Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

05. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ: ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА, КОСМОЛОГИЯТА И РЕЛИГИЯТА

GA_25 Философия, космология, религия
Алтернативен линк

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ:

ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА,

КОСМОЛОГИЯТА И  РЕЛИГИЯТА

Аз ви говорих за упражненията, които водят до инспиративното познание. В перспективата на едно свръх сетивно познание те не са всъщност нещо друго освен подготвителни усилия. Те позволяват най-малко да стигнем до възприятието на течението на живота, на нашия минал живот, както изложих това и да възприемаме в етерната област действителностите, които се крият зад мисленето, чувстването и волята. Отстранявайки от съзнанието образите, които сме внесли в него през време на медитацията или в резултат на нея, ние успяваме също, в опразненото от всякакво съдържание съзнание, да влезем в допир с етерния Космос и проявленията на духовните същества, чието дело той е. Когато сме добили по този начин познанието на живота на душата, следователно на астралното естество първото нещо, което изпъква, е това което наследствеността е донесла на физическия организъм, това, което човешкото същество е получило от своите прадеди чрез връзката на наследствените факти. Ние откриваме, какво донася Космосът в етерния организъм, принос, който следователно избягва на наследственото течение и който е свързан с индивидуалността. Ние виждаме това, което в етерното тяло и в астралното тяло освобождава човека от наследствеността на прадедите му, на които той дължи своето физическо тяло.

Извънредно важно е да направим разлика между двата произхода: Този на наследствеността и този, който е пряка свързан с индивидуалността; този последен принос произхожда от космическия етерен свят и ни позволява да се индивидуализираме освобождавайки се от характерните черти на наследствеността. Това различаване има значение особено за педагогическата перспектива и изложените тук познания могат да доставят здрави основи на възпитателите. Нека ми бъде позволено да препоръчам малката книжка редактирана от Алберт Щефен върху "Курса на възпитателите" изнесен тук в самия Дорнах на Коледа миналата година.

Имагинативното познание, което човек развива чрез вече описаните упражнения позволява само възприятието на астралния организъм в рамките на земно съществуване. Той вижда, как духовното същество се е развило от раждането, но това което се научава да познава по този начин, не му позволява да каже, че това духовно същество е живяло преди раждането и продължава да живее и след смъртта. Той не вижда в него една вечна същност, ядката на едно вечно същество. За да стигне дотам, човек трябва да изпълнява с все по-нарастваща енергия упражненията, които целят отстраняването на създадените от медитацията образи. От самото начало не може да се направи нищо друго, освен да се правят енергични и упорити усилия.

Неуморно трябва отново да започваме да прогонваме от съзнанието формите, които имагинативното съзна ние е внесло в него или е създало в него. Постепенно вътрешната енергия се засилва достатъчно, за да бъде отстранена даже и обширната картина на изминалия до тогава земен живот, който имагинацията прави да се яви пред душата.

Настоявам върху тази точка: Възможно е да преследваме упражненията, които отстраняват от душата всяко съдържание и опразват съзнанието доста далеч, за да има душата силата да направи да изчезне даже и панорамата на собственото съществуване. В състоянието на съзнанието до което се стига в този определен момент, човек не вижда вече нито физическия организъм, нито етерния организъм, нито пък нещо от това, което в света участва в тяхното съществуване. Сетивният свят не съществува вече, нито усещанията, нито съвкупността на етерния Космос, за който съзнанието се беше отворило чрез имагинативното познание. Всичко това е премахнато и по този начин ученикът се е издигнал до степента на инспиративното съзнание. Тогава той се намира в едно състояние, което може да се сравни с това, което е притежавал преди зачатието, преди зародишния живот в утробата на майката; той стига до там да възприема преди земното съществуване.

За погледа се разкриват световете, в които душата обитаваше преди да получи на Земята първия атом, бихме могли да кажем на едно физическо вещество, донесено чрез зачатието. Тя е насочена към нейното минало, към нейното предземно съществуване и долавя така в едната насока това, което в нея е вечно. Това е истинската природа на Аза, на човешката същност, която той възприема тогава; тя е достъпна само за тази форма на инспирацията, която може да се абстрахира не само от физическото тяло и впечатленията, които то получава, но също и от етерното тяло което се беше явило под формата на картина на земния живот и от това, което е отпечатано в него. Когато човек е стигнал до това виждане на предсъществуването на този чисто духовен живот на душата, той добива също виждането на това, което е всъщност мисленето, способността да създаваме представи, такива как вито ги познаваме в обикновения съзнателен живот. Силите, които този живот поставя в действие, даже при едно подробно вътрешно разглеждане, не ни позволяват никога да проникнем истинската природа на мисленето, на способността да образуваме представи.

За да покажем ясно как представите се явяват в инспиративното съзнание, ще си послужа с един образ но който изразява напълно действителността. Представете си един мъртъв труп. Той още има формата, която беше тази на живия човек. Неговите органи са още на мястото си и въпреки това, нека го погледнем: Това е само тленната останка на самото същество. Ако минем към изучаването на този мъртъв труп, за да разберем неговата природа, ние си казваме: Така както той лежи пред нас, той не може да бъде една първична действителност. Такъв, какъвто е пред нас, ние не можем да си го представим,  че се ражда от само себе си. Ние можем да го схващаме само като една останка на един жив организъм, който е предшествал. Тази форми, тези удове на мъртвия труп измъкват пред нашето съзнание не само тялото без живот, което виждаме, но също и това, което го е родило. Когато в съвкупността на живия свят виждаме на какво поле се поставя мъртвия труп, чрез мисленето ние стигаме дотам да разберем това, което го е произвело, т.е. живото същество. Природата на която изоставяме тялото, може само да го разруши, но не може да го съгради. Ако искаме да стигнем до силите, които са изградили мъртвия труп, ние сме принудени да се върнем назад към живия човек. По един аналогичен път, но в една друга област, на инспиративното познание се разкрива природата на това мислене, на тази способност да образуваме представи, която притежаваме при обикновеното състояние на съзнанието. В действителност мисълта е един мъртъв труп, или най-малко нещо, което в нашата душа постоянно се стреми да се превърне в мъртъв труп. Преди да започнем земното съществуване, докато в духовния свят е бил душа и дух, човекът притежаваше една жива мисъл.

Една мисъл, една способност за образуване представи надарена с живот в лоното на духовната деятелност. Мислителната сила, с която разполагаме при обикновеното съзнание, е един остатък от тази жива субстанция, която сме били самите ние преди да слезем на Земята.

Една останка, каквато е останката на живото същество Инспиративното познание вижда в земната мисъл, в представите, агонизиращата или вече мъртвата форма, мъртвия труп на тази свръхсетивна мисъл преливаща от живот. Тук именно, в тази разлика по природа между двата вида мисли се разкрива връзката, която свързва една част от живота на душата с нашето предрожденно съществуване в световете на духа. Така ние оценяваме в тяхната истинска стойност обикновената мисъл и обикновените представи, от момента, когато имаме познанието на тяхната жива природа, която не може да се види никъде на Земята, от която в земния живот ние възприемаме само едно отражение. И това отражение ние наричаме мислене, мисъл. Ето защо мисленето и способността за образуване на представи са отвлечени и фактически твърде отдалечени от действителността, както мъртвият труп е различен от истинското човешко същество. И когато говорим за отвлеченост, за интелектуализъм, ние смътно чувстваме че тази мисъл с която сме свикнали не е истинската, но че тя има като източник една действителност, която е нейната истинска природа. А това има извънредно голямо значение: Едно истинско познание трябва да знае да установи не само на думи, но в действителни образи една връзка между това, което човешкото същество познава в своето тяло и това, което е в действителност вечното същество; ние току-що видяхме, как се установява тази връзка за обикновената мисъл. Само тогава се явява истинската стойност на Имагинацията и Инспирацията, когато знаем как агонизиращата или мъртва мисъл благодарение на упражненията, които трябва да доведат до Инспирацията, отново оживява в пределите на земното съществуване. Следователно, да добие инспиративното познание, за човека това всъщност означава той да съживи обезкръвената мисъл на мозъка. Тази мисъл не ни пренася направо в областта на предрожденното съществуване, но когато душата възприема един жив образ за нея, тогава човек знае, че тя не е от този свят, че тя е светлината дошла от едно предземно съществуване, за да осветли живота на Земята. От този образ ние познаваме, че той свидетелства за един живот на душата, който предхожда раждането. Ние ще видим какво значи това в перспективата на философското познание.

*   *   *

Както успяваме да установим истинската природа на мисълта, с помощта на свръхсетивното познание ние можем също да открием и истинската природа на волята. Това може да се постигне не вече чрез Инспирацията, а чрез Интуицията, за която говорих вчера, за да кажа, как човек може да я развие чрез упражненията, които поставят волята в действие. Тогава човек постига да излъчи своята собствена същност, душата и духа, от физическия и етерен организъм. По този начин той дава възможност на тази същност да проникне в духовния свят. От тоя момент той знае що е животът вън от физическия и етерен организъм. Той се научава да познава състоянието, в което се намира човешката душа, когато е изоставила вече своя физически и етерен организъм. А това не значи нищо друго, освен че той предварително се запознава с това, което става когато душата преминава границите на смъртта. Чрез смъртта душата и духът напускат физическото тяло и етерното тяло. Те ги напускат, защото под формата която са добили на Земята, тези тела не могат вече да бъдат тяхна дреха. Чрез интуитивното познание човек предварително се запознава с това, което става с ядката на човешкото същество, с "Човек-дух", когато вместо да остане закотвен в своето физическо тяло, той живее в света на духовните същества. Защото той действително живее в тях, както на Земята живее вътре в своето тяло и в своя организъм. Това, което ни съобщава Интуицията, е образната опитност на това, което ни очаква, когато минаваме през събитието на смъртта. За нас това е единствената възможност да добием един действителен поглед за това, на какво отговаря идеята за безсмъртната душа.

От една страна тази човешка душа съществува преди раждането което ни учи вече инсперативното познание и от друга страна, че тя е безсмъртна. Това ни учи Интуицията. По този път, чрез който познаваме вечната ядка на човешката личности нейното съществуване след смъртта, ние добиваме също и познанието на истинската природа на волята. Ние вече описахме природата на мисълта, която Инспирацията ни позволява да определим. Това, което се крие във волята, ние го познаваме, когато се издигаме до Интуицията чрез упражненията, които поставят в действие тази воля. Тогава волята ни се явява като отражение в обикновеното съзнание на нещо, което е съвършено различно от нея, което се крие в нея. Тогава тя се явява като най-младата способност на душата, като най-новата способност. Мисленето, способността да образуваме представи, е една агонизираща сила, краят на един живот, който е престанал да съществува, най-старата способност на нашата душа. Напротив, волята е нейният най-млад елемент. Между първата и втората отношението е същото както това на един старец към едно дете, с тази разлика, че в развитието на организма стадият на старостта следва детството; докато в живота на душата, детство и старост са едновременно присъстващи. Душата постоянно носи в себе си старостта и младостта, своята смърт и своето раждане.

В присъствието на едно познание на душата, основано на Инспирацията и Интуицията и съвършено конкретно, съвременната психология е извънредно отвлечена, абстрактна, защото тя само описва проявленията на мисълта и волята. Истинското познание на душата може да ни каже, че волята остарявайки се превръща в размисъл; а остарялата мисъл, мъртвата мисъл, се ражда от един волеви подтик. То ни учи същевременно, че мисълта, която ни се разкрива през на земното съществуване, е била воля в едно предидущо съществуване и че това, което понастоящем е нашата воля, тази млада способност на нашата душа, ще бъде мислене в едно следващо съществуване. Волята се разкрива на познанието като нещо, което води в нас един зародишен живот. Когато проникваме в духовния свят с това, което в нас е волева природа, ние имаме една млада душа, която чрез само себе си показва, че е дете. А ние не можем да си представим, че едно дете престава да расте и че един ден не ще стане старец; също така не можем да допуснем и интуицията действително ни учи на това,  че тази млада душа ще изчезне след смъртта, защото тя се намира още в стадия на зародиш. Интуицията ни позволява да познаем, че в момента на смъртта тя прониква в духовния свят. От това ние схващаме, що е вечната ядка на човешкото същество, тази ядка надарена с "безсмъртие", която нито се ражда, нито умира. Пред тези действителности модерната философия само разбърква идеи заети от обикновеното съзнание. Но какво са тези мисли на текущия живот? Ние видяхме: Те са мъртви трупове в душата. За да може душата наистина да разбере, що е мислещата част на душата, ще и бъде необходимо, ако може да се освободи от всяка превзета идея, да проучи обективно в какво се състои мисленето и образуването на представите на обикновеното съзнание, достигне до този извод, че тази способност не може да се обясни чрез самата нея както мъртвият труп не може да се роди от мъртъв труп и че както него тя има своя произход другаде. Впрочем физиологията открива конкретно това. От всичко, което Интуицията установява в тази област, философията би трябвало да направи този извод: Понеже обикновеното мислене или способността да образуваме представи има характерните черти на нещо, което умира аз мога да направя извода, че тя произхожда от нещо, което я е предхождало.

Това, което Интуицията разкрива чрез виждането, философията може да го установи чрез логически заключения, чрез диалектиката, т.е. по пътя на доказването, чрез косвено познание. Следователно, какво трябва да направи философията, когато тя отказва да надмине границите на обикновеното съзнание?  Ако не искам да се издигна до свръхсетивното познание, трябва да каже тя, ще бъде поне да анализирам съдържанието на текущото съзнание. И ако стори това при пълна свобода, тя ще открие, че мисълта и представата са като мъртви трупове. Следователно тя ще стигне до там да каже: - Понеже не могат да обяснят чрез само себе си това, което са аз трябва да направя извода, че те се коренят в една действителност, която ги е предхождала. Но за да стигне дотук, трябва душата да може да бъде наблюдавана в онова вътрешно състояние, което позволява да познаем в какво мисълта е един вид тленна останка; това състояние може много добре да бъде поставено в действие. Защото само един ограничен възглед вярва, че намира в обикновената мисъл нещо живо. Една свободна вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот мисъл, всичко онова, което могат да установят естествените връзки. Следователно, интелектуалистичната философия не може да стигне до познанието на една вечна човешка ядка освен по един косвен път, като това, което вижда на Земята, направи извода за съществуването на една сила, която е предсъществувала. Ако тази съща философия не иска да се ограничи при мисълта, да не остане интелектуалистична, ако включи в своето проучване вътрешната опитност на волята и на другите душевни способности, които са по-нови от мисленето, тя може да си представи, чрез каква игра на равновесие мисленето е свързано с волята.

На първо място тя установява едно логическо умозаключение: Агонизиращата мисъл е свързана с едно съществуване, което е било съществуване на душата преди нейното идване на земята. Даже ако философията не може да схване тази идея, тя може да допусне, че колкото и недостатъчна да е тя за нея, тя все пак е една действителност. Ако изхождайки от тук философията проучи волята или чувствения живот, тя успява да признае, че първата (волята) не е нещо, което умира, а една зародишна сила.  Този възглед срещаме например у Бергсон; той е изразен от него с други думи, които един дух без предубеждения може да замени с истински думи. Според начина, по който той се е изразил,  по който е формулирал своята философия, ние различаваме у него подтика за който той самия има глухо съзнание, подтик, който го кара да се потопи сам в убеждението, че човешката душа притежава една вечна ядка. Обаче Бергсон е отбягнал свръхсетивното познание; той установява съществуването на тази вечна ядка само в пределите на земния живот. Той не успява да извлече от своята философия убедителни доказателства за безсмъртието и за "нерожденността" на душата. Все пак той е знаел да определи като "остаряла" употребявайки един друг израз наша мисъл, която схваща като едно мъртво було разпростряна върху възприятията. От друга страна Бергсон е почувствал добре и това проличава от начина, по който се изразява това, което волята има като зародишно в себе си; той чувства по един жив начин в нея нещо вечно.

Въпреки това в описанието на тази вечна ядка на личността той не преминава границите на земното съществуване. Следователно можем да кажем, че даже ограничена в идеите основани на текущото съзнание философията, анализирайки обективно мисленето и волята, може да стигне, чрез едно косвено доказване, до това заключение, че душата е едно безсмъртно и "вродено" същество. Но тя не може да достави възприятието за това.

Това пряко виждане, което е осъществяване на философията: Възприемането на вечната същност, не може да се добие освен по пътя на имагинацията, инспирацията и интуицията. Всичко, което философията може да изложи върху вечната душа, може да произхожда само от източниците на древното познание, добито в състояние на съновидение, даже когато самите философи нямат съзнание за това и вярват, че го извличат от тяхната собствена основа. Умението може да бъде установено чрез средствата, с които разполага диалектиката и логиката. Обаче за да може философската мисъл да бъде оживотворена и възобновена. Необходимо е духовният живот на нашата епоха да признае Имагинацията, Инспирацията и Интуицията и освен това да приложи резултатите, получени чрез тях, във философската работа.  Сега ще се опитам да обясня, как нещата се представят за космологията и за религиозния живот.

*   *   *

Човешкото същество не може да познае себе си и не може да познае в себе си дейностите, които имат своя източник в Космоса, освен чрез Инспирацията и Интуицията. Единствено в полето на това инспиративно и интуитивно познание може да бъде изградена една истинска Космология т.е. един образ на Космоса, който да съдържа в себе си човешкото същество в неговата пълнота. Същевременно и само благодарение на това човек познава силите, които през време на земното съществува не изработват неговото физическо тяло и неговия етерен организъм. Душата и духът не са само скрити зад това физическото тяло и зад това етерно тяло; те се превръщат, метаморфозират се с оглед на будния живот. Наблюдаването на физическото и етерно естество не може да достави един възглед за вечното духовно същество, както един корен не дава възможност да възстановим растението в неговата действителна форма. Трябва да можем да потопим своя поглед в това, което в човека предхожда раждането и надживява смъртта. Само в този момент ще можем да видим в какво тази истинска човешка същност, за чието присъствие трябва да имаме възприятие, е свързана с Космоса. Ето защо докато е отказвал да признае ясновидството, духовният живот не е искал да построи една космология, в която човешкото същество да има своето място, както вече казах и това поради причините, които сега се явяват по-ясни. Все пак философите в миналото още в началото на миналото столетие са изградили една космология наречена "рационална", схващана като един от елементите на философията. Тази космология трябваше да бъде включена във философията и беше изработена със средствата на обикновеното съзнание. Но ако както вече изложихме, на философите им е трудно да проникнат истинската природа на душата, ще се разбере, че е съвършено невъзможно да се изгради една космология върху една съвкупност от действителности, ако не излезем вън от пределите на обикновеното съзнание. Ето защо космологията, която философите са изградили, се основаваше в действителност на идеите наследени от преданието, тези които човечеството беше добило, когато още притежаваше едно заглушено ясновидство и които могат да бъдат възобновени само чрез методичното ясновидство.

Самите философи не знаеха, че черпят от старите идеи. Те им идваха в ума чрез познанието, което имаха за историята на космологиите, а вярваха че наистина са ги замислили като оригинални. Обаче това, което те изработиха по този начин, беше само едно логическо умозаключение, вътре в което разположиха старите идеи изграждайки по този начин нещо като нови системи. Без никаква връзка с така предадените идеи, които се кореняха в старото ясновидство, техните творения трябваше да станат все повече и повече отвлечени. Когато в старите философски съчинения четем главите посветени на космологията, ние виждаме до каква степен идеите, които ни излагат развитието на света и неговия край, са отвлечени и празни от съдържание. В едно много далечно минало тези идеи бяха живи, защото човекът още носеше в себе си действителностите, които те изразяваха. Постепенно те изгубиха своята субстанция и останаха вече само една връхна дреха, едно съвършено външно изложение на това, което трябва да бъде една истинска космология, съдържаща не само привидния ред на нещата, но давайки подобаващото място на човешкото същество и основавайки се на познанието на духовния Космос. Върху тази точка Емил Бутру е дал с много голям размах важни указания относно начина, по който трябва да бъде изградена една космология. Обаче, тъй като той е искал да я основе само върху плоскостта на обикновеното съзнание, тя е останала една отвлеченост. И щом нещата стоят така, не трябва никак да се чудим, че космологията основана на разума е изгубила всяко доверие. Натуралистите я подкопават тържествено. Те можаха да формулират закони извлечени от наблюдението и опита, да констатират, че в природата всичко се развива по един установен ред и от това да извлекат една природна космология. Тази космология поне имаше едно съдържание, а именно това, което доставяха сетивните възприятия, външно виждане. Космологията основана на разума не можеше да се утвърди по един валиден начин пред нея и изгуби доверието на хората. Тя бе изоставена и днес не се говори вече за една рационална космология, основана върху разсъждението. Хората се задоволяват с една космология на природата, от която човекът е изключен. Можем следователно да кажем, че положението в което се намира космологията, още повече отколкото днешната философия, ни разкрива колко много е необходимо да потърсим прибежище в Имагинацията, Инспирацията и Интуицията. Философията поне е способна да наблюдава душата и ако тя върши това без превзети идеи, тя констатира, че функционирането на мисленето довежда дотам, човек да разбере, че зад това мислене се крие нещо друго, което не се корени в земните условия и с което може да бъде свързан животът на душата. Тя може също така да отвори за погледа границите на смъртта. Изводите, които прави от тази засилена дейност на мислите, чувствата, волевите подтици, й позволяват поне да обогати и да разнообрази своите отвлечености. За да може космология та да се одухотвори, трябва да и бъде дадено едно съдържание, което да има своя източник в едно виждане на духа. Тук човек не може да се придържа към изводи. За да се получи едно действително съдържание, трябва то или да бъде заето от традиционните схващания, или да бъде отново намерено чрез метода, който вече изложих. С други думи: Още повече отколкото за философията съвременният духовен живот е принуден да признае като валиден метода основан на Имагинацията, Инспирацията и Интуицията упражнявани при пълно съзнание и след това да използува техните резултати за да изгради една конкретна космология.  Сега да видим това, което в тази перспектива засяга религиозното чувство.

*   *   *

За да основем религиозния живот върху познанието, трябва опитностите, които човешкото същество може да има между духовните същества, да могат да бъдат отнесени и описани със средствата, с които разполагаме на Земята. Обаче тези опитности нямат никаква обща точка с това, което познаваме тук долу. В тази област човешкото същество е абсолютно отделено от всеки земен елемент и не може да се движи в нея освен с помощта на сили съвършено независими от физическия и етерен организъм, сили които в никой случай не се намират в обикновеното съзнание.

Само добиването на ясновидските способности позволява на съзнанието да се опита да опише това, което човешкото същество възприема в света на чистия дух. Поради тази причина едно "рационално богословие", което се опира само на данните на текущото съзнание, е още по-зле дошло, отколкото една "рационална космология". Наистина тази последната донася все пак някакви светлини: По един околен път тя още установява, че физическото и етерно тяло на човека дължат своята форма и своя живот на духовни същества. Обаче опитностите на духовния свят, които Интуицията отваря за човека (става въпрос за методическата Интуиция), не могат да бъдат добити изхождайки от текущото съзнание, какъвто е случаят за философията. Те даже не могат да бъдат предчувствани; днес, когато хората искат да извлекат всяко познание от обикновеното съзнание, те могат още по-строго отколкото за космологията да бъдат извлечени само от старите предания, датиращи от времената, когато хората се издигаха до духовните светове чрез едно неточно ясновидство. Би значило човек да сгреши напълно, ако той би вярвал, че може да предаде каквото и да е върху естеството на опитностите, които може да има в духовните светове, използвайки идеите, които доставя обикновеното съзнание.

Ето защо богословието трябваше да се настани все повече и повече в областта на историята и да се ограничи, още повече отколкото космологията, в идеите добити в миналото чрез ясновидството по отношение на царството Божие. Тези идеи, свързани едни с други чрез средствата, с които разполага логиката и диалектиката, са представени тогава в системи. По този начин хората вярват, че предлагат оригинални истини, но в тях няма нищо друго освен едно построение, едно лично построение на авторите. Самите идеи са наследени от историята и излети от авторите понякога в нови форми. Щом не вършат нищо друго, освен да черпят от източниците на текущото съзнание, тези автори не донасят друго съдържание освен това на преданието на миналото. Така се обяснява, че това рационално богословие е още по-презряно отколкото космологията имаща същия произход. Тази космология се можа да се утвърди спрямо космологията на натуралистите. Обаче в областта на религията богословието основано на разума е изгубило доверието на хората пред едно богословие основано на историята, чуждо на всяка действителност, на всяко пряко поставяне в действие на идеи родени от опитността на духовния свят.

Тази пряка непосредствена жива връзка човечеството я беше изгубило още през епохата, когато започнаха да се изграждат доказателства за съществуването на Бога пред Средновековието. Докато човекът имаше пряка опитност не ставаше въпрос за логическо доказване или за диалектика. Доказателствата за съществуването на Бога ни показват преди всичко, че е изчезнал всякакъв жив допир с Царството Божие. Действително, схоластиката беше права, когато казваше: Обикновеният ум е безсилен да предаде царството божие; той може само да уточни и да сложи в ред идеите, които са вече познати. Той може само да допринесе за предаване на самото учение една форма достъпна за хората. Това безсилие на обикновеното съзнание да предаде действителностите на Царството Божие е заставило съвременната мисъл да поеме два погрешни пътя. От една страна научните духове, които се чувстват призвани да говорят за религията и за божественото, чувстват много добре, че обикновеното съзнание не е в състояние да стори това и се ограничават да установят една история на религиите. Понастоящем е невъзможно да се предаде една истинска религиозна субстанция. Следователно учените се задоволяват да проучат съществуващите религии или тези на миналото от гледна точка на историята. Това ще рече, те изследват една вяра, която получаваше своето съдържание от смътното ясновидство на миналото.

Или пък изучават в днешните вероизповедания това, което е останало от миналото съдържание. Те наричат това история на религиите и се отказват по този начин окончателно да създадат един оригинален религиозен живот. От друга страна други учени констатират, че обикновеното съзнание, тази ясна мисъл на съвременния човек, е действително неспособна да предаде каквото и да е върху Царството Божие, върху Царството на Чистия Дух. Те се обръщат тогава към подсъзнателните области на душата, към сферата на чувствата, в която дремят известни мистични възможности, и говорят за една инстинктивна опитност, за една елементарна опитност за Бога.  Днес много често чуваме да се говори за този пряк контакт с Бога. Представителите на тази насока описват даже много добре поведението на духа на нашето време. Те се отказват от всякаква сила, която имат, да формулират в ясни и подредени идеи своето чувство за божественото. Простират се в дълги доказателства, за да установят, че тези спонтанна опитност истинската религиозна опитност според тях не може да бъде поставена в логически форми, че трябва да се откажем да изразим едно религиозно съдържание на езика на интелектуалците. Впрочем те се поддават на илюзии, защото това, което е изживяно в душата, в която и област да е, може винаги да бъде ясно формулирано. И когато по техен пример някои твърдят, че религиозното съдържание изгубва от своята сила, когато е проведено в ясни мисли, с това те само показват, в какво това съдържание отговаря само на сънувания, а не на действителности. Тази е една от характерните черти на религиозния живот на нашата епоха: Щом го изведем на светлина, се разкрива грешката, в която той е изпаднал.

Това положение трябва да ни накара, за да успеем да възобновим религиозния живот, да го основем върху познанието, да не отбягваме методите, които ни позволяват да добием живата опитност на Човека-дух и за духовните същества. Тези методи са абсолютно необходими, особено в този случай. Защото обикновеното съзнание не може да стори друго, освен най-много да подреди в система, или да уточни или да предаде познанията. То не може да ги открие; следователно то трябва да се ограничи да ги получи от преданието, валидно през далечната минала епоха, когато душите имаха съвършено различно устройство. Чрез самия този факт обикновеното съзнание остава ограничено в едно съдържание, което в никой случай не може да задоволи изискванията на едно съзнателно мислене, формирано при научните дисциплини. Следователно в тази перспектива и за трети път аз трябва да формулирам една мисъл, която трябва да бъде изразена за всеки клон на човешката дейности.

За да може религиозният живот да отговаря на духовните нужди на днешните времена, за да може отново да бъде запален неговият живот, трябва духовният живот на имагинативното, инспиративно и интуитивно познание и не само да допусне теоретически това познание, а особено що се касае за религиозния живот, да приложи неговите резултати, такива каквито духовната наука ги предлага.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ


placeholder