МОЙСЕЙ

Берлин, 9 март 1911 г.

При разглеждането на онези велики исторически индивидуалности, с които имахме работа в миналите сказки, при Заратустра, Хермес, Буда, ние стояхме пред явления, които ни интересуват като човеци, доколкото чувствуваме, че с целия наш душевен живот участвуваме в цялостното развитие на човечеството и можем да разберем нашето съвремие само тогава, когато поглеждаме назад към онези духовни величия на миналото, които са участвували в строежа на това, което се простира и до нашето съвремие. При Мойсея, чиято личност ще разгледаме днес, нещата стоят съвършено различно. При всичко, което е свързано с името на Мойсея, ние чувствуваме, че безкрайно много от него продължава още да живее непосредствено в това, което е съставна част, духовно съдържание на нашата собствена душа. Ние чувствуваме в нашите удове, как все още продължават да действуват импулсите, които са изходили от Мойсея. Ние чувствуваме, как той още живее в нашите мисли и усещания и как така да се каже, когато се обясняваме с него, като че се обясняваме с една част от нашата собствена душа. Ето защо и текущото предание, което е свързано с Мойсея, присъствува за нас по един съвършено друг начин, стои пред нашите очи непосредствено като непрекъснато течащото предание, което се свързва с другите разгледани величия. Това от една страна ни улеснява да разглеждаме личността на Мойсея, защото всеки познава днес от Библията този мощен, издигащ се високо във времената образ. Макар и съвестното проучване, сериозната наука през последните десетилетия и години да е изкарала на повърхността някои неща, които в известно отношение хвърлят тази или онази светлина върху историята на Мойсея, доколкото ние я вземаме от Библията, трябва все пак да кажем, когато погледнем всичко това по-точно: Извънредно малко нещо се изменило в общия образ, който ние носим в себе си и който сме добили от Библията. Ето защо когато говорим върху него, ние говорим като върху нещо познато в широки кръгове. Това именно улеснява разглеждането на неговата личност. Обаче от друга страна трябва отново да кажем, че именно чрез формата на преданието, което имаме от Библията върху Мойсея, това разглеждане отново се затруднява. Можем да видим това вече от съдбата на изследването на Библията през 19-тия век. Постоянно и постоянно трябва да подчертаваме, че даже когато вземем предвид естествените науки едва някой клон на човешката ученост, на човешката сериозна научна воля може да събуди у нас едно такова дълбоко уважение, едно такова свещено уважение както изследването на Библията през 19-тия век. За онзи, който познава изследването на Библията, нищо не може да се сравни с онова усърдие, с онова остроумие, което е било употребено за да бъдат познати например отделните части на Библията по отношение на нейния стил, на това, което учените считаха, че могат да знаят върху нейния произход, нищо не може да се сравни с онази себеотрицателна научна преданост, която е била упражнена. Въпреки всичко, в това изследване на Библията на 19-тия век можем да видим нещо трагично. Защото колкото по-далече е стигнало то, толкова повече ако можем да кажем така то е отнело всъщност от ръката ни Библията. Защото това изследване е разкъсало така да се каже Библията и преди всичко Стария Завет, за да иска да ни покаже, как една част е следвала едно друго течение на преданието в сравнение с друга част, как всичко е било така да се каже събрано в течение на времето в едно цяло, което учените би трябвало отново да разкъсат, за да го разберат. В това може да се убеди всеки един, който вземе в ръка издадените книги върху резултатите от изследването на Библията. 

И в известен смисъл ние можем да наречем трагичен резултатът от това изследване затова, защото всъщност той е изцяло отрицателен, защото не е допринесъл нищо за оживяването на това, което Библията може да направи да оживее, което тя е направила да оживее в сърцата и в душите на хората в течение на хилядолетия.

Ето защо в нашето време задачата на онова духовно направление, което трябва да наречем Духовна наука, която по отношение на другите науки от нашата епоха има задача да съгражда, а не просто да критикува, задачата на това духовно направление е да ни научи отново да разбираме самата Библия, преди всичко по отношение на Библията да зададем въпроса: Не е ли необходимо първо да вникнем в общия смисъл на преданията, в цялата тяхна дълбочина, и едвам тогава, след като сме ги разбрали напълно, да питаме за техния произход? Това никак не е лесно, особено по отношение на Стария Завет. То е особено трудно по отношение на онези части на Стария Завет, които говорят за великата личност, за великия образ на Мойсея. Защото какво ни показва Духовната наука като една особеност на библейските описания? Тя ни показва, че външни събития, външни факти, които са свързани с тази или онази личност, с този или онзи народ, са представени така, както именно те протичат за външното историческо разглеждане. Така щото в Библията личността на Мойсея не е представена така, че неговите изживявания ни са изложени във външния физически свят, както те стават във външния физически свят. Но след това се оказва, че едно описание, което първо говори за външни процеси и изживявания във външния свят, в изложението ..../липсва малко текст/... жава непосредствено в едно описание от съвършено друг род, което само трудно можем да различим от това, което предхожда. Разказват се пътувания и други външни изживявания, които трябва да вземем просто като такива. Но след това се продължава така, че първо съвсем не забелязваме, че по-нататък в живота се намираме сред едно описание от съвършено друг род, като че едно пътуване става от едно място на друго, като че по-нататъшните изживявания трябва да се вземат също така като външни физически изживявания както и предшествуващите ги. И след това се намираме сред едно описание на душевния живот на съответната личност, в едно описание, което съвсем не се отнася за външни събития, а за вътрешни душевни борби, за душевни преодолявания, за душевни изживявания, чрез което тогава съответната личност се издига на една по-висока степен на душевното развитие, на познанието, на една по-висока степен на енергичността или до една мисия в развитието на света. Описанията на външните събития се вливат така да се каже непосредствено в символични изложения, които са държани напълно в стила на предишните външни събития, но които съвсем не искат да говорят за външни изживявания, а за вътрешни душевни изживявания. Трябва да кажем, че това твърдение ще остане за всеки едно твърдение само до тогава, докато той не се вживее все повече и повече в особеността на библейските описания с помощта на изложенията на Духовната наука, особено по отношение на онези части, които говорят за Мойсея. Но когато човек се вживее в тази особеност, той се научава да чувствува, как в такива точки, където едно външно описание на физически изживявания преминава в едно описание на душевни изживявания и развития, всъщност целият стил, целият основен тон се изменя, че внезапно се явява един нов елемент на изложението, по отношение на който се запитваме: Защо е това? Тогава на това защо не може да се отговори по никакъв друг начин, освен чрез убеждението, което може да се добие от самата душа. Ние имаме работа с онази особеност на изложението, която току що бе охарактеризирана. Това намираме изобщо при всички стари религиозно-исторически изложения тогава, когато трябва да бъдат описани личности, които са достигнали определена висота на познанието, на душевното действие и ние се запознаваме отблизо с един такъв стил, когато все повече и повече се вживяваме в Духовната наука. Това прави така да се каже трудно да добием от библейското изложение едно пълно разбиране на това, което трябва да се разбира на отделните места при описанието на Мойсея.

Така ние имаме тъй да се каже Библията от една страна но от друга страна имаме също трудностите поради формата на нейното изложение там, където тя прониква в особени дълбочини. Това е станало причина, щото по отношение на схващането на Библията понякога се е отишло твърде далече. Когато например вземе предвид схващането на древноеврейската история от онзи философ, който е живял по времето на основаването на Християнството, ФИЛО, ние виждаме, как той иска да представи цялата история на древноеврейския народ като една алегория. Той иска да даде едно символично изложение на схващането на историята, така щото цялата история би била един вид символизъм на душевните изживявания на един народ. Тук се отива твърде далече. Фило е отишъл така далече затова, защото му е липсвал тактът, който Духовната наука дава, благодарение на който човек знае, къде външните изживявания преминават в душевни изживявания.

С Мойсея ще докажем сега, как в живия ход на развитието на човечеството се намесва една личност, която трябваше да донесе на човечеството нещо от най-висше естество, от най-голямо значение. Когато чувствуваме по отношение на това значение, че постоянно имаме нещо сродно с него в нашата душа, тогава пълното разбиране на импулса на Мойсей се превръща за нас в една твърде особена необходимост. Ето защо така да се каже без да излагаме по-нататъшни обстоятелства ние можем да навлезем в мисията на Мойсея. Но ние не можем да разберем тази мисия на Мойсея, ако не предположим, че всъщност на основата на библейското изложение лежи първо съзнанието за един факт, който вече можахме да обгърнем с поглед при разглеждане индивидуалността на Хермес, на Буда и на Заратустра: че по отношение на душевния живот на човека развитието на човечеството е изпитало в течение на времената един преход от едно старо ясновидско състояние към днешното състояние на интелектуалното съзнание. Нека още веднъж напомним, че в прадревни времена човешката душа имаше определени междинни състояния между будността и съня, когато можеше да вижда в един духовен свят, че това, което е било виждано по този начин в духовния свят, е било изложено в образи и че за нас тези образи са били запазени в митологиите и легендите на древните времена. Когато някой задава въпроса: Как може да бъде доказано старото ясновидско съзнание и външно, без Духовната наука?, той може да намери този отговор на зададения въпрос чрез съвестни проучвания, които са били направени и в наше време, но не са намерили още пълно признание. Тук трябва да обърнем вниманието върху това, че определени изследователи на митовете по отношение на образувания подобни на митовете, на сказанията и т.н., които са се образували още и в по-късни времена при отделните народи, се чувствуват заставени да приемат за раждането на такива митове една съвършено друга форма на човешкото състояние на съзнанието. По-рано аз често съм обръщал вниманието върху една интересна книга, която произхожда от един изследовател на митовете, който като такъв може да бъде наречен най-бележитият изследовател на митовете в по-ново време искам да кажа: Лудвиг Лайстнер и неговата книга "Загадката на сфинкса". Тази книга принадлежи към най-забележителните в нейната област. В нея се показва, че някои митове изглеждат като продължения на събитията от света на сънищата, които се изживяват типично. Лайстнер не стигна до Духовната наука, той нямаше никакво съзнание за това, че доставяше първите градивни камъни за едно истинско познание на старите митологии. Но ние не можем да разберем така митовете и сказанията като преобразувания на типичните сънища, както Лайстнер ги е схващал, а трябва да ги разберем изхождайки от едно минало човешко състояние на съзнанието, което е виждало духовния свят в образи и поради това го е изразявало също в образи. Никой не може действително да разбере старите сказания, митове и легенди, ако първо не предположи, че старите митологии са почерпени от едно друго състояние на човешкото съзнание първо като една хипотеза. Затова и днес толкова малко се напредва в разбирането на старите сказания и митове! Това старо предичовешко или най-малко предиисторическо състояние на душевното устройство е преминало в сегашното състояние на съзнанието, което накратко може да бъде охарактеризирано, като кажем: по отношение на нашето съзнание ние се намираме ту в будно състояние, ту в сън и последователно сменяме тези две състояния. В будното съзнание ние завладяваме възприятията на външния свят чрез нашите сетива и свързваме тези възприятия, комбинираме ги чрез нашия интелект. Сетивно-интелектуалното съзнание, което действува чрез нашия ум, чрез нашия разум, е заменило старото ясновиждащо душевно състояние. Така ние охарактеризирахме една черта на историята, как се представя историята, когато разглеждаме развитието на човечеството в неговите дълбочини.

Но на основата на такива изложения, каквито са дадени в Библията, лежи и нещо друго. Това е, че на всеки народ, на всяко племе, на всяка човешка раса, както те се явяват в течение на развитието на човечеството, е отредена така да се каже определена мисия. Старите ясновидски форми на съзнанието са се явявали в различни видове, в различни форми, според дарбите, темперамента на отделните народи. От тук имаме единството на старото ясновидско съзнание в различните митологии и езически религиозни изповедания, което намираме в преданието. Така ние можем да кажем: Това не е само едно отвлечено единство на това старо схващане на света, което имаме пред нас, а на най-различните народи и раси са били поверени най-различните мисии и чрез това общото съзнание е било оформено по най-различен начин. След това обаче, когато искаме да разберем това развитие на човечеството, ние трябва да вземем под внимание това, че то не е едно безсмислено редуване на култури, но през цялото развитие на човечеството преминава един смисъл. Така щото някоя форма на съзнанието се проявява в определена култура по-късно, защото по-късното има да прибави към по-раншното като един нов лист, като един нов цвят, защото общият смисъл на развитието на човечеството се проявява в редуващите се една след друга форми. Така ние разбираме най-добре един народ в смисъла на Духовната наука, като кажем: Тези съответни народи били те древните индийци, персийци, вавилонци, гърци или римляни са имали всеки един от тях определена мисия. Това, което може да живее в съзнанието на човечеството, се е оформило по един съвършено особен начин. Ние не разбираме тези народи, ако не сме в състояние да схванем тяхната съвсем особена, индивидуална своеобразност като тяхна мисия. Но общото развитие на човечеството върви така, че така да се каже за всяка една такава мисия е отредена една епоха. Когато тази епоха е изминала, тази съответна мисия е изпълнена. Съответната мисия беше отредена на един народ. Може така да се каже да е минал часът за една такава съответна мисия на един народ. Това, което се е съдържало като зародиш в нея, е дало своите плодове, проявило се е. Но тогава може да се яви случаят, щото този или онзи народ да запази по-нататък съответната особеност, това, което лежи в неговия темперамент, в неговите заложби. Тогава така да се каже един народ прескача момента, когато на мястото на старата мисия трябва да се яви една нова, продължава да живее по-нататък със своята особеност в по-късно време, през което обективният ход на развитието на човечеството е поставил нещо ново на нейно място.

Нещо подобно можем да наблюдаваме особено при египтяните, с чиято особеност се запознахме в сказката върху Хермес. Египтяните имаха една висока мисия в общото развитие на човечеството. Но тази мисия беше създала вече всичко, което се криеше като заложби в нея, беше го изявила. Това, което трябваше да дойде по-нататък, беше заложено наистина като зародиш в египетската култура, но египетския народ като такъв запазваше своя темперамент, своята особеност, не беше в състояние да даде от себе си форма на новата мисия. Ето защо ръководството и направляването на човечеството трябваше да премине върху един друг елемент на човечеството. Това трябваше наистина да израсне от египетския елемент, но то трябваше все пак да бъде нещо различно. Така ние виждаме като един вид изменение на посоката в общия смисъл на развитието на човечеството. За целта ние трябва да вникнем с мисълта в развитието на египетската мисия. Това, което можеше да бъде извлечено от него, да бъде почерпено от него, него остави първо Мойсей да действува върху неговата душа. Това действуваше и в душите на неговия народ. Обаче той нямаше призванието да продължава старата мисия на Египет, а да внесе от нея нещо съвършено ново в развитието на човечеството. И понеже това ново беше така мощно, така обхватно и решаващо по своята природа, затова и личността на Мойсей е една така велика и мощна за целия ход на човешката история и затова начинът, по който мисията на Мойсей се разви от изтеклото развитие на египетския народ, е толкова интересна и плодотворна да бъде разгледана и в наше време. Защото това, което Мойсей е извлякъл от египетския народ, което след това е прибавил като дела действувайки от висините на духовното развитие, то продължава да действува и в нашите души. Ето защо Мойсей бе чувствуван като една личност, която така да се каже не трябваше да вземе това, което имаше да даде на човечеството, непосредствено от някоя епоха, от някоя специална мисия, а той бе схващан като една личност, която трябваше да бъде засегната в нейната душа от вълните на Вечното, което постоянно и постоянно се потопява чрез различни канали и се влива в развитието на човечеството, за да го оплоди. Това, което съществуваше като вечна ядка в душата на Мойсей, трябваше да намери своята почва и да узрее върху това, което той можеше да получи от египетската култура. Че в лицето на Мойсей имаме работа с една душа, която имаше да даде това, което трябваше да даде като най-висшето, черпейки от вечните извори, това ни е посочено съгласно старите описания символично в затварянето на Мойсея в едно сандъче скоро след неговото раждане. Който познава такива описания в религиозното развитие, знае, че те винаги искат да обърнат вниманието на хората върху нещо много важно. От минали изложения на този цикъл от сказки знаем, че когато човекът иска да се издигне със своето познание до висшите духовни светове, той трябва да мине през определяни стадии на душевното развитие, като се изолира напълно от целия заобикалящ го свят и събужда най-елементарните духовни сили на своята душа. А когато трябва да ни се представи, че един такъв човек донася още с раждането си със себе си духовните блага, които водят до най-висшето нещо на човечеството, това не може да бъде представено по-добре, освен като се каже: За тази личност беше необходимо тя да мине чак до физическото през едно изживяване, чрез което нейните сетива, всичко, което тя има като дарба на схващане, е изолирано от физическия свят. Тогава за нас става разбираемо, когато чуваме, че дъщерята на египетския цар, дъщерята на фараона, сама извади момчето от водата и го нарече "Мойсей" защото казваше: "Защото аз го извадих от водата." Този смисъл се крие в самото име за онзи, който разбира името на Мойсея, както за това се загатва и в самата Библия. С това този разказ за Мойсея иска да каже, че представителката на египетската култура, дъщерята на фараона, отправи живота в една душа, която е изпълнена със съдържанието на вечността. Така ни се показва по един чудесен начин, как Вечното, което Мойсей имаше да донесе на човечеството, е облечено във външната дреха на египетската култура и мисия.

След това в развитието на Мойсея ни се описват външни изживявания. Тук ние отново виждаме, как Библията дава своето описание по такъв начин, че с това тя разбира външни изживявания. Това, което четем в библията върху съдбините на Мойсея и върху всичко, което той изживява като страдания върху поробването на своя народ в страната на Египет, ние можем да го считаме като описание на външни отношения. Но след това бихме могли да кажем незабелязано изложението преминава в едно описание на вътрешни изживявания на Мойсея. Това става там, където Мойсей побягва и е доведен при един жрец, при мидианитския жрец Йетро или Регуел. Който може да познае едно такова описание от изучаването на стари духовни описания, той намира даже и в имената, че тук изложението преминава в описанието на душевни изживявания на Мойсея. Това не трябва да се разбира така, като че Мойсей не е извършил едно пътуване до един храмов център, до един център на жреческа школа, обаче описанието е дадено художествено по такъв начин, че външното е вплетено в изживяванията, през които минава душата на Мойсея. Така външните изживявания, които са ни дадени тук, на това място, навсякъде те са указания за това, до което се издига Мойсей борейки се, за да се издигне до едно по-висше състояние на душата. Какво ни се показва в лицето на Йетро? От Библията лесно може да се разбере, че той е една от индивидуалностите, до които постоянно сме довеждани, когато прохождаме развитието на човечеството, които са се издигнали до висока степен на свръхвиждащото познание, до едно познание, което човек може да добие само тогава, когато бавно и постепенно се вживява чрез душевни борби в това, което единствено може да даде разбиране на онези духовни висоти, по които се движат такива хора. Мойсей трябваше да бъде подбуден за своята мисия чрез това, че стана един вид ученик на една от тези тайнствени индивидуалности, които се оттеглят със своята размисъл от останалото човечество и са само учители на ръководителите на човечеството. Аз зная добре, че с това казах нещо, което ще събуди у мнозина хора днес противодействие. Обаче то е нещо, което би трябвало да изпъкне и външно за всеки, който наблюдава по-дълбоко историческото развитие на човечеството, че съществуват такива тайни и пълни с тайнственост личности.

Това, което Мойсей трябваше да изживее като ученик на този велик жрец-мъдрец, ни се описва така, че на мястото, където търси жреца, той среща при един кладенец отново един символ, един символ за извора на мъдростта седемте дъщери на жреца-мъдрец. Който иска да разбере, какъв по-дълбок смисъл се крие в едно такова описание, трябва преди всичко да си спомни, че във всяко митично описание винаги, през всички времена, това, което душата може да развие в себе си като по-висши познания и като душевни сили въобще, е представено чрез символа за женски образи. Даже и Гьоте в заключителните думи на "Фауст" говори за "Вечно"'Женственото". Така в "седемте дъщери" на жреца Йетро ние отново познаваме седемте човешки душевни сили, с които мъдростта на жреца-мъдрец можеше да разполага. Трябва да помислим, че в онези древни времена, които бяха още напълно оживени от съзнанието на старото ясновидство, царуваха други възгледи върху това, което човешката душа е с нейните отделни сили. Можем да си съставим една представа за това съзнание само тогава, когато изходим от понятия, които ние самите имаме днес. Ние говорим днес за човешката душа и за нейните сили, за мисленето, чувствуването и волението, по такъв начин, че имаме в нас тези душевни сили, че те съставляват така да се каже съставни части на душата. Не така е мислил древният човек под влиянието на ясновидската дарба. Той не чувствуваше в своята душа една такава единна същност и не чувствуваше в своето мислене, чувствуване и воление такива сили, които действуват от центъра на Аза и организират единно душата. Но древният човек се чувствуваше отдаден на Макрокосмоса, а отделните сили, отделните душевни сили той чувствуваше като стоящи във връзка с особени божествено-духовни Същества. Както ние можем да си представим но което не правим -, че нашето мислене е оплодено, носено от една друга мирова сила, също така отделна мирова сила за чувствуването и отделна за волението, така че в нашето мислене, чувствуване и воление се вливат различни течения, различни духовни сили от Макрокосмоса и ние стоим във връзка с тях-, така древният човек не е чувствувал душата като нещо единно, а си е казвал: Това, което е в мене, е само душевната арена и на тази арена изявяват своя живот божествено-духовни Сили от Вселената.

Имаше седем такива душевни сили, които бяха дадени у Мойсея, които действуваха на арената на душевния живот. Ако искаме да видим, как въобще за човешкото съзнание всички възгледи са станали все по-отвлечени и отвлечени, по-интелектуални и по-интелектуални, можем да вземем Платон, чиито идеи са живи същества, които водят едно съществуване както за днешния човек само материалните вещества. А отделната душевна сила има нещо, което се изявява на арената на цялата душа. Обаче способностите на душата се превръщат все повече в отвлечени понятия и единството на Аза все повече и повече влиза в своите права. Колкото и странно да звучи, но ние още можем да познаем в една отвлечена форма това, което дъщерите на мидианитския жрец-мъдрец трябва да символизират, като седемте живи духовни сили, които трябва да действуват на арената на душата, в седемте средновековни свободни изкуства. Както там седемте свободни изкуства оживяват от човешката душа, това е последният отзвук на съзнанието, че в душевното естество на човека се изявяват седем способностите тези седем способности имат за своя арена именно душата.

Когато вземем предвид това, ние сме доведени пред факта, че със своята душа Мойсей стоеше пред общия аспект на седемте човешки душевни сили, но че той имаше предимно задачата да внедри като един импулс на човешкото развитие само една единствена от тях. Това той можа да стори благодарение на факта, че на особената кръвна заложба и на особения темперамент на неговия народ беше дадено да прояви особен интерес към тази душевна сила, към тази душевна способност, която в нейните действия стига чак до нас. Това беше душевната способност, която включва другите, действуващи по-рано отделно душевни сили, и един единен вътрешен душевен живот, в един живот на Аза. Ето защо се разказва: Мойсей се ожени за една от дъщерите на Йетро. А това значи: в неговата душа прояви особено силно своето действие една от душевните сили, прояви се така в нейното действие, че под неговия импулс стана една душевна сила, която даваше тон продължително време в развитието на човечеството, душевна сила, която обхваща другите в една единна азова-душа.

Такива описания трябва да се дават напълно резервирано в нашето днешно време. Защото нашата епоха няма така да се каже никакъв подходящ орган, за да разбере, че онези описания, които изглеждат като външни физически изживявания, са дадени именно затова, за да покажат, че във времето, за което е описано това, съответната душа минава през едно вътрешно развитие. т.е. издига се по особен начин до своята мисия. Така ние виждаме как това, което древните египтяни нямаха: това вдъхновяваше на Мойсея с човешката сила не Аза, с центъра на човешките душевни сили, беше меродавно именно за него. Ето защо можем да кажем: В мисията на египетския народ беше заложено да основе още веднъж една култура с мисията на старото ясновидство. Всичко, което египетската култура ни е предала като най-добро, е произлязло от особената форма на ясновидските сили, които египетските жреци-мъдреци и египетските ръководители са имали. Обаче мировият час за тази мисия беше вече минала, човечеството трябваше да бъде призовано за развитието на онази душевна сила, която трябваше да замести за дълго време в развитието на човечеството старото смътно ясновидство. Азовото съзнание, интелектуалността, рационализмът, разумът и умът, които са насочени към външния сетивен свят, трябваше да бъдат поставени в човечеството на мястото на старото ясновидство. Обаче аз вече споменах, че в бъдещите двете форми ще се съединят: ясновидската сила с интелектуалното съзнание, така щото човечеството отива към едно такова бъдеще, когато в хората ще бъде обща една интелектуалност протъкана от ясновидска форма.

Следователно, това, което днес считаме като най-важен елемент на културния живот, е получило своя първи импулс чрез Мойсей. От тук и чувството, което още имаме в нашата душа на душевна сила за продължаващото действие на Мойсеевия импулс, интелектуалистичното мислене, действието в ума, в разума, беше това което беше дадено на Мойсея. На него то беше още дадено по един съвършено особен начин. Защото всичко, което по-късно трябва да се яви в неговата особена форма, трябва да бъде от по-рано дадено в особено в света на древните времена. Тук ние имаме пред себе си един чудесен пример. Това, което по-късното човечество дължи на Мойсея, е силата за раждане на разума и интелекта, да мисли интелектуално върху света в пълно будно състояние от азовото съзнание, да си обясни интелектуално света. На Мойсея съзнанието за интелектуалността трябваше да бъде дадено така, че в самия него /в Мойсея/ интелектуалното съзнание трябва да проблесне по начина на старите ясновидци. А това значи: Мойсей наистина имаше първия интелектуалистичен импулс, обаче при него той беше едно ясновиждане. При него той беше първият от нови и последният от старите импулси. Това, което по-късното човечество беше вън от ясновидството, той го имаше в това ясновидство. На него му бе дадено познанието за чистия разум и за ума, когато неговата душа беше пренесена в ясновиждащи състояния чрез влиянието, което той бе получил при мидианитския жрец. Такъв е примерът с неговото изживяване пред "горящата къпина", която обаче гореше в такъв огън, че не изгаряше от него. Тогава мировият Дух се изяви пред Мойсея по нов начин, както не би могъл да се открие на познанието на египтяните в тяхното ясновидство.

Който е запознат с фактите, знае, как в течение на развитие на човешката душа стига до там, постепенно да вижда изменени външните предмети, така щото на заден план те се явяват протъкани от първообразите, от които са възниквали. И образът, който така величествено ни е показан от Библията в "горящата къпина", този образ познава всеки един, който се издига до едно духовно познание, той го познава отново като нещо, чрез което вижда в духовния свят. Така ние разбираме, как това, което трябваше да бъде дадено на Мойсея по ясновидски начин то трябваше да бъде едно ново съзнание за мировия Дух, който протъкава и изпълва със своя живот света. Докато предишните народи бяха главно към множеството на мировите сили така, щото тези сили действуваха в човешката душа по такъв начин, че отделните душевни сили не представляваха едно единство, а едно множество, и човешката душа беше само страната за тяхното действие -, сега Мойсей трябваше да познае един миров Дух, който не се изявява само за едно отделна душевна сила която не стои до други равностойни нему духове, действуващи в други душевни сили; а Мойсей трябваше да познае онзи миров Дух, който може да се изяви само в най-дълбокия, в най-свещения център на душевния живот, като се изявява само в самия Аз, където човешката душа осъзнава своя център. Когато човешката душа чувствува, че в Аза тя стои така в тъкането и живота на духовното, както някога са се чувствували народите, че с тяхното същество те стоят в духовните мирови сили, тогава душата чувствува това, което на Мойсея се изяви това чрез ясновидско познание и което трябваше да бъде почитано на основа на света, за което народите получиха импулса от Мойсея. Тази основа на света, тази Първопричина на света хората могат да я разбират с ума, който комбинира явленията на света, могат да я разберат като единност стояща на основата на света. Когато днес често поглежда към центъра на своя душевен живот, самият този център едно нещо, което трябва да му се яви като твърде бедно по съдържание, на всеки че е най-силното, което човек може да изживее. Към този център, на техния душевен живот са се почувствували насочени особено високо надарени натури в течение на техния живот, какъвто е бил например Жан Пол, който разказва в своята автобиография: "Никога няма да забравя неразказаното още никому явление в мене, когато присъствах на раждането на моето себесъзнание, за което явление мога да посоча мястото и времето. В един преди обед стоях като малко момче на вратата на къщата и гледах наляво към дръвника, когато внезапно яви вътрешното видение "аз съм един аз" слезе като светкавица от небето върху мене и от тогава остана светещо: тогава моят аз за първи път видя самия себе си и за вечността. Трудно може да се помисли тук за измами на паметта, тъй като никакъв чужд разказ не можеше да се намеси в едно събитие станало в най-скритата светая-светих на човечността на което получи трайност само чрез всекидневните странни обстоятелства."  Това, което е "най-скритата светая-светих", се яви на човека като най-силното, като най-мощното в душевния живот, но не може да осъзнаят това така, както осъзнава разнообразните други душевни изживявания: то не е така богато. Когато човекът се оттегля в този свят той чувствува, че в чудесните думи "Аз съм" този център на неговия душевен живот звучи мощно и интензивно, но с малко словесно съдържание.

Чак в тази скрита светая-светих действува онзи миров Дух, който е ясен за Мойсея като единен миров Дух. Нищо чудно, че когато този миров Дух се изяви на Мойсея, той си каза: Щом получавам задачата да застана пред народа, за да сложа началото на една култура, която да бъде основана на себесъзнанието, кой ще ми повярва? На кое име трябва да се позова аз за моята мисия? И той получи като отговор: "Ще кажеш: Аз съм АЗ-СЪМ!" /Моето име е "АЗ-СЪМ"/. А това значи: Ти не можеш да изразиш името на онова Същество, което се изявява с най-вътрешната светиня на човешкото същество, по друг начин, освен с думите, които означават собственото битие! /Аз съм/. Така Мойсей се показа в явлението на горящата къпина природата на Яхве или Йехова и не разбирание, че в часа, в който името на Яхве изгря като "АЗ-СЪМ", развитието на човечеството навлезе един нов елемент, че трябваше да бъде заменена старата египетска култура, в която Мойсей трябваше само да развие своята душа, за да разбере това, което трябваше да го срещне с най-висшето в живота.

След това имаме разговора на Мойсея с Фараона. От този разговор лесно можем да видим, че Мойсей и фараонът стоят един срещу друг и не могат да се разберат. Описанията трябва да представят, че всичко, което Мойсей има да каже от едно напълно преобразено човешко съзнание трябва да остане неразбираемо за фараона, в който могат да живеят само продължаващите действия на старата ясновидска египетска култура. То ни се описва нагледно по начина, по който ясновидски документи гласят. Защото Мойсей говори един нов език, облича това, което има да каже с думи, които произлизат от азовото съзнание на човешката душа, които трябваше да останат напълно неразбираеми спрямо онова, което фараонът не можеше единствено да мисли. Така целият египетски народ беше натоварен до онзи час в света с една мисия, която той можеше да изпълни само на основата на старото ясновидско съзнание. Обаче часът за това беше вече изминал. Ако египетският народ живееше по-нататък, той живееше по-нататък с онези качества на народ, с онзи темперамент, които притежаваше по-рано, но той не намери прехода през пропастта, която се шири между старото време и новото, за което беше предназначен именно еврейският народ. Този преход от старото в новото време намери Мойсей. Ето защото споменът за това, което Мойсей намери със своя народ, беше празнуван като спомен за прехода от старото в новото време Пасах  /Пасха. Пасах = преход/. Защото този Пасах трябваше да напомня, че на Мойсея бе дадена възможността да бъде премината пропастта между старото и новото време. Египтяните не можеха да преминат тази пропаст, не можеха да хвърлят мост над нея, те останаха на едно място като народ и времето мина над тях. Така трябва да си представим отношението на Мойсея към египтяните и към неговия собствен народ.

Това, което Мойсей имаше да даде на своя собствен народ, беше напълно основано в природата на еврейския народ. Що беше то? Старото ясновидство трябваше да бъде заменено от интелектуалното умствено съзнание. В миналите сказки бе показано, как ясновидското съзнание беше свързано с външното тяло, как то се развива свободно тогава, когато чрез своите психически упражнения човекът става в своя душевен живот свободен от външния телесен инструмент. Но интелектуалното съзнание има за свой инструмент, за свое оръдие именно човешкия организъм, като този организъм е свързан с мозъка и с кръвта. Това, което по-рано висеше така да се каже над физическия организъм и намери своето по-нататъшно развитие отвъд организма чрез отношението между учител и ученик, това трябваше да се вживее като свързано с един физически организъм, т.е. свързано с това, което течеше с кръвта на народа от поколение на поколение по-нататък. Ето защо това, което Мойсей трябваше да даде, понеже беше импулсът за една интелектуална култура, то може да бъде дадено само на един народ, който строго се придържаше към по-нататъшното течение на кръвта през поколенията. С този инструмент беше свързана първо същността на новата култура. Тя трябваше да се изяви така, че това изявяване не ставаше само в духовното, а така, както народът бе изведен вън от другия народ, сред който беше изпитал своята подготовка, и след това разви чисто за себе си в отделно редуване на поколенията, в отделно течение на кръвта през поколенията външен инструмент, външното оръдие, което трябваше да създаде основата на интелектуалната култура за цялото бъдеще.

Така на нас ни се показва, как историята на света става пълна със смисъл и как духовното е свързано с външния физически инструмент с кръвта. В Библията можем да видим, как този, който описва нещата, се старае да покаже, че преходът от старата култура на египтяните към културата на Мойсей трябваше да бъде представен в неговото светогледно историческо значение, каквато е например преминаването през Червено Море. Зад преминаването на Червено Море от Израелите и издавянето на Египтяните се крие един чудесен факт за развитието на човечеството. Този факт става обясним за нас, когато разберем тези събития.

Ние виждаме тук как с египетския народ се потвърждава това, което за душевните сили е по необходимост свързано с това, което се нарича ясновидска култура. След това, което до сега бе изнесено в тези сказки, вие не ще предположите, че аз искам да поставя човека близо до животинската природа. Но това, което трябва да бъде изяснено тук, може най-добре да бъде разбрано, когато вземем изходната точка от животинската организация. Трябва да си представим, че цялото животинско мислене и животинският душевен живот е нещо съновидно, нещо тъпо в сравнение с човешкото, именно по отношение на интелектуалния душевен живот. Въпреки че старото човешко ясновидство не трябва никак да бъде поставено наравно с животинския душевен живот и се различава коренно от него, все пак с животинския душевен живот, с инстинктивния живот на животното можем да изясним една черта, която и старият човешки душевен живот е имал. Макар и в съответните списания да е преувеличено, все пак има нещо вярно на основата на това, че там, където стават земетресения, изригвания на вулкани и т.н., животните побягват с дни по-рано. Докато хората, които разбират всичко от техния интелект, остават на място, животните са раздрусани. Така в тъпия инстинктивен живот на животното ние виждаме, че то е тясно свързано с живота в природата и виждаме, как то действува. Описанията във връзка с това са често пъти преувеличени. Обаче който познава Духовната наука, знае, че животинската природа е така вплетена в целия окръжаващ живот на природата, че при животното можем така да се каже да говорим за едно "знание", което в неговите елементарни сили регулира живота на животното и което човекът не притежава затова, защото той развива своя по-висш интелект, който го прави способен да обхваща нещата чрез понятия, който обаче от друга страна го е откъснал от вплитането в природата.

Но със старото ясновидство ние трябва да си представим едно такова вплитане с природните процеси и за човека, едно инстинктивно познание, което казваше на човека: Това и това става; приготвя се това или онова, както и при хората, които чрез усилията на душата се издигат до едно по-висше познание, когато цялата тяхна заложба е благоприятна за това, е възможно едно такова проникване с погледа в процесите на природата, едно виждане, за което не могат да се дадат никакви "обяснения". Който работи над своята душа и от конфигурацията на своята душа знае да каже нещо, което интелектуалното съзнание не знае да каже, той се чувствува неудобно, когато навсякъде се пита: Защо това е така? Докажи ми това, което имаш да кажеш?! Не се мисли, че едно такова знание върви по съвършено различни пътища в сравнение със знанието, което се добива чрез логиката на ума. Отговаря напълно на истината, че Гьоте, когато е поглеждал през прозореца, често пъти можел да предскаже с часове по-рано, какво време ще настъпи. Нека си представим това съществуващо у древните хора така, че чрез влизането в духовния свят те са имали възможността да бъдат вплетени с природата и с нейните процеси различно от днешните хора с тяхната наука, тогава ние ще разберем една от основните черти на старото ясновидство за практиката на живота. Древното човечество не е имало никакви метеорологични институции и съобщения, където чрез вестниците и други можеше да бъде предсказани промяната на времето, но то е имало едно усещане, насочвало се е според това усещане, което нагледно му е показвало, какво ще настъпи. Такъв е бил до висока степен случаят особено при египтяните, без те да имат нашето разлагащо знание и нашата наука; те знаеха да се отнасят така, че това да отговаря на живата връзка с целия окръжаващ свят. Но именно понеже световният час за египетската култура беше минал, тази способност на египтяните беше навлязла все повече и повече в упадък и те са били все по-малко способни да се ориентират във фактите на природата, не можеха да кажат от констелациите на външните елементи, на външните стихии, как трябваше да се отнасят. Защото сега вече хората трябваше да се научат да прозрат констелациите на външните елементи с ума, а Мойсей трябваше да даде импулса за това от ясновидското съзнание.

И така ето че виждаме Мойсея и неговия народ застанали пред Червено Море. Чрез едно знание, което е подобно на нашето, което при него е пренесено още в ясновидското състояние, той познава, как чрез природните отношения чрез една особено комбинирана връзка на източния вятър и на приливното и отливното движение на морето съществува една възможност да пренесе своя народ през морето в благоприятния час. Този факт ни се разказва в Библията и ни се показва: Мойсей стои там като основател на новия, интелектуализиран светоглед, който и днес още съвсем не е изтекъл, който отново ще научи човека да доведе практиката на живота в хармония с природните отношения, както Мойсей направи това. Египтяните бяха един народ, чийто час беше минал. Те не можеха вече да знаят, какво ще стане в по-късен час. Старите природните инстинкти бяха изчезнали у тях. Така те се намираха на същото място както в древни времена. Но в древни времена те биха си казали: Сега ние не можем да минем отвъд!  Това старо, инстинктивно чувство на природата беше достигнало в упадък при тях и те не можеха да се вживеят в новото, интелектуално съзнание. Ето защо те стояха безпомощни пред Червено Море и объркани, заблудени чрез тяхното немеродавно вече съзнание и налетяха на нещастието. Така ние виждаме, как новият елемент на Мойсея направо контрастира със стария елемент, виждаме старото ясновидство стигнало в такъв упадък, че то трябва да се заблуди и чрез неприспособяването към новото време да си приготви гибелта.

Когато чрез такива привидно външни описания прозрем и разберем това, което всъщност описателят иска да каже, в такива данни ние намираме великите повратни точки на развитието на човечеството, които ни се описват, и разбираме, че никак не е лесно от цялото своебразно описание на старите писания да открием значението на такива, личности, каквато е например Мойсей. Че Мойсей се е опирал напълно на едно старо ясновидство, че при него новата интелектуална култура била още ясновидска, това ни се показва и по-късно там, където трябва да се реши, дали той действително трябва да преведе своя народ в Палестина.

Този народ трябваше да бъде преведен там като нещо, което чрез цялостната форма на кръвта трябваше да основе интелектуалната култура. Това, което Мойсей имаше като ясновидство, не можеше обаче да бъде самата тази култура. Защото тази култура не трябваше да бъде ясновидска; тя трябваше именно да се яви като нещо ново спрямо старото ясновидство. Ето защо виждаме, как Мойсей се чувствуваше призван да доведе своя народ до определена точка, но самият той не можеше да го въведе в новата страна. Той трябваше да предостави това на онези, които бяха призвани за новата култура. Това ясно ни се казва в Библията. Докато Мойсей е вестител на Бога, който се изявява чак в азовата същност, загатва ни се също, че Мойсей е само в състояние чрез своя ясновиждащ поглед да чуе силата на словото на този миров Дух. И когато се намира в едно положение, където изоставен на себе си трябва да помогне на своя народ, той прибягва до своята шатра, където отново може да види ясновидски своя Бог. Но там му се казва: Понеже ти не можа да продължиш това, което ти е дадено в ясновидското мислене, един друг трябва да води по-нататък твоя народ.  От това говори нещо, чрез което Мойсей ни се явява също в едно сияние, което иска да каже, че този, който е ясновиждащ, е един пророк, какъвто вече никой не се е явил в Израел. С това се загатва, че той е бил последният, който с имал едно такова ясновидство, и че новата култура трябваше да действува по-нататък при съответните народи без ясновидство, само на основата на преданието и на този на интелектуалността, за да може да се подготви това, че Азът, които човечеството беше осъзнало сега на тази нова основа на културата, да може да приеме един нов елемент в себе си.

Чрез мисията на Мойсея човечеството беше доведено до там, където то трябваше да разбере и можеше да разбере, че протъкаващият и оживяващият света миров Дух можеше да бъде най-ясно почувствуван, най-човешки почувствуван в "Аз съм", в най-вътрешния център на човешката душа, но че първо Аз съм трябва да се изпълни с едно съдържание, което сега отново може да обгърне света, така щото бедната дума Аз съм може да получи най-богатото съдържанието за целта беше необходима една друга мисия, мисията, която после можа да бъде изразена със забележителните думи на апостол Павла: "Не аз а Христос в мене!" Мойсей доведе човечеството до основаването на една азова култура. Сега азовата култура трябваше да се вживее като един дар отгоре, като една култура на народ, като един съсъд, който трябваше да приеме ново съдържание. Азът трябваше първо да се развие в лоното на древноеврейския народ и в съсъда трябваше да се влее онова, което можеше да излезе от едно действително истинско разбиране на палестинските събития на Голготската Тайна. Тук Азът трябваше да приеме едно ново съдържание, което беше почерпено от самия духовен свят. Това, което бе влято като нещо ново в Аза от подготвителното развитие на човечеството и лицето на древноеврейския народ, ние можем да го разберем най-добре, когато хвърлим поглед върху трагедията разказана по чудесен начин в книгата на Йов, но която трагедия можем да разберем само от особеността на древноеврейския народ.

В тази книга ни се разказва, че Йов въпреки че се придържа като един праведен към своя Бог и има съзнание, че всичко, което има, идва от неговия Бог,изпитва нещастие след нещастие в своя живот, в своето семейство, лично върху себе си. Така щото в откровенията на неговия Бог има нещо, което би могло да го заблуди и да го вкара в съмнение, че действително онзи миров Дух, за който току що говорихме, се изявява в човешкия Аз. Нещата отиват толкова далече, че жената на Йов не може да разбере, защо нейният мъж още се придържа към своя Бог и затова му казва забележителните думи, които имат едно незабравимо значение: "Отречи се от твоя Бог и умри!" Какво значат следователно в смисъла на тази пълна със значение алегорична трагедия тези думи: "Отречи се от твоя Бог и умри!"? Нищо друго освен: Щом Бог, който трябва да бъде изворът на твоя живот, се отнася така с тебе, тогава отречи се от него. Но тогава е сигурно, че участта на това отричане от Бога е смъртта, че този, който се отрича от Бога, той се откъсва от живото развитие. Приятелите на Йов не могат да разберат, че той не е поел върху себе си никакъв грях, тъй като резултатите би трябвало да се проявят над праведната личност. Самият разказвач не може да ни накара да разберем по друг начин, че все пак съществува мировата правда, освен чрез това, че смазаният, хвърлен в мизерия Йов все пак получава във физическия свят едно възмездие за всичко, което беше изгубил.

Така в алегорията на забележителната книга Йов звучи вече Мойсеевото съзнание и ние виждаме: Човекът е насочен към неговия Аз. Обаче в момента, когато може да се заблуди, когато Азът може да се изяви във физическото, той изгубва или може да изгуби съзнанието за връзката с извора на живота. Но че в света на физическото не трябва да има само изправяне, но при всяко изпадане в мизерията на физическото, в страданието и болката на физическото човекът може да бъде победител над всичко физическо, понеже в неговия Аз не само свети първоизточникът на всичко разпръснато във времето и пространството, а в този Аз може да бъде приета Силата на Вечния че човекът може да разбере това, то бе дадено с Христовия Импулс. Така с думите на Павла: "Не аз а Христос в мене" бе казано: При Мойсея хората бяха доведени до там, да разберат: Всичко, което протъкава и оживява света в пространство и във време, се изразява в най-дълбока форма в човешкия Аз. Ние разбираме света, когато го разбираме като произлязъл от един такъв Аз. Но ако искаш да приемеш Вечното в Аза, ти трябва да познаеш не само обединяването на временното, не само единството на Яхве във всичко намиращо се в разпространено в пространството и във времето, а концентрично дадения зад всяко единство извор на Христа. 

С това ние виждаме личността на Мойсея като личност, която се подготвя за Християнството; виждаме как чрез Мойсея в човешкото съзнание бе така да се каже всаден съсъдът, който през цялото бъдещо развитие на човечеството ще трябва да бъде напълнен с вечната духовна субстанциалност, т.е. разбрано в истинския смисъл с Христовата Същност. Така ние разбираме, как Мойсей е поставен в човешкото развитие. Именно чрез едно такова разглеждане всяко преглеждане на историята добива най-дълбокия смисъл. Че в този или онзи момент се явява тази или онази личност, че чрез тези личности в човечеството се вливат онези вечни извори, които водят човечеството напред в неговото развитие, това поражда в нас чувството за истинската връзка на отделния човек с цялото развитие на човечеството, на която връзка бе обърнато вече внимание в предидущата сказка върху Буда.

Когато така обгръщаме с поглед развитието на човечеството, ние си казваме: Ние се научаваме да се познаваме като стоящи в един жив смисъл на развитието. Ние се научаваме да познаваме, как така да се каже мировите Духове са имали нещо предвид с нашето съществуване и как това, което те са имали предвид, което са мислили, все повече и повече се проявява в живота. Да, разглеждането на най-великите духове и на  най-великите събития на развитието на човечеството ни даряват с онова силно съзнание, с онази сигурност в нашата душа, с онази сигурност на надеждата, благодарение на която единствено можем да застанем правилно в общото определение на човечеството така, че да обгърнем по този начин мировата история и отново да почувствуваме хубавите думи на Гьоте, който казва: "Най-доброто", което историята може да роди в нас, е "ентусиазмът". Обаче онзи ентусиазъм, който не остава само едно мъртво удивление, а се състои в това, че ние приемаме в нашата душа семената на миналите времена и развиваме тези семена в плодове за бъдещето. И думите на поета оживяват в една изменена форма, когато от разглеждането на най-великите личности и на най-великите събития добиваме истината:

Времето е една цъфтяща ливада,

Развитието на човечеството нещо велико и живо,

И всичко е плод и всичко е семе!