Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

ОСМА ЛЕКЦИЯ

GA_103 Евангелието на Йоан
Алтернативен линк

ОСМА ЛЕКЦИЯ

Хамбург, 27. Май 1908

Вече се убедихме, че можем да се приближим до дълбокия смисъл на Йоановото Евангелие най-добре, ако се стараем да проникнем в него от различни страни. А вчера се спряхме на една от най-забележителните тайни на Йоановото Евангелие, и то от точно определена гледна точка. И сега, за да се издигнем постепенно до пълното разбиране на обсъжданата вчера тайна, трябва да разгледаме явяването на Христос Исус в нашата следатлантска епоха. За да проследим развитието на човека и участието на Христовия Принцип всред това развитие, вече говорихме за най-различни и сложни подробности. Днес ще се опитаме да разберем, защо Христос се яви като човек и стъпи на Земята точно в сегашния период от нашето развитие. За тази цел трябва да припомня неща, за които отчасти вече стана дума през последните лекции, а именно за развитието на човечеството в хода на следатлантската епоха.

Често сме споменавали, че в далечното минало нашите предшественици са живели в една обширна територия на запад, която днес е покрита от Атлантическия океан. Нашите предшественици са живели в древната Атлантида. Завчера загатнахме за това, как са изглеждали външните тела на тези наши атлантски предшественици. Видяхме, че това, което днес външните сетива възприемат от човека, а именно физическото тяло, всъщност бавно и постепенно е стигнало до своята днешна плътност. Споменахме още, че едва през последните периоди на Атлантската епоха, човекът се приближава в известна степен до своята днешна форма. Но дори и към последната третина на Атлантската епоха, тогавашният човек съществено се различаваше от днешния, въпреки външната прилика.

Най-добре ще разберем напредъка на човека, ако сравним днешните хора с някои от висшите животински видове. По една или друга причина, за нас трябва да е станало ясно, по какво човекът се различава дори от най-висшето днешно животно. При всяко животно ние установихме, че на физически план, или във физическия свят то е съставено от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, и че на физическия свят тези три съставни части изчерпват неговата същност. Но Вие не трябва да смятате, че във физическия свят се разиграват само физически процеси. От друга страна, би било голяма грешка, ако например търсите етерните, и особено астралните процеси, само в свръхсетивния свят. Разбира се, с физическите сетива Вие възприемате само физическите процеси във физическия свят. Но това далеч не означава, че във физическия свят съществуват само физически явления. Не, във физическия свят животното има както етерно, така и астрално тяло и надареният с ясновидство човек ги вижда с големи подробности. Едва ако иска да стигне до истинския Аз на животното, човек не може да остане във физическия свят и трябва да се издигне в астралния свят. Там се намира груповата душа или груповият Аз на животното. Разликата между човека и животното се състои в това, че човешкият Аз е тук долу във физическия свят. С други думи: във физическия свят човекът се състои от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз, макар и трите по-висши съставни части, от етерното тяло нагоре, да са достъпни само за свръхсетивното съзнание.

За ясновидеца тази разлика между човека и животното не подлежи на съмнение. Да предположим, че пред ясновидеца застават един кон и един човек. Тогава той констатира, че освен физическата конска глава, удължена до най-крайната извивка на муцуната, е налице и една етерна прибавка, така че ясновидецът си казва: Тази етерна глава далеч надхвърля по размери физическата глава на коня и е много по-мощно организирана. При коня тези две глави не се покриват. При днешния човек ясновидецът открива, че по форма и големина, етерната глава съвпада почти напълно с физическата глава. За ясновидеца особено гротескна гледка представлява слонът, чиято етерна глава е забележително голяма; така че за ясновидеца слонът е едно гротескно животно. Обаче при днешния човек физическата и етерната глава се покриват; по форма и големина те са почти еднакви. Но това не винаги е било така. Покриването на двете глави започва едва през последната третина на Атлантската епоха. Етерната глава на древния атлантец израства високо над физическата глава. Впоследствие двете глави все повече се сливат и през последната третина на Атлантската епоха те почти напълно се покриват. В мозъка - близо до очите - има една точка, която днес се покрива с точно определена точка от етерната глава. В миналото тези две точки бяха разделени. Етерната точка се намираше извън мозъка. Постепенно тези две точки се покриха и когато се сляха в една, човекът за пръв път можа да назове себе си “Аз”; тогава възникна и това, което вчера нарекохме Съзнаваща Душа. Чрез това сливане между етерната и физическата глава, с последната настъпиха значителни промени. Защото при древния атлантец физическата глава изглеждаше съвсем различно от тази на днешния човек. Ако искаме да разберем съвременния етап на еволюцията, трябва да обърнем поглед и към физическите съотношения в древна Атлантида.

Ако бихте се пренесли на запад в древна Атлантида, Вие далеч нямаше да срещнете днешните съотношения между валежи, мъгли, въздух и Слънчева светлина. Особено северните области, западно от Скандинавия, тогава бяха покрити от постоянни мъгли. Жителите на онези територии от древна Атлантида, които са заемали мястото на днешна Исландия, а и по на запад, никога не са виждали дъжд и Слънчева светлина в такова съотношение, каквото е характерно за съвременната епоха. Те бяха потопени в постоянни мъгли и едва след атлантската катастрофа, едва след Потопа, мъглите се отделят от въздуха. Ако бихте могли да пребродите цялата древна Атлантида, Вие пак не бихте могли да попаднете на онова чудно природно явление, каквото представлява дъждовната дъга! Тя е възможна само при такова съотношение между дъждовни маси и Слънчева светлина, каквото е характерно за днешната атмосфера. На Атлантида, преди Потопа, Вие не бихте могли да откриете никаква дъждовна дъга. Едва след Потопа, това природно явление става физически възможно. След като научавате подобни истини от антропософията и си припомняте за Атлантската катастрофа, запазена като спомен в различните митове и легенди като “Потопа”, Вие ще стигнете до удивителната представа, колко точни, колко дословно точни са религиозните документи, когато например ни разказват, как след оттеглянето на водите, Ной излиза от ковчега и за пръв път вижда дъгата. Това е дословно вярно: за пръв път хората виждат дъгата едва след Атлантския Потоп.

Ето, такива са изживяванията, на които се натъква окултистът, за да се научи да вниква стъпка по стъпка в религиозните документи, да ги приема дословно и буквално, с други думи, най-напред да изучи отделните букви.

Към края на Атлантската епоха се оказва, че външните и вътрешните условия са най-благоприятни в точно определена област от Земята, намираща се в близост до днешна Исландия. Естествено, днес тази област е залята от Атлантическия океан. Но в онази епоха, условията там бяха особено благоприятни; и всред атлантските народи се открои най-да-ровитият от тях, който имаше подчертани заложби за постигане на свободното човешко себесъзнание. Предводителят на този народ, който теософската литература нарича “прасемити”, беше един велик посветен. Той - ако бихме могли да се изразим така тривиално - подбра най -напредналите индивиди от този народ и заедно с тях се отправи на изток, през Европа, достигайки Азия в териториите на днешен Тибет. Към тези територии се придвижи сравнително малка, но духовно извисена част от атлантското население.

През последните периоди на Атлантската епоха, западните брегове на Атлантида постепенно потънаха в океана. Европа все повече и повече заемаше своите днешни очертания. Азия изглеждаше така, че обширните сибирски пространства все още бяха покрити с водни маси, но южните области на Азия бяха сравнително добре очертани, макар и далеч от сегашния им вид. По-слабо напредналите народи отчасти се присъединиха към основния човешки поток, преминаващ от запад на изток; едни от тях го следваха по-далеч, други изостанаха. Обаче основното европейско население, в голямата си част, възникна в резултат на преселението, при което много хора останаха в древна Европа. В това преселение взеха участие и народи, които бяха изтласкани към Азия от други области на Атлантида, включително и от древна Лемурия. Така че в Европа и Азия се настаниха народи с най-различни качества и дарования, народи с най-различни духовни способности. Малката група хора, водена от онази велика духовна личност, се спря в Азия, за да развие там възможно най-висшия духовен живот. От този културен център поеха културни течения към най-различни области на Земята и към най-различни народи.

Първото културно течение се насочи към Индия и там - под духовното въздействие на великата индивидуалност - породи това, което наричаме древно-индийска култура. Тук не става дума за онази индийска култура, от която са останали само следи в чудните книги на Ведите, нито за това, което са ни завещали по-късните традиции. Тази култура е била предшествувана от една по-древна и по-божествена култура, културата на свещените древни Риши, на онези велики Учители, които в прадалечното минало са дали на човечеството първата следатлантска култура.

Нека за миг да се пренесем в душевната същност на това първо културно течение от следатлантската епоха. Практически тази първа култура на следатлантското човечество беше и неговата първа религиозна култура. Предходните атлантски култури не бяха религиозни култури в точния смисъл на тази дума. Всъщност “религията” е характерна особеност едва за следатлантската епоха. Защо?

Нека да си представим живота на атлантския човек. Благодарение на това, че етерната глава все още надхвърляше по размери физическата глава, старото сумрачно ясновидство не беше изгубено напълно. Когато нощем атлантецът напускаше своето физическо тяло, той можеше да вижда в духовния свят. Денем, когато отново се потопяваше във физическото тяло, той отправяше поглед към физическите предмети.

Да се пренесем мислено в средата или в първата третина на Атлантската епоха. Как изглеждаше тогавашният човек? Сутрин той се събуждаше. Неговото астрално тяло се прибираше в неговото физическо и етерно тяло. Но тогава предметите от физическия свят не бяха така ясно и рязко очертани, както днес. Представете си светлинната аура около уличните лампи в нощната мъгла: приблизително така са изглеждали и физическите предмети в Атлантида, без ясни и точни очертания. Не съществуваше рязка граница и между двете основни състояния на съзнанието, между ясното дневно съзнание и нощното безсъзнание, каквато настъпи едва през следатлантската епоха. Наистина, през нощта астралното тяло напускаше очертанията на етерното и физическото тяло, но понеже етерното тяло оставаше частично свързано с астралното тяло, винаги бяха налице и проблясъци от духовния свят. Човекът непрекъснато разполагаше с едно сумрачно ясновидство, непрекъснато проникваше в духовния свят и се виждаше там, заобиколен от духовни Същества, от духовни процеси.

Вие добре познавате германските митове и саги за Боговете; но ето че идват учените, застават на своите катедри и заявяват: “Всичко това е съчинено от народа, от народната фантазия. И Вотан, и Тор са персонифицирани природни сили и т.н.” Съществуват цели митологични теории, където за творческата народна фантазия се говори само по този начин. Но за такива хора е близо до ума, да си помислим, че са като Хомункулуса от Гьотевия Фауст, излязъл от ретортата; това са хора, които сякаш никога не са срещали жив, действителен човек. Защото ако някой истински вникне в народа, той не може да се изразява така за творческата народна фантазия. Тези митове и саги за Боговете не са нищо друго, освен остатък от съвсем реални процеси, които в миналото хората действително са виждали по ясно-видски път. Вотан наистина е съществувал! Нощем човекът пребиваваше всред Боговете в духовния свят и можеше да различи там Вотан така добре, както различава своите себеподобни от плът и кръв. Това, до което тогава примитивните натури се добирали чрез смътното ясновидство, днес е съдържание на митовете и сагите, особено на германските.

Хората, които тогава се преселиха от запад към изток и останаха в областите, наречени по-късно Германия, бяха съхранили до известна степен - едни по-вече, други по-малко - старото ясновидство, така че поне в определени моменти можеха да виждат в духовния свят. И когато най-висшият посветен се отправи към Тибет със своите ученици, за да съгради оттам първата културна колония в Индия, навсякъде всред народите на Европа останаха посветени, които поеха грижата да култивират духовния живот в Мистериите. Известни бяха например мистериите на Друидите, Мистериите на Дротите, за които днешното човечество не е запазило никакъв спомен, а това, което се говори, е по-близо до измислиците. Важно е друго - че в тези мистерийни центрове, разположени в земите на днешна Скандинавия и западна Русия, винаги имаше хора, които знаеха нещо за духовните светове. И когато се говореше за Вотан или за драмата между Балдур и Хьодур, това бяха все малко или много познати неща. Мнозина ги изживяваха лично при по-особени състояния на съзнанието, а тези, които нямаха такива опитности, ги научаваха от своите съседи, чиито разкази бяха напълно достоверни.

Където и да бихте надникнали в Европа, щяхте да се убедите в живите спомени за древната Атлантида. Какво беше характерно за Атлантида? Нещо, което може да се нарече съжителство, естествено съжителство между човека и духовния свят, между човека и това, което днес наричаме “небето”. Човекът непрекъснато проникваше в духовния свят и живееше всред него. С други думи, той не се нуждаеше от никаква религия, за да се убеждава в съществуванието на духовния свят. Защото какво означава “религия”? Религия означава “връзка”, връзка между физическия и духовния свят. Тогавашният човек е нямал нужда от никаква специална връзка с духовния свят, защото този свят е бил за него една непосредствена опитност. Както днес изобщо не е необходимо да вярваме в полските цветя и горските животни, защото ги виждаме, така и атлантецът “вярваше” в Боговете и Духовете не опирайки се на религията - а понеже ги виждаше и изживяваше.

Но еволюцията на човечеството изискваше все по-голям превес на ясното дневно съзнание. В хода на следатлантската епоха, човекът трябваше да постигне именно ясното дневно съзнание. А това беше възможно само ако той изгуби старото сумрачно ясновидство. Занапред човекът отново ще овладее ясновидството, обаче не като сумрачно и трансово състояние, а като нещо, което ще добави към своето ясно дневно съзнание.

Сагите и митовете на нашите европейски предшественици са наситени с образи и спомени от миналите епохи. Но по какво се различаваха най-напредналите личности на онези времена от останалите хора? Колкото и невероятно да звучи, тъкмо тези личности, които великият Предводител насочи към Тибет, вече бяха изгубили своето старо ясновнждащо съзнание. Защото какво означава преходът от четвъртата в петата раса? Преходът означава загуба на старото ясновидство и постигане на ясно дневно съзнание. Великият посветен отведе на изток онези личности от своето обкръжение, които не трябваше да останат на равнището, характерно за древния атлантски народ; а всред тях можеха да се издигат към духовните светове само тези, които изкуствено се подлагат на окултно обучение.

Какво беше останало у човека през първата следатлантска епоха от старото съжителство с духовно-божествения свят? Копнежът към този свят! Вратата към духовния свят беше затворена, но копнежът - непокътнат. Тогавашният човек - вслушвайки се в митовете и сагите - усещаше приблизително следното: “Да, в миналото нашите предшественици са общували с духовния свят, живеели са заедно с Боговете и са прониквали дълбоко в духовната действителност. О, да можехме и ние да бъдем там.” Така бяха усещани нещата тогава. И тъкмо от този дълбок копнеж възникна древноиндийският метод за посвещение, което блика от копнежа по изгубения духовен свят и се основава на надеждата, че за известно време човекът ще напуска извоюваното ясно съзнание, за да се пренася в предишните състояния. “Йога” е методът на древно индийското посвещение, което чрез съответни техники възстановява изкуствено това, с което човек е разполагал по естествен път.

Представете си за миг такъв древен атлантец, чиято етерна глава все още се носи неприбрана над неговата физическа глава. Когато после и астрално-то тяло се излъчва навън, голяма част от етерното тяло остава свързана с астралното тяло и по този начин изживяванията на астралното тяло можеха да се отпечатват в етерното тяло, така че да стигат до съзнанието. Когато през последната третина на Атлантската епоха, етерната част на главата се прибра изцяло в очертанията на физическата глава, астралното тяло всяка нощ се отделяше напълно от етерното тяло. Следователно, старото посвещение опитваше по изкуствен начин да отдели етерното тяло, с други думи, тласкаше човека към един вид летаргичен сън, твърде близък до смъртта, продължаващ три дни и половина, като през това време етерното тяло се отделяше от физическото тяло, връзката между тях се “разхлабваше” и изживяванията на астралното тяло можеха да се отпечатат в етерното тяло. И когато после етерното тяло се прибираше във физическото тяло, човекът знаеше какво е изпитвал в духовния свят.

Точно до това се свеждаха древните методи на посвещение, посвещението - Йога, че чрез тях човекът, така да се каже, беше изтръгван от света, за да се пренесе отново в духовния свят. И културните импулси, които възникнаха от това посвещение, имат своите далечни отзвуци в по-късната индийска култура. Тази култура пораждаше едно особено настроение у човека и той си казваше: Истина и действителност има само в духовния свят, в онзи духовен свят, в който човек се прибира, след като напусне физическо-сетивния свят. Сега човекът се намира сред царствата на физическия свят, заобиколен от минералното, растителното и животинското царство. Но всичко това няма нищо общо с истината; то е само една външна илюзия; защото човек отдавна е изгубил истината и сега живее в света на илюзиите, в света на Майя.

И така, за древноиндийската култура физическият свят се превръща в света на Майя. Точно тази е душевната атмосфера на древноиндийската култура; тя гледаше света като “Майя” и в преценката си не се ръководеше от някакви сиви теории. За древния индиец - когато той искаше да бъде особено свят - светът на Майя нямаше никаква стойност. Този физически свят е за него само една илюзия; истинският свят започва едва тогава, когато - чрез Йога - той се оттегля от физическия свят и отново оживява в света на своите атлантски предшественици.

Обаче смисълът на еволюцията се състои в това, постепенно човекът да свикне с физическия свят, където той е поставен по време на следатлантската епоха, да го цени според неговата стойност, според неговото значение. И втората културна епоха, която зае мястото на древноиндийската култура, е една предисторическа култура, която обаче носи името на народите, установили се значително по-късно в тези области; ние си служим с името “древноперсийска култура”. Още веднъж: тук нямаме предвид по-късната персийска култура, а една предисторическа култура.

Втората следатлантска културна епоха се различава коренно от древноиндийската, както по своята същност, така и по своето настроение. За етерното тяло ставаше все по-трудно да се освобождава от физическото тяло, макар и това да беше все още възможно, дори и за времето на Христос Исус. Обаче хората от древноперсийската култура постигнаха нещо важно: те започнаха да ценят света на Майя, света на илюзиите, да виждат в него нещо пълноценно и смислено. Индиецът се усещаше добре, когато можеше да побегне от илюзията; за персиеца обаче тя се превърна в поле за работа. Разбира се, за него тя все още изглеждаше като нещо враждебно, но и като нещо, което трябваше да бъде овладяно; като нещо откъдето по-късно започна борбата между Ормузд н Ариман, при която човекът се намесва и присъединява към добрите Богове срещу слезлите в материята сили на злите Богове. Оттук произлизаше н характерното за онази епоха настроение. Персиецът все още не обичаше тази действителност; но той вече не я избягваше, както правеше това древният индиец; той я разглеждаше като арена за работа, като нещо, което трябва да бъде овладяно. През втората културна епоха беше направена стъпка в завладяването на физическия свят.

Идва третата културна епоха на следатлантското човечество и ние все повече се приближаваме до официалните исторически данни. В “Тайната наука” тази трета културна степен се нарича “халдео-вавилоно-асирийско-египетска култура”. Всички споменати култури са основани в колониите, изграждани на различни места под ръководството на великия посветен. Първата колония основа културата на древна Индия, втората колония основа това, което описахме като древноперсийски културен център, а третото културно направление се насочи още по на запад и се зае с изграждането на вавилоно-халдео-асирийско-египетската култура. Така беше направена важна крачка в завладяването на физическия свят. За персиеца този свят все още изглеждаше като една враждебна, неукротима маса, която трябваше да бъде култивирана, ако човек застанеше на страната на добрите Богове. Сега вече човекът става по-близък, по-интимен с физическата действителност.

Припомнете си древната халдейска астрономия, която принадлежи към най-забележителните и величествени постижения на следатлантското човечество! Тя изследва пътищата на звездите, законите на небето. А когато древният индиец поглеждаше небето, той казваше: Както и да се движат звездите, каквито и да са небесните закони, не си струва усилието те да бъдат изучавани!

Докато за представителя на третата културна епоха беше вече твърде важно да проникне в тези закони. За представителя на египетската култура беше твърде важно да вникне в материалните отношения на Земята и да създаде геометрията. Започна изследването на Майя, възникна официалната наука. Човекът се насочи към мислите на Боговете и започна да усеща, че трябва да изгради една зависимост между своите собствени дела и това, което намира в материята като писменост на Боговете. Ако проследите по-ранните особености на египетско-халдейския държавен живот, Вие ще стигнете до съвсем друго разбиране за държавния живот от това, което имат днешните хора. Защото индивидуалностите, които насочваха и управляваха държавата, бяха мъдреци, които в същото време добре познаваха законите на звездите, на небесните тела, и бяха наясно, че всички неща в Космоса са взаимно свързани. Те проучваха звездните орбити и знаеха, че трябва да има хармония между това, което става на небето, и това, което става на Земята. Според небесните събития те предвиждаха какво ще настъпи на Земята. Дори и в следващата римска епоха, четвъртата следатлантска културна епоха, хората имаха съзнанието, че това, което става на Земята, съответствува на небето.

В древните Мистерии, още в началото на една нова епоха, са знаели какви събития ще се разиграят през следващата епоха. Например, още в първите години на римската история, мистерийната мъдрост е загатвала: “Идва време, когато ще настъпят важни събития в областта на Алба лонга.”

За този, който може да чете, е ясно, че тук става дума за един дълбоко символен израз, че зад културата на древен Рим, така да се каже, прозира свещеническата мъдрост. “Алба лонга” е дългата свещеническа одежда. Следователно, по този начин в тези древни области се загатват бъдещите исторически събития. Мъдреците са знаели: Предстои редуването на седем епохи, цялото бъдещо развитие ще се формира според числото седем и бъдещият план на историята е вече тук. Лесно бих могъл да посоча, как в седемте римски цезари, които бяха вписани в “Сибилините книги” още в началото на римската епоха, са скрити пророчески исторически таблици. Но тогава хората знаеха и друго: “Това, което е записано там, ние ще го изживеем.” И при някои особено важни събития, те поглеждаха в свещените книги; ето защо тези книги се пазеха, обгърнати в свещен трепет и дълбока тайна.

Ето как човекът на третата следатлантска епоха проникваше материята и целия външен свят със силите на Духа. Безброй исторически свидетелства за това са скрити в хода на третото културно направление, на асирийско-вавилоно-халдео-египетската култура.

Ние можем да разберем нашето съвремие само ако вникнем в дълбоките връзки между него и третата следатлантска епоха. Бих желал да посоча една от връзките между тези две епохи, за да се убедите колко чудно са построени нещата за този, който вижда по-навътре и знае, че това, което наричаме егоизъм и принцип на утилитарността, днес е постигнало своята върхова точка. Никога досега културата не е била толкова егоистична, толкова неидеалистична както днес, а занапред тя ще става все по-егоистична. Защото днес Духът е напълно окован в материалната култура. Човечеството трябваше да употреби неимоверна духовна сила, за да стигне до великите открития на новото време. Каква колосална духовна сила е нужна за откритието на телефона, телеграфа, железопътния транспорт и т.н.! Каква огромна духовна сила е материализирана в търговските отношения на нашия свят! Каква ог-ромна духовна сила е необходима, за да се изплати например една парична сума в Токио само срещу къс хартия, срещу един чек.

И сега възниква въпросът: Дали тази духовна сила е вложена в истинския духовен напредък на човечеството? Който има поглед върху нещата, е категоричен: Добре, вие строите железници, но по тях превозвате само това, от което се нуждае стомахът, а ако пътувате самите вие, то е само с оглед на вашите материални потребности. Нима за Духовната наука има разлика дали човек смила житото с два камъка, или си доставя брашното с помощта на телеграф, параходи и т.н.? Да, в случая се изразходва огромна духовна сила, но само за лични нужди. Какъв е смисълът на такова посредничество? Едва ли той се свежда до антропософията, до духовните истини! Когато хората си служат с телефони, телеграфи и параходи, на първо място става дума за това, какви количества памук ще пренасят от Америка в Европа и т.н., с други думи, за нещо, което спада към личните потребности. Днес хората са прекалено вплетени в своите материални потребности. Обаче все пак такъв егоистичен, утилитарен принцип трябваше да се появи, защото чрез него подемът в цялостната еволюция на човечеството ще бъде още по-подчертан.

Но какво всъщност стана, че човекът започна да цени толкова много своята личност? Кое го кара да се чувствува като отделна, неповторима личност? Защо днешният човек отделя своето съществувание от духовния свят и признава само това, което става между раждането и смъртта?

Основната причина за всичко това се съдържа в една важна особеност на третата следатлантска културна епоха: В стремежа, човешкото физическо тяло да бъде запазено и след смъртта под формата на мумия. Чрез балсамирането египтяните искаха да спрат разпадните процеси на смъртта. В този случай се стигна до такава силна привързаност към отделната личност, че днес в хода на прераж-данията тази привързаност се проявява като едно подчертано силно чувство за собствената личност. Обстоятелството, че днес то е толкова силно, идва като последица от факта, че през египетската епоха телата бяха балсамирани. Ето как всичко в еволюцията на човечеството е взаимно свързано. Египтяните балсамираха телата на мъртвите, за да могат хората на петата следатлантска култура да развият едно възможно най-интензивно съзнание за личността. Колко дълбоки Мистерии са скрити в историята на човечеството!

И така, виждате как хората все повече слизат и се вплитат в Майя и как насищат материята със силите на Духа. През четвъртата следатлантска културна епоха, гръко-римската, човекът осъществява своя вътрешен живот преди всичко в условията на външния свят. Едва в Гърция човекът се обективира в материята, във формите на изкуството. Човекът влага своята собствена форма в образите на гръцките Богове. В драмите на Есхил усещаме, как човекът се стреми към художествено претворяване на своята собствена индивидуалност. Той сам излиза на физическото поле и създава копие на самия себе си. А в римската култура човек създава копие на себе си в лицето на държавните институции. Крещящо дилетантство е да се търсят корените на това, което днес наричаме “юриспруденция”, в епохите преди Рим. Това, което съществува преди Рим, като понятие, е коренно различно от “Jus”, от правото. Защото понятието за човека като отделна личност, правовото понятие за личност, преди Рим, то изобщо не е съществувало. В древна Гърция имаме “полис”, малкия “град-държава”, и човекът усеща себе си като член на този малък “град-държава”. Днешният човек трудно би се приспособил към индивидуалното съзнание, характерно за гръцката епоха. По време на римската култура обаче, човекът навлиза до такава степен във физическия свят, че отделната човешка личност - вече като римски гражданин - встъпва в своите юридически права. Бавно и постепенно развитието напредва, и по-нататък ние ще проследим как личността все повече излиза на преден план и все повече завладява физическия свят. Човекът все повече и повече потъва в материята.

Нашата културна епоха е първата след гръко-римската културна епоха, с други думи, тя е петата следатлантска култура; следват шестата и седмата културни епохи. Четвъртата култура, гръко-римската, е точно по средата и по времето на тази средна следатлантска култура, на Земята дойде Христос Исус. Това събитие беше подготвено през третата следатлантска култура, защото всичко в света се нуждае от подготовка. През третата епоха се подготви онова, което трябваше да настъпи като най-великото събитие на Земята по времето на четвъртата следатлантска епоха, когато хората бяха развили личността до такава степен, че изобразяваха своите Богове в човешки облик. През гръцката епоха човекът създава в своето изкуство света на Боговете по свое подобие. Същото той повтаря и в държавата. Човекът продължава да “слиза” и да обхваща материята, стигайки до бракосъчетанието между Майя и Духа. Този е моментът, когато човекът стига и до разбирането на личността. Вие ще се съгласите, че това беше и времето, когато той може да схване Бога като лично явление; времето, когато Духът, принадлежащ на Земята, напредва към личността. Ето как в средната следатлантска култура, в гръко-римската културна епоха, самият Бог се явява като човек, като отделна личност. Като един чуден образ застава пред нас всичко, което човекът на гръцкото изкуство създава по свое подобие. И нима, когато преминаваме от гръцката култура в римската и виждаме образите на великия римски свят, те не са сякаш самите гръцки Богове, слезли от своите пиедестали и наметнали своите тоги? Нима това не се вижда съвсем ясно?

Ето този е напредъкът, който човекът постигна от времето, когато усещаше себе си като част от божествения свят, до епохата, когато започна да възприема себе си като личност. Едва тогава той можа да схване Бога като личност, която слезе между хората, въплъти се и живя всред тях в едно човешко тяло.

А това трябва да стане ясно за нашите души: защо Христос Исус се появи точно в този период от еволюцията на човечеството? Как се разви тази Мистерия по-нататък, как пророчески беше загатната още в предишните културни епохи и как пророчески самата тя подготвя бъдещите времена, за всичко това ще говорим следващия път.

 


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ


placeholder