ШЕСТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Вроцлав, 15. Юни1924

Нека това, което се представя пред нас чрез непосредственото наблюдение на нашето отношение към живота между раждането и смъртта веднъж го сравним с това, което човекът трябва вътрешно да изпитва към връзката на своето душевно-морално поведение, мислене и дейност с резултата от това морално-душевно поведение. Точно през тези вечери ние изходихме от такива наблюдения и накрая ще оставим нашите разяснения отново да се влеят в такива наблюдения. Когато от една страна погледнем начина, по който нашите морално-душевни действия произлизат от нашите намерения, от цялата нагласа на душата ни, когато непредубедено разгледаме самите нас, ние виждаме, как определяме някои от нашите действия като морално добри, които могат да се причислят към мировия процес, а други като морално лоши, несъвършени; такива, които душевно не могат да се причислят към мировия процес. Но всичко това, което става чрез хората, не може да има само моментно значение - така всъщност всеки сам може да си каже, - както всичко в природата не може да има само своето мигновено значение, а има своите въздействия, своите последствия. Всичко става причина за нещо друго или е следствие от нещо друго. Човешкият живот съвсем не би се включвал в хода на световните събития, ако това, което той носи в себе си, не би могло да бъде причина и следствие. Но докато ние напълно можем да бъдем доволни, когато наблюдаваме в природата, как нещо произлиза от своята причина, съвсем не можем да бъдем доволни за връзката на нашето морално-духовно изживяване с хода на света. Ние виждаме, как във физическите събития не се установява непосредствена връзка между това, което трябва да последва от нашата морално-душевна нагласа и това, което в течение на физическия живот наистина се случва. И също така, когато разгледаме това, което се случва между хората, и когато наблюдаваме душите, ние често виждаме, че този, който при дадени обстоятелства, изглежда морален, душевно добър, бива постиган от нещастия, от лоши неща в света, докато този, който е душевно слаб, лош, зъл, е възможно да бъде засегнат от външни нещастия, но не е така, че във всичко получава отплата или нещо подобно за това, което живее в неговата душа. Накратко, когато погледнем в природата, ние не намираме връзка между това, което човекът изживява, което го постига от съдбата и това, което е същността, естеството на неговата воля и би било една, би могло да се каже, съвсем безотговорна илюзия, ако за отделния земен живот човекът си въобрази, че ходът на неговия, определен от съдбата живот, някак си се получава като следствие от неговата морална воля. Лошият може да е щастлив, добрият може да бъде нещастен. В тези две изречения се изразява това от земния живот, което първоначално прави този земен живот неразбираем относно висшата човечност. И от това ние ще видим, как човекът, както е поставен в света, не е в състояние да остави да се проявят съответните следствия от неговите действия. В отделния земен живот моралното остава вътрешна душевна нагласа, вътрешно душевно настроение, не може непосредствено да се разкрие във външната физическа действителност. Но възможно е, душевната нагласа да стане реално следствие на душевното настроение. Въпреки, че нашето добро поведение вътрешно душевно може да ни задоволява, възможно е да ни постигне нещастие, което стои в крещящо противоречие с това, което ние всъщност причиняваме; но това, което се е получило по този начин, въпреки това остава вътрешно-душевно. Човек трябва да си признае, че във физическия живот той не е в състояние да осъществи външно това, което морално-душевно носи в неговата душа.

Когато така разглеждаме кармата, как предишните земни животи проникват в по късните, - както направихме това през последните дни, - ние достигаме до една такава вътрешна, съответна връзка на по-късното с по-ранното в душевно моралната област. С други думи това означава, че тук във физическия земен живот човекът има една организация, която връща в душевността му душевните следствия от неговото морално поведение, не ги оставя да се проявят в единия земен живот. В този земен живот човекът е безсилен да прояви това, което морално носи в душата си. Безсилен е човекът; неговата външна физическа конституция, неговата етерна субстанция го правят безсилен. В живота си между смъртта и едно ново раждане човекът става толкова силен, колкото е безсилен тук във физическото тяло. Щом обаче тук във физическия живот физическото тяло и етерното тяло му пречат, щом го правят безсилен, трябва да има нещо в живота между смъртта и новото раждане, което да го прави силен, за да ги осъществи в по-късния си земен живот. С нашето физическо тяло и с нашето етерно тяло тук се намираме всред природните царства. Това, което ние трябва да вземем от природните царства за нашето физическо и за нашето етерно тяло ни прави безсилни, немощни. С това, с което преминаваме през портата на смъртта, с нашата собствена душевно-духовна същност, ние ставаме мощни след смъртта, понеже между смъртта и едно ново раждане сме свързани със съществата на висшите йерархии, също както тук на Земята сме свързани с царствата на природата. Съществата от висшите йерархии се разделят на три царства. В най-долното в известна степен царство са Архаи, Архангели и Ангели, в средното царство - Ексусиаи, Динамис, Кириотетес и в най-висшето царство - Престоли, Херувими и Серафими. В течение на тези лекции ние представихме, как човекът живее между смъртта и едно ново раждане с истинската същност на звездите и поради това с тези висши йерархии. Но за да може морално-душевното да се прояви в нашия земен живот, трябва да се случи следното:

Най напред ние трябва да запазим като истина в душата си това, което е следствието от нашето морално-душевно мисловно настроение, от чувствата, от волевите импулси. Ние трябва да го запазим и да чакаме, докато в живота между смъртта и новото раждане получим помощта на съществата от висшите йерархии. Тогава това, което ние носим в душата си, първо минава през духовния свят, появява се пак в един нов земен живот под формата, под която трябва да се прояви. Какво бихме били, ако в земния живот непосредствено можехме да осъществим това, което душевно-морално носим в нас? Ние не бихме били хората от земния живот! Представете си, че носите нещо морално-душевно във вас, за което с право можете да предполагате, че то би създало една щастлива световна ситуация и това се случи, вие сте могли да го осъществите. Какво бихте били тогава? Вие бихте били магьосник, не един човек на земния живот! Защото, ако едно такова душевно-духовно непосредствено се осъществи, то в основата си ще е магическо действие. В отделния земен живот между раждането и смъртта през нашия настоящ миров цикъл човекът не е магьосник, но той е магьосник заедно със съществата на висшите йерархии, като действа между смъртта и едно ново раждане и продължава това действие, когато от този живот между смъртта и едно ново раждане той отново слезе в земния живот. Кармическото развитие на човека през тези два така съвсем различни начина на съществуване - земния и този между смъртта и едно ново раждане, - е действително областта, където човекът действа магически. Когато ние разглеждаме физическия човек, както той стои пред нас във външния живот, за нас той се разделя - това аз описах в края на моята книга «За загадките на душата» - в нервно-сетивна система, ритмична система и веществообменно-двигателна система. Обмяната на веществата и двигателната система с крайниците са взаимно свързани, Когато движим нашите крайници ние засилваме обмяната на веществата, тя трябва да действа сама, трябва да се изразходват сили в човека. Обмяната на веществата трябва сама да работи. Във вътрешното изживяване също трябва да става обмяна на веществата. Двете са сродни. Когато първо разгледаме обмяната на веществата в човека, как работи във физическото тяло, ние се изкушаваме да я смятаме за най-низшата система в човешката земна същност. Има хора, които се наричат идеалисти, понеже са свикнали да гледат с известно презрение към веществообменно-двигателната система. За тях тя е най-низшата система, онази система, която идеалистически настроеният човек предпочита изобщо да я няма. Но без нея изобщо не може да се съществува в земния живот. Тя е това, което в земния живот представя човека в неговото несъвършенство.

Това, което тук се вижда е следното: За изграждането на физическия човек веществообменно-двигателната система е най-низшата и оттам има малко общо със същинската човечност в земния живот, но в земния живот тя е свързана със съществата от най-висшата йереархия - Престоли, Херувими, Серафими. Когато вървим из света или работим с нашите ръце, тогава в тази тайнствена дейност лежи дейността на Престоли, Херувими, Серафими. Те обаче остават само помощници, когато човекът продължи своя живот след смъртта и продължава да живее между смъртта и едно ново раждане. Там те остават помощници. Пълна заблуда е да се вярва, че морално-душевното идва от главата. Разглеждано от една висша гледна точка, главата съвсем не е така ужасно важен орган в човека. Главата повече или по-малко всъщност е огледало на външния свят и ако имахме само главата, не бихме знаели нищо друго, освен нещо за външния свят. В главата просто се оглежда външният свят. Изживяванията на главата са само отражения на външния свят. Това, което живее в нас като нравствени импулси, като душевни импулси, не идва от главата, а идва от същата област, където се намира обмяната на веществата и двигателната система, но не от физическата част на веществообмяната-крайници, а от духовно-душевното на системата веществообмяна-крайници, където живеят Престоли, Херувими и Серафими.

И така, ние трябва да си представим следното, за да получим в тази област съответната представа за човека (чертае се). Този трети член на човешката същност, системата - веществообмяна-крайници, първоначално изглежда да е несъвършен, да, иска ни се да кажем, че човекът не е достатъчно издигнат относно своята физическа и етерна организация. Но там вътре има нещо друго, или по-добре казано, тази система стои в нещо друго. Там вътре живеят Престолите - аз, разбира се, показвам това само схематично - вътре творят Херувимите, вътре пламтят Серафимите. Когато човекът мине през портата на смъртта, от него отпада всичко онова, което лежи в основата на физическата система на веществоовмяната-крайници и той остава със своята азова същност в областта на това, в което той беше още през време на живота си - в областта на Престоли, Херувими и Серафими. След това той продължава да живее в лоното на Престоли, Херувими и Серафими. После той се отделя от тях. По-нататък обаче те изграждат - също и към това насочих през тези дни - това, което е било заложено в душевно-нравственото. Тук на Земята човекът поглежда нагоре към небето, за да почувства какво е за него висшето, духовно свръхсетивното. Това човекът прави, докато се намира на Земята. Когато човекът се намира в живота между смъртта и новото раждане, той гледа надолу и вижда какво става от душевно-нравственото му поведение чрез действията на Престоли, Херувими и Серафими. Там той вижда, че когато отново слезе на Земята, долу ще се осъществят последствията. Престоли, Херувими и Серафими работят там за осъществяване на духовното. След като така сме станали внимателни за това, ние виждаме, че човекът по магичен начин изпраща следствията на своите дела от настоящия в следващия земен живот.

Нека сега, след като сме разгледали системата веществообмяна-крайници, да се обърнем към полярно противоположната система, към нервно-сетивната система, която се намира също в целия човек, но предимно е разположена в главата, нека разгледаме главата на човека. Чрез своята глава човекът наистина изживява отражението на настоящия външен свят. Неговите мисли, неговите представи, в които той единствено е буден, всъщност в главата са само отражения от вън. Но когато човек се издигне до инициационната наука, първо до имагинативното познание, тогава, както ви е познато, чрез имагинативното познание, чрез неговото преобразяване се стига до инспиративното познание и след това чрез интуитивното познание се достига назад до предишните земни животи. Тогава се разглеждат предишните земни животи, но те се разглеждат в тяхната духовна форма. В духовния свят също и познанието е нещо изцяло реално. И този, който с истинско инициационно познание прави това, да погледне в предишни земни животи, той не чувства, като че ли сега се намира тук, сега на 15. Юни1924 година, а той се възприема като намиращ се в течението на предишните си животи. Той не само вижда там вътре, а той се възприема с цялото свое същество там. Това не е едно абстрактно-познавателно виждане, това е връщане, идентифициране с това, което човек е бил. Душата се оживява, развълнува се и раздвижва, когато се завърне в предишните земни животи. Чрез това обаче, че човек се връща там, се спечелва възможността той да промени гледната точка на своя мироглед.

Каква е гледната точка на външния мироглед, която човек обикновено има? Гледната точка на обикновения външен мироглед е главата. Тази глава, която е в основата на физическата нервно-сетивна организация, тази глава, която вие сте имали в някой предишен земен живот или в предишния земен живот, нея не можете да я направите гледна точка на мирогледа, когато сте се върнали назад в предишен земен живот. Това не можете да го направите; тя отдавна вече не е там, тя е изчезнала. Само духовното, което живее в главата, това можете да направите изходен пункт на мирогледа. Инициацията се състои в това, че с връщането в своя предишен живот човек се одухотворява. И всъщност всяко ясновиждане в най-добрия смисъл на думата представлява връщане в предишни земни животи. Да бъдеш иницииран означава, да не стоиш в настоящия земен живот, а ясно да погледнеш нещата, с очите на човека, който си бил в предишния земен живот. Докато в обикновения ход на света човек е такова несъвършено същество в земния живот, че вижда само външния физически свят, това, което човек е бил в предишните земни животи, междувременно е станало ясновиждащо. И по правило е така, че когато се премине назад към предпоследния земен живот, се прави откритието, че тогавашният човек всъщност отдавна вече е станал много по-съвършен човек.

Да, откъде идва, че това, което човек е можел да бъде според предишния си земен живот не е станало? От къде идва това? Вижте, ако като човек имаме само една глава и преминаваме от един земен живот в друг, ние бихме били така съвършени през другия си живот, както описах. Но ние нямаме само главата, а също и другите системи. И в това, че в системата веществообмяна-крайници се намира магическият принцип на човека, който отново действа в кармата, тя пренася главата на човека от един живот в друг. Следователно кармата действа съвсем непосредствено във формирането на вашата глава. И когато в тази област се започне първо да се развива едно непредубедено наблюдение върху човека, тогава от главата и физиономията на човека ще научим да четем много от неговата карма. И ако разгледаме тази глава на човека, както се разглежда с обикновеното съзнание, изглежда, като че ли взимаме Гьотевия Фауст и започнем: «H-a-b-e n-u-n a-c-h», понеже можем само да четем буквите, но не думите. Повече не може да се каже «Habe nun, ach». Но когато се научим да четем, ще разберем какво се крие зад тези интересни букви. Аз вече ви казах: - Докато иначе имаме само тридесет различни форми на буквите, от тази дреболия зависи в една книга да имаме Гьотевия «Фауст», в друга книга - Хегеловата «Логика» в трета «Библията» и т.н.. Да имаме всичко това, е следствие, че сме се научили да четем. Също така можем да се научим да четем и в това, което ни заобикаля. И от разпознаването на знаците на човешката форма на главата да се издигнем до четенето в нея, само това ще ни доведе до тайните на кармата на въпросния човек. Така че ние можем да си кажем при това, което е видимо, наистина външно видимо във формата на главата: - Всеки човек има своята собствена глава, никой не прилича на някой друг според изграждането на главата си. - Макар че хората често си приличат, те не си приличат в тяхната карма. В изграждането на главата пред физическо-сетивното наблюдение се показва кармата на човешкото минало. В системата веществообмяна-крайници се проявява бъдещата карма, която е духовно скрита, невидима. Така че, когато духовно говорим за човека, ние можем да кажем, че от една страна в човека видимо се проявява неговата минала карма, а от друга страна той носи невидима в себе си своята бъдеща карма. Така ние можем да се издигнем до едно вътрешно духовно разглеждане на човека. Когато разглеждаме системата веществообмяна-крайници, вътре само физическото и етерното са по-низши, в нея живеят най-висшите духовни йерархии. Преминем ли към главата, виждаме, че главата всъщност е най-съвършеното във физическо-сетивния свят, понеже по един външен, видим начин тя носи в себе си това, което духовно действа в нея от предишни земни животи - хората обикновено най-много я ценят, - но тя не е такава в духовно отношение. Защото докато в системата веществообмяна-крайници живеят Престоли, Херувими и Серафими, в системата глава живеят Ангели, Архангели и Архаи. Те са, които всъщност стоят зад всичко това, което ние изживяваме с нашата глава в сетивно-физическия свят. Те живеят в нас, в нашата главова система. Те действат зад нашето съзнание, те срещат въздействията на само физическо-сетивния свят и го отразяват обратно, а ние осъзнаваме отраженията. Това, което ние осъзнаваме с главовата система, е само отражение на делата на Архаи, Архангели и Ангели в нас (чертае се). Ако би трябвало да продължа схемата, трябва да кажа: - В главовата система на човека, на другия полюс действат Архаи, Архангели и Ангели. - За духовните същества аз винаги употребявам имената на старата християнска традиция, която притежаваше още духовното, макар и че бих могъл да ги нарека с други имена.

Между нервно-сетивната система, която предимно е свързана с главата и системата веществообмяна-крайници, човекът има и своята ритмична система. В тази ритмична система се намира това, което става между белите дробове и сърцето. В нея живее йерархията на Ексусиаи, Динамис и Кириотетес. Също и при това приключване с разглеждането на кармата достигаме до заключението, че отпред човекът, така да се каже, е свързан с трите царства на природата, които се намират тук на Земята, че назад е свързан със стоящите едно над друго царства на йерархиите. И както тук на Земята неговото физическо тяло го приема и го затруднява да осъществи по магически начин своя духовно-нравствен живот, така след смъртта го приема светът на йерархиите и го оставя да изживее по магически начин за следващия му живот това, което той не може магически да осъществи в един земен живот. Когато човекът преминава от единия земен живот в другия, при всички обстоятелства, когато се развива по правилен начин, със системата на главата от предишния си живот той би достигнал до ясновидство; Ангели, Архангели и Архаи биха го въвели в ясновидството. Поради това, когато човекът наистина разбере духовното, онова което може да се нарече ясновидство - без примесите на суеверието и шарлатанството - въпреки че във външния свят се е развил до своя настоящ земен живот, той може да се постави в своя предишен земен живот с една, така да се каже, космическа нагласа.

Ако някой живее, да речем, в двадесето столетие, той използва това тяло - и за познанието той трябва да използва тогава главата, - което може да му даде двадесето столетие. Така той не може да бъде ясновидец. Нека обаче приемем, че в това двадесето столетие чрез душевни упражнения той се пренася в един минал земен живот, например през десето-единадесето столетие, в това, което някога е бил. Той тогава не е онзи, който е бил някога, а чрез своята собствена сила духовно е постигнал да бъде това през двадесето столетие, което е бил някога и там той е ясновидецът. Чрез инициационното познание наистина може да се постигне ясновидството в живота във физическия свят. Когато обаче се погледне вътре в човешкия живот, пред ясновидското познание реално се представя, че в дълбоките импулси на човешката природа, в по-дълбоките основи на душата, онова, което е било в един предишен земен живот, отново се проявява в друг образ. В това отношение се виждат най-различни неща и тук се касае за това, че ако изобщо човек има сериозен стремеж да достигне до такива неща, каквото е действието на кармата, той трябва вече по интимно, отколкото обикновено прави това, душевно-духовно да преоформи земния си живот.

Искам да илюстрирам с един пример това, което казах. От начина, по който давах тези примери, вие знаете, че те действително са извлечени от едно отговорно духовно изследване.

Около основаването на християнството в европейско-азиатския Ориент живееше една индивидуалност с малко удовлетворяващата задача - беше времето, когато още съществуваше робството - да бъде надзирател на известен брой роби, които принадлежаха на един господар. Свръхсетивното съзерцание довежда до една такава ситуация, където една човешка душа от онова време, въплътена в тялото на един надзирател на роби, трябваше да изпълнява всичко това, което заповядваше господарят на тези роби. Робите имаха пряк контакт предимно с надзирателя. Между тях и надзирателя се породиха отношения с морално-нравствени импулси. Душата на този надзирател всъщност беше раздвоена. Той често не одобряваше суровите, жестоки мерки, които му беше възложено да прилага от неговия господар. Той го правеше, понеже беше поставен в тези условия, понеже в тогавашното време се е смятало за правилно така да се прави. Помислете си дали хората и днес са винаги такива, каквито всъщност биха искали да бъдат? - Те не мислят върху това, дали са такива, каквито искат да бъдат. Затова се лъжат относно дисхармонията между това, което са и което искат да бъдат. Тази душа следователно не беше това, което би трябвало да бъде, а всъщност тя изпитваше дълбоко състрадание, дълбока любов към всички тези нещастни роби, към които трябваше да проявява жестокост. Но изхождайки от социални навици, тя причиняваше доста зло на робите. Поради това тя стана също и отговорна, макар че на първа линия беше отговорен този, който притежаваше робите и беше техен господар.

Двете индивидуалности отново се родиха в средата на Средновековието и то сега като брачна двойка. Някогашният собственик на робите отново беше роден като мъж, надзирателят беше жена. Този мъж в средата на Средновековието, който беше прероденият някогашен собственик на робите, заемаше в едно село не особено приятен пост. В известен смисъл той беше един вид полицейски слуга. Всичко, което се случваше в тази селска община, беше стоварвано на гърба му. Положението му всъщност беше много лошо. И когато се потърси, защо беше така, се разбира, че тези селски жители в по-голямата си част бяха робите, които той по-рано беше притежавал и които беше третирал по такъв жесток начин чрез своя надзирател. Кармически сега беше устроено така, че някогашният собственик на роби отново беше висш чиновник, но пък беше станал селски полицай, върху когото всичко се стоварваше и с това то беше стоварвано и върху жена му. Но поради това, че тази жена изстрадваше всичко, което родените сега като селяни някогашни роби стоварваха върху мъжа, се осъществяваше кармата също и между тази съпруга, която беше някогашният надзирател и притежателя на робите. Възелът между двамата се развърза. Между двамата беше развързан възелът, но не и между някогашния надзирател, който сега беше се преродил като жена и селяните, т. е., някогашните роби. Те отново се срещнаха и то в деветнадесето столетие. Някогашният надзирател на роби, който по известен начин се подчиняваше на своя някогашен господар, се роди като големия педагог Песталоци[1], а някогашните роби бяха тези, които бяха облагодетелствани от неговите добри дела.

Да, така се случва. Такива неща трябва да се разглеждат не само със сухия разум, а с душата, с чувство и любов, но така, че чувството, топлината и любовта да станат така ясни и светли, какъвто е иначе разумът и да може да се достигне до истинско познание. Разумът може да развива само картини от външната природа и който вярва, че може да получи нещо друго, освен картини от външния свят, той се заблуждава. Това другото можете да имате едва когато душевната нагласа, чувството и любовта станат познавателни сили. Едва с това, че човек се пренася в кармическото развитие по описания начин, се стига дотам, постепенно да се изработят възгледи за действието на кармата. Но тогава трябва да участва цялата душа. Затова това, което се съдържа в такива разисквания за кармата, трябва да обхване целия човек.

Виждате ли, вече трябва да се появят такива неща, душата по задълбочен, топъл начин да се вживее в антропософското движение. Преди известно време аз наистина бях дълбоко развълнуван. Аз разказах това, което ви представих сега за Песталоци, също и в Дорнах и трябваше заедно с един член на дорнахското ръководство[2] да посетя в Базел един чиновник. Там в чакалнята висеше една картина, известната картина, която също и другият, който беше с мен често беше виждал. Там беше нарисувано, как Песталоци се държи с децата. Този приятел от езотеричното дорнахско ръководство се развълнува от картината и каза: - Когато човек разгледа образа, който е взет от същността на Песталоци, то ситуацията всъщност съвсем не би могла да се разиграе по друг начин, освен по начина, по който всичко това е изобразено чрез антропософията. - Виждате ли, точно това са нещата, които трябва често да стават, които наистина трябва да могат да внесат в непосредственото изживяване това, което идва от антропософското разбиране. Затова разискванията за кармата, които сега ми беше позволено да направя пред вас за мое най-голямо удовлетворение, не могат да имат претенциите да бъдат разбрани само интелектуално, а всичко, което разгледахме през тези осем дни апелира не само към вашия интелект, а към вашето сърце, към цялата ваша душевност. И само когато вие обобщите това, което казах за прераждането на исторически личности, за наблюдението върху отделната карма, за взаимното проникване на съня и будното състояние в развитието на кармата и го оставите да въздейства върху вашето сърце и вашата душевност, тогава от тези разглеждания ще може да произлезе едно обширно разбиране за действията на кармата в отделните човешки личности.

Само проникването в целия човек на това, което днес предпочитаме да приемаме предимно интелектуално, е това, което отново може да издигне намиращата се в упадък цивилизация. Какво казва днес ориенталецът за западните хора? Ориенталецът днес няма вече тази духовност, която ние просто можем да приемем, но една духовност, която в древни времена наистина е виждала дълбоко в духовния свят. От това са му останали само следи, но в душата си той има чувството за това, каквото някога е било в Ориента - един живот, проникнат от духа, който живее във всички неща. Това притежава всеки, който не е потънал в материализма. Един от тези ориенталци, който имаше точно чувство за същественото от живеещата в духовността ориенталска мъдрост, когато наблюдаваше западната цивилизация казваше: - Колко особена е тя? Особеното при нея е, че тя има само фасада, а няма фундамент. Фасадата е издигната нагоре директно от Земята, но на нея й липсва основният зид. - И този ориенталец продължава: - Да, всъщност във всичко, което принадлежи към неговата цивилизация, в почти всичко, западният човек изхожда от аза, от този, затворен в един едничък земен живот аз, който, ако действа така, както се вижда, не представлява никаква реалност. Той само тогава е една реалност, когато излезе от себе си и навлезе в поредицата изминали земни животи.

Да се стои в поредицата изминали земни животи, това ориенталецът вижда като основния зид на сградата, а да се остава така при аза, както той е заключен между раждането и смъртта, това той вижда като фасада. Не видяхме ли днес, че когато гледа в духовното, човекът отново поглежда в миналото? Когато в магически смисъл той отново погледне кармическото развитие, трябва да се опре на гледната точка на поредицата изминали земни животи. Тогава азът ще се разшири, тогава азът няма да бъде вече егоистичен. Ориенталецът казва, че европеецът може да намира аза само във времето между раждането и смъртта; това той нарича егоизма на европееца. Затова той казва, че европеецът, изобщо западната цивилизация има само фасада без фундамент и ако западната цивилизация така продължава да остава да стои при аза, който живее между раждането и смъртта, би могла да настъпи ситуацията, - понеже фасадата няма основи, - отделните камъни от фасадата да изпадат. Всъщност в много души на ориенталските хора, понеже те предимно живеят с картини, с имагинации, се поражда тази картина с падащите камъни от фасадата, която няма основа. Точно разбирането на тези неща довежда извън фасадата без основи. Съзерцаването на кармата, което води от един земен живот до друг земен живот, извежда човека извън неговата ограничена, простираща се само в един живот, дейност.

Днес, когато трябва да държа последната лекция пред вас, бих искал да поставя пред душите ви този поглед към културно-историческата задача на антропософията. Ако продължава да действа в душите ви той ще разкрие някои неща и тези души ще могат да допринасят, да се създадат основите за една истинска, истинска в самата себе си, солидна фасада на западната цивилизация. Ориенталецът винаги употребява една поука, когато казва това, което споделих с вас. Аз няма нужда да я споменавам, нещата вече често са били казвани от ориенталците. Когато ориенталецът каже едно такова изречение, той е на мнението, че Западът трябва да прибави това, което самият той притежава от древни времена, изобщо за да е възможно земната цивилизация да не бъде унищожена. От такива стремежи, каквито има антропософията, ще зависи дали тази ужасна съдба, която днес се предсказва от всички разумни ориенталци, ще се разпростре над западната цивилизация. Необходима е добра воля, за да се проникне в духовния свят, за да се приеме отново духовността в човешките сърца, в човешката душевност. Затова формиращата се човешка общност за такава духовна работа, каквато вие извършихте сега, трябва само да обхване нещата в правилния смисъл, когато си постави задачата, с всички сили на стоящата на разположение на душата воля да работи за човечеството, то отново да се издигне до изживяването на духовното. И при тези лекции ставаше въпрос за това насочване към чувственото душевно-познавателно изживяване на духовното и на морално-нравственото в широк смисъл. Затова исках точно с това да изпълня часовете, в които отново можахме да бъдем заедно. Но антропософията би трябвало по всяко време сериозно да приема духовното, - във всеки миг, не само във всеки час. Тя би трябвало да осъществи изречението: - Когато в пространството сме един до друг, ние сме физически заедно, но понеже ние прозираме духовното, знаем, че и тогава сме заедно, когато физически се разделяме. Затова, понеже знам, че някои трябва да заминат още днес, още след тази лекция, днес ви казвам: - Нека така да се разделим, че да си кажем: Ние искаме да сме истински антропософи чрез това, че също и тогава, когато сме пространствено разделени, да останем свързани с душите си в духа, който става жив за нас чрез нашия мироглед. Нека ние, които заминаваме, да се сбогуваме с нашите приятели от вроцлавския клон така, че да им кажем: - Ние искаме да си спомняме за това, което ни беше позволено да изработим за нашите души и за душите на другите хора заедно с вас. Искаме да се чувстваме свързани с вас, също и тогава, когато напуснем тази зала, бихме желали също и вроцлавските приятели да мислят за тези, които за свое най-голямо удовлетворение се намираха през това време всред тях.

[1] Йохан Хайнрих Песталоци, 1746-1827, швейцарски писател и педагог.

[2] Алберт Щефен (1884-1963), автор на драмата «Песталоци».