Тринадесета лекция

Логосът и Словото.

Лекция пред членовете на Антропософското Общество

9 юни 1906 год., Париж, Франция,

По записки на слушатели, непрегледани от автора.

превод от английски: Радослав Радев

Ще се постараем в съзерцание да проследим степените на човешката еволюция назад до Логоса, от Който бе създаден този свят.

Съвременната екзотерична наука се връща назад до Каменната ера – една епоха, когато човекът живееше в пещери, използвайки издялани камъни като единствени свои инструменти. Неговото съществуване бе крайно примитивно, хоризонтът му тесен, мислите му – ограничени до търсенето на храна и средства за защита на живота си.

Окултната наука ни отвежда назад отвъд тази Каменна ера до епохата на Атлантида. В онези времена външният вид на човека изобщо не бе същият като днес. Известно е, че челото на праисторическия човек не беше развито, защото в действителност развитието на челото и предната част на главата върви паралелно с развитието на мозъка и на мисленето. В онези минали дни физическият мозък бе много по-малък от съответстващата етерна форма, която се простираше отвъд него на всички страни. В хода на еволюцията етерният и физическият мозък станаха повече или по-малко еднакви по размер. Определен център в етерния мозък, който сега е вътре в черепа, участваше в еволюцията на атлантския човек, и този център се премести във вътрешността на черепа. Това бе момент от огромно значение, защото когато човекът започна да мисли, да бъде съзнателен за собственото си същество и да казва “Аз”, той започна да свързва идеи и да смята – което не можеше да прави преди. От една страна, ранните атланти притежаваха една по-силна и вярна памет. Тяхното познание бе основано не на отношенията между фактите, а върху спомена за тези факти. Те знаеха, чрез своята памет, че определено събитие неизменно би породило серия от други събития; но те не схващаха причините за тези факти, нито можеха да мислят върху тях. Освен тази силна памет, те притежаваха и друго качество – една могъща сила на волята. Днес човекът вече не може да работи пряко със своята воля над жизнените сили. Той не може, например, да ускори растежа на растенията чрез едно волево действие. Атлантът имаше тази сила и, още повече, беше способен да извлича от растенията етерни сили, които знаеше как да използва. Той правеше това инстинктивно, без помощта на интелекта и способностите на логическо разсъждение, които днес са свързани с онова, което наричаме “учения ум”. До степента в която интелектуалността, способността за отразяваща мисъл и смятане се разгърнаха в хората на Атлантида, до тази степен западаха техните сили на инстинктивно ясновидство.

Ако отидем още по-назад в историята на Атлантида, ние стигаме до много отдалечен период, когато за пръв път стана възможна речта, т.е. изразяването в членоразделни звуци. Това бе епохата, когато човекът започна да ходи изправен, тъй като речта и изразяването в членоразделни звуци може да бъде способност само на същества, стоящи изправени.

Преди великата Атлантска раса, на която всички европейски и азиатски раси бяха издънки, съществуваше друг континент и други народи, все още по-близо до животинската природа – Лемурийската раса. Науката едва признава нейното съществуване като хипотеза. Определени острови на юг от Азия и на север от Австралия са, въпреки всичко, свидетелства за този континент; те са преобразилите се останки на древна Лемурия. В онези времена температурата на Земята бе много по-висока от днес. Атмосферата бе парна, пълна с потоци. На Лемурия ние откриваме елементарните човешки форми, дишащи не с назалните органи, а с органи по-скоро като хриле.

В хода на човешката еволюция органите постоянно са се преобразували и по характер, и на външен вид. Така примитивният човек ходеше на четири крака; той не можеше да издава членоразделни звуци; той нямаше уши с които да чува. Движението в полу-течния, полу-газов елемент който го обкръжаваше, бе възможно благодарение на един орган, който му позволяваше да не потъва и да плува. Когато елементите се диференцираха и човекът се оказа на твърда земя, този орган се промени в белите дробове, хрилете в уши и предната част на неговата структура в ръце и инструменти за действие. Освен това, той започна да изрича членоразделни звуци – думите на речта.

Тази голяма трансформация бе от огромна важност за човека. В Битие 2:7 четем: “И Господ Бог ... вдъхна в ноздрите му дъха на живота; и човекът стана жива душа.” Този пасаж описва периода, когато хрилете, притежавани от човека се превърнаха в бели дробове и той започна да диша външния въздух. Едновременно със силата да диша, той придоби вътрешна душа и, заедно с тази душа, способността за вътрешно съзнание, за ставане съзнателен на себето, живеещо в душата.

Когато човекът започна да диша въздух с белите дробове, неговата кръв бе подсилена и едва тогава в него можеше да се въплъти душа, по-висша от груповата душа на животните, душа индивидуализирана от Аз-принципа, която да носи еволюцията напред към нейните напълно човешки и след това божествени етапи. Преди тялото да диша въздух, душата на човека не можеше да слезе за инкарнация, защото въздухът е елемент, изпълнен с душа. По онова време, следователно, човекът всъщност вдишваше божествената душа, която идваше от небесата. Думите на Книга Битие, в техния еволюционен смисъл, трябва да се вземат напълно буквално. Да дишаш е да бъдеш проникнат с Дух. Тази истина бе основата на упражненията, давани в древната система йога. Тези упражнения бяха основани върху ритмите на дишане, тяхната цел бидейки да направят тялото подходящо да приеме вливащия се Дух.

Когато дишаме, ние общуваме със световната душа. Вдишаният въздух е телесната одежда на тази висша душа, точно както плътта е одеждата на низшето същество на човека.

Тези промени в дихателния процес отбелязаха прехода от древното съзнание, което бе просто игра на картини, към съзнанието такова, каквото е то в наше време. Сетивните възприятия биват получавани от тялото; съзнанието има чисто обективен характер. Съзнанието в картини (имагинативно съзнание) създаде собственото си вътрешно съдържание чрез една свойствена, пластична сила. Колкото по-далеч отиваме в миналото, толкова повече откриваме душата на човека живееща не вътре в него, а около него. Ние стигаме до точката където сетивните органи съществуваха едва в зародиш и когато човекът само получаваше от външните предмети впечатления, които пораждаха привличане или отблъскване, симпатия или антипатия. Движенията на това същество – което не можем да наречем истински “човек” в нашия смисъл на думата – се ръководеше от тези чувства на привличане или отблъскване. Той нямаше разсъдъчна способност и епифизата – орган от огромна важност в онези времена – бе единственият му “мозък”.

Съществуването на това имагинативно съзнание е отговорът на безкрайните философски дискусии върху обективната природа и реалността на света и то е опровержението на всички чисто субективни философи, например такива като Беркели. Два полюса на битие и на живот са съществени за еволюцията. “Субективно всемирното” става обективна вселена; човекът напредва първо от субективното към обективното и накрая ще бъде отведен от обективното към субективното чрез развитието на Духа-Себе (Манас), Духа-Живот (Буди) и Духа-Човек (Атма).

Сънищното съзнание е атавистичен остатък на образното съзнание на старите времена. Едно качество на това образно съзнание е, че то е творческо. То създава форми и цветове, които не съществуват във физическата реалност.

Обективното съзнание по природа е аналитично, субективното съзнание е по природа пластично и има магическа сила. (Това е указано в етимологията на думата “образ”). По този начин субективното, пластично съзнание на човека бе заменено от обективно, аналитично съзнание. Процесът, чрез който душата (която първоначално обгръщаше човека като облак) постепенно проникна във физическото тяло, може да бъде сравнен с охлюва, отделящ собствената си черупка и после отдръпващ се назад в нея. Душата първо даде форма на тялото и после проникна в това тяло, вече подготвила органите за възприятие отвън. Силата на зрение, с която човешкото око е надарено днес, е същата сила, която някога бе упражнявана върху окото отвън, за да може да то да се оформи.

Промяната от външна към вътрешна активност на душата се изразява с един йероглиф. Това е знака на Рака в Зодиака, изразяващ едно двойно действие или движение – отвън навътре и отвътре навън.

Средата на третата (Лемурийска) епоха бе времето, когато душата премина в своето създадено от самата нея обиталище и започна да “одушевява” тялото отвътре. Преди този момент ние намираме едно астрално човечество, обитаващо една чисто астрална Земя. Отново преди това, човекът и Земята съществуваха в чисто деваканично състояние. Още нямаше дори и образно съзнание. Във и през съществото на човека се изливаха космически мисли. Неговата висша душа все още бе част и дял от целия Космос, участвайки в космическата мисъл.

Колкото по-далеч назад връщаме паралелното развитие на човека и Земята, толкова повече ги откриваме съществуващи в едно течно, зародишно състояние и по-близо до Духа. Днес ние сме достигнали най-ниската точка в дъгата на слизането; човекът и Земята са достигнали най-голямата степен на втвърдяване и ще започнат да се изкачват отново, чрез действието на индивидуалната воля, към Духовното.

Какво лежи в основата на този велик процес на еволюция? Къде е бил домът на човешките същества когато, в началото, те съществуваха само в зародиш? Откъде е произлязъл човекът? Кой го е създал? Тук ние трябва да се опитаме да си представим живот и сила на проявление безкрайно по-възвишени от всичко човешко, нещо повече, от целия планетарен живот. Тази сила е Логосът.

С какво човешкият и планетарен живот се различава от живота на Логоса? Този въпрос изглежда изисква полет в неизвестното, във вселена с друг ред. И все пак има аналогии, които ни помагат да разберем или най-малкото да предскажем нещо за съзидателната сила на Логоса.

Нека се опитаме да си представим едно всеобхватно съзнание, съзнание на което са познати всички земни и планетарни опитности. Такова съзнание може да живее във всяка форма на еволюция. Но само с тази сила, то не би могло да се издигне отвъд точката на създаване на човека и на планетарната система. То би останало в сферата на онова, което може да бъде и е било изпитано от човека. Човешката интелигентност не може да отиде отвъд тази граница.

Но ние можем да се издигнем до съзнание различно от онова, в което нашите опитности са само реализирани в съзнанието. Има определени степени на творческа активност, в които духът на човека може да роди нещо ново, нещо което никога не е виждано досега. Такова, например, е съзнанието на скулптора в момента, в който той си представя или вижда за миг формата на статуята пред вътрешното си око. Той никога не е виждал образец, той създава своята статуя. Такова е също и съзнанието на поета, който създава стихотворение в един миг на вдъхновение, в творческо, духовно видение.

Тази творческа сила не е породена от никаква интелектуална идея, а по-скоро от духовно чувство. Помислете за кокошката, стояща върху яйцата си. Тя изцяло е отдадена на тази дейност на мътене и е изпълнена с един вид топло, почти страстно удоволствие, в което възниква мечтателен пра-образ за излюпването на малките пернати пилета. Това блаженство в работата на съзидание съществува на всяка степен в космическия живот, и от него се излива топлина. В сферата на Космическата Интелигентност – която може да се схваща като света на мислите, достъпен за висшето Себе (Манас) – тази топлина сякаш прониква цялата вселена, излъчвана от съзидателния живот на душата (Буди). Ние можем да предскажем присъствието на една творческа сфера, съществуваща преди нашата Земя и “мътеща” над нея. Това е да се издигнеш от Духа-Себе към Духа-Живот, и от Духа-Живот към Човека-Дух.

Егото или “Аз” принципа на човека е създаден от Третия Логос.

Ние трябва да се опитаме да си представим силата на висшия Аз като разлята в цялата вселена, като създаваща живот топлина и тогава стигаме до представата за Втория Логос, от Който бива оживяван макрокосмическият живот и Който е отразен в творческите дейности на човешката душа.

Единият първичен източник и център на проявление е Първият Логос – непроумяемият Бог.

Във всички епохи тези три Божествени Принципа са били представяни в окултизма от тези три знака: