ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Духовно познание и изкуство

В Теософското общество не се насърчаваха почти никакви интереси към изкуството. От известна гледна точка тогава това беше напълно разбираемо, обаче нещата не биваше да остават така, ако трябваше да се развива вярно разбиране за духовното. Членовете на подобно общество проявяват интерес преди всичко към реалността на духовния живот. В сетивния свят човекът се показва пред тях само в неговото преходно, отделено от духа битие. Струва им се, че изкуството се проявява в това отделено битие. Следователно им изглежда, че то се намира извън търсената от тях духовна реалност.

Понеже нещата в Теософското общество стояха така, хората на изкуството не се чувстваха като у дома си в него.

За Мари фон Сиверс и мен беше много важно да извикаме към живот в Обществото също и художествения елемент. Наистина духовното познание като преживяване обхваща цялото човешко битие, извиквайки всички душевни сили. Образите на фантазията се озаряват от светлината на духовното преживяване, ако то е налице.

Но тук се появява нещо, което създава препятствия. Художникът изпитва известно чувство на страх по отношение на това озаряване на фантазията от духовния свят. Той желае несъзнателност, когато се касае за господството на духовния свят в душата. Той е напълно прав, ако става въпрос за „стимулиране“ на фантазията посредством осъзнатия разсъдъчен елемент, който е станал доминиращ в културния живот от началото на епохата на съзнанието. Това „стимулиране“ чрез интелектуалното начало в човека има умъртвяващо въздействие върху изкуството.

Обаче възниква тъкмо противоположното, когато духовното съдържание, което е наистина видяно, озарява фантазията. Тогава отново оживява цялата сила на образа, която води човечеството към изкуството. Мари фон Сиверс владееше изкуството на художествено формиране на словото и прекрасно разбираше драматичното изкуство. Така че за антропософската работа се откриваше област от изкуството, даваща възможност да се изпита плодотворността на духовното съзерцание на изкуството.

„Словото“ е подложено на опасност от две страни. То може да произтича от развитието на съзнателната душа. Служи за взаимно разбиране в социалния живот и за съобщаване на това, което се познава по логически-интелектуален път. И в двата случая „словото“ загубва собствената си стойност. Принудено е да се приспособява към „смисъла“, който трябва да изразява. То оставя да се забрави, че в самия тон, в звученето и звукообразуването е заложена някаква действителност. Красотата, сиянието на гласните, както и характерните черти на съгласните изчезват от езика. Гласните  стават бездушни,  а съгласните – бездуховни. Така езикът изцяло изпада извън сферата, от която произлиза, от сферата на духовното. Той се превръща в слуга на интелектуално познаваемото и на избягващия духа социален живот. Така той бива изцяло откъснат от областта на изкуството.

Истинското духовно съзерцание сякаш инстинктивно съвпада с „преживяването на словото“. То учи да се усещат носеното от душата звучене на гласните и укрепената от духа живопис на съгласните. Превръща се в разбиране на тайната на езиковото развитие. Тази тайна се състои в това, че някога чрез словото на човешката душа са могли да говорят божествено-духовни същества, докато сега това слово служи единствено на взаимното разбиране във физическия свят.

За да се върне словото обратно в собствената му сфера, е нужен ентусиазъм, възпламенен от това духовно прозрение. Мари фон Сиверс проявяваше такъв ентусиазъм. И така нейната личност даде на антропософското движение възможност да развива словото и художественото формиране на словото. Култивирането на изкуството на рецитацията и декламацията прерасна в дейност, свързана със съобщения от духовния свят. То започна да заема все по-значително място в мероприятията, провеждани в рамките на антропософската дейност.

Рецитациите, изпълнени от Мари фон Сиверс на тези мероприятия, станаха изходна точка за навлизането на художествения елемент в антропософското движение. Защото тези „рецитационни добавки“ по права линия доведоха до драматични представления, които тогава се изнасяха в Мюнхен, заедно с антропософските лекционни курсове.

Благодарение на факта, че успяхме да развием изкуство наред с духовното познание, ние все повече се враствахме в истинното, съзвучно с времето преживяване на духа. Защото изкуството е израснало от изначалното съноподобно-образно преживяване на духа. То трябваше да намери своя път в епохата, в която преживяването на духа отстъпва назад в развитието на човечеството. Изкуството трябва отново да се съедини с това преживяване, когато то навлиза с нова форма в културното развитие.