СКАЗКА ПЕТА

Най-характерният признак на духовното развитие, което произведе модерното научно схващане, е, както видяхме, еманципацията на човешката мисъл, особено в областта на математиката, нейното изолирано от непосредствената опитност. 

В миналото човекът живееше вътрешно всичко, което познаваше от света; той притежаваше интуитивното чувство да се ориентира отгоре надолу, отдясно наляво, отпред назад, като една допълваща част на вселената. Всяко познание беше за него пряк допир. По този начин той не изпитваше никаква несигурност относно връзката, която съществуваше между неговите идеи и света.

Ние виждаме как тази несигурност, това съмнение се явяват постепенно с модерната цивилизация и проникват бавно човешката мисъл. Науките са се родили и са се развили под знака на съмнението.

Нека видим няколко примера. Да вземем между другите Джон Лок, който е живял в края на 17-то столетие и чиито съчинения ни осведомяват твърде добре върху това, което един човек от неговото време можеше да мисли за познатите тогава научни идеи.

Лок разделя на две категории всичко, което човек възприема във физическия свят Той различава във всички тела първичните качества и вторични качества. Първични качества са тези, които можем да припишем само на самите неща: форма, положение, движение. Вторични качества са онези, които, за разлика от действителните качества на телата, ни се явяват като действия, които тези тела произвеждат върху човешкото същество, като например цветът, звукът, усещането на топло.

Когато чувам един звук, казва Лок, вън от мене има въздух, който трепти. Аз мога да представя чрез един чертеж движенията на въздуха, така както те излизат от звучащото тяло и стигат до моето ухо. Формата, която тези вълни приемат във въз духа намиращ се в трептение, аз мога да изразя в геометрически фигури; представям си тези вълни според тяхното движение във времето, представям си движението. Всичко, което принадлежи на пространството, форма, движение, положение на предметите, всичко това съществува без съмнение в света. Но всичко това, всички тези първични качества, са неми, беззвучни. Качеството на звука, което е вторично, се явява само тогава, когато едно трептене на въздуха удря моето ухо и предизвиква там една вътрешна опитност, която е звукът в мене.

Същото е и за цвета, който сега твърде наивно се смесва със светлината. Във външния свят трябва да съществува нещо материално, надарено с определена форма, с определено движение, и което, посредством моето око, упражнява върху мене едно действие, произвежда в мене цвета. И така е с всички неща, които нашите сетива възприемат.

Следователно материалният свят трябва да бъде разделен на две категории: тази на първичните качества, които са обективни, и тези на вторичните качества, които са субективни и представляват действието произведено от първичните качества върху човека.

В общи черти може да се каже, че за Лок намиращия се вън от човека свят е само форма, положение и движение; а всяко възприятие се намира всъщност в основата на самия човек. Истинското вещество на цвета, той е в мене и живее в мене. Звукът не е нещо външно, той е вътре в мене, живее в мене. Топлината, студът, всичко това съществува само в мене.

В миналото, когато човекът, съединен със света, влизащ в пряк допир с това, което познаваше, такова схваща не би било невъзможно; чрез инстинктивното чувствуване на трите посоки на движението човекът имаше едновременно непосредственото познание на математиките. Обаче това познание беше неделимо от вселената. Субект и обект бяха слети. Същото беше за цвета, за звука и пр. Представата за движението се раждаше от вътрешното усещане на това, което беше подвижно; представата за цвета отговаряше на една вътрешна опитност, свързана с живота на кръвта, опитност тъждествена с впечатленията дадени от външните предмети. Без съмнение, и в миналото хората са правели разлика между положение, място, движение, течение на времето и цвят, звук и усещане на топлина, но всички тези опитности, различни помежду им, отговаряха в човека на различни състояния на живот на предметите. Напротив, научната епоха е стигнала до там, да вижда в място, движение, положение, форма, не вече впечатления, а отвлечености, нещо въображаемо, което се счита за тъждествено с предмета. Както не е никак възможно, когато си представяме формата на едно оръдие или на един снаряд пронизващ пространството, да кажем, че формата на оръдието е в нас, или че снарядът пронизва нашия мозък, формата, движението, които схващаме, са били отнесени към един предмет намиращ се вън от нас.

Обаче светлата диря, която ни сигнализира преминаването на снаряда, свистенето, което той ни кара да чуем, са били принесени на личните усещания на човека, защото и без това не би се знаело, на какво да се припишат. Забравена е била връзката, която съединява впечатлението с действителния предмет, поради което това впечатление се счита не като един факт, а като едно чисто човешко явление Необходимо е било доста дълго време, докато научните духове, модерните мислите ли, забележат това, което е нелепо в такова едно разсъждение; наистина, какво иска да каже то? Вторичните качества: звук, цвят, усещане на топло, се намираха свободни, изолирани от света и за нуждите на познанието, те трябваше да намерят прибежище вътре в човешкото същество. Как и при какви условия се намираха те там? Това бе забравено малко по малко. Непосредствената вътрешна опитност не съществуваше вече; няма вече жива връзка между външната природа и човека. Тогава бе решено произволно, че впечатленията, които тя произвежда, не съществуват вече освен в човека. И там те са като изгубени за познанието.

Полусъзнателно, намиращ се в един вид светло-тъмно състояние, човекът си представя тогава, че в пространството се произвежда едно движение на етера, което може да бъде изразено чрез една фигура; това движение упражнява определено действие върху окото първо, от там върху зрителния нерв, откъдето прониква в мозъка. И вторичните качества, впечатленията произведени върху човека от първичните качества бяха поставени в мозъка, в мислите.

Необходимо беше дълго време, казах аз, преди някои духове решително да покажат странното, което лежеше в това схващане. Австрийският философ Рихард Вал написа нещо очебийно по този въпрос в своята книга "Механизъм на мисленето". Без впрочем да проследи до край своята идея и да извлече от нея всичко, което тя можеше да даде, той казва: "не съществува нищо в мозъка, което да не съществува в нервите".

Но човек може добре да почувствува, че ако можеше да разгледа нервите, даже и повече отколкото ни позволяват нашите естествени средства, никога в тях не би се намерил нито звук, нито цвят, нито усещане на топло. Те не се намират там, както не се намират и в мозъка!

Сега трябва добре да си признаем, че тези впечатления, тези качества са недостъпни за познанието. Разглежда се положението на човека спрямо света. Намира се, че формата, положението, мястото, времето, запазват едно собствено, обективно съществуване; звукът, цветът, топлината, изчезват, избягват ни.

Доведен до крайност, този начин на виждане нещата завърши най-после с положението, че Кант го охарактеризира в 18-то столетие, като каза: същите пространствени и временни свойства на предмети те не могат да съществуват никъде вън от човека. Обаче, тъй като трябва да съществува някаква връзка, някакво отношение между човека и вселената /нещо, което трябва да допуснем, ако не искаме да заличим вселената/, Кант стига до там да каже: когато човек подрежда света според математическите закони, той е който прави от този свят нещо, към което могат да бъдат приложени тези закони, той е който ги налага на вещта в себе си, която остава напълно непозната за него.

Науката на 18-ия век положи всички свои усилия да реши тази проблема. Ако обгърнем с един поглед, такава, каквато то ни се представя, отношението, което човек прие спрямо познанието, можем да кажем, че неговият основен характер е този на несигурността. Човек не знае, на какво в света да припише това, което изпитва в себе си. Постепенно това отношение завладя цялата модерна мисъл. И интересно е да сравним един модерен пример с позицията на Лок.

Един биолог от втората половина на 19-ия век, Вайсман, забелязал, че в един кой да е жив организъм, същественото е взаимната игра на органите помежду им /или, при нисшите животни, на различните части на тялото./; Познаването на тези взаимни влияния ни позволява да разберем, как живее организмът, но отначало нищо не издава, че той е смъртен. Когато изучаваме само организма, казва Вайсман, ние не намираме нищо, което да ни накара да предвидим смъртта. Единственото нещо, което доказва, че организмът трябва да умре, това е мъртвия труп. Това значи, че живото същество не е достатъчно, за да ни даде една идея за смъртта. Все пак, мъртвият труп ни дава доказателство, че организмът притежава нещо в себе си, което завършва със смъртта.

Но, добавя Вайсман, съществува цял един свят от органически същества, при които никога не ще открием мъртви трупове: това са едноклетъчните. Наистина, тези същества само се делят, при тях няма мъртви трупове. Когато едно едноклетъчно същество се дели и се размножава, то се разделя на две; после всяка една от двете нови клетки се делят на свой ред по на две и т.н. Така тези същества се преобразяват, без никога да се образуват мъртви трупове. Едноклетъчните същества, заключва Вайсман, са следователно безсмъртни; тази идея за безсмъртието на едно клетъчните същества беше една забележителна дата в биологията на 19-ия век. Защо те бяха считани за безсмъртни? Защото между тях не се намират мъртви трупове и защото само виждането на мъртвия труп може да даде идеята за смъртта. Логически, живите същества, които не оставят мъртви трупове, са безсмъртни.

Този пример ни показва добре, как в нашата епоха идеите и чувствата не се намират вече във връзка със света. Схващането, което хората си съставят за организма, не им позволява да видят, че той е смъртен. Само външното доказателство, което мъртвият труп им доставя, им показва, че той може да умре.

Без съмнение, ако човек не може вече да участвува чрез едно вътрешно движение в живота на организма, той изгубва също и смисъла на смъртта, което е в него; за да видим този смисъл, необходим е един външен признак. Това показва, че нашите идеи са станали чужди на действителността на фактите.

Когато човекът имаше още в себе си инстинктивно познание на триъгълника, на правоъгълника, на петоъгълника, той по инстинкт имаше също и чувството за раждането и смъртта, за това, което се ражда, и за това, което преминава. Това чувство обхващаше всички степени преминаващи от раждането до смъртта. Когато виждаше, че малкото дете живее един все повече личен живот, когато виждаше, как неговите черти оживяваха, добиваха израз, той чувствуваше в това като едно продължение, едно последствие от раждането, въпреки че смекчено, едно постоянно ставане. Той изживява вътрешно всички етапи на раждането.

После, когато човек започваше да се сбръчква, да посивява, да изсъхва, той имаше чувството предхождаща смъртта. И смъртта се явяваше като съединение на всички тези явления на загиване. Идеята за раждането, идеята за смъртта бяха живени, чувствувани вътрешно.

Това вътрешно, живо чувство беше неделимо от външния предмет; нямаше гранична линия между вътрешния живот и живота на природата, нямаше никаква бариера, която да отделя човешката душа от всемирния океан; а с това човекът участвуваше в живота на нещата около него. Той имаше за света идеи различни от тези на Вайсман, например. Да предположим, че един учен от тази минала епоха би притежавал микроскоп и че благодарение на него би наблюдавал явлението деление на едно клетъчните. Каква идея би си съставил той за това? Ето едно едноклетъчно същество, би мислил той, което виждам да се дели на две. Той може би си казал даже: то се атомизира, дели се; за известно време тези две нови същества са неделими; после те се делят на свой ред. В момента, когато става делението, се явява смъртта! В него не би се родила идеята за смъртта виждайки един мъртъв труп; за него смъртта се състоеше в делението, в раздробяването; това, което е жизнеспособно, което се намира в процес на ставане, остава едно, не се раздробява; щом се появи стремеж за делене, започва смъртта. Що се отнася за едноклетъчните, той би мислил, че специални за този вид условия искаха, щото от делението на първото да се роди веднага две живи същества. Такъв би бил пътят на неговите мисли; той би виждал смъртта на съществото в разделението на две други същества; ако следствие на това делене на две биха се образували не две живи клетки, а две неорганични същества, той би казал: от живата монада са се получили два атома. И би прибавил: навсякъде, където има живот, нямаме работа с атоми. Ако някъде в едно същество намерим атоми, ние намираме смъртта. Навсякъде, където са атомите, има смърт, има нещо неорганично. Такова би било съждението произнесено от един учен на миналите времена, в резултат на живото, непосредствено познание, което той имаше за света.

Лесно може да се разбере, че нашето описание на схващанията от миналите време на не съвпада с това, което може да се намери в модерните съчинения; формите на мислене на тази древна философия за природата са толкова различни от модерната мисъл, че, наистина, всички, които днес пишат една история за тях, влагат по-скоро своите собствени идеи вместо нещо друго.

Това не може да се направи със Спиноза; той е написал своята книга, която е нарекъл с право: "Етика", според принципите на математиката; не че говори за математиката, както би сторил това един модерен учен; но той свързва своите идеи с една друга според начина на разсъждение употребяван в математиките. С това той ни доказва, че в него още имаше един остатък на живото, интуитивно чувство, което в миналото стоеше на основата на изучаване на математиките. Във вътрешния живот на човека имаше едно чувство, което бихме могли да наречем математическо. Да искаме днес да приложим към изучаването на психологията, или още по-добре на морала, принципите на математиките под формата, която те са приели днес, това би било по-лошо отколкото едно безсмислие.

Съмнението, което се е появило в човешката мисъл, толкова сигурна, толкова уверена в миналото, ни изглежда една от важните характеристики на модерния дух, на който не биха могли вече да подхождат сигурността, увереността от миналото.

Несигурността, в която се намираше научната мисъл я доведе накрая да предприеме, поне на теоретическо то поле, едно оправдание на съмнението, на което тя е жертва. Във връзка с това, сказката, която изнесе през 1918 година френският философ Анри Поанкаре върху новите теории, е извънредно интересна. Там той говори за споровете, които са възникнали понастоящем по въпроса за непреривността и преривността на материята; той се пита, дали трябва да допусне съществуването на една веществена действителност, която да изпълва света и която нищо не прекъсва, или пък, напротив, трябва да си представим, че материята има един фрагментален състав, т.е., че пространството, повече или по-малко празно, е частично изпълнено с материални частици, различните комбинации на които образуват атомите, молекулите и т.н., ако оставим настрана "декоративните" съображения, бихме могли да кажем, които съдържа, сказката на Поанкаре казва всъщност това: експерименталните науки са се развивали в течение на различни епохи. В една от тези епохи някои явления накараха учените да считат материята като една непреривност с три измерения и да се придържат единствено към изучаването на сетивните явления, които я правят действително да се яви като такава. В една друга епоха, резултатите от извършената работа се обясняват по-лесно, ако допусне една преривна, прекъсната материя, съставена от отделни атоми.

И, прибавя Анри Поанкаре, винаги ще бъде така: според посоката, към която ще наклоняват резултатите от опитите, науката ще минава през "непреривни" ери и през "атомистични" ери. Той говори даже за един вид ритмично колебание на научната мисъл между непреривност и атомизъм; винаги ще бъде така, защото, казва той, човешкият дух, изпитва винаги нужда да създава за света на явленията теории, които му изглеждат по-удобни. Когато една теория на непреривността е царувала известно време, /ако това не са неговите собствени думи, те добре предават неговата мисъл/, човек се изморява; опитите, които прави, несъзнателно го довеждат до други констатации и, той неусетно се насочва към атомизма. Тук има един ритъм, който може да се сравни с този на дишането. Постоянното колебание между непреривността и атомизма произхожда от самата нужда на човешкия дух. Но, всъщност, едната или другата теория не отговарят с нищо на истинската действително ст. Същността на нещата ни избягват и теориите, които създаваме, са само прости опити, направени от човешкия дух, за да се приспособи към материалния свят, който го заобикаля.

Не е чудно, че в епохата, когато вътрешният живот на човека е отрязан от света, когато неговата душа е изолирана, той изпада в несигурност. От момента, когато не чувствува вече, че живее в общение с вселената, той не може да почувствува вътрешно непреривността или атомизма като отговарящи на една вътрешна действителност; той може вече само да ги прилага към явленията като готови етикети.

По този начин постепенно се стига до идеята, че човек оформява своите теории според смяната на неговите нужди; че преминава от непреривността към атомизма, както сменя вдишването с издишването. Говорейки в духовен смисъл, той се задушава, ако продължава да вярва твърде дълго време в непреривността на материята; тогава, за да диша лесно, той става атомист.

Всичко това определя и оправдава несигурността на мисълта, която понякога изглежда наполовина искана. Човек не живее вече в единение със света, а напротив твърди, че той може да заеме спрямо него това или онова отношение, според нуждите, които има от него.

Какво биха казали в един случай от този род древните учени, за които аз вече говорих? Те биха казали, че в една епоха на схващането на материята като непреривна хората на науката мислят предимно за живота; а когато са атомисти, те имат предимно предвид смъртта, неорганичното, на законите на което се стараят да подчинят даже органичното.

Тук вече нямаме нищо произволно; такова мнение почива върху едно обективно отношение установено между човека и света.

Аз мога да изучавам по ред едно живо същество, след това един неодушевен предмет, и да кажа спрямо живото: аз трябва да си го представя непреривно; докато аз неодушевеното, съобразно с това, което то е в действителност, ще кажа: аз трябва да си го представя съставено от частици, атомизирано. Но не мога да кажа, че тези различни представи отговарят просто на една нужда на моя дух. Напротив, те са признак на едно обективно отношение. В присъствие на това, което иска да познае, субектът трябва да се абстрахира от самия себе си. Защото поради самата тяхна природа ние трябва да виждаме живото като привърженици на непреривността, а неодушевеното като атомисти. И ако някой наистина изпитва в своя дух нуждата да се колебае между двата начина на виждане на нещата, той трябва да се съобразява със самия обект на неговото изучаване, като разглежда ту живото същество, ту неодушевеното. Обаче нищо не ни позволява да твърдим, както Поанкаре стори това в своята сказка, че и учените на миналите епохи са създавали върху света своите теории, които са зависели предимно от природата на техния собствен дух.

Въпреки това, вярно е, че епохата която е изтекла, видя как мисълта се обръща от живота към смъртта, от одушевеното към неодушевеното и вследствие на това е преминала от едно схващане на непреривността към атомизма, теория напълно оправдана, когато тя се прилага само към неорганичното. Но ако човек иска да разбере света такъв, какъвто той е в действителност, той трябва отново да поеме пътя, който отново ще го отведе от този свят, схващан така величествено като съставен от атоми, но който е един мъртъв свят, и ще го доведе до неговия собствен живот, до живота на неговия собствен организъм. Мисълта достигна една главна точка поемайки пътя на неодушевеното, на неорганичното. Но когато достигна своята цел, през първата половина на 19-я век, с клетъчната теория, тя затъва в атомизма. Без хората да са искали наистина това и без да са си дали сметка за това, този начин на атомизиране, на деление, на раздробяване на организма на клетки, направи да изчезне от очите на учените самото понятие на този организъм.

Това е общото впечатление, което човек изпитва противопоставяйки на научните теории на един Гьоте тези и на всеки друг ботаник: у Гьоте има навсякъде живи идеи, изживени идеи; другите, въпреки че клетката, която изучават, е нещо живо, и трябва да насочат погледа си към живото, мислят и разсъждават като че клетките, вместо да живеят, са някакви неодушевени атоми. Но, както когато изучава клетката, човек не може да я вижда освен жива, навсякъде в техните разсъждения се промъкват идеи несъобразни с атомизма. Истина е, че това, което характеризира много схващания на нашата епоха, е, че те са объркани и им липсва яснота.