ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ

Хамбург, 29 май 1908

В хода на нашите лекции Вие видяхте, до какво отношение стигаме към този религиозен документ, наречен Евангелието на Йоан, когато се опираме на Духовната наука, на антропософията. Вие видяхте, че не става дума да извлечем от този документ някакви истини за духовните светове, а да посочим как, независимо от всякакви човешки и други документи, съществува възможност за проникване в духовния свят, също както и днес, изучавайки математиката, правим това независимо от историческите произведения, които в хода на човешката еволюция са разработили за пръв път една или друга част от математиката. Какво знаят за геометрията на Евклид например онези, които в училище започват да изучават елементарна геометрия? Какво знаят те за онзи първоначален исторически документ, за онази Евклидова книга, която за пръв път предоставя на човечеството основните геометрични истини? Едва когато хората - изхождайки от самите себе си - напреднат в геометрията, те вече могат да оценят Евклидовите произведения според тяхното достойнство и значение. Следователно, ние можем да постигнем от самия духовен живот онези истини, за които става дума в него. И когато сме ги открили и после отново се обръщаме към историческите документи, ние отново откриваме това, което, така да се каже, вече знаем. Едва по този начин ние стигаме до едно истинско и достойно оценяване на съответните исторически документи.

В хода на лекциите вече се убедихме, че от всичко това Евангелието на Йоан не губи нищо от своята стойност; ние се убедихме, че за този, който се опира на антропософията, преклонението пред такива религиозни източници далеч не е по-малко от преклонението на хора, - които се опират само на съответните религиозни източници. Да, ние видяхме, че дори най-дълбоките истини относно християнството, които бихме могли да наречем също и всеобщи истини на мъдростта, отново се изправят пред нас в Евангелието на Йоан. Ние видяхме още, че едва когато вникнем в този дълбок смисъл на християнското учение, разбираме защо Христос се появи в точно определено време от еволюцията на човечеството, а именно в началото на нашето летоброене.

Вече стана дума за възходящата посока, в която започна да се развива следатлантското човечество. Посочихме също, как след атлантския Потоп възникна първата велика следатлантска културна епоха, древноиндийската култура. Показахме, че характерната особеност на тази древноиндийска култура се свеждаше до това, че човешките души бяха заливани от копнежи и спомени. Разказахме и за това, по какво копнеят те, какво искат да си спомнят. Спомените се състояха в това, че бяха останали живи предания за една от епохите преди атлантския Потоп, през която всички човеци притежаваха едно сумрачно ясновидство, позволяващо им да виждат в духовния свят, така че той им беше познат от техните собствени изживявания, както за днешните хора са очевидни четирите царства на природата: минералното, растителното и т.н. Видяхме, че преди атлантската катастрофа все още нямаше рязка граница между ясното дневно съзнание и нощното съзнание на човека. Когато тогавашният човек заспиваше, неговите вътрешни изживявания не бяха така несъзнателни и тъмни, както днес; когато образите от дневния живот изчезваха, възникваха образите от духовния живот, и тогава той навлизаше всред процесите и Съществата на духовния свят. А когато сутрин отново се прибираше в своето физическо тяло, духовните изживявания и истини потъваха в мрак и около него се появяваше днешната действителност на минералите, растенията, животните и т.н. Рязката граница между нощното безсъзнание и дневната будност се очертава едва след атлантския Потоп, в нашата следатлантска епоха. Човекът все повече се откъсваше от духовната действителност - що се отнася до непосредствените му възприятия - и все повече навлизаше в чисто физическата действителност. Оставаше само споменът, че има и друго царство, едно царство на духовни процеси и Същества, и точно по тези спомени се разгаряше копнежът на душите, чрез някакви изключителни състояния отново да се издигнат до сферите, където човекът пребиваваше преди вплитането си във физическия свят. Тези изключителни състояния бяха достъпни само на малцина избраници, на посветените, чиито вътрешни сетива бяха “отваряни” в мистерийните центрове, така че те можеха да виждат в духовния свят. Посветените предлагаха на другите хора, на които липсваха тези способности, потвърждение за реалността на духовните светове. През древно-индийската култура, Йога беше онзи специфичен процес, с чиято помощ човекът се пренасяше в старото сумрачно ясновидство. А онези, които бяха посвещавани, по силата на самия този факт, и като свидетели на духовния свят, ставаха предводители на човечеството.

Този копнеж за връщане в духовния свят пораждаше всред древноиндийската култура преди всичко онова настроение, което караше хората да разглеждат външната действителност като илюзия, като Майя. Те си казваха: Истинската действителност е само в духовния свят, където можем да се връщаме с помощта на Йога. Тъкмо този свят, изпълнен с духовни процеси и Същества, е истински, докато материалният свят е недействителен, той е илюзия, Майя!

До това се свеждаше първото и основно религиозно светоусещане след атлантската катастрофа и Йога беше първата форма на посвещение в началото на следатлантската епоха. Първоначално тук няма и следа от разбиране за истинската мисия на следатлантската епоха. Защото мисията на човечеството не се изразяваше в това, да приема сетивния свят като илюзия, като Майя, да се отдръпва и бяга от този свят; следатлантското човечество имаше друга мисия: все повече и повече да завладее физическия свят, да стане господар над физическите явления и процеси. Напълно понятно е, че човечеството, което постепенно навлизаше във физическите измерения на нещата, отначало ги приемаше като илюзия или Майя, понеже досега те бяха едва загатнати всред духовната действителност. Това настроение не можеше да остане в своя първоначален вид. Следатлантската епоха не можеше да се отнася към физическата действителност като към една илюзия. И ние виждаме как стъпка по стъпка, следатлантското човечество съумя през различните културни епохи да укрепи връзката си с физическата действителност.

В онази култура, която определяме като древно-персийска - защото историческите сведения за персийската или Заратустровата култура са само последен отзвук на това, за което става дума тук, в тази втора културна епоха ние виждаме как хората предприемат първата стъпка, за да надраснат древноиндийския принцип и за да завладеят физическата действителност. Но все още няма и следа от едно сърдечно проникване в материята, няма и никакво сериозно изследване на физическите закономерности. Древноиндийската култура не отстъпва така бързо. Дори нейните далечни останки от по-късните времена, показват ехото от онова настроение, което третира физическата действителност като илюзия. Ето защо нашата съвременна култура никога не би могла да произлезе непосредствено от древноиндийската култура. Там цялата мъдрост беше насочена извън физическия свят и гледаше нагоре към духовните светове като към скъп и свят спомен, докато изследването и култивирането на физическата действителност изглеждаше лишено от всякакъв смисъл. Сам по себе си, древноиндийският принцип никога не би могъл да вдъхнови една наука, която да служи на нашия земен свят; този принцип никога не би позволил онова сериозно проучване на природните закони, което е в основата на нашата съвременна култура. Всичко това никога не би могло да произлезе от древноиндийската същност. Защото, нима е необходимо да се вниква в силите на един свят, който се гради върху илюзия! Ако по-късно нещата се променят и в самата индийска култура, причината е не в нея, а в по-късни чужди влияния.

За древноперсийската култура, видимата физическа действителност представлява поле за работа. Макар и все още да е считана за израз на враждебните Богове, проблясва надеждата, че с помощта на Боговете на светлината, физическата действителност може да бъде изцяло проникната от духовните сили и от добрите Богове. Представителят на персийската култура постепенно се пробужда за реалността на физическия свят. Макар и да го разглежда като област от Бога на тъмнината, той все пак храни надеждата, че може да вложи там силите на добрите Богове.

По-нататък човечеството навлиза в културната епоха, която има своя исторически израз във вавилоно-асирийско-халдео-египетската култура. Звездното небе престава да бъде за човека една илюзия, а нещо, в чиито писмени знаци той вече може да чете. В това, което за индиеца беше все още Майя, в блясъка и орбитите на звездите, представителят на третата културна епоха вижда израз на решенията и намеренията от страна на божествено-духовни Същества. Постепенно хората се изпълват с усещането, че външната действителност е не илюзия, а едно откровение, едно проявление на божествено-духовни Същества. През египетската култура хората започнаха да прилагат това, което може да се извлече от звездната писменост, в картографирането на Земната повърхност. Защо египтяните станаха първите геометри? Защото вярваха, че чрез мислите, които разпределят и подреждат Земята, може да се овладее, да се преобрази и самата материя.

Ето как по-късното човечество постепенно завладява материалния свят, първоначално смятан за една илюзия, и прави това чрез Духа, който все повече и повече набира сили в дълбоката вътрешна същност на човека.

Вече споменахме, че хората стигнаха до изживяването на Аза или “Аз-съм” едва през по-късните атлантски периоди. Защото докато виждаха образите в духовния свят, те му принадлежаха, самите те бяха като един образ всред много други образи. Сега обаче, Духът трябваше да бъде обхванат в самата вътрешна същност на човека. Нека сега към това, което повторихме днес, да прибавим и някои подробности, свързани с развитието на вътрешната човешка същност.

Доколкото през Атлантската епоха човекът поглеждаше навън с един вид сънищно, ясновиждащо съзнание, той всъщност не обръщаше внимание на своите вътрешни процеси. Вътрешният свят, който по-късно щеше да бъде обхванат от Аза или “Аз-съм”, все още имаше твърде неясни контури. Наред с изчезването на духовния свят, човекът осъзна и своя собствен духовен свят. През древноиндийската култура този собствен духовен свят беше обгърнат от едно странно настроение. Хората смятаха, че ако искат да проникнат в духовния свят и да се издигнат над илюзиите, те трябва да се откажат от “Аз-съм” и да се потопят във Всемирния Дух, в Брахман. Ето защо старите методи на посвещение са свързани със загуба на личното съзнание. Най-древните форми на посвещение се отличават преди всичко с едно безлично навлизане в духовния свят.

През третата културна епоха нещата се променят. Себесъзнанието започва да се развива все по-силно. Човекът все повече напредва към своята вътрешна Азова същност. Привързвайки се към материята и прониквайки в нея чрез законите, дефинирани от неговия Дух без намесата на старото ясновидство, човекът все повече се приближава до своя Аз, като в древен Египет това личностово съзнание достига една върхова точка. Обаче в личностовото съзнание имаше и още нещо, което не му позволяваше да поддържа връзката с всичко онова, от което то беше произлязло. Ако искаме да вникнем в истинския произход на нещата, трябва да се спрем върху два основни момента от еволюцията на човечеството.

Нека да припомним как през Атлантската и древноиндийската епоха хората се стремяха да заличат личността. За атлантците това беше нещо естествено, понеже всяка нощ те “премахваха” личността и подновяваха живота си в духовния свят. За индийците - също, защото чрез Йога тяхното посвещение ги приближаваше до едно безлично състояние. Крайната цел беше съвършеният покой във Всемира. Този покой откриваме в съзнанието на тогавашното човечество, а именно в съзнанието, че индивидът е само едно звено във веригата на поколенията, и че чрез своята кръв е свързан с поколенията, включително до най-далечните си предшественици. Този е основният момент, за който става дума. Той идва в резултат на онази древна традиция, при която човек се усещаше като подслонен в лоното на божествено-духовния свят. Стана така, че хората, преминали през едно нормално развитие, сега, през третата културна епоха, започнаха да се чувствуват като отделни човеци, но в същото време не забравяха, че са подслонени в лоното на божествено-духовния свят, и че по силата на кръвното родство са включени в цялата верига на поколенията. За тях Богът живееше в течащата през поколенията кръв.

Посочихме още, че всред представителите на старозаветния народ, това настроение стигна до определена степен на съвършенство. “Аз и Отец Авраам сме едно”, с други думи, индивидът усещаше себе си като подслонен в родословната верига, стигаща чак до Отец Авраам. В общи линии, това беше основното настроение всред всички нормално развити народи на третата културна епоха. Обаче само представителите на Стария Завет бяха пророчески предупредени: в духовен смисъл, съществува нещо много по-дълбоко от бащинството, което тече в кръвта на поколенията. Ние посочихме и великия момент от еволюцията на човечеството, когато всичко това беше пророчески предизвестено. Мойсей чу зова: “Кажи им, когато съобщаваш Моето име, че “Аз-съм” каза това!” и точно тогава за пръв път прозвуча възвестяването и откровението на Логоса, на Христос. За тези, които изобщо бяха в състояние да разберат, за пръв път пророчески отекна вестта, че в Бога живее не само това, което е заложено в кръвното родство, а и един чисто духовен елемент. Това е едно от големите пророчества на Стария Завет.

Впрочем кой беше този - ето въпросът, на който бихме искали да се спрем - кой беше този, който тогава възвести пред Мойсей за пръв път своето име по един пророчески начин? Тук отново се натъкваме на едно място, към което тълкувателите на Йоановото Евангелие се отнасят напълно повърхностно и не искат да признаят, че този религиозен документ трябва да се разглежда много по-дълбоко.

Кой беше този, който пророчески възвести своето име; този, комуто трябва да се даде името “Аз-съм”? Кой беше той?

Едва сега, с подобаваща сериозност и страхопочитание, започваме да разбираме един особен пасаж от Евангелието на Йоан. Този пасаж започва от 37. стих на 12. глава. Там Христос Исус ни посочва сбъдването на нещо, което предсказва пророк Исай, в смисъл, че юдеите не искат да повярват в Христос Исус. Тук самият Исус се позовава на Исаия:

„Той ослепи очите им и вкамени сърцата им, за да не виждат с очите си и да не разумяват със сърцата си, та да се не обърнат и ги изцеля. Това каза Исайя, когато бе видял славата Му и бе говорил с Него.“ (12, 40-41)

Исай “говори с Него”! С кого говори Исай? Тук ние сме отпратени към едно място от Стария Завет, където се казва:

„В годината, когато умря цар Озия, видях Господа седнал на висок и издигнат престол и полите му изпълваха храма.“ (Исаия 6, 1)

Какво вижда Исай? Евангелието на Йоан отговаря ясно: Той вижда Христос! В духовния свят Христос винаги е можел да бъде виждан и Вие ще се съгласите с Тайната наука, когато тя твърди, че онзи, когото Мойсей видя и от когото чу името “Аз-съм”, е Съществото, което по-късно се яви на Земята като

Христос. Истинският “Дух Божи” на древността е не друг, а Христос, както разбираме в едно от онези места на религиозните документи, които е изключително трудно да бъдат обяснени без правилен и дълбок поглед върху нещата. Ето защо думите “Отец”, “Син” и “Светият Дух” често се разменят по най-странен начин. Външно, в екзотеричния живот, тези думи винаги се употребяват така, че да не се прояви техният истински езотеричен смисъл. Ако в духа на древното юдейство се говори за “Отец”, става дума преди всичко за онзи Отец, който материално пулсира в кръвта на поколенията. Но когато се говори така, както тук Исай говори за “Господа”, за този, който се изявява духовно, в този случай се говори за Логоса по същия начин, както и в Евангелието на Йоан. Авторът на Йоановото Евангелие не иска да каже нищо друго, освен: Този, който винаги е можел да бъде виждан в духовния свят, стана плът и живя между нас!

Едва когато проумеем, че и в Стария Завет се говори - в известен смисъл - за Христос, ние ще разберем и по какъв начин древният юдейски народ се намесва в нашето развитие. Древноеврейският принцип израства от египетската епоха. Той израства от скритите духовни сили на египетския принцип.

Следователно, виждаме как постепенно напредва нормалният ход на човешката еволюция. Първата следатлантска култура е древноиндийската, втората е древноперсийската, третата е вавилоно-асирийско-халдео-египетската, следва четвъртата - гръко-римската, а петата е нашата съвременна културна епоха. Преди да започне четвъртата епоха, от третата епоха - като едно тайнствено разклонение - се отделя онзи народ, чиито традиции слагат основата на християнството. И ако обобщим всичко, казано в хода на досегашните лекции, ще намерим за напълно логично, че явяването на Христос трябваше да стане тъкмо в четвъртата културна епоха.

Вече посочихме, че през четвъртата епоха човекът беше напреднал до такава степен, която му позволяваше да обективира своя собствен душевен свят, своя Аз във външния свят. Ние виждаме, как човекът постепенно прониква материята със своя собствен Дух, със своя духовен Аз. Ние виждаме творенията на гръцките скулптори, на гръцките драматурзи, където човекът въплъщава това, което той нарича своя душевна същност. Ние виждаме по-нататък в римския свят как това, което е човекът, стига до неговото съзнание и как той го фиксира във външния свят под формата на “Jus” (право), макар една твърде заплетена и сложна наука за правото да забулва целия този процес. За всеки истински познавач на юриспруденцията е ясно, че същинското право, разглеждащо човека като правов субект, възниква едва през четвъртата културна епоха. Човекът беше осъзнал своята собствена личност до такава степен, че усещаше себе си като поданик на държавата. В Древна Гърция отделният човек усещаше себе си като член на целия град-държава. За него беше по-важно да бъде атинянин, отколкото отделен човек. Обаче нещо съвсем различно е, когато чуваме: “Аз съм римлянин!”, отколкото: “Аз съм атинянин”. “Аз съм римлянин” означава, че индивидът, като поданик на държавата, има определена стойност и притежава своя лична воля. Лесно би могло да се докаже, че например понятието “завещание” (Тestament) възниква едва през този период, то е типично римско понятие. Едва тогава човекът можеше да подчертае своята воля по такъв начин и толкова индивидуално, че тя да е валидна дори и след смъртта му. Нещата, които изнася Духовната наука, съвпадат до най-малките подробности с действителните факти.

И така, виждаме как човекът все повече прониква в материята със силата на своя Дух. През следващите епохи тази тенденция се усилва. Четвъртата епоха е времето, когато човекът докрай въплъщава в материята това, което обхваща в своя Дух. В египетските пирамиди все още личи, как Духът и материята воюват помежду си, как това, което Духът обхваща, все още не намира пълен израз в материята.

Докато в гръцкия храм е вложен целия обрат в развитието на следатлантската епоха. За всеки, който разбира тези неща, не съществува по-значителна и по-завършена архитектура от гръцката, която е най-чистия израз на вътрешните пространствени закономерности. Колоната е замислена изцяло като носител на тежестта и това, което лежи върху нея, гърците усещат като нещо, което трябва да бъде носено и което трябва да упражнява натиск. Тук в гръцкия храм, суверенната и еманципирана пространствена идея достига своето крайно съвършенство. Малцина са усетили по-късно пространствената идея така, както гърците. Впрочем имаше и хора, които все пак можеха да усещат пространствената идея, но от гледна точка на живописта. Вгледайте се в пространството на Сикстинската капела, застанете откъм задната стена, където се намира величествената картина на “Страшния съд” и погледнете нагоре: тогава ще установите, как задната стена просто политва нагоре. Тя политва стремително към висините, защото художникът е усетил пространствената идея не така абстрактно, както другите хора. Ето защо тази стена стои толкова чудесно там, в ъгъла. А това означава, че пространствената идея се възприема по друг, а не по гръцки маниер. Съществува един художествен усет, който вниква в пространството и в неговите скрити, тайни измерения. Да усещаш архитектонично, не означава да имаш точна оптична преценка, а нещо много повече. Днешният човек е склонен да мисли, че “ляво” и “дясно” са напълно еднакви, както и “горе” и “долу”, “отпред” и “отзад”. Нека да си представим картина, на която висят три, четири или пет Ангели. Те могат да бъдат нарисувани така, че с право да създават усещането, как всеки миг биха могли да се сгромолясат. Но художник, развил в себе си действителен усет за пространството, ще ги нарисува по друг начин и никога не би ни минало през ума, че Ангелите могат да се сгромолясат, защото те се крепят взаимно. В този случай динамичните пространствени съотношения са уловени от гледна точка на живописта. Древният грък държеше тези архитектонични съотношения в ръцете си; той усещаше хоризонталата не просто като линия, а като сила, упражняваща натиск, а колоната - не като ствол, а като носеща, подемна сила. Това вживяване в пространствените линии означава да усещаш как “живият Дух геометризира”. Ето защо и Платон употребява странния израз: “Бог непрекъснато геометризира”.

Тези линии действително съществуват в пространството и според тях гърците издигаха своите храмове.

Какво представлява гръцкият храм? Той по необходимост е не друго, а едно от обиталищата на Бога. Той е нещо съвсем различно от днешната църква. Днешната църква е място за проповеди. А в гръцкия храм обитаваше самия Бог. Хората само случайно попадат в храма, когато искат да се доближат до Бога. Който разбира формите на гръцкия храм, неизбежно усеща една тайнствена връзка с Бога, който живее там. И тогава, в колоните и в това, което е над тях, той вижда не човешки фантазии, а нещо, което Бог сам би изградил, ако искаше да си построи свой дом. Тук проникването на Духа в материята достига своята връхна точка.

Нека за миг да сравним гръцкия храм с една готическа църква. Тук не става дума за нещо, което е против готиката, защото от друга страна тя стои на още по-висока степен. При готическата църква Вие виждате как всичко, което е вложено в нейните форми, просто не може да бъде възприето без отдадените на молитви хора. В сводовете на готическата църква има нещо - стига човек да може да го усети - което не може да бъде изразено по друг начин, освен с думите: Ако отдадените на молитва хора не са вътре и не повдигат събраните си длани към високия свод, всичко остава непълно, незавършено. Готическата църква е не просто обиталище на Бога, а и място, където хората се събират, за да се молят на Бога.

Така човечеството, в известен смисъл, отново надхвърля една връхна точка от своето развитие. Ние виждаме как това, което може да се почувствува благодарение на гръцкия пространствен усет по такъв чудесен начин в линиите на пространството, в колоните и арките, по-късно стига до пълен упадък. Една колона, която не поддържа нищо и стои само като декорация, за гръцкия усет изобщо не е колона. В човешката еволюция всичко се намира в пълна и взаимна хармония. Гръцката културна епоха стои пред нас като най-прекрасен израз на сливането между пробуденото в себе си човешко съзнание и това, което навън в пространството беше усещано като естествен божествен ред. През тази културна епоха човекът постигна пълно съзвучие с физическо-сетивния свят.

Истинска нелепост е, когато днес образованите хора искат да замъглят характерния усет на миналите времена. В духовнонаучен смисъл, ние разглеждаме четвъртата следатлантска епоха като период, през който човекът постига пълно съзвучие с околния свят.

Тази епоха, когато човекът беше като слят с външната действителност, се оказа единствено подходящата за разбирането на основния факт: че Бог може да се изяви в един отделен човек. Всяка предишна епоха би разбрала всичко друго, но не и това; всяка предишна епоха би усетила, че Бог е твърде възвишен, за да се изяви в една човешка физическа форма. Божественият свят трябваше да бъде предпазван тъкмо от физическите форми.

Ето защо Мойсей казва: “Не си прави никакъв кумир и никакво изображение на това, което е горе на небето!” (2. Мойсей 20, 4); да, тогава тъкмо това трябваше да бъде казано на народа, за да схване идеята за Бога в неговата чисто духовна същност. Ето всред какви възгледи беше възпитаван онзи народ, от чиято утроба израсна идеята за Христос, идеята, че духовният свят трябва да се яви в плът. За тази цел беше избран юдейският народ, а Христовото Събитие трябваше да настъпи именно в четвъртата следатлантска епоха.

Така за християнското съзнание, цялото развитие на човечеството се разделя на предхристиянска и следхристиянска ера. Бого-Човекът можеше да бъде разбран от хората само в рамките на точно определено време. И ние виждаме, как Евангелието на Йоан напълно съзнателно се присъединява към това, което - ако мога да си послужа с този тривиален израз - е непосредствено актуално и произтича от цялостната характеристика на епохата. Ето защо напълно естествено е - сякаш по силата на някакво вътрешно родство - че авторът на Йоановото Евангелие избра именно гръцките мисловни форми, за да изрази мисловните образи, чрез които се постара да разбере най-великото събитие от световната история. И постепенно цялото християнско светоусещане израстна точно в тези мисловни форми. По-късно ще видим, как в процеса на еволюцията трябваше да възникне и готиката, защото християнството е призвано отново да издигне човека над материалния свят. Обаче то можеше да се появи само там, където все още не беше потънало в материята и не си позволяваше да я надценява, както е характерно за нашата съвременност, а я изпълваше със силите на Духа.

Според мен възникването на християнството идва като нещо напълно необходимо от целия досегашен ход на духовната еволюция. Ако сега искаме да разберем каква форма трябваше да приеме християнството, каква форма предизвести за него такава личност като автора на Йоановото Евангелие, трябва да насочим вниманието си към съществени и важни понятия, за които ще стане дума в следващата лекция.

Вече посочихме, че в Евангелието на Йоан всичко трябва да се взема буквално, обаче най-напред трябва действително да разбираме отделните букви. Съвсем не е без значение, че в Евангелието на Йоан никъде не срещаме името “Йоан”, а непрекъснато се говори за ученика, “когото Господ обичаше”. Ние споменахме каква тайна се крие тук и какво дълбоко значение има тя.

Нека сега да се спрем на един друг израз, на един израз, който ще ни даде непосредствена възможност да си обясним нещата с оглед на следващите периоди от развитието на християнството.

Обикновено хората пропускат, че в Евангелието на Йоан се говори за “майката Исусова”. Ако попитаме обикновения християнин: “Коя е майката на Исус?”, той ще отговори: “Майката на Исус е Мария!” И мнозина дори вярват, че в Евангелието на Йоан, майката на Исус се нарича Мария. Обаче никъде в Евангелието на Йоан не срещаме подобно нещо. Навсякъде, където става дума за нея, с пълна преднамереност - чието значение ще разгледаме по-късно - е записано “майката Исусова”. В главата за сватбата в Кана Галилейска се казва: “И майката Исусова беше там” (2, 1); а по-късно се казва: “Неговата майка рече на служителите” (2, 5). Никога не се произнася името “Мария”. И когато тя отново застава пред нас, при Спасителя на кръста, в Евангелието на Йоан четем:

„При кръста Исусов стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина” (19, 25).

Тук ясно и разбрано се казва, кой стои при кръста: там са майката, нейната сестра, която е жена на Клеоп, и Мария от Магдала. Ако някой се замисли, ще възрази: “Не е ли странно, че и двете сестри носят името Мария? Днес това е необичайно!”

Обаче това е било необичайно също и тогава! И понеже авторът на Йоановото Евангелие нарича сестрата Мария, ясно е, че майката на Исус не се казва Мария. В гръцкия текст е записано ясно и кратко: “Долу стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова, и Мария от Магдала”.

Тук необходимостта от истинско разбиране на нещата, неизбежно поражда въпроса: Коя е майката на Исус? И сега ние стигаме до един от най-загадъчните въпроси в Йоановото Евангелие: Кой е истинският баща на Исус? Коя е Неговата майка?

Кой е бащата? Може ли изобщо да се задава такъв въпрос? Да, не само в смисъла на Йоановото Евангелие, но и в смисъла на едно друго Евангелие, Евангелието на Лука, този въпрос може да бъде поставен. Пълна неспособност за мислене, означава да се пропуснат думите на благовестието:

„Светият Дух ще слезе върху ти и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий.” (Лука 1, 35)

И в самото Евангелие на Лука се посочва, че бащата на Исус е Светият Дух. Това е казано в буквален смисъл и теолози, които не го признават, просто не могат да четат Евангелието. Тук трябва да поставим и другия голям въпрос: Каква е връзката между всичко, което чухме, и думите: “Аз и Отец сме едно”, “Аз и Отец Авраам сме едно”, “Преди Авраам да бъде, беше Аз-съм”? Как да съгласуваме всичко това с неопровержимия факт, че в “Светия Дух” Евангелията виждат бащиния принцип?

За да сте добре подготвени за утрешното формулиране на тези въпроси, наред с всичко казано дотук, трябва да добавим, че Евангелието на Лука дава един вид родословно дърво и посочва, че Исус бил кръстен от Йоан и че започнал да проповядва от своята тридесета година, и още, че Исус бил син на Мария и “Йосиф, който беше син на Илия” и т.н., докато се мине през цялата родословна верига. Ако я проследите, ще установите, че тя стига до Адам. И тогава следва нещо съвсем неочаквано, там стоят думите: “И той (Адам) беше син Божий.” (Лука 3, 23 - 38).

Както се говори за сина и бащата, така и в Евангелието на Лука се говори за Адам и Бога. Такива думи трябва да се приемат напълно сериозно! И тогава вече се приближаваме до въпросите, които утре ще ни отведат в самия център на Йоановото Евангелие.