ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

СВЕТА ТРОИЦА (Педесятница) – ПРАЗНИК НА ОСВОБОЖДЕНИЕТОНА ЧОВЕШКИЯ ДУХ

Берлин, Петдесятница понеделник, 23 май 1904 г.

Трябваше да се очаква,/*1/ че днес ще се събере малобройна група слушатели. Въпреки това реших да проведа нашето събрание тази вечер, като говоря пред онези от вас, които присъстват, за нещо, свързано със Света Tроица.

Преди да започна, бих искал да ви разкажа за резултата от моето последно посещение в Лондон, който е, че по всяка вероятност госпожа Безант/*2/ ще ни посети тук през есента. Ние ще имаме възможността отново да чуем една от личностите, принадлежащи към най-силните духовни влияния на нашето време. Следващите две публични лекции/*3/ ще бъдат изнесени след една седмица в Клуба на архитектите на тема спиритизма, – а през следващата седмица и върху сомнамбулизма и хипнотизма. След това обикновените понеделнични събрания отново ще започнат да се провеждат редовно. През идващите четвъртъци ще говоря за теософската космология,/*4/ за теософските идеи относно сътворението на Вселената. Онези от вас, които се интересуват от такива неща, ще могат да чуят много неща, които все още не са известни от обикновената теософска литература. Аз желая да задържа за по-късна дата лекциите върху елементите на теософията./*5/

Онова, за което искам да говоря днес, идва от една древна окултна традиция. С тази тема, разбира се, не можем изчерпателно да се занимаем днес. Част от нея може да се стори невероятна. Бих помолил следователно, днешната лекция да бъде приета като един епизод, в който нищо не се доказва, а само се разказва.

Хората днес празнуват своите празници, без да имат ни най-малка представа от това, което те означават. Във вестниците, които за по-голяма част от нашите съвременници представляват главния източник на образование и просвета, човек може да прочете и различни статии, писани за такива празници, като писателите им нямат и най-малката идея за значението на един такъв празник. Ала за теософите е необходимо отново да погледнат тяхното вътрешно значение. И така днес искам да отправя вашето внимание към произхода на един такъв древен празник – първоизточникът на празника Света Троица.

Света Троица е един от най-важните празници и един от най-трудните за разбиране. За християнското съзнание той ознаменува идването на Светия Дух. Това събитие е описано като чудо. Светият Дух се излива над aпостолите така, че те започват да говорят на всевъзможни езици. Това означава, че те са искали да достигнат до всяко сърце и да говорят според разбирането на всекиго. Това е едното от тълкуванията на Светата Троица. Ако искаме да достигнем до по-основно разбиране, трябва да навлезем по-дълбоко във въпроса. Света Троица – като символичен празник – е свързан с най-дълбоките тайни, с най-свещените духовни качества на човечеството – това е причината, поради която е трудно да се говори за него. Днес аз желая да засегна поне няколко неща.

Онова, което празникът Света Троица символизира, основният принцип, от който той получава своето дълбоко вътрешно значение, е запазено в един единствен ръкопис, който се намира във Ватиканската библиотека,/*6/ където най-грижливо се пази. Наистина в този ръкопис не се споменава празникът Света Троица, но той ни разказва за онова, за което празникът Света Троица е само един външен символ. Почти никой не е видял този ръкопис, ако не е бил посветен в най-дълбоките тайни на католическата църква или не е бил в състояние да го прочете от астралната светлина./*7/ Едно копие е в притежание на една личност, която е била твърде криво разбирана в света, но към която днешните историци започват вече да проявяват интерес. Аз също така бих искал да кажа "беше притежание" вместо "е в притежание", но чрез това би се предизвикало липса на яснота. Затова отново казвам: – Едно копие е в притежание на граф Сен Жермен,/*8/ и то е единственият източник на сведенията, които се разпространяват по света.

Аз бих искал да дам няколко пояснения в смисъла на теософията. Ние ще бъдем отведени чрез това до нещо, интимно свързано с еволюцията на човечеството през петата коренна раса. Човекът възприе съвременната си форма през третата коренна раса, времето на древна Лемурия, разви я по-нататък през четвъртата коренна раса, времето на древна Атлантида и след това прогресира до петата коренна раса с това, което той бе придобил по този начин. Всеки, който е чул моите лекции за Атлантида/9*/ ще си спомни, че при гърците все още съществува ясен спомен за онези времена.

За ориентация би трябвало да хвърлим кратък поглед към две течения,/*10/ принадлежащи на нашата пета коренна раса, които действат като живи скрити сили в душите на хората и често са в конфликт едно с друго. Едното течение най-ясно и най-добре е представено от онова, което ние наричаме египетски, индуски и южно-европейски мироглед за живота. Всичко, принадлежащо по-късно на юдаизма и дори на християнството съдържа по нещо от него. От друга страна в нашата европейска култура то се смесва с другото течение, което живее в мирогледа на Древна Персия и – ако не обърнем внимание на онова, което казват антрополозите и етимолозите, а навлезем по-дълбоко във въпроса, – отново можем да го намерим, простряло се на Запад от Персия до областите на тевтонците.

Искам да обясня, че тези две течения насочват към две велики духовни интуиции, които се намират в основата им. Едната най-добре бе разбрана от древните Риши. На тях бе разкрита интуицията за съществата от по-висш разряд, така наречените Деви/*11/. Онзи, който е преминал окултно обучение и може да провежда изследвания по тези въпроси, знае какво са Девите. Тези чисто духовни същества, живеещи в астралната и умствената сфера, имат двукратна вътрешна природа, докато човешката природа е трикратна. Тъй като човекът се състои от тяло, душа и дух, а природата на Девата – доколкото може да бъде изследвана – се състои само от душа и дух. Тя може да притежава и други устройства, ала ние не сме в състояние да ги открием дори чрез окултни средства[1]. Девата непосредствено притежава духа в своята вътрешна същност. Той е един, надарен с душа дух. Импулсите, чувствата, желанията, които живеят невидими в човека, биват виждани като светлинни ефекти от ясновидеца, който е развил своите духовни сетива; тези душевни сили, това душевно тяло, което съставлява човешкото вътрешно същество, подкрепяно от физическото тяло, е най-низшето тяло, което Девите притежават. Можем да го считаме за тяхно тяло. Интуитивната способност на индуса се е занимавала главно с обожаването на тези Деви. Човекът на Индия вижда тези Деви навсякъде наоколо. Той ги вижда като творчески сили, когато проникне зад воала на външните неща. Тази интуиция е основна за мирогледа на народите от Южната зона. В Египетския мироглед това е изразено по мощен, величествен начин.

Другата интуиция е била основата, върху която е бил основан древният персийски мистицизъм и това е водело до благоговение пред съществата, които също са имали двойна натура Асурите. Те също притежавали онова, което ние наричаме душа, ала душевността им била включена вътре в едно физическо тяло, развито по величествен, титаноподобен начин. Индуският възглед за света, който се е придържал към обожаване на Девата, е считал Асурите за нещо по-низше; докато онези, които клонели към гледната точка на северните народи/*12/ се придържали към Асурите/*13/, към физическата природа. Така в Северната зона по-специално се развива импулсът за контролиране нещата на сетивния свят по материален начин, към едно подреждане на света на реалностите посредством най-висок технически напредък, чрез физически изкуства и т.н. Днес никой повече не продължава обожаването на Асурите, ала мнозина сред нас все още имат нещо от тяхната природа вътре в себе си. Оттам идва склонността към материалистичната страна на живота и това е основната склонност на северните народи/*14/. Всеки, който признава чисто материалистичните принципи, може да бъде сигурен, че в себе си притежава нещо от Асурите.

Сред привържениците на Асурите се разви едно особено основно чувство. Най-напред то се прояви в духовния живот на Персия. Персийците развиха един вид страх от природата на Девите. Те изпитваха страх, подозрение и ужас пред онова, което бе от чисто душевно-духовна природа. Това бе причината за големия контраст, който сега наблюдаваме между мирогледа на персийците и на индусите. В персийския мироглед често се почитаха онези неща, които пък за индусите бяха лоши и по-низши и точно онези неща се избягваха от персийците, които пък индийците почитаха. Персийското отношение към света бе пропито с това своеобразно основно чувство спрямо едно същество, което всъщност беше с природата на Девите, но което беше избягвано, от което хората с този мироглед се страхуваха. Накратко, това е образът на Дявола, който възниква в този мироглед. Луцифер, съществото от дух и душа става предмет на страх и ужас. Ето тук трябва да търсим произхода на вярата в Дявола. Това настроение на душата е проникнало и в съвременния възглед за света; в Средните векове Луцифер става фигура, от която са се страхували и която са избягвали.

Ние научаваме подробности за това във вече споменатия ръкопис. Ако в него проследим течението на земната еволюция, ще открием, че в средата на третата коренна раса, – лемурийската епоха, човечеството беше облечено с физическа материя. Погрешно е, когато теософите вярват, че прераждането няма начало и няма да има край. Прераждането започва в лемурийската епоха и отново ще спре в началото на шестата коренна раса. Само през известен период от време в земната еволюция човечеството се преражда. Това състояние е било предшествано от най-духовното състояние, което изключваше необходимостта от прераждане и отново ще следва едно духовно състояние, което също така ще премахне необходимостта от прераждането.

Първоначалното въплъщение през лемурийската епоха се състои в това, че неопитният човешки дух, състоящ се от Атма, Будхи, Манас, потърсил своето първо физическо въплъщение. Физическото развитие на Земята със своите животинско-подобни същества не се бе развило дотолкова по онова време; целият този животинско-човешки организъм не беше толкова напреднал тогава, за да може да включи човешкия дух. Ала част от него, известна група животноподобни същества бе се развила дотолкова, че зародишът на човешкия дух е можел да влезе в нея, за да даде форма на човешкото тяло.

Някои от индивидуалностите, които са се въплътили по онова време образували едно малко ядро от онези, които по-късно се разпростират по цялата Земя под името Адепти. Те бяха първоначалните Адепти, а не онези, които ние днес наричаме посветени. Онези, които ние днес наричаме посветени, не са влезли във въплъщение по онова време. Не всички, които биха могли да намерят човешко-животински тела, са се въплътили по онова време, а само някои от тях. Някои други са се противопоставяли на процеса на въплъщение поради специална причина. Те са забавили въплъщението си до времето на четвъртата коренна раса. Библията загатва за това по един скрит и дълбок начин: "Синовете божии видяха дъщерите човешки/*15/, че са хубави и си взеха жени от всички, които си избраха".

Това ще рече, че въплъщението на онези, които бяха почакали, е започнало през по-късно време. Тази група ние наричаме "Синове на мъдростта" и почти изглежда като че ли в тях има някакво високомерие, някакъв вид гордост. Нека сега да оставим настрана малкото изключение от групата Адепти. Ако и другите също биха се въплътили в по-раншния период, човекът никога не би бил в състояние да придобие яснотата на съзнанието, която той притежава днес. Човекът би останал в едно неясно, подобно на транс състояние на съзнанието. Той би развил онзи вид съзнание, което днес откриваме при хора, които са хипнотизирани, при сомнамбули и др.п. Накратко, хората биха останали в едно съноподобно съзнание. Ала тогава нещо би им липсвало – едно много важно нещо, ако не най-важното – чувството за свобода, способността на човека, сам индивидуално да отсъжда между доброто и злото посредством собственото си съзнание, от неговото собствено човешко аз.

Това по-късно въплъщение – под формата, която то възприе като резултат от страха към Девите, който аз охарактеризирах – в Библията е наречено "Грехопадението на човека". Девите[2] чакаха и слязоха на Земята, за да приемат физически тела, едва когато човечеството бе достигнало една по-нататъшна степен в своето развитие. Поради това те бяха в състояние да развият една по-зряла форма на съзнание, отколкото това би станало, ако биха се въплътили по-рано.

Както виждате, цената на човешката свобода бе заплатена с израждането на неговата природа, понеже той е чакал с инкарнирането, докато неговата натура слезе в гъстите физически условия. Дълбоко разбиране за това е било запазено в гръцката митология. Ако човек би слязъл по-рано във въплъщение – така казва гръцкият мит, – тогава би станало онова, което Зевс желаеше, когато човек все още е живял в рая. Зевс е желаел да направи човека щастлив, – ала като едно несъзнателно същество. Ясното съзнание би било притежавано само от боговете, а човекът не би притежавал чувството за свобода. Бунтът на луциферическия дух, духът на Дева вътре в човечеството, който е поискал да слезе, за да се издигне отново по собствена свободна воля, се символизира с легендата за Прометей/*16/. Ала Прометей трябваше да изстрада своите стремежи; един лешояд – символ на чрезмерното желание – непрекъснато кълвял черния му дроб и му причинявал ужасни болки.

Човекът е слязъл по-дълбоко и трябвало да постигне това, което се постига чрез магически изкуства и сили, само чрез своята собствена свободно-съзнателна дейност. Ала поради това, че той бе слязъл по-дълбоко, той трябваше да изтърпи също болки и мъки. Това също така е казано в Библията чрез думите: "В скръб ще раждаш децата си"/*17/, "С пот на лицето си ще ядеш хляб" и др. Това е все едно да се каже, че човечеството трябва да издигне отново себе си с помощта на културата.

В лицето на Прометей гръцката митология е символизирала свободното човечество, борещо се за култура. Чрез него тя изобразява страдащия човек, но същевременно и освободителя. Онзи, който освобождава Прометей, е Херкулес, за когото се казва, че е преминал през посвещение в елевзийските мистерии. Всеки, който слизал в подземния свят, е бил посветен, тъй като слизането в подземния свят е технически термин, означаващ инициация, посвещение. Това пътуване до подземния свят е приписвано на Херкулес, на Одисей и на всички, които са посветени, които желаят да водят човека от своята епоха към извора на прастарата мъдрост, към духовен живот.

Ако човечеството бе задържано в стадия си на развитие от лемурийското време, днес бихме притежавали съноподобно съзнание. Чрез своята природа на Дева човечеството оплодява своята нисша природа. От своето себесъзнание, от своето осъзнаване на свободата, човек трябва да събуди онази искра на осъзнаване, която някога е свалил от небето с оправдана самонадеяност: Той отново трябва да събуди онова духовно знание, което е имал без да е положил усилия, когато все още е бил несвободен. В самата човешка природа се крие онази дяволска бунтовност, която обаче под формата на луциферически стремеж, е единствената гаранция за нашата свобода. И чрез тази свобода ние отново ще спечелим духовен живот. Той ще бъде отново събуден в човека на петата коренна раса, нашата съвременна епоха. Тази форма на съзнание отново ще бъде изявена чрез посветени. Това не ще бъде сънно, а ясно съзнание. Това са херкулесовите духове, посветените, които ще помогнат на човечеството и ще му разкрият неговата природа на Дева, неговото знание за духа. Това всъщност е било усилието на всичките основатели на религии, именно да възвърнат на човечеството знанието за духа, което е било изгубено през физическото съществуване. Атлантите имаха високоразвита физическа култура и нашата пета епоха все още съдържа много от материалния живот в себе си. Тази материалистична култура, съвременната, ни показва колко дълбоко човекът е вплетен в чисто физико-физиологичната природа и също като Прометей е прикован със своите вериги. Но също така е сигурно, че грабливата птица, символът на страстта и жадуването, който кълве нашия черен дроб, ще бъде победена чрез духовните хора. Това е целта, към която посветените ще водят човечеството чрез осъзнаване на себе си посредством такива движения като теософското движение така, че човечеството да може да се издигне в пълна свобода.

Моментът, в който се излива духовен живот в себесъзнателното човешко същество е точно указан в Новия завет. За него се говори в най-дълбокото от евангелията, това, което бива криворазбрано от съвременните теолози, Евангелието на Йоан, когато говори за празника на Скинопигията /Разпъване-шатри/ на който Исус присъства. Основателят на християнството там говори за изливането на духовен живот върху човечеството. Това е забележителен пасаж. За празника на Скинопигията хората е трябвало да посетят един извор, от който тече вода. Там се разгръщал тогава един празник, който подсказвал на човека, че той отново трябва да си припомни своята духовна природа, своята дева-природа и духовен стремеж. Водата, която се черпела от извора, трябвало да му напомни за душевно-духовния живот. След като няколкократно отказвал, Исус най-после отишъл на празника. Следното се случило на последния ден на празника/Йоан, 7,37/: "А в последния ден на празника, който беше найхубавия, Исус пристъпи напред, издигна глас и рече: – Който е жаден да дойде при Мене и да пие. – Онези, които пиха, отпразнуваха празник, в който духовният живот наистина беше припомнен. " Ала Исус свързваше нещо друго с това, както може да бъде видяно в следните думи на Йоановото Евангелие: "Който вярва в Мене, както е речено в Писанието, из неговата утроба ще потекат реки от жива вода. Това той каза за Духа, когото щяха да приемат вярващите в Него; защото Светият Дух още не беше даден, понеже Исус още не беше прославен".

Тук се говори за тайната на Светата Троица. Казано е, че човекът ще трябва да чака идването на Светия Дух. Когато пристигне моментът, в който той ще бъде в състояние да подпали искрата на духовен живот вътре в себе си, когато физическата природа на човека ще бъде в състояние да направи усилие за изкачване чрез собствените си сили, тогава Светият Дух ще слезе върху него и времето за духовно събуждане ще започне.

Човекът е слязъл надолу до физическото тяло и тъй в контраст с природата на Ангелите, той е изграден от три принципа: Дух, душа и тяло. Девите, Ангелите, са на по-високо стъпало от човека, те не са принудени да преодоляват физическата природа както човека. Тази физическа природа трябва да бъде преобразена така, че да може да поеме живота на духа. Човешкото съвременно физиологично съзнание в неговото собствено тяло, както понастоящем съществува, би трябвало да запали в себе си искрата на духовния живот от позицията на свободата.

Христовата жертва е един пример, който показва, че човекът ще е в състояние да разгърне по-висша форма на съзнание през своя живот на физическото поле. Във физическото тяло живее неговият низш аз; но той трябва се разпали, за да може да се разгърне висшият аз. Чак тогава биха могли да потекат потоците жива вода също и от това физическо тяло. Тогава може да се появи Духът, тогава Духът може да се излее. Човешкият аз трябва да изглежда като умрял по отношение на този физиологичен живот.

Тук се крие истински християнското, а също и по-дълбоката мистерия, съдържаща се в празника Света Троица. Човекът живее преди всичко в своя низш организъм, в своето съзнание, обхванато от желания. И правилно е да е така, защото само това съзнание е, което може да му даде осъзнаването на неговата истинска цел, достигане на свободата. Той обаче не трябва да остава там, а трябва да издигне своя аз до природата на един Ангел. Той трябва да развие Ангела вътре в себе си, да го роди, който тогава ще стане лечебен дух – един Свети Дух. За тази цел обаче той трябва съзнателно да пожертва своето земно тяло, той трябва да преживее онова, "умири и бъди", така че да не остане "мрачен гост на тази тъмна Земя".[3]

Така Великденската мистерия се разкрива в своята пълнота, само когато я вземем заедно с мистерията на Светата Троица. Ние виждаме човешкия аз, показан за пример в неговия божествен представител, освобождавайки се от низшето его и умиращ, за да може напълно да бъде преобразен в своята физическа природа и отново да бъде върнат на божествените сили. Възнесението е символ на това. Когато човекът преобрази физическото си тяло, когато отново го одухотвори, той ще е узрял да приеме в себе си изливането на духовния живот, да преживее онова, което се нарича "идването на Светия Дух" според обяснението на Онзи, който е най-великият представител на човечеството. Ето защо също така е казано. "И има трима, които свидетелстват на Земята/*19/, кръвта, водата и духът". Светата Троица е изливането на Духа в човека.

Най-висшата задача на човечеството е символично изразена чрез празника Света Троица; това е, че тръгвайки от един интелектуален живот, човекът отново трябва да достигне до един духовен живот. Така както Прометей бе освободен от своето страдание от Херкулес, така човекът ще бъде освободен чрез силата на Духа. Чрез слизането в материята човекът е придобил себесъзнание. Когато отново се изкачи, той ще стане един самосъзнателен Ангел. Онези, които обожават Асурите и считат Ангелите за същества от дяволска природа, които не искат да слязат в най-големите дълбини, смятат това слизане за нещо дяволско.

Също и за това се говори в гръцката митология. Представителят на несвободното съзнание е Епиметей – премислящият, който не иска да спечели спасение чрез своята свобода, той е противоположността на Прометей. Той получава кутията на Пандора, съдържанието, на която – страдания и болести – нападат човечеството, когато тя бъде отворена. Единственият дар, който остава вътре, е надеждата; надеждата, че един ден, в едно бъдещо състояние този човек също ще напредне към по-висше съзнание. Нему остава надеждата, че и той ще бъде освободен. Прометей го съветва да не приема този съмнителен дар от бог Зевс. Епиметей не послушва своя брат, а приема дара. Дарът, който Епиметей получава, не е така ценен, както онзи, на неговия брат Прометей.

Така виждаме, че в живота има два пътя, отворени за хората. Едните се държат за чувството на свобода и – макар че е опасно да се развива духовност – все пак те я търсят в свобода. Другите са онези, които са доволни от обикновеното ежедневие и от сляпата вяра и които подозират опасност в луциферичните стремежи на техните събратя човеци. Основателите на външната доктрина на църквата са преиначили дълбокото значение на луциферическия стремеж. Древните учения по този въпрос се съдържат в тайни ръкописи/*20/ в скрити места, където те не се виждат почти от никого. Те са на разположение на малцина хора, които са в състояние да ги виждат в астралната светлина, само на неколцина посветени. Пътят е изпълнен с опасности, ала той е единственият, който води до висшата цел на духовната свобода.

Духът на човека трябва да бъде свободен, а не затъпял. Това също е целта и на християнството. Здраве и лечение са свързани с думата свещен[4]. Един дух, който е свещен е в състояние да лекува, той освобождава хората от страдание и мъки. Здрав и свободен е онзи човек, който е освободен от оковите на неговото физиологично състояние. Тъй като само свободният дух е здрав и неговото тяло повече не се разкъсва от никакъв орел.

И така Света Троица може да бъде видяна като символ на освобождението на човешкия дух, като велик символ на човешката борба за свобода, на едно съзнание изградено върху основите на свободата.

Ако Великденският празник е празникът на Възкресението в природата, то празникът Света Троица е символ на осъзнатия човешки дух, празникът на онези, които знаят и разбират и – напълно проникнати от това – тръгват да търсят свободата.

Онези духовни движения на съвременността, които водят до възприемане на духовния свят в ясно дневно съзнание – не в транс или под хипноза, – са тези, които водят до разбиране на такива важни символи като този. Ясното съзнание, което само духът може да освободи, е това, което ни обединява в Теософското общество. Не само думата, а Духът му дава своето значение. Духът, който произтича от великите учители, който протича само през малцина, които са в състояние да кажат: "Аз зная, че те са там, великите адепти, които са основателите на духовното движение – не на нашето общество/*21/, – този дух протича в нашата съвременна цивилизация и дава импулси за бъдещето.

Нека една искрица на разбиране на този Свети Дух отново да потече в криворазбрания празник Света Троица, тогава той ще бъде наново оживен и ще придобие отново значение. Ние искаме да живеем в един смислен свят. Всеки, който празнува празници, без да ги осмисля, е последовател на Епиметей. Човекът трябва да види онова, което го свързва с неговата заобикаляща среда, но също и с онова, което е невидимо в природата. Ние трябва да знаем, къде стоим. Защото ние човеците не сме предназначени за едно тъпо, сънливо полусъществуване, ние сме предназначени да развием едно свободно, напълно съзнателно разгъване на цялото наше същество.

[1] През покъсните години, със задълбочаването на изследванията на Рудолф Щайнер, той говори за повисшата природа на различните духовни същества от висшите йерархии. Бел кор.

 [2] Деви всъщност са били някогашните хора, т. е.ние самите, когато все още сме притежавали само душа и дух и още не сме били свързани със земното физическо тяло чрез първото ни въплъщение. Освен това има и Деви, които всъщност са Ангели, които само в тази епоха са можели да се въплътят в човешкото физическо тяло и са ръководили културното развитие на хората. Покъсно, когато човешките тела са станали потвърди и посилно минерализирани те вече не са могли да се въплътяват в тях. Бел. кор..

[3] Цитат от Гьоте.

[4] На немски: Heil, heilen (добро, лекувам) - heiligen (освещавам), Heiliger Geist - Светият Дух. Бел. кор.