ЖИВОТ   И   СМЪРТ

Берлин, 27 октомври 1910 г.

Когато днес се разглежда един такъв въпрос, който се отнася за отношението на човека към живота и смъртта, можем да си спомним за онези думи, които Шекспир слага в устата на мрачния Хамлет:

Великий Цезар, мъртъв и превърнал се във пръст

Запушва една дупка пред суровий север.

Да би Земята, що света разтърси,

Изпречила стена пред бурята и вятъра.

Така може да се изкаже някой, който в смисъла на дадените преди осем дена обяснения, се намира под внушителното действие на някои представи на епохата, които са добити на почвата на естествената наука, и който би изпитал желание да проследи след смъртта всички движения на отделните вещества съставляващи човешкото тяло, който преди всичко вярва, че има право да запита: Какво правят след смъртта на човека кислородът, азотът, въглеродът и т.н., които са изграждали човешкото тяло? Независимо от това, че днес има много хора, които се намират под влиянието на думите "вечност на материята", има обаче други, които изгубват напълно възможността да си представят в безкрайно празното пространство нещо друго освен материята с нейните действия. Но че при обяснения от този род винаги се касае за това, да бъдат спазени преди всичко по възможно най-точен начин понятията и идеите, подобно нещо може да се види у някои, които разглеждат същността на смъртта. Когато някой установява понятието за противоположност между смъртта и живота и при това, както постоянно се случва, преди всичко забравя, че смъртта и животът са една противоположност, която винаги зависи от съществото, за което тя се отнася, трябва да имаме предвид, че не можем да говорим при едно по-точно разглеждане на въпроса по същия начин върху смъртта на растението, на животното или на човека. Следващите обяснения ще държат сметка именно за това положение. Но колко малко са на ясно хората върху думите, които се употребяват в тази област, можем да видим например от факта, че във Физиологията на великия естествоизпитател Хъксли се намира следното. Там се казва, че трябва да се прави разлика между локална, местна смърт и всеобщата смърт, смъртта на тъканите в един организъм, и след това изрично се казва, че животът на човека зависи от мозъка, белите дробове, сърцето. Но, казва Хъксли, това е една троица, която може да се сведе всъщност до една двойка, като например ако поддържаме по изкуствен начин дишането, можем да отнемем мозъка на един човек и все пак той да продължава да живее. А това значи, казва се, че животът продължава и когато мозъкът е отнет. Но то показва: Когато човек не е вече в състояние да добие някаква представа за това, което е около него или което става пред него, ако животът би могъл да бъде поддържан само като жизнен процес в организма чрез изкуствено дишане, така този организъм би продължил да живее в смисъла на това определение на естествената наука. И всъщност не би могло да се говори за смърт, въпреки че не съществува мозък. Това е една идея, според която всеки, който макар и да не се съгласи да живее без мозък, въпреки че намира такова определение за правдоподобно, все пак би трябвало да бъде на ясно в своето чувство, че именно това обяснение показва определението, което естествената наука дава върху живота е неприложимо в тази форма към човека. Защото никой не би могъл да нарече живота на един организъм макар и това да бъде един човешки организъм -, че това е ЖИВОТЪТ НА ЕДИН ЧОВЕК, въпреки че фактът, който се взема за основа, да е съвършено правилен.

Но и в областта на естествената наука днес хората са стигнали малко по-далече отколкото са били може би преди десет години, когато са се стеснявали въобще да говорят за живот и са приписвали целия живот на живота на най-малките същества. Този живот на най-малките организми те са считали като един сложен химически процес. Според този възглед, ако това определение би било разширено до един светоглед, би ставало въпрос да се говори, че най-малките части на живота продължават да живеят, така щото в този случай би могло да се говори само за едно запазване на материята. Но като се имат предвид изследванията върху радия, днес понятието за вечността на материята е било разклатено. Сега трябва да обърнем вниманието само върху това, че днес вече в областта на естествената наука хората се стремят да говорят поне за един вид самостоятелност на най-малките същества: най-малките същества се размножават чрез делене, казват учените, едното се дели на две, двете на четири и т.н. Тук не може да се приеме нещо като смърт, защото първото живее във вторите по-нататък, и когато тези последните умират, те продължават да живеят в следващите.

Сега онези, които искаха да говорят за една вечност на едноклетъчните същества, потърсиха едно определение на смъртта. Но именно това определение за същността на смъртта е извънредно характерно. Характерната черта на смъртта е намерена в това, че при смъртта остава един труп. И понеже при едноклетъчните същества не остава никакъв труп, те не могат да умрат действително. Следователно характеристиката на това, за което се касае в най-дълбоката основа на живота, се търси в това, което остава от живота. Но много ясно е, че това, което остава от живота, постепенно преминава в неживата материя. Така в смъртта се превръща в нежива материята както външният организъм на най-малките, така и външният организъм на сложните същества. Обаче когато искаме да разгледаме значението на смъртта за живота, ние не трябва да насочваме нашия поглед към това, което остава, следователно което преминава в неживата материя, а към причината, към принципите на живота, докато животът е още налице. Казах, че не можем да говорим по същия начин за смъртта при животните, при растенията и при човека, защото в такъв случай не бихме взели под внимание едно важно явление. Това явление се среща и при нисшите животни, например при еднодневките, и то се състои в това, че по-голяма част от растенията и от нисшите животни имат особеността, че в момента, когато е станало оплождането и е била създадена възможността за едно ново същество, започва умирането на старото. При растението обратният процес, процесът на умирането започва в момента, когато то е създало в себе си заложбата за едно ново растение. Следователно за онези растения, при които можем да наблюдаваме това, можем със сигурност да кажем: Причината, която им е отнела живота, се крие в новото или в новите същества; те не са оставили нищо от този живот в старото същество. 

Чрез едно просто разсъждение можем да се убедим, че това е така. Съществуват определени растения, които цъфтят многократно и дават плод, при които така да се каже върху старото стъбло постоянно се посаждат нови растителни форми, като паразити. Но тук можете да се убедите, че те изкупуват възможността да живеят по-нататък, като изтласкват определени части в неживо състояние, в смъртта, т.е. заобикалят се с една кора. За едно растение, което се заобикаля с една кора, което може да носи в себе си мъртвото и да живее по-нататък, съвсем оправдано трябва да кажем, че то има един излишък на живот. И понеже има този излишък, който не отдава то отдава само това, от което се нуждаят младите същества , то трябва да се осигури благодарение на това, че изтласква смъртта навън. Но също така можем да кажем, че всяко живо същество, което съдържа в себе си възможността да продължи да живее и след създаването на едно ново същество, е поставяне пред необходимостта постоянно да побеждава в себе си самия живот, като приема неорганичната материя, неживата материя. А това достатъчно може да се наблюдава при животното и при човека.

Следователно тук имаме едно разправяне между смъртта и живота в самото същество. Имаме едно взаимодействие между един жив член, който се развива в една посока, и едно постоянно възвръщане в себе си на един друг член, който се развива в посоката на смъртта. Ако сега изхождайки от тази гледна точка искаме да вникнем в най-вътрешното същество на човека, ние трябва отново да си припомним някои неща, за които често пъти сме говорили, но тяхното припомняне никога не е излишно, защото те още не принадлежат към обикновените истини. Когато пристъпим към духовно-научното разглеждане на въпроса за живота и смъртта, като се позоваваме на съвсем обикновени представи, трябва да припомним, че това, което тук разглеждаме, днес твърде малко се признава. Касае се за една истина, която за днешното човечество е също така нова, както за човечеството е била нова, съответно непозната една друга идея, която днес принадлежи към тривиалните неща. Аз често пъти съм обръщал внимание, че днес за естествоизпитателя и за този, който гради своите възгледи върху естествено-научни понятия, е нещо самопонятно да признае изречението: "Всичко живо произхожда от нещо живо." Естествено тук аз говоря с онова разграничение, с което за това изречение се говори и в областта на естествената наука. При това съвсем не е необходимо да навлезем в разглеждането на въпроса за самозараждането, защото предварително можем да отбележим, че аналогичното изречение, което ще бъде тогава назовано, се използува и в областта на Духовната наука.

Не е много отдавна, когато великият естествоизпитател Франческо Реди трябваше да защищава с цялата си енергия принципа: "Всичко живо произхожда от нещо живо." Защото преди този естествоизпитател на 17-тия век не само в кръговете на непосветените, но и в тези на природоизпитателите се считаше за възможно да възникнат и се развият нови организми от гниещата речна тиня, от преминали в гниене органически вещества. Това се вярваше за червеите и даже за рибите. Този възглед, че живото може да се развие само от нещо живо, не е още стар. И само неотдавна, преди около две столетия Франческо Реди предизвика със своето твърдение такава буря на възмущение, че с голяма мъка можа да се спаси от съдбата на Джордано Бруно. Когато човек помисли, че модите на времето се менят, можем да кажем, че имайки предвид съдбата на тази истина, трябва да добием кураж за онази истина, която трябва да изкажем сега тук. Защото тази истина: Живото може да произхожда само от нещо живо предизвика тогава буря от възмущение. Днес онези, които са принудени да черпят от извора на знанието подобни истини за други области, не се изгарят вече на кладата. Това не е вече мода. Но днес над такива хора се надсмиват; Този, който може да съобщи такива неща, се обсипва с подигравки. И онези, които са принудени да изкажат подобни неща по отношение на духовното развитие, биват убивани духовно. Но съдбата на гореспоменатата истина е именно тази, че днес тя е станала нещо самопонятно, станала е една тривиалност за този, който е способен да разсъждава. Каква грешка правеха още основно хората, когато не признаваха тази истина: Живото може да произхожда само от нещо живо? Една съвсем проста грешка на наблюдението! Те гледаха това, което се виждаше непосредствено и не се стараеха да проникнат във факта, че на основата на едно живо същество стои един зародиш оставен от едно друго живо същество. Така щото едно ново живо същество от определен вид може да възникне само благодарение на това, че едно друго живо същество оставя един зародиш от същия вид. Това значи: Хората гледаха в околната среда на развиващото се живо същество и би трябвало всъщност да видят това, което е останало от едно  друго живо същество и се развива в тази среда. Но така се постъпваше през всички столетия преди времето на Франческо Реди. Могат да се изнесат твърде интересни неща от книгите, които през 7-то, 8-то столетие са били считани за меродавни, както са меродавни писанията на авторитетните модерни природоизпитатели. В тези  книги са точно класирани процесите на зараждането, като например от един прясно заклан труп не вол се развиват стършели, от трупа на магаре се развиват оси и т.н. Всичко това е изрядно класифицирано. И точно по същия метод, по който хората са правели грешки в миналото, те ги правят днес по отношение на Духовно душевното естество на човека.

Хората гледат как един човек се ражда, навлиза в съществуването и наблюдават неговото индивидуално развитие започвайки от раждането и по-нататък в живота. Те виждат, как се развиват формата, различните способности, заложбите. Ние ще разгледаме по-точно това развитие в една следваща сказка. Но когато искаме да познаем същността на човешката форма, същността на това, за което се касае, ние се натъкваме на въпроса: Какви са наследствените отношения, каква е околната среда, от която се е родил човекът? Това е точно същият метод, с който си служеха хората в миналото, като гледаха тинята около зараждащия се червей, а не виждаха яйцето. В това, което се развива в човека като заложби, като различни способности, трябва да се прави една точна разлика между характерното, което се предава от родители, прародители и т.н., и определена ядка, която не ще избегне на онзи, който действително наблюдава. Само онзи, който постъпва по отношение на духовно-душевния елемент по същия начин, както преди Франческо Реди са постъпвали природоизследователите по външен начин, той ще може да отрече, че в човека ясно се проявява една ядка, която не може да бъде приписана на това, което се наследява от родителите, прародителите и т.н.

Ето защо в това, което се развива в живота на един човек ние трябва да различаваме това, което произхожда от околната среда, от това, което никога не може да бъде извлечено от околната среда. При едно растително или животинско същество винаги ще намерим, че новораждащото се същество има главно заложба да стигне в своето развитие до това, което е присъщо на неговия вид, което наследява от своите прадеди. Да вземем най-висшите животни. До къде стигат те в своето развитие? До това, което принадлежи на техния вид. И в тях са вложени заложбите на вида.

Без съмнение някои ще кажат: Нима конят, нима едно куче или една котка нямат никаква индивидуалност? Такива хора вярват, че бихме могли също така добре да опишем индивидуалното на котката, на коня и т.н., може би даже в една биография, както можем да опишем индиви дуалното на един човек. Който иска, може да стори това. Но той не трябва да го приеме като нещо действително, а като нещо символично, когато например на учениците се дава темата да напишат биографията на техния писец, както аз и моите колеги можахме да направим това на младини. Тогава бихме могли да говорим и за биографията  на един писец. Обаче по отношение на действителността не се касае за това, да се занимаваме с аналогии и сравнения, а със същността на нещата. Това е при човека индивидуалното, което не прави от човека едно видово същество, а една съвсем определена индивидуалност, каквато е всеки човек. Всеки човек се стреми към развитието на индивидуалното, както растението се стреми към развитието на вида. И всяко развитие, всеки напредък във възпитанието както и в историческото развитие почива върху това, че в своето развитие над характерните черти на вида човекът притежава в индивидуалността един излишък. Ако във всеки човек не би съществувала една духовно-душевна, индивидуална ядка, която се развива духовно-душевно така, както животното се развива физически според своя вид, тогава не би съществувала никаква история. Тогава при човешкия род бихме могли да говорим само за един вид. Тогава също бихме могли да говорим за едно развитие, но не за една история и за едно развитие на културата. Ето защо естествената наука ще говори за едно родово или видово развитие на коня, но не за една история.

Ето защо в развитието на всеки човек трябва да виждаме една духовно-душевна ядка, която има точно същото значение, какво има при животното видовият характер. Видовото в животинското царство отговаря на индивидуалното в човека. Но щом в животинското царство всяко същество, което се стреми към видовосъобразното, повтаря вида на прадедите и може да се роди само на основата на семенните заложби на прадеда, на физическата заложба в зародиша, тогава индивидуалното в човека не може да се роди от нещо, което се намира тук във физическия свят, а само от нещо, което е духовно-душевно. Това значи: една духовно-душевна ядка, която влиза в съществуването с раждането на човека, ни сочи не просто към вида човек, доколкото човекът произхожда от прадеди, от родители и прародители, а към един такъв прадед, който е от духовно-душевен вид, сочи ни към едно същество, което е предхождало, което индивидуално не принадлежи на вида човек, не принадлежи въобще на никакъв вид, а принадлежи на самата тази човешка индивидуалност. Следователно, когато се ражда един човек, тогава с него се ражда една индивидуална ядка, която не е заложена на нищо друго освен пак на тази индивидуална човешка ядка. Както животното търси своя вид, така човекът търси своето индивидуално-човешко. Това значи: Както тази индивидуална ядка се явява с раждането, тя е съществувала по-рано, също както за животното е съществувал един видов зародиш. И ние трябва да търсим в предишното време нещо действително духовно-душевно, което съставлява духовно-душевния зародиш, а не физическия зародиш на този индивидуално развиващ духовно-душевен човек. Само този, който няма никакви очи да види, че като ядка духовно-душевното не се развива в общото човешко явление, ще отрече, че току-що даденият извод е правилен.

Така всеки индивидуален човешки живот носи в себе си доказателството, че той е съществувал по-рано. Ето защо един индивидуален човешки живот ни сочи към един индивидуален духовно-душевен зародиш и от този по-нататък отново към един духовно-душевен зародиш, т.е. от нашия индивидуален живот ние стигаме до един предишен индивидуален живот и след това самопонятно към нашия следващ живот. Безпристрастното разглеждане на човешкия живот ни показва това със същата необходимост, както изказаната истина в областта на естествената наука се явява там като истина.

Да предположим, че като човек с безпристрастен ум бихме искали да кажем: Върху това не можем да знаем нищо. Ако правим постоянно и постоянно този извод, тогава бихме могли да изпитаме следната съдба, да си кажем: Ти трябва да грешиш против всяко наблюдение и против всяка логика. Въпреки това тази истина за повтарящите се земни съществувания е малко призната. Обаче тази истина, че духовно-душевното може да се роди само от нещо духовно-душевно, несъмнено ще се внедри в близко време също така бързо в човешкия културен живот, както другата гореспомената истина. И ще дойде време, когато хората ще разберат също така, че по-рано те са вярвали нещо друго, както са вярвали също, че нисшите животни, рибите и т.н. могат да се родят от речната тиня.

Но когато проследим тези индивидуална ядка на човешкото същество, която така да се каже можем да видим, че се явява в съществуването с раждането, когато я проследим по-нататък в течение на живота, тя се показва някакси в двояко отношение, преди всичко в подрастващия човек, в младостта. Тя се показва там като нещо, което обуславя едно възходящо развитие на целия човек. И който действително може да наблюдава интимно живота на младостта, което е научил да наблюдава детето  не само външно, но изцяло интимно, който сам си спомня това, което е изживял в това отношение, ще се съгласи, че това, което се намира в него, не е било още там в определен момент, че то се е явило едва по-късно като чувство на една сила, като чувство на живота, като съдържание на живота, което действува силно повдигащо. Това, което човек носи в себе си като индивидуална ядка на своето същество, действува не само във външното оформяне на живота, а простира своите действия чак до най-елементарните форми на живота и Функции на живота. И когато настъпва определена зрялост на човека и той има случай да приеме в себе си много неща от външния свят, тогава тази индивидуална ядка на неговото същество действува така, че тя се обогатява, приспособява се към външния свят, събира съдържание. Но когато наблюдаваме това взаимоотношение на индивидуалната ядка на човешкото същество с онова, което той в течение на живота не само учи и изпитва, но проявява като изживявания на удоволствие и страдание, скръб и радост, тогава на една по-висока степен в този душевно-духовен живот ще видим едно взаимодействие подобно това, което става между новия растителен зародиш, който се развива от цвета на стария, и старото растение, на което новият зародиш отнема живота.

Ако разпрострем това наблюдение върху дървото, ще можем да кажем: когато в растителното царство дървото се вдървява, и там постоянно се отнема живот. За целта определени части от дървото се превръщат в мъртви, неживи продукти; дървото е обгърнато от една кора, която постепенно става неорганична.

По същия начин, когато разглеждаме по-точно същността на човешкия живот, ние виждаме не само едно възходящо развитие, но едно такова възходящо развитие, което прави духовно-душевната ядка на човешкото същество да се издигне, да израсне, да се включи във външния свят; и като расте все повече и повече, ние виждаме как тя идва в конфликт със старата заложба, т.е. със самата себе си. Това става благодарение на факта, че през младостта тя можа да си изгради органи, да си разработи органи според старата заложба, докато сега по-нататък в течение на живота този процес не е вече възможен и тя трябва да съществува сега по-нататък във вдървяващия се живот. Така ние виждаме, че когато именно се развиваме когато в течение на времето, когато приемаме в себе си нови неща и чрез това обогатяваме нашата индивидуална ядка, ние идваме в конфликт с това, което е обвивка на тази ядка на нашето същество, което сме изградили и което се намираше в растеж. Докато растем и доколкото растем, ние не приемаме в себе си никакъв духовно-душевен процес на смъртта. Едва когато приемаме нещо външно, ние приемаме в себе си един духовно-душевен процес на смъртта. Но общо взето това става през целия живот, макар и в детските години да става по-малко отколкото в по-късно време. Така ние можем да кажем, че в духовно-душевната област в най-вътрешната част на човека царува един растеж и едно умиране в духовно-душевно отношение. Но в какво се състои процесът, който става тук? Ние можем да го разберем добре, когато го наблюдаваме в една по-нисша форма и разглеждаме нещо из областта на обикновения живот, за да стигнем чрез това до понятия и идеи върху по-висшата област.

Да вземем например умората. Ние говорим за умора при животинските и човешки същества. Нека се опитаме да си съставим едно понятие за същността на умората. Сега аз не искам да се спирам на всички понятия, които са били събрани върху този въпрос, а искам да разгледам целия процес на умората във връзка с процеса на живота. Можем да кажем: Човек се уморява, защото изхабява своите мускули и защото в мускулите трябва да бъдат внесени нови сили. В този случай бихме могли да дадем следното определение: Човек се уморява, защото изхабява своите мускули чрез някаква работа. На пръв поглед едно такова определение изглежда твърде правдоподобно. Но все пак то не отговаря на истината. Обаче днес е вече така, че хората работят с понятия, които са именно такива, че докосват нещата само отгоре, но не искат до проникнат в тяхната основа. Защото представете си, ако действително мускулите биха могли да се уморят, какво би се случило тогава с мускула на сърцето? Както знаем този мускул въобще не се уморява, работи непрестанно ден и нощ. Така е и с други области на мускулите на човешкото и животинското тяло. Това ви дава едно понятие, че не е правилно да се казва: в отношението между работа и мускул може да се съдържа нещо, което обяснява умората.

Кога животното или човекът се уморяват? Когато една работа се подбужда не от организма, нито от жизнения процес, а от външния свят, т.е. от света, с който едно живо същество може да влезе в отношение чрез своите органи. Следователно когато едно същество произвежда работа на основата на своето съзнание, съответният орган се уморява. По себе си в жизнения процес не се намира нищо, което би могло да бъде причина за едно уморяване. Така жизненият процес, всичките жизнени органи трябва да дойдат в контакт с нещо, което никак не им принадлежи, когато трябва да се уморят.

Аз мога само да обърна вниманието върху този важен факт. В неговото развитие могат да се намерят извънредно плодотворни гледища. Следователно само това, което се доставя на едно живо същество по околния път чрез един процес на съзнанието, за което повод е съзнанието, може да причини умора. Ето защо съвсем безсмислено би било да се говори за умора при растенията. Можем следователно да кажем: Във всичко, което може да измори едно същество, пред него трябва да застане нещо чуждо нему, трябва да му се придаде нещо, което не се намира в неговата природа.

Така ние можем да кажем, че онова смущение на жизнения процес, което настъпва чрез умората, ни показва още на една по-ниска степен, че това, което имаме в душевния живот, не се ражда направо от физическия живот, а се намира в пълно противоречие със законите на този живот. Противоречието между законите на съзнателния живот и законите на живота и на жизнените процеси единствено обяснява това, което ни е дадено в умората, за което сами можете да се убедите, ако размислите по-точно върху това. Ето защо можем да кажем, че умората е един израз на това, че всичко, което се прибавя към един жизнен процес, трябва да му бъде чуждо и затова то може само да го смущава. Но по същество жизненият процес може до изправи това, което е изхабено чрез умората, чрез съня и чрез почивката. Но изхабяване се произвежда благодарение но това, че към стария жизнен процес се прибавя нещо ново.

Поради това, че човек влиза в отношение с външния свят, се явява един вътрешен процес на изхабяване. Старото, което съществуваше като заложба, влиза във взаимоотношение с нещо ново. Резултатът се изразява в това, че през време на индивидуалния живот индивидуалната жизнена ядка се преобразява, но в замяна на това трябва да отдели от себе си нещо така да се каже вдървяващо се, което тя си е образувала от своето раждане насам. Причината за смъртта се крие в определението към един нов живот в душевното същество на човека, както при животинския организъм заложбата за умора може да се крие само в това, че той влиза във взаимоотношение с нещо ново, чуждо нему. Ето защо бихме могли да кажем: процесът на смъртта, на постепенното умиране може да бъде разбран по-добре, когато се вземе под внимание антагонизмът, в който душевното се намира с органическото и който се изразява в умората. Ето защо през целия индивидуален живот ние имаме всъщност във вътрешната ядка на нашето същество зародиша на смъртта. Но ние не бихме могли да се развиваме по-нататък, не бихме могли да развием по-нататък това, което сме при нашето раждане, нито с крачка, ако не бихме присъединили от вътре тази смърт към живота. Както извършването на външна работа е свързано с умората, така и обогатяването и по-висшето развитие на индивидуалната жизнена ядка е свързано с изхвърлянето, с убиването на външната обвивка. Именно при духовно-душевния процес на живота и на смъртта се изразява за нас с голяма яснота това, което можем да наречем: ние изкупуваме нашето по-висше развитие, нашето развитие напред в живота чрез това, че изпитваме благодеянието да изхвърлим от нас това, което вече сме били. Развитието не би било възможно, ако не бихме могли да изхвърлим старото. Обаче с това, което сме създали като нещо органически ново в нашата духовно-душевна ядка, ние минаваме през смъртта. Какви сили се крият тук? Такива сили, които са плодове на изминалия живот. Ние можем наистина да изпитаме семената на тези плодове, можем да изживеем наблюденията на живота, можем да извършим също много в живота, но не можем да включим всичко това органически в нас, не можем да го пренесем в нашата външна обвивка. Защото ние не си изграждаме нашата обвивка от това, което научаваме в един живот, или поне в една част от този живот, а изграждаме тази обвивка според мярката на това, което сме станали в предидущия живот. Следователно ние можем да си изградим нашия живот само благодарение на това, че използуваме това, което сме усвоили през предидущия живот, че изхвърляме старото както дървото кората и преминаваме в смъртта. А с това, което вземаме с нас минавайки през смъртта, ние сме в състояние да изградим нашия бъдещ живот, същото то съдържа в себе си същите сили, които са изградили нашето духовно-душевно израстване, когато се развивахме свежо и радостно в младостта. То е еднородно с тези сили. Ние сме го приели от опитността на живота и си изграждаме едно бъдещо същество, една бъдеща телесна обвивка, която ще носи заложено като цвят това, което сме добили в един живот. По отношение на такива неща винаги се поставя въпросът: Каква полза има въобще за човека, когато се говори за повтарящи се земни съществувания, щом той не е в състояние да си спомни за своите минали съществувания, щом не съществува една памет за миналите съществувания?

Присъщо е на днешната духовна култура, хората да не бъдат още в състояние да размишляват върху такива въпроси на духовно-душевния живот, както върху нещата на природния живот, но на нас трябва все пак да ни е ясно, че върху тези въпроси на духовно-душевния живот е възможно да развием понятия, възгледи точно по същия начин, както за природния живот. Ние можем да сторим това само тогава, когато действително точно наблюдаваме този духовно-душевен живот, когато се запитаме: Как стои въобще въпросът с човешката памет, каква е същността на човешката памет?

В личния човешки живот съществува една точка, която много лесно може да ни доведе до там, да добием възгледи върху този въпрос, а тя е следната. Всички вие знаете, че в днешния нормален живот на човека съществува едно време, за което по-късно в своя живот човек не може да си спомня. Това е времето на най-първото детство. В днешния нормален живот човек си спомня за своето детство само до определена точка, след това споменът изчезва. Въпреки да му е ясно, че е съществувал и преди тази точка, все пак не си спомня за това време. Той знае, че същият негов духовно-душевен аз е този, който е изградил живота му, но няма възможност да разпростре своята памет над тази степен. Който наблюдава живота на много деца, ще може да направи от това едно заключение. Естествено това наблюдение ще се осъществи само по същество във външния живот, но въпреки това то е правилно. От наблюдението на детската душа човек ще може да добие резултата, че споменът се простира в миналото точно до там, където стига до онзи момент, когато в съответното човешко същество се е родило понятие за аза, представата за собствения аз. Това е един извънредно важен факт. В момента, когато детето не казва вече от себе си: Карл иска това или: Марийка иска това, а казва: Аз искам това, от момента, когато се явява съзнателната представа за Аза, започва и споменът на миналото. На какво се дължи този забележителен факт? Той се дължи на това, че за да има човек спомен, не е достатъчно само той да е дошъл веднъж или въобще в контакт с един предмет, а е необходимо и нещо друго. Ние можем да дойдем в допир с един предмет колкото щете пъти, но все пак да не бъде произведен един спомен. Споменът се основава именно на един твърде определен душевен процес, на един съвсем определен духовно-душевен вътрешен жизнен процес, който можете да си представите, когато помислите върху следното.

Трябва да правим разлика между възприятието на един предмет или между изживяването и това, което е представа за този предмет. В процеса на възприятието ние имаме нещо, което винаги можем да получим отново, когото застанем пред съответния предмет. Но при изживяването имаме и нещо друго. Когато сме дошли в допир с нещо, когато сме приели едно зрително или слухово впечатление, ние имаме освен това и нещо като един вътрешен отпечатък, приели сме и един такъв вътрешен отпечатък и него носим ние със себе си, той остава в представата и може да се въплъти в спомена. Но този отпечатък трябва първо да се роди. Аз зная, че това, което казах сега, ще бъде многократно оспорвано от шопенхауерианци, от тези, които твърдят, че нашият светоглед, нашето виждане на света е само наша представа. Но това твърдение се дължи на едно смесване на възприятието и на представата. Тези две понятия трябва настойчиво да се различават. Представата е нещо възпроизведено. Външното изживяване може да се яви много пъти: ако не изпита вътрешното отпечатване на представата, то не може да бъде въплътено в паметта. Когато напротив се казва, че представата не е нищо друго, освен това, което се предлага във  възприятието, достатъчно е само да обърнем вниманието върху факта, че представата за едно колкото и щете нажежено парче желязо със сигурност не ще изгори никого, обаче сетивното изживяване ще причини изгаряне. Тук имате разликата между представа и сетивно възприятие. Ето защо можем да кажем: представата е едно обърнато изживяване.

Обаче при това обръщане навътре, при това външно сблъскване на предмета във взаимоотношение с човешката вътрешност, при което е предизвикано вътрешното отпечатване, влиза в действие и нещо друго.

Това, което изживяваме тук към вътрешността в нашия сетивен живот, то бива въплътено в нашия Аз при всяко външно сетивно впечатление, при всичко, което можем да приемем от външния свят. Едно сетивно възприятие може да е налице, без то да бъде въплътено в Аза. За външния свят е невъзможно една представа да бъде запазена в паметта, ако тя не е била приета вътре в областта на Аза. Така стои въпросът с всяка представа, която си образуваме от едно сетивно изживяване и която може да бъда запазена в паметта: на нейната изходна точка стои Азът. Една представа, която идва в нашия душевен живот отвън, не може да бъде отделена от нашия Аз. Зная много добре, че говоря образно. Но въпреки това тези неща означават една действителност, както ще видим в течение на следващите сказки.        

Можем да си представим, че изживяването на Аза представлява нещо като вътрешна повърхност на сфера, гледана отвън, че след това идват сетивните изживявания и че отразяването на изживяванията във вътрешността дава представата. Но за целта при всяко сетивно възприятие трябва да бъде налице Азът. Така фактически изживяването на Аза при всичко, което може да бъде въплътено в спомена, е като едно огледало, което отразява за нас изживяванията навътре. Този Аз трябва да бъде налице. Това ни обяснява следния факт: Докато детето не приема възприятията на понятията така, че те да станат представи, а тези възприятия се явяват при детето само външно като сетивни възприятия и биват изживявани само външно между аза и външния свят, но не биват превърнати във вътрешно изживяване на Аза, докато детето няма още представата за Аза, никакво огледало на Аза не му покрива така да се каже това, което е около него. Но докато това е така, ние ще забележим, че детето си измисля в своята фантазия най-различни неща в окръжаващия го свят, които възрастните не разбират. Обаче при спомена за миналото може да изплува в съзнанието само това, което Азът вече е приел, така щото благодарение на това то е преминало в спомена. Там, където се е явило вече възприятието на Аза, този Аз застава пред представата като едно огледало. Тогава това, което е било преди първото явяване на възприятието на Аза, не може да се яви в спомена. Ето защо винаги човек идва в допир с външния свят така, че неговият Аз съизживява всички изживявания, той е винаги налице, винаги присъствува там. С това не искам да кажа, че всичко трябва обезателно да бъде осъзнато, а само това, че изживяванията не остават само като сетивни възприятия, а се превръщат в представи.

Така сега ние можем да кажем: Най-вътрешната ядка на човешкото същество, от центъра на която се развива това, което бе описано сега като нещо преминаващо от едно въплъщение в друго, бива покрита именно от азовата представа, каквато тя съществува обикновено. Човекът сам застава пред своята памет със своето днешно развитие на Аза. Ето защо напълно обяснимо е, че неговата памет може да се разпростре само върху сетивния свят.

Но самият опит може ли да ни достави доказателството, че това може да бъде и по друг начин? Може ли да се говори за разширение на паметта до минали въплъщения на Земята. Това се разбира от само себе си от самото определение, когато човек може да обхване това, което се намира зад собствената точка на Аза, която той сам си закрива. Започне ли да го обхваща, той трябва да познае също и своята най-вътрешна природа и същност. Той трябва да познае тогава и това, което един човек прави в човешкия живот и не само въобще, но в собствения индивидуален живот. Съществува ли някаква възможност да погледнем така да се каже зад този Аз. Без съмнение такава възможност съществува. И тя може да бъде доставена именно от онзи вътрешен душевен живот, за който аз говорих вече във встъпителната сказка. Когато човек действително се залови да развие чрез едно строго методическо обучение своята душа така, че да покълнат дремещите в нея сили и способности, душата да се издигне над себе си, той може да постигне това, като с известно вътрешно самоотричане си усвои представи, които не са като обикновените при които азовото изживяване присъствува непосредствено. При всичко, където азовото изживяване присъствува, това азово изживяване застава пред ядката на човешкото същество. Следователно за психическото обучение човек трябва да си избере такива представи, при които азовото изживяване не присъствува. Ето защо онези вътрешни психически упражнения, които човек предприема, трябва да бъдат устроени по съвсем определен начин. Същественото, което трябва да бъде внедрено в душевния живот, е съдържанието на размишлението. И човек трябва да внедри в своя душевен живот нещо, което наистина се равнява на вътрешния душевен живот, но не се отнася към нещо външно. Кое не се отнася към външното? Само размишлението. Но размишлението се простира обикновено върху външния свят. Ето защо то не е използваемо за този, който иска да се издигне във висшите светове. Ето защо трябва да бъде развит един такъв мислителен живот, който работи с образи, със символи. Тези образи, тези символи трябва постоянно и постоянно да се поставят пред душата, така щото един такъв мислителен живот предизвиква в Аза една особена дейност. Никога Азът не би си съставил една такава представа, когато той би искал да добие истините на обикновения сетивен свят. Следователно душата трябва да внедри в себе си образи и символи, които не се явяват, когато човек придружава всичко външно със своето азово изживяване.

Когато човек съблюдава това, тогава той добива една опитност, за която може да каже нещо само тогава, когато загатва за онова състояние, в което той постоянно изпада в своя живот, а именно състоянието на сън. Със заспиването всички представи, всички страдания и скърби и т.н. които човек изпитва през деня, потъват в една неопределена тъмнина. Целият съзнателен живот на човек потъва в една неопределена тъмнина. Той отново се явява, когато сутрин човек се събужда. Сравнете съзнателния живот при събуждането и при заспиването. Докато човек получава само съзнателни впечатления от външния сетивен живот, той донася отново сутринта със себе си само това, което е имал вечерта в съзнанието. Той се събужда отново със същото съдържание на съзнанието, спомня си за същите неща, може да мисли за същото, и т.н. Но когато започва да се упражнява по посочения начин, така че Азът да не присъствува, тогава нещата се представят различно. При такова упражнение човек познава своя напредък по това, че при събуждането той се чувствува обогатен чрез съня, че онова, което е приел преди заспиването, се връща обратно в него с едно по-богато съдържание. Сега той може да каже: Аз погледнах зад духовния свят, който Азът не закрива, и плодът на това виждане е, че в живота на моето съзнание се е включило нещо, което не съм добил от сетивния свят, защото съм го донесъл от света на съня. Такива са първите стъпки на онзи, който минава през един душевно-духовен живот.

По-нататък настъпва възможността човек да усвоява едно такова съдържание и през време на деня, съдържание, което не е проникнато от азовото изживяване, въпреки че през деня Азът присъствува. Азовото изживяване трябва да застане наред с това съдържание така, както то застава във всяко сетивно съдържание. Когато вземем под внимание това, ние трябва да кажем: В едно душевно-духовно съдържание на човешкото битие може да погледне онзи, който е в състояние да вижда зад Аза. Който минава по един такъв път, той изпитва нужда да развие определени чувства. Според начина, по който се проявяват тези чувства, се вижда вече, какъв е и пътят. Така човек трябва да се научи да не проявява желания по отношение на идващите изживявания, да наложи мълчание на своите желания и особено да отвикне да се страхува пред идващите събития. Той трябва да се научи да казва хладнокръвно: Каквото и да дойде, нека дойде. И трябва да се казва това не само като една суха, отвлечена представа, а да го превърне в най-вътрешно чувство. За целта не е необходимо човек да стане фаталист, защото той сам трябва да проявява инициатива в живота. Човек е фаталист, когато мисли, че всичко става от само себе си. Но да внедри в своя Аз това абсолютно равновесие като чувство, като усещане, това е нещо, което поражда в духовнодушевното същество на човека такава сила, която заличава Аза от възприятията, които вече се явяват в неговото съзнание. Така човек остава и по-нататък в света на Аза, но възприема един нов свят, състоящ се от вътрешни душевни опитности. Единствено тези опитности правят възможно човек да вижда в нейната истинска, индивидуална форма най-вътрешната ядка на своето същество, която още от раждането се развива като нещо произхождащо от едно минало земно съществуване, но не може да бъде действително позната. Човек трябва първо да види тази ядка такава, каквато тя е, каквато тя е и работи непосредствено в настоящето. Как може човек да си спомня за нещо, към което още никога не е обърнал своя поглед? Както детето няма още в своето съзнание това, което е станало преди развитието на неговото възприятие на Аза, така също човек не може да приеме в своята памет онези изживявания на предишните раждания, които не са изградени върху едно познание на вътрешната ядка на човешкото същество, върху чувства и усещания на духовната и душевна ядка, която се намира във всеки човек. Който действително минава през едно такова развитие, който преди всичко се научава да изкупи виждането в миналото на своите предишни съществувания с това, че гледа бъдещето с хладнокръвие и спокойствие, без да проявява желания, той ще види, че миналите земни съществувания не са само едно логическо умозаключение, а са една действителност, която той може да си спомня благодарение на една новородена, действително породена памет. Но за целта е необходимо едно нещо. Възможността да вижда човек в миналото може да бъде изкупена само чрез въздържане от желания, чрез хладнокръвие и спокойствие спрямо бъдещето. Доколкото в нашите чувства и в нашите усещания сме готови да изживем бъдещето, доколкото можем да заличим нашия Аз по отношение на изживяването на бъдещето, дотолкова ще бъдем в състояние да гледаме в миналото. И колкото повече развива човек това хладнокръвие, толкова повече се приближава той до момента, когато миналите земни съществувания ще бъдат за него една действителност. Така ние можем да посочим причината, защо за обикновения човешки живот може често пъти да се казва, защо не съществува един спомен. Това възражение прилича също на положението, когато някой би взел едно четиригодишно дете и би казал: Това дете не може да смята, и после от тук да извади заключението: Следователно човекът не може да смята! На това може само да се възрази: Остави детето да стане на десет години и тогава то ще може да смята. Следователно човекът може да смята! Споменът за миналите земни съществувания е един въпрос на развитието! Ето защо е необходимо да се научим да размишляваме върху това чрез принуждаващата сила на логическото заключение, което поставихме на върха на днешната сказка. Тогава ще открием, че трябва да съществува една духовно-душевна ядка на човешкото същество и че ние пренасяме тази духовно-душевна ядка през смъртта в едно ново земно съществуване, както сме я донесли чрез раждането в живота. Така Духовната наука може да обърне вниманието върху това, което в човека е вечно по отношение на живота и на смъртта, не по един прост начин, но така както обективно е правилно. И можем да кажем: Логическото заключение върху смъртта и живота по отношение на човешкото същество ни казва предварително, че в тази човешка индивидуалност съществува също възможността тя да развие една памет за миналите земни съществувания. Тогава вече не ще бъде нужно да се казва: Щом човек не може да си спомня за своите минали земни съществувания, тогава те не го ползуват нищо! Нима само това ползува човека, за което той си спомня? Ние носим в себе си плодовете на миналите съществувания. Ние развиваме в нас без нашето съзнание в нашия настоящ живот това, което имаме от миналите съществувания. И когато започваме да виждаме в миналите земни съществувания, тогава споменът на миналото е налице. Тогава ние можем също да си кажем, колко добре е било, че не сме могли да си спомняме за времената на нашите минали съществувания. Например споменът за миналото не може да се постигне само с това, което аз описах относно чувствата и усещанията спрямо бъдещето, но ние бихме могли да го понасяме само благодарение на едно такова душевно състояние. Ако този спомен би се явил по един изкуствен начин и въпреки това човек би запазил един живот на желания проникнат от егоизъм, неговият духовно-душевен живот би изгубил равновесие, би се разглобил. Защото определени неща са свързани едни с други, а други неща се отблъскват едни други.

Така ние можахме да проследим това, което е вечно в човека, което минава през живота и смъртта, което от живота преминава чрез смъртта в духовните светове и отново се явява в нови въплъщения. И фактът, как ние ще се развием по-нагоре в новите въплъщения, е свързан с това, как ще оползотворим плодовете от миналите съществувания. Днес трябваше да покажем отношенията на ядката на човешкото същество с тези две понятия. Когато имаме пред погледа си това, тогава при въпроса за същността на живота и смъртта не ще отговаряме: Ние познаваме същността на смъртта по това, че след нея остават мъртви трупове, а ще кажем: Ние потърсихме в най-вътрешната ядка на човешкото същество това, което трябва да произведе нов живот. Но да може да се роди нов живот, старото трябва постепенно да умре и да угасне напълно, както старото растение, когато то е едногодишно, трябва да умре, за да може новото растение да вземе своя живот от него. Който така разглежда света на смъртта, не ще насочи своя поглед към това, което остава като труп, а във всяко същество ще спре своя поглед на най-характерното на живота, което се пренася в един нов живот. Макар и Шекспир да поставя в устата на мрачния датски принц думите, които мнозина могат да считат за доказани от фактите на днешната наука:

Велики Цезар, мъртъв и превърнал се във пръст

Запушва една дупка пред суровий север.

Да би земята, що света разтърси,

Изпречила стена пред бурята и вятъра,

Все пак на основата на един такъв възглед стои това, което са пътища на умиращото. Но когато на основата на Духовната наука разглеждаме човека, ние се обръщаме към духовно-душевната ядка на неговото същество, която минава през живота и смъртта и през все нови и нови земни съществувания. И когато не проследяваме пътищата, по които вървят кислородът, въглеродът, азотът, а вървим пътищата на живота, когато насочваме нашия поглед върху това, през което минава същинската ядка на човешкото същество, ние добиваме сигурността, благодарение на която на думите на Шекспир можем да противопоставим другите думи:

Нищожният земен човек,

На вечността е син,

Над старата смърт тържествува

Минаващ от живот в живот!