ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 13 септември 1924 г.

Скъпи мои приятели!

Разглеждайки човека в същественото, ние навлязохме и в другото, доколкото в своя земен живот, изхождайки от това, което можем да наречем нормално, човекът се развива в едната или в другата посока към патологичното, или в онази посока, която го поставя във връзка с реалния духовен свят.

Днес ние ще се опитаме да излезем вън от отделния човешки живот, вън от живота на човека, доколкото той представлява едно единично земно съществуване, за да разгледаме едно малко или повече обозрим пример за това, как такива състояния, изразяващи се в полярната противоположност между навлизането нагоре в духовния свят и на влизането надолу в телесното, в природоестественото, и да видим това, което като нишка преминава през повтарящите се земни съществувания, как те се отнасят към тези процеси. Защото наистина е така: ако лекарят иска да упражнява своята професия не само по един външен и различен начин, но с пълно сърце, с цялата си същност, тогава той трябва да е застанал в духовния свят, нужно му е да вижда света от аспекта на духовното. Но тъй като човешкото същество наистина минава през последователни земни съществувания и по духовен път причините от един земен живот преминават в следващия земен живот и се активират в човека, ето затова Кармата за нас не бива да остава фраза, но трябва постепенно да разберем как да се отнасяме изцелително спрямо Кармата. За тази цел е необходимо преди всичко да разберем влиянието на Кармата по отношение на патологичното и по отношение на ясновидството.

Ако желае да подходи по правилен начин спрямо явленията на живота, и ако желае да се грижи за поверените му души, ако желае да бъде един истински пастир на човешките души, тогава пасторът също се нуждае от проникването в значението на духовното затова, което се изправя пред човека във физическия земен живот. Само тогава той ще може да се отнася към хората на Земята по правилен начин от гледна точка на духовното.

Ето тук, скъпи приятели, веднага ни прави впечатление нещо, на което ние днес можем да погледнем от една обмислена, осветлена гледна точка, може би с известно презрение, но ако го направим, нашите потомци след векове ще ни се отплатят зле за това. Защото те ще постъпят с нас така, както постъпва със своите деди този човек, който днес живее сред тъй нареченото научно образование. Веднага ще разберете какво имам предвид.

По отношение възгледите върху болестите в хода на човешкото развитие е извършил един пълен поврат, и тъкмо в края на 19-ия и началото на 20-ия век човек би могъл да забележи този поврат особено ясно. Върнете се няколко хилядолетия назад в развитието на човечеството, в най-древните времена на Стария Завет, и Вие навсякъде ще откриете следното убеждение: болестта идва от греха, в последна сметка болестта има своята първопричина в греха. Това е било приемано съвсем сериозно. Когато е възникнало физическо заболяване, е било необходимо някъде, като същинска негова причина, да съществува духовно заблуждение или прегрешение. И този възглед е продължавал дълго. Този възглед стигнал до там, че хората започнали да казват: ето тук в човека, в който е залегнало някакво духовно заблуждение или прегрешение, предизвикващо в него появата на болестта, в този човек се намира нещо духовно елементарно, на което мястото му не е в човека – човекът е някакси обособен. В по-древни времена всяка болест е означавала обособеност от нещо духовно като последица от духовното заблуждение или прегрешение, и съобразно това е било подбирано и лечението. То е било на сочено към намиране на средства, с помощта на които това, което поради духовното прегрешение е навлязло в човека под формата на една чужда елементарна духовност, то да бъде отново изведено навън. Този възглед, че човекът може да разбере една болест, ако не знае болестворните причини, този възглед е бил радикален.

И сега вземете това, което чрез едно последователно развити се изяви малко или повече в последно време, преди психоанализата, аналитичната психология да се бе намесила дилетантски и по един толкова ужасен начин, вземайки точно обратното на това, което преди бе съществувало като възглед: всеки грях има своята причина в болестта. Хората са били убедени, че когато имаме пред себе си престъпник, грешник, при което понятието за грях е било дефинирано доста външно, съобразно държавния кодекс, когато хората са се изправяли пред престъпника или грешника, те са виждали, че след смъртта е било възможно по определен начин да влязат в притежание на неговия мозък, на неговия череп и би могло да бъде изследвано неговото физическо устройство. Хората наистина биха открили дефектите, белезите. И те наистина в много отношения бяха открити, и тук хората напредвали по малко. Упорити, природонаучно образовани личности стигнаха до възгледа, че когато човек е изграден органично по един съвършен начин, тогава той не прегрешава. Той прегрешава, защото навсякъде съществува телесен дефект: грехът идва от болестта. Така върви развитието. То не върви по права линия, то минава през полярни противоположности; и тъкмо тези хора, достигнали до този последен възглед, днес не всеки го признава, но той често е залегнал в основата дори при тези, които външно не са стъпили добре на Земята, тези хора поглеждат с дълбоко презрение назад към онези времена, в които се е казвало: болестта идва от греха. Защото те знаят, според тяхното мнение е вярно, че: грехът идва от болестта. Те също така знаят, че в болния има някакъв веществен процес, с който трябва да се преборим, който трябва да отстраним, който трябва да изнесем навън, така както преди са се стремили да изнесат навън един елементарен духовен свят. За този, който гледа на нещата на едро, за него няма съществено значение, че в крайна сметка, вътрешно погледнато, между различните извори на лечение, които материалистичната медицина счита за правилни, а също така ги счита и Лорде, че между тях няма значителна разлика. Едното се лекува чрез църковната, другото, чрез материалистичната вяра. Тези неща трябва просто да бъдат разгледани обективно и безпристрастно.

Но ако се движим в подобни, бих искал да кажа, плиткоумни представи, то сигурно не бихме достигнали до реалните взаимоотношения. Ето защо днес, всъщност винаги, когато говорим за такива неща би трябвало да се говори конкретно, днес ще Ви разкажа един конкретен случай, който ще Ви изложа едни по-висши взаимоотношения в здравето на човека. Виждате ли, през 19-ия век живее един човек. Такъв, какъвто е бил през 19-ия век, ние ще го опознаем по-късно. Бих желал първо да Ви отведа в едно негово по-предишно прераждане. , не бих казал непосредствено предходното, но което е решаващо за прераждането му през 19-ия век има своите най-значителни последици. Тогава този човек е бил инкарниран в една местност в Южния Ориент, и е живял в едно обкръжение от хора, които хора изключително много обичали животните. Вие знаете, че ориенталските учения съдържат нещо изключително честно по отношение любовта към животните, и те разпростират това, което наричат любов към хората и към нещата около себе си, те го разпростират и върху животните. В тези по-древни времена за определени хора в тези местности е било абсолютно естествено да обичат невероятно много животните и да се отнасят много добре към определени животни. Този човек, когото имам предвид, който в предишното си прераждане живял в едно обкръжение, което по този начин се отнасяло към животинския свят, този човек не бил приятел на животните. Той, наистина под влиянието на предишни прераждания, тях ние няма да изследваме, сега той бил сред едно население, обичащо животните, той, който се отнасял изключително зле към някои животни. Той ги измъчвал още като дете, отнасял се зле с тях, измъчвал ги и по-късно, като налагал различни изтезания на домашните животни; накратко, във всеобхватния смисъл, той бил един инквизитор на животните. Това предизвикало най-силно възмущение в средата, в която живеел. И той всъщност изживял много конфликти поради своята страст да измъчва животните, от която не можел да се освободи, и която в него била като един вътрешен стремеж, днес ние, отново материалистично оцветено, бихме казали: една первезност на волята. При това той, и това била неговата тогавашна особеност, той възприемал с една величествена чувствителност духовните учения на населението от своето обкръжение, усещал ги близки, имал едно фино усещане за всичко, което проповядвала религията в тази област. Но тъкмо с най-религиозните хора от своето обкръжение той изпадал в най-ужасни конфликти, именно защото измъчвал животните. И по-точно той измъчвал животните, които имал в собствения си дом, отначало при своите близки, по-късно бидейки сам земеделец. Животните, които му били най-близките същества, и към които ориенталците се отнасят особено добре, като към членове на семейството, тези животни той измъчвал страшно.

Както казахме, няма да се спираме на едно междинно прераждане, което би могло да влезе в съображение, то няма голямо значение за последния живот на този човек. Той живял отново в наше време, в 19-ия век, в първата половина на 19-ия век В това прераждане, което в широк смисъл на думата принадлежи на нашето време, той се родил като един изключително страхлив човек, който в своята страхливост се чувствувал принуден да прикрепя към себе си животни, и по-точно да прикрепя към себе си кучета. Наистина, бихме могли да кажем, че в тази не съвсем нормална слабост към животните действително има някаква патологична черта, който той сега развил. Всичко това добило белезите на нещо болестно поради обстоятелството, че той всъщност не развил особена любов към кучетата, но развил в себе си чувството, че трябва да ги има до себе си. Именно в начина, по който той се отнасял към кучетата, виждаме първо нещо фантастично, както веднага ще видим, и второ, нещо, в което ще видим една вътрешна кармична принуда от преди. При това в това си прераждане този човек е един изключително надарен човек, който от онази стара инкарнация е пренесъл всичко онова, което под формата на духовен живот, а също и на духовна религиозност е изживял сред ориенталското население. В него това се превръща не само в чувство и усещане, но в него това се превръща в жизнена практика. В хода на своя живот той достига не само до фантастични представи за духовното, но той достига и до възможността, чрез истински ясновидски имагинации, които му се представят с една елементарна естественост, той достига до възможността, поетично да оформи това, което физически съществува в човешкия живот, и в което непрекъснато се отразяват духовните елементарни същества. Това е едното. Така, че виждаме, той е поет, отличен поет. Той е не само отличен поет, но може да се каже, че в областта на драматичното той е тъкмо онзи поет, когото ние на Континента най-вече бихме желали да сравним с Шекспир. Това е Фердинанд Раймунд, Раймунд с неговите екстравагантни черти, със неговия огромен талант, който пише драматични съчинения. Това, да извайва духовното, да го внася в човешкия живот, това той е донесъл от предишни прераждания. Да разгледаме само: "Кралят на Алпите и врагът на хората" и т.н., и ние можем да го сравним с Шекспир дори и това, че той е същевременно и един значителен актьор, което също така произхожда от вътрешния му стремеж, изхождайки от духовното, да представи на сцената тривиалното и нетривиалното. Той е несравним актьор, изпълнен с хумор на сцената, а в живота той е изцяло под влиянието на другото, което идва от измъчването на животните, с което се е занимавал. Така единно тук са размесени помежду си патологичното и гениалното; гениалното, което от една страна наистина го тласка с шекспирова сила и мощ да създава една духовно-душевна драматургия и също така да я въплъщава на сцената, и патологичното, което от друга страна го тласка да пренася фантастичното дори във външния живот. Сега трябва да разгледаме една особена черта на Фердинанд Раймунд.

Виждате ли, в това измъчване на животните, което тогава в онова прераждане е една вътрешна необходимост за него, в него той усеща един вид удоволствие, това той обича, той измъчва животните от вътрешно желание. Ето защо по време на земния си живот той не достига до съзнанието, че това е нещо лошо. Но след като преминава през Портата на смъртта, тогава той достига до това съзнание. Това, което човек изживява след като е преминал през Портата на смъртта, и продължавайки от смъртта към едно ново раждане, това в един по-широк смисъл намира най-вече израз в устройството на главата. Това е, което донасяме със себе си като дарба. Това той донася със себе си в изобилие. Но тук изживява себе си и нещо, което се проявява в ритмичната система, и по-точно в горната ритмична система, в дихателната система. Защото човекът е устроен така, ако си представите човека схематично /Виж рис. №10/: веществообменно-двигателна система, ритмична система, нервно-сетивна система. Тогава в нервно-сетивната система проявява себе си това, което идва от предишни земни съществувания, в ритмичната система се проявява това, което е между смъртта и новото раждане, а това, което е на Земята, то действува единствено във веществообменно-двигателната система.

И така всичко, което тази индивидуалност, сега Фердинанд Раймунд, е изживяла под формата на горчиво разкаяние, на едно просветляващо, дълбоко сразяващо прозрение след смъртта подир онази по-ранна инкарнация, поради този свой стремеж да измъчва животните, всичко това упражнява своето въздействие върху състоянията между смъртта и едно ново раждане и влияе върху ритмичната система. В ритмичната система то се изразява чрез това, че в своето въздействие достига до физическото. Защото във физиката на главата ние виждаме последействието на предходния земен живот, и във физиката на ритмичната система има ме последействието на живота между смъртта и едно ново раждане.

В ембриологията тази истина Ви е дадена по обичаен начин, включително и външно физическо-сетивно. При индивидуалността на Фердинанд Раймунд и по-точно в неговата дихателна система, в горната ритмична система, ние виждаме как въздействува цялото това разкаяние, горчивите прозрения, нахлули в него след напускането на това решаващо предходно земно съществуване и след преминаването през Портата на смъртта. И това му дава повод да формира неща в себе си, които довеждат до един вид неправилност в дишането, до намалено поемане на кислород, до прекомерно силна насищане с въглероден двуокис, неправилности в дишането, които физически погледнати, сами по себе си предизвикват всички тези страхови състояния, но които също така могат да бъдат носители на елементарните духове на страха. Всичко, което живее в неправилното дишане, което не позволява нахлуването на правилното количество кислород и въглероден двуокис в дихателния процес, всичко това привлича елементарните духове на страха. Това Вие можете добре да проследите в "Кралят на Алпите и врагът на хората". Във Фердинанд Раймунд особено добре е формирано, той е, така да се каже, "предразположен", ако трябва да използуваме този учен израз, предразположен да превръща дихателната система в носител на елементарните духове на страха.

Но тези елементарни духове на страха не са просто само елементарни духове на страха, но, ако човек същевременно е донесъл със себе си и това, което Фердинанд Раймунд е донесъл в главата си под формата на душевно-духовни възгледи от предишни земни съществувания, които правят драмите му така интересни, тогава човек вижда как чрез въздействието на тези демони на страха, дошли по този начин, Кармата протича в една съвсем определена посока. Човек формено вижда как тези демони на страха се стремят към едно въздействие, стремят се към едно болестотворно въздействие в смисъла на Кармата. Те се изливат, бих желал да кажа, във фантастични имагинации, в достигащите до ясновидство имагинации, защото в основата на драмите на Раймунд е залегнало ясновидство, те се изливат в ясновидството и са причина за това, че и в живота си човек развива нещо фантастично. И по този начин в Кармата нахлува едно течение, една невероятно гениална дарба, която изживява себе си. Едното течение изживява себе си в особен вид духовно творчество, другото течение живее паралелно в един вид житейско фантазиране, което не се изразява външно, но което се насочва навътре, защото е заложено в ритмичната система, която е наполовина вътрешна и която с долуразположените свои органи изживява себе си отново по такъв начин, че се простира върху външния живот, и после отново отскача назад към вътрешността, поради което гениалната индивидуалност на Фердинанд Раймунд се съпровожда от една наистина патологична черта. И тази черта, тази патологична черта, изживяваща себе си в демоните на страха, тази черта се превръща в посредник за изживяването на Кармата.

Човек директно може да разчете Кармата на Фердинанд Раймунд. Раймунд има вътрешна нужда да гледа куче. Той е фантазьор. Той прави това, което другите не правят. Човек може да разбере това, човек също така може да се отнесе със симпатия към него. Защото наистина можем да кажем, скъпи мои приятели, по би ми се понравило отколкото царската трапеза на някой търговски съветник, ако зная, че изхождайки от своите фантазьорски настроения Раймунд сяда редом със своето куче и взема от яденето на своето куче, за да се нахрани с него. Раймунд прави това. Погледнете как се вмесва тук Кармата на изтезанията над животните от предишното прераждане. Погледнете колко просто този факт, преобразен от разкаянието след смъртта и измъчването на животните от преди, как този факт се осъществява като едно фантастично възмездие, но това фантастично възмездие се осъществява по един още по-горчив начин. Веднага след това идват демони те на страха и съдействуват за изпълнението на Кармата. Фердинанд Раймунд бива обладан от идеята: кучето е бясно, аз ядох с него, аз съм заразен с кучешки бяс! Погледнете как окончателно е сразен Раймунд. Докато при определени обстоятелства той извършва най-гениалното на сцената, в момента, в който той е напуснал живота, той бива обладан от натрапчиви идеи, налице е чувството, че е заразен от кучешки бяс.

След това например той предприема едно пътешествие с един свой приятел. Те пътуват от Виена до Залцбург, и тогава Раймунд бива обладан от идеята, че е заразен от кучешки бяс и че трябва да се върне във Виена за да търси лечение. Ако проследим пътуването ще видим че това е едно мъчително пътуване, за него и за неговия приятел. Навсякъде виждаме патологичното да върви по петите на гениалното. И така Фердинанд Раймунд се подлага на едно много добро лечение, тъй като хората изключително много го обичат. Постепенно той се отдалечава от тази идея. Наистина настъпва нещо като излекуване чрез живота, чрез радостта, чрез всичкото добро, което излива върху него от всички страни и което той не обича да приема, защото е, и си остава хипохондрик, защото демоните на страха ако не го измъчват с едно, те го измъчват с друго. Така той непрекъснато се люшка между изпълнения с хумор Раймунд и хипохондрика Раймунд. Но поне от тази идея, че ще побеснее, от тази идея той се освобождава. Тази идея продължава години наред. Но той остава свързан с животните. След 10 години той отново има куче, и виж ти! , веднъж, играейки си с куче то, кучето наистина го ухапва. Отново тази идея излиза наяве, куриозното е, че наистина се установило, че кучето е болно от бясно това било незначително, Раймунд е тук, ухапан от кучето, болен от кучешки бяс! Раймунд заминава за Потенщайн, прострелва главата си с куршум, който достига до задната черепна ямка и засяда там отзад. Куршумът не може да бъде опериран; след около три дни Раймунд умира от изстрела. Виждате от първата тъй наречена "налудна идея" той се освобождава, ала Кармата продължава да действува.

Това са случай, в който по един рядко срещащ се начин Кармата действува изчистено; защото помислете си само следното: субективно това не е съвсем самоубийство, защото Раймунд не носи пълната отговорност, субективно това не е съвсем самоубийство. Обективно също не е съвсем самоубийство, защото ако тогава е могло да бъде оперирано мястото, то Раймунд би бил спасен. Но мястото не е могло да бъде оперирано тогава, куршумът е трябвало да си остане вътре и след три дни това довело до смъртта му. Това не е чисто самоубийство, нито субективно, нито обективно. Така че не бихме могли да кажем, че нещо се включва към Кармата поради самоубийството, че нещо се включва към Карма та поради самоубийството. Кармата не продължава, тя изживява себе си с това, което в този си живот Раймунд изживява до крайна точка, до начина, по който бива осъществено намерението за самоубийство. Но ние виждаме, как Кармата от предишния живот формено бликва, виждаме я да прескача от единия живот в другия, така че може да кажем: видяхме следното.

Видяхме, че има хора, и те са тук поради една особена кармична заложба, която ние разгледахме само по отношение на земния живот, хора, които носят в себе си заложбата, да получават своя Аз, своето астрално тяло и своето етерно тяло, веднага или постепенно, поетапно, така, че да могат ясновидски да нахлуят в духовния свят: Св. Терезия, Мехтхилд от Магдебург и много други. Имаме такива личности, които в едната посока, по посока на духовното, показват някакво отклонение от нормата. При тези, които показват подобно отклонение от нормата в едната посока, при тях не е необходимо да се спираме на подробности от тяхната Карма. Разбира се, всичко това е кармично заложено. Но няма нужда да се спираме на подробностите от Кармата. Защото можем да прозрем случая в едно отделно земно съществувание.

Също така и от другата страна, която разгледахме вчера. Виждаме, как хората се развиват ненормално в своето физическо-етерно устройство и по тези причини нахлуват по-силно във физическото тяло и след това се проявяват патологично в три етапа, както Ви показах вчера. Патологичното е заложено в Кармата. Необходимо е да се спрем на най-общото, че при такива личности, като Св. Терезия, през предишните земни съществувания индивидуалността е станала особено силна, а при такива психопати или патологични личности, които имаме пред себе си тук, при тях индивидуалността се е оформила като особено слаба, по тази причина висше то бива притеглено надолу от по-нисшите тела. Отново е необходимо да подходим само спрямо общите качества на индивидуалността, а не да разглеждаме Кармата в подробности.

Но в лицето на Фердинанд Раймунд ние имаме една своеобразна личност. Тя се развива не само по посока на ясновидството, но същевременно тук е налице и друго развитие. И двете са полярни противоположности, които в живота непрекъснато се сблъскват. И двете са събрани в една личност; патологичното и гениалното в него от една страна чудно си взаимодействуват, от друга страна страшно се размесват. Тук имаме нужда да се спрем на конкретното в Кармата. Тук наистина трябва да разберем как действува Кармата, за да създаде двата полюса и отново да ги държи на разстояние един от друг, а от време на време да ги оставя да действуват един в друг. В драмата на Фердинанд Раймунд ще откриете множество пасажи, за които ще можете да кажете: та тук едновременно проявяват себе си духовното виждане, но и онова, което идва от демоните на страха. В драматичното представя не Вие ще видите това от време на време.

Виждате, когато по този начин проследяваме човешките характери, по един много естествен начин ние достигаме до кармичните разглеждания и от това трябва да видим, колко едностранчиво е, ако от една страна вземем това абстрактно учение, съществуващо в рамките на определени цивилизационни течения на древността, а именно, че: болестта идва от греха, в човек действува само отклонилата се от нормата духовност. В тази абстрактност естествено могат да се втвърдят разни неща, остават теории, дори когато хората са били лекувани в това отношение. Другото също така е една абстрактна едностранчивост, когато се казва: грехът идва от болестта, при което за целта е необходимо да бъдат преодолени определени физически субстанции, определени физически процеси в човешкия живот. Човек трябва да се спре на конкретното, човек веднага трябва да се спре на конкретното в човешкото устройство, на това, как са разположени помежду си по-висшите тела, дали се привличат помежду си, или се отдалечават от по-нисшите, и в това взаимодействие между гениалност и патология, както е случаят с Раймунд, човек трябва да може да види по съответния начин действието на Кармата. Защото придобием ли разбиране за подобни неща, тогава ще намерим и онази възможност в живота, към това, което постигаме в хода на физическия лечебен процес, да прибавим и словото, от което имаме нужда като допълнение към физическия лечебен процес. И ние наистина ще можем да достигнем до там, не в скованост да разглеждаме всички подробности на физическия лечебен процес, но да знаем как в някои случаи е необходимо да при бавим моралния елемент към лечението. Този морален елемент няма нужда да се състои в това да се превръща в един еснафски утешител и да подхождаме към болния с разни еснафски утешения. По правило те действуват слабо, защото болните не ги обичат много; те всъщност не обичат много тези добродушни махленски и роднински утешения.

Но те изключително много обичат това, което е залегнало в естественото поведение, това, което изчерпва се бе си в това "Как" да говорим, а не в "Какво" да говорим. Но това човек постига съвсем инстинктивно, ако има в себе си склонността своя светоглед, своите житейски разбирания и вижданията си за живота да ги постави в светлина, която да се отнася спрямо духовните взаимовръзки по начин, както може да стане това, ако човек приема напълно сериозно примери като приведения.

Ние не можем, скъпи мои приятели, да съзираме духовното действие единствено в тирадите в приказването на религиозни тиради, но духовния живот трябва да се развие с помощта на факти. Защото ако духовният живот бъде обхванат с помощта на факти, едва тогава това обхващане на духовния живот ще може да бъде приложено в хода на необходимото лечение на човека. Тогава то може да бъде приложено и върху здравия, и върху болния човек. И по-точно тогава човек научава един инстинкт за ориентиране в дадено болестно състояние, възникващо по един или по друг начин. Вие ще видите, че това достига и до физическите заболявания, но първо ние трябва да си прокараме път, за да видим по-късно тези неща и във физическите заболявания. Виждате, Вие ще достигнете до тях, когато изследвате подобни неща, които могат да бъдат обогатени чрез не един пример. От тази гледна точка е интересно да бъде изследван живота на много хора, които именно са гениални натури, но да бъдат разгледани не от позицията на такъв един заклет филистер като Ломброзо. Отвратителното в теорията на Ломброзо не е великата му гениалност, тя е налице, но отвратителното е, че той е един заклет филистер, така че на всяка една страница човек може да прочете еснафското му мнение. Нещата наистина стоят така, че действително тук науката е достигнала до заклетия филистер. Наистина, ако не приемете нещата от позицията на заклетия филистер, но ако ги приемете от гледната точка на едно прозрение на света, т.е. на сетивно-духовния живот, тогава, ако във вътрешната си професия се нуждаем от утехата, тогава ние ще поднасяме на болния утехата на религията или на тайнството, и ще поднасяме това тайнство с правилна духовна аура. Но не без залегналото в основата разбиране. Дали на болния, към това, че е оздравял, към това, че не е пострадал душевно в хода на оздравяването, дали към всичко това ще поднесем по правилен начин и причастието на болния, това зависи от обстоятелството да имаме разбира не за тези неща.

Виждате ли, има смисъл, за това ние ще говорим още, като допълнение към физическия лечебен процес на определени хора да бъде дадено причастието, след като са оздравели, за да може да бъде въведено в ред нещо, което в Кармата е изпаднало в състояние на безредие. Но ако човек не знае всичко това, той не може да го внесе в аурата на тайнството. Но от друга страна и лекарят, когато прозре тези неща, и види в болестта творящата Карма, който лекар по задължение се намесва в лечебния процес, тогава лекарят ще може правилно да постави себе си, когато мирогледно прозре тези неща с цялата си същност. Но тогава с лекарят, с лечителя се извършва нещо обективно, тогава, когато лекарят успее с цялата си душа да участвува в човека с неговите кармични процеси. Тогава неговата лечителска мисия се превръща в другата страна на богослужението, добива религиозен характер, и лекарят се научава да вижда себе си като съратник на пастора, като човек, застанал до пасторството и осъществяващ другата страна на богослужението; и лекуването се превръща в богослужение. Всички неща, които материалистическия мироглед изнесе наяве в своето служене на природата, т.е. това танцуване около Златния телец, казано в хебрейския смисъл на думата, чрез един правилен антропософски възглед всички тези неща могат да бъдат превърнати в богослужение.

Всичко в живота, и изкуството, и религията да бъде превърнато в богослужение, това е, което в крайна сметка може да бъде задача на най-всеобхватната пасторска медицина, която може да бъде практикувана в рамките на антропософското движение. Но началото трябва да бъде поставено чрез това, че засега поне, в общи линии пасторската медицина да бъде изложена за тези, от които, изхождайки от духовните основи, трябва да произлезе дейността за двете страни на истинското богослужение.

Затова пасторската медицина сега бива изнесена за пасторите и лекарите в рамките на антропософското движение, но по-късно те ще намерят възможност да я продължат със знанието си за Природата и за Духа; но също така да проникнати в онези области на живота, които са разположени в границите на тяхната мисия.

За това ще продължим утре.