СЕДМА ГЛАВА

Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството

Идеите в „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ написах по времето, когато съдбата ме въведе в семейство, в чийто кръг имах възможност да изживея много прекрасни часове и една от щастливите фази в своя живот. Сред моите приятели от дълго време имаше един, който ми беше много скъп заради жизнерадостния му слънчев нрав, точните му забележки за живота и хората и цялостното му отворено и лоялно поведение. Той ме представи, заедно с други наши общи приятели, в своя дом. Там, освен нашия приятел, срещнахме още две дъщери на семейството, негови сестри, и един мъж, в когото скоро трябваше да разпознаем годеника на по-голямата дъщеря.

На заден план в живота на това семейство витаеше нещо неизвестно, което така и никога не видяхме. Това беше бащата на брата и сестрите. Той хем беше там, хем не беше. От найразлични страни дочухме по нещо за човека, който ни беше непознат. Според приказките, които чувахме, той трябваше да представлява необикновена личност. Братът и сестрите отначало изобщо не говореха за баща си, който, както изглеждаше, винаги се намираше в съседната стая. Едва постепенно стана така, че един или друг от тях започнаха да правят забележки за него. Всяка тяхна дума беше изпълнена с истинско благоговение. Усещаше се, че в негово лице те почитаха един значителен човек. Но също така се долавяше, че изпитваха голяма боязън да не би все пак по някаква случайност да се срещнем с него лице в лице.

Нашите разговори в кръга на семейството касаеха главно литературата. За да се обосноват за едно или друго, братът и сестрите донасяха по някоя книга от библиотеката на баща си. Обстоятелствата се стекоха така, че малко по малко се запознах с много от нещата, които четеше мъжът в съседната стая, макар и сам никога да не го бях виждал.

Накрая не можех да сторя друго освен да започна да питам за много неща, свързани с непознатия. Така пред душата ми постепенно от действително сдържаните, но все пак издаващи много неща разкази на брата и сестрите, в душата ми възникна образът на тази забележителна личност. Обикнах мъжа, който се стори значителен и на мен. Накрая в негово лице започнах да уважавам един човек, когото животът чрез тежки преживявания е довел дотам, да се занимава повече със своя вътрешен свят и да избягва всякакъв контакт с хора.

Един ден на нас, посетителите, ни беше съобщено, че човекът е болен, а скоро след това трябваше да ни бъде известена неговата кончина. Братът и сестрите ми повериха погребалната реч. Казах това, което сърцето ми ме подтикна да кажа за личността, която познавах само по гореописания начин. Беше погребение, на което присъстваха само семейството, годеникът на едната дъщеря и моите приятели. Братът и сестрите ми казаха, че в погребалната си реч съм предал един точен образ на техния баща. По начина, по който говореха, по сълзите им можах да почувствам, че това беше истинското им убеждение. Също така знаех, че този мъж ми беше толкова близък духовно, сякаш съм общувал много дълго с него.

Между мен и по-малката дъщеря постепенно възникнаха прекрасни дружески отношения. В нея имаше нещо от първообраза на немската девойка. В душата си не носеше заучена образованост, а се изразяваше благородно-сдържано с истинска пленителна естественост. Тази нейна сдържаност предизвикваше такава и у мен. Ние се обичахме и го знаехме съвсем ясно и двамата, но и не можехме да преодолеем свяна да си кажем, че се обичаме. Така любовта живееше между думите, които си казвахме, а не в самите тях. Чувствах, че отношенията ни бяха най-съкровени, но те никога не намериха възможност да преминат извън душевното.

Радвах се на тази дружба, чувствах приятелката си като най-слънчевото нещо в живота си. Но този живот по-късно ни раздели. Тогава от часовете на радостна задружност остана само краткотрайна кореспонденция, след което и носталгични спомени за една чудесно изживяна част от живота. Обаче спомени, които отново и отново изплуваха от дълбините на душата ми през целия ми последващ живот.

Беше по същото време, когато веднъж отидох при Шрьоер. Той беше цял преизпълнен с впечатления от току-що прочетените стихове на Мари Ойгение деле Грацие. Пред него лежеше едно нейно томче с поеми, епосът „Херман“, драмата „Саул“ и разказът „Циганката“. Шрьоер говореше с ентусиазъм за тези произведения. „И всичко това е написала една млада личност, още преди да навърши шестнадесет години“, каза той, след което добави, че Роберт Цимерман бил казал, че това е единственият истински гений, с когото се е запознал в живота си.

Ентусиазмът на Шрьоер ме накара да прочета произведенията ѝ на един дъх. Написах един фейлетон за поетесата. Това ми донесе голямата радост да мога да я посетя. При това си посещение имах възможността да проведа един разговор с поетесата, който през живота ми често изникваше в душата ми. По това време тя вече се беше посветила на една задача от най-висш стил, на нейната епическа поема „Робеспиер“. Тя говорѝ с мен за основните идеи в нея. Още тогава в речта ѝ звучеше песимистично основно настроение. Струваше ми се, че сякаш в една личност като Робеспиер тя искаше да представи трагизма на всеки идеализъм. Идеалите възникват в човешката гръд, но те нямат никаква власт над безидейната, жестока, разрушителна дейност на природата, която изкрещява срещу всеки идеал своя безмилостен призив: „Ти си само илюзия, мое призрачно създание, което яз отново и отново захвърлям в небитието!“

Това беше нейното убеждение. След това поетесата ми говори за друг свой поетически замисъл, за „Сатанаида“. Тя искаше да представи антипода на Бог като прасъщество, което представлява силата, разкриваща се на човека в жестоката, безидейна, смазваща природа. Тя говореше с истинска гениалност за тази сила, действаща от бездната на битието и господстваща над всичко съществуващо. Тръгнах си от поетесата дълбоко разтърсен. Величието на речта ѝ не ме напускаше. Съдържанието на идеите ѝ беше противоположност на всичко, което носех в душата си като възглед  за света. Но нико га не бях склонен към това да не се интересувам или да не  се възхищавам от всичко, което ми се струваше велико, дори когато истински ме отблъскваше като съдържание. Да, аз си казвах, че такива противоречия в света все някъде трябва да бъдат приведени в хармония. Това ми позволяваше да се отнасям към отблъскващото ме така, сякаш то принадлежи към направлението на дейност на собствената ми душа.

Скоро след това бях поканен у деле Грацие. Тя искаше да почете от нейния „Робеспиер“ пред някои хора, сред които бяха също Шрьоер и съпругата му, както и една приятелка на семейство Шрьоер. Чухме сцени, свидетелстващи за висок поетически полет, но с песимистичен основен тон, пропити с ярък натурализъм. Това беше животът, обрисуван от най-ужасяващите му страни. Вътрешно излъгани от съдбата човешки величия изплуваха на повърхността и отново биваха низвергнати в хватката на трагизма. Такова беше моето впечатление. Шрьоер беше възмутен. Според него изкуството не следваше да потъва в такива бездни на „ужасяващото“. Дамите се оттеглиха. Те бяха на ръба на нервен срив. Не можех да се съглася с Шрьоер, защото ми се струваше, че той е изцяло изпълнен от чувството, че ужасяващите преживявания в душата на човека никога не трябва да се превръщат в поезия, дори когато тези ужасяващи неща са преживени искрено и правдиво. Скоро след това се появи още едно стихотворение от деле Грацие, в което природата беше възпявана като найвисшата сила, но така, че тя говори подигравателно за всички идеали, които извиква към съществуване, за да заслепи човека, и отново запраща в небитието, когато заслепяването бъде постигнато.

По повод на това стихотворение написах статията „Природата и нашите идеали“, която не публикувах, а отпечатах в малък брой екземпляри. В нея говорех за привидността на основанията, които имат възгледите на деле Грацие. Казвах, че възгледи, които не се затварят пред враждебността, заложена в природата в противовес на човешките идеали, за мен стоят по-високо от един „повърхностен оптимизъм“, който няма поглед върху бездните на битието. Но говорих също и за това, че вътрешната свободна същност на човека създава из самата себе си това, което дава смисъл и съдържание на живота, и че тази същност не би могла да се разгърне, ако като дар от природата, отвън ѝ бъде дадено това, което трябва да произлезе отвътре.

Заради тази статия се наложи да преживея голяма болка. Когато Шрьоер я получи, ми писа, че ако мисля така за песимизма, ние никога няма да можем да се разберем. А който говори за природата така, както аз в тази статия, той показва с това, че не може да приеме достатъчно надълбоко думите на Гьоте: „Познай се, в сговор, в мир живей със всички!“*

Бях наранен до дълбините на душата си, когато получих тези редове от личността, към която толкова силно бях привързан. Шрьоер можеше да изпадне в страшно вълнение, когато доловеше прегрешение срещу хармонията, проявяваща се в изкуството като красота. Той се отвърна от деле Грацие, когато забеляза такова прегрешение срещу неговите разбирания. Смяташе възхищението, което изпитвам към поетесата, за отричане от него и същевременно от Гьоте. В моята статия той не виждаше това, което казвах за човешкия дух, който превъзмогва пречките на природата, изхождайки от собствената си вътрешна същност, а беше наранен от твърдението ми, че външният природен свят не би могъл да бъде създател на истинско вътрешно удовлетворение у човека. Исках да представя маловажността на песимизма, въпреки неговата оправданост в рамките на известни граници, а Шрьоер виждаше във всяка склонност към песимизъм нещо, което наричаше „шлаката от изгорели умове“.

В дома на Мари Ойгение деле Грацие преживях прекрасни часове от моя живот. Всяка събота вечер беше време за посещения при нея. Тук се събираха представители на найразлични духовни направления. Център на събиранията беше самата поетеса. Тя четеше от своите стихове, твърдо и определено излагаше мисли в духа на своя светоглед и осветяваше човешкия живот с помощта на тези идеи. Това далеч не беше светлината на слънцето, а по-скоро лунният сумрак на заплашително облачно небе. Но от домовете на хората в мрака се издигаха огнени пламъци, като че ли носещи страстите и илюзиите, изпепеляващи хората. И всичко беше по човешки трогателно, винаги увлекателно, като горчивината бе обгърната от благородната магия на една изцяло одухотворена личност.

До деле Грацие винаги се намираха Лауренц Мюлнер, католически свещеник, учител на поетесата, а по-късно неин грижовен и благороден приятел. Тогава той беше професор по християнска философия в теологическия факултет на университета. Не само лицето му, а и цялата му фигура издаваха резултата от едно душевно-аскетично духовно развитие. Скептик по философските въпроси, той беше всестранно образован по отношение на всички аспекти на философията и концепциите в изкуството и литературата. Той списваше за католически-клерикалното списание „Отечество“ стимулиращи мисълта статии за изкуство и литература. Песимистичните възгледи на поетесата за света и живота звучаха непрекъснато и от неговата уста.

Двамата ги обединяваше силна антипатия към Гьоте, затова пък интересът им беше насочен към Шекспир и по-новите поети, родени от изпълнената със страдание тежест на живота или от натуралистическите извращения на човешката природа. Достоевски се радваше на цялата им любов. На Леополд фон Захер-Мазох гледаха като на блестящ, неотстъпващ пред никоя истина изобразител на това, което покълва в блатото на съвременния живот като твърде човешко и достойно за унищожение. У Лауренц Мюлнер антипатията към Гьоте носеше окраската на католическото богословие. Той възхваляваше монографията на Баумгартен за Гьоте, която го представя като противник на достойните за човека стремления. У деле Грацие в антипатията към Гьоте имаше нещо дълбоко лично.

Около двамата се събираха преподаватели от теологическия факултет, католически свещеници с най-изтънчена ерудиция. Пръв измежду всички тях беше свещеникът от Цистерцианския орден на Светия кръст Вилхелм Нойман. Мюлнер  с право го обожаваше заради неговата всеобхватна ерудиция. Веднъж, когато в отсъствието на Нойман говореше с ентусиазирано възхищение за неговите обширни и всестранни знания, той ми каза: „Да, професор Нойман познава целия свят и още три села.“ С удоволствие се присъединявах към този начетен мъж, когато си тръгвахме от посещения у деле Грацие. Често беседвахме с този „идеал“ за учен човек, но същевременно „верен син на своята църква“. Тук бих искал да спомена само за два наши разговора. Единият беше за същността на Христос. Изразих схващането си за това, че Исус от Назарет, благодарение на свръхземно влияние, е приел Христос в себе си и как след Мистерията на Голгота Христос живее като духовно същество в еволюцията на човечеството. Този разговор се запечата дълбоко в душата ми и нееднократно отново изплуваше в нея. Защото за мен той беше от голямо значение. Този разговор всъщност се проведе между трима: професор Нойман, аз и един невидим трети – персонификация на католическата догматика, видима за духовното око, която се показваше заплашително зад професор Нойман и непрекъснато го потупваше направляващо по рамото, когато острата логика на учения твърде много се съгласяваше с мен. При него беше забележително как първата част на дадено сложно изречение много често се превръщаше в своята противоположност във втората му част. В негово лице ми противоречеше един от най-добрите представители на католическия начин на живот. Благодарение на него ми се удаде, запазвайки пълно уважение към неговите възгледи, да изуча основно особеностите на католическото разбиране за живота.

Друг път говорихме за повтарящите се земни животи. Професорът ме изслуша, говореше за най-различни книги, в които можеше да се намери нещо по този въпрос. Често поклащаше глава, но изобщо нямаше намерение да навлиза в съдържателната страна на изглеждащата му твърде нереална тема. И все пак за мен и този разговор беше важен. Дълбоко в паметта ми се вряза чувството на неловкост, с което Нойман приемаше изказванията ми със своите неизречени присъди над тях.

Съботни посетители бяха още историци на църквата и други теолози. Освен това от време на време се появяваха философът Адолф Щьор, Гозвине фон Берлепш, прочувствената разказвачка Емилие Матайя (която пишеше под псевдонима Емил Мариот), поетът и писател Фриц Лемермайер и композиторът Щрос. С Фриц Лемермайер, с когото по-късно тясно се сприятелих, се запознах в следобедите при деле Грацие. Той беше забележителен човек. Говореше за всичко, от което се интересува, с вътрешно премерено достойнство. По външен вид той приличаше както на музиканта Рубинщайн, така и на актьора Левински. Беше развил почти култ към Хебел. Възгледите му за живота и изкуството, породени от мъдро, идващо от сърцето знание, бяха изключително здраво вкоренени в него. Беше автор на интересния, съдържателен  роман

„Алхимикът“ и още много други произведения, които се характеризираха с красота и дълбочина на мисълта. Той умееше да разглежда най-дребните неща в живота от гледна точка на важното. Спомням си как веднъж го видях в уютната му стаичка, намираща се в една странична улица във Виена, когато го посетихме заедно с други приятели. Той тъкмо щеше да си приготвя яденето: две рохки яйца с бързовар и хляб. Докато водата кипваше, за да свари яйцата за нас, той каза с патос: „Ще бъде много вкусно.“ Ще стане отново дума за него в един по-късен етап от живота ми.

Алфред Щрос, композиторът, беше гениален, но песимистично настроен човек. Когато сядаше на пианото у деле Грацие и свиреше свои етюди, човек имаше чувството, че това е музиката на Антон Брукнер, сведена до въздушни тонове, които желаят да избягат от земното битие. Щрос беше малко разбран. Фриц Лемермайер го обичаше безкрайно.

Двамата, Лемермайер и Щрос, бяха големи приятели с Роберт Хамерлинг. Благодарение на тях по-късно имах повод за краткотрайна кореспонденция с Хамерлинг, за когото ще има още какво да кажа. Щрос свърши живота си тежко болен и в умопомрачение.

Също и скулпторът Ханс Брандщетер се появяваше у деле Грацие.

В цялото това общество невидимо присъстваше историкът на теологията Вернер, за когото бях слушал възторжени речи, едва ли не химни за възхвала. Деле Грацие го обичаше повече от всички. Докато можех да посещавам съботните вечери, самият той така и не се появи. Но неговата обожателка ни разкриваше образа на биографа на Тома Аквински от все нови и нови страни, образа на добрия, обичан учен, останал наивен и в най-напреднала възраст. Представяхме си един човек, толкова безкористен, толкова отдаден на нещата, за които говори като историк, толкова прецизен, че си казвахме: „Ах, само ако имаше повече такива историци!“

Над тези съботни събирания цареше истинско обаяние. Когато се стъмнеше, запалваха една лампа, покрита с червен плат и се разполагахме в едно кръгло пространство от светлина, което внасяше тържествено настроение в цялата компания. Често когато стоящите малко по-встрани от нейния кръг вече си бяха тръгнали, деле Грацие ставаше извънредно разговорлива и имахме възможност да чуем някои думи, които звучаха като въздишката на живота в отзвук на тежки съдбовни дни. Можеше обаче да се чуе и истински хумор по повод превратността на живота и гласове на възмущение от корупцията в пресата и на други места. Между тях се чуваха и саркастичните, често пъти ядовити забележки на Мюлнер по всевъзможни въпроси на философията, изкуството и други.

Домът на деле Грацие беше място, където песимизмът се разкриваше с непосредствена жизнена сила, място на настроенията против Гьоте. Винаги ме изслушваха, когато говорех за Гьоте, но Лауренц Мюлнер беше на мнение, че му приписвам неща, които всъщност нямат много общо с действителния министър на великия херцог Карл Август. Въпреки това за мен всяко посещение в този дом – а знаех, че там ме приемаха на драго сърце – беше нещо, за което съм безкрайно благодарен. Там се чувствах в духовна атмосфера, която беше истински благотворна за мен. За това не се нуждаех от съгласие в идеите, а от ревностна, открита към духовното човечност.

Сега бях поставен между този дом, който посещавах с голямо удоволствие, и моя учител и бащински настроен приятел Карл Юлиус Шрьоер, който след първите си посещения никога повече не се появи у деле Грацие. Поради това емоционалният ми живот се разкъсваше на две, тъй като с искрена любов и уважение беше привлечен и от двете страни.

Но тъкмо по това време у мен започнаха да узряват първите мисли за появилата се по-късно „Философия на свободата“. В гореспоменатото непубликувано съчинение за деле Грацие, „Природата и нашите идеали“, в следните изречения се намират зародишите на тази книга: „Нашите идеали вече не са толкова повърхностни, за да се задоволяват с често толкова плоска, толкова празна действителност. Въпреки това не мога да повярвам, че не съществуват средства, с които да се издигнем над дълбокия песимизъм, идващ от това познание. Това издигане се получава, когато погледна в света на нашата душевност, когато пристъпя по-близо до същността на нашия идеален свят. Той е един затворен в себе си, съвършен в себе си свят, който не може да спечели или пък да загуби нещо от преходността на външните неща. Та не са ли нашите идеали, ако са истински живи индивидуалности, същности сами по себе си, независими от благосклонността или неблагосклонността на природата? Макар и листата на прекрасната роза да могат да бъдат завинаги откъснати от безмилостния порив на вятъра, все пак тя е изпълнила своето послание, защото    е зарадвала стотици човешки очи. Ако утре на унищожителната природа ѝ се прииска да унищожи цялото звездно небе, все пак хората хилядолетия наред са вдигали към него поглед, изпълнен с благоговение, и това е достатъчно. Не съществуването във времето, не, вътрешната същност на нещата ги прави съвършени.

Идеалите на нашия дух представляват свят сам по себе си, който също трябва да се изживее за себе си, и който не може да спечели нищо от съдействието на една блага природа. Какво заслужаващо съжаление същество щеше да бъде човекът, ако не можеше да намери удовлетворение в собствения си идеален свят, а се нуждаеше от съдействието на природата за това? Къде щеше да остане божествената свобода, ако природата ни пазеше и се грижеше за нас, безпомощните деца, водейки ни на повод? Не, тя трябва да ни откаже всичко, за да може, когато сме щастливи, това да е изцяло резултат от дейността на свободното ни същество. Нека природата всеки ден да разрушава това, което съграждаме, за да можем ежедневно да се радваме на ново съзидание! Не желаем за нищо да благодарим на природата, за всичко искаме да благодарим на себе си!

Тази свобода, бихме могли да кажем, е само мечта! Докато си въобразяваме, че сме свободни, се подчиняваме на непоколебимата принуда на природата. Най-възвишените мисли, които измисляме, всъщност са само резултат от сляпо властващата в нас природа. О, най-накрая трябва да признаем, че едно същество, което познава себе си, не може да бъде несвободно!... Виждаме мрежата на законите, които действат в нещата, и това създава необходимостта. В познанието си ние притежаваме силата да освобождаваме закономерността на нещата от тях самите, така че трябва ли въпреки това да сме безволеви роби на тези закони?“

Тези мисли развих, изхождайки не от духа на противоречие, а от подтика да противопоставя това, което ми казваше виждането на духовния свят, на това, което трябваше да разглеждам като виждане за живота, стоящо на противоположния полюс на моето собствено, което обаче безкрайно уважавах, защото ми беше разкрито от дълбините на откровени души.

По същото време, когато можах да изживея толкова много вълнения в дома на деле Грацие, ми се предостави възможност да вляза и в кръга на млади австрийски поети. Те   се срещаха всяка седмица за свободен обмен на мнения и обсъждане на това, което един или друг беше написал. Там се събираха хора с най-различни характери. Присъстваха всяко виждане за живота и всеки темперамент от оптимистичния, наивен изобразител на живота до оловно тежкия песимист. Фриц Лемермайер беше душата на кръга. Там царяха силни настроения срещу „старото“ в духовния живот на епохата, начало на което беше положено от братя Харт, Карл Хенкел и други в Германия. Но всичко беше забулено от австрийската „любезност“. Много се говореше за това как вече е дошло времето, в което във всички сфери на живота трябва да прозвучат нови тонове, но това винаги ставаше със свойственото за австрийците отричане на радикализма.

Един от най-младите в този кръг беше Йозеф Китир. Той се стремеше към лирика, за каквато се беше вдъхновил от Мартин Грайф. Не желаеше да изразява субективни чувства, а да представи „обективно“ даден процес или ситуация, но така, сякаш те не се наблюдават от сетивата, а от чувствата. Не искаше да каже, че е очарован, а трябваше да бъде изобразен процесът на очароване и очароването да се установи у слушателя или читателя, без поетът да го е изказал. Китир беше сътворил много красиви неща в това направление. Той беше простодушна натура. За известно време поддържаше близки приятелски отношения с мен.

В този кръг слушах да се говори с голямо въодушевление за един немско-австрийски поет и първо се запознах с някои от неговите стихове. Те ми направиха силно впечатление. Стремях се да се запозная с него. Попитах Фриц Лемермайер, който го познаваше добре, и някои други дали поетът не би могъл да бъде поканен на нашите сбирки. Но ми отвърнаха, че не биха могли да го довлекат тук, дори и ако впрегнат четири коня. Той бил саможив особняк и не искал да се среща с много хора. Аз обаче исках непременно да се запозная с него. Така че една вечер цялото общество се вдигна и тръгнахме към мястото, където „знаещите“ можеха да го открият. Това беше малка винарна на една улица, паралелна на Кернтнерщрасе. Той седеше в един ъгъл с немалка чаша червено вино пред себе си. Седеше така, сякаш беше седял там цяла вечност и искаше да остане да седи още безкрайно дълго. Това беше доста възрастен господин, но с по младежки сияещи очи и лице с фини изразителни черти, разкриващи поета и идеалиста. Отначало не ни видя да влизаме. Защото беше ясно, че в благородно очертаната му глава се раждаше някакво стихотворение. Наложи се Фриц Лемермайер да го хване за рамото. Тогава той извърна глава към нас и ни погледна. Бяхме го обезпокоили. Това обърканият му поглед не можа да скрие, но той го показа по най-добронамерен начин. Застанахме около него. В тясното помещение нямаше място за сядане за толкова много хора. Беше забележително как мъжът, описан като „особняк“, съвсем скоро се оказа духовит събеседник. Всички усетихме, че с това, което започна да се обменя между нашите души в разговора, не бихме могли да останем в спарената теснотия на това помещение. И сега не беше чак толкова трудно да отведем „саможивия особняк“ с нас в един друг „локал“. Всички, с изключение на него и на един друг негов познат, който от доста време идваше в нашия кръг, бяхме млади, но скоро се оказа, че никога още не сме били толкова млади, колкото тази вечер, когато възрастният господин беше сред нас, защото той всъщност беше най-младият.

Бях развълнуван най-дълбоко в душата си от обаянието на тази личност. Веднага ставаше ясно, че този човек сигурно е сътворил много повече значителни неща, отколкото беше публикувал, и смело го попитах за това. Той ми отговори почти плахо: „Да, вкъщи имам още някои космически неща.“ Успях да го убедя да ми обещае, че следващия път, когато можем да се видим, ще ми ги донесе.

Така се запознах с Ферхер фон Щайнванд – един целенасочен, пълен с идеи, приемащ себе си за идеалист поет от Каринтия. Син на бедни родители, той беше прекарал младостта си сред големи лишения. Изтъкнатият анатом Хиртл разбрал колко ценен е той и му осигурил един начин на съществуване, чрез който да може да живее изцяло в своите стихове, мисли и концепции. Светът наистина дълго знаеше твърде малко за него. След появата на първата му поетична творба „Графиня Зеленбранд“, Роберт Хамерлинг му отдаде пълното си признание.

Отсега нататък нямаше нужда да взимаме „особняка“. Той идваше почти редовно на нашите вечери. Достави ми голяма радост, че на една от тях той ми донесе своите „космически неща“. Това бяха „Хор на праинстинктите“ и „Хор на прасънищата“ – поеми, в чиито звучни ритми живеят усещания, които сякаш проникват в мировите творчески сили. В тях, сякаш са материални, витаят идеи във величествено съзвучие, които действат като образи на силите, от които се е зародил светът. Разглеждам факта, че се запознах с Ферхер фон Щайнванд като един от най-важните, случили се в младежките ми години. Защото неговата личност въздействаше като тази на мъдрец, разкриващ мъдростта си в истинска поезия.

Борех се със загадката на повтарящите се човешки животи. Много неща в тази насока ми се разкриха, когато се сближих с хора, в чието характерното поведение в живота, в отпечатъка на личността им без трудност се откриваха следи от същностно съдържание, което не следва да се търси в унаследеното или изпитаното от тях след момента на раждането. В мимиките, във всеки жест на Ферхер се проявяваше душевна същност, която е могла да се формира само в началото на християнското развитие, когато гръцкото езичество все още е продължавало да оказва влияние върху него. До такова виждане не се стига, когато се мисли само за онези прояви на дадена личност, които веднага се натрапват на вниманието. То се събужда по-скоро от привидно съпровождащите тези прояви, в действителност обаче безкрайно задълбочаващи ги и проникващи в интуицията черти на индивидуалността. То не се придобива също така, когато го търсим, докато сме заедно с личността, а едва тогава, когато силното впечатление продължава да действа и се превръща в оживен спомен, в който същественото във външния живот се заличава и иначе „несъщественото“ започва да говори на съвсем ясен език. Който „наблюдава“ хората, за да отгатне предишните им земни животи, съвсем определено няма да постигне тази цел. Такова наблюдение трябва да се възприема като оскърбление, нанасяно на наблюдавания. Можем да се надяваме да разкрием дългото минало на някой човек в настоящето само благодарение на идващото от външния духовен свят провидение на съдбата.

Именно в описвания период от живота ми ми се удаде да достигна до определени виждания за повтарящите се земни животи на човека. Те не ми бяха чужди и преди, но още носеха неопределен характер и не се проявяваха в отчетливи впечатления. Теории за такива неща като повтарящи се земни животи не си създавах в своите мисли. Запознах се с тях от литературата или от други източници и ги възприемах за нещо очевидно, но самият аз не теоретизирах върху тях. И тъй като ги съзнавах благодарение на истинско виждане в тази област, можах да проведа гореспоменатия разговор с професор Нойман. Със сигурност не е укорително, ако хората се убеждават в повтарящите се земни животи и само чрез познания, които могат да бъдат придобити единствено по свръхсетивен път. Защото едно пълно убеждение в тази област е възможно и за непредубедения здрав човешки разсъдък и тогава, когато човекът не е стигнал до фактическо съзерцание. Само че пътят на теоретизирането в тази област не беше моят път.

По времето, когато у мен все повече се утвърждаваха конкретни възгледи за повтарящите се земни животи, се запознах с теософското движение, основано от Е. П. Блаватска. „Езотеричен будизъм“ на Синет попадна в ръцете ми от един приятел, с когото говорех за тези неща. Тази книга, първото, с което се запознах в областта на теософията, не ми направи никакво впечатление. Радвах се, че не съм я прочел, преди да се появят вижданията, произлизащи от собствения ми душевен живот. Защото в съдържанието ѝ имаше нещо отблъскващо за мен и антипатията към този начин на представяне на свръхсетивното навярно първоначално щеше да ми попречи да напредвам по пътя, който ми беше предначертан.

____________________________________________

* Гьоте, „Посвещение“, превод Д. Стоевски, в „Антология на немската поезия“, София 1966 г. – Бел. пр.