ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Прага, 23 март 1911 г.

Днес ще бъдат продължени вчерашните разисквания върху значението на един от онези органи, представляващи сякаш някаква вътрешна планетарна система в човека. А след това трябва да преминем към описанието на функциите на други органи и системи от органи в човека.

Във връзка с това, което беше казано за слезката, вчера ми се спомена, че все пак би могло да възникне едно привидно противоречие по отношение на важната функция, която вчера, в рамките на цялото човешко същество беше принесена на слезката. Това противоречие може да възникне, ако вземем предвид, че е възможно слезката да бъде извадена от тялото, така да се каже да бъде отстранена от тялото, и това отстраняване да не направи човека нежизненоспособен.

Такова възражение спада, разбира се, към онези, напълно оправдани от съвременна гледна точка възражения, които възражения трябва да бъдат направени, тъй като известни затруднения изпитват и онези, които, съвсем частно търсейки, пристъпват такъв духовнонаучния мироглед. В първата публична лекция само най-общо можахме да споменем, как нашите съвременници, носещи своето школувано от научните методи съзнание се натъкват на трудности, когато се опитват да разберат нещата от окултните подземия на същност та на света. По принцип, в хода на лекциите, така да се каже сами ще видим, как едно подобно възражение постепенно само ще отпадне. Но днес още, като предварителна бележка, искам да ви обърна внимание на това, че отстраняването на слезката от човешкия организъм е напълно съвместимо с всичко, което бе разисквано вчера. Ако наистина искате да се възкачите до духовнонаучните истини, трябва постепенно да приемете, че това, което ние наричаме човешки организъм, погледнат отвън -, това, което възприемаме от него чрез външните сетива, което виждаме в него субстанциално, или, може би по-добре казано, материално, че това не е целия човек, но че в основата на човека като физически организъм това тепърва ще трябва да бъде изложено са залегнали по-висши, свръхсетивни човешки тела – етерно или жизнено, астрално тяло, Аз -, и че в лицето на физическия организъм виждаме само най-външния, физическия израз на съответното устройство, на съответните процеси, протичащи в етерното, астралното и в Аза. И когато се спираме на такъв орган като слезката, то в духовно научен смисъл искаме да кажем, че в основата си нещата протичат не само във външната, физическа слезка, но че това, което протича във физическата слезка представлява само физически израз на съответните процеси, протичащи например в етерното или в астралното тяло. И бихме могли да кажем: колкото повече даден орган представлява непосредствен израз на духовното, толкова по-малко решаваща роля играе физическата форма на органа, т.е. това, което имаме пред себе си физически-субстанциално. Също както движението на махалото, което движение представлява само физически израз на гравитационната сила, така и един физически орган представлява само физически израз на свръхсетивните въздействия на силата и формата, но с тази разлика, че при такива сили като гравитационната, снемането на махалото, на външния израз, води до отпадане на вътрешния, гравитационния ритъм. Това явно е така в неодушевената, неорганична природа, но не е така в одушевената, органична природа. Ако един цялостен организъм нямаше други първопричини, за които ще говорим по-късно, то нямаше да е необходимо с отстраняването на физическия орган да секнат и духовните влияния, защото този физически орган с физическата си същност представлява само слаб израз на съответния вид духовни въздействия т.е. ако разгледаме човека по отношение на неговата слезка, то на първо място се сблъскваме с физическата слезка, но след това и с една система от силови въздействия, която система в лицето на физическата слезка само външно изразява себе си. И когато бъде отстранена слезката, тези си лови въздействия, вградени в цялостния организъм, са все още налице. И тези въздействия изобщо не спират, не тъй както се преустановяват някои духовни дейности в човека, когато например бъде отстранен мозъка или части от него. При определени обстоятелства дори е възможно заболяването на даден орган да представлява много по-голямо препятствие за продължаването на духовните въздействия, отколкото изваждането на съответния орган. Такъв пример е и случая при тежко заболяване на слезката. Когато при дадено тежко заболяване е възможно да бъде отстранен органа, то при определени обстоятелства отстраняването представлява по-малка пречка за разгръщането на духовните въздействия, отколкото самия орган, който вътрешно е заболял и който се явява непрестанен смутител на залегналото в основата на органа разгръщане на духовните сили. Ето защо споменатото възражение спада към онези възражения, които човек положително прави, когато все още не е проникнал по-дълбоко в истинската същност на духовнонаучното познание. Това е съвсем понятно възражение, но то същевременно спада към онези възражения, които изчезват от само себе си, ако човек намери достатъчно време и търпение, за да проникне по-дълбоко в нещата. Изобщо вие ще стигнете до този извод: ако при подобни разисквания човек пристъпи към това, което Духовната Наука ни разкрива, с онова познание, което е събрал от съвременната наука, то могат да възникнат противоречие след противоречие, така че човек изобщо да не може да намери изход. И ако прибърза с преценките, човек не може да достигне до друг извод, освен до този, че Духовната Наука е някакво безумие, което в ни най-малка степен не се съгласува с данните на официалната наука. Ако човек обаче има време и се отдаде на нещата с търпение, то се вижда, че не съществува никакво противоречие, в ни най-малка степен, между това, което идва от духовната наука, и това, което дава официалната наука.

Съществуващата трудност идва от това, че цялостната област на антропософското или духовнонаучното познание е толкова обширна, че винаги могат да бъдат представени само части от нея. И когато хората при стъпят към тези части, те могат да почувствуват противоречия, подобни на току що характеризираните; но иначе изобщо не бихме могли да започнем с необходимия процес на внасяне на антропософския светоглед в цялостната просвета и в цялостното познание на нашето време.

Вчера се опитах да ви изложа онова преобразяване на ритъма в току що разисквания смисъл, което се извършва от слезката спрямо външния, неритмичен начин на хранене на човека. Изхождах от това, което вчера бе казано в тази връзка, защото като такава, това е в основата си най-лесно разбираемата функция от всички други, които слезката изпълнява. И макар че е най-лесно разбираема, тя не е най-важната и не тази, която да представлява най-главното. Защото винаги бихме могли да кажем: ако човек постепенно успее да установи истински ритъм в приемането на храна, то от тази гледна точка дейността на слезката постепенно ще се окаже излишна. Оттук още се вижда, че това, което казахме вчера, е най-маловажното. Много по-важно е друго: че в своето изхранване ние се противопоставяме на външните вещества, на външните хранителни продукти, на техния състав и на начина, по който те се намират в околната среда. И докато разбира се, имаме възгледа, че тези хранителни вещества представляват мъртви материи, или най-много материи от живота, както това се предполага за растенията и за останалите хранителни продукти, докато човек възприема така нещата, би могло да се приеме, че единственото необходимо нещо е, външното вещество, прието от организма като хранителен продукт, да бъде обработено от това, което по най-мъдър начин наричаме храносмилане.

Положително много хора си представят нещата така, че в случая имаме работа с някакво вещества без особено предназначение, което ние приемаме в качеството на хранителен продукт, с някакво вещество, кое то е съвсем равнодушно към самите нас, и което само чака, след като сме го приели, съответно и да го обработим. Но нещата не стоят така. Та нали в основата си хранителните продукти не представляват тухли, които да позволяват по всевъзможен начин да бъдат използувани за постройката, която трябва да изградят. Тухлите позволяват да бъдат вградени по всякакъв начин в плана на строителя, тъй като по отношение на строежа те представляват инертна в себе си маса. Но не е така с хранителните вещества по отношение на човека. Защото всичко субстанциално, намиращо се в нашето обкръжение, притежава известни вътрешни сили и своя вътрешна закономерност. И това е същественото за едно вещество, че има свои вътрешни закономерности, вътрешна подвижност. И така, като внасяме външните хранителни вещества в организма си и така да се каже ги включваме в нашата вътрешна подвижност, това съвсем не означава, че хранителните вещества се подават без съпротива на тези процеси, напротив отначало те се опитват да разгърнат собствените си закони, собствения си ритъм и собствени вътрешни форми на движение. И ако човешкият организъм желае да постави на свое разположение хранителните вещества, той трябва да унищожи в тези вещества собствената им подвижност, да унищожи свойствената за веществата вътрешна подвижност. Той трябва да ги разгради, и не само да ги превърне в индиферентен материал, но той трябва да работи активно срещу свойствената на веществата собствена вътрешна подвижност. Че веществата притежават собствена закономерност, това човек може да почувствува много скоро, след като например приеме през устата някоя силна отрова. Много скоро той ще се убеди, че собствената закономерност на веществата взима връх над него, и че именно тя налага себе си.

Но така, както отровата има своя вътрешна закономерност, чрез която предприема атаката срещу организма, така е и с всяко едно вещество, с всеки хранителен продукт, който приемаме. Това не е нещо безразлично, веществото проявява собствената си природа, собствената си същност; то, така да се каже, притежава своя собствен ритъм. И човекът трябва да се противопостави на този ритъм, при което вътрешното устройство на човека трябва не просто да преработва някакви индиферентни градивни материали, но преди всичко трябва да бъде преодоляна собствената природа на тези градивни материали.

И така можем да кажем: в лицето на органите, с които се сблъскват хранителните вещества във вътрешността на човека, имаме инструменти, чрез които човекът се противопоставя на собствения живот на хранителните вещества сега вече "живот" в по-широк смисъл – така че и привидно безжизнената природа със своите закони на движение бива затворена в тази вътрешност. Собственият ритъм, който хранителните вещества съдържат в себе си, и който ритъм се противопоставя на човешкия, трябва да бъде променен. При това такъв орган като слезката действува най-външно. Но в тази промяна на ритъма, в това преобразяване в тази отбрана участвуват и другите споменати органи, така че в лицето на слезката, черния дроб и жлъчката виждаме една съвместно действуваща система от органи, която в голяма степен е предназначена за това, при поемане на хранителните продукти от организма да отблъсква онова, което представлява собствена природа на тези хранителни продукти. И цялата дейност, която се разгръща в стомаха, или дори още преди храната да достигне стомаха, и за която съдействува след това излъченото от жлъчката, и това, което после протича чрез дейността на черния дроб и слезката, ето това представлява съпротивата срещу собствената природа на хранителните вещества. Ето защо хранителните продукти са пригодени към вътрешния ритъм на човешкия организъм едва след като им се е противопоставила дейността на тези органи. И след като по този начин сме поели хранителните продукти и сме ги предоставили на дейността на тези органи, ние имаме вече нещо в себе си, което може да бъде поето от онази органна система, която се явява носител, инструмент на нашия Аз. Преди дадено външно хранително вещество да бъде поето от кръвта ни, така че тази наша кръв да добие способността да бъде инструмент на нашия Аз в смисъла, в който това беше вече изложено, всички собствени закономерности на външния свят трябва да бъдат отстранени и кръвта трябва да приеме хранителните вещества във вид, който да съответствува на собствената природа на човешкия организъм. Ето защо можем да кажем: в лицето на слезката, черния дроб и жлъчката и в обратното им действие върху стомаха имаме такива органи, които приспособяват законите на външния свят, от който външен свят ние взимаме нужните ни хранителни вещества, към вътрешното устройство, към вътрешния ритъм на човека.

Тази човешка природа обаче, като цяло с всичките и части, не само се противопоставя на вътрешния свят, но тази човешка природа трябва да се намира в постоянна кореспонденция, в непрекъснат жив обмен с външния свят. Този жив обмен с външния свят се препятствува именно от това, не на законите на външния свят, доколкото ние навлизаме във взаимоотношение с външния свят чрез хранителните продукти, се противопоставят трите органни системи: черен дроб, жлъчка, слезка. Чрез тях външната закономерност бива снета от тази страна. И ако човешкият организъм беше изложен само на тези органни системи, то той би се откъснал напълно от света, би представлявал като система от органи едно напълно изолирано в себе си същество. Ето защо е необходимо и нещо друго: тъй както от една страна човек се нуждае от такива органни системи, чрез които външният свят да бъде преобразен по начин, че да съответствува на вътрешния свят на човека, така човек трябва да бъде в състояние, чрез инструмента на своя аз непосредствено да се противопоставя на външния свят, непосредствено да поставя организма си, който иначе би представлявал едно затворено в себе си същество, в постоянен обмен с външния свят. Докато кръвта от една страна влиза в такова взаимоотношение с външния свят, че получава от този външен свят само онова, на което е отнета собствената закономерност, от друга страна тя влиза с външния свят във взаимоотношение, което и позволява в известен смисъл да влезе в съвсем непосредствен контакт с този външен свят. Това става когато кръвта протича през белия дроб и влиза в съприкосновение с външния въздух. Там кръвта бива опреснена от кислорода на външния въздух и това така я преобразява, че след това вече нищо не може да и се противопостави и да я отслаби, и по този начин кислородът от въздуха действително така докосва инструмента на човешкия Аз, както това съответствува на най-интимната му природа и същина. И сега виждаме странния факт пред себе си, че най-благородния инструмент, с който разполага човекът, кръвта, представляваща инструмент на неговия Аз, се възправя пред нас подобно на същество, което получава всичката си храна т.е. всичко, което живее във външния свят грижливо филтрирана чрез досега характеризираните органни системи. По този начин кръвта напълно придобива способността да стане израз на вътрешното устройство на човека, на неговия вътрешен ритъм. Влизайки обаче в непосредствен досег с външния свят, с онова вещество от външния свят, което може да бъде възприето от външната закономерност и подвижност на организма, без да трябва да бъде предварително разградено, по този начин човешкият организъм става нещо не затворено в себе си, а нещо, което същевременно влиза и в пълно съприкосновение с външния свят.

Така и от тази гледна точка, в лицето на човешкото кръвно тяло виждаме нещо съвсем чудно. В това тяло виждаме действително, истинско изразено средство за човешкия Аз, който от една страна е обърнал лице към външния свят, от друга страна се е насочил към собствения си вътрешен живот. Тъй както видяхме, че чрез нервната си система човек се насочва към впечатленията от външния свят, т.е. през душата си и чрез нервите поема този външен свят в себе си, така той влиза в непосредствен досег с външния свят и чрез инструмента на кръвта, чрез това, че с помощта на белия дроб кръвта поема кислород от въздуха. Ето защо можем да кажем: от една страна в лицето на системата слезка черен дроб жлъчка, а от друга страна в лицето на белодробната система са ни дадени две противодействуващи си системи, като чрез кръвта в човешкия организъм сякаш непосредствено се докосват външния и вътрешния свят, при което от една страна кръвта влиза в съприкосновение с външния въздух, а от друга страна с хранителните вещества, на които е отнета собствената им природа. Т.е. можем да кажем, че подобно на положително и отрицателно електричество тук в човека се сблъскват два типа влияния от света. И лесно можем да си представим къде лежи тази органна система, която е предопределена да стане мястото на сблъсъка между тези две системи от всемирни влияния. Доколкото кръвта протича през сърцето, преобразените хранителни сокове действуват чак до самото сърце. До самото сърце, доколкото през него протича кръвта, стига и действието на въздуха, нахлуващ в кръвта ни непосредствено от външния свят, така че в лицето на сърцето имаме орган, в който си дават среща две системи, в които човекът е втъкан, за които е прикрепен в две посоки. Нещата с човешкото сърце стоят така, че можем да кажем: от едната му страна е прикачен целият вътрешен човешки организъм, чрез сърцето, е свързан с ритъма, с вътрешната подвижност на външния свят. Срещат ли се такива две системи, е възможно, от тяхното взаимодействие да произлезе непосредствена хармония. Бихме могли да си представим, че тези две системи така да се каже системата на големия свят, който, изпращайки ни кислород или въздуха изобщо, се стреми към нас и системата на собствения вътрешен свят, на малкия свят, който преобразява за нас хранителните вещества така че тези две системи постигат в кръвта, минаваща през сърцето, хармонично равновесие. Ако това беше така, то човекът би бил впрегнат в два свята, създаващи неговото вътрешно равновесие. В хода на лекциите ще видим че светът не стои в такова отношение спрямо човешкото същество, при което да ни оставя съвсем пасивни, светът не разпраща два вида сили, в чието насрещно действие човекът да е разпънат. Не е така. Все повече и повече ще опознаваме като същност на човека дадеността, за него същия винаги да остава поле за вътрешната му дейност, така че чак до вътрешността на неговите органи му се предоставя възможност сам да осъществи уравновесяването, сам да постигне вътрешно равновесие. Така в самия човешки организъм трябва да търсим уравновесяването на тези две планетарни системи, хармонизирането на двете органни системи. Трябва да си кажем: хармонизирането на тези две органни системи не е дадено предварително чрез разположените вън от човека закономерности, и чрез закономерностите, заложени в собствения му вътрешен организъм, но това хармонизиране трябва да бъде осъществено чрез собствена органна система. Става дума сега не за съзнанието, но за процеси, протичащи съвсем не съзнателно в рамките на човешките органни системи. Това уравновесяване между двете системи слезка, черен дроб, жлъчка от едната страна и белодробната система от друга спрямо протичащата през сърцето кръв също е предизвикано. И то се предизвиква чрез това, че в човешкия организъм, в най-тясна връзка с кръвообращението, е включена бъбречната система.

В бъбречната система имаме това, което хармонизира външните влияния, произтичащи от непосредственото докосване на кръвта до въздуха с онези влияния, идващи от самата вътрешност на човешкия организъм, където хранителните вещества едва тогава са били подготвени, когато им е била отнета собствената природа. И така, в лицето на бъбречната система имаме една уравновесяваща система, разположена между горе описаните две органни системи, чрез която организмът бива поставен в положението да отделя излишъка, който би получил при нехармоничното взаимодействие между другите две системи. По този начин като че ли на цялото вътрешно устройство на органите на храносмилателния апарат включително и на онези органи, които трябва да причислим към него и които разгледахме: черен дроб, жлъчка и слезка на тях противопоставихме това, за което тези органи развиват подготвителната си дейност: кръвната система. Същевременно откъм другата страна, на кръвната система противопоставихме онези органи, чрез които първо си противодействуваха на едностранчивата изолация, а освен това и се осъществява уравновесяването между споменатите вътрешни системи и това, което нахлува отвън. И ако ще видим по-нататък, че това е напълно оправдано си представим кръвната система с нейния център сърцето в средата на организма, то включени към тази сърдечно-кръвна система виждаме системата на слезката, черния дроб и жлъчката от една страна и свързана с нея от другата страна белодробната система и бъбречната система. Ще изтъкнем тепърва колко невероятно интересна е взаимовръзката между белодробната система и бъбречната система. Ако отново съвсем схематично нарисуваме онова от вътрешното човешко устройство, което е в известна вътрешна взаимовръзка помежду си, и чрез която взаимовръзка в лицето на сърцето и в принадлежащата към него кръвна система ще видим най-важния елемент. /Виж рис. № 13 /.

Веднъж вече обърнах внимание на това и по-нататък ще видим доколко подобно именуване е оправда но, че в окултизма действието на слезката се определя като сатурново действие, това на черния дроб като юпитерово, и това на жлъчката като марсово действие. По същата причина, поради която тези имена са били избрани за съответните действия, окултното познание вижда в сърцето и в принадлежащата му кръвна система нещо, което точно така оправдава името "Слънце" в човешкия организъм, както Слънцето навън в рамките на планетната система. А в белодробната система се съдържа онова, което окултизмът, съобразно същия принцип, именуване, е нарекъл Меркурий, и в бъбречната система също нещо, което по същия начин е заслужило името Венера. Така чрез тези системи в човешкия организъм, чрез техните имена без за сега да обосноваваме тези имена ние набелязахме нещо като вътрешна планетарна система. Тази вътрешна планетарна система ние допълнихме и чрез това, че успяхме да разгледаме произтичащата от самата човешка природа взаимовръзката, отнасяща се до другите две органни системи, намиращи се в известно отношение спрямо кръвната система. Едва след като по този начин разглеждахме нещата, получаваме пълна представа за това, което бихме могли да наречем същински вътрешен свят на човека. В хода на следващите лекции ще трябва да ви покажа, че окултистът действително има основание да представя отношението на Слънцето към Меркурий и към Венера по подобен начин, както трябва да си представим в човешкия организъм отношението между сърце, бял дроб и бъбреци.

От това сега виждаме, че инструмента на нашия Аз, в нашата кръвна система, изразяваща своя ритъм чрез сърцето, е дадено нещо, което в известен смисъл с целия си вид, с цялата си вътрешна природа и същност бива определено от вътрешният свят на човека, и което първо трябва да бъде грижливо положено в този вътрешен свят на човека, за да може да живее така, както прави това сега. Вече често споменавам, че в човешката кръвна система трябва да виждаме физическия инструмент на нашия Аз. Знаем вече, че нашият Аз, такъв, какъвто е, е възможен само защото е изграден върху основата на физическото тяло, на етерно и на астрално тяло. Не е мислим Аз, свободно витаещ из света като човешки Аз. Човешкият Аз в рамките на света, в рамките на нашия свят, предполага като основа астрално, етерно и физическо тяло. Тъй както Азът в духовно отношение изисква като предпоставка назованите три тела на човека, така и физическия орган, кръвната система, представляваща отражение на Аза, в известен смисъл, физически, изисква като предпоставка отраженията на астралното и на етерното тяло. Т.е. кръвната система може да се развие само върху основа та на нещо друго. Докато растението се развива просто върху основата на околната неорганична природа, при което то като че ли израства от самата нея, трябва да кажем, че за човешкия кръвен организъм външния свят, взет такъв, какъвто е, не може да служи за основа, тъй като той служи за основа на растенията, но за човешкия кръвен организъм е необходимо този външен свят първо да бъде преобразен чрез процеса на хранене. Тъй като физическото тяло на човека носи в себе си етерното и астралното тяло, така това, което нахлува чрез хранителните вещества, първо трябва да бъде преобразено, за да може към преобразените хранителни вещества да се присъедини онова, което е инструмент на човешкия Аз. Но ако бихме могли да кажем също така, че в белодробната система този физически орган, този физически инструмент на човешкия Аз бива определен като такъв от външни влияния, това означава, че той бива определен именно като орган на човека, като орган на човешкото тяло. И тук отново трябва да открием разликата. Това, което нахлува в човека отвън под формата на въздух, вдишван от нас, и който дава възможност на човека непосредствено да изпълни кръвта си с външен ритъм, ето това трябва да ограничим от всичко друго, което е включено в живия инструмент на Аза, в кръвната система, но включено по косвен път, по начин, който вече охарактеризирахме: по обиколния път през душата, по който човек възприема, получавайки впечатленията от външния свят чрез сетивата, а тези сетива предаващи след това своите впечатления чак до кръвното табло. Ето защо можем да кажем: човекът влиза в съприкосновение с външния свят не само непосредствено, материално, чрез въздуха, при което това съприкосновение достига чак до кръвта му, но чрез сетивните органи той също така влиза в подобно съприкосновение с външния свят, което съприкосновение е нематериално и се осъществява чрез акта на възприемането, разгръщащ се в душата, когато същата встъпи в отношение с околния свят. Тук виждаме нещо, което в качеството на по-висш процес се присъединява към акта на дишане и представлява нещо като одухотворен дихателен процес. Докато чрез процеса на дишане поемаме материално външния свят, в процеса на възприемане под възприемане разбирам всичко, което човек обработва от външните впечатления ние приемаме в организма си нещо, което представлява одухотворен дихателен процес. И сега възниква въпроса: как си взаимодействуват тези два процеса? Защото в човешкия организъм всичко трябва да влезе във взаимодействие, всичко трябва да се срещне. Да си поставим по-точно въпроса; защото много съществени неща ще зависят от това, дали сме поставили точно въпроса.

За да изплува днес пред душата ни хипотетичния отговор, който очакваме, е нужно да си изясним, как е възможно взаимодействие, взаимообмен между всичко проникващо в кръвта, и какво става в кръвта, когато се осъществяват всички тези процеси между вътрешната планетарна система и между процесите на външно то възприемане. Защото въпреки че кръвта е така добре филтрирана, и въпреки че благодарение на многостранни усилия тя е една така чудно организирана материя, че може да бъде инструмент на нашия Аз, въпреки всичко това в човешкия организъм тази кръв представлява физическата субстанция и като такава принадлежи на физическото тяло. По тази причина можем да кажем: отначало на нас ни се струва, че съществува твърде голямо разстояние между така формираната човешка кръв и всичко онова, което определихме като процеси на възприемане, като акт, осъществен от душата. И това е реалност, която не може да бъде отречена; защото не ще да е особено мислещ онзи човек, който би отрекъл, че възприятията, понятията, идеите, чувствата, волевите импулси съществуват точно така, както съществува кръвната субстанция, бъбречната, черно дробната, жлъчната субстанция. В каква взаимовръзка са всички те, по този въпрос възгледите на света биха могли да поспорят, могат да спорят например за това, дали мислите представляват просто някакви въздействия, да кажем от страна на нервната субстанция или нещо подобно. Споровете между различните мнения в света тук тепърва биха могли да започнат. Но не биха могли да се препират мненията в света за нещо, което е очевиден факт, а именно, че нашият вътрешен душевен живот, светът на нашите мисли, на нашите чувства, всичко, което е изградено върху основата на външните възприятия и впечатления, само по себе си представлява една реалност. Действително засега не казвам: абсолютно особена реалност но казвам: реалност за самата себе си. Защото нищо в света не е съвсем отделно. С "реалност сама по себе си" трябва да означим онова, което може да бъде наблюдавано в рамките на нашата система от светове; а към това спадат и всички мисли, чувства и т.н., тъй както стомахът, черния дроб и жлъчката.

Но нещо друго може да ни направи впечатление, ако разгледаме тези две реалности, поставени една до друга: от една страна силно филтрирано, материалното, физическото, това, което е кръвта, а от друга страна това, което на пръв поглед изглежда да няма нищо общо с физическото, а именно съдържанието на душата, чувствата, мислите и т.н. И действително разглеждане то на тези два вида реалности е донесло толкова много затруднения на човека, че тук различните мирогледи са дали най-разнообразните отговори. Съществуват светоразбирания, които приемат непосредственото въздействие на душевното, на мисловното, на чувственото върху физическата субстанция, сякаш мисълта би могла да действува непосредствено върху физическата субстанция. На тях се противопоставят други възгледи, приемащи че мислите, чувствата и т.н. просто биват продуцирани от физически-субстанциалните процеси. Спорът на тези два светогледа е играл във външния свят огромна роля в продължение на дълги времена но не и в полето на окултизма, за който този спор е спор на празни слова. И след като по някакъв начин не е могло да се излезе от това положение, в по-ново време се е появило друго едно разбиране, носещо странното название "психофизически паралелизъм". Ако мога да се изразя тривиално, то бих желал да кажа: тъй като не е могло да се намери някакъв изход от въпроса, кой от двата възгледа е верен дали духът въздействува върху телесните процеси, или телесните процеси влияят на духа, то в случая се приема, че това са два процеса, протичащи успоредно. Казали са си: докато човекът мисли, чувствува и т.н., успоредно на това в неговите физически системи от органи протичат определени процеси. И така възприемането: виждам червено би съответствувало на някакъв материален процес. Но не се казва нищо повече, освен това, че той съответствува. В действителност това е средство за излизане от положението, което обаче не преодолява трудностите, а само ги отхвърля. И всички тези препирни, развили се на тази основа, а също така и безпомощността на психофизическия паралелизъм произлизат от това, че на тези въпроси се търси отговор на основа, на която този отговор никога не може да бъде намерен. Когато разглеждаме дейността на душевния живот като живот вътрешен, ние имаме работа с нематериални процеси, а спрем ли се на най-организираното, на кръвта, то имаме работа с материалните процеси. Ако противопоставим едно на друго тези две неща физическа дейност и душевна дейност и с мислене искаме да разберем, как си взаимодействуват тези две дейности, то това мислене няма да ни доведе до нищо. Чрез мислене могат да се намерят всякакви произволни решения и не-решения. До някакъв отговор на тези въпроси може да се достигне само ако действително бъде приложено едно по-висше познание, което познание нито ще се задоволи с физическото наблюдение на външния свят, нито с едно мислене, произтичащо от този обикновен физически външен свят, но в известен смисъл ще се възкачи към това, което ни извежда над физическото, а също така към това, което от нашия вътрешен душевен живот, който ние живеем във физическия свят, ще ни отведе в над физическия свят. От една страна ние трябва да се изкачим от материалното към свръхсетивното, към над материалното, трябва обаче и от вътрешния си душевен живот да се възкачим към над физическото, т.е. към това, което в над физическия свят е залегнало в основата на нашия душевен живот; защото целият наш душевен живот с всички чувства и т.н. ние изживяваме именно във физическия свят. Т.е. и в двете направления ние трябва да се възкачим към един над физически свят. За да се възкачим от материалната страна към над физическия свят, са необходими такива душевни упражнения, които да позволяват на човека да погледне зад външно сетивното, зад воала, за който говорих вчера, и в който са заплетени нашите сетивни впечатления. Такива сетивни впечатления ние получаваме когато разглеждаме човешкия организъм външно. И ако стигнем дори до най-финото в човешкия организъм, до кръвта, то дори и в лицето на кръвта имаме работа с нещо физически-сетивно, когато я разглеждаме с физическите си сетива, или най-малкото с инструментите и методите на официалната наука, която би ни дала такъв образ на кръв та, какъвто бихме получили, ако външното око разглежда непосредствено тази кръв. Т.е. необходимо е чрез такива упражнения, които да ни отвеждат в свръхсетивния свят, човек да може да вникне в най-дълбоките основи на физическия свят, в свръхсетивното на човешкия организъм. По този път първото свръхсетивно явление на човешкия организъм, което ни се разкрива, е етерното тяло. Това етерно тяло по-точно ще го разгледаме именно от окултно-физиологична гледна точка представлява свръхсетивно устройство, което ние засега трябва да си представим като онази основна свръхсетивна субстанция, от която се отделя сетивния организъм на човека и на която той представлява копие. Кръвта, естествено също представлява копие на това етерно тяло. И така, след като направихме само една крачка назад от сетивния организъм, ние открихме един от елементите на човешкото етерно тяло. И си поставяме въпроса: можем ли да достигнем до това свръхсетивно откъм другата страна, откъм страната на душевното, от към това, което ние изживяваме чрез нашите усещания, мисли, чувства, и които ние си изграждаме на основата на впечатления от външния свят? Видяхме, че не можем да достигнем директно до физическия организъм. При това ни се противопоставят физическото и материалното. Можем ли да достигнем до етерния организъм? Е, така непосредствено, както достигаме да душевния си живот, не можем да достигнем веднага до етерното тяло. Когато работим в душата си, става следното: отначало получаваме външни впечатления, външния свят въздействува върху сетивата, след това в душата си ние преработваме външните впечатления. Но ние правим и нещо повече: тези събрани впечатления ние ги натрупваме, съхраняваме ги в нас самите. Помислете си малко за обикновеното явление паметта, спомнянето, когато си припомняте нещо, случило ви се преди години. В този случай на основата на външните впечатления, които вие сте обработили и които вие изваждате сега от подземията на вашата душа, и ние казваме съвсем просто в мен изплува споменът за някакво дърво или за някакво ухание. Тук трябва да кажете: в душата си вие сте натрупали нещо, което е останало в резултат от външното впечатление в неговата душевна обработка и което е формирало във вас спомена. Тук обаче едно наблюдение над душевния живот, което наблюдение може да се извърши чрез съответното упражнение на душата ни показва, че в мига, когато нашият душевен живот е достигнал до там, че може да бъде съхранен под формата на представа спомени, нашите душевни изживявания не действуват само в нашия Аз. Отначало, чрез нашия Аз ние излизаме насреща на външния свят, поемаме в Аза си впечатления от него и ги обработваме в астралното тяло. Ако обаче ги обработвахме в астралното тяло, то ние веднага всичко бихме забравили. Когато правим изводи, ние работим в астралното тяло; когато обаче затвърждаваме впечатленията в себе си, така че след известно време, та дори и след няколко минути да можем да си спомним за тях тогава ние отпечатваме впечатленията, добити чрез нашия Аз и обработени чрез астралното ни тяло, в етерното ни тяло, така че в запаметените представи, изхождайки от Аза, чак до етерното тяло, ние сме отпечатали онова, което под формата на душевна дейност сме изживели в съприкосновението си с външния свят. След като имаме пред себе си нещо, което от душата ни отпечатва в етерното тяло представите-спомени, и ако от друга страна в лицето на етерното тяло виждаме най-близкия свръхсетивен израз на нашия организъм, то възниква въпросът: как се извършва това отпечатване? С други думи: след като човек обработва външните впечатления, превръща ги в представи-спомени и по този начин ги изтласква чак до етерното си тяло, как става така, че това, което отначало е било обработено в астралното тяло и след това се насочва към етерното тяло, действително бива внесено в етерното тяло? Как човек успява да го пренесе? Това пренасяне се осъществява по много странен начин. Ако засега застанали в самото етерно тяло на човека разгледаме съвсем схематично кръвта, преминаваща през сърцето, и възприемаме тази кръв като външен физически израз на човешкия Аз, то ще видим, как Азът работи във взаимообмен със света, възприема впечатленията и ги сгъстява до представи-спомени; и след това виждаме, че при това нашата кръв действително не само проявява активност, но виждаме, че тази наша кръв по своето течение, а именно по посока нагоре по-силно, а надолу по-слабо, навсякъде активира етерното тяло, така че навсякъде в етерното тяло виждаме да се разгръщат течения, имащи строго определен ход и които изглеждат, като че ли от сърцето нагоре се присъединяват към кръвта и отиват към главата. В главата те се събират, събират се приблизително така ако мога да си послужа с едно вътрешно сравнение както се събират електрическите токове, когато са насочени срещу даден връх, който е противопоставен на друг връх за изравняване на положителното и отрицателното електричество. /Виж рис. № 14/.

От тази гледна точка, разглеждайки нещата окултно с опитна душа, виждаме етерните сили, притиснати от мощно напрежение, тия етерни сили, възникнали чрез впечатленията, да се превръщат в определени представи, в представи-спомени, и които се стремят да се отпечатат в етерното тяло. И така, ще нарисуваме последните ръкави на етерните течения по посока на мозъка и тяхното уплътняване в себе си по такъв начин, че да можем да си представим следното: пред себе си виждаме мощно напрежение, което се събира в една точка и си казва: сега искам да вляза в етерното тяло! Така, сякаш положителното и отрицателното електричество трябва да се уравновесят. След това обаче виждаме, как от тази част на етерното тяло, която принадлежи на останалото телесно устройство, изтичат други етерни течения и се насочват срещу първите. И по-точно те изхождат от долната част на гърдите, но също така лимфните съдове и от други органи, и така се събират, като че ли се противопоставят на другите течения. И така, ако искаме да формираме представа-спомен, то в главния мозък виждаме противопоставени едно на друго две етерни течения едното отгоре, другото отдолу с възможно най-силно напрежение между тях, противопоставени едно на друго подобно на два електрически потока с най-мощно напрежение между тях. И когато между тези две течения настъпи уравновесяване, тогава представата се е превърнала в спомен и се е въплътила в етерното тяло. /Виж рис.№15/

Такива свръхсетивни реалности, такива свръхсетивни течения в човешкия организъм изразяват себе си чрез това, че си формират физически-сетивен орган, който орган засега трябва да разглеждаме като техен метод за онагледяване. Така в себе си ние имаме един орган намиращ се в средния мозък, който представлява физически-сетивен израз на това, което се стреми да формира себе си като престава-спомен. На него се противопоставя друг един орган на мозъка. Тези два органа са физически-сетивния израз на двете течения в човешкото етерно тяло, те са, тъй да се каже, последните белези за това, че такива течения съществуват в етерното тяло. Тези течения така силно се сгъстяват, че посягат на човешката телесна субстанция и я сгъстяват до формирането на тези органи.

Така че в действителност получаваме впечатлението, сякаш от единия орган към другия протичат ярките етерни светлинни течения и се изливат в етерното тяло на човека. Тези органи действително са налице в човешкия организъм: единият орган е шишарковидното тяло или епифизата (corpus pinedle бел. пр.), другият е тъй нар. мозъчен придатък или хипофиза. Тук на едно съвсем определено място във физическия организъм виждате външния физически израз на взаимодействието между душевното и телесното. /Виж рис. № 16/. Това са нещата, които отначало исках да ви представя като принципно изложение, към което присъединих днешните наблюдения, и които утре ще продължим и ще присъединим към казаното преди.

Важно е да запомним точно тези мисли, за да можем да правим изследванията си в областта на свръхсетивното и да можем да се питаме: налице ли е очаквания физически израз на свръхсетивното? Виждаме, че физическите съответствия на свръхсетивното са изцяло налице. Но тъй като тук става дума за входната порта от сетивното към свръхсетивното, то напълно понятно е, че за материалистичната наука тези органи са крайно съмнителни, и че от официалната наука можете да получите за тези органи само оскъдни сведения.