ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 10 септември 1924 г.

Ние разбираме само една много малка част от хода на историята на човечеството и на нашия собствен живот, когато го разглеждаме само по неговата външна страна, по онази негова външна страна, която обхващаме с поглед, когато вземем на помощ това, което става в нашия живот между раждането и смъртта. И невъзможно е да обгърнем с поглед вътрешните мотиви на историята и на живота, когато този поглед не е насочен върху онова, което като духовна същност стои в основата на външните физически събития. Описва се историята на света и в тази история на света също и събитията, които стават във физическия свят, и се казва, че тази история представя причини и следствия. Пристъпва се към събитията от второто десетилетие на 20-и век, като тези събития се представят като следствия на събитията от първото десетилетие и т. н.. Но колко много илюзия е възможна при този подход! Това е така, като че бихме гледали течаща вода, която произвежда вълни и бихме приемали всяка една вълна като следствие на предхождащата я; докато отдолу проникват силите, които произвеждат вълните. Така е. Онова, което става на определено място в историческото събитие или изобщо в човешкия живот, то се формира от духовния свят и по отношение на тези събития ние можем да говорим за причини и следствия само до много малка степен.

Бих искал сега с няколко примера да ви покажа, как трябва да включим в тези събития духовните процеси, за да получим един действителен образ на това, което стои в основата на събитията. В духовно отношение настоящото време е свързано с това, което в духовния живот можем да наречем господство на Михаил. Обаче това господство на Михаил е отново свързано с онова, което в най-дълбокия смисъл също иска и антропософското движение, а именно с това, което то трябва да извършва. Така че със събитията, за които ще говоря, е свързана също съдбата, кармата на Антропософското общество и с това кармата на по-голяма част от отделните личности, които се намират в това Антропософско общество, както ще видим това следващия път. Отделни неща от това, което ще засегна тази вечер, са вече известни на мнозина от вас от лекциите, които изнесох досега. Но днес бих искал от една определена гледна точка да разгледам познати и непознати неща.

Ние виждаме, мои мили приятели, как от Тайната на Голгота насам през образования свят протича едно християнско развитие. И аз често съм описвал по-рано, какъв облик е приело това християнско развитие в редуващите се столетия. Но не може да се отрече, че в това християнско развитие е било замесено и нещо друго. Защото ако не беше така, нашата днешна култура не би могла да бъде така силно проникната от материализма.

Не може да се отрече, че за този материализъм силно са допринесли и християнските вероизповедания, но това не произхожда от християнските импулси, а от други импулси, които са се влели именно в християнското развитие от друга страна.

Ако вземем определено време, например 8-то и началото на 9-то столетие, ние ще видим, как една такава личност като Карл Велики е разнесъл християнството навсякъде между живеещите в онова време в Европа нехристиянски хора, по един начин, с който ние не можем да бъдем съгласни въз основа на нашите хуманитарни понятия. Обаче между тези нехристиянски хора особено изпъкват много от онези, които са били повлияни от онези течения, които са дошли от Азия през Северна Америка в Европа и които изхождат от арабизма, от мохамеданството. Ние трябва да схващаме мохамеданството в по-широк смисъл на думата. Повече от половин хилядолетие след Тайната на Голгота ние виждаме от арабизма да се раждат в мохамеданството всички стари светогледни елементи на арабизма, много неща, които са свързани с това, много неща именно от една богата, но изградена по нехристиянски начин ученост. Ние виждаме, как тази ученост се разпространява чрез ударни военни походи от Азия през Северна Африка към Западна и Южна Европа. Ние виждаме, как това течение постепенно пресъхва повече за външния свят, но то не пресъхва вътре в развитието на духовния живот. Когато вече пресъхва повече външният начин на разпространение на арабизма в Европа, ние виждаме - и тук имаме един от случаите, където от външната история сега трябва да погледнем към духовните основи, - как арабизмът се разпространява по един вътрешен начин. И при последното разглеждане на кармата, което направих тук, аз ви казах, че когато разглеждаме редуващите се земни съществувания на отделните хора, ние не можем да направим никакви изводи от външното, от външното положение, как е бил изграден един минал земен живот, понеже се касае за много по-вътрешни импулси. Така също и при историческите личности се касае за много по-вътрешни импулси. И ние виждаме резултатите от минали културни епохи, пренесени в по-късните епохи от личности, от самите хора, но при това пренасяне ние ги виждаме изменени, така че в новата форма както те са били пренесени от дадена личност в едно ново въплъщение не можем да ги разпознаем отново, само като разглеждаме външното. И така ние искаме да обгърнем с поглед едно такова вътрешно течение.

В същото време, когато Карл Велики разпространяваше християнството - бихме искали да кажем, по един примитивен начин свързан с тогавашното примитивно образование в Европа, - в същото това време отвъд на Изток живееше една личност, която в сравнение с Карл Велики беше на много по-високо културно равнище, Харун ал Рашид. Харун ал Рашид събра в своя дворец в Предна Азия най-значителните духовни величия на своето време. И дворецът на Харун ал Рашид беше изпълнен с блясък, така че самият Карл Велики е говорил с уважение за него. Ние виждаме, как архитектурата, поезията, астрономията, географията, историята, антропологията по един блестящ начин са застъпени от най-блестящите личности, които носеха в себе си още много от древната наука на посвещението.

Ние виждаме, как една друга личност, една личност, която носеше в себе си именно елементите на едно древно посвещение, се беше присъединила към Харун ал Рашид, който сам беше един организаторски дух от голям стил и от своя двор е искал да направи, бих казал, една универсална академия, където действаха съвместно в едно велико органическо цяло отделните членове на всичко, което тогава е съществувало на Изток като изкуство и култура. Ние виждаме на страната на Харун ал Рашид една друга личност, една личност, която носеше в себе си елементите на едно старо посвещение.

Не е така, че един човек, който в минало въплъщение е бил посветен, трябва да се появи в следващото въплъщение също като посветен. Даже във връзка с някои неща, които бяха изнесени в тази лекции, вие можете да повдигнете въпроса: - Да, древни посветени е имало, но къде са отишли те сега? Къде се намират те днес? Къде бяха те в последните столетия? - Те са били наистина тук, но трябва да се има предвид, че онзи, който в един минал земен живот е бил посветен, при едно свое ново въплъщение трябва преди всичко да използва едно външно тяло, което може да му даде именно епохата. По-новото развитие на човечеството не дава вътрешно гъвкави тела, гъвкави и меки, за да може в тях непосредствено да проникне онова, което е живяло в едно минало въплъщение на индивидуалността. И тогава посветените получават други задачи, при които в ударната сила на импулсите несъзнателно действа онова, което е съществувало в миналото при посвещението, но не се явява във формата на инициирано действие.

Така в двореца на Харун ал Рашид като втори организатор живееше един съветник, който също беше притежател на извънредно дълбоки разбирания - но при тогавашното въплъщение нямаше разбирането на посветените, - който направи възможно най-големите услуги на Харун ал Рашид.

Тези две личности, Харун ал Рашид и неговият съветник, минаха през вратата на смъртта. И след като стигнаха там горе в духовното царство, те видяха, така да се каже, още последните фази на разпространението на арабизма далеч навътре в Европа от една страна през Африка в Испания, от друга страна също и в Средна Европа. И двамата бяха големи сили и през време на своя земен живот Харун ал Рашид беше направил доста неща за разпространението на арабизма във физическия свят.

Този арабизъм беше приел една особена форма при двора на Харун ал Рашид: Формата, която беше произлязла от някои други форми, които познанието и изкуството бяха отдавна приели отвъд в Азия. Последната голяма вълна на развитието в посока към Азия беше излязла от миналата епоха на Михаил като онова, което гръцкият духовен живот, гръцката духовност, гръцкото художествено чувство беше създало и което беше резюмирано от съвместното действие на Аристотел и Александър Велики, и като цвят на гръцкия духовен живот, то беше пренесено по един необикновен енергичен, но също и образцов начин за разпространение на духовното чрез завоевателните походи на Александър Велики в Азия и в Африка. То беше проникнато от възгледите, от начина на мислене и чувстване, който научно се изрази в аристотелизма в Предна Азия и в Африка. И с това съобразно с убежденията въобще бе изграден арабизмът и ориентализмът с онези импулси, които беше приела Гърция на Аристотел и които след това намериха такова блестящо разпространение чрез завоеванията и изграждането на културни центрове от Александър Велики.

Когато насочим поглед няколко столетия преди Тайната на Голгота до походите на Александър Велики, до разпространението на онова богатство от мъдрост, за която току-що споменах, чрез Александър Велики, ние виждаме отвъд в Азия през целите столетия чак до Харун ал Рашид, който живя през 8-то следхристиянско столетие, разбирането, възприемчивостта за гръцкия духовен живот във формата, която Аристотел му беше дал. Но то прие своеобразни форми. Въпреки че в двореца на Харун ал Рашид това живееше одухотворено, величествено внушително, проникнато от арабизма, въпреки че беше подържано от Харун ал Рашид, от неговия съветник и от другите, които се намираха там и даже беше проникнато от древната източна мъдрост на посвещението, все пак това, което живееше като аристотелизъм в двора на Харун ал Рашид, не беше истинското, което беше развито от Аристотел и Александър Велики. То беше приело форми, които малко искаха да знаят за християнството.

И така там отвъд в Азия ние имаме блестящо развиван и подържан под покровителството на Харун ал Рашид и на неговия съветник един аристотелизъм, един александризъм, който представляваше вреден за християнството полюс, който беше приел една духовна форма, а именно формата на един пантеизъм, която никога не можеше да се съедини с християнството, не можеше да се съедини с християнството чрез неговата вътрешна есенция.

С такава нагласа на древен духовен живот, която не искаше да се влее в християнството, минаха през вратата на смъртта Харун ал Рашид и неговият съветник. Всичките им усилия, целият им копнеж, всичките им сили, след като бяха минали през вратата на смъртта бяха насочени към това, от духовния свят да се намесят в историческото развитие, да се намесят, така да се каже, като продължение в онова, което беше станало като разпространение на духовния живот на арабизма - по-рано през военните походи и т. н. - от Азия в Европа.

След тяхната смърт от духовния свят те изпращаха долу на Земята духовните лъчи, които искаха да проникнат с арабизма духовния живот на Европа.

И така ние виждаме, как единият, Харун ал Рашид, минава през следното развитие след неговата смърт: От Предна Азия, през Южна Европа, през Испания той следи от духовния свят това, което става за разпространението на арабизма и го продължава. Другият, който живее в духовния свят, съответно наблюдава и съизживява по определен начин това, което е долу във физическия свят; той поема, така да се каже, в духовния свят един път, едно течение, който в неговата проекция на Земята би се простряло северно от Черно море към Средна Европа.

Така ние насочваме нашият поглед нагоре към тези индивидуалности, така да се каже, в духовни пътувания, които се проектират долу на Земята по току-що посочения начин. Вие знаете вече от историята, как аристотелизмът, как легендите за Александър Велики са се вляли и разпространили в християнството. В 9-и, 10-и, 11-и, 12-и, 13-и век една от най-популярните теми, за която се разказваше навсякъде в Европа, беше темата, която беше свързана с Александър Велики. И ние имаме чудесното съчинение на свещеника Лампрехт, Песента на Александър, която обаче навсякъде свързва делата на Александър с духовния свят. Описват се възпитанието и животът на Александър, неговите походи в Азия. Обаче навсякъде се изтъква онова, което живее духовно в този земен живот на Александър. С всеки земен живот е свързано нещо духовно, само че обикновеното съзнание не вижда това. В това разработване на материала в Средновековието се съдържаше всичко това. И така аристотелизмът се разпространява чак до схоластиката, навсякъде аристотелски понятия. Но то е само другият полюс - отвъд в Азия арабската форма, тук в Европа християнската форма; песента за Александър проникната напълно от християнското разбиране, аристотелизмът в Европа напълно в християнска форма.

Става даже нещо твърде забележително, твърде странно, че християнските църковни учители, въоръжени в тяхната душа с аристотелизма, водят борба против онези, които бяха принесли от Азия в Испания другия аристотелизъм и разпространиха там едно нехристиянско учение. И върху картините, които са били нарисувани по-късно, ние навсякъде виждаме, бих искал да кажа, аристотелизмът водещ борба с християнските църковни отци, а от своя страна църковните отци, държейки в ръка това, което имаха от аристотелизма, от Аристотел, тъпчат с краката си Аверое и другите, които също застъпват онзи аристотелизъм, който беше проникнал чрез Александър в Европа, но по свой начин.

Тези неща се разиграват външно. Но основавайки се на духовното изследване, ние можем да кажем: - Харун ал Рашид и неговият съветник продължаваха да живеят по посочения начин, след като бяха минали през вратата на смъртта. Така продължаваха да живеят също и Александър и Аристотел. Самите те обаче, действителните индивидуалности, които веднъж само за кратко се бяха родили в първите християнски столетия - даже в една интересна от антропософска гледна точка област, - но след това отново се върнаха в духовния свят и се намираха в този духовен свят едновременно когато Харун ал Рашид и неговият съветник бяха вече напуснали от известно време физическото поле. Аристотел и Александър следваха други пътища. Техните истински индивидуалности вървяха с християнското развитие, отидоха към Запад с християнското развитие.

А сега в 9-то столетие стана нещо извънредно важно, нещо пълно със значение. Онова, което сега от духовния свят е меродавно за това, което става духовно в Европа, съвпада в свръхсетивните светове с едно събитие, в което не можем лесно да го разпознаем отново, - но то съвпада с това събитие. А именно в 869 година в духовния свят става нещо от извънредно голямо значение. Там горе става нещо извънредно важно. Долу на Земята се провежда вселенският събор в Константинопол, в който догматически се обявява, че когато някой иска да бъде християнин, той не бива да казва, че човекът се състои от тяло, душа и дух. Трихотомията, както я наричаха, бе обявена за нещо еретическо.

По-рано аз често казвах: - На този събор от 869 година духът беше премахнат; в бъдеще хората трябва да казват, че човекът се състои от тяло и душа, и че душата само има някои духовни качества. Това, което стана по този начин долу на Земята в Константинопол, беше една земна проекция, едно земно отражение, в което обаче не може да бъде отново разпознато онова, чиято проекция е то. То беше проекция на едно духовно, но извънредно важно за европейската духовна история събитие, което без съмнение трая много години, което обаче все пак може да бъде, така да се каже, поставено в този момент.

В това 9-то столетие беше дошло вече онова време, в което за европейското човечество и за неговия духовен живот беше напълно забравено това, което в първите християнски столетия беше още напълно познато за истинските християни: Че Христос беше едно същество, което по-рано обитаваше Слънцето, че по-рано неговият живот беше свързан със Слънцето, че този Христос се беше въплътил в тялото на Исус от Назарет, както това бе описано някога тук. Христос, слънчевото същество свързано с космическия свят чрез неговото обиталище на Слънцето преди Тайната на Голгота и не само слънчево същество, а съществото, което беше свързано с всичко, което планетарно е свързано със Слънцето: Това беше нещо познато на първите християни. Но този космически произход на Христовия импулс беше изгубен за хората в 9-то столетие. Величието на Христовия импулс беше, така да се каже, изхвърлено. Хората все повече и повече стигнаха до това, което наричаха чисто човешко, т. е. което става само на физическото поле. Евангелията се вземаха и не се обясняваше това, което сочеше към Космоса, а като земен епос се разказваше това, което беше съдържание на Евангелията.

Ако искаме добре да разберем онова, което всъщност стана по този начин, ние трябва да бъдем наясно върху факта, че в действителното развитие на християнството е съществувало едно християнство преди слизането на Христос на Земята, преди Тайната на Голгота. И трябва да се вземат сериозно такива думи, като тези на свети Августин, който казваше, че християнството винаги е съществувало, само че онези, които изповядваха християнството преди Тайната на Голгота, не се наричаха християни, а носеха други имена. Обаче това е само външният прикачен израз за нещо, което има извънредно дълбоко значение. В мистериите, в истинските мистерии и даже в онези места, където не се намираха древни мистерии, но действаше знанието на мистериите и импулсът на мистериите, винаги съществуваше едно християнство преди Тайната на Голгота. Само че за съществото Христос се говореше като за едно същество, което се намира на Слънцето, което може да бъде видяно, с което човек може да работи тогава, когато чрез мъдростта на посвещението стигне така далеч, че фактът на слънчевия живот в неговото духовно съдържание, в неговото фактическо съдържание може да стане за него нещо настоящо.

Така в древните мистерии се говореше за Христос, който ще дойде. Не се говореше за един земен Христос, който е живял на Земята и се намира там; но се говореше за идващия Христос, който някога ще бъде тук на Земята, а тогава хората го търсеха на Слънцето. Но такива неща се разпространяваха и в по-късни времена, в някои центрове, до които християнството не беше стигнало също и в следхристиянските столетия.

И неотдавна, при едно пребиваване в Англия, когато бе проведен курсът в гр. Торки[1], Западна Англия, близо до онова място, където някога цар Артур е бил заедно със своите рицари - ние можахме да посетим това място, - там именно бе установено нещо, което сочеше към едно такова закъсняло действие в едно християнство преди християнството. Там до по-късни времена просто се е запазило това, което учените смятат за станало в по-късните времена и което е свързано с легендата за Артур, но то не отговаря на истината, защото тези учени не са добре запознати с този въпрос. То се отнася за много по-ранни времена. И когато човек стои на мястото[2], от което може да се гледа долу морето, както някога рицарите от кръглата маса на Артур са гледали морето, той действително получава едно дълбоко впечатление. И ако човек е чувствителен за подобно нещо, той и днес още ще получи онова впечатление, който му казва, какво са правили всъщност тези рицари на кръглата маса, рицарите на Артур, какво са правили те там горе в този гигантски замък, от който като най-късни свидетели са останали само рухналите камъни.

От това място на развалини, което, въпреки че е напълно разрушено, прави огромно впечатление, ние гледаме в ляво долу морето. Това е един планински връх, а от двете му страни се простира морето. Гледайки надолу морето, в една местност, където времето се променя почти всеки час, ние виждаме блестящата слънчева светлина, която се отразява в морето; веднага след това настъпва бурно време. Когато обгърнем с поглед това, което и днес още става там, ние имаме величествена гледка. Там живеят и тъкат елементарни духове, които изплуват от въздействията на светлината, от въздействията на въздуха, от въздействията на надиплящите се и блъскащи се в брега вълни на морето. Впечатлението от тези елементарни духове, които живеят във всичко това, взаимодействието на елементарните духове в живота, в тъкането на тези елементарни духове и днес още напълно видимо се показва, как Слънцето в неговата същност произвежда нещо земно, като се среща с това, което израства отдолу от Земята като първични стихии, като духовни елементарни същества. Там днес ние получаваме впечатлението: Това е било непосредственият, първичният извор на инспирацията на дванадесетте, които принадлежаха към Артур.

Ние виждаме, тези рицари на Артуровата кръгла маса, наблюдавайки играта на стихиите на светлината, въздуха, водата, земята, на елементарните духове. Но ние виждаме също, как тези елементарни духове за тях бяха вестители на посланията на Слънцето, Луната и звездите, което премина в техните импулси, а именно в по-старите времена. Много неща са се запазили в течение на столетията на следхристиянското време до онова столетие, 9-то столетие, за което сега говоря.

Задачата на този орден на Артур, който е бил основан там по указания на Мерлин беше да култивира Европа, когато тази Европа още навсякъде се намираше под влиянието на най-странните елементарни същества. И много повече отколкото се мисли днес, животът на древна Европа трябва да се разбира така, че навсякъде да се вижда намесата на елементарни духовни същества в непосредствения човешки живот.

Но преди християнството да бъде възвестено в тази област дори и в неговите най-стари форми - защото, както казах, животът на Артур води до предихристиянски времена, - там също живееше познанието, поне практически инстинктивно, но много ясно практически инстинктивно, познанието за Христос, за Духа на Слънцето, преди Тайната на Голгота. И в това, което рицарите на кръглата маса на Артур вършеха, живееше същият този космически Христос, който - само че не под името Христос, - се съдържаше също и в подтика и размаха на Александър Велики, с който той пренесе в Азия гръцката култура с нейния духовен живот. Имаше, така да се каже, по-късни Александрови походи, които бяха проведени от рицарите на кръглата маса на Артур към Европа така, както беше проведен походът на Александър от Македония в Азия.

Аз изнасям тези неща затова, защото при тях можем да видим с един пример, който можах да изследвам именно в последно време, как там е било подържано богуслуженето на Слънцето, т. е. древното богуслужене на Христос; разбира се, това служене се практикуваше за този Христос, какъвто той беше за хората преди Тайната на Голгота: Там всичко беше космическо, даже в земно-стихийния преход на Космоса. В елементарните духове, които живееха в светлината, във въздуха, във водата и в земята, живееше космическото; там космическото не можеше да бъде отречено при познанието. Така че през това 9-то столетие в европейското езичество живееше много предихристиянско християнство. Това е особеното - че тези закъснели представители на европейското езичество в това време въобще разбираха космическия Христос, разбираха го много по-достойно от онези, които бяха приели Христос както той беше представян в официално разпространеното християнство.

Когато виждаме, как този живот около цар Артур, как животът на самия цар Артур хвърля своята светлина в настоящето, ние виждаме колко странно се предава по-нататък, когато чрез силата на кармата, чрез силата на съдбата то внезапно застава в настоящето. Така благодарение на ясновидството аз можах да открия един член на кръглата маса на цар Артур, който по един много внушителен начин действително водеше живота на кръглата маса на Артур, малко настрана от другите, които бяха отдадени повече на рицарството. Това беше един рицар водещ съзерцателен живот. Не подобно на рицарството на Граала, - това не съществуваше при Артур. Това, което тези рицари на Артур вършеха, изпълнявайки техните задачи, които съобразно тогавашното време бяха военни походи, се наричаше приключения, авантюри. Но този единият, който ме впечатли повече от другите образи, в този свой живот показа много неща, които представляваха една чудесна инспирация. Тези рицари отиваха върху издаващата се напред в морето суша, обгръщаха с поглед чудесната игра на облаците горе, надиплящите се вълни долу, тези сблъсъци едно в друго, което и днес още създава величествено впечатление, виждаха в него духовното, вдъхновяваха се от него. Благодарение на това те имаха тяхната сила. Но имаше един между тях, който притежаваше особено проникващ поглед за това надипляне и вълнуване на морската вода, за това, как духовните същества лудуваха в тези надиплящи се вълни, с техните гротескни за земния поглед форми, имаше чудесен поглед за начина, как това чисто величествено слънчево действие действаше съвместно с останалата природа, живееше и твореше в духовното действие и съзидание на тази раздвижена морска повърхност. Той живееше в това, което се вижда в тази светлинна природа на Слънцето, носена, бих искал да кажа, чрез тази водна атмосфера, която стига до дърветата и до пространствата между дървета по един начин, различен от този в другите местности. Тя отново проблясва, понякога като че играейки в цветовете на дъгата, от пространствата между дърветата.

Такъв един рицар който имаше проникващ поглед за тези неща, беше между намиращите се около кръглата маса на цар Артур,. За мен беше много важно да проследя неговия живот по-нататък, да видя по-нататък тази индивидуалност, защото именно при нея трябваше да се получи нещо от един, бих могъл да кажа, почти първобитен езически живот, който беше християнски дотолкова, доколкото аз го описах, в едно по-късно въплъщение. И получи се следното: Именно този рицар на кръглата маса на цар Артур се прероди като Арнолд Бьоклин /швейцарски художник, роден в Базел, живял от 1827 до 1901 г.. И тази загадка, която ме преследваше, извънредно продължително време, може да бъде решена само във връзка с кръглата маса на цар Артур. Виждате ли, там ние имаме едно християнство преди Тайната на Голгота, което и днес още може да се напипа с духовни ръце, което още изпраща своята светлина до времето, за което аз накратко говорих тук.

Личностите, които минаха през вратата на смъртта, които познаваха добре това християнство преди Тайната на Голгота, се срещнаха през времето, когато се провеждаше осмият вселенски събор в Константинопол[3], и проведоха, бих искал да кажа, един вид небесен събор, който стана едновременно със земния. На този небесен събор се срещнаха Аристотел, Александър Велики, Харун ал Рашид, неговият съветник и някои принадлежащи на самия кръг на Артуровата кръгла маса.

Там искащите да действат в смисъла на християнството Аристотел и Александър положиха големи усилия, за да победят арабизма, който живееше в индивидуалностите на Харун ал Рашид и на другите. Обаче усилията не се увенчаха с успех. Горепосочените индивидуалности не се подадоха на техните увещания. Получи се обаче другото: Древното космическо християнство проникна още по-дълбоко в хората произхождащи от кръглата маса на Артур, отколкото това ставаше по-рано на Земята в по-суровото поведение на артуровите рицари. И при този събор в свръхсетивния свят, при съдействието на Михаил, Александър и Аристотел взеха, така да се каже, решение по отношение на това, което ще стане в бъдеще и което предвиждаше, как духовният живот в Европа трябва да получи нови импулси в смисъла на един християнизиран александризъм, на един християнизиран аристотелизъм.

Харун ал Рашид и неговият съветник останаха при своите стари разбирания. И да се проследи това, което стана чрез този, ако мога така да кажа, свръхсетивен събор, да се проследят последействията на този събор по-нататък в европейската духовна история, това има най-голямо значение. Защото когато насочим поглед върху по-нататъшното развитие на духовния живот, ние намираме Харун ал Рашид, този чудесен организатор, този велик дух от времето на Карл Велики, отново прероден на Земята. И той се явява отново по-късно сред християнството, но пренесъл през живота между смъртта и едно ново раждане своя арабизъм. Във външната конфигурация, която се прояви тогава във физическия свят, не е нужно, онова, което една такава личност проявява, да бъде подобно на арабския елемент. То се облича в новите форми, но въпреки всичко в тези форми все пак си остава старото - мохамеданство, арабизъм.

Това се прояви действащо в европейския духовен живот, когато Харун ал Рашид се прероди в лицето на Бейкън от Варулам. И същото нещо се прояви по един друг начин, даже проникнато по един странен начин с християнството, когато неговият съветник се прероди в Средна Европа и проведе широка дейност в Европа; този съветник се прероди в лицето на Амос Комениус. Много неща в европейския духовен живот се случиха като следствие на това, което преродените духове от двора на Харун ал Рашид основаха в тези свои нови човешки форми в Европа.

И ние виждаме, как насреща действа онова, което първо се подготвя, след това действително става, но става по-късно. Защото онова, което се разви по-късно от Бейкън от Верулам, от Амос Комениус, по-рано продължително време беше действало от духовния свят на Земята, защото беше получило особено интензивни форми чрез този свръхсетивен събор в 869 година.

Срещу него сега действа другият полюс, полюсът, който бяха приели за християнството александризмът и аристотелизмът. Това се изрази първо в най-разнообразните явления, които се получиха на отделни места, в отделни центрове, където се развиваше християнският духовен живот. Такъв един център беше така наречената школа от Шартр, за която аз вече често говорих пред някои от присъстващите тук, обаче не пред всички вас. Школата от Шартр, която разцъфтя именно в 12-то столетие, съдържаше един величествен духовен елемент. Силвестър от Шартр, Аланус аб Инсулис, други духове, които се намираха в някакво отношение с школата от Шартр или както Аланус аб Инсулис или Силвестър обучаваха в нея, носеха в себе си много от древната мъдрост на посвещението, макар и те самите да не могат в истинския смисъл на думата да бъдат наречени напълно посветени. Книгите, които произхождат от тях, изглеждат като каталози от думи. Но онова, което тогава хората искаха да дадат на пълния живот, не беше възможно да бъде предадено в книги по друг начин, освен като реторика, като един вид каталог от думи. Обаче който разбира да чете, той точно в тези книги чете онова, което великите учители от Шартр са преподавали на многобройни ученици по един блестящ, чудесно духовно проникнат начин.

Там над европейския духовен живот действително блестеше една духовна звезда в тази школа от Шартр, онзи център, където и днес още се намират архитектонично чудесно изградените катедрали, които показват в една фина форма произведението на вековете.

Това, което беше духовен живот, - едно вникване в природата, обаче едно друго вникване, едно по-духовно вникване, отколкото това, което дойде по-късно; един духовен живот, който действаше по духовен път, - живееше също и на други места. Интересно е това, което този духовен живот излъчваше по най-разнообразен начин. Можем да проследим на отделни места във Франция, как духът от Шартр изхождайки от Шартр, живееше във висшите училища, заливайки Франция, прониквайки в Южна Франция, в Италия. Но той живееше също и сам по един духовен начин.

Интересно е, че Брунето Латини, който известно време е бил посланик в Испания, завръщайки се в родината си и узнавайки отдалеко за нещастието на своя роден град Флоренция, получава поради това силно душевно сътресение, което съвпадна с един лек слънчев удар. В такова телесно състояние човек е лесно достъпен за духовните влияния, които се разпространяват по духовен начин

Известно е, че по пътя за своя роден град Флоренция Брунето Латини изпита един вид елементарно посвещение. Той стана учител на Данте. Духовността на Дантевата «Божествена комедия» произхожда от ученията, които Брунето Латини даде на своя ученик.

Във всичко това живее онова, което, бих искал да кажа, свръхсетивно е било решено на свръхсетивния събор от 869 година.

Защото инспирирането на ученията от Шартр, инспирацията на Брунето Латини, също и инспирацията на Данте, така че в поетическото произведение на Данте да може да живее нещо космическо, всичко това е свързано с импулса, който произхожда от това събрание в свръхсетивния свят в 9-то следхристиянско столетие.

Когато вникнем в тези неща, когато обгърнем с поглед целия европейски духовен живот от старото време на Александър Велики, от времето на Тайната на Голгота, до времената, когато се разцъфтява школата от Шартр и когато ги проследим по-нататък в следващите времена - ние още ще видим това, - когато обгърнем с поглед какво става свръхсетивно заедно с това, което тук долу на Земята има своя сянков образ във физическия свят, едва тогава действително започваме да разбираме това, което днес трябва да наречем течение на Михаил, да разбираме какво иска течението на Михаил.

Тогава можем да прозрем, какъва е целта на антропософското движение в смисъла на течението на Михаил - за това искаме да говорим следващия път.

[1] когато лятният курс се проведе в Торквай: «Инициационното съзнание. Истинските и погрешните пътища на духовното изследване», Събр. съч. 243.

[2] Когато човек застава на местата: Тинтагел в Корнуел.

[3] онзи осми екуменски концил в Константинопол: На този концил в 869 година така наречената трихотомия беше обявена за еретична. Виж между др. Уилман, «История на идеализма», том II, стр. 111, 1. издание Брауншвайг 1894. Виж също стр 53, 58, 63, 79 на този том.