ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

За да бъде предотвратено всяко възможно недоразумение, аз искам да подчертая, че целта на вчерашната лекция не беше да докаже нищо по-специално, а само да изтъкне, че определени наблюдения са довели духовните изследователи от минали времена до това да обозначат с подобни имена определени процеси и обекти в пространството и определени процеси и събития в нашите собствени дневни и нощни изживявания. Главната цел на лекцията бе да представи понятия, които ще са нужни в по-нататъшните ни изследвания. Лекциите, изнасяни в този цикъл, трябва да бъдат считани за едно цяло, и първите лекции са в най-широкия смисъл предназначени да сглобят идеите и понятията, нужни за познанието на духовните светове, което ще бъде предадено в следващите лекции. Днес също ще започнем от познати изживявания и постепенно ще преминем към по-отдалечени духовни сфери.

Ние чухме в предишните лекции, че по отношение на своето вътрешно същество, т.е по отношение на своите астрално тяло и Аз, човекът живее по време на спящото състояние в духовен свят и при събуждане се завръща в своите физическо и етерно тяло. Ще бъде ясно на всеки, който наблюдава живота, че когато се случва този преход от спящото към будното състояние, има пълна промяна на изживяванията. Онова, което изживяваме в будното състояние, не означава действително възприемане или познание за двата члена на нашето същество, в които се спускаме при събуждането. Ние слизаме в своите физически и етерни тела, но отвътре нямаме опитност за тях.

Какво знае човек в своя обикновен живот за аспектите, представени от физическото и етерното му тяло, когато те са гледани отвътре? Съществената особеност на изживяването в будно състояние е, че ние гледаме собственото си същество във физически свят отвън, а не отвътре. Ние гледаме своето физическо тяло отвън със същите очи, с които гледаме и останалия свят. През будния живот ние никога не съзерцаваме своето собствено същество отвътре, а винаги отвън. Ние всъщност се учим да познаваме себе си като хора само отвън, разглеждайки себе си като същества на сетивния свят.

Има, разбира се, действително състояние на преход от спящия към будния живот. Как тогава щяха да стоят нещата, ако бяхме наистина способни, при слизане в своите физически и етерни тела, да съзерцаваме себе си отвътре? Ние щяхме да видим нещо съвсем различно от онова, което виждаме по обичайния начин: ние щяхме да познаем интимните изживявания, търсени от мистика. Мистикът се стреми да отклони изцяло своето внимание от външния свят, да изключи впечатленията, нахлуващи в неговите очи и други сетива и да проникне в своето най-вътрешно същество. Но оставяйки настрана опитности от този род, ние можем да кажем, че в ежедневния живот сме защитени от гледката на своето вътрешно същество, понеже в момента на събуждането погледът ни бива отклонен към външния свят около нас, към гоблена представен ни от сетивата гобленът, от който физическото ни тяло, когато е наблюдавано през будния живот, е една част. Така в будно състояние възможността за наблюдаване на себе си отвътре ни се изплъзва. Като че ли несъзнателно сме били преведени през поток: докато спим ние сме от тази страна на потока, когато сме будни, сме на отсрещната страна. Ако бяхме способни да възприемаме нещо от "тази страна", ние щяхме да можем да възприемаме своя Аз и своето астрално тяло, както възприемаме външни предмети в будния живот; но ние отново сме предпазени от възприемане на собствената си същност в съня, тъй като в момента на заспиването способността за възприемане спира и съзнанието бива заличено.

Така между нашия вътрешен и външен свят е начертана определена граница, граница която можем да пресечем само в миговете на заспиване и събуждане. Но ние никога не можем да пресечем тази граница без да бъдем лишени от нещо.

Когато пресичаме тази граница при заспиването, съзнанието спира и ние не можем да виждаме духовния свят. При събуждане, съзнанието ни веднага бива отклонено към външния свят и ние сме неспособни да възприемем духовната реалност, лежаща в основата на собственото ни същество. Границата, която пресичаме, границата която причинява това духовният свят да бъде затъмнен в момента на събуждането, е нещо, което се вмъква между нашата сетивна душа и нашето физическо и етерно тяло. Воалът, който покрива тези два члена при събуждане, воалът който ни спира да видим духовната реалност скрита зад тях, е сетивното тяло, което ни позволява да виждаме гоблена, представен от външния свят. В момента на събуждането сетивното тяло е изцяло заето с външния свят на сетивата и ние не можем да погледнем в своето собствено същество. Това тяло, следователно, представлява една граница между нашия живот на вътрешни изживявания и онова, което духовно лежи в основата на света на сетивата.

Ние ще осъзнаем, че това е необходимо, защото онова, което човек би видял ако прекоси този поток съзнателно, е нещо, което трябва да бъде скрито от него в хода на неговия нормален живот, защото той не може да го понесе; той трябва да бъде подготвен за изживяването. Мистичното развитие всъщност не се състои в проникване насила във вътрешния свят на физическото и етерното тяло, а първо в това някой да се направи годен за изживяването, и да се премине през него съзнателно.

Какво би се случило на човек, ако се спусне неподготвен в своето собствено вътрешно същество? При събуждане, вместо да вижда един външен свят, той би навлязъл в своя собствен вътрешен свят, в онзи свят, който духовно лежи в основата на неговото физическо и етерно тяло. В душата си той би изпитал чувство с огромна сила, което му е познато в обикновения живот само в много смътна и отслабена форма. Ето това би сполетяло човек, ако той беше способен, при ставане от сън, да се спусне в собственото си вътрешно същество. Една аналогия без да се опитваме да докажем каквото и да било ще ви помогне да придобиете идея за това чувство.

В човека го има онова, наричано чувство на срам, същината на което е в това, че в своята душа той иска да отклони вниманието на другите от нещото или от способността, от която се срамува. Това чувство на срам във връзка с нещо, което той не иска да се разкрие, е бегла насока за чувството, което може да се усили до непреодолима мощ, ако той погледнеше в собственото си вътрешно същество. Това чувство би завладяло душата с такава сила, че щеше да изглежда разпръснато върху всичко срещано във външния свят; човекът щеше да бъде подложен на изживяване, сравнимо с това да бъдеш погълнат от огън. Такъв щеше да бъде ефектът, причинен от това чувство на срам.

Защо би го имало този ефект? Защото в същия момент човекът би станал съзнателен за съвършенството на своето физическо и етерно тяло, сравнени с онова, което е той като душевно същество. Възможно е също да формираме идея за това чрез обикновено разсъждение. Всеки, който с помощта на физическата наука направи чисто външно изследване на удивителната структура на човешкото сърце или мозък, или на всяка отделна част на човешкия скелет, ще може да почувства колко безкрайно мъдри и съвършени са подредбата и устройството на физическото тяло. Вземайки една отделна кост, например бедрената кост, която съчетава най-голям носещ капацитет с най-малък разход на усилие, или чрез съзерцаване на удивителното устройство на сърцето или на мозъка, е възможно да имаме слабо понятие за онова, което би изживял някой, ако видеше мъдростта, от която е било породено това устройство, и ако после сравнеше с него това, което е човекът като душевно същество по отношение на страстите и желанията! През целия си живот той е зает със съсипване на този чудесен физически организъм, поддавайки се на своите желания, подтици, страсти и различни форми на наслада. Навсякъде в живота може да се наблюдава дейност, разрушителна за чудесната структура на човешкото сърце или мозък. Всичко това би дошло живо пред душата на човека, ако той се спуснеше съзнателно във физическото и етерното си тяло. А несъвършенството на душата, сравнено с перфектната структура на обвивките, би имало непреодолимо парализиращ ефект върху него, ако той можеше да сравни онова, което е в душата му, с онова, което мъдрото ръководство на Вселената е направило от неговото физическо и етерно тяло. Следователно той е защитен от спускане в тях съзнателно и е отклонен, при събуждане, към гоблена на сетивния свят разгърнат около него; той не може да погледне в своето най-вътрешно същество.

Именно сравнението на душата с онова, което тя би възприела ако имаше поглед за лежащото духовно в основата на физическото и етерното тяло, би предизвикало силното чувство на срам; подготовка за това се прави предварително чрез всички изживявания, претърпени от мистика, преди той да стане способен на проникване в своето най-вътрешно същество. Да осъзнае за себе си несъвършенството на душата, да осъзнае, че душата му е слаба, нищожна и има още да извърви безкрайно дълъг път, е свързано с това да събуди чувство на смирение и копнеж за съвършенство, и тези качества го подготвят да понесе сравнението с безкрайно мъдрата структура, в която той прониква при събуждане. В противен случай той би бил погълнат от срам като от огън.

Мистикът подготвя себе си, концентрирайки се върху следната мисъл: "Когато видя какво съм аз и го сравня с онова, което мъдрото ръководство на Вселената е направило от мен, срамът който чувствам е като поглъщащ огън." Това чувство поражда външно изблика на срам. Това чувство би се усилило до такава степен, че би станало като обгарящ огън в душата, ако мистикът няма силата да си каже: "Да, аз се чувствам крайно нищожен в сравнение с онова, което мога да стана, но ще се опитам да развия силата, която ще ме направи способен да разбера какво мъдростта на Вселената е изградила в моята телесна природа и да направя себе си духовно достоен за него." Мистикът е каран да разбере от своя духовен учител, че трябва да има безгранично смирение. На него може да се каже: Погледни едно растение. Растението има корени в почвата. Почвата предоставя на растението едно царство, по-низше от самото него, но без което то не може да съществува. Растението може да се поклони на минералното царство, казвайки: Аз дължа своето съществуване на това низше царство, от което съм израсло. Животното също дължи своето съществуване на растителното царство, и ако съзнаваше своето място в света, то щеше в смирение да признае своята задълженост към низшето царство. А човекът, достигнал определена висота, би казал: Аз не бих могъл да постигна тази степен, ако не се беше развило съответно всичко под мен.

Когато човек развива такива чувства в своята душа, до него стига осъзнаването, че той има разум не само за да гледа нагоре, а и за да гледа надолу с благодарност към царствата под него. Тогава душата се изпълва с това чувство на смирение и осъзнава колко безкрайно дълъг е пътят, водещ към съвършенство. Такова е обучението в истинско смирение.

Описаното по-горе не може, разбира се, да бъде изчерпано чрез понятия и идеи; ако случаят беше такъв, мистикът скоро щеше да го овладее. То трябва да се изживее и само онзи, който изживява такива чувства отново и отново, може да напои душата си с отношението и настроението, необходими на мистика.

След това, на второ място, бъдещият мистик трябва да развие друго чувство, което го прави способен да издържи всякакви пречки, които може да лежат по неговия път, докато се стреми към съвършенство. Той трябва да развие чувство на резигнация по отношение на всякакви изпитания, които ще трябва да издържи, за да достигне определена степен на развитие. Само доказвайки себе си като победил болката и страданието за дълъг, дълъг период от време той може да развие твърдите сили, нужни на душата му за да превъзмогне неизбежното чувство на малоценност пред лицето на онова, което мъдрият световен ред е обединил в етерното и физическото тяло. Душата трябва да си казва отново и отново: "Каквито и болки и страдания да ме чакат още, аз няма да трепна; защото ако исках да изживявам само онова, което носи радост, аз никога не бих развил силата, на която всъщност е способна моята душа." Сила се развива само чрез преодоляване на препятствията, не просто чрез подчиняване на условията такива, каквито са. Силите на душата могат да бъдат закалени само когато човек е готов да понесе болка и страдание с резигнация. Тази сила трябва да се развие в душата на мистика, ако той иска да стане способен да се спусне в своето вътрешно същество.

Нека никой не си въобразява, че Духовната Наука изисква един човек, живеещ в обичайния всекидневен живот, да премине през такива изживявания, защото те са отвъд силите му. Описаното тук е просто разказ за онова, което онези, доброволно впускащи се в такива изживявания, могат да направят от душата си, т.е. могат да направят душата си способна на проникване в своето собствено вътрешно същество. В хода на нормалния живот обаче, сетивното тяло лежи между онова, което за мистика е възможно да се изживее вътрешно, и онова, което се изживява в действителност във външния свят. Това е, което защитава човек от спускане в неговата собствена вътрешна същност без подготовка и от обхващане от чувство на срам. В нормалния ход на живота човек не може да изживее онова, което по този начин е прикрито от него от сетивното тяло, защото там той вече е достигнал границата на духовния свят. Един духовен изследовател, опитващ се да проучи вътрешното естество на човека, трябва да премине тази граница; той трябва да пресече потока, отклоняващ нормалното човешко съзнание от вътрешния към външния свят. Това нормално съзнание, докато не е достатъчно узряло, е предпазено от проникване във вътрешната същност на човека, предпазено от това да бъде погълнато в огъня на срама. Човек не може да види Силата, която го предпазва от това изживяване всяка сутрин при събуждане. Тази Сила е първото духовно Същество, срещано от онзи, който се кани да премине в духовния свят. Той трябва да премине това Същество, което го предпазва от това да бъде обхванат от вътрешното чувство на срам; той трябва да премине това Същество, отклоняващо неговия насочен навътре поглед към външния свят, към гоблена на сетивните явления. Нормалното съзнание усеща въздействието на това Същество, но човек не може да го види. То е първото Същество, което трябва да бъде преминато от онзи, който желае да проникне в духовния свят. Това духовно Същество, което всяка сутрин се изправя пред човека и го защитава, докато е още неузрял за поглед в своята собствена вътрешна същност, е наричано в Духовната Наука Малкият Пазач на Прага. Пътят към духовния свят минава покрай това Същество.

По този начин съзнанието ни бе насочено към границата, където можем смътно да предскажем съществуването на Съществото, познато на духовния изследовател като Малкия Пазач на Прага. Тук вече се съдържа указание, че в будния живот ние изобщо не виждаме своето истинско същество. И ако наречем собственото си същество Микрокосмос, ние трябва да добавим, че никога не виждаме Микрокосмоса в неговата чиста, духовна форма, а само онази част, която нашето собствено същество разкрива в нормално състояние. Точно както когато човек гледа в огледало, той вижда един образ, картина, а не себе си, така и в будно съзнание ние не виждаме самия Микрокосмос, а негов отразен образ. Ние виждаме Микрокосмоса в неговия огледален образ.

Виждаме ли някога Макрокосмоса в неговата реалност? Ние отново трябва да започнем от познати изживявания, оставяйки настрана за момент онова, на което бива подложен човек в течение на 24-те часа на денонощието. Ще помислим за наистина най-простите изживявания, които идват до човека във външния свят на сетивата. В този свят той възприема редуване на ден и нощ как Слънцето изгрява на сутринта и залязва вечерта; възприема как слънчевата светлина осветява всички предмети около него. Какво тогава е онова, което човек вижда от изгрев до залез? Принципно казано, той изобщо не вижда самите предмети, а слънчевата светлина, която те отразяват. В тъмното ние не можем да видим един предмет без осветяване. Нека вземем окото като представител на другите сетива. Онова, което виждаме през деня, в действителност са отразените лъчи на Слънцето. Ето как стоят нещата от сутрин до вечер. Но човек има само много несъвършено усещане за причината, която му позволява изобщо да вижда предмети във външния свят. Ако погледнем Слънцето директно, нашите очи биват заслепени. Самата причина, на която дължим способността за възприемане на външния сетивен свят, ни заслепява. Така през деня със Слънцето отвън нещата са същите, както при събуждане с нашата собствена вътрешна същност. Силите вътре в нас самите ни позволяват да живеем и да възприемаме външния свят, но вниманието ни е отклонено от собственото ни вътрешно същество към външния свят. Същото е със Слънцето; то ни позволява да възприемаме предметите, но ни заслепява, когато се опитаме да го погледнем. През деня ние не можем да възприемем нищо, свързано със Слънцето. Ние виждаме онова, което Земята ни разкрива в отразената слънчева светлина.

Нашата слънчева система се състои не само от Слънцето, а също и от планетите. Денем гледката за тях ни е отказана; Слънцето заслепява погледа ни не само за себе си, но и за планетите. Ние гледаме в пространството знаейки, че макар че планетите са там, те не се поддават на нашето наблюдение. Точно както денем ние сме предпазени от гледане на собствената си вътрешна същност, а нощем погледът за духовния свят ни е отказан в обикновения сън, така през деня, когато взорът ни е отправен навън, причините за сетивните ни възприятия са скрити от нас. Онова, което лежи зад Слънцето и го свързва с другите тела, принадлежащи на Слънчевата система, със Съществата, чиито външни проявления наричаме Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и т.н. всяко живо взаимодействие между Слънцето и тези небесни тела е скрито за нас през деня. Онова, което възприемаме, е външният ефект на слънчевата светлина. Когато сравним това състояние със състоянието, в което съществува светът около нас през нощта, от залез до изгрев, ние можем да възприемем по определен начин онова, което принадлежи на нашата Слънчева система. Ние можем да погледнем нагоре към звездните небеса и сред другите звезди да видим планетите, когато са видими; но докато можем да ги видим в нощното небе, самото Слънце не е видимо. Следователно трябва да кажем, че онова, което през деня прави сетивния свят видим за нас, през нощта отнема от нас възможността да го виждаме. Нощем целият сетивен свят е невидим.

Възможно ли е да открием, във връзка с нощното състояние, нещо аналогично на състоянието на мистика, когато той се спуска в своя собствен вътрешен свят? В съвременната епоха има малко съзнание за това аналогично състояние, но има нещо от този род. То се състои във факта, че като мистик човек развива определени качества на смирение и резигнация и също други чувства, естеството на които можем да схванем, обрисувайки най-простото от тях. Човек има тези чувства в нормалния живот в слаба форма, като чувството на срам, но въпреки всичко ги има. Чрез страхотно усилване на тези чувства той се подготвя нощем да има опитности, които изцяло се различават от онези на нормалното съзнание.

Всички знаем, че нашите чувства напролет са различни от онези, които имаме наесен. Когато пъпките се пукат напролет и обещават красотата на лятото, чувството на една здрава душа няма да бъде същото, каквото е наесен; с наближаването на лятото ние чувстваме пробуждането на надеждата. Чувството е едва слабо развито в обикновения, нормален човек, но въпреки това го има. Към есента настроението на надежда и пробуждане, свързано с пролетта, ще се превърне в такова на тъга, на меланхолия; когато виждаме листата да падат, когато виждаме пусти, приличащи на скелет клони вместо светлите цъфтящи храсти на лятото, душите ни се пропиват с меланхолия; в сърцата ни има тъга. В хода на годината, ако се движим в крак с явленията на външната природа, ние можем да изживеем един кръговрат в своя душевен живот. Но както тези чувства са смътни и слаби в нормалния живот, човешката чувствителност за преобразуванията, които се случват от пролетта към лятото и есента, и от есента към зимата, е едва слаба.

Някога и така е още и днес един ученик на духовно познание, който поема по пътя, противоположен на онзи на мистика, беше обучаван в такива чувства; за разлика от спускането на мистика в неговото собствено вътрешно същество, той бе обучаван да живее с кръговрата на външната природа. Той се учеше да чувства с голяма сила, вече не смътно както в обикновения живот, пробуждането на природата и напъпването на растителността напролет; тогава, когато беше способен да се предаде изцяло на това изживяване, чувството на изгряваща надежда напролет през лятото ставаше такова на радостна екзалтация. Той бе обучаван да има това изживяване на екзалтация. И отново, когато човек бе толкова напреднал, че да изживее в пълна себе-забрава меланхолията на есента, той можеше да премине към изживяване на чувство за зимата, усилено в чувство за смърт на цялата природа в средата на зимата.

Такива бяха чувствата, пробуждани в учениците, преминали обучение в старите Северни Мистерии, от които само външната страна е още позната и то само като традиция. Учениците бяха обучавани по специални методи да съпровождат в своя собствен живот на чувствата кръговрата на природата през цялата година. Всички изживявания, които идваха до тези ученици, например в нощта на лятното слънцестоене, бяха указания за кресчендото на надеждата към екзалтацията, споделени с природата. Празникът в нощта на лятното слънцестоене бе предназначен да изобрази усилването на чувството на пробуждане напролет до това на радостна екзалтация в преизобилния живот на лятото. А на зимното слънцестоене ученикът се учеше да изживява като безкрайно усилено чувство за есен залеза и смъртта на природата.

Такива чувства трудно могат да бъдат изпитани с такава сила от днешния човек. Като резултат на развитието на неговия умствен живот през последните столетия, днешният човек е станал неспособен да изпита силните, непреодолими изживявания, които най-добрите представители на първоначалните обитатели на Средна, Северна и Западна Европа бяха способни да понесат.

Подложени на такова обучение, онези ученици, усилили по този начин своите вътрешни изживявания, се оказваха притежатели на определена способност колкото и странно да звучи това да виждат през материята, точно както мистикът е способен да прониква в собствената си вътрешна същност. Те можеха да виждат не само повърхността на предметите, но можеха да виждат през предметите и, преди всичко, през Земята.

Това изживяване бе наричано в древните Мистерии виждане на Слънцето в полунощ. Слънцето може да бъде видяно в своето най-голямо великолепие и слава само по времето на зимното слънцестоене, когато целият външен сетивен свят е, така да се каже, умрял. Учениците на Мистериите развиваха способността да виждат Слънцето вече не като заслепяващата сила, която е то през деня, а с целия му заслепяващ блясък отстранен. Те виждаха Слънцето не като физическа, а като духовна реалност, и виждаха Слънчевия Дух. Физическият ефект на заслепяване бе затъмнен от земната субстанция, понеже тя бе станала прозрачна и позволяваше да преминат само на духовните сили на Слънцето. Но нещо друго от огромно значение бе свързано с това виждане на Слънцето. Фактът, за който вчера бе дадено само едно абстрактно указание, тогава се разкриваше в цялата си истина, а именно, че има живо взаимодействие между планетите и Слънцето, тъй като постоянно текат потоци напред-назад от планетите към Слънцето и от Слънцето към планетите. Духовно се разкриваше нещо, което може да се сравни с кръвообращението в човешкото тяло. Както кръвта тече в жива циркулация от сърцето към органите и от органите отново обратно към сърцето, така и Слънцето се разкриваше като центърът на живи духовни потоци, течащи напред-назад между Слънцето и планетите. Слънчевата система се разкрива като духовна система на живи реалности, външното проявление на които е не повече от символ. Всичко, проявявано от отделните планети, насочва към великата духовна опитност, описана току-що, както един часовник посочва времето на явленията във външния живот.

Всичко онова, което човек се учи да изживява чрез усилване на своята чувствителност, се отдръпва, както духовният аспект на пространството, от обичайния поглед за деня. То също е скрито и от спектакъла, представян нощем. Защото какво вижда човек през нощта със своите обичайни способности, когато вдигне поглед към небесата? Той вижда само външната страна, точно както вижда външната страна на своето собствено вътрешно същество. Звездното небе, което виждаме, е тялото на духовна реалност, лежаща зад него. Чудесната гледка на звездното небе нощем не е нищо друго, освен физическото тяло на Космическия Дух, проявяващ се чрез това тяло в неговото движение и в неговите външни въздействия. Още веднъж за обикновеното човешко съзнание е дръпнат воал върху всичко, което човек би съзрял, ако беше способен духовно да вижда през гледката, представена му в пространството. Точно както в обикновения живот сме защитени от виждане на своята собствена вътрешна същност, ние също сме защитени и от виждане на духа, лежащ в основата на външния, материален свят; воалът на сетивния свят е разгърнат върху скритата духовната реалност. Защо това трябва да бъде така?

Ако някой имаше директно виждане на духовния Макрокосмос без описаната подготовка това е противоположният процес на онзи, преминаван от мистика през него би преминало чувство на най-ужасяващо объркване, защото явленията са така могъщи и вдъхващи страхопочитание, че понятията, развивани в обикновения живот, щяха да бъдат напълно неспособни да му позволят да понесе тази крайно объркваща гледка. Той щеше да бъде победен от огромно усилване на страха, който в противен случай познава само в слаба форма. Точно както човек би бил обхванат от срам, ако без подготовка проникнеше в своето собствено вътрешно същество, така той би бил задушен от страх, ако още неподготвен се изправеше пред явлението на външния свят; той би се чувствал като че ли е бил отведен в лабиринт. Само когато душата се е подготвила чрез идеи и мисли, които водят отвъд областта на обикновените изживявания, тя може да се подготви да понесе объркващата гледка.

Умственият живот на човека днес прави невъзможно за него да претърпи онова, което едно време можеше да бъде изпитано от индивидуалности, принадлежащи на първоначалното население на Северна и Западна Европа чрез засилване на чувството за пролет и есен. Интелектуалността не беше по никакъв начин ръководна в онези времена, каквато е днес. Човешкото мислене е крайно различно от онова, което бе в онези стари дни, когато бе далеч по-малко развито. Но с постепенната еволюция на интелектуалността бе загубена способността за това изживяване на природата. Обаче за човек е възможно да я има косвено, като в отражение, когато тези чувства могат да бъдат запалени не от едно действително изживяване на събитията във външната природа, а от изложения и описания за духовните аспекти на Макрокосмоса.

В настоящето, следователно, е необходимо описанията да се дават като онези, съдържащи се например в книгата "Въведение в тайната наука", която току-що бе публикувана. Казвам това без самохвалство, просто защото обстоятелствата го налагат. Тези описания са на реалности, които не могат да бъдат външно възприемани, които духовно лежат в основата на света и могат да бъдат видяни от онзи, преминал нужната подготовка. Нека предположим, че такава книга не е четена по начина, по който книги от друг род се четат днес, а че се чете както би трябвало да бъде по такъв начин, че понятията и идеите, които тя представя в проста форма, да предизвикат у читателя чувства, изживени с най-голяма сила. Такива изживявания тогава са подобни на онези, предизвиквани в старите Северни Мистерии.

Книгата дава, например, изложение на ранните въплъщения на Земята, и ако се чете с вътрешно съучастие, може да се разпознае разлика в стила на описанията на условията на Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна. Оставяйки казаното там за Стария Сатурн да работи върху нас, ние трябва да породим чувство, съответстващо на настроението за пролет, а в описанието на Старото Слънце има нещо аналогично на чувството на екзалтация, изживявано някога в нощта на лятното слънцестоене. Описанието на еволюцията на Старата Луна може да предизвика настроение на есен, а целият стил на описанието на еволюцията на самата Земя ще породи настроение, подобно на онова, преобладаващо когато наближава времето на зимното слънцестоене. На точното място в описанието на Земната еволюция е дадено указание за централното изживяване, свързано с настроението на Коледа.

Днес това познание може да бъде дадено на мястото на изживяванията, които човек вече не е способен да има, защото сега се е издигнал от ранния живот в чувството към интелектуалността, към мисленето; затова чрез огледалото на мисленето трябва да се повлияе на чувствата, първоначално запалени от самата природа. Ето как трябва да бъдат съставени съчиненията, ако носят онова, което е целта на Духовната Наука да донесе, и настроенията, които те пораждат, трябва да бъдат в съзвучие с хода на годината. Теоретичните описания са напълно безсмислени, защото те просто водят към духовни теми, разглеждани точно така, както ако бяха рецепти в готварска книга!

Разликата между книгите на Духовната Наука и другите видове литература лежи не толкова във факта, че са описани необикновени неща, а главно в това как са представени нещата. От това ще осъзнаете, че съдържанието на Духовната Наука е извлечено от дълбоки извори, и че в съгласие с мисията на нашето време трябва чрез мислите да бъдат съживени определени чувства. Тогава ще разберете, че днес също е възможно да се намери нещо, което може отново да ни изведе от преобладаващото объркване.

Когато, воден от такива принципи, човек тръгва по пътя, водещ в лабиринта от събития в духовния Макрокосмос, това е нещо, което бе пророчески предсказано сред първоначалните народи на Северна Европа. Способностите, позволяващи им да четат великия ръкопис на природата, бяха още дейни в тези народи по времето, когато гърците вече бяха достигнали висока степен на интелектуалност. Мисията на гърците бе да подготвят онова, което днес ние трябва да доведем до още по-висока степен на развитие. Книга като "Тайната Наука" не можеше да бъде написана в дните на древна Гърция, но гръцката култура направи възможно по различен начин за онзи, който се впускаше в лабиринта на духовния Макрокосмос, да намери нишка, която да го води отново назад. Това е посочено в легендата за Тезей, който взел нишката на Ариадна със себе си в лабиринта. А сега, какво е нишката на Ариадна днес? Понятията и умствените изображения на свръхсетивния свят, които формираме в душите си! Това е духовното познание, направено достъпно за нас, за да можем да проникнем безопасно в Макрокосмоса. И така Духовната Наука, която преди всичко говори изключително на интелекта, може да бъде една нишка на Ариадна, помагаща ни да превъзмогнем объркването, което може да се получи, ако влизахме неподготвени в духовния свят на Макрокосмоса.

Така ние виждаме, че ако човек желае да намери духа, който е зад външния свят и го обхваща, той трябва да прекоси в пълно съзнание една област, за която в нормалния живот е несъзнателен; той трябва да прекоси съзнателно самия поток, който в ежедневния живот му отнема съзнанието. Ако след това той се остави да бъде повлиян от чувства, запалени от кръговрата на самата природа, или от понятия и идеи като споменатите по-горе, ако, накратко, постига истинско себе-развитие, той постепенно става способен на безстрашно приближаване към духовната Сила, която отначало е невидима. Точно както Вътрешният Пазач на Прага е невъзприемаем за обикновеното съзнание, така също е и този втори пазач, Големия Пазач на Прага, който стои пред духовния Макрокосмос. Той става все по-възприемаем за онзи, преминал нужната подготовка и проправя пътя му в духовния Макрокосмос. Той трябва безстрашно и без изпадане в обърканост да премине това духовно Същество, което също ни показва колко сме нищожни, и че трябва да развием нови органи, ако се стремим да проникнем в Макрокосмоса. Ако някой доближеше този Голям Пазач на Прага съзнателно, но още неподготвен, щеше да бъде обхванат от страх и отчаяние.

Сега чухме как със своето нормално съзнание човек е затворен в границите, означени от две порти. На едната стои Малкият Пазач на Прага, на другата Големият Пазач на Прага. Едната порта води в човешкото вътрешно същество, в духа на Микрокосмоса; другата порта води в духа на Макрокосмоса. Но сега трябва да осъзнаем, че от същия този Макрокосмос идват духовните сили, изграждащи собственото ни същество. Откъде идва материалът за нашите физически и етерни тела? Всички сили, които се събират там и са така изпълнени с мъдрост, са наредени пред нас в Големия Свят, когато преминем Големия Пазач на Прага. Там сме изправени не само пред познание. И това е друг момент от значение. Досега говорех само за познанието, което може да бъде добито от човека, но то още не е станало вникване в действителните движения и сили на Макрокосмоса. Тялото не може да бъде изградено от данни; то трябва да бъде изградено жертвено. Веднъж преминали тайнственото Същество, което е Големият Пазач на Прага, ние влизаме в свят на непознати действия и сили. Най-напред, човек не знае нищо за тази област, защото отпред се разгръща воалът на сетивния свят. Но тези сили текат в нас, изградили нашите физически и етерни тела. Цялото това взаимодействие, взаимодействието между Големия Свят и Малкия Свят, между онова което е вътре и онова което е вън, скрито от воала на сетивния свят всичко това е включено в объркващия лабиринт. Това е самият живот, в пълна реалност, в който навлизаме и който трябва след това да опишем.

Утре ще започнем хвърляйки бърз поглед на онова, което човек не може, и това е вярно, да възприеме в неговата същност, но което му се разкрива като активни действия, когато премине през единия или през другия портал, когато премине Големия или Малкия Пазач на Прага.