ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 25. Юни 1924

И така, скъпи мои приятели, вече имаме значителен брой деца, които следва да бъдат възпитавани с оглед на тяхното изоставащо развитие, и съответно, доколкото е възможно, да бъдат излекувани. Една част от тези деца се намират тук, в КлиничноТерапевтичния Институт, а друга част от тях са в Лауенщайн. Ние ще направим така, че това, което обсъждаме тук, да бъде приложено практически във възможно най-кратки срокове. Благодарение на това, че г-жа д-р Вегман ни разреши да се занимаем с настанените тук деца, ние ще можем непосредствено да разгледаме няколко случая.

Най-напред аз бих искал да кажа нещо за самата същност на тези деца. Естествено, всеки, който иска да възпитава деца, изоставащи в своето развитие, трябва да има едно наистина дълбоко познание за практическото възпитание на здравите деца. Всеки, който иска да възпитава изоставащи деца, би трябвало да се стреми към такова познание. Защото трябва да сме напълно наясно: всичко онова, което може да се прояви при изоставащите деца, при болните деца, може да бъде забелязано също и в така наречения нормален душевен живот, макар и под едва загатната форма. Може да се каже, че във всеки човек, някъде в едно ъгълче на душевния му живот се намира така наречената анормалност. Това са неща, примерно, като една лека ускореност на мислите или една неспособност да се вмъкват необходимите паузи между отделните думи, така че слушателят или препуска след думите, или може да си направи една малка разходка между две изречения; при повечето хора са възможни – макар и едва забележими – и ред други нередности както в областта на волята, така и в областта на чувствата. По-късно ние ще говорим още по-подробно за подобни нередности, понеже те ще послужат като насочващи признаци за този, който иска да подходи като възпитател и лечител спрямо по-сериозните отклонения. В тези неща човек трябва да изучи симптоматиката, също както при болестните случаи лекарят говори за отделните симптоми, по които разпознава болестта, или за отделните симптомокомплекси, с чиято помощ обхваща цялата болестна картина, обаче никога не смесва симптомокомплексите с онова, което е субстанциалното съдържание на болестта.

Така това, което забелязваме в душевния живот на децата с изоставащо развитие, не бива да се приема за нищо друго, освен за симптоми. Всъщност, така наречената психография не е нищо друго, освен симптомология. И ако днес психиатрията не прави нищо друго, освен да описва абнормните душевни явления в областта на мислите, чувствата и волята, това само означава, че е постигнала известен напредък в точното описание на симптомокомплексите, без да надхвърля рамките на психографията, оставайки абсолютно неспособна да проникне в същността на заболяванията. А тя трябва да прониква именно там, в същността на боледуването. И нека тук да се спрем на една представа, която може да е от полза, така че Ви моля да заострите Вашето внимание върху нея.

Рис. 1

Да си представим, че тук (Рис. 1) имаме физическото тяло на човека така, както то се проявява пред нас при растежа на малкото дете. Тогава ние имаме в известна степен един душевен живот, който произлиза от това физическо тяло. Този душевен живот, който застава пред нас като проявление на детската душа, може да бъде нормален или абнормен.

Всъщност, ние нямаме никакво право да говорим за нормалност или абнормност на детския душевен живот или изобщо за човешкия душевен живот, доколкото се ръководим от общоприетата представа за „нормалност”. В този случай няма никакъв друг критерий, освен обичайните становища на едно общество, съставено от филистери. И ако това общество приема дадено нещо за смислено или разумно, тогава всичко, което според възгледите на тези филистери не се покрива с представите им за „нормален” душевен живот, се определя от тях именно като „абнормен” душевен живот. Друг критерий не съществува. Ето защо често пъти се получават извънредно конфузни ситуации, когато констатираме дадена абнормност и започваме да правим всичко възможно, за да я отстраним, докато всъщност лишаваме човека от частица гениалност. С подобна преценка не може да се направи много, и първото, което ние трябва да постигнем, е, че като лекари и възпитатели следва да отклоняваме такива умозаключения, които произтичат от предразсъдъка: това или онова е разумно и правилно, защото е в съгласие с общоприетите навици на мисленето. Тъкмо в тази област като насъщна необходимост се явява това, да не се допуска никаква критика, а нещата да се разглеждат в техния чист вид. Защото какво всъщност представлява човекът?

Нека сега напълно да се абстрахираме от този душевен живот, който и без друго протича пред очите ни, и в който понякога са намесени крайно съмнителни възпитатели, да се абстрахираме от този душевен живот и тогава зад телесната част на човека ние ще открием една друга духовно-душевна част, един духовно-душевен елемент, който се спуска от духовните светове в периода между зачатието и раждането. Този душевен живот не е идентичен с това, което се спуска от духовно-душевните светове, а представлява един друг душевен живот, който засега остава невидим за земното съзнание. Нека схематично да го представя по следния начин (Рис. 1, жълто). Целият този душевен живот, който се спуска отгоре, сега завладява човешкото тяло, което поколения наред е било изграждано според наследствените принципи. Следователно, ако този душевен живот е от такова естество, че да предизвика появата на един болен черен дроб, ако той обхване субстанцията на черния дроб и според законите на наследствеността навлезе във физическото и етерното тяло, причинявайки различни болестни усещания, тогава ние сме изправени именно пред едно или друго заболяване. По същия начин всеки друг орган, всяка друга система от органи, могат да бъдат неправилно включени в това, което слиза от душевно-духовния Космос. И едва когато това свързване е налице, свързването между това, което слиза и това, което човек унаследява в своя душевно-телесен организъм, именно тогава възниква – по-скоро като един вид отражение – онова, което е нашият душевен живот и което ние обикновено наблюдаваме като мислене, чувства и воля (виолетово). Изобщо този вид мислене, чувства и воля са само отражения, огледални образи, и след като заспим, те веднага се заличават. Същинският душевен живот протича зад тях, преминава през повтарящите се земни животи и се отпечатва в телесната организация. И как той се отпечатва там?

Нека най-напред да разгледаме човека в неговата троичност: нервната система, ритмичната система и системата веществообмен-крайници. Виждате ли, нервно-сетивната система, както обикновено си я представяме, за тази нервно-сетивна система ние си мислим, че тя е локализирана най-вече в областта на главата; говорим ли за нервно-сетивна система, ние имаме предвид системата – глава; и това е още по-вярно, когато става дума за детето, защото при него градивната част на нервно-сетивната система излиза тъкмо от главата и после обхваща целия организъм. Тази система, тази нервно-сетивна система, е локализирана в главата. Тя представлява една синтетична система.

Да, тя е синтетична. И какво имам предвид? Тя обединява всички дейности на организма. Виждате ли, всъщност в главата по определен начин се съдържа целият човек. Когато говорим за дейността на черния дроб, и фактически трябва да говорим само за дейност на черния дроб – това, което аз виждам като черен дроб, е фиксираният чернодробен процес –, тогава тази чернодробна дейност, естествено, е съсредоточена изцяло в долната част на човешкото тяло. На всяка такава съвкупност от функции съответствува определена дейност в човешката глава.

Рис. 2

Ако представя тези неща схематично, получава се следното (Рис. 2): Ето тук е чернодробната дейност. На тази чернодробна дейност съответствува някаква дейност в човешката глава или в мозъка. Тук в долната част на тялото черният дроб е относително добре обособен от другите органи, от бъбреците, стомаха и така нататък. В мозъка всичко прелива едно в друго, там чернодробната дейност се слива с другите дейности, така че главата се явява като един голям обединител на всичко, което става в организма. Чрез тази синтетична дейност се осъществява един разпаден процес. Субстанциалното отпада.

Точно както в главата имаме един синтетичен процес, така в целия останал организъм, особено в двигателно-веществообменната система, ние имаме един аналитичен процес. Тук всичко е разделено, тук, за разлика от главата, всичко е разделено. Ако в главата бъбречната дейност протича заедно с чревната дейност, напротив, в останалия организъм всичко е разделено, така че ако продължим по-нататък схематичното представяне, примерно на чернодробната дейност или на стомашната дейност, ние бихме могли да кажем, че там те са ясно разграничени една от друга; в главата те протичат заедно, там всичко се слива в едно цяло, всичко се синтезира. И това сливане – съпроводено в същото време от едно непрекъснато отпадане на субстанции, като че ли дъждът се излива от облаците – тази синтезираща дейност на главата лежи в основата на всяка една мисловна дейност. За да може човекът да мисли, за да се прояви и за да осъществи едно или друго действие, това което идва от духовно-душевния свят трябва да съхрани обединяващата си функция в посока към главата, чрез което настъпва едно синтетично разчленение на наследствената субстанция. Благодарение на това, в синтетично разчленената наследствена субстанция може да се види едно огледало. Следователно, Вие имате следното: ако при слизането на духовно-душевните сили главата смогне да организира своята синтезираща функция, тогава главата се превръща в огледало и там вътре се отразява външният свят и това дава мисленето, което ние обикновено наблюдаваме. Следователно, ние трябва да различаваме две мисловни функции: тази, която лежи зад възприемаемия свят, която изгражда мозъка – тя е нещо трайно – и другата мисловна функция, в която няма нищо реално, тя е само едно отражение, което при заспиване веднага угасва, а когато не размишляваме – веднага изчезва.

Друга част от това, което слиза от духовнодушевния свят, изгражда аналитично системата веществообмен-крайници, изгражда органите, които се обособяват и имат ясно разграничаващи се контури. Ако разглеждаме цялото тяло с неговите отчетливо разграничени контури, ние ще открием там черния дроб, белите дробове, бъбреците и така нататък, с които е свързана системата веществообмен-крайници; там не откриваме ритмичната система; всичко, което е изпълнено с физическа субстанция, принадлежи към системата веществообмен-крайници, също и това, което откриваме в мозъка, е веществообмяна. И така, това, което в лицето на аналитично изградените органи, лежи в основата на целия волеви живот на човека, както синтетичната дейност лежи в основата на мисленето. Следователно, всичко онова, което представляват органите, лежи в основата на волевия живот.

Сега нека се спрем на следното: Да си представим един вече възрастен човек. Какво се е случило с този доста напреднал в годините възрастен човек, докато е живял на Земята? Вероятно на 7 години той е получил вторите си зъби, на 14 години е достигнал полова зрялост, а на 21 години е съумял да консолидира своя душевен живот. Сега, ако изобщо искаме да стигнем до някакво разбиране за детското развитие, ние много точно трябва да различаваме тялото, което човек носи след като е преминал през смяната на зъбите, от тялото, което има едно дете преди да е сменило своите зъби. Онова, за което ще приведем особено фрапиращи случки, се случва непрекъснато. Тялото се обновява ежегодно. Ние непрекъснато отхвърляме навън част от нашето тяло; има един непрекъснат центробежен поток, насочен навън. И това довежда дотам, че фактически на всеки 7 години тялото напълно се обновява.

Виждате ли, това обновяване е изключително важно особено в периода, когато детето сменя зъбите си, т.е. около 7-та година. Защо? Работата е там, че тялото, което човек носи от своето раждане до смяната на зъбите е, така да се каже, само един модел, който сме приели външно, от нашите родители; то съдържа наследствените сили, то е изградено и с помощта на нашите предшественици. И сега ние го отхвърляме, в продължение на първите 7 години ние отхвърляме това тяло. И какво се получава? Възниква едно съвършено ново тяло; онова, което човек носи след смяната на зъбите, то вече не се изгражда чрез наследствените фактори, а се изгражда единствено от слизащите духовнодушевни сили, така че субстанциално човек носи своето унаследено тяло само до смяната на зъбите, и докато го отхвърля, той гради ново тяло, черпейки от своята индивидуалност. Всъщност ние имаме нашето собствено тяло едва след смяната на зъбите. Само че ние използваме унаследеното тяло като модел и в зависимост от това дали духовно-душевният ни живот е силен и слаб, духовно-душевните сили ще се справят по-лесно, по-индивидуално с унаследената форма, или превес ще вземе унаследената форма, така че второто тяло също ще бъде формирано от родителите, които навремето са формирали първото тяло.

Следователно, тъкмо при детето ние трябва да правим разлика между наследеното тяло и това, което идва като негова последица, за да се прояви по-късно в индивидуалното тяло. То се изгражда постепенно и едва това индивидуално тяло можем да определим като същинско тяло на човешката личност. И сега, във възрастта между 7 и 14 години се разгръща най-тежката работа, на която е способна човешката индивидуалност: тя или преодолява наследствените сили и тогава човек забелязва, как преминавайки през смяната на зъбите, той се освобождава от наследствените сили, или – като възпитатели ние можем да видим това съвсем ясно и не бива да го изпускаме от погледа си – как индивидуалността изцяло попада под властта на наследствените сили, под властта на това, което се съдържа в модела. Тогава наследствената прилика с родителите продължава и след 7-та година. Това зависи от индивидуалността, а не от наследствените сили. Ако съм художник и някой ми предложи нещо за копиране, а аз го променя основно, тогава едва ли бихме могли да твърдим, че моята картина е създадена от нейния поръчител. По същия начин не бихме могли да твърдим, че това, което носим в себе си след 7-та година е нещо, което сме получили по наследство. – Нека да вникнем в този факт, така да се каже, от духовна гледна точка и да имаме представа до каква степен може да действува човешката индивидуалност.

И така, човекът напредва в своето развитие между 7-та и 14-та година, и през този възрастов период неговата индивидуалност се проявява по възможно най-силен начин. През този период той е относително затворен спрямо външния свят. Тъкмо през това време настъпва възможност за едно удивително разгръщане на индивидуалните сили. И покъсно, ако това развитие би продължило, ако човек би пренесъл единствено него в по-късния си живот, тогава той би се превърнал в едно ужасно невъзприемчиво същество, би останал напълно безчувствен спрямо външния свят. Но през този период той вече изгражда своето трето тяло, което възниква с достигането на половата зрялост. То също се формира според силите, действуващи в Земното обкръжение. Това, което възниква като отношение между половете, още не е всичко; надценяването в това отношение е само една последица от нашите материалистични възгледи. Фактически всички отношения към външния свят, проявяващи се с настъпването на половата зрялост, са аналогични. Всъщност, редно е да се говори за земна зрялост, а не за полова зрялост и под земна зрялост би трябвало да се разбира зрелостта на сетивата, зрелостта на дишането и само една от всички тях би била половата зрялост. Такива са фактите в действителност. Сега човек достига земна зрялост, сега той отново приема в себе си чуждите елементи, става способен да не бъде безразличен към своето обкръжение. Преди това той не се е впечатлявал от другия пол, както и от останалото външно обкръжение. Ето как човек изгражда своето трето тяло, което действува до началото на 20-та година.

Това, което слиза от духовния свят намира своя завършек чрез смяната на зъбите; то е било в сила през първите 7 години до смяната на зъбите и после до 20-та година, когато вече формирането на вътрешните органи е приключило и човекът е постигнал индивидуална и земна зрялост. И ако сега настъпи някаква абнормност в душевния живот, която съответно се отразява и в органите, това е обусловено от цялото досегашно развитие. Когато обаче след 21-та година се появи някаква абнормност в черния дроб или в друг орган, този орган вече е станал толкова самостоятелен и обособен, че душевният елемент на волята може да остане напълно независим. И тази независимост е толкова по-малка, колкото по-назад отиваме в детското развитие. При възрастния човек, тъй като органите имат вече определена насоченост, душевният живот е относително самостоятелен, и заболяването на един или друг орган не се отразява така силно върху душевния живот и то може да бъде лекувано именно като заболяване на съответния орган. При детето въздействията са все още взаимно свързани; един болен орган се отразява навътре чак до сферата на душевния живот.

Виждате ли, днешните болести, които се диагностицират в нашата съвременна патология, са само по-грубите болести. По-фините болести всъщност са недостъпни за хистологията, те се коренят в течните части, които изпълват даден орган, например черен дроб, те се коренят в движението на течностите или дори в подвижността на газообразния елемент, който изпълва черния дроб. От съществено значение за душевния живот е дори топлинното състояние на даден орган.

Следователно, ако става дума за някакъв дефект на волята в детския организъм, преди всичко трябва да попитаме: С кой орган, с каква органна патология, с какво заболяване на органа е свързан един такъв дефект на волята? – Този е по-важният въпрос.

Дефектът в мисленето не е от толкова голяма важност. Повечето отклонения в здравето, всъщност са дефекти на волята; защото ако имате дефект в мисленето, Вие трябва внимателно да проверите доколко дефектът в мисленето не е всъщност дефект на волята. И ако, примерно, Вие мислите прекалено бързо или прекалено бавно, Вашите мисли могат да са съвършено правилни, обаче работата е там, че волята, която се намесва в мисленето, има някакъв дефект. Трябва да се види до каква степен волята прониква навътре в мисленето. Фактически Вие можете да констатирате един дефект в мисленето само тогава, когато известни деформации в мислите или сетивни измами се проявяват независимо от волята. Или ако вземем натрапливите представи: те също произлизат от смущения във волята. Преди всичко, ние трябва да насочваме нашето внимание към това, дали сме изправени пред един дефект на волята, или пред един дефект в мисленето. В повечето случаи дефектите в мисленето се отнасят предимно към областта на специализираното лечение, докато в повечето случаи с дефектите на волята се сблъскваме при възпитанието на изоставащите деца.

Но помислете си само, как цялостното същество на човека участвува в неговото развитие. Ако вземем само първите седем години от живота, ние ще си имаме работа главно с наследствените дефекти. Обаче ние не бива да разглеждаме един такъв наследствен дефект по онзи ужасяващ начин, който е присъщ на съвременната наука; защото в тези случаи ние се изправяме пред определена кармическа необходимост, а не пред някаква случайност. Поради своето неведение самите ние си избираме такова тяло в редицата на поколенията, чиито дефекти са заложени още в духовния свят. Следователно там, където има дефектни наследствени сили, там още преди зачатието е съществувало определено незнание за човешката организация. Или с други думи: още преди да слезем на Земята ние трябва да познаваме човешкия организъм съвсем точно; в противен случай ние ще го преобразуваме неправилно и изобщо няма да навлезем както трябва в нашите първи 7 години. И това знание, което човек усвоява относно вътрешната организация между смъртта и новото раждане, е несъизмеримо с оскъдните трохи от знание, до които днешната физиология и хистология се добират във външния свят. Обаче знанието, което ние имаме там и което после потъва в тялото и в резултат на това бива забравено, то не се обръща чрез сетивата към външния свят. Това знание, то е нещо неизмеримо голямо. Обаче ние го повреждаме, ако в земния живот не проявяваме никакъв интерес към нашето обкръжение, или ако нещо възпрепятства този интерес. Представете си, че през някоя цивилизационна епоха хората биват затворени в някакви помещения, държани там от сутрин до вечер, така че да не могат да проявяват никакъв интерес към външния свят. Какви са последиците от това? Тази цивилизация изолира човека, тя издига стена между човешкото познание и външния свят. И ако един човек премине през смъртта с една такава изолираност и внесе в духовния свят липса на познание за човешката организация, тогава след време един такъв човек ще слезе на Земята с много по-малко знание, отколкото онзи, чийто поглед е бил отворен за външния свят.

Има и една друга тайна: Ето, Вие се движите по света. И сега Вие вярвате, примерно, че движейки се в една или друга посока, това е нещо незначително. За обикновеното съзнание то може и да е незначително, обаче то съвсем не е незначително за онази сфера на обикновеното съзнание, където се гради подсъзнанието. Защото ако Вие вървите през света дори и само един ден и сте го наблюдавали внимателно, това е вече една важна предпоставка за опознаване на вътрешния свят на човека. Външният свят в земния живот – това е духовният вътрешен свят в извънземния живот. Ние допълнително ще говорим за въздействията на нашата цивилизация и защо, като резултат от тях, се раждат толкова много непълноценни деца. Онези хора, които днес живеят изолирано от света, един ден ще слязат отново на Земята, пренасяйки своето незнание за човешкия организъм, и те ще си изберат такива предци, които иначе биха останали безплодни. Да, ще бъдат избирани тъкмо такива хора, които ще предоставят некачествени тела. Докато тези, които биха предоставяли добри тела, ще остават стерилни. И действително, как при слизането от духовния свят възниква едно поколение – това зависи от цялостното развитие на дадена епоха. И когато разглеждаме едно дете, ние трябва да прозрем какво живее в него от предишния му земен живот. Длъжни сме да разберем, защо то си избира органи, които ще боледуват по силата на наследствеността, защо неговата недоразвита индивидуалност отново е решила да работи в това непълноценно тяло.

Помислете си, какви възможности са дадени на детето до смяната на зъбите, понеже от духовния свят не винаги слиза това, което е напълно адекватно спрямо предлаганото тяло. Може да се окаже, примерно, че едно дете има добър модел, който е сполучливо разработен в областта на черния дроб. Но понеже индивидуалността не е способна да разбере това, което е заложено там вътре, през втория жизнен период то се възпроизвежда само отчасти, и тогава възниква един изразен дефект на волята. Ако вземем примера, при който черният дроб се изгражда непълноценно по отношение на чернодробния модел, тогава възниква един волев дефект, изразяващ се в следното: Детето има едни или други намерения, обаче то не достига до видими проявления на волята, и тогава волята, така да се каже, засяда в мислите. Детето е започнало да върши нещо, обаче веднага насочва усилията си в друга посока, волята засича. Бедата е там, че черният дроб не е просто един вътрешен орган, какъвто го описва днешната физиология, а в най-висша степен един орган, който вдъхва у човека онзи кураж, който е необходим за действителното осъществяване на замисленото дело. Да си представим следното: Като човек, аз съм така организиран, че бързайки за трамвая, тръгващ за Базел, съм вече на перона

– има такива хора – обаче в последния момент не мога да се кача във вагона, нещо ме спира и аз не мога да стъпя на стъпалото! – Виждате ли, понякога засечките на волята се проявяват по много странен начин. Но когато те се проявят, следва да имаме предвид, че винаги е налице някакъв малък дефект в черния дроб. Черният дроб винаги е посредникът при осъществяването на замислената идея в конкретно действие и това става чрез системата веществообмен-крайници. И така, всеки орган изпълнява някаква посредническа функция.

Виждате ли, наскоро ми разказаха за един млад човек, който имал тази странност, че когато стоял на спирката и идвал трамваят, той неочаквано застивал на едно място и не можел да се качи на стъпалото. Никой не знаел защо той не се качва. Самият той не знаел защо. Той просто застивал неподвижно. Волята засичала. И каква е причината? Тук ние сме изправени пред един сложен случай. Бащата на въпросния млад човек бил философ и по един странен начин разделял душевните способности на представи, съждения от една страна и на сили на симпатия и антипатия от друга страна, без да държи сметка за волята. Волята не била включена в списъка на душевните сили. Когато изброявал душевните сили, той никога не споменавал волята. Обаче той искал да бъде честен. Той само искал да даде израз на това, което определя съзнанието. И той стигнал толкова далеч, че за него станало напълно естествено да няма никаква представа за волята. В сравнително късна възраст му се родил син. Той, бащата, чрез системното игнориране на волята заложил в черния дроб не друго, а неспособност за превръщане на субективните намерения в действие. При сина всичко това вече се проявява като заболяване. И тук Вие се досещате защо индивидуалността на сина е избрала тъкмо този баща: защото тя не е знаела нищо за вътрешната организация на черния дроб. Така тя си избира една конституция, при която не се налага да се грижи за черния дроб. Защото черният дроб е бил лишен тъкмо от тази функция, която въпросният млад човек не е свалил от духовния свят при своето раждане. Следователно, Вие виждате: Ако искаме да разберем детето, ние сме длъжни много внимателно да вникваме също и в неговата карма.

Ето за какво исках да говоря днес, а утре ще продължим по същото време.