ДЕВЕТА  ЛЕКЦИЯ

Щутгарт, 30.08.1919

Скъпи мои приятели,

Едва ако самите Вие притежавате едно вярно, протъкано от силите на Вашата воля и чувства, познание за подрастващия човек, ще сте в състояние да преподавате и възпитавате както трябва. В резултат на съзнателното проникване в детската душа, у Вас рано или късно ще се пробуди един верен педагогически инстинкт, обаче в случая най-важно остава истинското познание за човека и света.

За да стигнем до това познание, ние се опитахме да обхванем човешкото същество и от душевна, и от духовна гледна точка. Нека да не забравяме: Искаме ли да вникнем в духовната същност на човека, трябва да изхождаме от различните състояния на съзнанието; целият ни живот минава в будност, сънуване и сън, така че всичките ни жизнени прояви протичат в едно от тези три състояния. Сега отново ще се опитаме да извървим пътя от Духа, през душата, слизайки към тялото, за да имаме пред себе си целия човек, с крайната цел да извлечем от тези лекции някои важни принципи за възпитанието.

Вие знаете, че цялостното възпитание и обучение обхваща приблизително първите две десетилетия от човешкия живот. Знае те още, че тези двадесет години се подразделят на три периода. От раждането до смяната на зъбите, детето се стреми да подражава на всичко, което вижда около себе си. От седмата година до пубертетната възраст детето се осланя в своите чувства, мисли и воля, на авторитета; едва след половата зрялост юношата изпитва потребност сам да формира отношенията си с околния свят по силата на своите собствени преценки. Ето защо, когато се изправим пред едно дете на възраст между седем и четиринадесет години, нека да не забравяме, че то просто копнее за едно авторитетно ръководство. Ако не успеем да поддържаме своя авторитет, ние не можем да бъдем добри възпитатели на децата в този възрастов период.

От духовна гледна точка, цялостната човешка дейност включва в себе си от една страна мисленето, от друга страна волята, а между тях се простират чувствата. В периода между раждането и смъртта, всеки нормален човек непрекъснато се стреми да проникне своето мислене с логика, с онези елементи, които му позволяват да мисли логично. Но като учители и възпитатели, Вие трябва да оставите на заден план всичко, което знаете за логиката. Естествено, логиката е една сериозна наука и тя може да ни бъде от полза в процеса на възпитанието.

В хода на нашата логична и познавателна дейност различаваме три момента. Най-напред ще се спрем на това, което наричаме умозаключение. В обикновения живот мисленето изразява себе си чрез говора. Ако разгледате строежа на членоразделната реч, Вие ще установите: Говорейки, Вие непрекъснато правите умозаключения. Човекът не би могъл да се изрази с помощта на езика, ако не правеше непрекъснато умозаключения, нито би могъл да разбира езика на другите, без да приема техните умозаключения. Логиката, която се изучава в училище, обикновено разлага умозаключението на съставните му части и с това допуска една сериозна грешка. Тази логика не допуска, че ние правим умозаключение, дори когато пред погледа ни попадне един единствен предмет. Представете си, че отивате в зоологическа градина и виждате там един лъв. Какво правите най-напред? Най-напред Вие си припомняте Вашата представа за лъва. Преди да сте влезли в зоологическата градина, Вие сте учили, че такива същества като лъва, който виждате, са „животни". Вие внасяте в зоологическата градина нещо, което вече знаете. Вие поглеждате лъва и установявате, че той прави това, което е присъщо на животните. Сега Вие стигате до съждението: „Лъвът е едно животно".

Едва след направеното съждение, Вие разбирате единичното понятие „лъв". Първото, което извършвате, е умозаключението; после идва съждението; и чак накрая стигате до понятието. Естествено Вие не подозирате, че сте непрекъснато отдадени на този вид дейност; но ако не я осъществявате, няма да разполагате и с никакъв съзнателен живот, в чиито рамки но не и без помощта на говора Вие разбирате другите човешки същества. Обикновено се приема, че най-напред човек тръгва от понятието. Това не е вярно. Първото нещо в съзнателния живот са умозаключенията. Нека да обобщим: първото нещо, което извършваме в зоологическата градина е умозаключението; влизането там, както и сетивното възприемане на лъва, са само фрагменти от нашия цялостен живот. А той далеч не започва от мига, когато влизаме в зоологическата градина и насочваме погледа си към лъва. Тези фрагменти се наслагват към нашия до сегашен опит.

И сега, ако обхванем целия процес и поставим въпроса: „Какво представлява лъва?", ще трябва да отговорим: „Преди всичко, лъвът е едно умозаключение". Малко по-късно „лъвът" става съждение и едва накрая той се превръща в понятие.

Вие сигурно помните едно старо логическо умозаключение: „Всички хора са смъртни; Карл е човек; следователно Карл е смъртен". Единствено преподавателите по логика рязко разграничават тези три съждения: „Всички хора са смъртни", „Карл е човек", и „следователно Карл е смъртен". Обаче практически съжденията са вплетени едно в друго, защото на живота е присъща една непрекъсната мисловно познавателна активност. Когато се изправите пред „Карл", Вие правите трите съждения едновременно. Разсъждавайки за него, Вие се опирате и на трите съждения. Накратко: най-напред е умозаключението, после идва съждението, и чак накрая индивидуализираното понятие за „смъртния Карл".

В какви взаимоотношения се намират тези три категории?

Умозаключението може да възникне само в живия Дух на човека, само там то е напълно здраво, с други думи, само когато протича в напълно будно съзнание. Както ще видим по-късно, този факт е изключително важен.

Вие просто разрушавате детската душа, когато вкарвате готовите умозаключения в паметта на детето. Нещата, които обсъждаме тук, са от фундаментално значение. Във Валдорфските училища Вие ще обучавате деца от различни възрастови групи, които вече са били възпитавани по всевъзможни методи. Пред себе си Вие ще имате деца, израснали с вече формирани умозаключения съждения и понятия. Така или иначе, Вие ще се опирате на тяхното вече придобито знание, понеже не при всяко дете може да се започва от самото начало. Характерното за сегашната ситуация е, че се налага да започнем с деца от първи до осми клас едновременно. С други думи, Вие ще се изправите пред плахи, полуподготвени детски души и на първо време трябва да правите всичко възможно, за да не измъчвате децата като обременявате тяхната памет с готови умозаключения. Ако обаче тези готови умозаключения са здраво заседнали в детските души, по-добре е да ги оставите там и да насърчите детето в стремежа му да извлича умозаключения от своя непосредствен живот.

Естествено, съждението също възниква в условията на будното дневно съзнание. Обаче при определени случаи, съждението може да потъне в дълбините на човешката душа, в нейните сънища. Но умозаключението не трябва да потъва там! Много от съжденията, които си изграждаме за света, просто са устремени към дълбините на сънуващата човешка душа.

Добре, но какво всъщност представлява сънуващата душа? Както вече посочихме, тя се приближава до областта на чувствата. Работата е там, че след като си послужим с определени съждения, ние продължаваме да ги носим в себе си, а по-точно: Носим ги в областта на чувствата. С други думи: образуването на съждения става за нас един вид навик. Ето защо, учейки децата да разсъждават, Вие изграждате у тях основните душевни навици. По този въпрос не трябва да има никакви колебания. Защото изразната форма на съждението е не друга, а изречението и с всяко изречение, отправено към детето, Вие укрепвате неговите душевни навици. Авторитетният учител никога не забравя: С всяка произнесена дума той формира и поддържа душевните навици на детето.

Ако сега преминем от съждението към понятието, ще установим: от духовна гледна точка, понятието се спуска в най-дълбоките пластове на човешкото същество, то просто навлиза в спящата душа. Да, понятието попада в спящата душа, а тя е тази, която непрекъснато работи над човешкото физическо тяло. Будната душа не работи над тялото. Сънуващата душа работи над тялото само до известна степен; нейното влияние откриваме в обичайните движения и жестове на тялото. Обаче спящата душа изгражда самите форми на човешкото тяло. Образувайки понятия, т.е. доразвивайки съжденията, Вие се намесвате в живота на спящата душа, или с други думи, Вашите въздействия засягат самото тяло. Обаче още в мига на своето раждане що се отнася до телесните форми човекът е в един относително завършен вид и сега душата разполага само с една възможност: да запази и усъвършенствува това, което човек приема по наследство от своите родители, прародители и т.н. Всеки ден ние срещаме различни хора и те застават пред нас със своите различни физиономии. Но какво се крие в човешките физиономии? Наред с всичко друго, те съдържат и последиците от всички понятия, които учители и възпитатели са влагали у човека още от ранната му детска възраст. От лицето на зрелия човек ни облъхва това, което под формата на понятия е било вложено в детската душа, защото спящата душа формира човешкото лице също и според вече изработените понятия. Тук виждаме цялата мощ и цялата отговорност на възпитателя. Строго погледнато, освен душевния и мисловен живот, понятията формиpaт и самото човешко тяло.

Изключително характерно за нашето съвремие е, че днес рядко можем да срещнем хора с ясно очертани физиономии. В една от берлинските си лекции Херман Бар*49 споделя нещо много интересно. Той смята, че ако през 90-те години на миналия век някой би попаднал в Рейнската област или около Есен и ако по улиците би срещнал излизащите от фабриките хора, той би имал следното усещане: „Да, никой от тези хора не се различава от останалите; навсякъде като че ли аз срещам един и същ човек, чиито образ е просто размножен от някакъв копирен апарат; тези хора просто не могат да бъдат различени един от друг". Твърде важна констатация!

Херман Бар има и други интересни наблюдения: Ако през 90-те години на миналия век казва той сте били поканени на вечеря, вероятно сте забелязали, че не сте в състояние да различите двете дами, седнали от лявата Ви и дясна страна; единствената разлика е тази, че едната е отдясно, а другата отляво. И ако след три дни вечеряте в друга компания, твърде възможно е да се попитате, дали двете дами, между които седите, не са същите, или са други?

С една дума, всред хората е настъпило едно уеднаквяване. Това обаче е доказателство, че по време на предишните епохи, в човешките души не са вложени достатъчно ясни и точни понятия. От подобни факти се вижда колко необходима е промяната във възпитателното дело, защото възпитанието играе огромна роля в целия културен живот. Когато човек не обръща достатъчно внимание на отделните факти от живота, неговите понятия остават в областта на под съзнанието.

И така, понятията съществуват в областта на подсъзнанието, съжденията в областта на полубудното съзнание, а умозаключенията единствено в областта на ясното дневно съзнание. А това означава, че всичко, отнасящо се до умозаключенията, следва да бъде обсъждано с децата, докато всичко, водещо към прибързани умозаключения, следва грижливо да се отбягва. Какво е необходимо за тази цел?

Представете си за миг, че изграждате понятия, които обаче са мъртви. В този случай Вие буквално инжектирате в тялото останки от мъртви понятия; Вие вкарвате там не понятия, а техните трупове. А какви трябва да бъдат в действителност понятията, които предлагаме на другите хора? Те трябва да са живи, понеже на човекът се налага да живее заедно с тях! Ако у едно девет или десетгодишно дете вложите такива понятия, които биха му послужили едва в неговата 30-та или 40-та година, тогава Вие му давате мъртви понятия, които не са в състояние да се развиват заедно с него. Вие трябва да предлагате на детето такива понятия, които метаморфозират в хода на неговия живот.

Възпитателят трябва да подбира такива понятия, които не остават същите, а се развиват; това е отличителната черта на живите понятия. А кога инжектирате детето с мъртви понятия? Когато непрекъснато му досаждате с дефиниции и го карате да ги учи наизуст, заявявайки например, че „Лъвът е ..." и т.н.; в този случай Вие явно разчитате, че когато детето стане на 30 години, то ще си служи със същите понятия, които сте му предложили в детската възраст.

С други думи: Дефинициите представляват смърт за обучението и възпитанието! Следователно, ние трябва да характеризираме, а не да дефинираме. А ние характеризираме нещата, когато ги разглеждаме от различни гледни точки. Ако преподаваме естествознание и описваме животинското царство, така както се прави днес, ние не можем да избегнем дефинициите. Нека да се опитаме и да охарактеризираме едно животно от най-различни гледни точки, напр. как хората са го открили, как са го опитомили в своите стопанства и т.н. Обаче разумно замисленото обучение дори само по себе си вече отблъсква дефинициите. Погрешно е да се описват чисто хронологически етапите в еволюцията на животинското царство: например първо сепията, после мишката, човека и т.н. фактите трябва да се съпоставят; отношенията и различията между тях са толкова разнообразни, че ние и без друго ще прибегнем до характеристика, а не до дефиниция. Истинското обучение и възпитание изобщо не разчита на дефинициите.

Извънредно важно е да запомним: нищо не трябва да се умъртвява в душата на израстващото дете; то трябва да бъде обучавано и възпитавано по такъв начин, че силите му да останат свежи и пластични. Вие ясно следва да различавате пластичните и подвижни понятия защото има и такива, които не подлежат на развитие. Последните ще останат в детска та душа като една неподвижна и мъртва конструкция, като скелет. А Вие следва да поднесете на детето нещо живо и дейно, нещо, което ще го съпровожда през целия му жизнен път.

Но важно е и нещо друго: Всичко трябва да бъде отнесено към човека; всичко трябва да се подчини на истинската идея за човека. Тази идея, трябва да остане непокътната. Всичко, което поверявате на детето, докато му разказвате приказки или му обяснявате връзката между .сепията, мишката и човека, или докато събуждате удивлението му пред чудесата на техниката, всичко това следва да се отнася към идеята за човека. Тя трябва да остане! Обаче идеята и понятието за човека се изграждат бавно и постепенно; на детето не бива да се предлагат готови понятия за човека. Но веднъж формирани, те трябва да останат. Възможно най-прекрасното, което детето може да пренесе в по-нататъшния си живот, това е съдържателната и достоверна идея за човека.

Всичко, което живее у човека, има естествената тенденция да се променя, да метаморфозира. Ако успеете да пробудите у детето чувство на преклонение, на страхопочитание, ако съумеете да извисите душата му с това, което най-общо означаваме като „молитвено настроение", тогава тези представи остават живи чак до дълбоката старост и се превръщат в чудната способност, която ни позволява да благославяме. Възрастните хора, съхранили от детството навика да се молят, имат силата да благославят! И друг път съм казвал: Нито един старец не може да благославя, ако не е бил научен да се моли в своето детство.

Нека още веднъж да се спрем на трите възрастови периода: От раждането до смяната на зъбите, детето подражава; до полова та зрелост то има естествената готовност да се подчини на нечий авторитет; а после да се осланя на своите собствени убеждения.

Това може да се изрази и по друг начин. Когато човек слиза от духовния свят и се инкарнира в едно физическо тяло, какво цели той всъщност? Той иска да реализира в условията на физическия свят своето минало, което е изживял в духовния свят. Преди зъбната смяна, човекът е все още дълбоко свързан със своето минало. Той все още е изпълнен с онази преданост, която изпитва към духовния свят. Ето защо той сваля тази преданост тук, долу, под формата на подражание!

И така, в какво се изразяват основните несъзнателни импулси у детето до зъбната смяна? Преди всичко, тези импулси са нещо прекрасно; те трябва да бъдат грижливо и ревностно пазени. Те бликат от несъзнаваната, но извънредно силна убеденост на детската душа: Целият свят е морален! Съвременните хора не споделят това усещане; обаче в хода на своята инкарнация, т.е. слизайки в условията на физическия свят, човекът е пронизан от безусловната сигурност: Светът е морален! Възпитанието до седемгодишната възраст не бива да игнорира този факт: неизказаното признание на детето, че светът е морален.

В текстовете, които разгледахме наскоро, обърнах внимание върху необходимата подготовка, така че да не се забравя тяхната морална цел*50. Там, където се говори за овчарското и домашното куче, аз подчертах, че човешкият морал може да намери своето отражение и в животинското царство. В стихотворението на Хофман фон Фалерслебен, „Теменугата", също се опитах без никакъв педантизъм да подчертая моралния елемент пред седемгодишни деца, и то с оглед на тяхното несъзнателно убеждение, че светът е морален. Величественото и красивото при децата е, че те представляват една самостоятелна „раса", която вярва в морала на света и за която е напълно естествено да му подражава.

Да, детето живее в миналото и в много отношения то е един истински вестоносец от предрожденното минало, не от физическото, а от духовно-душевното минало.

От зъбната смяна до половата зрелост, детето се интересува не от миналото, а от настоящето. Какво е характерното в този случай? Това, че ние възприемаме и се радваме на света не по анималистичен, а по специфично човешки начин. Детето от основното училище иска да се радва на света дори и в часовете на обучение. Ето защо ние трябва да преподаваме по такъв начин, че да пробудим у детето наслада и то в най-висш човешки смисъл, а не антипатия и отвращение. Несъмнено, в тази област педагогиката има твърде добри постижения. Но тук се крие и една опасност. Тя се състои в това, че стремежът да превърнем обучението в извор на радост и наслада, лесно може да прерасне в една чиста пародия. Прилагането на този принцип ще даде добри резултати, ако самият учител се издигне високо над филистерското отношение към живота. А това може да се постигне само ако той съхрани един жив усет към изкуството. Защото тук ние тръгваме от предпоставката, че ако искаме да се радваме на света и то не анималистично, а като човешки същества следва да сме вече убедени, че светът е красив. И между смяната на зъбите и пубертета, детето се ръководи тъкмо от тази предпоставка: светът е красив. А щом детето приема, че светът е красив, следва че красиво трябва да бъде и самото обучение. То може да бъде красиво не ако се ръководим от банални правила, преследващи чисто утилитарни цели, а ако се потопим в художественото изживяване. Вие ще изпитате голяма болка, когато в днешните педагогически ръководства четете за „обучението като извор на радост", и в същото време виждате с очите си какво неестетично впечатление оставят някои учители у своите ученици. Днес често се говори за нагледното обучение по метода на Сократ. Обаче въпросите, които се поставят на децата, имат чисто утилитарен характер и нямат нищо общо с красотата. В този случай от примерите няма никаква полза. Тук не става дума за това, да препоръчваме подходящи примери, а за нещо съвсем друго: Учителят сам трябва да свърже своят живот с изкуството, за да може да преподава с усет към красотата.

И така, от раждането до смяната на зъбите, детето живее с неясното предчувствие, че светът е морален. През втория възрастов период, от смяната на зъбите до половата зрялост, детето е убедено, че светът е красив. И едва след настъпването на половата зрялост, юношата стига до убеждението, че светът е истинен. Едва тогава обучението може да приеме „научен" характер. Преди половата зрелост обучението изобщо не следва да има систематичен и научен характер; защото точно понятие за истината човек може да изгради едва след половата зрялост.

Сега Вие разбирате: израстващото дете носи миналото от висшите светове и го сваля в условията на физическия свят; после, след смяната на зъбите то влиза в настоящето; а след половата зрялост, човешкото същество навлиза в онази възраст, когато ще изживее импулсите на бъдещето. Ето как миналото, настоящето и бъдещето се преплитат в живота на израстващия човек.

В други ден ще продължим с практическата страна на обучението.