СЕДЕМНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 25 юни 1924 г.

Добро утро, господа! Може би измислихте нещо за толкова дълго време, някакъв по-специален въпрос?

Въпрос за съществата от различните йерархии и тяхното въздействие върху човечеството.

Доктор Щайнер: Предполагам, че темата може да се окаже малко трудна, малко непонятна за тези господа, които днес са тук за първи път, защото за това е необходимо да се знае изнесеното вече от мен в предишни лекции. Но аз все пак искам да повдигна този въпрос и да подходя към него по колкото се може по-понятен начин.

Виждате ли, ако разгледате човека, как стои или ходи по Земята, ще се окаже, че той носи в себе си всъщност всички царства на природата. Преди всичко той носи в себе си животинското царство, в някакъв смисъл неговото устройство носи животински характер. Това вие бихте могли да видите дори в наличието при човека например на бедрени или раменни кости, които в подобен вид ги имат и висшите животни. Ако добре се запознаем с тези въпроси, и при животните, стоящи по-долу, се намират подобни или родствени образувания. Даже при рибите може, макар и с някаква приблизителност, да се види, че при тях една от костите съответства на една от костите на човека. Това, което може да бъде казано за костна-та система, по същия начин може да се каже и за мускулната система и даже за вътрешните органи. При човека имаме стомах - по съответен начин намираме стомах и при животните. Накратко, това, което го има в животинското царство, ние го откриваме също така и в човешкото тяло.

Това е довело до материалистическия възглед, че човекът въобще трябва да се смята само за високоразвито животно. Но такова той не е. Защото човек развива три неща, които животното на основата на своя организъм не може да развие. Първото - това е, че човек се научава да ходи изправен. Погледнете животните, които се учат да ходят наполовина изправени, и вие ще видите значителната разлика между тях и човека. При животните, които ходят малко изправени, например кенгуруто, вие виждате, че предните крайници, с помощта на които то стъпва, остават атрофирани. Предните крайници при кенгуруто не са предназначени за свободни действия. В случая с маймуната ние още повече не можем да кажем, че в това отношение тя прилича на човека. Когато се катери по дърво, тя не върви, а се катери вкопчвайки се. Всъщност тя има четири ръце. Тя няма два крака и две ръце. При нея краката са образувани като ръце, тя се катери. И така, ходенето прав е първото, което отличава човека от животното.

Втората разлика между човека и животното е способността за говорене. Способността да се говори е свързана с изправеното ходене. Ето защо вие намирате, че там, където все пак животното получава нещо подобно на способност за говор, (кучето, макар и да е относително умно животно, не получава такава способност, но я има например папагалът, който е ориентиран вертикално) то е ориентирано вертикално. Речта е свързана с битие в ориентирано по вертикала състояние.

И третото е свободната воля, към която животното също не може да стигне, тъй като зависи от своите вътрешни процеси. При човека тези последните са настроени и хармонизирани посредством цялата вътрешна организация.

Но въпреки това човек носи в себе си животинското. Следователно той има това животинско царство в себе си.

Второто, което човек носи в себе си е, растителното царство. Какво може човек благодарение на това, че той носи в себе си животинското царство? Виждате ли, животното усеща - човек също, растението не усеща. Макар, колкото и да е странно, съвременната наука да смята - веднъж[1] вече споменах за това, - че растението може да усеща, доколкото има такова растение, например така наречената венерина мухоловка, Dionaea muscipula[2]. Ако към нея се приближи насекомо, ако то е долетяло, венерината мухоловка затваря своите венчелистчета и поглъща насекомото. Това е много интересно явление. Но ако се казва: това растение, венерината мухоловка, трябва да почувства насекомото, тоест да усети, възприемайки, когато последното се окаже в близост, това е същата безсмислица, както ако някой каже: един съвсем малък предмет, който аз настройвам така, че той да се затвори, когато дойде мишка - капанът за мишки, - също има усещане, че мишката е близко! Такива научни съображения са просто безсмислени. Растенията не чувстват. И също в толкова малка степен растенията са способни за свободно придвижване.

И така, това, което при човека се явяват усещането и движението, е черта, обща с животните. Тук човек носи животинското в себе си. Само тогава той може разумно да мисли - животното не го може - и благодарение на това е човек. След това човек носи растителното царство, цялото растително царство той го носи в себе си. Растенията не се придвижват, но те растат. Растенията не усещат, но те се хранят. Човек също расте и се храни. Това прави в него растителното царство. Тези растителни сили човек също ги носи в себе си. Той ги носи в себе си и тогава, когато спи. Той сваля от себе си животинското, когато спи, защото тогава не усеща и не се движи - разбира се, ако не е сомнамбул, лунатик, но това вече се отнася към ненормалните състояния. В този случай той не напълно се лишава от движение, в този случай е болен. Но в нормално състояние човек не ходи на сън и не усеща. Ако той почне да усеща, се събужда. На сън той не може да усеща. В съня си човек носи в себе си само растителното същество.

Минералното същество, господа, също го носим в нас. То се съдържа например в нашите кости. Макар и да са малко живи, те съдържат и безжизненото под формата на калциев карбонат. Ние носим в нас минералното царство. Даже в мозъка ни се намира мозъчен пясък. Той е минерал. Минералното също го носим в нас. И така, ние носим в себе си животинското царство, носим в себе си растителното царство, носим в себе си минералното царство.

Но при човека нещата не се ограничават дотук. Ако човек би носил в себе си само минерала, растението и животното, той би бил подобен на животното, би се премествал, подобно на животното, доколкото животното също носи в себе си минерала, растението и животното. Естествено човек има отношение не само към тези три царства на природата, които са видими, но той има отношение и към други царства.

Искам да ви изобразя това схематично. Представете си, че това е човек (изобразява го на рисунка). Той има отношение към минералното царство, растителното царство и животинското царство.

Но той е човек. Бихте могли да кажете: да, но животното може да се опитоми, да се дресира. Това е вярно.

Но случвало ли ви се е да се сблъскате с това, бик да дресира друг бик? Или един кон да опитомява друг кон? Животните, ако те се опитомяват, дресират - тоест постигат известни способности, напомнящи човешките, - обезателно трябва да се дресират от човек! Не съществува кучешко училище, където да преподават кучета и от дадени кучета да правят дресирани, нали така! Тук просто е необходима намесата на човека. И ако някой даже би предположил, че във всичко може да се съгласи с материалистите, той би трябвало да продължи хода на своите собствени мисли. Съгласявайки се във всичко с материалистите, той би могъл да каже: човек, във вида, в който е сега, е бил първоначално животно, а след това е бил дресиран, «одомашнен», - но не би могло него самия да го дресира същото животно, каквото той първоначално е бил! Така не става, иначе едно куче би могло да дресира друго куче. Следователно първоначално е трябвало да присъстват същества - сега те могат да се намират някъде на друго място, но въпреки това е трябвало да има същества, - които са повдигнали човека до неговата днешна висота. И тези същества не биха могли да принадлежат към трите природни царства. Представете си, че когато вие сте били още подобни на малки зверчета в детството, за да направят от вас човек, би започнал да ви опитомява жираф: това е толкова невероятно, както невероятно е, че би могъл да ви опитомява дъб. В това вярват германските националисти, те допускат, че дъбовете, свещените дъбове могат да укротяват, да опитомяват хората. Виждате ли, минералното е още по-неспособно на това. Планинският кристал е прекрасен, но той е толкова по-неспособен да опитоми, да «одомашни» човека. Тук е трябвало да има други същества, други царства.

Действително всичко у човека е било издигнато на по-високо ниво. Животното може да има само представи, но не и мисли. Животните образуват представи. Но мисловна дейност при животните отсъства. Човек има тази мисловна дейност. Така че, макар човек да има например своето кръвообращение от животинското царство, той може да има свой мисловен орган не от животинското царство. Може да се каже: човек мисли, чувства и има воля. Всичко това става по един свободен начин. То става по друг начин благодарение на факта, че човек ходи изправен и говори.

Помислете за това, доколко различно би трябвало да упражнявате волята си, доколко различна би била цялата воля, ако, както в първата си година от живота, вие винаги бихте пълзели на четири крака. В този случай цялата човешка воля би била различна. Вие въобще не бихте стигнали до мисленето. Както нещата, носени от нас във физическото тяло, ни свързват с трите природни царства, така мисленето, чувстването и волята ни свързват с три други царства, със свръхсетивните, невидими царства. За всичко трябва да имаме название. И както ние наричаме минералното, растителното и животинското царство природни, така наричаме йерархии тези царства, които способстват при човека, неговите мисли, чувства и воля да бъдат свободни (вж. рис. 22).

Рис. 22

Следователно тук имаме природните царства, посредством които човек е съпричастен към природата, а тук имаме йерархиите. Виждате ли, както човек е съпричастен към трите природни царства, точно така той е съпричастен и към три духовни царства. Със своето мислене той е съпричастен към йерархията - виждате ли, в настоящето за нея няма още никакво название, доколкото материализмът не обръща никакво внимание на такива неща: така че ще се наложи да наричаме тази йерархия с нейното древно название Angeloi, ангели. Това название веднага може да бъде охулено като суеверие. Разбира се, днес в речта ние вече не притежаваме възможност да намираме имена, доколкото хората са изгубили способността да усещат звуците: речта е могла да се формира само докато хората все още са могли да преживяват звуците. Днес всеки употребява думите Ball (топка), Fall (случай), Kraft (сила); там навсякъде присъства звукът «А», във всяка от тези думи има «А». Но какво представлява «А»-то? «А» е изразяване на чувство! Представете си, че вие внезапно сте видели тук как някой е разтворил прозореца навън и е надникнал да види какво става. Доколкото това сега не би трябвало да стане, вие бихте били учудени, вероятно голяма част от вас би изразила своето учудване с «Ах!», ако не се притеснява да го направи. «А» винаги служи за изразяване на удивление. Всяка буква изразява нещо. И ако аз казвам: «Ball» (топка), използвам «А», защото хвърляйки топката, аз съм удивен от факта, колко странно се държи тя. Или ако това е топка за танци, аз се удивлявам как тя безпорядъчно се върти! Но става така, че човек постепенно привиква към това и вече не се удивлява. Тогава той би могъл да нарича топката «Bull» или «ВШ», но не и «Ball». Да вземем думата «Fall» (случай). Ако някой някъде се тръшне, падне, може да се каже: «Ах!». Нещо различно, също значително, се съдържа в звука «Ф». (Рис. 22)

«Kraft» (сила): ако някой прилага сила, бутаща него самия: «Ах!» - и така навсякъде, където има удивление, присъства «А».

Помислете, по ваше мнение мисленето е съсредоточено в главата. Но ако изведнъж ви се наложи да възприемете, че вашето мислене е свързано с духовно същество, при това точно така, както вашето усещане, чувстването ви на Земята трябва да бъде свързано с животните, за да можете да носите животинското в себе си - ако ви се наложи изведнъж да възприемете това, вие бихте били удивени и за да изразите своето удивление, би трябвало да използвате дума, съдържаща звука «А». Вие бихте могли да наречете съществото на мисленето, наричащо се някога «Angeloi», «ангел», да го наречете, използвайки «А». А това, което вие имате като сила на мисленето, бихте могли да обозначите с буква, изразяваща такава сила: буквата «Л». Докато силата в действието е възможно да обозначите с помощта на «Б». Думата «алб» вече се е използвала някога за обозначаване на нещо духовно и би могла да служи за обозначаване на съществата, имащи работа с мисленето, ако не се използваше в думата Alpdruck (кошмар), където тя носи болезнен характер. И така, йерархиите се явяват царство, което обхваща и човека, което човек носи в себе си точно така, както носи в себе си природните царства. И съществата, наречени Alb (алб), или ангели, се явяват тези същества, които трябва да имат работа с мисленето.

И напротив, с чувствата в човека трябва да имат работа животинските същества. Какво? Животинските същества? Виждате ли, ако човек е поне мъничко внимателен, ако предварително не изпада в ярост, когато става дума за духовност, ако човек допуска, че може да се говори и за духовното, вече може да му се открие нещо - даже ако той още не може да използва духовните изследвания, които се провеждат в антропософията. Помислете за това, че ако искате да усещате, трябва да имате в себе си топлина! Жабата усеща много по-малко интензивно, по-малко живо, отколкото човекът, доколкото тя няма топла кръв. За да чувства, човек трябва да има в себе си истинска топлина. Но тази топлина, която ние имаме в себе си, идва от Слънцето! Може да се каже: сетивата също са свързани със Слънцето, само че по духовен начин. Физическата топлина е свързана със Слънцето, а усещането, свързано с физическата топлина, стои във връзка с духовното Слънце. Тази втора йерархия, имаща работа с усещането, живее на Слънцето. Несъмнено може да се стигне до това - ако само не страдаш от слабоумие, срещащо се днес в мнозина, особено при учените, - може да се стигне до знание, че втората йерархия представлява слънчеви същества. Вътрешността на Слънцето не я познава нито един човек. Защото ако физиците действително биха могли да попаднат на Слънцето, те биха били крайно удивени от факта, че то изглежда съвсем не така, както обичайно си го представят! Доколкото Слънцето се проявява външно само като светлина и топлина, те мислят, че то се явява нагорещено газово кълбо. Обаче то не е такова. Всъщност то се състои от изключително всмукващи сили. То е кухо, не просто празно, но и засмуква. Бихме могли да кажем: външно то се проявява като светлина и топлина. Съществата, намиращи се вътре, са били наричани от гърците «същества на откровението». Тогава все още са знаели нещо за тях.

Съществата - защото древната инстинктивна мъдрост е била доста по-разумна от днешната, - които са се намирали на Слънцето, са ги наричали Ексузиаи. Ние бихме могли да добавим също и «слънчеви същества». Трябва да знаем, че говорейки за сетива, встъпваме в царството на слънчевите същества. Както казвам: човек има в себе си силите на растежа и храненето, тоест има в себе си растителното царство, трябва и да кажа: човек носи в себе си силите на сетивата, тоест силите на духовното слънчево царство, на втората йерархия.

И, трето, има първа йерархия, имаща работа с човешката воля - в което човек е най-силен, - посредством която човек не само се движи, но и реализира своите дела. Волята е свързана със същества, духовно присъстващи навън в целия свят, въобще явяващи се висшите духовни същества от тези, с които ние можем да се запознаем. Наричаме ги с гръцки или древноеврейски имена, доколкото нямаме немски и изобщо още нямаме подходящ езиков израз за тях: престоли, херувими, серафими. Това е най-висшето царство.

По такъв начин в духовното, както и в природата има по три царства. Както човек има работа с трите природни царства, така той има работа и с трите духовни царства.

Вие ще кажете: да, но в това аз мога да вярвам или да не вярвам, защото тези три царства са невидими, невъзприемаеми. Но, господа, на мен ми се е налагало да говоря с човек, на когото е трябвало да доказвам, че има въздух! Човекът не вярваше, че съществува въздух. Когато му кажа: тук се намира дъска - той вярва, доколкото ако той дойде тук, може да чукне по дъската, или ако погледне с очите си, ще види дъската, но по въздуха не може да чукне. Той гледа и казва: тук няма нищо. И въпреки това днес всеки признава, че има въздух. Него действително го има тук. Ще стане така, че хората ще признаят и духовното. Днес те все още казват: никакво духов-но начало няма тук - както казваха селяните: тук няма никакъв въздуха, за него говорят тези градски умници, на които толкова им се иска да се покажат умни; щом може да се мине, значи тук няма нищо! - а въпреки това въздухът е отдавна тук. Днес даже селяните знаят, че въздух има. Но даже най-разумните хора днес още не знаят, че навсякъде се намират духовни същества! Впрочем, като му дойде времето, те ще признаят това, тъй като иначе няма да им се отдаде да обяснят определени неща, обяснението на които е просто необходимо.

Понякога някой казва: във всичко, което е природа, дух няма, защото там има само това, което е известно за природата на естествознанието, в природата няма нищо друго. Да се говори така, господа, е подобно на следното: представете си, че тук лежи умрял, мъртвец, а аз идвам и казвам: «Хей, лентяй, защо не се изправиш и не ходиш?» Аз полагам усилие, за да му дам да разбере, че не трябва да бъде лентяй и трябва да стане. Да, в този случай бих проявил несхватливост, тъй като погрешно бих счел, че това е жив човек. Същото е и това: всичко, което естествоизпитателят може да намери, го намира не в живото, а в мъртвото. Навсякъде в природата намира, открива само мъртвото, а това, което живее, той не го намира. Духовното той не намира по този път, но въпреки това него го има там.

Ето какво исках да ви кажа в отговор на въпроса, поставен във връзка с йерархиите.

Господин Бурле: В минали лекции господин докторът говори за знанието на духовната наука при древните народи. Днес човечеството е изгубило това знание. Не би ли могъл господин докторът да ни обясни как е станало това? Само материализмът ли е виновен?

Доктор Щайнер: Как е пропаднало древното знание? Виждате ли, господа, това е твърде забележително събитие. В дълбока древност древните хора, нашите предци са притежавали велико знание, не такова, каквото имаме днес, а в художествена, поетична форма, което, както съвсем правилно каза господин Бурле, е загубено от човечеството. Бихме могли да попитаме защо е било загубено това знание. Разбира се, не можем да кажем, че само материализмът е виновен за това. Защото ако всички хора още притежаваха тази древна мъдрост, материализмът въобще не би възникнал. Именно поради факта, че древната мъдрост е била изгубена и в духовен смисъл хората станали инвалиди, те са открили материализма. Следователно самият материализъм е обусловен от загубата на древните знания, а не обратното, както понякога се говори, тоест гибелта на древната мъдрост не е обусловена от разпространението на материализма. Така че от какво в действителност е била предизвикана гибелта на древното знание?

Да, господа, причината е, че човечеството се намира в развитие. Разбира се, сега може да подложим човека на па-тоанатомична дисекция. Ако той е умрял, вие можете да му направите дисекция. По такъв начин можете да получите сведения за това, как е устроен човекът днес. От древните времена са се запазили сравнително добре мумиите в Египет, за които неотдавна говорихме, но те са напълно балсамирани и да се подложат на правилна дисекция вече не е възможно. Как е изглеждал човек преди, а именно тогава, когато той е бил организиран по-фино, хората днес не могат да добият никаква научна представа на основата на чисто външните изследвания. Да се разбере е възможно само с помощта на духовни изследвания. Но по този път ние стигаме до факта, че човек в древността е бил съвсем не такъв, какъвто е днес.

В древността на Земята е имало време, когато човек не е имал никакви твърди кости, както сега. Тогава хората са имали такива кости, както при болните от рахит деца, имащи меки кости, краката им са с Х- или О-образна форма и въобще са слаби. Фактът, че такива кости по принцип съществуват, вие можете да видите например при хрущялните риби, съществуващи и до днес. В този случай костите имат хрущялен характер. Такива кости някога са имали и хората, защото скелетът някога е бил мек. Ще кажете: но тогава всички хора биха ходили на Х- и О-образни крака, всички би трябвало да са криви, ако костите им са били меки!

Именно така и би станало, ако на нашата Земя въздухът винаги е бил същият като днес. Но това не е било така. В древните времена въздухът е бил много по-плътен. Сега е значително по-разреден. В древността въздухът е съдържал в себе си много повече вода от днес. Въздухът е съдържал също така много повече въглероден двуокис, въглена киселина. Целият въздух е бил по-плътен. Сега разбирате, че тогава хората с техните меки кости също са можели да живеят. Защото нашите сегашни кости ние ги имаме заради факта, че въздухът не може повече да ни носи. По-плътният въздух е носил хората. Ходенето в древни времена е приличало повече на плуване. Днес ходенето е станало страшно механично, машинообразно: поставяме крак - той трябва да се постави като опора, -после поставяме втория крак. В най-дълбока древност хората не са ходили така. Те усещали, че наситеният с вода въздух им позволява да се носят като във вода. И са можели да имат меки кости. Когато въздухът станал по-разреден - за това може да се узнае с помощта на външната наука, че въздухът е станал по-разреден, по-фин, - тогава и твърдите кости станали необходими, едва тогава възникнали тези твърди кости. Разбира се, дотогава въглената киселина е била навън, тя се е съдържала във въздуха. Днес ние носим в себе си солите на въглената киселина. Именно благодарение на това обстоятелство нашите кости са се втвърдили. Така са свързани тези неща.

Но ако костите са станали твърди, в човека са станали твърди и други части, така че човек, имайки меки кости, е имал значително по-мека мозъчна маса. Въобще в древността черепът и главата на човека също са били формирани съвсем различно. Виждате ли, те в по-голяма степен са били формирани така, както днес се формира главата при болните от воднянка. Наистина тогава това е изглеждало прекрасно, но днес съвсем не е така. Главата на човека се е поддържала в състояние като при съвсем малко дете, като при ембрион, в тялото на майката, тъй като човек е имал мека мозъчна маса и мекият мозък е бил изместен в предната част на черепа.

Господа, когато човек е бил мек, неговите душевни способности са били различни. С помощта на мекия мозък е можело да се мисли доста по-духовно, отколкото с помощта на твърдия мозък. Древните хора все още са чувствали: човек, който винаги е мислел за едно и също, който малко е възприемал, но е бил упорит и е държал на своето, е бил наричан твърдоглав, дебелоглав. Смисълът на чувството се е състоял в това, че ако имаш мек мозък, можеш по-добре да мислиш и по-добре да формираш представи. Ето такъв мек мозък са имали древните хора.

Но тези древни хора са имали и нещо друго. Ние действително можем да кажем: ако се роди дете, неговият череп с мек мозък и меки кости още прилича - костите не така силно, но мозъкът много прилича - на това, което е било при древните хора. Но пробвайте да сложите да лежи или да седи такова малко дете. То не може да мръдне от мястото си, не е в състояние да се храни и други подобни. То нищо не може! Затова за него трябва да се грижат по-висши същества, както и за хората, имащи мек мозък. Оттук и следствието: тогава хората не са имали никаква свобода воля. Тези хора са притежавали повече мъдрост, но те са нямали никаква свободна воля. Обаче при развитието на човека постепенно се е появила свободната воля. Така че костите и мозъкът е трябвало да се втвърдят. Но заедно с втвърдяването на древното съзнание му дошъл краят. Ние не бихме станали свободни хора, ако не бяхме станали «дебелоглави», твърдоглави, ако не бяхме получили череп с по-твърд мозък. Но за нашата свобода ние сме задължени именно на този процес. Ето така всъщност залезът на древните знания настъпил едновременно с появяването на свободата. Това е. Разбрахте ли го? (Отговор: Да!) Залезът на знанията настъпил с появяването на свободата!

И ето, сега хората, достигнали свободата, но изгубили древното знание, изпаднаха в материализъм. Но материализмът не е истинен. Затова ние трябва отново да стигнем до духовното познание, въпреки че днес имаме много по-твърд мозък от древните хора. Това ние можем да направим само благодарение на антропософската духовна наука, която стига до познания, независими от тялото, достигани изключително с помощта на самата душа. Древните хора са притежавали своите познания благодарение на факта, че техният мозък е бил по-мек, тоест е бил по-подобен на душата. Ние имаме нашия материализъм, доколкото мозъкът ни, станал по-твърд, вече не приема душата. И ние трябва посредством душа, която мозъкът не приема, да достигнем духовното познание. Това прави духовната наука. Човек отново се връща към духовното познание. Но ние живеем сега в такава епоха, когато човечеството с помощта на материализма купува свободата. Затова не трябва да се казва, че материализмът е лош, макар и да не е истинен. Материализмът, ако не е прекален, не е нещо лошо, благодарение на материализма човечеството може да се научи на много неща, които по-рано не е знаело. Това е така.

Има още един въпрос, зададен по-рано в писмена форма: Във вашата «Философия на свободата» прочетох фразата: «Едва когато направихме мировото съдържание[3] наше мисловно съдържание, ние отново намираме тази връзка, от която сами сме се освободили».

И така, господинът е чел «Философия на свободата». Той поставя въпрос: «Какво принадлежи към това съдържание на света, защото всичко, което виждаме, съществува само дотолкова, доколкото то е мислимо». И след това той добавя: Кант е пояснил, че разсъдъкът не е способен да разбира това, което се явява причинен свят, предшестващ света на опита.

Виждате ли, господа, работата стои така: когато ние се родим, когато сме малки деца, имаме очи и уши, виждаме и чуваме, тоест възприемаме неща, намиращи се вън от нас. Столът, стоящ тук, детето още не може да го мисли, то само го възприема. Столът изглежда за детето така, както и за възрастния, само че детето още не мисли за стола. Да допуснем, че с помощта на някакво устройство съвсем малко дете, още нямащо мисли, би започнало да говори. Тогава би се случило така, че това малко дете би проявило склонност да критикува наред, всичко някак да го критикува. Защото ние днес сме привикнали към факта, че даже глупавите хора се стремят да критикуват колкото може повече. Даже съм убеден, че ако на малкото дете, което още не може да мисли, му се даде възможност да говори, то би станало крупен критик. В древна Индия да критикуват, да съдят са смеели само тези, които са достигнали шестдесет годишна възраст. Другите не смеели да произнасят съждения, защото тогава казвали: те още нямат жизнен опит. Не искам нито да защитавам, нито да критикувам, искам само да ви кажа, че това го е имало. Днес всеки, достигнал двадесет години, би се разсмял, ако биха му казали, че трябва да почака до шестдесет със своите съждения! Днешните млади хора не правят така. Без въобще да чакат, едва научили се да държат писалката, започват да пишат във вестниците и да осъждат всичко наред. В това отношение днес сме отишли далеч. И аз съм убеден, че ако младенецът можеше да говори - о, какъв строг критик би бил той!

Дявол го взел, ако шестмесечен получи дар слово, той също би почнал да критикува всичко в нашите действия!

Господа, виждате ли, ние започваме да мислим едва по-късно! Какъв образ обаче описахме? Представете си шестмесечно дете, което още не може да има мисли за стол, но вижда стол, както ние го виждаме. Представете си, че детето би подхванало дискусия за стола. Тогава бихте казали: аз също имам мисли за стола. Столът притежава тегло, сила на привличане, за да стои на пода, стола са го изрязали и струговали, благодарение на което той има форма. Столът притежава определена вътрешна еластичност, благодарение на което аз мога да седя на него, без да падам долу, като сядам, и т. н. Аз имам мисли за стола. Имам някакви мисли за стола! Половингодишният младенец не мисли за всичко това. Аз идвам и казвам така: столът има твърда форма, има тежест. Младенецът, който още няма такива мисли, казва така: ти си глупак, ти си изкуфял от старостта. Ние знаем какво е стол, когато сме на половин година, но по-късно той предизвиква у нас всевъзможни фантастични мисли. Ето какво би било, ако дете на половин година би могло да говори. Ето какво би казало то: това, което придобиваме с възрастта, е способността не само да говорим за нещо, но и да мислим за него. При това самите мисли се отнасят именно към стола. По-рано аз ги нямам. Аз осъзнавам мислите, когато достигна определена зрелост за това. Но здравината на стола се намира все пак извън мен. Защото не моята собствена здравина ми позволява да седя, когато сядам на стола, в противен случай бих могъл да седя на самия себе си. Столът притежава тежест не благодарение на мен, не защото аз съм седнал върху него, защото той и сам по себе си е тежък. Всичко, което «улавям», което разбирам мисловно, се съдържа вече в самия стол. Аз «схващам», разбирам реалността на стола, когато в хода на своя живот посредством мислите отново се свързвам със стола. Отначало аз виждам само цвета и т. н., чувам, ако някой шумно движи стола, чувствам също така дали той е студен или топъл. Това мога да възприема със сетивните си органи. Но какво представлява столът вътрешно, аз научавам едва след като порасна и започна да мисля. В този случай човек отново се свързва с него, установява обратна връзка.

Кант, за когото неотдавна говорих, е допуснал голяма грешка. Той е смятал, че още невъзприемаемото от детето, а възприемаемо едва по-късно мисловно съдържание, самият човек първо привнася в нещата. Всъщност Кант казва: ако тук стои стол - този стол има цвят, столът трополи при местене. Но ако кажа, че столът притежава тежест, това не се явява свойство на стола, с такова аз самият го дарявам, когато мисля, че той е тежък. Столът има здравина, но я има не сам по себе си, с нея аз го дарявам, придавам му я, когато мисля, че той е здрав. Да, господа, макар учението на Кант да се разглежда като велика наука, всъщност то е велика безсмислица, глупост. Това е от случаите, когато поради своеобразното развитие на човечеството, една велика безсмислица е приета за велика наука, за висша философия. И при това Кант са започнали да го наричат «всесъкрушител», «всесъкруша-ващия». Аз също винаги съм виждал в него «съкрушителя» - от най-ранната си младост отново и отново изучавах Кант, - иначе нямаше да мога да си задам въпроса: кой все пак е по-велик: този, който «съкрушава» чинията със супата, или този, който я произвежда? На мен винаги ми се е струвало, че по-велик е този, който я произвежда! Кант всъщност е «съкрушил» всичко. Така че направеното по-горе възражение от името на Кант не трябва особено да ни безпокои. Нещата са такива, че ние, раждайки се, сме освободени от тези неща, доколкото нямаме с тях никаква връзка. Ние отново врастваме в нещата едва тогава, когато си съставяме понятия. Затова на поставения тук въпрос би следвало да отговорим така: какво принадлежи към съдържанието на света? В моята «Философия на свободата» казвам: едва когато направим съдържанието на света наше мисловно съдържание, ние отново намираме тази връзка, от която сме били освободени, когато сме били деца. Бидейки дете, всеки от нас притежава не съдържанието на света, а само сетивно-възприемаемата част от съдържанието на света. Обаче мисловното съдържание действително се намира в състава на мировото съдържание. Така че, бидейки дете, всеки от нас притежава само половината от мировото съдържание и едва по-късно, когато дорастем до нашите мисли, ние имаме мисловното съдържание не само в нас, а знаем, че то присъства в самите неща, обуславяйки нашите мисли, при това така, че знаем, че те са присъщи на нещата, намират се в нещата. По такъв начин възстановяваме връзката с нещата.

Виждате ли, в осемдесетте години на XIX век, когато всичко беше проникнато от кантианството, когато всички говореха, че учението на Кант се разглежда като нещо висше и все още никой не беше се престрашил да каже нещо против Кант, на мен ми беше много трудно да изляза и да обясня, че философията на Кант всъщност е безсмислена. Но за начало аз трябваше да обясня именно това. Защото ако някой, като Кант, смята, че ние допълнително досъздаваме към нещата мисловно съдържание, тогава той вече не може да дойде до простото съдържание, тогава в душата присъстват мислите само за сетивно-възприемаемите, външните неща, което само задълбочава материализма. Кант е многократно виновен за това, че хората не могат да се измъкнат от материализма. Кант въобще е виновен за много неща. Говорих ви за това, когато ми зададохте въпроса за Кант, но от друга страна. Други са създали материализма, доколкото не са могли да измислят друго. Но Кант е казал така: за духовния свят въобще нищо не можем да знаем, в него можем само да вярваме. С това е казано: може да се знае нещо само за сетивно-възприемания свят, доколкото само в този сетивно-възприемаем свят могат да се промъкнат мислите.

Материалистически настроените се чувстват все по-уверени в своята правота, когато се позовават на Кант. Човечеството трябва да се отучи от този предразсъдък - тоест тази част от човечеството, която най-малко знае за Кант, трябва да отвикне от привичката да се позовава на Кант всеки път и особено в случаите, когато иска да каже: «За духовния свят въобще нищо не може да се знае». И така, мировото съдържание се състои от сетивно съдържание и мисловно съдържание. Но до духовното съдържание се стига едва в течение на живота, когато се развият мислите. Тогава се възстановява връзката между природа и дух, докато в началото, докато сме деца, имаме пред себе си само природа, а духът постепенно се изработва от собствената природа.

Може би някой има някакъв малък въпрос?

Господин Бурле пита за косата на човека и казва: Днес много девойки си отрязват косите. Може ли господин докторът да каже полезно ли е това за здравето? Моята малка дъщеря също охотно би си подстригала косата, но аз не й разрешавам. Бих искал да знам вредно ли е това или не?

Доктор Щайнер: Работата тук стои така. Растежът на косата толкова малко е свързан с останалия организъм, че не зависи толкова от това, човек дълга коса ли има или се подстригва късо. Вредата е толкова малка, че не може да бъде възприета. Но в това отношение има разлика между мъжете и жените. Едно време беше така - сега вече е по-различно, -че много често виждахме как антропософи ходят един с друг, господа и дами - господата с неподстригани коси, с дълги къдрици, а дамите - късо подстригани! Хората, разбира се, говореха за това: тези антропософи обръщат света наопаки. При тях дамите се подстригват късо, а мъжете пускат дълги коси. Сега това вече не е така, най-малкото, не се набива на очи, не е толкова забележимо. Но може да се попита как стои работата с различието между половете при рязането на косите.

Общо казано, при мъжете пищният растеж на косата е нещо прекалено, докато при жените е нещо необходимо. В косата винаги се съдържа сяра, желязо, силициева киселина и още някои други вещества. Тези вещества също са нужни на организма. Например на мъжете силициевата киселина е много нужна, доколкото мъжът, заради това, че в тялото на майката е придобил мъжки пол, губи способност самостоятелно да произвежда силициева киселина. Прясно подстриганата коса винаги всмуква силициева киселина, намираща се във въздуха. Чрез подрязването на косата мъжете поглъщат силициевата киселина от въздуха. Следователно в този случай в подрязването на косата няма нищо лошо. Лошо е само ако опада, защото тогава нищо не може да всмуче. Затова ранното оплешивяване, което отчасти е свързано с начина на живот на човека, не е за предпочитане.

Но за жените отрязването на косата все пак не е съвсем добре по причина, че жената притежава способност да произвежда силициева киселина в своя собствен организъм и следователно няма необходимост да се подстригва късо, доколкото в дадения случай косата допълнително ще всмуче от въздуха силициева киселина, която жената и така има, и ще върне тази силициева киселина в организма. Тогава жената става вътрешно «космата», бодлива. На нея й «израства коса на зъбите», тоест тя става устата, бойка. Но това не е много очебийно. Трябва да притежаваш определена чувствителност, ако искаш да го забележиш, но все пак нещо става. Начинът на действие става по-чепат, жената става вътрешно «космата», бодлива. Така че отрязването на косата, особено в юношеска възраст, също оказва влияние.

Но тази история може да се погледне и от другата страна, нали така, господа? Може би е така, че появяващото се в нашето обкръжение днешно, ново поколение хора - защото децата днес са организирани по-различно от нас в нашата младост - са хора, на които не им стига вътрешната силициева киселина, тъй като им се иска да бъдат по-нахакани, да бъдат по-бодливи. Те искат да бъдат леко бодливи и свадливи. Затова придобиват инстинкт да си подрязват косите. Впоследствие това става мода: един подражава на друг и тук цялата история се обръща наопаки. На децата им се иска да станат бодливи и те си стрижат косите. Ако някой иска да се бори с тази мода, няма нищо лошо, стига модата да не преминава мярката. В крайна сметка въпросът се решава така: на един му отива мекотата, нежността, а на друг - нещо бодливо. Това може да се променя в зависимост от вкусовете. Но особено голямо влияние това няма. Обаче ако някой има дъщеря и тя иска да си избере партньор, който харесва «бодливи», по-добре да й остриже косата. Вярно, че тогава пък няма да може да завладее мъж, който не е равнодушен към нежните. Може и така да се случи. И така, тази история в голяма степен обхваща перипетиите на живота.

[1] веднъж: в лекцията от 21 април 1923 г. в том 3 от тези лекции.

[2] така наречената венерина мухоловка: Dionaea muscipula, сем. росянкови, принадлежи към насекомоядните растения, ендемичен вид за топлата зона на Северна Америка. Вж. «Насекомоядни растения». Превод на Карис, Чарлз Дарвин, Съб. съч., том 8, Щутгарт, 1876, стр. 259.

[3] Едва когато направихме мировото съдържание: вж. «Философия на свободата. Основни принципи на един модерен светоглед», Събр. съч. 4.