Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

1. Първа лекция, Щутгарт 21.08.1919

GA_293 Общото човекознание
Алтернативен линк

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Щутгарт, 21.08.1919

Скъпи мои приятели,

Ние ще обхванем правилно нашите задачи, само ако гледаме на тях не просто като на интелектуално-душевна дейност, а като на дейност от най-висш морално-духовен характер; ето защо Вие ще намерите за напълно естествено, че когато днес пристъпваме към тази задача, се налага преди всичко да се замислим за дълбоката връзка между нашата работа и духовните светове. При изпълнението на тази огромна задача, следва да сме наясно: ние не се включваме в нея просто като жители на физическия свят; стремежът, сами да възлагаме пред себе си определени задачи, особено нараства през последните столетия и всред тези задачи, на първо място е обучението и възпитанието на децата. И така, още в началото на нашата подготвителна дейност, нека да се замислим: Как всеки един от нас може да укрепи и засили връзката си с духовните сили, в името на които и с чието позволение, така да се каже, той ще трябва да работи занапред. Моля Ви, тези въвеждащи думи да бъдат схванати като един вид молитва пред онези сили, на чиито имагинативни, инспиративни и интуитивни въздействия ще трябва да се осланяме, докато осъществяваме нашите намерения и задачи.

Скъпи мои приятели, просто сме длъжни да усетим цялата важност на нашите задачи, съзнавайки особената цел на този вид училища. Ето защо нека действително да конкретизираме нашите мисли, да ги формулираме с пределна точност и сила, и да вникнем в истинската мисия на тези училища. Ние ще постигнем това, само ако се издигнем над всекидневието и погледнем към основаването на този вид училища*1, като на един празничен акт, засягащ целия миров ред.

В този смисъл, позволете ми най-напред да изразя сърдечната си благодарност към скъпия г-н Молт; правя това в името на добрия Дух, който трябва да измъкне човечеството от мъките и нищетата на тази трагична епоха, в името на добрия Дух, кой то чрез обучението и възпитанието трябва да издигне човечеството до една по-висока степен от неговото развитие; моята благодарност всъщност е насочена към онези добри Духове, които насърчиха скъпия г-н Молт*2 и му позволиха да предприе ме тук, с построяването на Валдорфското училище, нещо, което засяга по-нататъшното развитие на цялото човечество.

Аз добре зная, че той съзнава колко недостатъчни са днес силите, необходими за напредъка на това начинание. Обаче тъкмо чрез обстоятелството, че всички ние също усещаме празничното величие на днешния акт и неговото място в общия миров ред, г-н Молт заслужава и нашата пълна подкрепа.

След тези кратки думи, скъпи мои приятели, нека да започнем нашата работа. Нека да погледнем на себе си като човешки същества, чиято Карма ги е довела тук на това място, където се поставя началото на нещо необикновено, като човешки същества, чиято Карма ги прави съучастници в един космически празник.

Първото, с което трябва да започнем, е да уточним естеството на нашата педагогическа задача и тук аз бих желал да предложа едно кратко въведение.

Нашата педагогическа задача трябва коренно да се различава от педагогическите задачи, които човечеството имаше да решава до този момент. Изтъквайки тази разлика, ние съвсем не се ръководим от суетното високомерие, въобразявайки си, че с нас започва нова ера в педагогиката; от антропософска гледна точка обаче сме наясно, че всяка нова епоха в развитието на човечеството поставя пред него задължително нови задачи. През Първата следатлантска епоха*3 човечеството е имало една основна задача, през Втората следатлантска, епоха друга, така стоят нещата и с нашата Пета следатлантска епоха. По правило, това което трябва да се извърши в определена епоха, се долавя от човечеството едва след известно време.

Еволюционната епоха, в която живеем днес, е започнала в средата на 15 век. Обаче едва днес и, така да се каже, от скритите духовни източници на човешката еволюция, се надига смътното познание за истинската същност на възпитанието, което да е в съответствие с нашата епоха. Досега хората колкото и да са имали добрата воля да възпитават са работили в духа на старото педагогическо изкуство, валидно за Четвъртата следатлантска културна епоха. Изключително много неща зависят от това, предварително да знаем, че за нашето време е необходима съвсем нова насока на възпитанието, която е важна за цялото човечество не поради своята абсолютна стойност, а тъкмо поради потребността от нея за днешния ден. Наред с всичко друго, материализмът напълно лиши хората от съзнанието за особените задачи на всяка отделна епоха. Моля Ви на първо място, да се замислите, че всяка епоха има да решава строго специфични, особени задачи.

Вие ще възпитавате деца, които са навлезли вече в определена възраст и тяхното възпитание до този момент е протекло под влияние на педагогическите, а често и на антипедагогическите мерки от страна на родителите им. Ние ще изпълним много по-добре нашата задача, ако хората разберат, че пред родителите наистина стоят отговорности и задължения, свързани с най-първите етапи от възпитанието. Многократно ще се налага след като децата са вече в училищна възраст да отстраняваме грешки и пропуски, допуснати още в първите две или три години от живота им.

Посвещавайки се на Вашите задачи, нито за миг не забравяйте, че цялата днешна култура, включително и сферата на духовния живот, има в основата си егоизма на човечеството. Погледнете обективно в духовния живот на днешния човек, в неговия религиозен живот и се запитайте, дали цялата ни култура не се подхранва днес тъкмо от човешкия егоизъм.

Извънредно характерно, например, за днешните вероизповедания е, че свещениците разчитат преди всичко на човешкия егоизъм. Вземете това, което засяга човека най-дълбоко: Въпросът за безсмъртието, и се замислете как днес почти всичко, дори и в областта на вероизповеданията, е насочено да пробуди човешкия егоизъм спрямо свръхсетивния свят. Егоизмът подтиква човека да мине през Портата на смъртта не като някакво безлично същество, а като се опира на своя Аз. Но това не е нищо друго, освен един изтънчен егоизъм. И тъкмо към този егоизъм апелира днес – и то в огромни мащаби всяко вероизповедание, когато разглежда въпроса за безсмъртието. Ето защо по принцип религиозната проповед се обръща към човека по такъв начин, сякаш тя забравя за началото на нашия земен живот и обсъжда само неговия край, сякаш има пред себе си само смъртта, а не и раждането на човека.

Дори и нещата да не се изразяват така категорично, те изглеждат точно така. Ние живеем в една епоха, когато ако искаме да отклоним човечеството от наклонения път, по който то крачи днес сме длъжни да се изправим срещу този апел към човешкия егоизъм. Ние ще трябва все повече и повече да насочваме нашето съзнание към другия край на земния живот, а именно към раждането. Ще трябва да осмислим все по-ясно фактът, че в периода между смъртта и поредното си ново раждане, човек преминава през едно продължително развитие и че в хода на това развитие, той стига до определен момент, когато за духовния свят той, така да се каже, умира; и че за да продължи да живее в условията на духовния свят, той трябва да навлезе в съвсем други форми на съществувание.

Тези други форми на съществувание той получава, когато ако мога така да се изразя се „облича" във физическото си и етерно тяло; ако би следвал само своето праволинейно развитие в духовния свят, той никога не би стигнал до „обвивките" на физическото и етерното тяло. Когато обхващаме с физически поглед едно дете, каквото е то след своето раждане, нека да сме наясно: цялото то е едно продължение; и ние сме длъжни да насочваме нашето внимание не само към това, което настъпва с човека след смъртта, следователно, към духовното продължение на физическия живот; ние трябва да сме наясно: самото физическо съществувание е един вид продължение на духовния свят, а чрез възпитанието ние само продължаваме това, което е извършено и без наше участие, от страна на висшите духовни Същества. Ние ще обгърнем нашето възпитателно изкуство с единствено подобаващото настроение, само ако проумеем: Тук, в това подрастващо човешко същество, ти трябва да предприемеш едно продължение на всичко онова, което висшите Същества вече са постигнали преди неговото физическо раждане.

След като днес хората са изгубили всяка сетивна и мисловна връзка с духовните светове, те често задават напълно абстрактни въпроси, които от гледна точка на духовното прозрение са лишени от какъвто и да е смисъл. Често например, се задава въпросът за т.н. пренатално или предрожденно възпитание, с други думи, за възпитанието на детето по време на бременността; т.е. преди неговото физическо раждане. Днес има много хора, които вземат нещата абстрактно; а когато се отнасяме към нещата конкретно, въпросите в дадена област не могат да се задават произволно. Често съм прибягвал до следния пример: Виждаме на улицата някакви следи. Веднага възниква въпросът: Откъде са те? От една кола. А защо тя е минала по този път? Защото пътниците, които са били вътре, искали да стигнат до определено място. А защо те са искали това? В края на краищата, въпросите все някога трябва да бъдат прекратени! Останем ли в абстрактното мислене, винаги ще продължаваме с въпроса „Защо?" и кръгът от въпроси ще се разширява непрекъснато. Конкретното мислене винаги стига до там, че престава да задава въпроси; абстрактното мислене ги разширява до безкрайност. Така стоят нещата и с въпросите, които не са свързани с нашата непосредствена действителност.

Хората размишляват върху възпитанието и стигат до въпроса за пренаталното възпитание, т.е. възпитанието преди раждането. Обаче преди раждането, човешкото същество е все още под закрилата на духовни Същества, които стоят над физическия свят. Тъкмо на тях е предоставена задачата да поддържат непосредствена връзка между света и неродената душа. Ето защо, пренаталното възпитание няма отношение към самото дете. По-скоро пренаталното възпитание е несъзнателна последица на това, което родителите, и особено майката, вършат. Ако до момента на раждането, животът на майката е в съответствие с моралните и логически закони, тогава резултатите от това самовъзпитание по най-естествен начин ще преминат у детето. Колкото по-малко се мисли за възпитанието на детето преди то да е видяло физическия свят, и колкото повече се стремим към нормален и разумен живот, толкова по-добре ще бъде за детето. Всъщност възпитанието започва в мига, когато детето е вече напълно включено във физическия план, а това настъпва тогава, когато детето започне да вдишва заобикалящия го въздух. След като детето се появи на физическия план, ние трябва да сме наясно, какво представлява за него преминаването от едно духовно измерение в едно друго, физическо измерение на нещата. Тук преди всичко, следва да знаем, че човекът е изграден от две съставни части. Още преди раждането му на физическата Земя, се осъществява една връзка между Духът и душата; като под „Дух" разбираме онова, което днес все още е напълно скрито в очертанията на физическия свят и което в духовнонаучен смисъл наричаме „Човекът-Дух" (Geistesmensch), „Духът-Живот" (Lebensgeist), „Духът-Себе" (Geistselbst). До голяма степен, тези три съставни части на човека са в свръхсетивните сфери, към които ние трябва да се стремим; а намирайки се между смъртта и поредното ново раждане, ние вече изграждаме известно отношение към тях: към Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе. Силата, която се излъчва от тази троична същност, пронизва целия душевен свят на човека. Съзнаващата Душа (Bewusstseinsseele), Разсъдъчната Душа (Verstandesseele) и Сетивната Душа (Empfmdungsseele)*4.

И ако Вие бихте могли да наблюдавате човешкото същество, което е оставило зад себе си и смъртта, и новото раждане, т.е. след като то отново слиза във физическия свят, бихте установили как току що описаните духовни сили у човека са вече свързани с неговите душевни сили. И така, като духовно-душевно, или като душевно-духовно същество, човекът слиза от по-висшите сери, за да стъпи на Земята. Да, човекът се обгръща с физическите условия на съществуванието. За тази друга негова съставна част, която се свързва с току що описаната, ще кажем следното: Тук долу, на Земята, духовно-душевните сили на човека се срещат с всичко онова, което възниква чрез процесите на физическата наследственост. Сега към духовно-душевните сили се присъединяват и физическо-телесните, така че двете троични формации се свързват помежду си. Откъм духовно-душевния полюс на човека имаме Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе, които са свързани с чисто душевните сили на Съзнаващата Душа, Разсъдъчната Душа и Сетивната Душа. При слизането си във физическия свят, те освен че са свързани помежду си трябва да се свържат още и с астралното тяло, етерното тяло и физическото тяло. Обаче от своя страна, последните са свързани помежду си в утробата на майката, като после на физическия план се свързват и с неговите три царства: минералното, растителното и животинското, така че и тук възниква една връзка между двете троични формации.

Ако наблюдавате израстващото дете с истинска непредубеденост, Вие на всяка цена ще констатирате следното: Тук, във физическите условия, духовно-душевните сили на детето все още не са свързани с неговите физическо-телесни форми. И в духовен смисъл, задачата на възпитанието се състои тъкмо в хармонизирането на двата полюса. Те трябва да бъдат приведени в хармония, защото при новороденото дете, а и по-късно, хармония между тях липсва! Задачата на възпитателя е да постигне истинско съзвучие между тези два полюса.

Нека сега да разгледаме тази задача по-конкретно. Между многото връзки, които човек поддържа с външния свят, най-важната е дишането. Веднага след раждането, ние вдишваме първата глътка въздух. В майчината утроба, дишането е все още, така да се каже, в подготвителен стадий и далеч не осъществява някаква значителна връзка с външния свят. Това, което наричаме „дишане" в истинския смисъл на тази дума, започва едва тогава, когато детето напусне утробата на майката. Да, дишането означава много, твърде много за човешкото същество, понеже тук е представен онзи троичен организъм, онази троична система на физическия човек, за която Вие знаете от моите книги и лекции.*5

Към тази троична система на физическия човек, на първо място ще поставим веществообмяната. Обаче от една страна, веществообмяната е дълбоко свързана тъкмо с дишането; във веществообменен смисъл, дихателният процес е тясно вплетен в кръвната циркулация, защото чрез нея хранителните вещества достигат до всяка част на човешкото тяло. Следователно, наред със своите собствени функции, дишането има задачи, които са в тясна връзка с веществообменната система*6. От друга страна, дишането е в зависимост и от нервно-сетивния живот на човека. Вдишвайки, ние непрекъснато тласкаме ликворната течност в посока към мозъка; издишвайки, ние връщаме тази течност обратно в тялото. Ето как ние пренасяме дихателния ритъм в областта на мозъка. И както от една страна, дишането е свързано с веществообмяната, така от друга страна то е свързано с нервно-сетивния живот.

С други думи: Дишането е най-важния посредник между слизащото във физическия свят човешко същество и видимия външен свят. Обаче ние следва да сме наясно това дишане все още не протича по онзи правилен начин, който е необходим за поддържането на физическия живот; при човека, който току що слиза на Земята, не съществува пълна хармония между дихателния процес и нервно-сетивния процес.

Ако внимателно наблюдаваме детето, ние ще установим: Детето все още не се е научило да диша по такъв начин, че да поддържа нервно-сетивния процес. Тук изпъква и по-деликатната същност на онова, което имаме да вършим в хода на възпитанието. Преди всичко, налага се да вникнем в човешката природа от антропологично-антропософска гледна точка. Най-важните възпитателни мерки се опират върху наблюдението на всичко онова, което дихателният процес успява да вмъкне и пренесе там, в рамките на нервно-сетивния живот. В един по-висш смисъл, детето трябва да се научи да приема в душата си онзи дар, койтo му е даден благодарение на простия факт, че то е създадено, за да диша. Вие виждате, как този дял от възпитанието се обръща към духовно-душевните сили: Благодарение на обстоятелството, че хармонизираме дишането с нервно-сетивния процес, ние просто вмъкваме духовно-душевните сили във физическия живот на детето. Накратко: Детето все още не може да диша правилно, и една от нашите задачи, е да го научим да диша правилно!

Обаче има и нещо друго, което детето не съумява да върши както трябва и ние следва да го знаем съвсем точно, за да постигнем съзвучие между двете съставни части а именно между физическото тяло на детето и неговия духовно-душевен свят. Това, което детето не съумява да върши както трябва в началото на своето съществува ние (вероятно ще Ви направи впечатление, че всичко,което изтъкваме от духовна гледна точка, изглежда в противоречие с установения външен ред на нещата), е че то не може да осъществява смяната между сън и будност според естествения за човешкото същество начин. Външно погледнато, ситуацията е следната: Детето сякаш спи съвсем добре; то спи много повече отколкото възрастния и прекарва по-голямата част от живота си в сън. Обаче това, което представлява вътрешната страна на съня и бодърствуването, остава неовладяно от детето.*7

Детето има всевъзможни изживявания на физическия план. То си служи със своите крайници, яде, пие, диша и т.н. Но вършейки всичко това в очертанията на физическия свят и преминавайки от сън в будност, и обратно то съвсем не може да пренесе в духовния свят и да преработи там своите сетивни изживявания, т.е. това, което очите виждат, ръцете докосват и краката ритат, така че да върне резултата от тази работа обратно във физическия свят. Неговият сън е друг, то далеч не спи както възрастните. Докато възрастните спят, те преработват предимно това, което са изпитали в периода между сутрешното пробуждане и вечерното засипване. Детето обаче не може да вмъкне в своя сън това, което изпитва между пробуждането и засипването; в съня си то все още живее в общия духовен порядък на Космоса и не може да пренася там своите сетивни изживявания от физическия свят. Едва правилното възпитание ще му помогне, за да пренася своите опитности от физическия свят в онази сфера, в която пулсират духовно-душевните сили през периода от заспиването до пробуждането.

В качеството си на възпитатели и преподаватели, ние не можем да внушим на, детето абсолютно нищо, свързано с висшите светове. Защото това, което се влива в човека от висшите светове, прониква в него през периода между засилването и пробуждането, Всъщност ние можем да се възползваме от времето, което прекарваме на физическия свят дотолкова, доколкото пренасяме нашите действия в духовния свят, така че след като от ново се връщаме във физическия свят, да свалим от горе необходимата сила, за да бъдем здрави и работоспособни хора.

Ето как цялата преподавателска и възпитателска дейност следва да бъде съобразена с една по-висша област, така че да се изградят необходимите навици за правилно дишане, както и за правилен ритъм при смяната между будност и сън. Естествено, при възпитанието и преподаването ние ще прилагаме такива методи, които нямат нищо общо с една „дресура" на дишането, с една „дресура" на заспиването и пробуждането. Всичко това ще остане на заден план. А същественото, което предлагаме, се свежда до съвсем конкретни мерки. Обаче ние трябва да сме в пълно съзнание относно всичко, което вършим. Когато преподаваме на детето един или друг учебен предмет, трябва да сме напълно наясно, че в известно отношение спомагаме предимно за проникването на духовно-душевните сили във физическото тяло, но в друг случай улесняваме проникването на физическото тяло в духовно-душевните пространства на детето.

Нека да не подценяваме огромната важност на това, за което става дума, защото Вие няма да станете добри възпитатели и преподаватели, ако обръщате внимание на това, което вършите, а пренебрегвате това, което сте. Защото, опирайки се на антропософски ориентираната Наука за Духа, ние непрекъснато подчертаваме важността на един прост факт: човекът се проявява в света не само чрез това, което върши, а преди всичко чрез това, какво представлява той самия.

От огромно значение е дали в училищния клас влиза един или друг учител. И разликата се състои не просто в това, че единият учител е по-умен и владее отделни педагогически похвати по-добре от своя колега; съществената разлика, която изпъква в хода на обучението, произтича от това, в каква посока учителят е насочвал своите мисли през своя буден и съзнателен живот: ето какво решава нещата, когато един или друг учител влиза в класната стая!

Един учител, който непрекъснато мисли за израстващите деца, влияе на учениците по съвсем друг начин, отколкото друг, в чиито ум тази мисъл не се задържа дълго, или пък изобщо не се е появявала. Защото, какво става в мига, когато Вие се отдавате на тази мисъл, с други думи, когато Вие започнете да разбирате огромното космическо значение на дихателния процес за правилното възпитание, както и космическото значение на ритъма между будност и сън? В този миг всички лични желания и чувства отстъпват на заден план; в този миг биват заглушени всички „инстанции", лежащи в основата на личните предпочитания изобщо, отстранява се всичко онова, което е характерно за физическия човек. И след като сте превъзмогнали личните предпочитания, и влизате в класната стая, чрез Вашата вътрешна сила се поражда една дълбока, интимна връзка между учениците и Вас.

Разбира се, лесно може да се случи така, че в началото нещата да не вървят гладко. Вие влизате, например, в училище и там Ви посрещат пакостници, готови да Ви се присмеят. Но сега, с помощта на вътрешната сила, която идва от споменатите мисли, Вие просто трябва да отминете този присмех и да го приемете като един чисто външен факт бих искал да кажа, както например факта, че след като сте излезли без чадър, изведнъж започва да вали дъжд. Естествено, това е една неприятна изненада. Обикновено човек сам прави разлика между присмеха и изненадата от дъжда, който Ви заварва без чадър. Обаче разлика не трябва да се прави; правилно насоченото мислене ще ни убеди, че тази разлика не трябва да се прави и че на присмехът следва да погледнем като на един внезапен дъжд. Ако се проникнем от тези мисли и повярваме в тяхната сила, ще настъпи мига може би след осем или след четиринадесет дни, а може би и след по-дълго време независимо че присмехът продължава, когато ще възникне мечтаната връзка между нас и децата. Въпреки съпротивата, ние сме изградили тази връзка благодарение на това, което сами сме направили от себе си. Преди всичко останало, ние сме длъжни да бъдем наясно за нашата първа педагогическа задача: че първо трябва да направим нещо от самите себе си, за да възникне една мисловна, една вътрешна духовна връзка между учителя и децата, така че да влизаме в класната стая с ясното съзнание: „Ето, тъкмо тази духовна връзка е тук, а не само моите думи и наставления, не само моето преподавателско умение". Всички те са външни подробности и ние трябва да се съобразяваме с тях, но те ще са от полза само ако вземем под внимание основния факт, че съществува несъмнена връзка между нашите собствени мисли от една страна, и онези детски мисли и чувства, които се пробуждат в хода на обучението, от друга страна.

Всичките ни преподавателски усилия биха останали несъвършени, ако не сме изпълнени с ясното съзнание: Със своето раждане, човекът получава и възможността да извърши онова, което не е могъл да извърши в духовния свят. Ние сме длъжни да възпитаваме и обучаваме по такъв начин, че да постигнем истинска хармония между дишането и духовния свят. В духовния свят човекът не можеше да осъществява ритмичната смяна между будност и сън, както пра ви това тук, в условията на физическия свят. Чрез възпитанието и обучението ние трябва да постигнем такава ритмична регулация, която ще позволи правилното включване на физическия организъм в душевно-духовната област. И всичко това, разбира се, е не някаква абстракция, която следва автоматично да приложим в хода на обучението, а нещо, което трябва да оживее в нас като една основна мисъл за човешката природа.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ


placeholder