СКАЗКА ПЪРВА

Мюнхен, 15 февруари 1918 година

Сетивно свръхсетивното в неговото осъществяване чрез изкуството

Само от едно дълбоко разбиране на света и преди всичко от едно дълбоко чувствуване на изкуството Гьоте изказа думите: "комуто природата започва да разкрива нейната явна тайна, той чувствува един неудържим копнеж към нейния най-достоен тълкувател, изкуството". Без да станем чрез това непоетични, можем да прибавим към това изказване едно допълнение: комуто изкуството започва да разкрива своята тайна, той чувствува едно почти неудържимо отвращение против неговия най-недостоен тълкувател, естетично-научното разглеждане. Струва ми се, че не само е подходящо, а е и напълно в смисъл на току що изказания Гьотев възглед, ако за изкуството се говори така, че да се разказват изживяванията, които човек може да има с него, които може би човек е имал често пъти с него, както на драго сърце разказваме преживяванията, които сме имали в живота с един добър приятел, или които още имаме.

По отношение развитието на човечеството се говори за един наследствен грях. Днес аз не искам да се разпрострирам върху това, дали богатият живот на човечеството, ще се отнася за неговите сянкови страни, се изчерпва, когато по отношение на този общ живот се говори само за един наследствен грях. По отношение на художественото чувствуване и на художественото творчество струва ми се обаче, че е несъмнено необходимо да се говори за два наследствени гряха. А именно струва ми се, че единият наследствен грях в художественото творчество, в художественото наслаждение е този на копирането, на подражанието, на простото предаване  на чисто сетивното. А другият наследствен грях ми се струва да е този, да искаме да изразим, да представим, да искаме да изявим чрез изкуството свръхсетивното. Обаче тогава ще бъде много трудно да пристъпим към изкуството творейки или чувствувайки, когато искаме да отхвърлим както сетивното така също и свръхсетивното. Въпреки всичко струва ми се, че това отговаря на едно здраво човешко чувствуване. Който иска да има в изкуството само сетивното, той едва ли ще може да се издигне над един по-тънък илюстративен елемент, който наистина може да се издигне до изкуството, но всъщност не може да даде едно действително изкуство. И, както добре можем да кажем, представлява един подивял душевен живот, когато искаме да се успокоим при чисто илюстративния елемент на подражанието на сетивното или на нещо дадено чрез сетивния свят, също така можем да кажем, че представлява един вид обсебване от собствения ум, от собствения разум, когато бихме искали да желаем, щото една идея, нещо чисто духовно да бъде въплътено художествено. Светогледните поетически съчинения, представянето на светогледи чрез изкуството отговарят на един неразвит вкус, отговарят на едно варваризиране на човешкия чувствен живот. Самото изкуство обаче е дълбоко закотвено в живота. И ако то не би било закотвено в живота, все пак чрез целия начин, по който се явява, то не би имало едно оправдано съществуване: защото в сравнение с едно осъществено схващане на света в него биха действували всякакви недействителности, в него би трябвало да действуват всякакви илюзии, които биват извикани на живот. Още затова, че изкуството е принудено да поставя за определено разбиране нещо недействително в живота, все пак то трябва да се корени по определен начин дълбоко в живота.

Но някой би могъл да каже, че от определена граница на чувството от една долна граница на чувството до една друга горна граница на чувството, която без съмнение някои хора трябва първо да развият навсякъде в живота се явява художественото чувство. То се явява, макар и не като изкуство, явява се тогава, когато в сетивния, в обикновения сетивен живот, в обикновеното съществуване на сетивния живот се проявява нещо свръхсетивно, нещо пълно с тайнственост. И то се явява тогава, когато свръхсетивното, чисто мисленото, чисто чувствуваното, чисто преживяното в духа просиява пред нас в една сетивна видима форма, а не чрез това, че е предадено в сламени символи или в дървени алегории, а така, както то самото иска да се прояви в една сетивна форма. Че обикновеното сетивно се показва още в обикновения живот така да се каже като нещо вълшебно, като нещо, което има в себе си един вид свръхсетивно, това чувствува всеки човек, който държи своята душа между двете гореспоменати граници на настроението.

Можем напълно да кажем: когато някой ме е поканил и мен позволява да вляза в една стая, която има червени стени, аз имам определено предположение, което при червените стени е свързано с някакво художествено чувство. Когато съм въведен в една стая с червени стени и срещу мене застава човекът, който ме е поканил, аз чувствувам като нещо естествено, че той ми съобщава всякакви неща, които са ценни за мене, които ме интересуват. И ако не такъв случаят, аз чувствувам цялата покана в стаята с червени стени като една лъжа на живота и ще си отида незадоволен от там. Когато някой ме приеме в една синя стая и никак не ме оставя да кажа нещо, а непрекъснато ми бръщолеви, аз ще чувствувам цялата обстановка като извънредно неприятна и ще си кажа, че този човек ме е излъгал още с цвета на своята стая. В живота можем да срещнем безброй такива неща. Една дама с червена дреха, която ме среща, аз ще я чувствувам като извънредно неистинна, ако тя се представя като много скромна. Ние ще чувствуваме една дама с къдрава коса като истинна само тогава, когато тя е малко закачлива, малко нахална. Когато тя не е закачлива и нахална, ние изпитваме едно разочарование. Самопонятно е, че в живота нещата не трябва да бъдат такива; животът има правото да ни изкара от такива илюзии, обаче съществуват все пак определени граници на настроението, сред които човек чувствува по този начин.

Естествено нещата не могат да бъдат обхванати в общи закони; някой човек може да чувствува съвършено различно върху тези неща. Обаче положението е все пак такова, че за всеки човек съществува в живота едно така устроено чувствуване, при което външното, което застава срещу него в сетивния свят, той го чувствува напълно като нещо, което съдържа в себе си така да се каже нещо духовно, едно духовно положение, едно духовно устройство, едно духовно настроение като омагьосано в него.

Някому може напълно да му се струва, като че онова, което стои там пред него като едно предизвикателство на душата, и в което така често в живота сме разочаровани, разочаровани сме горчиво, предизвиква необходимостта да бъде създадена едно особена сфера на живота именно за такива нужди, които изискват задоволяване в човешкия живот. И тази особена сфера на живота ми се струва на мене, че тя е именно изкуството. То дава форма именно на това от останалия живот, което задоволява онова чувство, което лежи сред такива граници на чувствуването.

Но човек ще може вероятно да приближи до себе си изживяното с изкуството тогава, когато се постарае да вникне с погледа дълбоко в процесите на душата, които стават, било при художественото творчество, било при художествената наслада. Защото достатъчно е човек да е живял действително само малко с изкуството, достатъчно е само да се е постарал да се справи с него по-интимно, и той ще открие, че именно душевните процеси, които трябва да бъдат сега описани при художника и при художествено наслаждаващия се отнасят някакси обратно, но всъщност те са същите. Художникът изживява това, което иска да опише, предварително, така че той изживява първо определен душевен процес, който след това е заменен чрез един друг; художествено наслаждаващият се изживява втория душевен процес, за който говоря, изживява го първо и след това изживява първия, от който е изходил художникът. Сега аз мисля, че хората се приближават трудно до изкуството, че те се приближават така трудно психологически до него, защото не се осмеляват да слязат толкова дълбоко в човешката душа, колкото е необходимо, за да уловят онова, което всъщност предизвиква художествената нужда. Може би въобще едвам нашето време е годно, да говорим малко по-ясно върху тази художествена нужда. Защото както и да се мисли върху някои художествени насоки на най-близкото минало и на настоящето, каквото и да се мисли върху импресионизма, върху експресионизма, и т.н., говоренето върху които понякога произхожда от една твърде нехудожествена нужда, едно нещо не може да се отрече: че чрез възникването на тези насоки художественото чувствуване, художественият живот са изнесени сега повече на повърхността на съзнанието от определени дълбочини на душата, които се намират далече, много далече в подсъзнанието и които по-рано не са били изнесени нагоре от това подсъзнание. Днес хората проявяват напълно по необходимост повече интерес за художествените и наслаждаващите се на изкуството човешки душевни процеси чрез всичко това, което се е говорило върху такива неща като импресионизма и експресионизма,  отколкото е бил случаят в миналите времена, когато естетическите понятия на учените господа са стояли много далече от това, което е живяло всъщност в изкуството. В последно време при разглеждането на изкуството са били намерени понятия, представи, които в известно отношение стоят близо до това, което настоящото изкуство твори, поне в сравнение с минали времена.

Животът на душата е всъщност безкрайно много по-дълбок, отколкото обикновено се предполага. И фактът, че човекът има множество изживявания в дълбочините на душата в подсъзнанието и в безсъзнанието, за които малко се говори в обикновения живот, това много малко хора предчувствуват. Но човек трябва да слезе малко по-дълбоко в този душевен живот, за да го открие именно там, където трябва да се търси настроението между посочените преди малко граници. Нашият душевен живот се колебае така да се каже между най-различните състояния, които повече или по-малко нищо от това, което днес казвам, не е мислено педантично които повече или по-малко представляват два вида: веднъж в дълбочините на човешката душа има нещо, което иска да се издигне нагоре по един свободен начин, което понякога измъчва душата съвсем несъзнателно, но все пак я измъчва и което, когато тази душа е особено организирана за споменатото настроение, иска непрестанно да се разтовари също при едно здраво устройство на човека иска да се разтовари като видение. Когато поводът за споменатото душевно настроение е налице, нашият душевен живот се стреми всъщност, много повече отколкото се вярва, стреми си постоянно към това, да се превърне в смисъла на видението. Здравият душевен живот се състои именно в това, че тази "воля на видението" остава да съществува само като стремеж, че видението не излиза наяве.

Този стремеж към видение, който всъщност съществува в душата на всички хора, може да бъде задоволен, когато държим срещу душата това, което иска да се роди, но не трябва да се роди в една здрава душа именно болестното видение -, когато го поставим срещу душата в едно външно впечатление, в една външна форма, в едно външно скулптурно произведение или нещо подобно. И тогава външното скулптурно произведение, външната форма може да бъде онова, което се явява, за да оставим по един здравословен начин в основата на душата това, което всъщност иска да бъде видение. Ние предлагаме така да се каже на душата от вън съдържанието на видението. И ние и предлагаме само тогава нещо действително художествено, когато сме в състояние да отгатнем от оправдани визионерни стремежи, каква форма, какво образно впечатление трябва да предложим на душата, за да бъде изравнен нейният стремеж към визионерното. Аз  вярвам, че много разглеждания на по-новото време, които се впускат в тази насока, която се нарича експресионизъм, са близо до тази истина, и че обясненията върху него са на път да намерят това, което аз току що казах; само че хората не отиват достатъчно далече, не виждат достатъчно дълбоко в душата и не се запознават с този неудържим стремеж към визионерното, който се намира всъщност във всяка човешка душа. Обаче това е само едното. И когато пребродим художественото творчество и художественото наслаждение, ние можем добре да видим, че един род произведения на изкуството има един произход, който отговаря на тази нужда на човешката душа.

Но съществува също един друг произход на художественото. Произходът, за който сега току що говорих, се крие в определено устройство на човешката душа, в нейния стремеж да има видения като свободно издигаща се нагоре представа. Другият произход се крие в това, че в самата природа са омагьосани тайни,  които могат да бъдат намерени само тогава, когато човек се задоволи не да предполага научно това не е нужно в случая -, а да чувствува, кои са всъщност по-дълбоките тайни на разпространяващата се около нас природа.

Тези по-дълбоки тайни на простиращата се около нас природа се представят може би пред съвременното съзнание на човечеството даже твърде парадоксални, когато човек ги изкаже, но все пак има нещо, което именно от нашето време нататък прави този вид тайни, за които говоря, все по-популярни и по-популярни. В природата има нещо, което не е само растящ, развиващ се и разцъфтяващ се живот, на което естествено се радваме при една здрава душа, а освен това в природата съществува нещо, което в обикновения смисъл наричаме смърт на живота, разрушение. В природата съществува нещо, което непрестанно разрушава и побеждава един живот чрез друг. Който може да чувствува това, ще може да чувствува, когато пристъпва към човешката форма, към естествената човешка форма нека изберем имен но този отличен пример -, че тази човешка форма съдържа в нейните отделни части нещо пълно с тайнственост: че във всеки момент тази форма, която се осъществява във външния живот, бива умъртвена чрез един по-висш живот. Тази е тайната на всеки живот: непрестанно и навсякъде един по-нисш живот бива умъртвен чрез един по-висш. Тази човешка форма, която е проникната от човешката душа, от човешкия живот, е постоянно убивана чрез човешката душа, чрез човешкия живот, бива постоянно победена. А именно така, че можем да кажем: човешката форма като такава носи в себе си нещо, което би било съвсем различно, ако би била изоставена напълно на самата себе си, ако би могла да следва нейния собствен живот. Обаче тя не може да следва този неин собствен живот, защото в нея има един друг живот, който убива този живот.

Скулпторът пристъпва към човешката форма, открива, макар и несъзнателно, тази тайна чрез усещането,  чрез чувството. Той разбира, че тази човешка форма иска нещо, което не се изразява при човека, което бива победено от един по-висш живот, чрез душевния живот, бива убито чрез душевния живот; той създава един вид магически от човешката форма това, което липсва на действителния човек, което природата скрива. Гьоте е чувствувал нещо подобно, когато говореше за "явните тайни". Можем да отидем още по-нататък. Можем да кажем: навсякъде в широката природа съществува на основата тази тайна. Всъщност никакъв цвят, никаква линия вън от природата не се явява така, без нещо по-низше да бъде победено от нещо по-висше. Може да се случи също обратното, понякога по-висшето може да бъде победено от по-низшето. Обаче във всичко може да се открие, може да бъде намерено отново това, което всъщност бива победено, и става това художествено творящо.

И когато човек дойде до такова победено нещо, което е размагьосано, особено от магията, и знае да го изживее по правилен начин, тогава то се превръща в художествено чувствуване.

Искам да изкажа още по-точно именно върху това последното. При някои Гьотеви работи имаме нещо, което още не е било никак изтъкнато, имаме всъщност пълни със значение човешки истини. Гьотевото учение за метаморфозите, което изхожда от това, че например при растението цветните листа са преобразени обикновени листа, което след това бе разпростряно върху всички природни форми, Гьотевото учение за метаморфозите, когато някога онова, което се крие в него, бъде извлечено от едно още по-обширно познание на природата отколкото е било възможно по времето на Гьоте съобразно с развитието на новата епоха, това Гьотево учение за метаморфозите има в себе си заложби да се прояви и да стане нещо много по-обширно, когато някога природата бъде разбулена чрез един широк възглед. Бих могъл да кажа: при Гьоте това учение за метаморфозите е още твърде умствено ограничено. То може да бъде разширено.

Ако се придържаме отново към човешката форма, като един пример можем да кажем следното: онзи, който разглежда един човешки скелет, вижда още при едно съвсем повърхностно наблюдение, че този човешки скелет се състои всъщност от явно две части, от два члена бихме могли да отидем по-далече, но днес това би ни довело твърде далече: от главата, която е така да се каже само сложена върху останалия скелет на тялото, и от останалия скелет на тялото. Който има сега едно чувство за превръщането на формите, който може да види, как формите преминават така едни в други, както мисли Гьоте, че обикновеният зелен лист преминава в обагрения лист на цвета, ще може да забележи, ако разшири по-нататък този начин на разглеждане нещата, че човешката глава е едно цяло и останалият организъм е също едно цяло, и че едното е метаморфоза на другото. Целият останал човек е по един пълен с тайнственост начин такъв, че може да кажем: когато го гледаме по съответен начин, той може да бъде превърнат в една човешка глава. И човешката глава е нещо, което, бих могъл да кажа, съдържа целия човешки организъм, само че заоблен, развит по-нататък. Обаче забележителното е: когато човек има способността да вижда правилно нещата, когато има способността да вижда добре именно това нещо и е действително в състояние да превърне в своята вътрешност човешкия организъм така, че той да стане в неговата цялост една глава, и може да превърне човешката глава така, че тя да се яви като самия човек, тогава обаче в двата случая излиза нещо съвършено друго. В единия случай, когато превърнем главата в цялостния организъм, получаваме нещо, като пристегнат, като че навсякъде склерозиран. Когато оставим останалия организъм да ни действува така, че той се превръща за нас в глава, получаваме нещо, което изглежда много малко подобно на обикновения човек, което напомня за човека само във формите на неговата глава. Получава се нещо, което няма вкостенени опре делени растежни наставки, раменни лопатки, а което иска да се превърне в крила, което даже иска да израсне над раменете и от крилата иска да се развие над главата, което тогава се явява като една наставка на главата, така щото това, което при обикновената човешка форма имаме ухо, се разширява и се свързва с крилата. Накратко казано, получава се нещо, което е един вид духовна форма. То е онова, което ако чрез едно разширено виждане го развием до това, до което Гьоте е стигнал предчувствуващо хвърля напълно светлина в тайните на човешката природа. Така щото при този пример можем да видим: природата е такава, че всъщност във всяка част тя се стреми, не само абстрактно, а в нагледна конкретност, да стане нещо съвършено друго, нещо съвършено различно от това, което ни показва сетивно. Когато чувствуваме с проникновение, ние никъде нямаме чувството, че някоя форма, че въобще каквато и да е в природата освен това, което то е сетивно, не би имала още и възможността да бъде нещо съвършено друго. Особено при един такъв пример това се изразява така значително, че в природата постоянно един живот бива победен, бива убит от един друг живот.

Ние не можем да видим онова, което чувствуваме като един двоен човек, като едно раздвоение в човешкия растеж, само поради това, че нещо по-висше, нещо свръхсетивно съединява една с друга тези две страни на човешкото същество, довежда ги в равновесие една с друга така, че пред нас застава обикновената човешка форма. Тази е причината, че природата ни изглежда така чаровна, така пълна с тайнственост сега не по един външен, пространствен, а по вътрешен интензивен начин защото във всяка нейна част тя иска да бъде все повече, безкрайно много повече от това, което може да ни предложи, защото онова, което я изгражда, което я организира, я съединява и съставя така, че един по-висш живот поглъща един по-нисш живот и я оставя да се развие само до определена степен. Който само веднъж насочва своето чувство в това направление, което посочих тук, той ще открие навсякъде, че тази явна тайна, че този преминаващ през цялата природа чар е онова, което, както стремежът от вътре е насочен към визионерното, така то действува от вън и подбужда човека да се издигне над природата, да започне някъде да взема от цялото нещо особено и от там да направи да лъчезари онова, което природата иска да осъществи в една нейна част, което може да се превърне в нещо цяло, което обаче в природата не е нещо цяло.

Може би тук мога да спомена следното: при изграждането на Антропософското Общество в Дорнах при Базел бе направен опит да осъществим пластично това, което аз току що посочих. Направен бе опит да създадем една група изваяни от дърво, която представлява типичния човек така, че това, което иначе е само заложба, но е подтиснато чрез по-висшия живот, е представено така, че цялата форма се превръща първо в жест и след това жестът отново е доведен до покой. Тогава тук бе преследвано пластично /скулптурно/ това, което в обикновената човешка форма е държано подтиснато не самият жест, който се прави от душата, а онзи, който бива убит само в душата, който е държан подтиснат от живота на душата да бъде събуден този жест и след това да бъде отново доведен в покой. Следователно в този типичен човек на споменатата група бе преследвано да бъде поставена първо като жест в движение спокойната повърхност на човешкия организъм и след това да бъде отново доведена до покой. Чрез това ние стигнахме съвсем естествено до чувството да направим да изпъкне по-силно онова, което е заложено във всеки човек, но самопонятно е задържано чрез по-висшия живот, а именно асиметрията, която съществува у всеки човек при никой човек дясната страна не е както лявата. Но тук ние направихме да изпъкне по-силно тази асиметрия, освободихме така да се каже онова, което е задържано в един по-висш живот, но след това трябваше с хумор да го свържем отново на една по-висока степен и се наложи да примирим отново това, което изглежда натуралистично отвън. Налага се да примирим художествено това престъпление против натурализма, състоящо се в преувеличението на асиметрията, също да вложим иначе и някои други черти в жеста и след това да доведем отново този жест до покой. Това вътрешно престъпление ние трябваше да покажем побеждаването, което се ражда тогава, когато човешката глава преминава чрез метаморфозата в една тъмна, подтискаща форма, която сега обаче бива отново победена чрез Представителя на човечеството: тази тъмна форма е до неговите нозе, тя е така, че може да бъде почувствувана като един член, като една част на това, което представлява човека. Другата фигура, която да създадем  в допълнение, представлява онова, което чувството изисква, когато освен главата останалата човешка форма става така мощна, каквато тя е иначе в живота, но е задържана от по-висшия живот, когато израства прекалено онова, което иначе е останало атрофирано: като например се наставя в раменните лопатки, което в човека се крие вече несъзнателно в неговата форма и е определен луциферически елемент в него, един елемент, който иска да излезе от човешкото същество. Когато всичко това, което е заложено в човешката форма като израстващо от инстинктите, от желанията, се превръща във форма, докато иначе то е задържано чрез един по-висш живот чрез умствения живот, чрез разумния живот който разумен живот се развива иначе в човешката глава, осъществява се в човешката глава, ние имаме възможността да обезмагьосаме природата, да изтръгнем от природата нейната явна тайна, като отново поставяме в отделните части това, което природата убива в тези отделни части,  за да направи от тях едно цяло, така че наблюдателят чувствува необходимостта да извърши в своята душа онова, което иначе природата е извършила преди него. /Групата изваяна от дърво, за която става дума  по-горе, е висока девет метра и представлява Христос наречен още Представител на човечеството между Луцифер и Ариман. Бележка на преводача./ Природата е направила всичко това. Тя действително е съгласувала човека така, че от различните отделни  членове той е съставен хармонично. Когато отново освобождаваме това, което е омагьосано в природата, ние разтваряме природата, ние разтваряме природата в нейните свръхсетивни сили. Ние не изпадаме в положението да търсим по един саменно-алегоричен или умствено-нехудожествен начин нещо като идея, като измислено, нещо като чисто свръхсетивно-духовно зад нещата на природата, а стигаме до там просто да питаме природата: как би израснала ти в твоите отделни части, ако твоят растеж не би бил прекъснат от един по-висш живот? Ние стигаме до там, да освободим нещо свръхсетивно, да го освободим от сетивното, докато иначе то е омагьосано в сетивното. Ние стигаме до там да бъдем свръхнатуралистични-натуралистични.

Аз вярвам, че във всички различни тенденции и стремежи, които хората са започнали, но при които са останали в самото начало и които се именуват "импресионизъм", може да бъде почувствуван копнежът на нашето време да бъдат намерени действително горепосочените тайни на природата, гореспоменатото сетивно-свръхсетивно на природата, и да му се даде форма. Защото ние имаме чувството, че онова, което става в художественото съответно в художественото творчество и в художественото наслада, трябва днес да бъде издигнато от подсъзнанието в съзнанието повече отколкото е било издигнато в по-предни епохи на изкуството. Това, което става тук, а именно, че едно подтиснато видение бива задоволено, или че пред природата бива поставено нещо, което продължава да сътворява нейния процес: към това винаги са се стремили хората на изкуството.  Защото тези са всъщност двата извора на изкуството. 

Но да се върнем във времената на Рафаел. Самопонятно е, че времената на Рафаел са се стремили съвършено различно към тези неща, отколкото в нашето време към нещо подобно са се стремили Сезан,  Ходлер. Обаче винаги към това са се стремили повече или по-малко художниците, стремили са се към това, което в изкуството е отбелязано с тези две течения. Само че в по-стари времена то е било чувствувано като нещо истински елементарно първоначално, когато художникът не е знаел, че в неговата душа нещо духовно несъзнателно пристъпва към природата и обезмагьосва това, което е омагьосано в нея, когато той го търси в сетивно-свръхсетивното. Ето защо, когато стоим пред една картина на Рафаел, ние винаги имаме чувството, когато въобще искаме да си изтълкуваме това, което иначе остава тъмно долу в подсъзнанието, което не е нужно да изкажем: че уреждаме нещо с произведението на изкуството и с това косвено също и с Рафаел. Но онова, което уреждаме тук, ние можем да имаме чувството както казах, не е нужно да изкажем това, също не и за нашата душа -, можем да имаме чувството, че сме били заедно с Рафаел и един минал живот и сме научили от него много неща, които са проникнали дълбоко в душата. И това, което сме уредили с душата на Рафаел в минали столетия, то се е превърнало в нещо подсъзнателно; след това, когато стоим пред творбите на Рафаел, то отново оживява. Ние вярваме, че стоим срещу нещо,  което отдавна е станало между нашата собствена душа и душата на Рафаел.

Ние нямаме това чувство по отношение на по-новия художник. По-новият художник ни води в духовното така да се каже в своята стая и онова, което става между него и нас, е близо до човешкото съзнание: то става между него и нас в непосредственото настояще. Понеже сега е възникнал този копнеж, тази нужда на времето, затова положението е такова, че също и процесът на възлизащата представа, която всъщност е едно подтиснато видение, иска да бъде задоволен в изкуството. И, макар и днес нещо още елементарно, пред нас застава от другата страна действително освобождението, и след това отново става едно свързване, едно съчетание, едно копиране на природата, тогава това чувство се разширява и ние откриваме, че всъщност е напълно валидно това, което аз сега току що казах. Не за всички цветове, цветовете говорят по-най-различен начин. Докато светлите цветове, червените, жълтите, фактически ни атакуват, казват ни много нещо, сините цветове са такива, които предават на образа преминаването към формата. Чрез синьото ние вече навлизаме във формата, а именно в създаващата формите душа. Художниците бяха на път да открият, да направят такива открития, но често пъти са останали да стоя на половината път. Някои картини на Синьак ни се явяват така малко задоволяващи затова, въпреки че в други отношения те могат да бъдат задоволяващи, защото в тях винаги синьото е третирано по същия начин, както, да речем, жълтото или червеното, без да съществува някакво съзнание, че синият цветен ефект, поставен до жълтия, има съвършено друга валентност отколкото червеното до жълтото. Това изглежда да бъде нещо тривиално за всеки, който може да чувствува цветовете. Обаче в по-дълбокия смисъл художниците са на път да открият такива тайни. Синьото, виолетовото са цветове, които привеждат напълно образа от пълната изразителност във вътрешно перспективното. И напълно мислимо е, щото просто чрез използуването на синьото до другите цветове в една картина, се извежда навън една чудно интензивна перспектива, без да се рисува по някакъв начин. По този начин се стига по-нататък. Стига се до там да се познае, че рисуването действително може да бъде това, което бихме могли да наречем произведение на цвета. Когато някой успява да приведе предаването на цветовете в движение, че първо той има рисунката все тайнствено във воденето на цвета, той ще забележи, че може да постигне това особено при синия цвят, а може да го постигне по-малко при жълтото и червеното, защото не отговаря на тези цветове те да бъдат използувани така, че да се получи вътрешно движение, да се придвижим от една точка до друга. Ако искаме да имаме една форма, която се движи вътрешно ту малка, ту голяма, следователно подвижна е в себе си, тогава, без да изхождаме от принципа на разума или от някоя учена естетика, която никога не е оправдана, а именно тогава, когато изхождаме от елементарното чувствуване, се намираме безусловно принудени да използуваме сини нюансирания, за да приведем тази форма в движение. Ние ще забележим, че само тогава една линия, едвам тогава рисунката, фигурното може да се роди, когато продължим това, което е започнало така, че сме направили синьо оцветеното да премине в движение. Защото всеки път, когато преминаваме от живописното, от колоритното във фигурното, във формата, ние ще пренесем това, което е сетивно, в основния тон на свръхсетивното. При преминаването от светли цветове, през синьото и от там по някакъв начин вътрешно към рисуването, ние ще имаме в светлите тонове преминаването към нещо сетивно-свръхсетивно, което, бих могъл да кажа, съдържа свръхсетивното в един по-малък тон, защото цветът винаги иска да каже нещо, защото цветът винаги има душа, която е свръхсетивна. И ние ще открием, че колкото повече влизаме в рисуването, толкова повече навлизаме в абстрактно-свръхсетивното, което обаче, поради това, че се явява в сетивното, трябва само да се устрои, да се оформи сетивно.

Днес аз мога само да загатна тези неща. Обаче ясно е, че по този начин трябва да се разбере, как в една отделна област цветът, рисунката може да бъде използувана от художественото творчество, че в използуването се намира онова, за което си позволих да кажа; природата го държи омагьосано и ние обезмагьосваме това, което е скрито в сетивното свръхсетивно, което е било убито от един по-висш живот.

Когато разгледаме скулптурата, ние ще открием: в скулптурата, в пластиката за повърхностите както и за линиите съществуват винаги две тълкувания. Аз искам да говоря обаче само за едно тълкуване. Първо едно здраво чувствуване не понася, щото пластичната повърхнина да остане онази, която тя е в естествената човешка форма, защото там тя е убита чрез човешката душа, чрез човешкия живот, чрез нещо по-висше. Ние трябва да търсим собствения живот на повърхнината, когато първо сме изкарали духовно живота или душата, която се намира в човешката форма, трябва да търсим душата на самата форма. И ние забелязваме, как намираме тази душа, когато не оставяме повърхнината огъната веднъж, а огъваме още веднъж еднократната гънка, така че имаме една двойна гънка, така че имаме една двойна гънка, едно двойно огъване. Ние забелязваме, как по този начин накарваме формата да говори и забелязваме също, че дълбоко в нашето подсъзнание по отношение на това, което сега обясних повече като едно анализиращо чувство, съществува едно синтетично чувство. Сетивната природа се разпада в нещо чисто сетивно-свръхсетивно, което е само победено в по-висши степени на живота. Вътре в границите на споменатите душевни граници ние имаме един елементарен стремеж да обезмагьосаме по този начин природата, за да видим, как в нея сетивно-свръхсетивното се намира така, както кристалите в една друза /грозд от кристали/, и как чрез това, че те се намират в една друза, техните повърхнини се пресичат. Обаче човекът има също отново в себе си онази способност, която бих могъл да нарека синтеза, едно синтетично чувство, той има тази способност често пъти много силно изразена именно тогава, когато това разцепване, това анализиране, това разтваряне на природата в нещо сетивно-свръхсетивно съществува интензивно в неговото подсъзнание.

Особеното е, че онзи, който може да наблюдава правилно човека, може да направи откритието, че едно сетиво винаги е използувано от нас по много едностранчив начин. Когато виждаме с очите цветове, форми,  светлинни ефекти, ние развиваме окото по един едностранчив начин. В окото винаги има нещо като едно тайнствено сетиво на осезанието; винаги когато гледа, окото също чувствува. Обаче в обикновения живот това е подтиснато. Но чрез това, че окото се развива едностранно, ние имаме, ако можем да чувствуваме нещо подобно, имаме постоянно стремежа да изживеем онова, което се проявява в окото като чувствува що сетиво, като самочувствие, като сетиво на движението, което се развива, когато вървим през пространството и чувствуваме, как се движат нашите крайници и което е подтиснато. Онова, което се проявява в окото от другите сетива и което е подтиснато в него, него чувствуваме ние възбудено, въпреки че остава спокойно, в другия човек, когато гледаме. И това, което е възбудено по този начин във виждането, което обаче е подтиснато чрез едностранчивостта на окото, това преобразява скулпторът, дава му друга форма.

Скулпторът създава всъщност форми, които окото вече вижда, но които то вижда толкова слабо, че това слабо виждане остава напълно в подсъзнанието. Това е едно непосредствено привеждане на осезанието в зрението, на което служи скулпторът. Ето защо скулпторът трябва, или да се старае да превърне спокойната форма, която иначе е само предмет на едностранчивото око, в жест, който винаги ни възбужда да бъде подражаван отново в един жест и този жест, който сега сме освободили от магията, да бъде отново доведен до спокойствие. Защото всъщност това, което бива възбудено в тази посока и отново бива доведено в спокойствие в другата посока, което действува в нас като душевен процес, когато творим художествено или се наслаждаваме художествено, е от едната страна винаги така, както в обикновения живот човекът вдишва и издишва. Този процес, извлечен от човешката душа, прави понякога едно гротескно впечатление, въпреки че от друга страна предизвиква чувството за интензивните безкрайности, които са омагьосани в природата.  Развитието на изкуството и това показват именно определени наченки, които имаме от десетилетия насам и особено в настоящето се движи напълно в посоката, да стигне зад такива тайни и да даде форма на тези неща повече или по-малко несъзнателно. Не е нужно да говорим много върху тези неща, те ще бъдат все повече и повече оформени от изкуството.

Някога например ще почувствуваме следното даже при определени хора на изкуството можем да кажем,  че те са почувствували нещо подобно повече или по-малко съзнателно или несъзнателно; ние разбираме например наскоро починалия Густав Климт особено добре, когато допускаме подобни предпоставки в неговото чувство, в неговия разум. Някога ще почувствуваме следното: да предположим, че в нас се ражда стремежът да нарисуваме една хубава жена. Обаче онзи, който има едно тънко чувство, може да почувствува, че в момента, когато е направил нещо от една хубава жена, в същия момент той е пренесъл тази хубава жена вътрешно, духовно-свръхсетивно, от живота към смъртта. В същия момент, в който се решим да нарисуваме една хубава жена, ние сме я убили духовно, отнели сме и нещо иначе бихме могли да застанем срещу жената и живота, не бихме оформили това, което в образа може да бъде оформено художествено -, ние трябва първо да сме убили художествено жената и след това трябва да бъдем в състояние да проявим толкова много хумор, за да я оживим отново вътрешно. Това натуралистът не може да направи фактически. Натуралистичното изкуство боледува от това, че му липсва хуморът. Ето защо то ни доставя много мъртви трупове, доставя ни това, което в природата убива всеки по-висш живот, обаче липсва му хуморът, за да оживи отново това, което в първия процес трябва да убие. Даже една прелестна жена по отношение на нея ни се струва, като че не само сме я убили тайнствено, а като че първо сме я малтретирали и след това сме я убили. Това е винаги един процес, който се движи в едната посока, този процес на убиването, който е свързан с това, че трябва да копираме това, което в един по-висш живот побеждава нещо, което в природата иска да встъпи в съществуванието. Винаги имаме едно убиване и едно новооживяване чрез хумора, което трябва да стане в душата както на художествено творящия така и на художествено наслаждаващия се. Ето защо онзи, който иска да нарисува едно пъргаво селско момче на планинското пасище, няма нужда да предаде това, което вижда, а преди всичко трябва да бъде наясно, че в това, което е схванал като художествен замисъл, той убива пъргавото селско момче на планинското пасище, или поне го е вцепенил, и че трябва отново да оживи тази вцепенена форма, трябва да и предаде един израз, един жест, който сега отново съединява с останалата природна връзка това, което е убито в отделните части, и чрез това да даде един нов живот. Такива неща се е опитал да постигне Ходлер. Днес те отговарят напълно на копнежите на хората на изкуството.

Можем да кажем, че двата извора на изкуството отговарят на най-дълбоките нужди, на несъзнателните нужди на човешката душа. Да бъде създадено едно задоволяване на това, което всъщност иска да се превърне във видение, това винаги ще се превръща повече или по-малко в експресионистичната форма на изкуството, макар и да не трябва да отдаваме голямо значение на тази характерна дума. И онова, което трябва да бъде създадено, за да съедини отново това, което сме разтворили в неговите сетивно-свръхсетивни съставни части в някоя форма, или от което сме убили непосредствения сетивен живот, за да му вдъхнем самите ние свръхсетивен живот, ще доведе до импресионистичната форма на изкуството. Тези две нужди на човешката душа са били винаги изворите на изкуството, само че в общото развитие на човечеството в непосредственото минало едното е преследвано експресионистично, другото импресионистично. Вероятно отивайки бързо към бъдещето то ще се оформи в особено голям размер. В бъдещето хората ще чувствуват художествено тогава, когато разширят все повече и повече неумственото съзнание, а чувството, когато развият интензивно именно това последното в тези две направления. Тези две направления това трябва да подчертаваме постоянно отново по отношение на определени погрешни разбирания тези две направления не отговарят никак на нещо болестно. Болестното ще връхлети човечеството именно тогава, когато влечението към визионерното, което в определени граници представлява един здравен природен процес, когато това влечение към визионерното не бъде задоволено чрез експресионистичното изкуство, или когато това, което все пак нашето подсъзнание върши постоянно, а именно разполагането на природата в нейните сетивно-свръхсетивни части, не бъде постоянно и постоянно проникнато с един по-висш живот чрез един истински художествен хумор, за да стигнем в състояние да копираме в произведенията на изкуството това, което природата върши творчески.

Аз вярвам напълно, че художественият процес е в много отношения нещо намиращо се дълбоко, дълбоко в подсъзнанието, но все пак може да бъде от голямо значение за живота да имаме при определени обстоятелства такива силни, такива интензивни представи за художествения процес, че тези силни, интензивни представи да произвеждат в душата нещо, което слаби представи никога не произвеждат, а именно да се превърнат в чувство. Когато тези два източника на изкуството се проявят чувствено в човешката душа, тогава ще се види без съмнение, колко здраво е чувствувал Гьоте, когато за определен момент на живота такива неща са винаги разбира се едностранчиви той чувствувал истински художественото в музиката, като е казал: музиката представлява затова най-висшето в изкуството както казах, това е едностранчиво, защото всяко изкуство може да стигне до тази висота, но когато характеризираме, ние винаги характеризираме едностранчиво -, музиката представлява най-висшето затова, защото тя никак не е в състояние да подражава нещо от природата, а е съдържание и форма в нейния собствен елемент. Но така всяко изкуство става съдържание и форма в неговия първичен елемент, когато изтръгва по посочения начин от природата нейните тайни, не чрез измисляне, не чрез измъдруване, а чрез откриване на сетивно-свръхсетивното в нея. Аз вярвам, че без съмнение в самата душа има често пъти един много тайнствен процес, когато  насочим дълбоко вниманието върху сетивно-свръхсетивното в природата. Самият Гьоте е употребил този израз "сетивно-свръхсетивно". И въпреки че той нарича това сетивно-свръхсетивно една явна тайна, то може да бъде намерено само тогава, когато подсъзнателните душевни сили могат да се потопят напълно в природата.

Визионерното се ражда в душата някакси чрез това, че свръхсетивното изживяното иска да се разтвори: то се надига нагоре от душата. Отново, което може да бъде изживяно външно като духовно, външно като свръхсетивно, него изживява онзи, който въобще може да изживява духовно, изживява го не чрез видение, което в Духовната Наука е тогава пречистено и превърнато в имагинация, него изживява онзи, който може да изживява духовно, чрез интуицията. Чрез видението човек изкарва вътрешността до определена степен навън, така че вътрешното става нещо външно в самите нас; в интуицията човек излиза вън от самия себе си: той слиза вътре в света. Обаче това слизане остава нещо недействително, ако човек не е в състояние да обезмагьоса това, което природата държи омагьосано, което тя винаги иска да победи чрез един по-висш живот. Когато човек застава след това в тази обезмагьосана природа,  той живее тогава в интуиции. Тези интуиции, доколкото те се проявяват в изкуството, са свързани без съмнение с интимни изживявания, които душата може да има, когато излизайки вън от себе си тя става едно с нещата. Ето защо Гьоте, изхождайки от своето всъщност до висока степен импресионистично изкуство, каза към един свой приятел: Искам да ви кажа нещо, което може да ви изясни отношението на човека към това, което аз съм създал. Моите неща не могат да станат популярни. Само онези, които са изживели нещо подобно, които са минали през същия случай, само те ще разберат в действителност моите работи.  Гьоте имаше вече това чувствуване на изкуството. То излиза наяве особено художествено изразено в още малко разбраната втора част на неговата трагедия "Фауст". Гьоте притежава вече това чувствува не на изкуството, да търси сетивно-свръхсетивното чрез това, че частта на природата да бъде позната като това, което иска да стане едно цяло издигайки се над самото себе си, което метаморфоризирайки се става отново нещо друго и след това бивайки съединено с другото в едно произведение на природата бива убито чрез един по-висш живот. Когато проникваме по такъв начин в природата, ние навлизаме в много по-висок смисъл в една истинска действителност, отколкото вярва обикновеното съзнание. Това, в което проникваме, доставя обаче най-голямото доказателство за това, че изкуството няма нужда да копира просто сетивното или да изразява свръхсетивното, чисто духовното, чрез което би се заблудила към две страни, но че изкуството може да даде форма, може да изрази това, което е сетивно в свръхсетивното,  свръхсетивно в сетивното. Ние сме може би в най-истинския смисъл на думата натуралисти именно чрез това, че познаваме сетивно-свръхсетивното и ставаме натуралисти именно по отношение на сетивно-свръхсетивното тъкмо затова, защото можем да го схванем само тогава, когато сме същевременно супер натуралисти. И, както вярвам, така в душата ще могат да се развият истински художествени изживявания, могат да се развият така, че да възбудят също художественото разбиране, художествената наслада. Но този начин човек ще може да развие по определен начин в самия себе си способността да живее художествено в изкуството. Без съмнение обаче именно едно такова интензивно по-дълбоко разглеждане на сетивно-свръхсетивното и неговото осъществяване чрез изкуството ще направи разбираемо Гьотевите дълбоко чувствувани, излезли от дълбоко разбиране на света думи, от които аз изходих, думите, които искат да изразят по един обхватен начин нашето отношение като човек към изкуството тогава, когато сме в състояние да схванем дълбоко изкуството в неговото отношение към истинската, също към свръхсетивната действителност.

И понеже човечеството никога не може да съществува без свръхсетивното, понеже самото сетивно би загинало, ако то не би живяло в свръхсетивното, то ще осъществи чрез своите собствени нужди все повече и повече това, което Гьоте е казал:

"Комуто природата започва да разкрива нейната явна тайна, той чувствува един неудържим копнеж към нейния най-достоен тълкувател, изкуството".