ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

СОЦИАЛНИТЕ ИМПУЛСИ В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ

Оксфорд, 28. Август 1922

Уважаеми дами и господа! Ако човек иска да разсъждава върху социалния въпрос, преди всичко трябва да има предвид следното: процесите във видимия свят се пораждат от такива причини, които на пръв поглед остават незабелязани. При едно такова разглеждане на социалния въпрос хората отчитат само онова, което се разиграва външно и не виждат по-дълбоките, същинските причини. Ето защо възникваха и все още възникват толкова добре замислени утопични представи и хората вярват, че с тяхна помощ ще се справят с изискванията на социалния живот. От моя страна беше направен опит в един много важен момент, в момента между края на войната и Версайския мирен договор, най-общо да посоча как съвременният социален организъм може да се разглежда като съставен от три отделни части, и се надявам да ги охарактеризирам в последната лекция.

В предишната лекция аз посочих как в хода на историческото развитие на човечеството, от един първоначален поток, от теократическия поток възникнаха трите ясно разграничени потоци, които текат успоредно в днешния социален организъм: духовният живот, юридическо-държавническият живот и стопанският живот. Аз специално подчертах, че не става дума за някакво теоретично разделяне на социалния организъм, включващо тези три съставни части. Моят възглед се опираше на действителността, а не на някакви теории, както например някой би умувал как човекът може да се “раздели” на глава, гърди и крайници. Разделянето на социалния организъм е исторически факт и този факт днес е просто тук; днес не става дума за това да се размишлява как социалният организъм може да се раздели на три съставни части, а как да бъдат намерени свързващите нишки между тях, след като тези три съставни части са вече тук.

Ако искаме правилно да разсъждаваме върху този основен социален въпрос на нашето време, трябва да разсъждаваме изключително с оглед на действителността, с оглед на фактите. Но в такъв случай разсъжденията ни трябва да се отнасят за точно определено време и за точно определено място. Например аз написах моята книга “Същност на социалния въпрос” не от личен подтик, защото всъщност тя беше изискана от приятелите в Щутгарт, от Южна Германия; аз написах тази книга, имайки предвид точно определено време: пролетта на 1919 и точно определено място: Южна Германия, тъй като можех да си представя, че ако в съответното време и място хората впрегнат своята воля, те биха могли да намерят разбиране за онова, което беше загатнато в тази книга не като програмни точки, а като насоки на волята.

Нещата стоят така, че въпросите, обсъждани в тази книга са едни за Изтока, Русия, Азия, други са за Средна Европа и съвсем различни за Запада, за Англия и Америка. До този извод стига всяко трезво мислене, което е запазило своя усет за реалността. Защото онова, което описах в последната лекция, а именно как индустриалният световен ред възникна от предишните два потока, тъй че той продължи да се развива редом с тях като един особен поток, всичко това произлезе главно под влиянието на западните страни. То се разви под влиянието на онова, което през 18. век се утвърди в западните страни като нрави, навици, социален ред. Ако искаме да го характеризираме по-конкретно, по-точно, следва да допълним: в хода на по-новото историческо развитие Англия се превърна в най-голямата търговска нация. Онова, което – бих казал – се повтаря на всеки три думи в пролетарския социален въпрос, капитала, в Западна Европа то се разви под влиянието на търговските отношения.

Да, уважаеми дами и господа, това дава особен отпечатък върху нещата, защото в по-ново време търговското дело органически израстна тъкмо от западните нрави, от западния начин на живот. Фактически в Англия Карл Маркс видя нещо съвсем друго, отколкото това, което в Германия той имаше около себе си. От Германия той донесе само теорията, мисленето, диалектиката. Тук, в Англия, той завари една чужда социална структура. Тъй че трябва да кажем: Всичко онова, което тогава възникна като индустрия е само логичното продължение, следващото звено на западната търговска мрежа. Индустрията органически възникна от търговията.

В страните от Средна Европа, в Германия, случаят не беше такъв. До средата на 19. век Германия все още беше една аграрна страна, в която преобладаваше селското стопанство. И там модерната индустрия, този модерен индустриален поток, протичащ редом с другите два, възникна главно с участието на държавата; държавата все повече и повече го консолидираше. Очерта се тенденция, според която индустрията беше включена в държавата, абсорбирана от държавата.

Опитайте се да сравните реалните дадености в Средна Европа преди войната, и тези в Западна Европа. В Западна Европа стопанският, икономическият живот запази определена независимост от държавата; същото се отнасяше и за духовния живот.

В Средна Европа възникна една компактна маса, включваща и трите потока: духовния, юридическодържавническия, и стопанския. Ето защо в Германия трябваше да се мисли върху това, как трите съставни части да бъдат отделени една от друга, за да се постигне после тяхната органическа цялост, как те да си взаимодействуват, без да губят връзките помежду си.

Тук, на Запад, нещата стоят така, че трите части са ясно разграничени, тъй че – дори и в чисто пространствен смисъл – тук в Оксфорд що се отнася до духовния живот, човек има усещането: Ето, навън изобщо няма и следи от държавата, от икономиката; целият духовен живот е суверенен и независим! Но човек има и едно друго усещане: Това, което израства в този суверенен духовен живот, вече не притежава силата да влияе по какъвто и да е начин върху другите две части. Духовният живот като че ли съществува сам за себе си и не може да бъде органически вплетен в правото и в икономиката.

Докато в Германия човек има усещането: Духовният живот е така дълбоко загнезден в правовия живот, че първо трябва да му се помогне, за да застане сам на краката си. Тук имаме усещането: Духовният живот е толкова самостоятелен, че той изобщо не се грижи за другите две части. Ако мислим реалистично за социалния въпрос на съвременната епоха и за основния импулс на социалния въпрос в наши дни, това внася един съществен отпечатък върху целия този проблем.

Смятам за напълно естествено, че моята книга “Същност на социалния въпрос” днес в Германия е почти забравена – прекалено е да се изразя по този начин, но е почти така – въпреки че през 1919 тя се разпространи необичайно бързо. Защото времето, за което тази книга беше замислена – и имаща предвид Средна Европа – това време отмина. Това време отмина в мига, когато настъпи онзи силен валутен спад, който напълно върза ръцете на немската икономика.

Когато се появи “Социалният въпрос”, мнозина ми задаваха въпроса: Добре, всичко би било прекрасно, но в случая най-важното е как ние да вдигнем валутата. Разбира се, тогава тя беше все още в добро положение спрямо днешното позорно равнище. Аз можех само да кажа: Точно в “Социалния въпрос” е посочено как валутата може да се вдигне. Обаче хората не го видяха. Те не знаеха къде се намира отговора и го търсеха някъде на повърхността, а не в дълбочините. Фактът, че тъкмо книгата е отговора, това хората не разбраха.

Ако се опитате да мислите, съобразявайки се с действителността и да дадете на хората отговор, съобразен с действителността, те няма да го разберат, защото идват с техните готови теории, идват с една глава, препълнена с понятия като “капитал”, “принадена стойност”, “класова борба”, както и с всякакви стари предразсъдъци. Те идват със старите си мисловни навици. Днес тъкмо в областта на практическия живот теориите убиват реалността. Загадката на нашето време се състои в това, че всички практици станаха теоретици и че всички те имат в главите си някакви идеи, изработени в една или друга фабрика и с тези теоретични идеи те искат да подобрят целия социален живот. Ето защо аз смятам, че занапред моята книга “Същност на социалния въпрос” ще трябва да се чете по-скоро на Запад или в Русия, понеже в Германия днес не съществуват никакви възможности за нейното прилагане. Например на Запад видяха, че тази книга без никакви утопии посочва как трите части могат да съществуват една до друга и да си взаимодействуват. По отношение на подходящия момент Западът също не се тревожи; там са по-подготвени за правилното функциониране на трите потока: духовен, стопански и правов.

Обаче преди всичко, за да стигнем в модерен смисъл до едно вярно съждение за социалния живот, ние трябва да се научим да мислим модерно. Не възприемайте тези думи повърхностно, уважаеми дами и господа. Ние можем да го постигнем само ако се откажем от външния вид на социалните проявления и насочим поглед към дълбочините. Днес ние сме изправени пред един странен факт. Пред факта, че един човек, – колкото и да е умен, интелигентен, идеалистичен и практичен (бих желал три пъти да подчертая думата “практичен”) – че този човек изобщо не е в състояние, като отделен индивид да стигне до някакво правилно социално съждение. И аз бих казал, уважаеми дами и господа, че сме изправени пред една социална мистерия, а именно пред факта, че всяко индивидуално социално съждение е погрешно.

Погледнете необичайно умната преценка на хората, когато в Европа се въведе златното покритие на валутата. Ако се задълбочите в това, което тогава се обсъждаше в търговските дружества, в парламентите – казвам го не с ирония, а с пълно убеждение – Вие ще откриете един изключителен пример на човешката разсъдливост. Вие се изпълвате с дълбок респект, ако се задълбочите в това, което от средата на 19. век извънредно умните хора започнаха да говорят относно влиянието на златното покритие върху социалния ред на света. Вие сте дълбоко респектирани, когато те строго доказват и логически, и практически, че след като златното покритие дойде, тогава ще процъфти и свободната търговия.

Но стана точно обратното. Видяхме, че сме принудени тъкмо като последица от златната валута да вдигнем митническите бариери. А това означава: Гледайки в бъдещето, най-умните хора са приказвали безсмислици. Това не е укор. Нещата опират до факта, че по отношение на социалните проблеми, колкото по-умни са хората, толкова по-големи безсмислици говорят, особено ако преценката им идва от отделната човешка личност.

Ето защо днес не става дума за това да се оставим под въздействието на социалната мизерия, която се шири около нас. Отделната личност просто не е в състояние да си направи каквито и да е изводи относно причините и взаимодействията в областта на социалния живот. Ние трябва да се потопим по-дълбоко. Ние трябва да видим откъде идва разделението на човечеството. Ние трябва да се запитаме: Как да стигнем до една точна преценка в областта на социалния живот?

В древните социални постулати, които не бива да ни обременяват повече, защото те принадлежаха към една стара епоха, към епохата на теокрацията, социалните извод и преценки не бяха съзнателни, те бяха произнасяни несъзнателно.

Изобщо не е вярно, че в социалния порядък семейството е възникнало най-напред. Семейството е един късен продукт на социалното развитие. Предшествениците на човека не се замисляха върху социалния ред. Те го получаваха чрез инспирациите на жреците и го приемаха в своето подсъзнание. Обаче тези несъзнателни социални идеи възникваха именно тогава, когато хората – чрез кръвта или чрез други връзки – вече се намираха в някакво разделение, в някакъв порядък, а не съществуваха като обща маса. До разбиране помежду си стигаха социалните групи, а не индивидите; социалните групи бяха тези, които поддържаха съвместния живот. И тъкмо от съвместния живот на групите възникваха правилните социални импулси. От груповия дух се разви и демокрацията, демократичното мислене. Всичко това постигна своята кулминация едва в хода на времето. Отделният човек излезе на световно-историческата сцена. Обаче той все още носеше със себе си онова, което даваше облик на групите. Той продължи да живее в рамките на традицията. Всичко това навлезе също и в юридическата област, в държавността, но не и в онова, което се отдели от човека, не навлезе в машините, в индустрията.

Добре, сега ние виждаме какво е необходимо: отново да дадем облик на това, което се разиграва тъкмо в стопанската, в икономическата област, но по такъв начин, че сега при съзнателното човечество то да е подобно на процесите в първоначалните социални групи. В моята книга “Същност на социалния въпрос” аз го нарекох “асоциации”, където социалните изводи не се правят от отделната личност, а възникват от съвместния живот в асоциацията и по-точно в онези асоциации, които потребители, производители и търговци изграждат заедно. Така отново имаме социални групи, от които сега – при пълно съзнание – идва решението, което не е по силите на отделната личност. Защото колкото и дълго човек да размишлява върху разрешаването на даден социален проблем, той стига до една или друга безсмислица. Смисъл има само в това: Да се изграждат социални групи, от които може да се очаква частично решение относно социалните проблеми, тъй че хората, размишляващи заедно, да предлагат частично решение, валидно за определено място и определено време.

Ето какво е необходимо днес, ето какво хората не разбират. Аз долових до каква степен то остава почти неразбираемо за хората, когато през 90-те години на миналия век публикувах моята книга “Философия на свободата”, долових го в една много тясна област на социалния живот.

Понякога трябваше да се произнасям и по т.нар. “женски въпрос” като разновидност на социалния въпрос, и тогава – т.е. преди около 30 години – аз не казах: Ето, женският въпрос трябва да се разреши по този или онзи начин! Защото никак не е съществено какво днес мисли отделният човек: с тези мисли той може да съчини фейлетон или роман, обаче с тях той не навлиза в действителността. Ето защо тогава аз казах: Първо трябва съвсем честно да попитаме какво мислят нашите жени и едва тогава ще имаме основания да предлагаме някакво разрешение.

В действителност жените не бяха попитани; защото малцината жени, които се изказваха до този момент, всъщност изразяваха мъжката гледна точка, която винаги – от най-долните класове до университета – се явява като определяща. Тези жени просто не поискаха да включат в социалния ред някаква друга гледна точка. Те просто не бяха попитани как според тях възниква социалният живот, те се стремяха – извинете ме че споменавам нещо, което иначе в Англия е недопустимо – стремяха се да носят долното си бельо също както мъжете, стремяха се да стават лекарки, юристи и църковни служители също както мъжете; нищо от женските качества не беше включено в социалния организъм; изобщо хората тръгваха не от реалността, а от една теория. Защото в наши дни теорията води до възможно най-голяма непродуктивност. Относно “женския въпрос” не бива да се предлага някакво теоретично решение, без действително да са изслушани самите жени.

Също и по отношение на социалния въпрос като цяло не бива да се задават теоретичните въпроси: Как да се отнасят работодатели и работници помежду си? Как да се организира производството във фабриките? Необходимо е да се изградят асоциации, групи от хора, които ще са в състояние да дадат правилните отговори. Въпросите трябва да бъдат поставяни точно и да изчакат отговорите, които ще дойдат от съвместния живот на хората.

Следователно книгите, които искаме да пишем, не бива да съдържат окончателни отговори, а да загатват за начина, по който хората – след като вече са обособени в съответните групи – ще могат да разрешават своите социални проблеми. Ако иска да се докосне по верния начин до социалните импулси, една книга трябва да бъде написана със социален усет, със социално мислене.

Уважаеми дами и господа, в съвременната епоха е извънредно трудно да се говори върху практическото мислене. Всички хора смятат, че са реалисти, обаче всъщност те са под влияние на объркани теории, които определят живота им.

За бъда напълно разбран относно това, което искам да кажа тук, позволете ми една лична забележка.

Аз вярвам, че онова, което имах да кажа относно трагичното разделение на социалния организъм в моята книга “Същност на социалния въпрос” ще бъде разбрано също и извън Германия; но самият аз бях принуден – когато веднъж описвах тези неща за едно швейцарско списание – да приложа практическото мислене, опиращо се на действителността, по съвсем друг начин. И ето сега Вие откривате въпросната статия отпечатана в “The Hibbert Journal”. Тя е написана интернационално, понеже поначало е предвидена за всички хора. Обаче днес хората не схващат нещата по този начин. Ето защо правя тази лична забележка: за да бъдат правилно разбрани някои неща, които са важни за социалния живот.

За мен всяка теория е нещо неутрално и всяко формулиране на идеи и понятия за мен е като един език, с чиято помощ можем да обозначим процесите в реалния свят. Ако установя, че реалността се покрива от понятията, които дават материалистите, тогава аз изразявам това, което мога да определя като реалност, по материалистичен начин. Ако установя, че идеалистите имат подходящи понятия за назоваване на реалността, аз се изразявам идеалистически. Що се отнася до теорията, за мен материализъм, идеализъм, реализъм са напълно еднакви; аз ги разглеждам като един език, с чиято помощ мога да изразя реалния свят. Ето защо е лесно да се открие, че в определен период от време – изразявайки това, което исках да кажа – аз съм си послужил с думите на Ернст Хекел, тъй че книгите, написани от мен през този период, могат да дадат повод да бъда взет за материалист; и така противоречията се натрупват едно след друго.

Ето какво се случва в живота и това го прави много сложен. Ако по отношение на социалните проблеми искаме да мислим практически, следва да имаме предвид, че всичко онова, което наричаме натурализъм, идеализъм, материализъм, спиритуализъм, произтича от юридическо-логическото мислене и че то вече не подхожда за съвременната епоха, както не подхождат и понятия като “индустриализъм”, “комунизъм”, “социализъм”. Всички тези думи са подходящи за назоваването на един или друг факт, но взети като теории, като агитаторски директиви, те са напълно изхабени. Ето защо е толкова трудно да се намерят подходящите названия. Например за моята утрешна лекция аз избрах едно заглавие, което за мен звучи отблъскващо, понеже в общи линии то ни отвежда към стари понятия, които днес вече не са валидни. Днес ние трябва да се потопим в реалния живот. Това не може да стане по някакъв идеален начин, но то е именно нещо реално и изисква да се съобразим с най-различни гледни точки. Аз вече казах: Ако фотографираме дървото от едната страна = “материализъм”; ако фотографираме дървото от другата страна = “идеализъм”; ако фотографираме дървото от третата страна = “натурализъм”. Ако фотографираме социалния живот от едната страна = “социализъм”; от другата страна = “автокрация”; от третата страна = “комунизъм”. Обаче днес ние не бива да оперираме с такива понятия. Днес ние трябва да проявяваме верен инстинкт и да не допускаме такива понятия, които са извлечени от подчертаната индустриализация на съвременния живот. В предишните епохи от историята на човечеството теокрацията се намесваше толкова интензивно в социалния живот, че дори икономиката – както казах вчера – се определяше непосредствено от теократическите директиви. Но всичко това се простираше само до областта на селското стопанство. Селското стопанство можеше да бъде изцяло включено в един теократически замислен социален организъм, понеже този социален организъм живееше в самите човешки сърца. Попитайте един човек, който е израстнал на село, близо до земята, какво представлява за него хлябът? За него хлябът най-вече е един дар Божи. Дори и в говоримия език Вие виждате как това, което той слага на своята трапеза, е в пряка връзка с изживявания, които той има, доколкото е член на едно теократическо общество.

И тогава, както казах завчера, се изграждат такива социални порядки, които се опират на търговията, на занаятите. На преден план излиза въпросът за човешкия труд. Завчера аз се опитах да проследя неговото възникване в епохата на древния Рим. И тогава се появява нуждата от съвсем друг вид мислене. Всички понятия като собственост, човешко право и т.н. получават един юридическо-диалектическилогичен оттенък. В теокрацията социалният девиз гласи: “Бог е пожелал това”. В юридическата държава социалния девиз гласи: “Хората уреждат нещата помежду си”.

И това действува толкова силно, че налага своя отпечатък върху всички области на живота. Както казах завчера, не само че теософията стана теология, но тези процеси започнаха да навлизат все по-интензивно в живота.

Моля Ви да си припомните грандиозната картина на Микеланджело27  в Сикстинската Капела, в Рим: Там е нарисуван Христос, мировият Съдия, в една епоха, през която юридическото и държавническото начало са обхванали целия обществен живот. И все пак над централната религиозна арена, където се разиграваха събитията, трябваше да бъде изобразена една религиозна тайна.

Вярвате ли, че ако Христос би бил нарисуван според традициите на древната източна теокрация, той би изглеждал така, както е нарисуван от Микеланджело? Никога! Той би бил нарисуван по такъв начин, като че ли носи в себе си цялата милост на световете, която може да поеме човекът, с протегнати от небето благославящи ръце; той би бил изобразен като мировия Бог, който благославя човеците.

Но какъв е Христос от фреската на Микеланджело? Там той е мировият съдник, големият миров юрист, награждаващ доброто и наказващ злото. Целият образ е, така да се каже, юридически, изцяло потопен в епохата, през която е създаден. Цялото социално импулсиране, присъщо за тази епоха, е изобразено в тази фреска по такъв начин, че то все още има своите художествени качества. Обаче някогашният възглед за света на Боговете, когато Боговете са били именно Богове, е така променен, че от свят на Боговете е превърнат в свят на юриспруденцията. Във фреската на Микеланджело Бог е великият миров юрист. Юриспруденцията се промъква в най-интимните нишки на мисленето, промъква се също и в религията. Религията се превръща в едно светоусещане за това, кое е справедливо или несправедливо, добро или зло и съответно как то да бъде възнаградено или наказано. Светът не е в своето начало, какъвто беше през епохата на древния Изток, когато човечеството усещаше себе си като едно цяло с божествената субстанция; сега светът се приближава до своя край, до края на голямото съдебно заседание, в което юридически ще се реши съдбата на света.

Така изглеждат нещата в рисунката на Микеланджело. Така изглеждат нещата в мислите на Адам Смит. Обаче неговите мисли обхващат другата страна на нещата. Микеланджело ги изобрази откъм страната на теокрацията и като художник можа да вмъкне теократическия елемент в юридическия. Докато Адам Смит мислеше изцяло юридически; Рикардо28  също и най-вече Карл Маркс; всички те искаха да поставят това юридическо мислене над новия индустриален ред, който вече не беше съобразен с хората, тъй като беше съобразен с теократическия ред.

В теократическия ред човекът беше свързан със земята, с почвата. И той чувствуваше как може да израства и да се развива заедно със земята под себе си, след като усещаше именно теократическия ред над главата си. Центърът, средището, беше онова място, където инспирираните предаваха своите съобщения; по-късно това средище се превръщаше в поселище с църква, обградено с околните земи. Още по-късно поселището се превръщаше в село, в град. Градът възниква от социалния ред, въведен от юриспруденцията. И сега нямаме противоположност между селяни и свещеници, сега имаме противоположност между града и земята.

Но всичко това е вплетено в юридически категории. От тези юридически категории обаче са извлечени и онези, които впоследствие обхванаха социалния организъм „град” и принадлежащата му земя, т.е. онези категории, които са в основата на това, което наричаме държава. Така разсъждаваха Адам Смит, Джон Стюарт Мил и Карл Маркс. Навсякъде в сила бяха абстрактните, юридическите категории, дори и те да бяха критично приемани от Адам Смит положително, от Карл Маркс отрицателно. Тези юридически понятия се превърнаха в едно общо достояние на човечеството, въпреки че нищо не го свързваше с тях.

Селянинът беше свързан със земята. Търговецът, занаятчията беше свързан с другия човек. Обаче ние не вникваме в естеството на тези връзки, в това каква стойност има един човек за другия, ако гледаме какво той купува или продава, или сам е изработил. Меродавно стана онова, което имаше юридически смисъл. Определящо за точната цена стана онова, което действуваше между човек и човека, което се разиграваше между града и обработваемата земя, което се договаряше между хората.

Но дойде времето, когато човечеството се изправи пред машините, пред техниката. Човекът, попаднал всред света на машините, се оказа откъснат от всички предишни връзки, откъснат от земята и от всичко онова, което по-рано се разиграваше между човек и човека.

Социалните структури ставаха все по-абстрактни. Предприемачът, в общи линии, има само една възможност: да се съобразява с баланса, с онова, което произтича от предприемачеството, защото всички други фактори остават извън неговото внимание. Той просто няма връзка с другите хора, той има връзка с онази част от човешкото същество, която влиза в счетоводните му книги. Ето защо днес е извънредно трудно т.нар. практици да стигнат до едно точно и правилно мислене.

Това се потвърди, когато в областта на практиката възникнаха начинания, свързани с конкретния живот, когато ръководните личности се опитваха да насочват нещата не според книгите, а в начинанията влагаха своето мислене. В този случай те не намираха съдружници. Защото повечето съдружници идваха и казваха: Това са някакви измислени теории; обаче ние сме практици. Като практици ние по-добре знаем как стоят нещата. Но какво имаха тези практици в своите глави? Няколко понятия, няколко теоретични понятия, с чиято помощ те си внушаваха какво трябва да вършат тук или там. Тези философи, разполагащи с оскъдни понятия, се намираха в някакво ъгълче на икономическия живот, където те изработваха своите понятия и заявяваха пред всички: Тъкмо тези теоретични понятия са практиката и ако някой мисли по друг начин, той изобщо не разбира нищо.

Ето защо днес е толкова трудно да се предприеме нещо с т.нар. “практическото” мислене: защото всички практици станаха теоретици, и то възможно най-абстрактни теоретици.

Днес хората се изправят пред различни съсловия, означавани с понятия като “буржоазия”, “пролетариат”, “свещеничество”, “лекарско съсловие”, но всички тези понятия днес вече не са валидни. С тези остарели разменни монети днес не може да се предприеме нищо. И ако разсъждаваме реалистично – извинете ме, че отново ще си послужа с този пример – нещата стоят така, че ако срещна нашия уважаем съпредседател на улицата с неговите тога и барета, аз няма да съм наясно: този човек свещеник ли е или нещо друго! Потопени в реалния живот, ние преставаме да различаваме нещата, понеже си служим с остарели понятия.

Ние отново трябва да раздвижим всичко около себе си, наистина да се потопим в живота, да видим как индустриализмът се откъсна от човека. По-рано човешкият елемент присъствуваше както в най-обикновения ключ, тъй и в готическата църква. Социалните импулси се излъчваха отвсякъде.

В това, което днес фабричният работник произвежда, в естетически отблъскващия проект на универсалния магазин, който архитектът прави, въпреки че този проект е в пълно съответствие с нашето съвремие, тъй като магазините представляват самия стил на епохата – във всичко това липсва дори и следа от отношение към човека.

Докато по-рано есенциалната сила на Духа се излъчваше от самата земя, тъй че човекът казваше: Това, което земята ми дава, хлябът, то е един дар Божи. Да, уважаеми дами и господа, тук на Земята теокрацията не идва само от Небето; теокрацията израства с всеки пшеничен стрък от почвата. Всичко това все още живееше в човешките души. И по-късно, когато човекът започна да отдава на другите това, което е изработил, едва тогава в търговията и занаятите се утвърдиха човешките отношения.

Обаче едно човешко отношение към машината – това е невъзможно. Машината е студена, живее в студ. И ние не стигаме до верни социални умозаключения, понеже не разбираме как да покажем към човека истинско човешко отношение, което е немислимо да дойде от машината, както някога то е идвало от земята. От земята израстват пшеничните стебла, които за човека са един дар Божи; от търговията и занаятите израства нещо, което се разиграва между човек и човека, тъй че всеки има усещането: Ти трябва да си благоприличен към другия, защото от машината не израства никакъв дар Божи; обаче с отвращение към машините също не се постига нищо. И тъй, нуждаем се от една такава епоха, която е проникната от индустриализъм, от едно човешко съдържание, което не идва от тази Земя, което изобщо не идва от Земята и което изпълва душите, черпейки от духовния свят.

Докато Земята осигуряваше на човека неговата духовност, той нямаше нужда да воюва за нея в чистото поле на Духа. Докато чувството на човека към другия човек беше достатъчно силно, той нямаше нужда да се бори за нея. Обаче днес, след като природата, осигуряваща даровете Божии, до голяма степен е превърната в средства за производство, които човекът по един абстрактен начин е превърнал в един вид втора природа, днес ние се нуждаем от чистото поле на Духа именно заради средствата за производство, тъй като истинският смисъл, истинското съдържание за нас идва от Духа.

И тъкмо с това вътрешно съдържание ние се приближаваме към онези хора, с които искаме да градим асоциации. Виждате ли, аз натрупах нови впечатления тъкмо в Дорнах, където формирахме една малка работническа общност. Тези работници искаха не само да се трудят, те искаха да се докоснат до самата същност на човека. И се стигна дотам, че ние трябваше да ги доближим до тази човешка същност. Обикновено на работниците се говори по всевъзможни икономически теми, говори се за капитализъм, социализъм, буржоазия, комунизъм и т.н. В началото лекторите вярват, че всичко това увлича работниците. И работническите лидери си въобразяват, че на хората трябва да се говори само по тези теми. Когато се наложи да поема нещата в Дорнах в свои ръце, първоначално аз също предпочитах да говоря по теми, свързани с икономиката. Самата тема на лекцията не беше избирана от мен. Но веднъж един от работниците стана, извади от джоба си нашето списание “Die Drei” и поиска да узнае как са изглеждали нещата, когато Земята се е намирала в предишното си планетарно състояние, наричано от нас “Старата Луна”. Оттогава ситуацията се разви по такъв начин, че трябваше да обсъждаме именно същността на човека, принадлежността му към целия Космос. И още тогава аз можех да говоря в пролетарските среди примерно за влиянията на Зодиака и т.н.

Когато искаме да се обединим с други хора в едни или други асоциации, на първо място ние трябва да разберем какво е тяхното душевно и духовно съдържание. Ние трябва да прокарваме мост над пропастите: това е първото изискване.

Ето защо в своя най-дълбок смисъл социалният въпрос е един духовен въпрос: Как ние разпространяваме сред хората обединително действуващите духовни сили? Едва тогава ние ще открием мястото си в стопанските асоциации и едва там социалният въпрос може да бъде конкретно поставен – и винаги се налага да го казвам – частично разрешен.

Обаче днес ние все още мислим с помощта на старите категории. Ние си служим с юридическо мислене и все още не можем да се издигнем до икономическото мислене, защото – колкото и парадоксално да звучи – икономическото мислене означава: Да мислиш в свобода! Тъкмо през епохата, когато се прояви втората природа на средствата за производство, през епохата, когато от тях, от средствата за производство напълно беше отнет Духа, тъкмо сега има нужда от една такава духовност, която вече да не черпи сили от природата, какъвто беше случаят с теокрацията, когато все още беше решаващо онова, което физически живееше в човека, тази духовност следва да е свободно извоювана и да притежава свое собствено съдържание.

Аз добре зная, че днес всичко това може да звучи напълно утопично, но всъщност то е във висша степен практично. Вие бихте могли да основете много на брой социални общности, много организации и сдружения, като си служите с такива понятия и такова мислене, което идва от Средновековието и се е промъкнало в наши дни, без да е в състояние да разреши социалния въпрос. Днес социалния въпрос се е превърнал в световен въпрос.

Но какво се прибави към онова мислене, което разглеждаше социалния организъм изцяло в юридическо-диалектически смисъл, както и от гледна точка на обичайния морал? Прибави се красивото, радващото човешкото милосърдие, човешкото състрадание. И тъкмо сега, когато социалният въпрос се превърна в един изгарящ световен въпрос, тъкмо сега навсякъде в Западна Европа ние виждаме как се появиха спестовните касички за Изтока. Това е хубаво, много хубаво! Срещу това не може да се възрази и аз бих искал да кажа, че колкото повече помощи за Изтока се събират, толкова е по-добре. Обаче всичко това идва от миналото, а не от бъдещето. Милосърдието идва от мисленето на Средновековието. И сега пред мен застават два образа. Първо виждам средновековната готическа катедрала и прелатите с техните пищни одежди, тези прелати, които вършат нещо изумително. Виждате ли, преди няколко месеца един швейцарски вестник публикува тяхното коледно меню. И Вие бихте останали крайно учудени, ако аз Ви посоча количеството свинско месо, което прелатите са изяли през светите дни около Рождество Христово. На второ място виждам тълпите от бедни хора, на които трябваше да се дадат някакви подаяния. Всичко беше в стила на Средновековието; по друг начин и не бихме могли да си го представим. За онази епоха това беше нещо самопонятно. Дали то е добро или лошо за нашето съвремие – това в случая няма никакво значение.

Обаче не е ли същото, когато днес от една страна виждаме мизерията в Русия – представете си бедняците около катедралите – и от друга страна, помощите, които събираме? Добре, много добре. Обаче по този начин социалният въпрос не може да бъде разрешен. Не би трябвало да пропускаме факта, че поради безсилието на нашето социално мислене, днес навсякъде се чуват гласове, които съвсем не казват: Да, ние сме благодарни за всичко онова, което ни се дава като подаяние! А казват точно обратното: Това, че ни се дава подаяние, е възможно най-лошото, понеже сега ние виждаме, че все още има хора, които дават подаяния. А чисто и просто подаянията не бива повече да съществуват!

Ето какво трябва да почувствуваме в сърцето си като основен импулс, валиден за социалния организъм на нашата епоха, който фактически се превърна вече в един световен организъм, въпреки че той навсякъде бива разглеждан в тясно националистически смисъл. Днешното човечество трябва да е наясно: преди всичко то се нуждае от нещо, което да хвърля мост над пропастите, съществуващи в нашия социален ред.

И защо днес ние говорим толкова много за социалния въпрос? Защото всички ние сме станали дълбоко антисоциални. Обикновено хората говорят най-много за това, което липсва в техните усещания, в техните инстинкти. Ако то присъствува в усещанията и в инстинктите, за него не се говори. Ако социалното усещане би присъствувало сред човечеството, ние нямаше да слушаме да се говори за социални теории, нямаше да сме свидетели на такива социални агитации. Човекът става теоретик в една или друга област, само ако той не разбира нищо. Фактически теориите възникват там, където нещата не са реални. Обаче днес ние трябва да се стремим към реалния живот: ето за какво става дума. За тази цел се изискват много повече усилия, отколкото да се измисли една теория. Обаче напредъкът на човечеството не води до никъде, ако той се осъществява извън действителния живот и тъкмо теоретическият дух е този, който днес разрушава нашия свят и довежда нашата цивилизация до хаоса. Единствен духът на живота е този, който може да ни отведе напред. Ето какво трябва да почувстуваме дълбоко в сърцата си като основен импулс на социалния въпрос в нашата епоха. Едва когато разберем как хората отново намират хората, ние ще сме в състояние да насочим социалните си усилия в правилната посока.

Какво направиха по-висшите съсловия? Те напъхаха своя нос в пролетарската мизерия и от нея създадоха произведения на изкуството. Хората можеха да имат ясна представа за теократическия Бог, за Христос: Микеланджело го представи и изобрази като един миров съдия. А как трябва да изглежда той според изображението му в индустриалната епоха – това се опитахме да направим ние в Дорнах29. Обаче това днес все още не може да бъде разбрано, понеже духовният свят засега не може да влезе в отношение със студения механичен свят на нашата епоха. Все още няма такова мислене, което успява да се придържа към днешната студена действителност и да я обхваща открай докрай, както някога това беше възможно за юридическото и теократическото мислене. Ето защо по-висшите съсловия се намесиха в мизерията на хората и се опитаха да направят нещо, което съвременните поети, скулптури и художници наричат “социално изкуство”. От всичко това възникна една отблъскваща сантименталност, именно защото хората все още не бяха проникнати от онази свободна духовност, която може да бъде прибавена към междучовешките отношения. “Ела, господарю Исус, и наш гост бъди” – този мотив, ако бъде художествено пресъздаден днес, би изглеждал сантиментално и отблъскващо. Става дума за следното: Изхождайки от индустриалните отношения, към които сега трябва да се прибави и свободната духовност, може да се действува със същата сила, с която някога теософията разполагаше спрямо стопанския живот, със същата сила, с която някога юриспруденцията разполагаше спрямо търговската дейност. Така човекът стига до такова социално мислене, до такива социални понятия, които не са възможни, ако той не се освободи от абстрактните понятия “капитал”, “принадена стойност” т.н. До социални понятия можем да стигнем само ако към студената механика прибавим топлината на откриващия се духовен свят. И тъкмо онези, които днес сноват между машините, тъкмо те се стремят – дори и без да го знаят – към една истинска духовност, за да не останат в плен на стария материализъм, който иначе би бил единственото съдържание на техните сърца.

Към селата и църквите се присъединиха земята и градовете. Социалното мислене поиска да обхване също и тях. Но фабриките не принадлежат към градовете. Фабриките са един нов социален продукт. Фабриките се откъсват от целия миров порядък като един вид демони. Фабриките нямат духовно съдържание. То трябва да се внесе в тях допълнително. Ето защо тъкмо социалният въпрос днес се превръща в един духовен въпрос. Ние не бива да пъхаме нос в пролетарската мизерия; ние трябва да открием онази духовност, която блика по един напълно естествен начин не само от нашите сърца, но и от сърцата на онези, които се намират в най-долните слоеве на обществото. Както Слънцето свети за всички хора, така и истинската духовност свети за всички хора, а не за едно или друго съсловие, за една или друга класа; тя не познава класовата борба. Сегашният световноисторически момент изисква следното: всички хора да могат да влязат в историята като отделни личности.

По-рано това имаше нещо общо със съсловия, с класи. Но днес и в бъдеще нещата ще опират до човека; до онзи човек, който ще може да поражда от самия себе си един или друг свят. Ето на какво ние трябва да помагаме, а не да възпроизвеждаме старите навици; нека действително да навлезем в най-скритите дълбини на човека, за да открием по духовен начин най-далечните перспективи на света.

Виждате ли, подобни бяха и намеренията на моята книга “Същност на социалния въпрос”, понеже сегашният момент ни кара да мислим следното: Хората могат да разберат нещо не ако тръгват от своя теоретичен разум, а ако тръгват от своето сърце, от своята воля. Онзи, който смята “Същност на социалния въпрос” за книга на разума, изобщо не я разбира. Разбира я само онзи, който вижда в нея една книга на волята, една книга на сърцето, която идва от самия живот, от всичко онова, което днес може да бъде намерено под повърхностния пласт на Битието като един от най-важните социални импулси на нашето съвремие.

Темата на днешната лекция беше развита по такъв начин, че вместо “троичен” организъм говорихме за “двоичен” организъм, тъй че тук аз приключвам и оставям за утре онова, което имам да кажа относно социалния проблем.