ФАКТЪТ НА ПРЕМИНАЛИЯ ПРЕЗ СМЪРТТА.

БОЖЕСТВЕН ИМПУЛС

„ПЕТ ВЕЛИКДЕНА” ОТ АНАСТАСИУС ГРЮН

Дюселдорф, 5. Май 1912

Днес моята задача ще бъде да споделя с Вас подробности, които ще бъдат обект и на публичната лекция, за които обаче не може да се говори в една публична лекция така, както това е възможно пред хора, които са подготвени да приемат тези неща чрез едно продължително изучаване в една работна група.

Първото, за което искаме да говорим, е нещо, което в настоящото време е извънредно важно за онези, които се занимават с Духовна наука и които насочват своя копнеж към нея. Вярно е, че въпросът, който ще бъде засегнат тук, е бил често пъти разглеждан, обаче за духовно-научните възгледи трябва да се говори колкото е възможно по-често, възгледи, които трябва да образуват сили и импулси за хората от настоящето и близкото бъдеще. Днес ще изтъкна една страна на това, което Духовната наука трябва да означава за света, а това е, че в нашето настоящо време имаме извънредно голяма нужда да дадем един вид душа на това, което можем да наречем нашето мирово тяло, нашата Земя.

Мирово небе сно тяло! Действително, така както днес можем да говорим за едно небесно тяло, не можеше да се говори до преди много отдавна в развитието на човечеството. Нужно е само да хвърлим бегъл поглед назад в историческото развитие на човечеството, за да открием, че до неотдавна на хората изобщо не би им хрумвала мисълта да говорят за едно небесно тяло, обитавано от човечеството. В миналото ние откриваме култури, които съставляваха едно цяло и които се развиваха в тесни граници. Индийската култура, персийската и така нататък, бяха ръководени от Духовете на народите на съответната култура; те се развиха при отделни народи, които бяха разделени от планини, морета и реки, и водеха един напълно затворен живот.

Вярно е, че такива култури все още има и ние с право говорим за италианска, руска, френска, испанска, германска култура. Обаче наред с всичко това днес забелязваме, когато оставим погледа си до броди навред по Земното кълбо, че върху цялата Земя се шири нещо единно, нещо общо, което свързва народите на Земното кълбо в едно единство и което се предава до най-отдалечените народи.. Достатъчно е само да помислим за индустриализма, за железопътните линии, за телеграфа, за изобретенията на новото време. По същия начин се издават и инкасират чекове, строят се железопътни линии и телеграфи върху цялото Земно кълбо; същото се отнася и за предстоящите открития.

Нека да се запитаме сега: Какво е особеното на всичко това, което се простира по един и същ начин върху цялото Земно кълбо, така че то е еднакво в Токио, Рим, Берлин, Лондон? Всичко това снабдява човечеството с хляб, облекло, както и с все по-нарастващите потребности от лукса. Върху цялото Земно кълбо се разпростира една материална култура, без разлика между отделните нации и раси. И тази материална култура се разви върху една малка област на Земята и извън тази област не се знаеше почти нищо за нея. Днес съобщенията обикалят Земното кълбо за няколко часа и кой би искал да се съмнява, че тази култура би могла да се нарече една земна култура! И тази култура ще става все по-материална, нашето Земно кълбо ще бъде все повече поглъщано от тази култура.

Онези хора, които разбират необходимостта от духовно-научното движение, ще развиват все повече разбирането, че едно тяло никога не може да съществува без душа. Както една материална култура обхваща цялото Земно кълбо, така и духовното познание трябва да бъде душата, която се простира върху цялата Земя, без разлика на нация, цвят, раса, народ. И както методите за построяването на железопътните линии и на телеграфите се прилагат по един и същи начин върху цялата Земя, така и хората на Земята в кратко време трябва да се разберат по въпросите, които засягат душите на човечеството. Онова, което все повече и повече ще се ражда в тези души като копнеж и въпроси, изисква отговор на въпросите. И от това възниква необходимостта от едно духовно движение. Тогава ще настъпи нещо в огромни мащаби, подобно на съобщителните връзки между отделните народи. Една съобщителна мрежа между душа и душа ще бъде изтъкана над цялото Земно кълбо. И това, което ще се изтъче между душа и душа, можем да го наречем едно вътрешно разбирателство относно всичко онова, което е свещено за отделните души по цялото Земно кълбо: а именно, как те се отнасят към духовния свят.

Не след дълго време върху цялото Земно кълбо ще съществува едно интимно разбиране относно онова, което във времената на миналото беше донесло най-острите борби, най-страшните дисхармонии на човечеството, докато то все още беше разпокъсано в отделните културни области, които не знаеха нищо едни за други. Това, което ще се развие върху цялата Земя като едно обхващащо цялото земно човечество духовно движение, трябва да се развие обаче и в най-малък мащаб от душа към душа. Колко много са отдалечени едни от други днес будистите и християните, колко малко се разбират те, колко много те взаимно се отричат, когато защитават единствено своите вероизповедания! Но ще дойде време, когато ще има все повече будисти, които изхождайки от будизма, ще станат последователи на Духовната наука и все повече християни, които са вдъхновявани от християнството, ще станат последователи на Духовната наука. И те ще проявяват най-пълно, най-дълбоко разбиране едни спрямо други.

Че човечеството се стреми към едно такова интимно разбиране, към едно такова разбирателство, ние виждаме днес от това, че дори и във външната наука се проявява един стремеж, който намира израз в онази научна дисциплина, която сравнява различните религии. Не бива да омаловажаваме заслугите на тази научна дисциплина: тя действително е постигнала твърде много. Но какво изнася тя на бял свят, когато описва ученията на различните религии? Макар и да не се казва направо, но зад всичко, което тази сравнителна наука изнася на бял свят, се крие само това, което в религиите не е нищо друго, освен едно детинско вярване; онези, които са схванали същинското ядро на религиите, не могат да се задоволят с нейните обяснения.

Но към какво се стреми Духовната наука по отношение на религиите? Тя иска да познае именно онова, което научните изследователи на религиите не могат да разберат – най-ценното благо на мъдростта в отделните религии.

От какво изхожда Духовната наука? От това, че човечеството води своя произход от един общ Бог и че първичната мъдрост на цялото човечество, която произхожда от общия Бог, е разпределена само временно в определен брой лъчи, озаряващи различните народи и човешки групи. Тази първична мъдрост и първична истина, неразмътена от едно или друго вероизповедание – тъкмо нея Духовната наука се стреми да намери отново и да я възвърне на хората; това е нейният идеал! Ето защо тя може да се впусне в разглеждането на отделните религии. Обаче тя не спира погледа си върху външните обреди и церемонии, а върху това как в тази или онази религия се съдържа прадревният извор на мъдростта. За нея религиите са като един вид канали, през които се разлива в отделни потоци онова, което някога беше разлято равномерно върху цялото човечество.

Докато християнинът на външното вероизповедание, който не знае нищо друго, освен това, което външното вероизповедание е възпитало в човешките сърца в течение на столетията, казва на будиста: Ако искаш да дойдеш до истината, ти трябва да вярваш в това, в което аз вярвам – и срещу тези думи будистът противопоставя това, което е свещено за него и така не може да се стигне до никакво разбирателство между християнин и будист, Духовната наука се отнася по коренно различен начин към тези неща.

Който с помощта на новите ясновидски методи прониква в ядрото на будизма, както и на християнството, той се запознава с онова, което е главният нерв на будизма: Той се научава да познава онези висши Същества, които са произлезли от царството на човеците и които се наричат Бодисатви. Също и християнинът чува тук или там как един Бодисатва е произлязъл от човечеството и се научава да познава как един такъв Бодистава действува и работи всред човечеството. Той научава, че между тези Бодистави е имало един, който се е родил около шестстотин години преди нашата ера като Сидхарта, като син на цар Судходана, че в своята двадесет и девета година се е издигнал до ранг Буда и този антропософски християнин научава, че едно такова Същество, което се е издигнало от Бодистава до ранг Буда, не трябва да идва вече на Земята в едно тяло от плът.

Изследователите на религии не могат да правят никакви проучвания за такива Същества, каквито са например Бодистава или Буда. Те не могат да се издигнат с техния поглед до това, какво представлява вътрешната същност на едно такова Същество, не могат да прозрат как едно такова Същество, макар и то да не живее в едно тяло от плът, все пак направлява и ръководи човечеството от духовните светове.

Обаче ние, като антропософски християни можем да бъдем вярващи по отношение на този Бодистава, също както и един будист. Ние разбираме това чрез нашето духовно-научно развитие. И ние казваме точно същото, което един будист казва относно своя Буда. Антропософският християнин казва на будиста: Аз разбирам и вярвам в същото, в което ти вярваш и разбираш. – И никой, който в областта на християнството се е издигнал до Духовната наука, не би се осмелил като християнин да каже: Все пак Буда отново ще се върне на Земята в плът. – Той би трябвало да знае, че това ще нарани най-интимните чувства на будиста и чрез едно такова изказване той изобщо не се приближава до истинския характер на онова Същество, което се е издигнало от Бодисатва до Буда. Той се е научил да познава и разбира тези Същества от своето християнство.

И как ще се отнесе към тези неща будистът, който е станал антропософ? Той ще научи, че християнството трябва да бъде охарактеризирано по един особен начин чрез това, което лежи в неговата основа. Той би казал: Вярно е, че християнството също има един такъв основател на религията, както и всички други религии по света, обаче с него се свързва и едно друго Същество... Основателят е Исус от Назарет. Би могло да се каже много относно тази личност, относно това, което в течение на столетия е било свързвано с нея. Обаче християнинът вижда тази личност на Исус от Назарет по друг начин, а не както будистът гледа на основателя на своята религия. В източните страни казват: Който е един велик основател на религия, той се е издигнал до едно съвършено равновесие на своите страсти и желания, накратко, на всички човешки, лични качества. Така ли изглежда Исус от Назарет? Показва ли той едно такова съвършено равновесие? Ние четем в Евангелията, че Той избухва в гняв, че събаря масите на среброменителите, изгонва ги от храма, изказва думи на страстен гняв. Тук ние виждаме, че Той не притежава онова, което се очаква от един източен основател на религия. Бихме могли да посочим и други примери, но тези неща не влизат в разискването. Важното е, че християнството се различава от всички други религии на Земното кълбо, доколкото тези религии сочат към един основател на религия като към един велик Учител. Обаче който би вярвал, че най-дълбоката същност на християнството се крие в един такъв велик Учител, той не познава същността на християнството. Не става дума за едно свързване на християнството с Исус от Назарет, за едно позоваване на един велик Учител. Произходът на християнството сочи към един факт. То изхожда от един неличен факт: Мистерията на Голгота.

Чрез какво е могло да стане това? Чрез това, че в течение на три години в Исус от Назарет присъствуваше едно Същество, наричано Христос, ако искаме да изберем за Него едно име. Обаче с това име не може да бъде обхванат божественият Дух, който наричаме Христос, който познаваме в Христос. Нещо божествено не може да бъде обхванато с едно човешко име, с една човешка дума. А при Христос имаме работа с един велик, разливащ се над света божествен Импулс: С Христовия Импулс, който проникна, навлезе в Исус от Назарет при Кръщението в реката Йордан. Ето кое е съществено за християнството – именно този Христов Импулс, който дойде на Земята чрез една физическа личност, който навлезе във физическата личност на Исус от Назарет; Исус от Назарет беше този, който приюти Христос в своите обвивки. Христос навлезе в тази физическа обвивка, защото развитието на света върви по такава линия, че първоначално то върви надолу, а после отново се отправя нагоре. Мистерията на Голгота се разигра в най-долната точка. И това беше необходимо, защото само от нея можеше да избликне силата, която е в състояние да издигне човечеството в духовния свят.

След Атлантската катастрофа ние имаме Древно-индийската епоха, чиято духовност не беше постигната през следващите епохи, а ще бъде постигната едва през Седмата епоха. Индийската епоха бе последвана от Персийската, след която дойде Египетско-халдейската епоха. Дори когато проследяваме развитието на човечеството само външно, става ясно, че духовността постоянно намалява. След това стигаме до културата, която стоеше изцяло върху почвата на земното: До гръцко-латинската култура. Тук, в гръцките произведения на изкуството, ние виждаме величествената среща между духовното съдържание и формата. А в римската култура, в юрисдикцията на Рим, човекът стана пълен господар във физическата област. Духовният смисъл на гръцката култура има своя израз в думите: По-добре просяк в горния, физическия свят, отколкото цар в царството на сенките. В това се изразява целият ужас пред света, който стои зад физическото поле, ужасът пред света, в който човекът навлиза след смъртта. Тук духовността е слязла до най-дълбоката си точка.

Оттук нататък обаче човечеството се нуждаеше от един Импулс за обръщане към духовните светове и този Импулс му беше даден в Четвъртата следатлантска културна епоха чрез това, че в тази епоха се разигра нещо, което фактически се изплъзна от законите на физическия свят.

Как се разигра Мистерията на Голгота в отдалеченото кътче земя на Палестина? Тя се разигра така, че можем да кажем: Тя се разигра интернационално, интерконфесионално. Тази Мистерия на Голгота се прояви изолирано, скрито. Външната култура не знаеше нищо за нея, не знаеха за нея нищо римляните, които бяха господари на това кътче земя. И наистина те не бяха никакви последователи на Христос, а още по-малко бяха такива юдеите.

Следователно, кой присъствуваше там, когато се разигра Мистерията на Голгота? Кои личности събра около себе си Онзи, който в своята тридесета година можа да приеме в себе си Христос? Нима Той събра около себе си ученици както Конфуций, Лаотдзе или Буда сториха това? Ако погледнем точно, Той не стори това. Нима Неговите ученици бяха Негови апостоли преди Мистерията на Голгота? Не! Те се разпръснаха, разотидоха се, когато Онзи, който дотогава бяха следвали, пое своя страдалчески път. Те станаха Негови Апостоли едва чрез това, че Той – минавайки през смъртта – им даде сигурността, че съществува. Едва тогава те станаха Негови истински апостоли и разнесоха Неговата сила между народите на Земята. Преди това обаче те изобщо не бяха Го разбрали. И онзи, който след Мистерията на Голгота направи най-много за разпространението на християнството, Го разбра едва тогава, когато Той му се яви духом.

Така ние виждаме: По същество християнството се състои не в това, какъвто е случаят при другите религии и техните основатели, че един Учител събира около себе си ученици и тези ученици разпространяват по-нататък неговите учения, а в това, че един Божествен Импулс слезе на Земята, премина през смъртта и се яви като причина за възхода на човечеството. Едва когато след смъртта личният елемент изчезна, едва тогава се прояви онази сила, която дойде на Земята чрез Христос. Сега продължи да действува не едно учение, а фактът, че Христос беше в Исус, че Той премина през Мистерията на Голгота, от която се разля силата, с чиято помощ общочовешката еволюция можеше да поеме отново нагоре.

Тази е разликата между това, което християнството поставя в изходната точка на своето развитие и това, което други религии поставят като своя изходна точка. Когато обгръщаме с поглед изходната точка на християнството, следва да обясним това, което стана при Мистерията на Голгота. Апостол Павел казва: Чрез Адам, т.е. онзи, който още преди грехопадението, още преди да стане човек, се даде повод за тази низходяща линия, който следователно още не беше една личност, чрез Адам човечеството беше поведено по една възходяща линия, а чрез Христос то отново беше поведено по една низходяща линия.

Всичко това – за да се превърне то в един истински усет за нещата – изисква дълбоко и пълно вникване във всички окултни истини, отнасящи се до човечеството. За да бъде разбрано всичко, което се крие в този факт, необходимо е да се устремим към разбирането на най-интимните и най-дълбоките окултни истини. Първоначално дори и там, където християнството направи първите си стъпки, хората не можаха веднага да разберат неговите най-дълбоки истини. Да бъде разбран този преминал през смъртта Божествен Импулс и че той не би могъл да се прояви повторно на Земята, да се проумее, че този факт, попадайки в най-долната точка на общочовешката еволюция, разлива силата, чрез която човечеството отново ще се издигне нагоре, беше достъпно само за малцина. Ето защо хората от столетията, които последваха, се позоваха на Исус от Назарет, Него търсеха те; те все още не можеха да разберат Христос. Чрез Исус Христовият Импулс се вля също и в творенията на изкуството. Хората искат Исус, а не Христос.

Но ние се намираме едва в началото на християнството, на действителното християнство, то се намира едва в началото на своето развитие. И когато сега се казва: Не ни отнемайте личния Исус, Който ни утешава и повдига, на Когото ние се опираме, не ни давайте вместо него един неличен факт – хората трябва да се научат да разбират, че това не е нищо друго, освен егоизъм. Едва когато преодолеят този личен егоизъм, едва когато се убедят, че могат да се наричат християни само ако извеждат християнството от събитието, разиграло се в грандиозната самотност на Голгота, едва тогава те действително ще се приближат до Христос. Обаче всичко това ще е възможно в по-далечното бъдеще.

Ако днес би могло да има хора, които твърдят, че Христос не би трябвало да бъде разпнат на Кръста или при неговото второ пришествие би трябвало да бъде избегнато разпятието – самопонятно е, че не може да става дума за едно второ физическо въплъщение – това би означавало само едно хорско мнение и нищо повече. Тези хора не правят разлика между това, което не може да бъде и това, което е едно пълно недоразумение. Защото онова, което се вля в човечеството чрез Мистерията на Голгота, можеше да се породи само от един Божествен Импулс, който изпита всички болки и страдания на човечеството, всички бедствия и цялата мизерия, цялата подигравка и позора, цялото презрение и целия срам, както това стана с Христос. И всичко това беше много, много по-тежко за понасяне от един Бог, отколкото от един обикновен човек.

Мистерията на Голгота е един факт, който не може да бъде доказан както другите исторически събития. Не подлежи на доказване дори и самият факт на Разпятието. По този въпрос не съществуват никакви обективни, автентични документи. Обаче фактът, че то не може да бъде доказано, си има и добрата страна, понеже в известен смисъл то лежи извън еволюцията на човечеството. Защото Мистерията на Голгота – и до това се свежда нейната същинска природа – е нещо, което не се занимава с това, което е пряко свързано с еволюцията на човечеството.

Тогава с какво се занимава тя? С отклонението на човечеството в низходящата посока и със завръщането му във възходящия път, с луциферическото влияние върху хората! Луцифер с всичко онова, което му принадлежи, не е никакъв човек, Луцифер и неговите сподвижници, това са свръхчовешки Същества. И Луцифер никога не е имал тенденцията и копнежа да поведе чрез своите дела човечеството по наклонения път. Той искаше да срази своите врагове, а не да вкара човеците по наклонения път. Прогресивните, горните Богове воюваха срещу Луцифер и долните, регресивните Богове, и още от началото на Земното развитие човекът беше въвлечен в този спор между Боговете. Това беше нещо, което Боговете трябваше да разрешат помежду си горе в духовните светове, обаче чрез спора на Боговете човекът беше въвлечен в света на материята по-дълбоко, отколкото беше предвидено. Ето защо Боговете трябваше отново да създадат изправлението за това. Хората трябваше да бъдат отново изведени нагоре, влиянието на Луцифер трябваше да бъде премахнато. А това не можеше да стане чрез един човек. Това можеше да бъде осъществено само чрез едно действие на Боговете. Това дело на Боговете трябва да бъде охарактеризирано като такова, каквото то е в действителност.

Когато проучваме нашата Земя, ние установяваме двете най-загадъчни събития върху нея: раждането и смъртта. Че съществата могат да умират – това е основен проблем за човечеството. Смърт, умиране съществува само на Земята: Във висшите светове не съществува никаква смърт, а преобразуване, метаморфози. Обаче смъртта трябва да се препише на онова, което навлезе в човечеството чрез Луцифер и ако не би последвало нищо отстрана на Боговете, цялото човечество би било вплетено все повече и повече в една тенденция, водеща към смъртта. От една страна на Боговете трябваше да бъде принесена една жертва: Един от тях трябваше да слезе на Земята и да изживее смъртта, която може да бъде изпитана само от земните хора, като едно дело, уравновесяващо влиянията на Луцифер. И от тази смърт на Боговете се излъчва силата, която може да лъчезари също и в човешките души, за да ги извади от мрака, където те попаднаха поради делото на Луцифер. Сега и един Бог трябваше да умре в условията на физическия свят.

Това не засяга пряко хората, те са изправени пред една работа на Боговете. Нищо чудно, че онова, което е работа на висшите светове, не може да бъде представено с физически средства, защото то лежи извън физическия свят.

Но плодовете от това дело на Боговете, което трябваше да се разиграе тук, на нашата Земя, се паднаха на човечеството и християнското посвещение дава на хората силата да разберат това дело на Боговете. И също както произходът на човечеството, неговото произлизане от лоното на Бога можеше да стане само веднъж, така и преодоляването на това, което проникна в човешката душа при този произход, можеше да стане само веднъж.

Когато християнинът, който е станал антропософ, представя на будиста, който също е станал антропософ, това Христово Същество, тогава будистът би казал: Следователно, аз бих те разбрал погрешно, ако повярвам, че това, което ти наричаш Христос, подлежи на реинкарнация. Не, то никога не подлежи на реинкарнация, също както ти не можеш да кажеш, че Буда би могъл отново да се въплъти на Земята! – Въпреки това съществува една голяма разлика. Будистът сочи към великия Учител, на когото приписва своята религия, обаче християнинът сочи към един факт на духовните светове, който се е разиграл самотно на Земното кълбо, той сочи към нещо, което е изцяло безлично, което няма нищо общо с едно вероизповедание. Отначало никой не беше последовател на този факт, не го признаваше, той нямаше нищо общо с някаква определена област на Земята; силата на Боговете се разля в една величествена самотност и този факт се включи в цялото следващо развитие на човечеството.

Да търси истината в различните религии, тази е задачата на един духовно-научен светоглед и ако действително търсим ядрото на истината във всички религии, това означава мир всред човечеството на Земята. Когато даден последовател на една религия я разбира в светлината на Духовната наука, тази религия никога не налага някакъв свой отпечатък върху истината. Както християнинът антропософ не може да каже, че Буда отново ще се прероди на Земята, защото тогава той не ще е разбрал Буда, така и будистът антропософ не би твърдял, че Христос отново ще се прероди, защото това би означавало, че той изобщо не разбира Христос. Обаче истината относно Буда и истината относно Христос никога не означава – ако не намесваме личните си предразсъдъци – спорове и сектантство, а хармония и мир. Ето какво произтича от истината, тя означава и поражда мир в света. Всички народи и всички религии по Земята могат да принадлежат на Буда, великия Учител, проповядващ най-висшата мъдрост. Всички народи и всички религии по Земята могат да принадлежат също и на Христос, на божествената сила в най-висшата истина. И взаимното разбирателство означава мир в целия свят. И този мир е душата на новия свят. Антропософията води тъкмо към тази душа, която като Духовна наука, принадлежаща на всички хора, трябва да определя всяка земна култура по лицето на цялата Земя.

Такива познания бяха култивирани в розенкройцерските школи на миналите столетия от тринадесетото, четиринадесетото насам. Те знаеха, че с такива познания в човешките души се влива мир. И те знаеха, че дори някой, който не може да изпита този мир на Земята, той ще го почувствува след смъртта като изпълнение на неговите най-скъпи идеали, когато погледне надолу към Земята и види как мирът се ражда между народите в същия размер, в който те се отварят за такива познания.

Така както аз говорих днес тук, така говореха през последните столетия в тесен, малък кръг принадлежащите на кръга на розенкройцерите. Днес това може да се говори пред по-големи кръгове от хора.

Онези, чиято мисия е да действуват импулсирани от духовно-научното движение, като изпълняващи завета на онова, което се влива в човечеството от Мистерията на Голгота, знаят много добре: Исус, който беше приютил в себе си Христос, всяка година по времето на Великден навестява мястото, където се разигра Мистерията на Голгота. Независимо дали Исус е въплътен или не, всяка година той посещава това място и там учениците, които са достатъчно напреднали, могат да се свързват с него.

Ето какво усещаше един поет – Анастасиус Грюн – а именно: как една индивидуалност слиза и всяка година посещава мястото, на което се разигра Мистерията на Голгота: Това става всяка година през първия ден на Великдена. Той описва такива срещи на Учителя с неговите ученици. Първата среща, която става след разрушението на Йерусалим; втората – след завладяването на Йерусалим от кръстоносците; третата – когато Ахасфер минава покрай Голгота; четвъртата – когато един монах се моли за спасението на Йерасулим от завоевателите; тогава различните секти, разпръснати по лицето на Земята спореха помежду си, докато Онзи, който донесе на Земята благовестието и завета на мира, обръщаше с поглед мястото на своето действие. Това са четирите картини, свързани с предишните посещения на Исус. А после, в стихотворението си „Руини”, Анастасиус Грюн описва едно бъдещо слизане на Исус. Това, което той описва, се разиграва в далечното бъдеще: тогава мирът ще властва на Земята. И това няма да е през епохите на конфесионалното християнство, а през епохата на розенкройцерското християнство. И така, Анастасиус Грюн вижда как няколко деца си играят. От земята те изравят – макар и това да изглежда като някаква утопия – един предмет от желязо, но не знаят какво представлява той. Само онези, които са запазили в паметта си далечни спомени за отдавна минали борби на хората знаят, че това е един меч. Във времето на мира хората вече не познават предназначението на меча и го използуват като плуг. После един земеделец копае и намира един предмет от камък. Отново хората не разбират какъв е този предмет. Той беше за известно време прогонен от Земята, казват онези, които все още знаят нещо за него. Но хората вече не го познаваха! Някога хората са го използували като символ на раздора – това е един кръст от камък – обаче сега, когато хората се събират в името на идващия Христов Импулс, този предмет се превръща в нещо друго.

И как ни описва всичко това поетът през 1836 година? Той ни описва този символ на мисията, която ще изпълнява правилно разбираният Христов Импулс, по следния начин:

Макар и тоз предмет да не разпознаха,

С вечна прелест той в гърдите им остана, Семето му всички друмища навред превзема; Защото това, което те не разпознаха – беше кръст!

И този кръст от камък те в градината полагат Древност достолепна, със загадки пълна Увиват се по него цветя и рози най-различни, Все нагоре те катерят се от вси страни.

Ето как сега застава кръстът на Голгота, Изтъкан от слава, блясък, смисъл най-дълбок: Той изцяло е покрит от свойте рози

И отдавна изпод розите Кръста никой вече не съзира.

ПЕТ ВЕЛИКДЕНА

Анастасиус Грюн

1.

На изток, гдето от градини цветни

Две деца червенобузи своя поздрав изричат

Гдето ведра приказка и сказание дълбоко

В гори от рози и всред цветя се леят

– – –

Шепне там един пастир суров:

Година всяка тук Исус Христос пристига

По ранен час навръх Великден

И от Маслиновия хълм, с одежди на възкръснал

– – –

Надолу Той се взира, гдето долината е преброждал,

Която нявга саван и кръст му бе дарила;

Гдето Сион в лъчите златни гордо се издига,

Гранитна крепост, проклятието скрила.

– – –

Веднъж Великденът дойде отново;

Господ Бог взираше се долу

Към полето голо, сиво, опустяло

Навред руини, прах и пепел

Отломки само погледът съзира!

– – –

Той знае – това буци пръст изровени са само,

Полета, отново изорани,

Там ниви нявга вятърът ще гали

И венци от снопи златни хората очакват

– – –

Той вижда как оттам на новото учение дървото

С корени дълбоки и стъбло огромно

Като свод издига се над суша и морета

И навред разпръсква сянка, плодове и сила!

– – –

През тез полета походът тържествен на

смъртта премина, Надлъж и шир ни следа от друм човешки,

Ни птица пее, ни лист от вятъра шуми,

Ни тревица се полюшва, ни посев зеленее.

– – –

На смъртта триумфът неудържим се носи,

Живот оскъден тук призрачно мъждука:

Стене сякаш тук един поет издъхващ,

И между скалите шепне изворът Кедрон:

– – –

„Радостно простирах някога снагата моя

Всред цветя и пясъци сребристи

И тогава бурята събори в моята прегръдка

На крепостта Мория останките древни

– – –

Сега от камък на камък аз тялото си влача,

От гняв и мъка стенания издавам

А скалите в рани нозете ми превръщат,

Като кървав изворът ми аленее!

– – –

О, изворът ми бистър като огледало нявга,

Показващ царска крепост, храма, озарен от Бога,

Хълм, с дворци осеян, с ровове опасан

И един народ за всичко туй достоен!

– – –

Нека в скалите на парчета се разбие

Огледалото, в което тези чудеса блестяха

И да не отразява вече този образ на смъртта,

Този образ на земя опустошена, пълна с ужас!

– – –

И само гробовете, изсечени в скалите

Но помръдват вече от години,

Около този гроб голям застинали навред,

Ограждащи като мравуняк сякаш древния Ливан.

– – –

Щом градежът стар се срути

Облаци от прах покриха всичко

Сиво е сега полето, ни усмивка, ни лист зелен,

Само сиви повлекла от мъх студен!

– – –

Малцина от народа оцеляха,

Трупове живи: толкоз смърт – без отечество,

закон и храм! И видях тогава как дървета, храсти съхнат,

С лик мъртвешки в пясъка потъват

– – –

И славеите надалече отлетяха,

И всички птици зад морето също;

Не подобава радостните им песни да кънтят

Там, гдето всичко е замлъкнало в тъга.

– – –

И розите заминаха след тях,

Чак до морето синьо, що ги спря;

Там, поклащайки се те сега цъфтят,

Покрай брега зелен, същинско утро цветно!

– – –

Изчезнаха навред цветя и звуци,

Целият живот изтласкан бе оттук!

Един останах само аз: една сълза,

Потекла от всеобщата разруха.

– – –

2.

– – –

И отново пак Великденът настъпи

И отново аз видях как от Маслиновия хълм

Исус се вглежда в долината,

Днес от пустош сива завладяна.

– – –

Лястовица малка, летяща плахо

Над дом опожарен, а нявга тъй красив,

И въпреки че овъглено е гнездото нейно,

Тя ново си изгражда от развалините жалки.

– – –

Ето как и човекът осмели се

Върху тез отломки жалки да гради отново

Свойте хижи, къщи и дворци,

Докато цял градът се извиси.

– – –

И ако градът би поискал погледа ви да насочи

Към останките, върху които той изникна,

Би трябвало едно и също всеки странник да си каже:

От развалините ти роди се, в развалини отново ще преминеш!

– – –

Но градът не е съгласен! Ето чуй: От кулите му

Камбаните тъй радостно кънтят.

Който пее с весел глас, не за смърт се готви,

От камбаните се леят неговите песни.

– – –

Около храма, от сиви камъни граден,

В залите му вътре и в полетата навън,

Събират се мъже с погледи сурови,

Проблясват шлемове и брони.

– – –

Копия кънтят по мраморните плочи,

Как смело кон до кон навън цвилят!

Броните блестят, веят се знамената цветни.

От всеки пояс меч виси.

– – –

О, нима със своя Бог воюват те,

Че със сила обкръжават домът му свят?

Нима редиците небето да превземат искат,

С оръжие потегляйки към храма?

– – –

О, не! Как те внезапно там смирено коленичат,

Дочувайки звука на органа тържествен!

Навеждат се главите, коравите ръце омекват,

Железният юмрук разкаян до сърцето се опира.

– – –

Светият кръст Христов да се издига виждам аз

Високо над храмовия свод, тъй светъл и свободен,

Мъжете всички също него носят на гърдите:

Храм на Бога искат да са те!

– – –

Кръстът, във всички цветове обагрен,

На доспехите си окачиха те,

Всевъзможни кръстове живи

Смирено поемат шествието свое.

– – –

А на олтара, гдето хиляди свещи трептят,

Свещеникът сега хляба жертвен разчупва,

Обагрени от кръв ръцете му протегнати стоят,

Но струва ми се, не от кръв Христова.

– – –

Смирено коленичил до олтара

Мъж един самотен там мълчи,

По-красив от всички, дори и коленичил,

А колко по-красив изправен той би бил!

– – –

На родния му дъб молитвата прилича,

Горд, силата си чудна той усеща,

Но смирен върховете свои свежда

Щом бурята, този орган Божи, над него прогърми:

– – –

„Всичко тук привърши!” – такава е съдбата

на човешките стремежи! Ни камък, за който яростта човешка не воюва,

Ни храст, с човешки сълзи необлян,

Ни прашинка, с кръв човешка ненапоена!

– – –

И кръстът, стърчащ нявга в тази долина,

Стълбът окървавен, с позор и срам покрит,

Върху Голгота издигаме го ний отново,

Висок и светъл, белег на триумф велик!

– – –

От всички царствени корони, от всички знамена,

Навред от всички планини, от всички долини,

От всички мачти по морета, океани

Сияе в слава това, което нявга бесило беше.

– – –

С венец блестящ ме увенчаха!

Макар и трикратно листата му златни

изпепелени да бяха, В пожара стихиен на градове и къщи,

Дали той отново в развалини и прах ще рухне?

– – –

Една корона само вечно тук ще свети,

И тя долината вечно ще огрява:

Изплетена от тръни нявга беше тя!

О, как венецът редом с нея аз да нося!

Ето, виждам аз как вместо палми зелени

Поклонниците кървави мечове държат,

И предусещам тук останки от жертвата на Каин,

Който братът свой във гняв уби.

– – –

Виждам аз: от всички чела сурови

Крещи кръвният знак на убиецът братов!

О, да бях аз онзи поклонник на прага приведен,

Да носех като него сърце спокойно и чисто!

– – –

Да би лежала моята глава на каменния праг

В сънища светли, умирайки, люляна!

Свежда се лилията бледа към долината земна,

Отлита вярата към звездите небесни.

– – –

3.

– – –

И отново Великденът настъпи, от хълма

Вглежда се Исус надолу към града:

Свален е кръстът от кулите на храма,

Един свенливо само неговия гроб бележи.

– – –

Високо от минарета и джамии

Властват на полумесецът лъчите,

На мюезина гласът призовава за молитви

Там, гдето нявга Соломоновият храм стоеше гордо.

– – –

За камъка е безразлично чий знак той носи,

Дали вграден е в храм или в джамия;

От хората той знае, че все едно е

Дали монах, левит или дервиш на него стъпва.

– – –

Свали мюсюлманинът от небесата далечни

Луната и украси със нея земния свят;

Издигна християнинът от Земята към Небето

Своя кръст, от дърво издялан.

– – –

На прах отдавна е превърнат войнът на кръста!

Навред ни псалм се чува, ни звук камбанен!

Останаха монаси само, те вардят,

Както куче пази гроба господарски.

– – –

Закупиха те със злато този празен гроб,

Бакалници неверникът издигна вътре;

На уморения поклонник дава срещу откуп срамен

Местенце, където да коленичи само може.

– – –

Великден днес е! По пътища безбройни

Поемат ли натам набожни християни?

А богатите кервани и корабите чудни

Нима и те натам не се отправят?

– – –

Не! Пусти и празни са храмовите зали,

Неколцина поклонници там са само.

А може би отвън чакат те своя ред?

Погледнете, очи! Има ли пътници там?

– – –

Нито един! Бедуини само препускат

Възседнали конете си бързи по прашния друм.

Поклонник там нито един. А корабите християнски

Превозват само товари и злато.

– – –

Ето виж, обрасли с мъх разрушените стени,

Отдавна нито покрив, нито свод;

Тук на Бога църквата малка стоеше

А сега всичко бавно руши се.

– – –

Никнат там бурени само,

Верните поклонници последни;

Листакът им издига се нагоре

Стъблата им колоните красят.

– – –

Почива в сянката им пътник морен,

Лицето му – като сбръчкана маслина,

Той белега на всички пилигрими носи:

Дрипи и тояга, но не и Христовия знак.

– – –

Той зрънце е от онази малка шепа семена,

Що някога от земята тук бурята надигна

И пося по всичките страни,

И по всички ветрове разпръсна.

– – –

И както полъхът главата гали

Ту в светлина, ту в сенки гъсти,

Така и в нея образи и мисли бродят,

Ту среднощно мрачни, ту слънчево сияйни:

– – –

„За мен отечеството вече не цъфти! Братята мои

Скитат по света, разпилени във одежди бедни!

И все пак – един народ сме!

Свързват ни Страдания и мъки общи.

– – –

Легендата говори за човека, който

Не може да умре, за Ахасфер.

Народът мой се скита всред народи други

Като него жилав, от смърт лишен.

– – –

Християните се двоумяха – струваше им се

Че като желязо твърдо е нашето тяло,

С мечовете си нашата кръв проляха

Нашите старци, жени и деца заклаха!

– – –

Християните в лудост голяма

Нашите тела в огън горяха,

Домовете и хижите наши опожариха,

И под самите нас жаравата раздухваха.

– – –

Защо гневят се те? Че някога осъдихме по право

Грешник ний един, което и те също вършат!

Ако той учеше това, що вършат те,

Наистина със право на кръста прикован бе той!

– – –

Ако някога, християнино, ни върнеш твоите земи,

Закона, правото и свободата,

Хилядолетната война ще свърши,

Ще настъпи само кратък миг на тишина и мир!

– – –

Тук ми е добре! Тук ние двамата сме равни,

Позорно тъпкахме земите общи!

Но и под самия гнет на неверниците страшни,

Не ще ти аз ръка за мир подам!

– – –

Достатъчно почивах! Как дрямката ме освежи!

Да видим ний сега как сделките над гроба там вървят.

Купуват се ковчези златни, мадони и венци от рози!

Купуват се кръстове изящни и сувенири най-различни!"

– – –

4.

– – –

И Господ от Маслиновия хълм отново

Зърна как Великденското утро долината озари!

Ни песни, ни камбани го приветстват.

Трепет празничен само въздуха раздвижва.

– – –

Все още полумесецът от всички кули свети,

Непреклонен, победоносен, ясен;

Но и кръстът върху гроба не е заличен,

Монасите са още тук.

– – –

На секти разделени, разпалват те

Огън на омраза вместо свещи на мира;

Едва ли Кръстът и Луната воюваха тъй страшно,

Както тук – монасите в одежди сиви и кафяви.

– – –

Олтарът и амвонът превръщат се в окоп и крепост,

Храмът – в боен стан, гдето битките ехтят между

Поклонника римски от север, копта от запад,

Гърка от изток, арменеца от юг.

– – –

На пашата застрашителния лик възпира

Кръвта им да не оскверни олтара;

На еничара камшикът укротява тук

Проповедниците на мира всеобщ.

– – –

Ето в манастира монахът коленичил,

Сутрешният вятър бялата брада развява

И всред розите, от смирението му разцъфтели,

Той ревностно небето умолява:

– – –

„Как радостно ще потънат изгнилите ми кости

В покрова сив на долината,

Стига очите ми замрежени отново да зърнат

Лъчът на кръста как от кулите блести!

– – –

Дано над всички планини отново ти издигнеш

О, Господ мой, победоносното си знаме,

Дано вместо венци на гроба, ме посрещне

Звън камбанен и пилигримски песни.

– – –

Да, вярно е, че когато в божествената си красота

На сън се приближи до мен, гневът

Ти мощно прогърмя:„Навън, недостойни, на раздора синове,

Не позорете тук извора на моя мир!

– – –

Вий, които спорите във моя храм

За една врата или за някакво стъпало,

Знайте: за мен стъпало е Земята цяла,

А моята врата – светът широк.

– – –

Вий, които карате се за олтарна свещ,

Слепци, нима в нощта си не допускате,

Че светлината моя ослепително блести

Над морета и земи.

– – –

Аз нявга посадих като сигурна закрила

Дървото мое плодно в земната градина,

От Словото мое животът блика,

И не към мъртвия камък е то приковано!”

– – –

Така ти, Господи, говореше! Но това, което

Аз през сълзи умолявах, сега ми ти изпрати!

На Готфрид синовете станът свой

Върху земите на фараона смело укрепиха.

– – –

В погледа им войнствен огън свети,

Над главите – на стара слава ореолът,

Мишците им – от вярност и сила древна изковани!

Нека бъде там и старата ни вяра!

– – –

Ето пълководецът! Не увяхват цветните венци

Над главата му до днес.

Водопадите на Нил освещават

Кръщението на новата му слава.

– – –

Аз зная, че размаха той страховития си меч

Не само над главата на Мурад,

И не само срещу горди мамелюци

Изля той справедливия си гняв.

– – –

Аз зная, пътят му към долината на Цион

През пустинята минава

Аз зная, пирамидите огромни

За него само стъпала са към Голгота.

– – –

Тук нявга с полумесец под нозете

ще стои със златен кръст в ръка героят

Полето сиво ще приветства мантията сива:

И ще покриват те света велик.

– – –

На Голгота той орлите си ще разположи

Около кръста, който най-красивият венец му даде.

Венците други сне той от главата

И положи ги върху гроба освободен!”

– – –

Говори тъй монахът. И чува, хълмове далечни

Смътно проехтяват, войските знатни приближават;

И чува, как криле орлови във въздуха свистят,

Ехо от далечен водопад и боен вик.

– – –

Да, негови са тез войски! В стегнат ход

И в победен блясък отминават те!

Да, негови са тез орли! – Но в полет горд

Крилете им шумят и отминават те!

– – –

5.

– – –

Някога Великден пак ще бъде, ще се взира

Господ в долината, която пее и цъфти;

Навред отново блясък и блаженство,

Догде окото му – око на Бог – съзира!

– – –

Един Великден поетът вижда да цъфти

И сега той вече може

От розите венци да сплита

Короната им ще увенчава несбъднатия още ден.

– – –

Един Великден окото на поета вижда,

Издигайки се над мъглите, които всичко скриват,

И като от върхове планински

Съзира Той идващите хиляди години,

– – –

Един Великден, на Възкресението празник,

и отново

Полъхът на пролетта над цветните гробове

се завръща;

На подмладяването празник, в който

Божият дъх в човешкото сърце се ражда.

– – –

Ето виж, каква промяна над Цион връхлита,

Тук пролетна възхита дълго ще ехти;

Към планините палмите зелени се изкачват,

В долината цветните поляни радостно блестят.

– – –

Навред около руини стари

Безспир вълнуват се посеви златни,

Далеч на север, гдето белите вълни се носят,

Дълбоко в морето стаена е Винета.

– – –

Отдавна върху развалините стари

Разстила се зелената премяна.

Сякаш кротка и тиха забрава

Обгръща прадревната мъка на мрачния ден.

– – –

Отдавна склоновете са с лозя покрити,

Отдавна розите Голгота са превзели.

Сега ако някой на розите цената иска да посочи

Изрича той на Ширас и Голгота имената.

– – –

Отдавна цялата Земя е слънчева градина,

Нито полумесец, нито кръст се тук издигат!

Какво целяха кървавите битки?

Вечен мир отдавна тук цари!

– – –

Кедрон остана! Блести той пред моя взор

От златни класове обгърнат,

Сякаш сълзи рони, но сълзи от възхита

Покриват русите му златни клепки!

– – –

Навред цъфтеж, сияние и песни,

В надпревара всичко бърза да покълне,

Сякаш днес оживено да възвърне

Това, що столетия наред във сън проспа.

– – –

Навред природата ухае, свети и блести

Както в хижите планински, така и в града от долината;

Не подозира никой, че над развалините тя ликува

И никой гробовете стари не сънува.

– – –

Ликува пищната земя, радостта си бурна изразява

Един народ, от щастие целунат, на добродетели богат,

Като звездите сериозен и дълбок,

Като розите красив, като кедрите сърцат.

– – –

Отдавна във забрава потънали са тук

Чудовищата страшни в дълбоките води,

Ужасите древни, кървавите зверства,

Битки, робство и измами.

– – –

И веднъж се случи, че децата в полето

Изровиха един предмет безформен от желязо;

За сърп изглеждаше той твърде тежък,

За рало – твърде лек и малък.

– – –

С усилие завличат те странната находка,

Бащите взират се, но не я разпознават.

Съседи всички се събират, гледат,

И те без отговор остават.

– – –

Но ето идва старец белобрад,

Безчет години преживял, със сбръчкано лице.

Приличащ сам на легенда стара.

Показват му предмета, но и той го не познава.

– – –

Но за завиждане са всички, че не го познават веч!

На прадедите глупост, в гроба той отдавна

бе разяден, В очите им той би трябвало люти сълзи да извика.

Защото това, което те не разпознаха, беше меч!

– – –

Занапред земята той ще пори като рало,

На семената път в браздите ще прокарва;

На меча подвизите нови ще се носят

Като птици в слънчевия ден.

– – –

И нещо друго някога се случи:

На орач един ралото във нещо твърдо се удари

И щом земята той наоколо разрови,

Чудна фигура от камък се показа.

– – –

Повика той наоколо съседи всички,

Погледнаха я те, но нищо не разбраха!

Ти, древен, мъдър старец, ще ли нам помогнеш?

Вгледа се и той – не проумява нищо.

– – –

Макар и тоз предмет да не разпознаха,

С вечна прелест той в гърдите им остана,

Семето му всички друмища навред превзема;

Защото това, което те не разпознаха – беше кръст!

– – –

Той вижда не битки и кървави знаци,

Той вижда само короната златна на победата своя

Той вижда не бури и удари страшни,

Той вижда само дъждовната цветна дъга!

– – –

И този кръст от камък те в градината полагат

Древност достолепна, със загадки пълна

Увиват се по него цветя и рози най-различни,

Все нагоре те катерят се от вси страни.

– – –

Ето как сега застава кръстът на Голгота,

Изтъкан от слава, блясък, смисъл най-дълбок:

Той изцяло е покрит от свойте рози

И отдавна изпод розите Кръста никой вече не съзира.