ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Хамбург, 30. Май 1908

Досега се занимавахме с еволюционните закономерности на следатлантското човечество и се опитахме да разберем защо християнството трябваше да възникне в точно определен момент от следатлантското развитие. В края на вчерашната лекция споменахме, че разбирането на някои важни въпроси от Евангелието на Йоан и на цялото християнство зависи от това, доколко разглеждаме тези еволюционни закономерности в езотерично-християнски смисъл. Само тогава можем да стигнем до истинското значение на понятия като “Светия Дух”, “бащата и майката на Исус”. Нека преди всичко да си припомним това, до което стигнахме през последните лекции: че следатлантското човечество, към което в тесен смисъл принадлежим и самите ние, след атлантската катастрофа се разпада на седем подразделения. Аз умишлено избягвам понятието “подраси”, защото всъщност понятието “раса” не се покрива напълно с това, за което става дума тук. Тук става дума за периоди на културно развитие и това, което разбираме днес като закон за расите, практически е само късен отзвук от атлантското развитие.

Онзи еволюционен период на човечеството, който предхождаше атлантската катастрофа - и в по-голямата си част се разигра на континента, заемащ място между днешна Европа н днешна Америка, древната Атлантида - ние също разделяме на седем последователни фази. За тези седем фази е валиден изразът “расово развитие”. Защото тези последователни степени, осъществени на древната Атлантида, бяха твърде различни откъм телесната, вътретелесната и външнотелесната си характеристика, като към външното тяло тук причисляваме и вътрешната конфигурация на мозъка, кръвта и другите телесни течности. Не може и дума да става, че първите представители на следатлантското човечество, древните индийци, са толкова различни от нас, за да употребим спрямо тях израза “раса”. Естествено, терминологичната приемственост е добре да се запази и често е наложително да прибягваме до това старо понятие за расите. Обаче покрай думата “раса” лесно може да се породи една погрешна представа, защото се пренебрегва нещо съществено: че диференциращият принцип, според който човечеството се разделя на различни групи, е много по-сложен от всичко, което съдържа понятието “раса”. Относно това, което ще замени нашата култура, културата след седмото подразделение, понятието “раса” изобщо не трябва да се употребява, защото тогава човечеството ще се диференцира според съвсем други закони.

От тази гледна точка трябва да приемем, че след описаните пет следатлантски епохи - първата е древно-индийската, втората е древноперсийската, третата е вавилоно-египетската, четвъртата е гръкоримската и петата е нашата съвременна културна епоха - предстои настъпването на шестата и седмата следатлантски епохи.

Следователно ние се намираме в петата следатлантска културна епоха и знаем: Християнството е навлязло в еволюцията на човечеството през четвъртата епоха. Доколкото човечеството от петата епоха можа да го обхване, то продължава да тласка развитието напред, и ние бихме могли да предвидим - в смисъла на Духовната наука - как ще се развива християнството през следващите епохи. Още вчера споменахме, че мисията на християнството се подготвя в третата културна епоха. Египетската култура спада към третата културна епоха и от нейните дълбини израстна старозаветното юдейство, за да породи - така да се каже от утробата на третата културна епоха - и самото християнство, което навлезе в света с идването на Христос Исус през четвъртата епоха.

Нека да обобщим: През третата следатлантска културна епоха, човечеството изживя едно силно духовно въздействие. Това въздействие продължи и през четвъртата епоха, съсредоточи се в Христос Исус, и се прехвърли в петата културна епоха, за да продължи и в шестата епоха, която ще смени нашата съвременна културна епоха. И ние трябва да сме напълно наясно върху естеството на тези въздействия.

Нека точно да си припомним, как в хода на развитието, човек стигна до основните съставни части на своето същество. Нека да си припомним как изглеждаха нещата непосредствено преди атлантската катастрофа. Ние посочихме, че етерната глава започна да навлиза във физическото тяло и човекът получи първите предпоставки, за да се обърне към себе си с “Аз-съм”. Когато настъпи ат-лантската катастрофа, човешкото физическо тяло вече беше обхванато от силата на “Аз-съм”; а това означава, че вече беше подготвен физическият инструмент за Азовото съзнание или себепознанието. Нека добавим: Ако се върнем назад, към средата на атлантската епоха, там нито един човек не би бил в състояние да постигне онова себесъзнание, което би му позволило да изговори от самия себе си “Аз съм един Аз” или “Аз съм”. Това можеше да настъпи само тогава, когато онази част на етерната глава, за която споменахме, се окаже свързана с физическата част на главата. В миналото, още преди потъването на Атлантида, човекът изгради първата предпоставка, за да стане носител на това себесъзнание: той изгради физическите наченки на мозъка и формите на самото физическо тяло. Следователно, още преди атлантската катастрофа, човешкото физическо тяло беше узряло дотам, че да стане носител и на Аза.

Тук възниква въпросът: Каква беше впрочем мисията на атлантската епоха? Мисията на атлантската епоха беше да вкара “’Аза”в човешкото същество; тази мисия продължава и след атлантската катастрофа, описвана като “Потопа”, за да стигне и до нашата епоха. Обаче в нашата следатлантска културна епоха трябва да се появи нещо съвсем ново: в човека постепенно трябва да изгрее Манас или Духът-Себе. С нашата следатлантска епоха започва влиянието на Манас или Духът-Себе. Следователно вече знаем, че когато минаваме през нашите различни инкарнации в хода на шестата и седмата епоха, ние ще сме озарени до известна степен от Манас или Духът-Себе. Обаче, за да се превърне изобщо в подходящ инструмент за Манас или Духът-Себе, за човека е необходима една продължителна подготовка. За тази цел той трябваше първо да стане “носител на Аза” в пълния смисъл на думата, макар и за това да бяха необходими хиляди години. Той трябваше да превърне в инструмент на Азът не само своето физическо тяло, но и другите съставни части на своето същество.

През първата следатлантска културна епоха човекът работи върху своето етерно тяло и го превръща в носител на Аза, както по-рано е постъпил и със своето физическо тяло. И така, през древноиндийската културна епоха, човекът притежава за своя Аз не само един физически инструмент, но и едно подходящо за целта етерно тяло. Ето защо в таблицата, на древноиндийската култура съответства “етерното тяло”.

Ако сега искаме да проследим по-нататъшното развитие на тези културни епохи - що се отнася до човека - не е достатъчно повърхностното приемане на душевния човешки свят за “астрално тяло”, а е необходимо да поставим в основата на нещата онази

точна диференциация на човешкото същество, която знаете от моята “Теософия”. Вие помните, че там не става дума за едно просто разделяне на седем съставни части, а че “средната част” на човека също се разделя на Сетивно тяло, Сетивна Душа, Разсъдъчна Душа, Съзнаваща Душа; а после имаме Духът-Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух. Обикновено различаваме само седем съставни части; четвъртата, която обхващаме с думата “Аз”, трябва да диференцираме още по-подробно, защото тази диференциация е постигната в самия ход на човешката еволюция.

През древноперсийската културна епоха се изгражда същинското астрално тяло или “сетивното тяло”;то е носител на действените човешки импулси и преходът от индийската към персийската култура се свежда до култивирането на материалния свят. Характерна за тази културна епоха е двигателната активност на ръцете и всичко, свързано с нея, с една дума - трудът. Древните индийци - и то в много по-голяма степен, отколкото предполагаме - далеч не са склонни към ръчни действия, а към съзерцателно извисяване над материята. За да си припомнят предишните състояния, те трябваше да се вглъбяват дълбоко в себе си. Ето защо, в общи линии, индийското посвещение (Йога) държи толкова много на етерното тяло и неговото развитие.

Нека сега да се отправим по-нататък. През древноперсийската култура, Азът трябваше да навлезе в сетивното тяло. А културата на асирийци, вавилонци, халдеи и египтяни се състоеше в това, Азът да се издигне до Сетивната Душа.

Какво представлява Сетивната Душа? Това, което при сетивния човек се насочва предимно навън и му позволява да възприеме господствуващия във външната природа Дух чрез своите очи и останалите сетива. През тази епоха очите се насочват към материалните предмети на външното пространство, към звездите и техния ход. Върху Сетивната Душа действува това, което е разположено в пространството. В човека на египетско-халдейската епоха има твърде малко от това, което бихме могли да наречем култура на личността, култура на разума. Съвременният човек също няма правилна представа за същността на египетската мъдрост през онази епоха. Всъщност египетската мъдрост не беше свързана с мисленето, с мисловните асоциации, както това стана по-късно; а когато човекът отправяше погледа си навън, той просто “възприемаше” законите, понеже ги разчиташе във външния свят с помощта на своите сетива. Всичко се свеждаше до разгадаване на законите; нямаше и следа от понятия, от понятийна наука, налице беше наука на съзерцанието, наука на усещането.

Ако нашите учени биха размислили, те просто биха напипали с пръст това, за което говорим. Защото ако тогавашните хора не са размишлявали с вътрешните сили на своя ум, това не означава нищо друго, освен това, че те не са разполагали с наука, опираща се на понятия и логично мислене. Такива неща тогава не са съществували! Историята ясно показва, че истинският основател на логиката е Аристотел. Ако тя би съществувала и по-рано, хората щяха да я изложат в писмен вид.

Логиката, размишляването в самия Аз, където човек свързва и разграничава понятията, за да извежда своите логични умозаключения, а не да съзерцава - всичко това възникна едва през четвъртата епоха. Ето защо я наричаме епоха на Разсъдъчната Душа.

А самите ние се намираме в една епоха - човечеството навлезе в нея приблизително към средата на Средновековието, започвайки от 10,11,12 век когато Азът навлиза в Съзнаващата Душа.Да,това става сравнително късно: Азът навлиза в Съзнаващата Душа едва към средата на Средновековието. Този факт лесно може да се докаже исторически; ако разполагаме с достатъчно време, бихме могли да осветлим и най-тъмните кътчета от средновековната история. Тогава в човека възниква едно точно определено понятие за индивидуалната свобода, за индивидуалната Азова способност. Ако разгледате още началните периоди на Средновековието, Вие навсякъде ще установите, че значението на човека се определя от начина, по който той е поставен в обществото. Човекът наследява от своите родители и деди известно положение, ранг и достойнство, и с оглед на тези фактори, които не са белязани от неговата личност и не са съзнателно свързани с Аза, той се проявява по един или друг начин в света. Едва по-късно, с развитието на търговията и откритията на новото време, Азовото съзнание започва да се разширява и ние лесно ще различим в европейския свят външните и конкретни проявления на Съзнаващата Душа в устройството на градовете, техните закони и т.н. Например от хрониките на Хамбург лесно би могло да се установи, как са се развили нещата в исторически план. Това, което през Средновековието са наричали “свободен град” е външният израз на нарастващото себесъзнание. Ако отправим поглед към бъдещето, ще се убедим: Сега ние работим за изграждането на личностовото съзнание в Съзнаващата Душа. Всички изисквания на новото време не са нищо друго, освен израз на несъзнаваните от човека изисквания на Съзнаващата Душа.

Ако отправим духовен поглед към още по-далечното бъдеще, ние ще видим и нещо друго. През следващата културна епоха човекът ще се издигне до Манас или Духът-Себе. Тогава хората ще притежават в много по-голяма степен отколкото днес, една обща мъдрост и ще бъдат, така да се каже, потопени в общата мъдрост. Хората все повече ще усещат, че тъкмо строго личните душевни трепети са в същото време и най-общовалидните процеси, засягащи цялото човечество. Това, което в днешен смисъл приемаме за индивидуално благо на човека, ще бъде издигнато на по-висока степен. Днес в повечето случаи хората спорят и имат противоположни мнения поради индивидуалността, поради човешката личност. Те смятат: “Ако моето мнение не се различава от това на другите, аз не съм самостоятелна личност.”И точно защото искат да са самостоятелни личности, те се стремят към различни мнения. Обаче в този възглед има нещо примитивно. Хората ще заживеят в мир и хармония най-вече тогава, когато отделният човек ще бъде индивидуализиран в най-висока степен. Докато хората не бъдат напълно осенени от Духът-Себе, те ще имат и различни мнения. А тези мнения изобщо не произтичат от истинските дълбини на човека.

Днес само математическите и геометрични истини са като далечни предвестници за нещата, които един ден човек ще изживява в своите душевни дълбини. Тук не могат да съществуват различни мнения. Ако един милион души биха Ви казали, че 2x2=5, а вътре в себе си знаете, че точната цифра е 4, Вие знаете още, че другите са в грешка, също както ако някой би твърдял, че сборът от трите ъгъла на един триъгълник не е равен на 180 градуса.

В културата на Манас, изворите на истината ще бъдат все повече усещани не другаде, а в здравата и силна личност, в нейния неповторим индивидуализъм, като в същото време на висшите истини няма да се гледа по различен начин от отделните хора, какъвто е случаят и с математическите истини. За тях хората постигат съгласие, защото те са твърде обикновени истини. А относно другите истини хората спорят не защото може да има две правилни мнения, а защото все още не са стигнали дотам, да отстранят всичко, което произтича от лични симпатии и антипатии. Ако хората биха следвали личното си мнение и при най-елементарните математически истини, тогава много домакини вероятно биха се съгласили, че 2x2=5, а не 4. За онзи, който вниква дълбоко в естеството на нещата, е просто невъзможно да спори върху тяхната по-висша природа. Има само една възможност - той сам да се издигне до тази по-висша природа. Едва тогава истината, която е покълнала в една душа, напълно ще съвпадне с истината в другата душа; всеки спор отпада.

И точно тук е гаранцията за истинския мир и за истинското братство, защото съществува само една истина и тази истина е свързана с духовното Слънце. Помислете си колко хармонично растат отделните растения, всяко от тях се стреми към Слънцето, а то е едно за всички. И така, когато в хода на шестата културна епоха Духът-Себе ще проникне в човеците, фактически тогава ще има едно духовно Слънце, към което хората ще се стремят и в което всички ще са съгласни и единни. Тази е величествената перспектива, която застава пред нас в навечерието на шестата епоха. А през седмата епоха в нашето развитие ще проникне Духът-Живот или Буди.

Така изглеждат далечните бъдещи епохи. Сега за нас е пределно ясно: Шестата културна епоха е изключително важна, защото чрез общата мъдрост, тя ще донесе мир и братство. Тя ще донесе мир и братство по силата на това, че висшият Аз - първоначално в своята по-низша форма, като Дух-Себе или Манас - ще прониква не само в определени избрани човеци, а в цялата онази част на човечеството, която се движи в рамките на нормалната еволюция. Тогава ще се осъществи връзката между човешкия Аз - такъв, какъвто се е развил досега - с висшия Аз. Този процес можем да определим като едно духовно бракосъчетание, защото християнският езотеризъм винаги е прибягвал до това име, говорейки за свързването между човешкия Аз и Манас или Духът-Себе. Обаче нещата в света са взаимно и дълбоко свързани, и човекът не може току-така да протегне ръка и да привлече този Манас; той трябва да се издигне на много по-висока еволюционна степен, за да си помага сам в областта на тези неща.

Но за да се стигне изобщо дотук, че да бъде възможно свързването на следатлантския човек с висшия Аз, човечеството трябваше да получи известна помощ. Когато някъде трябва да се постигне нещо, винаги е необходима определена подготовка. Ако ще поставяме задачи пред едно 15-годишно дете, трябва да започнем от неговата шеста-седма година. Всяка видима степен от развитието се подготвя от неговите предварителни импулси. Това, което човечеството ще постигне в шестата културна епоха, трябва да бъде подготвено бавно и внимателно. Необходимите за тази цел сили трябваше да дойдат от вън.

Първоначалната подготовка в тази насока се свеждаше до едно чисто външно въздействие от духовния свят, което още не беше слязло в света на материята. То се съдържа във великата мисия на еврейския народ. Когато Мойсей - като посветен в египетските Мистерии - получи от духовния свят поръчението, което вече охарактеризирахме с думите: “Когато им предаваш моите закони, кажи им, че моето име е “Аз-съм” (2. Мойсей 3, 14), всъщност той трябваше да разбере следното: Подготви ги, като им говориш за невидимия Бог, който няма форма. Посочи им, че - докато Бог Отец действува в кръвта - за онези, които са в състояние да разберат, се подготвя “Аз-съм”, който след време ще слезе в материалния свят!

Всичко това стана през третата културна епоха. И ние виждаме как всред еврейския народ възникна мисията да посредничи между човечеството и Бога, който по-късно трябваше да слезе в материята и да се яви в плът. Първо Той беше възвестен, а после стана видим за физическите очи. Точно в това се състои подготовката на човечеството, която трябваше да извърши Мойсей.

Нека да спрем вниманието си на този момент: духовното възвестяване чрез Мойсей и края на това възвестяване, явяването на обещания Месия в лицето на Христос. През тази епоха, която бихме определили като първия период от историята на християнството, в еволюцията на човечеството беше вложен реалният импулс за единство и братство, които ще тържествуват в шестата културна епоха. Нещата изглеждат така, сякаш в еволюцията се влива една огромна сила, която започва да работи, за да се яви накрая и плодът. Тя продължава да работи и в нашата съвременност, когато човечеството изцяло се потопи в материята с интелектуалните си и духовни възможности. Някои би могъл да попита: Защо християнството трябваше да дойде в света като непосредствен предшественик на най-мрачната материалистична епоха?

Представете си, как човечеството би навлязло в тази най-мрачна материалистична епоха без християнството. Тогава за него би било изключено да намери импулса за духовния свят. Представете си, как импулсът, даден на човечеството от Христос, не е вече тук, и цялото човечество трябва да затъне в окончателен упадък и да се свърже за вечни времена с материята; как човечеството би било обхванато, според един окултен израз, от “тежестта на материята” и как би било отклонено от пътя на своята еволюция. Ние можем нагледно да си представим, как следатлантското човечество затъна в материята. Но преди да стигне най-долната мъртва точка, то усети в себе си другия импулс, който го тласна в противоположната посока. Това беше Христовият Импулс. Ако Христовият Импулс беше подействувал по-рано, човечеството изобщо нямаше да стигне до материалния момент от своето развитие. Ако този импулс беше озарил древноиндийската културна епоха, човечеството щеше да се проникне от духовния елемент на християнството, обаче човечеството никога нямаше да завладее материалния свят и да създаде всичко онова, което днес наричаме материална култура.

Може и да звучи странно, когато казваме, че без християнството не биха съществували влакове, параходи и т.н., но за този, който схваща връзката между нещата, това е точно така. Тези културни постижения никога не биха могли да възникнат в древноиндийската културна епоха. Дълбока, тайнствена връзка има между християнството и всичко онова, което определяме като “гордостта на човечеството”. Благодарение на факта, че християнството изчака подходящия момент, то направи възможен прехода към материалната култура; а благодарение на факта, че се намеси в еволюцията точно когато трябваше, то позволи на всички, които приемат Христовия Принцип, отново да се издигнат над материята.

Но след като хората не можаха да разберат християнството, те го материализираха изключително грубо. Днес то е толкова изопачено, че може да бъде приемано само в материален смисъл. През епохата, която току-що разгледахме, то прие наистина груб и материалистичен облик. Тази епоха можем да разглеждаме като втори период от историята на християнството. Например, вместо да бъде схваната висшата духовност на Тайната вечеря, тя беше материализирана и представена като едно грубо превръщане на субстанцията от едно състояние в друго. Могат да се приведат стотици примери за това, че християнството - като спиритуално явление - не беше разбрано.

Днес сме стигнали приблизително до онзи момент, когато вторият исторически период на християнството привършва и човечеството по необходимост ще трябва да се свърже с духовното, спиритуалното християнство, с това, което християнството действително трябва да бъде, за да извличаме от него необходимите духовни истини. А това ще бъде постигнато чрез антропософското задълбочаване на християнството. Прилагайки антропософията към християнството, ние следваме една световноисторическа необходимост: да подготвим третата християнска епоха, която предхожда навлизането на Манас в шестата културна епоха. Това ще бъде, така да се каже, третата част.

Първата част включва времето от предизвестяването на християнството до идването на Христос Исус и малко след него. Втората част включва потъването на човешкия Дух и материализирането на самото християнство. А третата част се състои в антропософското задълбочаване на християнството.

Неразбирането на такъв религиозен източник като Евангелието на Йоан, е свързано със самата същност на съвременната материалистична епоха. Една материалистична култура никога не може да разбере Евангелието на Йоан. Но спиритуалната култура, която започва с Антропософското Движение, ще разбере този религиозен документ в неговата истинска духовна форма и ще подготви това, което човечеството трябва да пренесе в шестата културна епоха.

За човек, който постига християнското или розенкройцерското посвещение - а и изобщо за този, който минава през посвещението - настъпва едно твърде особено явление. За него нещата от живота придобиват двойнствено значение; едното се отнася до външните събития във физическия свят, а другото се отнася също до физическите събития, само доколкото те представляват отражение на всеобхватните духовни събития в свръхсетивния свят. Смятам, че ще ме разберете, ако сега се опитам поне отчасти да обрисувам впечатленията, които са вълнували автора на Йоановото Евангелие.

В живота на Христос Исус има едно особено събитие, което се извършва в условията на физическия свят. Ясно е, че онзи, който описва нещата в смисъла на Йоановото Евангелие, ги описва като посветен. Ето защо за него физическото събитие представлява в същото време възприятията и изживяванията, съпровождащи акта на посвещението. Представете си заключителната фаза на посвещението.

Кандидатът за посвещение прекарва в летаргичен сън три и половина “епохи”, които в миналото имат своя израз в описаните вече три дни и половина. Всеки ден окултният кандидат изживява нови неща, свързани с духовния свят. Първия ден той стига до определени изживявания, които му се представят като събития от духовния свят; през втория и третия ден изживяванията са други. Пред този, за когото става дума тук, застава нещо, до което ясновидецът винаги може да се приближи: бъдещето на човечеството. Ако знаем импулсите на бъдещето, ние ще сме в състояние да ги включим в настоящата епоха и да я подготвим за бъдещето.

Представете си за миг ясновидеца от миналите епохи. Той изживяваше духовното значение на първата от описаните части оттам, където чуваме призива: “Кажи на твоя народ: Аз съм “Аз-съм”, до идването на Месията. Като втора част, той изживяваше слизането на Христос в материята. И като трета част той изживяваше - под формата на астрални образи - как човечеството постепенно се подготвя, за да приеме Духът-Себе или Манас през шестата културна епоха. Той изживяваше бракосъчетанието между човечеството и Духа. Това е едно изключително изживяване, което човечеството може да изрази външно само благодарение на факта, че Христос навлезе във времето и в историята. По-рано човечеството не беше живяло в такова братство, което да блика от изгряващия в душите Дух и да поражда мир между един човек и друг. По-рано съществуваше само любовта, която беше материално подсигурена чрез кръвното родство. Постепенно тази любов прераства в духовна любов, за да се спусне отново долу. В заключителната фаза от третата част на посвещението става ясно: човечеството празнува своето бракосъчетание с Духът-Себе или Манас. А това може да стане само тогава, когато времето за пълното осъществяване на Христовия Импулс е вече дошло. Дотогава остават в сила отношенията, опиращи се на кръвното родство; дотогава няма и следа от спиритуално извисяване на човешката любов.

Навсякъде, където в старите религиозни документи се говори за числа, става дума и за тайната на числата. Когато четем: “На третия ден имаше сватба в Кана Галилейска...” (2, 1), всеки посветен знае, че “третият ден” означава нещо особено. И какво по-точно? Тук авторът на Йоановото Евангелие посочва, че става дума не само за едно действително събитие, а същевременно и за едно велико пророчество. Тази сватба е само израз на космическото бракосъчетание, в което встъпва човечеството, бракосъчетанието, за което ни говори третият ден от посвещението. В първия ден са представени събитията от първата епоха, а именно прехода от третата в четвъртата културна епоха; във втория ден са събитията на прехода от четвъртата в петата културна епоха; в третия ден са представени събитията, когато човечеството преминава от петата в шестата културна епоха. Това са трите дни на посвещението. И Христовият Импулс трябваше да изчака третия момент, защото преди него той не би могъл да се включи в еволюцията на човечеството.

Евангелието на Йоан загатва за една особена връзка между “мен и теб”, между “нас двамата”. Тъкмо това е записано в Евангелието, а не абсурдните думи: “Жено, какво имам аз с тебе?” Когато майката настоява Христос да извърши знамение, той казва: “Моето време още не е дошло” (2, 4), не е дошло Моето време за истинското бракосъчетание, за истинската връзка между човек и човека. Това време тепърва ще дойде. Днес все още действува и ще продължава да действува силата, идваща от кръвното родство; само в този смисъл между майката и Сина няма “нищо общо” по времето на сватбата в Кана Галилейска.

Ето как трябва да се отнасяме към Евангелието на Йоан, за да разграничим видимата реалност от окултните основи на този религиозен документ. И тогава ние хвърляме поглед в бездънните глъбини на духовния живот и виждаме какво точно е подарил на човечеството един такъв посветен като автора на Йоановото Евангелие, и то само благодарение на факта, че Христос вече беше вложил своя Импулс в развитието на човечеството.

И така, ние видяхме, че тези неща трябва да се обясняват не с помощта на празна символика или произволни алегории, а направо от астралната действителност, в която попада посветеният. Тук не може да става дума само за едно алегорично тълкуване, а за описанието на това, което посветеният изживява. И ако нещата бъдат представени по друг начин, хората, намиращи се извън нашите антропософски среди, ще са напълно прави, когато твърдят, че антропософията не предлага нищо друго, освен алегорични тълкувания! Но ако в тези случаи приложим духовнонаучното тълкуване - така, както направихме сега - тогава разбираме как в хода на трите мирови дни - от третата културна епоха в четвъртата, от четвъртата в петата и от петата в шестата - всред човечеството навлиза и работи Христовият Импулс. И в смисъла на Йоановото Евангелие, еволюцията ни се открива по такъв начин, че ние знаем: Христовият Импулс беше толкова велик, че днес човечеството е разбрало само нищожна част от него; Той ще бъде разбран едва по-късно.