СКАЗКА ВТОРА

Дорнах, 28 септември 1920 г.

Многоуважаеми присъствуващи!

За всички онези, които искат, щото в един цикъл от сказки, носещ едно заглавие като това, да не бъде примесено нищо, което някак си би прекъснало обективно без личния ход на изложението, бих искал да направя следната забележка. Тъй като днес се налага да свържа изложението именно с личности, трябва за кажа, че в момента, когато се касае да опишем резултатите на човешкото образуване на съждения в тяхната действителна връзка с живота, с пълното човешко съществуване, неизбежно е да посочим определени личности, от които е произлязло едно такова образуване на съждения. Това налага също и в научното изложение да се придържаме въобще към онези области, където се ражда съждението, към областта на човешката борба, на човешкия стремеж към едно такова съждение *. /* Във връзка с това виж също Д-р Рудолф Щайнер “Раждането на естествената наука в мировата история и нейното развитие от тогава насам”; издадена от Секцията по Естествена Наука при Гьотеанума, Дорнах /Разширено германско издание 1948 г. Щутгарт/. И тук трябва преди всичко да отговорим на въпроса: Какво може да бъде почерпено от научното образуване на съжденията на по-новото време за социалното, за живото мислене, което иска да превърне резултатите на мисленето в импулси на живота? Тук трябва също да се размисли вече и върху това, че целият ход на разглеждането, което предприемаме, се откъсва от научния кабинет и от учебните зали и застава така да се каже сред живия ход на развитието на човечеството.

Зад това, от което вчера аз изходих като модерен стремеж към един механистичен-математически светоглед и зад разрушаването на този светоглед, зад това, което после достига своя връх в знаменитата реч на физиолога Дю Боа Реймонд в 1872 година върху границите на природопознанието, зад всичко това стои обаче нещо още по-важно; нещо по-важно, което се натрапва на нашето наблюдение, когато искаме именно да говорим в живия смисъл върху границите на природопознанието.

От първата половина на 19-то столетие и днес още срещу нас стои извънредно величествена философската фигура, тя и днес още стои в известна живост срещу нас. Това е Хегел. През последните години Хегел отново се назовава в учебните зали, във философската литература, назовава се с повече уважение отколкото не посредствено по-рано. В последната третина на 19-то столетие Хегел беше оборван, срещу него водиха борба именно академиците. Обаче можем много добре да докажем научно, че изказаното през 80-те години на миналото столетие твърдение от Едуард Фон Хартман: може да се докаже, че въобще в Германия само двама университетски доценти са прочели Хегел, че това твърдение е правилно. Хегел е бил оборван, но той не е бил познат на философска почва. Обаче той е бил познат по друг начин и в известно отношение по този начин е познат и днес още. Така, както Хегел е затворен, или по-добре казано, както неговият светоглед е затворен в голям брой томове, които се намират в библиотеките като Хегелови съчинения, малцина го познават в неговата първична форма. Обаче в известни преобразени форми – бихме могли да кажем – той е бил известно време най-популярният философ, който е съществувал някога в света. Който днес, а може би още по-добре преди няколко десетилетия е посещавал едно пролетарско събрание и е слушал, какво се разисква там, който е имал чувството за това, от къде е идвал целият начин на образуването на мислите и едно такова пролетарско събрание, той знаеше, когато имаше действително познание за по-новата духовна история, че това образуване на мислите е произлязло изцяло от Хегел и се е вляло по определени канали в най-широките маси. И който би изследвал философията и литературата на европейския Изток имен но относно този въпрос, той би открил, че в духовния живот на Русия са втъкани в най-широк размер мисловните форми на Хегеловия светоглед. И така можем да кажем: анонимно Хегел е станал може би един от най-действените философи в историята на човечеството през последните десетилетия на по-новото време. Обаче бихме могли да кажем, когато отново се запознаем с това, което живее като хегелианство в най-широките слоеве на по-новото човечество, че си спомняме за онази картина, която един доброжелателен художник е нарисувал на един малко грозен човек, нарисувал е така, че семейството с удоволствие е гледало тази картина. Когато след това един по-млад син израснал, който малко е гледал картината, и я вижда сега, той казва: Но татко, как си се изменил! Когато виждаме, какво е станал Хегел, бихме могли да кажем: Но философе мой, как много си се изменил! И фактически имаме нещо особено с този светоглед на Хегел.

Едва Хегел си беше заминал и неговата школа се разпадна. И можеше да се види, как тази Хегелова школа прие напълно формата на един нов парламент. В нея имаше едно ляво, едно дясно, едно крайно дясно, едно крайно ляво, едно крайно радикално, едно крайно консервативно крило. Имаше съвсем радикални хора, с един радикален научен, с един радикален социален светоглед, които се чувствуваха като истинските духов ни потомцита Хегел. От другата страна имаше напълно вярващи положителни богослови, които отново умееха да приписват техния богословски първичен консерватизъм на Хегел. Имаше Хегелов център, с достойния за обич Карл Роденкранц, и всички, всички тези личности, всяка една твърдеше за себе си, че застъпва правилното, истинското учение на Хегел.

Всъщност какво забележително световноисторическо явление имаме тук в областта на развитие на познанието? Имаме това, че някога един философ се опита да повдигне човечеството до най-високия връх на мисълта. Колкото и да искат хората да оборват Хегела – едно не ще може да се отрече, че някога този философ се е осмелил да направи, щото светът да присъствува вътрешно-душевно в човека в най-чистите образи на мисълта. Хегел повдигна човечеството до ефирните върхове на мисленето. Но странно, човечеството отново падна надолу от тези ефирни висини на мисленето. От една страна то изведе материалистични последствия, материалистични заключения, а от друга страна положителни биологически последствия и заключения. И даже когато вземем Хегеловия център с Карл Розенкранц, ние не можем да кажем, че в достойния за обич Розенкранц Хегеловото учение е останало такова, каквото го беше мислил самият Хегел.

Следователно тук имаме един опит за издигане с научния принцип да най-високите върхове. Обаче когато след това хората преработиха в себе си мислите на Хегел, те извлякоха от тях най-противоположните съждения, най-противоположните направления на познанието.

Но, много уважаеми присъствуващи, върху светогледите може да се спори в научния кабинет, може да се спори в академиите, при неволя даже и в литературата, ако литературните спорове не са едно пусто клюкарство и пусти сплетни на клюки. Обаче с това, което е ставало по този начин от Хегеловата философия, съждението не може да бъде откъснато от научните кабинети и от учебните зали и да бъде изнесено навън, за да се превърне в импулс на социалния живот. Мислително може да се спори върху най-противоположните светогледи, обаче с противоположни светогледи хората не могат да се борят по мирен начин едни срещу други във външния живот. Именно този последният парадоксен израз би трябвало да се употреби за едно такова явление.

И така – бих могъл да кажа – в първата половина на 19-то столетие пред нас стои един обезпокояващ фактор на развитието на познанието, който се е оказал до най-висока степен социално неизползуваем. И тогава също и по отношение на това би трябвало да зададем въпроса: Как можем да стигнем до там, така да развием, така да оформим нашето съждение, че то да стане използуваемо за социалния живот? Ние можем да забележим социалната неизползуваемост на хегелианството за социалния живот при две явления.

Видите ли, един от онези, които изучиха вътрешно най-енергично Хегела, които бяха оживили напълно Хегела в себе си, е Карл Маркс. И какво имаме ние пред себе си в лицето на Карл Маркс? Едно странно хегелианство! Самият Хегел се намираше горе на най-високия връх на образуването на идеите, на най-високия връх на идеализма. Обаче верният ученик Карл Маркс обръща веднага картината в нейната противоположност, когато той вярваше, че развива онова, което е истина у Хегел, и от това се получава историческия материализъм, онзи материализъм, който за широките маси трябва да бъде онзи светоглед, онова схващане за живота, което сега действително ще трябва да може да се пренесе в социалния живот. Така в първата половина на 19-то столетие ние срещаме великия идеалист, който със своите идеи живееше само в духовното, Хегела; а във втората половина на същото столетие срещаме неговия ученик Карл Маркс, който изследваше само в материалното, който искаше да вижда една действителност само в материалното, който виждаше във всичко живеещо в идеалните висини само идеология. Необходимо е само да почувствуваме вътрешно това обръщане на схващането на живота и на света в течение на 19-то столетие и тогава ще изпитваме в нас пълната сила на онова, което днес тласка хората да добият онова познание на природата, което веднъж добито поражда в нас онова съждение, което е социално жизнеспособно.

А сега нека погледнем на една друга страна, към нещо, което наистина не е подчертавало така много, че произхожда от Хегел, но което не по-малко може да бъде исторически приписано на Хегел. Тук ние намираме философа на Аза, намиращ се още в първата половина на 19-то столетие, обаче преминаващ и във втората половина, намираме Макс Щирнер. Докато Карл Маркс прави за основа на своето разглеждане на нещата единия полюс на човешкия възглед, на който обърнахме вниманието вчера, а именно материята, Щирнер, философът на Аза Макс Щирнер изхожда от другия полюс, от полюса на съзнанието. И именно поради това, че новият светоглед, когато той е насочен към материалния полюс, не може да намери от него съзнанието, както видяхме това вчера с примера на Дю Боа Реймонд, то от другата страна последствието ще бъде, че една личност, която сега застава изцяло на почвата на съзнанието, не може да намери материалния свят. Всъщност за Макс Щирнер няма никаква материална вселена с природни закони. За Макс Щирнер съществува само един свят, който е населен единствено от човешки Азове, от човешки съзнания, които искат да проявят изцяло само себе си. ”аз поставих “моята същност” /моята вещ/ върху нещо”, този е така един от лозунгите на Макс Щирнер. От тази гледна точка самият Макс Щирнер се надига против едно божествено ръководство на света. Той казва например: някои етици, някои морални учители изискват да не вършим някакво деяние от егоизъм, а да го вършим затова, защото бог заповядва това; те казват, че когато вършим едно деяние, трябва да гледаме към бога, да се ръководим от това, което му харесва, което той е заповядал, което му е симпатично. Защо аз, който поставям работа само на чело на съзнанието за Аза – мисли Макс Щирнер – защо трябва аз да допусна, че Бог е големият егоист, който може да желае от света, от човечеството, всичко да бъде направено така, както на него му харесва! Аз не искам да се откажа от моя личен егоизъм заради големия егоизъм. Искам да върша нещата, които ми харесват. Какво ме интересува един Бог, когато имам само себе си.

Това е заплитането, забъркването в съзнанието, което после не може да излезе вън от себе си. Вчера аз обърнах вниманието на това, как от една страна можем да стигнем до ясни идеи, когато се пробуждаме при външното физическо-сетивно съществуване, как обаче, когато отново слизаме в нашето съзнание, стигаме до съноподобни идеи, които застават в света един вид инстинктивно, като не можем отново да излезем от тези идеи.

До ясни идеи – бих могъл да кажа – до свръхясни идеи беше стигнал вече Карл Маркс. И това беше тайната на неговия успех. Идеите на Маркс са така ясни, щото, въпреки че са сложни, те са разбираеми за най-широките кръгове, когато са правилно изложени. Това е спомогнало за популярността на тази яснота. И дотогава, докато не се забелязва, че именно сред една такава яснота е изгубено човечеството, до тогава хората ще се придържат към тази яснота, ако искат да бъдат логически последователни.

Обаче ако съобразно своите заложби човек клони към другия полюс, той преминава повече към страната на Щирнер. Тогава той презира тази яснота, чувствува, че приложена социално тази яснота прави от човека едно ясно колело в социалния ред, мислен по математическо-механичен начин, но прави от него именно едно колело. И ако тогава човек не е склонен към това, волята се разбунтува, разбунтува се тази воля, която действува в най-долната основа на човешкото съзнание. И тогава той се обръща против всяка яснота. Тогава той се подиграва с всяка яснота, както Щирнер се е подиграл. Тогава човек казва: какво ме интересува мене нещо друго, какво ме интересува даже природата, аз изнасям моя Аз от мене и виждам, какво става от него.

Ние ще видим още, как характерно за цялото по-ново развитие на човечеството е до най-висока степен това, че такива крайности, такива рязко изразени крайности са се явили именно през 19-то столетие, защото те са светкавични проблясъци на онова, което сега изживяваме като социален хаос, като буря. Именно тази връзка трябва да разберем, когато днес искаме въобще да говорим върху познанието.

Вчера ние стигнахме до там, да покажем, да насочим вниманието от една страна към това, което човекът върши, когато се поставя във взаимоотношение с природно-сетивния външен свят. Неговото съзнание се пробужда за ясни понятия, обаче това съзнание изгубва себе си, изгубва самото себе си така, че човек може да си образува само празни от съдържания понятия, каквото е понятието за материята, понятия пред които той стои тогава така, че те стават за него загадки. Обаче ние не стигаме до такива ясни понятия по друг начин, освен като изгубваме самите себе си. Ние се нуждаем от тези понятия за развитието на нашата пълна човечност. Ние трябва именно да изгубим себе си по онзи определен начин, трябва да минем първо през този процес, за да можем отново да се намерим чрез самите нас. Но днес е дошло времето, когато трябва да научим нещо от това явление. А какво можем да научим от това явление?

Можем да научим онова, много уважаеми присъствуващи, че наистина цялата яснота на понятията, цялата прозрачност на мисловния живот може да се добие в съобщението на човека с външно-природния сетивен свят, но че тази яснота на понятията става неизползуваема в момента, когато искаме да добием в естествена та наука повече от един чист феноменализъм, а именно онзи феноменализъм, който Гьоте култивираше като природоизследовател, когато искаме да имаме нещо повече от естествена наука, а именно искаме да имаме Гьотеанизъм.

Що значи това? Когато стигаме до взаимоотношението между нашата вътрешност и външния свят, между нашата вътрешност и сетивно-физическия външен свят, тогава ние още можем да използуваме нашите понятия, които си образуваме чрез природата, с цел не да останем да стоим в природата на явленията, а да мислим и зад тази природа на явленията. Ние вършим това, когато не само казваме: в спектъра на жълтия цвят се явява зеленият цвят и от другата страна започват синкавите цветове, когато с помощта на нашите понятия не само подреждаме едни до други явленията, а когато искаме с нашите понятия да пронижем така да се каже този килим на сетивата и искаме да построим зад него още нещо с нашите понятия. Това ние вършим, когато казваме: от понятията, които са станали ясни, аз образувам атоми, молекули, онова, което трябва за да се намира зад явленията на природата, движения вътре в материята. Тук става нещо забележително, нещо странно.

Става това, че когато аз се намирам тук като човек /Виж рис. № 1/, стоя срещу сетивните явления, аз използувам моите понятия не само за това, да основа за мене един ред на познанието в този сетивен свят, а пробивам границата на сетивния свят и построявам зад него атоми и други подобни нему. Така да се каже, аз не мога да спра с моите ясни понятия при сетивния свят. Аз съм някак си ученик на инертната материя, която все още продължава да се търкаля, когато е стигнала на определено място, даже ако сила на търкалянето е престанала вече да действува. Моето познание стига до сетивния свят и аз съм под властта на инерцията, притежавам известна инертност, търкалям се с моите понятия по-нататък зад сетивния свят и си построявам там един свят, в който след това отново се съмнявам, когато забелязвам, че с цялото си мислене съм последвал моята сила на инерция.

Интересно е, много уважаеми присъствуващи, че една голяма част от философията, която не се движи в областта на сетивното, всъщност не е също нищо друго освен едно такова продължаващо търкаляне по силата на инерцията и преминаване зад онова, което действително съществува в света. Тя не може да спре, а иска да продължава още да мисли по-нататък и по-нататък зад границата на сетивното и построява атоми и молекули, а при известни обстоятелства построява и нещо друго, както виждаме да построяват някои философи. Нищо чудно, че след това те отново разрушават тази тъкан, тази паяжина, която са изтъкали в света по силата на инерцията.

Против този закон на инерцията се надига Гьоте. Той не искаше едно такова продължаващо търкаляне на мисленето, а искаше да остане строго на тази граница /Виж рис. №1, дебелата линия/, и искаше да прилага понятията сред сетивния свят. Така че Гьоте си казва: в спектъра за мене се явява жълтият цвят, в спектъра се явява синьото, червеното, тъмно синьото, виолетовото. Обаче когато аз проникна тези цветни явления със света на моите понятия и оставам сред явленията, тогава тези явления сами се съединяват, сглобяват се и самия фактор на спектъра, когато по-тъмните цветове или въобще тъмнина застава зад по-светлите цветове или въобще зад светлото, тогава аз получавам онова, което се намира към страната на синьото в спектъра; когато поставям светлото зад тъмното, тогава получавам това, което се намира към страната на червеното в спектъра * /* Във връзка с това виж: д-р Рудолф Щайнер “Светогледът на Гьоте”/.

Какво всъщност искаше Гьоте? Той искаше да намери от сложните явления простите, обаче абсолютно такива, с които оставаше вътре в тази граница /Виж рис. №1/, чрез които той не продължаваше да се търкаля в областта, в една област, в която човек навлиза само чрез продължаващото по инерция търкаляне, по силата на определена Духовна инерция. Така Гьоте искаше да остане вътре във феноменализма.

Когато оставаме по този начин вътре във феноменализма и устроим цялото си мислене върху него, когато се стремим да останем вътре в този феноменализъм с нашето мислене, а не да следваме силата на инерцията, която охарактеризирах, тогава възниква по един нов начин стария въпрос: Какво значение има сега в този свят, който аз разглеждам феноменално, какво значение има в този свят онова, което внасям него като механика и математика, което внасям в него като число, мярка, тегло или отношение на времето? Какво е следователно това значение?

Вие знаете може би, много уважаеми присъствуващи, че едно по-ново схващане счита онова, което живее първо в явленията на звука, на цвета, на топлината и т.н. само като нещо някакси субективно, а напротив – така наречените първични качества на нещата, това, което е пространствено, времево, теглото, то счита като нещо не субективно, а като ново обективно, като нещо присъщо на нещата. Този възглед се дължи главно на английския философ Лок и той царева до висока степен също във философските основи на модерното естественонаучно мислене. Обаче всъщност въпросът е: какво положение заема в цялата наша научна система по отношение на външната природа математиката, механиката, които ние всъщност изтъкаваме от нас – поне така изглеждат нещата на пръв поглед – какво положение заемат те? Ние ще трябва отново да се върнем към този въпрос, когато ще се наложи да обгърнем с поглед особената форма, която този въпрос е приел чрез кантианизма. Обаче без да се впускаме при това непосредствено в историческите факти можем да подчертаем, че сме инстинктивно убедени в това, когато измерваме или броим нещата, или когато определяме тяхното тегло; тогава ние чувствуваме, че установяваме нещо съществено различно относно външния свят, отколкото когато на този външен свят, на нещата в този външен свят приписваме други качества.

Не може да се отрече, много уважаеми присъствуващи, че светлината, цветовете, звуците, вкусовите усещания се намират в едно отношение към нас различно от това, което можем да представим във външния свят така, че то да бъде подчинено на законите на математиката и механиката. Защото винаги съществува един забележителен факт, който трябва да имаме предвид, а именно, както знаете, медът има сладък вкус, обаче когато някой е болен от жълтеница, той има горчив вкус; така щото можем да кажем, че по отношение на тези качества на света ние се намираме в едно забележително положение, до като не можем да кажем, че един нормален човек гледа един триъгълник, а когато го гледа един болен от жълтеница, той го вижда като четириъгълник! Следователно тук вече има различия и от тези различия ние трябва да се учим, но не трябва да извеждаме от това абсурдни заключения. И по отношение на този фундаментален факт на цялото развитие на познанието философското мислене и до днес се намира в едно странно неизяснено положение * /*Във връзка с това виж също: Р. Щайнер “Уводи към гьотевите естественонаучни съчинения”, а също и “Раждането на естествената наука”/. Ние виждаме например как един по-нов философ, професор Копелман, в своите “Светогледни въпроси” надвишава Кант, като казва например – можете да прочетете това на страница 33 в горе споменатото съчинение на Копелман: всичко, което се отнася към пространството и времето, ние трябва първо да го построим вътрешно с ума, докато цветовете, вкусовете ние ги възприемаме непосредствено в нас. Ние построяваме октаедъра, додекаедъра и т.н., можем да построим обикновените правилни тела само по силата на устройството на нашия ум. Нищо чудно, счита Копелман, че в света ние можем да срещнем само онези правилни тела, които можем да построим чрез нашия ум. И Вие можете да намерите у Копелман почти дословно изречението: изключено е да дойде някога един геолог и да даде на геометъра един кристал, който да бъде ограничен от седем равностранни триъгълника, просто поради причината – смята Копелман – че такъв кристал би имал една форма, която не може да влезе в нашата глава. Това е едно “превишаване” на кантианизма. И тук бихме могли да кажем, че при известни обстоятелства в света на вещите в себе си биха могли евентуално да съществуват такива кристали, които да бъдат ограничени от седем равностранни триъгълника, обаче те не могат да влязат в нашата глава. Ето защо ние минаваме покрай тях, за нас те все едно не съществуват.

Такива мислители забравят само едно нещо, те забравят – и именно това искаме да покажем в течение на тези сказки с цялата доказателна сила – те забравят, че нашата глава е изградена от същите закономерности на външното съществуване, от които ние построяваме празните многостранни тела и т.н., и поради това нашата глава не може да построи никакви други многостранни тела освен онези, които съществуват също и вън от нас. Защото видите ли, тази е една от основните разлики между така наречените субективни качества звук, цвят, топлина и различните качества на осезанието и т.н., и онова, което срещаме в механично-математическия образ на света. Тази е основната разлика, звукът, цветът, те ни оставят да бъдем вън от нас; ние трябва първо да ги приемем, трябва първо да ги възприемем. Като хора ние стоим вън от звука, от цвета, от топлината и т.н. С топлината не е напълно така, ние утре още ще говорим за това, но до известна степен и с топлината е така. Те ни оставят първо да бъдем вън от нас, ние трябва да ги възприемаме. Но не е така при отношенията на формите, на пространството, на времето, при отношенията на теглото. Ние възприемаме нещата пространствено, но ние самите се намираме в същото пространство и сме поставени в същата закономерност, в с която се намират нещата вън от нас. Ние сме поставени във времето, както външните неща. Ние започваме нашия физически живот в определен момент, завършваме го също в определен момент. Ние стоим в пространството и времето така, че тези неща някак си преминават през нас, без първо ние да ги възприемаме. Другите неща ние трябва първо да ги възприемаме. Относно теглото – ето на, много уважаеми присъствуващи, тук трябва също да се съгласите, че то няма много работа с възприятието, което е подчинено малко на волята, защото някой, който би напълнял и тялото би стигнало до нежеланото тегло, би искал да избегна това просто чрез познанието, чрез възприемателната способност. Много уважаеми присъствуващи, също и в нашите тегловни отношения ние сме приети вече напълно обективно от света, без да можем да направим нещо чрез същата организация, чрез която стоим в цвета, в звука, в топлината и т.н.

И така днес преди всичко трябва да поставим пред себе си въпрос: как стига до нас въобще математическо-механическото съждение? Как стигаме ние до една математика, до една механика и как става, че тази механика са приложими и върху външната природа, как става, че съществува една разлика между математическо-механическите качества на нещата на външния свят и между това, което застава срещу нас като така наречените субективни сетивни качества, звук, топлинни качества и т.н. и т.н.

Но, много уважаеми присъствуващи, този главен въпрос стои на единия край. Утре ще открием още един друг въпрос. Тогава ще имаме двете изходни точки на науката. След това ще вървим по-нататък и на другия край ще намерим образуването на социалното съждение.