ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 12 юли 1924 г.

Господа! Казах ви, че ще разгледаме малко история в допълнение към това разглеждане на света, което предприехме. Видяхте как от цялата останала макроприрода постепенно се е формирал човешкият род. И чак когато Земята е умряла, когато вече не е имала свой собствен живот, чак тогава са се създали условия за живот на човека на Земята, чак тогава е могъл да се развие животът на хора и животни на Земята така, както ви го описах.

Видяхме също така, че в началото човешкият живот е протичал много по-различно, отколкото днес, и това се е разигравало там, където днес се намира Атлантическият океан. Трябва да си представим, че по това време там е имало суша; там, където днес се намира Атлантическият океан, е имало твърда земя. Още веднъж примерно ще ви изобразя как е стояла работата (изобразява го на дъската); тук сега се намира границата с Азия. Това е Черно море. Тук, долу, е разположена Африка, след това тук се намира Русия и тук преминаваме в Азия. Тук биха били Англия и Ирландия. Тук, от тази страна, се намира Америка. Следователно тук е имало по-рано навсякъде суша, а тук суша е имало съвсем малко; тогава в Европа е имало всъщност цяло огромно море. Всички тези страни са се намирали в морето. А ако преминем насам, и тук, в Сибир, също още е било море; всички това е още море. Тук, долу, където днес се намира Индия - тук се намира това, което е разположено зад Индия, и все пак тогава е било така, че тя малко се е издигала над морето. Следователно тук сме имали малко суша; тук отново сме имали суша. В тази част, където днес живее населението на Азия, на предна Азия, където живеят европейците, е било море, от което едва по-късно се е издигнала сушата. А ето тази суша е стигала много по-далеч, стигала е чак до Тихия океан, където днес се намират много острови; така че островите Ява, Суматра и т. н. - това са части от тогавашната суша, целият островен архипелаг. Следователно там, където днес е разположен Великият Тихи океан, отново е имало много суша, а в междините е имало море.

И така, първото народонаселение, което сме в състояние да проследим, е било тук, където се е запазила сушата. Ако направим обзор на Европа, можем да кажем: нещата в Европа са се развивали така, че само десет, дванадесет, петнадесет хиляди години преди днешното време Земята се е втвърдила толкова, че върху нея са можели да живеят хора. По-рано там са обитавали само морски животни, които при своето развитие са излезли от морето и т. н. Ако бихме поискали тогава да видим хора, би трябвало да пренесем погледа си насам, където днес се намира Атлантическият океан. Но и тук, в Азия, в Източна Азия също вече е имало хора преди около десет хиляди години. Тези хора, разбира се, са оставяли след себе си потомци; и тези потомци, господа, представляват голям интерес, доколкото това са тези, които са развивали на Земята така наречената най-древна култура. Това са народите, които днес наричаме монголи, монголските народи, това са японците и китайците. Те са особено интересни, защото представляват остатъци от най-древното население на Земята, от което все още нещо е останало.

Както видяхте, имало е, разбира се, и много по-древни обитатели на Земята; обаче те напълно са загинали. Това е населението, живяло тук, в древна Атлантида.

Никой от тях повече не съществува. Даже ако има техни останки, би се наложило да ги изравяме от дъното на Атлантическия океан. Би трябвало първо да се достигне това дъно - а това е по-трудно, отколкото се смята, - след това да се правят разкопки, но и тогава, най-вероятно, така и не би се удало да се намери нещо, доколкото те са имали меки тела - говорил съм ви за това. И културата, която са създавали жестикулирайки, с помощта на жестове, също не може да бъде открита с помощта на разкопки в Земята, тъй като от нея въобще нищо не е останало! Следователно това, което е още по-древно от японците и китайците, въобще е недостъпно за съвременната наука. За постигането на тези неща е необходимо да се занимаваш с духовната наука.

Интересно е обаче това, което са оставили китайците и японците. Виждате ли, онези китайци и по-древните японци не са днешните; за това ще кажа още няколко думи - онези китайци и японци са имали всъщност култура, която е съвсем различна от нашата. Бихме могли да си съставим за това доста по-правилна представа, ако не бяха юначните европейци, които в последните столетия подчиниха на себе си тези области и направиха всичко съвсем различно. При японците например това е станало в най-голяма степен. Японците са запазили само името си, в останалото са станали съвсем като европейците; те приемали от европейците едно след друго всичко и това, което съществува все още при тях от древната им култура, има изключително външен характер. Китайците са се запазили по-добре, но сега и на тях това повече не им се удава. Защото европейското господство се е утвърдило там не само като начин на управление; в тези области е взел връх европейският начин на мислене. Станало така, че тук е било изгубено всичко, което някога е съществувало. То и не е трябвало да продължава. Така се осъществява еволюцията на човечеството. Но за това ще говорим по-нататък.

Преди всичко ние разглеждаме китайците, тъй като при тях всичко се проявява в по-голяма степен. Те са имали култура, която се е отличавала от всички други култури най-вече защото китайците в своята древна култура всъщност съвсем са нямали това, което се нарича религия. Китайската култура е била още безрелигиозна култура. Трябва само да си представите, господа, какво се има предвид под «безрелигиозна» култура. Не е ли истина, ако разглеждаме култури, имащи религия, навсякъде, като например в древноиндийската култура, откриваме поклонение на невидими същества, които обаче изглеждат приличащи на човека на Земята. Това е свойствено на всички късни религии, че те си представят невидимите същества в антропоморфен вид.

Антропософията не прави това, нали така? Тя си представя свръхсетивния свят не в антропоморфен вид, а такъв, какъвто той е в действителност. Също така тя вижда израз на свръхсетивното в звездите и т. н. Забележително е това, че нещо подобно вече са имали китайците. Китайците не са почитали невидими божества, а са казвали така: нещата, които са на Земята, се различават едно от друго в зависимост от климата, в зависимост от свойствата на почвата, на която се намират. Виждате ли, Китай даже в най-отдалечените древни времена вече е бил голяма страна, той и днес е по-голям от Европа! Тази огромна страна и по-рано е била огромна, тя е имала чудовищно голямо и силно население. Не е истина, че населението на Земята нараства - това е само предразсъдък на съвременната наука, която винаги смята така, както й се иска. В действителност в древните времена населението на Китай е било огромно, същото е било и от другата страна, в Южна Америка и в Северна Америка. В древни времена тази страна също се е простирала до Тихия океан. И в сравнение с това, нашето население на Земята не е станало повече.

Следователно, господа, тази култура е съвсем древна. Днес още може да наблюдаваме тази култура такава, каквато тя е била преди осем, десет хиляди години. Тогава тези китайци са казвали: да, тук, горе, климатът е различен, почвата е по-различна, отколкото там, долу; затова всичко е различно, затова и растежът на растенията е различен, затова и хората живеят различно. Но Слънцето преминава навсякъде: то върви по своя път, то минава от топлите области в хладните и т. н. Тези хората си казвали: на Земята господстват различията; Слънцето прави всички равни. И те виждали в Слънцето това, което оплодотворява всичко, което прави всички равни. Затова казвали: ако имаме господар, и той трябва да бъде такъв.

Отделните хора се различават, но той, подобно на Слънцето, трябва да господства над хората. Затова те са го наричали «син на Слънцето». И той е бил задължен да управлява на Земята така, както управлява в света Слънцето. Отделните планети - Венера, Юпитер и т. н. - предизвикват различия, но Слънцето, като господар на планетите, прави всички равни. Според техните представи този, който е цар, е и син на Слънцето. Под думата «син» се подразбира това, което принадлежи към нещо, нали така?

И целият останал живот е бил устроен така, че хората си казвали: да, синът на Слънцето - това е най-важният човек за нас; а другите - неговите помощници, са подобни на това, както планетите се явяват помощници на Слънцето. И те устройвали всичко на Земята така, както го виждали горе, в звездите. Всичко това те правели без молитви. Китайците не познавали молитвата. Те го правели, без да имат това, което по-късно станало култ. По такъв начин те устройвали това, което би могло да се нарече тяхно царство, така че то ставало отражение на небето. Това не би могло още да бъде наречено «държава» - безобразието, което устроили съвременните хора. Но те устройвали всичко, което е било на Земята като отражение на това, което им се явявало на звездното небе.

Виждате ли, благодарение на него се е получавало нещо съвсем различно от това, което е било по-късно, и човек е ставал гражданин на царството. Той не е принадлежал към някакво вероизповедание, но е чувствал своята съпринадлежност към царството. В Китай първоначално не е имало никакви божества и ако по-късно са ги имали, това е било заимствано от Индия. Първоначално не са имали никакви божества и цялото си отношение към свръхсетивните светове те изразявали със своето царство, своята империя, в която имали своите учреждения. Ето защо тези учреждения носели семеен характер. Синът на Слънцето е бил в същото време Отец за останалите китайци и те му служели. Даже царството като единно цяло е носело семеен характер.

Всичко това е било възможно само защото онези хора въобще са нямали такова мислене, каквото са имали хората по-късно. Китайците още не са притежавали такова мислене, като по-късните хора. Начинът, по който мислим днес, е бил съвсем чужд за китаеца. Ние мислим например за животното, мислим за човека; мислим за вазата, мислим за масата. Древните китайци не са мислили така, а са знаели: има лъв, има тигър, има куче, има мечка, но няма животно въобще. Те знаели: съседът има маса с ъгли, а друг има кръгла маса. Те именували отделните неща, а какво е маса въобще, за тях не е имало никакъв смисъл. Те не са познавали масата като такава. Те знаели: това е човек с голяма глава, с дълги крака; това е друг човек с по-малка глава и къси крака и т. н. Това е голям човек, това е малък човек; но те не са познавали човека в общ смисъл. Те мислили съвсем иначе. На съвременния човек му е невъзможно да се пренесе в начина на мислене на китаеца, в методиката на мисленето му. Затова са му необходими някакви други понятия. Виждате ли, ако човек мисли така: маса, човек, животно - какво означава това? Това може да се формира на юридическа основа; защото юриспруденцията се гради от такива понятия. Но китайците още не са можели да измислят юриспруденцията. Тук всичко е било устроено подобно на семейството. В семейството не се ръководят от законовите задължения, ако синът или дъщерята искат да направят нещо. Ако днес в Швейцария някой иска да направи нещо, той проучва как стои работата в законово отношение и т. н. От това зависи всичко. И човек трябва да приложи това по отношение на конкретния случай.

Доколкото хората все още имат в себе си нещо китайско - защото винаги малко остава! - те се ориентират зле в правните норми и трябва да се обръщат към адвокат. Тези хора също така не се ориентират и в общите понятия. Китайците още не са имали юриспруденцията. Те въобще са нямали всичко това, което впоследствие е залегнало в основите на държавността. Те са имали само това, което всеки човек е можел да види в отделното, в конкретното.

Сега по-нататък. Това оказвало влияние върху цялата реч на китайците. Ако ние казваме «маса», при това си представяме нещо, имащо плоска повърхност и един, два, три и т. н. крака, при това трябва да бъде нещо, което може да стои именно като маса. И ако дойде някой и каже за стола, че това е маса, ние му отвръщаме: «Ти си магаре, каква ти маса, това е стол!» И ако някой дойде и започне да говори за това (за черната дъска) като за маса, ние бихме му казали: «Ти си два пъти магаре, защото това не е маса, а дъска». Ние трябва да назоваваме нещата с техните имена в съответствие с нашия език.

При китайците това не е било така, а да кажем - давам само хипотетичен пример, който не е съвсем точен, но вие можете да получите представа за това, - да кажем, китайците са имали един от звуците ОА, ИОА, ТАО за обозначаване на маса например. Но същият този звук е означавал и много други неща. И така, да кажем, един и същи звук може да означава: дърво, ручей, също така, да кажем, камъче и т. н. След това те имали друг звук, който би могъл да означава, да кажем, звезда, дъска и например пейка. Не смятам, че китайската реч действително е такава, но тя се изгражда на този принцип. Китаецът е знаел: има два звука, да кажем, например ЛАО и БАО, и двата означават съвсем различни неща, само ручеят попада и в едното, и в другото; тогава той обединява двата звука: баолао. Така той е изграждал своята реч! Той е градил речта си не на основата на имената, които се давали на отделните неща, а обединявал заедно различните звуци, обозначаващи различните неща. Звукът би могъл да означава дърво, но също така и ручей. Ако след това той е имал някакъв звук, който сред многото други неща е означавал също така и ручей, той го е съединявал с другия звук; тогава другият човек е знаел, че той има предвид ручей; ако той е изговарял само един звук, тогава никой не е знаел, какво има предвид. Така сложно е стояла работата и с писмеността. Следователно китайците са имали изключително сложна реч и изключително сложна писменост.

Но оттук, господа, следват много неща. Оттук следва, че човек не е можел така лесно, като нас, да се научи да чете и пише и даже да говори. Ние действително можем да кажем: четенето и писането са детска работа и не сме особено щастливи, когато нашите деца не се учат да четат и пишат; това би трябвало да бъде по детски лесна работа, но при китайците това не е било така; там до старини човек е оставал вечен студент дотогава, докато се е учил да пише и е овладявал речта. Трябва също да се има предвид, че народът всъщност не е умеел да прави всичко това и само този, който се е учил до дълбока старост, е можел да овладее всичко. Ето защо в Китай благородното съсловие се е състояло от най-образованите. Следователно в Китай това духовно благородно съсловие се е образувало благодарение на речта и писмеността. Това обаче не е ставало така, както на Запад, където дворянството се е присвоявало и после се е предавало по наследство; в Китай е можело да се получи висок ранг и положение само благодарение на образованието, благодарение на учеността.

Трябва да отбележим, господа, че когато днес предлагаме нашите съждения на външния свят, трябва винаги да се подчертава: ние съвсем не искаме да станем китайци! Следователно вие не трябва да разбирате казаното от мен така, че ние искаме да станем китайци или изпитваме особено възхищение пред Китай. Някои хора, разбира се, могат с лекота да позлословят по този повод; когато преди две години във Виена[1] имахме конгрес, един от нас каза там, че китайците и днес имат някои учреждения, които са по-мъдри от нашите. Моментално писаха във вестниците, че ние искаме да имаме в Европа китайска култура! Съвсем нямаме предвид това! Описвайки китайската култура, се говори с похвален тон, доколкото тази култура е носила нещо духовно. Но тя е примитивна, тя е такава, че към нея сега вече няма достъп. Затова вие не трябва да смятате, че бих искал да въведем Китай в Европа! И все пак аз искам да ви опиша тази най-древна култура на човечеството такава, каквато тя е в действителност.

Да продължим нататък. Това, което ви казах тук, е свързано въобще с начина на мислене и чувстване, които са били присъщи на китайците. Онези китайци, а също така по-древните японци, са се занимавали много, извънредно много усилено със своето изкуство, със своето специфично изкуство; те например рисували. Когато ние рисуваме, това е нещо съвсем различно от рисуването на китайците. Виждате ли, ако ние рисуваме - искам да взема нещо простичко, - ако рисуваме например топка (изобразява я на дъската) и ако, да кажем, светлината пада оттук, тогава тази топка тук е светла, а тук е тъмна, тъй като е в сянка, тук светлината преминава покрай нея, тук отново изсветлява, доколкото тук пада отразена светлина; а тук трябва да дадем особено силна сянка, която предметът хвърля на земята.

Това е пример как ние рисуваме. Трябва да имаме върху нашия предмет светлина и сенки. Ако рисуваме лице, тук рисуваме по-светло, ако тук пада светлината; тук го правим по-тъмно. Точно така виждаме, как от човека, ако рисуваме вярно, пада сянка на земята.

Но освен това, при рисуването ние трябва да отчитаме още нещо. Да допуснем, че аз стоя тук и искам да рисувам. Виждам, че отпред седи господин Айзенпрайс, а зад него виждам господин Майер и тези двама господа, които седят отзад; тях трябва да ги нарисувам така: господин Айзенпрайс - много голям, господин Майер и двамата господа отзад - много малки. Така те биха излезли и на фотография, ако бих ги фотографирал - много малки. Когато рисувам това, постъпвам така: господата, седящи на първия ред ги рисувам много големи, тези на следващия - по-малки, на следващия - още по-малки, а този, който седи най-отзад, има много малка глава и съвсем малко лице. Вие виждате, че трябва да се рисува в съответствие с перспективата. При нас това е задължително. Ние трябва да рисуваме в съответствие със светлината и сянката, трябва да рисуваме в съответствие с перспективата. Това следва от нашия начин на мислене. Но тези китайци, господа, при рисуване не са знаели ни светлина, ни сянка, ни перспектива, доколкото те въобще са виждали не така, както ние; те не обръщали внимание на светлината, сянката и перспективата; а казвали така: Айзенпрайс все пак не е великан, а Майер съвсем не е малък и нищожен гном! Те не биха могли така да ги разположат на картината, че единият да стане великан, а другият - гном, това би било лъжа! Това не е истина! Те се замисляли за всичко и рисували това, което са измислили. И китайците, и японците, обучавайки се на рисуване по техния маниер, се учили не на това, да разглеждат външно, но мислено прониквали в предмета; рисували, извеждайки всичко отвътре навън, тъй като е трябвало да мислят. В това се е състояла същността на китайската и на японската живопис.

И така, вие виждате: едва късното човечество е започнало да се учи да вижда. Хората, които живеели в Древен Китай, можели само в присъщия им маниер да мислят образно; те не изработвали общи понятия, такива като стол и т. н., но това, което са виждали, постигали вътрешно. Това не е удивително, господа, защото китайците са произхождали от такава култура, в която са виждали не така, както виждаме ние днес. Днес виждаме така, доколкото между нас и предмета има въздух. Но в областите, от които произхождали китайците, такъв въздух не е имало. Във времената, за които говорим, не са виждали така. В древните времена би било безсмислено да се говори за светлина и сянка, тъй като в плътния въздух тях просто още не ги е имало. Това се е запазило при китайците: изобразявайки предметите, те са минавали без светлина и сенки, без каквато и да е перспектива. Това е дошло едва по-късно. Оттук вие виждате как китайците са мислели съвсем по друг начин - вътрешно. Те са мислели не така, както по-късните хора.

Но всичко това не е пречело на китайците да проявяват във външните дела изкусност, стигаща твърде далеч. Виждате ли, докато бях още млад - сега това малко се промени, - в училище твърдяха: барутът е изобретен от Бертолд Шварц[2]. При това се е смятало, че дотогава никакъв барут не е имало и Бертолд Шварц веднъж, занимавайки се с алхимични експерименти, е създал барута от сяра, калиева селитра и въглища. Но китайците са правели барут преди хиляди години!

В училище също така ни учеха: Гутенберг[3] е изобретил книгопечатането. Макар отчасти това и да се е преподавало правилно, въпреки всичко се е създавало впечатление, сякаш по-рано никакво книгопечатане не е имало. Но китайците са го имали преди хиляди години. Също така китайците са владеели изкуството на дърворезбата и са можели да изрязват от дърво чудни неща. Следователно китайците са имали висока култура, касаеща външните неща. И тази култура на свой ред е била само последен отглас от културата, която по-рано е стояла доста по-високо; тъй като при разглеждането на китайското изкуство се открива, че то води към нещо още по-висше. Обаче китайците са имали една особеност. Те съвсем не умеели да мислят в понятия, а само в образи; затова пък при това те прониквали в същността на предмета. Те са можели също така да правят всички предмети, които са могли да бъдат направени благодарение на външните открития, макар и да не са стигнали до парната машина или нещо подобно. Днес китайците, можем да кажем, са лишени от самобитност и собствена култура, но те станали такива едва след като в продължение на столетия са били третирани от европейците.

Вие виждате, господа, че тук е имало култура, в някакъв смисъл духовна; тя е много древна - на около десет хиляди години. И относително късно, едва в първото хилядолетие преди началото на християнството хора, подобни на Лао-дзъ и Конфуций[4], са записали познанията на китайците. Но тези господа не са записали нищо друго освен това, което вече е било даденост в семейните обичаи в огромната империя. Те даже са нямали съзнание за това, че откриват морални, нравствени правила и т. н.; те записвали това, което заварили в качеството на образец на поведение на китайците. По-рано само са говорили за него. И така, по онова време всичко е било различно. Виждате ли, това е нещо, което и днес още може да се наблюдава сред китайците.

При японците това едва ли може да се види, тъй като те изцяло са се европеизирали. Подражавайки, те са приели всичко от европейската култура. Че тази култура е израснала не на самобитна почва, се разбира от факта, че тя не е в състояние самостоятелно да достигне до неща, които се явяват чисто европейски. Можем да го илюстрираме със следния пример. Японците е трябвало да използват парен кораб. Те си въобразили, че всичко при тях се получава по най-добрия начин. Например видели как се прави поворот с парахода, как се борави с витлото и т. н. След като техните европейски учители прекарали известно време с японците, те се възгордели и казали: ние вече и сами ще се оправим, можем да поставим някого за капитан. Тогава европейците слезли на сушата, а японците на своя параход излезли в открито море. Те искали да пробват поворот и видели, че корабът завива, но не знаели как да спрат. И този кораб започнал постоянно да се върти, да танцува в морето, и европейските учители, стоящи на сушата, е трябвало с лодка да влязат в морето и едва тогава успели да спрат кораба. Знаете, че Гьоте има едно стихотворение «Ученикът на магьосника», където юноша подслушал заклинанията на стария магьосник. На него не му се щяло сам да ходи за вода и той научил как с вълшебни заклинания да преобразява метлата, че тя да носи вода. И когато старият магьосник излязъл, той се опитал да застави метлата да донесе вода. Той знаел думата, заставяща метлата да носи вода. И метлата започнала непрестанно да носи вода - младежът забравил как може да я спре! Представете си, ако стаята ви е пълна с вода, а метлата все носи и носи още; ученикът даже счупил метлата, но се появили две метли и двете мъкнели вода! Всичко се наводнило, водата ставала все повече, но старият магьосник се върнал, казал думата и метлата престанала да носи вода.

Неотдавна евритмизирах стихотворението тук и това достави на хората голямо удоволствие, нали така? Същото е станало и с японците; те не знаели как да прекратят поворота и корабът се е въртял ли, въртял. Това е бил истински корабен танц, докато учителите, стоящи на брега, не се приближили с лодката и не го спрели.

Оттук следва, че макар китайците и да не са откривали европейските неща - това не са могли и японците, - те са открили древни неща, като барута, книгопечатането и т. н., достигнали са до тях в много по-древно време от европейците.

Виждате, че китайците много се интересували от обкръжаващата среда, проявявали голям интерес към звездите, въобще проявявали голям интерес към външния свят.

Друг народ, който също изгрява в най-древните времена, е индийският. Но той вече не стига толкова надълбоко, като китайският. Индийският народ също има древна култура. Но тази древна култура, бих казал, е по-късна от китайската и се издига от морето. Хората, които са били в по-късна Индия, в по-голямата си част се спускали надолу от Север и когато тук водата се оттеглила, се заселили.

За разлика от китайците, които повече се интересували от намиращото се във външния свят и са можели мислено да проникват в предмета, индусите в по-голяма степен насочвали усилията си към самите себе си. Китайците повече размишлявали над външния свят, в свойствения им маниер размишлявали именно за външния свят; индусите повече мислели за себе си, за самия човек. Затова в Индия възникнала култура, силно насочена към вътрешното. В най-древните времена индийската култура също била все още безрелигиозна, доколкото в индийската култура религията се е появила едва по-късно. Преимуществено разглеждали човека, при това го разглеждали вътрешно.

Виждате ли, най-добре бих могъл да ви го обясня с пример за това, как тези индуси са рисували, как са се занимавали с живопис. Ако китайците са виждал човек, те просто го изобразявали, при това прониквали в него мислено, без да отчитат ни светлина, ни сянка, ни перспектива. Така че ако китаец би поискал да нарисува господин Бурле, той би проникнал в него мислено; не би го направил на едно място черен, а на друго светъл, както правим това днес, не би започнал да прави светлини и сенки; не би почнал да прави ръцете относително по-големи - защото ние винаги държим ръцете напред. Затова ако китаец би се заел да рисува господин Бурле, на картината би бил именно господин Бурле.

При индусите всичко било по-иначе. Представете си как индусите рисували. Ето, те започвали и се опитвали да нарисуват глава. Перспектива при тях също не е имало. Но тук им идвало на ум следното: главата би могла да бъде и друга - и те веднага правели втора, трета и още други, и след това им идвало на ум да направят четвърта или пета. Така те можели една след друга да направят една до друга двадесет, тридесет глави! Толкова много им идвало на ум при вида на една глава. Или при вида на растение, когато го рисували, на тях тутакси им идвало в главата, че то може едновременно да бъде и друго - и едновременно се рисували много, много млади растения, израстващи от старото растение. Така е било с древните индуси. Те са притежавали колосална фантазия. Китайците нямали фантазия, те правели само нещо конкретно, отделно, но прониквайки мислено в него. Индусите имали колосална фантазия.

Сега, както виждате, господа, това вече го няма; действително, ако погледнем господин Бурле, той има само една глава, и ако някой го нарисува тук (на дъската), той ще успее да нарисува също само една глава. Така че ако се нарисуват двадесет, тридесет глави, при това не се изобразява външната действителност. Тук се рисува нещо мислимо само в духа.

Такава е била цялата индийска култура. Тя е била напълно вътрешна, духовна култура. Затова, когато виждате индуското духовно същество, каквото са си го представяли онези хора, то има много глави, рисували са го с много ръце или така, че нещо друго, нещо животинско излиза от това, което се намира в тялото, и т. н.

Виждате ли, индусите били съвсем различни хора от китайците. Китайците не са притежавали фантазия, а индусите от самото начало са били преизпълнени с фантазия. Затова индусите проявявали склонност към това, постепенно да превърнат своята култура в религия. Китайците никога, чак до наше време, не са обръщали своята култура в нещо религиозно. Виждате ли, европейците са тези, които объркват едното с другото и говорят за китайска религия. Нито един китаец няма да признае това! Той ще каже: «В Европа имате религия, индусите имат религия; ние нямаме нещо, което да прилича на вашата религия» - ето какво ще каже китаецът. Но това, към което са били предразположени индусите, е било възмож-но само благодарение на изключително точните им познания за човешкото тяло, каквито китайците са нямали. Китаецът е можел много добре да се вживее във всичко, което се е намирало навън. Затова и той е рисувал така, както ви описах. Ако той е възприемал нещо, е можел добре да се вживее в него. Виждате ли, ако поставим на масата оцет, сол и пипер и поискаме да узнаем, какви са тези вещества на вкус, ще трябва първо да опитаме с език пипера, солта или оцета; тогава ще знаем какви са те на вкус. При древния китаец това не е било така. Той е усещал вкуса на нещо докато е още навън. Той е можел действително да се вживее в него. Китаецът се отнасял с доверие към външното. Затова някои фигури на речта подчертавали участието му във външния свят. Ние вече нямаме такива изрази - или в най-добрия случай те носят само образен характер. При китайците те означавали нещо напълно реално. Ако аз се запозная с човек и кажа: този човек е кисел, - за вас това ще бъде само образен израз. Вие не можете да си представите, че той е действително кисел, като оцет. Но за китаеца това е означавало, че този човек предизвиква в него вкусово усещане, усещане за кисело.

При индусите това не е било така. Индусите умеели много по-силно да се задълбочават в своето тяло. Ако ние се задълбочим в нашето тяло, само при известни обстоятелства можем да почувстваме нещо в него. Ако всеки път, след като обядваме, този обяд остава да ни стои в стомаха, той няма да може нормално да смели храната и тогава ние усещаме болка на това място; ако не ни е наред черният дроб, той не може да отделя достатъчно жлъчка и тогава ние усещаме болка в дясната страна на тялото, дробът ни е болен. Ако белите ни дробове отделят твърде много ексудат, мокрота, тоест слизести секрети, така че те се запълват със слуз, ние чувстваме: дробовете ни не са наред, не са в норма, те са болни. Съвременният човек чувства своето тяло само в органите, които са болни. В древните времена индусът е чувствал и здравите органи; той е знаел как се чувства неговият стомах, неговият черен дроб. Ако днес човек иска да знае това, той трябва да вземе труп и да го отвори, за да разгледа отделните органи, намиращи се вътре. Ни един човек днес не знае как изглежда черният дроб, ако не е правил дисекции: трябва да изключим от това число само духовната наука - тя е в състояние да го опише! Индуси-те се потапяли мислено вътре в човека и са можели да нарисуват всички органи. Все пак, ако при рисуването бихте дали задание на индуса да почувства своя черен дроб и да нарисува това, което е почувствал, той би казал: черен дроб - това е един черен дроб, това е друг черен дроб, това отново е друг черен дроб. И той би нарисувал редом един до друг двадесет или тридесет черни дроба наведнъж.

Да, господа, това би било вече друга история. Ако пред мен е завършен човек, а аз му правя двадесет глави, това е образ на моята фантазия. Но ако аз рисувам човешкия черен дроб и при това изобразявам този черен дроб двадесет, тридесет пъти, това съответства на действителността; тогава всъщност изобразявам не нещо фантастично, а тези двадесет, тридесет черни дроба действително биха могли да възникнат! При всеки човек черният дроб има своя определена форма, тъй както и неговото лице, но тази форма не се явява неизбежна необходимост, тя би могла да бъде и друга. И тази способност да стане друга, това духовно начало в нещата индусите разбирали много по-добре, отколкото по-късните хора.

Индусите казвали: ако се изобразява отделно нещо, това е неистина, необходимо е да си представяме нещото духовно. Ето защо индусите имали висока духовна култура, те не се отдавали постоянно на външния свят, а си представяли всичко по духовен начин.

Индусите настоявали по такъв начин фактически да се изучават нещата. Затова при тях, за да стане един човек образован, пак е трябвало много дълго да учи. Защото не е било достатъчно човек веднъж задълбочил се в себе си, да е можел веднага всичко да узнае, нали така? Той е трябвало първо да бъде инструктиран за това. Ако преподаваме на момче или момиче, ние трябва да правим това така, че да ги научим да четат и пишат и т. н.; следователно отвън да ги научим на нещо. При древните индуси не е било така. Ако те действително са искали да научат някого, са го наставлявали как трябва вътрешно да се потапя в себе си, той е трябвало даже по възможност да изключи вниманието си от външния свят и да го насочи във вътрешния свят. Но ако някой седи и гледа наоколо и вижда всички вас как седите, той насочва вниманието си към външния свят. Това правели китайците, те насочвали вниманието си към външния свят. Индусите правели нещо друго. Те казвали: ти трябва да се научиш да гледаш до върха на носа си. При това е трябвало така да гледаш, че да не виждаш нищо, освен края на носа си, нищо друго, часове наред, и да не отместваш поглед.

Да, господа, европеецът ще каже: това е нещо ужасно, ако учат хората, че трябва винаги да гледат върха на носа си. Разбира се, за европееца това е нещо ужасно, той не би могъл да подражава на това. Но в Древна Индия това е било благо. Този, който е трябвало да се учи на нещо, не е трябвало да пише, а е трябвало да гледа върха на носа си. Но благодарение на това, че е седял на място и с часове е гледал върха на носа си, той е насочвал погледа си към вътрешното и се е научавал да познава белите си дробове, черния дроб и т. н. Той реално е насочвал погледа си навътре. Защото върхът на носа и през първия, и през втория час си остава един и същ; той не вижда на края на носа си нищо особено. Но започвайки с върха на носа си той все повече и повече се вглежда навътре в себе си. И тогава вътре става все по-светло и по-светло.

За това те е трябвало да изпълняват още нещо. Ако ходим, обикновено използваме своите стъпала и крака, нали така? Да, господа, това ходене оказва някакво влияние върху нас. Когато ходим пеша, се чувстваме изправени хора. От това се отказвали тези, които преминавали обучение в Индия. По време на обучението те е трябвало да държат единия си крак в такова положение и да седят върху него, а другият - в такова; следователно те са седели ето така и винаги са гледали при това върха на носа си - за тях е било съвсем непривично да стоят, имали са чувството, че не са изправени хора, че са свити като ембрион, сякаш още се намирали в майчиното тяло. Вие можете да видите това например във фигурата на Буда. Така е трябвало да се учат индусите. Така постепенно те се вглеждали вътре в себе си, учили се да познават вътрешния човек, учили се по напълно духовен начин да познават физическото тяло на човека.

Ако се вгледаме в себе си, чувстваме оскъдно мислене, повърхностни чувства и почти никаква воля. Индусите чувствали в човека целия свят. Разбира се, можете да си представите, че това са били съвсем различни от появилите се по-къс-но хора. Те също така развивали колосална фантазия, която фиксирали в своите поетични, мъдри книги, по-късно - във Ведите или във ведическата философия, която и до днес ни удивява; фиксирали това във всички легенди за свръхсетивни предмети и ние и до днес още се възхищаваме от тях.

Виждате тази противоположност: индусите са били тук, а китайци тук, по-горе; китайците са били народ трезв, външен, те съвсем не са живеели вътре, във вътрешния свят. Индусите са били народът, който напълно е насочвал погледа си навътре, разглеждал е отвътре физическото тяло на човека, което се явява духовно.

И така, разказах ви някои неща за древното народонаселение на Земята. Следващия път, господа, ще продължа, за да можем да се придвижим по-нататък, чак до това, как живеем ние сега; така че ще се занимаваме с история и по-нататък.

Но все пак подготвяйте въпроси. Вас все повече и повече ще ви интересуват отделни, конкретни особености, но следващия път ще отделям внимание на поставените въпроси и така постепенно ще се придвижваме напред. Сега не мога да ви кажа кога ще се състои следващото занятие. Трябва да пътувам до Норвегия и след десет или четиринадесет дни ще ви кажа кога ще е следващото занятие.

[1] «...когато преди две години във Виена имахме конгрес...» - Западно-Из-точния конгрес, провел се от 1 до 12 юни 1922г., виж цикъла лекции «Мировата противоположност между Изтока и Запада. Пътища за нейното преодоляване чрез Антропософията» Събр. съч. 83.

[2] Бертолд Шварц - ок. 1300, монах от ордена на францисканците от Фрайбург.

[3] Йохан Гутенберг - ок. 1394-1468.

[4] Лао-дзъ - китайски мъдрец, VI в. пр. Р. Х. Конфуций - 531-478 г. пр. Р Х., китайски философ.