СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Критически забележки върху етиката

По това време в Германия беше основан клон на зародилото се в Америка „Общество за етична култура“. Изглежда разбиращо се от само себе си, че в епохата на материализма следва да се приветства стремежът към етическо задълбочаване. Но този стремеж тогава произтичаше от един основен възглед, който предизвика у мен най-силни възражения.

Лидерите на това движение си казваха: „В настоящето живеем сред множество противоречащи си възгледи за света и живота по отношение на познавателния живот, религиозните и социалните възприятия. В сферата на възгледите не може да бъде постигнато разбирателство между хората. Става много лошо, когато нравствените чувства, които хората би трябвало да имат един към друг, се намесят в сферата на тези противоречащи си мнения. До какво ще се стигне, ако чувстващите по различен начин по религиозните или социалните въпроси, или пък тези, които се различават един от друг по отношение на познавателния живот, дадат израз на своето различие така, че да определят моралното си поведение към мислещите другояче съобразно с това. Затова човек трябва да потърси принципите на една чисто човешка етика, която да е независима от всякакъв светоглед, която всеки да може да признае, независимо от това как мисли за различните сфери на битието.“

Това етично движение ми направи дълбоко впечатление. То касаеше възгледите, които бяха най-важни за мен. Защото пред мен стоеше дълбоката пропаст, която начинът на мислене на по-новото време беше успял да създаде между природните явления и съдържанието на морално-духовния свят.

Хората са стигнали до една концепция за природата, която иска да представи еволюцията на света без морално-духовно съдържание. Мисли се хипотетично за един чисто материалистичен произход на света. Търсят се закони, съгласно които от това първично състояние постепенно са могли да се развият до сегашната им форма живите, одушевените и одухотворените същества. Ако човек е последователен при един такъв начин на мислене – така си казвах тогава, – духовно-моралното изобщо не може да бъде представено другояче, освен като резултат от развитието на природата. Тогава за духовноморалното ще имаме безразлични природни факти, създали в своето развитие моралното като вторичен продукт и които в края на краищата отново го погребват в моралното си безразличие.

Разбира се, можех ясно да видя, че предвидливите мислители не стигат до тези заключения, че те просто приемат това, което им се струва, че им казват природните факти, и при това си мислят, че човек би трябвало да остави значението на духовно-моралното за света да почива на самото себе си. Но това изобщо не ми изглеждаше важно. За мен не беше важно, че се казва: „В смисъла на природните явления човек трябва да мисли за моралното по един индиферентен начин, а това, което мисли по този начин, са просто хипотези. За моралното всеки може да има собствени мисли.“ Казвах си, че който мисли дори за най-дребното в природата по приетия за това време начин, не може да припише на духовно-моралното никаква съществуваща сама по себе си, поддържаща се действителност. Ако физиката, химията и биологията останат такива, каквито са – а на всички те се струват непоклатими, – тогава същностите, които биват смятани за действителност, ще погълнат всяка действителност и духовно-моралното не би могло да се явява нещо повече от пяна, образуваща се от тази действителност.

Аз виждах в друга действителност. В такава действителност, която е морално-духовна, също колкото и природна. Виждаше ми се като проява на безсилие в стремежа към познание да отсъства волята да се проникне до тази действителност. Изхождайки от духовното ми съзерцание, трябваше да си кажа: „Над природните явления и духовно-моралното съществува една истинска действителност, която се разкрива нравствено, която обаче същевременно има силата в моралните действия да се превърне в явление, достигащо същото значение като това на природното явление.“ Струваше ми се, че последното изглежда безразлично към духовно-моралното само защото е отпаднало от първоначалната си връзка с него така, както трупът на човека губи връзката си с одушевеното и живото в човека.

За мен това беше ясно, защото не просто го мислех, а го виждах като истина в духовните факти и същности на света. В така наречените „етици“ ми се струваше, че са родени хора, които разглеждат подобно прозрение като безразлично за тях. Повече или по-малко несъзнателно те застъпваха мнението, че нищо не може да се постигне със стремеж към даден светоглед и затова е нужно да се спасят етичните принципи, без да навлизаме в това как са свързани те с мировата действителност. В това явление на епохата виждах голо отчаяние, отказ от всеки стремеж към даден светоглед. Несъзнателно лекомислен ми изглеждаше този, който твърди, че за да можем отново да разпространим нравственост сред хората, трябва да оставим всички светогледи да почиват на самите себе си. С Ханс и Грете Олден често правехме разходки във ваймарските паркове, по време на които се изказвах радикално по темата за това лекомислие. „На този, който проникне със своето съзерцание толкова надалече, колкото е възможно за човека“, така казвах, „ще му се открият световни събития, в които пред него ще се разкрие както реалността на моралното, така и реалността на природното.“ В наскоро основаното списание „Бъдеще“ написах остра статия срещу това, което наричах етика, изкоренена от всяка мирова действителност, която не би могла да има никаква сила. Статията беше приета по истински враждебен начин. Как би могло и да бъде другояче, когато тези „етици“ си въобразяваха, че са спасители на културата?

За мен този въпрос беше изключително важен. Исках да се преборя по една важна точка за признаване на такъв светоглед, в който етиката е заложена и се проявява наред с всяка друга реалност. Следователно бях принуден да се боря срещу етиката, която няма философска основа.

Отпътувах от Ваймар за Берлин, за да търся възможности да застъпя възгледите си в пресата.

Посетих високо уважавания от мен Херман Грим. Бях приет с най-голяма дружелюбност. Но на Херман Грим му се стори толкова странно, че аз, който бях изпълнен с жар по моя въпрос, имам право да внасям тази жар в неговия дом. Той ме слушаше малко безучастно, когато му говорих за моите възгледи по отношение на „етиците“. Мислех, че ще мога да го заинтригувам по този струващ ми се толкова важен въпрос. Но това не ми се удаде ни най-малко. Когато чу, че „искам да направя нещо“, той все пак каза: „Ами идете при тези хора, аз повече или по-малко ги познавам. Всички те са много мили хора.“ Сякаш ме поляха със студена вода. Човекът, когото толкова уважавах, не усещаше нищо от това, което толкова силно желаех. Той смяташе, че ще започна да мисля по въпроса по „съвсем разумен начин“, когато от посещението ми при „етиците“ се убедя, че са много симпатични хора.

И у други не събудих повече интерес, отколкото у Херман Грим. Тогава това често ми се случваше. Във всичко, отнасящо се до моите възгледи за духовното, трябваше да се справям съвсем сам. Аз живеех в духовния свят; никой от кръга на моите познати не ме последва там. Моето общуване се състоеше в екскурзии в световете на другите. Но аз обичах тези екскурзии. Уважението ми към Херман Грим не бе накърнено ни най-малко. Но пък можах да получа добра школовка в изкуството да разбирам с любов тези, които изобщо и не се стремяха да разберат какво нося в своята душа.

Такова беше естеството на моята „самота“ по това време във Ваймар, където имах толкова широки социални контакти. Но не смятах, че хората са тези, които ме обричат на такава самота. Все пак у мнозина виждах несъзнателно да действа поривът към светоглед, проникващ чак до корените на битието. Усещах колко много тежи на душите им начинът на мислене, напредващ толкова уверено, защото се придържа единствено към намиращото се в непосредствена близост. „Природата е целият свят“ – ето в какво се заключаваше този начин на мислене. За него смятаха, че следва да се приема за правилен    и хората потискаха в душата си всичко, което чувстваше, че той може и да не бъде смятан за правилен. В тази светлина ми се показваше много от заобикалящото ме тогава в духовно отношение. Беше времето, когато „Философия на свободата“, чието основно съдържание носех у себе си от дълго време, прие завършена форма.

Веднага щом беше отпечатана, изпратих „Философия на свободата“ на Едуард фон Хартман. Той явно я беше прочел с голямо внимание, защото скоро получих обратно неговия екземпляр на книгата с обстойните му забележки в страничните полета от началото до края. Освен това той ми пишеше, между другото, че книгата би трябвало да носи заглавието „Теоретико-познавателен феноменализъм и етически индивидуализъм“. Той бе разбрал напълно погрешно изворите на идеите ми и моите цели. Мислеше за сетивния свят по начина на Кант, ако и да го беше модифицирал. Той смяташе този свят за въздействието на същностното върху душата чрез сетивата. Това същностно според него никога не можеше да навлезе в полето на възприятие, което обгръща душата със съзнанието. То трябваше да остане извън пределите на съзнанието. Единствено чрез логически разсъждения човек би могъл да си изгради хипотетични представи за него. Оттук сетивният свят за него не представляваше нещо обективно съществуващо в себе си, а субективното проявление, съществуващо само в душата толкова дълго, колкото тя го обгръща със съзнанието.

В книгата си се опитвах да докажа, че духовният свят лежи не зад сетивния свят като нещо неизвестно, а се намира в него. А за света на човешките идеи се опитвах да покажа, че той води началото си от този духовен свят. Следователно за човешкото съзнание същностното на сетивния свят остава скрито само дотогава, докогато душата възприема единствено чрез сетивата. Когато към сетивните възприятия се добавят и изживеят и идеите, сетивният свят бива преживян от съзнанието в обективната му същност. Познанието не представлява отразяване на същностното, а вживяване на душата в това същностно. Преходът от още несъщностното на сетивния свят към същностното в него се извършва вътре в съзнанието. Така сетивният свят представлява явление (феномен) само дотогава, докогато съзнанието още не е се е справило с него.

И така, сетивният свят в действителност се явява духовен свят и душата живее заедно с този осъзнаваем духовен свят, разпростирайки съзнанието над него. Целта на процеса на познание е съзнателното преживяване на духовния свят, пред лицето на който всичко се свежда до дух.

На феноменализма противопоставях света на духовната действителност. Едуард фон Хартман смяташе, че искам да остана в рамките на феномените и се отказвам от мисълта да изведа от тях някаква обективна действителност. За него нещата следователно стояха така, че с начина си на мислене аз осъждам човешкото познание на това да не може изобщо да стигне до никаква действителност, а да трябва да пребивава в рамките на един илюзорен свят, съществуващ (като феномен) единствено в представите на душата.

Така на търсенето ми на духа чрез разширяване на съзнанието беше противопоставен възгледът, че „духът“ живее единствено в човешките представи, а извън тях може да бъде само мислен. Това беше общо взето разбирането на епохата, в която трябваше да представя „Философия на свободата“. За това разбиране преживяването на духовното беше сведено до преживяване на човешките представи. А от тях не можеше да се намери никакъв път до действителния (обективен) духовен свят.

Исках да покажа как в субективно преживяното обективно проблясва духовното и се превръща в съдържание на съзнанието. Едуард фон Хартман ми възразявяше, че който поддържа този възглед, пребивава в илюзията на сетивата и изобщо не може да говори за обективна действителност.

Стана ми ясно, че Едуард фон Хартман се отнася с недоверие и към моя „етически индивидуализъм“.

Защото на какво се основава той във „Философия на свободата“? В центъра на човешкия душевен живот виждах съвършено единение на душата с духовния свят. Опитах се да представя нещата така, че едно мнимо затруднение, което смущава мнозина, да се сведе до нищо. Обикновено хората смятат, че за да познава, душата – или „Аз-ът“ – трябва да се разграничи от обекта на познание, следователно не може да се слее с него в едно. Но това разграничаване е възможно и тогава, когато душата в известен смисъл се движи подобно на махало между единното битие с духовно-същностното и съзнанието за самата себе си. Потапяйки се в обективния дух, тя става „несъзнателна“, а осъзнавайки себе си, внася в съзнанието съвършено същностното.

Ако е възможно личната индивидуалност на човека да се потопи в духовната действителност на света, в тази действителност може да се преживее също и светът на нравствените импулси. Нравствеността се превръща в съдържание, което се разкрива от духовния свят вътре в човешката индивидуалност, а разширеното до духовното съзнание достига чак до съзерцание на това откровение. Това, което подбужда човека към нравствени постъпки, е откровение на духовния свят в преживяването на този духовен свят от душата. Това преживяване става вътре в личната индивидуалност на човека. Ако човекът, извършващ морални постъпки, се вижда във взаимоотношение с духовния свят, той изживява своята свобода. Защото духовният свят действа в душата не по принудителен начин, а така, че човек да разгърне в свобода дейността, която го подбужда към възприемане на духовното.

Да покажа, че сетивният свят в действителност има духовна същност, и че човекът, чрез истинското познание на сетивния свят, действа и живее като душевно същество в духовното, е една от целите на „Философия на свободата“. В охарактеризирането на моралния свят като такъв, който в своето битие осветява преживявания от душата духовен свят и с това дава възможност на човека да пристъпи към този морален свят в свобода, се състои втората цел. Затова нравствената същност на човека следва да се търси в неговото съвсем индивидуално единение с етичните импулси на духовния свят. Имах усещането, че първата част на „Философия на свободата“ и втората образуват един духовен организъм, едно истинско единство. Едуард фон Хартман пък смяташе, че като теоретико-познавателен феноменализъм и етически индивидуализъм те са свързани една с друга на случаен принцип.

Формата, която бяха добили идеите в книгата, е обусловена от тогавашната ми душевна настройка. Благодарение на моето преживяване на духовния свят в непосредствено съзерцание природата ми се разкриваше като дух. Исках да създам едно духовно естествознание. В съзерцателното себепознание на човешката душа в нея се открива моралният свят като напълно индивидуално нейно преживяване.

Източникът на формата, която придадох на идеите в книгата си, се намира в духовното преживяване. И преди всичко това е антропософията, ориентирана към природата и към мястото на човека в природата с индивидуално присъщата му нравствена същност.

„Философия на свободата“ сякаш отдели от мен и внесе във външния свят това, което се изрази през първия период от живота ми като идеи, формирани благодарение на съдбовното преживяване на естественонаучните загадки на битието. Пътят по-нататък сега вече не можеше да бъде друг освен борба за оформяне на идеите за самия духовен свят.

Познанията, които човекът получава от външното сетивното наблюдение, бяха описани от мен като вътрешно антропософско преживяване на духа от човешката душа. Това, че тогава още не използвах израза „антропософия“, се дължи на обстоятелството, че душата ми винаги се е стремяла първо към съзерцание, а не към терминологии. Пред мен стоеше задачата да изградя идеи, които да могат да представят преживяването на самия духовен свят от човешката душа.

Вътрешната борба за такова формиране на идеи стана съдържание на този период от моя живот, който преживях от тридесетата до четиридесетата си година. По това време съдбата обикновено ме поставяше в такава външна дейност, която не съответстваше на вътрешния ми живот по начин, позволяващ ми да дам израз на този вътрешен живот.