ВТОРА  ЛЕКЦИЯ

Берн, 2 Септември 1910

В началните лекции на този цикъл ще бъде уместно да повторим част от това, за което вече стана дума при разглеждане на Евангелието от Лука. Някои факти от живота на Христос Исус могат да бъдат разбрани само ако поне малко съпоставим тези две Евангелия.

Това, което е от решаващо значение за вътрешното разбиране на Евангелието от Матей е, че индивидуалността, която разглежда то, произхожда що се отнася до нейното тяло от Авраам, и носи в себе си, така да се каже, екстракта от целия Авраамов народ, от евреите, един екстракт, който чрез наследствеността е пренесен през 3 пъти по 14 поколения, и че за духовния изследовател тази индивидуалност е същата, която ние наричаме Зороастер или Заратустра.

Вчера ние разгледахме външната среда, в която протече животът на този Зороастер или Заратустра. Сега ще се наложи да се спрем върху някои подробности от светогледите и идеите, които господствуваха около Заратустра. Трябва да подчертаем, че в областите, където Заратустра или Зороастер осъществяваше своите действия, беше в сила един светоглед, чиито основни характеристики съдържаха изключително важни неща. Нужно е да споменем само няколко изречения от това, което винаги следва да се счита за учението на най-древния Заратустра, за да посочим дълбоките основи на целия следатлантски светоглед.

Днес дори официалната история смята, че учението, в чиито рамки действуваше Заратустра, се основавана два принципа, които ние наричаме Принцип на Ормузд, на доброто, преизпълнено от светлина Същество, и Принцип на Ариман, на мрачното, зло Същество. Но дори и само от външното описание на тази религиозна система се подразбира, че тези два принципа Ормузд или Аура Маздао и Ариман водят своето начало от един общ Принцип: Зеруане Акарене.

Какво представлява този единен, първичен Принцип, от когото произлизат другите два враждуващи принципи? Обикновено Зеруане Акарене се превежда като "несътвореното време". С други думи, в крайна сметка учението на Заратустра води обратно към първичния Принцип, в който виждаме тихото, течащо в мировото развитие Време. При това още самото словосъчетание загатва, че не може да се задават въпроси за произхода на времето и неговия кръговрат.

Особено важно е да осъзнаем тази идея докрай: напълно е възможно да се говори за мировите процеси, и то без вътрешното основание да задаваме въпроси, примерно, за произхода, за причината на един такъв основен, първичен Принцип. Когато се посочва дадена причина, абстрактното човешко мислене едва ли ще се откаже от непрекъснатите въпроси за причината на тази причина, сякаш има намерението да преброди със своите абстрактни понятия цялата вечност. Обаче ако искаме да застанем твърдо върху почвата на антропософската Духовна Наука, рано или късно, с помощта на правилното медитиране, е добре да си изясним, че въпросите за произхода, за причината все някога трябва да престанат, и че ако все пак продължаваме с тези въпроси, те се превръщат в една празна игра на мисленето.

В моята книга „Тайната Наука" аз вече разгледах тази страна на теоретичното познание. Там аз писах: Ако даден човек забележи на улицата някакви бразди, редно е да се запита откъде идват те. Един от възможните отговори гласи: От колелата на една каруца. Следващ възможен въпрос би бил: Как е изглеждала каруцата? Или: Защо тази каруца е минала по пътя? Или: Защо точно този човек е стоял в нея? Какви са били неговите намерения? Напълно ясно е, че ако продължим с подобни въпроси, ние ще се отклоним от самото смислово съдържание на първоначалния факт и ще се оплетем в една безплодна игра на въпроси и отговори.

Така стоят нещата и с големите въпроси, свързани с човешките светогледи. Все някъде те трябва да бъдат прекратени. В случая с учението на Заратустра те трябва да бъдат прекратени там, където става дума за тихото, спокойно течащо Време. Заратустризмът разделя самото Време на два Принципа, или по-добре казано, им позволява да възникнат като самостоятелни сили: Добрият Принцип на Светлината, който вчера описах доста конкретно пред Вас като Принцип на Ормузд, и злият Принцип на Мрака, Принципът на Ариман. В основата на този древно-персийски възглед наистина лежи нещо много дълбоко, а именно, че цялото Зло в света и всичко, което в условията на физическия свят наричаме „тъмнина", „мрак" и т.н., първоначално съвсем не е тъмнина, мрак или Зло.

Тъкмо на това обръщах внимание, че за древно-персийското мислене, например вълкът който в известен смисъл е нещо свирепо и зло, нещо, в което работи Принципът на Ариман е едно неразвито същество, изоставено само на себе си и завладяно от Ариман; следователно, в този смисъл, вълкът произлиза от едно същество, чиято доброта ние не оспорваме, но впоследствие той пропада и става „зъл". Ето какво стои в основата на древно-персийското, на древно-арийското светоусещане: В хода на еволюцията, злото възниква поради това, че нещо, което в предишен период от време е било добро според тогавашната си форма, запазва тази първоначална форма в непроменен вид, вместо да се промени и усъвършенствува. Древно-персийското светоусещане, древно-персийският възглед извежда всичко мрачно и зло на този свят от обстоятелството, че съществата запазват първоначално добрите си форми, без да имат възможността да ги променят и усъвършенствуват.

И в резултат на сблъсъка между една такава непроменена, пренесена от миналото форма и тази, която е напреднала в своето развитие, възниква борбата между Доброто и Злото. Да, според древно-персийския човек, борбата между Доброто и Злото не е нищо друго, освен борба между това, което влиза в настоящето със своята правилна форма и това, което пренася в настоящето своята стара, непроменена форма. Следователно, Злото не е някакво „абсолютно зло", а само едно ненавременно добро, нещо, което е било добро в предишен период от време. Така Злото, което се разиграва в света, всъщност представлява едно събитие, един процес, който пренася от миналите епохи едно „по-ранно" време. Там, където „по-ранното" и „по-късното" време все още не са в борба помежду си, тече първичното и неразединено време.

Този е един от най-дълбоките възгледи всред първите следатлантски народи, повлияни от учението на Заратустра. Същият този възглед, един от основните възгледи на заратустризма, включва в себе си стига да бъде разбран правилно именно онова, което вчера охарактеризирахме от определена гледна точка и което виждаме да изпъква толкова отчетливо у Заратустровите народи. У всички тях ние виждаме пълно признаване на необходимостта, която изисква тези два момента особено всред самия поток на първичното, монотонно време да се противопоставят именно във времето и, съответно, да бъдат превъзмогнати също там, в хода на времето. Ние долавяме необходимостта, според която младенческите сили непрекъснато никнат, а зрелите, стари сили устояват и се запазват, така че в уравновесяването между „младото" и „старото", постепенно се постига мировата цел и особено планетарната цел на нашата Земя. Този възглед, охарактеризирай сега от нас, лежи също и в основата на всяка по-висша еволюция в рамките на заратустризма. Понеже след като се утвърди в епохите и в областите, които описахме вчера, заратустризмът се появяваше под една или друга форма навсякъде ние скоро ще видим колко мощно и неудържимо действуваше той през следващите пери оди от време като влагаше във всичките си действия противоположността между младото и старото.

Заратустра можа да се намеси толкова дълбоко във всички следващи епохи, понеже във времето, когато се издигна до най-високата степен на Посвещението, която можеше да бъде постигната тогава, той успя да привлече към себе си двама ученици. Аз често съм споменавал за тях.

На единия от тях Заратустра предаде всичко, което се отнасяше до тайните на пространството, простиращо се в сетивния свят, следователно всичко, свързано с тайните на „едновременното битие"; по-късно на другия ученик той предаде всичко, свързано с тайните на времето, тайните на развитието, на еволюцията. Аз обърнах внимание също и на това, че в определен момент от ученичеството им, настъпи нещо твърде особено: учителят можа да пожертвува част от своята собствена същност заради двамата си ученици. И Заратустра, такъв, какъвто беше тогава, пожертвува заради тях своето собствено астрално тяло и своето собствено етерно тяло.

Самата индивидуалност на Заратустра остана напълно затворена в себе си през следващите реинкарнации.

Обаче астралната дреха на Заратустра, неговото астрално тяло, в която Заратустра беше живял в древните епохи на следатлантското развитие, тази астрална дреха беше толкова съвършена, толкова проникната от Заратустровата същност, че след смъртта тя не се разпадна както нормално става с човешките астрални тела, остана цяла и непокътната. Макар и рядко, в мировото развитие може да се случи така, че някои човешки обвивки да останат цели и непокътнати, благодарение на обстоятелството, че са поели в себе си цялата дълбочина на съответната индивидуалност. И така, астралното тяло на Заратустра остана запазено. Сега следва нещо много важно. Единият от учениците, който прие от Заратустра учението за пространството и тайните на онова, което едновременно изпълва нашето сетивно пространство, този ученик се прероди отново в онази личност, която историята познава като египетския Tom или Хермес. Този повторно инкарниран ученик на Заратустра така сочи окултното изследване призван да приеме облика на египетския Хермес или Тот, трябваше не само да утвърди в себе си всичко, което беше получил от Заратустра в една от предишните си инкарнации, но и да го усили поради факта, че у него беше вложено, влято, инфилтрирано не друго, а запазеното и непокътнато астрално тяло на самия Заратустра, според тогавашния обичай на свещените Мистерии. Ето как индивидуалността на този Заратустров ученик се прероди като великия основател на египетската култура, Хермес или Тот, в когото се въплъти астралното тяло на самия Заратустра. Следователно, в египетския Хермес ние направо имаме едно от свръхсетивните тела на Заратустра. И с това свръхсетивно тяло, както и с всичко, което донесе от ученичеството си при Заратустра, Хермес осъществи забележителния възход на египетската култура.

Но за да бъде постигнато това, което стана чрез този мисионер, чрез този пратеник на Заратустра, трябваше да е налице, естествено, и един подходящ за целта народ. Това, което Хермес, ученикът на Заратустра, възнамеряваше да постигне, можеше да намери плодородна почва само всред онези народи, които през след атлантските епохи поеха по-скоро южния път и се установиха в Източна Африка; тези народи до голяма степен бяха запазили част от атлантското ясновидство. Душевната същност на египетския народ влезе в досег с това, което можеше да даде Хермес, и така възникна египетската култура.

Тази култура беше твърде особена. Представете си само как всички тайни на „едновременното битие" и на успоредно съществуващите процеси, бяха поверени на Хермес от неговия учител Заратустра като едно безценно благо. По този начин Хермес получи най-важното от богатствата на Заратустра. Аз често съм подчертавал: най-същественото в учението на Заратустра беше, че Заратустра насочи вниманието на своите последователи към Слънчевото тяло, към външната светлина, към физическото светлинно тяло на Слънцето, за да има покаже, че това Слънчево тяло е само външната обвивка на едно висше духовно Същество. Следователно, Заратустра повери на Хермес това, което чрез пространството лежи в основите на цялата природа; което е монолитно и „едновременно", обаче непрекъснато напредва във времето, епоха след епоха, за да се прояви по строго определен начин във всяка една от тях. Това, което идва от Слънцето и напредва чрез Слънце то, ето какво владееше Хермес. Ето какво можа да вложи той в душите на онази част от следатлантското човечество, която се засели в земите на Египет; благодарение на естествените си дарби, тези души вече бяха вникнали в Слънчевите тайни и бяха съхранили известни спомени за тях. Всичко това се разиграваше във възходящата линия на еволюцията: както онези души, които можеха да приемат мъдростта на Хермес, така и самият Хермес.

По друг начин стояха нещата с втория ученик на Заратустра. Той прие онези тайни, които се отнасят до хода на времето, а наред с тях и онова, което се намесва с цялата противоположност на двата си полюса в еволюцията като стълкновение между старото и новото. Обаче Заратустра пожертвува и за този ученик една част от своята собствена същност, така че в съответната си инкарнация, този втори ученик също получи жертвата на Заратустра. Следователно, докато индивидуалността на Заратустра остана непокътната, обвивките и бяха отделени от него, обаче поради обстоятелството, че бяха проникнати от една толкова могъща индивидуалност, те не се разпаднаха, а запазиха своята цялост. Този втори ученик, който прие мъдростта на Времето а не мъдростта на пространството получи в определен момент от своята инкарнация етерното тяло*9 на Заратустра, което той пожертва също както своето астрално тяло. И този прероден Заратустров ученик е не друг, а Мойсей. Още в ранната си детска възраст Мойсей получи запазеното етерно тяло на Заратустра.

Религиозните документи, които действително се опират на окултизма, съдържат макар и по един загадъчен начин всички онези тайни, до които ние стигаме в хода на окултното изследване. След като Мойсей беше прероденият ученик на Заратустра, и трябваше да приеме запазеното етерно тяло на Заратустра, с него трябваше да се случи нещо твърде особено. Преди още да поеме съответните впечатления от околния свят, преди още те да се натрупат в душата му, там трябваше да се вмъкне чудният наследствен дар от Заратустра. Този важен период е разказан символично: той е поставен в плетен кош и пуснат по реката, нещо, което наподобява едно странно Посвещение. Посвещението се състои в следното: За определен период от време, човек остава изолиран от външния свят и точно тогава в него проникват, така да се каже, твърде специални въздействия. С други думи, когато Мойсей беше изолиран от света по този начин, след определено време в него можа да бъде вложено етерното тяло на Заратустра. И чак тогава в душата му разцъфна онази чудна мъдрост за Времето, която някога му беше предал Заратустра; да, сега той беше надарен с нея и можа да я прояви, като представи тази мъдрост на Времето под формата на подходящи за неговия народ образи. Ето защо у Мойсей ние срещаме величествените образи на Сътворението като външни имагинации, родени от мъдростта на Времето, произтичаща от Заратустра. Те бяха прероденото познание, преродената мъдрост, която той получи от Заратустра. Всичко това укрепна в неговата вътрешна същност поради факта, че той прие етерната обвивка на самия Заратустра.

Но за един процес с такова решително значение за общочовешката еволюция е необходим не само посветеният, който полага основите на дадено културно направление; необходимо е и друго: това, което една толкова велика индивидуалност може да посади като зародиш на една култура, да попадне в съответния, или по-точно казано, в подходящия народ. И когато разглеждаме народа-почва, в който попадна Мойсей, за да вложи в него онова, което той беше получил от Заратустра, ще бъде уместно да се занимаем с някои особености на самата Мойсеева мъдрост.

Следователно, в една от предишните си инкарнации, Мойсей беше ученик на Заратустра. По онова време той прие мъдростта на Времето, както и онази тайна, за която ние загатнахме, а именно, че през всички епохи „новото" се сблъсква със „старото" и от този сблъсък възниква определена противоположност. Ако Мойсей трябваше да се намеси в общочовешката еволюция с тази мъдрост, тогава наложително беше той сам да се за познае с една друга, различно устроена мъдрост, каквато беше мъдростта на Хермес. И наистина се случи тъкмо това. Да обобщим: От Заратустра, Хермес получи директната мъдрост, така да се каже, Слънчевата мъдрост, или с други думи, познанието за онова, което непосредствено живее във външната физическа обвивка на светлината и на Слънчевото тяло, следователно онова, което следва своя директен път. При Мой сей нещата не стояха така. Мойсей получи онази мъдрост, която човек съхранява в по-плътното етерно тяло, а не в астралното тяло. Той получи онази мъдрост, което не само се обръща към Слънцето и пита: „Какво струи от Слънчевото Същество?", а мъдростта, която обхваща също и това, което се противопоставя на Слънчевата светлина, на Слънчевото благо; онази мъдрост, която преработва в себе си без да бъде накърнена от тях „земните" неща и изобщо всичко, което е станало земно, което се обособява на Земята като нещо втвърдено и старо, или накратко: Земната мъдрост, която живее в Слънчевата мъдрост, но все пак си остава Земна мъдрост. Тайните на Земната еволюция и начинът, по който се развива човекът и Земните субстанции, след като Слънцето се отдели*10 от Земята: Ето какво получи Мойсей. И тъкмо тази е причината когато сега разглеждаме нещата не външно, а вътрешно, поради която в учението на Хермес ние се натъкваме на една крещяща противоположност спрямо Мойсеевата мъдрост.

Несъмнено, днес съществуват възгледи, които се определят от следния принцип: През нощта всички котки са сиви! Според тях нещата навсякъде са едни и същи и те просто ликуват, когато ги намират както при Хермес, така и при Мойсей: ето тук имаме троичност и оттатък също троичност, тук имаме четворност, оттатък също четворност. Но по този начин не се стига до никъде. Всичко това би приличало на следното: Да ден човек иска да възпита някого като ботаник, но съвсем не го учи да различава отделните растения, например розата от карамфила, а му посочва единствено приликите. Отново повтарям по този начин не се стига до никъде. Ние сме длъжни да различаваме не само съществата, но и мъдростите. И така, ние трябва да знаем, че Мойсеевата мъдрост беше съвършено различна от Хермесовата. Наистина и двете произлизат от Заратустра; но както единицата може да се раздели и да се прояви по различни начини, така също и Заратустра предаде на двамата си ученици различни откровения. Когато отворим сърцата си за Хермесовата мъдрост, ние откриваме всичко, което прави света преизпълнен със светлина, посочвайки ни каква точно е първо причината на света и как светлината действува в него. Обаче в мъдростта на Хермес ние далеч не намираме онези понятия, които да ни показват как във всички етапи от развитието нещо „ново" се намесва в това, което е вече „старо", предизвиквайки по този начин непрекъснати сблъсъци между миналото и настоящото, между мрака и светлината. Земна мъдрост, от която да разбираме как след отделянето на Слънцето, Земя та се е развила заедно с човека това всъщност изобщо не се съдържа в Хермесовата мъдрост. Особената мисия на Мойсеевата мъдрост трябваше да бъде следната: Да направи понятно за човека развитието на Земята след нейното отделяне от Слънцето. Типично Земна мъдрост беше тази, която Мойсей трябваше да утвърди; Слънчева мъдрост беше тази, която трябваше да утвърди Хермес. Следователно, когато Мойсей си при помня всичко, което е приел от Заратустра, в него проблясва еволюцията на Земята и планетарната еволюция на човека. Той тръгва, така да се каже, от земния елемент, от земната същност. Обаче, тази Земна същност се отдели от Слънцето и съдържа в себе си макар и в замъглен вид нещо от Слънцето; ето как Земната същност среща Слънчевата същност. Ето защо и Земната мъдрост на Мойсей, фактически, трябваше да срещне, и то съвсем конкретно, Слънчевата мъдрост на Хермес; тези две направления трябваше да се сблъскат на всяка цена. И този сблъсък е описан по един съвършено чуден начин, като исторически факт в срещата между Мойсей и неговото посвещение от една страна, с мъдростта на Хермес, от друга. Във факта, че Мойсей се ражда в Египет и че неговият народ е привлечен към Египет, в сблъсъка между Мойсеевия народ и египетския Хермесов народ ние имаме един далечен отблясък от срещата между Слънчевата мъдрост и Земната мъдрост; независимо, че и двете идват от Заратустра, те се проявяват на Земята в два съвършено различни еволюционни потока. Обаче в определен момент от еволюцията те трябва да се слеят, да се съединят.

Обаче, висшата мъдрост относно тайните на човешката и мировата еволюция, които на свой ред са свързани с методите на Мистериите, се проявява по един особен начин. Още в Мюнхен, когато изнасях лекциите върху „Тайните на библейското сътворение"*11, аз обърнах внимание върху обстоятелството, колко изключително трудно е да се предадат на един обикновен, говорим език, величествените истини, които ни показват не само човека в неговите най-дълбоки тайни, но и мировите събития изобщо. Действително, често пъти ние се спъваме в нашите думи, като в окови, понеже те носят своя конкретен смисъл, подготвян в продължение на дълги периоди от време. И когато сега пристъпваме към езика, вече наясно с величествената мъдрост, която свети в нашата душа, и се стремим да изразим тази мъдрост с думи, тогава възниква една борба срещу този толкова безпомощен инструмент на говора, който, в известен смисъл, е наистина крайно недостатъчен за подобни цели.

Най-голямата тривиалност, която изобщо е била изказвана в хода на 19. век и в хода на новата култура, която обаче е повтаряна безброй пъти в епохата на попивателната хартия, е, че всяка истина би трябвало да се формулира по най-прост и достъпен начин, и че тъкмо езикът, с неговите изразни форми, би бил подходящата мярка за това, дали някой притежава истината или не. Обаче подобно изказване означава, че този, който стои зад него, всъщност не притежава никаква истина, а само произволни твърдения, които е получил с помощта на езика в хода на годините. Разбира се, за такива хора езикът е напълно достатъчен и те нямат ни какво предчувствие за борбата, която понякога трябва да се води с езика. Ние се натъкваме на тази борба най-вече там, където трябва да бъде казано нещо велико и мощно, и душата често пъти бива разтърсвана от нейните измерения. Също в Мюнхен аз посочих как в розенкройцерската мистерийна драма „Портата на посвещението"*12, краят на първата сцена в „стаята за медитация", представлява една остра и сурова борба с езика. Думите, които йерофантът трябваше да каже на учениците, са нещо, което само отчасти може да бъде постигнато с безпомощния инструмент на езика.

Обаче в свещените Мистерии бяха изразявани именно най-дълбоките тайни. Ето защо там непрекъснато усещаха, колко безпомощен инструмент е говоримият език и колко неподходящ е той за изграждането на онези образи, към които действително се стремим. Оттук и непрекъснатият стремеж в Мистериите към изразни средства, опиращи се на вътрешните душевни изживявания. А като най-слаби се оказваха онези изразни средства, до които хората прибягваха столетия наред в повърхностното си общуване с външния свят. Напротив, подходящи се оказваха образите, които човек постига, когато насочи своя поглед към безкрайните пространства на Космоса: Съзвездията, изгряването на дадена звезда в определен момент или покриването и от друга звезда. Накратко, именно образите, постигнати по този начин, можеха да бъдат сполучливо използвани, за да се предадат едни или други душевни процеси. Ще се опитам да опиша тези неща накратко.

Да предположим, че в определен момент трябва да настъпи едно велико събитие по силата на обстоятелството, че по това време една човешка душа е напълно узряла за някаква величествена опитност и може да я предаде на народите; или пък съответният народ или част от човечеството изведнъж се издигат до една изключителна степен на зрялост в своята еволюция. Следователно, в определен момент от еволюцията на този народ, въпросната индивидуалност може би трябва да се прояви откъм съвсем друга страна. И така, в определен момент връхната точка от еволюцията на тази индивидуалност съвпада с връхната точка от еволюцията на Народностната Душа*12, и това съвпадение следва да бъде показано като нещо изключително и единствено по рода си. Всичко, което в подобен случай можеше да се каже с помощта на езика, далеч не действуваше достатъчно силно, за да изрази значението на подобно важно събитие. Ето защо в Мистериите постъпваха по друг начин: Съвпадението между връхната точка на отделната индивидуалност и връхната точка на отделната Народностна Душа беше показвано според начина, по който Слънцето стои в съзвездието Лъв и оттам озарява със своята светлина целия свят. Тук се прибягва до образа на Лъва, за да се обозначи известна сила в общочовешката еволюция. Това, което става вън, в космическото пространство, често беше използвано като помощно изразно средство за някои процеси, които се разиграват в самото човечество. Ето защо изразите, с които си служи историята, понякога са изведими от движението на звездите. Такива бяха изразните средства, описващи духовните факти в общочовешката еволюция.

Когато чуваме да се говори, че например Слънцето стои в знака на Лъва и по силата на едно небесно събитие покриването на Слънцето от определено съзвездие символично изразява дадено събитие от еволюцията на човечеството, лесно е да предположим, че повечето посредствени хора свързват всички важни исторически събития с процеси, които в една или друга степен са характерни за звездите; докато всъщност, това, което е ставало в историята на човечеството, е било изразявано с образи, вземани от констелацията на звездите. В действителност, истината винаги е обратна на това, което посредствените хора желаят.

Тази дълбока връзка с Космоса е нещо, което може да ни изпълни с известно страхопочитание спрямо всичко, което ни се казва относно великите събития в общочовешката еволюция и което намираме в образите, извлечени от космическото съществувание. Но има една тайнствена връзка между цялото космическо съществувание и онова, което се разиграва в хода на общочовешката еволюция. Това, което става на Земята, е само едно отражение на това, което става в Космоса. Така също и срещата между Слънчевата мъдрост на Хермес и Земната мъдрост на Мойсей, която се осъществява в Египет, е донякъде едно величествено отражение на процесите, които се разиграват във външния Космос.

Представете си определени действия, които Слънцето насочва към Земята, и други действия, отразявани от Земята към космическото пространство; в този случай никак не е все едно къде ще се срещнат двата вида действия в пространството; и според това дали срещата става в по-близка, или по-далечна точка, резултатът ще бъде коренно различен. В Мистериите сблъсъкът между Хермесовата мъдрост и Мойсеевата мъдрост е бил представян по такъв начин, че да е възможно сравняването му с нещо, което общо взето е било вече налице в Космоса. Това се потвърждава и от нашата духовно-научна космология. Ние знаем, че първо начално е настъпило отделянето на Слънцето от Земята, след което Земята остава, още известно време, свързана с Луната и чак после една част от това небесно тяло се откъсва в пространството, под формата на нашата днешна Луна. Следователно, Земята сама изпраща обратно в пространството една част от себе си под формата на Луната и я отправя към Слънцето. Всичко това представлява едно „излъчване" на Земята в посока към Слънцето; същото стана и когато в Египет Земната мъдрост на Мойсей се срещна със Слънчевата мъдрост на Хермес.

В своето по-нататъшно развитие, мъдростта на Мойсей представляваше нещо, за което бихме могли да кажем: Тя се разви като наука, свързана със Земята и човека, именно след отделянето и от Слънчевата мъдрост, като в същото време тя израсна спрямо Слънцето и прие от него онази „директна" мъдрост, за която вече стана дума. Но тя трябваше да се изпълни с директната Слънчева мъдрост само до определена степен; след този момент тя трябваше да върви по-нататък сама и да се развива самостоятелно. Ето защо Мойсеевата мъдрост трябваше да остане в Египет дотогава, докато се оказа в състояние да приеме в достатъчен размер онова, от което се нуждаеше; едва след това последва „Изходът на чедата Мойсееви от Египет", така че да бъде асимилирано и смляно всичко онова, което Земната мъдрост можа да приеме от Слънчевата мъдрост; от сега нататък Земната мъдрост трябваше да поеме напълно самостоятелен път.

Следователно, в рамките на Мойсеевата мъдрост ние трябва да различаваме две части: Едната част се развива в лоното на Хермесовата мъдрост и е заобиколена с нея отвсякъде, и я приема в себе си непрекъснато; по-късно, вече в Египет, тя се отделя от нея, но продължава да я развива в своето собствено лоно, минавайки през три етапа.

Но в каква посока трябва да се развива Мойсеевата мъдрост? Каква е нейната задача? Нейната основна задача е да намери отново пътя към Слънцето. Вярно е, че тя се превърна в Земна мъдрост. Вярно е, че Мойсей се роди с това, което Заратустра му даде като земни ориентири. Обаче Мойсей отново трябва да намери пътя към Слънцето. И в различните етапи на своя живот той непрекъснато търси този обратен път, като през първия етап той изцяло се прониква с Хермесовата мъдрост; после развитието му продължава по-нататък. Неговите изживявания могат да бъдат показани най-добре с помощта на образи, извлечени от космическите процеси. Когато това, което става на Земята, отново се излъчва в пространството, тогава по пътя си към Слънцето то среща, най-напред, Меркурий. Обаче, ние знаем, че планетата, която официалната астрономия нарича Венера, според окултната терминология е Меркурий, и обратно, това, което официалната астрономия нарича Меркурий, в окултен смисъл то е Венера. Следователно, когато напускаме Земята и се насочваме към Слънцето, ние срещаме най-напред това, което е от Меркуриево естество, после това, което е от Венерино естество, и накрая срещаме Слънчевото естество. Ето защо в хода на вътрешните си душевни процеси, Мойсей трябваше да развие наследените от Заратустра качества по такъв начин, че в своя обратен път той отново да намери Слънчевото естество. С други думи, той трябваше да се развива до една определена степен. Това, което той пося като мъдрост в западната култура, трябваше да напредне според характера на неговия народ. Същественото за неговия път беше, че след като прие част от Хермесовата мъдрост той отново разви, макар и по обратен път, всичко онова, което Хермес директно изпращаше като радиални лъчи от Слънцето.

После преданието сочи, че Хермес, който по-късно бива наречен Меркурий, донася на своя народ изкуството и науката, донася едно външно знание за света, едно външно изкуство, от каквито неговият народ се нуждаеше. Но Мойсей трябваше да стигне до тази степен на Хермес-Меркурий по съвършено различен, противоположен начин. Ние виждаме този факт, представен в историята на еврейския народ, най-вече в епохата и царуването на Давид, заставащ пред нас като царствен псалмопевец и божествен пророк, като истински божи човек, държащ в ръцете си меч, но в същото време и музикален инструмент. Давид ето еврейският Хермес, ето еврейският Меркурий. Ето докъде стигна сега съответното направление на еврейския народ: Той създаде един самостоятелен Херметизъм, един Меркуризъм. Следователно, приетата от Хермес мъдрост, достигна през Давидовата епоха до областта на Меркурий.

В своя обратен път Мойсеевата мъдрост трябваше да се отправи към онази точка, ако бихме могли да се изразим така, от която започва „областта на Венера". За еврейството, Венерината област настъпва тогава, когато Мойсеевата мъдрост, с други думи, това, което се разпространяваше столетия наред като Мойсеева мъдрост, трябваше да се съедини с един коренно различен елемент, с една тенденция, която така да се каже сега изгря от другата страна. Както въздействията, които Земята отразява в пространството, срещат по своя път към Слънцето, Венера, така и Мойсеевата мъдрост се сблъсква с изгряващите сили от другата страна на Азия, и това е т.нар. „Вавилонско робство". През Вавилонското робство, мъдростта на еврейския народ се натъкна на онези сили, които макар и в отслабена форма действуваха в Мистериите на Вавилон и Халдея. Както един пътешественик би напуснал Земята, знаейки какво има по нея, и би продължил през областта на Меркурий, за да стигне до областта на Венера и да приеме там падащата върху нея Слънчева светлина, така и Мойсеевата мъдрост прие в себе си онова, което беше излязло направо от светилищата на заратустризма и беше преминало макар и под една отслабена форма в Мистериите на халдейци и вавилонци. Ето какво прие в себе си Мойсеевата мъдрост по време на Вавилонското робство. Там тя се свърза с онова, което беше проникнало до областите на Ефрат и Тигър.

Там отново се случи нещо забележително. В действителност Мойсей срещна онова, което някога беше излязло от Слънцето. Мойсей не самият той, а това, което остави на своя народ чрез мъдростта си се сля направо със слънчевото естество на мъдростта в онези места, където мъдростта на евреите попадна по време на вавилонското робство. Защото през този период от време, в мистерийните центрове край Тигър и Ефрат, до които се докоснаха еврейските мъдреци, там проповядваше реинкарнираният Заратустра. Да, приблизително по времето на Вавилонското робство, самият Заратустра беше инкарниран и обучаваше посветените, предавайки им част от своята мъдрост, за да получи друга част от мъдростта. Самият Заратустра се беше прераждал многократно, и сега в своята инкарнация като Заратас или Назаратос, той стана учител на попадналите под Вавилонско робство евреи, които се докоснаха до светилищата на тези места.

Ето как потокът на Мойсеевата мъдрост се съедини с онова, което самият Заратустра можа да стане след като се придвижи от онези далечни мистерийни центрове към областите в Предна Азия. Защото там той стана учител както на халдейските посветени, така и на онези, които сега усетиха оплождащото въздействие на Мойсеевата мъдрост в лицето на онова направление, което се представляваше от тогавашната инкарнация на самия Заратустра: Заратас или Назаратос. Мойсеевите последователи отново получиха онова, което някога техният родоначалник беше приел направо от Заратустра. Ето каква съдба имаше Мойсеевата мъдрост, фактически тя произхождаше от Заратустра, само че сега беше пренесена в една чужда област. Нещата изглеждаха така, сякаш едно слънчево същество беше пренесено със завързани очи на Земята и сега, връщайки се обратно, трябваше да търси всичко онова, което беше изгубило.

Да повторим: Мойсей беше ученик на Заратустра. Той беше поставен на такова място в египетската култура, че всичко, което някога Заратустра му беше дал, сега отново просветна в неговата вътрешна същност. Обаче нещата се развиха по такъв начин, сякаш той не знаеше откъде просветна то в него, и се насочи към онова, което някога беше Слънце. В Египет той се насочи към Хермесовата мъдрост, която директно сваля това, което беше Заратустровата мъдрост, а не по неговия косвен, рефлекторен път. И след като беше приел достатъчно от нея, потокът на Мойсеевата мъдрост се разви по-нататък по един самостоятелен, директен път. След като през Давидовата епоха този Мойсеев поток основа един директен херметизъм, една самостоятелна наука и едно самостоятелно изкуство, сега той пое към Слънцето, от което беше излязъл първоначално, макар и в една смекчена форма.

В древновавилонските школи, където беше учител също и на Питагор, Заратустра поднасяше своето знание само по онзи начин, по който това беше възможно за тогавашните човешки физически тела. Ако Заратустра трябваше да изложи своето учение в цялата му слънчева същност така, както някога го беше доверил на Хермес и Мойсей, ако трябваше да го покаже в една нова и съответствуваща на времето форма, той трябваше да разполага също и с такива телесни обвивки, които да са съвършен инструмент, нагоден към новата историческа епоха. Заратустра отново можа да възпроизведе всичко онова, което в миналото повери на Питагор, на еврейските мъдреци, на халдейските и вавилонските мъдреци, които тогава, през шестото столетие преди Христос бяха готови да слушат, обаче той постигна това единствено под онази форма, която отговаряше на едно физическо тяло, родено в древен Вавилон. Познанието на Заратустра всъщност беше от такова естество, сякаш нека да си послужим с един пример Слънчевата светлина би била първоначално уловена от Венера и не би могла да стигне направо до Земята; или с други думи, сякаш Заратустровата мъдрост не би могла да изгрее в своята първоначална, а в една отслабена, приглушена светлина. Защото, ако Заратустровата мъдрост би искала да изгрее в своята истинска светлина, Заратустра първо би трябвало да се инкарнира в едно подходящо за целта тяло. А до това подходящо тяло може да се стигне само по един специален начин, който ще охарактеризираме веднага. Вчера споменахме, че в Азия съществуваха три вида Народностни Души: Индийската на юг, иранската и северноазиатско-туранската. Посочихме още, че те възникнаха след като северното разклонение на атлантското човечество се придвижи към Азия и се установи там. Едно друго разклонение прекоси Африка и внесе там туранския елемент. А там, където се срещнаха северното разклонение, поело от Атлантида към Азия, и другото разклонение, поело от Атлантида към Африка, възникна една своеобразна смесица, от която по-късно произлезе еврейският народ. С този народ се случи нещо особено. Всичко онова, което описахме като един вид упадък на старото астрално-етерно ясновидство, и което сред определени народи се превърна в нещо лошо навлизайки, като външно ясновидство, в своята последна фаза, всичко то се насочи в посока навътре у онези хора, които образуваха еврейския народ. Да, то пое в една съвсем друга посока. Вместо да се прояви външно, като остатък от низшето астрално ясновидство на атлантското човечество, у този народ то се прояви като мощни организиращи действия, насочени към вътрешността на тялото. Това, което във външния свят се превърна в нещо упадъчно и поради обстоятелството, че остана консервативно, се пропи с ариманически елемент, сега у този народ то напредна в правилната посока, пулсирайки като активна, организираща сила във вътрешните области на тялото. У представителите на еврейския народ то не се прояви като упадъчно ясновидство, а прояви своите организиращи сили по отношение на тялото. Всичко, което у туранците се превърна в нещо упадъчно, у еврейския народ действуваше творчески и съзидателно.

Ето защо се налага да обобщим: В човешките физически тела на еврейския народ, чиито наследствени качества се предаваха чрез кръвното родство от поколение на поколение, действува всичко онова, което като външно виждане вече беше надживяло своята епоха, и за да намери своя истински елемент, трябваше да потърси друга арена на действие. Това, което даваше на атлантците силата да виждат в пространството и в духовните области, което у туранците деградира под формата на низше ясновидство, всичко това се промени и у този малък народ тръгна в съвсем друга посока. Всичко, което у атлантските народи беше от божествено-духовно естество, у еврейския народ се насочи към вътрешния, телесен свят на неговите представители; то започна да формира органи и поради тази причина можа да проблесне в кръвта на еврейския народ като божествено съзнание именно вътре, във вътрешността на тялото. Всичко, което атлантецът виждаше, когато насочваше своя ясновиждащ поглед в пространството, у еврейския народ се измести навътре и се прояви във вътрешността на тялото като орган на съзнанието, като съзнание за Яхве или Йехова. Този народ намери обитаващия и разпръснат в пространството Бог, съединен със своята собствена кръв; този народ намери себе си и се видя изцяло проникнат от разпръснатия в пространството Бог, и той вече знаеше: Този Бог живее в моя вътрешен свят, в моето тяло, в пулсациите на моята кръв.

След като вчера посочихме как иранизмът се противопоставя на туранизма, и след като днес видяхме как туранизмът се противопоставя на еврейството, ние се убеждаваме: в кръвта на еврейския народ пулсират но вече напреднали и потопени в своя истински елемент същите онези сили, които у туранците потънаха в дълбок упадък. Всичко, което атлантецът виждаше, сега оживява като едно вътрешно усещане, и то може да се сведе до една единствена дума, думата Яхве или Йехова. За атлантското ясновидство, Богът стоеше зад всички неща; сега този Бог, сведен до една единствена точка, до един единствен център на съзнанието за Бога, невидим, но усещан вътрешно, слизайки надолу през поколенията на Авраам, Исаак, Яков и т.н., живееше невидим, но усещан вътрешно в тяхната кръв. Ето как това, което беше външно, стана вътрешно: Вече не виждано, а изживявано, то престана да бъде наричано с различни имена, а с едно единствено име: „Аз съм Оня, който съм". То беше приело една съвсем различна форма. Докато атлантският човек го намираше навсякъде, където той самият не беше вън в света сега човекът го намира в своя център, в своя Аз, усеща го в своята кръв, която тече през поколенията. Великият Бог на света сега се превърна в Бога на еврейския на род, Богът на Авраам, Исаак и Яков.

Ето как беше създаден онзи народ, чиято особена мисия спрямо еволюцията на човечеството ни предстои да разгледаме утре. Днес можахме само бегло да засегнем въпроса за кръвта на еврейския народ и нейния състав, който включва всичко, което някога през Атлантската епоха се изливаше от духовния свят върху човека. Ние ще видим какви тайни се разиграват в онези събития, за които само загатнахме, и ще се доближим до особената природа на онзи народ, от когото Заратустра можа да изгради своето тяло, за да се роди в съществото, което наричаме Исус от Назарет.