ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Вроцлав, 11. Юни1924

В хода на нашите разглеждания ние постепенно ще преминем към това, което кармата може да означава в отделния човешки живот, макар че аз винаги ще обръщам вниманието към някои кармични връзки, които са се проявили чрез известни в историята личности. Защото и личното, което ни интересува в нашата собствена карма, което би трябвало близко да ни засяга, ще бъде осветено, когато разгледаме обширните исторически кармични проявления. Най-напред обръщам вниманието към това, че изобщо не е необходимо да се притежават някакви ясновидски способности, за да се изпълним с усещането, с чувството за съществуването на кармата. Разбира се, за да се разгледат всички взаимни връзки на кармическите закономерности, такива способности са необходими и някои неща от това, което ви представих тук през изминалите дни, естествено могат да се постигнат само чрез такива способности. Но пътят към такива съзерцания се подготвя, бих искал да кажа, от чувството, от ясното чувство за кармата. То трябва да навлезе във всеки отделен човешки живот, когато този човешки живот не преминава само повърхностно покрай нещата, хвърляйки поглед само на външните сензации, а когато този човешки живот може да придобие нещо в посока към по-интимно изживяване на битието, като разгледа и проникне с чувство, придобивайки един вид предчувствие за това, как известни съдбоносни взаимовръзки застават в живота така, че със своята собствена същност вече показват, че те не могат да бъдат заложени в единствения земен живот между раждането и смъртта.

Нека да разгледаме начина, по който ние можем да срещнем други хора в живота ни. От нашата среща в живота с хората зависи голяма част от нашата съдба. Ние срещаме този и онзи. Това, което изживяваме с него, прониква в нашето битие. И точно в това взаимно изживяване с хора в дадена жизнена ситуация, при внимателно наблюдение ще се види, как кармата изобщо не противоречи на това, което ние носим в себе си като свободно усещане, като усещане за това, което в нашите действия подлежи на свободните ни решения. Ние заставаме най-напред като дете в битието, в една жизнена епоха, в която не може още да се говори за свобода, доколкото се взима под внимание земния импулс. А колко много неща зависят от начина, по който ние сме поставени като деца в битието! Какви способности се развиват от нашето същество, какви пътища ни се показват, е от безкрайно голямо, съдбоносно значение за целия ни земен живот. Разбира се, по-късно като самостоятелни хора ние можем повече или по-малко да вземем собствения си живот в свои ръце, но това можем да направим само на това място, което ни е посочено от детството. И когато внимателно наблюдаваме, ние ще видим, какво ясно и съдбоносно прониква в нашето свободно действие.

Нека вземем един случай. Ние срещаме хора в живота. Тук се забелязва ясна разлика между единия вид срещи с хората и другия вид. Възможно е в този земен живот за първи път да срещнем един човек и веднага да имаме чувството, че сме душевно свързани с този човек. И напълно е възможно да имаме интензивни чувства към този човек, но може би изобщо да не ни интересува как той изглежда, дали е хубав или грозен, дали е вежлив или невежлив. Това, което ни привлича към този човек, се издига нагоре от душата ни, ние изпитваме симпатия към него. Да, в един или друг случай е възможно да изпитаваме и антипатия, която се поражда само от това, че сме се доближили до този човек и сме осъзнали, че той е тук; но това, което изпитваме към него, не зависи от впечатлението, което той ни прави със своите действия или с това, което той ни казва. Такива изживявания застават в земния ни живот като големи въпросителни, както обширните жизнени проблеми, които ни доставя животът. И когато така сме се запознали с някой, ние изобщо не се чувстваме притиснати да се размислим, какво представлява този човек и какво прави той. Всичко, което ни привлича към него в известно отношение се събира като сбор от чувства, като сбор от вътрешни усещания, изпълващи нашата душевна нагласа. Ние изобщо не чувстваме нуждата да ги оправдаем, взимайки под внимание какво върши той.

Но има и друг вид срещи с хора. Там не се появяват такива усещания. Тези хора започват да ни интересуват, без всъщност да чувстваме в душата си някаква симпатия или антипатия към тях. Хората ни интересуват. Ние се чувстваме принудени да разберем, дали те са добри или лоши, благосклонни или недоброжелателни, дали имат някакви способности или нямат. И във времето, което следва едно такова запознанство - да кажем, че сме срещнали някой, който също познава този човек, с когото ние сме се запознали и заговорим за същия човек - се вижда, че ние се чувстваме подтикнати да разговаряме за него. Ние се осведомяваме кой е той, какво прави в живота и т.н.; ние се интересуваме за негова външност. При хората от първия вид може да се случи, когато срещнем някой наш познат, който също го познава, да ни стане напълно неприятно, когато той започне да говори за него. Ние съвсем не искаме да говорим за този човек. Когато нещо такова се случи в живота - а духовнонаучните методи се опитват да проникнат зад такива тайни, - когато в известен смисъл ние изпитаме необяснима симпатия или антипатия при запознаването си с даден човек, се установява, че с този човек по някакъв начин сме били кармически свързани в миналото и че това, което сме изживяли заедно с него, вече през целия ни земен живот всъщност ни е водило да го срещнем в един определен момент. И това, което сме имали заедно с него в миналото, то формира нашите чувства, оформя нашите усещания към него. И определящите са тези усещания, тези чувства, а не дали той е хубав или грозен, дали е благосклонен или злонамерен човек. Точно когато съвсем ясно и определено се изпитва такова нещо и когато е възможно духовнонаучното изследване да освети нещо подобно, то ще намери усещането за оправдано чрез това, което самото то може да каже за една формирана в миналото карма. И ние ще намерим потвърждение на това, което казвам още чрез някои други факти.

Когато спим и сме извън нашето физическо и етерно тяло, само с аза и с астралното тяло се намираме духовно в света, нашето физическо и нашето етерно тяло са останали да лежат в леглото, отделени от своето духовно-душевно същество, тогава за обикновеното съзнание се появяват сънищата. Попитайте се веднъж при едно интензивно самонаблюдение, не е ли така при известни срещи, които имат такова въздействие, че в душата ни се появяват усещания и чувства, ние същевременно да сънуваме всевъзможни сънища за този човек? Понякога лесно можем да сънуваме един или друг човек, Това показва, че нашата душа е свързана с този човек, преминала е с него през много земни животи, през няколко или дори само през един земен живот; показва, че тази душевно-духовна същност, в която сме сега самите ние, - азът и астралното тяло - има нещо общо с този човек. Ние срещаме и други хора, с тях ни свързва нещо професионално или нещо подобно. Те ни интересуват по този начин, който описах. Да, дори се случва да имаме с тях много общи занимания. Животът ни поставя до тях, но ние не ги сънуваме. Не можем да ги сънуваме, сънища не се появяват. Ние сме свързани с тях само през този земен живот и връзката най-напред се създава чрез това, което обвързва душевно-духовната същност на човека с физическото и с етерното. И понеже физическото и етерното тяло взимат участие в нашия интерес, който е свързан предимно с външната физиономия и външните действия, а това физическо и етерно тяло остават да лежат в леглото през нощта, докато духовно-душевната същност се отделя, затова не можем да сънуваме такива хора. Тук духовната наука отново ни показва, че там действа кармата, но тя действа така, че кармата сега се създава, че едва от духовното изживяване след смъртта ще погледнем към този земен живот и ще можем да си кажем, че в него са започнали нови кармически отношения. Тук навлизаме в една бъдеща карма.

Ние видяхме, как бива изтъкана тази карма, как дълго време върху изграждането на тази карма работи това, което ние преживяваме заедно с висшите духовни същества между смъртта и едно ново раждане. Но когато премислите какво беше казано във връзка със закономерността на кармата, тогава ще трябва да си кажете, че хората се свързват чрез земния живот. Онова, което ги довежда един до друг в земния живот, ги обвързва кармически. Тогава те заедно изминават живота между смъртта и едно ново радане, точно там заедно с висшите същества те изграждат своята карма за следващия земен живот. Какви са тогава общо взето последиците за земния живот на човека? От това общо взето следва, че хората, които през един земен живот са заедно, понеже точно там се заражда кармата, през следващия земен живот отново ще се стремят един към друг. Там отново ще се зародят кармически взаимовръзки, те отново ще преминат през живота между смъртта и новото раждане - това ще ги обвърже още по-здраво - за да потърсят отново един общ земен живот. И там се появява особеното, че в течение на земното развитие хората всъщност живеят заедно в групи. Наистина е така. Когато това се разглежда схематично, изглежда така: Времето тече, една определена група от хора, които заедно живеят в определена епоха и са кармически свързани, отново се появява на Земята, след като е преминала през живота между смъртта и едно ново раждане. Друга човешка група, в която хората също са свързани кармически, отново се появява на Земята, трета също. И понеже времената между смъртта и едно ново раждане са много по-дълги, от това следва, че повечето земни хора всъщност се срещат само между смъртта и едно ново раждане и че кармически особено свързаните хора на групи преминават през развитието на човечеството и винаги отново, и отново се срещат на Земята. Това е и правилото. По правило ние не се срещаме с хора на Земята, които в миналото са били инкарнирани в различно от нашето време.

Виждате ли, човек научава това, когато чрез духовното разглеждане на света наистина проникне в събитията на човешките взаимовръзки. Когато само непредубедено се помисли за живота, вече се стига дотам, да се намери потвърждение за тези неща, които се казаха въз основа на духовното наблюдение. Както знаете, дълги години през моята младост аз се занимавах с Гьоте. Понеже духовната работа върху Гьоте ми беше дълбоко присърце, често трябваше да се запитвам, какво би било, ако бих бил съвременик на Гьоте. Външно погледнато такова нещо би трябвало да изглежда прелестно за някого. Ако някой обича Гьоте, ако се е занимавал с радост с това, което той е сътворил, ако една част от своя живот някой е посветил на това да го обясни, да го интерпретира, не би ли дошла мисълтта, колко прелестно би било, ако той живее във Ваймар, където Гьоте се разхожда нагоре надолу и някога го срещне, а може би и го заговори? Но това е само едно повърхностно разглеждане, което веднага се коригира, когато точно се разгледат нещата. Най-малкото аз си казвах: Мисълта, да живея по едно и също време с Гьоте, всъщност би била напълно непоносима. Защото Гьоте точно затова ми е станал особено скъп, защото всичко, което той е оставил беше там, защото известно време той беше действал тук и човек отново можеше да го потърси в духовните пра дълбини на световното развитие. И това е така: Не би могло да се понесе, да се живее едновременно с Гьоте! Само когато се обхване с поглед конкретното отношение към него, каквото човек има като роден след него и когато тогава се премине към по-фините душевни взаимовръзки точно в един такъв случай, където се докосва една личност, с която човек не живее по едно и също време, следователно с някого с когото жизнената карма не го свързва непосредствено, а където са налице оплетени кармични отношения, там духовното разглеждане тогава показва: - че ако някой би живял едновременно с една такава личност, тя би въздействала върху душата му като отрова. Аз знам, че с това е казано твърде много, но това е факт. Човек изобщо не би могъл да дойде на себе си, ако би бил съвременик на тази личност.

Също и общо взето, точно чрез такова разглеждане се изостря погледът за човешкия живот, за вътрешната истина и за вътрешните взаимни връзки в човешкия живот. Човек повече не говори само неопределено наоколо. Той съвсем не се изкушава да започне с общо познатите фрази: «Ах, защо не съм живял тогава!» Когато бъде истински обяснена, кармата, така да се каже укрепва човека в неговите жизнени условия, поставя го на дадено място, където той живее със своето земно битие. С това обаче се показва истинският съдбоносен характер на кармата. Той изпъква, когато започнем да мислим защо ние сме пристъпили в земния живот точно в едно определено време. До тази епоха ни е довело обстоятелството, че ние сме подготвили нашата карма с други души, с които сме кармически свързани. Ние сме я подготвили така за времето, когато навлизаме в това физическо земно съществуване.

Това, което разгледах е правилото, но в духа всичко е индивидуално. Правилата имат своето значение, но не така, че да ги схващаме като принципи. Който е любител на принципи, който приема правилата така, че те не бива да имат изключения, той всъщност никога не може да навлезе в духовния свят. Защото в духовния свят всичко е различно от физическия свят. Дори и най-простите неща в духовния свят са различни от тези във физическия свят. За това искам да ви дам един пример. Какво би могло да бъде по-ясно за един човек, който живее във физическия свят, от всеобщото математическо основно правило, че цялото е по-голямо от всяка от неговите части, или че правата е най-късият път между две точки. Някой наистина трябва да е луд, ако иска да оспорва, че цялото не е по-голямо от всяка негова част. Такива неща се наричат аксиоми, понеже те са верни чрез самите себе си и както хубаво се казва, нямат нужда от доказателство. Така гласи формулата. Така е също и с изречението: «Правата е най-късият път между две точки.» Но и двете правила не важат в духовния свят. В духовния свят важи дори правилото: «Цялото е винаги по-малко от всяка от неговите части.» И ние виждаме това потвърдено и подсилено още в човешкото същество. Когато в духовния свят вие именно разглеждате духовността на вашето физическо същество, тя е приблизително толкова голяма - малко по-голяма, но приблизително толкова голяма, колкото вие самият сте голям във физическия свят. Но когато вие наблюдавате вашите бели дробове или черния дроб в духовния свят, то те са огромни и въпреки това те са части от нещо малко. Там ние трябва да се научим да мислим по друг начин. В духовния свят правата съвсем не е най-късото растояние, а най-дългото, понеже когато ние идваме от една точка до друга в духовния свят, това става по съвсем друг начин. Във физическия свят всичко става педантично: този път е дълъг, този път е по-дълъг, онзи е най-късия - правата. В духовния свят не е така, а да вървим направо, имаме големи затруднения, понеже всеки крив път е по-къс от правия път. И няма никакъв смисъл да кажем, че правата е най-късият път между две точки, понеже тя фактически е най-дългата.

Човек изцяло трябва да се запознае с това, че в духовния свят всичко е различно от физическия свят. Затова хората така трудно идват в духовния свят с техните упражнения, които вярно правят, понеже те се държат за техните преценки, за такива предубеждения, че цялото е по-голямо от неговите части или че правата е най-късият път между две точки. Така е с аксиомите. Но когато човек иска да пристъпи в духовния свят, трябва да отвикне и от всички други истини за физическия свят. В духовния свят не може да има принципи, там всичко е индивидуално. Всяко нещо трябва да се разглежда само за себе си. Това логическо обхващане на всичко, това  извеждане на всеобщи правила съвсем не се намира в духовния свят. Естествено така е и с тази истина, - макар и че тя е истина и общо взето важи, - че хората преминават развитието на земния живот на групи. Това правило има изключения. И точно тогава, когато то е нарушено, човек се научава истински да познава неговото значение. И за това ще дам един пример:

Моля за извинение, че примерите са от собствения ми живот. Но как могат по-добре да се опознаят точно примерите, които се отнасят към такива неща, ако не са взети от собствения живот? В него човек стои със своята индивидуалност. В описанието на моя жизнен път аз описах моя учител по геометрия[1]. Този учител по геометрия ми беше извънредно близък, не само докато бях негов ученик, а също и след това. Беше ми много интересно да проследя неговата карма. Точно към геометрията аз имах, както се казва, слабост. Още деветгодишен имах щастието да получа от моя учител, който далеч не ме смяташе още узрял за това, един учебник по геометрия. Да мога да узная, че сумата от трите ъгъла на един триъгълник е 180 градуса, ми се струваше извънредно ощастливяващо през деветата ми година. Но аз по-късно станах ученик на този учител по геметрия, който наистина беше една забележителна личност. Аз бях дванадесетгодишен, когато започнах да уча при него и останах там в продължение на седем години. Наистина, той беше интересна личност, понеже самият той беше цяла геометрия, но по един своеобразен начин той беше дескриптивна, конструктивна геометрия. Когато преминах в по-високите класове, където изучавах аналитична геометрия, там трябваше да се уча при друг учител, защото той не разбираше нищо от нея. Той беше отличен конструктор, конструираше всичко и правеше много силно впечатление. И аз правех значителни крачки напред точно в геометрията, защото извънредно много го обичах. Любимите ми часове бяха, когато този учител влизаше в класа и по своя начин развиваше своята геометрия.

По-късно видях - понеже той запалваше интереса ми, - че не можех да направя всъщност нищо, освен да мисля за взаимовръзките на неговия живот. Но когато човек иска да изследва кармата, наистина е така, че той изобщо не може да я изследва, ако първо разглежда набиващите се в очи жизнени отношения. Ако бях взел под внимание, че той беше отличен учител по геометрия, или това, което той можеше да покаже, аз сигурно никога не бих достигнал до същността на неговата карма. Но върху мен правеше силно впечатление, че той имаше сакат крак. Единият му крак беше по-къс от другия.

Вижте, това са неща, който всъщност обикновено се смятат за маловажни в живота. Това, което дълбоко интересува човека са такива неща, които довеждат вътре в кармическите взаимовръзки, когато човек ги вземе под внимание. Не е необходимо винаги да бъде нещо очебийно. Може да се случи човек да бъде въведен в кармическите взаимовръзки чрез това, че при някого той наблюдава някакъв навик, който винаги се набива в очите и който се формира като една картина. Един малък навик може да се формира като картинен образ и да въведе кармически в предишния живот на конкретния човек. Така при един друг учител, който също много обичах, бях въведен в известни кармични отношения - за които сега не искам да говоря, - поради факта, че всеки път, когато този учител заставаше пред нас, първото беше да извади носната си кърпа и да си избърше носа. Никога той не започваше часа по друг начин. Точно че това винаги се повтаряше, беше се запечатало в мен като една картина и ме доведе до предишния земен живот на този човек. Така беше и при другия, който имаше сакат крак. И точно сега от този сакат крак произлезе светлина, която се разпростря над целия духовен капацитет на този човек. Обикновено хората вярват, че да оформят линии в геометрични фигури, това произлиза от главата. Но това съвсем не идва от главата, съвсем не е вярно, че човекът изживява геометрията в главата си. Вие не бихте разбрали един ъгъл, ако не бихте го извървявали. Това, че изживявате ъгъла в краката си, това прави да знаете нещо за ъгъла. Главата само наблюдава, как ръката или краката правят ъгъла и т.н.. В геометрията ние действително изживяваме творческа воля чрез нашите крайници. Нашите крайници ни преподават геометрия. Само понеже ние сме станали такива абстрактлинги, не го знаем, а вярваме, че извличаме геометрията от главата си. Главата наблюдава, когато ние извървяваме геометрията, танцуваме я и т.н. и тогава тя, главата изгражда формите, които се намират в геометрията. Тя само наблюдава. И всички тези връзки, този специфичен начин да се подчертае геометрията ми стана ясен, когато проникнах в душевността точно на този човек, който трябваше да върви с един сакат крак и поради това, че той особено силно чувстваше този крак, всъщност бе станал едностранно такъв отличен геометрик. Такива са интимните отношения в живота

Но чрез какво аз можах да продължа? Този човек застана пред мен заедно с с един друг човек, с подобен крак, именно до английския поет лорд Байрон. Тези двама души, които по външен вид си приличаха, застанаха пред мен един до друг и сега някои факти от живота на Байрон се появиха във взаимна връзка с всичко това, което се беше вмъкнало от една предишна карма в неговите морално-етични жизнени отношения, което обаче се беше проявило и в неговия сакат крак. И тогава, когато човек е докоснал така кармата, тч му се разкрива по-нататък. И аз можах да открия, как тези двама души през Средновековието са живели заедно в Източна Европа, как те заедно са минали през същата съдба. Аз достигнах до същността на техния тогавашен живот.

Предишният живот на Байрон никак не приличаше на живота на Байрон през деветнадесето столетие. Предишният живот на моя учител не е подобен на живота му през деветнадесето столетие, но и двамата имаха много интимно изградена едновременна съдба. Когато били жители на европейския Изток, те узнали за онази забележителна легенда, която гласи, че някога скъпоценността Паладиумът, който - като притежаващ вълшебната сила за мощта на Троя - беше скрит в Троя и беше обожаван, след това беше пренесен през Африка в Рим, беше останал дълго в Рим и когато кайзер Константин основава Константинопол, с големи жертви и с невероятни церемонии поръчва да се донесе в Константинопол и да се зарови в Земята Паладиумът, който бил подпомагал първо мощта на Троя, после на Рим, за да се утвърди властта на Константин на мястото на Рим. Разказва се и до известна степен е истина, че високомерието на кайзер Константин довежда Паладиума от Рим в Константинопол, че той заповядал да се донесе от Рим една могъща тежка колона и да се постави на мястото, където закопали Паладиума, че тогава накарал да се постави една приличаща на Аполон статуя. Било е много трудно да се донесе колоната в Константинопол и да се постави на площада, защото е трябвало да се построи един железен релсов път. Колоната, която някога била донесена от Египет в Рим била толкова тежка, че всеки път, по който тя била карана, потъвал и ставало опасно да се мине по него. След като тя била изправена, в нейната основа Паладиумът бил скрит и с това добре запазен. На върха на колоната била поставена Аполонова статуя, но тя изобразявала самия кайзер Константин. След това той наредил да се донесе от Ориента парче от кръста, на който е бил разпънат Исус Христос, което било скрито в статуята, а с пирони от кръста, които наредил да оформят като лъчи, обградили главата на Аполон. Така според него върху колоната бил застанал Константин и блестял в лъчите, изковани от пироните на Христовия кръст. В по-късни времена се роди нова легенда за Паладиума и тя даже беше отразена в завещанието на Петър Велики[2]. Тя гласеше, че този Паладиум трябва да бъде пренесен от хора на Изтока в главния град на Изтока и че някога ще бъде основана славянската мощ на Изтока с помощта на вълшебната сила на този Паладиум, ако той бъде заровен по на Изток или на Север от Константинопол и че чрез това мощта ще премине при славяните, както някога с този Паладиум е била свързана мощта на Троя, на Рим и на Константинопол. В такива неща са залегнали дълбоки истини, макар че се представят като легенда.

В края на краищата, който може да прозре историята на Паладиума, прозира твърде много от хода на развитието на европейската история. И тези двама души, за които разказах - Байрон и този, който през ранното Средновековие беше негов другар, чуват за тази легенда и решават да откраднат Паладиума и да го занесат на Север в Русия. Това не им се отдава, те не успяват; разбира се, че е трябвало да не успеят. Но нещо им остава оттогава. В кармичните отношения нещо остава на човека по един особен начин. По-късно Байрон търсеше Паладиума по друг начин, той се присъедини към движението за свобода в Гърция, той пожела да донесе един духовен Паладиум. И това е стремежът, който му беше останал от онова време, за което разказах. А моят учител по геометрия показваше на всеки, който внимателно можеше да го наблюдава, че на това място, на което той стоеше, ако и да беше един относително дребен човек, той притежаваше едно несломимо чувство за свобода, което в неговата душевност имаше дълбока връзка с телесния му недостатък, също както при неговия другар.

Какво се беше случило всъщност там? Вижте, тези двама души се бяха разделили, те повече не се събраха отново. Единият е прочутият поет Байрон, другият е живеещият по-късно незначителен учител по геометрия. Тук правилото, за което говорих, е нарушено. Но животът ми потвърди това нарушаване по необичаен начин. Онзи учител по геометрия, който така дълбоко обичах, чиито часове винаги с радост очаквах, този учител по геометрия докато беше мой учител, никога не ми даде възможност да разменя с него дори една единствена дума. Той така се проявяваше, като че ли беше една личност, за която аз само бях чел. Той не беше подходящ за времето си, изглеждаше като погрешно поставен в тази епоха. И така продължи. Когато по-късно дойдох за една антропософска лекция в града, в който той живееше в един пансион, потърсих в адресната книга неговото име. Аз наистина имах предчувствие, че той трябваше да е там и исках сега просто частно да говоря с един стар учител, понеже го обичах, поне някога преди много години - вече бяха изминали тридесет години. Междувременно той беше остарял и живееше в университетския град Грац в Австрия. Аз пристигнах в Грац за антропософската лекция, отворих адресната книга, исках съвсем определено да го потърся. Това не можа да стане, понеже непрекъснато имах посещения, бях задържан и не можах да говоря с него частно. Той остана за мен една личност, която беше поставена в моя живот като една сянка, въпреки, че аз много го обичах. Когато пак дойдох в Грац, отново исках да го посетя. Той вече беше починал. Следователно, остана си това, че аз стоях срещу една личност, която, въпреки че ми беше така близка, беше останала за мен като прочетена в една книга, като една принадлежаща към съвсем други епохи личност. Аз бях негов съвременник, но не бях свързан с него кармически. В нито една от неговите предишни инкарнации той не е бил мой съвременник. Той стоеше в последния си живот съвсем очевидно извън живеещите тогава кармични групи, в които всъщност би трябвало да стои. Но и другият ми показа, че той не е поставен другояче в тези групи, защото той беше отпаднал от инкарнационната поредица, в която някога беше стоял, понеже вече не беше свързан точно с тази индивидуалност, с която първо беше свързан. Така че Байрон и той не бяха се срещнали повече. Аз ви разказвам такива неща, за да видите, как всъщност действа кармата и как, когато дълбоко се разглежда живота, точно при изживявания, които се представят като загадка - а живота навсякъде се представя като загадка, - може наистина да се види тайнственото чудно тъкане на кармата. Но също както човек може да има съвременници, които му изглеждат като сянка, понеже са поставени извън тяхната кармична редица, от друга страна се забелязва, как повечето хора са поставени в своята епоха по определена силна вътрешна необходимост. Точно това често се вижда при исторически личности.

Бих искал и тук да ви покажа един пример. Достатъчно известен е станал италианският борец за свобода Гарибалди - един забележителен живот. Като личност Гарибалди ми беше точно толкова малко симпатичен, колкото онзи, който споменах вчера и който съм проследил кармично. В течение на кармичното изследване той постепенно ми стана по-симпатичен, защото преди кармичното изследване, при него намирах нещо неестествено, изпълнено с фрази, което самият той съвсем не беше. Но във всеки случай тази личност макар и да въздействаше така практически, така радикално политическо-практически в живота, от своя страна, когато човек я наблюдава, тя така забележително се изключва от живота - като че ли е живяла в един измислен свят и като че ли се е носела малко над Земята. Колкото и да беше практичен, Гарибалди беше също и идеалист. Това се вижда и в неговия външен живот. Нужно е да се разгледат само някои характерни черти на живота на Гарибалди и това веднага ще се забележи. Понеже остава малко време, искам само накратко да разкажа. Не е обичайно за един човек по такъв смел и авантюристичен начин за тогавашното време, първата половина на деветнадесето столетие, когато Адрия беше толкова несигурна - Гарибалди е роден през 1807 – неколкократно да кръстосва Адриатическо море, отново да попада в ръцете на пирати, да преживява големи авантюри, отново да се освобождава. Това още е възможно, това се случва и с други, но не с всеки се случва да се намира извън обичайния живот, да не чете вестници и да се случи така, че когато за първи път наистина прочита вестник, в него да прочете собствената си смъртна присъда! Това се е случило. Той се завърнал от някакво морско приключение и без да знае, бил обвинен, че бил взел участие в някакви политически заговори. В негово отсъствие той бил осъден на смърт, което прочита във вестника. Той изглежда съдбовно да стои над живота.

Но и други случаи в живота му са още по забележителни. Така например се случва, че когато се е намирал на кораба в морето и се приближавал към брега, за да вземе участие в борбата за свобода в една чужда страна, той гледал през далекогледа към сушата. Това, което видял, била една много мила млада дама и Гарибалди се влюбил в нея през далекогледа! Това наистина не е обичайният начин човек да се влюби! Хора, които стоят здраво в живота, не се влюбват през далекоглед. Той обаче наистина се влюбил и отправил кораба в тази посока. Когато пристигнал, любимата не била повече там, но там стоял един мъж. Той му предложил да го покани на обяд и виж ти, това бил бащата на дамата, в която той се влюбил от пръв поглед през далекогледа! Той могъл веднага да вземе участие в гощавката, на която дамата присъствала. Той говорил само италиански, а тя само португалски, но те се разбрали чрез езика на сърцето и се сгодили. Това било един взаимен живот, който насърчавал геройството на жената. В неговите военни походи тя истински героично го придружавала. И не се случва непременно често, че в отсъствие на съпруга, отдалечен на няколко мили, се ражда първото дете. Жената трябвало да потърси съпруга си на бойното поле, минавайки през ужасни премеждия. Тя завързала с въже около врата си детето, за да го топли на гърдите си и минавайки през всичко възможно търсила мъжа си, за който чула, че бил убит. Тя го намерила още жив. Това е било една изключителна връзка. Тя умира, както е известно на тези, които познават биографията на Гарибалди, преди неговата смърт. След десет години, както се случва в живота, той повторно се сгодил и оженил за една дама по съвсем обикновения граждански обичай, както също се прави най-често между филистерите. Този брак, който бил сключен правилно по обичайния начин, продължил само един ден и след това те се разделили. Както виждате той е бил свързан със земния живот по по-различен начин, отколкото другите хора. Аз бях заинтересован да проследя един такъв живот.

Когато го разглеждах, бях отведен отново в областта на ирландските мистерии. Също и този Гарибалди е една душа, в която се крие една индивидуалност, минала през мистериите на Хиберния и докато до известна степен той е бил един вид ирландски посветен, се е преселил на Изток, дори в областта на Райн, където е действал заедно с други. Но в живота на Гарибалди особено ме интересуваше кармично това, че в негово лице пред нас застава една личност, чийто живот трудно може да се обясни. Защото в известен смисъл Гарибалди е самата истина. Според цялата своя дълбока душевност, според своята душевна нагласа, той беше републиканец. И той беше този, който въпреки неговите републикански възгледи подпомогна Виктор Емануел да стане цар на Италия. Той подпомагаше монархията в лицето на личността на Виктор Емануел. Това първоначално изглежда невероятно. Как е възможно този републиканец да направи Виктор Емануел цар на Италия? Прочетете това в историята. Без Гарибалди никога нямаше да има италианско царство. Може да отидете още по-надалеч и ще намерите, че Гарибалди е свързан и с други личности, които не споделят неговите вътрешни възгледи. Това са Кавур и Масини - съвсем друго устроени характери. Масини, идеалистът, който не докосва практическото, Гарибалди навсякъде практическият военен държавник и въпреки това като че ли носещ се над земното и Кавур, хитрият умен политик. Как тези хора пасват заедно? Това е въпросът. Точно тук се показа нещо, което искам да ви покажа като нещо характерно за кармата. Тук се показва, че тези трима други хора са следвали индивидуалността на Гарибалди като негови ученици, когато той е бил ирландски посветен. Точно на ирландските мистерии е свойствено, че се получава една жизнено необходима връзка между ученици и учител. Те повече не могат да се разделят, поне не през определени инкарнации. Там се изгражда една кармическа връзка и човек не може да се отдели. Сега настъпва особеното: Около 1807 година четиримата са родени отново. Единият е роден в Генуа, двама в Турин, третият в Ница, следователно в една и съща земна област и приблизително по едно и също време. Те се раждат по същото време в същата област на Италия. И тук се вижда, че тези, които принадлежат един към друг, отново биват събрани; те се срещат дори и да имат различни възгледи. Така че един такъв убеден републиканец като Гарибалди привързва към себе си съвсем различно устроения Виктор Емануел и човешката свързаност означава за него повече от така наречените убеждения. Аз давам този пример, за да видите, какво значение има човешката принадлежност, когато е кармически основана. Тук някой може да счита за истина това, друг онова; кармичната принадлежност е по-силно свързваща. Човешките взаимовръзки са тези, които действат в живота, а не абстрактното, което имаме чрез разума. Но как хора могат да са свързани в живота и като такива да могат да минават като сенки през живота, когато са извадени от тяхната кармична поредица, това се показва едва тогава, когато се проследи кармата точно в характерните случаи.

Аз исках да ви кажа това днес. Утре ще продължим тези разглеждания.

[1] Този учител в Нойдьорфл се казвал Хайнрих Гангл. Учебникът е бил от Франц Моцник. Сравни автобиографичната лекция на Р. Щайнер от 4. Февруари 1913, отпечатана в «Приноси към Събр. съч. на Рудолф Щайнер» Nr. 83/84.

[2] Така нареченото завещание от Русия (1672-1725) се смята от историците за фалшификация. Сравни между другите Людвиг Полцер-Ходитц, «Борбата срещу духа и завещанието на Петър Велики», Щутгарт 1922.