ПЕТА ЛЕКЦИЯ

20 май 1910

Естествени и случайни болести в

светлината на Кармата.

Съдържанието на вчерашната лекция е от огромна важност, както за обсъждането на следващите теми от нашия лекционен цикъл, така и за вникването в кармичните закономерности изобщо; ето защо тъкмо поради изключителната му важност позволете ми днес още веднъж да обобщя основните моменти от вчерашната лекция.

В нейното начало аз изтъкнах, че за сравнително кратък период от последното столетие, възгледите относно лечимостта и нелечимостта на болестите претърпяха дълбоки и решителни изменения. После стана дума за това, как през 16 и 17 век се стигна до становището, основаващо се изцяло на принципа: За всяка болест, стига тя да има съответното название и стига хората да вярват в нейната точна терминология, би трябвало да съществуват едни или други лечебни средства. Те бяха уверени, че хода на заболяването до голяма степен се определя от прилагането на съответното лечебно средство. Посочихме още, че този възглед, малко или много, се запази до 19 век; и точно тогава възникна неговата пълна противоположност, намерила израз в концепцията на известния виенски лекар Дайтел за „терапевтичния нихилизъм", доразвита впрочем от Шкода и неговите ученици. Ние обобщихме основните идеи на „терапевтичния нихилизъм", като добавихме, че той изпитва не само дълбоко съмнение в абсолютната зависимост между прилагането на едни или други лечебни средства и самата болест, но и изобщо не иска да чуе за подобна зависимост.

Ето как в душите на младите медици, обучавани в духа на терапевтичния нихилизъм, се промъкна идеята за така нареченото „самолечение".

Самият Шкода каза по този повод следните забележителни думи: „Ние можем да диагностицираме една болест, да я опишем или обясним, но не разполагаме със средства, за да я лекуваме". Изобщо, Дител можа да докаже: при така нареченото „изчакващо третиране", една болест като пневмонията протича по такъв начин, че в определено време организмът сам развива собствените си оздравителни сили, стига само да сме го поставили при необходимите условия. И той можа статистически да докаже, че при „изчакващото третиране" оздравяват и умират същия брой хора, както и в случаите, когато се прилагат съответните лекарства. Изразът „терапевтичен нихилизъм" беше донякъде оправдан за онази епоха; защото напълно вярно беше: Лекарите от тази школа се оказваха безсилни пред убеждението на пациентите, че лекарството, рецептата, задължително са някъде тук! Да, пациентите не се поддаваха на никакви обяснения, техните близки също, така че последователите на тази школа обикновено се измъкваха от положението, като предписваха минимални дозировки на „гуми арабици", които според тях би следвало да имат абсолютно същото действие, както това на дотогава прилаганите лечебни средства. Ето как ние стигаме до важния извод, че дори съвременният строг на учен свят на неумолимите и точни факти се приближава до това, което наричаме „кармически закономерности"  И тук ние сме длъжни да отговорим на въпроса: Какво всъщност представлява „самолечението"? Или по-скоро: защо настъпва то? И защо в друг случай „самолечението", а и изобщо „лечението" е нещо напълно невъзможно?

След като цяла медицинска школа, на чиито връх стояха прочути корифеи, стигна до там, че въведе понятието „самолечение", необходима е малко логика, за да уточним: „Следователно, в хода на болестта се пробужда нещо, което я преодолява!" Следващата крачка напред би ни отвела до проучването на по-дълбоките причини за настъпването на една или друга болест. Ние се опитахме да покажем, че в протичането на болестта се намесват определени кармически закономерност които произтичат от еволюцията на цялото човечество. Ние посочихме, как всичко, което човек предприема в обикновения си живот като добри и лоши постъпки, като обмислени и безразсъдни действия, всичко, което изживява като едни или други душевни вълнения, как всичко това не прониква в дълбините на човешкото същество. Стана дума и за причините, поради които всичко, което в обикновения живот подлежи на морални, интелектуални и душевни преценки, остава в най-повърхностните пластове на живота и не навлиза в областта на по-дълбоко разположените сили, определящи човешката организация. Съществува един вид препятствие срещу нахлуването на нашата неморалност в по-дълбоките области на човешкия организъм. И тази защитна преграда срещу нахлуването на нашите мисли и постъпки в по-дълбоките области на организма, се постига благодарение на обстоятелството, че между раждането и смъртта ние съпровождаме нашите действия и душевни вълнения с ясни и точни съзнателни представи. Съпровождайки нашите действия с ясни и точни представи, ние наистина издигаме защитна преграда срещу това, резултатите от тези действия да потънат в нашия собствен организъм.

После обърнахме внимание върху значението на онези изживявания, които човек е забравил безвъзвратно. Те не могат да бъдат върнати обратно в рамките на нашите съзнателни представи; в случая тази бариера на представите липсва и въпросните изживявания потъват в организма, за да се включат към другите му градивни сили. Спряхме се и на болести, които, ако мога така да се изразя, остават на повърхността: Неврозата, неврастенията и т.н. В този смисъл могат да бъдат обяснени и хистеричните състояния. Казахме; че техните причини следва да бъдат търсени именно в забравените представи, които са изтласкани от комплекса на съзнанието и вмъквайки се в по-дълбоките пластове на душевния живот, се проявяват под формата на болест.

Многократно сме изтъквали и огромното значение на онзи период, включващ времето от раждането до забележителния миг, когато човек вече може да си спомня своите изживявания. А това, което той забравя, продължава да е в един вид тясна връзка с невидимите сили на човешкия организъм, продължава да го формира и усъвършенствува. Следователно, виждаме как един цял комплекс от представи, една цяла поредица от изживявания трябва най-напред да потъне в дълбините на нашето същество, за да може после да упражни върху него своите градивни функции.

И друг път съм споменавал, че това „потъване" е най-силно, когато човек минава през Портата на смъртта и продължава своя път между смъртта и поредното си ново раждане. Сега се променя самият характер на предишните му душевни изживявания и те метаморфозират в градивни, в организиращи сили. Сега, в живота между смъртта и новото раждане, душевните опитности наистина метаморфозират в пластични сили, в градивни сили, и те вземат активно участие в строежа на тялото, където ще се осъществи следващата инкарнация. Да, сега в градивните сили, човек има всъщност резултата от всичко онова, което по-рано беше съдържание на неговия душевен живот, а в определени случаи и съдържание на неговия съзнателен представен живот.

В своя съзнателен живот дълбоко проникнат от Аза човек непрекъснато се люшка между двете основни тенденции в света: Между луциферическата и ариманическата тенденция. Ако човек допуска грешки, чиито причини са в качествата на неговото астрално тяло, в неговите афекти, страсти и т.н., луциферическите сили са тези, които подхранват човешките действия. И когато после тези действия поемат по току-що очертания от нас път и метаморфозират в градивни сили, те лягат в основата на бъдещата физическо-етерна организация на човешкото същество като причини за съответните луциферически болести.

Ариманическите сили, на които е подложен всеки човек, идват по-скоро от страна на външния свят. Те също метаморфозират в градивни сили и до голяма степен формират онзи физическо-етерен организъм, който човек сам подготвя за своята следваща инкарнация. И доколкото влиянията на Ариман се намесват в тези градивни сили, с право можем да говорим за болестни предразположби от ариманически характер. Тук аз прибягнах и до помощта на твърде очебийни примери, защото те дават по-ясна и конкретна представа за нещата. Спомняте си за примера с онзи човешки индивид, който в предишния си живот, да предположим, е черпил сили за своите действия от едно крайно недостатъчно доверие в себе си, от една себенеувереност, така че неговият Аз е бил не съсредоточен в себе си, а разпилян в несъществени и ненужни подробности. След смъртта, такъв човек развива една строго определена тенденция, която в следващата инкарнация ще му позволи да направи своя Аз по-силен и по-съвършен. С други думи: той ще търси такива обстоятелства, при които ще трябва да се бори срещу огромни препятствия, а това неизбежно ще засили и укрепи Азовите му сили. От окултна гледна точка е несъмнено: рано или късно тази тенденция ще отведе човека до заразяването с холера, понеже тъкмо тя ще му предостави и възможността да преодолее наистина огромни препятствия. И така, в преодоляването на тези препятствия е вложено нещо, което през следващата инкарнация а при определени условия и евентуално оздравяване още в този живот ще го издигне до по-силно себесъзнание, или до натрупването на сили, които в хода на продължително и упорито себевъзпитание, ще го доведат до същия краен резултат. Обратно, една болест като маларията, предоставя на човека съвсем друга възможност: Кармически да уравновеси прекаленото доверие в себе си, прекалената себичност, каквато е имал в предишния си живот.

Онези от Вас, които са вече запознати с основните антропософски принципи, лесно ще разберат връзката между тези неща.

Винаги съм подчертавал: Човешкият Аз има своя физически израз в кръвта. Не случайно двете болести, за които стана дума току-що, са свързани с кръвта и закономерностите на кръвообращението. При холерата например, настъпва едно сгъстяване на кръвта. Тъкмо то е „препятствието", с което трябва да се справи недостатъчното себесъзнание, за да се развие и укрепне. От друга страна, при маларията наблюдаваме един вид „разпад на кръвта"; тук прекомерно развитото Азово чувство има възможността да се изяви в най-крайни и абсурдни форми; сблъсквайки се с „разпада на кръвта", прекомерно активният Аз отлита в нищото. Ето какво всъщност предлага „разпадът на кръвта".

Естествено, в човешкия организъм нещата са много сложни и интимно свързани; но Вие ще успеете да ги разберете, само. ако ги разглеждате по този начин.

От всичко, казано до тук, е ясно: Когато имаме пред себе си човешки организъм, изграден от живите и формообразуващи сили на една душа, която се инкарнира с определени тенденции, изискващи преодоляването на едно или друго препятствие, тази тенденция закономерно отвежда човека до възможността да се разболее, но в същото време и до възможността да се бори срещу болестта, защото няма друга причина за появата на болестта, освен да бъдат създадени предпоставките за тържествуването на лечебния процес. Лечението настъпва едва тогава, когато цялостната Карма подпомага даден човек, чрез превъзмогването на съответната болест, да натрупа такива сили, които през оставащите години до смъртта, ще му позволят да осъществи действителен напредък в условията на физическия свят. С други думи: когато нещата са напреднали до там, че всред условията на физическия свят човек стига до точката, при която болестта го връхлита, тогава той започва да си служи тъкмо с онези сили бликащи от самия лечебен процес с които по-рано изобщо не е разполагал. Често обаче неговата цялостна Карма е поставена така, че въпреки намерението си да направи своя организъм по-съвършен чрез силите, идващи от превъзмогването на болестта нещата тук са изключително сложни човек допуска и податливи, уязвими места в своята физическо-етерна организация, и тогава ще се получи следното: Онези сили, които човек едновременно извлича от лечебния процес, но и влага в него, ще го укрепят само до известна степен, но не и до там, че да напредва в условията на физическия свят. И тогава, след като тези натрупани сили са останали неизразходвани в условията на физическия свят, той ще ги употреби едва след като мине през Портата на смъртта; да, тогава той ще се опита да ги включи след като не е успял да ги включи в процесите на физическия свят не другаде, а в подготовката на следващото си физическо тяло, когато новата инкарнация отново ще го свали в земния живот.

А сега, с оглед на изнесените духовнонаучни факти, нека потърсим обяснение и за онези болести, които не водят нито до истинско оздравяване, нито до смъртен изход, а до т. нар. хронични състояния, често съпровождани от един вид обща отпадналост и линеене на целия организъм. Тук ставаме свидетели на нещо, чието точно разбиране е от огромна важност за много хора. За какво става дума? Когато лечебният процес напредне и се прояви в човешките обвивки, респ. в етерното и в астралното тяло, болестта, в известен смисъл, е преодоляна, но не напълно; а това означава, че кармическото уравновесяване на миналото е вече факт само на равнището между етерното тяло и физическото тяло, но дисхармонията между етерното тяло и астралното тяло продължава. Да, тя продължава; и тогава човек се люшка между стремежа да се излекува и пълната невъзможност да постигне какъвто и да е лечебен успех. При подобни случаи, от голяма важност е човек максимално да се възползва от всичко, което е постигнал в хода на лечението. Обаче практически, това рядко се случва, защото тъкмо при болестите, които се превръщат в хронически, човек попада като в омагьосан кръг. Ако в тези случаи човек би бил в състояние да изолира онази част от своя организъм, която е донякъде подобрена в хода на лечебния процес, оставяйки я да живее сама за себе си, и ако би могъл да присъедини останалата част към здравия организъм, тогава всичко, което така да се каже, бушува в кръвта и не е в пълен ред, остава настрана, а той би си помогнал твърде много. Обаче нещата не са устроени така. Надигат се всевъзможни пречки и най-вече простото обстоятелство, че хронично болният непрекъснато живее под влиянието на хроничната болест, както и това, че ако мога така да се изразя той никога не може напълно да забрави горното обстоятелство, а и никога не стига до там, да „отдели" болната част от своя организъм и да я третира сама по себе си; на против, той непрекъснато мисли за „другата" част и непрекъснато „дразни" здравата част на своя организъм. Това е един твърде особен процес. И за да го осветля пред Вас от окултна гледна точка, бих искал да Ви опиша какво вижда ясновидецът, когато се изправи пред едно лице, което е прекарало дадена болест, но е недоизлекувано и носи признаците на това, което наричаме „хроническо състояние". Впрочем същото настъпва и в случаите, когато липсва остър болестен пристъп, а болестта от самото начало приема хронично развитие.

И така, ясновиждащото съзнание установява, как в повечето случаи настъпва едно твърде лабилно равновесие между етерното тяло и физическото тяло, един безпорядък на жизнените сили, при който все пак може да се живее. Поради този непрекъснат безпорядък от страна на етерното и физическото тяло, съответният човек често изпада във възбудни състояния. И ясновиждащото съзнание констатира как тези състояния непрекъснато възникват в астралното тяло и как непрекъснато напират към полуболната и към полуздравата част на организма, така че възниква не едно стабилно, а едно крайно лабилно равновесие. Без тази астрална възбуда, здраво словното състояние би било много по-добро.

Аз моля да обърнете внимание на обстоятелството, че в случая астралната формация съвпада не със съзнанието, а с вътрешното душевно напрежение, което обаче пациентът не иска да признае пред себе си. Понеже при тези случаи липсва задържащата роля на представите, подобни афекти, душевни сътресения, състояния на досада, неудовлетвореност и т.н., се проявяват не като съзнателни сили, а като жизнени, като пластични и организиращи сили, които потъват в дълбините на човешкото същество, за да дразнят от там както полуболната, така и полуздравата му част. И ако съответният пациент би могъл, благодарение на силната си воля, благодарение на една по-рафинирана култура на душата, поне за известно време да забрави своето здравословно състояние, той би могъл да извлече от това както задоволство, така и сила, за да повтори този опит. Да, ако би могъл да забрави здравословното си състояние, той би апелирал и към своята воля с призива: „Сега аз не искам да се тревожа за моето състояние!"; и ако би приложил освободените по този начин душевни сили в осъществяването на някакви духовни цели, които го издигат и изобщо осмислят живота му, тогава всички онези сили, които се проявяват в душевната област като неразположеност, дискомфорт, чувство на болка, натиск, изтръпване и т.н., се освобождават и той ще изпита явно облекчение. Защото ако човек не се ангажира с тези чувства, силите свързани с тях се освобождават и могат да бъдат употребени вече по друг начин. Обаче съвсем не е достатъчно, някой да каже, че отсега нататък чисто и просто няма да обръща внимание на своите неприятни усещания; защото ако освободените душевни сили не бъдат включени в осъществяването на духовни цели, предишните състояния ще се върнат много скоро.

Но ако освободените душевни сили бъдат изразходвани в активни духовни занимания, скоро ще установим, че по един твърде сложен начин постигаме това, което организмът сам би постигнал преодолявайки болестния процес и без нашата намеса. Естествено, пациентът трябва да внимава и да не прибягва до средства, които отново ще го върнат към неговата болест. Ако например той страда от слабост в очите, и за да се откъсне от тази мисъл, се отдавана усилено четене, ясно е, че така той няма да постигне своята крайна цел. Едва ли е нужно да търсим подробни „доказателства" в защита на горната теза; всеки сам може да забележи по себе си, че ако успее да забрави за известно време едно или друго свое неразположение, ще изпита трайно облекчение, особено ако забравянето е съпроводено с определени занимания. Следователно, става дума за едно позитивно, здравословно забравяне!

И сега Вие стигате до мисълта, че човек далеч не е безпомощен пред кармическите последици от неговите злодеяния в предишния му живот, доколкото те се проявяват под формата на болести. Ако допуснем, че всичко, което в живота между раждането и смъртта подлежи на морална, душевна и интелектуална оценка, не може да проникне толкова дълбоко в организма, че да се превърне в причина за едно или друго органично заболяване, следва да приемем, че между смъртта и новото раждане то постига тъкмо това и създава предпоставките за болестта; същественото обаче е друго: Че е напълно възможно целият този процес, изграден върху кармическите причини и следствия, да бъде превърнат в един съзнателен процес, в един процес на човешкото съзнание!

Въпросът може да бъде поставен и по друг начин: Нима не е възможно, след като болестите са един вид кармически последици от минали изживявания и постъпки, след като, следователно, са духовни метаморфози на последните, да предположим също а духовните факти говорят достатъчно ясно в полза на такова предположение че продуктът на метаморфозата, болестта, може да бъде избегнат, и то избегнат до такава степен, че вместо лечебния процес, вместо това, което се надига от организма и се проявява като болест, с други думи, като една строга педагогическа мярка, да породим в себе си духовната противоположност, духовния еквивалент на всичко това; така че ако сме достатъчно умни, да превърнем болестта в един духовен процес и да осъществим педагогическата мярка не чрез болестта, а така да се каже, чрез силите на нашата собствена душа?

Понеже отново навлизаме в областта на фактологията, бих желал да се спра на конкретен пример. Налага се от ново да припомня, че примерите са минали през основна духовнонаучна проверка; изобщо аз никога не съм предлагал хипотези, а само конкретни и добре проучени „случаи".

Нека да приемем, че на определена възраст даден човек се заразява от „дребна шарка", морбили, а ние имаме задачата да вникнем в кармическите закономерности на този случай. И тогава ние ще установим, че заразяването с дребна шарка е кармическа последица от един предишен живот, който бихме могли да опишем по следния начин: През миналата инкарнация въпросната личност не се е интересувала особено от външния свят, не в грубо-егоистичен смисъл, но все пак е предпочитала да се занимава със себе си; следователно, една личност, която е размишлявала много, но не върху външните събития, а в рамките на своя интимен душевен свят. Днес Вие несъмнено ще срещнете много хора, които вярват, че могат да решат световните загадки с помощта на самовглъбяване и безкрайно ровене в едни или други подробности. Личността, за която аз конкретно говоря, искаше да разбере живота не като се вслушва в съветите на другите, а с безплодно мъдруване относно това, как следва да постъпи при едни или други обстоятелства. Тази слабост на душата, която се очерта приживе, доведе съответното лице до там, че в живота между смъртта и новото раждане, то трябваше да подготви своя бъдещ организъм за заразяването с дребна шарка в относително късен период от следващата си инкарнация.

Сега идва ред да поставим въпроса: Добре, от една страна дребната шарка е физическо кармическата последица от миналия живот, но как да си обясним душевното състояние на този човек? Не е ли също и то кармическа последица от миналия живот?

Душевното състояние на въпросната личност, която се разболява от дребна шарка е такава става дума за сегашната инкарнация че тя непрекъснато е изложена на самоизмами. Следователно, на самоизмамите трябва да гледаме като душевно кармическа последица от предишния живот, докато дребната шарка е само физическо кармическата му последица.

Да предположим сега, че още преди разболяването от дребна шарка, тази личност би предприела нещо, за да подобри своя нравствен облик, например да изработи такава душевна нагласа, която да я предпазва от всякакви илюзии и самоизмами. В този случай новите душевни сили биха предотвратили дребната шарка, правейки я излишна, защото в организма вече е налице нещо, с което себевъзпитанието постига същото кармическо уравновесяване на неправилните тенденции от миналия живот. И ако ние обхванем докрай тази проблематика, както и всички частни случаи, от посочената гледна точка, ще установим, че официалните данни напълно потвърждават и то до най-малките подробности всичко, което беше казано тук. Ако размислите върху моите обяснения на „дребната шарка", ще разберете защо тя принадлежи към обичайните и широко разпространени детски болести. Защото споменатите душевни качества наистина се срещат у твърде голям брой хора, а в определени епохи, те са особено подчертани. И когато една такава личност се инкарнира, тя се стреми по възможно най-бързия начин да направи съответната кармическа коректура, още повече, че в периода между раждането и обичайните детски болести, по правило изобщо не може да се говори за себевъзпитание; ето защо вместо него идват детските болести: те са органичното себевъзпитание в този възрастов период.

С други думи, Вие разбирате, че наистина можем да говорим за болестта, като за нещо, което сме в състояние, макар и само в известен смисъл, да превърнем обратно в един духовен процес. И многозначително тук е, че когато издигнем този процес като една висша максима на живота, когато душата го приеме за свое кредо, той започва да излива върху нас своите могъщи оздравителни сили. Но в наши дни изобщо не е за учудване, колко повърхностни са опитите да влияем върху душата. И ако човек обхване епохата от антропософска гледна точка, лесно ще разбере защо толкова много медици, толкова много лекари стават материалисти и нямат никакво доверие в силите на душата. Това стана така, защото мнозинството от хората изобщо не се занимават с неща, които притежават живи и плодотворни сили. Те впрочем липсват и на цялата съвременна литература. Ето защо този, който иска да работи за Антропософията, открива в нея неимоверно могъщи оздравителни сили, защото антропософското разбиране за човечеството и света изпълва душите и ги прави независими от физическия организъм. Нека добавя само, че не трябва да смесваме това, което се открои в началото на Антропософското Движение, с това, което то действително може да бъде. Днес в Антропософското Движение се намесват много неща, които са типични за външния свят, а това означава, че мнозина, в желанието си да станат антропософи, внасят в нашите среди и голяма част от неразбирането и антипатията на външния свят спрямо Антропософията. Така всред нас попадат влияния от мрачната страна на нашата епоха. И когато тази мрачна страна се прояви у някого, хората казват: Да, това идва от Антропософията.

Но да се върнем към основната тема на днешната лекция. Когато разглеждаме как кармическите нишки минават по този начин от една инкарнация в друга, ние стигаме само до едната страна на истината. Ако човек има усет за нещата, у него възникват безкрайно много въпроси, част от които ще се опитаме да осветлим в рамките на настоящия лекционен цикъл. Преди всичко, налага се да отговорим на следния въпрос: Каква всъщност е разликата между една болест, за която съществуват външни причини и друга болест, причината за която лежи изцяло в самия организъм? В последния случай мнозина смятат, че напълно решават въпроса, като казват: Но да, болестта идва от само себе си и тук външна причина не съществува. Обаче нещата не са толкова прости. От една страна, наистина е оправдано да твърдим, че за определени болести, човек носи предразположбата в самия себе си. От друга страна, за много болести е съвсем ясно, че в основата им лежат външни причини; разбира се, не за всичко, което ни сполетява, но има фрапантни случаи, когато например счупваме крак и т.н. Външните причини са несъмнени също и при болестни състояния, дължащи се на резки атмосферни промени, както и на лошите жилищни условия в големите градове. Сега пред нас се отваря ново поле за размисъл. За внимателния наблюдател е ясно, че съвременните направления в медицината отдавна са стигнали до извода, че болестотворните причини следва да търсим във външния свят, особено в бацилите; нещо, за което един духовен човек, Трьолс Лунд, с право каза: „Днес болестите идват от бацилите, както до скоро се твърдеше, че идват от Бога, от Дявола и т.н!" Да, през 13 век се казваше: Болестите идват от Бога. През 15 век се казваше: Болестите идват от Дявола! По-късно хората започнаха да вярват: Болестите идват от жизнените сокове на организма, а днес те заявяват: В крайна сметка, болестите идват от бацилите! Ето как се променят човешките представи в хода на времето.

Да, в известен смисъл е оправдано да се говори за външни причини, когато обсъждаме въпроси като болестта и здравето. Тук нашият съвременник лесно може да бъде подведен и да си послужи с една дума, която в основата си е много сполучлива, но която практически може да внесе пълно безредие в нашия светоглед. Ако например един напълно здрав до този момент човек попадне в епидемично огнище, където върлува грип или дифтерия, нашият съвременник с лека ръка ще отсъди, че въпросният човек се е заразил, понеже е попаднал в съответната област. Изкушението на нашия съвременник да прибегне до думата „случайност" е много голямо. Изобщо днес за „случайности" се говори като за нещо съвсем естествено.

Думата „случайност" е истинско изпитание за всяка философска система, за всеки човешки светоглед. И докато не се опитаме да вникнем поне отчасти в това, което хората така лекомислено назовават с думата „случайност", едва ли ще стигнем до същността на нещата. Темата на днешната лекция гласи: „Естествени и случайни заболявания в хода на Кармата".

А това означава не друго, а че днес сме изправени пред задачата да хвърлим поне малко светлина върху тази многозначителна дума „случайност".

Нима самата случайност не е нещо, което би могло да ни изпълни с недоверие към всичко, което се опитваме да направим за нейната точна дефиниция? И преди съм споменавал, как един духовен човек през 18 век не без основание отбеляза, разсъждавайки върху мотивите да се издигат едни или други паметници, следното: „Ако обективно проследим хода на историята, би трябвало да издигаме най-вече паметници на случайността" Ако се върнем към историята, ще направим изумителни открития върху ролята на случайността и това, което остава скрито зад нея. Вече споменах, как изобретяването на телескопа се дължи до голяма степен на детската игра в една оптическа работилница; децата поставили оптичните лещи в такова положение, че за майстора станало възможно да стигне до идеята за телескопа. Бихме могли да посочим и знаменития полюлей от катедралата в Пиза. Хиляди и хиляди хора преди Галилей са наблюдавали неговите ритмични движения. Обаче Галилей пръв се задълбочава в закономерната връзка между тези едва забележими ритмични движения и неговото собствено кръвообращение, за да стигне до закона за махалото. Ако не разполагахме със закона за махалото, цялата съвременна физика, както и цялата днешна култура, щяха да имат съвсем друг облик. Опитайте се да потърсите някакъв смисъл в еволюцията на човечеството и кажете, дали само случайността е била решаваща и дали само тя е довела, например Галилей, до неговото важно откритие. Нека да вземем друг пример.

Размислете само, какво огромно значение има преводът на Библията от Лутер за културните страни на Европа. Нека да си дадем сметка за дълбокото въздействие на този превод върху религиозните чувства и мисли на хората от една страна, и върху формирането на това, което наричаме „литературен немски език" от друга. Аз излагам само фактите и не желая да се произнасям как трябва да се разсъждава върху тях; изтъквам само дълбокото въздействие на Лутеровия превод. А Вие се опитайте да помислите и да вникнете в онзи възпитателен процес, през който човечеството премина в продължение на стотици години благодарение на Лутеровия превод на Библията. И ако откриете някакъв смисъл в тези събития, тогава замислете се и върху следните факти.

До определена възраст от своя живот, Лутер беше дълбоко ангажиран с всичко, което чрез библейските текстове можеше да насочи цялата му личност към усещането, че е един вид дете на Бога. Той замени утвърдения навик на августинците, които предпочитаха да изучават главно отците на Църквата и техните съчинения, с ду шевната наслада от четенето на самата Библия. Сега всичко за него се свеждаше до ведрото и всеобхватно чувство, че в душата си той все повече и повече ставаше дете на Бога. Тази гледна точка определи и характера на теологичната му преподавателска дейност през първия период във Витенберг. Основният факт, който бих искал да изтъкна е, че Лутер изпитваше известно отвращение към идеята да се дипломира като „доктор по теология", но при един „случаен" разговор с един стар свой приятел, августински монах от Ерфутския орден, беше убеден от него, че трябва да се бори за титлата „доктор по теология". За тази цел обаче, беше необходим нов прочит и ново задълбочено изследване на Библията. Следователно, „случайната" среща на Лутер с неговия стар приятел, го доведе до повторното изучаване на Библията, до нейния превод и до всичко, което се случи после.

Опитайте се да съпоставите огромното значение на Лутеровия превод за последните столетия и „случайната" среща на Лутер с неговия стар приятел, вижте ги как са седнали заедно и как единият придумва другият да се заеме с докторската титла по теология! И тогава Вие ще сте принудени да се съгласите с изключително гротескното несъответствие между величествената еволюция на човешкия род и случайните събития, които непрекъснато я тласкат напред. 

От казаното досега, Вие ще стигнете до извода, че „случайността" може би има по-друго значение, а не това, което обикновено и приписваме. Обикновено се мисли, че случайността е нещо, което далеч не може да бъде обяснено с помощта на природните закони и със законите на живота изобщо; сякаш тя един вид „надвишава" това, което може да бъде разбрано с нормалния човешки разум. Прибавете към току-що казаното онзи факт, който вече многократно ни е помагал за вникването в много и различни страни от живота: а именно, че в своето земно съществувание човекът е подложен на двата вида сили, идващи от луциферическия и от ариманическия принцип. Тези две сили, тези два принципа непрекъснато се намесват в човешкия живот; луциферическите сили засягат предимно вътрешността на човешкото астрално тяло, докато ариманическите сили имат отношение предимно към това, което човек възприема като външни сетивни впечатления, Ариманическите сили дебнат всред това, което възприемаме като външни сетивни впечатления; луциферическите сили дебнат в това, което се надига от душата като удоволствие и неудоволствие, афекти, страсти и т.н. Както ариманическият, така и луциферическият принцип ни правят податливи на илюзии, на заблуждения; луциферическият принцип ни кара да се поддаваме на илюзии, свързани с нашата собствена същност, така че започваме да грешим и съдим неправилно за самите себе си, ставайки жертва на всевъзможни илюзии, на Майя. Ако внимателно разгледате живота, лесно ще различите тази Майя не другаде, а в собствения Ви душевен свят. Опитайте се да си припомните, колко често човек убеждава себе си, че е извършил това или онова поради тази или онази причина. Но обикновено той предприема действията си поради съвсем други мотиви: от гняв, омраза, страсти; обаче в собственото си съзнание той има корено различно обяснение. С други думи, той се опитва да отхвърли онова, което външният свят осъжда и което все още се намира в неговата душа. Вие често ставате свидетели, как даден човек върши нещо, под влиянието на явно егоистични страсти, докато в същото време обгръща своя егоизъм с мантията на най-благородни намерения и обяснява защо е извършил тази или онази постъпка. Обикновено той няма никаква представа за всичко това. А ако се досети, първото усещане, което го обзема, е чувството на срам. Най-лошото е, че в повечето случаи човек не подозира, как от дълбините на своята душа той е принуден да извърши определено действие, а едва по-късно той изнамира подходящия според него мотив за това действие.

Този факт е забелязан и от съвременните психолози. Но понеже днес равнището на психологическото обучение е извънредно ниско, ние често се натъкваме на онези гротескни тълкувания, които ни предлагат днешните материалистично ориентирани психолози.

Когато окултният изследовател се изправи пред подобни факти, той ги вижда, естествено, в истинската им светлина и различава всъщност взаимодействието между два фактора: От една страна съзнанието, а от друга силата, която господства под прага на съзнанието. Един материалистично ориентиран психолог ще третира тези факти по съвсем друг начин. Той веднага ще построи една теория за разликата между претекста, който човек посочва за своите постъпки, и същинският им мотив. Когато говори например за толкова разпространените днес самоубийства в ученическа възраст, психологът ще изтъкне, че конкретният повод няма нищо общо с истинския мотив; че истинските мотиви са много по-дълбоки и в повечето случаи се крият в един зле насочван полов живот, чиито метаморфози заблуждават съзнанието.

Често пъти подобно обяснение може и да е правилно. Обаче дори най-слабата представа за една наистина дълбока психология, никога не би позволила да извлечем от горното обяснение някаква всеобхватна теория. Подобна теория лесно може да бъде опровергана, защото всеки би могъл да възрази: Ако нещата наистина стояха така, че претекстът е нищо, а мотивът всичко, тогава на този психолог следва да се заяви: „В такъв случай и твоите твърдения, които превръщаш в теория, също са само един претекст; потърсим ли твоите по-дълбоки мотиви, може би и те ще се окажат от същото естество". Ако този психолог сериозно би се постарал да вникне в изречението: „Всички жители на Крит са лъжци", щеше да установи, че от него изобщо не могат да се правят верни изводи, тъкмо защото е казано от един жител на Крит; той би се досетил още, в какъв омагьосан кръг може да попадне и как в определена област лесно може да обърне своите твърдения срещу самия себе си. Това се отнася и за цялата съвременна литература, където за истинска психология не може да става и дума. Ето защо и хората обикновено изобщо не забелязват това, което сами вършат. Антропософията изисква от всички нас нещо съвсем друго; а такива логически недомислици и конфузии трябва да избягваме на всяка цена. Впрочем в най-голяма степен ги допускат тъкмо съвременните философи и психолози. В това отношение на шият пример е типичен. Тук ясно виждаме луциферическите влияния върху човека и как те се стремят да превърнат целия му душевен живот в Майя, и как той се изкушава да сочи други мотиви за своите действия, нямащи нищо общо с истинските.

Да, в тази област човек трябва да упражнява непрекъснато и строго себевъзпитание. Днес хората обикновено си служат твърде лекомислено със словото. Обаче то може да бъде и страшен изкусител. Достатъчно е само думите да звучат красиво и да създават далечното усещане, че са един вид словесен еквивалент на една добра постъпка, за да се превърне красивото им звучене в изкусител, и да повярваме, че благородният мотив ръководи душата, докато всъщност зад него е спотаен един чисто егоистичен принцип, за който въпросният човек няма дори представа, понеже му липсва волята да се бори за истинско себепознание! Ето как от една страна действува Луцифер. А как действува Ариман от другата страна?

Ариман е онзи принцип, който се намесва в нашите възприятия и се промъква в нас, идвайки от вън. Ариман действува най-силно в случаите, когато изпитваме чувството: „Ето, сега вече ти не можеш да напреднеш по-нататък със своето мислене; ти стигаш до една критична точка, където се сплита неразрешим възел от мисли!" Така ариманическият принцип използва тази възможност и прониква в нас чрез противоречията на външния свят.

Ако проследим хода на световните събития и спрем погледа си на по-известните от тях, ако проследим например развитието на съвременната физика назад до момента, когато Галилей стои изправен пред полюлея в катедралата на Пиза, лесно бихме могли да свържем всички тези събития и да ги поставим под общия знаменател на една мисловна схема. Нещата ще изглеждат напълно ясни. Обаче в момента, когато стигаме до ритмично полюшващият се полюлей в катедралата на Пиза, нашите мисли се объркват и изпадат в противоречие. Ето процепът, през който ариманическите сили нахлуват в нас; нашето мислене пропада; то не намира вече разумната и логическа връзка между нещата. И тогава се появява това, което наричаме „случайност". Тя ни дебне там, където Ариман е най-опасен за нас. Човек нарича „случайни" онези явления, чиито истинско значение Ариман скрива от него под формата на всевъзможни илюзии.

Да, човек се научава да разбира, че когато поради един или друг повод е заставен да говори за „случайности", това произтича не от естеството на фактите, а от самия него, от степента на неговото развитие. И сега той трябва да насочи своето себевъзпитание в такава посока, че да проникне през булото на Майя и илюзиите, с други думи там, където Ариман е най-силен. Тъкмо тук, когато ни предстои да говорим за истинските при чини на болестите и да осветлим протичането на някои от тях, се налага да погледнем нещата и от тази страна. Най-напред ще се опитаме да разберем, доколко можем да говорим за „случайност", когато даден човек пред приема едно фатално пътуване с влак, или когато в точно определено време се излага на „външна" инфекция, зараза и т.н. И ако проучим нещата с изострен поглед и разбиране, ще сме в състояние да вникнем още по-дълбоко в самата същност на болестта и здравето, както и в значението им за човешкия живот.

Днес трябваше подробно да посоча, как Луцифер поражда всевъзможни илюзии в нашия вътрешен душевен свят, и как Ариман се намесва във външните възприятия, за да ни обгърне с булото на Майя; как Луцифер е в стихията си, когато човек посочва фалшив мотив за своите действия, и как Ариман ни тласка към фалшиви представи за външния сетивен свят и към допускането на „случайности" от всякакъв род. Аз трябваше да изтъкна тези важни подробности, преди да пристъпя към следващия въпрос, а именно: как кармическите последици от миналите инкарнации се проявяват също и там, където са в сила привидно случайните и чисто „външни" болестотворни причини.