Девета лекция

Как действуват Слънчевите и Лунните

Духове, силите на Озирис и Изис.

Промяна в състоянията на съзнанието.

Завладяване на физическия план.

В хода на последните лекции ние извикахме пред душевния си поглед редица факти от еволюцията на човечеството. Аз се опитах да посоча, как се развива човекът през онзи период от Земното развитие, който се простира приблизително от момента, когато Слънцето се отдели от Земята до времето, когато от Земята се отдели също и Луната. Тук се налага да прибавим още подробности към тези факти и ние можем да ги обозначим като „факти на окултната анатомия и физиология”. Но за да обхванем всичко по правилен начин, нека днес да хвърлим известна светлина върху някои други факти от духовния живот; защото не бива да забравяме, че всъщност трябва да посочим отношението между египетските митове и Мистерии, респективно цялата Египетска културна епоха от една страна, и нашето време от друга страна. Ето защо е необходимо напълно да си изясним, как изобщо напредва развитието през различните епохи.

Нека още веднъж да си представим действието на Слънчевите и Лунните Духове, а именно на силите, идващи от Озирис и Изис, чието действие направи възможно възникването и формирането на човешкото тяло. Нека да се замислим, че това е станало в едно пра-далечно минало когато нашата Земя едва започваше да се втвърдява и кристализира от водните маси на течната Земя, така че фактически по-голямата част от тези описания ставаше в тази водна Земя.

Ние ясно трябва да си представим тогавашно-то състояние на човека, за да разполагаме с точни понятия за това, което се е откривало пред погледа на човека, докато той се е развивал успоредно с планетарното развитие на Земята. Аз вече описах как възникнаха долните части на човешкото същество, стъпалата, подбедриците, коленете и т.н. като физическа форма още в момента, когато Слънцето започна да се отделя от Земята. Обаче ние не бива да забравяме: Всичко това би могло да се вижда по този начин само ако би съществувало едно човешко око. Обаче такова човешко око не съществуваше. То възникна едва по-късно. Докато човекът се намираше във водната Земя, той възприемаше околната среда изключително с органа, който по-късно се превърна в мозъчната епофиза. Възприятията с физическите очи станаха възможни едва след като бяха оформени хълбоците. Следователно, можем да кажем, че долната част на човешката форма вече съществуваше, но при човека не съществуваше нищо, което би могло да види човешкото тяло. Тогавашният човек не можеше да вижда себе си. Той получи тази възможност едва в момента, когато неговото тяло - изграждайки се отдолу нагоре - премина средната част на хълбоците. Едва когато в развитието си той стигна до знака на Везните, човешкото око се отвори; едва тогава той започна да вижда себе си, първоначално в съвсем замъглен вид. После човекът започна да различава и околните предмети. Следователно, преди оформянето на хълбоците, цялото човешко възприятие и по-точно виждането, беше от астрално-етерно естество. Тогавашният човек не можеше да вижда физически, понеже човешкото съзнание беше сумрачно, замъглено.

После човекът премина към онова състояние на съзнанието, при което започна редуването на сън и будност. Докато беше буден, човекът смътно виждаше своето физическо обкръжение, виждаше го като обгърнато в мъгла, като обвито с една светлинна аура. Но докато спеше, човекът се издигаше в духовните светове и общуваше с божествено-духовните Същества. Неговото съзнание се колебаеше между едно ясновиждащо съзнание, което все повече отслабваше, и едно дневно съзнание, едно все по-ясно и по-ясно предметно съзнание, което днес представлява основната форма на човешкото съзнание. Тогавашното човечество все повече изгубваше способността за ясновидски възприятия, както и възможността да вижда Боговете в съня си. Колкото по-силна ставаше яснотата на дневното съзнание, толкова повече нарастваше себесъзнанието, Азовото чувство, възприятието за Аза.

Насочвайки поглед назад към Лемурийската епоха, към епохата преди, по време и след отделянето на Луната от Земята, първоначално ние откриваме едно ясновиждащо съзнание, при което човекът все още нямаше никакво предчувствие за това, което днес наричаме „смърт”: защото когато тогавашният човек напускаше своето физическо тяло, независимо дали това ставаше чрез съня или смъртта, съзнанието му не се замъгляваше, а напротив - той постигаше едно по-висше съзнание, едно по-засилено съзнание, отколкото имаше докато се намираше в своето физическо тяло.

Тогавашният човек никога не си казваше: „Ето, сега аз умирам!”, или: „Ето, сега аз изпадам в безсъзнание!”. Човекът все още не разчиташе на своето себесъзнание, той се усещаше безсмъртен в лоното на Бога, приемаше всичко това като нещо самопонятно. Нека да си представим следното: Да си представим как вечер лягаме да спим, как астралното тяло се раздвижва и напуска физическото тяло и всичко това става по време на пълнолуние. Следователно, физическото тяло и етерното тяло остават в леглото, астралното тяло се движи над тях и всичко това става при пълнолуние. Обаче положението не е такова, че тук ясновидецът да вижда някакъв астрален облак; всъщност той вижда, как от астралното тяло тръгват потоци към физическото тяло и тези потоци са силите, които през нощта премахват умората и възстановяват във физическото тяло изразходваната през деня енергия, така че на другата сутрин то да се чувствува бодро и свежо. Но същевременно ясновидецът вижда и духовни потоци, тръгващи от Луната и как тези потоци пронизват астралните същества. Бихме могли да видим още, как фактически от Луната тръгват духовни потоци, които пронизват и укрепват астралното тяло, като повлияват онази негова дейност, която то упражнява спрямо физическото тяло. Да предположим, че ние сме „човеци” в древната Лемурийска епоха; тогава астралното тяло би възприемало това нахлуване на духовните сили, би поглеждало нагоре с думите: „Това е Озирис, който ме укрепва, който работи върху мен, аз виждам как неговите действия минават през мен!”. И през нощта ние бихме се чувствували приютени в лоното на Озирис, бихме живяли, така да се каже, с нашия Аз в Озирис. Ние бихме имали усещането: „Аз и Озирис сме едно”. Ако после, връщайки се обратно във физическото тяло, бихме могли да изразим с думи нашите усещания, ние бихме казали: „Ето, сега аз трябва отново да сляза във физическото тяло, което ме чака там долу, и това е моментът, когато аз се потопявам в моята по-низша природа”. И обратно, ние бихме изпитвали радост, ако можем отново да се освободим от него и да почиваме в лоното на Озирис, или в лоното на Изида, съединявайки отново нашия Аз с Озирис.

Но колкото повече напредваше физическото тяло, развивайки се в посока отдолу нагоре, колкото повече - развивайки горната си част - човекът можеше да вижда също и физически, колкото по-добре възприемаше физическите предмети около себе си, толкова повече време трябваше да прекарва той в своето физическо тяло; интересът му към физическия свят все повече нарастваше, съзнанието му за духовния свят все повече се замъгляваше, а съзнанието му във физическото тяло все повече се проясняваше; той все повече и повече отвикваше от духовния свят. Ето как животът на човека се развиваше все повече в посока на физическия свят, докато съзнанието за периодите между смъртта и новото раждане все повече се помрачаваше. Човекът все повече изгубваше чувството на свързаност с Боговете и след голямата атлантска катастрофа по-голямата част от човечеството беше вече изгубила напълно естествената способност да вижда в духовния свят през нощта, докато за сметка на това овладя способността да вижда ясно в условията на деня, така, че постепенно предметите се явяваха във все по-ясни очертания. Ние вече обърнахме внимание върху това, че при онези хора, от следатлантското време, които бяха изостанали в своето развитие, ясновидската дарба беше все още съхранена. Дори и по времето, когато възникна християнството, имаше хора с ясновидски способности, има ги също и днес, макар и малко на брой, впрочем естествената дарба на това ясновидство коренно се различава от ясновидството, до което човекът стига в хода на езотеричното обучение.

Следователно, през Атлантската епоха постепенно нощта стана за хората тъмна, докато дневното съзнание започна да се прояснява. През първата следатлантска култура хората изгубиха своето нощно съзнание, културата, чието величие и духовност откриваме в свещените Риши, културата, която описахме в предходните лекции и която сега трябва отново да охарактеризираме, но от друга страна.

Нека да се пренесем в душите на учениците, които наследиха свещените Риши, в душите на хората от индийската култура изобщо, да кажем, във времето непосредствено след като бяха изчезнали и последните следи от голямата атлантска водна катастрофа. В индийските души все още живееше като един вид спомен - един спомен за стария свят - когато човекът изживяваше и виждаше Боговете, които работеха върху неговото тяло, също както това правеха Озирис и Изис! Сега човекът се намираше извън този свят, извън лоното на Боговете.

За него този свят беше толкова реален, колкото реален за нас е физическия свят. През душите от първата следатлантска култура преминаваше като един спомен това, което някога Ришите проповядваха; защото те знаеха: Ришите и техните ученици можеха да виждат в духовния свят; но те знаеха и друго: за представителите на индийската култура периодът на виждане в духовния свят беше приключил.

Пред душата на древния индиец изникваше като един спомен, като един болезнен спомен, неговото истинско, древно отечество, докато сега се виждаше поставен във физическия свят, който е само външната обвивка на духовния свят, и той непрекъснато копнееше да избяга от този външен свят. И той усещаше: „Не са истински планините и долините, не са истински облаците във въздуха, не е истинско дори звездното небе: всичко това е само една обвивка. А истината, скрита зад тази обвивка, Боговете и истинският образ на човека - тях ние не можем да видим. Това, което виждаме, е Майя, неистина; истината е скрита”. Усещането, че човекът е произлязъл от истината, че същинската му родина е в духовния свят, а сетивният свят е илюзия, Майя, това усещане се засилваше все повече. Религиозното настроение на този, който чувствува толкова живо противоположността между духовното и физическото, ограничава интереса му към физическия свят, насочвайки го все повече към това, което посветените виждаха и за което ни говорят свещените Риши. Индиецът копнееше да избяга от тази действителност, от тази сурова действителност, която за него не беше нищо друго, освен една илюзия. Защото истината не е това, което сетивата възприемат; истината е скрита зад видимия свят; ето защо първата следатлантска култура не се интересуваше много от това, което се случва в условията на физическия свят.

През втората следатлантска култура, древно-персийската, от която произлезе Заратустра, великият ученик на Ману, нещата се промениха. Ако накратко искаме да охарактеризираме прехода от индийската култура към културата на персите, ние можем да кажем: Представителят на персийската култура чувствуваше физическия свят като своя задача, а не като нещо случайно. Наистина, той все още отправяше своя поглед нагоре към областите на светлината, към духовните светове, обаче после той отново го обръщаше назад към физическия свят и тогава той виждаше как всичко се разпадаше в силите на светлината и в силите на тъмнината. За персиеца физическият свят стана поле за работа. Той си казваше: Да, тук са добрите божествени Същества, Аура Маздао или Ормузд, както и тъмните сили, под ръководството на Анграмайнуш или Ариман. От Аура Маздао идва спасението за хората, от Ариман идва физическият свят. Ние трябва да преобразим това, което идва от Ариман, трябва да се свържем с добрите Богове, за да победим Ариман, злия Бог в материята, като обработваме земята, като се превърнем в такива същества, които променят облика на нашата планета. Побеждавайки Ариман по този начин, ние превръщаме Земята в едно средство за постигане на доброто.

Първата стъпка към спасението на Земята направиха представителите на персийската култура; те имаха надеждата, че някога Земята ще стане една добра планета, че тя би могла да бъде спасена и че Аура Маздао най-после ще тържествува.

Ето как възприемаше нещата онзи, който здраво стъпваше на Земята и не беше загледан в Небето, както индиецът.

Завладяването на физическия свят продължи и по-нататък през Третата египетско-вавилоно-халдейска епоха. Сега едва ли беше останало нещо от онази неохота, с която човекът усещаше физическия свят като Майя, като илюзия. Халдейците поглеждаха нагоре към звездното небе и блясъкът на звездите беше за тях не просто илюзия, а самите писмени знаци, които Боговете бяха поставили над физическия свят. И по пътищата на звездите халдейският жрец проследяваше обратния път към духовните светове, и когато беше наистина посветен, когато можеше да разпознава всички Същества, обитаващи планетите и звездите, тогава той поглеждаше нагоре и си казваше: „Всичко, което виждам с очите си, поглеждайки нагоре към звездното небе, е само външният израз на това, което ми дава окултното виждане, посвещението. Когато жрецът-посветител ме дарява с милостта да виждам Бога, тогава аз виждам Бога. Но всичко външно, което виждам, не е просто илюзия; там аз виждам писмеността на Боговете”. За един такъв посветен нещата изглеждаха така, както за нас, когато, примерно, получаваме писмо от един стар приятел, когото не сме виждали от дълго време и сега виждаме с очите си написаното от него. Ние виждаме, че тъкмо неговата ръка е оформила писмените знаци и долавяме чувствата, които той е вложил в изписаните думи. Приблизително така усещаше нещата халдейският, както и египетският окултен ученик, който беше посветен в свещените Мистерии, когато в мистерийния храм той виждаше с духовните си очи онези духовни Същества, които са свързани с нашата Земя. И когато той виждаше това и после, напускайки храма и насочвайки поглед към звездния свят, всичко му изглеждаше като едно послание от духовните Същества. Той долавяше писмените знаци на Боговете. В проблясването на светкавиците, в тътена на гръмотевиците, в порива на вятъра той усещаше откровението на Боговете. Боговете се изявяваха пред него във всичко, което той виждаше във външния свят. Каквото усещаме ние от писмото на приятеля, същото усещаше и той, съзирайки външния свят на елементите, света на растенията, животните, планините, света на облаците, света на звездите. Всичко това представляваше за него една писменост на Боговете.

И когато египтяните се уповаваха на законите, изнамирани от човека в условията на физическия свят, чрез които той завладяваше материята, тогава възникна геометрията, математиката. С тяхна помощ човекът завладяваше елементите, понеже се доверяваше на това, което неговият Дух изнамираше, понеже вярваше, че Духът се отпечатва в материята. Тогава той можа да създаде пирамидите, храмовете и сфинкса. Това беше една могъща крачка в завладяването на физическия свят, направена именно през Третата следатлантска култура. И само така човекът стигна дотам, въобще да изпитва истински респект спрямо физическия свят; едва сега физическия свят се превърна за него в нещо действително. Но до какви учители беше прибягвал той по-рано?

В предишните епохи човекът се нуждаеше от учители; посветените също имаха своите учители, да кажем, в древната Индийска епоха. От какви учители се нуждаеха посветените? Необходимо беше посветеният изкуствено да бъде довеждан дотам, че отново да вижда това, което по-рано всеки човек можеше да възприема в своето сумрачно ясновидство. Кандидатът за посвещение трябваше да бъде връщан назад във времето: той трябваше да бъде отново издиган в духовния свят, в предишното си духовно отечество, за да е в състояние да предаде на другите това, което научаваше чрез своите изживявания. За тази цел той се нуждаеше от учители. Учениците на Ришите се нуждаеха от учители, които им разказваха какво се е случило в древна Лемурия, какво се е случило в древна Атлантида, когато човекът все още притежаваше своето ясновидство. Същото беше и при древните перси.

Обаче нещата се промениха при халдейците, и особено при египтяните. О, тогава също имаше такива учители, които довеждаха ученика дотам, че развивайки своите сили, той можеше да вижда направо в духовния свят. Това бяха инициаторите, посветителите, които показваха това, което се намира зад физическия свят. Обаче за Египет беше необходимо едно ново учение, един напълно нов метод. В древна Индия хората не се тревожеха за това, как събитията, разиграващи се в духовния свят, намират своя израз във физическия план, как протича, тъй да се каже, кореспонденцията между Боговете и човеците. Обаче за Египет беше необходимо нещо друго: не само ученикът да вижда Боговете чрез своето посвещение, но също и да вижда как тези Богове движат ръцете си, за да изработят звездната писменост, как са възникнали всички физически форми. В своите мистерийни школи - изградени напълно по образеца на индийските - древните египтяни допълнително научаваха как духовните сили кореспондират с физическия свят. Сега те трябваше да се справят с нова учебна дисциплина. В Индия ученикът беше насочван към духовните сили чрез ясновиждането; в Египет към това допълнително се посочваше връзката между духовните събития и физическите процеси. За всеки орган на физическото тяло се посочваше, на каква духовна работа отговаря той; как, примерно, сърцето отговаря на определена духовна активност. И основателят на школата, която показваше не само духовното, но и неговата деятелност във физическия свят, основателят на тази школа беше великият посветен: Хермес Трисмегистос. Така в негово лице ние имаме трижди великия Тот, първият, който показа на хората целия физически свят като един вид писменост на Боговете. Така ние виждаме, как нашите следатлантски култури стъпка по стъпка влагат своите импулси в общочовешката еволюция. В очите на египтяните Хермес беше един пратеник на Боговете. Той им даде това, което можеше да бъде разчетено като дело на Боговете във физическия свят.

Ето как ние можем да охарактеризираме, поне отчасти, трите културни епохи от следатлантското време. Хората вече се бяха научили да ценят физическия свят.

През Четвъртата културна епоха, Гръцко-латинската, човекът навлиза още по-дълбоко във физическия свят. Той напредна до такава степен, че не само виждаше писмеността на Боговете във физическия свят, но можеше да влага своето „себе”, своята духовна индивидуалност в обективния свят. Такива произведения на изкуството като тези в Гърция, по-рано не са съществували. Че човекът изобрази самия себе си в една или друга култура, че пресъздаде в нея нещо като своето физическо „себе”, това беше постигнато през Четвъртата културна епоха.

Ние виждаме как по това време вътрешният духовен свят на човека просто излезе извън него и се вля в материалния свят. И ние виждаме това бракосъчетание между Дух и материя, в неговата най-чиста форма, не другаде, а в гръцкия храм. За всеки, който може да го зърне назад в миналото, този храм е едно прекрасно произведение на изкуството. Гръцката архитектоника е първообразът на архитектониката изобщо. Всяко изкуство има някъде своята върхова точка. Архитектониката достигна върховата си точка именно тук. Пластиката, живописта също достигат някъде върховата си точка. Въпреки гигантските пирамиди, в гръцкия храм е бил създаден най-чудесния образец в архитектурата. Защото, какво всъщност е постигнато в него? Един слаб отзвук може да почувствува само онзи, който има художествен усет за пространството, т.е. който усеща как една хоризонтална линия се отнася към друга линия, която върви ветикално. Една цяла гама от космически истини оживява в онази душа, която може да почувствува, как колоната носи тежестта, която лежи върху нея. Човек наистина трябва да усеща, че всички тези линии още предварително са налице в пространството. Гръцкият художник съзираше по ясновидски начин колоната и само прибавяше материята към това, което виждаше. Той наистина виждаше пространството като нещо живо; той го възприемаше като нещо, което е пронизано от жизнени сили. Как ли би могъл днешният човек да почувствува поне донякъде каква жизненост притежаваше гръцкият пространствен усет? Един слаб отзвук от него можем да видим при старите живописци. При тях все още можем да видим, как, примерно, Ангелите се носят из пространството, като в същото време имаме чувство, че те взаимно се поддържат. Този жив усет за пространството вече не съществува. Аз не отправям някаква критика към Бьоклин и неговото изкуство да си служи с цветовете, но все пак той не познаваше окултния пространствен усет. Едно такова същество, което се издига над неговата „Пие-та” - впрочем човек не е сигурен дали това е Ангел или някакво друго същество - неизбежно пробужда у зрителя чувството, че то всеки миг ще падне върху групата под него. Нека да подчертаем това, за да посочим нещо, което днес едва ли извиква някаква представа у хората, а именно: пространственият усет на гърците, за който специално трябва да подчертаем, че той е от окултно естество.

Един гръцки храм създаваше впечатление, като че ли пространството поражда самото себе си от своите собствени линии. Последицата от това беше, че божествените Същества, които гъркът като ясновидец познаваше, и заради които всъщност беше издиган храмът, действително се спускаха долу в храма, действително се чувствуваха уютно в него. И наистина: Атина Палада, Зевс и т.н. действително присъствуваха в храмовете; те имаха своите тела, своите материални тела в тези храмове. Но понеже такива Същества могат да се въплътят само до степента на етерното тяло, в тези храмове те намираха едно истинско обиталище във физическия свят. Един такъв храм можеше да стане тяхно физическо тяло, защото в този храм тяхното етерно тяло се чувствуваше уютно.

Който разбира гръцкия храм, знае, че той не се различава съществено от една готическа катедрала. Това не е критика срещу готическото строително изкуство, понеже готическата катедрала също е едно забележително произведение на изкуството. Обаче онзи, който вниква в нещата, лесно може да си представи, че гръцкият храм - макар и да се издига някъде напълно самотен, без нито един жив човек наоколо - представлява нещо цялостно. Един гръцки храм е съвършен, дори и нито един човек да не се моли вътре в него. Той не е празен и лишен от душевни качества, защото в него е Богът, в него обитава Богът.

Обаче една готическа катедрала е нещо половинчато, а не нещо цялостно, ако в нея няма никакви вярващи, никакви богомолци. Който разбира това, не би могъл да си представи готическата катедрала като нещо само по себе си, като нещо цялостно и завършено, без вярващите богомолци в нея. И всички готически форми и украшения са свързани с това, което се поражда в нея. В готическата катедрала няма никакъв Бог, никакво духовно Същество, ако в нея липсват молитвите на вярващите. Едва след като богомолците са събрани вътре, едва тогава тя се изпълва от Божието присъствие. Всичко това намира израз в самата дума: „Dom” (немски=катедрала), защото тя е сродна с „tum”; ние казваме „Deutschtum” (германство), „Volkstum” (народност) и т.н., при което винаги има нещо сборно, събирателно; откриваме го дори и в руската „дума„. Гръцкият храм не е дом на вярващите: той е замислен и построен като един дом, обитаван от самия Бог. Докато в готическата катедрала човек се чувствува у дома си само тогава, когато тя е изпълнена от смирената общност на вярващите, когато Слънчевата светлина грее през цветните стъкла на прозорците, цветовете стават видими в малките прашинки, като в същото време - както често се случва - проповедникът говори от амвона: „И също както светлината се разделя на много цветове, така и духовната светлина, божествената сила се разделя всред множеството човешки души и множеството сили, намиращи се във физическия свят.” Често пъти проповедниците говорят подобни неща. И когато непосредственото виждане и духовното изживяване се сливат по подобен начин, тогава катедралата става нещо цялостно.

Каквото беше положението с големите храмове, същото виждаме и във всички художествени храмове на гърците. Мраморът на техните култури оживява: гърците изразяваха във физическата област това, което живееше в техния духовен свят; при гърците беше налице едно бракосъчетание между духовното и физическото.

Обаче римляните бяха стигнали една крачка по-нататък в завладяването на физическия план. Гърците развиха способността да въплъщават душевно-духовното в своите художествени произведения, но отделният грък все още се чувствуваше като член на едно голямо цяло, на полиса, на града-държава; той не възприемаше себе си като личност. Същото виждаме и при по-ранните култури: египтянинът също не се чувствуваше като отделен индивид, а като част от народа. Нещата се повтарят и в Гърция: хората не придаваха стойност на това, да се чувствуват индивиди, а тяхната най-голяма гордост беше да са спартанци, атиняни и т.н. Да бъде човек една личност, да бъде сам по себе си нещо в света, това стана възможно за пръв път едва в Рим. Тъкмо римлянинът стигна до понятието „гражданин”; ето защо римляните можаха да създадат юриспруденцията, правото, които с основание се считат за техни постижения.

Само днешните юристи, които нямат дори предчувствие за тези факти, имат безвкусието да твърдят, че и по-рано е съществувало едно „право” в съвремения смисъл на тази дума. Хората, които ни припомнят за някакви източни законотворци като Хамураби, говорят безсмислици. По-рано съществуваха божествени предписания, но не и правни разпоредби. Ако искаме да говорим обективно върху правото, би трябвало да си служим с ясни и твърди думи; ако искаме да сме справедливи, би трябвало да си служим със страшно твърди думи, и тук всяка критика е само една състрадателна критика.

Понятието „гражданин” беше действително почувствувано за пръв път именно в древния Рим. Там човекът привлече определено духовно съдържание до равнището на своята собствена индивидуалност във физическия свят. В древния Рим хората за пръв път приложиха „завещанието”; там волята на отделната личност нарастна до такава степен, че тя можеше да се разпорежда дори и след смъртта: какво да стане с нейния имот, с нейната собственост и т.н. Сега меродавен стана индивидът, личността. Така човекът наистина привлече определено духовно съдържание до равнището на своята собствена личност във физическия план. Това беше най-ниската точка от развитието.

А най-високо стоеше човекът на индийската култура; индиецът все още пребиваваше в духовните висини, в най-високата точка. През Втората културна епоха, Древно-персийската, човекът тръгна надолу, в своето развитие. През Третата следатлантска епоха, Египетската, това продължи с още по-голяма сила. През Четвъртата следатлантска културна епоха, Гръцко-латинската, човекът изцяло се потопи във физическият свят, в материята. Там той попадна на един вид кръстопът: той или можеше да слиза все по-дълбоко и по-дълбоко, или в най-долната точка да съумее отново да се издигне нагоре и да се завърне в духовния свят. Обаче за тази цел физическият свят трябваше да получи един духовен импулс, един могъщ тласък към завръщането на човека в духовния свят. И този могъщ тласък трябваше да бъде даден чрез идването на Христос Исус на Земята. Божествено-духовният Христос трябваше да слезе при хората в едно физическо тяло. Сега, когато човекът изцяло беше потопен във физическия свят, Богът сам трябваше да слезе при него, за да намери той отново пътя към духовния свят. По-рано това не беше възможно.

Днес ние проследихме развитието на следатлантските култури до тяхната най-дълбока точка; видяхме, как духовният импулс дойде чрез Христос, именно в най-дълбоката точка. Сега човекът отново трябва да се издигне нагоре, да се одухотвори, да се проникне от Христовия принцип. И ние ще видим, как примерно, египетската култура отново се проявява в нашата съвременна епоха, обаче проникната вече от Христовия принцип.