Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
8
,
9
,
10
,
11
,
12
,
13
,
14
,
Намерени са резултати от
1305
текста в
14
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Връзка
'.
На страница
1
:
366
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действителност, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква
връзка
помежду им, всяка една безплодна за другата.
Философията на Християн Волф не можеше да намери пътя от сферата на нейните общи понятия в царството на непосредствената действителност, на индивидуалното съществуване. Там и най-понятните по себе си неща бяха третирани с пълна подробност. Установяваше се, че вещта е нещо,което няма никакво противоречие в себе си, че има крайни и безкрайни вещества и т.н. Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем. Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен начин, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци.
Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действителност, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква връзка помежду им, всяка една безплодна за другата.
Здравата природа на Гьоте се чувстваше отблъсквана и от двете едностранчивости по еднакъв начин и в борбата срещу тях у него се развиха представи, които по-късно го доведоха до онзи плодотворен възглед за природата, до онова схващане, в което идеи и опитност се взаимно оживяват във всестранно проникване и се превръща в едно цяло. Ето защо у Гьоте се разви първо понятието, което споменатите крайности можеха да схванат най-малкото: Понятието за живота. Когато наблюдаваме едно живо същество по неговите външни явления, то ни представя множество подробности, които се явяват като негови членове и органи. Описанието на тези членове, на тяхната форма, взаимно положение, големина и т.н. може да стане обект на обширна лекция, на която се посвещаваше второто от посочените от нас направления.
към текста >>
Липсва
връзка
та духовна”.
Ние виждаме това вече в едно писмо от времето прекарано в Щрасбург, датирано от 14 юли 1770 година, където той говори за една пеперуда: "Бедното животно трепери в мрежата, изтрива си най-хубавите цветове; и когато го улавяме неповредено, то лежи вцепенено и безжизнено; трупът не е цялото животно, към него принадлежи още нещо, една главна част и при случай, както и при всеки друг една съществена главна част: животът..."От същия възглед са се родили и думите от "Фауст": "Който иска да познае и опише живото, търси първо духа да прогони; тогаз в ръката си той има частите, за жалост!
Липсва връзката духовна”.
Обаче, както добре може да се предположи имайки предвид неговата природа, Гьоте не се задоволи само с отричането на едно схващане, а положи усилия все повече да си изработи свое собствено схващане. И в указанията, които имаме върху неговото мислене от 1769 до 1775 година, ние познаваме вече твърде често зародишите на неговите по-късни работи. Тук той си създава идеята за едно същество, при което всяка част оживява друга, при която един принцип прониква всички отделни части. Във "Фауст" се казва: “Как всичко се във цялото втъкава,
към текста >>
Те се явяват външно подредени едно до друго, без вътрешна, необходима
връзка
.
За тази цел живите същества трябваше да бъдат изследвани по степента на тяхното родство и да бъдат съответно събрани в групи. Тъй като при това се касаеше преди всичко за да бъде познато всяко едно растение по-лесен начин, а също и неговото място в системата лесно да се намери, трябваше да се държи сметка особено за онези признаци, които различават растенията едни от други. За да се направи невъзможно смесването на едно растение с друго, търсеха се предимно тези различаващи признаци. При това Лине и неговите ученици считаха като характерни външните признаци, големина, брой и положение на отделните органи. По този начин растенията бяха подредени в поредица, но така, както биха могли да бъдат подредени и известен брой неорганически тела: по признаци, които са взети отвъншния изглед, а не от вътрешната природа на растението.
Те се явяват външно подредени едно до друго, без вътрешна, необходима връзка.
При важното понятие, което Гьоте имаше за природата на едно живо същество, този начин на разглеждане не можеше да го задоволи. Тук никъде не се изследваше същността на растението. Гьоте трябваше да си зададе въпроса: в какво се състои онова “нещо”, което прави от определено същество на природата едно растение? Той трябваше по-нататък да признае, че това нещо се проявява еднакво във всички растения. И въпреки това налице беше безкрайното различие на отделните същества, което трябваше да бъде обяснено.
към текста >>
2.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Към това трябва да помислим още, че, през време когато тези възгледи се оформяха все по-определено у Гьоте, той поддържаше една жива
връзка
с Хердер, който в 1783 година започна да пише своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството." Това съчинение се роди приблизително от разговори на двамата и някои идеи могат направо да се припишат на Гьоте.
Обаче при него тези закони се развиват към една страна, която му дава възможност да може "невъзможното". “Той различава, отбира и съди; да предаде той може вечност на мига”.
Към това трябва да помислим още, че, през време когато тези възгледи се оформяха все по-определено у Гьоте, той поддържаше една жива връзка с Хердер, който в 1783 година започна да пише своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството." Това съчинение се роди приблизително от разговори на двамата и някои идеи могат направо да се припишат на Гьоте.
Мислите, които са изказани тук, са често пъти изцяло Гьотевски, само че казани по начина на Хердер, така че от тях ние можем да направим едно сигурно заключение върху тогавашните мисли на Гьоте. В първата част на книгата*(* Хердер, Идеи към философията на историята на човечеството.Част I, т.5, в "Събрани съчинения на Хердер". Издадена от В.Суфан, Берлин 1877 1915 г., т.13, стр.167.) Хердер има за същността на света следния възглед. Трябва да се предположи една главна форма, която преминава през всички същества и се осъществява по различен начин. “От камъка до кристала, от кристала до металите, от тези последните до създаването на растенията, от растенията до животното, от това последното до човека ние виждаме как формата на организация се повишава, а заедно с нея и силите и инстнктите на създанията стават все по-разнообразни и най-после всички се съединяват във формата на човека, доколкото тя можеше да ги обхване”.
към текста >>
Не само Мерк, но и Блуменбах и Зьомеринг подържаха
връзка
с Гьоте.
Въпреки че Блуменбах беше намерил у неродените или у малките деца следи, почти зачатъци на ос интермаксиларис, даже веднъж беше намерил в един такъв череп една отделна малка костна ядка като истинска междинна кост, той не допускаше съществуването на такава кост у човека. По този въпрос той казва: “Разликата с една истинска ос интермаксиларис е далечна колкото небето”. Кампер най-знаменития анатом на времето, беше на същото мнение. Той казва например за междинната кост: “Тя никога не е била открита у човека, даже и у негрите”. Марк проявяваше особено голямо уважение към Кампер и се занимаваше с неговите съчинения.
Не само Мерк, но и Блуменбах и Зьомеринг подържаха връзка с Гьоте.
Кореспонденцията с първия ни показва, че Гьоте е вземал най-горещо участие в техните изследвания на костните системи и е обменял своите мисли с тях върху тези въпроси. На 27 октомври 1782 година той поиска от Мерк да му пише нещо за инкогнитото на Кампер и да му изпрати неговите писма. По-нататък трябва да отбележим едно посещение на Блуменбах във Ваймар през април 1783 година. През септември същата година Гьоте отива в Гьотинген, за да посети там Блуменбах и всички професори. На 28 септември той пише на госпожа фон Щайн: “Предприех да посетя всички професори и можеш да си представиш, колко много тичане изисква това, за да се справя за наколко дни”.
към текста >>
Също и Гьоте никога не гледаше на него като отделно откритие, а само във
връзка
с неговия велик възглед за природата.
Съобразно цялото свое духовно направление Гьоте не можеше да мисли другояче, освен че и у човека съществува една междучелюстна кост. Касаеше се само за емпиричното доказателство на същата, само за това, каква форма приема тя у човека, доколко се приобщава към целостта на организма. Той успя да достави това доказателство през пролетта на 1784 година в съдружие с Лодер, с когото сравни човешки и животински черепи в Йена. Гьоте съобщи това на 27 март както на госпожа фон Щаин*/* “На мене ми достави едно прекрасно удоволствие, аз направих едно анатомическо откритие, което е важно и хубаво” така и на Хердер*/* “Аз намерих – нито злато, нито сребро, а нещо, което ми доставя неизмерима радост, ос интермаксиларис у човека”./ Сега това отделно откритие не трябва да се надценява спрямо великите мисли, на които то се крепи; и за Гьоте то имаше само стойността да премахне един предрасъдък, който се явяваше като пречка, когато неговите идеи трябваше да бъдат проследени последователно чак до най-малките подробности на един организъм.
Също и Гьоте никога не гледаше на него като отделно откритие, а само във връзка с неговия велик възглед за природата.
Така ние можем да разберем, когато в гореспоменатото писмо до Хердер той казва: “Това трябва да радва дълбоко и тебе; защото тя е като ключовия камък при човека, тя не липсва, а съществува и у него но как! ” И веднага той припомня на своя приятел по-далечни перспективи: “Аз обмислих това нещо също и във връзка с твоето цяло, колко хубаво ще бъде то там”. Твърдението: Животните имат една междучелюстна кост, а човекът няма такава, не можеше да има никакъв смисъл за Гьоте. Ако в силите, които образуват един организъм, има заложбата, според която между двете кости на горната челюст у животните да бъде вмъкната една междинна кост, същите тези сили трябва да се намират в действие и у човека на същото място, по същество действащи еднакво, само че външно се проявяват различно. Понеже Гьоте винаги си представяше организма не като едно мъртво, неподвижно съчетание, а винаги произхождащ от неговите вътрешни формиращи сили, той трябваше да си зададе въпроса: Какво правят тези сили в горната челюст на човека?
към текста >>
” И веднага той припомня на своя приятел по-далечни перспективи: “Аз обмислих това нещо също и във
връзка
с твоето цяло, колко хубаво ще бъде то там”.
Той успя да достави това доказателство през пролетта на 1784 година в съдружие с Лодер, с когото сравни човешки и животински черепи в Йена. Гьоте съобщи това на 27 март както на госпожа фон Щаин*/* “На мене ми достави едно прекрасно удоволствие, аз направих едно анатомическо откритие, което е важно и хубаво” така и на Хердер*/* “Аз намерих – нито злато, нито сребро, а нещо, което ми доставя неизмерима радост, ос интермаксиларис у човека”./ Сега това отделно откритие не трябва да се надценява спрямо великите мисли, на които то се крепи; и за Гьоте то имаше само стойността да премахне един предрасъдък, който се явяваше като пречка, когато неговите идеи трябваше да бъдат проследени последователно чак до най-малките подробности на един организъм. Също и Гьоте никога не гледаше на него като отделно откритие, а само във връзка с неговия велик възглед за природата. Така ние можем да разберем, когато в гореспоменатото писмо до Хердер той казва: “Това трябва да радва дълбоко и тебе; защото тя е като ключовия камък при човека, тя не липсва, а съществува и у него но как!
” И веднага той припомня на своя приятел по-далечни перспективи: “Аз обмислих това нещо също и във връзка с твоето цяло, колко хубаво ще бъде то там”.
Твърдението: Животните имат една междучелюстна кост, а човекът няма такава, не можеше да има никакъв смисъл за Гьоте. Ако в силите, които образуват един организъм, има заложбата, според която между двете кости на горната челюст у животните да бъде вмъкната една междинна кост, същите тези сили трябва да се намират в действие и у човека на същото място, по същество действащи еднакво, само че външно се проявяват различно. Понеже Гьоте винаги си представяше организма не като едно мъртво, неподвижно съчетание, а винаги произхождащ от неговите вътрешни формиращи сили, той трябваше да си зададе въпроса: Какво правят тези сили в горната челюст на човека? Съвсем не можеше да става дума, дали междинната кост съществува, а как е устроена тя, каква форма приема. И тази форма трябваше да бъде намерена емпирически.
към текста >>
Тук важното преди всичко е това, че Гьоте казва, той се е въздържал да отбележи още сега основната мисъл; следователно той иска да стори това по-късно, в една по-голяма
връзка
.
Понеже Гьоте винаги си представяше организма не като едно мъртво, неподвижно съчетание, а винаги произхождащ от неговите вътрешни формиращи сили, той трябваше да си зададе въпроса: Какво правят тези сили в горната челюст на човека? Съвсем не можеше да става дума, дали междинната кост съществува, а как е устроена тя, каква форма приема. И тази форма трябваше да бъде намерена емпирически. Сега у Гьоте все повече оживяваше мисълта, да разработи едно по-голямо съчинение върху природата. Така през ноември 1784 година той пише на Кнебел, когато му изпраща студията върху своето откритие: “Аз се въздържах да отбележа още сега резултата, на което и Хердер сочи в своите идеи, че именно разликата между човека и животното не може да се намери в отделните подробности”.
Тук важното преди всичко е това, че Гьоте казва, той се е въздържал да отбележи още сега основната мисъл; следователно той иска да стори това по-късно, в една по-голяма връзка.
По-нататък това място ни показва, че основните мисли, които ни интересуват преди всичко у Гьоте: Великите идеи върху животинския тип, са съществували отдавна преди въпросното откритие. Защото самият Гьоте признава тук, че те са отбелязани още в "идеите" на Хердер; обаче редовете, в които става това, са били написани преди откритието на междинната кост. Следователно откритието на междинната кост е само едно последствие на онези велики възгледи. То трябваше да остане неразбираемо за онези, които нямаха тези възгледи. На тях им бе отнет единственият природо-исторически признак, чрез който те различаваха човека от животните.
към текста >>
Чрез това всяка една отделна дейност получава своето подходящо място във
връзка
та с цялото.
Че едно такова произведение /съчинение/ не излезе от ръката на Гьоте, за това можем само да съжаляваме. След всичко, което вече разглеждахме, то би се превърнало в едно творение, което би оставило назад всичко, което е било създадено в тази област в по-ново време. То би се превърнало в един канон, от който би трябвало да изхожда всеки стремеж в областта на естествената наука и при който би могло да бъде изпитвано духовното съдържание на този стремеж. Най-дълбокият философски дух, който само повърхностни мислители биха могли да отрекат у Гьоте, би се свързал тук с едно любвеобилно задълбочаване в това, което е дадено като сетивна опитност; далеч от всяка едностранчива систематичност, която вярва, че с една обща схема обхваща всички същества, тук би отдало право на всяка една отделна индивидуалност. Тук ние бихме имали работа с делото на един дух, при който не изпъква на преден план един отделен клон на човешкия стремеж, изтласквайки на заден план всички останали клонове, а при който целостта на човешкото битие постоянно плува на задната основа, когато той третира една отделна област.
Чрез това всяка една отделна дейност получава своето подходящо място във връзката с цялото.
Обективното потопяване в разглежданите предмети става причина духът да изгрее напълно в тях, така че Гьотевите теории ни се явяват по такъв начин, като че те не абстрахират един дух от предметите, а като че самите предмети се изобразяват в един дух, който при разглеждането забравя самия себе си. Тази най-строга обективност би направила от Гьотевото дело едно най-съвършено дело на естествената наука; то би било един идеал, към който би трябвало да се стреми всеки естествоизпитател; за философа то би било един типичен образец на намиране законите на обективното разглеждане на света. Можем да приемем, че теорията на познанието, която сега се явява навсякъде като основна философска наука, ще може да стане плодотворна едва тогава, когато ще вземе своята изходна точка от Гьотевия подход на разглеждане и мислене. Самият Гьоте дава причината, поради която това негово замислено творение не бе създадено като в аналите на 1790 година казва думите: “Задачата беше толкова голяма че тя можеше да бъде решена в един разпръснат живот”. Когато изходим от тази гледна точка, тогава отделните фрагменти, които притежаваме от Гьотевата естествена наука, добиват извънредно голямо значение.
към текста >>
3.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Става трудно да се съзре
връзка
та на двете.
Не формата на корена обуславя тази на стеблото и не формата на стеблото обуславя тази на листа и т.н., а всички тези форми са обусловени чрез нещо стоящо над тях, което самото то не е вече сетивно-възприемаема форма; те съществуват едни за други, обаче не едни чрез други. Те не се обуславят помежду си, а са всички обусловени от нещо друго. Това, което тук възприемаме по сетивен начин, ние не можем да го изведем също от сетивно-възприемаеми отношения, а трябва да приемем в понятието за процесите елементите, които не принадлежат на света на сетивата, трябва да се издигнем над сетивния свят. Тук съзерцанието не е вече достатъчно, а трябва да обхванем единството с понятия, когато искаме да обясним явленията. С това обаче се явява едно отдалечаване от възприятието и понятието; те не изглеждат вече да се покриват; понятието плува над възприятието.
Става трудно да се съзре връзката на двете.
Докато в неорганичната природа понятие и действителност бяха едно, тук те изглежда да се отделят и да принадлежат всъщност на два различни свята. Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност. Обектът не изглежда обясним от себе си, защото неговото понятие не е взето от самия него, а от нещо друго. Защото обектът не се явява владян от законите на сетивния свят, но въпреки това съществува за сетивата, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите на природата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени. Тази пропаст се приемаше всеобщо в науката до Гьоте; едва той успя да произнесе решаващата дума на загадката.
към текста >>
Той наистина съзираше възможността за едно разбиране на един интелектус архетипус, на един интуитивен ум -, на което би било дадено да прозре
връзка
та между понятие и действителност при органическите същества както и при неорганическите; обаче на самия човек той отричаше възможността да притежава подобен ум.
Обектът не изглежда обясним от себе си, защото неговото понятие не е взето от самия него, а от нещо друго. Защото обектът не се явява владян от законите на сетивния свят, но въпреки това съществува за сетивата, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите на природата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени. Тази пропаст се приемаше всеобщо в науката до Гьоте; едва той успя да произнесе решаващата дума на загадката. Преди него се мислеше, че обяснима чрез самата нея е само не органичната природа; при органичната природа престава човешката познавателна способност. Ние ще оценим най-добре величието на Гьотевото дело, на делото, което той извърши, когато помислим, че великият реформатор на по-новата философия, Кант, не само споделяше тази стара грешка, а даже се опита да намери едно научно основание за това, че човешкият дух никога не ще успее да обясни органическите образувания.
Той наистина съзираше възможността за едно разбиране на един интелектус архетипус, на един интуитивен ум -, на което би било дадено да прозре връзката между понятие и действителност при органическите същества както и при неорганическите; обаче на самия човек той отричаше възможността да притежава подобен ум.
Според Кант човешкият ум трябва именно да има свойството да може да си представя единството, понятието на нещото на нещо само като произлизащо от взаимодействието на частите като нещо общо аналитично добито чрез абстракция, а не така, че отделната част да се явява като произтичаща от едно конкретно (синтетично) единство, на едно понятие в интуитивна форма. Ето защо според него на този ум е невъзможно да обясни органическата природа, защото ние трябва да си я представяме като нещо цяло действуващо в частите. Кант казва върху това: "нашият ум има следователно тази особеност за разсъдъчната способност, че за него познанието не се определя от общото за особеното и следователно това особеното не може да бъде изведено от общото.* /*Кант, Критика на разсъдъчната способност, в І. Кант, Събрани съчинения, т.ІІ, Лайпциг 1915 г, стр.272 и следв./ Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата връзка на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите сетива в пространство и време.
към текста >>
Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата
връзка
на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите сетива в пространство и време.
Той наистина съзираше възможността за едно разбиране на един интелектус архетипус, на един интуитивен ум -, на което би било дадено да прозре връзката между понятие и действителност при органическите същества както и при неорганическите; обаче на самия човек той отричаше възможността да притежава подобен ум. Според Кант човешкият ум трябва именно да има свойството да може да си представя единството, понятието на нещото на нещо само като произлизащо от взаимодействието на частите като нещо общо аналитично добито чрез абстракция, а не така, че отделната част да се явява като произтичаща от едно конкретно (синтетично) единство, на едно понятие в интуитивна форма. Ето защо според него на този ум е невъзможно да обясни органическата природа, защото ние трябва да си я представяме като нещо цяло действуващо в частите. Кант казва върху това: "нашият ум има следователно тази особеност за разсъдъчната способност, че за него познанието не се определя от общото за особеното и следователно това особеното не може да бъде изведено от общото.* /*Кант, Критика на разсъдъчната способност, в І. Кант, Събрани съчинения, т.ІІ, Лайпциг 1915 г, стр.272 и следв./
Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата връзка на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите сетива в пространство и време.
Според Кант ние би трябвало да се ограничим в това, да разберем, че една такава връзка съществува; обаче логическото изискване, да познаем, как общата мисъл, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действителност, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите. Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действителност стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи начин, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина. С това Кант отрече възможността да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно. Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки. Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза.
към текста >>
Според Кант ние би трябвало да се ограничим в това, да разберем, че една такава
връзка
съществува; обаче логическото изискване, да познаем, как общата мисъл, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действителност, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите.
Според Кант човешкият ум трябва именно да има свойството да може да си представя единството, понятието на нещото на нещо само като произлизащо от взаимодействието на частите като нещо общо аналитично добито чрез абстракция, а не така, че отделната част да се явява като произтичаща от едно конкретно (синтетично) единство, на едно понятие в интуитивна форма. Ето защо според него на този ум е невъзможно да обясни органическата природа, защото ние трябва да си я представяме като нещо цяло действуващо в частите. Кант казва върху това: "нашият ум има следователно тази особеност за разсъдъчната способност, че за него познанието не се определя от общото за особеното и следователно това особеното не може да бъде изведено от общото.* /*Кант, Критика на разсъдъчната способност, в І. Кант, Събрани съчинения, т.ІІ, Лайпциг 1915 г, стр.272 и следв./ Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата връзка на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите сетива в пространство и време.
Според Кант ние би трябвало да се ограничим в това, да разберем, че една такава връзка съществува; обаче логическото изискване, да познаем, как общата мисъл, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действителност, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите.
Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действителност стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи начин, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина. С това Кант отрече възможността да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно. Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки. Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза. Гьоте започна да изучава Спиноза за първи път през пролетта на 1774 година.
към текста >>
организмът се намира във
връзка
с външния свят; всички физически условия навъншния свят действат върху него.
Организмът определя себе си от самия себе си, създава своите качества съобразно един предпоставен принцип и въпреки това той е сетивно-действителен. Следователно той е стигнал до своята сетивна действителност по съвършено друг начин в сравнение с другите обекти на сетивния свят; ето защо изглежда да се е родил по един неестествен път. Но сега е напълно обяснимо, че в своята вътрешност организмът е също така изложен на влиянията на сетивния свят, както всяко друго тяло. Падащият от покрива камък може да улучи също така едно живо същество, както и едно неорганично тяло. Чрез приемането на храна и т.н.
организмът се намира във връзка с външния свят; всички физически условия навъншния свят действат върху него.
Естествено това може да стане само дотолкова, доколкото организмът е обект на сетивния свят, доколкото той е пространствено-времев обект. Този обект навъншния свят, стигналият до съществуване ентелехиен принцип, е външното явление на организма. Но тъй като тук той е изложен не само на своите собствени формиращи закони, а също и на условията навъншния свят, тъй като тук той не е само такъв, какъвто би трябвало да бъде съобразно същността на определящия се от само себе си ентелехиен принцип, а такъв, както е зависим, повлиян от нещо друго, той се явява някакси никога съобразен напълно със себе си, никога подчиняващ се само на своята собствена същност. Сега се явява човешкият разум и се образува в идеята един организъм, който отговаря не на влиянията навъншния свят, а на своя собствен принцип. При това отпада всяко случайно влияние, което няма нищо общо с организма като такъв.
към текста >>
Неорганичните редици от действия нямат никъде начало и край; следващото се намира с предидущото само в една случайна
връзка
.
Ако тя би била от това естество, тогава по силата на намиращите се на негово разположение категории умът би искал много добре да я разбере. Гьоте съвсем не мисли за това, противно на Кант да обясни органичния свят като механизъм, а той твърди, че човекът никак не е лишен от способността да познае по-висшата форма на природното действие, което е основа на същността на органичното. Преценявайки казаното по-рано, ние веднага се натъкваме на една съществена разлика между органичната и неорганичната природа. Понеже при неорганичната природа всеки процес може да произведе един друг, този отново един друг и т.н., редица от процеси не се явява никъде завършена. Всичко е в постоянно взаимодействие на други групи.
Неорганичните редици от действия нямат никъде начало и край; следващото се намира с предидущото само в една случайна връзка.
Когато един камък падне на земята, тогава от случайната форма на обекта, върху който той пада, зависи, какво действие ще упражни. Не така стоят нещата при един организъм. Тук първото е единството. Изградената на себе си ентелехия съдържа определен брой на развитие, от които едната трябва да бъде първата, другата последната; при тези форми винаги едната може да следва другата по напълно определен начин. Идейното единство изнася от себе си редица сетивно възприемаеми органи, които се редуват във времето и се нареждат един друг в пространството и се отделя по съвършено определен начин от останалата природа.
към текста >>
Връзка
та на външните формиращи сили с този принцип съвсем не трябва да се схваща така, като че първите биха действали определящо върху втория по начина, както действат едно неорганично същество върху друго такова.
Едно друго животно се явява образувано в друга насока. Тук се крие възможността за диференциране на първичния организъм в неговата изява в родове и видове. Действителните (фактическите) причини на диференцирането не са обаче още дадени с това. Тук в своите права се явяват: приспособяването, вследствие на което организмът се оформява според заобикалящите го външни условия, и борбата за съществуване, която действа в посоката, че само най-добре приспособилите се към царуващите условия същества се запазват. Обаче приспособлението и борбата за съществуване не биха могли да произведат нищо в организма, ако съставляващият организма принцип не би бил такъв, че да може да приеме най-разнообразните форми при постоянното запазване на вътрешното единство.
Връзката на външните формиращи сили с този принцип съвсем не трябва да се схваща така, като че първите биха действали определящо върху втория по начина, както действат едно неорганично същество върху друго такова.
Вярно е, че външните условия дават повода типът да се оформи по определен начин, да добие определена форма; обаче тази форма не може да бъде изведена отвъншните условия, а от вътрешния принцип. При това обяснение трябва винаги да се търсят първите, обаче самата форма не трябва да се разглежда като тяхно последствие. Извеждането на формите на един организъм от заобикалящия външен свят чрез чиста причинност би било отхвърлено от Гьоте също така, както той направи с теологичния принцип, според който формата на един орган е сведена до една външна цел, на която той трябва да служи. При онези организмени системи на животното, при които се касае повече за външността на стоежа, например при костите, там отново изпъква онзи наблюдаван у растенията закон, както при образуването на черепните кости. Дарбата на Гьоте да познава в чисто външните форми вътрешната закономерност, изпъква тук особено силно.
към текста >>
Докато преди Гьотевата систематика се нуждаеше от също толкова различни понятия (идеи), колкото външни различни видове съществуваха, между които не се намираше никаква
връзка
, Гьоте обясни, че по идея всички организми са еднакви, а се различават само по тяхното външно явление; И той обясни защо те са такива.
Този принцип се изявява както в най-простия организъм така и в най-съвършения, само че в различна форма. Това е животинското, това, чрез което едно същество е един организъм. Дарвин го предполага от самото начало; то е налице, въведено е и след това той казва за него, че то реагира на влиянията на външния свят по този или онзи начин. При Дарвин съществува едно неопределено Х, това неопределено Х се стремеше Гьоте да обясни.). Гьоте е този, който скъса и предприе едно възобновяване на науката за организмите според същността на организма.
Докато преди Гьотевата систематика се нуждаеше от също толкова различни понятия (идеи), колкото външни различни видове съществуваха, между които не се намираше никаква връзка, Гьоте обясни, че по идея всички организми са еднакви, а се различават само по тяхното външно явление; И той обясни защо те са такива.
С това бе създадена философската основа за една научна система на организмите. Касаеше се още само за провеждането на същата. Трябваше да бъде показано, как всички действителни организми са само откровения, изяви на една идея и как те се изявяват в един определен случай. Великото дело, което бе извършено с това в науката, беше също многократно признато от по-дълбоко мислещи учени. Младшият д, Алтон пише на 6 юли 1827 година на Гьоте: "бих считал за най-голяма награда, ако ваше превъзходителство, на когото естествената наука дължи не само едно пълно преобразоване с величествени обзори и нови възгледи на ботаниката, но и множество обогатявания на остеологията, бихте познали в предстоящите листове едно достойно за одобрение усърдие"* (*Естественонаучна кореспонденция I,28.).
към текста >>
Той не можа да изпълни това свое намерение; не изложи особено
връзка
та на своите общи мисли със света на особеното, с действителността на отделните форми.
Криптограмите са именно онези растения, при които прарастението е изразено до най-висока сте пен едностранно; те представляват идеята за растението в една едностранчива сетивна форма. За тях може да се съди според установената вече идея; обаче самата тази идея стига до своята пълна изява едва при семените растения /фанерогаме/. Това, което може да се каже тук е, че Гьоте никога не е изпълнил своите основни мисли, че той твърде малко е навлязъл в царството на особеното. Ето защо неговите работи остават откъслечни. Неговото намерение, да създаде светлина и тук, ние показано в неговите думи от "Пътуване в Италия" /27 септември 1786 г./ с които той се изразява, че с помощта на неговите идеи ще му бъде възможно "да спре ли действително родове и видове, което, както ми се струва, досега става произволно".
Той не можа да изпълни това свое намерение; не изложи особено връзката на своите общи мисли със света на особеното, с действителността на отделните форми.
Това той самият считаше като един недостатък на неговите фрагменти; относно това той пише на 28 юни 1828 година на Соре за Декендол: "На мене също ми става все по-ясно, как той разглежда намеренията, в които аз продължавам да се движа и които са изразени достатъчно ясно в моята студия върху метаморфозата, чието отношение обаче към опитната ботаника, както отдавна зная това, не изпъква достатъчно ясно." Тази е също и причината, поради която Гьотевите възгледи бяха толкова малко разбрани и криво разбирани; това се случи затова, защото те въобще не бяха разбрани. В Гьотевите понятия ние получаваме също едно идейно обяснение за открития от Дарвин и Хекел факт, че историята на развитието на индивида е едно повторение на развитието на рода (на езика на биологията: Онтогенезата е повторение на филогенезата. Бел.на прев.). Защото това, което Хекел предлага тук, не може да бъде взето за нещо повече от един необоснован факт. Това е фактът, че всеки индивид преминава в съкратена форма онези стадии на развитието, които същевременно палеонтологията ни посочва като отделни органически форми.
към текста >>
Според него при обектите на опитността идеята е един орган, който трябва да обхване като необходима
връзка
това, което иначе би било възприемано само в едно сляпо редуване едно до друго и едно след друго.
Следователно съдържанието на понятието за типа не може да произхожда от сетивния свят като такъв, въпреки че то се добива при този сетивен свят. Следователно то трябва да седи в самия тип; идеята за първичното същество можеше да бъде само една такава, която развива от себе си едно съдържание съгласно една намираща се в самата нея необходимост, което съдържание се явява след това в света на явленията под една друга форма под формата на възприятието. В това отношение интересно е да видим, как самият Гьоте застава срещу емпиричните природоизследователи за истинската опитност и строгото различаване на идеята от обекта. В 1796 година Зьомеринг му изпраща една книга, в която той (Зьомеринг) се опитва да открие седалището на душата. В едно писмо, което отправя до Зьомеринг на 28 август 1796 година, Гьоте намира че той е вплел твърде много метафизика в своите възгледи; една идея върху предмети на опитността няма никакво оправдание, когато тя излиза вън от тях, когато не е основа на в същността на самите обекти.
Според него при обектите на опитността идеята е един орган, който трябва да обхване като необходима връзка това, което иначе би било възприемано само в едно сляпо редуване едно до друго и едно след друго.
Обаче от това, че идеята не може да прибави нищо ново към обекта, следва, че самият този последен, по неговата собствена същност, е нещо идейно; че въобще емпиричната действителност трябва да има две страни: Едната, според които тя е нещо особено, индивидуално, другата, според която тя е нещо идейно-общо. Общението със съвременните философи както и четенето на техните съчинения доведе Гьоте до определена гледна точка в това отношение. Съчинението на Шелинг за Мировата душа и неговият очерк на една Натурфилософия*(*Гьотеви анали към 1798-1799 г.) както и книгата на Щефен "Основни черти на общата естествена наука" му подействаха плодотворно. Той води разговори по някои въпроси и с Хегел. Тези подбуди доведоха най-после дотам, Гьоте да се заеме отново с изучаването на Кант, с който той вече се беше занимавал веднъж по подбудата на Шилер.
към текста >>
Той разглеждаше растението още като еднавъншна, механична
връзка
на отделните неща.
По-късно бе изучавана и метаморфозата на насекомите. Една друга подбуда дойде от страна на философа Волф*(*Фридрих Аугуст Волф 1759-1825 г./, който обърна вниманието на Гьоте върху своя едноименник Волф*/*Каспар Фридрих Волф 1733-1794 г.), който в своята "Теория генерационис" още в 1759 година беше изказал идеи, които бяха подобни на тези на Гьоте върху метаморфозата на растенията. Това даде повод на Гьоте да се занимае по-подробно с Волф, което стана през 1807 година*(*виж Гьотевите Анали от 1807 г.Естеств. Науки I, стр.5); впрочем той откри по-късно, че въпреки цялото свое остроумие Волф не беше още наясно с най-главните неща. Той не познаваше още типа като нещо не сетивно, развиващо своето съдържание от вътрешна необходимост.
Той разглеждаше растението още като еднавъншна, механична връзка на отделните неща.
Общението с множество естествоизпитатели, негови приятели, както и радостта върху това, че беше намерил признание и подражание при много сродни нему духове, доведоха в 1807 година Гьоте до мисълта, да издаде задържаните дотогава фрагменти на неговите изследвания върху естествените науки. Той постепенно се отказа от намерението да напише един по-голям труд върху естествените науки. Обаче в 1807 година все още не се стига до издаването на неговите отделни студии. Интересът към учението за цветовете изтласка отново на заден план Морфологията за известно време. Първата тетрадка от тази морфология излезе едва в 1817 година.
към текста >>
При него отделните типове стояха един до друг без никаква
връзка
помежду им.
В тези статии ние още веднъж намираме в много съкратена форма принципите на Гьотевия възглед за природата. Кювие беше емпирик в смисъла на по-старите естественици. Той търсеше за всеки животински вид едно отговарящо за него, особено понятие. Колкото много отделни видове животни предлага природата, толкова много отделни типове вярваше той, че трябва да приеме в мислителното изграждане на своята система на органическата природа. Това, което той не вземаше под внимание, беше следното.
При него отделните типове стояха един до друг без никаква връзка помежду им.
Обаче нашата познавателна нужда не се задоволява с особеното като такова, както то застава срещу нас непосредствено като явление. Но тъй като ние не заставаме срещу едно същество на природата освен с намерението да познаем това същество защото тогава не се обявяваме задоволени с особеното като такова? Тогава трябва да приемем, че причината за това се крие в нашата познавателна способност. А всъщност причината се крие напротив в самия обект. Същността на самия особен обект съвсем не се изчерпва още в тази негова особеност; за да бъде разбрано, то ни кара да търсим нещо, което съвсем не е нещо особено, а нещо общо.
към текста >>
Това, което иначе може да се вижда само като нещо стоящо едно до друго и едно след друго пространствено-временно, се вижда сега в неговата необходима
връзка
.
Тъй като то не може да заеме отникъде своето съдържание, трябва тогава само да си даде това съдържание. Следователно типично-общото е нещо, при което съдържание и форма са тъждествени. Ето защо обаче то може да бъде схванато също само като нещо цяло, независимо от отделното. Науката има задачата да покаже при всяко отделно нещо, как по неговата същина то се подчинява на идейно-общото. Чрез това отделните видове на съществуванието преминават в стадия на взаимна определеност и зависимост.
Това, което иначе може да се вижда само като нещо стоящо едно до друго и едно след друго пространствено-временно, се вижда сега в неговата необходима връзка.
Обаче Кювие не искаше да знае нищо за този последен възглед. А този възглед беше именно застъпеният от Жьофроай дьо Сент-Илер. Така ни се представя в действителност онази страна, от която Гьоте прояви интерес към въпросния спор. Нещата бяха многократно изопачени, като през очилата на модерните възгледи фактите бяха гледани в съвършено друга светлина, различна от тази, в която те се явяват, когато пристъпим към тях без предубеждение. Жьофроай не се позоваваше само на своите собствени изследвания, а също на тези на няколко германски съмишленици и между тези назовава също и Гьоте.
към текста >>
4.
05. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче Гьоте поддържаше възможността на това обяснение не затова, защото си представяше формите и явленията на органичната природа в една механическа
връзка
, а защото разбираше, че по-висшата
връзка
, в която те се намират, съвсем не е затворена за нашето познание.
Срещу това становище застана едно друго, което приема, че идеята за типа у Гьоте не е нищо друго освен едно общо понятие, една идея в смисъла на платоновата философия. Те допускат, че Гьоте наистина е направил някои твърдения, които припомнят за еволюционна теория, до което той е стигнал чрез заложения в неговата природа пантеизъм; но, казват те, той не е почувствал нужда да напредне до последната механична основа. Ето защо при него не може да става дума за еволюционна теория в модерен смисъл. Като се опитах да обясня Гьотевите възгледи без предпоставката на някакво положително становище, а изхождайки чисто от същността на Гьоте, от цялостта на неговия дух, на мене ми стана ясно, че нито едното, нито другото от споменатите направления не е изтълкувало съвършено правилно неговия възглед за природата колкото и извънредно важно да е онова, което те са допринесли за оценката на Гьоте. Първото от охарактеризираните мнения е напълно право, когато твърди, че благодарение на това, че Гьоте се е стремил да обясни органичната природа, той води борба срещу дуализма, който приема непреодолими граници между органичната и неорганичната природа.
Обаче Гьоте поддържаше възможността на това обяснение не затова, защото си представяше формите и явленията на органичната природа в една механическа връзка, а защото разбираше, че по-висшата връзка, в която те се намират, съвсем не е затворена за нашето познание.
Той наистина си представяше Вселената по монистичен начин като нераздвоено единство от което не изключваше и човека -, обаче поради това той признаваше все пак, че вътре в това единство трябва да бъдат различени степени, които имат свои собствени закони. Още от своята младост той заемаше отрицателно становище спрямо стремежите, които си представят единството като еднообразие и считат органическия свят, както въобще това, което в природата се явява като по-висша природа, годспоствуван от законите действащи в неорганичния свят. Това отрицателно становище беше също онова, което по-късно го принуди да приеме съществуването на съзерцателната разсъдъчна способност, чрез която ние схващаме органичната природа, противоположно на дискурсивния /минаващ от едно съдържание към друго/ ум, чрез който познаваме неорганичната природа. Гьоте си представя света като един кръг от кръгове, от които всеки един си има свой собствен обяснителен принцип. Модерните монисти познават само един кръг, този на неорганичните природни закони.
към текста >>
5.
07. ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
"Истината е богоподобна; тя не се явява непосредствено, а ние трябва да я отгатнем от нейните проявления." Важното е това, тези проявления да бъдат доведени в такава
връзка
, че "истината" да се яви.
При разглеждането на нещата, след като е изхвърлил всичко случайно, несъществено, за него остава нещо, което е идея в неговия смисъл. Методът, който Гьоте използува, остава и тук даже този, който е изграден върху чистата опитност, в случая когато се издига до идеята. Защото той никъде не оставя да се влее в неговото изследване една субективна прибавка. Той само освобождава явленията от случайното, за да проникне до тяхната по-дълбока основа. Неговият субект няма никаква друга задача, освен да подреди обекта така, че той да издаде своята най-вътрешна страна.
"Истината е богоподобна; тя не се явява непосредствено, а ние трябва да я отгатнем от нейните проявления." Важното е това, тези проявления да бъдат доведени в такава връзка, че "истината" да се яви.
Във факта, срещу който ние заставаме наблюдавайки го, се крие вече истината, идеята; ние трябва само да отстраним обвивката, която го скрива. В отстраняването на тези обвивки се състои истинският научен метод. Гьоте вървеше по този път. И ние трябва да го следваме по този път, ако искаме да проникнем напълно в него. С други думи: Ние трябва да започнем с Гьотевите изследвания върху органичната природа, защото той с тях започна.
към текста >>
6.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ако не искаме да измамваме себе си, трябва да кажем: На непосредствената опитност не е дадено нищо повече от този лишен от
връзка
агрегат от възприемателни актове.
Ние възприемаме пространствено и по време отделни неща: Тук този цвят, там онази форма; сега този тон, после онзи шум и т.н. Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със сетивата, от това, което доставя процесът на познанието. виждаме един камък, който лети срещу една стъклена плоча, пробива я и после след определено време пада на земята. Питаме: Какво е дадено тук в непосредствената опитност? Една поредица от последователни зрителни възприятия, изхождащи от местата, които камъкът последователно е заел, една поредица от звукови възприятия при строшаването на стъклената плоча, отхвръкването на парчета стъкло и т.н.
Ако не искаме да измамваме себе си, трябва да кажем: На непосредствената опитност не е дадено нищо повече от този лишен от връзка агрегат от възприемателни актове.
Същото строго разграничаване на непосредствено възприеманото (на сетивната опитност) намираме и при Фолкелт в неговата отлична книга "Квантовата теория на познанието анализирана според нейните основни принципи" /Хамбург 1879 г./, която принадлежи към най-хубавото, което философията е произвела. Обаче никак не може да се разбере, защо Фолкелт схваща лишените от връзка образи на възприятието като представи и с това предварително си отрязва пътя към едно възможно обективно познание. Да се схваща непосредствената опитност като едно цяло от представи, това е решително един предразсъдък. Когато имам пред себе си един предмет, аз виждам на него форма, цвят; възприемам на него определена твърдост и т.н. Дали този агрегат от образи дадени от моите сетива е нещо намиращо се вън от мене, дали той е само построение от представи: Аз предварително не зная това.
към текста >>
Обаче никак не може да се разбере, защо Фолкелт схваща лишените от
връзка
образи на възприятието като представи и с това предварително си отрязва пътя към едно възможно обективно познание.
виждаме един камък, който лети срещу една стъклена плоча, пробива я и после след определено време пада на земята. Питаме: Какво е дадено тук в непосредствената опитност? Една поредица от последователни зрителни възприятия, изхождащи от местата, които камъкът последователно е заел, една поредица от звукови възприятия при строшаването на стъклената плоча, отхвръкването на парчета стъкло и т.н. Ако не искаме да измамваме себе си, трябва да кажем: На непосредствената опитност не е дадено нищо повече от този лишен от връзка агрегат от възприемателни актове. Същото строго разграничаване на непосредствено възприеманото (на сетивната опитност) намираме и при Фолкелт в неговата отлична книга "Квантовата теория на познанието анализирана според нейните основни принципи" /Хамбург 1879 г./, която принадлежи към най-хубавото, което философията е произвела.
Обаче никак не може да се разбере, защо Фолкелт схваща лишените от връзка образи на възприятието като представи и с това предварително си отрязва пътя към едно възможно обективно познание.
Да се схваща непосредствената опитност като едно цяло от представи, това е решително един предразсъдък. Когато имам пред себе си един предмет, аз виждам на него форма, цвят; възприемам на него определена твърдост и т.н. Дали този агрегат от образи дадени от моите сетива е нещо намиращо се вън от мене, дали той е само построение от представи: Аз предварително не зная това. Както не мога предварително безмислителна преценка да позная затоплянето на камъка като последствие на слънчевите лъчи, така също аз не зная, в какво отношение се намира даденият ми свят към моята мислителна способност. Фолкелт поставя на върха (начело) на теорията на познанието изречението: "Че ние имаме едно разнообразие от така и така устроени представи".
към текста >>
То установява една
връзка
на трите образа на възприятието.
Тя има пред себе си едно построение, което се е родило от пресичането на три прави линии: един триъгълник. Трите ъгъла се намират в едно неизменно отношение (ъглите); те правят заедно един разпънат ъгъл или са равни на два прави ъгъла / = 180 градуса/. Това е едно математическо съждение. На възприятието са дадени ъглите. Въз основа на мислителна преценка се получава горното познавателно съждение.
То установява една връзка на трите образа на възприятието.
Тук не става дума за размисъл върху някой намиращ се зад представата на триъгълника предмет. И така постъпват всички науки. Те предават нишката от един образ на представата към друг образ на представата, създават ред в това, което за непосредственото възприятие е един хаос: Никъде обаче не се взема под внимание нещо вън от даденото. Истината не е съгласуваността /съвпадението/ на една представа с нейния предмет, а изразът на едно отношение на два възприети факта.
към текста >>
Идейната
връзка
на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух.
Истината не е съгласуваността /съвпадението/ на една представа с нейния предмет, а изразът на едно отношение на два възприети факта. Да се върнем отново към нашия пример с хвърления камък. Ние свързваме зрителните възприятия, които изхождат от отделните места, където се намира камъкът. Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо. Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание.
Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух.
За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала. За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас. Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание. Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение. По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието.
към текста >>
За него външния свят би останал онзи лишен от
връзка
хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас.
Ние свързваме зрителните възприятия, които изхождат от отделните места, където се намира камъкът. Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо. Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание. Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух. За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала.
За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас.
Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание. Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение. По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието. Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието. Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение.
към текста >>
Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна
връзка
, където тази идейна
връзка
е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание.
Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо. Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание. Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух. За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала. За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас.
Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание.
Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение. По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието. Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието. Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение. Ако непосредствено даденото би било толкова достатъчно за себе си, че да не възниква за нас на всяка негова точка една проблема, ние никога не бихме се нуждаели да излезем извън него.
към текста >>
Ако и сега тази понятна /закономерна/
връзка
да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение.
Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание. Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух. За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала. За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас. Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание.
Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение.
По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието. Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието. Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение. Ако непосредствено даденото би било толкова достатъчно за себе си, че да не възниква за нас на всяка негова точка една проблема, ние никога не бихме се нуждаели да излезем извън него. Обаче образите на възприятието не следват някак така един друг и един от друг, че ние да ги виждаме като взаимни последствия на един от друг; те следват напротив от нещо друго, което е затворено за сетивното схващане.
към текста >>
Тя не иска само да установи една формална
връзка
между мислене и битие; тя иска да реши теоретико-познавателната проблема не само логически, а иска да стигне до един положителен резултат.
Тя ни показа, какво значение има съдържанието на отделните науки. Нашата теория на познанието е науката за определението на всички други науки. Тя ни даде осветление върху това, че добитото в отделните науки е обективна основа на мировото съществуване. Науките стигат до редица понятия; върху същинската задача на тези понятия ни поучава теорията на познанието. С този характерен резултат нашата теория на познанието, изработва в смисъла на Гьотевия начин на мислене, се отклонява от всички други теории на познанието на нашето съвремие.
Тя не иска само да установи една формална връзка между мислене и битие; тя иска да реши теоретико-познавателната проблема не само логически, а иска да стигне до един положителен резултат.
Тя показва, що е съдържанието на нашето мислене; и намира, че това "що" е съвременно обективното съдържание на света. Така за нас теорията на познанието става една наука пълна със значение за хората. Тя осветлява човека върху самия него, показва му неговото положение в света; с това тя е един извор на задоволство за него. Едва тя му казва, за какво е призван той. В притежание на нейните истини човекът се чувства повдигнат; неговото научно изследване добива едно ново осветление.
към текста >>
7.
10_1. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ - МЕТОДОЛОГИЯ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Така отделното нещо се разтваря като такова /стопява се/ и се явява в една голяма
връзка
.
Трябва да бъде преодоляна идейното незадоволство, което произтича от това, че никъде не съществува нещо, за което бих могъл да си кажа: Аз виждам, то е тук; когато заставам срещу него, то ми изглежда като един въпросителен знак; обаче никъде в хармонията на моите мисли аз не намирам точката, където трябва да го подредя; въпросите, които трябва да поставя по отношение на него, остават без отговор; аз мога да завъртвам и обръщам моята мисловна система, както си искам, но не намирам отговора. От това ние виждаме, от какво се нуждаем при възприемането на една вещ. Когато заставам срещу нея, тя ме гледа като нещо отделно. В мене светът на мислите ме тласка към онази точка, където се намира понятието на вещта. Аз не намирам покой, докато това, което първо се е явило като отделно нещо, ми се яви като член сред света на мислите.
Така отделното нещо се разтваря като такова /стопява се/ и се явява в една голяма връзка.
Сега то е осветено от останалата маса на мислите, сега то е служащ член; и на мене ми е напълно ясно, какво значение има то сред великата хармония. Това става в нас, когато заставаме съзерцаващи срещу един предмет на опитността. Всеки прогрес на науката почива на съзирането на точката, където някое явление може да се включи в хармонията на света на мислите. Това не трябва да се разбира криво. То не трябва да се разбира така, като че всяко явление да бъде обяснимо чрез донесените готови /мисли/ понятия; като че нашият идеен свят е затворен и всичко ново, което опитът ни донася, трябва да го мислим с някое понятие, което вече притежаваме.
към текста >>
А в това се състои научният метод, че ние показваме понятието на едно явление в неговата
връзка
с останалия свят на идеите.
Това не трябва да се разбира криво. То не трябва да се разбира така, като че всяко явление да бъде обяснимо чрез донесените готови /мисли/ понятия; като че нашият идеен свят е затворен и всичко ново, което опитът ни донася, трябва да го мислим с някое понятие, което вече притежаваме. Онзи напор на света на мислите може също да доведе до една точка, която досега въобще не е била мислена от някой човек. И идейният напредък на историята почива именно на това, че мисленето хвърля на повърхността нови образи на мислите. Всеки такъв образ на мислите е свързан чрез хиляди нишки с всички други възможни мисли; с това понятие на един начин, с друго едно по друг начин.
А в това се състои научният метод, че ние показваме понятието на едно явление в неговата връзка с останалия свят на идеите.
Ние наричаме този процес: Извеждане /доказване/ на понятието. Обаче всяко научно мислене се състои в това, да намерим съществуващите преходи от едно понятие към друго, да направим защото едно понятие да произлезе от друго. Движение насам и нататък на нашето мислене от едно понятие към друго, това е научният метод. Някой ще каже, че това е старата история за съответствието между света на понятията и света на опита. Трябва да предположим, че светът вън от нас /транссубективното/ съответства на нашия свят на понятията, когато трябва да вярваме, че движението насам и нататък от едно понятие към друго води до един образ на действителността.
към текста >>
Той е обоснован в целостта на света на идеите и може да бъде разбран само във
връзка
с него.
Обаче това не иска да каже че онзи отделен образ и понятието са две различни неща. Не, те са едно и също нещо; и това, което ми се явява в особеното, в отделното нещо, не е нищо друго освен понятието. Причината, поради която аз виждам онзи образ като нещо отделно, като една отделна част от останалата действителност, е именно тази, че още не го познавам според неговата същност, че той не ми се явява още като това, което той е. От това се получава средство за по-нататъшното охарактеризиране на нашия научен метод. Всеки отделен образ на действителността представлява в мисловната система едно определено съдържание.
Той е обоснован в целостта на света на идеите и може да бъде разбран само във връзка с него.
Така по необходимост всяка вещ трябва да ни застави да извършим една двойна работа: Първо трябва да бъде определена мисълта в нейните строги очертания, която отговаря на тази вещ, и след това да бъдат определени всички нишки, които водят от тази мисъл до общия свят на идеите. Яснота в отделното и дълбочина в цялото са двете най-важни изисквания на действителността. Първата е работа на ума, последната е работа на разума. Умът създава мислителните образи на отделните вещи на действителността. Той отговаря на неговата задача толкова повече, колкото по-точно разграничава същите, колкото по-строги очертания тегли.
към текста >>
8.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче тази методична дейност, която установява една такава
връзка
, се оказва различна, според областта на явленията, които обработваме.
3. СИСТЕМА НА НАУКАТА Каква форма има завършената наука в светлината на Гьотевия начин на мислене? Преди всичко трябва да запомним, че цялото съдържание на науката е нещо дадено; отчасти дадено като сетивен свят отвън, отчасти като идеен свят от вътре. Следователно цялата наша научна дейност ще се състои в това, да преодолеем формата в която това общо съдържание на даденото застава срещу нас и я да превърнем в една задоволителна форма. Това е необходимо, защото вътрешното единство на даденото в първата форма на неговото явяване, където ни се явява само външната повърхност, остава скрито.
Обаче тази методична дейност, която установява една такава връзка, се оказва различна, според областта на явленията, които обработваме.
Първият случай е следният: имаме едно разнообразие от сетивно дадени елементи. Тези елементи стоят във взаимоотношение помежду си. Това взаимоотношение ни става ясно, когато се задълбочим идейно във въпроса. Тогава някой от елементите ни се явява определен повече или по-малко от другите в тази или в онази форма. Отношенията на съществуването на единия ни стават обясними чрез тези на другия.
към текста >>
Обаче нашата научна потребност търси само нещо свързано, тя разбира отделното само като член на една
връзка
.
В този случай се взема под внимание само дължината и ширината на природата. И двата пътища, обикновения емпиризъм и рационализъм, са за Гьоте само преходни точки за най-висшия научен метод, но именно само преходни точки, които трябва да бъдат преодоляни. А това става с рационалния емпиризъм, който се занимава с чистото явление, което е тъждествено с обективния природен закон. Обикновеният емпиризъм, непосредствената опитност ни предлагат само отделни, несвързани неща, един агрегат от явления. Това значи, той ни предлага това не като последен завършек на научното разглеждане, а като първа опитност.
Обаче нашата научна потребност търси само нещо свързано, тя разбира отделното само като член на една връзка.
Така потребността от разбиране и фактите на природата привидно се разделят. Връзката е само в духа, в природата има отделеност, духът се стреми към рода, а природата създава само индивиди. Решението на това противоречие се получава от обсъждането, от преценката, че от една страна съединяващата сила на духа е безсъдържателна, следователно само, чрез само себе си, не може да познае нищо положително, че от друга страна отделеността на природните обекти не е основана в тяхната същност, а в тяхното пространствено явление, че напротив при проникване същността на индивидуалното, на особеното, това последното само ни сочи към рода. Понеже в тяхното явление обектите на природата са отделени, нужна е обгръщащата сила на духа, за да покаже тяхното вътрешно единство. Понеже единството на ума е празно за себе си, той трябва да се изпълни с обектите на природата.
към текста >>
Връзка
та е само в духа, в природата има отделеност, духът се стреми към рода, а природата създава само индивиди.
А това става с рационалния емпиризъм, който се занимава с чистото явление, което е тъждествено с обективния природен закон. Обикновеният емпиризъм, непосредствената опитност ни предлагат само отделни, несвързани неща, един агрегат от явления. Това значи, той ни предлага това не като последен завършек на научното разглеждане, а като първа опитност. Обаче нашата научна потребност търси само нещо свързано, тя разбира отделното само като член на една връзка. Така потребността от разбиране и фактите на природата привидно се разделят.
Връзката е само в духа, в природата има отделеност, духът се стреми към рода, а природата създава само индивиди.
Решението на това противоречие се получава от обсъждането, от преценката, че от една страна съединяващата сила на духа е безсъдържателна, следователно само, чрез само себе си, не може да познае нищо положително, че от друга страна отделеността на природните обекти не е основана в тяхната същност, а в тяхното пространствено явление, че напротив при проникване същността на индивидуалното, на особеното, това последното само ни сочи към рода. Понеже в тяхното явление обектите на природата са отделени, нужна е обгръщащата сила на духа, за да покаже тяхното вътрешно единство. Понеже единството на ума е празно за себе си, той трябва да се изпълни с обектите на природата. Така на тази трета степен явление и духовна способност идва едно срещу другата и преминават в едно, и едва сега духът може да бъде задоволен. Една друга област на изследването е онази, където отделното нещо в своята форма на съществуване не се явява като следствие на нещо друго, съществуващо до него, където поради това ние не го разбираме като вземаме на помощ нещо друго, еднородно.
към текста >>
Тук ние трябваше отново да изложим главните точки на това, което вече казахме върху "типа" в един друг раздел на настоящия труд, поради
връзка
та, която то има с настоящата тема.
Трябва да проуча, що е това, което си дава форма отвътре. Този даващ си форма принцип, който в тази област стои на основата на всяко явление, който трябва да търся във всичко, това е типът. Ние се намираме в областта на органическата природа. Това, което в неорганичната природа е първичното явление, в света на организмите то е типът. Типът е един всеобщ образ на организма: Идеята на същия; животинството в животното.
Тук ние трябваше отново да изложим главните точки на това, което вече казахме върху "типа" в един друг раздел на настоящия труд, поради връзката, която то има с настоящата тема.
След това в етическите и историческите науки ние имаме работа с идеята в по-тесния смисъл на думата. Етиката и историята са идеални науки. Тяхната действителност са идеите. На отделната наука предстои да обработи даденото дотам, че да го доведе до първичното явление, до типа и до ръководните идеи в историята. "ако физикът.... Може да стигне до познанието на онова, което нарекохме едно първично явление, той е осигурен, застрахован, а заедно с него и философът; осигурен е той, защото е убеден, че е стигнал до границата на своята наука, че се намира на емпирическата висота, където може да обгърне с ретроспективен поглед опитността във всички нейни степени, и да насочи поглед напред в царството на теорията, където не може да навлезе, но може все пак да надникне.
към текста >>
Той взема първичните явления и ги поставя в задоволителната идейна
връзка
.
Етиката и историята са идеални науки. Тяхната действителност са идеите. На отделната наука предстои да обработи даденото дотам, че да го доведе до първичното явление, до типа и до ръководните идеи в историята. "ако физикът.... Може да стигне до познанието на онова, което нарекохме едно първично явление, той е осигурен, застрахован, а заедно с него и философът; осигурен е той, защото е убеден, че е стигнал до границата на своята наука, че се намира на емпирическата висота, където може да обгърне с ретроспективен поглед опитността във всички нейни степени, и да насочи поглед напред в царството на теорията, където не може да навлезе, но може все пак да надникне. Философът е осигурен, защото приема от ръката на физика нещо последно, което сега при него е нещо първоначално* /*Очерк на една теория на цветовете 720, Е.Н.ІІІ, стр.275 и следв./ "тук именно се явява философът с неговата работа.
Той взема първичните явления и ги поставя в задоволителната идейна връзка.
Ние виждаме, чрез какво може, в смисъла на Гьотевия светоглед, да бъде заменена метафизиката: Чрез едно идейно разглеждане, съпоставяне и извеждане на първичните явления. В този смисъл Гьоте се изказва няколкократно върху отношението на емпирическата наука и философията; той се изказва особено ясно в своите писма до Хегел. В своите анали Гьоте говори няколкократно за една схема на естествената наука. Ако бихме имали налице тази схема бихме видели от нея, как той самият си е представял отношенията на отделните първични явления; как ги е подреждал в една необходима верига. Една представа за това добиваме също, когато разгледаме таблицата, която той дава в т.1, гл.4 "Върху Естествената наука" за всички възможни начини на действия: Случайно механическо – физическо химическо органическо – психическо етическо религиозно гениално.
към текста >>
9.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ние сме разбрали едно произведение на изкуството, когато познаваме идеята, която е въплътена в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна
връзка
между идея /причина/ и произведение /следствие/.
Когато имам възприятие за едно действие /следствие/ и търся към него причината, тези две понятия съвсем не са достатъчни за моята потребност да обясня нещата. Аз трябва да стигна до законите, според които тази причина произвежда това действие. Това не е така при човешката деятелност. Тук самата закономерност, която обуславя едно явление, влиза в действие; това, което създава едно произведение, се явява само на арената на действието. Ние имаме работа с едно проявяващо се съществуване, при което можем да останем, при което нямаме нужда да питаме за условия лежащи по-дълбоко.
Ние сме разбрали едно произведение на изкуството, когато познаваме идеята, която е въплътена в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна връзка между идея /причина/ и произведение /следствие/.
Ние разбираме действието на един държавник, когато познаваме неговите намерения /идеи/; нямаме нужда да отидем по-нататък от това, което се показва в явлението. Следователно процесите на природата се различават от действията на хората чрез това, че при първите законът трябва да се счита като обуславящата причина на появяващото се съществуване, докато при вторите самото съществуване е закон и се явява обусловено от нищо друго освен от самото себе си. Чрез това всеки природен процес се разлага на нещо обуславящо и нещо обусловено и последното следва по необходимост от първото, докато човешката дейност обуславя само себе си. А това е действието със свобода. Когато намеренията на природата, които стоят зад явленията и ги обуславят, влизат в човека, те самите стават явления; но сега те са, така да се каже, със свободен тил.
към текста >>
10.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато през време на своето юношество той издига един олтар на великия Бог, който "стои в непосредствена
връзка
с природата"* /*Годишник на Гьоте, том VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./, този култ произтича определено от вярата, че можем да добием най-висшето, до което можем да стигнем, чрез вярно подържане на
връзка
та с природата.
" Тази страна на неговото същество е свързано неразривно с една друга. Той никога не се стреми да пристъпи непосредствено към това по-висше; той винаги се стреми да се приближи до него чрез природата. "Истината е богоподобна: тя не се явява непосредствено, ние трябва да я отгатнем в нейните проявления."* /*Поезия и Истина, Ічаст, Книга І./ Наред с вярата в идеята Гьоте има също и другата вяра, че ние можем да добием идеята чрез съзерцанието на действителността; на него не му минава през ума да търси божеството някъде другаде освен в творенията на природата, но на всякъде той се стреми да открие божествената страна на тези творения.
Когато през време на своето юношество той издига един олтар на великия Бог, който "стои в непосредствена връзка с природата"* /*Годишник на Гьоте, том VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./, този култ произтича определено от вярата, че можем да добием най-висшето, до което можем да стигнем, чрез вярно подържане на връзката с природата.
Така у Гьоте е вроден онзи начин на разглеждане нещата, който ние оправдахме по пътя на теорията на познанието. Той пристъпва към действителността с убеждението, че всичко е само едно проявление на идеята, която ние добиваме едва тогава, когато издигнем сетивната опитност до духовното виждане. Това убеждение лежеше в него и още от младост той разглеждаше света на основата на това предположение. Никой философ не можеше да му даде убеждение. Следователно не това е, което Гьоте търсеше при философите.
към текста >>
Например умът довежда психическите явления в определена
връзка
; разумът, като способност за образуване на идеи, обхваща тогава тази
връзка
така, като че тя изхожда от една душа.
Така в смисъла на Кант светът е всъщност едно субективно явление, което се явява,което се явява във формите на сетивния свят на ума. Сигурно е само едно, че съществува една вещ в себе си; как тази вещ в себе си се явява за нас, това зависи от нашата организация. Естествено е сега, че няма никакъв смисъл да приписваме на света, който умът е образувал заедно със сетивата, едно друго значение освен едно такова за нашата познавателна способност. Това става най-ясно там, където Кант говори за значението на идейния свят. За него идеите не са нищо друго освен по-висшите единици, които умът е създал.
Например умът довежда психическите явления в определена връзка; разумът, като способност за образуване на идеи, обхваща тогава тази връзка така, като че тя изхожда от една душа.
Обаче за самата вещ това няма значение, то е само средство за ориентиране за нашата познавателна способност. Това е съдържанието на Квантовата теоретична философия, доколкото то може да ни интересува тук. Ние виждаме веднага в тази теоретична философия противоположния полюс на Гьотевата философия. Според Кант дадената действителност бива определена според самите нас; тя е такава, защото ние си я представяме така. Кант прескача същинския теоретико-познавателен въпрос.
към текста >>
Обаче при това той направи грешката, че не схващаше тази дейност на Аза само като една такава, която привежда даденото съдържание в една задоволителна форма, която довежда несвързаното дадено в съответната
връзка
; той я считаше като едно създаване на всичко онова, което се разиграва вътре в "Аза".
Той само намери израза за начина на мислене, който позна у Гьоте и му се възхищаваше. Малко помощ получи Гьоте от Фихте. Фихте се движеше в една твърде чужда на Гьотевото мислене сфера, поради което не беше възможно Гьоте да получи някаква помощ от него. Фихте основа науката на съзнанието по най-остроумен начин. Това изведе дейността, чрез която "Азът" превръща дадения свят в един мислен свят, по естествено образцов начин.
Обаче при това той направи грешката, че не схващаше тази дейност на Аза само като една такава, която привежда даденото съдържание в една задоволителна форма, която довежда несвързаното дадено в съответната връзка; той я считаше като едно създаване на всичко онова, което се разиграва вътре в "Аза".
Ето защо неговото учение се явява като един едностранчив идеализъм който взема цялото свое съдържание от съзнанието. Гьоте, който винаги се насочваше към обективното, можа да намери твърде малко нещо, което да го привлича, във Фехтевата философия на съзнанието. На Гьоте му липсваше разбиране за областта, за която тази философия беше валидна; обаче разширението, което Фихте и даде той я считаше като универсална наука -, можа да се яви на поета само като една грешка. Много повече допирни точки имаше Гьоте с младия Шелинг. Този последният беше един ученик на Фихте.
към текста >>
11.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Неговият стремеж беше да се издигне до един такъв възглед, че това, което виждаше отделно, да му се яви в неговата вътрешна, необходима
връзка
.
Това, което той пише на 28 декември 1789 г. на херцогинята Луиза: "Произведенията на природата са винаги като едно прясно изречено слово на Бога", одушевява цялото негово изследване; и това, което може да се проследи със сетивата, става за него писменост, от която следва да чете словото на твореца. В този смисъл пише той на 22 август 1784 година на госпожа фон Щайн: "Великата и красива писменост е винаги четлива и не може да бъде разчетена само тогава, когато хората пренасят своите дребни представи и своята ограниченост върху безкрайните същества." Същата тенденция намираме и във "Вилхелм Майстер": "Ако сега бих третирал тези пукнатини и цепнатини като букви, и би трябвало да ги разчета, бих образувал от тях думи и бих искал да ги чета готови, би ли имал ти нещо против това? " Така ние виждаме поета от края на 70-те години постоянно полагащ усилия да разчете писмеността.
Неговият стремеж беше да се издигне до един такъв възглед, че това, което виждаше отделно, да му се яви в неговата вътрешна, необходима връзка.
Неговият метод беше "развиващият се, разгръщащият се, а съвсем не групиращият, подреждащият". За него не е достатъчно да види тук гранита, там порфира и т.н. и да ги подреди един до друг по техните външни признаци, а той се стремеше към един закон, който лежеше на основата на всяко образуване на скалите и който беше достатъчно да държи само пред духа си, за да разбере, как е трябвало да се роди гранитът тук, порфирът нататък. Той се насочваше от различаващите признаци към общото. На 12 юни 1784 година той писа на госпожа фон Щайн: "Простата нишка, която изпредох, ме води през всички тези подземни лабиринти много добре и ми дава един обзор даже в объркването." Той търси общия принцип, който според различните обстоятелства, при които се проявява, произвежда веднъж този вид, други път онзи вид скала.
към текста >>
И на това чувство дължи той, че още от рано /още от 1782 г./ стигна до един възглед, до който официалната геология се издигна едва след десетилетия: до възгледа, че вкаменените животински и растителни остатъци стоят в една необходима
връзка
със скалите, в които те се намират.
Какво можеше той да предприеме с обяснения, които нарушават всякакъв ред на природата? Банално е, когато така често чуваме фразата, че теорията на повдигането и потъването и т.н. е противоречала на Гьотевата спокойна натура. Не, тя противоречеше на неговото чувство за един единен възглед за природата. Той не можеше да я включи в това, което беше природосъобразно.
И на това чувство дължи той, че още от рано /още от 1782 г./ стигна до един възглед, до който официалната геология се издигна едва след десетилетия: до възгледа, че вкаменените животински и растителни остатъци стоят в една необходима връзка със скалите, в които те се намират.
Волтер беше говорил за тях още като за игри на природата, защото нямаше никакво предчувствие за последователността в закономерността на природата. Гьоте можеше да намери едно нещо дадено на определено място само тогава, когато съществуваше една проста, естествена връзка с околната среда на това нещо. Същият този принцип беше онзи, който доведе Гьоте до плодотворната идея за ледената епоха*/* Геологически проблеми и опит за тяхното решение; Ест. Н.ІІ. стр.308/. Той търсеше едно просто, природосъобразно обяснение на появяването на отдалечените върху големи площи гранитни маси.
към текста >>
Гьоте можеше да намери едно нещо дадено на определено място само тогава, когато съществуваше една проста, естествена
връзка
с околната среда на това нещо.
е противоречала на Гьотевата спокойна натура. Не, тя противоречеше на неговото чувство за един единен възглед за природата. Той не можеше да я включи в това, което беше природосъобразно. И на това чувство дължи той, че още от рано /още от 1782 г./ стигна до един възглед, до който официалната геология се издигна едва след десетилетия: до възгледа, че вкаменените животински и растителни остатъци стоят в една необходима връзка със скалите, в които те се намират. Волтер беше говорил за тях още като за игри на природата, защото нямаше никакво предчувствие за последователността в закономерността на природата.
Гьоте можеше да намери едно нещо дадено на определено място само тогава, когато съществуваше една проста, естествена връзка с околната среда на това нещо.
Същият този принцип беше онзи, който доведе Гьоте до плодотворната идея за ледената епоха*/* Геологически проблеми и опит за тяхното решение; Ест. Н.ІІ. стр.308/. Той търсеше едно просто, природосъобразно обяснение на появяването на отдалечените върху големи площи гранитни маси. Той трябваше да отхвърли обяснението, според което те са били хвърлени там при буйните революционни процеси станали в планините, които са разположени далече назад в страната, защото това обяснение извеждаше един факт на природата не от съществуващите, действащи природни закони, даже чрез едно пренебрегване на тези закони. Той допускаше, че някога северна Германия при по-голям студ е имала едно водно ниво високо хиляда стъпки, че една голяма част е била покрита от ледена повърхност и че въпросните гранитни блокове са останали на място, след като ледът се е стопил.
към текста >>
12.
15. ГЬОТЕ И ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНИЯТ ИЛЮЗИОНИЗЪМ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Изчезва също и възможността да търсим във
връзка
та между движението и усещането на "червено", например, нещо повече от това, което се намира между процесите, които принадлежат напълно на сетивния свят.
Ако не се върши това, остава се изцяло празно. В това се състои половинчастотта. През средата на сетивно възприемаемото се тегли една черта и едната част се обяснява като обективна, а другата като субективна. Последователно е само едно: Ако съществуват атоми, тогава това са части на материята със свойствата на материята и те не са възприемаеми за нашите сетива поради твърде малките им размери. Обаче с това изчезва възможността да търсим в движението на атомите нещо, което би трябвало да стои като нещо обективно срещу субективните качества на звука, цвета и т.н.
Изчезва също и възможността да търсим във връзката между движението и усещането на "червено", например, нещо повече от това, което се намира между процесите, които принадлежат напълно на сетивния свят.
Следователно за издателя беше ясно: Движение на етера, положение на атомите принадлежат на същото поле както и сетивните усещания. Да се считат тези последните като субективни, това е резултат само на едно неясно мислене. Щом сетивното качество се обяснява като субективно, същото нещо трябва да сторим и с движението на етера. Ние не възприемаме тези последните не поради някаква принципна причина, а само поради това, че нашите сетивни органи не са достатъчно тънко организирани. Обаче това е едно съвършено случайно обстоятелство.
към текста >>
Аз научавам, че в моето мислене осъществявам
връзка
та с моята индивидуалност, че разпростирам областта на моето знание върху това усещане; обаче нямам съзнание за това, че аз самият раждам съдържанието на усещането.
Обаче всичко, което може да бъде доказано по този път, е само една определена форма в подреждането и функцията на веществата, които са посредници на усещането. Следователно субективен е само пътят, който усещането трябва да измине, преди то да може да бъде наречено мое усещане. Нашата организация е посредник на усещането и тези пътища на посредничеството са субективни; обаче самото усещане не е субективно. Остава сега пътят на вътрешната опитност. Какво изпитвам аз в моята вътрешност когато наричам едно усещане като мое?
Аз научавам, че в моето мислене осъществявам връзката с моята индивидуалност, че разпростирам областта на моето знание върху това усещане; обаче нямам съзнание за това, че аз самият раждам съдържанието на усещането.
Аз установявам само връзката с мене, а качеството на усещането е един основан в себе си факт. Където и да започнем, вътре или вън, ние не стигаме до мястото, където бихме искали да кажем: тук е даден субективният характер на усещането. Понятието "субективно" не е приложимо към съдържанието на усещането. Тези разсъждения са, които ме принудиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която принципно излиза над и вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука. Обаче тогава аз трябваше да търся във взаимообразната зависимост на фактите именно на този сетивен свят това, което изразяваме в природните закони.
към текста >>
Аз установявам само
връзка
та с мене, а качеството на усещането е един основан в себе си факт.
Следователно субективен е само пътят, който усещането трябва да измине, преди то да може да бъде наречено мое усещане. Нашата организация е посредник на усещането и тези пътища на посредничеството са субективни; обаче самото усещане не е субективно. Остава сега пътят на вътрешната опитност. Какво изпитвам аз в моята вътрешност когато наричам едно усещане като мое? Аз научавам, че в моето мислене осъществявам връзката с моята индивидуалност, че разпростирам областта на моето знание върху това усещане; обаче нямам съзнание за това, че аз самият раждам съдържанието на усещането.
Аз установявам само връзката с мене, а качеството на усещането е един основан в себе си факт.
Където и да започнем, вътре или вън, ние не стигаме до мястото, където бихме искали да кажем: тук е даден субективният характер на усещането. Понятието "субективно" не е приложимо към съдържанието на усещането. Тези разсъждения са, които ме принудиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която принципно излиза над и вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука. Обаче тогава аз трябваше да търся във взаимообразната зависимост на фактите именно на този сетивен свят това, което изразяваме в природните закони. И с това аз бях заставен да стигна до онзи възглед на естествено-научния метод, който стои на основата на Гьотевата теория на цветовете.
към текста >>
13.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна
връзка
между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция.
На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес. Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес.
Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция.
Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите. Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите. Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост. Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена. Защото тя възниква за нас само благодарение на това, че ние не само наблюдаваме, но също и мислим.
към текста >>
Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата
връзка
на мислите.
Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес. Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес. Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция. Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите.
Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите.
Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост. Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена. Защото тя възниква за нас само благодарение на това, че ние не само наблюдаваме, но също и мислим. Или, с други думи: нещата се явяват не вече в една само фактическа връзка, а свързани чрез една вътрешна, идеи на необходимост, когато ги обхващаме не само с наблюдението, но с мислите. Срещу това не може да се каже: Каква полза от всяко схващане на света на явленията в мисли, щом може би нещата на този свят не допускат едно такова схващане на тяхната природа?
към текста >>
Или, с други думи: нещата се явяват не вече в една само фактическа
връзка
, а свързани чрез една вътрешна, идеи на необходимост, когато ги обхващаме не само с наблюдението, но с мислите.
Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите. Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите. Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост. Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена. Защото тя възниква за нас само благодарение на това, че ние не само наблюдаваме, но също и мислим.
Или, с други думи: нещата се явяват не вече в една само фактическа връзка, а свързани чрез една вътрешна, идеи на необходимост, когато ги обхващаме не само с наблюдението, но с мислите.
Срещу това не може да се каже: Каква полза от всяко схващане на света на явленията в мисли, щом може би нещата на този свят не допускат едно такова схващане на тяхната природа? Този въпрос може да зададе само онзи, който не е схванал целия въпрос в неговата ядка. Светът на мислите оживява в нашата вътрешност, застава срещу наблюдаемите обекти и пита: какво отношение има този заставащ срещу мене свят към самия мене? Що е той по отношение на мене? Аз съм тук с моята витаеща над всяка преходност идейна необходимост; аз имам в мене силата да си изясня сам.
към текста >>
Тук е мястото, където за нас намира отговор един важен въпрос, който например Фридрих Теодор вишер е повдигнал многократно и е обяснил като средище на всяко философско размишление: Въпросът за
връзка
та между духа и природата.
Този въпрос може да зададе само онзи, който не е схванал целия въпрос в неговата ядка. Светът на мислите оживява в нашата вътрешност, застава срещу наблюдаемите обекти и пита: какво отношение има този заставащ срещу мене свят към самия мене? Що е той по отношение на мене? Аз съм тук с моята витаеща над всяка преходност идейна необходимост; аз имам в мене силата да си изясня сам. Обаче как обяснявам аз, това което застава срещу мене?
Тук е мястото, където за нас намира отговор един важен въпрос, който например Фридрих Теодор вишер е повдигнал многократно и е обяснил като средище на всяко философско размишление: Въпросът за връзката между духа и природата.
Какво отношение съществува между тези две същности, които постоянно ни се явяват разделени една от друга? Когато този въпрос се постави правилно, тогава неговият отговор не толкова труден, колкото изглежда. Какъв смисъл може да има въпросът? Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази връзка, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух. Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата?
към текста >>
Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази
връзка
, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух.
Обаче как обяснявам аз, това което застава срещу мене? Тук е мястото, където за нас намира отговор един важен въпрос, който например Фридрих Теодор вишер е повдигнал многократно и е обяснил като средище на всяко философско размишление: Въпросът за връзката между духа и природата. Какво отношение съществува между тези две същности, които постоянно ни се явяват разделени една от друга? Когато този въпрос се постави правилно, тогава неговият отговор не толкова труден, колкото изглежда. Какъв смисъл може да има въпросът?
Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази връзка, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух.
Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата? А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа? Как мога да изразя това отношение според живеещите в мене потребности? Аз живея в идеи; каква идея отговаря на природата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа? Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса.
към текста >>
Да предположим, че съдържащият се в света на фактите елемент А стои в някаква
връзка
с елемента Б.
Ако сега възприеманият образ на света би бил такъв, че така както той се явява за нашите сетива би се изявил неразмътен в неговата същност, с други думи, ако всичко, което се явява като явление, би било един съвършен, несмущаван от нищо отпечатък на вътрешната същност на нещата, тогава науката би била най-непотребното нещо на света. Защото задачата на познанието би била изпълнена изцяло и без остатък още във възприятието. Ние не бихме могли тогава да направим разлика между същност и явление. И двете биха се слели като напълно тъждествени. Но работата не стои така.
Да предположим, че съдържащият се в света на фактите елемент А стои в някаква връзка с елемента Б.
Естествено, съобразно нашите изложения, и двата елемента не са нищо повече от явления. Връзката се явява също като явление. Това явление ще наречем В. Това, което можем да установим сега в света на фактите, е отношението на А, Б и В. Обаче наред с А, Б и В във възприемаемия свят съществуват още безкрайно много такива елементи.
към текста >>
Връзка
та се явява също като явление.
Ние не бихме могли тогава да направим разлика между същност и явление. И двете биха се слели като напълно тъждествени. Но работата не стои така. Да предположим, че съдържащият се в света на фактите елемент А стои в някаква връзка с елемента Б. Естествено, съобразно нашите изложения, и двата елемента не са нищо повече от явления.
Връзката се явява също като явление.
Това явление ще наречем В. Това, което можем да установим сега в света на фактите, е отношението на А, Б и В. Обаче наред с А, Б и В във възприемаемия свят съществуват още безкрайно много такива елементи. Да вземем един случаен четвърти елемент, Г; този елемент се прибавя и веднага ще се представи изменено. Вместо А заедно с Б да имат като последствие В, чрез прибавянето на Г ще се яви едно съществено друго явление, Д.
към текста >>
Това е отношението на науката към света на явленията: В този последния явленията се явяват изцяло като изведени, поради което предварително са неразбираеми; в науката на челно място застават първичните явления, а изведените се явяват като последствие, благодарение на което цялата
връзка
става разбираема.
Тук за нас става ясна задачата на науката. Тя трябва да проникне така далече през света на явленията, че да търси явления, които са зависими само от необходими условия. И говорно понятният израз за такива необходими връзки са природните закони. Когато заставаме срещу една сфера от явления, тогава щом сме се издигнали над простото описание и регистриране, ние трябва да установим първо онези елементи които се обуславят по необходимост помежду си, и да ги поставим като първични явления. Към тях трябва да прибавим след това онези условия, които стоят в едно по-далечно отношение с първите, за да видим, как те изменят първоначалните явления.
Това е отношението на науката към света на явленията: В този последния явленията се явяват изцяло като изведени, поради което предварително са неразбираеми; в науката на челно място застават първичните явления, а изведените се явяват като последствие, благодарение на което цялата връзка става разбираема.
Системата на науката се различава от системата на природата чрез това, че в системата на науката връзката на явленията е установена чрез ума и чрез това е направена разбираема. Науката не трябва никога да прибавя нещо към света на явленията, а тя има задачата само да разкрие забулените връзки. Всяко използуване на ума трябва да се ограничи само в тази последна работа. Прибягвайки към нещо, което не се показва като явление, за да обясним явленията, умът и всяка научна работа излизат вън от границите на своето право и на своята власт. Само който схваща безусловната правилност на тези наши изводи, той може да разбере Гьотевата теория за цветовете.
към текста >>
Системата на науката се различава от системата на природата чрез това, че в системата на науката
връзка
та на явленията е установена чрез ума и чрез това е направена разбираема.
Тя трябва да проникне така далече през света на явленията, че да търси явления, които са зависими само от необходими условия. И говорно понятният израз за такива необходими връзки са природните закони. Когато заставаме срещу една сфера от явления, тогава щом сме се издигнали над простото описание и регистриране, ние трябва да установим първо онези елементи които се обуславят по необходимост помежду си, и да ги поставим като първични явления. Към тях трябва да прибавим след това онези условия, които стоят в едно по-далечно отношение с първите, за да видим, как те изменят първоначалните явления. Това е отношението на науката към света на явленията: В този последния явленията се явяват изцяло като изведени, поради което предварително са неразбираеми; в науката на челно място застават първичните явления, а изведените се явяват като последствие, благодарение на което цялата връзка става разбираема.
Системата на науката се различава от системата на природата чрез това, че в системата на науката връзката на явленията е установена чрез ума и чрез това е направена разбираема.
Науката не трябва никога да прибавя нещо към света на явленията, а тя има задачата само да разкрие забулените връзки. Всяко използуване на ума трябва да се ограничи само в тази последна работа. Прибягвайки към нещо, което не се показва като явление, за да обясним явленията, умът и всяка научна работа излизат вън от границите на своето право и на своята власт. Само който схваща безусловната правилност на тези наши изводи, той може да разбере Гьотевата теория за цветовете. На Гьоте беше съвършено чуждо да размишлява върху това, какво са още възприятията като например светлината, цветът вън от същността, под която те се явяват.
към текста >>
Когато искаше да обясни
връзка
та между светлина и цвят, това не можеше да стане чрез една спекулация, а само чрез едно първично явление, в което той търсеше необходимото условие, което трябва да се прибави към светлината, за да направи да се роди цветът.
Прибягвайки към нещо, което не се показва като явление, за да обясним явленията, умът и всяка научна работа излизат вън от границите на своето право и на своята власт. Само който схваща безусловната правилност на тези наши изводи, той може да разбере Гьотевата теория за цветовете. На Гьоте беше съвършено чуждо да размишлява върху това, какво са още възприятията като например светлината, цветът вън от същността, под която те се явяват. Защото той познаваше въпросното право, въпросната власт на разсъдливото мислене. За него светлината беше дадена като усещане.
Когато искаше да обясни връзката между светлина и цвят, това не можеше да стане чрез една спекулация, а само чрез едно първично явление, в което той търсеше необходимото условие, което трябва да се прибави към светлината, за да направи да се роди цветът.
Нютон също виждаше цветът да се явява във връзка със светлината, обаче той размишляваше само спекулативно: Как се ражда цветът от светлината? Това беше присъщо на неговия спекулативен начин на мислене; това не беше присъщо на Гьотевия обективен и правилно разбиращ себе си начин на мислене. Ето защо за него Нютоновото предположение: "светлината е съставена от цветни светлини" трябваше да се яви като резултат на една неправилна спекулация. Той считаше, че има право да се изкаже само върху връзката между светлина и цвят при прибавянето на определено условие, но не и да се произнесе върху самата светлина прибягвайки до едно спекулативно понятие. Ето защо неговото изречение: "Светлината е най-простата, най-неразложената, най-хомогенната същност, която познаваме.
към текста >>
Нютон също виждаше цветът да се явява във
връзка
със светлината, обаче той размишляваше само спекулативно: Как се ражда цветът от светлината?
Само който схваща безусловната правилност на тези наши изводи, той може да разбере Гьотевата теория за цветовете. На Гьоте беше съвършено чуждо да размишлява върху това, какво са още възприятията като например светлината, цветът вън от същността, под която те се явяват. Защото той познаваше въпросното право, въпросната власт на разсъдливото мислене. За него светлината беше дадена като усещане. Когато искаше да обясни връзката между светлина и цвят, това не можеше да стане чрез една спекулация, а само чрез едно първично явление, в което той търсеше необходимото условие, което трябва да се прибави към светлината, за да направи да се роди цветът.
Нютон също виждаше цветът да се явява във връзка със светлината, обаче той размишляваше само спекулативно: Как се ражда цветът от светлината?
Това беше присъщо на неговия спекулативен начин на мислене; това не беше присъщо на Гьотевия обективен и правилно разбиращ себе си начин на мислене. Ето защо за него Нютоновото предположение: "светлината е съставена от цветни светлини" трябваше да се яви като резултат на една неправилна спекулация. Той считаше, че има право да се изкаже само върху връзката между светлина и цвят при прибавянето на определено условие, но не и да се произнесе върху самата светлина прибягвайки до едно спекулативно понятие. Ето защо неговото изречение: "Светлината е най-простата, най-неразложената, най-хомогенната същност, която познаваме. Тя не е съставена от по-прости елементи", изразява неговия възглед в това отношение.
към текста >>
Той считаше, че има право да се изкаже само върху
връзка
та между светлина и цвят при прибавянето на определено условие, но не и да се произнесе върху самата светлина прибягвайки до едно спекулативно понятие.
За него светлината беше дадена като усещане. Когато искаше да обясни връзката между светлина и цвят, това не можеше да стане чрез една спекулация, а само чрез едно първично явление, в което той търсеше необходимото условие, което трябва да се прибави към светлината, за да направи да се роди цветът. Нютон също виждаше цветът да се явява във връзка със светлината, обаче той размишляваше само спекулативно: Как се ражда цветът от светлината? Това беше присъщо на неговия спекулативен начин на мислене; това не беше присъщо на Гьотевия обективен и правилно разбиращ себе си начин на мислене. Ето защо за него Нютоновото предположение: "светлината е съставена от цветни светлини" трябваше да се яви като резултат на една неправилна спекулация.
Той считаше, че има право да се изкаже само върху връзката между светлина и цвят при прибавянето на определено условие, но не и да се произнесе върху самата светлина прибягвайки до едно спекулативно понятие.
Ето защо неговото изречение: "Светлината е най-простата, най-неразложената, най-хомогенната същност, която познаваме. Тя не е съставена от по-прости елементи", изразява неговия възглед в това отношение. Всички изказвания върху композицията на светлината са само изказвания на ума върху едно явление. Обаче властта на ума се простира само над изказвания върху връзката на явленията. С това е разкрита по-дълбоката причина, защо когато гледаше през призмата Гьоте не можа да се присъедини към теорията на Нютон.
към текста >>
Обаче властта на ума се простира само над изказвания върху
връзка
та на явленията.
Ето защо за него Нютоновото предположение: "светлината е съставена от цветни светлини" трябваше да се яви като резултат на една неправилна спекулация. Той считаше, че има право да се изкаже само върху връзката между светлина и цвят при прибавянето на определено условие, но не и да се произнесе върху самата светлина прибягвайки до едно спекулативно понятие. Ето защо неговото изречение: "Светлината е най-простата, най-неразложената, най-хомогенната същност, която познаваме. Тя не е съставена от по-прости елементи", изразява неговия възглед в това отношение. Всички изказвания върху композицията на светлината са само изказвания на ума върху едно явление.
Обаче властта на ума се простира само над изказвания върху връзката на явленията.
С това е разкрита по-дълбоката причина, защо когато гледаше през призмата Гьоте не можа да се присъедини към теорията на Нютон. Призмата би трябвало да бъде първото условие за възникването на цвета. Обаче оказа се едно друго условие, присъствието на нещо тъмно, като по-първично за раждането на цвета; призмата беше второто условие. Считам, че с тези обяснения съм отстранил за читателя на Гьотевата теория на цветовете всички пречки, които затрудняват пътя към това съчинение. Ако учените не биха търсили разликата между двете теории на цветовете в два противоречащи си начина на тълкуване, които те искаха след това да изследват по отношение на тяхната оправданост, тогава Гьотевата теория на цветовете отдавна би била оценена в нейното високо научно значение.
към текста >>
Обаче който е наясно по въпроса, че обяснение на явленията не значи нищо друго, освен наблюдаване на същите в една установена от ума
връзка
, той трябва да приеме по принцип Гьотевото учение за цветовете.
Призмата би трябвало да бъде първото условие за възникването на цвета. Обаче оказа се едно друго условие, присъствието на нещо тъмно, като по-първично за раждането на цвета; призмата беше второто условие. Считам, че с тези обяснения съм отстранил за читателя на Гьотевата теория на цветовете всички пречки, които затрудняват пътя към това съчинение. Ако учените не биха търсили разликата между двете теории на цветовете в два противоречащи си начина на тълкуване, които те искаха след това да изследват по отношение на тяхната оправданост, тогава Гьотевата теория на цветовете отдавна би била оценена в нейното високо научно значение. Само онзи, който е изцяло изпълнен с такива основно погрешни представи, че от възприятията трябва да отидем обратно към причината на възприятията чрез разсъдъчно размишление, той може още да постави въпроса по начина, както днешната физика върши това.
Обаче който е наясно по въпроса, че обяснение на явленията не значи нищо друго, освен наблюдаване на същите в една установена от ума връзка, той трябва да приеме по принцип Гьотевото учение за цветовете.
Защото то е последствие на едно правилно схващане на отношението на нашето мислене към природата. Нютон нямаше това схващане. Естествено аз нямам намерение да защищавам всички подробности на Гьотевата теория на цветовете. Това, което искам да поддържам, е само принципът. Но и тук не може да бъде моя задача да изведа от неговия принцип непознатите още по времето ми Гьоте явления на теорията на цветовете.
към текста >>
14.
16_2. СИСТЕМАТА НА ЕСТЕСТВЕНАТА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Какво постига мисленето, когато то установява
връзка
та на възприятията?
2. СИСТЕМАТА НА ЕСТЕСТВЕНАТА НАУКА Лесно би могло да изглежда, като че с нашите изследвания, които признават на мисленето само едно право целяща само обхващането на възприятията, ние поставяме под съмнение самостоятелното значение на понятията и идеите, за които отначало така енергично се застъпихме. Само едно недостатъчно тълкуване на това изследване може да доведе до това мнение.
Какво постига мисленето, когато то установява връзката на възприятията?
Да разгледаме две възприятия, А и Б, те ни са дадени като лишени от понятия същности. Качествата, които са дадени на моето сетивно възприятие, аз не мога да превърна в нещо друго чрез никакво размишление в понятия. Аз не мога също да намеря никакво мислително качество, чрез което бих могъл да построя това, което ми е дадено в сетивната действителност, ако би ми липсвало възприятието. Аз не бих могъл никога да създам на един слепец за червения цвят представата за качеството "червено", даже ако бих му описал същото със всички мислими средства чрез понятия. Следователно сетивното възприятие съдържа нещо, което никога не влиза в понятието; което трябва да бъде възприето /чрез сетивата/, ако трябва въобще да стане обект на нашето познание.
към текста >>
Но ние открихме, че понятието ни насочва вън от отделното явление към
връзка
та на нещата.
Сега можем да изкажем съдържателното значение на това, което развихме методически в предидущата глава: Едва чрез обхващането с понятия на нещо дадено в сетивния свят се изявява що-то на даденото във възприятието. Ние не можем да изразим съдържанието на възприеманото /на вижданото/, защото това съдържание се изчерпва във въпроса как на възприеманото, т.е. във формата на появата. Следователно в понятието ние намираме що-то, другото съдържание на даденото в сетивния свят под формата на възприятие. Следователно едва в понятието светът добива своето пълно съдържание.
Но ние открихме, че понятието ни насочва вън от отделното явление към връзката на нещата.
По този начин това, което в сетивния свят се явява отделно, изолирано се представя за понятието като единно цяло. Така чрез нашата естественонаучна методика се ражда крайната цел на монистичната естествена наука; обаче тя не е абстрактен монизъм, който предварително предполага единството и след това му подчинява по принудителен начин отделните на конкретното съществуване, а конкретният монизъм, който част по част показва, че привидното разнообразие на сетивното съществуване се оказва накрая като едно идейно единство. Множеството е само една форма, в която се изразява единството на мировото съдържание. Сетивата, които не са в състояние да обхванат това единно съдържание, се придържат в множеството; те са родени плуралисти. Обаче мисленето преодолява множеството и стига по този начин чрез дълга работа до единния миров принцип.
към текста >>
15.
16_4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Нещата, които застават срещу нас като отделни в опитността, имат една вътрешна
връзка
помежду си.
4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО Тъй като само при един възглед за пространството съвпадащ напълно с Гьотевия е възможно едно пълно разбиране на неговите работи по физика, искаме да развием тук този възглед. Който иска да стигне до него, той трябва да е добил от нашите досегашни изложения следното убеждение: 1.
Нещата, които застават срещу нас като отделни в опитността, имат една вътрешна връзка помежду си.
Те са свързани в действителност помежду си чрез една единна мирова връзка. В тях живее само един общ принцип. 2. Когато нашият дух пристъпва към нещата и се стреми да обхване разделеното чрез една духовна връзка, понятно единство, което той установява, не е нищо външно на обектите, а то е извлечено от вътрешната същност на самата природа. Човешкото познание съвсем не е нещо ставащо вън от нещата, то не е един процес произлизащ само от субективен произвол; но това, което се явява тук в нашия дух като природен закон, което се изявява в нашата душа, то е пулсът на самата вселена. За нашата сегашна цел ние искаме да подложим на разглеждане най-външното отношение, което нашият дух установява между обектите на опитността.
към текста >>
Те са свързани в действителност помежду си чрез една единна мирова
връзка
.
4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО Тъй като само при един възглед за пространството съвпадащ напълно с Гьотевия е възможно едно пълно разбиране на неговите работи по физика, искаме да развием тук този възглед. Който иска да стигне до него, той трябва да е добил от нашите досегашни изложения следното убеждение: 1. Нещата, които застават срещу нас като отделни в опитността, имат една вътрешна връзка помежду си.
Те са свързани в действителност помежду си чрез една единна мирова връзка.
В тях живее само един общ принцип. 2. Когато нашият дух пристъпва към нещата и се стреми да обхване разделеното чрез една духовна връзка, понятно единство, което той установява, не е нищо външно на обектите, а то е извлечено от вътрешната същност на самата природа. Човешкото познание съвсем не е нещо ставащо вън от нещата, то не е един процес произлизащ само от субективен произвол; но това, което се явява тук в нашия дух като природен закон, което се изявява в нашата душа, то е пулсът на самата вселена. За нашата сегашна цел ние искаме да подложим на разглеждане най-външното отношение, което нашият дух установява между обектите на опитността. Ще разгледаме най-простия случай, в който опитността ни предизвиква към една духовна работа.
към текста >>
Когато нашият дух пристъпва към нещата и се стреми да обхване разделеното чрез една духовна
връзка
, понятно единство, което той установява, не е нищо външно на обектите, а то е извлечено от вътрешната същност на самата природа.
Тъй като само при един възглед за пространството съвпадащ напълно с Гьотевия е възможно едно пълно разбиране на неговите работи по физика, искаме да развием тук този възглед. Който иска да стигне до него, той трябва да е добил от нашите досегашни изложения следното убеждение: 1. Нещата, които застават срещу нас като отделни в опитността, имат една вътрешна връзка помежду си. Те са свързани в действителност помежду си чрез една единна мирова връзка. В тях живее само един общ принцип. 2.
Когато нашият дух пристъпва към нещата и се стреми да обхване разделеното чрез една духовна връзка, понятно единство, което той установява, не е нищо външно на обектите, а то е извлечено от вътрешната същност на самата природа.
Човешкото познание съвсем не е нещо ставащо вън от нещата, то не е един процес произлизащ само от субективен произвол; но това, което се явява тук в нашия дух като природен закон, което се изявява в нашата душа, то е пулсът на самата вселена. За нашата сегашна цел ние искаме да подложим на разглеждане най-външното отношение, което нашият дух установява между обектите на опитността. Ще разгледаме най-простия случай, в който опитността ни предизвиква към една духовна работа. За да не усложняваме нашето изследване, да заемем нещо възможно най-просто, например две светещи точки. Искаме да се абстрахираме напълно от това, че може би във всяка една от тези светещи точки имаме пред себе си нещо извънредно сложно, което поставя на нашия дух една задача.
към текста >>
16.
17_в ТРЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ние откриваме, че между различните явления съществува една интимна
връзка
, по-интимна отколкото между други.
Чрез един такъв подход не се постига нищо повече, освен да се отклони вниманието от съдържанието на действителния сетивен свят и да бъде насочено към една недействителна абстракция, чийто по-беден фонд от свойства все пак е също взет от същия сетивен свят. Едната група свойства на сетивния свят: светлина, цветове, звуци, миризми, вкусови възприятия, топлнни отношения и т.н. не може да бъде обяснена чрез това, като я "сведем" до друга група свойства на същия сетивен свят: величина, форма, положение, число, енергия и т.н. Задачата на естествената наука не може да бъде "свеждането" /превръщането/ единия вид свойства в другия, а търсенето на връзки и отношения между възприемамите свойства на сетивния свят. Тогава ние откриваме определени условия, при които едно сетивно възприятие влече след себе си по необходимост другото.
Ние откриваме, че между различните явления съществува една интимна връзка, по-интимна отколкото между други.
Тогава ние не свързваме вече явленията по начина, както те се предлагат на случайното наблюдение. Тогава ние познаваме, че определени връзки на явленията са необходими. По отношение на тях други връзки са случайни. Гьоте нарича необходимите връзки на явленията първични явления /проявления/. Изразът на едно първично явление се състои винаги в това, като за едно определено сетивно възприятие казваме, че то по необходимост предизвиква друго.
към текста >>
Когато казваме: "Чрез нагряване едно тяло се разширява", ние имаме една необходима
връзка
на явления на сетивния свят /топлина, разширение/, които се изразяват по този начин.
Тогава ние познаваме, че определени връзки на явленията са необходими. По отношение на тях други връзки са случайни. Гьоте нарича необходимите връзки на явленията първични явления /проявления/. Изразът на едно първично явление се състои винаги в това, като за едно определено сетивно възприятие казваме, че то по необходимост предизвиква друго. Този израз е това, което наричаме един природен закон.
Когато казваме: "Чрез нагряване едно тяло се разширява", ние имаме една необходима връзка на явления на сетивния свят /топлина, разширение/, които се изразяват по този начин.
Ние сме познали едно първично явление и сме го изразили под формата на един природен закон. Първичните явления са търсени от Оствалд форми за най-общите отношения на неорганичната природа. Законите на математиката и на механиката са също така само изрази на първичните явления както законите, които привеждат в една формула други сетивни връзки Когато Г. Кирххоф казва: Задачата на механиката е: "Да опише напълно и по най-простия начин движенията, които стават в природата", той греши. Механиката описва ставащите в природата движения не само по най-простия начин и напълно, а тя търси определени необходими процеси на движение, които се открояват от сбора на ставащите в природата движения и нарича тези необходими процеси на движение основни механически закони.
към текста >>
Първичното явление представлява една необходима
връзка
на елементите на света на възприятията.
Първичните явления са търсени от Оствалд форми за най-общите отношения на неорганичната природа. Законите на математиката и на механиката са също така само изрази на първичните явления както законите, които привеждат в една формула други сетивни връзки Когато Г. Кирххоф казва: Задачата на механиката е: "Да опише напълно и по най-простия начин движенията, които стават в природата", той греши. Механиката описва ставащите в природата движения не само по най-простия начин и напълно, а тя търси определени необходими процеси на движение, които се открояват от сбора на ставащите в природата движения и нарича тези необходими процеси на движение основни механически закони. Трябва да наречем връх на липса на мисъл, когато постоянно и постоянно се цитира изречението на Кирххоф като нещо особено важно, без ни най-малкото чувство за това, че постановката на най-простия основен закон на механиката го отрича.
Първичното явление представлява една необходима връзка на елементите на света на възприятията.
Ето защо едва ли може да се каже нещо по-несполучливо от това което Х. Хелмхоц изнесе в своята реч на Ваймарското Събрание за Гьоте от 11 юни 1892 г.: "Трябва да съжаляваме, че Гьоте не е познавал вълновата теория на светлината, която Хюйгенс беше вече изнесъл по онова време; тази теория би му дала на ръка едно много по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото едва ли подходящия и заплетен процес, който той си избра за тази цел в мътната среда на цветовете" Следователно невъзприемаемите вълнови движения, които последователите на модерния възглед за природата измислят за светлинните явления, биха дали в ръцете на Гьоте един по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото съвсем не заплетения, а разиграващ се пред нашите очи процес, който се състои в това, че гледаната през една мъртва среда светлината се явява жълта, а гледана през една осветена среда тя се явява синя. "Свеждането" /превръщането/ на сетивно възприемаемите процеси в не възприемаеми механически движения се е вкоренило така много като навик в модерните физици, че те изглежда съвсем нямат никакво предчувствие за това, че на мястото на действителността поставят една абстракция. Бихме искали да направим изказвания като това на Хелмхолц едва тогава, когато всички изречения на Гьоте от рода на следното ще бъдат заличени от света: "Най-висшето би било: Да разберем, че всичко фактическо е вече теория”.
към текста >>
17.
17_д. ПЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Нека прочетем стр.35 от неговата книга "Граници на природознанието" /5то издание/: "каква мислима
връзка
съществува между определени движения на определени атома в моя мозък от една страна, а от друга страна първоначалните факти, които за мене не мога да бъдат дефинирани, но не могат и да бъдат отречени: аз чувствам болка, чувствам радост; усещам сладко, мирише уханието на роза, чувам звук на орган, виждам червено..... И на стр.34: "движението може да произведе само движение." Ето защо Дю Боа Реймонд е на мнение, че тук трябва да се отбележи една граница на природознанието.
Под влиянието на този начин на мислене днес физиката е станала вече приложна математика и механика и останалите области на естествената наука са на път да станат същото. Невъзможно е да се хвърля един "жив мост" от факта: на това място в пространството царува определен процес на движение на безцветната материя, да другия факт: Човекът вижда на това място червено. От движение може да бъде изведено само пак движение. И от факта, че едно движение действа върху един сетивен орган и чрез това върху мозъка, следва според математическия и механичен метод само, че външният свят причинява в мозъка определени процеси на движение, не обаче, че мозъкът възприема конкретните звуци, цветове, топлинни явления.Това разбра също и Дю Боа Реймонд.
Нека прочетем стр.35 от неговата книга "Граници на природознанието" /5то издание/: "каква мислима връзка съществува между определени движения на определени атома в моя мозък от една страна, а от друга страна първоначалните факти, които за мене не мога да бъдат дефинирани, но не могат и да бъдат отречени: аз чувствам болка, чувствам радост; усещам сладко, мирише уханието на роза, чувам звук на орган, виждам червено..... И на стр.34: "движението може да произведе само движение." Ето защо Дю Боа Реймонд е на мнение, че тук трябва да се отбележи една граница на природознанието.
Причината, поради което не можем да изведем факта: "Виждам червено" от определен процес на движение, според моето мнение, може лесно да бъде посочена. Качеството "червено" и определен процес на движение са в действителност едно неразделно единство. Разделянето на двата процеса може да се извърши само в понятия, в ума Процесът на движение отговарящ на "червения цвят" няма в себе си никаква действителност; той е една абстракция. Фактът: "виждам червено" е по себе си нещо действително; да искаме да го изведем от един процес на движение е също толкова абсурдно, както извеждането на действителните свойства на едно тяло от сол кристализирано във форма на куб от математическия куб. Ние не можем да изведем от движения никакви сетивни качества не поради това, че съществува някаква граница на познанието, а защото подобно изискване няма никакъв смисъл.
към текста >>
18.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Защото истината е влагането на субективни изживявания в обективна
връзка
на явленията.
Който, както Щайнер се опитва да нарече последните думи, които във всеки случай са твърде второстепени, като едно поставяне в отношение с нещата, него трябва да го посъветваме първо да си изясни основните понятия на Кантовото учение, например разликата между субективното и обективното усещане, от параграф 3 на критиката на разсъдъчната способност." Но както ясно се вижда от моето изречение, аз съвсем не съм казал, че въпросният начин да се постави човек в отношение с нещата е този на Кант, а това, че Гьоте не намира Кантовото схващане за отношението между субект и обект съответно на онова отношение, в което се намира човекът, когато той иска да познае, какви са те в тяхната същност. Гьоте е на мнение, че дефиницията на Кант не отговаря на човешкото познание, а на онова отношение, в което човек се поставя към нещата, когато ги разглежда по отношение на приятността и неприятността. Който може, както Форлендер, да разбере така криво едно изречение, може да си спести труда да съветва другите хора по отношение на философското развитие и по-добре първо да си усвои способността да чете правилно едно изречение. Всеки може да търси Гьотеви цитати и да ги сравнява исторически; но да ги тълкува в смисъла на Гьотевия светоглед, това във всеки случай не може Форлендер. Не може и дума да става за някаква друга истина освен за една субективна човешка истина.
Защото истината е влагането на субективни изживявания в обективна връзка на явленията.
Тези субективни изживявания могат даже да приемат един напълно индивидуален характер. Въпреки това те са израз на вътрешната същност на нещата. Ние можем да вложим в нещата само това, което сами сме изживели. Съобразно с това също и всеки човек според своите индивидуални изживявания ще вложи в определен смисъл нещо в нещата. Как аз си тълкувам определени процеси на природата, това не може да бъде напълно разбрано от някой друг, който не изживява вътрешно същото.
към текста >>
Истината не съществува като нещо завършено в обективния свят, а тя е произведена едва чрез човешкия дух в с
връзка
с нещата.
място, стр.355/. "Една философия не може никога да предаде една общовалидна истина, а тя описва вътрешните изживявания на философа, чрез които той тълкува външните явления. *** Когато дадено нещо изразява своята същност чрез органа на човешкия дух, пълната действителност се ражда само чрез сливането навъншно обективното и вътрешно субективното. Човек не познава истината нито чрез едностранчиво наблюдение, нито чрез едностранчиво мислене.
Истината не съществува като нещо завършено в обективния свят, а тя е произведена едва чрез човешкия дух в свръзка с нещата.
Обективните неща са само една част на действителността. Който величае изключително само сетивната опитност, на него трябва да възразим заедно с Гьоте. "Че опитността е само половината от опитността"* /*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр. 503/.
към текста >>
19.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Едва
връзка
та на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност.
Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа. Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр. 255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията.
Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност.
Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия. Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете." Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възможността да си представя плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз. Този е възгледът, към който се стреми философското развитие от Гръцката епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно.
към текста >>
Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от с
връзка
; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия.
Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр. 255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност.
Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия.
Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете." Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възможността да си представя плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз. Този е възгледът, към който се стреми философското развитие от Гръцката епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно. Преодоляна чрез това, което му дава разбирането, че като човек той трябва да прояви в определено състояние на развитието една преходна форма на Аза, като изтласка вън от съзнанието силите, които свързват душата със света.
към текста >>
Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а
връзка
та и на двете."
255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност. Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия.
Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете."
Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възможността да си представя плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз. Този е възгледът, към който се стреми философското развитие от Гръцката епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно. Преодоляна чрез това, което му дава разбирането, че като човек той трябва да прояви в определено състояние на развитието една преходна форма на Аза, като изтласка вън от съзнанието силите, които свързват душата със света. Ако тези сили биха действали непрестанно в съзнанието, тогава човек не би развил едно пълно силно, почиващо в себе си себесъзнание.
към текста >>
Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули погледа за
връзка
та на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят.
Обаче всяко познание на обикновеното съзнание е такова, че то произвежда пълната сила на себесъзнателния Аз. Човек чувства себе си като един себесъзнателен Аз благодарение на това, че възприема със своите сетива един външен свят, че изживява себе си вън от този свят и стои в такова отношение с този външен свят, което на определена степен на научното изследване прави "този свят да се яви като илюзия". Ако всичко това не би било така, тогава не би се явил себесъзнателният Аз. Следователно, когато в познанието се стремим само към това, да копираме това, което вече наблюдаваме преди познанието, ние не постигаме никакво истинско изживяване в пълната действителност, а само едно копие на "половината действителност" Ако приеме, че нещата стоят така, ние не можем да търсим отговора на загадъчните въпроси на философията в изживяването на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание.
Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят.
С това е посочена причината, защо едни стремеж към познание, което иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с друг и подобни, винаги трябва да стигне до една точка, където преследваното се разпада в познанието. В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане у много мислители на новото време. Защото в действителност научният стремеж на новото време работи със средства на научните мислители, които служат на откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност. И силата и величието на науката, именно на естествената наука, почива на безрезервното прилагане на тези мислителни средства. Отделни философи, като Дилгей, Ойкен и други, насочват философското наблюдение върху себенаблюдението на душата.
към текста >>
Наистина това настоящо физическо тяло е дало на душата възможност да има изживявания във
връзка
с външния свят, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е навлязъл в живота в това физическо тяло; но това тяло е твърде определено оформено, поради което духовно-душевният човек не може да го преобрази според изпитаните в него изживявания.
Когато душата изживява това свое духовно същество /същност/, тя познава също, че то стои в определено отношение към тялото. Тялото се явява от една страна като едно отделени е от духовно-душевното същество, приблизително така, че можем да си позволим сравнението с охлювата черупка, която обгръщайки охлюва, се получава като едно негово копие. От друга страна духовно-душевното се явява като сборът от сили в растението, които след като растението се е развило, след като то е завършило своето развитие чрез листата и цветовете, се събират в зародиша /семето/, за да образуват заложбата за едно ново растение. Ние не можем да изживеем /да почувстваме/ духовно-душевния човек, без същевременно чрез изживяването да знаем, че в този човек се съдържа нещо, което иска да се оформи в един нов физически човек. Да се оформи в един такъв физически човек, който чрез своя живот във физическото тяло си е събрал сили, които могат да се проявят в това настоящо физическо тяло.
Наистина това настоящо физическо тяло е дало на душата възможност да има изживявания във връзка с външния свят, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е навлязъл в живота в това физическо тяло; но това тяло е твърде определено оформено, поради което духовно-душевният човек не може да го преобрази според изпитаните в него изживявания.
Така в човека се намира едно духовно-душевно същество, което съдържа заложбата за един нов човек. Такива мисли могат да бъдат тук само бегло засегнати. Това, което те съдържат, открива перспективата за една духовна наука, която е нейната вътрешна същина е изградена по образеца на естествената наука. Този, който обработва една такава наука, ще постъпи както постъпва ботаникът. Този последният проследява растенията, как то пуска корен, развива стебло и листа, по-нататък развива цветове и плодове.
към текста >>
Познаем ли факта на едно друго съзнание, различно от обикновеното, ние ще намерим, че това съзнание ни довежда до представи върху духовния свят, които дават за този свят една закономерна
връзка
, напълно подобна на тази, която естественонаучното изследване открива за физическия свят.
И от тази гледна точка не се говори за някаква мъглива душевна субстанция, а се показва една представа подобна на естественонаучните идеи, как душата продължава да съществува затова, защото в един живот се подготвя зародиш но следващият, подобно на растителния зародиш в растението. В настоящия живот се намира основата на бъдещия. Показана е истината, която се продължава, когато тялото се разлага чрез смъртта. В духовната наука, която разбираме тук, ние не се намираме никъде в противоречие с по-новия естествено научен начин на мислене. Трябва само да се допусне, че със самия този начин на мислене не могат да се добият никакви схващания върху областта на духовния живот.
Познаем ли факта на едно друго съзнание, различно от обикновеното, ние ще намерим, че това съзнание ни довежда до представи върху духовния свят, които дават за този свят една закономерна връзка, напълно подобна на тази, която естественонаучното изследване открива за физическия свят.
От значение ще бъде, да държим настрана от тази Духовна наука вярването, че уж нейните познания са заети от някаква по-стара религиозна форма. Човек лесно може да бъде съблазнен да вярва това, понеже например възгледът на повтарящите се земни съществувания на човека са съставна част на определени вяроизповедания. За модерния духовен изследовател не може да съществува едно такова заемане от подобни вероизповедания. Той намира, че постигането на едно съзнание проникващо в духовния свят може да бъде един факт за една душа, която се отдава на определени описаните упражнения. И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния свят.
към текста >>
20.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Той виждаше в света, който е даден на човека, само една
връзка
на представи, които се образуват в отношението на човека към един непознат в себе си свят.
Отто Либман, остроумният философ, беше изказал изречението: Съзнанието на човека не може да излезе вън от своите собствени граници. То трябва да остане в тези граници. Това, което съществува като детинска действителност отвъд света, който изгражда в себе си, за него то не може да знае нищо. Отто Либман разработи тази мисъл за най-различните области на света на човешката опитност в блестящи съчинения. Йоханес Фолкелт беше написал своите богати в мисли книги върху "Квантовата теория на познанието" и върху "Опитност и Мислене".
Той виждаше в света, който е даден на човека, само една връзка на представи, които се образуват в отношението на човека към един непознат в себе си свят.
Вярно е, той допускаше, че в изживяването на мисленето се проявява една необходимост, когато това мислене работи в света на представите. Той казваше, че когато мисленето действа, ние чувстваме един вид проникване на представите през света в действителността. Но какво бе добито с това? С това човек можеше да се чувствува оправдан да изказва съждение в мисленето, които казват нещо за действителния свят; Но въпреки това с такива съждения той стои изцяло вътре в себе си; в неговата вътрешност не прониква нищо от същността на света. Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно.
към текста >>
21.
02. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Шрьоер, моят много обичан учител, ме въведе в Гьотевия възглед за света, моето мислене беше поело вече едно направление, което ми даде възможност да премина над чистите отделни открития на поета и да се обърна направо към главното: Начина, по който включваше такива отделни факти в своето цялостно схващане за природата, как той го използваше, за да стигне до разбиране на
връзка
та между природните същества, или както той сам се изразява (в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност") така сполучливо, за да вземе духовно участие в произведенията на природата.
Докато убеждението, че поетичните творби на Гьоте са основата на цялото наше образование, добиваше все по-широко разпространение, даже онези, които отиват най-далече с признаването на неговите научни стремежи, не виждаха в тези стремежи нищо друго, освен предчувствия на истините, които намираха своето пълно потвърждение в по-късното развитие на науката. Те считаха, че със своя гениален поглед той е успял да предчувства закономерности, които след това бяха намерени независимо от него чрез строгата наука. Това, което се признава в пълен размер за останалата дейност на Гьоте, а именно, че всеки образован човек трябва да се изясни с нея, то се отрича при неговия научен възглед. Никак не може да се отрече, че чрез едно задълбочаване в научните трудове на поета може да се добие нещо, което науката не би предположила днес и без него. Когато К. Ю.
Шрьоер, моят много обичан учител, ме въведе в Гьотевия възглед за света, моето мислене беше поело вече едно направление, което ми даде възможност да премина над чистите отделни открития на поета и да се обърна направо към главното: Начина, по който включваше такива отделни факти в своето цялостно схващане за природата, как той го използваше, за да стигне до разбиране на връзката между природните същества, или както той сам се изразява (в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност") така сполучливо, за да вземе духовно участие в произведенията на природата.
Аз скоро разбрах, че онези постижения, които днешната наука признава на Гьоте, са несъщественото, докато важното се пропуска. Онези отделни открития биха били действително направени и без изследването на Гьоте; но науката ще бъде лишена от неговото величествено схващане за природата, дотогава, докато не го почерпи от самия него. С това беше дадена насоката, която уводите към моето издание трябваше да вземат. Те трябва да покажат, че всеки отделен възглед изказан от Гьоте трябва да бъде извлечен от целостта на неговия гений.
към текста >>
22.
03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА
GA_2 Светогледа Гьоте
Въпреки цялото превъзходство на много от съчиненията принадлежащи към тази категория, трябва да кажем за всичко, почти всичко, което е било написано върху научните трудове на Гьоте и на Шилер, че то не се е развило органически от техните възгледи, а се е поставило впоследствие във
връзка
с тях.
Това е една необходимост, която се крие в самата природа на нещата. На нея също трябва да се припише, че са станали споменатите вече по-горе обяснения на модерните изследователи с класиците. Но те не показват нищо по-нататък, освен че имат едно чувство за положението, че е неуместно да преминат просто над убежденията на тези класици към дневния ред. Те показват също, че не са стигнали до едно действително по-нататъшно развитие на техните възгледи. За това говори начинът, по който се пристъпва към Лесинг, Хердер, Гьоте, Шилер.
Въпреки цялото превъзходство на много от съчиненията принадлежащи към тази категория, трябва да кажем за всичко, почти всичко, което е било написано върху научните трудове на Гьоте и на Шилер, че то не се е развило органически от техните възгледи, а се е поставило впоследствие във връзка с тях.
Никой факт не може да подчертае повече това, освен този, че и най-противоположните научни направления са видели в Гьоте духа, който е "предчувствал" техните възгледи. Възгледи за света, които нямат нищо общо помежду си, сочат с привидно същото право към Гьоте, когато почувстват нуждата да видят своето становище признато на върховете на човечеството. Не можем да си представим по-големи противоположности от тези съществуващи между учението на Хекел и това на Шопенхауер. Този последният нарече Хегеля шарлатанин, а неговата философия повърхностна сбирщина от думи, чиста безсмислица, безсмислица, варварско съчетание на думи. И двамата тези мъже нямат всъщност нищо общо помежду си освен една неограничена почит към Гьоте и вярата, че последният е споделял техния възглед за света.
към текста >>
23.
03_в. ЗАДАЧАТА НА НАШАТА НАУКА
GA_2 Светогледа Гьоте
За всяка наука важи в крайна сметка това, което Гьоте така забележително изразява с думите: "по себе си и за себе си теорията не ползва нищо, освен доколкото тя ни кара да вярваме във
връзка
та на явленията”.
В. ЗАДАЧАТА НА НАШАТА НАУКА
За всяка наука важи в крайна сметка това, което Гьоте така забележително изразява с думите: "по себе си и за себе си теорията не ползва нищо, освен доколкото тя ни кара да вярваме във връзката на явленията”.
Чрез науката ние постоянно поставяме в определена връзка отделни факти на опитността. В неорганичния свят виждаме причини и следствия отделени едни от други и търсим съответната връзка в съответната наука. В органическия свят наблюдаваме видове и родове организми и се стараем да установим взаимните отношения на същите. В историята срещаме отделни културни епохи на човечеството; стараем се да познаем вътрешната зависимост на една степен на развитието от друга такава степен. Така и смисъла на горното изречение на Гьоте всяка наука има да действа в определена област на явленията.
към текста >>
Чрез науката ние постоянно поставяме в определена
връзка
отделни факти на опитността.
В. ЗАДАЧАТА НА НАШАТА НАУКА За всяка наука важи в крайна сметка това, което Гьоте така забележително изразява с думите: "по себе си и за себе си теорията не ползва нищо, освен доколкото тя ни кара да вярваме във връзката на явленията”.
Чрез науката ние постоянно поставяме в определена връзка отделни факти на опитността.
В неорганичния свят виждаме причини и следствия отделени едни от други и търсим съответната връзка в съответната наука. В органическия свят наблюдаваме видове и родове организми и се стараем да установим взаимните отношения на същите. В историята срещаме отделни културни епохи на човечеството; стараем се да познаем вътрешната зависимост на една степен на развитието от друга такава степен. Така и смисъла на горното изречение на Гьоте всяка наука има да действа в определена област на явленията. Всяка наука има своята област, на която тя търси връзката на явленията.
към текста >>
В неорганичния свят виждаме причини и следствия отделени едни от други и търсим съответната
връзка
в съответната наука.
В. ЗАДАЧАТА НА НАШАТА НАУКА За всяка наука важи в крайна сметка това, което Гьоте така забележително изразява с думите: "по себе си и за себе си теорията не ползва нищо, освен доколкото тя ни кара да вярваме във връзката на явленията”. Чрез науката ние постоянно поставяме в определена връзка отделни факти на опитността.
В неорганичния свят виждаме причини и следствия отделени едни от други и търсим съответната връзка в съответната наука.
В органическия свят наблюдаваме видове и родове организми и се стараем да установим взаимните отношения на същите. В историята срещаме отделни културни епохи на човечеството; стараем се да познаем вътрешната зависимост на една степен на развитието от друга такава степен. Така и смисъла на горното изречение на Гьоте всяка наука има да действа в определена област на явленията. Всяка наука има своята област, на която тя търси връзката на явленията. Тогава остава винаги едно голямо противоречие в нашите научни стремежи: Добитият чрез науките идеен свят от една страна на стоящите на неговата основа предмети от друга страна.
към текста >>
Всяка наука има своята област, на която тя търси
връзка
та на явленията.
Чрез науката ние постоянно поставяме в определена връзка отделни факти на опитността. В неорганичния свят виждаме причини и следствия отделени едни от други и търсим съответната връзка в съответната наука. В органическия свят наблюдаваме видове и родове организми и се стараем да установим взаимните отношения на същите. В историята срещаме отделни културни епохи на човечеството; стараем се да познаем вътрешната зависимост на една степен на развитието от друга такава степен. Така и смисъла на горното изречение на Гьоте всяка наука има да действа в определена област на явленията.
Всяка наука има своята област, на която тя търси връзката на явленията.
Тогава остава винаги едно голямо противоречие в нашите научни стремежи: Добитият чрез науките идеен свят от една страна на стоящите на неговата основа предмети от друга страна. Трябва да съществува една наука, която да изясни и тук взаимните отношения. Идейният и реалният свят, противоположността между идея и действителност, са задача на една такава наука. И тези противоположност и трябва да бъдат познати в тяхното взаимно отношение. Да търси тези отношения, това е задачата на следващото изложение.
към текста >>
24.
04_а. ОПИТНОСТ - А. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ПОНЯТИЕТО НА ОПИТНОСТ
GA_2 Светогледа Гьоте
Че аз го поставям в най-близка
връзка
с моята собствена личност, това не е от значение тук.
не са нищо друго, освен формата, под която нашият организъм е възбуден от външния свят, все пак процесът, който превръща ставащото във външния свят в цвят, топлина и т.н., се намира изцяло отвъд съзнанието. Каквато и роля да играе при това нашият организъм: Пред нашата мисъл стои като завършена и натрапена форма на действителността /опитност/ немолекулярния процес, а онези цветове, звуци и т.н. Не така ясно стои въпросът с нашия вътрешен живот. Обаче едно по-точно разсъждение ще направи тук да изчезне всяко съмнение, че и нашите вътрешни състояния влизат в хоризонта на нашето съзнание както и нещата и фактите на външния свят. Едно чувство ми се натрапва също така както и едно светлинно впечатление.
Че аз го поставям в най-близка връзка с моята собствена личност, това не е от значение тук.
Ние трябва да отидем още по-далеч. Още щом пристъпим към изучаването на нашето мислене, ние го поставяме срещу нас, ние си представяме неговата първа форма като идваща от нещо непознато нам. Това не може да бъде иначе. Нашето мислене, особено когато обгръщаме с поглед неговата форма като индивидуална дейност сред нашето съзнание, е наблюдение, разглеждане, т.е. то насочва погледа навън, върху нещо, което стои срещу него.
към текста >>
25.
04_б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Чрез нашите примери считаме да сме показали достатъчно това, което разбираме под онова по-голямо или по-малко значение на обектите на възприятието (считани тук като имащи същото значение с това на нещата на опитността), което си представяме под онова знание, което се ражда едва тогава, когато разглеждаме тези обекти в тяхната
връзка
.
Равностойни в това отношение са и културата на ескимо са и тази на образования европеец; значението на Цезар за историческото развитие на човечеството се явява за чистата опитност не по-голямо от това на един от неговите войници. В историята на литературата Гьоте не стои по-високо от Готшед, когато се касае само за фактите на чистата опитност. Мисловно на тази степен на наблюдение светът е за нас една съвършена гладка повърхност. Нито една част на тази повърхност не се издига над друга; никоя част не показва някаква мислима разлика над друга. Едва когато искрата на мисълта проникне в тази повърхност, явяват се възвишения и вдлъбнатини, едното се явява изпъкващо повече или по-малко над другото, всичко се оформява по определен начин, преминават нишките от едно образуване към друго; всичко се превръща в една съвършена хармония.
Чрез нашите примери считаме да сме показали достатъчно това, което разбираме под онова по-голямо или по-малко значение на обектите на възприятието (считани тук като имащи същото значение с това на нещата на опитността), което си представяме под онова знание, което се ражда едва тогава, когато разглеждаме тези обекти в тяхната връзка.
С това считаме, че сме предпазени от възражението, от упрека, че нашият свят на опитността показва вече безкрайни различия в своите обекти (предмети), преди мисленето да е пристъпило към него. Тези, които биха ни упрекнали в това, казват, че една червена повърхност се различава от една зелена такава и без дейността на мисленето. Това е вярно. Но който би искал да ни опровергае с това, той съвсем не е разбрал нашето твърдение. Точно това твърдим ние, че в опитността ни се предлага едно безкрайно количество подробности, отделни неща.
към текста >>
Естествено тези подробности, тези отделни неща трябва да се различават едни от други, иначе те не биха ни се явили като едно безкрайно, без
връзка
разнообразие.
С това считаме, че сме предпазени от възражението, от упрека, че нашият свят на опитността показва вече безкрайни различия в своите обекти (предмети), преди мисленето да е пристъпило към него. Тези, които биха ни упрекнали в това, казват, че една червена повърхност се различава от една зелена такава и без дейността на мисленето. Това е вярно. Но който би искал да ни опровергае с това, той съвсем не е разбрал нашето твърдение. Точно това твърдим ние, че в опитността ни се предлага едно безкрайно количество подробности, отделни неща.
Естествено тези подробности, тези отделни неща трябва да се различават едни от други, иначе те не биха ни се явили като едно безкрайно, без връзка разнообразие.
Съвсем не става дума за една липса на разлика на възприеманите неща, а за съвършената липса на връзка между тях, за безусловната липса на значение на отделните сетивни факти за цялостта на нашия образ на действителността. Именно защото признаваме това безкрайно качествено различие, ние сме заставени да твърдим гореизложеното. Ако пред нас би застанало едно завършено, хармонично организирано единство, ние не бихме искали да говорим за едно безразличие на отделните членове на това единство едни спрямо други. Който не би намерил за подходящо употребеното от нас по-горе сравнение (подобие), той би показал, че не го е схванал в неговата истинска сравнителна точка. Без съмнение би било погрешно, ако ние бихме сравнили безкрайно различните форми на света на възприятията с еднообразната равномерност на една плоскост.
към текста >>
Съвсем не става дума за една липса на разлика на възприеманите неща, а за съвършената липса на
връзка
между тях, за безусловната липса на значение на отделните сетивни факти за цялостта на нашия образ на действителността.
Тези, които биха ни упрекнали в това, казват, че една червена повърхност се различава от една зелена такава и без дейността на мисленето. Това е вярно. Но който би искал да ни опровергае с това, той съвсем не е разбрал нашето твърдение. Точно това твърдим ние, че в опитността ни се предлага едно безкрайно количество подробности, отделни неща. Естествено тези подробности, тези отделни неща трябва да се различават едни от други, иначе те не биха ни се явили като едно безкрайно, без връзка разнообразие.
Съвсем не става дума за една липса на разлика на възприеманите неща, а за съвършената липса на връзка между тях, за безусловната липса на значение на отделните сетивни факти за цялостта на нашия образ на действителността.
Именно защото признаваме това безкрайно качествено различие, ние сме заставени да твърдим гореизложеното. Ако пред нас би застанало едно завършено, хармонично организирано единство, ние не бихме искали да говорим за едно безразличие на отделните членове на това единство едни спрямо други. Който не би намерил за подходящо употребеното от нас по-горе сравнение (подобие), той би показал, че не го е схванал в неговата истинска сравнителна точка. Без съмнение би било погрешно, ако ние бихме сравнили безкрайно различните форми на света на възприятията с еднообразната равномерност на една плоскост. Обаче нашата плоскост не трябва да онагледи разнообразния свят на явленията, а единния цялостен образ, който имаме за този свят, докато мисленето не е пристъпило към него.
към текста >>
Тази характеристика ни описва просто образите, които минават пред нашето съзнание в ограничен откъс от време без да имат някаква
връзка
помежду си.
Следователно то се явява надарено с качество, които напълно му липсват във формата на опитността. Според нашето убеждение Йоханес Фолкелт е успял отлично да обрисува в строги черти това, което ние сме оправдани да наречем опитност. Още преди 5 години в своята книга "Квантовата теория на познанието" той много сполучливо я охарактеризира и я доразви в своята нова публикация "Опитност и Мислене". Разбира се той направи това за да подкрепи един възглед, който основно се различава от нашия, и със съвършено друго намерение в сравнение с нашето настоящо намерение. Обаче това не може да ни попречи да приемем тук неговото отлично охарактеризиране на чистата опитност.
Тази характеристика ни описва просто образите, които минават пред нашето съзнание в ограничен откъс от време без да имат някаква връзка помежду си.
Фолкет казва: "- Например сега моето съзнание има представата, че съм работил днес усърдно, като свое съдържание; непосредствено след това идва съдържанието на представите, че мога с добра съвест да отида да се разходя; но внезапно се явява образът на възприятието на отварящата се врата на влизащия разносвач на писма; образът на пощенския разносвач се явява ту протягащ ръка, ту отварящ уста, ту вършещ противоположното; същевременно със съдържанието на възприятието на отварящата се уста се свързват всякакви слухови впечатления, между другите и едно такова впечатление, че вън започва да вали. Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н. и се свързват едни с други по най-различни и най-сложни начини; и по един подобен начин продължава по-нататък”. Тук ние имаме описано за определен, ограничен откъс от време това, което действително изпитваме, онези форми на действителността, в която мисленето няма никакво участие. Сега съвсем не трябва да се мисли, че би се стигнало един друг резултат, ако освен тази всекидневна опитност бихме описали една такава, която имаме при един научен опит или при едно особено природно явление.
към текста >>
Тук както и там това са отделни образи без
връзка
, които минават пред нашето съзнание.
Фолкет казва: "- Например сега моето съзнание има представата, че съм работил днес усърдно, като свое съдържание; непосредствено след това идва съдържанието на представите, че мога с добра съвест да отида да се разходя; но внезапно се явява образът на възприятието на отварящата се врата на влизащия разносвач на писма; образът на пощенския разносвач се явява ту протягащ ръка, ту отварящ уста, ту вършещ противоположното; същевременно със съдържанието на възприятието на отварящата се уста се свързват всякакви слухови впечатления, между другите и едно такова впечатление, че вън започва да вали. Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н. и се свързват едни с други по най-различни и най-сложни начини; и по един подобен начин продължава по-нататък”. Тук ние имаме описано за определен, ограничен откъс от време това, което действително изпитваме, онези форми на действителността, в която мисленето няма никакво участие. Сега съвсем не трябва да се мисли, че би се стигнало един друг резултат, ако освен тази всекидневна опитност бихме описали една такава, която имаме при един научен опит или при едно особено природно явление.
Тук както и там това са отделни образи без връзка, които минават пред нашето съзнание.
Едва мисленето установява връзката. Трябва да признаем също и на малкото съчинение "Мозък и Съзнание" от Рихард Вале (Виена 1884 г.) заслугата, че е показало в резки очертания това, което лишеното от всякакви мисловни обработки опитност ни дава; но само с разграничаването, че това, което Вале поставя като безусловно валидни качества на явленията на външния и вътрешен свят, важи само за първата степен на разглеждането на света, което охарактеризирахме. Според Вале ние знаем само за едно разположение на нещата и процесите едно до друго в пространството и едно след друго във времето. Според него не може никак да става дума за някакво отношение на нещата съществуващи едно до друго и едно след друго. Например винаги някъде може да съществува някаква връзка, някакво вътрешно отношение между топлия слънчев лъчи затоплянето на камъка; ние не знаем нищо за една причинна връзка; на нас ни е само ясно, че първия факт е последван от втория.
към текста >>
Едва мисленето установява
връзка
та.
Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н. и се свързват едни с други по най-различни и най-сложни начини; и по един подобен начин продължава по-нататък”. Тук ние имаме описано за определен, ограничен откъс от време това, което действително изпитваме, онези форми на действителността, в която мисленето няма никакво участие. Сега съвсем не трябва да се мисли, че би се стигнало един друг резултат, ако освен тази всекидневна опитност бихме описали една такава, която имаме при един научен опит или при едно особено природно явление. Тук както и там това са отделни образи без връзка, които минават пред нашето съзнание.
Едва мисленето установява връзката.
Трябва да признаем също и на малкото съчинение "Мозък и Съзнание" от Рихард Вале (Виена 1884 г.) заслугата, че е показало в резки очертания това, което лишеното от всякакви мисловни обработки опитност ни дава; но само с разграничаването, че това, което Вале поставя като безусловно валидни качества на явленията на външния и вътрешен свят, важи само за първата степен на разглеждането на света, което охарактеризирахме. Според Вале ние знаем само за едно разположение на нещата и процесите едно до друго в пространството и едно след друго във времето. Според него не може никак да става дума за някакво отношение на нещата съществуващи едно до друго и едно след друго. Например винаги някъде може да съществува някаква връзка, някакво вътрешно отношение между топлия слънчев лъчи затоплянето на камъка; ние не знаем нищо за една причинна връзка; на нас ни е само ясно, че първия факт е последван от втория. Възможно е някъде, в един недостъпен за нас свят, да съществува една вътрешна връзка между нашия мозъчен механизъм и нашата духовна дейност; ние знаем само, че и двете са успоредно протичащи процеси; не сме никак оправдани, да приемем например някаква причинна връзка на двете явления.
към текста >>
Например винаги някъде може да съществува някаква
връзка
, някакво вътрешно отношение между топлия слънчев лъчи затоплянето на камъка; ние не знаем нищо за една причинна
връзка
; на нас ни е само ясно, че първия факт е последван от втория.
Тук както и там това са отделни образи без връзка, които минават пред нашето съзнание. Едва мисленето установява връзката. Трябва да признаем също и на малкото съчинение "Мозък и Съзнание" от Рихард Вале (Виена 1884 г.) заслугата, че е показало в резки очертания това, което лишеното от всякакви мисловни обработки опитност ни дава; но само с разграничаването, че това, което Вале поставя като безусловно валидни качества на явленията на външния и вътрешен свят, важи само за първата степен на разглеждането на света, което охарактеризирахме. Според Вале ние знаем само за едно разположение на нещата и процесите едно до друго в пространството и едно след друго във времето. Според него не може никак да става дума за някакво отношение на нещата съществуващи едно до друго и едно след друго.
Например винаги някъде може да съществува някаква връзка, някакво вътрешно отношение между топлия слънчев лъчи затоплянето на камъка; ние не знаем нищо за една причинна връзка; на нас ни е само ясно, че първия факт е последван от втория.
Възможно е някъде, в един недостъпен за нас свят, да съществува една вътрешна връзка между нашия мозъчен механизъм и нашата духовна дейност; ние знаем само, че и двете са успоредно протичащи процеси; не сме никак оправдани, да приемем например някаква причинна връзка на двете явления. Ако разбира се Вале поставя същевременно това твърдение като последна истина на науката, ние оспорваме едно такова негово разширение; то важи обаче напълно за първата форма, в която ни се представя действителността. На тази степен на нашето знание не само нещата на външния свят и процесите на вътрешния свят стоят така без връзка помежду си, но и нашата собствена личност е една изолирана единичност по отношение на останалия свят. Ние намираме себе си като едно от безбройните възприятия без връзка с нещата, които ни заобикалят.
към текста >>
Възможно е някъде, в един недостъпен за нас свят, да съществува една вътрешна
връзка
между нашия мозъчен механизъм и нашата духовна дейност; ние знаем само, че и двете са успоредно протичащи процеси; не сме никак оправдани, да приемем например някаква причинна
връзка
на двете явления.
Едва мисленето установява връзката. Трябва да признаем също и на малкото съчинение "Мозък и Съзнание" от Рихард Вале (Виена 1884 г.) заслугата, че е показало в резки очертания това, което лишеното от всякакви мисловни обработки опитност ни дава; но само с разграничаването, че това, което Вале поставя като безусловно валидни качества на явленията на външния и вътрешен свят, важи само за първата степен на разглеждането на света, което охарактеризирахме. Според Вале ние знаем само за едно разположение на нещата и процесите едно до друго в пространството и едно след друго във времето. Според него не може никак да става дума за някакво отношение на нещата съществуващи едно до друго и едно след друго. Например винаги някъде може да съществува някаква връзка, някакво вътрешно отношение между топлия слънчев лъчи затоплянето на камъка; ние не знаем нищо за една причинна връзка; на нас ни е само ясно, че първия факт е последван от втория.
Възможно е някъде, в един недостъпен за нас свят, да съществува една вътрешна връзка между нашия мозъчен механизъм и нашата духовна дейност; ние знаем само, че и двете са успоредно протичащи процеси; не сме никак оправдани, да приемем например някаква причинна връзка на двете явления.
Ако разбира се Вале поставя същевременно това твърдение като последна истина на науката, ние оспорваме едно такова негово разширение; то важи обаче напълно за първата форма, в която ни се представя действителността. На тази степен на нашето знание не само нещата на външния свят и процесите на вътрешния свят стоят така без връзка помежду си, но и нашата собствена личност е една изолирана единичност по отношение на останалия свят. Ние намираме себе си като едно от безбройните възприятия без връзка с нещата, които ни заобикалят.
към текста >>
На тази степен на нашето знание не само нещата на външния свят и процесите на вътрешния свят стоят така без
връзка
помежду си, но и нашата собствена личност е една изолирана единичност по отношение на останалия свят.
Според Вале ние знаем само за едно разположение на нещата и процесите едно до друго в пространството и едно след друго във времето. Според него не може никак да става дума за някакво отношение на нещата съществуващи едно до друго и едно след друго. Например винаги някъде може да съществува някаква връзка, някакво вътрешно отношение между топлия слънчев лъчи затоплянето на камъка; ние не знаем нищо за една причинна връзка; на нас ни е само ясно, че първия факт е последван от втория. Възможно е някъде, в един недостъпен за нас свят, да съществува една вътрешна връзка между нашия мозъчен механизъм и нашата духовна дейност; ние знаем само, че и двете са успоредно протичащи процеси; не сме никак оправдани, да приемем например някаква причинна връзка на двете явления. Ако разбира се Вале поставя същевременно това твърдение като последна истина на науката, ние оспорваме едно такова негово разширение; то важи обаче напълно за първата форма, в която ни се представя действителността.
На тази степен на нашето знание не само нещата на външния свят и процесите на вътрешния свят стоят така без връзка помежду си, но и нашата собствена личност е една изолирана единичност по отношение на останалия свят.
Ние намираме себе си като едно от безбройните възприятия без връзка с нещата, които ни заобикалят.
към текста >>
Ние намираме себе си като едно от безбройните възприятия без
връзка
с нещата, които ни заобикалят.
Според него не може никак да става дума за някакво отношение на нещата съществуващи едно до друго и едно след друго. Например винаги някъде може да съществува някаква връзка, някакво вътрешно отношение между топлия слънчев лъчи затоплянето на камъка; ние не знаем нищо за една причинна връзка; на нас ни е само ясно, че първия факт е последван от втория. Възможно е някъде, в един недостъпен за нас свят, да съществува една вътрешна връзка между нашия мозъчен механизъм и нашата духовна дейност; ние знаем само, че и двете са успоредно протичащи процеси; не сме никак оправдани, да приемем например някаква причинна връзка на двете явления. Ако разбира се Вале поставя същевременно това твърдение като последна истина на науката, ние оспорваме едно такова негово разширение; то важи обаче напълно за първата форма, в която ни се представя действителността. На тази степен на нашето знание не само нещата на външния свят и процесите на вътрешния свят стоят така без връзка помежду си, но и нашата собствена личност е една изолирана единичност по отношение на останалия свят.
Ние намираме себе си като едно от безбройните възприятия без връзка с нещата, които ни заобикалят.
към текста >>
26.
04_в. ИЗПРАВЯНЕТО НА ЕДНО ПОГРЕШНО СХВАЩАНЕ НА ОБЩАТА ОПИТНОСТ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ето защо тя трябва да бъде предхождана от изследването на
връзка
та на тези два фактора.
Обаче това, което физиологично е напълно оправдано, то съвсем не е още призвано да бъде поставено на вратата на теорията на познанието. Може да важи една неопровержима физиологична истина, че комплексът от усещания и виждания се ражда едва чрез съдействието на нашия организъм. Остава обаче сигурно, че едно такова познание е само резултат на много разсъждения и изследвания. Тази характеристика, че нашият свят на явленията е във физиологичен смисъл от субективно естество, е вече едно мислително определение на същия; следователно тя няма нищо общо с неговата първа поява. Тя предполага вече прилагането на мисленето към опитността.
Ето защо тя трябва да бъде предхождана от изследването на връзката на тези два фактора.
Привържениците на горепосочения възглед считат, че са се издигнали над "наивността" съществуваща преди Кант, която вземаше нещата в пространството и във времето за действителност, както върши това и днес наивния човек, който няма никакво научно образование. Фолкелт твърди, “че всички действия които претендират да са обективно познание, са свързани неразривно с познаващото, индивидуално съзнание, че отначало те се извършват непосредствено само в съзнанието на индивида и не са в състояние да излизат вън от областта на съзнанието и да обгърнат областта на намиращия се вън от него действителни неща”. Обаче за едно безпристрастно мислене е невъзможно да открие, какво носи в себе си непосредствено явяващата се пред нас действителност (опитността), което би искало да ни оправдае по някакъв начин да я считаме като чиста представа. Още простото разсъждение, че наивният човек не забелязва нищо при нещата, което би искало да го доведе до този възглед, ни учи, че в самите обекти не съществува една причина, която да ни принуди да го приемем. Какво носи на себе си едно дърво, една маса, което би могло да ни даде повод да го считам просто като образ на една представа?
към текста >>
Според нашето убеждение той изневерява на признатата от него истина, че опитността не съдържа нищо друго освен един хаос от лишени от
връзка
образи без всяко мислително определение, когато твърди, че тя е от субективно естество.
Обаче за едно безпристрастно мислене е невъзможно да открие, какво носи в себе си непосредствено явяващата се пред нас действителност (опитността), което би искало да ни оправдае по някакъв начин да я считаме като чиста представа. Още простото разсъждение, че наивният човек не забелязва нищо при нещата, което би искало да го доведе до този възглед, ни учи, че в самите обекти не съществува една причина, която да ни принуди да го приемем. Какво носи на себе си едно дърво, една маса, което би могло да ни даде повод да го считам просто като образ на една представа? Най-малко това не трябва да се обявява като една разбираща се от само себе си истина. Като вършим последното, Фолкелт се заплита в едно противоречие с неговите собствени основни принципи.
Според нашето убеждение той изневерява на признатата от него истина, че опитността не съдържа нищо друго освен един хаос от лишени от връзка образи без всяко мислително определение, когато твърди, че тя е от субективно естество.
Иначе той би трябвало да разбере, че субектът на познанието, наблюдателят, стои също така без връзка сред света на опитността както и кой да е друг предмет на тази опитност. Но когато на възприемания свят се приписва сказуемото субективен, това също е едно мислително определение, както и когато считаме падащия камък за причина на направения в почвата отпечатък. Но самият Фолкелт не иска да допусне някаква връзка на нещата на опитността. Тук е именно противоречието в неговия възглед и с това той изневерява на своя принцип, който изказва за чистата опитност. С това той се затваря в своята индивидуалност и не е вече в състояние да излезе вън от нея.
към текста >>
Иначе той би трябвало да разбере, че субектът на познанието, наблюдателят, стои също така без
връзка
сред света на опитността както и кой да е друг предмет на тази опитност.
Още простото разсъждение, че наивният човек не забелязва нищо при нещата, което би искало да го доведе до този възглед, ни учи, че в самите обекти не съществува една причина, която да ни принуди да го приемем. Какво носи на себе си едно дърво, една маса, което би могло да ни даде повод да го считам просто като образ на една представа? Най-малко това не трябва да се обявява като една разбираща се от само себе си истина. Като вършим последното, Фолкелт се заплита в едно противоречие с неговите собствени основни принципи. Според нашето убеждение той изневерява на признатата от него истина, че опитността не съдържа нищо друго освен един хаос от лишени от връзка образи без всяко мислително определение, когато твърди, че тя е от субективно естество.
Иначе той би трябвало да разбере, че субектът на познанието, наблюдателят, стои също така без връзка сред света на опитността както и кой да е друг предмет на тази опитност.
Но когато на възприемания свят се приписва сказуемото субективен, това също е едно мислително определение, както и когато считаме падащия камък за причина на направения в почвата отпечатък. Но самият Фолкелт не иска да допусне някаква връзка на нещата на опитността. Тук е именно противоречието в неговия възглед и с това той изневерява на своя принцип, който изказва за чистата опитност. С това той се затваря в своята индивидуалност и не е вече в състояние да излезе вън от нея. Той самият безцеремонно признава това.
към текста >>
Но самият Фолкелт не иска да допусне някаква
връзка
на нещата на опитността.
Най-малко това не трябва да се обявява като една разбираща се от само себе си истина. Като вършим последното, Фолкелт се заплита в едно противоречие с неговите собствени основни принципи. Според нашето убеждение той изневерява на признатата от него истина, че опитността не съдържа нищо друго освен един хаос от лишени от връзка образи без всяко мислително определение, когато твърди, че тя е от субективно естество. Иначе той би трябвало да разбере, че субектът на познанието, наблюдателят, стои също така без връзка сред света на опитността както и кой да е друг предмет на тази опитност. Но когато на възприемания свят се приписва сказуемото субективен, това също е едно мислително определение, както и когато считаме падащия камък за причина на направения в почвата отпечатък.
Но самият Фолкелт не иска да допусне някаква връзка на нещата на опитността.
Тук е именно противоречието в неговия възглед и с това той изневерява на своя принцип, който изказва за чистата опитност. С това той се затваря в своята индивидуалност и не е вече в състояние да излезе вън от нея. Той самият безцеремонно признава това. За него остава съмнително всичко, което стои вън от разкъсаните образи на възприятията. Вярно е, че, според неговото мнение, той се старае от този свят на представите да направи заключение за една обективна действителност; обаче всяко излизане вън от този свят на представите не може да ни доведе до действително сигурни истини.
към текста >>
27.
04_г. ПОЗОВАНЕ НА ОПИТНОСТТА НА ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ЧИТАТЕЛ
GA_2 Светогледа Гьоте
Защото, защо ще бъде нужно да търсим
връзка
та на нещата, ако пълната им изолираност, която им е присъща във формата на опитността, би било тяхното истинско свойство?
Трябва ли да считаме начина, по който досега се запознахме с опитността, като нещо основано в самата същност на нещата? Дали този начин е едно свойство на действителността? От отговора на този въпрос зависи извънредно много. Ако наистина този начин е едно съществено свойство на нещата на опитността, ако той е нещо, което в истинския смисъл на думата подхожда на тяхната природа, тогава въобще не можем да разберем, не можем да видим, как можем да се издигнем над тази степен на познанието. Би трябвало просто да се заловим да записваме като несвързани бележки всичко, което възприемаме, и този сборник от такива бележки би бил нашата наука.
Защото, защо ще бъде нужно да търсим връзката на нещата, ако пълната им изолираност, която им е присъща във формата на опитността, би било тяхното истинско свойство?
Съвършено различно биха стояли нещата, ако в тази форма на действителността бихме имали работа не с нейната същност, а с нейната съвсем незначителна външна страна, ако бихме имали пред нас само една обвивка на истинската същност на света, която ни закрива този свят и ни кара да го изследваме по-нататък. Тогава би трябвало да се стремим да проникнем през тази обвивка. Ние би трябвало да изходим от тази първа форма на света, за да овладеем неговите истински (съществени) свойства. Би трябвало да преодолеем явлението (външния облик) за сетивата, за да развием от това една по-висша форма на явлението. Отговорът на този въпрос е даден в следващото изложение.
към текста >>
28.
05_а. МИСЛЕНЕТО - А. МИСЛЕНЕТО КАТО ПО-ВИСША ОПИТНОСТ В ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Сред лишения от
връзка
хаос ние намираме, а именно отначало също като факт на опитността, един елемент, който ни извежда вън от тази несвързаност на нещата.
5. МИСЛЕНЕТО А. МИСЛЕНЕТО КАТО ПО-ВИСША ОПИТНОСТ В ОПИТНОСТТА
Сред лишения от връзка хаос ние намираме, а именно отначало също като факт на опитността, един елемент, който ни извежда вън от тази несвързаност на нещата.
Това е мисленето. Още като факт на опитността мисленето заема сред опитността едно изключително положение. При останалия свят на опитността, ако оставам при това, което стои непосредствено пред моите сетива, аз не мога да се издигна над отделните неща. Да предположим, че имам пред себе си една течност, която довеждам до завиране. Първо тази течност е спокойна, след това виждам как се издигат парни мехурчета, тя се поставя в движение и накрая се превръща в парообразна форма.
към текста >>
Мога да въртя и обръщам нещата както искам: Ако остана при това, което ми доставят сетивата, аз не намирам някаква
връзка
на фактите.
Още като факт на опитността мисленето заема сред опитността едно изключително положение. При останалия свят на опитността, ако оставам при това, което стои непосредствено пред моите сетива, аз не мога да се издигна над отделните неща. Да предположим, че имам пред себе си една течност, която довеждам до завиране. Първо тази течност е спокойна, след това виждам как се издигат парни мехурчета, тя се поставя в движение и накрая се превръща в парообразна форма. Това са отделните редуващи се възприятия.
Мога да въртя и обръщам нещата както искам: Ако остана при това, което ми доставят сетивата, аз не намирам някаква връзка на фактите.
Не е такъв случаят при мисленето. Когато например схвана мисълта за причината, тази мисъл ме довежда чрез своето собствено съдържание до следствието. Достатъчно е само да запазя мислите в онази форма, в която те се явяват като закономерни определения. Това, което при останалата част на опитността трябва да се вземе от някъде другаде, ако то въобще е приложимо към нея, закономерната връзка, в мисленето то съществува вече още в неговото първо появяване. При другата опитност не се изразява цялата вещ още в това, което се явява като явление пред моето съзнание; при мисленето цялата вещ ми се явява без остатък в това, което ми е дадено.
към текста >>
Това, което при останалата част на опитността трябва да се вземе от някъде другаде, ако то въобще е приложимо към нея, закономерната
връзка
, в мисленето то съществува вече още в неговото първо появяване.
Това са отделните редуващи се възприятия. Мога да въртя и обръщам нещата както искам: Ако остана при това, което ми доставят сетивата, аз не намирам някаква връзка на фактите. Не е такъв случаят при мисленето. Когато например схвана мисълта за причината, тази мисъл ме довежда чрез своето собствено съдържание до следствието. Достатъчно е само да запазя мислите в онази форма, в която те се явяват като закономерни определения.
Това, което при останалата част на опитността трябва да се вземе от някъде другаде, ако то въобще е приложимо към нея, закономерната връзка, в мисленето то съществува вече още в неговото първо появяване.
При другата опитност не се изразява цялата вещ още в това, което се явява като явление пред моето съзнание; при мисленето цялата вещ ми се явява без остатък в това, което ми е дадено. При първия случай аз трябва да проникна през обвивката, за да стигна до ядката; във втория случай /при мисленето/ обвивката и ядката са неразделно единство. Когато мисленето ни се явява първо аналогично на останалата опитност, това е само едно общочовешко пристрастие, един общочовешки предразсъдък. Нужно е само ние да преодолеем това пристрастие при мисленето. При останалата опитност трябва да разрешим една трудност намираща се в самата вещ.
към текста >>
На първата степен на разглеждането на света цялата действителност ни се явява като един агрегат без
връзка
; мисленето е включено в този хаос.
Външните двигателни сили, които трябва да предполагаме постоянно при един сетивен обект, не съществуват при мисълта. Те са тези, на които трябва да припишем че сетивното явление застава пред нас като нещо завършено; на тях трябва да припишем произвеждането /ставането/ на сетивното явление. При мисълта на мене ми е ясно, че това ставане (произвеждане) не е възможно без моята дейност. Аз трябва да преработя мисълта, трябва да пресъздам нейното съдържание, трябва да го изживея вътрешно до неговите най-малки части, ако тя въобще трябва да има за мене някакво значение. До тук ние добихме само следните истини.
На първата степен на разглеждането на света цялата действителност ни се явява като един агрегат без връзка; мисленето е включено в този хаос.
Пребродвайки това разнообразие, ние откриваме един негов член, който другите тепърва трябва да добият. Този член е мисленето. Това, което при останалата опитност трябва да бъде преодоляно, формата, в която то непосредствено се явява, именно това трябва да бъде запазено при мисленето. Този фактор на действителността, който трябва да бъде оставен в неговата първична форма, него намираме ние в нашето съзнание и сме свързани с него така, че дейността на нашия дух е същевременно явлението на този фактор. Това е едно и също нещо гледано от две страни.
към текста >>
29.
05_б.МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ние съвсем не произвеждаме едно мислително съдържание така, че да определим в това произвеждане, каква
връзка
трябва да имат нашите мисли.
Б. МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ Сега обаче изглежда, като че тук сами внесохме субективистичния елемент, който така решително искахме да държим далече от нашата теория на познанието. Ако и останалият свят на възприятието да не носи един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта носи един субективен характер. Това възражение почива на едно смесване на арената на нашите мисли с онзи елемент, от който те получават своите съдържателни определения, своята вътрешна закономерност.
Ние съвсем не произвеждаме едно мислително съдържание така, че да определим в това произвеждане, каква връзка трябва да имат нашите мисли.
Ние даваме само подводната причина, защото мислителното съдържание да може да се развие съобразно неговата собствена природа. Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга. Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б. Че А се отнася именно по определен начин към Б, а не по друг начин, върху това ние нямаме ни най-малко влияние. Нашият дух извършва свързването на мислите само съобразно тяхното съдържание.
към текста >>
Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази
връзка
на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б.
Ако и останалият свят на възприятието да не носи един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта носи един субективен характер. Това възражение почива на едно смесване на арената на нашите мисли с онзи елемент, от който те получават своите съдържателни определения, своята вътрешна закономерност. Ние съвсем не произвеждаме едно мислително съдържание така, че да определим в това произвеждане, каква връзка трябва да имат нашите мисли. Ние даваме само подводната причина, защото мислителното съдържание да може да се развие съобразно неговата собствена природа. Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга.
Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б.
Че А се отнася именно по определен начин към Б, а не по друг начин, върху това ние нямаме ни най-малко влияние. Нашият дух извършва свързването на мислите само съобразно тяхното съдържание. Следователно в мисленето ние изпълняваме принципа на опитността в неговата най-рязка форма. С това е опроверган възгледът на Кант и Шопенхауер, а също и този на Фихте, според който законите, които приемаме относно обяснението на света, са само един резултат на нашата собствено духовна организация, и ние ги влагаме в света по силата на нашата духовна индивидуалност. От субективистична гледна точка може да се направи още едно възражение.
към текста >>
Щом закономерната
връзка
на мислите не се извършва от нас според това, което налага нашата организация, а зависи от тяхното съдържание, тогава именно това съдържание би могло да бъде един чисто субективен продукт, само едно качество на нашия дух; така че ние бихме свързали само елементите, които първо сами произвеждаме.
Че А се отнася именно по определен начин към Б, а не по друг начин, върху това ние нямаме ни най-малко влияние. Нашият дух извършва свързването на мислите само съобразно тяхното съдържание. Следователно в мисленето ние изпълняваме принципа на опитността в неговата най-рязка форма. С това е опроверган възгледът на Кант и Шопенхауер, а също и този на Фихте, според който законите, които приемаме относно обяснението на света, са само един резултат на нашата собствено духовна организация, и ние ги влагаме в света по силата на нашата духовна индивидуалност. От субективистична гледна точка може да се направи още едно възражение.
Щом закономерната връзка на мислите не се извършва от нас според това, което налага нашата организация, а зависи от тяхното съдържание, тогава именно това съдържание би могло да бъде един чисто субективен продукт, само едно качество на нашия дух; така че ние бихме свързали само елементите, които първо сами произвеждаме.
Тогава светът на нашите мисли би бил не по-малко една субективна илюзия. Обаче това възражение може много лесно да бъде отхвърлено. Ако то би било основателно, ние бихме свързали именно съдържанието на нашето мислене според закони, за които действително не бихме знаели, откъде идват те. Ако тези закони не произлизат от нашата субективност, която оспорихме по-горе и сега считаме като завършен факт, кое тогава трябва да ни даде закони на свързването за едно съдържание, което ние самите произвеждаме? Следователно нашият свят на мислите е едно изградено напълно на себе си същност, едно завършено в себе си, съвършено цяло.
към текста >>
Трябва ли тук да бъде произведена определена
връзка
на основата на една вътрешна принуда, където всичко е така ясно?
Тук отново искаме да приложим този метод, който няколкократно вече използувахме с успех. Обикновено се вярва, че ние свързваме определени понятия в по-големи комплекси или мислим въобще по определен начин затова, защото долавяме определена вътрешна (логическа) принуда, да сторим това. Фолкелт също се е присъединил към този възглед. Но как се съгласува той с прозрачната яснота, с която целият наш свят от мисли присъства в нашето съзнание? Ние въобще не познаваме нищо по-точно в света освен нашите мисли.
Трябва ли тук да бъде произведена определена връзка на основата на една вътрешна принуда, където всичко е така ясно?
Каква нужда имам аз от принудата, щом познавам изцяло природата на това, което трябва да свържа, и следователно да се ръководя по тази принуда? Всички наши мислителни операции са процеси, които се извършват на основата на вникването в същностите на мислите, а не според мярката на една принуда. Такава една принуда противоречи на природата на мисленето. Възможно е все пак, същността на мисленето да е такова, че в нейното явлението да отпечатва едновременно своето съдържание, но въпреки това ние да не можем да възприемем непосредствено това съдържание поради организацията на нашия дух. Но не е такъв случаят.
към текста >>
30.
05_в. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Светът на понятията стои на една такава
връзка
с външния свят, че той само предава в друга форма цялото съдържание на този външен свят.
Те не съдържат нищо, което да не съществува и без тях. Те съществуват само затова, защото познаващият субект иска да си служи с тях, за да има в една подходяща за него форма това, което и без него съществува. За него те са само посредници на едно съдържание, което не е от естество на понятията. Така разбира нещата гореприведеният възглед. Ако този възглед би бил основателен, тогава едно от следващите три предположения би трябвало да бъде правилно: 1.
Светът на понятията стои на една такава връзка с външния свят, че той само предава в друга форма цялото съдържание на този външен свят.
Тук под външен свят се разбира светът на сетивата. Ако такъв би бил случаят, тогава действително не бихме могли да съзрем, защо е необходимо въобще да се издигнем над света на сетивата. Ние имаме вече дадено с този последния същественото от познанието. 2. Светът на понятията приема като съдържание само една част от "явлението на сетивата". Нека си представим нещата така.
към текста >>
31.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Съдържанието на това мислене ни се явява като вътрешно съвършен организъм; всичко се намира в една строга
връзка
.
То не съществува само за да предъвква сетивността, а за да проникне онова, което е скрито за това последното. Възприятието на сетивата доставя само една страна на действителността. Другата страна е мислителното схващане на света. Обаче в първия момент мисленето ни се явява като нещо съвършено чуждо на възприятието. Възприятието прониква отвън в нас; мисленето се изработва от нашата вътрешност.
Съдържанието на това мислене ни се явява като вътрешно съвършен организъм; всичко се намира в една строга връзка.
Отделните членове на мислителната система се определят едни други; всяко отделно понятие има в крайна сметка своя корен в целостта на нашата сграда от мисли. На пръв поглед изглежда, като че вътрешната непротиворечивост на мисленето, неговата самозадоволителност да прави невъзможно всяко преминаване към възприятието. Ако определенията на мисленето биха били такива, че те да могат да бъдат задоволени само по един начин, тогава то действително би било затворено в себе си; ние не бихме искали да излезем от него. Но не е такъв случаят. Тези определения са такива, че те могат да бъдат задоволени по разнообразен начин.
към текста >>
Всички науки трябва да бъдат проникнати от убеждението, че тяхното съдържание е само мислително съдържание и че те не се намират с възприятието в никаква друга
връзка
, освен тази, че в обекта на възприятието те виждат една особена форма на понятието.
Обаче истинското състояние на нещата е съвършено различно. В моята система от понятия мисълта тяло съществува в много изменения. Едната форма е мисълта за една вещ, която може да се постави от само себе си в почивка или движение, друга една форма е понятието за едно тяло, което променя своето състояние само вследствие на външното влияние. Тези последни тела аз наричам неорганични. Когато след това срещам определено тяло, което във възприятието ми отразява горното понятно определение, аз го наричам неорганично и свързвам с него всички определения, които следват от понятието за неорганично тяло.
Всички науки трябва да бъдат проникнати от убеждението, че тяхното съдържание е само мислително съдържание и че те не се намират с възприятието в никаква друга връзка, освен тази, че в обекта на възприятието те виждат една особена форма на понятието.
към текста >>
32.
06_б. УМ И РАЗУМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Те много добре виждат, че умът се отдалечава от природата, че той изгубва от погледа духовната
връзка
, която свързва частите на действителността.
Тази действителност е фактически едно единство, а такъв човек поставя на нейното място едно множество, една разнообразност, който няма нищо общо със същността на действителността. Оттук произхожда и раздвоението което науката обгръща само с ума изпада по отношение на човешкото сърце. Много хора, чието мислене не е така развито, че да може да стигне до един единен възглед за света, който те обхващат с яснота на понятията, са въпреки това в състояние да проникнат във вътрешната хармония на всемира с чувството. На тях сърцето им дава това, което разумът предлага на научно образования. Ако на такива хора се предложи възгледа за света добит с помощта на ума, те с презрение отхвърлят без крайното множество и се придържат към единството, което наистина не познават, но го чувствуват повече или по-малко живо.
Те много добре виждат, че умът се отдалечава от природата, че той изгубва от погледа духовната връзка, която свързва частите на действителността.
Разумът води отново към действителността. Единността на битието, която по-рано е била чувствана или само смътно предчувствана, е напълно прозряна от разума. Възгледът добит чрез ума трябва да бъде задълбочен чрез възгледа добит чрез разума. Ако първият се превръща в самоцел, вместо да бъде само една необходима преходна точка, той не предава тогава действителността, а само една нейна карикатура. Понякога е трудно да бъдат свързани създадените от ума мисли.
към текста >>
Тогава ние свързваме мисли без да разберем истинските основи на
връзка
та, която установяваме; тогава не ние познаваме истината, а тя ни е наложена отвън.
В малка степен всяка наука в своите начала, даже и всекидневното мислене се нуждае от разум. Когато в съждението: всяко тяло е тежко, свързваме понятието на подлога с понятието на сказуемото, в това имаме вече едно съединяване на две понятия, следователно най-простата дейност на разума. Единството, което разумът прави за своя обект, съществува без съмнение преди всяко мислене, преди всяка употреба на разума; само че то е скрито, съществува само като възможност, а не като фактическо явление. Тогава човешкият дух произвежда разделянето за да може да прозре напълно действителността, като съединява отделните членове чрез разума. Който не предполага това, трябва или да счита всяко свързване на мисълта като един произвол на субективния дух, или трябва да приеме, че единството се намира зад изживения от него свят и ни принуждава по един непознат начин да приведем разнообразието към единство.
Тогава ние свързваме мисли без да разберем истинските основи на връзката, която установяваме; тогава не ние познаваме истината, а тя ни е наложена отвън.
Всяка наука, която изхожда от тези предпоставки, бихме искали да я наречем догматична. Ние ще се върнем отново към този въпрос. Всеки подобен научен възглед ще се сблъска с трудностите, когато ще трябва да посочи причините, защо извършваме това или онова свързване на мислите. Тя ще трябва следователно да търси субективни причини на свързването на обекти, чиято обективна връзка остава скрита за нас. Защо изработвам аз едно съждение, щом вещта, която изисква съпринадлежността на понятието за подлога и на това на сказуемото няма нищо общо с произнасянето на едно такова съждение?
към текста >>
Тя ще трябва следователно да търси субективни причини на свързването на обекти, чиято обективна
връзка
остава скрита за нас.
Който не предполага това, трябва или да счита всяко свързване на мисълта като един произвол на субективния дух, или трябва да приеме, че единството се намира зад изживения от него свят и ни принуждава по един непознат начин да приведем разнообразието към единство. Тогава ние свързваме мисли без да разберем истинските основи на връзката, която установяваме; тогава не ние познаваме истината, а тя ни е наложена отвън. Всяка наука, която изхожда от тези предпоставки, бихме искали да я наречем догматична. Ние ще се върнем отново към този въпрос. Всеки подобен научен възглед ще се сблъска с трудностите, когато ще трябва да посочи причините, защо извършваме това или онова свързване на мислите.
Тя ще трябва следователно да търси субективни причини на свързването на обекти, чиято обективна връзка остава скрита за нас.
Защо изработвам аз едно съждение, щом вещта, която изисква съпринадлежността на понятието за подлога и на това на сказуемото няма нищо общо с произнасянето на едно такова съждение? Кант направи от този въпрос изходна точка на своя критичен труд. Ние намираме в началото на неговата книга "Критика на чистия разум" въпроса: Как са възможни а приори синтетични съждения? т.е., как е възможно аз да съединя две понятия (подлог, сказуемо), когато съдържанието на едното не се съдържа в другото и когато съждението не е само едно съждение изведено от опитността, т.е. когато то не е установяването на един единствен факт?
към текста >>
Връзка
та се получава веднага, когато разгледаме съдържанието на умствените понятия.
Една ограничена права с крайни точки А и В е едно неделимо единство. Моят ум може да си състави за това две понятия. Единият път той може да вземе правата като посока и след това като път между две точки А и В. От тук произтича съждението: правата е най-късия път между две точки. Всяко разсъждение, доколкото членовете, които са включени в съждението, са понятия, не е нищо друго освен едно отново съединяване на това, което умът е разделил.
Връзката се получава веднага, когато разгледаме съдържанието на умствените понятия.
към текста >>
33.
06_в. ПОЗНАНИЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Човекът се намира пред два свята, чиято
връзка
той трябва да установи.
При мисленето се изисква само да надделеем нашето субективно пристрастие, за да го разберем в неговата ядка. Това, което при останалата действителност е основа но фактически в обективното възприятие, че непосредствената форма на явлението трябва да бъде преодоляна, за да го обясним, при мисленето то се състои в една особеност на нашия дух. В първия случай самата вещ е тази, която се дава формата на опитността, във втория случай това е самият наш дух, самата организация на нашия дух. В първия случай нямаме пред себе си цялата вещ, когато обгръщаме опитността, във втория ние я имаме. На това се основава дуализмът, който науката, мислителното познание, трябва да преодолее.
Човекът се намира пред два свята, чиято връзка той трябва да установи.
Единият свят е опитността, за което той знае, че тя съдържа само половината от действителността; другият е мисленето, което е завършено в себе си, в което трябва да се влее онази външна опитност на действителността, ако искаме да се получи един задоволителен възглед за света. Ако светът би бил обитаван само от същества имащи сетива, неговата същност (неговото идейно съдържание) би останала винаги скрита; наистина законите биха царували над мировите процеси, но те не биха се изявили. Ако трябва да стане това последното, тогава между формата на явлението и закона трябва да се яви едно същество, което е надарено както с органи, чрез които възприема онази сетивна, зависима от законите форма на действителността, така и със способността да възприема и самите закони. На едно такова същество трябва да се яви от едната страна сетивният свят, от другата страна идейната същност на този свят и то трябва да съедини чрез собствена дейност двата фактора на действителността. Тук виждаме съвсем ясно, че нашият дух не трябва да бъде считан като един резервоар на идейния свят, който съдържа в себе си мислите, а като орган, който възприема тези мисли.
към текста >>
Защото тя ни показва
връзка
та на мисленето с останалата действителност.
Една чисто формална наука на познанието не може да стори това, тя остава безплодна. Тя няма никакъв възглед върху това, какво отношение има това, което науката добива, към мировата същност и към мировите процеси. И все пак това отношение трябва да се разкрие именно в теорията на познанието. Следователно тази наука трябва да ни покаже, докъде ще стигнем с нашето познание, накъде ни води всяка друга наука. По никой друг път, а само по пътя на теорията на познанието ние стигаме до възгледа, че мисленето е ядката на света.
Защото тя ни показва връзката на мисленето с останалата действителност.
Но от какво бихме искали да съзрем за мисленето, в какво отношение се намира то с опитността, освен от науката, която си поставя направо като цел да изследва тази връзка? И по-нататък, откъде бихме искали да знаем за една сетивна или духовна същност, че тя е първичната сила на света, ако не бихме изследвали нейното отношение към действителността? Следователно, щом някъде се касае да намери същността на една вещ, това намиране се състои винаги в едно прибягване към идейното съдържание на света. Областта на това съдържание не трябва да бъде премината, ако искаме да останем вътре в ясните определения, ако не искаме да вървим пипнешком в неопределеното. Мисленето е една цялост в себе си, която задоволява себе си, която не трябва да излиза вън от своите граници, ако не иска да изпадне в празнота.
към текста >>
Но от какво бихме искали да съзрем за мисленето, в какво отношение се намира то с опитността, освен от науката, която си поставя направо като цел да изследва тази
връзка
?
Тя няма никакъв възглед върху това, какво отношение има това, което науката добива, към мировата същност и към мировите процеси. И все пак това отношение трябва да се разкрие именно в теорията на познанието. Следователно тази наука трябва да ни покаже, докъде ще стигнем с нашето познание, накъде ни води всяка друга наука. По никой друг път, а само по пътя на теорията на познанието ние стигаме до възгледа, че мисленето е ядката на света. Защото тя ни показва връзката на мисленето с останалата действителност.
Но от какво бихме искали да съзрем за мисленето, в какво отношение се намира то с опитността, освен от науката, която си поставя направо като цел да изследва тази връзка?
И по-нататък, откъде бихме искали да знаем за една сетивна или духовна същност, че тя е първичната сила на света, ако не бихме изследвали нейното отношение към действителността? Следователно, щом някъде се касае да намери същността на една вещ, това намиране се състои винаги в едно прибягване към идейното съдържание на света. Областта на това съдържание не трябва да бъде премината, ако искаме да останем вътре в ясните определения, ако не искаме да вървим пипнешком в неопределеното. Мисленето е една цялост в себе си, която задоволява себе си, която не трябва да излиза вън от своите граници, ако не иска да изпадне в празнота. С други думи казано: За да обясни нещо, то не трябва да прибягва до неща, които не намира в самото себе си.
към текста >>
34.
06_г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Ето защо, когато мисленето произвежда една
връзка
, когато изказва едно съждение, тогава това, което мисленето свързва е самото съдържание на мировата основа, която се е вляла в тази
връзка
, в това съждение.
И тук истината не е добита чрез вникване във вътрешната действеност на вещта, а е натрапена на вещта от нещо намиращо се вън от нея. Ако догмата на откровението властваше в предишната наука, то днешната наука страда под ярема на догмата на опитността. Нашият възглед показа, че всяко допускане на една основа на битието, което се намира вън от идеята, е едно недомислие. Общата основа на битието се е разляла в света, преминала е в него. В мисленето тя се показва в нейната най-съвършена форма, такава каквато тя е за себе си и по себе си.
Ето защо, когато мисленето произвежда една връзка, когато изказва едно съждение, тогава това, което мисленето свързва е самото съдържание на мировата основа, която се е вляла в тази връзка, в това съждение.
В мисленето не ни са дадени твърдения върху някаква отвъд на мирова основа, а самата тази мирова основа се е вляла субстанциално в него. Ние имаме едно непосредствено разбиране и проникване във фактическите, а не само във формалните основи, защо се произвежда едно съждение. Съждението определяне нещо чуждо, а свое собствено съдържание. Ето защо нашият възглед основава една истинска наука, едно истинско знание. Нашата теория на познанието е действително критична.
към текста >>
35.
07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Тук аз обясних една сложна
връзка
на фактите благодарение на това, че я сведох до такива прости факти, чрез които от отношението, което е дадено на духа, следва по необходимост съответното отношение от самата природа на дадените неща.
Когато имам пред мене един триъгълник а в с, аз не виждам от пръв поглед, че сборът на трите ъгъла е винаги равен на един разтегнат ъгъл. Това става веднага ясно, щом групирам фактите по следния начин. От следващите фигури се вижда, че ъглите а = а;в = в.(АВ и CD съответно А В и C D са успоредни). Сега ако вземем един триъгълник и теглим през върха С една права успоредна на основата АВ, прилагайки горното намираме, че ъглите а = а;в = в. Тъй като с е равен на себе си, тогава по необходимост трите ъгъла на триъгълника са равни на един разтегнат ъгъл (180 градуса).
Тук аз обясних една сложна връзка на фактите благодарение на това, че я сведох до такива прости факти, чрез които от отношението, което е дадено на духа, следва по необходимост съответното отношение от самата природа на дадените неща.
Друг един пример е следният: хвърлям един камък в хоризонтална посока. Той описва един път, който имаме изобразен в линията 11. Когато разгледам движещите сили, които влизат в действие тук, намирам: 1.тласкащата сила, която аз упражних; 2.силата, с която Земята привлича камъка; 3.силата на съпротивление на въздуха. При по-близко разсъждение намирам, че първите две сили са важните, те създават особеността на пътя описан от камъка, докато третата сила е второстепенна. Ако бяха действували само първите две сили, тогава камъкът би описал пътя L L.
към текста >>
Аз намирам този последния като се абстрахирам от третата сила и поставям във
връзка
само първите две.
Друг един пример е следният: хвърлям един камък в хоризонтална посока. Той описва един път, който имаме изобразен в линията 11. Когато разгледам движещите сили, които влизат в действие тук, намирам: 1.тласкащата сила, която аз упражних; 2.силата, с която Земята привлича камъка; 3.силата на съпротивление на въздуха. При по-близко разсъждение намирам, че първите две сили са важните, те създават особеността на пътя описан от камъка, докато третата сила е второстепенна. Ако бяха действували само първите две сили, тогава камъкът би описал пътя L L.
Аз намирам този последния като се абстрахирам от третата сила и поставям във връзка само първите две.
Да сторя фактически това, е нито възможно,нито нужно. Аз не мога да отстраня всяко съпротивление. Достатъчно е само да схвана същността на първите две сили мисленно, след това пак мислено да ги поставя във връзка; тогава се получава пътят L L, като такъв, който като такъв, който по необходимост би трябвало да следва ако биха действували съвместно само първите две сили. По този начин духът отвежда всички явления на неорганичната природа до такава, при които следствието изглежда да произлиза непосредствено по необходимост от действащия фактор.
към текста >>
връзка
; тогава се получава пътят L L, като такъв, който като такъв, който по необходимост би трябвало да следва ако биха действували съвместно само първите две сили.
Ако бяха действували само първите две сили, тогава камъкът би описал пътя L L. Аз намирам този последния като се абстрахирам от третата сила и поставям във връзка само първите две. Да сторя фактически това, е нито възможно,нито нужно. Аз не мога да отстраня всяко съпротивление. Достатъчно е само да схвана същността на първите две сили мисленно, след това пак мислено да ги поставя във
връзка; тогава се получава пътят L L, като такъв, който като такъв, който по необходимост би трябвало да следва ако биха действували съвместно само първите две сили.
По този начин духът отвежда всички явления на неорганичната природа до такава, при които следствието изглежда да произлиза непосредствено по необходимост от действащия фактор. Ако после, когато имаме закона на движението на камъка вследствие на първите две сили, прибавим третата сила, получава се пътят l l. По-нататъшните условия биха искали да усложнят още повече нещата. Всеки сложен процес на сетивния свят се явява като една тъкан от онези прости, проникнати от духа факти и може да бъде сведен до тези последните. Едно такова явление, при което характерът на процеса следва непосредствено от природата на разглежданите фактори по един прозрачно ясен начин, ние наричаме първично явление или основен факт.
към текста >>
Тя предполага една
връзка
на факти и установява, че когато някъде тази
връзка
е налице в действителността, трябва да настъпи определен процес.
Ние така съчетаваме фактите, че те действат само съобразно тяхната собствена природа и че това действие не е изменено от тези или онези отношения. Ние приписваме най-голяма стойност на това, че настоящите изложения могат да бъдат навсякъде оправдани, където се насочва поглед в действителната работа на науката. На тях противоречат само погрешните възгледи, които хората имат върху значението и естеството на научните принципи. Докато много от нашите съвременници се поставят в противоречие със своите собствени теории, когато навлизат в полето на практическото изследване, то хармонията на всяко истинско изследване с нашите обяснения може да се докаже във всеки отделен случай. Нашата теория изисква от всеки природен закон определена форма.
Тя предполага една връзка на факти и установява, че когато някъде тази връзка е налице в действителността, трябва да настъпи определен процес.
Ето защо всеки природен закон трябва да има формата: Когато този факт действа съвместно с онзи, ражда се това явление... Лесно би могло да се докаже, че всички природни закони имат действително тази форма: Когато две тела с нееднаква температура граничат едно с друго, тогава от по-топлото преминава топлина в по-студеното дотогава, докато температурата на двете тела се изравнява. Когато една течност се намира в два съда се установява еднакво високо. Когато едно тяло стои между един източник на светлина и едно друго тяло, то хвърля върху това последното сянка. Това, което в математиката, физиката и механиката не е просто описание, то трябва да бъде първично явление. В откриването на първичните явления почива всеки напредък на науката.
към текста >>
видяхме, че първичното явление се получава чисто в мисълта, когато поставим във
връзка
разглежданите фактори чрез мисленето съобразно тяхната същност.
Когато една течност се намира в два съда се установява еднакво високо. Когато едно тяло стои между един източник на светлина и едно друго тяло, то хвърля върху това последното сянка. Това, което в математиката, физиката и механиката не е просто описание, то трябва да бъде първично явление. В откриването на първичните явления почива всеки напредък на науката. Когато успяваме да отделим един процес от връзките с други и да го обясним чисто като последствие от определени елементи на опитността, ние сме проникнали една крачка по-дълбоко в процесите на света.
видяхме, че първичното явление се получава чисто в мисълта, когато поставим във връзка разглежданите фактори чрез мисленето съобразно тяхната същност.
Но можем да създадем необходимите условия и по изкуствен начин. Това става при научния опит. Тук ние имаме в нашата власт определени факти. Естествено ние не можем да се абстрахираме от всички странични обстоятелства. Обаче съществува едно средство да минем над тях, да ги преодолеем.
към текста >>
Сетивните процеси в една
връзка
, която може да бъде схваната само от мисленето, това е рационалния емпиризъм.
Имаме нещо обективно, което същевременно е изцяло субективно. Ето защо опитът е истинският посредник между субект и обект в неорганичната естествена наука. Зародишите на развития тук от нас възглед се намират в писмата разменени между Гьоте и Шилер. Писмата на Гьоте и на Шилер от началото на 1798 година се занимават с това. Те наричат този метод рационален емпиризъм, защото той прави като съдържание на науката нещо друго освен обективни процеси; обаче тези обективни процеси са свързани от една тъкан от понятия /закони/, която нашият дух открива в тях.
Сетивните процеси в една връзка, която може да бъде схваната само от мисленето, това е рационалния емпиризъм.
Ако съпоставим гореспоменатите писма от Гьотевата статия: "Опитът като посредник между субект и обект”, тогава и горната теория ще видим логичното последствие от това. Следователно в неорганичната природа напълно се потвърждава общото отношение, което ние установихме между опитност и наука. Обикновената опитност е само половината действителност. За сетивата съществува само тази половина. Другата половина съществува само за нашата духовна способност да схващаме нещата.
към текста >>
36.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната
връзка
на явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие на психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия свят според шаблона на метода на физиката.
Вярва се, че върху обектите можем да мислим по определен начин, а именно върху всички върху цялата вселена по същия начин. Предприемат се изследвания, които трябва да покажат това: По силата на нашата природа ние можем да мислим само индуктивно, само дедуктивно и т.н. Това е природата на нашия дух. При това се изпуска изпредвид, че обектите, на които искаме да наложим нашия начин на разглеждане, може би съвсем не го понасят. Че е справедлив упрекът, който отправяме към органичната естествена наука на нашите дни: Тя пренася върху органическата природа не принципа на научния начин на разглеждане въобще, а този на неорганическата природа, това ни показва един поглед върху възгледите, на Хегел, който без съмнение е най-забележителният съвременен теоретик на изследването на природата.
Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната връзка на явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие на психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия свят според шаблона на метода на физиката.
Но това изискване стои и на основата на дарвинизма, не в неговата първоначална форма, а в неговото днешно тълкуване. видяхме, че в неорганическата природа един процес бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действителности, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият на сетивния свят. Обаче как днешната органика (наука за организмите, биология) прилага принципа на приспособяването и борбата за съществуване, която и двата не можем да подложим на съмнение като израз на едно състояние на нещата? Съвременните естественици вярва, че могат да извлекат характера на определен вид растения или животни отвъншните условия, в които те са живели, както например затоплянето на едно тяло се обяснява от падащите върху него слънчеви лъчи. Забравя се обаче напълно, че по своите пълни със съдържание определения този характер не може никога да се счита като последствие на тези условия.
към текста >>
Той е онзи, който установява
връзка
та в това безкрайно разнообразие.
Той няма абсолютно нищо общо с това, което Агасиз, забележителния противник на Дарвин, нарече една "въплътена творческа мисъл на Бога". Типът е нещо изцяло течно, от което могат да бъдат извлечени всички особени видове и родове, които можем да считаме като подтипове, като специализирани типове. Типът не изключва теорията на произхода. Той не противоречи на факта, че органическите форми се развиват една от друга. Той е само логическият протест срещу това, че органическото развитие преминава чисто в явяващите се поред, фактически (сетивно възприемаеми) форми.
Той е онзи, който установява връзката в това безкрайно разнообразие.
Той е вътрешната страна на това, което ние виждаме във външните форми на живите същества. Теорията на Дарвин предполага типа. Ти път е истинският първичен организъм (праорганизъм); според това, как се специализира идейно: Прарастение и праживотно. Той не може да бъде нито едно отделно, сетивно-действително живо същетво. Това, което Хекел или други естественици считат като първична форма, то е вече една особена форма; то е именно най-простата форма на типа.
към текста >>
Иначе той се разпада, както целият останал свят на опитността се разпада в едно лишено от
връзка
множество от отделни неща.
Всички форми се явяват като последствие на типа, първата както и последната са явления на същия. Него трябва да поставим на основа на една истинска наука на организмите, а не просто да извличаме едни от други отделните животински и растителни видове. Типът минава като червена нишка през всички степени на развитие на органическия свят. Ние трябва да го задържим и след това с него да пребродим цялото това велико, разновидно царство. Тогава то става разбираемо за нас.
Иначе той се разпада, както целият останал свят на опитността се разпада в едно лишено от връзка множество от отделни неща.
Даже когато вярваме, че по-късното, по-сложното, по-устроеното произхожда от по-ранната, от предишната по-проста форма и считаме тази форма за първично, ние се мамим, защото сме извели само една специална форма от друга специална форма. Веднъж Фридрих Теодор Вишер е изказал по отношение на теорията на Дарвин възгледа, че тя налага като необходима една ревизия на нашето понятие за времето. Тук ние стигнахме до една точка, която явно ни показва, в какъв смисъл би трябвало да стане една такава ревизия. Тя би трябвало да покаже, че извеждането на нещо по-късно от нещо по-ранно не е никакво обяснение, че първото по време е принципно първото. Всяко извеждане трябва да става от нещо принципно и най-много би трябвало да се покаже, кои фактори са действали, за да се развие един растителен или животински вид по време преди други видове.
към текста >>
Природният закон изразява
връзка
та на фактите, които в сетивния свят са разделени; обаче той остава да съществува като такъв по отношение на отделното явление.
Не трябва да срещу поставяме на отделното явление типа като нещо завършено, както вършим това с природния закон. Че всяко тяло, ако не бъде възпрепятствано от странични обстоятелства, пада на земята така, че изминалите разстояния в последователните времена се отнасят едно към друго както 1:3:5:7 и т.н., това е един веднъж завинаги установен закон. Той е едно първично явление, което се явява, когато две маси (земя, тялото върху нея) влизат във взаимоотношение. Ако в нашето наблюдение се яви един специален случай, върху който можем да приложим този закон, нужно е само да разгледаме сетивно наблюдаваните факти в онова отношение, което ни дава на ръка законът, и ще намерим потвърждението на този закон. Ние отнасяме отделния случай към закона.
Природният закон изразява връзката на фактите, които в сетивния свят са разделени; обаче той остава да съществува като такъв по отношение на отделното явление.
При типа ние трябва да развием от първичната форма онзи особен случай, който стои пред нас. Ние не трябва да срещу поставяме типа на отделната форма, за да видим, как той регулира последната; трябва да направим тази форма да произлезе от него. Законът властва над явлението като нещо стоящо над него; ти път се влива в отделното живо същество; той се отъждествява с него. Ето защо една наука на организмите, когато тя иска да бъде наука в смисъла, в който е механиката или физиката, трябва да покаже типа като най-обща форма и след това и различните идейни отделни форми. Механиката също е едно съединение на различните природни закони, при което реалните условия са приети изцяло хипотетично.
към текста >>
Един начин на мислене, на който съдържанието се явява в непосредствена
връзка
с формалното, се е наричало винаги интуитивно мислене.
За да възприемаме сладко, кисело, топло, студено, светлина, цвят и т.н., ние се нуждаем само от здрави сетива. Тук в мисленето към веществото трябва да намерим само формата. Обаче в типа съдържание и форма са тясно свързани едно с друго. Ето защо типът не определя съдържанието чисто формално, както законът прави това, а той прониква живо това съдържание отвътре, като нещо собствено негово. На нашия дух се поставя задачата, едновременно с формалното да вземе продуктивно участие в създаване на съдържанието.
Един начин на мислене, на който съдържанието се явява в непосредствена връзка с формалното, се е наричало винаги интуитивно мислене.
Интуицията се явява много пъти като научен принцип. Английският философ Рейд нарича интуиция способността, с която от възприятието навъншните явления (сетивни впечатления) черпим същевременно убеждението за битието. Якоби считаше, че в нашето чувство за Бога ни е дадено не само това чувство, но същевременно и гаранцията, че Бог е. Това съждение също се нарича интуитивно. Когато виждаме, винаги характерното е, че в съдържанието постоянно ни е дадено нещо повече от самото това съдържание, че знаем за едно мислително определение, без доказателство, просто чрез непосредствено убеждение.
към текста >>
Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна
връзка
се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна
връзка
само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова.
Поради това той очертаваше също с ярки черти същността на неорганичното. За подценяване на работата с интуицията допринася не малко фактът, че на нейните постижения не се отдава онова доверие, онази степен на доверие, както на доказателните науки. Често пъти наука се нарича само това, което е било доказано, а останалото вяра. Трябва да се помисли, че интуицията означава нещо съвършено различно в нашето научно направление, което е убедено, че в мисленето ние схващаме действително ядката на света, а не както в онова научно направление, което поставя тази ядка на света в една неизследваема отвъдна област. Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата.
Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова.
Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност. Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност. Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение. Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността. С интуицията на нас не ни се натрапва една истина отвън, защото за нашето становище не съществува едно такова външно и вътрешно по начина, по който го приема току-що споменатото от нас и противоположно на нашето научно направление.
към текста >>
37.
08_б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Те вярват, че могат също така да доведат неговите прояви в една външна
връзка
, както това става при неорганичната природа, при фактите на неорганичната природа.
Когато след това размисли върху себе си, той трябва да се познае като непосредствена проява на тази по-висша форма, като самият неин носител. Това, което духът намира като единство в много формената действителност, той трябва да го намери в неговата отделеност като непосредствено съществено същество. Това, което той срещу поставя на отделното, на особеното като общо, той трябва да го присъди на своя индивид като негова същност. От всичко това се вижда, че можем да добием една истинска психология само тогава, когато се задълбочим в устройството на духа като нещо действащо. Изследователите на нашето съвремие са поискали да поставят на мястото на този метод един друг, който прави за обект на психологията явленията, в които се проявява духът, а не самият дух.
Те вярват, че могат също така да доведат неговите прояви в една външна връзка, както това става при неорганичната природа, при фактите на неорганичната природа.
Така те искат да основат една "наука на душата (психология) без душа". От това, което разгледахме, следва, че при този метод се изгубва изпредвид именно това, което е най-важно. Ние трябва да се освободи духа от неговите прояви и да насочим вниманието си върху него като произвеждащ фактор. Съвременните изследователи се ограничават в проучването на самите прояви, а забравят духа, който ги произвежда. Те са се оставили тук подмамени към онова погрешно становище, което иска да приложим методите на механиката, на физиката и т.н.
към текста >>
Ако при едно действие изпускаме изпредвид тази
връзка
с личността, тогава то въобще престава да бъде едно явление на душата.
Те са се оставили тук подмамени към онова погрешно становище, което иска да приложим методите на механиката, на физиката и т.н. върху всички други науки. Единната душа ни е дадена също така като опитност, както и нейните отделни действия. Всеки има съзнание за това, че неговото мислене, чувстване и воление изхождат от неговия "Аз". Всяка дейност на нашата личност е свързана с този център на нашето същество.
Ако при едно действие изпускаме изпредвид тази връзка с личността, тогава то въобще престава да бъде едно явление на душата.
То попада или под понятието на неорганичната природа, или под това на органичната. Ако върху една маса се намират две топки и аз блъсна едната върху другата, щом се абстрахирам от моето намерение и моята воля, всичко се свежда до физически или физиологически процес. При всички прояви на духа: Мислене, чувстване, воление, важното и да ги познаем в тяхната същност като прояви на личността. Върху това почива психологията. Обаче човекът не принадлежи само на себе си, той принадлежи и на обществото.
към текста >>
38.
00. ПРЕДГОВОР
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
До сега аз съм излагал може философски възгледи винаги и с
връзка
с мирогледа на Гьоте, за пръв път бях въведен в този мироглед от дълбоко почитаемия мой учител Карл Юлиус Шрьос, който за мене стои така високо в областта на изучаването на Гьоте поради това, че неговият възглед винаги се издига зад пределите на частното към идеите.
Това, което придава на науката, истинската дейност, е само философското изложение /оценка/ на това, какво е значението на нейните резултати за човека. На такава оценка исках аз да съдействувам. Но, може би науката на нашето време не се нуждае от своето философско оправдание? Тогава две неща са очевидни: първо, или аз съм дал един ненужен труд, второ или съвременната ученост бълнува на посоки и сама не знае що иска. В заключение на този предговор аз не мога да се въздържа от една лична забележка.
До сега аз съм излагал може философски възгледи винаги и с връзка с мирогледа на Гьоте, за пръв път бях въведен в този мироглед от дълбоко почитаемия мой учител Карл Юлиус Шрьос, който за мене стои така високо в областта на изучаването на Гьоте поради това, че неговият възглед винаги се издига зад пределите на частното към идеите.
Надявам се с този труд да съм показал, че сградата на моите мисли представлява нещо цяло, обосновано в самото себе си, което не се нуждае да бъде извлечено от мирогледа на Гьоте. Моите мисли, както те са изложени тук и ще бъдат развити във "Философия на свободата" възникваха в продължение на много години. Аз изхождам само от дълбоко чувство на благодарност, когато казвам, че пълното с любов отношение, което срещнах в семейството Шпехт във Виена, когато имах обязаността да възпитавам децата на това семейство, представяше единствената желана среда за изработването на моите идеи. И по-нататък, настроението, нужно за последното завършване на някои мои мисли от "Философия на свободата", което само споменавам в последната глава на тази книга, аз дължа на оживените беседи с моята високоценена приятелка Роза Майредер във Виена, чиито литературни работи, произтичащи от нейната тънка, благо- родна, художествена природа, трябва да се надявам да бъдат скоро издадени. Написано във Виена в началото на декември 1891 г.
към текста >>
39.
01. ВЪВЕДЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Защо привеждаме в по-тясна
връзка
с тази задача именно опита на Фихте да създаде за науката една безусловно достоверна основа, това ще се изясни от само себе си в течение на изследването.
На откритието на механическия еквивалент на топлината и на закона за запазването на енергията. С една дума, успехът на научните изследвания съществено зависи от това, в състояние ли сме да поставим правилно проблемата. И въпреки, че теорията на познанието качеството си на предпоставка на всички други науки заема съвършено особено положение, все пак можа да се предвиди, че и при нея успешното движение напред с изследването ще бъде възможно само тогава, когато основните въпроси бъдат правилно наблюдавани. Следващите разсъждения се стремят преди всичко към такива формулировки на проблема на познанието, при които строго ще бъде съблюдаван характера на теорията на познанието, като наука изцяло лишена от предпоставки. Те искат също така да осветлят отношението на Фихтевото "Наукоучение" към такава основна философска наука.
Защо привеждаме в по-тясна връзка с тази задача именно опита на Фихте да създаде за науката една безусловно достоверна основа, това ще се изясни от само себе си в течение на изследването.
към текста >>
40.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
При логическото разглеждане на двата първи довода ние забелязваме, че можем да бъдем, всъщност, до посочения резултат само тогава, когато изхождаме от съществуването и
връзка
та на външните неща, така както ги приема наивното съзнание и след това проучим, как този външен свят може при нашата организация да проникне в нашето съзнание.
Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз основа на чието механическите процеси в мозъка, се предизвиква усещането. Ясно е, че благодарение на тези изменения, които изпитва раздразнението, действуващо на сетивните органи, това раздразнение толкова много се изменя, че трябва да се заличи всяка следа на сходство между първото въздействие на сетивата и появяващото се, накрая, усещане в съзнанието. Хартман приключва равносметката на тези разсъждения със следните думи: "Това съдържание на съзнанието се състои първоначално от усещания, с които душата реагира рефлексно на състоянието на движение на своя мозъчен център, но които нямат ни най-малко сходство с молекулярните състояния на движение, които ги предизвикват". Който размисли до края този ход на мислите, трябва да се съгласи, че ако той би бил верен, в нашето съзнание не би се съдържало и най-малкия остатък от това, което може да се нарече външно съществувание. Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен реализъм" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума.
При логическото разглеждане на двата първи довода ние забелязваме, че можем да бъдем, всъщност, до посочения резултат само тогава, когато изхождаме от съществуването и връзката на външните неща, така както ги приема наивното съзнание и след това проучим, как този външен свят може при нашата организация да проникне в нашето съзнание.
Видяхме, че всяка следа от такъв външен свят се изгубва за нас по пътя на сетивното впечатление до влизането му в нашето съзнание и в това последното не остава нищо, освен нашите представи. Ето защо трябва да приемем, че образът на външния свят, който ние в действителност имаме, се изгражда чрез душата от материалите на усещанията. Отначало от усещанията на зрителното и осезателното, сетивата си изграждат пространственият образ на света, в който след това се включват усещанията на останалите сетива. Ако се видим принудени да /търсим/ мислим известен комплекс от усещания, като нещо свързано, ние идваме до понятието на субстанция, която разглеждаме като техен носител. Ако забележим, че в някоя субстанция едни качества на усещането изчезват, а други се изявяват отново, ние приписваме това на управляваната от закона причинност за промяната на явленията.
към текста >>
41.
04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Това, което тогава преминава покрай нас и ние преминаваме покрай него, това е един лишен от всякаква
връзка
и все пак неразделен на индивидуални части образ на света/1/, в който нищо не е отделено едно от друго, нищо не е обусловено едно от друго и нищо не се определя едно от друго, това е непосредствено даденото.
Това, с което трябва да започнем, се намира познанието, самото то още не може да бъде познание. Но ние трябва да го търсим непосредствено преди познанието, така щото вече следващата стъпка, която изхождайки от него, човек трябва да направи, се явява вече познавателната деятелност. Следователно способът, с който трябва да бъде определено това абсолютно първично, трябва да бъде такъв, че в това абсолютно първично да не се съдържа нещо, което произхожда от познанието. Такова начало може да бъде направено само с непосредствено дадения образ на света, т.е. с този образ на света, който стои пред човека, преди той да го е подложил на някакъв начин на процеса на познанието, преди той да е направил и най-малкото изказване върху него, преди да е предприел и най-малкото негово определение чрез мисленето.
Това, което тогава преминава покрай нас и ние преминаваме покрай него, това е един лишен от всякаква връзка и все пак неразделен на индивидуални части образ на света/1/, в който нищо не е отделено едно от друго, нищо не е обусловено едно от друго и нищо не се определя едно от друго, това е непосредствено даденото.
/*1 Разделянето на индивидуални части от съвършено слято дадения образ на света е вече акт на мислителната дейност/. На тази степен на съществуванието ако можем да употребим този израз нито един предмет, нито едно събитие не се явява по-важно, по-значително от друго. Рудиментарният орган на животното, нямащ, може би, при по-късната, осветена вече от познанието степен на познанието, никакво значение за неговото развитие и живот, има еднакво право на внимание, както и най-благородната и необходима част на организма. До момента на всяка познавателна дейност в образи на света нищо не се явява като субстанция, нищо като случайност, нищо като причина или действие; противоположностите на материята и духа, на тялото и душата, още не са създадени. Но за намиращия се на тази степен образ на света ние трябва да се въздържаме от всяко друго сказуемо.
към текста >>
42.
05. ПОЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Ние трябва да разберем, че отделната от даденото част, независимо от нашето искане и вън от него, стои в необходима
връзка
със съдържанието на света.
И така, понятията и идеите ето в кое имаме ние дадено това, което едновременно ни извежда зад пределите на даденото. Но чрез това се дава възможност да определи също и същността на останалата познавателна дейност. Посредством постулата ние отделихме от дадения образ на света една част, защото естеството на познанието е такова да изхожда именно от такъв род. По този начин това отделяне бе сторено само за това, за да се направи възможно разбирането на познанието. При това същевременно трябва да ни бъде съвършено ясно, че ние изкуствено разкъсваме единството на образа на света.
Ние трябва да разберем, че отделната от даденото част, независимо от нашето искане и вън от него, стои в необходима връзка със съдържанието на света.
С това е дадена следващата стъпка в теорията на познанието. Тя ще се състои в това, да възстанови единството, което беше разкъсано, за да направим възможно познанието. Това възстановяване се извършва в мисленето за дадения свят. В мислителното разглеждане на света фактически става съединяването на двете части на съдържанието на света: тази, която ние разглеждаме като дадена на хоризонта на нашите преживявания и тази, която трябва да бъде произведена в акта на познанието, за да бъде също дадена. Актът на познанието е синтез на тези два елемента и при това във всеки отделен акт на познанието единият от тях се оказва произведен в самия акт, прибавен е чрез този акт към това, което е само дадено.
към текста >>
мисленето трябва да пристъпи към нещо дадено и да го приведе от хаотична в систематична
връзка
с образа на света.
Можем да прибавим: При мисленето се прекратява всяко доказано, тъй като доказателството предполага вече мислене. Естествено може да се докаже отделен факт, но не и самото доказване. Ние можем само да опишем, що е това доказателство. В логиката всяка теория е само емпирика; в тази наука има само наблюдение. Но когато искаме да познаем нещо вън от нашето мислене, ние можем да сторим това само с помощта на мисленето, т.е.
мисленето трябва да пристъпи към нещо дадено и да го приведе от хаотична в систематична връзка с образа на света.
По този начин мисленето пристъпва към даденото съдържание на света като формиращ принцип. При това процесът е следващият: Отначало мислено се отделят известни отделности от съвкупността на мировото цяло, понеже, собствено казано, в даденото никъде няма отделни неща, а всичко се намира в непреривна свръзка. Тези отделени отделности мисленето ги съотнася едно към друго съобразно произведените от него форми и накрая, определя това, което произтича от това отношение. Чрез това, че мисленето създава отношение между двете обособени части на съдържанието на света, то още нищо не определя от себе си за тези части. То изчаква това, което се получава от само себе си вследствие установяването на това отношение.
към текста >>
При това процесът е следващият: Отначало мислено се отделят известни отделности от съвкупността на мировото цяло, понеже, собствено казано, в даденото никъде няма отделни неща, а всичко се намира в непреривна с
връзка
.
Ние можем само да опишем, що е това доказателство. В логиката всяка теория е само емпирика; в тази наука има само наблюдение. Но когато искаме да познаем нещо вън от нашето мислене, ние можем да сторим това само с помощта на мисленето, т.е. мисленето трябва да пристъпи към нещо дадено и да го приведе от хаотична в систематична връзка с образа на света. По този начин мисленето пристъпва към даденото съдържание на света като формиращ принцип.
При това процесът е следващият: Отначало мислено се отделят известни отделности от съвкупността на мировото цяло, понеже, собствено казано, в даденото никъде няма отделни неща, а всичко се намира в непреривна свръзка.
Тези отделени отделности мисленето ги съотнася едно към друго съобразно произведените от него форми и накрая, определя това, което произтича от това отношение. Чрез това, че мисленето създава отношение между двете обособени части на съдържанието на света, то още нищо не определя от себе си за тези части. То изчаква това, което се получава от само себе си вследствие установяването на това отношение. Само този резултат е именно познанието за съответствуващите части на съдържанието на света. Ако природата на това последното би била да не изразява въобще нищо за самото себе си чрез това отношение, тогава естествено, опитът на мисленето е несполучлив и на негово място трябва да се яви ново отношение.
към текста >>
Всяко познание почива на това, че човекът привежда в правилна
връзка
помежду им два или няколко елемента на действителността и постига това, което се получава от тук.
Тези отделени отделности мисленето ги съотнася едно към друго съобразно произведените от него форми и накрая, определя това, което произтича от това отношение. Чрез това, че мисленето създава отношение между двете обособени части на съдържанието на света, то още нищо не определя от себе си за тези части. То изчаква това, което се получава от само себе си вследствие установяването на това отношение. Само този резултат е именно познанието за съответствуващите части на съдържанието на света. Ако природата на това последното би била да не изразява въобще нищо за самото себе си чрез това отношение, тогава естествено, опитът на мисленето е несполучлив и на негово място трябва да се яви ново отношение.
Всяко познание почива на това, че човекът привежда в правилна връзка помежду им два или няколко елемента на действителността и постига това, което се получава от тук.
Без съмнение, не само в науките, както за това достатъчно ни учи историята, но и в обикновения живот ние правим много такива напразни опити на мисленето; само че в обикновените случаи, които най-често срещаме, правилният опит така бързо заема мястото на лъжливите, че тези последните много рядко или никак не идват до съзнанието. Пред Канта е плувала изведената от нас дейност на мисленето, служаща за систематично разчленение на съдържанието на света, при неговото "синтетическо" единство на аперцепцията, но колко малко е съзнавал той при това собствената задача на мисленето личи от това, че той смята, какво от правилата, по които става този синтез, може да извлече законите .... ....... на чистото естествознание. При това той не съобразил, че синтетическа деятелност на мисленето е само тази, която подготвя намирането на законите на природата в собствен смисъл. Да си представим, че от картините на света виждаме две някакви съдържания А и Б. За да дойдем до познанието на закономерната връзка между А и Б, мисленето трябва първо да преведе А в такова отношение към Б, което да направи възможно щото съществуващата зависимост да ни се представи като дадена.
към текста >>
За да дойдем до познанието на закономерната
връзка
между А и Б, мисленето трябва първо да преведе А в такова отношение към Б, което да направи възможно щото съществуващата зависимост да ни се представи като дадена.
Всяко познание почива на това, че човекът привежда в правилна връзка помежду им два или няколко елемента на действителността и постига това, което се получава от тук. Без съмнение, не само в науките, както за това достатъчно ни учи историята, но и в обикновения живот ние правим много такива напразни опити на мисленето; само че в обикновените случаи, които най-често срещаме, правилният опит така бързо заема мястото на лъжливите, че тези последните много рядко или никак не идват до съзнанието. Пред Канта е плувала изведената от нас дейност на мисленето, служаща за систематично разчленение на съдържанието на света, при неговото "синтетическо" единство на аперцепцията, но колко малко е съзнавал той при това собствената задача на мисленето личи от това, че той смята, какво от правилата, по които става този синтез, може да извлече законите .... ....... на чистото естествознание. При това той не съобразил, че синтетическа деятелност на мисленето е само тази, която подготвя намирането на законите на природата в собствен смисъл. Да си представим, че от картините на света виждаме две някакви съдържания А и Б.
За да дойдем до познанието на закономерната връзка между А и Б, мисленето трябва първо да преведе А в такова отношение към Б, което да направи възможно щото съществуващата зависимост да ни се представи като дадена.
Собственото съдържание на закона на природата произтича по този начин от даденото и на мисленето се пада само делът да предизвика условието, благодарение на което частите от образа на света се привеждат в такива отношения, че става явна тяхната закономерност. По този начин само от синтетическата дейност на мисленето не произтича никакви обективни закони. Сега трябва да се запитаме, какво участие взима мисленето при установяването на нашия научен образ на света в противоположност на само даденото. От нашето изложение следва, че това се изпълнява от формата на закономерността. Да допуснем, че в приведената по-горе наша схема "А" е причината, "Б" действието.
към текста >>
Причинната
връзка
между А и Б никога не може да стане незнание, ако мисленето не беше в състояние да образува понятието за причинност.
Собственото съдържание на закона на природата произтича по този начин от даденото и на мисленето се пада само делът да предизвика условието, благодарение на което частите от образа на света се привеждат в такива отношения, че става явна тяхната закономерност. По този начин само от синтетическата дейност на мисленето не произтича никакви обективни закони. Сега трябва да се запитаме, какво участие взима мисленето при установяването на нашия научен образ на света в противоположност на само даденото. От нашето изложение следва, че това се изпълнява от формата на закономерността. Да допуснем, че в приведената по-горе наша схема "А" е причината, "Б" действието.
Причинната връзка между А и Б никога не може да стане незнание, ако мисленето не беше в състояние да образува понятието за причинност.
Но за да признаем в дадения случай "А" за причина, "Б" за действие, необходимо е и двете да отговарят на това, което се разбира под названието причина и действие. Съвършено така стои въпросът и с други категории на мисленето. Тук ще бъде целесъобразно да посочим в няколко думи разсъжденията на Юм за понятието на причинността. Юм казва, че понятията на причина и действие водят своето начало изключително от нашите привички. Ние често наблюдаваме, че определено събитие е последвано от друго и свикваме да считаме и двете събития в причинна връзка, така щото, когато забелязваме първото, очакваме да настъпи и второто.
към текста >>
Ние често наблюдаваме, че определено събитие е последвано от друго и свикваме да считаме и двете събития в причинна
връзка
, така щото, когато забелязваме първото, очакваме да настъпи и второто.
Причинната връзка между А и Б никога не може да стане незнание, ако мисленето не беше в състояние да образува понятието за причинност. Но за да признаем в дадения случай "А" за причина, "Б" за действие, необходимо е и двете да отговарят на това, което се разбира под названието причина и действие. Съвършено така стои въпросът и с други категории на мисленето. Тук ще бъде целесъобразно да посочим в няколко думи разсъжденията на Юм за понятието на причинността. Юм казва, че понятията на причина и действие водят своето начало изключително от нашите привички.
Ние често наблюдаваме, че определено събитие е последвано от друго и свикваме да считаме и двете събития в причинна връзка, така щото, когато забелязваме първото, очакваме да настъпи и второто.
Но за това разбиране изхожда от съвършено погрешна представа за причинното отношение. Ако няколко дни поред в момента на излизането от дома се срещна все един и същ човек, аз наистина ще свикна постепенно да очаквам следването във време и на двете събития, но никак не ще ми мине през ума да констатирам тук причинната връзка между появяването на същото място на самия мене и на другия човек. За обяснението на следващите непосредствено един след друг приведени факти аз ще търся съществено други части от съдържанието на света. Ние определяме причинната връзка именно съвсем не според следването във времето, а по съдържателното значение на означените като причини и действия части на съдържанието на света. От това, че мисленето проявява само формалната дейност при осъществяването на нашия научен свят, следва, че съдържанието на всяко познание не може да бъде твърдо установено в ........... преди наблюдението /мисленето трябва да се ориентира в даденото/, а трябва да произтича без остатък от последното /от наблюдението/.
към текста >>
Ако няколко дни поред в момента на излизането от дома се срещна все един и същ човек, аз наистина ще свикна постепенно да очаквам следването във време и на двете събития, но никак не ще ми мине през ума да констатирам тук причинната
връзка
между появяването на същото място на самия мене и на другия човек.
Съвършено така стои въпросът и с други категории на мисленето. Тук ще бъде целесъобразно да посочим в няколко думи разсъжденията на Юм за понятието на причинността. Юм казва, че понятията на причина и действие водят своето начало изключително от нашите привички. Ние често наблюдаваме, че определено събитие е последвано от друго и свикваме да считаме и двете събития в причинна връзка, така щото, когато забелязваме първото, очакваме да настъпи и второто. Но за това разбиране изхожда от съвършено погрешна представа за причинното отношение.
Ако няколко дни поред в момента на излизането от дома се срещна все един и същ човек, аз наистина ще свикна постепенно да очаквам следването във време и на двете събития, но никак не ще ми мине през ума да констатирам тук причинната връзка между появяването на същото място на самия мене и на другия човек.
За обяснението на следващите непосредствено един след друг приведени факти аз ще търся съществено други части от съдържанието на света. Ние определяме причинната връзка именно съвсем не според следването във времето, а по съдържателното значение на означените като причини и действия части на съдържанието на света. От това, че мисленето проявява само формалната дейност при осъществяването на нашия научен свят, следва, че съдържанието на всяко познание не може да бъде твърдо установено в ........... преди наблюдението /мисленето трябва да се ориентира в даденото/, а трябва да произтича без остатък от последното /от наблюдението/. В този смисъл всички наши познания са емпирични. Но също така съвършено непонятно е, как би могло да бъде иначе.
към текста >>
Ние определяме причинната
връзка
именно съвсем не според следването във времето, а по съдържателното значение на означените като причини и действия части на съдържанието на света.
Юм казва, че понятията на причина и действие водят своето начало изключително от нашите привички. Ние често наблюдаваме, че определено събитие е последвано от друго и свикваме да считаме и двете събития в причинна връзка, така щото, когато забелязваме първото, очакваме да настъпи и второто. Но за това разбиране изхожда от съвършено погрешна представа за причинното отношение. Ако няколко дни поред в момента на излизането от дома се срещна все един и същ човек, аз наистина ще свикна постепенно да очаквам следването във време и на двете събития, но никак не ще ми мине през ума да констатирам тук причинната връзка между появяването на същото място на самия мене и на другия човек. За обяснението на следващите непосредствено един след друг приведени факти аз ще търся съществено други части от съдържанието на света.
Ние определяме причинната връзка именно съвсем не според следването във времето, а по съдържателното значение на означените като причини и действия части на съдържанието на света.
От това, че мисленето проявява само формалната дейност при осъществяването на нашия научен свят, следва, че съдържанието на всяко познание не може да бъде твърдо установено в ........... преди наблюдението /мисленето трябва да се ориентира в даденото/, а трябва да произтича без остатък от последното /от наблюдението/. В този смисъл всички наши познания са емпирични. Но също така съвършено непонятно е, как би могло да бъде иначе. Защото Кантовските съждения а ............ всъщност не са никакви познания, а само постулати. В Кантовски смисъл може да се говори винаги така: за да може вещта да стане обект на някакъв възможен опит, тя трябва да се подчинява на тези закони.
към текста >>
На това може да се възрази, че наблюдението никога не говори нищо друго, освен само това, че веднъж е станала някаква
връзка
на явления, а не че тя трябва да стане и винаги става при тъждествени случаи.
Такива са предписанията, които правят субекта обект. Но би следвало да предположим, че ако познанията на даденото трябва да стане наше достояние, тези познания трябва да произтичат не от субективността, а от обективността. Мисленето не изказва нищо а ............ за даденото, като установява онези форми, които сложени в основата а ......... правят да се изяви закономерността на явленията. Ясно е, че този възглед не може да реши а ........ нищо за степента на достоверност, което добитото познавателно съждение имагинацията. Защото и достоверността не може да се добие от нищо друго, освен от самото дадено.
На това може да се възрази, че наблюдението никога не говори нищо друго, освен само това, че веднъж е станала някаква връзка на явления, а не че тя трябва да стане и винаги става при тъждествени случаи.
Но и това допускане е погрешно. Защото когато познавам известна връзка между частите на образи на света, в нашия смисъл тя не е нищо друго освен това, което произтича от самите тези части; тя не е нещо, което аз прибавям чрез мисълта към тези части, а нещо което съществено им принадлежи и което, следователно, по необходимост трябва да присъства, когато те присъствуват. Само възгледът, изхождащ от това, че всяка научна дейност се заключава в съединението на фактите на опита, може да се мисли, че А и Б могат да бъдат съединени днес по един закон, утре по друг. /Джон Стюарт Милл/. Обаче, който разбира, че законите на природата водят своето начало от даденото и затова това, което съставлява и определя свръзката на явленията, нему съвсем не минава през ума да говори само за относителности, всеобщност на получените чрез наблюдения закони.
към текста >>
Защото когато познавам известна
връзка
между частите на образи на света, в нашия смисъл тя не е нищо друго освен това, което произтича от самите тези части; тя не е нещо, което аз прибавям чрез мисълта към тези части, а нещо което съществено им принадлежи и което, следователно, по необходимост трябва да присъства, когато те присъствуват.
Мисленето не изказва нищо а ............ за даденото, като установява онези форми, които сложени в основата а ......... правят да се изяви закономерността на явленията. Ясно е, че този възглед не може да реши а ........ нищо за степента на достоверност, което добитото познавателно съждение имагинацията. Защото и достоверността не може да се добие от нищо друго, освен от самото дадено. На това може да се възрази, че наблюдението никога не говори нищо друго, освен само това, че веднъж е станала някаква връзка на явления, а не че тя трябва да стане и винаги става при тъждествени случаи. Но и това допускане е погрешно.
Защото когато познавам известна връзка между частите на образи на света, в нашия смисъл тя не е нищо друго освен това, което произтича от самите тези части; тя не е нещо, което аз прибавям чрез мисълта към тези части, а нещо което съществено им принадлежи и което, следователно, по необходимост трябва да присъства, когато те присъствуват.
Само възгледът, изхождащ от това, че всяка научна дейност се заключава в съединението на фактите на опита, може да се мисли, че А и Б могат да бъдат съединени днес по един закон, утре по друг. /Джон Стюарт Милл/. Обаче, който разбира, че законите на природата водят своето начало от даденото и затова това, което съставлява и определя свръзката на явленията, нему съвсем не минава през ума да говори само за относителности, всеобщност на получените чрез наблюдения закони. С това,естествено, ние не искаме да твърдим, че законите, признати веднъж от нас за правилни, трябва да имат безусловно значение; обаче ако следващият случай събаря установения закон, това става не защото този закон първият път може да е бил изведен с относителна всеобщност, но защото и тогава още той е бил изведен неправилно. Истинският закон на природата не е нищо друго, освен израз на свръзката в дадения образ на света и той съществува толкова малко без тези факти, които управлява, колкото и самите тези факти съществуват без него.
към текста >>
Обаче, който разбира, че законите на природата водят своето начало от даденото и затова това, което съставлява и определя с
връзка
та на явленията, нему съвсем не минава през ума да говори само за относителности, всеобщност на получените чрез наблюдения закони.
На това може да се възрази, че наблюдението никога не говори нищо друго, освен само това, че веднъж е станала някаква връзка на явления, а не че тя трябва да стане и винаги става при тъждествени случаи. Но и това допускане е погрешно. Защото когато познавам известна връзка между частите на образи на света, в нашия смисъл тя не е нищо друго освен това, което произтича от самите тези части; тя не е нещо, което аз прибавям чрез мисълта към тези части, а нещо което съществено им принадлежи и което, следователно, по необходимост трябва да присъства, когато те присъствуват. Само възгледът, изхождащ от това, че всяка научна дейност се заключава в съединението на фактите на опита, може да се мисли, че А и Б могат да бъдат съединени днес по един закон, утре по друг. /Джон Стюарт Милл/.
Обаче, който разбира, че законите на природата водят своето начало от даденото и затова това, което съставлява и определя свръзката на явленията, нему съвсем не минава през ума да говори само за относителности, всеобщност на получените чрез наблюдения закони.
С това,естествено, ние не искаме да твърдим, че законите, признати веднъж от нас за правилни, трябва да имат безусловно значение; обаче ако следващият случай събаря установения закон, това става не защото този закон първият път може да е бил изведен с относителна всеобщност, но защото и тогава още той е бил изведен неправилно. Истинският закон на природата не е нищо друго, освен израз на свръзката в дадения образ на света и той съществува толкова малко без тези факти, които управлява, колкото и самите тези факти съществуват без него. По-горе ние определихме за природа на познанието това, че при мисленето ние проникваме образа на света с понятия и идеи. Какво следва от този факт? Ако в непосредствено даденото би се заключавала завършената цялост, тогава такава негова обработка в познанието би била невъзможна, а също така и ненужна.
към текста >>
Истинският закон на природата не е нищо друго, освен израз на с
връзка
та в дадения образ на света и той съществува толкова малко без тези факти, които управлява, колкото и самите тези факти съществуват без него.
Защото когато познавам известна връзка между частите на образи на света, в нашия смисъл тя не е нищо друго освен това, което произтича от самите тези части; тя не е нещо, което аз прибавям чрез мисълта към тези части, а нещо което съществено им принадлежи и което, следователно, по необходимост трябва да присъства, когато те присъствуват. Само възгледът, изхождащ от това, че всяка научна дейност се заключава в съединението на фактите на опита, може да се мисли, че А и Б могат да бъдат съединени днес по един закон, утре по друг. /Джон Стюарт Милл/. Обаче, който разбира, че законите на природата водят своето начало от даденото и затова това, което съставлява и определя свръзката на явленията, нему съвсем не минава през ума да говори само за относителности, всеобщност на получените чрез наблюдения закони. С това,естествено, ние не искаме да твърдим, че законите, признати веднъж от нас за правилни, трябва да имат безусловно значение; обаче ако следващият случай събаря установения закон, това става не защото този закон първият път може да е бил изведен с относителна всеобщност, но защото и тогава още той е бил изведен неправилно.
Истинският закон на природата не е нищо друго, освен израз на свръзката в дадения образ на света и той съществува толкова малко без тези факти, които управлява, колкото и самите тези факти съществуват без него.
По-горе ние определихме за природа на познанието това, че при мисленето ние проникваме образа на света с понятия и идеи. Какво следва от този факт? Ако в непосредствено даденото би се заключавала завършената цялост, тогава такава негова обработка в познанието би била невъзможна, а също така и ненужна. Тогава ние просто бихме приели даденото, такова каквото то е и бихме били задоволени от него в този му вид. Само ако в даденото има нещо, което още не се появява, когато разглеждаме това дадено в неговата непосредственост, а се появява само с помощта на порядъка, внесен от мисленето, само тогава е възможен актът на познанието.
към текста >>
43.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
Първоначално познавателният интерес на Рудолф Щайнер е насочен към взаимната
връзка
между „идея" и „действителност".
Наред с това посещава лекциите на Карл Юлиус Шрьоер върху немската литература и курса по „практическа философия" на силно повлияния от Аристотел Франц Брентано. Скоро Рудолф Щайнер попада всред онова силово поле, където се кръстосват естествените науки и философията: „Аз усещах в себе си задължението да търся истината по пътя на философията. Ето защо трябваше да се занимавам сериозно с математика и естествени науки. Бях убеден: до тези дисциплини аз изобщо не бих могъл да стигна, ако не съм в състояние да интерпретирам техните резултати от философска гледна точка." (Събр. Съч. №28, 59 стр.)
Първоначално познавателният интерес на Рудолф Щайнер е насочен към взаимната връзка между „идея" и „действителност".
Убеждението му, че мислите са не огледални образи на действителността, а самата действителност, непрекъснато нараства. „Мисловното изживяване, като непосредствен факт в един действителен свят, за мен не подлежеше на съмнение. Дори то беше много по-интензивно от сетивните изживявания. Да, то е факт; но човек не може да се отнася към него като към своите мисли. В него, или зад него, може да има нещо съществено, нещо непознато." (Събр. Съч.
към текста >>
44.
02. Предговор към новото издание (1918 г.)
GA_4 Философия на свободата
Възгледът, за който тук става дума във
връзка
с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот.
Другият въпрос гласи: Допустимо ли е човекът като волево същество да си приписва свобода, или тази свобода е чиста илюзия, възникваща у него, понеже той не прозира нишките на необходимостта, от които неговата воля е зависима точно както при всеки природен процес? Този въпрос не идва в резултат на изкуствени мисловни конструкции, а съвсем естествено застава пред душата при определено нейно състояние. И може да се почувства, че на нея сякаш й липсва нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако никога не се види изправена с максимална сериозност пред двете възможности: Свобода или необходимост на волята. В този труд ще бъде показано, че душевните изживявания, до които човекът трябва да достигне чрез втория въпрос, зависят от това, каква гледна точка той съумява да заеме спрямо първия. Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля.
Възгледът, за който тук става дума във връзка с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот.
Не че се дава теоретичен отговор, който - вече усвоен - човек притежава единствено като запаметено убеждение. За представата, заложена в основата на тази книга, един такъв отговор би бил само привиден. Такъв готов, окончателен отговор не се дава, а се препраща към една област на душевни изживявания, в която чрез самата вътрешна душевна дейност въпросът отново получава жив отговор във всеки момент, щом човекът се нуждае от него. Който веднъж е открил душевната област, където се пораждат тези въпроси, нему тъкмо истинското съзерцание на тази област ще даде онова, което му трябва за тези две загадки на живота, та с постигнатото да продължи към ширините и дълбините на загадъчния живот, към които го е насочила нуждата и съдбата. С това, струва ми се, се разкрива едно познание, което чрез собствения си живот и чрез родството на този собствен живот с целия душевен живот на човека доказва своята оправданост и валидност.
към текста >>
Но сега, след като най-задълбочено се запознах със съвременната философска дейност, аз се убедих, че колкото и съблазнително да е само по себе си едно такова вземане на отношение, то не е във
връзка
с тематиката на моята книга и за него няма място в нея.
(Подобни поправки вероятно ще дадат повод само на някой недоброжелател да твърди, че съм променил основното си убеждение.) Книгата бе разпродадена още преди много години. И макар - както личи от току-що казаното - да ми се струва, че днес по същия начин трябва да се заяви онова, което преди двайсет и пет години съм заявил относно посочените въпроси, аз доста забавих подготвянето на това ново издание. Непрекъснато се питах дали не би трябвало на едно или друго място да взема отношение към многобройните философски възгледи, възникнали след появата на първото издание. Ангажираността ми в последно време с изследвания изцяло в науката за Духа ми попречиха да сторя това по желания от мен начин.
Но сега, след като най-задълбочено се запознах със съвременната философска дейност, аз се убедих, че колкото и съблазнително да е само по себе си едно такова вземане на отношение, то не е във връзка с тематиката на моята книга и за него няма място в нея.
Онова, което от гледище на „Философия на свободата“ според мен заслужава да се каже за по-новите философски направления, читателят може да намери във втория том на моя труд „Загадки на философията“. Април 1918 г. Рудолф Щайнер
към текста >>
45.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Но ние никога не губим чувството, че все пак спадаме към света, че съществува
връзка
, която ни съединява, че сме същност не извън, а вътре в универсума.
Навред търсим онова, което наричаме обяснение на фактите. Търсеното от нас в нещата повече от онова, което те непосредствено ни предлагат, разполовява цялата ни същност на две части; ние осъзнаваме нашата противопоставеност спрямо света. Пред него ние заставаме като една самостоятелна същност. Универсумът ни се явява в двете противоположности Аз и свят. Тази разделителна стена между себе си и света издигаме в момента, когато у нас се пробуди съзнанието.
Но ние никога не губим чувството, че все пак спадаме към света, че съществува връзка, която ни съединява, че сме същност не извън, а вътре в универсума.
Това чувство поражда стремеж да се превъзмогне противоположността. И в превъзмогването на тази противоположност в крайна сметка се състои целият духовен стремеж на човечеството. Историята на духовния живот е едно непрестанно търсене на единството между нас и света. Религията, изкуството и науката в еднаква степен преследват тази цел. В откровението, предоставено му от Бога, религиозно вярващият търси решение на загадките на света, които неговият недоволен от света на чистите явления Аз му поставя.
към текста >>
Едва след като сме превърнали съдържанието на света в наше мисловно съдържание, ние преоткриваме взаимо
връзка
та, от която сами сме се откъснали.
Религията, изкуството и науката в еднаква степен преследват тази цел. В откровението, предоставено му от Бога, религиозно вярващият търси решение на загадките на света, които неговият недоволен от света на чистите явления Аз му поставя. Човекът на изкуството се старае да вложи в материала идеите на своя Аз, за да помири живеещото вътре в него с външния свят. Той също се чувства неудовлетворен от света на чистите явления и се опитва да му придаде онова повече, което неговият Аз, излизайки извън рамките на този свят, таи. Мислителят търси законите на явленията, стреми се мислейки да проникне в онова, което узнава чрез наблюдение.
Едва след като сме превърнали съдържанието на света в наше мисловно съдържание, ние преоткриваме взаимовръзката, от която сами сме се откъснали.
По- нататък ще видим, че тази цел може да се постигне, само ако задачата на научния изследовател се схваща много по-дълбоко, отколкото това обичайно се прави. Цялостното съотношение, изложено тук от мен, ни се представя в едно световноисторическо явление: в противостоенето на схващането за единния свят, или монизма, и на теорията за двата свята, или дуализма. Дуализмът насочва поглед само върху извършеното от съзнанието на човека разделение между Аз и свят. Целият му стремеж е една безплодна борба за примиряване на тези противоположности, които нарича ту Дух и материя, ту субект и обект, ту мислене и явление. Той има усещането, че между двата свята трябва да съществува мост, ала не е в състояние да го намери.
към текста >>
Азът като че ли трябва да признае, че за него светът би останал недостъпен, ако по духовен начин не се постави в някаква
връзка
с него.
Приложи ли този светоглед за разгадаване на собственото си човешко същество, той изпада в затруднение. Пред Аза, който може да се постави на страната на Духа, ненадейно застава сетивният свят. Към него явно не се разкрива духовен достъп, той трябва да се възприема и изживява от Аза посредством материални процеси. Такива материални процеси Азът не намира у себе си, ако иска да има валидност само като духовна същност. В онова, което той изработва по духовен път, сетивният свят никога не присъства.
Азът като че ли трябва да признае, че за него светът би останал недостъпен, ако по духовен начин не се постави в някаква връзка с него.
Същото важи за нас, когато с помощта на материалните неща и сили се заемаме да превърнем нашите намерения в реалност. Следователно ние сме зависими от външния свят. Най-крайният спиритуалист или, ако искате мислителят, който чрез абсолютния си идеализъм се представя като краен спиритуалист, е Йохан Готлиб Фихте. Той се опитва да изведе цялото мироздание от Аза. Онова, което наистина му се отдаде, е един грандиозен мисловен образ на света без всякакво опитно съдържание.
към текста >>
Тъкмо това природно същество у нас трябва да издирим и тогава ще възстановим взаимо
връзка
та.
Колкото и вярно да е, че сме се отчуждили от природата, не по-малко вярно е, че ние сме в нея и принадлежим към нея. Само нейното собствено действие може да бъде онова, което живее и у нас. Ние трябва да намерим обратния път към нея. Едно просто разсъждение може да ни посочи този път. От природата несъмнено сме се откъснали, но от нея сигурно сме запазили нещо в собственото си същество.
Тъкмо това природно същество у нас трябва да издирим и тогава ще възстановим взаимовръзката.
Дуализмът пропуска това. Той смята човешкото вътрешно същество за съвсем чуждо на природата духовно същество, и се опитва да го скачи с природата. И нищо чудно, че не може да открие съединителна брънка. Природата извън нас можем да открием едва след като я познаем у себе си. Водач ще ни бъде еднаквото с нея в нашето собствено същество.
към текста >>
46.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Понятието за една отскачаща топка аз поставям във
връзка
с някои други понятия от механиката и вземам под внимание особените обстоятелства, които са налице в дадения случай.
Когато наблюдавам как една ударена билярдна топка предава движението Си на друга, аз оставам без всякакво влияние върху протичането на този наблюдаван процес. Посоката на движение и скоростта на втората топка се определят от посоката и скоростта на първата. Докато се отнасям само като наблюдател, за движението на втората топка мога да кажа нещо едва след като то настъпи. Друго е положението, ако започна да размишлявам върху съдържанието на моето наблюдение. Размишлението ми има за цел да състави понятия за процеса.
Понятието за една отскачаща топка аз поставям във връзка с някои други понятия от механиката и вземам под внимание особените обстоятелства, които са налице в дадения случай.
Следователно към процеса, протичащ без моя намеса, аз се старая да прибавя втори процес, който се извършва в понятийната сфера. Последният е зависим от мен. Това личи от факта, че мога да се задоволя с наблюдението и да се откажа от всякакво търсене на понятия, ако това не ми е нужно. Но при наличие на такава нужда аз ще се успокоя едва след като съм поставил понятията топка, отскокливост, движение, удар, скорост и т.н. в известна връзка, към която наблюдаваният процес има определено отношение.
към текста >>
в известна
връзка
, към която наблюдаваният процес има определено отношение.
Понятието за една отскачаща топка аз поставям във връзка с някои други понятия от механиката и вземам под внимание особените обстоятелства, които са налице в дадения случай. Следователно към процеса, протичащ без моя намеса, аз се старая да прибавя втори процес, който се извършва в понятийната сфера. Последният е зависим от мен. Това личи от факта, че мога да се задоволя с наблюдението и да се откажа от всякакво търсене на понятия, ако това не ми е нужно. Но при наличие на такава нужда аз ще се успокоя едва след като съм поставил понятията топка, отскокливост, движение, удар, скорост и т.н.
в известна връзка, към която наблюдаваният процес има определено отношение.
И колкото сигурно е, че първият процес се извършва независимо от мен, толкова сигурно е, че понятийният процес не може да протече без моя намеса. Дали тази моя дейност наистина произтича от самостоятелната ми същност, или пък модерните физиолози са прави, казвайки, че ние не можем да мислим, както си искаме, а трябва да мислим, както това определят намиращите се в момента в нашето съзнание мисли и мисловни връзки (срв. Циен, Ръководство по физиологична психология. Йена, 1893, стр.171) - това ще бъде предмет на по-нататъшно разглеждане. Засега искаме само да констатираме факта, че ние постоянно се чувстваме принуждавани да търсим понятия и понятийни връзки за стоящи в известно отношение с тях предмети и явления, дадени ни без наша намеса.
към текста >>
Простото наблюдение може да проследи частите на даден процес в тяхното протичане, но преди използването на понятия тяхната взаимо
връзка
остава неясна.
Няма съмнение, че на пръв поглед тя ни изглежда наша. Съвсем определено знаем, че едновременно с предметите не ни се дават техните понятия. Че самият аз съм деятелят, може да почива на привидност, но поне при непосредствено наблюдение нещата се представят така. Сега въпросът е какво ни ползва това, че към даден процес намираме негово понятийно съответствие? Огромна е разликата в начина, по който за мен се съотнасят частите на един процес преди и след намирането на съответните понятия.
Простото наблюдение може да проследи частите на даден процес в тяхното протичане, но преди използването на понятия тяхната взаимовръзка остава неясна.
Аз виждам как първата билярдна топка се движи по посока и с определена скорост към втората. За да разбера какво ще се случи след сблъскването, трябва да изчакам и тогава мога да го проследя пак с очите си. Ако приемем, че в мига на сблъсъка някой ми закрие полето, върху което протича процесът, тогава аз - просто като наблюдател - няма да узная какво се е случило по-нататък. Другояче е, ако преди закриването съм намерил съответните понятия за създалата се обстановка. В такъв случай аз мога да предвидя какво ще стане дори ако възможността за наблюдение се прекрати.
към текста >>
Един просто наблюдаван процес или предмет не подсказва от само себе си нищо за своята взаимо
връзка
с други процеси и предмети.
Аз виждам как първата билярдна топка се движи по посока и с определена скорост към втората. За да разбера какво ще се случи след сблъскването, трябва да изчакам и тогава мога да го проследя пак с очите си. Ако приемем, че в мига на сблъсъка някой ми закрие полето, върху което протича процесът, тогава аз - просто като наблюдател - няма да узная какво се е случило по-нататък. Другояче е, ако преди закриването съм намерил съответните понятия за създалата се обстановка. В такъв случай аз мога да предвидя какво ще стане дори ако възможността за наблюдение се прекрати.
Един просто наблюдаван процес или предмет не подсказва от само себе си нищо за своята взаимовръзка с други процеси и предмети.
Тази взаимовръзка проличава едва след като наблюдението се свърже с мисленето. Наблюдението и мисленето са двете изходни точки за всеки духовен стремеж на човека, доколкото той има съзнание за такъв стремеж. Работата на обикновения човешки ум и най-сложните научни изследвания се опират на тези два главни стожера на нашия Дух. Философите са изхождали от различни основни противоположности: идея и действителност, субект и обект, явление и нещото само за себе си, Аз и не-Аз, идея и воля, понятие и материя, сила и вещество, съзнателно и несъзнателно. Но лесно може да се покаже, че всички тези противоположности, трябва да бъдат предхождани от тази на наблюдението и мисленето, която е най-важната противоположност за човека.
към текста >>
Тази взаимо
връзка
проличава едва след като наблюдението се свърже с мисленето.
За да разбера какво ще се случи след сблъскването, трябва да изчакам и тогава мога да го проследя пак с очите си. Ако приемем, че в мига на сблъсъка някой ми закрие полето, върху което протича процесът, тогава аз - просто като наблюдател - няма да узная какво се е случило по-нататък. Другояче е, ако преди закриването съм намерил съответните понятия за създалата се обстановка. В такъв случай аз мога да предвидя какво ще стане дори ако възможността за наблюдение се прекрати. Един просто наблюдаван процес или предмет не подсказва от само себе си нищо за своята взаимовръзка с други процеси и предмети.
Тази взаимовръзка проличава едва след като наблюдението се свърже с мисленето.
Наблюдението и мисленето са двете изходни точки за всеки духовен стремеж на човека, доколкото той има съзнание за такъв стремеж. Работата на обикновения човешки ум и най-сложните научни изследвания се опират на тези два главни стожера на нашия Дух. Философите са изхождали от различни основни противоположности: идея и действителност, субект и обект, явление и нещото само за себе си, Аз и не-Аз, идея и воля, понятие и материя, сила и вещество, съзнателно и несъзнателно. Но лесно може да се покаже, че всички тези противоположности, трябва да бъдат предхождани от тази на наблюдението и мисленето, която е най-важната противоположност за човека. Какъвто и принцип да създадем, ние сме длъжни да посочим къде сме го наблюдавали, или пък да го изразим като една ясна мисъл, възпроизводима за всекиго другиго.
към текста >>
При мисленето на нас от съвсем непосредствен опит ни е известно онова, което в останалите сфери на наблюдение може да се открие само по косвен начин: Реално съответстващата взаимо
връзка
и отношението между отделните предмети.
В първите шест Вселенски дни Бог сътворил света и едва след като той бил налице, се създала възможност да бъде огледан: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, то беше твърде добро" (Бит. 1:31). Така е и с нашето мислене. Ако искаме да го наблюдаваме, то първо трябва да бъде налице. Причината, лишаваща ни от възможността да наблюдаваме мисленето по време на неговото протичане, е сходна на тази, която ни позволява да го опознаем по-пряко и проникновено от всеки друг процес на света. Тъкмо защото то самото е наш продукт, ние познаваме характеристиката на неговото протичане, начина, по който се извършва въпросният процес.
При мисленето на нас от съвсем непосредствен опит ни е известно онова, което в останалите сфери на наблюдение може да се открие само по косвен начин: Реално съответстващата взаимовръзка и отношението между отделните предмети.
Защо за моето наблюдение гърмът следва след светкавицата - това не ми е известно просто така. Но защо моето мислене свързва понятието гръм с това за светкавица аз знам пряко от съдържанията на двете понятия. В случая естествено няма никакво значение дали понятията ми за светкавица и гръм са правилни. Взаимовръзката между тези, които имам, ми е ясна, и то от самите тях. Тази прозрачна яснота по отношение на мисловния процес е съвсем независима от нашите знания за физиологичните основи на мисленето.
към текста >>
Взаимо
връзка
та между тези, които имам, ми е ясна, и то от самите тях.
Тъкмо защото то самото е наш продукт, ние познаваме характеристиката на неговото протичане, начина, по който се извършва въпросният процес. При мисленето на нас от съвсем непосредствен опит ни е известно онова, което в останалите сфери на наблюдение може да се открие само по косвен начин: Реално съответстващата взаимовръзка и отношението между отделните предмети. Защо за моето наблюдение гърмът следва след светкавицата - това не ми е известно просто така. Но защо моето мислене свързва понятието гръм с това за светкавица аз знам пряко от съдържанията на двете понятия. В случая естествено няма никакво значение дали понятията ми за светкавица и гръм са правилни.
Взаимовръзката между тези, които имам, ми е ясна, и то от самите тях.
Тази прозрачна яснота по отношение на мисловния процес е съвсем независима от нашите знания за физиологичните основи на мисленето. Тук говоря за мислене, доколкото то следва от наблюдението на нашата духовна дейност. При това изобщо не се взема под внимание как един материален процес в моя мозък поражда или повлиява друг материален процес, докато извършвам някаква мисловна операция. Що се отнася до мисленето, то аз не наблюдавам кой процес в моя мозък свързва понятието светкавица с това за гърма, а кое ме кара да поставям двете понятия в определено отношение. Моето наблюдение показва, че за мисловните ми връзки не съществува нещо, с което да се съобразявам, освен съдържанието на моите мисли; с материалните процеси в моя мозък аз не се съобразявам.
към текста >>
На това съм длъжен да отвърна: ако искам да си изясня каква
връзка
съществува между мислене и съзнание, аз трябва да размишлявам.
Пита се само дали чрез него ще можем да разберем и още нещо друго. Дотук аз говорих за мисленето, без да вземам под внимание неговия носител - човешкото съзнание. Повечето съвременни философи ще ми възразят: Преди да има мислене, трябва да има съзнание. Затова трябвало да се изхожда от съзнанието, а не от мисленето. Без съзнание нямало мислене.
На това съм длъжен да отвърна: ако искам да си изясня каква връзка съществува между мислене и съзнание, аз трябва да размишлявам.
По такъв начин аз предпоставям мисленето. Тогава обаче може да ми се отговори: Когато философът иска да разбере съзнанието, той си служи с мисленето и в този смисъл го предпоставя; но в обикновения ход на живота мисленето възниква вътре в рамките на съзнанието и следователно предпоставя съзнанието. Ако този отговор се дадеше на твореца на света, който иска да създаде мисленето, тогава той несъмнено би бил уместен. Мисленето естествено не може да се появи, без преди това да се създаде съзнанието. Но философа го занимава не сътворяването на света, а неговото разбиране.
към текста >>
Първоначално мисленето трябва да го разглеждаме съвсем неутрално, без
връзка
с някакъв мислещ субект или някакъв мислим обект.
Затова именно той трябва да търси изходните точки не за сътворяването, а за разбирането на света. Твърде странно ми се струва, когато философът бива упрекван, че на първо място се интересувал за правилността на своите принципи, а не направо за обектите, които иска да разбере. Творецът на света най-напред е трябвало да знае как да намери носител на мисленето, докато философът трябва да потърси сигурна основа, от която може да разбере наличното. Каква ни е ползата да изхождаме от съзнанието и да го подлагаме на мисловно съзерцание, ако преди това не знаем нищо относно възможността чрез мисловно съзерцание да получим сведение за нещата?
Първоначално мисленето трябва да го разглеждаме съвсем неутрално, без връзка с някакъв мислещ субект или някакъв мислим обект.
Защото в субекта и обекта ние вече имаме понятия, създадени чрез мисленето. Не подлежи на отричане, че преди да може да се разбере нещо друго, трябва да бъде разбрано мисленето. Който го отрича, той изпуща от внимание, че като човек, не представлява начална, а крайна брънка на сътворението. Ето защо за обясняване на света чрез понятия може да се изхожда не от първите във времето елементи на битието, а от онова, което ни е дадено като най-близко, като най-интимно. Не можем с един скок да се пренесем в началото на света и оттам да наченем нашето съзерцание, а трябва да изходим от настоящия момент и да видим дали от по-късното можем да се върнем към по-ранното.
към текста >>
47.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
Това обяснение, забележете, се свежда до следното: Тъй като безброй пъти в живота си сме установявали, че смущението на покоя на малки тела съпътства движението на други намиращи се между тях тела, и понеже сме обобщавали връзките между такива смущения и такива движения, ние считаме това частно смущение за обяснено, щом открием, че то е пример именно за тази
връзка
." Погледнати по-точно, нещата се представят далеч по-иначе, отколкото са описани тук.
Понятието не може да бъде получено от наблюдението. Това личи от самото обстоятелство, че подрастващият човек бавно и постепенно си съставя понятията за заобикалящите го обекти. Понятията биват прибавяни към наблюденията. Един много четен съвременен философ /Хърбърт Спенсър/ описва духовния процес, който извършваме спрямо наблюдението, по следния начин: „Ако някой септемврийски ден, разхождайки се по полето, доловим на няколко крачки пред себе си шум и на страната на канавката, откъм която той явно идва, видим тревата да се движи, ние вероятно ще се отправим към мястото, за да разберем какво е причинило шума и движението. С приближаването ни от канавката излита яребица и с това нашето любопитство е задоволено: имаме онова, което наричаме обяснение на явленията.
Това обяснение, забележете, се свежда до следното: Тъй като безброй пъти в живота си сме установявали, че смущението на покоя на малки тела съпътства движението на други намиращи се между тях тела, и понеже сме обобщавали връзките между такива смущения и такива движения, ние считаме това частно смущение за обяснено, щом открием, че то е пример именно за тази връзка." Погледнати по-точно, нещата се представят далеч по-иначе, отколкото са описани тук.
Когато доловя някакъв шум, аз най-напред търся понятието за това наблюдение. Едва това понятие ме извежда отвъд шума. Който не продължава да размисля, той просто чува шума и с това се задоволява. Но чрез моя размисъл на мен ми е ясно, че един шум трябва да се схваща като следствие. Следователно едва когато свържа понятието следствие с възприятието шум, аз имам повод да изляза от отделното наблюдение и да потърся причината.
към текста >>
Следователно, когато ние като мислещ субект свързваме понятието с даден обект, ние не бива да схващаме тази
връзка
като нещо чисто субективно.
Защото, когато мисленето насочва поглед върху собствената си дейност, то визира като обект своята първична същност, следователно визира своя субект като обект. Не бива обаче да се изпуща от внимание, че само с помощта на мисленето ние можем да се определяме като субект и да се противопоставяме на обектите. Затова и мисленето никога не бива да се схваща като чисто субективна дейност. Мисленето е отвъд субекта и обекта. То образува тези две понятия точно както всички останали.
Следователно, когато ние като мислещ субект свързваме понятието с даден обект, ние не бива да схващаме тази връзка като нещо чисто субективно.
Не субектът е този, който създава връзката, а мисленето. Субектът мисли не затуй, защото е субект, ами счита себе си за субект, защото е в състояние да мисли. Ето защо дейността, упражнявана от човека като мислещо същество, не е чисто субективна, а такава, която не е нито субективна, нито обективна, тоест тя надхвърля рамките на тези две понятия. Аз не бива никога да казвам, че моят индивидуален субект мисли; по-скоро той самият живее благодарение на мисленето. Следователно мисленето е елемент, който ме извежда над моето себе и ме свързва с обектите.
към текста >>
Не субектът е този, който създава
връзка
та, а мисленето.
Не бива обаче да се изпуща от внимание, че само с помощта на мисленето ние можем да се определяме като субект и да се противопоставяме на обектите. Затова и мисленето никога не бива да се схваща като чисто субективна дейност. Мисленето е отвъд субекта и обекта. То образува тези две понятия точно както всички останали. Следователно, когато ние като мислещ субект свързваме понятието с даден обект, ние не бива да схващаме тази връзка като нещо чисто субективно.
Не субектът е този, който създава връзката, а мисленето.
Субектът мисли не затуй, защото е субект, ами счита себе си за субект, защото е в състояние да мисли. Ето защо дейността, упражнявана от човека като мислещо същество, не е чисто субективна, а такава, която не е нито субективна, нито обективна, тоест тя надхвърля рамките на тези две понятия. Аз не бива никога да казвам, че моят индивидуален субект мисли; по-скоро той самият живее благодарение на мисленето. Следователно мисленето е елемент, който ме извежда над моето себе и ме свързва с обектите. Но той същевременно ме отделя от тях, противопоставяйки ме като субект спрямо тях.
към текста >>
Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери
връзка
.
Аз съм в състояние да проследя процесите в моя организъм до този в мозъка ми, макар моите предположения да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка. Пътят на външното наблюдение спира с процеса в моя мозък, и то с оня процес, който щях да възприемам, ако можех да третирам мозъка с помощта на физически, химически и други средства и методи. Пътят на вътрешното наблюдение започва с усещането и стига до построяването на нещата с материала на усещанията. При прехода от мозъчния процес към усещането пътят на наблюдението е прекъснат. Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм.
Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка.
Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ. В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора. Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око".
към текста >>
Критическият идеализъм е напълно непригоден за създаване на възглед относно
връзка
та между възприятие и представа.
Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка. Но критическият идеализъм смее да говори само за последните.
Критическият идеализъм е напълно непригоден за създаване на възглед относно връзката между възприятие и представа.
Той не може да извърши загатнатото на стр. 63 и сл. разграничаване между това, какво става с възприятието по време на възприемането и какво трябва да представлява то, преди да бъде възприето. Следователно към тази цел трябва да се тръгне по друг път.
към текста >>
48.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Застъпващият това становище се интересува не за вътрешната взаимо
връзка
на своите осъзнати възприятия, а за техните вече неосъзнавани причини, които имат независещо от него битие, докато възприятията - по негово мнение - изчезват, щом той отвърне сетивата си от нещата.
Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула. Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж. Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж. Който застъпва възгледа, че целият възприеман свят е само свят на представите, и то като въздействие на непознатите за мен неща върху моята душа, за него същинският въпрос на познанието се свежда естествено не до съществуващите само в душата представи, а до нещата, които се намират отвъд нашето съзнание и са независими от нас. Той пита: колко от тях можем да опознаем косвено, след като те не са пряко достъпни за нашето наблюдение?
Застъпващият това становище се интересува не за вътрешната взаимовръзка на своите осъзнати възприятия, а за техните вече неосъзнавани причини, които имат независещо от него битие, докато възприятията - по негово мнение - изчезват, щом той отвърне сетивата си от нещата.
Според това гледище нашето съзнание функционира като огледало, чиито образи на определени предмети изчезват в мига, в който отразяващата му повърхност не е обърната към тях. Но който не вижда самите неща, а само техните огледални отражения, той трябва от поведението им чрез заключения да се осведоми непряко за естеството на нещата. Такова становище заема по-новото естествознание, което използва възприятията само като последно средство, за да намери обяснение за стоящите зад тях и сами реално съществуващи процеси на материята. Ако философът, като критически идеалист изобщо признава някакво битие, неговият стремеж към познание се насочва чрез косвено използване на представите единствено към това битие. Неговият интерес прескача субективния свят на представите и се устремява към това, което поражда представи.
към текста >>
В момента на събуждането ние вече не питаме за вътрешната взаимо
връзка
на нашите съновидения, а за физическите, физиологичните и психологическите процеси, които лежат в основата им.
Главен въпрос за привърженика на трансценденталния реализъм би трябвало да бъде как Азът от самия себе си създава света на представите. За някакъв даден ни свят от представи, който изчезва, щом отвърнем сетивата си от външния свят, един сериозен стремеж към познание би пламнал дотолкова, доколкото този свят от представи е средството за косвено изследване на света на съществуващия сам за себе си Аз. Ако нещата от нашия опит бяха представи, тогава всекидневният ни живот щеше да прилича на сън, а опознаването на истинските факти щеше да напомня събуждане. Нашите съновидения също ни интересуват дотогава, докато сънуваме, т.е. докато не прозрем естеството им.
В момента на събуждането ние вече не питаме за вътрешната взаимовръзка на нашите съновидения, а за физическите, физиологичните и психологическите процеси, които лежат в основата им.
Философът, смятащ света за своя представа, в не по-голяма степен може да се интересува за вътрешната взаимовръзка на отделните неща в тази представа. Ако изобщо признава някакъв съществуващ Аз, той няма да пита в каква взаимовръзка стои една негова представа с друга, а какво се извършва в независимата от него душа, докато съзнанието му съдържа определен процес на представяне. Ако сънувам, че пия вино, което предизвиква парене на гърлото ми, и се събудя от пристъп на кашлица (срв. Вайгант, Възникване на сънищата, 1893), то в мига на събуждането действието на съня престава да ме интересува. Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите процеси, чрез които пристъпът на кашлица символично се изразява в съновидението.
към текста >>
Философът, смятащ света за своя представа, в не по-голяма степен може да се интересува за вътрешната взаимо
връзка
на отделните неща в тази представа.
За някакъв даден ни свят от представи, който изчезва, щом отвърнем сетивата си от външния свят, един сериозен стремеж към познание би пламнал дотолкова, доколкото този свят от представи е средството за косвено изследване на света на съществуващия сам за себе си Аз. Ако нещата от нашия опит бяха представи, тогава всекидневният ни живот щеше да прилича на сън, а опознаването на истинските факти щеше да напомня събуждане. Нашите съновидения също ни интересуват дотогава, докато сънуваме, т.е. докато не прозрем естеството им. В момента на събуждането ние вече не питаме за вътрешната взаимовръзка на нашите съновидения, а за физическите, физиологичните и психологическите процеси, които лежат в основата им.
Философът, смятащ света за своя представа, в не по-голяма степен може да се интересува за вътрешната взаимовръзка на отделните неща в тази представа.
Ако изобщо признава някакъв съществуващ Аз, той няма да пита в каква взаимовръзка стои една негова представа с друга, а какво се извършва в независимата от него душа, докато съзнанието му съдържа определен процес на представяне. Ако сънувам, че пия вино, което предизвиква парене на гърлото ми, и се събудя от пристъп на кашлица (срв. Вайгант, Възникване на сънищата, 1893), то в мига на събуждането действието на съня престава да ме интересува. Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите процеси, чрез които пристъпът на кашлица символично се изразява в съновидението. По подобен начин и философът, щом е стигнал до убеждението, че даденият свят има характер на представа, трябва незабавно да премине от този свят към намиращата се зад него действителна душа.
към текста >>
Ако изобщо признава някакъв съществуващ Аз, той няма да пита в каква взаимо
връзка
стои една негова представа с друга, а какво се извършва в независимата от него душа, докато съзнанието му съдържа определен процес на представяне.
Ако нещата от нашия опит бяха представи, тогава всекидневният ни живот щеше да прилича на сън, а опознаването на истинските факти щеше да напомня събуждане. Нашите съновидения също ни интересуват дотогава, докато сънуваме, т.е. докато не прозрем естеството им. В момента на събуждането ние вече не питаме за вътрешната взаимовръзка на нашите съновидения, а за физическите, физиологичните и психологическите процеси, които лежат в основата им. Философът, смятащ света за своя представа, в не по-голяма степен може да се интересува за вътрешната взаимовръзка на отделните неща в тази представа.
Ако изобщо признава някакъв съществуващ Аз, той няма да пита в каква взаимовръзка стои една негова представа с друга, а какво се извършва в независимата от него душа, докато съзнанието му съдържа определен процес на представяне.
Ако сънувам, че пия вино, което предизвиква парене на гърлото ми, и се събудя от пристъп на кашлица (срв. Вайгант, Възникване на сънищата, 1893), то в мига на събуждането действието на съня престава да ме интересува. Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите процеси, чрез които пристъпът на кашлица символично се изразява в съновидението. По подобен начин и философът, щом е стигнал до убеждението, че даденият свят има характер на представа, трябва незабавно да премине от този свят към намиращата се зад него действителна душа. По-неприятно впрочем е положението, когато илюзионизмът изцяло отрича наличието на Аза сам за себе си, зад представите, или най-малко го смята за непознаваем.
към текста >>
Затова наивното съзнание разглежда мисленето като нещо, което няма
връзка
с нещата, а стои съвсем встрани от тях и прави своите разсъждения за света.
Независимо дали в дадената за мен форма възприятието продължава, или не продължава да съществува преди и след възникване на моята представа, ако аз искам да заявя нещо за него, това може да стане само с помощта на мисленето. Ако кажа, че светът е моя представа, аз съм изговорил резултата от един мисловен процес, а ако моето мислене е неприложимо към света, тогава този резултат е една заблуда. Между възприятието и всеки вид изявление за него се вмъква мисленето. Причината, поради която мисленето често бива игнорирано при разглеждане на нещата, вече беше посочена (срв. стр.43). Тя се крие в обстоятелството, че насочваме вниманието си само върху обекта, за който мислим, но не и същевременно върху мисленето.
Затова наивното съзнание разглежда мисленето като нещо, което няма връзка с нещата, а стои съвсем встрани от тях и прави своите разсъждения за света.
Образът, нахвърлян от мислителя за явленията в света, не се счита за принадлежащ към нещата, а за съществуващ само в ума на човека; светът и без този образ бил готов. Светът с всички свои субстанции и сили бил напълно готов, и за този готов свят човекът нахвърлял някакъв образ. Разсъждаващите по този начин трябва обаче да бъдат запитани: С какво право обявявате света за готов, без да включвате мисленето? Нима светът не поражда мисленето в ума на човека със същата необходимост, както цъфтежът на растението? Посадете едно семе в земята - то пуска корен и стъбло, покарват му листа и цветове.
към текста >>
Точно както чрез мисленето включвам едно отделно възприятие от външния свят във взаимо
връзка
та на света, така чрез мисленето аз включвам полученото за самия себе си възприятие в световния процес.
То - както и осъзнаването на всяко друго нещо - почива върху възприемането. На мен самовъзприятието ми показва сбор от качества, които обобщавам в целостта на моята личност по същия начин, както обобщавам качествата жълто, с метален блясък, твърдо и т.н. в единството „злато". Самовъзприятието не ме извежда извън сферата на онова, което принадлежи към мен. Това самовъзприемане трябва да се различава от мисловното самоопределяне.
Точно както чрез мисленето включвам едно отделно възприятие от външния свят във взаимовръзката на света, така чрез мисленето аз включвам полученото за самия себе си възприятие в световния процес.
Моето самовъзприемане ме затваря в рамките на определени граници; моето мислене няма нищо общо с тези граници. В този смисъл аз представлявам двойствено същество. Аз съм затворен в областта, която възприемам като област на моята личност, но съм и носител на дейност, която от по-висша сфера определя моето ограничено битие. Нашето мислене не е индивидуално като нашето усещане и чувстване, а универсално. У всеки човек то получава индивидуален оттенък само дотолкова, доколкото се опира на неговото индивидуално чувстване и усещане.
към текста >>
Волевият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна
връзка
, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обективността" на волята.
Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят. „Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло). Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света. За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля. Всеки истински акт на неговата воля незабавно и неминуемо е също така движение на неговото тяло: Той не може действително да иска акта, без едновременно да забелязва, че същият се явява като движение на тялото.
Волевият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна връзка, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обективността" на волята.
По негово мнение в действията на тялото той непосредствено чувства някаква реалност и конкретно нещото само за себе си. На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия. Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи. В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело да предложи най-много някакво „идейно" съответствие на единството на света, но не и него самото.
към текста >>
Нека само се вгледаме в света на възприятието: Той ни се представя като проста паралелност в пространството и последователност във времето, като струпване от единичности без
връзка
помежду им.
На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия. Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи. В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело да предложи най-много някакво „идейно" съответствие на единството на света, но не и него самото. Който дава такава преценка, той изобщо не си е изяснил какво означава възприятие без понятие.
Нека само се вгледаме в света на възприятието: Той ни се представя като проста паралелност в пространството и последователност във времето, като струпване от единичности без връзка помежду им.
Никое от нещата, които се появяват и се оттеглят от сцената на възприемането, няма някаква забележима непосредствена връзка с друго, която да бъде възприемана. Тук светът представлява разнообразие от равностойни обекти. Нито един от тях не играе по-голяма роля от другия в световния гмеж. Речем ли да си изясним дали един факт има по-голямо значение от друг, ние трябва да се допитаме до нашето мислене. Без функциониращото мислене рудиментарният орган на животното, който не е от значение за неговия живот, ни се струва равностоен на най-важната част на тялото.
към текста >>
Никое от нещата, които се появяват и се оттеглят от сцената на възприемането, няма някаква забележима непосредствена
връзка
с друго, която да бъде възприемана.
Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи. В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело да предложи най-много някакво „идейно" съответствие на единството на света, но не и него самото. Който дава такава преценка, той изобщо не си е изяснил какво означава възприятие без понятие. Нека само се вгледаме в света на възприятието: Той ни се представя като проста паралелност в пространството и последователност във времето, като струпване от единичности без връзка помежду им.
Никое от нещата, които се появяват и се оттеглят от сцената на възприемането, няма някаква забележима непосредствена връзка с друго, която да бъде възприемана.
Тук светът представлява разнообразие от равностойни обекти. Нито един от тях не играе по-голяма роля от другия в световния гмеж. Речем ли да си изясним дали един факт има по-голямо значение от друг, ние трябва да се допитаме до нашето мислене. Без функциониращото мислене рудиментарният орган на животното, който не е от значение за неговия живот, ни се струва равностоен на най-важната част на тялото. Отделните факти проявяват своето значение за себе си и за останалите части на света едва когато мисленето прокара нишките си от една същност към друга.
към текста >>
Да се обясни, да се направи понятно едно нещо не означава нищо друго, освен то да бъде вмъкнато във взаимо
връзка
та, от която е било извадено поради описаното по-горе устройство на нашия организъм.
Нейната роля за мисленето е същата като тази на наблюдението за възприятието. Интуицията и наблюдението са изворите на нашето познание. Едно наблюдавано от нас нещо от света продължава да ни е чуждо, докато вътре в себе си нямаме съответната интуиция, която допълва липсващия ни във възприятието къс от действителността. Който не притежава способността да намира съответстващите на нещата интуиции, за него цялата действителност остава недостъпна. Както далтонистът забелязва различия в яркостта, но не и в качеството на цветовете, така лишеният от интуиции може да наблюдава само несвързани помежду си фрагменти от възприятия.
Да се обясни, да се направи понятно едно нещо не означава нищо друго, освен то да бъде вмъкнато във взаимовръзката, от която е било извадено поради описаното по-горе устройство на нашия организъм.
Няма нещо, което да съществува отделено от световната цялост. Всяко обособяване има само субективна валидност за нашето устройство. За нас световната цялост се разлага на горе и долу, преди и след, причина и следствие, обект и представа, материя и сила, обект и субект и т. н. Наблюдаваните от нас единични неща, брънка по брънка, се свързват чрез взаимозависимия единен свят на нашите интуиции; а чрез мисленето ние наново сглобяваме в едно всичко, което чрез възприемането ни е дадено разделено. Загадъчността на един предмет се крие в неговото отделно битие.
към текста >>
При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимо
връзка
с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия.
Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието? Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда. В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава. А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето? Нека приемем, че в съзнанието ми се появява определено възприятие, например за червено.
При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия.
Тази взаимовръзка означавам като обект на сетивния свят. Сега мога да се запитам: какво още - освен посоченото - се намира в онзи пространствен отрязък, в който ми се явяват горните възприятия. В тази част на пространството установявам механични, химически и други процеси. Продължавам нататък и изследвам процесите, установени от мен по пътя от предмета до моя сетивен орган. Мога да открия двигателни процеси в еластична среда, които по своята същност да нямат ни най-малко общо с първоначалните възприятия.
към текста >>
Тази взаимо
връзка
означавам като обект на сетивния свят.
Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда. В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава. А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето? Нека приемем, че в съзнанието ми се появява определено възприятие, например за червено. При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия.
Тази взаимовръзка означавам като обект на сетивния свят.
Сега мога да се запитам: какво още - освен посоченото - се намира в онзи пространствен отрязък, в който ми се явяват горните възприятия. В тази част на пространството установявам механични, химически и други процеси. Продължавам нататък и изследвам процесите, установени от мен по пътя от предмета до моя сетивен орган. Мога да открия двигателни процеси в еластична среда, които по своята същност да нямат ни най-малко общо с първоначалните възприятия. Същия резултат получавам, когато изучавам по-нататъшното предаване от сетивния орган към мозъка.
към текста >>
Следователно излизащата извън чисто възприеманото
връзка
на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия.
Същия резултат получавам, когато изучавам по-нататъшното предаване от сетивния орган към мозъка. Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в пространството и времето възприятия, е мисленето. На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията.
Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия.
Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм. Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане. Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото.
към текста >>
Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимо
връзка
, познаваема чрез мисленето.
Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията. Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия. Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм. Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане.
Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето.
Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото. Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните. И така какво представлява възприятието? Поставен най-общо, този въпрос е абсурден.
към текста >>
Следователно във
връзка
с едно възприятие, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства.
И така какво представлява възприятието? Поставен най-общо, този въпрос е абсурден. Възприятието винаги се явява като съвсем определено, като конкретно съдържание. Това съдържание е дадено непосредствено и се изчерпва с даденото. Но по отношение на даденото може да се запита какво представлява то извън възприятието, сиреч какво представлява то за мисленето.
Следователно във връзка с едно възприятие, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства.
С оглед на това въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да се поставя. Като субективно е редно да се означава само онова, което се възприема като принадлежащо към субекта. Създаването на връзка между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл процес, тоест на никой възприемаем процес, а единствено на мисленето. Следователно за нас обективно е онова, което по отношение на възприятието се явява като намиращо се извън субекта на възприемането. За мен моят субект на възприемането остава възприемаем, когато стоящата пред мен маса ще бъде изчезнала от кръга на моето наблюдение.
към текста >>
Създаването на
връзка
между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл процес, тоест на никой възприемаем процес, а единствено на мисленето.
Това съдържание е дадено непосредствено и се изчерпва с даденото. Но по отношение на даденото може да се запита какво представлява то извън възприятието, сиреч какво представлява то за мисленето. Следователно във връзка с едно възприятие, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства. С оглед на това въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да се поставя. Като субективно е редно да се означава само онова, което се възприема като принадлежащо към субекта.
Създаването на връзка между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл процес, тоест на никой възприемаем процес, а единствено на мисленето.
Следователно за нас обективно е онова, което по отношение на възприятието се явява като намиращо се извън субекта на възприемането. За мен моят субект на възприемането остава възприемаем, когато стоящата пред мен маса ще бъде изчезнала от кръга на моето наблюдение. Наблюдаването на масата е предизвикало у мен една - също така оставаща - промяна. Аз запазвам способността по-късно да възпроизведа един образ на масата. Тази способност за произвеждане на образ остава свързана с мен.
към текста >>
От своя страна точното понятие за представа ще ни даде възможност да се сдобием със задоволителна яснота относно
връзка
та между представа и обект.
При това тя не означава промяна на някакъв стоящ зад субекта на възприемането „Аз, сам за себе си", а промяна на самия възприемаем субект. Следователно представата е субективно възприятие, в противовес на обективното възприятие при наличие на обекта в кръгозора на възприемането. Смесването на субективното с обективното възприятие води до заблудата на идеализма: Светът е моя представа. Сега най-напред ще се занимаем с по-точното определяне на понятието представа. Изложеното от нас дотук не бе понятието за представата, а само посочване на пътя, по който тя може да се открие в сферата на възприемането.
От своя страна точното понятие за представа ще ни даде възможност да се сдобием със задоволителна яснота относно връзката между представа и обект.
По-нататък това ще ни отведе отвъд границата, където връзката между човешки субект и принадлежащ към света обект се насочва от чисто понятийната област на познанието към конкретния индивидуален живот. Когато вече знаем как трябва да гледаме на света, тогава ще ни бъде лесно да се нагаждаме към него. С пълна сила можем да действаме едва когато познаваме принадлежащия към света обект, на който посвещаваме дейността си. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Коментираният тук възглед може да се разглежда като такъв, към който човекът сякаш природно бива подтикван, когато започне да размишлява за своята връзка със света.
към текста >>
По-нататък това ще ни отведе отвъд границата, където
връзка
та между човешки субект и принадлежащ към света обект се насочва от чисто понятийната област на познанието към конкретния индивидуален живот.
Следователно представата е субективно възприятие, в противовес на обективното възприятие при наличие на обекта в кръгозора на възприемането. Смесването на субективното с обективното възприятие води до заблудата на идеализма: Светът е моя представа. Сега най-напред ще се занимаем с по-точното определяне на понятието представа. Изложеното от нас дотук не бе понятието за представата, а само посочване на пътя, по който тя може да се открие в сферата на възприемането. От своя страна точното понятие за представа ще ни даде възможност да се сдобием със задоволителна яснота относно връзката между представа и обект.
По-нататък това ще ни отведе отвъд границата, където връзката между човешки субект и принадлежащ към света обект се насочва от чисто понятийната област на познанието към конкретния индивидуален живот.
Когато вече знаем как трябва да гледаме на света, тогава ще ни бъде лесно да се нагаждаме към него. С пълна сила можем да действаме едва когато познаваме принадлежащия към света обект, на който посвещаваме дейността си. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Коментираният тук възглед може да се разглежда като такъв, към който човекът сякаш природно бива подтикван, когато започне да размишлява за своята връзка със света. Той се вижда заплетен в една мисловна конструкция, която се разпада, докато я гради.
към текста >>
Коментираният тук възглед може да се разглежда като такъв, към който човекът сякаш природно бива подтикван, когато започне да размишлява за своята
връзка
със света.
От своя страна точното понятие за представа ще ни даде възможност да се сдобием със задоволителна яснота относно връзката между представа и обект. По-нататък това ще ни отведе отвъд границата, където връзката между човешки субект и принадлежащ към света обект се насочва от чисто понятийната област на познанието към конкретния индивидуален живот. Когато вече знаем как трябва да гледаме на света, тогава ще ни бъде лесно да се нагаждаме към него. С пълна сила можем да действаме едва когато познаваме принадлежащия към света обект, на който посвещаваме дейността си. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.).
Коментираният тук възглед може да се разглежда като такъв, към който човекът сякаш природно бива подтикван, когато започне да размишлява за своята връзка със света.
Той се вижда заплетен в една мисловна конструкция, която се разпада, докато я гради. Тази мисловна конструкция е от такъв род, че само с теоретичното и опровергаване не се изчерпва всичко, което заслужава. Редно е да бъде изживяна, за да се потърси изход от прозряната заблуда, в която въвежда. Тя трябва да намери място в едно разискване относно връзката на човека със света не поради желание да бъде опроверган някой, за когото се смята, че има неправилен възглед за тази връзка, а за да се знае в каква заблуда може да изпадне всяко първо размишление за една такава връзка. Трябва да се добие поглед как човек опровергава самия себе си по отношение на това първо размишление.
към текста >>
Тя трябва да намери място в едно разискване относно
връзка
та на човека със света не поради желание да бъде опроверган някой, за когото се смята, че има неправилен възглед за тази
връзка
, а за да се знае в каква заблуда може да изпадне всяко първо размишление за една такава
връзка
.
ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Коментираният тук възглед може да се разглежда като такъв, към който човекът сякаш природно бива подтикван, когато започне да размишлява за своята връзка със света. Той се вижда заплетен в една мисловна конструкция, която се разпада, докато я гради. Тази мисловна конструкция е от такъв род, че само с теоретичното и опровергаване не се изчерпва всичко, което заслужава. Редно е да бъде изживяна, за да се потърси изход от прозряната заблуда, в която въвежда.
Тя трябва да намери място в едно разискване относно връзката на човека със света не поради желание да бъде опроверган някой, за когото се смята, че има неправилен възглед за тази връзка, а за да се знае в каква заблуда може да изпадне всяко първо размишление за една такава връзка.
Трябва да се добие поглед как човек опровергава самия себе си по отношение на това първо размишление. От такава гледна точка трябва да се разбира горното изложение. Поиска ли някой да си изработи възглед за връзката на човека със света, той съзнава, че поне една част от тази връзка се осъществява посредством създаването на представи за нещата и процесите в света. По този начин погледът му се отмества от онова, което се намира вън в света и се насочва към вътрешния му свят, към живота на неговите представи. Той започва да разсъждава: Аз не мога да имам отношение към никой предмет и към никой процес, ако у мен не се появи някаква представа.
към текста >>
Поиска ли някой да си изработи възглед за
връзка
та на човека със света, той съзнава, че поне една част от тази
връзка
се осъществява посредством създаването на представи за нещата и процесите в света.
Тази мисловна конструкция е от такъв род, че само с теоретичното и опровергаване не се изчерпва всичко, което заслужава. Редно е да бъде изживяна, за да се потърси изход от прозряната заблуда, в която въвежда. Тя трябва да намери място в едно разискване относно връзката на човека със света не поради желание да бъде опроверган някой, за когото се смята, че има неправилен възглед за тази връзка, а за да се знае в каква заблуда може да изпадне всяко първо размишление за една такава връзка. Трябва да се добие поглед как човек опровергава самия себе си по отношение на това първо размишление. От такава гледна точка трябва да се разбира горното изложение.
Поиска ли някой да си изработи възглед за връзката на човека със света, той съзнава, че поне една част от тази връзка се осъществява посредством създаването на представи за нещата и процесите в света.
По този начин погледът му се отмества от онова, което се намира вън в света и се насочва към вътрешния му свят, към живота на неговите представи. Той започва да разсъждава: Аз не мога да имам отношение към никой предмет и към никой процес, ако у мен не се появи някаква представа. А от установяването на това фактическо положение има само една крачка до схващането: но нали аз изживявам само моите представи; някакъв външен свят ми е известен само дотолкова, доколкото той е представа в мен. Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята връзка със света. От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща.
към текста >>
Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята
връзка
със света.
От такава гледна точка трябва да се разбира горното изложение. Поиска ли някой да си изработи възглед за връзката на човека със света, той съзнава, че поне една част от тази връзка се осъществява посредством създаването на представи за нещата и процесите в света. По този начин погледът му се отмества от онова, което се намира вън в света и се насочва към вътрешния му свят, към живота на неговите представи. Той започва да разсъждава: Аз не мога да имам отношение към никой предмет и към никой процес, ако у мен не се появи някаква представа. А от установяването на това фактическо положение има само една крачка до схващането: но нали аз изживявам само моите представи; някакъв външен свят ми е известен само дотолкова, доколкото той е представа в мен.
Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята връзка със света.
От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща. От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си. Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същност и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава. През вмъкналия се свят на представите човекът вече не може да види една такава действителност. Той трябва да приеме, че е сляп за тази действителност.
към текста >>
Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на
връзка
та, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи.
От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си. Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същност и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава. През вмъкналия се свят на представите човекът вече не може да види една такава действителност. Той трябва да приеме, че е сляп за тази действителност. Така възниква мисълта за някакво недостижимо за познанието „нещо само за себе си".
Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на връзката, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи.
Наивното гледище за действителността не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание. Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено. Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене. В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи.
към текста >>
Наличието на такъв стремеж за опознаване на
връзка
та между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено.
През вмъкналия се свят на представите човекът вече не може да види една такава действителност. Той трябва да приеме, че е сляп за тази действителност. Така възниква мисълта за някакво недостижимо за познанието „нещо само за себе си". Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на връзката, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи. Наивното гледище за действителността не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание.
Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено.
Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене. В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи. Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало. Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността.
към текста >>
Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата
връзка
със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността.
Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено. Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене. В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи. Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало.
Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността.
Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек. И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността. Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето. Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите.
към текста >>
49.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Следователно, за да съществува
връзка
между моя организъм и обекта извън мен, изобщо не е нужно нещо от обекта да се промъкне в мен или да остави в Духа ми отпечатък, както метален печат във восък.
Но при по-внимателно вглеждане се установява, че тази трудност изобщо не съществува. Без да сме външните неща, ние ведно с тях принадлежим към един и същ свят. Частта от света, която аз възприемам като мой субект, се пронизва от хода на общата всемирна събитийност. За моето възприемане, аз, от една страна, съм затворен в границите на кожата на моето тяло. Но намиращото се в тази кожа принадлежи към Космоса като цяло.
Следователно, за да съществува връзка между моя организъм и обекта извън мен, изобщо не е нужно нещо от обекта да се промъкне в мен или да остави в Духа ми отпечатък, както метален печат във восък.
Напълно погрешно поставен е въпросът как получавам вест от дървото, което е отдалечено на десет крачки от мен. Той произхожда от възгледа, че границите на моето тяло са абсолютни преградни стени, през които в мен проникват вестите за нещата. Силите, действащи под кожата на моето тяло, са същите, както съществуващите извън него. Така че аз действително съм нещата - впрочем не Аз, доколкото съм субект на възприятията, а Аз, доколкото съм част в рамките на всеобщия миров процес. Възприятието за дърво се намира заедно с моя Аз в същото цяло.
към текста >>
И така, споменатият физиологичен акт не може да хвърли светлина върху
връзка
та между възприятие и представа.
Ако от обстоятелството, че един електрически процес предизвиква светлина в окото, някой заключава, че усещаното от нас като светлина е само механичен двигателен процес извън нашия организъм, той забравя, че преминава само от едно възприятие към друго, а не към нещо извън възприятието. Точно както може да се каже, че окото възприема един механичен двигателен процес в близост до себе си като светлина, така може да се твърди, че една закономерна промяна в даден обект се възприема от нас като двигателен процес. Ако по периферията на въртящ се диск нарисувам един кон дванайсет пъти, и то точно в положенията, които тялото му заема по време на бягане, чрез завъртане на диска аз мога да предизвикам илюзията за движение. Необходимо е само да гледам през един отвор, и то така, че в съответните интервали от време да виждам последователните положения на коня. Аз не виждам дванайсет изображения на кон, а образа на препускащ кон.
И така, споменатият физиологичен акт не може да хвърли светлина върху връзката между възприятие и представа.
Налага се да си помогнем по друг начин. Веднага щом в полето на моето наблюдение се появи възприятие, чрез мен бива задействано и мисленето. Едно звено в мисловната ми система, една определена интуиция, едно понятие се свързва с възприятието. Какво остава, след като възприятието изчезне от моето полезрение? Остава моята интуиция ведно с отношението към въпросното възприятие, което се е формирало в момента на възприемането.
към текста >>
Представата не е нищо друго освен отнесена към определено възприятие интуиция, едно понятие, което някога е било свързано с дадено възприятие и е запазило
връзка
та с това възприятие.
Веднага щом в полето на моето наблюдение се появи възприятие, чрез мен бива задействано и мисленето. Едно звено в мисловната ми система, една определена интуиция, едно понятие се свързва с възприятието. Какво остава, след като възприятието изчезне от моето полезрение? Остава моята интуиция ведно с отношението към въпросното възприятие, което се е формирало в момента на възприемането. С каква адекватност аз мога впоследствие да си припомня това отношение зависи от начина, по който функционира моето духовно и телесно устройство.
Представата не е нищо друго освен отнесена към определено възприятие интуиция, едно понятие, което някога е било свързано с дадено възприятие и е запазило връзката с това възприятие.
Понятието ми за лъв не е формирано от мои възприятия за лъвовете. Но представата ми за лъвовете явно е формирана чрез възприятието. Понятието за един лъв мога да втълпя някому, който никога не е виждал лъв, но жива представа не ще ми се удаде да му втълпя без наличието на негово собствено възприемане. Следователно представата е индивидуализирано понятие. И сега ни става понятно, че за нас нещата от действителността могат да бъдат застъпени чрез представи.
към текста >>
Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата
връзка
с определени неща.
Съвкупността от онова, за което мога да формирам представи, бих искал да назова мой опит. По-богат опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия. Човекът, комуто липсва всяка интуитивна способност, е непригоден да придобие опит. Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит.
Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща.
Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит. На нас действителността ни се разкрива като възприятие и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действителност. Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, тогава съвкупността от всичко обективно би била дадена във възприятието, понятието и представата. Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз. Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие.
към текста >>
Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната
връзка
, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си.
Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие. Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични.
Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си.
Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света. На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид. За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената. Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие. Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност.
към текста >>
За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във
връзка
с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената.
Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични. Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си. Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света. На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид.
За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената.
Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие. Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност. Колкото по-надолу се спускаме в дълбините на личния живот и даваме воля на чувствата си редом с опита ни от външния свят, толкова повече се изолираме от всеобщото битие. Истинска индивидуалност ще бъде онзи, който с чувствата си се извиси най-далеч в сферата на идейното. Има хора, у които и най-общите идеи, появили се в ума им, продължават да носят оня особен оттенък, който еднозначно показва връзката им с техния носител.
към текста >>
Има хора, у които и най-общите идеи, появили се в ума им, продължават да носят оня особен оттенък, който еднозначно показва
връзка
та им с техния носител.
За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената. Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие. Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност. Колкото по-надолу се спускаме в дълбините на личния живот и даваме воля на чувствата си редом с опита ни от външния свят, толкова повече се изолираме от всеобщото битие. Истинска индивидуалност ще бъде онзи, който с чувствата си се извиси най-далеч в сферата на идейното.
Има хора, у които и най-общите идеи, появили се в ума им, продължават да носят оня особен оттенък, който еднозначно показва връзката им с техния носител.
Има други, чиито понятия ни срещат без следа от своеобразие, сякаш не водят началото си от човек, който е от плът и кръв. Представянето придава вече индивидуален облик на нашия понятиен живот. Нали всеки човек има собствено местоположение, от което съзерцава света. Към възприятията му се присъединяват неговите понятия. Той по свой особен начин ще мисли общите понятия.
към текста >>
Един напълно лишен от мисли емоционален живот би трябвало постепенно да загуби всяка
връзка
със света.
На тази определеност противостои друга, зависеща от нашата особена организация. Нашата организация е една специална, напълно определена уникалност. С възприятията си всеки от нас свързва особени чувства, и то с най-различна интензивност. Това е индивидуалното в собствената ни личност. То е оставащото в повече, след като сме взели предвид всички определености на арената на живота.
Един напълно лишен от мисли емоционален живот би трябвало постепенно да загуби всяка връзка със света.
В предразположения към цялостност човек, познанието на нещата ще върви ръка за ръка с изграждането и развитието на емоционалния живот. Чувството е средството, чрез което понятията тепърва придобиват конкретен живот.
към текста >>
50.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Съвсем естествено е, че дуалистичният мислител не може да открие взаимо
връзка
между хипотетично приемания всемирен принцип и даденото, съобразно с опита.
Разглеждаме ли обаче съвкупността от всички възприятия като едната страна и противопоставим ли й „нещата сами за себе си", като втора страна, тогава философските ни разсъждения стават безцелни. В този случай имаме работа с една обикновена игра на понятия. Създаваме някакво изкуствено противопоставяне, но за втория му член не можем да получим никакво съдържание, защото по отношение на едно отделно нещо съдържанието може да се почерпи само от възприятието. Всякакъв вид битие, чието наличие се приема извън областта на възприятието и понятието, трябва да се отнесе към сферата на неоснователните хипотези. Към тази категория спада „нещото само за себе си".
Съвсем естествено е, че дуалистичният мислител не може да открие взаимовръзка между хипотетично приемания всемирен принцип и даденото, съобразно с опита.
Съдържание за хипотетичния всемирен принцип е възможно да се получи само чрез заемането му от света на опита - и човек се заблуждава относно този факт. Иначе принципът остава едно понятие без съдържание - някакво непонятие, което има само формата на понятие. При това положение дуалистичният мислител обикновено твърди, че съдържанието на това понятие било недостъпно за нашето познание и че сме можели да знаем единствено за съществуването на такова съдържание, а не какво съществува. В двата случая преодоляването на дуализма е невъзможно. Дори в понятието „нещо само за себе си" да се внесат няколко абстрактни елемента от света на опита, пак няма да е възможно богатият конкретен живот на опита да бъде възведен към няколко свойства, които самите са заети изцяло от възприятието.
към текста >>
Единната
връзка
на нещата, която ги свързва помежду им и обективно с нашия индивидуален дух (като „неща сами за себе си"), се намира отвъд съзнанието в едно същество само за себе си, за което в съзнанието си бихме могли да имаме също така само понятиен представител.
Това отношение било идеално. По такъв начин дуализмът разделя процеса на познанието на две части. Според него едната от тях - произвеждането на обекта на възприемането от „нещото само за себе си" - протичала извън съзнанието, а другата - свързването на възприятието с понятието и отнасянето на понятието към обекта - се извършвала в съзнанието. При това положение става ясно, че в своите понятия дуалистът вижда само субективни представители на онова, което се намира пред неговото съзнание. За един такъв дуалист обективно- реалният процес в субекта, чрез който възниква възприятието, и най-вече обективните отношения на „нещата сами за себе си" остават пряко непознаваеми; по негово мнение човекът може да се сдобие само с понятийни представители на обективно реалното.
Единната връзка на нещата, която ги свързва помежду им и обективно с нашия индивидуален дух (като „неща сами за себе си"), се намира отвъд съзнанието в едно същество само за себе си, за което в съзнанието си бихме могли да имаме също така само понятиен представител.
Дуализмът вярва, че ако наред с понятийните взаимовръзки на обектите не въведе и реални взаимовръзки, той ще размие целия свят в някаква абстрактна схема от понятия. С други думи: Откриваемите чрез мисленето идеални принципи изглеждат на дуалиста твърде въздушни, та освен тях търси и реални принципи, на които те да бъдат опрени. Нека погледнем тези реални принципи по-отблизо. Наивният човек (наивният реалист) разглежда обектите от външния опит като реалности. За него обстоятелството, че може да пипне с ръка тези неща и да ги види с очи, има стойност на свидетелство за реалността им.
към текста >>
Метафизическият реализъм предполага наличие на реалност там, където забелязва някаква
връзка
между възприемаеми неща - доближаване чрез движение, осъзнаване на нещо обективно и т.н.
И тъй като не познава други реалности, той съоръжава хипотетичните си сили с възприятийно съдържание. Следователно той прилага една форма на битие (наличието на възприятия) към област, в която му липсва средството, което единствено трябва да свидетелствува за тази форма на битие: Сетивното възприятие. Този вътрешно противоречив светоглед води до метафизическия реализъм. Наред с възприемаемата действителност последният построява и една невъзприемаема, която си представя като аналогична на първата. Ето защо метафизическият реализъм по необходимост е дуализъм.
Метафизическият реализъм предполага наличие на реалност там, където забелязва някаква връзка между възприемаеми неща - доближаване чрез движение, осъзнаване на нещо обективно и т.н.
Забелязаната от него връзка той може обаче да изрази само чрез мисленето, но не и да я възприеме. Идейната връзка своеволно бива превръщана в подобие на възприемаемото. Така за това мисловно направление реалният свят е съставен от обекти на възприемането, които - бидейки във вечно развитие - се появяват и изчезват и от невъзприемаеми сили, които произвеждат обектите на възприемането и които са трайното. Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и идеализъм. Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества.
към текста >>
Забелязаната от него
връзка
той може обаче да изрази само чрез мисленето, но не и да я възприеме.
Следователно той прилага една форма на битие (наличието на възприятия) към област, в която му липсва средството, което единствено трябва да свидетелствува за тази форма на битие: Сетивното възприятие. Този вътрешно противоречив светоглед води до метафизическия реализъм. Наред с възприемаемата действителност последният построява и една невъзприемаема, която си представя като аналогична на първата. Ето защо метафизическият реализъм по необходимост е дуализъм. Метафизическият реализъм предполага наличие на реалност там, където забелязва някаква връзка между възприемаеми неща - доближаване чрез движение, осъзнаване на нещо обективно и т.н.
Забелязаната от него връзка той може обаче да изрази само чрез мисленето, но не и да я възприеме.
Идейната връзка своеволно бива превръщана в подобие на възприемаемото. Така за това мисловно направление реалният свят е съставен от обекти на възприемането, които - бидейки във вечно развитие - се появяват и изчезват и от невъзприемаеми сили, които произвеждат обектите на възприемането и които са трайното. Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и идеализъм. Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества. Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето.
към текста >>
Идейната
връзка
своеволно бива превръщана в подобие на възприемаемото.
Този вътрешно противоречив светоглед води до метафизическия реализъм. Наред с възприемаемата действителност последният построява и една невъзприемаема, която си представя като аналогична на първата. Ето защо метафизическият реализъм по необходимост е дуализъм. Метафизическият реализъм предполага наличие на реалност там, където забелязва някаква връзка между възприемаеми неща - доближаване чрез движение, осъзнаване на нещо обективно и т.н. Забелязаната от него връзка той може обаче да изрази само чрез мисленето, но не и да я възприеме.
Идейната връзка своеволно бива превръщана в подобие на възприемаемото.
Така за това мисловно направление реалният свят е съставен от обекти на възприемането, които - бидейки във вечно развитие - се появяват и изчезват и от невъзприемаеми сили, които произвеждат обектите на възприемането и които са трайното. Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и идеализъм. Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества. Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето. Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята).
към текста >>
Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната
връзка
между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална
връзка
между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята). Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения. Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта. Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип.
Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка. За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него. Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство. За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето. Такива взаимовръзки обаче са природните закони.
към текста >>
Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна
връзка
, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична
връзка
(на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка.
Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения. Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта. Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип. Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка.
За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него. Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство. За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето. Такива взаимовръзки обаче са природните закони. Един природен закон не е нищо друго освен понятиен израз за взаимовръзката на определени възприятия.
към текста >>
За
връзка
на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него.
Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения. Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта. Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип. Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане. Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка.
За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него.
Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство. За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето. Такива взаимовръзки обаче са природните закони. Един природен закон не е нищо друго освен понятиен израз за взаимовръзката на определени възприятия. На монизма изобщо не му се налага да търси извън възприятието и понятието други принципи за обясняване на действителността.
към текста >>
Един природен закон не е нищо друго освен понятиен израз за взаимо
връзка
та на определени възприятия.
Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка. За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него. Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство. За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето. Такива взаимовръзки обаче са природните закони.
Един природен закон не е нищо друго освен понятиен израз за взаимовръзката на определени възприятия.
На монизма изобщо не му се налага да търси извън възприятието и понятието други принципи за обясняване на действителността. Той знае, че в цялата сфера на действителността не се намира никакъв повод за това. В света на възприятията, както непосредствено се предоставя за възприемане, той вижда нещо полудействително; в съединяването му със света на понятията той открива пълната действителност. Метафизическият реалист може да възрази на привърженика на монизма: Да речем, че за твоето органично устройство познанието ти е съвършено и не му липсва никое звено; но ти не знаеш как светът се отразява в един интелект, който е устроен по-иначе в сравнение с твоя. Отговорът на монизма ще бъде: Ако има и други видове интелект освен човешкия и ако техните възприятия имат по-друг облик в сравнение с нашите, тогава за мен има значение само онова, което от тях достига до мен посредством възприемане и понятие.
към текста >>
По такъв начин взаимо
връзка
та на нещата е прекъсната.
Той знае, че в цялата сфера на действителността не се намира никакъв повод за това. В света на възприятията, както непосредствено се предоставя за възприемане, той вижда нещо полудействително; в съединяването му със света на понятията той открива пълната действителност. Метафизическият реалист може да възрази на привърженика на монизма: Да речем, че за твоето органично устройство познанието ти е съвършено и не му липсва никое звено; но ти не знаеш как светът се отразява в един интелект, който е устроен по-иначе в сравнение с твоя. Отговорът на монизма ще бъде: Ако има и други видове интелект освен човешкия и ако техните възприятия имат по-друг облик в сравнение с нашите, тогава за мен има значение само онова, което от тях достига до мен посредством възприемане и понятие. Чрез моето възприемане, сиреч чрез специфичното човешко възприемане, аз като субект съм противопоставен на обекта.
По такъв начин взаимовръзката на нещата е прекъсната.
Чрез мисленето субектът възстановява тази взаимовръзка. Така той отново се вгражда във всемирното цяло. Тъй като единствено чрез нашия субект това цяло се явява разкъсано на мястото между нашето възприятие и нашето понятие, в тяхното съединяване ни е дадено и едно истинско познание. За същества с друг свят на възприятията (например с удвоен брой сетивни органи) прекъсването на взаимовръзката би се появило на друго място, така че възстановяването й също би трябвало да има специфичен за тези същества облик. Въпросът за границата на познанието съществува единствено за наивния и за метафизическия реализъм, които в съдържанието на душата виждат само едно идейно представяне на света.
към текста >>
Чрез мисленето субектът възстановява тази взаимо
връзка
.
В света на възприятията, както непосредствено се предоставя за възприемане, той вижда нещо полудействително; в съединяването му със света на понятията той открива пълната действителност. Метафизическият реалист може да възрази на привърженика на монизма: Да речем, че за твоето органично устройство познанието ти е съвършено и не му липсва никое звено; но ти не знаеш как светът се отразява в един интелект, който е устроен по-иначе в сравнение с твоя. Отговорът на монизма ще бъде: Ако има и други видове интелект освен човешкия и ако техните възприятия имат по-друг облик в сравнение с нашите, тогава за мен има значение само онова, което от тях достига до мен посредством възприемане и понятие. Чрез моето възприемане, сиреч чрез специфичното човешко възприемане, аз като субект съм противопоставен на обекта. По такъв начин взаимовръзката на нещата е прекъсната.
Чрез мисленето субектът възстановява тази взаимовръзка.
Така той отново се вгражда във всемирното цяло. Тъй като единствено чрез нашия субект това цяло се явява разкъсано на мястото между нашето възприятие и нашето понятие, в тяхното съединяване ни е дадено и едно истинско познание. За същества с друг свят на възприятията (например с удвоен брой сетивни органи) прекъсването на взаимовръзката би се появило на друго място, така че възстановяването й също би трябвало да има специфичен за тези същества облик. Въпросът за границата на познанието съществува единствено за наивния и за метафизическия реализъм, които в съдържанието на душата виждат само едно идейно представяне на света. За тях намиращото се извън субекта е нещо абсолютно, нещо почиващо на себе си, а съдържанието на субекта е негов образ, който чисто и просто се намира извън това абсолютно нещо.
към текста >>
За същества с друг свят на възприятията (например с удвоен брой сетивни органи) прекъсването на взаимо
връзка
та би се появило на друго място, така че възстановяването й също би трябвало да има специфичен за тези същества облик.
Чрез моето възприемане, сиреч чрез специфичното човешко възприемане, аз като субект съм противопоставен на обекта. По такъв начин взаимовръзката на нещата е прекъсната. Чрез мисленето субектът възстановява тази взаимовръзка. Така той отново се вгражда във всемирното цяло. Тъй като единствено чрез нашия субект това цяло се явява разкъсано на мястото между нашето възприятие и нашето понятие, в тяхното съединяване ни е дадено и едно истинско познание.
За същества с друг свят на възприятията (например с удвоен брой сетивни органи) прекъсването на взаимовръзката би се появило на друго място, така че възстановяването й също би трябвало да има специфичен за тези същества облик.
Въпросът за границата на познанието съществува единствено за наивния и за метафизическия реализъм, които в съдържанието на душата виждат само едно идейно представяне на света. За тях намиращото се извън субекта е нещо абсолютно, нещо почиващо на себе си, а съдържанието на субекта е негов образ, който чисто и просто се намира извън това абсолютно нещо. Съвършенството на познанието се опира на по-голямото или по-малкото сходство на образа с абсолютния обект. Едно същество с по-малък брой сетива, отколкото са човешките, ще възприеме по-малко, докато друго с по-голям брой сетива ще възприеме повече от света. Оттук първото ще има по-несъвършено познание от второто.
към текста >>
Чрез органичното устройство на възприемащото същество се определя формата, където взаимо
връзка
та на света се явява разединена на субект и обект.
За тях намиращото се извън субекта е нещо абсолютно, нещо почиващо на себе си, а съдържанието на субекта е негов образ, който чисто и просто се намира извън това абсолютно нещо. Съвършенството на познанието се опира на по-голямото или по-малкото сходство на образа с абсолютния обект. Едно същество с по-малък брой сетива, отколкото са човешките, ще възприеме по-малко, докато друго с по-голям брой сетива ще възприеме повече от света. Оттук първото ще има по-несъвършено познание от второто. За монизма работата стои по-иначе.
Чрез органичното устройство на възприемащото същество се определя формата, където взаимовръзката на света се явява разединена на субект и обект.
По отношение на този определен субект, обектът не е абсолютен, а само относителен. Следователно противопоставянето отново може да се преодолее единствено по съвсем специфичния, присъщ именно на човешкия субект начин. Щом при мисловното съзерцание Азът, който при възприемането е отделен от света, отново се вгради във взаимовръзката на света, с това престава всяко по-нататъшно питане, което е било само последица от отделянето. Едно същество устроено по друг начин би имало познание от по-друг вид. Нашето е достатъчно, за да отговори на въпросите, поставяни от собственото ни същество.
към текста >>
Щом при мисловното съзерцание Азът, който при възприемането е отделен от света, отново се вгради във взаимо
връзка
та на света, с това престава всяко по-нататъшно питане, което е било само последица от отделянето.
Оттук първото ще има по-несъвършено познание от второто. За монизма работата стои по-иначе. Чрез органичното устройство на възприемащото същество се определя формата, където взаимовръзката на света се явява разединена на субект и обект. По отношение на този определен субект, обектът не е абсолютен, а само относителен. Следователно противопоставянето отново може да се преодолее единствено по съвсем специфичния, присъщ именно на човешкия субект начин.
Щом при мисловното съзерцание Азът, който при възприемането е отделен от света, отново се вгради във взаимовръзката на света, с това престава всяко по-нататъшно питане, което е било само последица от отделянето.
Едно същество устроено по друг начин би имало познание от по-друг вид. Нашето е достатъчно, за да отговори на въпросите, поставяни от собственото ни същество. Метафизическият реализъм е длъжен да се запита: - От какво се дава това, което е дадено като възприятие; от какво се афектира субектът? За монизма възприятието се определя от субекта. Но в мисленето субектът същевременно намира средството за обезсилване на предизвиканата от самия него определеност.
към текста >>
Чрез разсъждения за процеса на познанието, той е убеден в наличието на една обективно-реална взаимо
връзка
на света, редом със „субективната", познаваема чрез възприятието и понятието.
Всяко следващо се представя малко по-иначе в сравнение с предхождащите го еднородни възприятия. Ето защо, общо взето, установеното при предходните възприятия отчасти се модифицира чрез всяко следващо. Затова и полученият по този начин облик на метафизическото трябва да се означи като само относително верен - той подлежи на коригиране чрез бъдещи случаи. Този методически принцип е характерен за метафизиката на Едуард фон Хартман, който на заглавната страница на своето първо главно съчинение е отбелязал: „Умозрителни (спекулативни) резултати, получени индуктивно по природонаучен метод." Обликът, който метафизическият реалист понастоящем придава на своите неща сами за себе си, е получен но пътя на индуктивни заключения.
Чрез разсъждения за процеса на познанието, той е убеден в наличието на една обективно-реална взаимовръзка на света, редом със „субективната", познаваема чрез възприятието и понятието.
Посредством индуктивни заключения на базата на своите възприятия той вярва, че може да определи как е сътворена тази обективна реалност. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Непредубеденото наблюдение над изживяваното под формата на възприятия и понятия, както бе направен опит за неговото описване в предходното изложение, периодично ще бъде смущавано от някои представи, възникващи под влияние на естествознанието. Изхождайки от него, се казва, че от светлинния спектър окото възприема цветовете от червено до виолетово. В областта на спектралното излъчване отвъд виолетовото има обаче сили, на които не отговаря цветовото възприятие в окото, а химическо въздействие; отвъд границата на червения диапазон също така се намират лъчения, които имат само топлинно въздействие.
към текста >>
Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение
връзка
между възприятие и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността.
Изхождайки от него, се казва, че от светлинния спектър окото възприема цветовете от червено до виолетово. В областта на спектралното излъчване отвъд виолетовото има обаче сили, на които не отговаря цветовото възприятие в окото, а химическо въздействие; отвъд границата на червения диапазон също така се намират лъчения, които имат само топлинно въздействие. Чрез разсъждения, насочени към такива и подобни явления, се стига до схващането, че обхватът на света на човешките възприятия е определен от обхвата на човешките сетива и че човекът би имал съвсем друг свят пред себе си, ако освен наличните си сетива имаше и други, или ако сетивата му изобщо бяха други. Който се впуска в необуздани фантазии, за каквито доста изкусителен повод в тази насока дават преди всичко блестящите открития в по-новото естествознание, той навярно може да стигне до становището, че в наблюдателната сфера на човека попада само онова, което е в състояние да въздейства на сетивата му, оформени в съответствие с неговото органично устройство; че възприеманото в ограничения от неговото устройство вид той няма право да разглежда като меродавно за действителността; че всяко ново сетиво би трябвало да го поставя пред друг образ на действителността. Взето в съответните граници, всичко това представлява едно напълно оправдано мнение.
Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение връзка между възприятие и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността.
Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата. Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността. Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят. Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността. Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност.
към текста >>
Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята
връзка
със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност.
Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение връзка между възприятие и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността. Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата. Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността. Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят. Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността.
Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност.
Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността. Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н. Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие.
към текста >>
„Следователно представата е едно индивидуализирано понятие." В тази
връзка
ми бе възразено, че това било необичайна словоупотреба.
Който под възприятие разбира само сетивно възприятие, той и за това сетивно възприятие не стига до едно пригодно за познанието понятие. Понякога едно понятие трябва да бъде разширено, за да получи полагащия му се в една по-тясна област смисъл. Към онова, което първоначално се влага в едно понятие, понякога трябва да се прибави още нещо, за да може вложеното да намери своето оправдание, или пък доуточнение. Така например на стр. 82 в тази книга бе казано:
„Следователно представата е едно индивидуализирано понятие." В тази връзка ми бе възразено, че това било необичайна словоупотреба.
Но тази словоупотреба е необходима, ако искаме да разберем какво всъщност е представата. Какво ли щеше да стане с напредъка на познанието, ако към всеки изправен пред необходимостта да доуточнява понятия се отправяше упрекът: „Това е необичайна словоупотреба."
към текста >>
51.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
Ако създаването на една такава мисловна
връзка
наречем познание, а постигнатото чрез нея състояние на нашето себезнание, тогава при наличие на горното условие ние би трябвало да разглеждаме себе си само като познаващи или знаещи същества.
Това мисловно отнасяне към самия себе си е едно житейско предназначение на нашата личност. Чрез него ние водим едно чисто идейно съществуване. Чрез него ние се чувстваме мислещи същества. Това житейско предназначение би останало чисто понятийно (логическо), ако не се прибавяха други предназначения на нашето себе. Иначе щяхме да бъдем същества, чийто живот се изчерпва в създаването на чисто идейни връзки между възприятията едно към друго и между възприятията и нас самите.
Ако създаването на една такава мисловна връзка наречем познание, а постигнатото чрез нея състояние на нашето себезнание, тогава при наличие на горното условие ние би трябвало да разглеждаме себе си само като познаващи или знаещи същества.
Но условието не е налице. Ние отнасяме възприятията към себе си не само идейно, не само чрез понятието, но и - както видяхме - чрез чувството. Следователно ние не сме същества с чисто понятийно жизнено съдържание. В емоционалния живот наивният реалист дори вижда един по-реален живот на личността, отколкото в чисто идейния елемент на знанието. И от своя гледна точка той е напълно прав, когато си представя нещата по този начин.
към текста >>
За него взаимо
връзка
та на света ще му е станала понятна едва тогава, когато я е поел в своето чувстване.
Затова и навред в живота чувстването, както и възприемането, настъпва преди познаването. Ние по-напред се чувстваме съществуващи и едва в течение на постепенното развитие се добираме до точката, където в смътно усещаното собствено съществуване у нас се появява понятието за нашето себе. Но онова, което за нас се появява едва по-късно, първоначално е неразделно свързано с чувството. Това обстоятелство кара наивния човек да вярва, че в чувстването битието му се представя пряко, а в знанието – косвено. Ето защо формирането на емоционалния живот ще му се струва най-важното нещо.
За него взаимовръзката на света ще му е станала понятна едва тогава, когато я е поел в своето чувстване.
В средство към познанието той се стреми да превърне не знаенето, а чувстването. Тъй като чувството е нещо съвсем индивидуално, нещо сравнимо с възприятието, философът на чувството превръща във всемирен един принцип, който има значение само в рамките на неговата личност. Той се опитва със собственото си себе да проникне целия свят. Онова, което описаният тук монизъм се старае да обхване в понятието, философът на чувството се стреми да го постигне с чувството и смята това свое съприкосновение с обектите за по-непосредствено. Характеризираното по този начин направление, а именно философията на чувството, често бива означавано като мистика.
към текста >>
52.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Чрез мисленето взаимо
връзка
та между понятие и възприятие се определя косвено и обективно въз основа на възприятието.
ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА За познанието понятието дърво е обусловено от възприятието дърво. Спрямо определено възприятие аз мога да излъча само едно съвсем определено понятие от общата понятийна система.
Чрез мисленето взаимовръзката между понятие и възприятие се определя косвено и обективно въз основа на възприятието.
Връзката на възприятието с неговото понятие се разкрива след акта на възприемането, но съпринадлежността им е заложена в самия предмет. Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света. В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение. Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко. Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето.
към текста >>
Връзка
та на възприятието с неговото понятие се разкрива след акта на възприемането, но съпринадлежността им е заложена в самия предмет.
ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА За познанието понятието дърво е обусловено от възприятието дърво. Спрямо определено възприятие аз мога да излъча само едно съвсем определено понятие от общата понятийна система. Чрез мисленето взаимовръзката между понятие и възприятие се определя косвено и обективно въз основа на възприятието.
Връзката на възприятието с неговото понятие се разкрива след акта на възприемането, но съпринадлежността им е заложена в самия предмет.
Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света. В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение. Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко. Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето. По време на наблюдението наблюдаващият мисленето живее непосредствено в една духовна, опираща се на себе си същностна дейност.
към текста >>
Взаимо
връзка
та между мислене, осъзнат Аз и волево действие ще може да се разкрие в посоката на предходното изложение едва след като се извърши наблюдение как волевото действие произтича от човешкия организъм.*/* От стр.
(Следователно Азовото съзнание възниква чрез телесната организация. Но това не бива да се смесва примерно с твърдението, че - веднъж възникнало - Азовото съзнание оставало зависимо от телесния организъм. Веднъж възникнало, то бива прието в мисленето и по-нататък споделя неговата духовна същност.) „Азовото съзнание" е изградено върху човешкия организъм. От последния произтичат волевите действия.
Взаимовръзката между мислене, осъзнат Аз и волево действие ще може да се разкрие в посоката на предходното изложение едва след като се извърши наблюдение как волевото действие произтича от човешкия организъм.*/* От стр.
130 до този абзац текстът е добавен, респ. преработен за това ново издание (1918 г.). - Б.а./ От значение за отделния волев акт са мотивът и движещата сила. Мотивът е понятиен или отговарящ на представата фактор; движещата сила е обусловеният непосредствено от човешкия организъм фактор на волята.
към текста >>
Както максимата за всеобщото благо, така и тази за културния напредък се основават на представата, тоест на
връзка
та, която се придава на съдържанието на нравствените идеи за определени изживявания (възприятия).
Горната максима не се отнася за една определена представа за това благо, а за това, че всеки отделен индивид, признаващ този принцип, се старае да върши онова, което по негово виждане в най-голяма степен способства за благото на целокупното човечество. За онзи, който свързва културните ценности с чувството на удоволствие, културният напредък се оказва частен случай на предходния морален принцип. Той ще трябва само да се примири със загиването и разрушаването на някои неща, които също допринасят за благото на човечеството. Но възможно е също така в културния напредък - отделно от свързаното с него чувство на удоволствие - някой да съзира нравствена необходимост. В такъв случай за него културният напредък е самостоятелен морален принцип редом с предходния.
Както максимата за всеобщото благо, така и тази за културния напредък се основават на представата, тоест на връзката, която се придава на съдържанието на нравствените идеи за определени изживявания (възприятия).
Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава връзка, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси връзката с възприятието (с живота). Тук определянето на това, какво да се желае, изхожда от по-друга инстанция в сравнение с предходните случаи. Който се придържа към нравствения принцип за всеобщото благо, той при всички свои действия първо ще се запита какво допринасят идеалите му за това всеобщо благо. Точно така ще постъпи и привърженикът на нравствения принцип за културния напредък. Има обаче един по-висш принцип, който в отделния случай не изхожда от определена единична нравствена цел, а отдава определено значение на всички нравствени максими и винаги пита дали в съответния случай по-важен е единият или другият морален принцип.
към текста >>
Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава
връзка
, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси
връзка
та с възприятието (с живота).
За онзи, който свързва културните ценности с чувството на удоволствие, културният напредък се оказва частен случай на предходния морален принцип. Той ще трябва само да се примири със загиването и разрушаването на някои неща, които също допринасят за благото на човечеството. Но възможно е също така в културния напредък - отделно от свързаното с него чувство на удоволствие - някой да съзира нравствена необходимост. В такъв случай за него културният напредък е самостоятелен морален принцип редом с предходния. Както максимата за всеобщото благо, така и тази за културния напредък се основават на представата, тоест на връзката, която се придава на съдържанието на нравствените идеи за определени изживявания (възприятия).
Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава връзка, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси връзката с възприятието (с живота).
Тук определянето на това, какво да се желае, изхожда от по-друга инстанция в сравнение с предходните случаи. Който се придържа към нравствения принцип за всеобщото благо, той при всички свои действия първо ще се запита какво допринасят идеалите му за това всеобщо благо. Точно така ще постъпи и привърженикът на нравствения принцип за културния напредък. Има обаче един по-висш принцип, който в отделния случай не изхожда от определена единична нравствена цел, а отдава определено значение на всички нравствени максими и винаги пита дали в съответния случай по-важен е единият или другият морален принцип. Възможно е някой при дадени условия да счете за редно да превърне в мотив за своите действия насърчаването на културния напредък, при други условия - подобряването на всеобщото благо, в трети случай - подобряването на собственото си благо.
към текста >>
Освен понятието, което ми разкрива естествената взаимо
връзка
на едно събитие или нещо, последните носят също така един нравствен етикет, който за мен, моралното същество, съдържа етичното указание как да се държа.
Моят Аз естествено насочва поглед към това възприятийно съдържание, но не може да се определя от него. Това съдържание се използва само за да си съставя едно познавателно понятие, но съответното морално понятие Азът не извежда от обекта. Познавателното понятие от определена ситуация, пред която съм изправен, е същевременно морално понятие само тогава, когато застъпвам определен морален принцип. Ако река да се придържам единствено към всеобщия морал на културното развитие, аз щях да се движа по света според точно предписан маршрут. От всяко събитие, което възприемам и което може да ме занимава, произтича и един нравствен дълг, а именно да дам своята лепта за поставяне на въпросното събитие в услуга на културното развитие.
Освен понятието, което ми разкрива естествената взаимовръзка на едно събитие или нещо, последните носят също така един нравствен етикет, който за мен, моралното същество, съдържа етичното указание как да се държа.
Този нравствен етикет е оправдан в своята сфера, но на едно по-висше равнище той съвпада с идеята, която ме осенява с оглед на конкретния случай. Хората се различават по своята интуитивна способност. Към едни идеите струят, други трудно се добират до тях. Не по-малко различни са ситуациите, в които хората живеят и на чийто фон се разгръща тяхната дейност. Следователно действията на един човек зависят от начина, по който интуитивната му способност реагира при определена ситуация.
към текста >>
То ще бъде „добро", ако потопената ми в обич интуиция е разположена правилно във взаимо
връзка
та на света, която трябва да изживея интуитивно; и ще бъде „лошо", ако това не е така.
Подхвърлите ли на съзнанието му повод за действие, механизмът на моралните му принципи незабавно се включва и се движи закономерно, докато той извърши някое християнско, хуманно, според него самоотвержено действие, или пък действие за културноисторическия напредък. Само ако следвам обичта си към обекта, аз съм този, който действува лично. При тази степен на нравствеността аз не действувам поради признаването на някакъв господар над мен, нито на външен авторитет, или на някакъв така наречен вътрешен глас. Аз не признавам никакъв външен принцип на моето действие, защото в себе си съм намерил основанието за действието - обичта към действието. Аз не проверявам разсъдъчно дали действието ми е добро или лошо; извършвам го, защото го обичам.
То ще бъде „добро", ако потопената ми в обич интуиция е разположена правилно във взаимовръзката на света, която трябва да изживея интуитивно; и ще бъде „лошо", ако това не е така.
Не се питам също как някой друг би постъпил на мое място, а действам така, както аз, тази специфична индивидуалност, се виждам подтикнат да искам. Мен пряко ме ръководи не общоприетото, не всеобщият морал, не някоя общочовешка максима, не някоя нравствена норма, а обичта ми към деянието. Аз не чувствам никаква принуда - нито принудата на природата, която ме ръководи при моите нагони, нито принудата на нравствените повели, а просто искам да извърша това, което се намира у мен. По отношение на тези разсъждения защитниците на всеобщите нравствени норми биха могли да кажат: Щом всеки човек се стреми само към лично изживяване и извършване на онова, което му е угодно, тогава между добра постъпка и злодеяние няма разлика; всяка низост, която се таи у мен, има еднаква претенция да се изяви, както и намерението ми да служа на всеобщото благо. За мен, като нравствен човек, меродавно може да бъде не обстоятелството, че по идея съм насочил вниманието си към някакво действие, а проверката дали то е добро или лошо.
към текста >>
При нещото от външния свят идеята се определя чрез възприятието; ние сме си свършили работата, щом сме познали взаимо
връзка
та между идея и възприятие.
Наистина хора ние сме все пак само дотолкова, доколкото сме свободни. Мнозина ще кажат, това е един идеал. Несъмнено, но идеал, който изплува като реален елемент на повърхността на нашето същество. Това не е някакъв измислен или мечтан идеал, а жив и ясно проявяващ се дори в най-несъвършената форма на своето битие. Ако човекът беше просто природно творение, тогава щеше да бъде безсмислено да се издирват идеали, тоест идеи, които в момента не действат, но чието осъществяване се цели.
При нещото от външния свят идеята се определя чрез възприятието; ние сме си свършили работата, щом сме познали взаимовръзката между идея и възприятие.
При човека това не е така. Целокупността на неговото съществуване не се определя без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (свободен дух) не е предварително обективно съчетано с възприятийния образ „човек", та едва подир това да бъде установено чрез познанието. Човекът от само себе си трябва да съедини своето понятие с възприятието „човек". Тук понятие и възприятие се покриват, само ако човекът сам осъществи тяхното покриване. А това ще му се удаде, само ако е намерил понятието за свободен Дух, сиреч своето собствено понятие.
към текста >>
53.
13. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)
GA_4 Философия на свободата
Истински действителна целесъобразност има само тогава, когато в противовес на причинно-следствената
връзка
, където предходното събитие определя някое по-късно, последователността е обратна, и следващото събитие влияе определящо върху по-ранното.
ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА) След разнообразните течения в духовния живот на човечеството трябва да се проследи едно, което може да се нарече преодоляване на понятието за целесъобразност в области, където то е неуместно. Целесъобразността е определен вид последователност на явленията.
Истински действителна целесъобразност има само тогава, когато в противовес на причинно-следствената връзка, където предходното събитие определя някое по-късно, последователността е обратна, и следващото събитие влияе определящо върху по-ранното.
Преди всичко това е налице само при човешки действия. Човекът извършва дадено действие, като предварително си го представя и тази представа мотивира неговото действие. С помощта на представата по-късното, тоест действието, влияе върху по-ранното, тоест действащия човек. За целесъобразната взаимовръзка обаче този обиколен път посредством представата е безспорно необходим. При процеса, който се разчленява на причина и следствие, проличава разликата между възприятие и понятие.
към текста >>
За целесъобразната взаимо
връзка
обаче този обиколен път посредством представата е безспорно необходим.
Целесъобразността е определен вид последователност на явленията. Истински действителна целесъобразност има само тогава, когато в противовес на причинно-следствената връзка, където предходното събитие определя някое по-късно, последователността е обратна, и следващото събитие влияе определящо върху по-ранното. Преди всичко това е налице само при човешки действия. Човекът извършва дадено действие, като предварително си го представя и тази представа мотивира неговото действие. С помощта на представата по-късното, тоест действието, влияе върху по-ранното, тоест действащия човек.
За целесъобразната взаимовръзка обаче този обиколен път посредством представата е безспорно необходим.
При процеса, който се разчленява на причина и следствие, проличава разликата между възприятие и понятие. Възприятието за причината предхожда възприятието за следствието; в нашето съзнание причина и следствие щяха да останат просто успоредно съществуващи, ако не можехме да ги свържем чрез съответстващите им понятия. Възприятието за следствието може само да следва възприятието за причината. Ако следствието трябва да окаже реално влияние върху причината, това е възможно единствено чрез понятийния фактор. Защото възприятийният фактор на следствието изобщо не е налице преди този на причината.
към текста >>
За целесъобразната взаимо
връзка
е необходима не само идейната законосъобразна взаимо
връзка
на по-късното с по-ранното, но освен туй и понятието (законът) за следствието трябва да влияе на причината реално, чрез един възприемаем процес.
Възприятието за следствието може само да следва възприятието за причината. Ако следствието трябва да окаже реално влияние върху причината, това е възможно единствено чрез понятийния фактор. Защото възприятийният фактор на следствието изобщо не е налице преди този на причината. Ако някой твърди, че дървесният цвят е цел на корена, тоест че първият оказва влияние върху втория, това твърдение се отнася само за фактора при цвета, който той мисловно констатира при него. По време на възникването на корена възприятийният фактор на цвета още не съществува.
За целесъобразната взаимовръзка е необходима не само идейната законосъобразна взаимовръзка на по-късното с по-ранното, но освен туй и понятието (законът) за следствието трябва да влияе на причината реално, чрез един възприемаем процес.
А възприемаемо влияние на едно понятие върху нещо друго можем да наблюдаваме само при човешките действия. Следователно представата за целесъобразност е приложима единствено тук. Както нееднократно установявахме, наивното съзнание, което признава само възприемаемото, се опитва да принесе възприемаемо и там, където се открива само идейно. Във възприемаемия процес наивното съзнание търси възприемаеми взаимовръзки, и ако не ги намери, то си ги въобразява. Представата за целесъобразност, валидна за субективните действия, е подходящ елемент за такива въображаеми взаимовръзки.
към текста >>
Както оформлението на един крайник на човешкото тяло не се определя и обуславя от някаква витаеща във въздуха идея за този крайник, а от взаимо
връзка
та с по-голямото цяло - тялото, към което крайникът принадлежи, така и оформлението на всяко природно творение, било то растение, животно или човек, не се определя и обуславя от някаква витаеща във въздуха идея за него, а от принципа за формата на по-голямото, целесъобразно изявяващо се и оформящо се цяло на природата." И на стр.
Несъстоятелни от монистично гледище са всички изрази от рода на „историята е развитието на хората към свободата" или осъществяване на нравствен ред в света и т.н. Привържениците на представата за целесъобразност смятат, че с нейното пожертване ще трябва да пожертват всякакъв ред и единство на света. Ето например у Роберт Хамерлинг (Атомистика на волята, т. II, стр. 201): „Докато в природата има нагони, глупаво е да се отрича наличието на цели в нея.
Както оформлението на един крайник на човешкото тяло не се определя и обуславя от някаква витаеща във въздуха идея за този крайник, а от взаимовръзката с по-голямото цяло - тялото, към което крайникът принадлежи, така и оформлението на всяко природно творение, било то растение, животно или човек, не се определя и обуславя от някаква витаеща във въздуха идея за него, а от принципа за формата на по-голямото, целесъобразно изявяващо се и оформящо се цяло на природата." И на стр.
191 от същия том: „Теорията за целесъобразността твърди само, че - въпреки хилядите неудобства и мъки в живота на тварите - в природните образувания и еволюции несъмнено съществува голяма целесъобразност и планомерност, но целесъобразност и планомерност, които се осъществяват само в рамките на природните закони и които не могат да целят някакъв свят на безделието, където на живота да не противостои смъртта, нито на развитието - изчезването с всички негови повече или по-малко неприятни, но просто неизбежни междинни степени. Когато на един свят от чудеса на целесъобразността, какъвто природата ни предлага във всички области, противниците на представата за целесъобразността противопоставят някакво трудно насъбрано боклучище от частични или цялостни, мними или действителни нецелесъобразности, за мен това е също така смехотворно." Кое бива наричано тук целесъобразност? Схождането на възприятия в едно цяло. Но тъй като в основата на всички възприятия лежат закони (идеи), които установяваме чрез нашето мислене, тогава планомерното схождане на съставките на едно възприятийно цяло е именно идейното схождане на съставките на едно идейно цяло, съдържащи се в това възприятийно цяло.
към текста >>
Аз оформям една машина целесъобразно тогава, когато между частите създавам взаимо
връзка
, каквато те по своето естество нямат.
Но тъй като в основата на всички възприятия лежат закони (идеи), които установяваме чрез нашето мислене, тогава планомерното схождане на съставките на едно възприятийно цяло е именно идейното схождане на съставките на едно идейно цяло, съдържащи се в това възприятийно цяло. Когато се казва, че животното или човекът не били определяни от някаква витаеща във въздуха идея, изразът е формулиран погрешно и при неговото коригиране осъжданият възглед автоматично губи абсурдния си характер. Животното наистина не е определено от някаква витаеща във въздуха идея, а явно от една вродена му идея, представляваща неговата законосъобразна същност. За целесъобразност тук не може да се говори именно защото идеята не се намира извън нещото, а действа вътре в него като негова същност. Тъкмо онзи, който отрича, че природното творение е определено отвън (все едно дали от някаква витаеща във въздуха идея, или от една идея, намираща се извън творението и съществуваща в духа на един творец на света), трябва да признае, че това творение се определя не целесъобразно и планомерно отвън, а причинно и законосъобразно отвътре.
Аз оформям една машина целесъобразно тогава, когато между частите създавам взаимовръзка, каквато те по своето естество нямат.
Тогава целесъобразното в устройството се състои в това, че в основата на машината съм положил принципа на действие като нейна идея. По такъв начин машината се е превърнала в обект на възприемането със съответна идея. Такива същности са и природните творения. Който нарича дадено нещо целесъобразно затуй, защото то е образувано законосъобразно, той може да прикачи същото название и към природните творения. Тази законосъобразност обаче не бива да се смесва със законосъобразността на субективните човешки действия.
към текста >>
Но в природата никъде не могат да се открият понятия като причина; оказва се, че понятието винаги представлява само идейната взаимо
връзка
между причина и следствие.
По такъв начин машината се е превърнала в обект на възприемането със съответна идея. Такива същности са и природните творения. Който нарича дадено нещо целесъобразно затуй, защото то е образувано законосъобразно, той може да прикачи същото название и към природните творения. Тази законосъобразност обаче не бива да се смесва със законосъобразността на субективните човешки действия. Абсолютно необходимо за наличието на цел е действащата причина да бъде понятие, и то понятието за следствието.
Но в природата никъде не могат да се открият понятия като причина; оказва се, че понятието винаги представлява само идейната взаимовръзка между причина и следствие.
Причини в природата съществуват само под формата на възприятия. Дуализмът може да говори за всемирни и природни цели. Там, където за нашето възприятие се проявява закономерна връзка между причина и следствие, дуалистът може да допусне, че виждаме само копието на една взаимовръзка, в която абсолютната всемирна същност е реализирала своите цели. Ведно с абсолютната, неподлежаща на изживяване, а само хипотетично изведена всемирна същност, за монизма отпада и основанието за допускане на всемирни и природни цели. Добавка към новото издание (1918 г.).
към текста >>
Там, където за нашето възприятие се проявява закономерна
връзка
между причина и следствие, дуалистът може да допусне, че виждаме само копието на една взаимо
връзка
, в която абсолютната всемирна същност е реализирала своите цели.
Тази законосъобразност обаче не бива да се смесва със законосъобразността на субективните човешки действия. Абсолютно необходимо за наличието на цел е действащата причина да бъде понятие, и то понятието за следствието. Но в природата никъде не могат да се открият понятия като причина; оказва се, че понятието винаги представлява само идейната взаимовръзка между причина и следствие. Причини в природата съществуват само под формата на възприятия. Дуализмът може да говори за всемирни и природни цели.
Там, където за нашето възприятие се проявява закономерна връзка между причина и следствие, дуалистът може да допусне, че виждаме само копието на една взаимовръзка, в която абсолютната всемирна същност е реализирала своите цели.
Ведно с абсолютната, неподлежаща на изживяване, а само хипотетично изведена всемирна същност, за монизма отпада и основанието за допускане на всемирни и природни цели. Добавка към новото издание (1918 г.). При едно свободно от предразсъдъци премисляне на казаното тук не може да се стигне до извода, че със своето отрицание на представата за целесъобразност по отношение на извънчовешки факти авторът на това изложение е заел позицията на онези мислители, които чрез отхвърляне на това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен процес. От такъв извод би трябвало да предпазва самото обстоятелство, че в тази книга мисловният процес е представен като чисто духовен. Ако тук мисълта за цел се отхвърля и по отношение на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството.
към текста >>
54.
14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
GA_4 Философия на свободата
Така редом с моралната идейна способност* и с нравственото въображение моралните действия предполагат способността за преоформяне на света на възприятията, без да се накърни подчинената му на природните закони взаимо
връзка
.
Действието на човека не създава възприятия, а преоформя наличните възприятия и им придава нов облик. За преобразуването на определен обект на възприемането или на съвкупност от такива обекти в съответствие с дадена морална представа човек трябва да е схванал законосъобразното съдържание (дотогавашния принцип на действие, който човек иска да обнови или да му даде нова насока) на този образ на възприятието. Освен туй трябва да се намери начинът, по който тази законосъобразност може да се превърне в нова. Тази част на моралната активност почива върху знания за света на явленията, за който става въпрос. Следователно тя трябва да се търси в някой клон на научното познание въобще.
Така редом с моралната идейна способност* и с нравственото въображение моралните действия предполагат способността за преоформяне на света на възприятията, без да се накърни подчинената му на природните закони взаимовръзка.
Тази способност се нарича морална техника. Тя е усвоима в смисъла, в който може да се усвои всяка наука. Общо взето, на хората по-лесно им се удава да намерят понятията за вече съществуващия свят, отколкото чрез въображението да определят продуктивно още несъществуващите бъдещи действия. Ето защо напълно възможно е хората без нравствено въображение да приемат моралните представи от другаде и умело да ги вграждат в действителността. Възможен е също така обратният случай, когато на хора с нравствено въображение им липсва техническото умение, така че, за да осъществят своите представи, те трябва да привличат други хора.
към текста >>
Значението и ясно проличава във
връзка
с казаното на стр.
Общо взето, на хората по-лесно им се удава да намерят понятията за вече съществуващия свят, отколкото чрез въображението да определят продуктивно още несъществуващите бъдещи действия. Ето защо напълно възможно е хората без нравствено въображение да приемат моралните представи от другаде и умело да ги вграждат в действителността. Възможен е също така обратният случай, когато на хора с нравствено въображение им липсва техническото умение, така че, за да осъществят своите представи, те трябва да привличат други хора. /* Само повърхностни разсъждения биха могли да съзрат в употребата на думата способност тук и на други места в тази книга връщане към учението на старата психология за Душевните способности. а./
Значението и ясно проличава във връзка с казаното на стр.
89 н сл. - Б. Доколкото за моралните действия са необходими знания относно обектите от сферата на нашата дейност, действията ни се опират на тези знания. Онова, с което трябва да се съобразяваме тук, са природните закони. Ние имаме работа с естествознание, а не с етика.
към текста >>
С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимо
връзка
та; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното.
Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота. По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир. Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго. По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината.
С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното.
От това за етика следва, че той несъмнено може да прозре взаимовръзката между по-късни и по-ранни морални понятия, но също така, че дори една единствена нова морална идея не може да се вземе от по-ранни. Като морално същество индивидът произвежда своето съдържание. За етика това произведено съдържание е една точно такава даденост, каквато са влечугите за естествоизпитателя. Влечугите са произлезли от праамниотите; но от понятието за праамниотите естествоизпитателят не може да изведе понятието за влечугите. По-късни морални идеи се развиват от по-ранни; но от нравствените понятия на един по-ранен културен период етикът не може да извлече нравствените понятия на по-късния.
към текста >>
От това за етика следва, че той несъмнено може да прозре взаимо
връзка
та между по-късни и по-ранни морални понятия, но също така, че дори една единствена нова морална идея не може да се вземе от по-ранни.
По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир. Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго. По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината. С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното.
От това за етика следва, че той несъмнено може да прозре взаимовръзката между по-късни и по-ранни морални понятия, но също така, че дори една единствена нова морална идея не може да се вземе от по-ранни.
Като морално същество индивидът произвежда своето съдържание. За етика това произведено съдържание е една точно такава даденост, каквато са влечугите за естествоизпитателя. Влечугите са произлезли от праамниотите; но от понятието за праамниотите естествоизпитателят не може да изведе понятието за влечугите. По-късни морални идеи се развиват от по-ранни; но от нравствените понятия на един по-ранен културен период етикът не може да извлече нравствените понятия на по-късния. Объркването се предизвиква от това, че като естествоизпитатели ние имаме фактите вече пред себе си и едва подир туй ги разглеждаме и опознаваме, докато при нравствените действия първо сами създаваме фактите, които впоследствие опознаваме.
към текста >>
55.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради
връзка
та им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща.
С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие.
Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща.
Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието.
към текста >>
Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка
връзка
с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието.
Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер.
Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието.
Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно.
към текста >>
Този пример онагледява
връзка
та между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие.
Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека. Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може. Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната. Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока.
Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие.
Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си.
към текста >>
56.
16. ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД
GA_4 Философия на свободата
Който се бои от сътресение в нашата социална обстановка поради приемането на жените не като родови същества, а като индивиди, нему трябва да се отговори, че социална обстановка, при която половината от човечеството води недостойно за човека съществуване, се нуждае твърде много именно от подобряване.*/* Във
връзка
с гореизложеното още при появата на тази книга (1894 г.) ми бе възразено, че в рамките на родовото жената и сега можела да се изяви индивидуално така, както пожелае, и то далеч по-свободно от мъжа, който още в училище, а по-късно чрез война и професия бивал деиндивидуализиран.
Жената трябва да робува на характерно-родовото, на общото за всички жени. Така нареченият въпрос за жената не може да излезе от своя първоначален стадий дотогава, докато мъже разискват дали „с оглед на естествената си предразположеност" жената е подходяща за една или друга професия. Нека на жената бъде предоставено сама да прецени какво може да иска според естеството си. Ако е истина, че жените са годни само за призванието, което сега им се приписва, тогава те едва ли от само себе си ще постигнат някое друго. Редно е обаче те сами да могат да решават какво подхожда на природата им.
Който се бои от сътресение в нашата социална обстановка поради приемането на жените не като родови същества, а като индивиди, нему трябва да се отговори, че социална обстановка, при която половината от човечеството води недостойно за човека съществуване, се нуждае твърде много именно от подобряване.*/* Във връзка с гореизложеното още при появата на тази книга (1894 г.) ми бе възразено, че в рамките на родовото жената и сега можела да се изяви индивидуално така, както пожелае, и то далеч по-свободно от мъжа, който още в училище, а по-късно чрез война и професия бивал деиндивидуализиран.
Знам, че днес това възражение навярно ще бъде отправено с още по-голяма сила. При все това съм длъжен и тук да запазя написаното, като се надявам, че сред читателите има и такива, които разбират колко силно едно такова възражение накърнява изгражданото в тази книга понятие за свободата и които ще преценят горните изречения по друг признак вместо по деиндивидуализирането на мъжа чрез училището и професията. - Б. а./ Когато някой преценява хората по родови характеристики, той неминуемо стига да границата, над която те се явяват като същества, чиято дейност почива върху свободно самоопределяне. Намиращото се под тази граница може естествено да бъде предмет на научно разглеждане.
към текста >>
57.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Що се отнася до разискваното в тази книга, на мен то ми се струва задача, която засяга всеки човек, стремящ се към яснота относно същността на човека и неговата
връзка
със света.
(ДОБАВКА към новото ИЗДАНИЕ от 1918 г.) Възражения, отправени ми от страна на философите веднага след появата на тази книга, ми дават повод в това ново издание да добавя следното кратко разяснение. Не е трудно да си представя, че има читатели, които проявяват интерес към останалото съдържание на тази книга, но на които изложеното по-долу ще се стори излишна и недостижима плетеница от абстрактни понятия. В такъв случай може и да не го четат. При философското разглеждане на света обаче се появяват проблеми, които водят началото си по-скоро от някои предразсъдъци у мислителите, отколкото от естествения ход на всяко човешко мислене като такова.
Що се отнася до разискваното в тази книга, на мен то ми се струва задача, която засяга всеки човек, стремящ се към яснота относно същността на човека и неговата връзка със света.
А долуизложеното представлява главно проблем, за чието третиране някои философи настояват, когато става дума за описаните в тази книга неща, тъй като чрез своите представи тези философи са си създали известни трудности, които по принцип не съществуват. Когато такива проблеми биват изцяло подминавани, някои лица незабавно имат готовност да упрекват в дилетантство и прочее. Така се създава мнението, като че ли авторът на едно изложение от рода на това в настоящата книга не е запознат с възгледи, останали необсъдени в самата книга. Проблемът, за който намеквам тук, е следният. Има мислители, които смятат, че възниквала особена трудност, когато някой поиска да разбере как един друг човешки душевен живот може да въздейства върху собствения (на наблюдаващия).
към текста >>
58.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Тук го добавям като „приложение", понеже то предава главно мисловното настроение, с което преди двайсет и пет години написах книгата, и не би имало пряка
връзка
с нейното съдържание.
ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ В следващите редове е възпроизведено най-същественото от онова, което в първото издание на тази книга представляваше своеобразен „предговор".
Тук го добавям като „приложение", понеже то предава главно мисловното настроение, с което преди двайсет и пет години написах книгата, и не би имало пряка връзка с нейното съдържание.
Не бих искал изцяло да го пропусна поради непрекъснато срещащото се мнение, че с оглед на по-късните си съчинения относно духовната наука съм премълчавал нещо от по-ранните си писания. Нашата епоха може да пожелае да почерпи истината единствено от дълбините на човешкото същество.* От известните два пътя на Шилер: „Истината дирим и двамата - ти вънка в живота, аз вътре, в сърцето, и всеки намира я там. Щом здраво окото е, то среща отвънка Твореца; щом здраво сърцето е, оглежда се в него отвътре светът" за съвременността ще бъде от полза предимно вторият. Една истина, която приемаме отвън, винаги носи отпечатъка на несигурността.
към текста >>
Ето защо настоящата книга не разглежда
връзка
та между науката и живота като задължение на човека да се прекланя пред идеята и да поставя силите си в нейна услуга, а в такъв смисъл, че той овладява света на идеите, за да го използва за своите човешки цели, които превишават чисто научните.
Целта е на тези страници да бъде представена една „Философия на свободата". Всяка наука щеше да бъде само задоволяване на излишно любопитство, ако не се стремеше към повишаване стойността на съществуването на човешката личност. Науките придобиват истинска стойност едва като изтъкнат значението на своите резултати за човека. Крайна цел на индивида не може да бъде облагородяването на една отделна душевна способност, а развиването на всички дремещи у нас способности. Стойността на знанието се изразява в това, че то допринася за всестранното разгръщане на цялата човешка натура.
Ето защо настоящата книга не разглежда връзката между науката и живота като задължение на човека да се прекланя пред идеята и да поставя силите си в нейна услуга, а в такъв смисъл, че той овладява света на идеите, за да го използва за своите човешки цели, които превишават чисто научните.
Изправен пред идеята, човек трябва да е в състояние да я изживее; иначе тя го заробва.
към текста >>
59.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Той не иска повече да казва, че във
връзка
с инстинктите си смята това определено съждение за безстойностно.
То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възможностите на познанието и т.н. Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото. Не го е грижа за границите на познанието. На мнение е, че едно здраво мислене създава това, което може, и не се измъчва с безполезния въпрос какво не може. Който иска да определи стойността на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти.
Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено съждение за безстойностно.
И също така Ницше никога не казва нещо друго, когато изказва възгледа си. Тъкмо това му отношение към мисловния му свят въздейства толкова благотворно върху свободомислещите читатели. Трудовете на Ницше носят характера на непретенциозен, скромен аристократизъм. В сравнение с него колко отблъскващо и нескромно звучат други мислители, когато вярват, че личността им е органът, чрез който в света се провъзгласяват вечни, необорими истини. В книгите на Ницше могат да се открият изречения, изразяващи силно самосъзнание.
към текста >>
Ако преведем баналностите на съвременните философски книги от школската им форма на здрав език, ще изведем твърде бедно съдържание в сравнение с това на афоризмите на Ницше, който във
връзка
със съвременната философия с пълно право можеше да изрече гордите думи: „Моето честолюбие е да кажа в десет изречения това, което други казват в цяла книга, това, което някой друг не казва в книга...“24
Чрез това влияние тя е загубила цялата си самобитност и кураж. От школската философия на своето време Кант е възприел понятието за истина, което произлиза от „чистия разум“. Той се е опитал да покаже, че чрез такава истина ние не можем да знаем нищо за нещата, намиращи се извън нашето преживяване, за „нещата в себе си“. От едно столетие се прилага изключително остроумие, за да се преосмислят мислите на Кант от всички страни. Резултатите от това остроумие са във всеки случай често доста оскъдни и тривиални.
Ако преведем баналностите на съвременните философски книги от школската им форма на здрав език, ще изведем твърде бедно съдържание в сравнение с това на афоризмите на Ницше, който във връзка със съвременната философия с пълно право можеше да изрече гордите думи: „Моето честолюбие е да кажа в десет изречения това, което други казват в цяла книга, това, което някой друг не казва в книга...“24
8. Както в своите мнения не иска да даде нищо друго освен продукта на своите лични инстинкти и пориви, така за Ницше също и чуждите възгледи не са нищо повече от симптоми, от които той прави заключения за господстващите инстинкти в отделни хора или на цели народи, раси и т.н. Той не се занимава с дискусии или с опровержения на чужди мнения, а търси инстинктите, които се изразяват в тези мнения. Иска да разпознае характерите на личностите или народите от техните възгледи. Интересува го дали даден възглед изразява господство на инстинкти за здраве, смелост, аристократизъм, житейска радост, или той произлиза от нездрави, робски, уморени, враждебни на живота инстинкти.
към текста >>
60.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Особеност на човека е, че той забравя
връзка
та между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност.
10. Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин. Когато човек се стреми към добродетелност, справедливост, познание и изкуство, тогава се случва това, защото добродетелност, справедливост и т.н. са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели.
Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност.
Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост.
към текста >>
В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във
връзка
с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36
Той гледа отгоре надолу към своите реалности. Той твори реалности, които не са неговата реалност. „Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер. Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата.
В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36
След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед. Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата. Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите. Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено. Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено.
към текста >>
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на
връзка
с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от
връзка
та им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете.
Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38 Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт. Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба.
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете.
Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството.
към текста >>
Но простото наблюдение на световните събития ни предоставя само един световен образ без
връзка
и без детайли.
Той вече не разглежда истината като нещо, на което се подчинява, а я разглежда като неин създател. 19. Хората със слаби познавателни инстинкти не се осмеляват от изграждащата понятия сила на личността си да придават значение на световните явления. Те искат пред сетивата им да пристъпи „закономерността на природата“ като обективен факт. Един субективен, оформен според организацията на човешкия дух световен образ им се струва без стойност.
Но простото наблюдение на световните събития ни предоставя само един световен образ без връзка и без детайли.
На обикновения наблюдател на нещата никой обект или събитие не му се струва по-важно и значимо от друго. Недоразвитият орган на един организъм, който може би е без значение за развитието на живота, стои там точно със същата претенция за внимание, както и най-развитата част на организма, докато ние просто наблюдаваме обективните факти. Причина и следствие са следващи едно след друго явления, които преливат едно в друго, без нещо да е разделено, докато ние просто наблюдаваме. Когато с нашето мислене направим така, че преливащите едно в друго явления да се отделят и мисловно едно след друго да се свържат, може да се види една закономерна взаимовръзка. Мисленето обявява едното явление за причина, а другото за следствие.
към текста >>
Когато с нашето мислене направим така, че преливащите едно в друго явления да се отделят и мисловно едно след друго да се свържат, може да се види една закономерна взаимо
връзка
.
Един субективен, оформен според организацията на човешкия дух световен образ им се струва без стойност. Но простото наблюдение на световните събития ни предоставя само един световен образ без връзка и без детайли. На обикновения наблюдател на нещата никой обект или събитие не му се струва по-важно и значимо от друго. Недоразвитият орган на един организъм, който може би е без значение за развитието на живота, стои там точно със същата претенция за внимание, както и най-развитата част на организма, докато ние просто наблюдаваме обективните факти. Причина и следствие са следващи едно след друго явления, които преливат едно в друго, без нещо да е разделено, докато ние просто наблюдаваме.
Когато с нашето мислене направим така, че преливащите едно в друго явления да се отделят и мисловно едно след друго да се свържат, може да се види една закономерна взаимовръзка.
Мисленето обявява едното явление за причина, а другото за следствие. Ние виждаме една дъждовна капка да пада върху почвата и да образува вдлъбнатинка. Същество, което не може да мисли, няма да види тук причина и следствие, а само последователност от явления. Едно мислещо същество изолира явленията, прави връзка между изолираните факти и означава единия факт като причина, а другия като следствие. Чрез наблюдението интелектът е подтикнат да създава мисли и да ги слее с наблюдаваните факти в смислен световен образ.
към текста >>
Едно мислещо същество изолира явленията, прави
връзка
между изолираните факти и означава единия факт като причина, а другия като следствие.
Причина и следствие са следващи едно след друго явления, които преливат едно в друго, без нещо да е разделено, докато ние просто наблюдаваме. Когато с нашето мислене направим така, че преливащите едно в друго явления да се отделят и мисловно едно след друго да се свържат, може да се види една закономерна взаимовръзка. Мисленето обявява едното явление за причина, а другото за следствие. Ние виждаме една дъждовна капка да пада върху почвата и да образува вдлъбнатинка. Същество, което не може да мисли, няма да види тук причина и следствие, а само последователност от явления.
Едно мислещо същество изолира явленията, прави връзка между изолираните факти и означава единия факт като причина, а другия като следствие.
Чрез наблюдението интелектът е подтикнат да създава мисли и да ги слее с наблюдаваните факти в смислен световен образ. Човек прави това, защото иска да владее мисловно сбора от наблюденията. Една противопоставяща му се безсъдържателност го притиска като непозната сила. Той се бори с тази сила, преодолява я, като я прави мислима. Всяко броене, претегляне и изчисляване на явленията става поради същата причина.
към текста >>
Може да се каже също, че всеки сънищен образ се явява в сънищния свят винаги във
връзка
с този „аз“.
Човек също така познава своите органи само доколкото ги възприема. Те са части в неговия свят на възприятия. И личността си човек осъзнава само докато си създава образите за света. Той възприема съновидения и в тях един „аз“, край който преминават тези съновидения. Всеки сънищен образ съпровожда този „аз“.
Може да се каже също, че всеки сънищен образ се явява в сънищния свят винаги във връзка с този „аз“.
Този „аз“ е залепен за сънищните образи като определение, като предопределение. Самият той, като определен от сънищни образи, представлява нещо сънищно. Й. Г. Фихте обобщава този възглед в думите: „Каквото възниква чрез знание и от знание, е само знание. Всяко знание обаче е само отражение и в него винаги ще се търси нещо, което да съответства на образа.
към текста >>
Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят
връзка
та на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“.
Твърде отвратителен съм, за да понеса нечие човешко състрадание. Състраданието унижава. Нуждаещият се от състрадание не може да остане сам, а свободомислещият иска да се уповава само на себе си. 23. Слабите не са доволни с посочването на естествената воля за власт като причина за човешката дейност.
Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“.
На човек, който нарушава този световен ред, те приписват вина. И не се задоволяват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания. Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест. Това не важи за силна-та личност, която се интересуват само от естествените последствия на своята дейност. Силният пита: доколко начинът ми на действие има стойност за живота?
към текста >>
Това е естествената взаимо
връзка
на едно „лошо“ действие с правораздаването на обществото и наказанието на този отделен човек.
Той е аморален. Общоприетото зло аморалният разглежда също така като следствие на човешки инстинкти. Наказанието за него не е морално обосновано, а представлява само средство за изкореняване на инстинкти, които са вредни за други. Обществото наказва, според възгледа на аморалиста, не защото има „морално право“ да изкупва вината, а само защото се оказва по-силно от отделния човек, който има противопоставящи се на общността инстинкти. Силата на обществото се изправя срещу силата на отделния човек.
Това е естествената взаимовръзка на едно „лошо“ действие с правораздаването на обществото и наказанието на този отделен човек.
Волята за власт, тоест волята за изживяване на онези инстинкти, които са налице при повечето хора, е тази, която се проявява в грижата за ред в едно общество. Победата на мнозинството над отделния човек е това наказание. Победи ли отделният човек, тогава би трябвало начинът на действие на обществото да се окачестви като лош за другите. Правото в дадено време се изразява само в това, което обществото приема като най-добра основа за своята воля за власт. 24.
към текста >>
Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във
връзка
със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията.
Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие. То се различава от простото сетивно възприятие. За човека по-висшите форми на развитие са също толкова естествени, колкото и по-нисшите. Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода. Може да имаме случай, когато една слаба личност с напълно здрави сетивни инстинкти има само слаби духовни инстинкти.
Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията.
Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти. Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота.
към текста >>
Ако не бе толкова силна предпазната
връзка
на инстинктите, ако тя не служеше като регулатор на обърканите му преценки и фантазии, на неговата повърхностност, лековерност, човечеството, тъкмо поради своето съзнание, щеше да загине“, казва Ницше.
Той иска да освободи това личностно от мантията на неличностното, в която то е загърнало враждебен на действителността мироглед. Но Ницше не разграничава нивата на живота в личността. Затова той подценява значението на съзнанието за човешката личност. „Съзнанието е последното и най-късно развитие на органичното и следователно най-незавършено и най-безсилно. От съзнателното произлизат безброй погрешни постъпки, които водят до гибелта на едно животно, на един човек по-рано, отколкото е необходимо, „заради участта“, както казва Омир.
Ако не бе толкова силна предпазната връзка на инстинктите, ако тя не служеше като регулатор на обърканите му преценки и фантазии, на неговата повърхностност, лековерност, човечеството, тъкмо поради своето съзнание, щеше да загине“, казва Ницше.
(„Веселата наука“, § II) Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си. Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност. И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора.
към текста >>
61.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Човекът знае единствено, „че светът, който го обкръжава, е там само като представа, това означава, само във
връзка
с друго, с представяното, което е той самият“.
„Нещото в себе си“ се намира отвъд света на нашата представа. Защото представата е само следствието, което „нещото в себе си“ упражнява върху моя орган на познание. Аз познавам само въздействията на нещата, но не и самите неща. И тези въздействия са именно моите представи. Не познавам слънце и земя, само едно око, което вижда слънце, и една ръка, която чувства земя.
Човекът знае единствено, „че светът, който го обкръжава, е там само като представа, това означава, само във връзка с друго, с представяното, което е той самият“.
(Шопенхауер, „Светът като воля и представа“) Но човек не си представя просто света, а също така действа в него. Той става съзнателен за своята воля и преживява, че това, което усеща в себе си като воля, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло. Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като воля. Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие. И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи.
към текста >>
Чрез волята си човек е във взаимо
връзка
, според това виждане, с единната мирова същност.
Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие. И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи. Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа. Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща.
Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност.
Докато човек действа, в него действа единната праволя. Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание. Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия. В човешката воля му е даден елемент, който прави човека непосредствен участник в творението на световните събития. Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец.
към текста >>
Предпоставката за такава трагедия е, че в нейния създател е налице живо съзнание за
връзка
та на човека с прасилите на света.
По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия. Приема, че трагедията е възникнала от трагичния хор. Дионисиевият човек става зрител, наблюдател на картина, представяща самия него. Хорът е себеотражение на един дионисиево развълнуван човек, това значи, че дионисиевият човек вижда отразено своето дионисиево вълнение чрез една аполонова творба. Представянето на дионисиевото в аполоновия образ представлява примитивната трагедия.
Предпоставката за такава трагедия е, че в нейния създател е налице живо съзнание за връзката на човека с прасилите на света.
Такова съзнание се изразява като мит. Митичното трябва да бъде противоположност на най-древната трагедия. Щом в развитието на един народ настъпи моментът, когато разлагащият разум разрушава живото чувство за мита, тогава настъпва смъртта на трагичното като необходимо следствие. 33. Според Ницше този момент в развитието на елинската култура настъпва със Сократ.
към текста >>
Вместо отражение на волевите движения на мировия дух, при Еврипид се среща разбираемата
връзка
на отделните събития в трагичното действие.
Според Ницше този момент в развитието на елинската култура настъпва със Сократ. Сократ е враг на всеки инстинктивен и свързан с природните сили живот. За него е важно само това, което разумът може да докаже, което е поучително. Така е обявена война на мита. И посоченият от Ницше за ученик на Сократ Еврипид72 разрушава трагедията, защото неговото творчество вече не произлиза, като това на Есхил, от дионисиевите инстинкти, а от критическото разбиране.
Вместо отражение на волевите движения на мировия дух, при Еврипид се среща разбираемата връзка на отделните събития в трагичното действие.
Не питам за историческото оправдание на тези Ницшеви идеи. Заради тях той е нападнат остро от един класически филолог. Ницшевото описание на гръцката култура може да се сравни с обрисуването, което човек прави за местност, която наблюдава от върха на планина; това е филологическо представяне на описание, което някой пътешественик, посетил всяко отделно кътче, би могъл да даде. От планината много неща се изопачават съгласно законите на оптиката. 34.
към текста >>
Във
връзка
с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба.
От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо. Те търсят оправдание на битието. И го откриват в един свят на богове и в изкуството. Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима. Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо.
Във връзка с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба.
35. В същото произведение се наблюдава още един основен Ницшев инстинкт. Това е антипатията към обикновените логични духове, чиято личност е подчинена напълно на техния разум. От тази антипатия възниква мнението на Ницше, че сократовият дух е разрушител на гръцката култура. Логическото за Ницше представлява само форма, чрез която се изразява личността.
към текста >>
62.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
За една идея, за една личност, за която вярва, че е отрекъл, той издава присъди, които изобщо нямат
връзка
с причините, които е изложил за своето отричане.
Не става въпрос за това да се търсят нови разбирания, а много повече за това да се разклащат съществуващите. Той пише през 1888 г. в „Ecce homo“ за разрушителната творба, която през 1876 г. започва с „Човешко, твърде човешко“: „Грешка след грешка се полагат спокойно върху лед, идеалът не е опроверган, той замръзва... Тук например замръзва „геният“; по-нататък в друг ъгъл замръзва „светецът“; под една дебела ледена висулка замръзва „героят“; накрая замръзва „вярата“, така нареченото „убеждение“; също изстива „съчувствието“. Почти навсякъде замръзва „нещото в себе си...“ С „Човешко, твърде човешко“ сложих внезапен край на всяко „по-висше главозамайване“, на „идеализма“, на „прекрасното чувство“ и на всяка друга женственост...“ Този стремеж към разрушение кара Ницше със сляпа ярост да преследва жертвата, на която е попаднал.
За една идея, за една личност, за която вярва, че е отрекъл, той издава присъди, които изобщо нямат връзка с причините, които е изложил за своето отричане.
Методът, по който преследва противникови мнения, се различава не в степента, а само в начина на онези типични недоволстващи, които преследват своите противници. При това се касае по-малко за съдържанието на произнесените от Ницше присъди. Често пъти може да му се даде право за това съдържание. Но трябва да се признае в случаи, когато той без съмнение до известна степен има право, че пътят, по който достига до присъди, представлява изкривяване в психологически смисъл. Само омагьосващото на неговата изразна форма, само художественият подход към езика при Ницше може да ни заблуди за този факт.
към текста >>
И този тон на чувството може да се схване в неговия интензитет, ако приемем, че тези представи са откъснати от тяхната систематична
връзка
, когато му въздействат натрапчиви идеи.
Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр. 35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя. Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната мисъл в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“. Борбата срещу „вярата в отвъдното“, която Ницше води толкова страстно в „Заратустра“, представлява само друга форма на борбата, която води материалистичното и монистичното учение за природата. Ново в Ницшевите идеи се явява само тонът на чувството, който се свързва с представите.
И този тон на чувството може да се схване в неговия интензитет, ако приемем, че тези представи са откъснати от тяхната систематична връзка, когато му въздействат натрапчиви идеи.
Така се обяснява честото повторение на същата представа, както и немотивираният характер, с който се явяват определени мисли. Тази пълна немотиви-раност можем да забележим в идеята му за „вечното възвръщане“ на всички неща и събития. Като комета, отново и отново връхлита тази идея в творбите му от времето между 1882 и 1888 г. Никъде тя не се явява във вътрешна връзка с това, което той иначе представя. За нейното основание нищо не е представено.
към текста >>
Никъде тя не се явява във вътрешна
връзка
с това, което той иначе представя.
Ново в Ницшевите идеи се явява само тонът на чувството, който се свързва с представите. И този тон на чувството може да се схване в неговия интензитет, ако приемем, че тези представи са откъснати от тяхната систематична връзка, когато му въздействат натрапчиви идеи. Така се обяснява честото повторение на същата представа, както и немотивираният характер, с който се явяват определени мисли. Тази пълна немотиви-раност можем да забележим в идеята му за „вечното възвръщане“ на всички неща и събития. Като комета, отново и отново връхлита тази идея в творбите му от времето между 1882 и 1888 г.
Никъде тя не се явява във вътрешна връзка с това, което той иначе представя.
За нейното основание нищо не е представено. Навсякъде обаче тя се явява като учение, предназначено да предизвика огромно разтърсване на цялата човешка култура. Не можем да схванем духовната конституция на Ницше с понятията на психологията. Трябва да се призове на помощ психопатологията. С това твърдение не се казва нищо срещу гениалността на неговото творчество.
към текста >>
Едно е да се обяснява гениалността като болестно състояние на духа, съвсем друго е да се разбере цялостната личност на един гениален човек във
връзка
със заболяването му.
Най-малко трябва да се съди относно истинността или заблудата на неговите идеи. Геният на Ницше няма абсолютно нищо общо с това изследване. Гениалността при него се проявява чрез едно патологично средство. Не гениалността на Фридрих Ницше трябва да се разглежда в заболяването му. Ницше е гений, макар и да е болен.
Едно е да се обяснява гениалността като болестно състояние на духа, съвсем друго е да се разбере цялостната личност на един гениален човек във връзка със заболяването му.
Можем да сме привърженици на Ницшевите идеи и въпреки това да сме на мнение, че начинът, по който той открива тези идеи, по който ги свързва една с друга, по който ги преценява и защитава, става разбираем само посредством психопатологични понятия. Можем да се удивляваме на величавия му характер, на забележителното му мисловно изразяване и въпреки това да признаем, че в този характер, в този израз се намесват здравословни фактори. Проблемът на Ницше поражда такъв огромен интерес, защото един гениален човек се бори години наред с болестни елементи, защото той съумява да изложи велики мисли само във връзката, която се обяснява чрез психопатологията. Не самият гений, само изразната форма на гения трябва да се обяснява по този път. Медицината може да добави важни неща за изясняване на духовния образ на Ницше.
към текста >>
Проблемът на Ницше поражда такъв огромен интерес, защото един гениален човек се бори години наред с болестни елементи, защото той съумява да изложи велики мисли само във
връзка
та, която се обяснява чрез психопатологията.
Не гениалността на Фридрих Ницше трябва да се разглежда в заболяването му. Ницше е гений, макар и да е болен. Едно е да се обяснява гениалността като болестно състояние на духа, съвсем друго е да се разбере цялостната личност на един гениален човек във връзка със заболяването му. Можем да сме привърженици на Ницшевите идеи и въпреки това да сме на мнение, че начинът, по който той открива тези идеи, по който ги свързва една с друга, по който ги преценява и защитава, става разбираем само посредством психопатологични понятия. Можем да се удивляваме на величавия му характер, на забележителното му мисловно изразяване и въпреки това да признаем, че в този характер, в този израз се намесват здравословни фактори.
Проблемът на Ницше поражда такъв огромен интерес, защото един гениален човек се бори години наред с болестни елементи, защото той съумява да изложи велики мисли само във връзката, която се обяснява чрез психопатологията.
Не самият гений, само изразната форма на гения трябва да се обяснява по този път. Медицината може да добави важни неща за изясняване на духовния образ на Ницше. Също така ще се хвърли светлина и върху психопатологията на масите, ако първо се разбере духовното естество на Ницше. Ясно е, че не съдържанието на Ницшевото учение му печели толкова много привърженици, а неговото въздействие може би се дължи тъкмо на нездравия начин, по който той представя идеите си. Както за него мислите му често не са средство за разбиране на света и човека, а физическо облекчение, такова е положението и при много от привържениците му.
към текста >>
Можем да видим как той описва взаимо
връзка
та между мислите във „Веселата наука“ и своето усещане.
Не самият гений, само изразната форма на гения трябва да се обяснява по този път. Медицината може да добави важни неща за изясняване на духовния образ на Ницше. Също така ще се хвърли светлина и върху психопатологията на масите, ако първо се разбере духовното естество на Ницше. Ясно е, че не съдържанието на Ницшевото учение му печели толкова много привърженици, а неговото въздействие може би се дължи тъкмо на нездравия начин, по който той представя идеите си. Както за него мислите му често не са средство за разбиране на света и човека, а физическо облекчение, такова е положението и при много от привържениците му.
Можем да видим как той описва взаимовръзката между мислите във „Веселата наука“ и своето усещане.
„Весела наука, това означава вакханалия на духа, който се противопоставя търпеливо на един ужасно продължителен натиск - търпеливо, силно, студено, без да се подчини, но без надежда - и който сега внезапно е завладян от надеждата, от надеждата за здраве, от опиянението на оздравяването. Какво чудо е, че при това толкова неразумност и глупост излизат наяве, че толкова закачлива нежност се прахосва заради проблеми, които са с бодлива козина и не са предназначени за ласки и примамване. Цялата книга не е нищо повече от едно забавление след дълги лишения и безсилие, ликуване от възвръщащата се сила, от новопробудената вяра...“ (Ницше, Съчинения, Том V, стр. 3) Не става въпрос за истината в тази книга, а за откриване на мисли, в които един болен дух може да има лечебно средство за себе си, разведряващо средство. Дух, който иска чрез мислите си да разбере света и човешкото развитие, се нуждае освен от дарбата на фантазията, която го води към тези мисли, също и от самодисциплина, от самокритичност, чрез които мислите придобиват значение, важност и взаимовръзка.
към текста >>
Дух, който иска чрез мислите си да разбере света и човешкото развитие, се нуждае освен от дарбата на фантазията, която го води към тези мисли, също и от самодисциплина, от самокритичност, чрез които мислите придобиват значение, важност и взаимо
връзка
.
Можем да видим как той описва взаимовръзката между мислите във „Веселата наука“ и своето усещане. „Весела наука, това означава вакханалия на духа, който се противопоставя търпеливо на един ужасно продължителен натиск - търпеливо, силно, студено, без да се подчини, но без надежда - и който сега внезапно е завладян от надеждата, от надеждата за здраве, от опиянението на оздравяването. Какво чудо е, че при това толкова неразумност и глупост излизат наяве, че толкова закачлива нежност се прахосва заради проблеми, които са с бодлива козина и не са предназначени за ласки и примамване. Цялата книга не е нищо повече от едно забавление след дълги лишения и безсилие, ликуване от възвръщащата се сила, от новопробудената вяра...“ (Ницше, Съчинения, Том V, стр. 3) Не става въпрос за истината в тази книга, а за откриване на мисли, в които един болен дух може да има лечебно средство за себе си, разведряващо средство.
Дух, който иска чрез мислите си да разбере света и човешкото развитие, се нуждае освен от дарбата на фантазията, която го води към тези мисли, също и от самодисциплина, от самокритичност, чрез които мислите придобиват значение, важност и взаимовръзка.
Тази самодисциплина при Ницше не е налична в голяма степен. Идеите при него се вихрят, без да бъдат овладявани чрез самокритичност. Между продуктивността и логиката при него няма взаимовръзка. Не съществува съответстваща степен на разсъждения, която да помогне на интуицията му. Колкото основателно е да се посочва психопатичният произход на известни религиозни представи и секти, толкова основателно е също така да се провери такъв произход на човешката личност, който не може да се обясни от разглежданите в психологията закони.
към текста >>
Между продуктивността и логиката при него няма взаимо
връзка
.
Цялата книга не е нищо повече от едно забавление след дълги лишения и безсилие, ликуване от възвръщащата се сила, от новопробудената вяра...“ (Ницше, Съчинения, Том V, стр. 3) Не става въпрос за истината в тази книга, а за откриване на мисли, в които един болен дух може да има лечебно средство за себе си, разведряващо средство. Дух, който иска чрез мислите си да разбере света и човешкото развитие, се нуждае освен от дарбата на фантазията, която го води към тези мисли, също и от самодисциплина, от самокритичност, чрез които мислите придобиват значение, важност и взаимовръзка. Тази самодисциплина при Ницше не е налична в голяма степен. Идеите при него се вихрят, без да бъдат овладявани чрез самокритичност.
Между продуктивността и логиката при него няма взаимовръзка.
Не съществува съответстваща степен на разсъждения, която да помогне на интуицията му. Колкото основателно е да се посочва психопатичният произход на известни религиозни представи и секти, толкова основателно е също така да се провери такъв произход на човешката личност, който не може да се обясни от разглежданите в психологията закони. ----------- * Авторът на статията се смята за компетентен да разглежда Ницшевите възгледи от тази гледна точка, защото преди известно време в своята книга „Фридрих Ницше, борец срещу своето време“ той представи картина на тези възгледи, която се стремеше да изобрази обективно неговата природа и в която той стоеше настрана от едно психопатологично обяснение. Авторът не иска да се разграничи от своите изказани по-рано убеждения, а само да обхване проблема от една друга страна.
към текста >>
63.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Но човек трябва да е наясно каква значителна светлина хвърля тъкмо наблюдението на патологичните душевни явления върху
връзка
та между физическите явления и съответстващите им физиологични процеси.
И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА I. „Както психическите процеси протичат паралелно на мозъчните дразнения, така физиологичната психология върви паралелно с мозъчната физиология. Там, където последната все още не дава достатъчно познание, физиологичната психология може временно да изследва физическите явления като чисто такива, но винаги водена от мисълта, че също и за тези физически явления най-малкото трябва да се посочи възможността за паралелност с церебрални процеси.“ Дори ако човек не се подпише непременно под тези изречения на Теодор Циен80, все пак трябва да признае, че той се оказва изключително ползотворен за методите на психологията. Под влиянието на възгледа, който той изразява, тази наука е достигнала до истински естественонаучни познания.
Но човек трябва да е наясно каква значителна светлина хвърля тъкмо наблюдението на патологичните душевни явления върху връзката между физическите явления и съответстващите им физиологични процеси.
Патологичният експеримент прави на психологията, както и на физиологията, най-голямата услуга. Абнормните факти от душевния живот ни изясняват нормалните. Особено важно е да се проследяват абнормните явления до областта, в която душевната дейност се издига до най-висши духовни постижения. Личност като Ницше предлага за подобно наблюдение особена отправна точка. Едно болестно ядро в неговата личност му дава повод постоянно да се връща към физиологичната основа на своите представи.
към текста >>
Да, в Хайне откриваме предшественик на Ницше във
връзка
със съпоставянето на аполоновото или спокойното отношение към живота (срв.
Конрад, „Еретична кръв“, стр. 179) Когато Ницше говори, че в него живее нещо декадентско редом до нещо здраво, той явно има предвид, че първото е получил от баща си, а второто - от майка си, която е била изключително здрава жена. В Ницшевия душевен живот се срещат редица граничещи с патологичното черти, напомнящи за Хайнрих Хайне и Леопарди82, които иначе имат също много общо с него. Хайне е мъчен още от младостта си от дълбока меланхолия, страда от съноподобни състояния. По-късно от своето физическо страдание и продължително боледуване се научава да създава идеи, близки до тези на Ницше.
Да, в Хайне откриваме предшественик на Ницше във връзка със съпоставянето на аполоновото или спокойното отношение към живота (срв.
„Философията на Фридрих Ницше като психопатологичен проблем“, стр. 120) и дионисиево-дитирамбическото одобрение на живота. Също и душевният живот на Хайне остава необясним от психологическа гледна точка, ако не се вземе под внимание патологичната същност в неговата природа, наследена от баща му, който е бил дегенерирала личност, пълзяща през живота като сянка. Особено забележителни са приликите в психологическите характери на Леопарди и Ницше. При двамата се вижда същата чувствителност към времето и сезоните, мястото и околната среда.
към текста >>
Напълно проти-воположна на Ницшевия начин на мислене е Гьотевата гледна точка: „Не трябва да тълкуваме в аскетичен смисъл израза „познай себе си.“ По никакъв начин това не е себепознанието на съвременните хипохондрици, хумористи и самоизмъчващи се, това означава просто: обърни внимание до известна степен на себе си, забележи се, за да осъзнаеш
връзка
та си с другите и със света.
Видовете не се стремят към съвършенство. Слабите винаги господстват над силните, защото са мнозинство, а също са по-умни... Дарвин е забравил за духа (типично по английски!), слабите имат повече дух... Силните жертват духа.“ (Съчинения, Том VIII. стр. 128) Без съмнение повишената чувствителност и импулсите го карат до известна степен да насочи наблюденията си върху своята личност. Здрави и хармонични натури като Гьоте намират в достигащото далеч себенаблюдение нещо съмнително.
Напълно проти-воположна на Ницшевия начин на мислене е Гьотевата гледна точка: „Не трябва да тълкуваме в аскетичен смисъл израза „познай себе си.“ По никакъв начин това не е себепознанието на съвременните хипохондрици, хумористи и самоизмъчващи се, това означава просто: обърни внимание до известна степен на себе си, забележи се, за да осъзнаеш връзката си с другите и със света.
За това не са нужни някакви психологични мъчения. Всеки способен човек знае и преживява какво трябва да значи това. Това е един добър съвет, който е от голяма практическа полза за всекиго... Как може човек да се познае? Никога чрез наблюдение, а чрез действие. Опитай да изпълниш дълга си и ще разбереш веднага какво ти е присъщо.“ Знаем, че също и Гьоте притежава фина чувствителност.
към текста >>
При личност като Ницше мирогледът намира пълно обяснение само чрез такава
връзка
.
Така че например един музикант през живота си може да създава неща, които противоречат на това, което изнеженият слух и изнеженото сърце на неговите слушатели ценят и предпочитат, но той няма нужда да узнава за това противоречие! “ (Съчинения, Том V, стр. 323) Това е обяснение на артистичната природа, оформено според същността на Ницше. При него откриваме нещо сходно, когато четем всички негови произведения. Няма съмнение, че в някои случаи човек отива твърде далеч, когато свързва явления от душевния живот с патологични понятия.
При личност като Ницше мирогледът намира пълно обяснение само чрез такава връзка.
Колкото полезно може да е в някои отношения да се придържаме към изречението на Дилтай („Поетично въображение и лудост“, Лайпциг, 1886 г.): „Геният не е патологично явление, той е здравият и завършен човек“, толкова погрешно би било да отхвърляме догматично всяко такова разглеждане, каквото беше направено тук за Ницше. ----------------------------- * Фридрих Ницше, „Стихотворения“, Издателско ателие Аб , 2005, преводач: Христо Маринов. - Бел. ред.
към текста >>
64.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Колко показателни са думите, с които описва чувството си във
връзка
с Вагнер.
Ницше изживява най-щастливите си дни, когато от Базел отива да гостува на Вагнеровата съпружеска двойка в техния имот в Трибшен. Това, което филологът търси в душата си, да вдъхне гръцки въздух, той вярва, че ще го намери в действителност тук. Той може да открие едно лично отношение към свят, който досега е търсил в представата. Може да изживее интимно това, което иначе може да си представи само в мисли. Като своя родина чувства Трибшенската идилия.
Колко показателни са думите, с които описва чувството си във връзка с Вагнер.
„Един плодотворен, богат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни! Затова е там, здраво вкоренен в собствената си сила, с поглед над всичко ефимерно, извън времето в най-хубавия смисъл.“ Ницше вярва, че вижда в личността на Рихард Вагнер по-висшите светове, които биха могли да направят живота за него толкова поносим, колкото си го представя в смисъла на старогръцкия мироглед. По този начин не извършва ли именно в своя смисъл най-голямата грешка? Той търси в живота това, което според неговите допускания животът не може никога да предложи.
към текста >>
65.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Аз писах върху Гьоте и във
връзка
с него.
И който би сторил това, би бил считан за глупак от разумните хора. Който подобно на мене върви по своя път, той ще събуди известни недоразумения относно себе си. Но общо взето той лесно ще пренесе това. За него тези недоразумения са много самопонятни, когато си представи духовното разбиране на своите критици. Аз поглеждам не без хумористични чувства назад върху някои "критични" съждения, които съм изпитал в моя път като писател.
Аз писах върху Гьоте и във връзка с него.
Това, което казах, звучеше за някои така, че то можеше да се побере в техните шаблонни мисли. Приемайки го, те вършеха това, като казваха: "Един такъв труд като уводите на Рудолф Щайнер към естествено-научните трудове на Гьоте трябва да се счита като най-добрият, който въобще е бил написан по този въпрос". Когато по-късно публикувах един самостоятелен труд, бях станал вече значително по-глупав. Защото сега един доброжелателен критик даде съвет: "Преди да продължи по-нататък да реформира и да изнесе в света своята "Философия на свободата", съветваме го настоятелно да работи над себе си и се издигне до едно разбиране на онези двама философи /Юм и Кант/". За съжаление критикът познава само това, което той разбира четейки философите Кант и Юм: Той ме съветва следователно всъщност да не си представям, четейки същите философи, нищо друго, освен това, което сам си представя.
към текста >>
66.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна
връзка
." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят.
Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт. "Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма. Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло. Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива.
Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят.
Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение. То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие. Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа. За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък. Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят.
към текста >>
И нашият ограничен индивид се поставя духовно във великата взаимо
връзка
на света, защото в него оживява нещо, което надхвърля този индивид, което обхваща в себе си заедно всичко онова, от което индивидът е един член.
В нас се явява нещо, което ни свързва с целия свят. Ние не сме вече само отделният случаен човек, не сме вече този или онзи индивид. В нас се изявява целият свят. Той ни разкрива своята собствена цялост във взаимната зависимост на отделните части; и той ни разкрива, как ние самите като индивиди сме свързани с него. От себепознанието се ражда познанието на света.
И нашият ограничен индивид се поставя духовно във великата взаимовръзка на света, защото в него оживява нещо, което надхвърля този индивид, което обхваща в себе си заедно всичко онова, от което индивидът е един член.
Едно мислене, което не си зазижда пътя към вътрешната опитност чрез логически предразсъдъци, достига в крайна сметка винаги до признаването на царуващата в нас същност, която ни свързва с целия свят, защото чрез нея ние надмогваме противоположността между вътрешното и външно по отношение на човека. Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена. Това нещо е непознатият носител на всички споменати качества; вещта в себе си, която съставлява най-вътрешното себе на този предмет. Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по отношение на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стойност, субективни са, защото самите ние не го познаваме. Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието.
към текста >>
Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва
връзка
та между себе си и сетивните неща.
И не са две идеи, едната в главата на Платон, другата в моята; но в един по-висш смисъл главата на Платон и моята глава се проникват; проникват се всички глави, които схващат същата една идея; и тази идея съществува само веднъж като единствена. Тя съществува; и главите се пренасят всички на едно и също място, за да имат в себе си тази идея. Преобразуването, което се произвежда в цялото същество на човека, когато той гледа нещата, е показано с прекрасни думи в индийската поема "Бхагават Гита", поради което Вилхелм фон Хумболдт казваше за нея, че е признателен на своята съдба, защото го е оставила да живее достатъчно дълго, докато е станал в състояние да се запознае с тази творба. Вътрешната светлина говори в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата. Когато лъчезарният дух се въплъщава в пространство и време, или когато се обезплътява, той обхваща нещата и ги взема със себе си, както полъхът на вятъра обхваща благоуханията на цветята и ги отнася със себе си.
Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща.
Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова. "Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата. От това става ясно, колко много мъдрият превъзхожда незнаещия и е по-могъщ от него, който е тласкан само от удоволствията. Защото незнаещият не е тласкан само отвъншните причини по множество начини и никога не постига истински мир на душата, но той живее и в непознаване на себе си, на бога и на нещата и щом престане неговото страдание, престава и неговото съществуване; докато напротив мъдрият, като такъв, едва ли чувства някаква възбуда в своя дух, но никога не престава да живее в необходимото познание на себе си, на бога и на нещата и постоянно се наслаждава от истинския мир на душата.
към текста >>
67.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във
връзка
с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер.
Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение на един озарен мирянин, на един "приятел на Бога от Оберланд". Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие. Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това. Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача. Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя".
Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер.
Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се говори в книгата. Той моли това поради причината, че всички познания, които излизат от него, все пак не са от него. "Защото знайте, Бог извърши всичко чрез мене, бедния червей, тази е истината, то не е мое, то е божие." Един научен спор, който се бе завързал върху този случай, няма ни най-малко значение за същността на въпроса. От една страна /Денифле, "Съчиненията на приятеля Божи в Оберланд"/ бе направен опит да се докаже, че приятелят Божи никога не е съществувал, но че неговото съществуване е било измислено и че приписаните нему книги произхождат от някой друг /М. Рулман Мерсвин/ Вилхелм Прегер /История на немската мистика/ се е опитал да подкрепи с много доказателства съществуването, автентичността на съчиненията и истинността на фактите.
към текста >>
68.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
По-голяма част от хората на знанието се издигат в това поле ясно само до изкуството на броенето и смятането /Аритметиката/, а при размишлението до
връзка
та на геометрическите фигури.
Който се стреми да изработи понятия в най-остри и най-чисти контури, би трябвало да отиде и да се учи при схоластиците. Те предлагат висшето училище за техниката на мисленето. Те притежават една несравнима сръчност да се движат в полето на чистата мисъл. Днес лесно се подценява това, което те са били в състояние да произведат в това поле. Защото то е мъчно достъпно за хората на по-голяма част от областите на знанието.
По-голяма част от хората на знанието се издигат в това поле ясно само до изкуството на броенето и смятането /Аритметиката/, а при размишлението до връзката на геометрическите фигури.
Ние можем да броим, като мислено прибавим по една единица към едно число, без да вземаме на помощ сетивните представи. Също ние смятаме, без такива представи, оставяйки само в чистия елемент на мисленето. За геометрическите фигури знаем, че те не се покриват напълно с никоя сетивна представа. В действителността на сетивата не съществува никакъв /идеален/ кръг. Въпреки това нашето мислене се занимава с такъв кръг.
към текста >>
При едно такова поведение в живота човек чувства смътно своята
връзка
с цялостния свят.
Тогава той би възприел не получените по предание идеи за душата, безсмъртието, спасението, Бога, сътворението, триединството и т.н., както е сторил, а би застъпил тогава намерените по собствен път идеи. Обаче Николай беше лично така проникнат от представите на християнството, че можа да повярва: Ето аз събуждам в себе си едно собствено "не-знание", докато в действителност изнасяше само получените по предание възгледи, в които е бил възпитан. Но той стоеше също пред една извънредно опасна пропаст в човешкия духовен живот. Той беше човек на науката. Науката отдалечава отначало човека от невинната хармония, в която той се намира в света, докато се отдава на едно чисто наивно поведение в живота.
При едно такова поведение в живота човек чувства смътно своята връзка с цялостния свят.
Той е едно същество като другите същества, включен в потока на природните действия. Знанието го отделя, откъсва го от това цяло. Той създава в себе си един духовен живот. Станал е по-богат: Но богатството е един товар, който той трудно носи. Защото отначало той тежи само на него.
към текста >>
69.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези процеси, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена
връзка
не може веднага да бъде съзряна.
Аз върша това също, когато приписвам на самия дух или на самата душа едно пространствено и временно съществуване, когато например казвам за вечната човешка душа, че тя продължава да живее във времето без тяло, но все пак по начина, по който живее едно тяло. Или когато вярвам, че духът на един умрял човек може да се яви по някакъв сетивно-възприемаем начин. Спиритизмът, който прави тази грешка, показва с това само, че той не се е издигнал до една истинска представа за духа, а иска да види духа по един груб сетивен начин. Той не познава нито същността на сетивното, нито тази на духовното. Той лишава от дух обикновените сетивни явления, за да счита направо като дух нещо рядко, изненадващо, необикновено.
Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези процеси, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена връзка не може веднага да бъде съзряна.
Но спиритистът снижава и духа в една по-нисша сфера. За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото. На основата на подобен начин на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата. Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той задоволява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин. На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата.
към текста >>
Втората степен разглежда един отделен процес във
връзка
с цялата вселена.
Като първа степен той счита света, както той е даден за сетивата с неговите вещества, неговите физически, химически и други сили. Той нарича елементарна природа, доколкото тя е разглеждана на тази степен. На втората степен човек разглежда света като цяло в неговите природни съотношения, как той подрежда своите неща според мярка, число, тегло, хармония и пр. Първата степен подрежда нещата едно до друго. Тя търси причините на същите в непосредствената околност на един процес.
Втората степен разглежда един отделен процес във връзка с цялата вселена.
Тя довежда до мисълта, че всяко нещо се намира под влиянието на всички останали неща в мировото цяло. Пред нея това мирово цяло се явява като една велика хармония, в която всяко отделно нещо е член. Агрипа нарича света разглеждан от тази гледна точка астрален или небесен. Третата степен на познанието е онази, при която чрез задълбочаване, чрез вглъбяване в себе си духът вижда непосредствено Духа, Първичното Същество на света. Тук Агрипа говори за духовно-душевния свят.
към текста >>
Така за Парацелзий в природната основа на битието се крие една дълбока
връзка
между човека и цялата вселена, която се скрива чрез съществуването на духа.
По своята цяла същност този организъм принадлежи на великия поток на вселената. Той е член на този поток, и този член, тази част е във взаимоотношения със всички други части. Но духът изглежда като един резултат на този отделен организъм. Той вижда себе си отначало свързан само с този организъм. Той откъсва този организъм от почвата-майка, от която е израснал.
Така за Парацелзий в природната основа на битието се крие една дълбока връзка между човека и цялата вселена, която се скрива чрез съществуването на духа.
Духът, който ни води до висшето познание, като ни доставя знанието, и прави това знание да се новороди на по-висока степен, има първо за нас хората като последствие, че ни скрива нашата собствена връзка с Цялото. Така за Парацелзий човешката природа се разделя първо но три члена: нашата сетивно-телесна природа, нашият организъм, който ни се явява като едно природно същество между други природни същества и е точно такъв, както и другите природни същества; нашата скрита природа, която е едно звено във веригата на целия свят, която следователно не е затворена вътре в нашия организъм, а изпраща и приема силови действия от цялата вселена; и най-висшата природа на човека; нашият дух, който се проявява само по духовен начин. Парацелзий нарича първия член на човешката природа елементарно тяло; вторият член той нарича етерно-небесно или "астрално тяло", а третия член душа. Следователно в "астралните" явления Парацелзий вижда една междинна степен между телесните и същинските душевни явления. Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност.
към текста >>
Духът, който ни води до висшето познание, като ни доставя знанието, и прави това знание да се новороди на по-висока степен, има първо за нас хората като последствие, че ни скрива нашата собствена
връзка
с Цялото.
Той е член на този поток, и този член, тази част е във взаимоотношения със всички други части. Но духът изглежда като един резултат на този отделен организъм. Той вижда себе си отначало свързан само с този организъм. Той откъсва този организъм от почвата-майка, от която е израснал. Така за Парацелзий в природната основа на битието се крие една дълбока връзка между човека и цялата вселена, която се скрива чрез съществуването на духа.
Духът, който ни води до висшето познание, като ни доставя знанието, и прави това знание да се новороди на по-висока степен, има първо за нас хората като последствие, че ни скрива нашата собствена връзка с Цялото.
Така за Парацелзий човешката природа се разделя първо но три члена: нашата сетивно-телесна природа, нашият организъм, който ни се явява като едно природно същество между други природни същества и е точно такъв, както и другите природни същества; нашата скрита природа, която е едно звено във веригата на целия свят, която следователно не е затворена вътре в нашия организъм, а изпраща и приема силови действия от цялата вселена; и най-висшата природа на човека; нашият дух, който се проявява само по духовен начин. Парацелзий нарича първия член на човешката природа елементарно тяло; вторият член той нарича етерно-небесно или "астрално тяло", а третия член душа. Следователно в "астралните" явления Парацелзий вижда една междинна степен между телесните и същинските душевни явления. Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност. Най-простото явление на тази област ние имаме в света на сънищата.
към текста >>
Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена
връзка
с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата.
Така за Парацелзий човешката природа се разделя първо но три члена: нашата сетивно-телесна природа, нашият организъм, който ни се явява като едно природно същество между други природни същества и е точно такъв, както и другите природни същества; нашата скрита природа, която е едно звено във веригата на целия свят, която следователно не е затворена вътре в нашия организъм, а изпраща и приема силови действия от цялата вселена; и най-висшата природа на човека; нашият дух, който се проявява само по духовен начин. Парацелзий нарича първия член на човешката природа елементарно тяло; вторият член той нарича етерно-небесно или "астрално тяло", а третия член душа. Следователно в "астралните" явления Парацелзий вижда една междинна степен между телесните и същинските душевни явления. Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност. Най-простото явление на тази област ние имаме в света на сънищата.
Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата.
Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание. С тази област са свързани всички явления, които принадлежат на областта на хипнотизма и внушението. При внушението ние можем да видим едно въздействие от човек на човек, което сочи към една връзка на съществата в природата забулена чрез по-висшата дейност на духа. От тук се разкрива една възможност да разберем това, което Парацелзий нарича "астрално" тяло. То е сбор от онези природни действия, под чието влияние ние се намираме и можем да се намираме при особени обстоятелства; тези действия излизат от нас, без душата да знае за това; те не влизат в обсега на понятието на чисто физическите явления.
към текста >>
При внушението ние можем да видим едно въздействие от човек на човек, което сочи към една
връзка
на съществата в природата забулена чрез по-висшата дейност на духа.
Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност. Най-простото явление на тази област ние имаме в света на сънищата. Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата. Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание. С тази област са свързани всички явления, които принадлежат на областта на хипнотизма и внушението.
При внушението ние можем да видим едно въздействие от човек на човек, което сочи към една връзка на съществата в природата забулена чрез по-висшата дейност на духа.
От тук се разкрива една възможност да разберем това, което Парацелзий нарича "астрално" тяло. То е сбор от онези природни действия, под чието влияние ние се намираме и можем да се намираме при особени обстоятелства; тези действия излизат от нас, без душата да знае за това; те не влизат в обсега на понятието на чисто физическите явления. Че в тази област Парацелзий изброява факта, върху които ние се съмняваме, това се дължи на едно гледище, което аз вече споменах и което не ще разгледаме тук. На основата на тези възгледи Парацелзий разделя човешката природа на седем члена. Това са същите членове, които срещаме у древните египтяни, у неоплатониците и в Кабалата.
към текста >>
Едва този последен век беше в състояние да вижда в пълен научен смисъл явленията на живите същества в такава
връзка
, че тяхното естествено родство и фактически произход изпъкват пред погледа чак до човека.
"По-тънката плът", която прави човека способен за духовна работа, не е съществувало от самото начало в човека. Той е бил "груба плът" както животното, плът, която "може да бъде свързана и хваната, както дървото и камъкът". Следователно в естественонаучен смисъл и душата е едно придобито качество /свойство/ на "грубата плът". Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато говори за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама". Естествено чрез такова разглеждане на нещата съвсем не трябва да се заличава разликата между един естественик от 16-ия век и един такъв от 19-ия век.
Едва този последен век беше в състояние да вижда в пълен научен смисъл явленията на живите същества в такава връзка, че тяхното естествено родство и фактически произход изпъкват пред погледа чак до човека.
Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа. На самата природа се предоставя да обясни своите творения; а духът може да се вглъби в себе се там, където той единствено може да бъде намерен, във вътрешността на човека. Обаче, въпреки че в известен смисъл Парацелзий мисли напълно в духа на своето време, той все пак е схванал по един дълбокомислен начин отношението на човека към природата по отношение на развитието, ставането. Той не виждаше в Първичното същество на света нещо, което съществува някъде като нещо завършено, а схващаше Божественото в ставане, в развитие. Благодарение на това той можа да припише на човека действително една самотворческа дейност.
към текста >>
Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във
връзка
с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин загадката на съществуването.
За Парацелзий разтварянето в една течност и горенето са двата химически процеса, които той употребява. Когато едно тяло е разтворено или изгорено, то се разлага на своите части. Нещо остава като остатък: Нещо се разтваря или изгаря. За не го остатъкът е сол, разтворимото /течното/ е живак; това, което изгаря, то се нарича сяра. Който не вижда по-далече от подобни природни процеси, с него те могат да оставят студен като материални-бездушни неща; който иска на всяка цена да обхване духа със сетивата, той ще насели тези процеси с всички възможни душевни същества.
Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин загадката на съществуването.
Това, което тези природни процеси имат да разкрият чрез своята сетивна действителност от душата на човека, за онзи, който се стреми към висшето познание, то стои по-високо отколкото всички свръхестествени чудеса, които човек може да измисли или да направи да му се изявят относно техния пред полагаем "Дух". Не съществува никакъв "дух на природата", който да може да изрази по-възвишени истини, отколкото сами те велики творения на природата, когато нашата душа се свърже с любов с тази природа и в интимно общение с нея слуша нейните тайни. Такава любов, такова приятелство търсеше Парацелзий с природата.
към текста >>
70.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Карнери/ в своята книга "Усещане и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: Никакъв дух без материя, но също и никаква материя без дух, би ни оправдало да разпрострем въпроса и върху растението, даже и върху близката скала, при която едва ли нещо би искало да говори в полза на тази
връзка
на понятията." Духовните процеси като факти са резултати от различните действия на един организъм; духът на света не съществува по материален начин, а само по духовен начин в света.
В действителност хората си представят и този нематериален дух не безтелесен, а невидим, газообразен. Така стигаме до парадоксалната представа за Бога като едно газообразно гръбначно животно". /Хекел, Мировите загадки, стр. 333/. В действителност едно сетивно-фактическо съществуване на нещо духовно може да бъде прието само там, където непосредствено сетивният опит показва духовното; и трябва да се предполага само такава степен на духовното, каквато може да бъде възприемана по този начин. Отличният мислител Б.
Карнери/ в своята книга "Усещане и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: Никакъв дух без материя, но също и никаква материя без дух, би ни оправдало да разпрострем въпроса и върху растението, даже и върху близката скала, при която едва ли нещо би искало да говори в полза на тази връзка на понятията." Духовните процеси като факти са резултати от различните действия на един организъм; духът на света не съществува по материален начин, а само по духовен начин в света.
Душата на човека е сбор от процеси, в които духът се явява като факт непосредствено. Обаче духът съществува само в човека под формата на такава душа. И да търсим духа в душевната форма другаде, освен в човека, да си представяме и други същества одушевени така, както човекът, то би значило да извършим най-големия грях против духа, това значи да сме разбрали криво духа. Който върши това, той показва само, че не е изживял духа и в самия себе си; той е изживял само царуващата в него външна форма на проява на духа, душата. Обаче това е все едно, както когато някой начертае с молив един кръг и счита този кръг за действителния, идеален математически кръг.
към текста >>
71.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
„Едва когато превърнем космическото съдържание в съдържание на нашето мислене, едва тогава ще намерим отново
връзка
та, от която сами сме се отделили.", пише той в 1893 в своя философски труд „Философия на свободата".
От разрастването на границите, които се наложиха в мисленето, в съзнанието ще възникнат обновяващи импулси. Това означава същевременно, че за в бъдеще повече от всякога ще трябва да се обърне внимание на духовните течения, които въпреки атаката на материалистическите науки съумяха да утвърдят своята противостояща позиция като една духовно-творческа сила; за тези течения единството на изкуство, наука и религия беше по-важно от перфекционизма на едностранчивите познания, ограничаващи религиозността. „В нашата епоха ние изживяваме процеса на разчленението на религия, изкуства и наука в неговия пълен триумф." добави философът и антропософ Рудолф Щайнер на конгреса „Изтокът и Западът", състоял се във Виена през 1922 год. Изводите, които могат да се направят от това, той формулира така: „Онова, което трябва да търсим и да намерим като разбирателство между Изтока и Запада е хармонията, вътрешното единство между религия, изкуство и наука," Рудолф Щайнер (1868-1925) принадлежи несъмнено към най-изтъкнатите мислители на нашия век. Станал известен първоначално като изследовател на Гьоте, по-късно като писател и редактор на престижно литературно списание, като лектор и преподавател, той развива в края на миналия и началото на нашия век своя духовно-научен светоглед, като същевременно се придържа и към точните природни науки.
„Едва когато превърнем космическото съдържание в съдържание на нашето мислене, едва тогава ще намерим отново връзката, от която сами сме се отделили.", пише той в 1893 в своя философски труд „Философия на свободата".
Основната посока на това, което Рудолф Щайнер създаде през следващите години чрез многобройните си статии и преди всичко реферати, както и в творческо- художествените си изпълнения, беше ясно очертана още в този труд. Това бе антропософията, както той нарече своята духовна наука, което означава наука за мъдростта на човека; свързана същевременно с мъдростта на Космоса, тя представлява космософия. А онази наука, която няма за цел „да повдигне битието на личността, всъщност не може да бъде нищо друго, освен задоволяване на повърхностно любопитство". През годините след Първата Световна война Рудолф Щайнер разгъна своята изследователска дейност върху множество области. В курсовете по педагогика, по философските и хистологически въпроси той положи основите на една нова научна методика за наблюдения и изследвания, както и на начините за тяхното прилагане, претворяване в най-различни, конкретни трудови дейности.
към текста >>
72.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Това, което може да се каже за тези възгледи е валидно и за Коперниковите възгледи във
връзка
с разглежданите тук отношения.)
Подобна роля в природата играят и геометричните фигури. Астрономията, например, е математика, приложена към небесните тела. Това, което било важно за мисълта на питагорейците, бил фактът, че ние изучаваме законите на числата за себе си само чрез нашите духовни изследвания, и че въпреки това, когато после погледнем навън в природата, виждаме как нещата следват законите, които сме установили за себе си в нашата душа. Човек съставя за себе си понятието за една елипса, той установява законите на елипсата И небесните тела се движат в смисъла на законите, които той е установил. (Естествено, тук не става дума за астрономическите възгледи на питагорейците.
Това, което може да се каже за тези възгледи е валидно и за Коперниковите възгледи във връзка с разглежданите тук отношения.)
Следователно, действията на душата не са нещо, което се извършва извън останалия свят; в тези действия се изразява и закономерният ред на света. Питагореецът казваше: - Сетивата показват на човека сетивните явления. Но те не показват хармоничното устройство, което нещата следват. Напротив, човешкият Дух трябва първо да намери в себе си хармоничното устройство, ако иска да го види и във външния свят. По-дълбокият смисъл на света, това, което царува в него като вечна, закономерна необходимост, се проявява в човешката душа, то става в нея настояща действителност.
към текста >>
73.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Следователно, в това се проявява на първо място философът: Да освободи своята душа от
връзка
та и с тялото, много повече от всички други хора." После допълва: Стремежът към мъдростта има общо със смъртта, защото и при него човек се отвръща от тялото.
Или другите грижи, отнасящи се само за тялото? Мислиш ли, че такъв човек ще им обърне особено голямо внимание? Например, да има хубави дрехи, обуща и други украшения по тялото? Мислиш ли, че той ги зачита или презира в по-висока степен, отколкото изисква външната нужда? Не ти ли се струва, че цялото занимание на такъв човек ще бъде насочено не към тялото, но ще бъде, колкото е възможно, отвърнато от тялото и насочено към душата?
Следователно, в това се проявява на първо място философът: Да освободи своята душа от връзката и с тялото, много повече от всички други хора." После допълва: Стремежът към мъдростта има общо със смъртта, защото и при него човек се отвръща от тялото.
Но тогава, къде се обръща той? Той се обръща към духовния свят. Но може ли той да иска от духовния свят същото, което иска от сетивния? По отношение на това Сократ подчертава: „Но как стои сега въпросът с разумното познание? Е ли при това тялото спътник или не, когато човек го взима за другар в стремежа си към познанието?
към текста >>
Тогава тя си отпочива от своето заблуждение и има също
връзка
с „винаги подобното", защото го докосва и това нейно състояние се нарича именно разумност... Погледни сега, не следва ли от всичко казано, че душата има най-голямо сходство с Божественото, Безсмъртното, Разумното, Единородното, Неизчезващото?
Вечно ще бъде това, което математиката учи, даже ако утре цялата сграда на света би се разрушила и бъде построена нова. За една друга световна сграда биха могли да важат такива условия, щото съвременните математически истини да бъдат неприложими, въпреки това в себе си те биха останали верни. Само когато душата е сама със себе си, само тогава тя може да породи в себе си такива вечни истини. Следователно, душата е сродна с истината, с вечното, а не с временното, илюзорното. Ето защо Сократ казва: „- Когато душата съзерцава чрез себе си, тогава тя се издига до чистото и безсмъртното, винаги до подобното на себе си Битие; чувствувайки се сродна нему, тя се свързва с него винаги, когато има възможност да остане сама със себе си.
Тогава тя си отпочива от своето заблуждение и има също връзка с „винаги подобното", защото го докосва и това нейно състояние се нарича именно разумност... Погледни сега, не следва ли от всичко казано, че душата има най-голямо сходство с Божественото, Безсмъртното, Разумното, Единородното, Неизчезващото?
А тялото е подобно на човешкото, смъртното, неразумното, многообразното и умиращото... Следователно, ако това е така, душата отива към лишеното от форма и подобно на нея, към Божественото, Безсмъртното, Разумното, където тя живее в блаженство, освободена от грешки и незнание, от страх и дива любов, и от всички други човешки злини, за да живее наистина, както казват посветените, през останалото време с Бога." Не е тук наша задача да покажем всички пътища, по които Сократ води своите приятели към вечността. Всички те дишат същия Дух. Всички трябва да покажат, че човек намира нещо друго, когато върви по пътищата на преходното сетивно възприятие, а не това, когато неговия Дух е сам със себе си. Именно към тази първична природа на духовния свят насочва Сократ онези, които го слушат.
към текста >>
74.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Каквото и да мислим иначе за поета на Одисеята, невъзможно е да допуснем, че той оставя един смъртен да слезе в долния свят, без да го постави във
връзка
с онова, което в мирогледа на старите гърци е означавало „минаването през долния свят".
И остава само надеждата, че и от преходното някога ще се роди Вечното. Нишката, която преминава през сказанието за Аргонавтите, Херкулес и Прометей, се оказва вярна и в Омировата Одисея. Може би някой ще възрази, че тук начинът на тълкуване е твърде пресилен. Обаче при внимателна преценка на всичко, за което става дума тук, ще изчезнат всички съмнения. Преди всичко трябва да ни изненада фактът, че и при Одисей се разказва за слизането му в подземния свят.
Каквото и да мислим иначе за поета на Одисеята, невъзможно е да допуснем, че той оставя един смъртен да слезе в долния свят, без да го постави във връзка с онова, което в мирогледа на старите гърци е означавало „минаването през долния свят".
А то означавало превъзмогване на преходното и възкресяване на Вечното в душата. Следователно, трябва да се допусне, че и Одисей е извършил нещо подобно. Така неговите изживявания придобиват едно дълбоко значение, както и тези на Херкулес. Те се превръщат в описание на един несетивен път, пътя за развитие на душата. Към това се прибавя и фактът, че в Одисеята не се говори така, както изисква едно външно описание на събитията.
към текста >>
75.
ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
„Когато освободен от тялото се издигнеш в света на свободния етер, ти ще бъдеш един безсмъртен бог, освободен от смъртта." В това изказване на Емпедокъл се отразява схващането на древните египтяни за Вечното в човека и неговата
връзка
с Божественото.
ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
„Когато освободен от тялото се издигнеш в света на свободния етер, ти ще бъдеш един безсмъртен бог, освободен от смъртта." В това изказване на Емпедокъл се отразява схващането на древните египтяни за Вечното в човека и неговата връзка с Божественото.
Доказателство за това е така наречената „Книга на мъртвите", която е била разчетена благодарение на усърдието на изследователите от деветнадесетия век. (Виж Лепсиус: Книгата на мъртвите у древните египтяни. Берлин 1842 г.) Това е „най-великото литературно творение, което е останало запазено от египтяните". В него се намират най-различни поучения и молитви, които са били давани в гроба на всеки починал египтянин, за да му служат като пътеуказатели, кога то той се освобождава от преходните обвивки. В това литературно творение се съдържат най-интимните възгледи на египтяните върху Вечното и върху създаването на света.
към текста >>
Той показва, че Майя ще роди един божествен човек, който „ще разположи съществата към любов и приятелство и ще ги съедини в тясна
връзка
".
Известен е паралелизмът между биографията на Буда и тази на Исус. В своята книга „Буда и Христос" Рудолф Зайдел ярко подчертава този паралелизъм. (Виж също отличното съчинение „Исус, един будист" от д-р Хюбе Шлайден). Достатъчно е да проследим подробностите, за да видим, че всички възражения против този паралелизъм са нищожни. Раждането на Буда е възвестено от един бял слон който слиза над царицата Майя.
Той показва, че Майя ще роди един божествен човек, който „ще разположи съществата към любов и приятелство и ще ги съедини в тясна връзка".
В Евангелието на Лука се казва: „- Бог изпрати ангел Гавраил при една девица, сгодена за мъж на име Йосиф, от Давидовия дом. Девицата се казваше Мария. Ангелът дойде при нея и каза: „Здравей, преблажена, ...Ето, ти ще заченеш и ще родиш син, когото ще наречеш Исус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния." (Лука, 1, 26-31) Брамините, индийските свещеници, които знаят какво значи да се роди един Буда, тълкуват съня на Майя.
към текста >>
И точно тази непосредствена действителност трябва да обхване като жива
връзка
всички поколения и да се предава мистично от поколение на поколение като „Църква".
За християнската общност мъдростта на Мистериите била неразделно свързана с личността на Христос Исус. Че Той е живял и че неговите последователи му принадлежат: тази вяра застава на мястото на това, което по-рано са искали да постигнат в Мистериите. От сега нататък за онези, които принадлежали на Христовата общност, една част от това, което по-рано можеше да се постигне чрез мистичните методи, може да бъде заместено с убеждението, че Божественото се е изявило в Словото, че е станало плът. От сега нататък меродавно беше не това, за което Духът на всеки отделен човек трябва дълго да се подготвя; а това, което са чули и видели тези, които са били около Исус и което е било предадено чрез тях. „Това, което е било отначало, което сме чули, което сме пипали с ръцете си за Словото на Живота..., което сме видели и чули, това ви възвестяваме за да имате и вие общение с нас." Така е писано в Първото послание на Йоан.
И точно тази непосредствена действителност трябва да обхване като жива връзка всички поколения и да се предава мистично от поколение на поколение като „Църква".
Така трябва да се разбират думите на св. Августин: „Аз не бих вярвал в Евангелието, ако авторитетът на католическата църква не ми налагаше това." Следователно, според мнението на Августин, Евангелията не съдържат в себе си признака на тяхната истинност; ние трябва да вярваме в тях, защото те се основават на личността на Исус и защото църквата по тайнствен начин е получила сила от тази личност, с която да гарантира истинността на Евангелията. Мистериите са предали по традиция средствата, чрез които се стига до истината; християнската общност отстоява тъкмо тази истина. Доверяването в мистичните сили, които се пробуждат вътре в човека, трябваше да бъде заменено с доверяването в Единствения, в Пра- Инициатора. Мистите се стремели да осъществяват Божественото в себе си; те искали да го изживеят.
към текста >>
76.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
Нека прочетем как Шелинг описва чувствата на един посветен: „Чрез посвещението посветеният сам ставал една част от магическата верига; той сам е един Кабири, както се изразяват древните надписи, бил приеман в неразривната
връзка
и във войнството на горните Богове." (Шелинг, философия на откровението).
В него е оживял Духът. Той е станал съучастник в живота, който е вечен. Необходимо е само да изразим неговите изживявания с думите на тези, които са били посвещавани в Мистериите и нещата веднага идват на мястото си. Какво казва Плутарх за целта на Мистериите? Че те служат за това, да освободят душата от телесния живот и да я свържат с Боговете.
Нека прочетем как Шелинг описва чувствата на един посветен: „Чрез посвещението посветеният сам ставал една част от магическата верига; той сам е един Кабири, както се изразяват древните надписи, бил приеман в неразривната връзка и във войнството на горните Богове." (Шелинг, философия на откровението).
Не може да се опише по един по-изразителен начин обратът, който ставал в живота на окултния ученик, окултния кандидат, освен с думите, които Едезий казва на своя ученик, императора Константин. „Когато някога ще участвуваш в Мистериите, ти ще се срамуваш, че си се родил само като човек." Ако изпълним душата си с такива усещания, ние ще добием точен поглед върху събитието от Витания. Тогава от Евангелието на Йоан ние ще изпитаме нещо твърде особено. В душата ни зазорява онази чудна убеденост, която никакво логическо тълкуване, никакво рационалистично обяснение не могат да дадат.
към текста >>
77.
ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
GA_8 Християнството като мистичен факт
Човек трябва да се постави в непосредствена
връзка
с него.
Тя остава сама. Ако не искаме да отричаме Вечното, трябва да припишем безсмъртието на тази личност. Вярата във вечното превръщане на душата се превръща във вяра, засягаща личното безсмъртие. Тази личност получава всеобхватно значение, защо то тя е единственото, което остава от човека. От сега нататък между личността и безграничния Бог не съществува вече нищо общо.
Човек трябва да се постави в непосредствена връзка с него.
Досега човекът не беше способен да стане божествен в по-висока или по-ниска степен; той беше просто човек и стоеше в непосредствена, но външна връзка с Бога. Който познава древния възглед на Мистериите, трябва да чувствува това като съвършено нова нота в светогледа. Много личности от първите християнски столетия изживяха тази драма. Те познаваха естеството на Мистериите; ако искаха да станат християни, те трябваше да се отделят от Мистериите. Това ги довеждаше до тежки душевни борби.
към текста >>
Досега човекът не беше способен да стане божествен в по-висока или по-ниска степен; той беше просто човек и стоеше в непосредствена, но външна
връзка
с Бога.
Ако не искаме да отричаме Вечното, трябва да припишем безсмъртието на тази личност. Вярата във вечното превръщане на душата се превръща във вяра, засягаща личното безсмъртие. Тази личност получава всеобхватно значение, защо то тя е единственото, което остава от човека. От сега нататък между личността и безграничния Бог не съществува вече нищо общо. Човек трябва да се постави в непосредствена връзка с него.
Досега човекът не беше способен да стане божествен в по-висока или по-ниска степен; той беше просто човек и стоеше в непосредствена, но външна връзка с Бога.
Който познава древния възглед на Мистериите, трябва да чувствува това като съвършено нова нота в светогледа. Много личности от първите християнски столетия изживяха тази драма. Те познаваха естеството на Мистериите; ако искаха да станат християни, те трябваше да се отделят от Мистериите. Това ги довеждаше до тежки душевни борби. По най-различни начини те търсеха възможност за примирение между двете направления.
към текста >>
78.
С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е
GA_9 Теософия
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА
ВРЪЗКА
С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
8. ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ 2. ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА 3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ 4. ДУХЪТ В ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА. 9. ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО 10. ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
към текста >>
79.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Чрез Тялото човек е способен веднага да влезе във
връзка
с нещата.
Този, който свързва каквито и да са предубеждения или хипотези с тези три думи, не може да разбере следващите обяснения. Под Тяло разбирам това, чрез което нещата от заобикалящия ни свят се откриват за нас, както при горния пример с цветята от ливадата. Под Душа разбирам това, чрез което човекът свързва нещата със своето съществуване, това, чрез което той изпитва удоволствие или страдание, привличане или отблъскване по отношение на нещата. Под Дух разбирам това, което му се открива, когато, според израза на Гьоте, разглежда нещата "сякаш като божествено същество". В този смисъл човекът е съставен от тяло, душа и дух.
Чрез Тялото човек е способен веднага да влезе във връзка с нещата.
Благодарение на Душата, той запазва в себе си впечатленията, които те са му направили; и със своя Дух той открива това, което нещата пазят за себе си. Само ако разглеждаме човека по отношение на тези три страни, можем да се надяваме, че ще осветлим естеството му, защото тези три страни показват по три различни начина положението му в света. Неговото тяло го поставя във връзка с нещата, които са му дадени отвън на неговите сетива. Веществата на външния свят съставляват неговото тяло; силите на външния свят действуват в него. Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си.
към текста >>
Неговото тяло го поставя във
връзка
с нещата, които са му дадени отвън на неговите сетива.
Под Дух разбирам това, което му се открива, когато, според израза на Гьоте, разглежда нещата "сякаш като божествено същество". В този смисъл човекът е съставен от тяло, душа и дух. Чрез Тялото човек е способен веднага да влезе във връзка с нещата. Благодарение на Душата, той запазва в себе си впечатленията, които те са му направили; и със своя Дух той открива това, което нещата пазят за себе си. Само ако разглеждаме човека по отношение на тези три страни, можем да се надяваме, че ще осветлим естеството му, защото тези три страни показват по три различни начина положението му в света.
Неговото тяло го поставя във връзка с нещата, които са му дадени отвън на неговите сетива.
Веществата на външния свят съставляват неговото тяло; силите на външния свят действуват в него. Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си. Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа. Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива. Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг.
към текста >>
80.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Една жива
връзка
свързва потомъка с предшественика; силите чрез които възниква минералът, са насочени към веществата, които го съставят.
Подчиненото на мозъка като на собствен център минерално тяло възниква чрез размножаването. И получава своята развита форма чрез растежа. Размножаването и растежът са общи за човека, растенията и животните. Чрез размножаването и растежа животното се отличава от неживия минерал. Живото същество възниква от живо същество чрез зародиша.
Една жива връзка свързва потомъка с предшественика; силите чрез които възниква минералът, са насочени към веществата, които го съставят.
Един планински кристал се образува от външните сили на силиция и кислорода които се съединяват в него. Но силите, които образуват един дъб, трябва да потърсим по един обиколен път, чрез зародиша на бащиния и майчиния организъм. Формата на дъба се получава при размножаването от предците към потомците. Тук се намираме пред вродени, присъщи на живото същество условия. Имаше един груб възглед, който вярваше, че низшите организми, дори рибите, могат да произлязат от тинята.
към текста >>
81.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Душата се намира поставена между преходното настояще и вечността; тя поддържа
връзка
та между тялото и духа.
Тя би била винаги същата, дори ако аз никога не бих видял тази роза. Онова, което аз познавам чрез Духа като истина се основава на един елемент в душевния живот, чрез който душата е свързана с едно съдържание на света, което и се открива независимо от нейните преходни телесни основи. Тук не става дума за това, дали откриващия се предмет е изобщо нещо непреходно и вечно; същественото тук е душата да схване в откровението на предмета, неговата непреходност, независимо от телесните си материални основи. Трайният елемент в душата възниква в този миг от наблюдението, когато осъзнаем, че съществуват преживявания, които не са ограничени от нейната преходна същност. Тук става дума не за това дали тези преживявания са осъзнати непосредствено чрез преходните реакции на телесната организация, а за това, че те съдържат нещо което живее действително в душата, но е независимо в своята истина от преходните процеси на възприятието.
Душата се намира поставена между преходното настояще и вечността; тя поддържа връзката между тялото и духа.
Но тя едновременно и посредничи между настоящето и вечността. Тя запазва настоящето под формата на спомени. По този начин тя го изтръгва от преходността и го приема във вечността на своята духовна същност. Тя внася един елемент на трайност във временно-преходното, като в живота си не се отдава само на мимолетните дразнения, а сама определя нещата извън нея, като въплътява в тях своята същина чрез делата, които извършва. Чрез спомена, душата запазва вчерашното; чрез делата се подготвя за утрешното.
към текста >>
Аналогията между съня и смъртта дава представа за
връзка
та между причината и следствието в това отношение.
Той, така да се каже, изгражда нещо, с което трябва да разполага преди свръхсетивното наблюдение, както е необходимо и физическото око за целите на сетивното наблюдение. Да се твърди, че свръхсетивното зрение, което би се основавало на такъв възглед, не е нищо друго освен внушение, би означавало да се прояви неспособност за обхващане на действителността от страна на свободното мислене; с други думи, това би означавало, по този начин човек сам да си внуши определени възражения. Видяхме, че изживяванията на душата не се съхраняват само в границите на живота и смъртта, а и извън тях. Но не само в Духа, който просветва в душата, отпечатва тя своите изживявания, а и както бе показано, също и във външния свят, а именно чрез действието. Това, което човек е извършил вчера, има своите последствия днес.
Аналогията между съня и смъртта дава представа за връзката между причината и следствието в това отношение.
Често пъти сънят е наричан най-малкият брат на смъртта. Събуждам се сутрин. Моята постоянна активност е била прекъсната през нощта. Не е възможно, при обичайни обстоятелства, аз да започна от сутринта каквато и да е нова дейност. За да има порядък и свързаност в моя живот, аз трябва да съчетая днешните си действия с тези от вчера, като ги продължа.
към текста >>
82.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
Дори нашите думи са получили своята форма и значение най-вече във
връзка
с този свят.
Без съмнение, по-висшите степени на духовно развитие са трудно достъпни; но това развитие, което е достатъчно, за да се вникне в същността на духовния свят а това не е никак малко не би се постигнало толкова трудно, ако човек най-напред би се освободил от предразсъдъците, според които душевната и духовната действителност се представят като една по-фина физическа действителност. Така както ние не познаваме изцяло един човек, ако имаме представа само за физическата му външност, така не познаваме света, който ни обкръжава, ако знаем само това, което ни откриват за него физическите сетива. Както една фотография ни става по-близка и по-жива, ако познаваме отблизо фотографираното лице, така ние можем да разберем наистина физическия свят само тогава, ако опознаем неговите душевни и духовни основи. Ето защо, струва ми се за предпочитане, първо да се говори за висшите светове, за душевния и духовния свят, и едва тогава да се прецени физическия свят от духовнонаучна гледна точка. По начало, в нашата епоха е доста трудно да се говори за висшите светове, понеже нейното величие се състои преди всичко в опознаването и завладяването на материалния свят.
Дори нашите думи са получили своята форма и значение най-вече във връзка с този свят.
Но човек трябва да си служи тъкмо с тези употребяеми думи, за да достигне до нещо познато. Тези, които се доверяват само на външните сетива бързо стигат до пълно неразбиране на нещата. Много неща могат да се изразят и изтълкуват не само в образи. Но това трябва да бъде така, понеже такива иносказания са средство, чрез което човек се насочва към висшите светове и чрез което се улеснява достъпа му до тях. /В една от следващите глави ще разгледаме как могат да бъдат развити душевните и духовни възприемателни органи.
към текста >>
83.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Без този нюанс, дължащ се на нейното пребиваване във физическото тяло, веднага след смъртта, тя би се подчинила само на законите на душевния и на духовния свят и би изгубила всякаква
връзка
със сетивния свят.
За да изучим съдбата на душата след смъртта, трябва да разгледаме нейният процес на разпадане. По време на въплъщението, тя имаше задачата да насочи Духа към физическия свят. В мига, когато тази задача е изпълнена, душата се обръща към духовния свят. Като се има предвид естеството на тази задача, щом тялото я освобождава при смъртта и, следователно, щом не може да играе вече своята роля на посредница, тя би трябвало да има всъщност само духовна дейност. Това би било така ако по време на своя живот в тялото, тя не би се повлияла от него, ако не би била привлечена от него.
Без този нюанс, дължащ се на нейното пребиваване във физическото тяло, веднага след смъртта, тя би се подчинила само на законите на душевния и на духовния свят и би изгубила всякаква връзка със сетивния свят.
Ето защо, заедно със смъртта, човек би трябвало да изгуби всякакъв интерес към земния живот и всички страсти, всички желания, произлизащи от съществуването, което той напуска, да са вече задоволени. Доколкото това не е станало, незадоволените страсти и желания остават свързани с душата. За да избегнем всяко недоразумение, трябва грижливо да различаваме причините, свързващи човека със земния живот, които ще могат да бъдат заличени в едно бъдещо въплъщение, от тези, които го свързват за едно определено въплъщение, а именно последното. Първите причини ще бъдат унищожени чрез закона на съдбата, на Кармата; вторите могат да бъдат унищожени само след смъртта. След смъртта, човешкият дух минава през един период, когато душата отхвърля наклонностите, които я привличат към физическото съществувание, за да се подчини вече само на законите на душевно-духовния свят и да освободи Духа.
към текста >>
Неговата
връзка
с душата е неимоверно по-силна от тази с тялото, защото с тялото той се свързва непосредствено.
Процесът е следния: Всички елементи на антипатия, които душата притежава, биват малко по малко победени от силите на симпатията, а тази последната сама нараства до най-висока степен. Защото тази крайна симпатия към целия душевен свят е силата, която ще предизвика, така да се каже, сливането на душата с този свят и пълното угасване на егоизма. Душата престава да бъде като същество, което е привлечено към физическия свят; тя освобождава духа. Следователно, тя се пречиства, минавайки през различните области които описахме, докато стигне до областта на съвършената симпатия, в която се съединява с целия душевен свят. Духът остава свързан с душата до последният момент момента на освобождението защото по време на земния живот, той се е сродил напълно с нея.
Неговата връзка с душата е неимоверно по-силна от тази с тялото, защото с тялото той се свързва непосредствено.
Тя изгражда неговия личен живот. Ето защо Духът не е свързан с разлагащото се тяло, а постепенно освобождаващата се душа. Поради непосредствената си връзка с душата, Духът не се чувствува свободен, освен когато самата тя се слее с всеобщия душевен живот. Като обиталище на човека веднага след смъртта, душевният свят се нарича "място на желанията". Различните религиозни системи, в ученията на които е запазено съзнанието за тези състояния, са дали на това "място на желанията" различни наименования: "чистилище", "пречистващ огън" и т.н.
към текста >>
Поради непосредствената си
връзка
с душата, Духът не се чувствува свободен, освен когато самата тя се слее с всеобщия душевен живот.
Следователно, тя се пречиства, минавайки през различните области които описахме, докато стигне до областта на съвършената симпатия, в която се съединява с целия душевен свят. Духът остава свързан с душата до последният момент момента на освобождението защото по време на земния живот, той се е сродил напълно с нея. Неговата връзка с душата е неимоверно по-силна от тази с тялото, защото с тялото той се свързва непосредствено. Тя изгражда неговия личен живот. Ето защо Духът не е свързан с разлагащото се тяло, а постепенно освобождаващата се душа.
Поради непосредствената си връзка с душата, Духът не се чувствува свободен, освен когато самата тя се слее с всеобщия душевен живот.
Като обиталище на човека веднага след смъртта, душевният свят се нарича "място на желанията". Различните религиозни системи, в ученията на които е запазено съзнанието за тези състояния, са дали на това "място на желанията" различни наименования: "чистилище", "пречистващ огън" и т.н. Най-низшата област от душевния свят е тази на "горещото желание". След смъртта там биват унищожени най-грубите и низши егоистични страсти, които са свързани със живота на тялото. Защото чрез тях душата може да изпита действието на силите на тази душевна област.
към текста >>
84.
4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
GA_9 Теософия
През време на земния живот Духът, посредством физическото тяло, влиза във
връзка
със света на телата.
От него произхождат подтиците и насоките за действие във физическия свят. Докато обитава физическото тяло, Духът не може да приеме своя истински облик. Той може само леко да просветне през булото на физическото съществувание. Всъщност мисловния живот на човека принадлежи на духовният свят; и това, което просветва от него в рамките на физическия свят, е само една загатната и смътна форма. Можем също да кажем, че мисловният живот на физическия човек е една сянка, едно отражение на действителното духовно същество, част от което е самия човек.
През време на земния живот Духът, посредством физическото тяло, влиза във връзка със света на телата.
Въпреки че неговото действие върху този свят съставлява една от задачите, които му предстоят, докато траят неговите въплъщения, той би бил неспособен да я изпълни, ако би познавал само физическото съществувание. Защото намеренията и целите не се определят в рамките на физическото въплъщение, както и планът на една къща не се изработва на строителната площадка. Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така и целите и намеренията, които земното съществувание преследва, се изработват в "царството на духовете". Човешкият Дух трябва постепенно да се връща в това "царство", за да черпи от него всички елементи, необходими за работата във физическия свят. Както архитектът, без да си служи с тухли и хоросан, подготвя в своя кабинет плана на къщата, според архитектурните и други закони, на които трябва да се подчинява, така и архитектът на човешкия живот, Духът или висшето себе трябва да обозрат в "царството на духовете" способностите и целите, съгласно законите на това Царство, което после ще пренесат в земния свят.
към текста >>
Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и
връзка
та, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят.
Духовните сили, които укрепват семейната любов и приятелството, непрекъснато се увеличават. Ето защо, след време ние встъпваме в новото земно въплъщение много по-подготвени и по-съвършени в това отношение. Да, ежедневните обстоятелства от земния живот дават своите плодове тъкмо в тази низша област от "царството на духовете". И тъкмо тук, тази страна от човешката природа, чиито интерес е насочен изцяло към ежедневието, за продължителен период от време ще се почувствува свързана с духовния живот между две прераждания. В духовния свят ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия свят.
Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят.
Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа. Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят. Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята връзка. Следващата област е тази, в която общият живот на земния свят изглежда като един вид мисловно Същество и прониква навсякъде, като един течен елемент от "царството на духовете". Доколкото човек наблюдава света във физическото си въплъщение, животът изглежда като проява на отделни живи същества.
към текста >>
Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята
връзка
.
И тъкмо тук, тази страна от човешката природа, чиито интерес е насочен изцяло към ежедневието, за продължителен период от време ще се почувствува свързана с духовния живот между две прераждания. В духовния свят ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия свят. Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят. Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа. Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят.
Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята връзка.
Следващата област е тази, в която общият живот на земния свят изглежда като един вид мисловно Същество и прониква навсякъде, като един течен елемент от "царството на духовете". Доколкото човек наблюдава света във физическото си въплъщение, животът изглежда като проява на отделни живи същества. Обаче в "царството на духовете", той се освобождава от тях и започва да циркулира навсякъде като един вид "кръв на живота". Сега, като едно живо единство, той е навсякъде. През време на физическия живот, ние долавяме от този живот само едно бегло отражение.
към текста >>
85.
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА
ВРЪЗКА
ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА
С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ Съществата от душевния и духовния свят не могат да бъдат предмет на външни сетивни възприятия. През време на физическия живот, човекът живее едновременно и в трите свята. Той възприема нещата от сетивния свят и на свой ред им въздействува.
към текста >>
Те наистина усещат взаимната
връзка
и хармонията между човешкия мисловен свят от една страна, и природния свят от друга страна.
Както ледът е само една форма, в която водата съществува, така и сетивните неща са само една форма, под която са скрити душевните и духовни Същества. Ако се проумее този факт, ще се разбере и друго: Както водата може да се превърне в лед, така и духовният свят може да премине в душевния свят, а този последния в света на сетивата. От тази гледна точка става ясно, защо човекът може да размишлява върху сетивните неща. Защото има един въпрос, който всеки мислещ човек би трябвало да си зададе, а именно: В какво отношение се намира мисълта, която аз пораждам в главата си за един камък, и самия този камък? За хората, притежаващи особено дълбок усет за външната природа, този въпрос застава с пределна яснота пред тяхното духовно око.
Те наистина усещат взаимната връзка и хармонията между човешкия мисловен свят от една страна, и природния свят от друга страна.
Великият астроном Кеплер изразява тази хармония по следния начин: "Божественото призвание, което подтиква някои хора да изучават астрономията, е просто вписано в света, но не в думи и срички, а в самите неща, съгласно сходството, съществуващо между човешките понятия и сетива от една страна, и небесните тела и констелации от друга страна". Само защото нещата и предметите от сетивния свят не са нищо друго, освен сгъстени духовни Същества, човекът може да се издигне до тях и да ги разбере в своето мислене. Сетивните неща произлизат от духовния свят; те представляват само една друга форма на духовните същества; и когато човек обхваща нещата с помощта на своите мисли, тогава неговата вътрешна същност просто се обръща от сетивната форма към духовните първообрази на тези неща. Да разберем дадено нещо чрез мислите, може да бъде сравнено с процеса, чрез който едно твърдо тяло минава през огъня, за да се превърне в течно, така че химикът да го изследва в неговата течна форма. В различните области от "царството на духовете" се намират духовните първообрази на сетивния свят.
към текста >>
86.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
Сега вече не му е позволено случайното свързване на една мисъл с друга;
връзка
та между тях трябва да съответствува на строгото съдържание в духовния свят.
Тук сам трябва да бъда сигурният водач на самия себе си. Окултният изследовател трябва да дисциплинира своето мислене. Постепенно, неговите мисли ще откликват да следват грижите и тревогите на всекидневието. Те трябва да протичат съобразно вътрешния характер на духовния свят. Човекът е длъжен да се наблюдава добре и да държи нещата в свои ръце.
Сега вече не му е позволено случайното свързване на една мисъл с друга; връзката между тях трябва да съответствува на строгото съдържание в духовния свят.
Преходът от една представа към друга също трябва да се ръководи според тези строги закони. Като мислещо същество, човекът сам трябва да бъде, така да се каже, едно постоянно отражение на тези мисловни закони. В своето мислене той не бива да допуща нищо, което не произтича от тези закони. Ако му хрумне някаква привлекателна идея, която смущава неговото закономерно и подредено мислене, той трябва да я отстрани веднага. Ако някакво лично чувство се опита да внесе в мислите му объркване или нещо друго, той трябва де се намеси без колебание.
към текста >>
Окултният ученик трябва да установи тази
връзка
между своята вечна същност и вечния принцип на нещата.
Напротив, изследвайки духовния свят, той е преизпълнен с радости и скърби, но сега те приемат съвършено друг облик; сега те са "очите и ушите", отправени към духовния свят. Докато се отнасяме към света, изхождайки от личната си гледна точка, той ни открива само онази част, която е свързана с нашата личност. Обаче това е само преходната част на нещата. Ако се разграничим от всичко, което е преходно в нас и се съсредоточим в нашия Аз, т.е. в това, което е трайно, тогава преходните елементи ще се превърнат в един вид посредници, които ще ни открият вечния и непреходен принцип на нещата.
Окултният ученик трябва да установи тази връзка между своята вечна същност и вечния принцип на нещата.
Още преди да се отдал на други упражнения, освен посочените, както и по време на самите тях, той трябва да насочва своите сетива към непреходната страна на нещата. Когато наблюдавам един камък, едно растение, едно животно, един човек, аз не бива да забравям, че всички те изразяват нещо непреходно, нещо вечно. Аз съм длъжен да задам въпроса: "как изглежда вечната страна на този преходен камък, на този преходен човек и как ще надживее тя видимите им сетивни форми? Не бива да смятаме, че подобно насочване на Духа към вечната страна на нещата ще заличи нашият усет за подробностите от всекидневието и ще ни отчужди от непосредствената действителност. Напротив. Всяко листо, всяко насекомо ще започнат да ни откриват неизброими тайни, ако ги наблюдаваме не само с физическите си очи, а и с помощта на устремения през очите човешки Дух.
към текста >>
87.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
Така и при смъртта трите "низши части на душата" се съединяват с преходния свят, а четирите по-висши части влизат във
връзка
с вечността.
Ако не вникнем в описаното делене на душата, не можем да обхванем и нейните връзки с Космоса. Нека да прибегнем до следното сравнение. Химикът разлага водата на водород и кислород. В "единната вода" тези два елемента не могат да бъдат наблюдавани, макар и всеки от тях да запазва своята собствена същност. Както водородът, така и кислородът образуват химически съединения с другите елементи.
Така и при смъртта трите "низши части на душата" се съединяват с преходния свят, а четирите по-висши части влизат във връзка с вечността.
Който отказва да приеме описаното делене на душата, прилича на един химик, който не иска да знае нищо за факта, че водата се състои от кислород и водород. КЪМ СТР. 13 Духовнонаучните изложения следва да бъдат приемани в техния точен смисъл. Защото цялата им стойност се състои в точното формулиране на идеите. Ако например във фразата: "При животното усещанията не са свързани със самостоятелни мисли, а с импулси, които произлизат от непосредствените изживявания" пренебрегнем думата "самостоятелни", лесно бихме стигнали до погрешното становище, че в животинските усещания или инстинкти не се намесват никакви мисли.
към текста >>
Ако обаче се опитаме да вникнем в начина, по който даден човек изживява удара на съдбата, ние ще успеем да разграничим това изживяване от мнението, което се поражда в случай, че извеждаме нашите заключения само от видимия външен свят, изключвайки каквато и да е жива
връзка
между травмиращото събитие и Азът.
Естествено, тези представи ще изглеждат твърде съмнителни за онзи, който е свикнал само с общоприетите, "здраво подплатени" представи, отнасящи се до еднократния живот на човек. които ръководят нашата съдба. Ето защо ние сме длъжни да потърсим други представи, които само привидно противоречат на общоприетите представи. Ако не ги потърсим, това означава принципен отказ от възможността да обхванем душевните явления с помощта на мисленето, нещо което постигаме в условията на физическия свят. Подобен възглед не отдава никакво значение на факт, че един "удар на съдбата", засягащ Аза, е твърде близък до всичко онова, което се разиграва в областта на усещанията, когато чрез спомена извикваме в съзнанието едно аналогично събитие от миналото.
Ако обаче се опитаме да вникнем в начина, по който даден човек изживява удара на съдбата, ние ще успеем да разграничим това изживяване от мнението, което се поражда в случай, че извеждаме нашите заключения само от видимия външен свят, изключвайки каквато и да е жива връзка между травмиращото събитие и Азът.
От тази гледна точка "ударът" ще изглежда или като случайност, или като резултат от определени външни причини. И понеже може да се случи така, че "ударът на съдбата да бъде не следствие, а причина, чиито следствия ще се проявят едва по-късно, хората са склонни да обобщават тези случаи и да изключват всякакви други възможности. Те им обръщат внимание едва когато житейският опит тласне техните разсъждения в определена посока, добре доловена от Гьотевия приятел Кнебел. В едно от писмата си той пише: "Ако внимателно наблюдаваме живота, ще установим че в съдбата на повечето хора съществува определен план, който им е наложен или от тяхната собствена природа, или от външни обстоятелства. Колкото разнообразни и променливи да са техните жизнени условия, в крайна сметка проличава едно цяло, една съгласуваност... Ръката на съдбата, колкото и да са скрити нейните действия, се проявява съвсем ясно: тя може да бъде задвижена както от външни, така и от вътрешни импулси, а много често дори от коренно противоположни мотиви колкото и объркан да е един живот, в него винаги може да се открие определена посока, определена тенденция".
към текста >>
88.
01. УСЛОВИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Духовната
връзка
, която свързва всички Посветени, няма външни очертания, но споменатите два закона са именно онази спойка, която осигурява нейното здраво единство.
първо, всеки сериозен кандидат за висшето познание няма да отстъпи пред никакво условие, пред никаква пречка, за да открие посветения, който може да го въведе във висшите тайни на света. От друга страна, за всеки трябва да е ясно, че ако сериозно и дълбоко се стремят към познанието, Посветеният при всички обстоятелства ще го намери. Защото всред Посветените цари един единствен закон, който не им позволява да отказват на нито един търсещ човек правото му на познание. Но съществува и друг естествен закон, който забранява да се предава дори и най-малката част от тайното знание на тези, които не са достойни за него. Колкото по-съвършен е Посветеният, толкова по-строго спазва той тези два закона.
Духовната връзка, която свързва всички Посветени, няма външни очертания, но споменатите два закона са именно онази спойка, която осигурява нейното здраво единство.
Ти можеш и да си в най-интимно приятелство с един Посветен: и все пак ще си далеч от него дотогава, докато сам не станеш посветен. Ти можеш и да се радваш на неговата обич: но той няма да ти повери своята тайна, ако не си узрял за нея. Ти можеш да го ласкаеш, да го измъчваш: нищо не е в състояние да го застави, така че да ти открие нещо, което той не смее да направи, докато ти не си подготвен да го разбереш правилно. Пътищата, които водят човека до зрелостта за възприемането на една духовна тайна, са точно определени. Техните посоки са очертани в духовните светове с вечни букви; там посветените пазят висши тайни.
към текста >>
89.
03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Вече споменахме за духовната
връзка
, която обединява всички Посветени и за двата естествени закона, които осигуряват нейната цялост.
Всички истински окултни учители са единодушни относно вътрешния смисъл на тези правила, макар и те не винаги да са облечени в еднакви думи. Второстепенните и привидни различия се дължат на факти, които не са предназначени за разглеждане в тази книга. Нито един окултен учител няма желанието да превърне тези правила в средство за власт над други хора. Той не лишава никого от самостоятелност. Защото няма по-добър ценител и защитник на човешката свобода и самостоятелност от окултния учител.
Вече споменахме за духовната връзка, която обединява всички Посветени и за двата естествени закона, които осигуряват нейната цялост.
Но ако Посветеният излезе от рамките на своята затворена духовна област и застане всред хората, тогава за него влиза в сила един трети закон: Всяко свое действие и всяка своя дума насочвай по такъв начин, че никога да не засегнеш свободната воля на другия човек. Ако истинският окултен учител е изградил подобно поведение, ученикът може да за загуби своята независимост, ако следва съответните практически указания. Едно от първите правила можем да формулираме така: "Създавай в себе си мигове на вътрешно спокойствие и се научи да различаваш в тях същественото от несъщественото." Днес тези практически правила могат да бъдат "формулирани" с едни или други думи. Но първоначално всички правила и указания на Тайната Наука са били давани не в думи, а с помощта на един символичен език.
към текста >>
Погрешно е да смятаме обаче, че това, което той постига през тези минути, няма
връзка
с неговите нормални задължения.
Правилото, което се отнася до вътрешното спокойствие е просто. Просто е и неговото спазване, но то води към целта, само ако се изпълнява сериозно и строго. Ето в какво се състои то. Окултният ученик трябва да отдели от своя всекидневен живот определено време, през което да се отдаде на нещо съвсем различно от обичайните му занимания. През това кратко време, той трябва да постигне един съвършено друг душевен живот.
Погрешно е да смятаме обаче, че това, което той постига през тези минути, няма връзка с неговите нормални задължения.
Напротив: Човекът по правилен начин се стреми към подобни мигове от живота, скоро забелязва, че едва благодарение на тях той се добира до истинската сила, за да се справи със задачите на деня. От друга страна, не трябва да мислим, че времето, отделено за изпълняването на това правило, ще пречи на другите ни задължения. Защото ако някой не може да разполага с повече време, достатъчни са и пет минути дневно, стига той да знае как да ги използва. В посоченото време човек трябва напълно да се откъсне от рамките на своето ежедневие. Неговият мисловен и чувствен живот трябва да добие съвсем други нюанси.
към текста >>
И когато благодарение на медитирането, той вникне в естеството на тази
връзка
, той ще поеме всекидневните си грижи и задължения с нова, нарастваща енергия.
Той започва да си изгражда съвсем нови представи за действителността. Всички неща добиват за него друго значение. Необходимо е отново да подчертаем: това преобразяване не откъсва окултния ученик от света. Той не спира да изпълнява своите всекидневни задължения. Защото той вижда, че и най-незначителното изживяване през което минава, са свързани с великите сили и Същества на Космоса.
И когато благодарение на медитирането, той вникне в естеството на тази връзка, той ще поеме всекидневните си грижи и задължения с нова, нарастваща енергия.
Защото сега той знае: всичко, което прави и всичко, което понася, той го прави и понася в името на великия духовен космос. От медитацията блика сила за живот, а не апатия и леност. Окултният ученик тръгва с уверена крачка по житейския път. Каквото и да срещне по него, той продължава напред. По-рано той не знаеше защо работи и страда; сега знае това.
към текста >>
ТО ОСЪЩЕСТВЯВА
ВРЪЗКА
ТА С ВИСШИТЕ ДУХОВНИ СЪЩЕСТВА.
1. ПОДГОТОВКА. ТЯ РАЗВИВА ДУХОВНИТЕ СЕТИВА 2. ПРОСВЕТЛЕНИЕ. ТО ВЪЗПЛАМЕНЯВА ДУХОВНАТА СВЕТЛИНА 3. ПОСВЕЩЕНИЕ.
ТО ОСЪЩЕСТВЯВА ВРЪЗКАТА С ВИСШИТЕ ДУХОВНИ СЪЩЕСТВА.
към текста >>
90.
04. СТЕПЕНИ НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Част от указанията се стремят да издигнат човешката душа до съзнателната
връзка
с духовния свят.
Следващите описания се отнасят до едно духовно обучение, чиито име и същност са ясни за всеки добросъвестен окултен ученик. Те засягат трите степени, чрез които обучението води ученика до една от разновидностите на посвещението. Но следващите страници съдържат само това, което е позволено да се изнесе в писмен вид. Става дума за известни указания, които са извлечени от едно много по-дълбоко учение. В самото окултно обучение цари строго определена последователност.
Част от указанията се стремят да издигнат човешката душа до съзнателната връзка с духовния свят.
Тези указания се отнасят към съдържанието на следващите страници, приблизително както строгата и прецизна система на преподаване се отнася към случайно придобити знания. И все пак сериозното и упорито спазване на препоръките, които даваме тук, може да приближи всеки до истинското окултно обучение. Прибързаните опити, предприети без необходимата сериозност, не водят до никъде. Окултното обучение може да напредва успешно само ако човек се опира на казаното досега. Степените, които окултната традиция е съхранила са
към текста >>
91.
09. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Защото всичко, което вършиш, има
връзка
с изграждането на твоите висши сетива.
А наред с мекотата ще се развие и една друга душевна способност: Спокойното внимание пред всички нюанси от душевния живот на околния свят при пълно вътрешно мълчание на нашите лични емоции. И ако човек стигне до това състояние, тогава душевния живот на неговото обкръжение започва да му въздействува по такъв начин, че неговата душа се променя и израства, и израствайки се разклонява, както растението прави това всред светлината на Слънцето. Мекота и дълбоко вътрешно мълчание: тези качества отвеждат душата в "светът на душите", а духът в "светът на духовете". "Потъни в спокойствие и тишина, затвори сетивата за всичко, което си научавал чрез тях преди твоето окултно обучение, накарал да замлъкнат всички мисли, които по-рано са нахлували в теб по силата на навика, бъди съвсем тих и мълчалив и очаквай с неизменно търпение; едва тогава висшите светове ще започнат да изграждат твоите душевни очи и твоите духовни уши. Не се надявай, че веднага ще "видиш" в света на душите и че веднага ще "чуеш" в света на духовете.
Защото всичко, което вършиш, има връзка с изграждането на твоите висши сетива.
Душевно ще виждаш и духовно ще чуваш, едва когато ще разполагаш с тези сетива. И когато прекараш така известно време в спокойствие и средоточеност, ти няма да се залавяш с твоите ежедневни грижи и занимания, без да се замислиш: да, рано или късно, с мен ще стане това, което трябва да стане, стига да съм достатъчно зрял за него. Забрани си най-строго да привличаш висшите сили чрез твоето своеволие". В началото на пътя всеки окултен ученик получава тези указания от своя Учител. Ако ги следва, той се усъвършенствува.
към текста >>
92.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Когато окултният ученик предприеме определено действие, той задължително ще го постави в логическа
връзка
със своето дотогавашно поведение.
Много по-добре е, ако напълно спокоен се потопи в своя вътрешен свят и предаде логична и смислена насока на мислите, които връхлитат върху него от външния свят. Тази насока на своите собствени мисли той трябва да запази при всички обстоятелства. На Второ Място окултният ученик се стреми да внесе същата последователност и ред в своите действия. Това качество наричаме "контрол на действията". Всяка непоследователност и дисхармония в поведението деформират лотосовия цвят за който става дума.
Когато окултният ученик предприеме определено действие, той задължително ще го постави в логическа връзка със своето дотогавашно поведение.
Ако човек днес действува по един начин, а утре по друг, той никога няма да развие този свръхсетивен орган. Третото Качество се свежда до изграждане на постоянство. До тогава, докато смята определена цел за правилна, окултният ученик не трябва да позволява на никакви влияния да го отклоняват от нея. За него пречките са стимул за постигане на целта, а не повод за отстъпление. На Четвърто Място идва търпението и толерантността към другите хора, същества и неща в живота.
към текста >>
Тук трябва да посочим тяхната
връзка
с онези по-висши душевни органи, които нарекохме "12 листни лотосови цветове".
Шестото Качество се изразява в постигането на душевно равновесие. Окултният ученик се стреми към умерено и спокойно настроение както в моменти на скръб, така и в моменти на радост. Той еднакво избягва както неистовото веселие така и мрачното отчаяние. Нещастието и опасността го заварват готов за действие, също както радостта и успеха. В различните антропософски текстове читателите многократно се натъкват на тези "шест качества", необходими за постигане на Посвещението.
Тук трябва да посочим тяхната връзка с онези по-висши душевни органи, които нарекохме "12 листни лотосови цветове".
Окултното обучение винаги може да посочи специални указания за ускорено израстване на лотосовите цветове, но и в този случай правилните им форми зависят от споменатите качества. Ако те бъдат пренебрегнати, лотосовите цветове израстват в уродлив вид. Ето защо, дори и при появата на ясновидство, изброените душевни качества в този случай могат да се манифестират не като "добри", а като "зли" сили. И тогава човек може да стане особено нетолерантен, боязлив и преизпълнен с антипатия спрямо своето обкръжение. Той може, например, да се издигне до един много фин усет за състоянието на другите души и да ги избягва или мрази.
към текста >>
Сега той има вече непосредствено знание за своя висш Аз и се убеждава, че този висш Аз е във
връзка
с духовни Същества от още по-висок ранг, изграждайки с тях една общност.
Съществува един вид интуиция, изградена върху обикновения усет за истината и върху ясния и здрав разум, която ни позволява да вникваме в тези учения дори и без да имаме свръхсетивни опитности. Човек първо трябва да овладее мистичното познание и едва после да напредва към ясновидството. И ако той промени тази последователност, би заприличал на едно новородено дете, което разполага с уши и очи, но не и с мозък. Дори пред него да се простират светове от багри и звуци, той не би знаел как да пристъпи в тях. Следователно, това което усетът към истината и здравият разум осветляват по пътя на окултното обучение, за ученика се превръща в лична опитност.
Сега той има вече непосредствено знание за своя висш Аз и се убеждава, че този висш Аз е във връзка с духовни Същества от още по-висок ранг, изграждайки с тях една общност.
Сега той разбира, че в известен смисъл низшият Аз произлиза от висшия Аз. Разбира още, че неговата висша природа надживява низшата. Сега вече той може да различава в самия себе си преходното от вечното. А това означава не друго, а че от личен опит човек се убеждава в идеята за въплъщението /инкарнацията/ на Азът в по-низшите структури на човешкото тяло. Сега той разбира, че е включен в много по-висши духовни зависимости и че тъкмо те определят неговите качества и неговите съдби.
към текста >>
И тогава религиозната служба става за него един вид гарант за
връзка
та му с духовния свят.
Ето защо ученика, който е постигнал тази степен, се казва че от него е изчезнало всяко съмнение. Ако по-рано той можеше да поддържа своята вяра с помощта на разума и логичното мислене, сега вместо вярата, той разполага с точни знания и непоклатими възгледи за нещата. В своите обреди, тайнства и ритуали, религиите предлагат външните и видими символи на висши духовни процеси и Същества. Този факт биха отрекли само хора, които не са проникнали достатъчно дълбоко в религиозния живот. Ако обаче човек сам прогледне в духовната действителност, веднага ще разбере огромното значение на видимите религиозни символи.
И тогава религиозната служба става за него един вид гарант за връзката му с духовния свят.
След всичко казано до тук се вижда по какъв начин окултния ученик действително се превръща в един нов човек. Сега той постепенно може да се издигне до онази степен, при която чрез потоците на своето етерно тяло ще управлява един още по-висш елемент на живота, постигайки пълна свобода спрямо своето физическо тяло.
към текста >>
93.
12. ПРОМЕНИ В СЪНИЩАТА НА ОКУЛТНИЯ УЧЕНИК
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ако този орган би възникнал на друго място, получените духовни възприятия не биха имали никаква
връзка
с физическия свят.
Как точно се пораждат тези духовно-възприемателни способности в сърдечната област, може да бъде разбрано само бавно и постепенно в хода на индивидуалното развитие. Практически духовният свят се превръща в обект на познание единствено за този който чрез своето етерно тяло съумее да пренесе еволюционно новите възприемателни способности във външния свят и по такъв начин да осветли неговите процеси и закономерности. Следователно, ясното съзнание за един процес от духовния свят може да възникне единствено при условие, че човек сам го обгръща с духовна светлина. В действителност "Азът", който поражда въпросния духовно-възприемателен орган, не се намира в човешкото физическо тяло, а извън него. Етерният сърдечен орган е само мястото, където човек разпалва духовна светлина.
Ако този орган би възникнал на друго място, получените духовни възприятия не биха имали никаква връзка с физическия свят.
Обаче човекът е длъжен да се отнася всички духовни процеси именно към физическия свят и чрез самия себе си да ги включва в него. Етерният сърдечен орган е онзи, с чиято помощ висшият Аз прави от низшия Аз свой послушен инструмент. Впрочем усещането на окултиста към нещата от духовния свят е съвсем различно от усещането на сетивния човек към физическия свят. Последният се намира определена пространствена точка на сетивния свят и възприеманите предмети са "извън" него. Напротив, духовно развития човек се усеща слят с духовните процеси, които наблюдава; усеща се, като че ли е "вътре в тях".
към текста >>
94.
13. НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА СЪЗНАНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Постепенно човек се научава и е длъжен да се научи ако не иска да изгуби здравата почва под себе си и да се превърне в празен мечтател да прокарва смисловата
връзка
между сетивното си обкръжение и висшите изживявания, до които се добира по време на дълбокия сън.
Неусетно отделните опитности се сливат една в друга, без този процес да бъде смущаван от каквито и да е мисловни асоциации и умозаключения, опиращи се единствено на външния сетивен свят. Колкото по-малко прилагаме нашите мисловни стереотипи от сетивния свят в сферата на висшите изживявания, толкова по-добре. Сега все повече и повече наближаваме онази степен по пътя към свръхсетивното познание, при която ще сме в състояние напълно да преобразим несъзнателните изживявания, характерни за дълбокия сън, в ясни и точни съзнателни опитности. Когато тялото спи, човек също пребивава в един реален свят, както и тогава, когато е буден. Излишно е да отбелязваме, че по време на дълбокия сън, човек навлиза в един съвсем различен свят, нямащ нищо общо с физическото обкръжение на неговото тяло.
Постепенно човек се научава и е длъжен да се научи ако не иска да изгуби здравата почва под себе си и да се превърне в празен мечтател да прокарва смисловата връзка между сетивното си обкръжение и висшите изживявания, до които се добира по време на дълбокия сън.
Първоначално тъкмо този свят, в който проникваме докато спим, се открива пред нас като едно изцяло ново откровение. Тайната Наука определя тази важна степен, която се състои в съзнателно обхващане на отделните изживявания, които човек има по време на своя дълбок сън, като непрекъснатост (континуитет) на съзнанието*. (*Това, което загатваме тук, може да се разглежда като "идеал", стоящ в самия край на едно продължително окултно развитие. Първоначално окултният ученик трябва да изучи двете основни състояния: Съзнанието, при което са възможни само хаотични сънища, и съзнанието, при което е налице само дълбокия, лишен от сънища сън.). Тази степен означава, че дори когато физическото тяло спи и душата не разполага с никакви сетивни възприятия, човешкото същество далеч не прекратява своите изживявания и опитности.
към текста >>
95.
14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Както физическото тяло денем е в непрекъсната
връзка
с процесите и съществата от физическия свят, както търпи, а на свой ред и оказва определени въздействия върху физическия свят, така и душата живее във висшия свят.
Намирайки се в това състояние, тя е лишена от всички възприятия, чиито източници са във външния свят. В известен смисъл тя е извън т.н. физическото тяло, което в будност осигурява посредничеството между сетивните възприятия и мисленето. Тя остава свързана само с по-фините "тела" на човешкото същество (а именно с етерното тяло и с астралното тяло), които са недостъпни за наблюдение от страна на физическите сетива. Обаче дейността на етерното тяло и астралното тяло не спира с настъпването на съня.
Както физическото тяло денем е в непрекъсната връзка с процесите и съществата от физическия свят, както търпи, а на свой ред и оказва определени въздействия върху физическия свят, така и душата живее във висшия свят.
Този живот продължава и по време на съня. Всъщност по време на съня душата е извънредно жива и подвижна. Но човек изобщо не подозира за тази своя активност, преди да е изградил духовно-възприемателните органи, благодарение на които може да наблюдава себе си и процесите в околния свят също и по време на сън, както от друга страна прави това спрямо своето физическо обкръжение. Както посочихме в предишните глави, окултното обучение се състои в изграждането на такива свръхсетивни органи. Когато в хода на окултното обучение човек успее да промени самия характер на своите изживявания по време на дълбокия сън, той вече може да следи всичко около себе си по напълно съзнателен начин; той може свободно да се ориентира в своето обкръжение, както прави това и в условията на физическия свят.
към текста >>
В началото окултният ученик възприема само неща, принадлежащи на един друг свят, без да е в състояние да вникне в тяхната
връзка
и зависимост с предметите от сетивния свят.
Всъщност по време на съня душата е извънредно жива и подвижна. Но човек изобщо не подозира за тази своя активност, преди да е изградил духовно-възприемателните органи, благодарение на които може да наблюдава себе си и процесите в околния свят също и по време на сън, както от друга страна прави това спрямо своето физическо обкръжение. Както посочихме в предишните глави, окултното обучение се състои в изграждането на такива свръхсетивни органи. Когато в хода на окултното обучение човек успее да промени самия характер на своите изживявания по време на дълбокия сън, той вече може да следи всичко около себе си по напълно съзнателен начин; той може свободно да се ориентира в своето обкръжение, както прави това и в условията на физическия свят. Впрочем уместно е да отбележим, че съзнателното възприемане на нашето сетивно обкръжение вече предпоставя една по-висша степен на ясновидство.
В началото окултният ученик възприема само неща, принадлежащи на един друг свят, без да е в състояние да вникне в тяхната връзка и зависимост с предметите от сетивния свят.
Опитностите, които човек извлича както от сънищата, така и от дълбокия сън, продължават без прекъсване. Душата живее непрекъснато във висшите светове и осъществява там своите действия. Във висшите светове тя открива истински импулси за своята работа върху физическото тяло. За обикновения човек този негов висш живот остава неосъзнат. Обаче окултният ученик го издига до равнище на един съзнателен акт.
към текста >>
Всичко това произлиза от обстоятелството, че трите сили на мисленето, чувствата и волята осъществяват закономерната
връзка
тъкмо във фините тела на човека.
Ако обгърнем с поглед човешкия живот, ще установим, че всичко в него се основава на подобни зависимости. Дори сме склонни да считаме живота на един човек за "нормален", само ако там констатираме такива зависимости между мислене, чувства и воля, каквито са вложени в законите на самата човешка природа. В разрез с тези закони би се поставил например човек, ако лошата миризма предизвиква у него приятно чувство, или ако не отговори на зададен въпрос. Успехът, на който можем да разчитаме при правилно възпитание и добро преподаване, се основава на предпоставката, че при детето бихме могли да постигнем такава зависимост между мислене, чувства и воля, която е съответствие със здравата човешка природа. Ако пробуждаме в детето определени представи, правим това с надеждата, че по-късно те ще влязат в закономерни връзки с неговите чувства и с неговите волеви решения.
Всичко това произлиза от обстоятелството, че трите сили на мисленето, чувствата и волята осъществяват закономерната връзка тъкмо във фините тела на човека.
Тази връзка в етерно-астралния човешки организъм има своето отражение в човешкото физическо тяло. Дори и в него органите на волята са закономерно свързани с тези на мисленето и чувствата. Ето защо определена мисъл закономерно поражда определено чувство или определен волев импулс. В хода на окултното обучение, нишките, които свързват трите основни душевни сили, са разкъсани. Първоначално тяхното разкъсване се осъществява само в сферата на етерно-астралния душевен организъм; обаче по-късно то засяга също и физическото тяло.
към текста >>
Тази
връзка
в етерно-астралния човешки организъм има своето отражение в човешкото физическо тяло.
Дори сме склонни да считаме живота на един човек за "нормален", само ако там констатираме такива зависимости между мислене, чувства и воля, каквито са вложени в законите на самата човешка природа. В разрез с тези закони би се поставил например човек, ако лошата миризма предизвиква у него приятно чувство, или ако не отговори на зададен въпрос. Успехът, на който можем да разчитаме при правилно възпитание и добро преподаване, се основава на предпоставката, че при детето бихме могли да постигнем такава зависимост между мислене, чувства и воля, която е съответствие със здравата човешка природа. Ако пробуждаме в детето определени представи, правим това с надеждата, че по-късно те ще влязат в закономерни връзки с неговите чувства и с неговите волеви решения. Всичко това произлиза от обстоятелството, че трите сили на мисленето, чувствата и волята осъществяват закономерната връзка тъкмо във фините тела на човека.
Тази връзка в етерно-астралния човешки организъм има своето отражение в човешкото физическо тяло.
Дори и в него органите на волята са закономерно свързани с тези на мисленето и чувствата. Ето защо определена мисъл закономерно поражда определено чувство или определен волев импулс. В хода на окултното обучение, нишките, които свързват трите основни душевни сили, са разкъсани. Първоначално тяхното разкъсване се осъществява само в сферата на етерно-астралния душевен организъм; обаче по-късно то засяга също и физическото тяло. Фактически мозъкът на един духовно напреднал човек се разделя на три отделни и независими части.
към текста >>
Сега тяхната
връзка
не се гарантира вече от анонимни сили а се постига чрез будното и активно съзнание на самия човек.
Фактически мозъкът на един духовно напреднал човек се разделя на три отделни и независими части. "разделянето" е от такова естество, че не може да бъде констатирано нито със сетива, нито с каквито и да е помощни инструменти. Обаче то е факт, и ясновидецът може да го потвърди. Да, мозъкът на напредналия ясновидец се разпада на три самостоятелно действуващи сили: Мисловен мозък, чувствен мозък и волев мозък. По този начин органите на мисленето, чувствата и волята стават независими.
Сега тяхната връзка не се гарантира вече от анонимни сили а се постига чрез будното и активно съзнание на самия човек.
Промяната, която окултният ученик забелязва в себе си, се състои в следното: никаква връзка не съществува вече между представа и чувство или между чувство и решение на волята и т.н., ако той сам не е изградил тази връзка. Нито един мотив не може да прерасне в действие, ако не разполага с необходимата вътрешна свобода. Сега човек може да застане напълно безчувствен пред едно събитие, което преди окултното обучение е пораждало в него дълбока привързаност или силна омраза; може да остане безучастен към една мисъл, която по-рано спонтанно го е вдъхновявала за едно или друго действие. Сега той може да предприеме действия, чиито мотиви да напълно непознати за хора встрани от окултното обучение. Великото завоевание на окултния ученик е, че постига пълен контрол над трите душевни сили; обаче оттук нататък той става лично отговорен за всички последици от този важен факт.
към текста >>
Промяната, която окултният ученик забелязва в себе си, се състои в следното: никаква
връзка
не съществува вече между представа и чувство или между чувство и решение на волята и т.н., ако той сам не е изградил тази
връзка
.
"разделянето" е от такова естество, че не може да бъде констатирано нито със сетива, нито с каквито и да е помощни инструменти. Обаче то е факт, и ясновидецът може да го потвърди. Да, мозъкът на напредналия ясновидец се разпада на три самостоятелно действуващи сили: Мисловен мозък, чувствен мозък и волев мозък. По този начин органите на мисленето, чувствата и волята стават независими. Сега тяхната връзка не се гарантира вече от анонимни сили а се постига чрез будното и активно съзнание на самия човек.
Промяната, която окултният ученик забелязва в себе си, се състои в следното: никаква връзка не съществува вече между представа и чувство или между чувство и решение на волята и т.н., ако той сам не е изградил тази връзка.
Нито един мотив не може да прерасне в действие, ако не разполага с необходимата вътрешна свобода. Сега човек може да застане напълно безчувствен пред едно събитие, което преди окултното обучение е пораждало в него дълбока привързаност или силна омраза; може да остане безучастен към една мисъл, която по-рано спонтанно го е вдъхновявала за едно или друго действие. Сега той може да предприеме действия, чиито мотиви да напълно непознати за хора встрани от окултното обучение. Великото завоевание на окултния ученик е, че постига пълен контрол над трите душевни сили; обаче оттук нататък той става лично отговорен за всички последици от този важен факт. Едва чрез това преобразяване на своята вътрешна същност, човек може да влезе в съзнателна връзка с определени свръхсетивни сили и Същества.
към текста >>
Едва чрез това преобразяване на своята вътрешна същност, човек може да влезе в съзнателна
връзка
с определени свръхсетивни сили и Същества.
Промяната, която окултният ученик забелязва в себе си, се състои в следното: никаква връзка не съществува вече между представа и чувство или между чувство и решение на волята и т.н., ако той сам не е изградил тази връзка. Нито един мотив не може да прерасне в действие, ако не разполага с необходимата вътрешна свобода. Сега човек може да застане напълно безчувствен пред едно събитие, което преди окултното обучение е пораждало в него дълбока привързаност или силна омраза; може да остане безучастен към една мисъл, която по-рано спонтанно го е вдъхновявала за едно или друго действие. Сега той може да предприеме действия, чиито мотиви да напълно непознати за хора встрани от окултното обучение. Великото завоевание на окултния ученик е, че постига пълен контрол над трите душевни сили; обаче оттук нататък той става лично отговорен за всички последици от този важен факт.
Едва чрез това преобразяване на своята вътрешна същност, човек може да влезе в съзнателна връзка с определени свръхсетивни сили и Същества.
Налице е дълбоко сродство между неговите собствени душевни сили и част от силите на Космоса. Например силата, която е вложена във волята, може да действува върху определени процеси и Същества от духовния свят, но може и да ги възприема. Обаче тя може това едва след като е станала душевно свободна и независима от връзките си с чувствата и волята. След като тази зависимост е прекъсната волята е свободна и се насочва навън. Така стоят нещата и със силите на чувствата и на мисленето.
към текста >>
Съзнателната
връзка
с тях човек може да осъществи само благодарение на освободените си душевни сили.
Когато един човек изпитва чувство на омраза към друг за ясновидеца това чувство е видимо и подобно на фин светлинен облак с определена оцветка. Ясновидецът може да отклони това чувство на омраза, както сетивния човек може да отклони един удар от физически предмет. В свръхсетивния свят омразата е едно нагледно и видимо явление. Обаче ясновидецът може да я възприеме само поради това, че съумява да насочи навън освободената сила, лежаща в основата на неговите чувства, също както сетивния човек насочва навън възприемателната способност на своите очи. Така е не само с омразата, но и с много по-съществени процеси, разиграващи се в свръхсетивния свят.
Съзнателната връзка с тях човек може да осъществи само благодарение на освободените си душевни сили.
При незачитане на духовнонаучните указания, описаното разделяне на мисловните, чувствени и волеви сили може да предизвика три вида опасности за нормалното духовно развитие на човешкото същество. Първата Опасност може да настъпи, когато асоциативните връзки бъдат разкъсани, преди висшето познание да е напреднало дотам, че да поддържа свободно и хармонично взаимодействие между трите основни но вече разделени сили на душата. Защото по правило, в дадена възраст, трите основни сили на човека не са еднакво напреднали в своето развитие. При един човек мисленето има надмощие над чувствата и волята; при друг преобладават чувствата, при трети волята. Докато хармоничното действие на трите сили остава подчинено на космическите закони, преобладаването на една или друга от тях не може да има вредни последици.
към текста >>
96.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Паметта стои по-близо до по-дълбоката природа на човека отколкото умствените способности и във
връзка
с нея бяха развити други сили, които много повече приличаха на силите на тогавашните по-низши природни същества, отколкото на съвременните човешки инстинктивни способности.
При посветения личността престава да има значение. Той изцяло стои в служба на вечната мъдрост. Ето защо за него също не важи характеристиката на определен период от време. Докато логическата мисловна способност липсваше още на атлантците (именно на първите атлантци), те имаха във високо развитата паметова способност нещо, което придаваше особен характер на тяхната дейност. Но със същността на една човешка способност винаги са свързани други способности.
Паметта стои по-близо до по-дълбоката природа на човека отколкото умствените способности и във връзка с нея бяха развити други сили, които много повече приличаха на силите на тогавашните по-низши природни същества, отколкото на съвременните човешки инстинктивни способности.
Така атлантците можеха да владеят това, което се нарича жизнена сила. Както днес от каменните въглища се извлича силата на топлината, която се изполва като двигателна сила при нашите транспортни средства, така атлантците разбираха, как да поставят силата на семената в служба на техните технически уреди. Можем да си съставим представа за това, за което става дума тук чрез следното. Нека помислим за едно житно зърно. В него дреме определена сила.
към текста >>
И с говора беше създадена
връзка
между човешката душа и нещата, намиращи се вън от нея.
С развитието на паметта беше свързано също развитието на говора. Докато човекът още не съхраняваше в себе си миналото, не можеше също и да става съобщаване на изживяното чрез говора. И понеже през последното време на Лемурия се родиха първите зачатъци на паметта, тогава можа да бъде поставено началото на способността да се назовава видяното и чутото. Само хора, които притежават памет, могат да правят нещо с име, дадено на някакъв предмет. В атлантската епоха започна своето развитие говорът.
И с говора беше създадена връзка между човешката душа и нещата, намиращи се вън от нея.
Човекът роди звучната реч вътре в себе си; и тази звучна реч принадлежеше към предметите на външния свят. Роди се също и една нова връзка между човек и човека чрез съобщението по пътя на говора. Всичко това беше в една още младенческа форма при рмоахалите; но все пак това съществено ги отличаваше от техните лемурийски прадеди. Силите в душите на тези първи атлантци имаха още нещо от рода на природните сили. Тези човеци в известна степен бяха още сродни със заобикалящите ги природни същества, по-сродни отколкото по-късните хора.
към текста >>
Роди се също и една нова
връзка
между човек и човека чрез съобщението по пътя на говора.
И понеже през последното време на Лемурия се родиха първите зачатъци на паметта, тогава можа да бъде поставено началото на способността да се назовава видяното и чутото. Само хора, които притежават памет, могат да правят нещо с име, дадено на някакъв предмет. В атлантската епоха започна своето развитие говорът. И с говора беше създадена връзка между човешката душа и нещата, намиращи се вън от нея. Човекът роди звучната реч вътре в себе си; и тази звучна реч принадлежеше към предметите на външния свят.
Роди се също и една нова връзка между човек и човека чрез съобщението по пътя на говора.
Всичко това беше в една още младенческа форма при рмоахалите; но все пак това съществено ги отличаваше от техните лемурийски прадеди. Силите в душите на тези първи атлантци имаха още нещо от рода на природните сили. Тези човеци в известна степен бяха още сродни със заобикалящите ги природни същества, по-сродни отколкото по-късните хора. Техните душевни сили бяха още повече природни сили, отколкото тези на съвременните хора. Така също и звучната реч, която те произвеждаха, беше нещо подобно на природните сили.
към текста >>
97.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
На човека му беше показвано, как тези значителни видими факти стоят във
връзка
с невидимите (божествени) сили и как той трябва да устройва своя живот съобразно тези невидими сили.
На главния ръководител (Ману) помагаха и други пратеници на боговете, които изпълняваха неговите задачи относно отделните отрасли на живота и работеха за развитието на новата раса. Защото се касаеше целият живот да бъде устроен в смисъла на новото разбиране за едно божествено управление на света. Мислите на хората навсякъде трябваше да бъдат насочени от видимото към невидимото. Животът се определя чрез природните сили. Протичането на този човешки живот зависи от деня и нощта, от зимата и лятото, от лъчите на Слънцето и от дъжда.
На човека му беше показвано, как тези значителни видими факти стоят във връзка с невидимите (божествени) сили и как той трябва да устройва своя живот съобразно тези невидими сили.
Всяко знание и всяка работа трябваше да се извършват в този смисъл. В движението на звездите и в отношенията на атмосферните процеси (състоянията на времето) човекът трябваше да вижда божествените решения, изливането на божествената мъдрост. Астрономията и метеорологията бяха преподавани в този смисъл. И човекът трябваше да устрои своята работа, своя морален живот така, че те да отговарят на пълните с мъдрост закони на Божественото. Животът беше уреждан според божествените заповеди; както в движението на звездите, така и в атмосферните процеси бяха изследвани божествените мисли.
към текста >>
От определена страна хората бяха стигнали дотам, да притежават знания и изкуства, които нямаха непосредствена
връзка
с това, което гореспоменатият Ману трябваше да счита за своя същинска задача.
Чрез това Ману искаше да внедри истинската задача на петата коренна раса. Тази раса трябваше да се научи да се ръководи сама чрез нейните собствени мисли. Обаче подобно самоопределение може да бъде за благото на човечеството само тогава, когато самият човек се постави в служба на висшите сили. Човекът трябваше да си служи със своята мисловна сила; обаче тази мисловна сила трябваше да бъде осветена чрез погледа, насочен към Божественото. Ние можем да разберем напълно това, което ставаше в онези времена само когато знаем, че развитието на мисловната способност, започвайки от петата атлантска подраса, имаше като последствие и нещо друго.
От определена страна хората бяха стигнали дотам, да притежават знания и изкуства, които нямаха непосредствена връзка с това, което гореспоменатият Ману трябваше да счита за своя същинска задача.
На тези познания и изкуства първоначално им липсваше религиозният характер. Те бяха придобити от хората така, че те не можеха да мислят за нищо друго, освен да ги поставят в служба на тяхната собствена полза, на техните лични нужди.*... /* За сега не е позволено да се съобщава открито за произхода на тези познания и изкуства. Ето защо тук трябва да премълчим една част от това, което е записано в Хрониката Акаша./ Към такива познания принадлежи например огънят с неговото приложение за човешки нужди. През първите атлантски времена човекът не се нуждаеше от огъня, защото той можеше да си служи с жизнената сила. Обаче колкото по-малко той беше в състояние да си служи с тази сила в течение на времето, толкова повече трябваше да се научи да си изработва оръдия, инструменти от така наречените неживи неща.
към текста >>
98.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тяхната способност на въображението, намираща се във
връзка
с природата, стана основа за едно особено развитие на живота на представите.
Това общение може да бъде наречено общение с боговете. И това, което по-късно се яви като “посвещение”, като “тайнство”, произлезе от тази първоначална форма на общението на хората с боговете. В следващите времена това общение трябваше да приеме други форми, защото човешката способност да си образува представи, човешкият дух приеха други форми. От особено значение е нещо, което стана с напредването на лемурийското развитие благодарение на това, че жените живееха по описания начин. Чрез това те развиха особени човешки сили.
Тяхната способност на въображението, намираща се във връзка с природата, стана основа за едно особено развитие на живота на представите.
Те съзерцателно приемаха в себе си силите на природата и ги оставяха да действат в тяхната душа. С това се образуваха зародишите на паметта. И заедно с паметта в света се появи също и способността за създаване на първите най-прости морални понятия. Развитието на волята при мъжете не познаваше отначало нещо подобно. Мъжът следваше инстинктивно подбудите на природата, или влиянията на посветените.
към текста >>
99.
РАЗДЕЛЯНЕ НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Сега обаче душевната сила, която не намира никаква употреба навън, може да влезе във
връзка
със силата на духа; и чрез това свързване в тялото се развиват онези органи, които по-късно правят от човека мислещо същество.
Тя не можеше да се прояви навън; ето защо стана свободна за да гради вътрешните органи. И тук в развитието на човечеството настъпва една важна точка. По-рано това, което наричаме дух, способността на мисленето, не можеше да намери място в човека. Защото тази способност не би намерила никакъв орган, чрез който да прояви своята дейност. Душата беше използвала всичките си сили навън, за да изгражда тялото.
Сега обаче душевната сила, която не намира никаква употреба навън, може да влезе във връзка със силата на духа; и чрез това свързване в тялото се развиват онези органи, които по-късно правят от човека мислещо същество.
Така човекът можа да употреби една част от силата, която по-рано използваше за възпроизвеждането на своите себеподобни, за усъвършенстване на своето собствено същество. Силата, чрез която човечеството си образува мислещ мозък, е същата, чрез която в древни времена човекът се самооплождаше. Мисленето бе изкупено чрез еднополовостта. Когато хората не се оплождаха вече сами, а взаимно, те можеха да насочат една част от тяхната възпроизвеждаща сила навътре и да станат мислещи същества. Външно мъжкото и женското тяло получиха несъвършена форма, в която се проявяваше душата; но чрез това в тяхната вътрешност те станаха по-съвършени същества.
към текста >>
Тяхната душа беше развила в предишни епохи душевни органи, които не се нуждаеха от нещо физическо, за да влязат във
връзка
с духа.
Душата на сегашния човек може да мисли с помощта на физическия мозък само това, което възприема чрез физическите сетива. Човешката душа трябваше да чака, докато се развие един мозък, който стана посредник на духа. Без този околен път тази душа би останала лишена от дух. Тя би останала на степента на сънищното съзнание. Не беше така с гореспоменатите свръхчовешки същества.
Тяхната душа беше развила в предишни епохи душевни органи, които не се нуждаеха от нещо физическо, за да влязат във връзка с духа.
Тяхното познание и тяхната мъдрост бяха добити по свръхсетивен път. Едно такова познание се нарича интуитивно. Съвременният човек ще стигне до такава интуиция едва на една по-късна степен от неговото развитие, когато интуицията ще му даде възможност да дойде в допир с духа без посредничеството на сетивата. Той трябва да мине по околния път през сетивната материя. Този околен път се нарича слизане на човешката душа в материята, или казано популярно – “грехопадение”.
към текста >>
100.
НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
И това, което в тази
връзка
се нарича Сатурн, Слънце, Луна, (или Старият Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна) днес не съществува като физическа планета, както предишните въплъщения на един човек не съществуват вече наред с неговото днешно въплъщение.
Ние ще видим, че на първо време тези наименования нямат общо с днешните небесни тела, които носят тези имена във физическата астрономия, въпреки че в по-широк смисъл за един напреднал мистик съществува дадено отношение към тях. Казва се също, че преди да стъпи на Земята, човекът е обитавал други планети. Обаче под тези “други планети” трябва да разбираме предишните състояния от развитието на Земята и на нейните обитатели. Земята заедно с всички същества, които й принадлежат, е минала през трите състояния на Сатурновото, Слънчевото и Лунното съществуване, преди да стане “Земя”. Сатурн, Слънце и Луна са така да се каже трите въплъщения на Земята в миналото време.
И това, което в тази връзка се нарича Сатурн, Слънце, Луна, (или Старият Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна) днес не съществува като физическа планета, както предишните въплъщения на един човек не съществуват вече наред с неговото днешно въплъщение.
Как стои работата с това “планетно развитие” и на другите принадлежащи към Земята същества, именно това ще бъде обект на следващите изложения, почерпени от “Хрониката Акаша”. С това не искаме да кажем, че посочените три състояния не са били предхождани от още по-далечни минали състояния. Обаче всичко, което ги предхожда се губи в тъмнина и окултно-научното изследване засега не може да хвърли светлина върху тях. Защото това изследване не почива върху спекулация, върху размишление с обикновени понятия, а върху действителна духовна опитност. И както на физическото поле нашето физическо око може да вижда само до определена граница и не може да проникне зад хоризонта, така също и “духовното око” може да стигне само до определен момент.
към текста >>
Който не се задълбочи в духовната наука и заставайки на високия съдийски стол на своите предразсъдъци изпраща всичко, което се сподели, в областта на фантастиката и мечтателството, той най-малко ще разбере тази взаимо
връзка
с бъдещето.
И въпреки това, човечеството не може да живее без тези свръхсетивни познания. Но който разпространява такива познания, има нужда от скромност и истинска самокритика, както и от един непоклатим стремеж към себепознание и извънредна предпазливост. Такива междинни забележки са необходими тук, понеже сега ще се издигаме до още по-висши познания, отколкото са тези, които се намират в предишните лекции за “Хрониката Акаша”. Към обзора на миналото на човека, който ще направим чрез следващите съобщения, ще прибавим след това и този на бъдещето. Защото бъдещето може да се разкрие пред едно истинско духовно познание, макар и само дотолкова, доколкото е необходимо на човека за изпълнението на неговото предопределение.
Който не се задълбочи в духовната наука и заставайки на високия съдийски стол на своите предразсъдъци изпраща всичко, което се сподели, в областта на фантастиката и мечтателството, той най-малко ще разбере тази взаимовръзка с бъдещето.
А дори едно просто логическо разсъждение би могло да направи разбираемо това, което ще разгледаме. Само че такива логически разсъждения се приемат само дотолкова, доколкото те съвпадат с предразсъдъците на хората. Предразсъдъците са силни врагове също и на всяка логика. Когато сяра, кислород и водород се съединят в определени отношения, съгласно даден закон трябва да се получи сярна киселина. И който е учил химия, предвижда, какво ще се получи, когато гореизброените три вещества влязат във взаимодействие при съответните условия.
към текста >>
Фактът, че съзнанието на днешния човек работи във физическия свят, почива на това, че неговите физически частици – мозъчните и нервни клетки – стоят в съвършено определена
връзка
едни с други.
Ясновидецът действително може това. В приведените примери пред нас имаме същества, които са съзнателни в другите светове и проникват във физическия свят само чрез техните физически органи отделните пчели и мравки. Но напълно е възможно едно такова съзнание, като това на пчелното семейство или на мравуняка, да е било в предишните времена на неговото развитие вече във физическия свят, както сегашното човешко съзнание, обаче след това е възлязло и е оставило във физическия свят само изпълнителните органи, а именно отделните мравки и пчели. Подобно нещо действително ще се случи в хода на развитието и с човека. То даже е станало по определен начин при ясновидците вече в настоящето.
Фактът, че съзнанието на днешния човек работи във физическия свят, почива на това, че неговите физически частици – мозъчните и нервни клетки – стоят в съвършено определена връзка едни с други.
Това, което бе изнесено в “Как се постигат познания за висшите светове? ” трябва да бъде посочено също и тук. При по-висшето развитие на човека обикновената връзка на мозъчните клетки действително се премахва. Тогава те са свързани “по-хлабаво”, така че мозъкът на ясновидеца може да бъде сравнен в определено отношение с един мравуняк, макар и анатомично разкъсването на мозъчните клетки (молекули) да не може да се докаже. Отделните молекули на мравуняка – именно самите мравки – са били здраво свързани помежду си в едно далечно минало, както молекулите на човешкия мозък.
към текста >>
При по-висшето развитие на човека обикновената
връзка
на мозъчните клетки действително се премахва.
Подобно нещо действително ще се случи в хода на развитието и с човека. То даже е станало по определен начин при ясновидците вече в настоящето. Фактът, че съзнанието на днешния човек работи във физическия свят, почива на това, че неговите физически частици – мозъчните и нервни клетки – стоят в съвършено определена връзка едни с други. Това, което бе изнесено в “Как се постигат познания за висшите светове? ” трябва да бъде посочено също и тук.
При по-висшето развитие на човека обикновената връзка на мозъчните клетки действително се премахва.
Тогава те са свързани “по-хлабаво”, така че мозъкът на ясновидеца може да бъде сравнен в определено отношение с един мравуняк, макар и анатомично разкъсването на мозъчните клетки (молекули) да не може да се докаже. Отделните молекули на мравуняка – именно самите мравки – са били здраво свързани помежду си в едно далечно минало, както молекулите на човешкия мозък. Тогава отговарящото на тях съзнание е било във физическия свят, както днес човешкото съзнание. И когато в бъдеще човешкото съзнание ще се движи в “по-висши” светове, тогава връзката на сетивните части във физическия свят ще бъде толкова разхлабена, както тази между днешните отделни мравки. Това, което някога ще се изпълни за всички хора, се изпълнява още днес с мозъка на ясновидеца, само че никакъв инструмент на сетивния свят не е достатъчно развит, за да докаже изпреварващото развитие на такъв ясновидец, при който става това разхлабване.
към текста >>
И когато в бъдеще човешкото съзнание ще се движи в “по-висши” светове, тогава
връзка
та на сетивните части във физическия свят ще бъде толкова разхлабена, както тази между днешните отделни мравки.
” трябва да бъде посочено също и тук. При по-висшето развитие на човека обикновената връзка на мозъчните клетки действително се премахва. Тогава те са свързани “по-хлабаво”, така че мозъкът на ясновидеца може да бъде сравнен в определено отношение с един мравуняк, макар и анатомично разкъсването на мозъчните клетки (молекули) да не може да се докаже. Отделните молекули на мравуняка – именно самите мравки – са били здраво свързани помежду си в едно далечно минало, както молекулите на човешкия мозък. Тогава отговарящото на тях съзнание е било във физическия свят, както днес човешкото съзнание.
И когато в бъдеще човешкото съзнание ще се движи в “по-висши” светове, тогава връзката на сетивните части във физическия свят ще бъде толкова разхлабена, както тази между днешните отделни мравки.
Това, което някога ще се изпълни за всички хора, се изпълнява още днес с мозъка на ясновидеца, само че никакъв инструмент на сетивния свят не е достатъчно развит, за да докаже изпреварващото развитие на такъв ясновидец, при който става това разхлабване. Както при пчелите се раждат три категории, царица, търтеи и работнички, така в “мозъка на ясновидеца” се раждат три категории молекули, всъщност отделни, живи същности, които пренесеното в един по-висш свят съзнание на ясновидеца довежда до съзнателно задружно действие. Една по-нататъшна степен на съзнателността предлага онова, което обикновено се нарича дух на народа или дух на расата, без при това хората да могат да си представят нещо по-определено. За духовния изследовател в основата на общите, пълни с мъдрост действия, които се проявяват в съвместния живот на членовете на един народ или на една раса, също лежи едно съзнание. Чрез духовното изследване ние намираме това съзнание също така в един друг свят, какъвто е случаят при пчелното семейство или при мравуняка.
към текста >>
Това, което става в неговия свят, също зависи от такива същества, притежаващи други степени на съзнанието и поради това може да бъде разбрано само във
връзка
с тях.
Както съзнанието на пчелното семейство извършва своята работа чрез физическите пчели, така извършва своята работа и съзнанието на народа чрез или с помощта на астралните тела на принадлежащите на народа хора. В тези “духове на народа и на расата” пред нас ние имаме един съвършено друг вид същества, различни от човешкото същество и от това на пчелното семейство. Би трябвало да приведем още много примери, ако бихме искали да покажем, как под човека и над човека съществуват и други същества. Нека обаче приведените примери бъдат достатъчни, за да послужат за увод към намиращите се в следващото изложение пътища за развитието на човека. Защото собственият ход на развитието на човека може да бъде разбран само тогава, когато вземем под внимание, че той се развива заедно със съществата, чиито съзнания се намират в един друг свят, различен от неговия собствен свят.
Това, което става в неговия свят, също зависи от такива същества, притежаващи други степени на съзнанието и поради това може да бъде разбрано само във връзка с тях.
към текста >>
НАГОРЕ