Първа лекция

Щутгарт, 1 януари 1921 година

Скъпи приятели! Днес бих искал да направя малко встъпление по отношение на това, за което ще стане дума в следващите дни. Бих искал да го направя, за да ви информирам предварително за целта на тези обсъждания. Задачата ми през тези дни не е разглеждане на някоя ограничена специална област, но искам с точно определена цел да дам в научно отношение някои допълнителни гледни точки. Бих искал да се предпазя от това, този така наречен курс да бъде наречен „астрономически курс“. Това не трябва да се прави. Той трябва да се занимае с нещо, което ми се струва особено важно в наше време. Затова го нарекох: „Отношение на различните естественонаучни области към астрономията“. И днес искам да поясня, какво, собствено, имам предвид, давайки такова наименование.

Работата стои така, че след относително кратко време, вътре в така наречения научен живот, ако той не иска да стигне до пълен упадък, трябва да станат съществени промени. Особено е необходимо известен брой науки, групирани под определени наименования и представени под тези наименования в обикновените ни училища, да се извадят от тези групирания и да се разпределят според други съображения, така че в научните ни области трябва да стане до определена степен широко прегрупиране. Защото групирането, което имаме сега, явно е недостатъчно за да се стигне до съответстващ на реалността мироглед. От друга страна, съвременният ни живот толкова силно е прилепнал към това разделяне, че катедрите сега просто са формирани съгласно тази традиционна структура. Най-много се ограничават с това, съществуващите установени научни области на свой ред да се разделят на специални области и за тези специални области да търсят специалисти, както е прието да се наричат. Но в целия този научен живот трябва да станат промени, доколкото трябва да се появят съвсем други категории, и в тези категории много от нещата разработвани днес, да кажем, в зоологията, разработвани в психологията, след това на свой ред – в теорията на познанието, ще се окажат обединени в новообразувала се научна област. И напротив, предишните научни области, които са работили повече с абстракции, ще трябва да изчезнат. Ще трябва да се появят съвсем нови научни области. В началото ще се появят трудности във връзка с това, че хората днес са свикнали с определени научни категории и само с големи усилия могат да прехвърлят мост към това, което им е крайно необходимо за обединението на научния материал в съответствие с действителността.

Изразявайки се малко схематично, бих могъл да кажа: днес ние имаме астрономия, имаме физика, имаме химия, имаме философия, имаме биология, имаме математика и т.н. Вътре в тях се създават специални области просто по тази причина, че това позволява на отделните специалисти по-добре да се ориентират, като по този начин не полагат големи усилия да овладеят неизмеримо нарастващата специална литература. Но цялата работа ще е в създаването на нови области, които по друг начин ще обхващат материала: някоя област, която е възможно да включва в себе си нещо от астрономията, нещо от биологията и така нататък. Но, естествено, за това безусловно е необходима реорганизация на целия ни научен живот. И именно това, което наричаме духовна наука, и което иска да представлява нещо универсално, трябва да действа в това направление. Тя трябва да поставя пред себе си особената задача да действа в това направление. Защото с предишните структури ние просто не можем да се движим напред. Университетите ни се намират в такова отношение към света, че те са съвсем чужди на живота. Те произвеждат математици, физиолози, те произвеждат философи, но всички те, по същество, нямат никакво особено отношение към света. Всички те не могат нищо друго, освен да работят в тясно ограничените си области. Те правят света за нас все по-абстрактен, все по-несъвместим с действителността. С тези доклади бих искал да удовлетворя изискванията на времето. Бих искал да ви покажа, че е невъзможно по-нататъшното оставане при предишните структури. И затова бих искал да покажа, как най-различни други области, които днес нямат връзка с астрономията, имат определени отношения към пространствено универсалното знание, към астрономията, така че в другите области трябва да изплуват определени астрономически знания, за да се научим да овладяваме тези други области по съответстващ на действителността начин.

И така, задача на тези лекции е да се прокара мост от различните научни области в областта на астрономическото, и в отделните научни области, астрономическото да застане по правилния начин.

И за да не бъда разбран неправилно, искам да направя и една методическа забележка. Виждате ли, начинът на представяне на научните факти приет днес, трябва да претърпи известни промени поради това, че той е роден от днешната ни научна структура, която трябва да бъде преодоляна. Днес, именно сочейки към някакви факти, които са далеч от разбирането на човека, доколкото с цялата си наука той просто не се среща с тях, често е прието да се казва: твърди се, но не е доказано. – Разбира се, работата е в това, че при научната дейност днес просто възниква необходимост много неща да се казват, основавайки се на наблюдението, което после е необходимо да се проверява, поради натрупването на все по-голямо количество факти, изискващи провеждането на проверка. Няма да предполагаме, че, да кажем, в самото начало на някое разглеждане работата ще тръгне така, че до нищо да не се доберем и да кажем: с това нищо не се доказва. С течение на времето нещата, разбира се, се доказват, проверяват се, но много неща трябва да бъдат представени в началото просто изхождайки от наблюдението, за да се създадат подходящите понятия и подходящите идеи. И така, моля ви да разглеждате тези лекции като нещо цяло, тоест да търсите ясни доказателства за много неща, които в първите лекции ви се струват просто като твърдения, чак в последните доклади. Там ще бъде потвърдено много от това, което засега ще дам, например, като понятия и идеи въобще.

Виждате ли, това, което днес наричаме астрономия, включително областта на астрофизиката, всичко това, по принцип, е творение на новото време. Преди епохата на Коперник[1] и Галилей[2], за астрономическите неща се е мислело по съвсем друг начин, отколкото днес. Днес вече е извънредно трудно даже просто да се посочи този вид астрономическо мислене, който се е практикувал, бих казал, още в XIII-XIV век, доколкото днес той е съвсем чужд на човека. Ние живеем повече в представите, – и това, от известна гледна точка, е напълно обосновано, – които са били създадени от времето на Галилей, Кеплер[3], Коперник, и те, по същество, по математико-механичен начин излагат обширните явления на мировото пространство в степента, в която се отчитат от астрономията. За тези явления се мисли по математико-механичен начин. И при разглеждане на тези явления в основата им се залага това, което се извлича от абстрактната наука математика или от абстрактната наука механика. Изчисляват се разстояния, движения и сили, но качественият начин за разглеждане, който все още е съществувал в XIII-XIV век, когато в звездите са различавали индивидуалността на Юпитер и индивидуалността на Сатурн, е съвсем изгубен от днешното човечество. Не искам сега критично да разглеждам тези неща, а само да посоча, че механичният и математическият начин на разглеждане са станали единствените в така наречената област на астрономията. Даже ако ние, без нищо да разбираме от математика или механика, започнехме днес по популярен начин да създаваме учение за звездното небе, все пак, дори и действайки като дилетанти, бихме започнали да го градим по чисто пространствено-времевите понятия, тоест в съответствие с математико-механичните представи. В нашите съвременници, които предполагат, че могат в значителна степен да преценяват тези неща, не се появява съмнение, че само така може да се разглежда звездното небе и всеки друг подход към този въпрос е дилетантщина.

Ако се запитаме, как, собствено, се е случило, че такова разглеждане на звездното небе е влязло в хода на развитие на нашата цивилизация, тези, които разгледат днешния научен начин на мислене като нещо абсолютно, ще дадат отговор, който е различен от този, който бихме дали ние самите. Този, който разглежда научното развитие, каквото го наблюдаваме днес, като нещо абсолютно значимо, ще каже: да, в предишното човечество тогава още не са съществували строго научните представи, които то тепърва е трябвало да постига. И това, към което в края на краищата сме стигнали – математико-механичния начин за разглеждане на небесните явления – съответства на обективността, базирано е на действителността. С други думи, се казва: предишните хора са внасяли в мировите явления нещо субективно; новото човечество е постигнало строго научното разбиране на това, което, по същество, съответства сега на действителността.

Ние не можем да дадем такъв отговор, но трябва да застанем на гледната точка от развитието на човечеството, което в хода на битието си е внесло в съзнанието си различни вътрешни сили. Трябва да си кажем: за начина на разглеждане на небесните явления, който са ползвали древните вавилонци, египтяни и може би даже индийци, определящо е било специфичното развитие на човешките душевни сили – тези душевни сили на човечеството е трябвало да се развият по това време със същата вътрешна необходимост, с която детето на възраст между десет и петнадесет години трябва да развие определени душевни сили, докато в друго време то развива други душевни сили. Съответно, човечество в други времена стига до други изследвания[4]. Тогава се появила мировата система на Птолемей. Тя на свой ред е изхождала от други душевни сили. След това е нашата мирова система на Коперник. Тя пак изхожда от други душевни сили. Те са се развивали не защото именно сега човечеството има щастието да стигне до обективността, докато всички предишни хора са приличали на деца, а защото човечеството, започвайки от средата на XV век, се е нуждаело от развитието именно на математико-механичните способности, които по-рано е нямало. Човечеството се е нуждаело от развитието на тези математико-механични способности, и затова то вижда днес небесните явления в образа на тези математико-механични способности. Някога то отново ще разглежда тези явления по друг начин, когато за собственото му развитие, за собственото му изцеление и добруване, от дълбините на душата му ще бъдат извлечени други сили. И така, това, какъв вид ще приеме мирогледът, зависи от човечеството, и не следва високомерно да се гледа към предишните времена, когато човечеството се е намирало още в детска възраст, а нашето време да се разглежда като такова, когато най-накрая е постигната пълната обективност, която ще остане за вечни времена.

Това, което е станало особена потребност на новото човечество, и което след това се е разпространило също и върху научните потребности, е стремежът, от една страна, по възможност да има лесно обозрими представи – такива са математическите, а от друга страна, стремежът към това, да се получат представи, при които колкото се може по-силно можем да се отдаваме на вътрешната принуда. Съвременният човек тутакси става неуверен и нервозен, когато не е подложен на такава силна вътрешна принуда, като например, при представяне на аргумента, стоящ в основата на теоремата на Питагор, а когато чувства, че трябва сам да решава, че вместо него няма да решава нарисуваната фигура и той сам трябва да решава, трябва да развива душевна активност. Тогава той тутакси става неуверен и нервозен. С това съвременният човек не е съгласен. Той казва, че това не е точна наука и тук се намесва субективността. Съвременният човек, собствено, е ужасно пасивен. Той би искал навсякъде да бъде воден на повод от съвсем обективни съждения. Математиката удовлетворява това изискване, или поне в повечето раздели, и там, където тя е недостатъчна, където човекът в новото време трябва да се намесва посредством собствените си съждения, това веднага се вижда! Тогава, макар и да му се струва, че остава точен, той изпада в съвсем немислими представи. И така, в математиката и механиката човек смята, че се движи по линиите на понятия, свързани логически помежду си. Тук той чувства почва под краката си. И в момента, когато я изгуби, той вече не иска да върви нататък. Лесни за разбиране концепции, от една страна, и тази вътрешна принуда, от друга страна, – това е, което е нужно на съвременното човечество за неговото благополучие. И изхождайки от това, то е създало съвременната наука астрономия в нейната особена форма като образ на света. Сега нищо не казвам за отделните истини, а преди всичко имам предвид образа на света като цяло.

Това дотолкова се е внедрило в съзнанието на човечеството, че то е стигнало дотам, да разглежда като ненаучно всичко повече или по-малко различно, което не се излага по този начин. Оттук произлиза и нещо такова, като изречението на Кант[5], който е казал: „Във всички отделни научни области се съдържа точно толкова истинска наука, колкото математика се съдържа в тях“. – И така, нужно е, собствено, във всички науки да се вкара изчисление или геометрия. Но това търпи критика, защото, от друга страна, например хората, които изучават медицина, не са запознати и с най-елементарните математически идеи. Изхождайки от нашето научно разделяне, с тях вече въобще не може да се говори за елементарните математически идеи. Стана така, че, от една страна, като идеал е установено това, което се нарича астрономическо познание. Дюбоа-Раймонд[6] в своята реч е формулирал границите на естествознанието, като е казал: „Ние схващаме в природата само това и удовлетворяваме нашата потребност от причинност само чрез това, което може да стане за нас астрономическото познание“. – И така, ние разглеждаме небесните явления по такъв начин, че рисуваме небесни карти със звезди и изчисляваме чрез това, което имаме като материал. Можем точно да обозначим: тук има звезда, тя въздейства със своята сила на привличане върху другите звезди. Правим изчисления и нагледно имаме пред себе си отделните неща, които включваме в своите изчисления. Това е, което преди всичко сме внесли в астрономията. Да разгледаме сега, да кажем, молекулата. В молекулата, ако е достатъчно сложна, имаме различни атоми, които си въздействат един на друг със силата на привличане, и които се движат един около друг. Имаме малка вселена. Разглеждаме тази молекула по образеца на звездното небе. Наричаме това „астрономическо познание“. Разглеждаме атомите като малки мирови тела, молекулата – като малка мирова система, и сме удовлетворени ако това ни се удаде. Но тук има голяма разлика: когато разглеждаме звездното небе, то ни се представя във всички подробности. В краен случай може да се попита, правилно ли са обединени и няма ли нещо друго, освен това, което ни е дал Нютон[7]. Ние сплитаме над всичко това математико-механична мрежа. Това, собствено, се добавя към съществуващото. Но това удовлетворява съвременните нужди на човечеството по отношение на научност. И сега внасяме системата, която измислихме, в атомно-молекулярния свят, като доизмисляме атомите и молекулите. Ние ги доизмисляме към това, което обикновено ни е дадено. Но ние удовлетворяваме нашата така наречена нужда от причинност, когато кажем: ако това, което си представяме като най-малките частици, се движи така и така, то това е обективно за светлината, за звука, за топлината и така нататък. Ние внасяме астрономически познания във всички мирови явления и по този начин удовлетворяваме потребността си от причинност. Дюбоа-Раймонд доста сухо е изразил това: „Когато не можеш да направиш нещо, там въобще няма научно обяснение“.

Виждате ли, ако стремежът е да се стигне до рационална терапия, тоест стремежът е да се види ефективността на някое лекарство, трябва да сме в състояние така да проследяваме атомите в субстанцията на лекарството, както обикновено проследяваме Луната, Слънцето, планетите и неподвижните звезди. Нужно е да умеем всичко да превръщаме в малки мирови системи. И, изхождайки от изчисленията, би могло да се каже, как действа едно или друго лекарство. В не много отдавнашни времена, това даже е било идеал за някои. Сега вече сме се отказали от такива идеали. Но това търпи крах не само по отношение на такива отдалечени области, като успешната терапия, но и по отношение на по-близки, просто защото нашите науки са така раздробени, както го виждаме днес. Виждате ли, днешният медик получава такова образование, че той владее истинската математика извънредно слабо. Тоест, може би, с него още може да се говори за необходимостта от астрономическо познание, но съвсем нищо не може да се направи, ако стане дума да се вкарат математическите идеи в неговата област. Затова всичко, което имаме освен математиката, механиката и астрономията в тесния смисъл на думата, днес трябва да се обозначи като ненаучно. Но това, естествено, не се прави. Другите науки също се определят като точни и в това отново може да се види непоследователност. Характерно за съвременността е това, че стана възможно да се издигне общото изискване всичко да се разбира по образец на астрономията.

Бих искал с един пример да ви покажа, колко трудно е днес наистина продуктивно да се говори с хората за определени неща. Вие знаете, че в съвременната биология голяма роля играе въпросът за формата на черепните кости на човека. Често съм говорил за тези неща във връзка с нашите антропософски лекции. Формата на черепните кости на човека – по отношение на този предмет Гьоте[8] и Окен[9] са направили грандиозни предположения. По-късно в това направление са били проведени класически изследвания в училището на Гегенбар[10]. Но нещо, което би могло да задоволи потребността от по-задълбочено познание в това направление, днес никъде няма да намерите. Спори се, прав ли е бил в известна степен Гьоте или не, когато е твърдял, че черепните кости са трансформирани гръбначни прешлени, кости на гръбначния стълб, обаче към някакъв решителен извод по този въпрос, по определени причини днес така и не се е стигнало, доколкото в кръговете, където се говори за тези неща, те едва ли могат да бъдат разбрани, а там, където е възможно да бъдат разбрани, не се говори за тези неща, защото не се интересуват от тях. Виждате ли, днес е почти невъзможно да се събере колегия, която би се състояла от истински днешен медик, истински днешен математик, владеещ висшата математика, и трети, който достатъчно добре би разбирал и двамата. Такива трима човека днес едва ли могат да се разберат. Този, който се намира по средата, малко разбира другите двама; в краен случай той може да говори както с математика, така и с медика. Но математикът и медикът няма да стигнат до взаимно разбиране по важните проблеми, доколкото това, което медикът може да каже, не интересува математика, а това, което може да каже математикът – или би могъл, ако изобщо би започнал да говори на тази тема, е непонятно за медика, доколкото той няма необходимата математическа подготовка за това. Това нагледно се проявява в посочения от мен проблем.

Днес хората си представят: ако черепните кости са трансформирани прешлени, би трябвало да можем чрез някаква пространствено представима метаморфоза, директно да се придвижим от гръбнака към черепната кост. Да се разшири тази представа и към тръбните кости не става, по силата на вече приведените доводи. Математикът може да създаде днес посредством своите математически изследвания представа за това, какво, собствено, означава, когато обръщам ръкавица, ако вътрешната страна я изкарвам навън. Трябва да се представи определена математическа обработка на факта, така че това, което е било обърнато навън, да се обърне навътре, и това, което е било обърнато навътре, да се обърне навън. Схематично ще го изобразя така (рис. 1): някакво образувание, което отначало е обърнато навън с бялото, а отвътре е червеното. С това образувание ще се отнесем както при обръщането наопаки на ръкавица, така, че сега то да стане червено отвън, а вътре бяло (рис. 2).

Да отидем сега по-далеч. Да си представим, че това, което имаме тук, е снабдено с вътрешни сили, че да не можем да го обърнем просто като ръкавица, която и обърната изглежда като ръкавица, а да допуснем, че това, което обръщаме, излиза навън с друга напрегнатост на силите, отколкото навътре. Тогава ще открием, че вследствие на простото обръщане предметът ще получи съвсем друга форма. Образуванието преди да го обърнем ще бъде такова (рис. 1). Когато го обърнем, се отчитат едни сили в червеното и други сили в бялото, и следствие от това чисто преобръщане ще бъде появата на това образувание (рис. 3). По такъв начин е възможно, само чрез преобръщане да се появи това образувание. Когато червеното е обърнато навътре, то не може да развие силата си. Когато е обърнато навън, то може сега да се развива по друг начин. Същото се отнася и за бялото. То може да развива своята сила, само бидейки отвътре.

Напълно естествено е да си представим, че такова нещо може да бъде подложено на математическа обработка. Обаче днес хората съвсем не са склонни да прилагат към действителността това, което може да се получи по такъв начин. Защото в момента, когато се учим да отнасяме това към действителността, стигаме дотам, че в тръбните кости, тоест в костите на рамото, в костите на бедрото и пищяла да се вижда образувание, което при обръщане наопаки става черепна кост! Нека тук вътрешното, чак до костния мозък, да го характеризираме като червено, а това, което е обърнато навън, да го характеризираме като бяло (рис. 4). Навътре са обърнати структурата и силовите отношения, които можем да изследваме; навън е обърнато това, което виждаме, когато свалим мускула от тръбната кост. Представете си тази тръбна кост, обърната наопаки на същия принцип, който ви представих, и встъпващ в други отношения на напрегнатост, и тогава ще получите това (рис. 5). Сега бялото ще бъде вътре, а

отвън това, което характеризирах като червено, ще се прояви така. Такова всъщност е отношението на черепната кост към тръбната кост. По средата между тях се намират, собствено, костите на гърба или прешлените на гръбначния стълб. Тръбната кост трябва да се обърне наопаки като ръкавица относно действащите в нея сили, и тогава ще получите черепната кост. Превръщането на тръбната кост в черепна кост може да се разбере, само подразбирайки такова обръщане. Ще получите пълното значение на това, ако си представите, че това, което в тръбната кост е обърнато навън, при черепната кост е обърнато навътре, че черепната кост е обърната към света, който е затворен вътре в черепа. Тук се намира цял свят. Черепната кост е ориентирана в отношение към него, докато тръбната кост е ориентирана навън – към външния свят. Това е особено лесно да се наблюдава при разглеждане на костната система. Но така е ориентиран и целият човешки организъм – преди всичко да има ориентирана навътре черепна организация и, от друга страна, ориентирана навън организация на крайниците. Черепът обхваща света вътре, а човекът на крайниците разбира външния свят, и между двете е затворена сякаш изглаждащата система, това, което служи на ритъма.

Вземете днес в ръце някакъв труд, в който става дума за теорията на функциите или за неевклидова геометрия, и ще видите, какъв набор от всевъзможни съображения се използва за да се излезе от рамките на обикновената геометрична концепция за триизмерното пространство, за да се разшири това, което представлява евклидовата геометрия, и ще видите, че за това се изисква голяма усърдност и значителна съобразителност. Да предположим сега, че сте станал капацитет в математиката, който добре познава теорията на функциите, и който разбира всичко това, което днес се разбира под неевклидова геометрия. Но сега бих искал да поставя въпроса – извинете ме, ако изглежда малко пренебрежително, когато представям предмета в толкова тривиална форма, но бих искал да направя това по отношение на много неща, имащи такава тенденция, и моля присъстващите, особено образованите математици, да помислят, не е ли това така, – искам да задам въпроса: какво ще ми даде всичкото това предене на чисто математически мисли? Областта, където тези знания биха намерили реално приложение, съвсем не интересува хората. Ако всичко, което е измислено по отношение на неевклидовата геометрия, се приложи към строежа на човешкия организъм, тогава бихме се намирали в реалността и бихме приложили към реалността нещо извънредно важно, а не бихме спекулирали с неща, лишени от реалност. Ако математикът би преминавал съответната подготовка, така че действителността също да го интересува, да го интересува как изглежда, например, сърцето, за да може да добие представа, как посредством математически операции то може да се обърне наопаки и в резултат на това да се получи целият човешки облик; ако той би се научил да математизира по такъв начин, такова математизиране би имало опора в реалността. Тогава би била невъзможна ситуацията, когато от едната страна седи образован математик, който не се интересува от нещата, които изучава медикът, а от другата страна – медик, който нищо не разбира от това, как математикът преобразува формите, метаморфозира ги, но в чисто абстрактния елемент.

Това е, което трябва да се преодолее. Ако не преодолеем това, науката ни ще се затлачи. Тя все повече и повече се раздробява. Хората вече не се разбират един друг. Как може да се обърне науката в социално-научно направление, как способстват на всичко това темите, за които ще говоря в тези лекции? Все още я няма науката, която би могла да осъществи преход към социалната наука.

И така, от една страна имаме астрономията, която все повече и повече има тенденция към математизиране на представите, и която в съвременната си форма затова е станала толкова величествена, защото е станала чисто математико-механична наука. Но за астрономията имаме също и друг полюс, който в съответствие с неговата истинска природа въобще не може да се изучава извън астрономията при днешните научни отношения. Но няма никаква възможност да се построи мост между астрономията и другия полюс на нашата наука. Този друг полюс е ембриологията[11]. Само който, от една страна, изучава звездното небе, а от друга страна, развитието именно на човешкия ембрион, само той изучава действителността. Но как днес се изучава човешкия ембрион? Обикновено се казва: човешкият ембрион се образува посредством взаимодействието на две клетки, полови клетки, мъжка и женска клетка. Тези клетки се развиват в останалия организъм така, че преди да встъпят във взаимодействие, достигат определена самостоятелност, представлявайки някаква противоположност помежду си и едната клетка предизвиква в другата клетка възможности за развитие, които по-рано не са ѝ били присъщи. Това се отнася към женската полова клетка. Изхождайки от това, изобщо се изучава цитологията. Питат се: какво е клетката? – Вие знаете, че, започвайки примерно от първата третина на XIX век, цялата биология, по същество, се гради на основата на учението за клетките. Казва се: такава клетка се състои от по-голямо или по-малко топче субстанция, състояща се от белтъчни съединения. Тя съдържа в себе си ядро, което има малко по-различна структура, обкръжено от мембрана, необходима за изолация. Тя е градивният материал на всичко това, което възниква като органично същество. Такива клетки са също и половите клетки, само че те са различно оформени – като женски и мъжки клетки. И от подобни клетки се изгражда всеки сложен организъм.

И така, какво, собствено, се има предвид, когато се казва: от подобни клетки се изгражда организмът? Има се предвид: това, което обикновено съществува в останалата природа в субстанциите, се възприема от тези клетки, и сега вече то не действа непосредствено, като е обичайно в природата. Ако в тези клетки се съдържа, например, кислород, азот или въглерод, този въглерод не действа на коя да е друга субстанция отвън така, както е обичайно – той е лишен от това непосредствено въздействие. Той е приет в организма на клетката и може да действа само така, както той може да действа именно в клетката, той действа не непосредствено, а действа клетката, и тя използва неговите особени свойства, присъединявайки го към себе си в определено количество. Това, което съдържа в себе си човек, например, като метал, като желязо, действа само по околен начин, чрез клетката. Клетката е градивния материал. И така, изучавайки организма, се стига до клетката. И ако в началото се разглежда само така наречената главна маса на клетката, освен ядрото и мембраната, в нея могат да се открият две различаващи се една от друга части. Това са течната прозрачна част и другата част, образуваща своего рода скелет. Така че схематично клетката може да се представи примерно така: има скелет на клетката, а този скелет е потопен в субстанция, която е образувана по друг начин, отколкото скелетът на клетката (рис.6). И така, трябва да си представяме клетката като изградена от течна постоянна маса, нямаща своя форма, и от нейния скелет, имащ разнообразна по вид форма. Това сега се изследва. За да се изучи клетката, се постъпва примерно по следния начин: определени нейни части се оцветяват, а други части не се оцветяват.

Благодарение на това, чрез кармин или шафран, или друго вещество, използвано за оцветяване на клетката, се получава нейния видим образ, така че да могат да се формират определени представи и за вътрешния строеж на клетката. И това се изследва. Изучава се, как се променя този вътрешен строеж, когато, например, се опложда женската зародишна клетка. Проследяват се отделните стадии, как се изменя клетката в своята вътрешна структура, как след това се дели, как се присъединява друга част, клетка след клетка, и от съединяването се образува форма със сложен строеж. Това се изследва. Но на никого не му хрумва да се запита: с какво, собствено, е свързан целият този живот в клетката? Какво, собствено, е представено тук? – На никого не му хрумва да се запита това.

Това, което го има в клетката, първо абстрактно може да се опише по следния начин: имам клетка. Да вземем, преди всичко, нейната най-често срещаща се форма – топковидна клетка. Тази топковидна форма е обусловена обаче от течна субстанция. Тази топковидна форма съдържа в себе си формата на скелета. Какво представлява тази топковидна форма? Течната маса съвсем е предоставена сама на себе си и значи тя следва импулсите, които я обкръжават. Какво прави тя? Да – тя подражава на Вселената! Тя има топковидна форма, защото в малкото копира целия космос, който ние идеално си представяме като топковидна форма, като сфера. Всяка клетка в своята топковидна форма е не нещо друго, а своеобразно копие на формата на целия космос. Скелетът вътре в нея, всяка линия, прекарана тук в скелета, зависи от структурните отношения на целия космос. Изразявайки се първо абстрактно, може да се каже: представете си, че имате идеално ограничена мирова сфера (рис. 7). В нея са разположени, например, тук една планета, а тук друга планета (a, a1). Те действат така, че импулсите, чрез които те действат една на друга, лежат на тази линия. Тук (m) се образува, да кажем, клетка, – естествено, изобразяваме това схематично. Нейните очертания приемат форма в съответствие със сферата. Тук, вътре в своя скелет (рис. 8), тя има твърдо образувание, което зависи от действието на тази планета (a) върху тази планета (a1). Да си представим, че тук би имало друга констелация на планети, които биха действали една на друга така,(b, b1). Нека тук се намира и друга планета (c), нямаща опозиция. Тя ще изкриви цялата картина, която иначе би изглеждала, може би, правоъгълна.

Тогава цялото образувание ще изглежда малко по-иначе. В структурата на скелета вие имате копирани всички отношения в планетната система и въобще в звездната система. Трябва конкретно да се вгледате в строежа на клетката и ще получите обяснение за конкретния строеж само в случай, че видите в клетката отражение на целия космос.

Да вземем сега женската яйцеклетка и си представете, че тази женска яйцеклетка е привела космическите сили към някакво вътрешно равновесие. Тези сили са приели формата на скелета и в тази форма на скелета по някакъв начин са стигнали до покой, поддържани от женския организъм. След това става въздействието на мъжката полова клетка. То не привежда към покой макрокосмоса, а въздейства в смисъла на някаква специална сила. Да кажем, мъжката полова клетка в смисъла именно на тази силова линия[12] въздейства върху женската яйцеклетка, дошла в покой. Тогава вследствие на това специално въздействие, състоянието на покой се прекъсва. Клетката, представляваща отражение на целия макрокосмос, бива стимулирана към това, целия свой микрокосмически облик отново да го постави в изменчивостта на силите. В началото в женската яйцеклетка в спокойно отражение целият макрокосмос е стигнал до покой. Благодарение на мъжката полова клетка женската се изтръгва от този покой и отново се въвлича в областта на специално действие, отново се привежда в движение, отново се измъква от състоянието на покой. Подражавайки на космоса, тя се стяга до спокойната форма, но това отражение се въвлича в движение посредством мъжките сили, отразяващи движението. Женските сили, отразяващи в състояние на покой образа на космоса, се изкарват от състоянието на покой, от състоянието на равновесие.

Тогава, изхождайки от астрономията, получавате нагледна представа за формата и образуването на най-малкото, на клетките. Не можете да изучавате ембриология, без да изучавате астрономия. Защото това, което ви показва ембриологията, е само другия полюс на това, което ви показва астрономията. От една страна трябва по някакъв начин да проследяваме звездното небе в последователните му стадии, от друга страна след това трябва да се проследява развитието на оплодената клетка. Двата феномена принадлежат един на друг, доколкото едното е само отражение на другото. Ако нищо не разбирате от астрономия, никога няма да разберете силите, действащи в ембриона. И ако нищо не разбирате от ембриология, никога няма да разберете смисъла на въздействията, стоящи в основата на астрономическите явления. Защото тези въздействия се проявяват в малкото в процесите на ембриологията.

Напълно възможно е да бъде изградена наука, която ще се съобразява, от една страна, с описанието на астрономическите процеси и, от друга страна, с описанието на всичко принадлежащо към нея в ембриологията, защото ембриологията е само другата страна.

Погледнете днешното състояние на науката. Там ще откриете, че ембриологията се изучава като ембриология. И ако предложите на някого от днешните ембриолози да изучава астрономия, за да разбере явленията в своята област, това ще бъде възприето като дрънканици на луд. И все пак това е така. Това прави необходимо пълното прегрупиране на науките. Невъзможно е да се стане ембриолог, без да се изучава астрономия. Невъзможно е да се усъвършенстват хора, които насочват очите и телескопите си само към звездите. Защото такова изучаване на звездите няма никакъв по-нататъшен смисъл, ако не знаеш, че от големия свят тук наистина се образува най-малкият свят.

Но всичко, явяващо се съвсем конкретно, в науката просто се е превърнало в крайни абстракции. Представете си, че е реално, когато се каже: в учението за клетките, особено в ембриологията, е нужен стремеж към астрономическото знание. Тоест, ако Дюбоа-Раймонд беше казал: нужно е наистина конкретно да се приложи астрономията към учението за клетките, – тогава той би черпил от действителността. Но той е бил погълнат от това, което не съответства на действителността, което е измислено – от молекулата; вътрешно атомите е нужно да се изследват астрономически. Тук пак трябва да се стремим към астрономическото математизиране, което се добавя към звездния свят. И така, виждате, че от едната страна стои действителността: движението, силовото въздействие на звездите и ембриологичното развитие, в което не живее нищо друго, освен това, което живее в звездния свят. В това се съдържа действителността. Тук трябва да се търси тя; от другата страна е абстракцията. Тук математикът и механикът изчисляват движения и силови въздействия на небесните тела и намират молекулярни структури, към които те прилагат астрономическите си познания. Тук те са далеч от живота, тук те живеят в чистите абстракции.

Това е, което трябва да разглеждаме по такъв начин, че поне малко да си спомним, че трябва отново съзнателно да стигнем към това, да обновим нещо, което в предишните времена в определен смисъл действително е съществувало. Ако се върнем към египетските мистерии, в тях ще намерим астрономически наблюдения, каквито са били възможни по това време. Но тези наблюдения са служили не само за изчисляване на времето за настъпване на слънчевото или лунното затъмнение, но и за определяне на това, което трябва да стане в социалното развитие. В съответствие с това, което са виждали на небето, се е определяло какво да се говори на хората, какво трябва да правят, какво е навлязло в социалното развитие. И така, социология и астрономия са се разглеждали като едно. Отново трябва да се учим, макар и различно от египтяните, отново трябва да се учим да свързваме с явленията на великата Вселена това, което става в социалния живот. Просто няма да разберем какво е станало в средата на XV век, ако не успеем да свържем това с явленията във Вселената, с това, което е станало тогава. Който говори за промените в цивилизования свят, станали в средата на XV век, без да отчита това, прилича на слепец, който говори за цветове. Духовната наука вече е крачка към промяната. Но няма да успеем да свържем сложната област на социологията, на социалната наука с разглеждането на природните феномени, ако не направим това по околен път, свързвайки отначало астрономията с ембриологията, свързвайки фактите в ембриологията с астрономическите явления.

Това е, което днес исках да дам като въведение, и което утре ще продължим.

[1] Николай Коперник, 1473-1543, полски лекар и астроном, основател на съвременната астрономия

[2] Галилео Галилей, 1564-1642, италиански физик,астроном, астролог и философ,един от пионерите на естественонаучното развитие

[3] Йохан Кеплер, 1571-1630, немски астроном и математик, продължител на новата астрономия на Коперник. Опирайки се на наблюденията на Тихо Брахе, открил три, наречени на негово име, закона за движението на планетите

[4] в постскриптума стои „изследвания“ вместо „последствия“, което дава по-правилен смисъл на изречението

[5] Имануел Кант, 1724-1804, немски философ. Изречението му буквално звучи така: „Аз твърдя, обаче, че във всяко частно учение за природата се съдържа само толкова истинска наука, колкото математика се намира в него“. Предисловие към публикуваното в 1786 година съчинение „Метафизични начала на естествозна­нието“.

[6] Емил Хенрих Дюбоа-Раймонд, 1818-1896, немски естествоизпитател от швейцарски произход. Знаменитата му реч „За границите на познанието за природата“ е изнесена на официалното заседание на 45 Конгрес на немските естествоизпитатели и лекари в Лайпциг на 14 ав­густ 1872 г.

[7] Исак Нютон, 1642-1727, английски математик, физик, астроном. Оконча­телно е формулирал принципите на класическата меха­ника и благодарение на прилагането ѝ към небесните явления, станал основател на небесната механика. Главното му про­изведение е: „Математически начала на натурфилософията“, 1687.

[8] Йохан Волфганг Гьоте, 1749-1832, немски писател, поет, философ и учен. Гръбначната му теория за черепа е изложена в „Естественонаучните съчинения на Гьоте“, които са издадени под редак­цията на Рудолф Щайнер в кюршнеровата „Германска национална литература“, 5 тома; преиздадени в Дорнах в 1975г., GА 1а.

[9] Лоренц Окен, 1779-1851, немско-швейцарски ботаник, миколог, зоолог, физиолог, медик, философ. Публикация на гръбначната му теория за черепа в програмното му съчинение, с което в 1807 г. е встъпил като професор в Йена.

[10] Карл Гегенбар, 1826-1903 , германски анатом, поддръжник на теорията на еволюцията. Основни трудове “Uber die Kopfnerven von Hexanchus und ihr Verhaltnis zur ‹Wirbeltheorie› des Schadels “, Jenaische Zeitschr. f. Naturwsch., Bd. 6, 1871; “Das Kopfskelett der Selachier, ein Beitrag zur Erkenntnis der Genese des Kopfskeletts der Wirbeltiere. Untersuchung zur vergl. Anatomie der Wirbeltiere” 3. Heft, Leipzig 1872

[11] Този друг по­люс е ембриологията – това продължава линията, набелязана във втория естественонаучен курс „Духовнонаучни импулси към развитие на науката“ (GA 321)

[12] Не става ясно точно коя силова линия е посочил Щайнер