Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

ОСМА ЛЕКЦИЯ, Вроцлав, 7. Юни1924 г.

GA_239 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Пети том
Алтернативен линк

Кармата, като съдбовно изграждане на

човешкия живот

* * *

ОСМА ЛЕКЦИЯ

Вроцлав, 07. Юни1924 г.

Антропософската мъдрост навлиза най-дълбоко в човешкия живот затова, защото тя насочва към най-обширните космически тайни, към тайните на целия свят, които от своя страна микрокосмически се проявяват в мъдростта на човека. Но във всичко, което може да ни стане ясно по този начин, може да се осветли от Космоса, живее нещо, което хвърля своята светлина не само в ежедневието, но дори и във всеки отделен час от човешкия живот; нещо, което чрез това, че разглежда този човешки живот във връзка с неговата съдба, с неговата карма, осветява това, което е непосредствено близо до човешкото сърце, да, както казах, ежечасово е близо до човешкото сърце. И изхождайки от различните гледни точки, аз искам да говоря през тези дни пред вас именно за антропософското обосноваване на тези идеи, на тези духовни образи, които могат да ни изяснят кармата на човека.

Ние знаем, че в човешкия живот, както той протича между раждането и смъртта, играят роля два момента, които съществено се различават от всичко друго в този земен човешки живот. Единият момент - естествено смислово не е момент, но вие ще го разберете, - в който човекът като духовно-душевно същество слиза в земния живот, той приема едно физическо тяло като инструмент за неговата дейност в земния свят. Той не само се облича с това физическо тяло, а в това физическо тяло се преобразява, за да може да работи на Земята. Това е началото на земния живот - зачатието и раждането. Другият момент е този, в който човекът напуска земния живот, минавайки през портата на смъртта и се завръща в духовния свят.

Когато първо се спрем на последния момент, виждаме, как през първите дни след смъртта физическата човешка форма до известна степен остава запазена. Ние обаче се запитваме: - Как това, което остава запазено известно време като физическа човешка форма, се отнася спрямо природата, спрямо онова съществуване, което в земния живот ни обкръжава в различните природни царства? Могат ли тези царства на природата, в състояние ли е цялата външна природа така да се отнесе с останалото от човешкото същество, че този остатък да може да се запази в неговата форма? - Не, за това природата не е в състояние. Природата единствено е в състояние да разруши това, което от момента на влизането на човека във физическия земен живот е изградено като човешка физическа форма и със смъртта започва разпадането на формата, която човекът счита като негова земна форма. Който достатъчно задълбочено почувства в душата си тази съвсем очевидна истина, ще разбере, как още в самата физическа човешка форма просто лежи доказателството срещу всичко материално. Защото ако материалното само по себе си беше цялата истина, би трябвало да можем да кажем, че природата изгражда човешката форма. Това не може да се каже, защото природата може само да разруши човешката форма, а не да я изгради. И от тази констатация може да се излъчи едно мощно впечатление. То наистина се излъчва, но обикновено не се обхваща в правилната мисловна форма. То живее в подсъзнанието на човешката душа, то живее във всичко, което ние изпитваме спрямо загадката на смъртта. Но то живее там като една енергична действителност. И антропософията не иска нищо друго, освен доколкото е необходимо за правилното водене на живота да допринесе за решението на такива загадки, които се изясняват на непредубеденото човешко чувство от самия живот. И така, тя първо трябва просто да насочи непредубедения човешки дух към това, което представлява моментът на смъртта.

От друга страна тя може да насочи и към момента на раждането. Но за този момент на раждането може да се изгради една представа, която да съответства на представата за смъртта, когато човек се опита непредубедено да се самонаблюдава. Това самонаблюдение, трябва да се простре над човешкото мислене. Човешкото мислене се разпростира върху всичко това, което се случва във физическо-сетивния земен свят. Ние си изграждаме нашите мисли за всичко, което така става в света. Ние изобщо не бихме били хора, ако не си изграждаме такива мисли, защото чрез изграждането на такива мисли ние се различаваме от всички останали същества, които ни обкръжават на Земята.

Но когато в непредубедено самонаблюдение обхванем нашите мисли, те ни изглеждат много отдалечени от всичко това, което иначе ни заобикаля като реалност. Нека по правилния начин си представим, как ставаме вътрешно абстрактни и студени, когато се отдадем на мисленето, в сравнение с начина по който се отдаваме на живота с нашата душа. За непредубедената душевност не би трябвало да има и съмнение, че мислите като такива първоначално имат нещо студено, абстрактно, трезво, сухо. Към първото медитативно изживяване на антропософа трябва да се числи правилният начин за наблюдаване на мисловния живот. При този мисловен живот той тогава ще забележи нещо, което много му напомня на това, каквото се изпитва, когато се погледне един труп. Какво е характерното, когато човек погледне един труп? Този труп лежи пред нас. Ние си казваме: - В това нещо е живяла една човешка душа, един човешки дух. Тази човешка душа, този дух вече ги няма. Като една черупка на душата и на духа лежи тук това, което е един човешки труп, но той същевременно ни доказва, че всичко, което е извънчовешки свят, никога не би могло да създаде тази форма, че тази форма е могла да произлезе само от най вътрешната духовно-душевна човешка същност, че това е остатък от нещо, което вече го няма. Самата форма ни го показва: Трупът не е никаква реалност, не е истина, той е само остатък от една истина, той има смисъл, само когато душата и духът живеят в него. В изоставената форма той сега е загубил прекалено много и такъв, какъвто е сега, той ни показва, че са го обитавали душа и дух.

Сега можем да насочим нашия душевен поглед към мисловния живот. Той ще ни изглежда - но от една друга гледна точка, - също като че ли е нещо подобно на труп. Човешкото мислене, когато непредубедено го наблюдаваме в самите нас, може да съществува само по себе си също толкова малко, колкото човешката форма в трупа. Тя няма никакъв смисъл (без духа и душата) и човешката мисъл, както тя обхваща външната природа, също като един труп няма никакъв смисъл. Защото външната природа винаги е нещо, което изцяло може да се обхване от мисълта, но тя не може да произведе мислите. Иначе нямаше да има никаква логика, която независимо от всички природни закони да вижда, какво мисловно е правилно и какво е погрешно. Когато тук в земния свят схванем мисълта и я прозрем истински, тя би трябвало да ни изглежда като един труп, като един душевен труп, също както ни изглежда като физически труп това, което е останало от човека, когато човекът премине през портата на смъртта. Ние разбираме формата на човека, само ако я разглеждаме като остатък на това, което един жив човек е изоставил със смъртта си. Представете си, че има само един единствен човек на Земята и той умира. Един жител на Марс, слиза долу и вижда неговия труп. Той изобщо не би го разбрал. Той би могъл да изследва всички форми в минералния, растителния и животинския свят и въпреки това не би разбрал, как е могла да се създаде тази форма, която лежи там мъртва. Защото тя се противопоставя на самата себе си и се противопоставя на целия извънчовешки земен свят. Чрез самата себе си тя издава, че е напусната от нещо, защото не би могла да бъде такава, каквато е сега, ако винаги е била предоставена на себе си.

Точно същото е и с нашите мисли. Те съвсем не биха могли да бъдат такива, каквито са, ако биха съществували само благодарение на външната природа. Те са един душевен труп, подобен на физическия труп. Ако един труп е налице, нещо трябва да е умряло. Какво е умряло? Умряла е онази форма на мисленето, която сме имали, преди да слезем в земния свят. Там живееше това, което е мъртво в абстрактните мисли. Мисленето на душата, която още няма никакво тяло, се отнася така към мислите, каквито ние ги имаме сега, както одушевеният и одухотворен човек се отнася към трупа. И ние хората във физическо тяло сме гробът, в който е погребан живият душевен живот на предземното битие. Мисълта беше жива в душата. Душата е умряла за духовния свят. Ние не носим живите мисли в нас, ние носим труповете на мислите.

Това е, което се получава, когато отидем към другата страна на нашия земен живот, която се намира в противоположна посока на смъртта, когато ние отидем към раждането. Ние си казваме: - В известна степен духовното в човека умира с раждането; физическото на човека умира със смъртта. - Тогава говорим по-правилно за тези факти, отколкото обикновено се говори в наше време.

Когато ние потърсим входната порта на антропософията чрез едно задушевно насочване на душата към смъртта и си изясним, че мисленето е един труп в сравнение с предземното мислене, тогава погледът ни към човека се разпростира извън земния живот и едва чрез това ние се подготвяме да възприемем антропософското учение, антропософската мъдрост. Само защото не се разглежда по правилен начин това, което още е в земния живот дори и като труп - а земният живот е мястото за това, - само затова така трудно се намира естественият път към антропософията. Днес мисленето се надценява, но то всъщност не се познава; то се познава само в неговото проявление като душевен труп.

Когато мислите се насочват така, както се опитах да ви представя, тогава човек категорично бива насочен към двете страни на вечния живот на човешката душа. Всъщност, изхождайки от човешките надежди, в модерните езици ние имаме само една дума за половината вечност, която сега започва и никога не свършва. Ние имаме думата «безсмъртие», понеже човекът от нашето съвремие предимно се интересува какво се случва след смъртта. Но имаше времена в човешкото развитие, когато и още нещо друго интересуваше човека. Днес повече егоистично мислещият човек си казва: - Това, което идва след смъртта ме интересува, понеже искам да знам, дали ще живея и след смъртта; това, което е било преди раждането или преди зачатието, не ме интересува. - Защото той, човекът е вече тук, затова не мисли така за предземния живот както за живота след смъртта. Но към вечността на човешката душа принадлежат и двете страни - безсмъртието и неродеността. Древните мистерийни езици на хората, които според епохата все още виждаха свръхсетивния свят, имаха съответната дума за неродеността. Ние отново трябва да си изнамерим една такава дума чрез това, че насочим мислите си в тази посока. Чрез това обаче ще бъдем доведени също и до съвсем по-различна закономерност от природната закономерност, която се проявява в човека; ние ще бъдем доведени до човешката съдба.

Тази човешка съдба най-напред така застава пред душата, като че ли тя случайно ни засяга, като че ли случайно се проявява. Ние извършваме това и онова от определени импулси и по отношение на обикновения живот би трябвало да си кажем: - В безкрайно много случаи виждаме, как на добрия човек са отредени трудни, дори трагични страдания, а на друг, който изобщо няма добри намерения, не се отреждат страдания, а му се случват добри неща. Както знаем, в ежедневния живот с обикновеното съзнание ние не можем да видим взаимната връзка между това, което душевно произлиза от самите нас и това, което ни постига от съдбата. Ние виждаме, как на доброто се отвръща с тежки удари от съдбата, а лошото изобщо не се наказва, а дори често се възнаграждава с относително добра съдба. Ние виждаме необходимостта в природните процеси, виждаме, как следствията произлизат от определени причини. В духовно отношение, където е включен нашият морален живот не можем да видим това. И въпреки това, когато разгледаме живота непредубедено, виждаме също, как съдбата се проявява така, че би трябвало да си кажем: - Съдбата протича така, като че ние самите сме си я избрали.-

Само че човек трябва да бъде непредубеден относно самия себе си. Нека в определен момент от живота ни в тази инкарнация погледнем към изминалия си живот. Да кажем, някой е станал вече на петдесет години и непредубедено разглежда назад до детството си изминалите петдесет години. Тогава се вижда, как чрез вътрешен подтик човек всъщност сам е достигнал до случилото се. Не е приятно да се наблюдава това, но когато се проследяват нещата ретроспективно, се вижда, как при най-важните неща в живота, човек трябва да си каже, че също както се стига до една точка в пространството, така и във времето той се е движил насреща на определени събития в живота си. Съдбата наистина протича от самите нас. Затова и напълно можем да разберем, когато такива хора, които вече се проявяват бащински, като приятеля на Гьоте - Кнебел[1], си казват: - Когато се наблюдава човешкия живот, той изглежда напълно планомерен. Естествено, този план не е такъв, че когато го разглежда човек винаги да си казва: - Погледна ли назад, установявам, че отново бих извършил същото. - Но въпреки това, когато погледне отделните действия, които човек е извършил, той винаги установява, че към предишните стъпки е прибавил следващите стъпки по вътрешен подтик и така се е достигнало до определени събития в живота му. По този начин човек разбира, че в нашия морален душевен живот се проявява една, напълно различна от природните процеси, закономерност. Чрез всичко това може да се достигне до настроението, с което трябва да се застане насреща на духовния изследовател, който точно така може да опише изграждането на съдбата от съзерцаването на духовния свят, както изследователят на природата може да опише природните закони, изхождайки от наблюдението на природните процеси. И точно това разбиране на духовната закономерност във Всемира, е задачата на антропософията в настоящето.

Относно това, първо искам да кажа няколко встъпителни думи. Вие си спомняте, че например в моята книга «Въведение в тайната наука», както и на други места е описано, че Луната, която свети на небето, някога е била свързана със Земята и че в един точно определен момент физическото лунно тяло се е отделило от Земята. В бъдеще Луната отново ще се съедини със Земята. Но не само физическата Луна се е отделила от Земята, а и някои обитатели на Земята са се отделили от Земята с отделянето на физическата Луна. Когато разгледаме духовните постижения, които имаме в човешкото развитие, виждаме, че съвременното човечество е невероятно умно, почти всички хора днес са невероятно умни, но не и мъдри. Някога, в началото на човешкото развитие е имало мъдрост, макар и не под днешната интелектуална форма, а повече под една поетично-образна форма, разпространявана всред човечеството на нашата Земя от велики учители, от пра учители, които са се намирали между хората. Тези древни учители на човечеството не живееха в едно физическо човешко тяло, те се въплътяваха само в етерно тяло и общуването с тях е било различно от общуването между физическите хора. Тези учители са се движили по Земята в етерно тяло. Човекът, на когото те са били водачи, е чувствал близостта им в своята душа. В душата си той е чувствал, как като инспирация прониква нещо като вътрешно просветване на истини и на съзерцания. Той е бил обучаван по един духовен начин. Но в онова време от човешкото развитие са били различавани хора, които са можели да бъдат виждани с физическите очи и хора, които не са могли да бъдат виждани. Никой не е претендирал да вижда хора, които не са могли да бъдат виждани, понеже тогава е съществувала дарбата, да се приема от учителите, дори и когато те са били невидими. Тези учения са били възприемани от вътрешността на душата и са изплували нагоре така, че човек си е казвал: - Щом тези знания се появяват в мен, означава, че до мен се е приближил някой велик древен учител на човечеството. - И човек не е виждал външно образа на такива пра учители, а ги е възприемал в духовно съзерцание. Не е било възможно да се здрависва физически с тях, но той е чувствал нещо като духовно ръкостискане.

Тези пра учители дадоха на човечеството първоначалните велики мъдрости, които се съдържат само като отзвук даже и в такива произведения като Ведите и философията веданта. Дори и тези велики учения на Ориента са само отзвук от тях. Някога съществуваше една пра мъдрост всред човечеството на Земята, която се е изгубила, за да могат хората със свободна воля отново да се издигнат до духа от самите себе си. Не би могла да съществува свобода за човешкото същество, ако тези пра учители биха останали. Затова кратко време след като Луната се беше отделила от Земята, те я последваха и установиха своето местожителство в мировата колония на Луната. Те са станали най-важните обитатели на Луната, откакто тя се отдели от Земята и хората бяха предоставени на самите себе си. Но от това време насам дори и да не срещаме тези велики пра учители тук на Земята, като хора, преминаващи от един земен живот в друг, ние ги срещаме съвсем скоро след смъртта ни, след като сме преминали през портата на смъртта. В книгата също е описано, как, когато мине през портата на смъртта и изостави физическото си тяло, човекът изживява разширяването на етерното си тяло, което става все по-голямо и по-голямо, но постепенно изтънява и накрая изчезва в мировите пространства. След това обаче не чувстваме нашето битие в границите на Земята, а няколко дни след смъртта, след като сме изоставили етерното тяло, чувстваме, как продължаваме да живеем в обкръжението на Земята. Няколко дни след смъртта ние не се чувстваме да живеем върху земното тяло, а чувстваме, като че ли това земно тяло се разширява дотам, докъдето Луната кръжи около Земята. Ние чувстваме, че живеем върху една увеличена Земя, ние съвсем не чувстваме Луната само като едно тяло, а чувстваме цялата сфера като едно и орбитата на Луната я чувстваме като края на сферата; просто чувстваме, че Земята е увеличена до лунната сфера и че е станала духовна. Ние се намираме в лунната сфера и в тази лунна сфера оставаме продължително време след смъртта. Там обаче първо отново се срещаме с онези духовни същества, които в началото на земното битие на човека бяха великите пра учители. Първите същества, които срещаме в Космоса след нашата смърт, са тези първи пра учители на хората; ние отново идваме в сферата на тяхното действие. И това е едно забележително изживяване за нас.

Човек лесно може да предположи, че битието след смъртта, което трае известно време - за времето още ще говоря, - има нещо призрачно, в сравнение със земния живот. Земният живот ни се струва така груб, ние навсякъде можем да докоснем предметите, те са плътни, самият човек е плътен, компактен. Ние определяме нещо за действително, едва когато истински можем да го пипнем. След като сме преминали през портата на смъртта, всъщност този плътен земен живот ни изглежда като сън. Защото, след като по описания начин сме пристъпили в тази лунна област, ние пристъпваме в едно битие, което ни изглежда много по-реално, много по-наситено с действителност и то поради тази причина, че пра учителите на човечеството, които продължават своето съществуване в лунната област, ни проникват със своето собствено битие и ни карат да преживяваме всичко много по реално отколкото сме преживявали нещата тук като земни хора. И какво изживяваме ние там.

Вижте, всъщност ние живеем земния живот само фрагментарно. Когато с обикновеното съзнание погледнем назад, той ни изглежда като единен поток. Но как всъщност сме живели? Ние изживяваме един ден, тогава следва една нощ. Но с обикновеното съзнание не си спомняме това. Отново следва един ден и отново една нощ и така продължава, но ние си припомняме само дните. При едно действително спомняне, ние винаги трябва да прекъсваме последователността на дните с това, което сме изживявали през нощта. Но обикновеното съзнание не го прави и то с право, понеже то е притъпено по време на съня. Когато се намираме всред тези лунни същества, които някога бяха пра учителите на човечеството, тогава ние преживяваме онова, което сме прекарвали през нощите тук на Земята. Оттам следва също и колко дълго ще продължи в лунната област тази форма на съществуване. Когато някой не е непременно сънливец, той проспива горе долу една трета от своя земен живот. И точно толкова дълго трае животът в лунната сфера - около една трета от земния живот. Ако някой е станал на двадесет години, животът му там трае около седем години, ако някой е станал на шестдесет години, той трае двадесет години и т. н.. Там ние живеем между тези същества и те ни проникват със своето собствено битие.

Но за да се разбере, какво представлява човекът там, трябва веднага да се проникне в онова, което той става, когато напусне физическото тяло. Затова могат да разкажат посветеният и починалият, понеже починалият напуска физическото тяло през областта на пространството.

В момента, когато се напусне физическото тяло, се преминава във всичко това, което се намира извън физическото тяло. Ако съм застанал тук и напусна моето тяло, първото в което навлизам е масата и след това всичко друго, което ме заобикаля. Аз се намирам винаги в това, което изпълва света и все повече прониквам в него, като единствено не се намирам вътре в моята кожа. Това, което досега е било мой физически вътрешен свят, става мой външен свят, а всичко, което по-рано е било външен свят, става мой вътрешен свят. Така също и моралното става мой външен свят. Нека си представим, че като един лош човек, аз съм ударил плесница на някого и сега след смъртта се намирам в моята четиридесета година - тогава аз съм го наранил. За него това е било едно ужасно морално унижение. В моя земен живот аз може би съм се смял на това. Сега не преживявам това, което тогава съм преживял, а изживявам физическата болка и моралното унижение. Аз изцяло се намирам в него. Така в действителност съм се намирал още и през всяка нощ, но то е останало само в моето подсъзнание, това не се осъзнава, то остава само образ. Сега ние се проникваме със субстанцията на великите пра учители, които живеят на Луната. Там живеем по един по-интензивен начин, отколкото тук на Земята. Което е било като сън тук на Земята, там става една много по-силна реалност и ние я преживяваме. Тази интензивна реалност преживява също и онзи, който чрез ясновидското си съзнание продължава да живее с един починал след неговата смърт, поради това, че той може да се издигне до инспириране, може да вижда свръхсетивно. Тогава се изживява, как след смъртта хората живеят в една по-интензивна реалност, от тази преди смъртта. Да се изживее това, което един човек прекарва след смъртта, действа много по-силно, отколкото ако действително се преживява, отколкото могат да действат каквито и да било земни импулси. Затова ще дам един пример.

Някои от вас сигурно познават моите мистерийни драми и в тези драми познават образа на Щрадер. Образът на Щрадер е отражение на жив човек. Съществува една приблизително подобна личност, която особено ме интересуваше. Аз проследих външно живота на тази личност, която е описана в образа на Щрадер - естествено поетически променена. Вие знаете, че съм написал четири мистерийни драми. В четвъртата драма Щрадер умира. Тази четвърта драма, която написах през 1913 година, аз така я изживявах, че не можех да постъпя другояче, освен да оставя Щрадер да умре. Защо? Докато първообразът на Щрадер живееше във физическия свят, моят поглед беше насочен към този първообраз на Щрадер. Но този първообраз междувременно беше починал. Той ме интересуваше и аз го проследих по-нататък. Впечатленията от живота му след смъртта бяха толкова силни, че напълно угасиха интереса ми, както той се проявяваше през времето на земния му живот. Не така, че съучастието да не беше останало, но това съучастие в земния му живот, не устояваше на могъщите впечатления, когато се проследяваше това, което той изживяваше след своята физическа земна смърт. Аз трябваше да оставя Щрадер да умре, понеже това, как той продължаваше да живее след смъртта, стоеше пред очите ми и беше много по-силно от предишния му живот.

Виждате ли, това и практически се прояви. Намериха се приятели, които прозряха кой беше първообразът на Щрадер и с известно благородно намерение се постараха да направят проучвания в литературното наследство на този първообраз на Щрадер. Те с огромна радост ми донесоха резултата. Аз, така да се каже, трябваше без да искам да стана невежлив, понеже това вече изобщо не ме интересуваше в този момент, когато насреща на остатъците от земното стояха впечатленията от живота му след смъртта. Те заличаваха всичко, което ми бяха донесли приятелите от неговия земен живот. Тези впечатления, предизвикани с навлизането на субстанцията на лунните същества в човека, заглушават всичко, което може да се узнае в земния живот, правят битието по-реално. Като една по-силна реалност се изживява справедливата компенсация. Това, което е било причинено на другия се изживява много по-силно от това, което човек сам е направил.

От това преживяване след смъртта, което се осъществява в сферата на великите пра учители на човечеството, се образува първият зародиш на кармата. Там се заражда намерението, сами да поправим това, което сме извършили. Там за първи път се проявява фактът, че намеренията пораждат следствия в живота. Тук в земния свят не е необходимо доброто да бъде наградено с добро, а лошото с лошо. В момента, когато пристъпим в извънземния свят, решението, което взимаме в един много по-реален свят от земния и което заживява в нас като импулс, че трябва да поправим това, което сме направили, в този момент, когато изграждаме нещо като намерение, то трябва да стане реална причина за изравняване в по-късен живот.

Аз искам да ви опиша, как постепенно се изгражда кармата, как тя се изгражда като един нов живот, когато човекът отново се появи на Земята, след като е прекарал времето между смъртта и новото раждане. Първото време, което ние прекарваме след смъртта, се изживява по този начин, че чрез взаимния ни живот с лунните същества ние взимаме решението да изживеем нашата карма. Така аз конкретно искам да ви обрисувам етапите, в които между смъртта и едно ново раждане човекът уравнява своята карма.

[1] Карл Лудвиг фон Кнебел, 1744-1834, приятел на Гьоте. Цитираният по различен начин от Р. Щайнер текст гласи: «При внимателно наблюдение ще се види, че в живота на повечето хора се открива известен план, който им е предначертан чрез собствената си природа или поради обстоятелствата, при които те живеят. Обстоятелствата в живота им могат да са различни и да се сменят, на края се вижда едно съответствие. - Ръката на една определена съдба, колкото и скрито да действа, се усеща съвсем точно при определени външни въздействия или вътрешни вълнения: да, противоречиви основания често се движат в нейната посока. Колкото и ходът да е заблуждаващ, винаги се вижда основанието и насоката.» (Литературно наследство и писма на Кнебел 2. издание, том 3, стр. 452.)


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ


placeholder