Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

XVIII. Като гост на Архива на Ницше; Ницшеана

GA_28 Моят жизнен път
Алтернативен линк

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Като гост на Архива на Ницше; Ницшеана

По това време навлязох в сферата от духовни преживявания, в която беше пребивавал Ницше.

Първото ми запознаване с трудовете на Ницше стана през 1889 г. Преди това не бях чел нито ред от него. Върху съдържанието на моите идеи, изразени във „Философия на свободата“, неговите идеи нямаха никакво влияние. Четейки Ницше, усещах притегателността на неговия стил, формирал се от отношението му към живота. Усещах душата му като същество, което с унаследеното и придобитото чрез възпитание внимание се вслушва във всичко, създадено от духовния живот на неговото време, което обаче непрекъснато чувства: „И все пак какво ме засяга този духовен живот. Би трябвало да има друг свят, в който да мога да живея. Толкова много неща ми пречат в живота!“ Това чувство го превръща във вдъхновен критик на неговата епоха, но такъв критик, когото собствената му критика поболява. Такъв, който трябва да преживее болестта и който може единствено да мечтае за здраве,  за собственото си здраве. Първоначално той търси възможности да превърне мечтата си за здраве в съдържание на своя живот. Така че с Рихард Вагнер, с Шопенхауер, с модерния „позитивизъм“ той се опитва да мечтае по такъв начин, сякаш иска да превърне в реалност мечтата в душата си. Един ден той открива, че само е мечтал. Тогава с всичката сила, свойствена за духа му, започва да търси реалности – реалности, които би трябвало да се намират „все някъде“. Той не открива „пътища“ към тези реалности, а само горещи копнежи. След това тези копнежи се превръщат в реалности в него. Той продължава да мечтае, но мощната сила в душата му създава от мечтите вътрешни човешки реалности, които, без тежестта, характерна за човешките идеи открай време, се реят свободно в духовно-радостно, само че помрачено от „духа на времето“ душевно настроение.

Така усещах Ницше. Свободно реещото се, безтегловното в неговите идеи ме въодушевяваше. Намирах, че това свободно реене бе довело у него до зрялост някои мисли, които имаха прилика с формиралите се у мен самия по пътища, напълно различни от неговите.

Така през 1895 г. в предговора към книгата ми „Фридрих Ницше, борец срещу своето време“ можах да напиша: „Още в моята излязла през 1886 г. книжка „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ са изразени същите виждания, както в някои от съчиненията на Ницше.“ Обаче това, което ме привличаше особено силно, беше, че Ницше можеше да се чете, без човек да се сблъсква с нещо, което цели да превърне читателя в негов „последовател“. Духовното му озарение можеше да се преживява с безрезервна радост. В това преживяване човек се чувстваше напълно свободен, защото усещаше, че думите му ще започнат да се смеят, ако някой тръгне да им приписва нуждата от неговото съгласие, какъвто е случаят при Хекел или Спенсър.

Така че, за да изразя отношението си към Ницше, в споменатата книжка и аз трябваше да го сторя с думи, които самият той беше използвал за своето отношение към Шопенхауер: „Аз спадам към читателите на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, с увереност знаят, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той изобщо някога е казвал. Доверието ми към него се появи на момента... Разбирах го, сякаш той беше писал за мене, за да изрази моите мисли понятно, но по нескромен и безразсъден начин.“

Малко преди да започна да пиша тази книга, един ден в Архива на Гьоте и Шилер се появи сестрата на Ницше, Елизабет Фьорстер-Ницше. Тя тъкмо беше предприела първите стъпки за основаване на Архив на Ницше и желаеше да научи как е устроен Архивът на Гьоте и Шилер. Скоро след това във Ваймар се появи и издателят на Ницшевите съчинения, Фриц Кьогел, и аз се запознах с него.

По-късно влязох в сериозен конфликт с г-жа Елизабет Фьорстер-Ницше. Но по това време нейната любезност и подвижен ум извикаха у мен най-дълбоката ми симпатия. Страдах неописуемо от конфликтите с нея. До тях ни доведе една сложна ситуация и аз бях принуден да се защитавам от обвинения. Знам, че всичко това беше необходимо, за да се покрият с воала на горчивина в спомените прекрасните часове, които можах да преживея в Архива на Ницше в Наумбург и Ваймар, но все пак съм благодарен на г-жа Фьорстер-Ницше, че при първото от многобройните посещения, които ѝ направих, тя ме пусна в стаята на Фридрих Ницше. Там умопомраченият с чудно красиво чело, чело едновременно на творец и на мислител, лежеше на едно канапе за почивка. Това се случи в часовете на ранния следобед. Очите му, които в своето помрачение все още разкриваха одушевеност, сега само възприемаха картината на околната обстановка, която повече не можеше да намери достъп до душата. Ние стояхме до него, а Ницше не знаеше нищо за това. И все пак при гледката на одухотвореното му лице все още можеше да възникне мисълта, че то би могло да изразява една душа, която цял предиобед е творила мисли в себе си и която сега просто иска да си почине за малко. Вътрешното разтърсване, което обзе душата ми, сякаш премина в разбиране на този гений, чиито очи бяха отправени към мен, но не успяваха да срещнат моите. Пасивността на застиналия му от дълго време поглед отключи разбирането на моя собствен, който, без да срещне погледа на Ницше, пробуди душевната сила на очите ми.

Пред моята душа стоеше такава картина: душата на Ницше като рееща се над главата му, безкрайно красива в духовната си светлина, отдадена свободно на духовните светове, за които е жадувала, но не ги е намирала преди своето помрачение, все още прикована към тялото, знаещо за нея само докато този свят все още е представлявал копнеж. Душата на Ницше все още беше тук, но тя можеше да поддържа тялото само отвън, това тяло, което ѝ пречеше да се разгърне в пълната си светлина, докато още беше вътре в него.

Преди бях чел този Ницше, който беше писал; сега гледах Ницше, който носеше в тялото си идеи от далечни духовни области, които все още проблясваха в красота, въпреки че по пътя си бяха поизгубили от първоначалното си силно сияние. Една душа, която носеше от минали земни животи огромно богатство от светлина, но не можеше да го доведе до пълния му блясък в този живот. Възхищавах се от написаното от Ницше, а сега зад възхищението си съзерцавах един ярко сияещ образ.

В мислите си можех да изразя само откъслечно това, което видях тогава. Тази откъслечност представлява съдържанието на книгата „Фридрих Ницше, борец срещу своето време“. Това, че книгата си остана само смътен израз, все пак не скрива реалния факт, че беше вдъхновена от образа на Ницше.

Г-жа Фьорстер-Ницше тогава ме помоли да приведа в ред неговата библиотека. Благодарение на това получих възможност да прекарам няколко седмици в Архива на Ницше в Наумбург. Така се сближих много и с Фриц Кьогел. Беше приятна задача да разглеждам книгите, които беше чел Ницше. Във впечатленията, които създаваха тези книги, оживяваше неговият дух. Екземпляр от книга на Емерсон, целият осеян с бележки в страничните полета, носещ всички следи от найотдадена преработка. Съчиненията на Гюйо със също такива следи. Книги със страстни критични забележки, излезли изпод неговата ръка. Огромен брой бележки в полетата, от които се вижда как покарват кълновете на неговите идеи.

Докато четях една от бележките в основния философски труд на Ойген Дюринг, ми стана ясна една от радикалните идеи от последния творчески период на Ницше. В това си съчинение Дюринг развива мисълта, че човек би могъл да си представи вселената във всеки момент като комбинация от елементарни частици. Тогава световните събития се явяват последователност от всевъзможни такива комбинации. Ако те бъдат изчерпани, би трябвало отново да се върне първоначалната комбинация и цялата последователност да се повтори. Ако действителността представлява нещо такова, то би трябвало вече да се е случвало безброй пъти в миналото и да продължава да се случва безброй пъти и в бъдеще. Човек би стигнал до идеята за вечното повторение на еднакви състояния на вселената. Дюринг отхвърля тази мисъл като невъзможна. Ницше прочита това, у него се създава някакво впечатление, което продължава да работи в глъбините на душата му, и накрая у него то се преобразува в идеята за „възвръщане на същото“, което заедно с идеята за „свръхчовека“ доминира в последния му творчески период.

Бях дълбоко разтърсен, дори потресен от впечатлението, което получих от проследяването на четивата на Ницше по този начин. Защото виждах какъв е контрастът между характера на Ницшевия дух и този на неговите съвременници. Дюринг, крайният позитивист, който отхвърля всичко, което не е резултат от система на разсъждения, насочвана със студена и математическа точност, намира мисълта за „вечното възвръщане на същото“ за абсурдна, развива я единствено за да покаже нейната невъзможност, а Ницше я приема като разрешение на своята световна загадка, като интуиция, идваща от дълбините на собствената му душа.

Така Ницше се явява пълна противоположност на много от нещата, които го щурмуват под формата на съдържание на мислите и чувствата на неговата епоха. Той приема тези щурмове по такъв начин, че дълбоко страда от тях, и в страданието си, в неописуеми душевни болки твори съдържанието на собствената си душа. В това беше трагизмът на неговото творчество.

Той достига до своята кулминация, когато Ницше скицира мислите си за последното си съчинение „Воля за власт, опит за преоценка на всички ценности“. Ницше е склонен да извлича по чисто духовен начин от глъбините на душата си всичко, което мисли и чувства. Да създаде картина на света, изхождайки от духовните събития, които душата съпреживява, това беше тенденцията в неговата мисъл. Но влияние му оказва позитивистичната картина на света на неговата естественонаучната епоха. В нея съществува единствено чисто материалният бездуховен свят. Това, което все още се мисли по духовен начин, е остатък от древния начин на мислене, който вече не се вписва в тази картина. Безграничното чувство за истина на Ницше се стреми да заличи всичко това. Така той стига до краен позитивизъм. Съществуването на духовен свят зад материалния за него се превръща в лъжа. Той обаче може да твори единствено от собствената си душа. И да твори така, че да му се струва, че истинното творчество придобива смисъл само когато улавя в идеи съдържанието на духовния свят. Но това съдържание той отхвърля. Естественонаучното съдържание на света сграбчва душата му в хватката си толкова здраво, че той сякаш желае да го сътвори по духовни пътища. Лирично, с дионисиев душевен устрем се възвисява душата му в „Заратустра“. Там духовното витае по великолепен начин, но то мечтае в чудеса за материалното съдържание на действителността. Разгръщайки се, то разпръсва духа, тъй като той не може да намери себе си, а само да изживее като своя привидна същност бленувания отблясък на материалното.

По това време във Ваймар живеех душевно повече от всичко със съзерцанието на характерното за духа на Ницше. В собственото ми духовно преживяване този вид дух имаше своето място. Това духовно преживяване можеше да живее с борбата на Ницше, с трагизма на Ницше. Какво общо имаше това с формираните по позитивистичен начин изводи от мислите на Ницше!

Някои ме смятаха за „ницшеанец“, тъй като можех безрезервно да се възхищавам и от това, което беше напълно противоположно на собственото ми мислене. Запленяваше ме начина, по който се разкрива духът у Ницше. Мислех, че се чувствам близо до него точно поради това, че чрез съдържанието на своите мисли той не беше близък с никого. Той се чувстваше изолиран и от хората, и от своето време, които не можеха да съпреживеят духовните му пътища.

За известно време общувах интензивно с Фриц Кьогел, издателя на съчиненията на Ницше. Обсъждахме някои неща, свързани с изданието на Ницше. Никога не съм имал официално положение в Архива на Ницше или свързано с Ницшевото издание. Когато г-жа Фьорстер-Ницше поиска да ми предложи такова, точно този факт доведе до конфликти с Фриц Кьогел, които оттогава направиха за мен невъзможна всякаква връзка с Архива.

Връзката ми с Архива на Ницше представлява епизод, който ми даде силни импулси във ваймарския ми живот и нейното разрушаване накрая ми причини дълбоко страдание.

От обстойните ми занимания с Ницше ми остана представата за неговата личност, чиято съдба беше да съпреживее трагично естественонаучната епоха от последната половина на деветнадесети век и да се разруши от съприкосновението с нея. Той търси в тази епоха, но не може да открие нищо в нея. Що се отнася до мен, преживяването ми с него можа само да затвърди виждането ми, че цялото търсене в резултатите от естествознанието няма да открие същностното в тях, а ще трябва да го открие чрез тях в духа.

Така тъкмо чрез творчеството на Ницше проблемът на естествознанието изникна пред душата ми под нова форма.  В перспектива пред мен стояха Гьоте и Ницше. Енергичното чувство за реалност у Гьоте е насочено към същността и процесите в природата. Той иска да остане в природата. Ограничава се до чисто съзерцание на растителни, животински и човешки форми. Но докато пребивава в тях с душата си, навсякъде стига до духа. Той открива действащия в материята дух. До съзерцание на живеещия и действащия в самия него дух обаче той не желае да стигне. Той изгражда познание за природата, „съобразно с духа“. Но се спира пред чистото познание за духа, за да не изгуби връзка с действителността.

Ницше изхожда от виждането за духа в митична форма. Аполон и Дионисий са духовните образи, които той преживява. Ходът на духовната история на човечеството му се струва като взаимодействие или като борба между Аполон и Дионисий. Но той стига само до митичната представа за тези духовни образи. Не достига до съзерцание на действителното духовно същество. Изхождайки от духовното в мита, той прониква в природата. В душата на Ницше Аполон трябва да представлява материалното по модела на естествознанието, а Дионисий е замислен като символ на силите в природата. Но така красотата на Аполон се помрачава, а дионисиевото мирово чувство се парализира от природните закономерности.

Гьоте открива духа в природната действителност; Ницше губи духовното в мита в своя блян за природата, в който живее.

Аз стоях между тези две противоположности. Душевните преживявания, през които преминах в съчинението си „Фридрих Ницше, борец срещу своето време“, първоначално не намериха своето продължение. Затова пък през последния ми период във Ваймар Гьоте отново зае водещо място в моите размишления. Исках да охарактеризирам пътя, по който бе преминал животът на философиите на човечеството до Гьоте, за да представя след това Гьотевия начин на виждане като произтичащ от този живот. Опитах се да направя това в книгата „Гьотевият светоглед“, която излезе през 1897 г.

В нея исках да хвърля светлина върху това как чрез чистото познание на природата Гьоте съзира проблясъка на духа навсякъде, накъдето погледне, но оставих напълно непокътнат начина, по който той се отнася към духа като такъв. Исках да охарактеризирам тази част от Гьотевия светоглед, която живее във виждане за природата, „съобразно с духа“.

Ницшевите идеи за „вечното възвръщане“ и за „свръхчовека“ ме занимаваха дълго време. Защото в тях се отразява това, което е трябвало да преживее относно развитието на човечеството и същността на човека една личност, която бива задържана да не осъзнае духовния свят от бетонираните идеи на естествознанието от края на деветнадесети век. Ницше вижда еволюцията на човечеството така, че според него случващото се в даден момент вече се е случвало безброй пъти под същата форма и ще се случва безброй пъти в бъдещето. Атомистическата концепция за вселената прави настоящия момент да изглежда като определена комбинация от най-малки същности. След нея трябва да следва друга, а след нея още една и когато всички възможни комбинации бъдат изчерпани, отново трябва да се появи първоначалната.

Един човешки живот с всичките му подробности е съществувал безброй пъти и ще се повтори безброй пъти с всичките тези подробности.

„Повтарящите се земни животи“ на човека просветват с мрачен блясък в подсъзнанието на Ницше. Те водят човешкия живот през еволюцията на човечеството до житейски етапи, в които управляващата по духовни пътища съдба довежда човека не до повторение на същите преживявания, а към преминаване през мировия процес на развитие под много форми. Ницше е окован от веригите на естествознанието. Душата му е очарована от това, което може да направи то от повтарящите се земни животи. И той преживява това. Защото чувства своя живот като трагичен, изпълнен с болезнени преживявания, потиснат от скръб. Да преживее този живот още безброй пъти – това стои пред душата му вместо перспективата за носещи освобождение изпитания, които предстои да преживее този изпълнен с трагизъм човек в по-нататъшното развитие на бъдещите животи.

Ницше чувства, че в човека, който изживява себе си в дадено земно съществуване, се разкрива и друг човек – един „свръхчовек“, който в телесното си земно битие може да пресъздаде само фрагменти от своя съвкупен живот. Натуралистическата идея за еволюцията не му позволява да гледа на този „свръхчовек“ като на духовно господстващо начало в рамките на сетивно-физическото, а като на нещо, формиращо се чрез чисто природния процес на еволюция. Както човекът се е развил от животното, така от човека ще еволюира „свръхчовекът“. Естественонаучните възгледи отклоняват погледа на Ницше от „духовния човек“ в „природния човек“ и го заслепяват с един по-висш природен човек.

Това, което Ницше преживява в това направление, ме занимаваше най-живо през лятото на 1896 г. Тогава Фриц Кьогел ми даде да прегледам колекцията му от Ницшеви афоризми за „вечното възвръщане“. Това, което тогава си мислех за произхода на неговите мисли, написах през 1900 г. в една статия в „Списание за литература“. В някои от изреченията в тази статия се съдържа преживяното от мен през 1896 г. във връзка с Ницше и естествознанието. Тук ще повторя тогавашните си мисли, но освободени от полемиката, в която бяха облечени по онова време.

„Несъмнено Ницше е писал тези отделни афоризми в поредици без каквато и да е последователност... И днес поддържам своето убеждение, което изразих тогава, че на Ницше тази идея му е дошла, докато е четял „Курс по философия като строго научен светоглед и формиране на живота“ от Ойген Дюринг (Лайпциг, 1875 г.) и под влияние на тази книга. На стр. 84 от това съчинение се намира съвсем ясно изразена именно тази мисъл, само че там той я оборва също така енергично, колкото енергично Ницше я защитава. Книгата се съхранява в библиотеката на Ницше. Както показват многобройните бележки с молив в полетата, тя е била ревностно прочетена от Ницше... Дюринг казва: „По-дълбоката логическа причина  за всеки съзнателен живот изисква в най-строгия смисъл на думата неизчерпаемост на творенията. Възможна ли е сама по себе си тази безкрайност, по силата на която да възникват нови форми? Броят на материалните частици и силовите елементи сам по себе си би изключил безкрайното умножаване на комбинациите, ако непрекъснатата среда на пространството и времето не гарантираше неограниченост на вариациите. Още повече, че от това, което е преброимо, може да следва само изчерпаем брой комбинации. От това обаче, което според същността си без всякакво възражение изобщо не може да се разбира като нещо преброимо, трябва да е възможно да произлезе и неограниченото многообразие от състояния и отношения. Тази неограниченост, за която претендираме относно съдбата на формите във вселената, е съвместима с всякакъв вид изменение и дори с появата на интервали на приблизителна устойчивост или на пълно тъждество, но не и с прекратяване на изменението. Нека напомним на този, който желае да култивира представата за битие, което да съответства на изначалното, че развитието във времето има само една единствена реална посока и че причинността също е съобразна с тази посока. По-лесно е разликите да бъдат заличени, отколкото да се установят и следователно струва по-малко усилия да си представяме края по аналогия с началото, игнорирайки скока над пропастта. Все пак нека се пазим от такава повърхностна прибързаност, защото веднъж даденото битие на вселената не е незначителен епизод между две състояния на нощта, а единствената непоклатима и ясна причина, изхождайки от която можем да правим нашите заключения и предположения...“ Дюринг също така смята, че вечното повторение на състоянието не представлява стимул за живота. Той казва: „И така, от само себе си се разбира, че принципът на стимула за живот не е съвместим с вечното повторение на едни и същи форми...“

Естественонаучният възглед подтиква Ницше да направи извода, пред който Дюринг отстъпва от страх поради математически съображения и поради ужасяващата перспектива, която той представлява за живота.

По-нататък в статията ми се казва: „...ако направим предпоставката, че с материалните частици и силовите елементи е възможен ограничен брой комбинации, тогава имаме Ницшевата идея за „възвръщане на същото“. Нищо друго освен защита на една противоположна идея, взета от виждането на Дюринг за нещата, имаме в афоризъм 203 (Том XII в изданието на Кьогел и афоризъм 22 в съчинението на Хорнефер „Доктрината на Ницше за вечното възвръщане“): „Размерът на силите във вселената е определен, не е нещо „безкрайно“: нека се пазим от такава прекомерност в понятията! Следователно броят на състоянията, модификациите, комбинациите и еволюциите на тази сила, макар и извънредно голям и практически „неизмерим“, е все пак винаги определен и не е безкраен, т.е. силата е вечно една и съща и вечно активна – дори и до самия този момент вече да е изминала цяла вечност, т.е. всички възможни развития вече да би трябвало да са се случили. Следователно моментното развитие трябва да бъде повторение, а също и това, което го е породило, както и това, което възниква от него, и така нататък в посока напред и назад! Всичко е било безброй пъти, доколкото общото положение на всички сили винаги се повтаря...“ И чувството на Ницше относно тази мисъл е точно противоположно на изпитваното от Дюринг. За Ницше тази мисъл представлява най-висшата формула за утвърждаване на живота. Афоризъм 43 (при Хорнефер, 234 в изданието на Кьогел) гласи: „Бъдещата история: тази мисъл все повече ще побеждава и тези, които не вярват в нея, по силата на своята натура ще трябва най-накрая да измрат! Ще остане само онзи, който смята своето битие за способно за вечно повторение: сред такива хора обаче е възможно такова състояние, за каквото никой утопист още не е и мечтал!“ Може да се докаже, че много от мислите на Ницше са възникнали по същия начин като мисълта за вечното възвръщане. Ницше създаде една идея, противоположна на всяка идея, съществувала преди него. Накрая тази тенденция го доведе до неговото главно съчинение „Преоценка на всички ценности“.

Още тогава ми беше ясно, че в някои от мислите си, стремящи се към духовния свят, Ницше е пленник на естественонаучния възглед. Затова толкова строго отхвърлях мистичното тълкуване на неговата мисъл за възвръщането. И се съгласих с Петер Гаст, който в своето издание на Ницше е написал: „Доктрина за изчерпаемостта и следователно повторяемостта на космическите молекулярни комбинации, която трябва да се разбира чисто механически“. Ницше вярва, че една възвишена мисъл следва да бъде изведена от основите на естественонаучния възглед. Това беше начинът, по който той е трябвало да страда от своето време.

Така, съзерцавайки душата на Ницше през 1896 г., пред мен се появи това, което някой, който гледа към духа, е трябвало да изстрада от естественонаучния възглед от края на деветнадесети век.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ


placeholder