ОСМА ЛЕКЦИЯ

Щутгарт, 29.08.1919

Скъпи мои приятели,

Вчера посочих, че за да имаме ясна представа за паметта, трябва да я сравним с онези, достъпни за външното наблюдение процеси, каквито са например спането и бодърствуването. Така Вие ще се убедите, че педагогическите стремежи изискват особено във връзка с духовното формиране на нашите основни идеи едно все по-нарастващо сравняване на непознатите и познати факти.

Вие вероятно ще възразите: Да, обаче спането и бодърствуването са всъщност още по-загадъчни от спомнянето и забравянето, така че с тяхна помощ едва ли ще си обясним нещата. И все пак: Ако внимателно наблюдаваме последиците от смутения сън, лесно ще стигнем до онези разстройства в човешкия душевен живот, които възникват, когато забравянето не се намира в хармония със спомнянето. От ежедневната практика добре знаем, че се нуждаем от достатъчно продължителен сън, защото в противен случай Азовото съзнание става все по-слабо и по-слабо, така че в определен момент то става достъпно за всички външни въздействия, които напират към човешкия Аз. Дори най-незначителните смущения в съня, каквото е на пример безсънието, ще потвърдят следното.

Нека да предположим, че през изтеклата нощ Вие сте спали зле. Аз нямам предвид, разбира се, безсънните нощи, прекарани в усърдна работа; в този случай обяснението е съвсем друго. Да приемем, следователно, че не сте спали поради някакво телесно неразположение, поради комари и т.н. Още на следващия ден може би Вие ще установите, че външните сетивни впечатления Ви засягат по един твърде неприятен начин. Вие сте станали, така да се каже, извънредно „чувствителни", що се отнася до Вашия Аз.

Обаче точно по същия начин изглеждат и нещата, когато ние предизвикваме неправилни съотношения между забравяне и запомняне. И кога се получава това? Тогава, когато ние не можем съзнателно да регулираме тези два процеса. Има твърде много хора и това проличава още в ранното детство които просто „дремят". Те се отдават прекалено силно на външните впечатления, обаче не успяват да ги подредят, нито пък да се свържат с тях чрез своя Аз. Но по този начин, след като не са свързани както трябва с външния свят, те „дремят" и в своите представи. В стремежа си да разберат нещо, те съвсем не търсят съзнателния достъп до съкровищницата на своите представи, а им позволяват да изплуват като от самите себе си. По явява се ту една, ту друга представа; съзнателната воля тук на-пълно липсва. Може да се каже, че описаното душевно състояние е характерно за много хора, а особено често то се среща тъкмо в детска възраст.

Спомнянето и забравянето могат да бъдат поставени в сферата на волевата активност, ако знаем, че сънят и бодърствува нето имат пряко отношение към тях. Сега идва ред да поставим въпроса: Как възникват спомените?

Те възникват поради това, че волята в която ние дълбоко спим улавя определена представа от областта на безсъзнание то и я отнася „горе" в областта на съзнанието. Точно както човешкият Аз и човешкото астрално тяло са извън, физическото и етерно тяло през периода между заспиването и пробуждането, за да натрупат сили в духовния свят, чрез които ще освежат етерно-физическия организъм, така и от силата на спящата воля идва това, което се поражда в процеса на спомнянето. Обаче волята е именно спяща и при детето Вие не сте в състояние да я ангажирате в един или друг вид дейност. Защото, ако апелирате към детската воля, е все едно да напомняте на един човек, че в съня си той трябва да е честен и почтен, за да внесе тези качества в живота, когато се пробуди на следващата сутрин. Следователно, ние не можем да разчитаме, че в определен момент спящата воля ще се пробуди, за да регулира живота на спомените. Какво може да се направи в този случай? Естествено, човек не може да бъде принуждаван в тези неща, обаче възпитавайки детето, възпитавайки цялостния човек, ние сме в състояние да ускорим изграждането на такива душевни, телесни и духовни навици, които да мобилизират волята във всеки конкретен случай. Нека да разгледаме нещата по-отблизо.

Да предположим, че имаме за цел да пробудим у детето, и то чрез подходящи средства, един жив интерес към животинското царство. Естествено, този интерес не може да възникне за един ден. Необходимо е цялото обучение да бъде замислено по такъв начин, че все повече и повече да засилва интересът към животинския свят. Ако едно дете е обучавано по този начин, неговата воля ще му позволява да извлича от подсъзнанието особено подходящи и точни представи за животинското царство. Вие слагате в ред тази воля, а заедно с нея и паметовите способности, само благодарение на това, че създавате строго определени навици. С други думи: Вие не трябва да забравяте, че всичко което пробужда силен интерес у детето, допринася и за укрепване на неговата памет. Защото паметовите способности израстват не от интелектуалните упражнения, а от чувствата и волята.

От всичко, за което става дума тук, Вие виждате: в известен смисъл нашият свят, и особено човешкият свят, е твърде сложно диференциран, макар че отделните му части са в непрекъснато взаимодействие. Ние изобщо не бихме могли да разберем душевната същност на човека, без да я подразделим на „мисли", „чувства" и „воля". Обаче тези душевни качества никъде не се срещат в своя чист вид; те винаги се преплитат и фактически застават пред нас като едно цяло. Така стоят нещата и с цялостния човек, дори и с неговата телесна природа.

В една от предишните лекции аз загатнах, че човекът е предимно „глава" в горната част на своето тяло, макар и в известен смисъл целият той може да бъде окачествен като „глава". Той е предимно „гърди" в гръдната част, макар и да имаме основания да говорим за „гръден човек", или за „човекът-гърди" (Brustmensch). Също и „човекът-крайници" (Gliedmassenmensch) е такъв предимно в областта на крайниците и веществообмяната, макар че тази част от неговата природа се проявява както в „главата", така и в „гърдите".

Накратко: искаме ли да се приближим до истинската природа на човека, трябва да сме наясно, че всяка отделна част е свързана с цялото; но ако се опираме по един абстрактен начин на „цялото", ние няма да стигнем до никъде. Ако не бихме разграничавали и диференцирали нещата, светът би останал неопределен и смътен, както и всички котки изглеждат сиви през нощта. Хората, които разглеждат света като едно абстрактно единство, го виждат единствено в сиво. Но ако от друга страна, човек би се заел единствено да разграничава и диференцира нещата, той никога не би стигнал до едно истинско познание за тях, защото в този случай той би обхващал само разликите.

И така, човекът включва в себе си както познавателната (или мисловна) природа, така и чувствената, а също и волевата природа. Мисловната природа е свързана предимно с познанието, но същевременно има и чувствен, и волев характер; чувствата са свързани предимно с емоционалната сфера, но същевременно имат и познавателен, и волев характер; така стоят нещата и с волята. Всичко това може да бъде отнесено и към сетивната сфера, за която стана дума вчера. Ако искате да вникнете в следващите лекции, Вие трябва да се освободите от всякакъв педантизъм, защото в противен случай може би ще откриете крещящи противоречия между вчерашната ми и днешна лекция. Обаче действителността е съставена именно от противоречия и ако не ги виждаме, ние изобщо не сме в състояние да разберем реалния свят.

Както знаем, човекът притежава дванадесет сетива*46. Официалната наука различава пет, шест или седем сетива, само защото те са „очебийни", а другите само загатнати, или пък напълно скрити. Независимо, че съм говорил многократно за тези дванадесет сетива, нека днес отново да насочим вниманието си към тях. Обикновено се говори за слух, зрение, осезание, вкус, обоняние, топлинни усещания, при което често става така, че сетивото за топлина и осезанието се сливат в едно, което приблизително би означавало да твърдим, че „пушек" и „прах" са напълно еднакви неща, само защото сетивното наблюдение ги възприема по сходен начин. А изобщо няма защо да се споменава, че сетивата за „топлина" и „осезание" имат коренно различно предназначение в човешкия организъм. Наред с тези сетива, днешните психолози признават може би и т.н. сетиво на „равновесието". Някои прибавят и други видове сетива, но така физиологията и психологията на сетивата далеч не добиват завършен вид, чисто и просто защото не се взема предвид, че възприемайки Азът на другия човек, всеки от нас осъществява един вид сетивна дейност, подобна на тази, когато възприемаме с очите си един или друг цвят.

Днес хората не са склонни да правят строго разграничение между нещата. Когато мислим за „Азът", ние си представяме преди всичко нашата душевна същност и това ни задоволява напълно. Така постъпват и почти всички психолози. Те просто не забелязват огромната разлика между това, да означим като „Аз" сбора от нашите лични изживявания, и от друга страна умението да възприемем отсрещния човек като един индивидуален и неповторим „Аз". А тук става дума за две съвсем различни духовно-душевни действия. В първия случай, когато влагам в сборното понятие „Аз" моите лични опитности, се стига до едно интимно, вътрешно изживяване; в другия случай, когато заставам срещу даден човек и давам израз на личното си отношение към него, в смисъл, че той също притежава един „Аз", подобен на моя, аз осъществявам определено взаимодействие между него и мен. Възприемането на моя собствен „Аз" не е равнозначно с възприемането на чуждия „Аз". Възприемането на чуждия „Аз" става благодарение на сетивото за Азът (Ich Sinn), както възприемането на цветовете става чрез зрението. Обаче природата не ни позволява така лесно да обективираме възприемателния орган за „Азовете", какъвто е случаят с „окото" като орган за възприемане на цветовете. Докато в известен смисъл „окото" е извън човешкия организъм, възприемателният орган за „Азовете" на другите човешки същества е разпрострян над целия човек и е изграден от толкова фина субстанция, че хората просто не го забелязват. Има огромна разлика между възприемането на моя собствен „Аз" и възприемането на чуждите „Азове". Защото възприемането на собствения „Аз" е предимно волев процес, докато възприемането на чуждия „Аз" е предимно познавателен процес.

На всичко това педантът би възразил: „Но как, в последната си лекция Вие казахте, че по същество всяка сетивна дейност е от волево естество; а сега постулирате „сетивото за Азът" и твърдите, че то е от познавателно естество!"

Обаче ако поискате да вникнете в това „Азово сетиво" както се опитах да направя и аз в моята „философия на свободата", Вие ще се убедите, че става дума за нещо много сложно. Как впрочем да си обясним начина, по който възприемаме „Азът" на другите хора? Нашите абстрактно мислещи съвременници могат да ни изненадат с ред чудновати твърдения. Те казват: Всъщност ние имаме пред себе си външния образ на човека, чуваме неговия глас и това е достатъчно, за да приемем, че и ние самите изглеждаме като него, и че в себе си крием духовно-душевната същност на човека изобщо. И по аналогия, те заключават: Както у мен има едно мислещо, чувствуващо и волево същество, така е устроен и другия човек.

Да, по аналогия на моя душевен живот, аз правя заключения за живота на другите. Само че умозаключението по аналогия, в случаят е една пълна глупост. Взаимодействията между двама души включват в себе си нещо съвсем друго. Какво става, когато застанете срещу един човек? Известно време Вие го наблюдавате и той Ви прави едно или друго впечатление. Независимо какво е то, впечатлението предизвиква у Вас вътрешен смут: Вие усещате, как този подобен на Вас човек сякаш започва една атака срещу Вас. Вие отговаряте с една вътрешна защита, отблъсквате атаката и подемате един вид агресия срещу него. Постепенно Вашата агресивност спада и впечатления продължават. Така Вие имате време да подновите Вашата вътрешна агресия. После тя отново спада, впечатленията продължават и т.н. И така, когато един човек възприема чуждия Аз, имаме следната смяна на състояния: привличане към човека вътрешна отбрана; привличане към другия вътрешна отбрана; симпатия антипатия; симпатия антипатия. Сега аз говоря не за чувствената, а за възприемащата страна на душевния живот. Душата непрекъснато вибрира: Най-напред се появява симпатията, после антипатията; симпатия антипатия; симпатия антипатия. Всичко това е подробно описано в моята книга „Философия на свободата".

Обаче нещата не спират до тук. Докато у Вас израства симпатията, Вие просто заспивате по отношение на другия човек; а по време на антипатията, Вие се пробуждате за неговите основни качества и способности. Изобщо, заставайки пред другия човек, ние непрекъснато сменяме двете противоположни състояния на „будност" и „сън". А това е възможно благодарение на сетивния орган за Азът на другия човек. Следователно, „Азовото сетиво" е организирано по такъв начин, че възприема другия Аз не в своята будна, а в своята спяща воля, като същевременно впечатленията, уловени от спящото съзнание веднага биват препращани към нервната система под формата на това, което наричаме „познание". Накратко, основният акцент при цялостното възприемане на другия човек пада върху волята, обаче не върху будната, а върху спящата воля. Да, ние непрекъснато подсилваме „Азовото сетиво" с откъслечни мигове от спящата воля. А това, което лежи между тях, е вече „познание"; то веднага бива препращано в областта, където господствува нервната система. Ето защо аз наистина мога да определя възприемането на Азът у другия човек като един познавателен процес, но с уговорката, че този познавателен процес е само една метаморфоза на спящата воля. И така, сетивният процес, имащ за цел да обхване „Азът" на другия човек, е по същество волев процес, само че ние не го осъзнаваме като такъв. Все още ние сме лишени от съзнателен достъп до изживяванията, които имаме по време на сън.

Следващото сетиво, което не бива да се смесва с „Азовото сетиво", ще означим като едно специфично възприемателно устройство, предназначено да прави разбираеми за нас мислите на другите хора. Подчертавам: това „мисловно сетиво" (Gedankensinn) е предназначено не за нашите собствени мисли, а за мислите на другите хора. По този повод психолозите също имат твърде гротескни представи. Хората днес са до такава степен повлияни от близостта между „език" и „мислене", че ги приемат като равнозначни. Обаче това е абсурдно. Защото благодарение на „мисловното сетиво", Вие сте в състояние да обективирате мислите по същия начин, както правите това с помощта на говоримия език, с помощта на членоразделната реч. Членоразделната реч е само „посредник" на мислите. С помощта на гореспоменатия сетивен орган Вие трябва да възприемате мислите като съществуващи за самите себе си. И ако някога изградим евритмични знаци за всички звуци, достатъчно е човек да извърши съответните евритмични движения*47, за да разчетете в тях неговите мисли по същия начин, както правите това с помощта на говоримия език. Накратко: „мисловното сетиво" е нещо съвсем различно от говоримия език.

После идва ред на слуховите, топлинни, зрителни, вкусови и мирисни усещания. За всяко едно от тях ние разполагаме с определен сетивен орган. Следва „сетивото за равновесие". Благодарение на един вътрешен усет, ние много добре знаем, кога да се наклоним в дясно или ляво, напред или назад, за да останем в изправено положение. Когато този сетивен орган е повреден, ние „губим" равновесие и залитаме; в този случай ние не можем да постигнем равновесие, също както не можем да разграничаваме цветовете при някакъв дефект в зрението.

Освен „сетивото за равновесие" (Gleichgewichtsinn), ние разполагаме и със „сетиво за нашите собствени движения" или „двигателно сетиво" (Bewegungssinn), чрез което различаваме дали сме в покой или не, дали мускулите ни са в контракция и т.н. Следователно, наред със „сетивото за равновесие" и „сетивото за движение", ние разполагаме и с едно друго сетиво, чрез което възприемаме общото телесно състояние в най-широкия смисъл на тази дума. Ще го означим като „витално сетиво" (Lebenssinn) и ще напомним, че хората са твърде зависими от него. Те смътно усещат да ли са яли много или малко, дали са уморени или не и съответно изпитват чувства на задоволство, неразположеност и т.н.

Ето истинското положение на нещата, фактически човекът има дванадесет сетива.

След като изключихме възможността от педантични забележки относно познавателния характер на някои сетива понеже установихме, че познавателният процес в случая е само една метаморфоза на спящата воля, нека сега да групираме сетивата по следния начин.

На първо място имаме следните сетива: сетивото за допир (осезание), виталното, двигателното и равновесното сетиво. Тези сетива са преди всичко пронизани от волеви импулси, от воля. Замислете се, как при възприемането на човешките движения се намесва именно волята!

Спокойната, укротена воля се намесва също и тогава, когато възприемаме равновесието. Тя лежи още и в основата на виталното сетиво, както и в основата на осезанието: понеже, общо взето, когато докосвате нещо, Вашата воля влиза в стълкновения с околния свят. Накратко: тези четири, сетива са в тесен смисъл на думата волеви сетива. При осезанието, когато човек движи ръката си, този вид сетивна дейност е вън от съмнение. Не така ясни са нещата при виталното, двигателното и равновесното сетиво. Но те също са волеви сетива, а човек ги „проспива" понеже както вече казахме в своята воля човекът спи! В повечето ръководства по психология тези сетива изобщо не се споменават, защото по отношение на много неща, официалната наука, също както и човека, е потънала в дълбок и приятен сън.

Следващите сетива обонятелното, вкусовото, зрителното и топлинното са предимно чувствени сетива. Дори повърхностното съзнание лесно усеща родството между мириса и вкуса от една страна, и чувствата от друга. Обстоятелството, че при зрителните и топлинни усещания това не е така, има своето точно обяснение. При топлинните усещания хората не виждат тяхното родство с чувствата, а ги свързват най-вече с осезанието. Това е погрешно, фактически осезанието има подчертано волев характер, докато топлинните усещания са по-близко до чувствата, фактът, че зрителните усещания имат чувствен характер остава незабелязан, понеже хората не стигат до изводите на Гьоте в неговото „Учение за цветовете". Там ясно е описано дълбокото родство между цветове и чувства, стигащо накрая до волеви импулси. Но защо човек не забелязва връзката между зрение и чувства?

Общо взето, ние виждаме нещата, защото те застават пред нас в определени цветове, ограничени от линии и форми. Но обикновено ние не обръщаме достатъчно внимание в случаите, когато едновременно възприемаме и цвета, и формата. Виждайки един цветен кръг, човек казва: „Ето, това е цветът, а тук е кръглата форма!" Обаче това са две коренно различни неща! Най-напред, благодарение на специфичната зрителна активност, Вие забелязвате само съответния цвят. Обаче до формата на кръга Вие достигате едва след като си послужите подсъзнателно с двигателното сетиво а това става в областта на етерното и астралното тяло при което там се поражда определена кръгова извивка, която след известно време стига до Вашето съзнание. Едва тогава формата на кръга до която Вие стигате чрез двигателното сетиво и неговият цвят се обединяват в едно цялостно възприятие. Следователно, Вие извличате формата от цялото си тяло, апелирайки в същото време към двигателното сетиво, което също е разпростряно върху цялото Ви тяло. Наскоро аз казах: Всъщност човекът следва геометричните форми на Космоса и едва допълнително ги включва в своето познание.

Днес официалната наука изобщо не допуска подобна фина разлика между тези два вида сетивни възприятия. Днешната наука просто смесва нещата и създава една атмосфера, която занапред ще осуетява всяко истинско възпитание. Защото, как ще научим детето да вижда, ако не знаем, че в зрителния акт участвува целият човек, включително и неговото „двигателно сетиво"?

Но сега се налага да споменем и нещо друго. Както се убедихте, зрителният акт е нещо твърде сложно. Като нормални и здрави хора, разполагайки с определено вътрешно единство на душевните сили. Вие непрекъснато се стремите да обединявате в себе си двата вида възприятия, получени с помощта на „зрителното" и „двигателното" сетиво. Вие бихте се взирали в един червен кръг с пълно недоумение, ако нямахте възможност да възприемате цвета и формата по два коренно различни начина. А после, ако мога така да се изразя, Вие сте вътрешно принудени да ги слеете в едно цялостно възприятие. Едва сега идва ред на Вашите съждения. Те са като един жив процес, който протича във Вашето собствено тяло благодарение на факта, че Вашите сетива Ви поднасят околния свят раздробен на части. Светът застава пред Вас, раздробен на дванадесет различни части и едва после, в съждението, Вие отново ги свързвате в едно цяло, понеже те просто не искат да съществуват извън него. Формата на кръга никога не би могла да бъде осъзната, ако я възприемаме само с двигателното сетиво; от друга страна и цветът не би могъл да съществува, ако си служим единствено с очите. Нещата просто Ви принуждават да ги обединявате и практически Вие вършите това с голяма вътрешна готовност. А съжденията те са дело на цялостния човек.

Ето как Вие навлизате все по-дълбоко в сложните взаимоотношения между човека и света. Ако не разполагахме с дванадесет сетива, ние щяхме да стоим безпомощно пред околния свят, без да сме в състояние да правим каквито и да е съждения. Но понеже разполагаме с тези дванадесет сетива, ние имаме и почти неограничените възможности да свързваме отделните фрагменти на околния свят. Например, специфичната опитност, породена от „Азовото сетиво", ние можем да съпоставим и свържем с опитностите, характерни за останалите единадесет сетива. А това важи за всяко едно сетиво. Накратко: Чрез дванадесетте сетива околният свят се разпада на своите съставни части, а човекът трябва да бъде в състояние да ги сглоби отново в едно цяло. По този начин той взема непосредствено участие в най-интимния живот на нещата. Сега Вие разбирате колко безкрайно важно е да възпитаме детето по такъв начин, че да спомогнем за правилното развитие на всяко отделно сетиво и с необходимата систематичност да ги приведем в пълна хармония.

Нека добавя, че Азовото, мисловното, слуховото и говорното сетиво имат предимно познавателен характер, понеже при тях волята просто спи; да, тук вибрациите на спящата воля неусетно проникват в областта на познанието. Ето как в човешката Азова сера живеят волята, чувствата и познанието; те са там с посредничеството на будното и спящо съзнание.

Не забравяйте, че можем да опознаем човека, само ако вникнем в духовната му същност, изхождайки от трите състояния на съзнанието: Будност, сънуване и сън. Няма никаква нужда да повтаряме: Дух! Дух! Дух! Повечето хора непрекъснато говорят за Духа, без изобщо да разпознават неговите проявления.

Да, ние обхващаме душата най-вече чрез симпатията и антипатията, с други думи чрез определени жизнени процеси; точно така се проявява душевния свят в областта на подсъзнанието. Душата живее в астралното тяло, животът в етерното тяло, а непрекъснатата връзка между двете свръхсетивни тела позволява на душевния свят да се проектира в жизнените състояния на етерното тяло.

Физическото тяло може да бъде възприето най-вече чрез неговите форми. Вчера споменах за връзката между главата и сферичната форма, за връзката между гърдите и формата на Луната и за връзката между крайниците и линеарната форма*48. За истинската морфология на човешкото тяло ще говорим по-късно.

Обаче ние ще допуснем сериозен пропуск, ако разглеждаме Духа, без да се съобразим с различните състояния на човешкото съзнание; ние ще си изградим погрешна представа за душата, ако я търсим извън полюсите на симпатията и антипатията; ние ще си изградим погрешна представа за тялото, ако не го обхванем в неговите истински форми.