ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 16 март 1923 г.

В последно време отново обърнах внимание върху факта, че много добре би могло да се направи описание на живота на човека по времето, което той прекарва между заспиването и събуждането, както и на времето между събуждането и заспиването. Всичко, което човек преживява между събуждането и заспиването, той го преживява чрез своето физическо и етерно тяло. Чрез това, че притежава съответните развити сетивни органи във физическото и етерното тяло, той може да възприема съзнателно света, който е свързан с физическото и етерното тяло като негово обкръжение и е, така да се каже, едно с него. И понеже в своето настоящо еволюционно състояние не е развил в своя аз и в своето астрално тяло по подобен начин духовно-душевни органи, които - ако мога да употребя парадоксалния израз - биха били свръхсетивни органи, той не може да доведе до своето съзнание това, което изживява между заспиването и събуждането. Така че само едно духовно наблюдение може да обхване онова, което съдържа биографията на аза и на астралното тяло, паралелно на биографията, която е налице благодарение на физическото и етерното тяло.

Когато се говори за преживяванията на човека във времето между събуждането и заспиването, трябва да се каже, че към тези преживявания принадлежи онова, което заедно с него, преживяно от него и предизвикано чрез него, протича в неговата физическо-етерна среда. Трябва да се говори за една физическо-етерна среда, за един физическо-етерен свят, в който се намира човекът между събуждането и заспиването. Също така той се намира в един свят между заспиването и събуждането, само че това е свят, който е коренно различен от физическо-етерния свят. И за свръх-сетивното виждане съществува възможността да говори за този свят, който е също така наша среда, когато спим, както физическият свят е наша среда, когато будуваме. И в тези лекции искаме да извикаме пред душите си част от онова, което може да изясни този свят. За това са дадени елементите, описани например в книгата ми „Тайната наука“. Там ще откриете едно, макар и скицирано описание на това, как царствата на физическо-етерния свят, минерално, растително, животинско, човешко царство, продължават нагоре в царствата на по-висшите йерархии. Днес можем да продължим малко в тази посока.

Например можем да си кажем: Когато насочим очите си или другите сетивни органи в будно състояние към нашата физическо-етерна среда, тогава възприемаме три природни царства, респективно четири царства: минералното, растителното, животинското и човешкото царство. Ако се издигнем по-нагоре в онези региони, които са достъпни само за свръхсетивното, имаме продължението на тези царства: царството на Ангелите, на Архангелите, на Архаите, на Властите, на Силите, на Господствата и т. н. (виж рисунката на стр. 157).

Така имаме два свята, които се проникват взаимно: физическо-етерния свят и свръхсетивния свят. И вече знаем, че между заспиването и събуждането сме наистина в този свръхсетивен свят и имаме изживявания в него, въпреки че тези изживявания не достигат до обикновеното съзнание, поради липсата на духовно-душевни органи.

Става дума за това, че преживяването на човека в този свръхсетивен свят може да бъде схванато по-добре, когато се направи описание на този свят по същия начин, както се описва физическо-етерния свят чрез науката, чрез историята. За една такава свръхсетивна наука за действителния развой в света, в който сме като спящи хора, трябва най-напред да се схванат някои неща. Днес ще говоря за едно събитие, което е от дълбоко значение за развитието на човечеството в последните хилядолетия.

От една страна, от тази на физическо-етерния свят и от неговата история, вече често сме говорили за това събитие. Днес искаме да говорим за това от другата страна, от страната, която се показва, когато се взема гледната точка не във физическо-етерния свят, а в свръхсетивния свят. Събитието, което имам предвид и което съм описвал от едната гледна точка по-често, е онова, което настъпва в четвъртото столетие след Христос.

Описах как цялото състояние на човешката душа от западна Европа се променя в това четвърто столетие след Христос и как без едно духовно разглеждане на нещата човек изобщо не разбира вече как хората са чувствали и усещали във времето, което е предшествало четвъртото столетие след Христос. Но ние често описвахме това усещане, това състояние на душата. Ние описвахме с други думи какво изживяват хората в хода на времето, какво се влива в това четвърто столетие след Христос. Днес искам да разгледаме какво са преживели в онова време онези същества, които принадлежат на това свръхсетивно царство. Ние искаме да се обърнем към другата страна на живота, да вземем гледната точка в свръхсетивното.

Един предразсъдък на днешното просветено човечество е, че мислите обитават главата. Ние не бихме разбрали нищо за нещата, ако тези мисли бяха само в главите на хората. Онзи, който вярва, че мислите са само в главите на хората, страда от същия предразсъдък като някой, който вярва, че глътката вода, с която той утолява жаждата си, е произлязла от неговия език, а не се е изляла в устата му от стомната. Така смешно е да се твърди, че мислите се пораждат в главата на човека, както е смешно да се каже - когато утолявам жаждата с глътка вода, която имам в стомната, - че водата е възникнала в моята уста. Мислите се простират в света. Мислите са управляващите сили в нещата. И нашият мисловен орган е само нещо, което черпи от космическия резервоар на мисловните сили, който приема мислите. Ние не трябва да говорим за мислите така, сякаш са нещо, което принадлежи само на човека. Трябва да говорим за мислите така, че да сме наясно: Мислите са като световногосподстващи сили, които са разпрострени навсякъде в космоса. Но тези мисли не летят свободно насам-натам, а винаги са носени, преработвани от някои същества. И което е най-важното, те не са винаги носени от едни и същи същества.

Когато се обърнем към свръхсетивния свят, откриваме чрез свръхсетивното изследване, че мислите, чрез които хората правят света разбираем, са се носили навън в космоса - бих могъл да кажа: те са били излъчени; земни изрази не подхождат много за тези величествени събития и същества, - че тези мисли са били носени, излъчени до четвъртото столетие след Христос от съществата на онази йерархия, която означаваме като Власти или Духове на формата (виж рис. на 157 стр.).

Когато един древен грък, изхождайки от науката на своите мистерии, искаше да си даде сметка откъде идват всъщност неговите мисли, той трябваше да го направи по такъв начин, че да си каже: Аз обръщам моя духовен поглед към онези същества, които ми се откриват чрез мистерий-ната наука като Духове на формата, като сили на формата. Това са носителите на космическата интелигентност, това са носителите на космическите мисли. Те оставят мислите да струят през световните събития, те предават тези човешки мисли на душата, която си ги представя, като ги изживява. Който чрез една определена инициация е преминал в свръхсетивния свят в онези времена на гръцкия живот и е стигнал до изживяването на тези Духове на формата, той ги е виждал и за да си изгради правилен образ за тях, е трябвало да им прибави като атрибут струящите през света сияещи мисли. Като древен грък той виждаше тези същества на формата и как от техните крайници излизат сияещи мисловни сили, които после се вливат в световните процеси, и как по-нататък те действат като творчески световни сили на интелигентността. Той казваше приблизително следното: Силите на формата, Властите, имат във вселената, в космоса професията да изливат мисли през световните събития. И както сетивната наука описва делото на хората, докато те вършат едно или друго, заедно или поотделно, така би трябвало една свръхсетивна наука, виждайки дейността на силите на формата през характерната епоха, да описва как тези свръхсетивни същества оставят да струят мисловни сили, как ги приемат едни от други, и как в това струене и в това приемане са включени онези мирови процеси, които се представят на човека отвън като природни явления.

Същества на формата Праначала

И така, в развитието на човечеството тогава наближи онова четвърто следхристово столетие. То носеше за свръх-сетивния свят едно събитие с изключително значение, а именно как Властите - силите, Духовете на формата - отдадоха своите мисловни сили на Архаите, на Прасилите или Праначалата (виж рис.).

Тогава Праначалата, Архаите, придобиха професията, която по-рано упражняваха Властите. Такива събития има в свръхсетивния свят. Това беше едно открояващо се по своята важност събитие. Духовете на формата си запазиха задачата да регулират външните сетивни възприятия, както и да владеят с особени космически сили всичко онова, което е налице в света на цветовете, тоновете и т. н. Така че онзи, който вижда вътре в нещата, трябва да каже за епохата, която дойде след четвъртото следхристово столетие: Аз виждам как владеещите света мисли се предават на Архаи-те, на Праначалата, и как това, което виждат очите и чуват ушите, е тъканта в нейната многообразна световна форма, в нейното постоянно метаморфозиране, тъканта, която тъкат Властите, които даваха по-рано мислите на човека, които сега ни дават сетивните усещания, докато Праначалата ни дават мислите.

И този факт на свръхсетивния свят се отразяваше долу, в сетивния свят, така, че в онази по-стара епоха, в която например живееха гърците, мислите бяха възприемани обективно в нещата. Както днес вярваме, че възприемаме червеното или синьото на нещата, така един грък не схващаше една мисъл просто с главата, а я виждаше да се излъчва от нещата, както се излъчва червеното или синьото.

В моята книга „Загадките на философията“ вече описах другата, човешка страна на нещата. Как се отразява това важно събитие на свръхсетивния свят във физическо-сетивния свят, това е описано точно в моята книга „Загадките на филсофията“. Там се използват философски изрази, защото философският език е език за материалния свят, докато човек, когато обсъжда гледната точка в свръхсетивния свят, трябва да каже за същото свръхсетивно събитие, че професията на Властите е предадена на Архаите.

Такива неща се подготвят в човечеството в течение на цели епохи. С такива неща са свързани основни преобразувания на човешките души. Аз казвам, че този свръхсетивен факт се случи през четвъртото следхристово столетие, но това е приблизително. Защото това е само средната времева точка, докато това предаване се е разигравало дълго време. То се е подготвяло още в предхристово време и е завършило чак в 12, 13, 14 век след Христос. Четвъртото столетие е само средната времева точка, която е указана, за да се означи нещо определено в духовния развой на човечеството.

И сега сме вече в този момент от човешкото развитие, когато за хората започва напълно да се затъмнява виждането в свръхсетивния свят. Съзнанието на душата спира да вижда и възприема свръхсетивно, тъй като човешката душа се отдава на света. Този факт би станал още по-ясен, ако го разгледаме от друга страна.

В какво се състои това, върху което толкова интензивно искам да ви обърна внимание? То се състои във факта, че хората усещат все повече и повече своята индивидуалност. Докато мисловният свят преминава от съществата на формата към Праначалата, от Властите към Архаите, човекът усеща мислите на собствената си същност повече, защото Архаите живеят една степен по-близо до човека, отколкото Властите. И когато човек започва да вижда свръхсетивно, той има следното впечатление: Сега това е светът, който наблюдавам като сетивен. Да кажем, жълтото (виж рис. на 160 стр.) е страната, обърната към моите сетива, червеното е вече скритата, отвърнала се от сетивата страна.

Обикновеното съзнание не знае нищо за разглежданите взаимоотношения. Но свръхсетивното съзнание има усещането: Когато човекът е тук (виж рис.), тогава между хората и сетивните впечатления стоят Ангелите, Архангелите и Архаите. Те са всъщност от тая страна на сетивния свят. Те се виждат не с обикновените очи, те лежат между човека и целия сетивен килим. А Властите, Силите, Господствата са всъщност отвъд; те се покриват от сетивния килим. Така че човекът, който има свръхсетивно съзнание, усеща мислите, след като са предадени на Архаите, като приближаващи се към него самия. Той ги усеща така, сякаш те се намират в неговия свят, докато по-рано са били в цветовете, в червеното, в синьото на предметите. Те са се приближавали с червеното, със синьото, или също с до диез или със сол. След това предаване той се чувства в едно по-свободно взаимоотношение с мисловния свят. Ето как възниква илюзията, че човекът сякаш сам създава мислите.

Едва с течение на времето човек се е развил така, че да възприема в себе си онова, което преди му се е представяло като обективен външен свят. Това е станало постепенно в развитието на човека. Ако се върнем наистина далеч назад в човешкото развитие, ако се върнем до старото атлантско време преди атлантската катастрофа, ви моля да си представите човешкото същество от атлантската епоха така, както съм го описал в „Тайната наука“ или в „Из хрониката на Акаша“ Тези хора бяха устроени съвсем различно. Тях-ната телесна субстанция беше по-фина, отколкото стана по-късно, в следатлантската епоха. Ето защо душевното беше - всичко това съм описал в книгите - в едно напълно друго отношение със света. И тези атлантци преживяваха света по коренно различен начин. Искам да посоча само едно нещо от този особен начин на изживяване. Атлантците не можеха например да изживяват терцата, нито пък квинтата. Те можеха да започнат да изживяват музикалното едва при възприемане на септимата. И тогава те усещаха следващите интервали, най-малкият от които бе септимата. Терци, квинти те не чуваха. За тях те не съществуваха.

Ако човек живее музикално само в септими без междинни интервали толкова естествено, както атлантците, той не би възприемал музикалното като нещо, което се случва на някого или в някой човек, а в този момент би бил вън от своето тяло, навън в космоса. Така беше при атлантците. Тяхното музикално изживяване се припокриваше с едно непосредствено религиозно изживяване. Тяхното септимово изживяване бе такова, че те не можеха да кажат, че сами имат нещо общо с възникването на септимовите интервали. Напротив, те чувстваха как богове, които странстват в света, се откриват в септими. За тях не би имало никакъв смисъл да кажат: Аз правя музика. За тях имаше смисъл само този израз: Аз живея в правената от боговете музика.

Това музикално изживяване бе още налице, макар и съществено отслабено, и в следатлантската епоха, в онази епоха, в която се живееше основно в квинтовите интервали. Не трябва да сравнявате това с днешното усещане на квинтите от хората. Днес човекът усеща квинтата така, че тя му дава впечатление за нещо незапълнено. За него тя е нещо празно в най-добрия смисъл на думата. Тя е станала празна, защото боговете са се отдръпнали от човека.

В следатлантската епоха хората все още усещаха при квинтовите интервали, че в тях живеят боговете. И едва когато по-късно в музикалното навлезе терцата, голямата и малката терца, стана така, че музикалното се потопи в човешката душевност, че човекът не беше вече като отнесен с музикалното изживяване. В истинската квинтова епоха човекът още беше изцяло унесен в музикалния живот. В терцовата епоха, която настъпи сравнително късно, човекът е в самия себе си чрез музикалното изживяване. Той приема музикалното в своята телесност. Той вплита музикалното в своята телесност. Оттам с терцовите изживявания се появява разликата между мажор и минор и, от една страна, се изживява това, което може да се изживее при мажора, а от друга страна, се преживява онова, което може да се изживее при минора. С навлизането на терцата, с навлизането на мажор и минор в музикалното, се свързват човешките приповдигнати, радостни, потиснати, болезнени, изпълнени с мъка настроения, които човек изживява като носител на своето физическо и етерно тяло. Човекът изключва, така да се каже, своето преживяване на света от космоса и се свързва сам с него. В по-стари времена неговото най-важно изживяване на света беше такова - и такъв беше още случаят в квинтовата епоха, но в една по-висока степен в септимовата епоха, - че то непосредствено го унасяше, така че той можеше да каже: Светът на тоновете непосредствено изважда моя аз и моето астрално тяло от моите физическо и етерно тяло. Аз вплитам моето земно битие в божествено-духовния свят и тоновете прозвучават като нещо, върху чиито криле боговете странстват през света, чието странстване съпреживявам, докато възприемам тоновете.

Вие виждате в тази особена област как космическото преживяване приближава хората, как космосът прониква в хората, как, когато се връщаме в старите епохи, трябва да търсим най-важното човешко преживяване в свръхсетивното и как после настъпва времето, в което човекът трябва да бъде взет като сетивно-земно явление, когато се описват най-важните световни събития.

Това се случва в онази епоха, която настъпи след предаването на мислите от съществата на формата на Праначалата. Това се изразява във факта, че старата квинтова епоха, както беше още преди предаването, преминава в терцовата епоха, в преживяването на мажор и минор.

Особено е интересно, ако се върнем в една епоха, която е още по-стара от атлантската, в една епоха от човешкото земно развитие, губеща се в най-далечното и тъмно за наблюдение минало, което обаче може да се осъществи от ясновидското виждане. Така стигаме до една епоха - можете да я откриете в моята „Тайна наука“ описана като лемурийската епоха, - където човекът вече изобщо не можеше да възприеме съзнателно един интервал в рамките на една октава. В това време човекът възприемаше един интервал, само ако той се разпростираше над октавата, приблизително така:

Така че човекът възприемаше интервалът от до на първа октава до ре на следващата октава като най-малък.

В лемурийската епоха имаме едно музикално преживяване, което не може да съществува за слушателя в рамките на една октава. Този интервал надхвърля рамките на една октава, достига първия тон на следващата октава, а след това достига следващия тон на по-следващата октава. Човекът преживяваше нещо, което е трудно за описване. Но представа би могла да се получи, ако кажа: Човекът преживяваше секундата на следващата октава и терцата на по-следващата. Той изживяваше един вид обективна терца, а така също и двете терци, голяма и малка. Само че терцата - това, което той изживяваше тогава - не е никаква терца в нашия смисъл. Само защото възприемам примата в същата октава, тонът, който мисля в отношение със следващата прима, е терцовият тон. Но тъй като човекът можеше да изживява непосредствено интервалите, които за нас днес са такива, че можем да кажем: Прима в едната ок-тава, секунда в следващата октава, терца в третата октава, така този по-стар човек възприемаше един вид обективен мажор и обективен минор, не мажор и минор, изживявани вътрешно, а мажор и минор, които бяха усещани като израз на душевното изживяване на боговете. Хората от лемурийската епоха изживяваха - човек не може да каже радост и мъка, извисяване и потиснатост, а трябва да каже: Хората от лемурийската епоха изживяваха, чрез особеното възприемане на тези интервали, космическото ликуване на боговете и космическите жалби на боговете. Ние можем да погледнем назад към една земна епоха, изживявана действително от хората, в която във вселената беше проектирано онова, което човек изживява днес при мажор и минор. Каквото той днес преживява вътрешно, беше проектирано навън. Това, което вълнува днес неговата душевност, той го възприемаше в състояние на отделеност от физическото си тяло като преживяване на боговете отвън. Това, което днес би трябвало да охарактеризираме като вътрешно мажорно преживяване, той го възприемаше в състояние на отделеност от тялото си като космическа песен на ликуване, като космическа музика на ликуване на боговете, като израз на радост от тяхното световно творение. А това, което имаме като вътрешно минорно преживяване, човекът в лемурийската епоха го възприемаше като оплакване на боговете от възможността хората да попаднат в това, което е описано в Библейската история като Грехопадение, като отпадане от божествено-духовните сили, от добрите сили.

Това е нещо, което звучи от онова чудно познание на старите мистерии, преминаващо от само себе си в изкуството, така че ние долавяме, че не е описано само абстрактно как някога хората са преминали през луциферическо и ариманическо изкушение и са проумели това или онова, а че хората са чували как боговете в прастари земни времена са музицирали ликуващо в космоса от радостта на своето творение и как са виждали пророчески отпадането на хората от божествено-духовните сили и това виждане са изразявали в космически жалби.

Това художествено разбиране на нещо, което по-късно е приемало все по-интелектуални форми, прозвучава от старите мистерии, които са един извор, от който са произтекли познание, изкуство и религия. Така трябва да се развие убеждението, че е необходимо да се върнем към онова човешко душевно състояние, което отново ще възникне, отново ще заструи художествено, когато душата се проникне религиозно; към онова душевно състояние, което, изпълнено с живот, разбира дълбоко какво е имал Гьоте предвид[1], когато казва: Красивото е едно манифестиране на тайните природни закони, които без неговото проявление биха останали вечно скрити. Тайната на развитието на човечеството в земното битие ни издава вътрешното единство на всичко онова, което човек трябва да преживее заедно със света религиозно и художествено. Така човек може да преживее заедно с този свят своето целокупно разгръщане.

Вече е дошло времето, когато тези неща трябва да достигнат до съзнанието на хората, защото иначе човешката природа би пропаднала в нейната душевност. Човекът в близко бъдеще би се изсушил душевно чрез интелектуалното едностранчиво познание, той би станал душевно изхабен чрез едностранчивото изкуство и изобщо бездушевен чрез едностранчивата религия, ако не открие пътя, който ще го доведе до вътрешната хармония и единство на трите, ако не успее да открие пътя, по един по-съзнателен начин, отколкото някога, ако не съумее да излезе от себе си и да погледне и чуе отново свръхсетивното заедно със сетивното.

Когато човек поглежда с помощта на духовната наука към по-древните, по-дълбоки личности от развиващата се гръцка култура, когато човек погледне онези личности, чиито наследници са Есхил, Хераклит, той ще открие, че тези личности, доколкото са били посветени в мистериите, са имали едно сходно чувство за своето познание, за своите творчески сили, които те са усещали, както Омир - „Музо, възпей ми гнева на Ахила Пелеев“[2] - не като нещо, което се движи в самите тях, а като нещо, което извършваха в своето религиозно усещане в общност с духовния свят. И така те си казваха: В прастари времена хората се преживяваха като такива, когато чрез най-важните човешки дейности - както показах това за музикалното, но и за мисловното схващане беше същото - излизаха от себе си и се преживяваха заедно с боговете. Онова, което те преживяваха тогава, по-късно го загубиха.

Това настроение за загубата на едно прастаро познавателно, художествено и религиозно наследство на човечеството тежеше на по-дълбоките гръцки души.

За по-новия човек трябва да дойде нещо друго. При него трябва да стане така, че чрез разгръщане на правилните сили на неговото душевно преживяване да открие отново онова, което някога беше загубено. Бих искал да кажа: Човекът трябва да развие своето съзнание за това - ние живеем тъкмо в епохата на съзнанието, - как онова, което сега е станало вътрешно, открива отново пътя навън към божествено-духовното. А това ще може да се осъществи - вече съм го казвал при един въпрос[3], поставен в Гьотеанума при първия висш курс, - това би се случило например в една област, когато вътрешното богатство на усещанията, което се изживява при мелодията, премине върху отделния тон, когато човек разбере тайната на отделния тон, когато, с други думи, човек изживява не само интервали, а действително може да изживее отделния тон като една мелодия с вътрешното й богатство, с вътрешното й разнообразие. За това днес едва ли е налице някаква представа.

Ала виждате как се развиват нещата: от септимата към квинтата, от квинтата към терцата, от терцата към примата надолу до отделния тон и така още по-нататък. Така че онова, което някога е било загуба на божественото, трябва да се промени за развитието на човечеството, ако то иска да се развива по-нататък, а не да залезе; това трябва да се промени за земното човечество към преоткриване на божественото.

Ние разбираме миналото правилно само тогава, когато му противопоставим точния образ на нашето развитие в бъдещето, когато напълно дълбоко, разтърсващо дълбоко можем да почувстваме това, което в старата гръцка епоха е чувствал един по-дълбок човек: Аз загубих настоящето на боговете. И когато съумеем да противопоставим на това от дъното на разтърсената ни, но интензивно и най-вътрешно стремящата се душа: Ние искаме духа, който е в зародиш в нас, да разцъфти и даде плод, за да можем отново да открием боговете.

[1] Гьоте, „Мъдрости в проза“, Раздел: „Достигане до познанието“. Дословно: „В творенията на хората, както и в тези на природата достойни за внимание всъщност са най-вече намеренията.“ Срв. също „Разговори с Гьоте“ на Екерман, 20 октомври 1828 г. и 18 април 1827 г. Изкуството е откровение на тайните намерения на природата: Гьоте, „Мъдрости в проза“, Раздел: „Изкуството“. Дословно: „Красивото е проявление на тайните природни закони, които без нейните явления биха останали вечно скрити за нас.“ Природата намира в него своя завършек: Гьоте в книгата за Винкелман, в глава „Антики“, дословно: „Когато здравата природа на човека действа като едно цяло, когато той се чувства в света като в голямо, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното благоденствие му доставя чист, непринуден възторг, тогава вселената, ако самата тя би могла да почувства себе си, би възликувала като достигнала целта си и би се удивлявала на апогея на творенията и съществата.

[2] Първи стих на „Илиада“.

[3] ПЪРВИ ОТГОВОР, Дорнах, 29 септември 1920 г.