ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА

Съдържанието на предлаганата книга може да бъде разбрано с помощта на един древен израз: „Тайната Наука". (Geheimwissenschaft) Този израз обаче веднага може да предизвика най-противоречиви чувства всред различните хора на нашето съвремие. За мнозина той крие в себе си нещо отблъскващо; събужда подигравки, състрадателни усмивки, а вероятно и презрение. Хората си представят, че подобен начин на мислене може да възникне единствено в резултат на лениво мечтателство и празни фантазии, и че зад такава „мнима наука" е скрит стремежът към възвръщане на всевъзможни суеверия. А подобни неща, естествено, се отбягват с пълно право от всеки, който е запознат със „сериозната наука"; от всеки който е под въздействието на „истинските познавателни стремежи". Други смятат, че вложеният в този израз смисъл, би ги обогатил с нещо, което е непостижимо за тях по никакви други пътища; нещо, спрямо което те са привлечени в зависимост от техните предразположби, тласкани от дълбок вътрешен копнеж към познанието, или пък от изтънчено ду шевно любопитство. Между тези рязко разграничени мнения съществуват всевъзможни степени, включващи условното отхвърляне или приемане на всичко онова, което хората си представят, когато чуят израза „Тайна Наука".

Не може да се оспори, че за мнозина този израз звучи почти магично, защото изглежда, че задоволява тяхната неутолима жажда за познаването на нещо „непознато", тайнствено и дори неясно, което те не могат да постигнат по естествен път. Защото много хора предпочитат да задоволяват дълбоките копнежи на душата си далеч не чрез това, което може да се опознае ясно и точно. Според тях освен познаваемите величини, в света би трябвало да съществуват и такива, които се изплъзват от полето на човешкото познание. С една странна упоритост, която не забелязват, те спъват познавателния копнеж на човека и отхвърлят всичко, което „е познато", и допускат само това, за което не може да се твърди, че е постигнато по естествено-научен път. Ето защо ако някой говори за „Тайната Наука", нека помни, че неизбежно ще срещне неразбиране и съпротива, които идват тъкмо от подобни защитници на тази наука; от защитници, които практически са устремени не към знание, а към неговата противоположност.

Книгата е отправена към читатели, чиято непредубеденост няма да се повлияе от това, че при различни обстоятелства даден словесен израз може да предизвика едни или други предразсъдъци. Тук далеч няма да става дума за такова знание, което да е в буквалния смисъл „тайно" и достъпно само за малцина поради някакво специално благоволение на съдбата. Употребата на този израз „Тайната Наука" ще бъде сметната за оправдана, ако си припомним и това, което Гьоте има предвид, когато говори за „явните тайни" в природните явления. Точно това, което остава „тайно" и неразкрито в тези явления когато ги обхващаме единствено чрез сетивата и чрез свързания с тях разум ще се разглежда като съдържание на свръхсетивното познание.

В много случаи, изразът „Тайна Наука" така, както авторът на тази книга го употребява в предишните издания е отхвърлен поради обстоятелството, че една наука не би могла да представлява „тайна" за нито един човек по света. Подобна оценка би била напълно правилна. Но в случая това не е така. Както естествената наука не може да се нарече „естествена" поради това, че е „по природа" присъща всекиму, така и под „Тайна Наука" авторът разбира не една „тайна" наука, а наука, която се обръща към неизявената същност на природните явления, до която обикновеното познание така или иначе не достига наука за „тайното", за „явната тайна". Така че тази наука не трябва да бъде тайна за никого; тя е достъпна за всеки, който търси нейните постижения в съответствие с присъщите й принципи и пътища.

Естествено за този, който под „наука" разбира само това, което регистрират нашите сетива и нашият опиращ се на сетивата разсъдък, разглежданата тук „Тайна Наука" не може да означава никаква наука. Ако би искал да разбере себе си обаче, такъв човек би трябвало да признае, че той отхвърля „Тайната Наука" не по силата на някакви основателни доводи, а по силата на едно безапелационно решение, произлизащо от негови те чисто субективни чувства. За да вникне във всичко това, достатъчно е само човек да размисли как възниква науката и какво е нейното значение в живота на хората. По своето естество, възникването на науката не е свързано с предмета, който тя обхваща, а с действената активност на човешката душа, която се проявява в хода на познавателния стремеж. Необходимо е да насочим поглед върху това, как душата се отнася към се бе си, когато тя развива една или друга наука. Ако се поддадем на навика и приемем, че тази активност е налице само тогава, когато действуват нашите сетивни възприятия, ние лесно ще стигнем до убеждението, че в случая същественото са тъкмо тези сетивни възприятия, тези сетивни откровения. И тогава ние пропускаме обстоятелството, че в известен смисъл човешката душа е била ангажирана изключително и само върху своите сетивни откровения. Все пак ние можем да преодолеем подобно самоограничение и независимо от специалния случай на приложението да вникнем в самия характер на научната дейност. А това е съществено, когато ни предстои да говорим за познание на несетивни явления и да окачествяваме това познание като „научно". Човешката мисъл иска да обхване тези явления по същия начин, по който в други случаи тя обхваща естественонаучните явления. Тайната Наука е в състояние да освободи естественонаучния метод който в своята област се опира на взаимнозависимите и закономерно протичащи сетивни явления от ограниченото му прилагане върху сетивните факти, но наред с това и да го съхрани като едно мисловно цяло. Тайната Наука се стреми да обхване несетивните явления по същия начин, както естествената наука обхваща сетивните. Но докато естествената наука се ограничава с този начин на изследване и на мислене в областта на сетивния свят, Тайната Наука разглежда душевните усилия, необходими за проникването в сетивния свят като един вид самовъзпитание на душата и се стреми да приложи придобитите чрез това самовъзпитание опитности в областта на несетивния свят. Стремежът на Тайната Наука е не да проучва сетивните явления като такива, а да обхване целия несетивен свят, и то по същия начин, по който естественикът обяснява сетивните явления. От естественонаучната методика тя запазва самото душевно настроение, с други думи тъкмо това, чрез което природознанието се превръща в истинска наука. Ето защо и Тайната Наука може с пълно право да се на рече наука.

Който размишлява върху значението на науката за човешкия живот, ще открие, че то далеч не се изчерпва с придобиването на познания за природата. Защото тези познания никога не могат да ни отведат до нещо друго, освен до едно изживяване на това, което няма нищо общо с човешката душа. Душевният свят на човека се проявява не в това, което той опознава от природата, а в самия процес на познанието. Душата изживява себе си тъкмо в своята ангажираност спрямо природата. Това, което в този случай душата постига за се бе си като едно оживотворяващо въздействие, е нещо съвсем различно от самото знание за природата. То е, с други думи, саморазвитието, осъществено чрез акта на природознанието. Една от целите на Тайната Наука е да включи напредъка от това саморазвитие в онези области, които се простират над обикновената природа. Последователят на Тайната Наука не само не подценява стойността на естествената наука, а се стреми към още по-пълното и признаване, каквото не може да си позволи дори самият естествоизпитател. Той добре знае, че без строгия начин на мислене, характерен за естествената наука, не може да съществува никаква друга научна дисциплина. Но той знае също, че когато тази яснота и строгост са постигнати чрез истинско проникване в духа на естественонаучното мислене, тогава те могат да бъдат съхранени чрез силата на душата и приложени в други области.

Впрочем тук се поражда и нещо, което може да причини известни съмнения. Докато наблюдава природния свят, душата се ръководи от наблюдавания обект в много по-голяма степен, отколкото при изследването на несетивни явления. Тук тя трябва да притежава в още по-засилен вид и то чрез чисто вътрешни импулси способността да запази естественонаучния начин на мислене. Понеже много хора несъзнателно вярват, че тази способност може да се запази единствено, ако се опираме върху закономерностите на природните явления, те стигат до убеждението, което е всъщност един постулат: ако физическите закономерности изгубят своята валидност, душата веднага губи всяка ориентация в своите научни изследвания. Такива хора просто не съзнават характерните особености на научната методология. Те изграждат своите преценки преди всичко от заблужденията, които неизбежно възникват, когато научното светоусещане не е достатъчно укрепнало при своята работа с природните явления, и въпреки това душата изпитва стремежа да се обърне към несетивния свят. Естествено, в тези случаи възникват безкрайно много и съвсем ненаучни твърдения относно несетивните явления. И то, не защото подобни твърдения по своята същност могат да са ненаучни, а защото в конкретния случай, научното самовъзпитание е протекло без едно истинско наблюдение върху природния свят.

Впрочем всеки, който се осмели във връзка с току що казаното да говори за Тайната Наука, трябва да носи в себе си едно будно чувство за всевъзможните заблуждения, които възникват, ако върху явните тай ни на света се говори без подобаващото научно светоусещане. Едва ли би било уместно, ако сега, още в самото начало на нашето изложение, се спираме на всички възможни заблуждения. В душите на много предубедени хора те ще събудят презрение към всяко изследване от този род, защото подобни индивиди се опират на действително съществуващите заблуждения, от които те заключават, че всеки стремеж към невидимия духовен свят е нещо неоправдано. И понеже много често отхвърлянето на Тайната Наука от страна на учените, или от страна на научно настроените критици, става под влияние на горното заключение, а позоваването на заблуждения в повечето случаи несъзнателно е само един претекст, считам всеки спор с такива противници, поне засега, за нещо ненужно. Нищо не им пречи да направят напълно оправданото възражение, че а priori изобщо не може да се установи дали този, който смята другите за заблудени, сам разполага с посочените верни критерии. Ето защо, устременият към Тайната Наука човек може да изнесе само това, което той сам смята за необходимо. Дали има право да стори това, могат да преженят само лица, които без всякакви предразсъдъци и внушения са в състояние да проникнат в характера на подобни послания, засягащи явните тайни на света. Впрочем той се задължава да покаже също и това, в какви отношения влизат неговите послания с постиженията на науката и на живота, какви противници са възможни и доколко външната сетивна действителност потвърждава неговите наблюдения. Естествено той никога не трябва да се стреми към такъв външен вид на своето изложение, при което на преден план, вместо самото съдържание, да изпъкне неговото риторично изкуства.

Относно данните на Тайната Наука, често се чува следното възражение: Добре, но тя съвсем не доказва това, което изнася пред нас; тя само изнася едно или друго твърдение и заявява: Тайната Наука „установява"! И ако някой смята, че описанията в тази книга са извлечени по такъв начин, той допуска съществена грешка. Задачата на тази книга е да развие душевните сили и качества, придобити в хода на природопознанието, и да обърне внимание, че при такова развитие душата рано или късно идва в допир със свръхсетивните факти. Естествено, предполага се, че и всеки читател, който успее да вникне в изложението, по необходимост се натъква на тези факти. Впрочем една разлика спрямо естественонаучния подход настъпва още в мига, когато се пристъпва в областта на Духовната Наука (Geheimwissenschaft). При естествената наука фактите се намират в полето на сетивния свят; ученият разглежда душевната дейност като нещо второстепенно и дава превес на сетивните факти и тяхната закономерност. Духовнонаучният изследовател поставя на преден план тъкмо душевната дейност, защото читателят ще се добере до тези факти, само ако съумее да развие по правилен начин своята собствена душевна дейност. Тези факти не застават пред човешкото възприятие без съответствуващата душевна активност, какъвто е случаят при естествената наука; те проникват в човека само чрез такава душевна активност. Следователно, духовният изследовател предполага, че читателят сам търси заедно с него тези факти. Неговите описания са така замислени, че той просто разказва за появата на тези факти и че в начина, по който разказва, цари не произвол и лични съображения, а характерният научен усет, изграден и възпитан чрез строгата методология на естествената наука. Ето защо той е принуден да говори и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта на свръхсетивния свят. След като човек навлезе в тази област, той скоро ще забележи, че с помощта на Тайната Наука добива представи и идеи, каквито по-рано не е имал. Така човек стига до ново обяснение също и на това, което преди е смятал за основна същност на „доказателството". За естественонаучния подход към явленията „доказателството" е нещо, което се прибавя към тях от външния свят. При духовнонаучното мислене обаче, душевната дейност, която се развива в хода на естественонаучното мислене върху целите на доказателството, лежи в самото търсене на фактите. Те изобщо не могат да бъдат намерени, ако самият път към тях не е доказателствен. Който действително е преминал по този път, вече е изживял неговата доказателствена сила. В тази област чрез прибавянето на някакво външно доказателство не може да бъде постигнато нищо. И ако не се държи сметка за тази особеност на Тайната Наука, недоразуменията са неизбежни.

Цялата Тайна Наука израства от две основни мисли, които могат да се породят у всеки човек. За духовния изследовател, така както го разбираме тук, тези две мисли са крайният израз от определени събития, които човек може да изживее, ако си послужи с подходящите за това средства. За мнозина тези мисли означават твърде спорни твърдения, върху които може да се дискутира, а дори и да се „докаже" техният пълен абсурд.

Първата от тези две мисли е, че зад видимия свят съществува един друг, невидим свят, който засега остава скрит както за сетивата, така и за свързаното с тях мислене.

Втората мисъл е, че ако човек развие дремещите в него способности, той може да проникне в този скрит свят.

Но такъв скрит свят не съществува! ще кажат някои. Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез сетивата си. Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него. Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори.

Други заявяват: Не може да се твърди, че зад видимия свят не съществува един скрит свят; обаче познавателните сили на човека не могат да проникнат в него. Тези два свята просто имат граници, които не могат да бъдат преминати. Потребността на човека „да вярва" може да потърси убежище в един подобен свят: истинската наука обаче, която се опира на сигурни факти, не би могла да се занимава с този свят.

Една трета категория хора смятат, че от страна на човека е истинска дързост, ако чрез своето познание той иска да проникне в една област, спрямо която трябва да се откажем от „знанието" и да се задоволим с „вярата". Подобни хора окачествяват стремежа на безпомощния човек да проникне в един свят, който би могъл да принадлежи единствено на религиозния живот, като голяма несправедливост.

Изтъква се още и това, че едно общо познание за фактите от сетивния свят е възможно и достъпно за всички хора, докато за свръхсетивния свят идва в съображение само личното мнение на отделния човек и следователно в този случай не може да става дума за една общовалидна истина.

Разбира се, твърдят се и ред други неща.

Впрочем ясно е, че опознаването на видимия свят поставя пред човека загадки, които никога не могат да бъдат разрешени чрез самите факти на този свят. Те не ще могат да бъдат разрешени по този начин, дори и когато научното обяснение напредне до своите крайни предели на развитие. Защото, чрез своята вътрешна същност, видимите факти ясно загатват за един друг, скрит свят. И ако някой не вниква в това, той сам затваря ума си пред загадките, които на всяка крачка изникват от страна на сетивния свят. Той просто не иска да види определени загадки; затова и вярва, че с помощта на сетивните факти може да се отговори на всички въпроси. Въпросите, които той иска да постави, действително могат да бъдат разрешени и то без изключение с помощта на онези факти, за които той си обещава, че ще бъдат разкрити в хода на времето. Това може да се

допусне. Но защо някой трябва да очаква отговори, след като той изобщо не задава въпроси? Докато за човека, устремен към Тайната Наука, подобни въпроси са нещо напълно естествено и би трябвало да се приемат като напълно оправдан копнеж на човешката душа. Науката не може да бъде вкарана в определени рамки, само поради това, че се забраняват смелите и непредубедени въпроси.

Относно мнението, че в своето познание човек се натъква на граници, които той не би могъл да прекрачи, и че те го заставят да спре пред входа на невидимия свят, трябва да възразим: Несъмнено, за обикновеното познание, невидимият свят е недостъпен. И който счита това познание за единствено възможно, той не може да стигне до друг възглед, освен до този, че в крайна сметка на човека не е позволено да проникне в един по- висш свят.

Ще добавим и следното: ако все пак е възможно да бъде развито и друго познание, то вече може да въведе човека в свръхсетивния свят. Ако смятаме подобен вид познание за невъзможно, ние логично стигаме до извода, че всякакви разисквания върху някакъв свръхсетивен свят са чиста безсмислица. За непредубедения човек, изправен пред този извод, съществува не по-малко логичното възражение, че въпросните опоненти чисто и просто не са стигнали до другото познание. Но как може човек да съди за нещо, за което сам твърди, че не познава? Безпристрастното и обективно мислене веднага преценява, че даден човек може да говори само за това, което познава и че не трябва да се произнася върху това, което не познава. Подобно мислене признава само правото, че всеки може да говори за неща, които е изпитал; но не и правото на даден човек да счита за невъзможно нещо, което самият той не познава и не иска да познае. Никому не може да се оспори правото да не се интересува за свръхсетивния свят.

Абсурдно е обаче, когато даден човек се счита за капацитет не само за това, което той може да разбира, но и за всичко онова, което „човекът" не може да разбере.

На онези, които считат, че човешкият стремеж към свръхсетивния свят е само една дързост, духовнонаучният мироглед трябва да отговори: Не, човек има право на този стремеж и той ще извърши тежко престъпление спрямо вложените в него способности, ако вместо да ги развие и си служи с тях, ги остави да замрат.

Ако обаче някой мисли, че възгледите за свръхсетивния свят са нещо субективно и лично, той отрича самия обединяващ принцип на всички човешки същества. Напълно вярно е, че всеки човек открива свръхсетивния свят чрез самия себе си, но и неоспорим факт е, че всички хора, които са достатъчно напреднали в тази област, стигат не до различни, а до еднакви изводи. Различия се проявяват само доколкото хората се отпра вят към висшите истини не по един сигурен и научно издържан път, а по пътя на своя личен произвол. Следва да потвърдим и това, че правотата на духовнонаучния път може да признае само този, който изцяло е успял да се вживее в неговата неповторима същност.

Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването на един друг свят, скрит зад видимия свят, или поне да го предчувствува в сърцето си. Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способности могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този начин ще открие сигурен достъп до невидимия свят. За онзи човек, който развива своите душевни изживявания чрез Тайната Наука се открива не само възможността да намери верни отговори, укрепващи неговия познавателен устрем, но и шансът да превъзмогне всичко, което пречи на живота, всичко, което изтощава живота. А в един по-висш смисъл, да се от върне или отрече от свръхсетивния свят, би означавало за човека едно безсилие на живота, една душевна смърт. Да, при известни обстоятелства, ако човек загуби надежда, че свръхсетивният свят може да му се открие, това може да го потопи в дълбоко отчаяние. Тази душевна смърт и това отчаяние, в техните всевъзможни форми, са в същото време и вътрешните, душевни врагове на всеки стремеж към Тайната Наука. И те се появяват винаги, когато човек изчерпи своята вътрешна сила. Тогава цялата жизнена сила трябва да бъде внасяна отвън, ако въобще подобен човек може да се сдобие с такава сила. В тези случаи човек възприема нещата, процесите и Съществата (die Wesenheiten), които застават пред неговите сетива като ги разграничава с помощта на своята умствена дейност. Те му доставят радост или болка, подтикват го към определени действия. Така той може да издържи известно време. Но рано или късно стига до една точка, където той вътрешно умира. Защото всичко онова, което може да се извлече от света, е вече изчерпано. И това не е твърдение, взето от личните опитности на един човек, а нещо, което се установява при непредубеденото разглеждане на всеки човешки живот. Само скритите сили, които дремят в дълбините на нещата, могат да ни предпазят от това изчерпване. Ако замре нашият устрем към дълбините, от където непрекъснато черпим все нови и нови жизнени сили, най-после и външната страна на нещата престава да служи на живота.

Тук не става дума за отделния човек, за неговото щастие или нещастие. Тъкмо чрез истинските духовнонаучни прозрения, човек стига до убеждението, че от една по-висша гледна точка, щастието и нещастието на индивида са дълбоко свързани с благото или гибелта на целия свят. Има път, по който човек може да прозре, че ако не развива по правилен начин своите сили, той нанася вреда на целия свят и на всички живи същества. Когато изгубва връзките със свръхсетивните сили и опустошава своя живот, човек разрушава не само своя вътрешен свят, което го довежда до скръб и отчаяние но чрез своята слабост създава пречки за развитието на целия свят, в който той живее.

Но човек може да се измами. Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите сетива и разум застава всичко, което въобще може да съществува. Тази измама обаче е възможна само за повърхностния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини. Чувството и желанието изобщо не се поддават на тази измамна вяра. Те винаги се стремят по някакъв начин към дълбоката и скрита страна на нещата. И ако тя им бъде отнета, те веднага тласкат човека към съмнение, несигурност в живота и дори към отчаяние. Но едно познание, което прониква до скрития свят на нещата, набира сили и успява да превъзмогне всяка несигурност, безнадеждност и отчаяние, които подкопават живота и го правят неспособен да изпълни своята мисия в еволюцията на света.

Този е прекрасният плод на духовно-научното познание че то не само задоволява жаждата за знание,а предава на живота крепкост и сила. Изворът,от които това познание черпи сила за работа и доверие в живота, е неизчерпаем. Нито един човек, който поне веднъж е пристъпил към този извор, не ще остане неподкрепен, когато и да се обърне към него.

Има хора, които не искат да знаят нищо за такъв род познание, понеже съзират в него нещо нездравословно. От една повърхностна гледна точка те са прави. Те не искат да разглеждат по някакъв особен начин това, което предлага. т.н. действителност. Те считат за слабост, когато някой се отклонява от действителността и търси своето спасение в един скрит свят, който за тях е равнозначен на нещо фантастично и нереално. Ако в търсенето на духовнонаучни истини не искаме да се изпада в болестно мечтателство и слабост, трябва да признаем подобни възражения за оправдани. Защото те се основават на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата. Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение.

Но и по отношение на подобни възгледи, стремежът на Тайната Наука да се „защитава" в обикновения смисъл на тази дума, е нещо неправилно. Тайната Наука разкрива своите стойности пред всеки непредубеден човек, нагледно показващ как жизнената сила нараства само у този, който действително се вживява в нея. Тя не може да отчужди човека и да го превърне в мечтател; тя храни човека от онзи жизнен извор, от който произлиза и неговата духовно-душевна същност.

Когато се насочи към Тайната Наука, пред човека се изправят и други пречки за разбирането на нещата. По принцип е вярно, че в изложението на Тайната Наука читателят намира едно описание на душевни опитности, които могат да го отведат към свръхсетивния свят. Практически обаче, това е само един вид идеал. На първо време читателят трябва да се запознае с много по-голям брой свръхсетивни опитности и то не негови, а чужди. Друг начин не съществува и тази книга също ще се придържа към него. Ще бъде описана голяма част от това, което авторът смята, че знае върху същността на човека, върху неговото поведение от раждането до смъртта, както и върху процесите в духовния свят след смъртта, по време на които човек не е вече свързан със своето тяло; по нататък ще бъде описано развитието на Земята и на човечеството. На пръв поглед би могло да изглежда сякаш тук ще бъдат изнесени поредица от въображаеми познания с характера на догми, изискващи респект пред нечий авторитет. Но това не е така. Всичко, което може да се узнае за свръхсетивните истини, живее в този, който го описва, като жива опитност на неговата душа; и ако човек се вживее в тази душевна опитност, тя запалва в собствената му душа импулсите, които водят към съответните свръхсетивни факти. Когато четем описанията на Тайната Наука, ние имаме по-различни изживявания, отколкото при четенето на описания, свързани със сетивните факти. В последния случай ние просто четем нещо за тях. А когато четем описания на свръхсетивни факти, ние направо се включваме в определен поток на духовното Битие. Възприемайки последиците от духовното изследване, ние откриваме и нашия собствен вътрешен път на развитие. Вярно е, че на първо време читателят не винаги може да забележи подобно нещо. Мнозина си представят навлизането си в духовния свят като едно събитие, твърде сходно с някакво сетивно изживяване и смятат, че това, което човек изпитва при четенето за този свят, има определено мисловен характер. Обаче при истинското приемане на тези истини дори когато те са под формата на мисли човек е вече вътре в този свят и му остава само да разбере, че той, макар и незабелязано, вече е изживял това, което погрешно е смятал за обикновено предаване на мисли.

Истинската същност на това изживяване ще можем да си изясним едва, когато практически осъществим това, което във втората част на тази книга е описано като „път" към свръхсетивното познание. Някой твърде лесно би могъл да повярва, че трябва да е точно обратното: Че най-напред трябва да е описан тъкмо този „път". Но това не е така. За човек, който е отдаден само на „упражненията", целящи проникване в свръхсетивния свят, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този свят остава един неясен, объркан хаос. Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този свят, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наивност как сам и в пълно съзнание е добил опитности, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение. След като проникне в света на Тайната Наука, човек се убеждава, че сигурният път към свръхсетивното познание е само този. Той ще се увери още, че всяко опасение, според което свръхсетивните познания могат да действуват отначало като догми чрез своята сугестивна сила, е неоснователно. Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възможността да говори и на всеки друг човек по същия начин, по който духовните истини са проговорили на него самия. Ако първоначално другият не забелязва, че е пренесен в духовния свят, това не се дължи на сугестивно повлияване, а на финия и необикновен характер, присъщ на изживяванията, които читателят изпитва с книги от този род.

И така, след приемането на съобщенията за духовния свят, според както те са дадени в първата част на тази книга, човек става съпознавач (Mitеrkenner) на свръхсетивния свят; а чрез практическото прилагане на описаните във втората част душевни упражнения, той става самостоятелен познавач на този свят.

Според духа и истинския смисъл на нещата, нито един истински учен не ще открие противоречие между своя та наука, изградена върху фактите от сетивния свят и начина, по който се изследва свръхсетивният свят. Такъв учен си служи с определени инструменти и методи. Той изобретява и построява инструментите чрез преработка на веществата, които му дава „природата". Свръхсетивното познание също има свой инструмент. Само че този инструмент е самият човек. Но и този инструмент трябва да бъде нагласен с оглед на едно по-висше изследване. Първоначално и без участието на човека „природата" е вложила в него определени способности и сили; сега те трябва да прераснат в по-висши способности и сили. Така човек сам може да превърне себе си в инструмент за изследване на свръхсетивния свят.