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член. Подобно на Дилтей, Ойкен също описва като съдържание на самостоятелния духовен живот онова, което се представя в културата на човечеството, в моралните, техническите, социалните и тези на изкуството творения на народите и епохите. В едно историческо изложение, каквото се стреми да направим тук, няма никакво място за критика на описаните светогледи. Все пак съвсем не е критика, когато обръщаме вниманието върху това, как чрез своя собствен характер един светоглед прави да възникнат нови въпроси. Защото чрез това то става част на историческото развитие. Дилтей и Ойкен говорят за едни самостоятелен духовен свят, в който е потопена отделната човешка душа.
към текста >>

Подобно на Дилтей, Ойкен също описва като съдържание на самостоятелния духовен живот онова, което се представя в културата на човечеството, в моралните, техническите, социалните и тези на изкуството творения на народите и епохите.
Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност. Той оплодява също и живота на мислите, но не само него. В тази жива духовна връзка трябва да се чувства душата. Ойкен умее да опише на този духовен свят. В книгите "Борба за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член. Подобно на Дилтей, Ойкен също описва като съдържание на самостоятелния духовен живот онова, което се представя в културата на човечеството, в моралните, техническите, социалните и тези на изкуството творения на народите и епохите. В едно историческо изложение, каквото се стреми да направим тук, няма никакво място за критика на описаните светогледи. Все пак съвсем не е критика, когато обръщаме вниманието върху това, как чрез своя собствен характер един светоглед прави да възникнат нови въпроси. Защото чрез това то става част на историческото развитие. Дилтей и Ойкен говорят за едни самостоятелен духовен свят, в който е потопена отделната човешка душа. Обаче тяхната наука за този духовен свят остава открити въпросите: Що е този духовен свят и как човешката душа принадлежи на него?
към текста >>

Изчезва ли отделната душа с разлагането на тялото, след като е взела участие, намирайки се в това тяло, в развитието на духовния живот, който се проявява в културните творения на народите и епохите?
В едно историческо изложение, каквото се стреми да направим тук, няма никакво място за критика на описаните светогледи. Все пак съвсем не е критика, когато обръщаме вниманието върху това, как чрез своя собствен характер един светоглед прави да възникнат нови въпроси. Защото чрез това то става част на историческото развитие. Дилтей и Ойкен говорят за едни самостоятелен духовен свят, в който е потопена отделната човешка душа. Обаче тяхната наука за този духовен свят остава открити въпросите: Що е този духовен свят и как човешката душа принадлежи на него? Изчезва ли отделната душа с разлагането на тялото, след като е взела участие, намирайки се в това тяло, в развитието на духовния живот, който се проявява в културните творения на народите и епохите? Без съмнение от гледището на Дилтей и Ойкен на този въпрос може да се отговори. Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като отговор на тези въпроси. Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото. Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото. Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед.
към текста >>

Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като отговор на тези въпроси.
Защото чрез това то става част на историческото развитие. Дилтей и Ойкен говорят за едни самостоятелен духовен свят, в който е потопена отделната човешка душа. Обаче тяхната наука за този духовен свят остава открити въпросите: Що е този духовен свят и как човешката душа принадлежи на него? Изчезва ли отделната душа с разлагането на тялото, след като е взела участие, намирайки се в това тяло, в развитието на духовния живот, който се проявява в културните творения на народите и епохите? Без съмнение от гледището на Дилтей и Ойкен на този въпрос може да се отговори. Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като отговор на тези въпроси. Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото. Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото. Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед. В него не се показва нещо повече, освен, че, докато се намира в тялото, душата участвува в един с право наречен духовен сват. Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл.
към текста >>

Характерно за този начин на мислене е, че те наистина стигат до едно признание на един духовен свят и също на духовната природа на човешката душа, но от това признаване не се получава никакво познание върху това, какво положение заема душата себесъзнателният Аз в действителността на света, независимо от това, че тя е добила чрез живота в тялото едно съзнание за духовния свят.
Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото. Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото. Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед. В него не се показва нещо повече, освен, че, докато се намира в тялото, душата участвува в един с право наречен духовен сват. Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл. Характерно за този начин на мислене е, че те наистина стигат до едно признание на един духовен свят и също на духовната природа на човешката душа, но от това признаване не се получава никакво познание върху това, какво положение заема душата себесъзнателният Аз в действителността на света, независимо от това, че тя е добила чрез живота в тялото едно съзнание за духовния свят. Върху историческото положение на тези начини на мислене в развитието на философията се хвърля светлина, когато познаем, че те създават въпроси, на които не могат да отговорят с техните собствени средства. Те енергично твърдят, че в самата себе си душата осъзнава един независим от нея духовен свят. Но как е постигнато това съзнание? Само със средствата, които душата има в телесното съществуване и чрез това телесно съществуване. Сред това съществуване се ражда сигурност върху това, че съществува един духовен свят.
към текста >>

Те са на мнение, че в разглеждането на света се явява един елемент, на който естественонаучният начин на мислене рикошира, когато вниманието бива насочено върху "стойностите", които са определящи в човешкия живот.
Едно чувство за този въпрос живее в онези философи, които искат да разглеждат духовния свят чрез това, че насочват поглед върху нещо, което, според тяхното мнение, не може да се яви сред простото разглежда не на природата. Ако би съществувало нещо, по отношение на което естественонаучният начин на мислене се оказва безсилен, тогава в подобно нещо може да има гаранция за оправдано приемане на съществуването на един духовен свят. Такава една насока на мисленето е отбелязана още от Лотце /виж стр. 60 и следв./; тя е намерила в днешно време енергични представители в лицето на Вилхелм Винделбанд /роден в 1848 г. /, Хейнрих Рикерт /роден в 1863 г./ и в това на други философи. Те са на мнение, че в разглеждането на света се явява един елемент, на който естественонаучният начин на мислене рикошира, когато вниманието бива насочено върху "стойностите", които са определящи в човешкия живот. Светът не е никакъв сън, а една действителност, ако може да се докаже, че в изживяванията на душата живее нещо независимо от самата душа. Действията, стремежите, волевите импулси на душата не са проблясващи и отново изчезващи искри в морето на съществуването, когато трябва да признаем, че нещо им предава стойности, които са независими от душата. Такива стойности душата трябва да счита за валидни за нейните волеви импулси, за нейните действия точно така, както трябва да счита за валидно по отношение на нейните възприятия, че те не са просто само произведени в нея. Едно действие, един волев акт на човека не се явяват просто като природни факти; те трябва да бъдат обмислени от гледната точка на една правна, морална, социална, естетическа, научна стойност. И когато се твърди макар и с право, че възгледите на хората върху правните и моралните стойности, върху стойностите на красотата и на истината се изменят в течение на развитието на народите и в течение на времената, макар и Ницше можа да говори за една "преоценка на стойностите", трябва все пак да се признае, че стойността на едно действие, на едно мислене, на един волев акт се определя отвън по подобен начин, както на една представа и се придава характер на действителност отвън.
към текста >>

В смисъла на "Философията на стойността" може да се каже: Както натискът или съпротивлението на един природен външен свят решава, дали една представа е образ на фантазията или на действителност, така блясъкът или одобрението, които падат от духовния външен свят върху душевния живот решават, дали един волев импулс, едно действие, едно мислене имат стойност в мировата връзка или са само произволни излияния на душата.
Светът не е никакъв сън, а една действителност, ако може да се докаже, че в изживяванията на душата живее нещо независимо от самата душа. Действията, стремежите, волевите импулси на душата не са проблясващи и отново изчезващи искри в морето на съществуването, когато трябва да признаем, че нещо им предава стойности, които са независими от душата. Такива стойности душата трябва да счита за валидни за нейните волеви импулси, за нейните действия точно така, както трябва да счита за валидно по отношение на нейните възприятия, че те не са просто само произведени в нея. Едно действие, един волев акт на човека не се явяват просто като природни факти; те трябва да бъдат обмислени от гледната точка на една правна, морална, социална, естетическа, научна стойност. И когато се твърди макар и с право, че възгледите на хората върху правните и моралните стойности, върху стойностите на красотата и на истината се изменят в течение на развитието на народите и в течение на времената, макар и Ницше можа да говори за една "преоценка на стойностите", трябва все пак да се признае, че стойността на едно действие, на едно мислене, на един волев акт се определя отвън по подобен начин, както на една представа и се придава характер на действителност отвън. В смисъла на "Философията на стойността" може да се каже: Както натискът или съпротивлението на един природен външен свят решава, дали една представа е образ на фантазията или на действителност, така блясъкът или одобрението, които падат от духовния външен свят върху душевния живот решават, дали един волев импулс, едно действие, едно мислене имат стойност в мировата връзка или са само произволни излияния на душата. Като една река от стойности тече духовният свят през живота на хората в течение на историята. Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент. Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения. При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената. Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея?
към текста >>

Като една река от стойности тече духовният свят през живота на хората в течение на историята.
Действията, стремежите, волевите импулси на душата не са проблясващи и отново изчезващи искри в морето на съществуването, когато трябва да признаем, че нещо им предава стойности, които са независими от душата. Такива стойности душата трябва да счита за валидни за нейните волеви импулси, за нейните действия точно така, както трябва да счита за валидно по отношение на нейните възприятия, че те не са просто само произведени в нея. Едно действие, един волев акт на човека не се явяват просто като природни факти; те трябва да бъдат обмислени от гледната точка на една правна, морална, социална, естетическа, научна стойност. И когато се твърди макар и с право, че възгледите на хората върху правните и моралните стойности, върху стойностите на красотата и на истината се изменят в течение на развитието на народите и в течение на времената, макар и Ницше можа да говори за една "преоценка на стойностите", трябва все пак да се признае, че стойността на едно действие, на едно мислене, на един волев акт се определя отвън по подобен начин, както на една представа и се придава характер на действителност отвън. В смисъла на "Философията на стойността" може да се каже: Както натискът или съпротивлението на един природен външен свят решава, дали една представа е образ на фантазията или на действителност, така блясъкът или одобрението, които падат от духовния външен свят върху душевния живот решават, дали един волев импулс, едно действие, едно мислене имат стойност в мировата връзка или са само произволни излияния на душата. Като една река от стойности тече духовният свят през живота на хората в течение на историята. Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент. Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения. При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената. Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея? И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност?
към текста >>

Обаче те ще трябва да оставят постигането на тази цел на едно далечно бъдеще; въпреки това може да се каже: Доколкото се стремят да имат чисти мисли те водят борба за това, да доведат в притежанието на себесъзнателния Аз истинската същност неща които човек наблюдава нещо н сетивния външен свят или също в течение на историческия живот, той няма в смисъла на този начин на мислене никаква действителност пред себе си.
Насочвайки своя поглед направо върху мисленето, тези мислители вярват, че долавят в най-висшата мислителна дейност на себесъзнателния Аз едно притежание на душата, която позволява на душата да се потопи в действителното съществуване. Те насочват тяхното внимание върху онова, което им се явява като най-висш плод на мисленето: Върху мисленето, което не е вече свързано с възприятието, а е чисто мислене, работещо само с мисли /понятия/. Един прост пример за това би било мисленето на един кръг, при което се абстрахираме напълно от представата за този начин, дотолкова се простира в душата силата на онова, което може да се потопи в действителността. Защото това, което човек може да мисли по този начин, то изразява своята собствена същност чрез мисленето в човешкото съзнание. Чрез своите наблюдения, експерименти, методи науките се стремят да стигнат до такива резултати върху света, които биват обхванати в чистото мислене. Обаче те ще трябва да оставят постигането на тази цел на едно далечно бъдеще; въпреки това може да се каже: Доколкото се стремят да имат чисти мисли те водят борба за това, да доведат в притежанието на себесъзнателния Аз истинската същност неща които човек наблюдава нещо н сетивния външен свят или също в течение на историческия живот, той няма в смисъла на този начин на мислене никаква действителност пред себе си. Това, което наблюдението на сетивата предлага, е само една подкана, да се търси една действителност, а не самата действителност. Едва когато чрез дейността на душата някакси на мястото, на което се явява наблюдението, виждаме една мисъл, ние познаваме действителността на това, което се намира на това място. Напредващото познание поставя на мястото на това, което е наблюдавано в света, мислите. Това, което показваше първо наблюдението, то съществуваше само защото със своите сетива, със своите всекидневни представи човекът си представя нещата и съществата по своя ограничен начин. Това, което той си представя по този начин, няма никакво значение в света вън от него.
към текста >>

В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност.
Това, което той си представя по този начин, няма никакво значение в света вън от него. Това, което той поставя като мисъл на мястото на наблюдението, няма вече нищо общо с неговата ограниченост. То е така, както е мисленето. Защото мисълта само определя себе си и се изявява според нейния характер в себесъзнателния Аз. Но своя характер тя не се оставя по никакъв начин да бъде определена от този Аз. В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност. В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата. В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване. Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия.
към текста >>

Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие.
Защото мисълта само определя себе си и се изявява според нейния характер в себесъзнателния Аз. Но своя характер тя не се оставя по никакъв начин да бъде определена от този Аз. В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност. В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата. В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване. Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/.
към текста >>

Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам.
Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам. Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта. При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят. Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/.
към текста >>

Човек би трябвало да се откаже да насочва своето внимание върху факта, че в областта на самия съзнателен душевен живот съществуват подробности, да насочи поглед вън от тази област и над нея, както при четенето на едно съчинение ние търсим неговия смисъл не сред това, което виждаме върху листовете хартия, а в това, което съчинението изразява.
Техните философии показват различия, но характерното за тях е, че преди всичко те насочват погледа върху това, как всичко, което човек може да числи към окръжаващия свят, трябва да се изяви в областта на неговото съзнание. На тяхната почва не може да се роди никак мисълта, дори да се предположи нещо върху една област на света, ако при това предположение душата би искала да излезе със своите представи вън от областта на съзнанието. Понеже всичко, което "Азът" познава, той трябва да го схване вътре в своето съзнание, следователно трябва да го държи вътре в своето съзнание, затова за този възглед целият свят се явява също като намиращ се вътре в пределите на това съзнание. За този светоглед е нещо невъзможно душата да се запита: Как стоя аз с притежанието на моето съзнание в един свят независим от това съзнание? От негова гледна точка човек би трябвало да се реши, да се откаже от всички въпроси, които са в тази насока. Човек би трябвало да се откаже да насочва своето внимание върху факта, че в областта на самия съзнателен душевен живот съществуват подробности, да насочи поглед вън от тази област и над нея, както при четенето на едно съчинение ние търсим неговия смисъл не сред това, което виждаме върху листовете хартия, а в това, което съчинението изразява. Както при четенето не може да става дума за това, да изучаваме формите на буквите, а така както това е несъществено за съдържанието на съчинението, така и за вникването в истинската действителност би искало да бъде несъществено това, че вътре в "Аза" всичко, което познаваме носи характера на съзнанието. Като един противоположен полюс на това философско мнение стои сред новото развитие на светогледите онова на Карл дю Прел. Той принадлежи към онези духове, които дълбоко са почувствали недостатъчността на възгледа, който намира единствения начин на обяснение на света в естественонаучния начин на мислене, станал нещо привично за много хора. Той обръща вниманието на това, как при своите обяснения този начин на мислене греши против своите собствени твърдения. Нали, изхождайки от своите резултати, естествената наука трябва да допусне, "че ние въобще не възприемаме обективните процеси на природата, а само техните въздействия върху нас, че ние не възприемаме трептенията на етера, а светлината, не трептенията на въздуха, а звуци.
към текста >>

Следователно обсегът на душевния живот достига по-далече от този на съзнанието.
Въобще оправдан ли е някой да говори за нещо свръхсетивно, щом ограничава своето изследване в областта на това, което се представя на съзнанието свързано със сетивата, следователно с тялото? Дю Прел иска да признае правото за едно изследване на свръхсетивното само на онзи, който не търси човешката душа и нейната същност в областта на сетивното. Той вижда главното изискване в тази насока в това, да бъдат показани прояви на душата, които доказват, че съществуването на душата не действа само тогава, когато тя е свързана с тялото. Чрез тялото душата се проявява в сетивното съзнание. В явленията на хипнотизма, внушението, сомнамбулизма се вижда обаче, че душата влиза в действие, когато сетивното съзнание е заличено. Следователно обсегът на душевния живот достига по-далече от този на съзнанието. В това възгледът на дю Прел е противоположният полюс на онзи на охарактеризираните философи на съзнанието, които вярват, че в обсега на съзнанието е даде същевременно и обсегът на това, върху което човек може да философства. За дю Прел същността на душевното трябва да се търси вън от кръга на това съзнание. В неговия смисъл, ако наблюдаваме душата тогава, когато тя стигне да проявява дейност без обикновения сетивен път, тогава имаме доказателството, че тя е от свръхсетивно естество. Към пътищата, по които може да стане това, принадлежи, според мнението на дю Прел и на мнозина други, освен наблюдението на горецитираните "анормални" душевни явления също и спиритизъм. Не е необходимо тук да разгледаме мнението на дю Прел относно тази област.
към текста >>

48. 02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ GA_22 Тайното откровение на Гьоте

Всички отвори, през които Старецът преминаваше, се изпълваха след него със злато, защото неговата лампа имаше чудодейното качество да превръща всички камъни в злато, дървото в сребро, мъртвите живот ни в благородни камъни, а металите тя просто унищожаваше.
„Аз зная четвъртата тайна", каза Змията, приближавайки се до Стареца и изсъска нещо в ухото му. „Дошло е времето! ", извика тогава Старецът с мощен глас. Целият храм екна, а металните статуи зазвънтяха и в този миг Старецът изчезна в западна посока, а Змията в източна и всеки от тях профуча с голя ма бързина над скалните пукнатини. Всички отвори, през които Старецът преминаваше, се изпълваха след него със злато, защото неговата лампа имаше чудодейното качество да превръща всички камъни в злато, дървото в сребро, мъртвите живот ни в благородни камъни, а металите тя просто унищожаваше. Но за да постигне това свое въздействие, лампата трябваше да свети самостоятелно. Ако имаше и друга светлина, тя излъчваше само хубав, светъл блясък, който освежаваше всяко живо същество. Когато Старецът влезе в своята колиба на хълма, там завари жена си потънала в голяма скръб. Тя седеше до огъня и плачеше неутешимо. „Ах, колко съм нещастна!
към текста >>

Бедното животинче!
Тогава те още повече се разлудуваха и за кратко време станаха още по-големи и по-блестящи. И отново започнаха да се шегуват и да ме ласкаят, наричаха ме царица, разтърсваха се кръшно, при което от тях се изсипаха цял куп жълтици. Можеш да ги видиш там под пейката. Но какво нещастие се случи тогава! Доброто ни куче, нашият мопс, излапа набързо няколко от тях и виж го сега лежи мъртъв до огнището. Бедното животинче! Аз го видях едва, когато те си бяха тръгнали. Иначе нямаше да обещавам да изплатя дълга им към Лодкаря." „И какво му дължат те? " попита Старецът „Три зелки, три артишока и три глави лук. Обещах им, че когато настъпи денят, ще ги занеса на реката." „Можем да им направим тази услуга", каза Старецът, „защото в скоро време те пак ще ни потрябват." Дали пак ще ни потрябват, аз не знам, но те обещаха най-тържествено, че пак ще ни услужат."
към текста >>

Тя може да превръща мъртвия камък в живо същество, точно както може живото да превръща в мъртво; а и така ще се сдобие с верен спътник.
„Вземи си кошницата", каза Старецът „и сложи в нея оникса. После ще наредиш около него трите зелки, артишока и трите глави лук. Така ще занесеш кошницата до реката. Към обяд помоли Змията да те пренесе оттатък и ще оставиш оникса при Красивата Лилия. Когато тя го докосне, той веднага ще оживее. Тя може да превръща мъртвия камък в живо същество, точно както може живото да превръща в мъртво; а и така ще се сдобие с верен спътник. Кажи и да не тъгува, защото избавлението й наближава; голямото нещастие ще трябва да приеме като истинско щастие, защото времето е вече дошло." Старицата приготви кошницата си и когато се съмна, тя се отправи на път. Изгряващото Слънце обля реката в мека светлина, така че водите й заблестяха отдалеч. Жената вървеше бавно, защото кошницата която носеше върху главата си и тежеше, но не заради оникса. Мъртвите неща не тежаха, още повече че кошницата се беше вдигнала сама и витаеше над главата й.
към текста >>

Но да носи пресни зеленчуци или някаква животинка, това вече и тежеше, дори много.
Кажи и да не тъгува, защото избавлението й наближава; голямото нещастие ще трябва да приеме като истинско щастие, защото времето е вече дошло." Старицата приготви кошницата си и когато се съмна, тя се отправи на път. Изгряващото Слънце обля реката в мека светлина, така че водите й заблестяха отдалеч. Жената вървеше бавно, защото кошницата която носеше върху главата си и тежеше, но не заради оникса. Мъртвите неща не тежаха, още повече че кошницата се беше вдигнала сама и витаеше над главата й. Но да носи пресни зеленчуци или някаква животинка, това вече и тежеше, дори много. Така, потънала в мрачни мисли, тя извървя част от пътя, когато изведнъж уплашено се спря: за малко да настъпи сянката на Великана, която се бе разпростряла върху целия път. Тя видя как грамадният Великан, току що изкъпал се в реката, излизаше от водата и се разтревожи, че няма да може да се размине по пътеката с него. Когато я видя, той се опита да я заприказва шеговито, а в същото време ръцете на сянката му бръкнаха в кошницата. С голяма сръчност те извадиха от там по една зелка, един артишок и една глава лук и ги пъхнаха в огромната уста на Великана, който отново се отправи към реката и освободи пътя на уплашената жена. Тя се поколеба дали да не се върне обратно и да попълни липсващите зеленчуци от своята градина, но докато разсъждаваше, неусетно стигна до брега на реката.
към текста >>

„Щастливо животинче!
Но тогава ние имаме един и същи път. И какъв е този подарък, който й носите? " „Господине, след като отвръщахте на моите въпроси толкова пестеливо, не е редно сега така да ме разпитвате. Но ако искате да си разменим някои тайни, разкажете ми Вие първо за Вашата съдба и после аз ще Ви разкрия как стоят нещата с мен и с моя подарък." Скоро те стигнаха до разбирателство: Старицата му довери своята тайна и историята с кучето, дори му позволи да погледне вълшебния подарък. Той извади естествените дарове на природата от нейната кошница и взе мопса, който сякаш се беше укротил в неговите ръце. „Щастливо животинче! ", извика той като го видя. „Ти ще бъдеш докоснато от нейните ръце и те ще ти върнат отново живота. А живите същества трябва да се пазят от нея, за да не ги постигне жалката съдба... Каква жалка съдба! Не е ли по- страшно това, да бъдеш парализиран само от присъствието и, отколкото направо да умреш от докосването на ръката и? „Погледни ме, каза той на Старицата, на моите години аз съм принуден да търпя това мъчение.
към текста >>

„Ти ще бъдеш докоснато от нейните ръце и те ще ти върнат отново живота.
" „Господине, след като отвръщахте на моите въпроси толкова пестеливо, не е редно сега така да ме разпитвате. Но ако искате да си разменим някои тайни, разкажете ми Вие първо за Вашата съдба и после аз ще Ви разкрия как стоят нещата с мен и с моя подарък." Скоро те стигнаха до разбирателство: Старицата му довери своята тайна и историята с кучето, дори му позволи да погледне вълшебния подарък. Той извади естествените дарове на природата от нейната кошница и взе мопса, който сякаш се беше укротил в неговите ръце. „Щастливо животинче! ", извика той като го видя. „Ти ще бъдеш докоснато от нейните ръце и те ще ти върнат отново живота. А живите същества трябва да се пазят от нея, за да не ги постигне жалката съдба... Каква жалка съдба! Не е ли по- страшно това, да бъдеш парализиран само от присъствието и, отколкото направо да умреш от докосването на ръката и? „Погледни ме, каза той на Старицата, на моите години аз съм принуден да търпя това мъчение. Тази ризница, която с чест съм носил през войните, пурпурната мантия, която се опитвах да спечеля чрез мъдро царуване съдбата ме накара да нося сега всичко това като тежък товар и като ненужно украшение. Короната ми, скиптърът и мечът вече не съществуват; аз стоя сега тук толкова гол и беззащитен, колкото и всеки обикновен човек, защото нейните красиви очи имат такова ужасно въздействие, че отнемат жизнената сила на всяко живо същество, а онези, които докосването на нейните ръце не е успяло да умъртви, се превръщат в мрачно странстващи сенки."
към текста >>

Но тъкмо в този момент над главата ми се стрелна един ястреб; уплашеното малко птиченце се пъхна бързо в моята гръд и аз веднага почувствах предсмъртните потрепвания на напущащия го живот.
" Изричайки тези слова тя се приближи съвсем до нея; Красивата Лилия отвори очи, отпусна леко ръцете си и каза: „Не ме натъжавай, моля те! Твоето възхищение е съвсем не навреме. Така само още по силно усещам своето нещастие. Погледни само в нозете ми лежи мъртво моето канарче, което винаги пригласяше на моите песни; то имаше навика да каца на арфата ми и при това много внимаваше да не ме докосне; днес, когато се събудих и поисках да се освежа с една нежна мелодия, моят малък певец, по- въодушевен от всякога, подхвана веднага своите хармонични трели. Но тъкмо в този момент над главата ми се стрелна един ястреб; уплашеното малко птиченце се пъхна бързо в моята гръд и аз веднага почувствах предсмъртните потрепвания на напущащия го живот. Пронизан от моя поглед хищникът се свлече безсилен на брега до водата. Но какво ме топлеше това наказание! Любимецът ми беше мъртъв и неговият гроб само ще помрачи още повече тъжните храсти в моята градина." „Съвземете се, Лилия! ", извика старата жена и самата тя избърса една сълза от очите си, която трогателният разказ на нещастното момиче бе изтръгнал от нея; „Съберете сили!
към текста >>

Вярното, послушно животинче сигурно ще Ви достави много радост, а мисълта, че Вие ще го притежавате, ще бъде истинска утеха за моето страдание по загубата му."
Но всяка суха клонка, която откъсвам и посаждам върху гроба на любимо същество, веднага се раззеленява и израства високо. За съжаление всички тези храсти, тези горички са израснали все по този начин: короните на вечнозелените пинии, обелиските от кипариси, издигащите се като колоси дъбове и букове всички те бяха малки, сухи клонки, а сега се издигат като тъжни паметници, увековечаващи въздействието на моята ръка върху иначе неплодородната почва." Старицата почти не слушаше нейната изповед, само се беше втренчила в своята ръка, която в присъствието на Красивата Лилия ставаше все по-черна и от минута на минута все повече се смаляваше. Тя тъкмо беше решила да вземе кошницата и да продължи пътя си, когато почувствува, че е забравила най-важното. Извади веднага вкамененото куче и го постави върху тревата, недалеч от Красавицата. „Моят мъж", каза тя, „Ви изпраща това за спомен; Вие знаете, че при Вашето докосване този благороден камък ще оживее. Вярното, послушно животинче сигурно ще Ви достави много радост, а мисълта, че Вие ще го притежавате, ще бъде истинска утеха за моето страдание по загубата му." Красивата Лилия погледна милото животинче с видима радост, но и почуда. „Много странни знамения се появиха наистина наведнъж", каза тя, „които ми дават надежда. Но не е ли това само някаква илюзия, която ни поднася природата, като ни кара да очакваме след голямото нещастие приближаването на някакъв щастлив обрат? " „Каква ли ще е ползата от тез знамения добри?
към текста >>

Красивата Лилия погледна милото животинче с видима радост, но и почуда.
За съжаление всички тези храсти, тези горички са израснали все по този начин: короните на вечнозелените пинии, обелиските от кипариси, издигащите се като колоси дъбове и букове всички те бяха малки, сухи клонки, а сега се издигат като тъжни паметници, увековечаващи въздействието на моята ръка върху иначе неплодородната почва." Старицата почти не слушаше нейната изповед, само се беше втренчила в своята ръка, която в присъствието на Красивата Лилия ставаше все по-черна и от минута на минута все повече се смаляваше. Тя тъкмо беше решила да вземе кошницата и да продължи пътя си, когато почувствува, че е забравила най-важното. Извади веднага вкамененото куче и го постави върху тревата, недалеч от Красавицата. „Моят мъж", каза тя, „Ви изпраща това за спомен; Вие знаете, че при Вашето докосване този благороден камък ще оживее. Вярното, послушно животинче сигурно ще Ви достави много радост, а мисълта, че Вие ще го притежавате, ще бъде истинска утеха за моето страдание по загубата му." Красивата Лилия погледна милото животинче с видима радост, но и почуда. „Много странни знамения се появиха наистина наведнъж", каза тя, „които ми дават надежда. Но не е ли това само някаква илюзия, която ни поднася природата, като ни кара да очакваме след голямото нещастие приближаването на някакъв щастлив обрат? " „Каква ли ще е ползата от тез знамения добри? Смъртта на птичката, ръката черна на приятелката стара?
към текста >>

Обаче побързайте колкото можете, защото със залеза на Слънцето бедното животно ще бъде обхванато от непоносимо разложение и красивата му форма ще се разруши завинаги."
Върху високата дъга на вашия мост могат да преминават само пешеходци, а беше ми обещано че по моста ще се движат коне, карети и всякакви превозни средства, както в едната, така и в другата посока над реката. А не беше ли предсказано, че от самата река ще се издигат и големи стълбове? Старата жена, която непрекъснато се взираше в ръката си, тук прекъсна разговора и понечи да се сбогува. „Почакайте още малко", каза Красивата Лилия, „и вземете моето бедно канарче със себе си. Помолете лампата да го превърне в един красив топаз; после аз ще го съживя чрез моето докосване и то, заедно с Вашия добър мопс, ще стане най-доброто ми развлечение. Обаче побързайте колкото можете, защото със залеза на Слънцето бедното животно ще бъде обхванато от непоносимо разложение и красивата му форма ще се разруши завинаги." Старата жена постави мъртвото тяло на птицата върху нежните листа в своята кошница и бързо си тръгна. „Какъвто и да е", каза Змията, продължавайки прекъснатия разговор, „храмът е вече съграден." „Но той все още не стои на реката", отвърна Красавицата „Да, той все още лежи в дълбините на Земята", каза Змията; „и там аз видях Царете и дори разговарях с тях".
към текста >>

„Колко си студено", извика тя, „но макар и в теб да е останал само половин живот, бъди ми добре дошъл; аз нежно ще те обичам, ще си играя с теб, ще те милвам и винаги ще те притискам до себе си." После тя го пусна, гонеше го от себе си и отново го викаше, шегуваше се толкова мило, толкова весело и невинно си играеше с него на тревата, че човек просто се увличаше от нейната радост, също както по-рано страдаше, покъртен от нейната мъка.
И трите девойки бяха неизказано красиви и очарователни, и сякаш подсилваха красотата на Лилия; но все пак всеки трябваше да признае, че тяхната прелест не може да се сравнява с нейната. В същото време Красивата Лилия нежно се взираше в прекрасния мопс. Тя се наведе, докосна го и в същия миг кученцето скочи на краката си. То бодро се огледа наоколо, започна да тича насам натам, но побърза да се върне при своята благодетелка, за да я поздрави най- сърдечно. Тя го взе в ръцете си и го притисна до себе си. „Колко си студено", извика тя, „но макар и в теб да е останал само половин живот, бъди ми добре дошъл; аз нежно ще те обичам, ще си играя с теб, ще те милвам и винаги ще те притискам до себе си." После тя го пусна, гонеше го от себе си и отново го викаше, шегуваше се толкова мило, толкова весело и невинно си играеше с него на тревата, че човек просто се увличаше от нейната радост, също както по-рано страдаше, покъртен от нейната мъка. Но тази веселост, тези очарователни шеги бяха прекъснати от появата на тъжния Момък. Той пристъпи в онзи свой вид, който ние вече добре познаваме; само дневната жега го беше изтощила още повече, а в присъствието на любимата той беше побледнял още по- силно. На ръката си носеше ястреба, който беше при тихнал като гълъб, с увиснали криле. „Не е много любезно", каза Лилия, „да показваш пред очите ми това омразно животно, този хищник, кой то днес уби моя малък песнопоец." „Недей да обвиняваш клетата птица!
към текста >>

„Не е много любезно", каза Лилия, „да показваш пред очите ми това омразно животно, този хищник, кой то днес уби моя малък песнопоец."
Тя го взе в ръцете си и го притисна до себе си. „Колко си студено", извика тя, „но макар и в теб да е останал само половин живот, бъди ми добре дошъл; аз нежно ще те обичам, ще си играя с теб, ще те милвам и винаги ще те притискам до себе си." После тя го пусна, гонеше го от себе си и отново го викаше, шегуваше се толкова мило, толкова весело и невинно си играеше с него на тревата, че човек просто се увличаше от нейната радост, също както по-рано страдаше, покъртен от нейната мъка. Но тази веселост, тези очарователни шеги бяха прекъснати от появата на тъжния Момък. Той пристъпи в онзи свой вид, който ние вече добре познаваме; само дневната жега го беше изтощила още повече, а в присъствието на любимата той беше побледнял още по- силно. На ръката си носеше ястреба, който беше при тихнал като гълъб, с увиснали криле. „Не е много любезно", каза Лилия, „да показваш пред очите ми това омразно животно, този хищник, кой то днес уби моя малък песнопоец." „Недей да обвиняваш клетата птица! " отвърна Момъкът; „по-скоро оплаквай себе си и своята съдба, и ме остави да споделя тъжната участ на моите приятели." Междувременно мопсът не преставаше да се закача игриво с Лилия, а тя ласкаво отговаряше на прозрачния си любимец. Ту пляскаше с ръце, за да го подплаши, ту изтичваше напред, за да го привлече отново към себе си. Опитваше се да го хване, когато той бягаше, и го прогонваше, когато той се опитваше да се притисне в нея.
към текста >>

Момъкът гледаше всичко това безмълвно и с нарастващо раздразнение; но когато накрая тя взе в ръце грозното животно, което му изглеждаше ужасно отблъскващо, и го притисна до бялата си гръд, целувайки черната муцуна със своите божествени устни, тогава неговото търпение се изчерпа и той отчаяно извика: „Трябва ли аз, който съм обречен от трагичната съдба може би завинаги, да живея раз делен от теб, когато тъкмо чрез теб загубих всичко, загубих себе си дори, трябва ли аз да гледам сега с очите си как едно противо-естествено създание ти доставя такава радост, как те привлича и може да се наслаждава на твоята прегръдка?
„Недей да обвиняваш клетата птица! " отвърна Момъкът; „по-скоро оплаквай себе си и своята съдба, и ме остави да споделя тъжната участ на моите приятели." Междувременно мопсът не преставаше да се закача игриво с Лилия, а тя ласкаво отговаряше на прозрачния си любимец. Ту пляскаше с ръце, за да го подплаши, ту изтичваше напред, за да го привлече отново към себе си. Опитваше се да го хване, когато той бягаше, и го прогонваше, когато той се опитваше да се притисне в нея. Момъкът гледаше всичко това безмълвно и с нарастващо раздразнение; но когато накрая тя взе в ръце грозното животно, което му изглеждаше ужасно отблъскващо, и го притисна до бялата си гръд, целувайки черната муцуна със своите божествени устни, тогава неговото търпение се изчерпа и той отчаяно извика: „Трябва ли аз, който съм обречен от трагичната съдба може би завинаги, да живея раз делен от теб, когато тъкмо чрез теб загубих всичко, загубих себе си дори, трябва ли аз да гледам сега с очите си как едно противо-естествено създание ти доставя такава радост, как те привлича и може да се наслаждава на твоята прегръдка? Все така ли ще продължавам да идвам и да си тръгвам, очертавайки най-тъжния кръг през реката! О, не, в гърдите ми все още пламти една искра от някогашната ми рицарска смелост: нека в този миг пламъкът и лумне за последен път! Щом на твоите гърди могат да почиват камъни, то нека и аз се превърна в камък; щом твоето докосване може да умъртвява, то нека и аз намеря моята смърт от твоите ръце! " При тези свои думи той направи едно рязко движение, ястребът изхвърча от ръцете му, а той се повали върху Красивата Лилия.
към текста >>

В същия миг животът му сякаш се възвърна; той се раздвижи в кошницата, надигна се и седна.
" „Да се пожертвувам сама, преди да бъда пожертвувана, отвърна Змията; само ми обещай, че няма да оставиш нито един камък на сушата." Старецът обеща това и после се обърна към Красивата Лилия: „Докосни Змията с лявата си ръка, а своя любим с дясната! " Лилия коленичи, докосна Змията, а после и трупа на Момъка. В същия миг животът му сякаш се възвърна; той се раздвижи в кошницата, надигна се и седна. Лилия поиска да го прегърне, но Старецът я спря; в същото време той помогна на младежа да се изправи на краката си, като го крепеше, докато той излизаше от кошницата и от кръга на Змията. Младежът стана, а канарчето пърхаше с криле на рамото му; животът отново пулсираше и в двамата, обаче Духът беше все още вън от тях; очите на красивия Момък бяха отворени, но не виждаха или поне изглеждаше, че гледат всичко съвсем безучастно; и едва когато удивлението от това събитие затихна, всички забелязаха колко странно се беше променила Змията. Нейното красиво гъвкаво тяло се беше разпаднало на хиляди, стотици хиляди блестящи скъпоценни камъни; посягайки към своята кошница, Старицата се препъна най- непредпазливо в тях и тогава не остана и следа от Змията, освен красивия кръг, чиито очертания от скъпоценни камъни ярко блестяха в тревата. Старецът веднага нареди да съберат камъните в кошницата, при което неговата жена му помагаше най-усърдно. После двамата я занесоха до брега и там от едно високо възвишение, той изсипа цялото съдържа ние в реката, въпреки съпротивата на Красивата Лилия и на своята жена, които с удоволствие биха си избрали по един или друг камък.
към текста >>

Младежът стана, а канарчето пърхаше с криле на рамото му; животът отново пулсираше и в двамата, обаче Духът беше все още вън от тях; очите на красивия Момък бяха отворени, но не виждаха или поне изглеждаше, че гледат всичко съвсем безучастно; и едва когато удивлението от това събитие затихна, всички забелязаха колко странно се беше променила Змията.
Старецът обеща това и после се обърна към Красивата Лилия: „Докосни Змията с лявата си ръка, а своя любим с дясната! " Лилия коленичи, докосна Змията, а после и трупа на Момъка. В същия миг животът му сякаш се възвърна; той се раздвижи в кошницата, надигна се и седна. Лилия поиска да го прегърне, но Старецът я спря; в същото време той помогна на младежа да се изправи на краката си, като го крепеше, докато той излизаше от кошницата и от кръга на Змията. Младежът стана, а канарчето пърхаше с криле на рамото му; животът отново пулсираше и в двамата, обаче Духът беше все още вън от тях; очите на красивия Момък бяха отворени, но не виждаха или поне изглеждаше, че гледат всичко съвсем безучастно; и едва когато удивлението от това събитие затихна, всички забелязаха колко странно се беше променила Змията. Нейното красиво гъвкаво тяло се беше разпаднало на хиляди, стотици хиляди блестящи скъпоценни камъни; посягайки към своята кошница, Старицата се препъна най- непредпазливо в тях и тогава не остана и следа от Змията, освен красивия кръг, чиито очертания от скъпоценни камъни ярко блестяха в тревата. Старецът веднага нареди да съберат камъните в кошницата, при което неговата жена му помагаше най-усърдно. После двамата я занесоха до брега и там от едно високо възвишение, той изсипа цялото съдържа ние в реката, въпреки съпротивата на Красивата Лилия и на своята жена, които с удоволствие биха си избрали по един или друг камък. Като ярки, бледи сияещи звезди камъните заплуваха по вълните и човек не би могъл да различи, дали просто изчезват в далечината или потъват на дъното. „Господа", обърна се Старецът почтително към Блуждаещите Светлини „сега ще Ви покажа пътя и ще Ви разкрия посоката; но Вие ще ни окажете най-голямата услуга, ако ни отворите вратата на светилище то, през която този път ние трябва да влезем и която никой освен Вас не може да отвори."
към текста >>

После двамата я занесоха до брега и там от едно високо възвишение, той изсипа цялото съдържа ние в реката, въпреки съпротивата на Красивата Лилия и на своята жена, които с удоволствие биха си избрали по един или друг камък.
В същия миг животът му сякаш се възвърна; той се раздвижи в кошницата, надигна се и седна. Лилия поиска да го прегърне, но Старецът я спря; в същото време той помогна на младежа да се изправи на краката си, като го крепеше, докато той излизаше от кошницата и от кръга на Змията. Младежът стана, а канарчето пърхаше с криле на рамото му; животът отново пулсираше и в двамата, обаче Духът беше все още вън от тях; очите на красивия Момък бяха отворени, но не виждаха или поне изглеждаше, че гледат всичко съвсем безучастно; и едва когато удивлението от това събитие затихна, всички забелязаха колко странно се беше променила Змията. Нейното красиво гъвкаво тяло се беше разпаднало на хиляди, стотици хиляди блестящи скъпоценни камъни; посягайки към своята кошница, Старицата се препъна най- непредпазливо в тях и тогава не остана и следа от Змията, освен красивия кръг, чиито очертания от скъпоценни камъни ярко блестяха в тревата. Старецът веднага нареди да съберат камъните в кошницата, при което неговата жена му помагаше най-усърдно. После двамата я занесоха до брега и там от едно високо възвишение, той изсипа цялото съдържа ние в реката, въпреки съпротивата на Красивата Лилия и на своята жена, които с удоволствие биха си избрали по един или друг камък. Като ярки, бледи сияещи звезди камъните заплуваха по вълните и човек не би могъл да различи, дали просто изчезват в далечината или потъват на дъното. „Господа", обърна се Старецът почтително към Блуждаещите Светлини „сега ще Ви покажа пътя и ще Ви разкрия посоката; но Вие ще ни окажете най-голямата услуга, ако ни отворите вратата на светилище то, през която този път ние трябва да влезем и която никой освен Вас не може да отвори." Тогава Блуждаещите Светлини се поклониха леко и се отдръпнаха назад. Старецът с лампата тръгна пръв към скалата, която се отвори пред него; Момъкът го следваше механично; малко несигурно Лилия се спря на известно разстояние зад него; Старицата не желаеше да изостава и простря ръката си напред, за да може светлината на лампата да я освети добре. Блуждаещите Светлини завършваха това шествие, като приближаваха огнените си езици един към друг и изглежда нещо си говореха.
към текста >>

И явно всички се удивляваха на това удобство и великолепие, а Новият Цар и неговата съпруга бяха толкова възхитени от неспирното движение и от живота на този огромен народ, колкото и от щастието на взаимната им любов.
При тази тържественост, при голямото удивление и последвалото щастие никой не забеляза кога настъпи денят. И сега, поглеждайки през отворената врата, всички видяха съвсем неочаквани неща. Една голяма и обградена с колони площадка образуваше преддверие, в чийто край се виждаше един дълъг, великолепен мост, който чрез множество дъги свързваше двата бряга на реката; от двете му страни личаха изящни входни арки, създаващи удобство за пътниците, които вече наброяваха хиляди и продължаваха да прииждат и в двете посоки. Широкият коридор по средата беше зает от стада, мулета, ездачи и каруци, които без да си пречат се движеха в двете посоки. И явно всички се удивляваха на това удобство и великолепие, а Новият Цар и неговата съпруга бяха толкова възхитени от неспирното движение и от живота на този огромен народ, колкото и от щастието на взаимната им любов. „Спомняй си за Змията с признателност! ", каза мъжът с лампата; „на нея ти дължиш живота си, а твоите народи моста, свързващ тези съседни брегове, превръщайки ги за пръв път в населени, плодородни земи. Онези плуващи и блестящи скъпоценни камъни, остатъците от принесеното й в жертва тяло, са основните стълбове на този величествен мост; върху тях се издига той и върху тях ще се крепи занапред." Тъкмо всички се канеха да го попитат за ключа на тази вълшебна тайна, когато пред портите на храма се появиха четири красиви девойки. По арфата, слънчобрана и стола от слонова кост стана ясно, че това са компаньонките на Лилия, но четвъртата, още по-красива от останалите три, беше напълно непозната; шегувайки се сестрински с тях, тя бързо прекоси храма и се за изкачва по сребърните стълби.
към текста >>

", каза мъжът с лампата; „на нея ти дължиш живота си, а твоите народи моста, свързващ тези съседни брегове, превръщайки ги за пръв път в населени, плодородни земи.
Една голяма и обградена с колони площадка образуваше преддверие, в чийто край се виждаше един дълъг, великолепен мост, който чрез множество дъги свързваше двата бряга на реката; от двете му страни личаха изящни входни арки, създаващи удобство за пътниците, които вече наброяваха хиляди и продължаваха да прииждат и в двете посоки. Широкият коридор по средата беше зает от стада, мулета, ездачи и каруци, които без да си пречат се движеха в двете посоки. И явно всички се удивляваха на това удобство и великолепие, а Новият Цар и неговата съпруга бяха толкова възхитени от неспирното движение и от живота на този огромен народ, колкото и от щастието на взаимната им любов. „Спомняй си за Змията с признателност! ", каза мъжът с лампата; „на нея ти дължиш живота си, а твоите народи моста, свързващ тези съседни брегове, превръщайки ги за пръв път в населени, плодородни земи. Онези плуващи и блестящи скъпоценни камъни, остатъците от принесеното й в жертва тяло, са основните стълбове на този величествен мост; върху тях се издига той и върху тях ще се крепи занапред." Тъкмо всички се канеха да го попитат за ключа на тази вълшебна тайна, когато пред портите на храма се появиха четири красиви девойки. По арфата, слънчобрана и стола от слонова кост стана ясно, че това са компаньонките на Лилия, но четвъртата, още по-красива от останалите три, беше напълно непозната; шегувайки се сестрински с тях, тя бързо прекоси храма и се за изкачва по сребърните стълби. „Ще ми вярваш ли занапред още повече, скъпа жено? ", каза мъжът с лампата на четвъртата красавица.
към текста >>

Несръчната му поява сред множеството хора и животни веднага предизвика всеобщо, макар и неясно учудване; когато обаче Слънцето блесна в очите му и той вдигна ръце, за да се предпази, сянката на неговите чудовищни юмруци се стовари върху тълпата толкова силно и хаотично, че хора и животни вкупом се разбягаха, понеже бяха или улучени от ударите, или застрашени от опасността да бъдат съборени в реката.
Царицата радостно поздрави своята нова приятелка и заедно с нея и с другите компаньонки слезе до олтара, докато Царят, застанал между двамата мъже се взираше в моста и внимателно наблюдаваше преминаващите по него хора. Но задоволството му не продължи дълго, понеже забеляза нещо, което за миг силно го разстрои. Огромният Великан, който изглежда още не се беше разбудил след своя утринен сън, се клатушкаше бавно по моста и предизвикваше голямо безредие. Както обикновено той и сега беше замаян след съня си и възнамеряваше да се изкъпе в познатия му речен залив; но вместо към реката, той закрачи по сушата и сега залиташе по широката настилка на моста. Несръчната му поява сред множеството хора и животни веднага предизвика всеобщо, макар и неясно учудване; когато обаче Слънцето блесна в очите му и той вдигна ръце, за да се предпази, сянката на неговите чудовищни юмруци се стовари върху тълпата толкова силно и хаотично, че хора и животни вкупом се разбягаха, понеже бяха или улучени от ударите, или застрашени от опасността да бъдат съборени в реката. Когато Царят видя това безобразие, той неволно посегна към меча си, но после размисли и спокойно погледна към своя скиптър, а после към лампата и към веслото на своите спътници. „Аз отгатвам твоите мисли", каза мъжът с лампата; „обаче ние и нашите сили сме безпомощни пред безсилието на Великана. Бъди спокоен! Той причинява зло за последен път и за щастие сянката му вече не ни застрашава." Междувременно Великанът се беше приближил още повече, силно учуден от това, което виждаше с очите си; той отпусна ръце, без да причинява никакви други беди, и оглеждайки се наоколо, влезе в преддверието на храма.
към текста >>

49. Статия 04: Троичният социален организъм и свободата в образованието GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Обществените грижи за духовния и културния живот в образованието през последните години станаха все повече и повече занимание на държавата.
Троичният социален организъм и свободата в образованието Статия 4. Превод: Иван Стаменов Обществените грижи за духовния и културния живот в образованието през последните години станаха все повече и повече занимание на държавата. Това, че училищата са грижа на държавата, днес е схващане, което е толкова дълбоко вкоренено в умовете на хората, че всеки, който опитва да го промени, е смятан за наивен „идеолог“. Все пак това е сфера от живота, която дава повод за сериозни размисли. Хората, които говорят по този „наивен“ начин, нямат представа в каква степен това, което поддържат, е премахнато от света. Нашата училищна система е белязана от особеностите, отразяващи тенденциите на упадък в съвременния културен живот. Социалните структури на днешните държави не следват изискванията на действителния живот.
към текста >>

Все пак това е сфера от живота, която дава повод за сериозни размисли.
свободата в образованието Статия 4. Превод: Иван Стаменов Обществените грижи за духовния и културния живот в образованието през последните години станаха все повече и повече занимание на държавата. Това, че училищата са грижа на държавата, днес е схващане, което е толкова дълбоко вкоренено в умовете на хората, че всеки, който опитва да го промени, е смятан за наивен „идеолог“. Все пак това е сфера от живота, която дава повод за сериозни размисли. Хората, които говорят по този „наивен“ начин, нямат представа в каква степен това, което поддържат, е премахнато от света. Нашата училищна система е белязана от особеностите, отразяващи тенденциите на упадък в съвременния културен живот. Социалните структури на днешните държави не следват изискванията на действителния живот. Например те са придобили форма, която не задоволява икономическите изисквания на съвременното човечество. Освен това те внесоха в училищната система един назадничав елемент — след като освободиха училищата от религиозните вероизповедания, те ги подчиниха на себе си.
към текста >>

Нашата училищна система е белязана от особеностите, отразяващи тенденциите на упадък в съвременния културен живот.
Превод: Иван Стаменов Обществените грижи за духовния и културния живот в образованието през последните години станаха все повече и повече занимание на държавата. Това, че училищата са грижа на държавата, днес е схващане, което е толкова дълбоко вкоренено в умовете на хората, че всеки, който опитва да го промени, е смятан за наивен „идеолог“. Все пак това е сфера от живота, която дава повод за сериозни размисли. Хората, които говорят по този „наивен“ начин, нямат представа в каква степен това, което поддържат, е премахнато от света. Нашата училищна система е белязана от особеностите, отразяващи тенденциите на упадък в съвременния културен живот. Социалните структури на днешните държави не следват изискванията на действителния живот. Например те са придобили форма, която не задоволява икономическите изисквания на съвременното човечество. Освен това те внесоха в училищната система един назадничав елемент — след като освободиха училищата от религиозните вероизповедания, те ги подчиниха на себе си. На всяко равнище училищата оформят човешките същества по образеца, изискван от държавата и според нуждите на държавата. Програмата в училищата отразява държавните изисквания.
към текста >>

Социалните структури на днешните държави не следват изискванията на действителния живот.
Обществените грижи за духовния и културния живот в образованието през последните години станаха все повече и повече занимание на държавата. Това, че училищата са грижа на държавата, днес е схващане, което е толкова дълбоко вкоренено в умовете на хората, че всеки, който опитва да го промени, е смятан за наивен „идеолог“. Все пак това е сфера от живота, която дава повод за сериозни размисли. Хората, които говорят по този „наивен“ начин, нямат представа в каква степен това, което поддържат, е премахнато от света. Нашата училищна система е белязана от особеностите, отразяващи тенденциите на упадък в съвременния културен живот. Социалните структури на днешните държави не следват изискванията на действителния живот. Например те са придобили форма, която не задоволява икономическите изисквания на съвременното човечество. Освен това те внесоха в училищната система един назадничав елемент — след като освободиха училищата от религиозните вероизповедания, те ги подчиниха на себе си. На всяко равнище училищата оформят човешките същества по образеца, изискван от държавата и според нуждите на държавата. Програмата в училищата отразява държавните изисквания. Разбира се, много се говори, че човек трябва да е всестранно развит и тъй нататък.
към текста >>

Истинската потребност на съвремието е училищата да са изцяло основани на свободния духовен и културен живот.
пр.) в училищата се е запазило онова, което възникна преди държавата да превземе образователната система. Никой не би искал, разбира се, да се завърне към старата форма на духовност, която беше слязла през по-ранните времена; по-скоро трябва да се стараем да поканим в училищата новия дух на еволюиращото човечество. Този дух няма да се прояви в училищата, ако държавата се превърне в икономическа организация и ако училищата се превърнат в средства за превръщането на хората в най-полезните машини, служещи на тази икономическа организация. Хората днес говорят за общообразователни училища. Няма значение дали идеята за такива общообразователни училища е много добра на теория, тъй като, ако ги направят неизменна част от икономическата организация, на практика никога няма да бъдат нещо добро. Истинската потребност на съвремието е училищата да са изцяло основани на свободния духовен и културен живот. Това, което се преподава и култивира в такива училища, трябва да се извлича само от познанието за израстващото човешко същество и от индивидуалните заложби. Истинската антропология трябва да е в основата на образованието и упражненията. Въпросът не е — какво трябва да знае човекът и да е способен да върши за съществуващия социален ред? Въпросът е — какви заложби, които сега са дремещи в това човешко същество, могат да се развият? Така ще е възможно постоянно да вливаме нови сили от подрастващите поколения към социалния ред.
към текста >>

Животът на социалния ред ще представлява това, което се постигне от поколенията развити човешки същества, заемащи своето място в този социален ред.
Това, което се преподава и култивира в такива училища, трябва да се извлича само от познанието за израстващото човешко същество и от индивидуалните заложби. Истинската антропология трябва да е в основата на образованието и упражненията. Въпросът не е — какво трябва да знае човекът и да е способен да върши за съществуващия социален ред? Въпросът е — какви заложби, които сега са дремещи в това човешко същество, могат да се развият? Така ще е възможно постоянно да вливаме нови сили от подрастващите поколения към социалния ред. Животът на социалния ред ще представлява това, което се постигне от поколенията развити човешки същества, заемащи своето място в този социален ред. Подрастващото поколение не трябва да бъде оформяно по шаблоните на съществуващия социален строй. Между училищата и обществото съществува здравословна връзка само тогава, когато обществото постоянно се обогатява от новите и неповторимите заложби на хора, чието образование им е позволило да се развият свободно. А това може да се осъществи само ако училищата и цялата образователна система се самоуправляват в рамките на социалния организъм. Държавата и икономиката трябва да получават хора, образовани от независимия духовно-културен живот; те обаче не трябва да имат властта да определят учебната програма и да образоват хората според личните си желания. Това, което даден човек е длъжен да знае и да е способен да работи във всеки отделен етап от живота, трябва да се решава от самата човешка природа.
към текста >>

Държавата и икономиката трябва да получават хора, образовани от независимия духовно-културен живот; те обаче не трябва да имат властта да определят учебната програма и да образоват хората според личните си желания.
Така ще е възможно постоянно да вливаме нови сили от подрастващите поколения към социалния ред. Животът на социалния ред ще представлява това, което се постигне от поколенията развити човешки същества, заемащи своето място в този социален ред. Подрастващото поколение не трябва да бъде оформяно по шаблоните на съществуващия социален строй. Между училищата и обществото съществува здравословна връзка само тогава, когато обществото постоянно се обогатява от новите и неповторимите заложби на хора, чието образование им е позволило да се развият свободно. А това може да се осъществи само ако училищата и цялата образователна система се самоуправляват в рамките на социалния организъм. Държавата и икономиката трябва да получават хора, образовани от независимия духовно-културен живот; те обаче не трябва да имат властта да определят учебната програма и да образоват хората според личните си желания. Това, което даден човек е длъжен да знае и да е способен да работи във всеки отделен етап от живота, трябва да се решава от самата човешка природа. Както държавният, така и икономическият живот ще трябва да се приспособят към природата на човека. Нито държавата, нито икономическия сектор могат да казват: „Нуждаем се от еди-какви си за даден пост, следователно ще пробираме измежду хората, от които се нуждаем, като се уверим, че знаят и могат да работят това, което искаме.“ По-скоро духовно-културният орган на социалния организъм би трябвало, следвайки предписанията на своята независима администрация, да довеждат талантливите хора до определено ниво на развитие, докато държавният и икономическият живот би трябвало да се организират в съответствие с резултатите от работата на духовно-културната сфера. Понеже политическият и икономическият живот не са нещо отделно от човешката природа, а всъщност са резултат от самата човешка природа, никога не трябва да възникват опасения, че един истински свободен културен живот, заемащ своя независима сфера, ще произвежда хора, които са наивници. Точно обратното — получаваме наивници, когато позволяваме на сегашните държавни и икономически институции да се намесват в образователните дела чрез диктатите си.
към текста >>

Това, което даден човек е длъжен да знае и да е способен да работи във всеки отделен етап от живота, трябва да се решава от самата човешка природа.
Животът на социалния ред ще представлява това, което се постигне от поколенията развити човешки същества, заемащи своето място в този социален ред. Подрастващото поколение не трябва да бъде оформяно по шаблоните на съществуващия социален строй. Между училищата и обществото съществува здравословна връзка само тогава, когато обществото постоянно се обогатява от новите и неповторимите заложби на хора, чието образование им е позволило да се развият свободно. А това може да се осъществи само ако училищата и цялата образователна система се самоуправляват в рамките на социалния организъм. Държавата и икономиката трябва да получават хора, образовани от независимия духовно-културен живот; те обаче не трябва да имат властта да определят учебната програма и да образоват хората според личните си желания. Това, което даден човек е длъжен да знае и да е способен да работи във всеки отделен етап от живота, трябва да се решава от самата човешка природа. Както държавният, така и икономическият живот ще трябва да се приспособят към природата на човека. Нито държавата, нито икономическия сектор могат да казват: „Нуждаем се от еди-какви си за даден пост, следователно ще пробираме измежду хората, от които се нуждаем, като се уверим, че знаят и могат да работят това, което искаме.“ По-скоро духовно-културният орган на социалния организъм би трябвало, следвайки предписанията на своята независима администрация, да довеждат талантливите хора до определено ниво на развитие, докато държавният и икономическият живот би трябвало да се организират в съответствие с резултатите от работата на духовно-културната сфера. Понеже политическият и икономическият живот не са нещо отделно от човешката природа, а всъщност са резултат от самата човешка природа, никога не трябва да възникват опасения, че един истински свободен културен живот, заемащ своя независима сфера, ще произвежда хора, които са наивници. Точно обратното — получаваме наивници, когато позволяваме на сегашните държавни и икономически институции да се намесват в образователните дела чрез диктатите си. Това е така, защото в държавния и в икономическия живот начинът на мислене непременно трябва да е приспособен в съответствие със съществуващия строй.
към текста >>

Както държавният, така и икономическият живот ще трябва да се приспособят към природата на човека.
Подрастващото поколение не трябва да бъде оформяно по шаблоните на съществуващия социален строй. Между училищата и обществото съществува здравословна връзка само тогава, когато обществото постоянно се обогатява от новите и неповторимите заложби на хора, чието образование им е позволило да се развият свободно. А това може да се осъществи само ако училищата и цялата образователна система се самоуправляват в рамките на социалния организъм. Държавата и икономиката трябва да получават хора, образовани от независимия духовно-културен живот; те обаче не трябва да имат властта да определят учебната програма и да образоват хората според личните си желания. Това, което даден човек е длъжен да знае и да е способен да работи във всеки отделен етап от живота, трябва да се решава от самата човешка природа. Както държавният, така и икономическият живот ще трябва да се приспособят към природата на човека. Нито държавата, нито икономическия сектор могат да казват: „Нуждаем се от еди-какви си за даден пост, следователно ще пробираме измежду хората, от които се нуждаем, като се уверим, че знаят и могат да работят това, което искаме.“ По-скоро духовно-културният орган на социалния организъм би трябвало, следвайки предписанията на своята независима администрация, да довеждат талантливите хора до определено ниво на развитие, докато държавният и икономическият живот би трябвало да се организират в съответствие с резултатите от работата на духовно-културната сфера. Понеже политическият и икономическият живот не са нещо отделно от човешката природа, а всъщност са резултат от самата човешка природа, никога не трябва да възникват опасения, че един истински свободен културен живот, заемащ своя независима сфера, ще произвежда хора, които са наивници. Точно обратното — получаваме наивници, когато позволяваме на сегашните държавни и икономически институции да се намесват в образователните дела чрез диктатите си. Това е така, защото в държавния и в икономическия живот начинът на мислене непременно трябва да е приспособен в съответствие със съществуващия строй. Развитието на подрастващия човек изисква ръководство от съвършено различен вид мисли и чувства.
към текста >>

Нито държавата, нито икономическия сектор могат да казват: „Нуждаем се от еди-какви си за даден пост, следователно ще пробираме измежду хората, от които се нуждаем, като се уверим, че знаят и могат да работят това, което искаме.“ По-скоро духовно-културният орган на социалния организъм би трябвало, следвайки предписанията на своята независима администрация, да довеждат талантливите хора до определено ниво на развитие, докато държавният и икономическият живот би трябвало да се организират в съответствие с резултатите от работата на духовно-културната сфера.
Между училищата и обществото съществува здравословна връзка само тогава, когато обществото постоянно се обогатява от новите и неповторимите заложби на хора, чието образование им е позволило да се развият свободно. А това може да се осъществи само ако училищата и цялата образователна система се самоуправляват в рамките на социалния организъм. Държавата и икономиката трябва да получават хора, образовани от независимия духовно-културен живот; те обаче не трябва да имат властта да определят учебната програма и да образоват хората според личните си желания. Това, което даден човек е длъжен да знае и да е способен да работи във всеки отделен етап от живота, трябва да се решава от самата човешка природа. Както държавният, така и икономическият живот ще трябва да се приспособят към природата на човека. Нито държавата, нито икономическия сектор могат да казват: „Нуждаем се от еди-какви си за даден пост, следователно ще пробираме измежду хората, от които се нуждаем, като се уверим, че знаят и могат да работят това, което искаме.“ По-скоро духовно-културният орган на социалния организъм би трябвало, следвайки предписанията на своята независима администрация, да довеждат талантливите хора до определено ниво на развитие, докато държавният и икономическият живот би трябвало да се организират в съответствие с резултатите от работата на духовно-културната сфера. Понеже политическият и икономическият живот не са нещо отделно от човешката природа, а всъщност са резултат от самата човешка природа, никога не трябва да възникват опасения, че един истински свободен културен живот, заемащ своя независима сфера, ще произвежда хора, които са наивници. Точно обратното — получаваме наивници, когато позволяваме на сегашните държавни и икономически институции да се намесват в образователните дела чрез диктатите си. Това е така, защото в държавния и в икономическия живот начинът на мислене непременно трябва да е приспособен в съответствие със съществуващия строй. Развитието на подрастващия човек изисква ръководство от съвършено различен вид мисли и чувства. Някой може да е успешен учител само ако се намира в свободна и непосредствена връзка с ученика, на когото преподава.
към текста >>

Понеже политическият и икономическият живот не са нещо отделно от човешката природа, а всъщност са резултат от самата човешка природа, никога не трябва да възникват опасения, че един истински свободен културен живот, заемащ своя независима сфера, ще произвежда хора, които са наивници.
А това може да се осъществи само ако училищата и цялата образователна система се самоуправляват в рамките на социалния организъм. Държавата и икономиката трябва да получават хора, образовани от независимия духовно-културен живот; те обаче не трябва да имат властта да определят учебната програма и да образоват хората според личните си желания. Това, което даден човек е длъжен да знае и да е способен да работи във всеки отделен етап от живота, трябва да се решава от самата човешка природа. Както държавният, така и икономическият живот ще трябва да се приспособят към природата на човека. Нито държавата, нито икономическия сектор могат да казват: „Нуждаем се от еди-какви си за даден пост, следователно ще пробираме измежду хората, от които се нуждаем, като се уверим, че знаят и могат да работят това, което искаме.“ По-скоро духовно-културният орган на социалния организъм би трябвало, следвайки предписанията на своята независима администрация, да довеждат талантливите хора до определено ниво на развитие, докато държавният и икономическият живот би трябвало да се организират в съответствие с резултатите от работата на духовно-културната сфера. Понеже политическият и икономическият живот не са нещо отделно от човешката природа, а всъщност са резултат от самата човешка природа, никога не трябва да възникват опасения, че един истински свободен културен живот, заемащ своя независима сфера, ще произвежда хора, които са наивници. Точно обратното — получаваме наивници, когато позволяваме на сегашните държавни и икономически институции да се намесват в образователните дела чрез диктатите си. Това е така, защото в държавния и в икономическия живот начинът на мислене непременно трябва да е приспособен в съответствие със съществуващия строй. Развитието на подрастващия човек изисква ръководство от съвършено различен вид мисли и чувства. Някой може да е успешен учител само ако се намира в свободна и непосредствена връзка с ученика, на когото преподава. Трябва да се знае, че насоките за учителската работа зависят от познанието за човешката природа, принципите на социалния живот и други подобни неща, а не от регулациите или законите, привнесени отвън.
към текста >>

Това е така, защото в държавния и в икономическия живот начинът на мислене непременно трябва да е приспособен в съответствие със съществуващия строй.
Това, което даден човек е длъжен да знае и да е способен да работи във всеки отделен етап от живота, трябва да се решава от самата човешка природа. Както държавният, така и икономическият живот ще трябва да се приспособят към природата на човека. Нито държавата, нито икономическия сектор могат да казват: „Нуждаем се от еди-какви си за даден пост, следователно ще пробираме измежду хората, от които се нуждаем, като се уверим, че знаят и могат да работят това, което искаме.“ По-скоро духовно-културният орган на социалния организъм би трябвало, следвайки предписанията на своята независима администрация, да довеждат талантливите хора до определено ниво на развитие, докато държавният и икономическият живот би трябвало да се организират в съответствие с резултатите от работата на духовно-културната сфера. Понеже политическият и икономическият живот не са нещо отделно от човешката природа, а всъщност са резултат от самата човешка природа, никога не трябва да възникват опасения, че един истински свободен културен живот, заемащ своя независима сфера, ще произвежда хора, които са наивници. Точно обратното — получаваме наивници, когато позволяваме на сегашните държавни и икономически институции да се намесват в образователните дела чрез диктатите си. Това е така, защото в държавния и в икономическия живот начинът на мислене непременно трябва да е приспособен в съответствие със съществуващия строй. Развитието на подрастващия човек изисква ръководство от съвършено различен вид мисли и чувства. Някой може да е успешен учител само ако се намира в свободна и непосредствена връзка с ученика, на когото преподава. Трябва да се знае, че насоките за учителската работа зависят от познанието за човешката природа, принципите на социалния живот и други подобни неща, а не от регулациите или законите, привнесени отвън. Ако сериозно искаме да реформираме сегашния социален ред в такъв, при който преобладават социалните отношения, не трябва да се страхуваме от поставянето на духовно-културния живот (включително училищата и образователната система) под независим самоконтрол, защото от една такава свободна, независима система в рамките на социалния организъм ще се появят мъже и жени, които с радост и с усърдие ще вземат активно участие в целия социален живот. В края на краищата, от училищата под управлението на държавата и икономическата система могат да излязат само хора, на които липсват такива радост и усърдие.
към текста >>

Трябва да се знае, че насоките за учителската работа зависят от познанието за човешката природа, принципите на социалния живот и други подобни неща, а не от регулациите или законите, привнесени отвън.
Понеже политическият и икономическият живот не са нещо отделно от човешката природа, а всъщност са резултат от самата човешка природа, никога не трябва да възникват опасения, че един истински свободен културен живот, заемащ своя независима сфера, ще произвежда хора, които са наивници. Точно обратното — получаваме наивници, когато позволяваме на сегашните държавни и икономически институции да се намесват в образователните дела чрез диктатите си. Това е така, защото в държавния и в икономическия живот начинът на мислене непременно трябва да е приспособен в съответствие със съществуващия строй. Развитието на подрастващия човек изисква ръководство от съвършено различен вид мисли и чувства. Някой може да е успешен учител само ако се намира в свободна и непосредствена връзка с ученика, на когото преподава. Трябва да се знае, че насоките за учителската работа зависят от познанието за човешката природа, принципите на социалния живот и други подобни неща, а не от регулациите или законите, привнесени отвън. Ако сериозно искаме да реформираме сегашния социален ред в такъв, при който преобладават социалните отношения, не трябва да се страхуваме от поставянето на духовно-културния живот (включително училищата и образователната система) под независим самоконтрол, защото от една такава свободна, независима система в рамките на социалния организъм ще се появят мъже и жени, които с радост и с усърдие ще вземат активно участие в целия социален живот. В края на краищата, от училищата под управлението на държавата и икономическата система могат да излязат само хора, на които липсват такива радост и усърдие. Тези хора се чувстват като изсушени от потисничеството, на което са били подложени, преди да станат напълно осъзнати граждани и съработници на държавата и икономическата система. Подрастващите трябва да съзряват с помощта на възпитатели и учители, независими от държавата и икономическата система; възпитатели, които могат да позволят на индивидуалните заложби да се развиват свободно, защото техните собствени преподавателски умения са развързани. В книгата „Същност на социалния въпрос“ се помъчих да покажа, че мирогледът на лидерите на социалистическите партии по своята същност е просто продължение (стигнало до определена радикалност) на буржоазния мироглед от последните три или четири столетия.
към текста >>

Ако сериозно искаме да реформираме сегашния социален ред в такъв, при който преобладават социалните отношения, не трябва да се страхуваме от поставянето на духовно-културния живот (включително училищата и образователната система) под независим самоконтрол, защото от една такава свободна, независима система в рамките на социалния организъм ще се появят мъже и жени, които с радост и с усърдие ще вземат активно участие в целия социален живот.
Точно обратното — получаваме наивници, когато позволяваме на сегашните държавни и икономически институции да се намесват в образователните дела чрез диктатите си. Това е така, защото в държавния и в икономическия живот начинът на мислене непременно трябва да е приспособен в съответствие със съществуващия строй. Развитието на подрастващия човек изисква ръководство от съвършено различен вид мисли и чувства. Някой може да е успешен учител само ако се намира в свободна и непосредствена връзка с ученика, на когото преподава. Трябва да се знае, че насоките за учителската работа зависят от познанието за човешката природа, принципите на социалния живот и други подобни неща, а не от регулациите или законите, привнесени отвън. Ако сериозно искаме да реформираме сегашния социален ред в такъв, при който преобладават социалните отношения, не трябва да се страхуваме от поставянето на духовно-културния живот (включително училищата и образователната система) под независим самоконтрол, защото от една такава свободна, независима система в рамките на социалния организъм ще се появят мъже и жени, които с радост и с усърдие ще вземат активно участие в целия социален живот. В края на краищата, от училищата под управлението на държавата и икономическата система могат да излязат само хора, на които липсват такива радост и усърдие. Тези хора се чувстват като изсушени от потисничеството, на което са били подложени, преди да станат напълно осъзнати граждани и съработници на държавата и икономическата система. Подрастващите трябва да съзряват с помощта на възпитатели и учители, независими от държавата и икономическата система; възпитатели, които могат да позволят на индивидуалните заложби да се развиват свободно, защото техните собствени преподавателски умения са развързани. В книгата „Същност на социалния въпрос“ се помъчих да покажа, че мирогледът на лидерите на социалистическите партии по своята същност е просто продължение (стигнало до определена радикалност) на буржоазния мироглед от последните три или четири столетия. Социалистите хранят илюзията, че техните идеи са напълно различни от буржоазните.
към текста >>

Това се вижда много ясно от отношението, което имат тези социалистически лидери към културния живот и неговото място в социалния организъм.
Тези хора се чувстват като изсушени от потисничеството, на което са били подложени, преди да станат напълно осъзнати граждани и съработници на държавата и икономическата система. Подрастващите трябва да съзряват с помощта на възпитатели и учители, независими от държавата и икономическата система; възпитатели, които могат да позволят на индивидуалните заложби да се развиват свободно, защото техните собствени преподавателски умения са развързани. В книгата „Същност на социалния въпрос“ се помъчих да покажа, че мирогледът на лидерите на социалистическите партии по своята същност е просто продължение (стигнало до определена радикалност) на буржоазния мироглед от последните три или четири столетия. Социалистите хранят илюзията, че техните идеи са напълно различни от буржоазните. Те обаче не са различни, а по-скоро представляват буржоазния мироглед, специфично оцветен с чувствата на работническата класа и нейните мнения. Това се вижда много ясно от отношението, което имат тези социалистически лидери към културния живот и неговото място в социалния организъм. Поради надмощието на икономиката в буржоазното общество през последните няколко века, духовният и културният живот попадна в огромна зависимост спрямо икономическия живот. Съзнанието за самоподдържащ се духовно-културен живот, в който участва човешката душа, беше изгубено. Индустриализмът и светският възглед за природата допринесоха за загубата. Във връзка с тази загуба е особеният начин, по който училищата бяха включени в съвременния социален организъм. Да се направи човекът по-полезен за светския живот в държавата и индустрията — това стана главната цел.
към текста >>

Поради надмощието на икономиката в буржоазното общество през последните няколко века, духовният и културният живот попадна в огромна зависимост спрямо икономическия живот.
Подрастващите трябва да съзряват с помощта на възпитатели и учители, независими от държавата и икономическата система; възпитатели, които могат да позволят на индивидуалните заложби да се развиват свободно, защото техните собствени преподавателски умения са развързани. В книгата „Същност на социалния въпрос“ се помъчих да покажа, че мирогледът на лидерите на социалистическите партии по своята същност е просто продължение (стигнало до определена радикалност) на буржоазния мироглед от последните три или четири столетия. Социалистите хранят илюзията, че техните идеи са напълно различни от буржоазните. Те обаче не са различни, а по-скоро представляват буржоазния мироглед, специфично оцветен с чувствата на работническата класа и нейните мнения. Това се вижда много ясно от отношението, което имат тези социалистически лидери към културния живот и неговото място в социалния организъм. Поради надмощието на икономиката в буржоазното общество през последните няколко века, духовният и културният живот попадна в огромна зависимост спрямо икономическия живот. Съзнанието за самоподдържащ се духовно-културен живот, в който участва човешката душа, беше изгубено. Индустриализмът и светският възглед за природата допринесоха за загубата. Във връзка с тази загуба е особеният начин, по който училищата бяха включени в съвременния социален организъм. Да се направи човекът по-полезен за светския живот в държавата и индустрията — това стана главната цел. Това, че човек е преди всичко същество с душа и следователно трябва да се изпълва със съзнание за връзката си с духовния ред на нещата, както и че чрез съзнанието си той придава смисъл на държавата и икономическата система, в която живее — всичко това все по-малко се вземаше под внимание.
към текста >>

Съзнанието за самоподдържащ се духовно-културен живот, в който участва човешката душа, беше изгубено.
В книгата „Същност на социалния въпрос“ се помъчих да покажа, че мирогледът на лидерите на социалистическите партии по своята същност е просто продължение (стигнало до определена радикалност) на буржоазния мироглед от последните три или четири столетия. Социалистите хранят илюзията, че техните идеи са напълно различни от буржоазните. Те обаче не са различни, а по-скоро представляват буржоазния мироглед, специфично оцветен с чувствата на работническата класа и нейните мнения. Това се вижда много ясно от отношението, което имат тези социалистически лидери към културния живот и неговото място в социалния организъм. Поради надмощието на икономиката в буржоазното общество през последните няколко века, духовният и културният живот попадна в огромна зависимост спрямо икономическия живот. Съзнанието за самоподдържащ се духовно-културен живот, в който участва човешката душа, беше изгубено. Индустриализмът и светският възглед за природата допринесоха за загубата. Във връзка с тази загуба е особеният начин, по който училищата бяха включени в съвременния социален организъм. Да се направи човекът по-полезен за светския живот в държавата и индустрията — това стана главната цел. Това, че човек е преди всичко същество с душа и следователно трябва да се изпълва със съзнание за връзката си с духовния ред на нещата, както и че чрез съзнанието си той придава смисъл на държавата и икономическата система, в която живее — всичко това все по-малко се вземаше под внимание. Умовете се отклоняваха все по-далеч от мисълта за духовния порядък в света, като се съсредоточаваха върху условията за икономическа ефективност.
към текста >>

Да се направи човекът по-полезен за светския живот в държавата и индустрията — това стана главната цел.
Това се вижда много ясно от отношението, което имат тези социалистически лидери към културния живот и неговото място в социалния организъм. Поради надмощието на икономиката в буржоазното общество през последните няколко века, духовният и културният живот попадна в огромна зависимост спрямо икономическия живот. Съзнанието за самоподдържащ се духовно-културен живот, в който участва човешката душа, беше изгубено. Индустриализмът и светският възглед за природата допринесоха за загубата. Във връзка с тази загуба е особеният начин, по който училищата бяха включени в съвременния социален организъм. Да се направи човекът по-полезен за светския живот в държавата и индустрията — това стана главната цел. Това, че човек е преди всичко същество с душа и следователно трябва да се изпълва със съзнание за връзката си с духовния ред на нещата, както и че чрез съзнанието си той придава смисъл на държавата и икономическата система, в която живее — всичко това все по-малко се вземаше под внимание. Умовете се отклоняваха все по-далеч от мисълта за духовния порядък в света, като се съсредоточаваха върху условията за икономическа ефективност. В средната класа това стана начин на чувстване — инстинктивна психологическа тенденция. Лидерите на работническата класа пък го направиха житейска философия — или по-скоро: догма. Тази догма ще има катастрофални последствия в бъдеще, ако се запази в основата на училищната система.
към текста >>

Причината е, защото в действителност дори в най-добрата си форма икономически-преданият социален организъм не може да осигури подходящи условия за истински културен живот, нито за продуктивна образователна система в частност.
Това, че човек е преди всичко същество с душа и следователно трябва да се изпълва със съзнание за връзката си с духовния ред на нещата, както и че чрез съзнанието си той придава смисъл на държавата и икономическата система, в която живее — всичко това все по-малко се вземаше под внимание. Умовете се отклоняваха все по-далеч от мисълта за духовния порядък в света, като се съсредоточаваха върху условията за икономическа ефективност. В средната класа това стана начин на чувстване — инстинктивна психологическа тенденция. Лидерите на работническата класа пък го направиха житейска философия — или по-скоро: догма. Тази догма ще има катастрофални последствия в бъдеще, ако се запази в основата на училищната система. Причината е, защото в действителност дори в най-добрата си форма икономически-преданият социален организъм не може да осигури подходящи условия за истински културен живот, нито за продуктивна образователна система в частност. Преди всичко такава образователна система ще дължи съществуването си на съхранения остарял светски мироглед. Партиите, които твърдят, че са представители на новия ред, ще са длъжни да оставят културния живот на училищата в ръцете на представители на стари мирогледи. Но, понеже при такива условия не може да има каквато и да било вътрешна връзка между новото подрастващо поколение и старата изкуствено поддържана култура, културният живот неизбежно ще става по-застоял. Душите на това поколение ще изгубят силата си, след като са били посадени в каменистата почва на един мироглед, който не може да им даде вътрешен източник на сили. Хората ще израстват като бездушни същества в рамките на социален строй, произлязъл от индустриализма.
към текста >>

Партиите, които твърдят, че са представители на новия ред, ще са длъжни да оставят културния живот на училищата в ръцете на представители на стари мирогледи.
В средната класа това стана начин на чувстване — инстинктивна психологическа тенденция. Лидерите на работническата класа пък го направиха житейска философия — или по-скоро: догма. Тази догма ще има катастрофални последствия в бъдеще, ако се запази в основата на училищната система. Причината е, защото в действителност дори в най-добрата си форма икономически-преданият социален организъм не може да осигури подходящи условия за истински културен живот, нито за продуктивна образователна система в частност. Преди всичко такава образователна система ще дължи съществуването си на съхранения остарял светски мироглед. Партиите, които твърдят, че са представители на новия ред, ще са длъжни да оставят културния живот на училищата в ръцете на представители на стари мирогледи. Но, понеже при такива условия не може да има каквато и да било вътрешна връзка между новото подрастващо поколение и старата изкуствено поддържана култура, културният живот неизбежно ще става по-застоял. Душите на това поколение ще изгубят силата си, след като са били посадени в каменистата почва на един мироглед, който не може да им даде вътрешен източник на сили. Хората ще израстват като бездушни същества в рамките на социален строй, произлязъл от индустриализма. За да не се случи това, движението за троичен социален ред се стреми към пълното отделяне на образователната система от държавата и индустрията. Мястото и работата на възпитателите в обществото трябва да зависи само от властта на тези, пряко свързани с образователната дейност.
към текста >>

Но, понеже при такива условия не може да има каквато и да било вътрешна връзка между новото подрастващо поколение и старата изкуствено поддържана култура, културният живот неизбежно ще става по-застоял.
Лидерите на работническата класа пък го направиха житейска философия — или по-скоро: догма. Тази догма ще има катастрофални последствия в бъдеще, ако се запази в основата на училищната система. Причината е, защото в действителност дори в най-добрата си форма икономически-преданият социален организъм не може да осигури подходящи условия за истински културен живот, нито за продуктивна образователна система в частност. Преди всичко такава образователна система ще дължи съществуването си на съхранения остарял светски мироглед. Партиите, които твърдят, че са представители на новия ред, ще са длъжни да оставят културния живот на училищата в ръцете на представители на стари мирогледи. Но, понеже при такива условия не може да има каквато и да било вътрешна връзка между новото подрастващо поколение и старата изкуствено поддържана култура, културният живот неизбежно ще става по-застоял. Душите на това поколение ще изгубят силата си, след като са били посадени в каменистата почва на един мироглед, който не може да им даде вътрешен източник на сили. Хората ще израстват като бездушни същества в рамките на социален строй, произлязъл от индустриализма. За да не се случи това, движението за троичен социален ред се стреми към пълното отделяне на образователната система от държавата и индустрията. Мястото и работата на възпитателите в обществото трябва да зависи само от властта на тези, пряко свързани с образователната дейност. Управлението на образователните заведения, организирането на учебните програми и техните цели трябва да са изцяло в ръцете на хора, които са или настоящи преподаватели, или ефективно занимаващи се с културния живот.
към текста >>

Управлението на образователните заведения, организирането на учебните програми и техните цели трябва да са изцяло в ръцете на хора, които са или настоящи преподаватели, или ефективно занимаващи се с културния живот.
Но, понеже при такива условия не може да има каквато и да било вътрешна връзка между новото подрастващо поколение и старата изкуствено поддържана култура, културният живот неизбежно ще става по-застоял. Душите на това поколение ще изгубят силата си, след като са били посадени в каменистата почва на един мироглед, който не може да им даде вътрешен източник на сили. Хората ще израстват като бездушни същества в рамките на социален строй, произлязъл от индустриализма. За да не се случи това, движението за троичен социален ред се стреми към пълното отделяне на образователната система от държавата и индустрията. Мястото и работата на възпитателите в обществото трябва да зависи само от властта на тези, пряко свързани с образователната дейност. Управлението на образователните заведения, организирането на учебните програми и техните цели трябва да са изцяло в ръцете на хора, които са или настоящи преподаватели, или ефективно занимаващи се с културния живот. Във всеки случай, такива хора трябва да разделят времето си между самото преподаване (или друга форма на културна дейност) и административния контрол на образователната система. За всеки, който може безпристрастно да изследва културния живот, ще стане ясно, че присъщата душевна жизненост и енергичност, необходима за организиране и управление на образователните институции, може да дойде само от някой, който действително се занимава с преподаване или някаква културна творческа дейност. Днес малцина биха признали това в цялост — само онези, които са достатъчно безпристрастни да видят, че трябва да бликне нов извор на културен живот, ако искаме да подновим опропастения социален ред. В есето „Марксизмът и Троичният социален ред“ отбелязах както вярното, така и едностранчивото в следната идея на Енгелс: „Управлението на стоките и контролът върху средствата за производство измества управлението на хора“. И да е вярно това, също толкова вярно е, че при стария строй социалният живот беше възможен само защото успоредно с икономическите процеси на производство самите хора бяха насочвани и управлявани.
към текста >>

За всеки, който може безпристрастно да изследва културния живот, ще стане ясно, че присъщата душевна жизненост и енергичност, необходима за организиране и управление на образователните институции, може да дойде само от някой, който действително се занимава с преподаване или някаква културна творческа дейност.
Хората ще израстват като бездушни същества в рамките на социален строй, произлязъл от индустриализма. За да не се случи това, движението за троичен социален ред се стреми към пълното отделяне на образователната система от държавата и индустрията. Мястото и работата на възпитателите в обществото трябва да зависи само от властта на тези, пряко свързани с образователната дейност. Управлението на образователните заведения, организирането на учебните програми и техните цели трябва да са изцяло в ръцете на хора, които са или настоящи преподаватели, или ефективно занимаващи се с културния живот. Във всеки случай, такива хора трябва да разделят времето си между самото преподаване (или друга форма на културна дейност) и административния контрол на образователната система. За всеки, който може безпристрастно да изследва културния живот, ще стане ясно, че присъщата душевна жизненост и енергичност, необходима за организиране и управление на образователните институции, може да дойде само от някой, който действително се занимава с преподаване или някаква културна творческа дейност. Днес малцина биха признали това в цялост — само онези, които са достатъчно безпристрастни да видят, че трябва да бликне нов извор на културен живот, ако искаме да подновим опропастения социален ред. В есето „Марксизмът и Троичният социален ред“ отбелязах както вярното, така и едностранчивото в следната идея на Енгелс: „Управлението на стоките и контролът върху средствата за производство измества управлението на хора“. И да е вярно това, също толкова вярно е, че при стария строй социалният живот беше възможен само защото успоредно с икономическите процеси на производство самите хора бяха насочвани и управлявани. Ако това съвместно управление на хора и икономически процеси престане, тогава хората трябва да получават своите мотивиращи импулси (които досега идват от тези, които ги управляват) от един свободен и независим културен живот. Също така има и нещо друго: Духовният живот процъфтява само когато може да се прояви като единство.
към текста >>

Днес малцина биха признали това в цялост — само онези, които са достатъчно безпристрастни да видят, че трябва да бликне нов извор на културен живот, ако искаме да подновим опропастения социален ред.
За да не се случи това, движението за троичен социален ред се стреми към пълното отделяне на образователната система от държавата и индустрията. Мястото и работата на възпитателите в обществото трябва да зависи само от властта на тези, пряко свързани с образователната дейност. Управлението на образователните заведения, организирането на учебните програми и техните цели трябва да са изцяло в ръцете на хора, които са или настоящи преподаватели, или ефективно занимаващи се с културния живот. Във всеки случай, такива хора трябва да разделят времето си между самото преподаване (или друга форма на културна дейност) и административния контрол на образователната система. За всеки, който може безпристрастно да изследва културния живот, ще стане ясно, че присъщата душевна жизненост и енергичност, необходима за организиране и управление на образователните институции, може да дойде само от някой, който действително се занимава с преподаване или някаква културна творческа дейност. Днес малцина биха признали това в цялост — само онези, които са достатъчно безпристрастни да видят, че трябва да бликне нов извор на културен живот, ако искаме да подновим опропастения социален ред. В есето „Марксизмът и Троичният социален ред“ отбелязах както вярното, така и едностранчивото в следната идея на Енгелс: „Управлението на стоките и контролът върху средствата за производство измества управлението на хора“. И да е вярно това, също толкова вярно е, че при стария строй социалният живот беше възможен само защото успоредно с икономическите процеси на производство самите хора бяха насочвани и управлявани. Ако това съвместно управление на хора и икономически процеси престане, тогава хората трябва да получават своите мотивиращи импулси (които досега идват от тези, които ги управляват) от един свободен и независим културен живот. Също така има и нещо друго: Духовният живот процъфтява само когато може да се прояви като единство. Упражнението на душевните сили, което води към човешки достоен и жизнеутвърждаващ мироглед, е същото, което трябва да осигури и сила, правеща човека добър колега в икономическия живот.
към текста >>

И да е вярно това, също толкова вярно е, че при стария строй социалният живот беше възможен само защото успоредно с икономическите процеси на производство самите хора бяха насочвани и управлявани.
Управлението на образователните заведения, организирането на учебните програми и техните цели трябва да са изцяло в ръцете на хора, които са или настоящи преподаватели, или ефективно занимаващи се с културния живот. Във всеки случай, такива хора трябва да разделят времето си между самото преподаване (или друга форма на културна дейност) и административния контрол на образователната система. За всеки, който може безпристрастно да изследва културния живот, ще стане ясно, че присъщата душевна жизненост и енергичност, необходима за организиране и управление на образователните институции, може да дойде само от някой, който действително се занимава с преподаване или някаква културна творческа дейност. Днес малцина биха признали това в цялост — само онези, които са достатъчно безпристрастни да видят, че трябва да бликне нов извор на културен живот, ако искаме да подновим опропастения социален ред. В есето „Марксизмът и Троичният социален ред“ отбелязах както вярното, така и едностранчивото в следната идея на Енгелс: „Управлението на стоките и контролът върху средствата за производство измества управлението на хора“. И да е вярно това, също толкова вярно е, че при стария строй социалният живот беше възможен само защото успоредно с икономическите процеси на производство самите хора бяха насочвани и управлявани. Ако това съвместно управление на хора и икономически процеси престане, тогава хората трябва да получават своите мотивиращи импулси (които досега идват от тези, които ги управляват) от един свободен и независим културен живот. Също така има и нещо друго: Духовният живот процъфтява само когато може да се прояви като единство. Упражнението на душевните сили, което води към човешки достоен и жизнеутвърждаващ мироглед, е същото, което трябва да осигури и сила, правеща човека добър колега в икономическия живот. Мъжете и жените с практичен усет за светския живот ще се появят само от образователна система, която е в състояние да развие по здравословен начин нашите вродени копнежи по един по-възвишен мироглед. Социален строй, който само управлява стоки и контролира производствените процеси, в крайна сметка ще свърши в пълна разруха — освен ако не се поддържа от хора, чиито души са правилно развити.
към текста >>

Ако това съвместно управление на хора и икономически процеси престане, тогава хората трябва да получават своите мотивиращи импулси (които досега идват от тези, които ги управляват) от един свободен и независим културен живот.
Във всеки случай, такива хора трябва да разделят времето си между самото преподаване (или друга форма на културна дейност) и административния контрол на образователната система. За всеки, който може безпристрастно да изследва културния живот, ще стане ясно, че присъщата душевна жизненост и енергичност, необходима за организиране и управление на образователните институции, може да дойде само от някой, който действително се занимава с преподаване или някаква културна творческа дейност. Днес малцина биха признали това в цялост — само онези, които са достатъчно безпристрастни да видят, че трябва да бликне нов извор на културен живот, ако искаме да подновим опропастения социален ред. В есето „Марксизмът и Троичният социален ред“ отбелязах както вярното, така и едностранчивото в следната идея на Енгелс: „Управлението на стоките и контролът върху средствата за производство измества управлението на хора“. И да е вярно това, също толкова вярно е, че при стария строй социалният живот беше възможен само защото успоредно с икономическите процеси на производство самите хора бяха насочвани и управлявани. Ако това съвместно управление на хора и икономически процеси престане, тогава хората трябва да получават своите мотивиращи импулси (които досега идват от тези, които ги управляват) от един свободен и независим културен живот. Също така има и нещо друго: Духовният живот процъфтява само когато може да се прояви като единство. Упражнението на душевните сили, което води към човешки достоен и жизнеутвърждаващ мироглед, е същото, което трябва да осигури и сила, правеща човека добър колега в икономическия живот. Мъжете и жените с практичен усет за светския живот ще се появят само от образователна система, която е в състояние да развие по здравословен начин нашите вродени копнежи по един по-възвишен мироглед. Социален строй, който само управлява стоки и контролира производствените процеси, в крайна сметка ще свърши в пълна разруха — освен ако не се поддържа от хора, чиито души са правилно развити. Следователно, ако искаме да има реално подновяване на социалния живот, трябва да намерим силата да въведем независима и самоподдържаща се образователна система.
към текста >>

Също така има и нещо друго: Духовният живот процъфтява само когато може да се прояви като единство.
За всеки, който може безпристрастно да изследва културния живот, ще стане ясно, че присъщата душевна жизненост и енергичност, необходима за организиране и управление на образователните институции, може да дойде само от някой, който действително се занимава с преподаване или някаква културна творческа дейност. Днес малцина биха признали това в цялост — само онези, които са достатъчно безпристрастни да видят, че трябва да бликне нов извор на културен живот, ако искаме да подновим опропастения социален ред. В есето „Марксизмът и Троичният социален ред“ отбелязах както вярното, така и едностранчивото в следната идея на Енгелс: „Управлението на стоките и контролът върху средствата за производство измества управлението на хора“. И да е вярно това, също толкова вярно е, че при стария строй социалният живот беше възможен само защото успоредно с икономическите процеси на производство самите хора бяха насочвани и управлявани. Ако това съвместно управление на хора и икономически процеси престане, тогава хората трябва да получават своите мотивиращи импулси (които досега идват от тези, които ги управляват) от един свободен и независим културен живот. Също така има и нещо друго: Духовният живот процъфтява само когато може да се прояви като единство. Упражнението на душевните сили, което води към човешки достоен и жизнеутвърждаващ мироглед, е същото, което трябва да осигури и сила, правеща човека добър колега в икономическия живот. Мъжете и жените с практичен усет за светския живот ще се появят само от образователна система, която е в състояние да развие по здравословен начин нашите вродени копнежи по един по-възвишен мироглед. Социален строй, който само управлява стоки и контролира производствените процеси, в крайна сметка ще свърши в пълна разруха — освен ако не се поддържа от хора, чиито души са правилно развити. Следователно, ако искаме да има реално подновяване на социалния живот, трябва да намерим силата да въведем независима и самоподдържаща се образователна система. Ако хората вече няма да „управляват“ събратята си по досегашните начини, тогава трябва да се даде възможност на духа във всяка човешка душа, заедно с всички индивидуални нейни сили и независимо от възрастта ѝ, да се прояви като ръководител на живота.
към текста >>

Упражнението на душевните сили, което води към човешки достоен и жизнеутвърждаващ мироглед, е същото, което трябва да осигури и сила, правеща човека добър колега в икономическия живот.
Днес малцина биха признали това в цялост — само онези, които са достатъчно безпристрастни да видят, че трябва да бликне нов извор на културен живот, ако искаме да подновим опропастения социален ред. В есето „Марксизмът и Троичният социален ред“ отбелязах както вярното, така и едностранчивото в следната идея на Енгелс: „Управлението на стоките и контролът върху средствата за производство измества управлението на хора“. И да е вярно това, също толкова вярно е, че при стария строй социалният живот беше възможен само защото успоредно с икономическите процеси на производство самите хора бяха насочвани и управлявани. Ако това съвместно управление на хора и икономически процеси престане, тогава хората трябва да получават своите мотивиращи импулси (които досега идват от тези, които ги управляват) от един свободен и независим културен живот. Също така има и нещо друго: Духовният живот процъфтява само когато може да се прояви като единство. Упражнението на душевните сили, което води към човешки достоен и жизнеутвърждаващ мироглед, е същото, което трябва да осигури и сила, правеща човека добър колега в икономическия живот. Мъжете и жените с практичен усет за светския живот ще се появят само от образователна система, която е в състояние да развие по здравословен начин нашите вродени копнежи по един по-възвишен мироглед. Социален строй, който само управлява стоки и контролира производствените процеси, в крайна сметка ще свърши в пълна разруха — освен ако не се поддържа от хора, чиито души са правилно развити. Следователно, ако искаме да има реално подновяване на социалния живот, трябва да намерим силата да въведем независима и самоподдържаща се образователна система. Ако хората вече няма да „управляват“ събратята си по досегашните начини, тогава трябва да се даде възможност на духа във всяка човешка душа, заедно с всички индивидуални нейни сили и независимо от възрастта ѝ, да се прояви като ръководител на живота. Този дух няма да позволи да го потискат.
към текста >>

Мъжете и жените с практичен усет за светския живот ще се появят само от образователна система, която е в състояние да развие по здравословен начин нашите вродени копнежи по един по-възвишен мироглед.
В есето „Марксизмът и Троичният социален ред“ отбелязах както вярното, така и едностранчивото в следната идея на Енгелс: „Управлението на стоките и контролът върху средствата за производство измества управлението на хора“. И да е вярно това, също толкова вярно е, че при стария строй социалният живот беше възможен само защото успоредно с икономическите процеси на производство самите хора бяха насочвани и управлявани. Ако това съвместно управление на хора и икономически процеси престане, тогава хората трябва да получават своите мотивиращи импулси (които досега идват от тези, които ги управляват) от един свободен и независим културен живот. Също така има и нещо друго: Духовният живот процъфтява само когато може да се прояви като единство. Упражнението на душевните сили, което води към човешки достоен и жизнеутвърждаващ мироглед, е същото, което трябва да осигури и сила, правеща човека добър колега в икономическия живот. Мъжете и жените с практичен усет за светския живот ще се появят само от образователна система, която е в състояние да развие по здравословен начин нашите вродени копнежи по един по-възвишен мироглед. Социален строй, който само управлява стоки и контролира производствените процеси, в крайна сметка ще свърши в пълна разруха — освен ако не се поддържа от хора, чиито души са правилно развити. Следователно, ако искаме да има реално подновяване на социалния живот, трябва да намерим силата да въведем независима и самоподдържаща се образователна система. Ако хората вече няма да „управляват“ събратята си по досегашните начини, тогава трябва да се даде възможност на духа във всяка човешка душа, заедно с всички индивидуални нейни сили и независимо от възрастта ѝ, да се прояви като ръководител на живота. Този дух няма да позволи да го потискат. Институциите, които опитват да ръководят образователния живот само от гледната точка на икономическата система, представляват опит за потискане.
към текста >>

Следователно, ако искаме да има реално подновяване на социалния живот, трябва да намерим силата да въведем независима и самоподдържаща се образователна система.
Ако това съвместно управление на хора и икономически процеси престане, тогава хората трябва да получават своите мотивиращи импулси (които досега идват от тези, които ги управляват) от един свободен и независим културен живот. Също така има и нещо друго: Духовният живот процъфтява само когато може да се прояви като единство. Упражнението на душевните сили, което води към човешки достоен и жизнеутвърждаващ мироглед, е същото, което трябва да осигури и сила, правеща човека добър колега в икономическия живот. Мъжете и жените с практичен усет за светския живот ще се появят само от образователна система, която е в състояние да развие по здравословен начин нашите вродени копнежи по един по-възвишен мироглед. Социален строй, който само управлява стоки и контролира производствените процеси, в крайна сметка ще свърши в пълна разруха — освен ако не се поддържа от хора, чиито души са правилно развити. Следователно, ако искаме да има реално подновяване на социалния живот, трябва да намерим силата да въведем независима и самоподдържаща се образователна система. Ако хората вече няма да „управляват“ събратята си по досегашните начини, тогава трябва да се даде възможност на духа във всяка човешка душа, заедно с всички индивидуални нейни сили и независимо от възрастта ѝ, да се прояви като ръководител на живота. Този дух няма да позволи да го потискат. Институциите, които опитват да ръководят образователния живот само от гледната точка на икономическата система, представляват опит за потискане. Тези опити ще принуждават свободния дух постоянно да се бунтува от дълбините на своята природна същност. Неизбежното следствие ще са непрестанните сътресения в цялата социална постройка на системата, която е опитала да организира образованието по същия начин, по който контролира производствените процеси.
към текста >>

Ако хората вече няма да „управляват“ събратята си по досегашните начини, тогава трябва да се даде възможност на духа във всяка човешка душа, заедно с всички индивидуални нейни сили и независимо от възрастта ѝ, да се прояви като ръководител на живота.
Също така има и нещо друго: Духовният живот процъфтява само когато може да се прояви като единство. Упражнението на душевните сили, което води към човешки достоен и жизнеутвърждаващ мироглед, е същото, което трябва да осигури и сила, правеща човека добър колега в икономическия живот. Мъжете и жените с практичен усет за светския живот ще се появят само от образователна система, която е в състояние да развие по здравословен начин нашите вродени копнежи по един по-възвишен мироглед. Социален строй, който само управлява стоки и контролира производствените процеси, в крайна сметка ще свърши в пълна разруха — освен ако не се поддържа от хора, чиито души са правилно развити. Следователно, ако искаме да има реално подновяване на социалния живот, трябва да намерим силата да въведем независима и самоподдържаща се образователна система. Ако хората вече няма да „управляват“ събратята си по досегашните начини, тогава трябва да се даде възможност на духа във всяка човешка душа, заедно с всички индивидуални нейни сили и независимо от възрастта ѝ, да се прояви като ръководител на живота. Този дух няма да позволи да го потискат. Институциите, които опитват да ръководят образователния живот само от гледната точка на икономическата система, представляват опит за потискане. Тези опити ще принуждават свободния дух постоянно да се бунтува от дълбините на своята природна същност. Неизбежното следствие ще са непрестанните сътресения в цялата социална постройка на системата, която е опитала да организира образованието по същия начин, по който контролира производствените процеси. За всеки, който ясно схваща тези неща, едно от най-неотложните изисквания на съвремието е основаването на общност от хора, която ще се стреми с всички усилия да постигне свободата и самоопределянето на образователната система.
към текста >>

Институциите, които опитват да ръководят образователния живот само от гледната точка на икономическата система, представляват опит за потискане.
Мъжете и жените с практичен усет за светския живот ще се появят само от образователна система, която е в състояние да развие по здравословен начин нашите вродени копнежи по един по-възвишен мироглед. Социален строй, който само управлява стоки и контролира производствените процеси, в крайна сметка ще свърши в пълна разруха — освен ако не се поддържа от хора, чиито души са правилно развити. Следователно, ако искаме да има реално подновяване на социалния живот, трябва да намерим силата да въведем независима и самоподдържаща се образователна система. Ако хората вече няма да „управляват“ събратята си по досегашните начини, тогава трябва да се даде възможност на духа във всяка човешка душа, заедно с всички индивидуални нейни сили и независимо от възрастта ѝ, да се прояви като ръководител на живота. Този дух няма да позволи да го потискат. Институциите, които опитват да ръководят образователния живот само от гледната точка на икономическата система, представляват опит за потискане. Тези опити ще принуждават свободния дух постоянно да се бунтува от дълбините на своята природна същност. Неизбежното следствие ще са непрестанните сътресения в цялата социална постройка на системата, която е опитала да организира образованието по същия начин, по който контролира производствените процеси. За всеки, който ясно схваща тези неща, едно от най-неотложните изисквания на съвремието е основаването на общност от хора, която ще се стреми с всички усилия да постигне свободата и самоопределянето на образователната система. Другите необходими проблеми в наши дни няма да намерят решение, докато не се направи важното за образователната сфера. Нужно е само безпристрастно наблюдение върху нашия духовен живот в сегашната му форма — неговата отвлеченост и разпокъсаност, липсата му на сили да поддържа човешката душа — за да се види, че освобождаването му е правилният ход.
към текста >>

Нужно е само безпристрастно наблюдение върху нашия духовен живот в сегашната му форма — неговата отвлеченост и разпокъсаност, липсата му на сили да поддържа човешката душа — за да се види, че освобождаването му е правилният ход.
Институциите, които опитват да ръководят образователния живот само от гледната точка на икономическата система, представляват опит за потискане. Тези опити ще принуждават свободния дух постоянно да се бунтува от дълбините на своята природна същност. Неизбежното следствие ще са непрестанните сътресения в цялата социална постройка на системата, която е опитала да организира образованието по същия начин, по който контролира производствените процеси. За всеки, който ясно схваща тези неща, едно от най-неотложните изисквания на съвремието е основаването на общност от хора, която ще се стреми с всички усилия да постигне свободата и самоопределянето на образователната система. Другите необходими проблеми в наши дни няма да намерят решение, докато не се направи важното за образователната сфера. Нужно е само безпристрастно наблюдение върху нашия духовен живот в сегашната му форма — неговата отвлеченост и разпокъсаност, липсата му на сили да поддържа човешката душа — за да се види, че освобождаването му е правилният ход.
към текста >>

50. Статия 13: Социалният дух и социалистическите суеверия GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Това не може да се премахне от самия икономически живот.
Собственикът иска да произвежда стоки, защото те му носят печалба. Работникът ги произвежда, защото трябва да се труди за препитанието си. Нито един от двамата обаче не изпитва задоволство от самата произведена стока. Всъщност с това засягаме една много съществена част от социалния въпрос — липсата на каквато и да било лична връзка между производителите и стоките, произвеждани от съвременната индустрия. От друга страна обаче, трябва да ни е ясно, че тази липса на лична връзка е необходимо следствие от съвременните технологии и съпътстващото ги механизиране на работата. Това не може да се премахне от самия икономически живот. Стоките, произвеждани от дългите поточни линии на големите индустрии, не могат да са така тясно свързани с производителя, както са били стоките на средновековния занаятчия. Човек трябва да приеме факта, че, що се отнася до голяма част от човешката работна сила, онзи интерес, който е съществувал преди, вече го няма и е част от миналото. Но също така трябва да ни е ясно, че без заинтересованост човек не може да работи. Ако животът го заставя да върши нещо по принуда, той ще чувства битието си нерадостно и незадоволително. Всеки, който безкористно се занимава със социалния въпрос, трябва да помисли за намирането на някакъв друг интерес, който да замени този, който вече е изгубен.
към текста >>

Ако животът го заставя да върши нещо по принуда, той ще чувства битието си нерадостно и незадоволително.
От друга страна обаче, трябва да ни е ясно, че тази липса на лична връзка е необходимо следствие от съвременните технологии и съпътстващото ги механизиране на работата. Това не може да се премахне от самия икономически живот. Стоките, произвеждани от дългите поточни линии на големите индустрии, не могат да са така тясно свързани с производителя, както са били стоките на средновековния занаятчия. Човек трябва да приеме факта, че, що се отнася до голяма част от човешката работна сила, онзи интерес, който е съществувал преди, вече го няма и е част от миналото. Но също така трябва да ни е ясно, че без заинтересованост човек не може да работи. Ако животът го заставя да върши нещо по принуда, той ще чувства битието си нерадостно и незадоволително. Всеки, който безкористно се занимава със социалния въпрос, трябва да помисли за намирането на някакъв друг интерес, който да замени този, който вече е изгубен. Той обаче няма да го постигне, ако настоява, че икономическите процеси трябва да се направят главната функция на социалния организъм, а правната система и културният живот да се направят притурки към икономиката. Един огромен икономически конгломерат, какъвто е този според Марксическия план с неговите „идеологически суперструктури“, вместо самостоятелни политическа и културната сфера, би превърнал човешкия живот в мъчение, тъй като ще задълбочи липсата на интерес към каквато и да било работа. Тези, които искат да въведат един такъв огромен конгломерат, не вземат предвид факта, че хората се зареждат с известно количество ентусиазъм, за да осъществят тази цел, но ентусиазмът обикновено приключва в мига, когато целта е постигната. След това хората ще се окажат между зъбните колелета на една бездушна социална машина и неизбежно ще бъдат пресушени от всичко, наподобяващо воля за живот.
към текста >>

Той обаче няма да го постигне, ако настоява, че икономическите процеси трябва да се направят главната функция на социалния организъм, а правната система и културният живот да се направят притурки към икономиката.
Стоките, произвеждани от дългите поточни линии на големите индустрии, не могат да са така тясно свързани с производителя, както са били стоките на средновековния занаятчия. Човек трябва да приеме факта, че, що се отнася до голяма част от човешката работна сила, онзи интерес, който е съществувал преди, вече го няма и е част от миналото. Но също така трябва да ни е ясно, че без заинтересованост човек не може да работи. Ако животът го заставя да върши нещо по принуда, той ще чувства битието си нерадостно и незадоволително. Всеки, който безкористно се занимава със социалния въпрос, трябва да помисли за намирането на някакъв друг интерес, който да замени този, който вече е изгубен. Той обаче няма да го постигне, ако настоява, че икономическите процеси трябва да се направят главната функция на социалния организъм, а правната система и културният живот да се направят притурки към икономиката. Един огромен икономически конгломерат, какъвто е този според Марксическия план с неговите „идеологически суперструктури“, вместо самостоятелни политическа и културната сфера, би превърнал човешкия живот в мъчение, тъй като ще задълбочи липсата на интерес към каквато и да било работа. Тези, които искат да въведат един такъв огромен конгломерат, не вземат предвид факта, че хората се зареждат с известно количество ентусиазъм, за да осъществят тази цел, но ентусиазмът обикновено приключва в мига, когато целта е постигната. След това хората ще се окажат между зъбните колелета на една бездушна социална машина и неизбежно ще бъдат пресушени от всичко, наподобяващо воля за живот. А това, че една такава цел подбужда ентусиазъм сред широките маси на населението е просто следствие от повяхващия интерес към плодовете на труда им, който не е бил заменен с поощряването на какъвто и да било друг интерес. Подбуждането на такъв интерес би трябвало да е специфичната работа на онези, които днес заемат място в духовно-културната сфера и са съхранили възможността си да мислят отвъд чисто икономическите интереси към нещата, съставляващи социалното добруване.
към текста >>

Един огромен икономически конгломерат, какъвто е този според Марксическия план с неговите „идеологически суперструктури“, вместо самостоятелни политическа и културната сфера, би превърнал човешкия живот в мъчение, тъй като ще задълбочи липсата на интерес към каквато и да било работа.
Човек трябва да приеме факта, че, що се отнася до голяма част от човешката работна сила, онзи интерес, който е съществувал преди, вече го няма и е част от миналото. Но също така трябва да ни е ясно, че без заинтересованост човек не може да работи. Ако животът го заставя да върши нещо по принуда, той ще чувства битието си нерадостно и незадоволително. Всеки, който безкористно се занимава със социалния въпрос, трябва да помисли за намирането на някакъв друг интерес, който да замени този, който вече е изгубен. Той обаче няма да го постигне, ако настоява, че икономическите процеси трябва да се направят главната функция на социалния организъм, а правната система и културният живот да се направят притурки към икономиката. Един огромен икономически конгломерат, какъвто е този според Марксическия план с неговите „идеологически суперструктури“, вместо самостоятелни политическа и културната сфера, би превърнал човешкия живот в мъчение, тъй като ще задълбочи липсата на интерес към каквато и да било работа. Тези, които искат да въведат един такъв огромен конгломерат, не вземат предвид факта, че хората се зареждат с известно количество ентусиазъм, за да осъществят тази цел, но ентусиазмът обикновено приключва в мига, когато целта е постигната. След това хората ще се окажат между зъбните колелета на една бездушна социална машина и неизбежно ще бъдат пресушени от всичко, наподобяващо воля за живот. А това, че една такава цел подбужда ентусиазъм сред широките маси на населението е просто следствие от повяхващия интерес към плодовете на труда им, който не е бил заменен с поощряването на какъвто и да било друг интерес. Подбуждането на такъв интерес би трябвало да е специфичната работа на онези, които днес заемат място в духовно-културната сфера и са съхранили възможността си да мислят отвъд чисто икономическите интереси към нещата, съставляващи социалното добруване. Тези хора трябва да свикнат да виждат, че съществуват две сфери на интерес, които трябва да заемат мястото на стария интерес към работата.
към текста >>

След това хората ще се окажат между зъбните колелета на една бездушна социална машина и неизбежно ще бъдат пресушени от всичко, наподобяващо воля за живот.
Ако животът го заставя да върши нещо по принуда, той ще чувства битието си нерадостно и незадоволително. Всеки, който безкористно се занимава със социалния въпрос, трябва да помисли за намирането на някакъв друг интерес, който да замени този, който вече е изгубен. Той обаче няма да го постигне, ако настоява, че икономическите процеси трябва да се направят главната функция на социалния организъм, а правната система и културният живот да се направят притурки към икономиката. Един огромен икономически конгломерат, какъвто е този според Марксическия план с неговите „идеологически суперструктури“, вместо самостоятелни политическа и културната сфера, би превърнал човешкия живот в мъчение, тъй като ще задълбочи липсата на интерес към каквато и да било работа. Тези, които искат да въведат един такъв огромен конгломерат, не вземат предвид факта, че хората се зареждат с известно количество ентусиазъм, за да осъществят тази цел, но ентусиазмът обикновено приключва в мига, когато целта е постигната. След това хората ще се окажат между зъбните колелета на една бездушна социална машина и неизбежно ще бъдат пресушени от всичко, наподобяващо воля за живот. А това, че една такава цел подбужда ентусиазъм сред широките маси на населението е просто следствие от повяхващия интерес към плодовете на труда им, който не е бил заменен с поощряването на какъвто и да било друг интерес. Подбуждането на такъв интерес би трябвало да е специфичната работа на онези, които днес заемат място в духовно-културната сфера и са съхранили възможността си да мислят отвъд чисто икономическите интереси към нещата, съставляващи социалното добруване. Тези хора трябва да свикнат да виждат, че съществуват две сфери на интерес, които трябва да заемат мястото на стария интерес към работата. В социален ред, основан на разделението на работната сила, работата на даден човек може и да не му носи лично удовлетворение заради самия него, но все пак може да му носи удовлетворение, ако той има интерес към онези, заради които работи. Такъв интерес обаче трябва да се развива в живо общество.
към текста >>

В рамките на живия правен и политически живот стойността на другите хора за даден човек се осъзнава от дълбините на човешката му природа, затова не се изчерпва само с необходимостта на човека да работи с други хора, просто защото това е необходимо, за да се произвеждат стоки, отговарящи на разни потребности.
В социален ред, основан на разделението на работната сила, работата на даден човек може и да не му носи лично удовлетворение заради самия него, но все пак може да му носи удовлетворение, ако той има интерес към онези, заради които работи. Такъв интерес обаче трябва да се развива в живо общество. Правно-юридическа система, в която всеки индивид е равен измежду равни, поощрява интереса на човек към събратята му. Човек работи в такава система заради другите, защото в основата на взаимоотношенията му с другите човеци намираме жива основа. От икономическата сфера човек научава само това, което другите искат от него. В рамките на живия правен и политически живот стойността на другите хора за даден човек се осъзнава от дълбините на човешката му природа, затова не се изчерпва само с необходимостта на човека да работи с други хора, просто защото това е необходимо, за да се произвеждат стоки, отговарящи на разни потребности. Това е една сфера на интерес, която възниква от правна система, която е независима от икономическия живот. Към нея трябва да се прибави втора. Човешко съществуване, което трябва да извлича съдържанието на културния си живот от икономическата система, ще бъде незадоволително, когато няма достатъчно интерес към продуктите от работата — дори тогава, когато интересът на хората един към друг адекватно се подхранва от правната сфера. В края на краищата на хората трябва да им просветне, че те търгуват един с друг само заради едната търговия. А търговията придобива смисъл само когато служи на нещо в човешкия живот, което излиза извън икономиката, нещо доста независимо от всичко комерсиално.
към текста >>

Това е една сфера на интерес, която възниква от правна система, която е независима от икономическия живот.
Такъв интерес обаче трябва да се развива в живо общество. Правно-юридическа система, в която всеки индивид е равен измежду равни, поощрява интереса на човек към събратята му. Човек работи в такава система заради другите, защото в основата на взаимоотношенията му с другите човеци намираме жива основа. От икономическата сфера човек научава само това, което другите искат от него. В рамките на живия правен и политически живот стойността на другите хора за даден човек се осъзнава от дълбините на човешката му природа, затова не се изчерпва само с необходимостта на човека да работи с други хора, просто защото това е необходимо, за да се произвеждат стоки, отговарящи на разни потребности. Това е една сфера на интерес, която възниква от правна система, която е независима от икономическия живот. Към нея трябва да се прибави втора. Човешко съществуване, което трябва да извлича съдържанието на културния си живот от икономическата система, ще бъде незадоволително, когато няма достатъчно интерес към продуктите от работата — дори тогава, когато интересът на хората един към друг адекватно се подхранва от правната сфера. В края на краищата на хората трябва да им просветне, че те търгуват един с друг само заради едната търговия. А търговията придобива смисъл само когато служи на нещо в човешкия живот, което излиза извън икономиката, нещо доста независимо от всичко комерсиално. Работа, която не носи вътрешно удовлетворение, ще придобие стойност, ако се извършва от човек, за когото, ако го погледнем от по-възвишена духовна гледна точка, може да се каже, че се стреми към цели, за които икономическата дейност е само средството.
към текста >>

Човешко съществуване, което трябва да извлича съдържанието на културния си живот от икономическата система, ще бъде незадоволително, когато няма достатъчно интерес към продуктите от работата — дори тогава, когато интересът на хората един към друг адекватно се подхранва от правната сфера.
Човек работи в такава система заради другите, защото в основата на взаимоотношенията му с другите човеци намираме жива основа. От икономическата сфера човек научава само това, което другите искат от него. В рамките на живия правен и политически живот стойността на другите хора за даден човек се осъзнава от дълбините на човешката му природа, затова не се изчерпва само с необходимостта на човека да работи с други хора, просто защото това е необходимо, за да се произвеждат стоки, отговарящи на разни потребности. Това е една сфера на интерес, която възниква от правна система, която е независима от икономическия живот. Към нея трябва да се прибави втора. Човешко съществуване, което трябва да извлича съдържанието на културния си живот от икономическата система, ще бъде незадоволително, когато няма достатъчно интерес към продуктите от работата — дори тогава, когато интересът на хората един към друг адекватно се подхранва от правната сфера. В края на краищата на хората трябва да им просветне, че те търгуват един с друг само заради едната търговия. А търговията придобива смисъл само когато служи на нещо в човешкия живот, което излиза извън икономиката, нещо доста независимо от всичко комерсиално. Работа, която не носи вътрешно удовлетворение, ще придобие стойност, ако се извършва от човек, за когото, ако го погледнем от по-възвишена духовна гледна точка, може да се каже, че се стреми към цели, за които икономическата дейност е само средството. Този възглед за живота от духовна гледна точка може да се придобие само в свободен духовно-културен клон на социалния организъм. А духовно-културен живот, който е „суперструктура“ или придатък на икономиката, се проявява само като средство за икономически цели.
към текста >>

А търговията придобива смисъл само когато служи на нещо в човешкия живот, което излиза извън икономиката, нещо доста независимо от всичко комерсиално.
В рамките на живия правен и политически живот стойността на другите хора за даден човек се осъзнава от дълбините на човешката му природа, затова не се изчерпва само с необходимостта на човека да работи с други хора, просто защото това е необходимо, за да се произвеждат стоки, отговарящи на разни потребности. Това е една сфера на интерес, която възниква от правна система, която е независима от икономическия живот. Към нея трябва да се прибави втора. Човешко съществуване, което трябва да извлича съдържанието на културния си живот от икономическата система, ще бъде незадоволително, когато няма достатъчно интерес към продуктите от работата — дори тогава, когато интересът на хората един към друг адекватно се подхранва от правната сфера. В края на краищата на хората трябва да им просветне, че те търгуват един с друг само заради едната търговия. А търговията придобива смисъл само когато служи на нещо в човешкия живот, което излиза извън икономиката, нещо доста независимо от всичко комерсиално. Работа, която не носи вътрешно удовлетворение, ще придобие стойност, ако се извършва от човек, за когото, ако го погледнем от по-възвишена духовна гледна точка, може да се каже, че се стреми към цели, за които икономическата дейност е само средството. Този възглед за живота от духовна гледна точка може да се придобие само в свободен духовно-културен клон на социалния организъм. А духовно-културен живот, който е „суперструктура“ или придатък на икономиката, се проявява само като средство за икономически цели. Сложната съвременна индустрия с нейната механизация на човешкия труд създава изискване за уравновесяване чрез свободен, самоподхранващ се духовно-културен живот. По-ранните епохи на човешката история можеха да си позволят смесването на икономически интереси и културни импулси, защото тогава индустрията все още не беше станала плячка на механизацията.
към текста >>

Работа, която не носи вътрешно удовлетворение, ще придобие стойност, ако се извършва от човек, за когото, ако го погледнем от по-възвишена духовна гледна точка, може да се каже, че се стреми към цели, за които икономическата дейност е само средството.
Това е една сфера на интерес, която възниква от правна система, която е независима от икономическия живот. Към нея трябва да се прибави втора. Човешко съществуване, което трябва да извлича съдържанието на културния си живот от икономическата система, ще бъде незадоволително, когато няма достатъчно интерес към продуктите от работата — дори тогава, когато интересът на хората един към друг адекватно се подхранва от правната сфера. В края на краищата на хората трябва да им просветне, че те търгуват един с друг само заради едната търговия. А търговията придобива смисъл само когато служи на нещо в човешкия живот, което излиза извън икономиката, нещо доста независимо от всичко комерсиално. Работа, която не носи вътрешно удовлетворение, ще придобие стойност, ако се извършва от човек, за когото, ако го погледнем от по-възвишена духовна гледна точка, може да се каже, че се стреми към цели, за които икономическата дейност е само средството. Този възглед за живота от духовна гледна точка може да се придобие само в свободен духовно-културен клон на социалния организъм. А духовно-културен живот, който е „суперструктура“ или придатък на икономиката, се проявява само като средство за икономически цели. Сложната съвременна индустрия с нейната механизация на човешкия труд създава изискване за уравновесяване чрез свободен, самоподхранващ се духовно-културен живот. По-ранните епохи на човешката история можеха да си позволят смесването на икономически интереси и културни импулси, защото тогава индустрията все още не беше станала плячка на механизацията. Ако не искаме човешката природа също да загине от тази механизация, при която човешки същества стават част от тази механизирана работна система, техните души трябва винаги да са в състояние да се издигат свободно към общение с по-висшите светове, до които те се чувстват приближени от свободния духовно-културен живот.
към текста >>

Този възглед за живота от духовна гледна точка може да се придобие само в свободен духовно-културен клон на социалния организъм.
Към нея трябва да се прибави втора. Човешко съществуване, което трябва да извлича съдържанието на културния си живот от икономическата система, ще бъде незадоволително, когато няма достатъчно интерес към продуктите от работата — дори тогава, когато интересът на хората един към друг адекватно се подхранва от правната сфера. В края на краищата на хората трябва да им просветне, че те търгуват един с друг само заради едната търговия. А търговията придобива смисъл само когато служи на нещо в човешкия живот, което излиза извън икономиката, нещо доста независимо от всичко комерсиално. Работа, която не носи вътрешно удовлетворение, ще придобие стойност, ако се извършва от човек, за когото, ако го погледнем от по-възвишена духовна гледна точка, може да се каже, че се стреми към цели, за които икономическата дейност е само средството. Този възглед за живота от духовна гледна точка може да се придобие само в свободен духовно-културен клон на социалния организъм. А духовно-културен живот, който е „суперструктура“ или придатък на икономиката, се проявява само като средство за икономически цели. Сложната съвременна индустрия с нейната механизация на човешкия труд създава изискване за уравновесяване чрез свободен, самоподхранващ се духовно-културен живот. По-ранните епохи на човешката история можеха да си позволят смесването на икономически интереси и културни импулси, защото тогава индустрията все още не беше станала плячка на механизацията. Ако не искаме човешката природа също да загине от тази механизация, при която човешки същества стават част от тази механизирана работна система, техните души трябва винаги да са в състояние да се издигат свободно към общение с по-висшите светове, до които те се чувстват приближени от свободния духовно-културен живот. Би било късогледство да се възразява на предложението за свободен духовно-културен живот и за свободна правна сфера, изисквани от нуждата за равенство между хората, като се казва, че двете нямало как да надмогнат икономическото неравенство, което е най-потискащото от всичките.
към текста >>

А духовно-културен живот, който е „суперструктура“ или придатък на икономиката, се проявява само като средство за икономически цели.
Човешко съществуване, което трябва да извлича съдържанието на културния си живот от икономическата система, ще бъде незадоволително, когато няма достатъчно интерес към продуктите от работата — дори тогава, когато интересът на хората един към друг адекватно се подхранва от правната сфера. В края на краищата на хората трябва да им просветне, че те търгуват един с друг само заради едната търговия. А търговията придобива смисъл само когато служи на нещо в човешкия живот, което излиза извън икономиката, нещо доста независимо от всичко комерсиално. Работа, която не носи вътрешно удовлетворение, ще придобие стойност, ако се извършва от човек, за когото, ако го погледнем от по-възвишена духовна гледна точка, може да се каже, че се стреми към цели, за които икономическата дейност е само средството. Този възглед за живота от духовна гледна точка може да се придобие само в свободен духовно-културен клон на социалния организъм. А духовно-културен живот, който е „суперструктура“ или придатък на икономиката, се проявява само като средство за икономически цели. Сложната съвременна индустрия с нейната механизация на човешкия труд създава изискване за уравновесяване чрез свободен, самоподхранващ се духовно-културен живот. По-ранните епохи на човешката история можеха да си позволят смесването на икономически интереси и културни импулси, защото тогава индустрията все още не беше станала плячка на механизацията. Ако не искаме човешката природа също да загине от тази механизация, при която човешки същества стават част от тази механизирана работна система, техните души трябва винаги да са в състояние да се издигат свободно към общение с по-висшите светове, до които те се чувстват приближени от свободния духовно-културен живот. Би било късогледство да се възразява на предложението за свободен духовно-културен живот и за свободна правна сфера, изисквани от нуждата за равенство между хората, като се казва, че двете нямало как да надмогнат икономическото неравенство, което е най-потискащото от всичките. Самата съвременна икономическа система е довела до тези неравенства, защото никога, поне досега, не е допускала да се развиват отделно от нея необходимите ѝ правна система и духовен живот.
към текста >>

Сложната съвременна индустрия с нейната механизация на човешкия труд създава изискване за уравновесяване чрез свободен, самоподхранващ се духовно-културен живот.
В края на краищата на хората трябва да им просветне, че те търгуват един с друг само заради едната търговия. А търговията придобива смисъл само когато служи на нещо в човешкия живот, което излиза извън икономиката, нещо доста независимо от всичко комерсиално. Работа, която не носи вътрешно удовлетворение, ще придобие стойност, ако се извършва от човек, за когото, ако го погледнем от по-възвишена духовна гледна точка, може да се каже, че се стреми към цели, за които икономическата дейност е само средството. Този възглед за живота от духовна гледна точка може да се придобие само в свободен духовно-културен клон на социалния организъм. А духовно-културен живот, който е „суперструктура“ или придатък на икономиката, се проявява само като средство за икономически цели. Сложната съвременна индустрия с нейната механизация на човешкия труд създава изискване за уравновесяване чрез свободен, самоподхранващ се духовно-културен живот. По-ранните епохи на човешката история можеха да си позволят смесването на икономически интереси и културни импулси, защото тогава индустрията все още не беше станала плячка на механизацията. Ако не искаме човешката природа също да загине от тази механизация, при която човешки същества стават част от тази механизирана работна система, техните души трябва винаги да са в състояние да се издигат свободно към общение с по-висшите светове, до които те се чувстват приближени от свободния духовно-културен живот. Би било късогледство да се възразява на предложението за свободен духовно-културен живот и за свободна правна сфера, изисквани от нуждата за равенство между хората, като се казва, че двете нямало как да надмогнат икономическото неравенство, което е най-потискащото от всичките. Самата съвременна икономическа система е довела до тези неравенства, защото никога, поне досега, не е допускала да се развиват отделно от нея необходимите ѝ правна система и духовен живот. Марксисткият ум вярва, че всяка форма на икономическо производство подготвя пътя за следващата по-усъвършенствана форма, както и че когато този подготвителен процес завърши, тогава чрез „еволюцията“ по-висшата форма непременно трябва да замени по-низшата.
към текста >>

Ако не искаме човешката природа също да загине от тази механизация, при която човешки същества стават част от тази механизирана работна система, техните души трябва винаги да са в състояние да се издигат свободно към общение с по-висшите светове, до които те се чувстват приближени от свободния духовно-културен живот.
Работа, която не носи вътрешно удовлетворение, ще придобие стойност, ако се извършва от човек, за когото, ако го погледнем от по-възвишена духовна гледна точка, може да се каже, че се стреми към цели, за които икономическата дейност е само средството. Този възглед за живота от духовна гледна точка може да се придобие само в свободен духовно-културен клон на социалния организъм. А духовно-културен живот, който е „суперструктура“ или придатък на икономиката, се проявява само като средство за икономически цели. Сложната съвременна индустрия с нейната механизация на човешкия труд създава изискване за уравновесяване чрез свободен, самоподхранващ се духовно-културен живот. По-ранните епохи на човешката история можеха да си позволят смесването на икономически интереси и културни импулси, защото тогава индустрията все още не беше станала плячка на механизацията. Ако не искаме човешката природа също да загине от тази механизация, при която човешки същества стават част от тази механизирана работна система, техните души трябва винаги да са в състояние да се издигат свободно към общение с по-висшите светове, до които те се чувстват приближени от свободния духовно-културен живот. Би било късогледство да се възразява на предложението за свободен духовно-културен живот и за свободна правна сфера, изисквани от нуждата за равенство между хората, като се казва, че двете нямало как да надмогнат икономическото неравенство, което е най-потискащото от всичките. Самата съвременна икономическа система е довела до тези неравенства, защото никога, поне досега, не е допускала да се развиват отделно от нея необходимите ѝ правна система и духовен живот. Марксисткият ум вярва, че всяка форма на икономическо производство подготвя пътя за следващата по-усъвършенствана форма, както и че когато този подготвителен процес завърши, тогава чрез „еволюцията“ по-висшата форма непременно трябва да замени по-низшата. В действителност, съвременната форма на производство не възниква от стари икономически методи, а по-скоро от юридическите форми и културните перспективи на по-ранна епоха. Но, като дадоха нова форма на икономическия живот, самите те[1] остаряха и се нуждаят от обновяване.
към текста >>

Би било късогледство да се възразява на предложението за свободен духовно-културен живот и за свободна правна сфера, изисквани от нуждата за равенство между хората, като се казва, че двете нямало как да надмогнат икономическото неравенство, което е най-потискащото от всичките.
Този възглед за живота от духовна гледна точка може да се придобие само в свободен духовно-културен клон на социалния организъм. А духовно-културен живот, който е „суперструктура“ или придатък на икономиката, се проявява само като средство за икономически цели. Сложната съвременна индустрия с нейната механизация на човешкия труд създава изискване за уравновесяване чрез свободен, самоподхранващ се духовно-културен живот. По-ранните епохи на човешката история можеха да си позволят смесването на икономически интереси и културни импулси, защото тогава индустрията все още не беше станала плячка на механизацията. Ако не искаме човешката природа също да загине от тази механизация, при която човешки същества стават част от тази механизирана работна система, техните души трябва винаги да са в състояние да се издигат свободно към общение с по-висшите светове, до които те се чувстват приближени от свободния духовно-културен живот. Би било късогледство да се възразява на предложението за свободен духовно-културен живот и за свободна правна сфера, изисквани от нуждата за равенство между хората, като се казва, че двете нямало как да надмогнат икономическото неравенство, което е най-потискащото от всичките. Самата съвременна икономическа система е довела до тези неравенства, защото никога, поне досега, не е допускала да се развиват отделно от нея необходимите ѝ правна система и духовен живот. Марксисткият ум вярва, че всяка форма на икономическо производство подготвя пътя за следващата по-усъвършенствана форма, както и че когато този подготвителен процес завърши, тогава чрез „еволюцията“ по-висшата форма непременно трябва да замени по-низшата. В действителност, съвременната форма на производство не възниква от стари икономически методи, а по-скоро от юридическите форми и културните перспективи на по-ранна епоха. Но, като дадоха нова форма на икономическия живот, самите те[1] остаряха и се нуждаят от обновяване. Да се твърди, че правата и културата могат да се извлекат от формите на икономическа дейност — това е най-лошото измежду всички възможни суеверия.
към текста >>

Самата съвременна икономическа система е довела до тези неравенства, защото никога, поне досега, не е допускала да се развиват отделно от нея необходимите ѝ правна система и духовен живот.
А духовно-културен живот, който е „суперструктура“ или придатък на икономиката, се проявява само като средство за икономически цели. Сложната съвременна индустрия с нейната механизация на човешкия труд създава изискване за уравновесяване чрез свободен, самоподхранващ се духовно-културен живот. По-ранните епохи на човешката история можеха да си позволят смесването на икономически интереси и културни импулси, защото тогава индустрията все още не беше станала плячка на механизацията. Ако не искаме човешката природа също да загине от тази механизация, при която човешки същества стават част от тази механизирана работна система, техните души трябва винаги да са в състояние да се издигат свободно към общение с по-висшите светове, до които те се чувстват приближени от свободния духовно-културен живот. Би било късогледство да се възразява на предложението за свободен духовно-културен живот и за свободна правна сфера, изисквани от нуждата за равенство между хората, като се казва, че двете нямало как да надмогнат икономическото неравенство, което е най-потискащото от всичките. Самата съвременна икономическа система е довела до тези неравенства, защото никога, поне досега, не е допускала да се развиват отделно от нея необходимите ѝ правна система и духовен живот. Марксисткият ум вярва, че всяка форма на икономическо производство подготвя пътя за следващата по-усъвършенствана форма, както и че когато този подготвителен процес завърши, тогава чрез „еволюцията“ по-висшата форма непременно трябва да замени по-низшата. В действителност, съвременната форма на производство не възниква от стари икономически методи, а по-скоро от юридическите форми и културните перспективи на по-ранна епоха. Но, като дадоха нова форма на икономическия живот, самите те[1] остаряха и се нуждаят от обновяване. Да се твърди, че правата и културата могат да се извлекат от формите на икономическа дейност — това е най-лошото измежду всички възможни суеверия. Едно такова суеверие помрачава както човешкия ум, така и целия живот.
към текста >>

Но, като дадоха нова форма на икономическия живот, самите те[1] остаряха и се нуждаят от обновяване.
Ако не искаме човешката природа също да загине от тази механизация, при която човешки същества стават част от тази механизирана работна система, техните души трябва винаги да са в състояние да се издигат свободно към общение с по-висшите светове, до които те се чувстват приближени от свободния духовно-културен живот. Би било късогледство да се възразява на предложението за свободен духовно-културен живот и за свободна правна сфера, изисквани от нуждата за равенство между хората, като се казва, че двете нямало как да надмогнат икономическото неравенство, което е най-потискащото от всичките. Самата съвременна икономическа система е довела до тези неравенства, защото никога, поне досега, не е допускала да се развиват отделно от нея необходимите ѝ правна система и духовен живот. Марксисткият ум вярва, че всяка форма на икономическо производство подготвя пътя за следващата по-усъвършенствана форма, както и че когато този подготвителен процес завърши, тогава чрез „еволюцията“ по-висшата форма непременно трябва да замени по-низшата. В действителност, съвременната форма на производство не възниква от стари икономически методи, а по-скоро от юридическите форми и културните перспективи на по-ранна епоха. Но, като дадоха нова форма на икономическия живот, самите те[1] остаряха и се нуждаят от обновяване. Да се твърди, че правата и културата могат да се извлекат от формите на икономическа дейност — това е най-лошото измежду всички възможни суеверия. Едно такова суеверие помрачава както човешкия ум, така и целия живот. То отклонява духа ни от извора му, като подменя източника с нещо недуховно. Лесно е да се подведем по онези, които ни казват, че духът се самопоражда от недуховното, понеже ние предпочитаме да възхваляваме тази илюзия, която ни спестява усилията да осъзнаем, че възтържествуването на духа е възможно само след упорита работа на духа. [1] Юридическите форми и културните перспективи от по-ранната епоха — бел. пр.
към текста >>

Едно такова суеверие помрачава както човешкия ум, така и целия живот.
Самата съвременна икономическа система е довела до тези неравенства, защото никога, поне досега, не е допускала да се развиват отделно от нея необходимите ѝ правна система и духовен живот. Марксисткият ум вярва, че всяка форма на икономическо производство подготвя пътя за следващата по-усъвършенствана форма, както и че когато този подготвителен процес завърши, тогава чрез „еволюцията“ по-висшата форма непременно трябва да замени по-низшата. В действителност, съвременната форма на производство не възниква от стари икономически методи, а по-скоро от юридическите форми и културните перспективи на по-ранна епоха. Но, като дадоха нова форма на икономическия живот, самите те[1] остаряха и се нуждаят от обновяване. Да се твърди, че правата и културата могат да се извлекат от формите на икономическа дейност — това е най-лошото измежду всички възможни суеверия. Едно такова суеверие помрачава както човешкия ум, така и целия живот. То отклонява духа ни от извора му, като подменя източника с нещо недуховно. Лесно е да се подведем по онези, които ни казват, че духът се самопоражда от недуховното, понеже ние предпочитаме да възхваляваме тази илюзия, която ни спестява усилията да осъзнаем, че възтържествуването на духа е възможно само след упорита работа на духа. [1] Юридическите форми и културните перспективи от по-ранната епоха — бел. пр.
към текста >>

51. 26. VІІІ. Мисията на Михаела в епохата на свободата на човека GA_26 Мистерията на Михаил

Това държане настрана се извършва в подсъзнанието тогава, когато в съзнанието царуват силите, които представляват именно живота на Аза в свобода.
Чрез това в кръга на мисията на Михаел се развива почвата за едно съобщение на човека с духовния свят, което не навлиза ни как в това, което е дадено по природен начин. Върху човека действува възвисяващо, когато види, как чрез Михаел човешкото същество е повдигнато в духовната среда, докато през това време несъзнателно, подсъзнателното, които се развиват под сферата на свобода, все по-дълбоко се срастват с материалното. Положението на човека спрямо мировото Същество ще му става в бъдеще все по-неразбираемо, ако той не се залови да признае, освен своите отношения към природните същества и природните процеси, и такива, каквито са тези към мисията на Михаел. Човек се научава да познава отношенията към природата като нещо, което той гледа от вън; отношенията към духовния свят изхождат от нещо, което е един вид вътрешен разговор с едно същество, към което човек си е отворил достъп благодарение на това, че е преминал към едно духовно съзерцание на света. Следователно, за да може да изживява импулсите на свободата, човек трябва да бъде в състояние да държи настрана от своето същество определени природни действия, които се упражняват от Космоса върху това същество. Това държане настрана се извършва в подсъзнанието тогава, когато в съзнанието царуват силите, които представляват именно живота на Аза в свобода. За вътрешното човешко възприятие съзнанието за действие в свобода е налице; за духовните същества, които обитават в други сфери и стоят във връзка с човека, това не е така. За едно същество от Йерархията на Ангелите, което има задачата да пренася човешкото битие от един земен живот в друг, е веднага видимо човешкото действува не по свобода: човекът отхвърля от себе си космическите сили, които искат да градят в него по-нататък, които искат да дадат на неговия азов организъм необходимите физически опори, както са му ги давали преди епохата на Михаел. Като същество от Йерархията на Архангелите Михаел получава своите впечатления с помощта на съществата от Йерархията на Ангелите. Той се посвещава на задачата да внася по описания тук начин сили от духовната част на Космоса в човека, които сили могат да заместят подтиснатите сили идващи от природното съществуване. Той постига това, като поставя своята дейност в пълна хармония с Тайната на Голгота.
към текста >>

За едно същество от Йерархията на Ангелите, което има задачата да пренася човешкото битие от един земен живот в друг, е веднага видимо човешкото действува не по свобода: човекът отхвърля от себе си космическите сили, които искат да градят в него по-нататък, които искат да дадат на неговия азов организъм необходимите физически опори, както са му ги давали преди епохата на Михаел.
Положението на човека спрямо мировото Същество ще му става в бъдеще все по-неразбираемо, ако той не се залови да признае, освен своите отношения към природните същества и природните процеси, и такива, каквито са тези към мисията на Михаел. Човек се научава да познава отношенията към природата като нещо, което той гледа от вън; отношенията към духовния свят изхождат от нещо, което е един вид вътрешен разговор с едно същество, към което човек си е отворил достъп благодарение на това, че е преминал към едно духовно съзерцание на света. Следователно, за да може да изживява импулсите на свободата, човек трябва да бъде в състояние да държи настрана от своето същество определени природни действия, които се упражняват от Космоса върху това същество. Това държане настрана се извършва в подсъзнанието тогава, когато в съзнанието царуват силите, които представляват именно живота на Аза в свобода. За вътрешното човешко възприятие съзнанието за действие в свобода е налице; за духовните същества, които обитават в други сфери и стоят във връзка с човека, това не е така. За едно същество от Йерархията на Ангелите, което има задачата да пренася човешкото битие от един земен живот в друг, е веднага видимо човешкото действува не по свобода: човекът отхвърля от себе си космическите сили, които искат да градят в него по-нататък, които искат да дадат на неговия азов организъм необходимите физически опори, както са му ги давали преди епохата на Михаел. Като същество от Йерархията на Архангелите Михаел получава своите впечатления с помощта на съществата от Йерархията на Ангелите. Той се посвещава на задачата да внася по описания тук начин сили от духовната част на Космоса в човека, които сили могат да заместят подтиснатите сили идващи от природното съществуване. Той постига това, като поставя своята дейност в пълна хармония с Тайната на Голгота. В деятелността на Христа сред земното развитие се намират сили, от които човекът се нуждае при своята дейност по свобода за компенсиране на подтиснатите природни импулси. Само че тогава човек трябва действително да доведе своята душа до там, че да живее с Христа, за което съжителство с Христа вече говорихме в тези съобщения във връзка с мисията на Михаел.
към текста >>

И в духовната Светлина той ще чувствува силата, която го води с все по-възвишено и по-разширено съзнание в света, в който ще се намери отново като свободен човек с Боговете на своя произход.
В светлината, която Христос донася на човешкия Аз, отново е налице първичната светлина. При такова съжителство в Христа цялата душа може да бъде озарена като от Слънце от изпълващата я с блаженство мисъл: прадревната великолепна божествена светлина е отново тук; тя свети, въпреки че нейното светене не е от природно естество. И в настоящото време човекът ще се съедини с духовните космически си ли на Светлината от миналото, в което минало той не беше още една свободна индивидуалност. И на тази светлина той ще може да намери пътищата, които правилно водят неговото човешко същество, когато в душата си се съедини с пълно разбиране с мисията на Михаел. Тогава и духовната Топлина човекът да чувствува онзи Импулс, който така го пренася в неговото космическо бъдеще, че може да остане на първичните дарове на своите божествено-духовни Същества, въпреки че се е развил до една свободна индивидуалност в техните светове. И в духовната Светлина той ще чувствува силата, която го води с все по-възвишено и по-разширено съзнание в света, в който ще се намери отново като свободен човек с Боговете на своя произход. Да иска човек да постоянствува в първичното битие, да иска да запази първоначалната, наивна царуваща в човека доброта на Боговете и да се страхува да използува напълно свободата, това води в този свят на настоящето време, в което всичко е заложено върху развитието на неговата свобода, това води, казвам, до Луцифер, който иска да знае този настоящ свят отречен. Да се отдаде човек на настоящето битие, да иска да остави да царува само постижимата сега за интелекта природност на световете, която се отнася неутрално към доброто, и да иска да изживява употребата на свободата само в интелекта, тогава в този свят на настоящото, в който развитието трябва да бъде продължено в по-дълбоки области на душата, понеже в по-горните области царува свободата, това води човек при Ариман, който иска да знае този свят на настоящето превърнат изцяло в един космос на интелектуалната същност. В такива области, в които човек насочва своя поглед към външния свят по духовен начин върху Михаел , а погледа към вътрешността на душата по духовен начин върху Христа, вирее онази сигурност на душа та и на духа, благодарение на които той ще може да върви в онзи космически път, в който, без да изгуби своя произход, ще намери своето бъдещо съвършенство. Гьотеанум, 09 ноември 1924 г.
към текста >>

52. 38. 5. Коледно съзерцание: Тайната на Логоса GA_26 Мистерията на Михаил

Тази божествено-духовна Същност действува и тече във всичко, което той вижда като раждане и умиране на животинските същества, което вижда в растението и разцъфтяването на растителния свят, в дейността на изворите и реките, в образуването на вятъра и на облаците.
Когато човечеството напредна до разгръщането на Разсъдъчната или Чувствуващата душа, тогава се прояви продължаващата да действува опасност на заложеното от прадревни времена откъсване на човешкото същество от същността на Божествено-духовното, но сега вече в пълен размер. И постепенно с това, как човешката душа изгубва възможността да живее заедно с божествено-духовните Същества, около нея изплува това, което днес се нарича "природа". Човекът не вижда вече същността на човека в божествено-духовния Космос; той вижда произведението на божествено-духовното в земната област. Първо той не го вижда в отвлечената форма, в която хората днес го виждат; сетивно-физическите същества, които се задържат с помощта на онези отвлечени идейни съдържания, които хората наричат "природни закони". Той ги вижда първо като божествено-духовна същност. Тази божествено-духовна Същност действува и тече във всичко, което той вижда като раждане и умиране на животинските същества, което вижда в растението и разцъфтяването на растителния свят, в дейността на изворите и реките, в образуването на вятъра и на облаците. Всички тези същества и процеси около него са за него жестове, деяния, те са говор на божествената Същност, която стои на основата на "природата". Както в древността хората са виждали в положението на звездите и в техните движения делата, жестовете на мировите божествени Същества, както в тези положения и движения те четяха словата на боговете, така сега "природните процеси" станаха израз на Богинята на Земята. Защото хората си представяха божеството, което действува в природата, от женски род. Остатъци от този начин да си представят нещата като имагинативно съдържание на Разсъдъчната или Чувствуваща душа са продължили да действуват в човешките души чак до Средновековието. Познаващите говореха за делата на "богинята", когато искаха да направят разбираеми процесите, които стават в "природата".
към текста >>

Животинският свят не е приел в себе си силите на "земните глъбини".
към това, което се явява на повърхността на Земята, а към силите, които действуват от глъбините на Земята към нейната повърхност. И тези "дълбоки сили", "силите на долния свят", хора та са ги виждали във взаимодействие със силите на звездите и елементите на заобикалящия Земята свят. Растенията израстват в техните разнообразни форми, изявяват се в техните прекрасни светове. В това действуват силите на Слънцето, на Луната и на звездите заедно със силите от земните глъбини. Основата за това дават минералите, които са получили своята същност изцяло благодарение на това, което от мировата същност е станало земно Минералите възникват само от "долния свят" чрез небесните сили, които са станали земни сили. Животинският свят не е приел в себе си силите на "земните глъбини". Той се ражда само чрез мировите сили, които действуват от околността на Земята. Той дължи своето развитие, растеж, разцъфтяване, способността да се храни, възможността да се движи на слънчевите сили, които се разливат върху Земята. Той може да се размножава под влиянието на лунните сили, които се разливат върху Земята. Този животински свят се явява в много форми и видове, понеже положенията на звездите действуват по най-разнообразен начин оформяйки животинския живот. Но животните са поставени на Земята от вселената.
към текста >>

Този животински свят се явява в много форми и видове, понеже положенията на звездите действуват по най-разнообразен начин оформяйки животинския живот.
Основата за това дават минералите, които са получили своята същност изцяло благодарение на това, което от мировата същност е станало земно Минералите възникват само от "долния свят" чрез небесните сили, които са станали земни сили. Животинският свят не е приел в себе си силите на "земните глъбини". Той се ражда само чрез мировите сили, които действуват от околността на Земята. Той дължи своето развитие, растеж, разцъфтяване, способността да се храни, възможността да се движи на слънчевите сили, които се разливат върху Земята. Той може да се размножава под влиянието на лунните сили, които се разливат върху Земята. Този животински свят се явява в много форми и видове, понеже положенията на звездите действуват по най-разнообразен начин оформяйки животинския живот. Но животните са поставени на Земята от вселената. Те вземат участие в земното само с техния тъп живот; с тяхното раждане, растеж, с всичко, което са, за да могат да възприемат и се движат, те не са никакви земни същества. Тази величествено изградена идея за развитието на Земята живееща някога в човечеството. Това, което прониква от нея в Средновековието, позволява да се разбере само малко от нейното величие. За да стигнем до това познание, трябва да отидем далече в миналото с погледа на ясновидското познание.
към текста >>

Но животните са поставени на Земята от вселената.
Животинският свят не е приел в себе си силите на "земните глъбини". Той се ражда само чрез мировите сили, които действуват от околността на Земята. Той дължи своето развитие, растеж, разцъфтяване, способността да се храни, възможността да се движи на слънчевите сили, които се разливат върху Земята. Той може да се размножава под влиянието на лунните сили, които се разливат върху Земята. Този животински свят се явява в много форми и видове, понеже положенията на звездите действуват по най-разнообразен начин оформяйки животинския живот. Но животните са поставени на Земята от вселената. Те вземат участие в земното само с техния тъп живот; с тяхното раждане, растеж, с всичко, което са, за да могат да възприемат и се движат, те не са никакви земни същества. Тази величествено изградена идея за развитието на Земята живееща някога в човечеството. Това, което прониква от нея в Средновековието, позволява да се разбере само малко от нейното величие. За да стигнем до това познание, трябва да отидем далече в миналото с погледа на ясновидското познание. Защото и от съществуващите физически документи само онзи може да разбере това, което е съществувало в душите на хората, който може да проникне по пътя на духовното виждане.
към текста >>

Те вземат участие в земното само с техния тъп живот; с тяхното раждане, растеж, с всичко, което са, за да могат да възприемат и се движат, те не са никакви земни същества.
Той се ражда само чрез мировите сили, които действуват от околността на Земята. Той дължи своето развитие, растеж, разцъфтяване, способността да се храни, възможността да се движи на слънчевите сили, които се разливат върху Земята. Той може да се размножава под влиянието на лунните сили, които се разливат върху Земята. Този животински свят се явява в много форми и видове, понеже положенията на звездите действуват по най-разнообразен начин оформяйки животинския живот. Но животните са поставени на Земята от вселената. Те вземат участие в земното само с техния тъп живот; с тяхното раждане, растеж, с всичко, което са, за да могат да възприемат и се движат, те не са никакви земни същества. Тази величествено изградена идея за развитието на Земята живееща някога в човечеството. Това, което прониква от нея в Средновековието, позволява да се разбере само малко от нейното величие. За да стигнем до това познание, трябва да отидем далече в миналото с погледа на ясновидското познание. Защото и от съществуващите физически документи само онзи може да разбере това, което е съществувало в душите на хората, който може да проникне по пътя на духовното виждане. Но човекът не е в състояние да се държи така далече от Земята, както животните.
към текста >>

Но човекът не е в състояние да се държи така далече от Земята, както животните.
Те вземат участие в земното само с техния тъп живот; с тяхното раждане, растеж, с всичко, което са, за да могат да възприемат и се движат, те не са никакви земни същества. Тази величествено изградена идея за развитието на Земята живееща някога в човечеството. Това, което прониква от нея в Средновековието, позволява да се разбере само малко от нейното величие. За да стигнем до това познание, трябва да отидем далече в миналото с погледа на ясновидското познание. Защото и от съществуващите физически документи само онзи може да разбере това, което е съществувало в душите на хората, който може да проникне по пътя на духовното виждане. Но човекът не е в състояние да се държи така далече от Земята, както животните. Изказвайки това, ние се приближаваме до тайната на човечеството, както и до тайните на животинското царство. Тези тайни се отразяват в култа на древните народи към животните, преди всичко в култа на египтяните. Те са виждали в животните същества, които са гости на Земята, в които може да се види същността и дейността на духовния свят, който граничи със земния. И в свързването на човешката форма с животинската споменатите народи са виждали формите на онези елементарни междинни същества, който в мировото развитие са на път да станат човеци, но не навлизат в земната област, за да не станат човеци. Такива междинни елементарни същества съществуват.
към текста >>

Изказвайки това, ние се приближаваме до тайната на човечеството, както и до тайните на животинското царство.
Тази величествено изградена идея за развитието на Земята живееща някога в човечеството. Това, което прониква от нея в Средновековието, позволява да се разбере само малко от нейното величие. За да стигнем до това познание, трябва да отидем далече в миналото с погледа на ясновидското познание. Защото и от съществуващите физически документи само онзи може да разбере това, което е съществувало в душите на хората, който може да проникне по пътя на духовното виждане. Но човекът не е в състояние да се държи така далече от Земята, както животните. Изказвайки това, ние се приближаваме до тайната на човечеството, както и до тайните на животинското царство. Тези тайни се отразяват в култа на древните народи към животните, преди всичко в култа на египтяните. Те са виждали в животните същества, които са гости на Земята, в които може да се види същността и дейността на духовния свят, който граничи със земния. И в свързването на човешката форма с животинската споменатите народи са виждали формите на онези елементарни междинни същества, който в мировото развитие са на път да станат човеци, но не навлизат в земната област, за да не станат човеци. Такива междинни елементарни същества съществуват. Изобразявайки ги, египтяните са предавали само това, което са виждали.
към текста >>

Тези тайни се отразяват в култа на древните народи към животните, преди всичко в култа на египтяните.
Това, което прониква от нея в Средновековието, позволява да се разбере само малко от нейното величие. За да стигнем до това познание, трябва да отидем далече в миналото с погледа на ясновидското познание. Защото и от съществуващите физически документи само онзи може да разбере това, което е съществувало в душите на хората, който може да проникне по пътя на духовното виждане. Но човекът не е в състояние да се държи така далече от Земята, както животните. Изказвайки това, ние се приближаваме до тайната на човечеството, както и до тайните на животинското царство. Тези тайни се отразяват в култа на древните народи към животните, преди всичко в култа на египтяните. Те са виждали в животните същества, които са гости на Земята, в които може да се види същността и дейността на духовния свят, който граничи със земния. И в свързването на човешката форма с животинската споменатите народи са виждали формите на онези елементарни междинни същества, който в мировото развитие са на път да станат човеци, но не навлизат в земната област, за да не станат човеци. Такива междинни елементарни същества съществуват. Изобразявайки ги, египтяните са предавали само това, което са виждали. Но такива същества не притежават пълното себесъзнание на човека.
към текста >>

Те са виждали в животните същества, които са гости на Земята, в които може да се види същността и дейността на духовния свят, който граничи със земния.
За да стигнем до това познание, трябва да отидем далече в миналото с погледа на ясновидското познание. Защото и от съществуващите физически документи само онзи може да разбере това, което е съществувало в душите на хората, който може да проникне по пътя на духовното виждане. Но човекът не е в състояние да се държи така далече от Земята, както животните. Изказвайки това, ние се приближаваме до тайната на човечеството, както и до тайните на животинското царство. Тези тайни се отразяват в култа на древните народи към животните, преди всичко в култа на египтяните. Те са виждали в животните същества, които са гости на Земята, в които може да се види същността и дейността на духовния свят, който граничи със земния. И в свързването на човешката форма с животинската споменатите народи са виждали формите на онези елементарни междинни същества, който в мировото развитие са на път да станат човеци, но не навлизат в земната област, за да не станат човеци. Такива междинни елементарни същества съществуват. Изобразявайки ги, египтяните са предавали само това, което са виждали. Но такива същества не притежават пълното себесъзнание на човека. За да постигне това, човекът трябваше да навлезе така пълно в земния свят, че да приеме нещо в своето същество от земната същност.
към текста >>

И в свързването на човешката форма с животинската споменатите народи са виждали формите на онези елементарни междинни същества, който в мировото развитие са на път да станат човеци, но не навлизат в земната област, за да не станат човеци.
Защото и от съществуващите физически документи само онзи може да разбере това, което е съществувало в душите на хората, който може да проникне по пътя на духовното виждане. Но човекът не е в състояние да се държи така далече от Земята, както животните. Изказвайки това, ние се приближаваме до тайната на човечеството, както и до тайните на животинското царство. Тези тайни се отразяват в култа на древните народи към животните, преди всичко в култа на египтяните. Те са виждали в животните същества, които са гости на Земята, в които може да се види същността и дейността на духовния свят, който граничи със земния. И в свързването на човешката форма с животинската споменатите народи са виждали формите на онези елементарни междинни същества, който в мировото развитие са на път да станат човеци, но не навлизат в земната област, за да не станат човеци. Такива междинни елементарни същества съществуват. Изобразявайки ги, египтяните са предавали само това, което са виждали. Но такива същества не притежават пълното себесъзнание на човека. За да постигне това, човекът трябваше да навлезе така пълно в земния свят, че да приеме нещо в своето същество от земната същност. Той трябваше да бъде посветен в положението, че в този земен свят пред него да сто и произведението на свързаните с него божествено-духовни Същества, но само тяхното произведение.
към текста >>

С това човека се получава необходимостта да направи проникнатото от Луцифер и Ариман произведение местопребиваването на една част от неговия живот а именно на земния живот.
Изобразявайки ги, египтяните са предавали само това, което са виждали. Но такива същества не притежават пълното себесъзнание на човека. За да постигне това, човекът трябваше да навлезе така пълно в земния свят, че да приеме нещо в своето същество от земната същност. Той трябваше да бъде посветен в положението, че в този земен свят пред него да сто и произведението на свързаните с него божествено-духовни Същества, но само тяхното произведение. И понеже пред не го стои само откъснатото от своя произход произведение, в него имат достъп луциферическите и ариманическите същества. С това човека се получава необходимостта да направи проникнатото от Луцифер и Ариман произведение местопребиваването на една част от неговия живот а именно на земния живот. Това е възможно без едно трайно откъсване на човешкото естество от първичното божествено-духовно естество, от което той произхожда, само до тогава, докато човекът не беше стигнал до развитието на негова та Разсъдъчна или Чувствуваща душа. Тогава човека стана едно покваряване на неговото физическо, етер но и астрално тяло. Една по-стара наука познава това покваряване като нещо, което живее в човешкото същество. Знае се, че то е необходимо, за да може съзнанието в човека да се развие до себе съзнание. В онова познание, което се развиваше в центровете, които Александър Велики даде на науката, виждаше един аристотелизъм, който, правилно разбран, носи това покваряване като един меродавен елемент на негова та психология.
към текста >>

Защото това развитие е само един член, едно звено в един гигантски миров ритъм, в който човечеството преди то да стане човек е било нещо съвършено различно и след това ще бъде нещо съвършено различно, докато растителния живот се повтаря като такъв в кратки ритми.
Срещу това събитие, което става като космическо събитие на Земята, стои слизането на Логоса за човечеството. Персефона слиза, за да доведе природата в нейната първоначална посока, в нейното първоначално ориентиране. На основата на това трябва да има ритъм; защото процесите в природата стават ритмично. Логосът слиза в човечеството. Това става веднъж в цялото развитие на човечеството. Защото това развитие е само един член, едно звено в един гигантски миров ритъм, в който човечеството преди то да стане човек е било нещо съвършено различно и след това ще бъде нещо съвършено различно, докато растителния живот се повтаря като такъв в кратки ритми. Да вижда Тайната на Голгота в тази светлина, от това човечеството се нуждае от епохата на Съзнателната душа насам. Защото още през епохата на Разсъдъчната или Чувствуваща душа за човечеството би съществувала опасността да се откъсне от Божествено-духовното, ако не би станала Тайната на Голгота. В тази епоха на Съзнателната душа би настъпило едно пълно затъмнение на духовния свят за човека в негово то съзнание, ако Съзнателната душа не би могла да укрепне така, че да погледне с разбиране назад в миналото към своя божествено-духовен произход. Но когато може да направи това, тя намира мировия Логос като Същество, което може да я заведе назад в миналото. Тя се прониква с мощния образ, който разкрива, какво е станало на Голгота.
към текста >>

Онази топла любов, която се лее най-възвишеното, когато е отправена към детето Исус, което се явява на Земята в мировата Коледа.
В тази епоха на Съзнателната душа би настъпило едно пълно затъмнение на духовния свят за човека в негово то съзнание, ако Съзнателната душа не би могла да укрепне така, че да погледне с разбиране назад в миналото към своя божествено-духовен произход. Но когато може да направи това, тя намира мировия Логос като Същество, което може да я заведе назад в миналото. Тя се прониква с мощния образ, който разкрива, какво е станало на Голгота. И началото на това разбиране е любвеобилното схващане на мировата Свещена Нощ /Мировата Коледа/, за която всяка година ни напомня със своя празник. Защото укрепването на Съзнателната душа става именно благодарение на това, че тя, която първо приема Интелектуалността, прави да се влее в този най-студен ду шевен елемент топлата любов. Онази топла любов, която се лее най-възвишеното, когато е отправена към детето Исус, което се явява на Земята в мировата Коледа. С това човекът е направил да действува върху неговата душа най-висшето земно духовно събитие, което същевременно беше едно физическо събитие; той е тръгнал в пътя на приемането на Христа в себе си. Природата трябва да бъде позната така, че в лицето на Персефона или на Съществото, към което хората са насочвали своя поглед още в ранното Средновековие, когато са говорили за "природа", се изявява божествено-духовната и вечна Сила на Първо причината, от която "природата" се е родила и постоянно се ражда като основа на земното човешко съществуване. Човешкият свят трябва да бъде познат така, че в Христа този свят изявява първоначалния и вечен Логос, който действува в областта на свързаното първоначално с човека божествено-духовна Същност за развитието на духовната същност на човека. Да насочи човек с любов своето сърце към тези велики космически отношения, това е истинското съдържа ние на празничното възпоминание което всяка година настъпва с оглед на мировата Коледа. Ако в човешкото сърце живее такава любов, тогава тя разгаря студения елемент от светлина на Съзнателната душа.
към текста >>

Той би умрял в студенината на интелектуалното съзнание, или би останала в един духовен живот, който не напредва към развитието на Съзнателната душа.
Природата трябва да бъде позната така, че в лицето на Персефона или на Съществото, към което хората са насочвали своя поглед още в ранното Средновековие, когато са говорили за "природа", се изявява божествено-духовната и вечна Сила на Първо причината, от която "природата" се е родила и постоянно се ражда като основа на земното човешко съществуване. Човешкият свят трябва да бъде познат така, че в Христа този свят изявява първоначалния и вечен Логос, който действува в областта на свързаното първоначално с човека божествено-духовна Същност за развитието на духовната същност на човека. Да насочи човек с любов своето сърце към тези велики космически отношения, това е истинското съдържа ние на празничното възпоминание което всяка година настъпва с оглед на мировата Коледа. Ако в човешкото сърце живее такава любов, тогава тя разгаря студения елемент от светлина на Съзнателната душа. Ако тази Съзнателна душа би останала без това разгаряне; тогава човек никога не би стигнал до нейното одухотворяване. Той би умрял в студенината на интелектуалното съзнание, или би останала в един духовен живот, който не напредва към развитието на Съзнателната душа. Тогава той би останал на степента на развитие на Разсъдъчната или Чувствуваща душа. Но по своята същност Съзнателната душа не е студена. Тя само изглежда такава в началото на нейното развитие, защото там тя може първо да се изяви своето изпълнено със светлина съдържание, но още не може да изяви мировата топлина, от която произхожда. Когато можем да чувствуваме и да живеем Коледата по този начин, тогава в душата оживява: как славата на божествено-духовните същества изявяващи своите подобия в звездните шири ни, се възвестява пред човеците и как на земята човекът бива освободен от властта на съществата, които искат да го отдалечат от неговата първопричина. Гьотеанум, Коледа 1924 година.
към текста >>

53. I. Преживявания през детството GA_28 Моят жизнен път

На откритите обсъждания на основаната от мен антропософия от известно време започнаха да се промъкват съждения относно моя живот.
ПЪРВА ГЛАВА Преживявания през детството На откритите обсъждания на основаната от мен антропософия от известно време започнаха да се промъкват съждения относно моя живот. От казаното в тази насока се правеха изводи за причината за трансформациите, които някои хора смятаха, че са открили в процеса на духовното ми развитие. В отговор на това някои приятели изразиха мнението, че би било добре сам да напиша нещо за собствения си жизнен път. Трябва да призная, че по принцип нямам особена склонност към това. Тъй като стремежът ми винаги е бил да формулирам и подреждам всичко, което имам да кажа и което вярвам, че трябва да направя така, както го изискват нещата, а не изхождайки от лични съображения. Наистина винаги съм бил на мнение, че личният елемент придава най-ценните окраски в много области на човешката дейност.
към текста >>

И така можах да се реша да напиша следващото повествование единствено защото съм длъжен чрез обективно описание да изложа в правилна светлина някои неправилни преценки относно връзката на моя живот с развиваната от мен антропософия и понеже ми се струва обосновано настояването на някои приятелски настроени към мен хора да предприема нещо по отношение на тези погрешни съждения.
Трябва да призная, че по принцип нямам особена склонност към това. Тъй като стремежът ми винаги е бил да формулирам и подреждам всичко, което имам да кажа и което вярвам, че трябва да направя така, както го изискват нещата, а не изхождайки от лични съображения. Наистина винаги съм бил на мнение, че личният елемент придава най-ценните окраски в много области на човешката дейност. Струва ми се обаче, че този личен елемент трябва да се проявява единствено чрез начина, по който човек говори и постъпва, а не чрез съзнателен поглед върху собствената му личност. Каквото и да излезе от един такъв поглед, то е нещо, което човек трябва да уреди със самия себе си. И така можах да се реша да напиша следващото повествование единствено защото съм длъжен чрез обективно описание да изложа в правилна светлина някои неправилни преценки относно връзката на моя живот с развиваната от мен антропософия и понеже ми се струва обосновано настояването на някои приятелски настроени към мен хора да предприема нещо по отношение на тези погрешни съждения. Родината на моите родители е Долна Австрия. Баща ми е роден в Герас, малко селце в долноавстрийската област Валдфиртел, а майка ми – в Хорн, град в същата област. Детството и младостта си баща ми е изживял в най-тясна връзка с манастира на премонстрантите в Герас. Той винаги си спомняше с голяма любов за този период от живота си. Обичаше да разказва как е изпълнявал службата си в манастира и как са му преподавали монасите.
към текста >>

Той винаги си спомняше с голяма любов за този период от живота си.
Каквото и да излезе от един такъв поглед, то е нещо, което човек трябва да уреди със самия себе си. И така можах да се реша да напиша следващото повествование единствено защото съм длъжен чрез обективно описание да изложа в правилна светлина някои неправилни преценки относно връзката на моя живот с развиваната от мен антропософия и понеже ми се струва обосновано настояването на някои приятелски настроени към мен хора да предприема нещо по отношение на тези погрешни съждения. Родината на моите родители е Долна Австрия. Баща ми е роден в Герас, малко селце в долноавстрийската област Валдфиртел, а майка ми – в Хорн, град в същата област. Детството и младостта си баща ми е изживял в най-тясна връзка с манастира на премонстрантите в Герас. Той винаги си спомняше с голяма любов за този период от живота си. Обичаше да разказва как е изпълнявал службата си в манастира и как са му преподавали монасите. По-късно станал ловец на служба при граф Хойос. Тази фамилия е притежавала поземлен имот в Хорн. Там баща ми се запознал с майка ми. Тогава напуснал ловджийската служба и постъпил на работа като телеграфист в австрийските Южни железници.
към текста >>

И когато говореха за тях, инстинктивно се усещаше, че в душата си така и не са го напуснали, въпреки че съдбата е предопределила да изживеят по-голямата част от живота си далеч от него.
Получило се е така, че родното ми място е много отдалечено от областта, от която произхождам. Както баща ми, така и майка ми бяха истински деца на прекрасната долноавстрийска горска провинция северно от Дунава. Това е район, в който железниците проникват доста късно. Герас и до днес е още недокоснат от тях. Родителите ми обичаха преживяванията си в родното им място. И когато говореха за тях, инстинктивно се усещаше, че в душата си така и не са го напуснали, въпреки че съдбата е предопределила да изживеят по-голямата част от живота си далеч от него. Когато след дългия си трудов стаж баща ми се пенсионира, те веднага се преместиха отново там – в Хорн. Баща ми беше истински доброжелателен човек, но с такъв темперамент, който, особено когато беше още млад, можеше да изригне в страстен изблик. Службата му в железниците за него беше задължение. Той не се отнасяше с любов към нея. Когато бях още момче, понякога трябваше да работи три дни и нощи поред.
към текста >>

Така че животът не му предлагаше нищо цветно, единствено сивота.
Баща ми беше истински доброжелателен човек, но с такъв темперамент, който, особено когато беше още млад, можеше да изригне в страстен изблик. Службата му в железниците за него беше задължение. Той не се отнасяше с любов към нея. Когато бях още момче, понякога трябваше да работи три дни и нощи поред. След което беше свободен за двадесет и четири часа. Така че животът не му предлагаше нищо цветно, единствено сивота. Той много обичаше да следи какво става в политиката. Вземаше най-живо участие в политически спорове. Тъй като не разполагахме със земни блага в изобилие, майка ми беше принудена сама да се отдаде на домакински задължения. Дните ѝ се запълваха от изпълнената с любов грижа за децата ѝ и малкото стопанство. Когато бях на година и половина, преместиха баща ми в Мьодлинг, близо до Виена.
към текста >>

По това време в тази област влакове минаваха на големи промеждутъци, но когато пристигаха, обикновено на гарата се струпваха много хора от селото, които разполагат с време, за да внесат разнообразие в живота си, който иначе вероятно им се е струвал монотонен.
гара в хубавите летни дни беше първият ни утринен поздрав. Обратно, сивият хребет на Вексел навяваше мрачно настроение. Планините сякаш изникваха от само себе си от зеленината, която се усмихваше приятелски навсякъде в тази местност. В по-далечната околност имахме величието на върховете, а в непосредственото ни обкръжение – миловидността на природата. Но на малката гара целият интерес се въртеше около железопътния транспорт. По това време в тази област влакове минаваха на големи промеждутъци, но когато пристигаха, обикновено на гарата се струпваха много хора от селото, които разполагат с време, за да внесат разнообразие в живота си, който иначе вероятно им се е струвал монотонен. Учителят, свещеникът, счетоводителят на имението и кметът често се появяваха там. Вярвам, че за живота ми беше от голямо значение, че съм прекарал детството си в такава среда. Защото интересите ми бяха привлечени силно от всичко, имащо механичен характер. И знам как тези интереси непрекъснато се стремяха да приглушат в детската ми душа идващото от сърцето влечение към пленителната и същевременно величествена природа, в чиито далнини всеки път изчезваха подчинените на механиката влакове. Във всичко това роля имаше влиянието на една много оригинална личност, тази на свещеника на Св.
към текста >>

Вярвам, че за живота ми беше от голямо значение, че съм прекарал детството си в такава среда.
Планините сякаш изникваха от само себе си от зеленината, която се усмихваше приятелски навсякъде в тази местност. В по-далечната околност имахме величието на върховете, а в непосредственото ни обкръжение – миловидността на природата. Но на малката гара целият интерес се въртеше около железопътния транспорт. По това време в тази област влакове минаваха на големи промеждутъци, но когато пристигаха, обикновено на гарата се струпваха много хора от селото, които разполагат с време, за да внесат разнообразие в живота си, който иначе вероятно им се е струвал монотонен. Учителят, свещеникът, счетоводителят на имението и кметът често се появяваха там. Вярвам, че за живота ми беше от голямо значение, че съм прекарал детството си в такава среда. Защото интересите ми бяха привлечени силно от всичко, имащо механичен характер. И знам как тези интереси непрекъснато се стремяха да приглушат в детската ми душа идващото от сърцето влечение към пленителната и същевременно величествена природа, в чиито далнини всеки път изчезваха подчинените на механиката влакове. Във всичко това роля имаше влиянието на една много оригинална личност, тази на свещеника на Св. Валентин, градче, до което от Потшах можеше да се стигне за четиридесет и пет минути пеша. Този свещеник обичаше да посещава дома на родителите ми.
към текста >>

Той беше човек на практичния живот и обичаше да дава полезни житейски съвети.
Разхождаше се почти ежедневно до нас и винаги се отбиваше вкъщи за дълго време. Той представляваше типа на либералния католически свещеник, толерантен и приветлив. Як широкоплещест мъж. Беше остроумен, на драго сърце разказваше забавни истории и обичаше хората около него да се смеят. И те продължаваха да се смеят на казаното от него, когато вече отдавна си беше заминал. Той беше човек на практичния живот и обичаше да дава полезни житейски съвети. Един такъв съвет даде отражение за дълго време в моето семейство. Покрай коловозите в Потшах имаше редица от акациеви дървета. Веднъж минавахме по тясната пътека до тях. Тогава той каза: „Ах, какви хубави акациеви цветове! “ И мигновено се метна на едно от дърветата и набра голямо количество от тях.
към текста >>

Затова пък по детски се вкопчвах във всичко, което представлява практическа дейност в живота.
При него също не можах да изпитам истински интерес към учебните занимания. Защото ме интересуваше това, което баща ми пише. Исках да подражавам на нещата, които прави. По този начин научих доста неща. Що се отнася до това, на което той ме учеше, не можех да открия връзката между него и моето образование. Затова пък по детски се вкопчвах във всичко, което представлява практическа дейност в живота. Вниманието ми се събуждаше от процеса на протичане на железопътната служба и всичко, свързано с нея. Природните закони обаче бяха тези, които особено ме привличаха и ме пленяваха напълно. Когато пишех, го правех, защото трябваше. Дори пишех възможно най-бързо, за да мога по-скоро да изпиша цяла страница. След това можех да посипя написаното с праха, който баща ми използваше.
към текста >>

Масивни възвишения с красиво залесяване ограничаваха едната гледка.
гарата, която трябваше да обслужва баща ми сега, се намираше в края на селото. До граничната река се стигаше за половин час пеша. След още половин час човек можеше да бъде вече във Винер Нойщат. Алпите, които в Потшах виждах съвсем отблизо, сега едва се открояваха в далечината. Но все пак стояха като фон, събуждайки спомени, щом човек погледне към ниските планини, до които можеше да се стигне за по-кратко време от новото местожителство на семейството ми. Масивни възвишения с красиво залесяване ограничаваха едната гледка. Другата се простираше към Унгария над равнина, покрита с ниви и гори. От хълмовете особено много обичах един, който можеше да бъде изкачен за три-четвърти час. На върха му се издигаше един параклис, в който имаше портрет на Св. Розалия. Този параклис представляваше крайната точка на една разходка, която отначало правех с родителите, брат ми и сестра ми, а по-късно с удоволствие и сам. Тези разходки ми доставяха особена радост и с това, че през съответните сезони от тях човек можеше да се върне богато надарен с природни дарове.
към текста >>

Много дълбоки бяха впечатленията, които получих в периода от живота ми, свързан със замъка Фросдорф.
Беше през деветата ми година, когато у мен здраво се загнезди идеята, че сигурно във връзка със задачите на тези монаси съществуват важни неща, които трябва да разбера. И тук отново бях изпълнен с много въпроси, които трябваше да нося у себе си без отговор. Да, тези въпроси за всевъзможни неща като дете ме правеха истински самотен. В предпланинската част на Алпите се виждаха два замъка: Питен и Фросдорф. В последния по онова време живееше граф Шамбор, който в началото на седемдесетте години искаше да стане крал на Франция като Анри Пети. Много дълбоки бяха впечатленията, които получих в периода от живота ми, свързан със замъка Фросдорф. Графът със своята свита често отпътуваше от ж.п. гара Нойдьорфл. Всичко в този човек привличаше моето внимание. Особено силно впечатление ми правеше един от мъжете от графската свита. Той имаше само едно ухо.
към текста >>

Във връзка с Фросдорф за мен се откри също и някакъв вид социален живот.
Той имаше само едно ухо. Другото беше гладко отсечено. Беше сплел косите, които го покриваха. При тази гледка за първи път разбрах какво е това дуел. Защото мъжът беше загубил ухото си именно на дуел. Във връзка с Фросдорф за мен се откри също и някакъв вид социален живот. Помощник-учителят на Нойдьорфл, в чиято малка стаичка често ми беше разрешено да го наблюдавам как работи, изготвяше безброй молби до граф Шамбор за финансова подкрепа за по-бедните жители от селото и околността. В отговор на всяка от тези молби идваше по един гулден за тяхното подпомагане, от който учителят винаги имаше право да задържи шест крайцера за своите усилия. Той се нуждаеше от тези приходи. Защото службата му носеше осемдесет и пет гулдена годишно. Освен това получаваше сутрешно кафе и обяд при „учителя“.
към текста >>

Благодарение на това помощник-учителят можа да внесе в моя живот това, което даде посока на по-нататъшното ми развитие.
Беше чисто и просто невъзможно да се прави нещо друго освен да оставиш душата си да се рее в глуповат унес и да преписваш почти механично с ръка. Целия час помощник-учителят трябваше да се справя почти сам. „Учителят“ се появяваше в училище изключително рядко. Той беше същевременно и селски нотариус и се говореше, че на тази служба имал толкова много работа, че не можел да води и учебните занятия. И въпреки всичко се научих да чета добре сравнител но рано. Благодарение на това помощник-учителят можа да внесе в моя живот това, което даде посока на по-нататъшното ми развитие. Скоро след постъпването ми в нойдьорфлското училище, открих в стаята му учебник по геометрия. С учителя бяхме в толкова добри отношения, че той веднага ми зае книгата за известно време. С ентусиазъм се задълбочих в нея. Седмици наред душата ми беше изцяло погълната от равенства, подобия на триъгълници, четириъгълници и многоъгълници. Блъсках си главата над въпроса къде всъщност се пресичат паралелите.
към текста >>

Имах две представи, които, макар и смътни, играеха голяма роля в душевния ми живот още от осмата ми година.
Обаче се нуждаех от нещо като потвърждение на това мнение. Исках да мога да си кажа, че преживяването на духовния свят е също толкова малко измамно, колкото това на сетивния свят. За геометрията си казвах, че при нея човек може да знае нещо, което преживява единствено самата душа чрез собствената си сила. В това усещане намирах потвърждение, че мога да говоря за духовния свят, който преживявах, също като за сетивния. Така и говорех за него. Имах две представи, които, макар и смътни, играеха голяма роля в душевния ми живот още от осмата ми година. Правех разлика между неща и същества, „които човек вижда“, и такива, „които не се виждат“. Разказвам за тези неща съвсем откровено, макар че хората, които си търсят причини да смятат, че антропософията е в сферата на фантастиката, може би ще си извадят от това извода, че още като дете вече съм бил предразположен към фантастика и нищо чудно, че след това у мен е могъл да се изгради един фантастичен мироглед. Но тъкмо защото знам колко малко във формирането на концепциите ми за духовния свят по-късно съм следвал личните си влечения, напротив, следвал съм само вътрешната необходимост на нещата, сам мога напълно обективно да погледна назад към по детски непохватния начин, по който чрез геометрията получих потвърждение за себе си, че все пак мога да говоря за един свят, „който не се вижда“. Трябва да кажа още само следното: обичах да живея в този свят. Защото щях да бъда принуден да усещам сетивния свят като духовен мрак около себе си, ако той не се озаряваше със светлина откъм тази страна.
към текста >>

Образът на този мъж се е запечатал дълбоко в душата ми и през целия ми живот той отново и отново се връщаше в спомените ми.
Те образуваха непосредственото обкръжение на моето семейство. Пътищата, излизащи от селото, водеха към ниви и лозя, чиито собственици бяха хора от селото. Всяка година участвах заедно с малоимотните селяни в гроздобера и в по една сватба. Освен помощник-учителя, от личностите, участващи в училищното ръководство, обичах и свещеника. Той редовно идваше два пъти седмично в училище, за да води часа по религия, а още по-често – за инспекция. Образът на този мъж се е запечатал дълбоко в душата ми и през целия ми живот той отново и отново се връщаше в спомените ми. Той беше найважният от всички хора, с които се запознах до десетата или единадесетата си година. Беше енергичен унгарски патриот. Вземаше живо участие в провеждащата се по това време маджаризация на унгарската територия. Изхождайки от тези си убеждения, той пишеше статии на унгарски език, с които се запознавах поради факта, че помощник-учителят трябваше да ги преписва на чисто, и той винаги, въпреки възрастта ми, говореше с мен за тяхното съдържание. Свещеникът обаче беше и активен църковен деятел.
към текста >>

И така, една неделя свещеникът държа енергична проповед, в която ставаше дума за значението на истинската моралност в човешкия живот и след това говорѝ образно за враговете на истината, така че да се подразбере ложата.
Той винаги вървеше с наведена глава, сякаш потънал в мисли. Наричаха го „преструванко“ и поради неговата странност хората нямаха нито възможност, нито потребност да го заговарят. Масонската ложа се събираше в неговата къща. Не можех да си създам никакво отношение към тази ложа. Тъй като поради цялостното поведение на хората около мен и тук също трябваше да се въздържам да задавам въпроси, а и освен това напълно безвкусните приказки, които притежателят на кибритената фабрика говореше за църквата, ми действаха отблъскващо. И така, една неделя свещеникът държа енергична проповед, в която ставаше дума за значението на истинската моралност в човешкия живот и след това говорѝ образно за враговете на истината, така че да се подразбере ложата. Тогава той стигна до кулминацията на речта си с изречението: „Скъпи християни, внимавайте кой е враг на тази истина, например масонът и евреинът.“ С това за хората от селото притежателят на фабриката и търговецът на дрехи бяха авторитетно заклеймени. Особено много ми допадна енергията, с която беше произнесено това. На този свещеник също съм изключително задължен, особено за силния тласък за по-нататъшната ми духовна ориентация. Веднъж той дойде в училището, събра около себе си в малката учителска стая „по-зрелите“ ученици, към които се числях и аз, разгърна една скица, която беше начертал, и ни обясни астрономическата система на Коперник. При това говорѝ много нагледно за движението на земята около слънцето, за въртенето ѝ около оста си, за наклона на земната ос през лятото и зимата, както и за климатичните зони.
към текста >>

От дълбоко значение за живота ми като дете беше близостта с църквата и тази с намиращото се около нея гробище.
На този свещеник също съм изключително задължен, особено за силния тласък за по-нататъшната ми духовна ориентация. Веднъж той дойде в училището, събра около себе си в малката учителска стая „по-зрелите“ ученици, към които се числях и аз, разгърна една скица, която беше начертал, и ни обясни астрономическата система на Коперник. При това говорѝ много нагледно за движението на земята около слънцето, за въртенето ѝ около оста си, за наклона на земната ос през лятото и зимата, както и за климатичните зони. Бях изцяло погълнат от това, с дни наред пречертавах скицата, а след това получих от свещеника още един специален урок за слънчевите и лунните затъмнения и тогава насочих цялата си жажда за знания към този предмет. По това време бях на около десетгодишна възраст и все още не можех да пиша правописно и граматически правилно. От дълбоко значение за живота ми като дете беше близостта с църквата и тази с намиращото се около нея гробище. Всичко, което се случваше в селското училище, ставаше във връзка с тях. Това не беше породено от господстващите тогава социални и държавни отношения в този район, а преди всичко от значителната личност на свещеника. Помощник-учителят свиреше същевременно и на орган в църквата, беше пазител на използваните по време на меса църковни одежди и на други църковни принадлежности. При извършване на богослужението той вършеше всички помощни дейности за свещеника. Ние, момчетата от училището, имахме задължението на църковни помощници и певци по време на служби, опела и погребения.
към текста >>

Душата ми не напускаше живото усещане, което получавах от литургията, дори и в атмосферата на домашното ми обкръжение.
Но тогава вече отдавна бях изгубил всякаква връзка с бащиния дом. От времето ми като момче в Нойдьорфл най-силно впечатление пред душата ми остави това как съзерцаването на литургията, заедно с музикалната жертвена тържественост правят така, че пред духа по много внушителен начин да се изправят загадките на битието. Часовете по четене на Библията и религиозно обучение, които водеше свещеникът, имаха много по-малко влияние върху душевния ми свят в сравнение с извършваното от него като свещенослужител в посредничество между сетивния и свръхсетивния свят. От самото начало за мен то не беше просто форма, а дълбоко преживяване. Това беше така още повече поради факта, че ме правеше чужденец в собствения ми дом. Душата ми не напускаше живото усещане, което получавах от литургията, дори и в атмосферата на домашното ми обкръжение. Живеех сред това обкръжение, без да го споделям, възприемах го, но всъщност мислех, чувствах и живеех непрекъснато с онзи друг свят. При това въобще не може да се каже, че съм бил мечтател, даже бях доста самостоятелен по отношение на всички практически въпроси в живота. В пълна противоположност на този мой свят беше и политиканстването на баща ми. В службата му го сменяше един друг служител. Той живееше на друга ж.п.
към текста >>

При това въобще не може да се каже, че съм бил мечтател, даже бях доста самостоятелен по отношение на всички практически въпроси в живота.
Часовете по четене на Библията и религиозно обучение, които водеше свещеникът, имаха много по-малко влияние върху душевния ми свят в сравнение с извършваното от него като свещенослужител в посредничество между сетивния и свръхсетивния свят. От самото начало за мен то не беше просто форма, а дълбоко преживяване. Това беше така още повече поради факта, че ме правеше чужденец в собствения ми дом. Душата ми не напускаше живото усещане, което получавах от литургията, дори и в атмосферата на домашното ми обкръжение. Живеех сред това обкръжение, без да го споделям, възприемах го, но всъщност мислех, чувствах и живеех непрекъснато с онзи друг свят. При това въобще не може да се каже, че съм бил мечтател, даже бях доста самостоятелен по отношение на всички практически въпроси в живота. В пълна противоположност на този мой свят беше и политиканстването на баща ми. В службата му го сменяше един друг служител. Той живееше на друга ж.п. гара, която също обслужваше. В Нойдьорфл идваше веднъж на всеки два или три дни.
към текста >>

За мен това също си остана картина, която ми е носела щастливи спомени през целия ми живот: високият строен лекар, крачещ със смела походка, винаги с чадър в дясната ръка, който държеше така, че да се поклаща до горната част на тялото му от едната страна, а от другата страна бях аз, десетгодишното момче, изцяло отдадено на това, което мъжът казва.
Там всичко беше насочено към унгарската история. Свещеникът и помощник-учителят не проявяваха никакъв интерес към величията на немската литература. И стана така, че с лекаря от Винер Нойщат в кръгозора ми навлезе един цял нов свят. Той с удоволствие се занимаваше с мен, често ме дръпваше настрана, след като си беше починал за кратко под липите, вървеше заедно с мен напред-назад по площада на гарата и говореше, не под формата на лекции, а ентусиазирано за немска литература. Правейки това, той развиваше всевъзможни идеи за красивото и грозното. За мен това също си остана картина, която ми е носела щастливи спомени през целия ми живот: високият строен лекар, крачещ със смела походка, винаги с чадър в дясната ръка, който държеше така, че да се поклаща до горната част на тялото му от едната страна, а от другата страна бях аз, десетгодишното момче, изцяло отдадено на това, което мъжът казва. Освен всичко това, живо ме занимаваха железопътните съоръжения. Благодарение на телеграфа на гарата за първи път се запознах със законите на електричеството. Също така още като момче се научих да телеграфирам. Що се отнася до езика, израснах изцяло с немския диалект, който се говори в източна Долна Австрия. По същество той беше същият, който тогава беше обичаен и в граничещите с Долна Австрия територии на Унгария.
към текста >>

54. VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството GA_28 Моят жизнен път

Идеите в „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ написах по времето, когато съдбата ме въведе в семейство, в чийто кръг имах възможност да изживея много прекрасни часове и една от щастливите фази в своя живот.
СЕДМА ГЛАВА Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството Идеите в „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ написах по времето, когато съдбата ме въведе в семейство, в чийто кръг имах възможност да изживея много прекрасни часове и една от щастливите фази в своя живот. Сред моите приятели от дълго време имаше един, който ми беше много скъп заради жизнерадостния му слънчев нрав, точните му забележки за живота и хората и цялостното му отворено и лоялно поведение. Той ме представи, заедно с други наши общи приятели, в своя дом. Там, освен нашия приятел, срещнахме още две дъщери на семейството, негови сестри, и един мъж, в когото скоро трябваше да разпознаем годеника на по-голямата дъщеря. На заден план в живота на това семейство витаеше нещо неизвестно, което така и никога не видяхме. Това беше бащата на брата и сестрите.
към текста >>

Сред моите приятели от дълго време имаше един, който ми беше много скъп заради жизнерадостния му слънчев нрав, точните му забележки за живота и хората и цялостното му отворено и лоялно поведение.
СЕДМА ГЛАВА Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството Идеите в „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ написах по времето, когато съдбата ме въведе в семейство, в чийто кръг имах възможност да изживея много прекрасни часове и една от щастливите фази в своя живот. Сред моите приятели от дълго време имаше един, който ми беше много скъп заради жизнерадостния му слънчев нрав, точните му забележки за живота и хората и цялостното му отворено и лоялно поведение. Той ме представи, заедно с други наши общи приятели, в своя дом. Там, освен нашия приятел, срещнахме още две дъщери на семейството, негови сестри, и един мъж, в когото скоро трябваше да разпознаем годеника на по-голямата дъщеря. На заден план в живота на това семейство витаеше нещо неизвестно, което така и никога не видяхме. Това беше бащата на брата и сестрите. Той хем беше там, хем не беше.
към текста >>

На заден план в живота на това семейство витаеше нещо неизвестно, което така и никога не видяхме.
Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството Идеите в „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ написах по времето, когато съдбата ме въведе в семейство, в чийто кръг имах възможност да изживея много прекрасни часове и една от щастливите фази в своя живот. Сред моите приятели от дълго време имаше един, който ми беше много скъп заради жизнерадостния му слънчев нрав, точните му забележки за живота и хората и цялостното му отворено и лоялно поведение. Той ме представи, заедно с други наши общи приятели, в своя дом. Там, освен нашия приятел, срещнахме още две дъщери на семейството, негови сестри, и един мъж, в когото скоро трябваше да разпознаем годеника на по-голямата дъщеря. На заден план в живота на това семейство витаеше нещо неизвестно, което така и никога не видяхме. Това беше бащата на брата и сестрите. Той хем беше там, хем не беше. От найразлични страни дочухме по нещо за човека, който ни беше непознат. Според приказките, които чувахме, той трябваше да представлява необикновена личност. Братът и сестрите отначало изобщо не говореха за баща си, който, както изглеждаше, винаги се намираше в съседната стая.
към текста >>

Накрая в негово лице започнах да уважавам един човек, когото животът чрез тежки преживявания е довел дотам, да се занимава повече със своя вътрешен свят и да избягва всякакъв контакт с хора.
За да се обосноват за едно или друго, братът и сестрите донасяха по някоя книга от библиотеката на баща си. Обстоятелствата се стекоха така, че малко по малко се запознах с много от нещата, които четеше мъжът в съседната стая, макар и сам никога да не го бях виждал. Накрая не можех да сторя друго освен да започна да питам за много неща, свързани с непознатия. Така пред душата ми постепенно от действително сдържаните, но все пак издаващи много неща разкази на брата и сестрите, в душата ми възникна образът на тази забележителна личност. Обикнах мъжа, който се стори значителен и на мен. Накрая в негово лице започнах да уважавам един човек, когото животът чрез тежки преживявания е довел дотам, да се занимава повече със своя вътрешен свят и да избягва всякакъв контакт с хора. Един ден на нас, посетителите, ни беше съобщено, че човекът е болен, а скоро след това трябваше да ни бъде известена неговата кончина. Братът и сестрите ми повериха погребалната реч. Казах това, което сърцето ми ме подтикна да кажа за личността, която познавах само по гореописания начин. Беше погребение, на което присъстваха само семейството, годеникът на едната дъщеря и моите приятели. Братът и сестрите ми казаха, че в погребалната си реч съм предал един точен образ на техния баща.
към текста >>

Радвах се на тази дружба, чувствах приятелката си като най-слънчевото нещо в живота си.
В душата си не носеше заучена образованост, а се изразяваше благородно-сдържано с истинска пленителна естественост. Тази нейна сдържаност предизвикваше такава и у мен. Ние се обичахме и го знаехме съвсем ясно и двамата, но и не можехме да преодолеем свяна да си кажем, че се обичаме. Така любовта живееше между думите, които си казвахме, а не в самите тях. Чувствах, че отношенията ни бяха най-съкровени, но те никога не намериха възможност да преминат извън душевното. Радвах се на тази дружба, чувствах приятелката си като най-слънчевото нещо в живота си. Но този живот по-късно ни раздели. Тогава от часовете на радостна задружност остана само краткотрайна кореспонденция, след което и носталгични спомени за една чудесно изживяна част от живота. Обаче спомени, които отново и отново изплуваха от дълбините на душата ми през целия ми последващ живот. Беше по същото време, когато веднъж отидох при Шрьоер. Той беше цял преизпълнен с впечатления от току-що прочетените стихове на Мари Ойгение деле Грацие.
към текста >>

Но този живот по-късно ни раздели.
Тази нейна сдържаност предизвикваше такава и у мен. Ние се обичахме и го знаехме съвсем ясно и двамата, но и не можехме да преодолеем свяна да си кажем, че се обичаме. Така любовта живееше между думите, които си казвахме, а не в самите тях. Чувствах, че отношенията ни бяха най-съкровени, но те никога не намериха възможност да преминат извън душевното. Радвах се на тази дружба, чувствах приятелката си като най-слънчевото нещо в живота си. Но този живот по-късно ни раздели. Тогава от часовете на радостна задружност остана само краткотрайна кореспонденция, след което и носталгични спомени за една чудесно изживяна част от живота. Обаче спомени, които отново и отново изплуваха от дълбините на душата ми през целия ми последващ живот. Беше по същото време, когато веднъж отидох при Шрьоер. Той беше цял преизпълнен с впечатления от току-що прочетените стихове на Мари Ойгение деле Грацие. Пред него лежеше едно нейно томче с поеми, епосът „Херман“, драмата „Саул“ и разказът „Циганката“.
към текста >>

Тогава от часовете на радостна задружност остана само краткотрайна кореспонденция, след което и носталгични спомени за една чудесно изживяна част от живота.
Ние се обичахме и го знаехме съвсем ясно и двамата, но и не можехме да преодолеем свяна да си кажем, че се обичаме. Така любовта живееше между думите, които си казвахме, а не в самите тях. Чувствах, че отношенията ни бяха най-съкровени, но те никога не намериха възможност да преминат извън душевното. Радвах се на тази дружба, чувствах приятелката си като най-слънчевото нещо в живота си. Но този живот по-късно ни раздели. Тогава от часовете на радостна задружност остана само краткотрайна кореспонденция, след което и носталгични спомени за една чудесно изживяна част от живота. Обаче спомени, които отново и отново изплуваха от дълбините на душата ми през целия ми последващ живот. Беше по същото време, когато веднъж отидох при Шрьоер. Той беше цял преизпълнен с впечатления от току-що прочетените стихове на Мари Ойгение деле Грацие. Пред него лежеше едно нейно томче с поеми, епосът „Херман“, драмата „Саул“ и разказът „Циганката“. Шрьоер говореше с ентусиазъм за тези произведения.
към текста >>

Обаче спомени, които отново и отново изплуваха от дълбините на душата ми през целия ми последващ живот.
Така любовта живееше между думите, които си казвахме, а не в самите тях. Чувствах, че отношенията ни бяха най-съкровени, но те никога не намериха възможност да преминат извън душевното. Радвах се на тази дружба, чувствах приятелката си като най-слънчевото нещо в живота си. Но този живот по-късно ни раздели. Тогава от часовете на радостна задружност остана само краткотрайна кореспонденция, след което и носталгични спомени за една чудесно изживяна част от живота. Обаче спомени, които отново и отново изплуваха от дълбините на душата ми през целия ми последващ живот. Беше по същото време, когато веднъж отидох при Шрьоер. Той беше цял преизпълнен с впечатления от току-що прочетените стихове на Мари Ойгение деле Грацие. Пред него лежеше едно нейно томче с поеми, епосът „Херман“, драмата „Саул“ и разказът „Циганката“. Шрьоер говореше с ентусиазъм за тези произведения. „И всичко това е написала една млада личност, още преди да навърши шестнадесет години“, каза той, след което добави, че Роберт Цимерман бил казал, че това е единственият истински гений, с когото се е запознал в живота си.
към текста >>

„И всичко това е написала една млада личност, още преди да навърши шестнадесет години“, каза той, след което добави, че Роберт Цимерман бил казал, че това е единственият истински гений, с когото се е запознал в живота си.
Обаче спомени, които отново и отново изплуваха от дълбините на душата ми през целия ми последващ живот. Беше по същото време, когато веднъж отидох при Шрьоер. Той беше цял преизпълнен с впечатления от току-що прочетените стихове на Мари Ойгение деле Грацие. Пред него лежеше едно нейно томче с поеми, епосът „Херман“, драмата „Саул“ и разказът „Циганката“. Шрьоер говореше с ентусиазъм за тези произведения. „И всичко това е написала една млада личност, още преди да навърши шестнадесет години“, каза той, след което добави, че Роберт Цимерман бил казал, че това е единственият истински гений, с когото се е запознал в живота си. Ентусиазмът на Шрьоер ме накара да прочета произведенията ѝ на един дъх. Написах един фейлетон за поетесата. Това ми донесе голямата радост да мога да я посетя. При това си посещение имах възможността да проведа един разговор с поетесата, който през живота ми често изникваше в душата ми. По това време тя вече се беше посветила на една задача от най-висш стил, на нейната епическа поема „Робеспиер“.
към текста >>

При това си посещение имах възможността да проведа един разговор с поетесата, който през живота ми често изникваше в душата ми.
Шрьоер говореше с ентусиазъм за тези произведения. „И всичко това е написала една млада личност, още преди да навърши шестнадесет години“, каза той, след което добави, че Роберт Цимерман бил казал, че това е единственият истински гений, с когото се е запознал в живота си. Ентусиазмът на Шрьоер ме накара да прочета произведенията ѝ на един дъх. Написах един фейлетон за поетесата. Това ми донесе голямата радост да мога да я посетя. При това си посещение имах възможността да проведа един разговор с поетесата, който през живота ми често изникваше в душата ми. По това време тя вече се беше посветила на една задача от най-висш стил, на нейната епическа поема „Робеспиер“. Тя говорѝ с мен за основните идеи в нея. Още тогава в речта ѝ звучеше песимистично основно настроение. Струваше ми се, че сякаш в една личност като Робеспиер тя искаше да представи трагизма на всеки идеализъм. Идеалите възникват в човешката гръд, но те нямат никаква власт над безидейната, жестока, разрушителна дейност на природата, която изкрещява срещу всеки идеал своя безмилостен призив: „Ти си само илюзия, мое призрачно създание, което яз отново и отново захвърлям в небитието!
към текста >>

Това беше животът, обрисуван от най-ужасяващите му страни.
Да, аз си казвах, че такива противоречия в света все някъде трябва да бъдат приведени в хармония. Това ми позволяваше да се отнасям към отблъскващото ме така, сякаш то принадлежи към направлението на дейност на собствената ми душа. Скоро след това бях поканен у деле Грацие. Тя искаше да почете от нейния „Робеспиер“ пред някои хора, сред които бяха също Шрьоер и съпругата му, както и една приятелка на семейство Шрьоер. Чухме сцени, свидетелстващи за висок поетически полет, но с песимистичен основен тон, пропити с ярък натурализъм. Това беше животът, обрисуван от най-ужасяващите му страни. Вътрешно излъгани от съдбата човешки величия изплуваха на повърхността и отново биваха низвергнати в хватката на трагизма. Такова беше моето впечатление. Шрьоер беше възмутен. Според него изкуството не следваше да потъва в такива бездни на „ужасяващото“. Дамите се оттеглиха.
към текста >>

Но говорих също и за това, че вътрешната свободна същност на човека създава из самата себе си това, което дава смисъл и съдържание на живота, и че тази същност не би могла да се разгърне, ако като дар от природата, отвън ѝ бъде дадено това, което трябва да произлезе отвътре.
Не можех да се съглася с Шрьоер, защото ми се струваше, че той е изцяло изпълнен от чувството, че ужасяващите преживявания в душата на човека никога не трябва да се превръщат в поезия, дори когато тези ужасяващи неща са преживени искрено и правдиво. Скоро след това се появи още едно стихотворение от деле Грацие, в което природата беше възпявана като найвисшата сила, но така, че тя говори подигравателно за всички идеали, които извиква към съществуване, за да заслепи човека, и отново запраща в небитието, когато заслепяването бъде постигнато. По повод на това стихотворение написах статията „Природата и нашите идеали“, която не публикувах, а отпечатах в малък брой екземпляри. В нея говорех за привидността на основанията, които имат възгледите на деле Грацие. Казвах, че възгледи, които не се затварят пред враждебността, заложена в природата в противовес на човешките идеали, за мен стоят по-високо от един „повърхностен оптимизъм“, който няма поглед върху бездните на битието. Но говорих също и за това, че вътрешната свободна същност на човека създава из самата себе си това, което дава смисъл и съдържание на живота, и че тази същност не би могла да се разгърне, ако като дар от природата, отвън ѝ бъде дадено това, което трябва да произлезе отвътре. Заради тази статия се наложи да преживея голяма болка. Когато Шрьоер я получи, ми писа, че ако мисля така за песимизма, ние никога няма да можем да се разберем. А който говори за природата така, както аз в тази статия, той показва с това, че не може да приеме достатъчно надълбоко думите на Гьоте: „Познай се, в сговор, в мир живей със всички! “* Бях наранен до дълбините на душата си, когато получих тези редове от личността, към която толкова силно бях привързан.
към текста >>

В дома на Мари Ойгение деле Грацие преживях прекрасни часове от моя живот.
Шрьоер можеше да изпадне в страшно вълнение, когато доловеше прегрешение срещу хармонията, проявяваща се в изкуството като красота. Той се отвърна от деле Грацие, когато забеляза такова прегрешение срещу неговите разбирания. Смяташе възхищението, което изпитвам към поетесата, за отричане от него и същевременно от Гьоте. В моята статия той не виждаше това, което казвах за човешкия дух, който превъзмогва пречките на природата, изхождайки от собствената си вътрешна същност, а беше наранен от твърдението ми, че външният природен свят не би могъл да бъде създател на истинско вътрешно удовлетворение у човека. Исках да представя маловажността на песимизма, въпреки неговата оправданост в рамките на известни граници, а Шрьоер виждаше във всяка склонност към песимизъм нещо, което наричаше „шлаката от изгорели умове“. В дома на Мари Ойгение деле Грацие преживях прекрасни часове от моя живот. Всяка събота вечер беше време за посещения при нея. Тук се събираха представители на найразлични духовни направления. Център на събиранията беше самата поетеса. Тя четеше от своите стихове, твърдо и определено излагаше мисли в духа на своя светоглед и осветяваше човешкия живот с помощта на тези идеи. Това далеч не беше светлината на слънцето, а по-скоро лунният сумрак на заплашително облачно небе.
към текста >>

Тя четеше от своите стихове, твърдо и определено излагаше мисли в духа на своя светоглед и осветяваше човешкия живот с помощта на тези идеи.
Исках да представя маловажността на песимизма, въпреки неговата оправданост в рамките на известни граници, а Шрьоер виждаше във всяка склонност към песимизъм нещо, което наричаше „шлаката от изгорели умове“. В дома на Мари Ойгение деле Грацие преживях прекрасни часове от моя живот. Всяка събота вечер беше време за посещения при нея. Тук се събираха представители на найразлични духовни направления. Център на събиранията беше самата поетеса. Тя четеше от своите стихове, твърдо и определено излагаше мисли в духа на своя светоглед и осветяваше човешкия живот с помощта на тези идеи. Това далеч не беше светлината на слънцето, а по-скоро лунният сумрак на заплашително облачно небе. Но от домовете на хората в мрака се издигаха огнени пламъци, като че ли носещи страстите и илюзиите, изпепеляващи хората. И всичко беше по човешки трогателно, винаги увлекателно, като горчивината бе обгърната от благородната магия на една изцяло одухотворена личност. До деле Грацие винаги се намираха Лауренц Мюлнер, католически свещеник, учител на поетесата, а по-късно неин грижовен и благороден приятел. Тогава той беше професор по християнска философия в теологическия факултет на университета.
към текста >>

Песимистичните възгледи на поетесата за света и живота звучаха непрекъснато и от неговата уста.
До деле Грацие винаги се намираха Лауренц Мюлнер, католически свещеник, учител на поетесата, а по-късно неин грижовен и благороден приятел. Тогава той беше професор по християнска философия в теологическия факултет на университета. Не само лицето му, а и цялата му фигура издаваха резултата от едно душевно-аскетично духовно развитие. Скептик по философските въпроси, той беше всестранно образован по отношение на всички аспекти на философията и концепциите в изкуството и литературата. Той списваше за католически-клерикалното списание „Отечество“ стимулиращи мисълта статии за изкуство и литература. Песимистичните възгледи на поетесата за света и живота звучаха непрекъснато и от неговата уста. Двамата ги обединяваше силна антипатия към Гьоте, затова пък интересът им беше насочен към Шекспир и по-новите поети, родени от изпълнената със страдание тежест на живота или от натуралистическите извращения на човешката природа. Достоевски се радваше на цялата им любов. На Леополд фон Захер-Мазох гледаха като на блестящ, неотстъпващ пред никоя истина изобразител на това, което покълва в блатото на съвременния живот като твърде човешко и достойно за унищожение. У Лауренц Мюлнер антипатията към Гьоте носеше окраската на католическото богословие. Той възхваляваше монографията на Баумгартен за Гьоте, която го представя като противник на достойните за човека стремления.
към текста >>

Двамата ги обединяваше силна антипатия към Гьоте, затова пък интересът им беше насочен към Шекспир и по-новите поети, родени от изпълнената със страдание тежест на живота или от натуралистическите извращения на човешката природа.
Тогава той беше професор по християнска философия в теологическия факултет на университета. Не само лицето му, а и цялата му фигура издаваха резултата от едно душевно-аскетично духовно развитие. Скептик по философските въпроси, той беше всестранно образован по отношение на всички аспекти на философията и концепциите в изкуството и литературата. Той списваше за католически-клерикалното списание „Отечество“ стимулиращи мисълта статии за изкуство и литература. Песимистичните възгледи на поетесата за света и живота звучаха непрекъснато и от неговата уста. Двамата ги обединяваше силна антипатия към Гьоте, затова пък интересът им беше насочен към Шекспир и по-новите поети, родени от изпълнената със страдание тежест на живота или от натуралистическите извращения на човешката природа. Достоевски се радваше на цялата им любов. На Леополд фон Захер-Мазох гледаха като на блестящ, неотстъпващ пред никоя истина изобразител на това, което покълва в блатото на съвременния живот като твърде човешко и достойно за унищожение. У Лауренц Мюлнер антипатията към Гьоте носеше окраската на католическото богословие. Той възхваляваше монографията на Баумгартен за Гьоте, която го представя като противник на достойните за човека стремления. У деле Грацие в антипатията към Гьоте имаше нещо дълбоко лично.
към текста >>

На Леополд фон Захер-Мазох гледаха като на блестящ, неотстъпващ пред никоя истина изобразител на това, което покълва в блатото на съвременния живот като твърде човешко и достойно за унищожение.
Скептик по философските въпроси, той беше всестранно образован по отношение на всички аспекти на философията и концепциите в изкуството и литературата. Той списваше за католически-клерикалното списание „Отечество“ стимулиращи мисълта статии за изкуство и литература. Песимистичните възгледи на поетесата за света и живота звучаха непрекъснато и от неговата уста. Двамата ги обединяваше силна антипатия към Гьоте, затова пък интересът им беше насочен към Шекспир и по-новите поети, родени от изпълнената със страдание тежест на живота или от натуралистическите извращения на човешката природа. Достоевски се радваше на цялата им любов. На Леополд фон Захер-Мазох гледаха като на блестящ, неотстъпващ пред никоя истина изобразител на това, което покълва в блатото на съвременния живот като твърде човешко и достойно за унищожение. У Лауренц Мюлнер антипатията към Гьоте носеше окраската на католическото богословие. Той възхваляваше монографията на Баумгартен за Гьоте, която го представя като противник на достойните за човека стремления. У деле Грацие в антипатията към Гьоте имаше нещо дълбоко лично. Около двамата се събираха преподаватели от теологическия факултет, католически свещеници с най-изтънчена ерудиция. Пръв измежду всички тях беше свещеникът от Цистерцианския орден на Светия кръст Вилхелм Нойман.
към текста >>

В негово лице ми противоречеше един от най-добрите представители на католическия начин на живот.
Изразих схващането си за това, че Исус от Назарет, благодарение на свръхземно влияние, е приел Христос в себе си и как след Мистерията на Голгота Христос живее като духовно същество в еволюцията на човечеството. Този разговор се запечата дълбоко в душата ми и нееднократно отново изплуваше в нея. Защото за мен той беше от голямо значение. Този разговор всъщност се проведе между трима: професор Нойман, аз и един невидим трети – персонификация на католическата догматика, видима за духовното око, която се показваше заплашително зад професор Нойман и непрекъснато го потупваше направляващо по рамото, когато острата логика на учения твърде много се съгласяваше с мен. При него беше забележително как първата част на дадено сложно изречение много често се превръщаше в своята противоположност във втората му част. В негово лице ми противоречеше един от най-добрите представители на католическия начин на живот. Благодарение на него ми се удаде, запазвайки пълно уважение към неговите възгледи, да изуча основно особеностите на католическото разбиране за живота. Друг път говорихме за повтарящите се земни животи. Професорът ме изслуша, говореше за най-различни книги, в които можеше да се намери нещо по този въпрос. Често поклащаше глава, но изобщо нямаше намерение да навлиза в съдържателната страна на изглеждащата му твърде нереална тема. И все пак за мен и този разговор беше важен.
към текста >>

Благодарение на него ми се удаде, запазвайки пълно уважение към неговите възгледи, да изуча основно особеностите на католическото разбиране за живота.
Този разговор се запечата дълбоко в душата ми и нееднократно отново изплуваше в нея. Защото за мен той беше от голямо значение. Този разговор всъщност се проведе между трима: професор Нойман, аз и един невидим трети – персонификация на католическата догматика, видима за духовното око, която се показваше заплашително зад професор Нойман и непрекъснато го потупваше направляващо по рамото, когато острата логика на учения твърде много се съгласяваше с мен. При него беше забележително как първата част на дадено сложно изречение много често се превръщаше в своята противоположност във втората му част. В негово лице ми противоречеше един от най-добрите представители на католическия начин на живот. Благодарение на него ми се удаде, запазвайки пълно уважение към неговите възгледи, да изуча основно особеностите на католическото разбиране за живота. Друг път говорихме за повтарящите се земни животи. Професорът ме изслуша, говореше за най-различни книги, в които можеше да се намери нещо по този въпрос. Често поклащаше глава, но изобщо нямаше намерение да навлиза в съдържателната страна на изглеждащата му твърде нереална тема. И все пак за мен и този разговор беше важен. Дълбоко в паметта ми се вряза чувството на неловкост, с което Нойман приемаше изказванията ми със своите неизречени присъди над тях.
към текста >>

Друг път говорихме за повтарящите се земни животи.
Защото за мен той беше от голямо значение. Този разговор всъщност се проведе между трима: професор Нойман, аз и един невидим трети – персонификация на католическата догматика, видима за духовното око, която се показваше заплашително зад професор Нойман и непрекъснато го потупваше направляващо по рамото, когато острата логика на учения твърде много се съгласяваше с мен. При него беше забележително как първата част на дадено сложно изречение много често се превръщаше в своята противоположност във втората му част. В негово лице ми противоречеше един от най-добрите представители на католическия начин на живот. Благодарение на него ми се удаде, запазвайки пълно уважение към неговите възгледи, да изуча основно особеностите на католическото разбиране за живота. Друг път говорихме за повтарящите се земни животи. Професорът ме изслуша, говореше за най-различни книги, в които можеше да се намери нещо по този въпрос. Често поклащаше глава, но изобщо нямаше намерение да навлиза в съдържателната страна на изглеждащата му твърде нереална тема. И все пак за мен и този разговор беше важен. Дълбоко в паметта ми се вряза чувството на неловкост, с което Нойман приемаше изказванията ми със своите неизречени присъди над тях. Съботни посетители бяха още историци на църквата и други теолози.
към текста >>

Възгледите му за живота и изкуството, породени от мъдро, идващо от сърцето знание, бяха изключително здраво вкоренени в него.
С Фриц Лемермайер, с когото по-късно тясно се сприятелих, се запознах в следобедите при деле Грацие. Той беше забележителен човек. Говореше за всичко, от което се интересува, с вътрешно премерено достойнство. По външен вид той приличаше както на музиканта Рубинщайн, така и на актьора Левински. Беше развил почти култ към Хебел. Възгледите му за живота и изкуството, породени от мъдро, идващо от сърцето знание, бяха изключително здраво вкоренени в него. Беше автор на интересния, съдържателен роман „Алхимикът“ и още много други произведения, които се характеризираха с красота и дълбочина на мисълта. Той умееше да разглежда най-дребните неща в живота от гледна точка на важното. Спомням си как веднъж го видях в уютната му стаичка, намираща се в една странична улица във Виена, когато го посетихме заедно с други приятели. Той тъкмо щеше да си приготвя яденето: две рохки яйца с бързовар и хляб.
към текста >>

Той умееше да разглежда най-дребните неща в живота от гледна точка на важното.
По външен вид той приличаше както на музиканта Рубинщайн, така и на актьора Левински. Беше развил почти култ към Хебел. Възгледите му за живота и изкуството, породени от мъдро, идващо от сърцето знание, бяха изключително здраво вкоренени в него. Беше автор на интересния, съдържателен роман „Алхимикът“ и още много други произведения, които се характеризираха с красота и дълбочина на мисълта. Той умееше да разглежда най-дребните неща в живота от гледна точка на важното. Спомням си как веднъж го видях в уютната му стаичка, намираща се в една странична улица във Виена, когато го посетихме заедно с други приятели. Той тъкмо щеше да си приготвя яденето: две рохки яйца с бързовар и хляб. Докато водата кипваше, за да свари яйцата за нас, той каза с патос: „Ще бъде много вкусно.“ Ще стане отново дума за него в един по-късен етап от живота ми. Алфред Щрос, композиторът, беше гениален, но песимистично настроен човек. Когато сядаше на пианото у деле Грацие и свиреше свои етюди, човек имаше чувството, че това е музиката на Антон Брукнер, сведена до въздушни тонове, които желаят да избягат от земното битие.
към текста >>

Докато водата кипваше, за да свари яйцата за нас, той каза с патос: „Ще бъде много вкусно.“ Ще стане отново дума за него в един по-късен етап от живота ми.
Беше автор на интересния, съдържателен роман „Алхимикът“ и още много други произведения, които се характеризираха с красота и дълбочина на мисълта. Той умееше да разглежда най-дребните неща в живота от гледна точка на важното. Спомням си как веднъж го видях в уютната му стаичка, намираща се в една странична улица във Виена, когато го посетихме заедно с други приятели. Той тъкмо щеше да си приготвя яденето: две рохки яйца с бързовар и хляб. Докато водата кипваше, за да свари яйцата за нас, той каза с патос: „Ще бъде много вкусно.“ Ще стане отново дума за него в един по-късен етап от живота ми. Алфред Щрос, композиторът, беше гениален, но песимистично настроен човек. Когато сядаше на пианото у деле Грацие и свиреше свои етюди, човек имаше чувството, че това е музиката на Антон Брукнер, сведена до въздушни тонове, които желаят да избягат от земното битие. Щрос беше малко разбран. Фриц Лемермайер го обичаше безкрайно. Двамата, Лемермайер и Щрос, бяха големи приятели с Роберт Хамерлинг.
към текста >>

Щрос свърши живота си тежко болен и в умопомрачение.
Когато сядаше на пианото у деле Грацие и свиреше свои етюди, човек имаше чувството, че това е музиката на Антон Брукнер, сведена до въздушни тонове, които желаят да избягат от земното битие. Щрос беше малко разбран. Фриц Лемермайер го обичаше безкрайно. Двамата, Лемермайер и Щрос, бяха големи приятели с Роберт Хамерлинг. Благодарение на тях по-късно имах повод за краткотрайна кореспонденция с Хамерлинг, за когото ще има още какво да кажа. Щрос свърши живота си тежко болен и в умопомрачение. Също и скулпторът Ханс Брандщетер се появяваше у деле Грацие. В цялото това общество невидимо присъстваше историкът на теологията Вернер, за когото бях слушал възторжени речи, едва ли не химни за възхвала. Деле Грацие го обичаше повече от всички. Докато можех да посещавам съботните вечери, самият той така и не се появи. Но неговата обожателка ни разкриваше образа на биографа на Тома Аквински от все нови и нови страни, образа на добрия, обичан учен, останал наивен и в най-напреднала възраст.
към текста >>

Често когато стоящите малко по-встрани от нейния кръг вече си бяха тръгнали, деле Грацие ставаше извънредно разговорлива и имахме възможност да чуем някои думи, които звучаха като въздишката на живота в отзвук на тежки съдбовни дни.
Но неговата обожателка ни разкриваше образа на биографа на Тома Аквински от все нови и нови страни, образа на добрия, обичан учен, останал наивен и в най-напреднала възраст. Представяхме си един човек, толкова безкористен, толкова отдаден на нещата, за които говори като историк, толкова прецизен, че си казвахме: „Ах, само ако имаше повече такива историци! “ Над тези съботни събирания цареше истинско обаяние. Когато се стъмнеше, запалваха една лампа, покрита с червен плат и се разполагахме в едно кръгло пространство от светлина, което внасяше тържествено настроение в цялата компания. Често когато стоящите малко по-встрани от нейния кръг вече си бяха тръгнали, деле Грацие ставаше извънредно разговорлива и имахме възможност да чуем някои думи, които звучаха като въздишката на живота в отзвук на тежки съдбовни дни. Можеше обаче да се чуе и истински хумор по повод превратността на живота и гласове на възмущение от корупцията в пресата и на други места. Между тях се чуваха и саркастичните, често пъти ядовити забележки на Мюлнер по всевъзможни въпроси на философията, изкуството и други. Домът на деле Грацие беше място, където песимизмът се разкриваше с непосредствена жизнена сила, място на настроенията против Гьоте. Винаги ме изслушваха, когато говорех за Гьоте, но Лауренц Мюлнер беше на мнение, че му приписвам неща, които всъщност нямат много общо с действителния министър на великия херцог Карл Август. Въпреки това за мен всяко посещение в този дом – а знаех, че там ме приемаха на драго сърце – беше нещо, за което съм безкрайно благодарен.
към текста >>

Можеше обаче да се чуе и истински хумор по повод превратността на живота и гласове на възмущение от корупцията в пресата и на други места.
Представяхме си един човек, толкова безкористен, толкова отдаден на нещата, за които говори като историк, толкова прецизен, че си казвахме: „Ах, само ако имаше повече такива историци! “ Над тези съботни събирания цареше истинско обаяние. Когато се стъмнеше, запалваха една лампа, покрита с червен плат и се разполагахме в едно кръгло пространство от светлина, което внасяше тържествено настроение в цялата компания. Често когато стоящите малко по-встрани от нейния кръг вече си бяха тръгнали, деле Грацие ставаше извънредно разговорлива и имахме възможност да чуем някои думи, които звучаха като въздишката на живота в отзвук на тежки съдбовни дни. Можеше обаче да се чуе и истински хумор по повод превратността на живота и гласове на възмущение от корупцията в пресата и на други места. Между тях се чуваха и саркастичните, често пъти ядовити забележки на Мюлнер по всевъзможни въпроси на философията, изкуството и други. Домът на деле Грацие беше място, където песимизмът се разкриваше с непосредствена жизнена сила, място на настроенията против Гьоте. Винаги ме изслушваха, когато говорех за Гьоте, но Лауренц Мюлнер беше на мнение, че му приписвам неща, които всъщност нямат много общо с действителния министър на великия херцог Карл Август. Въпреки това за мен всяко посещение в този дом – а знаех, че там ме приемаха на драго сърце – беше нещо, за което съм безкрайно благодарен. Там се чувствах в духовна атмосфера, която беше истински благотворна за мен.
към текста >>

Поради това емоционалният ми живот се разкъсваше на две, тъй като с искрена любов и уважение беше привлечен и от двете страни.
Винаги ме изслушваха, когато говорех за Гьоте, но Лауренц Мюлнер беше на мнение, че му приписвам неща, които всъщност нямат много общо с действителния министър на великия херцог Карл Август. Въпреки това за мен всяко посещение в този дом – а знаех, че там ме приемаха на драго сърце – беше нещо, за което съм безкрайно благодарен. Там се чувствах в духовна атмосфера, която беше истински благотворна за мен. За това не се нуждаех от съгласие в идеите, а от ревностна, открита към духовното човечност. Сега бях поставен между този дом, който посещавах с голямо удоволствие, и моя учител и бащински настроен приятел Карл Юлиус Шрьоер, който след първите си посещения никога повече не се появи у деле Грацие. Поради това емоционалният ми живот се разкъсваше на две, тъй като с искрена любов и уважение беше привлечен и от двете страни. Но тъкмо по това време у мен започнаха да узряват първите мисли за появилата се по-късно „Философия на свободата“. В гореспоменатото непубликувано съчинение за деле Грацие, „Природата и нашите идеали“, в следните изречения се намират зародишите на тази книга: „Нашите идеали вече не са толкова повърхностни, за да се задоволяват с често толкова плоска, толкова празна действителност. Въпреки това не мога да повярвам, че не съществуват средства, с които да се издигнем над дълбокия песимизъм, идващ от това познание. Това издигане се получава, когато погледна в света на нашата душевност, когато пристъпя по-близо до същността на нашия идеален свят. Той е един затворен в себе си, съвършен в себе си свят, който не може да спечели или пък да загуби нещо от преходността на външните неща.
към текста >>

Най-възвишените мисли, които измисляме, всъщност са само резултат от сляпо властващата в нас природа.
Не, тя трябва да ни откаже всичко, за да може, когато сме щастливи, това да е изцяло резултат от дейността на свободното ни същество. Нека природата всеки ден да разрушава това, което съграждаме, за да можем ежедневно да се радваме на ново съзидание! Не желаем за нищо да благодарим на природата, за всичко искаме да благодарим на себе си! Тази свобода, бихме могли да кажем, е само мечта! Докато си въобразяваме, че сме свободни, се подчиняваме на непоколебимата принуда на природата. Най-възвишените мисли, които измисляме, всъщност са само резултат от сляпо властващата в нас природа. О, най-накрая трябва да признаем, че едно същество, което познава себе си, не може да бъде несвободно!... Виждаме мрежата на законите, които действат в нещата, и това създава необходимостта. В познанието си ние притежаваме силата да освобождаваме закономерността на нещата от тях самите, така че трябва ли въпреки това да сме безволеви роби на тези закони? “ Тези мисли развих, изхождайки не от духа на противоречие, а от подтика да противопоставя това, което ми казваше виждането на духовния свят, на това, което трябваше да разглеждам като виждане за живота, стоящо на противоположния полюс на моето собствено, което обаче безкрайно уважавах, защото ми беше разкрито от дълбините на откровени души.
към текста >>

Тези мисли развих, изхождайки не от духа на противоречие, а от подтика да противопоставя това, което ми казваше виждането на духовния свят, на това, което трябваше да разглеждам като виждане за живота, стоящо на противоположния полюс на моето собствено, което обаче безкрайно уважавах, защото ми беше разкрито от дълбините на откровени души.
Най-възвишените мисли, които измисляме, всъщност са само резултат от сляпо властващата в нас природа. О, най-накрая трябва да признаем, че едно същество, което познава себе си, не може да бъде несвободно!... Виждаме мрежата на законите, които действат в нещата, и това създава необходимостта. В познанието си ние притежаваме силата да освобождаваме закономерността на нещата от тях самите, така че трябва ли въпреки това да сме безволеви роби на тези закони? “ Тези мисли развих, изхождайки не от духа на противоречие, а от подтика да противопоставя това, което ми казваше виждането на духовния свят, на това, което трябваше да разглеждам като виждане за живота, стоящо на противоположния полюс на моето собствено, което обаче безкрайно уважавах, защото ми беше разкрито от дълбините на откровени души. По същото време, когато можах да изживея толкова много вълнения в дома на деле Грацие, ми се предостави възможност да вляза и в кръга на млади австрийски поети. Те се срещаха всяка седмица за свободен обмен на мнения и обсъждане на това, което един или друг беше написал. Там се събираха хора с най-различни характери. Присъстваха всяко виждане за живота и всеки темперамент от оптимистичния, наивен изобразител на живота до оловно тежкия песимист. Фриц Лемермайер беше душата на кръга.
към текста >>

Присъстваха всяко виждане за живота и всеки темперамент от оптимистичния, наивен изобразител на живота до оловно тежкия песимист.
“ Тези мисли развих, изхождайки не от духа на противоречие, а от подтика да противопоставя това, което ми казваше виждането на духовния свят, на това, което трябваше да разглеждам като виждане за живота, стоящо на противоположния полюс на моето собствено, което обаче безкрайно уважавах, защото ми беше разкрито от дълбините на откровени души. По същото време, когато можах да изживея толкова много вълнения в дома на деле Грацие, ми се предостави възможност да вляза и в кръга на млади австрийски поети. Те се срещаха всяка седмица за свободен обмен на мнения и обсъждане на това, което един или друг беше написал. Там се събираха хора с най-различни характери. Присъстваха всяко виждане за живота и всеки темперамент от оптимистичния, наивен изобразител на живота до оловно тежкия песимист. Фриц Лемермайер беше душата на кръга. Там царяха силни настроения срещу „старото“ в духовния живот на епохата, начало на което беше положено от братя Харт, Карл Хенкел и други в Германия. Но всичко беше забулено от австрийската „любезност“. Много се говореше за това как вече е дошло времето, в което във всички сфери на живота трябва да прозвучат нови тонове, но това винаги ставаше със свойственото за австрийците отричане на радикализма. Един от най-младите в този кръг беше Йозеф Китир.
към текста >>

Там царяха силни настроения срещу „старото“ в духовния живот на епохата, начало на което беше положено от братя Харт, Карл Хенкел и други в Германия.
По същото време, когато можах да изживея толкова много вълнения в дома на деле Грацие, ми се предостави възможност да вляза и в кръга на млади австрийски поети. Те се срещаха всяка седмица за свободен обмен на мнения и обсъждане на това, което един или друг беше написал. Там се събираха хора с най-различни характери. Присъстваха всяко виждане за живота и всеки темперамент от оптимистичния, наивен изобразител на живота до оловно тежкия песимист. Фриц Лемермайер беше душата на кръга. Там царяха силни настроения срещу „старото“ в духовния живот на епохата, начало на което беше положено от братя Харт, Карл Хенкел и други в Германия. Но всичко беше забулено от австрийската „любезност“. Много се говореше за това как вече е дошло времето, в което във всички сфери на живота трябва да прозвучат нови тонове, но това винаги ставаше със свойственото за австрийците отричане на радикализма. Един от най-младите в този кръг беше Йозеф Китир. Той се стремеше към лирика, за каквато се беше вдъхновил от Мартин Грайф. Не желаеше да изразява субективни чувства, а да представи „обективно“ даден процес или ситуация, но така, сякаш те не се наблюдават от сетивата, а от чувствата.
към текста >>

Много се говореше за това как вече е дошло времето, в което във всички сфери на живота трябва да прозвучат нови тонове, но това винаги ставаше със свойственото за австрийците отричане на радикализма.
Там се събираха хора с най-различни характери. Присъстваха всяко виждане за живота и всеки темперамент от оптимистичния, наивен изобразител на живота до оловно тежкия песимист. Фриц Лемермайер беше душата на кръга. Там царяха силни настроения срещу „старото“ в духовния живот на епохата, начало на което беше положено от братя Харт, Карл Хенкел и други в Германия. Но всичко беше забулено от австрийската „любезност“. Много се говореше за това как вече е дошло времето, в което във всички сфери на живота трябва да прозвучат нови тонове, но това винаги ставаше със свойственото за австрийците отричане на радикализма. Един от най-младите в този кръг беше Йозеф Китир. Той се стремеше към лирика, за каквато се беше вдъхновил от Мартин Грайф. Не желаеше да изразява субективни чувства, а да представи „обективно“ даден процес или ситуация, но така, сякаш те не се наблюдават от сетивата, а от чувствата. Не искаше да каже, че е очарован, а трябваше да бъде изобразен процесът на очароване и очароването да се установи у слушателя или читателя, без поетът да го е изказал. Китир беше сътворил много красиви неща в това направление.
към текста >>

Борех се със загадката на повтарящите се човешки животи.
Достави ми голяма радост, че на една от тях той ми донесе своите „космически неща“. Това бяха „Хор на праинстинктите“ и „Хор на прасънищата“ – поеми, в чиито звучни ритми живеят усещания, които сякаш проникват в мировите творчески сили. В тях, сякаш са материални, витаят идеи във величествено съзвучие, които действат като образи на силите, от които се е зародил светът. Разглеждам факта, че се запознах с Ферхер фон Щайнванд като един от най-важните, случили се в младежките ми години. Защото неговата личност въздействаше като тази на мъдрец, разкриващ мъдростта си в истинска поезия. Борех се със загадката на повтарящите се човешки животи. Много неща в тази насока ми се разкриха, когато се сближих с хора, в чието характерното поведение в живота, в отпечатъка на личността им без трудност се откриваха следи от същностно съдържание, което не следва да се търси в унаследеното или изпитаното от тях след момента на раждането. В мимиките, във всеки жест на Ферхер се проявяваше душевна същност, която е могла да се формира само в началото на християнското развитие, когато гръцкото езичество все още е продължавало да оказва влияние върху него. До такова виждане не се стига, когато се мисли само за онези прояви на дадена личност, които веднага се натрапват на вниманието. То се събужда по-скоро от привидно съпровождащите тези прояви, в действителност обаче безкрайно задълбочаващи ги и проникващи в интуицията черти на индивидуалността. То не се придобива също така, когато го търсим, докато сме заедно с личността, а едва тогава, когато силното впечатление продължава да действа и се превръща в оживен спомен, в който същественото във външния живот се заличава и иначе „несъщественото“ започва да говори на съвсем ясен език.
към текста >>

Много неща в тази насока ми се разкриха, когато се сближих с хора, в чието характерното поведение в живота, в отпечатъка на личността им без трудност се откриваха следи от същностно съдържание, което не следва да се търси в унаследеното или изпитаното от тях след момента на раждането.
Това бяха „Хор на праинстинктите“ и „Хор на прасънищата“ – поеми, в чиито звучни ритми живеят усещания, които сякаш проникват в мировите творчески сили. В тях, сякаш са материални, витаят идеи във величествено съзвучие, които действат като образи на силите, от които се е зародил светът. Разглеждам факта, че се запознах с Ферхер фон Щайнванд като един от най-важните, случили се в младежките ми години. Защото неговата личност въздействаше като тази на мъдрец, разкриващ мъдростта си в истинска поезия. Борех се със загадката на повтарящите се човешки животи. Много неща в тази насока ми се разкриха, когато се сближих с хора, в чието характерното поведение в живота, в отпечатъка на личността им без трудност се откриваха следи от същностно съдържание, което не следва да се търси в унаследеното или изпитаното от тях след момента на раждането. В мимиките, във всеки жест на Ферхер се проявяваше душевна същност, която е могла да се формира само в началото на християнското развитие, когато гръцкото езичество все още е продължавало да оказва влияние върху него. До такова виждане не се стига, когато се мисли само за онези прояви на дадена личност, които веднага се натрапват на вниманието. То се събужда по-скоро от привидно съпровождащите тези прояви, в действителност обаче безкрайно задълбочаващи ги и проникващи в интуицията черти на индивидуалността. То не се придобива също така, когато го търсим, докато сме заедно с личността, а едва тогава, когато силното впечатление продължава да действа и се превръща в оживен спомен, в който същественото във външния живот се заличава и иначе „несъщественото“ започва да говори на съвсем ясен език. Който „наблюдава“ хората, за да отгатне предишните им земни животи, съвсем определено няма да постигне тази цел.
към текста >>

То не се придобива също така, когато го търсим, докато сме заедно с личността, а едва тогава, когато силното впечатление продължава да действа и се превръща в оживен спомен, в който същественото във външния живот се заличава и иначе „несъщественото“ започва да говори на съвсем ясен език.
Борех се със загадката на повтарящите се човешки животи. Много неща в тази насока ми се разкриха, когато се сближих с хора, в чието характерното поведение в живота, в отпечатъка на личността им без трудност се откриваха следи от същностно съдържание, което не следва да се търси в унаследеното или изпитаното от тях след момента на раждането. В мимиките, във всеки жест на Ферхер се проявяваше душевна същност, която е могла да се формира само в началото на християнското развитие, когато гръцкото езичество все още е продължавало да оказва влияние върху него. До такова виждане не се стига, когато се мисли само за онези прояви на дадена личност, които веднага се натрапват на вниманието. То се събужда по-скоро от привидно съпровождащите тези прояви, в действителност обаче безкрайно задълбочаващи ги и проникващи в интуицията черти на индивидуалността. То не се придобива също така, когато го търсим, докато сме заедно с личността, а едва тогава, когато силното впечатление продължава да действа и се превръща в оживен спомен, в който същественото във външния живот се заличава и иначе „несъщественото“ започва да говори на съвсем ясен език. Който „наблюдава“ хората, за да отгатне предишните им земни животи, съвсем определено няма да постигне тази цел. Такова наблюдение трябва да се възприема като оскърбление, нанасяно на наблюдавания. Можем да се надяваме да разкрием дългото минало на някой човек в настоящето само благодарение на идващото от външния духовен свят провидение на съдбата. Именно в описвания период от живота ми ми се удаде да достигна до определени виждания за повтарящите се земни животи на човека. Те не ми бяха чужди и преди, но още носеха неопределен характер и не се проявяваха в отчетливи впечатления.
към текста >>

Който „наблюдава“ хората, за да отгатне предишните им земни животи, съвсем определено няма да постигне тази цел.
Много неща в тази насока ми се разкриха, когато се сближих с хора, в чието характерното поведение в живота, в отпечатъка на личността им без трудност се откриваха следи от същностно съдържание, което не следва да се търси в унаследеното или изпитаното от тях след момента на раждането. В мимиките, във всеки жест на Ферхер се проявяваше душевна същност, която е могла да се формира само в началото на християнското развитие, когато гръцкото езичество все още е продължавало да оказва влияние върху него. До такова виждане не се стига, когато се мисли само за онези прояви на дадена личност, които веднага се натрапват на вниманието. То се събужда по-скоро от привидно съпровождащите тези прояви, в действителност обаче безкрайно задълбочаващи ги и проникващи в интуицията черти на индивидуалността. То не се придобива също така, когато го търсим, докато сме заедно с личността, а едва тогава, когато силното впечатление продължава да действа и се превръща в оживен спомен, в който същественото във външния живот се заличава и иначе „несъщественото“ започва да говори на съвсем ясен език. Който „наблюдава“ хората, за да отгатне предишните им земни животи, съвсем определено няма да постигне тази цел. Такова наблюдение трябва да се възприема като оскърбление, нанасяно на наблюдавания. Можем да се надяваме да разкрием дългото минало на някой човек в настоящето само благодарение на идващото от външния духовен свят провидение на съдбата. Именно в описвания период от живота ми ми се удаде да достигна до определени виждания за повтарящите се земни животи на човека. Те не ми бяха чужди и преди, но още носеха неопределен характер и не се проявяваха в отчетливи впечатления. Теории за такива неща като повтарящи се земни животи не си създавах в своите мисли.
към текста >>

Именно в описвания период от живота ми ми се удаде да достигна до определени виждания за повтарящите се земни животи на човека.
То се събужда по-скоро от привидно съпровождащите тези прояви, в действителност обаче безкрайно задълбочаващи ги и проникващи в интуицията черти на индивидуалността. То не се придобива също така, когато го търсим, докато сме заедно с личността, а едва тогава, когато силното впечатление продължава да действа и се превръща в оживен спомен, в който същественото във външния живот се заличава и иначе „несъщественото“ започва да говори на съвсем ясен език. Който „наблюдава“ хората, за да отгатне предишните им земни животи, съвсем определено няма да постигне тази цел. Такова наблюдение трябва да се възприема като оскърбление, нанасяно на наблюдавания. Можем да се надяваме да разкрием дългото минало на някой човек в настоящето само благодарение на идващото от външния духовен свят провидение на съдбата. Именно в описвания период от живота ми ми се удаде да достигна до определени виждания за повтарящите се земни животи на човека. Те не ми бяха чужди и преди, но още носеха неопределен характер и не се проявяваха в отчетливи впечатления. Теории за такива неща като повтарящи се земни животи не си създавах в своите мисли. Запознах се с тях от литературата или от други източници и ги възприемах за нещо очевидно, но самият аз не теоретизирах върху тях. И тъй като ги съзнавах благодарение на истинско виждане в тази област, можах да проведа гореспоменатия разговор с професор Нойман. Със сигурност не е укорително, ако хората се убеждават в повтарящите се земни животи и само чрез познания, които могат да бъдат придобити единствено по свръхсетивен път.
към текста >>

Теории за такива неща като повтарящи се земни животи не си създавах в своите мисли.
Който „наблюдава“ хората, за да отгатне предишните им земни животи, съвсем определено няма да постигне тази цел. Такова наблюдение трябва да се възприема като оскърбление, нанасяно на наблюдавания. Можем да се надяваме да разкрием дългото минало на някой човек в настоящето само благодарение на идващото от външния духовен свят провидение на съдбата. Именно в описвания период от живота ми ми се удаде да достигна до определени виждания за повтарящите се земни животи на човека. Те не ми бяха чужди и преди, но още носеха неопределен характер и не се проявяваха в отчетливи впечатления. Теории за такива неща като повтарящи се земни животи не си създавах в своите мисли. Запознах се с тях от литературата или от други източници и ги възприемах за нещо очевидно, но самият аз не теоретизирах върху тях. И тъй като ги съзнавах благодарение на истинско виждане в тази област, можах да проведа гореспоменатия разговор с професор Нойман. Със сигурност не е укорително, ако хората се убеждават в повтарящите се земни животи и само чрез познания, които могат да бъдат придобити единствено по свръхсетивен път. Защото едно пълно убеждение в тази област е възможно и за непредубедения здрав човешки разсъдък и тогава, когато човекът не е стигнал до фактическо съзерцание. Само че пътят на теоретизирането в тази област не беше моят път.
към текста >>

Със сигурност не е укорително, ако хората се убеждават в повтарящите се земни животи и само чрез познания, които могат да бъдат придобити единствено по свръхсетивен път.
Именно в описвания период от живота ми ми се удаде да достигна до определени виждания за повтарящите се земни животи на човека. Те не ми бяха чужди и преди, но още носеха неопределен характер и не се проявяваха в отчетливи впечатления. Теории за такива неща като повтарящи се земни животи не си създавах в своите мисли. Запознах се с тях от литературата или от други източници и ги възприемах за нещо очевидно, но самият аз не теоретизирах върху тях. И тъй като ги съзнавах благодарение на истинско виждане в тази област, можах да проведа гореспоменатия разговор с професор Нойман. Със сигурност не е укорително, ако хората се убеждават в повтарящите се земни животи и само чрез познания, които могат да бъдат придобити единствено по свръхсетивен път. Защото едно пълно убеждение в тази област е възможно и за непредубедения здрав човешки разсъдък и тогава, когато човекът не е стигнал до фактическо съзерцание. Само че пътят на теоретизирането в тази област не беше моят път. По времето, когато у мен все повече се утвърждаваха конкретни възгледи за повтарящите се земни животи, се запознах с теософското движение, основано от Е. П. Блаватска. „Езотеричен будизъм“ на Синет попадна в ръцете ми от един приятел, с когото говорех за тези неща.
към текста >>

По времето, когато у мен все повече се утвърждаваха конкретни възгледи за повтарящите се земни животи, се запознах с теософското движение, основано от Е.
Запознах се с тях от литературата или от други източници и ги възприемах за нещо очевидно, но самият аз не теоретизирах върху тях. И тъй като ги съзнавах благодарение на истинско виждане в тази област, можах да проведа гореспоменатия разговор с професор Нойман. Със сигурност не е укорително, ако хората се убеждават в повтарящите се земни животи и само чрез познания, които могат да бъдат придобити единствено по свръхсетивен път. Защото едно пълно убеждение в тази област е възможно и за непредубедения здрав човешки разсъдък и тогава, когато човекът не е стигнал до фактическо съзерцание. Само че пътят на теоретизирането в тази област не беше моят път. По времето, когато у мен все повече се утвърждаваха конкретни възгледи за повтарящите се земни животи, се запознах с теософското движение, основано от Е. П. Блаватска. „Езотеричен будизъм“ на Синет попадна в ръцете ми от един приятел, с когото говорех за тези неща. Тази книга, първото, с което се запознах в областта на теософията, не ми направи никакво впечатление. Радвах се, че не съм я прочел, преди да се появят вижданията, произлизащи от собствения ми душевен живот. Защото в съдържанието ѝ имаше нещо отблъскващо за мен и антипатията към този начин на представяне на свръхсетивното навярно първоначално щеше да ми попречи да напредвам по пътя, който ми беше предначертан.
към текста >>

Радвах се, че не съм я прочел, преди да се появят вижданията, произлизащи от собствения ми душевен живот.
Само че пътят на теоретизирането в тази област не беше моят път. По времето, когато у мен все повече се утвърждаваха конкретни възгледи за повтарящите се земни животи, се запознах с теософското движение, основано от Е. П. Блаватска. „Езотеричен будизъм“ на Синет попадна в ръцете ми от един приятел, с когото говорех за тези неща. Тази книга, първото, с което се запознах в областта на теософията, не ми направи никакво впечатление. Радвах се, че не съм я прочел, преди да се появят вижданията, произлизащи от собствения ми душевен живот. Защото в съдържанието ѝ имаше нещо отблъскващо за мен и антипатията към този начин на представяне на свръхсетивното навярно първоначално щеше да ми попречи да напредвам по пътя, който ми беше предначертан. ____________________________________________ * Гьоте, „Посвещение“, превод Д. Стоевски, в „Антология на немската поезия“, София 1966 г. – Бел. пр.
към текста >>

55. IX. Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен GA_28 Моят жизнен път

Продължилото няколко седмици пребиваване в града на Гьоте за мен беше празник в живота.
Преди няколко години бе починал Валтер фон Гьоте, внукът на Гьоте. Той беше завещал на великата херцогиня ръкописите, останали след Гьотевата смърт. С тях тя беше основала Архива на Гьоте и заедно с група негови изследователи, на чело на която бяха Херман Грим, Густав фон Льопер и Вилхелм Шерер, бяха решили да организират такова издание на Гьоте, в което познатите му съчинения да се обединят с още непубликуваното му наследство. Моите публикации за Гьоте бяха поводът да ми предложат да обработя една част от естественонаучните му съчинения за това издание. За да се ориентирам в естественонаучното му наследство и да направя първите стъпки към моята работа, бях извикан във Ваймар. Продължилото няколко седмици пребиваване в града на Гьоте за мен беше празник в живота. Дълги години бях живял в мислите на Гьоте; сега имах възможност сам да бъда на местата, където са се породили тези мисли. Прекарах тези седмици под възвишените впечатления на това чувство. Сега можех ден след ден да преглеждам ръкописи, съдържащи допълнения към материала, върху който бях работил преди за изданието на Гьоте в „Национална литература“ на Кюршнер. Работата по това издание създаде в душата ми картина на Гьотевия светоглед. Сега предстоеше да изясня доколко издържана е тази картина, като се вземат предвид ръкописите от още непубликуваното наследство на Гьоте в областта на естествените науки.
към текста >>

Прекарах тези седмици под възвишените впечатления на това чувство.
С тях тя беше основала Архива на Гьоте и заедно с група негови изследователи, на чело на която бяха Херман Грим, Густав фон Льопер и Вилхелм Шерер, бяха решили да организират такова издание на Гьоте, в което познатите му съчинения да се обединят с още непубликуваното му наследство. Моите публикации за Гьоте бяха поводът да ми предложат да обработя една част от естественонаучните му съчинения за това издание. За да се ориентирам в естественонаучното му наследство и да направя първите стъпки към моята работа, бях извикан във Ваймар. Продължилото няколко седмици пребиваване в града на Гьоте за мен беше празник в живота. Дълги години бях живял в мислите на Гьоте; сега имах възможност сам да бъда на местата, където са се породили тези мисли. Прекарах тези седмици под възвишените впечатления на това чувство. Сега можех ден след ден да преглеждам ръкописи, съдържащи допълнения към материала, върху който бях работил преди за изданието на Гьоте в „Национална литература“ на Кюршнер. Работата по това издание създаде в душата ми картина на Гьотевия светоглед. Сега предстоеше да изясня доколко издържана е тази картина, като се вземат предвид ръкописите от още непубликуваното наследство на Гьоте в областта на естествените науки. С голям интерес се задълбочих в тази част от Гьотевото наследство. Скоро можах да се убедя, че още непубликуваното съществено допринася за по-доброто разбиране на познавателния метод на Гьоте.
към текста >>

По това време можеше да се види малко от съвременния ваймарски живот на изкуството.
Какво от „създаденото“ с помощта на съзнанието се противопоставя на това съзнание, ето кое трябваше да бъде прозряно. Първо беше нужно да се постигне съгласие на човешкото съзнание със самото себе си. Едва тогава човек би могъл да намери потвърждение на чисто духовното преживяване. По такива пътища протичаха мислите ми, още по-ясно повтаряйки предишните си форми, когато седях над ръкописите на Гьоте във Ваймар. Беше лято. По това време можеше да се види малко от съвременния ваймарски живот на изкуството. Човек можеше в пълно спокойствие да се отдаде на въздействието на художественото, представено в един паметник за делото на Гьоте. Тук не се живееше в съвремието, а всичко беше пренесено в епохата на Гьоте. Съвременна тогава във Ваймар обаче беше епохата на Лист. Но нейните представители не бяха там в момента. Часовете след работа прекарвах с хората, работещи в Архива.
към текста >>

За това ще разкажа по-късно при описанието на тази част от моя живот.
Но нейните представители не бяха там в момента. Часовете след работа прекарвах с хората, работещи в Архива. Сред тях бяха външните сътрудници, посещаващи Архива за по-кратко или за по-дълго време. Бях приет изключително любезно от Бернхард Зуфан, директор на Архива на Гьоте, и намерих скъп приятел в лицето на Юлиус Вале, постоянен сътрудник в Архива. Но всичко придоби по-определени форми едва когато след година отново постъпих на работа там за по-дълго време. За това ще разкажа по-късно при описанието на тази част от моя живот. Стремежът ми сега беше насочен преди всичко към това да се запозная лично с Едуард фон Хартман, с когото от години бях в кореспонденция по философски въпроси. Това трябваше да стане по време на един кратък престой в Берлин, веднага след пребиваването ми във Ваймар. Имах възможност да беседвам дълго с този философ. Той беше полуизлегнат с изпънати крака на канапето. Откакто се бяха появили болките в колената му, прекарваше по-голямата част от живота си в тази поза.
към текста >>

Откакто се бяха появили болките в колената му, прекарваше по-голямата част от живота си в тази поза.
За това ще разкажа по-късно при описанието на тази част от моя живот. Стремежът ми сега беше насочен преди всичко към това да се запозная лично с Едуард фон Хартман, с когото от години бях в кореспонденция по философски въпроси. Това трябваше да стане по време на един кратък престой в Берлин, веднага след пребиваването ми във Ваймар. Имах възможност да беседвам дълго с този философ. Той беше полуизлегнат с изпънати крака на канапето. Откакто се бяха появили болките в колената му, прекарваше по-голямата част от живота си в тази поза. Пред себе си видях едно чело, явен признак за бистър и остър ум, и поглед в очите му, който разкрива най-съкровено усещаната увереност в това, което философът знае. Лицето му обгръщаше мощна брада. Той говореше с абсолютна категоричност, от която можеше да се съди за начина, по който е нахвърлил някои от основополагащите си мисли за всеобщата концепция за света, осветлявайки я по свой собствен начин. В тези мисли всичко, което стигаше до него от чуждите виждания, веднага биваше обсипано с критика. Така седях срещу него, докато той правеше острите си преценки за мен, но всъщност вътрешно така и не ме слушаше.
към текста >>

За мен несъзнаваното беше нещо, което чрез усилията на душевния живот може все повече да се издига до съзнанието.
Лицето му обгръщаше мощна брада. Той говореше с абсолютна категоричност, от която можеше да се съди за начина, по който е нахвърлил някои от основополагащите си мисли за всеобщата концепция за света, осветлявайки я по свой собствен начин. В тези мисли всичко, което стигаше до него от чуждите виждания, веднага биваше обсипано с критика. Така седях срещу него, докато той правеше острите си преценки за мен, но всъщност вътрешно така и не ме слушаше. За него същността на нещата се намираше в несъзнаваното и трябваше завинаги да остане там, скрита за човешкото съзнание. За мен несъзнаваното беше нещо, което чрез усилията на душевния живот може все повече да се издига до съзнанието. В хода на разговора ни стигнах дотам да му кажа, че все пак човек не би трябвало предварително да вижда в представата нещо отделено от действителността и представляващо само нещо нереално в съзнанието. Подобен възглед не би могъл да бъде изходна точка на теорията на познанието. Защото чрез него човек сам си препречва достъпа до всяка действителност, като тогава му остава само да вярва, че живее в представи и че би могъл да се приближи до нещо истинско само в хипотетични концепции, т.е. по един нереален начин. По-скоро човек би трябвало първо да провери дали възгледът за представата като нещо нереално е защитим или пък произхожда единствено от един предразсъдък.
към текста >>

Разширяването на моя кръгозор в това направление тогава усетих като особено обогатяване на душевния си живот.
„Обясненията на думите“ да бъдат сериозна изходна точка за един светоглед! Чувствах колко далече се намирам от съвременната философия. Когато на връщане седях в купето на влака, потънал в мислите и спомените си за все пак толкова ценното ми посещение, това душевно смразяване се повтори. То беше нещо, чието въздействие продължи дълго у мен. С изключение на визитата при Едуард фон Хартман, кратките посещения в Берлин и Мюнхен, които можах да направя по време на пътуването си през Германия веднага след Ваймар, бяха наситени с художествени впечатления. Разширяването на моя кръгозор в това направление тогава усетих като особено обогатяване на душевния си живот. Така това първо голямо пътешествие, което можах да направя, беше от голямо значение и за възгледите ми за изкуството. В мен живееха множество впечатления, когато след пътуването за няколко седмици се установих отново в Залцкамергут при семейството, на чиито синове преподавах вече от години. Още повече че ме посъветваха да си намеря външна заетост като домашен учител. Вътрешно това бе подкрепено от желанието ми да доведа до определена точка в житейското му развитие момчето, чието обучение ми беше поверено преди няколко години, и чиято душа бях успял да събудя от напълно спящо състояние. След връщането ми във Виена скоро ми се предостави възможност да общувам с един кръг от хора, който се поддържаше от една дама, чийто мистически-теософско настроен ум правеше дълбоко впечатление на всички участници в него.
към текста >>

Присъщата ѝ сериозност в разбирането и усещането за живота се проявяваха в нея благородно и красиво.
В мен живееха множество впечатления, когато след пътуването за няколко седмици се установих отново в Залцкамергут при семейството, на чиито синове преподавах вече от години. Още повече че ме посъветваха да си намеря външна заетост като домашен учител. Вътрешно това бе подкрепено от желанието ми да доведа до определена точка в житейското му развитие момчето, чието обучение ми беше поверено преди няколко години, и чиято душа бях успял да събудя от напълно спящо състояние. След връщането ми във Виена скоро ми се предостави възможност да общувам с един кръг от хора, който се поддържаше от една дама, чийто мистически-теософско настроен ум правеше дълбоко впечатление на всички участници в него. Часовете, които тогава можах да изживея в дома на тази дама, Мари Ланг, бяха в най-висша степен ценни за мен. Присъщата ѝ сериозност в разбирането и усещането за живота се проявяваха в нея благородно и красиво. Дълбоките ѝ душевни преживявания се изразяваха от един звучен и проникновен глас. В мистическите търсения, във вътрешната борба със себе си и света тя се опитваше да намери някакво, макар и непълно удовлетворение. Така че тя сякаш бе създадена да бъде душата на кръг от търсачи. В този кръг беше проникнала теософията, чието начало бе поставено от Е. П. Блаватска в края на миналия век.
към текста >>

Тя обаче носеше у себе си мистическо богатство, което беше издигнато до съзнанието по доста елементарен начин от изпитаното ѝ от живота сърце.
Франц Хартман, който благодарение на многобройните си теософски трудове и връзките си с Е. П. Блаватска беше станал прочут в широки кръгове, беше въвел своята теософия и в този кръг. Мари Ланг беше възприела много неща от нея. Мисловното съдържание, които тя можеше да намери в теософията, в много отношения съответстваше на нейната душевна настройка. Но всичко, което възприемаше откъм тази страна, беше свързано с нея само външно. Тя обаче носеше у себе си мистическо богатство, което беше издигнато до съзнанието по доста елементарен начин от изпитаното ѝ от живота сърце. Архитектите, литераторите и други личности, които срещах в дома на Мари Ланг, със сигурност едва ли щяха да се заинтересуват от теософията, предлагана от Франц Хартман, ако Мари Ланг не внасяше своя дял в нея. Най-малко пък щях да се заинтересувам от нея самият аз. Защото отношението към духовния свят, изразено в съчиненията на Франц Хартман, беше напълно противоположно на моето духовно направление. Не можех да се съглася, че то беше проникнато от действителна вътрешна истина. Съдържанието му ме занимаваше по-малко от начина, по който въздействаше върху хората, които все пак бяха истински търсачи.
към текста >>

Роза Майредер принадлежи към онези личности, към които съм изпитвал най-дълбоко уважение през живота си и към чието развитие съм проявявал най-голям интерес.
Най-малко пък щях да се заинтересувам от нея самият аз. Защото отношението към духовния свят, изразено в съчиненията на Франц Хартман, беше напълно противоположно на моето духовно направление. Не можех да се съглася, че то беше проникнато от действителна вътрешна истина. Съдържанието му ме занимаваше по-малко от начина, по който въздействаше върху хората, които все пак бяха истински търсачи. Чрез Мари Ланг се запознах с г-жа Роза Майредер, нейна приятелка. Роза Майредер принадлежи към онези личности, към които съм изпитвал най-дълбоко уважение през живота си и към чието развитие съм проявявал най-голям интерес. Много добре мога да си представя, че всичко, за което ще говоря тук, няма да ѝ хареса много, но точно по този начин чувствам нещата, които дойдоха в живота ми благодарение на нея. От съчиненията на Роза Майредер, които по-късно с пълно право направиха толкова голямо впечатление на много хора, и които несъмнено я поставят на едно от челните места в литературата, тогава още не беше публикувано нищо. Но това, което се разкрива в нейните произведения, живееше в Роза Майредер в духовна форма, към която се отнасях с огромна вътрешна симпатия. Тази жена създаваше у мен впечатлението, че сякаш притежава всеки един от различните човешки душевни таланти в такава степен, че в хармоничното си взаимодействие те дават истинен израз на човешкото същество. Тя обединяваше различни артистични дарования с един свободен, проникновен усет за наблюдение.
към текста >>

Много добре мога да си представя, че всичко, за което ще говоря тук, няма да ѝ хареса много, но точно по този начин чувствам нещата, които дойдоха в живота ми благодарение на нея.
Защото отношението към духовния свят, изразено в съчиненията на Франц Хартман, беше напълно противоположно на моето духовно направление. Не можех да се съглася, че то беше проникнато от действителна вътрешна истина. Съдържанието му ме занимаваше по-малко от начина, по който въздействаше върху хората, които все пак бяха истински търсачи. Чрез Мари Ланг се запознах с г-жа Роза Майредер, нейна приятелка. Роза Майредер принадлежи към онези личности, към които съм изпитвал най-дълбоко уважение през живота си и към чието развитие съм проявявал най-голям интерес. Много добре мога да си представя, че всичко, за което ще говоря тук, няма да ѝ хареса много, но точно по този начин чувствам нещата, които дойдоха в живота ми благодарение на нея. От съчиненията на Роза Майредер, които по-късно с пълно право направиха толкова голямо впечатление на много хора, и които несъмнено я поставят на едно от челните места в литературата, тогава още не беше публикувано нищо. Но това, което се разкрива в нейните произведения, живееше в Роза Майредер в духовна форма, към която се отнасях с огромна вътрешна симпатия. Тази жена създаваше у мен впечатлението, че сякаш притежава всеки един от различните човешки душевни таланти в такава степен, че в хармоничното си взаимодействие те дават истинен израз на човешкото същество. Тя обединяваше различни артистични дарования с един свободен, проникновен усет за наблюдение. Нейната живопис се отличаваше с индивидуален подход към живота, както и с дълбоко проникване в обективния свят.
към текста >>

Нейната живопис се отличаваше с индивидуален подход към живота, както и с дълбоко проникване в обективния свят.
Много добре мога да си представя, че всичко, за което ще говоря тук, няма да ѝ хареса много, но точно по този начин чувствам нещата, които дойдоха в живота ми благодарение на нея. От съчиненията на Роза Майредер, които по-късно с пълно право направиха толкова голямо впечатление на много хора, и които несъмнено я поставят на едно от челните места в литературата, тогава още не беше публикувано нищо. Но това, което се разкрива в нейните произведения, живееше в Роза Майредер в духовна форма, към която се отнасях с огромна вътрешна симпатия. Тази жена създаваше у мен впечатлението, че сякаш притежава всеки един от различните човешки душевни таланти в такава степен, че в хармоничното си взаимодействие те дават истинен израз на човешкото същество. Тя обединяваше различни артистични дарования с един свободен, проникновен усет за наблюдение. Нейната живопис се отличаваше с индивидуален подход към живота, както и с дълбоко проникване в обективния свят. Разказите, с които започна писателското ѝ поприще, представляват завършени хармонии, изплетени от лична борба и напълно обективно наблюдение. Следващите ѝ произведения все повече носят подобен характер. Най-ясно той се проявява в по-късно публикувания ѝ двутомен труд „Критика на женствеността“. Разглеждам като красива скъпоценност в живота си, че по времето, което описвам тук, съм прекарал някой и друг час с Роза Майредер в годините на нейното търсене и душевна борба. Тук отново трябва да се обърна към тези отношения, които възникваха между мен и хората отвъд сферата на мисловното съдържание, в известен смисъл съвсем независимо от нея, и които преживявах много интензивно.
към текста >>

Разглеждам като красива скъпоценност в живота си, че по времето, което описвам тук, съм прекарал някой и друг час с Роза Майредер в годините на нейното търсене и душевна борба.
Тя обединяваше различни артистични дарования с един свободен, проникновен усет за наблюдение. Нейната живопис се отличаваше с индивидуален подход към живота, както и с дълбоко проникване в обективния свят. Разказите, с които започна писателското ѝ поприще, представляват завършени хармонии, изплетени от лична борба и напълно обективно наблюдение. Следващите ѝ произведения все повече носят подобен характер. Най-ясно той се проявява в по-късно публикувания ѝ двутомен труд „Критика на женствеността“. Разглеждам като красива скъпоценност в живота си, че по времето, което описвам тук, съм прекарал някой и друг час с Роза Майредер в годините на нейното търсене и душевна борба. Тук отново трябва да се обърна към тези отношения, които възникваха между мен и хората отвъд сферата на мисловното съдържание, в известен смисъл съвсем независимо от нея, и които преживявах много интензивно. Защото моят светоглед и още повече насоката на моите усещания не бяха тези на Роза Майредер. Начинът, по който, изхождайки от понастоящем признатата научност, се издигам до преживяване на духовното, бе невъзможно да ѝ стане симпатичен. Тя се опитва да използва тази научност за обосновката на идеи, целящи пълното развитие на човешката личност, без да позволява познанието за един чисто духовен свят да намери достъп до тази личност. Това, което за мен се явяваше необходимост в това отношение, едва ли ѝ говореше нещо.
към текста >>

Всичко това не отне нищо от сърдечния приятелски интерес, който развих у себе си към тази личност по времето, когато ѝ бях благодарен за най-ценните часове в моя живот, и който наистина не е намалял и до ден днешен.
Тя беше напълно отдадена на изискванията на непосредствената човешка индивидуалност и не обръщаше внимание на духовните сили, действащи в тази индивидуалност. Този метод ѝ позволи да достигне значително ниво в изобразяването на същността на женствеността и жизнените потребности на жената. Моето отношение към изкуството, както тя си го представяше, така и никога не я удовлетвори. Тя мислеше, че не дооценявам истински художественото тогава, когато аз се стремях да разбера специфично художественото посредством това, което възникваше в душата ми при преживяване на духовното. Тя смяташе, че не мога да вникна достатъчно в откровенията на сетивния свят и поради това не мога да се приближа до същинското художествено, докато аз се опитвах да проникна тъкмо в пълната истина на сетивните форми. Всичко това не отне нищо от сърдечния приятелски интерес, който развих у себе си към тази личност по времето, когато ѝ бях благодарен за най-ценните часове в моя живот, и който наистина не е намалял и до ден днешен. В дома на Роза Майредер многократно имах възможност да участвам в беседите, за които в него се събираха талантливи хора. Там тихо, видимо вглъбен повече в себе си, отколкото слушайки околните, седеше Хуго Волф, близък приятел на Роза Майредер. Човек го чуваше в душата си, въпреки че той говореше толкова малко. Защото това, което ставаше в живота му, се предаваше по един тайнствен начин на тези, които общуваха с него. Бях привързан с най-сърдечна обич към Карл Майредер, съпруг на г-жа Роза, който беше изключително фин мъж и като личност, и като човек на изкуството, а също и към брат му Юлиус Майредер, ентусиаст в отношението си към изкуството.
към текста >>

Защото това, което ставаше в живота му, се предаваше по един тайнствен начин на тези, които общуваха с него.
Тя смяташе, че не мога да вникна достатъчно в откровенията на сетивния свят и поради това не мога да се приближа до същинското художествено, докато аз се опитвах да проникна тъкмо в пълната истина на сетивните форми. Всичко това не отне нищо от сърдечния приятелски интерес, който развих у себе си към тази личност по времето, когато ѝ бях благодарен за най-ценните часове в моя живот, и който наистина не е намалял и до ден днешен. В дома на Роза Майредер многократно имах възможност да участвам в беседите, за които в него се събираха талантливи хора. Там тихо, видимо вглъбен повече в себе си, отколкото слушайки околните, седеше Хуго Волф, близък приятел на Роза Майредер. Човек го чуваше в душата си, въпреки че той говореше толкова малко. Защото това, което ставаше в живота му, се предаваше по един тайнствен начин на тези, които общуваха с него. Бях привързан с най-сърдечна обич към Карл Майредер, съпруг на г-жа Роза, който беше изключително фин мъж и като личност, и като човек на изкуството, а също и към брат му Юлиус Майредер, ентусиаст в отношението си към изкуството. Мари Ланг, нейният кръг и Фридрих Екщайн, който тогава се беше посветил изцяло на теософското духовно течение и концепция за света, често бяха там. Това беше времето, по което „Философия на свободата“ придобиваше все по-определени форми в душата ми. Роза Майредер е личността, с която говорех най-много за тези форми в периода на създаване на моята книга. Тя ме освободи от част от вътрешната самота, в която живеех.
към текста >>

Често в по-нататъшния си живот в благодарната ми памет пред духа ми се появяваше една или друга картина от тези преживявания, както например споменът за нашата разходка през величествените алпийски гори, по време на която Роза Майредер и аз говорехме за истинския смисъл на човешката свобода.
Това беше времето, по което „Философия на свободата“ придобиваше все по-определени форми в душата ми. Роза Майредер е личността, с която говорех най-много за тези форми в периода на създаване на моята книга. Тя ме освободи от част от вътрешната самота, в която живеех. Стремеше се към виждане на непосредствената човешка личност, а аз – към откровението на света, към което тази личност може да се стреми чрез посредничеството на разкриващото се пред духовния взор. Между двете съществуваха много мостове. Често в по-нататъшния си живот в благодарната ми памет пред духа ми се появяваше една или друга картина от тези преживявания, както например споменът за нашата разходка през величествените алпийски гори, по време на която Роза Майредер и аз говорехме за истинския смисъл на човешката свобода.
към текста >>

56. XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт GA_28 Моят жизнен път

Именно в този период външният ми живот беше наситен със социални контакти.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт Именно в този период външният ми живот беше наситен със социални контакти. Често се събирахме със старите ми приятели. Колкото и малко да имах възможност да говоря за нещата, за които загатвам тук, духовните и душевни връзки, свързващи ме с приятелите ми, бяха много интензивни. Често си спомнях за тези безкрайни разговори, които тогава водехме в едно популярно кафене на Михаелплац във Виена. Имах повод за това особено по времето, когато след световната война старата Австрия беше разцепена. Защото предпоставките за този разпад още тогава бяха навсякъде налице.
към текста >>

И ако идеали, проявяващи се по време на прилив, оказват приповдигащо въздействие, то тези, породени от упадъка и желаещи да го задържат, са не по-малко възвишени в своя трагизъм.
Често си спомнях за тези безкрайни разговори, които тогава водехме в едно популярно кафене на Михаелплац във Виена. Имах повод за това особено по времето, когато след световната война старата Австрия беше разцепена. Защото предпоставките за този разпад още тогава бяха навсякъде налице. Но никой не искаше да го признае. Всеки имаше една или друга готова рецепта в зависимост от националните или културните си наклонности. И ако идеали, проявяващи се по време на прилив, оказват приповдигащо въздействие, то тези, породени от упадъка и желаещи да го задържат, са не по-малко възвишени в своя трагизъм. Такива трагични идеали въздействаха тогава на душите на най-добрите виенчани и австрийци. Често предизвиквах недоволство у такива идеалисти, когато изказвах убеждението си, наложило се у мен поради увлечението ми от епохата на Гьоте. Твърдях, че през този период е бил достигнат връх в западноевропейското културно развитие. Но той не е бил задържан. Епохата на естествените науки с нейните последствия в живота на хората и народите означава упадък.
към текста >>

Епохата на естествените науки с нейните последствия в живота на хората и народите означава упадък.
И ако идеали, проявяващи се по време на прилив, оказват приповдигащо въздействие, то тези, породени от упадъка и желаещи да го задържат, са не по-малко възвишени в своя трагизъм. Такива трагични идеали въздействаха тогава на душите на най-добрите виенчани и австрийци. Често предизвиквах недоволство у такива идеалисти, когато изказвах убеждението си, наложило се у мен поради увлечението ми от епохата на Гьоте. Твърдях, че през този период е бил достигнат връх в западноевропейското културно развитие. Но той не е бил задържан. Епохата на естествените науки с нейните последствия в живота на хората и народите означава упадък. За по-нататъшен напредък имаме нужда от съвършено нов импулс откъм духовната страна. Не може да се напредва по положени преди това духовни пътища, без да се наложи първо да се върнем обратно по тях. Гьоте представлява връх, но не неговото начало, а неговия край. Той показва резултатите от едно развитие, стигащо до него, намиращо в него своя най-пълен облик, което обаче не може да бъде продължено, без да се отиде към много по-изначални извори на духовното преживяване от тези, съдържащи се в това развитие. В такова настроение написах последната част от работата си, посветена на Гьоте.
към текста >>

Преди края на първия период от моя живот успях да посетя още Будапеща и Трансилвания.
Тогава отново забелязвах, че той казва много неща, които ми бяха безкрайно близки в духовното преживяване. Така самият аз почувствах, че неговата борба ми е близка, и изпитах потребност да изразя тази близост. Струваше ми се, че Ницше е сред най-трагичните хора на тогавашното съвремие. И този трагизъм на предразположената към по-голяма задълбоченост душа по мое мнение произтичаше от общата духовна атмосфера на естественонаучната епоха. В такива усещания преживях последните си години във Виена. Преди края на първия период от моя живот успях да посетя още Будапеща и Трансилвания. Един от моите приятели, родом от Трансилвания, за когото споменах преди и който през всичките години беше останал свързан с мен с рядка преданост, ме бе запознал с много от пребиваващите във Виена негови земляци. Така към моя станал вече много широк кръг познати се прибави и кръг от трансилванци. Между тях бяха господин и госпожа Брайтенщайн, с които тогава се бяхме сприятелили и с които си останахме най-сърдечни приятели. Дълго време те имаха водеща позиция във Виенското Антропософско общество. Човешките контакти с трансилванци доведоха до пътуването ми до Будапеща.
към текста >>

Чувствах колко субективно верен за всеки истински унгарец е често чуваният от мен девиз: „Извън Унгария няма живот, а дори и да има, това изобщо не е живот.“
Щом погледнеше от прозореца на влака, човек добиваше впечатлението, че самата природа тук е станала особено поетична и че хората, не обръщащи многомного внимание на обичайната за тях поезия на природата, сноват напред-назад в съзвучие със собствената си съкровена музика на сърцето. А когато стъпеше в Будапеща, пред него се разкриваше един свят, към който представителите на други европейски народи гледаха с наистина голям интерес, който обаче никога не можеше да бъде разбран докрай от тях. Тъмен фон, озарен от играеща си с цветовете светлина. Когато стоях пред паметника на Ференц Деак, същността на този народ застана пред погледа ми като концентрирана в този човек. В главата на създателя на тази Унгария, която съществуваше от 1867 до 1918 г., живееше твърда и горда воля, която действа сърцато и надделява без хитрост, а със стихийна непосредственост. Чувствах колко субективно верен за всеки истински унгарец е често чуваният от мен девиз: „Извън Унгария няма живот, а дори и да има, това изобщо не е живот.“ На западната унгарска граница като дете видях как немците усещаха тази твърда и горда воля. Сега във вътрешността на Унгария научих как тази воля води маджарския народ до затвореност към човечеството, която, както с известна наивност си мислят те, ги обгръща с някакъв романтичен ореол, виден за самите тях, който обаче се открива по-скоро пред скритите очи на природата, отколкото пред отворените очи на хората. Половин година след това посещение трансилванските ми приятели уредиха възможността да изнеса лекция в Херманщат. Беше по Коледа. Пътувах през обширни равнини, по средата на които е разположен град Арад.
към текста >>

Германофилство, което, като спомен от отклоняването на живота му на Изток преди столетия, искаше да остане вярно на своя източник, което обаче с тази си душевна настройка носи белега на отчуждение от света, изразяващо се в живота като придобита чрез възпитанието универсална веселост.
Какво различие в начина на проявяване на страст у различните национални типове! През Коледния ден пристигнах в Херманщат. Бях въведен в кръга на трансилванските саксонци. Там те живееха сред румънците и маджарите. Благородна народност, желаеща да съхрани своята доблест в упадъка, който не искаше да види. Германофилство, което, като спомен от отклоняването на живота му на Изток преди столетия, искаше да остане вярно на своя източник, което обаче с тази си душевна настройка носи белега на отчуждение от света, изразяващо се в живота като придобита чрез възпитанието универсална веселост. Прекарах прекрасни дни сред немски духовници от евангелската църква, учителите от немските училища и други немски трансилванци. Сърцето ми се сгря сред тези хора, които, в грижата за своя народностен характер и неговото култивиране, развиваха една култура на сърцето, обърната преди всичко към сърцата на другите. Тази топлина живееше в душата ми, когато, заедно със старите и новите си приятели, загърнат в дебели кожи, предприех пътуване с шейна през ледения мраз и скърцащия сняг на юг към Карпатите (трансилванските Алпи). Черен, залесен отвесен планински скат, когато се приближаваш към тях отдалеч; дива, насечена, често всяваща ужас планинска местност, когато вече си там. Съсредоточие на всичките ми преживявания там беше моят дългогодишен приятел.
към текста >>

Чрез тях можах да си изработя отношение към външния свят, нещо, което не ми беше лесно, докато животът в духовния елемент за мен беше нещо напълно естествено.
Той все още продължаваше да прекарва известно време ту във Виена, ту в Херманщат. За насърчаване на трансилванското саксонство в този период беше основал седмичен вестник в Херманщат. Начинание, състоящо се изцяло от идеализъм и нито грам практическа мисъл, на което обаче сътрудничеха почти всички представители на саксонството. След няколко седмици то се провали. Преживявания като това пътуване ми бяха дадени от съдбата. Чрез тях можах да си изработя отношение към външния свят, нещо, което не ми беше лесно, докато животът в духовния елемент за мен беше нещо напълно естествено. Обратният ми път към Виена беше изпълнен с тъжни спомени. Там почти веднага в ръцете ми попадна една книга, за чието „духовно богатство“ тогава се говореше в най-широки кръгове: „Рембранд като възпитател“. В разговорите за тази книга, които тогава се водеха повсеместно, където и да отиде човек, винаги се говореше за появата на един напълно нов дух. Но именно поради това явление се убедих колко самотен бях с моята душевна настройка сред тогавашния духовен живот. По отношение на книгата, възхвалявана в най-висша степен от цял свят, усещах нещата така: струваше ми се, че сякаш някой няколко месеца всяка вечер е седял на някоя маса в една от добрите гостилници и е слушал „духовитостите“, изричани от „най-забележителните“ личности на техните запазени маси, след което ги е записал в афористична форма.
към текста >>

Но именно поради това явление се убедих колко самотен бях с моята душевна настройка сред тогавашния духовен живот.
Преживявания като това пътуване ми бяха дадени от съдбата. Чрез тях можах да си изработя отношение към външния свят, нещо, което не ми беше лесно, докато животът в духовния елемент за мен беше нещо напълно естествено. Обратният ми път към Виена беше изпълнен с тъжни спомени. Там почти веднага в ръцете ми попадна една книга, за чието „духовно богатство“ тогава се говореше в най-широки кръгове: „Рембранд като възпитател“. В разговорите за тази книга, които тогава се водеха повсеместно, където и да отиде човек, винаги се говореше за появата на един напълно нов дух. Но именно поради това явление се убедих колко самотен бях с моята душевна настройка сред тогавашния духовен живот. По отношение на книгата, възхвалявана в най-висша степен от цял свят, усещах нещата така: струваше ми се, че сякаш някой няколко месеца всяка вечер е седял на някоя маса в една от добрите гостилници и е слушал „духовитостите“, изричани от „най-забележителните“ личности на техните запазени маси, след което ги е записал в афористична форма. След тази продължителна „подготвителна работа“ е сложил бележките със сентенциите в един кош, разтръскал го е силно, за да ги размеси добре, и след това отново ги е извадил. След изваждането им е съединил листчетата едно към друго и така се е получила книга. Разбира се, тази критика е преувеличена. Но усещането ми за живота ме принуждаваше да отхвърля това, което тогавашният „дух на времето“ възхваляваше като върхово постижение.
към текста >>

Но усещането ми за живота ме принуждаваше да отхвърля това, което тогавашният „дух на времето“ възхваляваше като върхово постижение.
Но именно поради това явление се убедих колко самотен бях с моята душевна настройка сред тогавашния духовен живот. По отношение на книгата, възхвалявана в най-висша степен от цял свят, усещах нещата така: струваше ми се, че сякаш някой няколко месеца всяка вечер е седял на някоя маса в една от добрите гостилници и е слушал „духовитостите“, изричани от „най-забележителните“ личности на техните запазени маси, след което ги е записал в афористична форма. След тази продължителна „подготвителна работа“ е сложил бележките със сентенциите в един кош, разтръскал го е силно, за да ги размеси добре, и след това отново ги е извадил. След изваждането им е съединил листчетата едно към друго и така се е получила книга. Разбира се, тази критика е преувеличена. Но усещането ми за живота ме принуждаваше да отхвърля това, което тогавашният „дух на времето“ възхваляваше като върхово постижение. Възприемах „Рембранд като възпитател“ като книга, която се държи на повърхността, единствено благодарение на остроумно подадени мисли, нямащи нищо общо с истинските глъбини на човешката душа в нито едно от нейните изречения. Беше ми болно, че съвременниците ми смятаха тъкмо една такава книга за творение на дълбока личност, докато аз нямаше как да не твърдя, че такива мислители, шляпащи в плитчините на духовните води, ще изгонят от душите всичко дълбоко човешко. Когато бях на четиринадесет години, се наложи да започна да давам частни уроци. В продължение на петнадесет години, до началото на втория период от живота ми, който прекарах във Ваймар, съдбата ми беше обвързана с тази дейност. Душевното развитие на много хора в детска и юношеска възраст се свърза със собственото ми развитие.
към текста >>

В продължение на петнадесет години, до началото на втория период от живота ми, който прекарах във Ваймар, съдбата ми беше обвързана с тази дейност.
Разбира се, тази критика е преувеличена. Но усещането ми за живота ме принуждаваше да отхвърля това, което тогавашният „дух на времето“ възхваляваше като върхово постижение. Възприемах „Рембранд като възпитател“ като книга, която се държи на повърхността, единствено благодарение на остроумно подадени мисли, нямащи нищо общо с истинските глъбини на човешката душа в нито едно от нейните изречения. Беше ми болно, че съвременниците ми смятаха тъкмо една такава книга за творение на дълбока личност, докато аз нямаше как да не твърдя, че такива мислители, шляпащи в плитчините на духовните води, ще изгонят от душите всичко дълбоко човешко. Когато бях на четиринадесет години, се наложи да започна да давам частни уроци. В продължение на петнадесет години, до началото на втория период от живота ми, който прекарах във Ваймар, съдбата ми беше обвързана с тази дейност. Душевното развитие на много хора в детска и юношеска възраст се свърза със собственото ми развитие. При това можах да наблюдавам колко различно е житейското съзряване при мъжкия и женския пол. Защото освен да давам уроци на момчета и млади мъже, към участта ми спадаше да се занимавам и с няколко девойки. Да, известно време дори майката на момчето, чието възпитание бях поел поради патологичното му състояние, беше моя ученичка по геометрия. Друг път пък преподавах естетика на тази дама и сестра ѝ.
към текста >>

Съвместната работа с нея в областта на възпитанието придаваше на живота прекрасно съдържание.
В семейството на това момче дълги години бях намерил нещо като дом, от който ходех и у други семейства, за да възпитавам и преподавам. Поради близките приятелски отношения с майката на момчето стана така, че изцяло споделях радостите и неволите на това семейство. В тази жена виждах рядко красива човешка душа. Тя беше напълно отдадена на грижата за развитието и съдбата на четирите ѝ момчета. От нейния пример човек можеше да изучава великата майчина любов. Съвместната работа с нея в областта на възпитанието придаваше на живота прекрасно съдържание. Тя имаше музикален талант и с въодушевление се занимаваше с музика. Отчасти сама провеждаше упражненията по музика с нейните синове, докато бяха малки. С мен разговаряше обстойно по най-разнообразни житейски проблеми, отнасяйки се към всичко с разбиране и дълбок интерес. Тя проявяваше голямо внимание и към моите научни и други работи. По това време изпитвах най-дълбока необходимост да обсъждам с нея всичко, което ме занимаваше вътрешно.
към текста >>

Освен това отношението ѝ към външния живот беше на жена, която изпълнява с найсилно чувство на дълг всичко, спадащо към нейната участ, но която все пак гледа вътрешно на по-голямата част от него като на нямащо никакво отношение към нея.
Душата ѝ обаче попиваше всичко. Същевременно тя поддържаше определено натуралистично виждане по отношение на човешкото същество. Смяташе, че моралната душевна природа е изцяло свързана със здравето или болестта на физическия организъм. Имам предвид, че тя инстинктивно мислеше за хората по медицински начин, като мисленето ѝ клонеше към известен натурализъм. Да разговарям с нея на тази тема ми оказваше изключително благотворно влияние. Освен това отношението ѝ към външния живот беше на жена, която изпълнява с найсилно чувство на дълг всичко, спадащо към нейната участ, но която все пак гледа вътрешно на по-голямата част от него като на нямащо никакво отношение към нея. Тя гледаше на съдбата си като на нещо обременяващо. Но също и не изискваше нищо от живота. Приемаше го такъв, какъвто дойде, доколкото това не касаеше синовете ѝ. По отношение на тях обаче изживяваше всичко с най-силните емоции на своята душа. Съпреживявах всичко това: душевния живот на една жена, трогателната ѝ отдаденост на нейните синове, живота на семейството в рамките на широк кръг роднини и познати.
към текста >>

Но също и не изискваше нищо от живота.
Смяташе, че моралната душевна природа е изцяло свързана със здравето или болестта на физическия организъм. Имам предвид, че тя инстинктивно мислеше за хората по медицински начин, като мисленето ѝ клонеше към известен натурализъм. Да разговарям с нея на тази тема ми оказваше изключително благотворно влияние. Освен това отношението ѝ към външния живот беше на жена, която изпълнява с найсилно чувство на дълг всичко, спадащо към нейната участ, но която все пак гледа вътрешно на по-голямата част от него като на нямащо никакво отношение към нея. Тя гледаше на съдбата си като на нещо обременяващо. Но също и не изискваше нищо от живота. Приемаше го такъв, какъвто дойде, доколкото това не касаеше синовете ѝ. По отношение на тях обаче изживяваше всичко с най-силните емоции на своята душа. Съпреживявах всичко това: душевния живот на една жена, трогателната ѝ отдаденост на нейните синове, живота на семейството в рамките на широк кръг роднини и познати. Но това не минаваше без трудности. Семейството беше еврейско.
към текста >>

Съпреживявах всичко това: душевния живот на една жена, трогателната ѝ отдаденост на нейните синове, живота на семейството в рамките на широк кръг роднини и познати.
Освен това отношението ѝ към външния живот беше на жена, която изпълнява с найсилно чувство на дълг всичко, спадащо към нейната участ, но която все пак гледа вътрешно на по-голямата част от него като на нямащо никакво отношение към нея. Тя гледаше на съдбата си като на нещо обременяващо. Но също и не изискваше нищо от живота. Приемаше го такъв, какъвто дойде, доколкото това не касаеше синовете ѝ. По отношение на тях обаче изживяваше всичко с най-силните емоции на своята душа. Съпреживявах всичко това: душевния живот на една жена, трогателната ѝ отдаденост на нейните синове, живота на семейството в рамките на широк кръг роднини и познати. Но това не минаваше без трудности. Семейството беше еврейско. Във възгледите си то бе напълно свободно от всякаква религиозна и расова ограниченост. Но главата на семейството, към когото изпитвах най-топли чувства, беше развил известна чувствителност към всички съждения, изказвани за евреите от неевреи. Тя се дължеше на искрата на антисемитизма, която се разпалваше по това време.
към текста >>

Те бяха насочени към много страни на духовния живот.
А домакинът на този дом пък намираше в приятелските ми връзки с такива личности единствено потвърждение на впечатлението, което си беше създал от моята статия. Към семейния кръг, който споделях толкова отблизо, принадлежеше Игнац Брюл, композитор на „Златният кръст“. Това беше личност с тънък усет, която изключително ми се нравеше. У Игнац Брюл имаше нещо чуждо на света, нещо вглъбено в себе си. Интересите му не се изчерпваха само с музиката. Те бяха насочени към много страни на духовния живот. Той можеше да изживее тези си интереси единствено като „галеник“ на съдбата, на фона на семеен кръг, който никога не позволи той изобщо да бъде докоснат от грижите за ежедневието и който даде възможност творчеството му да се развие, стъпвайки на известно благосъстояние. Така той не израсна в живота, а само в музиката. Доколко стойностно или не беше музикалното му творчество, няма нужда да обсъждам тук. Но колко очарователни бяха срещите с него на улицата, когато, щом някой го заговореше, той сякаш се събуждаше от своя свят на тонове! Обикновено не си закопчаваше копчетата на жилетката в правилните илици.
към текста >>

Така той не израсна в живота, а само в музиката.
Това беше личност с тънък усет, която изключително ми се нравеше. У Игнац Брюл имаше нещо чуждо на света, нещо вглъбено в себе си. Интересите му не се изчерпваха само с музиката. Те бяха насочени към много страни на духовния живот. Той можеше да изживее тези си интереси единствено като „галеник“ на съдбата, на фона на семеен кръг, който никога не позволи той изобщо да бъде докоснат от грижите за ежедневието и който даде възможност творчеството му да се развие, стъпвайки на известно благосъстояние. Така той не израсна в живота, а само в музиката. Доколко стойностно или не беше музикалното му творчество, няма нужда да обсъждам тук. Но колко очарователни бяха срещите с него на улицата, когато, щом някой го заговореше, той сякаш се събуждаше от своя свят на тонове! Обикновено не си закопчаваше копчетата на жилетката в правилните илици. Очите му говореха с блага замисленост, походката му не беше твърда, но изразителна. С него можеше да се беседва за много неща.
към текста >>

Срещата с нея представлява значително явление в моя живот.
“ Нима някой би повярвал – така каза тя, – че един толкова знаменит лекар може да е толкова наивен? Как бихме могли да искаме да изцерим нещо така дълбоко вкоренено в природата чрез едно обещание? “ Не е важно дали тя имаше пълно право. Вижданията на лекаря относно терапията на внушението може и да са изиграли роля при опита му за лечение, но никой не би могъл да отрече, че твърдението на приятелката ми свидетелства за необикновената енергия, с която тя говореше по достоен за внимание начин, изхождайки от духа, живеещ във Виенското медицинско училище тъкмо по времето, когато то беше в своя разцвет. Тази жена беше забележителна по свой начин. Срещата с нея представлява значително явление в моя живот. Тя вече отдавна не е между живите. Сред причините, които направиха за мен трудно напускането на Виена, е и тази, че се налагаше да се разделя с нея. Когато погледна назад към съдържанието на първия период от моя живот, докато се опитвам да го охарактеризирам външно, у мен напира следното усещане: съдбата ме е водила така, че на тридесетгодишна възраст да не се виждам обвързан с никаква външна „професия“. В Архива на Гьоте и Шилер във Ваймар също постъпих, не за да заема служба за цял живот, а като свободен сътрудник на изданието на Гьоте, публикувано от Архива по поръчка на великата херцогиня Софи. В доклада, който отпечата директорът на Архива в дванадесетия том на Гьотевия годишник, е записано: „Към постоянните ни сътрудници от есента на 1890 г.
към текста >>

Когато погледна назад към съдържанието на първия период от моя живот, докато се опитвам да го охарактеризирам външно, у мен напира следното усещане: съдбата ме е водила така, че на тридесетгодишна възраст да не се виждам обвързан с никаква външна „професия“.
Вижданията на лекаря относно терапията на внушението може и да са изиграли роля при опита му за лечение, но никой не би могъл да отрече, че твърдението на приятелката ми свидетелства за необикновената енергия, с която тя говореше по достоен за внимание начин, изхождайки от духа, живеещ във Виенското медицинско училище тъкмо по времето, когато то беше в своя разцвет. Тази жена беше забележителна по свой начин. Срещата с нея представлява значително явление в моя живот. Тя вече отдавна не е между живите. Сред причините, които направиха за мен трудно напускането на Виена, е и тази, че се налагаше да се разделя с нея. Когато погледна назад към съдържанието на първия период от моя живот, докато се опитвам да го охарактеризирам външно, у мен напира следното усещане: съдбата ме е водила така, че на тридесетгодишна възраст да не се виждам обвързан с никаква външна „професия“. В Архива на Гьоте и Шилер във Ваймар също постъпих, не за да заема служба за цял живот, а като свободен сътрудник на изданието на Гьоте, публикувано от Архива по поръчка на великата херцогиня Софи. В доклада, който отпечата директорът на Архива в дванадесетия том на Гьотевия годишник, е записано: „Към постоянните ни сътрудници от есента на 1890 г. се присъедини Рудолф Щайнер от Виена. Възложена му е цялата област на „морфологията“ (с изключение на раздела за остеологията), пет или вероятно шест тома от „втората част“, допълнени от много важен материал от ръкописното наследство.“
към текста >>

В Архива на Гьоте и Шилер във Ваймар също постъпих, не за да заема служба за цял живот, а като свободен сътрудник на изданието на Гьоте, публикувано от Архива по поръчка на великата херцогиня Софи.
Тази жена беше забележителна по свой начин. Срещата с нея представлява значително явление в моя живот. Тя вече отдавна не е между живите. Сред причините, които направиха за мен трудно напускането на Виена, е и тази, че се налагаше да се разделя с нея. Когато погледна назад към съдържанието на първия период от моя живот, докато се опитвам да го охарактеризирам външно, у мен напира следното усещане: съдбата ме е водила така, че на тридесетгодишна възраст да не се виждам обвързан с никаква външна „професия“. В Архива на Гьоте и Шилер във Ваймар също постъпих, не за да заема служба за цял живот, а като свободен сътрудник на изданието на Гьоте, публикувано от Архива по поръчка на великата херцогиня Софи. В доклада, който отпечата директорът на Архива в дванадесетия том на Гьотевия годишник, е записано: „Към постоянните ни сътрудници от есента на 1890 г. се присъедини Рудолф Щайнер от Виена. Възложена му е цялата област на „морфологията“ (с изключение на раздела за остеологията), пет или вероятно шест тома от „втората част“, допълнени от много важен материал от ръкописното наследство.“
към текста >>

57. XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер GA_28 Моят жизнен път

За неопределен период от време отново бях изправен пред задача, която не ми беше дадена по повод на някакво външно събитие, а беше следствие от вътрешния процес на развитие на възгледите ми за света и живота.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер За неопределен период от време отново бях изправен пред задача, която не ми беше дадена по повод на някакво външно събитие, а беше следствие от вътрешния процес на развитие на възгледите ми за света и живота. На същия се дължеше и че държах докторския си изпит в Росток, представяйки своя труд „Съгласуване на човешкото съзнание със самото себе си“. Външни обстоятелства направиха така, че да не мога да положа изпита във Виена. Зад себе си официално имах реалното училище, а не гимназия, въпреки че бях получил гимназиално образование благодарение на частните уроци, които давах по програмата на гимназията, и на самостоятелната си подготовка. Това изключваше възможността да получа докторска степен в Австрия. Бях се самообучавал задълбочено в областта на философията, но имах зад себе си официален курс на обучение, който ме изключваше от всичко, което дава достъп до следването на философия.
към текста >>

В края на първия период от живота си в ръцете ми беше попаднал един философски труд, който силно ме заплени:
На същия се дължеше и че държах докторския си изпит в Росток, представяйки своя труд „Съгласуване на човешкото съзнание със самото себе си“. Външни обстоятелства направиха така, че да не мога да положа изпита във Виена. Зад себе си официално имах реалното училище, а не гимназия, въпреки че бях получил гимназиално образование благодарение на частните уроци, които давах по програмата на гимназията, и на самостоятелната си подготовка. Това изключваше възможността да получа докторска степен в Австрия. Бях се самообучавал задълбочено в областта на философията, но имах зад себе си официален курс на обучение, който ме изключваше от всичко, което дава достъп до следването на философия. В края на първия период от живота си в ръцете ми беше попаднал един философски труд, който силно ме заплени: „Седем книги платонизъм“ от Хайнрих фон Щайн, който по това време преподаваше философия в Росток. Това обстоятелство доведе до това да предам своята дисертация на милия стар философ, когото много ценях заради неговата книга и когото за първи път видях на изпита. Личността на Хайнрих фон Щайн все още битува найживо в спомените ми. Почти така, сякаш съм преживял много неща заедно с него. Защото „Седем книги платонизъм“ представлява израз на ясно очертана философска индивидуалност.
към текста >>

Това реално внедряване в духовния живот той посочва като нещо по-висше в сравнение с изработването на мисловно съдържание единствено чрез философията.
В тази книга философията като мисловно съдържание не се приема като нещо, почиващо на собствените си основи. Платон бива всестранно разгледан като философа, търсил философия, основаваща се на самата себе си. Откритото от него по този път е старателно представено от Хайнрих фон Щайн. В първите глави на това съчинение човек се вживява напълно в платоническия светоглед. След това обаче Щайн преминава към внасянето на Христовото откровение в развитието на човечеството. Това реално внедряване в духовния живот той посочва като нещо по-висше в сравнение с изработването на мисловно съдържание единствено чрез философията. От Платон към Христос като към осъществяването на нещо въжделено – така би могло да се определи това, което се съдържа в изложението на Щайн. След това той проследява влиянието на платонизма в християнското развитие на светогледите. Щайн е на мнение, че откровението е дало от отвън съдържанието на човешкия стремеж към светогледи. Тук не можех да се съглася с него. За мен беше преживяване, че човешкото същество би могло да има откровение, когато постигне съгласуване със самото себе си в живо духовно съзнание и че тогава чрез преживяването на идеите това откровение би могло да получи битие в човека.
към текста >>

Реалният живот на духа зад този на идеите, ако и във форма, която да не беше моята, тук се явяваше импулс към всеобхватно историческо-философско изложение.
След това той проследява влиянието на платонизма в християнското развитие на светогледите. Щайн е на мнение, че откровението е дало от отвън съдържанието на човешкия стремеж към светогледи. Тук не можех да се съглася с него. За мен беше преживяване, че човешкото същество би могло да има откровение, когато постигне съгласуване със самото себе си в живо духовно съзнание и че тогава чрез преживяването на идеите това откровение би могло да получи битие в човека. Но в книгата усещах нещо, което ме привлича. Реалният живот на духа зад този на идеите, ако и във форма, която да не беше моята, тук се явяваше импулс към всеобхватно историческо-философско изложение. Платон, великият носител на света на идеите, който с копнеж очаква своето осъществяване чрез Христовия импулс – да се представи това е смисълът на книгата на Щайн. Въпреки противоречието, в което се намирах по отношение на нея, тази книга ми беше по-близка от цялата философия, добиваща съдържание, изхождайки единствено от понятия и сетивен опит. При Щайн ми липсваше и съзнанието, че все пак Платоновият идеен свят също води своето начало от едно древно откровение на духовния свят. Това (дохристиянско) откровение, изложено по доста интересен начин в „История на идеализма“ на Ото Вилман, не се проявява във възгледите на Щайн. Той не разглежда платонизма като идеен остатък от праоткровението, който след това получава обратно загубеното си духовно съдържание в по-висша форма в християнството.
към текста >>

Платоническите идеи при него са представени като понятийно съдържание, развило се от самото себе си и след това получило живот чрез Христос.
Платон, великият носител на света на идеите, който с копнеж очаква своето осъществяване чрез Христовия импулс – да се представи това е смисълът на книгата на Щайн. Въпреки противоречието, в което се намирах по отношение на нея, тази книга ми беше по-близка от цялата философия, добиваща съдържание, изхождайки единствено от понятия и сетивен опит. При Щайн ми липсваше и съзнанието, че все пак Платоновият идеен свят също води своето начало от едно древно откровение на духовния свят. Това (дохристиянско) откровение, изложено по доста интересен начин в „История на идеализма“ на Ото Вилман, не се проявява във възгледите на Щайн. Той не разглежда платонизма като идеен остатък от праоткровението, който след това получава обратно загубеното си духовно съдържание в по-висша форма в християнството. Платоническите идеи при него са представени като понятийно съдържание, развило се от самото себе си и след това получило живот чрез Христос. Въпреки това книгата е една от тези, които са написани с философска топлота. Нейният автор беше личност, пронизана от дълбока религиозност, която търси във философията израз на религиозния живот. На всяка страница от тритомното произведение се усеща стоящата зад него личност. След многократно препрочитане на книгата и особено на частите, в които става дума за връзката на платонизма с християнството, за мен беше важно преживяване да се срещна с автора лице в лице. С цялостния си начин на поведение той беше спокойна личност в напреднала възраст, с благ поглед, който сякаш беше създаден да изследва кротко, но проникновено процеса на развитие на своите студенти.
към текста >>

Нейният автор беше личност, пронизана от дълбока религиозност, която търси във философията израз на религиозния живот.
При Щайн ми липсваше и съзнанието, че все пак Платоновият идеен свят също води своето начало от едно древно откровение на духовния свят. Това (дохристиянско) откровение, изложено по доста интересен начин в „История на идеализма“ на Ото Вилман, не се проявява във възгледите на Щайн. Той не разглежда платонизма като идеен остатък от праоткровението, който след това получава обратно загубеното си духовно съдържание в по-висша форма в християнството. Платоническите идеи при него са представени като понятийно съдържание, развило се от самото себе си и след това получило живот чрез Христос. Въпреки това книгата е една от тези, които са написани с философска топлота. Нейният автор беше личност, пронизана от дълбока религиозност, която търси във философията израз на религиозния живот. На всяка страница от тритомното произведение се усеща стоящата зад него личност. След многократно препрочитане на книгата и особено на частите, в които става дума за връзката на платонизма с християнството, за мен беше важно преживяване да се срещна с автора лице в лице. С цялостния си начин на поведение той беше спокойна личност в напреднала възраст, с благ поглед, който сякаш беше създаден да изследва кротко, но проникновено процеса на развитие на своите студенти. В неговия език – във всяка фраза, в тона на думите – прозираше разсъдливостта на философа. Такъв стоеше пред мен Щайн, когато го посетих преди изпита.
към текста >>

„Едно правилно разбиране на Гьотевия начин на мислене дава и възможността да се реши дали е съобразно с разбирането на Гьоте прарастението или праживотното да се идентифицират с някоя проявена или очакваща се да се прояви сетивно в определено време реална органична форма.
Този въпрос стоеше на заден план, когато в началото на 1891 г. дадох израз на впечатленията си от Гьотевото естествознание (в кратката статия „За обогатяването на нашите възгледи благодарение на публикуването на естественонаучните съчинения на Гьоте от Гьотевия архив“ в том XII на „Гьотевия годишник“ с такива думи: „За повечето хора е невъзможно да си представят, че нещо, за чието проявление са необходими съвършено субективни условия, може да има обективно значение и същност. Пример за това е „прарастението“. То представлява същностното, обективно съдържащо се във всички растения. Но за да получи то проявено битие, човешкият дух е този, който трябва да го построи свободно.“ Или по-нататък: „Едно правилно разбиране на Гьотевия начин на мислене дава и възможността да се реши дали е съобразно с разбирането на Гьоте прарастението или праживотното да се идентифицират с някоя проявена или очакваща се да се прояви сетивно в определено време реална органична форма. На този въпрос може да се отговори единствено с категорично „не“. „Прарастението“ се съдържа във всяко растение, може да се получи от растителния свят чрез конструктивната сила на духа, но за никоя отделна, индивидуална форма не може да се говори като за типична.“ Така станах сътрудник в Архива на Гьоте и Шилер. Това беше мястото, където филологията от края на деветнадесети век бе взела връх в писменото наследство на Гьоте. Начело на Архива стоеше неговият директор Бернхард Зуфан.
към текста >>

С него още от първия ден на Ваймарския период от живота ми установихме лични отношения.
На този въпрос може да се отговори единствено с категорично „не“. „Прарастението“ се съдържа във всяко растение, може да се получи от растителния свят чрез конструктивната сила на духа, но за никоя отделна, индивидуална форма не може да се говори като за типична.“ Така станах сътрудник в Архива на Гьоте и Шилер. Това беше мястото, където филологията от края на деветнадесети век бе взела връх в писменото наследство на Гьоте. Начело на Архива стоеше неговият директор Бернхард Зуфан. С него още от първия ден на Ваймарския период от живота ми установихме лични отношения. Имах възможност често да посещавам дома му. Бернхард Зуфан бе станал приемник на Ерих Шмит, първия директор на Архива, благодарение на приятелството си с Херман Грим. Последният Гьотев потомък, Валтер фон Гьоте, беше завещал Гьотевото наследство на великата херцогиня Софи. Тя основала Архива, за да може наследството да заеме подобаващото му място в духовния живот. Естествено тя се обърнала към онези личности, за които е предполагала, че са длъжни да знаят какво трябва да стане с ръкописите на Гьоте.
към текста >>

Тя основала Архива, за да може наследството да заеме подобаващото му място в духовния живот.
Начело на Архива стоеше неговият директор Бернхард Зуфан. С него още от първия ден на Ваймарския период от живота ми установихме лични отношения. Имах възможност често да посещавам дома му. Бернхард Зуфан бе станал приемник на Ерих Шмит, първия директор на Архива, благодарение на приятелството си с Херман Грим. Последният Гьотев потомък, Валтер фон Гьоте, беше завещал Гьотевото наследство на великата херцогиня Софи. Тя основала Архива, за да може наследството да заеме подобаващото му място в духовния живот. Естествено тя се обърнала към онези личности, за които е предполагала, че са длъжни да знаят какво трябва да стане с ръкописите на Гьоте. Такъв човек беше преди всичко г-н фон Льопер. Той сякаш беше предопределен да стане посредник между познавачите на Гьоте и Ваймарския двор, на който беше поверено управлението на Гьотевото наследство. Защото той беше стигнал до високо служебно положение в пруското министерство на дворцовото домакинство, така че беше в близки отношения с кралицата на Прусия, сестра на великия херцог фон Ваймар, и същевременно беше най-важният сътрудник на най-прочутото по това време издание на Гьоте, това на Хемпел. Льопер беше уникална личност, една много симпатична смесица от светски човек и чудак.
към текста >>

Беше израснал от онези кръгове на немския духовен живот, които винаги бяха пазили жива традицията за Гьоте и които можеха да се смятат за свързани с него по личен начин.
И когато към него се обърнаха за съвет кой би могъл най-добре да управлява литературното наследство на Гьоте, той, разбира се, си спомни за онези познавачи на Гьоте, с които се беше запознал благодарение на собствената си работа в тази област. Първият взет предвид беше Херман Грим. Той се беше заел с Гьоте като историк на изкуството. Като такъв беше изнасял лекции за Гьоте в Берлинския университет, които после беше публикувал в книга. Но същевременно той може би гледаше на себе си като на духовен потомък на Гьоте. Беше израснал от онези кръгове на немския духовен живот, които винаги бяха пазили жива традицията за Гьоте и които можеха да се смятат за свързани с него по личен начин. Съпругата на Херман Грим беше Гизела фон Арним, дъщеря на Бетина, авторка на книгата „Кореспонденцията на Гьоте с едно дете“. Херман Грим съдеше за Гьоте като въодушевен от изкуството човек. Още повече че като историк на изкуството той беше учен само дотолкова, доколкото му беше възможно, за да съхрани в себе си лично отношение към изкуството в качеството на негов ценител. Мисля, че с Льопер, с когото беше в приятелски отношения поради общия им интерес към Гьоте, Херман Грим можеше да се разбира добре. Представям си, че когато двамата са си говорели за Гьоте, на преден план е излизал човешкият интерес към гения, а научното разглеждане е оставало на заден план.
към текста >>

Благодарение на позицията си в духовния живот, той беше склонен единствено да дава указания и общи ръководни линии за работата.
В тези три личности беше съсредоточено същинското ръководство в управлението на Гьотевото литературно наследство. Но все пак то премина почти изцяло в ръцете на Шерер. Льопер определено не мислеше да участва в задачата с нещо повече от това да дава съвети и да бъде външен сътрудник. Той беше свързан с обществените дела благодарение на положението си в пруския двор. Херман Грим мислеше за това също толкова малко. Благодарение на позицията си в духовния живот, той беше склонен единствено да дава указания и общи ръководни линии за работата. За изпълнение на детайлите не можеше да отговаря. Съвсем различно стояха нещата при Вилхелм Шерер. За него Гьоте беше важна глава в историята на немската литература. В Архива на Гьоте излизаха наяве нови източници от изключително значение за попълването на тази глава. Следователно работата в Гьотевия архив трябваше да бъде систематично включена и подредена в общото литературно-историческо дело.
към текста >>

Откъде даден поет е заимствал нещо, как се е трансформирала тази заемка у него – ето въпросите, поставяни в основата на историята на развитието на духовния живот.
Шерер пое духовния контрол, а ръководството на Архива бе поето от Ерих Шмит, негов ученик, който тогава заемаше професурата по история на съвременната немска литература във Виена. Така работата в Архива на Гьоте доби своя облик, който се отразяваше и на всичко друго, случващо се в Гьотевия архив или във връзка с него. Всичко носеше характера на тогавашния филологически начин на мислене и работа. У Вилхелм Шерер литературно-историческата филология се стремеше към подражание на тогавашните естественонаучни методи. Вземаха се най-разпространените естественонаучни идеи и желанието беше литературно-историческите филологически идеи да бъдат възпроизведени по техен образец. Откъде даден поет е заимствал нещо, как се е трансформирала тази заемка у него – ето въпросите, поставяни в основата на историята на развитието на духовния живот. Личността на поета изчезна от полезрението. Появиха се възгледи за развитието на „сюжети“ и „мотиви“ от личностите. Този метод на анализ стигна своя апогей в голямата монография на Ерих Шмит за Лесинг. В нея главното не е личността на Лесинг, а много подробно разглеждане на мотива на Мина фон Барнхелм, мотива на Натан и т.н. Шерер почина рано, скоро след основаването на Архива на Гьоте.
към текста >>

Когато пристигнах във Ваймар и влязох в по-тясна връзка с него, Бернхард Зуфан беше човек, кален в личния си живот от тежки изпитания.
Преди това той заемаше поста гимназиален учител в Берлин. Същевременно беше издал съчиненията на Хердер. Благодарение на това изглеждаше сякаш предопределен да поеме и ръководството на Гьотевото издание. Ерих Шмит си запази известно влияние и така духът на Шерер продължи да управлява работата върху Гьоте. Но идеите на Херман Грим излязоха по-силно на преден план, ако не в начина на работа, то поне що се касае до атмосферата на общуване в Архива на Гьоте. Когато пристигнах във Ваймар и влязох в по-тясна връзка с него, Бернхард Зуфан беше човек, кален в личния си живот от тежки изпитания. Беше видял двете си съпруги, които бяха сестри, преждевременно зарити в гроба. Сега той живееше във Ваймар с двете си момчета, тъгуващ по напусналите го, без каквато и да е радост от живота. Единствената светлина за него беше благоразположението, което получаваше от великата херцогиня Софи, дълбоко почитаната от него владетелка. В тази почит нямаше нищо сервилно. Зуфан обичаше великата херцогиня и ѝ се възхищаваше като личност.
към текста >>

Сега той живееше във Ваймар с двете си момчета, тъгуващ по напусналите го, без каквато и да е радост от живота.
Благодарение на това изглеждаше сякаш предопределен да поеме и ръководството на Гьотевото издание. Ерих Шмит си запази известно влияние и така духът на Шерер продължи да управлява работата върху Гьоте. Но идеите на Херман Грим излязоха по-силно на преден план, ако не в начина на работа, то поне що се касае до атмосферата на общуване в Архива на Гьоте. Когато пристигнах във Ваймар и влязох в по-тясна връзка с него, Бернхард Зуфан беше човек, кален в личния си живот от тежки изпитания. Беше видял двете си съпруги, които бяха сестри, преждевременно зарити в гроба. Сега той живееше във Ваймар с двете си момчета, тъгуващ по напусналите го, без каквато и да е радост от живота. Единствената светлина за него беше благоразположението, което получаваше от великата херцогиня Софи, дълбоко почитаната от него владетелка. В тази почит нямаше нищо сервилно. Зуфан обичаше великата херцогиня и ѝ се възхищаваше като личност. Зуфан беше привързан към Херман Грим с беззаветна преданост. Преди това в Берлин на него бяха гледали като на член на семейство Грим и с удоволствие се беше потапял в духовната атмосфера, царяща в този дом.
към текста >>

Но у него имаше нещо, което не му позволяваше да се адаптира към живота.
Единствената светлина за него беше благоразположението, което получаваше от великата херцогиня Софи, дълбоко почитаната от него владетелка. В тази почит нямаше нищо сервилно. Зуфан обичаше великата херцогиня и ѝ се възхищаваше като личност. Зуфан беше привързан към Херман Грим с беззаветна преданост. Преди това в Берлин на него бяха гледали като на член на семейство Грим и с удоволствие се беше потапял в духовната атмосфера, царяща в този дом. Но у него имаше нещо, което не му позволяваше да се адаптира към живота. С него човек определено можеше да говори на най-възвишени духовни теми, но в разговора лесно се промъкваше някаква горчивина, произлизаща от неговите усещания. Тази горчилка живееше преди всичко в собствената му душа. Той се бореше с нея с помощта на сух хумор. Поради това беше трудно хората да се отнасят към него с топлота. Той можеше на един дъх да се отзове със симпатия на някоя велика идея и – без никакъв преход – да изпадне в дребнави тривиалности.
към текста >>

С него човек определено можеше да говори на най-възвишени духовни теми, но в разговора лесно се промъкваше някаква горчивина, произлизаща от неговите усещания.
В тази почит нямаше нищо сервилно. Зуфан обичаше великата херцогиня и ѝ се възхищаваше като личност. Зуфан беше привързан към Херман Грим с беззаветна преданост. Преди това в Берлин на него бяха гледали като на член на семейство Грим и с удоволствие се беше потапял в духовната атмосфера, царяща в този дом. Но у него имаше нещо, което не му позволяваше да се адаптира към живота. С него човек определено можеше да говори на най-възвишени духовни теми, но в разговора лесно се промъкваше някаква горчивина, произлизаща от неговите усещания. Тази горчилка живееше преди всичко в собствената му душа. Той се бореше с нея с помощта на сух хумор. Поради това беше трудно хората да се отнасят към него с топлота. Той можеше на един дъх да се отзове със симпатия на някоя велика идея и – без никакъв преход – да изпадне в дребнави тривиалности. Към мен се отнасяше с неизменно благоразположение.
към текста >>

Но към насоката на работа ми в Архива на Гьоте и към личния ми живот проявяваше най-голям интерес.
Той се бореше с нея с помощта на сух хумор. Поради това беше трудно хората да се отнасят към него с топлота. Той можеше на един дъх да се отзове със симпатия на някоя велика идея и – без никакъв преход – да изпадне в дребнави тривиалности. Към мен се отнасяше с неизменно благоразположение. От духовните интереси, живеещи в душата ми, не се интересуваше, като от време на време ги разглеждаше от гледната точка на суховатия си хумор. Но към насоката на работа ми в Архива на Гьоте и към личния ми живот проявяваше най-голям интерес. Не мога да отрека, че понякога това, което правеше Зуфан, начинът, по който постъпваше при управлението на Архива, и ръководенето на Гьотевото издание ми правеше много неприятно впечатление. Никога не съм държал това в тайна. Но погледна ли назад към годините, преживени с него, все пак връх взема дълбокото вътрешно съчувствие към съдбата и личността на този преживял толкова много тежки изпитания човек. Той страдаше от живота и страдаше от себе си. Виждах как, при всичките добри страни на неговия характер и способностите му, той като че ли все повече затъваше в безпочвени и безплодни размишления, надигащи се в душата му.
към текста >>

Той страдаше от живота и страдаше от себе си.
От духовните интереси, живеещи в душата ми, не се интересуваше, като от време на време ги разглеждаше от гледната точка на суховатия си хумор. Но към насоката на работа ми в Архива на Гьоте и към личния ми живот проявяваше най-голям интерес. Не мога да отрека, че понякога това, което правеше Зуфан, начинът, по който постъпваше при управлението на Архива, и ръководенето на Гьотевото издание ми правеше много неприятно впечатление. Никога не съм държал това в тайна. Но погледна ли назад към годините, преживени с него, все пак връх взема дълбокото вътрешно съчувствие към съдбата и личността на този преживял толкова много тежки изпитания човек. Той страдаше от живота и страдаше от себе си. Виждах как, при всичките добри страни на неговия характер и способностите му, той като че ли все повече затъваше в безпочвени и безплодни размишления, надигащи се в душата му. Когато Архивът на Гьоте и Шилер се премести в новопостроената за него сграда на река Илм, във връзка с откриването на тази сграда Зуфан каза, че вижда в себе си една от онези човешки жертви, които в древността са зазиждали в портите на свещени здания за благословия на делото. Наистина постепенно той изцяло се вживя в една изфантазирана от самия него роля на жертва на нещо, с което не се чувстваше напълно свързан. Той се чувстваше като товарното муле на тази работа, свързана с творчеството на Гьоте, не можещо да изпита никаква радост от задачата, от която други биха се вдъхновили в най-висша степен. В подобно настроение го намирах винаги, когато се срещах с него вече след отпътуването ми от Ваймар.
към текста >>

Той сложи край на живота си в помрачено съзнание.
Виждах как, при всичките добри страни на неговия характер и способностите му, той като че ли все повече затъваше в безпочвени и безплодни размишления, надигащи се в душата му. Когато Архивът на Гьоте и Шилер се премести в новопостроената за него сграда на река Илм, във връзка с откриването на тази сграда Зуфан каза, че вижда в себе си една от онези човешки жертви, които в древността са зазиждали в портите на свещени здания за благословия на делото. Наистина постепенно той изцяло се вживя в една изфантазирана от самия него роля на жертва на нещо, с което не се чувстваше напълно свързан. Той се чувстваше като товарното муле на тази работа, свързана с творчеството на Гьоте, не можещо да изпита никаква радост от задачата, от която други биха се вдъхновили в най-висша степен. В подобно настроение го намирах винаги, когато се срещах с него вече след отпътуването ми от Ваймар. Той сложи край на живота си в помрачено съзнание. Освен Бернхард Зуфан, когато постъпих в Архива на Гьоте и Шилер, там работеше и Юлиус Вале. Той беше извикан тук още от Ерих Шмит. Вале и аз се бяхме сближили още по време на първия ми престой във Ваймар и между нас се изградиха сърдечни приятелски отношения. Вале работеше по издаването на дневниците на Гьоте. Архивар беше Едуард фон дер Хелен, който се грижеше също и за издаването на писмата на Гьоте.
към текста >>

Особено приветлив беше отпечатъкът, който беше възприел целият му душевен живот поради факта, че почти винаги изглеждаше така, сякаш размишлява над въпроса как Гьоте да бъде представен пред света, така че да може да бъде истински разбран.
Той влизаше с дружелюбни и приветливи забележки. Даваха му работния материал, той се настаняваше и работеше часове наред с рядко срещана концентрация. Каквото и да ставаше около него, той не вдигаше поглед. Ако ми се наложеше да търся въплъщението на приветливостта, щях да избера г-н фон Льопер. Приветлив беше неговият начин на изследване на Гьоте, любезна беше всяка дума, която отправяше към някого. Особено приветлив беше отпечатъкът, който беше възприел целият му душевен живот поради факта, че почти винаги изглеждаше така, сякаш размишлява над въпроса как Гьоте да бъде представен пред света, така че да може да бъде истински разбран. Веднъж седях до него на едно представление на „Фауст“ в театъра. Заговорих го за режисурата на пиесата, за актьорската игра. Той изобщо не слушаше какво му казвам. Но възрази: „Да, тези актьори често използват думи и изрази, които изобщо не подхождат за Гьоте.“ Още повече разполагаше към себе си Льопер със своята „разсеяност“. Когато в антракта започнах да говоря за нещо, свързано с изчисляване на времето, Льопер каза: „И така, 1 час съдържа 100 минути, а минутата – 100 секунди...“ Вторачих се в него и казах: „60, Ваше превъзходителство.“ Той погледна часовника си, провери, засмя се от сърце, преброи и каза: „Да, да, 60 минути, 60 секунди.“ Често наблюдавах у него подобни доказателства за „разсеяност“.
към текста >>

Очевидно му беше приятно да чуе как разбирам възгледите му за света и живота, така че започна да споделя.
От момента, когато – още във Виена – прочетох книгата му за Гьоте, у мен се породи най-дълбока симпатия към неговия дух. И тъй като за първи път можах да го срещна в Архива, бях прочел почти всичко, излязло от него дотогава. Благодарение на Зуфан скоро се запознах с него по-отблизо. Веднъж ме покани на обяд в своя хотел, когато Зуфан отсъстваше от Ваймар, а той беше дошъл да посети Архива. Бяхме сами. Очевидно му беше приятно да чуе как разбирам възгледите му за света и живота, така че започна да споделя. Говори ми за своята идея за „История на немската фантазия“, която носеше в душата си. Тогава останах с впечатлението, че възнамерява да напише такава книга. Това не се случи, но той много красиво изложи пред мен как непрекъснатият поток на историческото развитие получава своите импулси от недрата на творческата народна фантазия, която в неговото тълкувание приемаше характера на жив, действен свръхсетивен гений. По време на този обяд се почувствах силно увлечен от тези тълкувания на Херман Грим. Вярвах, че зная как действа свръхсетивната духовност през човека.
към текста >>

Пред себе си имах личност, чиято духовна визия достига до творящата духовност, която обаче не желае да обхване познавателно самия живот на тази духовност, а остава в областта, в която духовното в човека се проявява като фантазия.
Говори ми за своята идея за „История на немската фантазия“, която носеше в душата си. Тогава останах с впечатлението, че възнамерява да напише такава книга. Това не се случи, но той много красиво изложи пред мен как непрекъснатият поток на историческото развитие получава своите импулси от недрата на творческата народна фантазия, която в неговото тълкувание приемаше характера на жив, действен свръхсетивен гений. По време на този обяд се почувствах силно увлечен от тези тълкувания на Херман Грим. Вярвах, че зная как действа свръхсетивната духовност през човека. Пред себе си имах личност, чиято духовна визия достига до творящата духовност, която обаче не желае да обхване познавателно самия живот на тази духовност, а остава в областта, в която духовното в човека се проявява като фантазия. Херман Грим имаше особената дарба да обзира по-големи или по-малки епохи от духовната история и да разказва за тях в точна и одухотворена епиграмна форма. Когато описваше някоя отделна личност, например Микеланджело, Рафаело, Гьоте или Омир, той винаги ги изобразяваше на фона на такива обзори. Често препрочитах една от неговите статии, в която дава особено точна обзорна характеристика на такива епохи като елинистическата, римската и Средновековието. Той цял беше откровението на един единен стил. Когато отсичаше красивите си фрази в устната реч, имах усещането, че точно такива фрази могат да се срещнат и в която и да е от статиите му, а когато след запознанството ми с него четях някоя негова статия, ми се струваше, че го чувам как говори.
към текста >>

Той не си позволяваше никаква небрежност в устната реч, а имаше чувството, че в художествено-литературното изложение човек трябва да остане същият, какъвто е и в ежедневния живот.
Херман Грим имаше особената дарба да обзира по-големи или по-малки епохи от духовната история и да разказва за тях в точна и одухотворена епиграмна форма. Когато описваше някоя отделна личност, например Микеланджело, Рафаело, Гьоте или Омир, той винаги ги изобразяваше на фона на такива обзори. Често препрочитах една от неговите статии, в която дава особено точна обзорна характеристика на такива епохи като елинистическата, римската и Средновековието. Той цял беше откровението на един единен стил. Когато отсичаше красивите си фрази в устната реч, имах усещането, че точно такива фрази могат да се срещнат и в която и да е от статиите му, а когато след запознанството ми с него четях някоя негова статия, ми се струваше, че го чувам как говори. Той не си позволяваше никаква небрежност в устната реч, а имаше чувството, че в художествено-литературното изложение човек трябва да остане същият, какъвто е и в ежедневния живот. Но в ежедневния живот Херман Грим не беше като другите хора. За него беше напълно естествено да води стилизиран начин на живот. Когато Херман Грим се появяваше във Ваймар и в Архива, усещахме дома на литературното наследство свързан с Гьоте посредством тайни духовни нишки. Но не по начина, когато идваше Ерих Шмит. Той беше свързан с ръкописите, съхранявани в Архива, не чрез идеи, а чрез историко-филологическия метод.
към текста >>

Но в ежедневния живот Херман Грим не беше като другите хора.
Когато описваше някоя отделна личност, например Микеланджело, Рафаело, Гьоте или Омир, той винаги ги изобразяваше на фона на такива обзори. Често препрочитах една от неговите статии, в която дава особено точна обзорна характеристика на такива епохи като елинистическата, римската и Средновековието. Той цял беше откровението на един единен стил. Когато отсичаше красивите си фрази в устната реч, имах усещането, че точно такива фрази могат да се срещнат и в която и да е от статиите му, а когато след запознанството ми с него четях някоя негова статия, ми се струваше, че го чувам как говори. Той не си позволяваше никаква небрежност в устната реч, а имаше чувството, че в художествено-литературното изложение човек трябва да остане същият, какъвто е и в ежедневния живот. Но в ежедневния живот Херман Грим не беше като другите хора. За него беше напълно естествено да води стилизиран начин на живот. Когато Херман Грим се появяваше във Ваймар и в Архива, усещахме дома на литературното наследство свързан с Гьоте посредством тайни духовни нишки. Но не по начина, когато идваше Ерих Шмит. Той беше свързан с ръкописите, съхранявани в Архива, не чрез идеи, а чрез историко-филологическия метод. Така и не можах да стигна до някаква човешка връзка с Ерих Шмит.
към текста >>

За него беше напълно естествено да води стилизиран начин на живот.
Често препрочитах една от неговите статии, в която дава особено точна обзорна характеристика на такива епохи като елинистическата, римската и Средновековието. Той цял беше откровението на един единен стил. Когато отсичаше красивите си фрази в устната реч, имах усещането, че точно такива фрази могат да се срещнат и в която и да е от статиите му, а когато след запознанството ми с него четях някоя негова статия, ми се струваше, че го чувам как говори. Той не си позволяваше никаква небрежност в устната реч, а имаше чувството, че в художествено-литературното изложение човек трябва да остане същият, какъвто е и в ежедневния живот. Но в ежедневния живот Херман Грим не беше като другите хора. За него беше напълно естествено да води стилизиран начин на живот. Когато Херман Грим се появяваше във Ваймар и в Архива, усещахме дома на литературното наследство свързан с Гьоте посредством тайни духовни нишки. Но не по начина, когато идваше Ерих Шмит. Той беше свързан с ръкописите, съхранявани в Архива, не чрез идеи, а чрез историко-филологическия метод. Така и не можах да стигна до някаква човешка връзка с Ерих Шмит. И така, цялото голямо уважение, което му оказваха в кръга на всички, които работеха в Архива като филолози на Шерер, практически не ме впечатляваше.
към текста >>

Благодарение на своята възраст, на постоянната си връзка с всичко значително в немския духовен живот и своята печелеща симпатиите любезност той правеше много добро впечатление.
Той беше свързан с ръкописите, съхранявани в Архива, не чрез идеи, а чрез историко-филологическия метод. Така и не можах да стигна до някаква човешка връзка с Ерих Шмит. И така, цялото голямо уважение, което му оказваха в кръга на всички, които работеха в Архива като филолози на Шерер, практически не ме впечатляваше. Винаги приятни бяха моментите, когато в Архива се появяваше великият херцог Карл Александър. В тази личност живееше едно показващо се в аристократично поведение, но истинско вътрешно възхищение от всичко, свързано с Гьоте. Благодарение на своята възраст, на постоянната си връзка с всичко значително в немския духовен живот и своята печелеща симпатиите любезност той правеше много добро впечатление. Приятна ни беше мисълта да знаем, че е покровител на работата върху Гьоте. Великата херцогиня Софи, притежателка на Архива, виждахме само при особено тържествени поводи. Когато имаше да ни каже нещо, тя викаше Зуфан при себе си. При нея водеха и сътрудничещите посетители, за да ѝ ги представят. Грижата ѝ за Архива обаче беше изключителна.
към текста >>

те. Разглеждаше повече като задължение необходимостта да се интересува от духовния живот.
При нея водеха и сътрудничещите посетители, за да ѝ ги представят. Грижата ѝ за Архива обаче беше изключителна. По това време тя лично проведе цялата предварителна подготовка за строежа на държавна сграда, достойно хранилище за литературното наследство. Също и Карл Август, наследник на великия херцог, който почина преди да поеме управлението, идваше често в Архива. Интересът му към всичко, което ставаше там, не беше особено задълбочен, но с удоволствие разговаряше с нас, сътрудници- те. Разглеждаше повече като задължение необходимостта да се интересува от духовния живот. Жив обаче беше интересът на Паулине, наследница на великия херцог. С нея често имах възможност да разговарям за неща, свързани с Гьоте, поезията и т.н. По отношение на социалните си връзки Архивът се намираше между научните и артистичните кръгове и Ваймарското дворцово общество. Той получаваше собствената си обществена окраска и от двете страни. Едва се бяха затворили вратите зад някой професор, когато отново се отваряха пред някоя княжеска особа, дошла на посещение в двора.
към текста >>

В него се водеше активен живот, интересен в много отношения.
С нея често имах възможност да разговарям за неща, свързани с Гьоте, поезията и т.н. По отношение на социалните си връзки Архивът се намираше между научните и артистичните кръгове и Ваймарското дворцово общество. Той получаваше собствената си обществена окраска и от двете страни. Едва се бяха затворили вратите зад някой професор, когато отново се отваряха пред някоя княжеска особа, дошла на посещение в двора. Много хора с всевъзможни позиции в обществото участваха в случващото се в Архива. В него се водеше активен живот, интересен в много отношения. В непосредствено съседство с Архива беше Ваймарската библиотека. В нея в качеството на главен библиотекар обитаваше Райнхолд Кьолер, човек с детинска душевност и почти безгранична начетеност. Сътрудниците на Архива често посещаваха библиотеката по работа, защото тя разполагаше с помощен литературен материал, представляващ важно допълнение към това, което се съхранява в Архива. Райнхолд Кьолер познаваше митовете, приказките и сагите с уникална изчерпателност. Знанията му в областта на лингвистиката бяха със заслужаваща възхищение универсалност.
към текста >>

58. XVIII. Като гост на Архива на Ницше; Ницшеана GA_28 Моят жизнен път

Четейки Ницше, усещах притегателността на неговия стил, формирал се от отношението му към живота.
Като гост на Архива на Ницше; Ницшеана По това време навлязох в сферата от духовни преживявания, в която беше пребивавал Ницше. Първото ми запознаване с трудовете на Ницше стана през 1889 г. Преди това не бях чел нито ред от него. Върху съдържанието на моите идеи, изразени във „Философия на свободата“, неговите идеи нямаха никакво влияние. Четейки Ницше, усещах притегателността на неговия стил, формирал се от отношението му към живота. Усещах душата му като същество, което с унаследеното и придобитото чрез възпитание внимание се вслушва във всичко, създадено от духовния живот на неговото време, което обаче непрекъснато чувства: „И все пак какво ме засяга този духовен живот. Би трябвало да има друг свят, в който да мога да живея. Толкова много неща ми пречат в живота! “ Това чувство го превръща във вдъхновен критик на неговата епоха, но такъв критик, когото собствената му критика поболява. Такъв, който трябва да преживее болестта и който може единствено да мечтае за здраве, за собственото си здраве.
към текста >>

Усещах душата му като същество, което с унаследеното и придобитото чрез възпитание внимание се вслушва във всичко, създадено от духовния живот на неговото време, което обаче непрекъснато чувства: „И все пак какво ме засяга този духовен живот.
По това време навлязох в сферата от духовни преживявания, в която беше пребивавал Ницше. Първото ми запознаване с трудовете на Ницше стана през 1889 г. Преди това не бях чел нито ред от него. Върху съдържанието на моите идеи, изразени във „Философия на свободата“, неговите идеи нямаха никакво влияние. Четейки Ницше, усещах притегателността на неговия стил, формирал се от отношението му към живота. Усещах душата му като същество, което с унаследеното и придобитото чрез възпитание внимание се вслушва във всичко, създадено от духовния живот на неговото време, което обаче непрекъснато чувства: „И все пак какво ме засяга този духовен живот. Би трябвало да има друг свят, в който да мога да живея. Толкова много неща ми пречат в живота! “ Това чувство го превръща във вдъхновен критик на неговата епоха, но такъв критик, когото собствената му критика поболява. Такъв, който трябва да преживее болестта и който може единствено да мечтае за здраве, за собственото си здраве. Първоначално той търси възможности да превърне мечтата си за здраве в съдържание на своя живот.
към текста >>

Толкова много неща ми пречат в живота!
Преди това не бях чел нито ред от него. Върху съдържанието на моите идеи, изразени във „Философия на свободата“, неговите идеи нямаха никакво влияние. Четейки Ницше, усещах притегателността на неговия стил, формирал се от отношението му към живота. Усещах душата му като същество, което с унаследеното и придобитото чрез възпитание внимание се вслушва във всичко, създадено от духовния живот на неговото време, което обаче непрекъснато чувства: „И все пак какво ме засяга този духовен живот. Би трябвало да има друг свят, в който да мога да живея. Толкова много неща ми пречат в живота! “ Това чувство го превръща във вдъхновен критик на неговата епоха, но такъв критик, когото собствената му критика поболява. Такъв, който трябва да преживее болестта и който може единствено да мечтае за здраве, за собственото си здраве. Първоначално той търси възможности да превърне мечтата си за здраве в съдържание на своя живот. Така че с Рихард Вагнер, с Шопенхауер, с модерния „позитивизъм“ той се опитва да мечтае по такъв начин, сякаш иска да превърне в реалност мечтата в душата си. Един ден той открива, че само е мечтал.
към текста >>

Първоначално той търси възможности да превърне мечтата си за здраве в съдържание на своя живот.
Усещах душата му като същество, което с унаследеното и придобитото чрез възпитание внимание се вслушва във всичко, създадено от духовния живот на неговото време, което обаче непрекъснато чувства: „И все пак какво ме засяга този духовен живот. Би трябвало да има друг свят, в който да мога да живея. Толкова много неща ми пречат в живота! “ Това чувство го превръща във вдъхновен критик на неговата епоха, но такъв критик, когото собствената му критика поболява. Такъв, който трябва да преживее болестта и който може единствено да мечтае за здраве, за собственото си здраве. Първоначално той търси възможности да превърне мечтата си за здраве в съдържание на своя живот. Така че с Рихард Вагнер, с Шопенхауер, с модерния „позитивизъм“ той се опитва да мечтае по такъв начин, сякаш иска да превърне в реалност мечтата в душата си. Един ден той открива, че само е мечтал. Тогава с всичката сила, свойствена за духа му, започва да търси реалности – реалности, които би трябвало да се намират „все някъде“. Той не открива „пътища“ към тези реалности, а само горещи копнежи. След това тези копнежи се превръщат в реалности в него.
към текста >>

Една душа, която носеше от минали земни животи огромно богатство от светлина, но не можеше да го доведе до пълния му блясък в този живот.
Вътрешното разтърсване, което обзе душата ми, сякаш премина в разбиране на този гений, чиито очи бяха отправени към мен, но не успяваха да срещнат моите. Пасивността на застиналия му от дълго време поглед отключи разбирането на моя собствен, който, без да срещне погледа на Ницше, пробуди душевната сила на очите ми. Пред моята душа стоеше такава картина: душата на Ницше като рееща се над главата му, безкрайно красива в духовната си светлина, отдадена свободно на духовните светове, за които е жадувала, но не ги е намирала преди своето помрачение, все още прикована към тялото, знаещо за нея само докато този свят все още е представлявал копнеж. Душата на Ницше все още беше тук, но тя можеше да поддържа тялото само отвън, това тяло, което ѝ пречеше да се разгърне в пълната си светлина, докато още беше вътре в него. Преди бях чел този Ницше, който беше писал; сега гледах Ницше, който носеше в тялото си идеи от далечни духовни области, които все още проблясваха в красота, въпреки че по пътя си бяха поизгубили от първоначалното си силно сияние. Една душа, която носеше от минали земни животи огромно богатство от светлина, но не можеше да го доведе до пълния му блясък в този живот. Възхищавах се от написаното от Ницше, а сега зад възхищението си съзерцавах един ярко сияещ образ. В мислите си можех да изразя само откъслечно това, което видях тогава. Тази откъслечност представлява съдържанието на книгата „Фридрих Ницше, борец срещу своето време“. Това, че книгата си остана само смътен израз, все пак не скрива реалния факт, че беше вдъхновена от образа на Ницше. Г-жа Фьорстер-Ницше тогава ме помоли да приведа в ред неговата библиотека.
към текста >>

Връзката ми с Архива на Ницше представлява епизод, който ми даде силни импулси във ваймарския ми живот и нейното разрушаване накрая ми причини дълбоко страдание.
Той се чувстваше изолиран и от хората, и от своето време, които не можеха да съпреживеят духовните му пътища. За известно време общувах интензивно с Фриц Кьогел, издателя на съчиненията на Ницше. Обсъждахме някои неща, свързани с изданието на Ницше. Никога не съм имал официално положение в Архива на Ницше или свързано с Ницшевото издание. Когато г-жа Фьорстер-Ницше поиска да ми предложи такова, точно този факт доведе до конфликти с Фриц Кьогел, които оттогава направиха за мен невъзможна всякаква връзка с Архива. Връзката ми с Архива на Ницше представлява епизод, който ми даде силни импулси във ваймарския ми живот и нейното разрушаване накрая ми причини дълбоко страдание. От обстойните ми занимания с Ницше ми остана представата за неговата личност, чиято съдба беше да съпреживее трагично естественонаучната епоха от последната половина на деветнадесети век и да се разруши от съприкосновението с нея. Той търси в тази епоха, но не може да открие нищо в нея. Що се отнася до мен, преживяването ми с него можа само да затвърди виждането ми, че цялото търсене в резултатите от естествознанието няма да открие същностното в тях, а ще трябва да го открие чрез тях в духа. Така тъкмо чрез творчеството на Ницше проблемът на естествознанието изникна пред душата ми под нова форма. В перспектива пред мен стояха Гьоте и Ницше.
към текста >>

Ограничава се до чисто съзерцание на растителни, животински и човешки форми.
Що се отнася до мен, преживяването ми с него можа само да затвърди виждането ми, че цялото търсене в резултатите от естествознанието няма да открие същностното в тях, а ще трябва да го открие чрез тях в духа. Така тъкмо чрез творчеството на Ницше проблемът на естествознанието изникна пред душата ми под нова форма. В перспектива пред мен стояха Гьоте и Ницше. Енергичното чувство за реалност у Гьоте е насочено към същността и процесите в природата. Той иска да остане в природата. Ограничава се до чисто съзерцание на растителни, животински и човешки форми. Но докато пребивава в тях с душата си, навсякъде стига до духа. Той открива действащия в материята дух. До съзерцание на живеещия и действащия в самия него дух обаче той не желае да стигне. Той изгражда познание за природата, „съобразно с духа“. Но се спира пред чистото познание за духа, за да не изгуби връзка с действителността.
към текста >>

Исках да охарактеризирам пътя, по който бе преминал животът на философиите на човечеството до Гьоте, за да представя след това Гьотевия начин на виждане като произтичащ от този живот.
Но така красотата на Аполон се помрачава, а дионисиевото мирово чувство се парализира от природните закономерности. Гьоте открива духа в природната действителност; Ницше губи духовното в мита в своя блян за природата, в който живее. Аз стоях между тези две противоположности. Душевните преживявания, през които преминах в съчинението си „Фридрих Ницше, борец срещу своето време“, първоначално не намериха своето продължение. Затова пък през последния ми период във Ваймар Гьоте отново зае водещо място в моите размишления. Исках да охарактеризирам пътя, по който бе преминал животът на философиите на човечеството до Гьоте, за да представя след това Гьотевия начин на виждане като произтичащ от този живот. Опитах се да направя това в книгата „Гьотевият светоглед“, която излезе през 1897 г. В нея исках да хвърля светлина върху това как чрез чистото познание на природата Гьоте съзира проблясъка на духа навсякъде, накъдето погледне, но оставих напълно непокътнат начина, по който той се отнася към духа като такъв. Исках да охарактеризирам тази част от Гьотевия светоглед, която живее във виждане за природата, „съобразно с духа“. Ницшевите идеи за „вечното възвръщане“ и за „свръхчовека“ ме занимаваха дълго време. Защото в тях се отразява това, което е трябвало да преживее относно развитието на човечеството и същността на човека една личност, която бива задържана да не осъзнае духовния свят от бетонираните идеи на естествознанието от края на деветнадесети век.
към текста >>

Един човешки живот с всичките му подробности е съществувал безброй пъти и ще се повтори безброй пъти с всичките тези подробности.
Ницшевите идеи за „вечното възвръщане“ и за „свръхчовека“ ме занимаваха дълго време. Защото в тях се отразява това, което е трябвало да преживее относно развитието на човечеството и същността на човека една личност, която бива задържана да не осъзнае духовния свят от бетонираните идеи на естествознанието от края на деветнадесети век. Ницше вижда еволюцията на човечеството така, че според него случващото се в даден момент вече се е случвало безброй пъти под същата форма и ще се случва безброй пъти в бъдещето. Атомистическата концепция за вселената прави настоящия момент да изглежда като определена комбинация от най-малки същности. След нея трябва да следва друга, а след нея още една и когато всички възможни комбинации бъдат изчерпани, отново трябва да се появи първоначалната. Един човешки живот с всичките му подробности е съществувал безброй пъти и ще се повтори безброй пъти с всичките тези подробности. „Повтарящите се земни животи“ на човека просветват с мрачен блясък в подсъзнанието на Ницше. Те водят човешкия живот през еволюцията на човечеството до житейски етапи, в които управляващата по духовни пътища съдба довежда човека не до повторение на същите преживявания, а към преминаване през мировия процес на развитие под много форми. Ницше е окован от веригите на естествознанието. Душата му е очарована от това, което може да направи то от повтарящите се земни животи. И той преживява това.
към текста >>

„Повтарящите се земни животи“ на човека просветват с мрачен блясък в подсъзнанието на Ницше.
Защото в тях се отразява това, което е трябвало да преживее относно развитието на човечеството и същността на човека една личност, която бива задържана да не осъзнае духовния свят от бетонираните идеи на естествознанието от края на деветнадесети век. Ницше вижда еволюцията на човечеството така, че според него случващото се в даден момент вече се е случвало безброй пъти под същата форма и ще се случва безброй пъти в бъдещето. Атомистическата концепция за вселената прави настоящия момент да изглежда като определена комбинация от най-малки същности. След нея трябва да следва друга, а след нея още една и когато всички възможни комбинации бъдат изчерпани, отново трябва да се появи първоначалната. Един човешки живот с всичките му подробности е съществувал безброй пъти и ще се повтори безброй пъти с всичките тези подробности. „Повтарящите се земни животи“ на човека просветват с мрачен блясък в подсъзнанието на Ницше. Те водят човешкия живот през еволюцията на човечеството до житейски етапи, в които управляващата по духовни пътища съдба довежда човека не до повторение на същите преживявания, а към преминаване през мировия процес на развитие под много форми. Ницше е окован от веригите на естествознанието. Душата му е очарована от това, което може да направи то от повтарящите се земни животи. И той преживява това. Защото чувства своя живот като трагичен, изпълнен с болезнени преживявания, потиснат от скръб.
към текста >>

Те водят човешкия живот през еволюцията на човечеството до житейски етапи, в които управляващата по духовни пътища съдба довежда човека не до повторение на същите преживявания, а към преминаване през мировия процес на развитие под много форми.
Ницше вижда еволюцията на човечеството така, че според него случващото се в даден момент вече се е случвало безброй пъти под същата форма и ще се случва безброй пъти в бъдещето. Атомистическата концепция за вселената прави настоящия момент да изглежда като определена комбинация от най-малки същности. След нея трябва да следва друга, а след нея още една и когато всички възможни комбинации бъдат изчерпани, отново трябва да се появи първоначалната. Един човешки живот с всичките му подробности е съществувал безброй пъти и ще се повтори безброй пъти с всичките тези подробности. „Повтарящите се земни животи“ на човека просветват с мрачен блясък в подсъзнанието на Ницше. Те водят човешкия живот през еволюцията на човечеството до житейски етапи, в които управляващата по духовни пътища съдба довежда човека не до повторение на същите преживявания, а към преминаване през мировия процес на развитие под много форми. Ницше е окован от веригите на естествознанието. Душата му е очарована от това, което може да направи то от повтарящите се земни животи. И той преживява това. Защото чувства своя живот като трагичен, изпълнен с болезнени преживявания, потиснат от скръб. Да преживее този живот още безброй пъти – това стои пред душата му вместо перспективата за носещи освобождение изпитания, които предстои да преживее този изпълнен с трагизъм човек в по-нататъшното развитие на бъдещите животи.
към текста >>

Душата му е очарована от това, което може да направи то от повтарящите се земни животи.
След нея трябва да следва друга, а след нея още една и когато всички възможни комбинации бъдат изчерпани, отново трябва да се появи първоначалната. Един човешки живот с всичките му подробности е съществувал безброй пъти и ще се повтори безброй пъти с всичките тези подробности. „Повтарящите се земни животи“ на човека просветват с мрачен блясък в подсъзнанието на Ницше. Те водят човешкия живот през еволюцията на човечеството до житейски етапи, в които управляващата по духовни пътища съдба довежда човека не до повторение на същите преживявания, а към преминаване през мировия процес на развитие под много форми. Ницше е окован от веригите на естествознанието. Душата му е очарована от това, което може да направи то от повтарящите се земни животи. И той преживява това. Защото чувства своя живот като трагичен, изпълнен с болезнени преживявания, потиснат от скръб. Да преживее този живот още безброй пъти – това стои пред душата му вместо перспективата за носещи освобождение изпитания, които предстои да преживее този изпълнен с трагизъм човек в по-нататъшното развитие на бъдещите животи. Ницше чувства, че в човека, който изживява себе си в дадено земно съществуване, се разкрива и друг човек – един „свръхчовек“, който в телесното си земно битие може да пресъздаде само фрагменти от своя съвкупен живот. Натуралистическата идея за еволюцията не му позволява да гледа на този „свръхчовек“ като на духовно господстващо начало в рамките на сетивно-физическото, а като на нещо, формиращо се чрез чисто природния процес на еволюция.
към текста >>

Защото чувства своя живот като трагичен, изпълнен с болезнени преживявания, потиснат от скръб.
„Повтарящите се земни животи“ на човека просветват с мрачен блясък в подсъзнанието на Ницше. Те водят човешкия живот през еволюцията на човечеството до житейски етапи, в които управляващата по духовни пътища съдба довежда човека не до повторение на същите преживявания, а към преминаване през мировия процес на развитие под много форми. Ницше е окован от веригите на естествознанието. Душата му е очарована от това, което може да направи то от повтарящите се земни животи. И той преживява това. Защото чувства своя живот като трагичен, изпълнен с болезнени преживявания, потиснат от скръб. Да преживее този живот още безброй пъти – това стои пред душата му вместо перспективата за носещи освобождение изпитания, които предстои да преживее този изпълнен с трагизъм човек в по-нататъшното развитие на бъдещите животи. Ницше чувства, че в човека, който изживява себе си в дадено земно съществуване, се разкрива и друг човек – един „свръхчовек“, който в телесното си земно битие може да пресъздаде само фрагменти от своя съвкупен живот. Натуралистическата идея за еволюцията не му позволява да гледа на този „свръхчовек“ като на духовно господстващо начало в рамките на сетивно-физическото, а като на нещо, формиращо се чрез чисто природния процес на еволюция. Както човекът се е развил от животното, така от човека ще еволюира „свръхчовекът“. Естественонаучните възгледи отклоняват погледа на Ницше от „духовния човек“ в „природния човек“ и го заслепяват с един по-висш природен човек.
към текста >>

Да преживее този живот още безброй пъти – това стои пред душата му вместо перспективата за носещи освобождение изпитания, които предстои да преживее този изпълнен с трагизъм човек в по-нататъшното развитие на бъдещите животи.
Те водят човешкия живот през еволюцията на човечеството до житейски етапи, в които управляващата по духовни пътища съдба довежда човека не до повторение на същите преживявания, а към преминаване през мировия процес на развитие под много форми. Ницше е окован от веригите на естествознанието. Душата му е очарована от това, което може да направи то от повтарящите се земни животи. И той преживява това. Защото чувства своя живот като трагичен, изпълнен с болезнени преживявания, потиснат от скръб. Да преживее този живот още безброй пъти – това стои пред душата му вместо перспективата за носещи освобождение изпитания, които предстои да преживее този изпълнен с трагизъм човек в по-нататъшното развитие на бъдещите животи. Ницше чувства, че в човека, който изживява себе си в дадено земно съществуване, се разкрива и друг човек – един „свръхчовек“, който в телесното си земно битие може да пресъздаде само фрагменти от своя съвкупен живот. Натуралистическата идея за еволюцията не му позволява да гледа на този „свръхчовек“ като на духовно господстващо начало в рамките на сетивно-физическото, а като на нещо, формиращо се чрез чисто природния процес на еволюция. Както човекът се е развил от животното, така от човека ще еволюира „свръхчовекът“. Естественонаучните възгледи отклоняват погледа на Ницше от „духовния човек“ в „природния човек“ и го заслепяват с един по-висш природен човек. Това, което Ницше преживява в това направление, ме занимаваше най-живо през лятото на 1896 г.
към текста >>

Ницше чувства, че в човека, който изживява себе си в дадено земно съществуване, се разкрива и друг човек – един „свръхчовек“, който в телесното си земно битие може да пресъздаде само фрагменти от своя съвкупен живот.
Ницше е окован от веригите на естествознанието. Душата му е очарована от това, което може да направи то от повтарящите се земни животи. И той преживява това. Защото чувства своя живот като трагичен, изпълнен с болезнени преживявания, потиснат от скръб. Да преживее този живот още безброй пъти – това стои пред душата му вместо перспективата за носещи освобождение изпитания, които предстои да преживее този изпълнен с трагизъм човек в по-нататъшното развитие на бъдещите животи. Ницше чувства, че в човека, който изживява себе си в дадено земно съществуване, се разкрива и друг човек – един „свръхчовек“, който в телесното си земно битие може да пресъздаде само фрагменти от своя съвкупен живот. Натуралистическата идея за еволюцията не му позволява да гледа на този „свръхчовек“ като на духовно господстващо начало в рамките на сетивно-физическото, а като на нещо, формиращо се чрез чисто природния процес на еволюция. Както човекът се е развил от животното, така от човека ще еволюира „свръхчовекът“. Естественонаучните възгледи отклоняват погледа на Ницше от „духовния човек“ в „природния човек“ и го заслепяват с един по-висш природен човек. Това, което Ницше преживява в това направление, ме занимаваше най-живо през лятото на 1896 г. Тогава Фриц Кьогел ми даде да прегледам колекцията му от Ницшеви афоризми за „вечното възвръщане“.
към текста >>

Както човекът се е развил от животното, така от човека ще еволюира „свръхчовекът“.
И той преживява това. Защото чувства своя живот като трагичен, изпълнен с болезнени преживявания, потиснат от скръб. Да преживее този живот още безброй пъти – това стои пред душата му вместо перспективата за носещи освобождение изпитания, които предстои да преживее този изпълнен с трагизъм човек в по-нататъшното развитие на бъдещите животи. Ницше чувства, че в човека, който изживява себе си в дадено земно съществуване, се разкрива и друг човек – един „свръхчовек“, който в телесното си земно битие може да пресъздаде само фрагменти от своя съвкупен живот. Натуралистическата идея за еволюцията не му позволява да гледа на този „свръхчовек“ като на духовно господстващо начало в рамките на сетивно-физическото, а като на нещо, формиращо се чрез чисто природния процес на еволюция. Както човекът се е развил от животното, така от човека ще еволюира „свръхчовекът“. Естественонаучните възгледи отклоняват погледа на Ницше от „духовния човек“ в „природния човек“ и го заслепяват с един по-висш природен човек. Това, което Ницше преживява в това направление, ме занимаваше най-живо през лятото на 1896 г. Тогава Фриц Кьогел ми даде да прегледам колекцията му от Ницшеви афоризми за „вечното възвръщане“. Това, което тогава си мислех за произхода на неговите мисли, написах през 1900 г. в една статия в „Списание за литература“.
към текста >>

„Несъмнено Ницше е писал тези отделни афоризми в поредици без каквато и да е последователност... И днес поддържам своето убеждение, което изразих тогава, че на Ницше тази идея му е дошла, докато е четял „Курс по философия като строго научен светоглед и формиране на живота“ от Ойген Дюринг (Лайпциг, 1875 г.) и под влияние на тази книга.
Това, което тогава си мислех за произхода на неговите мисли, написах през 1900 г. в една статия в „Списание за литература“. В някои от изреченията в тази статия се съдържа преживяното от мен през 1896 г. във връзка с Ницше и естествознанието. Тук ще повторя тогавашните си мисли, но освободени от полемиката, в която бяха облечени по онова време. „Несъмнено Ницше е писал тези отделни афоризми в поредици без каквато и да е последователност... И днес поддържам своето убеждение, което изразих тогава, че на Ницше тази идея му е дошла, докато е четял „Курс по философия като строго научен светоглед и формиране на живота“ от Ойген Дюринг (Лайпциг, 1875 г.) и под влияние на тази книга. На стр. 84 от това съчинение се намира съвсем ясно изразена именно тази мисъл, само че там той я оборва също така енергично, колкото енергично Ницше я защитава. Книгата се съхранява в библиотеката на Ницше. Както показват многобройните бележки с молив в полетата, тя е била ревностно прочетена от Ницше... Дюринг казва: „По-дълбоката логическа причина за всеки съзнателен живот изисква в най-строгия смисъл на думата неизчерпаемост на творенията. Възможна ли е сама по себе си тази безкрайност, по силата на която да възникват нови форми?
към текста >>

Както показват многобройните бележки с молив в полетата, тя е била ревностно прочетена от Ницше... Дюринг казва: „По-дълбоката логическа причина за всеки съзнателен живот изисква в най-строгия смисъл на думата неизчерпаемост на творенията.
Тук ще повторя тогавашните си мисли, но освободени от полемиката, в която бяха облечени по онова време. „Несъмнено Ницше е писал тези отделни афоризми в поредици без каквато и да е последователност... И днес поддържам своето убеждение, което изразих тогава, че на Ницше тази идея му е дошла, докато е четял „Курс по философия като строго научен светоглед и формиране на живота“ от Ойген Дюринг (Лайпциг, 1875 г.) и под влияние на тази книга. На стр. 84 от това съчинение се намира съвсем ясно изразена именно тази мисъл, само че там той я оборва също така енергично, колкото енергично Ницше я защитава. Книгата се съхранява в библиотеката на Ницше. Както показват многобройните бележки с молив в полетата, тя е била ревностно прочетена от Ницше... Дюринг казва: „По-дълбоката логическа причина за всеки съзнателен живот изисква в най-строгия смисъл на думата неизчерпаемост на творенията. Възможна ли е сама по себе си тази безкрайност, по силата на която да възникват нови форми? Броят на материалните частици и силовите елементи сам по себе си би изключил безкрайното умножаване на комбинациите, ако непрекъснатата среда на пространството и времето не гарантираше неограниченост на вариациите. Още повече, че от това, което е преброимо, може да следва само изчерпаем брой комбинации. От това обаче, което според същността си без всякакво възражение изобщо не може да се разбира като нещо преброимо, трябва да е възможно да произлезе и неограниченото многообразие от състояния и отношения. Тази неограниченост, за която претендираме относно съдбата на формите във вселената, е съвместима с всякакъв вид изменение и дори с появата на интервали на приблизителна устойчивост или на пълно тъждество, но не и с прекратяване на изменението.
към текста >>

Все пак нека се пазим от такава повърхностна прибързаност, защото веднъж даденото битие на вселената не е незначителен епизод между две състояния на нощта, а единствената непоклатима и ясна причина, изхождайки от която можем да правим нашите заключения и предположения...“ Дюринг също така смята, че вечното повторение на състоянието не представлява стимул за живота.
Още повече, че от това, което е преброимо, може да следва само изчерпаем брой комбинации. От това обаче, което според същността си без всякакво възражение изобщо не може да се разбира като нещо преброимо, трябва да е възможно да произлезе и неограниченото многообразие от състояния и отношения. Тази неограниченост, за която претендираме относно съдбата на формите във вселената, е съвместима с всякакъв вид изменение и дори с появата на интервали на приблизителна устойчивост или на пълно тъждество, но не и с прекратяване на изменението. Нека напомним на този, който желае да култивира представата за битие, което да съответства на изначалното, че развитието във времето има само една единствена реална посока и че причинността също е съобразна с тази посока. По-лесно е разликите да бъдат заличени, отколкото да се установят и следователно струва по-малко усилия да си представяме края по аналогия с началото, игнорирайки скока над пропастта. Все пак нека се пазим от такава повърхностна прибързаност, защото веднъж даденото битие на вселената не е незначителен епизод между две състояния на нощта, а единствената непоклатима и ясна причина, изхождайки от която можем да правим нашите заключения и предположения...“ Дюринг също така смята, че вечното повторение на състоянието не представлява стимул за живота. Той казва: „И така, от само себе си се разбира, че принципът на стимула за живот не е съвместим с вечното повторение на едни и същи форми...“ Естественонаучният възглед подтиква Ницше да направи извода, пред който Дюринг отстъпва от страх поради математически съображения и поради ужасяващата перспектива, която той представлява за живота. По-нататък в статията ми се казва: „...ако направим предпоставката, че с материалните частици и силовите елементи е възможен ограничен брой комбинации, тогава имаме Ницшевата идея за „възвръщане на същото“. Нищо друго освен защита на една противоположна идея, взета от виждането на Дюринг за нещата, имаме в афоризъм 203 (Том XII в изданието на Кьогел и афоризъм 22 в съчинението на Хорнефер „Доктрината на Ницше за вечното възвръщане“): „Размерът на силите във вселената е определен, не е нещо „безкрайно“: нека се пазим от такава прекомерност в понятията! Следователно броят на състоянията, модификациите, комбинациите и еволюциите на тази сила, макар и извънредно голям и практически „неизмерим“, е все пак винаги определен и не е безкраен, т.е.
към текста >>

Той казва: „И така, от само себе си се разбира, че принципът на стимула за живот не е съвместим с вечното повторение на едни и същи форми...“
От това обаче, което според същността си без всякакво възражение изобщо не може да се разбира като нещо преброимо, трябва да е възможно да произлезе и неограниченото многообразие от състояния и отношения. Тази неограниченост, за която претендираме относно съдбата на формите във вселената, е съвместима с всякакъв вид изменение и дори с появата на интервали на приблизителна устойчивост или на пълно тъждество, но не и с прекратяване на изменението. Нека напомним на този, който желае да култивира представата за битие, което да съответства на изначалното, че развитието във времето има само една единствена реална посока и че причинността също е съобразна с тази посока. По-лесно е разликите да бъдат заличени, отколкото да се установят и следователно струва по-малко усилия да си представяме края по аналогия с началото, игнорирайки скока над пропастта. Все пак нека се пазим от такава повърхностна прибързаност, защото веднъж даденото битие на вселената не е незначителен епизод между две състояния на нощта, а единствената непоклатима и ясна причина, изхождайки от която можем да правим нашите заключения и предположения...“ Дюринг също така смята, че вечното повторение на състоянието не представлява стимул за живота. Той казва: „И така, от само себе си се разбира, че принципът на стимула за живот не е съвместим с вечното повторение на едни и същи форми...“ Естественонаучният възглед подтиква Ницше да направи извода, пред който Дюринг отстъпва от страх поради математически съображения и поради ужасяващата перспектива, която той представлява за живота. По-нататък в статията ми се казва: „...ако направим предпоставката, че с материалните частици и силовите елементи е възможен ограничен брой комбинации, тогава имаме Ницшевата идея за „възвръщане на същото“. Нищо друго освен защита на една противоположна идея, взета от виждането на Дюринг за нещата, имаме в афоризъм 203 (Том XII в изданието на Кьогел и афоризъм 22 в съчинението на Хорнефер „Доктрината на Ницше за вечното възвръщане“): „Размерът на силите във вселената е определен, не е нещо „безкрайно“: нека се пазим от такава прекомерност в понятията! Следователно броят на състоянията, модификациите, комбинациите и еволюциите на тази сила, макар и извънредно голям и практически „неизмерим“, е все пак винаги определен и не е безкраен, т.е. силата е вечно една и съща и вечно активна – дори и до самия този момент вече да е изминала цяла вечност, т.е.
към текста >>

Естественонаучният възглед подтиква Ницше да направи извода, пред който Дюринг отстъпва от страх поради математически съображения и поради ужасяващата перспектива, която той представлява за живота.
Тази неограниченост, за която претендираме относно съдбата на формите във вселената, е съвместима с всякакъв вид изменение и дори с появата на интервали на приблизителна устойчивост или на пълно тъждество, но не и с прекратяване на изменението. Нека напомним на този, който желае да култивира представата за битие, което да съответства на изначалното, че развитието във времето има само една единствена реална посока и че причинността също е съобразна с тази посока. По-лесно е разликите да бъдат заличени, отколкото да се установят и следователно струва по-малко усилия да си представяме края по аналогия с началото, игнорирайки скока над пропастта. Все пак нека се пазим от такава повърхностна прибързаност, защото веднъж даденото битие на вселената не е незначителен епизод между две състояния на нощта, а единствената непоклатима и ясна причина, изхождайки от която можем да правим нашите заключения и предположения...“ Дюринг също така смята, че вечното повторение на състоянието не представлява стимул за живота. Той казва: „И така, от само себе си се разбира, че принципът на стимула за живот не е съвместим с вечното повторение на едни и същи форми...“ Естественонаучният възглед подтиква Ницше да направи извода, пред който Дюринг отстъпва от страх поради математически съображения и поради ужасяващата перспектива, която той представлява за живота. По-нататък в статията ми се казва: „...ако направим предпоставката, че с материалните частици и силовите елементи е възможен ограничен брой комбинации, тогава имаме Ницшевата идея за „възвръщане на същото“. Нищо друго освен защита на една противоположна идея, взета от виждането на Дюринг за нещата, имаме в афоризъм 203 (Том XII в изданието на Кьогел и афоризъм 22 в съчинението на Хорнефер „Доктрината на Ницше за вечното възвръщане“): „Размерът на силите във вселената е определен, не е нещо „безкрайно“: нека се пазим от такава прекомерност в понятията! Следователно броят на състоянията, модификациите, комбинациите и еволюциите на тази сила, макар и извънредно голям и практически „неизмерим“, е все пак винаги определен и не е безкраен, т.е. силата е вечно една и съща и вечно активна – дори и до самия този момент вече да е изминала цяла вечност, т.е. всички възможни развития вече да би трябвало да са се случили.
към текста >>

За Ницше тази мисъл представлява най-висшата формула за утвърждаване на живота.
Следователно броят на състоянията, модификациите, комбинациите и еволюциите на тази сила, макар и извънредно голям и практически „неизмерим“, е все пак винаги определен и не е безкраен, т.е. силата е вечно една и съща и вечно активна – дори и до самия този момент вече да е изминала цяла вечност, т.е. всички възможни развития вече да би трябвало да са се случили. Следователно моментното развитие трябва да бъде повторение, а също и това, което го е породило, както и това, което възниква от него, и така нататък в посока напред и назад! Всичко е било безброй пъти, доколкото общото положение на всички сили винаги се повтаря...“ И чувството на Ницше относно тази мисъл е точно противоположно на изпитваното от Дюринг. За Ницше тази мисъл представлява най-висшата формула за утвърждаване на живота. Афоризъм 43 (при Хорнефер, 234 в изданието на Кьогел) гласи: „Бъдещата история: тази мисъл все повече ще побеждава и тези, които не вярват в нея, по силата на своята натура ще трябва най-накрая да измрат! Ще остане само онзи, който смята своето битие за способно за вечно повторение: сред такива хора обаче е възможно такова състояние, за каквото никой утопист още не е и мечтал! “ Може да се докаже, че много от мислите на Ницше са възникнали по същия начин като мисълта за вечното възвръщане. Ницше създаде една идея, противоположна на всяка идея, съществувала преди него. Накрая тази тенденция го доведе до неговото главно съчинение „Преоценка на всички ценности“.
към текста >>

Ницше вярва, че една възвишена мисъл следва да бъде изведена от основите на естественонаучния възглед.
Ницше създаде една идея, противоположна на всяка идея, съществувала преди него. Накрая тази тенденция го доведе до неговото главно съчинение „Преоценка на всички ценности“. Още тогава ми беше ясно, че в някои от мислите си, стремящи се към духовния свят, Ницше е пленник на естественонаучния възглед. Затова толкова строго отхвърлях мистичното тълкуване на неговата мисъл за възвръщането. И се съгласих с Петер Гаст, който в своето издание на Ницше е написал: „Доктрина за изчерпаемостта и следователно повторяемостта на космическите молекулярни комбинации, която трябва да се разбира чисто механически“. Ницше вярва, че една възвишена мисъл следва да бъде изведена от основите на естественонаучния възглед. Това беше начинът, по който той е трябвало да страда от своето време. Така, съзерцавайки душата на Ницше през 1896 г., пред мен се появи това, което някой, който гледа към духа, е трябвало да изстрада от естественонаучния възглед от края на деветнадесети век.
към текста >>

59. XX. Ваймарски приятелски кръг GA_28 Моят жизнен път

Но тъкмо поради духовните потребности на Едуард фон Хелен в промеждутъците между работата беседвахме върху най-разнообразни сфери от духовния и обществения живот.
В кръга на професионалните филолози той се радваше на изключително голяма почит благодарение на първия си, изключително удачен труд за „Участието на Гьоте във физиогномическите фрагменти на Лафатер“. С това си съчинение фон дер Хелен постигна резултати, които всеки един от колегите му специалисти веднага намираше за „цялостни“. Единствено самият автор не мислеше така. Той разглеждаше труда си като методическо постижение, чиито принципи „биха могли да бъдат изучени“ от всекиго, докато собственият му стремеж беше към всестранно изпълване с вътрешно душевно съдържание. Ако нямаше посетители, ние тримата дълго седяхме в стария работен кабинет на Архива, докато той все още се намираше в двореца: фон дер Хелен, който готвеше издаването на писмата на Гьоте, Юлиус Вале, работещ върху Гьотевите дневници, и аз, който пък се занимавах с естественонаучните му съчинения. Но тъкмо поради духовните потребности на Едуард фон Хелен в промеждутъците между работата беседвахме върху най-разнообразни сфери от духовния и обществения живот. Все пак най-голям беше делът на интересите, свързани с Гьоте. От записаното в Гьотевите дневници, от неговите писма, разкриващи толкова възвишени гледни точки и толкова широки хоризонти, можеха да произтекат наблюдения, отвеждащи в глъбините на битието и в ширините на живота. Едуард фон дер Хелен беше така любезен да ме въведе в семейния си кръг, за да се развият още повече нашите отношения, възникнали вследствие от така интересното ни общуване в Архива. Семейството на Едуард фон дер Хелен се движеше в кръговете, които описах около съпрузите Олден, Габриеле Ройтер и други, така че благодарение на това кръгът на моите познанства значително се разшири. Особено ярки следи в паметта ми остави г-жа фон дер Хелен, винаги предизвикваща у мен дълбока симпатия.
към текста >>

От записаното в Гьотевите дневници, от неговите писма, разкриващи толкова възвишени гледни точки и толкова широки хоризонти, можеха да произтекат наблюдения, отвеждащи в глъбините на битието и в ширините на живота.
Единствено самият автор не мислеше така. Той разглеждаше труда си като методическо постижение, чиито принципи „биха могли да бъдат изучени“ от всекиго, докато собственият му стремеж беше към всестранно изпълване с вътрешно душевно съдържание. Ако нямаше посетители, ние тримата дълго седяхме в стария работен кабинет на Архива, докато той все още се намираше в двореца: фон дер Хелен, който готвеше издаването на писмата на Гьоте, Юлиус Вале, работещ върху Гьотевите дневници, и аз, който пък се занимавах с естественонаучните му съчинения. Но тъкмо поради духовните потребности на Едуард фон Хелен в промеждутъците между работата беседвахме върху най-разнообразни сфери от духовния и обществения живот. Все пак най-голям беше делът на интересите, свързани с Гьоте. От записаното в Гьотевите дневници, от неговите писма, разкриващи толкова възвишени гледни точки и толкова широки хоризонти, можеха да произтекат наблюдения, отвеждащи в глъбините на битието и в ширините на живота. Едуард фон дер Хелен беше така любезен да ме въведе в семейния си кръг, за да се развият още повече нашите отношения, възникнали вследствие от така интересното ни общуване в Архива. Семейството на Едуард фон дер Хелен се движеше в кръговете, които описах около съпрузите Олден, Габриеле Ройтер и други, така че благодарение на това кръгът на моите познанства значително се разшири. Особено ярки следи в паметта ми остави г-жа фон дер Хелен, винаги предизвикваща у мен дълбока симпатия. Тя беше истински художествена натура, една от тези, които можеха да постигнат много в изкуството, ако не я отвличаха други житейски задължения. Но съдбата ѝ, доколкото знам, беше такава, че артистичната страна на тази жена е могла да се изрази само през ранните години от живота ѝ.
към текста >>

Но съдбата ѝ, доколкото знам, беше такава, че артистичната страна на тази жена е могла да се изрази само през ранните години от живота ѝ.
От записаното в Гьотевите дневници, от неговите писма, разкриващи толкова възвишени гледни точки и толкова широки хоризонти, можеха да произтекат наблюдения, отвеждащи в глъбините на битието и в ширините на живота. Едуард фон дер Хелен беше така любезен да ме въведе в семейния си кръг, за да се развият още повече нашите отношения, възникнали вследствие от така интересното ни общуване в Архива. Семейството на Едуард фон дер Хелен се движеше в кръговете, които описах около съпрузите Олден, Габриеле Ройтер и други, така че благодарение на това кръгът на моите познанства значително се разшири. Особено ярки следи в паметта ми остави г-жа фон дер Хелен, винаги предизвикваща у мен дълбока симпатия. Тя беше истински художествена натура, една от тези, които можеха да постигнат много в изкуството, ако не я отвличаха други житейски задължения. Но съдбата ѝ, доколкото знам, беше такава, че артистичната страна на тази жена е могла да се изрази само през ранните години от живота ѝ. Но всяка дума, която можехме да разменим с нея за изкуството, ми оказваше много благотворно влияние. Основната ѝ черта беше известна сдържаност, внимателност в преценките ѝ, ведно с чиста дълбока човечност. След всяка такава беседа с г-жа фон дер Хелен душата ми още дълго беше заета с това, което тя по-скоро беше подсказала, отколкото казала. С голяма любезност се отличаваха и бащата на г-жа фон дер Хелен, генерал-лейтенант, който беше участвал във войната от седемдесетте години като майор, както и втората му дъщеря. В обкръжението на тези хора живееха най-добрите страни на немската духовност, онази духовност, чиито религиозни, естетически и популярно-научни импулси, толкова дълго съставлявали истинската духовна същност на немците, проникваха във всички области на социалния живот.
към текста >>

В обкръжението на тези хора живееха най-добрите страни на немската духовност, онази духовност, чиито религиозни, естетически и популярно-научни импулси, толкова дълго съставлявали истинската духовна същност на немците, проникваха във всички области на социалния живот.
Но съдбата ѝ, доколкото знам, беше такава, че артистичната страна на тази жена е могла да се изрази само през ранните години от живота ѝ. Но всяка дума, която можехме да разменим с нея за изкуството, ми оказваше много благотворно влияние. Основната ѝ черта беше известна сдържаност, внимателност в преценките ѝ, ведно с чиста дълбока човечност. След всяка такава беседа с г-жа фон дер Хелен душата ми още дълго беше заета с това, което тя по-скоро беше подсказала, отколкото казала. С голяма любезност се отличаваха и бащата на г-жа фон дер Хелен, генерал-лейтенант, който беше участвал във войната от седемдесетте години като майор, както и втората му дъщеря. В обкръжението на тези хора живееха най-добрите страни на немската духовност, онази духовност, чиито религиозни, естетически и популярно-научни импулси, толкова дълго съставлявали истинската духовна същност на немците, проникваха във всички области на социалния живот. Интересите на Едуард фон дер Хелен за известно време ме приближиха до политическия живот на това време. Неудовлетворението от някои филологически въпроси тласна фон дер Хелен към оживения политически живот на Ваймар. Струваше му се, че тук за него се отваря по-широка житейска перспектива. Приятелският интерес към тази личност застави и мен да проявявам интерес към движенията в обществения живот, без да взимам активно участие в политиката. Много от нещата, които в настоящето се показаха или в своята невъзможност за съществуване, или пък породиха ужасяващи метаморфози в абсурдни социални форми, тогава се намираха в своя стадий на зараждане и носеха в себе си надеждата на работническата класа, на която красноречиви и енергични лидери бяха съумели да внушат, че за човечеството трябва да дойде ново време в социалното устройство.
към текста >>

Интересите на Едуард фон дер Хелен за известно време ме приближиха до политическия живот на това време.
Но всяка дума, която можехме да разменим с нея за изкуството, ми оказваше много благотворно влияние. Основната ѝ черта беше известна сдържаност, внимателност в преценките ѝ, ведно с чиста дълбока човечност. След всяка такава беседа с г-жа фон дер Хелен душата ми още дълго беше заета с това, което тя по-скоро беше подсказала, отколкото казала. С голяма любезност се отличаваха и бащата на г-жа фон дер Хелен, генерал-лейтенант, който беше участвал във войната от седемдесетте години като майор, както и втората му дъщеря. В обкръжението на тези хора живееха най-добрите страни на немската духовност, онази духовност, чиито религиозни, естетически и популярно-научни импулси, толкова дълго съставлявали истинската духовна същност на немците, проникваха във всички области на социалния живот. Интересите на Едуард фон дер Хелен за известно време ме приближиха до политическия живот на това време. Неудовлетворението от някои филологически въпроси тласна фон дер Хелен към оживения политически живот на Ваймар. Струваше му се, че тук за него се отваря по-широка житейска перспектива. Приятелският интерес към тази личност застави и мен да проявявам интерес към движенията в обществения живот, без да взимам активно участие в политиката. Много от нещата, които в настоящето се показаха или в своята невъзможност за съществуване, или пък породиха ужасяващи метаморфози в абсурдни социални форми, тогава се намираха в своя стадий на зараждане и носеха в себе си надеждата на работническата класа, на която красноречиви и енергични лидери бяха съумели да внушат, че за човечеството трябва да дойде ново време в социалното устройство. Пролетарски радикални елементи, отличаващи се с разсъдливост, завоюваха авторитет.
към текста >>

Неудовлетворението от някои филологически въпроси тласна фон дер Хелен към оживения политически живот на Ваймар.
Основната ѝ черта беше известна сдържаност, внимателност в преценките ѝ, ведно с чиста дълбока човечност. След всяка такава беседа с г-жа фон дер Хелен душата ми още дълго беше заета с това, което тя по-скоро беше подсказала, отколкото казала. С голяма любезност се отличаваха и бащата на г-жа фон дер Хелен, генерал-лейтенант, който беше участвал във войната от седемдесетте години като майор, както и втората му дъщеря. В обкръжението на тези хора живееха най-добрите страни на немската духовност, онази духовност, чиито религиозни, естетически и популярно-научни импулси, толкова дълго съставлявали истинската духовна същност на немците, проникваха във всички области на социалния живот. Интересите на Едуард фон дер Хелен за известно време ме приближиха до политическия живот на това време. Неудовлетворението от някои филологически въпроси тласна фон дер Хелен към оживения политически живот на Ваймар. Струваше му се, че тук за него се отваря по-широка житейска перспектива. Приятелският интерес към тази личност застави и мен да проявявам интерес към движенията в обществения живот, без да взимам активно участие в политиката. Много от нещата, които в настоящето се показаха или в своята невъзможност за съществуване, или пък породиха ужасяващи метаморфози в абсурдни социални форми, тогава се намираха в своя стадий на зараждане и носеха в себе си надеждата на работническата класа, на която красноречиви и енергични лидери бяха съумели да внушат, че за човечеството трябва да дойде ново време в социалното устройство. Пролетарски радикални елементи, отличаващи се с разсъдливост, завоюваха авторитет. Беше много интересно да ги наблюдаваш, тъй като това, което се проявяваше тогава по подобен начин, беше като кипене на социалния живот някъде под почвата.
към текста >>

Приятелският интерес към тази личност застави и мен да проявявам интерес към движенията в обществения живот, без да взимам активно участие в политиката.
С голяма любезност се отличаваха и бащата на г-жа фон дер Хелен, генерал-лейтенант, който беше участвал във войната от седемдесетте години като майор, както и втората му дъщеря. В обкръжението на тези хора живееха най-добрите страни на немската духовност, онази духовност, чиито религиозни, естетически и популярно-научни импулси, толкова дълго съставлявали истинската духовна същност на немците, проникваха във всички области на социалния живот. Интересите на Едуард фон дер Хелен за известно време ме приближиха до политическия живот на това време. Неудовлетворението от някои филологически въпроси тласна фон дер Хелен към оживения политически живот на Ваймар. Струваше му се, че тук за него се отваря по-широка житейска перспектива. Приятелският интерес към тази личност застави и мен да проявявам интерес към движенията в обществения живот, без да взимам активно участие в политиката. Много от нещата, които в настоящето се показаха или в своята невъзможност за съществуване, или пък породиха ужасяващи метаморфози в абсурдни социални форми, тогава се намираха в своя стадий на зараждане и носеха в себе си надеждата на работническата класа, на която красноречиви и енергични лидери бяха съумели да внушат, че за човечеството трябва да дойде ново време в социалното устройство. Пролетарски радикални елементи, отличаващи се с разсъдливост, завоюваха авторитет. Беше много интересно да ги наблюдаваш, тъй като това, което се проявяваше тогава по подобен начин, беше като кипене на социалния живот някъде под почвата. Отгоре живееше изпълненият с достойнство консерватизъм, опиращ се на един благородно мислещ двор, действащ енергично и настоятелно в името на всичко хуманно. В тази атмосфера процъфтяваше реакционната партия, възприемаща себе си като нещо естествено, а също и т.
към текста >>

Беше много интересно да ги наблюдаваш, тъй като това, което се проявяваше тогава по подобен начин, беше като кипене на социалния живот някъде под почвата.
Неудовлетворението от някои филологически въпроси тласна фон дер Хелен към оживения политически живот на Ваймар. Струваше му се, че тук за него се отваря по-широка житейска перспектива. Приятелският интерес към тази личност застави и мен да проявявам интерес към движенията в обществения живот, без да взимам активно участие в политиката. Много от нещата, които в настоящето се показаха или в своята невъзможност за съществуване, или пък породиха ужасяващи метаморфози в абсурдни социални форми, тогава се намираха в своя стадий на зараждане и носеха в себе си надеждата на работническата класа, на която красноречиви и енергични лидери бяха съумели да внушат, че за човечеството трябва да дойде ново време в социалното устройство. Пролетарски радикални елементи, отличаващи се с разсъдливост, завоюваха авторитет. Беше много интересно да ги наблюдаваш, тъй като това, което се проявяваше тогава по подобен начин, беше като кипене на социалния живот някъде под почвата. Отгоре живееше изпълненият с достойнство консерватизъм, опиращ се на един благородно мислещ двор, действащ енергично и настоятелно в името на всичко хуманно. В тази атмосфера процъфтяваше реакционната партия, възприемаща себе си като нещо естествено, а също и т. нар. националлиберализъм. Да се ориентира във всичко това така, че да може да заема ефективна, проправяща си път сред хаоса роля на лидер на това беше посветил живота си Едуард фон дер Хелен. И аз трябваше да съпреживея вълненията, които той изживяваше във връзка с това.
към текста >>

Да се ориентира във всичко това така, че да може да заема ефективна, проправяща си път сред хаоса роля на лидер на това беше посветил живота си Едуард фон дер Хелен.
Пролетарски радикални елементи, отличаващи се с разсъдливост, завоюваха авторитет. Беше много интересно да ги наблюдаваш, тъй като това, което се проявяваше тогава по подобен начин, беше като кипене на социалния живот някъде под почвата. Отгоре живееше изпълненият с достойнство консерватизъм, опиращ се на един благородно мислещ двор, действащ енергично и настоятелно в името на всичко хуманно. В тази атмосфера процъфтяваше реакционната партия, възприемаща себе си като нещо естествено, а също и т. нар. националлиберализъм. Да се ориентира във всичко това така, че да може да заема ефективна, проправяща си път сред хаоса роля на лидер на това беше посветил живота си Едуард фон дер Хелен. И аз трябваше да съпреживея вълненията, които той изживяваше във връзка с това. Той обсъждаше в своя приятелски кръг всички подробности за някоя от брошурите, по която работеше в момента. Човек беше принуден да се интересува толкова дълбоко от материалистическото разбиране за историята, класовата борба и добавената стойност, колкото самият Едуард фон Хелен, макар че по това време тези понятия съвсем не се възприемаха така, както сега. Не ни оставаше нищо друго освен да посещаваме многобройните събрания, в които той се изявяваше като оратор. На теоретически построената марксистка програма той искаше да противопостави друга, която би трябвало да произлезе от добрата воля за социален напредък у всички приятели на трудещите се от всички партии.
към текста >>

Мога да кажа само това, че ако не вземах участие в стремежите на фон дер Хелен, нямаше да мога да съпреживея толкова интензивно обществения живот в този период.
Човек беше принуден да се интересува толкова дълбоко от материалистическото разбиране за историята, класовата борба и добавената стойност, колкото самият Едуард фон Хелен, макар че по това време тези понятия съвсем не се възприемаха така, както сега. Не ни оставаше нищо друго освен да посещаваме многобройните събрания, в които той се изявяваше като оратор. На теоретически построената марксистка програма той искаше да противопостави друга, която би трябвало да произлезе от добрата воля за социален напредък у всички приятели на трудещите се от всички партии. Той желаеше да оживи наново центристките партии с приемане в техните програми на такива импулси, благодарение на които да може да бъде овладян социалният проблем. Тази дейност остана безрезултатна. Мога да кажа само това, че ако не вземах участие в стремежите на фон дер Хелен, нямаше да мога да съпреживея толкова интензивно обществения живот в този период. Този живот ми се разкри и от друга страна, макар и не толкова интензивно. И се оказа, че у мен се развива доста силна антипатия към всякаква политика, ако тя не произлиза от фон дер Хелен. Тогава във Ваймар живееше един свободомислещ политик – д-р Хайнрих Френкел, привърженик на Ойген Рихтер и политически деен в неговия дух. Запознах се с него. Това кратко познанство приключи с „недоразумение“.
към текста >>

Този живот ми се разкри и от друга страна, макар и не толкова интензивно.
Не ни оставаше нищо друго освен да посещаваме многобройните събрания, в които той се изявяваше като оратор. На теоретически построената марксистка програма той искаше да противопостави друга, която би трябвало да произлезе от добрата воля за социален напредък у всички приятели на трудещите се от всички партии. Той желаеше да оживи наново центристките партии с приемане в техните програми на такива импулси, благодарение на които да може да бъде овладян социалният проблем. Тази дейност остана безрезултатна. Мога да кажа само това, че ако не вземах участие в стремежите на фон дер Хелен, нямаше да мога да съпреживея толкова интензивно обществения живот в този период. Този живот ми се разкри и от друга страна, макар и не толкова интензивно. И се оказа, че у мен се развива доста силна антипатия към всякаква политика, ако тя не произлиза от фон дер Хелен. Тогава във Ваймар живееше един свободомислещ политик – д-р Хайнрих Френкел, привърженик на Ойген Рихтер и политически деен в неговия дух. Запознах се с него. Това кратко познанство приключи с „недоразумение“. Но аз често с удоволствие си спомням за него.
към текста >>

Защото този човек заслужаваше големи симпатии, обладаваше енергична политическа воля и мислеше, че с помощта на добрите намерения и разумните възгледи хората ще могат да се вдъхновят за правилен прогресивен път в обществения живот.
И се оказа, че у мен се развива доста силна антипатия към всякаква политика, ако тя не произлиза от фон дер Хелен. Тогава във Ваймар живееше един свободомислещ политик – д-р Хайнрих Френкел, привърженик на Ойген Рихтер и политически деен в неговия дух. Запознах се с него. Това кратко познанство приключи с „недоразумение“. Но аз често с удоволствие си спомням за него. Защото този човек заслужаваше големи симпатии, обладаваше енергична политическа воля и мислеше, че с помощта на добрите намерения и разумните възгледи хората ще могат да се вдъхновят за правилен прогресивен път в обществения живот. Животът му представляваше верига от разочарования. Жалко, че се наложи и аз самият да му причиня такова. Когато се запознахме, той работеше върху една брошура, която желаеше да разпространи масово. Смяташе за свой дълг да се бори срещу резултата от започващото по това време в Германия обединение между крупната промишленост и селското стопанство, което по-късно, по негово мнение, би довело до опустошаващи последствия. Брошурата му носеше заглавието „Кайзере, бъди суров“.
към текста >>

Животът му представляваше верига от разочарования.
Тогава във Ваймар живееше един свободомислещ политик – д-р Хайнрих Френкел, привърженик на Ойген Рихтер и политически деен в неговия дух. Запознах се с него. Това кратко познанство приключи с „недоразумение“. Но аз често с удоволствие си спомням за него. Защото този човек заслужаваше големи симпатии, обладаваше енергична политическа воля и мислеше, че с помощта на добрите намерения и разумните възгледи хората ще могат да се вдъхновят за правилен прогресивен път в обществения живот. Животът му представляваше верига от разочарования. Жалко, че се наложи и аз самият да му причиня такова. Когато се запознахме, той работеше върху една брошура, която желаеше да разпространи масово. Смяташе за свой дълг да се бори срещу резултата от започващото по това време в Германия обединение между крупната промишленост и селското стопанство, което по-късно, по негово мнение, би довело до опустошаващи последствия. Брошурата му носеше заглавието „Кайзере, бъди суров“. Той мислеше, че ще може да убеди кръговете около кайзера в това, че по негово мнение, едно такова обединение е вредоносно.
към текста >>

Възприемах мъжа, както приемах и другия, без да мога да го срещна във физическия живот, преминаващ през съдбата ми като „зад кулисите на битието“.
Той беше починал наскоро. Вдовицата му живееше, изпълнена с пиетет в мислите си за починалия. Стана така, че се изнесох от дотогавашното ми ваймарско жилище и отидох да живея под наем у това семейство. Там беше библиотеката на починалия. Това беше човек, изявявал духовен интерес в много области, обаче също като живелия във Виена, напълно отказал се от контакта с хора, живеещ в собствения си „духовен свят“ и също като него смятан от света за „особняк“. Възприемах мъжа, както приемах и другия, без да мога да го срещна във физическия живот, преминаващ през съдбата ми като „зад кулисите на битието“. Във Виена възникнаха прекрасни отношения между семейството на така познатия „непознат“ и мен, а във Ваймар между втория също така „непознат“, неговото семейство и мен възникна дори още по-значима връзка. Когато трябва да говоря за двамата „непознати познати“, си давам сметка, че това, което имам да кажа, ще бъде сметнато от повечето хора за нелепа фантазия. Защото става дума за сближаването ми с двете човешки души в мировите области, в които пребиваваха, след като бяха преминали през портата на смъртта. Всеки има вътрешното право да зачеркне изказванията за тази област от сферата на своите интереси, но съвсем друго е да я разглежда като нещо, което може да бъде охарактеризирано единствено като фантастични измишльотини. На този, който прави това, съм длъжен да кажа, че винаги съм търсил източниците на такава душевна организация, изхождайки от която може с увереност да се говори за духовното, при такива точни клонове от науката като математиката или аналитичната механика.
към текста >>

Те бяха устроени по начин, различен от този на други починали, които след земната си смърт най-напред преминават през един живот, който, според своето съдържание, е тясно свързан със земния и който едва бавно и постепенно става подобен на този, който човекът преживява в чисто духовния свят, където преминава неговото битие до следващия земен живот.
Защото става дума за сближаването ми с двете човешки души в мировите области, в които пребиваваха, след като бяха преминали през портата на смъртта. Всеки има вътрешното право да зачеркне изказванията за тази област от сферата на своите интереси, но съвсем друго е да я разглежда като нещо, което може да бъде охарактеризирано единствено като фантастични измишльотини. На този, който прави това, съм длъжен да кажа, че винаги съм търсил източниците на такава душевна организация, изхождайки от която може с увереност да се говори за духовното, при такива точни клонове от науката като математиката или аналитичната механика. Така че, когато твърдя следното, не мога да бъда упрекнат в лекомислени брътвежи, без отговорност пред познанието. Силите на духовното съзерцание, които носех в душата си тогава, направиха възможно за мен да имам по-близка връзка с двете души след земната им смърт. Те бяха устроени по начин, различен от този на други починали, които след земната си смърт най-напред преминават през един живот, който, според своето съдържание, е тясно свързан със земния и който едва бавно и постепенно става подобен на този, който човекът преживява в чисто духовния свят, където преминава неговото битие до следващия земен живот. Двамата „непознати познати“ бяха изучили основно идеите на материалистическата епоха. Те бяха преработили в себе си мисловно естественонаучния начин на мислене. Вторият, който ми донесе Ваймар, познаваше добре дори Билрот и други подобни мислители естественици. Затова пък по време на земния им живот и двамата бяха останали далеч от всякакъв духовен светоглед. Всеки от тях би отклонил какъвто и да е подобен мироглед, който тогава биха могли да срещнат, защото „естественонаучното мислене“ им се е струвало резултат от фактите, съгласно характера на мисловните привички на епохата.
към текста >>

Затова пък по време на земния им живот и двамата бяха останали далеч от всякакъв духовен светоглед.
Силите на духовното съзерцание, които носех в душата си тогава, направиха възможно за мен да имам по-близка връзка с двете души след земната им смърт. Те бяха устроени по начин, различен от този на други починали, които след земната си смърт най-напред преминават през един живот, който, според своето съдържание, е тясно свързан със земния и който едва бавно и постепенно става подобен на този, който човекът преживява в чисто духовния свят, където преминава неговото битие до следващия земен живот. Двамата „непознати познати“ бяха изучили основно идеите на материалистическата епоха. Те бяха преработили в себе си мисловно естественонаучния начин на мислене. Вторият, който ми донесе Ваймар, познаваше добре дори Билрот и други подобни мислители естественици. Затова пък по време на земния им живот и двамата бяха останали далеч от всякакъв духовен светоглед. Всеки от тях би отклонил какъвто и да е подобен мироглед, който тогава биха могли да срещнат, защото „естественонаучното мислене“ им се е струвало резултат от фактите, съгласно характера на мисловните привички на епохата. Но тази свързаност с материализма на епохата и при двете личности бе останала изцяло в света на идеите. Те не участваха в житейските навици, следващи от материализма на тяхното мислене и които преобладаваха при всички останали хора. Те бяха „особняци пред света“, живееха в по-примитивни форми, отколкото беше прието тогава и отколкото им позволяваше имущественото състояние. Така че те не бяха пренесли в духовния свят това, което би могла да даде на техните индивидуалности връзката с материалистическите волеви ценности, а само насаденото у тези индивидуалности от материалистическите мисловни ценности.
към текста >>

Запознаването им с идеите, чрез които те премислиха по-точно материалното по време на последния им земен живот, сега допринесе за това, че и след смъртта те да могат да развият отношение към света, основаващо се на вярно съждение, което не би могло да стане, ако съответните идеи им бяха останали чужди.
Те бяха „особняци пред света“, живееха в по-примитивни форми, отколкото беше прието тогава и отколкото им позволяваше имущественото състояние. Така че те не бяха пренесли в духовния свят това, което би могла да даде на техните индивидуалности връзката с материалистическите волеви ценности, а само насаденото у тези индивидуалности от материалистическите мисловни ценности. Разбира се, случващото се в душите им се разиграваше в по-голямата си част в подсъзнанието. И сега можех да видя как тези материалистически мисловни ценности не представляват нещо, което след смъртта отчуждава човека от божествено-духовния свят, а че това отчуждаване настъпва единствено чрез материалистическите волеви ценности. Както душата, с която се сближих във Виена, така и тази, с която се запознах духовно във Ваймар, след смъртта си представляваха великолепно сияещи духовни фигури, в които душевното съдържание беше изпълнено с образите на духовните същества, лежащи в основата на света. Запознаването им с идеите, чрез които те премислиха по-точно материалното по време на последния им земен живот, сега допринесе за това, че и след смъртта те да могат да развият отношение към света, основаващо се на вярно съждение, което не би могло да стане, ако съответните идеи им бяха останали чужди. В лицето на тези две души пътя на моята съдба кръстосаха същества, чрез които непосредствено от духовния свят ми се разкри значението на естественонаучния начин на мислене. Можах да видя, че сам по себе си този начин на мислене не отклонява от духовното възприятие. При двете личности това се беше случило така през земния им живот затова, защото през него те не бяха открили благоприятна възможност да възвисят естественонаучното мислене в сферата, където започва духовното преживяване. След смъртта си те извършиха това по най-съвършен начин. Видях, че човек може да постигне това възвисяване също и в земния си живот, ако прояви вътрешна смелост и сила за целта.
към текста >>

При двете личности това се беше случило така през земния им живот затова, защото през него те не бяха открили благоприятна възможност да възвисят естественонаучното мислене в сферата, където започва духовното преживяване.
И сега можех да видя как тези материалистически мисловни ценности не представляват нещо, което след смъртта отчуждава човека от божествено-духовния свят, а че това отчуждаване настъпва единствено чрез материалистическите волеви ценности. Както душата, с която се сближих във Виена, така и тази, с която се запознах духовно във Ваймар, след смъртта си представляваха великолепно сияещи духовни фигури, в които душевното съдържание беше изпълнено с образите на духовните същества, лежащи в основата на света. Запознаването им с идеите, чрез които те премислиха по-точно материалното по време на последния им земен живот, сега допринесе за това, че и след смъртта те да могат да развият отношение към света, основаващо се на вярно съждение, което не би могло да стане, ако съответните идеи им бяха останали чужди. В лицето на тези две души пътя на моята съдба кръстосаха същества, чрез които непосредствено от духовния свят ми се разкри значението на естественонаучния начин на мислене. Можах да видя, че сам по себе си този начин на мислене не отклонява от духовното възприятие. При двете личности това се беше случило така през земния им живот затова, защото през него те не бяха открили благоприятна възможност да възвисят естественонаучното мислене в сферата, където започва духовното преживяване. След смъртта си те извършиха това по най-съвършен начин. Видях, че човек може да постигне това възвисяване също и в земния си живот, ако прояви вътрешна смелост и сила за целта. Благодарение на едно съпреживяване, имащо голяма значимост в духовния свят, видях също, че човечеството е трябвало да се развие към естественонаучния начин на мислене. Предишните начини на мислене са могли да свържат човешката душа с духа на свръхсетивния свят. Те са могли да доведат човека, ако изобщо е достигнал до себепознание (основата на всяко познание), до това да осъзнае себе си като отражение или пък като член на божествено-духовния свят.
към текста >>

Видях, че човек може да постигне това възвисяване също и в земния си живот, ако прояви вътрешна смелост и сила за целта.
Запознаването им с идеите, чрез които те премислиха по-точно материалното по време на последния им земен живот, сега допринесе за това, че и след смъртта те да могат да развият отношение към света, основаващо се на вярно съждение, което не би могло да стане, ако съответните идеи им бяха останали чужди. В лицето на тези две души пътя на моята съдба кръстосаха същества, чрез които непосредствено от духовния свят ми се разкри значението на естественонаучния начин на мислене. Можах да видя, че сам по себе си този начин на мислене не отклонява от духовното възприятие. При двете личности това се беше случило така през земния им живот затова, защото през него те не бяха открили благоприятна възможност да възвисят естественонаучното мислене в сферата, където започва духовното преживяване. След смъртта си те извършиха това по най-съвършен начин. Видях, че човек може да постигне това възвисяване също и в земния си живот, ако прояви вътрешна смелост и сила за целта. Благодарение на едно съпреживяване, имащо голяма значимост в духовния свят, видях също, че човечеството е трябвало да се развие към естественонаучния начин на мислене. Предишните начини на мислене са могли да свържат човешката душа с духа на свръхсетивния свят. Те са могли да доведат човека, ако изобщо е достигнал до себепознание (основата на всяко познание), до това да осъзнае себе си като отражение или пък като член на божествено-духовния свят. Но те не са могли да го доведат дотам да усеща себе си като самостоятелна, затворена в себе си духовна същност. Затова е трябвало да стане напредъкът към разбирането на един свят на идеите, който не се възпламенява от самия дух, а получава импулси от материята, която също е духовна, но не идва от духа.
към текста >>

Следователно благодарение на двете човешки души можах да преживея това, което човекът придобива за цялостния си живот, също и за духовния, след смъртта, благодарение на срастването с естественонаучния начин на мислене.
Предишните начини на мислене са могли да свържат човешката душа с духа на свръхсетивния свят. Те са могли да доведат човека, ако изобщо е достигнал до себепознание (основата на всяко познание), до това да осъзнае себе си като отражение или пък като член на божествено-духовния свят. Но те не са могли да го доведат дотам да усеща себе си като самостоятелна, затворена в себе си духовна същност. Затова е трябвало да стане напредъкът към разбирането на един свят на идеите, който не се възпламенява от самия дух, а получава импулси от материята, която също е духовна, но не идва от духа. Подбуда към един такъв идеен свят не може да бъде открита в духовния свят, в който човек живее след смъртта, съответно преди ново раждане, а единствено в земното битие, защото само в него той стои лице в лице с материалната форма на битието. Следователно благодарение на двете човешки души можах да преживея това, което човекът придобива за цялостния си живот, също и за духовния, след смъртта, благодарение на срастването с естественонаучния начин на мислене. При други души, попаднали в земния си живот под влиянието на последствията от чисто естественонаучния начин на мислене върху волята, можах да видя, че те се отчуждават от духовния свят и стигат до един цялостен живот, в който човек е по-малко човек в човешката си същност с естественонаучния начин на мислене, отколкото без него. Двете души са станали „особняци пред света“, защото не са искали да загубят човешката си същност в земния си живот. Те са възприели в пълен обхват естественонаучния начин на мислене, защото са искали да постигнат духовния етап на човечеството, който не е възможен без него. Аз нямаше да мога да стигна до тези виждания за двете души, ако ги бях срещнал като физически хора в земното битие. За моето съзерцание на двете индивидуалности в духовния свят, в който трябваше да ми се открият техните същества, а чрез тях и много други неща, се нуждаех от онази мекота на душевния поглед, която леко се губи, когато преживяното във физическия свят скрива или най-малкото отслабва това, което трябва да бъде преживяно чисто духовно.
към текста >>

При други души, попаднали в земния си живот под влиянието на последствията от чисто естественонаучния начин на мислене върху волята, можах да видя, че те се отчуждават от духовния свят и стигат до един цялостен живот, в който човек е по-малко човек в човешката си същност с естественонаучния начин на мислене, отколкото без него.
Те са могли да доведат човека, ако изобщо е достигнал до себепознание (основата на всяко познание), до това да осъзнае себе си като отражение или пък като член на божествено-духовния свят. Но те не са могли да го доведат дотам да усеща себе си като самостоятелна, затворена в себе си духовна същност. Затова е трябвало да стане напредъкът към разбирането на един свят на идеите, който не се възпламенява от самия дух, а получава импулси от материята, която също е духовна, но не идва от духа. Подбуда към един такъв идеен свят не може да бъде открита в духовния свят, в който човек живее след смъртта, съответно преди ново раждане, а единствено в земното битие, защото само в него той стои лице в лице с материалната форма на битието. Следователно благодарение на двете човешки души можах да преживея това, което човекът придобива за цялостния си живот, също и за духовния, след смъртта, благодарение на срастването с естественонаучния начин на мислене. При други души, попаднали в земния си живот под влиянието на последствията от чисто естественонаучния начин на мислене върху волята, можах да видя, че те се отчуждават от духовния свят и стигат до един цялостен живот, в който човек е по-малко човек в човешката си същност с естественонаучния начин на мислене, отколкото без него. Двете души са станали „особняци пред света“, защото не са искали да загубят човешката си същност в земния си живот. Те са възприели в пълен обхват естественонаучния начин на мислене, защото са искали да постигнат духовния етап на човечеството, който не е възможен без него. Аз нямаше да мога да стигна до тези виждания за двете души, ако ги бях срещнал като физически хора в земното битие. За моето съзерцание на двете индивидуалности в духовния свят, в който трябваше да ми се открият техните същества, а чрез тях и много други неща, се нуждаех от онази мекота на душевния поглед, която леко се губи, когато преживяното във физическия свят скрива или най-малкото отслабва това, което трябва да бъде преживяно чисто духовно. В своеобразното проявление на тези две души в моето земно битие тогава трябваше да видя нещо, съдбовно предназначено за пътя на моето познание.
към текста >>

Двете души са станали „особняци пред света“, защото не са искали да загубят човешката си същност в земния си живот.
Но те не са могли да го доведат дотам да усеща себе си като самостоятелна, затворена в себе си духовна същност. Затова е трябвало да стане напредъкът към разбирането на един свят на идеите, който не се възпламенява от самия дух, а получава импулси от материята, която също е духовна, но не идва от духа. Подбуда към един такъв идеен свят не може да бъде открита в духовния свят, в който човек живее след смъртта, съответно преди ново раждане, а единствено в земното битие, защото само в него той стои лице в лице с материалната форма на битието. Следователно благодарение на двете човешки души можах да преживея това, което човекът придобива за цялостния си живот, също и за духовния, след смъртта, благодарение на срастването с естественонаучния начин на мислене. При други души, попаднали в земния си живот под влиянието на последствията от чисто естественонаучния начин на мислене върху волята, можах да видя, че те се отчуждават от духовния свят и стигат до един цялостен живот, в който човек е по-малко човек в човешката си същност с естественонаучния начин на мислене, отколкото без него. Двете души са станали „особняци пред света“, защото не са искали да загубят човешката си същност в земния си живот. Те са възприели в пълен обхват естественонаучния начин на мислене, защото са искали да постигнат духовния етап на човечеството, който не е възможен без него. Аз нямаше да мога да стигна до тези виждания за двете души, ако ги бях срещнал като физически хора в земното битие. За моето съзерцание на двете индивидуалности в духовния свят, в който трябваше да ми се открият техните същества, а чрез тях и много други неща, се нуждаех от онази мекота на душевния поглед, която леко се губи, когато преживяното във физическия свят скрива или най-малкото отслабва това, което трябва да бъде преживяно чисто духовно. В своеобразното проявление на тези две души в моето земно битие тогава трябваше да видя нещо, съдбовно предназначено за пътя на моето познание. Но за нещо, свързано със спиритизма, при това отношение към душите в духовния свят не може и дума да става.
към текста >>

Затова и отстъпваха в боязън (несъзнателно) пред живота, в който още не бяха получили широко разпространение естественонаучните идеи.
Тези души отстъпваха с боязън пред етичните последствия от един такъв светоглед. Във „Философия на свободата“ търсех силата, която води от етически неутралния естественонаучен идеен свят в света на нравствените импулси. Опитах се да покажа как човекът, който осъзнава себе си като затворено в себе си духовно същество, защото живее в идеи, които вече не струят от духа, а идват като импулси от материалното битие, също може да развие от своята същност интуиция за нравственото. Благодарение на това нравственото сияе в станалата свободна индивидуалност като индивидуален етически импулс, подобно на идеите от естественонаучните възгледи. Двете души не бяха проникнали до тази морална интуиция. Затова и отстъпваха в боязън (несъзнателно) пред живота, в който още не бяха получили широко разпространение естественонаучните идеи. Тогава говорих за „моралната фантазия“ като за източник на нравственото в отделните човешки индивидуалности. Бях далече от всякакво намерение да се обръщам към този източник като към нещо не напълно реално. Напротив, с „фантазия“ исках да обознача силата, която способства за достигането на отделния човек до всички области на същинския духовен свят. Но ако трябва да се стигне до действително преживяване на духовното, следва да се проявят духовните познавателни сили: имагинация, инспирация, интуиция. Първият лъч на духовното откровение на осъзнаващия се като индивидуалност човек обаче става чрез фантазията, която с начина, по кой то се отдалечава от всяка фантастика и се превръща в образ на духовната реалност, може да бъде наблюдавана тъкмо при Гьоте.
към текста >>

Правилният филологически метод, приложен по подобаващ начин, може, изхождайки от най-простото, да осветли обширни и значими области от живота.
Август Фрезениус ме обезоръжаваше всеки път с начина, по който той беше филолог. Той нито за миг не криеше факта, че е филолог и иска да бъде само верен филолог. Но при него филологията беше наистина любов към словото, която изпълва целия човек с жизнени сили, а словото за него беше човешкото откровение, в което се отразяват всички закономерности на вселената. Този, който желае да прозре истинно тайните на словото, се нуждае от прозрение във всички тайни на битието. Следователно филологът не може да постъпи другояче освен да се опита да придобие универсално познание. Правилният филологически метод, приложен по подобаващ начин, може, изхождайки от най-простото, да осветли обширни и значими области от живота. Фрезениус показа това по онова време с един пример, който силно ме заинтригува. Ние често бяхме обсъждали тази проблематика, преди той да публикува мислите си относно нея в един кратък, но съдържателен очерк в „Гьотевия годишник“. До това откритие на Фрезениус всички, които се бяха занимавали с обяснението на Гьотевия „Фауст“, не разбираха правилно едно изказване на Гьоте, което той беше направил пет дни преди смъртта си пред Вилхелм фон Хумболт. „Концепцията за „Фауст“ – казал Гьоте – ми беше ясна преди повече от шестдесет години, още в младостта ми от самото начало, затова пък по-нататъшното развитие не виждах в чак такива подробности.“ Тълкувателите приемаха това „от самото начало“ така, сякаш Гьоте от самото начало е имал идея или план за цялата драма на Фауст, в която после повече или по-малко е разработил подробностите. Също и любимият ми учител и приятел, Карл Юлиус Шрьоер, беше на това мнение.
към текста >>

Благодарение на него за известно време живо усещахме с душите си, че Ваймар някога е бил място на духовно активно и възвишено творчество и че сега се задоволяваме с това да проследяваме създаденото някога, придържайки се към буквите, и да „установяваме различни прочити“ и най-много да го интерпретираме.
Благодарение на него в тона, с който се говореше в Архива, навлезе нещо художествено. Беше автор на новели, написани с тънък усет. Той изобщо не бе лош филолог и работеше каквото му възлагаха за Архива със сигурност не по-зле от който и да било друг. Но постоянно беше във вътрешна опозиция на това, което се работеше в Архива. А именно към начина, по който там разбираха тази работа. Благодарение на него за известно време живо усещахме с душите си, че Ваймар някога е бил място на духовно активно и възвишено творчество и че сега се задоволяваме с това да проследяваме създаденото някога, придържайки се към буквите, и да „установяваме различни прочити“ и най-много да го интерпретираме. Хайтмюлер написа анонимно това, което имаше да каже по въпроса, в новелата „Потъналата Винета“ в „Нов немски обзор“ на С. Фишер. О, колко усилия само положиха тогава да отгатнат кой беше превърнал някога процъфтяващия духовно Ваймар в „потънал град“! Хайтмюлер живееше във Ваймар с майка си, изключително симпатична дама. Тя беше приятелка на г-жа Анна Ойнике и често посещаваше дома ѝ. Така че имах щастието често да виждам и двамата Хайтмюлерови в дома, в който живеех.
към текста >>

Беше песимистичен, от една страна, а от друга – беше склонен твърде малко да цени живота, в който, както му изглеждаше, изобщо нe си струва усилието да се съсредоточава върху нещата, даващи повод за песимизъм, тъй като те не представляват кой знае каква ценност.
Трябва да си спомня и за един приятел, който се присъедини към моя кръг сравнително рано по време на престоя ми във Ваймар и с когото бях свързан в най-близко приятелство, докато не си заминах, а дори и след това, когато по-късно от време на време посещавах Ваймар. Това беше художникът Йозеф Ролечек. Той беше немец от Бохемия и беше дошъл във Ваймар, привлечен от художественото училище. Той беше личност, която предизвикваше силни симпатии и в разговор с която човек с охота разкриваше сърцето си. Ролечек беше сантиментален и същевременно леко циничен. Беше песимистичен, от една страна, а от друга – беше склонен твърде малко да цени живота, в който, както му изглеждаше, изобщо нe си струва усилието да се съсредоточава върху нещата, даващи повод за песимизъм, тъй като те не представляват кой знае каква ценност. В негово присъствие често се говореше за несправедливостта на живота и той можеше до безкрай да се горещи за това, колко несправедливо се е отнесъл светът към бедния Шилер в сравнение с галеника на съдбата Гьоте. Въпреки ежедневното общуване с тези личности и непрекъснатия жив обмен на мисли и впечатления, в този ваймарски период не можех да говоря по директен начин за преживяванията си в духовния свят дори и с тези, които ми бяха най-близки. Смятах, че е необходимо да бъде осъзнато как правилният път в духовния свят води първо до преживяване на чистите идеи. Под всякаква форма поддържах твърдението, че както човекът може съзнателно да преживява цветовете, тоновете, топлината и т.н., той може да преживее и също толкова чисти идеи, свободни от влиянието на външните възприятия и живеещи напълно самостоятелно. И в тези идеи е истинският жив дух.
към текста >>

В негово присъствие често се говореше за несправедливостта на живота и той можеше до безкрай да се горещи за това, колко несправедливо се е отнесъл светът към бедния Шилер в сравнение с галеника на съдбата Гьоте.
Това беше художникът Йозеф Ролечек. Той беше немец от Бохемия и беше дошъл във Ваймар, привлечен от художественото училище. Той беше личност, която предизвикваше силни симпатии и в разговор с която човек с охота разкриваше сърцето си. Ролечек беше сантиментален и същевременно леко циничен. Беше песимистичен, от една страна, а от друга – беше склонен твърде малко да цени живота, в който, както му изглеждаше, изобщо нe си струва усилието да се съсредоточава върху нещата, даващи повод за песимизъм, тъй като те не представляват кой знае каква ценност. В негово присъствие често се говореше за несправедливостта на живота и той можеше до безкрай да се горещи за това, колко несправедливо се е отнесъл светът към бедния Шилер в сравнение с галеника на съдбата Гьоте. Въпреки ежедневното общуване с тези личности и непрекъснатия жив обмен на мисли и впечатления, в този ваймарски период не можех да говоря по директен начин за преживяванията си в духовния свят дори и с тези, които ми бяха най-близки. Смятах, че е необходимо да бъде осъзнато как правилният път в духовния свят води първо до преживяване на чистите идеи. Под всякаква форма поддържах твърдението, че както човекът може съзнателно да преживява цветовете, тоновете, топлината и т.н., той може да преживее и също толкова чисти идеи, свободни от влиянието на външните възприятия и живеещи напълно самостоятелно. И в тези идеи е истинският жив дух. Всяко друго духовно преживяване в човека, така казвах тогава, възниква в съзнанието от този живот на идеите.
към текста >>

Всяко друго духовно преживяване в човека, така казвах тогава, възниква в съзнанието от този живот на идеите.
В негово присъствие често се говореше за несправедливостта на живота и той можеше до безкрай да се горещи за това, колко несправедливо се е отнесъл светът към бедния Шилер в сравнение с галеника на съдбата Гьоте. Въпреки ежедневното общуване с тези личности и непрекъснатия жив обмен на мисли и впечатления, в този ваймарски период не можех да говоря по директен начин за преживяванията си в духовния свят дори и с тези, които ми бяха най-близки. Смятах, че е необходимо да бъде осъзнато как правилният път в духовния свят води първо до преживяване на чистите идеи. Под всякаква форма поддържах твърдението, че както човекът може съзнателно да преживява цветовете, тоновете, топлината и т.н., той може да преживее и също толкова чисти идеи, свободни от влиянието на външните възприятия и живеещи напълно самостоятелно. И в тези идеи е истинският жив дух. Всяко друго духовно преживяване в човека, така казвах тогава, възниква в съзнанието от този живот на идеите. Това, че първоначално търсех духовното преживяване в преживяването на идеите, доведе до недоразумението, за което вече говорих, че дори най-близките ми приятели не виждаха живата реалност в идеите и ме вземаха за рационалист или интелектуалец. Разбирането на живата действителност на света на идеите тогава се проявяваше най-енергично у една по-млада личност, която често идваше във Ваймар: Макс Кристлиб. В началото на пребиваването си във Ваймар често се срещах с този търсещ духовното познание човек. По това време той беше преминал подготвително обучение за евангелски пастор, тъкмо вземаше докторския си изпит и се готвеше за нещо като мисионерска служба в Япония, за където скоро и замина. Този човек виждаше – бих казал, вдъхновено, – че животът в чистите идеи се явява живот в духа и че в света на чистите идеи цялата природа се озарява от познанието, а материята се явява само привидност (илюзия) и че чрез идеите цялото физическо битие се разкрива като дух.
към текста >>

Този човек виждаше – бих казал, вдъхновено, – че животът в чистите идеи се явява живот в духа и че в света на чистите идеи цялата природа се озарява от познанието, а материята се явява само привидност (илюзия) и че чрез идеите цялото физическо битие се разкрива като дух.
Всяко друго духовно преживяване в човека, така казвах тогава, възниква в съзнанието от този живот на идеите. Това, че първоначално търсех духовното преживяване в преживяването на идеите, доведе до недоразумението, за което вече говорих, че дори най-близките ми приятели не виждаха живата реалност в идеите и ме вземаха за рационалист или интелектуалец. Разбирането на живата действителност на света на идеите тогава се проявяваше най-енергично у една по-млада личност, която често идваше във Ваймар: Макс Кристлиб. В началото на пребиваването си във Ваймар често се срещах с този търсещ духовното познание човек. По това време той беше преминал подготвително обучение за евангелски пастор, тъкмо вземаше докторския си изпит и се готвеше за нещо като мисионерска служба в Япония, за където скоро и замина. Този човек виждаше – бих казал, вдъхновено, – че животът в чистите идеи се явява живот в духа и че в света на чистите идеи цялата природа се озарява от познанието, а материята се явява само привидност (илюзия) и че чрез идеите цялото физическо битие се разкрива като дух. Изпитвах дълбоко удовлетворение да открия такова пълно разбиране за същността на духовното в тази личност. Това бе разбиране за битието на духа в идеалното. Там духът живее така, че от морето на всеобщото идеално битие на духа пред възприемащия поглед още не могат да бъдат отделени чувстващите и творчески духовни индивидуалности. За тези духовни индивидуалности още не можех да говоря на Макс Кристлиб. Това би означавало да искам нещо непосилно от неговия красив идеализъм.
към текста >>

60. XXIII. „Етически индивидуализъм“ GA_28 Моят жизнен път

С описания душевен прелом завърши вторият по-голям период от живота ми.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА „Етически индивидуализъм“ С описания душевен прелом завърши вторият по-голям период от живота ми. Пътищата на съдбата приеха смисъл, различен от предишния. Както през виенския, така и през ваймарския ми период външните знаци на съдбата указваха посоки, съвпадащи със съдържанието на вътрешния ми душевен стремеж. Във всичките ми съчинения живее основният характер на духовния ми светоглед, ако и една вътрешна необходимост да повеляваше да не разпространявам твърде много наблюденията си в духовната област. Във възпитателската ми дейност във Виена си поставях цели, идващи от прозренията на собствената ми душа. Във Ваймар, при свързаната с Гьоте работа, влияние оказваше само това, което смятах за задача на подобна работа.
към текста >>

Именно от това стечение на обстоятелствата в моя живот дойде възможността да разбера и предам идеята за свободата по един, както ми се струва, ясен начин.
Както през виенския, така и през ваймарския ми период външните знаци на съдбата указваха посоки, съвпадащи със съдържанието на вътрешния ми душевен стремеж. Във всичките ми съчинения живее основният характер на духовния ми светоглед, ако и една вътрешна необходимост да повеляваше да не разпространявам твърде много наблюденията си в духовната област. Във възпитателската ми дейност във Виена си поставях цели, идващи от прозренията на собствената ми душа. Във Ваймар, при свързаната с Гьоте работа, влияние оказваше само това, което смятах за задача на подобна работа. За мен не представляваше особено затруднение да приведа насоките, произтичащи от външния свят, в съзвучие със своите собствени. Именно от това стечение на обстоятелствата в моя живот дойде възможността да разбера и предам идеята за свободата по един, както ми се струва, ясен начин. Не мисля, че съм разгледал идеята едностранчиво, защото тя имаше голямо значение в собствения ми живот. Тя съответства на обективната реалност и това, което се преживява посредством тази идея, при добросъвестен стремеж към познание не може да промени тази реалност, а само в по-малка или по-голяма степен позволява вглъбяването в нея. С това виждане за идеята за свободата се свърза неправилно разбраният от мнозина „етически индивидуализъм“ на моя светоглед. В началото на третия период от живота ми той също се промени от елемент на моя понятиен свят, живеещ в духа, в такъв, който сега обхвана целия човек. Както физическият и физиологическият светоглед на тогавашното време, към чийто начин на мислене се отнасях отрицателно, така и биологическият, който, въпреки неговото несъвършенство, можех да разглеждам като мост към един духовен светоглед, поставяха пред мен изискването да разработвам все по-добре собствените си представи за тези две области от света.
към текста >>

Не мисля, че съм разгледал идеята едностранчиво, защото тя имаше голямо значение в собствения ми живот.
Във всичките ми съчинения живее основният характер на духовния ми светоглед, ако и една вътрешна необходимост да повеляваше да не разпространявам твърде много наблюденията си в духовната област. Във възпитателската ми дейност във Виена си поставях цели, идващи от прозренията на собствената ми душа. Във Ваймар, при свързаната с Гьоте работа, влияние оказваше само това, което смятах за задача на подобна работа. За мен не представляваше особено затруднение да приведа насоките, произтичащи от външния свят, в съзвучие със своите собствени. Именно от това стечение на обстоятелствата в моя живот дойде възможността да разбера и предам идеята за свободата по един, както ми се струва, ясен начин. Не мисля, че съм разгледал идеята едностранчиво, защото тя имаше голямо значение в собствения ми живот. Тя съответства на обективната реалност и това, което се преживява посредством тази идея, при добросъвестен стремеж към познание не може да промени тази реалност, а само в по-малка или по-голяма степен позволява вглъбяването в нея. С това виждане за идеята за свободата се свърза неправилно разбраният от мнозина „етически индивидуализъм“ на моя светоглед. В началото на третия период от живота ми той също се промени от елемент на моя понятиен свят, живеещ в духа, в такъв, който сега обхвана целия човек. Както физическият и физиологическият светоглед на тогавашното време, към чийто начин на мислене се отнасях отрицателно, така и биологическият, който, въпреки неговото несъвършенство, можех да разглеждам като мост към един духовен светоглед, поставяха пред мен изискването да разработвам все по-добре собствените си представи за тези две области от света. Трябваше да си отговоря на въпроса: могат ли на човека от външния свят да се разкриват импулси за неговите действия?
към текста >>

В началото на третия период от живота ми той също се промени от елемент на моя понятиен свят, живеещ в духа, в такъв, който сега обхвана целия човек.
За мен не представляваше особено затруднение да приведа насоките, произтичащи от външния свят, в съзвучие със своите собствени. Именно от това стечение на обстоятелствата в моя живот дойде възможността да разбера и предам идеята за свободата по един, както ми се струва, ясен начин. Не мисля, че съм разгледал идеята едностранчиво, защото тя имаше голямо значение в собствения ми живот. Тя съответства на обективната реалност и това, което се преживява посредством тази идея, при добросъвестен стремеж към познание не може да промени тази реалност, а само в по-малка или по-голяма степен позволява вглъбяването в нея. С това виждане за идеята за свободата се свърза неправилно разбраният от мнозина „етически индивидуализъм“ на моя светоглед. В началото на третия период от живота ми той също се промени от елемент на моя понятиен свят, живеещ в духа, в такъв, който сега обхвана целия човек. Както физическият и физиологическият светоглед на тогавашното време, към чийто начин на мислене се отнасях отрицателно, така и биологическият, който, въпреки неговото несъвършенство, можех да разглеждам като мост към един духовен светоглед, поставяха пред мен изискването да разработвам все по-добре собствените си представи за тези две области от света. Трябваше да си отговоря на въпроса: могат ли на човека от външния свят да се разкриват импулси за неговите действия? Открих, че за божествено-духовните сили, които одушевяват вътрешно човешката воля, не съществува никакъв път от външния свят към вътрешното същество на човека. Струваше ми се, че това показват истинският физическо-физиологически, както и биологическият начин на мислене. Не може да бъде намерен природен път, който да подтиква волята отвън.
към текста >>

Не преставах да си казвам, че изобщо и дума не може да става да се отговори на въпроса дали волята на човека е свободна или не, а на съвсем различния въпрос: какъв трябва да бъде пътят в душевния живот, който води от природната несвободна воля към свободната, тоест към истински нравствената воля?
Не може да бъде намерен природен път, който да подтиква волята отвън. Така че и никой божествено-духовен нравствен импулс не може по такъв външен начин да проникне в онова място на душата, където започва да съществува действащият в човека собствен волеви импулс. Външните природни сили могат да обхванат само природното в човека. В този случай обаче в действителност имаме не свободно проявление на волята, а само продължение на случващите се в човека и чрез него природни процеси. А това означава, че човекът не е овладял напълно своето същество, а си остава във външната страна на природното като несвободен в своите действия. Не преставах да си казвам, че изобщо и дума не може да става да се отговори на въпроса дали волята на човека е свободна или не, а на съвсем различния въпрос: какъв трябва да бъде пътят в душевния живот, който води от природната несвободна воля към свободната, тоест към истински нравствената воля? За да се намери отговор на този въпрос, следва да се види как божествено-духовното живее във всяка отделна човешка душа. Нравственото изхожда единствено от нея и следователно нравственият импулс трябва да се оживи в нейната напълно индивидуална същност. Нравствените закони – като повели, – идващи от външните обстоятелства, в които се намира човекът, ако и първоначално да произлизат от сферата на духовния свят, се превръщат в нравствени импулси в него не по силата на това, че той ориентира своята воля навън, а единствено поради факта, че изживява напълно индивидуално тяхното мисловно съдържание като нещо духовно-същностно. Свободата живее в мислите на човека и не волята е непосредствено свободна, а мисълта, която упълномощава волята. Затова още във „Философия на свободата“ бях длъжен да поставя ударението върху свободата на мисълта по отношение на нравствената природа на волята.
към текста >>

Медитативният живот даде особена сила и на тази мисъл.
За да се намери отговор на този въпрос, следва да се види как божествено-духовното живее във всяка отделна човешка душа. Нравственото изхожда единствено от нея и следователно нравственият импулс трябва да се оживи в нейната напълно индивидуална същност. Нравствените закони – като повели, – идващи от външните обстоятелства, в които се намира човекът, ако и първоначално да произлизат от сферата на духовния свят, се превръщат в нравствени импулси в него не по силата на това, че той ориентира своята воля навън, а единствено поради факта, че изживява напълно индивидуално тяхното мисловно съдържание като нещо духовно-същностно. Свободата живее в мислите на човека и не волята е непосредствено свободна, а мисълта, която упълномощава волята. Затова още във „Философия на свободата“ бях длъжен да поставя ударението върху свободата на мисълта по отношение на нравствената природа на волята. Медитативният живот даде особена сила и на тази мисъл. Нравственият световен ред все по-ясно заставаше пред мен като реализирано на земята проявление на такъв вид порядък, който действа във висшите духовни сфери. Той може да бъде побран в представния свят само на този, който е способен да признае духовното. В описания период от живота ми за мен всички тези прозрения се обединиха във възвишената всеобхватна истина, че съществата и процесите в света не могат да бъдат обяснени, ако човек използва мисленето си за „обяснение“, а само когато посредством мисленето си той съумее да съзерцава процесите в тази връзка, в която един процес обяснява друг, в която една загадка се превръща в разрешение на друга и човекът сам става словото за възприемания от него външен свят. В това се преживява истината на представата, че в света и неговите действия властват логосът, мъдростта и словото. Смятах, че с тези представи мога да прозра ясно същността на материализма.
към текста >>

В описания период от живота ми за мен всички тези прозрения се обединиха във възвишената всеобхватна истина, че съществата и процесите в света не могат да бъдат обяснени, ако човек използва мисленето си за „обяснение“, а само когато посредством мисленето си той съумее да съзерцава процесите в тази връзка, в която един процес обяснява друг, в която една загадка се превръща в разрешение на друга и човекът сам става словото за възприемания от него външен свят.
Свободата живее в мислите на човека и не волята е непосредствено свободна, а мисълта, която упълномощава волята. Затова още във „Философия на свободата“ бях длъжен да поставя ударението върху свободата на мисълта по отношение на нравствената природа на волята. Медитативният живот даде особена сила и на тази мисъл. Нравственият световен ред все по-ясно заставаше пред мен като реализирано на земята проявление на такъв вид порядък, който действа във висшите духовни сфери. Той може да бъде побран в представния свят само на този, който е способен да признае духовното. В описания период от живота ми за мен всички тези прозрения се обединиха във възвишената всеобхватна истина, че съществата и процесите в света не могат да бъдат обяснени, ако човек използва мисленето си за „обяснение“, а само когато посредством мисленето си той съумее да съзерцава процесите в тази връзка, в която един процес обяснява друг, в която една загадка се превръща в разрешение на друга и човекът сам става словото за възприемания от него външен свят. В това се преживява истината на представата, че в света и неговите действия властват логосът, мъдростта и словото. Смятах, че с тези представи мога да прозра ясно същността на материализма. Пагубното в този начин на мислене виждах не в това, че материалистът насочва своето внимание към материалното проявление на дадено същество, а в начина, по който той мисли за материалното. Той гледа към материята и не осъзнава, че в действителност има пред себе си дух, който просто се проявява в материална форма. Той не знае, че духът метаморфозира в материя, за да може да развива дейности, възможни само в тази метаморфоза.
към текста >>

Духът първо трябва да приеме формата на материален мозък, за да може в тази си форма да води живот в света на представите, който може да даде свободно действащо самосъзнание на човека в земния му живот.
В това се преживява истината на представата, че в света и неговите действия властват логосът, мъдростта и словото. Смятах, че с тези представи мога да прозра ясно същността на материализма. Пагубното в този начин на мислене виждах не в това, че материалистът насочва своето внимание към материалното проявление на дадено същество, а в начина, по който той мисли за материалното. Той гледа към материята и не осъзнава, че в действителност има пред себе си дух, който просто се проявява в материална форма. Той не знае, че духът метаморфозира в материя, за да може да развива дейности, възможни само в тази метаморфоза. Духът първо трябва да приеме формата на материален мозък, за да може в тази си форма да води живот в света на представите, който може да даде свободно действащо самосъзнание на човека в земния му живот. И действително в мозъка духът се издига от материята, но едва след като материалният мозък се появи от духа. Трябваше да отхвърля физическия и физиологическия начин на мислене само поради причината, че, съгласно него, подбуда за духовното познание в човека се явява не преживяната, а мислената материя, при което материята се мисли така, че е невъзможно да бъде проследена чак до момента, в който тя се явява дух. Такава материя, каквато този начин на мислене постулира за реална, реално никъде не съществува. Основното заблуждение на всички материалистически настроени естественици се състои в тяхната невъзможна идея за материята. С нея те си преграждат пътя към духовното битие.
към текста >>

Понеже тези идеи навлязоха много интензивно в душевния ми живот, четири години по-късно ги преработих в съчинението си „Възгледите за света и живота през деветнадесети век“ в главата „Светът като илюзия“.
Трябваше да отхвърля физическия и физиологическия начин на мислене само поради причината, че, съгласно него, подбуда за духовното познание в човека се явява не преживяната, а мислената материя, при което материята се мисли така, че е невъзможно да бъде проследена чак до момента, в който тя се явява дух. Такава материя, каквато този начин на мислене постулира за реална, реално никъде не съществува. Основното заблуждение на всички материалистически настроени естественици се състои в тяхната невъзможна идея за материята. С нея те си преграждат пътя към духовното битие. Материалната природа, която пробужда в душата само това, което човекът преживява в природата, превръща света в „илюзия“. Понеже тези идеи навлязоха много интензивно в душевния ми живот, четири години по-късно ги преработих в съчинението си „Възгледите за света и живота през деветнадесети век“ в главата „Светът като илюзия“. (В по-късното разширено издание това съчинение получи заглавието „Загадките на философията“.) В биологическия начин на мислене не е възможно да се изпадне по същия начин в характеристики, които напълно изтласкват представното от сферата, която човекът може да преживее, и оставят душевния му живот да бъде само илюзия. Тук не може да се стигне до обяснение на това, че извън човека съществува свят, от който той не преживява нищо, който му прави впечатление единствено през сетивата, което впечатление обаче може да е съвсем различно от това, което го причинява. Ако в душевния си живот човек потисне найважните елементи на мисленето, може дори да повярва, че се казва нещо, когато се твърди, че субективното възприятие на светлината обективно съответства на някаква форма на движение на етера – такава беше представата тогава. Човек обаче трябва да е злостен фанатик, ако предлага да „обясни“ по този начин и това, което се възприема в сферата на живата природа.
към текста >>

В биологическия начин на мислене не е възможно да се изпадне по същия начин в характеристики, които напълно изтласкват представното от сферата, която човекът може да преживее, и оставят душевния му живот да бъде само илюзия.
Основното заблуждение на всички материалистически настроени естественици се състои в тяхната невъзможна идея за материята. С нея те си преграждат пътя към духовното битие. Материалната природа, която пробужда в душата само това, което човекът преживява в природата, превръща света в „илюзия“. Понеже тези идеи навлязоха много интензивно в душевния ми живот, четири години по-късно ги преработих в съчинението си „Възгледите за света и живота през деветнадесети век“ в главата „Светът като илюзия“. (В по-късното разширено издание това съчинение получи заглавието „Загадките на философията“.) В биологическия начин на мислене не е възможно да се изпадне по същия начин в характеристики, които напълно изтласкват представното от сферата, която човекът може да преживее, и оставят душевния му живот да бъде само илюзия. Тук не може да се стигне до обяснение на това, че извън човека съществува свят, от който той не преживява нищо, който му прави впечатление единствено през сетивата, което впечатление обаче може да е съвсем различно от това, което го причинява. Ако в душевния си живот човек потисне найважните елементи на мисленето, може дори да повярва, че се казва нещо, когато се твърди, че субективното възприятие на светлината обективно съответства на някаква форма на движение на етера – такава беше представата тогава. Човек обаче трябва да е злостен фанатик, ако предлага да „обясни“ по този начин и това, което се възприема в сферата на живата природа. В никакъв случай, така си казвах, подобно представяне на идеи за природата няма да проникне до идеята за нравствения световен ред. То може да разглежда този ред само като нещо проникнало във физическия свят на човека от област, чужда на познанието.
към текста >>

Ако в душевния си живот човек потисне найважните елементи на мисленето, може дори да повярва, че се казва нещо, когато се твърди, че субективното възприятие на светлината обективно съответства на някаква форма на движение на етера – такава беше представата тогава.
Материалната природа, която пробужда в душата само това, което човекът преживява в природата, превръща света в „илюзия“. Понеже тези идеи навлязоха много интензивно в душевния ми живот, четири години по-късно ги преработих в съчинението си „Възгледите за света и живота през деветнадесети век“ в главата „Светът като илюзия“. (В по-късното разширено издание това съчинение получи заглавието „Загадките на философията“.) В биологическия начин на мислене не е възможно да се изпадне по същия начин в характеристики, които напълно изтласкват представното от сферата, която човекът може да преживее, и оставят душевния му живот да бъде само илюзия. Тук не може да се стигне до обяснение на това, че извън човека съществува свят, от който той не преживява нищо, който му прави впечатление единствено през сетивата, което впечатление обаче може да е съвсем различно от това, което го причинява. Ако в душевния си живот човек потисне найважните елементи на мисленето, може дори да повярва, че се казва нещо, когато се твърди, че субективното възприятие на светлината обективно съответства на някаква форма на движение на етера – такава беше представата тогава. Човек обаче трябва да е злостен фанатик, ако предлага да „обясни“ по този начин и това, което се възприема в сферата на живата природа. В никакъв случай, така си казвах, подобно представяне на идеи за природата няма да проникне до идеята за нравствения световен ред. То може да разглежда този ред само като нещо проникнало във физическия свят на човека от област, чужда на познанието. Значителното за началото на третия период от живота ми беше не това, че тези въпроси заставаха пред моята душа, защото те ме вълнуваха вече отдавна. Най-важното беше това, че целият свят на моето познание, без да се променя съществено нещо в неговото съдържание, намери в душата ми, под влияние на тези въпроси, жизнена подвижност, съществено по-голяма отпреди.
към текста >>

Значителното за началото на третия период от живота ми беше не това, че тези въпроси заставаха пред моята душа, защото те ме вълнуваха вече отдавна.
Тук не може да се стигне до обяснение на това, че извън човека съществува свят, от който той не преживява нищо, който му прави впечатление единствено през сетивата, което впечатление обаче може да е съвсем различно от това, което го причинява. Ако в душевния си живот човек потисне найважните елементи на мисленето, може дори да повярва, че се казва нещо, когато се твърди, че субективното възприятие на светлината обективно съответства на някаква форма на движение на етера – такава беше представата тогава. Човек обаче трябва да е злостен фанатик, ако предлага да „обясни“ по този начин и това, което се възприема в сферата на живата природа. В никакъв случай, така си казвах, подобно представяне на идеи за природата няма да проникне до идеята за нравствения световен ред. То може да разглежда този ред само като нещо проникнало във физическия свят на човека от област, чужда на познанието. Значителното за началото на третия период от живота ми беше не това, че тези въпроси заставаха пред моята душа, защото те ме вълнуваха вече отдавна. Най-важното беше това, че целият свят на моето познание, без да се променя съществено нещо в неговото съдържание, намери в душата ми, под влияние на тези въпроси, жизнена подвижност, съществено по-голяма отпреди. Човешката душа живее в „Логоса“, как външният свят живее в този Логос? Това е основният въпрос в „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ (написана в средата на осемдесетте години), както и в книгите ми „Истина и наука“ и „Философия на свободата“. Това душевно направление доминираше във всички идеи, разработени от мен, за да проникна в душевните основи, изхождайки от които Гьоте се опитва да хвърли светлина върху мировите явления. Това, което особено ме занимаваше в тук описвания период от живота ми, беше, че идеите, които бях принуден да отхвърля толкова сурово, бяха обхванали мисленето на епохата със страшна сила.
към текста >>

Това, което особено ме занимаваше в тук описвания период от живота ми, беше, че идеите, които бях принуден да отхвърля толкова сурово, бяха обхванали мисленето на епохата със страшна сила.
Значителното за началото на третия период от живота ми беше не това, че тези въпроси заставаха пред моята душа, защото те ме вълнуваха вече отдавна. Най-важното беше това, че целият свят на моето познание, без да се променя съществено нещо в неговото съдържание, намери в душата ми, под влияние на тези въпроси, жизнена подвижност, съществено по-голяма отпреди. Човешката душа живее в „Логоса“, как външният свят живее в този Логос? Това е основният въпрос в „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ (написана в средата на осемдесетте години), както и в книгите ми „Истина и наука“ и „Философия на свободата“. Това душевно направление доминираше във всички идеи, разработени от мен, за да проникна в душевните основи, изхождайки от които Гьоте се опитва да хвърли светлина върху мировите явления. Това, което особено ме занимаваше в тук описвания период от живота ми, беше, че идеите, които бях принуден да отхвърля толкова сурово, бяха обхванали мисленето на епохата със страшна сила. Хората живееха до такава степен проникнати от тях, че не бяха в състояние да почувстват цялата важност на това, което указваше в противоположното на тях душевно направление. Противоречието между това, което за мен беше ясна истина, и възгледите на моята епоха преживях така, че това преживяване определи основния тон на моя живот изобщо през годините около края на века и началото на новия. Всичко, случващо се в духовния живот, събуждаше у мен впечатлението, че произлиза от това противоречие. Не отхвърлях всичко, което носеше този духовен живот. Но тъкмо по отношение на многото хубави неща, които можех да оценя, изпитвах дълбока болка, защото вярвах, че виждам как на тях като зародиши в развитието на духовния живот – навсякъде се противопоставят разрушителни сили.
към текста >>

Противоречието между това, което за мен беше ясна истина, и възгледите на моята епоха преживях така, че това преживяване определи основния тон на моя живот изобщо през годините около края на века и началото на новия.
Човешката душа живее в „Логоса“, как външният свят живее в този Логос? Това е основният въпрос в „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ (написана в средата на осемдесетте години), както и в книгите ми „Истина и наука“ и „Философия на свободата“. Това душевно направление доминираше във всички идеи, разработени от мен, за да проникна в душевните основи, изхождайки от които Гьоте се опитва да хвърли светлина върху мировите явления. Това, което особено ме занимаваше в тук описвания период от живота ми, беше, че идеите, които бях принуден да отхвърля толкова сурово, бяха обхванали мисленето на епохата със страшна сила. Хората живееха до такава степен проникнати от тях, че не бяха в състояние да почувстват цялата важност на това, което указваше в противоположното на тях душевно направление. Противоречието между това, което за мен беше ясна истина, и възгледите на моята епоха преживях така, че това преживяване определи основния тон на моя живот изобщо през годините около края на века и началото на новия. Всичко, случващо се в духовния живот, събуждаше у мен впечатлението, че произлиза от това противоречие. Не отхвърлях всичко, което носеше този духовен живот. Но тъкмо по отношение на многото хубави неща, които можех да оценя, изпитвах дълбока болка, защото вярвах, че виждам как на тях като зародиши в развитието на духовния живот – навсякъде се противопоставят разрушителни сили. Затова силно ме вълнуваше въпросът: как може да се намери път, за да се придаде на вътрешно прозряната истина такава изразна форма, която да бъде разбираема за дадената епоха? При преживяването на това се получава така, сякаш е нужно да бъде изкачен труднодостъпен планински връх.
към текста >>

Всичко, случващо се в духовния живот, събуждаше у мен впечатлението, че произлиза от това противоречие.
Това е основният въпрос в „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ (написана в средата на осемдесетте години), както и в книгите ми „Истина и наука“ и „Философия на свободата“. Това душевно направление доминираше във всички идеи, разработени от мен, за да проникна в душевните основи, изхождайки от които Гьоте се опитва да хвърли светлина върху мировите явления. Това, което особено ме занимаваше в тук описвания период от живота ми, беше, че идеите, които бях принуден да отхвърля толкова сурово, бяха обхванали мисленето на епохата със страшна сила. Хората живееха до такава степен проникнати от тях, че не бяха в състояние да почувстват цялата важност на това, което указваше в противоположното на тях душевно направление. Противоречието между това, което за мен беше ясна истина, и възгледите на моята епоха преживях така, че това преживяване определи основния тон на моя живот изобщо през годините около края на века и началото на новия. Всичко, случващо се в духовния живот, събуждаше у мен впечатлението, че произлиза от това противоречие. Не отхвърлях всичко, което носеше този духовен живот. Но тъкмо по отношение на многото хубави неща, които можех да оценя, изпитвах дълбока болка, защото вярвах, че виждам как на тях като зародиши в развитието на духовния живот – навсякъде се противопоставят разрушителни сили. Затова силно ме вълнуваше въпросът: как може да се намери път, за да се придаде на вътрешно прозряната истина такава изразна форма, която да бъде разбираема за дадената епоха? При преживяването на това се получава така, сякаш е нужно да бъде изкачен труднодостъпен планински връх. Човек се опитва да го направи от най-различни изходни точки, но си остава все на същото място, въпреки че е положил усилия, които обаче е принуден да признае за напразни.
към текста >>

Не отхвърлях всичко, което носеше този духовен живот.
Това душевно направление доминираше във всички идеи, разработени от мен, за да проникна в душевните основи, изхождайки от които Гьоте се опитва да хвърли светлина върху мировите явления. Това, което особено ме занимаваше в тук описвания период от живота ми, беше, че идеите, които бях принуден да отхвърля толкова сурово, бяха обхванали мисленето на епохата със страшна сила. Хората живееха до такава степен проникнати от тях, че не бяха в състояние да почувстват цялата важност на това, което указваше в противоположното на тях душевно направление. Противоречието между това, което за мен беше ясна истина, и възгледите на моята епоха преживях така, че това преживяване определи основния тон на моя живот изобщо през годините около края на века и началото на новия. Всичко, случващо се в духовния живот, събуждаше у мен впечатлението, че произлиза от това противоречие. Не отхвърлях всичко, което носеше този духовен живот. Но тъкмо по отношение на многото хубави неща, които можех да оценя, изпитвах дълбока болка, защото вярвах, че виждам как на тях като зародиши в развитието на духовния живот – навсякъде се противопоставят разрушителни сили. Затова силно ме вълнуваше въпросът: как може да се намери път, за да се придаде на вътрешно прозряната истина такава изразна форма, която да бъде разбираема за дадената епоха? При преживяването на това се получава така, сякаш е нужно да бъде изкачен труднодостъпен планински връх. Човек се опитва да го направи от най-различни изходни точки, но си остава все на същото място, въпреки че е положил усилия, които обаче е принуден да признае за напразни. Веднъж през деветдесетте години във Франкфурт на Майн говорих за Гьотевите възгледи за природата.
към текста >>

Но тъкмо по отношение на многото хубави неща, които можех да оценя, изпитвах дълбока болка, защото вярвах, че виждам как на тях като зародиши в развитието на духовния живот – навсякъде се противопоставят разрушителни сили.
Това, което особено ме занимаваше в тук описвания период от живота ми, беше, че идеите, които бях принуден да отхвърля толкова сурово, бяха обхванали мисленето на епохата със страшна сила. Хората живееха до такава степен проникнати от тях, че не бяха в състояние да почувстват цялата важност на това, което указваше в противоположното на тях душевно направление. Противоречието между това, което за мен беше ясна истина, и възгледите на моята епоха преживях така, че това преживяване определи основния тон на моя живот изобщо през годините около края на века и началото на новия. Всичко, случващо се в духовния живот, събуждаше у мен впечатлението, че произлиза от това противоречие. Не отхвърлях всичко, което носеше този духовен живот. Но тъкмо по отношение на многото хубави неща, които можех да оценя, изпитвах дълбока болка, защото вярвах, че виждам как на тях като зародиши в развитието на духовния живот – навсякъде се противопоставят разрушителни сили. Затова силно ме вълнуваше въпросът: как може да се намери път, за да се придаде на вътрешно прозряната истина такава изразна форма, която да бъде разбираема за дадената епоха? При преживяването на това се получава така, сякаш е нужно да бъде изкачен труднодостъпен планински връх. Човек се опитва да го направи от най-различни изходни точки, но си остава все на същото място, въпреки че е положил усилия, които обаче е принуден да признае за напразни. Веднъж през деветдесетте години във Франкфурт на Майн говорих за Гьотевите възгледи за природата. В увода си отбелязах, че ще говоря само за възгледите на Гьоте за живота, защото идеите му за светлината и цветовете са такива, че в съвременната физика не съществува възможност да бъде прокаран мост към тях.
към текста >>

В увода си отбелязах, че ще говоря само за възгледите на Гьоте за живота, защото идеите му за светлината и цветовете са такива, че в съвременната физика не съществува възможност да бъде прокаран мост към тях.
Но тъкмо по отношение на многото хубави неща, които можех да оценя, изпитвах дълбока болка, защото вярвах, че виждам как на тях като зародиши в развитието на духовния живот – навсякъде се противопоставят разрушителни сили. Затова силно ме вълнуваше въпросът: как може да се намери път, за да се придаде на вътрешно прозряната истина такава изразна форма, която да бъде разбираема за дадената епоха? При преживяването на това се получава така, сякаш е нужно да бъде изкачен труднодостъпен планински връх. Човек се опитва да го направи от най-различни изходни точки, но си остава все на същото място, въпреки че е положил усилия, които обаче е принуден да признае за напразни. Веднъж през деветдесетте години във Франкфурт на Майн говорих за Гьотевите възгледи за природата. В увода си отбелязах, че ще говоря само за възгледите на Гьоте за живота, защото идеите му за светлината и цветовете са такива, че в съвременната физика не съществува възможност да бъде прокаран мост към тях. В тази невъзможност виждах знаменателен симптом, свидетелстващ за духовната ориентация на епохата. Малко по-късно разговарях с един много известен в своята област физик, който също се занимаваше интензивно с Гьотевите възгледи за природата. Разговорът кулминира в това, че той каза: „Гьотевата представа за цветовете е такава, че физиката просто не знае какво да прави с нея.“ След което аз замълчах. Така беше с много неща: това, което за мен се явяваше истина, беше такова, че мислителите на епохата „не знаеха какво да правят с него“.
към текста >>

61. XXIV. Редактор на „Списание за литература“; срещи с Хартлебен, Шеербарт и Ведекинд GA_28 Моят жизнен път

С тази организация на душевния ми живот бях изправен пред необходимостта да внеса съвършено нова нота във външната си дейност.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА Редактор на „Списание за литература“; срещи с Хартлебен, Шеербарт и Ведекинд Въпросът „не следва ли да замълча? “ за мен се превърна в преживяване. С тази организация на душевния ми живот бях изправен пред необходимостта да внеса съвършено нова нота във външната си дейност. Силите, определящи външната ми съдба, занапред вече не можеха да бъдат едно с вътрешните ръководни линии, които представляваха резултат от преживяването ми на духовния свят. От доста дълго време си мислех да запозная съвременниците си в някакво списание или вестник с духовните импулси, за които смятах, че могат да бъдат изнесени пред тогавашната общественост. Не исках да „замълча“, а да кажа толкова, колкото беше възможно да бъде казано. Сам да основа вестник тогава беше нещо, за което не можех дори и да си помисля. Финансовите средства и връзките, необходими за такова основаване, ми липсваха напълно.
към текста >>

В него се печатаха преводи на произведения от чуждестранното духовно творчество във всички области, които редакцията считаше за достойни да станат част от немския духовен живот.
Не исках да „замълча“, а да кажа толкова, колкото беше възможно да бъде казано. Сам да основа вестник тогава беше нещо, за което не можех дори и да си помисля. Финансовите средства и връзките, необходими за такова основаване, ми липсваха напълно. Затова се възползвах от възможността, която ми се предостави да поема издаването на „Списание за литература“. Това беше стар седмичник, основан в годината на смъртта на Гьоте (1832 г.) първоначално като „Списание за чуждестранна литература“. В него се печатаха преводи на произведения от чуждестранното духовно творчество във всички области, които редакцията считаше за достойни да станат част от немския духовен живот. По-късно списанието се преименува на „Списание за немска и чуждестранна литература“. Сега то публикуваше поетични, характерни и критически произведения от всички области на духовния живот. В рамките на известни граници то беше в състояние да изпълнява добре тази задача. Неговата така определена дейност се извършваше по време, в което в немското езиково пространство имаше достатъчно голям брой личности, които желаеха всяка седмица да се запознават в обзорна форма с това, което се „случва“ в духовната сфера. Когато по-нататък през осемдесетте и деветдесетте години в този мирен и естествен начин на споделяне на духовното навлязоха новите литературни цели на младите поколения, „Списанието“ доста бързо се увлече по това движение.
към текста >>

Сега то публикуваше поетични, характерни и критически произведения от всички области на духовния живот.
Финансовите средства и връзките, необходими за такова основаване, ми липсваха напълно. Затова се възползвах от възможността, която ми се предостави да поема издаването на „Списание за литература“. Това беше стар седмичник, основан в годината на смъртта на Гьоте (1832 г.) първоначално като „Списание за чуждестранна литература“. В него се печатаха преводи на произведения от чуждестранното духовно творчество във всички области, които редакцията считаше за достойни да станат част от немския духовен живот. По-късно списанието се преименува на „Списание за немска и чуждестранна литература“. Сега то публикуваше поетични, характерни и критически произведения от всички области на духовния живот. В рамките на известни граници то беше в състояние да изпълнява добре тази задача. Неговата така определена дейност се извършваше по време, в което в немското езиково пространство имаше достатъчно голям брой личности, които желаеха всяка седмица да се запознават в обзорна форма с това, което се „случва“ в духовната сфера. Когато по-нататък през осемдесетте и деветдесетте години в този мирен и естествен начин на споделяне на духовното навлязоха новите литературни цели на младите поколения, „Списанието“ доста бързо се увлече по това движение. То сменяше сравнително често своите редактори, от които получаваше своята окраска, в зависимост от това каква позиция в новото движение заемаше един или друг редактор. Когато можах да го поема през 1897 г., то беше в тясна връзка със стремленията на младата литература, без да се намира в силна опозиция на намиращото се извън тези стремления.
към текста >>

Сега мое задължение беше да изнасям лекции в това общество, за да бъде даден личен израз на посредничеството с духовния живот, което трябваше да бъде предоставено от „Списанието“.
Така че трябваше да подбирам съдържанието на списанието по такъв начин, че това общество да бъде адекватно представено. В „Свободното литературно общество“ се търсеха хора, които имат интерес към произведенията на по-младата генерация. Седалището на обществото беше в Берлин, където го бяха основали някои помлади литератори. Но то имаше клонове в много немски градове. Както обаче скоро стана ясно, някои от тези „клонове“ водеха доста скромно съществование. Сега мое задължение беше да изнасям лекции в това общество, за да бъде даден личен израз на посредничеството с духовния живот, което трябваше да бъде предоставено от „Списанието“. Така имах читателския кръг на „Списанието“, в чиито духовни потребности трябваше да намеря своя път. В „Свободното литературно общество“ имаше членове, които очакваха точно такива неща, тъй като досега им бяха предлагани точно определени неща. Във всеки случай те не очакваха това, което бих желал да им дам от най-съкровената си същност. Обликът на „Свободното литературно общество“ се определеше и от това, че то трябваше да образува нещо като противоположен полюс на „Литературното общество“, в което тон даваха такива личности като например Шпилхаген. Поради положението ми в духовния свят сега за мен стана необходимост да взема истинско вътрешно участие в тези отношения, в които встъпих.
към текста >>

За голям брой хора, които досега бяха в близки приятелски отношения с мен, имах чувството, че макар и в собствения си душевен живот да не следват моя особено надалече, те предполагат у мен нещо, което прави ценна за тях работата ми в областта на познанието и в много други видове житейски отношения.
А дори и при тези малцина в основата им не лежаха мощни сили, а по-скоро най-обща воля, желаеща да се прояви във всевъзможни художествени и други духовни форми. Така че за мен скоро възникна въпросът дали мога да поема пред вътрешното си същество и пред духовния свят отговорността да работя в този кръг. Защото ако и много от личностите, за които става дума, да ми бяха много симпатични, ако и да се чувствах в приятелски отношения с тях, що се касае до живеещото вътре в мен, те също се числяха към онези хора, във връзка с които възникваше въпросът: „Не следва ли да замълча? “ Към това се прибавяше и още нещо. За голям брой хора, които досега бяха в близки приятелски отношения с мен, имах чувството, че макар и в собствения си душевен живот да не следват моя особено надалече, те предполагат у мен нещо, което прави ценна за тях работата ми в областта на познанието и в много други видове житейски отношения. Те толкова често споделяха моя начин на живот, без повече да ме изпробват, след като веднъж вече си бяхме създали отношения. Досегашните издатели на „Списание за литература“ не усещаха нещата по този начин. Те си казваха, че въпреки известни наченки на практичност в живота, в него Щайнер все пак си остава „идеалист“. И тъй като условията на продажба на „Списание за литература“ бяха такива, че в течение на годината трябваше да се изплащат проценти на предишния собственик, той беше силно заинтересован от това седмичникът да продължава да съществува. Така че от своята си гледна точка той не можеше да направи нищо друго освен да осигури за себе си и за делото гаранция, различна от предоставената в мое лице, за която не можеше да каже как ще се развие сред кръга от хора, групирал се досега около „Списанието“ и „Свободното литературно общество“.
към текста >>

Те толкова често споделяха моя начин на живот, без повече да ме изпробват, след като веднъж вече си бяхме създали отношения.
Така че за мен скоро възникна въпросът дали мога да поема пред вътрешното си същество и пред духовния свят отговорността да работя в този кръг. Защото ако и много от личностите, за които става дума, да ми бяха много симпатични, ако и да се чувствах в приятелски отношения с тях, що се касае до живеещото вътре в мен, те също се числяха към онези хора, във връзка с които възникваше въпросът: „Не следва ли да замълча? “ Към това се прибавяше и още нещо. За голям брой хора, които досега бяха в близки приятелски отношения с мен, имах чувството, че макар и в собствения си душевен живот да не следват моя особено надалече, те предполагат у мен нещо, което прави ценна за тях работата ми в областта на познанието и в много други видове житейски отношения. Те толкова често споделяха моя начин на живот, без повече да ме изпробват, след като веднъж вече си бяхме създали отношения. Досегашните издатели на „Списание за литература“ не усещаха нещата по този начин. Те си казваха, че въпреки известни наченки на практичност в живота, в него Щайнер все пак си остава „идеалист“. И тъй като условията на продажба на „Списание за литература“ бяха такива, че в течение на годината трябваше да се изплащат проценти на предишния собственик, той беше силно заинтересован от това седмичникът да продължава да съществува. Така че от своята си гледна точка той не можеше да направи нищо друго освен да осигури за себе си и за делото гаранция, различна от предоставената в мое лице, за която не можеше да каже как ще се развие сред кръга от хора, групирал се досега около „Списанието“ и „Свободното литературно общество“. Затова едно от условията на продажба беше Ото Ерих Хартлебен да бъде съиздател и да сътрудничи активно.
към текста >>

Те си казваха, че въпреки известни наченки на практичност в живота, в него Щайнер все пак си остава „идеалист“.
“ Към това се прибавяше и още нещо. За голям брой хора, които досега бяха в близки приятелски отношения с мен, имах чувството, че макар и в собствения си душевен живот да не следват моя особено надалече, те предполагат у мен нещо, което прави ценна за тях работата ми в областта на познанието и в много други видове житейски отношения. Те толкова често споделяха моя начин на живот, без повече да ме изпробват, след като веднъж вече си бяхме създали отношения. Досегашните издатели на „Списание за литература“ не усещаха нещата по този начин. Те си казваха, че въпреки известни наченки на практичност в живота, в него Щайнер все пак си остава „идеалист“. И тъй като условията на продажба на „Списание за литература“ бяха такива, че в течение на годината трябваше да се изплащат проценти на предишния собственик, той беше силно заинтересован от това седмичникът да продължава да съществува. Така че от своята си гледна точка той не можеше да направи нищо друго освен да осигури за себе си и за делото гаранция, различна от предоставената в мое лице, за която не можеше да каже как ще се развие сред кръга от хора, групирал се досега около „Списанието“ и „Свободното литературно общество“. Затова едно от условията на продажба беше Ото Ерих Хартлебен да бъде съиздател и да сътрудничи активно. Сега, размишлявайки върху тези факти, не бих желал нещата в издателската ми дейност да бяха станали по различен начин. Защото този, който се намира в духовния свят, както обясних на предшестващите страници, трябва да се научи да познава фактите от физическия свят изцяло чрез опита.
към текста >>

Тук подразбирам съмнителните страни на „студентството“, а съвсем не красивата сила за живот, която може да бъде пренесена в по-късния живот от студентските години.
Всичко това ми действаше като някакъв чужд елемент. При това той ту предявяваше правата си на съиздател, ту дълго време не го правеше. Нали често за продължителен период пребиваваше в Италия. Поради това съдържанието на „Списанието“ стана доста нееднородно. А и при целия си „зрял естетически светоглед“ Ото Ерих Хартлебен не можеше да превъзмогне „студента“ в себе си. Тук подразбирам съмнителните страни на „студентството“, а съвсем не красивата сила за живот, която може да бъде пренесена в по-късния живот от студентските години. Когато започна съвместната ни работа, около него се формираше още по-широк кръг почитатели заради драмата му „Възпитание за встъпващите в брак“. Произведението съвсем не беше възникнало от грациозно-естетическото чувство, което очароваше така силно в общуването с него, а от „буйността“ и „несдържаността“, произлизащи не от глъбините на неговата същност, а от известно лекомислие, което се изразяваше в цялото му духовно творчество, а също и в решенията му относно „Списанието“ – това беше Хартлебен в лично общуване, познат на малцина. Беше нещо напълно естествено след преместването ми в Берлин, откъдето трябваше да редактирам „Списанието“, да се движа в кръга, свързан с Ото Ерих Хартлебен. Защото той ми даде възможност да опозная по необходимия начин всичко, свързано със седмичника и „Свободното литературно общество“. От една страна, това ми донесе голямо огорчение, защото ми попречи да потърся тези хора, с които още във Ваймар бяха възникнали прекрасни отношения, и да се сближа с тях.
към текста >>

Сякаш от предишен земен живот, в който бяха вършили дела, които могат да бъдат извършени единствено от хора, чийто дух ги пронизва чак до върховете на пръстите.
Веднъж след една моя лекция и литературно четене на О. Й. Бирбаум седях в „Свободното литературно общество“ в Лайпциг сред кръг от литератори, в който беше и Франк Ведекинд. Погледът ми беше запленен от тази истински рядка човешка натура. Тук имам предвид „натура“ в напълно физически смисъл. Тези ръце! Сякаш от предишен земен живот, в който бяха вършили дела, които могат да бъдат извършени единствено от хора, чийто дух ги пронизва чак до върховете на пръстите. Дали защото енергията е била преработена, те могат да създадат и впечатление за груба сила, но най-дълбокият интерес беше привлечен от това, което тези ръце излъчваха. А тази изразителна глава – буквално като дар, идващ от необикновените волеви нотки на ръцете. В погледа и мимиките на лицето му имаше нещо, което се отдава толкова произволно на света, което обаче можеше и да се оттегли от него, както жестовете на ръцете, които изразяват какво усещат дланите. От тази глава говореше един чужд на съвременността дух. Дух, който всъщност се поставя извън човешките стремежи на настоящето.
към текста >>

И така той пишеше, изхождайки от дух, който беше интересен, но си оставаше фиксиран в дивата фантастика, дух, в който цели космически светове проблясват и искрят като рамка за разкази, окарикатуряващи духовната област и все пак съдържащи възвишени човешки преживявания.
И това, което се разкрива в тези гротескни форми, трябва да извира от сферата на вътрешната фантастика. За Паул Шеербарт беше свойствен един нетърсещ яснота душевен стремеж към духовното. Идващото от благоразумието, така си казваше този „фантазьор“, не може да достигне до духовните региони. Затова, за да изрази духа, човек не трябва да е благоразумен. Но Шеербарт не правеше и стъпката от фантастиката към фантазията. И така той пишеше, изхождайки от дух, който беше интересен, но си оставаше фиксиран в дивата фантастика, дух, в който цели космически светове проблясват и искрят като рамка за разкази, окарикатуряващи духовната област и все пак съдържащи възвишени човешки преживявания. Като например в „Таруб, знаменитата багдадска готвачка“. Но при лично запознанство човекът не изглеждаше такъв. Той имаше вид на малко духовно отнесен бюрократ. „Външността“, която беше толкова интересна при Ведекинд, у него беше ежедневна, филистерска. Това впечатление се засилваше още повече, когато човек влезеше в разговор с него в началото на познанството.
към текста >>

“ Същевременно се виждаше, че „вярата във фантастиката“ беше вече толкова силна, че дори завършването в бъдеще вече не беше в сферата на възможното в този земен живот.
Държеше се така, сякаш ненавистта му идваше от това, че беше взел твърде много от филистерските кръгове в собствения си външен начин на проява и го усещаше, но същевременно имаше чувството, че не може да го превъзмогне. В дълбините на душата му се четеше признанието: „Бих искал да унищожа филистерите, защото те ме превърнаха във филистер.“ Но стигаше само да се премине от тази външност към независимата от нея вътрешна същност на Паул Шеербарт и се разкриваше един много фин, макар и останал фиксиран в гротескно-фантастичното, духовно незавършен човек. След това можеше да се преживее какъв се явява той в духовния свят със „светлата“ си глава, със „златното“ си сърце. Човек трябваше да си каже: „Каква силна личност, проникваща с визията си в духовния свят, би могла да дойде в света, ако незавършеното бе завършено поне до известна степен! “ Същевременно се виждаше, че „вярата във фантастиката“ беше вече толкова силна, че дори завършването в бъдеще вече не беше в сферата на възможното в този земен живот. В лицето на Франк Ведекинд и Паул Шеербарт пред себе си имах личности, които с цялата си същност в най-висша степен даваха възможност за значителни преживявания на този, за когото беше открит фактът на повтарящите се земни животи. Те наистина бяха загадка в настоящия си земен живот. Нужно беше да се види какво бяха донесли със себе си в този земен живот. И тогава цялата им личност изглеждаше безкрайно побогата и можеха да бъдат разбрани техните несъвършенства като резултат от предишни земни животи, които в настоящото духовно обкръжение не са могли да стигнат до пълно разгръщане. Виждаше се и че това, което може да възникне от тези несъвършенства, се нуждае от бъдещи земни животи.
към текста >>

В лицето на Франк Ведекинд и Паул Шеербарт пред себе си имах личности, които с цялата си същност в най-висша степен даваха възможност за значителни преживявания на този, за когото беше открит фактът на повтарящите се земни животи.
В дълбините на душата му се четеше признанието: „Бих искал да унищожа филистерите, защото те ме превърнаха във филистер.“ Но стигаше само да се премине от тази външност към независимата от нея вътрешна същност на Паул Шеербарт и се разкриваше един много фин, макар и останал фиксиран в гротескно-фантастичното, духовно незавършен човек. След това можеше да се преживее какъв се явява той в духовния свят със „светлата“ си глава, със „златното“ си сърце. Човек трябваше да си каже: „Каква силна личност, проникваща с визията си в духовния свят, би могла да дойде в света, ако незавършеното бе завършено поне до известна степен! “ Същевременно се виждаше, че „вярата във фантастиката“ беше вече толкова силна, че дори завършването в бъдеще вече не беше в сферата на възможното в този земен живот. В лицето на Франк Ведекинд и Паул Шеербарт пред себе си имах личности, които с цялата си същност в най-висша степен даваха възможност за значителни преживявания на този, за когото беше открит фактът на повтарящите се земни животи. Те наистина бяха загадка в настоящия си земен живот. Нужно беше да се види какво бяха донесли със себе си в този земен живот. И тогава цялата им личност изглеждаше безкрайно побогата и можеха да бъдат разбрани техните несъвършенства като резултат от предишни земни животи, които в настоящото духовно обкръжение не са могли да стигнат до пълно разгръщане. Виждаше се и че това, което може да възникне от тези несъвършенства, се нуждае от бъдещи земни животи. По този начин възприемах и някои други личности от този кръг.
към текста >>

Те наистина бяха загадка в настоящия си земен живот.
Но стигаше само да се премине от тази външност към независимата от нея вътрешна същност на Паул Шеербарт и се разкриваше един много фин, макар и останал фиксиран в гротескно-фантастичното, духовно незавършен човек. След това можеше да се преживее какъв се явява той в духовния свят със „светлата“ си глава, със „златното“ си сърце. Човек трябваше да си каже: „Каква силна личност, проникваща с визията си в духовния свят, би могла да дойде в света, ако незавършеното бе завършено поне до известна степен! “ Същевременно се виждаше, че „вярата във фантастиката“ беше вече толкова силна, че дори завършването в бъдеще вече не беше в сферата на възможното в този земен живот. В лицето на Франк Ведекинд и Паул Шеербарт пред себе си имах личности, които с цялата си същност в най-висша степен даваха възможност за значителни преживявания на този, за когото беше открит фактът на повтарящите се земни животи. Те наистина бяха загадка в настоящия си земен живот. Нужно беше да се види какво бяха донесли със себе си в този земен живот. И тогава цялата им личност изглеждаше безкрайно побогата и можеха да бъдат разбрани техните несъвършенства като резултат от предишни земни животи, които в настоящото духовно обкръжение не са могли да стигнат до пълно разгръщане. Виждаше се и че това, което може да възникне от тези несъвършенства, се нуждае от бъдещи земни животи. По този начин възприемах и някои други личности от този кръг. Знаех, че да ги срещна беше съдбовна промисъл (карма) за мен.
към текста >>

Нужно беше да се види какво бяха донесли със себе си в този земен живот.
След това можеше да се преживее какъв се явява той в духовния свят със „светлата“ си глава, със „златното“ си сърце. Човек трябваше да си каже: „Каква силна личност, проникваща с визията си в духовния свят, би могла да дойде в света, ако незавършеното бе завършено поне до известна степен! “ Същевременно се виждаше, че „вярата във фантастиката“ беше вече толкова силна, че дори завършването в бъдеще вече не беше в сферата на възможното в този земен живот. В лицето на Франк Ведекинд и Паул Шеербарт пред себе си имах личности, които с цялата си същност в най-висша степен даваха възможност за значителни преживявания на този, за когото беше открит фактът на повтарящите се земни животи. Те наистина бяха загадка в настоящия си земен живот. Нужно беше да се види какво бяха донесли със себе си в този земен живот. И тогава цялата им личност изглеждаше безкрайно побогата и можеха да бъдат разбрани техните несъвършенства като резултат от предишни земни животи, които в настоящото духовно обкръжение не са могли да стигнат до пълно разгръщане. Виждаше се и че това, което може да възникне от тези несъвършенства, се нуждае от бъдещи земни животи. По този начин възприемах и някои други личности от този кръг. Знаех, че да ги срещна беше съдбовна промисъл (карма) за мен. Но така и не ми се удаде да завържа чисто човешки, сърдечни отношения с така приветливия Паул Шеербарт.
към текста >>

И тогава цялата им личност изглеждаше безкрайно побогата и можеха да бъдат разбрани техните несъвършенства като резултат от предишни земни животи, които в настоящото духовно обкръжение не са могли да стигнат до пълно разгръщане.
Човек трябваше да си каже: „Каква силна личност, проникваща с визията си в духовния свят, би могла да дойде в света, ако незавършеното бе завършено поне до известна степен! “ Същевременно се виждаше, че „вярата във фантастиката“ беше вече толкова силна, че дори завършването в бъдеще вече не беше в сферата на възможното в този земен живот. В лицето на Франк Ведекинд и Паул Шеербарт пред себе си имах личности, които с цялата си същност в най-висша степен даваха възможност за значителни преживявания на този, за когото беше открит фактът на повтарящите се земни животи. Те наистина бяха загадка в настоящия си земен живот. Нужно беше да се види какво бяха донесли със себе си в този земен живот. И тогава цялата им личност изглеждаше безкрайно побогата и можеха да бъдат разбрани техните несъвършенства като резултат от предишни земни животи, които в настоящото духовно обкръжение не са могли да стигнат до пълно разгръщане. Виждаше се и че това, което може да възникне от тези несъвършенства, се нуждае от бъдещи земни животи. По този начин възприемах и някои други личности от този кръг. Знаех, че да ги срещна беше съдбовна промисъл (карма) за мен. Но така и не ми се удаде да завържа чисто човешки, сърдечни отношения с така приветливия Паул Шеербарт. В общуването с него, както и с мнозина други, винаги на преден план излизаше литераторът Паул Шеербарт.
към текста >>

Виждаше се и че това, което може да възникне от тези несъвършенства, се нуждае от бъдещи земни животи.
“ Същевременно се виждаше, че „вярата във фантастиката“ беше вече толкова силна, че дори завършването в бъдеще вече не беше в сферата на възможното в този земен живот. В лицето на Франк Ведекинд и Паул Шеербарт пред себе си имах личности, които с цялата си същност в най-висша степен даваха възможност за значителни преживявания на този, за когото беше открит фактът на повтарящите се земни животи. Те наистина бяха загадка в настоящия си земен живот. Нужно беше да се види какво бяха донесли със себе си в този земен живот. И тогава цялата им личност изглеждаше безкрайно побогата и можеха да бъдат разбрани техните несъвършенства като резултат от предишни земни животи, които в настоящото духовно обкръжение не са могли да стигнат до пълно разгръщане. Виждаше се и че това, което може да възникне от тези несъвършенства, се нуждае от бъдещи земни животи. По този начин възприемах и някои други личности от този кръг. Знаех, че да ги срещна беше съдбовна промисъл (карма) за мен. Но така и не ми се удаде да завържа чисто човешки, сърдечни отношения с така приветливия Паул Шеербарт. В общуването с него, както и с мнозина други, винаги на преден план излизаше литераторът Паул Шеербарт. Така че чувствата ми към него, със сигурност изпълнени с топлота, в края на краищата се ограничаваха до вниманието и интереса, които предизвикваше у мен тази във висша степен забележителна личност.
към текста >>

По това време тъкмо беше излязла неговата „Кесия за поети“, едно представяне на живота, изпълнено с превъзходен хумор.
Впрочем в този кръг имаше и друга една личност, която се проявяваше не като литератор, а като човек в пълния смисъл на думата. Това беше В. Харлан. Но той съвсем не беше многословен и всъщност присъстваше като тих наблюдател. Когато обаче проговореше, то винаги беше, за да каже нещо одухотворено в най-добрия смисъл или пък истински духовито. Наистина той пишеше много, но именно не като литератор, а като човек, който желае да изрази каквото му е на душата. По това време тъкмо беше излязла неговата „Кесия за поети“, едно представяне на живота, изпълнено с превъзходен хумор. Винаги ми харесваше, когато идвах малко по-рано в локала, в който се събираше кръгът, да заваря Харлан да седи сам там. Така между нас възникнаха по-близки отношения. Именно той беше изключението, когато говорих за това, че в този кръг намерих само литератори, но не и „хора“. И мисля, че той разбираше как възприемам кръга. Напълно различните ни пътища в живота скоро ни разделиха.
към текста >>

Напълно различните ни пътища в живота скоро ни разделиха.
По това време тъкмо беше излязла неговата „Кесия за поети“, едно представяне на живота, изпълнено с превъзходен хумор. Винаги ми харесваше, когато идвах малко по-рано в локала, в който се събираше кръгът, да заваря Харлан да седи сам там. Така между нас възникнаха по-близки отношения. Именно той беше изключението, когато говорих за това, че в този кръг намерих само литератори, но не и „хора“. И мисля, че той разбираше как възприемам кръга. Напълно различните ни пътища в живота скоро ни разделиха. Хората около „Списанието“ и „Свободното литературно общество“ съвсем ясно бяха вплетени в моята съдба. Аз обаче не бях по никакъв начин вплетен в тяхната. Те ме виждаха да се появявам в техния кръг в Берлин, научиха, че ще редактирам „Списанието“ и ще работя за „Свободното литературно общество“, но не разбираха защо трябва да правя точно това. Защото в начина, по който според душевния им взор се движех сред тях, за тях нямаше нищо, което да ги привлича да ме опознаят по-дълбоко. Въпреки че у мен не се криеше и следа от теория, за техния теоретически догматизъм духовната ми дейност представляваше нещо теоретично.
към текста >>

62. 4. Заратустра; Берлин, 19. 01. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Бихме могли именно да запитаме: Какво значение има, че човешката индивидуалност не минава само веднъж през живота между раждането и смъртта, а отново и отново се ражда на Земята?
Берлин, 19 януари 1911 г. Между констатациите на Духовната наука, на които можахме да обърнем вниманието в течение на изнесените вече сказки от този цикъл, се намира преди всичко идеята за повтарящите се земни съществувания, т.е. онази днес малко обичана и разбирана идея за това, че в течение на развитието на човечеството върху Земята човешката индивидуалност отново и отново идва да живее в една отделна човешка личност. Ние видяхме и ще видим още, как някои въпроси са свързани с тази идея. Между тези въпроси обаче ще има един, който се отнася за значението на повтарящите се земни съществувания. Бихме могли именно да запитаме: Какво значение има, че човешката индивидуалност не минава само веднъж през живота между раждането и смъртта, а отново и отново се ражда на Земята? Обаче когато от друга страна разглеждаме земното развитие на човека в смисъла на Духовната наука и намираме, че в това развитие на човека се съдържа един прогресивен смисъл, че всяка епоха, всяка нова епоха предлага в известно отношение едно друго съдържание и развитието на човека се намира в една възходяща линия, тогава за нас изпъква пълното значение на факта, че тези разнообразни възможности на живота, тези множество съдържания на живота, които могат да се влеят върху нас в течение на развитието на човечеството действително постоянно и постоянно се приемат от ядката на човешкото същество. Но това е възможно само тогава, когато с всичко, което той е като същество, е свързан с живия поток на развитието не само веднъж, а много пъти. Когато разглеждаме така цялото това развитие на земното човечество като един пълен със смисъл напредък с проявяване на все ново съдържание, едва тогава ни се явяват в тяхното истинско значение онези духовни величия, които са давали тон, които са били ръководители през различните епохи, които в известно отношение са били източник на едно ново съдържание, на нови импулси за напредващото развитие на човечеството. През този зимен цикъл ние ще се занимаем с редица такива ръководещи същества на развитието на човечеството във връзка с други въпроси. Днес си поставяме задачата, да посочим една такава ръководеща индивидуалност на човечеството, която в известно отношение е една загадка за официалното историческо изследване, която за това изследване се губи в далечни, недостижими със съществуващите документи времена на древността: онази личност, за която днес много се говори, но още малко се познава, личността на Заратустра.
към текста >>

Обаче когато от друга страна разглеждаме земното развитие на човека в смисъла на Духовната наука и намираме, че в това развитие на човека се съдържа един прогресивен смисъл, че всяка епоха, всяка нова епоха предлага в известно отношение едно друго съдържание и развитието на човека се намира в една възходяща линия, тогава за нас изпъква пълното значение на факта, че тези разнообразни възможности на живота, тези множество съдържания на живота, които могат да се влеят върху нас в течение на развитието на човечеството действително постоянно и постоянно се приемат от ядката на човешкото същество.
Между констатациите на Духовната наука, на които можахме да обърнем вниманието в течение на изнесените вече сказки от този цикъл, се намира преди всичко идеята за повтарящите се земни съществувания, т.е. онази днес малко обичана и разбирана идея за това, че в течение на развитието на човечеството върху Земята човешката индивидуалност отново и отново идва да живее в една отделна човешка личност. Ние видяхме и ще видим още, как някои въпроси са свързани с тази идея. Между тези въпроси обаче ще има един, който се отнася за значението на повтарящите се земни съществувания. Бихме могли именно да запитаме: Какво значение има, че човешката индивидуалност не минава само веднъж през живота между раждането и смъртта, а отново и отново се ражда на Земята? Обаче когато от друга страна разглеждаме земното развитие на човека в смисъла на Духовната наука и намираме, че в това развитие на човека се съдържа един прогресивен смисъл, че всяка епоха, всяка нова епоха предлага в известно отношение едно друго съдържание и развитието на човека се намира в една възходяща линия, тогава за нас изпъква пълното значение на факта, че тези разнообразни възможности на живота, тези множество съдържания на живота, които могат да се влеят върху нас в течение на развитието на човечеството действително постоянно и постоянно се приемат от ядката на човешкото същество. Но това е възможно само тогава, когато с всичко, което той е като същество, е свързан с живия поток на развитието не само веднъж, а много пъти. Когато разглеждаме така цялото това развитие на земното човечество като един пълен със смисъл напредък с проявяване на все ново съдържание, едва тогава ни се явяват в тяхното истинско значение онези духовни величия, които са давали тон, които са били ръководители през различните епохи, които в известно отношение са били източник на едно ново съдържание, на нови импулси за напредващото развитие на човечеството. През този зимен цикъл ние ще се занимаем с редица такива ръководещи същества на развитието на човечеството във връзка с други въпроси. Днес си поставяме задачата, да посочим една такава ръководеща индивидуалност на човечеството, която в известно отношение е една загадка за официалното историческо изследване, която за това изследване се губи в далечни, недостижими със съществуващите документи времена на древността: онази личност, за която днес много се говори, но още малко се познава, личността на Заратустра. Именно при една такава личност, какъвто е бил Заратустра, която във всичко, което е дала на човечеството, което е било получено от нея, очарова така странно днешната епоха, можем да видим, колко големи стават различията по отношение на цялото човешко същество, когато вземем под внимание различните епохи на човечеството.
към текста >>

Обаче Духовната наука ни показва това изпъква вече от държаните до сега сказки и ще изпъкне и от следващите -, че именно човешкият душевен живот, начинът на усещането, на чувствуването и на волението в течение на развитието на човечеството е подложен на големи, пълни със значение промени.
Когато разглеждаме така цялото това развитие на земното човечество като един пълен със смисъл напредък с проявяване на все ново съдържание, едва тогава ни се явяват в тяхното истинско значение онези духовни величия, които са давали тон, които са били ръководители през различните епохи, които в известно отношение са били източник на едно ново съдържание, на нови импулси за напредващото развитие на човечеството. През този зимен цикъл ние ще се занимаем с редица такива ръководещи същества на развитието на човечеството във връзка с други въпроси. Днес си поставяме задачата, да посочим една такава ръководеща индивидуалност на човечеството, която в известно отношение е една загадка за официалното историческо изследване, която за това изследване се губи в далечни, недостижими със съществуващите документи времена на древността: онази личност, за която днес много се говори, но още малко се познава, личността на Заратустра. Именно при една такава личност, какъвто е бил Заратустра, която във всичко, което е дала на човечеството, което е било получено от нея, очарова така странно днешната епоха, можем да видим, колко големи стават различията по отношение на цялото човешко същество, когато вземем под внимание различните епохи на човечеството. Един късоглед поглед може лесно да помисли: Какъвто е човекът днес, както той мисли днес, чувствува, образува си представи, както днес чувствува морално, така е чувствувал той по същество откакто съществува като човек. Обаче Духовната наука ни показва това изпъква вече от държаните до сега сказки и ще изпъкне и от следващите -, че именно човешкият душевен живот, начинът на усещането, на чувствуването и на волението в течение на развитието на човечеството е подложен на големи, пълни със значение промени. В древни времена човешкото съзнание е било съвършено различно и ние имаме основание да приемем, че в бъдеще ще бъдат достигнати отново други степени на това съзнание, различни от тези на нормалното днес човечество. Когато насочим поглед върху Заратустра, ние трябва всъщност да обгърнем съвършено отдалечени от нашата епоха времена. Въпреки това някои нови изследвания считат Заратустра за съвременник на Буда и съгласно тези изследвания той е живял преди шест или шест и половина столетия преди явяването на Християнството на Земята. Но тук трябва да отбележим също знаменателния факт, че и проучванията през последните години, проследявайки внимателно всичко, което съществува като предания върху Заратустра, трябваше да стигнат до констатацията, че все пак онази личност, която се крие зад името на Заратустра, на древния основател на персийската религия, трябва да бъде поставена много, много столетия преди Буда. Древни гръцки писатели постоянно обръщат вниманието върху това, че съществуването на Заратустра трябва да бъде поставено около пет до шест хиляди години преди Троянската война.
към текста >>

Изхождайки от своите предпоставки, Духовната наука също трябва да постави фактически живота на основателя на персийската религия, на Заратустра, в такива далечни минали времена, както са сторили това вече гръцките писатели в древността.
Когато насочим поглед върху Заратустра, ние трябва всъщност да обгърнем съвършено отдалечени от нашата епоха времена. Въпреки това някои нови изследвания считат Заратустра за съвременник на Буда и съгласно тези изследвания той е живял преди шест или шест и половина столетия преди явяването на Християнството на Земята. Но тук трябва да отбележим също знаменателния факт, че и проучванията през последните години, проследявайки внимателно всичко, което съществува като предания върху Заратустра, трябваше да стигнат до констатацията, че все пак онази личност, която се крие зад името на Заратустра, на древния основател на персийската религия, трябва да бъде поставена много, много столетия преди Буда. Древни гръцки писатели постоянно обръщат вниманието върху това, че съществуването на Заратустра трябва да бъде поставено около пет до шест хиляди години преди Троянската война. От това, което официалното изследване е открило в много области, можем вече да направим извода: официалното историческо изследване трудно ще се реши на това, обаче накрая ще бъде принудено от самите документи да признае това, което гръцката наука, гръцкото предание е запазило върху далечната древност на епохата на Заратустра. Изхождайки от своите предпоставки, Духовната наука също трябва да постави фактически живота на основателя на персийската религия, на Заратустра, в такива далечни минали времена, както са сторили това вече гръцките писатели в древността. Но тогава ние имаме правото да обърнем вниманието на това, че щом Заратустра е живял в света толкова хилядолетия преди идването на Християнството в света, той трябва да се е намирал пред едно съвършено друго човешко съзнание. Често пъти е обръщано вниманието на това и за него ще говорим и по-нататък, че развитието на човешкото съзнание е станало така, щото в древни времена съновидни, ясновидски състояния с тези думи не трябва да се злоупотребява тук, както днес е случаят в много области че такива ясновидски състояния са били състояния на съзнанието на същински нормалните хора. Така щото човекът не е виждал света така в понятия и идеи, в строго очертани сетивни възприятия, както го вижда днес. Ние ще получим най-добре един образ за това, как в древни времена човекът е приемал заобикалящия го свят в своето съзнание, ако помислим за последните остатъци на древното първично съзнание: за съновидното съзнание. Всекиму са познати възлизащите се нагоре и надолу, днес в тяхната най-голяма част безсмислени за човешкото съзнание образи на сънищата, които често пъти са само спомени за преживелици във външния свят, въпреки че в сънищата могат да проникнат и по-висши форми на съзнанието, които обаче днешният човек трудно може да изтълкува.
към текста >>

Ето защо той можеше да си каже: Също както виждам външния физически свят и сетивния живот, така аз зная, че съществуват опитности и наблюдения на едно друго състояние на съзнанието, че на основата на сетивния свят стои един друг свят, един духовен свят.
Този духовен свят е влизал в неговото съзнание. Днес вратата на духовния свят е затворена по отношение на нормалното човешко съзнание. В древни времена не е било така. Тогава човекът е притежавал междинните състояния между будността и съня; тогава той е виждал в образи, които наистина са били подобни на образите на сънищата, обаче недвусмислено са изразявали духовна същност и духовно тъкане, каквито съществуват зад физическия сетивен свят. Така щото в древни времена човекът действително е имал едно непосредствено наблюдение и опитност на духовния свят -, макар и по времето на Заратустра това да е било малко неясно и неопределено. Ето защо той можеше да си каже: Също както виждам външния физически свят и сетивния живот, така аз зная, че съществуват опитности и наблюдения на едно друго състояние на съзнанието, че на основата на сетивния свят стои един друг свят, един духовен свят. Смисълът на развитието на човечеството се състои в това, че от епоха на епоха способността на човека да вижда в духовния свят намалява все повече и повече, защото способностите се развиват така, че винаги една способност трябва да бъде изкупена за сметка на друга. Нашето днешно точно мислене, нашата способност да си образуваме представи, нашата логика, всичко, което ние наричаме двигателни колелета на нашата култура и то най-важните двигателни колелета, не е съществувало в миналото. Това човекът трябваше да развие едва в онази епоха, която е и нашата епоха, за сметка на древното ясновидско състояние на съзнанието. Това има да развива човекът днес. А в бъдещето развитие на човечеството към чисто физическото съзнание с интелектуалността и логиката ще дойде да се прибави отново древното ясновидско състояние.
към текста >>

Един дълбок смисъл се крие в развитието, когато казваме: С целия си душевен живот човекът живееше още в един духовен свят, след това слезе долу във физическия свят и затова трябваше да изгуби старото ясновидско съзнание, за да може опирайки се на физическия свят възпитан чрез физическия свят да усвои интелектуалността, логиката, а след това в бъдеще отново да се издигне в духовния свят.
Нашето днешно точно мислене, нашата способност да си образуваме представи, нашата логика, всичко, което ние наричаме двигателни колелета на нашата култура и то най-важните двигателни колелета, не е съществувало в миналото. Това човекът трябваше да развие едва в онази епоха, която е и нашата епоха, за сметка на древното ясновидско състояние на съзнанието. Това има да развива човекът днес. А в бъдещето развитие на човечеството към чисто физическото съзнание с интелектуалността и логиката ще дойде да се прибави отново древното ясновидско състояние. Следователно в човешкото съзнание трябва да различим едно слизане и едно възлизане. Един дълбок смисъл се крие в развитието, когато казваме: С целия си душевен живот човекът живееше още в един духовен свят, след това слезе долу във физическия свят и затова трябваше да изгуби старото ясновидско съзнание, за да може опирайки се на физическия свят възпитан чрез физическия свят да усвои интелектуалността, логиката, а след това в бъдеще отново да се издигне в духовния свят. Обаче това, през което хората са минали исторически и са изпитали в своето древно, току що описано състояние на съзнанието, е било преди времената, от които съществуват външни исторически съобщения. Заратустра също живее в една епоха, за която нямаме исторически съобщения, исторически сведения, и Заратустра е една от великите ръководещи личности, които са дали подбуди за големите културни напредъци на човечеството. Такива ръководещи личност и трябва винаги да черпят своите познания от това, което можем да наречем озарение, посвещение във висшите тайни на света, независимо от това, дали нормалното човешко съзнание стои на тази или онази степен. И към онези личности, които ще разгледаме в течение на тези сказки Хермес, Буда, Мойсей принадлежи и Заратустра. Той е живял най-малко осем хиляди години преди настоящия момент в развитието на човечеството и великото, мощното, което е дал на човечеството от своя озарен дух, дълго време е могло да се чувствува ясно като едно от най-действените културни блага на човечеството.
към текста >>

а той казваше: Укрепете познавателните способности така, че да можете да гледате навън всичко, което живее като растение и животно, което живее във въздуха и водата, в планинските височини и в дълбините на долините!
Защото всичко, на което се удивляваме в индийската култура, което е намерило своя израз също и у Буда, е постигнато чрез вътрешно вглъбяване, чрез отвръщане на погледа от външния свят, чрез умъртвяване на окото за сетивните цветове, на ухото за сетивните звуци, на външните органи за килима на сетивния свят въобще и чрез укрепване на вътрешните душевни сили, за да може да се проникне надолу до Брахман, в когото човекът се чувствува едно с това, което за винаги тъче като вътрешност на света. От това са произлезли ученията на древните свещени Риши, които живеят по-нататък поетически във Ведите, които продължават да живеят във философията Веданта и в Будизма. От другия път е произлязъл Заратустризмът. Заратустра е предал на своите ученици тайната, как могат да бъдат засилен, укрепени човешките познавателни сили, човешките познавателни способности, за да проникнат през булото на външния сетивен свят. Заратустра не учеше както Учителите на Индия: Отвърнете погледа от цветовете, от звуците, от външните сетивни впечатления и търсете пътя към духовното само чрез потопяване вътре във вашата душа! а той казваше: Укрепете познавателните способности така, че да можете да гледате навън всичко, което живее като растение и животно, което живее във въздуха и водата, в планинските височини и в дълбините на долините! Гледайте този свят! Както знаем, за ученика на индийската мистика този свят беше само майя, илюзия, за да насочи той своя поглед там, където ще намери Брахман. Заратустра учеше своите ученици, че те не трябва да отвръщат своя поглед от този свят, а да го проникнат, да си кажат: Навсякъде, където във външния свят виждаме сетивно-физически изяви, зад тях извън нас действува и тъче нещо духовно! Този е другият път. По един знаменателен начин през епохата на Гърция и двата пътя се съединяват.
към текста >>

То е това, което още непречистено, още полуживотинско, е било кръстено на името на Дионисий.
Заратустра учеше своите ученици, че те не трябва да отвръщат своя поглед от този свят, а да го проникнат, да си кажат: Навсякъде, където във външния свят виждаме сетивно-физически изяви, зад тях извън нас действува и тъче нещо духовно! Този е другият път. По един знаменателен начин през епохата на Гърция и двата пътя се съединяват. И понеже в познанието, което по отношение на духовното проникваше действително по-дълбоко отколкото в наше време, когато сме стигнали така блестящо далече, понеже в познанието всичко се изразява чрез образи, които са преминали в митовете, ние също намираме, как двете течения единият, мистичният в собствената вътрешност, и другият навън в Космоса са се слели в гръцката култура, срещнали са се и са били култивирани едновременно. Това се изразява във факта, че единият път е бил кръстен на името на бога Дионисий, този пълен с тайнственост бог, който може да бъде намерен, когато човек се потопява все повече и все по-дълбоко и по-дълбоко в своята вътрешност и намира там онова съмнително подчовешко, което по-рано не е имал, от което първо се е развил и е станал човек. То е това, което още непречистено, още полуживотинско, е било кръстено на името на Дионисий. Обаче това, което застава срещу нас, когато обгръщаме с поглед света, когато гледаме духовно това, което застава физически срещу нас за нашите сетива, то е било кръстено с името Аполон. Ето защо в течението на Аполон ни се явява учението на Заратустра, а в течението на Дионисий ни се явява учението на мистическото потопяване, тези две течения ни се явяват в древна Гърция едно до друго. Там те се съединяват, сливат се, Заратустризмът и мистичното учение, което срещаме в неговата най-голяма висота в древна Индия. Така древните времена бяха призвани да направят двете течения да вървят едно до друго, а в кръговете в древна Гърция, които вярваха в Аполон и в Дионисий, тези две течения се сливат, за да вървят след това единно. Така щото, когато в нашата култура се издигаме до духовното, ние ги намираме да живеят единно по-нататък.
към текста >>

Той посочваше след това, че зад физическото Слънце, което чисто по отношение на физическия възглед за нашата световна система е например източник на всеки живот, на всички явления и дейности, Заратустра сочеше, че зад това физическо Слънце се крие на духовния център духовния живот, доколкото този духовен живот първо ни засяга.
В такова едно изказване и разбиране човек се чувствува като нещо много важно, но с това той работи само опирайки се на един общ пантеизъм. Той мисли, че вече е направил нещо, когато казва: Зад всичко сетивно тъче нещо духовно, нещо Божествено т.е. допуска нещо неясно, мъгливо духовно зад всички физически явления. Един човек като Заратустра, който действително се беше издигнал в духовния свят, не говореше на своите ученици и на своя народ по един такъв неясен и мъглив начин. А той показваше: Както отделните сетивни явления се различават, както едното е по-важно, другото по-маловажно, така е и духовното, което се намира зад сетивното, съответно на отделните явления то е ту по-важно, ту по-маловажно. Той посочваше след това, че зад физическото Слънце, което чисто по отношение на физическия възглед за нашата световна система е например източник на всеки живот, на всички явления и дейности, Заратустра сочеше, че зад това физическо Слънце се крие на духовния център духовния живот, доколкото този духовен живот първо ни засяга. Ако бихме предали с прости думи това, което искаше да обясни на своите ученици в убедителни учения, Заратустра казваше: Вижте как човекът, който стои пред нас, не е само физическо тяло, защото това тяло е само външен израз на Духа. Но както физическото тяло е само изява, откровение, кристализация на духовния човек, така и Слънцето, което ни се явява като физическо тяло от светлина, е само външното тяло на нещо Духовно, така да се каже на едно духовно Слънце. И както наричаме това, което духовният човек е по отношение на физическия човек, негова аура можем да го наречем Аура или Ахура, ако употребим стария израз -, така и това, което е зад физическото Слънце, можем да го наречем "Велика Аура", една огромна Аура, като това, което е духовното зад физическия човек, можем да го наречем "малката аура"! Ето защо Заратустра нарече това, което е зад физическото Слънце, "Великата Аура", Аурамазда или Ахура Маздао. Това беше духовното зад Слънцето, онова, което по отношение на всички духовни събития, на всички духовни състояния на битието ни засяга също така, важи за нас също така, както ни засяга и важи за нас физическото Слънце по отношение виреенето на растенията, на животните и на всеки живот на Земята.
към текста >>

Това беше духовното зад Слънцето, онова, което по отношение на всички духовни събития, на всички духовни състояния на битието ни засяга също така, важи за нас също така, както ни засяга и важи за нас физическото Слънце по отношение виреенето на растенията, на животните и на всеки живот на Земята.
Той посочваше след това, че зад физическото Слънце, което чисто по отношение на физическия възглед за нашата световна система е например източник на всеки живот, на всички явления и дейности, Заратустра сочеше, че зад това физическо Слънце се крие на духовния център духовния живот, доколкото този духовен живот първо ни засяга. Ако бихме предали с прости думи това, което искаше да обясни на своите ученици в убедителни учения, Заратустра казваше: Вижте как човекът, който стои пред нас, не е само физическо тяло, защото това тяло е само външен израз на Духа. Но както физическото тяло е само изява, откровение, кристализация на духовния човек, така и Слънцето, което ни се явява като физическо тяло от светлина, е само външното тяло на нещо Духовно, така да се каже на едно духовно Слънце. И както наричаме това, което духовният човек е по отношение на физическия човек, негова аура можем да го наречем Аура или Ахура, ако употребим стария израз -, така и това, което е зад физическото Слънце, можем да го наречем "Велика Аура", една огромна Аура, като това, което е духовното зад физическия човек, можем да го наречем "малката аура"! Ето защо Заратустра нарече това, което е зад физическото Слънце, "Великата Аура", Аурамазда или Ахура Маздао. Това беше духовното зад Слънцето, онова, което по отношение на всички духовни събития, на всички духовни състояния на битието ни засяга също така, важи за нас също така, както ни засяга и важи за нас физическото Слънце по отношение виреенето на растенията, на животните и на всеки живот на Земята. Зад физическото Слънце е духовният Господ и Творец, Ахура Маздао, Аурамазда! От това се получи после името Ормузд или "Дух на Светлината". Следователно, докато индийците гледаха мистично в своята вътрешност, за да стигнат по този начин до Брахман, до Вечното, което светеше като една точка от вътрешността на човека, Заратустра насочваше вниманието на своите ученици върху великата периферия на съществуването и показваше, как в тялото на Слънцето съществува великият Дух на Слънцето, Ахура Маздао, Духът на Светлината. И както в човека същинският човек-дух се стреми да се издигне до съвършенство, но има срещу себе си нисшите страсти и желания, възможността да бъде изложен на измамните образи на лъжата и неистината, както човекът има в себе си противника на собствените импулси за усъвършенствуване, така Ахура Маздао има срещу себе си противника, врага, Духа на тъмнината, Ангро-Майниуш, Ариман. Тук ние виждаме, как възгледът на великия Заратустра можеше също да се превърне от едно учение в едно съдържание на усещанията, на чувствата.
към текста >>

Ние не трябва да търсим истинското пълно значение на едно такова учение в неговите теории, в неговите понятия и идеи, а живото чувство и в усещането, които го проникват, когато чрез тя човекът стои така спрямо света, че си казва: Аз стоя тук и съм един малък свят, обаче като малък свят аз съм отпечатък на великия свят, подобие на великия свят.
Благодарение на това той можеше да доведе своите ученици така далече, че да може да им обясни: Вие като хора имате вътре в себе би един принцип на усъвършенствуване, който ви казва: какъвто и да съм аз сега принципът на усъвършенствуването в мене ще действува така, че като човек аз ще се издигна все по-високо и по-високо. Обаче в тази вътрешност работят водещите към несъвършенство наклонности и инстинкти, лъжата и измамата. Това, което се намира по този начин в човека, то е разпростряно, разширено като Принцип на усъвършенствуването, който трябва да донесе в света все по-висши и по-висши, все по-мъдри и по-мъдри състояния на съвършенство: принципът на Ахура Маздао. Срещу този Принцип навсякъде вън в света води първо борба това, което донася несъвършенство, което внася злото, сянката в Светлината: Ангро-Майниуш, Ариман! Така учениците на Заратустра действително виждаха в отделния човек едно копие на това, което светът представя вън. Ние не трябва да търсим истинското пълно значение на едно такова учение в неговите теории, в неговите понятия и идеи, а живото чувство и в усещането, които го проникват, когато чрез тя човекът стои така спрямо света, че си казва: Аз стоя тук и съм един малък свят, обаче като малък свят аз съм отпечатък на великия свят, подобие на великия свят. Както ние хората имаме тук един принцип на доброто и нещо, което работи против този принцип, така във великия свят стоят един срещу друг Ормузд и Ариман. Целият свят е един вид разпрострян човек, и най-добрите сили са тези, които ние наричаме Ахура Маздао, срещу които работят силите на Ангро-Майниуш. Както човекът, който обгръща с поглед само сетивното, се намира поставен със своите физически процеси в целия миров процес и даже когато мисли материалистично, но само започва да чувствува може да има един свещен страх, едно свещено благоговение, когато например научава чрез спектралната анализа: същите вещества, които съществуват тук на Земята, съществуват и на най-далечните звезди, така се е чувствувал човекът в смисъла на Заратустризма потопен със своята духовна част в Духа на целия свят, чувствуваше се роден от този Дух. Именно в това се състои пълното значение на едно такова учение. Но това учение не оставаше нещо отвлечено, напротив, то ставаше нещо напълно конкретно.
към текста >>

Тук важното беше, че Заратустра можа да обърне вниманието върху факта: Кръгът на животните, Зодиакът е една завръщаща се в себе си линия, един израз на завръщащото се в самото себе си време.
Както ние имаме буквите върху хартията, така в това, което ни заобикаля в пространството в сетивния свят, той виждаше нещо като букви на духовните светове, които ни говорят. И съществуваше изкуството, според което можеше да се проникне в духовния свят и да се четат и тълкуват знаците, които ни са дадени чрез подреждането на звездите, по движението и подреждането на звездните светове да се разчита, как Духовете записват вън в Космоса своите дела на духовно творчество в пространството. Това беше именно важното за Заратустра и за неговите ученици. За тях беше особено важен един писмен знак: Че Ахура Маздао върши своите творения и своите откровения в света чрез това, че има да опише привидно в смисъла на нашата Астрономия един кръг в небесното пространство. Това описване на един кръг стана израз за един писмен знак, който Ахура Маздао или Ормузд изявява на хората, за да покаже, как той действува, как той поставя своите дела в цялата връзка на света. Тук важното беше, че Заратустра можа да обърне вниманието върху факта: Кръгът на животните, Зодиакът е една завръщаща се в себе си линия, един израз на завръщащото се в самото себе си време. В най-висшия смисъл на думата единият клон на времето върви към бъдещето, напред, другият върви в миналото, назад. Това, което по-късно стана Зодиак, е Заруана акарана: намиращата себе си в самата себе си линия на времето, която Ормузд описва, Ормузд, Духът на Светлината. Това е израз за духовната дейност на Ормузд. Пътят на Слънцето през знаците на Зодиака е израз на дейността на Ормузд и Заруана Акарана има своя символ в кръга на Зодиака. Всъщност "Заруана акарана" и "Зодиакус" са една и съща дума, както "Ормузд" и Ахура Маздао".
към текста >>

Докато трябва да си представим, че във всичко онова, което са физически действия на Светлината върху нашата Земя, действуват дванадесетте Сили, зад които стоят Амшаспандите, а под името Изеди трябва да си представим силите, които действуват в животинското царство, с името Фраваши трябва да си представим такива духовни Същества, които направляват груповите души на животните.
Обаче никога тяхното число не е така точно; бихме могли да кажем двадесет и четири до двадесет и осем или тридесет и един "Йазати" или "Изеди". Какви са тези Същества? Когато си представяме великите Сили, великите Същества, които действуват през пространството, дванадесет на брой и ги наричаме Амшаспанди, то онези Сили, онези духовни Същества, които са служители на тези Амшаспанди, които действуват зад по-нисшите природни процеси, силите на Изедите, са двадесет и осем до тридесет и една. Но Заратустризмът познава и една трета категория духовни Същества или Сили, които нарича "Фраваши". В нашия смисъл тези Сили най-малко могат да се намесват в телесния свят. Докато трябва да си представим, че във всичко онова, което са физически действия на Светлината върху нашата Земя, действуват дванадесетте Сили, зад които стоят Амшаспандите, а под името Изеди трябва да си представим силите, които действуват в животинското царство, с името Фраваши трябва да си представим такива духовни Същества, които направляват груповите души на животните. Така Заратустра вижда зад сетивния свят едно специализирано царство като свръхсетивно Царство. Това, което Заратустра мисли така не по един общ, отвлечен начин, а напълно конкретно като Сили организиращи света: Ормузд и Ариман, зад тях Заруана акарана, след това Амшаспандите, добрите и злите, после Изедите, Фравашите що са те? Те са това, което одухотворява великия свят, Макрокосмоса, което стои зад всички сетивно-физически действия, което са живите Същества зад това, което привидно ни изглежда само като външно сетивно. Обаче човекът, така както той стои в света, е едно копие, едно подобие на този велик свят. И затова в него трябва да се намира всичко, което прониква и изпълва със своите сили великия свят.
към текста >>

Тогава ще стане явно също, че неговите най-груби части физическото тяло на човека е един израз на това, което протъкава и прониква със своя живот целия свят и се влива във физическото тяло на човека, за да се сгъсти някакси в човека.
Обаче човекът, така както той стои в света, е едно копие, едно подобие на този велик свят. И затова в него трябва да се намира всичко, което прониква и изпълва със своите сили великия свят. Както в силите стремящи се към съвършенство намерихме израза на Ормузд в човека, а в непречистените сили израза на Ариман в човека, така ще намерим също израза в човека и за другите духовни Същества, за по-нисшите Духове. Но сега аз трябва да кажа нещо, което при днешните състояния на нашите светогледи ще предизвика безкрайно раздразнение в нашето време. Но не в далечно бъдеще и официалната наука ще констатира, че зад физическото стои нещо свръхсетивно, че зад всичко сетивно стои нещо духовно. Тогава ще стане явно също, че неговите най-груби части физическото тяло на човека е един израз на това, което протъкава и прониква със своя живот целия свят и се влива във физическото тяло на човека, за да се сгъсти някакси в човека. И ако сега се позовем на представата на Заратустра, която е много близка до тази на Духовната наука, ние можем да кажем: Вън в света действуват Ормузд и Ариман; те действуват и в човека, а именно Ормузд като импулси към съвършеното, Ариман като Сила, която възпира всичко това. Но в човека действуват и Амшаспандите, те изпращат в него своите въздействия, своите духовни действия. Да си представим тази дейност така да се каже сгъстена в човека и тогава ще можем да я открием чак до физическите действия. По времето на Заратустра не съществуваше още никаква анатомия в днешния смисъл. Чрез своето духовно виждане Заратустра и неговите ученици виждаха действително теченията, за които говорихме днес като за дванадесет течения на Космоса.
към текста >>

Но светът ще научи още нещо съвършено друго: той ще научи, как в човека се продължава това, което протъкава и изпълва, прониква със своя живот целия свят.
Как се изявяват те днес на едно по-късно време? Днес анатомът открива дванадесет главни двойки нерви на мозъка, които от мозъка отиват в останалата част но тялото. Това са физическите насрещни образи, един вид дванадесетте замръзнали течения на Амшаспандите, дванадесет чифта нерви необходими за най-висшата дейност на човека, чрез които човек може да стигне до най-висшите съвършенства както и до най-страните злини. Така ние виждаме, как в нашата епоха преобразено материалистично отново се явява това, което Заратустра е казал на своите ученици черпейки от духовния свят. Това е, което дразни днешните хора, и за един днешен човек ще бъде лесно да каже: Духовната наука проповядва съвсем фантастичните неща, че със своите дванадесет Амшаспанди Заратустра е разбирал това, което трябва да е свързано с дванадесетте чифта нерви в човешката глава! Но светът ще научи още нещо съвършено друго: той ще научи, как в човека се продължава това, което протъкава и изпълва, прониква със своя живот целия свят. Древният Заратустризъм отново възкръсва в нашата физиология! И както двадесет и осемте или тридесет и едните Изеди стоят под Амшаспандите, така и двадесет и осемте чифтове нерви на гръбначния мозък стоят под нервите на мозъка. В нервите на гръбначния мозък, който възбуждат по-нисшия душевен живот на човека, творят Изедите, които съществуват навън като духовни течения; те действуват в нас, кристализират се един вид в двадесет и осемте нерви на гръбначния мозък, защото в тези нерви ние имаме сгъстените течения на Изедите. А в това, което не е вече нерви, което ни закръгля като личност, ние имаме това, което не се проявява вече в едно външно течение, в едно външно направление: това са Фравашите, това са в нас мислите, които се издигат над обикновения мисловен и мозъчен живот. По този начин фактически нашето време се свързва по един твърде особен начин отново с това, което Заратустра е могъл да даде на хората като едно течение към това, което е разпростряно зад килима на сетивния свят.
към текста >>

В нервите на гръбначния мозък, който възбуждат по-нисшия душевен живот на човека, творят Изедите, които съществуват навън като духовни течения; те действуват в нас, кристализират се един вид в двадесет и осемте нерви на гръбначния мозък, защото в тези нерви ние имаме сгъстените течения на Изедите.
Така ние виждаме, как в нашата епоха преобразено материалистично отново се явява това, което Заратустра е казал на своите ученици черпейки от духовния свят. Това е, което дразни днешните хора, и за един днешен човек ще бъде лесно да каже: Духовната наука проповядва съвсем фантастичните неща, че със своите дванадесет Амшаспанди Заратустра е разбирал това, което трябва да е свързано с дванадесетте чифта нерви в човешката глава! Но светът ще научи още нещо съвършено друго: той ще научи, как в човека се продължава това, което протъкава и изпълва, прониква със своя живот целия свят. Древният Заратустризъм отново възкръсва в нашата физиология! И както двадесет и осемте или тридесет и едните Изеди стоят под Амшаспандите, така и двадесет и осемте чифтове нерви на гръбначния мозък стоят под нервите на мозъка. В нервите на гръбначния мозък, който възбуждат по-нисшия душевен живот на човека, творят Изедите, които съществуват навън като духовни течения; те действуват в нас, кристализират се един вид в двадесет и осемте нерви на гръбначния мозък, защото в тези нерви ние имаме сгъстените течения на Изедите. А в това, което не е вече нерви, което ни закръгля като личност, ние имаме това, което не се проявява вече в едно външно течение, в едно външно направление: това са Фравашите, това са в нас мислите, които се издигат над обикновения мисловен и мозъчен живот. По този начин фактически нашето време се свързва по един твърде особен начин отново с това, което Заратустра е могъл да даде на хората като едно течение към това, което е разпростряно зад килима на сетивния свят. Разбира се той го е дал в неговия духовен първообраз. Това е особено голямото значение на учението на Заратустра. След като известно време се е вляло в стремящите се напред хора чрез едни или други ферменти на културата и след това за известно време се е оттеглило, случи се така, че днес отново има едно предпочитание на мистичното течение, както винаги, след като през гръцката епоха двата пътя се бяха съединили в духовния свят, хората имаха едно предпочитание за мистичното или за духовнонаучното течение.
към текста >>

А в това, което не е вече нерви, което ни закръгля като личност, ние имаме това, което не се проявява вече в едно външно течение, в едно външно направление: това са Фравашите, това са в нас мислите, които се издигат над обикновения мисловен и мозъчен живот.
Това е, което дразни днешните хора, и за един днешен човек ще бъде лесно да каже: Духовната наука проповядва съвсем фантастичните неща, че със своите дванадесет Амшаспанди Заратустра е разбирал това, което трябва да е свързано с дванадесетте чифта нерви в човешката глава! Но светът ще научи още нещо съвършено друго: той ще научи, как в човека се продължава това, което протъкава и изпълва, прониква със своя живот целия свят. Древният Заратустризъм отново възкръсва в нашата физиология! И както двадесет и осемте или тридесет и едните Изеди стоят под Амшаспандите, така и двадесет и осемте чифтове нерви на гръбначния мозък стоят под нервите на мозъка. В нервите на гръбначния мозък, който възбуждат по-нисшия душевен живот на човека, творят Изедите, които съществуват навън като духовни течения; те действуват в нас, кристализират се един вид в двадесет и осемте нерви на гръбначния мозък, защото в тези нерви ние имаме сгъстените течения на Изедите. А в това, което не е вече нерви, което ни закръгля като личност, ние имаме това, което не се проявява вече в едно външно течение, в едно външно направление: това са Фравашите, това са в нас мислите, които се издигат над обикновения мисловен и мозъчен живот. По този начин фактически нашето време се свързва по един твърде особен начин отново с това, което Заратустра е могъл да даде на хората като едно течение към това, което е разпростряно зад килима на сетивния свят. Разбира се той го е дал в неговия духовен първообраз. Това е особено голямото значение на учението на Заратустра. След като известно време се е вляло в стремящите се напред хора чрез едни или други ферменти на културата и след това за известно време се е оттеглило, случи се така, че днес отново има едно предпочитание на мистичното течение, както винаги, след като през гръцката епоха двата пътя се бяха съединили в духовния свят, хората имаха едно предпочитание за мистичното или за духовнонаучното течение. От тук иде и предпочитанието на някои хора днес за една индийска духовна наука или за едно вътрешно вглъбяване.
към текста >>

Този факт стана причина, че днес в целия наш духовен живот най-същественото, това, което има най-дълбоко значение в Заратустризма неговият същински жизнен нерв едва ли се забелязва.
По този начин фактически нашето време се свързва по един твърде особен начин отново с това, което Заратустра е могъл да даде на хората като едно течение към това, което е разпростряно зад килима на сетивния свят. Разбира се той го е дал в неговия духовен първообраз. Това е особено голямото значение на учението на Заратустра. След като известно време се е вляло в стремящите се напред хора чрез едни или други ферменти на културата и след това за известно време се е оттеглило, случи се така, че днес отново има едно предпочитание на мистичното течение, както винаги, след като през гръцката епоха двата пътя се бяха съединили в духовния свят, хората имаха едно предпочитание за мистичното или за духовнонаучното течение. От тук иде и предпочитанието на някои хора днес за една индийска духовна наука или за едно вътрешно вглъбяване. Този факт стана причина, че днес в целия наш духовен живот най-същественото, това, което има най-дълбоко значение в Заратустризма неговият същински жизнен нерв едва ли се забелязва. Много неща от формата на възгледа на Заратустра и формата на неговото мислене ще се намери и в нашия духовен живот днес. Обаче това, което се съдържа в него като основна жилка, като най-здравото нещо, е така да се каже изгубено за нашата епоха. И когато хората отново ще разберат, как Заратустризмът е духовният първообраз за всичко, което ние отново намираме в областта на физическото изследване бихме могли да цитираме много неща и което ще се вживее по-нататък, тогава в нашата култура ще бъде надмогнат един основен тон чрез един друг основен тон, който се намира именно в Заратустризма. Странно е, как в Заратустризма чрез неговото отдаване на великите явления на макрокосмоса, на външния свят, нещо отстъпва, оттегля се, което във всички или почти във всички други придържащи се повече към мистиката културни течения, също и в нашия материализъм, играе важна роля. Голямата противоположност, големият контраст, който винаги е съществувал в света, е бил схващан така, че като символ за това се е вземала противоположността между половете между мъжкия и женския пол: Така например когато в древните религиозни системи които стоят на мистична почва, на боговете се противопоставят богини за това, което минава през света като противоположността Заратустризма ние имаме чудесното положение, че той се издига над този възглед, за да си представи първичните основи на духовната дейност в един друг образ: в образа на Доброто, на изпълненото със Светлина и на Злото, на Сянкообразното.
към текста >>

Много неща от формата на възгледа на Заратустра и формата на неговото мислене ще се намери и в нашия духовен живот днес.
Разбира се той го е дал в неговия духовен първообраз. Това е особено голямото значение на учението на Заратустра. След като известно време се е вляло в стремящите се напред хора чрез едни или други ферменти на културата и след това за известно време се е оттеглило, случи се така, че днес отново има едно предпочитание на мистичното течение, както винаги, след като през гръцката епоха двата пътя се бяха съединили в духовния свят, хората имаха едно предпочитание за мистичното или за духовнонаучното течение. От тук иде и предпочитанието на някои хора днес за една индийска духовна наука или за едно вътрешно вглъбяване. Този факт стана причина, че днес в целия наш духовен живот най-същественото, това, което има най-дълбоко значение в Заратустризма неговият същински жизнен нерв едва ли се забелязва. Много неща от формата на възгледа на Заратустра и формата на неговото мислене ще се намери и в нашия духовен живот днес. Обаче това, което се съдържа в него като основна жилка, като най-здравото нещо, е така да се каже изгубено за нашата епоха. И когато хората отново ще разберат, как Заратустризмът е духовният първообраз за всичко, което ние отново намираме в областта на физическото изследване бихме могли да цитираме много неща и което ще се вживее по-нататък, тогава в нашата култура ще бъде надмогнат един основен тон чрез един друг основен тон, който се намира именно в Заратустризма. Странно е, как в Заратустризма чрез неговото отдаване на великите явления на макрокосмоса, на външния свят, нещо отстъпва, оттегля се, което във всички или почти във всички други придържащи се повече към мистиката културни течения, също и в нашия материализъм, играе важна роля. Голямата противоположност, големият контраст, който винаги е съществувал в света, е бил схващан така, че като символ за това се е вземала противоположността между половете между мъжкия и женския пол: Така например когато в древните религиозни системи които стоят на мистична почва, на боговете се противопоставят богини за това, което минава през света като противоположността Заратустризма ние имаме чудесното положение, че той се издига над този възглед, за да си представи първичните основи на духовната дейност в един друг образ: в образа на Доброто, на изпълненото със Светлина и на Злото, на Сянкообразното. От тук и неизмеримата девственост на Заратустризма, неговата възвишеност, неговото превъзхождане на всички представи и възгледи, които в наше време отново играят една толкова грозна роля, когато хората вярват, че могат да задълбочат своя възглед за духовния живот.
към текста >>

От тук и неизмеримата девственост на Заратустризма, неговата възвишеност, неговото превъзхождане на всички представи и възгледи, които в наше време отново играят една толкова грозна роля, когато хората вярват, че могат да задълбочат своя възглед за духовния живот.
Много неща от формата на възгледа на Заратустра и формата на неговото мислене ще се намери и в нашия духовен живот днес. Обаче това, което се съдържа в него като основна жилка, като най-здравото нещо, е така да се каже изгубено за нашата епоха. И когато хората отново ще разберат, как Заратустризмът е духовният първообраз за всичко, което ние отново намираме в областта на физическото изследване бихме могли да цитираме много неща и което ще се вживее по-нататък, тогава в нашата култура ще бъде надмогнат един основен тон чрез един друг основен тон, който се намира именно в Заратустризма. Странно е, как в Заратустризма чрез неговото отдаване на великите явления на макрокосмоса, на външния свят, нещо отстъпва, оттегля се, което във всички или почти във всички други придържащи се повече към мистиката културни течения, също и в нашия материализъм, играе важна роля. Голямата противоположност, големият контраст, който винаги е съществувал в света, е бил схващан така, че като символ за това се е вземала противоположността между половете между мъжкия и женския пол: Така например когато в древните религиозни системи които стоят на мистична почва, на боговете се противопоставят богини за това, което минава през света като противоположността Заратустризма ние имаме чудесното положение, че той се издига над този възглед, за да си представи първичните основи на духовната дейност в един друг образ: в образа на Доброто, на изпълненото със Светлина и на Злото, на Сянкообразното. От тук и неизмеримата девственост на Заратустризма, неговата възвишеност, неговото превъзхождане на всички представи и възгледи, които в наше време отново играят една толкова грозна роля, когато хората вярват, че могат да задълбочат своя възглед за духовния живот. Когато даже и древните гръцки писатели казват: Най-висшето Божество за да създаде Ормузд, трябваше да създаде и Аримана, за да има една противоположност, то във факта, че Ариман се противопоставя на Ормузд ни е дадено нещо, как една първична сила се противопоставя на друга. Даже и в Евреизма е изразено казаното за другите религиозни системи, като се счита, че злото е дошло в света чрез жената чрез Ева. В Заратустризма не може да се намери нищо от това, което живее в света като Зло, изразено чрез противопоставянето на половете в света, чрез противоположността на половете. Това, което днес така грозно се е промъкнало чак до ежедневната литература в цялото наше мислене и чувствуване, което погрозява много неща по отношение на главната стойност при болестни и здравни явления и което въпреки това не съдържа главните неща на живота, ще бъде победено, когато противоположността олицетворена в Ормузд и Ариман, която е съвършено друга, която е нещо героично по отношение на еснафската противоположност, ще се вживее като фермент в нашата култура с думите на Заратустра. Нещата в света вървят по своя път и нищо не ще задържи победния ход на възгледа на Заратустра, който постепенно ще се вживее в човечеството.
към текста >>

Това, което днес така грозно се е промъкнало чак до ежедневната литература в цялото наше мислене и чувствуване, което погрозява много неща по отношение на главната стойност при болестни и здравни явления и което въпреки това не съдържа главните неща на живота, ще бъде победено, когато противоположността олицетворена в Ормузд и Ариман, която е съвършено друга, която е нещо героично по отношение на еснафската противоположност, ще се вживее като фермент в нашата култура с думите на Заратустра.
Голямата противоположност, големият контраст, който винаги е съществувал в света, е бил схващан така, че като символ за това се е вземала противоположността между половете между мъжкия и женския пол: Така например когато в древните религиозни системи които стоят на мистична почва, на боговете се противопоставят богини за това, което минава през света като противоположността Заратустризма ние имаме чудесното положение, че той се издига над този възглед, за да си представи първичните основи на духовната дейност в един друг образ: в образа на Доброто, на изпълненото със Светлина и на Злото, на Сянкообразното. От тук и неизмеримата девственост на Заратустризма, неговата възвишеност, неговото превъзхождане на всички представи и възгледи, които в наше време отново играят една толкова грозна роля, когато хората вярват, че могат да задълбочат своя възглед за духовния живот. Когато даже и древните гръцки писатели казват: Най-висшето Божество за да създаде Ормузд, трябваше да създаде и Аримана, за да има една противоположност, то във факта, че Ариман се противопоставя на Ормузд ни е дадено нещо, как една първична сила се противопоставя на друга. Даже и в Евреизма е изразено казаното за другите религиозни системи, като се счита, че злото е дошло в света чрез жената чрез Ева. В Заратустризма не може да се намери нищо от това, което живее в света като Зло, изразено чрез противопоставянето на половете в света, чрез противоположността на половете. Това, което днес така грозно се е промъкнало чак до ежедневната литература в цялото наше мислене и чувствуване, което погрозява много неща по отношение на главната стойност при болестни и здравни явления и което въпреки това не съдържа главните неща на живота, ще бъде победено, когато противоположността олицетворена в Ормузд и Ариман, която е съвършено друга, която е нещо героично по отношение на еснафската противоположност, ще се вживее като фермент в нашата култура с думите на Заратустра. Нещата в света вървят по своя път и нищо не ще задържи победния ход на възгледа на Заратустра, който постепенно ще се вживее в човечеството. Когато разглеждаме Заратустра, ние виждаме фактически в него един дух, който в много далечни времена на миналото е дал на културата на човечеството мощни импулси. Защото достатъчно е само да проследим това, което е било изживяно в Предна Азия и в по-късни времена на асирийските и вавилонски народи, даже до епохата на Египет и до времето, когато Християнството се разпространи в света: навсякъде ние ще намерим представи, които можем да проследим в миналото, и ще намерим, че те имат своя произход във великите светлини, които Заратустра е дал на човечеството. На нас ще ни бъде разбираемо, когато гръцкият писател, който искаше да изрази, как отделните ръководители са дали на своите народи винаги по-късния дял, от който тези народи се нуждаеха в културата, на нас ще ни бъде разбираемо, когато този писател изтъква: Когато Питагор научи от прадедите това, което трябваше да премине върху него от египтяните геометрията, от финикийците аритметиката, от халдейците астрономията -, той трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да научи от тях пълните с тайнственост учения за отношението на човечеството към духовния свят и за истинското поведение в живота. С това писателят, който ни казва това за Питагор, констатира, че учението на Заратустра върху поведението в живота води над всички други противоположности и прави всички други противоположности да завършат в противоположността на доброто и злото,която противоположност може да бъде превъзмогната само чрез едно пречистване от злото, от лъжата и измамата.
към текста >>

На нас ще ни бъде разбираемо, когато гръцкият писател, който искаше да изрази, как отделните ръководители са дали на своите народи винаги по-късния дял, от който тези народи се нуждаеха в културата, на нас ще ни бъде разбираемо, когато този писател изтъква: Когато Питагор научи от прадедите това, което трябваше да премине върху него от египтяните геометрията, от финикийците аритметиката, от халдейците астрономията -, той трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да научи от тях пълните с тайнственост учения за отношението на човечеството към духовния свят и за истинското поведение в живота.
В Заратустризма не може да се намери нищо от това, което живее в света като Зло, изразено чрез противопоставянето на половете в света, чрез противоположността на половете. Това, което днес така грозно се е промъкнало чак до ежедневната литература в цялото наше мислене и чувствуване, което погрозява много неща по отношение на главната стойност при болестни и здравни явления и което въпреки това не съдържа главните неща на живота, ще бъде победено, когато противоположността олицетворена в Ормузд и Ариман, която е съвършено друга, която е нещо героично по отношение на еснафската противоположност, ще се вживее като фермент в нашата култура с думите на Заратустра. Нещата в света вървят по своя път и нищо не ще задържи победния ход на възгледа на Заратустра, който постепенно ще се вживее в човечеството. Когато разглеждаме Заратустра, ние виждаме фактически в него един дух, който в много далечни времена на миналото е дал на културата на човечеството мощни импулси. Защото достатъчно е само да проследим това, което е било изживяно в Предна Азия и в по-късни времена на асирийските и вавилонски народи, даже до епохата на Египет и до времето, когато Християнството се разпространи в света: навсякъде ние ще намерим представи, които можем да проследим в миналото, и ще намерим, че те имат своя произход във великите светлини, които Заратустра е дал на човечеството. На нас ще ни бъде разбираемо, когато гръцкият писател, който искаше да изрази, как отделните ръководители са дали на своите народи винаги по-късния дял, от който тези народи се нуждаеха в културата, на нас ще ни бъде разбираемо, когато този писател изтъква: Когато Питагор научи от прадедите това, което трябваше да премине върху него от египтяните геометрията, от финикийците аритметиката, от халдейците астрономията -, той трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да научи от тях пълните с тайнственост учения за отношението на човечеството към духовния свят и за истинското поведение в живота. С това писателят, който ни казва това за Питагор, констатира, че учението на Заратустра върху поведението в живота води над всички други противоположности и прави всички други противоположности да завършат в противоположността на доброто и злото,която противоположност може да бъде превъзмогната само чрез едно пречистване от злото, от лъжата и измамата. Например като най-злия противник на Ормузд се счита онзи, който е назован с името "КЛЕВЕТА": това е едно от най-важните качества на Ариман. С това гръцкият писател обръща вниманието върху факта, че Питагор не можеше да намери най-чистия морален идеал, идеалът за моралното пречистване на човека, нито при египтяните, от които можа да научи геометрията, нито при финикийците, от които можа да научи аритметиката, нито даже при халдейците, от които можа да научи астрономията, а трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да има един героичен светоглед, който сериозно признава побеждаването на Злото в пречистването. С това древността признава високото благородство и единствеността на Заратустризма. Всичко, което бе казано сега, може да бъде подкрепено с изказвания от официалната история.
към текста >>

С това писателят, който ни казва това за Питагор, констатира, че учението на Заратустра върху поведението в живота води над всички други противоположности и прави всички други противоположности да завършат в противоположността на доброто и злото,която противоположност може да бъде превъзмогната само чрез едно пречистване от злото, от лъжата и измамата.
Това, което днес така грозно се е промъкнало чак до ежедневната литература в цялото наше мислене и чувствуване, което погрозява много неща по отношение на главната стойност при болестни и здравни явления и което въпреки това не съдържа главните неща на живота, ще бъде победено, когато противоположността олицетворена в Ормузд и Ариман, която е съвършено друга, която е нещо героично по отношение на еснафската противоположност, ще се вживее като фермент в нашата култура с думите на Заратустра. Нещата в света вървят по своя път и нищо не ще задържи победния ход на възгледа на Заратустра, който постепенно ще се вживее в човечеството. Когато разглеждаме Заратустра, ние виждаме фактически в него един дух, който в много далечни времена на миналото е дал на културата на човечеството мощни импулси. Защото достатъчно е само да проследим това, което е било изживяно в Предна Азия и в по-късни времена на асирийските и вавилонски народи, даже до епохата на Египет и до времето, когато Християнството се разпространи в света: навсякъде ние ще намерим представи, които можем да проследим в миналото, и ще намерим, че те имат своя произход във великите светлини, които Заратустра е дал на човечеството. На нас ще ни бъде разбираемо, когато гръцкият писател, който искаше да изрази, как отделните ръководители са дали на своите народи винаги по-късния дял, от който тези народи се нуждаеха в културата, на нас ще ни бъде разбираемо, когато този писател изтъква: Когато Питагор научи от прадедите това, което трябваше да премине върху него от египтяните геометрията, от финикийците аритметиката, от халдейците астрономията -, той трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да научи от тях пълните с тайнственост учения за отношението на човечеството към духовния свят и за истинското поведение в живота. С това писателят, който ни казва това за Питагор, констатира, че учението на Заратустра върху поведението в живота води над всички други противоположности и прави всички други противоположности да завършат в противоположността на доброто и злото,която противоположност може да бъде превъзмогната само чрез едно пречистване от злото, от лъжата и измамата. Например като най-злия противник на Ормузд се счита онзи, който е назован с името "КЛЕВЕТА": това е едно от най-важните качества на Ариман. С това гръцкият писател обръща вниманието върху факта, че Питагор не можеше да намери най-чистия морален идеал, идеалът за моралното пречистване на човека, нито при египтяните, от които можа да научи геометрията, нито при финикийците, от които можа да научи аритметиката, нито даже при халдейците, от които можа да научи астрономията, а трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да има един героичен светоглед, който сериозно признава побеждаването на Злото в пречистването. С това древността признава високото благородство и единствеността на Заратустризма. Всичко, което бе казано сега, може да бъде подкрепено с изказвания от официалната история. Така хората би трябвало да помислят, дали отговаря на истината това, което представители на официалната наука казват, когато например Плутарх споменава, че в смисъла на Заратустризма като тяло на най-висшето Същество, което има значение за Земята, се счита светлината и че неговото духовно естеството истината.
към текста >>

По този път не може да напредне един народ, който е призван не само да размишлява и да мечтае, а е призван да живее в един свят, който дава всичко, което е необходимо за подържане на живота, който е призван да даде на човечеството изкуството на обработването на земята и побеждаването на некултурността.
Докато всичко това прониква и действува в нашата медитация, ние продължаваме да имаме в себе си врага на нашето мистично усъвършенствуване. Изхвърлете от вас всичко това, би казал индийския учител, изхвърлете всичко, което може да проникне във вас, във вашата душа от външните сили, вглъбете се само във вътрешността на душата, слезте до Девасите; тогава, макар и да трябва да побеждавате по-нисшите деваси, вие ще намерите в царството на девасите Брахман. Обаче избягвайте царството на Асурасите, които проникват към вас от света на майя, от външния свят. Това трябва да се избягва при всички обстоятелства! Напротив Заратустра трябваше да казва на своите ученици: Един народ не може да отиде напред в пътя, по който на юг хората от един друг народ търсят духовното поради своя различно устроен организъм. По този път не може да напредне един народ, който е призван не само да размишлява и да мечтае, а е призван да живее в един свят, който дава всичко, което е необходимо за подържане на живота, който е призван да даде на човечеството изкуството на обработването на земята и побеждаването на некултурността. Вие не трябва да считате външния свят само като майя, като илюзия, а трябва да проникнете през килима, който се простира около нас като цветове, звуци и т.н.! Следователно избягвайте всичко онова, което вътре във вас иска да ви държи във вашия собствен егоизъм, което има характера на девасите! Вие трябва да проникнете през царството на нисшите Асурас до най-висшите Асурас. И понеже сте организирани за това, да стигнете през нисшите Асурас до по-висшите Асурас, затова трябва да избягвате царството на Девасите! Напротив в Индия учението на Ришите беше: "Вие не сте организирани да търсите това, което се намира в царството на Асурасите; избягвайте царството на Асурасите; вие трябва да слезете в царството на Девасите!
към текста >>

Аз обаче искам да говоря против него в смисъла на това, което най-Възвишеното, Първичното, което Ахура Маздао ми казва.
Обаче неговото учение трябваше да служи на човечество за героичното побеждаване на всеки Ариманов принцип. Това Заратустра изказа с пълни със значение думи, които намираме още и в по-късните писания, защото писмени документи са били написани едва по-късно, обаче това, което Духовната наука има да каже, тя го има от други източници -, той го изказа с хубавите думи, от които звучи целият вътрешен импулс на неговата мисия. Но от тези думи звучи също цялата страст, с която той се чувствуваше като противник на принципа на Ариман или на принципа на тъмнината, когато казва: "Аз искам да говоря! Елате и слушайте ме, вие, които отдалече вие, които от близо имате желание за това, и отбелязвайте точно всичко. Защото той не трябва вече да побеждава, злият враг и лъжливият учител, той не ще побеждава вече, добрия Дух, толкова продължително време проникна той вече със своето зло дихание гласа и словото на човека. Аз обаче искам да говоря против него в смисъла на това, което най-Възвишеното, Първичното, което Ахура Маздао ми казва. И който не иска да слуша моите думи, както аз ги говоря, както аз ги мисля и разбирам, той ще изпита нещо лошо, преди да дойде свършекът на земните цикли! " Така говори Заратустра. И ние искаме да почувствуваме в тези думи, че с тях той можа да каже на човечеството нещо, което действително може да бъде доловено и почувствувано през всички следващи културни епохи. И който има чувството да се вслуша в това, което живее в нашето време, макар и слабо възприемаемо, който се вслушва в нашата култура с духовно чувство, той винаги ще долови отзвука на това, което Заратустра е казал на човечеството преди хилядолетия. И така той ще бъде един от онези, по отношение на които това, което можем да кажем върху даровете на тези велики ръководители за човечеството и тяхното положение сред човечеството също и по отношение на много неща още, които ще чуем още за Хермес, Буда, Мойсей и други велики ръководители,то може да бъде резюмирано в думите:
към текста >>

63. 5. Галилей, Джордано Бруно и Гьоте; Берлин, 26. 01. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Защото тук ние говорим за онези столетия, в които още не съществуваше никакво печатане на книги, в които по-голямата част от хората бяха заставени да приемат като духовен живот само това, което се изнасяше в църквите или училищата чрез устното слово.
Галилей и Джордано Бруно са двете имена, които трябва да произнесем, когато искаме да си спомним за началото на онази епоха в развитието на човечеството, в която естествените науки стояха на същата повратна точка, на която днес стои Духовната наука. Това, което бе направено тогава по определен начин за естествено-научната мисъл, то трябва да стане по определен начин в течение на следващите времена и за духовно-научното мислене. За да разберем в пълния смисъл думите на Галилей и на Джордано Бруно, ние ще трябва с особена любов да насочим нашия поглед върху целия начин на мислене и чувствуване на човечеството във времето, в което на поврата на 16-тия, 17-тия век бяха поставени Галилей и Джордано Бруно. Тук обаче ние трябва първо да хвърлим поглед назад върху онова твърде особено застъпване на това, което в предидущите столетия приблизително за времето от 11-то до 15-то столетия хората са наричали в широк смисъл наука. Трябва да ни стане ясно, че за тези столетия популяризирането, всеобщото запознаване с научните въпроси трябваше да има съвършено друга форма в сравнение с нашето време. Защото тук ние говорим за онези столетия, в които още не съществуваше никакво печатане на книги, в които по-голямата част от хората бяха заставени да приемат като духовен живот само това, което се изнасяше в църквите или училищата чрез устното слово. Ето защо за онези времена е така важно да си съставим един образ за това, как се практикуваше науката. През времената, които са предхождали епохата на Галилей и на Джордано Бруно, науката се е практикувала по начин, който е трудно разбираем за днешния човек; този начин може да бъде разбран само тогава, когато човек може да се пренесе и ориентира в нещо съвършено различно от това, което днес е свикнал да вижда. В онези времена човек би могъл да отиде във всяка аудитория, навсякъде, където се е практикувала науката да речем природознанието в тази или онази област, също медицината и т.н.и би чул, как онзи, който искаше да говори нещо из науката на тогавашното време, не заставаше на почвата на това, което в онова време беше наблюдавано в този или онзи институт, както това става днес, когато се работи по научните методи, а се опираше на нещо, което се намираше писано върху научните въпроси в книгите на Аристотел, който без съмнение за своето време е бил твърде забележителен човек. Този Аристотел се извисява като един духовен великан, когато разглеждаме исторически напредъкът на човечеството. Това, което той направи за своето време, има безкрайно значение.
към текста >>

Днес от гледището на Духовната наука бих искал да изтъкна само това, което трябва да покаже, как трябваше да застанат Галилей и Джордано Бруно в духовния живот на тяхното време.
Обаче Аристотел е бил един духовен великан. И въпреки че би трябвало да кажем, че за една такава духовна личност не може да се говори неизменено след столетия, все пак от друга страна можем с право да мислим: Тъй като Аристотел е произвел такива важни и величествени неща, все пак хората, макар и да не биха научили нищо ново, когото постоянно им се говори за отстоящия с хилядолетия назад в миналото Аристотел, те би трябвало да получат нещо важно в своите умове. Защото от голямо значение ще да е било и полезно същевременно човек да приеме ясните учения и теории на Аристотел. Но не беше такъв случаят и то затова не, защото онези, които са изнасяли тогава тези учения и са ги проповядвали според Аристотел, по правило не са разбирали нищо от Аристотел. Защото всъщност учението на Аристотел беше невъобразимо криво разбрано, тъй както то се изнасяше преди Галилей и преди Джордано Бруно като "аристотелово" учение. Днес от гледището на Духовната наука бих искал да изтъкна само това, което трябва да покаже, как трябваше да застанат Галилей и Джордано Бруно в духовния живот на тяхното време. Аз често пъти съм споменавал нещо, което съвсем не е анекдот, а една истина, и затова искам още веднъж да обърна вниманието върху него. Имало един от многото учени, които се кълнели в Аристотел, който е бил приятел на самия Галилей. Галилей както и Джордано Бруно е бил противник на аристотелиците, не на Аристотеля, и това поради основателни причини. Галилей настоявал, че учените трябва да се обърнат към великата книга на природата, която говори на човека, и не трябва да вземат само от книгите на Аристотел това, което говори за значението на духа в природата. Но тогава аристотелиците застъпвали едно странно учение: че нервите, че цялата нервна система на човека, изхожда от сърцето и от сърцето нервите се разпространяват до главата и през цялото тяло.
към текста >>

Защото Галилей не искаше да ограничи човешкия дух в наблюденията, защото би отрекъл, че зад тези наблюдения стои великият Дух със своите "предварителни" със своите "творчески мисли", а защото този божествен Дух му се явяваше така велик, мощен и възвишен чрез това, че всичко, което въобще съществува като "предварителни /творчески/ мисли" съществува в един миг, така щото човешкият дух има нужда от едно безкрайно продължително време за любвеобилното разчитане на буквите, за да стигне постепенно до разбирането на отделните мисли.
А сега Галилей си мислеше: Това, което човекът схваща за продължително време, са божествената мисъл то се ражда в един миг, то не е ограничено от пространството и от времето. Човешкият дух си мислеше той преди всичко не трябва да вярва, че може да обхване бързо божествения Дух със своя ум, който е свързан е пространството и времето, той трябва да се стреми да наблюдава стъпка по стъпка, да наблюдава ясно отделните явления. Той не трябва да вярва, че може да пренебрегне отделните явления, че може да прескочи това, което Бог предварително е мислил като основа на явленията. Галилей си казваше: Зле върви с един мислител, а и с всички мислители, които не искат да стигнат до истината чрез едно строго наблюдение на това, което в природата е разпростряно пред нашия ум, но които искат да стигнат бързо до истината чрез своята спекулация, прескачайки отделните неща. Но Галилей казваше това поради основания различни от тези, поради които то днес се казва. Защото Галилей не искаше да ограничи човешкия дух в наблюденията, защото би отрекъл, че зад тези наблюдения стои великият Дух със своите "предварителни" със своите "творчески мисли", а защото този божествен Дух му се явяваше така велик, мощен и възвишен чрез това, че всичко, което въобще съществува като "предварителни /творчески/ мисли" съществува в един миг, така щото човешкият дух има нужда от едно безкрайно продължително време за любвеобилното разчитане на буквите, за да стигне постепенно до разбирането на отделните мисли. От смирение пред това, колко ниско стои човешкият ум под божествения Ум, увещаваше Галилей своите съвременници: Вие не можете да прогледнете зад нещата, не защото хората въобще не биха могли да сторят това, но защото времето за това е минало вече. Наблюдение, опит и саморазмисъл беше това, което Галилей считаше като меродавно за своите съвременници. Той можеше да стори това, защото неговият дух беше устроен напълно математически, защото имаше много вярно математическо мислене. Чудесно е, когато например чуваме, как Галилей научава, че в Холандия е било открито нещо като далекоглед, с който можело да се вижда в най-далечните небесни пространства. Трябва да имаме предвид, че тогава не е имало никакви вестници.
към текста >>

Нищо чудно следователно, ако виждаме в лицето на Галилей същевременно и духа, който искаше да бъде на ясно и за себе си, как всъщност се отнасят сетивните явления към човека и към неговия душевен живот.
Свръхсетивното не съществува за никое човешко сетиво, а също и за човешкия ум. Божественият ум го обхваща извън пространството и времето. Човешкият ум е свързан с пространството и времето. Следователно да се придържаме към това, което е дадено за човешкия ум в пространството и времето! Понеже Галилей можа да извърши такива велики неща, той е фактически и философски ако можем да се изразим така един от най-важните откриватели на пътя за новото духовно развитие на човечеството. Нищо чудно следователно, ако виждаме в лицето на Галилей същевременно и духа, който искаше да бъде на ясно и за себе си, как всъщност се отнасят сетивните явления към човека и към неговия душевен живот. В популярни изложения се говори много също и за това, че така да се каже КАНТ първи е обърнал вниманието на това, че светът около нас е само едно явление, че ние не можем да проникнем до "вещта в себе си". В една форма различна от тази на Кант Галилей беше обърнал вече вниманието на тази мисъл, само че навсякъде зад сетивното той виждаше всеобхващащата мисъл на Божествено-Духовното и приемаше само от смирение, че човекът може да се приближи само в продължително време до това, но не по принцип. Но Галилей казваше: Когато виждаме един цвят, той прави едно впечатление, например червеният цвят прави впечатление на червеното. Нима червеният цвят е в нещата? Галилей използува едно твърде забележително сравнение, от което същевременно се вижда, колко погрешна е мисълта; но важното не е това, а важното е да схванем мисълта като мисъл на времето, на епохата.
към текста >>

Това, което сега човешките сетива виждаха, което сетивата виждат, когато гледат растенията, животните и човека, когато виждат планините, моретата, облаците и звездите, това му се явяваше като едно достойно за удивление развитие на всичко, което живее в самия Божествено-духовен свят, в Божествено-Духовното.
Всичко това ни се отразява от духа на Джордано Бруно като в една мощна, обхватна философия на настроението. Какво е било становището на Джордано Бруно към света, как той го е чувствувал от духа на своето време като негова най-дълбока собствена същина? Джордано Бруно си казвал: Аристотел а именно както той е познавал криворазбрания Аристотел е казал още, че съществува една сфера, която се простира нагоре до Луната, след това идват различните сфери на звездите, после сферата на Божествено-Духовното, и вън от сферите на звездите трябва да търсим движещия Бог. Следователно в смисъла на Аристотел Джордано имаше пред себе си първо Земята, след това сферата на Луната и на звездите и едва после вън от този свят и вън от това, в което живее човекът, движещ и обръщащ в най-големия кръг буквално обръщащ в кръгообращения и движения звездите божествения Дух. Това беше една мисъл, която Джордано Бруно не можеше да свърже с това, което човечеството изживяваше сега. Това, което сега човешките сетива виждаха, което сетивата виждат, когато гледат растенията, животните и човека, когато виждат планините, моретата, облаците и звездите, това му се явяваше като едно достойно за удивление развитие на всичко, което живее в самия Божествено-духовен свят, в Божествено-Духовното. И той искаше да вижда в това, което се движеше като звезди, което преминаваше като облаци през въздуха, не само една писменост на божественото Същество, а нещо, което принадлежи към Божественото Същество така, както пръстите или другите членове принадлежат на самите нас. Основната мисъл на Джордано Бруно беше не един Бог, който действува върху сетивното от вън от окръжността, а един Бог, който се намира във всяко отделно сетивно нещо, чието изградено тяло е сетивният свят. Ако искаме да разберем, как е стигнал той до една такава основна мисъл, ние трябва да кажем: До тази основна мисъл го доведе възторгът, блаженството предизвикано от цялото това ново време! Преди това хората бяха живели в една епоха, в която те се ровеха само в старите мисли на Аристотел. Когато минаваха през гората и полетата даващите тон учени нямаха никакъв поглед за царствата на природата и нейните красоти, а имаха разбиране и чувство само за това, което се намираше върху пергаментите, което произхождаше от древния Аристотел.
към текста >>

За живота, който за човешката душа се ражда с раждането на човека, Джордано Бруно казва, той е такъв, че тогава другите монади, които принадлежат към душата, се събират и с това дават възможност главната монада, монадата на душата да има изживявания.
Такава една монада е човешката душа и такива монади съществуват много. В самото човешко тяло съществуват множество монади, а не само една. Ето защо, когато според Джордано Бруно бихме казали истината върху човешкото тяло, ние не бихме виждали в него плътски устроеното човешко тяло, а една система от монади. Само че ние не виждаме точно тези монади, както при един рояк мушици не виждаме отделните мушици. Ако бихме виждали точно, ние бихме виждали човешкото тяло като една система от монади, а главната монада е човешката душа. За живота, който за човешката душа се ражда с раждането на човека, Джордано Бруно казва, той е такъв, че тогава другите монади, които принадлежат към душата, се събират и с това дават възможност главната монада, монадата на душата да има изживявания. Когато настъпва смъртта, главната монада отново освобождава свързаните с нея монади и те се разпръсват. раждането е събиране на множество монади около една главна монада. Смъртта за Джордано Бруно е отделянето на вторичните монади от една главна монада, за да може главната монада да приеме една друга форма. Защото всяка монада е призвана да приеме не само една форма, която познаваме тук, а всички форми, които са възможни във вселената. Джордано Бруно си представя едно преминаване през всички форми.
към текста >>

Като форма, казва той, а с тази дума Джордано Бруно разбира това, което съществува в божествения Дух като идеи, това е в кристала, който има една форма, в животното, което има форма, в човешкото тяло, което има една форма.
Но как Джордано Бруно гледа нагоре от своя мощен възторг, ние можем да видим това от факта, че той казва: Божественият Дух, който живее във всичко, който във всичко има своето тяло, за него това, което ние имаме като представи, са идеи които са мислени преди нещата да съществуват. Как светът е в Бога? Как духът е в Бога? , пита той и казва: Духът е в Бога като идея, като предварителна мисъл на света. А как е за него духът в природата? Като форма, казва той, а с тази дума Джордано Бруно разбира това, което съществува в божествения Дух като идеи, това е в кристала, който има една форма, в животното, което има форма, в човешкото тяло, което има една форма. А това, което във външните неща е форма, в човешката душа то съществува като представи. Даже Джордано Бруно казва още по-точно: Нещата на природата са сенките на божествените идеи; и нашите представи са сенките на божествените мисли! Нека добре си отбележим: Нашите представи, казва той, не са сенки на нещата, а сенки на божествените идеи, на божествените мисли. Следователно, когато имаме нещата на природата около нас и в тях имаме сенките на божествените идеи, с това нашите представи биват отново оплодени. Когато си образуваме представи, когато мислим, в това действува божественият Дух с неговите идеи, така щото имаме едно течение, можем да кажем, което ни свързва с божествените идеи.
към текста >>

Това, което той има да каже изхождайки от истинското удушевление на човека на Възраждането, се отнася за монадата, за нейното свиване чрез раждането и нейното разширение чрез смъртта, за това, което се влива в живота на човешките представи, в света на човешките представи от божествените мисли, отнася се за единствената дума: Човешките мисли са сенки на божествените мисли!
Следователно, когато имаме нещата на природата около нас и в тях имаме сенките на божествените идеи, с това нашите представи биват отново оплодени. Когато си образуваме представи, когато мислим, в това действува божественият Дух с неговите идеи, така щото имаме едно течение, можем да кажем, което ни свързва с божествените идеи. Когато разгледаме естественонаучните теории, това, което съществува днес като монизъм и което е противоположно на разбирането на Джордано Бруно, биещото на очи е това, че тези теории би трябвало да кажат, ако биха искали да бъдат последователни; Ние въобще не говорим върху божествените мисли! Но Джордано Бруно не казва това. Той е спиритуалист в превъзходния смисъл на думата. Това, което той има да каже изхождайки от истинското удушевление на човека на Възраждането, се отнася за монадата, за нейното свиване чрез раждането и нейното разширение чрез смъртта, за това, което се влива в живота на човешките представи, в света на човешките представи от божествените мисли, отнася се за единствената дума: Човешките мисли са сенки на божествените мисли! Когато разберем това, ние сме разбрали нещо от духовността на Джордано Бруно. Но за това е необходимо едно нещо: апелът към разбирането на преминаването от криво разбрания Джордано Бруно към това, което Джордано Бруно е бил действително. Той беше духът, който предаде на своите съвременници това, което Галилей беше дал повече интелектуално за естественонаучното мислене, предаде го сега от своя преливащ ентусиазъм. Ето защо това, което произхожда от Джордано Бруно, звучи така мощно, като че цялата радост, целият възторг на тогавашния дух на времето, който искаше да види, как природата тъче и живее в сетивното, възкликва в духа на Джордано Бруно. Това възкликване, това ликуване се превръща във философия, защото божественият Дух, който живее навсякъде във външния свят, съзнателно е просиял в душата на Джордано Бруно.
към текста >>

Именно от такова едно разположение на духа Гьоте не можеше да разбере, защо естествениците от неговото време можаха да припишат на човека по такъв повърхностен начин един признак, който да го различава от животните.
Така ние виждаме, как в тези стихове в Гьоте напълно е оживял духът на Джордано Бруно. Обаче ние не трябва да отидем само няколко столетия напред, когато идваме от Галилей и Джордано Бруно и искаме да накараме Гьоте да говори, а трябва също да признаем, че онова, което при Джордано Бруно е бликнало като от първото ентусиазирано настроение, от философското настроение към природата, събужда у Гьоте онова настроение, което с пълна отдайност преминава от едно нещо към друго и внася отново в природните неща Бога, когото човекът е научил само да чувствува в природата. При Гьоте настроението на Джордано Бруно е станало именно настроение, то се е родило така да се каже с него. То съществуваше, когато седемгодишното момче взема масата на баща си, слага върху нея минерали от сбирката на баща си, за да има едно произведение на природата, слага също растения от хербариума на баща си, а отгоре забожда димящи свещици и взема една лупа, с която хваща лъчите на изгряващото Слънце и запалва свещиците, за да принесе по този начин една димна жертва на Бога, който живее в минералите и в растенията, жертва запалена от самите сили на природата. Така Джордано Бруно живее в Гьоте на поврата на 18-то, 19-то столетие но той живее така, че това, което живее като най-вътрешно разположение на душата, Гьоте го внася във всички отделни неща на природата. Именно от такова едно разположение на духа Гьоте не можеше да разбере, защо естествениците от неговото време можаха да припишат на човека по такъв повърхностен начин един признак, който да го различава от животните. Това беше една съвършено материалистична мисъл, когато естествоизпитателите на 18-то столетие казваха, че човекът не притежава онази малка кост, която животните имат в горната челюст, междучелюстната кост, и която съдържа горните зъби-резци. Тези естествоизпитатели казваха: животните имат тази междучелюстна кост и това ги различава от човека. Действително, би трябвало да не съществува никакъв Бог, който би бил вътрешен, движещ принцип на природата, а един Бог, който си тласкал от вън, за който Джордано Бруно казва "сircumrotans et circumducens", който първо е направил животните и след това е поставил до тях човека и един вид за да му залепи един признак, един отличителен знак, който да показва, че хората са и нещо друго още би определил: Животните имат междучелюстната кост, човекът няма тази кост! Ето защо Гьоте става великият изследовател на природата, който се старае да покаже, как това, което живее в природата съобразно формата, може да изпита едно повишение. Така щото разликата между човека и животното не трябва да се търси в подобно външно нещо, каквото е междучелюстната кост, а Гьоте се старае да покаже, че в човека живее нещо, което със същите кости и мускули, каквито и животните имат, съставлява по-висшия дух на човека.
към текста >>

Това беше една съвършено материалистична мисъл, когато естествоизпитателите на 18-то столетие казваха, че човекът не притежава онази малка кост, която животните имат в горната челюст, междучелюстната кост, и която съдържа горните зъби-резци.
Обаче ние не трябва да отидем само няколко столетия напред, когато идваме от Галилей и Джордано Бруно и искаме да накараме Гьоте да говори, а трябва също да признаем, че онова, което при Джордано Бруно е бликнало като от първото ентусиазирано настроение, от философското настроение към природата, събужда у Гьоте онова настроение, което с пълна отдайност преминава от едно нещо към друго и внася отново в природните неща Бога, когото човекът е научил само да чувствува в природата. При Гьоте настроението на Джордано Бруно е станало именно настроение, то се е родило така да се каже с него. То съществуваше, когато седемгодишното момче взема масата на баща си, слага върху нея минерали от сбирката на баща си, за да има едно произведение на природата, слага също растения от хербариума на баща си, а отгоре забожда димящи свещици и взема една лупа, с която хваща лъчите на изгряващото Слънце и запалва свещиците, за да принесе по този начин една димна жертва на Бога, който живее в минералите и в растенията, жертва запалена от самите сили на природата. Така Джордано Бруно живее в Гьоте на поврата на 18-то, 19-то столетие но той живее така, че това, което живее като най-вътрешно разположение на душата, Гьоте го внася във всички отделни неща на природата. Именно от такова едно разположение на духа Гьоте не можеше да разбере, защо естествениците от неговото време можаха да припишат на човека по такъв повърхностен начин един признак, който да го различава от животните. Това беше една съвършено материалистична мисъл, когато естествоизпитателите на 18-то столетие казваха, че човекът не притежава онази малка кост, която животните имат в горната челюст, междучелюстната кост, и която съдържа горните зъби-резци. Тези естествоизпитатели казваха: животните имат тази междучелюстна кост и това ги различава от човека. Действително, би трябвало да не съществува никакъв Бог, който би бил вътрешен, движещ принцип на природата, а един Бог, който си тласкал от вън, за който Джордано Бруно казва "сircumrotans et circumducens", който първо е направил животните и след това е поставил до тях човека и един вид за да му залепи един признак, един отличителен знак, който да показва, че хората са и нещо друго още би определил: Животните имат междучелюстната кост, човекът няма тази кост! Ето защо Гьоте става великият изследовател на природата, който се старае да покаже, как това, което живее в природата съобразно формата, може да изпита едно повишение. Така щото разликата между човека и животното не трябва да се търси в подобно външно нещо, каквото е междучелюстната кост, а Гьоте се старае да покаже, че в човека живее нещо, което със същите кости и мускули, каквито и животните имат, съставлява по-висшия дух на човека. Ето защо при Гьоте се получава така чудесно, че той не само открива междучелюстната кост и показва, как тази кост при човека е срасната, защото тя е само една второстепенна кост, а, изказва и увереността, че костите на гръбначния стълб, на прешлените на гръбначния стълб могат да се издуят, когато духът, който иска да бъде деятелен в един мозък, се нуждае от това.
към текста >>

Тези естествоизпитатели казваха: животните имат тази междучелюстна кост и това ги различава от човека.
При Гьоте настроението на Джордано Бруно е станало именно настроение, то се е родило така да се каже с него. То съществуваше, когато седемгодишното момче взема масата на баща си, слага върху нея минерали от сбирката на баща си, за да има едно произведение на природата, слага също растения от хербариума на баща си, а отгоре забожда димящи свещици и взема една лупа, с която хваща лъчите на изгряващото Слънце и запалва свещиците, за да принесе по този начин една димна жертва на Бога, който живее в минералите и в растенията, жертва запалена от самите сили на природата. Така Джордано Бруно живее в Гьоте на поврата на 18-то, 19-то столетие но той живее така, че това, което живее като най-вътрешно разположение на душата, Гьоте го внася във всички отделни неща на природата. Именно от такова едно разположение на духа Гьоте не можеше да разбере, защо естествениците от неговото време можаха да припишат на човека по такъв повърхностен начин един признак, който да го различава от животните. Това беше една съвършено материалистична мисъл, когато естествоизпитателите на 18-то столетие казваха, че човекът не притежава онази малка кост, която животните имат в горната челюст, междучелюстната кост, и която съдържа горните зъби-резци. Тези естествоизпитатели казваха: животните имат тази междучелюстна кост и това ги различава от човека. Действително, би трябвало да не съществува никакъв Бог, който би бил вътрешен, движещ принцип на природата, а един Бог, който си тласкал от вън, за който Джордано Бруно казва "сircumrotans et circumducens", който първо е направил животните и след това е поставил до тях човека и един вид за да му залепи един признак, един отличителен знак, който да показва, че хората са и нещо друго още би определил: Животните имат междучелюстната кост, човекът няма тази кост! Ето защо Гьоте става великият изследовател на природата, който се старае да покаже, как това, което живее в природата съобразно формата, може да изпита едно повишение. Така щото разликата между човека и животното не трябва да се търси в подобно външно нещо, каквото е междучелюстната кост, а Гьоте се старае да покаже, че в човека живее нещо, което със същите кости и мускули, каквито и животните имат, съставлява по-висшия дух на човека. Ето защо при Гьоте се получава така чудесно, че той не само открива междучелюстната кост и показва, как тази кост при човека е срасната, защото тя е само една второстепенна кост, а, изказва и увереността, че костите на гръбначния стълб, на прешлените на гръбначния стълб могат да се издуят, когато духът, който иска да бъде деятелен в един мозък, се нуждае от това. Наистина: за мене беше нещо твърде чудесно, когато дълго време бях работил с естественонаучните съчинения на Гьоте и се постарах да проникна в един такъв принцип, какъвто е този, когато Гьоте си представя костите на човешкия череп просто като метаморфозирани прешлени кости представя си, че костите на прешлените на гръбначния стълб са се разширили и са се превърнали в кости на черепа.
към текста >>

Действително, би трябвало да не съществува никакъв Бог, който би бил вътрешен, движещ принцип на природата, а един Бог, който си тласкал от вън, за който Джордано Бруно казва "сircumrotans et circumducens", който първо е направил животните и след това е поставил до тях човека и един вид за да му залепи един признак, един отличителен знак, който да показва, че хората са и нещо друго още би определил: Животните имат междучелюстната кост, човекът няма тази кост!
То съществуваше, когато седемгодишното момче взема масата на баща си, слага върху нея минерали от сбирката на баща си, за да има едно произведение на природата, слага също растения от хербариума на баща си, а отгоре забожда димящи свещици и взема една лупа, с която хваща лъчите на изгряващото Слънце и запалва свещиците, за да принесе по този начин една димна жертва на Бога, който живее в минералите и в растенията, жертва запалена от самите сили на природата. Така Джордано Бруно живее в Гьоте на поврата на 18-то, 19-то столетие но той живее така, че това, което живее като най-вътрешно разположение на душата, Гьоте го внася във всички отделни неща на природата. Именно от такова едно разположение на духа Гьоте не можеше да разбере, защо естествениците от неговото време можаха да припишат на човека по такъв повърхностен начин един признак, който да го различава от животните. Това беше една съвършено материалистична мисъл, когато естествоизпитателите на 18-то столетие казваха, че човекът не притежава онази малка кост, която животните имат в горната челюст, междучелюстната кост, и която съдържа горните зъби-резци. Тези естествоизпитатели казваха: животните имат тази междучелюстна кост и това ги различава от човека. Действително, би трябвало да не съществува никакъв Бог, който би бил вътрешен, движещ принцип на природата, а един Бог, който си тласкал от вън, за който Джордано Бруно казва "сircumrotans et circumducens", който първо е направил животните и след това е поставил до тях човека и един вид за да му залепи един признак, един отличителен знак, който да показва, че хората са и нещо друго още би определил: Животните имат междучелюстната кост, човекът няма тази кост! Ето защо Гьоте става великият изследовател на природата, който се старае да покаже, как това, което живее в природата съобразно формата, може да изпита едно повишение. Така щото разликата между човека и животното не трябва да се търси в подобно външно нещо, каквото е междучелюстната кост, а Гьоте се старае да покаже, че в човека живее нещо, което със същите кости и мускули, каквито и животните имат, съставлява по-висшия дух на човека. Ето защо при Гьоте се получава така чудесно, че той не само открива междучелюстната кост и показва, как тази кост при човека е срасната, защото тя е само една второстепенна кост, а, изказва и увереността, че костите на гръбначния стълб, на прешлените на гръбначния стълб могат да се издуят, когато духът, който иска да бъде деятелен в един мозък, се нуждае от това. Наистина: за мене беше нещо твърде чудесно, когато дълго време бях работил с естественонаучните съчинения на Гьоте и се постарах да проникна в един такъв принцип, какъвто е този, когато Гьоте си представя костите на човешкия череп просто като метаморфозирани прешлени кости представя си, че костите на прешлените на гръбначния стълб са се разширили и са се превърнали в кости на черепа. Тогава ми дойде една мисъл, една идея, която не можех да си представя по друг начин, освен този: Гьоте е имал също и идеята, че самият мозък е един метаморфоризиран чрез духа гръбначен мозък, така щото не само обвивката, а и самият мозък издигнат на една по-висока степен е това, което съществува на една по-ниска степен в костите на прешлените на гръбначния стълб и в гръбначния мозък.
към текста >>

Така щото разликата между човека и животното не трябва да се търси в подобно външно нещо, каквото е междучелюстната кост, а Гьоте се старае да покаже, че в човека живее нещо, което със същите кости и мускули, каквито и животните имат, съставлява по-висшия дух на човека.
Именно от такова едно разположение на духа Гьоте не можеше да разбере, защо естествениците от неговото време можаха да припишат на човека по такъв повърхностен начин един признак, който да го различава от животните. Това беше една съвършено материалистична мисъл, когато естествоизпитателите на 18-то столетие казваха, че човекът не притежава онази малка кост, която животните имат в горната челюст, междучелюстната кост, и която съдържа горните зъби-резци. Тези естествоизпитатели казваха: животните имат тази междучелюстна кост и това ги различава от човека. Действително, би трябвало да не съществува никакъв Бог, който би бил вътрешен, движещ принцип на природата, а един Бог, който си тласкал от вън, за който Джордано Бруно казва "сircumrotans et circumducens", който първо е направил животните и след това е поставил до тях човека и един вид за да му залепи един признак, един отличителен знак, който да показва, че хората са и нещо друго още би определил: Животните имат междучелюстната кост, човекът няма тази кост! Ето защо Гьоте става великият изследовател на природата, който се старае да покаже, как това, което живее в природата съобразно формата, може да изпита едно повишение. Така щото разликата между човека и животното не трябва да се търси в подобно външно нещо, каквото е междучелюстната кост, а Гьоте се старае да покаже, че в човека живее нещо, което със същите кости и мускули, каквито и животните имат, съставлява по-висшия дух на човека. Ето защо при Гьоте се получава така чудесно, че той не само открива междучелюстната кост и показва, как тази кост при човека е срасната, защото тя е само една второстепенна кост, а, изказва и увереността, че костите на гръбначния стълб, на прешлените на гръбначния стълб могат да се издуят, когато духът, който иска да бъде деятелен в един мозък, се нуждае от това. Наистина: за мене беше нещо твърде чудесно, когато дълго време бях работил с естественонаучните съчинения на Гьоте и се постарах да проникна в един такъв принцип, какъвто е този, когато Гьоте си представя костите на човешкия череп просто като метаморфозирани прешлени кости представя си, че костите на прешлените на гръбначния стълб са се разширили и са се превърнали в кости на черепа. Тогава ми дойде една мисъл, една идея, която не можех да си представя по друг начин, освен този: Гьоте е имал също и идеята, че самият мозък е един метаморфоризиран чрез духа гръбначен мозък, така щото не само обвивката, а и самият мозък издигнат на една по-висока степен е това, което съществува на една по-ниска степен в костите на прешлените на гръбначния стълб и в гръбначния мозък. И за мене беше един чудесен момент, когато върху една малка бележка, написана от Гьоте с молив, намерих през 19-те години това, което после бе съобщено от професор Барделебен във Ваймарския Годишник в една статия "Гьоте като анатомист": Всъщност мозъкът е една преобразена част на гръбначния мозък. Така ние виждаме у Гьоте настроението, което за първи път намираме у Джордано Бруно, приложено вече от Гьоте към отделните органи на природните същества, виждаме, как Гьоте се старае практически да внесе във всяко мислене върху природата духа на Джордано Бруно до който той стои така близо и по отношение на думите.
към текста >>

Също така беше и с пра-животното, с първичното животно във всички животни.
Тогава Гьоте взе една лист хартия и нарисува с няколко черти една растителна форма пред Шилер. Той беше наясно върху факта: Това не съществува само в лилията, или в глухарчето или в ранункулуса, а във всички растения, но разнообразено, размножено в различните растения. Тогава Шилер, който не можеше до разбере тази форма на пра-растението, каза: Но това не е никаква действителност, това е само една идея! Гьоте остана крайно изненадан и само отговори: "Ще ми бъде много приятно да имам идеи, без да зная това и даже да ги виждам с очите си! " Защото Гьоте виждаше духовното, което се разпростира през всички растения, виждаше го така, че даже можеше да го нарисува. Също така беше и с пра-животното, с първичното животно във всички животни. Така Гьоте проследяваше Бога, който не тласка отвън, а движи всичко вътре, проследяваше божествения Дух, който тъче и живее във всичко съвсем конкретно от растение на растение, но също и от лист на лист от цвят на цвят, също така и от животно на животно, а също и от кост на кост, от една животинска форма в друга. И интересно е, че Гьоте е бил малко разбран от неговото време, че неговите съвременници както и самият Шилер не знаеха това, което всъщност Гьоте искаше. Но постепенно Гьотевият дух ще се вживее и в мисленето върху природата. Тогава хората ще познаят, че също Гьотевият Дух е бил с една степен над Джордано Бруно, че Джордано Бруно е говорил за Бога, който е пантеистично навсякъде, който може да бъде намерен навсякъде, в камъните и растенията и в животните, но че наистина и Гьоте търсеше Бога, който не тласка нещата отвън, но си казваше по-нататък: Ние не трябва да насочваме нашия поглед само върху всеобщото, а трябва да преминем към отделните явления и да търсим Духа в отделните неща. Защото по друг начин живее духът в растението, по друг начин в камъка, по друг начин в тази, по друг начин в онази кост.
към текста >>

Така Гьоте проследяваше Бога, който не тласка отвън, а движи всичко вътре, проследяваше божествения Дух, който тъче и живее във всичко съвсем конкретно от растение на растение, но също и от лист на лист от цвят на цвят, също така и от животно на животно, а също и от кост на кост, от една животинска форма в друга.
Той беше наясно върху факта: Това не съществува само в лилията, или в глухарчето или в ранункулуса, а във всички растения, но разнообразено, размножено в различните растения. Тогава Шилер, който не можеше до разбере тази форма на пра-растението, каза: Но това не е никаква действителност, това е само една идея! Гьоте остана крайно изненадан и само отговори: "Ще ми бъде много приятно да имам идеи, без да зная това и даже да ги виждам с очите си! " Защото Гьоте виждаше духовното, което се разпростира през всички растения, виждаше го така, че даже можеше да го нарисува. Също така беше и с пра-животното, с първичното животно във всички животни. Така Гьоте проследяваше Бога, който не тласка отвън, а движи всичко вътре, проследяваше божествения Дух, който тъче и живее във всичко съвсем конкретно от растение на растение, но също и от лист на лист от цвят на цвят, също така и от животно на животно, а също и от кост на кост, от една животинска форма в друга. И интересно е, че Гьоте е бил малко разбран от неговото време, че неговите съвременници както и самият Шилер не знаеха това, което всъщност Гьоте искаше. Но постепенно Гьотевият дух ще се вживее и в мисленето върху природата. Тогава хората ще познаят, че също Гьотевият Дух е бил с една степен над Джордано Бруно, че Джордано Бруно е говорил за Бога, който е пантеистично навсякъде, който може да бъде намерен навсякъде, в камъните и растенията и в животните, но че наистина и Гьоте търсеше Бога, който не тласка нещата отвън, но си казваше по-нататък: Ние не трябва да насочваме нашия поглед само върху всеобщото, а трябва да преминем към отделните явления и да търсим Духа в отделните неща. Защото по друг начин живее духът в растението, по друг начин в камъка, по друг начин в тази, по друг начин в онази кост. Духът е вечно движещото се, което формира отделните части на материята.
към текста >>

Тогава хората ще познаят, че също Гьотевият Дух е бил с една степен над Джордано Бруно, че Джордано Бруно е говорил за Бога, който е пантеистично навсякъде, който може да бъде намерен навсякъде, в камъните и растенията и в животните, но че наистина и Гьоте търсеше Бога, който не тласка нещата отвън, но си казваше по-нататък: Ние не трябва да насочваме нашия поглед само върху всеобщото, а трябва да преминем към отделните явления и да търсим Духа в отделните неща.
" Защото Гьоте виждаше духовното, което се разпростира през всички растения, виждаше го така, че даже можеше да го нарисува. Също така беше и с пра-животното, с първичното животно във всички животни. Така Гьоте проследяваше Бога, който не тласка отвън, а движи всичко вътре, проследяваше божествения Дух, който тъче и живее във всичко съвсем конкретно от растение на растение, но също и от лист на лист от цвят на цвят, също така и от животно на животно, а също и от кост на кост, от една животинска форма в друга. И интересно е, че Гьоте е бил малко разбран от неговото време, че неговите съвременници както и самият Шилер не знаеха това, което всъщност Гьоте искаше. Но постепенно Гьотевият дух ще се вживее и в мисленето върху природата. Тогава хората ще познаят, че също Гьотевият Дух е бил с една степен над Джордано Бруно, че Джордано Бруно е говорил за Бога, който е пантеистично навсякъде, който може да бъде намерен навсякъде, в камъните и растенията и в животните, но че наистина и Гьоте търсеше Бога, който не тласка нещата отвън, но си казваше по-нататък: Ние не трябва да насочваме нашия поглед само върху всеобщото, а трябва да преминем към отделните явления и да търсим Духа в отделните неща. Защото по друг начин живее духът в растението, по друг начин в камъка, по друг начин в тази, по друг начин в онази кост. Духът е вечно движещото се, което формира отделните части на материята. Материята се подчинява на движещия Дух. Това може да бъде изказано от едно настроение на духа, както Джордано Бруно прави това; но човек може да го търси с отдайност и във всички подробности, както прави това Гьоте. Тогава човек постепенно стига до там, да пристъпи действително към това, което разпростреният килим на природата съдържа като Дух, така щото в този килим постепенно му се разкрива Духът.
към текста >>

По отношение на Галилей, който със своята велика божествена идея обгръщаше моментално безпространствено и безвременно целия живот, можем много добре да запитаме: Какво повече знаят хората на нашето съвремие върху особеното значение на Галилей, освен единственото нещо, което сигурно не е вярно, че той бил казал: "И все пак то се движи!
Духът е вечно движещото се, което формира отделните части на материята. Материята се подчинява на движещия Дух. Това може да бъде изказано от едно настроение на духа, както Джордано Бруно прави това; но човек може да го търси с отдайност и във всички подробности, както прави това Гьоте. Тогава човек постепенно стига до там, да пристъпи действително към това, което разпростреният килим на природата съдържа като Дух, така щото в този килим постепенно му се разкрива Духът. Когато мислим по този начин върху редуващите се степени на такива духове като Галилей, Джордано Бруно и Гьоте, ние най-после ще привикнем да апелираме към това, което е основната черта на такива духове, и не ще останем при обикновените разбирания, защото и по отношение на великите духове хората на драго сърце слушат фрази. По отношение на Галилей, който със своята велика божествена идея обгръщаше моментално безпространствено и безвременно целия живот, можем много добре да запитаме: Какво повече знаят хората на нашето съвремие върху особеното значение на Галилей, освен единственото нещо, което сигурно не е вярно, че той бил казал: "И все пак то се движи! "? /Слънцето/. Това е наистина една красива фраза, но както можете да видите от изследванията на италианския учен Анджело де Губернатис -, то е нещо, което съвсем не е вярно. И колко често за Гьоте постоянно се цитира, че неговите последни думи са били: "Повече светлина! " -, единственото, което той не е казал. Ето защо е необходимо, чрез това, което е Духовна наука, да се хвърли светлина и в духа на такива личности и да не пренасяме нашия собствен дух и различните времена, както така драговолно обичаме да вършим това.
към текста >>

"Що може повече човек в живота да добие,
И така много неща. При гроба на Шилер в Гьоте се роди мисълта, която живееше в Джордано Бруно от неговото философско въодушевление: Дух има във всяка материя, навсякъде, но не тласкащ или водещ в кръг, а като един Дух, който живее и в най-малкия атом! Това духовно разбиране на Джордано Бруно възкръсна отново и в душата на Гьоте, когато държеше в ръката си черепа на Шилер и както водата се сгъстява в лед духът на Шилер му се явява във формата на Шилеровия череп. Цялата духовна основа на Гьоте стои пред нас, когато четем неговото хубаво стихотворение на Гьоте, което той е написал след съзерцаването на Шилеровия череп, и особено онези стихове, които така често погрешно се цитират, които могат да бъдат разбрани само от даденото положение. Защото трябва да си представим, че Гьоте видя Шилеровата индивидуалност като пластично сгъстена, втвърдена пред себе си и каза след това, както трябваше да каже съобразно особеността на живеещия, в Джордано Бруно и в Гьоте сроден Дух: "Що може повече човек в живота да добие, Освен в природа Бог се нему да разкрие, Как твърдото тя прави в дух да се стопява И как създаденото от духа втвърдено съхранява! "
към текста >>

64. 1. Какво има да каже геологията върху възникването на света; Берлин, 09. 02. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

По-нататък известно е също, че в тези пластове на нашата Земя се намират всякакъв вид включвания, които според възгледите на нашето съвремие произхождат от това, че животински същества и растения са намерили своята смърт и са били отнесени с пластовете, като са били погребани по естествен начин в тях и след това са намерени в тях като повече или по-малко изменени остатъци сред материала от камъни, остатъци от съществата на далечни минали времена.
Ние виждаме, как чрез такива отлагания се покрива почвата. По същия начин трябва да си представим, че в древни времена са се получили такива отлагания върху отлагания. Върху едно родило се по този начин наслояване трябва да си представим наслоен един друг пласт, който, когато го проучим, ни показва, че се различава от този, намиращ се под него. Така Земята е съставена от пластове каменен материал имащи различен характер. Естествено не е трудно да си кажем, че онези пластове, които се намират по-отгоре, трябва да бъдат най-младите, че те са били напластени чрез най-скорошните процеси и че, колкото по-дълбоко слизаме в кората на нашата Земя, стигаме до такива пластове, които са били напластени през все по-стари времена и са били покрити след това от по-новите пластове. По-нататък известно е също, че в тези пластове на нашата Земя се намират всякакъв вид включвания, които според възгледите на нашето съвремие произхождат от това, че животински същества и растения са намерили своята смърт и са били отнесени с пластовете, като са били погребани по естествен начин в тях и след това са намерени в тях като повече или по-малко изменени остатъци сред материала от камъни, остатъци от съществата на далечни минали времена. По-нататък не е трудно да си представим, че трябва да приемем определена връзка между един такъв пласт от каменен материал, както той се е отложил, и животинските и растителни включвания, които се намират в него. Но ние не трябва да мислим, че по цялото лице на Земята така просто са се наслоили по-нови пластове над по-стари, а трябва да ни бъде ясно, че понякога стари пластове се издигат чак до повърхността което проличава по техния характер -, че в течение на развитието са станали най-разнообразни смущения, разбърквания, преобръщания, подхлупвания и т.н. на тези пластове. Така щото на Геологията съвсем не е лесно да каже в отделния случай, как един пласт се е поставил върху другия. Това са неща, за които тук можем само да загатнем.
към текста >>

По-нататък не е трудно да си представим, че трябва да приемем определена връзка между един такъв пласт от каменен материал, както той се е отложил, и животинските и растителни включвания, които се намират в него.
По същия начин трябва да си представим, че в древни времена са се получили такива отлагания върху отлагания. Върху едно родило се по този начин наслояване трябва да си представим наслоен един друг пласт, който, когато го проучим, ни показва, че се различава от този, намиращ се под него. Така Земята е съставена от пластове каменен материал имащи различен характер. Естествено не е трудно да си кажем, че онези пластове, които се намират по-отгоре, трябва да бъдат най-младите, че те са били напластени чрез най-скорошните процеси и че, колкото по-дълбоко слизаме в кората на нашата Земя, стигаме до такива пластове, които са били напластени през все по-стари времена и са били покрити след това от по-новите пластове. По-нататък известно е също, че в тези пластове на нашата Земя се намират всякакъв вид включвания, които според възгледите на нашето съвремие произхождат от това, че животински същества и растения са намерили своята смърт и са били отнесени с пластовете, като са били погребани по естествен начин в тях и след това са намерени в тях като повече или по-малко изменени остатъци сред материала от камъни, остатъци от съществата на далечни минали времена. По-нататък не е трудно да си представим, че трябва да приемем определена връзка между един такъв пласт от каменен материал, както той се е отложил, и животинските и растителни включвания, които се намират в него. Но ние не трябва да мислим, че по цялото лице на Земята така просто са се наслоили по-нови пластове над по-стари, а трябва да ни бъде ясно, че понякога стари пластове се издигат чак до повърхността което проличава по техния характер -, че в течение на развитието са станали най-разнообразни смущения, разбърквания, преобръщания, подхлупвания и т.н. на тези пластове. Така щото на Геологията съвсем не е лесно да каже в отделния случай, как един пласт се е поставил върху другия. Това са неща, за които тук можем само да загатнем. Във всеки случай ние трябва да се абстрахираме от гореизброените неправилности и трябва да приемем, че на разположение на геолозите стоят земните пластове с всички намиращи се в тях отлагания и че от тях те вадят своите заключения, как е изглеждало на Земята, когато още не е бил отложен най-горният пласт или когато не са съществували още намиращите се по-дълбоко пластове и т.н.
към текста >>

По-нататък известен е въобще интересният факт, че най-горните пластове следователно най-младите от материала на нашата Земя съдържат в себе си остатъци от най-съвършените животински и растителни същества и че колкото стигаме до по-дълбоки пластове, стигаме до остатъците на по-несъвършени същества, които сме свикнали днес да причисляваме към най-нисшите видове и родове на животинското и растително царство.
на тези пластове. Така щото на Геологията съвсем не е лесно да каже в отделния случай, как един пласт се е поставил върху другия. Това са неща, за които тук можем само да загатнем. Във всеки случай ние трябва да се абстрахираме от гореизброените неправилности и трябва да приемем, че на разположение на геолозите стоят земните пластове с всички намиращи се в тях отлагания и че от тях те вадят своите заключения, как е изглеждало на Земята, когато още не е бил отложен най-горният пласт или когато не са съществували още намиращите се по-дълбоко пластове и т.н. От това те могат да си съставят представи, как е изглеждала нашата Земя в далечните минали времена. По-нататък известен е въобще интересният факт, че най-горните пластове следователно най-младите от материала на нашата Земя съдържат в себе си остатъци от най-съвършените животински и растителни същества и че колкото стигаме до по-дълбоки пластове, стигаме до остатъците на по-несъвършени същества, които сме свикнали днес да причисляваме към най-нисшите видове и родове на животинското и растително царство. След това стигаме до най-долните пластове на повърхността на нашата Земя, които са били затрупани от все нови и нови пластове, стигаме до така наречения камбрийски пласт на нашето земно развитие и виждаме там, че от нашите животински същества се намират в този пласт само остатъци от онези животни, които не са притежавали още никакъв гръбначен скелет. След това намираме други животни с гръбначен скелет в пластовете, които се намират по-отгоре, които Геологията с право счита за по-млади пластове на развитието на Земята. Така изглежда, че Геологията напълно потвърждава това, което естествената наука познава днес изхождайки от други предпоставки: че процеса на развитието на нашата Земя съществата са се развили бавно и постепенно от несъвършените към по-съвършените. Когато хвърлим поглед върху камбрийския пласт, който е най-долното отлагане, и си предста вим, че всички останали пластове не са съществували още, трябва да приемем, че в най-древни времена са съществували най-нисшите животински същества, които не са притежавали още никакъв скелет и са били предтечите на несъвършените животни, след това са намерили своя гроб и са били отложени върху най-долния пласт от каменен материал. Трябва да си представим, че тези животни са имали потомци, че може би са се изменили при други условия, които са настъпили тогава.
към текста >>

След това стигаме до най-долните пластове на повърхността на нашата Земя, които са били затрупани от все нови и нови пластове, стигаме до така наречения камбрийски пласт на нашето земно развитие и виждаме там, че от нашите животински същества се намират в този пласт само остатъци от онези животни, които не са притежавали още никакъв гръбначен скелет.
Така щото на Геологията съвсем не е лесно да каже в отделния случай, как един пласт се е поставил върху другия. Това са неща, за които тук можем само да загатнем. Във всеки случай ние трябва да се абстрахираме от гореизброените неправилности и трябва да приемем, че на разположение на геолозите стоят земните пластове с всички намиращи се в тях отлагания и че от тях те вадят своите заключения, как е изглеждало на Земята, когато още не е бил отложен най-горният пласт или когато не са съществували още намиращите се по-дълбоко пластове и т.н. От това те могат да си съставят представи, как е изглеждала нашата Земя в далечните минали времена. По-нататък известен е въобще интересният факт, че най-горните пластове следователно най-младите от материала на нашата Земя съдържат в себе си остатъци от най-съвършените животински и растителни същества и че колкото стигаме до по-дълбоки пластове, стигаме до остатъците на по-несъвършени същества, които сме свикнали днес да причисляваме към най-нисшите видове и родове на животинското и растително царство. След това стигаме до най-долните пластове на повърхността на нашата Земя, които са били затрупани от все нови и нови пластове, стигаме до така наречения камбрийски пласт на нашето земно развитие и виждаме там, че от нашите животински същества се намират в този пласт само остатъци от онези животни, които не са притежавали още никакъв гръбначен скелет. След това намираме други животни с гръбначен скелет в пластовете, които се намират по-отгоре, които Геологията с право счита за по-млади пластове на развитието на Земята. Така изглежда, че Геологията напълно потвърждава това, което естествената наука познава днес изхождайки от други предпоставки: че процеса на развитието на нашата Земя съществата са се развили бавно и постепенно от несъвършените към по-съвършените. Когато хвърлим поглед върху камбрийския пласт, който е най-долното отлагане, и си предста вим, че всички останали пластове не са съществували още, трябва да приемем, че в най-древни времена са съществували най-нисшите животински същества, които не са притежавали още никакъв скелет и са били предтечите на несъвършените животни, след това са намерили своя гроб и са били отложени върху най-долния пласт от каменен материал. Трябва да си представим, че тези животни са имали потомци, че може би са се изменили при други условия, които са настъпили тогава. Ние виждаме в следващия пласт, който следователно е по-млад, да се появяват такива животни, които в известно отношение имат вече скелетни образувания в тяхното тяло.
към текста >>

След това намираме други животни с гръбначен скелет в пластовете, които се намират по-отгоре, които Геологията с право счита за по-млади пластове на развитието на Земята.
Това са неща, за които тук можем само да загатнем. Във всеки случай ние трябва да се абстрахираме от гореизброените неправилности и трябва да приемем, че на разположение на геолозите стоят земните пластове с всички намиращи се в тях отлагания и че от тях те вадят своите заключения, как е изглеждало на Земята, когато още не е бил отложен най-горният пласт или когато не са съществували още намиращите се по-дълбоко пластове и т.н. От това те могат да си съставят представи, как е изглеждала нашата Земя в далечните минали времена. По-нататък известен е въобще интересният факт, че най-горните пластове следователно най-младите от материала на нашата Земя съдържат в себе си остатъци от най-съвършените животински и растителни същества и че колкото стигаме до по-дълбоки пластове, стигаме до остатъците на по-несъвършени същества, които сме свикнали днес да причисляваме към най-нисшите видове и родове на животинското и растително царство. След това стигаме до най-долните пластове на повърхността на нашата Земя, които са били затрупани от все нови и нови пластове, стигаме до така наречения камбрийски пласт на нашето земно развитие и виждаме там, че от нашите животински същества се намират в този пласт само остатъци от онези животни, които не са притежавали още никакъв гръбначен скелет. След това намираме други животни с гръбначен скелет в пластовете, които се намират по-отгоре, които Геологията с право счита за по-млади пластове на развитието на Земята. Така изглежда, че Геологията напълно потвърждава това, което естествената наука познава днес изхождайки от други предпоставки: че процеса на развитието на нашата Земя съществата са се развили бавно и постепенно от несъвършените към по-съвършените. Когато хвърлим поглед върху камбрийския пласт, който е най-долното отлагане, и си предста вим, че всички останали пластове не са съществували още, трябва да приемем, че в най-древни времена са съществували най-нисшите животински същества, които не са притежавали още никакъв скелет и са били предтечите на несъвършените животни, след това са намерили своя гроб и са били отложени върху най-долния пласт от каменен материал. Трябва да си представим, че тези животни са имали потомци, че може би са се изменили при други условия, които са настъпили тогава. Ние виждаме в следващия пласт, който следователно е по-млад, да се появяват такива животни, които в известно отношение имат вече скелетни образувания в тяхното тяло. И колкото се приближаваме до по-младите пластове, ние виждаме все по-съвършени и по-съвършени видове животни, докато стигнем в пластовете на терциера, където виждаме, че млекопитаещите животни вече съществуват и след това в пластовете, които са по-млади от тези на терциера, виждаме да се появява човекът.
към текста >>

Когато хвърлим поглед върху камбрийския пласт, който е най-долното отлагане, и си предста вим, че всички останали пластове не са съществували още, трябва да приемем, че в най-древни времена са съществували най-нисшите животински същества, които не са притежавали още никакъв скелет и са били предтечите на несъвършените животни, след това са намерили своя гроб и са били отложени върху най-долния пласт от каменен материал.
От това те могат да си съставят представи, как е изглеждала нашата Земя в далечните минали времена. По-нататък известен е въобще интересният факт, че най-горните пластове следователно най-младите от материала на нашата Земя съдържат в себе си остатъци от най-съвършените животински и растителни същества и че колкото стигаме до по-дълбоки пластове, стигаме до остатъците на по-несъвършени същества, които сме свикнали днес да причисляваме към най-нисшите видове и родове на животинското и растително царство. След това стигаме до най-долните пластове на повърхността на нашата Земя, които са били затрупани от все нови и нови пластове, стигаме до така наречения камбрийски пласт на нашето земно развитие и виждаме там, че от нашите животински същества се намират в този пласт само остатъци от онези животни, които не са притежавали още никакъв гръбначен скелет. След това намираме други животни с гръбначен скелет в пластовете, които се намират по-отгоре, които Геологията с право счита за по-млади пластове на развитието на Земята. Така изглежда, че Геологията напълно потвърждава това, което естествената наука познава днес изхождайки от други предпоставки: че процеса на развитието на нашата Земя съществата са се развили бавно и постепенно от несъвършените към по-съвършените. Когато хвърлим поглед върху камбрийския пласт, който е най-долното отлагане, и си предста вим, че всички останали пластове не са съществували още, трябва да приемем, че в най-древни времена са съществували най-нисшите животински същества, които не са притежавали още никакъв скелет и са били предтечите на несъвършените животни, след това са намерили своя гроб и са били отложени върху най-долния пласт от каменен материал. Трябва да си представим, че тези животни са имали потомци, че може би са се изменили при други условия, които са настъпили тогава. Ние виждаме в следващия пласт, който следователно е по-млад, да се появяват такива животни, които в известно отношение имат вече скелетни образувания в тяхното тяло. И колкото се приближаваме до по-младите пластове, ние виждаме все по-съвършени и по-съвършени видове животни, докато стигнем в пластовете на терциера, където виждаме, че млекопитаещите животни вече съществуват и след това в пластовете, които са по-млади от тези на терциера, виждаме да се появява човекът. Вие знаете, че днес съществува един начин на мислене, който си представя, че по-нисшите животни, които са живели през времето на Камбрия, са имали потомци, от които една част са останали назад в своето развитие, а друга част се е развила по-нататък и се е издигнала до животните със скелет и т.н. Така щото бихме могли да си обясним явяването на по-съвършените животни в по-младите пластове, като приемем, че най-несъвършените, най-простите животински и растителни същества постепенно са се усъвършенствували.
към текста >>

Трябва да си представим, че тези животни са имали потомци, че може би са се изменили при други условия, които са настъпили тогава.
По-нататък известен е въобще интересният факт, че най-горните пластове следователно най-младите от материала на нашата Земя съдържат в себе си остатъци от най-съвършените животински и растителни същества и че колкото стигаме до по-дълбоки пластове, стигаме до остатъците на по-несъвършени същества, които сме свикнали днес да причисляваме към най-нисшите видове и родове на животинското и растително царство. След това стигаме до най-долните пластове на повърхността на нашата Земя, които са били затрупани от все нови и нови пластове, стигаме до така наречения камбрийски пласт на нашето земно развитие и виждаме там, че от нашите животински същества се намират в този пласт само остатъци от онези животни, които не са притежавали още никакъв гръбначен скелет. След това намираме други животни с гръбначен скелет в пластовете, които се намират по-отгоре, които Геологията с право счита за по-млади пластове на развитието на Земята. Така изглежда, че Геологията напълно потвърждава това, което естествената наука познава днес изхождайки от други предпоставки: че процеса на развитието на нашата Земя съществата са се развили бавно и постепенно от несъвършените към по-съвършените. Когато хвърлим поглед върху камбрийския пласт, който е най-долното отлагане, и си предста вим, че всички останали пластове не са съществували още, трябва да приемем, че в най-древни времена са съществували най-нисшите животински същества, които не са притежавали още никакъв скелет и са били предтечите на несъвършените животни, след това са намерили своя гроб и са били отложени върху най-долния пласт от каменен материал. Трябва да си представим, че тези животни са имали потомци, че може би са се изменили при други условия, които са настъпили тогава. Ние виждаме в следващия пласт, който следователно е по-млад, да се появяват такива животни, които в известно отношение имат вече скелетни образувания в тяхното тяло. И колкото се приближаваме до по-младите пластове, ние виждаме все по-съвършени и по-съвършени видове животни, докато стигнем в пластовете на терциера, където виждаме, че млекопитаещите животни вече съществуват и след това в пластовете, които са по-млади от тези на терциера, виждаме да се появява човекът. Вие знаете, че днес съществува един начин на мислене, който си представя, че по-нисшите животни, които са живели през времето на Камбрия, са имали потомци, от които една част са останали назад в своето развитие, а друга част се е развила по-нататък и се е издигнала до животните със скелет и т.н. Така щото бихме могли да си обясним явяването на по-съвършените животни в по-младите пластове, като приемем, че най-несъвършените, най-простите животински и растителни същества постепенно са се усъвършенствували. Това би дало един чисто нагледен образ на постепенното развитие на живота, а също и на другите процеси на нашата Земя както това би се показало на очите на наблюдателя, който би могъл да наблюдава билиони и билиони години, които геологията изчислява за тези събития и процеси.
към текста >>

Ние виждаме в следващия пласт, който следователно е по-млад, да се появяват такива животни, които в известно отношение имат вече скелетни образувания в тяхното тяло.
След това стигаме до най-долните пластове на повърхността на нашата Земя, които са били затрупани от все нови и нови пластове, стигаме до така наречения камбрийски пласт на нашето земно развитие и виждаме там, че от нашите животински същества се намират в този пласт само остатъци от онези животни, които не са притежавали още никакъв гръбначен скелет. След това намираме други животни с гръбначен скелет в пластовете, които се намират по-отгоре, които Геологията с право счита за по-млади пластове на развитието на Земята. Така изглежда, че Геологията напълно потвърждава това, което естествената наука познава днес изхождайки от други предпоставки: че процеса на развитието на нашата Земя съществата са се развили бавно и постепенно от несъвършените към по-съвършените. Когато хвърлим поглед върху камбрийския пласт, който е най-долното отлагане, и си предста вим, че всички останали пластове не са съществували още, трябва да приемем, че в най-древни времена са съществували най-нисшите животински същества, които не са притежавали още никакъв скелет и са били предтечите на несъвършените животни, след това са намерили своя гроб и са били отложени върху най-долния пласт от каменен материал. Трябва да си представим, че тези животни са имали потомци, че може би са се изменили при други условия, които са настъпили тогава. Ние виждаме в следващия пласт, който следователно е по-млад, да се появяват такива животни, които в известно отношение имат вече скелетни образувания в тяхното тяло. И колкото се приближаваме до по-младите пластове, ние виждаме все по-съвършени и по-съвършени видове животни, докато стигнем в пластовете на терциера, където виждаме, че млекопитаещите животни вече съществуват и след това в пластовете, които са по-млади от тези на терциера, виждаме да се появява човекът. Вие знаете, че днес съществува един начин на мислене, който си представя, че по-нисшите животни, които са живели през времето на Камбрия, са имали потомци, от които една част са останали назад в своето развитие, а друга част се е развила по-нататък и се е издигнала до животните със скелет и т.н. Така щото бихме могли да си обясним явяването на по-съвършените животни в по-младите пластове, като приемем, че най-несъвършените, най-простите животински и растителни същества постепенно са се усъвършенствували. Това би дало един чисто нагледен образ на постепенното развитие на живота, а също и на другите процеси на нашата Земя както това би се показало на очите на наблюдателя, който би могъл да наблюдава билиони и билиони години, които геологията изчислява за тези събития и процеси. За да можем също да си представим, какви са методите и изследванията, трябва да посочим още следното.
към текста >>

И колкото се приближаваме до по-младите пластове, ние виждаме все по-съвършени и по-съвършени видове животни, докато стигнем в пластовете на терциера, където виждаме, че млекопитаещите животни вече съществуват и след това в пластовете, които са по-млади от тези на терциера, виждаме да се появява човекът.
След това намираме други животни с гръбначен скелет в пластовете, които се намират по-отгоре, които Геологията с право счита за по-млади пластове на развитието на Земята. Така изглежда, че Геологията напълно потвърждава това, което естествената наука познава днес изхождайки от други предпоставки: че процеса на развитието на нашата Земя съществата са се развили бавно и постепенно от несъвършените към по-съвършените. Когато хвърлим поглед върху камбрийския пласт, който е най-долното отлагане, и си предста вим, че всички останали пластове не са съществували още, трябва да приемем, че в най-древни времена са съществували най-нисшите животински същества, които не са притежавали още никакъв скелет и са били предтечите на несъвършените животни, след това са намерили своя гроб и са били отложени върху най-долния пласт от каменен материал. Трябва да си представим, че тези животни са имали потомци, че може би са се изменили при други условия, които са настъпили тогава. Ние виждаме в следващия пласт, който следователно е по-млад, да се появяват такива животни, които в известно отношение имат вече скелетни образувания в тяхното тяло. И колкото се приближаваме до по-младите пластове, ние виждаме все по-съвършени и по-съвършени видове животни, докато стигнем в пластовете на терциера, където виждаме, че млекопитаещите животни вече съществуват и след това в пластовете, които са по-млади от тези на терциера, виждаме да се появява човекът. Вие знаете, че днес съществува един начин на мислене, който си представя, че по-нисшите животни, които са живели през времето на Камбрия, са имали потомци, от които една част са останали назад в своето развитие, а друга част се е развила по-нататък и се е издигнала до животните със скелет и т.н. Така щото бихме могли да си обясним явяването на по-съвършените животни в по-младите пластове, като приемем, че най-несъвършените, най-простите животински и растителни същества постепенно са се усъвършенствували. Това би дало един чисто нагледен образ на постепенното развитие на живота, а също и на другите процеси на нашата Земя както това би се показало на очите на наблюдателя, който би могъл да наблюдава билиони и билиони години, които геологията изчислява за тези събития и процеси. За да можем също да си представим, какви са методите и изследванията, трябва да посочим още следното. Когато например виждаме, как днес още определени пластове са отложени чрез речни наноси в течение на толкова и толкова години и измерваме височината на един такъв пласт, получавайки по този начин една мярка, ние можем да кажем: Един такъв пласт се е наслоил за толкова и толкова години.
към текста >>

Вие знаете, че днес съществува един начин на мислене, който си представя, че по-нисшите животни, които са живели през времето на Камбрия, са имали потомци, от които една част са останали назад в своето развитие, а друга част се е развила по-нататък и се е издигнала до животните със скелет и т.н.
Така изглежда, че Геологията напълно потвърждава това, което естествената наука познава днес изхождайки от други предпоставки: че процеса на развитието на нашата Земя съществата са се развили бавно и постепенно от несъвършените към по-съвършените. Когато хвърлим поглед върху камбрийския пласт, който е най-долното отлагане, и си предста вим, че всички останали пластове не са съществували още, трябва да приемем, че в най-древни времена са съществували най-нисшите животински същества, които не са притежавали още никакъв скелет и са били предтечите на несъвършените животни, след това са намерили своя гроб и са били отложени върху най-долния пласт от каменен материал. Трябва да си представим, че тези животни са имали потомци, че може би са се изменили при други условия, които са настъпили тогава. Ние виждаме в следващия пласт, който следователно е по-млад, да се появяват такива животни, които в известно отношение имат вече скелетни образувания в тяхното тяло. И колкото се приближаваме до по-младите пластове, ние виждаме все по-съвършени и по-съвършени видове животни, докато стигнем в пластовете на терциера, където виждаме, че млекопитаещите животни вече съществуват и след това в пластовете, които са по-млади от тези на терциера, виждаме да се появява човекът. Вие знаете, че днес съществува един начин на мислене, който си представя, че по-нисшите животни, които са живели през времето на Камбрия, са имали потомци, от които една част са останали назад в своето развитие, а друга част се е развила по-нататък и се е издигнала до животните със скелет и т.н. Така щото бихме могли да си обясним явяването на по-съвършените животни в по-младите пластове, като приемем, че най-несъвършените, най-простите животински и растителни същества постепенно са се усъвършенствували. Това би дало един чисто нагледен образ на постепенното развитие на живота, а също и на другите процеси на нашата Земя както това би се показало на очите на наблюдателя, който би могъл да наблюдава билиони и билиони години, които геологията изчислява за тези събития и процеси. За да можем също да си представим, какви са методите и изследванията, трябва да посочим още следното. Когато например виждаме, как днес още определени пластове са отложени чрез речни наноси в течение на толкова и толкова години и измерваме височината на един такъв пласт, получавайки по този начин една мярка, ние можем да кажем: Един такъв пласт се е наслоил за толкова и толкова години. След това можем да изчислим, колко време е траело, докато се наслоят такива пластове, каквито разгледахме по-горе, предполагайки, че условията са били като днешните.
към текста >>

Така щото бихме могли да си обясним явяването на по-съвършените животни в по-младите пластове, като приемем, че най-несъвършените, най-простите животински и растителни същества постепенно са се усъвършенствували.
Когато хвърлим поглед върху камбрийския пласт, който е най-долното отлагане, и си предста вим, че всички останали пластове не са съществували още, трябва да приемем, че в най-древни времена са съществували най-нисшите животински същества, които не са притежавали още никакъв скелет и са били предтечите на несъвършените животни, след това са намерили своя гроб и са били отложени върху най-долния пласт от каменен материал. Трябва да си представим, че тези животни са имали потомци, че може би са се изменили при други условия, които са настъпили тогава. Ние виждаме в следващия пласт, който следователно е по-млад, да се появяват такива животни, които в известно отношение имат вече скелетни образувания в тяхното тяло. И колкото се приближаваме до по-младите пластове, ние виждаме все по-съвършени и по-съвършени видове животни, докато стигнем в пластовете на терциера, където виждаме, че млекопитаещите животни вече съществуват и след това в пластовете, които са по-млади от тези на терциера, виждаме да се появява човекът. Вие знаете, че днес съществува един начин на мислене, който си представя, че по-нисшите животни, които са живели през времето на Камбрия, са имали потомци, от които една част са останали назад в своето развитие, а друга част се е развила по-нататък и се е издигнала до животните със скелет и т.н. Така щото бихме могли да си обясним явяването на по-съвършените животни в по-младите пластове, като приемем, че най-несъвършените, най-простите животински и растителни същества постепенно са се усъвършенствували. Това би дало един чисто нагледен образ на постепенното развитие на живота, а също и на другите процеси на нашата Земя както това би се показало на очите на наблюдателя, който би могъл да наблюдава билиони и билиони години, които геологията изчислява за тези събития и процеси. За да можем също да си представим, какви са методите и изследванията, трябва да посочим още следното. Когато например виждаме, как днес още определени пластове са отложени чрез речни наноси в течение на толкова и толкова години и измерваме височината на един такъв пласт, получавайки по този начин една мярка, ние можем да кажем: Един такъв пласт се е наслоил за толкова и толкова години. След това можем да изчислим, колко време е траело, докато се наслоят такива пластове, каквито разгледахме по-горе, предполагайки, че условията са били като днешните. Тогава стигаме до най-различни числа, според различните изчисления, които геолозите са направили.
към текста >>

Това би дало един чисто нагледен образ на постепенното развитие на живота, а също и на другите процеси на нашата Земя както това би се показало на очите на наблюдателя, който би могъл да наблюдава билиони и билиони години, които геологията изчислява за тези събития и процеси.
Трябва да си представим, че тези животни са имали потомци, че може би са се изменили при други условия, които са настъпили тогава. Ние виждаме в следващия пласт, който следователно е по-млад, да се появяват такива животни, които в известно отношение имат вече скелетни образувания в тяхното тяло. И колкото се приближаваме до по-младите пластове, ние виждаме все по-съвършени и по-съвършени видове животни, докато стигнем в пластовете на терциера, където виждаме, че млекопитаещите животни вече съществуват и след това в пластовете, които са по-млади от тези на терциера, виждаме да се появява човекът. Вие знаете, че днес съществува един начин на мислене, който си представя, че по-нисшите животни, които са живели през времето на Камбрия, са имали потомци, от които една част са останали назад в своето развитие, а друга част се е развила по-нататък и се е издигнала до животните със скелет и т.н. Така щото бихме могли да си обясним явяването на по-съвършените животни в по-младите пластове, като приемем, че най-несъвършените, най-простите животински и растителни същества постепенно са се усъвършенствували. Това би дало един чисто нагледен образ на постепенното развитие на живота, а също и на другите процеси на нашата Земя както това би се показало на очите на наблюдателя, който би могъл да наблюдава билиони и билиони години, които геологията изчислява за тези събития и процеси. За да можем също да си представим, какви са методите и изследванията, трябва да посочим още следното. Когато например виждаме, как днес още определени пластове са отложени чрез речни наноси в течение на толкова и толкова години и измерваме височината на един такъв пласт, получавайки по този начин една мярка, ние можем да кажем: Един такъв пласт се е наслоил за толкова и толкова години. След това можем да изчислим, колко време е траело, докато се наслоят такива пластове, каквито разгледахме по-горе, предполагайки, че условията са били като днешните. Тогава стигаме до най-различни числа, според различните изчисления, които геолозите са направили. Не е необходимо да се формализираме, че върху този въпрос съществуват противоречия, защото който познава противоречията, ще знае, че те не означават нищо, макар и понякога да са крещящи и различията възлизат на няколко билиона години за различните изследователи.
към текста >>

Защото всички тези пластове, които съдържат остатъци от животински същества, почиват така да се каже върху други, които излизат на повърхността тогава, когато пробиват намиращите се над тях пластове и образуват планини и стават по този начин видими.
След това можем да изчислим, колко време е траело, докато се наслоят такива пластове, каквито разгледахме по-горе, предполагайки, че условията са били като днешните. Тогава стигаме до най-различни числа, според различните изчисления, които геолозите са направили. Не е необходимо да се формализираме, че върху този въпрос съществуват противоречия, защото който познава противоречията, ще знае, че те не означават нищо, макар и понякога да са крещящи и различията възлизат на няколко билиона години за различните изследователи. Когато имаме пред погледа си всичко това, ние имаме все пак един образ на това, как според възгледите на геологията точно в тона, в който бе описаното казаното сега са станали процесите в развитието на нашата Земя през последните билиона години. Геологията ни заставя по-нататък да предположим, че преди всички тези процеси са съществували други. Защото всички тези пластове, които съдържат остатъци от животински същества, почиват така да се каже върху други, които излизат на повърхността тогава, когато пробиват намиращите се над тях пластове и образуват планини и стават по този начин видими. Така щото представите на геологията водят до там, че всички пластове на нашата Земя, които съдържат остатъци от животински същества, лежат върху един друг пласт, който ни насочва към такива далечни времена, когато на Земята не е съществувал никакъв живот. Защото съставът на този най-стар и най-долен пласт на нашата земна повърхност ни показва, че когато той е възникнал, така да се каже поне според представите на съвременните учени – на Земята не съществува такъв живот, какъвто днес имаме. Геологията се вижда принудена да приеме, че най-долният пласт дължи своето възникване на един огнен процес, сред който е невъзможно да си представим някакъв живот. Така щото геологията би ни довела в процеса на развитието на нашата Земя до далечни минали времена, когато чрез един огнен процес са се образували най-старите видове скали и минерали. Едва по-късно върху основата на този най-стар пласт са се наслоили по-младите пластове, съдържащи живи същества, чрез такива процеси, които са станали, когато нашата Земя така се е охладила чрез излъчване на топлината си в мировото пространство, че е станал възможен животът.
към текста >>

Така щото представите на геологията водят до там, че всички пластове на нашата Земя, които съдържат остатъци от животински същества, лежат върху един друг пласт, който ни насочва към такива далечни времена, когато на Земята не е съществувал никакъв живот.
Тогава стигаме до най-различни числа, според различните изчисления, които геолозите са направили. Не е необходимо да се формализираме, че върху този въпрос съществуват противоречия, защото който познава противоречията, ще знае, че те не означават нищо, макар и понякога да са крещящи и различията възлизат на няколко билиона години за различните изследователи. Когато имаме пред погледа си всичко това, ние имаме все пак един образ на това, как според възгледите на геологията точно в тона, в който бе описаното казаното сега са станали процесите в развитието на нашата Земя през последните билиона години. Геологията ни заставя по-нататък да предположим, че преди всички тези процеси са съществували други. Защото всички тези пластове, които съдържат остатъци от животински същества, почиват така да се каже върху други, които излизат на повърхността тогава, когато пробиват намиращите се над тях пластове и образуват планини и стават по този начин видими. Така щото представите на геологията водят до там, че всички пластове на нашата Земя, които съдържат остатъци от животински същества, лежат върху един друг пласт, който ни насочва към такива далечни времена, когато на Земята не е съществувал никакъв живот. Защото съставът на този най-стар и най-долен пласт на нашата земна повърхност ни показва, че когато той е възникнал, така да се каже поне според представите на съвременните учени – на Земята не съществува такъв живот, какъвто днес имаме. Геологията се вижда принудена да приеме, че най-долният пласт дължи своето възникване на един огнен процес, сред който е невъзможно да си представим някакъв живот. Така щото геологията би ни довела в процеса на развитието на нашата Земя до далечни минали времена, когато чрез един огнен процес са се образували най-старите видове скали и минерали. Едва по-късно върху основата на този най-стар пласт са се наслоили по-младите пластове, съдържащи живи същества, чрез такива процеси, които са станали, когато нашата Земя така се е охладила чрез излъчване на топлината си в мировото пространство, че е станал възможен животът. Всичко това трябва да си го представим придружено от процеси от физическо и химическо естество, които не можем да опишем подробно.
към текста >>

Защото съставът на този най-стар и най-долен пласт на нашата земна повърхност ни показва, че когато той е възникнал, така да се каже поне според представите на съвременните учени – на Земята не съществува такъв живот, какъвто днес имаме.
Не е необходимо да се формализираме, че върху този въпрос съществуват противоречия, защото който познава противоречията, ще знае, че те не означават нищо, макар и понякога да са крещящи и различията възлизат на няколко билиона години за различните изследователи. Когато имаме пред погледа си всичко това, ние имаме все пак един образ на това, как според възгледите на геологията точно в тона, в който бе описаното казаното сега са станали процесите в развитието на нашата Земя през последните билиона години. Геологията ни заставя по-нататък да предположим, че преди всички тези процеси са съществували други. Защото всички тези пластове, които съдържат остатъци от животински същества, почиват така да се каже върху други, които излизат на повърхността тогава, когато пробиват намиращите се над тях пластове и образуват планини и стават по този начин видими. Така щото представите на геологията водят до там, че всички пластове на нашата Земя, които съдържат остатъци от животински същества, лежат върху един друг пласт, който ни насочва към такива далечни времена, когато на Земята не е съществувал никакъв живот. Защото съставът на този най-стар и най-долен пласт на нашата земна повърхност ни показва, че когато той е възникнал, така да се каже поне според представите на съвременните учени – на Земята не съществува такъв живот, какъвто днес имаме. Геологията се вижда принудена да приеме, че най-долният пласт дължи своето възникване на един огнен процес, сред който е невъзможно да си представим някакъв живот. Така щото геологията би ни довела в процеса на развитието на нашата Земя до далечни минали времена, когато чрез един огнен процес са се образували най-старите видове скали и минерали. Едва по-късно върху основата на този най-стар пласт са се наслоили по-младите пластове, съдържащи живи същества, чрез такива процеси, които са станали, когато нашата Земя така се е охладила чрез излъчване на топлината си в мировото пространство, че е станал възможен животът. Всичко това трябва да си го представим придружено от процеси от физическо и химическо естество, които не можем да опишем подробно. Когато поглеждаме по този начин в най-древните времена на нашата Земя, след като е настъпило определено охлаждане,в геологията си представят, че преди първото образуване на скали Земята е била в едно горещо състояние охлаждане настъпило към повърхността, когато си представим Земята снабдена вече с един основен пласт и виждаме, как върху този основен пласт се простират онези пластове, които в остатъците, които съдържат, ни показват свидетели, живи свидетели на това, че отдавна на нашата Земя се е породил и развил животът, ние имаме един образ, който геологията си съставя за тези минали времена на нашата Земя.
към текста >>

Геологията се вижда принудена да приеме, че най-долният пласт дължи своето възникване на един огнен процес, сред който е невъзможно да си представим някакъв живот.
Когато имаме пред погледа си всичко това, ние имаме все пак един образ на това, как според възгледите на геологията точно в тона, в който бе описаното казаното сега са станали процесите в развитието на нашата Земя през последните билиона години. Геологията ни заставя по-нататък да предположим, че преди всички тези процеси са съществували други. Защото всички тези пластове, които съдържат остатъци от животински същества, почиват така да се каже върху други, които излизат на повърхността тогава, когато пробиват намиращите се над тях пластове и образуват планини и стават по този начин видими. Така щото представите на геологията водят до там, че всички пластове на нашата Земя, които съдържат остатъци от животински същества, лежат върху един друг пласт, който ни насочва към такива далечни времена, когато на Земята не е съществувал никакъв живот. Защото съставът на този най-стар и най-долен пласт на нашата земна повърхност ни показва, че когато той е възникнал, така да се каже поне според представите на съвременните учени – на Земята не съществува такъв живот, какъвто днес имаме. Геологията се вижда принудена да приеме, че най-долният пласт дължи своето възникване на един огнен процес, сред който е невъзможно да си представим някакъв живот. Така щото геологията би ни довела в процеса на развитието на нашата Земя до далечни минали времена, когато чрез един огнен процес са се образували най-старите видове скали и минерали. Едва по-късно върху основата на този най-стар пласт са се наслоили по-младите пластове, съдържащи живи същества, чрез такива процеси, които са станали, когато нашата Земя така се е охладила чрез излъчване на топлината си в мировото пространство, че е станал възможен животът. Всичко това трябва да си го представим придружено от процеси от физическо и химическо естество, които не можем да опишем подробно. Когато поглеждаме по този начин в най-древните времена на нашата Земя, след като е настъпило определено охлаждане,в геологията си представят, че преди първото образуване на скали Земята е била в едно горещо състояние охлаждане настъпило към повърхността, когато си представим Земята снабдена вече с един основен пласт и виждаме, как върху този основен пласт се простират онези пластове, които в остатъците, които съдържат, ни показват свидетели, живи свидетели на това, че отдавна на нашата Земя се е породил и развил животът, ние имаме един образ, който геологията си съставя за тези минали времена на нашата Земя. Когато разглеждаме тези най-стари пластове, върху които лежат онези съдържащи остатъци от живи същества, когато ги разгледаме по отношение на скалния материал, който се състои главно от това, което наричаме гранит, ние поглеждаме по този начин върху една форма на нашето земно кълбо, която в смисъла на нашата днешна геология ни го показва в едно състояние лишено от живот.
към текста >>

Едва по-късно върху основата на този най-стар пласт са се наслоили по-младите пластове, съдържащи живи същества, чрез такива процеси, които са станали, когато нашата Земя така се е охладила чрез излъчване на топлината си в мировото пространство, че е станал възможен животът.
Защото всички тези пластове, които съдържат остатъци от животински същества, почиват така да се каже върху други, които излизат на повърхността тогава, когато пробиват намиращите се над тях пластове и образуват планини и стават по този начин видими. Така щото представите на геологията водят до там, че всички пластове на нашата Земя, които съдържат остатъци от животински същества, лежат върху един друг пласт, който ни насочва към такива далечни времена, когато на Земята не е съществувал никакъв живот. Защото съставът на този най-стар и най-долен пласт на нашата земна повърхност ни показва, че когато той е възникнал, така да се каже поне според представите на съвременните учени – на Земята не съществува такъв живот, какъвто днес имаме. Геологията се вижда принудена да приеме, че най-долният пласт дължи своето възникване на един огнен процес, сред който е невъзможно да си представим някакъв живот. Така щото геологията би ни довела в процеса на развитието на нашата Земя до далечни минали времена, когато чрез един огнен процес са се образували най-старите видове скали и минерали. Едва по-късно върху основата на този най-стар пласт са се наслоили по-младите пластове, съдържащи живи същества, чрез такива процеси, които са станали, когато нашата Земя така се е охладила чрез излъчване на топлината си в мировото пространство, че е станал възможен животът. Всичко това трябва да си го представим придружено от процеси от физическо и химическо естество, които не можем да опишем подробно. Когато поглеждаме по този начин в най-древните времена на нашата Земя, след като е настъпило определено охлаждане,в геологията си представят, че преди първото образуване на скали Земята е била в едно горещо състояние охлаждане настъпило към повърхността, когато си представим Земята снабдена вече с един основен пласт и виждаме, как върху този основен пласт се простират онези пластове, които в остатъците, които съдържат, ни показват свидетели, живи свидетели на това, че отдавна на нашата Земя се е породил и развил животът, ние имаме един образ, който геологията си съставя за тези минали времена на нашата Земя. Когато разглеждаме тези най-стари пластове, върху които лежат онези съдържащи остатъци от живи същества, когато ги разгледаме по отношение на скалния материал, който се състои главно от това, което наричаме гранит, ние поглеждаме по този начин върху една форма на нашето земно кълбо, която в смисъла на нашата днешна геология ни го показва в едно състояние лишено от живот. Това е там, където по-горните пластове са отворени и гранитът излиза през тях образувайки планини: един вид като свидетелство за най-древните времена на нашата Земя. Гьоте, който наред с това, че беше един велик поет, беше също един велик мислител върху природата, е чувствувал особено дълбоко, когато е заставал пред това най-старо скално образуване на нашата Земя, гранита, как този зърнест скален материал е нещо, върху което другото се издига като върху един скелет на Земята.
към текста >>

Когато поглеждаме по този начин в най-древните времена на нашата Земя, след като е настъпило определено охлаждане,в геологията си представят, че преди първото образуване на скали Земята е била в едно горещо състояние охлаждане настъпило към повърхността, когато си представим Земята снабдена вече с един основен пласт и виждаме, как върху този основен пласт се простират онези пластове, които в остатъците, които съдържат, ни показват свидетели, живи свидетели на това, че отдавна на нашата Земя се е породил и развил животът, ние имаме един образ, който геологията си съставя за тези минали времена на нашата Земя.
Защото съставът на този най-стар и най-долен пласт на нашата земна повърхност ни показва, че когато той е възникнал, така да се каже поне според представите на съвременните учени – на Земята не съществува такъв живот, какъвто днес имаме. Геологията се вижда принудена да приеме, че най-долният пласт дължи своето възникване на един огнен процес, сред който е невъзможно да си представим някакъв живот. Така щото геологията би ни довела в процеса на развитието на нашата Земя до далечни минали времена, когато чрез един огнен процес са се образували най-старите видове скали и минерали. Едва по-късно върху основата на този най-стар пласт са се наслоили по-младите пластове, съдържащи живи същества, чрез такива процеси, които са станали, когато нашата Земя така се е охладила чрез излъчване на топлината си в мировото пространство, че е станал възможен животът. Всичко това трябва да си го представим придружено от процеси от физическо и химическо естество, които не можем да опишем подробно. Когато поглеждаме по този начин в най-древните времена на нашата Земя, след като е настъпило определено охлаждане,в геологията си представят, че преди първото образуване на скали Земята е била в едно горещо състояние охлаждане настъпило към повърхността, когато си представим Земята снабдена вече с един основен пласт и виждаме, как върху този основен пласт се простират онези пластове, които в остатъците, които съдържат, ни показват свидетели, живи свидетели на това, че отдавна на нашата Земя се е породил и развил животът, ние имаме един образ, който геологията си съставя за тези минали времена на нашата Земя. Когато разглеждаме тези най-стари пластове, върху които лежат онези съдържащи остатъци от живи същества, когато ги разгледаме по отношение на скалния материал, който се състои главно от това, което наричаме гранит, ние поглеждаме по този начин върху една форма на нашето земно кълбо, която в смисъла на нашата днешна геология ни го показва в едно състояние лишено от живот. Това е там, където по-горните пластове са отворени и гранитът излиза през тях образувайки планини: един вид като свидетелство за най-древните времена на нашата Земя. Гьоте, който наред с това, че беше един велик поет, беше също един велик мислител върху природата, е чувствувал особено дълбоко, когато е заставал пред това най-старо скално образуване на нашата Земя, гранита, как този зърнест скален материал е нещо, върху което другото се издига като върху един скелет на Земята. Това вдъхваше на Гьоте нещо, което за него беше като отзвук на първичната тишина на нашата планета и той наблюдаваше с благоговение тази скала. Един такъв човек не можеше другояче, освен да наблюдава процесите сред нашето земно развитие не само с ума, но и със сърцето, да чувствува също, какво ни разкриват тези остатъци на нашето земно развитие.
към текста >>

Когато разглеждаме тези най-стари пластове, върху които лежат онези съдържащи остатъци от живи същества, когато ги разгледаме по отношение на скалния материал, който се състои главно от това, което наричаме гранит, ние поглеждаме по този начин върху една форма на нашето земно кълбо, която в смисъла на нашата днешна геология ни го показва в едно състояние лишено от живот.
Геологията се вижда принудена да приеме, че най-долният пласт дължи своето възникване на един огнен процес, сред който е невъзможно да си представим някакъв живот. Така щото геологията би ни довела в процеса на развитието на нашата Земя до далечни минали времена, когато чрез един огнен процес са се образували най-старите видове скали и минерали. Едва по-късно върху основата на този най-стар пласт са се наслоили по-младите пластове, съдържащи живи същества, чрез такива процеси, които са станали, когато нашата Земя така се е охладила чрез излъчване на топлината си в мировото пространство, че е станал възможен животът. Всичко това трябва да си го представим придружено от процеси от физическо и химическо естество, които не можем да опишем подробно. Когато поглеждаме по този начин в най-древните времена на нашата Земя, след като е настъпило определено охлаждане,в геологията си представят, че преди първото образуване на скали Земята е била в едно горещо състояние охлаждане настъпило към повърхността, когато си представим Земята снабдена вече с един основен пласт и виждаме, как върху този основен пласт се простират онези пластове, които в остатъците, които съдържат, ни показват свидетели, живи свидетели на това, че отдавна на нашата Земя се е породил и развил животът, ние имаме един образ, който геологията си съставя за тези минали времена на нашата Земя. Когато разглеждаме тези най-стари пластове, върху които лежат онези съдържащи остатъци от живи същества, когато ги разгледаме по отношение на скалния материал, който се състои главно от това, което наричаме гранит, ние поглеждаме по този начин върху една форма на нашето земно кълбо, която в смисъла на нашата днешна геология ни го показва в едно състояние лишено от живот. Това е там, където по-горните пластове са отворени и гранитът излиза през тях образувайки планини: един вид като свидетелство за най-древните времена на нашата Земя. Гьоте, който наред с това, че беше един велик поет, беше също един велик мислител върху природата, е чувствувал особено дълбоко, когато е заставал пред това най-старо скално образуване на нашата Земя, гранита, как този зърнест скален материал е нещо, върху което другото се издига като върху един скелет на Земята. Това вдъхваше на Гьоте нещо, което за него беше като отзвук на първичната тишина на нашата планета и той наблюдаваше с благоговение тази скала. Един такъв човек не можеше другояче, освен да наблюдава процесите сред нашето земно развитие не само с ума, но и със сърцето, да чувствува също, какво ни разкриват тези остатъци на нашето земно развитие. Дълбоко затрогващи и още по-дълбоко водещи в тайните отколкото всяко мислене са думите, които Гьоте произнася в присъствието на този "най-стар син на природата", както той се произнася стоейки пред гранита:
към текста >>

Седейки върху един висок и гол връх на планината и обгръщайки с погледа една обширна област, аз мога да си кажа: Тук ти седиш непосредствено върху една основа, която стига до най-дълбоките места на Земята, между тебе и твърдата почва на първичния свят не се е наслоил никакъв по-нов пласт, не са се натрупали никакви наносни развалини, ти не минаваш над един непрекъснат ров както в онези плодородни хубави долини, тези планински върхове не са родили нищо живо и не са погълнали нищо живо, те съществуват преди всякакъв живот над всеки живот.
Това вдъхваше на Гьоте нещо, което за него беше като отзвук на първичната тишина на нашата планета и той наблюдаваше с благоговение тази скала. Един такъв човек не можеше другояче, освен да наблюдава процесите сред нашето земно развитие не само с ума, но и със сърцето, да чувствува също, какво ни разкриват тези остатъци на нашето земно развитие. Дълбоко затрогващи и още по-дълбоко водещи в тайните отколкото всяко мислене са думите, които Гьоте произнася в присъствието на този "най-стар син на природата", както той се произнася стоейки пред гранита: ". . . С тези мисли и чувства се приближавам аз до вас, вие най-старите и най-достойни паметници на времето. Седейки върху един висок и гол връх на планината и обгръщайки с погледа една обширна област, аз мога да си кажа: Тук ти седиш непосредствено върху една основа, която стига до най-дълбоките места на Земята, между тебе и твърдата почва на първичния свят не се е наслоил никакъв по-нов пласт, не са се натрупали никакви наносни развалини, ти не минаваш над един непрекъснат ров както в онези плодородни хубави долини, тези планински върхове не са родили нищо живо и не са погълнали нищо живо, те съществуват преди всякакъв живот над всеки живот. В този момент, когато вътрешните привличащи и движещи сили на Земята действуват така да се каже непосредствено върху мене, когато влиянията на небето ме обгръщат до тук, аз съм настроен за едно по-възвишено съзерцание на природата, и както човешкият дух оживява всичко, така в мене се събужда един символ, на чиято възвишеност аз не мога да противостоя. Така самотен, аз казвам на себе си, когато гледам целия този планински връх надолу и съзирам в далечината към полите едвам израстващ мъх, така самотен, казвам аз, се чувствува човек, който иска да разтвори своята душа за най-старите, най-първи и най-дълбоки чувства на истината." Това е настроението, което обхваща Гьоте, когато той наблюдаваше тези скали, които чрез цялото тяхно устройство показват, че не можеха да съдържат нищо живо в себе си, следователно не можеха да погълнат в себе си нищо живо, както наслоените по-отгоре пластове. Колкото и схематично да е това, което можах да изложа до сега, то показва все пак така да се каже в едри вагленни щрихи образа, който днес човек може да си състави от геологията върху развитието на Земята и на нейните същества. Но хората не са мислили винаги така и този начин на мислене се е образувал напълно постепенно.
към текста >>

В този момент, когато вътрешните привличащи и движещи сили на Земята действуват така да се каже непосредствено върху мене, когато влиянията на небето ме обгръщат до тук, аз съм настроен за едно по-възвишено съзерцание на природата, и както човешкият дух оживява всичко, така в мене се събужда един символ, на чиято възвишеност аз не мога да противостоя.
Един такъв човек не можеше другояче, освен да наблюдава процесите сред нашето земно развитие не само с ума, но и със сърцето, да чувствува също, какво ни разкриват тези остатъци на нашето земно развитие. Дълбоко затрогващи и още по-дълбоко водещи в тайните отколкото всяко мислене са думите, които Гьоте произнася в присъствието на този "най-стар син на природата", както той се произнася стоейки пред гранита: ". . . С тези мисли и чувства се приближавам аз до вас, вие най-старите и най-достойни паметници на времето. Седейки върху един висок и гол връх на планината и обгръщайки с погледа една обширна област, аз мога да си кажа: Тук ти седиш непосредствено върху една основа, която стига до най-дълбоките места на Земята, между тебе и твърдата почва на първичния свят не се е наслоил никакъв по-нов пласт, не са се натрупали никакви наносни развалини, ти не минаваш над един непрекъснат ров както в онези плодородни хубави долини, тези планински върхове не са родили нищо живо и не са погълнали нищо живо, те съществуват преди всякакъв живот над всеки живот. В този момент, когато вътрешните привличащи и движещи сили на Земята действуват така да се каже непосредствено върху мене, когато влиянията на небето ме обгръщат до тук, аз съм настроен за едно по-възвишено съзерцание на природата, и както човешкият дух оживява всичко, така в мене се събужда един символ, на чиято възвишеност аз не мога да противостоя. Така самотен, аз казвам на себе си, когато гледам целия този планински връх надолу и съзирам в далечината към полите едвам израстващ мъх, така самотен, казвам аз, се чувствува човек, който иска да разтвори своята душа за най-старите, най-първи и най-дълбоки чувства на истината." Това е настроението, което обхваща Гьоте, когато той наблюдаваше тези скали, които чрез цялото тяхно устройство показват, че не можеха да съдържат нищо живо в себе си, следователно не можеха да погълнат в себе си нищо живо, както наслоените по-отгоре пластове. Колкото и схематично да е това, което можах да изложа до сега, то показва все пак така да се каже в едри вагленни щрихи образа, който днес човек може да си състави от геологията върху развитието на Земята и на нейните същества. Но хората не са мислили винаги така и този начин на мислене се е образувал напълно постепенно. Защото например по времето, когато Гьоте се занимаваше с геология, бушуваше по определен начин един спор върху възникването на Земята, който се нарича спор на плутонистите и на нептунистите.
към текста >>

Така както тези пластове са наслоени, те ти показват, че са станали наслоявания, в най-младите времена, че с това животински същества са намерили своя гроб, потомците на които същества още живеят на Земята, но и такива, които са измрели и които познаваме като жители на Земята само благодарение на това, че разкопаваме техните намиращи се в Земята остатъци.
А сега трябва да си зададем въпроса: Какво има да каже това външно изследване и какво може да ни каже Духовната наука със средствата, които бяха описани в досегашните сказки, върху развитието на Земята? Върху степените на Земята, които сега съществуват и които са предхождали сегашното състояние, можете да се осведомите по-точно в моята книга "Тайната наука в очерк". До къде ни довежда всъщност геологията? Искаме да резюмираме сега това с ясни думи. Геологията може да ни каже: Погледни това, което се намира на повърхността на Земята като образувания на пластове. Така както тези пластове са наслоени, те ти показват, че са станали наслоявания, в най-младите времена, че с това животински същества са намерили своя гроб, потомците на които същества още живеят на Земята, но и такива, които са измрели и които познаваме като жители на Земята само благодарение на това, че разкопаваме техните намиращи се в Земята остатъци. По този начин Геологията ни довежда до един най-долен пласт на земната повърхност, който принадлежи все още на това, което се отнася към цялата планета както черупката на яйцето към жълтъка и който ни показва, че би могъл да дължи своето възникване на едно огнено действие. Обаче по-дълбоко виждащите хора, какъвто е бил например Гьоте, се произнасят по-предпазливо върху този въпрос, даже и там, където те мислят напълно геологически. И интересно е да чуем думите на Гьоте, които той казва върху този долен пласт. " . . .
към текста >>

С помощта на онзи поглед, чиито характеристики бяха често описвани тук, Духовната наука прониква назад в миналото и намира в царството, което можем да виждаме с очите, все по-несъвършени и несъвършени същества като предшественици на нашия настоящ земен животински свят.
Следователно трябва да допуснем, че и духовнонаучното изследване може да види от своите собствени източници това постепенно повишаване на степента на съвършенство. Когато отиваме по този начин в миналото и с помощта на ясновидското изследване стигаме така да се каже до момента, който геологията фиксира с гранита, който в смисъла на днешната геология се е образувал от вече изстиналата, но все още вълнувана от действията на огъня земна форма, ние трябва да запитаме: Какво може да приеме геологията какво може да приеме Духовната наука като предпоставки на една по-ранна епоха? Когато в геологията оставаме върху една действително сигурна почва всъщност това, което се казва сега, не би трябвало да бъде подложено на съмнение от никой естествоизпитател -, тогава отивайки назад в миналото зад епохата на образуването на гранита, за тази епоха геологията има само предположения. Такива догадки тя може да има и върху това, как е изглеждала вътрешността на Земята, защото дупките, които са изкопани до сега в Земята стигат надълбоко само до там, че те могат да бъдат считани като съвсем малки чопления с игла. Догадки и хипотези, по-нататък нищо, най-много предчувствия за това, което е предхождало процеси на образуването на гранита! С помощта на онзи поглед, чиито характеристики бяха често описвани тук, Духовната наука прониква назад в миналото и намира в царството, което можем да виждаме с очите, все по-несъвършени и несъвършени същества като предшественици на нашия настоящ земен животински свят. Обаче тя намира, че когато проследяваме така Земята отивайки назад в миналото, тази Земя се представя съвсем различно от това, което тя е в днешно време. Днес Земята се представя като минерална основа, върху която ние стъпваме, заобиколена от въздух, в който се намират мъглите, облачните образувания и т.н. Но когато отиваме в много далечното минало, тя съвсем не се представя такава. Голям брой вещества, които днес се намират в дълбините на Земята, в далечните минали времена са се намирали още в околността на Земята и само постепенно са се утаили. Това трябва да допусне и геологията.
към текста >>

Така някой, който в много далечното минало време би стоял върху Земята и гледал навън, не би видял тъкането на минералните вещества и процеси, не би видял минералния въздух, а жив, пулсиращ живот.
Това трябва да допусне и геологията. Но колкото по-далече отиваме, толкова повече намираме, че като планета нашата Земя е имала съвършено друга форма, тя става нещо съвършено различно от днес, че така да се каже това, което днес е атмосфера, ни показва, все повече и повече, колкото по-далече в миналото отиваме, характера на едно живо същество. В окръжността на нашата Земя ние намираме не само такъв минерален въздух и такива минерални облачни образувания, каквито имаме днес, но сред това, което принадлежи на нашата Земя, в най-древни времена намираме нещо като живи членове, като живи органи на едно голямо живо същество. Когато отиваме така назад в миналото, стигаме до едно такова състояние на Земята, което бихме могли до сравним с положението, както днес бихме могли да стоим като съвсем малки същества в един човешки организъм, като че бихме стояли върху твърдата почва на една кост и бихме могли да гледаме навън и бихме виждали вън кръвоносната система, нервната система и т.н. като един заобикалящ ни свят. Така някой, който в много далечното минало време би стоял върху Земята и гледал навън, не би видял тъкането на минералните вещества и процеси, не би видял минералния въздух, а жив, пулсиращ живот. Колкото по-далече в миналото бихме отишли, толкова повече положението би било такова. Така щото бихме могли да стигнем до онази епоха, която бихме нарекли епоха на образуването на гранита. И бихме могли да си кажем: Тук всъщност земята е едно мощно живо същество, има в себе си един многообразен живот, не е още изпълнена с живи същества, които днес ходят върху нея или живеят във водата и т. н., а живеят вътре един вид като паразити на целия жив организъм на земята, плуват в нейната кръв, както днес облачните маси на въздуха и тем подобни. След това стигаме до една епоха, за която трябва да кажем: Върху земната почва царува несъмнено такава висока температура, че на нея не може да се развие живот, обаче в окръжността се развива живот, живот, който иска да слезе долу, но не може да слезе долу.
към текста >>

И бихме могли да си кажем: Тук всъщност земята е едно мощно живо същество, има в себе си един многообразен живот, не е още изпълнена с живи същества, които днес ходят върху нея или живеят във водата и т.
Когато отиваме така назад в миналото, стигаме до едно такова състояние на Земята, което бихме могли до сравним с положението, както днес бихме могли да стоим като съвсем малки същества в един човешки организъм, като че бихме стояли върху твърдата почва на една кост и бихме могли да гледаме навън и бихме виждали вън кръвоносната система, нервната система и т.н. като един заобикалящ ни свят. Така някой, който в много далечното минало време би стоял върху Земята и гледал навън, не би видял тъкането на минералните вещества и процеси, не би видял минералния въздух, а жив, пулсиращ живот. Колкото по-далече в миналото бихме отишли, толкова повече положението би било такова. Така щото бихме могли да стигнем до онази епоха, която бихме нарекли епоха на образуването на гранита. И бихме могли да си кажем: Тук всъщност земята е едно мощно живо същество, има в себе си един многообразен живот, не е още изпълнена с живи същества, които днес ходят върху нея или живеят във водата и т. н., а живеят вътре един вид като паразити на целия жив организъм на земята, плуват в нейната кръв, както днес облачните маси на въздуха и тем подобни. След това стигаме до една епоха, за която трябва да кажем: Върху земната почва царува несъмнено такава висока температура, че на нея не може да се развие живот, обаче в окръжността се развива живот, живот, който иска да слезе долу, но не може да слезе долу. Защо не може да слезе долу? Там долу чрез огнения процес, чрез процеса на високото нагряване с прието първо онова, което живата част на нашата Земя отделя от себе си така, както нашият жив организъм отделя твърдите части, костите, както той отделя тези твърди съставни части, костите, от меките съставни части. И сега ние насочваме поглед към образуването на гранита и казваме: Материалът, който гранитът съдържа: кварц, фелдшпат и слюда първоначално е бил разтворен в голямото живо същество: Земята.
към текста >>

След това стигаме до една епоха, за която трябва да кажем: Върху земната почва царува несъмнено такава висока температура, че на нея не може да се развие живот, обаче в окръжността се развива живот, живот, който иска да слезе долу, но не може да слезе долу.
Така някой, който в много далечното минало време би стоял върху Земята и гледал навън, не би видял тъкането на минералните вещества и процеси, не би видял минералния въздух, а жив, пулсиращ живот. Колкото по-далече в миналото бихме отишли, толкова повече положението би било такова. Така щото бихме могли да стигнем до онази епоха, която бихме нарекли епоха на образуването на гранита. И бихме могли да си кажем: Тук всъщност земята е едно мощно живо същество, има в себе си един многообразен живот, не е още изпълнена с живи същества, които днес ходят върху нея или живеят във водата и т. н., а живеят вътре един вид като паразити на целия жив организъм на земята, плуват в нейната кръв, както днес облачните маси на въздуха и тем подобни. След това стигаме до една епоха, за която трябва да кажем: Върху земната почва царува несъмнено такава висока температура, че на нея не може да се развие живот, обаче в окръжността се развива живот, живот, който иска да слезе долу, но не може да слезе долу. Защо не може да слезе долу? Там долу чрез огнения процес, чрез процеса на високото нагряване с прието първо онова, което живата част на нашата Земя отделя от себе си така, както нашият жив организъм отделя твърдите части, костите, както той отделя тези твърди съставни части, костите, от меките съставни части. И сега ние насочваме поглед към образуването на гранита и казваме: Материалът, който гранитът съдържа: кварц, фелдшпат и слюда първоначално е бил разтворен в голямото живо същество: Земята. Тази Земя, за да се развива по-нататък, има нужда да се освободи от тези вещества, отделя ги от себе си, оставя ги да паднат надолу, да се утаят. Това, което е долу, приема тези отделени части, образува основния масив, един скелет в живото същество Земя.
към текста >>

Това, което е долу, приема тези отделени части, образува основния масив, един скелет в живото същество Земя.
След това стигаме до една епоха, за която трябва да кажем: Върху земната почва царува несъмнено такава висока температура, че на нея не може да се развие живот, обаче в окръжността се развива живот, живот, който иска да слезе долу, но не може да слезе долу. Защо не може да слезе долу? Там долу чрез огнения процес, чрез процеса на високото нагряване с прието първо онова, което живата част на нашата Земя отделя от себе си така, както нашият жив организъм отделя твърдите части, костите, както той отделя тези твърди съставни части, костите, от меките съставни части. И сега ние насочваме поглед към образуването на гранита и казваме: Материалът, който гранитът съдържа: кварц, фелдшпат и слюда първоначално е бил разтворен в голямото живо същество: Земята. Тази Земя, за да се развива по-нататък, има нужда да се освободи от тези вещества, отделя ги от себе си, оставя ги да паднат надолу, да се утаят. Това, което е долу, приема тези отделени части, образува основния масив, един скелет в живото същество Земя. И когато отидем още по-далече в миналото, ние трябва да потърсим причините поради които цялата жива Земя е отделила от себе си веществата, които днес като химически вещества образуват нашата Земя и не са същевременно онези, които се намират в животинския, растителния или човешкия организъм. Тези вещества са били тогава отделени постепенно по подобен начин чрез действие на огъня или на водата и след това са били превърнати в скелет на нашата Земя. Когато запитаме сега по-нататък, как става, че веществата биват отделени от Земята-живо същество и образуват една основа, от която животът е изчезнал, когато запитаме за причината, чрез която е могло да стане това, ние се натъкваме на нещо, което ако говорим за него като за процеси сред развитието на нашата Земя днес лесно събужда раздразнение, а именно не у мислителите на естествената наука те би трябвало да го признаят -, а особено у онези, които искат да изградят един светоглед с помощта на няколко представи, които са добили. Обаче ние трябва да насочим вниманието върху това, което Духовната наука показва изхождайки от своите наблюдения, че истината е именно такава. Тя констатира, че тези процеси процесите на отделянето на скалния материал са били предхождани в Земята-живо същество от един такъв процес, който можем да назовем с името на един днешен процес.
към текста >>

И когато отидем още по-далече в миналото, ние трябва да потърсим причините поради които цялата жива Земя е отделила от себе си веществата, които днес като химически вещества образуват нашата Земя и не са същевременно онези, които се намират в животинския, растителния или човешкия организъм.
Защо не може да слезе долу? Там долу чрез огнения процес, чрез процеса на високото нагряване с прието първо онова, което живата част на нашата Земя отделя от себе си така, както нашият жив организъм отделя твърдите части, костите, както той отделя тези твърди съставни части, костите, от меките съставни части. И сега ние насочваме поглед към образуването на гранита и казваме: Материалът, който гранитът съдържа: кварц, фелдшпат и слюда първоначално е бил разтворен в голямото живо същество: Земята. Тази Земя, за да се развива по-нататък, има нужда да се освободи от тези вещества, отделя ги от себе си, оставя ги да паднат надолу, да се утаят. Това, което е долу, приема тези отделени части, образува основния масив, един скелет в живото същество Земя. И когато отидем още по-далече в миналото, ние трябва да потърсим причините поради които цялата жива Земя е отделила от себе си веществата, които днес като химически вещества образуват нашата Земя и не са същевременно онези, които се намират в животинския, растителния или човешкия организъм. Тези вещества са били тогава отделени постепенно по подобен начин чрез действие на огъня или на водата и след това са били превърнати в скелет на нашата Земя. Когато запитаме сега по-нататък, как става, че веществата биват отделени от Земята-живо същество и образуват една основа, от която животът е изчезнал, когато запитаме за причината, чрез която е могло да стане това, ние се натъкваме на нещо, което ако говорим за него като за процеси сред развитието на нашата Земя днес лесно събужда раздразнение, а именно не у мислителите на естествената наука те би трябвало да го признаят -, а особено у онези, които искат да изградят един светоглед с помощта на няколко представи, които са добили. Обаче ние трябва да насочим вниманието върху това, което Духовната наука показва изхождайки от своите наблюдения, че истината е именно такава. Тя констатира, че тези процеси процесите на отделянето на скалния материал са били предхождани в Земята-живо същество от един такъв процес, който можем да назовем с името на един днешен процес. Ние намираме този процес, когато насочим поглед върху процесите, които стават вътре в нашия организъм, процес, който е малко известен на официалната наука, но който в тези сказки бе също засегнат бегло.
към текста >>

Когато запитаме сега по-нататък, как става, че веществата биват отделени от Земята-живо същество и образуват една основа, от която животът е изчезнал, когато запитаме за причината, чрез която е могло да стане това, ние се натъкваме на нещо, което ако говорим за него като за процеси сред развитието на нашата Земя днес лесно събужда раздразнение, а именно не у мислителите на естествената наука те би трябвало да го признаят -, а особено у онези, които искат да изградят един светоглед с помощта на няколко представи, които са добили.
И сега ние насочваме поглед към образуването на гранита и казваме: Материалът, който гранитът съдържа: кварц, фелдшпат и слюда първоначално е бил разтворен в голямото живо същество: Земята. Тази Земя, за да се развива по-нататък, има нужда да се освободи от тези вещества, отделя ги от себе си, оставя ги да паднат надолу, да се утаят. Това, което е долу, приема тези отделени части, образува основния масив, един скелет в живото същество Земя. И когато отидем още по-далече в миналото, ние трябва да потърсим причините поради които цялата жива Земя е отделила от себе си веществата, които днес като химически вещества образуват нашата Земя и не са същевременно онези, които се намират в животинския, растителния или човешкия организъм. Тези вещества са били тогава отделени постепенно по подобен начин чрез действие на огъня или на водата и след това са били превърнати в скелет на нашата Земя. Когато запитаме сега по-нататък, как става, че веществата биват отделени от Земята-живо същество и образуват една основа, от която животът е изчезнал, когато запитаме за причината, чрез която е могло да стане това, ние се натъкваме на нещо, което ако говорим за него като за процеси сред развитието на нашата Земя днес лесно събужда раздразнение, а именно не у мислителите на естествената наука те би трябвало да го признаят -, а особено у онези, които искат да изградят един светоглед с помощта на няколко представи, които са добили. Обаче ние трябва да насочим вниманието върху това, което Духовната наука показва изхождайки от своите наблюдения, че истината е именно такава. Тя констатира, че тези процеси процесите на отделянето на скалния материал са били предхождани в Земята-живо същество от един такъв процес, който можем да назовем с името на един днешен процес. Ние намираме този процес, когато насочим поглед върху процесите, които стават вътре в нашия организъм, процес, който е малко известен на официалната наука, но който в тези сказки бе също засегнат бегло. През целия ден този процес става в нашия организъм, когато чрез работа, чрез понятията, които духът създава, ние напрягаме нашите мускули, инструментите на нашия мозък, въобще цялото наше тяло. Тогава се разиграва този процес, който наричаме умора.
към текста >>

Ето защо можем да кажем: Когато днес от сутрин до вечер водим нашия буден живот, когато мислим, чувствуваме и проявяваме воля, и нашия организъм стават разрушителни процеси, които след това чувствуваме като умора.
Тя констатира, че тези процеси процесите на отделянето на скалния материал са били предхождани в Земята-живо същество от един такъв процес, който можем да назовем с името на един днешен процес. Ние намираме този процес, когато насочим поглед върху процесите, които стават вътре в нашия организъм, процес, който е малко известен на официалната наука, но който в тези сказки бе също засегнат бегло. През целия ден този процес става в нашия организъм, когато чрез работа, чрез понятията, които духът създава, ние напрягаме нашите мускули, инструментите на нашия мозък, въобще цялото наше тяло. Тогава се разиграва този процес, който наричаме умора. Действително това е всъщност един вид процеса на разрушение на организма. Ето защо можем да кажем: Когато днес от сутрин до вечер водим нашия буден живот, когато мислим, чувствуваме и проявяваме воля, и нашия организъм стават разрушителни процеси, които след това чувствуваме като умора. Естественонаучният светоглед не ще се съгласи лесно да допусне съществуването на такива процеси от духовно-душевно естество, които обаче действуват в материята, тя не ще иска да ги допусне като външни природни действия. Но тези процеси са съществували в онзи велик, мощен организъм, какъвто е бил някога Земята. И когато Земята се приближи до момента, когато се отдели гранитът и други подобни вещества, тя бе обхваната от чисто такива процеси на разрушение, които действуваха така, че нещо духовно-душевно работеше над нещо материално. В онзи организъм, в който по-рано бяха вработени не само веществата, които днес растителният, животинският и човешки организъм притежават, но също и веществата, които днес съставляват масива на нашата Земя, се вля всичко, което съществуваше от такива разрушителни процеси, произведени чрез духовно-душевни процеси. Тези разрушителни процеси внесоха във великото същество Земя онова, което след това доведе до там, щото чрез един вид отделителен процес да бъде изхвърляно онова, което днес имаме като химически вещества в строежа на нашата Земя, което не намираме в органическите тела.
към текста >>

В онзи организъм, в който по-рано бяха вработени не само веществата, които днес растителният, животинският и човешки организъм притежават, но също и веществата, които днес съставляват масива на нашата Земя, се вля всичко, което съществуваше от такива разрушителни процеси, произведени чрез духовно-душевни процеси.
Действително това е всъщност един вид процеса на разрушение на организма. Ето защо можем да кажем: Когато днес от сутрин до вечер водим нашия буден живот, когато мислим, чувствуваме и проявяваме воля, и нашия организъм стават разрушителни процеси, които след това чувствуваме като умора. Естественонаучният светоглед не ще се съгласи лесно да допусне съществуването на такива процеси от духовно-душевно естество, които обаче действуват в материята, тя не ще иска да ги допусне като външни природни действия. Но тези процеси са съществували в онзи велик, мощен организъм, какъвто е бил някога Земята. И когато Земята се приближи до момента, когато се отдели гранитът и други подобни вещества, тя бе обхваната от чисто такива процеси на разрушение, които действуваха така, че нещо духовно-душевно работеше над нещо материално. В онзи организъм, в който по-рано бяха вработени не само веществата, които днес растителният, животинският и човешки организъм притежават, но също и веществата, които днес съставляват масива на нашата Земя, се вля всичко, което съществуваше от такива разрушителни процеси, произведени чрез духовно-душевни процеси. Тези разрушителни процеси внесоха във великото същество Земя онова, което след това доведе до там, щото чрез един вид отделителен процес да бъде изхвърляно онова, което днес имаме като химически вещества в строежа на нашата Земя, което не намираме в органическите тела. Така Духовната наука ни води до едно състояние на Земята, което е един жив организъм а не до едно първично състояние на нашата Земя, в което се е намирала мъртва маса, а тя ни води до там, където първоначално Земята е била един велик организъм. Има един въпрос, който днес се поставя съвсем погрешно и който в смисъла на Духовната наука трябва да бъде именно обърнат. Никаква наука когато тя приема, че нашата Земя е била едно мъртво кълбо, в което са станали само химически и физически процеси никаква такава наука не ще бъде в състояние да може да обясни, как от това мъртво кълбо е могъл да възникне животът. Това е един голям спорен въпрос, но обикновено той се поставя погрешно.
към текста >>

Никаква наука когато тя приема, че нашата Земя е била едно мъртво кълбо, в което са станали само химически и физически процеси никаква такава наука не ще бъде в състояние да може да обясни, как от това мъртво кълбо е могъл да възникне животът.
И когато Земята се приближи до момента, когато се отдели гранитът и други подобни вещества, тя бе обхваната от чисто такива процеси на разрушение, които действуваха така, че нещо духовно-душевно работеше над нещо материално. В онзи организъм, в който по-рано бяха вработени не само веществата, които днес растителният, животинският и човешки организъм притежават, но също и веществата, които днес съставляват масива на нашата Земя, се вля всичко, което съществуваше от такива разрушителни процеси, произведени чрез духовно-душевни процеси. Тези разрушителни процеси внесоха във великото същество Земя онова, което след това доведе до там, щото чрез един вид отделителен процес да бъде изхвърляно онова, което днес имаме като химически вещества в строежа на нашата Земя, което не намираме в органическите тела. Така Духовната наука ни води до едно състояние на Земята, което е един жив организъм а не до едно първично състояние на нашата Земя, в което се е намирала мъртва маса, а тя ни води до там, където първоначално Земята е била един велик организъм. Има един въпрос, който днес се поставя съвсем погрешно и който в смисъла на Духовната наука трябва да бъде именно обърнат. Никаква наука когато тя приема, че нашата Земя е била едно мъртво кълбо, в което са станали само химически и физически процеси никаква такава наука не ще бъде в състояние да може да обясни, как от това мъртво кълбо е могъл да възникне животът. Това е един голям спорен въпрос, но обикновено той се поставя погрешно. Защото обикновено се пита: Как от неживата материя е могъл да се развие живот? Но нещата не стоят така: не неживата материя предхожда живата, а обратно, живото предхожда неживото. Мъртвият минерал е един продукт на отделяне, както нашите кости са едно отделяне на нашия организъм. Така всички скали са един продукт на отделяне на нашия земен организъм и духовно-душевни процеси макар те да са били първо разрушителни процеси са произвели това, че нашият земен организъм е стигнал до такива отделения.
към текста >>

Защото обикновено се пита: Как от неживата материя е могъл да се развие живот?
Тези разрушителни процеси внесоха във великото същество Земя онова, което след това доведе до там, щото чрез един вид отделителен процес да бъде изхвърляно онова, което днес имаме като химически вещества в строежа на нашата Земя, което не намираме в органическите тела. Така Духовната наука ни води до едно състояние на Земята, което е един жив организъм а не до едно първично състояние на нашата Земя, в което се е намирала мъртва маса, а тя ни води до там, където първоначално Земята е била един велик организъм. Има един въпрос, който днес се поставя съвсем погрешно и който в смисъла на Духовната наука трябва да бъде именно обърнат. Никаква наука когато тя приема, че нашата Земя е била едно мъртво кълбо, в което са станали само химически и физически процеси никаква такава наука не ще бъде в състояние да може да обясни, как от това мъртво кълбо е могъл да възникне животът. Това е един голям спорен въпрос, но обикновено той се поставя погрешно. Защото обикновено се пита: Как от неживата материя е могъл да се развие живот? Но нещата не стоят така: не неживата материя предхожда живата, а обратно, живото предхожда неживото. Мъртвият минерал е един продукт на отделяне, както нашите кости са едно отделяне на нашия организъм. Така всички скали са един продукт на отделяне на нашия земен организъм и духовно-душевни процеси макар те да са били първо разрушителни процеси са произвели това, че нашият земен организъм е стигнал до такива отделения. Ако бихме отишли по-далече в миналото, ние бихме видели, че този ход би довел още по-далече. От това, което става в нашето минерално естество, ние сме доведени до Земята като до един организъм, да, ние виждаме вече сега, когато отиваме още по-далече в миналото, че сега не стигаме вече до един организъм, а до една форма на нашата планета, която е проникната и изпълнена от духовно-душевни действия.
към текста >>

Но нещата не стоят така: не неживата материя предхожда живата, а обратно, живото предхожда неживото.
Така Духовната наука ни води до едно състояние на Земята, което е един жив организъм а не до едно първично състояние на нашата Земя, в което се е намирала мъртва маса, а тя ни води до там, където първоначално Земята е била един велик организъм. Има един въпрос, който днес се поставя съвсем погрешно и който в смисъла на Духовната наука трябва да бъде именно обърнат. Никаква наука когато тя приема, че нашата Земя е била едно мъртво кълбо, в което са станали само химически и физически процеси никаква такава наука не ще бъде в състояние да може да обясни, как от това мъртво кълбо е могъл да възникне животът. Това е един голям спорен въпрос, но обикновено той се поставя погрешно. Защото обикновено се пита: Как от неживата материя е могъл да се развие живот? Но нещата не стоят така: не неживата материя предхожда живата, а обратно, живото предхожда неживото. Мъртвият минерал е един продукт на отделяне, както нашите кости са едно отделяне на нашия организъм. Така всички скали са един продукт на отделяне на нашия земен организъм и духовно-душевни процеси макар те да са били първо разрушителни процеси са произвели това, че нашият земен организъм е стигнал до такива отделения. Ако бихме отишли по-далече в миналото, ние бихме видели, че този ход би довел още по-далече. От това, което става в нашето минерално естество, ние сме доведени до Земята като до един организъм, да, ние виждаме вече сега, когато отиваме още по-далече в миналото, че сега не стигаме вече до един организъм, а до една форма на нашата планета, която е проникната и изпълнена от духовно-душевни действия. Ние не само не казваме, че животът произхожда от неживата материя, а казваме, че неживата материя е възникнала от живота чрез процеси на отделяне и считаме живота като нещо произхождащо от духовно-душевното.
към текста >>

Ние не само не казваме, че животът произхожда от неживата материя, а казваме, че неживата материя е възникнала от живота чрез процеси на отделяне и считаме живота като нещо произхождащо от духовно-душевното.
Но нещата не стоят така: не неживата материя предхожда живата, а обратно, живото предхожда неживото. Мъртвият минерал е един продукт на отделяне, както нашите кости са едно отделяне на нашия организъм. Така всички скали са един продукт на отделяне на нашия земен организъм и духовно-душевни процеси макар те да са били първо разрушителни процеси са произвели това, че нашият земен организъм е стигнал до такива отделения. Ако бихме отишли по-далече в миналото, ние бихме видели, че този ход би довел още по-далече. От това, което става в нашето минерално естество, ние сме доведени до Земята като до един организъм, да, ние виждаме вече сега, когато отиваме още по-далече в миналото, че сега не стигаме вече до един организъм, а до една форма на нашата планета, която е проникната и изпълнена от духовно-душевни действия. Ние не само не казваме, че животът произхожда от неживата материя, а казваме, че неживата материя е възникнала от живота чрез процеси на отделяне и считаме живота като нещо произхождащо от духовно-душевното. Колкото по-далече отиваме в миналото, толкова повече се приближаваме до това, от което действително са произлезли минералите, растенията и т.н.: Ние се приближаваме до духовното и оставяме Духовната наука да ни каже, че това, което днес намираме пред нас в разнообразието на земните явления, не само че не произхожда от една нежива, огнена първична мъглявина, но че всичко се е образувало от духовното, че първоначално нашата земя е била само дух. Процесът е бил такъв, че от една страна от духовното са се отделили онези форми, които клонят повече към минералното, а от друга страна към това настъпи възможността да възникнат определени нови формации, които можеха да приемат една нова форма на духовни действия. Защото когато сега поемаме обратния път и казваме: в старите скални материали имаме нещо, което се е отделило от първоначалния организъм на Земята, и отиваме после по-нататък до нашето време, това отделяне става постоянно, непрекъснато. Гранитът е само най-старият продукт на това отделяне. Обаче процесите, които образуват отделения, ставата процеси все по-малко и по-малко изпълнени с живот, става все повече и повече химически, механически процеси, така щото накрая в нашата епоха имаме само онези действия на водата, които могат да бъдат наблюдавани, когато например една река отнася скален материал от едно място на друго.
към текста >>

Обаче процесите, които образуват отделения, ставата процеси все по-малко и по-малко изпълнени с живот, става все повече и повече химически, механически процеси, така щото накрая в нашата епоха имаме само онези действия на водата, които могат да бъдат наблюдавани, когато например една река отнася скален материал от едно място на друго.
Ние не само не казваме, че животът произхожда от неживата материя, а казваме, че неживата материя е възникнала от живота чрез процеси на отделяне и считаме живота като нещо произхождащо от духовно-душевното. Колкото по-далече отиваме в миналото, толкова повече се приближаваме до това, от което действително са произлезли минералите, растенията и т.н.: Ние се приближаваме до духовното и оставяме Духовната наука да ни каже, че това, което днес намираме пред нас в разнообразието на земните явления, не само че не произхожда от една нежива, огнена първична мъглявина, но че всичко се е образувало от духовното, че първоначално нашата земя е била само дух. Процесът е бил такъв, че от една страна от духовното са се отделили онези форми, които клонят повече към минералното, а от друга страна към това настъпи възможността да възникнат определени нови формации, които можеха да приемат една нова форма на духовни действия. Защото когато сега поемаме обратния път и казваме: в старите скални материали имаме нещо, което се е отделило от първоначалния организъм на Земята, и отиваме после по-нататък до нашето време, това отделяне става постоянно, непрекъснато. Гранитът е само най-старият продукт на това отделяне. Обаче процесите, които образуват отделения, ставата процеси все по-малко и по-малко изпълнени с живот, става все повече и повече химически, механически процеси, така щото накрая в нашата епоха имаме само онези действия на водата, които могат да бъдат наблюдавани, когато например една река отнася скален материал от едно място на друго. Но това, което срещаме тук като механически-химически процеси, то е само последен продукт, то е това, което се е превърнало в закономерен минерал, което е настъпило като последствено състояние на онова, което първоначално е ставало като жизнени действия. Ние виждаме следователно, как в течение на развитието на нашата Земя по отношение на това, което съставлява основата, върху която ходим, е станало нещо, което имаме по един подобен начин в отделния човешки или животински организъм. Ние виждаме, как този човек живее до определен момент, как след това минава през вратата на смъртта, полага своето тяло като мъртъв труп, и виждаме процесите, които са само минерални процеси, виждаме как тези процеси се продължават. През време на живота на тялото обаче тези химически и физически процеси бяха включени в духовно-душевни процеси. Така също ние стигаме до един момент на нашето земно съществуване, където процесите, които днес виждаме да се разиграват като химически и физически процеси, бяха обхванати и проникнати от органически и от духовно-душевни процеси.
към текста >>

Ние виждаме следователно, как в течение на развитието на нашата Земя по отношение на това, което съставлява основата, върху която ходим, е станало нещо, което имаме по един подобен начин в отделния човешки или животински организъм.
Процесът е бил такъв, че от една страна от духовното са се отделили онези форми, които клонят повече към минералното, а от друга страна към това настъпи възможността да възникнат определени нови формации, които можеха да приемат една нова форма на духовни действия. Защото когато сега поемаме обратния път и казваме: в старите скални материали имаме нещо, което се е отделило от първоначалния организъм на Земята, и отиваме после по-нататък до нашето време, това отделяне става постоянно, непрекъснато. Гранитът е само най-старият продукт на това отделяне. Обаче процесите, които образуват отделения, ставата процеси все по-малко и по-малко изпълнени с живот, става все повече и повече химически, механически процеси, така щото накрая в нашата епоха имаме само онези действия на водата, които могат да бъдат наблюдавани, когато например една река отнася скален материал от едно място на друго. Но това, което срещаме тук като механически-химически процеси, то е само последен продукт, то е това, което се е превърнало в закономерен минерал, което е настъпило като последствено състояние на онова, което първоначално е ставало като жизнени действия. Ние виждаме следователно, как в течение на развитието на нашата Земя по отношение на това, което съставлява основата, върху която ходим, е станало нещо, което имаме по един подобен начин в отделния човешки или животински организъм. Ние виждаме, как този човек живее до определен момент, как след това минава през вратата на смъртта, полага своето тяло като мъртъв труп, и виждаме процесите, които са само минерални процеси, виждаме как тези процеси се продължават. През време на живота на тялото обаче тези химически и физически процеси бяха включени в духовно-душевни процеси. Така също ние стигаме до един момент на нашето земно съществуване, където процесите, които днес виждаме да се разиграват като химически и физически процеси, бяха обхванати и проникнати от органически и от духовно-душевни процеси. Обаче това, което става върху почвата на нашата Земя, то е така да се каже само едното течение, което е останало от предишни първо повече живи органически и после духовни процеси. Тази почва трябваше да се роди, да се образува, за да може върху нейната основа да се развие сега един различно устроен живот: онзи живот, който постепенно е станал нашият живот, за да могат така да се каже постепенно да се образуват в живите същества такива мозъчни инструменти, чрез които тези същества да могат да си представят духа вътрешно, да могат да си образуват вътрешно мисли и чувства, които един вид познавайки и чувствувайки повтарят външните процеси.
към текста >>

През време на живота на тялото обаче тези химически и физически процеси бяха включени в духовно-душевни процеси.
Гранитът е само най-старият продукт на това отделяне. Обаче процесите, които образуват отделения, ставата процеси все по-малко и по-малко изпълнени с живот, става все повече и повече химически, механически процеси, така щото накрая в нашата епоха имаме само онези действия на водата, които могат да бъдат наблюдавани, когато например една река отнася скален материал от едно място на друго. Но това, което срещаме тук като механически-химически процеси, то е само последен продукт, то е това, което се е превърнало в закономерен минерал, което е настъпило като последствено състояние на онова, което първоначално е ставало като жизнени действия. Ние виждаме следователно, как в течение на развитието на нашата Земя по отношение на това, което съставлява основата, върху която ходим, е станало нещо, което имаме по един подобен начин в отделния човешки или животински организъм. Ние виждаме, как този човек живее до определен момент, как след това минава през вратата на смъртта, полага своето тяло като мъртъв труп, и виждаме процесите, които са само минерални процеси, виждаме как тези процеси се продължават. През време на живота на тялото обаче тези химически и физически процеси бяха включени в духовно-душевни процеси. Така също ние стигаме до един момент на нашето земно съществуване, където процесите, които днес виждаме да се разиграват като химически и физически процеси, бяха обхванати и проникнати от органически и от духовно-душевни процеси. Обаче това, което става върху почвата на нашата Земя, то е така да се каже само едното течение, което е останало от предишни първо повече живи органически и после духовни процеси. Тази почва трябваше да се роди, да се образува, за да може върху нейната основа да се развие сега един различно устроен живот: онзи живот, който постепенно е станал нашият живот, за да могат така да се каже постепенно да се образуват в живите същества такива мозъчни инструменти, чрез които тези същества да могат да си представят духа вътрешно, да могат да си образуват вътрешно мисли и чувства, които един вид познавайки и чувствувайки повтарят външните процеси. Ето защо цялата веществена маса на нашата Земя трябва първо да бъде "пресята", да бъдат отделени днешните мъртви минерали и да бъдат задържани онези, които днес могат да образуват организмите, които са проникнати само от една част на стария веществен масив. Това са частите, които едва сега могат да се образуват например да образуват това, което е човекът днес.
към текста >>

Тази почва трябваше да се роди, да се образува, за да може върху нейната основа да се развие сега един различно устроен живот: онзи живот, който постепенно е станал нашият живот, за да могат така да се каже постепенно да се образуват в живите същества такива мозъчни инструменти, чрез които тези същества да могат да си представят духа вътрешно, да могат да си образуват вътрешно мисли и чувства, които един вид познавайки и чувствувайки повтарят външните процеси.
Ние виждаме следователно, как в течение на развитието на нашата Земя по отношение на това, което съставлява основата, върху която ходим, е станало нещо, което имаме по един подобен начин в отделния човешки или животински организъм. Ние виждаме, как този човек живее до определен момент, как след това минава през вратата на смъртта, полага своето тяло като мъртъв труп, и виждаме процесите, които са само минерални процеси, виждаме как тези процеси се продължават. През време на живота на тялото обаче тези химически и физически процеси бяха включени в духовно-душевни процеси. Така също ние стигаме до един момент на нашето земно съществуване, където процесите, които днес виждаме да се разиграват като химически и физически процеси, бяха обхванати и проникнати от органически и от духовно-душевни процеси. Обаче това, което става върху почвата на нашата Земя, то е така да се каже само едното течение, което е останало от предишни първо повече живи органически и после духовни процеси. Тази почва трябваше да се роди, да се образува, за да може върху нейната основа да се развие сега един различно устроен живот: онзи живот, който постепенно е станал нашият живот, за да могат така да се каже постепенно да се образуват в живите същества такива мозъчни инструменти, чрез които тези същества да могат да си представят духа вътрешно, да могат да си образуват вътрешно мисли и чувства, които един вид познавайки и чувствувайки повтарят външните процеси. Ето защо цялата веществена маса на нашата Земя трябва първо да бъде "пресята", да бъдат отделени днешните мъртви минерали и да бъдат задържани онези, които днес могат да образуват организмите, които са проникнати само от една част на стария веществен масив. Това са частите, които едва сега могат да се образуват например да образуват това, което е човекът днес. Духът, който живее в човешката глава, в човешкото сърце, който следователно живее в едно същество, което е така да се каже по-фино организирано отколкото общото същество планета Земя, този дух можеше да се роди само в едно такова същество, което е получило първо отделена от него другата веществена маса, която днес не принадлежи на органическия живот. Пренесен е бил целият веществен масив на нашата Земя и това, което е минало през ситото, е било направено основа, която е била предадена на чисто минералния живот, за да може да се развие върху него един нов живот, който виждаме сега да се явява в момента като най-нисшата форма, която геологията ни показва като най-простите същества появили се през следващото време в камбрийската форма. Когато в смисъла на Духовната наука разглеждаме така това, което съществува като днешен живот, ние ще трябва да кажем: първоначално този живот е бил в окръжността на Земята, след това той е слязъл така да се каже от тази окръжност, но не можеше да се яви по-рано върху почвата на Земята, преди да беше изпратил там това, от което се нуждаеше като веществена маса, за да ходи върху нея.
към текста >>

Духът, който живее в човешката глава, в човешкото сърце, който следователно живее в едно същество, което е така да се каже по-фино организирано отколкото общото същество планета Земя, този дух можеше да се роди само в едно такова същество, което е получило първо отделена от него другата веществена маса, която днес не принадлежи на органическия живот.
Така също ние стигаме до един момент на нашето земно съществуване, където процесите, които днес виждаме да се разиграват като химически и физически процеси, бяха обхванати и проникнати от органически и от духовно-душевни процеси. Обаче това, което става върху почвата на нашата Земя, то е така да се каже само едното течение, което е останало от предишни първо повече живи органически и после духовни процеси. Тази почва трябваше да се роди, да се образува, за да може върху нейната основа да се развие сега един различно устроен живот: онзи живот, който постепенно е станал нашият живот, за да могат така да се каже постепенно да се образуват в живите същества такива мозъчни инструменти, чрез които тези същества да могат да си представят духа вътрешно, да могат да си образуват вътрешно мисли и чувства, които един вид познавайки и чувствувайки повтарят външните процеси. Ето защо цялата веществена маса на нашата Земя трябва първо да бъде "пресята", да бъдат отделени днешните мъртви минерали и да бъдат задържани онези, които днес могат да образуват организмите, които са проникнати само от една част на стария веществен масив. Това са частите, които едва сега могат да се образуват например да образуват това, което е човекът днес. Духът, който живее в човешката глава, в човешкото сърце, който следователно живее в едно същество, което е така да се каже по-фино организирано отколкото общото същество планета Земя, този дух можеше да се роди само в едно такова същество, което е получило първо отделена от него другата веществена маса, която днес не принадлежи на органическия живот. Пренесен е бил целият веществен масив на нашата Земя и това, което е минало през ситото, е било направено основа, която е била предадена на чисто минералния живот, за да може да се развие върху него един нов живот, който виждаме сега да се явява в момента като най-нисшата форма, която геологията ни показва като най-простите същества появили се през следващото време в камбрийската форма. Когато в смисъла на Духовната наука разглеждаме така това, което съществува като днешен живот, ние ще трябва да кажем: първоначално този живот е бил в окръжността на Земята, след това той е слязъл така да се каже от тази окръжност, но не можеше да се яви по-рано върху почвата на Земята, преди да беше изпратил там това, от което се нуждаеше като веществена маса, за да ходи върху нея. Процесът на разлагане, който е бил предизвикан от духовно-душевни процеси, е уводният процес към две течения, които възникват от тогава насам: едно възходящо течение, което развива един по-нататък, по-високо съставен живот този живот се нуждаеше само от една част от веществените маси и едно друго течение, което продължава разлагането и се предлага като основа за по-тънките организми, които се развиват после нагоре до човека. Тези по-тънки организми, се намират в едно възходящо развитие. Защо? Защото благодарение на това, че са отделили като в един мощен процес на отделяне грубия материал, който образува след това земната повърхност нещо, което учените днес също не искат да допуснат те са стигнали в състояние да се изолират повече или по-малко от Земята и нейните вътрешни действия и са отдадени сега на това, което се излива върху Земята като мирови действия.
към текста >>

Пренесен е бил целият веществен масив на нашата Земя и това, което е минало през ситото, е било направено основа, която е била предадена на чисто минералния живот, за да може да се развие върху него един нов живот, който виждаме сега да се явява в момента като най-нисшата форма, която геологията ни показва като най-простите същества появили се през следващото време в камбрийската форма.
Обаче това, което става върху почвата на нашата Земя, то е така да се каже само едното течение, което е останало от предишни първо повече живи органически и после духовни процеси. Тази почва трябваше да се роди, да се образува, за да може върху нейната основа да се развие сега един различно устроен живот: онзи живот, който постепенно е станал нашият живот, за да могат така да се каже постепенно да се образуват в живите същества такива мозъчни инструменти, чрез които тези същества да могат да си представят духа вътрешно, да могат да си образуват вътрешно мисли и чувства, които един вид познавайки и чувствувайки повтарят външните процеси. Ето защо цялата веществена маса на нашата Земя трябва първо да бъде "пресята", да бъдат отделени днешните мъртви минерали и да бъдат задържани онези, които днес могат да образуват организмите, които са проникнати само от една част на стария веществен масив. Това са частите, които едва сега могат да се образуват например да образуват това, което е човекът днес. Духът, който живее в човешката глава, в човешкото сърце, който следователно живее в едно същество, което е така да се каже по-фино организирано отколкото общото същество планета Земя, този дух можеше да се роди само в едно такова същество, което е получило първо отделена от него другата веществена маса, която днес не принадлежи на органическия живот. Пренесен е бил целият веществен масив на нашата Земя и това, което е минало през ситото, е било направено основа, която е била предадена на чисто минералния живот, за да може да се развие върху него един нов живот, който виждаме сега да се явява в момента като най-нисшата форма, която геологията ни показва като най-простите същества появили се през следващото време в камбрийската форма. Когато в смисъла на Духовната наука разглеждаме така това, което съществува като днешен живот, ние ще трябва да кажем: първоначално този живот е бил в окръжността на Земята, след това той е слязъл така да се каже от тази окръжност, но не можеше да се яви по-рано върху почвата на Земята, преди да беше изпратил там това, от което се нуждаеше като веществена маса, за да ходи върху нея. Процесът на разлагане, който е бил предизвикан от духовно-душевни процеси, е уводният процес към две течения, които възникват от тогава насам: едно възходящо течение, което развива един по-нататък, по-високо съставен живот този живот се нуждаеше само от една част от веществените маси и едно друго течение, което продължава разлагането и се предлага като основа за по-тънките организми, които се развиват после нагоре до човека. Тези по-тънки организми, се намират в едно възходящо развитие. Защо? Защото благодарение на това, че са отделили като в един мощен процес на отделяне грубия материал, който образува след това земната повърхност нещо, което учените днес също не искат да допуснат те са стигнали в състояние да се изолират повече или по-малко от Земята и нейните вътрешни действия и са отдадени сега на това, което се излива върху Земята като мирови действия. Те са изложени сега на по-духовните процеси на мировите действия и дължат на това своето възлизане от несъвършените същества до човека.
към текста >>

Когато в смисъла на Духовната наука разглеждаме така това, което съществува като днешен живот, ние ще трябва да кажем: първоначално този живот е бил в окръжността на Земята, след това той е слязъл така да се каже от тази окръжност, но не можеше да се яви по-рано върху почвата на Земята, преди да беше изпратил там това, от което се нуждаеше като веществена маса, за да ходи върху нея.
Тази почва трябваше да се роди, да се образува, за да може върху нейната основа да се развие сега един различно устроен живот: онзи живот, който постепенно е станал нашият живот, за да могат така да се каже постепенно да се образуват в живите същества такива мозъчни инструменти, чрез които тези същества да могат да си представят духа вътрешно, да могат да си образуват вътрешно мисли и чувства, които един вид познавайки и чувствувайки повтарят външните процеси. Ето защо цялата веществена маса на нашата Земя трябва първо да бъде "пресята", да бъдат отделени днешните мъртви минерали и да бъдат задържани онези, които днес могат да образуват организмите, които са проникнати само от една част на стария веществен масив. Това са частите, които едва сега могат да се образуват например да образуват това, което е човекът днес. Духът, който живее в човешката глава, в човешкото сърце, който следователно живее в едно същество, което е така да се каже по-фино организирано отколкото общото същество планета Земя, този дух можеше да се роди само в едно такова същество, което е получило първо отделена от него другата веществена маса, която днес не принадлежи на органическия живот. Пренесен е бил целият веществен масив на нашата Земя и това, което е минало през ситото, е било направено основа, която е била предадена на чисто минералния живот, за да може да се развие върху него един нов живот, който виждаме сега да се явява в момента като най-нисшата форма, която геологията ни показва като най-простите същества появили се през следващото време в камбрийската форма. Когато в смисъла на Духовната наука разглеждаме така това, което съществува като днешен живот, ние ще трябва да кажем: първоначално този живот е бил в окръжността на Земята, след това той е слязъл така да се каже от тази окръжност, но не можеше да се яви по-рано върху почвата на Земята, преди да беше изпратил там това, от което се нуждаеше като веществена маса, за да ходи върху нея. Процесът на разлагане, който е бил предизвикан от духовно-душевни процеси, е уводният процес към две течения, които възникват от тогава насам: едно възходящо течение, което развива един по-нататък, по-високо съставен живот този живот се нуждаеше само от една част от веществените маси и едно друго течение, което продължава разлагането и се предлага като основа за по-тънките организми, които се развиват после нагоре до човека. Тези по-тънки организми, се намират в едно възходящо развитие. Защо? Защото благодарение на това, че са отделили като в един мощен процес на отделяне грубия материал, който образува след това земната повърхност нещо, което учените днес също не искат да допуснат те са стигнали в състояние да се изолират повече или по-малко от Земята и нейните вътрешни действия и са отдадени сега на това, което се излива върху Земята като мирови действия. Те са изложени сега на по-духовните процеси на мировите действия и дължат на това своето възлизане от несъвършените същества до човека. Когато разглеждаме развитието на Земята по този начин, ние поглеждаме към основата и почвата, върху която ходим, ние не вземаме под внимание отделните процеси и си казваме: Ние стоим върху тази основа, върху тази почва, в гранита и в това, което се е отделило върху него тя съдържа онова, което царствата на живите същества не можаха да използуват, което те можаха да използуват само като го отделиха като почва, за да ходят по нея.
към текста >>

Процесът на разлагане, който е бил предизвикан от духовно-душевни процеси, е уводният процес към две течения, които възникват от тогава насам: едно възходящо течение, което развива един по-нататък, по-високо съставен живот този живот се нуждаеше само от една част от веществените маси и едно друго течение, което продължава разлагането и се предлага като основа за по-тънките организми, които се развиват после нагоре до човека.
Ето защо цялата веществена маса на нашата Земя трябва първо да бъде "пресята", да бъдат отделени днешните мъртви минерали и да бъдат задържани онези, които днес могат да образуват организмите, които са проникнати само от една част на стария веществен масив. Това са частите, които едва сега могат да се образуват например да образуват това, което е човекът днес. Духът, който живее в човешката глава, в човешкото сърце, който следователно живее в едно същество, което е така да се каже по-фино организирано отколкото общото същество планета Земя, този дух можеше да се роди само в едно такова същество, което е получило първо отделена от него другата веществена маса, която днес не принадлежи на органическия живот. Пренесен е бил целият веществен масив на нашата Земя и това, което е минало през ситото, е било направено основа, която е била предадена на чисто минералния живот, за да може да се развие върху него един нов живот, който виждаме сега да се явява в момента като най-нисшата форма, която геологията ни показва като най-простите същества появили се през следващото време в камбрийската форма. Когато в смисъла на Духовната наука разглеждаме така това, което съществува като днешен живот, ние ще трябва да кажем: първоначално този живот е бил в окръжността на Земята, след това той е слязъл така да се каже от тази окръжност, но не можеше да се яви по-рано върху почвата на Земята, преди да беше изпратил там това, от което се нуждаеше като веществена маса, за да ходи върху нея. Процесът на разлагане, който е бил предизвикан от духовно-душевни процеси, е уводният процес към две течения, които възникват от тогава насам: едно възходящо течение, което развива един по-нататък, по-високо съставен живот този живот се нуждаеше само от една част от веществените маси и едно друго течение, което продължава разлагането и се предлага като основа за по-тънките организми, които се развиват после нагоре до човека. Тези по-тънки организми, се намират в едно възходящо развитие. Защо? Защото благодарение на това, че са отделили като в един мощен процес на отделяне грубия материал, който образува след това земната повърхност нещо, което учените днес също не искат да допуснат те са стигнали в състояние да се изолират повече или по-малко от Земята и нейните вътрешни действия и са отдадени сега на това, което се излива върху Земята като мирови действия. Те са изложени сега на по-духовните процеси на мировите действия и дължат на това своето възлизане от несъвършените същества до човека. Когато разглеждаме развитието на Земята по този начин, ние поглеждаме към основата и почвата, върху която ходим, ние не вземаме под внимание отделните процеси и си казваме: Ние стоим върху тази основа, върху тази почва, в гранита и в това, което се е отделило върху него тя съдържа онова, което царствата на живите същества не можаха да използуват, което те можаха да използуват само като го отделиха като почва, за да ходят по нея. И това, което съществува като едно продължение на този процес, е един процес на разрушение и разтваряне.
към текста >>

Но тази картина ще бъде мрачна само дотогава, докато се съмнява в духа и считаме духа свързан с материята, когато вярваме, че с отпадането на човека от живата земна форма /живото човешко тяло/ въобще е настъпил краят на човека.
Защото тези сочещи към бъдещето сили са нещо, което прониква така да се каже независимо от земната почва в човешките души, в човешките духове, може би също и в онези същества, които първо се издигат от основата на земната почва. Обаче в самата земна почва ние бихме имали нещо разлагащо се. Когато разглеждаме нашата Земя духовнонаучно–геологически, тя ще ни се яви като един все повече и повече разлагащ се труп и геологическите закони ще бъдат същевременно закони на разлагащия се труп на Земята. И човекът на Земята ще бъде за нас нещо, което се издига от трупа на Земята, както човешката душа, когато минава през вратата на смъртта, се издига от мъртвия труп на тялото и го изоставя на онези сили, които го разлагат и унищожават. Казвайки това, ние бихме имали пред себе си една мрачна картина. Но тази картина ще бъде мрачна само дотогава, докато се съмнява в духа и считаме духа свързан с материята, когато вярваме, че с отпадането на човека от живата земна форма /живото човешко тяло/ въобще е настъпил краят на човека. Обаче когато разглеждаме нещата така, както изисква едно здраво разглеждане на природата, ние трябва да си кажем: Някога ще трябва да се изпълни това, че не само отделният човек, но цялото човечество постепенно ще отхвърли земното тяло, за да може постепенно да се издигне в други области на развитието. Погледнато духовнонаучно-геологически, ние бихме се намирали вече отвъд половината на земното развитие започвайки от онази епоха, когато е бил отделен "най-старият син на Земята" /гранитът/ и съществата, които образуват едно начало на бъдещето, ще се развиват по-нататък върху такава създадената основа. По какво казва геологията, модерната геология по отношение на едно такова духовнонаучно-геологическо схващане? Когато вземем под внимание думите, теориите, хипотезите, светогледите, които са изградени лекомислено и набързо, от партийни течения, тогава лесно може да се стигне до извода, че една такава Духовна наука влиза в противоречие с естественонаучната мисъл. Обаче когато разглеждаме тази Духовна наука, която работи също така строго и методически както коя да е друга наука, когато я разгледаме в отношение с естествената наука, необходимо е вече да погледнем към това, което естествената наука действително има да каже, т.е.
към текста >>

Без съмнение то е започнало отдавна и краткият живот на човешкия род ни кара да запазим добро настроение при тази гледка.
И стараейки се да си състави една обща картина за това, което става върху земята, върху която вървим, той стига до един своебразен резултат: че всъщност това, което се разиграва, по лицето на нашата Земя, е един процес на разрушение и че всъщност почвата, върху която прокарваме днес плуга на нивата, от която идват нашите плодове, е възникнала само благодарение на това, че от някъде другаде са действували нагъвания, потъвания накратко: разрушителни процеси. Нужно е да цитираме само малко думи от този забележителен труд на съвременната геология и от това ще можете да видите, до къде чисто сетивният геологически начин на разглеждане е довел съвестния природоизпитател Едуард Зюс. " . . . Ние присъствуваме на строполясването на земното кълбо. Без съмнение то е започнало отдавна и краткият живот на човешкия род ни кара да запазим добро настроение при тази гледка. Следите съществуват не само във високите планини. Големи късове са потънали стотици, а в отделни случаи хиляди стъпки дълбоко и никакво стъпало на повърхността, а само различието на видовете скали или дълбоките мини издават съществуването на срутването. Времето е изравнило всичко. В Бохемия, в Пфалц, в Белгия, в Пенсилвания, на много места плугът спокойно тегли своите бразди върху огромните срутвания." Тук имате резултата на най-грижливото изучаване на земната почва, върху която стъпваме.
към текста >>

Щом самият геолог Зюс занимавайки се с природата навсякъде намира красивото в тази природа даже и в процесите на разрушение и разбира да се удивлява на лицето на Земята по такъв начин, като в своя монументален труд казва сърдечните думи: "Гледайки тези открити въпроси ние се радваме на слънчевата светлина, на осеяния със звезди небосвод и на цялото разнообразие на лицето на нашата Земя, която е била създадена именно чрез тези процеси, като същевременно признаваме, до каква степен животът се владее от особеността и съдбините на планетата", щом геологът издигайки се над всеки песимизъм чувствува този изблик в душата си, тогава Духовната наука, духовният изследовател казва с право, знаейки, че са верни думите на Гьоте: Природата е изнамерила смъртта, за да има много живот -, и той знае, че от гледна точка на познанието е правилно да кажем: При родата е изнамерила смъртта, за да има все по-висш и по-духовен живот; духовният изследовател, който знае това, казва: Ако и да трябва да гледаме на това, което един по-висш живот е отделил от себе си и за себе си, като на един намиращ се в процес на разрушение труп, въпреки това във всичко, което ходи върху тази почва, ние виждаме да светят зародишите на това, което може да събуди надежда и сигурност в нашите сърца.
Геологията, която изучава фактите, показва от самите закони, че това е така! Резултатите на Естествената наука са навсякъде последици на духовнонаучното изследване. Когато разгледаме целия дух и смисъл на това обяснение, ние съвсем не ще изпаднем в униние, че ходим върху една почва, която е един разлагащ се труп. Защото ние разбираме, че върху тази почва се е развило това, което отново съдържа в себе си зародиши на бъдещето. И следващите сказки ще ни покажат все повече, че също както човекът гледа на своя дух, така и духовното, което някога е подготвило почвата под краката си, отива срещу бъдещи епохи, които ще го покажат на все по-висока и по-висока степен. Щом самият геолог Зюс занимавайки се с природата навсякъде намира красивото в тази природа даже и в процесите на разрушение и разбира да се удивлява на лицето на Земята по такъв начин, като в своя монументален труд казва сърдечните думи: "Гледайки тези открити въпроси ние се радваме на слънчевата светлина, на осеяния със звезди небосвод и на цялото разнообразие на лицето на нашата Земя, която е била създадена именно чрез тези процеси, като същевременно признаваме, до каква степен животът се владее от особеността и съдбините на планетата", щом геологът издигайки се над всеки песимизъм чувствува този изблик в душата си, тогава Духовната наука, духовният изследовател казва с право, знаейки, че са верни думите на Гьоте: Природата е изнамерила смъртта, за да има много живот -, и той знае, че от гледна точка на познанието е правилно да кажем: При родата е изнамерила смъртта, за да има все по-висш и по-духовен живот; духовният изследовател, който знае това, казва: Ако и да трябва да гледаме на това, което един по-висш живот е отделил от себе си и за себе си, като на един намиращ се в процес на разрушение труп, въпреки това във всичко, което ходи върху тази почва, ние виждаме да светят зародишите на това, което може да събуди надежда и сигурност в нашите сърца. А това ни казва: Ние ходим върху почвата, която ни е дал един праисторически свят, която този праисторически свят в своето разложение, в своето разрушение е оставил да стане почва под нашите крака. Ние ходим върху тази почва, предчувствувайки когато в нашия дух се надигаме до небесни висини -, че в течение на бъдещето развитие ще напуснем тази почва в подходящото време, за да бъдем приети в лоното на духовния свят, с който се чувствуваме така вътрешно свързани, когато правилно го разбираме.
към текста >>

65. 2. Хермес; Берлин, 16. 02. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Ако за Духовната наука по себе си има голямо значение да види, как духовният живот на човечеството върви напред от епоха на епоха, така да се каже бавно си пробива път от мрачните глъбини на повърхността, то разглеждането на египетската култура и на египетския духовен живот, бихме могли да кажем, има до още по-голяма степен такова значение.
Х Е Р М Е С Берлин, 16 февруари 1911 г. Ако за Духовната наука по себе си има голямо значение да види, как духовният живот на човечеството върви напред от епоха на епоха, така да се каже бавно си пробива път от мрачните глъбини на повърхността, то разглеждането на египетската култура и на египетския духовен живот, бихме могли да кажем, има до още по-голяма степен такова значение. Това значение се чувствува по един двояк начин, когато се опитаме да се вживеем в този духовен живот на Египет. Първо това, което звучи към нас преминавайки от далечните минали времена насам, ни се явява така тайнствено както лицето на самия сфинкс, както изображенията на сфинкса, които имаме като паметници от тази древна египетска култура. Тази тайнственост се повишава още повече благодарение на това, че самото официално изследване през последно време трябваше да проникне назад в миналото във все по-стари и по-стари времена, за да може да изясни съществуването на по-късната египетска култура, за която съществуват по-важни документи. За външното изследване това, което с работило в египетския културен живот, произхожда от времена простиращи се хилядолетия преди нашето летоброене, даже отива до 7-то хилядолетие най-малко. Ако това е една причина да проявим един особен интерес за тази култура, можем да кажем: другата причина е тази, че искаме или не искаме за съвременния човек тази култура има нещо забележително поради това, че този съвременен човек сега аз разбирам нашата по-голяма, по-широка съвременност има чувството: тази култура съдържа нещо сродно, нещо тайнствено сродно с това, което самият този съвременен човек иска и си поставя като цел.
към текста >>

Това значение се чувствува по един двояк начин, когато се опитаме да се вживеем в този духовен живот на Египет.
Х Е Р М Е С Берлин, 16 февруари 1911 г. Ако за Духовната наука по себе си има голямо значение да види, как духовният живот на човечеството върви напред от епоха на епоха, така да се каже бавно си пробива път от мрачните глъбини на повърхността, то разглеждането на египетската култура и на египетския духовен живот, бихме могли да кажем, има до още по-голяма степен такова значение. Това значение се чувствува по един двояк начин, когато се опитаме да се вживеем в този духовен живот на Египет. Първо това, което звучи към нас преминавайки от далечните минали времена насам, ни се явява така тайнствено както лицето на самия сфинкс, както изображенията на сфинкса, които имаме като паметници от тази древна египетска култура. Тази тайнственост се повишава още повече благодарение на това, че самото официално изследване през последно време трябваше да проникне назад в миналото във все по-стари и по-стари времена, за да може да изясни съществуването на по-късната египетска култура, за която съществуват по-важни документи. За външното изследване това, което с работило в египетския културен живот, произхожда от времена простиращи се хилядолетия преди нашето летоброене, даже отива до 7-то хилядолетие най-малко. Ако това е една причина да проявим един особен интерес за тази култура, можем да кажем: другата причина е тази, че искаме или не искаме за съвременния човек тази култура има нещо забележително поради това, че този съвременен човек сега аз разбирам нашата по-голяма, по-широка съвременност има чувството: тази култура съдържа нещо сродно, нещо тайнствено сродно с това, което самият този съвременен човек иска и си поставя като цел. Ето защо от голямо значение се явява, че един такъв велик дух, който стои в зората на развитието на новата естествена наука, както Кеплер, не можеше да изрази своето чувство по отношение на това, което естествената наука имаше да даде на света, а и самият той, освен с думи, които звучат така: С всичко онова, което аз се опитах да открия върху движението на планетите около Слънцето, аз се опитах да проникна в тайните на мировото пространство.
към текста >>

За външното изследване това, което с работило в египетския културен живот, произхожда от времена простиращи се хилядолетия преди нашето летоброене, даже отива до 7-то хилядолетие най-малко.
Берлин, 16 февруари 1911 г. Ако за Духовната наука по себе си има голямо значение да види, как духовният живот на човечеството върви напред от епоха на епоха, така да се каже бавно си пробива път от мрачните глъбини на повърхността, то разглеждането на египетската култура и на египетския духовен живот, бихме могли да кажем, има до още по-голяма степен такова значение. Това значение се чувствува по един двояк начин, когато се опитаме да се вживеем в този духовен живот на Египет. Първо това, което звучи към нас преминавайки от далечните минали времена насам, ни се явява така тайнствено както лицето на самия сфинкс, както изображенията на сфинкса, които имаме като паметници от тази древна египетска култура. Тази тайнственост се повишава още повече благодарение на това, че самото официално изследване през последно време трябваше да проникне назад в миналото във все по-стари и по-стари времена, за да може да изясни съществуването на по-късната египетска култура, за която съществуват по-важни документи. За външното изследване това, което с работило в египетския културен живот, произхожда от времена простиращи се хилядолетия преди нашето летоброене, даже отива до 7-то хилядолетие най-малко. Ако това е една причина да проявим един особен интерес за тази култура, можем да кажем: другата причина е тази, че искаме или не искаме за съвременния човек тази култура има нещо забележително поради това, че този съвременен човек сега аз разбирам нашата по-голяма, по-широка съвременност има чувството: тази култура съдържа нещо сродно, нещо тайнствено сродно с това, което самият този съвременен човек иска и си поставя като цел. Ето защо от голямо значение се явява, че един такъв велик дух, който стои в зората на развитието на новата естествена наука, както Кеплер, не можеше да изрази своето чувство по отношение на това, което естествената наука имаше да даде на света, а и самият той, освен с думи, които звучат така: С всичко онова, което аз се опитах да открия върху движението на планетите около Слънцето, аз се опитах да проникна в тайните на мировото пространство. Струва ми се често пъти, като че с идеите за тези тайни аз съм потърсил и отнесъл в по-новото време свещените съдове на египтяните от техните тайнствени светилища. От тук произхожда и чувството, че едва бъдещите поколения ще разберат, какво трябва да се разбира с това, което аз имам да им дам. Така сроден се чувствуваше един от най-великите духове на модерното време с древната египетска култура, че той не знаеше да назове по-добре основния тон на това, което искаше да даде на света, освен представяйки го като едно възобновяване на това, което в тайните учебни и култови центрове се е вляло като учение в последователите на тези центрове разбира се с други думи и по друг начин.
към текста >>

Но докато нашите сънища са хаотични и такива, каквито те са в обикновения живот, нямат едно реално значение, древното съзнание, което е действувало в образи, но в известно отношение е имало един смътен, съновиден характер, е било едно ясновидско съзнание, чиито образи са се отнасяли не към нашия физически свят, а към това, което стои зад него като един духовен свят.
Тук трябва да си спомним това, което често пъти е било казвано: че в редуващите се епохи на неговото развитие човечеството е минало през различни форми не развитие на съзнанието. Съзнанието, което днес имаме, в което днес живеем, цялата особеност и начин на усвояване на външния свят чрез сетивата, чрез комбинирането с интелекта и с ума, тази форма на всекидневното, а също и на научното мислене не е съществувала винаги, а човешкото съзнание е напълно подчинено на това, което назоваваме с думата развитие. Не само външният свят е подчинен на това развитие, не само формите на този външен свят, а и устройството на човешката душа и самото човешко съзнание. Ние сме обръщали вниманието върху това, че можем да разберем древните културни центрове на човечеството само тогава, когато предположим това, което Духовната наука има да каже от своите източници: че вместо днешното интелектуално съзнание в древни времена е имало едно ясновидско съзнание, което не е било подобно нито на нашето дневно съзнание, което трае от събуждането до засипването, нито на нашето безсъзнание при съня от засипването до събуждането. А това пра-древно съзнание на прачовечеството се е състояло в едно междинно състояние, което се е запазило, бихме могли да кажем, само атавистично като в едно атрофирано наследство в образния свят на нашите сънища. Но докато нашите сънища са хаотични и такива, каквито те са в обикновения живот, нямат едно реално значение, древното съзнание, което е действувало в образи, но в известно отношение е имало един смътен, съновиден характер, е било едно ясновидско съзнание, чиито образи са се отнасяли не към нашия физически свят, а към това, което стои зад него като един духовен свят. Можем да кажем, че всяко ясновидско съзнание както съноподобното на древното човечество така и това, което днес човекът добива чрез едно специално обучение, за което вече говорихме тук, действува в образи, а не в понятия и идеи както външното физическо съзнание, и че този, който има такова съзнание, трябва да свързва по един правилен начин образите с духовните действителности, които се намират зад физическите сетивни явления. Така ние поглеждаме назад към всяко древно развитие на народите и си казваме: Това, което долавяме от тези древни времена като многозначителни образи, не е просто едно детско построение, една детска представа на фантастични природни явленията един сбор от образи, които наистина застават пред нас във форма на образи, но в тази форма на образи сочат към едно действително виждане на един духовен свят. Който се вглъбява в старите митологии и легенди не с едно модерно материалистично съзнание, а с едно чувство на творенията на човека и за неговите духовни произведения, за него своебразните разкази на тези митологии добиват една връзка, която съвпада по един чудесен начин с онези закони на света, които са по-висши от нашите физически, химически и биологически закони. Така през старите митологии, през старите религии преминава един тон на духовна действителност. Чрез това те добиват смисъл.
към текста >>

Ето защо трябва да кажем: По-късните египтяни чак до последните хилядолетия преди християнското летоброене знаеха от собствена опитност, че освен виждането на обикновения дневен живот съществува и едно друго виждане и това друго виждане позволява на хората да прогледнат в духовния свят, докато обикновеното виждане на дневния живот е свързано с очите и този обикновен дневен живот прибягва до помощта на ума.
Комбинирайки тези неща, ние стигнахме след това до нашата днешна наука. Така в нас се разви съвременното съзнание, като старото ясновидство постепенно угаснало именно по различен начин у различните народи. При това египетският народ имаше една твърде особена роля. Всичко, което знаем от по-старите времена и външно, което в нашата епоха се е прибавило от по-новите изследвания, ни показва, когато правилно го разбираме, че е вярно това, което Духовната наука твърди: че именно мисия на египетския народ е било да гледа назад в миналите древни времена, когато ръководещите индивидуалности и личности на този египетски народ са виждали още дълбоко в духовните светове, благодарение на силни ясновидски способности. Сред египетския народ се запази до късни времена една определена по слаба ясновидска способност и една по-слаба сила на душевното устройство, която беше свързана с това ясновидство. Ето защо трябва да кажем: По-късните египтяни чак до последните хилядолетия преди християнското летоброене знаеха от собствена опитност, че освен виждането на обикновения дневен живот съществува и едно друго виждане и това друго виждане позволява на хората да прогледнат в духовния свят, докато обикновеното виждане на дневния живот е свързано с очите и този обикновен дневен живот прибягва до помощта на ума. Обаче те познаваха само най-нисшите образни представи за едно царство, за което можеха да имат възприятия, и си спомняха за техните древни времена, когато техните жреци-мъдреци живееха в една златна епоха на египетската култура и можеха да виждат дълбоко в духовния свят. Това, което в далечното минало е било виждано като тайни на духовните светове, е било запазени у по-старите египтяни с най-голяма благоговейност, с най-дълбока религиозност и най-голяма грижа през хилядолетията, така щото онези, които живееха в по-късната епоха на Египет, макар и да можеха още да виждат в духовните светове, можеха да си кажат приблизително следното: Сега ние още виждаме един нисш духовен свят, знаем, че съществува едно такова виждане на един духовен свят; да се съмняваме в това би било също така умно, както да се съмняваме, че съществува едно външно виждане с очите. Това можеше да си каже египтянинът от по-късните времена. Той наистина още имаше само слаби отзвуци от по-нисши духовни светове, но при това все пак чувствуваше и предчувствуваше, че е имало време, когато хората са могли да виждат по-дълбоко в това, кой стои зад физическия сетивен свят. И едно много старо учение, за което именно египетският мъдрец говореше на Солон, запазено в чудесни съчинения в светилищата и в надписи по колоните, говореше за ясновидските способности в древно време.
към текста >>

Отделни богове, от които най-важни са Озирис и Изис, се явяват в тези вярвания на египтяните, богове, които са представени и изобразени не като цели човешки образи, а често пъти с човешко тяло и глави на животни и съчетани по най-разнообразен начин от човешка и животинска форма.
Когато след това в по-късни времена отново дойде един възобновител на древната египетска мъдрост, той нарече себе си отново Хермес, както и мнозина други според един стар обичай на египетските мъдреци. И неговите последователи, понеже казваха, че мъдростта на живеещия в предревното минало Хермес отново е оживяла, нарекоха сега този първи Хермес Трикратно Великият: Хермес Трисмегистос. Всъщност само гърците го наричаха Хермес, при египтяните той носеше името ТОТ. Обаче ние можем да разберем този мъдрец само тогава, когато разберем това, какво именно египтяните са считали като същински тайни на света под влиянието на преданията за Хермес или Тот. На нас ни се вижда твърде странно това, което така да се каже ни се явява предадено външно като представи на вярата на египтяните. Отделни богове, от които най-важни са Озирис и Изис, се явяват в тези вярвания на египтяните, богове, които са представени и изобразени не като цели човешки образи, а често пъти с човешко тяло и глави на животни и съчетани по най-разнообразен начин от човешка и животинска форма. Странни религиозни легенди ни са предадени за този свят на боговете. По-нататък онзи култ към животните у египтяните е нещо твърде своеобразно, обожаването на животните, на котките и на други, който култ е отивал така далече, че египтяните са признавали свещени животни, на които се отдавала дълбока почит и обожание, в които те са виждали един вид висши същества. Разказва се даже, че това обожание на животните у египтяните е отишло така далече, че когато една котка, например, която дълго време е живяла в един дом, е умирала, тя е била оплаквана като умрял човек. Или когато някой египтянин виждал отдалече, че някъде лежи едно умряло животно, той не се е доближавал, защото иначе биха могли да го обвинят, че е убил животното, понеже това се е наказвало много строго. Предадено ни е даже, че когато египтяните били под властта на Римляните, един римлянин насмалко щял да бъде убит, защото убил една котка и с това предизвикал цял бунт сред египтяните.
към текста >>

По-нататък онзи култ към животните у египтяните е нещо твърде своеобразно, обожаването на животните, на котките и на други, който култ е отивал така далече, че египтяните са признавали свещени животни, на които се отдавала дълбока почит и обожание, в които те са виждали един вид висши същества.
Всъщност само гърците го наричаха Хермес, при египтяните той носеше името ТОТ. Обаче ние можем да разберем този мъдрец само тогава, когато разберем това, какво именно египтяните са считали като същински тайни на света под влиянието на преданията за Хермес или Тот. На нас ни се вижда твърде странно това, което така да се каже ни се явява предадено външно като представи на вярата на египтяните. Отделни богове, от които най-важни са Озирис и Изис, се явяват в тези вярвания на египтяните, богове, които са представени и изобразени не като цели човешки образи, а често пъти с човешко тяло и глави на животни и съчетани по най-разнообразен начин от човешка и животинска форма. Странни религиозни легенди ни са предадени за този свят на боговете. По-нататък онзи култ към животните у египтяните е нещо твърде своеобразно, обожаването на животните, на котките и на други, който култ е отивал така далече, че египтяните са признавали свещени животни, на които се отдавала дълбока почит и обожание, в които те са виждали един вид висши същества. Разказва се даже, че това обожание на животните у египтяните е отишло така далече, че когато една котка, например, която дълго време е живяла в един дом, е умирала, тя е била оплаквана като умрял човек. Или когато някой египтянин виждал отдалече, че някъде лежи едно умряло животно, той не се е доближавал, защото иначе биха могли да го обвинят, че е убил животното, понеже това се е наказвало много строго. Предадено ни е даже, че когато египтяните били под властта на Римляните, един римлянин насмалко щял да бъде убит, защото убил една котка и с това предизвикал цял бунт сред египтяните. Този култ на животните ни се явява като нещо твърде загадъчно в цялата връзка на египетското мислене и чувствуване. И по-нататък: Колко странна изглежда на модерния човек издигащата се пирамида върху нейната четириъгълна основа с нейните триъгълни странични страни!
към текста >>

Разказва се даже, че това обожание на животните у египтяните е отишло така далече, че когато една котка, например, която дълго време е живяла в един дом, е умирала, тя е била оплаквана като умрял човек.
Обаче ние можем да разберем този мъдрец само тогава, когато разберем това, какво именно египтяните са считали като същински тайни на света под влиянието на преданията за Хермес или Тот. На нас ни се вижда твърде странно това, което така да се каже ни се явява предадено външно като представи на вярата на египтяните. Отделни богове, от които най-важни са Озирис и Изис, се явяват в тези вярвания на египтяните, богове, които са представени и изобразени не като цели човешки образи, а често пъти с човешко тяло и глави на животни и съчетани по най-разнообразен начин от човешка и животинска форма. Странни религиозни легенди ни са предадени за този свят на боговете. По-нататък онзи култ към животните у египтяните е нещо твърде своеобразно, обожаването на животните, на котките и на други, който култ е отивал така далече, че египтяните са признавали свещени животни, на които се отдавала дълбока почит и обожание, в които те са виждали един вид висши същества. Разказва се даже, че това обожание на животните у египтяните е отишло така далече, че когато една котка, например, която дълго време е живяла в един дом, е умирала, тя е била оплаквана като умрял човек. Или когато някой египтянин виждал отдалече, че някъде лежи едно умряло животно, той не се е доближавал, защото иначе биха могли да го обвинят, че е убил животното, понеже това се е наказвало много строго. Предадено ни е даже, че когато египтяните били под властта на Римляните, един римлянин насмалко щял да бъде убит, защото убил една котка и с това предизвикал цял бунт сред египтяните. Този култ на животните ни се явява като нещо твърде загадъчно в цялата връзка на египетското мислене и чувствуване. И по-нататък: Колко странна изглежда на модерния човек издигащата се пирамида върху нейната четириъгълна основа с нейните триъгълни странични страни! Колко странни ни се виждат сфинксите и всичко онова което модерното изследване изнася все по-ясно и по-ясно от глъбините на египетската култура на повърхността на нашето знание!
към текста >>

Или когато някой египтянин виждал отдалече, че някъде лежи едно умряло животно, той не се е доближавал, защото иначе биха могли да го обвинят, че е убил животното, понеже това се е наказвало много строго.
На нас ни се вижда твърде странно това, което така да се каже ни се явява предадено външно като представи на вярата на египтяните. Отделни богове, от които най-важни са Озирис и Изис, се явяват в тези вярвания на египтяните, богове, които са представени и изобразени не като цели човешки образи, а често пъти с човешко тяло и глави на животни и съчетани по най-разнообразен начин от човешка и животинска форма. Странни религиозни легенди ни са предадени за този свят на боговете. По-нататък онзи култ към животните у египтяните е нещо твърде своеобразно, обожаването на животните, на котките и на други, който култ е отивал така далече, че египтяните са признавали свещени животни, на които се отдавала дълбока почит и обожание, в които те са виждали един вид висши същества. Разказва се даже, че това обожание на животните у египтяните е отишло така далече, че когато една котка, например, която дълго време е живяла в един дом, е умирала, тя е била оплаквана като умрял човек. Или когато някой египтянин виждал отдалече, че някъде лежи едно умряло животно, той не се е доближавал, защото иначе биха могли да го обвинят, че е убил животното, понеже това се е наказвало много строго. Предадено ни е даже, че когато египтяните били под властта на Римляните, един римлянин насмалко щял да бъде убит, защото убил една котка и с това предизвикал цял бунт сред египтяните. Този култ на животните ни се явява като нещо твърде загадъчно в цялата връзка на египетското мислене и чувствуване. И по-нататък: Колко странна изглежда на модерния човек издигащата се пирамида върху нейната четириъгълна основа с нейните триъгълни странични страни! Колко странни ни се виждат сфинксите и всичко онова което модерното изследване изнася все по-ясно и по-ясно от глъбините на египетската култура на повърхността на нашето знание! Така ние се питаме сега: Какво място е заемал светът на представите за всичко това в душата на египтянина?
към текста >>

Този култ на животните ни се явява като нещо твърде загадъчно в цялата връзка на египетското мислене и чувствуване.
Странни религиозни легенди ни са предадени за този свят на боговете. По-нататък онзи култ към животните у египтяните е нещо твърде своеобразно, обожаването на животните, на котките и на други, който култ е отивал така далече, че египтяните са признавали свещени животни, на които се отдавала дълбока почит и обожание, в които те са виждали един вид висши същества. Разказва се даже, че това обожание на животните у египтяните е отишло така далече, че когато една котка, например, която дълго време е живяла в един дом, е умирала, тя е била оплаквана като умрял човек. Или когато някой египтянин виждал отдалече, че някъде лежи едно умряло животно, той не се е доближавал, защото иначе биха могли да го обвинят, че е убил животното, понеже това се е наказвало много строго. Предадено ни е даже, че когато египтяните били под властта на Римляните, един римлянин насмалко щял да бъде убит, защото убил една котка и с това предизвикал цял бунт сред египтяните. Този култ на животните ни се явява като нещо твърде загадъчно в цялата връзка на египетското мислене и чувствуване. И по-нататък: Колко странна изглежда на модерния човек издигащата се пирамида върху нейната четириъгълна основа с нейните триъгълни странични страни! Колко странни ни се виждат сфинксите и всичко онова което модерното изследване изнася все по-ясно и по-ясно от глъбините на египетската култура на повърхността на нашето знание! Така ние се питаме сега: Какво място е заемал светът на представите за всичко това в душата на египтянина? Какво казваше древният египтянин, че го е учил Хермес? Как е стигнал той до всички тези представи?
към текста >>

Трябва да предположим, че тези легенди искат да ни говорят за определени закони на духовния живот следователно за закони, които са по-висши от външните природни закони, те искат да ни говорят за тези закони на духовния живот в образи.
Колко странни ни се виждат сфинксите и всичко онова което модерното изследване изнася все по-ясно и по-ясно от глъбините на египетската култура на повърхността на нашето знание! Така ние се питаме сега: Какво място е заемал светът на представите за всичко това в душата на египтянина? Какво казваше древният египтянин, че го е учил Хермес? Как е стигнал той до всички тези представи? Ние трябва да свикнем да виждаме в легендите, а именно в най-важните от тях, навсякъде така да се каже една по-дълбока мъдрост. Трябва да предположим, че тези легенди искат да ни говорят за определени закони на духовния живот следователно за закони, които са по-висши от външните природни закони, те искат да ни говорят за тези закони на духовния живот в образи. Например една египетска легенда ни говори за двойката богове Озирис и Изис и тази легенда нарича Хермеса съветник на Озириса. Легендата вижда в Озириса едно същество, което в древни минали времена е живяло в областта, в която сега живеят хората. Този Озирис, когото легендата описва като благодетел на човечеството, под чието мъдро влияние Тот или Хермес е дал на египтяните тяхната древна култура, даже и материалната страна на този култура, този Озирис имал един враг. Гърците назовали по-късно този враг на Озириса Тифон. Този враг издебнал Озириса, убил го, раздробил неговия труп, скрил го в един ковчег и го хвърлил в морето.
към текста >>

И Хорус е призван сега да победи Тифон и да въведе отново по определен начин властта на онзи живот, който изхождайки от Озирис трябваше да се влее в човечеството.
Легендата вижда в Озириса едно същество, което в древни минали времена е живяло в областта, в която сега живеят хората. Този Озирис, когото легендата описва като благодетел на човечеството, под чието мъдро влияние Тот или Хермес е дал на египтяните тяхната древна култура, даже и материалната страна на този култура, този Озирис имал един враг. Гърците назовали по-късно този враг на Озириса Тифон. Този враг издебнал Озириса, убил го, раздробил неговия труп, скрил го в един ковчег и го хвърлил в морето. Сестрата и съпругата на Озирис, Изис, дълго търсила своя съпруг, който и бил отнет от Тифон или Сет, и когато най-после го намерила, събрала частите на неговото тяло, на които е било раздробено от Тифон или Сет, погребало го на различни места в страната, където после са били издигнати храмове; Изис роди след смъртта на Озирис един син, едно по-висше същество Хорус, който тя зачена чрез духовно влияние на Озирис след като този последният беше заминал в духовния свят. И Хорус е призван сега да победи Тифон и да въведе отново по определен начин властта на онзи живот, който изхождайки от Озирис трябваше да се влее в човечеството. Такава една легенда не трябва да се тълкува само алегорично и символично, а трябва човек да може да се пренесе малко в целия чувствен и сетивен живот на древните египтяни. Тогава в него ще се роди онова чувство и усещане спрямо такива образи като Озирис и Изис, което ще бъде едно живо чувство, което е по-важно от отвлечените представи. Не е добре, когато някой иска да тълкува такива образи като Озирис и Изис в смисъла, че предварително в лицето на Озирис вижда Слънцето, а в лицето на Изис /Изида/ Луната и тем подобни, давайки по този начин едно астрономическо тълкуване, както днес се използува този израз. При това такъв тълкувател вярва, че такава една легенда онагледява само определени процеси ставащи на небето. Това съвсем не е така.
към текста >>

Такава една легенда не трябва да се тълкува само алегорично и символично, а трябва човек да може да се пренесе малко в целия чувствен и сетивен живот на древните египтяни.
Този Озирис, когото легендата описва като благодетел на човечеството, под чието мъдро влияние Тот или Хермес е дал на египтяните тяхната древна култура, даже и материалната страна на този култура, този Озирис имал един враг. Гърците назовали по-късно този враг на Озириса Тифон. Този враг издебнал Озириса, убил го, раздробил неговия труп, скрил го в един ковчег и го хвърлил в морето. Сестрата и съпругата на Озирис, Изис, дълго търсила своя съпруг, който и бил отнет от Тифон или Сет, и когато най-после го намерила, събрала частите на неговото тяло, на които е било раздробено от Тифон или Сет, погребало го на различни места в страната, където после са били издигнати храмове; Изис роди след смъртта на Озирис един син, едно по-висше същество Хорус, който тя зачена чрез духовно влияние на Озирис след като този последният беше заминал в духовния свят. И Хорус е призван сега да победи Тифон и да въведе отново по определен начин властта на онзи живот, който изхождайки от Озирис трябваше да се влее в човечеството. Такава една легенда не трябва да се тълкува само алегорично и символично, а трябва човек да може да се пренесе малко в целия чувствен и сетивен живот на древните египтяни. Тогава в него ще се роди онова чувство и усещане спрямо такива образи като Озирис и Изис, което ще бъде едно живо чувство, което е по-важно от отвлечените представи. Не е добре, когато някой иска да тълкува такива образи като Озирис и Изис в смисъла, че предварително в лицето на Озирис вижда Слънцето, а в лицето на Изис /Изида/ Луната и тем подобни, давайки по този начин едно астрономическо тълкуване, както днес се използува този израз. При това такъв тълкувател вярва, че такава една легенда онагледява само определени процеси ставащи на небето. Това съвсем не е така. А ние трябва да се върнем в миналото към прадревни чувства на египтяните и изхождайки от тези чувства да си представим твърде особеното естество на поглеждането към свръхсетивни, невидими Същества, които стоят на основата на сетивния свят и които в техните взаимни отношения са характеризирани първо в лицето на Озирис и Изис.
към текста >>

Макар и то да е живяло там в едно притъпено, инстинктивно състояние, макар и първо да е трябвало да бъде облечено във физическото тяло и инструментите, които то му доставя, за да вижда физическия свят, все пак по отношение на този физически свят то е живяло някога в един духовен свят, в един духовен живот.
Когато поглеждам в моята душа, аз осъзнавам, че в мене се намира нещо, което проявява копнеж към нещо Духовно, копнеж същевременно към това, от което самият аз произхождам и което се намира в духовния свят, от който съм слязъл. Силите, от които аз произхождам, продължават да живеят още в самия мене. Това, което нося в себе си като най-добрите свръхсетивни, невидими сили в мене, то е вътрешно сродно с тези първоначални свръхсетивни сили. Ето защо аз чувствувам в мене една сила на Озирис. Тя ми представя едно свръхсетивно човешко същество, което някога е живяло в други, свръхсетивни области. Макар и то да е живяло там в едно притъпено, инстинктивно състояние, макар и първо да е трябвало да бъде облечено във физическото тяло и инструментите, които то му доставя, за да вижда физическия свят, все пак по отношение на този физически свят то е живяло някога в един духовен свят, в един духовен живот. Силите, които първоначално стоят на основата на развитието на човечеството, според възгледа на древните египтяни трябва да се схващат в една двойственост, в една такава двойственост, че единият елемент на тази двойнственост се нарича Озирис, а другият носи името Изис: Озирис-Изис. Когато поглеждаме в самите нас и при това си служим с усещанията, с чувството на древния египтянин, ние можем да кажем: Първо ние имаме в себе си активното мислене. Нужно е само да си спомним, как трябва да мислим, когото накрая се ражда една мисъл, когато например имаме в нас мисълта на един триъгълник. Първо трябва да е било налице активното, дейното мислене, за да образуваме мисълта за един триъгълник. След като сме били дейни в душата, можем да се обърнем пасивно към резултата на нашето мислене, към нашите мисли и представи.
към текста >>

Обаче една такава представа за прадревни мъдрости се превръщаше в душата на древния египтянин в едно завладяващо чувство, в едно чувство обхващащо целия египетски душевен живот.
Но ние сме поставени в света на сетивното, който ни е даден в сетивно-физическите неща и в сетивно-физическите процеси. Ние произхождаме от света на Озирис и на Изис. Това, което като наша най-добра част се стреми и може да достигне по-висши степени на съвършенство в сравнение с тези, които сега имаме, се е разляло от Озирис и от Изис. Озирис и Изис живеят невидимо в нас като Сила. Това, което е физическият човек, произхожда от външните отношения, взето е от външния свят; частта на Озирис-Изис е само облечена в него. Обаче една такава представа за прадревни мъдрости се превръщаше в душата на древния египтянин в едно завладяващо чувство, в едно чувство обхващащо целия египетски душевен живот. Човек може да приеме в душата си отвлечени представи, без да бъде засегната морално-етичната страна на душевния живот, или също това, което е свързано със съдбата, със щастието. Така човек може да приеме особено математически-отвлечени представи на естествената наука, може да разисква върху електричеството и други подобни сили, без душата да трябва да постави въпроса относно съдбата на човека. Но ние не можем да схванем като мисли и идеи току-що посочените чувства и усещания относно виждането в духовните светове и да си представим, че по отношение на най-дълбоките качества на душата сме сродни с Озирис и Изис, без да бъдат раздвижени мислите за щастието и за съдбата, моралните импулси на човека. Тези мисли са тогава раздрусани! Защото човек си казва тогава: Аз нося в мене едно по-добро Себе, но чрез това, което съм във физическото тяло, това по-добро Себе се оттегля, не се изявява отначало напълно.
към текста >>

Човек може да приеме в душата си отвлечени представи, без да бъде засегната морално-етичната страна на душевния живот, или също това, което е свързано със съдбата, със щастието.
Ние произхождаме от света на Озирис и на Изис. Това, което като наша най-добра част се стреми и може да достигне по-висши степени на съвършенство в сравнение с тези, които сега имаме, се е разляло от Озирис и от Изис. Озирис и Изис живеят невидимо в нас като Сила. Това, което е физическият човек, произхожда от външните отношения, взето е от външния свят; частта на Озирис-Изис е само облечена в него. Обаче една такава представа за прадревни мъдрости се превръщаше в душата на древния египтянин в едно завладяващо чувство, в едно чувство обхващащо целия египетски душевен живот. Човек може да приеме в душата си отвлечени представи, без да бъде засегната морално-етичната страна на душевния живот, или също това, което е свързано със съдбата, със щастието. Така човек може да приеме особено математически-отвлечени представи на естествената наука, може да разисква върху електричеството и други подобни сили, без душата да трябва да постави въпроса относно съдбата на човека. Но ние не можем да схванем като мисли и идеи току-що посочените чувства и усещания относно виждането в духовните светове и да си представим, че по отношение на най-дълбоките качества на душата сме сродни с Озирис и Изис, без да бъдат раздвижени мислите за щастието и за съдбата, моралните импулси на човека. Тези мисли са тогава раздрусани! Защото човек си казва тогава: Аз нося в мене едно по-добро Себе, но чрез това, което съм във физическото тяло, това по-добро Себе се оттегля, не се изявява отначало напълно. На основата на моето същество стои една Озирисова, една Изидина природа, но тя принадлежи на първичните светове, на старите златни, свещени епохи.
към текста >>

Във всекидневното познание, в знанието, което имаме във всекидневния живот, ние не проникваме до онези глъбини на нашата душа, където се намира силата на Изис.
Самият умрял се чувствува така, че след смъртта той може да бъде назован в духовния свят като "Озирис". След смъртта всеки е назован така да се каже като Озирис. Другият път за Озирис следователно другият път в духовния свят до посвещението, иницияцията. Този път египтянинът си представяше така, че чрез него човекът се запознава първо с това, което е невидимо, свръхсетивно в човешката природа. Това е Изис или силата на Изис. Във всекидневното познание, в знанието, което имаме във всекидневния живот, ние не проникваме до онези глъбини на нашата душа, където се намира силата на Изис. Обаче съществува един път, по който може да се проникне до силата на Изис, по който може да се слезе до собствения Аз, за да видим, как този Аз е обвит от физическата материя. Когато човек върви по този път, той слиза надолу до там, където Азът се намира в своето собствено духовно отечество. Ето защо древният египтянин си казваше: Ти трябва да слезеш следователно в твоята собствена вътрешност. Там ти намираш първо физическата човешка природа, доколкото тя е израз на същинския човек: Азът. Ти трябва да проникнеш през тази физическа човешка природа.
към текста >>

Ти виждаш външния свят, доколкото той е творение на духовните, свръхсетивни Същества, в трите царства на природата: когато гледаш камъните и техните математически форми, когато гледаш растенията и техните чудни форми, които са оживени от вътрешен живот, в който живеят, действуват божествено-духовни Сили, и накрая когато гледаш също третото царство, животинското царство.
Обаче съществува един път, по който може да се проникне до силата на Изис, по който може да се слезе до собствения Аз, за да видим, как този Аз е обвит от физическата материя. Когато човек върви по този път, той слиза надолу до там, където Азът се намира в своето собствено духовно отечество. Ето защо древният египтянин си казваше: Ти трябва да слезеш следователно в твоята собствена вътрешност. Там ти намираш първо физическата човешка природа, доколкото тя е израз на същинския човек: Азът. Ти трябва да проникнеш през тази физическа човешка природа. Ти виждаш външния свят, доколкото той е творение на духовните, свръхсетивни Същества, в трите царства на природата: когато гледаш камъните и техните математически форми, когато гледаш растенията и техните чудни форми, които са оживени от вътрешен живот, в който живеят, действуват божествено-духовни Сили, и накрая когато гледаш също третото царство, животинското царство. Обаче при човека ти не трябва да останеш при неговата външна форма, а трябва да се потопиш в неговите душевни сили, там, където живеят силите на Изис. Ето защо с посвещението в тайните на Изис беше свързано това, което трябваше първо да се покаже на човека, където той трябваше да види, как е облечен в материя. Това, което ставаше, когато човек се потопяваше в своята собствена природа, беше същото онова, което всъщност става и при смъртта, само че по друг начин. Човекът трябваше да мине през врата на смъртта запазвайки живо своето тяло, трябваше да се запознае с онова преминаване от физическото виждане към свръхфизическото виждане, от физическия свят в духовния свят,онзи преход, онова преминаване, което човекът изпитва при минаването през действителната смърт. Посвещаващият се човек трябваше да мине по този път слизайки в собствената вътрешност, трябваше да познае това, което може да се изживее само при слизането в собствената вътрешност.
към текста >>

А това значи: Когато е мрачно и тъмно, въпреки това духовният живот и първичната духовна сила на Слънцето са видими за посветения в тайните на Изис.
Това е изразено отново технически, като се казва: Едва сега човекът се чувствува стигнал до себе си, сега той знае, че е едно духовно същество и знае, че не е вече ограничен в човечеството на външния свят, а проглежда в духовния свят. Защото закон е, че ние гледаме Слънцето само през деня, понеже нощем то ни е закрито от материята. Обаче в духовния свят не съществува никакво подобно закриване. Там човек вижда духовните Същества именно тогава, когато физическите очи са бездействени. Това посвещението в тайните на Изис назовава, като казва: Когато се е пречистил, човек стига до там да гледа духовните Същества лице срещу лице: да вижда Слънцето в полунощ. А това значи: Когато е мрачно и тъмно, въпреки това духовният живот и първичната духовна сила на Слънцето са видими за посветения в тайните на Изис. Така ни е описал пътят към силите на Изис в душата, както са можели да го изминат онези, които още през своя живот на Земята търсеха най-дълбоките сили на душата. След това е имало и по-висши мистерии, които са били същинските мистерии на Озирис. Тогава на човека е ставало фактически ясно, как чрез силата на Изис той стига до онази първична Сила от духовно, от свръхсетивно естество, от която човекът е произлязъл: до Озирис как Озирис изгрява за човешката душа. А когато египтянинът е искал да изрази в една особена писменост, когато искал да обрисува начина, по който Изис се отнася към Озирис, той го е изразявал чрез движението на Слънцето и на Луната по небето, а другите Същества чрез отношенията на другите звезди. При това голямо значение е имал Зодиакът с неговия относителен покой и това, което се движи като планети минавайки пред зодиакалните знаци.
към текста >>

Така ни е описал пътят към силите на Изис в душата, както са можели да го изминат онези, които още през своя живот на Земята търсеха най-дълбоките сили на душата.
Защото закон е, че ние гледаме Слънцето само през деня, понеже нощем то ни е закрито от материята. Обаче в духовния свят не съществува никакво подобно закриване. Там човек вижда духовните Същества именно тогава, когато физическите очи са бездействени. Това посвещението в тайните на Изис назовава, като казва: Когато се е пречистил, човек стига до там да гледа духовните Същества лице срещу лице: да вижда Слънцето в полунощ. А това значи: Когато е мрачно и тъмно, въпреки това духовният живот и първичната духовна сила на Слънцето са видими за посветения в тайните на Изис. Така ни е описал пътят към силите на Изис в душата, както са можели да го изминат онези, които още през своя живот на Земята търсеха най-дълбоките сили на душата. След това е имало и по-висши мистерии, които са били същинските мистерии на Озирис. Тогава на човека е ставало фактически ясно, как чрез силата на Изис той стига до онази първична Сила от духовно, от свръхсетивно естество, от която човекът е произлязъл: до Озирис как Озирис изгрява за човешката душа. А когато египтянинът е искал да изрази в една особена писменост, когато искал да обрисува начина, по който Изис се отнася към Озирис, той го е изразявал чрез движението на Слънцето и на Луната по небето, а другите Същества чрез отношенията на другите звезди. При това голямо значение е имал Зодиакът с неговия относителен покой и това, което се движи като планети минавайки пред зодиакалните знаци. Във всичко, което се разкриваше в това, древният египтянин е виждал начина, как най-добре можеше да изрази в една духовна писменост това, което вълнуваше неговата душа.
към текста >>

Даже нещо повече: Това, което се изявява в човешките дела, даже в целия всекидневен живот, това, което се проявява в изкуството на измерване на полетата, за което бяха необходими математическите науки, геометрията които след това Питагор научи от египтяните -, това древните египтяни са приписвали на Хермес, на мъдростта на Хермес, който във всички земно-пространствени отношения е виждал един вид копия на небесните отношения и е изобразил небесните отношения в звездната писменост.
И след това от тези отношения на небето и техните форми е било взето това, което можем действително да считаме като първоначалните форми на писмеността. Защото макар и хората да познават твърде малко това в писмеността, ние все пак трябва да го кажем: В съгласните ние имаме изображения на зодиакалните знаци, на това, което е относително и покой. А в отношението на гласните към съгласните ние имаме изображения на отношенията на планетите и на техните подвижни сили към зодиака. Трябва да кажем, че писмеността е била снета от небето. Така са чувствували древните египтяни по отношение на Хермес, чиито учители са били Силите, които са говорели от небето и са възвестявали това, което се изявява в човешките души. Даже нещо повече: Това, което се изявява в човешките дела, даже в целия всекидневен живот, това, което се проявява в изкуството на измерване на полетата, за което бяха необходими математическите науки, геометрията които след това Питагор научи от египтяните -, това древните египтяни са приписвали на Хермес, на мъдростта на Хермес, който във всички земно-пространствени отношения е виждал един вид копия на небесните отношения и е изобразил небесните отношения в звездната писменост. Хермес е пренесъл звездната писменост отгоре в математиката и геометрията, научил е египтяните да намират в звездите нещо, което става на Земята. Ние знаем, че целият египетски живот е свързан с наводненията на реката НИЛ, с това, което реката Нил донасяше от планинските области и го отлагаше, от онези планински области, които се намират на юг от Египет. От това обаче можем да преценим, колко е било необходимо да се знае предварително, кога могат да настъпят тези наводнения на Нил, когато през време на годината могат да се явят необходимите благоприятни условия за тези наводнения. Египтяните са взели изчислението на времето също от звездната писменост на небето. Когато Сириус, звездата на кучето, ставаше видим в знака на Рак, тогава те знаеха: сега скоро Слънцето ще дойде в онзи зодиакален знак, от който слизайки неговите лъчи ще предизвикат на почвата на Нил наводненията.
към текста >>

Ние знаем, че целият египетски живот е свързан с наводненията на реката НИЛ, с това, което реката Нил донасяше от планинските области и го отлагаше, от онези планински области, които се намират на юг от Египет.
А в отношението на гласните към съгласните ние имаме изображения на отношенията на планетите и на техните подвижни сили към зодиака. Трябва да кажем, че писмеността е била снета от небето. Така са чувствували древните египтяни по отношение на Хермес, чиито учители са били Силите, които са говорели от небето и са възвестявали това, което се изявява в човешките души. Даже нещо повече: Това, което се изявява в човешките дела, даже в целия всекидневен живот, това, което се проявява в изкуството на измерване на полетата, за което бяха необходими математическите науки, геометрията които след това Питагор научи от египтяните -, това древните египтяни са приписвали на Хермес, на мъдростта на Хермес, който във всички земно-пространствени отношения е виждал един вид копия на небесните отношения и е изобразил небесните отношения в звездната писменост. Хермес е пренесъл звездната писменост отгоре в математиката и геометрията, научил е египтяните да намират в звездите нещо, което става на Земята. Ние знаем, че целият египетски живот е свързан с наводненията на реката НИЛ, с това, което реката Нил донасяше от планинските области и го отлагаше, от онези планински области, които се намират на юг от Египет. От това обаче можем да преценим, колко е било необходимо да се знае предварително, кога могат да настъпят тези наводнения на Нил, когато през време на годината могат да се явят необходимите благоприятни условия за тези наводнения. Египтяните са взели изчислението на времето също от звездната писменост на небето. Когато Сириус, звездата на кучето, ставаше видим в знака на Рак, тогава те знаеха: сега скоро Слънцето ще дойде в онзи зодиакален знак, от който слизайки неговите лъчи ще предизвикат на почвата на Нил наводненията. Сириус е бдителят, той възвестява това, което трябва да очакваме. Това беше една част от техния звезден миров часовник.
към текста >>

За да обработват по един правилен начин земята и да владеят това, което беше необходимо за външния живот, египтяните са поглеждали с благодарност нагоре към звездата на Кучето.
От това обаче можем да преценим, колко е било необходимо да се знае предварително, кога могат да настъпят тези наводнения на Нил, когато през време на годината могат да се явят необходимите благоприятни условия за тези наводнения. Египтяните са взели изчислението на времето също от звездната писменост на небето. Когато Сириус, звездата на кучето, ставаше видим в знака на Рак, тогава те знаеха: сега скоро Слънцето ще дойде в онзи зодиакален знак, от който слизайки неговите лъчи ще предизвикат на почвата на Нил наводненията. Сириус е бдителят, той възвестява това, което трябва да очакваме. Това беше една част от техния звезден миров часовник. За да обработват по един правилен начин земята и да владеят това, което беше необходимо за външния живот, египтяните са поглеждали с благодарност нагоре към звездата на Кучето. И те са гледали по-нататък нагоре, когато в много древни времена им било дадено учението, че движението на звездите е израз на мировия часовник. За такива и други подобни отношения египтяните са черпили съвет от звездната писменост. В Тот или Хермес те са виждали онзи дух, който според старите предания е направил най-старите записвания на мировата мъдрост и който е съставил физическите букви според това, което е получил като вдъхновение от звездната писменост. Той е научил хората да обработват земята, научил ги е на геометрията, изкуството да мерят земята научил ги е всичко, от което хората се нуждаят за физическия живот. Обаче всеки физически живот не е нищо друго освен тялото на един духовен живот.
към текста >>

Той е научил хората да обработват земята, научил ги е на геометрията, изкуството да мерят земята научил ги е всичко, от което хората се нуждаят за физическия живот.
Това беше една част от техния звезден миров часовник. За да обработват по един правилен начин земята и да владеят това, което беше необходимо за външния живот, египтяните са поглеждали с благодарност нагоре към звездата на Кучето. И те са гледали по-нататък нагоре, когато в много древни времена им било дадено учението, че движението на звездите е израз на мировия часовник. За такива и други подобни отношения египтяните са черпили съвет от звездната писменост. В Тот или Хермес те са виждали онзи дух, който според старите предания е направил най-старите записвания на мировата мъдрост и който е съставил физическите букви според това, което е получил като вдъхновение от звездната писменост. Той е научил хората да обработват земята, научил ги е на геометрията, изкуството да мерят земята научил ги е всичко, от което хората се нуждаят за физическия живот. Обаче всеки физически живот не е нищо друго освен тялото на един духовен живот. Но духовният живот е свързан с цялата вселена и от тази вселена е бил вдъхновен Хермес. Така скоро цялата култура се яви свързана с Хермес. Даже египтяните се чувствуваха свързани с него по един още по-вътрешен начин. Да предположим, например, че през 1322 година преди нашето летоброене един египтянин е поглеждал към небето и е виждал там едно съвсем определено съчетание на звездите.
към текста >>

Обаче всеки физически живот не е нищо друго освен тялото на един духовен живот.
За да обработват по един правилен начин земята и да владеят това, което беше необходимо за външния живот, египтяните са поглеждали с благодарност нагоре към звездата на Кучето. И те са гледали по-нататък нагоре, когато в много древни времена им било дадено учението, че движението на звездите е израз на мировия часовник. За такива и други подобни отношения египтяните са черпили съвет от звездната писменост. В Тот или Хермес те са виждали онзи дух, който според старите предания е направил най-старите записвания на мировата мъдрост и който е съставил физическите букви според това, което е получил като вдъхновение от звездната писменост. Той е научил хората да обработват земята, научил ги е на геометрията, изкуството да мерят земята научил ги е всичко, от което хората се нуждаят за физическия живот. Обаче всеки физически живот не е нищо друго освен тялото на един духовен живот. Но духовният живот е свързан с цялата вселена и от тази вселена е бил вдъхновен Хермес. Така скоро цялата култура се яви свързана с Хермес. Даже египтяните се чувствуваха свързани с него по един още по-вътрешен начин. Да предположим, например, че през 1322 година преди нашето летоброене един египтянин е поглеждал към небето и е виждал там едно съвсем определено съчетание на звездите. Защото древните египтяни са имали едно броене на времето, което е било удобно за човешките отношения особено за пресмятащото мислене: дванадесет месеца по тридесет дена, това дава с пет допълващи дни 365 дена за годината.
към текста >>

Но духовният живот е свързан с цялата вселена и от тази вселена е бил вдъхновен Хермес.
И те са гледали по-нататък нагоре, когато в много древни времена им било дадено учението, че движението на звездите е израз на мировия часовник. За такива и други подобни отношения египтяните са черпили съвет от звездната писменост. В Тот или Хермес те са виждали онзи дух, който според старите предания е направил най-старите записвания на мировата мъдрост и който е съставил физическите букви според това, което е получил като вдъхновение от звездната писменост. Той е научил хората да обработват земята, научил ги е на геометрията, изкуството да мерят земята научил ги е всичко, от което хората се нуждаят за физическия живот. Обаче всеки физически живот не е нищо друго освен тялото на един духовен живот. Но духовният живот е свързан с цялата вселена и от тази вселена е бил вдъхновен Хермес. Така скоро цялата култура се яви свързана с Хермес. Даже египтяните се чувствуваха свързани с него по един още по-вътрешен начин. Да предположим, например, че през 1322 година преди нашето летоброене един египтянин е поглеждал към небето и е виждал там едно съвсем определено съчетание на звездите. Защото древните египтяни са имали едно броене на времето, което е било удобно за човешките отношения особено за пресмятащото мислене: дванадесет месеца по тридесет дена, това дава с пет допълващи дни 365 дена за годината. Така са броили те столетия наред, защото математически, от гледна точка на смятането, това е било удобно: една година изтичаше, когато изтичаха 365 дни.
към текста >>

Обаче ние поглеждаме нагоре през три мирови години към една велика минала епоха, в която нашият най-велик мъдрец е учил своите ученици и последователи това, което ние днес имаме многократно изменено в писмеността, в математиката, в геометрията, в изкуството за измерване на земята, във всички други подходи на нашия живот, също и в астрономията.
След 1460 години следователно всеки път настъпваше фактът, че небесните отношения отново се изравняваха със земните изчисления, като за 1460 години цялата година се е върнала назад. Ако пресметнете това три пъти назад, започвайки от 1322 година преди нашето летоброене, вие ще стигнете нагоре до онзи период, на който египтяните са приписвали тяхната свещена мъдрост, като казваха: в древни времена е съществувало още едно много ясно ясновиждане. С всяка една такава слънчева година, която произвеждаше едно изравнение на земното броене на времето, ясновидската сила е намалявала с една степен. Сега ние живеем в четвъртата степен. Нашата култура е станала вече такава, че ние можем да имаме вече само предания за едно много старо учение. Обаче ние поглеждаме нагоре през три мирови години към една велика минала епоха, в която нашият най-велик мъдрец е учил своите ученици и последователи това, което ние днес имаме многократно изменено в писмеността, в математиката, в геометрията, в изкуството за измерване на земята, във всички други подходи на нашия живот, също и в астрономията. Древният египтянин си казвал един вид: Нашето човешко изчисление ни показва, придържайки се към удобните числа дванадесет пъти по тридесет плюс пет допълнителни дни, как трябва да ни поправи божествено-духовният свят. Защото чрез това, което имаме в нашия ум, ние сме се отчуждили от Озирис и от Изис. Ние не можем да изчисляваме точно годината. Но ние поглеждаме нагоре в един скрит свят, там ни поправят Съществата, които управляват звездите. Така древният египтянин поглеждаше даже за своята хронология като от своята слаба човешка сила, която е свързана с ума, така поглеждаше той към духовните Сили и Същества, които живеят в един скрит свят и поправят според по-дълбоки закони това, което хората имат да прекарат на Земята, съхраняват го и го пазят.
към текста >>

А по-голяма част от това, което е било запазено от египетската култура, произхожда вече от времето на упадъка и ние можем само да предчувствуваме, какво се крие зад него: например това, което така чудно ни очарова в пирамидите, или това, което се разбира с гротескно изглеждащия култ на животните.
Чрез това душата на древния египтянин се чувствуваше както по отношение на истинската първопричина на силите така и по отношение на пазителя на тези сили, както за Озирис, така и за Хермес или Тот не само проникнат от едно знание, което беше затворено в мъдрост, но и проникнат от едно чувство, което беше морално в най-дълбокия смисъл на думата, което беше едно чувство потопено в най-дълбока почит и благодарност. Ето защо старите описания ни показват, че всичко, което египтяните имаха като мъдрост, особено в старите времена, след това по-късно беше все по-малко и по-малко проникнато от религиозния характер. Даже всяко човешко знание беше свързано в смисъла на древните египтяни с религия; така беше и за всяка мъдрост, за всяка наука. Всичко това не се показваше вече в по-късни времена в неговата чиста форма. Защото както е вярно, че в редуващите се епохи отделните народи имат мисията да изразят общо духовното в специални форми, също така вярно е, че отделните култури, когато са достигнали своя връх, навлизат в упадък. А по-голяма част от това, което е било запазено от египетската култура, произхожда вече от времето на упадъка и ние можем само да предчувствуваме, какво се крие зад него: например това, което така чудно ни очарова в пирамидите, или това, което се разбира с гротескно изглеждащия култ на животните. Защото египтяните си казваха: Времето, в което е действувала мъдростта не времето, в което тя е била получена по предание е предхождано от едно друго време, когато всички същества, не само човекът, са слезли от божествено-духовни висини. Ако искаме да познаем най-вътрешната същност на човека, ние не трябва да гледаме неговата външна форма, а трябва да проникнем в неговата вътрешност. Това, което застава срещу нас външно, са останалите в застой степени на първичното откровение. Това се показва като сгъстяване в мощни образи на старата закономерност в трите природни царства; първо в света на минералите. Това, което ни се показва тук, са отношения на формите, които ние отново изразяваме в пирамидата.
към текста >>

И най-после по пътя към човека ние виждаме, как божествените сили са кристализирали, как не са могли да стигнат до човека и са се излели във външни форми, разпръснати около нас в различните форми на животните.
Ако искаме да познаем най-вътрешната същност на човека, ние не трябва да гледаме неговата външна форма, а трябва да проникнем в неговата вътрешност. Това, което застава срещу нас външно, са останалите в застой степени на първичното откровение. Това се показва като сгъстяване в мощни образи на старата закономерност в трите природни царства; първо в света на минералите. Това, което ни се показва тук, са отношения на формите, които ние отново изразяваме в пирамидата. Това, което виждаме като вътрешни сили при растенията, е нещо, което отново виждаме изразено в лотосовия цвят. И най-после по пътя към човека ние виждаме, как божествените сили са кристализирали, как не са могли да стигнат до човека и са се излели във външни форми, разпръснати около нас в различните форми на животните. Така приблизително можем да си представим чувствата на древния египтянин, когато в животните той виждаше изостанали форми на прадревни божествени сили. Защото древният египтянин поглеждаше към прадревни времена в миналото, когато всичко е възникнало от божествени свръхсетивни сили и той допускаше, че в съществата на трите природни царства са останали назад божествени сили, които след това са се оформили в него самия и са станали човек. Ние трябва винаги да поглеждаме към чувството, към усещането и към онази необходимост, която ни показва, че такава една мъдрост, каквато е съществувала у древните египтяни, е била една мъдрост, която е завладявала морално душите, която съвсем не можеше да ги остави без морал. И чрез начина, по който целият свят биваше свързван със свръхсетивните сили, трябваше да се роди едно морално отношение спрямо животинския свят, което е стигнало до едно гротескно и странно изражение само през време на упадъка на Египет. Защото когато погледнем по-късната египетска култура, ние виждаме, че именно несъвършеното не стои на изходната точка, а в изходната точка на египетската култура стоят духовни откровения, стои една възвишена култура.
към текста >>

Така приблизително можем да си представим чувствата на древния египтянин, когато в животните той виждаше изостанали форми на прадревни божествени сили.
Това, което застава срещу нас външно, са останалите в застой степени на първичното откровение. Това се показва като сгъстяване в мощни образи на старата закономерност в трите природни царства; първо в света на минералите. Това, което ни се показва тук, са отношения на формите, които ние отново изразяваме в пирамидата. Това, което виждаме като вътрешни сили при растенията, е нещо, което отново виждаме изразено в лотосовия цвят. И най-после по пътя към човека ние виждаме, как божествените сили са кристализирали, как не са могли да стигнат до човека и са се излели във външни форми, разпръснати около нас в различните форми на животните. Така приблизително можем да си представим чувствата на древния египтянин, когато в животните той виждаше изостанали форми на прадревни божествени сили. Защото древният египтянин поглеждаше към прадревни времена в миналото, когато всичко е възникнало от божествени свръхсетивни сили и той допускаше, че в съществата на трите природни царства са останали назад божествени сили, които след това са се оформили в него самия и са станали човек. Ние трябва винаги да поглеждаме към чувството, към усещането и към онази необходимост, която ни показва, че такава една мъдрост, каквато е съществувала у древните египтяни, е била една мъдрост, която е завладявала морално душите, която съвсем не можеше да ги остави без морал. И чрез начина, по който целият свят биваше свързван със свръхсетивните сили, трябваше да се роди едно морално отношение спрямо животинския свят, което е стигнало до едно гротескно и странно изражение само през време на упадъка на Египет. Защото когато погледнем по-късната египетска култура, ние виждаме, че именно несъвършеното не стои на изходната точка, а в изходната точка на египетската култура стоят духовни откровения, стои една възвишена култура. Ние не трябва да приписваме това, което днес така драговолно се взема като изходна точка на културите, първобитните прости състояния, не можем да ги припишем на първичните състоянията напротив те принадлежат на времената на упадъка, когато великото духовно благо е вече потънало, навлязло е в упадък.
към текста >>

И чрез начина, по който целият свят биваше свързван със свръхсетивните сили, трябваше да се роди едно морално отношение спрямо животинския свят, което е стигнало до едно гротескно и странно изражение само през време на упадъка на Египет.
Това, което виждаме като вътрешни сили при растенията, е нещо, което отново виждаме изразено в лотосовия цвят. И най-после по пътя към човека ние виждаме, как божествените сили са кристализирали, как не са могли да стигнат до човека и са се излели във външни форми, разпръснати около нас в различните форми на животните. Така приблизително можем да си представим чувствата на древния египтянин, когато в животните той виждаше изостанали форми на прадревни божествени сили. Защото древният египтянин поглеждаше към прадревни времена в миналото, когато всичко е възникнало от божествени свръхсетивни сили и той допускаше, че в съществата на трите природни царства са останали назад божествени сили, които след това са се оформили в него самия и са станали човек. Ние трябва винаги да поглеждаме към чувството, към усещането и към онази необходимост, която ни показва, че такава една мъдрост, каквато е съществувала у древните египтяни, е била една мъдрост, която е завладявала морално душите, която съвсем не можеше да ги остави без морал. И чрез начина, по който целият свят биваше свързван със свръхсетивните сили, трябваше да се роди едно морално отношение спрямо животинския свят, което е стигнало до едно гротескно и странно изражение само през време на упадъка на Египет. Защото когато погледнем по-късната египетска култура, ние виждаме, че именно несъвършеното не стои на изходната точка, а в изходната точка на египетската култура стоят духовни откровения, стои една възвишена култура. Ние не трябва да приписваме това, което днес така драговолно се взема като изходна точка на културите, първобитните прости състояния, не можем да ги припишем на първичните състоянията напротив те принадлежат на времената на упадъка, когато великото духовно благо е вече потънало, навлязло е в упадък. Когато някъде намираме култури на варварството, това не са първичните култури, а са култури на упадъка, които са паднали от духовните висини. Без съмнение това отново е нещо, което може да послужи за раздразнение на онази наука, която би искала да опише всички култури така, като че те са произлезли от първобитни състояния, от такива първобитни състояния, каквито днес още виждаме у диваците. Обаче в днешните най-първобитни култури ние имаме култури на упадъка, а в началото на човечеството имаме първични култури, които са вдъхновени непосредствено от духовния свят от ръководещите духовни Същества, които стоят зад външната история.
към текста >>

Защото когато погледнем по-късната египетска култура, ние виждаме, че именно несъвършеното не стои на изходната точка, а в изходната точка на египетската култура стоят духовни откровения, стои една възвишена култура.
И най-после по пътя към човека ние виждаме, как божествените сили са кристализирали, как не са могли да стигнат до човека и са се излели във външни форми, разпръснати около нас в различните форми на животните. Така приблизително можем да си представим чувствата на древния египтянин, когато в животните той виждаше изостанали форми на прадревни божествени сили. Защото древният египтянин поглеждаше към прадревни времена в миналото, когато всичко е възникнало от божествени свръхсетивни сили и той допускаше, че в съществата на трите природни царства са останали назад божествени сили, които след това са се оформили в него самия и са станали човек. Ние трябва винаги да поглеждаме към чувството, към усещането и към онази необходимост, която ни показва, че такава една мъдрост, каквато е съществувала у древните египтяни, е била една мъдрост, която е завладявала морално душите, която съвсем не можеше да ги остави без морал. И чрез начина, по който целият свят биваше свързван със свръхсетивните сили, трябваше да се роди едно морално отношение спрямо животинския свят, което е стигнало до едно гротескно и странно изражение само през време на упадъка на Египет. Защото когато погледнем по-късната египетска култура, ние виждаме, че именно несъвършеното не стои на изходната точка, а в изходната точка на египетската култура стоят духовни откровения, стои една възвишена култура. Ние не трябва да приписваме това, което днес така драговолно се взема като изходна точка на културите, първобитните прости състояния, не можем да ги припишем на първичните състоянията напротив те принадлежат на времената на упадъка, когато великото духовно благо е вече потънало, навлязло е в упадък. Когато някъде намираме култури на варварството, това не са първичните култури, а са култури на упадъка, които са паднали от духовните висини. Без съмнение това отново е нещо, което може да послужи за раздразнение на онази наука, която би искала да опише всички култури така, като че те са произлезли от първобитни състояния, от такива първобитни състояния, каквито днес още виждаме у диваците. Обаче в днешните най-първобитни култури ние имаме култури на упадъка, а в началото на човечеството имаме първични култури, които са вдъхновени непосредствено от духовния свят от ръководещите духовни Същества, които стоят зад външната история. Това казва Духовната наука от това, което тя може да знае.
към текста >>

Дълго е траело времето, когато хората вярваха, че отивайки назад от нашата епоха в миналото, ние се натъкваме на първобитни състояния, каквито днес още съществуват у диваците, а не до възвишени учения.
Това казва Духовната наука от това, което тя може да знае. И ние отново можем да запитаме: Влиза ли Духовната наука в противоречие с днешната наука, която стои на висотата на нашата епоха, когато твърди, че отивайки назад в миналото, не стигаме до упадъчни култури, а до високи култури, които след това са навлезли в упадък? В сказката "Какво има да каже Геологията върху възникването на света? " ние показахме, че това не е така по отношение на Геологията. За това, което днес казахме, може да се твърди същото нещо. Дълго е траело времето, когато хората вярваха, че отивайки назад от нашата епоха в миналото, ние се натъкваме на първобитни състояния, каквито днес още съществуват у диваците, а не до възвишени учения. Обаче когато разгледаме изследванията на официалната наука, които проучват нещата ясно и без предразсъдък, какво намираме тогава? Искам да ви предам буквално някои неща от една по-нова книга "Влиянието на Вавилон върху разбирането на Стария Завет" от Алфред Йеремиас, което ще ни покаже, как и външното изследване постепенно стига до една висока духовна първична култура, която е изпълнена от далновидни теории, и как това, което наричаме варварски култури, трябва да го считаме като упадъчни култури. Това се изтъква особено добре в тази нова книга. "Най-древните документи както и целият културен живот на реката Ефрат предполагат едно научно и същевременно религиозно учение, което не черпи своето съществуване само от тайните учения на храмовете, но според което са уредени организациите на държавата, според което право казано се управлява и пази собствеността. Колкото по-далечна е древността, в която можем да погледнем в миналото, толкова по-изключително царува учението; едва с упадъка на древната култура при Ефрат се налагат и проявяват други сили."
към текста >>

"Най-древните документи както и целият културен живот на реката Ефрат предполагат едно научно и същевременно религиозно учение, което не черпи своето съществуване само от тайните учения на храмовете, но според което са уредени организациите на държавата, според което право казано се управлява и пази собствеността.
За това, което днес казахме, може да се твърди същото нещо. Дълго е траело времето, когато хората вярваха, че отивайки назад от нашата епоха в миналото, ние се натъкваме на първобитни състояния, каквито днес още съществуват у диваците, а не до възвишени учения. Обаче когато разгледаме изследванията на официалната наука, които проучват нещата ясно и без предразсъдък, какво намираме тогава? Искам да ви предам буквално някои неща от една по-нова книга "Влиянието на Вавилон върху разбирането на Стария Завет" от Алфред Йеремиас, което ще ни покаже, как и външното изследване постепенно стига до една висока духовна първична култура, която е изпълнена от далновидни теории, и как това, което наричаме варварски култури, трябва да го считаме като упадъчни култури. Това се изтъква особено добре в тази нова книга. "Най-древните документи както и целият културен живот на реката Ефрат предполагат едно научно и същевременно религиозно учение, което не черпи своето съществуване само от тайните учения на храмовете, но според което са уредени организациите на държавата, според което право казано се управлява и пази собствеността. Колкото по-далечна е древността, в която можем да погледнем в миналото, толкова по-изключително царува учението; едва с упадъка на древната култура при Ефрат се налагат и проявяват други сили." Това е първото начало на официалната наука, която и тук както можахме да покажем това последния път за Геологията навлиза в пътища, които могат да доведат до съвпадение с това, което Духовната култура има да внесе в съвременната култура. Ако се продължи по-нататък да се върви по тези пътища, учените все повече ще се отклонят от онзи мъртъв образ, който те биха искали да поставят в изходната точка на човешките култури като нещо първобитно, детинско, и ще стигнат до великите индивидуалности, които се явяват толкова по-високо стоящи, защото трябваше да предадат от своите вдъхновения на една още ясновидска култура онова, което във всяка културна дейност имаме като най-велики благодеяния, на които можем да бъдем съпричастници. Така ние поглеждаме към онези духове на човечеството, които както Заратустра, така и Хермес ни се явяват така велики, защото първи са дали на човечеството онези най-велики импулси в прадалечното минало, за което египетският мъдрец бе говорил на Солон. Ние поглеждаме нагоре към Хермес или Тот и си казваме: Както Заратустра така и Хермес стои там като една от онези ръководещи индивидуалности на човечеството, към които поглеждайки чувствуваме в самите нас едно повишение на нашите сили, знаейки, че Духът не само е в света, а постоянно се влива в мирови дела, в развитието на човечеството!
към текста >>

66. 5. Какво има да каже астрономията върху възникването на света; Берлин, 16. 03. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Онзи, който стои живо в науката или е стоял живо в нея, знае, каква горчивина изпитва човешката душа, когато първо на почвата на чисто външното наблюдение постоянно е принудена да прибягва до понятия, които никак не могат да бъдат мислени до край, когато например става дума да си представи едно развиващо се растение, да не говорим за по-сложни явления, каквото е животинският организъм.
Докато по-рано беше възможно да бъде изчислявано само онова, което ставаше в една плоскост, която стои перпендикулярно на посоката на нашия поглед. В един такъв принцип, какъвто е свързването на Доплеровия принцип със спектралната анализа, се съдържат големи постижения на астрономическата наука. Но това, което човешката глава може да измисли като един вид образ на света, както той се получава, когато си представим пространството изпълнено със слънца, планети, спътници на планетите, с мирови мъглявини и други образувания и техните преплетени едни в други движения и закономерни взаимодействия, за този образ на света, който се получава по този начин и които ние установяваме в нашите мисли ние казваме: Можем да считаме за понятно, че един такъв образ се яви на стремящия се към познание човек като образец на яснота и вътрешна еднородност, когато ставаше дума действителността да бъде обхваната с мисълта. Нека си представим, що значи да обгърнем с мисълта една формация която изпълва пространството, да я изчислим: така се движат формите, малките и големите, така едната действува върху другата. Нека си представим, що значи: да вмислим в пространството една така ясна в себе си мисъл, нека си представим това, като например го сравним с някое друго природно действие, което виждаме около нас, например с раззеленяването на листата на дърветата през пролетта или с разцъфтяването на цвета на едно растение. Онзи, който стои живо в науката или е стоял живо в нея, знае, каква горчивина изпитва човешката душа, когато първо на почвата на чисто външното наблюдение постоянно е принудена да прибягва до понятия, които никак не могат да бъдат мислени до край, когато например става дума да си представи едно развиващо се растение, да не говорим за по-сложни явления, каквото е животинският организъм. Даже още в явленията на химията и на физиката на нашето земно развитие в топлинните действия и т.н. остава някакъв остатък, когато искаме да разберем, да обхванем с ясни форми от понятия това, което нашите очи виждат, нашите уши чуват. Когато обърнем поглед навън и гледаме това, което нашите очи виждат, и след това можем да обхванем вижданото в един такъв образ, който се изразява в ясни промени на мястото, във взаимни отношения на движение, тогава понятно е, че това има едно очарователно въздействие вътре в нас и можем да си кажем: Такива обяснения, които можем да дадем за движението на звездите в пространството и тяхното взаимно действие, са в себе си така неимоверно ясни, че можем да виждаме в тях въобще един образец на обяснения. Ето защо нищо чудно, че тази мисъл за пленяващата яснота на астрономическия образ на света е обхванала множество духове. За този, който проследяваше теоретическата наука на 19-тия век, беше извънредно поучително да види, как най-изпъкващите духове на 19-тия век поеха пътища, които са предварително набелязани от горепосоченото пленяващо, омагьосващо чувство.
към текста >>

За да не попаднем още от самото начало на това, което Духовната наука има да каже и което лесно може да бъде атакувано от противниците, трябва да хвърлим поглед върху идеите, които са имали такива хора, които са стояли сред духовния живот и сред идеалите на онова време.
В молекулите съществува определена форма на движение, така да се каже едно малка, сложна астрономическа система, и движенията се превръщат в други движения, системата в други системи. Така топлината се превръща в двигателна сила и т.н. Така хората мислят, че могат да обгърнат и да проникнат с погледа всичко. И впечатлението на астрономическото познание беше толкова голямо, че то можеше да даде една такава цел. Но ние трябва да кажем, че чрез всички тези мисли бе добито първоначално твърде малко за една теория за възникването на света. Защо? За да не попаднем още от самото начало на това, което Духовната наука има да каже и което лесно може да бъде атакувано от противниците, трябва да хвърлим поглед върху идеите, които са имали такива хора, които са стояли сред духовния живот и сред идеалите на онова време. Можем да се убедим по най-прост начин за това, как са се разиграли тези неща, ако насочим по-отблизо поглед върху онази реч "Върху границите на природопознанието", която Дю Боа-Реймонд е държал на 14 август 1872 година на събранието на естествениците в Лайпциг. В тази реч Дю Боа-Реймонд възхвали във всички нюанси този идеал на астрономическото познание и каза, че истинска естествена наука има само там, където сме в състояние да сведем отделните природни явления към една астрономия на атомите и молекулите, а всичко останало не важи като обяснение на природата. Следователно според това изказване някой би обяснил природонаучно човешкия душевен живот, ако би успял да покаже, как трябва да се групират в човека атомите и молекулите по образеца на астрономическите движения, за да направят да се яви един човешки мозък. Обаче същевременно Дю Боа-Реймонд обърна вниманието на това, че всъщност за обяснението на душата и на нейните факти не е направено още нищо чрез едно такова астрономическо обяснение, защото казваше той: Да предположим, че бихме постигнали идеала, че бихме могли действително да кажем: така и така стават движенията на атомите в човешкия мозък според образеца на астрономическите движения: при възприятието на тона до диез бихме видели този комплекс от движения, при възприятието на червения цвят един друг комплекс тогава от гледището на естествената наука ние бихме задоволили нашата причинна нужда. Обаче никой човек, подчерта Дю Боа-Реймонд, не би могъл да разбере, защо определен вид движения се превръща в нашия душевен живот именно в изживяването: виждам червено, чувам оргелов тон, изпитвам миризма на рози или тем подобни.
към текста >>

Следователно според това изказване някой би обяснил природонаучно човешкия душевен живот, ако би успял да покаже, как трябва да се групират в човека атомите и молекулите по образеца на астрономическите движения, за да направят да се яви един човешки мозък.
И впечатлението на астрономическото познание беше толкова голямо, че то можеше да даде една такава цел. Но ние трябва да кажем, че чрез всички тези мисли бе добито първоначално твърде малко за една теория за възникването на света. Защо? За да не попаднем още от самото начало на това, което Духовната наука има да каже и което лесно може да бъде атакувано от противниците, трябва да хвърлим поглед върху идеите, които са имали такива хора, които са стояли сред духовния живот и сред идеалите на онова време. Можем да се убедим по най-прост начин за това, как са се разиграли тези неща, ако насочим по-отблизо поглед върху онази реч "Върху границите на природопознанието", която Дю Боа-Реймонд е държал на 14 август 1872 година на събранието на естествениците в Лайпциг. В тази реч Дю Боа-Реймонд възхвали във всички нюанси този идеал на астрономическото познание и каза, че истинска естествена наука има само там, където сме в състояние да сведем отделните природни явления към една астрономия на атомите и молекулите, а всичко останало не важи като обяснение на природата. Следователно според това изказване някой би обяснил природонаучно човешкия душевен живот, ако би успял да покаже, как трябва да се групират в човека атомите и молекулите по образеца на астрономическите движения, за да направят да се яви един човешки мозък. Обаче същевременно Дю Боа-Реймонд обърна вниманието на това, че всъщност за обяснението на душата и на нейните факти не е направено още нищо чрез едно такова астрономическо обяснение, защото казваше той: Да предположим, че бихме постигнали идеала, че бихме могли действително да кажем: така и така стават движенията на атомите в човешкия мозък според образеца на астрономическите движения: при възприятието на тона до диез бихме видели този комплекс от движения, при възприятието на червения цвят един друг комплекс тогава от гледището на естествената наука ние бихме задоволили нашата причинна нужда. Обаче никой човек, подчерта Дю Боа-Реймонд, не би могъл да разбере, защо определен вид движения се превръща в нашия душевен живот именно в изживяването: виждам червено, чувам оргелов тон, изпитвам миризма на рози или тем подобни. Защото Дю Боа-Реймонд обърна вниманието върху нещо, което всъщност още Лайбниц беше подчертал и срещу което не може да се възрази нищо: Да си представим ако въпросът би се касаел само за движение да си представим човешкия мозък уголемен до огромни размери, така щото тогава бихме го имали пред нас така, че бихме могли да ходим из него като из една фабрика, където можем да наблюдаваме всички движения на колелетата и на ремъците и бихме могли да покажем: тук има определено движение него бихме могли тогава да нарисуваме и да го изчислим, както можем да изчислим движенията на планетите около Слънцето. Обаче никой човек не би знаел, ако не би го познавал от други неща: това движение, което аз наблюдавам, отговаря в душата на изживяването: аз виждам червенокоси не би могъл да извлече това, а само би могъл да открие закони на движението и да си каже: така и така протича движението, това и това става в пространството, но не би могъл да намери връзката между тези мислени по образеца на астрономията движения и същинското изживяване: виждам червено, чувам оргелов тон, помирисвам розово ухание. Ако не би знаел от някъде другаде, откъде идват тези изживявания той никога не би могъл до заключи за тях от движението на атомите.
към текста >>

Обаче никой човек, подчерта Дю Боа-Реймонд, не би могъл да разбере, защо определен вид движения се превръща в нашия душевен живот именно в изживяването: виждам червено, чувам оргелов тон, изпитвам миризма на рози или тем подобни.
За да не попаднем още от самото начало на това, което Духовната наука има да каже и което лесно може да бъде атакувано от противниците, трябва да хвърлим поглед върху идеите, които са имали такива хора, които са стояли сред духовния живот и сред идеалите на онова време. Можем да се убедим по най-прост начин за това, как са се разиграли тези неща, ако насочим по-отблизо поглед върху онази реч "Върху границите на природопознанието", която Дю Боа-Реймонд е държал на 14 август 1872 година на събранието на естествениците в Лайпциг. В тази реч Дю Боа-Реймонд възхвали във всички нюанси този идеал на астрономическото познание и каза, че истинска естествена наука има само там, където сме в състояние да сведем отделните природни явления към една астрономия на атомите и молекулите, а всичко останало не важи като обяснение на природата. Следователно според това изказване някой би обяснил природонаучно човешкия душевен живот, ако би успял да покаже, как трябва да се групират в човека атомите и молекулите по образеца на астрономическите движения, за да направят да се яви един човешки мозък. Обаче същевременно Дю Боа-Реймонд обърна вниманието на това, че всъщност за обяснението на душата и на нейните факти не е направено още нищо чрез едно такова астрономическо обяснение, защото казваше той: Да предположим, че бихме постигнали идеала, че бихме могли действително да кажем: така и така стават движенията на атомите в човешкия мозък според образеца на астрономическите движения: при възприятието на тона до диез бихме видели този комплекс от движения, при възприятието на червения цвят един друг комплекс тогава от гледището на естествената наука ние бихме задоволили нашата причинна нужда. Обаче никой човек, подчерта Дю Боа-Реймонд, не би могъл да разбере, защо определен вид движения се превръща в нашия душевен живот именно в изживяването: виждам червено, чувам оргелов тон, изпитвам миризма на рози или тем подобни. Защото Дю Боа-Реймонд обърна вниманието върху нещо, което всъщност още Лайбниц беше подчертал и срещу което не може да се възрази нищо: Да си представим ако въпросът би се касаел само за движение да си представим човешкия мозък уголемен до огромни размери, така щото тогава бихме го имали пред нас така, че бихме могли да ходим из него като из една фабрика, където можем да наблюдаваме всички движения на колелетата и на ремъците и бихме могли да покажем: тук има определено движение него бихме могли тогава да нарисуваме и да го изчислим, както можем да изчислим движенията на планетите около Слънцето. Обаче никой човек не би знаел, ако не би го познавал от други неща: това движение, което аз наблюдавам, отговаря в душата на изживяването: аз виждам червенокоси не би могъл да извлече това, а само би могъл да открие закони на движението и да си каже: така и така протича движението, това и това става в пространството, но не би могъл да намери връзката между тези мислени по образеца на астрономията движения и същинското изживяване: виждам червено, чувам оргелов тон, помирисвам розово ухание. Ако не би знаел от някъде другаде, откъде идват тези изживявания той никога не би могъл до заключи за тях от движението на атомите. Даже Дю Боа-Реймонд каза твърде рязко: "Каква мислима връзка съществува между определени движения на определени атоми в моя мозък от една страна, и първичния, неопределим по-нататък, неоспорим факт, от друга страна: чувствувам болка, изпитвам радост, вкусвам сладко, мириша розово ухание, чувам оргелов тон, виждам червено, и също така между непосредствено произтичащата от това сигурност: следователно аз съм? Напълно и завинаги остава неразбираемо, защо на определен брой атоми на въглерода, на водорода, на кислорода и т.н.
към текста >>

Но правилното в това изказване беше вече познато от Лайбниц: Че не съществува никакъв вид преход между астрономическото движение на молекулите и атомите и между качествата на нашите изживявания и на нашия вътрешен душевен живот.
" Без съмнение това, което Дю Боа-Реймонд изказа по този начин, не отговаря напълно на една природосъобразна логика; защото именно в този рязък израз можем да видим, че не е безразлично на определен брой молекули следователно на материалните частици -, в какво положение се намират и се движат. Защото всички вие знаете, че на сярата, на азота и на въглерода не е безразлично, как те стоят едни до други: когото са поставени при определени условия едни до други, те дават барута. Също така не е безразлично, в какво отношение сме поставили въглерода спрямо водорода; а касае се затова, дали при движението веществото е доведено при едно друго вещество, с което то е сродно и може би ще даде една експлозивна сила. Следователно това изказване беше направено, беше изстреляно така да се каже над целта, макар и в него да има известна сянка от истина. Но правилното в това изказване беше вече познато от Лайбниц: Че не съществува никакъв вид преход между астрономическото движение на молекулите и атомите и между качествата на нашите изживявания и на нашия вътрешен душевен живот. Не съществува никаква възможност да бъде премината тази пропаст чрез простата астрономическа наука като "движение". Това е именно, което можем богато да извлечем от някои грешки, които се съдържат в споменатата реч на Дю Боа-Реймонд "Върху границите на природопознанието". Обаче ценното в тази реч е: в нея има нещо като една реакция против всесилата и всемъдростта на астрономическото познание. Ако размислим върху това, което можахме да извлечем така богато, ние ще намерим възможност да го пренесем върху голямото астрономическо познание. Да предположим, което без съмнение е правилно: че от астрономическите познания на движението на най-малките частици на материята не можем да намерим мост към душевните и духовните изживявания.
към текста >>

Ето защо, за разлика от астрономията, Духовната наука ни обръща вниманието на нещо, което многократно разглеждахме в тези сказки: че човекът е в състояние да развие и повиши своите познавателни сили до други степени, различни от тези, които той има в нормалния живот.
Щом е вярно и правилно е да приемем това като вярно -, че когато в смисъла на Лайбниц и на Дю Боа-Реймонд увеличим нашия мозък толкова много /по-добре казано: ако си го представим увеличен толкова много/, че бихме могли да ходим из него и да гледаме движенията в него както гледаме движенията на небесните тела, и щом в тези движения на нашия мозък не възприемаме нищо от насрещните образи на тези движения, никак не трябва да се чудим, че когато стоим в един така увеличен мозък а именно в образа на света също не можем да намерим моста между движенията на звездите в небесното пространство и евентуалните душевни и духовни дейности, които пронизват мировото пространство и биха се намирали в същото отношение към движенията на звездите, както нашите мисли, чувства и душевни изживявания към движенията на нашата мозъчна материя. Тогава когато Дю Боа-Реймонд изказа това за всеки, който можеше да мисли, беше възможно заключението, което обаче оттогава насам никой не е направил: Ако е вярно това, на което с определена сигурност обърна вниманието Дю Боа-Реймонд, трябва също да кажем: Щом нещо душевно, нещо духовно изпълва пространството, тогава никаква астрономия, никакво астрономическо познание особено тогава, когато то изпълнява споменатия идеал на 19-тия век не може да говори по някакъв начин за или против духовното или душевното, което изпълва пространството, защото от движенията не може да се заключи за духовното. С това бе дадена необходимостта да кажем: Астрономът трябва да се ограничи в описанието на това, което става в небесното пространство, а във връзка с това, което стана в небесното пространство, той ни най-малко не може да се произнесе, дали към движенията на звездите в голям мащаб принадлежат душевни изживявания от душевно естество, както към нашите движения на материалните частици в мозъка принадлежат нашите душевни изживявания. С това още през 70-те години на 19-тия век бяха посочени границите на астрономията. Обаче би трябвало да се пита по начин съвършено различен от този на Дю Боа-Реймонд, а именно: Съществува ли някаква възможност да се проникне по някакъв друг начин, за да се намерят изпълващите космическото пространство душевни и духовни същества? Ето защо, за разлика от астрономията, Духовната наука ни обръща вниманието на нещо, което многократно разглеждахме в тези сказки: че човекът е в състояние да развие и повиши своите познавателни сили до други степени, различни от тези, които той има в нормалния живот. Едва тогава, когато тези познавателни сили са били издигнати до една по-висока степен, е възможно да намерим в пространството и във времето нещо различно от това, което се считаше като най-идеалното постижение за времето и пространството в 19-тия век: астрономически установяеми движения на силите и атомите в пространството. Но ние не трябва да подценяваме и това, което външната естествена наука има да каже върху развитието на света. Защото фактите на естествената наука, които развити в една радикална и фантастична форма доведоха до идеала на едно астрономическо-молекулярно и атомно познание, от друга страна през 19-то столетие са изхвърлили от себе си нещо, което трябва да считаме като образец на природонаучен, осветляващ дълбоко тайните на съществуването факт. И въпреки че този факт има ограничено значение, все пак той е от първостепенно естество. Днес ние можем само да загатнем за него, защото това, за което се касае при него, е отговорът на въпроса: "Какво има да каже Астрономията върху възникването на света?
към текста >>

И може да се докаже привидно с пълна правота -, че студът, благодарение на който определени растителни и животинския семена могат да бъдат запазени от загиване, служи именно за пренасяне в живо състояние на тези зародиши от едно небесно тяло на друго.
Аз можах да покажа само бегло това, което е посочено несъстоятелно в трудовете на Арениус. Обаче по същество онзи, който се задълбочи в това, което е довело до хипотезата на всеобщата топлинна смърт, не може да не допусне, че възможността е само илюзорна, когато се счита, че в една мирова мъглявост, може и когато чрез проникването на една звезда става едно повишение на температурата, топлинната смърт би могла да бъде задържана. Защото това са само погрешни заключения, и законът за всеобщата топлинна смърт е толкова всеобщ, че, ако правилно постъпваме, трябва да допуснем: Според законите на физиката звездите, които се сблъскват с една мирова мъглявина, поради това, че са съществували и по-рано и са изразходвали толкова много от своята енергия, трябва да донесат със себе си само остатъка от тяхното минало съществуване. Така щото и тези процеси, които стават в мировата мъглявина, трябва да бъдат обхванати от стремежа за отиване на вселената към всеобщата топлинна смърт. Но характерно е, че Арениус отива още по-далече и включва в своята идея за лъчевото налягане възможността чрез това лъчево налягане да бъдат пренесени семена на живи същества от едно небесно тяло в други. И може да се докаже привидно с пълна правота -, че студът, благодарение на който определени растителни и животинския семена могат да бъдат запазени от загиване, служи именно за пренасяне в живо състояние на тези зародиши от едно небесно тяло на друго. Това би могло да се изчисли например за пътя от Земята до Марс. По този начин Земята бива освободена от задължението да е създала някога първите живи форми на съществуване, както искат да докажат това физиката, геологията и т.н. , защото тогава можем да кажем: следователно съвсем не е нужно Земята да е създала някога някакъв живот, защото този живот може би е бил пренесен върху нея от други небесни тела. От всичко това не излиза нещо особено. Защото какво особено ще добием с това, че пренасяме възникването на живота върху други небесни тела?
към текста >>

, защото тогава можем да кажем: следователно съвсем не е нужно Земята да е създала някога някакъв живот, защото този живот може би е бил пренесен върху нея от други небесни тела.
Така щото и тези процеси, които стават в мировата мъглявина, трябва да бъдат обхванати от стремежа за отиване на вселената към всеобщата топлинна смърт. Но характерно е, че Арениус отива още по-далече и включва в своята идея за лъчевото налягане възможността чрез това лъчево налягане да бъдат пренесени семена на живи същества от едно небесно тяло в други. И може да се докаже привидно с пълна правота -, че студът, благодарение на който определени растителни и животинския семена могат да бъдат запазени от загиване, служи именно за пренасяне в живо състояние на тези зародиши от едно небесно тяло на друго. Това би могло да се изчисли например за пътя от Земята до Марс. По този начин Земята бива освободена от задължението да е създала някога първите живи форми на съществуване, както искат да докажат това физиката, геологията и т.н. , защото тогава можем да кажем: следователно съвсем не е нужно Земята да е създала някога някакъв живот, защото този живот може би е бил пренесен върху нея от други небесни тела. От всичко това не излиза нещо особено. Защото какво особено ще добием с това, че пренасяме възникването на живота върху други небесни тела? И в този случай остават непревъзмогнати същите трудности, само че отношенията върху Земята ни пречат да приемем възникването на живота върху други небесни тела. Това са въобще неща, които могат да покажат, как привидно добре замислени начинания на съвременността, които изхождат даже от вечността на живота, се намират под влиянието на материалистични предразсъдъци. Защото целият ход на мислите е напълно материалистичен, толкова материалистичен, че никак не се държи сметка за това, че животът би могъл до има своя произход също така тук, както и в това, което бихме могли да си представим, че е пренесено с лъчите от едно небесно тяло на друго.
към текста >>

Защото какво особено ще добием с това, че пренасяме възникването на живота върху други небесни тела?
И може да се докаже привидно с пълна правота -, че студът, благодарение на който определени растителни и животинския семена могат да бъдат запазени от загиване, служи именно за пренасяне в живо състояние на тези зародиши от едно небесно тяло на друго. Това би могло да се изчисли например за пътя от Земята до Марс. По този начин Земята бива освободена от задължението да е създала някога първите живи форми на съществуване, както искат да докажат това физиката, геологията и т.н. , защото тогава можем да кажем: следователно съвсем не е нужно Земята да е създала някога някакъв живот, защото този живот може би е бил пренесен върху нея от други небесни тела. От всичко това не излиза нещо особено. Защото какво особено ще добием с това, че пренасяме възникването на живота върху други небесни тела? И в този случай остават непревъзмогнати същите трудности, само че отношенията върху Земята ни пречат да приемем възникването на живота върху други небесни тела. Това са въобще неща, които могат да покажат, как привидно добре замислени начинания на съвременността, които изхождат даже от вечността на живота, се намират под влиянието на материалистични предразсъдъци. Защото целият ход на мислите е напълно материалистичен, толкова материалистичен, че никак не се държи сметка за това, че животът би могъл до има своя произход също така тук, както и в това, което бихме могли да си представим, че е пренесено с лъчите от едно небесно тяло на друго. Това показва, че даже добре замислени мисли в нашето съвремие страдат от недъга, че трябва да застанат на почвата на материализма. Така навсякъде ние срещаме същото нещо: изследването на физически закони, на материални закони, на материални сили и това изследване се използува след това така, че един вид всичко, което физиката намира, е пренесено върху великата мирова сграда и хората се стараят да си представят развитието на света с тези сили.
към текста >>

И в този случай остават непревъзмогнати същите трудности, само че отношенията върху Земята ни пречат да приемем възникването на живота върху други небесни тела.
Това би могло да се изчисли например за пътя от Земята до Марс. По този начин Земята бива освободена от задължението да е създала някога първите живи форми на съществуване, както искат да докажат това физиката, геологията и т.н. , защото тогава можем да кажем: следователно съвсем не е нужно Земята да е създала някога някакъв живот, защото този живот може би е бил пренесен върху нея от други небесни тела. От всичко това не излиза нещо особено. Защото какво особено ще добием с това, че пренасяме възникването на живота върху други небесни тела? И в този случай остават непревъзмогнати същите трудности, само че отношенията върху Земята ни пречат да приемем възникването на живота върху други небесни тела. Това са въобще неща, които могат да покажат, как привидно добре замислени начинания на съвременността, които изхождат даже от вечността на живота, се намират под влиянието на материалистични предразсъдъци. Защото целият ход на мислите е напълно материалистичен, толкова материалистичен, че никак не се държи сметка за това, че животът би могъл до има своя произход също така тук, както и в това, което бихме могли да си представим, че е пренесено с лъчите от едно небесно тяло на друго. Това показва, че даже добре замислени мисли в нашето съвремие страдат от недъга, че трябва да застанат на почвата на материализма. Така навсякъде ние срещаме същото нещо: изследването на физически закони, на материални закони, на материални сили и това изследване се използува след това така, че един вид всичко, което физиката намира, е пренесено върху великата мирова сграда и хората се стараят да си представят развитието на света с тези сили. Ние видяхме, как всъщност границата, която астрономът сам трябва да очертае, навсякъде бива преминато чрез подобни начинания.
към текста >>

Това са въобще неща, които могат да покажат, как привидно добре замислени начинания на съвременността, които изхождат даже от вечността на живота, се намират под влиянието на материалистични предразсъдъци.
По този начин Земята бива освободена от задължението да е създала някога първите живи форми на съществуване, както искат да докажат това физиката, геологията и т.н. , защото тогава можем да кажем: следователно съвсем не е нужно Земята да е създала някога някакъв живот, защото този живот може би е бил пренесен върху нея от други небесни тела. От всичко това не излиза нещо особено. Защото какво особено ще добием с това, че пренасяме възникването на живота върху други небесни тела? И в този случай остават непревъзмогнати същите трудности, само че отношенията върху Земята ни пречат да приемем възникването на живота върху други небесни тела. Това са въобще неща, които могат да покажат, как привидно добре замислени начинания на съвременността, които изхождат даже от вечността на живота, се намират под влиянието на материалистични предразсъдъци. Защото целият ход на мислите е напълно материалистичен, толкова материалистичен, че никак не се държи сметка за това, че животът би могъл до има своя произход също така тук, както и в това, което бихме могли да си представим, че е пренесено с лъчите от едно небесно тяло на друго. Това показва, че даже добре замислени мисли в нашето съвремие страдат от недъга, че трябва да застанат на почвата на материализма. Така навсякъде ние срещаме същото нещо: изследването на физически закони, на материални закони, на материални сили и това изследване се използува след това така, че един вид всичко, което физиката намира, е пренесено върху великата мирова сграда и хората се стараят да си представят развитието на света с тези сили. Ние видяхме, как всъщност границата, която астрономът сам трябва да очертае, навсякъде бива преминато чрез подобни начинания. Защото от това, което има пред себе си, астрономът не може да направи заключение за нещо, което има работа със силите, които обуславят развитието на света.
към текста >>

Защото целият ход на мислите е напълно материалистичен, толкова материалистичен, че никак не се държи сметка за това, че животът би могъл до има своя произход също така тук, както и в това, което бихме могли да си представим, че е пренесено с лъчите от едно небесно тяло на друго.
, защото тогава можем да кажем: следователно съвсем не е нужно Земята да е създала някога някакъв живот, защото този живот може би е бил пренесен върху нея от други небесни тела. От всичко това не излиза нещо особено. Защото какво особено ще добием с това, че пренасяме възникването на живота върху други небесни тела? И в този случай остават непревъзмогнати същите трудности, само че отношенията върху Земята ни пречат да приемем възникването на живота върху други небесни тела. Това са въобще неща, които могат да покажат, как привидно добре замислени начинания на съвременността, които изхождат даже от вечността на живота, се намират под влиянието на материалистични предразсъдъци. Защото целият ход на мислите е напълно материалистичен, толкова материалистичен, че никак не се държи сметка за това, че животът би могъл до има своя произход също така тук, както и в това, което бихме могли да си представим, че е пренесено с лъчите от едно небесно тяло на друго. Това показва, че даже добре замислени мисли в нашето съвремие страдат от недъга, че трябва да застанат на почвата на материализма. Така навсякъде ние срещаме същото нещо: изследването на физически закони, на материални закони, на материални сили и това изследване се използува след това така, че един вид всичко, което физиката намира, е пренесено върху великата мирова сграда и хората се стараят да си представят развитието на света с тези сили. Ние видяхме, как всъщност границата, която астрономът сам трябва да очертае, навсякъде бива преминато чрез подобни начинания. Защото от това, което има пред себе си, астрономът не може да направи заключение за нещо, което има работа със силите, които обуславят развитието на света. Ние можем отново да си изясним това от факта, че нашето мислене и чувствуване са душевни процеси, които несъмнено предизвикват материални процеси, например в нашия мозък, даже и в нашето кръвообращение.
към текста >>

Както тези три небесни тела стоят едни спрямо други, така са се развили и техният взаимен живот и техните взаимни отношения.
Не може ли това да ни накара да разберем, че астрономът е принуден, когато на своето място остроумният изследва небесните тела, той е принуден да развие така или иначе онова, което съставлява причините, щото тук или там някоя звезда да се движи така или иначе? Бихме ли могли само от движенията или от динамическите закони да направим заключението: Слънцето трябва да стои по определен начин спрямо Земята, Луната трябва да стои по определен начин спрямо Земята, трябва да се върти по определен начин около Земята и от това могат да се получат тези движения? Чрез какво са предизвикани те в духовно-душевната област, върху това астрономията въобще не може да реши нищо. Ето защо именно от полето на астрономията ние можем да бъдем поставени пред необходимостта че трябва да покажем чрез съвършено други средства това, което съставлява истинските причини също и на системата на света. Днес можем да покажем само с няколко думи връзката, която съществува между Земята, Слънцето и Луната. Както тези три небесни тела стоят едни спрямо други, така са се развили и техният взаимен живот и техните взаимни отношения. Ако искаме да познаем, защо Слънцето, Земята и Луната се отнасят така именно, както те се отнасят днес, ние не трябва просто да се запознаем само с онези сили на Земята, които намираме на Земята като физико-механически сили, и да ги пренесем в небесното пространство, а трябва да се издигнем до света на небесното пространство изхождайки и от други процеси, които стават на Земята. Когато разглеждаме човека, ние без съмнение имаме пред себе си нещо, което също така принадлежи към цялата Земя и нейното отношение със Слънцето и Луната, както цъфтежът на цветята или някой друг процес или както един електрически процес във въздуха. Без съмнение, с всичко, което той е, човекът принадлежи на Земята, и когато си представяме Земята само така, както си я представя геологът, като една чисто неорганическа, неоживена формация, това е само една абстракция, една отвлеченост. Напротив ние трябва да поставяме хората в целите процеси на Земята. Тук ние се натъкваме на трудността, че трябва да държим отделни едни от други две неща, когато искаме да схванем по един правилен начин разликата между човека и животното: При животното преобладава това, което е съобразно на вида, така щото при него между раждането и смъртта не може да се прояви по един такъв решаващ начин един индивидуален аз с цялото негово развитие, какъвто е случаят при човека с неговия индивидуален аз, който се изразява в цялото възпитание и в целия културен живот на човека.
към текста >>

Тук ние се натъкваме на трудността, че трябва да държим отделни едни от други две неща, когато искаме да схванем по един правилен начин разликата между човека и животното: При животното преобладава това, което е съобразно на вида, така щото при него между раждането и смъртта не може да се прояви по един такъв решаващ начин един индивидуален аз с цялото негово развитие, какъвто е случаят при човека с неговия индивидуален аз, който се изразява в цялото възпитание и в целия културен живот на човека.
Както тези три небесни тела стоят едни спрямо други, така са се развили и техният взаимен живот и техните взаимни отношения. Ако искаме да познаем, защо Слънцето, Земята и Луната се отнасят така именно, както те се отнасят днес, ние не трябва просто да се запознаем само с онези сили на Земята, които намираме на Земята като физико-механически сили, и да ги пренесем в небесното пространство, а трябва да се издигнем до света на небесното пространство изхождайки и от други процеси, които стават на Земята. Когато разглеждаме човека, ние без съмнение имаме пред себе си нещо, което също така принадлежи към цялата Земя и нейното отношение със Слънцето и Луната, както цъфтежът на цветята или някой друг процес или както един електрически процес във въздуха. Без съмнение, с всичко, което той е, човекът принадлежи на Земята, и когато си представяме Земята само така, както си я представя геологът, като една чисто неорганическа, неоживена формация, това е само една абстракция, една отвлеченост. Напротив ние трябва да поставяме хората в целите процеси на Земята. Тук ние се натъкваме на трудността, че трябва да държим отделни едни от други две неща, когато искаме да схванем по един правилен начин разликата между човека и животното: При животното преобладава това, което е съобразно на вида, така щото при него между раждането и смъртта не може да се прояви по един такъв решаващ начин един индивидуален аз с цялото негово развитие, какъвто е случаят при човека с неговия индивидуален аз, който се изразява в цялото възпитание и в целия културен живот на човека. Това различава човека от животното, при което видовосъобразното преобладава. Но работата стои така, че такива неща преминават едни в други чрез преходи. При животното преобладава видовосъобразното, обаче видовосъобразното преминава в човешката природа. Колкото по-назад отиваме в течението на времената по което течение ние вървяхме, когото разгледахме великите духове -, толкова повече намираме, че човекът също е едно видовосъобразно същество и виждаме как все повече и повече индивидуалното израства от видовосъобразното. Индивидуалното израства върху почвата на видовосъобразното.
към текста >>

Това различава човека от животното, при което видовосъобразното преобладава.
Ако искаме да познаем, защо Слънцето, Земята и Луната се отнасят така именно, както те се отнасят днес, ние не трябва просто да се запознаем само с онези сили на Земята, които намираме на Земята като физико-механически сили, и да ги пренесем в небесното пространство, а трябва да се издигнем до света на небесното пространство изхождайки и от други процеси, които стават на Земята. Когато разглеждаме човека, ние без съмнение имаме пред себе си нещо, което също така принадлежи към цялата Земя и нейното отношение със Слънцето и Луната, както цъфтежът на цветята или някой друг процес или както един електрически процес във въздуха. Без съмнение, с всичко, което той е, човекът принадлежи на Земята, и когато си представяме Земята само така, както си я представя геологът, като една чисто неорганическа, неоживена формация, това е само една абстракция, една отвлеченост. Напротив ние трябва да поставяме хората в целите процеси на Земята. Тук ние се натъкваме на трудността, че трябва да държим отделни едни от други две неща, когато искаме да схванем по един правилен начин разликата между човека и животното: При животното преобладава това, което е съобразно на вида, така щото при него между раждането и смъртта не може да се прояви по един такъв решаващ начин един индивидуален аз с цялото негово развитие, какъвто е случаят при човека с неговия индивидуален аз, който се изразява в цялото възпитание и в целия културен живот на човека. Това различава човека от животното, при което видовосъобразното преобладава. Но работата стои така, че такива неща преминават едни в други чрез преходи. При животното преобладава видовосъобразното, обаче видовосъобразното преминава в човешката природа. Колкото по-назад отиваме в течението на времената по което течение ние вървяхме, когото разгледахме великите духове -, толкова повече намираме, че човекът също е едно видовосъобразно същество и виждаме как все повече и повече индивидуалното израства от видовосъобразното. Индивидуалното израства върху почвата на видовосъобразното. Пред нас стои един идеал на бъдещето на човечеството, който ни казва: В течение на земното развитие индивидуалното, азовата природа на всеки човек ще победи напълно видовосъобразното.
към текста >>

При животното преобладава видовосъобразното, обаче видовосъобразното преминава в човешката природа.
Без съмнение, с всичко, което той е, човекът принадлежи на Земята, и когато си представяме Земята само така, както си я представя геологът, като една чисто неорганическа, неоживена формация, това е само една абстракция, една отвлеченост. Напротив ние трябва да поставяме хората в целите процеси на Земята. Тук ние се натъкваме на трудността, че трябва да държим отделни едни от други две неща, когато искаме да схванем по един правилен начин разликата между човека и животното: При животното преобладава това, което е съобразно на вида, така щото при него между раждането и смъртта не може да се прояви по един такъв решаващ начин един индивидуален аз с цялото негово развитие, какъвто е случаят при човека с неговия индивидуален аз, който се изразява в цялото възпитание и в целия културен живот на човека. Това различава човека от животното, при което видовосъобразното преобладава. Но работата стои така, че такива неща преминават едни в други чрез преходи. При животното преобладава видовосъобразното, обаче видовосъобразното преминава в човешката природа. Колкото по-назад отиваме в течението на времената по което течение ние вървяхме, когото разгледахме великите духове -, толкова повече намираме, че човекът също е едно видовосъобразно същество и виждаме как все повече и повече индивидуалното израства от видовосъобразното. Индивидуалното израства върху почвата на видовосъобразното. Пред нас стои един идеал на бъдещето на човечеството, който ни казва: В течение на земното развитие индивидуалното, азовата природа на всеки човек ще победи напълно видовосъобразното. Обаче отивайки назад в миналото на човечеството, ние виждаме на основата на човешкото развитие именно видовосъобразното. Отивайки по този начин назад в миналото, ние можахме също да се приближим все повече и повече до едно друго състояние на съзнанието, при което човекът е бил свързан с духовния свят по един съновиден начин, образно.
към текста >>

Ние можем да кажем, за разлика от съвременните астрономически физици: Човекът няма никакво основание, никаква причина да се бори срещу топлинната смърт или да се страхува от нея, защото той знае, че от това ще се разцъфти един нов живот, както от стария топлинен хаос се е разцъфтял животът, който сега имаме пред нас.
Сега ние имаме една друга възможност! Ние можем да говорим за мировата мъглявина но тук вече не правим никакви спекулации по образеца на физиците материалисти, които въпреки всичко не искат да спрат пред топлинната смърт и можем да кажем: Без съмнение, ние имаме тук форми на съществуване, в които предстои превръщането на всички други процеси в топлина. Но както в началото на съществуването на нашата Земя духовни Същества завладяха топлинното състояние и го обработиха, така и от мировите мъглявини, в които ще са се превърнали слънчевите системи чрез топлинната смърт, духовни Същества ще превърнат и преведат мировите мъглявини от топлинната смърт в нови слънчеви системи. Няма нищо по-изненадващо от съгласуваността на един от най-чудните закони на 19-то столетие в неговото приложение към астрономията както приложението на втория главен принцип на механическата теория на топлината с положителните, фактически резултати на света на астрономическите наблюдения. Ако вземете не това, което може да се измисли чрез спекулация върху всякакъв вид лъчево налягане, но когато изходите от това, което може да се получи действително в спектроскопа или чрез фотографирането на небесните формации, вие ще видите, че всичко до последната част се съгласува, съвпада с това, което може да се добие от Духовната наука като развитие и ставане на света, показвайки, как това, което виждаме като астрономически образ на пространството, е резултат духовен резултат от действието на духовни Същества. Ние можем да кажем, за разлика от съвременните астрономически физици: Човекът няма никакво основание, никаква причина да се бори срещу топлинната смърт или да се страхува от нея, защото той знае, че от това ще се разцъфти един нов живот, както от стария топлинен хаос се е разцъфтял животът, който сега имаме пред нас. Той няма такава причина поради това, защото само така е възможно едно действително повторение и повишение на живота а не само от това, което Арениус мисли, като казва, че животът ще се развие отново като в един отново навит часовник в новосъздадената мирова мъглявина но той ще се развие само когато един духовен елемент преработи едно топлинно състояние в друго. Само тогава е възможно едно развитие. И когато материята на нашите светове ще бъде погребана в гробницата на топлината, духът ще е напреднал с една степен по-нагоре и ще произведе от топлинния хаос една нова формация, един по-висш живот. Ето защо в книгата "Тайната наука" крайното състояние на земните въплъщения състоянието Вулкан е онова, което ни показва това, което ни гледа като нов живот от гроба на топлинната смърт. Ето защо е употребено името "Вулкан".
към текста >>

Той няма такава причина поради това, защото само така е възможно едно действително повторение и повишение на живота а не само от това, което Арениус мисли, като казва, че животът ще се развие отново като в един отново навит часовник в новосъздадената мирова мъглявина но той ще се развие само когато един духовен елемент преработи едно топлинно състояние в друго.
Ние можем да говорим за мировата мъглявина но тук вече не правим никакви спекулации по образеца на физиците материалисти, които въпреки всичко не искат да спрат пред топлинната смърт и можем да кажем: Без съмнение, ние имаме тук форми на съществуване, в които предстои превръщането на всички други процеси в топлина. Но както в началото на съществуването на нашата Земя духовни Същества завладяха топлинното състояние и го обработиха, така и от мировите мъглявини, в които ще са се превърнали слънчевите системи чрез топлинната смърт, духовни Същества ще превърнат и преведат мировите мъглявини от топлинната смърт в нови слънчеви системи. Няма нищо по-изненадващо от съгласуваността на един от най-чудните закони на 19-то столетие в неговото приложение към астрономията както приложението на втория главен принцип на механическата теория на топлината с положителните, фактически резултати на света на астрономическите наблюдения. Ако вземете не това, което може да се измисли чрез спекулация върху всякакъв вид лъчево налягане, но когато изходите от това, което може да се получи действително в спектроскопа или чрез фотографирането на небесните формации, вие ще видите, че всичко до последната част се съгласува, съвпада с това, което може да се добие от Духовната наука като развитие и ставане на света, показвайки, как това, което виждаме като астрономически образ на пространството, е резултат духовен резултат от действието на духовни Същества. Ние можем да кажем, за разлика от съвременните астрономически физици: Човекът няма никакво основание, никаква причина да се бори срещу топлинната смърт или да се страхува от нея, защото той знае, че от това ще се разцъфти един нов живот, както от стария топлинен хаос се е разцъфтял животът, който сега имаме пред нас. Той няма такава причина поради това, защото само така е възможно едно действително повторение и повишение на живота а не само от това, което Арениус мисли, като казва, че животът ще се развие отново като в един отново навит часовник в новосъздадената мирова мъглявина но той ще се развие само когато един духовен елемент преработи едно топлинно състояние в друго. Само тогава е възможно едно развитие. И когато материята на нашите светове ще бъде погребана в гробницата на топлината, духът ще е напреднал с една степен по-нагоре и ще произведе от топлинния хаос една нова формация, един по-висш живот. Ето защо в книгата "Тайната наука" крайното състояние на земните въплъщения състоянието Вулкан е онова, което ни показва това, което ни гледа като нов живот от гроба на топлинната смърт. Ето защо е употребено името "Вулкан". Когато вземем под внимание астрономическия възглед, можем да видим именно от резултатите на съвременната астрономия, колко дълбоко външната наука съвпада с това, което Духовната наука може да ни даде.
към текста >>

И когато материята на нашите светове ще бъде погребана в гробницата на топлината, духът ще е напреднал с една степен по-нагоре и ще произведе от топлинния хаос една нова формация, един по-висш живот.
Няма нищо по-изненадващо от съгласуваността на един от най-чудните закони на 19-то столетие в неговото приложение към астрономията както приложението на втория главен принцип на механическата теория на топлината с положителните, фактически резултати на света на астрономическите наблюдения. Ако вземете не това, което може да се измисли чрез спекулация върху всякакъв вид лъчево налягане, но когато изходите от това, което може да се получи действително в спектроскопа или чрез фотографирането на небесните формации, вие ще видите, че всичко до последната част се съгласува, съвпада с това, което може да се добие от Духовната наука като развитие и ставане на света, показвайки, как това, което виждаме като астрономически образ на пространството, е резултат духовен резултат от действието на духовни Същества. Ние можем да кажем, за разлика от съвременните астрономически физици: Човекът няма никакво основание, никаква причина да се бори срещу топлинната смърт или да се страхува от нея, защото той знае, че от това ще се разцъфти един нов живот, както от стария топлинен хаос се е разцъфтял животът, който сега имаме пред нас. Той няма такава причина поради това, защото само така е възможно едно действително повторение и повишение на живота а не само от това, което Арениус мисли, като казва, че животът ще се развие отново като в един отново навит часовник в новосъздадената мирова мъглявина но той ще се развие само когато един духовен елемент преработи едно топлинно състояние в друго. Само тогава е възможно едно развитие. И когато материята на нашите светове ще бъде погребана в гробницата на топлината, духът ще е напреднал с една степен по-нагоре и ще произведе от топлинния хаос една нова формация, един по-висш живот. Ето защо в книгата "Тайната наука" крайното състояние на земните въплъщения състоянието Вулкан е онова, което ни показва това, което ни гледа като нов живот от гроба на топлинната смърт. Ето защо е употребено името "Вулкан". Когато вземем под внимание астрономическия възглед, можем да видим именно от резултатите на съвременната астрономия, колко дълбоко външната наука съвпада с това, което Духовната наука може да ни даде. Без съмнение хората винаги ще казват: Вие хората на Духовната наука сте фантазьори, защото истинските резултати на точната наука противоречат на това, което смятате, че можете да получите чрез Духовната наука. И по-нататък някой би могъл да каже: Ти неотдавна говори даже сериозно за Мойсей, но ние знаем все пак, че всичко това е вече остаряло.
към текста >>

Ето защо в книгата "Тайната наука" крайното състояние на земните въплъщения състоянието Вулкан е онова, което ни показва това, което ни гледа като нов живот от гроба на топлинната смърт.
Ако вземете не това, което може да се измисли чрез спекулация върху всякакъв вид лъчево налягане, но когато изходите от това, което може да се получи действително в спектроскопа или чрез фотографирането на небесните формации, вие ще видите, че всичко до последната част се съгласува, съвпада с това, което може да се добие от Духовната наука като развитие и ставане на света, показвайки, как това, което виждаме като астрономически образ на пространството, е резултат духовен резултат от действието на духовни Същества. Ние можем да кажем, за разлика от съвременните астрономически физици: Човекът няма никакво основание, никаква причина да се бори срещу топлинната смърт или да се страхува от нея, защото той знае, че от това ще се разцъфти един нов живот, както от стария топлинен хаос се е разцъфтял животът, който сега имаме пред нас. Той няма такава причина поради това, защото само така е възможно едно действително повторение и повишение на живота а не само от това, което Арениус мисли, като казва, че животът ще се развие отново като в един отново навит часовник в новосъздадената мирова мъглявина но той ще се развие само когато един духовен елемент преработи едно топлинно състояние в друго. Само тогава е възможно едно развитие. И когато материята на нашите светове ще бъде погребана в гробницата на топлината, духът ще е напреднал с една степен по-нагоре и ще произведе от топлинния хаос една нова формация, един по-висш живот. Ето защо в книгата "Тайната наука" крайното състояние на земните въплъщения състоянието Вулкан е онова, което ни показва това, което ни гледа като нов живот от гроба на топлинната смърт. Ето защо е употребено името "Вулкан". Когато вземем под внимание астрономическия възглед, можем да видим именно от резултатите на съвременната астрономия, колко дълбоко външната наука съвпада с това, което Духовната наука може да ни даде. Без съмнение хората винаги ще казват: Вие хората на Духовната наука сте фантазьори, защото истинските резултати на точната наука противоречат на това, което смятате, че можете да получите чрез Духовната наука. И по-нататък някой би могъл да каже: Ти неотдавна говори даже сериозно за Мойсей, но ние знаем все пак, че всичко това е вече остаряло. Защото тържествуващата естествена наука отдавна ни е научила, колко много сме се издигнали ние вече над онова развитие на света, за което говори Мойсей.
към текста >>

Той казва: Това са мненията на дилетантите, които разхождайки се на границите на областите на естествено-научното изследване смятат, че имат право да обясняват на незнаещата и лековерна публика, как всъщност са възникнали светът и животът и колко далече е достигнал човекът днес в изследването на най-висшите неща.
Тук бих могъл да ви кажа, как един много известен физик, който е работил много по въпроса за теорията на светлината, БИОТ, е казал: Мойсей или е имал една също така дълбока опитност в науките, каквато има нашият век, или пък той е бил вдъхновен. Такъв един даващ тон физик на 19-то столетие е казал тези думи. Но може би сега онези, които пишат популярни книги върху светогледите, ще считат: Без съмнение така мисли един физик, който се занимава само с външната страна на явленията. Обаче онези, които навлизат по-дълбоко в същността на органическите явления, ни показват, че в течение на 19-то столетие, когато са били търсени естествените причини, човекът е бил изгонен от духа. Обаче ЛИБИГ, който е проникнал дълбоко в същността на органическите явления, как е мислил той върху отношенията на света, на който е посветил своите сили на изследовател, как е мисли той върху отношенията на този свят към духовния свят? Той казва: Това са мненията на дилетантите, които разхождайки се на границите на областите на естествено-научното изследване смятат, че имат право да обясняват на незнаещата и лековерна публика, как всъщност са възникнали светът и животът и колко далече е достигнал човекът днес в изследването на най-висшите неща. Но сега някой може да започне да ни декламира: Нима не сте чули, че един Лайъл е основал една Геология? Не сте ли чували никога за големия напредък, който се е получил чрез него, как той е победител на онези светогледи, който още се считат с духовни сили? Бих могъл да им цитирам трудове на Лайъл, които днес правят дълбоко впечатление. Но именно Лайъл е казал веднъж: В каквато и насока да устроим нашите изследвания на природата, навсякъде ние откриваме най-ясните доказателства за един творящ разум, за неговото провидение, сила и мъдрост. Така говори основателят на по-новата Геология.
към текста >>

Обаче сам Дарвин е написал изречението: Аз поддържам, че всички живи същества, които са съществували на Земята, произхождат от една първична форма, на която творецът е вдъхнал живот.
Бих могъл да им цитирам трудове на Лайъл, които днес правят дълбоко впечатление. Но именно Лайъл е казал веднъж: В каквато и насока да устроим нашите изследвания на природата, навсякъде ние откриваме най-ясните доказателства за един творящ разум, за неговото провидение, сила и мъдрост. Така говори основателят на по-новата Геология. Но сега хората могат да дойдат и да кажат: Но чрез Дарвин е било опровергано всяко действие на някакви духовни сили! Дарвин ни показа, как развитието на организмите става чрез чисто природни процеси. Обаче сам Дарвин е написал изречението: Аз поддържам, че всички живи същества, които са съществували на Земята, произхождат от една първична форма, на която творецът е вдъхнал живот. Следователно хората, които казват, че ние сме фантазьори, когато говорим за духовни същества и за духовни сили, не могат да излязат срещу нас и с Дарвина. Но след това могат да дойдат хора и да кажат: Нима не знаете, коя е основната същност на развитието на естествената наука през 19-то столетие, която е повлияла дълбоко на цялото развитие? Нима не знаете нищо за основния закон на превръщането на природните сили? Но ние говорихме днес за това, видяхме, че превръщането на природните сили едни в други съвсем не противоречи на това, което Духовната наука има да каже. Но хората биха могли да поискат да се позоват на Юлиус Роберт Майер, основателя на принципа за механическия еквивалент на топлината както и за самото превръщане на природните сили.
към текста >>

Трябва да се пазим и да допускаме духът на дребнавостта да намери пътя чак до висините звездите, като покажем: Както разглеждането на мозъка не ни доведе до един духовно-душевен живот, а както този духовно-душевен живот отделя от чистите движения и може да ги надвиши, също така и разгадаването, наблюдението на външните движения и на външните закони нека да ни въведе в Духа на вселената.
Ако не се обръщаме към последните, а към първите, ние може да кажем: Навсякъде Духовната наука се намира в пълна съгласуваност с онези, които са били велики откриватели на пътища. Ето защо Духовната наука знае, че тя трябва да заеме своето място в хода на духовното развитие на човечеството и ще върви по-нататък с развитието на човечеството в пълна хармония с всичко онова, което развитието на човечеството изисква. Когато астрономията като чисто външна, физическа астрономия иска да измисли едно развитие на света, тогава бихме могли да припомним на онези, които постъпват така, едно общо изказване в епиграмите на Гьоте и на Шилер: Сводът на звездите простира се в безкрайни висини, Но духът на дребнавостта намери пътя и до там. Трябва да се пазим и да допускаме духът на дребнавостта да намери пътя чак до висините звездите, като покажем: Както разглеждането на мозъка не ни доведе до един духовно-душевен живот, а както този духовно-душевен живот отделя от чистите движения и може да ги надвиши, също така и разгадаването, наблюдението на външните движения и на външните закони нека да ни въведе в Духа на вселената. Ето защо в известно отношение остава вярно това, което Шилер разбира когато казва на астрономите: Не ми бъбрете толкоз то за мъгливи петна и слънца! Нима природата е велика само, защото ви дава да броите? Няма съмнение, обектът в пространството е най-възвишен; Но, приятели, в пространството не обитава Възвишеното!
към текста >>

Няма съмнение, обектът в пространството е най-възвишен;
Но духът на дребнавостта намери пътя и до там. Трябва да се пазим и да допускаме духът на дребнавостта да намери пътя чак до висините звездите, като покажем: Както разглеждането на мозъка не ни доведе до един духовно-душевен живот, а както този духовно-душевен живот отделя от чистите движения и може да ги надвиши, също така и разгадаването, наблюдението на външните движения и на външните закони нека да ни въведе в Духа на вселената. Ето защо в известно отношение остава вярно това, което Шилер разбира когато казва на астрономите: Не ми бъбрете толкоз то за мъгливи петна и слънца! Нима природата е велика само, защото ви дава да броите? Няма съмнение, обектът в пространството е най-възвишен; Но, приятели, в пространството не обитава Възвишеното! Така мисли Шилер. Това е правилно, когато гледаме само това, което се движи външно в пространството. То не е правилно, когато се задълбочим в това, което като духовна Същност излъчва от себе си законите на пространството. Така остават верни думите: Когато човек се издига със сърцето си до звездите, винаги във всяко сърце, във всяка душа се събужда предчувствието за духовно-Божественото.
към текста >>

Но, приятели, в пространството не обитава Възвишеното!
Трябва да се пазим и да допускаме духът на дребнавостта да намери пътя чак до висините звездите, като покажем: Както разглеждането на мозъка не ни доведе до един духовно-душевен живот, а както този духовно-душевен живот отделя от чистите движения и може да ги надвиши, също така и разгадаването, наблюдението на външните движения и на външните закони нека да ни въведе в Духа на вселената. Ето защо в известно отношение остава вярно това, което Шилер разбира когато казва на астрономите: Не ми бъбрете толкоз то за мъгливи петна и слънца! Нима природата е велика само, защото ви дава да броите? Няма съмнение, обектът в пространството е най-възвишен; Но, приятели, в пространството не обитава Възвишеното! Така мисли Шилер. Това е правилно, когато гледаме само това, което се движи външно в пространството. То не е правилно, когато се задълбочим в това, което като духовна Същност излъчва от себе си законите на пространството. Така остават верни думите: Когато човек се издига със сърцето си до звездите, винаги във всяко сърце, във всяка душа се събужда предчувствието за духовно-Божественото. Но когато искаме да проникнем нагоре в тях с ново познание, тогава това познание трябва мине по пътя: Per asperaatra чрез строгост към звездите, както стигаме до ...те минавайки през тръните.
към текста >>

И вярно е, че отговора този въпрос може да му даде сигурност в живота, смелост и ....в живота, когато той ще знае от Духовната наука това, което трябва да се разбира с думите:
Така остават верни думите: Когато човек се издига със сърцето си до звездите, винаги във всяко сърце, във всяка душа се събужда предчувствието за духовно-Божественото. Но когато искаме да проникнем нагоре в тях с ново познание, тогава това познание трябва мине по пътя: Per asperaatra чрез строгост към звездите, както стигаме до ...те минавайки през тръните. А това е пътят на духовното познание, но пътят на Духовната наука към звездите ще покаже, че той е път който довежда човека до там, да си каже: Както веществата намиращи се в мене и в заобикалящия ме свят се разпространени в цялата Вселена като нещо, което ми показва спектроскопът така в цялата Вселена е разпростряно и принадлежи това, което живее в мене като духовно-душевно естество. Моето тяло е родено от Вселената моето духовно-душевно естество е също така родено от Вселената. Вярно остава това, което още веднъж ще охарактеризираме тук с няколко думи, които аз вече казах в друг случай: Вярно остава, че човекът може да стигне до пълно ....стие за света само тогава, когато ще си изясни въпроса, на който икономията не може да му даде отговор: въпросът за неговото участие в света и за неговото определение в света. И вярно е, че отговора този въпрос може да му даде сигурност в живота, смелост и ....в живота, когато той ще знае от Духовната наука това, което трябва да се разбира с думите: От глъбините света напира Тайнствено към живота на човека Обилното на в...неговата пълнота. От висините д.... та се влива Във глъбините на душата
към текста >>

Тайнствено към живота на човека
А това е пътят на духовното познание, но пътят на Духовната наука към звездите ще покаже, че той е път който довежда човека до там, да си каже: Както веществата намиращи се в мене и в заобикалящия ме свят се разпространени в цялата Вселена като нещо, което ми показва спектроскопът така в цялата Вселена е разпростряно и принадлежи това, което живее в мене като духовно-душевно естество. Моето тяло е родено от Вселената моето духовно-душевно естество е също така родено от Вселената. Вярно остава това, което още веднъж ще охарактеризираме тук с няколко думи, които аз вече казах в друг случай: Вярно остава, че човекът може да стигне до пълно ....стие за света само тогава, когато ще си изясни въпроса, на който икономията не може да му даде отговор: въпросът за неговото участие в света и за неговото определение в света. И вярно е, че отговора този въпрос може да му даде сигурност в живота, смелост и ....в живота, когато той ще знае от Духовната наука това, което трябва да се разбира с думите: От глъбините света напира Тайнствено към живота на човека Обилното на в...неговата пълнота. От висините д.... та се влива Във глъбините на душата Светлеещото с..на Духа. Те вътре във ...се събират
към текста >>

67. Библията и мъдростта GA_68-1 Библията и мъдростта

Наистина може да се каже, че като резултат от разпространението на Библията, човешката душа хиляди години поддържа връзка с най-вътрешната същност на човека, - връзка, която обхваща животa на чувствата, а също и животa на волята.
Лекция пред членовете на Антропософското Общество 5 декември 1908 год., Хамбург, Германия, GA-68 По стенографски записки, непрегледани от автора. превод от английски: Радослав Радев Не може да има съмнение, че влиянието на Библията върху Западната Култура е било много по-голямо от това на който и да е друг документ. Наистина може да се каже, че като резултат от разпространението на Библията, човешката душа хиляди години поддържа връзка с най-вътрешната същност на човека, - връзка, която обхваща животa на чувствата, а също и животa на волята. Въздействието в тези две сфери на човешкото същество е било по-силно отколкото в неговото мислене и неговия свят на идеите, но въпреки това може да се каже, че целият духовен живот, бил в областта на религията или на точната наука, носи следи от влиянието на Библията. И е очевидно за тези, които разглеждат по-дълбоко нещата, че самите аргументи на хората, които в наши дни се чувстват принудени да атакуват Библията – заемайки в някои случаи крайното становище на пълно отричане, те самите показват следи от нейното въздействие. Никога не е имало пълно познаване, и днес практически няма, на степента на влияние на този документ, но то въпреки всичко действително съществува за тези, които имат непредубеден възглед. Отношението, възприето спрямо Библията от съвременните мисъл, чувство и възприемане, за известно време се е променило наистина много от онова, което е било в миналото. Стойността на Библията, отношението към нея на хората, които днес я разглеждат, сериозно се е променило, особено през 19-тото столетие.
към текста >>

Въздействието в тези две сфери на човешкото същество е било по-силно отколкото в неговото мислене и неговия свят на идеите, но въпреки това може да се каже, че целият духовен живот, бил в областта на религията или на точната наука, носи следи от влиянието на Библията.
5 декември 1908 год., Хамбург, Германия, GA-68 По стенографски записки, непрегледани от автора. превод от английски: Радослав Радев Не може да има съмнение, че влиянието на Библията върху Западната Култура е било много по-голямо от това на който и да е друг документ. Наистина може да се каже, че като резултат от разпространението на Библията, човешката душа хиляди години поддържа връзка с най-вътрешната същност на човека, - връзка, която обхваща животa на чувствата, а също и животa на волята. Въздействието в тези две сфери на човешкото същество е било по-силно отколкото в неговото мислене и неговия свят на идеите, но въпреки това може да се каже, че целият духовен живот, бил в областта на религията или на точната наука, носи следи от влиянието на Библията. И е очевидно за тези, които разглеждат по-дълбоко нещата, че самите аргументи на хората, които в наши дни се чувстват принудени да атакуват Библията – заемайки в някои случаи крайното становище на пълно отричане, те самите показват следи от нейното въздействие. Никога не е имало пълно познаване, и днес практически няма, на степента на влияние на този документ, но то въпреки всичко действително съществува за тези, които имат непредубеден възглед. Отношението, възприето спрямо Библията от съвременните мисъл, чувство и възприемане, за известно време се е променило наистина много от онова, което е било в миналото. Стойността на Библията, отношението към нея на хората, които днес я разглеждат, сериозно се е променило, особено през 19-тото столетие. Ние не трябва, разбира се, да подценяваме в никакъв случай гледната точка на много съвременни мислители, които се чувстват принудени да заемат непоколебимо становище на научна почва.
към текста >>

Казах, че отношението възприето от хората, и особено от водачите на интелектуалния и духовния живот се е променило.
Има и други, които са свързани с Библията, които извличат своите най-дълбоки убеждения от този най-забележителен летопис, и които предпочитат да не обръщат внимание, когато ценноста на Библията е поставена под въпрос. Отношението на такива хора е: “Другите могат да мислят каквото си искат; ние намираме в учението на Библията всичко, от което нашите души се нуждаят, и сме напълно задоволени." Подобна гледна точка, колкото и да може да бъде оправдана в отделните случаи, е в известен смисъл напълно егоистична и в никакъв случай не е безопасна за духовната еволюция. Онова, което в дадена епоха се превръща във всемирна благодат за хората – или, да кажем, всеобща вяра и убеденост, винаги води своето начало от малък брой хора; и е напълно възможно постоянно растящия поток на убеждения да се излее и да стане световен в не много далечно бъдеще от малцината, които днес се чувстват принудени да атакуват Библията заради желанието си да изградят своя светоглед в съгласие със своята наука. По тези причини, да се игнорират подобни духовни и идейни течения и да се отказва да се слуша, защото някой сам за себе си е задоволен, не е без елемент на опасност. Всеки, който наистина взема насериозно еволюцията на човечеството, би трябвало до известна степен да счита за свой дълг да обърне внимание на възраженията, направени от искрените търсачи на Истината, и да види каква връзка имат тези възражения с Библията. Казах, че отношението възприето от хората, и особено от водачите на интелектуалния и духовния живот се е променило. Днес ние не ще направим нищо повече от това да обърнем внимание на тази промяна. Ако погледнем назад в миналото, ние бихме намерили цивилизации където хората, особено когато са били в разцвета на своята духовна култура, изобщо не се съмняваха, че най-висшата мъдрост извираше от Библията; и че тези, които я създадоха, бяха не просто обикновени хора отговорни за човешки грешки в нея, а бяха под възвишена инспирация и я изпълниха с мъдрост. Това беше чувство на почтително приемане всред тези, които стояха по върховете на духовния живот. В днешно време това се промени. През XVIII век живя един френски изследовател, който стигна до извода, че съществуват определени противоречия в Стария Завет.
към текста >>

Ако погледнем назад в миналото, ние бихме намерили цивилизации където хората, особено когато са били в разцвета на своята духовна култура, изобщо не се съмняваха, че най-висшата мъдрост извираше от Библията; и че тези, които я създадоха, бяха не просто обикновени хора отговорни за човешки грешки в нея, а бяха под възвишена инспирация и я изпълниха с мъдрост.
Онова, което в дадена епоха се превръща във всемирна благодат за хората – или, да кажем, всеобща вяра и убеденост, винаги води своето начало от малък брой хора; и е напълно възможно постоянно растящия поток на убеждения да се излее и да стане световен в не много далечно бъдеще от малцината, които днес се чувстват принудени да атакуват Библията заради желанието си да изградят своя светоглед в съгласие със своята наука. По тези причини, да се игнорират подобни духовни и идейни течения и да се отказва да се слуша, защото някой сам за себе си е задоволен, не е без елемент на опасност. Всеки, който наистина взема насериозно еволюцията на човечеството, би трябвало до известна степен да счита за свой дълг да обърне внимание на възраженията, направени от искрените търсачи на Истината, и да види каква връзка имат тези възражения с Библията. Казах, че отношението възприето от хората, и особено от водачите на интелектуалния и духовния живот се е променило. Днес ние не ще направим нищо повече от това да обърнем внимание на тази промяна. Ако погледнем назад в миналото, ние бихме намерили цивилизации където хората, особено когато са били в разцвета на своята духовна култура, изобщо не се съмняваха, че най-висшата мъдрост извираше от Библията; и че тези, които я създадоха, бяха не просто обикновени хора отговорни за човешки грешки в нея, а бяха под възвишена инспирация и я изпълниха с мъдрост. Това беше чувство на почтително приемане всред тези, които стояха по върховете на духовния живот. В днешно време това се промени. През XVIII век живя един френски изследовател, който стигна до извода, че съществуват определени противоречия в Стария Завет. Той отбеляза, че двете истории за Сътворението в самото начало на Библията си противоречат една на друга, че едната описва делото на шестте или седемте дни включително сътворението на човека, и че след това има по-нататъшен разказ с различно начало, който приписва съвсем друг произход на човека. Този изследовател беше особено смутен от факта, че в началото на Библията се срещат две имена на Божеството, името “Елохим" в повествованието за шест-дневното сътворение, и след това по-късно името Йехова.
към текста >>

Това беше чувство на почтително приемане всред тези, които стояха по върховете на духовния живот.
По тези причини, да се игнорират подобни духовни и идейни течения и да се отказва да се слуша, защото някой сам за себе си е задоволен, не е без елемент на опасност. Всеки, който наистина взема насериозно еволюцията на човечеството, би трябвало до известна степен да счита за свой дълг да обърне внимание на възраженията, направени от искрените търсачи на Истината, и да види каква връзка имат тези възражения с Библията. Казах, че отношението възприето от хората, и особено от водачите на интелектуалния и духовния живот се е променило. Днес ние не ще направим нищо повече от това да обърнем внимание на тази промяна. Ако погледнем назад в миналото, ние бихме намерили цивилизации където хората, особено когато са били в разцвета на своята духовна култура, изобщо не се съмняваха, че най-висшата мъдрост извираше от Библията; и че тези, които я създадоха, бяха не просто обикновени хора отговорни за човешки грешки в нея, а бяха под възвишена инспирация и я изпълниха с мъдрост. Това беше чувство на почтително приемане всред тези, които стояха по върховете на духовния живот. В днешно време това се промени. През XVIII век живя един френски изследовател, който стигна до извода, че съществуват определени противоречия в Стария Завет. Той отбеляза, че двете истории за Сътворението в самото начало на Библията си противоречат една на друга, че едната описва делото на шестте или седемте дни включително сътворението на човека, и че след това има по-нататъшен разказ с различно начало, който приписва съвсем друг произход на човека. Този изследовател беше особено смутен от факта, че в началото на Библията се срещат две имена на Божеството, името “Елохим" в повествованието за шест-дневното сътворение, и след това по-късно името Йехова. Има отзвук от това в германската Библия.
към текста >>

Това е което истинската Духовна Наука трябва да направи за съвременното човечество – да убеди човека, че спящи сили и способности съществуват вътре в него; че има определени велики мигове в живота, когато тези духовни умения се събуждат, точно както когато слепият човек е опериран и става способен да вижда цветовете и светлината.
Библията беше достоверен източник, когато се засягаше темата за духовния свят, точно както Аристотел през Средновековието беше авторитета за физическия свят. Как се случи така, че в наши дни сме в състояние да отдадем по-големи заслуги на Аристотел? Това е, защото ние се изправяме срещу физическия свят от позицията на по-голяма независимост. И това, което Антропософията трябва да даде на съвременния човек, е възможността за придобиване на непосредствена познавателна способност за невидимия свят, също както преди векове новата епоха започна да добива непосредствено знание за видимия свят. Духовната Наука твърди, че е възможно за човека да вижда и възприема духовния свят; че не е необходимо той да е зависим от вярванията, а да вижда за самия себе си. Това е което истинската Духовна Наука трябва да направи за съвременното човечество – да убеди човека, че спящи сили и способности съществуват вътре в него; че има определени велики мигове в живота, когато тези духовни умения се събуждат, точно както когато слепият човек е опериран и става способен да вижда цветовете и светлината. Да използваме думите на Гьоте: духовните уши и очи се събуждат, и тогава душата може да долови в своята околна среда онова, което иначе е скрито. Пробуждането на способностите, дремещи в душата е възможно; възможно е за човека да се сдобие със средство, чрез което той може да вникне в духовните причини, както чрез своите физически инструменти изследва материалния свят. Ние имаме всякакви видове инструменти за долавяне на физическия свят – и за възприемане на духовния свят също има средство – именно самия човек, преобразен. От гледна точка на Духовната Наука най-важното нещо от всичко е, че думата “Еволюция" трябва да бъде вземана с цялата й значимост – “Еволюция", която е нещо като магическа дума за много усти. Не е трудно днес да забележим как несъвършенното постоянно напредва и се развива, и тази еволюция е предимно изследвана в повърхностната естествена наука.
към текста >>

Абсолютно същото е по отношение на изследванията в сферата на сетивния живот, където каквото е осветлено от разума се влива в съзнанието, както по отношение на това, което духовният изследовател има да каже относно информацията, която е придобил в схръх-сетивния свят.
Трябва тук отново да подчертая силно факта, че днес само малцина са в състояние да преобразят своите души по този начин. Изисква се високо развита душа, чиито духовни очи са отворени преди да се отзове на повика за проучване на духовния свят и преди да бъдат добити знания за събитията и съществата там. Но ако фактите за висшите светове се правят всеобщо достояние, тогава всичко необходимо за разбиране на казаното от духовния изследовател е здрав усет, освободен от всички предрасъдъци, свойствени на интелекта или на човешката логика. Няма оправдание за критикуване ползата от духовния изследовател, защото ние не можем да проверим сами за себе си. Колко хора са способни да формират ясна концепция от проучванията на Ернст Хекел и да я следват? Абсолютно същото е по отношение на изследванията в сферата на сетивния живот, където каквото е осветлено от разума се влива в съзнанието, както по отношение на това, което духовният изследовател има да каже относно информацията, която е придобил в схръх-сетивния свят. Това, което е познато като схръх-сетивен свят, чрез пряко възприемане и с човешките сили на познание трябва да бъде предадено в световното съзнание на човечеството като резултат от Антропософското схващане за света. От една страна тогава, ние имаме древната Библия, донасяща ни по свой собствен начин тайните на схръх-сетивните светове и тяхната връзка със сетивния свят, и от друга страна ние имаме, в Духовната Наука, преките опитности на изследователя по отношение на духовния свят. Това е наистина гледна точка, подобна на тази, която веднъж намерихме в зората на съвременната естествена наука. Сега възниква въпросът: “Какво има да каже Духовната Наука, което може да ни помогне да разберем библейските истини? " Тук ние трябва да навлезем в детайли.
към текста >>

Онова, което в човека представлява живота на неговите страсти и инстинкти, сякаш в растението се изразява в цъфтежа.
Човекът има себесъзнание, има вътре в себе си това, което наричаме “Его", “Аз". Но защото има този по-висш принцип в себе си, той трябваше да приеме в допълнение всичко, което съставлява неговата по-нисша природа, страстта на чувствата. Растението няма себесъзнание; няма его, затова и още не е обременено с желания, страсти или инстинкти. Неговата зелена красота е там, чиста и непорочна. Погледни циркулацията на хлорофилната течност в растението и след това виж в човека пулсирането на кръвта. Онова, което в човека представлява живота на неговите страсти и инстинкти, сякаш в растението се изразява в цъфтежа. В замяна на това човекът доби своето себесъзнание. Сега помисли не само за човека на днешния ден, но и в духовен смисъл за човека на далечното бъдеще. Той ще се развива, ще побеждава, ще пречиства своите желания и страсти и ще достигне по-висше себесъзнание. По този начин, духовно, можеш да видиш човек, който още веднъж е постигнал девствеността на растителната природа. Но това е защото той е достигнал по-високо ниво, на което неговото себесъзнание живее в това състояние на непорочност.
към текста >>

Научих, че в ранен период от своя живот Гьоте е имал до себе си млад човек на име Тоблер, който имал изключително добра памет.
Всички вие знаете прекрасния химн в проза на Гьоте “О, Природо, ние сме заобиколени и обгърнати от Теб," и т.н. Този химн описва в прекрасни думи как всичко, дадено ни от Природата, е дадено с Любов, че Любовта е венеца на Природата. Това литературно произведение беше забравено за известно време от самия Гьоте, и когато той беше вече старец и останалото от неговото литературно наследство беше предадено на дукеса Амелия, то беше намерено. Гьоте бил попитан за него, и казал: “Да, разпознавам идеята, която ми дойде тогава." Произведението беше прието като написано от Гьоте, докато някои дребнави хора отказаха да се съгласят, че той е автора, и го приписаха на някой друг. Моята цел беше да открия истината за това произведение. Научих, че в ранен период от своя живот Гьоте е имал до себе си млад човек на име Тоблер, който имал изключително добра памет. По време на техните разходки заедно Гьоте развил своята идея, Тоблер напълно я възприел, и поради своята удивителна памет могъл после да я запише почти дума по дума. Опитах се да покажа, че голяма част от това, намерено в Гьотевите замисли по-късно, е разбираемо в светлината на това произведение. Същественото е, че някой друг вместо Гьоте го е записал на хартия, но самата идея в своя начин на изразяване и изговаряне беше на Гьоте – и това е което се опитах да изясня. По-късно, когато моят труд беше публикуван, широко известен ученик на Гьоте дойде при мен и ми каза: “Дължим ви благодарност за това, че хвърлихте светлина върху проблема, защото сега знаем, че това произведение е от Тоблер." Добре можете да си представите колко бях развеселен! Ето така си представят нещата умовете на хора, които се мъчат да докажат, че в течение на времето някоя отделна част на Библията е била написана от този или онзи човек.
към текста >>

68. Троянската война. 28 октомври 1904 г. GA_90f Гръцката и германската митология в светлината на езотеризма

Онези Ману на Лемурия и Атлантида, както и главният Ману на нашата пета коренна раса, са свръхсетивни индивидуалности, преминали на други планети едно възвишено обучение, позволило им да станат водачи на човечеството.
Днес бих искал да говоря в частност за един от онези митове, забележителни с това, че докато от една страна са истински легенди, в същото време имат и външно значение на физически план, с други думи, те записват съвсем конкретни външни събития. Преди да започна да говоря за този мит, бих искал да посоча нещо друго, което повечето от вас вече знаят, но то е нещо, което трябва да се подчертава отново и отново. В хода на нашата пета коренна раса, т.е. във времето лежащо между края на Атлантида и началото на следващата, шестата коренна раса, ще бъде направен напредък от най-голямо значение; водачите на човечеството, неговите Ману, ще възникват в самото човечество. Никой от великите водачи, тласкали хората напред, водачите, дали им своите важни импулси в предишните коренни раси, не е преминал своята еволюция изцяло на Земята; те я преминаха частично на други планети, и така донесоха от други светове онова, което трябваше да дадат на Земята като велики импулси. Онези Ману на Лемурия и Атлантида, както и главният Ману на нашата пета коренна раса, са свръхсетивни индивидуалности, преминали на други планети едно възвишено обучение, позволило им да станат водачи на човечеството. Но през петата коренна раса високо развити човешки индивидуалности са обучили себе си така, че от шестата коренна раса нататък те ще бъдат способни да станат водачите на човечеството. В частност водачът на шестата коренна раса ще бъде човек като нас, само че един от най-напредналите, наистина най-напредналият сред хората. Той ще бъде същество, започнало своето развитие с началото на инкарнациите, приблизително по средата на Лемурия, един който винаги е бил човек всред човеци, само че е бил способен да напредне по-бързо, и който е преминал всеки етап от човешката еволюция. Това ще бъде основната характеристика на Ману на шестата коренна раса. Такива същества трябва да преминат всякакви видове посвещения, те трябва да бъдат посвещавани отново и отново.
към текста >>

Духовният живот слиза за пръв път в средата на четвъртата подраса.
Всички онези, Посветени в четвъртата подраса, бяха уязвими на някакво място. Едва в петата подраса щеше да има Посветени, толкова напреднали, че да не бъдат уязвими никъде. Ахил бива потопен в Стикс. Това означава да бъдеш мъртъв за земното и изтеглен към един по-висш план на виждане. Там ние имаме важен преход. Духовният живот слиза за пръв път в средата на четвъртата подраса. За пръв път ние имаме нещо общо с физическа борба. Посредством това се поражда нещо забележително. Предишните водачи на света бяха освободени от кама, защото те трябваше да отклоняват себе си от всичко свързано с кама, докато тяхното предишно посвещение напреднеше до духовно посвещение. Докато имаше свещеници в стария смисъл, беше невъзможно някаква следа от кама да навлезе в управлението на света. Кама причини разделяне, причини това съществата да се обърнат едни срещу други.
към текста >>

всичко, което по-рано беше божествена душа - се скарват помежду си, защото трите богини символизират различни степени на душевен живот на висшия, духовен план.
В Троянската война се изразява митичното. Преди това конфликтът се разрешаваше инстинктивно. Всичко което последва, според мита, е само по-нататъшно развитие на тенденцията, която вече съществуваше. Казва се, че най-прекрасната ябълка е ябълката на Ерида. Трите богини Хера, Атина Палада и Афродита - т.е. всичко, което по-рано беше божествена душа - се скарват помежду си, защото трите богини символизират различни степени на душевен живот на висшия, духовен план. Сега нещата вече не зависят от духовното ниво, а Парис е призован да реши от позицията на физическия план. Всичко слиза на физически план. Решението също слиза на физически план. Но чрез това възниква нещо. Тук лежи същината на проблема, ето тук става ясно какво е заложено на карта.
към текста >>

Онова, което трябва да се влее, е не астрално, а е нещо от огромно значение в сферата на умствения живот на петата коренна раса.
В началото на шестата коренна раса ще се е развило едно влияние, не във висшите сфери, а в сферата на днешния съзнателен ум; в петата подраса това влияние е още в своето детство, но така или иначе то вече се развива. Това е нещо, което произлиза от музикалния елемент. За петата коренна раса музиката няма да бъде само изкуство, а средство за изразяване на съвсем други неща, различни от чисто артистичното. Това е нещо, което насочва към влиянието на един особен принцип на физическия план. Най-значимият импулс на онези, пряко Посветени в петата коренна раса, ще бъде даден, преди всичко, единствено в сферата на музиката. Онова, което трябва да се влее, е не астрално, а е нещо от огромно значение в сферата на умствения живот на петата коренна раса. То е нещо, което човешката интелигентност ще разпознае като нещо важно, наречено огънят на Кундалини16. Това е сила, която днес още спи в човека, но която постепенно ще придобива все по-голяма важност. Днес тя вече има голямо значение, има голямо влияние върху онова, което възприемаме чрез сетивото на слуха. През по-нататъшното развитие в шестата подраса на петата коренна раса огънят на Кундалини ще придобие огромно влияние върху онова, което живее в човешкото сърце. Човешкото сърце наистина ще има този огън.
към текста >>

Но това е едва в своето начало, то още е скрито, забулено от съществуващия живот на разделение.
Те ще бъдат проникнати с цялата му сила. Те ще доставят материала; те ще го предадат на водачите на онези, които ще развиват човека по-нататък. Така петата коренна раса е насочена към висотите, които запалват божествения огън; така от най-вътрешните дълбини със свещен плам бива запален божественият принцип, който повече няма да отделя човек от човека, а ще предизвика братство, докъдето стига човешкото разбиране. И по този начин братството ще бъде достигнато в нашата собствена коренна раса и в следващата. Този огън ще живее в отделни индивидуалности; и в онези, Посветени в хода на петата коренна раса, вече живее искра от този божествен огън, който е начинът за братство и който ще сложи край на разделението. Но това е едва в своето начало, то още е скрито, забулено от съществуващия живот на разделение. Силата на кама все още скрива огъня на Кундалини. И понеже той се надига в забулена форма като предчувствие, като предупреждение, в непосредствено бъдеще той ще приеме друг характер. На илюзорния план божественият огън е божествен гняв. Когато цялото човечество бъде проникнато от това братство, той ще стане божествена любов. Но докато бива чувстван в индивидуалностите като усърдие, той е божествен гняв.
към текста >>

Те показват великите събития в историята на света на Посветените от тази възвишена гледна точка.
Той не е бил Посветен преди това, той става такъв едва в резултат на опитностите, през които преминава. В удушаването на жреца на Аполон от змията вие виждате символизирано същото нещо. Змията е чисто земната интелигентност, тя задушава Лаокоон, жреца, представителят на старото троянско свещеничество. Ако разбирате всичко това, вие виждате, че мита за Троя, както и много други, просто се придържа към една истинска световно-историческа последователност. Това е тайната, която Мистериите пазят. Те показват великите събития в историята на света на Посветените от тази възвишена гледна точка. В самите Мистерии такива събития бяха просто преподавани, и в старите гръцки Мистерии - древните Мистерии, далеч предхождащи Елевзинските - този важен момент, началото на четвъртата подраса на петата коренна раса и цялото й значение, беше сред другите неща, изнасяни пред учениците. За онези, които не са запознати с теософското учение, това звучи фантастично. Но то е факт. Троянската война бе показвана в Мистериите преди да се състои. Това е съществен принцип на Мистериите, и това е, което прави необходимо те да се пазят в тайна, защото те разкриват не само великите събития на миналото, но също и идващите събития.
към текста >>

69. І. Раждането на интелекта и развитието на Азовото съзнание GA_92 Езотерична космология

Преди това тези истини бяха разкривани само в тайни общества на онези, преминали през определени степени на посвещение и заклели се цял живот да се подчиняват на законите на Ордена.
Раждането на интелекта и развитието на Азовото съзнание Едва отскоро истините на окултизма са предмет на публични лекции. Преди това тези истини бяха разкривани само в тайни общества на онези, преминали през определени степени на посвещение и заклели се цял живот да се подчиняват на законите на Ордена. Днес човекът навлиза в много критичен период. Окултните истини започват да бъдат разкривани на широката публика. Въпрос на около 20 години е определена част от тях да бъдат вече всеобщо достояние. Защо това е така? Причината е, че човечеството навлиза в нова фаза, и именно нея да обясни е целта на настоящата лекция.
към текста >>

Той има също астрално тяло, както животните.
Целият минерален свят може отново да бъде намерен в химията на тялото. Той има етерно тяло, което всъщност е жизнения принцип в него. Той има това етерно тяло както и растенията. Този принцип поражда процеса на хранене и силите на растежа и възпроизвеждане. Човекът има също и астрално тяло, в което се възпламеняват усещанията и чувствата, силите на радост и на страдание. Той има също астрално тяло, както животните. Накрая, има един принцип в човека, за който не може да се говори като за тяло. Това е неговата най-вътрешна същност, различавайки го от всички други същества, от минерала, растението и животното. Това е душата, божествената искра. Индусът говори за него като Манас; розенкройцерите като за "неизразимото". Едно тяло, в действителност, е само част и дял от друго тяло, но себето, "Азът" на човека съществува в себе си и сам по себе си - "Аз съм Аз".
към текста >>

Това е неговата най-вътрешна същност, различавайки го от всички други същества, от минерала, растението и животното.
Той има това етерно тяло както и растенията. Този принцип поражда процеса на хранене и силите на растежа и възпроизвеждане. Човекът има също и астрално тяло, в което се възпламеняват усещанията и чувствата, силите на радост и на страдание. Той има също астрално тяло, както животните. Накрая, има един принцип в човека, за който не може да се говори като за тяло. Това е неговата най-вътрешна същност, различавайки го от всички други същества, от минерала, растението и животното. Това е душата, божествената искра. Индусът говори за него като Манас; розенкройцерите като за "неизразимото". Едно тяло, в действителност, е само част и дял от друго тяло, но себето, "Азът" на човека съществува в себе си и сам по себе си - "Аз съм Аз". Към този принцип другите се обръщат с "теб" или "ти"; той не може да бъде сбъркан с нищо друго във Вселената. Благодарение на това неизразимо, неизказуемо себе, човекът се издига над всички сътворени неща на Земята, над животните, наистина над всяко творение.
към текста >>

Благодарение на това неизразимо, неизказуемо себе, човекът се издига над всички сътворени неща на Земята, над животните, наистина над всяко творение.
Това е неговата най-вътрешна същност, различавайки го от всички други същества, от минерала, растението и животното. Това е душата, божествената искра. Индусът говори за него като Манас; розенкройцерите като за "неизразимото". Едно тяло, в действителност, е само част и дял от друго тяло, но себето, "Азът" на човека съществува в себе си и сам по себе си - "Аз съм Аз". Към този принцип другите се обръщат с "теб" или "ти"; той не може да бъде сбъркан с нищо друго във Вселената. Благодарение на това неизразимо, неизказуемо себе, човекът се издига над всички сътворени неща на Земята, над животните, наистина над всяко творение. Ето защо, в определени минали времена, изпълняващият свещенодействие йерофант в древните юдейски светилища казваше на Висшия Жрец: Шем-Хам-Форес, което означава: Какво е името Му (името на Бога)? Хе-Во-Хе, или - с една дума - Йеф или Йоф, значещо Бог, Природа, Човек; или отново, неизразимият "Аз" на човека, който е и човешки, и божествен. Основите на тези принципи на човешкото същество бяха положени в далечни епохи на неговия огромен еволюционен кръг - но те се развиват бавно, един по един. Специалната мисия на периода, който започна около хиляда години преди Християнската ера, е да развие човешкия Аз в интелектуален смисъл. Но над интелектуалния план е този на Духа.
към текста >>

В Него живее най-възвишеното съзнание, най-дълбоката Мъдрост, както и най-божествената Любов.
Науката, която възниква от това, не може да бъде оценена със силата й на абстрактно мислене, а със силата й да кара душите да разцъфтяват и да дават плодове. Това е разликата между "Logia" и "Sophia", между наука и божествена Мъдрост, между Теология и Теософия. В този смисъл, Христос е центърът на езотеричната еволюция на Запада. Определени модерни теолози - преди всичко в Германия - се опитват да представят Христос като обикновено, наивно човешко същество. Това е ужасяваща грешка. В Него живее най-възвишеното съзнание, най-дълбоката Мъдрост, както и най-божествената Любов. Без такова съзнание, как би могъл Той да бъде върховно проявление в живота на цялата ни планетарна еволюция? Какво Му е дало тази сила да се издигне така високо над Своето време? Откъде идват трансцедентните Му качества?
към текста >>

Без такова съзнание, как би могъл Той да бъде върховно проявление в живота на цялата ни планетарна еволюция?
Това е разликата между "Logia" и "Sophia", между наука и божествена Мъдрост, между Теология и Теософия. В този смисъл, Христос е центърът на езотеричната еволюция на Запада. Определени модерни теолози - преди всичко в Германия - се опитват да представят Христос като обикновено, наивно човешко същество. Това е ужасяваща грешка. В Него живее най-възвишеното съзнание, най-дълбоката Мъдрост, както и най-божествената Любов. Без такова съзнание, как би могъл Той да бъде върховно проявление в живота на цялата ни планетарна еволюция? Какво Му е дало тази сила да се издигне така високо над Своето време? Откъде идват трансцедентните Му качества?
към текста >>

70. VІІІ. Християнската Мистерия GA_92 Езотерична космология

Братствата където, в дълбока тайна, се даваше това обучение, са домът на целия духовен живот и религиозен напредък.
Християнската Мистерия Християнското посвещение съществува от основаването на Християнството. През Средните Векове и в наше време то е останало същото сред няколко религиозни Ордена, както и сред розенкройцерите. То се състои в духовна подготовка, която достига своята кулминация в определени еднакви и неизменни белези. Братствата където, в дълбока тайна, се даваше това обучение, са домът на целия духовен живот и религиозен напредък. В определено отношение Християнското посвещение е по-трудно за постигане от посвещението на древните времена. То е обвързано със същността и мисията на Християнството, което дойде в света във време, когато човекът бе слязъл най-дълбоко в материята. Това слизане трябваше да го проникне с ново съзнание, но борбата, включена в издигането от дълбините на материализма, изисква по-голямо усилие и прави посвещението по-трудно. Ето защо християнските учители изискват силно смирение и себеотдаване от своите ученици. Християнското посвещение винаги се е състояло от седем степени, четири от които съответстват на Христовите Страдания.
към текста >>

Растението би могло да каже на минерала: Аз съм над теб доколкото имам живот, който ти нямаш; но без теб аз не бих могло да съществувам, защото субстанциите, които ме изхранват, се вземат от теб.
6. Полагането в гроба. 7. Възкресението. Измиването на нозете е подготвително упражнение с морален характер, свързан със сцената, където Христос измива краката на учениците преди празника Пасха (Йоан 13): "Истина, истина ви казвам, няма слуга по-горен от господаря си; нито пратеник по-горе от онзи, който го е пратил." Теологията дава чисто морална интерпретация на този акт и гледа на него просто като на пример за дълбока смиреност и себеотдаване на Учителя към Неговите ученици и Неговото дело. Розенкройцерите също поддържаха този възглед, но в един по-дълбок смисъл, свързвайки тази история с еволюцията на всички същества в Природата. Сцената наистина е едно загатване на закона, че висшето е продукт на низшето. Растението би могло да каже на минерала: Аз съм над теб доколкото имам живот, който ти нямаш; но без теб аз не бих могло да съществувам, защото субстанциите, които ме изхранват, се вземат от теб. Животното също може да каже на растението: Аз съм над теб, защото имам чувства, желания, способността за волно движение, която ти нямаш; но без храната която ти ми даваш, без твоите листа и плодове, аз не бих могло да живея. И човекът би трябвало да каже на растението: Аз съм над теб, но на теб аз дължа кислорода, който дишам. На животното той трябва да каже: Аз имам душа, а ти нямаш; но въпреки това ние сме братя и приятели, въвлечени във великия процес на еволюцията. Езотеричният смисъл на измиването на нозете е, че Исус Христос, Месията, Божият Син не би могъл да съществува без Апостолите. Новоприетият, който медитира на тази тема месеци и години, има видение за измиването на нозете в астралния свят по време на сън.
към текста >>

Животното също може да каже на растението: Аз съм над теб, защото имам чувства, желания, способността за волно движение, която ти нямаш; но без храната която ти ми даваш, без твоите листа и плодове, аз не бих могло да живея.
7. Възкресението. Измиването на нозете е подготвително упражнение с морален характер, свързан със сцената, където Христос измива краката на учениците преди празника Пасха (Йоан 13): "Истина, истина ви казвам, няма слуга по-горен от господаря си; нито пратеник по-горе от онзи, който го е пратил." Теологията дава чисто морална интерпретация на този акт и гледа на него просто като на пример за дълбока смиреност и себеотдаване на Учителя към Неговите ученици и Неговото дело. Розенкройцерите също поддържаха този възглед, но в един по-дълбок смисъл, свързвайки тази история с еволюцията на всички същества в Природата. Сцената наистина е едно загатване на закона, че висшето е продукт на низшето. Растението би могло да каже на минерала: Аз съм над теб доколкото имам живот, който ти нямаш; но без теб аз не бих могло да съществувам, защото субстанциите, които ме изхранват, се вземат от теб. Животното също може да каже на растението: Аз съм над теб, защото имам чувства, желания, способността за волно движение, която ти нямаш; но без храната която ти ми даваш, без твоите листа и плодове, аз не бих могло да живея. И човекът би трябвало да каже на растението: Аз съм над теб, но на теб аз дължа кислорода, който дишам. На животното той трябва да каже: Аз имам душа, а ти нямаш; но въпреки това ние сме братя и приятели, въвлечени във великия процес на еволюцията. Езотеричният смисъл на измиването на нозете е, че Исус Христос, Месията, Божият Син не би могъл да съществува без Апостолите. Новоприетият, който медитира на тази тема месеци и години, има видение за измиването на нозете в астралния свят по време на сън. Тогава той е готов да премине към втория етап на Християнското посвещение.
към текста >>

На животното той трябва да каже: Аз имам душа, а ти нямаш; но въпреки това ние сме братя и приятели, въвлечени във великия процес на еволюцията.
Розенкройцерите също поддържаха този възглед, но в един по-дълбок смисъл, свързвайки тази история с еволюцията на всички същества в Природата. Сцената наистина е едно загатване на закона, че висшето е продукт на низшето. Растението би могло да каже на минерала: Аз съм над теб доколкото имам живот, който ти нямаш; но без теб аз не бих могло да съществувам, защото субстанциите, които ме изхранват, се вземат от теб. Животното също може да каже на растението: Аз съм над теб, защото имам чувства, желания, способността за волно движение, която ти нямаш; но без храната която ти ми даваш, без твоите листа и плодове, аз не бих могло да живея. И човекът би трябвало да каже на растението: Аз съм над теб, но на теб аз дължа кислорода, който дишам. На животното той трябва да каже: Аз имам душа, а ти нямаш; но въпреки това ние сме братя и приятели, въвлечени във великия процес на еволюцията. Езотеричният смисъл на измиването на нозете е, че Исус Христос, Месията, Божият Син не би могъл да съществува без Апостолите. Новоприетият, който медитира на тази тема месеци и години, има видение за измиването на нозете в астралния свят по време на сън. Тогава той е готов да премине към втория етап на Християнското посвещение. Бичуването – на тази степен човек се учи да устоява на бичуванията на живота. Животът носи страдания от всякакъв вид – физически, морални, интелектуални, духовни.
към текста >>

Бичуването – на тази степен човек се учи да устоява на бичуванията на живота.
И човекът би трябвало да каже на растението: Аз съм над теб, но на теб аз дължа кислорода, който дишам. На животното той трябва да каже: Аз имам душа, а ти нямаш; но въпреки това ние сме братя и приятели, въвлечени във великия процес на еволюцията. Езотеричният смисъл на измиването на нозете е, че Исус Христос, Месията, Божият Син не би могъл да съществува без Апостолите. Новоприетият, който медитира на тази тема месеци и години, има видение за измиването на нозете в астралния свят по време на сън. Тогава той е готов да премине към втория етап на Християнското посвещение. Бичуването – на тази степен човек се учи да устоява на бичуванията на живота. Животът носи страдания от всякакъв вид – физически, морални, интелектуални, духовни. Животът се схваща като страшно и непрекъснато мъчение. Ученикът трябва да го понася с пълно равновесие на душата и героичен кураж. Той трябва да спре да познава физически или морален страх. Когато е станал безстрашен, той вижда, насън, сцената на Бичуването.
към текста >>

Животът носи страдания от всякакъв вид – физически, морални, интелектуални, духовни.
На животното той трябва да каже: Аз имам душа, а ти нямаш; но въпреки това ние сме братя и приятели, въвлечени във великия процес на еволюцията. Езотеричният смисъл на измиването на нозете е, че Исус Христос, Месията, Божият Син не би могъл да съществува без Апостолите. Новоприетият, който медитира на тази тема месеци и години, има видение за измиването на нозете в астралния свят по време на сън. Тогава той е готов да премине към втория етап на Християнското посвещение. Бичуването – на тази степен човек се учи да устоява на бичуванията на живота. Животът носи страдания от всякакъв вид – физически, морални, интелектуални, духовни. Животът се схваща като страшно и непрекъснато мъчение. Ученикът трябва да го понася с пълно равновесие на душата и героичен кураж. Той трябва да спре да познава физически или морален страх. Когато е станал безстрашен, той вижда, насън, сцената на Бичуването. В друго видение той вижда самия себе си в Христос, Който е бичуван.
към текста >>

Животът се схваща като страшно и непрекъснато мъчение.
Езотеричният смисъл на измиването на нозете е, че Исус Христос, Месията, Божият Син не би могъл да съществува без Апостолите. Новоприетият, който медитира на тази тема месеци и години, има видение за измиването на нозете в астралния свят по време на сън. Тогава той е готов да премине към втория етап на Християнското посвещение. Бичуването – на тази степен човек се учи да устоява на бичуванията на живота. Животът носи страдания от всякакъв вид – физически, морални, интелектуални, духовни. Животът се схваща като страшно и непрекъснато мъчение. Ученикът трябва да го понася с пълно равновесие на душата и героичен кураж. Той трябва да спре да познава физически или морален страх. Когато е станал безстрашен, той вижда, насън, сцената на Бичуването. В друго видение той вижда самия себе си в Христос, Който е бичуван. Определени признаци във физическия живот съпътстват това събитие.
към текста >>

Определени признаци във физическия живот съпътстват това събитие.
Животът се схваща като страшно и непрекъснато мъчение. Ученикът трябва да го понася с пълно равновесие на душата и героичен кураж. Той трябва да спре да познава физически или морален страх. Когато е станал безстрашен, той вижда, насън, сцената на Бичуването. В друго видение той вижда самия себе си в Христос, Който е бичуван. Определени признаци във физическия живот съпътстват това събитие. Има усилване на живота на чувствата, едно по-всеобхватно чувство на живот и на любов. В живота на Гьоте ние имаме пример за повишена чувствителност, пренесена в света на интелигентността. След дълги остеологични проучвания на скелета на човека и на животните, както и след сравнително ембрионално проучване, Гьоте стигна до заключението, че в човека трябва да съществува средно-челюстна кост. До неговото време науката отричаше съществуването на тази кост в горната челюст на човека. Самият Гьоте казва, че е бил завладян от радост и един вид екстаз, когато той действително откри средно-челюстната кост в човешките челюсти, добавяйки, че това е било едно от най-чудесните изживявания в живота му.
към текста >>

Има усилване на живота на чувствата, едно по-всеобхватно чувство на живот и на любов.
Ученикът трябва да го понася с пълно равновесие на душата и героичен кураж. Той трябва да спре да познава физически или морален страх. Когато е станал безстрашен, той вижда, насън, сцената на Бичуването. В друго видение той вижда самия себе си в Христос, Който е бичуван. Определени признаци във физическия живот съпътстват това събитие. Има усилване на живота на чувствата, едно по-всеобхватно чувство на живот и на любов. В живота на Гьоте ние имаме пример за повишена чувствителност, пренесена в света на интелигентността. След дълги остеологични проучвания на скелета на човека и на животните, както и след сравнително ембрионално проучване, Гьоте стигна до заключението, че в човека трябва да съществува средно-челюстна кост. До неговото време науката отричаше съществуването на тази кост в горната челюст на човека. Самият Гьоте казва, че е бил завладян от радост и един вид екстаз, когато той действително откри средно-челюстната кост в човешките челюсти, добавяйки, че това е било едно от най-чудесните изживявания в живота му. По време на пътуването в Италия той отново имаше същото изживяване.
към текста >>

В живота на Гьоте ние имаме пример за повишена чувствителност, пренесена в света на интелигентността.
Той трябва да спре да познава физически или морален страх. Когато е станал безстрашен, той вижда, насън, сцената на Бичуването. В друго видение той вижда самия себе си в Христос, Който е бичуван. Определени признаци във физическия живот съпътстват това събитие. Има усилване на живота на чувствата, едно по-всеобхватно чувство на живот и на любов. В живота на Гьоте ние имаме пример за повишена чувствителност, пренесена в света на интелигентността. След дълги остеологични проучвания на скелета на човека и на животните, както и след сравнително ембрионално проучване, Гьоте стигна до заключението, че в човека трябва да съществува средно-челюстна кост. До неговото време науката отричаше съществуването на тази кост в горната челюст на човека. Самият Гьоте казва, че е бил завладян от радост и един вид екстаз, когато той действително откри средно-челюстната кост в човешките челюсти, добавяйки, че това е било едно от най-чудесните изживявания в живота му. По време на пътуването в Италия той отново имаше същото изживяване. Той гледал фрагмент от овчи череп, и в него дошла друга идея – идея още по-забележителна по отношение на човешката еволюция – че човешкият мозък, седалището на интелигентността, центърът на волевото движение, е развитие и метаморфоза на гръбначния костен мозък, също както растението е кулминацията и синтеза на корен и стъбло.
към текста >>

След дълги остеологични проучвания на скелета на човека и на животните, както и след сравнително ембрионално проучване, Гьоте стигна до заключението, че в човека трябва да съществува средно-челюстна кост.
Когато е станал безстрашен, той вижда, насън, сцената на Бичуването. В друго видение той вижда самия себе си в Христос, Който е бичуван. Определени признаци във физическия живот съпътстват това събитие. Има усилване на живота на чувствата, едно по-всеобхватно чувство на живот и на любов. В живота на Гьоте ние имаме пример за повишена чувствителност, пренесена в света на интелигентността. След дълги остеологични проучвания на скелета на човека и на животните, както и след сравнително ембрионално проучване, Гьоте стигна до заключението, че в човека трябва да съществува средно-челюстна кост. До неговото време науката отричаше съществуването на тази кост в горната челюст на човека. Самият Гьоте казва, че е бил завладян от радост и един вид екстаз, когато той действително откри средно-челюстната кост в човешките челюсти, добавяйки, че това е било едно от най-чудесните изживявания в живота му. По време на пътуването в Италия той отново имаше същото изживяване. Той гледал фрагмент от овчи череп, и в него дошла друга идея – идея още по-забележителна по отношение на човешката еволюция – че човешкият мозък, седалището на интелигентността, центърът на волевото движение, е развитие и метаморфоза на гръбначния костен мозък, също както растението е кулминацията и синтеза на корен и стъбло. Коя е тази способност, която позволи на Гьоте да направи тези удивителни открития, които сами по себе си заслужаваха да направят името му безсмъртно?
към текста >>

Самият Гьоте казва, че е бил завладян от радост и един вид екстаз, когато той действително откри средно-челюстната кост в човешките челюсти, добавяйки, че това е било едно от най-чудесните изживявания в живота му.
Определени признаци във физическия живот съпътстват това събитие. Има усилване на живота на чувствата, едно по-всеобхватно чувство на живот и на любов. В живота на Гьоте ние имаме пример за повишена чувствителност, пренесена в света на интелигентността. След дълги остеологични проучвания на скелета на човека и на животните, както и след сравнително ембрионално проучване, Гьоте стигна до заключението, че в човека трябва да съществува средно-челюстна кост. До неговото време науката отричаше съществуването на тази кост в горната челюст на човека. Самият Гьоте казва, че е бил завладян от радост и един вид екстаз, когато той действително откри средно-челюстната кост в човешките челюсти, добавяйки, че това е било едно от най-чудесните изживявания в живота му. По време на пътуването в Италия той отново имаше същото изживяване. Той гледал фрагмент от овчи череп, и в него дошла друга идея – идея още по-забележителна по отношение на човешката еволюция – че човешкият мозък, седалището на интелигентността, центърът на волевото движение, е развитие и метаморфоза на гръбначния костен мозък, също както растението е кулминацията и синтеза на корен и стъбло. Коя е тази способност, която позволи на Гьоте да направи тези удивителни открития, които сами по себе си заслужаваха да направят името му безсмъртно? От една страна това бе възвишената му интелигентност, но също и неговата силна симпатия към всички живи същества и към цялата Природа. Такава чувствителност е усъвършенстване и разширяване на силите на живота и на любовта.
към текста >>

От една страна това бе възвишената му интелигентност, но също и неговата силна симпатия към всички живи същества и към цялата Природа.
До неговото време науката отричаше съществуването на тази кост в горната челюст на човека. Самият Гьоте казва, че е бил завладян от радост и един вид екстаз, когато той действително откри средно-челюстната кост в човешките челюсти, добавяйки, че това е било едно от най-чудесните изживявания в живота му. По време на пътуването в Италия той отново имаше същото изживяване. Той гледал фрагмент от овчи череп, и в него дошла друга идея – идея още по-забележителна по отношение на човешката еволюция – че човешкият мозък, седалището на интелигентността, центърът на волевото движение, е развитие и метаморфоза на гръбначния костен мозък, също както растението е кулминацията и синтеза на корен и стъбло. Коя е тази способност, която позволи на Гьоте да направи тези удивителни открития, които сами по себе си заслужаваха да направят името му безсмъртно? От една страна това бе възвишената му интелигентност, но също и неговата силна симпатия към всички живи същества и към цялата Природа. Такава чувствителност е усъвършенстване и разширяване на силите на живота и на любовта. Това съответства на втората степен на Християнското посвещение и е възнаграждение за изпитанията на Бичуването. Човек придобива чувство на любов към всички същества и това му дава чувство за живот в сърцето на самата Природа. Тръненият венец – На този етап човек трябва да се научи да се бори морално и интелектуално със света, да се въздържа от гняв дори когато всичко най-скъпо за него бива атакувано. Способността да стоим настрана, когато всичко се преобръща пред очите ни, да казваме "да" когато целият свят казва "не" – това е, което трябва да бъде придобито, преди да може да бъде направена следващата стъпка.
към текста >>

Такава чувствителност е усъвършенстване и разширяване на силите на живота и на любовта.
Самият Гьоте казва, че е бил завладян от радост и един вид екстаз, когато той действително откри средно-челюстната кост в човешките челюсти, добавяйки, че това е било едно от най-чудесните изживявания в живота му. По време на пътуването в Италия той отново имаше същото изживяване. Той гледал фрагмент от овчи череп, и в него дошла друга идея – идея още по-забележителна по отношение на човешката еволюция – че човешкият мозък, седалището на интелигентността, центърът на волевото движение, е развитие и метаморфоза на гръбначния костен мозък, също както растението е кулминацията и синтеза на корен и стъбло. Коя е тази способност, която позволи на Гьоте да направи тези удивителни открития, които сами по себе си заслужаваха да направят името му безсмъртно? От една страна това бе възвишената му интелигентност, но също и неговата силна симпатия към всички живи същества и към цялата Природа. Такава чувствителност е усъвършенстване и разширяване на силите на живота и на любовта. Това съответства на втората степен на Християнското посвещение и е възнаграждение за изпитанията на Бичуването. Човек придобива чувство на любов към всички същества и това му дава чувство за живот в сърцето на самата Природа. Тръненият венец – На този етап човек трябва да се научи да се бори морално и интелектуално със света, да се въздържа от гняв дори когато всичко най-скъпо за него бива атакувано. Способността да стоим настрана, когато всичко се преобръща пред очите ни, да казваме "да" когато целият свят казва "не" – това е, което трябва да бъде придобито, преди да може да бъде направена следващата стъпка. Това поражда нов симптом, а именно разделение, или по-точно силата за временно разделяне на трите способности които, в човека, са обединени: способностите за воление, чувстване и мислене.
към текста >>

Човек придобива чувство на любов към всички същества и това му дава чувство за живот в сърцето на самата Природа.
Той гледал фрагмент от овчи череп, и в него дошла друга идея – идея още по-забележителна по отношение на човешката еволюция – че човешкият мозък, седалището на интелигентността, центърът на волевото движение, е развитие и метаморфоза на гръбначния костен мозък, също както растението е кулминацията и синтеза на корен и стъбло. Коя е тази способност, която позволи на Гьоте да направи тези удивителни открития, които сами по себе си заслужаваха да направят името му безсмъртно? От една страна това бе възвишената му интелигентност, но също и неговата силна симпатия към всички живи същества и към цялата Природа. Такава чувствителност е усъвършенстване и разширяване на силите на живота и на любовта. Това съответства на втората степен на Християнското посвещение и е възнаграждение за изпитанията на Бичуването. Човек придобива чувство на любов към всички същества и това му дава чувство за живот в сърцето на самата Природа. Тръненият венец – На този етап човек трябва да се научи да се бори морално и интелектуално със света, да се въздържа от гняв дори когато всичко най-скъпо за него бива атакувано. Способността да стоим настрана, когато всичко се преобръща пред очите ни, да казваме "да" когато целият свят казва "не" – това е, което трябва да бъде придобито, преди да може да бъде направена следващата стъпка. Това поражда нов симптом, а именно разделение, или по-точно силата за временно разделяне на трите способности които, в човека, са обединени: способностите за воление, чувстване и мислене. Ние трябва да се научим да ги отделяме и обединяваме отново по своя воля. Например, докато някое външно събитие ни увлича с неконтролируем ентусиазъм, ние не сме узрели, защото такъв ентусиазъм идва от събитието, а не от самите нас, и ние може дори да упражним разтърсващо влияние, на което не сме господари.
към текста >>

Ентусиазмът на ученика трябва да има своя извор в неговия вътрешен живот.
Тръненият венец – На този етап човек трябва да се научи да се бори морално и интелектуално със света, да се въздържа от гняв дори когато всичко най-скъпо за него бива атакувано. Способността да стоим настрана, когато всичко се преобръща пред очите ни, да казваме "да" когато целият свят казва "не" – това е, което трябва да бъде придобито, преди да може да бъде направена следващата стъпка. Това поражда нов симптом, а именно разделение, или по-точно силата за временно разделяне на трите способности които, в човека, са обединени: способностите за воление, чувстване и мислене. Ние трябва да се научим да ги отделяме и обединяваме отново по своя воля. Например, докато някое външно събитие ни увлича с неконтролируем ентусиазъм, ние не сме узрели, защото такъв ентусиазъм идва от събитието, а не от самите нас, и ние може дори да упражним разтърсващо влияние, на което не сме господари. Ентусиазмът на ученика трябва да има своя извор в неговия вътрешен живот. Той трябва следователно да бъде способен да остава безчувствен пред лицето на всяко събитие, без значение колко катастрофално е то. Това е единственият начин да се постигне свобода. Разделянето на чувство, мислене и воля причинява в мозъка промяна, символизирана от трънения венец. Ако този тест бъде преминат без опасност, силите, присъщи на личността, трябва да бъдат достатъчно мощни и в перфектно равновесие. Ако ученикът не е достигнал тази степен, или ако получава погрешно ръководство, промяната в мозъка може да доведе до лудост.
към текста >>

(В своите "Етики" Спиноза казва, че основната и фундаментална идея на човека е идеята за тялото в действие.) Ученикът трябва да развие идеята, че в сумата от всички неща неговото тяло само по себе си не е по-важно от което и да е друго тяло, било то тялото на животно, маса или парче мрамор.
Георги и Зигфрид с дракона. Преждевременното появяване на астралния свят и внезапната поява на Двойника или Пазача на Прага може да отведе човек, който не е напълно подготвен или който не е взел всички предпазни мерки необходими за ученика, до лудост и умопомрчение. Носенето на Кръста се отнася, символично, към една добродетел на душата. Тази добродетел, която се състои в чувство на това да имаш "света в своето съзнание", като Атлас, носещ света на раменете си, може да бъде наречено чувство на идентификация с цялата Земя, или по думите на източния окултизъм, спиране на чувството за отделеност. Всеобщо, и преди всичко в съвременността, хората отъждестяват себе си с тялото. (В своите "Етики" Спиноза казва, че основната и фундаментална идея на човека е идеята за тялото в действие.) Ученикът трябва да развие идеята, че в сумата от всички неща неговото тяло само по себе си не е по-важно от което и да е друго тяло, било то тялото на животно, маса или парче мрамор. Себето не е ограничено от кожата; то е обединено с великия организъм на Вселената, както ръката е обединена с останалото тяло. Сама ръката би била като прах и пепел. Какво би било тялото на човека без почвата, на която да си почива, без въздуха, който диша? То би умряло, защото то не е нищо друго освен един малък орган на Земята и на въздуха. Ето защо ученикът трябва да се потопява във всяко друго същество и да идентифицира себе си с Духа на Земята.
към текста >>

Той е едно със Земята и намира себе си отново в планетарния живот.
Така ние наистина се нуждаем от това да изгубим всичко за да спечелим всичко отново, и това се отнася за собственото ни съществуване. В момента, в който изгубваме всичко, ние сякаш умираме за себе си и света около нас е мястото, където започваме да живеем отново. Такава е Мистичната смърт. Когато човек е преминал тази степен, е дошло време за следващата: Полагането в гроба – човек чувства, че е освободен от собственото си тяло и е едно с планетата. Той е едно със Земята и намира себе си отново в планетарния живот. Възкресението – това е възвишено изживяване, невъзможно за описание освен зад стените на светилището. Последната степен на Християнското посвещение отива отвъд всички слова и всяка аналогия пропада. На тази степен човек придобива силата на лекува. Още трябва да се осъзнае, че този, който я притежава, притежава в същото време обратната сила да причинява болест. Отрицателното винаги върви ръка за ръка с положителното.
към текста >>

Възкресението – това е възвишено изживяване, невъзможно за описание освен зад стените на светилището.
В момента, в който изгубваме всичко, ние сякаш умираме за себе си и света около нас е мястото, където започваме да живеем отново. Такава е Мистичната смърт. Когато човек е преминал тази степен, е дошло време за следващата: Полагането в гроба – човек чувства, че е освободен от собственото си тяло и е едно с планетата. Той е едно със Земята и намира себе си отново в планетарния живот. Възкресението – това е възвишено изживяване, невъзможно за описание освен зад стените на светилището. Последната степен на Християнското посвещение отива отвъд всички слова и всяка аналогия пропада. На тази степен човек придобива силата на лекува. Още трябва да се осъзнае, че този, който я притежава, притежава в същото време обратната сила да причинява болест. Отрицателното винаги върви ръка за ръка с положителното. Оттук и огромната отговорност, свързана с тази сила, която може да се характеризира с думите: Творческото слово извира от пламтящата душа.
към текста >>

71. ХІІІ. Логосът и Словото GA_92 Езотерична космология

Неговото съществуване бе крайно примитивно, хоризонтът му - тесен, мислите му – ограничени до търсенето на храна и средства за защита на живота си.
Логосът и Словото Ще се постараем в съзерцание да проследим степените на човешката еволюция назад до Логоса, от Който бе създаден този свят. Съвременната екзотерична наука се връща назад до Каменната Ера – една епоха, когато човекът живееше в пещери, използвайки издялани камъни като единствени свои инструменти. Неговото съществуване бе крайно примитивно, хоризонтът му - тесен, мислите му – ограничени до търсенето на храна и средства за защита на живота си. Окултната наука ни отвежда назад отвъд тази Каменна Ера до епохата на Атлантида. В онези времена външният вид на човека изобщо не бе същият като днес. Известно е, че челото на праисторическия човек не беше развито, защото в действителност развитието на челото и предната част на главата върви паралелно с развитието на мозъка и на мисленето. В онези минали дни физическият мозък бе много по-малък от съответстващата етерна форма, която се простираше отвъд него на всички страни. В хода на еволюцията етерният и физическият мозък станаха повече или по-малко еднакви по размер.
към текста >>

Преди великата Атлантска раса, на която всички европейски и азиатски раси бяха издънки, съществуваше друг континент и други народи, все още по-близо до животинската природа – Лемурийската раса.
Той правеше това инстинктивно, без помощта на интелекта и способностите на логическо разсъждение, които днес са свързани с онова, което наричаме "учения ум". До степента в която интелектуалността, способността за отразяваща мисъл и смятане се разгърнаха в хората на Атлантида, до тази степен западаха техните сили на инстинктивно ясновидство. Ако отидем още по-назад в историята на Атлантида, ние стигаме до много отдалечен период, когато за пръв път стана възможна речта, т.е. изразяването в членоразделни звуци. Това бе епохата, когато човекът започна да ходи изправен, тъй като речта и изразяването в членоразделни звуци може да бъде способност само на същества, стоящи изправени. Преди великата Атлантска раса, на която всички европейски и азиатски раси бяха издънки, съществуваше друг континент и други народи, все още по-близо до животинската природа – Лемурийската раса. Науката едва признава нейното съществуване като хипотеза. Определени острови на юг от Азия и на север от Австралия са, въпреки всичко, свидетелства за този континент; те са преобразилите се останки на древна Лемурия. В онези времена температурата на Земята бе много по-висока от днес. Атмосферата бе парна, пълна с потоци. На Лемурия ние откриваме елементарните човешки форми, дишащи не с назалните органи, а с органи по-скоро като хриле.
към текста >>

В Битие 2:7 четем: "И Господ Бог ... вдъхна в ноздрите му дъха на живота; и човекът стана жива душа." Този пасаж описва периода, когато хрилете, притежавани от човека се превърнаха в бели дробове и той започна да диша външния въздух.
Така примитивният човек ходеше на четири крака; той не можеше да издава членоразделни звуци; той нямаше уши с които да чува. Движението в полу-течния, полу-газов елемент който го обкръжаваше, бе възможно благодарение на един орган, който му позволяваше да не потъва и да плува. Когато елементите се диференцираха и човекът се оказа на твърда земя, този орган се промени в белите дробове, хрилете в уши и предната част на неговата структура в ръце и инструменти за действие. Освен това, той започна да изрича членоразделни звуци – думите на речта. Тази голяма трансформация бе от огромна важност за човека. В Битие 2:7 четем: "И Господ Бог ... вдъхна в ноздрите му дъха на живота; и човекът стана жива душа." Този пасаж описва периода, когато хрилете, притежавани от човека се превърнаха в бели дробове и той започна да диша външния въздух. Едновременно със силата да диша, той придоби вътрешна душа и, заедно с тази душа, способността за вътрешно съзнание, за ставане съзнателен на себето, живеещо в душата. Когато човекът започна да диша въздух с белите дробове, неговата кръв бе подсилена и едва тогава в него можеше да се въплъти душа, по-висша от груповата душа на животните, душа индивидуализирана от Аз-принципа, която да носи еволюцията напред към нейните напълно човешки и след това божествени етапи. Преди тялото да диша въздух, душата на човека не можеше да слезе за инкарнация, защото въздухът е елемент, изпълнен с душа. По онова време, следователно, човекът всъщност вдишваше божествената душа, която идваше от небесата. Думите на Книга Битие, в техния еволюционен смисъл, трябва да се вземат напълно буквално.
към текста >>

Когато човекът започна да диша въздух с белите дробове, неговата кръв бе подсилена и едва тогава в него можеше да се въплъти душа, по-висша от груповата душа на животните, душа индивидуализирана от Аз-принципа, която да носи еволюцията напред към нейните напълно човешки и след това божествени етапи.
Когато елементите се диференцираха и човекът се оказа на твърда земя, този орган се промени в белите дробове, хрилете в уши и предната част на неговата структура в ръце и инструменти за действие. Освен това, той започна да изрича членоразделни звуци – думите на речта. Тази голяма трансформация бе от огромна важност за човека. В Битие 2:7 четем: "И Господ Бог ... вдъхна в ноздрите му дъха на живота; и човекът стана жива душа." Този пасаж описва периода, когато хрилете, притежавани от човека се превърнаха в бели дробове и той започна да диша външния въздух. Едновременно със силата да диша, той придоби вътрешна душа и, заедно с тази душа, способността за вътрешно съзнание, за ставане съзнателен на себето, живеещо в душата. Когато човекът започна да диша въздух с белите дробове, неговата кръв бе подсилена и едва тогава в него можеше да се въплъти душа, по-висша от груповата душа на животните, душа индивидуализирана от Аз-принципа, която да носи еволюцията напред към нейните напълно човешки и след това божествени етапи. Преди тялото да диша въздух, душата на човека не можеше да слезе за инкарнация, защото въздухът е елемент, изпълнен с душа. По онова време, следователно, човекът всъщност вдишваше божествената душа, която идваше от небесата. Думите на Книга Битие, в техния еволюционен смисъл, трябва да се вземат напълно буквално. Да дишаш е да бъдеш проникнат с Дух. Тази истина бе основата на упражненията, давани в древната система йога.
към текста >>

Два полюса на битие и на живот са съществени за еволюцията.
Колкото по-далеч отиваме в миналото, толкова повече откриваме душата на човека живееща не вътре в него, а около него. Ние стигаме до точката където сетивните органи съществуваха едва в зародиш и когато човекът само получаваше от външните предмети впечатления, които пораждаха привличане или отблъскване, симпатия или антипатия. Движенията на това същество – което не можем да наречем истински "човек" в нашия смисъл на думата – се ръководеше от тези чувства на привличане или отблъскване. Той нямаше разсъдъчна способност и епифизата – орган от огромна важност в онези времена – бе единственият му "мозък". Съществуването на това имагинативно съзнание е отговорът на безкрайните философски дискусии върху обективната природа и реалността на света и то е опровержението на всички чисто субективни философи, например такива като Беркели. Два полюса на битие и на живот са съществени за еволюцията. "Субективно всемирното" става обективна вселена; човекът напредва първо от субективното към обективното и накрая ще бъде отведен от обективното към субективното чрез развитието на Духа-Себе (Манас), Духа-Живот (Буди) и Духа-Човек (Атма). Сънищното съзнание е атавистичен остатък на образното съзнание на старите времена. Едно качество на това образно съзнание е, че то е творческо. То създава форми и цветове, които не съществуват във физическата реалност. Обективното съзнание по природа е аналитично, субективното съзнание е по природа пластично и има магическа сила.
към текста >>

"Субективно всемирното" става обективна вселена; човекът напредва първо от субективното към обективното и накрая ще бъде отведен от обективното към субективното чрез развитието на Духа-Себе (Манас), Духа-Живот (Буди) и Духа-Човек (Атма).
Ние стигаме до точката където сетивните органи съществуваха едва в зародиш и когато човекът само получаваше от външните предмети впечатления, които пораждаха привличане или отблъскване, симпатия или антипатия. Движенията на това същество – което не можем да наречем истински "човек" в нашия смисъл на думата – се ръководеше от тези чувства на привличане или отблъскване. Той нямаше разсъдъчна способност и епифизата – орган от огромна важност в онези времена – бе единственият му "мозък". Съществуването на това имагинативно съзнание е отговорът на безкрайните философски дискусии върху обективната природа и реалността на света и то е опровержението на всички чисто субективни философи, например такива като Беркели. Два полюса на битие и на живот са съществени за еволюцията. "Субективно всемирното" става обективна вселена; човекът напредва първо от субективното към обективното и накрая ще бъде отведен от обективното към субективното чрез развитието на Духа-Себе (Манас), Духа-Живот (Буди) и Духа-Човек (Атма). Сънищното съзнание е атавистичен остатък на образното съзнание на старите времена. Едно качество на това образно съзнание е, че то е творческо. То създава форми и цветове, които не съществуват във физическата реалност. Обективното съзнание по природа е аналитично, субективното съзнание е по природа пластично и има магическа сила. (Това е указано в етимологията на думата "образ").
към текста >>

Тук ние трябва да се опитаме да си представим живот и сила на проявление безкрайно по-възвишени от всичко човешко, нещо повече, от целия планетарен живот.
Днес ние сме достигнали най-ниската точка в дъгата на слизането; човекът и Земята са достигнали най-голямата степен на втвърдяване и ще започнат да се изкачват отново, чрез действието на индивидуалната воля, към Духовното. Какво лежи в основата на този велик процес на еволюция? Къде е бил домът на човешките същества когато, в началото, те съществуваха само в зародиш? Откъде е произлязъл човекът? Кой го е създал? Тук ние трябва да се опитаме да си представим живот и сила на проявление безкрайно по-възвишени от всичко човешко, нещо повече, от целия планетарен живот. Тази сила е Логосът. С какво човешкият и планетарен живот се различава от живота на Логоса? Този въпрос изглежда изисква полет в неизвестното, във вселена с друг ред. И все пак има аналогии, които ни помагат да разберем или най-малкото да предскажем нещо за съзидателната сила на Логоса. Нека се опитаме да си представим едно всеобхватно съзнание, съзнание на което са познати всички земни и планетарни опитности.
към текста >>

С какво човешкият и планетарен живот се различава от живота на Логоса?
Къде е бил домът на човешките същества когато, в началото, те съществуваха само в зародиш? Откъде е произлязъл човекът? Кой го е създал? Тук ние трябва да се опитаме да си представим живот и сила на проявление безкрайно по-възвишени от всичко човешко, нещо повече, от целия планетарен живот. Тази сила е Логосът. С какво човешкият и планетарен живот се различава от живота на Логоса? Този въпрос изглежда изисква полет в неизвестното, във вселена с друг ред. И все пак има аналогии, които ни помагат да разберем или най-малкото да предскажем нещо за съзидателната сила на Логоса. Нека се опитаме да си представим едно всеобхватно съзнание, съзнание на което са познати всички земни и планетарни опитности. Такова съзнание може да живее във всяка форма на еволюция. Но само с тази сила, то не би могло да се издигне отвъд точката на създаване на човека и на планетарната система.
към текста >>

Това блажество в работата на съзидание съществува на всяка степен в космическия живот, и от него се излива топлина.
Той никога не е виждал образец, той създава своята статуя. Такова е също и съзнанието на поета, който създава стихотворение в един миг на вдъхновение, в творческо, духовно видение. Тази творческа сила не е породена от никаква интелектуална идея, а по-скоро от духовно чувство. Помислете за кокошката, стояща върху яйцата си. Тя изцяло е отдадена на тази дейност на мътене и е изпълнена с един вид топло, почти страстно удоволствие, в което възниква мечтателен пра-образ за излюпването на малките пернати пилета. Това блажество в работата на съзидание съществува на всяка степен в космическия живот, и от него се излива топлина. В сферата на Космическата Интелигентност – която може да се схваща като света на мислите, достъпен за висшето Себе (Манас) – тази топлина сякаш прониква цялата вселена, излъчвана от съзидателния живот на душата (Буди). Ние можем да предскажем присъствието на една творческа сфера, съществуваща преди нашата Земя и "мътеща" над нея. Това е да се издигнеш от Духа-Себе към Духа-Живот, и от Духа-Живот към Човека-Дух. Егото или "Аз" принципа на човека е създаден от Третия Логос. Ние трябва да се опитаме да си представим силата на висшия Аз като разлята в цялата вселена, като създаваща живот топлина и тогава стигаме до представата за Втория Логос, от Който бива оживяван макрокосмическият живот и Който е отразен в творческите дейности на човешката душа.
към текста >>

В сферата на Космическата Интелигентност – която може да се схваща като света на мислите, достъпен за висшето Себе (Манас) – тази топлина сякаш прониква цялата вселена, излъчвана от съзидателния живот на душата (Буди).
Такова е също и съзнанието на поета, който създава стихотворение в един миг на вдъхновение, в творческо, духовно видение. Тази творческа сила не е породена от никаква интелектуална идея, а по-скоро от духовно чувство. Помислете за кокошката, стояща върху яйцата си. Тя изцяло е отдадена на тази дейност на мътене и е изпълнена с един вид топло, почти страстно удоволствие, в което възниква мечтателен пра-образ за излюпването на малките пернати пилета. Това блажество в работата на съзидание съществува на всяка степен в космическия живот, и от него се излива топлина. В сферата на Космическата Интелигентност – която може да се схваща като света на мислите, достъпен за висшето Себе (Манас) – тази топлина сякаш прониква цялата вселена, излъчвана от съзидателния живот на душата (Буди). Ние можем да предскажем присъствието на една творческа сфера, съществуваща преди нашата Земя и "мътеща" над нея. Това е да се издигнеш от Духа-Себе към Духа-Живот, и от Духа-Живот към Човека-Дух. Егото или "Аз" принципа на човека е създаден от Третия Логос. Ние трябва да се опитаме да си представим силата на висшия Аз като разлята в цялата вселена, като създаваща живот топлина и тогава стигаме до представата за Втория Логос, от Който бива оживяван макрокосмическият живот и Който е отразен в творческите дейности на човешката душа. Единият първичен източник и център на проявление е Първият Логос – непроумяемият Бог.
към текста >>

Това е да се издигнеш от Духа-Себе към Духа-Живот, и от Духа-Живот към Човека-Дух.
Помислете за кокошката, стояща върху яйцата си. Тя изцяло е отдадена на тази дейност на мътене и е изпълнена с един вид топло, почти страстно удоволствие, в което възниква мечтателен пра-образ за излюпването на малките пернати пилета. Това блажество в работата на съзидание съществува на всяка степен в космическия живот, и от него се излива топлина. В сферата на Космическата Интелигентност – която може да се схваща като света на мислите, достъпен за висшето Себе (Манас) – тази топлина сякаш прониква цялата вселена, излъчвана от съзидателния живот на душата (Буди). Ние можем да предскажем присъствието на една творческа сфера, съществуваща преди нашата Земя и "мътеща" над нея. Това е да се издигнеш от Духа-Себе към Духа-Живот, и от Духа-Живот към Човека-Дух. Егото или "Аз" принципа на човека е създаден от Третия Логос. Ние трябва да се опитаме да си представим силата на висшия Аз като разлята в цялата вселена, като създаваща живот топлина и тогава стигаме до представата за Втория Логос, от Който бива оживяван макрокосмическият живот и Който е отразен в творческите дейности на човешката душа. Единият първичен източник и център на проявление е Първият Логос – непроумяемият Бог. Във всички епохи тези три Божествени Принципа са били представяни в окултизма от тези три знака.
към текста >>

Ние трябва да се опитаме да си представим силата на висшия Аз като разлята в цялата вселена, като създаваща живот топлина и тогава стигаме до представата за Втория Логос, от Който бива оживяван макрокосмическият живот и Който е отразен в творческите дейности на човешката душа.
Това блажество в работата на съзидание съществува на всяка степен в космическия живот, и от него се излива топлина. В сферата на Космическата Интелигентност – която може да се схваща като света на мислите, достъпен за висшето Себе (Манас) – тази топлина сякаш прониква цялата вселена, излъчвана от съзидателния живот на душата (Буди). Ние можем да предскажем присъствието на една творческа сфера, съществуваща преди нашата Земя и "мътеща" над нея. Това е да се издигнеш от Духа-Себе към Духа-Живот, и от Духа-Живот към Човека-Дух. Егото или "Аз" принципа на човека е създаден от Третия Логос. Ние трябва да се опитаме да си представим силата на висшия Аз като разлята в цялата вселена, като създаваща живот топлина и тогава стигаме до представата за Втория Логос, от Който бива оживяван макрокосмическият живот и Който е отразен в творческите дейности на човешката душа. Единият първичен източник и център на проявление е Първият Логос – непроумяемият Бог. Във всички епохи тези три Божествени Принципа са били представяни в окултизма от тези три знака.
към текста >>

72. ХІV. Логосът и Човека GA_92 Езотерична космология

Или пък: какво е отношението между съзнанието на човека и това на животните, растенията и металите?
Логосът и Човека В миналата лекция ние проследихме миналото на човека по специално от гледна точка на неговата форма и неговото тяло. Сега ще разгледаме миналото относно неговите степени на съзнание. Пред ума често възниква следният въпрос: човекът ли е единственото същество на Земята, което притежава себесъзнание? Или пък: какво е отношението между съзнанието на човека и това на животните, растенията и металите? Имат ли тези по-низши природни царства изобщо съзнание? Представете си, че малка буболечка, пълзяща по тялото на някой човек, има възможност да види само пръстите му. Тя не би могла да има никаква представа за организма като цяло, нито пък за душата. Ние самите сме точно в същото положение спрямо Земята и другите същества, които я обитават. Материалистът няма представа за душата на Земята и, като естествен резултат, той не е съзнателен за съществуването на собствената си душа.
към текста >>

Земната Душа е много по-възвишена от душата на човека и човекът не знае нищо за нея.
Представете си, че малка буболечка, пълзяща по тялото на някой човек, има възможност да види само пръстите му. Тя не би могла да има никаква представа за организма като цяло, нито пък за душата. Ние самите сме точно в същото положение спрямо Земята и другите същества, които я обитават. Материалистът няма представа за душата на Земята и, като естествен резултат, той не е съзнателен за съществуването на собствената си душа. Нещо подобно е, когато малко насекомо не знае за душата на човека, това е защото то няма душа, с която да възприема. Земната Душа е много по-възвишена от душата на човека и човекът не знае нищо за нея. В действителност всички същества имат съзнание, но съзнанието на човека е съвсем различно, доколкото в нашата епоха то е напълно пригодено към физическия свят. Освен будното съзнание (съответстващо на физическия свят), човек преминава и през други състояния на съзнанието. По време на съня без сънища, неговото съзнание живее в деваканичния свят. Съзнанието на растението е винаги деваканично. Ако едно растение "страда", страданието причинява промяна в деваканичното съзнание.
към текста >>

Животното има астрално съзнание, съответстващо на сънищния живот на човека.
В действителност всички същества имат съзнание, но съзнанието на човека е съвсем различно, доколкото в нашата епоха то е напълно пригодено към физическия свят. Освен будното съзнание (съответстващо на физическия свят), човек преминава и през други състояния на съзнанието. По време на съня без сънища, неговото съзнание живее в деваканичния свят. Съзнанието на растението е винаги деваканично. Ако едно растение "страда", страданието причинява промяна в деваканичното съзнание. Животното има астрално съзнание, съответстващо на сънищния живот на човека. Тези три състояния на съзнание на много различни. Във физическия свят ние развиваме идеи просто чрез сетивните органи и външните реалности, до които се докосваме с тези органи. В астралния свят ние възприемаме заобикалящата ни среда само под формата на картини, в същото време чувствайки се сякаш сме част от тях. Защо човек, съзнателен във физическия свят, се чувства отделен от всичко, което не е самият той? Защото той получава всичките си впечатления от една околна среда, която възприема много ясно извън тялото.
към текста >>

3. Животинско съзнание – сънищен живот.
Първоначално той наподобяваше минералите, в този смисъл, че неговият Аз живееше в един по-висш свят и го водеше отгоре. Но целта на еволюцията е да освободи човека от това да бъде подчинен на съществата, надарени със съзнание по-висше от неговото собствено, и да го доведе до точка, където самият той да бъде напълно съзнателен във висшите светове. Всички тези нива се съдържат вътре в човека днес: 1. Съзнанието на минерала – съответстващо на дълбокия сън. 2. Съзнанието на растението – обикновения сън. 3. Животинско съзнание – сънищен живот. 4. Физическо, обективно съзнание – нормалното будно съзнание. Предишните две състояния са атавистични остатъци. 5. Съзнание, което повтаря третата степен, но запазва придобитото качество на обективност. Образите имат определени цветове и биват осъзнавани напълно отделно от онзи, който възприема. Субективното чувство на привличане или отблъскване изчезва.
към текста >>

73. ХV. Еволюцията на планетите и Земята GA_92 Езотерична космология

Това мислене е в резултат на факта, че нашият организъм е неспособен истински да вижда живота.
Но тази фаза на еволюцията - Старата Луна - не трябва да се бърка със спътника, който сега виждаме на небето, нито с някоя друга планета, която астрономията може някога да открие. Небесните тела, видими днес, са тела, които са били минерализирани. Човешкото око може да вижда само предмети, които съдържат минерални елементи и отразяват светлината, с други думи предмети, които имат физическо тяло. Когато окултистът говори за минералното царство, той има предвид не просто камъните, а средата, в самия център на която се разгръща съзнанието на човека. Много учени разглеждат живите същества просто като машини и отхвърлят идеята на жизнената сила. Това мислене е в резултат на факта, че нашият организъм е неспособен истински да вижда живота. Окултистът от друга страна казва, че в нашата епоха човекът живее в минералния свят. Помислете за човешкото око. То е много сложен механизъм, един вид "тъмна стая" със зеницата като прозорец и кристалина като оптична леща. Цялото тяло на човека е съставено от множество физически органи, не по-малко фини и сложни. Ухото е като клавесин с клавиши и нишки вместо струни.
към текста >>

Наистина, то се пробужда първо във физическия свят, но то трябва не по-малко постепенно да просветне и в другите членове на човешкото същество - в частта, съставена от жизнени сили (растителната природа на човека), в частта главно доминирана от силите на усещането (животинската природа), и накрая в Аза.
То е много сложен механизъм, един вид "тъмна стая" със зеницата като прозорец и кристалина като оптична леща. Цялото тяло на човека е съставено от множество физически органи, не по-малко фини и сложни. Ухото е като клавесин с клавиши и нишки вместо струни. И същото може да се каже за всеки сетивен орган. Съзнанието на съвременния човек е пробудено само защото е била установена връзка с неговото физическо или минерално тяло. Наистина, то се пробужда първо във физическия свят, но то трябва не по-малко постепенно да просветне и в другите членове на човешкото същество - в частта, съставена от жизнени сили (растителната природа на човека), в частта главно доминирана от силите на усещането (животинската природа), и накрая в Аза. Направо казано, във Вселената човекът познава само онова, което е минерално. Той не познава същностните закони, лежащи в основата на животинския живот на инстинкта и усещането, и на израстването на растенията. Той просто наблюдава техните физически проявления. Опитайте се да си представите едно растение в свръхсетивно съществуване, изгубило своята минерална субстанция - то би било невидимо за нашето физическо око. Но въпреки че човекът познава само минералното, той поне има власт над него.
към текста >>

Той не познава същностните закони, лежащи в основата на животинския живот на инстинкта и усещането, и на израстването на растенията.
Ухото е като клавесин с клавиши и нишки вместо струни. И същото може да се каже за всеки сетивен орган. Съзнанието на съвременния човек е пробудено само защото е била установена връзка с неговото физическо или минерално тяло. Наистина, то се пробужда първо във физическия свят, но то трябва не по-малко постепенно да просветне и в другите членове на човешкото същество - в частта, съставена от жизнени сили (растителната природа на човека), в частта главно доминирана от силите на усещането (животинската природа), и накрая в Аза. Направо казано, във Вселената човекът познава само онова, което е минерално. Той не познава същностните закони, лежащи в основата на животинския живот на инстинкта и усещането, и на израстването на растенията. Той просто наблюдава техните физически проявления. Опитайте се да си представите едно растение в свръхсетивно съществуване, изгубило своята минерална субстанция - то би било невидимо за нашето физическо око. Но въпреки че човекът познава само минералното, той поне има власт над него. Той го работи, оформя, топи го и го съчетава. Той преоформя наново лицето на Земята.
към текста >>

Днес човекът изправя сгради; за в бъдеще той ще бъде способен да създава и придава форма на растителния живот, работейки върху растителната субстанция.
Нито една катедрала или машина не е била построена напразно. Боговете са дали форма на кристала, който извличаме от Земята, точно както ние изграждаме своите паметници и машини. Също както в миналото Боговете създадоха минералния свят от една хаотична маса, така и нашите катедрали, открития и дори нашите институции са зародишите, от които ще се роди един бъдещ свят. Вече преобразувал минералния свят, човекът ще се научи да преобразува растенията. Това свидетелства за една по-голяма сила. Днес човекът изправя сгради; за в бъдеще той ще бъде способен да създава и придава форма на растителния живот, работейки върху растителната субстанция. На една още по-висока степен той ще придава форма не само на живи същества, но и на съзнателни същества. Той ще има власт над животинския живот. Когато е достигнал степента да бъде способен да възпроизвежда свои себеподобни с действие на съзнателната воля, той ще постигне на една по-висока степен това, което е постигнал днес в минералния свят. Зародишът на тази възвишена сила на размножаване, изчистена от всеки елемент на чувственост, е словото. Човекът стана съзнателно същество когато за пръв път пое дъх; съзнанието ще достигне своята степен на съвършенство когато той е способен да излива в думите, които произнася, същата съзидателна сила, с която днес е надарена неговата мисъл.
към текста >>

Той ще има власт над животинския живот.
Също както в миналото Боговете създадоха минералния свят от една хаотична маса, така и нашите катедрали, открития и дори нашите институции са зародишите, от които ще се роди един бъдещ свят. Вече преобразувал минералния свят, човекът ще се научи да преобразува растенията. Това свидетелства за една по-голяма сила. Днес човекът изправя сгради; за в бъдеще той ще бъде способен да създава и придава форма на растителния живот, работейки върху растителната субстанция. На една още по-висока степен той ще придава форма не само на живи същества, но и на съзнателни същества. Той ще има власт над животинския живот. Когато е достигнал степента да бъде способен да възпроизвежда свои себеподобни с действие на съзнателната воля, той ще постигне на една по-висока степен това, което е постигнал днес в минералния свят. Зародишът на тази възвишена сила на размножаване, изчистена от всеки елемент на чувственост, е словото. Човекът стана съзнателно същество когато за пръв път пое дъх; съзнанието ще достигне своята степен на съвършенство когато той е способен да излива в думите, които произнася, същата съзидателна сила, с която днес е надарена неговата мисъл. В нашата епоха той предава на въздуха само думи. Когато е достигнал степента на висше творческо съзнание, той ще бъде способен да предава на въздуха образи.
към текста >>

Зародишът на тази възвишена сила на размножаване, изчистена от всеки елемент на чувственост, е словото.
Това свидетелства за една по-голяма сила. Днес човекът изправя сгради; за в бъдеще той ще бъде способен да създава и придава форма на растителния живот, работейки върху растителната субстанция. На една още по-висока степен той ще придава форма не само на живи същества, но и на съзнателни същества. Той ще има власт над животинския живот. Когато е достигнал степента да бъде способен да възпроизвежда свои себеподобни с действие на съзнателната воля, той ще постигне на една по-висока степен това, което е постигнал днес в минералния свят. Зародишът на тази възвишена сила на размножаване, изчистена от всеки елемент на чувственост, е словото. Човекът стана съзнателно същество когато за пръв път пое дъх; съзнанието ще достигне своята степен на съвършенство когато той е способен да излива в думите, които произнася, същата съзидателна сила, с която днес е надарена неговата мисъл. В нашата епоха той предава на въздуха само думи. Когато е достигнал степента на висше творческо съзнание, той ще бъде способен да предава на въздуха образи. Тогава думата ще бъде имагинация - изцяло проникната с живот. Давайки тяло на тези образи, той ще дава тяло на словото, което носи и поддържа образа.
към текста >>

Тогава думата ще бъде имагинация - изцяло проникната с живот.
Когато е достигнал степента да бъде способен да възпроизвежда свои себеподобни с действие на съзнателната воля, той ще постигне на една по-висока степен това, което е постигнал днес в минералния свят. Зародишът на тази възвишена сила на размножаване, изчистена от всеки елемент на чувственост, е словото. Човекът стана съзнателно същество когато за пръв път пое дъх; съзнанието ще достигне своята степен на съвършенство когато той е способен да излива в думите, които произнася, същата съзидателна сила, с която днес е надарена неговата мисъл. В нашата епоха той предава на въздуха само думи. Когато е достигнал степента на висше творческо съзнание, той ще бъде способен да предава на въздуха образи. Тогава думата ще бъде имагинация - изцяло проникната с живот. Давайки тяло на тези образи, той ще дава тяло на словото, което носи и поддържа образа. Когато ние вече не просто въплътяваме своите мисли в предмети, както правим например когато изработваме часовник, а даваме тяло на тези образи, те ще живеят. И когато човекът знае как да придава живот на онова, което е най-висше в него, тези "образи" ще водят реално и действително съществуване, сравнимо с животинско съществуване. Така на най-висшата степен на еволюция човекът ще бъде способен да възпроизвежда своето собствено същество. В края на процеса на преобразяването на Земята, в цялата атмосфера ще отеква силата на Словото.
към текста >>

И когато човекът знае как да придава живот на онова, което е най-висше в него, тези "образи" ще водят реално и действително съществуване, сравнимо с животинско съществуване.
В нашата епоха той предава на въздуха само думи. Когато е достигнал степента на висше творческо съзнание, той ще бъде способен да предава на въздуха образи. Тогава думата ще бъде имагинация - изцяло проникната с живот. Давайки тяло на тези образи, той ще дава тяло на словото, което носи и поддържа образа. Когато ние вече не просто въплътяваме своите мисли в предмети, както правим например когато изработваме часовник, а даваме тяло на тези образи, те ще живеят. И когато човекът знае как да придава живот на онова, което е най-висше в него, тези "образи" ще водят реално и действително съществуване, сравнимо с животинско съществуване. Така на най-висшата степен на еволюция човекът ще бъде способен да възпроизвежда своето собствено същество. В края на процеса на преобразяването на Земята, в цялата атмосфера ще отеква силата на Словото. Така човекът трябва да се развие до степен, където ще има силата да оформя своята околна среда по образа на своето вътрешно същество. Посветеният просто се отправя по този път. Очевидно е, че Земята днес не може да произвежда човешки тела така, както те ще бъдат произвеждани в крайната степен на еволюция.
към текста >>

Тя пораждаше същества по природа полу-растения, полу-мекотели, и бе населявана от трето царство същества със степен на съществуване по средата между човешките същества и животните.
А сега нека се запитаме за формата, в която Духът на човека живееше преди този Дух да влезе в него чрез дишането. Земята е превъплъщение на по-ранна планета - на Старата Луна. В този лунен период на еволюция чистият минерал още не съществуваше. Планетарното тяло бе съставено от субстанция, донякъде сродна с природата на дървото, тази субстанция бе нещо средно между минерала и растението. Нейната повърхност не бе твърда като минералната - всъщност тя наподобяваше торф. Тя пораждаше същества по природа полу-растения, полу-мекотели, и бе населявана от трето царство същества със степен на съществуване по средата между човешките същества и животните. Тези същества бяха надарени със съноподобно, имагинативно съзнание. Ние можем да си представим вида материя, от която бяха съставени техните "тела", като помислим за нервната субстанция на рака. Тази материя се сгъсти за да стане субстанцията, от която сега е съставен мозъкът. На Старатa Луна тази материя оставаше в по-течно състояние, но на Земята тя изискваше защитната сила на костта - черепа. В този смисъл всички субстанции, от които сме съставени, са "екстракти" на Макрокосмоса.
към текста >>

Те са отровните останки на живота в една друга епоха.
Физическата субстанция се саморазрушава със свои собствени сили. Но преди да се случи тази метаморфоза, ще падне космическа нощ, точно както предишната космическа нощ отбеляза прехода на еволюцията на Старата Луна към тази на настоящата ни Земя. Атмосферата на Старата Луна съдържаше азот, също както днес атмосферата на Земята съдържа кислород, и преобладаването на азот бе това, което причини края на периода на Старата Луна и началото на космическата нощ. Цианидите на Земята са остатъци от състоянията, същестували в последните етапи на еволюцията на Старата Луна. Ето защо на Земята те имат разрушителен ефект, тъй като Земята не е тяхната подходяща сфера. Те са отровните останки на живота в една друга епоха. Животното-човек, както живееше то на Старата Луна, е по този начин предшественик на земния, физически човек; Духът в човека е потомъкът на Духовете на Огъня в лунния период. Съществата, които на Старата Луна бяха въплътени в огъня, на Земята се въплътиха във въздуха. А сега, останало ли е в човека нещо от действията на тези Духове на Огъня? На Старата Луна живите същества нямаха топла кръв. Какво бе онова, което породи топлината на кръвта и, като последствие, живота на страстите?
към текста >>

Животното-човек, както живееше то на Старата Луна, е по този начин предшественик на земния, физически човек; Духът в човека е потомъкът на Духовете на Огъня в лунния период.
Но преди да се случи тази метаморфоза, ще падне космическа нощ, точно както предишната космическа нощ отбеляза прехода на еволюцията на Старата Луна към тази на настоящата ни Земя. Атмосферата на Старата Луна съдържаше азот, също както днес атмосферата на Земята съдържа кислород, и преобладаването на азот бе това, което причини края на периода на Старата Луна и началото на космическата нощ. Цианидите на Земята са остатъци от състоянията, същестували в последните етапи на еволюцията на Старата Луна. Ето защо на Земята те имат разрушителен ефект, тъй като Земята не е тяхната подходяща сфера. Те са отровните останки на живота в една друга епоха. Животното-човек, както живееше то на Старата Луна, е по този начин предшественик на земния, физически човек; Духът в човека е потомъкът на Духовете на Огъня в лунния период. Съществата, които на Старата Луна бяха въплътени в огъня, на Земята се въплътиха във въздуха. А сега, останало ли е в човека нещо от действията на тези Духове на Огъня? На Старата Луна живите същества нямаха топла кръв. Какво бе онова, което породи топлината на кръвта и, като последствие, живота на страстите? Това бе огънят, който беше вдишван от съществата на Старата Луна, и който отново живее на Земята в тяхната кръв.
към текста >>

Какво бе онова, което породи топлината на кръвта и, като последствие, живота на страстите?
Те са отровните останки на живота в една друга епоха. Животното-човек, както живееше то на Старата Луна, е по този начин предшественик на земния, физически човек; Духът в човека е потомъкът на Духовете на Огъня в лунния период. Съществата, които на Старата Луна бяха въплътени в огъня, на Земята се въплътиха във въздуха. А сега, останало ли е в човека нещо от действията на тези Духове на Огъня? На Старата Луна живите същества нямаха топла кръв. Какво бе онова, което породи топлината на кръвта и, като последствие, живота на страстите? Това бе огънят, който беше вдишван от съществата на Старата Луна, и който отново живее на Земята в тяхната кръв. А Духът на въздуха обкръжава тялото, което съдържа в себе си наследството от еволюцията на Старата Луна, а именно топлината на кръвта, мозъка, гръбначната течност, нервите. Тези примери служат за това да покажат, че се изисква едно близко изучаване на преобразуването на субстанциите, преди да можем да започнем да разбираме великите процеси на метаморфози, които протичаха по време на предишните периоди на Земната еволюция. На една още по-ранна степен от тази на Старата Луна планетарната сфера, която сега е станала нашата Земя, имаше тяло съставено само от газова субстанция; а още преди това можем да говорим само за тяло от звук. От този звук - Космическото Слово - води своето начало еволюцията на човека, след това напредвайки през светлината, огъня, въздуха.
към текста >>

74. Съдържание GA_93 Легендата за храма

Животът на неговия основател Мани.
Християнството на разпънатия Исус Христос и бъдещето християнство на Кръста на розата. Тайната на Бронзовото море и Златният триъгълник. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, Берлин 11.11.1904 г. Манихейството. Духовното течение манихейство. Животът на неговия основател Мани. Великият опонент на манихейството и манихейското тълкуване на злото като ненавременно добро, както и манихейският принцип за лично духовно просветление /Фауст/ като противоположност на принципа на външния авторитет /Августин и Лютер/. Взаимодействие на доброто и злото във връзка с принципа за живота и формата. Животът и формата в еволюцията на християнството. Победа над злото чрез благост, като задача на манихейския духовен поток. Борбата на Августин срещу Фауст и на йезуитизма срещу Свободното зидарство.
към текста >>

Взаимодействие на доброто и злото във връзка с принципа за живота и формата.
ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, Берлин 11.11.1904 г. Манихейството. Духовното течение манихейство. Животът на неговия основател Мани. Великият опонент на манихейството и манихейското тълкуване на злото като ненавременно добро, както и манихейският принцип за лично духовно просветление /Фауст/ като противоположност на принципа на външния авторитет /Августин и Лютер/. Взаимодействие на доброто и злото във връзка с принципа за живота и формата. Животът и формата в еволюцията на християнството. Победа над злото чрез благост, като задача на манихейския духовен поток. Борбата на Августин срещу Фауст и на йезуитизма срещу Свободното зидарство. Същност и задача на Свободното зидарство от гледна точка на духовната наука. Берлин
към текста >>

Животът и формата в еволюцията на християнството.
Манихейството. Духовното течение манихейство. Животът на неговия основател Мани. Великият опонент на манихейството и манихейското тълкуване на злото като ненавременно добро, както и манихейският принцип за лично духовно просветление /Фауст/ като противоположност на принципа на външния авторитет /Августин и Лютер/. Взаимодействие на доброто и злото във връзка с принципа за живота и формата. Животът и формата в еволюцията на християнството. Победа над злото чрез благост, като задача на манихейския духовен поток. Борбата на Августин срещу Фауст и на йезуитизма срещу Свободното зидарство. Същност и задача на Свободното зидарство от гледна точка на духовната наука. Берлин СЕДМА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 2.12.1904 г/първа лекция./
към текста >>

Значението на окултното знание: Посредник за осъзнаване на непрекъснатия живот, безсмъртието.
Новото знание за атома. Бъдещето знание за връзката между атома, електричеството и човешката мисъл. Лежащата в основата на тайните общества мисъл за еволюцията и инволюцията ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23.12.1904 г. Еволюцията и инволюцията както те се тълкуват от окултните общества. Значението на окултното знание: Посредник за осъзнаване на непрекъснатия живот, безсмъртието. Всемирният закон за развитието на съзнанието. Задачата на нашата епоха да проникне минералния свят с човешкия дух. Одухотворените природни царства като бъдещето душевно съдържание на човека, почиващо на закона на еволюцията и инволюцията. Бъдещето въздействие на човешкия дух до атома. Връзка на атома, мисълта и електричеството.
към текста >>

Теософия и практически живот/пример: изграждане на тунел/.
ІІ. За изгубения храм и за необходимостта той отново да бъде изграден във връзка с Легендата за кръста или Златната легенда ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 15. май 1905 г. /първа лекция/ Теософия и практически живот/пример: изграждане на тунел/. Знание за законите на човешкото сътрудничество като предварително условие за изграждането на човешкото общество. Замяната на древната жреческо-държавна култура със световно мъдрата култура на 4-та културна епоха. Троянската война. Основаването на Рим. Първите седем царе на Рим като представители на седемте степени на 4-та културна епоха.
към текста >>

Задачата на Теософското общество е разбиране на окултните учения и окултния живот.
октомври 1905 г. Отношението на окултизма към теософското движение. Същността на окултните общества лежи в тяхната йерархическа структура; Същността на Теософското общество е неговата демократична основа. Връзката между тях е разкриването на окултизма в Теософското общество. Задачата на истинския окултизъм е вътрешно обучение; вътре в теософското движение целта е да се популяризира окултното знание. Задачата на Теософското общество е разбиране на окултните учения и окултния живот. Строго противоречие между окултно течение и организацията в Теософското общество. СЕДЕМНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23 октомври 1905 г. Свободното масонство и човешката еволюция І. /само за мъже// ОСЕМНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23 октомври 1905 г.
към текста >>

Победата на древната мъдрост чрез новата мъдрост на теософията, която има своя произход в по-възвишената асексуалност.
Физическото диференциране на хермафродитния човек в двуполовия през лемурийско време. Един вид преповторение на духовното равнище през следатлантските времена: Разделяне на мъдростта в познание, клонящо към мъжкия и към женския принцип. Каин и Авел като представители на това древно мистерийно учение и на Легендата за храма на Свободното масонство като символичен израз на това. Тълкуването от страна на Свободното масонство на бъдещите възпроизводителни сили, съсредоточени в словото. Едностранен стремеж в Свободното масонство и при йезуитите. Победата на древната мъдрост чрез новата мъдрост на теософията, която има своя произход в по-възвишената асексуалност. ДЕВЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23. октомври 1905 г. /вечерна лекция/ Отношението между окултното знание и ежедневния живот. Включването на окултното познание в непосредствения живот.
към текста >>

Отношението между окултното знание и ежедневния живот.
Едностранен стремеж в Свободното масонство и при йезуитите. Победата на древната мъдрост чрез новата мъдрост на теософията, която има своя произход в по-възвишената асексуалност. ДЕВЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23. октомври 1905 г. /вечерна лекция/ Отношението между окултното знание и ежедневния живот. Включването на окултното познание в непосредствения живот. Астралното тяло на човека. Значението на възпитанието. "Междинна" астрална субстанция. Преобразуване на астралната субстанция чрез чувства, понятия и решения на волята.
към текста >>

Включването на окултното познание в непосредствения живот.
Победата на древната мъдрост чрез новата мъдрост на теософията, която има своя произход в по-възвишената асексуалност. ДЕВЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23. октомври 1905 г. /вечерна лекция/ Отношението между окултното знание и ежедневния живот. Включването на окултното познание в непосредствения живот. Астралното тяло на човека. Значението на възпитанието. "Междинна" астрална субстанция. Преобразуване на астралната субстанция чрез чувства, понятия и решения на волята. Астрални мисловни форми.
към текста >>

Светият Граал като символ на бъдещето овладяване силите на живота: нова форма на царското изкуство.
Произход на името "Свободното масонство". Трите сфери или стълбовете на културата: мъдрост, красота и сила. Разглеждане на 12-то столетие и Легендата за Светия Граал според масонското тълкуване. Контраст между мъжко-масонския и женско-свещеническия принцип; овладяване на неодушевената природа и приемане на дадените от Бога жизнени енергии. Знакът на кръста. Светият Граал като символ на бъдещето овладяване силите на живота: нова форма на царското изкуство. Гьоте и неговата връзка с Розенкройцерството. Бележки.
към текста >>

75. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 4.11.1904 г. Мистерията на розенкройцерите. GA_93 Легендата за храма

И когато тя пристигнала, наистина била дълбоко впечатлена и очарована от възвишената ясна мъдрост и красотата на Соломон.
Това беше мъдрост, която е пряко инспириран дар от Бога, а не изработена отдолу, от човешките страсти и желания, надигаща се от човешката воля. Тази другата е мъдростта, принадлежаща на синовете на Каин, при наследниците на другия Елохим. Те бяха прилежните работници, които искаха да постигнат всичко чрез своите собствени усилия. И тъй Соломон решава да съгради един храм и повиква Хирам, потомъка на Каин, да бъде архитектът строител на храма. Това било по времето, когато Балкиз, Савската царица, посетила Йерусалим, тъй като чула за мъдростта на Соломон. И когато тя пристигнала, наистина била дълбоко впечатлена и очарована от възвишената ясна мъдрост и красотата на Соломон. Той поискал ръката й и тя се съгласила да стане негова невеста. Царицата на Сава чула за храма и поискала да се запознае с главния строител Хирам. Когато го видяла, откритият му поглед така силно й подействал, че тя останала запленена от него. В резултат на това, между Хирам и мъдрия Соломон се появило чувство на ревност и на последния се приискало да отстрани Хирам, ала той е трябвало да го задържи, за да може храмът да бъде довършен. И станало следното: Храмът почти бил готов.
към текста >>

Той застъпваше по онова време гледната точка, че човечеството постепенно трябва да бъде изведено от един светски мироглед за живота към една истинска християнска култура.
Френската революция приложи това християнско учение в светски смисъл. Духовното учение на християнството, че всички са равни пред Бога бе променено в чисто земно понятие, че всички хора са равни тук на Земята. Съвременността доведе това още по надълбоко във физическото. Преди избухването на френската революция се появи една личност при мадам д’Адемар/dе Adhemar//*4/, придворна дама на Мария-Антоанета, която предсказа всички важни събития от Френската революция, за да я предупреди. Това бе Граф Сен Жермен/*5/, същият, който, в едно предишно въплъщение, бе основал Розенкройцерския орден. Той застъпваше по онова време гледната точка, че човечеството постепенно трябва да бъде изведено от един светски мироглед за живота към една истинска християнска култура. Светските сили обаче искали да спечелят свободата си чрез материални, насилствени средства. Християн Розенкройц виждаше Френската революция като неизбежно следствие, но въпреки това той предупреждаваше. Той, Християн Розенкройц, в своето прераждане в ХVІІІ столетие, като пазител на най-вътрешните тайни на Бронзовото море и на свещения Златен триъгълник се появи с предупреждението, че човечеството би трябвало да се развива бавно. Но той също така виждаше онова, което щеше да се случи. Това е насоката, взета от човешката еволюция през 4-та и 5-та следатлантска епоха, когато се гледа езотерично.
към текста >>

76. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 2.12.1904 г/първа лекция./ Същността и задачата на Свободното зидарство GA_93 Легендата за храма

Фактът, че Авел жертва животно на Йехова, докато Каин носи плодове на Земята, е една илюстрация, която Библията дава на този контраст между рода на Каин и рода на Авел.
Така в началото на човешката еволюция има две начални точки: Каин, прекият потомък на един от Елохимите и Ева, и Авел, който, така да се каже, с помощта на божествено създадения човек Адам, е истинският Йеховачовек. Цялото схващане, лежащо в основата на историята за сътворението според Легендата за храма, се базира на факта, че Йехова изпитва един вид враждебност към всичко, което произтича от другия Елохим и неговите потомци, "Синовете на огъня" – така са наречени потомците на Каин в Храмовата легенда. Йехова създава враждебност между Каин с неговите потомци и Авел с неговия род. Резултатът от това е, че Каин убива Авел. Това е прототипната враждебност, която съществува между онези, които получават своето съществуване като дар от божествените светове и онези, които сами си изработват всичко. Фактът, че Авел жертва животно на Йехова, докато Каин носи плодове на Земята, е една илюстрация, която Библията дава на този контраст между рода на Каин и рода на Авел. Каин трябва да изтръгва с упорит труд плодовете на Земята, това, което е необходимо за човека; Авел взима онова, което вече е живо, което вече е подготвено за живота. Родът на Каин твори, така да се каже, живото от неживото. Авел взима онова, което вече е живо, на което вече е вдъхнат живот. Жертвоприношението на Авел е приятно за Бога, а това на Каин не е. И така в Каин и Авел виждаме охарактеризирани два вида човешки същества.
към текста >>

Каин трябва да изтръгва с упорит труд плодовете на Земята, това, което е необходимо за човека; Авел взима онова, което вече е живо, което вече е подготвено за живота.
Цялото схващане, лежащо в основата на историята за сътворението според Легендата за храма, се базира на факта, че Йехова изпитва един вид враждебност към всичко, което произтича от другия Елохим и неговите потомци, "Синовете на огъня" – така са наречени потомците на Каин в Храмовата легенда. Йехова създава враждебност между Каин с неговите потомци и Авел с неговия род. Резултатът от това е, че Каин убива Авел. Това е прототипната враждебност, която съществува между онези, които получават своето съществуване като дар от божествените светове и онези, които сами си изработват всичко. Фактът, че Авел жертва животно на Йехова, докато Каин носи плодове на Земята, е една илюстрация, която Библията дава на този контраст между рода на Каин и рода на Авел. Каин трябва да изтръгва с упорит труд плодовете на Земята, това, което е необходимо за човека; Авел взима онова, което вече е живо, което вече е подготвено за живота. Родът на Каин твори, така да се каже, живото от неживото. Авел взима онова, което вече е живо, на което вече е вдъхнат живот. Жертвоприношението на Авел е приятно за Бога, а това на Каин не е. И така в Каин и Авел виждаме охарактеризирани два вида човешки същества. Единият вид са онези, които приемат приготвеното за тях от Бог.
към текста >>

Родът на Каин твори, така да се каже, живото от неживото.
Йехова създава враждебност между Каин с неговите потомци и Авел с неговия род. Резултатът от това е, че Каин убива Авел. Това е прототипната враждебност, която съществува между онези, които получават своето съществуване като дар от божествените светове и онези, които сами си изработват всичко. Фактът, че Авел жертва животно на Йехова, докато Каин носи плодове на Земята, е една илюстрация, която Библията дава на този контраст между рода на Каин и рода на Авел. Каин трябва да изтръгва с упорит труд плодовете на Земята, това, което е необходимо за човека; Авел взима онова, което вече е живо, което вече е подготвено за живота. Родът на Каин твори, така да се каже, живото от неживото. Авел взима онова, което вече е живо, на което вече е вдъхнат живот. Жертвоприношението на Авел е приятно за Бога, а това на Каин не е. И така в Каин и Авел виждаме охарактеризирани два вида човешки същества. Единият вид са онези, които приемат приготвеното за тях от Бог. Другите – свободното човечество – са онези, които орат Земята и се трудят да спечелят живи продукти от безжизненото.
към текста >>

Авел взима онова, което вече е живо, на което вече е вдъхнат живот.
Резултатът от това е, че Каин убива Авел. Това е прототипната враждебност, която съществува между онези, които получават своето съществуване като дар от божествените светове и онези, които сами си изработват всичко. Фактът, че Авел жертва животно на Йехова, докато Каин носи плодове на Земята, е една илюстрация, която Библията дава на този контраст между рода на Каин и рода на Авел. Каин трябва да изтръгва с упорит труд плодовете на Земята, това, което е необходимо за човека; Авел взима онова, което вече е живо, което вече е подготвено за живота. Родът на Каин твори, така да се каже, живото от неживото. Авел взима онова, което вече е живо, на което вече е вдъхнат живот. Жертвоприношението на Авел е приятно за Бога, а това на Каин не е. И така в Каин и Авел виждаме охарактеризирани два вида човешки същества. Единият вид са онези, които приемат приготвеното за тях от Бог. Другите – свободното човечество – са онези, които орат Земята и се трудят да спечелят живи продукти от безжизненото. За синове на Каин се считат тези, които разбират Храмовата легенда и желаят да живеят според нея.
към текста >>

Той се изкачва на едно възвишение, прави мистичния знак Тау и ето – всички работници се стичат към него.
И когато тя в почуда разглежда великия храм на Соломон, пожелава да срещне архитекта на тази чудесна сграда и нейното желание бива изпълнено. Само от единствения поглед, който архитектът отправя към нея, тя е в състояние да оцени неговата истинска стойност. Соломон веднага бива обхванат от ревност към Хирам. Тя се засилва, когато Балкис настоява да й бъдат представени всички работници, ангажирани в изграждането на храма. Соломон казва, че това е невъзможно, ала Хирам отстъпва пред нейното желание. Той се изкачва на едно възвишение, прави мистичния знак Тау и ето – всички работници се стичат към него. Волята на царицата бива изпълнена. Поради това Соломон не е склонен да противодейства срещу неприятелите на Хирам. Един сириец каменоделец, един финикиец дърводелец и един евреин миньор били неприязнено настроени към Хирам. Тези трима калфи поискали да узнаят от Хирам-Абиф майсторската дума. Майсторската дума е онази, която е щяла да им даде възможност да работят самостоятелно като майстори.
към текста >>

Той би трябвало да мисли върху факта, че в живота трябва да се представи, като че ли е напълно гол пред очите на своите братя.
Един свободен масон не е необходимо да има по-различни мисли от човека на улицата, ала неговите чувства са твърде различни. Чувствата са свързани със символичните действия и не е безразлично, дали се предизвиква или не такова чувство, тъй като то съответства на известен ритъм върху астралното поле. Значението на първата част на церемонията – отнемането на металните предмети – е, че кандидатът не би трябвало да държи на себе си нищо, което не е произведено чрез неговия труд. Чувството за това е необходимо за всеки, чието внимание е притеглено към значението на символите. Той също така трябва да задържи ясен спомен за разкъсването на панталоните при колената. Той би трябвало да мисли върху факта, че в живота трябва да се представи, като че ли е напълно гол пред очите на своите братя. По същия начин, откъртването на тока на обувката, би трябвало да му напомня, че дори да бъде силен, що се отнася до Свободното масонство – той все пак притежава Ахилесова пета. Всички следващи части на церемонията по същност имат подобно значение – особено странното чувство, което се поражда, когато до гърдите му се допира остър студен меч. Това е чувство, което с времето се превръща в едно внушение, така че в определени важни моменти да си припомня, че трябва да притежава хладнокръвие. Хладнокръвие трябва да му бъде внушено. Пълна отговорност за собствените деяния е онова, което се символизира чрез връвта, усукана около гърлото му, която всеки момент може да бъде стегната.
към текста >>

77. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 16. 12. 1904 г./трета лекция/. Същността и задачата на Свободното масонство от гледна точка на духовната наука. GA_93 Легендата за храма

Особено погрешно тя е разбрана от историците на 19-то столетие, които нямат понятие за трудните положения, в които може да изпадне един окултист в живота.
Едва от около 87-та степен нататък започват истинските окултни степени, в които се посвещават само онези, който се отдават на истинския окултизъм. Аз подчертавам, че в Европа няма никой, който е преминал през всички тези степени или който действително е преминал едно окултно свободно-масонско обучение. Но това не вреди особено на Свободното зидарство, тъй като неговата задача предстои да бъде възобновена в бъдеще и тогава ще се сформира и организацията; необходимата обвивка ще е налице, за да се постигне това, което трябва да стане. Сега макар и накратко ще спомена различните масонски течения и техните тенденции. Най-напред трябва да се има предвид, че всички масонски висши степени водят произхода си от една личност, за която често се говори, но която не се разбира. Особено погрешно тя е разбрана от историците на 19-то столетие, които нямат понятие за трудните положения, в които може да изпадне един окултист в живота. Тази така малко разбрана личност е прословутият Калиостро. Така нареченият граф Калиостро/*2/, в когото се криеше една индивидуалност, която в своята истинска природа бе позната само на най-висшите посветени и която направи опит да издигне Свободното масонство в Лондон до една нова степен. Още през последната третина на 18то столетие Свободното масонство бе достигнало състоянието, което вече описах. По онова време в Лондон това не му се удаде. След това той прави опит в Русия и също в Хага.
към текста >>

Философският камък има специална цел, която е била указана от Калиостро; той е преназначен да продължи човешкия живот до един период от 5527 години/*3/.
Каквото може да бъде казано за нея, са всъщност само кратки указания. За Калиостро са били важни две неща: Първо указания, даващи възможност да се произведе т. нар. Философски камък; второ, изграждането на разбиране за мистичния петоъгълник, мистичния пентаграм. Аз мога само да ви загатна за значението на тези две неща. Те могат да бъдат третирани с подигравка, ала не трябва да бъдат взимани символично, те се основават на истински факти. Философският камък има специална цел, която е била указана от Калиостро; той е преназначен да продължи човешкия живот до един период от 5527 години/*3/. На един свободомислещ дух това ще изглежда смешно. Факт е обаче, че то е възможно, посредством специално обучение да се продължи животът неопределено, като човек се научава да живее вън от физическото си тяло. Всеки обаче, който би си представил, че един адепт не умира в обикновения смисъл на думата, греши. Всеки, който си въобрази, че един адепт не може да бъде ударен и убит от една падаща от покрива керемида, ще сгреши. Наистина това обикновено би се случило само ако адептът го позволи.
към текста >>

Факт е обаче, че то е възможно, посредством специално обучение да се продължи животът неопределено, като човек се научава да живее вън от физическото си тяло.
Философски камък; второ, изграждането на разбиране за мистичния петоъгълник, мистичния пентаграм. Аз мога само да ви загатна за значението на тези две неща. Те могат да бъдат третирани с подигравка, ала не трябва да бъдат взимани символично, те се основават на истински факти. Философският камък има специална цел, която е била указана от Калиостро; той е преназначен да продължи човешкия живот до един период от 5527 години/*3/. На един свободомислещ дух това ще изглежда смешно. Факт е обаче, че то е възможно, посредством специално обучение да се продължи животът неопределено, като човек се научава да живее вън от физическото си тяло. Всеки обаче, който би си представил, че един адепт не умира в обикновения смисъл на думата, греши. Всеки, който си въобрази, че един адепт не може да бъде ударен и убит от една падаща от покрива керемида, ще сгреши. Наистина това обикновено би се случило само ако адептът го позволи. Ние тук не говорим за физическа смърт, а за следното. За онзи, който е разбрал същността на Философския камък и се е научил да го отделя, физическата смърт е само едно привидно събитие.
към текста >>

За другите хора това е едно истинско събитие, което представлява, един период от живота.
Всеки обаче, който би си представил, че един адепт не умира в обикновения смисъл на думата, греши. Всеки, който си въобрази, че един адепт не може да бъде ударен и убит от една падаща от покрива керемида, ще сгреши. Наистина това обикновено би се случило само ако адептът го позволи. Ние тук не говорим за физическа смърт, а за следното. За онзи, който е разбрал същността на Философския камък и се е научил да го отделя, физическата смърт е само едно привидно събитие. За другите хора това е едно истинско събитие, което представлява, един период от живота. За онзи, който разбира как да използува Философския камък по начина, по който Калиостро е искал да научи неговите ученици, смъртта е само едно привидно събитие. Тя дори не представлява решителна повратна точка в живота; тя е фактически нещо, което съществува само за другите, които наблюдават адепта и казват, че той е умрял. Самият той обаче всъщност не умира. Поскоро лицето се е научило да живее без своето физическо тяло; в течение на живота си то е научило да остави всички онези процеси, които внезапно се извършват във физическото тяло в момента на смъртта да протекат постепенно в неговия живот. Всичко вече е станало в тялото на въпросното лице, което обикновено става в момента на смъртта.
към текста >>

Тя дори не представлява решителна повратна точка в живота; тя е фактически нещо, което съществува само за другите, които наблюдават адепта и казват, че той е умрял.
Наистина това обикновено би се случило само ако адептът го позволи. Ние тук не говорим за физическа смърт, а за следното. За онзи, който е разбрал същността на Философския камък и се е научил да го отделя, физическата смърт е само едно привидно събитие. За другите хора това е едно истинско събитие, което представлява, един период от живота. За онзи, който разбира как да използува Философския камък по начина, по който Калиостро е искал да научи неговите ученици, смъртта е само едно привидно събитие. Тя дори не представлява решителна повратна точка в живота; тя е фактически нещо, което съществува само за другите, които наблюдават адепта и казват, че той е умрял. Самият той обаче всъщност не умира. Поскоро лицето се е научило да живее без своето физическо тяло; в течение на живота си то е научило да остави всички онези процеси, които внезапно се извършват във физическото тяло в момента на смъртта да протекат постепенно в неговия живот. Всичко вече е станало в тялото на въпросното лице, което обикновено става в момента на смъртта. Тогава смъртта не е вече възможна, тъй като въпросното лице отдавна се е научило да живее без физическо тяло. То съблича физическото тяло по същия начин, както се съблича горното палто и си облича ново тяло, така както се облича ново палто.
към текста >>

Поскоро лицето се е научило да живее без своето физическо тяло; в течение на живота си то е научило да остави всички онези процеси, които внезапно се извършват във физическото тяло в момента на смъртта да протекат постепенно в неговия живот.
За онзи, който е разбрал същността на Философския камък и се е научил да го отделя, физическата смърт е само едно привидно събитие. За другите хора това е едно истинско събитие, което представлява, един период от живота. За онзи, който разбира как да използува Философския камък по начина, по който Калиостро е искал да научи неговите ученици, смъртта е само едно привидно събитие. Тя дори не представлява решителна повратна точка в живота; тя е фактически нещо, което съществува само за другите, които наблюдават адепта и казват, че той е умрял. Самият той обаче всъщност не умира. Поскоро лицето се е научило да живее без своето физическо тяло; в течение на живота си то е научило да остави всички онези процеси, които внезапно се извършват във физическото тяло в момента на смъртта да протекат постепенно в неговия живот. Всичко вече е станало в тялото на въпросното лице, което обикновено става в момента на смъртта. Тогава смъртта не е вече възможна, тъй като въпросното лице отдавна се е научило да живее без физическо тяло. То съблича физическото тяло по същия начин, както се съблича горното палто и си облича ново тяло, така както се облича ново палто. Може би успяхте да си създадете някаква представа. Това е единият урок, който Калиостро е преподавал – Философският камък, – който дава възможност физическата смърт да стане нещо маловажно.
към текста >>

Когато хората седят заедно и разискват, те говорят за собствените си мнения, понякога също и когато се отнася за най-възвишените неща.
Обикновеното Св. Йоановото масонство се опира на един вид демократичен принцип и ако демократичният принцип трябва да се приложи в познанието, очевидно е, че това ще доведе до едно състояние на нещата, в което братята, когато се съберат, общо взето не ще правят нищо друго, освен да изказват своите собствени мнения. Истината обаче е нещо, за което човек не може да има собствени мнения. Човек или знае една истина или е невеж за нея. Никой не може да твърди, че трите ъгъла на едни триъгълник събрани дават 725 градуса вместо 180 градуса. Когато хората седят заедно и разискват, те говорят за собствените си мнения, понякога също и когато се отнася за най-възвишените неща. Но всичко това съществува на нивото на илюзията и е точно така несъстоятелно, както онова, което казва човек, който няма представа колко градуса е сборът от ъглите на триъгълника и по този въпрос дава само собственото си мнение. Така както човек не е в състояние да разисква дали сборът от ъглите на един триъгълник има толкова или толкова градуса, също така не е в състояние да разисква за висшите истини. Ето защо демократичният принцип не е приложим по въпросите на познанието, защото няма основание за разискване. Онова, което различава масонството на висшите степени от Св. Йоановото масонство е, че човек опознава истината стъпка по стъпка.
към текста >>

Има много хора, преродени днес, които са преминали през този период в техните предишни животи и които идват до такива откровения чрез собствената им памет.
По онова време възможността да се побеждава смъртта е била наистина нещо, което е било общо знание. Аз само желая да отбележа, че не исках тази истина да бъде още сега популяризирана. Ето защо в статията на вестник "Луцифер" при описанието на атлантските времена бе отпечатан един ред точки на мястото, където тези неща би трябвало да се кажат, но не можеха още да бъдат публикувани./*14/ То не може и изцяло да се разкаже. Има една информация, дадена от един много напреднал медиум, която се появи в "Теософско ревю"/*15/, и която описва същото нещо, ала в по-различна форма. Побеждаването на смъртта в атлантските времена е естествено запазено в паметта на индивидуалностите, без те да го осъзнават. Има много хора, преродени днес, които са преминали през този период в техните предишни животи и които идват до такива откровения чрез собствената им памет. Това първоначално ще доведе до надценяване на някои съвременни медицински открития. Хората ще вярват, че тези неща ги е открила медицинската наука. Всъщност хората ще бъдат доведени до тях чрез собствената им памет от атлантските времена. Някои неща ще узреят в близкото бъдеще и поради това ще трябва да говорим за тях. Това налага необходимостта от бавното постепенно напредване в придобиване на знанията.
към текста >>

Трапистите трябва да пазят мълчание, тъй като се знае, че чрез мълчанието в следващия живот се придобива значителна способност за вдъхновено говорене.
Пий ІХ бе посветен в Свободното масонство. Той се опита чрез Хартата от Клермонт да направи връзка между йезуитите и свободните масони. Той не успя и следователно старата вражда между тях остана. Нашите йезуити твърде малко знаят за тези неща, а и свещениците също не осъзнават за какво става въпрос. Истинските свещеници../голям пропуск/. Трапистите трябва да пазят мълчание, тъй като се знае, че чрез мълчанието в следващия живот се придобива значителна способност за вдъхновено говорене. Това наистина може да бъде разбрано само чрез знание за прераждането. [1] В стенограмата тук има пропуск; в бележки като текст се открива допълнението: (какво трябва да се излее в тези черупки като мисъл. Това обаче се знае), [2] Това последно изречение се появява в бележките на Мария Щайнер-фон Сиверс, както следва: "Тези неща или ще продължават хаотично, както индустрията и технологията са правили досега, или хармонично, както е целта на Свободното масонство: тогава ще се постигне най-висшето развитие".
към текста >>

78. ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 15. май 1905 г. /първа лекция/ GA_93 Легендата за храма

Има някои хора, които не разбират, че теософията и практичното/ежедневните неща/ вървят ръка за ръка и че те трябва да работят заедно през целия живот.
/Първа лекция/ Берлин, 15 май 1905 г. Днес ние ще обясним една велика алегория и ще разгледаме един предмет, който е известен в окултната наука като образ или учение за изгубения храм, който трябва да бъде възобновен. В по-раншните лекции/*1/ разгледахме защо в окултната наука се започва от такива образи; днес ще видим какво огромно число идеи се съдържат в същността на този образ. Поради това аз също така ще трябва да засегна една тема, която е много криво разбрана от онези, които знаят малко или нищо не знаят за теософията. Има някои хора, които не разбират, че теософията и практичното/ежедневните неща/ вървят ръка за ръка и че те трябва да работят заедно през целия живот. Следователно аз ще трябва да говоря за връзката между теософията и практичните неща в живота. Тъй като всъщност, когато вземем темата за изгубения храм, който трябва да бъде възстановен, ние всъщност говорим за една ежедневна работа. Чрез това аз наистина ще бъда в положението на един учител, който иска да подготви своите ученици за изграждането на един тунел. Изграждането на един тунел е нещо крайно практично. Някой може с право да каже, че изграждането на тунел е проста работа; човек само трябва да започне да копае от едната страна на планината и дълбае, докато излезе от другата страна.
към текста >>

Следователно аз ще трябва да говоря за връзката между теософията и практичните неща в живота.
Берлин, 15 май 1905 г. Днес ние ще обясним една велика алегория и ще разгледаме един предмет, който е известен в окултната наука като образ или учение за изгубения храм, който трябва да бъде възобновен. В по-раншните лекции/*1/ разгледахме защо в окултната наука се започва от такива образи; днес ще видим какво огромно число идеи се съдържат в същността на този образ. Поради това аз също така ще трябва да засегна една тема, която е много криво разбрана от онези, които знаят малко или нищо не знаят за теософията. Има някои хора, които не разбират, че теософията и практичното/ежедневните неща/ вървят ръка за ръка и че те трябва да работят заедно през целия живот. Следователно аз ще трябва да говоря за връзката между теософията и практичните неща в живота. Тъй като всъщност, когато вземем темата за изгубения храм, който трябва да бъде възстановен, ние всъщност говорим за една ежедневна работа. Чрез това аз наистина ще бъда в положението на един учител, който иска да подготви своите ученици за изграждането на един тунел. Изграждането на един тунел е нещо крайно практично. Някой може с право да каже, че изграждането на тунел е проста работа; човек само трябва да започне да копае от едната страна на планината и дълбае, докато излезе от другата страна. Всеки може да види, че е глупаво да се мисли по този начин.
към текста >>

Но в други области на живота това не всеки път се схваща.
Тъй като всъщност, когато вземем темата за изгубения храм, който трябва да бъде възстановен, ние всъщност говорим за една ежедневна работа. Чрез това аз наистина ще бъда в положението на един учител, който иска да подготви своите ученици за изграждането на един тунел. Изграждането на един тунел е нещо крайно практично. Някой може с право да каже, че изграждането на тунел е проста работа; човек само трябва да започне да копае от едната страна на планината и дълбае, докато излезе от другата страна. Всеки може да види, че е глупаво да се мисли по този начин. Но в други области на живота това не всеки път се схваща. Всеки, който желае да изгради тунел трябва, разбира се, преди всичко да е овладял висшата математика. След това ще трябва да се научи как това може да бъде направено технически. Без практично инженерно знание, без изкуството да се установи правилното нивелиране, човек не би бил в състояние да поддържа правата посока при изкопаването в планината. Освен това човек би трябвало да знае основните понятия на геологията, на различните скални пластове, направлението на водните течения и жилите на металната руда в планината и т.н. Би било глупаво да се мисли, че някой би могъл да изгради тунел без всичкото това предварително знание или че един обикновен зидар би могъл да прокопае целия тунел.
към текста >>

Също така глупаво е, ако някой вярва, че би могъл да започне изграждането на човешкото общество от гледната точка на обикновения живот.
Всеки, който желае да изгради тунел трябва, разбира се, преди всичко да е овладял висшата математика. След това ще трябва да се научи как това може да бъде направено технически. Без практично инженерно знание, без изкуството да се установи правилното нивелиране, човек не би бил в състояние да поддържа правата посока при изкопаването в планината. Освен това човек би трябвало да знае основните понятия на геологията, на различните скални пластове, направлението на водните течения и жилите на металната руда в планината и т.н. Би било глупаво да се мисли, че някой би могъл да изгради тунел без всичкото това предварително знание или че един обикновен зидар би могъл да прокопае целия тунел. Също така глупаво е, ако някой вярва, че би могъл да започне изграждането на човешкото общество от гледната точка на обикновения живот. Обаче тази глупост се извършва не само от много хора, но за нея се пишат безброй книги. Всеки в нашето съвремие предполага, че е призван, че знае и че може да реши, как най-добре може да се преобразува социалния живот и държавата. Едва нещо научили, някои хора пишат подробни книги, как да се изгради най-добрата обществена форма и се чувстват призвани да основат реформаторски движения. Така има реформаторски движения във всички сфери на живота. Но всичко направено по този начин, е също като ако някой се старае да пробие тунел с чук и лопата.
към текста >>

Всеки в нашето съвремие предполага, че е призван, че знае и че може да реши, как най-добре може да се преобразува социалния живот и държавата.
Без практично инженерно знание, без изкуството да се установи правилното нивелиране, човек не би бил в състояние да поддържа правата посока при изкопаването в планината. Освен това човек би трябвало да знае основните понятия на геологията, на различните скални пластове, направлението на водните течения и жилите на металната руда в планината и т.н. Би било глупаво да се мисли, че някой би могъл да изгради тунел без всичкото това предварително знание или че един обикновен зидар би могъл да прокопае целия тунел. Също така глупаво е, ако някой вярва, че би могъл да започне изграждането на човешкото общество от гледната точка на обикновения живот. Обаче тази глупост се извършва не само от много хора, но за нея се пишат безброй книги. Всеки в нашето съвремие предполага, че е призван, че знае и че може да реши, как най-добре може да се преобразува социалния живот и държавата. Едва нещо научили, някои хора пишат подробни книги, как да се изгради най-добрата обществена форма и се чувстват призвани да основат реформаторски движения. Така има реформаторски движения във всички сфери на живота. Но всичко направено по този начин, е също като ако някой се старае да пробие тунел с чук и лопата. Всичко това е резултат от незнанието, че съществуват велики закони, които управляват света и които произтичат от духовния живот. Истинският проблем на нашето време се състои в това незнание, че за изграждането на държавата и на социалния организъм също така има велики закони, както и за изграждането на един тунел и че човек трябва да знае тези закони, за да може да извърши най-необходимите и ежедневни задачи в социалния организъм.
към текста >>

Така има реформаторски движения във всички сфери на живота.
Би било глупаво да се мисли, че някой би могъл да изгради тунел без всичкото това предварително знание или че един обикновен зидар би могъл да прокопае целия тунел. Също така глупаво е, ако някой вярва, че би могъл да започне изграждането на човешкото общество от гледната точка на обикновения живот. Обаче тази глупост се извършва не само от много хора, но за нея се пишат безброй книги. Всеки в нашето съвремие предполага, че е призван, че знае и че може да реши, как най-добре може да се преобразува социалния живот и държавата. Едва нещо научили, някои хора пишат подробни книги, как да се изгради най-добрата обществена форма и се чувстват призвани да основат реформаторски движения. Така има реформаторски движения във всички сфери на живота. Но всичко направено по този начин, е също като ако някой се старае да пробие тунел с чук и лопата. Всичко това е резултат от незнанието, че съществуват велики закони, които управляват света и които произтичат от духовния живот. Истинският проблем на нашето време се състои в това незнание, че за изграждането на държавата и на социалния организъм също така има велики закони, както и за изграждането на един тунел и че човек трябва да знае тези закони, за да може да извърши най-необходимите и ежедневни задачи в социалния организъм. Така както при изграждането на един тунел трябва да се познава взаимното действие на всички природни сили, така всеки, искащ да започне реформиране на обществото, трябва да знае законите на социалните взаимодействия. Той трябва да проучва въздействието на една душа върху друга и да се приближи към духа.
към текста >>

Всичко това е резултат от незнанието, че съществуват велики закони, които управляват света и които произтичат от духовния живот.
Обаче тази глупост се извършва не само от много хора, но за нея се пишат безброй книги. Всеки в нашето съвремие предполага, че е призван, че знае и че може да реши, как най-добре може да се преобразува социалния живот и държавата. Едва нещо научили, някои хора пишат подробни книги, как да се изгради най-добрата обществена форма и се чувстват призвани да основат реформаторски движения. Така има реформаторски движения във всички сфери на живота. Но всичко направено по този начин, е също като ако някой се старае да пробие тунел с чук и лопата. Всичко това е резултат от незнанието, че съществуват велики закони, които управляват света и които произтичат от духовния живот. Истинският проблем на нашето време се състои в това незнание, че за изграждането на държавата и на социалния организъм също така има велики закони, както и за изграждането на един тунел и че човек трябва да знае тези закони, за да може да извърши най-необходимите и ежедневни задачи в социалния организъм. Така както при изграждането на един тунел трябва да се познава взаимното действие на всички природни сили, така всеки, искащ да започне реформиране на обществото, трябва да знае законите на социалните взаимодействия. Той трябва да проучва въздействието на една душа върху друга и да се приближи към духа. Ето защо теософията трябва да лежи в основата на всяка практична дейност в живота. Теософията е истинският практичен принцип на живота и само онзи, който изхожда от теософските принципи и ги влага в практическия живот, може да се чувства призван да действа в социалния живот.
към текста >>

Ето защо теософията трябва да лежи в основата на всяка практична дейност в живота.
Но всичко направено по този начин, е също като ако някой се старае да пробие тунел с чук и лопата. Всичко това е резултат от незнанието, че съществуват велики закони, които управляват света и които произтичат от духовния живот. Истинският проблем на нашето време се състои в това незнание, че за изграждането на държавата и на социалния организъм също така има велики закони, както и за изграждането на един тунел и че човек трябва да знае тези закони, за да може да извърши най-необходимите и ежедневни задачи в социалния организъм. Така както при изграждането на един тунел трябва да се познава взаимното действие на всички природни сили, така всеки, искащ да започне реформиране на обществото, трябва да знае законите на социалните взаимодействия. Той трябва да проучва въздействието на една душа върху друга и да се приближи към духа. Ето защо теософията трябва да лежи в основата на всяка практична дейност в живота. Теософията е истинският практичен принцип на живота и само онзи, който изхожда от теософските принципи и ги влага в практическия живот, може да се чувства призван да действа в социалния живот. Това е причината, поради която теософията би трябвало да проникне във всички сфери на живота. Държавници, социални реформатори и др. подобни са нищо без теософската основа, без теософските принципи. Оттам всяка работа в тази област, всичко, което днес се върши за изграждането на социалната структура, е външни кръпки и пълен хаос, за този, който прозира нещата.
към текста >>

Теософията е истинският практичен принцип на живота и само онзи, който изхожда от теософските принципи и ги влага в практическия живот, може да се чувства призван да действа в социалния живот.
Всичко това е резултат от незнанието, че съществуват велики закони, които управляват света и които произтичат от духовния живот. Истинският проблем на нашето време се състои в това незнание, че за изграждането на държавата и на социалния организъм също така има велики закони, както и за изграждането на един тунел и че човек трябва да знае тези закони, за да може да извърши най-необходимите и ежедневни задачи в социалния организъм. Така както при изграждането на един тунел трябва да се познава взаимното действие на всички природни сили, така всеки, искащ да започне реформиране на обществото, трябва да знае законите на социалните взаимодействия. Той трябва да проучва въздействието на една душа върху друга и да се приближи към духа. Ето защо теософията трябва да лежи в основата на всяка практична дейност в живота. Теософията е истинският практичен принцип на живота и само онзи, който изхожда от теософските принципи и ги влага в практическия живот, може да се чувства призван да действа в социалния живот. Това е причината, поради която теософията би трябвало да проникне във всички сфери на живота. Държавници, социални реформатори и др. подобни са нищо без теософската основа, без теософските принципи. Оттам всяка работа в тази област, всичко, което днес се върши за изграждането на социалната структура, е външни кръпки и пълен хаос, за този, който прозира нещата. За всеки, който разбира въпроса, онова, което върши съвременният социален реформатор е като някой, който откъртва камъни и ги слага един върху друг с вярата, че от всичко това от само себе си ще произлезе къща.
към текста >>

Това е причината, поради която теософията би трябвало да проникне във всички сфери на живота.
Истинският проблем на нашето време се състои в това незнание, че за изграждането на държавата и на социалния организъм също така има велики закони, както и за изграждането на един тунел и че човек трябва да знае тези закони, за да може да извърши най-необходимите и ежедневни задачи в социалния организъм. Така както при изграждането на един тунел трябва да се познава взаимното действие на всички природни сили, така всеки, искащ да започне реформиране на обществото, трябва да знае законите на социалните взаимодействия. Той трябва да проучва въздействието на една душа върху друга и да се приближи към духа. Ето защо теософията трябва да лежи в основата на всяка практична дейност в живота. Теософията е истинският практичен принцип на живота и само онзи, който изхожда от теософските принципи и ги влага в практическия живот, може да се чувства призван да действа в социалния живот. Това е причината, поради която теософията би трябвало да проникне във всички сфери на живота. Държавници, социални реформатори и др. подобни са нищо без теософската основа, без теософските принципи. Оттам всяка работа в тази област, всичко, което днес се върши за изграждането на социалната структура, е външни кръпки и пълен хаос, за този, който прозира нещата. За всеки, който разбира въпроса, онова, което върши съвременният социален реформатор е като някой, който откъртва камъни и ги слага един върху друг с вярата, че от всичко това от само себе си ще произлезе къща. Преди всичко трябва да се начертае план на къщата.
към текста >>

Същото е, ако някой твърди, че в социалния живот нещата ще станат от само себе си.
Държавници, социални реформатори и др. подобни са нищо без теософската основа, без теософските принципи. Оттам всяка работа в тази област, всичко, което днес се върши за изграждането на социалната структура, е външни кръпки и пълен хаос, за този, който прозира нещата. За всеки, който разбира въпроса, онова, което върши съвременният социален реформатор е като някой, който откъртва камъни и ги слага един върху друг с вярата, че от всичко това от само себе си ще произлезе къща. Преди всичко трябва да се начертае план на къщата. Същото е, ако някой твърди, че в социалния живот нещата ще станат от само себе си. Не може да се реформира обществото, без се да знаят законите на теософията. Този начин на мислене, който работи според един план, се нарича Свободно масонство. Средновековните свободни масони, които се свързваха с църковниците и се уговаряха как да се строи, не са искали нищо друго, освен така да формират външния живот, че – заедно с готическите катедрали – той да стане отражение на великата духовна структура на Вселената. Да вземем готическата катедрала. Макар че се състои от хиляди отделни детайли, тя е изградена според една единствена идея, много по-всеобхватна, от самата катедрала.
към текста >>

Средновековните свободни масони, които се свързваха с църковниците и се уговаряха как да се строи, не са искали нищо друго, освен така да формират външния живот, че – заедно с готическите катедрали – той да стане отражение на великата духовна структура на Вселената.
За всеки, който разбира въпроса, онова, което върши съвременният социален реформатор е като някой, който откъртва камъни и ги слага един върху друг с вярата, че от всичко това от само себе си ще произлезе къща. Преди всичко трябва да се начертае план на къщата. Същото е, ако някой твърди, че в социалния живот нещата ще станат от само себе си. Не може да се реформира обществото, без се да знаят законите на теософията. Този начин на мислене, който работи според един план, се нарича Свободно масонство. Средновековните свободни масони, които се свързваха с църковниците и се уговаряха как да се строи, не са искали нищо друго, освен така да формират външния живот, че – заедно с готическите катедрали – той да стане отражение на великата духовна структура на Вселената. Да вземем готическата катедрала. Макар че се състои от хиляди отделни детайли, тя е изградена според една единствена идея, много по-всеобхватна, от самата катедрала. За пълната й завършеност трябва божественият живот да потече в нея така, както светлината прониква в нея през многоцветните прозорци. И когато средновековният свещеник е говорил от авмона, така че божествената светлина е проблясвала в сърцата на неговите слушатели, както светлината през цветните прозорци на църквата, то тогава вибрациите, задвижени чрез словото на свещеника са били в хармония с великия божествен живот. И в самата катедрала продължаваше да трепти животът на една такава проповед, родена от духовния живот.
към текста >>

За пълната й завършеност трябва божественият живот да потече в нея така, както светлината прониква в нея през многоцветните прозорци.
Не може да се реформира обществото, без се да знаят законите на теософията. Този начин на мислене, който работи според един план, се нарича Свободно масонство. Средновековните свободни масони, които се свързваха с църковниците и се уговаряха как да се строи, не са искали нищо друго, освен така да формират външния живот, че – заедно с готическите катедрали – той да стане отражение на великата духовна структура на Вселената. Да вземем готическата катедрала. Макар че се състои от хиляди отделни детайли, тя е изградена според една единствена идея, много по-всеобхватна, от самата катедрала. За пълната й завършеност трябва божественият живот да потече в нея така, както светлината прониква в нея през многоцветните прозорци. И когато средновековният свещеник е говорил от авмона, така че божествената светлина е проблясвала в сърцата на неговите слушатели, както светлината през цветните прозорци на църквата, то тогава вибрациите, задвижени чрез словото на свещеника са били в хармония с великия божествен живот. И в самата катедрала продължаваше да трепти животът на една такава проповед, родена от духовния живот. По подобен начин целият външен живот би трябвало да бъде преобразен и стане храм на Земята, като отражение на цялата духовна структура на Вселената. Ако се върнем още по-назад във времето, ще открием, че по този начин е мислело човечеството от най-ранни времена. Нека да ви обясня какво искам да кажа чрез един пример.
към текста >>

И когато средновековният свещеник е говорил от авмона, така че божествената светлина е проблясвала в сърцата на неговите слушатели, както светлината през цветните прозорци на църквата, то тогава вибрациите, задвижени чрез словото на свещеника са били в хармония с великия божествен живот.
Този начин на мислене, който работи според един план, се нарича Свободно масонство. Средновековните свободни масони, които се свързваха с църковниците и се уговаряха как да се строи, не са искали нищо друго, освен така да формират външния живот, че – заедно с готическите катедрали – той да стане отражение на великата духовна структура на Вселената. Да вземем готическата катедрала. Макар че се състои от хиляди отделни детайли, тя е изградена според една единствена идея, много по-всеобхватна, от самата катедрала. За пълната й завършеност трябва божественият живот да потече в нея така, както светлината прониква в нея през многоцветните прозорци. И когато средновековният свещеник е говорил от авмона, така че божествената светлина е проблясвала в сърцата на неговите слушатели, както светлината през цветните прозорци на църквата, то тогава вибрациите, задвижени чрез словото на свещеника са били в хармония с великия божествен живот. И в самата катедрала продължаваше да трепти животът на една такава проповед, родена от духовния живот. По подобен начин целият външен живот би трябвало да бъде преобразен и стане храм на Земята, като отражение на цялата духовна структура на Вселената. Ако се върнем още по-назад във времето, ще открием, че по този начин е мислело човечеството от най-ранни времена. Нека да ви обясня какво искам да кажа чрез един пример. Нашата епоха е времето на хаотичното взаимодействие на едно човешко същество с друго.
към текста >>

И в самата катедрала продължаваше да трепти животът на една такава проповед, родена от духовния живот.
Средновековните свободни масони, които се свързваха с църковниците и се уговаряха как да се строи, не са искали нищо друго, освен така да формират външния живот, че – заедно с готическите катедрали – той да стане отражение на великата духовна структура на Вселената. Да вземем готическата катедрала. Макар че се състои от хиляди отделни детайли, тя е изградена според една единствена идея, много по-всеобхватна, от самата катедрала. За пълната й завършеност трябва божественият живот да потече в нея така, както светлината прониква в нея през многоцветните прозорци. И когато средновековният свещеник е говорил от авмона, така че божествената светлина е проблясвала в сърцата на неговите слушатели, както светлината през цветните прозорци на църквата, то тогава вибрациите, задвижени чрез словото на свещеника са били в хармония с великия божествен живот. И в самата катедрала продължаваше да трепти животът на една такава проповед, родена от духовния живот. По подобен начин целият външен живот би трябвало да бъде преобразен и стане храм на Земята, като отражение на цялата духовна структура на Вселената. Ако се върнем още по-назад във времето, ще открием, че по този начин е мислело човечеството от най-ранни времена. Нека да ви обясня какво искам да кажа чрез един пример. Нашата епоха е времето на хаотичното взаимодействие на едно човешко същество с друго. Всеки индивид преследва своите собствени цели.
към текста >>

По подобен начин целият външен живот би трябвало да бъде преобразен и стане храм на Земята, като отражение на цялата духовна структура на Вселената.
Да вземем готическата катедрала. Макар че се състои от хиляди отделни детайли, тя е изградена според една единствена идея, много по-всеобхватна, от самата катедрала. За пълната й завършеност трябва божественият живот да потече в нея така, както светлината прониква в нея през многоцветните прозорци. И когато средновековният свещеник е говорил от авмона, така че божествената светлина е проблясвала в сърцата на неговите слушатели, както светлината през цветните прозорци на църквата, то тогава вибрациите, задвижени чрез словото на свещеника са били в хармония с великия божествен живот. И в самата катедрала продължаваше да трепти животът на една такава проповед, родена от духовния живот. По подобен начин целият външен живот би трябвало да бъде преобразен и стане храм на Земята, като отражение на цялата духовна структура на Вселената. Ако се върнем още по-назад във времето, ще открием, че по този начин е мислело човечеството от най-ранни времена. Нека да ви обясня какво искам да кажа чрез един пример. Нашата епоха е времето на хаотичното взаимодействие на едно човешко същество с друго. Всеки индивид преследва своите собствени цели. Тази епоха бе предшествана от друга, епохата на древните свещенически държави.
към текста >>

Както човешкият организъм се състои от седем части – Sthula-Sharira /физическо тяло/, Linga-Sharira /етерно тяло/, Kama-Rupa /астрално тяло/, Kama-Manas /его/, висшия Manas /Духовно-себе/, Buddhi /Живот-дух/ и Atma /Дух-човек/ – така биваше схващан и социалният организъм, като формирал себе си през времената, като последователност от седем степени.
Основата на тази сага е следното: Свещеническата държава на Троя основа колония, свещеническата колония Алба Лонга/Алба, Албъ – свещеническа дреха/./*4/ Това бе колония на една свещеническа държава и Амулий принадлежи на последната свещеническа династия. Една по-млада свещеническа култура произлезе от това, която култура бе сменена от цивилизацията основаваща се на ума. Историята не ни казва нищо повече за тази свещеническа култура. Воалът, който забулва най-ранната римска история се повдига от теософията. Седемте римски царе не представляват нищо друго освен седемте принципа, каквито ги знаем от теософията. Както човешкият организъм се състои от седем части – Sthula-Sharira /физическо тяло/, Linga-Sharira /етерно тяло/, Kama-Rupa /астрално тяло/, Kama-Manas /его/, висшия Manas /Духовно-себе/, Buddhi /Живот-дух/ и Atma /Дух-човек/ – така биваше схващан и социалният организъм, като формирал себе си през времената, като последователност от седем степени. И само ако той се изгражда според закона на числото седем, което лежи в основата на цялата природа, би могъл да преуспява. Дъгата също има седем цвята: Червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, индиго, виолетово. Също така има седем интервали в музикалната гама: Прима, секунда, терца, кварта, квинта и т.н.; също и атомните тегла в химията следват правилото на числото седем. И това число прониква през цялото Сътворение. Ето защо съвсем ясно е било за Пазителите на древната мъдрост, че структурата на човешкото общество трябва също така да бъде регулирана по този закон.
към текста >>

Един анатом винаги ще говори с най-голямо възхищение за човешкото сърце, което функционира по чуден начин, макар че човек не прави нищо друго през целия си живот, освен да му поднася отрови.
Вземете една отделна кост. Погледнете например внимателно горната част на бедрената кост и вие ще видите как чудесно е конструирана тя. Най-добрият инженер, най-добрият техник, не би могъл да създаде такова съвършено нещо, ако му се зададе задачата да постигне възможно най-голямата опорна сила, използвайки най-малкото количество материал. И така цялото човешко тяло е конструирано по най-съвършен начин. Това физическо тяло наистина е най-съвършеното, което човек може да си представи. Един анатом винаги ще говори с най-голямо възхищение за човешкото сърце, което функционира по чуден начин, макар че човек не прави нищо друго през целия си живот, освен да му поднася отрови. Алкохол, чай, кафе и т.н. атакуват сърцето по най-невероятен начин. Ала това сърце е така чудесно изградено, че може да издържи всичко това до дълбока старост. Физическото тяло, най-низшето от телата, притежава най-голямото съвършенство. По-малко съвършени са по-висшите тела, които все още не са придобили такова съвършенство в своето развитие: Етерното тяло и астралното тяло, което непрекъснато работи срещу нашето физическо тяло чрез атаките на нашите страсти и желания.
към текста >>

Вторият цар Нума Помпилий, вторият принцип, олицетворява социалния ред; той донася закони за обикновения живот.
Физическото тяло, най-низшето от телата, притежава най-голямото съвършенство. По-малко съвършени са по-висшите тела, които все още не са придобили такова съвършенство в своето развитие: Етерното тяло и астралното тяло, което непрекъснато работи срещу нашето физическо тяло чрез атаките на нашите страсти и желания. Като наш четвърти принцип следва истинското бебе, – човешкият аз, който като блуждаещо огънче трябва да очаква от бъдещето да му предложи онези закони, които ще действат като насока за неговото поведение, каквато физическото тяло отдавна има. Когато развиваме една социална структура, трябва да имаме онова, което прави основите здрави. Така сагата оставя Ромул, първият римски цар, който представлява първият принцип да бъде издигнат в небето като бог Квиринус. Вторият цар Нума Помпилий, вторият принцип, олицетворява социалния ред; той донася закони за обикновения живот. Третият цар Тулий Хостилий, олицетворява страстите. Под неговото управление започват нападенията срещу божествената природа, причинявайки разногласия, борба и война, чрез които Рим става велик. При четвъртия цар Анкус Мартиус, се развиват изкуствата, онези неща, които произтичат от Кама-Манас /човешкия аз, егото/. Четирите по-низши принципа на човека не са в състояние да родят трите по-висши принципа – петия, шестия и седмия. Това също се символизира в римската история.
към текста >>

Шестият цар Сервий Тулий представлява шестият член на човешкия цикличен закон, Будхи /Живот-дух/.
Под неговото управление започват нападенията срещу божествената природа, причинявайки разногласия, борба и война, чрез които Рим става велик. При четвъртия цар Анкус Мартиус, се развиват изкуствата, онези неща, които произтичат от Кама-Манас /човешкия аз, егото/. Четирите по-низши принципа на човека не са в състояние да родят трите по-висши принципа – петия, шестия и седмия. Това също се символизира в римската история. Петият римски цар Тарквиний Прискус не е роден от римския организъм, а е бил въведен в римската култура от етруската култура като нещо по-висше. Шестият цар Сервий Тулий представлява шестият член на човешкия цикличен закон, Будхи /Живот-дух/. Той е в състояние да управлява кама /астралното тяло/, физическо-сетивния прототип на Будхи. Той представлява канона на закона. Седмият цар Тарквиний Супербус, най-възвишеният принцип е този, който трябва да бъде победен, тъй като не е възможно да се поддържа високото ниво, импулсът на социалната система. Виждаме как в римската история е демонстрирано, че трябва да има план в основата на изграждането на държавата така, както има за всяка друга сграда в света. Че светът е храм, че социалният живот също така трябва да бъде изграден и организиран, че трябва да има колони като храм и че великите мъдреци трябва да бъдат колоните на този храм – това намерение е проникнато с древната мъдрост.
към текста >>

Седмият цар Тарквиний Супербус, най-възвишеният принцип е този, който трябва да бъде победен, тъй като не е възможно да се поддържа високото ниво, импулсът на социалната система.
Това също се символизира в римската история. Петият римски цар Тарквиний Прискус не е роден от римския организъм, а е бил въведен в римската култура от етруската култура като нещо по-висше. Шестият цар Сервий Тулий представлява шестият член на човешкия цикличен закон, Будхи /Живот-дух/. Той е в състояние да управлява кама /астралното тяло/, физическо-сетивния прототип на Будхи. Той представлява канона на закона. Седмият цар Тарквиний Супербус, най-възвишеният принцип е този, който трябва да бъде победен, тъй като не е възможно да се поддържа високото ниво, импулсът на социалната система. Виждаме как в римската история е демонстрирано, че трябва да има план в основата на изграждането на държавата така, както има за всяка друга сграда в света. Че светът е храм, че социалният живот също така трябва да бъде изграден и организиран, че трябва да има колони като храм и че великите мъдреци трябва да бъдат колоните на този храм – това намерение е проникнато с древната мъдрост. Това не е онази мъдрост, която просто може да се научи, а мъдрост, която трябва да бъде вградена в човешкото общество. Седемте принципа бяха правилно прилагани. Единственото който бе в състояние да поеме цялото това знание, цялата мъдрост в себе си, може да работи за изграждането на обществото.
към текста >>

Че светът е храм, че социалният живот също така трябва да бъде изграден и организиран, че трябва да има колони като храм и че великите мъдреци трябва да бъдат колоните на този храм – това намерение е проникнато с древната мъдрост.
Шестият цар Сервий Тулий представлява шестият член на човешкия цикличен закон, Будхи /Живот-дух/. Той е в състояние да управлява кама /астралното тяло/, физическо-сетивния прототип на Будхи. Той представлява канона на закона. Седмият цар Тарквиний Супербус, най-възвишеният принцип е този, който трябва да бъде победен, тъй като не е възможно да се поддържа високото ниво, импулсът на социалната система. Виждаме как в римската история е демонстрирано, че трябва да има план в основата на изграждането на държавата така, както има за всяка друга сграда в света. Че светът е храм, че социалният живот също така трябва да бъде изграден и организиран, че трябва да има колони като храм и че великите мъдреци трябва да бъдат колоните на този храм – това намерение е проникнато с древната мъдрост. Това не е онази мъдрост, която просто може да се научи, а мъдрост, която трябва да бъде вградена в човешкото общество. Седемте принципа бяха правилно прилагани. Единственото който бе в състояние да поеме цялото това знание, цялата мъдрост в себе си, може да работи за изграждането на обществото. Ние не бихме постигнали много като теософи, ако бихме се ограничили само да размишляваме върху това как човешкото същество е изградено от своите различни членове. Ние ще сме в състояние да изпълним нашата задача само ако внесем принципите на теософията в ежедневния живот.
към текста >>

Ние ще сме в състояние да изпълним нашата задача само ако внесем принципите на теософията в ежедневния живот.
Че светът е храм, че социалният живот също така трябва да бъде изграден и организиран, че трябва да има колони като храм и че великите мъдреци трябва да бъдат колоните на този храм – това намерение е проникнато с древната мъдрост. Това не е онази мъдрост, която просто може да се научи, а мъдрост, която трябва да бъде вградена в човешкото общество. Седемте принципа бяха правилно прилагани. Единственото който бе в състояние да поеме цялото това знание, цялата мъдрост в себе си, може да работи за изграждането на обществото. Ние не бихме постигнали много като теософи, ако бихме се ограничили само да размишляваме върху това как човешкото същество е изградено от своите различни членове. Ние ще сме в състояние да изпълним нашата задача само ако внесем принципите на теософията в ежедневния живот. Ние трябва да се научим да боравим с тях по такъв начин, че всяко обръщане на ръката, всяко движение на пръста, всяка стъпка, която правим, да носи отпечатъка, да бъде израз на духа. По този начин ние ще трябва да започнем да изграждаме изгубения храм. За това е нужно да приемем в себе си нещо от величието и всеобхватността на всемирните закони. Нашите навици на мислене трябва да бъдат проникнати от онзи вид мъдрост, която води от общото към подробностите – по същия начин както изграждането на една къща започва от завършения и пълен план, а не като слагаме камък върху камък преди да е налице проектът за къщата. Това изискване трябва да бъде поставено, в противен случай нашият свят ще се превърне в хаос.
към текста >>

Целият настоящ живот е похабен, защото хората не знаят, че те трябва да живеят според закони.
Тогава ще можем да изграждаме храма. Това е значението на изграждането на храма: Каквото и да започнем да правим, то да бъде в унисон със закона. Знанието, че човек трябва да включи себе си в изграждането на великия световен храм, все повече е бивало забравяно. Хора могат да бъдат родени и да умират днес, без да имат никаква представа за факта, че в нас се проявяват закони. И че всяко нещо, което ние правим, се управлява от законите на Вселената. Целият настоящ живот е похабен, защото хората не знаят, че те трябва да живеят според закони. Ето защо свещеническите мъдреци на древните времена са измисляли средства да спасят нещо от великите закони на духовния свят за новата култура. Това е било, така да се каже, една стратегия на великите мъдреци да прикрият този ред и хармония в много клонове на живота – да, дори и в игрите, които хората използват за свое забавление в края на деня. В играта на карти, във фигурите на шаха, в закономерността на правилата, по които човек играе, ние намираме намек, макар и слаб, на реда и хармонията, която аз описах. Когато искате да играете карти с някого, не ще можете да го сторите, ако не знаете правилата и начина на игра. И това наистина загатва за великите закони на Вселената.
към текста >>

Това е било, така да се каже, една стратегия на великите мъдреци да прикрият този ред и хармония в много клонове на живота – да, дори и в игрите, които хората използват за свое забавление в края на деня.
Знанието, че човек трябва да включи себе си в изграждането на великия световен храм, все повече е бивало забравяно. Хора могат да бъдат родени и да умират днес, без да имат никаква представа за факта, че в нас се проявяват закони. И че всяко нещо, което ние правим, се управлява от законите на Вселената. Целият настоящ живот е похабен, защото хората не знаят, че те трябва да живеят според закони. Ето защо свещеническите мъдреци на древните времена са измисляли средства да спасят нещо от великите закони на духовния свят за новата култура. Това е било, така да се каже, една стратегия на великите мъдреци да прикрият този ред и хармония в много клонове на живота – да, дори и в игрите, които хората използват за свое забавление в края на деня. В играта на карти, във фигурите на шаха, в закономерността на правилата, по които човек играе, ние намираме намек, макар и слаб, на реда и хармонията, която аз описах. Когато искате да играете карти с някого, не ще можете да го сторите, ако не знаете правилата и начина на игра. И това наистина загатва за великите закони на Вселената. Онова, което е известно като Сефирота на Кабала, онова, което знаем като седемте принципа в техните различни форми, това виждате в начина, по който картите се нареждат една след друга в течение на играта. Дори в очарованието на играта адептите са знаели как да въведат великите космически закони, че играейки хората да имат поне един малък допир до мъдростта.
към текста >>

Един свободен масон днес не се различава особено от болшинството хора; и той не ще спечели нещо особено за новия си живот.
Ако някой каже на хората да се ръководят от великите космически закони, те не биха го правили. Но ако законите са въведени незабележимо в нещата, понякога е възможно в тях да се влее капка от тази нагласа. Ако вие имате това отношение към нещата, ще получите представа, какво се символизира чрез великата алегория за изгубения храм. В тайните общества, всред които принадлежи и Свободното масонство, с Легената за храма е създадено нещо, свързано с изгубения храм и неговото бъдещо възстановяване. Тази легенда е много дълбока, ала съвременното Свободно масонство обикновено няма понятие за нея. Един свободен масон днес не се различава особено от болшинството хора; и той не ще спечели нещо особено за новия си живот. Но ако той остави Легендата за храма да му въздейства, това ще бъде голяма помощ. Всеки, който поеме в себе си Легендата за храма, получава нещо, което по специален начин оформя неговото мислене. А всичко зависи от закономерното мислене. Тази Легенда за храма е както следва: Някога един от Елохимите се свърза с Ева и от това се роди Каин. Друг Елохим, Адонай или Яхве-Йехова тогава създаде Адам.
към текста >>

Едни се държат за нещата, каквито са, други желаят чрез изкуство да създават нов живот от неодушевеното.
Енох, един от потомците на Каин, научи човечеството на изкуството да дяла камъни, да изгражда къщи, да организира обществото, да основава граждански общества. Друг от потомците на Каин беше Тубал-Каин, който обработвал металите. От този род произхождаше и архитектът Хирам-Абиф. Авел беше овчар, той здраво се придържаше към онова, което му беше дадено и приемаше света такъв, какъвто беше. Това е винаги противоположността между хората. Едни се държат за нещата, каквито са, други желаят чрез изкуство да създават нов живот от неодушевеното. Други народи са изобразили прадеда на тези Синове на огъня в мита за Прометей/*5/. Синовете на огъня са, които от всеобхватните всемирни мисли трябва да внесат в света мъдростта, красотата и добротата, за да преобразят света в един храм. Цар Соломон беше потомък от линията на Авел. Той не можеше сам да изгради храма, липсваше му изкуството. Затова той назначи архитекта Хирам-Абиф, потомъкa на Каин.
към текста >>

Йехова се нарича също Богът на формата/*6/, който е създал живото като жива сила, в контраст с другия Елохим, който създава живот от безжизненото.
Той не можеше сам да изгради храма, липсваше му изкуството. Затова той назначи архитекта Хирам-Абиф, потомъкa на Каин. Соломон е бил божествено красив. Когато Савската царица го срещнала, й се сторило, че вижда образ от злато и слонова кост. Тя дошла, за да се сгоди с него. Йехова се нарича също Богът на формата/*6/, който е създал живото като жива сила, в контраст с другия Елохим, който създава живот от безжизненото. На кое от двете принадлежи бъдещето? Това е великият въпрос на Храмовата легенда. Ако човечеството се развиваше според религията на Йехова, целият живот би замръзнал във формата. В окултната наука това се нарича Преминаване в Осмата сфера./*7/ Ала сега вече сме дошли до точката във времето, когато самият човек трябва да събужда мъртвото за живот. Това ще стане чрез синовете на Каин, чрез онези, които не разчитат на наличните неща около тях, а самите са творци на нови форми.
към текста >>

Ако човечеството се развиваше според религията на Йехова, целият живот би замръзнал във формата.
Когато Савската царица го срещнала, й се сторило, че вижда образ от злато и слонова кост. Тя дошла, за да се сгоди с него. Йехова се нарича също Богът на формата/*6/, който е създал живото като жива сила, в контраст с другия Елохим, който създава живот от безжизненото. На кое от двете принадлежи бъдещето? Това е великият въпрос на Храмовата легенда. Ако човечеството се развиваше според религията на Йехова, целият живот би замръзнал във формата. В окултната наука това се нарича Преминаване в Осмата сфера./*7/ Ала сега вече сме дошли до точката във времето, когато самият човек трябва да събужда мъртвото за живот. Това ще стане чрез синовете на Каин, чрез онези, които не разчитат на наличните неща около тях, а самите са творци на нови форми. Синовете на Каин самите формират изграждането на света. Когато Савската царица видяла храма и попитала кой е архитектът, й казали, че това е Хирам. И като го видяла, той веднага й се сторил, че е онзи, който е предназначен за нея.
към текста >>

В окултната наука това се нарича Преминаване в Осмата сфера./*7/ Ала сега вече сме дошли до точката във времето, когато самият човек трябва да събужда мъртвото за живот.
Тя дошла, за да се сгоди с него. Йехова се нарича също Богът на формата/*6/, който е създал живото като жива сила, в контраст с другия Елохим, който създава живот от безжизненото. На кое от двете принадлежи бъдещето? Това е великият въпрос на Храмовата легенда. Ако човечеството се развиваше според религията на Йехова, целият живот би замръзнал във формата. В окултната наука това се нарича Преминаване в Осмата сфера./*7/ Ала сега вече сме дошли до точката във времето, когато самият човек трябва да събужда мъртвото за живот. Това ще стане чрез синовете на Каин, чрез онези, които не разчитат на наличните неща около тях, а самите са творци на нови форми. Синовете на Каин самите формират изграждането на света. Когато Савската царица видяла храма и попитала кой е архитектът, й казали, че това е Хирам. И като го видяла, той веднага й се сторил, че е онзи, който е предназначен за нея. Цар Соломон заревнувал; той се сговорил с трима чираци, които не бяха способни да станат майстори, да повредят великия храмов шедьовър, Бронзовото море.
към текста >>

Ала срещу живота му се създава заговор.
Тогава той чул глас от центъра на Земята. Това било гласът на самия Каин, който му извикал да вземе от него чука на световната божествена мъдрост, с който всичко може отново да поправи. И Каин му дал чука. Духът на човека е онова, което човекът вгражда в своето астрално тяло, ако не го остави в състоянието, в което го е получил. Това е работа, която Хирам сега трябва да извърши. Ала срещу живота му се създава заговор. Ние ще продължим следния път оттук. Исках да разкажа легендата дотук, за да покажа как в първоначалните окултни братства живееше мисълта, че човекът има за задача да преобрази неодушевения свят, да не се задоволи с това, което вече е създадено там. Поради това, че мъдростта прониква в неодушевения свят, тя става дело, за да стане светът отражение на първоначалната вечна духовност. Мъдрост, красота и сила са трите основни думи на всяко Свободно масонство. Така да се промени външният свят, че той да стане дреха за духовното – това е задачата.
към текста >>

Колко малко външния живот на такъв един град отразява онова, което ние чувстваме, мислим и възприемаме.
Това е било чудото на канализацията. Когато човекът се научи да твори със същата мъдрост, с която божествените сили са сътворили природата и мъдро изградили физическите неща, тогава ще бъде съграден храмът на Земята. Не става въпрос колко отделни неща можем да сътворим от нашата собствена мъдрост; ние трябва да имаме становището, че само посредством мъдростта може да бъде сътворен храмът на човечеството. Когато днес вървим из градовете, тук има обущарница, там има аптека, по-нататък магазин за сирене или за бастуни. Ако точно сега нещо от това не ни трябва, това не ни засяга. Колко малко външния живот на такъв един град отразява онова, което ние чувстваме, мислим и възприемаме. Колко много по-различно бе всичко това през Средните векове. Когато някой се разхождаше по улиците, виждал фасадите на къщите, изградени в стила на манталитета и характера на жителите. Всяка дръжка на вратата изразявала онова, което човекът оформял с обич в унисон със своя дух. Разходете се например в един град като Нюрнберг. Там все още ще откриете основата на онова, което е било някога.
към текста >>

Желания, страсти и емоции внесли безредие в храма на света, Само когато от собствената воля на човека закон и ред отново биха заговорили по по-възвишен и по-красив начин, както някога боговете при създаването на природата, само когато човекът позволи да се прояви богът вътре в него, за да може като един бог да догради храма – само тогава изгубеният храм отново ще бъде спечелен.
И след това, като контраст, помислете за модерната абстракция, която вече няма нищо общо с хората. Това е векът на материализма и неговите хаотични произведения, до които човек стъпка по стъпка е дошъл от по-ранната духовна епоха. Човекът е роден от една природа, която някога е била така оформена от боговете, че всичко вътре в нея съответствало на великия план за света, на великия храм. Имало е някога време, когато не е имало нищо на тази Земя, към което сте можели да погледнете, без да си кажете: – Божествените същества са изградили този храм до степента, в която човешкото физическо тяло било завършено. Тогава по-висшите принципи /психическите сили/ на човешката природа го обзели и чрез това дошли в света безредие и хаос. Желания, страсти и емоции внесли безредие в храма на света, Само когато от собствената воля на човека закон и ред отново биха заговорили по по-възвишен и по-красив начин, както някога боговете при създаването на природата, само когато човекът позволи да се прояви богът вътре в него, за да може като един бог да догради храма – само тогава изгубеният храм отново ще бъде спечелен. Не е правилно да мислим, че само онези, които могат да градят, трябва да правят това. Не, това зависи от нагласата дори ако човек знае твърде много. Ако човекът има правилно направление на мислене и след това се ангажира в социална, техническа и юридическа реформа, този човек тогава започва да гради храма, който отново трябва да бъде съграден. Ако човек започне реформи – колкото и с добри намерения – без тази нагласа, тогава той внася още повече хаос. Тъй като отделният камък е безполезен, ако той не е част от цялостния план на сградата.
към текста >>

Всички отделни реформаторски движения – еманципатори, въздържатели, вегетарианци, защитници на животните и т.н.
Ако реформирате закона, религията или каквото и да било друго – дотогава, докато имате предвид само отделното нещо, без да разбирате цялото, всичко това дава за резултат само разрушение. Затова теософията (антропософията) е не само теория, а и практика, най-практичното нещо на света. Погрешно е да се смята, че теософите са отшелници, неангажирани в оформянето на света. Ако бихме могли да накараме хората да се ангажират в социална реформа от теософска основа/*9/, то много от тях биха постигнали по-бързо и по-сигурно онова, което искат да стане. Тъй като отделните реформаторски движения водени сами за себе си, – без да се казва нещо против никакво социално движение, – довеждат само до фанатизъм. Всички отделни реформаторски движения – еманципатори, въздържатели, вегетарианци, защитници на животните и т.н. – са полезни само ако работят заедно. Техният идеал може да бъде правилно реализиран само в едно велико всемирно движение, което в единство води към всемирния световен храм. Това е идеята, която лежи зад алегорията на изгубения храм, който отново трябва да бъде изграден. БЕЛЕЖКИ ОТ ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ Въпрос: Каква е разликата между синовете на Каин и синовете на Авел?
към текста >>

79. ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 22. май 1905 г. /втора лекция/ GA_93 Легендата за храма

В даден момент на своя живот детето се научава да употребява думата "аз".
Нека специално да си припомним библейското обяснение какво трябваше да представлява храмът. Яхве даде това обяснение на Давид: "Един дом за моето име" – Това ще рече дом за името Яхве. И сега нека да си изясним какво означава името Яхве. Древното юдейство в известен период от време много ясно започва да разбира светостта на името Яхве. Какво означава то? В даден момент на своя живот детето се научава да употребява думата "аз". Преди това то счита себе си за предмет. И така както то нарича другите предмети, така нарича и себе си с едно обективно име. Едва по-късно то се научава да използва думата "аз". Моментът в живота на велики личности, когато за първи път осъзнават себе си като един аз, е изпълнен с голямо значение. Жан Пол разказва следния инцидент/*2/: Като малко момче той веднъж стоял в една плевня в двора на една ферма; в онзи момент той за първи път преживял своето собствено "аз".
към текста >>

Моментът в живота на велики личности, когато за първи път осъзнават себе си като един аз, е изпълнен с голямо значение.
Какво означава то? В даден момент на своя живот детето се научава да употребява думата "аз". Преди това то счита себе си за предмет. И така както то нарича другите предмети, така нарича и себе си с едно обективно име. Едва по-късно то се научава да използва думата "аз". Моментът в живота на велики личности, когато за първи път осъзнават себе си като един аз, е изпълнен с голямо значение. Жан Пол разказва следния инцидент/*2/: Като малко момче той веднъж стоял в една плевня в двора на една ферма; в онзи момент той за първи път преживял своето собствено "аз". И толкова спокоен и тържествен бил този момент за него, че той казва: "Тогава аз погледнах в най-вътрешната част на душата ми като в Светая Светих". Хората са се развивали през много епохи и всеки е схващал себе си по този обективен начин до атлантските времена; едва през атлантската епоха човекът се развива до степен да каже за себе си "аз". Древните евреи обхванали това в едно учение. Човекът е преминал през царствата на природата.
към текста >>

Трябва да насочваме човешките души по такъв начин, че да бъде проявено едно истинско, правилно и чисто християнство, в което името на най-възвишеното да намери своето място".
Онова, в което темплиерите са били обвинявани в процеса срещу тях, изцяло почива на едно огромно недоразумение. На времето рицарите темплиери са казвали: "Всичко, което ние преживяхме досега е една подготовка за онова, което Спасителят желаеше." Те продължаваха: "Християнството има бъдеще, има една нова задача. И ние имаме за задача да подготвим различните секти на Средните векове и изобщо човечеството за онова бъдеще, в което християнството ще възкръсне с нова яснота, каквато Спасителят всъщност искаше. Ние видяхме християнството да възниква през 4-та културна епоха; то ще се развие по-нататък през 5-та, ала чак през 6-та епоха то ще празнува Славата на своето възкресение. Ние трябва да го приготвим. Трябва да насочваме човешките души по такъв начин, че да бъде проявено едно истинско, правилно и чисто християнство, в което името на най-възвишеното да намери своето място". Йерусалим трябваше да бъде центърът и оттам по целия свят да потече тайната за отношението на човека към Христос. Онова, което бе представено символично от храма, би трябвало да стане жива реалност. За темплиерите се казваше и именно това беше обвинението срещу тях, че те са установили някакъв вид звездопоклонничество, а също и слънцепоклонничество. Обаче зад това лежи една велика тайна. Литургията се разделяше на две части; така наречената малка литургия, в която на всички беше позволено да участват и когато тя беше приключена, и по-голямото мнозинство от присъстващите си бе отишло, следваше голямата литургия, която бе само за онези, които желаеха да преминат през окултно обучение, да тръгнат по "пътя".
към текста >>

А когато Слънцето и Луната се отделиха от Земята, целият живот на човека се промени.
Земята някога е била свързана със Слънцето и Луната. Слънцето отдели себе си и започна да свети върху Земята отвън. По-късно Луната също се отдели. Така в ранни времена Земята беше съвсем друг вид обиталище за човека. По онова време човекът беше физически съвсем по-различен от сега. А когато Слънцето и Луната се отделиха от Земята, целият живот на човека се промени. Раждане и смърт се появиха за първи път, човекът за първи път се прероди и за първи път азът на човека, индивидуалността слезе във физическото тяло и започна да се въплътява в непрекъсната последователност. Един ден това отново ще бъде преустановено. Земята отново ще бъде съединена със Слънцето и тогава човекът ще бъде в състояние да премине по-нататъшната си еволюция на Слънцето. Така ние имаме една серия от стъпки, според която Слънцето и човекът се движат заедно. Такива неща са свързани с напредването на Слънцето по свода на небето.
към текста >>

Така Слънцето, което всъщност е външният израз на нашия духовен живот, напредва през небесното пространство.
Той наричаше Себе си Агнец. Ние проследихме времето от 1-та до 4-та културни епохи/*9/. Слънцето продължава по небесата и влизаме в знака Риби, където самите ние сме в една критична точка. След това, в бъдеще, по времето на 6-та епоха ще дойде времето, когато човекът ще стане толкова вътрешно очистен, че самият той ще стане храм на божественото. По това време Слънцето ще навлезе в знака на Водолея. Така Слънцето, което всъщност е външният израз на нашия духовен живот, напредва през небесното пространство. Когато Слънцето влезе в знака на Водолей в пролетното равноденствие, тогава за първи път то ще бъде напълно ясно разбрано. Така разказва голямата литургия, от която всички непосветени бяха задължени да излязат. Ясно бе за всички, които оставаха, че християнството, което бе започнало като едно семе, в бъдеще ще донесе нещо съвсем различно като плод и чрез името Водолей се означаваше Йоан Кръстител, който разпръскваше християнството като синапово семе. Водолей или Аквариус означава същото като Йоан, който кръщава с вода, за да подготви човечеството да приеме християнското кръщение с огън. Идването на един "Йоан-Водолей", който, първо, ще потвърди стария Йоан и ще прокламира един Христос, който ще възобнови храма, когато ще е дошла великата точка на времето, когато Христос отново ще говори на човечеството – това беше преподавано в дълбините на темплиерските мистерии, така че събитието да бъде разбрано.
към текста >>

Растителното, животинското и човешкото царство са изградени от тези четири елемента.
Освен това темплиерите казваха: "Днес ние живеем в една точка на времето, когато хората все още не са узрели за разбиране на великите учения; ние все още трябва да ги подготвим за Йоан Кръстителя, който кръщава с вода." Кръстът бе издигнат пред кандидата темплиер и му бе казвано: "Ти трябва да се отречеш от кръста сега, така че да го разбереш по-късно; първо стани един Петър, първо се отречи от писанията, като Петър-скалата, който се отрече от Господа. " Това бе казано на кандидата темплиер като предварително обучение. Нека сега разгледаме този Петър-стадий. Обикновено хората толкова малко разбират всичко това, че дори и буквите върху кръста не бяха правилно тълкувани. Платон казваше за това, че световната душа е разпъната върху кръста на световното тяло./*10/ Кръстът символизираше четирите елемента. Растителното, животинското и човешкото царство са изградени от тези четири елемента. На кръста е написано: Jam = вода = Иаков; Nour = огън, което се отнася до самия Исус Христос; Rauch = въздух, символ за Йоан; и четвъртото Jabeschah = Земя или скала, за Петър. И така върху Кръста стои онова, което е изразено в имената на тримата апостоли, докато единното име J. N. R. J. означава самия Христос. "Земята" е мястото, където най-напред трябваше да бъде донесено самото християнство, до онзи храм, до който самият човек е довел себе си, за да бъде обвивка за по-висшето.
към текста >>

Такива велики представи работят като сили в нашите души, така че чрез това да преминем през очистение, което ще ни доведе до изобилстващия живот в духа.
След като всичко това е било изяснено на темплиера, му беше показвана символична фигура на божественото Същество под форма на един достоен за уважение човек с дълга брада /символизиращ Отец/. Когато хората се развият и получат собствен водач в лицето на Учителите, когато се появят онези, които ще могат да водят хората, тогава пред хората като словото на ръководещия Отец ще застане Учителят, който ще поведе хората към разбирането на Христос. А след това на темплиерите бе казвано: "Когато разберете всичко това, вие ще бъдете узрели да се присъедините към изграждането на великия храм на света; вие трябва да сътрудничите, да се подреди всичко така, че тази велика сграда да стане място за живеене на нашата истинска дълбока азова същност, на нашия вътрешен Кивот на завета." Когато разгледаме всичко това, откриваме образи от огромно значение. И онзи, в чиято душа тези образи могат да оживеят, все повече и повече ще става способен да стане ученик на онези велики Учители, които подготвят изграждането на храма на човечеството. Такива велики представи работят като сили в нашите души, така че чрез това да преминем през очистение, което ще ни доведе до изобилстващия живот в духа. Ние откриваме същата средновековна склонност, както се е проявявала в рицарите темплиери, в двете кръгли маси, на цар Артур и на Светия Граал. В Кръглата маса на цар Артур може да бъде намерен старият свят, докато истинската духовност на християнското рицарство трябваше да бъде подготвена в онези, които охраняваха мистерията на Светия Граал. Забележително е колко спокойно и обективно средновековните хора размишляваха и разглеждаха развиващата се сила/плода/ и външната форма на християнството. Когато проследявате учението на темплиерите, в неговата сърцевина има един вид благоговение към нещо от женско естество. Това женско естество бе известно като божествената София, божествената мъдрост.
към текста >>

80. СЕДЕМНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23 октомври 1905 г. Свободното масонство и човешката еволюция І. /само за мъже/ GA_93 Легендата за храма

"Животновъдът" символизира това.
Расата се развива долу на физическото поле; а горе имаме работа с една активна интуиция, произхождаща от жените и едно пасивно познание, което носи решително мъжки характер. Това се намира в древните мистерийни учения като противоположността между синовете на Авел или синовете Божии и синовете на Каин или синовете човешки. Авел представлява женската активна интуиция. Затова той не е в състояние да възприеме нещо от външния свят, което има нужда да бъде обработено. Той поема божественото, което протича през него, което се влива в неговата интуитивност. "Животновъдът" символизира това. Той се грижи и подхранва живота, както интуицията подхранва божествения живот на мъдростта. Каин има мъжката мъдрост, която поема външното. Тази мъдрост започва да обработва Земята, материалът е извън него. Той е "земеделецът". Какво постига мъдростта на Каин?
към текста >>

Той се грижи и подхранва живота, както интуицията подхранва божествения живот на мъдростта.
Това се намира в древните мистерийни учения като противоположността между синовете на Авел или синовете Божии и синовете на Каин или синовете човешки. Авел представлява женската активна интуиция. Затова той не е в състояние да възприеме нещо от външния свят, което има нужда да бъде обработено. Той поема божественото, което протича през него, което се влива в неговата интуитивност. "Животновъдът" символизира това. Той се грижи и подхранва живота, както интуицията подхранва божествения живот на мъдростта. Каин има мъжката мъдрост, която поема външното. Тази мъдрост започва да обработва Земята, материалът е извън него. Той е "земеделецът". Какво постига мъдростта на Каин? Тази мъдрост на Каин, която, бидейки една пасивна наука, само получава, – но какво постига тя?
към текста >>

Още в цялото Средновековие има една възвишена подготовка за създаването на другия пол в мъжа по духовен начин.
Включването на жени в такива Осиновителни ложи на мъжкото Свободно масонство наистина подготвя пътя за обединяване на половете. Основателката на Теософското общество беше членка на една такава Осиновителна ложа./*7/ Това, което се посочва като начало на теософията, също се включва в тази подготовка. Теософията е една световна задача, която е свързана с окултни течения и трябва да продължи дейността на Свободното масонство. Свободното масонство все още би могло наново да бъде събудено и да ни помогне. Ала по-дълбоката мисъл е, че тези едностранчиви мъжки усилия трябва да бъдат преодоляни в теософските кръгове. Още в цялото Средновековие има една възвишена подготовка за създаването на другия пол в мъжа по духовен начин. Чрез концентриране мъжът първоначално развива в себе си като мисъл онова, което трябва да стане реалност в него по-късно. Оттам като подготовка за това през Средните векове се зароди култът към Дева Мария. Той не е нищо друго, освен концентрация, за да се зароди женското у мъжа, докато за жената култът към Исус служеше за паралелната цел. Култът на Дева Мария произхожда именно оттук. Сега ще видите какво объркване трябва да настъпи, когато възниква един орден, който скъсва с всичко това и иска да си възобнови женската мъдрост.
към текста >>

81. ДЕВЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23. октомври 1905 г. /вечерна лекция/ Отношението между окултното знание и ежедневния живот. GA_93 Легендата за храма