Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

4. Четвърта лекция. Способностите на човешката душа и тяхното развитие.

GA_119 Макрокосмос и микрокосмос
Алтернативен линк

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Лекцията вчера завърши със загатване за двете граници, в които е затворено нормалното човешко съзнание, и днес ще започнем говорейки за областите, лежащи отвъд тези граници. Човек намира тези области когато, като резултат на вътрешно развитие, преминава Малкия или Големия Пазач на Прага.

Днес ще се опитаме да изясним какъв род изживявания идват до човека когато, след преминаване на Малкия Пазач на Прага, той се спуска съзнателно в своето собствено вътрешно същество. Знаем, че в обикновения живот това слизане се случва всеки ден, и че в момента на събуждането за нас става невъзможно да възприемаме или да съзнаваме собственото си вътрешно същество. За да разберем това е необходимо да имаме ясно в предвид нещо, което в основата си е вътрешно свързано с цялото човешко развитие.

В течение на своя живот човек се развива от един етап към друг. Дори по време на живота между раждането и смъртта той претърпява развитие, което го води отвъд първоначалните етапи на живота, когато неговите умения и способности са почти без значение, към други, когато те са значително увеличени. Как протича това развитие в ежедневния живот? Сънят и будността играят съществена роля. Когато мислим за дневните изживявания, които човек има в своята младост във връзка с учението, и изобразим как тези изживявания се превръщат в способности, ние трябва да обърнем внимание на състоянието на сън, което единствено прави това превръщане възможно.

Всяка вечер при заспиване нашите души вземат със себе си нещо от дневния живот; онова, което вземаме със себе си плода на нашите изживявания по време на съня се преобразява по такъв начин, че се превръща в наши способности и възможности. Да вземем конкретен пример. Какви усилия сме били длъжни да правим ден след ден когато сме били млади, за да се научим да пишем! Но ние съвсем не съзнаваме тези минали изживявания, когато днес вземаме писалката за да дадем израз на своите мисли. Всички наши ранни усилия да оформяме буквите са се преобразували в способността за писане. Силата, преобразувала всички тези дневни изживявания в способността за писане, действително присъства в дълбините на душата, но може да действа само когато самите ние сме несъзнателни там.

От това можем да заключим, че в нашите души има нещо по-висше от целия ни съзнателен живот. Сили, по-висши от наличните в съзнателния ни живот, стават активни през съня; изживяванията се преобразуват в способности и душата става все по-зряла. Едно по-дълбоко същество работи вътре в нас върху по-нататъшното ни развитие; когато заспиваме, това същество получава дневните изживявания и ги преоформя, така че в по-късен период на живота те са на наше разположение под формата на способности.

Но ние извличаме от съня много повече, отколкото самите ние внасяме в него със своите съзнателни изживявания. През деня ние изразходваме сили, участвайки в случващото се около нас. Вечер чувстваме умора, защото тези сили за изчерпани, и през съня те се попълват отново; много сили се вливат в нас през нощта, различни от онези, които ние сме придобили в резултат на своята дневна активност. Следователно живота ни през съня е източникът на безкраен брой сили, от които се нуждаем за будния живот.

Така ние се развиваме от етап на етап, но има определена граница на това развитие. Всеки път когато се събуждаме на сутринта, ние намираме същите физически и етерни тела и знаем, че принципно казано, ние можем да направим много малко със свои собствени сили, за да преобразуваме тези две тела или да ги развием на по-висока степен. Несъмнено, всеки с познание за живота осъзнава, че е възможно дори физическото тяло да бъде преобразено до определена степен. Ако наблюдаваме една личност, която за 10 години е посветила себе си на придобиването на по-дълбоко познание, което тя не оставя да бъде просто теория, а което е овладяло нейния вътрешен живот, тогава след тези 10 години ние можем да формираме идея за вътрешните метаморфози, които са се случили, сравнявайки нейната настояща с нейната предишна външност, и забелязвайки как придобитото познание е предизвикало промяна дори в нейните черти; развитието, протичащо в душата и, е спомогнало също за това да се оформи нейния телесен вид. Но това външно развитие е много ограничено, защото всяка сутрин ние сме изправени пред същите, в основата си, физически и етерни тела, притежавайки същите вродени способности както при раждането. Докато, говорейки относително, можем да направим много за да развием своите интелектуални, умствени или волеви сили, ние можем да преобразим своите външни обвивки, своите физически и етерни тела само до слаба степен. Въпреки това определени вътрешни сили трябва да работят през целия живот между раждането и смъртта, и тези сили трябва постоянно да бъдат възпламенявани, ако животът ще продължава. Ние виждаме в момента на смъртта какво става с физическото тяло, когато в него вече не работи етерното тяло. Физичните и химични сили, присъщи на физическото тяло, като такива се налагат от момента на смъртта нататък и го разтварят, разлагат го. Че това не може да се случи по време на живота се дължи на етерното тяло, което е истински боец срещу разпадането на физическото тяло. Във всеки един момент нашето физическо тяло би било готово да се разпадне, ако в него не се доставяха непрекъснато свежи сили от етерното тяло. Етерното или жизнено тяло на свой ред получава онова, от което се нуждае в това отношение от по-дълбоки вътрешни сили, от астралното тяло, което е носителят на щастие и скръб, на радост и тъга. Така съответното вътрешно тяло безспирно работи върху външното тяло. Външно видимата част от нас през цялото време се поддържа от вътрешни сили. Как астралното тяло работи върху етерното тяло, и етерното тяло върху физическото това е което човек би видял, ако можеше да се спусне съзнателно във физическото и етерното си тяло при събуждане; но той бива отклонен от това възприятие от външни предмети и събития.

Обаче, развивайки душата си до степен, която му позволява да изживее съзнателно момента на влизане в етерното и физическото тяло при събуждане, човек може да придобие определено познание за онова, което всъщност работи творчески върху неговото вътрешно същество по време на съня.

Ние ставаме съзнателни за движещите сили на нашата човечност, когато сме способни да спуснем в своето вътрешно същество. Какво трябва да направим, за да бъде това постигнато със съзнателно усещане? Трябва да подготвим себе си по такъв начин, че в момента на събуждане външните впечатления, предавани от очите, ушите и т.н. да не ни смущават, да не се налагат веднага върху нас. Ние трябва да научим себе си да можем да излезем от състоянието на съзнанието, преобладаващо през съня, по такъв начин, че да сме способни да отблъснем всички външни впечатления. Когато можем да направим това, ние преминаваме Малкия Пазач на Прага.

Какво е онова, което виждаме ако преминем портата, водеща в собственото ни вътрешно същество? Като истински мистици ние се учим да познаваме нещо, за което дотогава сме нямали и понятие. Описанията, давани в повечето теософски учебници за астралното, етерното и физическото тяло са много повече, ако се погледне от вътрешна гледна точка, от само приблизителните насочвания, макар че те могат да служат за указания. Истинското познание за тези тела, в които слизаме при събуждане, е възможно само като резултат на търпеливо и продължително доближаване от всеки ъгъл към великите истини на Битието. Днес ще се постараем да проникнем в тези тайни от една отделна страна.

Въпреки че човек не се нуждае от това да вижда външните сили, работещи върху него, той се учи инстинктивно да разпознава, че онова, което обикновено бива наричано "душа", е съвсем различно от сегашните идеи за нея. Той се учи да разбира, че човешката душа е наистина малка, но че тя може да бъде сравнена с нещо много голямо; а също и това, че индивидуалните способности, които душата може да притежава, са незначителни в сравнение със способностите на онова велико Същество с което, обаче, тя може да се почувства сродна. Познанието, придобивано при спускане във физическото и етерното тяло се състои в това, че при събуждане ние излизаме от друг свят, в който има едно Същество, сродно на собствената ни душа, само че безкрайно по-могъщо. Така при събуждане човешката душа се чувства нищожна след преминаването на Малкия Пазач на Прага и може да си каже: Аз съм наистина жалка, понеже ако сега нямах в себе си нищо повече от онова, което съм придала на себе си, ако не бях излята в духовния свят, и ако съществата в този свят не бяха оставили в мен да се влеят сили, аз щях да бъда в състояние на ужасно затруднение. Душата осъзнава своята нужда от сили, които са се вливали в нея в продължение на цялата нощ; и че онова, което се е вляло в нея по този начин, е сродно на нейните собствените и три присъщи сили. Те са, на първо място, Волята. Всичко от естеството на волята е от основните сили на душата, това е силата, която ни ръководи по този или онзи начин; на второ място, Чувството. Това е силата, която причинява това душата да бъде привлечена от едно нещо, да бъде отблъсната от друго; да изживява радост или болка според случая; на трето място, Мисленето: способността да формираме идеи за нещата.

Трите основни сили на душата са истинските ценни качества, които можем да развием и изработим между раждането и смъртта. Засилвайки волята си, ние ставаме способни да държим енергична и дейна власт над живота. Ако развием чувствените сили, ние винаги ще осъзнаваме с голяма сигурност кое е правилно и кое е грешно; да потвърждаваме справедливостта и праведността ще ни дава радост и ще чувстваме болка, когато виждаме злодеяние. Ако развием нашата мисловна сила, ние ще придобием мъдро разбиране за явленията на света.

През целия си живот ние трябва да работим върху тези три основни сили на душата. Но когато на сутринта се събуждаме в състоянието, което беше вече описано, преминали Малкия Пазач на Прага, ние осъзнаваме, че каквито и качества на воление, чувстване и мислене да можем да развием в своя живот, те са незначителни в сравнение със силите на Мислене, на Чувстване и на Воля, пронизващи духовния свят, от който излизаме в момента на събуждането. Ние осъзнаваме също, че се нуждаем това, което душата ни е поела през нощта, защото онова, което самите ние сме способни да развием съзнателно през дневния живот, не би ни отвело много далеч. Като дар от духовните светове, от висшите сили на Космическото Мислене, Космическото Чувстване и Космическата Воля, през цялата нощ в нас трябва да се влива онова, което трябва да слезе заедно с нас във вътрешното ни същество. Когато за пръв път станем съзнателни за това, че сме поели Космическа Воля, Космическо Чувство и Космическо Мислене, ние осъзнаваме, че не самите ние сме тези, които сме придобили тези три основни сили, а че те се вливат през съня без нашето съдействие. Освен това, тези три сили се преобразуват в душата ни и приемат различни аспекти.

Ние забелязваме, че онова, което познаваме в душите си като воля, е само неясно отражение на Космическата Воля, която носим със себе си; ние знаем, че тя, като се влее в нас, се преобразува в силата, която ни позволява да се движим, да имаме подвижни крайници. В нас се влива способността, която може да се наблюдава във външно проявление, когато виждаме някой да извършва своята всекидневна работа. Онова, което изтегляме в себе си от Космическата Воля, става видимо в движението на нашите крайници, в нашата подвижност. То се разкрива като вътрешна сила, струяща в нас. Сега ние знаем, че в действителност Космическата Воля тече през Вселената и през нас, че ние ставаме подвижни същества и имаме независимост, защото тази Воля се е вливала в нас през съня. След това през целия ден ние изразходваме тази Космическа Воля. В обикновения живот ние не чувстваме това вливаме на макрокосмическата Воля, но когато сме преминали Пазача на Прага, ние я усещаме работеща вътре в нас, усещаме, че сме станали едно с Космическата Воля, че сме причислени към Волята на Космическите Светове.

Онова, което познаваме в ежедневния живот като сила на чувството, също е било извлечено от безкрайния запас на Космическото Чувство; то също се влива в нас и се преобразува така, че да стане вътрешно възприемаемо за нас, при условие че сме достатъчно узрели; сякаш това Космическо Чувство ни прониква с нещо, което е сравнимо само с онова, наричано светлина. Ние ставаме вътрешно осветени; струящото в нас като действие на Космическото Чувство е вътрешна светлина, въпреки че без ясновидство тя не е видима външно като светлина. Но един човек, преминал Малкия Пазач на Прага осъзнава, че онова, от което се нуждае за своя вътрешен живот, а именно светлината, не е нищо друго освен рожба на Космическото Чувство, поето от него през съня. От това е ясно, че когато човек е отдаден на своите собствени вътрешен живот и същество, той изживява нещо съвсем ново за неговата душа, а именно онова, което собственото му себе е способно да бъде в следствие на всичко, което струи в него от Макрокосмоса. И само когато усеща силите на Космическото Чувство, струящи в него, астралното тяло стои пред него като реалност.

Силите на мисленето са такива, че работят като регулатор между онова, което струи в нас като сила на движение, и вътрешната светлина. Между вътрешната светлина (чувството) и волята трябва да се установи определено равновесие. Ако се разрушеше правилното съотношение между подтика към деятелност и вътрешната светлина, телесната природа на човека нямаше да бъде правилно осигурена отвътре. Човек би бил обречен да загине, ако едното или другото присъстваха в повече. Само ако е било установено правилното равновесие, човек може така да развие своите способности, че правилните сили да служат на неговото външно съществуване.

Така ние виждаме, че последиците от съня работят върху вътрешното ни същество и през нашите външни обвивки от сутрин до вечер, позволявайки ни да се справим с изискванията на съществуването. С това в предвид ние можем да кажем: наистина душата ни е нищожна в сравнение с онова, което е в Макрокосмоса, в който нашето същество се излива през съня, въпреки че душата ни е сродна с него. Великата Вселена е пронизана от Космическа Воля, Космическо Чувство, Космическо Мислене, и мисленето, чувстването и волята се развиват до по-високи и по-високи степени в собствената ни душа.

Едно друго, непосредствено следващо това изживяване, може да се изрази с думите: Дори моята душа днес да е нищожна в сравнение с великата Космическа Душа, тя евентуално ще израсне, за да бъде като нея. Моята душа и нейните способности на мислене, чувстване и воля са още незначителни, но евентуално те ще нараснат, за да бъдат сравними с могъщото Космическо Мислене, Чувстване и Воля.

Това изживяване бива последвано от друго, което ни дава определено познание, че онова, което се изправя пред нас като могъщия Макрокосмос, някога е било като собствената ни душа; Макрокосмосът също се е развил от малки наченки до това изумително величие.

Плод на тези две чувства в душата на истинския мистик е една мисъл, която може да се изрази така: Какво щеше да бъде ако Съществата, създали онова, което днес се простира във Вселената, които ни даряват толкова много какво щеше да бъде, ако те в миналото не бяха направили нищо за да допринесат за собственото си развитие? Някога, в безкрайно далечното минало, техните сили на мислене, чувства и воля са били точно толкова нищожни, каквито са нашите, и днес тяхната мощ е такава, че те вече не се нуждаят от това да получават сила от Макрокосмоса; те дават, само дават. В какво щяхме да се превърнем самите ние, ако те не бяха направили нищо за да се развият до тези високи степени? Без тях ние нямаше да можем да съществуваме! Ако сега знаем как да оценяме своето съществуване, в нас се ражда чувство на безкрайна благодарност към тези велики Същества, и то ни прониква изцяло. Всеки истински мистик познава това изживяване като реалност. То не може да се сравни с онова, което в ежедневния живот се усеща като признателност, и е изживяване от наистина най-голямо значение. Онова, което външният свят сега назовава Мистицизъм, всъщност не се равнява на нищо повече от сбор от фрази. Истинският мистик познава добре това изживяване и се пита: Какво щеше да бъдеш ти, ако Съществата, съществували преди теб и които някога бяха като теб, не се бяха издигнали до такива висоти, че да бъдат нощем способни да позволят в теб да се влеят силите, от които се нуждаеш за телесното си съществуване, в което ще преминеш когато се събудиш на сутринта? Никой, който няма до дъното на душата си това чувство на благодарност към Макрокосмоса, не е станал истински мистик.

Следва друго чувство. Ако сега ние стоим в началото, където онези Същества някога се били, за да постигнем целта на своето съществуване, не трябва ли ние да работим върху самите себе си и да направим всичко възможно така да преобразим своите нищожни мислене, чувство и воля, че някой ден да се нуждаем не само от това да вземаме, но също и от това и да даваме, и да станем способни да изливаме сили като онези, които се вливат в нас, когато сме предадени на Макрокосмоса по време на сън? Тогава това чувство се превръща в непреодолимо задължение да се допринесе за развитието на душата. Като истински мистици ние имаме чувството: Ти пренебрегваш този дълг, докато не се опитваш с всички сили да развиеш скромните сили на своята душа до висотата, която ти се разкрива като постижим идеал, когато погледнеш съзнателно в макрокосмическия извор на онези сили. Ако не правиш нищо за своето собствено развитие, ако го отказваш, тогава ти ще спомагаш за това да се попречи на други същества да се развиват, както си се развил ти; ти ще допринасяш за упадъка на света вместо за неговия напредък.

От това ние осъзнаваме, че обикновените изживявания на душата – желания, подбуди, подтици, страсти и т.н. се преобразуват по забележителен начин, че онова, което обикновено познаваме като признателност, се превръща в неизмерима благодарност към Макрокосмоса, а онова, което обикновено чувстваме като дълг, се превръща в чувство на безгранично задължение.

Тези са чувствата, които струят в нас, когато преминем Пазача на Прага и направим себе си способни да разпознаваме астралното тяло като реалност. Ако тези чувства са действително живи в някой човек, и той им се отдава с все по-голяма сила на чувствата на благодарност и задължение към развиващия се свят, ако оставя тези чувства да пулсират в душата му, тогава в него се отварят очите за ясновидство; истинската форма на собственото му астрално тяло, която в обикновеното му съзнание при събуждане бе дотогава скрита за него, застава пред очите му астралното тяло, родено от Макрокосмоса. Ако искаме да видим всичко това и да осъзнаем с достатъчна сила истината, че духът лежи зад цялото материално съществуване, тогава трябва да преминем Пазача на Прага.

Ние също трябва да усетим и обратната страна на онова, което бе описано като добрата или светлата страна.

Ние чухме, че Космическата Воля струи през нас като сила на активност, на движение, че Космическото Чувство струи през нас като светлина. Ако това не беше така, ние нямаше да съществуваме, нещо повече, нямаше да съществуваме като хора. И сега нека сравним тези космически сили с онези на мислене, чувстване и воля, които са били развити от душата до настоящия момент. За очите на духа степента, която не ни достига за сила на волята, за интелигентност в мисленето, за здраво и силно чувство веднага става ясна, особено в момента на събуждане от сън. Оказва се, че всичко което сме направили по пътя на овладяването на интелигентност, може да се свърже с вливащото се в нас като светлина от Космическото Чувство, и че онова което сме пропуснали в своята собствена интелигентност действа като спирачка. Потокът на Космическото Чувство, вливащ се в нас, е намален с толкова, колкото сме пропуснали да изработим в развитието на своите собствени мисловни сили. Ако искаме да направим напредък, нашето мислене трябва да има правилното взаимоотношение с онова, което поемаме в себе си от Космическото Чувство.

Теоретичното размишление лесно може да се изкуши да повярва, че онова, което нашата човешка интелигентност придобива за себе си, съответства на вливащото се в нас от Космическото Мислене. Само един теоретик би говорил по този начин, защото това не е в съгласие с реалността. Много грешки се правят заради свързване на приличащи си неща. Човешката интелигентност всъщност съответства на Космическото Чувство като поето в съня. Човешката интелигентност става толкова по-голяма, колкото повече се осветява от вътрешната светлина, която има своя източник в Космическото Чувство. Но в тази светлина на Космическото Чувство се влива тъмнина, ако пренебрегнем развитието на своето мислене, на своята интелигентност. Ако човек е твърде мързелив да развива подходящо мисленето си, наказанието за такива грехове от пропускане ще бъде в това, че във вътрешната светлина ще се влее тъмнина. Всичко, което човек пропусне да направи по пътя за развитие на своята интелигентност, му носи наказанието, че самият той извлича нещо от своята вътрешна светлина и спомага за тъмнината в нея.

Така духът работи върху нашето вътрешно същество. Но някой може да каже: Повод за голямо безпокойство е, че вниманието започва да се насочва към такива неща. Нима човешките същества досега не съществуваха напълно щастливо между двете граници, в жизненото пространство, което се простира между Малкия и Големия Пазач на Прага? В края на краищата духовните Същества, за чието съществуване хората досега са нямали понятие, са се погрижили добре за тяхното благополучие; не може ли това да продължи така? Дори да не го поставят в думи, хората днес мислят, че би трябвало да предпочитат да оставят живота точно такъв, какъвто е бил досега. Те казват: Ако искаме да погледнем в себе си, ние ще станем съзнателни за това как светлината и тъмнината се смесват вътре в нас. Досега духовните Сили са се грижили всичко това да продължава така, както би трябвало; ако ние сега се опитаме да се намесим, може да навредим, така че е по-добре да оставим това на мира. Отношението на много хора днес е, че те ще продължат яденето и пиенето и ще оставят всичко друго на боговете.

В тази насока би трябвало да има нещо смислено в това становище, ако условията бяха останали такива, каквито бяха първоначално. До настоящия си етап на еволюция хората можеха да извличат напълно достатъчни сили от съня; това бяха макрокосмически сили, съхранявани от велики духовни Същества. Така беше досега. Но в тези неща не трябва да се задоволяваме с абстракции; ние трябва да се придържаме стриктно към реалността. А реалността е, че основните, духовни условия на живота са се променяли от епоха на епоха. Тези Космически Сили, на които сме предадени всяка нощ по време на сън, от началото на човешкото съществуване са възлагали надежди на очакването, че светлина ще струи нагоре също и от самия човешки живот към светлината, която струи отгоре надолу. Космическите Сили нямат неизчерпаем запас от светлина; техният запас е такъв, че потокът на сили от него постоянно ще намалява, освен ако от самия човешки живот, благодарение на усилията да преобразим мисленето, чувстването и волята и да се издигнем във висшите светове, обратно във великия запас от Космическо Чувство и Космическа Светлина не се влеят свежи сили, не се влее нова светлина. Сега живеем в епохата, когато за хората е крайно необходимо да съзнават, че не трябва само да разчитат на вливащото се в тях от Космическите Сили, а трябва самите те да съдействат в Процеса на световната еволюция.

Не е обикновен идеал да се представя сега Духовната Наука; тя не работи по същия начин като други движения, където хората се запалват по някакъв идеал, но са способни само да го проповядват на останалите. Не такъв импулс работи в онези, които гледат на Духовната Наука като на световна мисия; те са подтиквани от знанието, че определени сили в Макрокосмоса започват да се изчерпват, че се движим към бъдеще, когато твърде малко ще тече отгоре надолу, ако самите хора не работят върху развитието на своите души. Такава е епохата, в която живеем. По тази причина трябва да появи Духовната Наука, за да подбуди хората да попълнят, от своя страна, струящите надолу сили, които се изчерпват. Това познание е източникът, от който Духовната Наука извлича своя импулс и ако не бяха тези факти, Духовната Наука щеше да остави човешката еволюция да се погрижи за себе си. Но Духовната Наука предсказва, че ако в идващите столетия няма достатъчно човешки същества, които да се стремят да достигнат висшите светове, това ще завърши с човешката раса, получаваща все по-малко сили отгоре. Човешкият живот би увехнал и пресъхнал, точно както едно дърво линее, когато през него вече не тече жизнен сок. Досега в човешкия род са били внедрявани сили отвън. Онези хора, които живеят лекомислено, разпознавайки само външния свят на сетивата, не знаят нищо за промените, които се случват зад материалния свят, една от които е, че понеже духовните сили се изчерпват, е нужно такива сили да бъдат произведени от самите хора. Ако по-нататъшната еволюция на човечеството беше оставена на онези, които се придържат единствено към материалния свят, резултатът щеше да бъде всемирно опустошение. Духовната Наука трябва да бъде провъзгласена сега, за да станат хората способни да се решат дали желаят или не да съдействат в необходимата дейност.

Сега ще погледнем назад към всички наши грехове на пропуск, към всичко, което действа в душите като препятствие за силите, вливащи се в нас отгоре. Всички грехове на пропуски в мисленето проникват под формата на мрак във вътрешната светлина. Същото се отнася за греховете на пропуски по отношение на чувстването и волята. Силата и мощта произлизащи от Космическата Воля, светлината произлизаща от Космическото Чувство, реда и хармонията от Космическото Мислене всичко това се поврежда от нашите грехове на пропуски по отношение на чувстването, мисленето и волята.

Така ставаме съзнателни за онова, което работи вътре в нас. Към всичко това се прибавя и онова, което самите ние сме с цялата си немощ което се дължи на неуспеха ни да работим по-добре. По този начин постигаме истинско себе-познание. Онова, което сме станали поради своите грехове на пропуски, и за което ако трябва да се направи сравнение, изглежда като тъмна сянка в сияйна картина. Онова, в което не сме успели да се превърнем, стои пред нашите душевни очи и се разкрива ясно в това, че изпраща лъчите си в три посоки. Пречките, които предизвикваме за еволюционния процес чрез онова, което сме пренебрегнали по отношение на своята воля, по отношение на своето мислене и по отношение на своите чувства всичко това се разкрива. В тези три посоки се проявяват нашите недостатъци. Всеки от тях има да ни каже нещо определено.

Първо, има я пречката, излъчваща се от собствената ни воля в потока на Космическата Воля, струяща през нас; онова, което сме пренебрегнали да направим по отношение на своята собствена воля, сега се изправя пред нас като пречка. Трябва ние да си кажем: С всичко, което си оставил ненаправено, ти си прикован към земните сили на упадък, към всичко онова, което движи Земята към разрушение. За всички свои грехове на пропуски по отношение на мисленето си казваме: Поради тези грехове на пропуски ти не ще имаш възможност за установяване на хармония между твоята воля и твоето чувство. А за всички свои грехове по отношение на чувството, ние си казваме: Ходът на световната еволюция ще мине покрай теб, сякаш ти не си там. Ти не си направил нищо за да помогнеш на световната еволюция и тя следователно ще вземе обратно онова, което ти бе дарено някога.

Така виждаме пред себе си, отделно една от друга всички сили, чрез които сме оковани към Земята, и виждаме космическата еволюция да преминава покрай нас, защото с нищо не сме допринесли за нея със свои собствени усилия. Тогава чувстваме как тези сили, които ни приковават към Земята, и силите, преминаващи покрай нас, разкъсват нашето истинско същество на части. В този момент на преминаване на Малкия Пазач на Прага ние чувстваме своите грехове на пропуски като разрушители на нашето душевно съществуване.

Има само едно средство за противодействане на това разрушение, само едно средство може да ни помогне да останем непоколебими в този решителен момент. И то е самите ние да обещаем, че в бъдеще нищо няма да бъде пренебрегвано. В края на краищата, указанията са достатъчно прости. Те ни казват, в момента в който преминаваме Малкия Пазач на Прага: Тези сили те свалят надолу; следователно ти трябва да работиш да развиеш волята си, да развиеш силите си на мислене и на чувстване. Може дори да се почувстваме признателни на този ужасяващ изглед, защото той прави възможно евентуалното изпълнение на нашия обет.

Вече говорили за необходимостта от чувството на благодарност и от чувството на задължение, сега можем да говорим по-нататък за онова, наречено мистичен обет. Преди картината на собствената си незадоволителност, всеки трябва да изрази обещанието, че за в бъдеще ще работи върху своята душа с всички сили, за да навакса миналото нехайство. Този обет придава на живота ново съдържание, в съгласие с истинското и резултатно себе-познание; човек вече не размишлява, а работи активно върху самия себе си. Това изживяване може да има две форми. Докато го усещаме само като умствен процес, нещо все още липсва в нас, нещо все още ни спъва, и все още има причина космическата еволюция да ни подмине. В такъв случай изживяването е било само в астралното тяло. Но ако чувствата на благодарност и дълг се изживяват отново и отново, те ще се преобразуват в определено виждане, което се превръща във вътрешна опитност, и след това в сила, мощ. Тази сила възниква от това, че астралното изживяване бива отразено в етерното тяло и върнато към нас от него. Сега един образ на нас самите е пред нас като външна реалност, пристъпвайки, така да се каже, от някакъв заден план. Задният план ни показва как силите на светлина и деятелност, в които сме потопени по време на сън, работят в обвивките ни. Онова, което сме направили от себе си, излиза от този заден план. Точно както във външната реалност пред нас се изправят животни, растения и минерали, така сега пред нас се изправя собственото ни себе в своята истинска форма. Нашето собствено вътрешно същество става, така да се кажа, възприемаемо във външния свят. Дотогава, когато се спускахме в своето вътрешно същество, вниманието ни бе отклонявано към външния свят. Впечатленията от този свят се вливаха в нас, правейки ненужно да виждаме онова, което сме длъжни да виждаме, ако сме решили да участваме в работата за напредъка на човечеството.

Нашата собствена същност бива изобразено, така да се каже, на този заден план. Всичко което ни приковава към Земята, всичко което ни свързва с тленното, ни се явява в астралното виждане като определен образ, образът на разкривен бик, който ни поваля. Всички сили, които иначе пораждат хармония, разкриват в образа на разкривен лъв дисхармонията вследствие на греховете на пропуски в чувствата. Всичко, което преминава покрай нас като резултат на греховете ни на пропуски в мисленето, ни се явява в образа на разкривен орел. Тези три образа са проникнати от изкривения образ на собственото ни себе, показвайки какво трябва да коригираме и оправим за в бъдеще, за да допринесем за световната еволюция онова, което изисква тя от нас. Три изопачения на животински форми и една на самите нас как тези три отделни образа или картини се отнасят един към друг разкрива размера на работата, която лежи пред нас.

По този начин, когато преминаваме Малкия Пазач на Прага, ние имаме истинско себе-познание, тъй като там пред нас стои един образ на онова, в което сме се превърнали; това себе-познание е стимул за целия ни бъдещ живот. Само ще се отдръпнем от това изживяване както в друг случай би било много вероятно ако поддържаме вярването, че онова, което не виждаме, не съществува. Има хора които, когато падне плоча от покрива, затварят очите си вместо да се изместят от пътя и. Такива хора те са като онези които казват, че биха предпочели да избегнат изживяванията, описвани от Духовната Наука не искат да видят както се случва, но нищо не се променя от обстоятелството, че те не го виждат! Единствената помощ на този етап е себе-познанието. Досега Космическите Сили бяха способни да контролират крайното изкривяване на образа на нашата човечност, но в бъдеще тези Космически Сили вече няма да са достатъчни. Самите ние, в своя образ, сме Малкия Пазач на Прага. Самите ние сме онези, които спъваме слизането си в своето вътрешно същество; самите ние трябва да работим върху собственото си развитие. Само това знание прави възможно да бъде избегнат бъдещия упадък на човечеството в изтощение, също както и неговия неуспех да изпълни мисията си на Земята.

Сега мислено бяхме преведени през областта, която може да бъде наречена област на собственото ни Сетивно Тяло, в което се спускаме при събуждане от сън. Но в нормалното съществуване ние не го усещаме, защото съзнанието ни бива отклонявано. Ако, при събуждане, откажем да допуснем впечатленията отвън, ние изживяваме онова, което бе описано. Ние говорихме но едва много накратко за нашето астрално тяло. Онова, което сега бе описано, е вътрешната страна, представена от една част на нашата човешка природа, а именно нашето Сетивно Тяло (Empfindungsleib). Стигнахме до границата, където сетивното тяло граничи с етерното тяло. Образът или картината, която виждаме, ни показва какво сме в действителност. Формата, която съглеждаме там, е само един образ, но тя е всичко, което е нужно. Обсъждания относно нереалността на един огледален образ са без никаква стойност. Ако човек иска да знае на какво прилича в действителност, разискване на това е безсмислено. Онова, което виждаме, е разбира се само отражение, огледален образ в етерното тяло, но той ни помага да добием себе-познание, и в това лежи неговата стойност. Би възникнала грешка само ако ясновидецът повярва, че огледалният образ е друга същност, друга реалност идваща към него, ако не съзнава, че това е само картина, разкриваща вътрешната му същност. Вземе ли ясновидецът картината за истински бик, или някакво четирикрако същество, той би бил като човек, чиито нос не му е приятен и който, виждайки го в огледало, се опитва да го удари с юмрук! Нещата не трябва да се вземат за онова, което не са. Човек, който не разбира правилно огледалния образ, се поддава на халюцинации. Който счита образа за нещо, намиращо се в пространството, а не за огледален образ, какъвто е той фактически, се поддава на халюцинация. Следователно преди да започне ясновидството е важно да е била овладяна способността за схващане на истинската стойност на нещата чрез разума. Ясновидството не би трябвало да се предизвиква в никой, който е изложен на риска да взема за реалност онова, което е само отражение, или да обърква духовни реалности с реалностите на външното, физическо пространство. Оттук е от огромна важност никой да не се впуска в истинско духовно обучение без да притежава способността за интелигентно мислене, което да му позволява винаги да формира правилна оценка за онова, което вижда. Не самото виждане е важното, а също и способността да преценим какво се вижда. Ще се срещнем със Същества, които в действителност съществуват вън от нас, но най-напред ние изживяваме само собствения си астрален свят; картините, описани днес, са само огледални образи на собственото ни вътрешно същество, което ни се разкрива като външен свят. Да се осъзнае това е резултата на себе-познанието. Щом като слиза в своето собствено същество, човек е принуден да вижда образи; но би било халюцинация ако онова, което просто е отражение на нечие собствено вътрешно същество, се вземе за нещо различно.

По пътя, който ще бъде описан утре, ние ще срещнем духовни Същества, тъй като този път стига вътре до етерното тяло; същото важи и за пътя, който води покрай Големия Пазач на Прага.

Днес ние достигнахме точката на разглеждане на потока, който се влива в областта на съществуването ни в момента на събуждането. Ние описахме съзнание, което се отклонява от нормалното и което се изживява от мистика, когато в момента на събуждане той отклонява вниманието си от всичко извън него в света на сетивата и прониква в собственото си вътрешно същество.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ


placeholder