ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 14 май 1924 г.

Господин Бурле: На 22 април беше рождения ден на Кант. Мога ли да помоля господин доктора да ни разкаже малко за учението на Кант[1], а също така за това, което можем да разглеждаме в качеството му на противоположност на учението му? И не се ли явява днес антропософското учение такава противоположност?

Доктор Щайнер: Господа, ако трябва да отговоря на този въпрос, ще ви се наложи днес да ме следвате в област, малко по-трудна за разбиране. Но господин Бурле, който по-рано постави въпроса за релативизма, за теорията на относителността, винаги задава трудни въпроси! Така че днес ще ви се наложи да се подготвите за материал, който ще се окаже не толкова лесен за разбиране, както и за неща, за които съм съобщавал в други случаи. Но виждате ли, за Кант е невъзможно да се разказва в лека за разбиране форма, доколкото той сам по себе си е труден за разбиране. Нещата са такива, че днес целият свят - ако някой въобще, не искам да кажа, «се интересува от този предмет», защото малцина се интересуват истински, но мнозина си дават вид, че се интересуват от него, - целият свят говори за Кант като за нещо изключително важно за света. Защото и вие също знаете, че за този двестагодишен юбилей беше изписано цяло множество статии, целта на които е да се разясни на света какво огромно значение е имал Имануел Кант за целия духовен живот.

Виждате ли, още като дете аз често чувах в училище от преподавателя по история на литературата: «Имануел Кант е бил император на литературна, просветена Германия!» Веднъж се обадих и казах, че «е бил крал на литературна Германия». Преподавателят незабавно ме поправи и каза: «Император на литературна Германия!»

На мен ми се наложи твърде много да се занимавам именно с Кант, при това - споменавам за него в автобиографията си - в течение на известно време имах учител по история, който винаги четеше на глас от някакви книги. Тогава аз си помислих, че и сам мога да чета всичко това в къщи. Веднъж, когато той излезе, аз погледнах какво е това, което той чете на глас и започнах да вземам от същото. Това ми се отдаде. Взех «Критика на чистия разум» на Кант, издание на «Рекламна универсална библиотека», разкъсах я на коли и я подших в моя учебник, който стоеше пред мен по време на занятията. Така четях Кант, докато учителят изнасяше урока по история. Затова с цялата отговорност се осмелявам да говоря за Кант, за когото всички и без това говорят без да млъкнат. Ако кажеш на хората нещо на духовни теми, те тутакси възразяват: «Да, но Кант е казал...!» Както в богословието винаги казват: «В Библията е казано», така мнозина образовани хора казват: «Да, но Кант е казал.!» Преди двадесет и четири години четях лекции, при което се запознах с един човек, който, седейки в аудиторията, постоянно спеше. Той винаги слушаше в сънно състояние. Само понякога, ако ми се наложеше да повиша тон, той се събуждаше, комично се стряскаше и възклицаваше: «Да, но Кант каза!»

Е, а сега да видим как този Кант разглежда света. Той е казвал, при това с известно право: Всичко, което виждаме, което чувстваме, накратко, всичко, което възприемаме с помощта на сетивните си органи, следователно цялата природа, намираща се вън от нас, не е действителна, а е само видима, проявява се. Но откъде възниква това проявление? То възниква поради факта - това е най-трудното и вие трябва добре да се ориентирате, - че върху нас въздейства нещо, наречено от Кант «нещо в себе си», тоест нещо съвсем неизвестно, за което въобще нищо не знаем, въздейства върху нас. Въздействието, което всъщност виждаме, не се явява «нещото в себе си».

Рис. 16

Вижте, господа, ако ви го нарисувам, то би изглеждало така: тук се намира човек - би могло със същия успех да вземем слуховото или осезателното сетиво, но ще предпочетем зрението, - а някъде тук, навън, се намира «нещото в себе си». За него обаче ние нищо не знаем, то е съвсем неизвестно. Но даденото «нещо в себе си» оказва въздействие върху нашето око. Макар и нищо да не знаем за него, то оказва въздействие върху нашето око. И ето, сега вътре в човека възниква явление. Това явление ние проектираме на всички страни. Подобно на птица, разтваряща перата си, то става външен свят (показва го на рисунката - Рис. 16). За това, което е нарисувано на рисунката с червено, ние не знаем. Ние знаем само за това, което имаме в качеството му на явление, тоест за това, което изобразих с виолетов цвят. Само за него знаем нещо. Следователно според Кант светът като цяло се създава от самия човек. Виждате дърво. За «дърво в себе си» съвсем нищо не знаете. Това «дърво в себе си» само оказва въздействие върху вас, което означава: нещо неизвестно отнякъде оказва въздействие върху вас. И това въздействие вие сами превръщате в дърво. Издигате дървото във ваше възприятие. И така, представете си, господа. Тук се намира стол - като «нещо в себе си». Какво всъщност е той, е неизвестно. Но фактът, че тук има стол, ми оказва въздействие. И всъщност аз произвеждам, създавам този стол. Така че ако аз седна на стола, не знам върху какво «нещо в себе си» съм седнал. Това «нещо в себе си», на което съм седнал, всъщност сам си го подлагам.

Виждате ли, Кант говори за границите на познанието: никога не можем да разберем какво представлява «нещото в себе си», защото всичко, по същество, се явява само свят, създаден от човека. Много е трудно да направиш «нещото в себе си» достъпно за разбиране. И ако се зададе въпрос за Кант, за да се запознаем истински с него, за да го характеризираме, ще се наложи да говорим за доста необичайни неща. Защото ако се разглежда философията на Кант, каквато тя е, е трудно да се повярва, че нещата действително са такива. Работата обаче стои така: изхождайки от теорията, изхождайки от мисленето, Кант твърди: за «нещата в себе си» е невъзможно да се знае нещо, а целият свят е създаден само от въздействието, което ние получаваме от тези неща.

Веднъж казах: ако човек не знае какво представлява «нещото в себе си», то може да се окаже каквото и да е, може да бъде например главичка на карфица! Това го има също така и при Кант. Би било по-правилно да кажем: според Кант «нещото в себе си» може да се състои от каквото и да е. Но тук стигаме до следното. Ако се придържаме към тази теория, всички вие, както ви виждам тук, сте само мое проявление. Аз съм ви сложил всички тук на столовете и не зная какво има зад всеки от вас като «нещо в себе си». И когато аз стоя тук, вие също не знаете, що за «нещо в себе си» се намира тук, а виждате явление, което сами сте породили. А това, което аз казвам, е нещо, което вие самите правите чуваемо! Следователно това, което аз правя тук, е «нещо в себе си», което го прави и което вие всички не знаете. Но това «нещо в себе си» оказва върху вас въздействие. Вие проектирате въздействието тук. Всъщност чувате това, което сами създавате!

Вземайки този пример, може, ако разсъждаваме в кантовски дух, да кажем: нека вие да седите навън, да закусвате и да кажете: да влезем в залата и в течение на час да послушаме това и това. Какво се явява «нещото в себе си», което чуваме, не можем да знаем, но ще видим тук този Щайнер, така че - най-малкото в течение на час - ще имаме работа с това «явление» и същевременно ще чуем нещо, което искаме да чуем. Това е най-близко до казаното от Кант, защото той твърди: за «нещото в себе си» никога и нищо не може да се узнае.

Виждате ли, един последовател на Кант, Шопенхауер[2], считал тези неща за толкова очевидни, че казвал: в това даже не трябва да се съмняваме! Съвсем несъмнено е, казвал той, че когато виждам син цвят, синьото се намира не навън, а то се проектира тук от мен самия, ако «нещото в себе си» оказва въздействие върху мен. Ако аз чувам там, «навън», че някой го боли и той стене, и болката, и стоновете произхождат не от него, а от мен! Ето как говори Шопенхауер, съвсем ясно и очевидно. А ако човек затваря очи и спи, целият свят помръква и онемява. Тогава за човека съвсем нищо няма.

Така че, господа, според тази теория вие можете по най-примитивния начин да създавате и отстранявате този свят. Вие заспивате и светът изчезва. Отново се събуждате и създавате целия свят, най-малкото този, който виждате. Освен това тук остава само «нещото в себе си», за което вие не знаете. Именно това Шопенхауер считал за напълно очевидно. Обаче при това на Шопенхауер все пак му е ставало малко страшно. От този тезис той се чувствал неловко. Тогава той казал: все пак нещо се намира навън, а именно синьото и червеното, докато студеното и топлото не се намират навън. Ако мръзна, аз сам създавам студа, но каквото се намира навън, е волята. Във всичко живее волята. И тази воля се явява съвсем свободна, демонична власт. Но тя живее във всички неща.

И така, той все пак мъничко се внедрил в «нещото в себе си». Всичко, което ние представляваме, той също разглеждал като чисто явление, произвеждано от нас самите. Но «нещото в себе си» той надарил поне с воля. Имало е много хора, пък и до днес има много хора, нямащи ясна представа какви са последствията от учението на Кант. Веднъж се запознах с човек, който - както всъщност и трябва да бъде, ако човек следва учението - съвсем се беше проникнал от учението на Кант. Той си беше казал така: «Нали сам съм създал всичко -планините, облаците, звездите, всичко, и човечеството също сам съм създал, и всичко в света съм го създал аз. Но на мен не ми харесва това, което съм създал. И аз искам отново да унищожа всичко това». И тук той каза: «За начало утрепах няколко човека» - защото това беше един луд. Той ми каза, че за начало вече е унищожил няколко човека, за да изпълни своето намерение за унищожаването на това, което той сам е създал. Аз му казах, че следва да се замисли над това, в какво се състои разликата от следния вид. Той има чифт ботуши. Според теорията на Кант ги е направил той. Но нека се замисли над факта, че освен че е създал тези ботуши - като явление, - над тях е поработил и обущарят!

Виждате фактите: в това, което в света често се ползва с най-голяма слава и известност, се съдържа грандиозна безсмислица! И за тази грандиозна безсмислица хората понякога се вкопчват с поразително твърдоглавие. Най-куриозното е, че към такова учение се придържат именно просветени хора.

За да разбере това, което накратко ви разказвам, като изключим, че е действително трудно за разбиране, на човек би се наложило да изчете много книги, тъй като при Кант всичко е прекалено разхвърляно. Например Кант започва книгата «Критика на чистия разум» - така я е нарекъл - с доказване, че пространството се намира не навън в света. Него аз сам съм го създал, изтъкал съм го от себе си. И така, първо, пространството - това е явление. Второ, времето - също явление. Защото се казва: имало е Аристотел - но него сам съм го сътворил във времето, защото времето като цяло го създавам аз.

Кант е написал голямата книга - «Критика на чистия разум». Тя прави доста приятно впечатление. Ако един истински филистер вземе дебелата книга «Критика на чистия разум», той потрива ръце: това трябва да е нещо страшно умно - «Критика на чистия разум». Четейки нещо подобно, човек се усеща като Господ Бог на Земята! След увода следва: «Част първа. Трансцендентална естетика». Можете ли да повярвате: «Трансцендентална естетика»? Когато някой отвори моята «Философия на свободата»[3], там, в първата част, стои всичко на всичко: «Човек и свят». Защо ми са човекът и светът - толкова тривиално, че не си струва да се чете. Но трансцендентална естетика! Такава книга филистерът разгръща като нещо грандиозно! Какво представлява трансценденталната естетика - за това той обикновено не мисли, но именно то му подхожда. Защото това са такива думи, че изговаряйки ги, може да му се изкълчи езикът. Това е основното заглавие.

Идва подзаглавието: «Глава първа. Трансцендентална дедукция на пространството». За филистера не може и да се измисли нещо по-прекрасно от подобна глава. Наистина главата започва по такъв начин, че филистерът всъщност нищо не разбира. Обаче повече от сто години всеки твърди: Кант е велик човек. Така че, четейки Кант, филистерът се прониква от някаква мания за величие. Следва втора глава: «Трансцендентална дедукция на времето». Ако човек успее да преодолее трансценденталната дедукция на пространството и времето, стига до втората част: «Трансцендентален анализ». И в трансценденталния анализ се доказва главно, че човек притежава трансцен-дентална аперцепция[4].

Господа, след като вече ми е зададен въпросът, ще се наложи да ви говоря за тези неща, за тази история с трансценденталната аперцепция. Би трябвало да се изчетат стотици страници, за да се обхване всичко, което учената ерудиция е надрънкала в тази глава за трансценденталната аперцепция. Под трансцендентална аперцепция се разбира, че човек сам създава своите представи и се обуславя единството на процеса на представите. И така, ако всичко се явява само представа - целият свят, - следователно целият този свят трябва да бъде изтъкан, изпреден подобно на нишка от нищожността на собствената си същност. Ето примерно какво се описва там.

Сега стигаме до следното: в главата за трансценден-талната аперцепция Кант, подобно на паяк, изплита от самия себе си целия свят с всички дървета, облаци, звезди и т. н. Да, той го изплита, тъче го, така казва. Обаче това, което му се удава действително да изплете и с което се налага постоянно да се сблъсква в тази изключително обширна глава, се оказват в действителност именно самите тези представи - само преработени по по-съвременен начин, - за които на последното занятие ви говорих, рисувайки дървото Сефирот. При това Кант ги дава в чисто азбучна форма, а не така, че с тяхна помощ да може нещо да се прочете, нещо да се узнае! Още повече, че някога това е било, най-малкото, нещо съвсем конкретно. Но Кант го е оплел така, че казва: светът се състои, първо, от количества, второ, от качества, трето, от отношения, четвърто, от модалности. След това всяко от тези понятия на свой ред има по три подпонятия: например количеството включва в себе си единство, множественост и всеобщност. Качеството включва в себе си действителност, отрицание и ограничение и т. н. Това са дванадесет понятия - три пъти по четири е дванадесет, - и от тях човек може да изплете света. Обаче добрият Кант не е изплел с това, извличайки го от себе си, целия свят. С помощта на трансценденталната аперцепция той е оплел всичко на всичко дванадесет понятия. И така, той е създал не цялостен свят, а само дванадесет понятия.

Ако в тази теория имаше капка истина, би трябвало поне нещо да се получи. Но филистерите не забелязват, че нищо не се е получило, а са се получили всичко на всичко дванадесет понятия. Със сити търбуси филистерите шестват сега по целия свят с тази философия на Кант и говорят: всичко е непознаваемо! Е, по отношение на самите филистери такова твърдение е разбираемо. Те се чувстват много уютно, когато им казват: макар вие нищо да не можете да разберете, причината не е във вас, защото целият свят е такъв. Ако смяташ, че нищо не знаеш, в това ти си прав. Но това произхожда не от твоята неспособност, а оттам, че целият свят нищо не може да разбере. И хоп - появяват се тези дванадесет понятия. В това и се състои трансценденталният анализ.

Сега обаче стигаме до изключително трудната голяма глава под името «За трансценденталните паралогизми». Това е продължението. В Кантовата «Критика на чистия разум» след едно високопарно заглавие следва друго! Тук се казва: има хора, които твърдят, че пространството е безкрайно. След това тези хора привеждат доказателства, че пространството е безкрайно. Но има и хора, които казват: пространството, разбира се, е ограничено. Тук също е показано какви доказателства привеждат тези хора. Така че в следващата глава в «Критика на чистия разума» тези доказателства се привеждат навсякъде на две противоположни страници. На едната страница се доказва, че пространството е безкрайно. На другата страница се доказва, че пространството е крайно. След това отново се доказва, че времето е безкрайно, вечно. После - че времето има начало и ще има край. Това прави Кант, господа. После идва доказателството: човек е свободен. И отново, от другата страна: човек е несвободен.

Какво иска да каже Кант, като дава доказателства на две противоположни тези? Той иска да каже, че ние въобще нищо не можем да докажем! С еднакъв успех можем да твърдим, че пространството е крайно, както и безкрайно, че времето е вечно и че времето ще свърши! С еднакъв успех бихме могли да кажем: човек е свободен или човек е несвободен. Следователно всичко се свежда до факта, че в настоящето човек трябва да каже: мислете, както искате, но до истината няма да стигнете, ала за вас, хората, това е безразлично.

После се посочва, че може да се мисли така, както учи трансценденталната методика. Необходимо е преди всичко да се изучи книгата на Кант. Би могло да се попита: а за какво всъщност Кант предприема всичко това? И тогава може да се прозре какво той всъщност иска. Виждате ли, до Кант хората, занимаващи се с философия, също са знаели не особено много, но те най-малкото са твърдели: все пак поне нещо за света може да се знае. На тях им противостояли тези - такава ситуация се е създала още в периода на средновековието, защото, както ви казах, още по време на средновековието древното знание е било изгубено, - които още от времената на средновековието са се проникнали от мисълта: може да се знае само това, което ни съобщават сетивата, органите за възприятие, но не можем да знаем за това, което има отношение към духа. В това може само да се вярва. Така в хода на цялото средновековие, чак до Кант, се е формирало твърдението: за духовното нищо не може да се знае, в духовното може само да се вярва.

Естествено църквата напълно я устройвало такова учение, че е невъзможно да се знае нещо за духовното и трябва само да се вярва в това, доколкото в този случай тя сама е можела да диктува в какъв вид духовност следва човек да вярва.

Както вече се каза, имало е философи - Лайбниц[5], Волф[6] и др., чак до Кант, твърдящи, че поне нещо може да се знае. Посредством чистия разум може да се знае за това, че в света съществува духовното. Кант казал: пълна безсмислица е да се вярва, че може да се знае нещо за духовното, не, във всичко духовно може само да се вярва! Защото духовното е заключено в «нещата в себе си». А за «нещата в себе си» не може да се знае нищо. Следователно във всичко, което се отнася към духовното, може само да се вярва. Кант, написвайки втория вариант (второто издание) на «Критика на чистия разум», се издава. В това второ издание намира място куриозната фраза, която гласи: «Аз трябваше да стесня, да дискредитирам знанието, за да освободя място за вярата». Та това е, по същество, вероизповедание, господа! Това е, което доведе до непознаваемите «неща в себе си»! Ето защо Кант е нарекъл своята книга «Критика на чистия разум». Самият разум трябва да бъде подложен на критика, щом твърди, че той, разумът, нищо не може да знае! В тази фраза: «Аз трябваше да стесня знанието, за да освободя място за вярата» - в тази фраза се заключава всъщност истинското съдържание на Кантовата философия. Но с това се разтваря вратата за всяка вяра. И всъщност всяка позитивна религия би могла да се позовава на Кант! Но на Кант биха могли да се позовават също и тези хора, които казват: защо ние нищо не знаем? Защото нищо не трябва да се знае! Виждате ли, така учението на Кант станало, по същество, опора за вярата. Затова напълно естествено е, че аз самият трябваше от самото начало да отхвърля Кантовото учение. Без оглед на факта, че бидейки още ученик, вече бях прочел целия Кант, аз трябваше винаги изцяло да отхвърлям Кантовото учение по простата причина, че иначе би се наложило да приема, че хората просто вярват в духовния свят. И тогава никога не би ми се удало да създам някаква духовна наука. Всъщност Кант е това, което отклонява всякаква духовна наука и иска да има само вяра.

И така, Кант написал отначало първата книга - «Критика на чистия разум». В тази «Критика на чистия разум» се доказва следното: за «нещата в себе си» е невъзможно да се узнае нещо. Може да има само вяра в това, което се явява «нещото в себе си».

После той написал втората книга - «Критика на практическия разум». Написал и трета книга, «Критика на способността за съждение», но това вече не е така важно. И така, «Критика на практическия разум» е била написана като втора книга. Тук той създава очерк за собствената вяра. Отначало той написал книга за знанието - «Критика на чистия разум». В нея той доказва, че е невъзможно да се знае нещо. Сега филистерът може да сложи настрана книгата: нали му доказаха, че нищо не може да знае. След това Кант пише «Критика на практическия разум». Тук той формулира своята вяра. Как построява своята вяра? Той казва: човек, разглеждайки себе си в света, открива, че се явява несъвършено същество. Обаче да бъде несъвършен не е свойствено на човека. Следователно някъде трябва да има по-голямо съвършенство от човека. Ние нищо даже и не знаем за това, но вярваме, че някъде на Земята трябва да има по-голямо съвършенство от човека, вярваме в безсмъртието.

Виждате, господа, това съществено се отличава от тези научни обозрения, които ви давам по въпроса, кое в човека продължава да живее по-нататък, след като той е преминал през смъртта! Но Кант изобщо не е искал познания от такъв вид, просто е искал от несъвършенството на човека да изведе доказателство, че човек е длъжен да вярва в безсмъртието.

Точно така, както че човек е длъжен само да вярва, Кант доказва по-нататък, че нищо не може да се знае за свободата, но следва да се вярва, че човек е свободен. Защото ако не беше свободен, той не би бил отговорен за постъпките си. И така, предполага се, че за да може да бъде отговорен за своите постъпки, той трябва да бъде свободен. Това Кантово учение за свободата често ми напомня за друго «учение», с което един професор по юриспруденция винаги започваше своя лекционен курс. Той казваше: Господа, има хора, които казват: човек е несвободен. Но, господа, ако човек не би бил свободен, той не би бил отговорен за своите дела. И тогава не би могло да има и наказание. Но ако не би имало наказание, не би имало и наказателно право, наука за наказанието. Обаче аз съм представител на това наказателно право - следователно и мен също нямаше да ме има. Но аз съществувам, следователно съществува и наказателното право, науката за наказанията. Следователно съществува и наказанието, а значи, съществува и свободата. И така, аз ви доказах, че свобода има! Това, което Кант казва за свободата, изцяло ми напомня речта на този професор. Точно така говори Кант и за Бог. Той казва: не може да се знае за каквато и да е «власт в себе си». Но например аз не мога да създам слон. Следователно вярвам, че него може да го създаде някой друг, който може да направи повече, отколкото аз. Следователно аз вярвам в Бог.

Ето така Кант е написал втората книга - «Критика на практическия разум». В нея той казва, че ние, като хора, сме длъжни да вярваме в Бога, в свободата и безсмъртието. Ние не можем да знаем за това, но сме длъжни да вярваме. Само си представете колко безчовечно е това: първо беше доказано, че знанието е нищо, второ, че човек е длъжен да вярва в Бога, за когото той нищо не може да знае, да вярва в свободата и в безсмъртието! Всъщност Кант е бил велик реакционер. Хората обичат красивите думи, затова те нарекли Кант «всесъкрушаващия». Да, той изцяло е «съкрушил» знанието, обаче така, както ако беше съкрушил, счупил играчка. Но светът, въпреки философията му, си остава! Остава и вярата, на която той оказал твърде съществена поддръжка.

Това продължило в течение на цялото XIX столетие, докато не дошъл нашият век. И ето, естествено днес хората навсякъде пишат по повод двестагодишнината от раждането на Кант! В действителност именно Кант се явява пример за това, колко малко всъщност мислят хората. Това, което сега ви разказах, е точно изображение на учението на Кант. Обаче мнението на хората, че Кант е бил велик философ, че на Кант въобще нищо не може да се възрази и т. н., се явява пример, с очевидност показващ, че противниците на духовната наука винаги могат да се опират именно на Кант. Просто защото те могат да кажат: ние вземаме за изходен пункт не религията, а вземаме за начална точка най-просветения от философите! Но е истина, че на Кант с еднакъв успех биха могли да се позовават както във висша степен проникнатият от догматизъм религиозен учител, така и кой да е просветен човек.

След това Кант написал и други трудове, един от тях примерно с такова съдържание: има ли метафизиката възможности да стане в бъдеще наука? Тук той отново доказва, че това е невъзможно и т. н. Всъщност трябва да кажем: цялата наука на XIX в. е преболедувала Кант. Всъщност Кант е бил болест за науката.

Ако разглеждате Кант като пример за това, доколко глупави форми може да приема понякога духовното развитие, вие го разглеждате правилно. Но тогава ще си кажете: в познанието трябва действително да бъдем нащрек, защото този свят има силно плашещо предразположение тъкмо в познанието да произвежда най-големите безсмислици. Можете да си представите в какво затруднено положение се оказва човек, бидейки представител на духовната наука. Не само представителите на религиите, но и другите хора, даже самите философи и онези, на свой ред увлечени от тези философи - всички са настроени против него. Всеки филистер идва и казва: да, ти твърдиш нещо за духовната наука, но нали Кант е доказал, че е невъзможно да знаем за това! Всъщност това е най-доброто групово възражение, което може да се направи. Всеки може да каже: не желая да слушам какво говори Щайнер, защото Кант вече е доказал, че за всичко това е невъзможно да знаем.

Удовлетворени ли сте?

Господин Бурле казва: Исках главно да чуя, какво е имал предвид Кант. А както каза господин доктора: за Кант чуваш толкова много, но в чутото няма нищо положително. Във всеки случай да се разбере това е доста трудно.

Доктор Щайнер: Нещата не останали без последствие. През 1869 г. под авторството на един човек, също увлечен от Кант, се появила книгата «Философия на безсъзнателното». Тази книга произвела огромна сензация. Едуард фон Хартман[7] наистина е бил много умен човек! Ако той не бе живял до Кант, ако Кант не бе оказал върху него такова влияние, вероятно при него би се получило нещо по-значително. Но той така и не е могъл да се освободи от силните предразсъдъци, получени от Кант. Така, както и за неговия предшественик Шопенхауер, за Едуард фон Хартман е било очевидно, че човек не знае нищо за света, освен за своите собствени представи, тоест за това, което той сам проектира, изнася от себе си навън. Но освен това Едуард фон Хартман приел и учението на Шопенхауер, че «нещото в себе си» следва да се надари с воля. Навсякъде вътре се намира волята. Веднъж написах статия за Едуард фон Хартман[8], там също така споменах и за Шопенхауер. Шопенхауер е казвал: за «нещото в себе си» не знаем нищо, от него ние имаме само представа. Само тези представи се явяват разумни, волята е неразумна, глупава. Така че всъщност всичко, което знаем за себе си, е не нещо друго, а знание за неразумната, глупава воля.

В статията, където споменах Шопенхауер, тогава казах: според Шопенхауер всичко разумно в света е работа на човека, защото именно човекът създава всичко в света. Каквото се намира зад него, е глупавата воля. И така, светът - това е глупостта на божеството. Статията обаче беше тогава конфискувана. Тя трябваше да бъде публикувана в Австрия.

Работата стои така: Едуард фон Хартман е смятал: «нещото в себе си» следва да се надари с воля; но волята всъщност е глупава, неразумна, и затова в света е така лошо. Ето защо Едуард фон Хартман е станал от така наречените песимисти. Ето защо неговият възглед е бил, че светът за нищо не става, той не е добър, а лош в основата си, съвсем лош. И не само това, което правят хората, но и всичко, което е в света, е лошо. Той казвал: може да се изчисли, че светът е лош. Трябва само от едната страна, в прихода, в дебита, да се постави всичко, което съставлява в живота щастието, удоволствието и т. н., а от другата страна - всичко, което имаме като страдание и т. н. Балансът винаги е отрицателен. Следователно целият свят е лош. Ето защо Хартман станал песимист.

Но виждате ли, първо, Едуард фон Хартман бил всъщност умен човек, второ, бил е такъв, който прави изводи. Той казвал: защо хората все още живеят? Защо те не предпочетат да се унищожат? Защото ако всичко е лошо, би било къде по-разумно да се определи ден за всеобщо самоубийство на човечеството. Тогава всичко създадено би изчезнало. Но Едуард фон Хартман продължава: не, ако се насрочи такова всеобщо самоубийство, от това нищо няма да излезе. И даже ако бихме го насрочили - нали хората са възникнали от животните, а животните не биха се самоубили, и тогава от тези животни отново биха възникнали хора! Следователно по подобен начин ние нищо не постигаме. Затова той измисля нещо друго. Той разсъждава така: ако искаш да изкорениш действително всичко, което е земният свят, това трябва да се прави не по пътя на самоубийство на хората, а трябва да се унищожи до основи цялата Земя. Днес ние още нямаме необходимите за това машини, но някои машини хората вече са изобретили. Така че трябва да се използва цялата мъдрост, за да се изобретят машини, с помощта на които да може да се пробие Земята, да се стигне достатъчно дълбоко, след което, използвайки динамит или подобни устройства, да се взриви цялата Земя така, че парчетата да се разлетят в космоса и да се превърнат в прах. Ето тогава ще бъде достигната истинската крайна цел.

И това не е шега, господа! Действително такова е учението на Едуард фон Хартман[9] - че трябва да се изобрети машина, с която цялата Земя, така да се каже, да се вдигне във въздуха, да се разбие и да се превърне в прах.

Възклицание от място: В Америка искат да построят оръдие, за да водят лунен обстрел, да обстрелват Луната!

Доктор Щайнер: Обаче това, за което ви говоря, е било истинско философско учение през XIX век!

Ще кажете: «Как е могло всичко това да излезе от такъв умен човек? Само глупак може да твърди подобни неща!» Не, Едуард фон Хартман наистина не е бил глупак, той е бил даже по-умен от всички останали. Веднага мога да го докажа. Именно защото той е бил по-умен от Кант, е възникнала глупостта за машината, с помощта на която би следвало да се разтури целият свят, да се превърне в нищо. Хартман е бил съвсем умен, макар и основно покварен от Кант човек.

И така, той написал «Философия на безсъзнателното». В тази «Философия на безсъзнателното» той казва: Разбира се, вярно е, че хората са произлезли от животните, но при това съпътстваща роля са играли духовните сили. Тези сили се явяват сили на волята, следователно те са неразумни, глупави сили. Всичко това той описал напълно разумно. Заедно с това той изобретил нещо, противоречащо на дарвинизма.

И ето, в това време - представете си шестдесетте години на миналия век - са съществували както тази умна Хартманова «Философия на безсъзнателното», така и дарвинизмът, представляван от Хекел[10], Оскар Шмид[11] и други, и признат от останалите хора за нещо ненадминато умно. Но «Философия на безсъзнателното» противоречала на дарвинизма. И ето, тогава всички, като твърдоглави дарвинисти, излезли и казали: трябва основно да се опровергае този Едуард фон Хартман, защото той въобще нищо не разбира от естествознание! Но какво направил тогава Хартман? Това, което направил, ще стане ясно от следното. Докато другите си деряли гърлата да крещят - имам предвид публикациите в печатните издания, - се появила книгата[12] «Безсъзнателното от гледна точка на дарвинизма». Това е било обосновано опровержение на Едуард фон Хартман от гледна точка на дарвинизма! Но никой не е знаел кой е авторът.

Сега, господа, всички естествоизпитатели се зарадвали, защото се появил този, който обосновано опровергал Едуард фон Хартман. Даже Хекел казал: «На такъв човек, пишещ против Хартман - нека сам да ни каже името си, - ние бихме гледали като на един от нас, като на естествоизпитател от първи ранг!» Самата книга била много бързо изкупена и се появило второ издание[13]. Тогава авторът се разкрил. Това бил самият Едуард фон Хартман! Той написал книга против самия себе си. Но сега те престанали да го хвалят, написаното от него вече не се ползвало с такава широка известност! Защото той доказал, че бил по-умен от всички останали! Но виждате ли, средствата за информация, предоставяни на хората, премълчавали тази история. Трябваше да ви разкажа за този отрязък от духовната история, за да стане ясно: макар Едуард фон Хартман да е бил човек, развален от кантианството, той, въпреки това, притежавал задълбочен ум.

Когато ви казвам, че той е искал да вдигне целия свят във въздуха с помощта на машина, която е трябвало да се изобрети, ние бихме могли с пълно право да отбележим, че макар и да е бил страшно умен Едуард фон Хартман, на нас, неизучавалите Кант, всичко това ни се струва глупост. Макар и да ви описах Едуард фон Хартман като умен, вие имате основание да предполагате, че той, въпреки това, е бил глупав. В това не е трудно да повярвате. Но отчитайки последната разказана история, вие би трябвало да си помислите, че тези, другите, са били още по-глупави от него. Ето тогава вие бихте ме зарадвали! Защото би било напълно възможно да се докаже исторически, че тези, другите, са били още по-глупави от този, който се е стягал да взриви Земята.

Важно е човек да знае за тези неща. Защото днес съществува своеобразен култ към всичко, което е напечатано. И оттогава, когато в издание на «Универсална библиотека» се появи Кант - впрочем, аз също успях да го прочета само благодарение на това, защото иначе просто нямаше да ми се удаде да си го купя тогава; макар и книгата да беше дебела, струваше евтино, - така оттогава, благодарение на Кант, дяволът се поуспокои, защото оттогава всички четат Кант. Това значи, че те четат първата страница, но нищо не разбират. След това те чуват, че Кант е «император на просветена, литературна Германия» и си мислят: дявол да го вземе, и ние знаем туй-онуй за Кант, значи, също сме такива умни хора! Мнозинството от тях е такова, че си признава: «На мен ми се налага да казвам, че разбирам този Кант, иначе другите ще кажат, че съм глупав, тъй като не го разбирам». В действителност хората не го разбират, но не си го признават. Те си казват: «Аз трябва да разбирам Кант, защото съм много умен. И затова твърдя: аз разбирам много умни неща, ако разбирам Кант!» Тогава това импонира на хората.

Обаче това е истината, господа, без значение, че беше трудно да осветля този въпрос в малко по-популярна форма. Аз, въпреки всичко, съм доволен, че именно този въпрос беше зададен, тъй като благодарение на него става видно как протича така нареченият духовен живот на хората и доколко внимателен трябва да бъде човек, когато върху него въздейства това, което доведе сега към такава голяма шумотевица във всички вестници, шумотевица по повод двестагодишнината от рождението на Кант. Не казвам, че Кант не би трябвало да се чества, ще бъдат чествани и други, но въпреки това истинското положение на нещата е такова, както ви го описах.

Ще продължим идната събота в девет часа.

[1] Имануел Кант (1724-1804), немски философ, родоначалник на аг-ностицизма.

[2] Артур Шопенхауер (1788-1860), немски философ, основен труд «Светът като воля и представа».

[3] «Философия на свободата»: основен философски труд на Р. Щайнер, Събр. съч. 4.

[4] Терминът «аперцепция» е бил въведен от Лайбниц и означава осъзнато възприятие, за разлика от «перцепция», обикновено възприятие. При Кант терминът «трансцендентална аперцепция» означава изначалното единство на съзнанието на познаващия субект, което обуславя единството на опита. – Бел. пр.

[5] Готфрид Вилхелм Лайбниц (1646-1716), немски философ.

[6] Християн Волф (1679-1754), немски философ.

[7] Едуард фон Хартман (1842-1906), немски философ.

[8] Веднъж написах статия за Едуард фон Хартман: «Едуард фон Хартман. Неговото учение и значението му». Отначало се появила в ежемесечника «Немско слово» (Виена), 11 книжка, януари 1891, вто-рично е публикувана в «Методологически основи на антропософията 1884-1901», Събр. съч. 30.

[9] Това действително е учението на Едуард фон Хартман: в неговата «Философия на безсъзнателното», т. 2, Метафизика на безсъзнателното, гл. 14: «Цел на мировия процес и значение на съзнанието».

[10] Ернст Хекел (1834-1919), известен естествоизпитател.

[11] Оскар Шмид (1823-1886), зоолог, ученик на Хекел.

[12] се появила книгата: (анонимно) «Безсъзнателното от гледна точка на физиологията и учението за произхода на видовете. Критика на ес-тественонаучната част от философията на безсъзнателното от естестве-нонаучна гледна точка», Берлин, 1872.

[13] се появило второ издание: «Безсъзнателното от гледна точка на физиологията и учението за произхода на видовете». 2-ро допълнено издание, публикувана анонимно през 1872 г. с приложение: «Критика от Оскар Шмид на естественонаучните основи на философията на безсъзнателното», Берлин, 1877.