ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 27 Май 1923

Във връзка с темите, които напоследък изложих пред Вас, днес бих желал да продължа моето изследване върху еволюцията на човечеството през следхристиянските епохи и да насоча Вашето внимание към някои подробности, които ще се окажат доста съществени, именно като добавка към моите предишни лекции.*1

Когато се вгледаме назад в еволюцията на човечеството, ние трябва да сме наясно: Епохите, за които ни говори антропософията*2, в желанието си да разшири нашето познание за общочовешката еволюция, се формират от особените качества на съответните човешки души, живеещи в тези епохи. И напълно естествено, тези душевни качества са твърде различни за отделните епохи. Само че нашите съвременници далеч не са склонни да нарушават удобните си представи за днешната конфигурация на човешката душа и разглеждат еволюцията на човечеството по такъв начин, сякаш в хода на историческите епохи, в хода на различните цивилизации, описани в съответните документи, човешките души, общо взето, са останали едни и същи, и самото устройство на човешката душа не е претърпяло никаква промяна. Обаче в действителност това душевно устройство се е променило значително и ние лесно можем да посочим онзи момент, в който тези промени са ясно забележими дори и външно.

Последния от тези моменти имаме в лицето на често споменавания 15 следхристиянски век. А преходния момент имаме в лицето на 8 предхристиянски век, като по този начин бихме могли да се върнем и още по-назад в миналото. В нашите кръгове често сме изтъквали, колко прав е всъщност един историк като Херман Грим*3 който твърди, че фактически цялостното разбиране, цялостното историческо разбиране на съвременния човек е възможно само до епохата на древния Рим. Защото тъкмо тогава в човешките души се утвърдиха същите представи, или поне приблизително същите представи, които са валидни и днес, макар и в недобър смисъл, след което бяха, така да се каже, унаследени от следващите поколения, какъвто е например случаят с римските понятия за правото, които вече не отговарят на нашия социален живот и така нататък. Но все пак, според начина, по който съвременният човек се вгражда в общия социален живот, той е запазил известно разбиране за всичко онова, което се простира назад до Римската епоха.

Ако обаче се върнем още по-назад, към епохата на древна Гърция, чиито външни исторически описания са направени според сравнително по-пълни източници, ние ще установим, че изобщо не сме в състояние да вникнем в душевната същност на древните гърци. И Херман Грим има пълно право, когато казва: Човешките образи, които историята обикновено описва като гърци, са твърде далеч от истината. С обикновеното съзнание*4 днешният човек вече не може да проникне нито в тогавашните души, нито в социалния по рядък, на който те са били подчинени. Много по-различен от нашия душевен живот е бил този на хората от Египетско-халдейската епоха, която обхваща периода преди 8 предхристиянски век, още по-различен е бил душевният живот през Древно-персийската епоха, както я наричам в моята „Тайна наука“, а съвсем различен от това, което усещаме като душевни същества от пробуждането сутрин до заспиването вечер е бил душевният живот през Древно-индийската епоха, първата културна епоха след голямата Атлантска катастрофа.*5

Обаче с помощта на Духовната наука е напълно възможно да открием основните различия във всяка една от тези епохи. И тогава трябва да признаем следното: нашето днешно разбиране за човека ние сме получи ли именно от Четвъртата следатлантска епоха. От Четвъртата следатлантска епоха сме получили и общоприетия днес навик да разглеждаме човека като съставен от тяло, душа и Дух, както и да търсим вътрешните връзки между него и планетата Земя. Обаче животът стана такъв едва в хода на времето. Да, едва напоследък той се „приземи“ до такава степен, че човекът усеща единствено връзките си със Земята, но не и с Космоса, и гледа звездите и техните движения, а вече дори и облаците като нещо чуждо, което се намира извън неговия Земен дом и няма никакво съществено значение за него самия. Цялото светоусещане, дори волевите импулси на хората, живели преди Гръцко-латинската епоха, са били, ако ми разрешите да си послужа с този израз, елементарно-космически. Човекът не се нуждаеше от никаква философия, за да усети себе си като част от цялата Вселена, като част от цялата видима Вселена. За човека беше нещо естествено, нещо самопонятно, да усеща себе си не само гражданин на Земята, но и част от целия Космос.

И особено в първата, Древно-индийската епоха, следователно след като се върнем до 7, 8 хилядолетие преди нашата ера, ние установяваме, че човекът усещаше тук аз не бих могъл да кажа „говореше“, а именно „усещаше“ нещо коренно различно от това, което днес ние изразяваме с думата „Аз“. Разбира се, тогавашните хора не са се произнасяли за нещата по този начин, понеже човешкият език не е бил така развит, обаче ние трябва да ги назоваваме с нашия днешен език. И така, бих искал да кажа, че представителите на Древно-индийската епоха съвсем не говореха за Азът така, както правим това ние, приемайки че той представлява един вид обединяващ център за душевните изживявания; когато древните индийци говореха за Азът, за тях беше нещо самопонятно, че Азът има твърде малко допирни точки със Земята и нейните процеси. Усещайки себе си като един Аз, човекът усещаше, че принадлежи на звездното небе, а не на Земята. От небето на неподвижните звезди той черпеше усещането за устойчивост на своя Аз; от небето на неподвижните звезди той черпеше усещането, че изобщо притежава един Аз. И този Аз съвсем не беше усещан като някакъв човешки Аз. Човекът беше човек само благодарение на това, че слизайки на Земята, разполагаше с обвивката на своето физическо тяло. Той беше Земен гражданин само благодарение на тази обвивка. Обаче в условията на Земния свят Азът винаги беше възприеман като нещо чуждо. И ако днес бихме искали да посочим подходящия израз за тогавашното възприемане на Азът, би трябвало да кажем: Тогавашният човек усещаше божествения Аз, а не човешкия Аз.

Представете си как тогавашният човек насочва погледа си към външния свят, към всички заобикалящи го скали, дървета, планини и казва: Да, ако на Земята съществуваха само камъните, скалите, реките, планини те, тогава ние, хората, не бихме могли да притежаваме никакъв Аз. Защото всичко онова, което гарантира съществуването на Земните предмети и същества, изобщо не би могло да гарантира съществуването на Азът. В себе си човекът усещаше не един човешки Аз, а един божествен Аз. За него божественият Аз бeше като една малка капка от морето на божествения свят. И ако искаше да говори за Азът казвам това с оглед на разграниченията, които направих току-що -, той не можеше да се избави от усещането, че Азът е създаден от небето на неподвижните звезди. Той възприемаше небето на неподвижните звезди като единственото нещо, чието битие е сходно с битието на Азът. И само защото битието на Азът беше сходно с битието на звездите, той можеше да каже по отношение на себе си: Аз съм! Ако Азът би могъл да съди за се бе си само според това, което съществува в растенията, скалите, планините и т.н., той никога не би имал правото да заяви: Аз съм! Само защото Азът е от звездно естество, той може да заяви: Аз съм! Са мо защото това, което живее в звездите, живее и в Азът, той може да заяви: Аз съм! Хората от онези древни епохи виждаха как реките текат и как вятърът раздвижва клоните на дърветата. Ако обаче те възприе маха човешкия Аз като обитаващ човешкото физическо тяло и носещ в себе си импулса да се придвижва в една или друга посока, ако те сравняваха неговата двигателна активност с движенията на едно растение или дърво, тогава древните хора не биха имали никакво право да приписват на Азът някакъв двигателен импулс.

Йерофантът в древните Мистерии би казал на своите ученици следното: Ето, вие виждате как вятърът движи дърветата, как реките текат и как морските вълни се разбиват в брега. Обаче от движението на дърветата, реките и морето Азът никога не би могъл да извлече онези двигателни импулси, които човекът трябва да развие през своя Земен живот. Азът никога не би могъл да ги извлече от физическите събития и процеси, които протичат на Земята. Азът би могъл да ги извлече само от движенията на планетите, само от звездното небе, защото фактически той произлиза от звездите.

Азът може да усвои едно или друго движение, само ако се обърне към Марс, към Юпитер, към Венера. И когато Азът съзнателно се придвижва по Земята, той осъществява един процес, който всъщност принадлежи на подвижния планетарен свят.

И по-нататък, за един човек от тази древна епоха би изглеждало съвсем непонятно, ако някой би казал: Ето виж, сега от твоя мозък се отделят мисли. Да, ако днес някой би се пренесъл назад в душевната същност на хората от онова време, а това е възможно, понеже ние сме живели също и в Древно-индийската епоха, и я съпостави с душевната същност на днешния човек, който смята, че мислите произлизат от мозъка, той би окачествил последното становище за нещо напълно безсмислено. Защото древният човек знаеше, че мислите никога не могат да произлязат от мозъчната тъкан. Той знаеше, че именно Слънцето раздвижва мислите, а Луната е онази, която отново ги успокоява. Той разглеждаше своя собствен мисловен живот като последица от взаимодействието между Слънцето и Луната. И така, през Първата следатлантска епоха, през Древно-индийската епоха божественият Аз беше считан за нещо, което принадлежи на звездното небе, на планетарните движения, на взаимодействието между Слънцето и Луната. Фактически хората усещаха Земното участие в природата на Азът като един вид събития, които минават покрай космическия божествен Аз, а самата същност на Азът за тях за тях си оставаше от космическо-божествен произход.

В моята „Тайна наука“ аз обозначавам Втората епоха като Древно-персийска епоха. През тази епоха въз приемането на космическия Аз не беше толкова непосредствено и живо, както през Древно-индийската епоха. То беше, така да се каже, заглушено. Обаче в замяна на това човекът започна да съизживява годишните времена, годишния цикъл много по-интензивно, отколкото досега, нещо, за което напоследък често съм говорил тук.*7 Всъщност днешният човек се е превърнал в същински дъждовен червей естествено, това е само една метафора той се е превърнал в дъждовен червей, защото продължава да живее по такъв затворен начин, че не усеща абсолютно нищо от процесите в природния свят, докато червеят все пак излиза в горния пласт на почвата, когато завалят дъждовете. Той констатира само най-драстичните промени във времето и неприятно се изненадва, примерно, ако дъждът го завари без чадър; да, ние се съобразяваме само със зимния сняг, с летните горещини и т.н. Следователно, ние имаме една крайно бедна представа за годишния цикъл. Ние просто не живеем с него, него съизживяваме с цялата си човешка същност. А през Древно-персийската епоха ние можехме да правим това именно с цялата си човешка същност. Тогава нещата изглеждаха така, че през зимата, във времето, което съответствува на нашата Коледа, човекът имаше приблизително следното усещане: Ето, сега Земната душа се съединява със Земята; сега Земята се загръща със своята снежна мантия, която за днешния човек не представлява нищо друго, освен замръзнала вода. Обаче тогава снежната мантия действително беше дрехата, която Земята обличаше, за да се разграничи от Космоса, за да развие един свой, самостоятелен живот в Космоса, понеже през есенните месеци, включително до времето на нашия Коледен празник, душата на Земята беше плътно свързана с планетарното тяло на Земята. Хората ясно усещаха: Ето, сега душата на Земята се съединява с тялото на Земята. И самият човек също трябваше да прибере своята душа в рамките на онези жизнени процеси, които се разиграваха в тялото на Земята. Под снежната мантия човекът усещаше, бих казал, как душата на Земята се прибира в тялото на Земята. В душевен смисъл снежната мантия ставаше напълно прозрачна и човекът можеше да вижда през нея. Под снеговете той усещаше присъствието на елементарните Духове*8, които запазваха силата на заровените в почвата растителни семена до следващата пролет. И когато после настъпваше пролетта, той чувствуваше как Земята, така да се каже, просто издишва своята душа, как Земята се стреми да отвори душата си за Космоса и със своите чувства и усещания човекът вземаше непосредствено участие в това отваряне ца Земята за Космоса. Да, човекът пренасяше горе в Космоса всичко онова, което през зимния период той беше изградил у себе си като привързаност, като душевна привързаност към Земята.

Разбира се, сега човекът не можеше да отправя своя поглед към Космоса така, както правеше това през предишната епоха, когато за него беше съвсем ясно: Да, вглеждайки се в Космоса, аз виждам всъщност това, което гарантира самото съществувание, движението и мислите на моя Аз. Обаче сега, изпълнен с предчувствия, той се издигаше към Космоса и си казваше: Да, именно онова, което през зимата ме свързваше със Земята, сега ме изпълва с предчувствия и ме кара да се издигам нагоре към Космоса. Той не съзнава ше така интензивно своята свързаност с Космоса както по-рано, обаче я усещаше чрез своите предчувствия. Както през Древно-индийската епоха Азът изживяваше себе си като една космическа сила, така и през Древно-персийската епоха астралната съставна част на човека изживяваше себе си като една сила, която съпровожда Земята в нейния годишен цикъл. Човекът просто съизживяваше годишния цикъл. Когато зиме виждаше под себе си снежната мантия, той ставаше някак си сериозен, концентрираше се и вършеше това, което днес бихме нарекли изпитание на съвестта. А когато настъпваше пролетта, той радостно отваряше душата си към Космоса. И той се издигаше в космическото пространство, бих казал, в състояние на някакъв екстаз, не така ясно и отчетливо, както през Древно-индийската епоха, а именно в някакъв екстаз, в някакво изстъпление, усещайки лекота и радост, които се усилваха най-вече към средата на лятото, по времето, съвпадащо с днешния празник на Йоан Кръстител*9, когато усещаше себе си като откъснат от своята телесна обвивка. Както зиме се чувствуваше свързан с умните Духове на Земята, така и в разгара на лятото той се чувствуваше свързан с вечно танцуващите и ликуващи, радостни Духове, които се носеха над Земята.

А после, с настъпването на днешните месеци Август и Септември, човешката душа усещаше, че отново трябва да се върне към Земята, след като обаче е почерпила могъщи сили от летния екстаз, благодарение на които може да преживее зимните месеци по един по-вътрешен, човешки начин. фактически през онези далечни времена не една или друга част от човека, а целият човек съизживяваше живота на годишния цикъл, така че той усещаше духовните сили, скрити зад годишния цикъл, като свои, човешки сили. Изобщо за тогавашните хора беше нещо много важно да се научат да съизживяват определени периоди от годишния цикъл. И тъкмо в тези периоди възникнаха първоначалните импулси за утвърждаването на основните празници. По-късно хората се придържаха към тези празници малко или много по силата на традицията. Само някои празнични моменти, каквито са например пролетното и есенното равноденствие, напомнят за някогашното дълбоко съизживяване на годишния цикъл. Навремето тези усещания бяха извънредно силни, извънредно интензивни.

С този факт обаче беше свързана и една голяма промяна в човешкото съзнание. През Древно-индийската епоха на хората би им изглеждало напълно абсурдно, ако някой се опита да ги обединява в един или друг „народ“. За днешния човек това е парадоксално, защото той просто не може да си представи, че усещане то за принадлежност към даден народ е възникнало сравнително отскоро. Разбира се, също и през Древно индийската епоха Земните условия налагаха на хората да живеят заедно в пределите на една или друга територия и да поддържат по-тесни връзки помежду си, отколкото извън тази територия, обаче понятието „народ“, усещането за принадлежност към един или друг „народ“, все още не съществуваше. За сметка на това съществуваше нещо друго, а именно извънредно живо чувство за редуването на поколенията. Синът ясно усещаше себе си като син на бащата, като внук на дядото, като правнук на прадядото. Нещата далеч не изглеждаха така, както бихме могли да ги опишем с помощта на днешните общоприети понятия; и все пак ние можем да ги опишем по такъв начин, че значително да се доближим до истината. Защото ако бих ме вникнали в тях според мисловните навици на тогавашната епоха, ние щяхме да установим следното: Всички членове на едно семейство строго са държали на това, че могат да изброяват своите предци, да назовават дядото, прадядото, прапрадядото, стигайки до възможно най-далечните си прародители. Всеки се усещаше здраво вплетен във веригата на поколенията. Всеки се усещаше много по-малко свързан с външния свят, с настоящето, отколкото в следващите епохи. Това, което днес е останало като една карикатурна форма в принципа на благородството, в принципа на прародителите, през Древно-индийската епоха беше нещо самопонятно за всеки човек; тогава хората нямаха никаква нужда от семейни хроники. През онези древни времена всичко беше съвсем различно, защото благодарение на ясновидството самото човешко съзнание поддържаше сигурна връзка с поредицата от поколения; тогавашният човек можеше да си спомня не само своите лични изживявания, а и тези на своите предци и той си спомняше изживяванията на бащата, дядото също тъй живо и непосредствено, сякаш се отнасяше за неговите лични изживявания. Впоследствие тези спомени ставаха все по-смътни, обаче зависимостта между човешкото съзнание и кръвната връзка с поколенията продължи да съществува.

Следователно, живото усещане за принадлежност към поредицата от поколения продължи да играе важна роля още дълго време. Понятието „народ“, както и себеусещането в рамките на „народа“, възникна успоредно с усещането за кръвната връзка, но това стана твърде бавно. Да, през Древно-персийската епоха описаното състояние не беше твърде изразено; то се утвърди едва в течение на времето. Едва когато хората изгубиха непосредственото съзнание, че са живо вплетени в поколенията, те стигнаха до убеждението, че са свързани в една или друга народностна общност, докато по-рано същественото беше не друго, а именно кръвната връзка.

И наистина, понятието „народ“ се изпълни с конкретно съдържание едва през Третата следатлантска епоха, през Египетско-халдейската епоха. Обаче точно тогава съзнанието за живото протичане на годишния цикъл беше вече значително отслабено. За сметка на това през тази епоха, включително и до последното предхристиянско хилядолетие, съществуваше едно ясно съзнание за факта, че светът се управлява от мислите, че мислите живеят навред по света. Макар и по друг повод, аз вече загатнах: днешният възглед, че мислите възникват в нашите глави и после обхващат външния свят, би изглеждал на тогавашните хора приблизително така, сякаш днес един човек изпива чаша вода и после заявява, че водата е произлязла от неговия език. Естествено, някой може да си въобрази, че водата произлиза от неговия език, обаче в действителност той поглъща водата, вземайки я от водните ресурси на Земята, която представлява едно цяло. Ако е достатъчно глуповат и не вижда връзката между водата от своята чаша и водните ресурси на цялата Земя, някой би могъл да повярва, че водата произлиза от собствения му език. Същото биха възразили и представителите на Египетско-халдейската епоха, ако някой би твърдял пред тях, че мислите възникват в човешките глави. Те добре знаеха, че навред в света живеят мисли. Онова, което човекът налива в своята глава, е извлечено от мисловното море на света. И през Египетско-халдейската епоха хората не изживяваха видимия Космос в божествения Аз, не изживяваха годишния цикъл в астралния човек, а вършеха всичко това в мировите мисли, в Логоса, в етерното тяло.

Представителите на Египетско-халдейската епоха ако биха си служили с нашите изрази никога не биха говорили за човешкото физическо тяло така, както сме свикнали да говорим ние. Ние говорим за него така, сякаш то представлява целия човек. Обаче представителите на Египетско-халдейската епоха усещаха физическото тяло по такъв начин, сякаш в него те виждаха само последиците от всичко онова, което живее в етерното тяло като мисловно съдържание. За хората от Египетско-халдейската епоха физическото тяло беше един образ на човешката мисъл. Те далеч не му отдаваха онова значение, което му отдават днешните хора. В хода на същата тази епоха понятието „народ“ ставаше все по-точно и по-конкретно. И ние с право можем да кажем: Човекът все повече и повече ставаше гражданин на Земята.

През Третата следатлантска епоха той постепенно изгуби връзката със звездния свят и със своя Аз. Астрологията все още се съобразяваше с тази връзка, обаче не и хората. Те престанаха да усещат годишния цикъл, който е от първостепенна важност за астралното тяло. Обаче все пак те не се заблуждаваха относно мисловното естество на Космоса. Човекът беше стигнал дотам, че съдеше за света главно с оглед на Земната тежест, която усещаше в себе си. А мислите той усещаше като нещо толкова живо, че отхвърляше всяка възможност те да имат нещо общо със Земната тежест.

Всичко това се утвърди главно в хода на Гръцко-латинската културна епоха. Едва сега физическото тяло се превърна в нещо изключително важно за човека. Естествено, нещата си имат своето дълбоко оправда ние и тъкмо в рамките на гръцката култура ние виждаме едно свежо и пълнокръвно потапяне във физическото тяло, нещо, което е очевидно във всички области на гръцката култура. Бих желал да повторя, че това потапяне във физическото тяло е нещо изключително характерно за гръцкото изкуство. И наистина, древните гърци имаха такова усещане за физическото тяло, каквото има едно дете, когато то се радва на своите нови дрехи и това е така, защото във физическото тяло гърците се усещаха свежи и млади.

По-късно, в разцвета на Римската империя, хората престанаха да усещат свежестта на физическото тяло; те започнаха да усещат самото физическо тяло и се чувстваха, как да се изразя, като пъхнати в държавно облекло, и бяха убедени, че означават нещо главно поради силата, произтичаща от държавната униформа. Приблизително такова беше основното усещане, което естествено не може да бъде изразено с думи, но така или иначе то беше дълбоко присъщо на римляните. Те възприемаха своето физическо тяло като един вид държавно облекло, което са получили от самия миров ред.

От своя страна гърците изпитваха огромна радост, че сега, след като са вече родени, могат да си послужат с предоставеното им физическо тяло. Всичко това даде на гръцкото изкуство, на гръцката трагедия и на Омировата поезия онзи неповторим полет в описанието на човешката природа, доколкото тя е свързана с външните форми на неговото физическо тяло. Всички психологически особености имат своите дълбоки вътрешни основания. Опитайте се поне веднъж да се пренесете в онази неподправена радост, която се излъчва от Омир, когато той описва Хектор, Ахил и така нататък, и вижте каква голяма важност се отдава на външните описания. При римляните тази специфична особеност постепенно угасна. Поначало за романския елемент е характерно това, че хората започват да придават стойност на онова, което може да бъде разбрано с помощта на обикновеното човешко съзнание. Защото човекът стана гражданин на Земята едва през тази Четвърта следатлантска културна епоха. Предишните възгледи за Азът, астралното тяло и етерното тяло се разпаднаха. Древните гърци все още имаха живото усещане, че в основата на нещата са именно мислите. Аз подробно съм описал това в моята книга „Загадките на Философията“.*10 Тази характерна особеност постепенно се изгуби и хората започнаха да вярват, че мислите възникват не другаде, а в човешката глава. Човекът все повече и повече започна да се отъждествява със своето физическо тяло.

Днешните хора все още нямат никаква представа за промените, настъпили след 15 век, когато започна и Петата следатлантска културна епоха. Ние отново започваме да растем и да излизаме извън очертанията на нашето физическо тяло, само че все още не забелязваме нищо. Ние просто фантазираме, когато се опитваме да вникнем в основното усещане на древните гърци, което те са изпитвали при вида на човешкото физическо тяло. В този смисъл, нашите усещания са значително притъпени. Нашата абстрактна представа за бързоногия Ахил не ни говори нищо. Че изобщо гърците можеха да имат толкова непосредствени, толкова неопровержими представи за вътрешната същност на Ахил всичко това е за нас нещо твърде смътно и отвлечено. По отношение на всяко едно изкуство, ние сме поставени така, че душевните сили обхващат физическото тяло само отчасти. Докато през последните столетия от предхристиянското време гърците усещаха как космическите мисли им се изплъзват и как могат да разгадаят мислите, само ако насочат своите размисли обратно към човека, то при днешните хора е налице е една пълна несигурност по отношение на мислите.

Виждате ли, за един грък от 6 предхристиянски век би изглеждало ужасно комично, ако някой би поискал от него да разреши научния въпрос за връзката между мислите и мозъка. Той просто не би могъл да допусне, че някой може да постави подобен въпрос, защото това, което се съдържа в едно такава изречение, би му се сторило напълно самопонятно. Той би отговорил приблизително по същия начин, по който ние например изказваме съждението: Ето, сега аз вземам часовника в ръката си. После аз би следвало да се впусна в безкрайни философски спекулации за съотношенията между часовника и моята ръка; да изследвам телесните тъкани, металните части на часовника, неговото стъкло и така нататък, за да стигна до причините, поради които ръката ми държи часовника.

И ако бих постъпил по този начин, нали така, според днешната степен на съзнание аз бих изглеждал като един уморазстроен човек. Също толкова налудничаво би изглеждало за древните гърци, ако някой не е в състояние да схване, че човешкото същество действително улавя мислите чрез мозъка и търси обяснение на този самопонятен факт в особеностите на мислите и на мозъка, защото тогавашните хора виждаха тези неща съвсем непосредствено, също както ние непосредствено виждаме, че ръката държи часовника и не считаме за необходимо да търсим някакво научно обяснение за съотношенията между металните части на часовника и мускулите на ръката. Да, древните гърци изобщо не размишляваха върху тези връзки; за тях те бяха нещо самопонятно. Те инстинктивно се досещаха за характера на връзките между мислите и човешките същества.

Нека да допуснем, че аз си задавам въпроса: Добре, тук виждам една човешка ръка, но защо часовникът, който е на нея, не пада? За древните гърци подобен въпрос би звучал по същия начин, както ако например днес бихме попитали: Какво правят мислите там в мозъка? Ние стигаме до този въпрос само защото сме престанали да разбираме как всъщност мислите могат да живеят отделно и независимо от нас. Обаче днес ние сме на път отново да отделим мислите от себе си, но все още не знаем какво точно да правим с тях, понеже все по-малко и по-малко разполагаме с физическото тяло, тъй като разширявайки етерното тяло ние всъщност вече напускаме очертанията на физическото тяло. Бих желал да си послужа и с още едно сравнение: ние имаме не само дрехи, но и джобове, където можем да скрием нещо, нали така? Същото беше при гърците. За тях човешкото тяло представляваше нещо, което можеше да съхранява в себе си мисли те, чувствата и волевите импулси. Днес ние просто не знаем как да се отнасяме с мислите, чувствата и волята. Положението е такова, сякаш имаме джобове, а всички наши вещи пропадат през тях; или сякаш носим всички вещи в ръцете си, понеже не съзнаваме, че имаме джобове. Така ние сме лишени от съзнанието за същинската природа на нашия организъм и не знаем как да си обясним несъмнената връзка между тялото и душевния живот, измисляме си куриозни идеи като тази за психопаралелизма и т.н. За гръцкото светоусещане всичко това би изглеждало така, сякаш пред него застава един слепец, който не вижда, че има джобове и не се досеща, че може да си послужи с тях. Казвам всичко това, само за да напомня основното: Постепенно ние ставаме все по-чужди за нашето физическо тяло.

Тази закономерност е нещо неизбежно в хода на общочовешката еволюция. Ако още веднъж се обърнем назад към Древно-индийската епоха, ние ще установим как тогавашният човек отправяше поглед към веригата от поколения на своите предшественици и не изпитваше потребност да търси Боговете другаде, освен в тази верига от поколения. Понеже за него самият човек беше от божествен произход, индиецът спокойно оставаше в рамките на човешкото развитие и търсеше Боговете не другаде, а в света на своите пра родители. Да, той търсеше Боговете именно там, в полето на общочовешката еволюция.

После дойде времето на египетско-халдейската култура, когато понятието „народ“ се издигна до още по-висока степен. Хората започнаха да отъждествяват божествения свят с отделните Богове на народа, с всичко онова, което намираше израз в кръвното родство.

А по-късно настъпи елинската култура, когато, превръщайки се в гражданин на Земята, човекът започна да усеща себе си като обезбожествен. Сега вече стана необходимо Боговете да бъдат търсени на Земята. Поглеждайки към звездите, древният човек стигаше до познанието за Боговете. А гърците, за да стигнат до Боговете, освен от звездите, се нуждаеха и от някакъв личен елемент. И в хода на времето тази потребност ставаше все по-силна. След като не вижда връзката между мислите и предметите, днешното човечество трябва да извоюва една нова способност: Все повече и повече да се абстрахира от физическия свят, да се абстрахира от физическото звездно небе, от физическия годишен цикъл, да се абстрахира от самите сетивни възприятия. За да намери отново божествено-духовния елемент в сетивно-физическия свят, човекът трябва да се научи й да възприема този елемент като нещо, което не е свързано със сетивните възприятия.

Енергично да се застъпва за този възглед ето една от задачите на антропософската Духовна наука. И в този смисъл антропософската Духовна наука израства от самата еволюция на човешкия род. Ние винаги трябва да сме наясно: Антропософията не е рожба на някакъв произвол, нито някаква образователна програма за усъвършенствуване на човечеството, а нещо, което възниква като резултат от самата еволюция на човешкия род. Общо взето, днешният превес на материализма означава едно връщане назад. С оглед действителните нужди на нашето съвремие, от човека се изисква не само да бъде гражданин на Земята, какъвто той стана още през епохата на Древна Гърция, а в известен смисъл да се отчужди от Земното си гражданство и да вижда духовно-душевните сили в себе си, без да разчита на физическите възприятия. И когато наред с тези действителни нужди материализмът непрекъснато застрашава човешката душа, това означава едно ариманическо изоставане при онази еволюционна степен, която за условията в Древна Гърция и Рим беше нещо напълно естествено. За тогавашните хора беше оправдано да се взират във физическия свят, защото там те виждаха формите на духовния свят. Изоставайки в развитието си, днешните хора не различават във физическия свят никакви духовни въздействия. И материализмът се свежда именно до това. Така в потока на общочовешката еволюция се промъкна един елемент, който е враждебен към всякакво по-нататъшно развитие. Днешното човечество изпитва страх от нови понятия и предпочита да борави със старите. Обаче ние трябва да превъзмогнем този враждебен елемент. И ако успеем да култивираме у себе си един дружелюбен елемент към развитието, ще постигнем едно напълно естествено отношение към антропософския път на познание, който отхвърля старите и утвърждава новите пътища към духовния свят.

Днес аз отново се опитах да говоря от една гледна точка, която ще Ви помогне да разберете как антропософията възниква като една истинска необходимост за съвременния етап от еволюцията на човечеството.