ОСМА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 19 септември 1924 г.

Разглежданията, които проведохме тук, за да разбираме все по-добре какво значи това, че настоящето стои под знака на господството на Михаил, ни доведоха последния път дотам да покажем колко особено може да действа кармата на хората. И те в определен смисъл ни показаха, как самите тези трудности могат да се получат от това, че някоя личност не намира пътя между смъртта и едно ново раждане, за да преживее онова, което е необходимо за изтъкаването на кармата чрез участие в събитията на звездния свят.

Самопонятно е, че за един мироглед, който още напълно е преплетен само с това, което става тук във физическия земен живот, ще бъде трудно да приеме нещата, които действително трябва да бъдат възприети, когато се отнасяме сериозно към идеята за кармата. Но ние живеем сега в епохата на велики решения и тези решения трябва да се вземат първо на духовното поле. А на духовното поле тези решения биват подготвяни по правилен начин чрез това, че именно изхождайки от по-дълбокия антропософски дух отделни хора проявяват смелостта да се занимават така сериозно с духовния свят, за да могат да приемат онова, което се донася от духовния свят, за да бъдат разбрани явленията във външния физически живот.

Ето защо аз не се поколебах, вече от няколко месеца насам да изнасям отделни факти на духовния живот, които са подходящи за разбирането на духовната конфигурация на настоящето. И днес ще изнеса още някои други неща за илюстриране, на онова, което след това ще кажа като заключение в неделя, за да покажа цялата карма на духовния живот на настоящето във връзка с това, което трябва да бъде антропософското движение.

Но днес аз първо ще изнеса някои неща, при които не ще можете веднага да разберете, че те имат връзка с нашата главна тема, при които обаче веднага ще познаете, че те по един превъзходен начин характеризират духовния живот на настоящето въз основа на духовния живот на миналото.

Някои неща ще изглеждат направо парадоксални, но за земното разглеждане цялостният живот има парадокси. Примерите, които избирам днес не са обикновени, защото обикновените редувания на земните съществувания по правило не ни показват исторически личности, те не ни показват личности също и така, че с повърхностното наблюдение да видим една продължаваща верига. Но наистина съществуват земни животи, които се редуват така един след друг, че когато ги обхванем заедно, същевременно представяме и историята.

Това се изразява така ясно при малко индивидуалности, но когато при такива индивидуалности, можем да посочим едно отделно въплъщение като историческо, какъвто беше вече случаят при отделните индивидуалности, за които говорих, именно тогава можем да научим извънредно много за кармата. И тук бих искал да разкажа първо за една личност, която е живяла в края на първото християнско столетие, която още тогава е била философ, един философ, който определено принадлежеше към скептиците, т. е. към онези, които не считат нищо за сигурно в света. Той принадлежеше към онази школа на скептиците, която макар че вече видя, как християнството си пробива път в света, стоеше абсолютно на становището, че не могат да се придобият сигурни познания, че преди всичко не може да се каже по някакъв начин, дали едно божествено същество може да приеме човешки образ или други подобни.

Тази индивидуалност - Агрипа, името от онова време няма особено значение за въпроса, - тази индивидуалност, която беше въплътена тогава, събра, така да се каже, в себе си всичко, което гръцкият скептицизъм беше създал, събра го в своята личност и в известен смисъл беше една личност, която, ако не вземем думата в презрителен смисъл, а само като технически термин, бихме нарекли даже циник; тя беше циник не по отношение на възгледа за живота, там той беше скептик, но циник по отношение на начина, по който беше приела нещата на света, а именно така, че всъщност на драго сърце се шегуваше за много важни неща. И тогава християнството мина покрай него, без да остави никаква следа. Когато той мина през вратата на смъртта, остана едно настроение, което не беше толкова резултат на неговия скептицизъм - защото това беше един философски възглед, него човек не занася много далече след смъртта, - но онова, което се таи във вътрешните навици на душата и на духа, онова лекомислено приемане на важни събития в живота, да се радва, когато нещо, което изглежда важно не се оказва важно: това беше основното настроение. И това основно настроение бе пренесено в живота след смъртта.

Но аз още вчера загатнах, че когато човек мине през вратата на смъртта, той първо навлиза в една сфера, която постепенно го довежда в областта на Луната. И аз обърнах вниманието върху това, че там се намира колонията на прамъдреците на човечеството, онези праучители, които някога са живели на Земята, но не във физическо тяло, поради което и не са обучавали така, както можем да си представим учението от по-късни времена, а са ходили по Земята само в етерни тела и са учили така, че един или друг, който трябваше да приеме тяхното учение и да бъде посветен в мистериите, приемаше това като нещо присъщо на тези прамъдреци. Той имаше чувството: - Прамъдрецът беше при мен. - И в резултат на това присъствие на прамъдреца в душата на ученика той получаваше една вътрешна инспирация, чрез която се предаваше учението в онова време. Това бяха най-древните времена на земното развитие, когато великите праучители ходеха по Земята в техните етерни тела. Тези праучители са онези, които последваха Луната, когато тя се отдели от Земята като отделно небесно тяло и през чиято област сега минава човекът, като първа спирка, така да се каже, на неговото космическо развитие. Те са онези, които му осветляват кармата, именно защото имат работа с мъдростта на миналото.

И когато съответната личност, Агрипа, навлезе в тази област, стана така, че пред него много ясно изникна смисълът на едно минало въплъщение, което е било особено характерно за него и сега ретроспективно след смъртта прави голямо впечатление, защото в това въплъщение на съответната индивидуалност може да се види още много нещо от начина, по който от древните мистерии произлязоха култовете на Предна Азия и Африка.

Тази индивидуалност изпита тогава много интензивно още веднъж свръхсетивно в християнската епоха това, което беше преживяла на Земята във връзка с някои упадащи мистерийни центрове в Предна Азия. Както казах, Агрипа не беше възприел християнството, но сега при това преживяване на мистериите от Предна Азия, намирайки се в сферата на Луната, той свръхсетивно видя, как Христос беше очакван в древните мистерии.

Но понеже мистериите - искам да кажа култовете от мистерийните центрове, които тази личност видя - бяха се превърнали вече в нещо външно в онези места, където е живял, той прие в себе си култове и устройства, които в течение на първите столетия на християнското развитие в християнизирана метаморфоза бяха пренесени върху римското християнство.

Забележете добре, мои мили приятели, за какво се касае тук. Касае се, че в тази лунна област след смъртта за тази индивидуалност бе подготвено едно разбиране за външната страна на култовете и за външната страна на уредбите в църквата, които някога са били езически, които обаче отново възкръснаха в първите християнски столетия и преминаха в ясно изразен римски култ с всички схващания на църковната същност, която е била свързана с римския култ.

Виждате ли, това произведе една съвсем особена конфигурация на духа при съответната личност. В живота, който след това този човек прекарва между смъртта и едно ново раждане, ние виждаме тази индивидуалност да изработва своята карма особено в областта на Меркурий, така че не във вътрешен смисъл, но като надареност с външна интелигентност тя получава широк поглед за отношенията.

И когато проследим по-нататък тази индивидуалност, ние я намираме отново на Земята като онзи кардинал, който се грижеше за царуването на Лудвиг ХІV, когато самият този Лудвиг ХІV беше още дете. Това беше кардинал Мазарини. И когато сега проучим кардинал Мазарини във всичко това, което при него е блестящо, велико и във всичко, което той има като външно схващане за християнството, което веднага му се удава - също и в онова, как той по навик се вживява в характера на онази жена, която има настойничеството над Лудвиг ХІV - ние виждаме: Той приема от християнството всичко, което са християнски разпоредби, християнски култ, християнски разкош: Той приема всичко това, като за него то се обкръжава с блясъка на предноазиатската ориенталска същност. И той управлява Европа всъщност като някой, който много силно е приел в себе си предноазиатската същност в едно много по-раншно въплъщение.

Обаче този кардинал Мазарини малко силно беше засегнат от отношенията. Трябва само да имате предвид епохата: Изтичането на 30-годишната война, всички неща, които стават като изхождащи от Лудвиг ХІV.

Кардинал Мазарини беше надарен с широк поглед, беше велик държавник, обаче отново като като в опиянение, зашеметен всъщност от собствените си дела; така че, бихме искали да кажем, тези дела протичаха като грандиозни сръчности, обаче не като нещо, което иде от дълбочината на сърцето.

Този живот стана твърде забележителен, когато след смъртта индивидуалността на Мазарини минава през живота между смъртта и едно ново раждане. Тук именно ние можем да видим, как при по-нататъшно минаване през областта на Меркурий, всичко, което тази личност е направила, бихме искали да кажем, се разтваря като в мъгла. Остава всичко, което тази личност е приела като идеи за християнството, остава всичко, което тази личност е изпитала като скептицизъм по отношение на науката и сега всичко това се преобразува в живота между смъртта и едно ново раждане. Науката не дава последните истини; едно силно чувство за познание, което съществуваше всъщност като полъх още при предишното минаване през сферата на Меркурий, то отново отминава и в този живот се образува кармически един особен манталитет; един манталитет, който с голяма упоритост задържа внушителни възприятия, които тази индивидуалност е изживяла, но може да развие малко понятия за следващия живот, за да ги владее.

Когато наблюдава как тази индивидуалност минава през живота между смъртта и едно ново раждане, човек се пита: - Каква ще бъде тази индивидуалност всъщност в едно ново въплъщение, към което сега трябва да се стреми? С какво всъщност тя правилно е свързана сега? - Човек има чувството, че тя може да бъде свързана повече или по-малко интензивно с всичко възможно и с нищо. Всички предварителни условия вследствие на преживяното по-рано са налице. След скептицизма, през който е минала, интензивността, с която е изживяно християнството с всички негови външни обреди по всички пътища, по които някой става кардинал, е заложена дълбоко в тази личност. Личността трябва да стане богата с познания, но тя би могла да се яви и с повърхностни понятия. Освен това, колко заличена е картата на европейските земи, които тя е владяла някога. Човек не знае, как тя ще се ориентира отново в нея? Какво ще направи тя с тази карта на европейските земи? Тя не ще знае какво да прави с нея.

Да, мои мили приятели, човек трябва да изпита тези неща при преминаването на живота между смъртта и едно ново раждане, за да не се заблуждава, за да се получи сега едно действително точно знание. Когато наближава епохата на Михаил и вече е тук, тази индивидуалност се преражда като личност, която в нейния физически живот действително показва едно странно двойствено лице. Една личност, която не може да бъде истински държавник, не може да бъде напълно държавник, не може да бъде напълно духовник, която обаче е силно привлечена и към двете: Това е Хертлинг, който в напреднала възраст стана райхканцлер на Германия и като кармическо следствие трябваше да оползотвори тогава по този начин остатъците от неговия мазаринизъм; който изявява в своето професорство всички особености, с които е дошъл до християнството.

Това е един пример, при който можете да видите, колко своеобразно хората на настоящето са стигнали в миналото до техните днешни индивидуалности. Онзи, който не проучва нещата, а само нещо си представя, би стигнал естествено до съвършено други неща. Обаче ние разбираме кармата едва тогава, когато можем да свържем нещата именно с тези крайни отношения, които във физическия свят изглеждат почти парадоксални, които обаче съществуват в духовния свят. Така също съществува това, което аз вече често споменавах тук, а именно фактът, че Ернст Хекел, който така свирепо водеше борба против църквата, е прероденият монах Хилдебранд, който в своето минало въплъщение беше великият папа Григорий[1].

Тук ние виждаме колко безразлично е външното съдържание на вярата или възгледът на един човек в земния живот; защото това са неговите мисли. Но проучете веднъж Хекел и проучете във връзка с това какво е бил той като абат Хилдебранд, станал след това папа Григорий - мисля, че той също се намира между тези картини от Шартр, - и тогава ще видите, че фактически съществува едно динамично продължаващо действие.

Аз приведох този пример, за да видите, как изтъкнати личности на настоящето пренасят миналото в настоящето. Сега бих искал да избера друг пример, който може да бъде много, много ценен за всички вас, при който почти се страхувам да не го изкажа някак си повърхностно, който обаче точно така невероятно дълбоко ни въвежда в цялото духовно устройство на настоящето, че не мога да сторя друго, освен да избера именно този пример.

Когато ще разгледате след това лицето на монаха Хилдебранд, който стана папа Григорий VІІ, когото познавате също от историята, вие ще видите, как душевната конфигурация на Хекел по един чудесен начин се съдържа в лицето на Хилдебранд, на по-късния Григорий.

Но аз бих искал да спомена една друга личност, една личност - както казах, аз почти се страхувам да я спомена, но тя е извънредно характерна за онова, което бива пренесено от миналото в настоящето и за начина, по който то бива пренесено. Аз често съм посочвал, но също и от външната история трябва да ви е познато, че в 4-то столетие е бил проведен онзи събор, съборът от Никея, на който за Западна Европа бе взето решението между арианството и атанасианството, на който арианството беше осъдено.

Това беше един събор, на който се събра цялата висша ученост, която в първите християнски столетия съществуваше при меродавните личности, на който събор бе воден спор с дълбоки идеи, когато всъщност човешката душа имаше още едно съвършено друго устройство и приемаше като нещо разбиращо се от само себе си непосредственото живеене в духовния свят. На този събор се води спор, дали Христос, Синът, е от същата същност както Отец, или е подобен по същност на Отца, като последното се твърдеше от арианците. Днес не искаме да навлизаме в догматичното различие на двете спорещи страни, но искаме да разгледаме това, че на този събор ставаше дума за извънредно остроумни дискусии, за велики остроумни дискусии, които обаче бяха извоювани с интелектуализма на онова време.

Когато днес сме остроумни, ние сме такива само като хора. Днес почти всички хора са остроумни. Аз често съм казвал това: Хората са ужасно умни, т. е., те могат да мислят, нали? Това не е много, но хората днес могат да вършат това. Аз също мога да бъда много глупав и да мисля. Но в онова време не беше така, че хората можеха да мислят, а те приемаха мислите като инспирации. Който беше остроумен, чувстваше това като дар Божи, като благодат Божия и мисленето беше един вид ясновиждане. То изцяло беше такова още и в 4-то следхристиянско столетие. И онези, които слушаха един мислител, чувстваха също още нещо и за еволюцията на неговото мислене. На този събор присъстваше именно една личност, която взе участие в онези разисквания, която обаче до най-висока степен беше разстроена от изхода на събора, която тогава положи усилия да изложи аргументи и за двете страни. Тази личност показа най-важните основания както за арианството така и за атанасианството и ако нещата биха протекли според нейното разбиране, несъмнено би се получило нещо съвършено различно. Това не би било един вид съмнителен компромис между арианството и атанасианството, а би се получило нещо като синтеза, една такава синтеза, която вероятно би била нещо много велико - ние не трябва да конструираме историята, но можем да кажем това за изяснение, - която би довела дотам, вътрешното божествено в човека много по интимно да бъде свързвано с Божественото във Вселената. Понеже, както атанасианството устрои след това нещата, човешката душа беше всъщност направо отделена от божествената първопричина и даже се считаше за ерест да се говори за Бога вътре в човека.

Ако само арианството би победило, тогава естествено би се говорило много за Бога вътре в човека, обаче това никога не би било сторено с необходимото вътрешно страхопочитание и с необходимото вътрешно достойнство. Арианството само би считало човека на всяка степен именно като едно въплъщение на съществуващия в него Бог. Но това е също и при всяко животно, това е целият свят, това е всеки камък, всяко растение. Този възглед има стойност само тогава, когато той същевременно съдържа в себе си подтика, човек все повече и повече да се издига в развитието и чак тогава да намери Бога. Твърдението, че човек има нещо божествено в себе си на някаква степен от живота, има смисъл само тогава, когато схващаме това Божествено в един постоянен стремеж «към самото себе си», до което то още не е стигнало. Без съмнение би се получила една синтеза на двата възгледа, ако тази личност, за която говоря, тогава на събора би могла да получи някакво меродавно влияние.

Тази личност се оттегли с дълбоко недоволство в един вид египетско отшелничество, живя по един извънредно аскетичен начин, основно запозната - тогава в 4-то столетие - с всичко онова, което всъщност съставляваше тогава действителната духовна субстанция на християнството; тя беше може би един от най-добре осведомените тогавашни християни, но не един борец.

Самият начин, по който съответната личност се прояви на събора, показваше един всестранно преценяващ нещата, спокоен, но извънредно въодушевен човек, не обаче за подробностите и едностранчивостите. Това беше поведението на човек, който - не мога да каже беше отвратен, това не би бил правилния израз, - но извънредно горчиво засегнат от това, че не можа да проникне, да успее с нищо, защото беше напълно убеден, че християнството може да преуспява само тогава, когато този негов възглед би успял да се наложи.

И така той се оттегли в един вид отшелничество, за останалата част от своя живот стана отшелник, който обаче от вътрешния стремеж на неговата душа следваше един съвсем особен път. Той се посвети именно на този път да изследва произхода на мисловната инспирация. Мистичното вглъбяване на тази личност беше насочено към това, да разбере, откъде мисленето получава своето вдъхновение. Това живееше в него като един единствен, велик копнеж - да намери произхода на мисленето в духовния свят. И накрая тази личност беше изцяло изпълнена с този копнеж. Тя умря с този копнеж, без чрез това да може да намери в този тогавашен земен живот едно конкретно заключение, без да може да намери отговор на въпроса, който я измъчваше. Тогава времето беше още неблагоприятно за намирането на такъв отговор.

И минавайки през смъртта тази личност изпита нещо особено. Десетилетия след смъртта си тя можа да погледне назад върху земния живот и да вижда този земен живот винаги оцветен с онова, до което тя беше стигнала накрая. В това, което можа да последва непосредствено в ретроспективното виждане на земния живот след смъртта, тази личност можа да види, как човекът мисли.

Но там нямаше още никакъв отговор на този въпрос. Това е важното. И без да съществува една мисъл като отговор на този въпрос, точно след смъртта си тази личност по един чудесно ясен, имагинативен начин видя интелигентността на Вселената. Тя видя не мислите на Вселената - тя би ги видяла, ако това, за което копнееше, би стигнало до завършек, - тя видя не мислите на Вселената, а видя в образи мисленето на Вселената.

И така между смъртта и едно ново раждане тук живя една индивидуалност, която по свой начин беше в един вид равновесие между мистичното имагинативно виждане и разумното мислене от по-рано, което мислене обаче беше в действие, не беше стигнало още до заключение.

Накрая в това, което се оформяше там кармически, победи мистичната заложба. Съответната личност се прероди в Средновековието като една визионерка /ясновидка/, като една визионерка, която разви чудесни виждания в духовния свят. Първоначално мислителната заложба остана на заден план, а ясновиждащата способност излезе на преден план. Чудесни видения с едновременно мистично отдаване на Христос, извънредно дълбоко проникване на душата с едно визионерно нагледно християнство, видения, в които Христос се явяваше като ръководител на кротки, неборещи се отряди, отряди, които искаха да разпространят своето християнство чрез кроткост, както в действителност в никоя епоха не е съществувало на Земята, - но това беше във виденията на тази монахиня: Едно много интензивно християнство, което никак не подхождаше, не се побираше в онова, което после се разви като християнство в по-нова форма.

През време на нейния живот тази монахиня, тази визионерка, тази ясновидка не влезе в никакъв конфликт с позитивното християнство. Но тя израсна навън от позитивното християнство; тя се врасна първо в едно напълно лично устроено християнство, в едно християнство, което всъщност по-късно съвсем не съществуваше на Земята. Така че на тази личност беше зададен - бих искал да кажа, - от Вселената въпросът, как може да бъде осъществено това християнство в едно ново въплъщение в едно физическо тяло.

И след като съответната ясновидка, визионерка вече отдавна беше минала през вратата на смъртта, сега едновременно се явиха отново отзвуците на стария интелектуализъм, на инспирирания интелектуализъм. Последствията на виденията, бих искал да кажа, бяха проникнати с идеи. И в търсенето на едно човешко тяло тази индивидуалност се въплъти в лицето на Владимир Соловьов.[2]

Четете съчиненията на Соловьов. Аз често описвах тук, какво впечатление правят те на един днешен човек, изказах това също и в увода към изданието на Соловьов[3]. Опитайте се да почувствате какво се крие между редовете на тези съчинения, крие се като един вид мистика, която често пъти ни се струва твърде сантиментална, крие се нещо от едно християнство, което има индивидуален характер, което обаче ясно показва: Това трябваше да търси едно толкова меко тяло, едно на всички страни гъвкаво тяло, което може да се получи само от руския народ.

Аз мисля, че когато разглеждаме тези примери, ние можем вече, мои мили приятели, да запазим свещено благоговение пред истините на кармата, които могат свято да бъдат запазени само в най-дълбоката вътрешност на човека, защото който има чувство за разглеждането на духовния свят, при него онова, което често искаме - истината да има нещо свещено, нещо забулено, действително не бива да бъде открито по един недостоен начин.

Антропософията постоянно е била и постоянно е упреквана, именно от страна на богословите, че снема булото на свещеното, тайнственото от пълните с тайнственост истини, като с това ги профанира. Когато обаче навлезем в по-дълбоките, повече езотеричните части на антропософския възглед, тогава ние ще почувстваме, че наистина не може да става дума за едно такова профаниране, но че светът ни изпълва със свещено благоговение, когато гледаме човешките животи един след друг и чудесния начин на пренасяне на действието от минали земни съществувания в по-късните човешки съществувания на Земята. Нужно е само човек да не бъде самият той вътрешно профаниран или да не действа профаниращо със своето мислене, тогава не ще се правят такива упреци.

Ние можем да кажем: - Който чете съчиненията на Соловьов и вижда на задния фон религиозната монахиня с нейните чудесни видения, с нейната безкрайна отдаденост на същността на Христос, който вижда тази личност да излиза с най-горчивото чувство от събора, на който от нея бяха изнесени такива велики и важни неща, който открива като фон в душата и в сърцето на тази индивидуалност, така да се каже, два пъти християнството - в неговата рационалистична форма, но в инспирирана рационалистична форма, и след това в неговата визионерна форма - за него действително не се профанира нищо чрез снемането на булото от тайната.

Един германски романтик има веднъж смелостта да мисли върху знаменитата сентенция на Изида различно от всички други. Тази знаменита сентенция на Изида гласи: - Аз съм тази, която беше, която е и която ще бъде, никой смъртен не е повдигнал досега булото ми. - На това този немски романтик отговаря: - Тогава трябва да станем безсмъртни, за да го повдигнем! - Другите само са приели сентенцията.

Когато действително открием безсмъртното в нас, духовно-божественото, тогава ние можем да пристъпим към една такава тайна без да я профанираме. Към такава тайна не бива да пристъпваме с едно незначително доверие към собствената божественост на нашето същество.

Тук в едри черти е скицирана нагласата, която все повече и повече би трябвало да се разпространи под влиянието на такива съзерцания, каквито бяха предишното и това, които след това би трябвало да подействат върху делата и живота на онези, които внасят тяхната карма в Антропософското общество по начина, който беше описан.

[1] Григорий VII (Хилдебранд), папа 1073-1085.

[2] Владимир Соловьов, 1853-1900.

[3] Владимир Соловьов, «дванадесет лекции за богочовешкото», Щутгарт 1921. (Избрани произведения, 3. том въведение стр. XII-XVI.)