СЪЩНОСТ НА МУЗИКАЛНОТО

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Кьолн, 3 декември 1906 г.

Музикалното винаги е носило в себе си нещо напълно загадъчно по отношение на естетическото разбиране за онези, които са размишлявали за него. От една страна, музиката е най-разбираемото нещо за душата, за непосредствено възприемащата душевност, а от друга - тя е нещо трудно за разбиране за онези, които искат да проумеят нейното въздействие. Ако искаме да сравним музиката с другите изкуства, трябва да кажем: Всички други изкуства имат образец във физическия свят. Например когато скулпторът създава статуята на Аполон или Зевс, той работи според идеализираната действителност на човешкия свят. Същото е и при живописта. Днес дори при живописта се счита за важно само това, което дава непосредствен отпечатък на действителността. Също и поезията се стреми да създаде едно изображение на действителността. Който желае да приложи тази теория върху музиката, едва ли би постигнал резултат. Човек трябва да се запита: Откъде всъщност идва тонът, създаден чрез изкуство, с какво е свързан в света?

Един велик дух на деветнадесетото столетие, който е дал ясни и точни понятия относно изкуството, е Шопенхауер[1]. Той отрежда на музиката особено място сред изкуствата, а на изкуството като такова - особена стойност в живота на човека. В основата на своята философия той е взел като лайтмотив следното изречение: Животът е нещо лошо и аз се опитвам да го направя поносим, като размишлявам за него. Според него в целия свят царува една несъзнателна, сляпа Воля. Тя образува камъка, а след това от камъка - растенията и т. н., защото е винаги неудовлетворена. Така във всичко живее копнежът към по-висшето.

Човек усеща това, но тук са налице големи разлики. Живуркащият дивак в понижено съзнание усеща много по-малко неудовлетворението на Волята, отколкото по-висши-ят човек, който може да почувства много по-ясно болката от съществуването. После Шопенхауер казва: Освен Волята съществува още едно нещо, което човек познава - това е Представата. Тя е като една Фата Моргана, като едно мъгливо творение или като едно потрепване на вълните, в което се отразяват създанията на Волята, на тъмния стремеж. В човека се надига Волята към това лъжливо създание. И когато той вижда Волята по този начин, тя става още по-неудовлетворена. Но все пак съществуват средства, чрез които човек може да постигне един вид освобождение от слепия стремеж на Волята. Едно такова средство е изкуството. Чрез него човек е в състояние да се извиси над неудовлетвореността на Волята.

Когато човек създава едно произведение на изкуството, той твори от своята Представа. Докато обаче другите представи са празни образи, при изкуството съществува нещо друго. Например Фидиевият Зевс не се е получил чрез изобразяване на някой действителен човек. Скулпторът е комбинирал много впечатления, запазил е всички предимства и е отхвърлил всички недостатъци. Той е образувал от много хора един прототип, който не съществува никъде в природата, но който се съдържа в множество отделни индивидуалности. Шопенхауер казва, че истинският творец създава прототипи, не представи, които иначе човекът има, не изображения, а прототипи. Чрез навлизане до известна степен в дълбините на творящата природа човек постига освобождение.

Така е с всяко изкуство, освен с музиката. Другите изкуства трябва да преминат през Представата, следователно предават образите на Волята. Но тонът е непосредствен израз на самата Воля, без участието на Представата. Когато чрез изкуството човек участва активно в тона, той до известна степен е прилепил ухото си до сърцето на природата, долавя нейната Воля и я възпроизвежда в поредица от тонове. Така - казва Шопенхауер - човек влиза в едно интимно отношение с нещата, така той прониква дълбоко в тяхната същност. Понеже човек се чувства близо до същността на нещата в музиката, затова той чувства в нея онази дълбока удовлетвореност.

Така Шопенхауер, изхождайки от едно инстинктивно познание, определя на музиката ролята да изразява непосредствено същността на космоса. Той имаше един вид инстинктивно предчувствие за истинското положение на нещата. Защо музикалното може да говори на всеки, защо музиката въздейства на човека от най-ранно детство, ще ни се изясни, като се обърнем към живота, в който тя има своите действителни примери.

Когато музикантът композира, той не може да подражава на нищо. Той трябва да извлече от своята душа мотивите на музикалното творчество. Откъде ги донася, това ще се установи, ако обърнем внимание на световете, които не се възприемат от сетивата. Трябва да видим как са устроени по-висшите светове. Човек е в състояние да отключи в душата заложени способности, които иначе дремят. Както е възможно за слепородения физическият свят да стане видим чрез операция, така също вътрешните органи на човека могат да се развият, за да може той да разпознае по-висшите духовни светове.

Когато човек развива такива способности, които иначе дремят в него, когато той започне да развива душата си чрез медитация, концентрация и т. н., тогава в него постепенно настъпва промяна. Първото, което той изживява, е едно особено преобразуване на неговия сънищен свят. Когато човек съумее при медитация да изключи всички спомени за сетивния свят и за други изживявания и ако той все още има душевно съдържание, тогава неговият сънищен свят започва да придобива една голяма правилност. И тогава, когато се пробужда, той като че ли се издига от едно развълнувано световно море. Той знае, че е преживял нещо ново, сякаш е излязъл от едно море от светлина и цветове, което все още не познава във физическия свят. Неговите сънищни преживявания стават все по-ясни. Той си спомня, че в този свят от светлина и цветове има неща и същества, които се различават от другите предмети по това, че човек може да премине през тях, без те да оказват съпротива. Той се запознава с множество същества, чийто елемент и чиито тела са цветовете. Има същества, които се откриват в цветовете, които се въплъщават в цветовете. Постепенно човек разширява съзнанието си над този свят и при пробуждането си спомня, че е действал вътре в него. Следващата стъпка се получава тогава, когато той пренася този свят в ежедневния свят. Тогава постепенно човек се учи да вижда това, което се нарича астрално тяло на човека. Той изживява един свят, който е много по-действителен от обикновения физически свят. Физическият свят е един вид сгъстяване, кристализиране на астралния свят. Така човек има две нива на съзнание: всекидневно будно съзнание и сънищно съзнание.

Човек достига едно още по-високо ниво на съзнание, когато съумее да преобрази пълното несъзнателно състояние в съзнателно състояние. Ученикът се учи да достига непрекъснатост на съзнанието през частите на нощта, които не принадлежат на сънищния живот, а са още напълно несъзнателни. Той се учи да става съзнателен в един свят, за който иначе нищо не знае. Този нов свят не е свят на светлина и цветове, а се проявява отначало като звуков свят. В това състояние на съзнанието човек постига способността да чува духовно, да долавя тоновите съчетания, тоновите разновидности, които не се чуват от физическото ухо. Този свят се нарича свят на девакана.

Сега не бива да се смята, че когато човек чува духовния свят на тоновете, той не запазва света на светлината и цветовете. Тоновият свят също е проникнат от светлина и цвят, които обаче принадлежат на астралния свят. Но същностната част на девакана е вълнуващото се море на тоновете. От този свят на непрекъснатото съзнание човек може да донесе звученето и по този начин може също да чуе звученето във физическия свят. В основата на всичко във физическия свят се намира един тон. Всяко отделно лице представлява определени деваканически тонове. Всички предмети имат в основата на същността си един духовен тон. И човекът в своята най-дълбока същност представлява един такъв духовен тон. На тази основа Парацелз[2] е казал: Природните царства са буквите, а човекът е словото, съставено от тези букви. Всеки път, когато човек заспива, става несъзнателен, неговото астрално тяло излиза от физическото тяло. Тогава човекът е наистина несъзнателен, ала живее в духовния свят. Духовните звуци оставят върху душата му отпечатък. Всяка сутрин се събужда от един свят на музиката на сферите и от една пълнозвучна област той се прибира във физическия свят. Както е вярно, че човешката душа пребивава в девакана между две прераждания, така можем да кажем, че душата през нощта живее и блаженства в преливащия тон, в елемента, от който всъщност тя е изтъкана, който е нейната родина.

Творящият музикант транспонира във физически тон ритмите, хармониите, мелодиите, които през нощта се запечатват върху неговото астрално тяло. Музикантът има несъзнателно образеца на духовния свят, който той транспонира във физически звуци. Ето тайнствената връзка между музиката, която звучи тук, във физическия свят, и чуването на духовната музика през нощта.

Когато човек е осветен от светлина, тогава от него се образува сянка върху стената. Тя не е действителният човек. Така и музиката, която се разкрива във физическия свят, е сянка, действителна сянка на една много по-висша музика на девакана. Първообразът, образецът на музиката се намира в девакана. Физическата музика е само отражение на духовната действителност.

След като си изяснихме това, можем да се опитаме да разберем въздействието на музиката върху човека. Разделението на човека, което окултното изследване прави, е следното: физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и аз. Етерното тяло е етерен първообраз на физическото тяло. Едно още по-фино тяло, което е сродно на етерното тяло и клони към астрала, е тялото на усещането (Empfindungsleib). В тези три степени на тялото виждаме душата. Тя стои в непосредствена връзка с тялото на усещането. Към тялото на усещането се присъединява душата на усещането (Empfindungsseele). Тя се вмъква вътре в тялото на усещането. Както мечът и ножницата, в която е пъхнат, образуват едно цяло, така тялото на усещането и душата на усещането представляват едно цяло. Освен това човекът притежава душа на разбирането (Verstandesseele), а като още по-висша част - душа на съзнанието (Bewusstseinsseele), която е свързана с духовната себесъщност (Geistselbst) или Манас. Когато човек спи, в леглото заедно с физическото и етерното тяло лежи тялото на усещането; по-висшите членове, както и душата на усещането, се намират в света на девакана. Във физическото пространство ние чувстваме всички други същества вън от нас. В девакана не се чувстваме вън от съществата, а чувстваме как те проникват в нас, чувстваме, че сме вътре в съществата. Затова сферите на девакана, а също и на астрала са наречени във всички окултни школи светът на промокаемостта.

Докато човекът живее и се движи така в света на преливащите тонове, той се прониква от тези тонове. Когато той се завърне от света на девакана, тогава неговите душа на съзнанието, душа на разбирането и душа на усещането са пропити с трептенията на този деваканичен свят; той ги носи в себе си. С тях той прониква във физическия свят. Когато приеме тези трептения, те са такива, че той може да въздейства обратно от душата на усещането върху тялото на усещането и етерното тяло. Поради това, че човек носи трептенията от девакана, той може да ги пренесе върху своето етерно тяло. Тогава затрептява собственото му етерно тяло. Същността на етерното тяло и на тялото на усещането се състои от същия елемент, от духовния тон и от духовните трептения. Етерното тяло е по-нисше от астралното тяло, но дейността, която се упражнява в него, стои по-високо от дейността в астралното тяло. Човешкото развитие се състои в това, че азът преобразува онова, което има: първо астралното тяло в Манас, после етерното тяло в Будхи, след това физическото тяло в Атма. Тъй като астралното тяло е най-фино, е нужна най-малка сила, за да се работи с него. Силата, която е нужна, за да се работи вътре в Етерното тяло, се получава от девакана, а силата, нужна за преобразуването на физическото тяло, трябва да се получи от по-висшия девакан. Върху астралното тяло може да се работи със силите на астралния свят, ала върху етерното тяло - само със силите от девакана. Върху физическото тяло може да се работи със силите на висшия девакан.

През нощта човек донася силата от света на преливащите тонове, силата, която пренася върху тялото на усещането и етерното тяло. Когато човек твори или възприема музика, това е възможно, защото той вече има тези звуци в тялото на усещането. Докато при събуждането човек не осъзнава, че през нощта е възприел звуци, при слушането на музика той усеща, че тези отпечатъци от духовния свят са в него. Когато той слуша музика, ясновидецът може да види как тоновете се носят и обхващат по-твърдата материя на етерното тяло и я карат да трепти. Затова тогава човек има чувството на блаженство. Така той се чувства като победител над етерното тяло чрез своето астрално тяло. Усещането е най-силно, когато човек достигне състоянието на преодоляване на онова, което е в етерното тяло. Етерното тяло звучи винаги нагоре в астралното тяло. Когато човек слуша музика, първо той има отпечатъка в астралното тяло. След това изпраща съзнателно звуците в етерното тяло и преодолява тоновете, които са вече в него. Така се получава чувството на блаженство от слушането на музика, а също и от музикалното творчество. При някои музикални звучения нещо от астралното тяло навлиза в етерното тяло. Така то получава нови тонове. Възниква своеобразна борба между тялото на усещането и етерното тяло. Когато тези тонове са толкова силни, че преодоляват тоновете на етерното тяло, тогава възниква ведра музика, в мажорна тоналност. Когато една музика звучи в мажорна тоналност, тогава може да се види как тялото на усещането става победител над етерното тяло. При минорна тоналност етерното тяло е победител над тялото на усещането. Етерното тяло се противопоставя на трептенията на тялото на усещането.

Когато човек живее в музикалното, така той живее в едно отражение на своята духовна родина. В сенчестия образ на духовния свят душата открива най-висшето освобождение, най-интимната връзка с праелемента на човека. Ето защо музиката въздейства също и върху най-обикновената душа. Тя чувства в музиката отзвука на онова, което е преживяла в девакана. По този начин тя се чувства в своята родина. Всеки път човекът чувства: Да, ти си от един друг свят!

Воден от това интуитивно познание, Шопенхауер определя централно място на музиката сред изкуствата и казва, че човек възприема в нея пулса на световната воля.

Човек чувства в музиката отзвуците на това, което живее и действа в същността на нещата, което му е толкова сродно. Защото чувствата са най-вътрешният елемент на душата, сродни с духовния свят. И тъй като елементът на душата е тонът, в който се движи, така тя живее в един свят, в който не са повече налице телесните посредници на чувствата, в който обаче чувствата още живеят. Първообразът на музиката се намира в духовното, докато първообразите на останалите изкуства се намират във физическия свят. Когато човек слуша музика, той се чувства добре, защото тези тонове са сходни с това, което е изживял в света на своята духовна родина.

[1] Артур Шопенхауер, 1788-1860. Срв. следните изложения в основния му труд „Светът като воля и представа“, 3-та книга, за музиката, особено в §52 (Том 3 на 12-томното Кота-издание, Щутгарт 1894 г., издадено и с увод към него от Рудолф Щайнер). Животът е нещо лошо; забележка на младия Шопенхауер към Виланд във Ваймар 1811 г.; предадена от В. Гвинер в „Артур Шопенхауер, представен от лично общуване“, Лайпциг 1922 г., стр. 45. Дословно: „Животът е нещо лошо. Поставих си за задача да размишлявам върху него, за да мога да го преживея.“

[2] Парацелз, Филип Авреолий Теофраст Бомбаст фон Хоенхайм, 1493-1541. Точният цитат не можа да бъде удостоверен. Все пак подобно твърдение се намира в „Четвъртата защита“ (Парацелз, Събрани съчинения, издадени от Зудхоф, том 11, стр. 145).