| Алтернативен линк |
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ
Хамбург, 22. Май 1908
Досегашните три лекции би трябвало да покажат, че антропософските истини могат да бъдат открити също и в Евангелието на Йоан. Но от друга страна би трябвало да стане ясно, че за да бъдат намерени тези истини, всяка дума от Евангелието на Йоан трябва да бъде премерена наистина точно. При подобен религиозен източник, нещата се свеждат до там, съответните текстове да се разбират дословно, буквално. Защото всичко в тях, както ще се убедим и в други случаи, е пропито с възможно най-дълбок смисъл. И тук в съображение идва не само текста на едно или друго изречение, а нещо съвсем друго. То се отнася до постройката, до композицията на историческия документ. Днешният човек вече няма верния усет за подобни неща. Древните автори - ако можем така да ги наречем - влагат в своите произведения много повече архитектоника, отколкото обикновено си представяме.
В потвърждение на това, нека да се обърнем към един сравнително нов поет, към Данте. Да си припомним как всичко в неговата “Божествена комедия” е изградено от отделни части, в чиято основа е залегнало числото три. Не случайно всяка част на Дантевата комедия завършва с думата “звезди”. Споменавам това само за да загатна, с какъв архи-тектоничен усет древните автори са изграждали своите произведения. А особено при историческите религиозни документи, нито за миг не трябва да изпускаме предвид архитектоничния замисъл, понеже при известни обстоятелства той означава твърде много. Впрочем хората тепърва трябва да стигнат до това значение.
В края на 10. глава от Евангелието на Йоан се намира едно изречение, което е добре да запомним. В 41. стих се казва:
„И мнозина дойдоха при него и казваха: Йоан не извърши никакво знамение, но всичко, което Йоан каза за тогова, е истинно”
И сега стигаме до края на Йоановото Евангелие, за да намерим съответното място. Там, в 24. стих на 21. глава се казва:
„Този е ученикът, който свидетелства за тези неща и който ги написа; и ние знаем, че неговото свидетелство е истинно.”
Така в края на цялото Евангелие, стигаме до указанието, че свидетелството на този, който говори, е истинно. В древните съчинения такива хармонични връзки и съвпадения - когато тук или там с една дума се подчертава нещо особено - никога не са без значение; и тъкмо зад тези съвпадения се крие нещо изключително важно. И само ако разгледаме истинската причина за този архитектоничен строеж на Йоановото Евангелие, ще можем да го разбираме в неговия дълбок и точен смисъл.
В средата на Йоановото Евангелие е описано едно събитие, без чието точно обяснение това Евангелие изобщо не може да бъде разбрано. Непосредствено след мястото, където става дума за истинността на Йоановото свидетелство, е разположена главата за възкресението на Лазар. Тази глава за възкресението на Лазар разделя цялото Йоаново Евангелие на две части. И в края на първата част става ясно, че за всичко, което се твърди относно Христос Исус, е валидно свидетелството на Йоан Кръстител, а съвсем накрая ни се обръща внимание върху това, че за всичко, което се намира след главата за възкресението на Лазар, трябва да важи свидетелството на ученика, за когото често чуваме думите: “този, когото Исус обичаше” (13, 23). Какво всъщност означава “възкресението на Лазар”?
Напомням Ви, че след разказа за възкресението на Лазар, в Евангелието на Йоан се намира едно наглед твърде загадъчно изречение. Представете си за миг цялата ситуация: Христос Исус извършва нещо, което обикновено наричаме “чудо”, а и самото Евангелие го определя като “знамение”: възкресението на Лазар. Следват и други изречения, които потвърждават: “Този човек върши много знамения” (11, 47). Още по-нататък става ясно, че заради тези знамения неговите обвинители не искат да имат нищо общо с него.
Ако се замислите върху тези думи, както и да са преведени - в моята книга “Християнството като мистичен факт” аз вече загатнах някои неща - Вие трябва да попитате: Какво лежи в основата на всичко това? Защо именно възкресението на един човек дразни противниците на Христос Исус. Защо те са обезпокоени тъкмо от възкресението на Лазар? Защо точно сега започва гонението?
За всеки, който умее да чете, следва да е ясно, че в тази глава е скрита една голяма мистерия. Тази мистерия, която е скрита тук, се състои в следното: пред нас се открива, кой всъщност е истинският автор на Йоановото Евангелие, кой всъщност казва всичко онова, което е казано в Йоановото Евангелие. За да разберем това, трябва да насочим погледа си към онзи тайнствен процес, наричан в древните Мистерии с името “Посвещение”. Как ставаше това Посвещение в древните Мистерии?
Всеки човек, минал през посвещение, можел да има лични изживявания и опитности в духовните светове, така че можел да бъде свидетел на разиграващите се там събития. Онези, които били достатъчно напреднали, за да бъдат посветени, били привличани в съответните мистерийни центрове. Навсякъде - в Гърция, Халдея, Египет, древна Индия - имало такива Мистерии. Там кандидатите за посвещение били продължително обучавани и запознавани с приблизително същите неща, които ние днес изучаваме в антропософията; и в подходящия момент погледът им се отварял и те вече можели да виждат в духовния свят. Обаче в древността всичко това не можело да се постигне по друг начин, освен чрез специални съотношения в четирите съставни части на човешкото същество: физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло и Азът. Инициаторът или йерофантът - т.е. лицето, което отговаряло за посвещението и разбирало нещата - потопявал кандидата в едно състояние, подобно на смъртта, траещо три дни и половина. Това ставало поради следните причини.
Когато в днешния стадий на еволюцията човек заспива, неговите физическо и етерно тяло остават в леглото, а Азът, заедно с астралното тяло, напускат цялата етерно-физическа организация на човека. Тогава човекът не може да възприема никакви духовни събития около себе си, защото неговото астрално тяло все още не притежава духовните възприемателни органи за света, в който човек пребивава докато спи. Едва след като неговите астрално тяло и Аз отново се “вмъкнат” в неговите физическо и етерно тяло, той започва да си служи със своите очи и уши, и да възприема околния физически свят. Благодарение на обучението си, кандидатите за посвещение можеха да изграждат духовните възприемателни органи в своето астрално тяло. А след приключването на този процес, настъпваше необходимост от следното: всичко, което астралното тяло беше приело в себе си, трябваше да се “отпечата” в етерното тяло, както формите на един печат се отпечатват в червения восък. Именно до това се свеждаха нещата. Всяка подготовка за посвещението изискваше от човека да се включи в такива вътрешни процеси, които да реорганизират неговото астрално тяло. По-рано човешкото физическо тяло не е притежавало очи и уши, както днес; на тяхно място са стояли индиферентни органи, какъвто е случаят с онези животни, които никога не излизат на светлина и нямат очи. Светлината формира окото, звукът формира ухото. Вътрешните изживявания, които възникват у човека чрез медитацията и концентрацията, действуват също както светлината върху окото и звукът върху ухото. Те преобразяват астралното тяло и обособяват в него познавателни органи за възприемане на по-висшия, астрален свят. Но тези органи все още не са достатъчно консолидизирани в етерното тяло; там тяхното утвърждаване става чрез това, че първоначалните образувания в астралното тяло се отпечатват в етерното тяло. Но докато етерното тяло се намира все още във физическото тяло, невъзможно е постиженията от медитациите действително да се отпечатат в етерното тяло. За тази цел етерното тяло трябваше периодически да се откъсва от физическото тяло. Следователно, когато през подобния на смъртта сън, траещ три дни и половина, етерното тяло беше отделено от физическото тяло, в него се отпечатваше всичко, което вече беше постигнато в астралното тяло. Кандидатът за посвещение изживяваше духовния свят. И когато жрецът-инициатор отново го връщаше във физическото тяло, той вече беше свидетел - чрез своите собствени опитности - на това, което се разиграва в духовните светове.
С идването на Христос Исус тази процедура стана излишна. Подобният на смъртта сън, траещ три дни и половина, беше заменен от силата, идваща от Христос Исус. Защото ние веднага ще видим, че в Евангелието на Йоан се намират могъщите сили, благодарение на които днес астралното тяло - дори и когато етерното тяло е вътре във физическото тяло - притежава силата да “отпечата” там своите предварителни постижения. Но преди това трябваше да се появи Христос Исус. Защото в по-ранните епохи хората не бяха така напреднали, че да пренасят в етерното тяло своите астрални последици от меди-тирането и концентрацията.
В древните Мистерии често се извършваше описаният процес: Жрецът-инициатор потапяше кандидата в един дълбок сън, подобен на смъртта; така ученикът беше развеждан из висшите светове, и когато жрецът-инициатор отново го връщаше в неговото физическо тяло, той се явяваше вече като един свидетел за духовните светове чрез своите лични изживявания там.
Всичко това ставаше в най-голяма тайна и външния свят не подозираше нищо за процесите в древните Мистерии. Чрез Христос Исус на мястото на старото посвещение трябваше да изгрее ново посвещение, и то благодарение на онези сили, за които ще говорим по-късно. Със старата форма на посвещение трябваше да се приключи веднъж за винаги. Трябваше да бъде извоюван преходът от старото към новото време! За целта някой трябваше да бъде посветен по стария начин, но в смисъла на християнския езотеризъм. Това можеше да осъществи единствено Христос Исус, а посвещаваният беше този, когото наричаме Лазар. “Тази болест не е смъртоносна” (11, 4), се казва там; тя е подобният на смъртта сън, продължаващ три дни и половина. Този факт е вън от съмнение. Вие ще се убедите, че под твърде завоалираното описание - ако човек изобщо може да го разбули - се крие не друго, а самият процес на посвещението.
Индивидуалността на Лазар трябваше да бъде посветена по такъв начин, че Лазар да се превърне в свидетел за духовните светове. Пред нас прозвучават думи, които са от изключително голямо значение в езика на Мистериите: “И Господ обичаше Лазар”. Какво означава в езика на Мистериите “да обичаш” някого? Този израз подсказва отношението на ученик към учителя. Този, когото “Господ обичаше”, е най-близкия, най-дълбоко посветения ученик. Христос сам посвещава Лазар, и Лазар се изправя от гроба като един посветен; гробът е мястото на неговото посвещение. Същият израз - “когото Господ обичаше” - непрекъснато се употребява по-късно и за Йоан, или по-добре казано, за автора на Йоановото Евангелие; защото името “Йоан” не се произнася, а носителят на името е тъкмо любимият ученик, на когото се приписва Йоановото Евангелие. Той е не друг, а възкресеният Лазар. С това авторът на Йоа-новото Евангелие иска да заяви: Всичко, което имам да кажа, го дължа на посвещението, което приех от самия Господ.
Ето защо авторът на Йоановото Евангелие ясно разграничава това, което става преди възкресението на Лазар, от това, което става след възкресението на Лазар. Преди възкресението на Лазар, ние имаме пред себе си един древен посветен, който е стигнал до познанието за Духа, и подчертава се, че неговото свидетелство е истинно. “Именно върху най-дълбоките неща, върху Мистерията на Палестина говоря аз, възкръсналия; и аз мога да говоря за тях само след моето възкресение.”
Ето защо в първата част на Евангелието на Йоан имаме свидетелството на стария Йоан, а във втората част - свидетелството на новия Йоан, когото сам Господ беше посветил. Йоан и възкресеният Лазар са едно и също лице. Едва сега разбираме тази глава в нейния истински смисъл. Йоан искаше да каже: Аз се позовавам на моето свръхсетивно виждане, а не на моите физически възприятия; аз ви разказвам това, което видях в духовния свят, благодарение на посвещението, което получих от Господа.
И така, характеристиката на Христос Исус, каквато е тя в първите глави на Йоановото Евангелие включително до края на 10. глава, се опира на онова познание, което би могъл да притежава даден човек, който още не е бил посветен в най-дълбокия смисъл на думата от самия Христос Исус.
Сега Вие ще кажете: Да, в тези лекции ние чухме дълбоки разсъждения за Христос Исус, описващи го като въплътения Логос, като Светлината на света и т.н. - ето защо не е чудно, че тези дълбоки думи за Христос Исус са казани още в първите глави. Защото в древните Мистерии Христос Исус - а това значи онзи Христос, който трябваше да се появи по-късно - далеч не беше едно неизвестно Същество. Всички Мистерии говореха за Него; за това, че ще се появи на Земята. Знаем, че древните посветени са наричани “пророци”, защото те можеха да предвиждат бъдещето. Ето защо посвещенията са имали за цел да внесат яснота по един съществен въпрос: Христос ще се яви на бъдещото човечество. От всичко онова, което Йоан Кръстител можеше да знае още тогава, той стигна до истината, която го накара да пророкува: онзи, за когото говореха Мистериите, сега стои пред него в лицето на Христос Исус.
А как са свързани нещата, как Кръстителят се отнася към Христос, това ще си обясним най-добре, ако си отговорим на два въпроса.
Първият е: Как е поставен Йоан Кръстител в своето време? А другият въпрос ни отпраща към изясняването на някои подробности от началото на Йоановото Евангелие.
И така: Как е поставен Йоан Кръстител в своето време? Кой всъщност е Кръстителят? Той е един, който - също както и други, които са чули нещо за посвещението - узнава идването на Христос; но в същото време е единственият, комуто се открива истинската тайна за Христос Исус; че появилият се е именно Христос.
Докато онези, които се наричаха “фарисеи” или с други имена, в Христос Исус виждаха един човек, който всъщност се противопоставя на техния стар принцип на посвещение; в техните очи той вършеше нещо, което тяхното консервативно мислене не можеше да допусне. Именно защото бяха консервативни, те настояваха: Трябва да зачитаме стария принцип на посвещение!
Ето противоречието, което е в основата на техния консерватизъм: непрекъснато да говорят за бъдещия Христос, а да се разминат с неговото действително появяване. И точно поради тази причина, когато Христос Исус извърши посвещението на Лазар, те видяха в този акт едно потъпкване на старите мистерийни традиции. “Този човек върши много знамения.” С него не можем да имаме нищо общо!
Според тях Христос издава Мистериите, той открива пред народа това, което беше длъжно да остане заключено в дълбоките тайни на Мистериите. И чак сега ние разбираме, че за тях това наистина изглежда като едно предателство, и че те трябваше да се обявят срещу Христос. Ето защо тук е повратната точка; започва гонението на Христос Исус.
Като какъв се представя Йоан Кръстител в първите глави на Йоановото Евангелие?
Най-напред, като човек, познаващ мистерийна-та същност на Христос, който трябваше да дойде, и то толкова добре, че самият автор на Йоановото Евангелие можа да потвърди всичко онова, което Йоан Кръстител вече знаеше, и за което се беше убедил благодарение на фактите, в чието обсъждане ще пристъпим по-нататък.
Ние разбрахме какво означават първите думи от Евангелието на Йоан. Сега да насочим вниманието си към това, което се казва за самия Йоан Кръстител. Нека да си представим текста в неговия възможно най-точен превод. Досега пред нас прозвучаха само първите думи на Йоановото Евангелие.
„В началото беше Словото, и Словото беше у Бога и Бог беше Словото То беше в началото у Бога.
Всичко чрез Него стана и без Него не стана нищо от онова, което е станало.
В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците.
И Светлината свети в мрака, и мракът я не обзе.
Имаше един човек, пратен от Бога, името му Йоан.
Той дойде за свидетелство, да свидетелствува за Светлината, та Всички да повярват чрез него.
Той не беше Светлината, а беше един свидетел на Светлината.
Защото истинската Светлина, която озарява Всички човеци, трябваше да дойде в света.
В света беше, и светът чрез Него стана, но светът не Го позна.
Дойде (Словото) в отделните човеци (до Азо-вите човеци), но отделните човеци (Азовите човеци) не Го приеха.
Но всички ония, които Го приеха, можаха чрез Него да станат чеда Божии.
Те, които повярваха в Неговото име, се родиха не от кръв, не от волята на плътта, нито от човешката воля, а от Бога.
И Словото стана плът и живя между нас, и ние чухме Неговото учение, учението на единородния Син на Отца, пълно с преданост и истина.
Йоан свидетелствуваше за Него, говорейки ясно: Този беше, за Когото казах: След мен ще дойде Този, Който беше преди мен. Защото Той съществува преди мен.
И от Неговата пълнота всички ние приехме благодат връз благодат.
Защото Законът беше даден чрез Мойсей, а благодатта и истината произлязоха чрез Исуса Христа.
Бог никой досега не е видял с очите си. Единородният Син, който беше в недрата на мировия Отец, стана предводител на това виждане. ” (1, 1-18)
Ето, тези са думите, които предават приблизително смисъла на първите изречения от Евангелието на Йоан. Преди да пристъпим към тяхното изясняване, налага се да прибавим още нещо. Като какъв ни се разкрива самият Йоан Кръстител?
Вие помните, че фарисеите бяха изпратили хора, които да узнаят кой е Йоан Кръстител. При него дойдоха свещеници и левити, за да го питат, кой точно е той. А защо той отговаря по този начин, ще видим по-нататък. А сега да се спрем на неговия отговор. Той казва:
„Аз съм гласът на викащия в усамотение” (1, 23)
Точно тези думи са записани в Евангелието: “Аз съм гласът на викащия в усамотение!” Буквално така е записано там - “в усамотение”, svrn врпм-ю. На гръцки думата “еремит” означава “самотният”. И сега ще разберете, че по-правилно е да се казва: “Аз съм гласът на викащия в усамотение”, отколкото: “Аз съм гласът на викащия в пустинята”. Ние ще разберем първите изречения от Евангелието на Йоан много по-добре, ако не изпускаме от погледа си характеристиката, която Йоан сам прави на себе си. Защо Йоан Кръстител нарича себе си “гласът на викащия в усамотение”?
В хода на развитието, през което човечеството минава, видяхме, че истинската мисия на Земята, е развитието на Любовта. Обаче тя е мислима само ако идва като доброволен дар от себесъзнателни човешки индивиди, а човекът овладява своя Аз стъпка по стъпка, и Азът прониква в човешката природа бавно и постепенно. Ние знаем, че животните, като такива, не притежават свой собствен Аз. Ако отделният лъв би могъл да каже “Аз”, с това би се разбирало не отделното животно, а “груповият Аз” в астралния свят; всички лъвове биха се обръщали към него с думата “Аз”. Точно тук е голямото предимство на човека пред животните: той има свой индивидуален Аз. Обаче индивидуалният Аз подлежи на бавно и сложно развитие. Човекът също тръгва от един групов Аз, от един Аз, който първоначално е принадлежал на цяла група хора.
Ако мислено се върнете назад към древните народи, към древните раси, навсякъде ще установите, че първоначално хората са живеели в малки групи. Що се отнася до германските народи, дори не е нужно да се връщаме много далеч в миналото. В съчиненията на Тацит е пределно ясно, че отделният германец е зависел много повече от своето племе, отколкото от своята индивидуалност. Отделният човек се усещал по-скоро като член от племето на херуските или зигамбрите, отколкото като самостоятелна личност. Ето защо индивидът се застъпвал за съдбата на цялото племе; в този случай е напълно безразлично кой точно отмъщава за една обида, независимо дали тя е нанесена на човек от племето или на цялото племе. После нещата се променят, отделните индивиди преодоляват племенната зависимост, племената престават да бъдат компактни и се разпръскват. Човекът постепенно се освобождава от груповата душевност и се издига до усещането за Аза в своята собствена личност.
Ние можем да вникнем в някои неща, и особено в религиозните източници и документи, само ако сме на ясно с тайната на груповите души, на груповите Азове. При народите, които вече са стигнали до там, че техните представители могат да възприемат своя собствен Аз, съществувал такъв Аз, който се простирал над живеещите поколения не само в пространствен, но и във времеви смисъл. Днес човешката памет е такава, че индивидът може да си спомни само времето на своята младост. Но имаше епохи, когато съществуваше друг вид памет и човекът можеше да си спомня не само своите дела, но и делата на своя баща, на своя дядо, сякаш те са негови собствени дела. Паметта се простираше далеч назад в рамките на кръвното родство и стигаше до най-далечните прародители, чиято кръв течеше през поколенията. Паметта беше свързана с кръвта и се пренасяше от поколение на поколение в продължение на стотици години. Един далечен потомък смяташе делата и мислите на своите прародители за свои собствени дела и мисли, и се обръщаше към тях, назовавайки ги “Аз”, сякаш се обръща към самия себе си.
Следователно, човекът не се усещаше затворен между раждането и смъртта, а се изживяваше като звено от наследствената връзка, в чийто център стоеше прародителят. Опората на Аза се свеждаше тъкмо в това, че човек можеше да си спомня делата и мислите на своя баща, дядо и т.н. Навремето този факт е оставил отпечатък и в начина, по който са били давани имената. Синът си спомняше не само за своите собствени дела, но и за тези на бащата, дядото и т.н. Паметта се простираше далеч назад през поколенията. Всичко, което паметта обгръщаше по този начин, в древността се наричаше например “Ной”, или “Адам” и т.н. С тези имена бяха назовавани не отделните хора, а Азовете, които съхраняваха паметта в продължение на стотици години. Тази тайна е скрита и зад имената на патриарсите. Защо патриарсите живееха толкова дълго? В древността никому не би дори хрумнало да назове с едно име отделния човек, намиращ се между раждането и смъртта. Името “Адам” се запазваше в продължение на стотици години в общата памет на хората, именно защото пространствените и времеви ограничения изобщо не влизаха в съображение при стария начин, по който се даваха личните имена.
Ето как, бавно и постепенно, отделният човешки Аз се освобождава от груповата душа, от груповия Аз; бавно и постепенно човекът идва до съзнанието за своя индивидуален Аз. По-рано той усещаше своя Аз като принадлежащ на племето, на групата хора, с които е кръвно свързан, както в пространството, така и във времето; оттук и изразът” “Аз и Отец Авраам сме едно!”, с други думи, Аз и Авраам сме един Аз. Така отделният човек се усещаше като подслонен в една общност, защото във вените на всички представители на даден народ, тече обща кръв. Обаче развитието напредва. Назрява времето, когато всред тези народи човеците трябваше да усетят своите отделни Азове.
Мисията на Христос се състоеше в следното: да предостави на човеците това, от което се нуждаят, за да се чувстват сигурни в този единичен, индивидуален Аз. Така следва да разбираме и думите, които иначе е твърде лесно да бъдат преиначени: “Който не напусне жена и деца, баща и майка, брат и сестра, той не може да бъде Мой ученик” (Марк. 10, 29). Това изречение далеч не трябва да се разбира в тривиалния смисъл, че някому се дава съвет, да напусне своето семейство. Тук става дума за друго: Вие трябва да почувствате, че всеки от вас е един индивидуален Аз и че този индивидуален Аз е едно цяло с духовния Отец, който е навсякъде в света. По-рано старозаветният човек казваше: “Аз и Отец Авраам сме едно, защото Азът се крепеше на кръвното родство. Сега Азът трябва да се освободи от ограниченията на кръвното родство и да се обърне към духовните първопричини на Космоса. Кръвното родство вече не може да бъде никаква гаранция, че човекът принадлежи на една общност; гаранцията е в познанието за чисто духовния принцип на Отца, в който всички сме едно цяло.
И така, Евангелието на Йоан се обръща към нас и ни казва, че от Христос идва великият Импулс, от който човек се нуждае, за да се почувства сигурен и вечен в своя индивидуален Аз. Точно тук е обратът от старите към новите отношения; старите връзки между хората се основаваха на груповата душевност, където отделният Аз е слят с другите Азове и не чувствува ясно нито себе си, нито другите Азове, а е под въз действието и закрилата на общата кръв, под закрилата на народностния Аз, на племенния Аз.
Следователно, как трябваше да се чувствува един Аз, който беше узрял до такава степен, че вече не можеше да усеща връзката на другите индивидуални личности с груповата душа? Как трябваше да се чувства индивидуалният Аз в една епоха, за която можеше да се твърди: Днес съпринадлежността към другите личности, към другите Азове, не представлява вече никаква житейска истина; обаче тепърва трябва да дойде Този, който ще даде на душата духовния хляб на живота, така че индивидуалният Аз да получи своята истинска храна.
Индивидуалният Аз трябваше да се чувства извънредно самотен и предшественикът на Христос щеше да потвърди: Аз съм един Аз, който е откъснат и извънредно самотен. И тъкмо защото се научих да бъда самотен, се усещам и като пророк, на когото - в усамотение - Азът дава истинската духовна храна.
Ето защо Йоан Кръстител нарича себе си “викащият в усамотение”, с други думи той вече е самотният Аз, откъснатият от груповата душа Аз, устремен към това, което представлява източник на сили за индивидуалния Аз. “Аз съм гласът на викащия в усамотение.” Тук ние отново чуваме дълбоката тайна: Всеки индивидуален човешки Аз е предоставен изцяло на себе си; Аз съм гласът на онзи Аз, който е откъснат от другите и търси своята истинска опора, върху която може да застане като един нов, освободен Аз. Едва сега разбираме думите: “Аз съм гласът на викащия в усамотение.”
За да разберем съвсем точно определени места от Евангелието на Йоан, трябва да вникнем поне малко в начина, по който някога са били давани личните имена и въобще наименованията. Това не е ставало така абстрактно, както става днес. И ако тълкувателите на Библията се замислят поне донякъде върху значението на този факт, щяха да ни бъдат спестени много от тривиалните обяснения на евангелските текстове. Вече посочих, че когато Христос казва: “Аз съм Светлината на света”, с това практически се разбира, че Той пръв даде импулса за всичко, което стои зад думите “Аз-съм”. Ето защо навсякъде в първите глави, където срещаме “Аз-съм”, този израз трябва да бъде специално подчертан. В древността всички имена и названия са употребявани в известен смисъл абсолютно реално и в същото време - дълбоко символно.
Тук често възникват огромни грешки, и то в две основни направления. При едно повърхностно разглеждане, някой би могъл да каже: Да, според този възглед много от нещата се приемат символно, обаче ние не искаме да се доверим на подобно тълкуване, при което всичко се третира само откъм символна-та му страна, защото в този случай историческите библейски събития просто се подминават! А онези, които нямат никакъв усет за историческите събития, могат да кажат: Всичко това са само символи!
Но хора, които говорят по такъв начин, не разбират нищо от Евангелието. Символното тълкуване не отхвърля историческата действителност; тук трябва да изтъкнем, че езотеричното обяснение обхваща както историческите факти, така и това, което добавяме към тях, защото - доколкото са именно исторически - те означават и нещо много повече. Несъмнено, ако се спираме само върху външните, груби факти и разглеждаме например даден човек, роден в една или друга епоха, ние няма да се доберем до познанието, че този човек, наред със своето име и своята биография, притежава и нещо друго. Но ако познаваме духовните връзки между нещата, ще разберем: човекът, който е роден в определено място, този жив човек е освен всичко друго и един символ на своята епоха, а в неговото име е вложено цялото му значение за развитието на човечеството.
Едновременното символно и историческо разглеждане, а не само едното или другото, до това се свежда истинското тълкуване на Евангелията. И така, ние ще се убедим, че при всички събития, Йоан или авторът на Йоановото Евангелие, всъщност има свръхсетивни възприятия, и наред със събитията вижда откровенията на дълбоки духовни истини. Пред погледа си той има историческия образ на Кръстителя, вниква в този образ; но в същото време реалният исторически образ се превръща за него в символ на всички човеци, които в онази епоха бяха вече призвани да изградят Аза в себе си; макар и те да бяха само на път да го сторят; човеци, за които Светлината на света можеше да проблесне в индивидуалния Аз, но не и онези, които все още не бяха в състояние да разберат Светлината в своя мрак.
Всичко, което се проявява в Христос Исус като Живот, Светлина и Логос, винаги е съществувало в света, само че не можеше да бъде разбрано от напредващите в своята еволюция човешки индивиди. Светлината винаги е била тук. Защото ако Светлината не беше тук, изобщо не би възникнала и първона-чалната готовност за изграждането на Аза. На Старата Луна от днешния човек са съществували само физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло; за никакъв Аз не може да става и дума. Само защото Светлината беше преобразена по един специфичен за Земята начин, тя събра необходимата сила, за да възпламени индивидуалните Азове и да ги тласне към едно бавно, постепенно развитие: “Светлината свети в мрака и мрака не я обзе” (1, 5). “Светлината дойде в отделните човеци”, в Азовите човеци; защото Азовите човеци изобщо не биха могли да възникнат, ако тя не беше се вляла в тях чрез Логоса. “Обаче Азовите човеци не я приеха”. Приеха я само отделни личности, посветените, а те винаги са били наричани “чеда Божии”, защото имаха познанието за Логоса, Светлината и Живота, и винаги можеха да свидетелствуват за тях. Малцина бяха тези, които имаха познание за духовните светове още от времето на древните Мистерии. Следователно, какво живееше в тези личности? В тях живееше - и то напълно съзнателно - онова, което представлява вечната същност на човека. Те вече предусещаха великите думи “Аз и Отец сме едно” (10, 30), а именно, че Аз и великата Първопричина сме едно! И най-дълбокото откровение, което носеха в своето съзнание, с други думи техния Аз, те имаха не от своите родители, а от Посвещението си в духовния свят. Не от кръвта и от плътта, не от волята на бащата или майката, а “от Бога”, т.е. от духовния свят.
Тук Вие имате правилно тълкуване на Евангелието, според което, въпреки че имаха импулса да станат Азови човеци, по-голяма част от хората не приеха Светлината; тя слезе до груповия Аз, но отделните индивиди не я приеха. Обаче онези, които я приеха - а те бяха малцина - можаха да се превърнат чрез нея в “чеда Божии”; те повярваха в нея, те се родиха “от Бога” чрез Посвещението. Сега картината става ясна. Но за да могат всички Земни жители да познаят Бога със своите физически сетива, Той трябваше да се появи на Земята по такъв начин, че да бъде видян с физическите очи, а това означаваше да приеме образ от плът и кръв, защото само под тази форма Той можеше да бъде видян от физическите очи. По-рано можеха да Го виждат само посветените в Мистериите; сега, заради спасението на всички, той трябваше да се появи в плът и кръв. “Словото или Логосът стана плът” (1, 14). Така авторът на Йоановото Евангелие свързва историческото появяване на Христос Исус с цялата еволюция на света. “Ние чухме Неговото учение - учението на единородния Син и Отца” (1, 14) Какво представлява това учение? По какъв начин са родени другите хора?
През древните времена, когато са написани
Евангелията, “двоеродни” са наричали онези, които се раждат чрез смесването на бащината и майчината кръв. А всичко, което се ражда не от плът и кръв, не от човешките намерения, е “родено от Бога”; то е “единородно”. Онези, които по-рано се наричаха “чеда Божии”, винаги бяха в известен смисъл “единородни”, и учението за Сина Божи е учение за “единородния”. Физическият човек е “двоероден”, а духовният човек е “единороден”. Този израз не означава примерно, че даден човек се ражда “в себе си”, не, единороден е противоположно на двоероден. С други думи, освен физическото раждане човек може да мине също и през едно духовно раждане, да се съедини с Духа; раждане, чрез което той става единороден, дете, или Син на Бога.
Такова учение можеше да бъде чуто най-напред от Този, в който Словото стана плът. Едва Той превърна това учение в общо достояние, “учението за единородния Син на Отца, пълен с преданост и истина”. Тук думата “преданост” трябва да се преведе в по-дълбок смисъл, защото нещата се отнасят до един процес на раждане и отделяне от Бога, като в същото време човек остава свързан с Него и освободен от всякакви илюзии. Илюзиите идват от “двоераждането” и обричат човека на сетивни заблуди, за разлика от учението за истината, което в лицето на Христос Исус живя между хората като въплътен Логос. Обаче Йоан Кръстител нарича себе си буквално “Предтеча”, “Предшественик”, който идва, за да възвести Аза. Йоан определя себе си като човек, който знае: в отделния индивид Азът трябва да стане напълно самостоятелен, но преди това той трябва да свидетелствува за Този, чрез Когото Азът ще се пробуди за своя самостоятелен живот. Йоан е пределно ясен: “Този, който ще дойде, е “Аз-съм”, той е вечен и наистина може да каже за себе си - Преди Авраам да бъде, беше “Аз-съм”. Йоан знае: Азът, за когото става дума тук, съществува преди мен; макар и да съм негов предшественик, той е преди мен; аз свидетелствувам за нещо, което и досега е присъствувало във всеки човек. “След мен идва Този, който беше преди мен” (1, 15).
И сега идва ред на многозначителните думи: “Защото от Неговата пълнота всички ние приехме благодат връз благодат” (1, 16). Много хора, наричайки се християни, минават покрай думата “пълнота”, без да вникват в нейния дълбок и точен смисъл. На гръцки език “пълнота” се нарича “плерома”. И в Евангелието на Йоан е записано: “Защото от “плерома” всички ние приехме благодат връз благодат!” Вече казах: всяка дума от Евангелието на Йоан, ако изобщо искаме да я разберем, трябва да бъде претеглена като на златарска везна. Защото, какво всъщност означава “плерома”, “пълнота”? В тази дума може да вникне само този, който знае, че в древните Мистерии под “плерома” или “пълнота” се е разбирало нещо съвсем определено. Защото тогава вече се проповядваше учението, според което едно от духовните Същества, наречени Елохими, постигнали своята божествена степен по време на Старата Луна, се отдели от останалите: Един от Елохимите остана на Луната и оттам отразяваше към Земята силата на Любовта, докато човеците узреят достатъчно за Светлината на другите шест.Елохими. Така в миналото са различавали Яхве, отделния Бог, отразителя, от останалите шест Елохими в тяхната “пълнота” или “плерома”. Но понеже под общото съзнание за Слънчевия Логос се разбира Христос, трябваше - когато беше необходимо да се насочи вниманието към Него - да се говори за “пълнотата” на Боговете. Точно тази дълбока истина се крие зад думите: “Защото от плерома приехме всички ние благодат връз благодат.”
Сега нека да се върнем назад в епохата на груповите души, когато отделният човек усещаше своя Аз като групов Аз. Нека да се замислим какъв социален порядък определяше груповият живот. Човеците, доколкото те бяха видими човеци, живееха като отделни индивиди. Но понеже не усещаха себе си като отделни индивиди, те все още не можеха да разгръщат Любовта в нейния дълбок и вътрешен смисъл. Индивидът обича другия, защото между тях има кръвно родство. През онези времена кръвното родство е в основата на всяка любов. Любовта цари преди всичко всред родствениците по кръв, и всяка любов, която не е полова любов, също произлиза от кръвното родство. Хората все повече и повече трябва да се освобождават от тази любов на груповата душа и да постигат Любовта като един вид свободен дар на Аза. В края на Земното развитие хората ще са стигнали до там, че техният самостоятелен Аз ще поражда дълбоко в себе си импулса, да върши това, което е правилно и добро. Именно защото Азът притежава този импулс, той върши това, което е правилно и добро. И едва когато Любовта ще бъде толкова одухотворена, че никои няма да иска да следва някакъв друг импулс, ще се изпълни това, което Христос Исус искаше да внесе в света. Защото една от тайните на християнството е тази, че то учи: “Погледнете Христос и се изпълвайте със силата на Неговия образ, опитайте се да Го следвате; и тогава вашият свободен Аз няма да има нужда от никакъв закон, защото - като едно свободно същество - ще поражда в своите дълбини само онова, което е пра-вилно и добро”. Така Христос се явява като носител на импулса за освобождаване от закона. Доброто ще бъде вършено не по силата на закона, а по силата на Любовта, живееща в човешката душа.
Обаче, за да се развие докрай, този импулс се нуждае от целия планетарен цикъл на Земята. Началото му беше поставено от Христос Исус и образът на Христос винаги ще бъде силата, която ще възпитава човеците. Докато те не бяха още достатъчно напреднали, за да приемат в себе си самостоятелния Аз и съществуваха като членове на една група, техният социален порядък трябваше да се ръководи от един външен закон. Но в много неща, дори и днес, хората не са се издигнали над груповия Аз. В колко много неща съвременният човек не е свободно, а групово същество! Свободният човек - на определена степен от езотеричното обучение, той се нарича “безотечествен” - е все още само един идеал! Само този, който доброволно се включи във всеобщата мирова еволюция, става индивидуален и престава да се ръководи от закона. В Христовия Принцип е вложено и преодоляването на закона: “Защото Законът бе даден чрез Мойсей, а благодатта чрез Христос” (1, 17). В християнски смисъл под благодат се разбира душевната способност да се върши добро по вътрешен подтик. Благодатта и познаваемата по вътрешен път истина, идват чрез Христос. Вие виждате, колко дълбоко свързана е тази мисъл с цялата еволюция на човечеството.
В предишните епохи онези, конто бяха посвещавани, можеха да изграждат в себе си по-висши, духовни възприемателни органи. Никой по-рано не беше виждал Бога с физическите си очи. Единородният Син, обитаващ вътре в Отца, е първият, който ни довежда до там, да виждаме един Бог по същия начин, по който Земните жители виждат заобикалящия ги свят, с помощта на земните сетива. По-рано Бог оставаше невидим. На хората Той се откриваше по свръхсетивен начин в мистерийните центрове. Сега обаче Бог стана един сетивно-исторически факт, едно тяло от плът и кръв. Точно това се разбира под думите: “Бог никой досега не е видял. Единородният Син, който беше в лоното на мировия Отец, стана ръководител на този вид виждане” (1, 18). Той доведе хората дотам, да възприемат един Бог със своите земни сетива.
И така, ние виждаме какво огромно значение придава Йоановото Евангелие на историческото събитие в Палестина, и с какви точни, стегнати думи е описано всичко. Ако искаме да си послужим с тези думи за разбирането на езотеричното християнство, трябва да ги теглим, както вече казах, на златарски везни. В следващите лекции ще се убедим, че евангелистът продължава тази тема и същевременно показва, че Христос е предводител не само на хората, свързани с груповата душа, но че Той идва към всеки отделен човек, за да предостави на неговия индивидуален Аз Своя божествен Импулс.
Естествено, кръвното родство остава, но към него се прибавя духовният трепет на Любовта. Импулсът за тази Любов, която се разгръща от един свободен Аз към друг свободен Аз, идва от Христос. За навлезлия в посвещението човек, всеки нов ден открива нова истина. А на третия ден се открива една особено важна истина: в развитието на Земята идва момент, когато свързаната с кръвта материална любов започва все повече и повече да се одухотворява. Ето събитието, което нагледно показва прехода от кръвнородствената любов към духовната Любов. С това са свързани и многозначителните думи на Христос Исус: Идва време, което е Моето време, и тогава най-важните неща ще се вършат не от хора, свързани с кръвното родство, а от индивидуални, свободни същества. Обаче това време тепърва ще дойде.
Сам Христос, който дава този Импулс, казва по един друг, важен повод, че споменатият идеал ще се осъществи някога, но че неговото време още не е дошло. На сватбата в Кана Галилейска, когато майка Му, която е там, Го подканва да направи нещо за човечеството, Той пророчески загатва за новото време. Тя е права, когато Му дава повод да извърши нещо важно за хората. Но Той отговаря: Да, но това, което днес ние можем да извършим, е все още свързано с кръвните връзки, с отношението между “мен” и “теб”, защото “моето време още не е дошло” (2,4). Епохата на самостоятелния човешки Аз обаче идва и това е подчертано в разказа за сватбата в Кана Галилейска. Майката казва: “вино нямат” (2, 3), а Исус отговаря: “Това е нещо, което все още е свързано с “мен” и “теб”; моят час още не е дошъл.” Този текст от Евангелието има отношение към една голяма тайна. Но както и в много други случаи, текстът е грубо изопачен. Думите: “Жено, какво имаш ти с Мен?”, трябва да се преведат по следния начин: “Това е свързано с отношението между Мен и твоето кръвно родство”. Ето колко фини са нюансите в текста, но и напълно разбираеми за онези, които искат да го разберат. И когато днес виждаме всевъзможни тълкуватели на този религиозен документ, уместно е да попитаме: Нима тези, които се наричат християни, изобщо имат някакъв усет, когато - подведени от неточния превод - приписват на Христос думите: “Жено, какво общо имам Аз с теб?”
За голяма част от това, което днес се нарича християнство и се позовава на Евангелието, трябва да поставим въпроса: Имат ли тези хора всъщност Евангелието? Защото нещата опират тъкмо до това, да имаме Евангелието. А при един толкова дълбок религиозен документ, какъвто е Евангелието на Йоан, важното е най-вече да претеглим всяка дума като на златарска везна и да вникнем в нейната истинска стойност.
