ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Прага, 31. Март 1924 г.

Вчера аз обърнах вниманието ви върху някои неща, които са свързани с протичащата през човешките земни съществувания карма, с образуването на човешката съдба. Днес бих искал да събудя една представа, как всъщност става изграждането на съдбата. Ние трябва да бъдем наясно върху това, че когато мине през вратата на смъртта, човекът идва в един духовен свят, в един духовен свят, който съвсем не е по-беден на събития, на същества, отколкото нашият физически свят, а е безкрайно по-богат. И колкото да е понятно, че от широкия кръг на този духовен свят можем да опишем само едно или друго, все пак от различните описания, които се дават, ще може да се види, колко безкрайно богат, разнообразен живот водят хората между смъртта и едно ново раждане. Тук в областта на Земята, където прекарваме живота си между раждането и смъртта, ние сме заобиколени от това, което виждаме като различни царства на природата - от минералното, от растителното, от животинското царство, от физическото човешко царство. Ние с право считаме тези, вън от човешкото царства, като включващи в себе си същества, които по степен на развитието стоят под човека, така че през време на своето земно съществуване човекът може да се чувства като най-висшето същество сред тези царства от същества. В царството, в което човекът влиза, минавайки през вратата на смъртта, случаят е точно обратен. Там човекът се чувства като онова същество, което по степен на развитието стои най-долу сред другите същества, които стоят над човека. Вие знаете, че за да назова тези същества в антропософската литература аз взех имената на стоящите над човека йерархии и отличих, според една терминология, която съществува от по-стари времена първо онази йерархия, която стои непосредствено над човека в посока нагоре, както в посока надолу под него стои животинското царство. Това е йерархията, на която принадлежат Ангели, Архангели и Архаи. След това отивайки нагоре, след тази йерархия по-нататък идва онази, която обхваща Ексусиаи, Динамис, Кириотетес /Власти, Сили и Господства/. И най-висшата йерархия е съставена от Престоли, Херувими и Серафими. Над човека има девет степени, девет чина същества, три пъти по три степени. Когато отиваме отдолу нагоре, ние можем да ги поставим паралелно, като ги обединим три по три с това, което имаме, когато слизаме отгоре надолу, като животни в три степени, като растения в три степени и като минерали в три степени.

С това ние имаме цялостния свят на това, на което принадлежи човекът.

Ние можем да опишем човешкото съществуване и така, че да кажем: - С физическото раждане, с физическото зачатие от едно чисто духовно съществуване човекът влиза в областта на природния порядък на животинското, растителното и минералното царство; а когато минава през вратата на смъртта, човекът влиза в царството на стоящите над него същества. Единият път човекът живее в едно физическо тяло, което го свързва с царствата на природата; другият път, между смъртта и едно ново раждане, човекът живее в едно духовно тяло - ако мога да си послужа с този израз, - което също така го свързва със съществата на висшите йерархии. Тук в земното царство ние се обръщаме първо към това, което се намира в заобикалящия ни свят. Ние чувстваме това, като стоящо на същото равнище с нас и от земното царство насочваме поглед към областта на небето, към духовната област - както я наричат в най-различните възгледи. Земният човек поглежда нагоре със своите предчувствия, със своята религиозна благочестивост, с онова, което за неговото земно съществуване има най-голяма стойност и заслужава той да се стреми към него. И когато иска да си състави представа за това, което се намира там горе в духовното царство, той си създава образи, които са взети от земното, по земен начин си представя онова, което се намира горе.

След това, когато човекът живее в живота между смъртта и едно ново раждане, положението е обратно. Човекът сочи надолу, когато иска да назове онова, към което е насочен неговият поглед. Мои мили приятели, вие може би ще кажете: - Да, но тогава човекът сочи към това, което е по-малоценно. - Но не е така. Гледано отгоре онова, което се намира тук в земната област, е съвършено различно, отколкото то е тук в земната област. И именно при разглеждането на кармата може да ни стане добре разбираемо, колко различно е онова, което става на Земята, когато е гледано отгоре; колко различно е то от това, което се представя пред самия човек в земната област.

Когато през вратата на смъртта влизаме първо в духовния свят, ние стигаме в областта на най-долната йерархия, на йерархията на Ангелите, Архангелите и Архаите. Ние се чувстваме, така да се каже, присъединени към онова, което като най-близка йерархия стои над нас и забелязваме, че също както в земната област онова, което е около нас, има значение за сетивата, така и това, което се намира в духовната област, има своето значение за най-дълбоката същност на душата. Ние говорим за минерали, растения, животни, доколкото ги виждаме с очи, доколкото можем да ги хванем с ръце, доколкото те сетивно са възприемаеми за нас; а между смъртта и едно ново раждане ние говорим за Ангели, Архангели, Архаи, доколкото тези същества имат връзка с онова, което съставлява най-вътрешната същност на душата. И като минаваме по-нататък в дългия живот между смъртта и едно ново раждане, ние се научаваме да се включваме в съществата на следващата по-висша от нас йерархия, които имат работа с нас и едни с други. Тези същества ни свързват, така да се каже, с духовния външен свят. Отначало също и между смъртта и едно ново раждане ние сме много силно заети със самите нас, понеже тази трета, най-нисша ангелска йерархия, има работа с нашето вътрешно същество. Обаче известно време след това нашият поглед се разширява, ние се научаваме да познаваме духовния свят, намиращ се вън от нас, обективния духовен свят. Тук наши ръководители са съществата от йерархията на Ексузиаи /Власти/, Динамис /Сили/и Кириотетес /Господства/. Те ни свързват с онова, което е духовен външен свят. И бих искал да кажа, че както тук на Земята говорим за това, което ни заобикаля - планини, реки, гори, ливади и т. н., така там ние говорим за това, при което ни довеждат съществата на втората йерархия. Това там е нашето обкръжение. Но този заобикалящ ни духовен свят не е в същия смисъл предметен, обективен, както на Земята, а този заобикалящ ни духовен свят е съставен от същества; всичко живее и то живее по духовен начин. Между смъртта и едно ново раждане ние се научаваме да познаваме не само същества и неща, а се научаваме да познаваме същества и делата, които те извършват помежду си. Ние самите се чувстваме вплетени в тези дела и отдадени на тях.

Тогава обаче настъпва едно време, през което чувстваме, как съществата на третата йерархия, Ангели, Архангели и Архаи и съществата от втората йерархия, Ексусиаи, Динамис и Кириотетес работят заедно с нас върху това, което трябва да стане от нас през следващия ни земен живот. И в този живот между смъртта и едно ново раждане пред нас се разкрива една разтърсваща, мощна перспектива. Ние гледаме дейността на третата йерархия - Ангели, Архангели и Архаи, виждаме как те се отнасят помежду си. Ние получаваме картинни образи от това, което се намира всред съществата на тази трета йерархия, но всичките тези картинни образи ни изглеждат, като че имат отношение към нас. И когато погледнем онова, което като картинни образи отразява действията на третата йерархия, ние разбираме, че то е отражението на това, което сме имали като душевна нагласа, като възгледи през последния ни земен живот.

Сега с абстрактните представи на съвеста ние не си казваме: - Ти си бил човек, който е действал несправедливо към този или онзи човек, който неправилно е мислил. - Не си казваме така, а в дейноста на Ангели, Архангели и Архаи виждаме, как в мощни картинни образи пред нашия поглед се появява това, което ще стане в бъдеще от нашите душевни настроения, от съдържанието на нашата душа и от начина на мислене от последния земен живот. Ние виждаме, как става картинен образ това, което вършат съществата от третата йерархия. В духовната сфера нашир и надлъж се разпростира това, което ние сме имали като отношение към другите хора, към другите земни неща. И ние съзираме какво мислим, чувстваме, усещаме. Тук на Земята в света на майа, на илюзията то изглежда като затворено в нашата кожа; в живота между смърта и едно ново раждане то е различно. В живота между смъртта и едно ново раждане то така се проявява, че ние знаем: - Това, което ние имаме в нас като мисли, усещания, настроения и възгледи, това принадлежи на целия свят, това въздейства на целия свят.

В Ориента много хора говорят за майа, за илюзията на външния свят, която ни заобикаля; но това остава една абстрактна мисъл. Когато се направят наблюдения като онези, които можаха да преминат пред нашите души, тогава ще се види, каква сериозност изпълва думите: - Този свят, който ни заобикаля е майя, той е голямата илюзия - и колко илюзорно изглежда това, което възприемаме от процесите в нашата душа. Ние вярваме, че сме сами с него. Истината се появява пред нас, едва когато преминем в живота между смъртта и едно ново раждане. Там виждаме това, което привидно е в нас, да представлява съдържанието на един далеч разпрострян могъщ духовен свят. Ние живеем по-нататък и забелязваме, как съществата от втората йерархия - Ексусиаи, Динамис, Кириотетес са свързани с това, което сме постигнали тук на Земята чрез прилежност, работливост, чрез интерес, който сме имали за нещата и процесите на Земята. Защото нашата прилежност, нашият интерес през последния ни земен живот първоначално се отразява в мощните картинни образи, създадени от тези същества - Ексусиаи, Динамис, Кириотетес. Те изграждат картинни образи за нашите таланти, за нашите способности през нашия следващ земен живот. Ние виждаме, какви дарби и способности ще имаме в следващия ни земен живот в тези картини, които разгръщат съществата от втората йерархия.

И тогава животът продължава нататък. Когато вече доближим средата между смъртта и едно ново раждане, тогава натъпва нещо особено. Както ние стоим тук на Земята - особено в онези моменти, когато поглеждаме във Всемира, когато блещукащите звезди светят насреща ни, тогава усещаме величието на звездния небосвод. Нещо много по-величествено чувстваме, когато сме в духовния свят и поглеждаме надолу. Защото там ние виждаме, как по един забележителен начин съществата на първата йерархия - Серафими, Херувими и Престоли взаимно вършат своите дела. Могъщи картинни образи на духовни събития ни се показват сега, когато наблюдаваме небето, което лежи надолу, понеже това сега е нашето небе. Както във физическия свят ние наблюдаваме шрифта на звездите, поглеждайки нагоре, така, когато погледнем надолу, виждаме делата на Серафими, Херувими и Престоли. И онова, което се извършва между тях, което се разкрива във величествени възвишени картини, в това духовно битие ние чувстваме, как то има нещо общо с това, което сме и което ще бъдем самите ние. Понеже сега ние чувстваме: - Онова, което се случва там между Серафими, Херувими и Престоли, ни показва, какви последствия ще имат в следващия земен живот нашите дела от предишния земен живот. Ние гледаме, как сме се отнасяли към даден човек, как към други хора, как сме изпитвали състрадание или сме били безчувствени, какви добри или лоши дела сме извършили. Убежденията ни имат нещо общо с третата йерархия, делата обаче с първата йерархия - Серафими, Херувими, Престоли. Тогава, разтърсвайки душата ни, сега като в една действаща космически в нас памет пристъпва онова, което сме направили през последния ни земен живот между раждането и смъртта. Тогава поглеждаме надолу, съзирайки делата на духовността. Серафими, Херувими, Престоли, какво вършат те? Те ни показват в картини онова, което ще последва като взаимен живот, който ще трябва да изживеем заедно с хората, с които сме били заедно през предишния ни земен живот като изравняване на това, което е резултат от изживяното с тях. И според начина, по който Серафими, Херувими и Престоли действат заедно, ние разбираме, че големият проблем се разрешава там. Когато имам нещо общо с един човек в един земен живот, аз си подготвям цялото изравняване сам; а Серафими, Херувими и Престоли само изработват то да се превърне в действителност. И те го довеждат в хармония чрез това, че по същия начин те довеждат към мен също и другия човек, с когото аз отново ще имам нещо да върша. Каквото се изживява по възвишен начин в картинните образи от делата на висшите йерархии, това е същото, което се записва от лунните същества и при слизането ни от тези лунни същества се внася в нашето астрално тяло. Заедно с нас, които се намираме между смъртта и едно ново раждане, тези лунни същества съзерцават онова, което става, за да се извърши изравняването от предишния в следващия земен живот.

Вие предчувствате, мои мили приятели, какво мога да ви кажа по този начин, как величествено и мощно в сравнение със сетивния свят е това, което се разкрива там. Но вие също виждате, как наистина онова, което ни пресреща в сетивния свят, е много повече забулено, отколкото открито.

След като вече е преминал през областта на Серафими, Херувими, Престоли и преминава нататък през други региони, човекът пристъпва към следващия си живот. В него все повече се засилва копнежът към едно ново въплътяване, в което той ще може да намери изравняването за това, което е направил през предишния си земен живот.

Антропософията, мои мили приятели, не би била истина, ако е просто сбор от идеи и понятия, ако по един абстрактен начин просто се говори, че има карма, че толкова и толкова от един земен живот преминава в следващия. Антропософията всъщност става истинска, когато тя не само говори на нашата глава, а събужда в нашите сърца едно усещане, едно възприятие на това, какви впечатления можем да получим в свръхсетивния свят чрез съществата на този свръхсетивен свят. Защото ми се струва, че няма човек, който да притежава едно открито възприемащо сетиво и да може да получава съобщения за свръхсетивните светове, както аз сега ви ги описах, без да се раздвижи цялата скала от чувства в тази душа. И всъщност би трябвало да е така, че ние да си кажем: - Да, тук на Земята ние прекарваме някои неща, от най-дълбоката болка, до най-голямото удоволствие, до най-радостното щастие, цялата гама от човешки чувства; но това, което ние бихме могли да узнаем от духовния свят, би трябвало всъщност да действа върху нас по-интензивно от най-дълбоката болка, от нашето най-висше удоволствие.

И едва тогава ние се поставяме в правилни отношения с духовния свят, когато си кажем: - Всъщност в сравнение с голямата болка или голямата радост, която ние изпитваме на Земята, това, което изпитваме към фактите и съществата на духовния свят, представлява една сянка. - Но то не остава като сянка за посветения, а само за този, който получава само сведения за науката на посвещението. Но тогава би трябвало да си кажем: - Въпреки това аз имам предчувствие, как би трябвало да въздейства върху душата това, което се споделя за духовния свят, ако тя достатъчно би била силна за това. - Човекът всъщност би трябвало да припише само на своите земни слабости, че не изпитва всички нюанси на чувствата от върховен ентусиазъм до най-дълбоката болка, когато слуша, какво представлява духовният свят и неговите същества. Когато човекът припише на своята слабост факта, че той не може да чувства по правилен начин, от страна на душата това вече е нещо от правилния начин той да се поставя в отношения с духовния свят. Защото погледнете каква стойност в края на краищата има всяко духовно познание, ако то не може да достигне до конкретните факти, ако не може да посочи, какво всъщност се случва в духовния свят! Тук на Земята също не очакваме хората да говорят за една ливада както пантеистите или монистите, или абстрактните философи говорят за Бог, а се изисква да се опише ливадата с всички нейни подробности. Също така е и относно духовния свят. Също и там трябва да се има способността да се разкажат конкретните подробности. Това днес още е нещо необикновено за човека. Когато се говорят общи приказки за духовността, че има един духовен свят и така нататък, то тези, които не са вкостенели материалисти го приемат. Но когато човек описва този духовен свят с подробности, хората често се ядосват, понеже не искат да признаят, че може да се говори конкретно и с подробности за съществата и процесите на духовния свят. Но все повече и повече трябва реално да се говори за духовния свят, ако не се иска човешката цивилизация да изпадне в хаос. Защото също и земните събития остават тъмни, когато не се опознае това, което те закриват.

В това отношение, мои мили приятели, в съдбата на Антропософското общество има нещо, което понякога изглежда трагично. Но когато се разпространи необходимото разбиране за тези неща поне всред кръга на Антропософското общество, можем да се надяваме, че от трагичността ще се развие това, което трябва, т. е. от Антропософското общество наистина да произлезе оплождане на потъващата в хаоса на материализма външна цивилизация на човечеството. Но тогава трябва да се разбере нещо, което в нея в началото не беше разбрано, но сега е лесно да се разбере, понеже от основаването на антропософската секция вече са изминали повече от две десетилетия антропософска работа.

Вие знаете, че в началото антропософското движение се намираше в лоното на теософското движение. И когато в Берлин основахме онази теософска секция[1], от която по-късно се разви Антропософското общество, нашето първо събрание беше такова, че по онова време аз действително, един вид исках да дам тон за онова, което трябваше да се случи. И сега, когато чрез Коледното събрание в Дорнах направихме опит да реорганизираме Антропософското общество, бих искал да посоча един факт, който много малко се взима под внимание. Тук това не е могло да се наблюдава, понеже никой не присъстваше от нашите приятели от Бьомен, доколкото това ми е известно. Тогава аз изнесох една първа лекция от онзи вид, в който по-късно бяха изнасяни лекциите в клоновете. Тази лекция носеше особено заглавие, едно заглавие, което тогава можеше да се нарече рисковано начинание; тя носеше заглавието «Практически упражнения върху кармата»[2]. Аз всъщност съвсем необвързващо исках да говоря за начина, по който се проявява кармата.

На това събрание присъстваха корифеите на предишното теософско движение, които по това време приемаха моето присъствие като това на един натрапник и по начало те бяха убедени, че аз нямам право да говоря за нещо вътрешно, духовно. И така се получи, че тези корифеи на предшестващото теософско движение постоянно подчертаваха: - Наука трябва да има, науката на съвремието трябва да се има предвид, нещата са на добър път, но тук са направени само първите крачки. Едва когато се тръгне от тези първи крачки, тогава ще се дойде до това, което трябва. - То е правилно, но нищо особено не се получи при това. И което беше замислено, се превърна в доста теоретично нещо. Бяха оповестени «Практически упражнения върху кармата» но никой човек тогава не би разбрал нещо от това, най-малко корифеите на Теософското общество. И така, това остана една задача, която трябваше да се изпълнява в известен смисъл под повърхността на антропософското течение, която първоначално трябваше да се уговори с духовния свят. Но днес - както и често през развитието на антропософското движение - трябва да спомена онова заглавие, което всъщност трябваше да има най-първата антропософска лекция пред членовете на обществото - «Практически упражнения върху кармата». Аз си спомням, колко бяха изплашени тогава корифеите, че се появи едно такова дръзко заглавие.

От тогава изминаха повече от две десетилетия; времето тече, някои неща са подготвени, но тази подготовка трябва да има също и последствия. И поради това днес би трябвало да е възможно, да настъпи едно такова последствие, че в известно отношение тези «практически карма-упражнения» - с които някога искахме да започнем - да могат да се появят, смело да се пристъпи към делото. Точно това изискваше нашето Коледно събрание - в цялото антропософско движение да се влее истинска действена езотеричност. И това сериозно трябва да бъде направено. Защото нашето антропософско движение няма да може да въздейства реорганизиращо върху нашата цивилизация само с формалности. Поради това в бъдеще не бива да се плашим напълно открито да говорим за отношенията в духовния свят.

Днес бих искал да започна с нещо, което лежи като духовност в земните събития, в земното човечество. В цялото земно развитие ние имаме заложено това, което се извърши като Мистерията на Голгота. Аз често съм насочвал вниманието към това, как чрез мистерията на Голгота земното развитие най-после получи своя истински смисъл; как всичко онова, което предхождаше Мистерията на Голгота, - точно за едно задълбочено наблюдение - е една подготовка за Мистерията на Голгота. И дори ако от Мистерията на Голгота насам поради слабостта на хората и от духовна страна чрез ариманичните и луциферичните сили най-напред пречките да са станали още по очевидни, отколкото напредъка на човечеството, то въпреки това от Мистерията на Голгота насам от страна на физическия и духовния свят се е направило всичко, за да се придвижат хората в общото световно развитие. Това, което християнството донесе на човечеството, - ако човечеството се окаже достойно да го приеме в неговата духовна дълбочина, - ще се разкрие едва в бъдещето. Но импулсът - също и за всичко, което може да направи антропософията - лежи в Мистерията на Голгота.

Ние знаем, как Мистерията на Голгота първоначално изяви своето въздействие, минавайки през Южна Европа към Средна Европа. Но не е това, което искам да разгледам днес. Аз бих искал да хвърлите поглед върху начина, по който християнството се разпространи през Северна Африка към европейските области. Вие обаче знаете, че повече от половин хилядолетие от основаването на християнството с Мистерията на Голгота, едно друго религиозно течение от Азия се разпространи насам - мохамеданското течение. Тази мохамеданска духовна същност, която е свързана с името на Мохамед, сравнена с християнството изглежда като нещо, което живее повече в абстракции отколкото самото християнство. Християнството съдържа, бих искал да кажа, много повече непосредствени описания на духовния свят, отколкото мохамеданството. Но мохамеданството имаше като своя съдба да поеме в себе си много от старите науки, от старите култури.

И така, ние виждаме, как в известна степен следвайки християнството, по-късно мохамеданството се разпространява от Азия. Интересно е да се проследи това своеобразно разпространение. Ние виждаме, как християнското течение отива малко по-на Север и след това идва в Средна Европа и как мохамеданството като че ли обгръща това християнско течение, преминавайки през Северна Африка и Испания, достигайки до Франция; така то обхваща това християнство.

Лесно можем да разберем, че ако християнството беше действало само, европейската култура щеше да стане съвсем друга. Във външния политически живот обаче европейската култура отблъсна мохамеданството, - може би е по-добре да се каже арабизма. Който разгледа духовния живот на Европа, той например може да узнае, че ние не бихме имали нашия съвременен светоглед - от една страна материалистическия дух, от друга страна науката с тази острота на мисленето, с развитата подобно на арабески логика, с всичко това, което представлява тази наука, ако въпреки, че арабизмът беше отблъснат, същият не беше действал по-нататък. И от тогавашната Испания, да, още от Франция, от лежащата пред Южна Италия Сицилия, от Африка са дошли мощни импулси, които повлияха мисловните форми на Европа и формираха всичко останало другояче, отколкото това би станало, ако беше действало само християнството. В нашите науки има повече арабизъм отколкото християнство!

По-късно се разкри и един друг път - този на кръстоносните походи, където европейците директно опознаха източната култура, която обаче се намираше вече в упадък. Много от тайните на източната култура донесоха те, така че точно в западната цивилизация под повърхността на християнството лежи онова, което от ориентализма е дошло чрез арабизма. Но всичко това не би могло да бъде разбрано, ако се погледне само отвън. Всичко това трябва да се разгледа отвътре. Отвътре погледнато, то изглежда така, че чрез войните, чрез спечелените битки арабизмът беше отблъснат, че арабите, носители на мохамеданството, маврите и други са били отблъснати, но душите на тези хора се прераждат по-нататък; те идват отново и продължават да действат. И няма полза по абстрактен начин да се описва, как арабизмът е дошъл от Испания в Европа; човек може да разбере събитията, само когато опознае вътрешните конкретни факти.

Нека да вземем един такъв факт: В прехода от осми към девети век, когато в европейската история се говори за Карл Велики, в Азия, в Багдад в чуден блясък, с величествено ориенталско образование живееше Харун ал Рашид[3]. В двора на Харун ал Рашид се намираше всичко, което съществуваше по онова време като предазиатско, изобщо като азиатско образование, наистина обагрено с мохамеданството, но там се намираше всичко, което беше дадено като образование - математика, философия, архитектура, търговия, индустрия, география, медицина, астрономия, всичко се практикуваше в двора на Харун ал Рашид от най-просветените духове на Азия. Днес хората си нямат понятие, колко величествено и мощно беше това, което се практикуваше в двора на Харун ал Рашид. Първо имаме самия Харун ал Рашид. Той не беше само един нищо не разбиращ владетел, който е привлякъл най-великите мъдреци на Предна Азия, за да блести, а една личност, наистина в религиозно отношение изцяло отдадена на мохамеданството, но свободна и отворена за всичко онова, което донасяше ориенталската цивилизация. Докато Карл Велики едва можеше да чете и пише, в двора на Харун ал Рашид съществуваше едно много по-голямо великолепие, да, каквото там беше постигнато от Харун ал Рашид, изобщо не можеше да се сравнява с Карл Велики.

Това беше времето, през което една голяма част от тогавашния предно азиатски свят както и голяма част от Африка вече бяха завладени от мохамеданството и навсякъде се разнасяше това, което по такъв великолепен начин действаше в двора на Харун ал Рашид. Между учените по география, естествени науки, медицина и др., които бяха в двора на Харун ал Рашид се намираха някои, които в един предишен живот са били в стари мистерийни школи. Хора, които някога са били посветени, не винаги се раждат отново така, че веднага да се забележи, че в определено време са били посветени. Във всяка епоха, дори да е бил посветен в някогашни мистерии, човек може да приеме само онази духовност, която съответства на душевната нагласа, която се разрешава от тялото, принадлежащо на дадената епоха. Когато се погледне същинската душевност, се вижда, че тя не се покрива с диалектическо-логичните представи, които имаме за душевността на човека. Душевното всъщност лежи много по-дълбоко, отколкото обикновено се смята.

Аз искам да ви дам един пример. Помислете за една личност като Ернст Хекел[4]. При него най-напред прави впечатление, че неговият мироглед е материалистически обагрен, че той защитава един вид механизъм не само в природата, а също и в душевния живот, че той енергично напада католицизма, че в това той понякога е прелестен, понякога фанатичен, но понякога е и нетактичен. Този, който разглежда взаимните връзки между различните земни живота при хората, почти няма да вземе под внимание тези свойства, а ще погледне по-дълбоката същност на душата. Никой човек, който се остави да бъде заслепен от това, което най-напред се вижда при Хекел, не може да достигне до предишните инкарнации на Хекел, когато иска да развие практически карма-методи. Защото, който иска да достигне до предишните прераждания на Хекел, трябва да разгледа начина, по който Хекел защитаваше своите възгледи. Трябва да се обясни от самата епоха, в която Хекел живееше, че той имаше точно такова материалистическо образование. Но това не е същественото. Важното е неговото душевно устройство. И когато се обхване това вътрешно душевно устройство и ако човек притежава окултното виждане, тогава вътрешният поглед се спира в миналото - точно при Хекел - на папа Григорий VII[5], някогашния монах Хилдебранд, който беше един от най-силните, интензивни представители на католицизма. Който сравни тогава двата образа и знае за връзката между двамата, той ще открие приликата. Той ще достигне дотам да разбере, какво е незначителното, когато се отнася за важните човешки проблеми и какво има голямо значение. Теоретичните идеи съвсем не са същественото. Само в нашето теоретично, материалистично и абстрактно време теоретичните идеи са най-важното. Зад кулисите на световната история най-важното е каква е душата в нейната същност. Който прозре това, ще може да открие приликата между Григорий VII и Хекел в неговото следващо прераждане.

Такива възгледи първо трябва да се придобият, когато се започне да се изучава конкретната същност на кармата и когато чрез това стане ясно, че например в двора на Харун ал Рашид живееха хора, които външно, - понеже им бяха дадени съответните физически тела и образование, - живееха в смисъла на прехода между осмото и деветото столетие, но бяха прераждания на стари посветени в мистериите. Когато духовният поглед се отправи към този двор на Харун ал Рашид, прави особено впечатление една личност, която беше задълбочен, интензивно действащ съветник на Харун ал Рашид и която беше един универсален дух за тогавашното време, един дух, който имаше особеността, че в една предишна инкарнация беше взел участие във всички посвещения в същата област, в която сега господстваше Харун ал Рашид, - но когато там са живели съвсем други народи - и който в една по-късна инкарнация като една друга личност с целия си вътрешен копнеж се стремеше към една инициация, но не можеше да я постигне, понеже съдбата не му предостави възможност да бъде посветен през онова време. Една такава личност живееше в двора на Харун ал Рашид, която поради това трябваше да скрие в най-дълбоката си вътрешност онова, което се намираше в него от стари инкарнации, когато е бил посветен. Да не може да постигне това, лежеше в една по-предишна инкарнация и след нея дойде тази, в която той живееше в двора на Харун ал Рашид. И в двора на Харун ал Рашид тази личност действаше невероятно импулсиращо, - понеже тогава не бяха възможни инициации в стария смисъл - просто той беше една личност която действаше, подтиквана от един могъщ порив, от една могъща фантазия, една екзактна, логическа фантазия, като беше негов организатор и въздействаше върху всичко, което съществуваше в този двор. Там живееха всевъзможни учени, хора на изкуството, цяла армия поети, представители на всички науки живееха там. Освен това, тогава Багдад беше всъщност център на обширна научна и художествена дейност, която съществуваше в царството на халифите. И всичко, което трябваше да се организира там, се извършваше всъщност от тази личност, която притежаваше много силна инициативност. Такива индивидуалности имат наистина голямо значение в по-нататъшното развитие на човечеството.

Нека разгледаме сега личността на самия Харун ал Рашид. Който обхване с окултен поглед тази личност с нейната душевност и тогава отново я потърси, като търси дали тя отново се е преродила, той открива, че тази личност на Харун ал Рашид остава свързана с това, което сама беше основала на Земята и по духовен начин продължава пътя си в духовното развитие на човечеството, като от духовния свят силно влияе върху много неща, но също и сама отново приема в себе си много неща. И тогава тя отново се появява по начина, по който можеше да се появи според епохата: Тази индивидуалност се появява като лорд Бако от Верулам[6], основателят на новата научност. Бако от Верулам даде голям тласък точно на новото европейско мислене в Англия. Вие можете да кажете: - Да, той се отличава съществено от личността на Харун ал Рашид! - Но той е същата индивидуалност! Защото онова, което външно се представя като разлика, принадлежи само на външния свят. И в известен смисъл ние виждаме душата на Харун ал Рашид от Азия да се развива след смъртта си по-нататък, от Запад да въздейства на новата европейска цивилизация по начина, по който това можеше да стане, основавайки дори много от по-новия материализъм.

Другата личност, която не само беше дясната ръка, но и душата на двора на Харун ал Рашид, която имаше онази особена съдба в духовно отношение, тази душа пое един друг път. Тази душа не желаеше да постигне още по-голям блясък, когато премина през вратата на смъртта. Тази душа имаше много повече вътрешния стремеж да се задълбочи вътрешно. Затова тя не можеше да поеме един път, който в нейната следваща инкарнация да я отведе на Запад. Обърнете внимание, как беше при Харун ал Рашид - невероятен блясък, вътрешна солидност на цивилизацията в двора на Харун ал Рашид, но в същото време порив, да се загуби дълбочината, всичко, което беше характерно за мохамеданството, да стане външно. Това трябваше да се прояви в една следваща инкарнация. Обширната, обемна научност трябваше да се прояви. Тя се прояви. Всичко, което беше външен блясък в двора на Харун ал Рашид се появи на дневна светлина при самия Бейкън от Верулам.

Другата личност наистина беше душата на двора на Харун ал Рашид, но беше една много задълбочена личност. Тя дълго време се намираше под влиянието на това, което идваше от старите мистерии. То обаче не можеше да се прояви, поне не до нашето време, когато изтече Кали Юга и започна епохата на архангел Михаил, когато отново е възможно безпристрастно да се говори за духовното. Но това, което така е било поето можеше да се излее по един всеобхватен, енергичен начин така в цивилизацията, че да може да се превърне в едно интензивно въздействие. Нещо подобно се случи с другата личност. След като премина през портата на смъртта тя така се разви в духовния свят, че когато отново се появи на Земята, бих искал да кажа, тя не можа да попадне на Запад, където се появи материализма, а трябваше да дойде в Средна Европа и там да прояви онова, което произлизаше от старите мистерии; но то трябваше да бъде пригодено към променените жизнени условия. Тази личност беше Амос Комениус[7]. И може да се каже, че тези две души, които живяха в двора на Харун ал Рашид, така преминаха през световната история през следните епохи, че поеха два различни пътя. Единият, обикалящ Южна Европа, за да бъде като Бейкън от Верулам организатор на новата история, философия и наука, другият пое полския път, онзи път, който беше поет също и при кръстоносните походи; той пое пътя към Средна Европа. Също и той стана велик организатор, но неговата организация беше от друг характер. И действително, една голяма драма, една мощна драма е това, но по различно време - не бива погрешно да се разбира, но това беше свързано със световноисторическата карма - Амос Комениус и лорд Бейкън от Верулам бяха поели различни пътища. След това се случи така, че в последно време отново, ако мога да си послужа с тривиалния израз, те се срещнаха в Средна Европа. И много от това, което цивилизацията трябваше да намери, се прояви по този начин в нея, че онова, което в езотерично отношение лежи в дейността на Амос Комениус, се свързва със силата, която се намира в техниката, свърза се с всичко, което се намира в онова, което беше основано чрез Бако от Верулам. Един от чудните примери в световната история е това, което произлиза от тези две души, които живяха и твориха през прехода от осми до девети век в двора на Харун ал Рашид. Самият Харун ал Рашид, който в известен смисъл минава през Африка и Южна Европа, като достига до Англия, за да действа към Средна Европа; Амос Комениус, който идва в Средна Европа за да пресрещне другия в това, което той изгражда.

Така, мои мили приятели, историческото разглеждане става всъщност реалност. Защото каквото от дадена епоха на световната история преминава в друга епоха, не се изразява с абстрактни понятия, а самите човешки души пренасят онова, което се случва. Ние разбираме, как в следващите епохи се поражда това, което се развива от предишни епохи, когато проследим, как душите се развиват от една епоха в друга. Ние навсякъде сериозно трябва да разграничим това, което се нарича майа от вътрешната действителност. Също и историята е майа, привидност, когато се разглежда само отвън. Тя се разбира, едва когато се премине от майа, от илюзията към истината. Дано само - ние искаме да продължим тези разглеждания през следващите събирания на членовете на обществото - те да бъдат правилно схванати, когато днес, инаугурирано с Коледното събрание, се пристъпи към реалността на онова, което съвсем в началото - може би с една наивност - беше оповестено като «практически карма-упражнения». След десетилетия дълга подготовка, мои мили приятели, би следвало в Антропософското общество да може да се понесе едно действително духовно разглеждане на свързаните с кармата мисли, на практическите карма-упражнения, без от това да се породят недоразумения и заблуди в живота.

[1] През 1902. Сравни «Моят жизнен път», Събр. съч. 28.

[2] «Praktische Karmaubungen»: При основаването на някогашната Немска секция на Теософското общество за своята лекция на 20. Октомври 1902 Рудолф Щайнер избира заглавието «Практически упражнения върху кармата» Сравни Събр. съч. 236, том II,    стр.    113,    както и

лекцията от 16.4.24 (Берн) в Събр. съч. 240, том VI.

[3] Харун ал Рашид, 786-809, халиф на Багдат.

[4] Ернст Хекел, 1834-1919.

[5] Папа Григорий VII, (Хилдебранд), 1020-1085.

[6] Бако от Верулам (Францис Бейкън) 1561-1626, философ, писател, политик и висш държавник при Якоб I от Англия.

[7] Амос Комениус, 1592-1670, свещеник в бьомска община, реформатор в просветата, смята се за основател на модерното възпитание.